ЕТРУСКИТЕ

ИСТОРИЯТА
НА ЕДИН НАРОД
Жан-Пол Тюйлие

ЕТРУСКИТЕ
ИСТОРИЯТА
НА ЕДИН НАРОД
Превод от френски
НАДЯ ПАНЧЕВА

РИВА
2010
Owmage publié avec le concours du Ministère Français chargé
de la culture - Centre national du Livre.

Лази книга ce издава c любезното съдействие

на Националния център за книгата
към Министерството на културата на Франция.

Jean-Paul Thuillier
LES ÉTRUSQUES
HISTOIRE D’UN PEUPLE
© Armand Colin, Paris, 2003
© Надя Панчева, превод
© Веселин Цаков, художник
Издателство „Рива“, 2010

ISBN 978-954-320-325-3
 Предисловие

Етруската цивилизация е първата, процъфтявала по земите на Италия.

Тя познава своите „златни векове“ приблизително от 700 до 450* г. и
макар че се е развивала в Централна Италия, между Арно, Тиренско
море и Тибър, излиза от рамките на тази единствена област както на
север (в долината на река По), така и на юг (в Кампания) до такава
степен, че според Катон Стари цяла Италия се е оказала под зави­
симостта на етруските. Но тази мощ на етруските не се ограничава
само до политическо господство при условие, че и други народи, като
умбрите и оските, също в Италия и също през първото хилядолетие
пр.н.е., са имали история, която не била за пренебрегване. Никой не е
създал толкова писмени извори, не е сътворил толкова художествени
произведения, не е имал такова влияние върху съседните народи, между
другото и върху Рим, и трябва да признаем, че самият този факт е със
значими последици. Във всяко отношение е оправдано да се говори за
етруска цивилизация, докато съществува колебание за използването
на този термин и за другите италийски „нации“ от същата епоха. Във
всеки случай, когато Джузепе Микали публикува през 1810 г., в ро­
мантичен дух и с антибонапартистка ориентация, прочутата си творба
Италия преди господството на римляните, именно към етруските се
проявява истински интерес, а това е решителен завой в етрускологията
и проучванията върху етруските. Други италиански историци от нача­
лото на XIX в., като Сисмонди и Пиноти, също не са сгрешили, когато
създали теорията си за трите големи епохи на Италия, която трябва да
оправдае политиката на Рисорджименто и на италианското обнов­
ление, тоест раждането (или възраждането) на тази нова нация. Италия,
казват те, вече е преминала през три големи етапа в цивилизацията и
политическата си мощ: от по-късния към най-ранния е налице Рене-
сансът, белязан от царуването на папа Лъв X. Преди това принципатът
на Август е обединил Италия, съставена оттук нататък от 11 области.
Но преди Римската империя първият голям период на италианския
полуостров е бил сътворен от етруските. Как да подминем мълчаливо
например факта, че в богатата история на италианската живопис пър­
вата глава трябва да се отвори с етруските рисунки? Туристите, които

* Всички дати, с изключение на особените уточнения, са преди нашата ера.

5
посещават некропола Монтероци в Тарквиния, дълго пазят в душата
си вълнуващото впечатление от погребалните фрески в гробниците.
Стендал, който вече е бил повлиян от творбата на Джузепе Микали,
е силно впечатлен, когато, като консул на Франция в Чивитавекия,
тоест в близост до Тарквиния, през 30-те години на XIX в., за първи
път видял това, което наричаме живописно - „малките рисувани
гробници от Пер Лашез“ на Тарквиния. Това чувство на възхита обаче
не го е възпряло да участва както всеки друг в разпродажбата на
антики, открити в гробовете на Вулчи или Тарквиния.
Все пак този, който би искал да напише или да прочете исто­
рията на етруските, като се осланя на точна и подробна хронология,
би рискувал да е леко разочарован. Днес не сме вече в положението
на император Клавдий, който според Светоний е могъл да напише на
гръцки дълга история на етруския народ. От всичките писмени извори
на латинските и гръцките историци, дори и косвени, събрахме няколко
дати, свързани главно с битки между етруски, гърци и римляни.
Благодарение на Херодот ние знаем например за голямата морска
битка в периода между 540 и 535 г. в Тиренско море (тоест Етруско,
между Корсика и италианското крайбрежие), която противопоставя
етруските от Цере (Черветери) в съюз с картагенците и която, из­
глежда, завършила с победа над фокейската и марсилската флоти-
лия. Няколко десетилетия по-късно, през 474 г., в околностите на
Куме, тоест малко по на юг, тези същите етруски (или от други тос-
кански градове) претърпяват поражение от новия владетел на запад­
ния басейн на Средиземно море, Хиерон Сиракузки, който се въз­
ползвал от това и е принесъл в жертва на Зевс Олимпийски поне един
етруски шлем. Датите стават по-многобройни, когато Рим започва
завладяването на Етрурия с обсадата на град Вей между 406 и 396 г.:
липсата на второто десетилетие в написаното от Тит Ливий ни отнема
важни ориентири за края на това завладяване. Разполагаме, разбира
се, и с дати за царуването на етруската династия над Рим, от 615 до
509 г. - период в общата история на етруските, чието значение все
още трябва да се анализира. Те не са ни оставили нищо за вътрешната
си история или развитието на всеки град. Дори и от консулския ка­
лендар на Рим ние нямаме данни за етруски царе или магистрати и
всеки опит за политическа хронология е напразен.
Следователно ще проучваме по принуда именно повече етрус­
ката цивилизация, отколкото историята на този народ, която може
да се основе единствено на хронологията. Не е нужно да се твърди, че
изоставяме всякакъв диахронен подход: да се откажем от този метод
би означавало да представим абсурдна и скована картина за етруските,
които имат значително развитие във всички области, в течение на
първото хилядолетие. Косвените извори и най-вече археологията се

6
явяват тук, за да запълнят липсите, дори и в случаите, когато тъл­
куването на свидетелствата, открити при разкопки, все още поражда
проблеми. За компенсация и с малко риск заменихме липсващите дати
с думи, като се позовахме на цифри: също именно в почит на етрус-
колозите успяхме „да дешифрираме“ почти всички названия на цифри
и числа: (thu: едно; zal: две; ci: три; huth: четири; much: пет; sa: шест;
sar: десет; zathrum: двайсет...).

7
 Пролог

ЗА ГА ДК А ТА Н А ОСМ АТА ПЛОЧКА

Етруската археология не е казала последната си дума.“

Jules Martha, L ’art étrusque, Paris, Firmin-Didot, 1889

Ha 10 октомври 1992 г. мъж влиза в полицейския участък на Камуча,

квартал на Кортона - града, който се извисява с историческа си памет
над езерото Тразимен, за да предаде на италианските власти находката
си от седем бронзови плочи. Този обикновен човек отваря нова стра­
ница в етрускологията поради факта, че въпросните бронзови плочки
били покрити с красиви и равномерени надписи, очевидно на етруски.
Това само по себе не крие нищо изненадващо, тъй като Кортона е бил
един от най-големите градове на независима Етрурия и е играл
решителна роля в преоткриването на етруските в днешно време.
Етруската Академия, основана през 1727 г., е сред най-дейните в това
отношение. Нейни член-кореспонденти са личности като Монтескьо
и Волтер, а туристите и до днес посещават музея, който се гордее,
между другото, с големия, богато украсен бронзов канделабър, из­
работен през V в., претърпял впоследствие няколко поправки.
Тези, които отдавна свързват етруската цивилизация със зага­
дъчност, ще бъдат разочаровани. Да минем на подробностите за
находката: откривателя твърди, че е намерил случайно тези гравирани
плочки на строителен обект, което предполага, че те са плячка на някой
от многото грабители и унищожители на гробници и археологически
обекти, които постоянно върлуват в Италия, и най-вече в тази област,
съответстваща на древната Етрурия. Считаме, че получената награда
след това почтено деклариране е за предпочитане пред риска за
продажба на обилно захранвания отвсякъде международен пазар на
археологически ценности. По-странна е разликата във времето, когато
тези предмети са били предадени първо на полицията, после на ар­
хеологическите власти (археологическата администрация на Фло­
ренция), и времето, когато надписът става официално достояние на
научния свят и широката общественост. Този документ, който оттук
нататък е наречен Плочата от Кортона (Tabula cortonensis), подобно
на Клавдиевата плоча (великолепен латински текст, гравиран върху

9
 бронзова плоча, открита в Лион през XVI в.), всъщност е бил оповестен
официално почти десет години след откриването й. Несъмнено едно
научно обнародване изисква дълготрайни проучвания и търпеливи
изследвания, но аргументът, приведен официално, е, че това забавяне
би позволило да се открие по-лесно липсващата осма плочка. Впро­
чем тази липса не изглежда да е попречила на разчитането на до­
кумента, който е представен в края на 2000 г. на голямата изложба
„Етруските“, организирана в двореца „Граси“ във Венеция, а по-късно
и в Кортона. От този момент нататък в Музея на Етруската академия
можем да се любуваме на Плочата на Кортона, в съседство до про­
чутия канделабър и великолепните бронзови статуетки на божества.
Това е третият етруски текст по отношение на своята големина
(40 до 32 реда на лицевата страна и 8 реда на обратната, с общо 206
думи). Неяснотите, които го обгръщат, преди издаването и публич­
ното му представяне, не са повод да забравим фантастичните обстоя­
телства при откритието на най-дългия известен етруски текст, до­
стигнал до нас - Мумията от Загреб (1200 думи). Това смайващо
наименование всъщност автоматично ни препраща към истинското
приключение на мумията. След като донесъл мумия от пътешест­
вието си в Египет (както често се случва в XIX в., европейските музеи
са пълни с туристически откупки), хърватски аристократ открива
след известно време, че ленените ленти, с които е обвита мумията,
са покрити с много дълъг текст, изписан с черно мастило. Този текст
не е на египетски или на друг източен или семитски език, а наистина
на етруски: всъщност ритуален календар, от който ще се опитаме да
възстановим странното приключение. В този ред на мисли, етруски
текст № 2, по големина е Плочата от Капуа. Тя е позната отдавна в
археологическата литература под името Глинената плоча от Капуа,
защото върху голяма правоъгълна керамична плоча е гравиран текст,
съдържащ 300 думи, изработен с малко по-неумел почерк, отколкото
предхождащите го два.
Плочата от Кортона (с размери 45 х 32 см) е изцяло гравирана
върху лицевата си страна и само върху горната част на гърба. Тя е
била разчетена от първите издатели като текст с юридически характер,
която го прави твърде интересен, защото по-голямата част от етрус­
ките надписи имат религиозно съдържание. Това не е толкова необи­
чайно, понеже става дума за един истински лайтмотив в древността,
който потвърждава, че етруските са били „най-религиозните хора“.
Според Л. Агостиниани и Ф. Никозия - авторите на превъзходната
първа публикация, текстът от Кортона се отнася към 200 г. пр.н.е. и е
договор, отнасящ се до продажба или наемане на земи, сред които
вероятно и лозя. Сред разтълкуваните пасажи фигурира например
изразът сеп zic zchuche (този текст е бил написан...), който напълно
естествено намира мястото си в подобен юридически документ.

10
Цифрите в този текст са многобройни и могат наистина да се свържат
с размерите на площите и паричните суми. Продавачите принадлежат
на богати фамилии от района на Кортона, като тази на Кузу, чието
име е познато и от други текстове, а по този начин можем да разпоз­
наваме и гробниците на аристократите. Колкото до купувачите или
до наемателите, те са много и видимо в по-скромно социално поло­
жение. Върху Плочата от Кортона се появява трета серия на собст­
вени имена, които са разпознати като гаранти за финансовата сдел­
ка. Сред тях, изглежда, има и магистрати. Прави впечатление осо­
бено един zilath mechl rasnal (ред 24), за когото отдавна се мисли, че
е върховният съдия на Етруския съюз, но който би могъл да е водач и
на самия град Кортона.
Върху обратната страна се чете (вероятно) думата tarsminas,
предложена от същите учени, която би могла наистина да се свърже с
езерото Тразимен, а следователно и терените, разположени в рав­
нината, са около езерото - т.е. в подножието на Кортона. Началото
на текста, гравиран на обратната страна, е същевременно формула за
датиране, което напомня на римските обичаи. Разчита ce: zilci larthal
cusus titinal larisalc salinis aulesla, което трябва да се преведе по след­
ния начин: „ при магистратурата (zil-ci напомня за zil-ath, посочена
по-горе) на Ларт Кузу, син на Титиния (неговата майка) и на Ларис
Салини, син на Аул“. Ако се абстрахираме от въпроса за „матрони-
мията“- един от знаците за високия статут на жената в етруското об­
щество, - с тези двамата магистрати епоними откриваме начина, по
който римляните отбелязват годината чрез името на двама консули
на дадено място: така, 63 г. пр.н.е. е тази на консулата на Цицерон и
Антоний (М. Tullio С. Antonio consulibus). Известно време след това
е публикувана обширна статия, с автор един от най-добрите спе­
циалисти по етруския език - Карло де Симони. Той вижда в Плочата
от Кортона... религиозен текст - описанието на една погребална це­
ремония (parentatio, на латински), организирана от истинска фамилна
религиозна общност. В този нов прочит дори Тразимен изчезва. Един
от решаващите елементи по отношение на цялостното тълкуване се
отнася до откриване на мястото, където е оставена първоначално тази
запазена в добро състояние бронзова плоча, макар и с няколко фраг­
мента: дали тя е била поставена в обществена или официална сграда,
или в семейна гробница и следователно е частна собственост? Не са
верни също и данните за другите метални предмети, донесени с Пло­
чата от нейния „откривател“. Дали те наистина идват от едно и също
място? Въпросите са по-многобройни, отколкото отговорите, и етрус-
колозите ги чака още продължителна работа.

11
Плочата от Кортона (страна А)

(по Agostiniani-Nicosia)

12
 Глава I

Двата стълба на етруската загадка:

езикът и произходът

ЕТРУСКИЯТ ЕЗИК

„Това, което означава, според хората, които говорят етруски,

моля читателя да не ме обърква с тези господа
Александър Дюма
Corricolo. Impressions de voyage en Italie, глава 28, 1842

П исмеността

Ако искахме да започнем с Плочата от Кортона, то е не само защото

откритието или поне публичното й достояние е неотдавнашно, а
защото този документ и неговите приключения ни позволяват да
преценим състоянието на етруския език, както и нашите познания и
празноти за него. Проблемът, който на първо място интригува ин­
тересуващата се публика и който е неразривно свързан с другия
проблем, сочещ пътя на етрускологията, е този за произхода на
„мистериозния“ народ. Първият положителен факт е, че ние без­
проблемно разчитаме етруските текстове, понеже са написани с гръц­
ката азбука, колкото и малко да е приспособена тя за обозначаването
на етруския език. Разчитането на етруския е всъщност доста лесно от
момента, когато се разбира, че голяма част от текстовете са написани
от дясно на ляво. Някои от тях обаче са написани от ляво на дясно.
Това редуване не бива да ни изненадва, защото същият факт се наб­
людава и в гръцките архаични текстове. Разбира се, този въпрос не е
основен, защото са известни текстове на гръцки и етруски, наречени
boustrophedon, написани чрез редуване от ляво на дясно и от дясно на
ляво, по начина на браздите, направени с плуг. Въпреки това изборът
на писане не е без значение и трябва да се отчете, че той може да се
отрази и върху иконографията. Същите митологични сцени, изоб­
разени например върху чернофирнисови съдове, се разчитат по-често
от дясно на ляво при етруската керамика и от ляво на дясно при ати-
ческата.

13
Позната писменост на непознат език
Естествено, отначало трябва да се определи разликата между пис­
меност и език: що се отнася до етруския език, той остава в много
отношения непознат за нас, но е написан с гръцки букви, които поз­
наваме добре. Същото важи и ако вземем близък до нас пример: гал­
ските текстове често се съставени от гръцки или латински букви и
може да се говори за първия случай на гало-гръцки текстове. Тук сме
в ситуация, противоположна на тази, обратно на това, което се отнася
до писмеността на микенците - линеар В. Това е познат език, всъщност
гръцки, който се крие зад писменост, отдавна неразбираема, до
момента, в който Вентрис и Чадуик не разгадават механизма й. Преди
да се стигне до причините, които са довели етруските до приемане­
то на гръцката азбука и оставянето на първите свидетелства за своя
език - надписите от времето около 700 г. пр.н.е., трябва да се прибави
прецизност по отношение четенето на Плочата от Кортона. При
условие, че могат да се разчетат всички букви, все пак не е лесно да
се установи със сигурност разграничението между думите, които, кол-
кото и да са много, нищо не ни казват! Значително сме улеснени от
този текст, понеже съдържа малки препинателни знаци, направени с
кръгли и триъгълни точици, а също и с истински „типографски“ знаци,
за разделяне на отделните части. Например там, кьдето първият ав­
тор разчита думата tarsminas и смята, че е разпознал в нея езерото
Тразимен, вторият изследовател разчита две думи.

Евбейците и тяхната азбука

В самото начало на VII в. етруските са открили и приспособили за
своите нужди гръцката азбука. По това време те редовно са кон­
тактували с първите гръцки колонисти в Италия, които се установяват
тук около 770 г. (времето на първите Олимпийски игри, 776 г. е тра­
диционна дата на основаване), на остров Иския, разположен северно
от залива на Неапол, и преди основаването на Куме. Преди да се
върнем на темата за писмеността, нека да посочим, че първите гръцки
колонисти са тези, които ще предадат опита си възможно най-далече,
към северните части на Италия, и които впоследствие ще създадат
ВеликаГърция на юг (Сиракуза, Тарент, Сибари, Кротона...). Тук става
дума само за първата вълна на гръцката колонизация: около 150
години по-късно втора вълна, тази на фокейците, ще насочи още по-
далече експедициите си и всички ще си спомнят основаването на град
Масилия - Марсилия, през 600 г. Единствена причина за този из­
ненадващ, официално констатиран географски факт, по повод на пър­
вата гръцка колонизация, е, че тези гърци, които са искали да се
настанят в западната част на Средиземноморието, със сигурност са
били подтикнати от нуждата от нови обработваеми земи, които

14
липсват в родината и които те откриват в Кампания, радваща се на
изключително плодородна вулканична почва. Впрочем всички древни
автори акцентират върху този факт.
Тази причина вероятно е вторична спрямо друга мотивировка,
която все още тласка хората в търсене на нови земи за заселване -
желанието за метали: що се отнася до гърците, това е Централна
Италия, която предлага изобилие от минерални богатства, и особено
остров Елба, истинска желязна мина сред морето. Тук не става въпрос
за обикновена хипотеза: по време на важни разкопки, предприети през
последните десетилетия на остров Иския, е открит хематит, идващ
от остров Елба. При тези обстоятелства защо те не са стигнали по-
далече, направо на остров Елба? Единственото обяснение е, че това
не е възможно, защото етруските са обитавали и доминирали над тези
територии и защото тяхната мощ била такава, че никой не е могъл да
ги прогони оттам. От друга страна, това предполага допълнителен
резултат, отнасящ се до произхода на етруските: следователно този
народ наистина е обитавал по това време Централна Италия, и ако се
поддържа идеята за миграция, идваща от Изток, това се е случило
много преди това - към края на второто или в самото начало на пър­
вото хилядолетие. Впрочем, както отбеляза Жак Йоргон, в случай че
бъдещите етруски по време на тяхната огромна експедиция са минали
през Сицилианския пролив към 700 г., то колонистите от Велика
Гърция щяха да ги забележат, а това събитие не би пропуснало да
остави следи в класическите ни извори!

Първи гръцки надписи

Кои са тези първи гръцки колонисти? Това са халкидците, идващи от
Евбея, този дълъг остров, отделен от Беотия чрез пролива с непрес­
танно променящите се течения, наречен Еврип - собствено име, което
в латинския език (euripus) ще стане общо название на всякакъв вид
канали и морски басейни. От тях етруските ще заимстват специ­
фичната си азбука, тоест гръцката, наричана червена или западна: из­
вестно е, че в класическа Гърция има различни диалекти и азбуки.
Например знакът „тризъбец“, който се използва в йонийския, езика
на Атика, изучаван в учебниците по древногръцки, отбелязва звука
„пси“, а у етруските - „кхи“. От друга страна, халкидците са добри
специалисти в металургията и несъмнено откриваме в тяхното наз­
вание и това на бронза. Впрочем не е изненадващо, че те са били
първите, поели пътя си по море в търсене на метали, за което спо­
менахме преди малко. Те съвсем не са закъснели и в писмеността, и в
книжовната култура. Разкопките на остров Иския, за които беше спо­
менато, водят до откриване през 1954 г. на изключителен епиграфски
документ. Върху изящна родоска чаша от третата четвърт на VII в.,
намерена в гроб на кремирано дете или юноша, е гравиран надпис с

15
метрична характеристика (два епични хексаметра), напомнящ раз­
влечението на „Афродита, увенчана е корона“, увлечена в пиене на
вино от „чашата на Нестор“, цитирана и описана в един от пасажите
на Илиада (11,632). Така, от тази дата Омировите поеми са познати и
цитирани с удоволствие от евбейските колонисти.
Още по-невероятното е друго откритие, направено в некропола
„Остерия дел Оза“, местност в древния град Габиес, в близост до
Рим. В гроб е намерен сферичен съд е една дръжка, отнесен към 770 г.,
върху който са гравирани пет гръцки букви (вероятно трябва да се
чете като eulin). Това е един от най-древните познати гръцки надписи,
включително и от гръцкия свят: евбейците очевидно често са посе­
щавани от финикийците в Иския, което е основание да се запитаме
дали гърците не са открили и заимствали финикийската азбука в този
регион и по същото време, както и в Източното Средиземноморие...
И когато се е смятало според древната традиция, че Ромул и Рем
щели да дойдат в Габиес, за да проявят човеколюбието си, откриваме,
че през този УШ в. е имало много необичайни сблъсъци по повод на
„буквите“, взети във всичките им значения в Централна и Средизем­
номорска Италия.

Етруска азбука
Азбука Архаични Късни Надписи и
модел надписи надписи фонетични
(VII-VI в.) (IV-I в.) стойности
А Д а
А
4 0
п ) D с < -«
0 0
е
3 31 3
V
3
Z
ί ί Xt
0 в 00 h
® 0+ ΘΟ 0 (*)
I
I
11 1I î

> * k
4 4 4 1
'Ч ч m λ го
Ч Ч P η

т ®
о @
1 П η Р
м мм Μ i
9 9 Ч
Я я 4 0 г
1 и
т тX U ■rr 1
Y Y V U
X X i
? 9 <D φ (рh)
т Т 9 X№
($8) 8 f

16
Аристокрация на азбуката, значимост за писаря
Ако етруските заимстват евбейската азбука, за да търгуват по-лесно
с халкидците, дошли да търсят тоскански метали и да предложат в
замяна всички видове луксозни и престижни манифактурни изделия
(сред които керамиката е нашето главно археологическо свиде­
телство), то евбейските съдове се появяват от началото на VIII в. в
некрополите на градовете в Южна Етрурия. Познанието и овладя­
ването на писмеността за дълъг период са еднакво заредени с идео­
логически смисъл и представляват аристократичен знак: няма да е
случайност, ако се открият пособия, свързани с писмеността, в бо­
гатите и луксозни гробове от VII в. Така в Грегорианския етруски
музей във Ватикана се съхранява един букеро съд с равно дъно (вж.
част 4), който е гравиран със текст върху тялото и с азбука върху
основата. Този малък издължен съд през XIX в. е бил смятан за
мастилница и с това си име е преминал в археологическата лите­
ратура, макар че по-скоро става дума за флакон за съхранение на
благовония. Сигурно е, че „мастилницата“, отнесена към последна­
та четвърт на VII в., е била открита в Черветери, в некропола Сорбо,
и тя произлиза от надгробна могила, очевидно на аристократ, в съ­
седство с много престижната гробница Реголини-Галаси. Най-доб­
рият пример в тази област остава плочата за писане от Марсилиана
д ’Албена, в близост до Коза, съхранявана днес в музея „Гросето“.

Азбучник от Марсилиана д ’Албена

(ср едата на VII в. - А рхеологическият м узей във Ф лоренция)

(D. Briquel, Les Étrusques, peuple de la différence, A. Colin, Paris, 1993)

В некропола на Бандитела е открит гроб от втората четвърт на

VII в. Той е обграден с плочи й откривателите му го наричат „Кръгът
от слонова кост“, защото между различните ценни предмети са
намерени и два изработени от слонова кост: гребен, украсен с фан-

17
тастични животни, и правоъгълен комплект за писане, съдържащ три
стилета и две пособия за ретуш. Ако централната част на плочата,
веднъж покрита с восък, позволява да се напише текст с помощта на
стилет, според познатата по-късно в Рим система, то горният перваз
на плочата съдържа азбука от 26 букви, гравирани от дясно на ляво,
някои от които не са били използвани от етруските, а ние ще ги върнем
обратно там: тази азбучна серия очевидно служи за образец на новите
в занаята.
Що се отнася до социалното положение, може да се отбележи,
че техниката на писане се запазва още няколко века по-късно, заредена
с достойнство. Положението на етруския писар е неоспоримо, ако се
съди по един надгробен релеф от Чиузи, съхраняван днес в Палермо,
който датира от десетилетието 490-480 г. Върху него е представена
сцена с наградените победители след края на погребалните игри. На
подиума са седнали три действащи лица, двама магистрати, чиито
отличителни знаци сочат високия им ранг, и един писар, зает с
изписване върху диптих имената на въпросните победители. Но този
писар е облечен точно както магистратите, което в античността е знак,
който не може да подведе никого. Седнал също като тях, той явно е
повишен в ранг: впрочем Ж.Колона основателно сравнява този релеф
с историята, която Тит Ливий разказва в началото на книга П на своята
История. Докато Порсена, етруският цар на Чиузи, обсажда Рим, за
да възстанови Тарквиниите на трона на Древния Рим, Муций Скевола
решава да отиде в лагера на етруските, за да го убие. Нашият герой
идва в момента, когато Порсена, придружен от един писар, е готов да
пристъпи към плащане на пари. Двамата герои са облечени по аб­
солютно еднакъв начин, а Муций Скевола не може да различи ет­
руския цар, когото не познава, и обърква целта. Този анекдот, който
се отнася към 509 г., и е съвременник на релефа от Чиузи, споменат
по-горе, е показателен за този особен статут на етруския писар.

Приемане и приспособяване на азбуката

Етруските приемат евбейската азбука за модел и скоро ще я при­
способят към своята собствена фонетична система. Това е така, защото
етруският не използва преградните звучни съгласни „G“, „В“ и „D“,
но се задоволява със съответните глухи и придихателни „К“, „Р“ и
„Т“, както и ,Jch“, ,,ph“, ,,th“. При тези обстоятелства гръцката „gamma“,
на трето място в азбуката, ще бъде съхранена, но със стойността на
приглушената К. Латинският пък ще поднови тази стойност, а това е,
защото буквата С е все още на трето място, което дължим от последна
инстанция на етруския. Но латинският се нуждае от преградни звучни
и ще пресъздаде „G“ до „С“ благодарение на малък диакритичен знак.
Обратно, етруските ще завършат с това, че без да са запознати точно

18
с процеса на образуване, ще измислят специален знак за отбелязване
на звука „F“, който в действителност е транскрибиран фонетично на
гръцки по много сложен начин посредством диграма, тоест двойна
буква (дигама + вдишване или обратно): това е графичен знак под
формата на 8, който се появява след V в. и който е единствената спе­
цифична буква в тази етруска азбука (вж. Плочата от Кортона). Той
се открива например многократно върху плочата от Перуджа - третия
по дължина надпис, макар че Плочата от Кортона ловко му измъква
бронзовия медал (това е логично, като се има предвид ползваната
материя). Всъщност текстът от Перуджа изтъква две фамилии, една
от които е gens AFUNA, име, многократно появяващо се със знака
във формата на 8, а другата голяма фамилия е VELTHINA.
Преди да се изостави въпросът за азбуката в тесния смисъл на
думата и да се стигне до въпроса за езика, необходимо е да се добави,
че етруската писменост очевидно се е променяла с времето, и най-
вече, че тя има варианти в географски план. Ако в общи линии се
отличава писмеността на Юга от тази на Севера, налице са и други
стремежи за запазване на местните особености. Именно в Кортона -
това оттук нататък е случаят с прочутата Плоча, се открива доста
пъти буква , 3 “ в обратна посока, архаични или написани от ляво на
дясно, които не позволяват да се отличи точната им фонетична
стойност. Все пак е любопитно дали става въпрос само до естетичен
вариант. Може да се предположи по-скоро разлика в дължината или
в ударението по отношение на нормалното „Е“, но нека да си
припомним какво става днес в нашия френски език с трите ударения,
grave, aigu, circonflexe, на нашата „Е“: лингвистичните анализи на
текста от Кортона досега не водят до убедителни резултати. В същата
географска област може да се види знак, който наподобява на
единадесетата главна гръцка буква или обърната „V“, която всъщност
е опростената „М“. По този начин разбираме, че в гръцката епоха в
цялата тази област е имало истински графични експерименти, които
несъмнено са били предприемани в светилищата, където използването
на писмеността е широко разпространено.
Различията между писмеността на Севера и Юга насочват в
частност към знак, имащ за величина звука „К“ (например буквата
„С“, която единствена е използвана в Южна Етрурия), и по начин на
отбелязване шипяща, която, между другото, е на последно място.
Тези различия са показателни и хвърлят светлина в много отношения.
Те напомнят в случай на необходимост, че историята на Етрурия е
история първоначално на етруските градове, всеки със своите спе-
цифики, понякога толкова силни, че ще се противопоставят един на
друг и ще доведат неизбежно до краха на тосканската цивилизация
под натиска на Рим. Тези текстове по-късно са не само добър свидетел

19
по отношение на хронологията, но и критерий, будещ интерес по
отношение на разпознаването на градовете, които са могли да изиграят
съществена роля във владението на определена територия, в оп­
ределен момент от своето развитие. Това е решаващ момент напри­
мер за да се разбере начинът, по който Кампания и долината на По са
били етрускизирани. Естествено, изделията като керамиката, не са
били за пренебрегване в този подход. Ето защо в епиграфиката се
придава все повече и повече значение на материала, върху който е
представен текстът.

Превъплъщенията на етруската азбука

Споменаването на географски варианти трябва да ни напомни, че
историята на етруската азбука няма да спре дотук. Вече намекнахме
за азбуката на латините, която каквото и да се казва понякога, е била
очевидно заимствана от етруските, а не направо от гърците, показано
добре от наличието на „С“ на трето място в азбуката. Но тази етруска
азбука е била предавана и на други италийски народи, особено на
населението в Северна Италия, като ретите (по долините на Адидже,
Грисон) и венетите (Есте, Падуа), които са я приспособили към своите
езици, както етруските са направили с евбейската писменост. В случая
с венетите е интересно да се открият различни етруски модели, от
Чиузи до Южна Етрурия, които са били използвани последователно.
Пак в Есте е познато едно истинско светилище на писмеността, по­
светено на богинята Рейтия. Там са намерени много бронзови плочки
с гравирана азбука и инструменти за писане, сред които и стилети.
На религиозно ниво това е знак за социалното въздействие на пис­
меността, разкривано от пособията за преподаване на азбуката, като
плочката от слонова кост от Марсилиана д ’Албена.
Свързването й с богинята Рейтия подтиква да се припомни една
неотдавнашна хипотеза за първата поява на писмеността в Етрурия:
ако се има предвид, че повечето най-ранни надписи са открити в
женски гробове и че букви от азбуката („А“, в частност) са гравирани
към края на VIII в. върху предмети, свързани с предене и тъкане -
специфично женски дейности, може да се допусне, че етруските жени
вероятно са играли особена роля в приспособяването на азбуката.
Впрочем писмеността наподобява текстилна дейност в случай, че си
представим връзката на съгласните и гласните в сричките. По-късно
писмеността очевидно става изключително право на етруските
„принцове“ и няма нищо общо с женската сфера. Това нейно отбрано
и запазено място е познато, разбира се, извън етруския или етрус-
кизиран свят. В останките от корабокрушението при остров Джилио
(южно от остров Елба), за което отново ще стане дума в посветената
на морска тема глава, сред разнообразния товар е открита и една

20
дървена плочка за писане, независимо дали е била притежание на
„счетоводителя“ на кораба, или на капитана, който, както изглежда, е
бил грък от Самос, кръстосвал дълго край бреговете на Тиренско море
в началото на VI в.
Този стръмен път към Северна Италия и алпийските райони ни
навежда на мисълта относно въпроса, който често е будил интерес -
за произхода на руните. Известно е, че текстовете, открити в Цен­
трална и Северна Европа, след късната Римска империя до на­
стъпването на второто хилядолетие, имат сходства с надписите на
рети, венети, лепонтики, които са били зависими от етруската азбука:
удължаването на буквите, заострените ъгли, рамката, образувана от
две линии, са доста показателни. Остава да се разбере как се е осъ­
ществило предаването, тъй като между последните етруски текстове
и първите рунически текстове има прекъсване от повече от един век.
Един от вариантите за обяснение би бил предаването на текстовете
чрез нетрайни материали.

Езикът

Епиграфската документация
Какво знаем днес за етруския език? Всъщност много повече, от-
колкото може да си представим, за да продължава да се говори за
някаква тайнственост. Първоначалното състояние и документите, с
които разполагаме, обаче не ни подтикват към оптимизъм. Ако сега
са събрани 12 000 или 13 000 етруски надписи, повечето от които
гравирани върху керамика, камък или бронз (ленената книга от
Мумията от Загреб е изключение), ако всяка година се публикуват
нови текстове, като поредицата Studi Etruschi, публикувани редовно
в REE (Rivista di Epigrafia Etrusca), ако е вярно, че в сравнение с други
тогавашни народи етруските са писали много, тези текстове в го­
лямата си част са твърде къси и често повтарящи се. В крайна сметка
притежаваме само десетина по-големи текстове. Значителна част от
тях са епитафии, посочващи името на покойника, и няколко оскъдни
сведения за неговия живот и кариерата му, или посвещения: обет,
уточняващ, че конкретен предмет е бил принесен в дар от определена
личност на конкретно божество. Тук се разглеждат главно собствените
имена и ограничената лексика. Такъв е случаят например с Плочата
от Кортона, понеже от 206-те думи в текста 107 са собствени имена,
групирани в четири последователни списъка. В крайна сметка, остават
само около 60 думи, принадлежащи на лексиката, а точно тук е сла­
бото ни място, тъй като не е възможно да се преведат по правилния
начин представените за първи път думи {hapax). Във всеки случай

21
хилядите кратки етруски текстове, епитафии или посветителни, са
разтълкувани точно по отношение на най-същественото. От тази
гледна точка можем да бъдем оптимисти и да посочим, че етруският
език е далеч от тази черна дупка, на която толкова държи предимно
журналистическата литература.

Липса на двуезични надписи

Безпрецедентният пример на Розетския камък навежда на мисълта
за възможни двуезични надписи. Що се отнася до етруския, това са
няколко късни етруско-латински надгробни надписи, твърде кратки,
които често създават повече проблеми, отколкото да водят до
разрешаването им. Надеждата, породена от откритието на златните
пластини от Пирги през 60-те години, бързо намаля. Две от тях, на­
мерени в светилището на едно от пристанищата на Цере, датиращи
от около 500 г., носят етруски надпис, а третата пунически. Пър­
воначално се е смятало, че е налице дългоочакваното двуезичие, но
текстовете, колкото и да са близки, не са сходни. Нещо повече,
специалистите по финийско-пунически са далеч от съгласуване на
„техния“ текст, поради което е трудно да се извлекат важни изводи
за етруския език. Това не пречи да се разбере, че текстът съдържа
посвещение на храм или светилище на богинята Астарта, както е
прието на тосканска земя в търговски и религиозен контекст.

Пластините от Пирги
(края на VI в. - Рим, „Вила Джулия“)

22
 По отношение на разчитането резултатът не е напълно отри­
цателен, тъй като тези пластини позволяват да се установи оконча­
телно, че цифрата „три“ се нарича наистина „ci“ на етруски. Обаче,
при недостига на „истински“ двуезични надписи, сравнителният
метод, който се състои в съпоставяне с най-вече юридически и ре­
лигиозни текстове, написани от съседни на етруските народи, води
до значителни резултати.

Стелата от Лемнос
Първото заключение, до което стигат лингвистите, е, че етруският
език остава в изолация подобно на баския: той не може да се срав­
нява с друг език или с група от вече познати езици и във всеки случай
не става въпрос за индоевропейски език. Всъщност единственото
сходство, което може да се изтъкне, е с краткия текст от надгробната
стела от Камини на Лемнос, остров в северната част на Егейско море,
завладян от атиняните през VI в. Този праелински лемноски поднася
както лексикални аналогии с етруския, така и фонетични морфо­
логични прилики, които не изглежда да са случайност. Ще отбележим
например, че лемноският език, аналогично на етруския, няма прег­
радни съгласни, а също има единствена фонетична гласна, която тук
е „о“, а етруският е избрал „и“... Срещаме израз като avis sialchvis,
който не може да не е близък до етруския и който съответства
очевидно на известен брой години (срв. етруската дума avil с аппее).
Остава да се обяснят тези прилики: дали не става дума за етруска
„колония“, създадена тук в момент на „предполагаемата“ миграция
от Изток около 1200 г.? Тези етруски от Изток изглежда са развивали
своята писменост по независим път, откъдето биха дошли и разли­
чията. Трябва ли да се имат предвид тези връзки или пък приносът
на Етрурия от вече обособила се в Италия? Но тогава откъде идват
езиковите особености? Всъщност, след откритието на „тиренските“
текстове в Лемнос през 1886 г„ са предложени много хипотези, но и
не малко факти.

Етруският не е индоевропейски
Във всеки случай през тези повече от сто и петдесет години фило­
лозите се опитват да съпоставят безуспешно етруския с всички
индоевропейски диалекти като тези на омбрите, оските, латините, но
не и с келтски, гръцки или хетски. Ако се оставят настрана всякакви
семитски езици, трябва да се каже, че някои сходства подтикват да се
направи този опит, понеже етруските, след като са общували цяло
хилядолетие с хора, носители на индоевропейски език, са заимствали
от тях в лингвинистично отношение. Така, когато се види, че вино на
етруски е vinu, a neveu (племенник или внук) е nefts, паралелна на

23
латинската nepos, на пръв поглед може да се приеме, че опитите трябва
да бъдат задълбочени, но търсенето в тази посока е обречено на
неуспех. Това, което Жюл Марта пише в L ’art Étrusque през 1899 г.
(Paris, Firmin-Didot, ρ.14), днес би могло да се повтори по повод на
многобройните съвременни научни трудове: „Позната ни е пикантната
история на ММ Дик и Паули, които след като съставили корпус за
изследване на етруския, се оказали на различни мнения още от втората
свезка.“ Единият веднага разпознал в етруския индоевропейски език,
точно обратното на това, което бил написал дотук, а другият постоян­
ствал в първите си убеждения.
Етруският език не е индоевропейски диалект поради някои
лексикални и морфологични особености. Всъщност това е „аглути-
ниращ“ език. Така например в склонението на съществителните имена
наставките, отбелязващи множествено число, клонят към дателен
падеж и имат тенденцията да се доближат едни към други и по-скоро
„да се прилепват“, отколкото да се сливат, както е например в ла­
тинския, който принадлежи, както всеки индоевропейски, към езиците,
наречени флективни. По такъв начин етруското съществително clan
(син) в дателен падеж мн.ч. става clenarasi, като се разлага на clen
(корен), -аг (знак за мн.ч.), -asi (знак за дат. падеж), а смяната на
тембъра на гласа между clan и clen има само относително значение.
По примера на етруския, в родителен падеж множествено число,
латинската дума consul става consulum, в която номиналната флексия
-ит смесва наведнъж понятията множествено число и родителен
падеж. Етруският е „прилепващ се“ език, каквито са унгарският,
финският и турският. Да вземем един пример от последния, който не
е индоевропейски: така думата gül (роза) в родителен падеж става
giilin, в мн. ч. - giillir, а в родителен падеж мн.ч. - güllirin. Въпросът
за речника е също ясен. В консервативни области, като фамилните
имена или тези на цифрите, а това са теми, които познаваме на етрус-
ки, отсега нататък думите (с изключение на заимстваната nefts) са
коренно и систематично различни от тези, които познаваме в различ­
ните индоевропейски езици, и това не може да е случайно. Clan (син),
seek (дъщеря), puia (съпруга), ati (майка); ci (три), mach (пет), всички
тези думи са показателни и са добро доказателство, че етруският език
не може да се причисли към какъвто и да е клон от индоевропейската
група. Всичките многобройни опити да се направи от етруския ин­
доевропейски завършват без резултат.

Фонетика и морфология
Нека повторим, че това положение не е попречило на филологията да
напредне значително за един век. Днес може да се състави, макар и

24
непълен речник на етруския, като по този начин се опознаят напълно
родствените думи на думата avil (година), защото именно епитафии­
те явно използват повече тези думи, отколкото технически или абс­
трактни например. Наблюдава се голям напредък във фонетиката и
морфологията. Синкопът на гласната във вътрешна сричка е бил
разпознат отдавна: собственото име Av(i)le - във връзка с avil! - след
това дава avle, което в крайна сметка стига до латинското име Aulus.
По този повод може да се направи интересна бележка, съдържаща
точното име на латинския поет Perse (Aules Persius Flacus), който
пише през I в. от н.е. и принадлежи на голяма етруска фамилия от
Волтера: собственото му име е всъщност Aules, а не обикновеното
Aulus, а този нюанс е пряко свързан с етруския език, на който още са
говорили и неговите предци.
Надписите, гравирани върху бронзовите огледала, разкриват
етруското име на множество герои и божества от гръцката митология
и също са богата област за проучване по отношение на лингвистиката:
menerva, Минерва-Атина, става menrva - а това тук е заимстване от
италийски езици, - Аполон на етруски е отначало Apulu, а после Ар1и\
Ахил, героят от Илиада, се превръща в Achle, а Одисей - Ullyse, се
превръща не в „прасе“, а в Uthste: нека да припомним, че етруският
няма о, нито d, а единствена гласна и и единствена дентална съгласна
t... Колкото до Парис-Александър, прелъстителят на Елена, син на
Приам и Хекуба, върху етруските огледала изглежда е свързан с ня­
каква страна от Изток, когато се е казвал Elcsntre - това са две външ­
ни гласни, които са претърпели синкоп, което пък се обяснява чрез
силен изговор на първата сричка. Интересно е да се отбележи, че той
се появява на етруски още като Alcsentre, Alichsantre, Elacsantre,
Elachsntre, Elcste, Elsntre, Elchsntre.
За да завършим, трябва да се отбележи едно скорошно откритие
по отношение на езика, важно и за тълкуването на многобройните
текстове: отдавна е забелязано, започвайки от глаголите, равностойни
на латински, като например dédit, dedicavit, че етруското минало
свършено време завършва на -се (както в гръцкия). Така често се
открива в посветителните надписи глаголът „muluvanece“, който сочи,
че определена личност е ,дарила“ определен предмет на светилище.
Обаче в етруския, използващ многократно (това е поне впечатлението)
приглушена и придихателна съгласна (например Uthste за Ulysse,
докато Utste изглежда нормално, a Alexandre-Paris дава варианти от
същия вид), може да се мисли, че свършените времена, завършващи
на -che, имат същото значение. Днес имаме убеждението, че тези
свършени времена на -che съответстват на пасивно свършено време,
докато другите, завършващи на -се, както видяхме, съответстват на
активно свършено време.

25
 Литературата

Досега бяха разглеждани само надписи върху камък, керамика или

бронз, като тези в долната част на огледалата ни осведомяват за
заимстванията от гръцкия език и за някои характерни черти на ет-
руската фонетика. Тези етруски текстове са единствените, които са
стигнали до нас. Те формират единствената документация, на която
можем да се базираме, за да получим известни познания за езика на
древните Тосканци.

Гравирано огледало

(J. Martha, L ’art étrusque, Paris, Firmin-Didot, 1889)

Да припомним най-късните текстове - тези на двуезичните епи­

тафии от началото на нашата ера, и ако официалните надписи оттук
нататък са създавани на латински - езика на управляващите, не е
имало репресивна политика от страна на римляните и етруският език
вероятно е изчезнал по естествен път. Но в действителност етруските
обикновено не са се задоволявали само с писането на тези кратки
текстове върху материалите, споменати по-горе: езикът е съществувал
в истинската етруска литература, както многобройните древни извори
оставяли да бъде разтълкуван.

26
Религиозната литература...
Древните извори акцентират най-вече върху религиозните текстове
и не се е наблягало никога толкова върху факта, че това е религия на
писаното слово, какъвто не е случаят в Гърция и Рим. Често данните
са на латински, и ние ще се връщаме на тези места в libri haruspicini,
които се отнасят до изследването на вътрешностите на принасяните
жертви, в libri fulgurates, които се отнасят до изследване на мълнията,
или още в libri rituales, които предричат хода на събитията, следвайки
множество важни събития и най-вече тези при основаването на
градовете - това на Рим напълно отговаря на етруските правила. При
условие, че тези религиозни книги не са били предадени в оригинал­
ния си вариант, казано другояче, на етруски, може с малко късмет да
бъдат опознати в тяхната латинска версия. По времето на Цицерон,
през I в. пр.н.е., някои са изпитвали необходимост да ги превеждат на
латински, опит, за който римската религия не се поколебала да се
позове на всичките си предписания. А преводачите са били личности
като Авъл Цецина от Волтера, верен приятел на Цицерон, или Луций
Тарквиний Приск, приятел на Варон - и двамата принадлежат на най-
важните фамилии в Етрурия. За съжаление тези преводи също са
изчезнали и са останали само няколко откъслечни цитати, например
в произведенията на Сенека. Да се върнем за миг към въпроса за
епиграфските носители. Някои от тези религиозни текстове са били
книги от платно: на латински ги наричат ленени книги, libri linîei,
познати и съхранявани в Рим най-малко още от началото на Репуб­
ликата. Във всеки случай именно религиозният календар се представя
в този вид, нарязан впоследствие на ленти, в които е увита и Мумията
от Загреб. Могат да се разпознаят някои от тези ленени книги,
представени старателно нагънати върху различни етруски релефи от
мазилка, камък или теракота (например, в прочутата Гробница на
релефите от Цере).

... и светската
Въпросът не се свежда само до религиозната литература. Един пасаж
за римските племена от Варон, големия латински ерудит, ни съоб­
щава, че някой си Волниус е написал етруски трагедии (за латинския
език 5, 9,55). Той не е изяснен напълно и вероятно се отнася до късен
период в историята на Етрурия. Трябва да се напомни, че релефите,
представени върху гръцки урни от Волтера или Перуджа, често
наподобяват декора на театрално представление. Нещо повече, в
светилището при Кастелсеко, в близост до Арецо е разположен ис­
тински амфитеатър с каменни пейки (cavea) за зрителите. Сградата
се отнася към втората половина на П в., но функцията й е неоспорима.
Един друг литературен жанр в Етрурия се завръща настойчиво в ла­
тинските текстове - това е историята, и още Варон посочва пример

27
от Tuscae historiae. За нас най-показателен случай е този на император
Клавдий, който в речта си в Сената през 48 г. от н.е. цитира auctores
Tusci, етруски историци, които противопоставя на латинските извори.
Това са тези етруски историци, които му позволяват със сигурност
да посочи, че цар Сервий Тулий, чието истинско име е Maxtama -
име, което звучи добре на етруски, произхожда от тосканския град
Вулчи, а не от латински град близо до Рим. Без съмнение Клавдий,
който сключил първия си брак с Ургуланила, потомка на знатна
етруска фамилия, е могъл да се консултира в семейните архиви, в
които фигурират подобни сведения. Тези документи според Светоний
са му позволили да напише на гръцки дългата История на етруските
и История на картагещите (преди всичко тези два народа винаги
са имали твърде тесни взаимоотношения).
Този намек за семейни архиви насочва към друга серия от
документи, наречена Elogia Tarquiniensia. Става дума за латински
надписи от I в. от н.е., които в Тарквиния, вече римска, припомнят и
отбелязват важни факти за членовете на фамилията Спурина, състоя­
ща се от най-могъщите родове (gentes) в независима Тарквиния. Ня­
кои нейни потомци все още играят важна роля към края на Репуб­
ликата, както и самият Спурина, който бил личен жрец-гадател на
Цезар. Такива документи, богати на информация, са могли да се на­
пишат само защото фамилията Спурина (а тя вероятно не е била
единствената) е съхранила паметта за подвизите, извършени от
техните предци през V в. и IV в. Може да се мисли, че това не е само
устна традиция, а етруските „историци“ е трябвало да отразят писмено
разказа за тези събития. Вероятно, както и римската аристокрация,
понякога те са разкрасявали историческата истина. Религиозни книги,
също и драматични творби, и исторически произведения - всичко това
обяснява защо младите и богати римляни, като тези от фамилията
Фабий, са могли да се образоват в университетите на град Цере (Чер-
ветери) през IV в. „Имам текстове, които доказват, че това е всеобщ
обичай младите римляни по онова време да се обучават на етруска
филология (litteris etruscis), както днес се обучават на гръцка“ (Тит
Ливий, 9, 36, 3).*

ПРОИЗХОДЪ Т

Ето един проблем, върху който, честно да признаем, не сме напред­

нали почти от един век. Сега по-добре се разбира какви залози се
крият в действителност зад различните теории, повечето от които са

* Част от преводите на гръцките и латинските текстове са от Колекцията на

френските университети (Budé, Ed. des Belles Lettres).

28
останали в Античността. Основателно изоставяме тезата, създадена
през XVIII в., която представя произхода им като резултат от инвазия
на етруските от Север в Италия. Първоначално тя се крепи на напълно
повърхностна аналогия между името на ретите (Rhaeti), намиращи
се в тази област, и етруското име на етруските, Rasenna. Тази теза се
е развивала впоследствие главно върху археологически данни и е била
поддържана принудително до края на XIX в. от Хелбиг, който вярвал
в общата миграция на италийските и етруските племена от ретийските
Алпи в края на второто хилядолетие. По-късно тези племена щели
да се разделят, за да достигнат местата на заселването си, като
етруските оттук нататък завзели областта, стигаща до Алпите в Тос­
кана и до Тибър.
Тази „северна“ теория придава голямо значение на античните
извори, които представят две противоположни мнения. Основната теза
е тази за източния произход на етруските, но и тя се подразделя на
два клона. Според историка Хеланик от Лесбос, живял през VI в.
пр.н.е., етруските са всъщност пеласги (FHG, 1,45): впрочем те
принадлежали на тези легендарни народи, за които се счита, че са
заселили Балканския полуостров и островите в Егейско море преди
гърците. Пристигнали в Италия по Адриатическо море, и по-точно
от пристанището на Спина в делтата на По, после изглежда достигат
до Кортона. Знаем корените на пеласгите за различните градове като
Вулчи или най-вече Цере. Точно тези пеласги щели да се преименуват
на тиренци или етруски, но други автори са склонни лесно да объркат
тази хронология.
Но царската теза в Древния свят е тази на Херодот (1, 94), кой­
то представя етруските като лидийци, идващи от Мала Азия и пре­
селили се в Италия при следните обстоятелства: „По времето на цар
Атюс, син на Манес, по цяла Лидия настанала страшна оскъдица на
храни. Известно време лидийците устоявали на глада, но после,
понеже недоимъкът не преставал, почнали да търсят лекове, един
измислял едно, друг - друго. Тогава били измислени заровете, аши-
ците и топчетата, както и всички останали видове игри, освен играта
на дама: нея лидийците не я смятали за своя игра. Ето какво правели
с игрите, които измислили срещу глада: всеки втори ден играели
непрекъснато, за да нямат желание за ядене; на другия ден ядели и не
играели. По този начин прекарали осемнадесет години. Но тъй като
злото не ги напускало, ами вилнеело още по-силно, царят разделил
всички лидийци на две части и хвърлил жребий коя да остане и коя
да напусне земята си. На тази, която щяла да остане според жребия,
се поставил сам за цар, а на другата, която щяла да си отиде, поставил
сина си. Името му било Тирсенос. Тези, чиито жребий бил да заминат
от страната, слезли в Смирна и си направили кораби. На тях качили
всичко, цялата си полезна покъщнина, и отплавали да търсят земя и

29
живот; преминали покрай много народи и стигнали при омбрийците;
построили си град и живеят там и досега. Сменили си името и вместо
лидийци се нарекли на името на сина на царя, който ги завел там.
Нарекли се тирсени.“ (Херодот. История (част първа). Книга 1-3.
Превод от старогръцки Петър Димитров. София, 1986)
Тази теза получила одобрението на почти всички древни авто­
ри, а и отдавна привлича съвременните, които са впечатлени от ня­
кои източни черти на етруската цивилизация. Ако понякога се е
грешало за произхода на предмети, архитектурни елементи, иконо-
графски сюжети, които всъщност са търговски внос и художествени
влияния - обичайни елементи на ориентализирана култура, а не
резултат от на миграция от Изток, други белези са по-трудни за до­
казване в тази светлина. Такъв е случаят с етруската религия, която
има свой принос в предсказването на бъдещето и по-конкретно в
хепатоскопията (изследване на черния дроб на принесените жертви)
и е ясно, че тази пророческа техника е на почит на Изток, най-вече
във Вавилон. При все това религията е консервативна област и някои,
като А. Пиганиол, който е озаглавил без колебание своята статия
„Етруските, народ от изток“, лесно правят извод, че в това отношение
Етрурия е „част от Вавилон в Италия“. Лесно е да се разбере обаче,
че представеното от Херодот притежава всичко за един митичен
разказ, препращащ произхода на етруските в предходен период - този
на Троянската война, и свързващ името на народа с това на героя-
основател. Изтокът с омайващия си колорит и с цялото си очарование
си играе с раждането на тиренска нация, както римляните не пропускат
да изтъкнат троянските си корени. Обаче не може да не се съобразим
с разказа за подобна по-късна колонизация - историческата гръцка
колонизация, която залива Средиземноморието в началото на VIII в.
и най-напред Италия.
Един древен историк обаче вече се е опълчил срещу това виж­
дане и се е радвал на популярност сред събратята си. Става дума за
Дионисий Халикарнаски, ритор и съвременник на Август, който след
идването си в Рим имал заслугата да напише история за произхода и
първите векове на Древния Рим ( Urbs). С тази творба, наречена
Римски древности, Дионисий се явява първият етрусколог на всички
времена. Той обобщил и опровергал двете „източни“ теории, преди
да изложи личното си мнение за произхода на етруските. По този
начин Дионисий привлякъл първоначално вниманието с това, че
„Ксантос от Лидия, един от историците, най-компетентни по
отношение на древностите в родината си, никъде не е загатнал за
лидийския вожд Тирен или за миграцията на тирените в Италия...“
После добавил, че „тези там много грешат, като искат да признаят
пеласгите и тирените за един и същи народ“. По-нататък, казва той,
те нямат нито едни и същи обичаи, нито едни и същи езици. И за да

30
се приключи c автохтонността на етруските: „Като най-вероятно
разглеждам мнението, което съзира у тиренците автохтонен народ,
извод, съобразен със самобитността на техните нрави и на техния
език. Нищо не пречи на това, че гърците са ги нарекли тирени...“
(1, 17-30)
На първо място впечатлява неоспоримият характер на дока­
зателството. Още повече, че Дионисий съобщава в същия този пасаж
името на етруските на етруски език, което всъщност е Rasenna. Защо
да поставяме под съмнение тезата на този твърде добър познавач на
етруския народ? Но Дионисий не се ръководи само от желанието за
научна достоверност. Този гръцки историк идва в Рим като поклонник
на Древния Рим и на управлението на Август. Той енергично защитава
в творбата си идеята, че римляните са от гръцки произход и че на­
родът им се е формирал от последователни групи хора, дошли от
Гърция. При тези обстоятелства си заслужава да се отреди на Рим
изключителното право за елинска емиграция или на такава от изток.
За него не е трудно да приеме подобна теза за произхода на етруските
и автохтонността ще се превърне в съвсем естествено обяснение,
омаловажаващо етруските в очите на римляните. Даваме си сметка,
че Дионисий Халикарнаски често демонстрира антиетруско отно­
шение в историята си за първите векове на Рим: той не само не одоб­
рява идеята, поддържана от много автори, че Рим е възможно да е
бил тиренски град, всъщност етруски, но понякога отказва да признае,
противно на очевидното, многобройните заимствания на Рим от
етруските, признати обикновено от традицията. Дионисий предпочита
по-скоро да постави началото на такъв обичай, на такава церемония
при царуването на Ромул или в началния период на Републиката,
отколкото при царуването на тримата етруски царе в Рим: както пише
Доменико Мусти, той практикува„деетрускизацията“. По такъв начин
тезата за коренното население, развита от Дионисий, резултат от обек­
тивно проучване ли е? Напротив, тя се вписва в цялата идеологическа
система, предназначена да постави Рим, както и самата теза, на пие­
дестал.
Разказът на Херодот не притежава научни факти. Той се вписва
във виждането за историята, което почива върху наличието на големи
преселения и изобилства до голяма степен със сантиментални и
увлекателни подробности. Нещо повече, разказът за троянските ко­
рени на Рим не е ли от същия вид? Древните народи, които в истори­
ческите времена са поддържали отношения, дори и само търговски,
обичат да се говори за една и съща кръв, за един и същи произход, а
този навик е трудно изкореним по времето на империята, както се
вижда от Тацит. Той пише (Анали, 4, 55), че етруските потвържда­
ват по време на царуването на Тиберий източния си произход и пре­
дявяват искане в декрет за родство с жителите на Сарди в Мала Азия.

31
Последните извличат облага от този общ произход, за да изтъкнат
пред императора древното си родство с Италия. Темата за общия
произход може да обясни някои от по-познатите тези за произхода на
етруските: източната хипотеза, която може да се върне във времето
на персийския двор, пеласгийската теза, както я е разкрил Брикел, е
възможно да се обясни например с интензивните търговски връзки
между гърци и етруски в Адриатика през V и IV в. Обратно, авто­
хтонната на етруските би могла да се разпростре чрез сиракузците,
които се изкушават да препратят етруската таласократия в първата
половина на V в. и които нямат никакъв интерес да приемат тоскан-
ците за „братски народ“.
Следователно, поради не толкова научния характер на различ­
ните антични теории и най-вече на идеологическите допускания, скри­
ти зад тях, днес етрусколозите са склонни да пренебрегнат въпроса
за произхода, който няма напредък в течение на последния век:
гордиевият възел, на който се натъкваме, винаги е бил в частност
проблемът за езика, който не наподобява на никой друг. След изслед­
ванията на М. Палотино, истинския основател на съвременната ет-
рускология, и Ж. Йоргон основната тенденция е интерес към фор­
мирането и историческото развитие на Италия, както и на етруската
култура с всичките й компоненти. Тосканската цивилизация не е само
продукт на един легендарен народ, независимо дали е дошъл от Изток
или роден на италийската земя... Тази стабилна тенденция за размисъл
върху понятието за формирането по-скоро, отколкото върху това за
корените, се е наложила в последните десетилетия. Ж. Марта, който
създава първата истинска монография върху етруското изкуство, пише
през 1889 г.: „Питаме се дали терминът Етруски има ясно определена
етнографска същност и дали това не е само политически израз,
назоваващ смесен народ, създаден от множество раси, на същото
основание например като думите французи, австрийци, англичани,
американци“ {L’art étrusque, р. 16). Да се замени идеята за произхода
с това за формирането не е просто начин да се заобиколят пролемите.
Честно трябва да се признае, че те съвсем не са разрешени и че въп­
росът за произхода на етруските и днес остава открит.

32
 Глава II

Петте имена на етруските

ЕТРУСКИ, ТУСКИ, ТИРСЕНИ, ТИРЕНИ

„Тирените са познати сред римляните с имената етруски и туски.

Гърците са ги нарекли тирени, за да запазят спомена за Тирен, син на
Атис, за когото се говори, че е изпратил колонисти от Лидия в тези
околности“ (Страбон 5, 2,2, 219). Следователно, ако днес говорим за
етруски, за етруска цивилизация, това е, защото този народ се е са­
моопределил като Etrusci. Както много добре се вижда в написаното
от гръцкия географ, другата използвана дума е Tusci, която момен­
тално ни препраща в Тоскана. Не трябва да се отъждествява древната
Етрурия с единствената италианска област Тоскана, дори и дейст­
вително точно там да е станало преоткриването на етруските в на­
чалото на XVI в. Ще се добави веднага, отново чрез Страбон, че гър­
ците имали навика да представят средиземноморските си съперници
с името „тирени“ или „турсени“ - гласната варира според гръцките
диалекти и времена. Във всеки случай последният вариант се открива,
например у Херодот или в различни надписи, открити, между другото,
и в Делфи. Съчетаването на тези три имена не бива да ни изненадва,
защото всъщност всичките произлизат от един и същи корен *turs-
(звездичката посочва предполагаемата възстановка), допълнен с
различни представки и надставки, без да се вземат предвид няколко
разбираеми фонетични промени. По този начин двете латински думи
допускат след *turs- разширяване със -с (к), което изглежда да е било
използвано, за да се назоват множество народи в Централна Италия,
съседни на римляните, такива като Vols-c-i, Herni-c-i, Aurun-c-i,
нашите волски, херники и другите аврунки, които са създали проб­
леми на завоевателите, дошли от Древния Рим по време на първите
векове на Републиката и преди Etrus-c-i да са принудени да се
противопоставят на римския валяк. Така *turs-c-i (i като знак за мн.ч.)
ще се представи като *tussci, а после като tusci, чрез бавно усвояване
първо на г от s, после заради съкращаването на двойната съгласна.
Възможно е да се открие същият този корен *turs- поне два пъ­
ти и в други езици. Да цитираме най-напред най-древния случай, който
е повече от хипотетичен. Египетските извори (надписи с йероглифи
от храма в Карнак и погребалния храм на Рамзес Ш в Мединет Хабу)
говорят за набезите на „морските народи“, приблизително около

33
1200 г. и по-точно от 1232 до 1190 г., т.е. по време на царуването на
фараоните Минепта и Рамзес Ш. Това е времето, когато Източното
Средиземноморие претърпява серия от драматични събития, най-
впечатдяващите от които са падането на Троя и Хетската империя.
Обаче сред тези „морски народи“, ако някои наистина са разпознати
като ахейци (Amouash), филистини (Peleset), които дали името си на
Палестина), ликийци (.Loukou), то други са идентифицирани по-слабо.
Възможно е например да са попаднали в това движение сардите
(,Shardan.es, но Сарди има и в Мала Азия) и сицилите (Shakales). Що
се отнася до T(o)ursha, можем да се чудим дали това не са просла­
вените ни тирсени - тирени - туски, също запътили се към западния
басейн на Средиземно море. Проста хипотеза, а колебливата вокализа
на египетските текстове не позволява да се стигне до сигурни факти.
Ако Tursha са наистина бъдещите етруски, щяхме да имаме доказа­
телство за техния преход от Изток в края на второто хилядолетие, а
това следователно щеше да е твърде силен факт в полза на тезата за
източния им произход.

