ЖАН РИШАР

ИСТОРИЯ
НА
КРЪСТОНОСНИТЕ
ПОХОДИ
Превод от френски
ВЕСЕЛИНА ИЛИЕВА

РИВА
2005
 Cet ouvrage, edité dans le cadre du programme de participation
a la publication VITOCHA, bénéficie du soutien du Ministére Frangais
des Affaires Etrangéres et du Service de Coopération et d'Action
culturelle de TAmbassade de France en Bulgarie.

Това заглавие, публикувано в рамките на програмата

за участие в книгоиздаването „ВИТОША", се ползва
от подкрепата на Министерството на Външните Работи
на Франция и на Службата за Сътрудничество
и Културна дейност на Френското Посолство в България.

Ouvrage publié avec le concours du Ministére Frangaís chargé

de la culture - Centre national du Livre.

Jean Richard
HISTOIRE DES CROIS ADES
© Librairie Artheme Fayard 1996
© Веселина Илиева, превод
© Веселин Цаков, художник
Издателство „Рива“, 2005
ISBN954-320-048-3
 Предговор

Ако кръстоносните походи привличат вниманието на мнозина истори­

ци и все още задържат любопитството на образованата публика, това
несъмнено се дължи на широтата на историческия феномен, какъвто
те са всъщност. Задвижвайки огромни човешки маси с цената на труд-
норазбираемо усилие, тяхна основна движеща сила се явява християн­
ската вяра. Те поставят редица въпроси, които пораждат твърде разно­
образни отговори; подплатени са с различна документация, чието зна­
чение свидетелства най-вече за това, че съвременниците не са остана­
ли безчувствени към изключителния характер на тези начинания.
В момента, в който на свой ред се готвим да направим преглед на
кръстоносните походи, трябва да очертаем полето на нашето изслед­
ване. Кръстоносният поход, в точния смисъл на това понятие, е изк­
лючително военна експедиция. Папството го представя за похвално де­
ло и удостоява войните и помощниците в това начинание с духовни
привилегии. Ако първоначално тези привилегии са предоставяни на по­
елите по пътя към Ориента, и по-специално към Светите места, то те
са отпускани и за други операции, предприети във вътрешността на
християнския свят срещу еретиците или враговете на Римската църк­
ва, както и по границите на същото това християнство срещу езични­
ците или неверниците. Появата на Константинополската латинска им­
перия е свързана с кръстоносен поход; той е предприет както за про­
тивопоставяне на Византийската империя, така и за подкрепата й.
Тук ни се искаше да се ограничим само с експедициите, проведени
срещу мюсюлманските сили в Ориента с двояката цел да се защитят
християните срещу нашествието на турците и да се осигури властта
над Светите земи, които се смятат за неправомерно окупирани от не­
верниците мюсюлмани. Тези експедиции не приключват през XIII в.,
тъй като придобиват съвсем нов характер поради подновяването на
турската заплаха, но ние ще останем верни на възприетата термино­
логия, която нарича Епоха на кръстоносните походи периода, започващ
със съборите през 1095 г. и завършващ със загубата и на последните
Свети места през 1291 г. Освен това не трябва да забравяме, че същес­
твува предистория на кръстоносните походи и че експедиции от естес­
5
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
твото на тези от XIII в. се подготвят чак до времето на папа Йоан XXII
и на френския крал Филип VI.
Кръстоносните походи водят до раждането на латинския Ориент,
надживял съдбовната 1291 година: Кипърското кралство, херцогство­
то на Архипелага, генуезката и най-вече венецианската Романия, както
и хоспиталиерите в Родос фигурират на картата чак до XVI в. Истори­
ята на тези държави, и най-вече на Йерусалимската, на Антиохийското
княжество, на Едеското и Триполитанското графство, е тясно свърза­
на с тази на кръстоносните походи: именно опасностите, грозящи тези
владения, изпитанията или загубата им са причина за началото на тези
експедиции. Но собственият живот на тези политически конструкции
по своята същност е повод за изследвания, които се множат и които
засягат общност от проблеми, надхвърлящи същинската област на
кръстоносните походи. Следователно сметнахме за възможно да се ог­
раничим до тяхното обрисуване само с най-едри щрихи.
Други техни дадености обаче са накарали историците да се въздър­
жат. За мнозина ориенталиста кръстоносните походи се явяват като
част от историята на Ориента, като един от факторите, играли важна
роля за еволюцията на обществата и държавите. Тази гладна точка е
породила опити за обобщения, сблъскали се с една трудност: в по-го-
лямата си част кръстоносните походи са останали встрани от живота
на хората от Ориента, които в твърде редки случаи са вникнали в спе­
цифичния им характер. Впрочем тези ориенталци не представляват ед­
но единно цяло: араби мюсюлмани, сирийци с различно християнско
вероизповедание, арменци и византийци са представители на редица
общности със собствено битие, които запомнят преминаването на
франките дотолкова, доколкото са били засегната от тях. Без да отх­
върляме интереса към ориенталската перспектива, ние разгледахме
кръстоносните походи като феномен, тясно свързан с европейската ис­
тория и дал отражение върху Ориента.
Един от аспектите на историята на кръстоносните походи е този за
сблъсъка на различните цивилизации - на западното християнство и на
Ориента. Въпреки това не трябва да ограничаваме осмислянето на та­
зи конфронтация единствено до самите кръстоносни походи. Известна
ни е шегата на Жак Льо Гоф: „Не виждам друг плод за християните от
кръстоносните походи освен пренесената от тях кайсия.“ В действи­
телност редица други елемента от материално естество са преминали
от Ориента на Запад, но кръстоносците не са единствените им прино­
сители. Поклонниците посещават Йерусалим, търговците - Констан­
тинопол, Антиохия или Александрия преди 1095 г. Именно последни­
те, възползвали се от кръстоносния поход, за да развият търговията си,
внедрявайки се във франкска Сирия, продължават да търсят ценните
стоки във византийските или в мюсюлманските държави в очакване да
проникнат още по-надалеч.
А що се отнася до другите елементи на цивилизацията, изглежда,

6
 ПРЕДГОВОР

че франките от Ориента не са затворени за заобикалящия ги свят. На­

истина именно през Испания минават повечето от преводите на запа­
зените от арабите антични творби, но примерът с „Книгата за Тайната
на Тайните“, преведена в Триполи и превърнала се в извор за нравоу-
чителната и политическата литература на Запад, сочи, че латинският
Ориент не остава чужд на опита за вникване в мисловността на други­
те. Нещо повече, установилите се в Ориента кръстоносци се интересу­
ват от народите и от земите, които са открили: от Фуше дьо Шартр до
Жак дьо Витри, на които дължим описания, свидетелстващи за апети­
та им към откривателство. Но и в този случай, както при всички кон­
такти с ориенталското християнство, или с исляма, други продължа­
ват тази линия след кръстоносците. Не бихме били в състояние да
включим в историята на кръстоносните походи цялостните връзки меж­
ду Ориента и Запада, поради което сметнахме, че и тук бихме могли
да не се спираме подробно на тях.
* * *

Историята на кръстоносните походи, такава, каквато ще я разгле­

даме тук, следователно ще представлява преди всичко история на ек­
спедициите, тръгнали от Запада към Ориента, и по-точно към онова,
което през Средновековието се нарича ^Сирия“. Това е историята на
едно огромно усилие, направено от хората от онова време и което за­
ема първостепенно място в „подема на Европа“ по отношение на пос­
тавената цел - възвръщането и запазването на това, което в техните
очи се явява наследство на християнството. Рицарска песен, писана в
ония времена - „Поклонничеството на Карл Велики“, напомня, че още
по времето на великите Каролинги Западът е загрижен за съдбата на
Светите места. Тази загриженост се засилва още повече и именно тя
насочва хората в края на XI в. и в следващите два века към бреговете
на Леванта. Онова, което изглежда като обикновена химера, се оказва,
че се превръща в реалност: в течение на цели два века християните от
Запада живеят в допир със Светите места, които почитат, или доста­
тъчно близо до тях, за да се надяват да се завърнат там.
Това е наистина необикновена авантюра, която трябва да пресъз-
дадем. И ние си поставихме за задача да се занимаем, по един напъл­
но класически начин, с всяка експедиция от нейното начало, по време
на нейната подготовка и нейното развитие, за да се помъчим да откри­
ем чувствата, движили участниците, техните тревоги, техните изпита­
ния, техните победи и поражения. Но също и онова, което прави въз­
можна реализацията на начинания, които, предвид средствата в онези
времена, могат да изглеждат неизмерими. Всъщност политическите,
институционалните, духовните и икономическите структури на Запада
е трябвало да съумеят да понесат подобно продължително усилие. Ние
ще наблегнем на факта, че кръстоносният поход не е моментно начи­
нание, което донякъде бе забравено, когато се честваше деветото сто­

7
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
летие от призива от Клермон: кръстоносните походи се провеждат в
течение на два века, вероятно с различен ритъм, но без реално прекъс­
ване. Именно това постоянство ги превръща в основен феномен в ев­
ропейската история.
Да видиш как живеят „хората от кръстоносния поход“ (изразът е на
Режин Перну), означава да осъзнаеш едно изключително човешко из­
питание. Хора, изградени в относително тесния свят на Запада от ро­
манските и готическите времена, се оказват конфронтирани с общест­
ва, с политически структури, с природни условия, твърде различни от
онези, с които са свикнали; там им се налага да водят военни опера­
ции, дипломатически преговори, да сключват съюзи, да строят държа­
ви, да влагат в онзи сложен свят своите архитектурни разбирания, как-
то и религиозния си живот. И то по траен начин, в една враждебна сре­
да; ето защо те показват неочаквани способности да застанат лице в
лице с онова, което е чуждо за обичайния им свят.
Кръстоносният поход е предмет на преценки, мнения, дискусии, на
ентусиазъм и на хули, които отразяват гледните точки, чувствителност­
та, дори и предубежденията, на различните епохи. Няма никакво съм­
нение, че той ще продължи да поражда такива. За нас именно хората,
преживели едно огромно приключение, влагайки в него своята смелост
и своето отчаяние, своята вяра, своето незнание, своите качества и сво­
ите слабости, си остават действащите лица в тази огромна драма, и ни
се иска да ги опознаем по-добре.
Заобикалящата среда също не бива да бъде пренебрегвана. Със
сложността си историята на средновековния Ориент предоставя рам­
ката на действие на кръстоносците и на онези сред тях, установили се
в азиатските земи. Тази история не винаги е понятна за нашите съвре­
менници; стори ни се належащо да напомним основните насоки, като
не навлизаме по-навътре в детайлите, отнасящи се директно до кръс­
тоносните походи.
Тук възниква винаги деликатният въпрос за ориенталските имена и
за транскрипцията им с нашата азбука. Известно е, че отделните ези­
кови области имат своите традиции; ние се постарахме да ги спазим,
възприемайки най-обичайните в международен план транскрипции,
познати от множеството справочни трудове.
*%%

Споменаването на тези трудове ни кара да признаем какво дължим

на другите. Историческото изследване на кръстоносните походи започ­
ва отдавна, а хуманистите не пропускат да съберат текстовете, върху
които се гради тяхната история. Първото значимо обобщение, това на
Жозеф Мишо, чиято „История на кръстоносните походи“ е напълно
класическа, не пренебрегва дори откъсите от арабски извори, които
дължим на Жозеф Рейно. Краят на XIX в. е епохата на ерудитите:
Хайнрих Хагенмайер, Райнхолд Рьорихт, благодарение на които е оп­

8
 ПРЕДГОВОР

ределена точната хронологичната структура на кръстоносните походи

в историята на латинския Ориент; Пол Риан, самият той неуморен
издател на текстове, който продължава делото, предприето от Акаде­
мията по епиграфика и изящна словесност чрез „Историци на кръсто­
носните походи“ и основава Дружество за латинския Ориент. „Ревю за
латинския Ориент“ обединява труда на историците. Веднага след Пър­
вата световна война Жан Лоньон и Луи Бреие отварят пътя за нови
трудове, довели до бележитата синтеза на Рене Грусе, чиято „История
на кръстоносните походи и на Йерусалимското франкско кралство“
(1934-1936) все още може да се разглежда като отправна точка на вся­
ко ново изследване. Тя се възползва от помощта на редица значими
ориенталиста като Пол Пелио, Гастон Виет, Анри Mace - но си остава
дело на един човек, който обхваща цялостно тази история.
Впоследствие се появяват други трудове, които макар и разграни­
чаващи се от този на Рене Грусе, са също толкова вдъхновени, като те­
зи на сър Стивън Рънсиман или на Франческо Конясо. Същевременно
основният труд през тридесетте години, последвали края на Втората
световна война, са шестте тома, плод на колективна работа и обхва­
щащи цялата област на кръстоносните походи от XI до XV в., истори­
ята на франкския, мюсюлманския, арменския Ориент и тази на Визан­
тия. Те са започнати от Джон Л. Ла Монта и са завършени благодаре­
ние на упорството на Кенет М. Сетън. Този труд е необходим и ние го
използвахме обстойно.
Същевременно отново са повдигнати и преразгледани основно ре­
дица въпроси. Идеята за кръстоносния поход, като се почне от Карл
Ердман и Етиен Деларюел, е предмет на разработка от Пол Русе, Пол
Алфандери, Алфонс Дюпрон. В своята книга „Първият кръстоносен по­
ход и кръстоносната идея“ Джонатан Райли-Смит предлага нова визия,
което не пречи на появата на множество нови трудове напоследък.
Военната история на кръстоносния поход, по-специално изследва­
на във Великобритания, както и икономическата му история, също от-
белязат значим напредък. Монографиите, отнасящи се до държавите в
латинския Ориент, като се почне от „Северна Сирия“ на Клод Каен, мо­
нографиите за сеньориите, биографиите на различните действащи ли­
ца, независимо дали са франки или мюсюлмани, също обогатяват поз­
нанията ни, а множество студии относно документите или темите на
изследване повдигат отново доста въпроси. Ставаме свидетели на из­
лизането на подходящи и добре структурирани обобщаващи трудове,
предназначени за по-широка публика или за студенти; сред тях особе­
но място заемат „История на Кръстоносните походи“ от Ханс Майер,
която е многократно преработвана и двукратно преведена на английс­
ки. Френските читатели имат на свое разположение озаглавените прос­
тичко - „Кръстоносните походи“, трудове на Сесил Морисон, на Зое
Олденбург, на каноника Плател, на Мишел Балар, на Джонатан Райли-
Смит, които също разглеждат тази история, както и „Хората от кръс­

9
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
тоносните походи“ на Режин Перну, а също и излезлия напоследък
„Атлас на кръстоносните походи“.
Макар и твърде обширна, тази област в момента е подплатена с
обилна библиография. Вече не броим статиите, приносните моменти
от колоквиумите, а пишещият тези редове би желал да изрази благо­
дарността си към всички онези, които му изпратиха извадки или от­
делни отпечатки, от които той извлече огромна полза. Заради този при­
лив от материали и с цел те да не се разпилеят се роди, като далечен
наследник на Дружеството за латинския Ориент, Дружество за истори­
ята на кръстоносните походи и на латинския Ориент, към чието създа­
ване бяхме съпричастни. Това е още един повод да изкажем своята бла­
годарност към всички онези, които работиха и продължават да рабо­
тят в дружеството, като по този начин улесняват издаването на инфор­
мационен бюлетин и провеждането на множество сбирки. Дори само
значителният брой на участниците е свидетелство за съживяването на
интереса към историята на кръстоносните походи.
Ето защо ни се иска да сте почувствали, благодарение на нашите
усилия, значимостта на обновените познания за кръстоносните похо­
ди, какго и да не сме предали делото на всички онези учени и изследо­
ватели, които в по-голямата си част станаха наши приятели и които са
доста многобройни, за да сме в състояние да ги изредим, но все пак
ще споменем онези, които ни напуснаха - Джошуа Прауър и Морис
Шехаб. Все пак бихме желали да кажем колко много дължим на онези,
които ни въведоха преди повече от петдесет години в полето на исто­
рията на кръстоносните походи, като Клод Каен, Жан Лоньон, Пол Де-
шан, Анри Сейриг, Пол Пелио и най-вече на този, когото признаваме
за свой учител, а именно Рене Грусе, който през 1947 година написа
предговора към нашето „Йерусалимско латинско кралство“, пожела­
вайки ни да успеем на свой ред да подтикнем заложбите за разораване
на това изследователско поле.
Нека да бъдем благодарни и на тези, които ни помогнаха в осъщес­
твяването на тази книга, и по-специално на нашето семейство. Накрая
дума на благодарност към Аниес Фонте, без чиято настоятелност не
бихме се осмелили да я започнем.