Турсикина от Чиузи

Дори и да се отнася до по-малко романтичен или по-малко екзотичен

извор, изненадата е доста голяма, когато същият този корен *turs(ï)u
се открива в Етрурия и на етруски. Лувърът притежава златна фибула
от края на УП в., открита в Кастелучо ди Пиенца, в близост до Чиузи.
Този накит е типичен за ориентализиращия период и има доста дълъг
текст, изработен чрез гранулация - техника, която са изобретили ет-
руските златари. Някои от златните гранули са изпадали и поради
това разчитането на текста не се оказва лесно. Ясно е, че един от собст­
вениците на този изключителен накит е бил някой си Турсикина,
собствено име, в което се разпознава освен корена, за който става
дума, номилната флексия на -па - знак за много имена на етруски
фамилии, като Порсенна, Вибенна, а в римската епоха още Меценас и
Цецина. Може да се допусне, че някой „господин етруск“ е бил на­
ричан по този начин, когато се е намирал сред чуждо население - в
Етрурия се срещат и „грек“, който може да е само „грък“ (Graecus)
или „латит“, който трябва да е „латинец“, това ще рече чуждоземци,
установили се на етруската земя. Що се отнася до автентичния етруск,
това название, съответстващо при това на индоевропейски корен,
изглежда по-невероятно, освен ако той не е емигрирал в даден момент
от живота си и след това е носил това име при пребиваването си у
съседен народ. Ще имаме възможност да установим, че в крайна смет­
ка се е пътувало много в тези отдалечени във времето векове и че

34
обществената мобилност е и географска - това, което дава основание
да се говори за хоризонтална мобилност. Нашият Турсикина може
би се е върнал на етруска земя, след като е натрупал състояние дру­
гаде, и е могъл да придобие един предмет, толкова престижен с метала
си, със своята изтънченост и е техниката си на писане.

Л И ДИ Й Ц И ТЕ Н А ВЕРГИЛИЙ

Латинската литература обаче все още не споменава етруските е

названието Tusci или Etrusci. Поетите в частност използват най вече
звучната Lydi. Тази дума, която означава лидийци - обитателите на
голям район в Мала Азия, може да доведе до объркване, но всъщност,
когато става дума за италиански народ, двусмислието е лесно предот-
вратимо. В латинския език и литература е почти единодушно мне­
нието на древните, че етруските са имигрирали от Мала Азия, по-
специално от Лидия, следователно са лидийци. От друга страна, тази
теза позволява етимологични вариации при съпоставяне между ludus
(игра), ludius (лудион) и лидийци. И за да се приключи с това, както
се вижда от пасажа на Херодот, цитиран по-горе, етруските са измис­
лили много забавления за обществото, особено след като са поели на
път от Мала Азия. Това, което твърди Херодот за забавленията с
предмети, във всеки случай с нищо не е опровергано от етруската
действителност. В Етрурия са открити доста предмети от кост, вклю­
чително и от слонова, а тези от Вулчи, които се съхраняват в Нацио­
налната библиотека в Париж, представят забележителното предим­
ство цифрите да са написани с букви на тяхната лицева страна. Могат
да се разпознаят плочи за игра върху щукатурата от Гробницата с
релефите, както и в литературата (Тит Ливий, 4,17, 3), така че иконо-
графските извори (букеро, украсено с цилиндричен печат, фреските
от Капуа) съвпадат с влечението на етруските към игрите на думи.
Вергилий е един от тези автори, които използват твърде често
и напълно естествено думата „лидийци“, и си струва да се напомни,
че колкото и да се говори за този народ в Енеида, той не е най-зле-
поставеният. Вергилий е роден в околностите на Мантуа и не отрича,
че родното му място е било етруско, преди да стане част от цизал-
пийска Галия. Впрочем в песен № 10 на Енеида, в пасажа, който може
да се нарече каталог на етруските кораби, поетът не е пропуснал да
цитира в „загадъчен стих“, според думите на издателя на епопеята
Жак Пере, тройните корени на родния си град и преобладаващия
етруски елемент в тях. Разкопките, проведени през последните години
в Мантуа, потвърждават напълно етруския характер на града, както
ще видим в следващата глава, и позволяват да се съберат повече ет-

35
руски текстове. Но това не е всичко: този, който наричаме Вергилий,
като всеки добър римски гражданин, всъщност има три имена
(собствено име, фамилно име и презиме) - Публий Вергилий Марон.
Презимето Марон, което на първо време напомня други латински
имена, като Цицерон или Туберон, не може да се тълкува, без да се
направи връзка с независима Етрурия. При този народ таги (етрус-
ките не ползват буквата „о“) означава магистрат с ранг, не за пренеб­
регване, и може да се предположи, че семейството на Вергилий е
желаело да се съхрани през поколенията белегът на честта, получен
поне от един негов предтеча, както това на римските Марции винаги
е Рекс, като спомен за този предполагаем предтеча, който би могъл
да е царят Анк Марций.
Не става въпрос просто за роден град и за собствено име поради
това, че Вергилий е в тесни връзки с етруските. Епичният шедьовър
на цялата латинска литература носи твърде ясно белега на това, което
трябва да се нарече филетрускизъм. Всъщност, дори всички предишни
извори да причисляват етруските градове към неприятелите на Еней,
противопоставяйки Рутулите на Турните, ето че Енеида ги поставя
на първо място до неговите съюзници от Мантуа до остров Елба „с
неизчерпаемите метални запаси“. Така етруските са пряко свързани с
победата на Еней и по известен начин с основаването на Древния Рим...
Една единствена сянка в тази идилична картина, един единствен враг
на Еней сред етруските, това е тиранинът от Цере, жестокият Мецан,
„отрицателят на боговете“, който не се колебае да изложи на гибел
затворниците си, като ги държи с дни завързани за трупове.

Надпис върху съд

(началото на VII в. - Лувърът)

Mi Laudes Mezenties -
принадлежа на Луций Мецан

(D. Briquel, Les Étrusques, peuple de la différence, Paris, A. Colin, 1993)

36
 Собственото име Мецан бе открито неотдавна, гравирано върху
съд от УП в. Именно Д. Брикел, специалист по етруска епиграфика,
разпознава върху вазата, съхранявана в Лувъра, тази отвратителна
личност Мецан.
Привързаността на Вергилий към неговите предтечи достига
връхната си точка във версията, която ни представя произхода на Еней
и на неговите съратници. Тези троянци или дарданци всъщност
произлизат от Дарданос, който потеглил към Мала Азия от етруския
град Коритус, иначе казано, Кортона, в центъра на Етрурия, градът,
прочут с Плочата. Колкото до троянците на Еней, предвещаното от
боговете установяване в Централна Италия, е вид завръщане към
изворите. И ако се отбележи заслугата на етруските, да се изгради от
Рим истински град във времето между VII и VI в., като се пресушат
блатистите райони, като се отворят подземните канализации, като се
павира Форумът, като се построят храмове и театрални зали, четейки
Вергилий, може да се заяви, че Етруските вече са в праисторията на
неговото основаване.

РАСЕНА/ РАСНА

Етруски, тосканци, тирени, лидийци, ето как другите - гърци или

римляни, назовават своите съседи - етруските. Но понеже изворите в
по-голямата си част са косвени, възможно ли е да се разбере как
самите те са се наричали? Оказва се, че съществува сведение, често
отхвърляно (според нас малко прибързано) от днешните етрусколози.
Дионисий Халикарнаски, от когото черпим сведения, но също и
предубеждения по отношение на етрускологията, отбелязва в първата
книга от своите Римски древности, че етруските са се назовали „на
името на един от принцовете си“ - Расена. То става Расна в началото
на V в., когато се ражда фонетичният феномен на синкопа на гласната
във вътрешната сричка: дума, звучаща автентично на етруски с нас­
тавката си -па, както вече видяхме, и която впрочем се открива в раз­
лични надписи. Той е един от няколкото текста, които карат някои от
авторите да се усъмнят във фразата на Дионисий.
В трудовете на някои големи личности се вижда появата на
словосъчетанието zilath mechl rasnal, което отдавна е тълкувано като
praetor populorum Etruriae, т.е. претор на народа на Етрурия. Добре е
позната думата zilat, която препраща към най-висшата републиканска
магистратура. Що се отнася до превода на rasnal, базираме се естест­
вено на Дионисий, a mechl остава повече или по-малко непозната.
Следователно словосъчетанието навежда на мисълта за тази най-
висша магистратура на Етрурия. То се появява на латински, цитирано
по-горе, както и в много епиграфски текстове, когато Римската

37
империя през I в. от н.е. доста символично ще съживи древните
институции на независима Етрурия. Някои от съвременните линг-
висти отбелязват, че словосъчетанието zilath mech rasnal - засви­
детелствано и върху Плочата от Кортона - се открива веднъж свър­
зано с име на град и трябва да се преведе като praetor rei-publicae:
става дума не за магистрат на цялата етруска нация, а само за главния
магистрат на всеки отделен град.
Следователно Дионисий Халикарнаски изглежда греши: това е
като да си пред надписа „Република Франция“. Той е объркал двете
думи и при тези условия rasna не би означавало „етруски“, а „об­
ществен“. Появява се сходен проблем с израза tular rasnal, нанесен
върху граничен камък, открит в околностите на Кортона (всъщност
отдавна се знае, че tular е еквивалент на латинската дума funes и
означава „граница на територия“). Трябва ли да се приеме, следвайки
Дионисий, че този репер е поставен на границата на Етрурия? Както
точно е отбелязал Кампореале (Gli Etruschi, р. 330), тук сме далече
от течението на Тибър, която се предполага, че отбелязва границата
на Етрурия: сещаме се, между другото и за обяснение, според което е
възможно да става дума за граница на територията на самия град
Кортона. Въпреки неоспоримите затруднения, изглежда, че това е
евтин трик в обяснението на гръцкия историк, който е много добър
познавач на етруския свят. Във Фиезола е открит друг граничен камък
от същия период с надписа tural spural, за който този път сме сигурни,
че означава „граници на града“. Защо формулата за Кортона е различ­
на? Защо там е използвана думата rasnal Трябва да се търси друго
обяснение и да се допусне, че в случая с Кортона Расна може да е
собствено име или ориентир за частна собственост. Предпочитаме
да спрем с превода на Дионисий Халикарнаски, колкото и да имаме
яснота за етруския речник, оставен от един сериозен историк.

38
 Етрурия

(Mauro Cristofani et alii, Lesétrusques, Paris, Nathan, 19

39
 Глава III

Трите Етрурии

ТИРЕНСКА ЕТРУРИЯ

Границите на областта

Традиционно това е областта, включена между Арно, Тибър и Сре­

диземно море (Тиренско). Но, както ясно е подчертал Кампореале в
един неотдавнашен труд (GU Etruschi, Storia е civiltà, Turin, 2000), тези
граници са повече от културно естество, отколкото от политическо, и
са се променяли в течение на времето. Ние ще ги запазим за удобство,
като се отбележи, че те никога не са били стриктно спазвани. Така,
Фиезола, който в етруската епоха е бил по-значим от Флоренция и
който е можел в някой период да е един от дванайсетте града на Ли­
гата, е разположен на север от Арно. Тук са известни няколко гроб-
ници-толоси от ориентализиращия период. Сред тях впечатляваща е
тази в Куинто Фиорентино, наречен Монтанола, с централна колона.
Могат да се посочат и надгробните могили в Комена и особено гроб-
ницата-толос от Монтефортини (640-630), съдържала превъзходни
предмети от слонова кост, които можеха да се видят в Болоня по
време на изложбата „Първите етруски“. Тази зона, която не е останала
встрани от движението на носителите на Виланова, вероятно е под
влиянието на Фиезола. Областта, простираща се на север от Флорен­
ция, по пътя към Болоня, наречена Мугело, разкрива през последните
години многобройни следи от етруско обитаване от VII в. до римското
завладяване. Проучвателите на обекта в Поджо Кола (P.Gregory War­
den, M.L.Tomas, J.Galloway, J RA, 1999,231-246) отбелязват, че същата
област е станала свидетел на множество процъфтяващи етруски
селища (Фраскола, Лонда, Понтасиева, С. Пиеро в Сиева) и може да
се счита, че тази междинна зона ще запълни постепенно празното про­
странство между Арно и Етрурия в долината на По по отношение на
етруската окупация. По същия начин, този път в южна посока, уста­
новеното прекъсване между долината на Тибър и района на Капуа
дали е в състояние да се запълни постепенно с откритията, направени
например в Анани или във Фросиноне?
Не свършват изключенията по отношение на северната граница:
всъщност, ако се погледне долното течение на Арно, се вижда, че

41
Лукес (Лука) и Пиза са също на десния бряг или във всеки случай
доста на север от Арно. Колкото до горното течение на реката, то
образува странна извивка, като обхваща с десния си бряг района на
Казентино, напълно етруски, където е разположено едно значимо
светилище - това в Монте Фалтерона. Ако Тибър разграничава
етруските от омбрите, сабините и латините, двойката, която офор­
мят етруският град Вей (десен бряг) и латинският Рим (ляв бряг), е
показателна. Има и случаи, определено по-неясни: Фалерис и Калена
(десен бряг) не са етрускоговорещи, а Фидена (ляв бряг) винаги е бил
по-близък с Вей, отколкото с Рим. Накрая откъм морето остров Елба
е жизнено важно място по отношение на етруската цивилизация. Не
трябва да се забравя и остров Джилио, разположен с лице към
скалистата част на нос Арджентарио, около който са открити останки
от корабокрушение, за което ще се спомене отново към края на този
труд.

Географски щрихи

Както ще видим в глава 5, тиренска Етрурия е била разделена от не

точно определена дата на 12 градове-държави: следователно тези
градове са формирали Лигата. По-скоро ще се опитаме да изготвим
списъка им в съответната глава, отколкото да проучваме всеки от
тях с територията им. Тук избираме да откроим няколко основни ха­
рактеристики, няколко големи географски области с техните природни
ресурси и най-важни продукти. Защото това е богатството на Етрурия,
което очевидно й е позволило да придобие излишъци, за да може да
се занимава с търговия - условие, благоприятствало появата на една
велика цивилизация. Много са текстовете, които акцентират върху
плодородието на етруските земи, като този на Диодор Сицилийски,
който пише: „След като обитават земя, богата на плодове от всеки
вид, и я обработват редовно, те се наслаждават на изобилие от
земеделски продукти. Но това, което повече е спомогнало, отколкото
да ги подлага на апатия, е качеството на тяхната почва, защото, като
обитават земя, която ражда всичко и която е с неограничена пло-
дородност, те заделят изобилие на плодове от всеки вид. Етрурия
наистина е много плодородна, разпростираща се главно върху рав­
нинни местности, разделени от хълмове с обработваеми склонове, и
тя е умерено влажна не само през зимата, но и през лятото“ (Диодор
Сицилийски, 5, 40).
Въпреки че пищните ориентализиращи гробници не липсват и
тук, както видяхме по повод района на Флоренция, а това е вярно и за
района на Волтера и Ветулония, именно южната морска Етрурия се
развива най-бързо. Цере, Тарквиния, Вей, Вулчи, всичките те са

42
разположени недалеч от морето, но никога непосредствено на брега
поради съображения, които ще видим по-нататък. Пейзажът се състои
от плата от туф, върху които е построен градът. Платото се простира
покрай водни площи или покрай многото реки, които са допринесли
за образуването му, а наоколо се простират равнини, които, колкото
и да са с ограничена площ, се използват интензивно в земеделието и
които доставят голяма част от хранителните запаси на града. В
подножието му или върху успоредни плата се разрастват некрополи,
които често днес са единственият свидетел на отминалия разкош на
горделивите тоскански главни градове. От тази гледна точка най-
фрапиращият случай е може би този на Вулчи: „Малко от градовете
притежават такава дива величественост. Ние сме тук насред Марема,
област, обезлюдена преди повече от десет века, поради смъртоносна
болест.[...] Градът, който се е издигал тук през VI в. пр.н.е., е бил
град баснословно богат [...]“ (Alain Hus, Les Etrusques, Paris, Le Seuil,
1959) Това е един естествен резерват, образуван в район, който почти
не е съхранил следите от етруския град, с изключение на един голям
и забележителен храм.
Като илюстрация на географския портрет, който скицирахме,
етруският град Цере, доминиращ над морето и отдалечен от него само
на няколко километра, е построен върху платото, простиращо се
покрай Манганело и Мола, докато големите некрополи покриват съ­
седните плата (Бандитачиа, Монте Абатоне). Колкото до Тарквиния,
градът е построен върху плато, наречено Чивита, а река Марта тече
на север от града и спомага за връзката с Тиренско море и пристани­
щата на Тарквиния. Най-важният некропол, наречен Монтероци,
прочут с гробниците си, покрити със стенописи, се простира върху
плато, успоредно с това на Чивита, разположено по на запад в посо­
ка към морето. Освен река Марта, за която току-що стана дума, мал­
ките крайбрежни реки са многобройни и са улеснявали връзките с
вътрешната Етрурия. Ще отбележим в посока от юг на север още
Фиора, която тече към Вулчи в дъното на впечатляващ проход,
Омброна, която се изкачва чак до Мурло, и Цецина, която носи името
на голяма етруска, впоследствие римска фамилия. Плутарх (Живо­
тът на Камил, 16, 2) акцентира върху реките на етруската земя.
Трябва също да се отбележи наличието на множество езера като
Болсена и Брачиано, разположени в древни кратери. Старите лагуни
край морето днес са пресушени - такъв е случаят с езерото Прилиус,
разположено между Ветулония и Розела. Тези лагуни играят важна
роля и позволяват на корабите да акустират при по-безопасни условия:
трябва да кажем, че в тази част на Тиренско море брегът не предлага
толкова удобни терени, което винаги ще е един от проблемите на
великия Рим. Затова от архаичната епоха са се правели по-леки прис­
танищни конструкции.

43
 Вътрешна, Северна Етрурия, представя малко по-различно лице,
дори и да има реки и езера (Тибър, с Киана и Палия, и Арно, разбира
се, с езерото Тразимен). Честно казано, ако плодородността на почва­
та почти не се променя, земеделските условия са малко различни
вероятно поради по-екстензивната експлоатация и разпръснатите
селища, което се вижда особено при град Чиузи. Това вече не е
царството на вулканичния туф, който позволява да се изсичат толкова
лесно гробници и други подземни структури. Тук формите на релефа
са от варовик и пясъчник и е възможно да се видят върхове, които се
извисяват повече от 1000 метра (върховете Амиата, Цетона). Гра­
довете също изглеждат по различен начин, тъй като те вече не са раз­
положени върху плата от туф, както е Орвието например, наричан и
досега от жителите си „Скала“: би трябвало да се стигне до Адриатика
и до Веручио, в околностите на Римини, за да се открие подобно
образувание. По този начин град като Перуджа е изграден на един от
малките хълмове, които охраняват долината на Тибър и които и
досега придават оригинална физиономия на областта. Обитаемите
площи не превишават трийсет хектара при Кортона, Арецо, Чиузи,
Перуджа, Фиезола. Тук те са определено по-малки от тези, които се
наблюдават в Южна Етрурия, като се започне от Вей, най-важният от
всичките... и, първият потънал в забвение. Така градската част на
Перуджа безспорно е по-малка в етруската епоха, макар че е град в
крак с модата. И обратно, етруският град Волтера е надхвърлял зна­
чително средновековното и съвременно селище, както показват сле­
дите от фортификацията.

Ресурси: зем еделие

Както видяхме, Етрурия винаги е била прочута с плодородната си

почва, дори и равнините й, в крайна сметка, да не са толкова обширни.
Може да се приеме, че завладяването на Кампания и долината на По
имат за цел точно да осигурят нови земи. Това, което е казал Диодор
Сицилийски за влажността, изцяло се отнася до областта и също е
забелязано и за по-късните периоди - врагът на земеделците в нашите
региони е в по-голяма степен прекадената влажност, отколкото су­
шата, и именно първата води до масов глад. Етруските изображения
на земеделец са достатъчни, за да ни убедят в значимостта на тази
дейност, и разбираме, че Диодор не се колебае да отбележи трайното
усилие на етруските селяни. Това не е случайност, понеже малката
бронзова кола от Бизенцио, от края на VIII в., ни показва, от една
страна, войници, от друга страна, сцена на оран. Емблематичен сви­
детел на тази дейност е малка бронзова статуарна група от Арецо,

44
отнесена към 400 г., представяща орач с ралото си, теглено от два
вола, впрегнати в хомот. Дори да не се възприеме в буквалния смисъл,
а по-скоро като израз на ритуален момент при основаване на град,
жестът на орача ни връща отново към тази основна дейност. Макар и
с не толкова висока художествена стойност, може да насочим
вниманието и към големите керамични контейнери dolia или pithoi,
изработени в техника импасто с червена ангоба и украсени с релефни
щампи. Произведени в Южна Етрурия, в частност в Цере към края на
ориентализиращия период, те явно са предназначени за складиране
на различни продукти в земеделската област.
Без да се спираме на всеки елемент от средиземноморската
трилогия, трябва да се каже, че етруските са съумявали да произ­
веждат в огромни количества жито, вино и олио. През републиканския
период те са истинска „житница“ на Рим, или поне източник за
снабдяване със зърнени храни, много полезен в случай на недоимък.
От този момент те отмерват ритъма на живота в Древния Рим. По
време на Втората пуническа война, както се разбира от пасажа у Тит
Ливий (28,45), етруските селяни осигуряват успеха на африканската
експедиция, като доставят на Сципион необходимите зърнени храни
за войската. Те го снабдяват също с дървен материал, необходим за
построяването на кораби, а това ни кара да се припомни гъстотата на
някои етруски гори по това време. Случаят с гората Чиминиена, между
Сутри и Витербо, е особено показателен, понеже римляните дълго
време са се колебали, преди да рискуват с начинанията си към края
на IV в. Ползата от горите е разнообразна, тъй като те доставят още и
дърва за отопление, използвани в големи количества, за да захранват
особено пещите за добив на метал, и очевидно защитават дивеча: ло­
вът на етруски глиган (Tuscus арег) винаги е бил ценен. Това не е
случайност. След периода на Виланова ловните сцени, с прилагането
на различни техники, са най-разпространени в етруската иконогра­
фия: да си припомним красивата фреска от тарквинска гробница, с
основание наречена на „Лова и риболова“. Една фраза на Плутарх
предава в сбита форма още доста неща, понеже пише за Етрурия:
,ДДялата тази страна е засадена с дървета, богата на пасища за доби­
тъка и много напоявана от реките.“ (Животът на Камил, 16, 2)
Връщайки се на средиземноморската трилогия, ще отбележим,
че първоначално етруските със сигурност са внасяли масло от Гър­
ция - без съмнение от Коринт. Така малък арибалос от етруско букеро,
от периода 650-630 г., носи надпис aska eleivana, който, противно на
нечии съмнения, е обикновена транскрипция на гръцки и означава
„малък съд за масло“. От момента, когато се открива значителна
продукция на етруско-коринтски арибалоси и алабастрони, които са
съдържали благовония и които са изработени в Етрурия - във Вулчи

45
и Тарквиния, трябва да се стигне до извода, че етруските произвеждат
също и съдържанието, тоест маслото. Те не само са съумели да
подражават на гърците, след като дълго време са купували коринтска
керамика, но скоро са станали техни съперници, както може да се
съди от огромния износ на малки етруско-коринтски съдове навсякъде
по Средиземноморието, като например в Картаген.
Виното е произвеждано в достатъчно количество в Етрурия, а
лозарството според разпознатите сечива е смятано за завръщане към
периода на Култура Виланова. То е изнасяно на различни чужди па­
зари още от края на VII в., както се вижда от амфорите, произведени
в Цере, Вулчи, но също и в Пиза, а впоследствие от бронзовите съдове
и особено от каните с косо устие, които се откриват на много места в
Европа, на север от Алпите. Липсата на етруски транспортни амфори
в областите на вътрешна Галия не доказва нищо, тъй като етруското
вино е можело да се превозва и в мехове или в бъчви (малки дървени
бъчви са открити в гробниците в Черветери). Не само етруските имат
високи добиви, както в Цере, където и сега още се прави вино, но те
са способни да произвеждат и нещо различно от лошото вино на Вей,
заклеймено от много латински поети: Плиний (Естествена история,
14, 68) посочва например, че вината от района на Тарквиния-Вулчи
са по качество сред най-добрите. Цялото това земеделско етруско
богатство намира най-пълния си израз в причините, които според
много автори щели да тласнат галите да завладеят Италия: „ Именно
Арун от Чиузи, след като ги накарал да вкусят виното и маслото на
Етрурия, съблазнил галите и в крайна сметка щял да ги убеди да
предприемат голямото си пътешествие на юг към областта, която
произвеждала доста отвъд нуждите на жителите си.“ (Тит Ливий, 5,
33, 2)

Минни ресурси

Плодородни земеделски поля, богати и небогати на риба езера (тези,

на които днес им е известна рибата корегона от езерото Болсено, ще
я оценят), гори, богати на дивеч и борове, ели, бук и дъб за корабо­
строенето: върху тази идилична картина хвърля сянка сравнението с
Гърция поради отсъствието на кариери за камък и мрамор. Мраморът
от Караре, както изглежда, не е бил използван преди края на Римската
република, а в некрополите и светилищата саркофазите и мраморните
статуетки ще бъдат изключение. Тосканците явно предпочитат
печената глина за строителство и архитектурна украса, но се знае и
че тяхната коропластика ще бъде сред най-значимите. Дори етруското
земеделие да е създало значително богатство за част от населението,
дори античните извори постоянно да са изтъквали плодородието на

46
страната, подземните богатства, рудните залежи са били може би още
по-възхвалявани от гръцките и римските писатели. Историците и
археолозите днес имат склонност да държат особено на този аспект,
макар че разкопките да са по-скоро разочароващи в това отношение,
тъй като е невъзможно да се установи точното място на мините. Лип­
сата на сензационни резултати по отношение на археологията се свеж­
да най-вече до естеството на научното изследване: мините в частност
са били използвани в течение на следващите векове и свидетелствата
за етруския период са били напълно унищожени. Трудно е при липсата
на сигурни находки да се решава, че определена мина или галерия са
от етруската епоха, а не от римската или Средновековието. Това не
пречи да бъдат разкрити пещи и конструкции за добив на метал както
в Популония, така и на други места. Дори и това да е проблем, няма
никакво съмнение за минната и металургичната зона, съставена от
остров Елба и Популония. От Вергилий, възпяващ острова, „щедър
на неизчерпаеми железни залежи“ (Енеида, 10, 173-174), до Рутилий
Намациан, по време на завръщането му от пътешествие в Галия през
417 г. от н.е., повечето от авторите подчертават богатството на метали
и най-вече на желязо на острова, наречен на гръцки Айталейя, „черен
от сажди“ (Диодор Сицилийски, 5, 13, 2). Знае се, че издирването на
тези руди е било двигателят на гръцката колонизация по крайбрежието
на Тиренско море, а откритието на хематит от Елба в Иския е катего­
рично: това също е истинският подем на етруската цивилизация, която
е изложена на опасност. Веднъж след като рудата е била пренесена
на континента, в Популония, колкото и да е обработвана там, оста­
тъкът - металната шлака, е потъвал в архаичните некрополи. Предвид
ниската степен на извличане на метал при древната металургия - това
не е валидно само за Етрурия, - тези метални шлаки били отново
разработвани през XX в. с цел да се извлече от тях останалият метал.
Това решение е имало благоприятни последици за археологията в
района. Червеният и черният цвят на плажа в залива Барати още сви­
детелстват за активността на етруския град, който можа да се ока­
честви като „Питсбърг на античния свят“.
За да се приключи с желязото от остров Елба, установявайки,
че този минерал е пътувал често на юг, ще цитираме още един античен
автор. Диодор Сицилийски пише в епохата на Цезар, използвайки
сведенията на Посидоний от Апамея (което ни връща в края на П в.),
непосредствено след големия етруския период, но това е показателен
текст: „ Остров Елба притежава изобилие от скала, съдържаща желязо,
която се разбива на парчета с оглед извличане и подготвяне на метала.
Тези, които се занимават с операциите, раздробяват рудата и я изпичат
в превъзходни пещи: там, под въздействието на силния огън, те я
разтопяват и превръщат в слитъци с приемливи размери, които на­

47
подобяват големи гъби. Търговците ги купуват на едро и ги превозват
в Пуцола и на други търговски места. Предприемачите купуват сто­
ката. Тя се обработва от голям брой ковачи, които са на тяхно раз­
положение, и така се произвеждат всички видове железни предмети.
Те измайсторяват различни оръжия, мотики, копачи, коси и други
предмети с много добро качество. След това търговците ги изнасят
във всички части на света така, че се принуждават да участват в тези
удобства.“ (Диодор Сицилийски, 5, 13, 1-2, цитиран от Жак Йоргон,
Vie quotidienne, р.156) Така желязото от Елба се оказва през тази епоха
в Пуцола - голямо пристанище в залива на Неапол, разположено сре­
щу Иския, което внася същия този етруски хематит векове преди това.
Изборът на Пуцола в края на Републиката няма с какво да ни изненада,
понеже това е най-голямото пристанище за цялата област и главно за
Рим, преди императорите, първо Клавдий, а след това и Траян, да се
впуснат в големите проекти в Остия.
Ако остров Елба е известен и с разработката на медни залежи,
без съмнение той не е единственият район на добив на този метал в
цяла Етрурия. Трябва да се посочи и районът на Популония, отвъд
морския бряг, най-вече около морския град Кампилия (зоната на
Кампилиезе), и цялата област, разположена между Волтера и Маса
(Масетано), която е наречена показателно metallifere. Там се добива
желязо, мед, но също и олово, сребро и калай. Известна е важната
роля на калая в производството на бронз, тази сплав, която се състои
от 10 процента калай и мед, а калаят е много по-малко разпространен
за разлика от медта. Главният район за добиването му се намира на
прочутите острови Каситериди, които са във връзка с Бретан и най-
вече с английския Корнуей. Дългият път на калая е оставил много
следи, сред които прочутият кратер от Викс, попаднал в гроба на
келтска принцеса заедно с други бронзови съдове. Така че етруският
калай не е бил напълно пренебрегнат. Важните разкопки в околностите
на Маса Маритима, около езерото Ачеза, разкриват селище от VII и
VI в. на хора, разработващи разположените в близост рудници.
Проучвателят успява да докаже, че целият този комплекс е свързан с
град Ветулония.
Други области с метални залежи са разположени в Апуанските
Алпи, северно от Пиза, около Арецо, и най-вече по хълмовете на
Толфа между двата големи южни града Тарквиния и Цере. Металите
в тези области са отново желязо, мед, олово и сребро. Както изглежда,
етруските още не са открили по хълмовете на Толфа големите залежи
от стипца {alun), дала името на град Алумиера, и който векове по-
късно ще радва папите в Лациум: между другото, тя е важна за фик­
сиране цветовете на тъканите, за обработката на кожи и се внася от­
далече, преди да бъде открита в Италия.

48
 Химерата от Арецо Естествено, етруските
не са доволни само от из­
ползването на техните нахо­
дища и от износа на необра­
ботена руда - важен източник
на приходи поне за някои гра­
дове. Може да се предполо­
жи, че владеенето на тези
залежи е било повод за по­
стоянни сблъсъци между
Тарквиния и Цере (споме­
нато и по отношение на Тол-
фа), както притежанието на
солниците при устието на
Тибър между Рим и Вей.
Колкото и да се коригира заглавието на тезата на Жан-Клод Оке или
заглавието на статията на А. Джованини, съдбата на етруските, като
тази на Рим и Венеция векове по-късно, зависи от това. Но тосканците,
разбира се, са използвали тези метали - желязо, мед и калай, за да
създадат сечива, съдове или вотивни предмети, статуи и статуетки,
считани за шедьоври на етруското изкуство. За това свидетелстват
Химерата от Арецо, Арингаторът от езерото Тразимено, триногите
от Вулчи, канделабрите, всичките бронзови съдове за пиене, ойно-
хоетата, ситулите, стамносите, отворените съдове с изящно устие,
които били изнасяни в Европа. Ойнохоетата с косо устие са заливали
през алпийските проходи особено келтския свят през целия V в., а
формите на тези метални съдове са били често имитирани от мест­
ните. Счита се, че фигуралната украса върху дръжките на тези етруско-
италийски бронзови съдове е повлияла формирането на келтското
изкуство. Макар изворите да не засягат често най-отдалечените във
времето периоди, древните са осъзнавали богатството на етруските,
които можели да поставят във вилановските си гробове значително
количество бронзови предмети, надминаващи значително тези от
съвременните гръцки некрополи. Умението на тосканците бронзо-
леяри е не по-малко признато. Плиний Стари ( история,
34, 34) привлича вниманието върху тези signa tuscanica, върху тези
етруски статуи (или големите статуетки), които са се увеличавали до
хиляди в светилището при Волсини и които римляните не пропускат
да конфискуват, а това не е случайно. Колкото до Хораций {Послания,
2,2,180), той вече е посочил tyrrhena sigilla, която обикновено се отнася
до бронзови статуетки на божества. Според Ж. Гран-Еймерих обаче
не трябва да се изключва напълно предположението, че словосъ­
четанието се отнася до етруските релефни съдове, а защо не и до бу-
керото, чиято традиция щяла да продължи чак до края на Републиката.

49
 ДВЕТЕ КРАСИВИ ОБЛАСТИ Н А ЕТРУРИЯ

По този повод трябва да се цитират по-скоро Полибий и Страбон,

които наблягат върху съществуването на двете етруски „провинции“
и върху тяхната паралелна история. За долината на По, след като е
припомнил, че тази река, често наричана от поетите Еридан, е най-
мощната в Италия, Полибий пише: „При все това тази долина беше
обитавана някога от етруските, във времето, когато те още заемаха
това, което някога се наричаше „Флегренски полета“, в близост до
Капуа и до Нола, област, твърде често посещавана и добре позната, и
която придоби голяма известност заради плодородието си. Ето защо,
когато се правят проучвания на етруските владения, не трябва да се
опираме на територията, която те заемат сега, а на долината на По и
на запасите, която тя притежава. Галите, които ги посещаваха поради
съседството си и които гледаха крадешком красотата на областта,
изненадващо, под незначителен предлог ги атакуваха с голяма армия
и ги прогониха от областта в долината на По, и самите те завзеха
долината.“ (2, 17, 1-3) Оттогава галите са в долината... Колкото до
Страбон, въпреки че се интересува най-вече от Кампания, той описва
същите сюжети и същото продължение на събитията: „Ние ще го­
ворим първо за Кампания [...]. Някои други твърдят, че Кампания е
била обитавана първо от опиките и озоните, после минала в ръцете
на оските, които на свой ред са изместени от хората на Куме, а после
от тирените. Там тиренците щели да основат 12 града и на този, кой­
то ги оглавява, щели да дадат името Капуа. Но техният разкош скоро
ги повали в безволие и също така трябваше да се оттеглят от долината
на По, както отстъпиха и в Кампания пред самнитите, които впос­
ледствие бяха прогонени от римляните.“ (.География, 5, 4, 3) Както
се вижда, тези два пасажа наблягат еднакво на особеното богатство в
двете равнинни области - Кампания и долината на По, които някога
са принадлежали на етруските.

Етрурия в долината на По

Легенди за основаването
Благодарение на многобройни и сензационни археологически от­
крития историята на Етрурия в долината на По се обогати и промени
значително в последните десетилетия както в географски план, така
и по отношение на хронологията. Така, в околностите на Болоня, който
открай време е столица и главен град на северната „провинция“ на
Етрурия - градът princeps Etruriae, т.е. пръв между равни в Етрурия,
според израза на Плиний Стари {Естествена история, 3, 115-116),

50
района на Верукио, на югозапад, в близост до Римини и до Мантуа,
на левия бряг на По, е заемал отбрано място в съзвездието на ет-
руските градове, място, дотогава неподозирано, макар че Мантуа,
родният град на Вергилий, не е пренебрегнат в литературните извори
благодарение на латинския поет. От друга страна, този път на запад,
две колони с надписи на етруски, открити в Рубиера, в долината на
Секия, посочват, че тази област, близка до Реджо Емилия, е била силно
етрускизирана от края на VII B j T o e a е толкова вярно, колкото и че в
един от двата текста откриваме първото доказателство за думата
zilath, дума, която означава магистрат, равностойна на римски претор,
а ние бихме очаквали по-скоро да открием подобно доказателство в
град като Тарквиния: въпросният zilath Авил Амтура тук е по-скоро
„цар“ или военачалник. От друга страна, тези колони имат украса,
типична за ориентализиращия етруск, с фантастични животни, като
грифони, държащи в челюстите си своята жертва. Откриването на
етруските надписи е показателно, а фактът, че от Болоня е известен
един дълъг надпис, датиращ също от края на VII в., наистина показва
приемствеността между периода на Виланова и етруските, като пот­
върждава, че почти няма несъответствие между Етрурия, в тесния
смисъл на думата, и най-малко част от Етрурия по долината на По.
Този текст е гравиран върху малка амфора, наречена меленцани. Там
се чете думата zavenuza, умалително от zavena - амфора. Текстът ни
издава също и името на занаятчията - грънчар (zinake), който е изра­
ботил този съд - Ана Ремиру.
Литературните традиции, събрани от Сервий, коментатора на
Вергилий, и неговите интерполатори, които въвеждат в текста липс­
ващите в оригинала думи, изтъкват двама герои - основатели на Ет­
рурия в долината на По, или още по-малко на град като Мантуа,
толкова скъп на латинския епичен поет. Единият изглежда е самият
Тархон, брат на Тирен, герой, дал името си на Тарквиния, и създател
на Etruska disciplina. Той вероятно е основал Мантуа и цялото обе­
динение на 12-те града в долината на По. Тази традиция има за гаранти
автори, които са добри познавачи на етруската действителност. Това
са Верий Флак, написал в епохата на Август трудът Res Etruscae, и
Цепйна, който принадлежал на една от най-големите фамилии във
Волтера. Сред останалите, това е Окнус, син или брат на Олест, цар
на Перуджа, който изглежда произлиза от Мантуа (Ocnus Mantuam
dicitur condidisse). Окнус е описан също като син на Тиберин (етруски
речен бог) и на Манто, нимфата, дала името си на града на Вергилий.
Ако тези две традиции се свържат, се открояват Етрурия в до­
лината на По и тиренска Етрурия. Те ясно се разграничават в хро­
нологически план, тъй като първата препраща към едни и същи корени
на цялата етруска нация, докато втората, намесвайки Перуджа, град,

51
чието развитие изглежда доста късно и насочва към един следващ
момент. По този начин сме принудени да признаем две фази в ко­
лонизацията, първата през IX и VIII в., иначе казано, в епохата на
Виланова, чиято цел е сигурно търсенето на нови земеделски земи, а
втората от средата на VI в., която вероятно има повече търговски
причини за заемане на стратегически места за обмен. Може би трябва
да се смекчи смисълът на думата колонизация поне във втория случай,
както се вижда по-специално от епиграфските данни. В Бол оня и
особено в Марцабото е установено, че повечето собствени имена
(gentilices) имат специфичната наставка (Ахалу, Крекалу, Веталу)
и почти не се открива наставката -па, която е преобладаваща в
останалата част на Етрурия (достатъчно е да се прочетат имената,
гравирани върху архитрава от гробницата в некропола „Крочефисо
дел Туфо“ в Орвието). Така може да се придобие различно впечат­
ление по повод например на азбуката. Едва ли е убедително да се
мисли за голямо движение на население от тиренска Етрурия, от
Чиузи или Орвието: без съмнение не трябва да се пренебрегва собст­
веното развитие, свойствено на областта, и „колонизацията“, която
се е случила в границите на „Падания“.
Сигурно е, че именно това движение на хора води до устано­
вяването на втория съюз от 12 града, на север от Апенините. Тит
Ливий е напълно категоричен по този повод: „В земите, които гледат
към едното и към другото море - това се отнася до Тиренско и до
Адриатическо море с красноречиви етруски наименования, - етрус-

Етрурия в областта на По
(VI-V в.)

(F.-H. Massa-Pairault, La cité étrusque, CNRS, 1998)

52
ките се установиха в две групи от 12 града (urbibus duodenis) първо
от отсамната страна на Апенините към Долното море, след това, като
изпращат отвъд Апенините толкова колонисти, които бяха първо­
начално от градове. Тези колонисти завзеха цялата страна от По до
Алпите, освен ъгъла, завзет от венетите, които живеят около залива.“ '
(5, 33, 9-10) Следователно тази колонизация може да се види като
резултат от политическо решение на най-високо съюзно ниво. Пър­
вите заселвания в областта на По, макар и в доста по-ранен период -
на Култура Виланова, не влизат в тази схема, понеже Етруският съюз
едва ли е могъл да функционира преди края на VII в.

Болоня
Изследването на 12-те града, които, както може да се очаква, никога
не са посочвани от древната традиция, не протича без проблеми. Ще
се започне, разбира се, с град Фелсина (на етруски Фелзна), който ще
стане Бонония (и Болоня), когато галите ще са завладели града. Това
е столицата на Етрурия в долината на По и в същото време голям
град, както показват археологическите проучвания, и най-вече раз­
простирането на некрополите му върху площ от 300 хектара. Това е
най-големият град в цяла Етрурия, поради което някои историци са
принудени да го нарекат princeps Etruriae - термин, въплъщаващ
цялата му значимост. Заради продължителността на обитаване тук,
чак до съвременната епоха, данните за селищата му не са напълно
известни, макар че са разпознати около стотина жилища. Знае се, че в
много градове цялата територия не е била застроена и понякога дори
са очертани острови (квартали) преди започване на действителното
строителство.
Проучени са хиляди гробове, които позволяват да се установят
доста точно фазите в историята на Болоня от бронзовата епоха до
римския период, минавайки през етапа на Виланова, типично етрус­
ки - знае се също, че наименованието на тази култура идва от мест­
ност в близост до Болоня. Необикновено богатият инвентар в някои
гробове, по-специално атическите съдове, внасяни през пристанището
на Спина, но също и бронзови от Южна Етрурия, насочва към бла­
госъстоянието на Фелсина, което трябва да се основава върху зе­
меделието, но също и върху металургията. Без да се споменават тук
всички бронзови предмети, намерени в гробовете, показателно е
откритото на площад Сан Франческо съкровище, съдържащо почти
петнайсет хиляди сечива и други предмети от бронз. Географското
положение на града, разбира се, не е за пренебрегване: този център
контролира важния път по река Рено, която свързва тиренските скло­
нове с делтата на По, а така Фелсина може да контролира и пътя към
Мантуа и оттам към алпийските проходи и Централна Европа.

53
 Каменна стела (чертоза) и ципуси (надгробни паметници)
от Ривиера

(По С. de Simone, Le iscrizioni etrusche

dei cippi di Rubiera, 1992)

Като всички етруски градове, Болоня е имала типично нейни

черти, които не се откриват другаде. Това са стели от пясъчник във
формата на подкова, които са маркирали погребения на аристократи,
намерени в ограничен брой, за гордост на музея „Чивико“. Тези стели,
които имат своите прототипи във Виланова, са съставени от голям
правоъгълник с издигнат диск. Може би това е човешко тяло, подобно
на канопите от Чиузи. В по-късен период, от V и IV в., кръглият еле­
мент се развива до подкова, докато правоъгълният елемент намалява
значително, за да бъде забит в земята. Тези стели под форма на под­
кова са уникални и релефът им е изработен чрез намаляване на ос­
новния фон около фигурите. Вътрешните детайли са врязани, а ри­
суването позволява да се прецизират останалите мотиви. Украсата,
разположена в много зони, се отнася до същите теми като пътуване в
отвъдното или погребални игри. Понякога могат да се видят битки,
противопоставящи конник на гол пехотинец. Това е сцена, която може
да се изтълкува като битка между етруски конник и галски пехотинец,
които трябва да са се наложили към средата на IV в. Името на покой­
ника в редки случаи фигурира върху стелата, разположено между две

54
фигурални зони. Така може да се прочете името на Вел Каикнас,
принадлежащ на прославената фамилия Цецина, който изглежда е
бил богат собственик на кораби или могъщ адмирал, ако се съди по
изображението на кораба, защитаван от хоплити, върху една от стра­
ните на тази плоча, открита в некропола Джардини Маргерита. Трябва
да се спомене и една много красива ситула, намерена в Болоня, като
тази от Чертоза, открита в гроб от началото на V в., но чиято изработка
трябва да е малко по-ранна. Тези ситули са вид бронзови ведра, из­
работени от листове, в техника репусе и очевидно принадлежат на
цивилизацията на венетите. Един от тези шедьоври е ситулата с над­
пис „Добре дошли в Есте“, от около 600 г. Представените върху тях
мотиви (вероятно свързани с виното, преди да бъдат използвани като
погребални съдове) са ловни или военни сцени, спортни игри, музи­
кални надпревари, банкети или аграрни: накратко казано, става дума
за възхвала на социалния статут на елита на венето-етруската арис­
токрация.

Спина
Спина, на юг от делтата на По, се е намирала в Античността на брега
на морето. Възможно ли е тя да се причисли към 12-те градове на
съюза от долината на По? Преди да се отхвърли предположението,
трябва да се изтъкне археологическата значимост на Спина, където
са открити 3800 гроба при пресушаване и обезсоляване на лагуната.
В тези гробове, предимно от V и IV в., са намерени хиляди атически
съдове; особено впечатляващи са големите кратери, експонирани днес
в музея във Ферара. Така първият въпрос е следният: Спина гръцки
град ли е или етруски? Някои извори го представят като гръцки полис,
polis hellenis (напр. Страбон, 5,1,7, С 214). Трябва да се припомни нещо
изключително за жителите на тази област - Спина, както и Цере,
притежава съкровищница, „трезор за ценности“, в светилището в
Делфи. Дали това обстоятелство основателно подсказва гръцките
корени на Спина? Ако се вгледаме в епиграфските данни, които са
съществен критерий, се впечатляваме от етрускизирането на града:
при условие, че съществуват много гръцки текстове, всъщност 70%
от тях са написани на етруски в изискан стил, близък до този на градо­
вете в Северна Етрурия (Чиузи, Пиза, Волтера...).
Вторият въпрос е свързан с това да разберем дали Спина е
истински град, а не просто пристанище или емпорион, зависещ поли­
тически и икономически от Болоня. Забелязва се, че повечето от име­
ната в Спина са уникални във време, когато свободните хора в Етрурия
носят поне име и фамилия - това е ономастичната формула от две
лични имена. Наложително ли е всички жители на Спина да са „по-
долупоставени“ и „зависими“ от аристокрацията на търговска Болоня?

55
Подобна епиграфска ситуация е установена и в други градове и сле­
дователно не бива да се приема като решаващ аргумент. Въпреки мал­
кото данни за селищата, за разлика от некрополите, ортогоналната
планировка е била приложена в този град, кръстосан от канали. Спина
наподобява на етруската Венеция - с явното желание да се отбележи
ритуалното основаване: както в Марцабото, както и в Генуа, където
етруското присъствие е засвидетелствано след неотдавнашните
разкопки. Един каменен диск с врязан на него кръст и надпис mi tular,
означаващ „аз съм граница“, е бил намерен под кръстовището на две
улици. Следователно имаме право да разглеждаме Спина като ис­
тински град, който е част от съюза в областта на По и който, естест­
вено, е в тясна връзка със столицата Болоня. Именно през Спина е
преминавал транзитният внос на гръцко вино, разменяно срещу ет-
руско жито от долината на По, а после гръцките амфори са се отпра­
вяли към Болоня и Мантуа и оттам към келтския свят. Съкровищата,
съхранявани в „трезора“ на Спина в Делфи, са резултат от този трафик
и може да се твърди, че това е още един пример и резултат от етруската
таласократия. Учудващо е познаването в Спина на гръцката легенда
за Дедал (Тетл на етруски), представен върху златен предмет с инстру­
ментите си на архитект и инженер - трион, двойна секира, ъгломер.
Ако трябва да се търси покровител на всички хидродейности, толкова
важни в етруска Венеция, може да се предположи, че складовете за
дървен материал за строеж на кораби са изиграли ролята си във въз­
приемането и възобновяването на известната легенда за Дедал и Икар.
Ролята на Спина като пристанище изчезва със засипването на града с
пясък от наносите, влачени от По.

Марцабото
Реката Рено играе важна роля в развитието на Етрурия по долината
на По и връщайки се към нейния извор, откриваме последователно
Казалекио ди Рено и Марцабото, които с пълно право влизат в списъка,
който се опитваме да съставим. Ще минем бързо на първия обект,
където разкопките напоследък допълват тези, водени от френски
археолози през 70-те години на миналия век. Разкрит е некропол от
Култура Виланова заедно със селище от VI и V в. Откритият в гро­
бовете на синхронния му некропол инвентар позволява да се кон­
статира богатството на някои от погребаните. Особено впечатляват
вносните атически червенофигурни съдове. Тези етруски през IV и
III в. отстъпват мястото на келтите. Келтски некропол, съдържащ
повече от сто гроба с инхумация, с оръжия, е бил открит в Казалекио.
Местоположението на Марцабото - на около 25 км южно от
Болоня, е известно отдавна. След шведските разкопки в Сан Джо-
венале и Аквароса това е единственото етруско селище, разкрито на

56
значителна площ. Трябва да се отбележи, че градът не е бил заселен
отново след етруския си период, което представя изключителна
ситуация. Противоположното мнение е, че етруското име на града е
било забравено, защото няма приемственост в обитанието чак до
съвремието. Терасата, която е надвиснала над речното корито, отчасти
се е срутила под силните удари на водното течение и вероятно около
една четвърт от града е била отнесена.

План на Марцабото

57
 Той се е простирал първоначално върху площ от около 25 хек­
тара. Терасата се простира на север към малък хълм - акропол, на
който са били издигнати храмове и олтари. Благодарение на проуч­
ванията сега се знае, че поне един друг голям храм се е намирал из­
вън акропол а, но пак в северната част на града. Това, което липсва
при сегашното състояние на проучванията, е наличието на място за
обществени сгради, което би следвало да се очаква в населено място
от този тип. Градът е бил защитен от крепостна стена с две порти.
Главната е разположена на пътя към речен брод (на югоизток). Спо­
ред класическата схема именно покрай този път се простират некро-
полите, които започват непосредствено от портите. Най-впечат-
ляващият елемент, по отношение планировката на Марцабото (из­
граден към 500 г., след първото твърде скромно селище), е неговата
ортогонална структура с прецизна ориентация: всъщност там имаме
главна ос „север-юг“, пресечена в десния ъгъл от три напречни ар­
терии. Всички улици са широки 15 метра, с два тротоара от по 5 метра,
които сигурно са ползвани с търговски цели по подобие на арабски
пазар. Осемте района, очертани от тези улици, са разделени на свой
ред на острови чрез осите „север-юг“, широки само по 5 метра.
Следователно там се открива, от една страна, гръцкият белег - този
на ортогоналната планировка, приписвана на Хиподам от Милет, като
най-близките паралели водят до гръцките колонии в Сицилия и Южна
Италия - дори за миг може да се помисли, че става дума за гръцки
град. Но в ориентацията на това, което трябва да се нарече кардо и
декуманус, има нещо типично италийско, което по-късно ще пожъне
успех в Рим. Симптоматично е, че е открита на главното кръстови­
ще под улицата плоча с гравиран кръст. Това позволява да си пред­
ставим всичките ритуали, които са ръководени от съюза на етруските
градове и които римляните ще възприемат, започвайки от основа­
ването на Рим.
Трябва да се отбележи не само общият план на Марцабото.
Самите къщи, с основи от речни камъни и стени от кирпичи, изсушени
на слънце, привличат вниманието на археолозите, защото е възможно
да се разпознае поне един атриум. Това не е толкова учудващо при
условие, че съществува атриум, наречен тоскански (atrium tuscanicum),
с четири покривни плоскости, наклонени към вътрешността без под­
държащи колони, а макар често думата да е смятана за етруска, тя е
тясно свързана с пристанището на Адрия/Атрия. Този план, който
по-късно ще бъде видян в къщите от Помпей, не е най-старият, познат
днес в Италия. Ако се приемат данните от разкопките в Розело и на
римския Форум, в подножието на Палатинския хълм, аристократич­
ните къщи е атриум ни връщат в края на VI в. Този лукс на архаичните
селища със сигурност не е показан в Марцабото, чиито домове пред­

58
ставят среден и доста хомогенен стандарт, типичен за средното об­
щество, създадено на „колониална“ основа. Находките, открити по
време на разкопките, потвърждават това впечатление, макар да е
намерена и глава на курос от пароски мрамор. Повечето от тези къщи
са с помещения, гледащи към улицата, и са предназначени за за­
наятчийски дейности - предимно металургични. Вероятно желязната
руда е внасяна от остров Елба и от района на Популония.
Въпреки че разкопките през XIX в. са водени с по-малко научни
методи, на Акропола са разпознати поне четири религиозни сгради и
два храма със страничните им олтари, ориентирани точно на юг, т.е.
към населеното място. Никакви индикации не позволяват да се раз­
познаят божествата, които са били обект на култ. Трябва да се посочи
и едно малко светилище на водата, разположено край града, в което
са открити много вотивни предмети от теракота и бронз. Колкото до
гробовете, те също насочват към общество с еднакви възможности:
изградени доста семпло от варовикови плочи, те са маркирани на
повърхността чрез надгробия, понякога във формата на луковица.
Известен е пример от последния вид, изработен от мрамор, с релефна
украса, представяща животни, а също и персонажи, участващи в
погребални игри (друга подобна плоча, но не от мрамор, е открита в
Болоня). Марцабото няма да бъде разрушен от галите, защото при
тяхното установяване там около 350 г. градът вече е изоставен. По-
бруталното римско присъствие не води до построяването на нов град
на същото място: оттук идва и късметът на археолозите, който беше
посочен по-горе.

Верукио, М антуа
Отбелязахме от самото начало интереса, който предизвикват в
границите на Етрурия по долината на По местоположенията на Ве­
рукио и Мантуа, познати и проучвани отскоро. Именно с тях ще при­
ключим обиколката на важните градове в тази област (виж статията
на G. Sassatelli, „Verucchio, centra etrusco ,,di frontiera“, Ocnus, 4, 1996,
p. 249-271). Разположен на югоизток, почти над височината на Арно,
Верукио се намира в скалист район, с некрополи в подножието на
платото. Той е видим от адриатическия бряг, чрез който се извършва
търговския обмен. Впрочем Верукио, който се намира покрай река
Марекия, трябва да има свой естествен излаз в Римини, който е и вид
емпорион на града (спомняме си, че Римини, на латински Ariminum,
би могъл наистина да се основава върху етруската етимология, arim,
означаващ на този език маймуна... а други имена на важни етруски
личности, като Аримнестос, са свързани с този същия корен). Трябва
да се отбележи пълната приемственост в обитаването тук, започвайки
от Култура Виланова (IX в.), чак до V и IV в. Гробниците, особено

59
тези, разположени край пътя, водещ към морето, позволяват да се
оцени богатството на града, който изглежда е имал апогей в разви­
тието си между 750 и 550 г. С казаното от Ж. Сасатели може да се
говори за истинска „княжеска аристокрация“ през VII в. Сред гробния
инвентар най-отличителен белег са дървените предмети, които
обикновено рядко се запазват. Това са мебели - кръгли масички с три
крака или великолепни тронове с голяма извита облегалка, както и
други предмети като сандъчета. Троновете насочват към паралели с
екземпляри от бронз, открити в други градове на Южна Етрурия.
Понякога също са украсени с фигурални сцени, възхваляващи со­
циалния статут на княжеската фамилия. Върху този от гробница № 89
виждаме обработване на вълна под контрола на съпругата на госпо­
даря, но също и кортеж, който се отправя към публична церемония.
Верукио, разположен в близост до Адриатическия бряг и до
Омбрите, се откроява като граничен район, но без никакво съмнение
етруски. Неговото богатство води напълно естествено до идеята да
бъде включен в списъка на дванайсетте града на съюза по долината
на По. Същото заключение ще бъде направено и по отношение на
Мантуа, където разкопки в центъра на града и непосредствените му
околности разкриха истинския етруски характер на културата. Знае
се от Вергилий за етруските корени на района, но археологията не
предоставяше данни с изключение на редките графити. Днес са из­
вестни десетина етруски надписа, сред които и азбука, гравирана на
дъното на чаша от втората половина на IV в. Въпреки че тази практика
е засвидетелствана в архаичната епоха, когато Етрурия приема гръц­
ката азбука, тя е толкова рядко срещана в по-късните периоди и не е
сигурно нейното значение, което поставя въпроса дали тя все още
има педагогическа функция. Всичките тези текстове имат един и същ
характер с тези от Етрурия в долината на По и насочват към тесни
връзки с писмеността на Северна Етрурия. Останките от селището
разкриват ортогонална планировка като тази в Марцабото, а в Мантуа
се открива атическа керамика от V-IV в. и гръцки амфори за вино,
известни вече от Спина. Това е истински център за преразпределение
в посока към келтските селища. Мантуа, подобно на Спина и Мар­
цабото, вероятно както и целият район, разположен на север от По, е
с етруско обитаване към 500 г., но не е бил засегнат от първата вълна
на колонизацията в епохата на Виланова.

Д руги градове от съюза в областта на По

Това са главните градове в долината на По, които можем да раз­
познаем най-вече чрез данните на археологията. Не става въпрос за
целия додекаполис, но бъдещите разкопки със сигурност ще внесат

60
нова информация. Както беше отбелязано в началото на тази глава,
находките от Рубиера, не само с надписаните надгробни паметници,
но и със забележителното количество на букеро съдове сочат, че
областта на Реджо Емилия и долината на Секия не трябва да се
забравят. Не трябва да се подминава и пристанището на Адрия, на
север от делтата на По, често определяно от литературните извори
като етруско (Тит Ливий, 5, 33, 7). Разкопките, водени в Сан Базилио,
разкриват изобилие от етруско букеро и бронзови предмети. Ще
завършим с Мелпум, който все още остава само литературна бележка
(Плиний Стари, Естествена история, 3,125). Той може да е във връз­
ка с етруската зона на Ломбардия, по на север, близо до Милано,
където също е открито малко количество букеро. Този етруски Мел­
пум изглежда е бил богат град преди превземането му от галите в
един и същи ден през 396 г., със завладяването на Вей от римляните
(Плиний Стари, 3, 125). Отвъд съвпадението, по което се увличат
Древните, това е знак, че той не трябва да се пренебрегва в списъка на
дванайсетте града на Етрурия в долината на По.

КАМ П А Н И Й С К А ЕТРУРИЯ

Н едвусмислени текстове

Съществуването на етруска „провинция“ в Кампания никога не е било

подлагано на съмнение от древните и текстовете на Полибий или
Страбон, които цитирахме във въведението на този труд, са твърде
точни в това отношение. Към тях може да се добави пасаж на Плиний
Стари, който след хвалебственото си слово за щастливата Кампания
(felix Campania) цитира в хронологичен ред народите, които са я
владели: „Завоевателите на областта бяха оските, гърците, омбрите,
етруските и кампанийците“ (Естествена история, 3, 60). Все пак
трябва да се позовем и на други текстове, които проследяват исто­
рическото развитие на един или друг град в областта, по-специално
на Капуа, която се явява столица на този южен етруски съюз.

Начало на етрускизирането

Датата на зараждане на етруска Кампания е претърпяла голяма про­

мяна от 50-те години на XX в. От дълго време се счита, че тази „ко­
лонизация“ е свързана с апогея на етруския тиренски съюз, да речем
от VI в. - момент, когато големите градове на областта, може би като
следствие от политическо решение на същия този съюз, изпитват
необходимост да се установят и на други територии като долината
на По. Богатата Кампания се откроява като такава цел.

61
 Кампанийска Етрурия

(F.H. Massa-Pairault, La cité , Paris, CNRS, 1998)

Вероятно в битката от 524 г., която според Дионисий Хали-

карнаски щяла да противопостави някои етруски на жителите на
Куме, предвождани от Аристодем, е възможно да се види отглас на
тосканския империализъм, дори и ако в конкретния случай първите
да били отблъснати ( Римскидревности, 7,3). Това виждане на н
е подсилено от факта, че Култура Виланова, чиито гробове са с обред
кремация и с толкова типичен инвентар, изглежда не е засегнала Южна
Италия. Това напомня на вид демаркационна линия, която разделя
Италия на две, най-общо от Римини до Рим и южните части, където
господства трупополагането като основен обред, което поражда идеята
да се говори за „ямна“ култура ( FossaKultur). Окол
обаче започва проучването на некропол с кремация, съдържащ и ти­
пично вилановски гробове в Понтеканано, в Капуа, също и в Сала
Консилина, във Вал де Диано: тук сме, на височината на Пестум, и
можем да считаме, че в южна посока това е самият край на обреда на
кремация и на цивилизацията на Виланова.

62
 Именно Капуа, днешният Санта Мария ди Капуа, дава чрез
некрополите си най-пълни сведения за продължителността на етрус-
кото обитаване от IX до V в. Минаваме през фаза на Култура Виланова,
с гробове с биконични урни, сред които и от вида букеро. Към края на
VII в. именно фините букеро съдове от вида sottile, които първона­
чално са внасяни от Южна Етрурия, скоро ще бъдат имитирани на
място, а по-късно ще се появи и по-грубо букеро, наричано pesante.
От началото до края на VI в. съществува кампанийска чернофигурна
керамика, която е подложена на атически влияния, но най-вече на
етруски, като тази от Пентро де Микали, или произведенията на Гру­
пата Орвието. Много от тези съдове са части на сервизи за вино: това
е средата на симпозионите, в която се развива специфичното кампа-
нийско производство на бронзови лебеси, чиито капаци са украсени с
фигури във висок релеф, изобразяващи скити, амазонки, атлети, кон­
ници, сатири и менади. Тялото понякога носи гравиран фриз, както е
при лебеса Барон - най-красивият екземпляр от тази серия, съхраня­
ван в Британския музей. Етруска Кампания представя също и гроб­
ници, украсени с фрески от началото на V в. Една от тях (Гробницата
на художника от Бригос) ни показва играчи, седнали на курулски стол:
игра, която, макар че не е пренебрегната от гърците, а също и от по-
важните личности измежду тях, несъмнено е имала голям успех в
Етрурия. Трябва да се споменат също множеството гробници с фрески
от Пестум, които най-вече през IV в. ще запазят много от чертите на
тази фигурална етруска традиция. Иконографията на погребалните
сцени, особено тези на юмручен бой, във всяко отношение напомня
на известните от Етрурия.
Продължителността на етруското присъствие в Кампания обяс­
нява различията, а също и голямото отклонение, което е съществувало
сред авторите, когато става дума за основаването на Капуа. Нека да
се вслушаме в римския историк Велей Петеркул, който пише по
времето на Тиберий и който по майчина линия е свързан с Капуа:
„Някои поддържат, че именно по времето на Хезиод Капуа и Нола са
били основани от етруските, от тази дата има около 830 години, и аз
на драго сърце бих се причислил към тяхното мнение. Колко се от­
клонява тя от тази на Катон! Понеже приписва на същите етруски
основаването на Капуа и едва след това и на Нола, той твърди, че
Капуа, преди да е превзет от римляните, е съществувал 260 години.
Ако това е така и при положение, че са изминали 240 години, откакто
Капуа е бил превзет, около 500 години са изтекли от основаването
му. Даже това да не се харесва на Катон, трудно ми е да вярвам, че
толкова малко време би стигнало за растежа и процъфтяването, за
падението и възраждането на един толкова голям град.“ (История,
1, 7, 2-А) Това пресмятане ни води към две дати на основаване,

63
очевидно твърде отдалечени една от друга: 801-800, от една страна,
която поставя Капуа между Картаген (814) и Рим (753 според тра­
диционната дата) и която най вече съответства на обитаването на
града от носителите на Виланова. 471 г., от друга страна, изглежда
доста късна, както отбеляза Жак Йоргон, тъй като през 474 г. етрус-
ките са победени в Куме от Хиерон Сиракузки, и самите те са про­
гонени от Капуа в началото на 423 г. Ако се допусне изтегляне на
тази дата назад във времето, наистина всичко зависи от това, какво
Катон разбира под „завземане“ на Капуа. Това ни връща във втората
фаза на колонизацията - от края на VI в.
Несъмнено всичко в тази история на кампанийска Етрурия не е
изяснено. Ако се приеме, а това не е случаят при всички, идеята за
колонизация, за миграции, а не за културни трансформации, може да
се предположи например, че носителите на Виланова, а после „исто­
рическите“ етруски, имат два пътя на проникване. Първият е морски
и започва от крайбрежните градове на Южна Етрурия, за да достигне
до залива на Салерно. Вторият е сухоземен, през долините на Сако и
Лирис. Той тръгва от вътрешна Етрурия, за да достигне до областта,
доминирана от Капуа. Сходствата в археологическия материал, в ти­
па на възприетата писменост, а също и в топонимията, подкрепят хи­
потезата за двата пътя. Капуа не е без връзка с Калена или с областта
на Фалерно, която в римската епоха ще стане прочута с винопроиз­
водството си, с Фалерии и река Волтурно, която минава през Капуа
(този град също е носил името Voltumu и напомня името Волсини и
това на Fanum Voltumnae, главното светилище на етруските, в близост
до последния град). Някои оспорват този вътрешен път, който започва
от Тибър и стига до Капуа, като забелязват, че по протежение на Сако
и на Лирис той е доста несигурен поради наличието на войнствени
народи като херники, волски и орунки, с които Рим ще има много
трудности за преодоляване. За предпочитане е да се приеме, че на
първо място морето, а после и Волтурно, са много по-разумен избор.
Въпреки това, в обратна посока, празнотата в археологическите данни
в тази междинна област започва да се запълва. В Алатри, в Анани е
открито значително количество букеро съдове от VII-VI в., които
разкриват следа по този вътрешен път, който ще стане бъдещата
„Слънчева магистрала“. Друг интересен въпрос, който може да се
засегне тук, е защо носителите на Виланова, протоетруските, идват
във вътрешните равнини през IX в., но не стигат до Куме, който е
най-важното място в залива, където евбейците няма да пропуснат да
създадат своята първа истинска колония в Южна Италия към средата
на VII в. Единственият отговор, който може да се формулира, е, че те
са били възпрепятствани от наличието на достатъчно мощно местно
население. Единствените гърци, пристигнали в областта към 775 г.,

64
ще намерят „аргументи“, за да убедят местните да им отредят малко
място (виж Е. Greco, La Grande-Grèce. Histoire et archéologie, Paris,
Hachette, 1996).