10
 ПЪРВА ГЛАВА

За произхода
на кръстоносните походи

На 27 ноември 1095 година, след събора, който свиква в Клермон,

Оверн, в присъствието на многолюдна публика, смесица от миря­
ни и духовници, папа Урбан II отправя към своята аудитория при­
зив, който ще да получи силен отглас. За щастие разполагаме с дос­
та точна представа за това, в какво се изразява това обръщение. Но
даденият на поканата на папата отговор поставя още повече проб­
леми. Защото настъпилото ненадейно раздвижване ще хвърли по
пътищата към Ориента десетки хиляди мъже, пораждайки появата
на нова „нация“ в тази земя. А това раздвижване ще продължи це­
ли два века, и дори повече; първоначалната цел се променя, без при
това да промени естеството си. Тя трябва да продължи да бъде
преследвана дори след изоставянето на латинските владения в Све­
тите земи под формата на защита на Европа.

Раждането на идеята за кръстоносен поход

Въпросът за раждането на кръстоносния поход е повод за дълъг де­
бат сред историците, който вероятно не е приключен, още повече
че той извежда на преден план и други гледни точки освен чисто
историческите.
Кръстоносният поход поставя въпрос, който присъства в човеш­
кото съзнание: този за легитимността на войната. Би било удобно на
призива на папа Урбан II да се противопостави картината на едно при­
митивно християнство, вероятно изцяло противящо се на всякаква
употреба на сила, което не би бил нашият случай. Присъствието в
Десетте Божи заповеди на предписание, забраняващо умъртвяване­
то на човешки същества, не попречва на еврейския народ да води вой­
ни, които му се струват напълно оправдани. А в редиците на ранната
църква има войници, които отказват да извършват жертвоприноше­
ния на езическите боговете, но не и да се бият според както изисква
професията им. Превърналата се в християнска Римска империя про­
дължава да използва войната като средство за реализиране на поли-
11
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
тическите си цели и на първо място, за своята защита. А теолозите
работят, за да съчетаят изискванията на божествения закон и импе­
ративите на управлението на хората. Както Византийската, така и Ла­
тинската църква упорстват в гледището си, че умъртвяването на все­
ки човек е осъдителен акт. Първата изисква наказание покаяние за
войника, убил неприятел, но в края на XII в. „Пенитенциарият“ на
Ален дьо Лил твърди същото: „Всеки, който убие езичник или евре­
ин, пише по същество той, ще трябва да се подложи на четиридесет-
дневно покаяние, защото онзи, когото е убил, е Божие създание и би
могъл да постигне спасение на душата.“
Това не пречи нуждите на държавата да направят войната неиз­
бежна. Църквата приема, че суверенът има право да прибегне до нея
и да призове своите поданици да участват в нея дотолкова, докол-
кото от това би зависело осигуряването на защитата на последни­
те: на свети Августин дължим определението за справедлива вой­
на - точно тази, която ще се води за защита на християните и на
„отечеството на християните“ срещу несправедливия агресор.
Църквата не трябва да се намесва в онова, което е от компетен­
цията на суверена, тази на императора. Тя може най-много да издейс­
тва свещениците и епископите да бъдат освободени от задължение­
то да служат с оръжие, което би ги принудило да пролеят кръв. Но и
при този принцип съществуват изключения. Много често императо­
рите се отърсват от част от своите задължения на гърба на свещени­
ците и те, в ролята си на отци на своя народ, при определени случаи
са принудени да ръководят защитата на своя град, като например сре­
щу хуните и вандалите. Въпреки това в повечето случаи ги виждаме
как се стараят да защитят своето паство чрез преговори с врага: по
този начин по време на първото мюсюлманско нашествие доста пре­
лати стават посредници при капитулацията на своя град.
Приемаме за дадено, че когато варварските режими се внедря­
ват в старата Римска империя, военните общества изместват граж­
данското общество и това води до разпалване на войната, неприсъ­
ща до този момент на манталитета на християнските народи. Няма
да спорим по този въпрос: достатъчно е да си припомним, че за ре­
дица автори в случая отправна точка трябва да бъде концепцията
за „свещената война“, тоест, за прибягването до войната като сред­
ство за разширение на Христовото царство чрез физическо елими­
ниране или чрез насилствено покръстване на неверниците. И като
пример се цитира Карл Велики, който води война срещу саксонци-
те, която според думите на Айнхард завършва с унищожаването на
идолите и с покръстването на езичниците. Следвайки същия автор,
тук трябва също да констатираме, че саксонците са доста неудобни
съседи за франкския народ и че императорът не се е подчинил на

12
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

други императиви, освен на желанието да им наложи вярата.

Визията за един Карл Велики „мисионер и воин“, както го описва
Роберт Фолц, се дължи много на по-късни развития. Те са подхрани­
ли рицарските поеми от цикъла за Карл Велики, в които основна те­
ма е битката на същия срещу сарацините от Испания или от Италия.
Така например „Песента на Ролан“ показва как императорът предос­
тавя на победените избора между смъртта и покръстването. Но Карл
Велики отказва да наложи този избор на кралица Брамидоан, която
ще се покръсти само „от любов“. Песента, този литературен жанр,
следователно дело на въображението, тук среща твърдо проклами­
рания от духовниците принцип. Приобщаването към вярата не може
да стане нито със сила, нито със заплахи и единствено чрез примера
и убеждението даден неверник може да достигне до него. „Свещена­
та война“ като операция, водеща до насилствено покръстване, е отх­
върлена от всички теолози и от канониците. В по-голямата си част
кръстоносците спазват това предписание.
За сметка на това „справедливата война“ придобива широк раз­
мах след смъртта на великия император, защото християнският За­
пад наистина е в обсадно положение. От север идват убийствените и
опустошителни рейдове на скандинавците, които се нахвърлят спе­
циално срещу църквите и духовниците както заради техните богатс­
тва, така и от омраза към християнството. От изток унгарските кон­
ници осъществяват други набези в германските, италианските и бур-
гундските земи. А сарацините, отблъснати след едновековно усилие
в края на IX в. чак до р. Лобрегат, отново се появяват в Прованс, по
островите, в Южна Италия, ограбвайки дори и „Свети Петър“ в Рим.
Западното християнство се мобилизира срещу мюсюлманите
едва когато те завладяват Северна Африка и Испания, но само мал­
ките вестготски княжества, херцозите на Аквитания и Франкското
кралство им оказват истинска съпротива. При това Каролингите се
задоволяват единствено с това да премахнат марката, установена
от арабите в Нарбона, и да покрият границата си с Испанска мар­
ка, която не се простира по-далеч от Барселона. А гоненията, спо­
летели мъчениците от Кордова, ни най-малко не ги вълнуват.
Новите нашествия на сарацините, които започват със завладя­
ването на Сицилия от африканските емири, променят положение­
то. За папската власт защитата на „наследството на „Свети Петър“
е наложителна. Тя подтиква папите, оставени на собствените си си­
ли от императорите иконоборци, да се обърнат към франките сре­
щу ломбардците. През IX в. папата вика Шарл Плешиви в Италия
именно за да се защити от сарацините. След смъртта на последния
Йоан VIII кани християнските войни да защитят владенията на
апостолите срещу сарацините с була от 878 г., в която Етиен Дела-

13
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
рюел разпознава първото присъждане на индулгенция в истинския
смисъл на думата, отпусната на тези борци, и първи опит за колек­
тивно организиране на християнската отбрана, пренебрегващ лип­
сващата имперска защита.
Инициативата от 878 г. остава без последствие. Германските и
византийските императори отново се появяват в Италия; сарацини­
те са възпрени в Италия и прогонени от Прованс. Но през XI в. но­
ва опасност заплашва „наследството“, този път заради норманите,
които установяват в Южна Италия твърде обезпокоително за тех­
ните съседи господство. Ето защо през 1053 г. се налага папа Леон
IX отново да се обърне към войните, които биха искали да се бият
със смутителите, като този път им обещава духовна отплата. Въп­
реки това армията му е премазана, а папата става затворник на съ­
щите тези нормани, силно смутени от победата...
Така, в името на отговорността си на светски владетел, заради
липсата на подкрепа от страна на императорите, чието основно за­
дължение е да осигурят защитата, папата е принуден да използва
войници. Пред тях той представя войната като богоугодно дело в
служба на Църквата, и по-специално на апостолите Петър и Павел,
следователно дело, заслужаващо възнаграждение. Не е задължител­
но да се воюва непременно срещу неверниците: визират се и хрис­
тияните, които подобно на норманите са се оказали извън закона
чрез своите присвоявания и грабежи.
С така наречената Григорианска реформа също се прави стъпка
напред (а Леон IX се явява вече папа реформатор). Папите от втора­
та половина на XI в. все повече се намесват в земните дела. За да се
пребори с „ереста на симонията“, Александър II насърчава миланци-
те да хванат оръжието срещу онези, които той смята за техни потис­
ници. Той покровителства Гийом (Уилям) Завоевателя, който заклей­
мява Харолд, че е изменил на клетвата си да го признае за наследник
на Едуард Изповедник. Същият папа, както и следовниците му, под­
крепят християните в Испания в тяхната реконкиста.
Но, при липсата на светска власт, Църквата влага усилия най-
вече в характерното за XI в. движение за „мир“. Това ще доведе до
засилване на осъзнатата от папството отговорност при управлени­
ето на християнския свят.

Западното общество в навечерието

на кръстоносните походи
В края на Каролингската епоха състоянието на Запада и на западно­
то общество се избистрят, което два века по-късно позволява на пос­
ледното да реализира авантюрата с кръстоносните походи. Известно
е, че след като ориенталците осъзнават какво различава кръстонос-
14
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

ците от византийските християни, които също познават, ги наричат

„франки“. Това наименование изразява определена реалност: всъщ­
ност по-голямата част от тях идват или от земите, над които са ца­
рували кралете на франките, или от присъединилите се към тях.
„Крале на франките“: това е още през XI в. елемент от титулату-
рата на суверените от двете части на бившата империя на Каролин-
гите, разделена от границата на „четирите реки“, определена от Вер-
дюнския договор: Западна Франкия и Източна Франкия. Същевремен­
но суверените от Източнофранкското кралство носят тройна коро­
на - на Германското, Бургундското и Италианското кралство. Впро­
чем тяхното влияние върху Италия са ограничава върху бившето
Ломбардско кралство, докато византийците запазват и през целия XI
в. крайбрежните части на Южна Италия. Царството на френските
крале (Западнофранкското кралство) се простира от Фландрия до Ка­
талония, но истинското им владение се ограничава до територия, раз­
простираща се от Орлеан до долината на река Оаза. Остатъкът от
кралството е съставен от княжества, чиито предводители, носещи
най-често титлата на херцог или граф, едновременно са свързани с
клетва за вярност и се ползват с широка автономия. В Германската
империя структурата е аналогична. Същевременно суверените там
запазват под своя пряка власт известен брой градове, чиито еписко­
пи, снабдени с изпълнителна власт, зависят по-тясно от тях.
В кралствата, получени вследствие от раздробяването на каролин-
гската монархия, навсякъде се открива онова, което се нарича „фран­
кски модел“, тоест сбор от структури, характеризиращи феодалното
общество. Но този модел след края на норманските и унгарските на­
шествия се развива отвъд границите на бившия домен на Каролин-
гите. Неговото разпространение е придружено от напредването на
християнизацията, която завладява скандинавските, славянските и ун­
гарската страни. Зараждат се национални херцогства, а императорът
дава на главните им водачи кралска титла: така е в Дания, Полша и
Бохемия. Обединените Швеция и Норвегия на свой ред се издигат до
кралства; папата отрежда на унгарския и на хърватския владетел
кралска корона. Тези нови кралства, въпреки колебанията на немс­
кото духовенство, което би желало да ги държи в подчинение на сво­
ите митрополии, получават от папската власт автономни епископал­
ни йерархии. Така цяла поредица от нови държави разширява запад­
ното християнство, въпреки че една езическа маса все още се вкли-
нява между Германия и Полша - славяните между Елба и Одер.
Франкският модел, но под различни форми, се налага и в бив­
шите територии на вестготите, които се изплъзват от мюсюлманс­
ко владичество, и в земите, които норманите отнемат в Южна Ита­
лия и Сицилия от византийците, ломбардците и мюсюлманите. Зав­

15
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ладяването на англосаксонска Англия от други нормани включва из­
цяло последната във франкското общество, а келтските страни Шот­
ландия и Ирландия започват да изпитват влиянието му.
Следователно към Европа от каролингско време се присъединя­
ва една нова Европа. Тя е с напълно латинизирана култура, а латин­
ският служи като общ език за всички, посветили се на литература­
та. Богослужението и религиозните институции са нейната опора.
Разбира се, появява се и партикуларизъм. Испания и най-вече Кас­
тилия все още поддържат своя собствена писменост, богослужение,
календар, но те ще отстъпят пред общата религиозна култура. И
келтите се съпротивляват на това проникване, подобно на елинизи-
раното население в Южна Италия, което единствено се изплъзва от
влиянието на латинската цивилизация.
Интеграцията към франкския свят се изразява във възприемане­
то на определена политическа и социална структура, която поверява
управлението на военната аристокрация. Същата упражнява както
юридическа, така и военна власт, ограничена в рамките на васална
система, което я прави хомогенна и й осигурява надмощие чрез тех­
ническо превъзходство: организирана е в тежка кавалерия, въоръже­
на с меч и пика (която вече не се използва като бойно копие) и защи­
тена от ризница и голям щит. Тренирана да се бие в стегнати редици,
тя се допълва от пехота, използваща метателни оръжия.
Пълководците й принадлежат към аристокрацията от франкски
произход или към тази, свързана с важните франкски фамилии,
между които се демонстрира родова солидарност. Те се ползват от
привилегия, основаваща се на кръвната връзка: придобиването на
властта е легитимирано от династичната традиция, която не изк­
лючва контестация на наследяването, но от нея могат да се възпол­
зват само тези, които са в състояние да изтъкнат правата си, осно­
ваващи се на принадлежност към дадено потекло. Тези династии се
радват на подчинението на своите подопечни, и най-вече на онези,
които са свързани с тях по линия на васалитета, от който твърде
рядко са освобождавани мъжете, способни да воюват на кон, защи­
тени от ризница. Дълг на васала е преди всичко да помага на своя
господар да защити тялото и честта си; той го следва при неговите
експедиции и когато господарят се отзове на призива на управите­
ля, на херцога или на краля, именно неговите васали съставляват
контингента му. Тази солидарност ще изиграе важна роля в наби­
рането на войници за кръстоносните походи.
Васалитетът е подплатен с двойна феодална система, която се ос­
новава върху отстъпване на земя за васала, осигуряваща препитани­
ето му, това на коня му и екипировката му. Всъщност отпускането
на ленното владение се простира много по-надалеч: кралете и вис-

16
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

шата аристокрация налагат на своите довереници обществените раз­

ходи, като им оставят доходите. А сеньорите се стараят да разпрост­
рат властта си върху собствениците на съседните владения, като ги
принуждават да станат техни васали, отстъпвайки им под формата
на ленно владение блага, които те извличат от собствените си земи.
Но с това васалитетът не се изчерпва: алодът, тоест земята, освобо­
дена от зависимост, съществува съвместно с ленното владение и соб­
ственикът на алода е в състояние да се сдобие наведнъж с няколко
господари от момента, в който получи няколко ленни владения. От­
тук произтичат конфликти при засвидетелстване на предаността, ко­
ито, прибавени към изискванията за родовата солидарност - която
задължава и членовете на рода да се стремят към отмъщение (фед) в
случай на убийство - въвличат феодалното общество във всякакъв
вид противоречия. Васалната структура, твърде ефикасна във военен
план, на другите нива не се оказва толкова хомогенна; съотношения­
та на силите са в основата на понякога трайни конфликти.
Сеньорите и техните васали, обикновените рицари, препитава­
щи се от малко ленно владение, понякога издържани от своя гос­
подар, или наемателите на алод от същия ранг, съставляват прос­
лойка, намираща се над селяните, които представляват основната
маса от предимно селското общество. Робството на практика е из­
чезнало; крепостничеството, което е най-разпространеното състоя­
ние извън някои региони (в това число и тези, които граничат със
Северно море), включва задължението да се предоставят най-теж­
ки натурални данъци на господаря, тоест на собственика, чиято зе­
мя наема крепостният селянин. Но крепостният селянин получава
и предава земята си по наследство и се наблюдава тенденция пра­
вото на феодала да наследява имуществото на своя васал да се из­
мества от крепостничеството; селяните започват да се пазарят за
намаляване на налозите им.
Това начало на еволюцията на крепостничеството е свързано с
проблем, който историците не са решили напълно. Изглежда, че XI
в. е свидетел на реален демографски растеж, с изключение на вре­
мето на тежките продоволствени кризи, каквато вероятно е върлу­
вала в Германия малко преди началото на кръстоносните походи.
„Гости“ се настаняват в земите, заети до този момент от горите и
от целините; движението за създаване на нови градове, характери­
зиращо XII в., започва. Дали трябва да се мисли, че в този момент
липсват земи, които да приемат излишната работна ръка? Самият
факт, че през следващия век са намерени толкова земи, на които да
се създадат нови селища, ни кара да се съмняваме в това. Но е въз­
можно структурите на сеньорията, които отстъпват толкова голя­
мо място на пространствата за паша и лов, да не са благоприятст­

2. 17
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

вали обработката на нови земи. За някои историци съществуване­

то на обезземлена селска маса вероятно облагодетелства миграци­
ята на хората към нови територии.
Доходите, които господарите извличат от повинностите на сво­
ите арендатори, както и от други източници —високите такси за за­
щита на търговците, минаващи по техните земи, и върху сделките,
които се извършват по пазарите - им позволяват да разполагат с
известен капитал, следователно, да издържат своите рицари. Не
трябва да се учудваме, като ги видим, че са в състояние да финан­
сират своите походи, още по-малко - когато констатираме, че това
финансиране има своите граници.
Сеньориалната власт е свързана с притежание на замък; замък „на
бабуна“, състоящ се от изкуствено възвишение, върху което се изди­
га кула, и заобиколен от широка крепостна стена и защитен ров, като
тези, с които нормалите са осеяли Англия. Има различни видове ог­
ромни правоъгълни каменни донжони, чиято голяма зала е същинс­
кото седалище на сеньорията. Но развитието на фортификацията е в
разгара си: изкуството на фланговата защита е все още рудиментар­
но и кулите едва сега започват да допълват ограждащата стена, по
подобие на старите стени от римските укрепени градове.
В подножието на тези замъци изникват „градчета“, които при-
теглят под защитата на стените пазарищата, търговците и занаят­
чиите, разпръснати до този момент по селата. Този процес е започ­
нал отдавна около най-старите градове, обичайно заобиколени от
манастири или от домове на приори. Така ставаме свидетели на въз­
раждането на градовете както в Западна Франция, така и в Герма­
ния или в Северна Италия. Именно там се намират пазарищата, на
които се разменят земеделски продукти и манифактурни изделия.
С пазара се появяват нуждите от кредит, които позволяват на купу­
вача да отложи момента на плащането. А това води до промяна в
дейността на евреите, които се специализират в даването на кредит
срещу залог или с лихва. Сеньорите, светски лица или духовници,
ги привличат в градовете си както за да улеснят икономическото
развитие на същите, така и за да се възползват лично от така необ­
ходимия им кредит. Градовете, в частност в Рейнска област, се сдо­
биват с проспериращи еврейски квартали. И буржоата се възполз­
ват от това възраждане на обмена: вижда се как започват да проти­
вопоставят на своите сеньори в Льоман през 1066 г. или в Кьолн
през 1074 г. В Италия това движение е по-ранно, а Милано изживя­
ва първите градски вълнения. Това възраждане на разменната ико­
номика, което води след себе си паричното обращение, е един от
факторите, направили възможни кръстоносните походи. Не трябва
да се забравя, че църквите, както и висшата аристокрация, от дъл-

18
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

го време трупат благородни метали под формата на ювелирни пред­

мети, които да бъдат вкарани в употреба в необходимия момент.
Не трябва да се забравя и движението на хората. Пътищата са
пълни с търговци, а недоволството, породено от въведената от се­
ньорите пътна такса под претекст за защитата им, е свидетелство
за това. Многобройни са и поклонниците, които посещават отдале­
чени свети места: Компостела, Рим и дори Йерусалим. Следовател­
но обществото не е неподвижно. Също като хората, там циркули­
рат новини и се разпространяват новите идеи. Странстванията на
пътуващите проповедници са ярък пример за това.
Обществото е изправено пред религиозен кипеж, който несъмне­
но е едно от основните явления на XI в. Наистина Западът живее под
диктата на една единна вяра, тази, която проповядва Римската църк­
ва. Единствено еврейските общности са извън това единство на вя­
рата, но с това изключение отдавна са свикнали теолозите, които при­
емат, че съпротивата на евреите пред Христовото учение ще трае веч­
но. Ако тук или там се откриват прояви на ерес, то те на практика
все още нямат необходимия размах, а и са жестоко сподавяни.
Религиозният кипеж се дължи на стремежа на християните към
„реформа“, която в началото представлява желание за освобожда­
ване на Църквата от компромисите спрямо света, които е принуде­
на да направи по време на първите Каролинги. Първоначално ре­
формата визира монасите и канониците, които тя се опитва да вър­
не към съблюдаване на уставите - за първите, този на свети Бене­
дикт Аниански, а за вторите, този на Ротганг (Хродеганг). Така мо­
нашеството е принудено да се подчини на религиозен начин на жи­
вот, един от моделите на който е този на Клюни, в разцвета си по
време на свети Юг (1049-1109). Реформата впоследствие обхваща
бялото духовенство и първо висшето духовенство, като се почне с
папството, реформирано от лотарингските папи с подкрепата на им­
ператор Хайнрих III. С посредничеството на своите легати папите
атакуват симонията, тоест, получаването на духовен сан с благово­
лението на светската власт. Новият император Хайнрих i y лишен
от правото да се намесва в избора на папа чрез декрета от 1059 г.
на папа Николай II, и не особено загрижен дали ще загуби властта
си над епископите, упражняващи от негово име изпълнителна власт
в своите градове, влиза в конфликт с папа Григорий VII. Послед­
ният възнамерява да го накара да се откаже от символичното ов­
ластяване на епископите в тяхната епископия. Конфликтът се задъл­
бочава до такава степен, че папата сваля от власт императора, а той
пък избира антипапа, Гиберт (Виберт) Равенски. Същият все още
владее Рим, когато Урбан II, избран от кардиналите от противнико­
вата страна, се връща във Франция. Защото Хайнрих IV е прого­

19
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

нил Григорий VII от Рим - а сред помощниците на императора фи­

гурира херцогът на Долна Лотарингия, Годфроа дьо Буйон...
Така Църквата се разкъсва между две противникови страни; мно­
зина епископи са свалени от своя престол, а мнозина германски хер­
цози се присъединяват към антиимператора, докато други признават
властта на антипапата. Но григорианските идеи се развиват, и с тях
желанието за по-отчетливо разделение между духовното и светско­
то. Но това разделение води след себе си до отказ на висшата арис­
токрация и дори на рицарите от редица блага, получавани от тях под
формата на ленно владение: абатски функции, църкви, десятък. Хар-
тулариите от онова време са изпълнени с тези откази, които разкри­
ват душевната криза на цялата аристокрация, която заради притежа­
ването на тези църковни блага се оказва изпаднала в грях.
Стремежът към раздялата със светските изкушения отива още
по-далеч. Сред аристократското общество се множат замонашвани-
ята. Самият монашески живот изглежда твърде лесён за не особе­
но взискателните умове. Абати напускат манастирите си, за да ос­
новат други, подчинени на по-строг аскетизъм. Мнозина дирят по-
цялостно усамотение и най-пълноценно лишение. Така се заражда
отшелническо движение, което ще доведе до създаването на нови
ордени, като се почне с камалдолите (на Св. Ромуалд), та чак до
цистерцианците и монасите от ордена на Св. Бруно. Онези, които
не постъпват в манастир, трудно успяват да си запушат ушите за
проповедниците, които призовават за реформа на нравите и към по-
християнски живот. Хората от края на XI в. са със съзнанието на
грешници и знаят, че пътят към вечното спасение минава през хрис­
тиянизирането на техния живот.
Това засяга най-вече света на благородниците. От края на X в.
епископите и абатите проявяват загриженост да се справят с безза­
конията и насилието, причинени от хората, разполагащи със сила­
та на оръжието. Освен алчността и бруталността често присъщи на
съсловието им, обществото поощрява това насилие, като не предос­
тавя на хората нормални средства да защитят правата си и да по­
лучат справедливост. Наследените от римско и каролингско време
съдебни институции са загубили ефикасността си поради навлиза­
нето на държавната администрация във феодалния строй. Едно е,
когато васалът признава властта на двора на своя сеньор, отнасяща
се до неговото феодално владение, съвсем различно - когато него­
вият алод е под въпрос. Двете страни спокойно могат да не се раз­
берат по отношение на избора на съдия и тази, която вероятно ще
бъде осъдена, може да сметне, че има основание да отхвърли при­
съдата. Това налага прибягване до частна война, което е равносил­
но на отмъщение, като на врага се нанасят такива загуби, че той е

20
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

готов на споразумение. Налагането на наказание се изразява в из­

стъпления от всякакво естество: грабежи, разрушения, отвличане на
хора, на добитък, опожарявания.
За да се справят с това, духовниците намислят да предложат ог­
раничение на правото на воюване, било във времето - това е Бо­
жието примирие - било в естеството на военните действия, от кои­
то искат да бъдат изключени духовниците, селяните и пътниците -
това е Божият мир. „Асамблеи за мир“, приличащи на събори, се
провеждат в частност между 1020 и 1030 г. и предизвикват ентуси­
азъм, подобен на този, с който ще бъде посрещната вестта за кръс­
тоносния поход. Барони и рицари се заклеват пред донесени от къ­
де ли не реликви да спазват мира и се ангажират да сподавят нару­
шаването му, като виновниците бъдат наказани с отлъчване от Цър­
квата. Така се създават лиги, „институции на мира“ или „заклети
общности на диоцезите“, чиито членове по призива на епископа се
нахвърлят върху нарушителите на мира. Скоро големите феодали
се нагърбват с тези начинания. Император Хайнрих III, херцог Юг
Бургундски, Гийом (Уилям) Завоевателя в Нормандия използват в
тях цялата си мощ. Но ще е необходимо доста време, за да се пре­
махне действително тази частна война и нейните ексцесии. И за хо­
рата от XI в. изглежда напълно нормално Църквата да се нагърби
с установяването на този ред, изискван от Господ, за да се възцари
неговата власт на земята. Това призвание на Църквата предопреде­
ля призива на Урбан II.
Следователно папата ще се изправи пред Запада, чиито струк­
тури вече са благосклонни към експанзията. Нови сили са готови
да се включат в нея, стремежът към спасение поддържа безспорна
пламенност, а Църквата се ползва с изключителен авторитет, кой­
то надхвърля чисто духовната сфера. Но това не се отнася до ико­
номическите структури, които не са в състояние да понесат усили­
ето, което папата изисква от франките.

Ориентът през XI век

В края на IX и началото на X в. Ориентът остава театър на сблъсъ­
ка между две сили, които се противопоставят от повече от два ве­
ка: халифатът на Абасидите в Багдад и империята на василевсите
в Константинопол. По онова време двете сили са уравновесени: им­
ператорите са върнали арабите по границите на долината на Ефрат
и по върховете на Тавърските планини и верига от крепости мате­
риализира това положение. Между византийските гарнизони и тези
на халифите се простира защитна зона, подлагана на реципрочни
набези с цел грабежи, като същевременно е създадена практиката
да се предприемат размени на пленници на договорени места.

21
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
През 931 г. един византийски генерал временно е окупирал Ме-
литина. От този момент съотношението на силите започва да се нак­
ланя в полза на византийците, а халифите, чиято власт отслабва, ос­
тавят на емирите по границата грижата да задържат настъплението
им. Императорите от Македонската династия, уповаващи се на по­
мощта на забележителните си пълководци, произлезли от земеделс­
ката аристокрация на Мала Азия, бележат нови успехи. През 965 г.
град Tape става византийски; през 969 г. идва ред на Антиохия. Шай-
зар през 999 г. и Едеса през 1039 г. стават крайните точки на визан­
тийското завоевание. Но Никифор Фока и Йоан Цимисхи отиват още
по-далеч. През 975 г. вторият стига чак до планината Тавор; той по­
лучава предложение за подчинение на градовете на Юдея и изтъква
намерението си да напредне чак до Йерусалим. Киликия, Северна Ме­
сопотамия и Северна Сирия са организирани в „теми“, а византий­
ците докарват там християнско население, за да ги населят.
Абасидските халифи са в невъзможност да воюват срещу Ви­
зантия. Източен Иран е преминал под властта на местна династия,
тази на Саманидите. Други иранци, буидите от Дайлам, са завзели
властта в самия Багдад, където управляват от името на халифа.
Араби, емирите Хамданиди, са основали княжество с център Алеп:
на тях се пада да понесат най-тежкото бреме в битката срещу ви­
зантийците, стигнали в даден момент чак до столицата им.
Но най-вече Египет се изплъзва на Абасидите. От съперничещи­
те си халифи на Фатимидите, които изповядват екстремистко шиит-
ство (докато буидите, самите те шиити, се сприспособяват към теоре­
тичния суверенитет на халиф сунит) завладяват страната през 969 г.
и установяват столицата си в Кайро. Те веднага стъпват в Палести­
на - именно присъствието им спира офанзивата на Йоан Цимисхи.
Дамаск им се подчинява и суверенитетът им е признат за известно
време и в Багдад. Пропагандата на мисионерите Исмаилити (динас­
тията им се позовава на произхода си от седмия имам, Исмаил) на­
бира привърженици и разчита на „домовете на науката“. Впрочем тя
е в основата на появата на различни секти, тази на Исмаилитите или
Асасините, тази на друзите и тази на нозаирите. А халифът Ал-Ха-
ким (996-1021), този, който заповядва през 1006 г. разрушаването
на Божи гроб, дори се представя, че притежава божествена същност.
Но съотношението на силите скоро се променя. Император Ва­
силий II насочва усилията си към Армения, където завладява глав­
ните царства. След смъртта му военната аристокрация, доминира­
ща до този момент, е отстранена от властта от императорите, свър­
зани с трона чрез императриците Зоя и Теодора. Те се мъчат да под­
държат мира с Фатимидите, които им разрешават да построят от­
ново Божи гроб. Вниманието им вече е насочено по-скоро към Бал­

22
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

каните, Италия и Сицилия, отколкото към Ориента.

Но в този момент започва турското настъпление. Турците нома-
ди от степта на Аралско море, тузите, наскоро обърнати в исляма,
се възползват от разрушаването на Саманидската империя от един
кондотиер, самият той Селджук - Махмуд от Газна. Вземайки над­
мощие, техният клан - този на Селджуците, през 1038 г. се устано­
вява в Хорасан и в Хорезм. Други банди извършват грабителски на­
бези чак в Армения. През 1055 г. по призива на халифа селджукс-
кият командир Тогрул влиза в Багдад и получава титлата султан. Те­
зи турци, които изповядват строго сунитство, противопоставят на
шиитите ортодоксалност, опираща се на обучението в медресета,
които установяват във всичките си владения.
Вниманието им е привлечено към Мала Азия заради напредва­
нето, което осъществяват там туркменските кланове. Без да се при­
тесняват от блокираните от тях византийски гарнизони, те навли­
зат дълбоко на византийска територия. Един император, възкачен
на трона от военната аристокрация, Роман Диоген, се заема да ги
отблъсне. Турците се обръщат за помощ към новия султан Алп Ар­
слан, който разбива императора при Манцикерт през 1071 г. Пос­
ледвалата анархия помага на един случаен нормански войн, Русел
дьо Байол, да създаде свое княжество. За да му се противопостави,
новият император Михаил VII се обръща за съдействие към бра­
товчед на Алп Арслан, Сюлейман, който се възползва от това, за
да заграби редица крепости, в това число и Никея. Друг турски гла­
ватар, Чака, завзема Смирна.
Все пак не цялата Мала Азия се оказва в ръцете на турците: кре­
постите по източната граница все още се държат, командвани от ар­
менски пълководци, един от които - Филарет - минава за стратег
на Антиохия. Но гражданските войни, които противопоставят пре­
тендентите за трона на Константинопол, отвличат същите от бит­
ката срещу завоевателите, чиято помощ търсят при нужда, и Анти­
охия пада през 1084 г. Други гарнизони продължават все пак да се
държат, но някои от техните началници стават съглашатели с тур­
ците: такива са Мараш, Мелитина и Едеса.
През 1081 г. Алексий Комнин се провъзгласява за василевс. Той
побеждава своите съперници и завладява Константинопол, който
съвсем съзнателно е плячкосан от неговите войски. Самият той не
се колебае да прибегне до конфискации и до секуларизация на бо­
гатствата на Църквата, за да възстанови държавното съкровище, ко­
ето му позволява да набира армия, съставена най-вече от наемни­
ци. Отначало се противопоставя срещу враговете на империята,
нормани и печенези; а след като ги побеждава, може да премине
към отвоюването на загубените в Анатолия земи, впрочем, като