Надписите

Епиграфиката винаги е важен критерий, за да се прецени етрускизи-

рането в различните области, и именно Кампания е доставила своя
дял от етруски надписи. В Капуа е открит вторият по големина етрус-
ки текст след Мумията от Загреб, надпис, познат в археологическата
литература като Глинената плоча от Капуа според материала, върху
който е гравиран текстът, макар че някои предпочитат да го наричат
днес Плочата от Капуа (както „Плочата от Кортона“ или „Клавдие-
вата плоча от Лион“ на латински). Този надпис, открит през 1898 г. и
съхраняван в Берлинския музей, се състои от 62 реда и около 300 думи,
които са били врязани преди изпичането й и има размери 62 см х 49 см.
Текстът, разделен на десет части, е изписан с азбуката на Южна Етрурия
(Цере, Вей). Той не е твърде лесен за разчитане, защото няма разгра­
ничение между думите. Ясно е, че става дума за ритуален календар,
може би от 10 месеца, посочващ даренията, които трябва да са направени
на божествата в един или друг ден. Поставен вероятно в светилище, а
не в некропол, както голямата част от надписите, които притежаваме,
този ни връща във времето на V в., а може би по-точно към 470 г.
Но „Плочата от Капуа“, колкото и да е най-сензационният над­
пис в кампанийска Етрурия, не е единственият. В градове като Сесула
и Нола са намерени много подобни. Без да се връщаме към петде­
сетината кампанийски надписи, ще се задоволим да посочим няколко
открития или скорошни публикации. Така в Помпей от дълго време
са известни поне една дузина надписи, нанесени върху букеро песанте.
Понеже всички са открити под храма на Аполон, може да се допусне,
че използването на етруския е сведено до самите поклонници и
посветителите, идвали тук. Неотдавна бяха публикувани надписи
iplekuiianas, luvcie), гравирани върху букеро от средата на VI в., от­
крити през 1960 г., по време на разкопките в Дома на Фавън. В
Понтеканяно, по-известен с княжеските си гробове, през последните
години е открито букеро с гравирани надписи: например букеро чаша
от края на VI в., положена в гроб на мъж, носи графит с женско име
(mi thanuchvilus muriias - „аз принадлежа на Танаквил Муриа“),
предмет, очевидно поставен в гроба от съпругата на покойника. Трябва
да се посочи и един етруски графит за собственост, нанесен върху
малка чернофирнисова чаша от началото на IV в., което доказва, че
етруският език още е употребяван от някои жители, най-малко след
423 г„ когато етруските отстъпили Южна Кампания на самнитите,
говорещи оски език (REE, в SE, 61, 1995, 5, 7, 9).

65
 Кампанийски съю з

Страбон е категоричен по въпроса за съществуването на съюз от

дванайсет града в кампанийска Етрурия, чийто главен град Капуа
съответства на Фелсина - Болоня в Етрурия, в долината на По:
„Тиренците бяха основали там дванайсет града и бяха дали на този,
който ги оглавява, името Капуа.“ (5, 4, 3) Тази етимология, прирав­
няваща Capua до caput, не е единствената (Сервий, ad Аеп., 10, 145).
Името се среща и във връзка с campus, равнината на... Кампания. Ня­
кои установяват обичайната връзка с героя-основател, дал името си
на града, който изглежда се е казвал Капис и който се приема за баща
на Анхис или за братовчед на Еней. Най-любопитното е, че думата
capys на етруски трябва да означава „сокол“, а основателят е наречен
така, защото пръстите на краката му били обърнати навътре. В това
трябва да се види най-вече намек за прилаганите гадателски практики
за предвиждане на бъдещето (полетът на соколи в момента на основа­
ването). Трябва да се припомни, че Капуа се е наричал и Волтурнум,
което напомня за „лешояд“ на латински (vultur).
При условие, че етруският период на Капуа е добре известен, а
бъдещият град на удоволствията се е възползвал от урбанизацията,
трябва да се разгледа по-внимателно списъкът на останалите единай­
сет града (по отношение на тиренска Етрурия едва ли е възможно да
се мисли за промени в течение на времето, след като продължител­
ността на кампанийския съюз е била в крайна сметка ограничена и не
може да се фиксира преди края на VI в.). Съпоставянето на литера­
турните (преди всичко Страбон и Плиний Стари), епиграфските и
археологическите извори позволява да се открият десетина етруски
града: Нола, Калация, Помпей, Херкулан, Нуцерия, Стабий, Суесула,
Понтеканано. В един случай разполагаме с името, без да се знае къде
точно е бил разположен. Всъщност Страбон (5, 14, 13, С 251) спо­
менава етруски град, наречен Марцина, топоним, който звучи по етрус­
ки и който е възможно да се свърже със собственото име Марк {Marcus
на латински). От дълго време се е мислело за отъждествяване на Мар­
цина с днешния Виетри сул Маре дотолкова, че това име изглежда е
във връзка с латинското прилагателно vêtus. Може би това е вид Urbs
vêtus, като Орвието в Умбрия, столицата на тиренска Етрурия. Раз­
копките, водени през последните години от А. Понтрандолфо във
Фрате ди Салерно, разкриха етруски останки, които са толкова важни,
че изкушава мисълта древният град Марцина да е бил разположен
там. Този съюз трябва да е имал свое главно светилище, както ти-
ренският е имал Fanum Voltumnae, което сигурно е било разположено
в непосредствено съседство с Волсини/Орвието. И, както подобава,
именно този храм в околностите на столицата Капуа трябва да е бил
на кампанийската федерация. Сещаме се още и за храма на Диана

66
Тифатина, разположен на 4 км от Капуа, по склоновете на Тифата
(днес Санте Анджело). Този храм е известен от римската епоха, осо­
бено от края на Републиканския период. Въпреки че е слабо познат
през предходните периоди, откриването на архитектурна теракота от
VI в. не оставя никакво съмнение за съществуването му през архаич­
ната епоха. Налице са всички данни да се предположи, че той е бил
равностоен на светилището във Волтумна.

ЕТРУСКИТЕ ОТ ДРУГИ М ЕСТА

Частни случаи

Нормално е в едно общество, което е в постоянно движение, да бъдат

открити етруски извън техните родни места, както и да бъдат срещ­
нати чужденци в Етрурия. За илюстрация на второто твърдение ще
се цитира надписът,Длювейтие“, нанесен върху малка чаша, намерена
в Мантуа и датирана към 300 г. Става дума за Хелвет, който се е
настанил в Етрурия по долината на По вероятно по търговски при­
чини. Друга чаша, открита в Спина, представя вероятно (разчитане­
то е проблематично) името келти, т.е. на келт, дошъл в голямото
етруско пристанище на Адриатическо море. В Орвието са открити
имената Катацина и Версена, които също са на келти (Катакос, Вер-
кос), добре интегрирани в етруското общество с новото си име с нас­
тавката -па. Да посочим и едно неотдавнашно откритие, направено в
Популония - надписа „Курсике“, нанесен върху чаша тип букероидно
импасто от V в. Сред многобройните чужденци, които са посещавали
често Популония и което е необичайно за пристанище, чиито дейности
са свързани с желязо, срещаме корсиканец - „истински“ етруск от
Корсика, след като по онова време островът е под етруско господство
или роден в етрускизираната Корсика.
Да се върнем на първото твърдение. В определени случаи може
да се приеме, че това се отнася до индивиди, които търсят приклю­
чения извън Етрурия, или до ограничено движение на малки групи -
семейни или други. Ако вниманието се насочи към общество на изток
от Италия, трябва да се отбележи Атинската агора, кьдето един графит
от началото на V в. представя думата „tursanos“: следователно там е
бил някой господин „Етруск“, без да е възможно да се каже нещо
повече за него. Друг етруски надпис - това е впрочем единственият
такъв в Гърция - е открит в Егина, в светилището на Афая: този ет­
руски „представител“ е изпитвал необходимост да направи посве­
щение на гръцката богиня, а ние трябва да си припомним, че жителите
на Егина са присъствали в емпориона-светилище Грависка, разпо­
ложен в околностите на Тарквиния. Обмен по много начини...

67
 Археологическите данни свидетелстват и за други по-сложни
движения. Надгробна стела от VI в., открита в близост до Кунео, която
е бележела гроба на Ларт Мутику, вероятно е знак, че един келт,
напълно етрускизиран през дългия си престой при тосканците, се е
завърнал да прекара остатъка от живота си в родния си град Пиемонт.
Изящен бронзов вилановски шлем, сега съхраняван в Торино, е бил
открит в Асти, тоест в доста близък район: без съмнение става дума
за шлем, изработен в Южна Етрурия към края на IX в.
В момента, когато прекият обмен между Етрурия и други райони
е добре засвидетелстван и достатъчно важен по обем и продъл­
жителност, това е основание да се мисли за присъствието на етруска
общност в тази област. Същата констатация може да се направи и по
отношение на Етрурия, където може да се посочи съществуването на
групи от картагенци или гърци в емпорионите на Пирги или на
Грависка (виж гл. 7). Всъщност тази общност от чужденци е настанена
там, за да се улесни търговския обмен, без да става дума за колония
по гръцки маниер както в Южна Италия и Сицилия. Основният кри­
терий, който позволява да потвърдим присъствието на такива отли­
чаващи се от местното население общности, са преди всичко епи-
графските данни и именно златната пластина от Пирги, написана на
финикийско-пунически език, така както многобройните посвещения
на гръцки в Грависка са насочващи документи в това проучване. Ние
нямаме дори литературен извор, който да отбележи съществуването
на съюз между гърци и етруски - докато за Пирги, пристанището на
Цере, имаме свидетелството на Херодот като очевидец на съюза
между Картаген и Агилея. Фактът, който остава със сигурност за
установяване, е трайното присъствие на етруска общност в една или
друга област, имайки предвид, че отношенията между два града или
две различни групи наистина могат да приемат различни форми.

Южна Галия

Първата констатация, която можем да направим, при сравнение с

другите два народа, които кръстосват Западното Средиземноморие
през VII и VI в., е, че етруските не са създали големи селища извън
Италия. В близост до Марсилия и Ампуриа (Емпорион) за фокейците
и до финикийско-пуническите търговски центрове по Гибралтарския
пролив (Малага, Кадикс, Ликсус) е трудно да се посочи дори и едно
етруско селище. В Южна Франция от дълго време вниманието е при­
влечено върху Сен Блез и най-вече върху Латес, пристанище, разпо­
ложено близо до Монпелие, където са открити етруски букеро съдове
с дата след 550 г., върху които са нанесени много графити от края на
VI в. Това подсказва, че съществува възможност за съществуване там

68
на малка „колония“ от етруски търговци. Разчитането на едно женско
име (Усиал), вероятно с местен произход, но етрускизирано, нанесено
върху букеро купа, също води до предположението за местна жена,
омъжена за един от „имигриралите“ етруски. Вниманието на днеш­
ните археолози и историци често е привличано от тези доста правдо­
подобни брачни връзки между местни жени и търговци, дошли от-
другаде - бележка, която беше направена по отношение на Иския и
Картаген, докато находките, открити в гробовете, носят белези на
смесена култура. Разкопките напоследък наистина потвърждават
наличието на малък квартал с етруски в Латес, в началните години
от съществуването на града.
Мимолетно или по-стабилно, присъствието на етруски в Лан-
гедок намира потвърждение в надписа от Пеш-Махо - обект, разпо­
ложен на югозапад от Агд (на гръцки Агате), зависещ от Марсилия, в
околностите на която е открит етруски шлем и бронзов триножник
от V в. Надписът от Пеш-Махо, датиран през първата половина на
V в., е най-дългият етруски текст (изключение прави само „Мумията
от Загреб“), открит извън Италия. Той е гравиран върху оловна
пластина, която на обратната си страна има още един текст на гръцки
йонийски диалект. И двата текста явно имат търговски характер.
Разчита се името на Марсилия на етруски - Маталия или Мазалия,
понеже фокейският град е създал търговски средища чак до Ампурия
(Emporion) в днешна Испания (гръцкият надпис напомня покупка на
кораб в Ампурия). Имайки предвид обема на етруския внос, Марсилия
е имал истински „етруски период“ или най-малко квартал. Това се
случва в момент, когато фокейците са добре приети в Грависка, преди
влошаването на отношенията.

69
 Етруски резиденти в Африка

Малко по-горе споменахме Картаген, който в течение на вековете

винаги е имал привилегировани отношения с етруските. Впечат­
ляващо е количеството и многообразието на внасяните изделия и най-
вече на етруска керамика (букеро, етруско-коринтска), открити на
територията на финикийския, а впоследствие пунически град, от на­
чалото на VII в. Създава се впечатление, че първите букеро съдове от
Цере почти веднага са изнесени за Африка. И обратно, Цере получава
в същия период типично финикийски съдове (ойнохоета с червен лак
от типа red-slip, мортари, лампи). Немските разкопки през последни­
те години в архаичното селище на пуническата метрополия, между
хълма Бирса и морето, които имат за цел да потвърдят легендарната
дата на основаване (814 г.), разкриват наличие на букеро не само в
гробове. Това прави предположението за съществуването на етруска
„колония“ в Африка през този период основателно. Огромното ко­
личество на етруски съдове не може да се обясни единствено с търго­
вия. Златната пластина от Пирги, надписана на пунически и открита
в пристанището-светилище на Цере, е блестящо потвърждение на
съюза между Цере и Картаген, който им е позволил да спечелят мор­
ска победа над гърците от Фокея и Марсилия (Херодот, 1,167). Малко
по-късно един „талон“ за гостоприемство, написан на етруски и открит
в Картаген (етруските надписи, открити извън Италия, са все пак из­
ключение), показва, че пунически търговец е имал достъп до етруската
територия благодарение на „паспорта“, който индикира, че той е бил
mi puinel karthazie. Саркофазите, изобразяващи човешко тяло, са
удивително еднакви в Картаген и Тарквиния. Те могат да се обяснят
само чрез тесните връзки между жителите на всеки от градовете. Един
надгробен паметник от Картаген напомня толкова много тези от Цере
и това дава основание да се приеме, че погребаният е етруск на
пуническа земя.
Ще се върнем по-детайлно на някои от въпросите за морския
трафик между архаична Италия и Африка в глава 7. Възможно е да се
приеме, че тези взаимоотношения са продължили и след като Етрурия
и Картаген са изгубили независимостта си от римската държава.
Между 1907 и 1915 г. в долината на река Милиана, т.е. на петдесетина
километра югозападно от Тунис (точно на територията на Картаген),
са открити три гранични камъка, които имат текстове върху повечето
от страните си. Това са осем сходни надписа, разположени в пет реда.
Първоначално съществува колебание за използвания език. „Откри­
вателят“ им А. Мерлен показва, че става дума за... етруски. Наличието
на думата tins на четвъртия ред не оставя никакво съмнение за името
на великия етруски бог Tin/ Tinia. Тези надписи са направени с късна

70
азбука (от III до I в.), която е използвана и при „граничния камък“ от
Фиезола, определящ границите на града (tular spural). Впрочем, както
добре отбеляза Жак Йоргон, това е момент на графични експерименти.
В Кортона ние видяхме върху прочутата Плоча с обърната буква „Е“
и нов знак за „М“, която наподобява главна ламбда. Тук се забелязва
странна употреба на „F“ вместо „U“ и най-вече „Т“, отгоре с кръстче
- явно допълнителен знак за отбелязване на „D“, която етрускът, от­
хвърляйки звучните съгласни, не познава. По това време вече се усеща
въздействието на латинския, който ще се нуждае от „G“ в съседство с
„С“, с последиците, които това е имало и за нашата собствена азбука.
Върху граничните камъни разчитаме следния текст: т. unata/
zutas.tul/dardaniwn/tins) (на петия ред със знак, наподобяващ гръц­
кото phi, което има за стойност числото хиляда). Така е разпознато
името на важна личност - M(arce) Unata, фамилно име, засвидетел­
ствано, между другото, в Чиузи, a zutas е възможно да е презиме, но
е възможно да има и друг смисъл (географски произход, съдебен тер­
мин...). Ти1 е дума, която често се повтаря в надписите (като tul-ar от
Фиезола, посочена по-горе) и която означава граничен, граници,
територия. Следователно тук става въпрос за „територията на Дар-
даните“, защитавана от Тиниа-Юпитер, който се е оформил като за­
щитник на границите (в Рим - Юпитер Терминус), а последният знак
посочва вероятно отстоянието между два гранични камъка (по-малко
от 1500 м). Първото впечатление, което създава този текст, е, че ет-
руските, определящи се като дардани, следователно са познавали
легендата, предадена от Вергилий, според която Дарданос щял да
тръгне към Етрурия (в Кортона), за да основе Троя: пътешествието
на Еней чак до Италия е само завръщане към изворите. В момента,
когато етруските се настаняват на нова земя, те се допитват до ми­
тичния Дарданос, който е имал същото приключение. Фактът, че Еней
е трябвало да остане в Картаген, както може да се види в епопеята на
Вергилий, прибавя още малко пикантност в цялата тази история.
Второто заключение е, че очевидно една етруска „колония“,
която говори вече леко латинизиран език, се е установила под закри­
лата на своите богове на територия, някога зависима от великия Кар­
таген. Но кога? Знае се, че Гай Гракх е възнамерявал „да основе“
колония на земята на Картаген - една от причините за неговото
погубване. Дълго време се е смятало, че това етруско настаняване
трябва да се свърже с времето на гражданските войни през I в. и най-
вече с конфликта между Сула и Марий през 80-те години. Но освен
факта, че етруският език ще бъде използван по-малко открито след
войната от 90 г., която дава римско гражданство на етруските, една
изкушаваща хипотеза, представена неотдавна от Марта Сорди (Klio,
73, 1991, р. 408—412), ни кара да се върнем малко по-назад във време­

71
то на етруското присъствие в Картаген. В нея се твърди, че в течение
на превратностите на същата тази гражданска война Марий е бил
принуден да избяга в Африка през 88 г. и се е завърнал оттам със
стотина верни „коренни жители на Италия“.
Салустий, древният римски историк, съобщава в Bellum Iugur-
thinum, че Марий е срещнал в Африка един жрец-гадател, което е
станало преди края на II в.: „В същото време се оказва, че Марий,
бидейки в У тика, принася жертва на боговете: в този случай жрецът-
гадател му оповестява, че „вътрешностите на жертвите му предвеща­
ват съдба, толкова голяма, колкото и неочаквана (magna atque mira-
bilia).“ Изглежда от началото на този период наистина е имало етруска
колония на територията на Картаген. Въпреки рядкото увеличение
на данните за Античността това име дардани се появява отново в рим­
ската епиграфия, в същия район. В римска Африка има сдружения,
които играят съществена роля в представленията на амфитеатъра и
най-вече в лова. Сред многобройните имена, достигнали до нас, в
Тунис, в Джуфи, т.е. точно в района на етруските гранични камъни, е
известно сдружение, което се нарича Leonti Dardani. Не е ли при­
мамливо да се счита, че тези „дардански лъвове“ са потомци или поне
са съхранили спомена за дарданите - етруски, установили се в до­
лината на река Милиана?

Романът на Мумията: етруските в Египет

Присъствието на жрец-гадател близо до Картаген, около 100 г„

позволява все по-добре да се разбере „аферата“ с Мумията от Загреб.
Това е ленена книга, даваща предписания на дълъг ритуален кален­
дар, (например даренията, които трябва да се направят в определен
ден на септември в почит на Нептун). Тя е била открита на египетска
земя, за да бъде върната по-късно от мумификатор, който я нарязал
на ленти точно за това, защото тя е била донесена вероятно в багажа
на жреца изгнаник. Датата на текста не е много различна от тази на
предишния документ: Liber linteus от Загреб вероятно е била написана
в Северна Етрурия през I в. пр.н.е. Тя съдържа архаизми - например
дифтонга -ai, който не би трябвало да се среща в етруския в тази късна
епоха, което доказва, че е била препис от оригинал, който ни връща в
V в. Това е нещо обичайно, когато става дума за свещени текстове,
които е трябвало да бъдат съхранени непокътнати през вековете.
Следователно, без да е възможно да се докаже със сигурност, ние
констатираме двузначието на граничните камъни в Картаген. Може
да се предположи, че това изгнание е резултат от гражданските войни,
които са поразили територията на Етрурия. От друга страна, това е

72
изкушение да се види друга илюстрация на религиозността на древ­
ните тосканци, които не са могли да се върнат в родината си без
книгите за етруското учение. Не е ли това нормално поведение на
изгнаници, които не могат да се разделят с това, което отразява
същността на тяхната нация? Във всеки случай е сигурно, че именно
Африка е гостоприемната земя за нашите етруски точно когато виждат
претопяването на своята цивилизация от тази на Рим.

73
 Глава IV

Четирите периода
в етруската история

ПЕРИОДЪТ Н А К У Л ТУ РА ВИ Л А Н О ВА

Революцията на Виланова?

Първите етруски надписи датират от около 700 г. От тази дата може

да се говори за етруска история, за етруски народ, за етруска ци­
вилизация. Те не са написани не защото етруските още не са се
настанили в Централна Италия. Вече никой не оспорва този факт за
IX и VIII в., а не съществува и колебание да се премести заселването
на Централна Италия от бъдещите етруски в края на бронзовата епоха,
към 1200 г. Периодът на IX-VIII в., който съответства на ранната
желязна епоха, в областите на бъдещата Етрурия, е назован Виланова.
Тази дума произлиза от Виланова - селище, разположено близо до
Болоня, където в средата на XIX в. са намерени гробове с архео­
логически белези, който ще се открият по-късно навсякъде в Цен­
трална Италия. Носителите на Виланова са вече етруски. В случай,
че искаме да сме по-точни, ще кажем, че те са протоетруски. Това
заключение, важно по отношение на въпроса за произхода, се базира
на факта, че във всички големи етруски градове не се установява
никаква коренна промяна, никакъв хиатус между VIII и VII в., напро­
тив, изучаването на некрополите, които са главен и често единствен
извор на информация, показва постепенно и без противоречия преми­
наване от Култура Виланова към културата, наречена ориентали-
зираща. Идеята, поддържана някога, че обредът инхумация замества
кремацията и че тази промяна отразява пристигането на нов народ
към края на VIII в., не издържа на фактите. Нарастването на броя на
проучените некрополи, особено в големите градове на Южна Етрурия,
като Вей, Цере или Тарквиния, показва че преходът е постепенен, че
изключения съществуват във всички етапи и че некрополите следват
хармонично терена и понякога може да се установи (например във
Вей) и хоризонтална стратиграфия.
Що се отнася до градовете на Етрурия, днес си даваме сметка,
че този феномен е действителен, като всичките те са преминали през
етап на Култура Виланова.

75
 Шлем с гребен Паница-капак

(J. Martha, L ’art étrusque)

Биконична погребална урна Урна-модел на жилище

(J. Martha, L ’art étrusque) (Rome, Musée Villa Giulia)

Така Орвието, древният Волсини, чието развитие не изглежда

да е предхождало VII в., също е имал вилановски период. Предмети
от това време са открити в голямо количество в подножието на хълма,
върху които се извисява днешният град, и оттук нататък е ясно, че
селището и некрополите на Виланова са били разположени върху
билото на платото, на място, невъзможно за провеждане на разкопки
поради гъстотата на застрояване.

76
 На територията, съответстваща на историческата Етрурия,
около 900 г. се случва това, което някои наричат революция на Ви-
ланова (например Ж. Бартолони в каталога на изложбата в Пале
Граси във Венеция). Въпреки това този израз, както беше внушено
по-горе, не бива да прикрива факта, че от края на бронзовата епоха
тези области имат вече облик, различен от този на другите области в
Италия, докато преди 1200 г. цивилизацията, наречена апенинска, об­
хваща целия полуостров. Ако на всяка цена трябва да се посочи прис­
тигането на нов народ, то трябва да се постави точно в този момент.
Истината е, че някъде към 900 г. се забелязва увеличаване на селищата
в местата на бъдещите етруски градове и големи села (често известни
само чрез гробовете си), повече от сто, имащи в някои от случаите
хиляди жители - започва процесът на протоурбанизацията. Въпрос­
ните селища са съставени от жилища, които можем да си представим
благодарение на няколко погребални урни във формата на жилища и
благодарение на няколко изключителни открития: в Тарквиния, в
района на некропола Монтероци, преди всичко познат със своите
рисувани гробници от архаичния и елинистическия период, е открито
(както в Рим, на Палатинския хълм) селище, състоящо се от двайсет
и пет жилища с различен план (елипсовиден, правоъгълен, квадратен).
Естествено, запазени са само „основите“ , изсечени в скалата (които
в Тарквиния носят местното наименование nenfro), а надстройката
от дърво, глина и слама е изчезнала напълно.

Некрополите

Стигаме до гробовете, които характеризират Култура Виланова. В

първите десетилетия на IX в. преобладава обредът на кремирането.
Гробовете представляват изкопани в земята ями, в които са поставени
урни с биконична форма, съхраняващи пепелта на покойника. Тези
урни, изработени в техника импасто, според термина, използван в
италианската археология, са превъзходен свидетел на Култура Ви­
ланова. Става дума за груба керамика, работена на ръка с черен или
във всеки случай тъмен цвят. Веднага отбелязваме, че техниката на
тези съдове, изпечени в редукционна среда, бързо се подобрява и че
от средата на VIII в. може да се види импасто, изработено на колело,
много по-фино, така че археолозите понякога говорят за „букероидно
импасто“, което предхожда непосредствено появата на букеро съ­
довете - етруската емблематична керамика, за която отново ще стане
дума в следващата глава. Биконичната вилановска урна е снабдена с
една дръжка, разположена по средата на тялото, а украсата й се състои
от врязани геометрични мотиви (линии, меандри). Капакът, който я

77
е затварял, е изработен обикновено като купа (за жени) или шлем (за
мъже), също в техника импасто. Първоначално гробният инвентар е
силно ограничен. Откриват се предмети от всекидневния живот,
изработени от глина или бронз като фибули или бръсначи във формата
на полумесец. Въпреки че половото разграничаване е ясно маркирано
чрез предмети, които принадлежат на женската сфера (прешлени за
вретено, макари) или на мъжката (бръсначи), и при условие, че някои
от починалите разкриват своя статут на воини чрез замяната на капака-
купа с керамичен шлем, по-скоро се забелязва голяма унификация,
която създава впечатлението за едно все още равностойно общество.
Създаването на селищата на Виланова, разположени по-близо
едно до друго и гъсто населени, не е могло да се осъществи без поли­
тическа воля и отсега нататък съществуването на вождове трябва да
се има предвид. От друга страна, един некропол, принадлежащ на
Култура Виланова, проучен наскоро в Тарквиния, град, който вече се
явява „столица“ на вилановска Етрурия - този във вила „Брусчи Фал-
гари“, позволява да се уточнят подробностите и да се уловят първите
белези в развитието и създаването на йерархия (G.M. Della Fina в
Archeo, 166,1998). Разкрити са 91 гроба, от които повечето се отнасят
към IX в. Два от тях, също от IX в., вече са с обред трупополагане.
Наблюдава се голямо разнообразие във вида на погребалните урни и
в ритуала. Много от тях имат капак, изработен като шлем. В това
общество, вече не с толкова равностойни членове, индивидуалното
присвояване следва колективното ползване на земята, а богатата
Тарквиния предоставя знаците - предвестници на това развитие. Във
всеки случай, както показва Ж. Колона (каталог на изложбата в Пале
Граси, с. 30), Вилановите етруски са достатъчно силни и организи­
рани, за да се съпротивляват на притока на чужди колонисти - фи­
никийци и гърци, докато народите в Южна Италия ще позволят на
гръцките колонисти да се настанят по крайбрежието, където скоро
ще се създаде Велика Гърция. Гърците, които искат да се придвижат
още по-близо до природните богатства на Централна Италия, не биха
могли да създадат селища в зоните, владени от етруските, а връзките
им с тях ще са само търговски и културни.

Географски въпроси

Преди да опишем втория етап в развитието на Култура Виланова,

трябва да се уточнят някои подробности в географски план. Този
културен облик не се ограничава само до тиренска Етрурия, нито,
разбира се, само до района на Болоня, който е дал името. Тази част
от долината на По трябва да бъде поставена в същата плоскост, както

78
и останалите градове на Етрурия. Преди да се представи пристигането
на Вилановите - етруски, идващи от Юг в търсене на земеделски
земи, даже и придвижванията да не са толкова изключителни, трябва
да насочим вниманието си към вътрешното развитие от края на
бронзовата епоха (G. Sassatelli, Gli Etruschi fuori d ’Etruria, p. 172).
Тук вече съществуват обширни обитания (300 хектара), а няколко
хиляди гроба от тази фаза на Виланова са свързани с бъдещата
Фелсина. Един от най-важните некрополи се намира в Беначи. В гроб
№ 525 е открит аскос (съд с форма на животно) от края на VIII в. с
богата врязана геометрична украса, изобразяваща бик, обуздан от
въоръжен конник. Тук могат да се видят всичките знаци за богатството
и престижа на вожда, заедно с намеците за притежанието на земи и
ранг.
Белезите на Култура Виланова се разпознават и в района на
Верукио и Романа, близо до Римини, който по-късно ще стане известен
с пищната си ориентализираща фаза, а също и по Адриатика, във Фер-
мо, откьдето са известни два некропола с много гробове-кремации
от IX и V in в. Но в централна адриатическа Италия няма да има
еволюция към типично етруска фаза и връзките с Етрурия ще имат
търговски характер.
Нещо повече, едно от големите открития през последните де­
сетилетия са селищата на Виланова в Кампания. Дълго време се е
смятало, че тази област, както и цяла Южна Италия, от началото на
първото хилядолетие принадлежи на „ямната култура“ и че преоб­
ладаващ погребален обред там е инхумацията. Колкото и да се връ­
щаме към думите на Жак Йоргон, автор на великолепната теза за
Капуа, се забелязва, че няма истинска „демаркационна линия“ от Рим
до Римини, ограничаваща кремацията на север от инхумацията на юг.
Всъщност типичните за Виланова некрополи са открити не само в
Капуа (Санта Мария Капуа Ветере), но също и в Салерно, в Понте-
канано, Каподифиуме и още по на юг - в Сала Консилина. В този
краен пункт археологическата ситуация не клони към етруско обита­
ване, обратно на двата други обекта, които ще принадлежат на така
наречената кампанийска Етрурия. Ако при Капуа и Понтеканано
съществува изкушение да се мисли за експанзионно движение, идващо
от Етрурия в момент, когато се създават големите селища на Вила­
нова, трябва да се възхитим на избора, направен от етруските. Двата
кампанийски обекта се намират в плодородни равнини и са свързани
с морето посредством реките (например Волтурно за Капуа, който
чрез други речни долини е в пряка връзка с Лациум и Етрурия по
Тибър). Връзките на Капуа с тази област са илюстрирани, както ви­
дяхме от близост в топонимията: Капуа напомня на Калена, а Фалерно
на Фалериес.

79
 Втори етап на Култура Виланова

Вторият етап на Култура Виланова - иначе казано VIII в., се харак­

теризира с две тенденции в развитието, без да се забравя, че ямните
гробове, т.е. обредът на трупополагането има напредък. От една
страна, се вижда появата на гробове с инвентар, много по-изобилен и
по-луксозен, отколкото в предходния период. Отсега нататък разгра­
ничаването е ясно видимо и очевидно отразява появата на аристо­
крация. Без да забравяме конската амуниция, която е показателна,
ще се отбележи изобилието на оръжия от бронз - копия или мечове,
понякога с кания, щитове, колани и най-вече шлемовете с гребен,
украсени с малки хоризонтални израстъци в основата и с редове от
полусфери в техника репусе върху гребена. Такива шлемове, които
са последвани от керамични копия, са открити извън Етрурия - в
гръцките светилища, като Олимпия или Делфи, неотдавна в Пиемонт,
в околностите на Асти, но също и в континентална Европа - Галия
(Арманкур сюр Оаз). Шлемовете не са единствените протоетруски
предмети, разпространени в този регион: трябва да се отбележат още
и бръсначите във форма на полумесец (Бурж, Гората на Мюлус),
фибули (Безансон, Бурж), аграфи (Шател-Жерар, Нант), първите
съдове от бронз, биконични урни, пиксиди за бижута, фиали (Елзас и
Лион) (J.Gran-Aymerich, Bourges et la Celtique: les échanges avec
Marseille et l ’Étrurie, в Les Phocéens vus de Lyon et d ’ailleurs, Paris, 2000).
Погребаните по този начин разкриват своя статут на воини и в съ­
щото време са претендирали за принадлежност към висшите слоеве
на еволюиралото общество на Виланова. По същия начин урните,
модели на жилища, изработени от бронз, които имат по-сложна де­
корация от тази на керамичните, препращат мъртвите към високо
социално ниво.
Вторият важен елемент засяга вносните предмети. Етрурия на
Виланова изпраща собствената си продукция отвъд своите граници.
Това са оръжия, депонирани в гръцките светилища, вероятно най-
вече като военни трофеи, но тя се отваря все повече и повече към
външни влияния. Това е начинът, по който халщатските занаятчии са
се установили на етруска територия. Сардиния и най-вече Ветулония
са известни с керамичните си кани и предметите от бронз (например
във формата на малки лодки - navicella). Именно във Вулчи, в жен­
ски гроб от началото на VIII в., са открити три малки бронзови пред­
мета - статуетка, стол и кош, които поставят въпроса дали покойната,
която произхожда от Сардиния, не е била съпруга на мъж от Вулчи и
следователно бракът не е ли резултат от различни контакти, позво­
ляващи съюз между етруския град и големия остров. Ако търговските
връзки между Виланова и населението на Южна Италия с Близкия

80
изток са вече засвидетелствани (вероятно с посредничеството на
финикийците), най-важни през този период ще бъдат връзките с Евбея.
От началото на VIII в., и най-вече от втората му четвърт, вносът на
евбейски съдове е налице в големите южни градове на Етрурия - Вей
(некрополът Куатро Фонтанили) и Цере (некрополите Кава дела
Позолана и Лагето). Такъв е случаят с евбейските чаши - скифоси,
украсени с висящи концентрични полукръгове и шеврон. Това са
предимно съдове за вино, а пиенето на вино е обичай, който те въз­
приемат от гърците. По такъв начин се разкрива един от аспектите на
акултурацията, толкова съществен, за да се разбере развитието на
етруската цивилизация. Естествено, ако евбейците, появили се в Ис-
кия към 700 г. и които скоро ще се настанят на континента в Куме,
доставят тази керамика на етруските, които ще побързат да я ими­
тират с помощта на гръцки занаятчии - емигранти в Италия, то е
защото те са се нуждаели от природните богатства на Етрурия, макар
и да не са имали пряк достъп до тях. Впрочем тези богатства са от
земните недра и всички метали са от Толфа или от околностите на
Популония. Цере доминира над първата зона, а Вей несъмнено се
възползва от положението си на контролиращ района, за да прибере
своята печалба.

ОРИЕНТАЛИЗИРАЩ ПЕРИОД (720-580)

„[...] в VII в. земята между Арно и Тибър, от една страна, и между

Тиренско море и Апенините, от друга страна, изглежда се озарява от
лъчите на неочаквана зора (J. Heurgon, La vie quotidienne chez les
Étrusques, Paris, 1961, 17).

Дефиниране

В случай, че навлизаме през този и следващия периоди в апогея на

етруската цивилизация, трябва да се направят няколко уточнения по
повод на смисъла, който археолозите и историците влагат в термина
ориентализиращ. Ориентализиращ не е синоним на източен и няма
нищо общо с това дали етруските са дошли по това време от Близкия
изток: отсега нататък никой не може да твърди, че съществува как-
вато и да е връзка между този период и произхода на етруските. По
същия начин фактът, че инхумацията става господстващ обред в стра­
ната, вече не се приема като критерий за етническа промяна. Кре-
мацията далеч не е изчезнала напълно в Етрурия, както се вижда добре
от канопите от Чиузи. Все едно някой да твърди, че елините са дошли

81
в този момент от Източното Средиземноморие. Това, което пристига
в Етрурия от Източното Средиземноморие към края на VIII в., трябва
да се възприеме оттук насетне като разнообразен географски ансам­
бъл, обхващащ, между другото, Кипър, Финикия, Египет, Асирия,
Мала Азия, Армения... Това не е народ, представен с езика си и
обичаите си. Това са предмети, често изработени от ценни метали, от
екзотични материали и хора в ограничен брой: творци, занаятчии,
които носят със себе си своите умения и своята техника и които ще
създадат на място в същата тази Етрурия предмети, които могат да
изглеждат направо като шедьоври от Близкия изток и които ще фор­
мират местните занаятчии, стараещи се да ги имитират.
Ориентализиращият етруск се определя чрез приемането и
смесването на всичките мотиви, получени от източния репертоар, в
широкия смисъл на думата, смесване, което прави оригинален завой
дотолкова, че етруските интерпретират по свой начин някои идеи и
представи. Така, сюжетът с див звяр, реален - лъв или пантера, или
митичен - сфинкс или грифон, държащ в челюстите си човешки крак
или малко четириного, стават емблематични за ориентализиращия
етруск. Това се вижда ясно от един конкретен пример: върху етруски
букеро съд, открит във Вей, са гравирани фигурални мотиви, раз­
положени в метопи. Трябва да се припомни, че не винаги е лесно да
се изясни точният произход на конкретен „ориентализиращ“ предмет,
и не може да се твърди със сигурност, че той е бил внесен, а не създаден
в Етрурия, особено ако създателят му е наскоро имигрирал занаятчия.
Такъв е случаят с изящната ситула от позлатено сребро, открита
в Чиузи и отнесена към средата на VII в., наречена Ситулата на
Пликасна, защото името на етруския й собственик е гравирано два
пъти.

Ситулата на Пликасна

82
 Съдейки по персонажите от двата цизелирани фриза, се е
смятало, че това е финикийски съд, понеже много подобни екземп­
ляри са били внесени в Етрурия (можем да посочим поне един подо­
бен съд от позлатено сребро от гробницата Реголини-Галаси в Цере).
Отделни воини носят шлемове с гребен по коринтски маниер, а други
образи показват доста местни белези. Такъв е случаят с централната
сцена, в която са съсредоточени персонажи, които представят боксов
мач: обаче двамата боксьори тук са съпроводени от по един „флей-
тист“ и този музикален съпровод според всички древни автори е
типично етруски белег. При сцени с юмручен бой от други съдове от
VII в., една от които е нанесена върху букеро съд от Вей и поне в още
един случай върху рисуван динос, двубоят протича също под музи­
кален съпровод според тосканската мода. Впрочем ситулата на
Пликасна е пример за ориентализиращата етруска продукция чрез
синтеза и разнообразието на репертоара и еклектизма, които тя може
да предложи по отношение на иконографията. Това подсказва, че тя е
била произведена от майстор, имигрирал в Цере - град, който по това
време е в своя апогей и приема чуждоземни занаятчии. Такъв е случаят
с гърка Аристонот, който е подписал един рисуван съд, и със сре­
бърната ситула с позлата, внесена във вътрешната част на Етрурия, в
Чиузи, за най-голям късмет на богатия Пликасна, който е купил и
една кипърско-финикийска чаша, открита през 1700 г., но изгубена
днес.
Второто уточнение има хронологически характер: ясно е, че
всичките етруски градове не се движат в един и същ ритъм и че 720 г.
е приемлива поне за градовете на Южна Етрурия, влезли по-скоро
във връзка с евбейските колонисти. Това е не по-малко вярно от факта,
че от края на VIII в. се преминава от протоисторията в историята с
откриването на азбуката от етруските и доста бързото разпростра­
нение на писмеността поне в някои среди. Цитатът на Ж. Йоргон в
началото на тази част ни кара да не забравяме всичко, създадено в
края на вилановския период, и най-вече важния феномен на про-
тоурбанизацията. Именно в Етрурия и само в Етрурия градовете се
развиват в благоприятни условия за възникването на велика циви­
лизация, готова да приеме всякакви външни влияния. Сред тези гра­
дове, все още на изток в Италия, не трябва да се забравя вносът, идващ
от Континентална и Източна Гърция, който впрочем ще стане преоб­
ладаващ в късния ориентализиращ период. Не бива да се забравят
северните и южните приноси, а също и влиянията от халщатския кул­
турен кръг. Някои луксозни материали като кехлибара, разпростра­
нен в княжеските гробове, идва от Северна Европа, а предметите от
слонова кост или щраусови яйца, често украсени, дали не идват от
Африка? Във всеки случай знаем, че първите луксозни материи и
предмети на престижа циркулират в Средиземноморието от доста

83
дълго време: потъналият кораб от XIV в. пр.н.е. при Улу Бурун, срещу
нос Кае, южно от Турция, има в товара си не само слитъци мед и
олово, но също и необработена слонова кост от Африка и кехлибар
от Балтика. В Етрурия, независимо от този отдалечен във времето
внос, освен малкия египетски фаянсов съд, открит в Тарквиния и
носещ картуша на фараона Бакенранеф (края на VIII в.), и след евбей-
ската керамика, за която вече беше споменато, трябва да се отбележат
коринтските съдове и особено малките контейнери за благовония като
арибалосите и алабастроните, но също и по-традиционните съдове
от сервизите за вино като киликсите и котилетата с елегантни форми.
Античният свят се появява на етруския пазар с амфори за вино и за
масло, наречени SOS според мотива, който е разположен на шията
и който извиква в съзнанието тези три букви. Един разказ илюстри­
ра идеално гръко-етруските връзки и по-специално коринтско-ет-
руските. Това е описание на пристигането в Тарквиния около 650 г.
на богат коринтски търговец, наречен Демарат. Прогонен от роди­
ната си поради политически размирици и идването на власт на ти­
ранина Кипсел, той намира убежище в Етрурия, страна, с която тър­
гува от дълго време. Той ще стане известен като баща на Тарквиний
Стари. От едно допълнително уточнение, предадено от Плиний Стари
(Естествена история, 35, 152), научаваме, че той не е дошъл в Етру­
рия само със семейството си (начин да бъде представено пристигането
на сина му Лукумон, иначе казано, Тарквиний Стари в Рим). Демарат
изглежда е бил съпроводен от хора на изкуството, грънчари, някои
от които са с имена, напомнящи на гръцки тяхната сръчност на
занаятчии (Eucheir, Eugrammos, Diopos). Във всеки случай това е
доказателството, че връзките не са ограничени само до сферата на
търговията, но имат и културно въздействие. Налице е добър пример
за усвояване на чужда култура и влиянието, което коринтското
изкуство и по-конкретно коринтските занаятчии са могли да упражнят
върху етруското изкуство.
Оттогава не трябва да се приписва на етруските само пасивна
роля, а точно обратното, те са динамичен елемент, който е в състояние
да изнася собствените си продукти. Дори това да не се вижда в тър­
говския обмен и да се отнася само до престижни подаръци - прак­
тикуването на дарове между важни личности е съществен елемент на
архаичните общества, - можем само да се учудваме пред присъствието
на многобройни бронзови етруски предмети в повечето големи гръцки
светилища, започвайки от Олимпия. Там са открити например голе­
ми котли, които трябва да са били създадени във Ветулония, град,
който поради подземните си богатства има по това време високо
обществено положение. Трябва да се припомни кратката бележка на
Павзаний (5, 12, 5), според който най-древният дар, принесен на Зевс
Олимпийски от варварин, бил трон, подарен от Аримнестос, тиренски

84
цар. Когато гледаме троновете с голям конкавен гръб от дърво
(Верукио) или от бронз, поставени в етруските гробници от VII в.,
Аримнестос е възможно да прикрива под гръцката се дреха истински
етруски корен. Почти няма основание да се поставя отново под въпрос
съществуването на такъв дар в знак на даден обет, нито неговата дав­
ност в хронологически план.

Принцове и княжески гробове

В политически план ние констатираме внезапната поява на мощна

аристокрация: това се отнася до етруските „принцове“, практикуващи
размяната на престижни дарове, които една хубава изложба в Болоня
(Първите етруски, 2000 г.) представи наскоро. Мощта на ориента-
лизиращите принцове се открива за първи път в погребален план чрез
появата на надгробните могили (с източен произход?), които смазват
целия изглед на некрополите, както може да се види в Черветери, в
некропола Бандитача. Тези могили с впечатляващ диаметър до 50
метра са заобиколени от скромни гробници с доста обикновена
архитектонична украса. Първите гробници, проучени в могилите, са
ориентирани на северозапад поради религиозни причини (в тази посока
е седалището на боговете на отвъдното) и често са с една или мак­
симум с две камери както гробницата, наречена „Къща“. Последната,
отнесена към началото на VII в., има настилка от малки камъни (начин
за изолиране на влагата), която се открива в съвременните й жилища.
Ако плановете на тези съоръжения от ориентализиращия период
остават скромни, както се вижда от гробницата Реголини-Галаси в
Цере (с малка камера и дълъг дромос), в най-значимите сред тях се
появява скулптурна украса и най-вече изключително богат инвентар.
По отношение на украсата статуите в наречената с основание Гробница
на статуята в Чери, близо до Цере, бележат появата на погребалната
каменна скулптура в етруското изкуство. Ж. Колона и Фон Хазе под­
чертават сирохетските корени на тези статуи, които вероятно изоб­
разяват прадците на положения в гробницата. Във втората половина
на VII в. именно Ветулония (могилата Пиетрера) ще бъде център на
тази каменна скулптура. Що се отнася до инвентара, веднага се сеща­
ме за гробницата Реголини-Галаси от втората четвърт на VII в. Този
археологически паметник е вид символ, защото неговото откритие
през 1836 г. ускорява създаването на първия голям етруски музей
във Ватикана. Истински късмет е, че тази гробница не е осквернявана.
Могила с по-голям диаметър е била издигната върху съществуващия
насип и дромосът на гробницата Реголини-Галаси (по имената на
откривателите й) е бил засипан. По този начин изключителните пред­
мети от нея се озовават във витрините на Ватикана. Това, което

85
впечатлява, освен изделията от кехлибар и слонова кост, са златните
накити, сребърните съдове, в някои от случаите гравирани с името на
техния собственик, и чашите от сребро с позлата.
Етруското ювелирство е достигнало своя връх в техниките на
изработка като гранулацията и филиграна. Всеки път тези предмети
на лукса и съответно на престиж предизвикват възхищение с при-
поените малки златни сфери, които образуват геометрични мотиви
или фигури, а понякога също и надписи (златната фибула от Чиузи,
съхранявана в Лувъра). Сред златните предмети, открити в гробницата
Реголини-Галаси, трябва да се спрем на един пекторал, изработен в
техника репусе, чиято необикновена украса от палмети, животни,
човешки фигури и божества образува, както я нарича М. Мартели,
антология на орентализиращия репертоар. Възхищение предизвикват
и някои гривни, но една голяма дисковидна фибула привлича вни­
манието с размерите и изящната простота на украсата си, разположена
върху диска и съставена от два реда от по пет величествени лъва.
Трябва да се отбележи, че богатството и дори разкошът на някои гроб­
ни комплекси показват, че са притежание повече на жени, отколкото
на мъже, и в това отношение гробницата Реголини-Галаси, която
преди известно време е проучвана отново от Ж. Колона, има стойност
на символ: етруските принцеси в ориентализиращата епоха не стоят
по-ниско от принцовете нито в смъртта, нито в пътуването към от­
въдното.
Примерите за богати гробници, които обикновено се посочват,
са разположени в Цере, но също и във Ветулония, Популония, Пон-
теканано и Пренеста (Палестрина), южно от Рим, и често са сравня­
вани с трите пищни гробници Бернардини, Барберини и Кастелани,
чийто инвентар е съхранен в музеите на Рим („Вила Джулия“, Капито-
лия). Не могат да се пренебрегнат и гробниците в Казале Маритимо,
близо до Волтера, кьдето са открити две невероятни каменни статуи -
най-древните скулптури, изработени в пълен релеф, които Етрурия
познава. Интересно е да се посочи, че източните влияния са очевидни,
а рисуването помага да се прецизират някои детайли на облеклото.
Друг обект, който не трябва да се забравя, е този при Верукио в Романа,
близо до Римини. Гробница № 85 от некропола Липи съдържа ке­
рамика, предмети от кехлибар и бронз, които подчертават социалния
статут на покойника. Присъствието на три юзди за коне (символ на
трига?) също води в тази посока на разсъждения. Както се знае,
дървените предмети, които се запазват изключително рядко, тук по­
разяват въображението. От погребалния инвентар е запазен не само
трон, но също и три трикраки маси, които напомнят ритуала на банкет,
неразривно свързан с аристократичния живот и представен по един
или друг начин като картина или релеф във всичките богати гробници.

86
 Тези тронове, както се каза, са по-често изработени от бронз,
отколкото от дърво. Те са дори скулптирани в бигора на гробниците
от Цере и имат почти идентична форма - със закръглена седалка и
голям конкавен гръб. Любопитно е да се установи, че тази форма на
трона, която иконографията, например в изкуството на ситулите не
пренебрегва, ще бъде възпроизведена в късната републиканска епоха
в мраморния трон, наречен тронът Коренни, като по този начин се
вписва в дългата етруска традиция. Това не е единственият пример
от този вид. Букерото - етруската национална керамика, която ще
бъде представена по-късно, не е напълно забравена в ритуалите във
времето от края на Републиката. Освен трона, често съпровождан с
табуретка за поставяне на краката, освен различните белези на мощ и
царска власт, като жезъла или брадвите, двуколата колесница също е
елемент, който отразява аристократичния статут на притежателя й,
независимо дали е мъж или жена. Колесниците, от които се откриват
обикновено само металните елементи (обръчи на колела, бронзови
апликации на коша), са удивително повтарящи се в некрополите на
Централна Италия. Ж. Колона твърде основателно привлича внима­
нието върху факта, че колесницата е важен атрибут за „господаря“,
позволяващ му да се движи из цялото си земеделско имение - главно
база на неговото богатство, мощ и лукс.

Рендета за сирене
Инвентарът на аристократичните, дори пищни княжески гробници се
отличава с изобилие и богатство. Това са предмети от злато, сребро,
кехлибар, слонова кост с богата врязана и релефна украса. Понякога
там се промъква един на пръв поглед странен предмет. В петнайсет
етруски гробници от VII в. е открит малък бронзов инструмент, който
контрастира на фона на останалите предмети, имайки предвид
приликата му със съвременното ренде за сирене: или действително
става дума за такъв инструмент? Три гробници в Популония и други
във Ветулония, Сована, Поджо Буку, Марсилиана, Албена и Цере
съдържат този предмет, който се среща и в ориентализиращите
гробове в околностите на Рим (Пренеста, Кастело ди Дечима, Лави-
ниум), както и в кампанийска Етрурия, в Понтеканяно. Той е известен
и от Иския, познат е и от великолепните гробове на воини от IX в.
(некрополът Тумба на остров Лефканди). Това ренде за сирене, казано
другояче обикновен инструмент, на пръв поглед отпраща по-скоро в
сферата на дейности, характерни за жените, отколкото в света на гръц­
ките или етруските „принцове“. Ще сгрешим, ако го пренебрегнем.
Д. Риджуей разбира истинското значение на тази находка, като прави
връзка с един напълно ясен пасаж на Омир (Илиада, 11, 629-641):

87
„Първо добра Хекамеда им сложи красива трапеза, гладко издяла­
на, с тъмни крака; върху нея постави медна съдина със лук за мезе
на напитките вкусни, мед кехлибарен и хляб от свещен ечемик едро­
зърнест, чаша прекрасна, която бе Нестор от къщи донесъл, с гвоздеи
златни обнизана, с четири дръжки удобни, около всяка по две гъ­
лъбици от злато кълвяха сякаш зрънца; а отдолу двудънна и с двойна
подставка. Всеки друг с мъка би вдигнал от масата тежката чаша
пълна догоре, но старецът Нестор я вдигаше леко. А Хекамеда,
същинска богиня, им смесваше в нея вино прамнийско, в което
настъргваше сирене козе с медно стъргало, и бяло брашно му по­
ръсваше после. Всичко приготвила, тя ги покани и двама да пият“
(превод А. Милев, Б. Димитрова, София, 1971). Всъщност зад този
обикновен предмет се крие обичайно действие и аристократична
идеология, а това е добро доказателство за приемането на чужда
култура. Рендето за сирене, необходим инструмент при пиенето на
вино, ни връща към възприемането от етруските вождове на гръцкия
симпозион с неговите идеологически последици. Това е един от
символите на живот по гръцки маниер, в съзвучие с евбейската ке­
рамика. Последната от своя страна е тясно свързана със сервиза за
вино, проникнал в някои градове най-вече на Южна Етрурия. От
Евбея до Популония също се проследяват междинни репери: в Иския
е открито котиле с надпис в стихове от последната четвърт на VIII в.,
напомнящо на прочутата чаша на Нестор, а също и в Понтеканяно.
Тези три примера на рендета от Популония и това от Ветулония
още веднъж доказват, че в обмена между етруските и гръцките ко­
лони, това, което първите предлагат, са подземните богатства и най-
напред желязото от остров Елба.

Княжески резиденции
Досега най-вече се базирахме на погребалната археология и именно
тя остава основа на повечето от нашите заключения за етруското
общество. Но в последните десетилетия разкопките в Мурло (Поджо
Чивитате), южно от Сиена, също и в Аквароса, близо до Витербо,
разкриха твърде важни сведения за резиденциите на тези прочути
етруски принцове, за дворците на тези ориентализиращи владетели.
При двата обекта са разграничени два строителни периода - първият
се отнася до средата на VII в., а вторият от началото на VI в.: тук ще
се разгледа само първият и ще говори най-вече за Мурло, тъй като
сградите от ориентализиращия период в Аквароса са били почти на­
пълно разрушени. Не трябва да се забравя и една важна особеност на
двата обекта, доста различни в географско отношение. Мурло е разпо­
ложен в Северна Етрурия, а Аквароса определено в Южна Етрурия.

88
Дворецът в Мурло е напълно изолиран, докато аристократичната
резиденция в Аквароса, в зоната, наречена „F“, е заобиколена от около
стотина къщи и се намира на практика в центъра на населено място.
Разкопките не позволяват да се разбере дали дворецът в Мурло от
ориентализиращия период е имал същият доста усложнен план като
този от архаичния период: една квадратна сграда с портици около
вътрешен двор, в който вероятно се е намирал малък храм, има план,
показващ връзка с източните дворци, като този в Лариса на Хермос в
Болия.
Сигурно е, че от началото на VII в. тези принцове (князе) са
били в състояние да изложат на показ своето богатство. Археологи­
ческите материали, запечатани в пласта на сградата, реконструирана
след пожар от началото на VI в., свидетелстват за изобилието и лукса
в предходния период. Керамиката с високо качество за симпозионите
е била внасяна от целия гръцки свят и останалата част на Етрурия, в
частност от долината на Омброна. В Мурло са открити също предмети
от бронз (например статуетки на борци, наблюдавани от съдия), от
кехлибар и слонова кост, бронзови пирони със златни глави, а също и
златни накити. Друг очебиен факт, който почти не е подозиран преди
тези разкопки, е употребата на архитектурна теракота. Дълго време
се е смятало, че само храмовете могат да имат подобна украса, а това
е предрешавало дълго време интерпретацията на някои сгради,
подобни на разглежданите. Дворците в Аквароса и Мурло са били
украсени от началото на VII в. с акротерии, с фигури, изработени в
силует, а не моделирани като истински статуи: това ще се случи във
втората фаза на тези дворци. Възхищение предизвиква един акротерий
от ориентализиращата резиденция в Мурло, на който е представен
конник (аристократичната роля на коня вече не е подчертавана).
Цялата декоративна система, свързана с покривите, се вписва в тра­
дицията на жилищата на Култура Виланова или на рисуваните урни
във форма на къщи от Черветери. Анализът на глината на цялата
архитектурна теракота, акротерии и пана, оформящи фризове, показ­
ва, че са били направени на място от занаятчии, които са специалисти
в керамиката.

Букеро
Най-накрая, едно от най-впечатляващите явления в ориентализи­
ращия период е появата на букерото, което всъщност с пълно право
може да се счита за „национална керамика“ на етруските и която е
представена в множество некрополи и селища, описани в предходните
страници. Черният цвят на тази керамика, доста различна от красивите
атически съдове от същата епоха, несъмнено допринася за форми­

89
рането на етруската загадъчност: необходимо е да се познава техни­
ката на изработване на тези необикновени съдове, когато искаме да
излязат наяве всичките тайни на етруските. Ж. Гран-Аймерих пред­
ставя първия синтез, написан някога върху тази керамика. Това е
докторска теза (непубликувана), посветена на букерото - „керамика,
работена на колело, с черен или сив лом, фино излъскана, без фирнис
и рисувана украса, създавана от етруските или в силно етрускизирани
райони“. Тези черни съдове (или от черна глина) - защото тяхното
наименование е такова през XIX в., преди да влезе в употреба по
любопитен начин кастилската дума „букаро“, за първи път се появяват
към 670 г. в гробници на принцове в Черветери, както и в гробни­
цата Реголини-Галаси, чийто инвентар е изложен в Грегорианския
музей във Ватикана: изглежда продукцията на Вей и на Тарквиния
веднага последва новата мода. Тази керамика е типична също и за
ориентализиращия период до такава степен, че участва в развитието
на импастото (черните излъскани съдове от периода на Култура
Виланова) и вдъхновява формите и украсата на гръцките източни
ателиета.
Във връзка с развитието на етруските градове букерото пре­
търпява значителен подем чрез появата на голям брой отворени и
затворени форми, със значителна продължителност на съществуване
до края на VI в., и най-вече с изключителното разпространение в
средиземноморския свят. От тази гледна точка националната ке­
рамика на етруските е предвестник на почти индустриалното произ­
водство на кампанийската керамика с черен фирнис и на сигилатата
(римска керамика с червен лак), появяваща се в средата на I в. пр.н.е.
Естествено, това развитие има еволюционен характер. Най-напред
се минава през една фаза в VII в., характеризираща се с престижни
съдове, към много по-стандартизираната продукция от VI в., за да се
достигне накрая до букерото, често сиво на цвят и без украса. Първите
серии обикновено са наричани „букеро сотиле“ и са продукт на ате­
лиетата на Южна Етрурия. В последната трета на VII в. се откриват
примери на букеро, украсено с врязани фигурални сцени. Но този вид
декорация остава рядък за разлика от тази, оформяща фриз, из­
работена по-късно в Чиузи или Тарквиния с „печат-цилиндър“. Ме­
талният изглед на първите луксозни букеро съдове не е достатъчен,
за да обясни техния успех и тяхното постоянно присъствие в най-
богатите гробници: освен това те имат и идеологическа стойност.
Може също да се допусне, че „... за римляните от епохата на Август
тези черни етруски съдове са спомен, който ще се увековечи и съхрани
в чест на първите времена на Империята, защото имат тясна връзка с
царете и с аристократичните функции, свързани с царската власт“
(Ж. Гран-Аймерих).

90
 Букеро съд По-късно „букеро песан-
те“ (целият превод е излишен)
е произвеждано най-вече във
вътрешната част на Етрурия.
Достатъчно е да се посетят
археологическите музеи в Ла-
циум и в Тоскана, за да си да-
дем сметка за това, макар че
Етрурия в долината на По и в
Кампания също е имала свои
собствени работилници. Така
букерото с етруски надписи е
най-сигурният белег за етрус-
кия характер на областта: как-
то е написал Ж. Гран-Аймерих,
това е един истински „култу­
рен и хронологически маркер“
(J. Martha, Lart étrusque) з а в си ч к и 0 5 екхи> под
на етруското влияние.
Букеро съдовете не са били изнасяни навсякъде в Среди-
земноморието. Това се отнася повече за Гърция и Турция, отколкото
за Египет и Испания. Някои градове, като Картаген, са били особено
засегнати от обмена, като най-невероятният случай наистина е Галия.
Не само наличието на букеро, но и неговото разпространение за повече
от един век, от 650 г. нататък бележат разцвета на Етрурия. Най-на­
пред Южна Франция и районът на Марсилия, „представят най-висо­
ка концентрация на етруска керамика, преобладават букеро кантаро-
си и транспортни амфори“ (Ж. Гран-Аймерих). В обект като този при
Сен Блез са открити хиляди фрагменти от букеро съдове, но също и
етруско-коринтски и етруски амфори в такива количества, че Сен Блез
се превръща в най-богатия обект извън Италия с този вид етруска
керамика. Разкопките в Марсилия също потвърждават тези данни.
Съвместното откриване на кантароса с неговите две вертикални
дръжки - твърде характерен съд в сервиза за вино, и на амфората
доказва, че всичко това е било свързано с вноса на етруско вино. Жан-
Пол Морел поставя въпроса дали към края на VII в. етруските не са
тези, които са научили на винопиене галите - факт, който ще трябва
да се признае и който не е бил без последици по отношение на нашата
собствена история. Не е сигурно обаче, че първите етруски съдове
наистина са предшествали първата гръцка керамика... В този обмен
основния продукт очевидно е съдържанието, в дадения случай виното.
Това повдига и друг въпрос - този за истинската стойност на букерото
и на всички тези кантароси: дали те просто съпровождат основния
продукт, или става дума за търсене на тези съдове заради самите тях?