23
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
настройва един срещу друг турските водачи.
Планът му е улеснен от състоянието на разцепление, което се
шири сред турците. Сюлейман от Никея, който преди това е окупи­
рал Антиохия, е нападнат почти веднага и е убит от друг Селджук,
Тутуш, завзел Дамаск от Фатимидите и ламтящ за Северна Сирия.
Но братът на последния, султан Малик-Шах, се намесва и става гос­
подар на Алеп и Антиохия. След като султанът умира, Тутуш иска
да стане господар на Багдад. Той загива в тази авантюра, като ос­
тавя двама сина, Ридуан и Дукак, носещи титлата малик (цар) съ­
ответно на Алеп и Дамаск, докато в други градове началниците ста­
ват на практика независими под номиналната власт на султана.
Турската окупация в Мала Азия и в Сирия е от различно естество.
Капитулацията на византийските гарнизони, по принцип вследствие
от обсада, е придружена от настаняването на турски гарнизони, кои­
то понякога, изглежда, малтретират християнското население. То, за­
едно с епископите си, често е принудено да търси убежище на визан­
тийска територия. Катедралните храмове са превърнати в джамии: в
Ани, старата арменска столица, Малик-Шах нарежда кръстът от цър­
квата да бъде пренесен в джамия и да бъде зазидан в прага й, за да
могат вярващите да го тъпчат. Селското население страда най-вече
от нападенията, ръководени от газиите, които грабят без задръжки и
откарват жителите в робство; впоследствие селяните се оказват в по­
ложението на дими, с присъщите им задължения. Сред тях са христи­
яните яковити, особено многочислени в Източна Анатолия, Месопо­
тамия и Антииохийската област, които като че ли не намират особена
разлика между мюсюлманското и византийското владичество.
С арменците не е същото. Лишени от независимост от Василий
II и неговите наследници, те са загубили националната си аристок­
рация, преселена във Византия, предимно в Кападокия и в Тавърс-
ките планини. Тези от тях, които се присъединяват към Символа на
вярата от събора в Халкидон, получават длъжности и назначения.
Те се мъчат да ги запазят дори ако трябва да се признаят за подв­
ластни на новите турски господари въпреки риска да бъдат отстра­
нени от тях. Те ще се окажат изключително полезен елемент за ус­
тановяването на кръстоносците.
В мюсюлманска Сирия турците оставят в досегашния й вид ад­
министрацията, изградена предимно от араби и иранци, в известно
съотношение с писарите християни. Те не преследват шиитите, но
поверяват на сунитите грижите за джамиите и правораздаването.
Арабски емири се задържат в някои укрепени градове, като приз­
нават властта на новите господари. Именно арабският предводител,
Бану Мункид, завладява Шайзар, когато епископът, който управля­
ва града, му отваря неговите порти. Що се отнася до селското на-

24
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

селение, мюсюлманско или християнско, то неговото положение

въобще не се променя: най-много да пострада при преминаването
на войските и при набезите, извършвани от нередовна войска. Въс­
танията могат да бъдат сурово наказани: такъв е случаят в Йеруса­
лим, когато турчинът Ациз отново превзема града през 1076-1077:
разбунтувалите се жители, които се крият в джамията „Ал-Акса“,
са избити. Наблюдава се и засилване на несигурността: разбойни­
ци, турци или бедуини, отрязват при нужда пътищата.
Фатимидският халифат понася пряко последствията от турско­
то завоевание. След Ал-Хаким халифите се превръщат в играчка на
своите везири и губят подкрепата на берберите от Северна Афри­
ка, които съставляват основните им войски. Селджуците отнемат
Дамаск, след като през 1071 г. един турски авантюрист - Ациз, кой­
то първоначално служи при тях, им отнема Рамла и Йерусалим. Уп­
равителите на крайбрежните градове стават независими; един исля-
мизиран арменец, Бадр ал-Джамали, възстановява властта на
халифата върху Тир и Сидон, докато кадията на Триполи, Ибн Амар,
основава малко княжество с център този град. В крайна сметка Бадр
става везир на халифа и възстановява неговата власт: синът му въз­
намерява да получи помощ от кръстоносците срещу турците.
Следователно Византийската империя може да се надява да въз­
върне изгубените позиции. Алексий Комнин, след като е отблъснал
множество атаки на турците срещу Константинопол, освобождава
града, като си възвръща Кизик и Синоп. Той отнема Смирна от Ча­
ка. Изглежда подготвя и други операции: писмото, което вероятно
изпраща на Робер льо Фризон, граф на Фландрия, за да му поиска
рицари, показва, че в името на тази цел той се грижи да подсили
армията си. Победите му над норманите и другите врагове на им­
перията я укрепват по невероятен начин, най-вече с включването в
нея на печенези, недисциплинирани помощници, но ценни с умени­
ето си да прилагат характерни за номадите тактики. Необходимите
за операциите бази в Азия са налице, дори при липсата на контакт
с арменските началниците на източните крепости и независимо от
това, че управителят на Трапезунд се държи като независим. Визан­
тийската флота продължава да е значима и осигурява комуникаци­
ите с Кипър. Разбира се, опустошенията лишават византийците от
солидната подкрепа при повторното завладяване на земите, която
би им осигурило доста компактното гръцко население в Анатолия,
но империята разполага с доста други козове.

Западняците в Ориента и поклонничеството

Могат ли западняците да останат безразлични към голямата дра­
ма, която се разиграва в Ориента? Все още е трудно да се разбере

25
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
до каква степен те са информирани за нея. Но е невъзможно въоб­
ще да са в неведение, защото през целия XI в. връзките между два­
та бряга на Средиземно море са относително активни.
Търговията свързва отдавна тези два свята. За Анри Пирен араб­
ското завладяване прекъсва търговските връзки на Ориента със За­
пада, но историческото дирене днес е смекчило тази гледна точка.
Един известен текст от Ибн Хордадбех описва дейността на евреите
от Вавилония, чиято търговска мрежа се простира от Испания до Ме­
сопотамия, в славянските и във франкските страни, както и от еди­
ния до другия край на Средиземноморието. Откритите в сбирката до­
кументи Гениза от Кайро показват ежедневните пътувания и търго­
вия, които извършват и от които се възползват евреите от Египет.
Посещаемостта на пристанищата в Средиземноморска Европа
от търговците от Ориента не е достатъчно позната, но по повод Рей-
мон дьо Сен-Жил Уилям от Малмсбъри споменава хора от Аска-
лон, които вероятно са посетили пристанищата на Лангедок. За
сметка на това по-добре известна е търговията на италианците с
Ориента. И предимно тази на градовете от Южна Италия, намира­
щи се в началото на XI в. все още под византийски контрол, като
Бари или Трани, които поддържат връзки с Константинопол и с бре­
говете на Източното Средиземноморие. Това са моряци от Бари, за­
дигнали реликвите на св. Николай от Мира, когато градът е изоста­
вен при наближаването на турците. Амалфи заема особено място:
неговите граждани дотолкова се интегрират към византийските
структури, че основават на Атон латински манастир, а търговците
му посещават Константинопол и Александрия. Семейство Пантале-
он (Панталеймон) и други амалфийци основават бенедиктински ма­
настир в Йерусалим, болници в същия град и в Антиохия.
При все това венецианците се оказват силна конкуренция. И те
участват в живота на византийския свят, към който дълго са принад­
лежали. В края на XI в. изпращат корабите си в Александрия и в ос­
таналите фатимидски пристанища, но василевсът ги призовава към
ред и им забранява да пренасят там материали, използвани за воен­
ни цели, тъй като по това време Фатимидите са противници на Ви­
зантия. Дожът Орсеоло се подчинява и през 992 г. получава първите
привилегии, с които венецианците ще се ползват в империята, и по-
специално в Константинопол. Един век по-късно Венеция оказва ре­
шаваща помощ на византийците във войната им срещу норманите: с
хрисовул от май 1082 г. тя получава свободен достъп до пристани­
щата на отделните провинции на империята, а амалфийците са за­
дължени да преминат под венециански контрол. Виждаме как вене­
цианците търгуват с платовете, пристигнали от Византия, по-специ­
ално коприни, които творците от романската епоха изобразяват по

26
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

своите статуи. Други луксозни стоки идват от Египет.

Западът също осигурява за византийския Ориент много ценна по­
мощ - с войници. Сред тях скандинавците заемат важно положение,
защото съставляват корпус от имперската гвардия („етерия“): този
на варягите, въоръжени с брадви. Но Византия е наела и нормани -
точно тези, които Георги Маниакес използва за завладяването на Си­
цилия и които, тъй като не им е платено, съумяват да се облагоде­
телстват непрестанно от византийска Италия. Други нормани, Ерве
Франкопула, Робер Креспен, Русел дьо Байол, служат в армията, сра­
жаваща се за Мала Азия срещу турците през втората половина на
XI в. Немците, германци на служба на империята, са тези, които
през 1081 г. отварят пред Алексий Комнин вратите на Константино­
пол. Същият, за да победи печенезите, атакуващи дунавската грани­
ца, набира петстотин фламандски рицари. Призовава и англосаксон­
ци, начело с принц Едгар Етелинг, а също нормани и аквитанци, един
от които е споменат в „Чудесата на светата вяра“. А скандинавската
сага отрежда място за тези войни, които опитват късмета си в „Мик-
лагард“ (Константинопол) на служба при императора.
Но независимо от броя на търговците и войниците, преминали
в Ориента, най-голям интерес предизвикват поклонниците. От IV в.
Светите места привличат християните от Западна Европа, които ид­
ват да се поклонят пред гроба на Христос и на другите свидетелс­
тва за неговия живот. Арабското завладяване не прекъсва този по­
ток от почитатели, макар че за известно време го ограничава. Но­
вите господари на страната бързо откриват, че могат да извлекат
полза, продавайки пропуски и налагайки на християните финансо­
ви задължения, което кара последните да потърсят помощ от бра­
тята си от Запада. Защото под всякакъв претекст се изискват зна­
чими суми: за да разрешат поправката на църкви, да намалят уни­
зителни дългове и т.н. Патриарсите на Йерусалим и религиозните
общности постоянно молят за помощи. Именно в този контекст
Карл Велики и неговите наследници се представят като защитници
на Йерусалимската църква. Западът се чувства задължен към оне­
зи, които бдят над Светите места. Жербер д ’Орияк намеква за това
през 999 г., а Раул Глабер ни осведомява, че вследствие от разру­
шаването на Божи гроб от Ал-Хаким, херцог Робер II Нормандски
изпраща на патриарха значителна сума за реставрацията му. На За­
пад, както и в Ориента, приемат с почести монасите, дошли да мо­
лят за помощи за „Свети Сава“, за Синай, за Божи гроб, а първите
дарения на земи за последния следователно са отпреди кръстонос­
ните походи. Тази почит към Светите места се проявява чрез нап-
лива на поклонници. През IX в. те са многобройни. През 890 г. мо­
нахът Бернар Мъдри се качва на кораб, който транспортира поро­

27
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
бени християни от Италия, за да се озове в Йерусалим, минавайки
през Александрия. Покръстването на Унгария облагодетелства пок­
лонничеството, като предоставя възможността да се пътешества по
суша вместо по-опасното и по-скъпо пътешествие по море. От края
на X в. известните личности също поемат по пътя за Йерусалим:
като един абат на Флавини, епископ на Констанц, граф на Перигор
и графът на Арси, Илдуен, който тръгва заедно с Адсон от Монти-
ерандер. Впоследствие имената се множат: един виконт на Лимож,
граф на Руерг, епископ на Перигьо, графът на Ангулем Гийом Та-
йефер и епископът на Оксер Юг дьо Шалон тръгват между хиляд­
ната и 1030 г. През 1035 г. херцогът на Нормандия Робер Велико­
лепни среща Фулк Нера, граф на Анжу, който за втори път отива
на поклонение и ще го потрети през 1039 г. Много прелати, епис­
копи или абати и в частност много основатели на манастири също
отиват в Йерусалим: абатите Тиери на Сен-Еврул и Раул на Мон-
Сен-Мишел; епископите Теодуен на Лиеж и Лиебер на Камбре; след
това, през 1064 г., тези на Бамберг, Майнц, Регенсбург и Утрехт,
които пътуват съвместно. Принцове: граф на Барселона, граф на
Люксембург, граф на Фландрия, Беранже-Реймон дьо Барселон и
Гийом IV дьо Тулуз, които вероятно са загинали заедно по време
на поклонението през 1092 г. И доста други, богати или бедни...
Тези поклонения събират понякога многобройни групи. Ришар,
абат на Сен-Ван във Вердюн, през 1026-1027 г. е част от група, дос­
тигаща 700 души. Четиримата германски епископи от 1064 г. вероят­
но са придружавани от седем хиляди поклонници, цифра, която е дос­
та съмнителна. Поклонението е толкова навлязло в нравите, че един
събор от Шалон-сюр-Сон през 813 г. забранява на висшата аристок­
рация да изтъква като претекст поклонението, за да иска налог от
подопечните си. Въпреки това, макар някои личности да парадират в
този случай, то повечето от поклонниците заминават като покаяни­
ци. Тъй като съвестта им е твърде гузна, мнозина принцове решават
да отидат в Йерусалим. Такъв е граф д’Арси през 992 г., Конрад Люк­
сембургски към 1060 г., граф Тиери III Холандски, виновен за смърт­
та на един епископ, преди 1039 г., Фулк Нера и, може би, Юг дьо Ша­
лон. Поклонничеството в Светите места се налага като наказание за
онези, които са нарушили Божието примирие.
Ще имаме възможност да се върнем към изключителния харак­
тер на поклонението в Йерусалим. Вероятно други пътувалия, като
това в Компостела или в Рим, също могат да се окажат достойни
за внимание, защото поклонниците се надяват да открият там под­
крепата на апостолите за опрощение на своите грехове. Но Гробът
Господен ги привлича по друга причина. Условията, при които се из­
вършва богоугодното пътешествие, съвсем не са окуражаващи. За-

28
 ЗА ПРОИЗХОДА НА КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

щото доста поклонници умират по пътя: за някои, впрочем, тази

смърт е благословена, като при рицаря от Бургундия, Лиебо, който
моли Господ да си отиде от този свят в Йерусалим; или пък като
при онзи поклонник, за когото споменава Цезариус фон Хайстер-
бах, който също проси милост да умре там и да не се връща в ро­
дината си, където би имал нови случаи да съгреши. Поклонниците
могат да се надяват да получат милостиня и да се възползват от
гостоприемството, предложено им от болниците, като тази под пок­
ровителството на „Свети Самсон“ в Константинопол. Но затова пък
византийците им искат такси - през 1055 г. Виктор IV иска тези път­
ници да бъдат освободени от тях - и от сарацините, които искат
„налог“ за влизане в Божи гроб.
Понякога се случва да им забранят да доведат до край поклоне­
нието си: свети Лиебер, епископ на Камбре, се обижда на тази забра­
на, формулирана от византийския управник на Лаодикия под претекст
за несигурността на пътищата. Но пристигайки в Кипър, научава, че
триста поклонници са експулсирани от Йерусалим от сарацините
(1054). Четиримата германски епископи през 1064 г. са нападнати от
разбойници —бедуини или турци? - и са принудени да се укрият в
укрепено място, където в течение на три дни са обсадени, докато еми­
рът на Рамла не идва да ги освободи. При това все още не е настъпил
моментът, в който турчинът Ациз ще отнеме Палестина от Фатими-
дите и ще сложи началото на период от въоръжени битки. Но това не
пречи на западняците да предприемат нови поклонения.
В годините непосредствено преди кръстоносните походи зами-
наванията са многобройни като доказателство на това, че Светите
земи са обект на почитание пуснало дълбоки корени в християнс­
кия пиетет. В лоното на Ориента, който някои от тях познават от
посещението им в качеството си на наемници или търговци, или по
други причини (тук се цитира един норман, заточен през 1077 г.,
който прекарва двадесет години в мюсюлманските земи, преди да
се присъедини към кръстоносците при Йерусалим), Свещеният град
и неговите околности представляват цялост, която им е особено
близка. Следователно откликът на призива на папата, когато спо­
менава Божи гроб, не би трябвало да ни учудва.

29
 ВТОРА ГЛАВА

Кръстоносният поход на Урбан II

и на Паскал II

Експанзионистичната тенденция на франкския Запад и безредието,

което цари в Ориента, вероятно не биха били достатъчни да се оп­
редели кръстоносното движение - дори ако се имат предвид воен­
ните операции, които са проведени в предходните дбсетилетия сре­
щу мюсюлманска Испания и срещу Сицилия - ако се пренебрегне
намесата на нечия мисъл, дала решителен импулс на силата на за­
падните рицари. Анализът на мотивациите, които са, или евентуал­
но са на двамата папи от Първия кръстоносен поход, Урбан II и не­
говият наследник Паскал II, отдавна привлича вниманието на исто­
риците. Честно казано, те предприемат твърде различни пътища,
често противоречиви, както за да обяснят създаването на понятие­
то за кръстоносния поход, така и успеха, който то жъне в страните
от Западна Европа.
Не е безполезно да проследим протичането на кръстоносния по­
ход, за да разберем зараждането и еволюцията на „съзнанието за
кръстоносния поход“, което впоследствие трябва да съхрани свои­
те основни характеристики. Самите мотиви на участниците в екс­
педицията, впрочем, се отгатват чрез реакциите им на събитията,
белязали същата, като същевременно не трябва да убягва от вни­
манието и фактът, че Първият кръстоносен поход се разделя на мно­
жество последователни вълни: преждевременното тръгване на пър­
вите контингенти, кръстоносният поход, който за нас си остава ис­
тинският „Първи кръстоносен поход“ - този на бароните, „Закъс­
нелият кръстоносен поход“, лансиран от Паскал II и морските екс­
педиции на италианските градове.

Призивът на папата
Свиканият за 24 ноември 1095 г. събор в Клермон следва този, кой­
то папа Урбан II свиква шест месеца по-рано в Пиаченца, в долина­
та на река По. Шампанецът Урбан - Йод дьо Лажери, бивш приор
на Клюни - е утвърдил авторитета на григорианското папство за

30
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

сметка на подчинението на своя съперник Гибер, който въпреки то­

ва остава господар на Рим и се ползва с подкрепата на императора.
Съборът в Пиаченца, в който участват голям брой прелати от Ита­
лия и от съседните области, има за цел да възстанови мира в Цър­
квата, разтърсена от последиците от григорианската реформа, ре­
ципрочните отлъчвания, отстраняването на прелати. След това Ур­
бан II преминава Алпите, като отива първоначално във Баланс, а
после в Клюни, преди да пристигне в Клермон. Там събира вероят­
но двадесетина архиепископи, около осемдесет епископи и още тол­
кова абати, най-вече французи и испанци, за да се заеме със същи­
те проблеми. Повдига въпроса за семейното положение на френс­
кия крал Филип I, комуто в Пиаченца е отредена отсрочка, за да се
раздели с Бертрад дьо Монфор, за която се е оженил, въпреки че
тя е съпруга на един от големите му васали. Този път е обявено от­
лъчването на краля - което не пречи кръстоносният поход да бъде
проповядван в собствения му домен.
Но съборът в Клермон също се нарежда в редицата на всички
други, които през XI в. се заемат с възстановяването на „мира“ във
феодалното общество. Мерките, насочени за установяването на
действителен мир, са обект на обобщение по време на събора в
Нарбона през 1054 г. Божието примирие и Божият мир се допъл­
ват чрез организирането на лигите, наречени „институции на ми­
ра“, които задължават членовете си да вразумят онези, които не
спазват създадените от предходните събрания правила. Въпреки то­
ва частните войни продължават да върлуват, а сеньорите и барони­
те да воюват един срещу друг.
Ето защо след събора и извън църквата, в която е проведен, па­
пата се обръща към тълпата, вероятно съставена от благородници­
те от района, на които е признато известно участие в управлението
на диоцезите благодарение на подкрепата, оказвана от тях при из­
бора на епископи, и от техните васали. Изглежда, не присъства ни­
кой от големите барони, вероятно с изключение на няколко графо­
ве или виконти. Урбан II остро заклеймява насилията и неправдите,
които могат да причинят кръстоносците. И именно тогава, според
редица от изследователите, той кани своите слушатели да използ­
ват силата си за защитата на техните братя, жертви на насилията,
извършвани от неверниците в земите на Ориента.
Някои тълкуватели предлагат колкото опростенченска, толкова
и цинична интерпретация на тази покана. Папата и неговите съвет­
ници вероятно търсят начин да отърват Запада от причинителите
на вълнения, изпращайки ги в Ориента, почти уверени, че те няма
да се завърнат оттам. Фактът, че големите сеньори, отговорни за
съдбините на населението, са получатели на това послание, ни под-

31
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

канва да изключим тази възможност. Бихме предпочели да мислим,

че както лигите за мир използват войните за поддържане на реда
на Запад, така и рицарите, призовани на кръстоносен поход, се мъ­
чат да възвърнат мира в Ориента, като вкарат нашествениците в
правия път. При тази интерпретация кръстоносният поход би се доб­
лижил до „институция за мир“, чието поле на действие е Ориентът.
Тази покана присъства в повечето текстове на речта на Урбан II,
такива, каквито ни ги предават хронистите на похода. От само себе
си се разбира, че те, пишейки постфактум, реконструират тази реч
съобразно традицията на „конвенционалната риторика“, наследена
от Античността, при което всеки привнася от своята собствена ви­
зия относно мотивите за кръстоносния поход. Не трябва да забра­
вяме, че нито един от тези текстове, дори и този, оставен ни от Фу-
ше дьо Шартр, който е вероятен свидетел на призива за кръстоно­
сен поход, не предава точно думите на папата. Въпреки това в по-
голямата си част те си съответстват достатъчно, 'за да можем да ги
използваме, за да придобием представа за казаните от Урбан II ду­
ми. Още повече че в три писма, едно от които е адресирано до фла-
мандците, второто до хора от Болоня, а третото до генуезците, па­
пата използва доста близки понятия.
Поканата му да се окаже помощ на християните от Ориента пов­
дига доста въпроси. Папата споменава за загубите, понесени от хрис­
тияните в Ориента, и молбите им за помощ, отправени към него. Яв­
но не е възможно да се спираме обстойно на две често допускани
гледни точки, според които той намеква за създаваните пред поклон­
ничеството спънки или за гоненията на християните в Светите земи.
Именно легендата за Пиер Отшелника такава, каквато ни я разказват
Албер д’Екс и „Песен за Антиохия“, набляга върху тези твърде спор­
ни аспекти. Клод Каен доказа, че традиционната толерантност, с ко­
ято се ползват християните под мюсюлманско владичество, не е пос­
тавена под въпрос нито в Палестина, нито в Сирия, макар западня­
ците да са шокирани от униженията, на които те са подлагани, и от
изнудването, чиято жертва са те. Разрушаването на Божи гроб от Ал-
Хаким е вече минало, въпреки че вълнението, което предизвиква по
онова време, е доста силно, за да подтикне към проява на солидар­
ност от финансов характер. Споменът не е угаснал, тъй както доказ­
ва съставянето, вероятно между 1095 и 1100 г., на енциклика, при­
писвана на папа Сергий IV - вероятно изфабрикувана, за да разпали
ентусиазма на бъдещите кръстоносци. Въпреки това епизоди като то­
зи, който поднася житието на св. Лиебер, или разказът за пътуването
на германските епископи през 1065 г., да не говорим за страданията,
които причинява турското нашествие на гражданите на Йерусалим,
вероятно изиграват своята роля.

32
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

За сметка на това изглежда очевидно, че папата, говорейки за

християните от Ориента, има предвид поданиците на Византийската
империя, гърци и арменци, пряко засегнати от турската инвазия, ко­
ито споменава имплицитно. Още по времето на Григорий VII на За­
пад пристигат бежанци, а императорите лично информират папска­
та власт за преживените от тях изпитания. Възниква въпросът до
каква степен те търсят помощта на западняците: дискутирана е ис­
тинността на призива на император Михаил VII към Григорий VII.
Изглежда достоверно Алексий Комнин да е искал помощ от Урбан II.
Писмото, което той пише в този смисъл до графа на Фландрия и
чиято автентичност е дискусионна, днес е признато като наистина
изпратено от него. А хронистът Бернолд от Констанц твърди, че след
събора в Пиаченца Урбан II подканя християните, които го слушат,
да се заангажират с клетва да отидат на помощ на империята на Кон­
стантинопол, чиито пратеници присъстват лично в Пиаченца.
Урбан II впрочем се залавя отново с план, развит двадесет годи­
ни по-рано от Григорий VII, по време на разгрома при Манцикерт.
Последният пише на редица принцове от Запада, в това число и на
император Хайнрих IV, за да им съобщи за намерението си да прид­
ружи „поклонниците на Свети Петър“ при похода им в помощ на
жертвите на турското нашествие: експедиция, която щяла да завър­
ши с поклонение на Божи гроб. А императорът трябвало да остане
на Запад, за да осигури отбраната му. Подновяването на проблемите
между империята и папството, детронирането на Михаил VII, чиято
страна взема папата, допринасят за замразяването на този план. Но
е трудно да си представим, че Урбан II не го е имал предвид.
Позоваването на Божи гроб не присъства във всички версии на
призива на папата. Специално Фуше дьо Шартр не го споменава, а
Ж. Флори се пита дали фактът, че Бодуен дьо Булон, чийто капелан е
Фуше, напуска кръстоносния поход преди той да достигне Йеруса­
лим не е причина за този пропуск, който вероятно не е неволен. Дру­
ги, като Карл Ердман, приемат, че това позоваване няма формата на
призив за освобождаването на Божи гроб, като опрощението, давано
обикновено при посещението му, е интерпретирано от.кръстоносци-
те по начин, различен от това, което си представя папата. Но поведе­
нието на кръстоносния поход няма да бъде обяснено по задоволите­
лен начин, ако не се наблегне на това освобождаване. И ние дължим
на Алфонс Бекер свидетелство, което е решаващо: идеята за осво­
бождаването е близка до умовете от края на XI в.
Всъщност „реформата“ се съпътства от идеята за „реставрация
на царството Господне“. Този век е свидетел как испанската рекон­
киста е придружена от реконструкцията на църкви, от възстановява­
нето на епископалната йерархия, от изчезването на следите от уни­

з. 33
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
жението на християните в отвоюваните територии. Самият Урбан II
връща архиепископския ранг на градовете Толедо и Тарагона. Също­
то става и когато граф Роже, брат на Робер Гискар, отвоюва от мю­
сюлманите Сицилия. И при двата случая става дума за земи, отнети
от владичеството на християнските владетели от страна на мюсюл­
манските завоеватели, едната през XI в., а другата през IX и X в. От
средата на XI в. папите, като се започне от Александър II, насърча­
ват испанските крале и норманите в тяхната реконкиста. Темата за
освобождаването на окупираните от неверниците територии единст­
вено чрез използването на сила следователно не е нова.
Означава ли това да се твърди, че папата замисля обявения през
1095 г. поход като война срещу исляма? Тази идея, близка на съв­
ременните публицисти, е изтъквана от различни автори, включител­
но от Джошуа Проуър, според когото кръстоносният поход е „не
защита на християните в Ориента, а християнска офанзива срещу
исляма“. „Вероятно така, добавя той, е била формулирана целта на
Урбан II и при всички случаи така го е възприел западният свят“.
Можем да се съмняваме в това. Представата за исляма, тоест
за едновременно политическата и религиозната му цялост, е чужда
на западната мисъл по онова време. Ако някои от образованите ду­
ховници са имали някакво понятие от ислямската вяра - най-вече в
Испания, където мозарабската църква е принудена да изгради апо­
логетика, за да може да се бори срещу мюсюлманския прозелити-
зъм - по-голямата част от западняците виждат в лицето на „сара­
цините“ езичници, за които авторите от същото време смятат, че
почитат идоли. Легитимността на суверенитета на мюсюлманските
принцове не е поставяна под съмнение от папската власт: кореспон­
денцията на Григорий VII със същите от Северна Африка е доказа­
телство за това. Но владичеството им над територии, принадлежа­
ли на „Светите земи“, и където те премахват „царството Господ­
не“, вероятно изглежда скандално. Можем да се запитаме, докъде
се простира това скандално положение, след като ислямът покрива
толкова земи от бившата Римска империя. Но няма съмнение, че
такъв е случаят със Светите земи, цел на толкова поклонения, и на
които християните, подхранвани от християнската традиция, гледат
като на наследство на Бога, а впоследствие като на наследство на
верните нему народи. В крайна сметка латинското християнство
гледа на Светите земи като на „родина на християните“ - вероятно
едва след появата на известно западно присъствие там. По време
на проповедта на Урбан II Йерусалим е един от обектите на най-
голяма почит от страна на тези християни. А името на Божи гроб
служи за обединяване на всички кръстоносци.
Още повече че, за да ги подтикне да участват в похода, папата

34
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН 11 И НА ПАСКАЛ II

предлага да се възползват от индулгенция като тази, свързана с по­

сещението на Божи гроб. Това също не е нещо ново. Поклонение­
то в Йерусалим, което може да бъде мотивирано от желанието да
се подхрани пиететът на поклонника чрез контакта му с местата,
свързани с присъствието на Христос, както и с тези, познати му от
Библията, също представлява един вид опрощение. Вследствие от
развитието на покаятелната практика Църквата приема, че един ка­
ещ се грешник, комуто изповедникът е заповядал да се подложи на
често тежки и твърде продължителни изпитания - отстраняване от
общността и от религиозните обреди, носене на определена дреха,
пости и т.н. —свързани с опрощението, могат да бъдат заменени от
извършването на поклонение. Поклонникът отива да измоли подк­
репата на даден светец; когато прегрешенията му са особено теж­
ки, му налагат пътуване до гроба на Христос, което е тежко изпи­
тание, включващо доста жертви. Следователно това поклонение му
осигурява отлагане на телесните наказания, както и на тези, които
му остават да понесе в чистилището. Както научаваме, не един от
тези набожни пътници, стигнали до Божи гроб, се чувства обладан
от желанието да остане в състояние на възвърната невинност, като
някои молят Бог да ги отзове от земния живот, а други се посве­
щават на религията. Такова е например желанието при завръщане­
то му от Светите земи на миланския рицар Ерлембалд,. когото през
същата тази 1095 г. Урбан II посвещава в църковен сан. Следова­
телно посещението на Божи гроб се разглежда като осигуряване на
предварително помилвания за прегрешенията си поклонник на пъл­
но опрощение на последствията от тях.
Така че папите започват да насърчават извършването на богоу­
годни дела, като строежа на църкви, и дават на техните автори съща­
та индулгенция като тази при почитането на Божи гроб. Урбан II до­
ри я отрежда за тези, които допринасят за възстановяването на Тара-
гона, смятана за бастион на защитата на християнството в мюсюл­
манските владения, за който Алморавидите представляват нова зап­
лаха. Но даването на пълно опрощение на тези, които отидат в Йеру­
салим не като обикновени поклонници, а като войни, е нещо ново.
(Григорий VII възнамерява да възнагради участниците в своята екс­
педиция единствено с ползата от подкрепата на апостолите Петър и
Павел.) Урбан II смята за необходимо да уточни в едно от достигна­
лите до нас правила от събора, че пълното опрощение ще бъде даде­
но единствено на онези, които, предприемайки пътуването, няма да
пожелаят нито безплодната слава, нито материалната облага.
Такава е същността на призива на папата: да се окаже военна по­
мощ, от която се нуждаят християните във византийските земи, да
се освободи Божи гроб, като се възстанови там царството Господ-

35
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

не, като едновременно с това се получи пълно опрощение, свър­

зано с посещението на същия този Божи гроб.