91
В замяна, във вътрешната част на Галия, която получава италийски и
гръцки внос, букерото е представено относително слабо. В обект като
Бурж, проучван от Ж. Гран-Аймерих, в първата му фаза (VIH-VII в.)
са открити накити като бръсначи и фибули. По-късно, около 500 г.,
т.е. в края на халщатския период, в тази резиденция - бъдещия
Аварикум, са открити етруски бронзови съдове и в частност типичните
ойнохоета (Schanabelkanne), стамноси и ситули. Керамиката, съпро­
вождаща металните съдове, е с атически произход - ситуация, която
се открива при по-големия брой подобни обекти от тази епоха. Както
заключава Ж. Гран-Аймерих в неотдавнашно изследване: „Келтика
си е доставяла много етруски бронзови съдове и малко керамични,
като тези, открити неотдавна в Лион, Брани сюр Сон и в Кам дьо
Шаси. Затова пък в Хонебург, на връх Ласоа сюр Сен и в Бурж, в
басейна на Лоара, етруските бронзови съдове в княжеските гробове
са тясно свързани с атическата керамика и с марсилските амфори от
княжеските центрове.“ Колкото до двата главни пътя на достъп от
Италия до центъра на Франция, към келтския „хинтерланд“, това са
долината на Рона - Сона, от една страна, и алпийските проходи, от
друга.
Това отклонение от темата за разпространението на букерото
води към следващия период - този на утвърждаването на града в
цялото му великолепие, илюстрирано най-ясно от тосканския храм.
Но образуването на градовете-държави, които ще се представят в
следващата глава, е вече в ход към края на VII в. Импозантните
надгробни могили, заявяващи славата на големите фамилии, прес­
тижът, доминирането и родовото богатство, големите аристократични
резиденции и династичните дворци постепенно ще бъдат изместени
от развитието на градовете, които няма да се забавят в своето обе­
динение или по-скоро да се разединят в лоното на додекаполиса.
Изчезването или по-скоро организираното разрушаване на резиден­
цията в Мурло и вероятното преместване на нейните обитатели в град
Чиузи тук получава стойност на особено ярък символ.

АРХАИЧЕН ПЕРИОД (580-475)

Слава и успех за тосканците

Ако може да се говори за бурно развитие през ориентализиращия

период, VI в. безспорно е този на всичките успехи на етруските и
справедливо Ален Юз използва израза „златни векове“. Дори и да не
е възможно да се базираме с пълна точност на хронологията, няколко
години след средата на века - към 540 г., етруските от Цере нанасят
на фокейците, без съмнение в съюз с техните марсилски колонисти,

92
установени в Старото пристанище около 600-та г., поражение, което
им забранява владеенето на тази зона от Тиренско море (Херодот, 1,
166-7). Фокейците са принудени да се придвижат по на Юг, неза­
висимо, че етруските държат трайно Корсика. Това е моментът, в
който етруските са тясно свързани с Картаген, които Аристотел на­
рича в своята Политика (3, 9, 1280 а, 36) по начин, който не пропус­
ка да ни изненада: „... Хората не се свързват едни с други повече, за
да създадат обикновен защитен съюз срещу цялата несправедли­
вост и не повече само заради предимството единствено на търговски
обмен и делови връзки, защото в такъв случай тирените и картаген-
ците, така както всичките народи, свързани помежду си чрез търговски
договори, щяха да са граждани на една единствена държава... Но няма
обща съдебна власт за всички договарящи се страни, създадена за
зачитане на тези ангажименти, и всяка страна запазва своите собствени
магистрати.“ При условие, че картагенците сключват също в 509 г.
първия си договор с Рим, който утвърждава внезапната поява на
Древния Рим на международната сцена, на прехода между VI и V в.,
издигането на храм В в Пирги и голямото пристанище-емпорион в
Цере затвърждава по впечатляващ начин етруско-картагенския съюз:
всъщност храмът е посветен на финикийската богиня Астарта, раз­
позната като етруската Uni (Юнона), и някои ритуали, изпълнявани в
светилището, като свещеното проституиране, несъмнено ни препра­
щат към финикийска страна. Следователно това е моментът, когато
се проявява етруската таласократия. Тосканците са могли да пред­
приемат пътувания почти навсякъде в западната част на Среди-
земноморието и особено около Липари, който е бил свидетел на кръ-
вопролитни сблъсъци. Тук не се акцентира върху търговските опе­
рации, които водят кораби и етруски търговци навсякъде в останала­
та част на Средиземноморието и които навеждат днешните истори­
ци на мисълта за древността, на тяхното преминаване през тези ре­
гиони: от Изток ли са дошли, или са отивали (връщали) на Изток
през VII-VI в.?
Но морето, колкото и да е значимо за етруските, не е един­
ствената сцена, където се разгръща тяхното доминиране. Всъщност
VI в. отговаря почти точно на присъствието на етруска династия в
Рим. Каквито и да са причините за тази тосканска окупация и въпреки
колебанията на римските извори, това са три етруски династии (всъщ­
ност много повече), които са властвали над Древния Рим. Не по-малко
интересен е Сервий Тулий, който в действителност се е казвал
Макстарна и произлиза от Вулчи. Дори и Тарквиниите да са пропъдени
според традицията, през 509 г., действията на Порсена, чиято власт
вече обхваща цяла тибърска Етрурия, въпреки римските твърдения,
приключват победоносно в Рим. Вижда се, че в последната четвърт

93
на VI в. дори и аферата да не приключва благоприятно, етруските,
тръгнали преди всичко от близките области на Адриатика, са дошли
да атакуват Куме с помоща на омбрите и дониените: ако трябва да се
повярва за това на Дионисий Халикарнаски, те са отблъснати от ти­
ранина Аристодем от Куме. Свързани или не със завладяването на
Рим, ръководени или не от съюзни институции, вълните на коло-
низиране, които се отприщват в долината на По и в Кампания в течение
на VI в., не могат да се подминат мълчаливо и при всяко положение
водят до етруско господство върху голяма част от Италия. Точно
това е моментът в етруската история, който потвърждава хвалеб­
ствените цитати на Тит Ливий, Катон и Диодор Сицилийски.

Войната и нейните ценности. Етруски хоплити?

Независимо по море или по земя, подобно доминиране не е възможно,

без да съгласува своята важност с войната, източник на престиж и
икономически богатства. Ако гръцките извори в по-голямата си част
предпочитат да наблегнат на изнежеността, лукса и наслажденията
на етруските, доста е наивно да си представим, че завоеванието на
Италия е станало от само себе си. Впрочем знаците на войната са
представени в гробния инвентар и в иконографията от нейното за­
раждане. Не е случайност, че шлемът от бронз или керамика в много
случаи служи за капак на биконичните урни в гробовете на Култура
Виланова. Върху малка бронзова колесница от Бизенцио от края на
VIII в., разположен на западния бряг на езерото Болсено, е представен
боен дуел, истински или ритуален, вървящ без изненада редом със
земеделски сцени: това са двата главни извора на богатството за
господстващата класа, а войната доставя на победителя и безусловен
престиж. Излишно е да се акцентира върху изключителната важност
на колесниците, между които повече от десетина истински, които фи­
гурират, между другото, и върху теракотени плочи, образуващи фри­
зове. Тяхното притежание е най-ясният знак за мощта на воина, който
се връща от битка, изправен в коша на колесницата по омировски
маниер.
Удивително е да се констатира, че много колесници, които
очевидно са парадни, са депонирани в гробниците от архаичния
период. Сред тях най-впечатляващите истински екземпляри са
украсени с бронзови апликации с фигурални мотиви - последните
обикновено са единствените елементи, достигнали до нас, защото
дървените части вече са изчезнали. Такива са открити в Кастел сан
Мариано, близо до Перуджа, и в Монтелеоне ди Спалето - два обекта
в Омбрия, които ще се отбележат мимоходом, но чийто археологи­

94
чески облик е насочен към Етрурия. Тук е моментът да се припомни,
че сред инсигниите на властта, които римляните са заимствали от
етруските, е sella curulis - курулският стол, който първоначално е
„стол върху колесница“ (Фест, За значението на думите, 43L). Този
символ, важен за властта на Рим в Етрурия, вече е свързан с ко­
лесницата. Намекът за Рим ни задължава да припомним, че триум­
фът, военната церемония, е по своето външно изражение етруски
военен ритуал.
Едно събитие от изключителна важност в Гърция през раз­
глеждания период е повлияло и върху етруския военен мироглед.
Това е зараждането на хоплитската тактика, в която всеки хоплит
закриля воина отляво чрез кръгъл щит с две дръжки - тактика, която
заменя индивидуалната битка, възпроизвеждаща войната, представена
от Омир. Тази основна промяна на въоръжаване и тактика в Гърция е
съпроводена от промени в социално, политическо и архитектурно
отношение и една типично гръцка сграда като гимназиона вероятно е
свързана с тази „революция“. Не е сигурно, че същите резултати се
появяват и в Етрурия, но фактът на военната промяна не може да се
отрече. От друга страна, много литературни извори също посочват,
че етруските са предали хоплитската тактика на римляните (Диодор
Сицилийски, 23, 2,1). Във всеки случай археологическите открития
потвръждават, че хоплитското въоръжение е добре познато в Етрурия
през VI в. Примерът с Гробницата на воина от Вулчи (некрополът
Остерия, към 520 г.) е особено показателен: сред бронзовите предмети
от инвентара са открити украсен шлем, наколенници и голям параден
щит с диаметър 1 метър (истинските щитове били изработени от
дърво, обковано с бронзов лист), и от желязо - меч и четири върха на
копия. Впоследствие въоръжението от желязо ще се развива, но ще
се открива винаги защитно въоръжение от бронз като етруските
типични шлемове от V в., наречени в археологическата литература
„Него“. Те са с прост и елегантен силует и имат калота с обтекаема
форма. Наскоро е открит един в Агд, но по-любопитно е да се отбе­
лежи, че през 1905 г. 25 шлема тип „Него“ са били открити в депо
близо до крепостната стена на Ветулония. Всичките носят надпис с
името Хаспнас. Тази находка вероятно индикира, че хоплитската
тактика е останала ограничена сред фамилните военни сили, за които
жестът на Фабиите от Кремера ще даде още един пример, и тя не е
имала толкова широко гражданско измерение като тази, която се
налага в Гърция. Можем да се запитаме дали Макстарна или братята
Вибена от Вулчи, за които отново ще говорим по повод на Рим, не са
били наемници, които въвличат със себе си такива групи от профе­
сионални военни. Това военно превъзходство ще посвети успеха си
на Рим, при Тарквиниите, преди те да заемат мястото им на трона.

95
Впрочем Тарквиний Стари, древният Лукумон, е щял да създаде
прецедент: може би това са онези военни качества, които са спомог­
нали за една толкова бърза кариера в антуража на Анк Марций...

Художествени достижения. Величие и красота

Туристът, който посещава главните етруски центрове в Тоскана, в

Омбрия и в Лациум, е в състояние да осъзнае в този момент, че
опознава Етрурия от архаичния период, защото най-големите ху­
дожествени достижения, които обикновено му се представят, са
свързани с тази епоха. В Цере, в Тарквиния или Чиузи това са архи­
тектурата, живописта или скулптурата. Струва си да се спрем на ня­
колко примера, които ни позволяват допълнително да схванем някои
страни в еволюцията на цялото етруско общество.

Архитектурата
Разбира се, именно в Черветери, в некропола Бандитача, могат да се
видят някои блестящи черти на етруското строителство от VI в., които
се отнасят не само до погребалната сфера. Въпреки че разкопките в
Марцабото и Аквароса дават представа за жилищата и обществените
сгради, погребалната архитектура остава главен свидетел в Етрурия
за разбирането на градовете и домовете на живите. Това е очевидно,
защото гробниците са били вкопани във вулканичния туф на Южна
Етрурия, поради което са били и толкова добре съхранени. Големи
надгробни могили в Цере съществуват от VII в., но доминирането на
големите фамилии не престава към 600 г. и могат да се видят и други
гробници в тези същите могили. Дромосът за достъп се отваря отсега
нататък извън северозападния сектор, запазен за най-ранните
гробници - смятаме, че тази ориентация не е случайна, защото тя е
във връзка със сферата, отредена на задгробните божества. Така в
Могила II с диаметър от около 50 метра, в която вече е разположена
Гробницата-къща, чието име разкрива нейната древност (началото
на VII в.) и простота (таванът е свързан със сламен покрив), се
изгражда преди средата на VI в. (към 560 г.) Гробницата на гръцките
съдове в югоизточния сектор.
Това ни позволява да посочим и друга черта, която илюстрира
мощта и богатството на Етрурия от тази епоха: хилядите гръцки съ­
дове, първоначално коринтски, а впоследствие предимно атически,
са внасяни в големите градове, но също и в по-маловажни центрове и
селища. Забелязва се, че този внос не е ограничен до градския елит,
но засяга и средната класа: атически съдове са открити в некрополи-
те - в Цере например по-голямата част от гробниците съдържат гръц­

96
ки съдове, но също ги има и в жилищата. Такъв е случаят с Мантуа,
което показва, че тези съдове понякога са употребявани и във все­
кидневния живот. Цяла, а не само Южна Етрурия е получавала ати-
чески съдове: това се отнася за Болоня, Арецо и Чиузи, където е открит
прочутият кратер Франсоа, подписан от грънчаря Ерготимос и от
художника Клейтиас, който се отнася към 570 г. Най-удивителният
случай е несъмнено този на Вулчи, откъдето произлизат почти поло­
вината атически чернофигурни и червенофигурни съдове, известни
от Етрурия. Описанието на разкопките, проведени през XIX в. от
Люсиен Бонапарт, принц на Канино, и неговата съпруга, смайва с
огромното количество великолепни гръцки керамични изделия, от­
крити за няколко дни в некропола на Вулчи. За дълго време тези
съдове са били наричани „етруски“ и не е изненада, че витрините на
големите европейски музеи обявяват толкова често Вулчи като място
на намиране на тази атическа керамика. Атинските грънчари и
художници отстъпват понякога пред желанията на своите етруски
клиенти, като създават особени форми за тях, като например нико-
стенийските амфори. По този начин поръчките на етруския пазар са
били отчитани с внимание от гръцките търговци. Доказателство за
динамичността в развитието на етруските през тази епоха е бързото
имитиране на място на вносните съдове и ателиетата за етруско-ко-
ринтска керамика, която престава да се произвежда към 540 г. Ет-
руската чернофигурна и червенофигурна керамика била успешно внед­
рена в много етруски градове, които разпространявали нашироко
новото производство. Ако няма нито един етруски подпис на грънчар
или художник върху съдовете, както е при атическата керамика, то в
Етрурия поне съществуват истински „творци“. Археолозите са раз­
познали етруски чернофигурни съдове, принадлежащи на ателие от
Вулчи, активно към края на VI в. и наречено „ателие на художника от
Микали“. Във всеки случай той е съвременник на големия коропласт
от Вей, потомък на Вулка - единственият етруски „артист“, чието
име е известно (Плиний Стари, Естествена история, 35, 157). Той е
създател на Аполон от Вей и акротериите, извисяващи се над храма в
Портоначо, или на всички шедьоври на йонийско-етруското изкуство,
както са наричани понякога. За да се охарактеризират тези архаични
творби, си заслужава да се говори за „Майстора на Аполон“.
Да се върнем на Гробницата на гръцките съдове. Освен нейния
инвентар, именно планът й привлича повече вниманието, защото ще
се среща често и като правило в много области. След дромоса, флан-
киран от две малки камери, запазени за домашните и други зависими,
или за далечни роднини, се влиза в голямо правоъгълно помещение,
един вид атриум, разположено перпендикулярно на надлъжната ос
на коридора, от чийто вътрешен край се достига до други три камери.

97
Входовете към тях, както и малките прозорци, са обрамчени с корни­
зи, които засилват внушението за действителен дом. Таванът на глав­
ното помещение - атриума, имитира дървена гредоредна конструкция.
Мъртвите са положени в погребални ложета, чиято форма варира
според пола на покойника. Ложетата за жени впрочем са „по-ус-
ложнени“ от тези на мъжете, между другото, при главата с триъгълен
фронтон, докато мъжките напомнят на възглавница.
Броят на ложетата, положени край стените, варира в зависимост
от гробницата: осемнайсет са открити в Гробницата на столовете и
щитовете, чието име произлиза от оръжията и мебелите, скулптирани
в туфа. Видът украса варира в зависимост от богатството и властта
на фамилията, чиято собственост е тя. Това, което не се променя, е
структурата на гробницата с трите камери в дъното, която се открива
и в Гробницата с капителите, малко по-ранна от тази на гръцките съ­
дове (около 570 г.). Името на гробницата, единствена в могилата,
произлиза от това, че таванът в атриума е „поддържан“ от две колони
с еолийски капители. Тази последна особеност позволява да стигнем
до нашите изводи по отношение на плана, приложен в некропола на
Черветери: става дума за типов план с няколко разновидности, харак­
терен повече за жилищната, отколкото за религиозната архитектура.
Шведските разкопки в Аквароса, близо до Витербо, разкриват мно­
жество жилища-сгради, съставени от едно помещение, даващо достъп
до три други малки помещения, понякога предхождано от портик.
Тосканският храм, за който ще стане дума, намира тук своя прототип:
атриумът с двете колони в Гробницата с капителите всъщност от­
говаря на пронаоса в етруско-италийския храм, ако се замени стената
с входа в гробницата с колонада. Погребалните камери в дъното на
гробницата са заменени от три цели, ако става въпрос за божествена
триада, както е при храма на Юпитер в Рим. Тосканският храм е дейст­
вителен израз на типов план в обществената религиозна архитектура.

Малките рисувани гробници от П ер Лашез

в Тарквиния (Стендал)
Нека да се върнем отново в некропола на Бандитача, при погребалната
живопис на Тарквиния, която представлява през този период уникален
ансамбъл в античния свят. Ако се има предвид, че голямата гръцка
живопис, чието съществуване и успех са подчертани от Плиний Стари,
е изчезнала напълно, то единствено тази върху керамиката може да
ни предаде в умален мащаб нейното отражение. На етруските им е
хрумнала сполучливата мисъл да изрисуват стените на гробниците
си, така че тези фрески са могли да бъдат защитени до тяхното
отваряне. Консервацията им in situ (на място), разбира се, поставя

98
големи проблеми дори и да не са демонтирани, реставрирани и из­
ложени в Музея на Тарквиния. Този обект не е единственият, който
предлага живопис, защото тя е позната и в Чиузи, Вей, Цере и Орвие-
то, колкото и да е ограничена другаде. От около 200 гробници,
известни днес, три четвърти са в Тарквиния. Истина е, че в хроноло­
гически план още в VII в. се срещат изрисувани гробници, най-напред
във Вей с Гробницата на патиците, датирана към 670 г., и гробницата
Кампана от 620 г. с фигуралните мотиви (завръщане от лов, фан­
тастични животни...), после в Цере с Гробницата на лъвовете, така че
Тарквиния може да представи към края на същия този VII в. и по-
обикновената Гробница на пантерите.

Борци от Тарквиния
(Гробница на авгурите)

Точно през втората половина на VII в. примерите на живописта

стават многобройни, докато първата половина се явява учудващо
празна, ако датите се приемат с пълно доверие, защото керамични
съдове за запазени твърде рядко в добро състояние. В замяна, между
550 и 450 г. могат да се преброят десет изрисувани гробници в нек-
ропола Монтероци, който се простира върху плато, успоредно на това
на селището Чивита. Но този брой не трябва да заблуждава и тези

99
гробници, покрити с фрески, са всъщност една малка част! Смята се,
че в действителност само 2% от тях са със стенописи: живописта
струва много скъпо за тези, които ги поръчват, и само елитът, имащ
достатъчно доходи, може да си позволи този лукс. Понякога можем
да се позовем на артистите и занаятчиите имигранти, идващи от
Гърция: не е случайност, че върху оброчните плочи в светилището в
Грависка, посещавано от гръцки търговци, са открити цветни пигмен­
ти, които могат да бъдат свързваща следа с художниците, дошли от
Изток. Във всеки случай сцените, представени върху фреските от този
период - банкети, танци, конни и атлетически състезания, ни връщат
към погребалния ритуал и различните церемонии, които съпровождат
самото погребение, но тези сцени имат също за цел да възпеят
социалния статут на мъртвия и семейството му. Същото може да се
каже и за надгробните стели от Фелсина, върху които са открити съ­
щите знакови ситуации. В някои случаи се вижда добре, както на­
пример при фреските в Гробницата на бигите, отнесена към 500-та г.
и белязана от влиянието на строгия атически стил, че представените
церемонии имат публичен характер. Всъщност там може да се види
един уникален сюжет в иконографията - на трибуните, изпълнени с
множество зрители, мъже и жени са седнали заедно и следователно
присъстват на погребални игри в чест на важна особа от града - защо
не на един zilath от Тарквиния?
Именно VI в. е свидетел на пълното процъфтяване на етруската
скулптура, когато се говори за работа с камък, бронз или керамика:
архаичните релефи от Чиузи, в pietra fetida проучени от Ж.-Р. Жано,
които представят сцени, близки до рисунки от Тарквиния, се развиват
между края на VI в. и първата половина на V в. Мимоходом ще при­
помним, че Чиузи има процъфтяваща художествена школа, известна
преди всичко с Гробницата на маймуната и Гробницата на хълма,
които хронологически се разминават леко с тези от Тарквиния, което
е нормално за град във вътрешността на Етрурия. Надгробната
каменна скулптура от VI в е доста развита във Вулчи. Тя представя
серия от скулптури на истински и фантастични животни (лъвове,
грифони, хипокампоси), които са поставени в началото на дромоса,
водещ към гробницата, и които имат ролята на апотропеи, пред­
назначени да защитават покойника срещу нежелани посетители. Но
Вулчи също е имал великолепна школа за изработване на бронзови
предмети, която е осигурявала многобройни и великолепни триподи.
Колкото до изкуството на коропластиката, то не е развивано само
във Вей. В Цере към края на VI в. са създадени два необичайни
саркофага за съпружеска двойка, съхранявани днес, единият в Лувъра,
а другият в музея „Вила Джулия“ в Рим. Това всъщност са урни за

100
праха на мъртвите с размери, превъзхождащи обичайните. Съпрузи­
те са представени полуизлегнати по време на банкет (предметите,
които държат, са изчезнали), а нежният жест на мъжа, обгръщащ
раменете на съпругата си, която е със специална прическа, е допъл­
нителен знак за положението, признато на жената в етруското об­
щество. Цере също е съумял да съчетае живописта и керамиката
посредством големи рисувани плочи, които заместват фреските вър­
ху стените на гробниците, но може би също и на храмовете и дори
на частни къщи (плочите Кампана в Лувъра, плочите Боканера в
Британския музей).
Тези достижения, които са част от един много по-изобилен
ансамбъл, още веднъж разкриват една архаична Етрурия, богата и
плодородна, сигурна в себе си, с всичките си географски компоненти,
дори и ако морската Южна Етрурия все още пази превъзходството си.
Това общество не е сковано, както показва градоустройството и над­
гробната архитектура. Ние припомнихме впечатляващите надгробни
могили в некропола на Бандитача при Цере, които са превъплъщение
върху терена на княжеския елит. Когато се придвижваме към този
обект, следвайки пътищата, по които погребалните колесници са
оставили дълбоки следи, се откриват и много по-скромни гробници:
повече или по-малко кубични, сходни едни на други, често с една
камера и малко украса по фасадата. Отсега нататък те са подредени
покрай улици, които се пресичат под прав ъгъл. Сега сме в VI в. Съ­
щият феномен се вижда по още по-атрактивен начин в Орвието, в
северния некропол, в подножието на скалата Crocefisso del Tufa. В
десетилетията след средата на VI в., тук също има некропол, чийто
цялостен план е съставен от острови (квартали), разположени край
улици, пресичащи се под прави ъгли: това е планът на Марцабото и
не може да не се мисли, че градът на живите не е имал същата струк­
тура като некропола. Гробовете са еднакви, изградени с простота и
малко украса, и изглежда са били покрити с малки могили, върху кои­
то е бил поставен надгробен знак. Линтелът на входната врата във всяка
една гробница има гравиран надпис, който посочва името и фамилията
на първия погребан, и това е извор на увлекателна информация, която
позволява да се установи, че много от тези етруски граждани са били
с чужд произход - галски или италийски. Тези сходни гробници пре­
ди всичко са доказателство за еволюцията на града, който може да
бъде наречен „демократичен“. Във втората половина на VI в. това е
общество, безспорно по-егалитарно, което е валидно поне във
конкретния случай. Не и без анахронизъм може да се говори за поява­
та на „средна класа“, съставена без съмнение в голямата си част от
търговци и занаятчии, които са могли да си проправят път край
големите собственици на земи от предходния период. След това, което

101
 Надгробен знак ce каза за хоплитската тактика, не е
безинтересно да се отбележи, че
сред надгробните знаци върху
могилите в некропола на Орвието,
повечето от които са обикновени,
със сферична форма, фигурира един
по-специален пример. Той пред­
ставлява глава на пехотинец с шлем
с набузници: може да се предпо­
ложи, че погребаният е хоплит и че
етруските от Орвието и Цере са в
процес на по-ефикасно военно ор­
ганизиране и към без съмнение по-
справедлива политическа система,
(D. Briquel, установена
LesÉtrusques, peuple de вече в повечето гръцки
la différence, Paris, A. Colin, 1993) градове.

Изглед на улица от некропола на Орвието

(J. Martha, L ’art étrusque)

Наистина трябва да се признае, че тази еволюция не протича

навсякъде с един и същ ритъм. Така в Северна Етрурия, в Мурло, на
около 25 км южно от Сиена, американските проучвания разкриха
голяма сграда със забележителна украса, която е леко изместена от
модела, представен дотук. Тя има квадратен план, с четири крила, с
дължина от приблизително 60 метра, разположени около двор с
портици от трите страни. Тя, между другото, е украсена с акротерии
и керамични плочи, образуващи фриз, а това поражда противореча­
щи си интерпретации. Както беше отбелязано в предходната глава, в
нейното съществуване са разграничени две фази. Първата сграда, с
малко по-различен план, е била издигната към средата на VII в. и
разрушена от пожар към края на века, но от началото на VI в. тя е
възстановена с каменни основи и стени в техника pise. Наличието на
стени от изпечена глина предполага функционирането й като храм,

102
но по-скоро става дума за господарска резиденция, независимо от това,
че американските проучватели смятат, че това може да бъде meeting-
hall - седалище на малък съюз, обединяващ някои градове от Северна
Етрурия. Четирите сюжета (процесия, банкет, конно надбягване,
събрание), представени върху различните керамични плочи, са пов­
торени в множество дузини екземпляри, преди да се облицова и да се
декорира стената на едно от крилата. Всъщност те напомнят и изяс­
няват начина на живот на голямо семейство, възхваляващо аристо­
кратичния си статут: това предизвиква асоциация с мотивите, които
фигурират върху надгробните фрески в Тарквиния и Чиузи.
Четири теми са разпознати и върху плочите, украсявали двореца
в Аквароса. Ако се открива отново сцена на банкет, която предава
ясно престижа на аристократичното семейство, другите са различни.
Това са една сцена на хора, потопени в оргиастичен танц, и две сцени
с митологичен характер, представящи борбата на Херакъл с немей-
ския лъв и укротяването на критския бик. Върху две плочи фигурират
воини, които вървят пеша, или са в колесници, теглени понякога от
крилати коне. Няма никакво съмнение, че „принцът“ от Аквароса е
искал да се отъждестви с непобедимия герой: но поне обектът не е
изчезнал насилствено преди края на VI в., когато „дворецът“ и
останалата част от селището са попаднали под ударите вероятно на
някой от големите близки градове (Тарквиния? Волсини-Орвието?).
На север, както и на юг в Етрурия, политическата и социалната ево­
люция са сходни, дори и да съществуват различни способи и ритъм.
Акротериите от покривите в Мурло ни показват знатни лич­
ности, вероятно държали символите на властта (lituus), изработени
от бронз (днес изчезнали), седнали близо до сфинкс. Смята се, че те
изобразяват предците-покровители на доминиращата фамилия. Ако
тази интерпретация е коректна, тук сме изправени пред вид „замък“,
който е просъществувал до третата четвърт на VI в., преди да бъде
подложен на старателно и почти ритуално разрушаване: ако всички
ценни метални предмети са отнесени, керамиката е поставяна в ями
грижливо подредена. Лекото несъответствие, което установихме в
политическата ситуация, може да се обясни с факта, че Мурло е раз­
положен в отдалечен земеделски район, дори и неговата позиция
близо до Омброна да е твърде благоприятна. Но изчезването на тази
резиденция може да бъде обяснено без съмнение с нарастването на
могъществото и централизиращата сила на най-близкия град - Чиузи,
който повече не е толерирал тези местни владетели, нито тяхното
доминиране над околната територия.
Впрочем ние не сме много отдалечени от епохата на Порсена,
който повече не е смятал да ограничи властта си единствено до те­
ритория на Чиузи.

103
 КЛАСИЧЕСКИ И ЕЛИНИСТИЧЕСКИ ПЕРИОД
(4 7 5 -4 2 7 )

К уме (474): един прекратен удар?

Прегрупирайки тези две фази, които ни карат да обхванем не по-малко

от четири века и половина, в общи линии от втората четвърт на V в.
до режима на Август, който се установява в първата четвърт на I в.
пр.н.е., ние не желаем да разгледаме само дългия край на Етрурия.
Да се говори за всеобщ и продължителен упадък на цяла Етрурия би
било абсурдно, понеже V в. в долината на По, напротив, става свиде­
тел на подем, а тибърска Етрурия, от Чиузи до Волсини-Орвието е в
своето пълно развитие. За да илюстрираме първото твърдение, е дос­
татъчно да се посети музеят във Ферара, чиито витрини изобилстват
с големи и великолепни атически съдове, открити в Спина и принад­
лежащи на този век. Това е времето, когато Етрурия по долината на
По от своите плодородни земи изпраща житото, между другото, към
Атика. Що се отнася до Централна Вътрешна Етрурия, постъпката
на Порсена, царя-тиран на Чиузи и Волсини, на прехода между VI и
V в., е доста блестяща, колкото и да е безполезно акцентирането върху
този аспект, а художествените и занаятчийските произведения от Ор-
вието и Арецо са най-забележителни от края на V и през целия IV в.
Тогава може да се говори за истински етруски класицизъм, имайки
предвид работата с бронз или глина. „Химерата от Арецо“, „Марс от
Тоди“ (вероятно създадени в Орвието) или великолепните архитек­
турни теракоти, украсяващи различни храмове в Орвието, всичките
тези произведения могат да бъдат разглеждани като истински ше­
дьоври, белязани от влиянието на големите гръцки творци от Кла­
сическата епоха. Това художествено развитие очевидно е свързано с
икономическия просперитет: по-горе стана дума за житото от доли­
ната на По, изпращано към Гърция, но това са също и етруските гра­
дове от долината на Сиана и Тибър, които снабдяват с жито Рим при
необходимост. От друга страна, в Южна Етрурия, на територията на
Тарквиния, втората половина на IV и III в. са белязани от вид вът­
решна „колонизация“, която води до раждането и възраждането на
множество вторични агломерации и до безспорно земеделско богат­
ство в тези територии.
Това не пречи етруските да претърпят сериозно поражение в
околностите на Куме през 474 г.: морското поражение им е нанесено
от Сиракуза, която гърците от Куме са призовавали на помощ. Раз­
казът на Диодор Сицилиански е точен: „Тази година базилевсът на
Сиракуза Хиерон приел пратениците от Куме в Италия, дошли да го
помолят за помощ във войната, която им причиниха тирените, които
по това време властваха в морето, и той, за да ги подпомогне, им

104
изпрати ескадра от триери. След като водачите на този флот бяха
пристигнали в Куме, те водиха, подпомагани от хората в областта,
морска битка с тирените, разрушиха много вражески кораби и като
победители в тази голяма морска битка отслабиха мощта на тирените
и избавиха жителите от техните страхове.“ ( 11,51) Дори и да е трудно
да се прецени точният предел на тази битка, очевидно изглежда, че
новата сила, надигаща се в Западното Средиземноморие, е секнала
окончателно тосканските надежди за господство в региона - т.е. в
южната зона на Тиренско море: това е бил почти краят на етруската
„таласократия“ и сиракузците се възползват от това, за да укрепят
остров Иския.
Най-ясният знак за това тосканско отстъпление е невероятният
спад на атическите съдове в големите градове на Южна Етрурия като
Вулчи или Цере. Действително вносът на гръцка керамика, дълго
време определяна като „етруска“, е достигнал своя връх около 500 г.,
както показват сензационните резултати от „разкопките“, предприети
от Люсиен Бонапарт и неговата съпруга, в годините от 1820 до 1830,
в тяхното имение в Канино (всъщност това са некрополите на ан­
тичния Вулчи). Що се отнася до битката при Куме, не можем да про­
пуснем да я съпоставим с победата, спечелена от същите тези сира-
кузци през 480 г.: в Химера, на изток от Палермо, точно картагенците
били разбити, като и в двата случая става въпрос за варвари, отда­
лечени във времето преди елинизма, а също и до варвари, често съю­
зени срещу гърците. Към 540 г. именно една етруско-картагенска
флота е победила фокейците при Алерия и връзките са били такива
най-малко между Цере и пуническата столица, макар че някои биха
ги посочили с удоволствие като образец на политически съюз !
Истина е, че едно още по-внезапно сближаване с победата при
Саламин е посочено от някои гръцки автори като Пиндар: тази победа
изглежда е била спечелена по същото време, като Химера, като и в
двата случая е налице голямото варварство, което се отдалечава във
времето преди елинизма, представено на запад от Сиракуза и на изток
от Атина (Пиндар, Питийски оди, 1, 137-146). След всичко това
етруските са по-приемливите варвари, понеже те имат например два
„трезора“ в Делфи, тези на Цере (още наричан Агила) и Спина и някои
не се колебаят да мислят въз основа само на един орязан надпис, че
те биха могли да участват в панелинските състезания - хипотеза, която
изглежда изцяло неразумна...
Мимоходом ще се отбележи, че този „свещен съюз“ на гърците,
между Сиракуза и Атина, няма голяма устойчивост, тъй като преди
края на V в. атиняните изглежда са провели с Алкивиад военна екс­
педиция срещу Сиракуза - авантюра, която приключва много зле за
първите, но която ни интересува, понеже малък брой етруски кораби
(три) са пристигнали в помощ на Атина. „Атиняните изпратили една

105
триера в Картаген, за да преговарят за сключване на договор за
приятелство, и ако е възможно, да извлекат известна полза (под
формата на помощ).[...] Сега атиняните получавали хранителни при­
паси от всички краища на Италия; така много сикели, които дотогава
изчаквали развоя на събитията, сега се явили като техни съюзници; а
от Етрурия дошли при тях три кораба, с по петдесет гребла (Тукидид,
6,88, 6-103,2) (М. Мирчев, София, 1979). Възможно е да се разпознае
етруският адмирал на тази флотилия: един elogiwn от Тарквиния -
става дума за латинските надписи, открити в Тарквиния, които са
много увлекателни и ни говорят за великата етруска история - от­
криваме, че някой си Велтур Спурина, може би член на етруската
фамилия Спурина, която ние познаваме най-добре, изглежда е бил
първият сред етруските, който е водил войска в Сицилия. Но дали
това се отнася до същата кампания, описана в подробности от
Тукидид?
Във всеки случай Сиракуза няма да пропусне да оповести за
успеха си над етруските, полагайки като дар оръжия и шлемове в
панелинските светилища и най-напред в храма на Зевс в Олимпия.
Да се благодари на главното божество на елините за помощта е не­
съмнено демонстрация на голямо религиозно смирение, но и из­
вличане на изгода от репутацията на най-голямото панелинско све­
тилище, както и добра пропаганда. Измежду вотивните дарове, от­
крити в Олимпия и свидетелстващи за този епизод, се откроява един
етруски шлем от познатия тип, съхраняван в Британския музей, който
носи надпис с дорийска азбука: „Хиерон [...] и сиракузците даряват
на Зевс този шлем, взет от тирените (Турана) по време на битката
при Куме“.
Етруските не са приключили с гърците от Сицилия, чиито пре­
тенции се разпростират по цялото Западно Средиземноморие, а също
и в Тиренско и Адриатическо море, където те ще основат множество
колонии. Около двайсет години след Куме (453-452) сиракузците се
насочват към икономическия център на Етрурия, към неговия минен
район на остров Елба. Можем да считаме, че етруските от южните
градове като Тарквиния и Цере не могат повече да се възползват от
огромните предимства на желязото от Елба, и може би някои тос-
кански историци са си спомняли в миг на носталгия, че три века по-
рано първите гръцки колонисти, жадни за тези метали, не са могли
да преодолеят правото на Куме... Не могат да се възстановят всички
трусове в това дълго противопоставяне между Сиракуза и Етрурия.
Но ето че през 384 г., след атинската експедиция в Сицилия, тези
същите сиракузци се стремят да се доберат до остров Елба и Попу-
лония. По време на своя рейд те мимоходом ограбват и опустошават
светилището в Пирги, добре познато със златните си пластини, къ­
дето съвременните разкопки под ръководството на Джовани Колона

106
продължават да разкриват неговата значимост. Античните извори
индикират, че то притежава огромни богатства, вероятно резултат от
търговския обмен в емпориона: и не е случайност, ако се касае, заед­
но е Fanum Voltumnae, за единственото етруско светилище, спомена­
то от античните извори. „Дионисий имал нужда от запаси, направил
експедиция срещу Етрурия с шейсет триери под претекст да изтреби
пиратите, но в действителност, за да ограби прочут храм, известен с
богатството на даровете си, които му били поднасяни, и който се
намирал в пристанището на етруския град Агила, наречен Пирги.“
(Диодор Сицилийски, 15,14,3) Във всеки случай това е допълнителен
удар, нанесен върху етруската мощ.

Упадъкът и неговите причини

Понеже вече произнесохме думата упадък, не може да се измъкнем

от свещения въпрос по тази тема, особено познат по повод падането
на Римската империя. Дали краят на Етрурия се дължи на външни
причини, на завоевания и инвазии, или става дума за вътрешни при­
чини, свързани с еволюцията на тази цивилизация? При Етрурия из­
глежда очевидно, в светлината на множество факти, че и двата фактора
са имали значение и са свързани помежду си. Всъщност от втората
половина на V в. етруските виждат как тяхната империя е унищо­
жавана от две страни.

Самнитско присвояване
От юг самнитите, които слизат от планините, нахлуват през 423 г. в
Капуа, столицата на етруския съюз в Кампания, преди да продължат
две години по-късно към Куме, поставяйки по този начин край в своя
полза на подялбата в тази област между гръцките колонисти и ет­
руските нашественици. Тази миграция на самнитите в посока към
равнините често е интерпретирана като резултат от една „свещена
пролет“ - невероятен обред, при който на божеството се е посвещавало
всичко, което се ражда в течение на определена пролет. И ако
животните наистина са били принасяни в жертва, младите хора от
общността няколко години по-късно потеглят очевидно към други
„небеса“. Това са тези ужасни самнити, на които Рим понякога е
трябвало да се моли за жито (Тит Ливий, 4,52,6) и които един век по-
късно ще срещнат яростната съпротива на римляните, които ще трябва
да преминат през три „самнитски“ войни (както ще има и три
„пунически“ войни) и които ще загубят всичките си надежди с раз­
грома през 323 г. Етруските напускат прогресивно всичките си позиции
в толкова плодородната Кампания, където те се появили от началото

107
на Култура Виланова. Ще ги открием отново в този район по време
на войната на Ханибал, когато ще служат като съюзници или наемници
в римската или пуническата армия (скоро ще си припомним таркви-
неца Ларт Фелснас, който е действал в Капуа със или срещу Ханибал).
В един момент съюзът с тези древни самнитски врагове (и с галите)
ще изглежда единственото решение, за да се избавят от римското
завладяване: но в Сентиниум през 295 г., коалицията, която обхваща
етруски, самнити, омбри и гали, е победена от Рим, който е близо до
завладяването на целия полуостров.

Галско присвояване
Ако се върнем няколко десетилетия назад, положението на Тоскана
на север не е никак блестящо: там са галите, които заливат Етрурия
по долината на По, и към средата на IV в. тази област ще бъде ци-
залпийска Галия. Фелсина скоро ще се нарича Бонония по името на
келтите бойи, които ще дадат името си и на Бохемия, и впрочем сме
много близо до съвременната Болоня. Може да се мисли, че отстра­
няването на етруските от тази област не е станало лесно: вероятно
може да открием свидетелство за военните сблъсъци в желязната
стела от Фелсина с прочутия кон, показваща ни конник, размахващ
меча си срещу пехотинец, който се предпазва с голям щит. Този пехо­
тинец е представен напълно гол, а се знае, че тази особеност често е
приписвана на галските воини: така идва изкушението да видим тук
една от тези битки, които противопоставят гали и етруски през IV в.
Истина е също, че някои етруски градове от долината на По все пак
не изглежда да са били унищожени. Марцабото например е по-скоро
изоставен, отколкото разрушен, а присъствието на галите е белязано
от скромни гробове. Някои селища на юг от Болоня, в долината на
Идиса, в Монте Бибело, в Монтеренцо Вечиа може би показват сме­
сено етруско-галско население, а етруският облик изглежда по-зна­
чим според последните археологически проучвания.

И римски пир!
Цялостната ситуация не е лишена от ирония: през 390 г. тези същите
гали достигат до Рим, който разрушават отчасти - латинските исто­
рици отбелязват, че архивите на Древния Рим са почти напълно из­
чезнали за предходния период до този момент, а това позволява да
развихрим въображението си. Всеки си спомня за обсадата на Капи-
толия или по-скоро на цитаделата, спасена от свещените гъски на
Юнона... Но в същото време галите са отворили пътя на римското
завладяване, дестабилизирайки при преминаването си етруската мощ.
В действителност римляните вече са започнали разпокъсването
на Тиренския съюз, атакувайки своя най-близко разположен съсед -

108
Вей: територията на този град стига чак до десния бряг на Тибър и
Вей изглежда е сложил ръка върху солниците в устието на реката.
Контролът върху солта не трябва да се подценява и сигурно е изиграл
главна роля в икономическата и политическата мощ на древните гра­
дове; развитието на Рим ще придобие несравним ритъм от момента,
когато римляните ги присвояват. Не е изненадващо, че войните са
противопоставили един срещу друг двата големи съседни града почти
без прекъсване от тяхното зараждане е изключение на няколко при­
мирия, имащи за цел да възстановят силите им. Вей, от своя страна,
със сигурност не е играл пасивна роля в този конфликт и някои епи­
зоди, без да става дума за постъпката на Фабиите, изтребени в битката
при Кремера, могат наистина да се обяснят като опит за завладяване
на Рим от Вей. Историята на коларя Ритумена, който след един побе­
доносен курс до Вей щял да умре пред Рим и да завещае името си на
една от портите на Древния Рим, в подножието на Капитолия, изглежда
като знак в тази посока - дори ако този епизод илюстрира всичките
етруски влияния, упражнявани върху курсовете на римските колесници.
Последната фаза в отношенията между Рим и Вей се ситуира между
405 и 396 г.: след една обсада от десет години, която римляните
съпоставят с обсадата на Троя, етруският град е превзет с щурм бла­
годарение на една от тези подземни галерии, които опасват с километри
територията на Вей. Градът е разрушен, земята му е конфискувана,
неговата богиня, царица Юнона, „призована“ в Рим, където оттук
насетне ще има свой храм на Авентинския хълм. Но етруският град
запазва достатъчно привлекателност и шест години по-късно, когато
Древният Рим е завладян на свой ред от галите, е изглеждало съвсем
сериозно Рим да бъде възстановен... от Вей ще е нужен целият автори­
тет на диктатора Камил, за да се отхвърли това внушение.
Падането на Вей във всеки случай илюстрира напълно втората
част, която посочихме по-горе: ако Рим е придобил надмощие, това е
поради вътрешни, свойствени на Етрурия причини: именно защото
етруското единство вече не е съществувало. Продължително Вей от­
правя апел към другите градове от конфедерацията и съюза да се
свърже с Fanum Voltumnae (разположен със сигурност във Волсини,
днешния Орвието): всеки път подкрепата на другите етруски е от­
хвърлена от Вей по различни причини, които се свеждат например до
политическия режим в този град (монархия) или до личността на царя.
В действителност наистина се усеща, че става дума за претексти и че
точно единната воля на nomen etruscum напълно липсва. Обаче този
съюз е могъл да бъде ефикасен срещу римския империализъм. Дос­
татъчно е да усетим в написаното от Тит Ливий тревога, която е
обхванала римляните от мисълта да посрещнат без страх етруския
съюз на дванайсетте народа: единствено малките градове, разпо­
ложени близо до Вей и Рим, като Фидена (превзет от Рим през 426 г.)

109
и Фалера, ще се сражават на страната на Вей. Казано е, че Вей трябва
да се превърне в пустеещо място, а селянинът, описан от поетите,
трябва да е символ на упадъка, който идва след цялата мощ...
Развоят на събитията потвърждава това навлизане в темата.
Големите градове от съюза ще се разпадат един след друг в орбитата
на Рим, без да се открие дори един единствен път за обединение. Това
е наказание при условие, че римският триумф, честван през 280 г. от
консула на Вулчи и на Волсина, Тиберий Корунканий, позволява да
се предположи, че двата града са сключили договор за малко ефика­
сен съюз в дадения случай. Но е истина, че по това време Рим е съв­
сем близо до разгрома на последната тосканска съпротива и тази на
Велика Гърция (Тарент 272), след като е завладял напълно Централна
Южна Италия (ще отбележим само разпадането на латинската лига
през 338 г., което се посвещава безусловно на господството на Рим
над целия Лациум). Първоначално именно Тарквиния понася по­
следствията: от средата на IV в. кръвопролитни войни, прекъсвани
от дълги примирия, противопоставят Тарквиния и Рим, подсилени
от екзекуциите на голям брой затворници: така например 307 римски
войници са убити през 358 г. на Форума в Тарквиния (Тит Ливий, 7,
15, 10) - епизод, който напомня доста ясно за човешките жертви, за
които би имало и други свидетелства в Етрурия. Смятало се е по по­
вод на един такъв, но вероятно несправедливо, че този епизод е
предшественик на гладиаторските борби, но се знае, че те ще се поя­
вят за първи път в Рим през 264 г. Почти е сигурно, че произходът на
типега - гладиаторските спектакли, трябва да се търси в Кампания и
Лукания, а не в Етрурия. Накрая, въпреки че територията на Таркви­
ния разкрива през тази епоха неоспорим просперитет, потвърден от
присъствието на големите гробници с великолепни фрески, етруският
град няма да закъснее в падането си под властта на Рим.
Случаят с Цере (Черветери е още по-фрапантен, тъй като този
голям град в Южна Етрурия не само че не сключва договор за съюз
срещу Древния Рим, но напротив, продължава политиката на открито
сътрудничество с него. Не е случайност, че Цере приема sacra - най-
свещените за Рим предмети, както и Весталиите по време на завла­
дяването на Рим от галите през 396 г. Показателно е, че в тази епоха
Цере е вид „университетски“ град, където младите римски аристо­
крати ще усъвършенстват обучението си, както и ще отидат в Гърция
към края на Републиката - като младия Цицерон (Тит Ливий, 9,36, 3).
Това говори мимоходом за значението на писмеността, а може би
също и за литературата в Етрурия, изцяло изчезнала, с изключение
на няколко части от религиозни текстове, преведени на латински. Във
всеки случай Цере получава като компенсация за лоялността си пра­
вото на град, но без право на гласуване (civitas sine suffraggio), което
няма да попречи няколко години по-късно да се окаже с конфискувана
голяма част от територията си.

110
 Същият изход в началото на Ш в. се очертава и за градовете от
вътрешна централна Етрурия, въпреки крепостните стени, които се
издигат по това време. След различни перипетии и редуване на битки,
често губени от Етруските (езерото Вадимон, 310, 283) и примирия,
които обхващат първите десетилетия на този век, (припомняйки бит­
ката при Сентинум от 295 г., свидетел на победата на Рим над всичките
му съюзени врагове, гали, самнити, омбри и етруски), трябва да се
акцентира върху един допълнителния елемент, който обяснява па­
дането на етруските. Случаите с Арецо и Волсини/Орвието хвърлят
светлина върху вътрешните борби, които подкопават мощта на тези
последни независими етруски градове. Без съмнение това е било вярно
и за Вей, с една фамилия като тази на Толумниите, както Доминик
Брикел го е показал. Тосканските градове не само не са направили
свещен съюз срещу римския империализъм, но понякога са всявали
и раздори помежду си: Рим и Етрурия е повторение на баснята за
мидата и тъжителя...
През 302 г. в Арецо избухва гражданската война между партията
на аристократите и робите. В този период градът е доминиран от ня­
колко големи фамилии, между които Цилния играе водеща роля: то­
ва е фамилията по майчина линия на Мецена (разбира се, с етруското
име Меценас), за която Хораций ще разказва в своите Оди, че про­
излиза от етруските царе. Ако Тит Ливий намеква, че последова­
телната римска намеса (10,3,2) води до установяването на аристо­
крацията начело на Арецо, и може да се мисли, че това римско при­
съствие не е било безвъзмездно, интересно е да се види, че този епизод,
тази вътрешна война изглежда също е потвърдена от извор, който се
окачествява като етруско-римски. Става дума за elogia tarquinien-
sia,т.е. един латински текст, предаващ в подробности делата на
членовете на една от най-важните в този град етруски фамилии -
Спурина. Тези подвизи, познати от етруските архиви, ни връщат много
векове назад, без да може да се установи сигурна хронология. Аулус
Спурина, действащ като zjlath на самата Тарквиния или като водач на
етруския съюз (zilath mechl rasnal), изглежда е потушил един робски
бунт, избухнал в Арецо. Не се знае какви са били връзките с Рим по
време на намесата му в полза на доминиращата каста, но е доста
примамливо, въпреки хронологичните затруднения, да се съпоставят
тези събития. Друг текст, този път етруски, достигнал до нас благо­
дарение на един ръкопис, съхраняван във Ватикана, свидетелства за
родствените връзки между фамилиите на Спурина от Тарквиния и
Цилните от Арецо: брачни връзки, напълно нормални между големи
фамилии, но които се вписват лесно в политика, която води до сдел­
ката от 302 г.!
Случаят с Волсини (Орвието е още по-поразителен, имайки
предвид, че става дума за последния етруски град, запазил неза­
висимост от Рим, и който без съмнение през тази епоха (IV—III в.) е

111
поне метрополия на Етрурия, понеже панетруското светилище на
Fanum Voltumnae трябва да се е намирало на територията му, а
кризата, която избухва към 265 г., води към гибелта на града. Преди
тази дата и от началото на IV в. конфликтът между Рим и Волсини е
станал постоянен. Вече посочихме римския триумф от 280 г. над
Вулчи и Волсини и е достатъчно да прочетем първата декада на Тит
Ливий, за да си дадем сметка за повтарянето на враждебните действия.
След всичко това римляните възобновяват в обратна посока побе­
доносния път, по който преди повече от два века е поел Порсена.
Основен извор за края на Волсини е преписът на византиеца
Зонарас на историка Дион Касий и ние ще се върнем отново на опи­
санието, което ни предава тези събития, защото това е и въпросът за
панетруското светилище. Зонарас (8,7) е голяма любов към детайли­
те и не без снизхождение, нито влечение към неприличните ситуа­
ции предава робския бунт, избухнал във Волсини, в атмосфера на
truphe, т.е. на живот в лукс и разкош, традиционно приписван на ет-
руските от гърците: ще се върнем отново на този важен пункт в за­
ключението. Трябва да сме предпазливи по отношение на факта, че
етруските „роби“, посочени от повечето антични извори, няма да
станат социалната категория, идентична на тази, която познаваме,
например от имперския Рим, основана върху робска система. Те пред­
ставляват една социална класа, разположена между тази на свобод­
ните хора и тази на „класическите“ роби: фактически тези „зависими“,
както понякога ги наричат, са имали вече юридически и политически
права, а тези от Волсини, ако се вярва на Зонарас, са искали много
повече. Следователно те обсебват властта, изоставена от апатичната
и сластолюбива аристокрация, и ето че нашите „роби“ са склонни да
заграбят благата и жените на ръководната древна класа, а също и да
наложат на своите господари истински данък. Тези, които са имали
малки възможности, се обръщат към римляните. Последните се
възползват от това, за да разрушат града и да преместят всичките
жители на по-незащитено място от хълма на Орвието, т.е. на брега на
езерото Болсено, да ограбят светилището при Волтумно, от което
щели да занесат най-малко две хиляди статуи, и да приемат, това е
било наистина най малкото, главното божество на етруските на своя
земя, което отсега нататък се нарича Вертумнус. По-късно, през 241 г.,
римляните повтарят същата военна операция с Фалерия, който почти
винаги е свързвал съдбата си с тази на етруския Вей: градът (днешният
Чивита Кестелана) е разрушен, неговите жители са преместени на
няколко километра оттам в равнинна местност. Поне археолозите
ще се възползват от тези брутални решения на Рим: ще се родят два
нови града, два римски града, които предоставят свидетелства не за
пренебрегване.

112
 Романизирането

Пътища и гласове
Следващите два века и половина са свидетели на прогресивното
претопяване на Етрурия в лоното на римската мощ, която доминира
оттук нататък над цяла Италия. Това са принудителни мерки и дейст­
вия, по-благоприятни за населението, които ще водят към романи­
зирането. Пътища със стратегическо значение пресичат цяла Етрурия:
via Cassia минава през новия Волсини, съвременния Болсена, изос­
тавяйки Волсини-Орвието древната етруска столица (виж следващата
глава).Via Clodia пресича ефектно скалистата Етрурия с нейните
гробници, изсечени в скалата (Сан Джулиано, Норкия, Блера...). Ако
етруските все пак не пренебрегват пътищата - ще припомним по-
специално тези ефектни пътища, издълбани буквално в туфа, римските
ще облагодетелстват не само походите на легионите, обмена и раз­
местванията, които следват, а ще ускорят и процеса на романизи­
рането. Чрез една по-трудна мярка, която ги кара да се признаят за
победени, етруските градове губят част от своята територия и мно-
гобройни латински и римски колонии, създадени за един век, се появя­
ват върху древната земя, особено в Цере, Тарквиния и Вулчи, пре­
димно край Тиренско море, което трябва да бъде контролирано. От
264 г. - началото на Първата пуническа война, Рим изявява претенции,
които се простират върху цялото Източно Средиземноморие. Тръг­
вайки от юг, можем да посочим много от тях: Фрежена, Алсиум, Пир-
ги, Каструм Новум, Грависка, Коза (последният е създаден от нача­
лото на 273 г. на територията на Вулчи и там са заселени не по-малко
от четири хиляди римляни и латини). Но не изглежда например Рим
да е наложил латинския език на победения народ: етруските надписи
са все още многобройни през целия този период, а двуезичните се
появяват през II и най-вече през I в. Виждаме в същото време, че ла­
тинските текстове се поддават на етруски влияния: една милиарна
колона, открита край пътя Аурелия, представя името на Рим в етруска
форма „Рума“ (споменахме, че всъщност етруските не използват бук­
вата „о“ , а само „у“). Трябва да се изчака войната от 91-88 г. и нейните
последствия, за да се разбере каква е цената на римското гражданство
за всички италианци в тази област, понеже латинският е наистина
официален език. Магистратите на новите муниципии все пак пред­
ставят хубави латински имена: Вулчи и Тарквиния имат оттук нататък
своите quattuorvirs.
С въпроса за езика поддържаме критерия за датирането: така
прочутият „Оратор“, тази великолепна бронзова статуя, открита през
1566 г. близо до Перуджа, трябва да предхожда периода на Граж-

113
данската война, тъй като има дълъг надпис в основата под тогата на
оратора ( togaexiqua - къса тота, типична за последния век на рим­
ската Република). Този текст с религиозен характер посочва, че ста­
ва въпрос за посвещение, направено в аристократично светилище.
Въпреки силните римски белези в някои аспекти, между другото, и в
костюма, тази статуя не може да се датира след края на II в. пр.н.е., а
някои етрусколози, като Джовани Колона, искат да бъде дори от
началото на II в. Макар че „Ораторът“ - това е смисълът на италиан­
ската дума Arringatore- е илюстрирал повечето учебници по латинска
литература като превъзходен образ на римския оратор, той е трябвало
да запази изцяло етруската си идентичност. Не е сигурно също, че се
намираме в присъствието на политик, призоваващ тълпата да запази
тишина, за да се изкаже: жестът на протегнатата дясна ръка би могъл
да е жест на молитва в съзвучие с гравирания религиозен текст.

L ’Arringatore

Този намек за „Оратора“ е повод да се напомни, че етруските

продължили да създават напълно оригинални творби през целия
елинистически период: загубата на политическата независимост и
също почти пълното разрушаване на някои градове няма да доведе
до автоматично изчезване на етруската същност. За да илюстрираме

114
това, ще се задоволим да припомним урните, произвеждани серийно
във Волтера, Чиузи и Перуджа от края на IV до I в., изработени от
алабастър, травертин или керамика и украсени понякога до пресищане
с мотиви, често заимствани от гръцката митология. Така се завръща
твърде често идеята за Етеокъл и Полиник по време на взаимното им
избиване - мит, който можем да свържем с разединението на гра­
довете на Етрурия пред Рим.

Ханибал, Сципион и етруските

Не е нужно да се отбележат в детайли всички събития, в които е въ­
влечена Етрурия между 264 г., и установяването на режима на Август.
Ще се задоволим с Втората пуническа война, защото притежаваме
много документи за римското поражение при Тразименското езеро
през 217 г., нанесено от Ханибал. Приблизително около това важно
събитие е била гравирана Плочата от Кортона, върху която фигурира
може би, както това беше предположено, топонимът Тразимен
(,tarsminass). Наистина пуническият водач се е надявал да откъсне от
Рим тези градове или поне някои от тези етруски народи, които не са
завладявани от толкова дълго време и които следователно не са на­
пълно романизирани.
В крайна сметка това е напразна надежда, макар и възможна,
тъй като някои етруски са били ангажирани като наемници в пуни­
ческата армия. Именно това се е предполагало първоначално по повод
на надписа, нанесен върху стената на скромна гробница от Тарквиния
(в некропола при „Вила Тарантола“): покойникът с име Ларт Фелснас,
живял сто и шест години (тази продължителност на живота не се ку­
пува с пари в брой ), е направил нещо в Капуа {murсе сарие\ глаголът
е в активно свършено време) и е претърпял нещо, свързано с Ханибал
{tleche hanipaluscle: глаголът там е в пасивно свършено време). Оттук
и заключението, че този етруск от Тарквиния се е сражавал в Капуа
(спомняме си прелестите на Капуа) на страната на Ханибал. Тази
интерпретация не е подкрепяна от някои етрусколози като Марта
Сорди от Университета в Милано. Нейният първи аргумент не ни
изглежда убедителен: според нея е било невъзможно под римско
доминиране да се предприеме такова участие като наемник в неприя­
телска армия. Но тази епитафия фигурира в една обикновена гробни­
ца, затворена за друг достъп, и не става дума за официален публичен
надпис, поставен пред погледа на всички. Не се вижда какво би
попречило на наследниците на Ларт Фелснас да отбележат важен факт,
на който е държал този ветеран! Вторият аргумент на Марта Сорди в
замяна е много по-красноречив: тя открива у Тит Ливий (23, 17, 11)
индикация, че една кохорта етруски от Перуджа е взела участие в

115
отбраната на Капуа през 216 г. срещу армията на Ханибал. Нашият
Ларт Фелснас, родом или не от Перуджа, е могъл при всички случаи
да приключи дългия си живот в Тарквиния. В този случай надпи­
сът би могъл да означава, че воинът се е сражавал в Капуа с римляните
и например е бил ранен от войниците на Ханибал. А това би бил
допълнителен знак за бързото приемане на римската власт от
етруските.
Десет години по-късно, през 205 г., Етрурия на драго сърце или
не има сериозен принос в екипирането на флотата и армията на
Сципион, бъдещия Африканец от Зама, който се качва на кораб за
Африка, както са го правили преди него Агатокъл, а след това по-
неуспешно нещастният Регулус (Тит Ливий, 28,45,13-18). В списъка
на „дарителите“ се откриват някои от главните независими етруски
градове и естеството на продуктите, искани от Сципион, са важно
свидетелство за икономиката им в този момент. Сред осемте имена
на градове, които се появяват и които са едни от древните стълбове
на етруския съюз, повечето осигуряват жито и други житни растения,
като по този начин потвърждават, че традиционното земеделско
богатство в тази област не се е променило през елинистическия
период. Напротив, имало е истинско ново заселване на земите, об­
работвани често от дребни собственици, освободени стари „роби“ (на
етруски lautnï). Такъв е случаят с Цере, Волтера, Арецо, Перуджа,
Чиузи и Розела. Популония и Арецо отново, верни на металургичните
си традиции, доставят желязо, оръжия и земеделски инструменти.
Някои от тези градове участват най-вече в изграждането на корабите:
ако Тарквиния дава ленени тъкани за платната, то Волтера, Чиузи,
Перуджа и Розела доставят дървен материал в огромни количества
за построяването на кораби, който можел да идва от Рим по вода
(Страбон, 5, 2, 5) според утвърдена през вековете техника. По такъв
начин Публий Корнелий Сципион ще може да изпълни обещанието,
че „флотата не би струвала нищо на държавата“ (Тит Ливий, 28, 45,
14). Дионисий Халикарнаски в твърде оптимистично описание на
Италия е отбелязал, че тази страна е богата на гори: „ Но най-учудващо
от всичко са горите, които растат в стръмни места, в долчинки и
необработваеми хълмове, откъдето се добива дърво, което е също
изобилно и добро за корабостроенето и подходящо за други употреби“
(Римски древности, 1,37,4). Това цяла Италия ли е? Във всеки случай
една голяма част от Етрурия. Ако Вей и Волсини, разрушени съот­
ветно в началото и в края на римското завладяване, липсват в апела,
по-изненадващо е, че не откриваме Вулчи в списъка на етруските,
дошли в помощ на Сципион. Но Арецо получава лъвския пай от
облагите, обещани от Рим: „Тези от Арециум (обещали) три хиляди
щита, толкова шлемове, тежки копия, галски копия, дълги копия. В

116
крайна сметка те доставили петдесет хиляди оръжия от тези три вида
в еднакво количество - брадви, коси, лопати, колкото е необходимо
за четирийсет бойни кораби, сто и двайсет хиляди крини жито - и те
спомогнали, прибавиха те, за пътните провизии на декурионите и на
гребците“ (Тит Ливий, 28, 45, 16-17).

Заключение: нимфата Вегоя

Етрурия се смята за главен участник в революцията на Гракхите и не

защото, минавайки през тосканските полета, обработвани само от роби
с чужд произход, Тиберий Гракх е осъзнал необходимостта от за­
дълбочена аграрна реформа (Плутарх, Животът на Тиберий Гракх,
8, 9: „При все това неговият брат е написал, че Тиберий, минавайки
през Етрурия, за да се върне в Нуманция, като вижда пустеещата земя,
без други земеделци или пастири освен роби, дошли отнякъде, или
варвари, за първи път му е хрумнала идеята за начинанието, което
трябваше да му причини толкова злини“). Впрочем обществените
конфликти, свързани с притежаването и с използването на земята,
изглеждат особено остри в Етрурия през втората половина на II в. и
началото на I в. Върху погребалните урни от тази епоха, за които беше
споменато, един мотив често се завръща отново и най-вече в Чиузи,
който представя герой, борещ се с противниците си с палешник от
рало.
Дори гръцките легенди да са дали този сюжет, който съхранява
част от своята странност, изглежда учудващо, че не изяснява по един
или друг начин въпросните аграрни битки.