Мълчанието на Урбан II
Дали, подканяйки франките да потеглят към Ориента, Урбан II не
се подчинява на мотиви, невидими в неговия призив? По този по­
вод историците си задават доста въпроси и дават твърде разнооб­
разни отговори.
От 1054 г. Римската и Константинополската църква, следвани
повече или по-малко колебливо от патриарсите от Ориента, прекъс­
ват връзките помежду си заради двойната анатема, отправена от ле­
гатите на папа Леон IX срещу Михаил Керуларий и от последния
към Римската църква. Причините за схизмата са многобройни, дъл­
жащи се на дисциплинарни различия - използването на безквасния
хляб за причастие при латинците, безбрачието при духовниците -
или на догматични, като добавянето на „филиокве“-то към „Сим­
вола на вярата“. Но папската власт не губи надежда да възстанови
контакта, още повече че византийските императори са затруднени
в италианската си политика от това разцепление, от което норма-
ните съумяват да извлекат полза. Преговорите не прекъсват въпре­
ки такива епизоди като отлъчването от църквата на Алексий Ком­
нин от Григорий VII, прогласен вследствие от детронирането на
Михаил VII. Византия очаква помощ от Запада, поискана от самия
Алексий Комнин. Да отвърне на този призив, за папата означава да
изрази към Византийската империя намерения, с които той се на­
дява императорът да се съобрази, като принуди своя клир да възс­
танови името му (на папата - бел. ред.) в диптихите.
Може ли той да отиде още по-далеч, мислейки за възможност­
та да наложи римското първенство сред повечето християни от
Ориента благодарение на натиска, упражнен от една мощна армия,
подчинена на папата? Тази идея въобще не е издържана. За сметка
на това перспективата за обединение на Латинската и Гръцката
църква би могла да бъде част от намеренията на Урбан II. Изглеж­
да, все пак тя не е изразена и никой не споменава за разговори по
този повод във връзка с кръстоносния поход.
В състояние ли е папската политика на Запад да извлече полза от
движението, предизвикано от призива на Урбан II? Разбира се, при­
съствието в кръстоносната армия на привърженици на император
Хайнрих IV редом с тези на папата и неговата григорианска рефор­
ма прави допустимо предположението, че последният успява да се
наложи дори при подчиняването на императора в полза на привлича­
нето на първите към лансираното от папата начинание. Но френски­
те кръстоносци, които минават през Рим в 1096 г., биват обиждани

36
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

от преданите на антипапата римляни, не особено чувствителни към

привлекателността на кръстоносния поход. А френският крал не е
толкова впечатлен, че да се раздели с Бертрад дьо Монфор.
Някои мислят, че след като вече се е сдобило със значителни владе­
ния на Запад благодарение на Дарението на Константин, папството би
могло да мечтае за разширяване на земната си власт върху завладени
територии, разположени в Ориента. Това не е толкова правдоподобно,
тъй като изглежда, че нищо такова не е предвиждано относно съдбата
на тези земи, подлежащи на завладяване. А и никоя от латинските дър­
жави, основани вследствие от кръстоносния поход, не се признава за
васална на Светия престол за разлика от Англия или от Арагон.
Други намесват икономическите перспективи. Смела, изразена
напоследък теза, която тръгва от констатацията за поземленото бо­
гатство, с което разполага Църквата през XI в., за да се разглежда
тя като икономическа сила, която би пожелала да отвори пазар за
своята продукция и да се защити от конкуренцията на мюсюлман­
ските производители, без да се забравя за печалбите, извличани от
поклонничеството. Смела хипотеза, на която се противопоставя
фактът, че стопанството в църковните земи е преди всичко земедел­
ско и успява да се пласира на западните пазари, без да се налага да
търси такива извън Европа.
Хората около папата вероятно възнамеряват да се възползват от
похода, за да въведат западните търговци в ориенталския свят. На
практика някои от тях вече са стъпили там. Пизанците и генуезци-
те се възползват от кръстоносния поход, за да се сдобият с владе­
ние, призвано по-късно да се превърне във фактория. Но както по­
сочва Клод Каен, градовете, където те се установяват, все още не
са големи търговски центрове. И ако кръстоносният поход им поз­
волява да преминат отвъд своя обичаен хоризонт - Западното Сре­
диземноморие - то е за да установят търговски връзки с фатимид-
ски Египет и в частност с Александрия. Впрочем именно Урбан II
кани генуезците да вземат участие в кръстоносния поход, а не те
подемат инициативата.
Тук вече излизаме извън мотивите за папския призив, за да нав­
лезем в тези, накарали западняците да се отзоват на този апел. Оче­
видно те не са от материално естество. Поставените от папата усло­
вия за получаване на индулгенция наистина изключват възможност­
та тя да бъде придобита от тези, които участват в кръстоносния по­
ход с надежда да намерят там плячка. Дефакто, предвид разходите, с
които се нагърбват участниците, очакваната печалба трябва да е дос­
та илюзорна. По-скоро кръстоносците изпадат в мечти за неизброи­
мите богатства на Ориента... Въпреки това на Запад има зле обезпе­
чени по-малки синове в семейството (непървородни - бел. ред.) и

37
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

рицари, копнеещи за добро положение. Папа Урбан II, както по-къс­

но и свети Бернар, осъждат алчността на рицарите, но ние можем да
приемем, че тя се проявява многократно. Дали е способна да моти­
вира заминаването на мнозина от тях? Това трябва да се докаже.
Дали стремежът на обезземлените селяни да намерят терени за
обработка не тласка мнозина нерицари по пътищата към Ориента?
Известно ни е, че норманска Англия, очакваща славянските земи от­
въд Елба, привлича доста колониста. Но бихме били изкушени да
поставим това привличане, отнасящо се до Светите земи, преди ус­
тановяването на кръстоносците, а не след това.
Следователно трябва вероятно да загърбим материалния аспект.
Ако следваме авторите, предали думите на Урбан II, то той засяга
чувствителната струна на манталитета на рицарите, като разпалва
войнската им храброст и мъжественост, и както се говори, като гъ-
деличка самолюбието на французите, намеквайки за епическата тра­
диция. Рицарските поеми са налице, за да ни запознаят с начина на
мислене на благородническото общество. Героите са водени от тър­
сенето на подвига, от увереността, че борейки се за Господа, те ще
спечелят славата на рая; те са примери за храброст и вярност. Хро­
нистите ни разкриват, че тези поведенчески правила невинаги ръ­
ководят бароните и рицарите, но това не означава, че описаният в
рицарските поеми идеал не е този на тяхната културна среда. Ур­
бан II ги предпазва от напразната слава; същевременно им предла­
га начинание, от което могат да добият определена известност. А
воюването с неверниците е в съзвучие с гледната точка на слуша­
телите на рицарските поеми, мнозина от които са осведомени за из­
вършените в Испания подвизи от дошлите от Франция рицари.
Нещо повече, именно разсъждения от религиозен характер кара ри­
царите - и мнозина други - да предприемат това „пътуване“ (думата
ще се използва до края на Средновековието), чиито трудности и опас­
ности са предварително известни. Доколкото знаем от грамотите им
или от други свидетелства, обещаната на участниците индулгенция е
изключително привлекателна. Оповестяването на даването на толкова
пространна прошка поражда огромно въодушевление у хора, които съз­
нават своите грехове и са загрижени за своето спасение. Ако кръсто­
носците потеглят масово, ако думите на Урбан II предизвикват колек­
тивен ентусиазъм, то е защото тези думи отговарят на определено очак­
ване, това на общество, което се стреми към „преобразяване“, благо­
дарение на което би се спасило от суровото наказание.
Някои автори - сред тях Пол Алфандери и Алфонс Дюпрон - до­
пълват тези представи. Йерусалим по традиция се слави като място­
то, където се осъществява завръщането на Тоспод, второто му при­
шествие, и с готовност се приема, че възкръсването на мъртвите ще

38
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

стане в долината Йосафат. Изглежда, вестта за това голямо „пътува­

не“, чиято крайна точка е Йерусалим, кара значителен брой хора да
си мислят, че стигайки до тази цел, те ще станат свидетели именно
на второто пришествие на Христос. Есхатологична гледна точка, ко­
ято несъмнено не всички споделят (те са прекалено загрижени да
предвидят по какъв начин ще се завърнат и ще приберат заложеното
си състояние!), но, както ще видим, има последици.
От призива на папата до най-съкровените човешки подбуди е из­
вървян дълъг път, който трудно можем да преоткрием. Но който
трябва да си представим, за да разберем същността на отклика на
този апел.

Заминаването на кръстоносците: 1095-1096 година

В Клермон Урбан II вероятно се обръща към огромна аудитория,
но нейната численост не трябва да бъде надценявана. Както ни е
известно, там няма нито един от големите барони: графът на Тулу­
за Реймон дьо Сен-Жил вероятно е информиран за папския план и
неговите пратеници го подкрепят. Тези, които слушат папата, зас­
видетелстват своя ентусиазъм с възгласите „Господ го иска“ и пос­
тавяйки върху дрехите си знак, кръст от плат, който до този момент
вероятно е знакът на поклонниците, тръгнали за Йерусалим, и кой­
то ще се превърне в символ на тези, които по-късно са наречени
„кръстоносци“ (круцесигнати). Първият, заклел се пред папата да
тръгне на поход, е епископът на Пюи, Адемар дьо Монтей; възмож­
но е и граф дьо Форе да е един от първите кръстоносци.
Урбан II назначава епископа на Пюи за свой легат в кръстонос­
ния поход. Спомняме си, че Григорий VII също смята да участва в
експедицията, която планира и чийто ръководител вероятно възна­
мерява да стане. При случая с Адемар присъединяването към похо­
да е разрешено, но вероятно не трябва да се ангажираме с хипоте­
зата, че папата му е поверил да ръководи кръстоносния поход вмес­
то него. През 1100 г. Паскал II посочва архиепископа на Лион, Юг
дьо Ди, за свой легат при „Закъснелия кръстоносен поход“. Опреде­
лено е той да упражнява изцяло своите функции от момента, в кой­
то експедицията стигне в Азия, тоест, веднъж напуснала християнс­
ките страни, подчинени на една нормална йерархия. А Урбан II, кой­
то се завръща в Рим (където самият той държи Латеранския дворец,
докато Климент III е признат от другата страна на Тибър) с контин­
гентите на графовете на Нормандия и на Блоа, поверява своята ми­
сия на капеланите на двамата принцове, Арнул дьо Шок и Алексан­
дър. Това като че ли сочи, че правомощията на тези легати са по-
скоро от духовен характер: тяхна задача е да поддържат началната
пламенност на участниците. Що се отнася до военното командване,

39
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Урбан II навярно смята да го повери на графа на Тулуза.
Дали размерът на успеха от тази първа проповед подтиква па­
пата да я продължи? Или вече има намерение да я разпростре отвъд
границите на първата си аудитория? Във всеки случай, продължа­
вайки пътуването си през Южна и Западна Франция, на 25 декем­
ври той подновява призива си в Лимож; в Анже и Льоман през фев­
руари 1096 г., вероятно в Тур през март и в Ним, където свиква съ­
бор през юли. И както се твърди, той пише на фламандците, на бо-
лонците и на генуезците (като последното писмо е от юли 1096 г.).
Други писма не са достигнали до нас, но вероятно едно от тях под­
тиква френския крал и брат му Юг, граф на Вермандоа, да свикат
на 11 февруари в Париж събрание, на което се разисква участието
в кръстоносния поход.
Въпреки това папата се старае да ограничи това участие в из­
вестни граници. Той пише на графовете на Русийон, на Бесалу, на
Сердания и на Ампуриас, за да ги разубеди да се присъединяват към
похода, като им дава индулгенция заради това, че защитават хрис­
тиянството от Алморавйдите. Възможно е папата да не желае за­
минаването на кралете, подобно на Григорий VII през 1074 г., кой­
то смята, че дълг на императора е да пази народа си в мир; на пър­
во място те трябва да защитават своите кралства.
Проповедниците също се присъединяват към посланието на па­
пата. Както се твърди, именно духовник - вероятно абатът на „Сен-
Бенин“ в Дижон, Жарантон - убеждава херцога на Нормандия, Ро­
бер Куртьоз, да замине. Известните проповедници - тези, които Жак
Еерс нарича „лудите от Бозе“ - привличат огромни аудитории, пред
които проповядват промяна в нравите и се включват в разпростра­
нението на папския апел. Робер д ’Арбрисел е представян за упъл­
номощен в тази насока. Сред тези проповедници най-известен тряб­
ва да е бил Пиер Отшелника, чието прозвище напомня за отшелни­
ческото движение от края на XI в., в което несъмнено има своето
място. Този монах (византийците го наричат „Петър Качулатия“),
произхождащ от Амиенска област, е предмет на легенда, предста­
вяща го за подбудител на кръстоносния поход, който по време на
едно поклонение записва жалбите на йерусалимския патриарх и е
насърчен от видение. Известно е, че проповядва с голям успех в Се­
верна Франция и вероятно в съседните страни. Споменати са и гер­
манските духовници Фолкмар и Готшалк; виждаме ги начело на гру­
пи от кръстоносци от всякакви социални слоеве.
Едно неотдавнашно изследване на М. Флори отново поставя ак­
цент върху характера на кръстоносния поход: такъв, какъвто е про­
повядван от своите пропагандатори. Дотолкова, доколкото той не
следва само предначертанията на Урбан II в речта му в Клермон,

40
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

защото някои пропагандатори включват в своите проповеди анти-

еврейска нотка, изразила се в изстъпления, главни жертви на кои­
то са евреите от Ренания и по поречието на Дунав. Доста слабо
сме информирани относно условията, при които се осъществява
набирането на войските, последвали тези проповедници, за да сме
в състояние да го докажем. Правдоподобно е да си представим как
тези проповеди съчетават оповестяването на индулгенция и разда­
ването на опрощения, обещани на участниците в експедицията, с
обичайните теми за моралното усъвършенстване. Век и половина
по-късно, по времето на Движението на пастирите, нотка на соци­
ален протест се примесва със спонтанния порив за кръстоносен
поход. Трябва ли да предположим, че през 1096 г. е било същото?
Това не е сигурно. Защото кръстоносният поход, който се задейст­
ва преди фиксираната от папата дата, не е само народен поход, въпреки
че често му се приписва подобно наименование. Дължим на Джонатан
Райли-Смит много точен анализ на тези, които поемат тогава по пътя.
От Северна Франция потеглят рицари и сеньори с известен ранг, като
виконта на Мелен, Гийом льо Шарпантие, и мнозина други. Името на
Готие Безимотния може да ни накара да си мислим, че става дума за
някой беден рицар: всъщност това е наследственото прозвище на сеньо­
рите на Боаси-сан-з-Авоар (сан-з-Авоар - безимотен на фр. ез. - бел.
пр.), близо до Мант. Германски барони като Валтер фон Тек и палатин-
ският граф, швабът Хуго фон Тюбинген, също поемат редом с Пиер
Отшелника. Други войски включват в редиците си мнозина графове от
Швабия и от бреговете на Рейн. Една от тях е водена от мирянин, гра­
фът на Лайнинген. Можем дори да се запитаме дали съотношението на
не-воюващите или на обикновените пехотинци спрямо войните сред
тези първи войски е по-голямо от това, което е през следващите години.
При тези войски идеята за „възраждане“ на вярата като че ли е
още по-подчертана, отколкото при последвалите ги, и се сещаме за
тълпите от покаяници, които придружават един Робер д ’Арбрисел
по време на пропагандаторските му обиколки. Тези проповеди под­
канват християните към преобразяване, тоест към промяна на тех­
ния живот, с други думи към напускане на домовете им. В случая
им се предлага цел: Йерусалим. И определена перспектива: тази на
пълното опрощаване на греховете. Перспектива, която се съчетава
с тази за Второто пришествие, чиято реализация, вероятно за мно­
зина, би могла да се очертае на края на пътя. Обрисуват ни тези мъ­
же, тези жени, целите в дрипи, придружени от техните деца, които
питат всеки път, когато доближат до някой град, дали това не е Йе­
русалим. И които ще се окажат неспособни да се сражават.
Урбан II въпреки това уточнява, че неговият призив визира пре­
димно бойците и се стреми да попречи на заминаването на жени.

41
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Той е чут само отчасти: доста кръстоносци заминават, като ги от­

веждат със себе си. Въпреки това потеглилите в определената да­
та, 15 август 1096 г., войски имат една по-съвършена организация.
Самата дата на заминаване е съобразена с тази на жътвата, което
гарантира по-добри възможности за снабдяване, отколкото тези, с
които разполагат първите групи, които тръгват с пукването на про­
летта. Първите части достигат до унгарската граница през месец
май. И проблемът със снабдяването бързо се оказва решаващ.
За тези, които изграждат онова, което наричаме кръстоносни войс­
ки, като армиите на бароните от Франция, от Нормандия, от долината
наЛоара, от Лангедок и от Южна Италия, като че ли подготовката на
кампанията е по-обмислена. Първата грижа на участниците е да оси­
гурят финансирането на тяхната експедиция. Многобройни са грамо­
тите, свидетелстващи как заминаващите правят дарения на църкви, а те
пък ги подсигуряват с молитви, към които добавят дарения в пари и в
ездитни животни, явно високо ценени при подготвящото се заминаване.
Високопоставените сеньори събират значителни суми: след двегодишно
пътуване Реймон дьо Сен-Жил все още е в състояние да изд ържа своите
останали без средства другари. Робер Нормандски преотстъпва срещу
залог своето херцогство в ръцете на брат си Гийом льо Ру (Уилям П
Рижавия) за срок от пет години срещу сумата от 10 000 марки, която
английският крал получава, събирайки помощи в своето кралство. Епис­
копът на Лиеж приема да купи от Годфроа дьо Буйон замъка му в Бу-
йон, което го принуждава да изпразни мощехранителниците на своята
катедрала от техните скъпоценности. Сеньорите продават и най-вече
залагат земи, селища и права на църкви, като се мъчат да осигурят
необходимите суми за сметка на техните златни съкровища. Преди да
тръгнат, кръстоносците трябва да са готови на големи жертви. Дори
се учудваме, че икономиката в края на XI в. е в състояние да отвърне
на ненадейното нарастване на нуждата от средства.
Всичко това изисква уговорки от всякакво естество: по родствена
линия никой не може да разполага с богатствата си без съгласието на
своите роднини; необходимо е да получи тяхното одобрение. Папата
обещава на тези, които заминават, да обезпечи семействата им и със­
тоянията им срещу домогванията на другите. Освен това трябва да
има доверие: графът на Льоман, Ели, се отказва от заминаване, когато
научава, че Нормандия ще попадне в ръцете на Гийом (Уилям) льо Ру,
в когото има защо да се съмнява. А Гийом дьо Поатие се опитва да се
възползва от отсъствието на Реймон дьо Сен-Жил, за да предяви пра­
вата си над Тулузкото графство. Следователно в месеца преди потег­
лянето на експедицията са налице редица преговори.
Историците доказаха, че някои от ръководителите на кръстонос­
ния поход, преди да заминат, поемат ангажимента да не се връщат

42
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

вече в своите земи, тоест да се посветят на служба на Господа в Ори­

ента. Такъв ще да е случаят с Годфроа дьо Буйон, но можахме да
докажем, че при продажбата на замъка херцогът на Долна Лотарин­
гия постановява, че при завръщането си той би могъл да го откупи.
На датата на заминаване никой няма представа от естеството на
службата; но сме изкушени да мислим, че ако се появяват такива
ангажименти, то е по време на кръстоносния поход, когато се из­
бистря картината на установяването на латинците отвъд морето.
Само два акта подсказват за евентуалността на това незавръща-
не: тези на Ашар дьо Монмерл, бургундски рицар, и на един герман­
ски рицар, Волфкер фон Куферн. Но клаузите, предвиждащи случай
на оставане в Ориента, се срещат в актове на поклонници много пре­
ди кръстоносния поход. Следователно не можем да кажем дали перс­
пективата за оставане в завладените земи се върти в главата на кръс­
тоносците. Вече го потвърдихме за Боемон Тарентски, изхождайки
от факта, че за норманите от Южна Италия не е чужда мисълта за
установяване на византийска територия и че принцът търси начин да
получи служба във византийската армия. Което ще рече, че в момен­
та, в който става кръстоносец, Боемон не мисли толкова за Божи
гроб, колкото за византийските последици от призива на папата. При­
мерът на Боемон Тарентски е интересен, тъй като ни показва един
барон, който се отказва от провеждащата се военна операция, за да
се отдаде изцяло на своето заминаване. Докато обсажда разбунтува­
лия се Амалфи заедно със своя полубрат Роже Борса, той научава,
че се проповядва за кръстоносен поход. Тогава зарязва обсадата, ув­
личайки със себе си повечето от своите роднини и доста рицари. На
Роже не му остава нищо друго, освен да вдигне обсадата. Техният
племенник Танкред е сред тези, които искат да заминат и тъй като не
разполага със средства, той постъпва на служба при Боемон.
Сред тези, които тръгват на кръстоносен поход, мнозина постъп­
ват по същия начин. Контингентът на бароните включва и техните
собствени васали, които феодалният им дълг не задължава да пос­
ледват примера на своя господар, но които имат навика да го прид­
ружават в походите му. Те не са толкова богати сеньори, поради кое­
то постъпват на служба при своите господари с уговорката те да ги
издържат. Така кръстоносната армия поставя до хомогенните войс­
кови части на владетелите на феодалните княжества тези, които вла­
деят повече или по-малко самостоятелни единици, и които заради
нуждата от пари са принудени да се присъединят към първите. Уп­
равлението на една армия обикновено се ръководи от решенията на
един главнокомандващ, надлежно съветван от васалите му. По време
на кръстоносния поход обаче сме свидетели на излъчването на съвет
на бароните, чиято численост не ни е известна и чиито решения не

43
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
винаги биват следвани от сеньорите, свикнали на по-голяма незави­
симост от останалите. Така лангедокският сеньор Реймон Пиле, кой­
то по принцип е на подчинение на Реймон дьо Сен-Жил, често се дър­
жи доста самостоятелно. И редица кръстоносци било защото привър-
шват средствата си, било защото са загубили водача си, постъпват
на служба при друг, който поема издръжката им.
Дали оставащото до заминаването време е използвано за изра­
ботване на правила за дисциплината? До този момент поклонници­
те са принудени да се държат като грешници, отказвайки се от оп­
ределени удобства, между които носенето на оръжие и забавления,
и се подчиняват на благочестиви практики. Тези, които папата изп­
раща в Ориента, се възприемат като поклонници, но същевремен­
но са и потенциални бойци. Следователно начинът на живот, нало­
жен на първите, изисква да бъде адаптиран към положението на
вторите: това правило е вече добре дефинирано по време на Вто­
рия кръстоносен поход, но не ни е съвсем ясно как е изработено.
Религиозното обслужване е от компетенцията на легата Адемар
дьо Монтей, който като епископ е същевременно и светски сеньор
със свои собствени васали и с участие в съвета на бароните. Той не е
единственият представител на клира, тъй като към похода се присъе­
диняват и други епископи. Редом с тях има и много духовници: някои
абати забраняват на своите монаси да тръгнат към Йерусалим, като
подчертават, че животът в манастира е първообраз на този в небесния
Йерусалим. Други обаче заминават лично. Скандализирана, Ана Ком­
нина разказва как един монах, качил се на кораб, който прекосява Ад­
риатика, се защитава енергично от византийците, които го нападат.
Често този инцидент се генерализира, за да се докаже, че духовници­
те носят оръжие като миряните, противно на правилата, възприети от
Латинската църква. Не е изключено някои от тях наистина да хващат
оръжието и да се бият. Но ролята им се състои в друго: грижата на
папата и на легатите е да осигурят нормален религиозен живот вътре
в самата армия: с провеждане на църковните служби и с даване на
причастие. Понесените от кръстоносците изпитания са повод за ко­
лективно покаяние, за даване на опрощение преди битката, за пости,
за покаяния, за процесии. А легатите трябва дори да преценяват ав­
тентичността на виденията, които се появяват по време на експедици­
ята. Защото не трябва да забравяме, че приказното обгръща похода
от етапа на проповядването му чак до края на пътуването.
Това, което ни е най-слабо познато относно подготовката на кръс­
тоносния поход, е неговото командване. Както видяхме, там където
владетелят на някое териториално княжество, херцог или граф (тъй
като коронованите особи се въздържат да потеглят) става кръстоносец,
той съвсем естествено се оказва призван да застане начело на съставе­

44
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

ната от неговите васали - графове, виконти или барони - армия, са­

мите те последвани от своите собствени васали. Към тях се присъеди­
няват сеньори, свързани със същите по родствена или съседка линия.
Това оформя един от големите корпуси, които са единиците на кръс­
тоносната армия и които понякога се обединяват, за да вървят по пътя
заедно, както е при графовете на Фландрия и на Нормандия.
Но изглежда, че не е предвидено общо командване. Високопос­
тавените барони и прелатите се обединяват в общ съвет и в него
вземат военни решения; те излъчват пълководец, който да ги води
в битката. Не е учудващо, че тези решения имат колективен харак­
тер: през Средновековието пълководците се допитват винаги до
мнението на съвет. Но липсата на нарочен командир, облечен във
върховна власт, тежи върху протичането на операциите по време на
Първия кръстоносен поход.
Въпреки това отсъствието на единно ръководство е компенсира­
но от качеството на пълководците, които участват в този съвет. Пове-
чето от тях имат вече известен военен опит, понякога този от далечни
експедиции, както подобава на мъже, управляващи огромни терито­
рии и които са свързани с властта на суверените. Боемон Тарентски
води войска в Македония; Годфроа дьо Буйон предвожда войски в
Италия; Реймон дьо Сен-Жил вероятно се сражава в Испания. А Джон
Франс изтъква натрупания опит по време на завладяването на Анг­
лия. Кръстоносният поход ползва компетентността на всички тези ба­
рони, чиито възможности на военачалници разкрива. Именно на тях
се пада да решат логистичните проблеми, както и да пригодят такти­
ката на франките от Запада към тази на противниците им. Но ние
бихме желали да узнаем какви контакти установяват те преди зами­
наването си и до каква степен се стремят да съгласуват хода си.

По-късните заминавания
Армиите от 1096 г. не предвиждат възможността за транспорт по
море - техническите затруднения, свързани с качването на конете
на корабите, не позволяват вероятно реализирането му по онова
време. Дори Боемон Тарентски, чийто баща превежда огромна
войска от другата страна на Адриатика, се ограничава да използва
морски път единствено за да се добере до албанския бряг, тъй как­
то го правят и френските кръстоносци.
Но Урбан II отправя своя призив и към други. От Англия, откъ-
дето идват рицари и се присъединяват към Пиер Отшелника, при
неизяснени за нас условия потегля и флота, която доплава в бли­
зост до Антиохия в края на зимата на 1096-1097, което ни кара да
допуснем, че заминаването е станало на дата, близка до посочена­
та от папата. Дали тя транспортира значителен брой войни? Не ни

45
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
е известно, но е малко вероятно да е имала за единствена цел снаб­
дяването на кръстоносците. Видимо спонтанният характер на тях­
ното отплаване е показателен за нашите пропуски в познанието.
В Генуа ефектът от папското писмо е подсилен от пристигането
на двама прелати, епископите на Гренобъл и на Оранж, които идват
да проповядват за кръстоносния поход. През 1097 г. генуезките бла­
городници се присъединяват към компаня, която въоръжава флотата
с дванадесет галери, с транспорт, позволяващ да се превозят до Ан­
тиохия около двадесет и пет рицари и шестстотин пехотинци, които
оказват голяма помощ най-вече при строежа на използваните при об­
садата на Йерусалим обсадни машини. Пизанците, изглежда, се раз­
вълнуват само при новината за завладяването на Антиохия. Техният
архиепископ, сеньор на града, тогава поема начело на голяма експе­
диция, която вероятно включва сто и двадесет кораба. Тя достига до
Лаодикия чак през септември 1099 г., тъй като се натъква на визан­
тийска ескадра и започва военни действия срещу византийците.
Що се отнася до Венеция, отплаването на нейна флота, която се
насочва към Ориента, вероятно става по-късно. Венецианците се
възползват от преминаването си по бреговете на Мала Азия, за да
отмъкнат от Мира реликвите на Свети Николай, и се натъкват на
пизанците, връщащи се от Светите земи. Може би са започнали да
подготвят заминаването си през 1098 г., но пристигат в Яфа не по-
рано от 1100 г. Тяхната експедиция съвпада по-скоро със „Закъсне­
лия кръстоносен поход“, отколкото с този на Урбан II.
Наименованието „Закъснял кръстоносен поход“ се дава на общ­
ността от армии, които потеглят при вестта за превземането на Йеру­
салим от кръстоносците. Фактически още през 1097 г. Урбан е загри-
жен да им прати подкрепление, включително като призовава към из­
пълнение на техния дълг всички, изказали намерение за кръстоносен
поход, но останали си само с това намерение. През пролетта на 1099
г. архиепископът на Милано е натоварен с мисията да проповядва за
кръстоносния поход в Ломбардия, където се радва на ентусиазиран
прием. Паскал II, който наследява Урбан II на 13 август 1099 г. - по-
малко от месец след превземането на Йерусалим - се оказва изпра­
вен пред проблем: да използва ли задаващият се кръстоносен поход,
за да разшири завоеванията на кръстоносците в Египет, както споме­
нава Урбан II в писмото си до миланците, за да подсигури присъстви­
ето им в Йерусалим? Съобразявайки се с несигурната ситуация, в
която се намират, той решава да приеме второто решение. И продъл­
жава мерките на своя предшественик, забранявайки на испанците да
заминат за Леванта, което би оголило границата (с ислямските дър­
жавици на Пиренейския п-в - бел. ред.) на християнския свят, и пот­
върждава отново даването на индулгенция на новите кръстоносци.

46
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД НА УРБАН II И НА ПАСКАЛ II

Нови региони са подканени да предоставят своите попълнения.

След ломбардците, бургундците от едноименното херцогство, от
графството и от графство Невер тръгват на кръстоносен поход наче­
ло със своя херцог и своите графове по покана на архиепископа на
Лион, Юг дьо Ди, който трябва да ги придружава в качеството си на
папски легат, и от архиепископа на Безансон, който също заминава
на поход. Баварците със своя херцог Велф и архиепископът на Залц­
бург, аквитанците със своя херцог Гийом и виконт Арпен дьо Бурж,
представляват основните контингенти. Но към тях се присъединяват
и много закъснели, неизпълнили своята клетва от 1095-1096 г., като
например виконтьт на Безие: напомнено им е, че неспазването на
клетвата води след себе си отлъчване от църквата.
Участници от първата експедиция има и във втората. Такъв е
случаят с графовете на Блоа и на Вермандоа, напуснали армията
при Антиохия. Първият е строго порицан, като се започне от жена
му, Адела Английска. Някои, които дезертират по време на изпита­
нията, преживени при обсадата на Антиохия, слагат петно върху це­
лия си род: Ги Трусо дьо Монлери е един от тях. Затова и брат му
и чичо му стават кръстоносци, за да възстановят репутацията си. В
крайна сметка има и такива, които изкарват кръстоносния поход
докрай и поемат отново с тази втора вълна. Техните актове за да­
рителство, за продажба или за ангажиране са идентични с тези на
първите кръстоносци. Известна е добре цесията, която Арпен дьо
Бурж прави на френския крал и която става окончателна с факта,
че виконтьт на Бурж става монах при завръщането си от експеди­
цията: именно с нея започва проникването на Капетингите в Бери.
Мотивите на кръстоносците от 1100 г. сякаш не са по-различни
от тези на техните предшественици, ако се придържаме към това,
което ни съобщават встъпителните думи на техните харти. Най-
много да приемем, че желанието да извършат същите подвизи като
на героите от 1096-1099 г. също изиграва голяма роля. За някои,
както видяхме, това е начин да измият лепнатото петно от мало­
душни постъпки по време на първата експедиция. Но преди всичко
не трябва да забравяме ентусиазма, който пораждат първо превзе­
мането на Антиохия, а впоследствие и това на Йерусалим. Божие­
то благоволение като че ли се проявява по такъв ярък начин, че ен­
тусиазмът на новите кръстоносци може само да бъде по-силен.
Не трябва да се очаква обаче, че „Закъснелият кръстоносен по­
ход“ има същия успех като предшествалия го. Той принадлежи на
същото движение; но се оказва изправен пред нова ситуация, а не­
говите ръководители не успяват да го доведат до победа, подобно
на своите предшественици.

47
 ТРЕТА ГЛАВА

Първият кръстоносен поход

и изпитанието в Ориента

Започнал на три последователни тласъка, с няколко междинни за­

минавалия, Първият кръстоносен поход открива пътища и за пръв
път се сблъсква с проблеми, които трябва, в течение на две столе­
тия и въпреки своето развитие, да продължават да обуславят про­
веждането на експедициите. Това, което откриват и преживяват
участниците в него, вероятно няма особена връзка с онова, което
си представят, тръгвайки на път, и е твърде възможно дори папата
Урбан II да не е можел да знае предварително какви са въпросите,
на които трябва да си отговорят кръстоносците.
Перспективата за сътрудничество с Византия, която той пред­
вижда, еволюира по такъв начин, че един американски историк,
Оугъст С. Крей, си задава въпроса дали неговият кръстоносен по­
ход представлява успех или провал. Раждането на латинските дър­
жави в Ориента като следствие от кръстоносните походи също не
фигурира в плановете на папата и на отците от събора в Клермон.
Що се отнася до самата среща на Ориента със Запада, която се из­
вършва ту под формата на сблъсъци, ту под формата на безконф­
ликтни взаимоотношения, опитът на поклонниците, търговците и
наемниците през XI в. също не може да я предвиди във вида, в кой­
то тя се осъществява. А това, което привлича погледа, е бързина­
та, с която мнозина от западняците се адаптират към един толкова
различен от техния свят, в който проникват.