(M.-F. Briguet, Les unies cinéraires étrusques de l ’époque hellénistique, Paris, 2002)

117
 Пророчеството на нимфата Вегоя,
изпратено до Арун Велтумнус

„Знае е се, че м орето е било отделено от небето. И тъй, когато Ю питер

е претендирал за зем ята на Етрурия, той нареди и заповяда равнините
д а са изм ерени, а нивята ограничени. Познаващ човеш кото скъпер­
ничество и страстите, които възбуж да земята, той поиска всичко да бе
определено със знаци. Тези знаци, сл ед като някой, подтикван от скъпер­
ничество в завършващия осм и век, щ е се отнася с пренебрежение към
добрините, които са м у били дадени, и щ е пожелае силно тези на другите,
хората с мошенически интриги щ е ги осквернят, щ е ги пипат или щ е ги
преместят другаде. Н о този, който ги е пипнал или ги е преместил дру­
гаде, за д а разшири им отите си и да принизи тези другите, щ е бъде
порицан от боговете за това престъпление. В случай, че това са роби, те
щ е изпаднат в п о-л ош о полож ение. Н о ако им а съучастничество с
господаря си, скоро дом ъ т на същия щ е бъ де премахнат, а расата м у щ е
погине напълно. Тези, които са преместили знаците, щ е бъдат поразени
от най-лош ите болести и от най-лош ите рани и огорчения в изтощ ените
крайници. С л ед това зем я та щ е б ъ д е ч есто разтърсвана о т бури и
вихрушки, които щ е я накарат д а се олюлява. Реколтите щ е бъдат често
похабени и съсипани от дъж да и градушката, щ е погинат под жегата,
щ е бъдат унищожени от ръждата. Ще има многобройни раздори ср ед
хората. Доколкото се знае, такива наказания щ е се случват, когато щ е
има такива престъпления. Това е, защ ото не е нито д о недостатъчна
вяра, нито д о лъжовен език. Сложи в сърцето си нашите поуки“ (превод
на Жак Й оргон в La vie quotidienne chez les Etrusques, Paris, Hachette,
1961, 284).

A един латински текст, познат под името пророчеството на

Вегоя, загатва за събития, които не са датирани е точност, но които
наистина принадлежат на този период, и действа в същата посока
0Gromatici Veteres, 1,350, издателство „К. Lachmann“). Преместването
на знаците, бележещи границите на имотите, е осъждано с най-
невероятна строгост, тъй като е истинско светотатство по отношение
на Тиния (Зевс, етруския Юпитер). Показателно е, че това е проблемът
за земите, принадлежащи на роби, и трябва да се предполага, че
аристокрацията се опитва чрез това, опирайки се на религиозното
влияние, да поддържа големите си владения, застрашени от исканията
на „робите“ и на „освободените“ етруски. В чисто политически план
гражданските войни от I в. и преди всичко тежкият конфликт между
Марий и Сула не са били без последици за етруските и някои измежду
тях, след като са избрали лошата страна - тази на Марий, вероятно
са били прокудени насилствено от другата страна на Средиземно море.

118
Наистина не всички етруски са засегнати по същия начин и знатните
личности, най-напред благородниците, след това сенаторите, са ин­
тегрирани по-лесно в римската политическа система: Марк Перпена
не е ли консул от 130 г. пр.н.е., един Авъл Цецина Север от прочутата
волтерска фамилия през I в. пр.н.е., а римският Сенат ще приеме
потомци на най-големите етруски фамилии.
С превръщането на Етрурия в седма област на Италия, може би
към 6 г. пр.н.е., може да се счита, че благодарността е отдадена и
всичко е минало леко. Оттук нататък вече почти няма да се говори на
етруски, дори и ако книжовници и вероятно жреци-гадатели са го
упражнявали известно време. Изчезването на текстовете, написани
на този език, оттук насетне е почти напълно. Несъмнено в някои среди
ще продължи интересът към произхода на етруските, на някои думи
или обичаи, но объркването скоро ще проникне в съзнанията. Из­
ключителният статут на етруския език, който Дионисий Халикарнаски
потвърждава справедливо, ще бъде постепенно забравен и ще бъде
смятан за примитивен стадий на латинския. Нищо чудно, че от мо­
мента на преоткриването на етруските се установяват, след Анио де
Витерб, тесни връзки между етруския, арамейския и еврейския. Ес­
тествено, автори като Верий Флак, Дионисий Халикарнаски и им­
ператор Клавдий ще изучават историята, нравите и обичаите на Ет­
рурия, но този интерес почти не преминава извън тесния кръг на някои
учени. Разбира се, в началото на империята ще има възстановяване
на етруския съюз с нейните едили и претори. Включвайки 15 народи
в тази конфедерация, която винаги е имала 12 града, както ще се види
в следващата глава, в този „додекаполис“, който е белязал съзнание­
то и е вид символ на етруското общество, не е ли могло да ги уведо­
мят, че нищо не е било и нищо няма да е както преди?

119
 Глава V

Дванайсетте града
на Етрурия

СЪВКУПНОСТ ОТ ГРАДОВЕ-ДЪРЖ АВИ

Обикновено говорим за Етрурия като за географско и институционно,

хомогенно цяло, сякаш става дума за една държава във всички зна­
чения на думата. В действителност етруските, ако са мислили на своя
език и със своята религия, наистина са имали чувството, че при­
надлежат на един етнос. Трябва веднага да се подчертае, че говорим
така, сякаш става дума за Гърция от класическата епоха. Очевидно
това не е валидно в политически план. Това не е една държава, напълно
хомогенна и с население, подчинено от Арно до Тибър на една власт,
какъвто е случаят при Римската империя и както се вижда при
големите съвременни нации. Както в Гърция, която е разделена на
стотина градове - познаваме преди всичко най-значимите: но там е
имало и много малки, - Етрурия в тесния смисъл на думата със свои­
те две провинции, северна и южна, е образувана от прегрупиране на
много градове, т.е. независими държави, обхващащи своята общност
от граждани, тяхната територия (chora на гръцки), техния главен град
и столица.
В тази връзка е интересно да се подчертае, че Етрурия е имала
истински градове и една действително градска цивилизация: да
напомним, че един град-държава не се нуждае задължително от град,
за да съществува, и че другото население на Италия не е познавало
този градски феномен през първо хилядолетие. От тази гледна точка
„варварска“ Етрурия споделя повече общи черти с гърците. Може би
е позната етруската лексика, съответстваща на тази на гръцките
градове. Там, където гърците говорят за polis, т.е. за град-държава,
етруските употребяват вероятно термина spurn, а етруската дума за
градска агломерация, градът на гръцки asty, вероятно е methlum. Ще
се върнем към основната, но спорна дума, която вече напомня за
Расена/Расна и която според някои е възможно да означава само
populus на всеки град. Значението на градския феномен в Етрурия се
изразява в религиозната сфера чрез акцента върху ритуалите, свързани
с основаването на градовете, които са запазени в libri rituales на
disciplina etrusc. И няма да е случайност, ако основаването на Рим от
Ромулите всъщност е било направено според етруски обред (ritu

121
etrusco) и ако правилата за създаването на римските градове са свър­
зани с Етрурия... Главният момент на основаването е прокарването
на първоначална бразда (sulcus primigenius), което се извършва от
рало, теглено от вол и напълно бяла крава: точно' по този начин се
определя ротоепит, свещената стена на града, която ще играе из­
ключителна роля в историята на Рим. Малка бронзова група, открита
в Арецо и отнесена към 400 г., представя орач зад ралото си. Първо­
начално може да се приеме, че става дума за един обикновен селя­
нин, но когато се взрем в особената му шапка, можем основателно да
се запитаме дали не представя жрец, прокарващ въпросната първа
бразда.

Д О Д ЕК А П О Л И С Ъ Т

Но една от характеристиките на Етрурия, често подчертавана от

древните извори, е, че тя обхваща не стотина градове, както в Гърция,
а точно дванайсет града: на латински duodecim populi, дванайсет на­
рода, най-често се появява например у Тит Ливий или главния ко­
ментатор на Вергилий, Сервий, който пише през IV в. от н.е. и е пър­
востепенен извор за етруския свят. Ще се задоволим да цитираме тук
Тит Ливий, 1, 8, 3, в пасажа, потвърждаващ броя на дванайсетте лик-
тори, с които се е обкръжил Ромул, и който разкрива етруското влия­
ние върху Рим: „Аз не се колебая от моя страна да се присъединя
към мнението, според което институцията на съдиите от този род е
заимствана от Етрурия, наша съседка, както курулският стол, как­
то тогата посочва не само този вид съдии, но също и техния брой
(numerum quoque ipsum). И това е било в Етрурия, защото дванайсетте
народа (duodecim populi) са избирали царя заедно и му осигурявали
всеки по един ликтор.“ Няколко века по-късно - в края на V в., и това
е началото на римското завладяване на Етрурия, разбираме, че един
жрец (sacerdos), вероятно велик жрец, е избран начело на етруския
съюз чрез одобрението на дванайсетте народа (suffragio duodecim
popolarum) (Тит Ливий, 5, 1,5). Да минем на думата, използвана от
гръцките автори, която отговаря на латинската populi. Тази дума ва­
рира и не винаги е polis и може би у Дионисий Халикарнаски напри­
мер е hegemoniai, сили, княжества {Римски древности, 6, 75, 3). Това
се повтаря като рефрен и както при латинските автори броят е
дванайсет dodeca (Дионисий в пасажа, цитиран по-горе, посочва, че
цялата етруска страна е разделена на дванайсет хегемонии). Това е
едно от първите неща, което посочва Страбон за Етрурия: „Тирен дава
своето собствено име на страната, в която е влязъл, и я нарекъл Ти­
рения. Там основал дванайсет града и ги оглавява един единствен во­
дач - Тархон, който е дал своето име на града Тарквиния[...]“ (5,2,2).

122
 Съществуването на додекаполиса, на групировка от дванайсет
града, впрочем не е непознато на гърците и за това трябва да се
обърнем към Източна Гърция. През VI в. пр.н.е. в Мала Азия е имало
йонийски додекаполис, който включва значими градове като Фокея,
Смирна, Ефес, Милет. Трудно може да се докаже, че етруският до­
декаполис е само възпроизвеждане на този от Мала Азия: това би
предполагало - но няма никаква вероятност, - че етруският съюз на
дванайсетте народа не е предхождал годините около 550-а. За да се
потвърди съществуването на този брой, се прибягва до религиозни
факти. Д. Брикел, признат специалист по етруска религия, отбелязва,
че Юпитер-Тиния, главното божество на етруския пантеон, е също
божество на „редуването на сезоните“ и се питаме за евентуална връзка
с додекаполиса: ,,[...]трябва ли да видим в тази групировка на два­
найсетте, съставена под егидата на едно божество, господар на вре­
мевия цикъл, едно напомняне за разделението на годината на два­
найсет, както съществува често в такива политически системи? (Reli­
gions de l ’Antiquité, Paris, PUF, 1999, p. 12) Това е случай да ce на­
помни, че късните тълкувания дават, между другото, етруските имена
на някои от месеците и че „идите“ в латинския календар изглежда са
от етруски произход. Но тосканският календар наистина ли е имал
дванайсет месеца?

СПИСЪКЪТ Н А ДВАНАЙСЕТТЕ

Дванайсет града, но кои? Литературните извори, които колкото се

съгласуват и се повтарят по въпроса за броя, толкова са мълчаливи
за подробностите в списъка. Приблизителните изчисления показват,
че има повече от дванайсет претенденти, които могат да влязат в него.
В очакване да се предложи разрешение за Етрурия, припомняйки
въпроса за двете етруски „провинции“ от глава 3, е добре да се дефи­
нират критерии, които позволяват да се установи съставът на етруския
додекаполис.

Археологически критерии

Естествено, най-напред е археологията. Посещавайки некрополите

Бандитача в Черветери или Монтероци в Тарквиния и отчитайки тях­
ната площ и богатството на някои от гробниците, може ли да има
съмнение, че двата града не са били част от федерацията? И още, ако
се придържаме към първия пример, това е само един от некрополите
на града: Цере, разположен върху платото си, е бил обкръжен според
обичайния модел от цяла серия други некрополи като тези при Монте

123
Абатона и Сорбо, който включва, между другото, и разкошната
гробница Реголини-Галаси. (Музеят във Ватикана е бил отчасти
създаден, за да приеме нейния инвентар.) От друга страна, това, което
казваме за Черветери, повдига въпроса за етруските градове в ар­
хеологически план: знае се, че много от тях на практика не са познати,
защото е имало продължително обитаване на техните места в течение
на вековете през римската епоха, после през Средновековието, по-
късно през съвремието. Такъв е случаят с Цере/Черветери, Волсини/
Орвието, Перуджа, Арецо... Следователно трябва да се възползваме
от съвременните строителни дейности, за да се провеждат спасителни
разкопки в ограничен мащаб, но които дават също и ограничени
изводи. Например Черветери започва да се разкрива през последните
няколко десетилетия. Днес единственият град, свободен в архео­
логическо отношение, остава Марцабото, близо до Болоня, в Етрурия,
по долината на По, който при това има малко по-особен статут на
град и е окачествен като „колониален“.

Некрополът Марцабото

(Негатив на автора)

В много други случаи днешните градове не са разположени

върху етруските, но за дълъг период от време е забравено проучването
на селищата и цялото внимание е било концентрирано върху из­
следването на гробове и върху погребалната археология, които оси­
гуряват красиви и добре съхранени предмети: за десетилетия това е
била единствената грижа на археолозите. Днес, когато научните цели

124
са различни, условията и себестойността на разкопките не позволяват
да се отиде твърде бързо към освобождаване на античните градските
зони: но това, което знаем отскоро за произхода на Тарквиния - и тук
средновековният град и съвременният Корнето отново станали Тарк­
виния, напускайки платото Чивита, върху което се е издигал етруският
град, - е богато на сведения.
Поради липса на изчерпателни знания за условията на живот в
тези градове може да се изгради поне представа за тяхното раз­
растване, за тяхната площ, отчитайки ситуацията в некрополите, които
обкръжават като корона града на живите, и географските им ха­
рактеристики: в Южна Етрурия градът обичайно е разположен върху
повече или по-малко стръмно плато, а най-типичният случай е този
на Орвието, който неговите обитатели и днес с пълно право наричат
„скалата“, чиито склонове стигат до 50 метра височина. Архаичните
некрополи, като Крочефисо дел Туфо или Каничела, са разположени
непосредствено в подножието на „скалата“, която от началото на
архаичната епоха е изцяло заета от къщи и обществени сгради, граж­
дански и религиозни (в замяна, в епохата на Виланова гробовете са се
намирали със сигурност върху платото, в близост до жилищата: кера­
миката от тази култура е открита в подножието на платото, както и
във високата част, по време на срутвания или разчиствания). Може
да се смята следователно, че Волсини/Орвието - ще се върнем по-
назад във времето за тази идентификация - е имал площ малко повече
от 80 хектара, което го поставя по средата между твърде обширния
Вей (близо 200 хектара) и Чиузи с 30-те си хектара. В списъка на
големите етруски градове, Цере, Популония, Тарквиния и Волтера,
които надвишават 100 хектара, следват Вей, чиято площ е преценена
добре, когато се прекосява платото, за да се върнем при „акропола“
на Пиаца дел Арми. В случай, че се изкушим да минем през терито­
рията на града и неговото население, което винаги е рисковано упраж­
нение, това ще е, защото тези антични градове са били винаги разде­
лени на части (например Помпей), и може да си представим, че в апо­
гея си тези етруски градове са имали (поне най-големите от тях, Вей,
Цере, Тарквиния) между 20 000 и 30 000 жители. По този повод ще
отбележим, че според П. А. Брунт (Italian Manpower, Oxford, 1971),
който обстойно е изучавал населението на древна Италия, Етрурия
през III в., изглежда, е имала около 275 000 свободни жители, което
не е голям брой, имайки предвид размера на разглежданата територия.
Проблемът за площта на етруските градове ни води до този за
градовете-държави и най-вече за техните граници: важността на
граничните знаци се е знаело в Етрурия. Те не са били запазени само
за частната собственост и не е случайност, че думата tular се среща
често в епиграфските документи. Интересни са опитите за определяне
територията на всеки град и ще се задоволим да кажем, че природните

125
дадености, реки, езера, планини, със сигурност са играли първосте­
пенна роля в това отношение. Но за много региони е трудно да се
определи тяхната принадлежност към някой град и е очевидно, че
политическото доминиране в различните географски зони се е сменяло
в течение на времето. Нека да вземем един единствен пример: Цере и
Тарквиния са си оспорвали областта на хълмовете Толфа, толкова
богати на минерали - установено от поучителните разкопки, прове­
дени в обекта Кастелина дел Марангоне, близо до Чивитавекия.
Ако археологията, при липсата на ясни текстове, е нашият
основен съюзник в търсене от този вид, тя също може да ни подведе
или поне да доведе до поставяне на няколко въпроса. Да вземем случая
с Пиза: доскоро никой етрусколог не се е колебал по отношение на
факта, че този град е бил в подем към една доста късна дата - ще
видим, че той е включен в етруския съюз, възстановен по време на
Империята - и че преди това е бил само emporium, а не пристанище,
свързано с истински град, който е бил част от додекаполиса (може би
Волтера). Кратката бележка на Сервий, според която Пиза означава
всъщност portus,e била в тази посока. Но разкопките, проведени в
центъра на Пиза, например близо до Пиаца деи Кавалиери, разкриват
нови факти за размисъл. Те говорят за един истински град, възползващ
се от благоприятното си положение на две водни артерии, Арно и
Серчио, и следователно това е етруският Пиза, разпознат на друго
място от фазата на Виланова. Достатъчно е да се посочат няколко
открития, за да се илюстрира значението на Пиза: през VII в. това е
една надгробна могила с диаметър 30 метра, която всъщност е кено-
таф, понеже в нея не е открит гроб, и която изглежда е посветена на
адмирал от Пиза (измежду малкото открити предмети фигурира и
тризъбец). По-късно поразява присъствието на мраморни предмети
(надгробни знаци във форма на луковица, кратери, използвани като
урни), които илюстрират връзките на Пиза с Етрурия по долината на
По и които поставят проблема за произхода и обработката на мра­
мора - материал, който не се използва често в Етрурия (но се знае, че
Пиза не е много отдалечен от големите мраморни кариери и тези при
Караре ще бъдат експлоатирани от Август). Накратко, без да
акцентираме върху металургичното, занаятчийското и земеделско­
то производство, за които археологията е осигурила интересни
потвърждения (желязна шлака, амфори за вино, близки до тези от
Цере и Вулчи, и без съмнение ателиета за производство на букеро),
трябва да се запитаме за вероятната принадлежност на Пиза към
етруския додекаполис още по времето на независимостта, а не само
през римския период. Следователно няма да е случайност, ако този
град е дал началото на известен брой легенди за основаването. И ако
някои от тези легенди акцентират връху гръцките корени (как би

126
могло да е другояче, понеже е съществувала Пиза близо до Олим-
пия?), една друга традиция, която води началото си от Катон, пре­
праща към Тархон, син или брат на Тирен - етруския герой основател,
включен например в основаването на Тарквиния, Кортона, Мантуа
(последният е наистина голям етруски град, както последните раз­
копки разкриват), а също и на додекаполиса от долината на По в ней­
ната цялост (традиция, която е предадена от интерполатора на Сер-
вий). Следователно не трябва отсега нататък да се изключва Пиза от
списъка на дванайсетте града на етруската Лига, а от него трябва да
изчезне друг обичайно задържан град (Фиезола?).

Литературни извори

След проучването на археологическите данни, в начинанието, целящо

да открие дванайсетте града, не трябва да са пренебрегват и ли­
тературните извори, дори и те да ни препращат в по-голямата част от
времето към доста късна ситуация. Не се пренебрегва и информацията,
отнасяща се до царския период на Рим: Дионисий Халикарнаски
отбелязва например, че в епохата на Ромулите Вей е най-мощният
град на тиренската нация (Римски древности, 2, 54) и че по времето
на Тарквиний Горди двата най-бляскави града са Тарквиния и Вей и
той употребява думата polis (Римски древности, 6,74, 4). Но се знае,
че тези извори са свързани с късни противопоставяния между римля­
ни и етруски преди всичко от края на V в. Обсадата и завземането на
Вей между 406 и 396 г. - десетилетие, което напомня обсадата на
Троя - е повод за Тит Ливий този път да използва два века по-късно
същите думи по повод на етруския град, съсед на Рим. Това е истински
лайтмотив: градът е толкова „богат“, защото плячката ще превиши
тази от всичките предходни войни (Тит Ливий, 5, 20, 1). Вей е най-
богатият град на етруската нация („[...] urbis opulenttissimae Etrusci
nominis [...]“ 5, 22, 8). Въпрос на време е римляните да се установят в
древния етруски град: това е бил великолепен град, чиито поля са по-
обширни и по-плодородни от тези на Рим, и чиито градски сгради
били по-хубави от тези на древния Urbsl (,pulcherrima urbs“, 5, 24,
5-6). Може да се мисли, че латинският историк се е наслаждавал да
преувеличава величието на Вей, вместо да изтъква победата на
родината си, но е ясно, че всичко това не е плод на неговото въобра­
жение.
Деветата книга на Тит Ливий насочва към двете последни
десетилетия на IV в.: след като са претърпели в течение на ужасните
самнитски войни нещастието при Каудинските проходи, римляните
спечелват серия победи и в частност над етруските: „Където е воювал,

127
Рим превзема. Също Перуджа, Кортона и Арециум, които бяха при­
близително (ferme) в тази епоха (ce tempestste) столиците на народите
на Етрурия (capita Etruriae populorum), посланиците дойдоха да мо­
лят римляните за мир и договор; те получиха примирие от трийсет
години“ (9, 37, 12). С двойното ограничение на броя на етруските
столици и на хронологията - действително тези три града са имали
по-късно развитие, отколкото Цере, от географска гледна точка това
е интересна индикация за процъфтяващите по това време етруски
градове („народи“). В предишния параграф посочихме най-вече
градове от Южна Етрурия и морето (Вей, Тарквиния, Цере). Сега
градовете на вътрешна северна Етрурия, разположени на границата с
Омбрия, са влиятелни и римляните се боят от съюза между етруски
и омбри.
Това не е случайно, ако една друга столица, може би Волсини,
е в сърцето на това, което може да се нарече Тибърска Етрурия.
Тит Ливий в десета книга посочва още три етруски столици (Etruriae
capita), което ни подсказва, че това са три много силни града
(validissimae urbes): в случай, че наистина открием Перуджа и Арецо,
Кортона този път (ние сме в 294 г.) е заместена от Волсини (10,37,4).
Тази трилогия Арецо-Перуджа-Волсини се открива у Страбон (5, 2,
9, 226), който противопоставя тези градове (poleis) от вътрешна Ет­
рурия на обикновените „агломерации с градски характер“ (polyichnai
suchnai). Едно друго прилагателно се появява редовно под перото на
древните историци, за да окачестви Волсини, което вече срещнахме
по повод на Вей за предходен период, и това не е случайно: градът
всъщност е окачествен многократно като „богат“ или „много богат“
от Плиний Стари (Естествена история, 2, 139), от Флор (1, 16), от
Валерий-Максим (9 ,1). За да приключим тази глава, нека да се върнем
към архаичната епоха и към Дионисий Халикарнаски, който припомня
в книга трета от своите Древностш конфликта между Тарквиний
Стари и етруските му „братя“: единствено пет града (poleis) приемат
да се бият - Чиузи, Волтера, Арецо, Розела и Ветулония (3, 51, 4).
Ето няколко допълнителни имена, които с малки корекции ни позво­
ляват да напреднем в съставянето на нашия съдбовен списък.

Други документи

Други документи, които могат да се използват, са тези от времето на

Империята: често се позоваваме на латинските надписи, които не са
може би толкова убедителни, колкото се смята. В една епоха, която
не е фиксирана със сигурност, но която е възможно да е по времето
на Клавдий (от 41 до 54 г.) - император етрускофил, се пристъпва

128
към вид изкуствено възстановяване на античната етруска Лига. Не­
зависимостта на Етрурия вече е била далече, римските власти почти
не се излагат на рискове и създават седма област на Италия. Това
административно деление е дело на Август, който може да е този,
който е възкресил етруската конфедерация. Видяхме, че Енеида, за
чието разбиране императорът не е чужд, отрежда ласкателно място
на етруската „нация“. В това време се появяват магистратурите, които
изглежда са силно почитани, както и „едилите на Етрурия“, или
„преторите на Етрурия“ {praetor Etruriae).Така например император
Адриан е бил „претор“ на Етрурия (Historia Augusta, Животът на
Адриан, 19,1). Титлата понякога е също „претор на петнайсетте наро­
да на Етрурия“ (praetor Etruriae XV populorum): така се разбира, че
три допълнителни града са поискали да станат част от тази струк­
тура и римската власт е имала лошото разположение да им откаже
тази чест. Противно на това, което понякога се казва, имената на гра­
дове като Пиза или Тарквиния, които фигурират в тези надписи, не са
свързани пряко с тези титли, но добавят местни функции към об­
ластната длъжност на „претор“ на Етрурия: следователно тези над­
писи не могат да ни представят важни личности, които са предста­
вители на всеки град във федералния съвет. Това са по-скоро ма­
гистратите, които са управлявали цяла Етрурия. Интересно е да се
види какви са градовете, с които са свързани притежателите на тези
надписи, които на практика произхождат от Етрурия: открива се също,
че Пиза не е задължително един от трите нови града, както се е смя­
тало дълго време, но за който положението се влошава, защото е при­
надлежал на древния додекаполис. В същия списък се срещат също
Фиезола, Кортона, Чиузи, Перуджа, Волсини, Тарквиния, Черветери:
така се вижда, че проверката чрез съпоставяне с големите независими
градове е почти пълна... Най-накрая ще отбележим една бележка на
Бернар Лиу, който е посветил монография на тези надписи (В. Liou,
Praetores Etruriae XV populorum, Bruxelles, coll. Latomus 106, 1969).
Вниманието му е привлечено от една многозначителна фраза на
Светоний в Животът на Клавдий по повод на религиозната дейност
на този император, който би могъл „да възвърне в сила древните
обичаи“. (Животът на Клавдий, 22, 1) Може да се мисли, че възста­
новяването на етруската Лига и на религиозните церемонии, свързани
с нея, изглежда са добра илюстрация на тази политика ...
Все пак трябва да се привлече вниманието и върху един неве­
роятен мраморен релеф, открит в Черветери и съхраняван в Музея на
Ватикана, който в археологическата литература е наречен „Тронът
на Клавдий“. За съжаление фрагментиран, той представя персони­
фицирането на три етруски народа, чиито имена са посочени и които
са Vetulonenses, Vulcentani и Tarquinienses. Градът, народът (populus)

129
на Тарквиния, е представен като мъж, който е покрил главата с долния
край на дрехата си: това е capite velato според латинския израз, т.е.
жрец, и винаги се е мислело, че става дума за Тархон, героя-основател
на Тарквиния и на етруската нация в нейната цялост. Не се знае какво
е държал в лявата си ръка - може би прочутия черен дроб, който изу­
чава, а може би една плоча, върху която е написал религиозните пред­
писания на disciplina etrusca, продиктувани му от Tarée, рожба на мъд­
ростта на стареца, ненадейно появила се от бразда на разораната земя.
Другите две теми са по-деликатни за интерпретация: Вулчи е изоб­
разен като жена или богиня, седнала на трон, държаща мистериозен
предмет (вретено, предложено неотдавна от Маса-Перо). Ветулоните
са олицетворени от герой или морско божество, който държи кормило
с лявата ръка: във всеки случай се е търсела илюстрация на морските
дейности на този град. Разбира се, това са петнайсетте града на новата
етруска Лига, която е трябвало да фигурира върху този важен доку­
мент, едновременно археологически и епиграфски, за който не се знае
дали е основа, част от олтар или от истински трон, на който се е
намирала статуята на императора: във всеки случай релефът се отнася
към средата на I в. от н.е. и е трябвало да се намира в Августеума на
Черветери - сградата, където се е почитал култът към императора и
императорското семейство, участвал в обновлението на античната
Етрурия.

Заключения: прибавяния и изваждания

Тези различни критерии и няколко документа ни водят към пред­

положението за следващия списък на градовете, които са съставяли,
да кажем в VI в., прочутия етруски додекаполис: Вей, Цере/Черветери,
Тарквиния, Вулчи, Ветулония, Волтера, Волсини/Орвието, Чиузи,
Кортона, Перуджа, Арецо. За дванайсетия можем да се колебаем
между Пиза и Фиезола: наистина последният не е лишен от предим­
ства в архаичната епоха с неговите надгробни стели в нисък релеф,
като тази на Ларт Нини, който държи копие и брадва, а по-късно с
неговия добре запазен храм и защитните ограждения с дължина повече
от два километра. Можело е да се допусне, че той не влиза в Лигата
на петнайсетте от римската епоха, когато Фиезола има значителна
активност на едилите. Трябва още да уточним, че отношенията на
Фиезола с Флоренция са по-сложни: това са два града, които имат не
само римско, но и етруско минало, особено когато става дума за
Флоренция. Можем да се запитаме дали те не са образували един
град с Флоренция, като контролен пост при преминаването на Арно -
перспектива, която изглежда като допълнително предимство в полза
на големия етруски град Фиезола.

130
 Ще бъдем изненадани, без съмнение, че в този списък не се от­
криват два града, чиито имена бяха вече посочени - Популония и
Розела. Но прибавянето им в списъка води до изваждане на други
два, което не прави нещата по-лесни. Точно за това трябва да се намеси
друг съществен аспект, този на хронологията: съюзът не е оставал
скован и неизменен за времето на своето съществуване от три до пет
века (ние не знаем точно кога е започнал да функционира, нито кога е
спрял да се събира, защото можем да си представим, че единствено
срещите с религиозен характер са продължили да се провеждат след
падането на Волсини). Да вземем един ясен пример - Вей се явява в
текстовете и в археологията като едно от по-големите княжества на
Етрурия: Тит Ливий (5, 22, 8) го описва, както и Дионисий Хали-
карнаски, но за един по-късен период, като urbs opulentissima на ет-
руската конфедерация, а в символично отношение Аполон от Вей,
съхраняван в музея на „Вила Джулия“, е може би най-известната
художествена творба. Очевидно е, че след 396 г., датата на неговото
падане пред Рим, който го обсаждал в продължение на десет години,
градът край Кремера не може повече да е част от тосканския доде-
каполис и ако изготвим списъка за средата на IV в., там би трябвало
да се прибави друг град. Обратно, винаги се е подчертавало по-късното
развитие на град като Арецо до такава степен, че някои го смятат по
това време като обикновен фортпост на големия Чиузи. Но при­
съствието на Арецо сред членовете на съюза срещу Тарквиний Стари,
което припомнихме по-горе, не е защитимо от тази гледна точка.
Ако не включваме Популония, главния град на етруското же­
лязо, в първия додекаполис, това е, защото един текст на Сервий ни
кара да го направим (10, 172). Според коментатора на Вергилий
Популония е била основана само от корсикански колонисти след
учредяването на додекаполиса (post XII populo in Etruria constitutos).
Това във всеки случай е била една от възможните версии, защото
според същия автор друга хипотеза превръща Популония в колония
на Волтера. В крайна сметка трета версия посочва, че Волтера е
изтръгнала Популония от корсиканците... Вече видяхме, че наскоро
бе открита в Популония долната част на чаша букеро импасто с
нанесен графит Kursike - корсиканец. Но надписът е датиран в V в. и
не може да се мисли за един от евентуалните „основатели“ на града,
а по-скоро за етруск, дошъл на Корсика, или за етрускизиран кор­
сиканец (в това време островът е етруско владение и имената с чужд
произход в Популония са многобройни, което е нормално за едно
пристанище). С основание можем да заключим от текста на Сервий,
че голямото пристанище Популония - това е също единственият при­
станищен град на Етрурия - е прието за чест на федерацията в по-
късен момент.

131
 Колкото до Розела, е малко разбираемо, че градът е съжител­
ствал в съюза с много близкия Ветулония: двата града са били раз­
положени край езерото Прилиус (днес пресушено), първият на изток,
вторият на север от него. Следователно може да се предполага, че
Розела е наследила Ветулония, което се отнася за най-древните
периоди - VIII и VII в., един град с изключително богатство, което
получава от минните си владения и което се изразява чрез износ на
бронз не само в Етрурия и чрез големите каменни надгробни статуи,
които не са често явление в Етрурия. Примамливо е да се смята, че
Ветулония отпада през VI в. и е заместена от своя съсед, но проведе­
ните наскоро разкопки почти не потвърждават подобно опростено виж­
дане. Спомняме си пасажа на Дионисий Халикарнаски, от който се
разбира, че към края на VII в. Розела и Ветулония са свързани срещу
действията на Тарквиний Стари: следователно Ветулония в това време
не е тръгнала по пътя на упадъка, дори и ако трябва да се приемат
напълно забележките, предназначени да възхваляват смелостта на
римляните, единствени срещу винаги по-многобройните врагове... Ще
останем предпазливи за поредицата от събития и тяхната точна дата,
но може да се приеме без голям риск, че двата града са изиграли своите
карти в конфедерацията, всеки по реда си. Историчесата преценка не
трябва да се пренебрегва при изучаването на етруската цивилизация.

„Осемнайсет (!) красиви и големи града...“ (Плутарх)

Един пасаж от П лутарх в книгата м у Животът на Камил, великият

римски победоносен генерал на Вей и галите, не е лиш ен от интерес по
отнош ение на проблем а за етруската конфедерация: „Те (галите) бяха
влезли с усилие в Италия, макар че те стават господари на цялата страна,
която тирените м ного отдавна бяха завзели, която се простира от Алпите
д о две морета, както същ ите наименования свидетелстват за тези м о ­
рета: това на север е наречено Адриатическо на етруския град Адрия, а
това, което е насочено на ю г, се нарича съвсем еднакво Тиренско. Цялата
тази страна е покрита с дървета, богата на пасища за добитъка и добре
напоявана от реките. Тя обхващала осем найсет красиви и голем и града,
добр е организирани за активна търговия и за луксозен живот. Като
прогониха етруските, галите се установиха там. (Плутарх, Животът
на Камил, 16,1-3) Освен класическите бележки върху етруските имена
на моретата, които обкръжават италианския полуостров, и върху богат­
ството на земята силно впечатлява броят на осемнайсетте града, красиви
и голем и, цитирани от гръцкия автор: ако градският характер на етрус­
ката цивилизация е подчертаван не веднъж, този брой очевидно е свързан
със същ ествуването на додекаполиса (12+6), но обяснението е п о-де­
ликатно.

132
 Ако П лутарх е мислил сам о за тиренска Етрурия, тук са илюстрирани
затрудненията, които щ е срещ нем при определянето на каноничния
списък на дванайсет града: им ало е действително повече от дванайсет
етруски града и списъкът на додекаполиса се е променял в течение на
времето. Това е вероятно, тъй като се отнася д о галското нахлуване, и
П лутарх е имал предвид съвкупността, формирана от Етрурия в д о ­
лината на П о и тиренска Етрурия, което означава, че областта по д о ­
лината на П о не е м огла да има дванайсет голем и града - дори и ако
м оделът на додекаполиса да е бил приложен там, както видяхме.

FANUM VOLTUM NAE

Религиозната връзка

Главната връзка, обединяваща градовете от додекаполиса, е била

безспорно религиозната. Мястото, избрано за панетруските събрания,
именно храм, fanum, и фактът, че главното действащо лице на фе­
дерацията е бил един sacerdos, един велик жрец, са показателни.
Разбира се, не става въпрос само до почитане на един общ култ на
всички от nomen eîruscum. Тези срещи са имали също търговски и
зрелищен аспект: присъствието на negotiatores е споменато поне
веднъж и трябва да си представим нещо като ежегоден панаир. От
друга страна, организирането на игрите - спортни и театрални, е тряб­
вало да съставлява очакван от всички момент. По отношение на по­
литическите измерения се вижда ясно, че опитите за обединение са
били обречени на провал по известния начин: във всеки случай е важна
индикацията, че срещите на етруската конфедерация, които са били
предлагани от някои градове, обезпокоени от издигането на Рим, или
които действително са се състояли, са се провеждали в Светилището
на Волтумна, Fanum Voltumnae. Именно Тит Ливий ни представя тези
данни пет пъти в книгите си - 4 (23, 5; 25,7; 61, 2), 5 (17, 6) и 6 (2, 2).
Тези събрания са се състояли около 400 г. и засягат най-вече кон­
фликта между Рим и Вей. И други срещи на додекаполиса са посочени
от латинския историк, без да е изрично упоменато Светилището на
Волтумна, и вероятно този религиозен център на конфедерацията не
е бил единственият, играл тази роля в течение на вековете: светилища,
разположени на територията на другите градове, също са могли да
бъдат считани за „панетруски“ и следователно да бъдат седалище на
етруската Лига в един или друг момент. Големият немски историк
на Рим - Т. Момсен, е казвал за Fanum Voltumnae, че е бил етруският
Делфи, но етруските може би също са имали своя Олимп...

133
 Волтумна, богът

Преди да стигнем до географския въпрос, една дума за главното

божество на Fanum. Волтумна, противно на това, което може да се
прочете, не е богиня въпреки привидното окончание за женски род­
на латински, но знаем, че на етруски това окончание е, напротив, на
повечето мъжки фамилни имена. Върху огледало от Тоскания може
да се види името Велтун, който може би е нашият Волтумна и който
без никакво съмнение е от мъжки род. Волтумна трябва също да се
види в латинския бог Вертумнус или Вортумнус, за който Варон казва,
че е главният бог на Етрурия (deus Etruriae princeps) (за латинския
език, 5,46). Колкото до противоречието, с факта, че ние познаваме
обикновено Тин или Тиния в тази доминираща роля, понеже това е
тосканският еквивалент на Зевс или Юпитер, то е само привидно и
повърхностно: Волтумна; или преди синкопа, характерен за късния
етруски, Волтумена (сещаме се за Ратумена) трябва да е обикновен
епитет, епиклеза, както се нарича в религиозната лексика, на Тин,
считан именно в неговия особен аспект за покровител на етруската
конфедерация. Познати са многобройни епиклези, които характе­
ризират например Юпитер, а сравнението тук се налага с Юпитер
Латиарис - покровител на латинската Лига. С Р. Петацони, първия
установил посочената особеност, че това „прилагателно“ Волтум(е)на
може да е в етимологична връзка с град Волсини, вече навлизаме в
проблема за локализирането на панетруското Светилище.

К ъде?

Може да изглежда странно, че никой древен автор, например Тит

Ливий, който посочва пет пъти Fanum Voltumnae, не ни дава и най-
малката подробност за мястото, където се е намирало то. Но това е
трудност, с която често се сблъскваме: античните извори са се въз­
държали по отношение на някои данни и изобщо не са имали за цел
да отговарят на въпросите на съвременните хора. Четири аргумента
насочват към територията на Волсини, понеже това светилище или
трябва да е имало комплекс от сгради, или е било по-обикновено све­
щено място. Признаваме незабавно, че никой от тези елементи не е
решаващ сам по себе си, но съвкупността, която те образуват, почти
не оставя съмнение.

Императорската грамота от Спело

Същината се открива в латински надпис от IV в. от н.е. - грамотата
от Хиспелум (днешният Спело в Омбрия) (CIL, 11,5265). Както
посочва терминът от грамотата, става въпрос за отговор на император

134
Константин, може би от 337 г., до жителите на Хиспелум, които се
оплакват, че всяка година ходят дълго и трудно пеш, за да присъстват
на общите за тосканци и омбри религиозна церемония и игри в град
Волсини. Те са помолили за възможността да извършват церемонията
при тях и императорът я е удовлетворил. Точно изразите, използвани
по повод на игрите, ни доставят безценно сведение: „Въз основа на
древната традиция всяка година са избирани жреци от вас и от го­
репосочените етруски, които представят във Волсини, град на Туския,
сценични игри и битки на гладиатори... Въпреки че в Туския се е
съхранил обичаят избраният свещеник там да чества според навика
във Волсини спектакъла от представления, вече показвани... във
Волсини, където церемониите, по-горе посочени, трябва да са
отслужени от избраните в Туския“ (превод на Ж. Гаску, в MEFR,79,
1967, 607). Показателни са използваните изрази: ,древна традиция“
(institutum consuetudinis priscae), жрец (sacerdos), постоянен, да ръ­
ководи церемониите. Всичко това ни кара да мислим, че това са
честванията на Fanum Voltumnae, които изглежда са продължили чак
до края на IV в. от н.е., или щели да бъдат възобновени след
прекъсване вследствие на разрушаването на етруския Волсини през
264 г. пр.н.е. Тази интерпретация не е приета от всички и някои
историци считат, че грамотата от Спело загатва за церемонии, съз­
дадени по-късно вследствие на административните реформи през
императорската епоха, които са сближили омбри и етруски: но няма
да забравим например, че Фалерия, който не е град от етруския до-
декаполис, е бил тясно свързан със събранията на независимата
етруска Лига. Еволюцията в организацията на честваните ритуали в
Светилището на Волтумна е възможна: въпросът за битките на гла­
диаторите е наистина доказателството за това и мимоходом се уста­
новява, че това почти не скандализира Константин...

Статуите на Волсини
Една втора следа ни води отново към Волсини. Всъщност ние четем
у Плиний Стари следващата бележка по повод на тосканските статуи
(signa tuscanica): „Повечето тоскански статуи, разпръснати по света,
са били създадени в Етрурия, това не е съмнително. Аз смятам, че
тези статуи изобразявали само божества, дори и ако Метродор от
Скепсис, който е дължал своето име и омраза на Рим (той е бил
наричан „Мизоромайос“), не ни укоряваше за превземането на
Волсини заради неговите две хиляди статуи“ (Естествена история,
34, 34). Знае се, че цифрите, предавани чрез ръкописи, често са съм­
нителни, но тук става дума за една голяма цифра, за да се предизвика
гнева на Метродор, който е произхождал от град в Мизия: изглеждало

135
е невъзможно такъв брой статуи да се открият в град, колкото и голям
да е бил той. Най-правдоподобният извод е, че тези хиляди статуи са
идвали от панетруско светилище като това на Волтумна: знае се,
(достатъчно е да се прочете в Справочника на Павзаний), че Делфи и
Олимпия са изобилствали с вотивни дарове, посветени от гърците,
идващи от цялото Средиземноморие.
Чрез една от тези невероятни срещи, които придават понякога
известен оптимизъм на историка на Античността, вероятно се открива
следата на този грабеж, извършен от римляните във Волсини. Знаем
от фастите, че консулът победител през 264 г. е М.Фулвий Флак: името
му може да се прочете върху вотивна база, открита по време на
разкопки в Рим, в района на Сан Омобоно, в подножието на Капитолия
и на Палатин. Този надпис уточнява, че базата е била издигната в
чест на консула за завземането на Волсини (Volsinio capto). Нещо
повече, тя има върху горната си повърхност и друга вотивна база, но
с различна форма, открита по време на същите разкопки: отвори за
прикрепянето на бронзови статуи, които са могли да бъдат високи до
около 1 метър. Оттук може да се мисли, че те са издигнати за някои
от двете хиляди статуи - плячка от Светилището на Волтумна на
територията на Волсини.

Вертумнус на Проперций
Малко по малко пъзелът се попълва. Друг съставен елемент ни дава
Проперций, августовският поет, в една от своите Елегии, която има
за сюжет божеството Вертумнус (или Вортумнус). Припомняме, че
латинският Вертумнус съответства на етруския Волтумна: обаче за
божеството, което Проперций посочва в своята поема (4 ,2 ,3-4·), заявя­
ва директно, че е етруско, че то е родено у етруските и е напуснало
без съжаление родното огнище на Волсини по време на битките!
(Tuscus ego et Tuscis orior, пес paenitet inter/Proelia Volsinios dese-
ruisse focos.) Това е бележка, която може да се разшифрова без голя­
мо затруднение: зад това напускане се крие добре познатият римски
обичай на призоваването. След една точна и ефикасна религиозна
процедура се приема божеството от победения град: елегантен начин
да се избегне неговата омраза и фанатизъм, както и тези на враговете.
Този ритуал на призоваването е бил в ход с етруските, когато в Рим
през 396 г. е доведена Юнона от Вей. Но е имало и ограничение: тези
чужди божества не са могли да имат храм в центъра на града, били
посрещани извън pomérium-ма и често на Авентин. Кръгът се затваря,
когато се разбира, че М.Фулвий Флак е изрисуван като победител в
храма на Волтумнус на Авентинския хълм (Festus, de verborum
significatu, 2281).

136
Волтумна/Волсини
Следователно изглежда възможно да се реконструрира целият процес
от 264 г. и да се твърди, че Волтумна-Вертумнус е етруският фанум
във Волсини, преди да се окаже в римския си храм на Авентинския
хълм: впрочем това не е единственото негово приъствие в Древния
Рим, понеже е имал статуя и на Vicus Tuscus до Форума - етруската
улица, минаваща между храма на Касториите и базиликата „Юлия“
(Варон, За латинския език, 5,46). Напомняме етимологичната връзка
между името на Волтумна и това на Волсини или на етруски между
Велтумна и Велзна, вероятното етруско име на града. Така нашето
заключение ще бъде, че Fanum Voltumnae наистина се е намирал на
територията на Волсини.

Н о къде е Волсини?

Идентифицирането мястото на Велзна/Волсини не е минавало без

полемики. За да се заемем с проблема, е необходимо да се цитира
пасаж от византийския историк Зонара, кьдето краят на Волсини е
описан по правдоподобен начин.

Падането на етруската столица

„При консулството на Квинт Ф абий и Емилий рим ляните изпратили

експедиция срещ у Волсини, за д а запазят свободата на гражданите на
този град - всъщ ност те били свързани с тях чрез договор. Т ези хора,
които принадлежали на най-древния етруски р од, спечелили солидна по­
зиция и построили една крайно здрава стена. У правлението им било ръ­
ководено от забележ ителни закони. К огато се сражавали с римляните, те
звучали добр е дълго време. Н о станали веднъж покорни, напуснали вол­
ния живот, поверявайки администрирането на града на робите си и загу­
бата на честите военни експедции. Накрая те ги оставиха да се издигнат
д о такова ниво, че тези , станали силни и арогантни, се считали заслужили
свободата. П рез изминалото време те я получила действително чрез собст­
вената си постъпка. П о това врем е те се оглеж дали, за д а омъжат собст­
вените си жени за бивш ите им господари и да си присвоят правата на
тези последните. Записани в регистъра на членовете на Съвета, те се удос­
тоили с магистратурите и запазили за тях сам ите цялата власт.“ (С ледва
един изцяло сантиментален пасаж, намесващ един самнит: резултатът е
пристигането на римляните на пом ощ на аристократите на В олсини.) „Та­
кава е причината, поради която римляните изпратиха Фабий срещ у тях.
Н ай-напред той обърнал армията в бягство, която искала да се противо­
постави на неговото напредване, и убивайки м ного бегълци, и притискайки
другите към техните стени, сл ед това се хвърлил в атака на града [...].

137
 П ринудени от немотията, те завърш иха с това, че се предадоха. К онсулът
постави на смърт с мъчения тези , които бяха заграбили почестите, запа­
зени за управляващите класи, и сринаха д о основи града. В замяна граж­
даните, родени във В олсини, и тези роби, които бяха останали лоялни
към господарите си, той ги установи на друго м ясто.“ (Зонара, 1 ,3 7 4 -3 7 6 ,
превод на P. Gros в Bolsena, Guide des fouilles, Rom e, EFR, 1 9 8 1 ,3 -4 . Зонара,
който е писал през ХП в. от н .е., най-вече е използвал римския историк
Д ион Касий и неговият разказ е м ного важен за нас, защ ото текстът на
Тит Ливий за по-голям ата част на Ш в. пр. н.е. е загубен.)

Последната фраза от свидетелството на Зонарас следователно

установява, че римляните чисто и просто са депортирали част от
населението на етруския Волсини (в този език Велзна), след като са
разрушили града. Една бележка в пасажа говори много за брутал­
ността на победителя: ако римляните понякога са били в известни
отношения с победените, например в религиозен план, прилагайки
призоваването; при условие, че са заимствали всичко, което е било
най-добро, например във въоръжението, не са се колебаели да при­
ложат и някои радикални мерки. За мястото, кьдето тези етруски би­
ли депортирани, в римския Волсини, никога нямало да има колеба­
ние: топонимията е показателна, а италианското име на Болсена пре­
минава направо от латинската дума. В Болсена, разположен край
едноименното най-голямо езеро в Централна Италия, на платото
Меркатело се открива римски град, доста внушителен със своя фо­
рум и обичайните съоръжения и конструкции около него, с термите и
сградите за представления - амфитеатър и може би театър. Известни
са няколко периода в историята на този град, който, между другото е
дал подслон на голямата фамилия на Сейте и по-специално на Сеян -
фаворита и злия гений на Тиберий. Но Болсена е имал и доста бляс­
кави моменти в края на Античността със загадъчната и свята Крис­
тина, погребана в катакомба.
Историята се повтаря: както епископът на Болсена приключва
с напускането на този град край бреговете на езерото към Орвието,
чието място блести в цялото си великолепие и с фасадните си мо­
зайки, вероятно именно оттам идват и неволните основатели на рим­
ския Волсини. Тази хипотеза дълго време е била единствената: ако
действително се търси важен етруски град близо до Болсена, се виж­
да, че Орвието, отдалечен на 13 км по права линия, може да претен­
дира за това: многобройните храмове, разпознати под среднове­
ковното и съвременното селище върху платото, красивите теракоти,
които украсявали впечатляващите некрополи, разположени в под­
ножието му, водят в тази посока. Остава обаче едно огромно препят­
ствие: в текста на Зонара това е въпросът за „твърде здравата стена“.
Орвието, който доминира горделиво над цялата обкръжаваща окол­

138
ност и който е защитен от естествените скали, спускащи се отвесно
към морето, нуждаел ли се е от стени, от които впрочем не се виждат
никакви следи?... Ето защо една друга хипотеза е била предложена
постепенно: етруската метрополия Волсини не е била отдалечена от
римския си наследник, разположен върху хълмовете, които домини­
рат непосредствено платото Меркатело. Римското решение, взето
след победата, се е заключавало, както е написал П. Гро: „Волсините
са принудени да слязат от най-високите си позиции, за да се настанят
в по-малко естествено защитена от релефа местност. Пътят на оце­
лелите по този начин се е свеждал до разстояние от няколко стотици
метри и до преодоляването на няколко кривини към нивото на езе­
рото“ (Bolsena, Guide des fouilles, Rome, Ecole française de Rome, 1981,
15). Основната хипотеза ce е наложила, когато френските археолози
(Р. Блох), проучващи Болсена точно след Втората световна война,
откриват ограждение, обхващащо високите хълмове: тази могъща
стена в opus quadratum, т.е. изградена от големи блокове от туф, без
спойка, изглеждала повече етруска, понеже някои от квадрите са
носели като отличителни знаци на кариерите букви от етруската аз­
бука. Не е ли това прочутата стена, посочена от Зонара в неговото
описание за края на Волсини?
Разпознаването на етруската столица при височините на Болсена
на свой ред се сблъсква с големи възражения. В сравнение с етруските
храмове и керамиката от архаичния период, познати в Орвието от
важните некрополи, разположени в подножието на същия град (Кро-
чефисо дел Туфо, Каничела), Болсена е могъл да предложи само един
малък храм и няколко гробници, повечето от които късни (III в.), а
що се отнася до най-малката пречка, градът е бил разрушен, както се
знае, през 264 г.! Едно „важно откритие за античната топография на
Орвието“ - това е заглавието на статията, публикувана преди 40
години от М. Бизари - позволява да се премахнат и последните съм­
нения: част от ограждението от IV в. е открита в Орвието, в един­
ствената зона (близо до Порта Маджоре), която е била по-малко за­
щитена от релефа. Това е била мощната стена, посочена от Зонара, и
Орвието е изпълнил отсега нататък всичките условия, за да бъде
отъждествен с Волсини.
Едно последно съпоставяне в топонимията позволява да се
потвърди тази локализация. През 241 г. точно жителите на Фалерия
са подложени на същата участ като тази на Волсини: те са преместени
на няколко километра оттам в по-равнинна и по-малко защитена зона.
Новият град получава името Фалерия, а древното място се нарича
оттам нататък Чивита Кастелана. Орвието всъщност етимологично
е Urbs vêtus, старият град, а Болсена е запазил, както казахме, то-
понима Волсини. Така, в двата случая и напълно естествено, депор­
тираните жители са отнесли със себе си името на своя град и пър­

139
воначалното място е запазило едно „общо“ име, като urbs или civita
(град), които бележели неговата древност. Колкото до стените на Бол-
сена, те са от римската епоха, след 264 г„ когато жителите са имали
право да изграждат, понеже тяхната вярност към Рим не е била повече
под съмнение, без да може да се уточни при какви условия е било
възможно подобно решение. Етруските букви, използвани от занаят­
чиите върху блоковете от туф, не са проблем, тъй като населението
със сигурност е продължило да говори етруски в продължение на
повече от два века.
„Столицата“ на Етрурия е разположена на впечатляващата скала
Орвието и всеки посетител, идващ от запад, когато слънцето залязва,
вижда правилността на този избор. Близо до Орвието трябва да се
търси мястото на Fanum Voltumnae, дори и ако някои са искали да го
открият в Монтефиасконе, в южния край на езерото Болсена. Както
казахме, това главно светилище на етруските не е открито, но зоната
на Кампо дела Фиера, в подножието на скалата, на западния бряг (там,
където тръгва пътят, водещ до Болсена), е добър кандидат. Откритите
в миналото архитектурни теракоти и части от статуи са били забравени
от римляните свидетелства за нападението и грабежа на това, което
големият немски историк Т. Момзен е нарекъл етруския Делфи.
Проучванията в тази местност са в ход и ще ни дадат може би ключа
към загадката.

ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТИ ТУЦ И И

Етруските царе

По очевидни причини, дължащи се на нашето по-добро познаване на

историята и римските институции, политическата ситуация в Етрурия
често е преценявана успоредно с тази на Древния Рим (Urbs). Знае се,
че според историографската традиция Рим е имал през първите два
века и половина от съществуването си (от 753 до 509 г.) царски период
с последователни и необикновено дълги царувалия само на седем царе.
Тази твърде неочаквана продължителност на седемте дарувания прави
съмнителен въпросния списък и етруските източници ни подканят,
както ще видим, да го преразгледаме и да го увеличим. В тези седем
царувалия винаги фигурират трима етруски царе, дори и точният
произход на Сервий Тилий да е предмет на спорове в древността:
при тези обстоятелства не е изненадващо, че другите големи етруски
градове са имали в един момент от своята история царе, които из­
глежда са носели името на „лукумоните“. Без да се спираме върху
съществуването на легендарните етруски царе, Вергилий (Енеида, 10,

140
655) посочва царя на Чиузи, Озиниус, който командвал кораб от
етруската флотилия, съюзник на Еней. За да се осъзнае тази поли­
тическа действителност, е достатъчно да се прочете това, което Тит
Ливий ни казва за Вей и за Рим в началото на Пета книга (1, 3-5).
Докато двете сили навлизат в последните години на V в. в смърто­
носен конфликт, който ще доведе до края на независимия Вей, те
направили различен политически избор. Вей решава да се върне към
царската институция поради отчаяние от годишните изборни кампа­
нии, които пораждат всеки път разногласие. Това решение предиз­
викало гнева на другите етруски народи дотолкова, че дори личността
на царя, виновен за едно истинско светотатство, не наложила еди­
номислие. В резултат другите етруски градове отказват да изпратят
военна помощ на Вей, понеже се управлява от цар, всъщност от този
цар! И това поведение, което изглежда ще се повтаря често, напълно
разчиства сметките с Рим ...
От този епизод се разбира, че в края на V в. политическата си­
туация на етруските е доста променлива. Във всеки случай повечето
от градовете вече са познавали или познават окончателно републи­
канското управление. Такъв е случаят с Вей, но този травматизиращ
опит не трябва да е много ранен, понеже през 432 г. Вей има начело
цар - Ларс Толумниус (Тит Ливий, 4, 17): име, доста етруско и за­
свидетелствано от надписите, открити във светилището в Портоначо,
където един „тулумнес“ е направил посвещение. В своя разказ
латинският историк акцентира върху царското облекло на персонажа
(4, 19,2), както вече го е правил по повод царя на Чиузи - Порсена:
трябва да се видят атрибутите на властта insignia imperii, които по-
късно ще бъдат притежание на висшите магистрати и най-вече на рим­
ските победители. Постъпката на царя на Вей Толумниус е известна
с това, че той е убит в битка от военен трибун или римски консул с
име Авъл Корнелий Кос, който след Ромул е положил в храма на
Юпитер Феретриус вторите трофеи на Рим, тъй като е убил по време
на битка вражеския водач. И както някои извори искали да приспаднат
десет години от целия епизод, трябвало да се заключи, че републи­
канският опит на Вей е бил доста ефимерен.
Но и други големи тоскански градове също са имали цар: такъв
е случаят с Цере, дори и да е известен само от един латински надпис
от I в. от н.е. Една от „елогиите“ за Тарквиния ни представя горните
факти, извършени наистина през вековете от членовете на голямата
фамилия Спурина. От един от надписите научаваме, че Авъл Спурина,
син на Велтур, щял да прогони от неговия трон (или да възстанови -
надписът съдържа празноти...) Орголниус, цар на Цере (Caeritum
regem). Последното име е изцяло етруско и напомня това на Плоция
Урголанила - първата съпруга на император Клавдий: впрочем тя
произхожда от голяма етруска фамилия, пазител на семейните архиви,

141
и вероятно е породила наклонността на Клавдий към етрускологията,
за да напише история на тосканския народ. Марио Торели, който
публикува elogia tarquiniensia, е искал да постави тези епизоди малко
преди средата на IV в.: това ще бъде индикация, че конституционното
управление на Цере е още по-късно от това на Вей и познава същите
резки промени, ако се приеме тезата за реставрация на монархията,
извършена от Спурина, като претор на етруската Лига (но послед­
ният пункт не е съвсем сигурен).
Познаваме още един пример за етруски цар и вече цитирахме
неговото име: става дума за Порсена, царя на Чиузи, който обсадил
Рим, за да възкачи Тарквиний Горди на трона на Urbs, и който без
съмнение е превзел града, противно на това, което се чува от римските
извори, желаещи силно да прикрият това унижение. Етрускизирането
на името Порсена е окончанието му на характерното -па е патентовано
и ние имаме основания да мислим, че Порсена е царувал не само над
Чиузи, но и над голяма част от тибърска Етрурия, включваща Вол-
сини-Орвието със своето панетруско светилище Fanum Voltumnae.
Не знаем колко време е властвал над тях (и над Рим?), но това, което
знаем за Тарквиниите в Рим, е показателно: именно около 500 г. гра­
довете са започнали конституционната промяна - Гърция (първо­
начално атиняните) е в същото положение в този момент.

Етруските републики

Макар че литературните извори предават малко детайли, от разказа

на Тит Ливий по повод на Вей се разбира, че етруските градове са
преминали към аристократично-републиканско управление, близко
до това на Рим след 509 г. - или поне е тълкувано така от римските
историци. Точно това може да се направи като извод от годишните
изборни кампании, които изглежда отблъскват гражданите от древ­
ните теми (taedio annuae ambitionis). Един пасаж от Дионисий Хали-
карнаски (Римски древности, 5, 3, 2) напомня за съществуването в
Тарквиния на събрание и магистрати, които се опитват да омаят Тарк­
виний Горди, оттук нататък изгнаник в Рим, без да дава допълнителни
подробности. Приемайки нещата буквално, сме изкушени да заклю­
чим, че етруската столица е сменила формата на управлението си
преди Рим. Действително най-много сведения ни дават надписите
благодарение на cursus honorum - за улеснение използваме латинския
израз, - които понякога фигурират върху епитафиите: ако кариерата
на един магистрат е изключение в този вид документи, които имат
най-вече за цел да продължат името на покойника, да ни дадат някакви
сведения за родословието и за възрастта му, то е това те са още по-
безценни. Трябва да се отбележи веднага, че нашата документация

142
по този пункт е обща и унифицирана: в хронологически план обик­
новеното отбелязване на магистратурите или на по-развитите cursus
honorum са в по-голямата си част късни - от елинистическата епоха,
а в географски план случаят с Тарквиния съкрушава всички останали.
В действителност от 72 надписа, съдържащи името на магистратура,
48 произлизат от Тарквиния, т.е. две трети, а Цере, Орвието, Чиузи и
Вулчи си поделят останалите в това изследване на политическата
републиканска организация.
След като беше отбелязана разликата във формата между
имената на магистратурите, които завършват на -ch (често на -uch:
zilach, marunuch), и тези на магистратите, по-разнообразни (таги,
zilath...), може да се установи един вид етруска политическа кариера,
започвайки както изглежда от таги, за да се завърши на високо ниво
като zilath: подобно на Рим, понеже cursus е била фиксирана поли­
тическа кариера, се започва с квестор, за да се достигне до консулата,
а в няколко случаи до цензур. Двете магистратури са впрочем
единствените, които се появяват от началото на VI в. в етруската епи-
графика. В Рубиера, близо до Реджо Емилия, в областта, която от
началото на тази епоха не се е считала толкова много за етруска, върху
надгробна стела с височина 1,77 м е засвиделстван един zilath от
началото на VI в. Освен факта, че жената на тази личност вероятно е
била от келтски произход, според нейното малко име (kuvei) четенето
и тълкуването са доста трудни: понякога се предполага, че мъжът е
бил zilath на Марцабото (Миса), но първоначално наименованието на
този град остава непознато и най-вече е странно да се срещне висш
магистрат в този току-що основан град... Тогава е възможно да е бил
вид цар. Не е сигурно, че думата lucumon съответства на етруската
„цар“ и ще го считаме по-скоро за военен водач (на латински praetor),
отколкото за истински републикански магистрат, чужд на тази дата и
на този район.
Колкото до таги, той е засвидетелстван също в архаичната
епоха, но в Цере (надгробната стела на Траглиатела), т.е. в Южна
Етрурия, което изглежда по-нормално. Обикновено младите хора са
таги - една магистратура, която може да се заема многократно. От
пасажа, който дава Вергилий, си спомняме cognomen на Маро, дума,
която съответства на етруската таги и която се обяснява със сигур­
ност от факта, че един предтеча от неговата фамилия изглежда е
заемал тази политическа длъжност в Етрурия от долината на По и
без съмнение в Мантуа, родния град на поета. Друга характеристика
на тази политическа позиция е нейната връзка с религиозните аспекти
и в това няма нищо учудващо, когато се познава специфичната
религиозност на етруските: всъщност тя е отбелязана два пъти в са­
мата Тарквиния (таги pachaturas, TLE 190) и в територията, зависима
от Тарквиния (marunuch pachanati, TLE, 137), и се отнася до един

143
тат, свързан c култа на Бакхус (на етруски, pacha). В първия случай
става дума за тат на бакханките, посветени на Бакхус и в същото
време за женско божество с името Ката; във втория случай т ат
упражнява властта си на мястото, където се развива този култ.
Любопитно е, че този бог Дионис-Бакхус има друго име на етруски
Ф у ф л у н с. Сигурно е, че този култ е имал голям успех в Етрурия през
елинистическата епоха, както се вижда ясно от прочутия епизод на
вакханалиите от 186 г. пр.н.е. Други археологически свидетелства
потвърждават важността му в Етрурия и следователно за нуждата от
магистрати, които да се грижат за него: посочваме един капак на
саркофаг, дошъл справедливо от Тарквиния и съхраняван в Бри­
танския музей, който ни представя жена, носеща кожа на сърна и
държаща в лявата си ръка тире, а в дясната кантарос (?), в близост до
малка сърна. Всички тези атрибути издават, че тази жена е била към
250 г. посветена в Дионисовите мистерии.
В тези надписи са отбелязани и други титли на етруски магис­
трати, като тази на purth, която напомня на гръцкия притаи и също
името на самия Порсена или това на macstre, което очевидно води
към Макстарна и следователно към латинския магистър: тогава може
да се мисли за magister populi или за magis-
Капак на саркофаг ter equitum от римски институции, и може
да се запитаме дали те са нямали политико-
военна функция и сред етруските градове.
Но терминът, който се появява най-често в
епиграфските документи и който увенчава
тези кариери, е наистина този на zilath - ду­
ма, образувана от напълно етруски корен и
често пояснявана чрез различни названия.
Първоначално се установява, че този магис­
трат с привилегията на епонимията е показа­
телен знак за неговия ранг в йерархията: той
е сам (TLE, 90 - zilci velusi hulchniesi, при
zilacat на Вел Хулкниес, Гробницата на щи­
товете от Тарквиния), а понякога са двама,
както при Плочата от Кортона, давайки име­
то си на годината, според принципа, характе­
рен и за двамата римски консули. При проуч­
ване, направено неотдавна в Черветери, се
открива като епоним един zilath (zilci lathale
nulathesi - „при zilacat на Ларт Нулат“):
надписът е гравиран върху тежест от бронз
и олово от IV в., посветена на Турмс - иначе
казано, на Хермес/Меркурий, който трябва
(J. Martha, L ’art étrusque) да е бил в Етрурия също и бог на търговията.

144
(Città d ’Etruria a confronto, Veio, Cerveteri, Vulci, каталог на експо­
зицията на музея „Вила Джулия“, „Вила Понятовски“, Рим, 2001,
Черветери, II, В.5.2)
Вниманието е привлечено най-вече от zilath mechl rasnal, за
който отдавна се мисли, че е бил върховния магистрат на етруските,
„президент“ на конфедерацията: понеже Дионисий Халикарнаски
счита, че думата rasenna/rasna с основание означава „етруск“, естест­
вено е да се направи този извод и да се приеме еквивалентът zilath
mechl rasnal/praetor Etruriae. Ho много от признатите специалисти
(H. Rix, С. de Simone, A. Maggiani) смятат днес, че думата rasna е по-
скоро еквивалент на populus и че zilath mechl rasnal следователно е
просто върховният магистрат на един град или на република, а не на
всички градове от додекаполиса. Трябва да се отбележи например, че
в Тарквиния единствено столицата Тарквиния притежава тази титла,
докато има обикновени zilath във второстепенни населени места.
Между другото, една личност от Орвието потвърждава, че е била zilath
mechl rasnal на Чиузи, което съвпада най-добре с новата интер­
претация. Остава внимателно да се прибави информацията на Дио­
нисий Халикарнаски, ако той наистина е бил информиран за етруската
действителност.
Напоследък е направен опит да се открие друга титла за този
федерален магистрат: А. Маджиани поставя въпроса за магис­
тратурата, наречена zilch cechaneri, която се свърза особено с личности
от Тарквиния (саркофага на Манат или гробницата на Конвента с
изключителната си живопис от началото на III в., която представя
кортеж от стражи и ликтори, което от своя страна показва високия
ранг на погребания, удостоен с въпросните задължения). Както думата
cechaneri напомня за група от личности с висока йерархия, така не
може да има съмнение за значението на тези задължения. Но ние
нямаме никакво доказателство за съществуването на тази висока
йерархия, на тази магистратура, която може би е заемана само при
изключителни обстоятелства и която трябва да е била тази на „водача“
на етруската конфедерация. Така се вижда, че етруските институции
от „републиканската“ епоха са далеч от нашето пълно познаване. Дори
и да сме в състояние да откроим няколко титли, практически не можем
да кажем нищо за начина на избор на тези магистрати, нито за техните
отношения със събранията, които са еквивалентът на римския Сенат.

145
 Глава VI

Тримата етруски царе на Рим

Бил ли е Рим етруски град? Това е един от най-спорните въпроси

днес, а дебатът не е само въпрос на думи. Между позицията на един
историк, като А. Алфьолди, който потвърждава в книгата си от 1963 г.,
Early Rome and the Latins, че Urbs е бил завладяван последователно
от множество големи метрополии на етруската конфедерация и
следователно покорен от етруските за повече от един век, и тази на
Тим Корнел, който днес под държа тезата, че Рим was never an Etruscan
city („Рим никога не е бил етруски град“), едва ли е възможно по­
мирение. Тази дискусия впрочем не е нова, понеже Дионисий Ха-
ликарнаски е оповестил вече, че не е съгласен с тези, които поддържат
идеята, че Рим е „тиренски град“: но тази му позиция не е ли про­
диктувана единствено от желанието му да представи Рим като гръцки
град и единствено като гръцки град? Ако във всеки случай изглежда
трудно, даже и абсурдно да се опровергае присъствието на етруски в
Рим, начините и причините за етруското установяване в Рим водят
до спорове.

ИСТОРИОГРАФСКАТА ТРАДИЦ ИЯ:

СЕМ ЕЙНА СДЕЛКА

Танаквил и Тарквиний Стари

Започваме с литературните извори и най-напред с Тит Ливий (1, 34 и

сл.). Петият цар на Рим, който наследил Анк Марций към 615 г., е
Тарквиний Стари: име, което не пропуска нищо пикантно, понеже има
смисъл само по отношение на втория Тарквиний. Винаги първият
Тарквиний е описван като дошъл от етруския град Тарквиния със
съпругата си Танаквил с типично етруско собствено име, което по-
нататък е засвидетелствано добре в различни надписи. Няма никакво
основание да се съмняваме в този произход, дори и ако собственото
име Тархнас (= Тарквиниус на латински) се появява в много по-късна
гробница в Цере: същите имена се откриват напълно естествено в
много градове не само заради добре познатите бракове между голе­
мите фамилии. Бъдещият цар на Рим, който все още носи името Лу-
кумон (общо име, означаващо цар? Собствено име в действителост?),

147
е всъщност син на голям търговец от Коринт, Демарат, а именно
съпругата му произхожда от аристократична фамилия от Тарквиния
и го подтиква да емигрира, защото той не може да направи блестяща
политическа кариера в Тарквиния, където е все още получужденец: в
един нов град като Рим възможностите за обществен възход ще бъдат
различни. Тук се открива цяла серия от показателни белези: връзките
между Коринт и Етрурия, в частност с Тарквиния, са добре познати и
коринтска керамика се открива върху тосканската територия като
съществена следа: скоро етруските ще започнат да произвеждат нейна
имитация, наречена етруско-коринтска, която ще бъде изнасяна и в
други райони на Средиземноморието.
Ролята на етруската съпруга е може би още по-очебийна: Та-
наквил е истинската глава, мислеща за семейството, чак до завзе­
мането на властта от нейния съпруг. Нейната роля е първостепенна
особено когато семейството пристига в Яникул, надвесен над „ет-
руската“ река Тибър. Чудото се случва благодарение на един орел,
което самата Танаквил тълкува като знак за върховна власт: във
важността на чудесата и на жените на първо място се откриват някои
от най-важните елементи на тосканската цивилизация. Запазваме този
въпрос за по-късно и се връщаме към нашата гръцко-тарквинска
двойка, която прониква в Рим, придобива жилище, както в наши дни
която и да е буржоазна двойка, и приема името на... Луций Тарквиний
Приск. Жената изглежда е останала в сянка в полза на мъжа, който
получава благоразположението на римляните и най-вече на царя, кой­
то го избира за настойник на царските принцове: накратко, именно
той ще наследи Анк Марций. Вижда се, че всичко е семейна сделка и
наследяване с лекота - провал на всички идеи за инвазия и чужда
окупация. Новото доста латинско име на Тарквиний Стари кара да се
забрави целият етруски произход, дори и ако Луциус не прикривал
Лукумон, а Тарквиний голямата тосканска метрополия Тарквиния.

Танаквил и Сервий Тулий

Танаквил изчезнала ли е? Ето че тя се завръща на първи план, когато

трябва да осигури наследството на съпруга си. Този път насилието
наистина е присъствало, но става въпрос за дворцови размирици, а не
за войни срещу чуждоземен враг. Тарквиний Стари е убит трийсет и
седем години след началото на своето царуване от синовете на Анк
Марций, които припомнят, че все пак са принцове: всички тези царе
на Рим са властвали много дълго и може с основание да не сме сигурни
в броя на седемте царе, запазен от традицията, за време от почти два
века и половина (от 753 до 509 г.) ! Впрочем авторите пропускат малко

148
от своя латински език и наистина не се знае дали Тарквиний Горди е
син или внук на Тарквиний Стари. Във всеки случай, трийсет и седем
години по-късно, Танаквил все още има енергия: това, което преди й
е позволявало да пророкува в качеството си на експерт по чудесата, и
тя е оставила бъдещата съдба на царската институция на едно бебе
Сервий Тулий, чиято люлка е стигнала до двореца при фантастични
обстоятелства. Корените на Сервий - име, което напомня очевидно
това на роб, servus - са много заплетени и ние ще видим по-нататък,
че етруската версия на неговата биография няма аргументи. Все пак в
Рим е смятан за син на латински аристократ: той е станал зет на Тарк­
виний Стари, а в момента на смъртта на царя Танаквил е могла да
действа съвършено, за да го постави на трона, където той ще извърши
едно важно дело (конституцията на Сервий). Второ царуване, втора
намеса на Танаквил, важна етруска жена, и второ заключение в перс­
пектива, което ни интересува тук: за Тит Ливий, това е още една
обикновена семейна сделка.

Тулия и Тарквиний Стари

След Танаквил една друга „създателка на царе“ ще се намеси, за да

осигури изкачването във властта на Тарквиний Горди. Този път става
въпрос за Тулия - дъщеря на Сервий Тулий: по римски маниер тя не
носи собствено име, а само името на фамилията от женска страна.
Няколко века по-късно Цицерон, т.е. Марк Тулий Цицерон, ще
оплаква безкрайно своята Тулия, починала много рано, като една
римска Леополдина. Ж. Йоргон, в своята книга Vie quotidienne chez
les Étrusques, е разказал чудесно историята на Тулия и нейната сестра:
„Едната била буйна, а другата кротка. За да укрепи трона си, Сервий
Тулий ги омъжил за двамата синове на Тарквиний Стари - две семейни
двойки, съчетани твърде зле. Буйната е омъжена за кроткия, а кротката
за буйния. И ето че буйната Тулия се влюбва в своя буен девер. Крот­
кият Тарквиний и кротката Тулия ще бъдат убити. Двамата оцелели
ще съчетаят двойната си буйност, сключвайки брак, за да осигурят
на Луций Тарквиний, бъдещия Горди, царската корона“ (с. 109). И
последният убива втория си баща, царя, на място, и Тулия, първата
му съпруга, дава на съпруга си царската титла! После тя ще бутне от
погребалната колесница трупа на Сервий Тулий, който е наистина
древен цар „Леар“. Гръцка трагедия или Шекспирова драма? Цялото
това поведение е достатъчно, за да докаже, че семейството на Сервий
Тулий е наистина етруско, както една от историческите версии го
твърди. Във всеки случай пак там, в обратите на това трето наследя­
ване на престола, Тит Ливий ни показва само домашни драми, семейни

149
съперничества, уреждане на сметки в дворцовите кулоари. Етруските
никога не са се борили с римляните, нито пък етруските от съперни-
ческите градове са се умъртвявали взаимно.

АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ ДАН Н И :
СИЛНО ЕТРУСКО ПРИСЪСТВИЕ

Керамиката

Римската историографска традиция, поне чрез Тит Ливий знае, че

етруските са се установили действително в Рим, а за някои от тях и
по върховете на държавата. Изваждайки един изкуствен Сервий Ту­
лий, облечен странно в латинско родословие, тази традиция е за­
ставена да остави в списъка на Седемте двамата Тарквинии. Архео­
логията напълно потвърждава етруското присъствие в Рим незави­
симо от вида, което то е приело. Многобройни фрагменти от букеро
са открити на различни места в Urbs и не само в центъра на града, на
Форума, или Форум Боариум: вниманието може да се насочи и към
великолепния букеро-сотиле комплекс, открит в близост до базили­
ката „Санто Джовани ди Латран“. В него присъства букеро с врязана
украса от края на VH в., като не трябва да се забравя, че става въпрос
за склоновете на Целий - хълм, който литературната традиция свързва
с етруското обитаване. Но откриването на етруски или гръцки ке­
рамични фрагменти в голямо количество не е достатъчно, за да ус­
танови по категоричен начин присъствието на етруски или гърци на
римска земя: все още може да се допусне, че става дума само за внос.
Истината е, че това отразява интензивните търговски връзки, съпро­
водени често от присъствието на личности.

Епиграфиката

В замяна, появата на етруски надписи почти не оставя съмнения за

съществуването там на „говорещи“ етруски: това е свидетелство за
обитаване или във всеки случай поне за активно тосканско присъст­
вие. Обаче в Рим са известни отсега нататък десетина надписа, гра­
вирани или не върху познатото ни букеро. Така например се чете името
uqnus, врязано върху букеро фрагмент, открит на Форум Боариум, и
е учудващо да се срещне тук личност, която на латински може да се
нарече само Окнус, който според някои легендарни традиции е ос­
новател на Бол оня (етруската Фелсина). Друг текст, открит и публи­
куван наскоро, ни дава без съмнение името на съд, в случая zavena -

150
впрочем ние познаваме етруските имена на повечето видове съдо­
ве, - и това на собственика му, който изглежда е Graecus, грък -
коринтец като Демарат, който действително щял да се установи в
Етрурия и да приеме етруска самоличност, преди да тръгне към Рим,
както Лукумон, синът на същия Демарат.
Но най-дългият и най-забележителен етруски надпис е този,
гравиран върху малък лъв от слонова кост, открит по време на раз­
копките в Сан Омобоно, т.е. на Форум Боариум, място за всякакви
размени (сол, животни) на брега на Тибър. Предметът, който се
отнася към втората половина на VI в., днес е съхраняван и експони­
ран в най-хубавия музей на Монтемартини. Там се четат три имена
araz silqetenas spurianas: първото е добре познато собствено етруско
име, което се чете обикновено като arath, а замяната на придиха­
телната t от z накрая може би е характеристика на етруския, който се
говори в Рим - това изглежда ни показва, че етруските са били
достатъчно многобройни в Рим и са останали доста дълго време там,
за да развият специфична фонетика. Третото име spurianas е също
добре позанто фамилно име и, между другото, характерно за аристо­
крацията на Тарквиния. Независимо дали се отнася до отделна фа­
милия или до различни клонове на един и същи род, това име се среща
многократно (под тази форма или под формата spurinna, по-късно
добре позната от латинския). Така в Етрурия красивата рисувана
Гробница на биковете, прочута с еротичните си групи, но също и с
уникалното изображение на една митологична сцена - засадата на
Ахил, изглежда е била собственост на един amth spuriana. Много по-
късно, през I в. от н. е., този път латински надписи, известни в ар­
хеологическата литература като Elogia Tarquiniensia, ни дават отново
важни факти за събития, станали може би през V или IV в., с членовете
на Spurinna. Един от тях изглежда е участвал в експедицията до Си­
цилия, по време на която етруските са дали своя скромен принос в
полза на Алкивиад. Тази голяма етруска фамилия от Тарквиния във
всеки случай не е изчезнала с независимостта на Етрурия: всъщност,
Спурина е фамилията на човек, който Цезар е избрал като свой личен
жрец-гадател - един етруск, аристократ по рождение, който играе роля
в това толкова тосканско учение. Впрочем Цезар е бил много вдъх­
новен от него и го е послушал да отиде в курията на Помпей на 15
март 44 г. По-късно се открива един Спурина, цитиран от Плиний
Млади в неговите Писма като пример за дълголетие, дължащо се на
усърдната практика с pila, нашия балон.
Втората дума от надписа от Сант Омобоно - silqetenas, не ни
напомня нищо на пръв поглед, но изглежда според наставката -nas
да е също собствено име: смята се, че може да е етническо име, което
ни препраща към географска местност, в дадения случай Sulci(s) в

151
Сардиния, а етруските са имали търговски връзки с този голям остров,
разположен срещу тяхната основна територия. Когато става дума за
Araîh Spurinna или за втора личност, проучването на малкия лъв от
слонова кост, от който е запазена само половината, ни кара да
заключим, че този предмет е бил tessera hospitalis, в действителност
вид паспорт, позволяващ на титуляра си да бъде разпознат в чужбина,
вероятно при търговски отношения. Другата половина на лъва
изглежда е трябвало да се съедини с първата част по подобие на
покана, разрязана по средата. Познаваме и друг пример на такава
етруска „карта за самоличност“ от Картаген, друго място, посещавано
от етруските търговци, които са изнасяли там значително количество
от своята керамика. Но в този случай паспортът е предназначен по-
скоро за картагенец, който е посетил Етрурия. Малкият предмет от
слонова кост с етруския надпис от Форум Боариум наистина показва,
че от Рим се е интересувала една от най-големите етруски фамилии
на Тарквиния... По повод жителите на Тарквиния тук трябва да се
цитира един последен надпис, въпреки че е на латински: върху вът­
решната повърхност на букеро купа от последната трета на VI в., от­
крита на Форума в Regia, се чете гех: „Мястото на текста, напълно
необичайно, показа, че този предмет е бил изваден от употреба, за да
се запази за един ритуален акт, във връзка може би с rex sacrorum от
началото на Републиката“ (Ж. Гран Еймерих, непубликувана дисер­
тация). Но не може да се изключи възможността, че става въпрос и за
самия цар.

КВАРТАЛИТЕ И УРБАНИСТИЧНИТЕ ДЕЙНОСТИ

Н А ЕТРУСКИТЕ

Етруската улица

Спурина очевидно не е единственият етруск в подобно положение:

етруските от Рим изглежда са оставили своето име на една улица в
града, разположена в района на републиканския форум - Vicus Tuscus,
която минавала между Храма на Касториите и Базилика Юлия, за да
се отправи към моста Сублициус. Тази тясна улица - широка само
четири метра, - както и всички улици край Форума, имала много ло­
ша репутация през републиканската епоха, понеже според Плотин
Curculio е мястото, където се срещат проституиращи мъже. Но там
има също магазини за парфюмерия, а Хораций ни посочва и прочутата
книжарница на Сосий. По протежение на тази улица се появява ста­
туята на Вертумна, бог на овощните градини и плодовете, за когото
Варон казва, че е бил главният бог на Етрурия (За латинския език, 5,

152
46), и който Проперций описва надълго в една от своите Елегии (4, 2),
отбелязвайки пасажа, когато той е напуснал дома си във Волсини,
сегашния Орвието (за който се каза, че е вид столица на независима
Етрурия). Вертумнус, фактически това е Волтумна (фонетичните
разлики са малки) - главното божество на Fanum Voltumnae, което
римляните вероятно са „призовали“ според техния обичай, т. е. то е
принесено при тях по време на завладяването на етруския град.
Именно така Вертумнус се е оказал при римляните и на етруската
улица (и следователно във вътрешността на pomérium, което е малко
странно).
Освен местата и паметниците на Urbs, пряко свързани с ет-
руските, като току-що посочените, влиянията, упражнявани върху
римската цивилизация, според античните извори са многобройни и
разнообразни и се откриват в градоустройството, политическата сфе­
ра, религиозния и културния живот. Достатъчно е да се прочете вед­
нъж Тит Ливий, за да се получи представа за обхвата на градските
дейности, изпълнени от етруските царе и на първо място от Тарквиний
Стари. Латинският историк откроява три големи акта: пресушаването
на ниските части и мочурливите терени на Рим, издигането на капи-
толийския храм на Юпитер и построяването на Циркус Максимус.

Царете на канализацията

По отношение на първия пункт съгласието е налице, понеже през

Античността етруските са „господари на хидравликата“. Не е учуд­
ващо, че те са създали в градовете си цяла мрежа от подземни канали;
а тези, които са над земята, покрай основните артерии на Марцабото,
са най-ефектни. Етруските са знаели също да дренират вулканичните
и непропускливите земи на Южна Етрурия с мрежа от подземни ка­
нали: така са могли да отблъснат епидемията от малария, опусто­
шаваща този район и всички околности на Рим, малария, която ще се
завърне след тях чак в съвремието. Подобно на мините за метални
залежи, често е трудно да се датират и хидравличните съоръжения -
кладенци, цистерни и канали, но те са приписвани най-вече на етрус­
ките, отколкото да бъдат свързани с римската епоха или Средно­
вековието. Не съществува колебание за етруския характер на вели­
колепния кладенец в Перуджа,ροζζο Sorbello, разположен много близо
до днешния Дуомо, както и след няколко дискусии се смята, че Ponte
Sodo (Солидният мост) във Вей е наистина етруски. Този тунел-
галерия, издълбан в туфа, позволява да се отвеждат водите на Валчета,
които наводнявали редовно голяма част от земите на града и са ги
правили непригодни за земеделие.

153
 Във Вей и в много други градове на Южна Етрурия никога не е
имало колебание за датирането в етруската епоха на подземните га­
лерии, тези подземни коридори (обикновено високи 1.70 м и широки
60 см), които отвеждат от километри застоялите води: знае се, че
римляните по време на обсадата на Вей са използвали една от тези
подземни галерии, за да проникнат в етруския град. Чудо, което се е
било случило по време на тази обсада, е показателно за подвизите на
тосканските инженери в тази област: етруските създали отводнителен
канал до езерото Албано, за да избегнат наводняванията на всички
съседни земи. Няма да напуснем Вей, без да се отбележи съществу­
ването на акропола на Пиаца д’Арми на монументална цистерна от
архаичната епоха. Следва да се уточни, че туфът в цялата област е
лесен за копаене и може да се съпоставят тези дейности с дренажа
при поддръжката на пътищата: в много градове, на запад от езерото
Болсена и особено в Сована (Кавоне), етруските са вкопали в туфа на
много голяма височина живописни пътища, които растителността
днес покрива отчасти. В Норкия, в центъра на скалната Етрурия, е
познат Кава Буйя (Тъмният проход) с дължина 400 метра, който е
бил превърнат в римски път - бъдещия via Clodia, на 40 мили от Рим.
Следователно градът се е възползвал от положените грижи от страна
на етруските и благодарение на Cloaca Maxima, Големия канал, който
дълго време бил отворен (един гръцки философ ще падне в него през
II в. според Светоний) и е събирал водите на това мочурище, което
ще стане място на бъдещия републикански Форум. Именно след това
било възможно теренът да се павира, за да стане политическият,
правният, търговският и религиозният център на Древния Рим.

Циркът

Но Форумът не е единствената мочурлива падина в Рим. В долината

на Мурция, разположена между Палатин и Авентин, за да стане място
за Големия цирк, е трябвало да се извършат множество дейности, с
цел отклоняване на застоялите води чак до Тибър. Именно самите
етруски са сложили началото на неговото реализиране. Така всичко
върви в посока на игрите, на ludi circenses: ако първоначално се огра­
ничим до самите конструкции, описанието, което дават Тит Ливий и
Дионисий Халикарнаски на архаичния цирк с неговите дървени
трибуни, запазени за нотабилите и защитени от велум, то намира
точен еквивалент в станалите известни наскоро етруски фрески от
Тарквиния. Всъщност в Гробницата на бигите, открита през XIX в. и
която се отнася към 500 г., могат да се видят зрителите, седнали на
пейките, за да присъстват на различни атлетически съзтезания и
надбягване с колесници, теглени от два коня.

154
155
 Представянето на велума, раздвижен от вятъра, внася до­
пълнителен елемент в съпоставянето на двата документа, лите­
ратурен и иконографски. Ще се отбележи, че зрителните са пред­
ставени на почетно място върху тази етруска фреска и не може да
се мисли за това смесване, което ще властва винаги в Рим и при
всички случаи в цирка. За Овидий от епохата на Август циркът ви­
наги е бил идеалното място за съблазняване. Доста по-различно е
било положението при гърците по време на атлетически и конни
съзтезания и вероятно етруските не са повече в привилегировано
положение като това на римската жена поне в областта на спек­
таклите.
Етруското вдъхновение на римските ludi не се свежда само до
самите конструкции и тяхното оборудване. Цялата програма и тех­
ническите елементи на конните надбягвания са за сметка на тос-
канците по време на епохата на царете. Един легендарен факт илюс­
трира напълно, макар и по символичен начин, това задължение на
римляните към техните съседи: вследствие на чудо етруските от
Вей отказали да доставят на Рим теракотена квадрига, която трябва­
ло да украси Капитолия. Една колесница, която участвала в конно
състезание във Вей, се увлякла и спряла в подножието на Капитолия,
след като хвърлила на земята кочияша, който щял да даде името си
на римската порта Ратумена. И когато Тарквиний Стари според Тит
Ливий организирал пищни игри в Рим, след като победил латински­
те народи, той довел боксьори и коне, което е важно за Етрурия:
една рисувана гробница от Тарквиния - Гробницата на олимпиадите
(530 г.), изглежда прославя тази фраза и ни показва боксова борба и
надбягване с биги. Но детайлите също са показателни: техниката на
етруските и римските кочияши е идентична, понеже водачите са за­
вързани през кръста, за да се избегне падането им при подскачанията
по време на надбягването - опасна техника в случай на падане (на
гибел), която е напълно игнорирана от гръцките кочияши. Гробницата
на олимпиадите изглежда илюстрира един литературен разказ и ни
показва гибелта на една колесница, която е могла да бъде тази на
Ратумена. Екипировката на етруските и римските кочияши е също
твърде близка е късите им туники, които се различават очевидно от
дългата дреха, носена от техните гръцки колеги, например от Ауриг
от Делфи.
Цирковите игри, разбира се, не са единствените с етруски
отпечатък и сценичните представления, макар и родени в Рим, са
минавали с идването на етруски комични актьори и преди всичко на
танцьори (Тит Ливий, 7, 3). Но това се случва през 367 г. и
следователно не сме във времето на етруското царуване, за разлика
от примера с конните състезания.

156
 Х р ам ъ т

Сред големите дела на цар Тарквиний изпъква и изграждането на

храма на Юпитер Капитолийски: храм, внушителен със своите разме­
ри и с украсата си, най-големият в Централна Италия за своята епоха
и който съвременните проучвания, водени след модернизирането на
музеите, се появява в цялото си величие. Ако се придържаме към
историографската традиция, тази сграда не предхожда втората
половина на VI в. и следователно трябва да се свърже с Тарквиний
Горди. Нейният етруски характер никога не е бил оспорван, дори и
ако римската традиция води оттам началото на Републиката: но не се
е приело, че най-гол ямата религиозна сграда на Urbs е била за сметка
на Тарквиний Горди, при това и тиранин. Удивително е, че именно
белегът, считан дълго време за най-етруски, сега по-скоро ни изглежда
римски.

Тосканският храм

(J. Martha, L'art étrusque)

157
 Този храм, посветен на триадата Юпитер, Юнона, Минерва, се
характеризира след пронаоса и фронталната колонада с тройна cella,
т.е. централно помещение, фланкирано от две странични, по-малки,
но във всеки случай тройна cella, която Витрувий, архитектът на
Августите, описва като типична за тоскански храм. Обаче днес си да­
ваме сметка, че малко етруски храмове притежават тази отличител­
на черта. Тя е факт при храма Белведере в Орвието (съвсем близо до
кладенеца на Сан Патрицио) и при храм А в Пирги (който е по-късен,
към 470 г.), но в действителност тройната cella е cella, фланкирана от
две крила: археолозите наистина са прекалили в някои случаи по
отношение на това, което се явява като тоскански модел, и са искали
да го възстановят там, където не е съществувал.
Въпреки тези ограничения не може да се отрича съществуването
на този тип план в Етрурия, с трите си съединени части, понеже се
открива и в погребалната архитектура (Цере, Гробницата на троновете
и щитовете, Гробницата на гръцките вази), и в домашната архитектура
(Аквароса): тук съществува вид архитектурна структура, която
изглежда е била основна за Етрурия през ориентализиращата епоха.
Колкото до етруските триади, дори и да не става въпрос за отричането
на този ритуал в Етрурия, е желателно той да се идентифицира на
различни места, като например в Мурло, където американските ар­
хеолози смятат, че върху архитектурните теракотени плочи са пред­
ставени не една, а две божествени триади - тази на Тиния (Юпитер),
Юни (Юнона) и Минерва, и хтоничната, съставена от Церес, Либер и
Либера. Това със сигурност е погрешна интерпретация, групирането
на трите първи персонажа е например напълно изкуствено и в крайна
сметка най-сигурните триади са точно тези от Рим и най-напред от
Капитолия. Ако този архитектурен и религиозен въпрос остава открит,
от друга страна, е неоспоримо, че архаичният римски храм със своя
основен план и подиум и най-вече с украсата си носи наистина белега
на етруската култура. Внушителните размери на храма на Юпитер
Капитолийски, от друга страна, показват, че Рим през VI в. не е за­
виждал на другите етруски градове и прочутата формула на италиан­
ския историк „Великият Рим на Тарквиниите“ не е за отхвърляне. По
този начин може да се мисли, че Рим е бил не само етруски град, но и
един от най-великите.
Според цяла една традиция обществената и религиозната ар­
хитектура не са единствената област, където етруският принос е бил
изтъкван. Частното жилище също е част от тази тенденция и планът
на domus, атриумът, който се явява често, може би по един краен начин
като най-типичния елемент на италийската къща от републиканската
епоха, е бил смятан от различни антични извори за етруски. Същата
дума е свързана у Варон (За латинския език, 5, 161) с пристанището
на Адрия (Атрия на етруски, който не познава буквата ,,d“): това е

158
един наистина успешен топоним, понеже е дал името и на Адриатика.
Знае се, че древните обожават фантастичните етимологии, но е малко
странно да се види близост с атриума от един град на Етрурия в до­
лината на По, толкова второстепен и отдалечен от центъра. В замяна,
между различните познати типове atrium tuscanicum - тосканският
„атриум“, след като се лишава от колони, е вървял очевидно в по­
соката на етруското отклонение. Така е изглеждал чак до една късна
дата, подсилен от серия археологически констатации: много публи­
кации изтъкват къщите с атриум не само в Марцабото и Реджисвила,
пристанището на Вулчи през V в., но също и в Розела, на север от
Гросето, през втората половина на VI в. Но отсъствието на impluvium
(централен басейн) в някои случаи поради проблеми в дървената
конструкция карат някои автори да приемат, че се намират по-скоро
пред напълно открит двор, а не пред истински атриум. Една къща,
проучена от А. Карандини, на северния склон на Палатино ни дава
най-добрия пример за аристократичен domus с атриум от последната
трета на VI в. и така се открива една ситуация, която не е много далеч
от тази на храма с тройна cella. Както пише П. Гро, по повод на
предисторията на domus, „моделът първоначално е бил по преодолими
причини изключително „urbain“ (градски), в тесния смисъл на термина
(Urbs = Рим) (L ’architecture romaine, Paris, Picard, 2001, 30-37). Могат
да се цитират изводите на същия учен по повод на тезата за етруския
произход на атриума: , 3 действителност, ако „етруската“ теория не
е отхвърлена напълно, тя понякога е била издигана в ранг на
единствена възможна поради не напълно научни причини и не се
държи сметка за комплексния характер на феномена, доста по-малко
етнически, отколкото социологически.“ За него етруските са играли
обикновената роля на посредници в елинизирането на италийската
къща.

Емблеми на властта

Културните влияния, идващи от Тоскана, не са спрели тук и други

отразяват още по-ясно етруското доминиране, упражнявано над Urbs.
Такъв е, между другото, и случаят с емблемите на властта (insignia
imperii), които почти цялата антична традиция извежда от Етрурия.
Тук ще цитираме Страбон, който впрочем представя в своята Пета
книга добро резюме на етруската история: ,3 овори се, че орнаментите
на труимфа, инсигниите на консулите и най-общо емблемите, носени
от магистратите, са били донесени в Рим от Тарквиния с фасциите,
брадвите, тромпетите, религиозните церемонии, изкуството на
предсказанието и целия музикален съпровод на публичните римски
прояви“ (5,22, С220). Скиптърът, курулекият стол, пурпурната мантия

159
и в най-висока степен римската инсигния - фасциите, които носели
римските ликтори, предшестващи по-висшите римски магистрати
(дванайсетте ликтори на консулите, последните от които са наследили
римските царе, познати от Тарквиний Стари (Тит Ливий, 1, 8,3), били
свързани с дванайсетте града на Етрурия. Необходим бил целият
„антиетрускизъм“ на Дионисий Халикарнаски, за да се твърди, че този
брой дванайсет е бил свързан с този на птиците, видени от Ромул в
момента на основаването на града.
Един пасаж на латинския епичен поет от епохата на Флавиите,
Силвий Италик (Пунша, 8, 483^485), внася следващото уточнение:
именно Ветулония е имала честта да създаде фасциите и ето че един
гроб в този град, открит през 1898 г. и отнесен към 630 г., съдържа
фасции на ликтор или по-скоро техен умален модел, направен от же­
лезни пръчки (силно корозирали), заедно с една двойна брадва. Този
тип брадва е доста разпространен в Етрурия и е открит например в
Тарквиния (Поджо Галинаро, към 650 г.) като умален модел на би-
пенс от букеро, а във Ветулония една известна стела ни показва гра­
виран силует на воина Авъл Фелуск, който държи двойна брадва в
дясната си ръка. Гробницата на ликторите във Ветулония изглежда
потвърждава априрори твърдението на латинския писател (защо във
Ветулония, който не е сред най-мощните етруски градове?). Понякога
е подлагано на съмнение истинността на това откритие, след като
погребалният инвентар става обект на консервация и възстановява­
не. Трябва да се отбележи, че впоследствие не са открити в Етрурия,
нито в археологически, нито в иконографски план, истински фасции,
съставени от пръчки и брадви. Всеки път двата инструмента или знаци
на властта са откривани поотделно и следователно не съставляват
фасция в римския смисъл на думата (Е. Tassi Scandone, Скандоне,
Verghe, scuri е fasci Ш оп in Etruria. Contributi alio studio degli Insig­
nia Imperii, Biblioteca di Studi Etruschi 36, Pisa-Roma, 2001). Про­
веряваме го още тук, защото нещата не са толкова лесни, и традицията,
включваща етруските в създаването на insignia imperii, е била наис­
тина реална и не може да е без значение. Оставяйки за момент настрана
етруското влияние върху Рим, трябва да се каже, че освен примерите,
които вече посочихме, са известни много емблеми на властта от
етруските гробници. За ориентализиращата епоха могат да се посочат
великолепните бронзови брадви, открити в княжеските гробници на
Казале Маритимо, близо до Волтера. Когато желязото е функцио­
нален метал, бронзът придобива все повече и повече символична
стойност. В елинистическата епоха иконографията на погребалните
фрески, най-вече в Тарквиния, често съдържа емблеми на властта -
брадви, копия, пръчки, музикални инструменти и многолюдни кор-
тежи, съпровождащи вероятно покойните магистрати.

160
 Военна музика

Списъкът на етруските влияния върху Рим не е ограничен и могат да

се цитират известен брой примери, свързани с религията (по-спе­
циално техниката на гадаенето - харуспицията) или с войната. Върху
последната тема един второстепенен извор ( от Вати­
кана) прави от етруските инициатори по отношение на хоплитската
тактика за римляните, тази революционна промяна във военното из­
куство, която е сложила край на битките с колесници по Омиров ма­
ниер (още Омир представя една развита ситуация във военните сблъ­
съци, тъй като героите, возени от колесници, се бият пеш). Един вид
специфична военна музика, която в Рим се е смятало, че има тоскан-
ски произход: такъв е случаят с тръбите и тромпетите, а етруските
познават два вида от последния - правия тромпет (на латински tuba)
и тромпета, извит в долния край с мундщуци, който се нарича на ла­
тински lituus. Формата е известна от един бронзов тромпет от Чер-
ветери. Разкопките в района на най-ранното селище на Тарквиния -
на платото Чивита, водят до откриване в една яма от началото на
VII в. и на много хубав бронзов lituus, огънат на три и положен върху
брадва и щит, находка без съмнение със свещен характер. На етруските
се дължи изобретяването на морския тромпет, който щял да бъде
полезен в пиратските набези, приписвани им толкова лесно от гърците:

Приготовления на погребална храна под музикален съпровод

(J. Marta, L’art )

161
но инструментът, най-често срещан върху изображенията, е безспор­
но този с две тръби, наричан auloi на гръцки и tubiae на латински,
които ние превеждаме неточно като флейта, понеже става дума за
инструмент с мундщук, по-близък до обоя или кларинета. Малко
етруски дейности изглежда протичат без музикален съпровод, особено
на тези tubiae, до такава степен, че може с основание да се напише, че
тишината вероятно е била най-рядката стока в етруския град! Някои
гръцки автори, между които великият Аристотел, установили напри­
мер с изненада (а понякога с възмущение и може да се попита защо),
че етруските месели хляб, боксирали се и биели робите си на музика
(впрочем изображенията потвърждават това твърдение поне за пър­
вите две дейности).

Една етруска версия за историята на царете на Рим

Така едно трайно присъствие на етруските в Рим, вече напълно ясно

чрез надписите на този език, обяснява множеството влияния, които
се откриват с началото на римската цивилизация. Но по този начин
се връщаме на първоначалния въпрос: за едно обикновено миролю­
биво присъствие на етруските ли става въпрос, упражняващи, между
другото, търговски дейности, както свидетелства например лъвът от
слонова кост или tessera hospitalis, а се знае, че коропласти, техници
на спортни и драматични спектакли и на други категории са дошли в
Рим от Етрурия? Самите тосканци щели ли са да живеят в пълен по­
кой край vicus Tuscusl В действителност текстовете и археологията
показват, че през архаичната епоха се оказваме пред един важен фе­
номен - този на географската мобилност: в Етрурия некрополът Кро-
чефисо дел Туфо в Орвието разкрива в края на VI в. много имена на
чужденци - келти, италийци, установили се в етруската метрополия.
Нищо чудно, ако ситуацията е била същата и в Рим. Трябва да се
отбележи, че ако римляните наистина са заимствали етруската азбука,
там е продължавало да се говори на латински и въпреки заимките и
влиянията градът не е бил напълно етрускизиран, както е щяло да
бъде в случай на военна окупация и политическо господство. А
етруските царе са били само „естествен“ израз на тосканското при­
съствие в Urbs. Този аргумент не е толково решаващ, колкото се е
считало понякога, и ни трябва, за да проучим една необикновена серия
от документи, отнасящи се до царуването на Сервий Тулий, които
биха довели наистина до различно мнение.
Нашият главен водач тук ще бъде император Клавдий, който
управлява от 41 до 54 г. от. н.е., и на когото, независимо от това как е
описван, не му липсват качества. По-специално интелектуални, за-

162
щото както ни разкрива Светоний в Животът на дванайсетте цезари,
е написал на гръцки История на картагещите и История на етрус-
ките. А защо на етруските? Със сигурност заради семейни причини,
понеже той е имал за съпруга, преди да попадне в обятията на Меса-
лина, а след това на Агрипина, някоя си Ургуланила, която е принад­
лежала на една от най-големите етруски фамилии и благодарение на
която Клавдий е разполагал с архиви, достатъчни, за да осъществи
подобно начинание. И ако за съжаление този труд, който би бил много
полезен, за да напишем собствената си книга, е изгубен, този проблем
за етруските присъства в една от най-известните речи на императора,
запазена върху т. нар. Клавдиева плоча от Лион - един великолепен
латински надпис, гравиран върху бронзова плоча. С тази реч роденият
в Лион Клавдий е искал да убеди сенаторите да открият събранието
с галските нотабили и за да е възможно това, посочва исторически
прецеденти, показващи, че Рим винаги е приемал на най-високо ниво
най-добрите чужденци... след като очевидно ги е победил. И да на­
помни, че това е ставало още от създаването на Рим, понеже някои
царе били сабини (Нума Помпилиус, Анк Марций) или етруски (тарк-
вини). Колкото до Сервий Тулий, вероятно това е бил без съмнение
същият случай.
И бездруго римските извори като Тит Ливий са направили от
него син на роб или на латинска принцеса от Окрикулум - града,
превзет от римляните и от който всички щели да бъдат отведени в
робство в Древния Рим. Но Клавдий е познавал една етруска вер­
сия: според етруските историци - а това е също случай да се напомни
съществуването на напълно изчезналата днес тосканска литерату­
ра - Сервий Тулий, преди царуването си над Рим, бил етруск на име
Макстарна (име, както изглежда наистина етруско, с наставка -па, но
което ще ни разкрие изненади). Този Макстарна може би е бил водач,
провеждащ военни авантюри в цяла Централна Италия през VI в. с
двамата братя Авъл и Целий Вибена, негови съратници (sociales).
Последният, бидейки командир на патрул, е дал името си на римския
хълм Целий, докато чрез една по-фантастична етимология, по която
се увличали древните, Авъл изглежда е дал името си на Капитолий.
Към края на техните експедиции, поне Макстарна, но може би преди
него братята Вибена, изглежда е царувал като шести цар на Рим под
очевидно латинското име Сервий Тулий.
Друг текст, този на Фест (който препраща към Верий Флак -
учен от августовската епоха и добре информиран за етруските), уточ­
нява, че Вибена произлизали от Вулчи - един от големите градове на
додекаполиса. Обаче много етруски документи са придвижили напред
дискусията и става дума за съвсем необикновен сблъсък: това никога
не се е случвало на практика, доколкото могат да се сравняват до­

163
кументи от различни извори. Първият е надпис, гравиран върху стол­
чето на букеро чаша от средата на VI в., депонирана като дар в све­
тилището Портоначио във Вей. Това е светилище, прочуто с акро-
териите си, като Аполон от Вей; било посветено на различни божест­
ва, особено на Минерва, и е изпълнявало за известен период от време
ролята на панетруски храм, защото тези, които не били от Вей, можели
да правят там посвещения. В този текст, който принадлежи на серия
от надписи, наричани говорещи, където самият предмет се изразява,
се чете след няколко възстановявания; mine muluvanece avile vipiiennas
и ce превежда не по-малко лесно: „Авил Випийенас ме поднесе в дар
(на божеството).“ Ако си припомним фонетичните феномени като
синкопа и че етруският език не познава звучните съгласни като b (а
само р), ще се съгласим, че Авил е собствено архаично име, което
отговаря на латинската дума Авъл (av(i)le, avle,aulus), и че Випийенас
представя, естествено, Vibenna. Следователно именно нашият Авъл
Вибена е посветил този букеро-киликс във Вей: не може да се изключи
напълно и възможността за омонимия, но в крайна сметка сме в
средата на VI в., т.е. по време на царуването на Сервий Тулий, при
това съвсем близо до Рим, където нашият герой се смята, че е осъ­
ществил част от подвизите си. Няма колебание по отношение на исто­
ризма на този съратник на Макстарна - Сервий Тулий, и ако това е
вярно за него, защо да не е и за неговия брат Целий Вибена и третия
в това етруско-римско деяние - Макстарна?
Откриваме отново нашите трима герои... във Вулчи. В много
богатите некрополи на този град от VI и V в. са открити хиляди ати-
чески съдове, особено по време на разкопките на Люсиен Бонапарт.
Открита е и една необичайна рисувана гробница - Гробницата Фран-
соа, по името на откривателя й Алесандро Франческо. Описанието на
това откритие, направено от французина Адолф Ноел де Вержер, кой­
то бил привлечен към разкопките, е само по себе си вълнуващ до­
кумент. Както се случва често при гробниците от тази епоха, дългият
дромос навлиза дълбоко в скалата и в него има нещо много впечат­
ляващо. Веднага се насочваме към датата на тези стенописи, защото
този въпрос е бил дълго време обект на спорове, като в някои трудове
може да се види дори и дата от I в. В действителност тази рисувана
гробница се отнася към третата четвърт на IV в. Това е един истински
рисуван цикъл, разкрит пред нашите очи (или по-скоро е поднесен,
понеже част от тези фрески са били запазени, за да се присъединят към
частната собственост на принцовете Торлония във „Вила Албани“).
Без да представяме отново всички детайли по отношение на
симетрията, афиширани или прикрити върху стените на тази вну­
шителна гробница, Ф. Коарели действително показа, че са разгледани
три важни момента, започвайки от най-късния - този, който пред­
ставя собственика на гробницата: става дума за Вел Сатиес (това

164
 Вел Сатиес и Арнза фамилно име отпраща към много
случаи на рисувани надписи в
гробницата), който е представен
тук в цял ръст. Той е увенчан с
лавров венец и носи дреха на
победител, бродирана тога (toga
picta) и е представен по време на
ауспиция: дете или джудже, Арнза,
малкият Арнт, пуска пред него зе­
лен кълвач, чийто полет господа­
рят му ще наблюдава.
Н ай-ранният м ом ент ни
връща към Троянската война.
Една великолепна в художествено
отношение картина, която намира
без съмнение своя модел във
Велика Гърция, ни показва Ахил
по време на принасянето в жертва
на троянски затворници за душата
на Патрокъл. Присъствието на
Харун с чук и на крилатия Вант
придават по-ясен етруски стил на
тази великолепна фреска. Си­
метрично на тази „гръцка“ кар­
тина, в крайна сметка идва тре­
тият момент, който в хроноло­
гично отношение стои между пър­
вите два и който ни интересува
пряко. Тук присъстваме на серия от дуели, които завършват с умърт­
вяване на победените, а победителите са героите на Вулчи: за разлика
от своите врагове, които имат етническо име, завършващо на -ch,
победителите не се нуждаят да представят своя произход, защото сме
във Вулчи, у тях! Между тези жители на Вулчи се разпознават Авъл
и Целий Вибена (на етруски сайе и avle vipinas) и Macstma - Макс-
тарна. Една от жертвите е cneve tarchunies humach, т.е. един тарквинец
от Рим.
Преминаваме веднага към смисъла на този картинен цикъл, на
тази иконографска програма, която Ф. Коарели е разяснил добре:
всеки път, във всеки момент римляните са тези, които са победени.
Както се знае, троянците са основателите на Рим и следователно
предтечи на римляните. Тук етруските се опират на гърците, на
„ахейците“. По-късно, през VI в., етруските от Вулчи побеждават
един римлянин, един тарквинец, може би етруск, но оттук нататък
управляващ в Рим. В крайна сметка Вел Сатиес е сигурно един от

165
етруските генерали, който малко преди средата на VI в. е водил
победоносни борби срещу римляните, които били в процес на за­
владяване на цялата Етрурия: всъщност ние знаем, че през този пе­
риод е имало сблъсъци с изключителна жестокост между етруските
градове (най-вече Тарквиния, също и Вулчи) и Древния Рим. Тази
серия от исторически наследени прецеденти е трябвало да стане част
от определена концепция за историята на етруските, които вярвали в
повторението на събитията през вековете посредством съдбата. Ако
предците на етруските са победили тези на римляните по време на
обсадата на Троя, така е трябвало да стане и през IV в.; и Вел Сатиес,
аристократът от Вулчи, е можел вече да триумфира в момента, когато
е получил пророчеството. Колкото до братята Вибена, те изглежда
са станали истински легендарни герои за етруските, което може да се
види върху едно гравирано огледало от Болсена и от урните от ели-
нистическата епоха, представящи момент на залавяне на един гада­
тел, който трябва да разкрие тяхното бъдеще според добре познатия
в гръцкия свят мит. Една етруска червенофигурна чаша от V в., съхра­
нявана в Париж, в музея на Роден, още носи името на Авъл Вибена,
давайки ни цялата етруска дума naplan, която означава може би дре­
хата на един сатир.
Това, което ни интересува особено по отношение на етруския
Рим, е това ново присъствие на тримата герои от Вулчи, които убиват
Тарквиний в Рим. Римските извори имали друга версия за наследя­
ването на Тарквиний Стари, понеже Сервий Тулий бил избран като
зет на първия, но жестокостта и предумишлените убийства не от­
съствали от разказа за етруската династия. Следователно може да се
запитаме дали тези фрески от Гробницата Франсоа от Вулчи не
отразяват по-добре историческата действителност и дали не трябва
да се приеме тезата на А. Алфьолди, която посочихме в началото на
тази глава. Някои от най-силните етруски градове изглежда са поели
контрола над Рим постепенно с нарастването на мощта им: разбира
се, сред тях са Тарквиния и Вулчи, но различни индикации карат да
се мисли, че Вей и Цере трябвало да се измъкнат умело от опасното
положение. Днес никой не е заблуден от броя на седемте царе на Рим,
които историографската традиция поддържала за период от два века
и половина: каква трябва да е била продължителноста на живот на
всеки; Клавдий в речта си, гравирана върху Плочата от Лион, не се
колебае да уточни, че Сервий Тулий е бил „вмъкнат“ (insertus) между
двамата Тарквинии ...
Освен това също както римските историци са запазили идеята
за двама „тарквински“ царе, това не е невъзможно, понеже Вулчи мо­
же би е осигурил не един, а двама или трима царе на Рим: х>т друга
страна, един късен текст определя Авъл Вибена за цар (rex), а това би

166
обяснило най-добре, че той и Целий са били свързани с имената на
два големи хълма на Urbs. Нека прибавим, че наследяването между
тези от Вулчи няма да са задължително миролюбиво, както не са
били между царете, произлезли от различни градове: християнският
автор Арноб познавал една версия от този царски период, според която
Авъл изглежда е бил убит от роб на брат си (... a germani servulo).
Обаче собственото име на Сервий Тулий винаги е свързано с ла­
тинската дума, която означава роб {servus), откъдето идват и легендите
за техния произход. Можем да се питаме дали фразата на Арноб не
препраща просто към убийството на Авъл Вибена от Макстарна -
Сервий Тулий, водач на тази група авантюристи от Вулчи, както
Клавдий го е казал точно в словото си, пазено в Лион. Една последна
дума по повод на етруското име на Сервий Тулий: от дълго време е
забелязано, че ако се премахне наставката -па от Макстарна, ще остане
macstar, което напомняло особено обикновените фонетични феноме­
ни на латинската magister. Името Макстарна е можело да индикира,
че лицето е било на пост magister, и всъщност Целий Вибена изглежда
е бил magister, във военния смисъл на думата, както в израза magister
equitum, който означава помощник на римския диктатор.

Заключение

Тази теза за последователна хегемония на етруските градове над Рим

и за властта, придобита и отнета всеки път със сила, в крайна сметка
е подкрепена от това, което знаем за Порсена, царя на Чиузи. Тит
Ливий и римската история, общо взето, по един своеобразен начин
правят от него съюзник на Тарквиний Горди, който щял да обсади
Рим, за да възстанови отново тирана на трона. След серия от подвизи,
изпълнени от римски герои, като Хораций Коклес и Муций Скаевола,
т.е. Едноокия и Едноръкия, както Ж. Дюмезил го е показал добре, в
историята на Рим остава да се включат индоевропейски легенди -
Порсена, обезпокоен за живота си (припомняме случая с писаря, убит
пред очите му) и изпълнен с възхищение пред римската добродетел,
вдига обсадата. Всичко това е добре, но други по-сериозни извори
като Тацит не крият, че Рим в действителност е бил превзет от Пор­
сена. И тази афера е показателна, защото Чиузи е точно етруският
град, чиято мощ нараства към края на VI в., и белезите позволяват да
се допусне, че Порсена (или принцът на Чиузи, какъвто и да е той) е
бил в тази епоха господар на цялата тибърска Етрурия и без съмнение
на Волсини: при тези обстоятелства е нормално, че Чиузи е бил при­
нуден да държи тази позиция спрямо Рим, и може да се предположи,
каквото и да мислят някои днес, че Рим е бил освен ключ, в крайна
сметка и опорен пункт в посока към Кампания, оттук насетне под
етруски контрол.

167
 В заключение ни изглежда по-логично и по-правдоподобно да
смятаме, че Рим наистина е бил за известно време етруски град или
най-малко доминиран от етруските, дошли от разни градове и стре­
мящи се последователно към Urbs: макар че римляните са продъл­
жили да говорят латински, нищо не се променя в процеса и тази схема
изглежда включва най-добре различните данни, с които разполагаме.
Впрочем единственият факт, който римските извори трябвало да
признаят и приемат напълно маскиран - присъствието на етруската
династия, е показателен. Същата римска историографска традиция
несъмнено скоро ще прикрие пораженията и тази „окупация“, пра­
вейки от етруските царе обикновени актьори във фамилна сага: но
тази тук е била достатъчно кървава, за което не сме измамени дори и
за миг от тази манипулация.

168
 Глава VII

Етруските между две морета

„Силата на Етрурия (Etrusca res), която ни обкръжава, о с о ­
бен о вас и нас, ти я познаваш толкова п о-добре, защ ото сте
п о-бл и зо д о нея. М огъщ а върху зем ята, тя е о со б ен о м огъщ а
над м ор ето (Multum illi terra, plurimum m ari pollent). “
Тит Ливий, 1, 23,8:
слово на албански вожд към Тул Хостилий, цар на Рим

ЕТРУСКАТА ТАЛАСОКРАТИЯ

„Преди установяването на римската мощ етруските прострели на­

далеч господството си по земята и морето. Самите имена на две
морета, Горното море и Долното море, които ограждат Италия като
остров, свидетелстват за могъществото на този народ. Италийските
жители са нарекли едното море Етруско, на общото име на народа,
другото море Адриатическо, на името на Адрия, колония на етрус­
ките, а гърците ги назовават Тиренско море и Адриатическо море“
(Тит Ливий, 5, 34, 7-11). Вторият цитат на римския историк е до­
статъчен сам по себе си: географските термини, които употребяваме
и днес, без да знаем винаги значението им, са показателни. Несъмнено
можем да се запитаме за точното място на етруския елемент в едно
пристанище като Адрия, разположено на север от делтата на По, както
беше направено за Спина малко по на юг, но във всеки случай етрус-
кият характер на този пристанищен комплекс-предприятие не може
да се постави под съмнение. Първият цитат на Тит Ливий потвърждава
във всеки случай, че могъществото на етруските е първо над морето,
и не учудва, че древните автори са говорели за истинска етруска тала-
сократия, т.е. хегемония на етруските върху моретата и от моретата.
Това е единствен пример, в който Диодор Сицилийски (5, 40) напом­
ня „мощта на морските сили“ на тирените и тяхното трайно „гос­
подство върху моретата“ (thalattokratesantes). Тази таласократия ве­
роятно е илюстрирана от една морска победа като тази в морето на
Алалия, около 540 г., която принудила фокейците от Корсика да се
установят по на юг, във Велия. Тя може да е съществувала и пос­
редством търговската експанзия на етруските в цялото Западно Сре­
диземноморие, особено с присъствието на букеро в Южна Галия, Кар-
таген, Сицилия и Сардиния, но етруски предмети не липсват, между

169
другото, и в Източното Средиземноморие, в светилищата, дори и да
става дума за по-спорадичен обмен, отколкото на Запад. Тя е
съществувала накрая и посредством всички етруски рейдове (тук
флиртуваме с темата за пиратството, разгледана по-долу и посочвана
от различни автори като Страбон или Диодор Сицилийски), които се
проявяват чак до Балеарите и отвъд Стълбовете на Херкулес (Диодор,
5,19-24). Не се спираме на флотилията, която някои етруски градове
изпратили, за да помогнат на атинската ф лота по време на
експедицията срещу Сиракуза през 415-413 г. (Тукидид, 6, 88; 103)
Всъщност незначителният брой на етруски кораби (само три) и про­
валът на експедицията разкриват, че вече е приключено с етруската
таласократия и че оттук нататък една нова сила, тази на Сиракуза,
доминира над цялата южна зона на тиренския басейн в очакване да
разгърне до крайност предимството си в една типично тосканска зона.
Именно тази морска авантюра може би е отразена в един от тези
латински надписи от Тарквиния от епохата на Империята, наречени
elogia на Тарквиния: това е всъщност въпросът за Велтур Спурина,
който изглежда е довел армия в Сицилия, а това е основание да се
попита дали това не е бил адмиралът, поставен в края на V в. начело
на етруската флотилия.
Иконографията, от друга страна, предава този интерес на ет-
руските към навигацията в Средиземноморието, защото картини с
кораби се появяват още с първите изяви на етруското изкуство и при­
състват чак до последните: вече беше отбелязано едно изображение с
кораб върху импасто амфора от Цере от началото на VII в. Без да се
прави пълен опис на морските мотиви, ще споменем, че в ориен-
тализиращата епоха пиксидата от слонова кост от Пания (Чиузи) ни
представя хубав търговски кораб. Морска битка е нарисувал и гръц­
кият художник Аристонотос върху кратер, направен в Цере, малко
преди средата на VII в., а от другата страна на съда е представен Оди-
сей и сподвижниците му по време на пробождане окото на Циклопа.
Може да се попита дали предпочитанието на етруските към сцени,
напомнящи различни моменти от мита за Одисей, например историята
със сирените, не са свързани с опита, придобит от морските авантюри.
Няколко века по-късно красивата погребална живопис от Гробницата
на кораба в Тарквиния (към 470 г.) ни представя също картина на
търговски кораб и напомня вероятно занятието на погребания. По
същия начин до Адрия и „долното“ море ни доближава една от най-
известните надгробни стели във форма на подкова от Фелсина-
Болоня, която има върху една от страните си изображение на кораб,
който би могъл да се приеме за военен, понеже въоръжени хора стоят
прави на палубата, макар че формата му се доближава по-скоро до
тази на транспортните кораби. Един надпис, който не се среща толко­
ва често върху тези стели, ни позволява да разпознаем името на по­

170
ложения в гроба Вел Кекна - латинизиран вариант на Цецина, кой­
то несъмнено е богата личност. Носещите името Цецина (има река
и малък град със същото име), са били известни във Волтера и мно­
го от тях са играли важна роля през римската епоха: през 69 или
68 г. пр.н.е. Цицерон произнася защитна реч в полза на един от своите
приятели - Авъл Цецина, който очевидно е бил от Волтера и който е
написал един трактат върху disciplina etrusca. Няма никакво съмне­
ние, че Вел Кекна е бил по-скоро не адмирал, а болонски търговец,
участвал в началото на IV в. в интензивния търговски обмен между
Атика и долината на По. На житото, изнасяно в Атина, съответствали,
между другото, големите и великолепни атически съдове, които
минавали транзитно през Спина и на които можем да се възхищаваме
в музеите на Ферара и Болоня.

ТОСКАНСКИ ПИРАТИ

Трайното присъствие на етруските в Средиземноморието и тяхната

морска мощ във военен и търговски план нямало да подобри образа
на тосканския народ в очите на гърците. Така например те им създават
с удоволствие репутация на пирати, за която ще кажем направо, че е
отразявала яда на елините. В техните очи пиратът е чуждоземен
моряк, който успява в морските си начинания без съществени разли­
чия в използваните методи. Трябвало да съществува един филелин-
ски град като Цере, за да се избегне обвинението в пиратство: „Цере
е имал сред гърците отлична репутация не само заради храбростта,
но също и заради справедливостта, защото се е въздържал от пи­
ратство, макар и да е бил изключително силен“ (Страбон, 5,2,2, С 220).
Но как гърците са могли да формулират такова обвинение по повод
на град, който е изградил трезор в светилището в Делфи? Гърците,
както изглежда, са видели твърде рано етруските пирати, които си­
гурно са притеснили колонизационните им начинания през VIII в. в
Сицилия (Страбон, 6, 2, 2): но унищожаването на пиратите не е ли
било преди всичко добър повод за намеса във водите, контролирани
от етруските? Това прави Сиракуза през V в., когато търси начин да
сложи ръка върху минните богатства на остров Елба и Популония.
Едно от огнищата на етруското пиратство, или по-точно една от зоните
на сблъсъци между етруски и гърци е била винаги районът на Липар-
ските острови и проливът Месина: между различните епизоди, които
са били предадени, най-удивителен и най-жесток е този, който грани­
чел както изглежда с истинско човешко жертвоприношение - това на
главатаря на липаротите, Теодот, принесен в жертва от етруските след
една победа (Диодор Сицилийски, 5, 9, 3-5; Страбон, 6, 2, 10; Схолии
към Ибис от Овидий, 465).

171
 В тази връзка няма нищо по-категорично от легендата за ти-
ренските пирати, превърнати в делфини: това описание се е появило
вече в Омировия химн за Дионис (VII, 1-59), чиято дата е спорна, но
е възможно да се постави в VII в. Тук цитираме версията на латински,
представена от Хигин Баснописеца (I или II в. от н.е.), който без
съмнение е вдъхновен вероятно от александрийския поет: „Когато
тирените, които впоследствие били наречени тосканци, практикува­
ли пиратството, младият Дионис се качи на кораба им и ги помоли
да го оставят в Наксос. И понеже тези тук били обсебени от него и
искали да го насилят заради красотата му, лоцманът Акоетес ги въз­
прял от това, за което те му наложили тази обида. Докато Дионис
оживял, те останали в същото разположение на духа, той превърнал
веслата в тирсове, платната в лозови пръчки, корабните въжета в
бръшлян, след това бликнали лъвове и пантери. След като прежи­
вели това, от страх те се хвърлили в морето [...] а в морето се случи­
ло друго невероятно превръщане, защото всеки, който се хвърлил
във водата, бе превърнат в дофин: оттам делфините са наречени ти­
рени и морето се е казвало Тиренско. Преброявали се дванайсет [...]“
(Хигин, Fabulae, 134).
Без да търсим на всяка цена връзка между броя на пиратите и
броя на градовете от етруския додекаполис, съществува съгласие със
следващия анализ на Мишел Гра: „Да се завладее Дионис е все едно
да се направи опит да се присвои търговията с вино през бога на
кантароса: това е представата за етруските усилия, за намеса в тази
плодотворна търговия с вино [...]“ (Trafics tyrrheniens archaïque, Rome,
1985, 647). Някои са се опитали да кажат, че това поражение на
тосканските пирати съвпада с прекратяването на етруското проникване
на няколко големи пазари, като този на Галия, след средата на VI в.
Тази легенда за бога на виното и тосканските пирати е имала оп­
ределен успех в гръцката иконография, а също и в етруската, което е
по-изненадващо, имайки предвид ролята, която е била отредена на
етруските. Може да посочи поне една атическа чаша на Ексекий от
540-530 г., открита във Вулчи, и етруска чернофигурна хидрия,
съхранявана днес в Музея на изкуството в Толедо (Охайо, САЩ),
чийто точен произход не е известен: отнесена към края на VI в., тя
представя превръщането на тирените в делфини, тъй като делфинът
отляво е запазил все още човешката си глава. Този детайл е издай-
нически, понеже се очаква да се види един по-класически фриз на
етруското изкуство от този период, като този върху плинтите от Гроб-
ницата на лъвиците от Тарквиния. Трябва ли да видим в мотива,
представен върху тази хидрия, следа от уреждането на сметки между
етруските градове, например създаването на недокоснатия от цялото
пиратство Цере?

172
 Накрая ще прибавим един последен детайл в тази представа за
пиратството. Между откритията, приписвани от древните автори на
етруските (в случая с Пиза), фигурира конкретно това на рострите и
заострената част в носовете на корабите (Плиний Стари, Естествена
история, 7, 56, 209), за които се смята, че не са били само за украса.
Това дълго време пренебрегвано сведение възвръща интереса към
себе си, когато се видят резултатите от провежданите напоследък
проучвания в етруската Пиза: ако твърде сензационното откритие на
останки от разбит кораб засега се отнася към пристанището от
римския период, не е забранено да се мисли, че етруските пристанищ­
ни съоръжения някой ден също могат да бъдат открити. И ако пис­
мените извори (Диодор Сицилийски, 5, 40) им приписвали понякога
бойния и обикновения тромпет, по странен начин етруските били опре­
деляни като „пирати-тромпети“ (на гръцки leistosalpigktaï). Тирен-
ският тромпет е бил използван по време на морските авантюри и оче­
видно е свързан с пиратските рейдове. Още веднъж се констатира, че
не само музиката е навсякъде в Етрурия, но че тя почти не смекчава
техния нрав. Особено когато си припомним, че също с музика, но този
път под съпровод на tibiae, на „флейта“, те бият слугите и се отдават
на юмручен бой.

ПРИСТАНИЩ А И ЕМПОРИОНИ

Когато се изследва ситуацията в големите градове на додекаполиса,

е възможно да възникнат основателни съмнения за връзките на ет­
руските с морето. С изключение на Популония (който още не при­
надлежи на първата тосканска Лига), никой голям град не е основан
директно на морето, никой не е пристанище. Но този факт не трябва
да ни изненадва: това е резултат от едно добре познато в Античността
поведение при създаването на градовете. Ако близостта до морето е
била основен критерий за избор на място, длъжен да спомага за об­
мена, тя е избягвана често по практически и идеологични причини,
които Платон и Цицерон добре са разяснили при основаване на град
на брега на морето. Но този избор не винаги е спазван, както може да
се види във Велика Гърция и Сицилия. Най-напред е стоял въпросът
за независимост от пиратските рейдове: не трябва да се забравя, че
пиратството е вилнеело по ендемичен начин в Средиземно море през
вековете и е било изживяно като истински травматизъм от народите
чак до съвременната епоха. Историите за грабежи и отвличания от
пирати са много и самият Цезар е преминал както много други през
този опит, а това не е случайно, защото те ще бъдат за дълго време
„рамката“ на драматични и романтични интриги. След като Среди-

173
земно море е прочистено за известно време от пиратите благодаре­
ние на енергичните действия на Помпей, това му дава необикновена
популярност, която придобива размер на трайно зло. Морални при­
чини се присаждат към този очевидно основен довод: пристанището
е място с космополитна природа, което е подложено на всякакви
външни влияния, считани априори за вредни, и рискът от поквара на
традиционните ценности е по-голям там, отколкото другаде. Доста­
тъчно е да се помисли за репутацията, която имат и днес някои от
големите средиземноморски пристанища.
Поради всичките тези причини се е предпочитало един нов град
да бъде разположен близо до брега, но на известно разстояние от него,
често край течението на река, която позволява едновременно по-лесен
достъп до морето и насочване на продукцията към хинтерланда, когато
е ставало въпрос за изхранването на жителите или за вероятен износ.
Това е типичната за Рим схема, място на първия мост през Тибър, на
което Цицерон е изтъкнал предимствата, и се потвърждава, че го­
лемите крайбрежни етруски градове най-общо го спазват. Тарквиния
(близо до Марта, реката, която започва от езерото Болсена), Вулчи
(близо до Фиора) и Цере са разположени на няколко километра от
морето (средно на около десетина). Например от Тарквиния и Цере,
създадени върху плата, доминиращи над цялата околност, се вижда
Тиренско море. Както е отбелязал напоследък Ж. Колона, тази схема
не винаги е спазвана, понеже Вей, обратно на Рим - съперничеството
на двата града е добре познато, - не се намира на самата Тибър. Вече
посочихме едно истинско изключение - град Популония, често смя­
тан за колониална структура на Корсика или Волтера (Сервий, 10,
172), но в този случай има една специфична особеност: Популония в
действителност е разположен срещу остров Елба и е трябвало да
получава желязна руда, която не е било възможно да се преработва
на място поради проблеми със снабдяването с дървен материал,
необходим в голямо количество за металургичните дейности. Ет-
руските са били решени да изпращат рудата на континента, но не е
ставало въпрос да пропътуват допълнителни километри: в Антич­
ността морският транспорт на тежки материали като рудата или
материалите за строеж не са сериозен проблем, но за транспорта по
земя с коли това е изцяло друга история. Въпреки въпросите и тре­
вогите, напомнени по-горе, Популония е бил разположен директно
на морския бряг.
Тази ситуация на големите етруски метрополии е включвала и
съществуването на типични пристанищни съоръжения, какъвто е
случаят с Волтера, Вулчи, Тарквиния и Цере. Етрурия в долината на
По представя същата схема например за Фелсина и Веруюто. Някои
градове разполагали е повече пристанища, а Цере изглежда е имал

174
три: Пуникум (Санта Маринела), Пирги (Санта Севера) и Алсиум
(Ладисполи). Разкопките от последните десетилетия осигуряват по­
казателна информация и разкриват, че някои от тези пристанища са
били обитавани от чужди общности, които може би по този начин са
могли да търгуват по-лесно с етруските от града-господар на тери­
торията. За да се дефинират тези пристанища, археолозите упот­
ребяват често гръцката дума емпорион: именно тази дума „емпорион“
се открива в град Ампуриа, основан като колония от фокейска Мар­
силия.
Ако имаме достатъчно литературни и археологически данни,
за да се потвърди, че Реджисвила (на латински Regae) е бил на няколко
километра от устието на Фиора - пристанището-емпорион или едно
от пристанищата на Вулчи, най-поразителни са случаите на Грависка
за Тарквиния и на Пирги за Цере.
В Грависка (Порто Клементино) са открити серия гръцки
посветителни надписи, гравирани върху съдове, поднесени в дар
предимно на Хера и Афродита, но също и на Деметра. Открити са и
различни малки светилища от VI и V в. Но една от най-ефектните
находки е без съмнение една каменна котва, съхранявана сега в Музея
на Тарквиния, носеща гръцки надпис, датиран към 500 г., който кара
камъкът да проговори: „Аз съм на Аполон от Егина. Состратос ме
посвети на него.“ Този Состратос не ни е непознат: Херодот го опис­
ва не само като един от най-богатите търговци на своето време, но
той е бил активен и в иберийския Тартесос, отвъд стълбовете на
Херкулес, както е присъствал и на другия край на Средиземно море,
в друг емпорион - Навкратис в делтата на Нил. Така е възможно да
се възстановят част от фактите: гърци, моряци, гръцки търговци са
се установили в Грависка, за да търгуват по-лесно с Тарквиния, но
без да са допуснати в сърцето на града. Този гръцки контингент, който
включва по-специално граждани на Егина, е бил закрилян от техните
богове, очевидно приети без враждебност от етруските: така мимо-
ходом се засяга един от процесите, чрез които се е осъществила ели-
низацията на етруския пантеон. Присъствието в Грависка на граждани
на Егина, големия остров близо до Атина, изпъква напълно, когато
става ясно, че етруски надпис е бил открит наскоро в Егина: следо­
вателно може да се допусне, че между Егина и Тарквиния са съще­
ствували реципрочни търговски връзки, и точно тук тези tesserae
hospitals, тези антични паспорти са имали своята полза! Преди да
напуснем Грависка ще добавим, че светилището се етрускизира
напълно след 400 г. и вотивните дарове са посветени на Юни и Туран,
т.е. на етруските божества, отговарящи на Хера и Афродита: не сме
повече във времето на етруския апогей и търговския обмен с Гърция
няма повече същия интензитет.

175
 Светилището в Пирги

(М. Gras et alii, L ’Univers phénicien, Hachette, 1995)

Ако разкопките в Грависка за щастие изненадали археолозите,

тези в Пирги не били по-малко увлекателни, като във втория случай
е можело да се очакват и по-ефектни резултати. Светилището в Пирги
(това е гръцки топоним, предаден ни от античните автори, означа­
ващ „Кулите“) е място за античните извори с изключително богат­
ство, факт, който е породил ламтежа на неприятелите на етруските:
това е, заедно с Fanum Voltumnae, единственото свещено етруско
място, което е било обект на споменаване в Античността поради своята
известност и съдба. Според същите извори то е било посветено на
едно женско божество, познато в Гърция като Левкота или Илития:
надписите, открити по време на разкопките, разкриват най-напредт
имената на У ни и това на Тесан - етруската Аврора, което не пре­
дизвиква противоречия. Честно казано, тези разкопки в Пирги, водени
първо от Палотино, след това от Ж. Колона, не са приключили, а
може да се подтвърди вече и съществуването на второ светилище,
разположено на юг от първото, за което предимно ще говорим: това
второ светилище, или тази друга свещена зона, прилича малко, по
отношение на конструкциите си на това в Грависка, и култът, който
се е появил там, може би е бил посветен на божество, наречено Сури(с),
в което някои се склонни да разпознаят Аполон - един вид хтоничен
Аполон.
Ако местообитанието и пристанищните конструкции на Пирги
отговарят най-общо на това на средновековния замък Сан Севера, то

176
светилището е било разположено стотици метри по на юг: там са
разкрити два успоредни храма, ориентирани към морето, както и
много други сгради. Храмът, наречен храм А, който е по-късен и се
отнася към 470-460 г., има традиционния етруски план с тройна цела,
докато по-ранният - храм Б, понеже се отнася към 500 г., има едно-
делна цела. Стените били изградени от блокове от туф, докато тухлата
била използвана за разграничението на вътрешните пространства.
Теракотовата архитектурна украса, необходима също за защита на
дървените греди от атмосферните условия, ни разкрива важността и
красотата на тези сгради. Днес е запазена необикновената
mentum, голяма керамична плоча, която облицова, защитава и ук­
расява края на columen, т.е. гредата на билото, върху задната фасада
на покрива на храм А. Няма нищо чудно в това, че един истински
шедьовър е бил поставен там, защото задният фронтон на храма е
бил обърнат към град Цере/Черветери и е не по-малко важен от фрон-
тона, обърнат към морето. По този повод не трябва да се забравя, че
етруските фронтони през тази епоха са отворени, обратно на това,
което се вижда при гръцките храмове. При тези условия защитата на
краищата на гредите е задължителна. Тази теракотена плоча или по-
скоро две свързани плочи, открити на фрагменти, са великолепно
реставрирани и експонирани в една нова зала на музея ,3и ла Джулия“.
Всъщност това е голяма скулптура във висок релеф, илюстрираща
епизод от гръцкия мит за Седемте срещу Тива.

Теракота от храм А от Пирги

177
 В централната долна част на релефа, разположен върху вид база,
се разкрива една поразителна сцена, в която се вижда Тидей, изяж­
дащ мозъка на Меланип, което предизвиква възмущението на Атина
(правата вляво), докато е носила на героя питие за безсмъртие, но от
което ще го лиши. В дясната част Зевс/Тиния поваля Капаней, дошъл
както Тидей в помощ на Полиник, а гримасата на Капаней също е
уловена.
Всички тези скулптури, близки до естествената човешка го­
лемина, са моделирани и запазили голяма част от богатата си поли-
хромия: открити са и множество дупки от бронзови пирони за при­
крепването на теракотата към дървото на гредата. Изборът на този
сюжет и особено на престъплението на Тидей е може би в съответствие
с високомерието на тираните, които са властвали без съмнение над
Цере и Пирги в края на VI в., и на същия този Рим, управляван по
това време от Тарквиний Горди с всичките белези на тиранията. Ти-
ванският мит, братоубийствената война между Етеокъл и Полиник
ще имат голям успех в Етрурия през елинистическата епоха и в част­
ност при урните от Волтера, Перуджа или Чиузи и не е трудно да се
направи връзка с неразбирателството, което вилнее между етруските
градове и което ще облагодетелства римското завладяване.
Оставайки в същата северна зона на светилището в Пирги, се
открива още една любопитна сграда, съставена от двайсет еднакви
помещения, които са имали във вътрешността си малък олтар: в тях
основателно са разпознати стаите, в които се е практикувала свеще­
ната проституция от определен брой „храмови роби“. Античните изво­
ри изтъкват значението на тези scorta pyrgensia, на тези, проституи­
ращи от Пирги, а когато видим, че пунически представители са в сър­
цето на това светилище, учудването ще е по-малко, защото това е
особеност, повтаряща се често във финикийско-пуническите храмове,
например в Сицилия на планината Ерикс. Но водещето откритие в
този район на Пирги е било направено между двата храма А и Б, в
една малка свещена зона, обхващаща олтари и кладенци, свързани с
очевидно хтонични ритуали. Това са три тънки златни пластини, които
били открити в един басейн, специално създаден за защита в момента,
когато храмовете били частично разрушени. Те носят гравиран текст:
на едната е изписан на финикийски (или на финикийско-пунически),
на другите две на етруски. Да минем към надеждите, породени от
двуезичието и евентуалния напредък по отношение разчитането на
етруския, но историческите заключения са достатъчно важни, за да
се забрави първото разочарование. Разбира се, без голяма трудност
Тефарий Велиана, който „властвал“ над Цере, е посветил на едно
женско божество - Уни в етруския текст и Астарта във финикийския
текст, един храм или по-скоро малък храм. Така към 500 г. личността,

178
която е била начело на града и на територията на Цере и която можем
да смятаме за тиранична (той е наречен melek, цар на финикийски, и
магистрат, zilath на етруски, но магистрат с голяма продължителност,
вече три години...), може ли да посвети на финикийски език (!) едно
свещено пространство на финикийска богиня, установена в приста­
нището на Пирги: това признавало, без най-малко ограничение, роля­
та, която финикийците или картагенците са могли да играят на етруска
земя. А това ни кара да припомним древността и спецификата на
етруско-картагенските връзки.
Те не датират от края на VI в.: от средата на предходния век
етруските от Цере, после от Вулчи, са изнасяли в голямо количество
своята букеро керамика и етруско-коринтски съдове. Често се
отбелязва, че множество форми на съдове са били пренесени на
картагенската територия, обратно на това, което е ставало през по-
голямата част от времето, когато няколко стандартизирани форми
като кантароса са предмет на търговия между градовете. Известно
време, преди златните пластини от Пирги да бъдат прикрепени към
гредите на светилището, издигнато от Тефарий Велиана, един малък
храм, или може би храм Б, връзките между Картаген и Цере са за­
тегнати, понеже морската битка при Алалия (или Алерия) е проти­
вопоставила, между 540 и 535 г., съюзническата флота на Цере и Кар­
таген на тази на фокейците и вероятно на марсилците. От началото
на втората вълна на гръцката колонизация, която фокейците ще пре­
несат чак на територията на съвременна Испания с основаването на
Ампуриа (Емпорион), овладяването на западната част на Средиземно
море получава нов обрат: етруските и картагенците не приемали, че
районът на Корсика и Сардиния е можел да се изплъзне от техния
контрол. С тази необичайна победа това е станало и фокейските зат­
ворници са замеряни с камъни при обстоятелства, които не са останали
без последици за жителите на Цере.
Краят на VI в. е свидетел на кулминацията в този военен и
търговски съюз, скрепен оттук нататък и в религиозен план с малкия
храм, издигнат в чест на Астарта/Уни върху земята на Пирги. Нека
да напомним, че едно от останалите пристанища на етруския град
носи името Пуникум дори и ако последното място не е осигурило в
археологически план по-късни данни. Дипломацията на Картаген се
проявява и по на юг, в Рим, и първият договор, който ние знаем от
Полибий и чиято автентичност днес всички историци приемат, е под­
писан между двата големи града през 509 г. Този договор определя
зоните на влияние и формулира в частност, че римляните нямат право
да търгуват отвъд „Красивия скалист нос“ - този топоним предизвика
много спорове, но със сигурност става дума за Големия нос, а кар­
тагенците запазват изключителното си право над залива Сирта, т.е.

179
бреговете на Тунис, и по-конкретно на Келибия, Сус и тези на Либия.
Не е ясно казано, че Рим е смятан в този контекст като друг голям
етруски град, но във всеки случай връзките между Етрурия и Картаген
са такива, че Аристотел може да ги цитира в своята Политика ( 1280 а) :
ако, казва той, търговските връзки са достатъчни, за да се основе една
държава, тогава би трябвало да се съгласим, че етруските и кар-
тагенците са граждани на един и същ град. Текст, който говори много
за близостта между двата народа, или по-скоро на някои етруски
градове и на първо място Цере и Картаген, със своите територии.
Илюстрация на този съюз е друг tessera hospitalis, напомнящ този от
Сан Омобоно и открит също в Картаген (по-точно на хълма Санта
Моника) в началото на XX в.: върху плоча от слонова кост, във форма
на животно, може да се прочете следният етруски надпис: mi puinel
karthazie, който трябва да се отнесе към V в. и следователно не е
много отдалечен от пластините от Пирги. Този етруски текст, който
е „говорещ“ надпис, т.е. който кара самия предмет да говори, озна­
чава със сигурност: „Аз принадлежа на Пуник от Картаген.“ Сле­
дователно може да се приеме, че тази „лична карта“ е използвана
от картагенец, извършващ търговия на етруска земя, може би в Цере,
и която след това е била изпратена в родината му от нейния титуляр,
с което неговата дейност напомня тази на „международен“ търговец:
този „Пуник от Картаген“ е бил достатъчно горд с този предмет и
най-вече с това, което той е представлявал, за да бъде положен в
гроба му.
Ако че десетилетията, които предхождат и следват 500 г.,
бележат силния момент на етруско-картагенските връзки, те не прес­
тават и могат да се проследят, макар и епизодично, почти до нача­
лото на нашата ера. Напускайки Цере заради Тарквиния, ние сме
изненадани да открием в музея на последния един красив саркофаг
от гръцки мрамор, чийто капак изобразява погребания, легнал по
гръб, а не подпрял се на лакътя си, както е при другите примери от
този регион от началото на IV в. Обаче този саркофаг, наречен „на
жреца“, има точно съответствие в Музея на Картаген, на хълма
Бирса, за който се знае, че идва от некропола в Санта Моника, където
е открита и плочката от слонова кост с етруския надпис. Други
детайли също показват значителни прилики: всеки път лявата ръка
на покойника е отворена в знак на молитва и държи с дясната ръка
предмет, който прилича на кадилница. В Етрурия обикновено лич­
ността, изобразявана на капака, държи патера. За да обясним при­
съствието на етруския саркофаг на жреца, който остава уникален,
трябва да се задоволим с предположения. В крайна сметка нямало
нищо странно от това един етруск от Тарквиния, установен на пуни­
ческа територия по различни причини, но без съмнение търговски,

180
изглежда е откроил в културен и религиозен план престоя си в
чужбина, за да изпита необходимостта, веднъж завърнал се в своя
град, да бъде погребан в саркофаг „по картагенски маниер“. Така се
докосваме до една допълнителна следа от този продължителен об­
мен между двете цивилизации.
Впоследствие римската история дава очертанията на тези кон­
такти. Така една малка гробница в Тарквиния (некропола на „Вила
Тарантела“) от II в. - следователно ние сме във времето след края на
етруската независимост, има върху стените си рисуван надпис, който
предизвиква не по-малък интерес. Там се чете следната епитафия:
„Felsnas: la: lethes/ svalce: avil: (тук сиглата съответства на числото
106) тигсе: сарие/ tleche: hanipaluscle.“ Така един Ларт Фелснас - в
Тарквиния собственото име често е след фамилното име - се пред­
ставя като син на един lethe, който има голяма вероятност да е бил
роб, живял 106 години - ще отместим дискретната завеса върху
автентичността на това гражданско положение: той е имал в течение
на своята кариера дейност, довела го в Капуа, кьдето е имал някакви
отношения с Ханибал. При условие, че двата глагола, представени в
тази епитафия, са ни непознати, е ясно, че всичко това ни отвежда
към Втората пуническа война, към войната на Ханибал, чиято армия,
както всеки знае, се отдава на насладите на Капуа. Първоначално се е
мислело, че тази личност е могла да служи като наемник в пуническата
армия. Впрочем изборът на Ханибал за дълъг и труден земен път,
който го принуждава да премине Алпите и да се впусне в Италия, се
обяснява също с желанието да привлече на своя страна народите,
завоювани неотдавна от Рим: Етрурия е загубила само своята неза­
висимост от половин век, но надеждите на пуническия водач били
измамени. По-скоро сме склонни да поддържаме друга интерпре­
тация: Марта Сорди, известен етрусколог от Миланския университет,
отбелязва, че е било невъзможно към тази дата да се връщаме към
благоприятни действия на Картаген - но този аргумент не ни убеж­
дава, защото не става дума за официален надпис, а за лична епитафия
във вътрешността на затворена гробница! Тя напомня пасажа от Тит
Ливий, който споменава битките, водени близо до Капуа от една
съюзническа на римляните кохорта, съставена от етруски, дошли пре­
ди всичко от Перуджа: нашият Ларт Фелснас изглежда е могъл да
бъде действително част от нея, защото Тарквиния не е толкова отда­
лечена от Перуджа.
Ние вече споменахме последната част от тези срещи между
етруски и картагенци: това са граничните знаци с етруски надписи,
открити в Тунис, в долината на река Милиана, т.е. на територията,
pertica, която е била на Картаген в епохата на независимостта и малко
след тази дата.

181
 ЗА РИБИТЕ И ЗА СОЛТА

Ако тези етруски морета, ако тези пристанища или емпориони, ако
всичките тези кораби, представящи първите фигурални мотиви, ка­
рат да се говори предимно за търговски обмен, в който са замесени
етруските в архаичното Средиземноморие, това не е единственият
ресурс, който предлага морето. На първо място се сещаме за риболо­
ва и фреските на Гробницата на лова и риболова в Тарквиния ни на­
помнят този аспект. Литературните извори не пренебрегват този въп­
рос и Атеней, авторът на Deipnosophistes, от началото на III в. от н.е.
посочва всички видове риби, които е било възможно да се купят в
Анцио, Терацина или „в етруския град Пирги“, пристанището на Цере
(6, 224с).
Археологическите проучвания позволяват да се открият нався­
къде, включително и в местности до реки или езера, рибарски куки и
керамични тежести за мрежи. Този случай е причина да се припомни,
че във Ветулония, в една княжеска гробница от ранния ориентали-
зиращ период (към 700 г.), е открит бронзов тризъбец с дължина близо
един метър, а друг екземпляр от желязо е намерен наскоро в Пиза
(могила на Джакопо). Тризъбецът напомня не само за улова на големи
риби, като риба тон, но тук той става истински символ на властта над
морето и израз на етруската таласократия. Морето, това е още солта
и Ж. Кампореале има основание да наблегне на този пункт. Солта е
необходима за живота на хората и животните и, между другото, за
консервирането на хранителни продукти. Владеенето й, което може
да се нарече „петролът на Античността“, следователно е най-важно и
не е случайност, че първите битки между Вей и Рим може би са имали
за цел овладяването на солниците, разположени на десния бряг на
Тибър. Можем да се запитаме както А. Джованини дали „съдбата на
Рим“, както по-късно тази на Венеция, не е свързана със завоюването
на солниците, овладяването на този добив и търговията с него след
завземането на Вей от началото на IV в.: това изглежда е било ис­
тинското начало на римската експанзия и е излишно да се акцентира
върху факта, че най-древният път на Рим носи името via Salaria и че
salarium на легионерите също идва оттам. Изборът на място за Рим
не е без връзка със солта: Форум Боариум на брега на Тибър е бил
място на сблъсък между групите, слизащи от планините на Централ­
на Италия, и лодките, които транспортирали солта от устието на
Тибър.
Рим изглежда така е удържал правата си на такса от всички
потребители, принудени да минават оттам. Това, което е вярно за
Рим, е било вероятно факт преди това и за един етруски град като
Вей.

182
 ОСТАНКИ ОТ ЕТРУСКИ КОРАБИ

Проучването на останките от кораби е важно за познаването на

трафика, на обмена, на етруската търговия в Средиземноморието. Това
е вярно, защото използването на роботи и на малки подводници днес
позволява да се проучват останки от кораби, разположени на големи
дълбочини, които били практически недостъпни за гмурканите или
във всеки случай не им позволявали продължителна археологическа
работа под вода. Ако множество останки от етруски кораби са из­
вестни в околностите на Южна Франция, особено интересни са тези
на кораба, наречен „Големия Рибо Ф“, югозападно от остров Гиен -
става въпрос за малък остров, който бил открит наскоро, през 1999 г.,
от Комекс. Открит на повече от шейсет метра дълбочина, този кораб
с внушителни размери (повече от 20 м дължина и 7 м ширина), имал
товар от поне осемстотин етруски амфори, старателно подредени една
върху друга: проучвателите (Люк Лонг) забелязват върху дръжките
на амфорите следи, доказващи, че те били свързани с въжета, които
осигурявали стабилността на каргото. Товарът съдържал още ка­
чествена гръцка керамика (атически чаши) и етруски бронзови съдове.
Амфорите, които са запазили корковите си тапи, са от типа „Ру 4“ и
идват от Южна Етрурия, без съмнение от Цере: можем да си пред­
ставим, че те са били качени на кораб в Пирги, към 500 г., за да бъдат
доставени в пристанище на Прованс или Лангедок, което би могло
да е Лате, близо до Монпелие. Следователно това е ново и добро
свидетелство за търговията с етруско вино с Галия - търговия, която
е започнала преди 500 г., до такава степен, че понякога се питаме дали
етруските не са открили виното за галите, факт, водещ до множество
последствия. Този вид останки от кораби е съпровождан от керамика,
като атически чаши, често букеро кантароси и метални съдове като
бронзови лебеси. Те са представени и при „Големия Рибо Ф“ и са
съпровождащ товар на амфорите, като понякога се говори и за забавни
предмети, предназначени за клиентите.
Но може ли да се определят тези кораби като етруски? В
конкретния случай останките при остров Гиен изглежда наистина
заслужават това определение, имайки предвид еднородността на
товара. Този кораб е много добре запазен, което позволява за първи
път да се проучи етруски кораб и да се получи информация за морските
архитекти на Етрурия. Дали техниките на изграждане са различни от
тези на гръцките им колеги? Не трябва да се забравя, че античните
търговски трафици са често резултат от преразпределение: най-доб­
рият пример, който може да се посочи по повод на Етрурия, е този на
останките при Джилио (остров, разположен на север от Тарквиния),
който е бил безспорно собственост на грък, дошъл от Самос. Тези
останки били щателно проучени от М. Кристофани, който, въпреки

183
 Амфора от Вулчи ограничения характер на изследването,
достига до твърде важни изводи. Товарът
е бил доста разнороден, понеже освен мно-
гото етруски амфори (130), но също и гръц­
ки (Самос, Клазомене), съдържал и значи­
телно количество керамика (трапезни съ­
дове, арибалоси, лампи), но също и слитъци
мед, желязо и олово: тук се открива една
от трайните цели на гръцкото присъствие
в Етрурия - търсенето на метали, и която в
дадения случай е довела до загубата на
кораба. Инвентарът на този кораб, който
към 590-580 г. пътувал от Самос може би
чак до Галия, с междинни спирания в Ко-
ринт и очевидно в Етрурия, в пристанищата
на Черветери и Вулчи, както показва типът на амфорите, включвал и
специфичното снаряжение на капитана: не само коринтския му шлем,
но също и музикалните му инструменти ( флейти или по-скоро
обой, понеже е снабден с мундщуци от дърво и от кост). Той е бил
културен човек с аристократичен начин на живот, който упражнявал
каботажно плаване и контролирал търговията на преразпределяне
през цялото Средиземноморие. Един от най-старите етруски кораби,
известни край френските брегове, е този при нос Антиб: ако той е
съдържал най-вече амфори и етруска керамика, там е открита и една
употребявана пуническа лампа, която позволява да си представим, че
корабът в действителност е картагенски и че той е намерил преди това
отличен прием в Пирги, който е бил вид пунико-етруски емпорион
(ако, разбира се, лампата не била етруска имитация). Нищо не пречи
следователно да се допусне, че останките от „Големия Рибо Ф“ били
на гръцки кораб, посетил не само Пирги, но също и емпориона (гръцко-
етруски) Грависка, едно от пристанищата на Тарквиния (L. Long,
(DRASSM), в Culture et Rechercher, 85-86, 2001, 13—14).
Един решаващ елемент се появява с идентифицирането на същия
този кораб, но сме още далеч от възможността да потвърдим дали
той е бил построен от гръцки или етруски морски архитект в рабо­
тилниците на Марсилия, Велика Гърция или Централна Италия. Сле­
дователно се вижда, че проблеми не липсват и че археологическите
открития могат всеки момент да правят под въпрос достоверността
на съществуващите представи. Ние сме поразени от факта, че по
бреговете на Средиземно море етруското присъствие е било малко
засвидетелствано след Пиза чак до делтата на Рона. Така се налага
идеята за преки връзки между Южна Етрурия (Цере, Вулчи) и обекти
от Лангедок, където са открити в големи количества етруски амфори,
дошли явно от тези тоскански градове. Подобна търговия може би е

184
имала междинна спирка, например в Корсика. Но тази хипотеза се
сблъсква със системата за каботажно плаване и преразпределението,
за което напомнихме по-горе. Впрочем археологическите празноти в
посочената зона, макар и по малко, се запълват и днес се знае, че
Генуа със своето идеално местоположение трябва да е била важен
етруски емпорион през архаичната епоха (между другото, оттам са
известни много етруски надписи), понеже са разпознати няколко
етрускизирани обекта между Пиза и Генуа (Лука-Лукес, Масароза,
С. Рочино), а в посока към френската граница, близо до Савона, са
открити етруски амфори. Фактът, че етруските амфори от Пиза са
твърде сходни с тези от Южна Етрурия, не улеснява положението,
очаквайки, че анализите на глината биха изяснили ситуацията! Както
останките на „Големия Рибо Ф“ носят нови сведения, така не може
да се изключи възможността новите проучвания в Прованс или на
Лазурния бряг да променят сегашните данни: най-добре познатите
обекти при Ница и Антиб (Antipolis) например са твърде показателни
за отношенията между гърци и етруски през архаичната епоха.

185
 Глава VIII

Четирийсетте клетки на Черния дроб

от Плезанс: очерци върху религията

ЧЕРНИЯТ ДРОБ И ХАРУСП И Ц И И ТЕ

Откриването на този бронзов модел на черен дроб представлява

изключително събитие за опознаването на етруската цивилизация: в
действителност става дума за най-важния документ за разбирането
на харуспицията и по-точно хепатоскопията. Обаче този тип гада-
телство, чрез изследване на вътрешностите и най-вече на черния дроб
на принесената жертва, е един от най-специфичните елементи в ет­
руската религия, единодушно смятан през Античността за една от
най-характерните черти на това общество и тази цивилизация. Дори
и да е основен за проучването на етруската религия през класическата
епоха, този малък предмет е доста късен, понеже трябва да се отнесе
към 100-та г. пр.н.е., и както името му посочва, той е бил открит в
район, който не се смята особено за етруски: може би е бил донесен
тук от римлянин или, както предполага Ж. Колона, от етруски ха-
руспиций на служба при римляните, които са създали Плаценция
(Плезанс) през 218 г., преди повече от век, една латинска колония,
позволяваща им да контролират цизалпийска Галия.
Знаем се, че харуспициите, специализирани в тази техника, са
придружавали редовно най-важните личности на Рим: Марий, докато е
бил в Африка (т.е. в днешен Тунис), заради войната с Югурта, е срещнал
харуспиций, който му е предсказал бляскава съдба: това е допълнително
доказателство, че етруски са се установили в тази провинция на Африка.
Граничните камъни, открити в долината на Милиана, ни дават по-
нататък и археологическото доказателство. Няколко години по-късно,
през 89 г., именно големият съперник на Марий, Сула, след съветите
на един харуспиций Кай Постумий, води победоносна битка с Нола
(Цицерон, За дивинацията, 1,3,72). Трябва да се каже, че щастливецът
Сула наистина не е съжалявал за предсказанието: през 83 г., при Тарент
са лаврите, свидетелство за всички победи, които са видени в черния
дроб на принесената в негово присъствие жертва (Плутарх, Сула, 27,5) !
Цезар също е имал на свое разположение харуспиций на име Спурина,
което ни позволява да се върнем отново на тази прочута фамилия от
Тарквиния: и ако той се е бил вслушал в неговите съвети, диктаторът е
щял да избегне връщането в курията на Помпей, на Марсово поле, в
деня на идите през март 44...

187
Статуетка на харуспиций
(Ватикана)

Черният дроб от Плезанс

(J. Martha, L ’art étrusque)

Огледало на Калхас
(Ватикана)

(D. Briquel, Les Étrusques, peuple de la différence,

Paris, A. Colin, 1993)

188
 Нека да се върнем на Черния дроб от Плезанс - анекдотът за
Сула ни дава вече няколко следи. Този модел на черен дроб на овен
има гравирани върху една от страните си (вдлъбнатата) четирийсет
клетки, в които фигурират едно или повече имена на божества. Но
други белези могат да се представят преди това. Върху двете части
на изпъкналата страна е представено само по едно име: дясната е
посветена на Усил - Слънцето, а лявата на Тиур - Луната. Това е
показателно: именно цялата вселена е в опасност, а черният дроб е
микрокосмосът, съответстващ на макрокосмоса на света. Дотолкова,
че повърхността с четирийсетте клетки е обградена от пояс, разделен
на шестнайсет части, а този брой не е случаен: всъщност ние знаем,
благодарение на различни латински извори (Цицерон, За дивина-
цията, 2,18,42; Плиний Стари, Естествена история, 2,143; Сервий,
Коментари на Енеида, 8,427; Марциан Капела, 1,45-60), че етруското
небе било разделено на шестнайсет сектора, всеки от които обитаван
от едно божество: източните сектори са благоприятни, а западните
неблагоприятни. Обикновено цитираме Плиний Стари, който говори
тук за обяснението на мълниите: „Етруските са разделили небето на
шестнайсет сектора за техните наблюдения... Между тези сектори
най-пагубни са тези на Запад, съседни на Севера.“
Върху Черния дроб от Плезанс се чете лесно надясно (следо­
вателно на изток) три пъти името Tin (Юпитер) и един път това на
Uni (Юнона). В замяна, секторът Север-Запад е бил този на под­
земните божества и може да се отбележи например, че в най-ранните
надгробни могили на Цере първата гробница винаги е вкопана в този
сектор и има тази ориентация. По-късно проблемите, свързани с ур­
банизацията, нарушават това задължително религиозно правило и
гробниците отсега нататък са подредени покрай улиците в некропола.
Харуспицият, след като е извадил черния дроб от жертвата, е могъл
да го изучава детайлно. Някаква аномалия или особен знак върху
черния дроб го е водила да се обърне към конкретно божество, което
е съдействало, между другото, за уталожване на бедите, които са връх­
летели града. Знаем, че мирът с боговете (pax deorum) в Античността
е бил съществен елемент във връзките между хората и боговете.
Наръчник на действащия харуспиций, помагало за млади ха-
руспиции в етап на обучение, този бронзов предмет от Плезанс не е
единственият пример, който познаваме: във Фалерия, близък до
етруските, чрез многобройните си връзки и получил известност със
светилището си (Овидий, Любовни елегии, 3,13), е открит керамичен
модел на черен дроб без надписи. Може да се направи сравнение с
множеството екземпляри, открити например в Мари на река Ефрат, в
днешна Сирия, и това е особена сфера на контакти, която кара някои
историци да стигнат до извода, че Етрурия е била част от Вавилон,

189
пренесена на Запад. Едно без съмнение много грубо заключение, но
това сходство в религиозен план между етруски и вавилонци не може
да се счита за незначително. Във всеки случай етруските често са изоб­
разявали харуспициите в процес на прилагане на тяхното изкуство
или най-малко разкриващи ясно своята „професия“, а това е също
свидетелство за важността, която се придава на хепатоскопията.
Най-известното изображение е това върху едно огледало от
Вулчи, съхранявано в Грегорианския музей на Ватикана, отнесено към
V в. Персонажът по странен начин е снабден с крила, които са
адаптирани добре към кръглата форма на огледалото, и ако той носи
името Калхас - на прочут гръцки гадател, - но надписът е етруски,
то той упражнява съвестно изкуството си на харуспиций, анализирайки
отблизо черния дроб, който държи в лявата ръка. Другите вътреш­
ности, разположени на една маса, поясняват, че жертвата, без съмне­
ние овен, е била принесена наскоро. Пак във Ватикана една бронзова
статуетка също представя харуспиций: ако предметът е доста късен
(II в.), облеклото е останало традиционно, с високата шапка (чийто
връх напомня apex-а на римските фламини) и една огромна фибула,
затваряща дрехата върху гърдите, фибула, чийто лък е във формата
на делфин.
За късмет може би знаем етруското име на този харуспиций
(дума, която вероятно е съставена от етруския корен harul). Ха-
руспицията се заключава в гледане на вътрешностите на черния дроб
\spic- корен, който се открива в зрелище, specchio, spiegel...), докато
ауспицията се състояла в наблюдаване на птиците (av-, spic-). Вече
казахме, че късните двуезични етруско-латински надписи не носят
много сведения, но един, отнесен към 50 г. пр.н.е. и открит в Пезаро
на Адриатическото крайбрежие, заслужава да бъде разгледан по-
отблизо. Става дума за епитафията на Кафаций (на етруски Кафат),
син на Луций, който е наречен на латински hamspex fulguriator и на
етруски netsvis trutnvt frontac. Да минем към присъствието на тази
гласна „о“, чужда на етруския, която показва, че сме във фазата на
лингвистично приспособяване, но припомняме, че етруската дума,
отговаряща на haruspex, харуспиций, явно е netsvis. И ето сле­
дователно още един етруски харуспиций, който бил изгонен от ро­
дината си.
Тази дума или поне същият корен е представен върху друг ин­
тересен надпис: той се намира върху един от най-хубавите саркофази
от музея на Тарквивия, наречен Саркофагът на магистрата. Върху
капака си вижда една знатна личност, представена в героична поза, с
голи гърди, с венец на главата и друг около врата, подпрян на левия
лакът. Но това, което е много по-рядко срещан елемент, е, че той дър­
жи пред себе си свитък, един velumen от платно, наполовина развит.
Припомняме мимоходом, че тези книги от платно, тези libri lintei,

190
както ще бъдат наречени по-късно в Рим, фигурират в Етрурия при
известен брой изображения и представянето им, свити като съвре­
менна пътна карта, понякога позволява да бъдат объркани с подлож­
ки. Във всеки случай върху свитъка на нашия строг магистрат от
Тарквиния, който се нарича Ларис Пуленас, се разграничават девет
реда, които не са много лесни за дешифриране. Първоначално се чете
изразът ancn zich nethsrac. Първата дума е показателно местоимение,
втората, както видяхме при Плочата от Кортона, означава писмен
документ, а третата е образувана от същата основа като netsvis.
Следователно тук имаме един израз, който означава „това писание за
харуспиция“ и намек за прочутите книги, които съставят сърцето на
етруското учение. Ларис Пуленас ни прави съпричастни към своята
кариера, която, между другото, е играла роля в религиозните братства,
свързани с Бакхус, а фактът, че този саркофаг трябва да се отнесе към
250^240 г., ни довежда отново доста близо до позора с вакханалиите
(186)!
Неговата особено развита генеалогия е ангажирала вниманието
на учен като Ж. Йоргон: всъщност сещаме се за подигравките на
Персий, етруски поет, този същият син на голяма фамилия от Волтера,
по повод на sîemmata tusca, тосканските родословни дървета (Сатири,
3,28). Може да се отбележи също, че прадядото на Пуленас се е казвал
Laris Pule Creice, което означава безспорно „Ларис Пуле, гъркът“
(creice = Graecus). В този произход няма нищо изненадващо и показва
само, че, както през архаичния период с Демарат, бащата на Лукумон -
Тарквиний Стари, се е пътешествало много в Средиземноморието и
че тези общества са били в крайна сметка доста отворени, облаго­
детелстващи социалната мобилност както в хоризонтален, така и във
вертикален план. Но Ж. Йоргон съпоставя още етруска Пуле с гръка
Полее, каквото е било името на един гръцки гадател, познат от Оми-
ровата епоха: няма никакво съмнение, че те са извлекли довод от тази
квазиомонимия, за да хвалят своите качества в научната харуспиция.
По аналогичен начин върху едно огледало е показан, както вече ви­
дяхме, един прочут гръцки гадател - Калхас, в процес на консултация
от харуспиций с истински етруски характер: по този начин етруските
са били поставени в същото положение, както и най-прочутите гърци
в сферата на гадателството.

СВЕЩЕНИТЕ КНИГИ Н А ЕТРУСКИТЕ

Както знаем от Цицерон (За дивинацията, 1, 72; 2, 49), етруската

наука в сферата на харуспицията била обединена в две книги (libri
haruspicin). Етруската религия в своята съвкупност е религия на
писаното слово и при това открита религия, която съдържала истинска

191
догма и съвкупност от доктрини, определени на латински чрез израза
disciplina etrusca. Латинската дума disciplina е във връзка с глагола
discere, който означава „уча“ (и се говори за ученик, за disciple), и
фактически младите харуспиции вероятно са учели „азбуката“ на
своето изкуство за теорията от книгите, от бронзовия или керамичен
черен дроб за практиката. Това е религия, получена чрез откровение:
всичките книги за „етруското учение“ са били всъщност продиктува­
ни от личности, избрани от пророци, появили се при удивителни
обстоятелства. Най-известният случай е този на Tarée, който е свързан
с големия град Тарквиния и с неговия герой-основател Тархон, чието
изображение открихме върху трона на Клавдий. Докато селянинът
обработвал нивата си - припомняме си малката бронзова група от
Арецо, - пророкът Tarée се е появил внезапно от една бразда: той
бил с външен вид на дете, но с мъдростта на старец. Както Доми-
ник Брикел е отбелязала, този мит е познат в другите религии и е
„достатъчно да се напомни епизодът с Христос, обучаващ отците в
храма в Евангелието на Свети Лука“ (Religions de l ’Antiquité, Paris,
PUF, 1999, 35). Tarée е разкривал, било пред тълпата, втурнала се
веднага, било пред Тархон, учението, което после се е четяло в книгите
за етруската дисциплина.
Всичките тези неща не ни изненадват днес, понеже живеем от
дълго време под управлението на трите големи религии на писаното
слово - еврейска, християнска и мюсюлманска. Но за класическата
античност това било res nova, нещо напълно революционно. Гръцката
и римската религия не представят например никой от въпросните
белези. По-странното е, че тази изключителна в нашите очи разлика
като че ли не е впечатлила гръцките и римските автори. Когато Тит
Ливий (5,1,6) посочва много пъти в пасажа, цитиран от съвременните
хора, че етруските са религиозен народ, той основава това твърдение
върху тяхното познание върху superstitiones, т.е. не изобщо върху
суеверията, а по-точно върху религиозните практики. Това е тяхната
наука, тяхното майсторство във всичко, което засяга култа, излязъл
наяве. Двете фантастични етимологии, за които древните са толкова
жадни, отиват в същата посока. Първоначално се е мислело (Дионисий
Халикарнаски, Римски древности, 1, 30, Исидор Севилски, Етимо­
логии, 9, 2, 86), че латинското име на етруските, Tusci, отговаряло на
гръцкото thuoskoi, следователно на глагола thuein, и че етруските
са отначало „жреци-жертвоприносители“. И се е знаело, че жертво­
приношението е ключов момент в култа на класическите религии.
От друга страна, името на Цере (Серветри) е било такова заради
произхода си от латинското caeri-moniae - и оттук тук са изтъкваните
култови практики. Нашето учудване не е удачно: гръцката и римската
религия почиват преди всичко върху формализма, върху култа, а вя­
рата в боговете била второстепенна, за да се повдигне известният

192
въпрос на Пол Вейен - точно особеностите и силата на религиозните
етруски практики са белязали гръцкото и римското съзнание. Между
тези практики пророческите техники били особено забележителни.

ЗА ПТИЦИТЕ...

Няма да се връщаме на хепатоскопията, практикувана от харус-

пициите, понеже я посочихме в предходния параграф. Но дали из­
куството на авгурите, на улавяното от ауспициите се основава, както
етимологията посочва, върху наблюдението върху полета на птиците?
Тази техника първоначално изглежда е била повече римска, отколкото
етруска: ролята, която е играла по време на основаването на Рим, за
премахването на Рем и Ромул, е била в тази посока, но трябва да си
припомним веднага, че основаването на Urbs изглежда наистина е
свързано с етруските ритуали. По отношение полета на птиците,
невероятният епизод, който бележи пристигането в Рим на бъдещия
Тарквиний Стари, е доста показателен (Тит Ливий, 1, 34, 8-9): докато
този, който още се нарича само Лукумон, е стигнал до Яникул, на
десния (етруски) бряг на Тибър, един орел грабва шапката pileus, която
защитава главата на етруска, дошъл от Тарквиния, и после слиза
отново от небето също напълно спокойно, за да я сложи отново на
главата на персонажа. Чудо, разбира се, което самата Танаквил, ет-
руската съпруга на бъдещия Тарквиний, е можела да обясни: орелът
е птицата на Юпитер/Тиния, царя на боговете, той е дошъл от такъв
небесен район (!); чудото, носено върху главата, връхната точка на
Лукумон по някакъв начин - с една дума, няма никакво съмнение, че
Лукумон е призован от боговете да царува в Рим. „Танаквил приела с
радост това предсказание, защото тя притежавала знанието, разпро­
странено в Етрурия, за небесните чудеса.“ Тя залага съпруга си в пре­
гръдката на големите и силни надежди, „според птицата, която дошла,
небесната област, откъдето идва, и божеството, на което тя е прате­
никът; именно на най-високата част от тялото си носи предзнамено­
ванието; орелът е отнел украсата от главата на един човек и я е пос­
тавил отново по заповед на един бог“ (Тит Ливий, 1, 34, 9).
Този анекдот със сигурност е показателен за привилегирования
статут на жената в етруското общество. Танаквил, която ще се намеси
отново по-късно, за да постави Сервий Тулий на трона, заслужава
наистина приписваната й титла „създателка на царе“. Справедливо е
да се добави, че не е известна нито в иконографията, нито в епигра-
фиката етруска жена гадател или харуспиций. В политическата област
няма никакъв пример на жена магистрат и идеята за възможен етруски
матриархат трябва да бъде отхвърлена принудително. Разбира се, още
по-малък е проблемът за възможната роля на жените в тази област в

193
Рим: очевидно младите наследници на аристокрацията са тези, които
Сенатът изпраща в Етрурия да се образоват в науките и техниките на
disciplina etrusca (Цицерон, За дивинацията, 1, 41,92). Ще запомним
най-вече от анекдота на Тит Ливий, че изкуството на ауспицията е
описано като добре познато на етруските, във всеки случай поне на
някои от тях: изразът, използван от латинския историк {ut volgo
Etrusci), е изцяло показателен.
Текстовете не пропускат да поставят акцент върху превъз­
ходството на етруските авгури. Иконографията не е останала по-назад:
ще помним прочутата гробница „Франсоа“ от Вулчи, чиито фрески
се отнасят към втората половина на IV в. Притежателят на тази голяма
аристократична гробница, Вел Сатиес, е представен точно в момента,
докато наблюдава полета на птиците и по-специално на един зелен
кълвач. Тази птица е посветена
Литус на Марс и Вел Сатиес, който
носи разкошна дреха на по­
бедител, разбира, че уловените
знаци са свързани с война, оче­
видно победоносна, която вож­
дът на Вулчи ще води срещу
вечния римски враг: вероятно
това е бил кръвопролитният
конфликт, противопоставил
етруските от Тарквиния и Вул­
чи на Рим към средата на IV в.,
и който без съмнение е довел до
известни етруски успехи, ста­
рателно прикрити от римската
историография! Знае се, че в
Рим знакът на авгурите е lituus,
този жезъл, извит в края, който
ще стане жезълът на нашите
епископи: обаче този атрибут е
често представян в Етрурия
например върху погребални­
те фрески (в Гробницата на
авгурите от края на VI в.), но
без да е ясно дали персонажът,
който го държи в ръка, е дейст­
вително авгур (или еквивален­
тът на римския авгур). В замяна
са известни сред инвентара на
някои гробници истински при­
мери от букеро или бронз, като

194
бронзовия liîuus, открит в гробница в Черветери, от началото на VI
в., съхраняван в музея на „Вила Джулия“. Тук сме в правото да
смятаме, че предметът е припомнял основното качество на покойника
и че lituus става действително част от тези различни знаци, които
етруските са завещали на римляните в политическо и религиозно
отношение; нещо повече - тази отлика има ли основание да
съществува в това време? Каменна надгробна стела, открита във
Флоренция през 1891 г. и отнесена към края на VI в., представя авгур,
размахващ гордо своя lituus в дясната ръка: няма никакво съмнение, че
гробът, маркиран с нея (познати са и други стели със същия сюжет), е
бил на етруски авгур, отнасящ във вечността своите умения и
съответния социален статут.

... И ЗА М ЪЛНИИТЕ

Освен тези два метода на гадателство етруските познавали и прак­

тиката на магията, на клеромантията (Валерий-Максим, 1, 1а). Така
например са открити множество жетони или малки пластини, носе­
щи името на божество-оракул, като Сури, което някои са искали да
отъждествят с Аполон и което във всеки случай е имало първо­
степенно място място в Пирги, светилището на Цере. Тези sortes,
както са наречени на латински, са били особено познати при оракула
в светилището на Fortuna Primigenia в Пренесте - силно етрускизиран
град в различни моменти от своята история. Цицерон е описал
произхода на този ритуал: „Хрониките казват, че в същия момент на
мястото, където се намира днес храмът на Фортуна, потекъл мед от
едно маслиново дърво. Харуспициите (несъмнено компетентни във
всичко) заявили, че тези магии се радвали на най-висока известност,
и на свой ред изработили от това маслиново дърво едно ковчеже,
където били поставени магиите, които се изтеглят днес по внушението
на Фортуна. Какво сигурно може да има в магиите, които детска ръка
разбърква и изважда под внушението на Фортуна?“ (За дивинацията,
2, 85,86, превод на Freyburger-Scheid, Les Belles-Lettres, La Roue à
Livres, 1992). По тази тема можем да се обърнем към малкото букеро
кофчеже, открито във Вей, в светилището Портоначо, което съ­
държало посвещение на Минерва, направено през VI в. от Ларис Вел-
касна: големият италиански етрусколог Ж. Колона допуска, че този
букеро предмет с необичайна форма би могъл да бъде малко ков­
чеже, съдържащо магиите на оракулския култ на тази богиня.
Етруските, както внушава Д. Брикел, без съмнение са използ­
вали също дима на благовонията, ако трябва да се вярва на етимо-
логията, която поставя името Tusci във връзка с латинската дума tus

195
(Изодор Севилски, Етимология, 9,2,8,6,14,4,22). Но един от техните
големи специалитети, с които ще приключим този преглед на
етруското гадателство, е било безспорно тълкуването на мълниите.
Libri fulgurales е бил един от важните томове на „етруската дисцип­
лина“, а двуезичният надпис от Пезаро не определя ли личността на
haruspex fulguriator като свързващ по някакъв начин тези две про­
рочески техники? Така може да се заключи, че тълкувателят на мъл­
ниите на етруски се е наричал truntvt.
Във всеки случай етруските не са се задоволили да видят, че
мълнията падала от небето, и по този начин е можела да има връзка с
боговете (но тя е поразявала понякога и храмовете на боговете...).
Трябва ли да се види в това белег за географска специфика? При
условие, че мълнията е феномен, който тревожи хората от всички
страни, трябва да се признае, че някои тоскански стихии са особено
впечатляващи. Както отбелязва Д. Брикел, „етруските харуспиции
са изразходвали богатството на размишлението, за да отидат отвъд
простата констатация за очевидно божествената природа на мълнията“
(La religion étrusque в Religions de l ’Antiquité, PUF, Paris, 1999, 43).
Следователно всичко е било обект на изучаване: произходът на свет­
кавиците, тяхната посока и форма, техният цвят и брой. Естествено,
Тиния-Юпитер е бил особено надарен, понеже е разполагал с три вида
мълнии (знае се, че в Рим ще съществува Jupiter Tonans), но също е
можел да използва най-смъртоносните само с одобрението на целия
божествен пантеон, повече или по-малко добре познат. Колкото до
индивидите и предметите, засегнати от мълнията, те стават, разбира
се, „свещени“ и е трябвало старателно да бъдат погребани в това,
което се наричало на латински bidental: този паметник получил името
си от факта, че издигането му било съпроводено от жертвоприно­
шението на двегодишна овца, bidens.
Благодарение на Сенека, но също и на Плиний Стари, ние
познаваме доста добре отношението на етруските към гръмотевиците
и светкавиците. Първият е посветил част от Втора книга на своите
Естественонаучни въпроси на тази тема, опирайки се на Авъл Цецина,
произлизащ от голяма фамилия от Волтера (Цицерон е защитил
справедливо баща си през 69 г), който именно е съставил в края на
I в. труд за етруската дисциплина. „Има три вида мълнии, ни казва
Цецина. Едната е, която съветва, другата е на властта, третата е на­
речена на положението [...].'Тя е на положението, когато се появява
неочаквано; дори и докато хората са спокойни и не възнамеряват да
правят каквото и да било, тя заплашва, предвещава или предупреж­
дава. Цецина нарича тази последната предизвестяваща [...]. Етруските
казват, че мълнията е пратена от Юпитер. Те приписват на този бог
светкавици от три вида [...]. Именно Юпитер изпраща третата свет­
кавица, но той го прави само след като е свикал тези, които етруските

196
наричат върховни и скрити божества (на латински superiores, involuti).
Тази светкавица опустошава предметите, които удря [...]“ (Сенека,
Естественонаучни въпроси, 2, 39-41) Струва си труда да се цитира
една бележка, която предхожда тези описания, защото тя доказва
размерите на изключителната религиозност на етруските и на гада-
телската им вещина: „Между етруските, най-умелите от хората в из­
куството да тълкуват светкавиците и нас, ето, има различие. Ние мис­
лим, че мълнията е хвърлена, защото е имало сблъсък на облаци.
Следвайки ги, сблъсъкът става, защото мълнията е хвърлена. Отна­
сяйки всички неща към божеството, те са признали не само че удари­
те на мълнията предават знаци, защото те са създадени, но че те се
създадени, защото означават нещо.“
Пасажът на Плиний Стари, който не е винаги добре изграден,
представя приликите и различията с този на Сенека, но той се отнася
също и до етруската литература по тази тема: „В своите писания
(litteraè) етруските са на мнение, че мълнията е хвърлена от девет
божества и че има единайсет вида и Юпитер хвърля три [...]. Етрурия
мисли, че от земята също избликват мълнии, които тя нарича долни“
(Естествена история, 2, 138). Поразително е да се прочетат приме­
рите, които дава латинският автор: „[...] Запалващите мълнии идват
от Марс, като тази, която унищожи напълно Волсини, един от най-
богатите градове на Таскана (Volsinii, oppidum Tuscorum oppulen-
tissimum - формула, типична по повод на градовете на додекаполиса!)
(ibid., 2,139). Тук се вижда една добра илюстрация на мощта на
тосканските стихии. Няколко реда по-нататък Плиний преминава към
възможностите, които хората имат по отношение на тези мълнии, и
този път дава следващия „исторически“ пример, който ни води към
етруските ритуали изобщо и до тези на Волсини-Орвието в частност:
„Това произтича от летописната традиция и благодарение на няколко
ритуала и няколко молитви управлява или получава мълнията. Спо­
ред една стара етруска традиция тя така е получена, след като едно
чудовище, наречено Волта (или Олта), заплашвало града Волсини,
след като опустошило цялата област. Тя отговорила на призивите на
своя цар Порсена“ (ibid., 2,140). Една легенда, която има предимството
да осветли мощта на Порсена, цар на Чиузи, който явно в края на VI
в. е прострял властта си по цялата долина на Тибър чак до Волсини,
преди да продължи в посока към Рим.

КНИГИ Н А С ЪДБАТА

Що се отнася до етруските и до тяхната религиозна наука, латинската

дума libri била съпроводена от много други прилагателни: отбеляз­
ваме пътьом книгите на Tarée (цялостно учение?) - ахиронтичните

197
книги, очевидно свързани със смъртта и със задгробния живот, и най-
вече книгите на Fatum, на Съдбата. Тя е трябвало да познава постоянно
волята на боговете, да може да тълкува всички чудеса, чрез които
боговете изразявали на хората своите желания. Но това, което е
поразително, са границите, определени от боговете - и познати на
етруските - не само в живота на хората, но също и на общностите и
най-напред на същия този етруски народ. Така хората са могли да
живеят най-много дванайсет пъти по седем години и една циклична
концепция е била в основата на всички тези размишления. Можем да
се питаме дали император Клавдий не е имал предвид тази етруска
доктрина, понеже е знаел - и Светоний то потвърждава, - че ще умре:
припомняме, че Клавдий е бил почти на 63 години (девет периода от
седем години), когато е вярвал в бъдещия си край. Що се отнася до
етруския народ, той е имал само десет века съществуване пред себе
си: не трябва да се разбира под това продължителност от сто години
всеки път, защото етруският век отговарял по-скоро на най-голямата
продължителност на живота на един индивид от едно поколение, и е
можел да премине бодро стоте години, но също и да не ги достигне.
Слабото противоречие с това, което беше казано по-горе за продъл­
жителността на живота на всеки, не изглежда да е засегнало етрус­
ките, нито най-вече римляните, които ще подновят тази религиозна
идея и ще честват с блясък Стогодишните игри на... различни интер­
вали. Боговете никога не се съгласявали да забравят тяхната мощ,
нито тази на съдбата и всяка промяна на века е била съпроводена от
удивителни чудеса, като звука от силен тромпет в ясното небе.
Наистина, когато се мисли за вездесъщата роля на този инструмент
в деянията на тосканския народ, е видно, че боговете споделят същите
музикални вкусове като самите етруски (Вергилий, Енеида, 8, 526).
Оставяйки се на една лека ирония, можем да признаем интереса, който
поднася цифрата от десет века, защото с вариантите, които отбе­
лягахме, това ни препраща приблизително до едно хилядолетие съ­
ществуване на етруската цивилизация: обаче от периода на Про-
товиланова до края на етруската независимост или от периода на
Виланова до изчезването на езика или на етруското изкуство трябва
наистина да се преброят... десет века. Дали харуспиците са видели
точно?

БОГОВЕТЕ

Всичките тези гадателски техники очевидно ни водят към назоваване

на многобройните богове и богини, които са могли да бъдат
разпознати в съответствие с обредите. Най-напред знаем родовото
име на боговете на етруски - aesar или aisar. От анекдота на Светоний

198
в Животът на Август, 97, научаваме: началото на името CAESAR,
което фигурирало върху статуя на императора, било заличено от
мълния и харуспициите направили от това извод, че императорът
скоро ще се присъедини към небесните богове, понеже AESAR е
тяхното име на етруски, и уточнили, че Август е имал не повече от
сто дни (С, CENTUM) живот. Тази дума aesar изглежда има връзка с
името на желязото, което очевидно се е дължало на небесния му
метеоритен произход. Оказва се, че познаваме доста добре инди­
видуалните имена на много от тези етруски божества от много-
бройните извори: ако Черният дроб от Плезанс е очевидно изклю­
чителен документ, ние разполагаме с всичките посветителни надписи,
където името на божеството често е посочено, и най-вече етруското
изкуство ни предоставя важна серия от украсени огледала със сцени,
врязани върху вдлъбнатата повърхност, която не е служила за ог­
леждане. В тези сцени, представящи често богове, чието име е посо­
чено с надпис, и понеже фигурата на божеството е доста близка до
тази, която се знае от Гърция или Рим, е възможно да се разпознае
етруският бог. Гръцките и латинските литературни извори ни предават
понякога гръцкото или латинското име на етруски божества, това,
което се нарича interpretatio graeca или latina, и се вижда, например
когато автор като Тит Ливий споменава храма на Юпитер, издигнат
на Капитолия. Но в действителност тази сграда е построена от
Тарквиний Горди в чест на триада, доминирана от Тиния, върховния
бог на етруските, който е бил еквивалент на Зевс. Етимологията на
Тиния е била сходна с тази на неговите двама „събратя“ и е била
свързана с идеята за ден, за светлина: тези велики богове, този велик
бог е бил този на сияйното небе. Добавяме, че същото сме направили
за наше улеснение, когато говорим за Юпитер, Марс или Аполон.
Обединението на различните документални извори ни кара да ус­
тановим, че във всеки случай етруският пантеон е бил съставен от
три типа божества според техните имена. Най-напред е имало богове
като Тиния, които носели напълно етруско име. Близо до тях някои
богове или богини били наричани с имена - копие на гръцки или ита-
лийски имена, и които се разпознавали веднага под тяхното тосканско
„дегизиране“.

Боговете с етруски имена

На единствения бог са всички почести: това е случаят на Тиния, на­

ричан също по-опростено Тин, който виждаме често като възрастен,
брадат персонаж върху гравираните огледала или върху архитектур­
ната теракота на някои храмове, например в Орвието-Волсини (храмът
на Свети Леонардо, края на V в.). В последния случай формулираме

199
една хипотеза, тъй като името на бога не е посочено в легенда, но
тази хипотеза има всички възможности да съществува благодарение
на приликата с гръцките или най-вече с етруските изображения! Пов­
таряме отново, че това е един от най-удивителните аспекти на ет-
руската акултурация при контактите с гърците, без който етруските
биха отстъпили от своята самобитност, приемайки най-напред този
антропоморфизъм за своите богове, а в последствие именно гръцкия
образ и добрата част от гръцката митология. От друга страна, днес се
придобива убеждението, че тази митологична култура е проникнала
в Етрурия твърде рано: достатъчно е да се види това необикновено
букеро олпе, открито в Черветери, което ни показва преди края на
VII в. един от аспектите на легендата за Медея, наречена на етруски
Метая, и Язон. Сигурно е, че етруските са познавали някои версии на
определени гръцки митове, които сме пропуснали, и идеята,че те са
били напълно смесени, не е повече запазена. Няма да се връщаме на
особената роля на Тиния в качеството му на бог-покровител на ет-
руския съюз: Волтумна в израза Fanum Voltumnae е считан като
епиклеза, прилагателно, което уточнява функциите на този Тиния,
както Юпитер е могъл да бъде Оптимус Максимус или Феретриус,
или още Латиарис, което го сближава с нашия Тиния Волтумна,
защото той е по това време бог на латинската лига на трийсетте
народа, които я съставяли. Латинските автори направили от този
Волтумн, посрещнат в Рим, един Вертумнус, бог на пролетта, на
растителността, винаги променлив, и най-накрая на времето, което
не е в противоречие с един бог-господар на небето и следователно на
сезоните.
Етруските огледала не били винаги украсени с гравирани сцени.
Съвременните фалшификатори са знаели това и понякога са запълвали
„празнотата“, възпроизвеждайки познати мотиви, което придавало
очевидно по-висока цена на предмета... Това, което е сигурно, че става
дума за предмет от женската сфера, който, от друга страна, в по­
гребалната археология е добър критерий за полово разграничение: в
елинистическата епоха производството на огледала с крушовидна
форма, а не с кръгла като най-ранните от етруската територия (Вулчи),
е съсредоточено в Палестрина (Пренесте), известна също и със своите
бронзови, често цилиндрични цисти, които са вид ковчежета за
женския тоалет и в които са подреждани огледалата. Следователно
напълно е нормално, че иконографията на огледалата е предимно
съставена от женски сюжети и богините са заемали там цялото
пространство. И понеже тук става дума също за женската красота, е
още по-естествено, че Венера-Афродита държи главната роля: обаче
под тосканското име Туран тя господства, често заобиколена от
прислужници и нимфи. Интересно е да се види, че името Туран се е
появило още в пристанището-емпорион на Грависка върху посвеще­

200
ния, открити в светилището също на Афродита, след други посве­
щения, този път на гръцки език, например върху атическа керамика
на тази същата богиня: това преминаване от Афродита към Тюран е
много показателно.
Иконографията на огледалата е предимно, но не изключително
женска: впрочем богините не прекарват ли една част от времето си в
компанията на боговете? И там често се връща техният пратеник
Хермес, лесно разпознаваем по странното си облекло, с кадуцея, пел-
таста и крилатите си сандали, обаче под име, много различно от гръц­
кото или латинското Меркурий-Турмс. Посочихме по-горе, по повод
на етруските магистрати, че тази дума Турмс се чете върху един
надпис, открит наскоро в Цере-Черветери: той е бил гравиран върху
тежест от бронз и олово и именно тук е очевидна функцията му на
бог на търговията. Но го виждаме по-често като пратеник, например
върху чернофигурна амфора от Вулчи, където Турмс води трите бо­
гини, участващи в съда на на Парис.
Ще приключим този първи списък, който би могъл да е и по-
дълъг с имената на Сетланс и Фуфлунс - боговете, които имат нещо
общо с Популония. Първият фигурира върху бронзови монети от III в.,
сечени в този град, чието монетосечене е едно от най-важните в
Етрурия. На реверса са представени клещи, чук и четири малки гла­
ви и се чете надписът Пуплуна, т.е. Популония. Сетланс е богът с
шапка - това е всъщност Хефест, чиито инструменти напомнят за
изключителната металургична дейност на Популония. Колкото до
Фуфлунс, бога на виното, той със сигурност отговаря на Дионис, но
името му може би е близко до това на Популония, въпреки че не е
бил божество-закрилник, както се установи. Във всеки случай това
име винаги е изкушавало влюбените в етруската цивилизация и се
смята, че дори може да се открие във фолклора на Тоскана, в химна
за пиенето, посветен на... Фафлон (G. Camporeale, Gli Etruschi, Turin,
UTET, 2000, 209). Във всеки случай ето какво пише Олдъс Хъксли в
романа си Marina di Vezza през 1946 г.: „От деня, когато научих, че
етруските наричат бога на виното Фуфлунс, бях обхванат от най-живия
интерес към техния език. Фуфлунс - тази дума е несравнимо по-добре
приспособима, отколкото Бакхус или Дионис... можем да си пред­
ставим одите в прослава на виното, които са започвали така. Вие не
бихте събрали на френски осем срички, също сочни, също опиянени.“
Но култът към Фуфлунс представя особеност, която ни позволява да
направим преход към другата божествена група: за съжаление на
Олдъс Хъксли този етруски бог на виното е известен и под друго име -
Пака, иначе казано, Бакхус. Вече говорихме многократно за тези
магистрати, таги, които са били натоварени с последователите на
Бакхус (pachatura), но някои посветителни дарове, наистина твърде
ойкуменически, са оттук нататък посветени на Фуфлунс Паки, Дионис

201
Бакхически; тази втората гръко-латинска дума може би е играла ро­
лята на епитет, на епиклеза. Но за другите божества двусмислието
не е допустимо и те са ни познати единствено под гръцко или ита-
лийско етрускизирано име.

Боговете с гръко-италийско име

Един от най-удивителните примери в тази насока е този на Апулу

(или Аплу след фонетичния феномен на синкопа), който си прилича
като две капки вода с гръцкия Аполон, ако си припомним, че етруската
-и е еквивалентът на гръцката -о. Макар че неговите изображения са
най-известни в Етрурия, достатъчно е да си помисли за необикновения
керамичен акротерий - Аполон от Вей, украсяващ храма в Портоначо,
култът към този бог в Етрурия, който не е споменат върху Черния
дроб от Плезанс, дълго време е бил оспорван: в действителност прие­
мането на един митологичен образ не означавало машинално рели­
гиозно присъединяване. Но откритието в Грависка на една котва,
носеща гръцко посвещение от VI в. на Аполон от Егина, направено от
Состратос, богатия собственик на кораби, чийто портрет Херодот ни
е предал, позволява да се допусне, че този култ е преминал впос­
ледствие в Етрурия: това, което казахме за АфродитаУТуран, трябва
да е вярно и за Аполон/Апулу. Но гръцките автори са имали наклон­
ността да преувеличават ролята на Аполон и на светилището му в
Делфи в етруската история. Така в случая с Цере, след битката на
Алалия, етруските дали са имали необходимост от Пития, за да сло­
жат край на „чумата“, която се е стоварила върху техния град, след
като са замеряли с камъни фокейските затворници? Може да се мисли,
че тосканските харуспиции са имали доста запаси в своя собствен
арсенал, за да предотвратят подобно наказание на боговете. Проуч­
ванията в Пирги, светилището на Цере, разкриват посвещения на бог
Сурис, в които Ж.Колона разпознава Аполон, мислейки за Патер Со-
ранус на фалиските: в случай, че съпоставянето е убедително, би тряб­
вало да се отдели от гръцкия Аполон, Аплу.
Ако можем да посочим в същата серия от гръцки имена Ар-
тумес (Артемис), Аита (Хадес) и най-вече много популярния в Ет­
рурия герой Херакъл, случаят на Сурис/Соранус ни води към етрус­
ките богове с имена от италийски произход: едно явление, което пот­
върждава, че ако етруските са били дълбоко самобитни в очите на
своите съседи, те не са живели все пак в изолация, а напротив, има­
ли са постоянен обмен с тях и езикът също е претърпял неоспорими
външни влияния (индоевропейски). Ще започнем с богините и най-
напред с компанията на Тиния в капитолийската триада. Тук съпругата
на Юпитер заслужава цялото внимание: обаче на етруски става въпрос
за Уни, име, очевидно сродно на това на Юнона (luno на латински).

202
Извън Рим Юнона е играла първостепенна роля в град Вей, за който
е божество-покровител, и под названието царица Юнона трябвало да
бъде призована в Рим на Авентинския хълм. Но тя се открива още
върху златните пластини от Пирги, където отговаря на пуническата
Астарта, и както гръцките източници посочват по повод на това голямо
светилище, богините на раждането и на зората, Илития и Левкотея,
може да се допусне, че Уни посредством една изкусна интерпретация
е също тяхно съответствие. Колкото до Минерва, чието име вслед­
ствие на фонетичните синкопи се чете също Менрва или Мерва, то
едва прикрива италийската Минерва, но тази етруска богиня също е
имала първостепенно място в тосканската религия. След всичко
казано се мисли за привилегирования статут на етруската жена и това
е нещо естествено, но присъствието на Тиния на върха на йерархията
доказва, че матриархатът е хипотеза, която трябва да се отхвърли
напълно. Така Минерва, ако се съди по посвещенията, е една от
основните богини в светилището в Портоначо, което не е било пос­
ветено само на Аполон. В същата група трябва да се посочат Нетунс/
Нептун, Селванс/Силван, бог на „дивия“ свят, чието име представя
същата наставка като Сетланс - той е още и Кулсанс, Янус с двете
лица - или Марис, чието име напомня това на Марс. Но в последния
случай е известен също чрез огледалата и един Ларан, който има
всичките белези на бог на войната. Така, чрез тези няколко примера,
при условие че разбираме голяма част от тези религиозни сцени,
където вилнеят богове и богини, ние се оказваме често пред по-сложни
ситуации, които са трудни за изясняване.

Д ем оните на отвъдното

Повтаряме до пресищане, че нашата документация за етруските е

основно с погребален характер, и например пътуванията към от­
въдното съставляват един от най-честите мотиви в етруското из­
куство най-вече през елинистическата епоха. Несъмнено боговете
на подземното царство са представени в някои сцени и ще е дос­
татъчно да се посочат тук стенописите от гробницата Голини I във
Волсини-Орвието, които са реставрирани и забележително експо­
нирани в новия археологически музей: присъстваме на банкет, който
се провежда в царството на мъртвите под ръководството на Аита
(Хадес), с шапка от глава на вълк (рисунката на Мишел Анж цели да
докаже, че художникът е видял тази фреска през Ренесанса), и на
Ферсипна (Персефона-Прозерпина). Но ако всички тези богове ни
връщат към въображаемото, тук се открива с голямо удивление един
свят на мъжки демони, често и женски, които имат задачата да при­
дружават мъртвите към отвъдното. Тяхната поява, понякога тревожна,

203
е карала от дълго време анализаторите да предполагат, че етруските
са имали една твърде песимистична представа за отвъдното и също
че това разочарование било свързано с усета за смъртта на тяхната
цивилизация: всъщност много от тези картини, както казахме по-го-
ре, в действителност са късни. Тези демони, които са много често
крилати, дават първообраза на нашите ангели и се задоволяват със
съпровождане на мъртвите в тяхното последно и опасно пътуване.
Хару или Харун, който, разбира се, ни напомня Харон, гръкът лодкар
на подземния свят, е например представен многократно в същата
гробница от Тарквиния (Жан-Рене Жано говори за тези божества на
Етрурия) и се характеризира с крив нос, със змии върху главата и
чук. Но този предмет не е служил за удряне на мъртвите, както се е
вярвало, а без съмнение за събаряне на прътовете, които затваряли
вратите на подземния свят. Тухулка е още по-ужасяващ с човката си
на граблива птица и със змиите си: ето защо го предпочита Вант,
което се вижда например върху голяма каменна урна, открита близо
до Чиузи и съхранявана в Музея на Флоренция. Седнала близо до
млад мъртвец, опрял се на лакът, като за последен банкет, Вант из­
глежда го е обгърнала с едно от крилата си и държи в лявата си ръка
руло, върху което е отбелязана съдбата, очакваща нейния временен
спътник. Вант и Харун фигурират с имената си върху стена на гроб­
ницата „Франсоа“ във Вулчи и сочат жертвоприношението на троян­
ските затворници, убити за Ахил: изследването на композицията пот­
върждава, че това е етруският отличителен белег на една сцена, силно
повлияна от модел на живопис от Велика Гърция, върху който оче­
видно не фигурират тези два персонажа. Но за етруското разбиране
Вант и Харун не могли да останат встрани от троянските жертви. В
тази серия от „ангелски“ персонажи накрая влизат един вид твърде
многобройни Ласи, представени особено върху погребалните урни.
Ще се задоволим да посочим най-красивата, изработена от травертин,
от прочутата Гробница на Волумниите в Перуджа, където крилати
Ласи обграждат вход, който може да бъде само този към подземния
свят. Тези красиви демони се представени пред нас в най-класическия
им вид - с голите гърди, върху които са кръстосани два ремъка, и
държащи в ръка факел, който ще им позволи да осветят пътя, водещ
към отвъдното.

ХРАМ ЪТ

Колкото до гръцкия теменос, на латински templum, ние имаме все

още работа със същия корен от „кроя“: резултатът е издигането върху
земята на една свещена зона, очертана в небето. За етруските тя е
обитавана от боговете, които си поделят зоните му, и се разбира, че

204
храмът и неговата ориентация са били обект на всички техни грижи.
Не е случайност, че римляните и най-вече Витрувий (За архитек­
турата, 4, 7) са определили като тоскански, като етруски един
определен модел на храм, който се отличава ясно от трите гръцки
канонични ордера - дорийски, йонийски и коринтски. Етруските не
са достигнали за кратко време до този друг каноничен план:
разкопките във Вей, в южния край на обекта в цитаделата на Piazza
d ’Armi, показват, че от началото на VI в. храмът е само един обикновен
sacellum, иначе казано, сграда с опростен план, с едно помещение и
скромни размери. Еволюцията може да се установи в Сатрикум,
латино-волски град, разположен на 60 км южно от Рим, който е
получил силни етруски влияния. Там прочутият храм на Матер Ма-
тута е бил предшестван от по-обикновена сграда от същия тип като
тази във Вей. Този oikos, отнесен към 600 г., е вече украсен с керамични
антификси и фризове.
С архаичната епоха и вече формирания град се появява „тоскан-
ският“ храм, който отразява добре въздействието на обществената и
гражданската религия: той например може да се види в Орвието, в
храма, наречен „Белведере“, възстановен в обществената градина на
съвременния град; също и в templa tuscanica, този от крайградското
светилище на Портоначо във Вей, както в храм А в Пирги, който е
по-късен и със сигурност в храма на Юпитер Капитолийски в Рим -
най-впечатляващият между тях, с повече от 60 метра дължина и 50
метра ширина. Проучванията напоследък разкриват три нови „тос­
кански“ храма в Цере (в зоните Свети Антонио и Виня Парочиале). С
какво този етруски храм се различава от добре познатите гръцки
храмове, които впоследствие ще бъдат имитирани в Рим от начало­
то на II в., след като етруската фаза ще избледнее, за да отстъпи
място на елинизирането на Urbs i Най-напред с един план, който се
отдалечава от издължения правоъгълник и е почти квадратен, при
съотношение 5/6 между ширина и дължина. Етруският храм е поставен
върху висок подиум и до него се достига чрез фронтално стълбище,
докато гръцкият храм е разположен върху слабо издигната основа,
която не пречи на достъпа, нито на видимостта от всичките страни.
Тази отличителна черта засилва важността на ориентацията: тос-
канският храм обикновено е обърнат на юг, най-малко до края на VI в.,
т.е. до момента, когато градоустройството и посоката на улиците
налагат свои собствени правила. Еднаква е дълбочината на предната
част, pars anîica, която съответства на пронаоса на гръцкия храм с
неговите редове от колони, и на pars postica, която обхваща делата
или делите - помещенията за статуите на божествата. Всъщност „ис­
тинският“ тоскански храм има три цели, предназначени да подслонят
божествена триада, при съотношение 4:3 между централната и стра-

205
ничните цели: по този начин на Капитолия, чийто план ще бъде след
това разпространен в целия римски свят, Юпитер е фланкиран от
Юнона и Минерва. В действителност етруско-италийските храмове,
ако са познавали наистина тази триделност, изглежда често са имали
една единствена cella, фланкирана от две не изцяло затворени крила.
Но например, както Джовани Колона добре показа храма в Порто-
начо, най-ранният от серията е имал действително тройна cella, пред­
назначена да приеме една божествена триада (Тиния/Зевс, Аполон,
Херакъл).
Ако съществуват в Етрурия няколко примера на храмове е
гръцки план, като храм В в Пирги, с единствена цела и заобиколен от
колони от четирите страни, разликата между тосканския и гръцкия
храм не е по-малко очебийна и заради всичко, свързано със строи­
телните материали, с покрива и украсата. Докато в Гърция доминират
камъкът и мраморът, тосканският храм е бил изграден предимно от
дърво и теракота. Мраморните кариери при Караре, които не са далече
от зоните, държани от етруските, няма да бъдат използвани преди
края на Републиката. Използването на мрамора в Етрурия остава
винаги изключително рядко, включително и за скулптурата, и могат
да се посочат няколкото мраморни глави, които познаваме от Мар-
цабото и Волтера, или една статуетка на Венера от некропола Кани-
чела в Орвието. Работата с глина особено за скулптора, за коропласти-
ката, е била в замяна на един от големите тоскански специалитети и
не е случайност, че единственото име на етруски артист, достигнало
до нас, е това на Вулка от Вей (Плиний Стари, Естествена история,
35, 157). Той не е ли бил натоварен да украси храма на Юпитер Капи-
толийски в Рим и да моделира статуята на бога? Следователно пе­
чената глина присъства навсякъде в етруския храм често с двойна
роля: защита срещу атмосферните условия на частите, изградени от
дърво, и такъв е например случаят с големите плочи, поставени в
краищата на основните греди. Това е защита, толкова по-необходима,
за разлика от това, което се вижда в класическия гръко-римски храм,
понеже фронтонът е отворен, а не затворен от тимпан, който може да
приеме развита скулптурна украса (както при Партенона или Олим-
пия). Ще трябва да се изчака елинистическата епоха, за да се наложи
затвореният фронтон от гръцки тип в етруския храм (Таламон). Съ­
щата функция е отредена на плочите, образуващи фриз, които се пов­
тарят върху дългите страни и по наклоните на фасадата и задната
част под покрива, покрит с разнообразни керамиди и антефикси по
дългите страни.
Но това е една също значима вторична функция, която изразява
желанието да се украси религиозната сграда, получаваща отсега
нататък главното внимание на общността. В тази функция на украсата,
която се позовава на цялата гръцка митология и която е резултат от

206
управлението на властите, загрижени да представят истинска ико-
нографска програма, се появяват ясно акротериите, които увенчават
билото на сградата: така във Вей храмът в Портоначо, издигнат към
500 г., е овладян от цяла серия теракотени статуи в естествена
големина, които представят спора на Аполон и Херакъл колкото до
притежаването на кошутата. Аполон от Вей, със своите сплетени
дълги руси коси, открит като по чудо в една вотивна яма през 1916 г.,
е станал символ на етруското изкуство от архаичната епоха (често се
говори за йонийско-етруски период). Но другите акротериални статуи,
които са достигнали до нас, с нищо не му отстъпват по изящество,
защото това са Херакъл, размахващ кривак и държащ между краката
си кошута с четирите завързани крака, Латон, държащ в ръцете си
малкия Аполон или великолепната глава на Хермес. Забележителни
са също и базите на тези статуи, чиято рисувана украса представя,
между другото, и делфини.

Аполон от Вей

Но може би именно теракотената плоча, украсявала края на

билната греда в храм А в Пирги, представя най-впечатляващия
документ. Този полихромен релеф, висок 1,30 м и широк 1,40 м, се е
намирал на задната фасада на храма и не ставало въпрос, както можело

207
да се допусне, априори за второстепенна позиция: не само това е най-
близкото място до главния вход на храма, но всъщност оттам е
тръгвал пътят за столицата Черветери, от която фактически е зависе­
ло светилището-емпорион Пирги. Повествователната програма вър­
ху тази плоча (която се нарича antepagmentum) със сигурност не е
била незначителна. Първоначално може да се види таванската ле­
генда, която представя Тидей, изяждащ мозъка на своя враг Мела-
нип. Докато Зевс поразява Капанаей, друг воин, Атина, ужасена от
акта на канибализъм, извършен от Тидей, ще му откаже питието на
безсмъртието, което е смятала да му даде. Този краен акт, веднага
осъден, не известява ли също края на тиранията, позната в Цере, с
един персонаж като Тефарий Велиана, чието име фигурира върху
златните пластини и чиято власт била по средата между царството и
републиката на магистратите? Времената не били вече на „гордите“
Тарквинии.

ОЛТАРИТЕ

Също както етруската концепция за разделянето на небето пред­

полагала, че този народ отдавал особено внимание на храмовете,
казаното за техния интерес към култовите практики ни води директно
към олтарите, които са в центъра на тези практики: именно върху
олтара се правят жертвоприношенията и етруските не са ли извлек­
ли, според много автори, своето име от гръцкия корен, означаващ
„принасям в жертва“ (thuein)? Впрочем етруските ритуални книги
(libri rituales съставляват третата голяма категория в етруската дис­
циплина след гадателството и науката за мълниите) наистина не са
за пренебрегване по отношение на въпроса за олтарите, както се вижда
от следващия преглед: „Наричали ритуални тези етруски книги, в
които е написано съобразно кой ритуал трябва да се основат градове­
те, да се осветят олтарите и храмовете [...]“ (Фестус, За значението
на думите). В този списък от примери мястото на агае, между urbes
и aedes, е напълно показателно.
Във всеки случай археологията и иконографията разкриват
голямото значение на олтарите в Етрурия, доколкото става въпрос за
монументалните олтари или до по-скромните погребални олтари,
предназначени за частните култове, като тези във формата на трон,
скулптирани в туфа на гробниците в Черветери. По отношение на
първата категория може да се посочи сграда D от Акропола на Мар-
цабото: тя е с квадратна форма със страни от по 9 м и има забеле­
жителен корниз в основата и горната част, както и стълбище за достъп
до платформата й. Зрелищен е и олтарът в Пиева Сокана, близо до
Арецо, върху десния бряг на Арно. Той е по-малко импозантен, понеже

208
е с размери само 5 м дължина и 3,75 м ширина, но също има красиви
корнизи. Ако олтарът в Марцабото е разположен в близост до един
храм, този на Пиева Сокана, също от V в., той е ситуиран нормално
пред фасадата на храма. Но не е открит, защото е под римска църква
от XI в. - добър пример за религиозна приемственост в едно място...
Олтарите, свързани с храмове, не са единствените монумен­
тални съоръжения; Южна Етрурия предоставя в скалните си нек-
рополи множество примери от този вид, впечатляващи понякога,
както в Кастро, близо до Вулчи, или в Грота Порцина, между Норчия
и Блера. Този последен случай, отнесен към началото на VI в., е доста
поразителен: в сърцето на малък скален некропол, съвсем близо до
голяма надгробна могила от ориентализиращия период, един кръгъл
олтар, с диаметър около 6 м, има скулптирана украса върху барабана
си - фриз от животни, които очевидно напомнят жертвоприношенията,
извършвани там. Но по-изненадващо е, че той е обграден от право­
ъгълна площадка, със стъпала от трите страни: очевидно участниците
в погребението са могли да присъстват на различни игри, спортни
състезания или сценични танци, както може да се види често върху
фреските от Тарквиния или каменните релефи от Чиузи. Може би
тези зрители не са били само от семейството на покойника, а от голяма
социална група на малкия град, която е била поканена на погребението
на нотабила на общността. Ще припомним, че за един малко по-късен
период (към 500 г.) трибуните от Гроба на бигите в Тарквиния прие­
мат със сигурност население, което надхвърля рамката на роднините.
Този вид погребална структура притежава пейки и следователно е
свързан с идеята за погребални игри, засвидетелствана още веднъж в
паметника, известен като Кукумелата от Вулчи. Трябва да се направи
сравнение с различни орентализиращи гробници от Тарквиния, проуч­
вани от Ж. Колона, които имат доста голям дромос и малко място,
предназначено за приемане на зрителите по време на някои погребални
ритуали.
В цяла скална Етрурия, както в Норчия, Блера или в Кастел
д ’Асо, терасите на скалните гробници, до които се достига чрез стра­
нична стълба и които са снабдени с надгробни знаци, вероятно са
наподобявали по един общ начин олтарите с подиум с корниз. Така и
големите надгробни могили от Черветери от ориентализиращата
епоха имат подиум (рампа), най-често поставен от югоизток, който е
бил използван за различни култови практики: но той е можел да слу­
жи и за достъп до върха на надгробната могила, върху който били
разположени надгробните знаци. Във всеки случай тези няколко
примера показват важността на погребалните култове в Етрурия:
много от архитектурните детайли в гробниците и некрополите се
обясняват с желанието да се ознаменуват известен брой ритуали,

209
кървави жертвоприношения или не, либации от различен характер,
което ние очевидно не познаваме в детайли. Това е подхождало на
малките индивидуални структури, изваяни в камъка на някои гроб­
ници от Цере и имитиращи например кошници от ракита или маси
един истински религиозен ансамбъл в сърцето на некропола, като този
от Каничела в Орвието.
Един специално развит аспект се отнася до култа към предците:
в Цере, към 640-663 г., Гробницата на петте трона представя в една
от страничните камери пет керамични статуетки, високи около 50 см,
седнали върху толкова трона, скулптирани в скалата, които е трябвало
очевидно да напомнят за предците на собствениците на гробницата.
Днес са останали три статуетки, съхранявани в Британския музей и в
Рим, но се знаело, че първоначално са били три жени и двама мъже.
Персонажите, облечени в туника и карирана горна дреха, са с про­
тегната дясна ръка и с отворена длан в жест, типичен за принасяне на
жертва. Тази погребална камера съдържала мебелировка, изсечена в
скалата, която представяла един истински малък храм: маси за дарове,
малък олтар с кухини за либациите, цилиндричен кош и два празни
трона, символизиращи починалата двойка собственици на гробницата.
В една по-ранна епоха (първата половина на УП в.) и в място, близо
до Цере, в Цери, две каменни статуи са изваяни във висок релеф в
скалата до входа на гробницата - истинско „начало“ на етруската ка­
менна скулптура, което разкрива ясно изразените влияния от Близкия
изток (както и керамичните статуетки, цитирани по-горе). Тези два
мъжки персонажа са седнали на тронове, държейки различни емблеми,
с крака, поставени върху табуретки, и са представяли предците-
покровители на фамилията: както се допуска (Ж. Колона), това са
може би бащите на двойката, положена в гробницата. Техните образи
защитават покойниците, както без съмнение са го правели приживе у
дома.
Тези хтонични ритуали ни карат да посочим една цяла серия
олтари, върху които не са изгаряни целите жертви или части от тях:
те са имали кухини, вътрешни канали, по които различни течности,
кръв или други подобни, са можели да се стичат в земята и по този
начин да отдадат почит на божествата на подземния свят. Олтари за
либации от този вид са били разкрити в най-важните светилища на
Етрурия, не само в Пунта дела Випера, близо до Санта Маринела, но
също и във Вей, в прочутото крайградско светилище при Портоначо,
както и в Пирги, в зона С (там, където са открити гравираните златни
пластини), отнесени към края на VI в. Не трябва да се подмине
последният обект, без да се отбележи, че двайсет помещения за прак­
тикуване на свещена проституция - Пирги бил често посещаван от
картагенци - били предхождани от малък квадратен олтар. В района
на Орвието множество олтари за либации, снабдени с централен канал,

210
имат интересен надпис: всъщност там може да се прочете името на
Тиния (под формата Tinia tinscvil) и това е следователно един хтоничен
Юпитер ( Voltumna на Fanum?), на когото те са били посветени.
Накрая, освен паметниците, сцени на жертвоприношение около един
олтар са често срещани в етруската иконография - върху рисувани
керамични плочи, върху каменни релефи (например в Музея на Пе-
руджа) или върху огледала: така върху огледало от V в., съхранява­
но във Флоренция, жертвоприношението на една коза се извършва
под съпровод на музика в ритъма на tibicen, свирещ на своята двойна
„флейта“. Но как музиката би могла да отсъства от една религиозна
церемония, от една дейност по някакъв начин, присъщ на етруската
цивилизация?

СМ ЕХЪТ Н А Х АРУСП ИЦИИТЕ

Ако наистина е имало при етруските област, която не е изчезнала по

същото време с политическата независимост, това е религията и преди
всичко харуспицията: може да се напише, че етруската религия е била
последната крепост на езичеството срещу триумфиращото хрис­
тиянство и харуспициите не се колебаели да предлагат още услугите
си през 408 г. от нашата ера, когато Аларих и неговите готи заливат
Града. Римският Сенат е могъл „да получи“ с ловкост и много бързо
науката на етруските гадатели и един официален Орден на Шейсетте
харуспиции (5x12?) е бил учреден със седалище първоначално в Тарк-
виния, а после в Рим. Ние знаем от Цицерон (За дивинацията, 1,92;
За законите, 2, 21), че големите фамилии на конфедерацията са били
поканени с енергични мерки да не позволят да изчезне тази наука за
предсказанията, толкова скъпа за всички. Без да се връщаме на въпроса
за тосканските храмове, може още веднъж да се напомни, че в края на
Римската република много интелектуалци, често с етруски произход,
като Тарквиний Приск или Авъл Цецина, са превеждали на латински
цели части от свещената литература на етруските. Става дума за съв­
ременници или приятели на Цицерон, а към тях може да се прибави и
името на Нигидий Фигул. Във всеки случай, именно благодарение на
тях, няколко части от тосканската дисциплина са достигнали до нас.
Разбира се, не трябва да смесваме тези официални жреци в
услуга на римската държава, каквито са били Шейсетте харуспиции,
с другите харуспиции от „селата“, които са имали лоша репутация,
дори и ако хората често са се обръщали към тях (Цицерон, За
дивинацията, 1, 132). Ако действително е трудно понякога да се раз­
граничат двете категории в надписите, гадателите от селата били пове­
че или по-малко смесени с голям брой астролози, халдейци и позна­
вачи на добрата съдба, които върлували в Древния Рим, както по-

211
късно гледачите на карти или на кафе в доста градове. Именно по
повод на тези шарлатани Катон Стари е произнесъл фразата на
Цицерон, според която един харуспиций не можел да гледа на друг,
без да се смее. Но виждайки начина, по който Цицерон и неговите
врагове използвали „отговора на харуспициите“, официални, публич­
ни - това също е заглавието на една реч на великия оратор, - ние
можем да се запитаме кой на кого е трябвало да се смее. Трябвало е
да се иска мнението на харуспициите след едно обезпокоително чудо,
поразило квартал на Рим - гадателите в етруска традиция направили
извод, че боговете са раздразнени, с пълно право: едно религиозно
място било осквернено. Трибунът на плебса Публий Клодий, заклет
враг на Цицерон, заявил, че този тук е отговорен за всичките прок­
лятия, защото построил след завръщането си от заточение своята
къща на терен, зает по-рано от малък храм, посветен, не без чувство
за хумор от страна на Клодий, на богинята Свобода. Но Цицерон на
свой ред обвинил Клодий, че е обърнал къщата си на публичен дом:
и понеже всяка римска къща имала свещени пространства, това е било
кощунство от страна на Клодий. Може би тътенът, който се е чул в
Рим, е бил огромният смях на боговете пред безочието на харуспи­
циите и на политиците...

212
 Заключение

ПЕТТЕ ОБРАЗА Н А ЕТРУСКИТЕ

Ако трябва да се обобщи развитието, на което посветихме предход­

ните страници, по начина, по който етруските са били възприемани
от техните италиански и гръцки съвременници, вече можем да от­
кроим четири образа, които преминават от почти обективната науч-
ност през истинско недоброжелателство, стигайки до любопитство,
обагрено със симпатия. Остава да акцентираме върху петия най-раз-
пространен образ, в действителност най-неблагоприятен за етруския
народ, образ, който срещахме доста рядко дотук и за който ще трябва
да разберем истинските мотиви. За съседите си етруските са явяват
първоначално като „чужд, дошъл отдругаде народ“. Най-вече с езика
си и по-малко с обичаите си, които не приличат на тези на партньорите
им, често индоевропейци. Те били, както справедливо е написал Д.
Брикел, „различният народ“. Тезата за техния източен произход съз­
дала единомислие и етруските или лидийците били следователно за
древните „народ от Изтока“. Но римляните винаги са подчертавали,
че те са „най-религиозните хора“, това, което не е било подлагано на
критика в древността, и същите тези римляни заимствали толкова от
етруските в тази област, че било трудно да ги опозорят по този въпрос.
В замяна, образът на етруските „пирати“, присъстващ най-вече у
гърците, не бил откровено привлекателен, дори и ако е можел да бъде
лесно променен. Чужди, източни, религиозни, пиратски, но преди
всичко сладострастни, отпуснати, женствени, живеещи в постоянен
разкош и похотливост. Именно този последен образ е бил преди
всичко пренесен още от гърците, но до известна степен и от римля­
ните: една дума го резюмира на гръцки - truphe.
Ето например образът на етруските през „сластолюбивите
клюки“ (изразът на Ж. Йоргон е точен) на Теопомп, гръцки историк
от IV в., предадени от Атеней в Пирът на софистите, 12, 5, 7d:
„Теопомп, в книга 43 на своята История казва, че у тирените жени­
те са общи за всички, че те полагат голяма грижа за телата си, защото
се обучават голи, често с мъжете, понякога и между тях, защото не е
срамно за тях да се показват голи. Те сядат на масата не близо до
своите съпрузи, а близо до първите дошли, и също поднасят наздра­
вица за каквото желаят. Впрочем те са силни пиячи и много красиви

213
за гледане. Тирените отглеждат всичките деца, които идват на белия
свят, без да знаят от кой баща е всяко от тях. Тези деца живеят по
същия начин като тези, които ги хранят, прекарвайки по-голямата
част от времето в гуляи, и общуват безразборно с всичките жени. Няма
нищо срамно за тирените в това да ги видят да извършват публично
венерически актове, нито да се подлагат, защото това е също маниер
на областта. Те са далеч от мисълта за нещо позорно, когато гос­
подарят на дома е правил любов, от която се нуждае, и казват: „Той
прави това или онова, давайки безсрамно свое име на нещото. Когато
те са на събирания, било обществени, било роднински, правят
следното: първо, когато са свършили да пият и са готови да спят,
слугите влизат близо до тях и светилниците са още повече под­
клаждани ту от куртизанки, ту от силни, красиви момчета, ту също
от техните жени. Когато те са обхванати от удоволствието с мъже
или с жени, това са млади хора, в разцвета на силите си, които те
карат да легнат с тези или онези там. Те правят любов и започват
забавни игри, понякога се поглеждат едни други, но най-често
обграждат леглата си с колиби, направени от преплетени клони, и
постилат отдолу дрехите си. Имат несъмнено много отношения с
жените, но се наслаждават все пак много повече на момчетата и мла­
дите мъже. Те са в своята област съвсем хубави, защото живеят в
изнеженост и имат гладки тела. От друга страна, всички варвари, които
живеят на Запад, мажат телата си със смола и ги бръснат, и също у
тирените има много ателиета и практикуващи тези действия, както
са у нас бръснарите. Когато те отиват там, са готови за занимания
при всеки случай, без да се срамуват от погледите на минувачите“
(превод Desrousseaux, по J. Heurgon, La vie quotidienne chez les Etrusques,
Paris, Hachette, 48-49).
Същината на пасажа - и главният интерес на автора - очевидно
са сексуалните нрави на етруските. Казваме веднага: богати етруски,
които имат голяма къща и прислуги. Тези нрави са охарактеризирани
във всеки случай в очите на гърците, но това мнение е подновено от
съвременниците с голяма свобода, за да не се каже с безсрамие,
наведнъж в езика и в действията. Сцените на групова любов, всъщност
истински сексуални оргии, са до степен, че имаме впечатлението за
завръщане към едно напълно комунистическо общество, където
всичките деца са отглеждани, без да имат ясно разпознати родители:
казаното, между другото, почти не отговаря на данните на епигра-
фиката, където патронимията и понякога също матронимията са добре
отбелязани, без да се говори за погребалната археология, която из­
тъква важността на родовата продължителност чрез забележително­
то място, което е в съзвучие с култа към предците. Нека да минем
бързо към това, което беше цитирано, впрочем без големи доказа­
телства за предпочитанията на етруските към момчетата. Това съж­
дение не е характерно за тази цивилизация, а се знае наистина, че

214
гърците и римляните също не са били изключение в това отношение.
Сексуалните връзки между мъже и момчета са били напълно прие­
мани, дори ако са спазвани ограниченията по възраст и определени
действия: всъщност именно пасивната роля е била осъждана повече,
отколкото полът на партньора. И накрая, когато се гледат еротичните
сцени, представени върху фреските от Гробницата на биковете, или
тези, открити по-рано в Гробницата на бичуването, почти не се създа­
ва усещане за хомосексуално привличане, което е щяло да бъде по-
ясно отбелязано, понеже се редуват в пълен покой сексуалните връзки
между партньори от същия или от противоположния пол. Да при­
помним една хипотеза на шокирания читател, гледайки еротичните
сцени върху погребалните фрески: там се виждат също радостни
пиршества, необуздани танци и спортни представления, които не
изглеждало да са момент от погребален ритуал, който би позволил
на семейството, на клана и на града да преодолеят траура и да осигурят
дълговечност на живите. Игрите, пиршествата и танците, несъмнено
предлагани на покойника в дългото пътуване, което го очаква, са също
предназначени за живите, които откривали така своята цялост. Раз­
личните погребални церемонии, чийто ред не ни е познат, често, са
организирани за покойника, а изображенията определят и продъл­
жават за вечността (?) действието на ритуала на преход. Те са органи­
зирани също за близките на покойника, които утешават и възстано­
вяват единството на клана, на групата, в момент на заплаха. Но по­
гребалният ритуал е предназначен също и за останалите, за съседите
и понякога, когато става дума за важни личности, за магистрати, за
целия град. Трябвало е да се покаже цялата мощ и богатство на фа­
милията на починалия, способна да организира също пищни празни­
ци и да украси и изрисува гробницата по един също красив, но преди
всичко скъп начин. Гробницата на бигите от Тарквиния (около 500 г.),
върху чиито фрески се виждат множество зрители, присъстващи по
трибуните на конни и атлетически състезания, е твърде показателна
за това желание.
Корнелий Непот, римски историк, съвременник на Цицерон,
смятал, че Теопомп е най-злословещият в професията си - бележка,
толкова по-интересна, понеже Корнелий Непот е знаел да разпознава
своеобразията на всеки народ и не ги е съдил по своя собствена мярка.
Не всички гръцки автори били с толкова злобни езици, както Теопомп.
Много често, в противовес на тези злословия, се цитира пасажът на
гръцкия историк Диодор Сицилийски, който се базира върху изслед­
ването на стоика Посидоний от Апамея, който в края на II в. пр.н.е.
провел истинско етнографско изследване, довело го до различни
райони на Западна Европа. И ето какво казва той за етруските, за тях­
ната история, география и култура: „Етруските, които някога се от­
личавали с енергията си, завладели обширна територия и основали
там много важни градове. Те разполагали също с мощни морски сили

215
и били за дълго време владетели на моретата, така че това, което мие
бреговете на Италия, било наречено от тях Тиренско. Усъвършенст­
вайки екипировката на тяхната армия по земя, те изобретили това,
което се нарича тромпет, който е най-големият, използван във войната,
и който бил наречен от тях тиренски, и приготвили знаците на честта
за генералите, които били начело, принадлежностите на ликторите -
стол от слонова кост и тога с пурпурна лента. В къщите те изобретили
перистила, който бил голямо удобство срещу шумотевицата, при­
чинявана от тълпата на слугите. По-голямата част от тези открития
били копирани от римляните, които ги усъвършенствали и въвели в
своята цивилизация. Те имали прогрес в писането, природните науки
и теологията и развивали повече от всеки друг народ наблюденията
на мълниите. Ето защо и в наши дни те внушават истинско възхищение
у тези, които са господари на почти целия свят и които се възползват
от тях, за да тълкуват божествените знаци. Както обитавали земя,
богата на плодове от всякакъв вид, и я обработвали усърдно, те се
радвали на изобилие от земеделски продукти, които били достатъчни
не само за тяхната издръжка, но ги водело към прекален лукс и из-
неженост. Защото те слагат два пъти на ден пищни маси с всичко
това, което допринася за един приятен живот, приготвят бродирани с
цветя покривки, поднасят определено количество сребърни съдове и
за тяхното обслужване имало значителен брой роби. От тези тук
едните са с рядка хубост, а другите се явяват с най-великолепни дрехи,
които не подхождали на робското им положение, а у тях прислугата
има лични жилища от всякакъв вид: впрочем това е така и за повечето
свободни хора. Обикновено те се откроявали с храброст, която се е
ценяла в древните времена, и със силата да живеят с банкети и в из-
нежени наслади те загубили, което не учудвало, славата на своите
предци, придобита във войната. Но това, което способствало най-вече
за изнежването им, било качеството на тяхната земя, защото като
обитават територия, която произвежда всичко и която е с плодород-
ност без ограничения, те заделят изобилие от плодове от всякакъв
вид. В действителност Етрурия е много плодородна, разгърната върху
равнини, които разделят хълмове с обработваеми склонове, а тя е
умерено влажна не само през зимата, но и през лятото“ (Диодор
Сицилийски, превод на Ж. Йоргон, op.cit.).
Това е напълно завършен синтез, който впрочем потвърждава
различните глави, представени в тази книга, и който, ако прави из­
ключение с няколко изненадващи бележки в своята цялост, е с голяма
точност. Ще предизвика несъмнено учудване идеята да се припише
на етруските откриването на перистила, чието име вече е знак за ели­
низма: може би тук е имало объркване с атриума, за чиито характер и
етимология бе постигнато споразумение (Атрия/Адрия).

216
 Гробницата на леопардите (Тарквиния)

Но за останалото можем само да приветстваме обективността

на Посидоний/Диодор, които признавали наистина военната, по­
литическата и икономическата мощ на етруския народ, отбелязват
справедливо изключителната значимост на техните градове и под­
чертават тяхното влияние над Рим в областта на религията и ембле­
мите на властта. Единствената критика се отнася до тяхната изне-
женост: тя е представена тук в противовес на плодородността на
страната и не е вродена черта, присъща на един народ, измъчван от
хилядолетия от насладите на Изтока... Напротив, Посидоний от­
белязва, че етруските са доказали през архаичната епоха смелост и
храброст и че тази изнеженост се е появила късно: и съвременните
автори не пропускат да привлекат вниманието върху капаците на
елинистически саркофази от района на Тарквиния, върху които рядко
се вижда покойникът да показва впечатляващия си корем. Да ци­
тираме Катул, който осмивал „дебелия етруск“ или Вергилий, който
въпреки симпатиите си по отношение на своите съотечественици е
могъл да говори за един „дебел тосканец“. Посидоний се задоволява
да илюстрира своята цел върху truphe, да намекне за пищните бан­
кети, които този народ е организирал. Ние получаваме представата
за това, което описва той, от няколко фрески от Тарквиния, където
се виждат много млади прислужници, много съдове и великолепни
тъкани. Археологията в нашите райони не ни позволява да открием

217
следи от всички тези дрехи и от всички тези луксозни покривала,
които са имали важна роля в някои търговски трафици. Знаело се е,
че етруските са имали предпочитание към вълната от Милет. В за­
мяна можем да отбележим, че мъдрият и добродетелен Посидоний
не прави никакъв пряк намек за етруските жени, които са породили
пламенността на Теопомп. Това е било последното средство, в което
е трябвало да търси произхода на тази картина, толкова неблаго­
приятна за етруските.
В очите на един грък, а също в очите на някои римляни по­
ложението на жените в етруското общество било по някакъв начин
непоносимо. Конкретно гръцките автори не можели да приемат тази
свобода, на която, както изглежда, се е радвала етруската жена и от
която водят началото си прозволът и похотливостта. Върху погребал­
ните фрески, като тези от Гробницата на лова и риболова, се виждат
жени, излегнали се на ложета за банкет близо до своя съпруг: така
става ясно как Теопомп изопачава този навик, създавайки знак на
разврата („те седят на масата [...] близо до първите дошли“), защото
в Гърция само куртизанки били допускани близо до мъжете по време
на симпозионите. Поради тази причина също се е предполагало, че
етруската жена прави гимнастика, естествено гола, в палестрата, която
тя е споделяла с мъжете в очакване на сексуални игри, всеки път с
различни партньори. Тази бележка, където се смесват измислени
образи с атлетическата голота и с мъжкото възпитание на спартан­
ската жена, е доста изумителна: никоя етруска картина не ни показва
жени, изпълняващи спортни упражнения, при условие че не става
въпрос за борбата, наследена от гръцката митология, между Пелей и
Аталанта. Не се създава също и впечатление, че мъжете на Етрурия
са познавали палестрата от гръцки тип, защото спортните състезания,
които виждаме върху фреските от Тарквиния и релефите от Чиузи,
ни представят професионалисти от робски произход или във всеки
случай с нисък социален статут.
Това, което е сигурно, е, че етруските жени са имали приви­
легировано положение в обществото, особено ако ги сравняваме с
техните гръцки посестрими от същите периоди. Спомняме си, че тази
двусъставна ономастична система, изградена от собствено и фамилно
име, и която също е наша, ние дължим без съмнение на етруските.
Етруските жени имали право на малко име (Лартия, Рамта, Танаквил)
и матронимията фигурира от VII в. върху известен брой епитафии, в
близост до бащиното име: тези ономастични характеристики не
изглежда да са били независими от юридическата система. Лите­
ратурните извори например, с фигурата на властната Танаквил,
съпругата на Лукумон/Тарквиний Стари, както и иконографската и

218
археологическата документация, поставят често етруската жена на­
равно с мъжете. Припомняме банкетните ложета върху фреските,
които ни връщат към прочутите саркофази на Съпрузите от Черветери,
съхранявани в Лувъра и „Вила Джулия“: цялата погребална архи­
тектура в Цере ни води в тази посока. Понякога се смята, че в гроб­
ниците от VI в. жената е имала право на легло с триъгълен фронтон,
по-усложнено от тези на мъжете от фамилията. В най-ранната гроб­
ница на Петте трона два празни са скулптирани в туфа и очевидно
символизират pater и materfamilias, издавайки едно, почти съвършено
равенство. Колко пъти е могло да се твърди, че гробният инвентар с
женски белези с нищо не е отстъпвал на мъжките гробници; гроб­
ницата Реголини-Галаси е емблематична, понеже става дума за една
принцеса, която се е възползвала, ако може да се каже така, от най-
благоприятната ситуация и от скъпите предмети. Понякога сме ув­
лечени много далече по този път, който би могъл да се нарече „етруски
фенимизъм“. Така много скъпи предмети ог гробницата Реголини-
Галаси носят надписа mi larthia: такъв е случаят с една малка сребърна
амфора, висока 8 см, с врязана украса от двойни спирали и дръжки от
масивно злато. Така може да се заключи, че жената, положена в тази
гробница в Цере, е била принцеса Партия: обаче трябва да се отчете,
че larthia е родителен падеж на мъжкото име Ларт и че надписите
означават „аз съм на Ларт“. Това, което не отнема нищо от факта, че
погребаният е наистина главният персонаж на гробницата Реголини-
Галаси.
Ако се позовем на целостта на целия социален живот и по-
специално на възможностите за израстване, можем само да се удивим
от картината на трибуните, представени върху фреските в Гробницата
на бигите от Тарквиния (около 500 г.), за които вече направихме намек:
сред зрителите, които присъстват на тези конни и атлетически състе­
зания, провеждани по време на големи погребални игри, има добре
разпознаваеми зрителки по високата им шапка, тяхната tutulus. Някои
от тях са разположени на първия ред, като че ли те са се ползвали с
проедрия и са имали право за мястото на честта, и някои от тях не се
колебаели да вземат инициативата с любовен жест, слагайки ръката
си върху раменете на своя съсед (който може да е техният съпруг, но
за когото гърците казали, че е първият дошъл...). Това положение не
било същото при гръцките жени, учудени от Олимпийските игри -
дори и ако свидетелството на Павзаний е малко неясно по повод на
този сюжет, изглежда, ограничението е било само до омъжените жени.
В замяна, не сме далеч от римския цирк, който ценял много съблаз-
нителността на Овидий поради смесването по пейките: може да се
мисли, че и тук етруските влияния са оставили следи.

219
 Всичките етруски жени не са имали религиозната култура и си­
лата за убеждаване на Танаквил: всичките не считали повече за щас­
тие буйността и кариеризма на Тулия. Без да са предявявани претен­
ции за политическа власт, нито за магистратури - трябва окончателно
да се отхвърли идеята за етруския матриархат, - те са искали да имат
в нравите, във всекидневния живот определена свобода и равенство с
мъжкия пол. Те желаели и можели следователно да участват в бан­
кетите, полегнали до съпрузите си, и да пият като тях: откъде е тази
репутация на големи пиячи, както ги е окачествил Теопомп в очакване
на най-лошото? Един последен анекдот на Тит Ливий (1, 57 и сл.) ни
дава добра идея за това, което били етруските жени. Става въпрос за
процеса, който довел до изнасилването на Лукреция и до падането на
царе. Докато Лукреция, достойна римска матрона, предяла вълна сред
своите прислужници главно по вечерно време - това са главните ка­
чества на съпругата, възпени и прославени в голям брой латински
епитафии, етруските принцеси от семейството на Тарквиний Горди
прекарват времето си в пищни угощения с компании или компаньони
на тяхната възраст - латинският текст (сит aequalibus) не позволява
да се уточни полът... И Тит Ливий, и всички достойни римляни са
скандализирани от този произвол на нравите.
Но ние знаем добре от множество изображения, например от
бронзовите пандантиви от Болоня, които дълго време са смятани за
звънчета, или от облегалката на един от дървените тронове от Ве-
рукио, че етруските жени също са ангажирани с обработката на вълната
и са можели да вършат тази дейност добре: на два документа от VII в.
е представен целият цикъл на обработката на вълна, а жените, които
са се занимавали конкретно с тъкането, сигурно не са слугини, а
господарките на къщата и също принцеси. Върху tintinnabulum-а от
Болоня те са седнали пред тъкачен стан върху тронове, подобни на
дървените от Верукио, и този тип трон, при етруските от ориента-
лизиращия период, изработвани по-често от бронз, отколкото от дър­
во, е съвършен израз на царската власт. Това е напълно символично
за ролята на етруската жена и на етруската принцеса, понеже хурката
и вретеното на възрастната Танаквил били съхранени като реликви
до края на Републиката в храма на Рим (Плиний Стари, Естествена
история, 8, 194). Следователно етруските жени са били господарки
на дома, способни да тъкат красиви дрехи, и тези на своите съпрузи и
синове, потеглили на война, ако се е налагало. Те били пазителки на
домашното огнище и управлявали семейството и слугите, не са се
задоволявали, както Пенелопа и Андромаха, да чакат търпеливо
вкъщи завръщането на съпрузите си, а вземали полагаемата им се
част от всички удоволствия на живота.

220
 Това виждаме и четем във всеки случай за жената от домини­
ращата класа, а подобно поведение не можело да се хареса на тези,
дошли от Гърция или отдругаде, които предпочитали да пазят же­
ните в гинекея. В една епоха на феминистките искания за пълно
равенство на половете ни е приятно да направим извод за тази съв­
ременност, изключителна за етруската цивилизация.

221
Приложения
 Речник

Акротерий- декоративен елемент, поставен на билото или на ъглите

на покрива на сграда. В Етрурия това са керамични статуи,
представящи богове, герои или животни. Аполон от Вей,
издигнат на билото на храма в Портоначо, е без съмнение най-
известният акротерий в етруската архитектура.

Букеро - национална керамика на етруските с черен цвят.

Виланова - протоетруска фаза, обхващаща най-общо IX и VIII в.

Гентилис (прилагателно) - който принадлежи на един gens, т.е. на

една фамилия, чиито членове поддържат твърдението, че произ­
лизат от един общ прародител и участват в общи култове. Ду­
мата „гентилис“ е тази на фамилията (в Рим Тулий за Цицерон,
Юлий за Цезар).

Дромос - коридор за достъп до гробницата: има различна дължина и

е вкопан повече или по-малко в терена; може да има разшире­
ние към входа на гробницата. Във Вулчи скулптурите, предста­
вящи лъвове, сфинксове и други животни, са смятани, че защи­
тават достъпа до гробницата.

Етруска дисциплина - латински израз за означаване на комплекса от

свещени текстове, съдържащи цялата наука на етруските га­
датели.

Импасто - в етруско-италийската археология означава грубата ке­

рамика с черна повърхност, която предхожда появата на бу-
керото. Говори се също за букероидно импасто, за произве­
денията от края на VIII в., преходни между импастото и истин­
ското букеро.

Коропластика - изкуство за изработване на статуи и фигури от печена

глина с вотивно и декоративно предназначение.

Лебес - котел, най-често от бронз, с тяло, чийто диаметър е по-голям

от височината. Както повечето големи съдове, лебесът е можел
да бъде използван вторично като погребална урна.

225
Никостенийски амфори - така се наричат атическите амфори, създа­
дени от грънчаря Никостен около 530 г., които имат своеобразна
форма (дръжките, прикрепени към устието, са удебелени към
тялото). Тази форма вече присъства в Етрурия в епохата на
Култура Виланова и в букеро керамиката. Следователно може
да се приеме, че Никостен е избрал тази „екзотична“ форма, за
да се хареса на етруските клиенти, тъй като е присъствала там
дълго време.

Ойнохое - етимологично това е съдът за наливане на вино: всъщност

една кана, която често има трилистно устие.

Олла - обикновено гърне, което също може да има и погребално

предназначение. Aulularia на Плот (Търнето на скъперника) е
умалително от думата olla (написана също aula).

Прешлен за вретено - археолозите наричат така тежестите в долната

част на вретеното за предене. Направени от различни материали
(често от печена глина), те често са с форма на пресечен конус,
с отвор по средата; понякога са украсени с геометрични мотиви.

Стамнос - съд за вино или зехтин, по-нисък от амфората, снабден с

две хоризонтални дръжки.

Цел а - помещение с малки размери, което може да се открие в къща

или гробница. Терминът често е употребяван по повод на хра­
мовете: става въпрос за мястото, където е поставено изоб­
ражението (статуята) на божеството.

Ципус - изправен каменен блок. Когато има надгробна функция, се

говори също за стела - но такъв не е случаят на Ципуса от Пе-
руджа, който в действителност е един вид граничен знак.

226
 Библиография

основни източници
R. B ianchi-B andinelli, A. G iuliano, Les Étrusques et l ’Italie avant Rome, Paris
(Gallimard), 1973.
D. B riquel, Les Étrusques. Peuple de la différence, Paris (A. Colin), 1993
(nouvelle édition augmentée: La civilisation étrusque, Paris (Fayard),
1999).
G C amporeale, Gli Etruschi. Storia e civiltà, Turin (UTET), 2000.
Id. (éd.), Gli Etruschi fuori d ’Etruria, Vérone, 2001.
M. C ristofani (éd.), Les Étrusques, Paris (Nathan), 1986.
J. H eurgon, La vie quotidienne chez les Étrusques, Paris (Nachette), 1961.
J.-R. J annot, À la rencontre des Étrusques, Paris (Ouest-France), 1987.
F.-H. M assa-P airault, La cité des Étrusques, Paris (CNRS Éditions), 1996.
M. P allottino, Etruscologia, Milan (Hoepli), 1984 (7e édition).
J.-P. T huillier, Les Étrusques. La fin d ’un mystère?, Paris (Gallimard), 1992
(2e édition).

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ИЗТОЧНИЦИ
L. A gostiniani, F. N icosia, Tabula Cortonensis, Rome (L’Erma di Bretschneider),
2000.
D. B riquel, Les Pélasges en Italie. Recherches sur l ’histoire de la légende,
Rome (EFR), 1984.
— L ’origine lydienne des Étrusques. Histoire de la doctrine dans l ’Antiquité,
Rome (EFR), 1991.
— Les Tyrrhènes, peuple des tours, Rome (EFR), 1993.
— Chrétiens et haruspices. La religion étrusque, dernier rempart du paganisme
romain, Paris, Presses de PENS, 1997.

227
D. B riquel, F. G aultier (éd.), Les plus religieux des hommes (XIIes rencontres
de l’École du Louvre), Paris, 1997.
F. C oarelli (éd.), Les cités étrusques, Paris-Bruxelles (Elsevier Sequoia), 1975.
M. C ristofani, Introduzione alio studio dell’etrusco, Florence (Olschki), 1973.
M. C ristofani, M. M artelli (éd.), L ’or des Étrusques, Paris, 1987.
M. G ras, Trafics tyrrhéniens archaïques, Rome (École Française de Rome),
1985.
J.-R. J annot, Les reliefs archaïques de Chiusi, Rome (EFR), 1984.
— Devins, dieux et démons. Regards sur la religion de l’Étrurie antique, Paris
(Picard), 1998.
M. P allottino, La langue étrusque. Problèmes et perspectives, Paris, 1978.
— Testimonia Linguae Etruscae, Florence (Nuova Italia), 1968 (2e édition).
AJ. P hiffig, Religio Etrusca, Graz, 1975.
J.-P. T huillier, Les jeux athlétiques dans la civilisation étrusque, Rome (EFR),
1985.
— (éd.), Spectacles sportifs et scéniques dans le monde étrusco-italique, Rome
(EFR), 1993.
M. T orelli, Storia degli Etruschi, Rome-Bari (Laterza), 1981.
— Elogia Tarquiniensia, Florence (Sansoni), 1975.
— L ’arte degli Etruschi, Rome-Bari (Laterza), 1985.

КАТАЛОГ HA ЕКСПОЗИЦИИТЕ
Les Étrusques et l’Europe, Grand Palais, Paris, RMN, 1992.
Principi etruschi tra Mediterraneo ed Europa, Museo Civico, Bologne 2000-
2001, Venise (Marsilio), 2000.
Gli Etruschi (M. Torelli éd.), Venise, Palazzo Grassi, 2000-2001, Milan
(Bompiani), 2000.
Les Étrusques en mer. Épaves d ’Antibes à Marseille, Musées dé Marseille,
Aix-en-Provence, 2002.

228
АБРЕВИАТУРИ
FHG: Fragmenta Historicorum Graecorum.
JRA: Journal of Roman Archaeology.
REE: Rivista di Epigrafia Etrusca (dans les Studi Etruschi).
SE: Studi Etruschi.
TLE: Testimonia Linguae Etruscae (de M. Pallottino).

229
 Илюстрации и документи

Плочата от Кортона (страна А) 12

Етруска азбука 16
Азбучник от Марсилиана д ’Албена 17
Пластините от Пирги 22
Гравирано огледало 26
Надпис върху съд 36
Етрурия 39
Химерата от Арецо 49
Етрурия в областта на По 52
Каменна стела (чертоза) и ципуси (надгробни паметници)
от Ривиера 54
План на Марцабото 57
Кампанийска Етрурия 62
„Талон“ за гостоприемство в Картаген 69
Оловен етруски надпис от Пеш-Махо 69
Шлем с гребен 76
Паница-капак 76
Биконична погребална урна 76
Урна-модел на жилище 76
Ситулата на Пликасна 82
Букеро съд 91
Борци от Траквиния 99
Надгробен знак 102
Изглед на улица от некропола на Орвието 102
L’Arringatore 114
Героят с палешника 117
Некрополът Марцабото 124
Капак на саркофаг 144
Гробницата на бигите (Тарквиния) 155
Тосканският храм 157
Приготовления на погребална храна под музикален съпровод 161
Вел Сатиес и Арнза 165
Светилището в Пирги 176
Теракота от храм А от Пирги 177
Амфора от Вулчи 184
Статуетка на харуспиций 188
Черният дроб от Плезанс 188

231
Огледало на Калхас 188
Литус 194
Аполон от Вей 207
Гробницата на леопардите (Тарквиния) 217

232
 Съдържание

Предисловие 5

Пролог
ЗАГАДКАТА НА ОСМАТА ПЛОЧКА 9

Глава I

Д вата стълба на етруската загадка:

езикът и произходът

ЕТРУСКИЯТ ЕЗИК 13
Писмеността 13
Позната писменост на непознат език 14
Евбейците и тяхната азбука 14
Първи гръцки надписи 15
Аристокрация на азбуката, значимост за писаря 17
Приемане и приспособяване на азбуката 18
Превъплъщенията на етруската азбука 20
Езикът 21
Епиграфската документация 21
Липса на двуезични надписи 22
Стелата от Лемнос 23
Етруският не е индоевропейски 23
Фонетика и морфология 24
Литературата 26
Религиозната литература... 27
... и светската 27
ПРОИЗХОДЪТ 28

233
 Глава Π
П етте имена на етруските

ЕТРУСКИ, ТУСКИ, ТИРСЕНИ, ТИРЕНИ 33

Турсикина от Чиузи 34
ЛИДИЙЦИТЕ НА ВЕРГИЛИЙ 35
РАСЕНА/ РАСНА 37

Глава Ш
Трите Етрурии

ТИРЕНСКА ЕТРУРИЯ 41
Границите на областта 41
Географски щрихи 42
Ресурси: земеделие 44
Минни ресурси 46
ДВЕТЕ КРАСИВИ ОБЛАСТИ НА ЕТРУРИЯ 50
Етрурия в долината на По 50
Легенди за основаването 50
Болоня 53
Спина 55
Марцабото 56
Верукио, Мантуа 59
Други градове от съюза в областта на По 60
КАМПАНИЙСКА ЕТРУРИЯ 61
Недвусмислени текстове 61
Начало на етрускизирането 61
Надписите 65
Кампанийски съюз 66

234
ЕТРУСКИТЕ ОТ ДРУГИ МЕСТА 67
Частни случаи 67
Южна Галия 68
Етруски резиденти в Африка 70
Романът на Мумията: етруските в Египет 72

Глава IV

Ч етирите периода
в етруската история

ПЕРИОДЪТ НА КУЛТУРА ВИЛАНОВА 75

Революцията на Виланова? 75
Некрополите 77
Географски въпроси 78
Втори етап на Култура Виланова 80
ОРИЕНТАЛИЗИРАЩ ПЕРИОД (720-580) 81
Дефиниране 81
Принцове и княжески гробове 85
Рендета за сирене 87
Княжески резиденции 88
Букеро 89
АРХАИЧЕН ПЕРИОД (580-475) 92
Слава и успех за тосканците 92
Войната и нейните ценности. Етруски хоплити? 94
Художествени достижения. Величие и красота 96
Архитектурата 96
Малките рисувани гробници от Пер Лашез
в Тарквиния (Стендал) 98

235
КЛАСИЧЕСКИ И ЕЛИНИСТИЧЕСКИ ПЕРИОД (475^27) 104
Куме (474): един прекратен удар? 104
Упадъкът и неговите причини 107
Самнитско присвояване 107
Галско присвояване 108
И римски пир! 108
Романизирането 113
Пътища и гласове 113
Ханибал, Сципион и етруските 115
Заключение: нимфата Вегоя 117
Пророчеството на нимфата Вегоя,
изпратено до Арун Велтумнус 118

Глава V

Д ванайсетте гр ада
на Етрурия

СЪВКУПНОСТ ОТ ГРАДОВЕ-ДЪРЖАВИ 121

ДОДЕКАПОЛИСЪТ 122
СПИСЪКЪТ НА ДВАНАЙСЕТТЕ 123
Археологически критерии 123
Литературни извори 127
Други документи 128
Заключения: прибавяния и изваждания 130
„Осемнайсет (!) красиви и големи града...“ (Плутарх) 132
FANUM VOLTUMNAE 133
Религиозната връзка 133
Волтумна, богът 134

236
 Къде? 134
Императорската грамота от Спело 134
Статуите на Волсини 135
Вертумнус на Проперций 136
Волтумна/Волсини 137
Но къде е Волсини? 137
Падането на етруската столица 137
ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТИТУЦИИ 140
Етруските царе 140
Етруските републики 142

Глава VI
Трим ата етруски царе на Рим

ИСТОРИОГРАФСКАТА ТРАДИЦИЯ:
СЕМЕЙНА СДЕЛКА 147
Танаквил и Тарквиний Стари 147
Танаквил и Сервий Тулий 148
Тулия и Тарквиний Стари 149
АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ ДАННИ:
СИЛНО ЕТРУСКО ПРИСЪСТВИЕ 150
Керамиката 150
Епиграфиката 150
КВАРТАЛИТЕ И УРБАНИСТИЧНИТЕ ДЕЙНОСТИ
НА ЕТРУСКИТЕ 152
Етруската улица 152
Царете на канализацията 153
Циркът 154
Храмът 157
Емблеми на властта 159

237
 Военна музика 161
Една етруска версия за историята на царете на Рим 162
Заключение 167

Глава VII
Етруските м еж ду две м орета

ЕТРУСКАТА ТАЛАСОКРАТИЯ 169

ТОСКАНСКИ ПИРАТИ 171
ПРИСТАНИЩА И ЕМПОРИОНИ 173
ЗА РИБИТЕ И ЗА СОЛТА 182
ОСТАНКИ ОТ ЕТРУСКИ КОРАБИ 183

Глава VIH

Четирийсетте клетки на Черния др об от П лезанс:

очерци върху религията

ЧЕРНИЯТ ДРОБ И ХАРУСПИЦИИТЕ 187

СВЕЩЕНИТЕ КНИГИ НА ЕТРУСКИТЕ 191
ЗА ПТИЦИТЕ... 193
... И ЗА МЪЛНИИТЕ 195
КНИГИ НА СЪДБАТА 197
БОГОВЕТЕ 198
Боговете е етруски имена 199
Боговете е гръко-италийско име 202
Демоните на отвъдното 203
ХРАМЪТ 204
ОЛТАРИТЕ 208
СМЕХЪТ НА ХАРУСПИЦИИТЕ 211

Заключение
ПЕТТЕ ОБРАЗА НА ЕТРУСКИТЕ 213

238
 Приложения

Речник 225

Библиография 227

Илюстрации и документи 231

239
 Жан-Пол Тюйлие
ЕТРУСКИТЕ
ИСТОРИЯТА НА ЕДИН НАРОД
Първо издание
Научен редактор и консултант Красимир Ников
Стилов редактор и коректор Людмила Стефанова
Печат „Абагар“ А Д - Велико Търново

Предпечатна подготовка - Румяна Джиговска

Издателство „Рива“
1000 София, ул. „Граф Игнатиев“ 53 Б
Тел./факс: 986 56 86
E-mail: riva@rivapublishers.com
www.rivapublishers.com

ISBN 978-954-320-325-3