Пътят към Константинопол

Кръстоносците, които потеглят през 1096 г., поемайки по различни
пътища, се стремят към един и същи край на пътуването си из Ев­
ропа: Константинопол. Ще видим как византийският император се
мъчи да ги разубеди да минат през самия град, като им предлага
други начини да прекосят Босфора. Но Константинопол е прека­
дено известно място за преминаване, та да не е притегателна цел за
западняците преди да отидат в Азия. Изглежда, те не си определят

48
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

предварително среща в Константинопол, тъй като главна грижа на

византийците би било да не ги допуснат да се концентрират под
стените на града.
Защото броят им съвсем не е малък. Невъзможна е оценка на
числеността на всяка от техните войски, а споменатите от тогаваш­
ните историци цифри са неизползваеми, с изключение на тези, ко­
ито се отнасят до последните етапи от похода. Изтъква се брой на
войни от всякакъв вид, общо за конници и пехотинци, по-голям от
30 000 и достигащ до 70 000 в момента на преминаване в Азия. Те­
зи, които не воюват, несъмнено са по-малко - вероятно около
30 000. Но всяка приблизителна преценка си остава спорна, пред­
вид логистичните императиви, които не сме в състояние да преце­
ним. Впрочем, впоследствие личният състав вероятно се стопява за­
ради понесени загуби и напускане на похода.
Значението на процента на невойните се обяснява с факта, че
много западняци се присъединяват към кръстоносния поход, което
за тях е равносилно на поклонение. Известно ни е, че това се отра­
зява на самото протичане на военните операции и на логистичните
нужди на последните. Проблемът със снабдяването, в частност, се
оказва много тревожен, и то от самото начало. Бихме желали да
узнаем дали, преди да заминат, водачите на отделните контингенти
установяват връзка със суверените на страните, които ще прекосят,
за да подготвят преминаването на своите войски, да уговорят ус­
ловията за отваряне на пазарите за тях, да фиксират обменния курс,
да сведат до минимум възможностите за търкания с местното на­
селение. За съжаление по този въпрос изворите мълчат
Маршрутът е определен според системата от пътища, използва­
ни до този момент от поклонниците и от търговците. Тези, които
идват откъм Лотарингия, Фландрия и Пикардия, обикновено тряб­
ва да следват пътя по бреговете на Рейн, долината на Некар, да
стигнат до Дунава близо до Регенсбург и да се спуснат по реката
чак до границата на Унгарското кралство, да проникнат на визан­
тийска територия между Белград и Ниш и да прекосят България,
която също е подчинена на Византия. Тези от Средна Франция по­
емат по традиционния за поклонниците в Рим път, за да достигнат
до Адриатика и отвъд нея до Дурацо, отправна точка за римската
виа Егнация, който път следват чак до Константинопол. Тази пос­
ледна част от трасето съвпада с пътя, който следват норманите от
Южна Италия. Провансалците избират по-малко използван път: то­
зи, който от Ломбардия и Фриул ги превежда през Хърватия, дока-
то стигнат до виа Егнация. Което означава, че прекосяваните об­
ласти трябва да набавят необходимото за тези човешки маси и да
изтърпят евентуалните им ексцесии.

4. 49
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Защото, докато би било несправедливо да смятаме, че кръсто­

носците задължително са грешници, които трябва да изкупят теж­
ки прегрешения, както изтъкват някои, сигурно е, че мнозина сред
тях, войни по призвание или случайно мобилизирани за военните
действия селяни, са лесно податливи на изкушението да прибягнат
към насилие. Нравите по онова време са много сурови. Религиоз­
ното възпитание на мнозина несъмнено е елементарно и на пълко-
водците им се пада задължението да наложат спазването на дисцип­
лина, изискваща прилагането на сурови мерки: виждаме как запо­
вядват грабителите да бъдат обесвани. Участващото в кръстонос­
ния поход духовенство също може да ограничи тази разюзданост
или да подтикне към покаяние чрез проповедите си. Но не на всич­
ки е наложена еднакво сурова дисциплина.
Недостатъчното ръководство и липсата на подготовка по отно­
шение на снабдяването несъмнено са причина за голям брой от про­
изшествията, които се случват по време на похода на кръстоносци­
те през християнска Европа. Но и други фактори изиграват ролята
си, включително сблъсъците с евреите. Те се случват, вероятно съв­
сем спорадично, в момента на тръгване на войските от похода на
Пиер Отшелника в Южна Франция, през месец декември 1095 г., ко-
гато са отбелязани тежки произшествия в Руан и в Шампан. Естес­
твото им не ни е ясно, но вероятно в основата им се намира писмо,
изпратено от евреи от Франция до техни едноверци в Германия, в
което ги предупреждават, че им предстои да се подчинят пред фи­
нансовите нужди на кръстоносците и да улеснят техния ход.
Преминаването на първите групи от кръстоносци през Ренания
е съпътствано от репресии и беззакония спрямо еврейските общнос­
ти. Последните вероятно са приканени да подпомогнат финансово
както хората на Пиер Отшелника, така и тези на Годфроа дьо Бу-
йон. А не бива да забравяме, че подобни изисквания се смятат за
свързани с особения статут на евреите, според който сеньорите им
разрешават да дават лихвени заеми в земите им, като същевремен­
но си позволяват да ги използват, дори да ги ограбват, за да задо­
волят собствените си финансови нужди...
Но еврейските общности пострадват силно при преминаването
на други войски, в частност на тези, водени от духовника Фолкмар
и най-вече от граф Емих фон Лайнинген, който възглавява група,
съставена едновременно от германски и френски сеньори и от обик­
новен народ. На 3 май 1096 г. те се разгневяват срещу евреите от
Шпайер, десетина от които намират смъртта си, докато местният
епископ успее да ги скрие. После Емих пристига във Вормс, къде-
то избиването взема по-сериозни размери: кръстоносците на граф
фон Лайнинген извършват убийства и грабежи, а епископът пред-

50
ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

51
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
лага на евреите убежище в своя замък; но след заминаването на
кръстоносците местните хора нападат замъка и убиват доста евреи,
докато мнозина от последните заколват децата си и се самоубиват,
за да се спасят от насилствено покръстване. Подобни сцени се ра­
зиграват в Майнц между 25 и 29 май, но в по-голям мащаб, след
което част от придружаващите граф Емих го изоставят, а той про­
дължава пътя си към Дунава, за да нападне еврейските общности
от Кьолн, Мец, Трир и от долното течение на Рейн. От Регенсбург
до Прага са отбелязани насилствени покръствания, но без подобни
кървави сцени: те са вероятно дело или на хора на Пиер Отшелни­
ка, или на Фолкмар.
Така към кръстоносния поход се примесва взрив от насилие, на­
сочено срещу евреите и което по никакъв начин не влиза в предп­
риетия от Урбан II процес. Дори да са извършени актове на наси­
лие в Прованс, в Мониьо, то те като че са изолирани, докато явле­
нието заема необичайни размери в Севера. Мотивите за този изб­
лик явно се дължат на ламтежа към богатството на евреите и на
злобата, изпитвана към практикуваното от тях лихварство. Разши­
ряващото се прибягване към заем през XI в. и видимо безсрамният
просперитет на евреите заемодатели несъмнено улесняват подобни
изблици, които не са ограничени в християнския Запад (първата
силна проява на омраза, на която евреите стават жертва през XI в.,
е някъде към 1066 г. в мюсюлманска Испания, в Гренада). Свиде­
телство за разцвета, на който се радват тези общности, е възраж­
дането на еврейския прозелитизъм, изразяващ се в покръствания,
засегнали дори благородническите среди.
Но съществуват и други фактори, които могат да се свържат по-
пряко с кръстоносния поход. Въпреки проповядваната от Църквата
забрана за разправа с евреите (Александър II я напомня по повод
експедициите в Испания), християните, които заминават за Ориен­
та, вероятно си мислят, че евреите, както и мюсюлманите, са вра­
гове на Христос. И това, което характеризира действията на хора­
та на Емих фон Лайнинген, е, че те се стремят не толкова да изби­
ят евреите, колкото да ги покръстят. Самият Емих ни е представен
от еврейските хронисти като човек, който има видения и белези по
тялото си в знак на неговото предопределение. А то, според Пол
Алфандери, има общо с есхатолотическите представи, свързващи
кръстоносния поход с второто пришествие на Христос. За него и
неговите хора, съобразно с вярването, според което покръстването
на еврейския народ трябва да предшества това пришествие, е умес­
тно да наложи кръщението на евреите и да накаже упорството на
онези, които го отказват.
Това извращение на идеята за кръстоносния поход, което е от-

52
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

носително изолирано (откриваме го все пак по времето на Втория

кръстоносен поход), подклажда противодействието на духовенство­
то и най-вече на епископите и на архиепископите от рейнските зе­
ми. Те не само се придържат към доктрината на Църквата, забра­
няваща насилственото покръстване на евреите, но в качеството си
на светски управници са призвани да защитават последните. Така
постъпват прелатите с повече успех в Шпайер или в Кьолн, откол-
кото в Майнц или Вормс. Отричането на насилието от 1096 г. се
изразява и в постъпката на императора, който през 1097 г. разре­
шава на насилствено покръстените евреи да възвърнат вярата си,
като пренебрегва необратимия характер на покръстването. А Хайн­
рих IV, вероятно веднага след като е уведомен за тези събития, пи­
ше на Годфроа дьо Буйон, за да му забрани да вреди на евреите.
Първите групи кръстоносци имат различна съдба след преми­
наването си в Германия. Първите части, тези на Готие Безимотния,
прекосяват последователно Унгария и византийските провинции, за
да достигнат до Константинопол без особени произшествия. Тези,
които следват Пиер Отшелника, по-многобройни и не тъй дисцип­
линирани, като че ли извършват няколко грабежа в Унгария. По­
добни действия вероятно са неизбежни, като се има предвид, че е
началото на лятото, преди жътва, в момент, в който ресурсите на
тази държава са на най-ниското равнище, независимо от усилията
на крал Коломан да осигури снабдяването на кръстоносците. Пред
последния унгарски град Землин (настоящият Земун) избухва бой,
изродил се в открит щурм на града, голяма част от чиито жители
са избити. Дук Никита, натоварен с отбраната на византийската гра­
ница, предпочита да евакуира Белград и да се оттегли към Ниш. Тъй
като грабежите продължават, той напада кръстоносците със своите
войски и им нанася загуби, след което Пиер Отшелника се ангажи­
ра повече да обуздава своите хора и отбягва да прекарва по-дълго
време под стените на някой град. Така той стига до Константино­
пол, където намира пристигналите преди него. Императорът се
опитва да го разубеди да прекоси морето преди пристигането на ре­
довните войски, но спътниците на Пиер подновяват грабежите си, а
византийците избързват да ги транспортират на азиатския бряг в
първите дни на 1096 г.
Пристигайки на унгарска земя, групите на Фолкмар и на Гот-
шалк, се отдават на грабежи, които предизвикват силния отпор на
унгарския крал: първите са избити близо до Нитра; вторите, обк­
ръжени при Панонхалма, са отблъснати обратно към Германия. Що
се отнася до хората на Емих фон Лайнинген, узналият за извърше­
ните от тях насилия крал Коломан им забранява да навлязат в Ун­
гария. Емих предприема обсадата на граничния град Визелбург

53
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
(Мошон, на р. Лейта); унгарската армия го напада; отървалите се
при разгрома кръстоносци се разпръсват, някои се присъединяват
към тези, които потеглят по-късно; самият Емих не тръгва отново
(към 20 август 1096 г.).
Именно в този момент, съобразно изготвения в Клермон план,
на път тръгват армиите на бароните. Годфроа дьо Буйон, херцог на
Долна Лотарингия, придружен от братята си Юсташ и Бодуен дьо
Булон, графовете на Ено и на Тул и множество брабантски, лотарин-
гски и люксембургски сеньори, поемат по пътя, следван от Пиер От­
шелника, поради което вероятно не са приети особено дружелюбно.
Но се спазва по-строга дисциплина и този високопоставен сеньор е в
състояние да се разбере със суверените на прекосяваните страни. Той
се подчинява на постановените от императора правила, като се въз­
държа от малтретиране на евреите, което обаче не му пречи да прие­
ме огромните суми, които му предлагат, повече или по-малко спон­
танно, еврейските общности от Кьолн и Майнц. За да получи разре­
шение за преминаване през Унгария, Годфроа се среща с крал Коло-
ман, комуто предоставя брат си Бодуен за заложник. След премина­
ването на Дунава при Белград, той се уговаря с византийските отго­
ворни лица, които му осигуряват снабдяването; произшествие има
само при Селимврия. Към средата на декември войските му са край
Константинопол, където работите не вървят толкова гладко.
Братът на френския крал, Юг дьо Вермандоа, пристига преди
него. Дошъл от Рим, той прекосява Адриатика през октомври, но
преходът е труден и той понася значителни загуби поради корабок­
рушение. Византийският управител, който го подслонява, го насоч­
ва към столицата, където с него се отнасят почтително (въпреки че
византийците се присмиват на това, което смятат за самовлюбеност
от страна на „варварския“ принц), но не му разрешават да замине.
Боемон Тарентски и войските му прекосяват Адриатика малко
след него. Макар и доста дисциплинирани, те имат неприятности с
византийците при тръгване заради превземането с щурм на една кре­
пост, чийто гарнизон е съставен от еретици - вероятно павликяни - и
заради дадения урок на помощните турски части от имперската ар­
мия. Боемон много внимава да избягва подобни сблъсъци и хората
му достигат на свой ред до Константинопол към 10 април 1097 г.,
след като за четири месеца прекосяват Епир, Македония и Тракия.
Войските на херцога на Долна Лотарингия вече се намират в Азия.
Начело на огромна армия, в която фигурират графовете на
Оранж, Беарн и Форе, както и редица от видните личности от лиму-
зенския, лангедокския и провансалския регион, Реймон дьо Сен-Жил
прекосява Ломбардия и навлиза в планините на Хърватия. Преходът
в безлюдните гори е доста тежък; трудно си проправят път, жители-

54
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

те са недружелюбни и склонни да нападнат тези навлеци, независи­

мо от доброто отношение към крал Константин Бодин. Добрали се
до византийска територия, кръстоносците са посрещнати добре и от
управителя на Дурацо, който не е друг, а самият бъдещ император
Йоан Комнин. Но помощните части на печенезите от византийската
армия, натоварени да следят хората да не се отделят от пътя, се прес-
тарават и раняват легата Адемар дьо Монтей, който е принуден да
остане в Солун, за да се възстанови. В негово отсъствие провансал-
ците, раздразнени от враждебността на жителите, плячкосват Руса и
Родосто; византийците пък им нанасят тежко поражение в близост
до града, докато Реймон е на път за Константинопол по призива на
императора. Успяват да уталожат гнева на графа на Тулуза, но пре­
минаването на неговата армия става най-трудно.
Точно обратното, войските под предводителството на Робер
Нормандски и Етиен дьо Блоа, които минават през Рим и Бринди­
зи, следват на свой ред виа Егнация и достигат Константинопол в
средата на май, когато предходните контингенти пристигат в Ни-
кея. Както видяхме, тези различни контингенти, към които трябва
да причислим този на граф Робер Фландърски, общо взето преко­
сяват Югоизточна Европа без особено затруднение. Единствено
Хърватия няма истински пътища. Договорите, сключени от различ­
ните командири с местните суверени, както вероятно и по-ранните
контакти с византийския император, позволяват снабдяването на
войските. Макар да не сме достатъчно информирани относно начи­
ните за това снабдяване, то примерът със следващите експедиции
ни кара да мислим, че кръстоносците имат достъп до пазари, нами­
ращи се извън градовете, кьдето търговците ги снабдяват с храни­
телни продукти, които те заплащат навярно по цени, фиксирани от
въпросните договори; търговците са предварително уведомявани за
необходимите количества. Именно там, кьдето жителите отказват
да участват в снабдяването, избухват боевете и грабителски дейс­
твия, но със сигурност принос има и дейността на фуражирите, ко­
ито извършват неправомерни реквизиции. Още по онова време въп­
росът с конете се оказва тревожен: твърди се, че император Алек­
сий е принуден да снабди определен брой кръстоносци.
Заслужава си да отбележим, че десетки хиляди мъже, сред които
мнозина са ездачи, са в състояние да се движат едни след други по
едни и същи пътища на доста къси интервали, без да изчерпват въз­
можностите на прекосяваните страни. Това предполага известна сте­
пен на организираност както от страна на пълководците на тези ар­
мии, така и от страна на суверените на въпросните държави.

55
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Византийският проблем през 1096-1097 година

Редуването в пристигането на отделните контингенти в Констан­
тинопол позволява на Алексий I да реши в желаната от него насо­
ка трудните проблеми, поставени с идването на кръстоносците във
Византийската империя.
Притокът на десетки хиляди бойци несъмнено надхвърля доста
очакванията на императора. Както видяхме, днес изглежда трудно
да се мисли, че кръстоносният поход го е сварил неподготвен; при­
зивът от Клермон е в отговор на друг призив, дошъл от Констан­
тинопол. И василевсът може да разчита на идването на стотици
конници, които да се слеят с византийската войска, като същевре­
менно запазят своите ръководители и своята индивидуалност, тъй
както това се случва в доста страни. Това са войници, наети за из­
вестно време срещу заплащане, на разположение за използването
им на различни бойни полета или само в Мала Азия; могат да бъ­
дат разгледани множество хипотези. Тези наемници от Запада са
многобройни в имперската армия, където са редом до други корпу­
си с определена етническа принадлежност. Византия знае, че те лес­
но могат да станат непокорни, способни да се разбунтуват: приме­
рът с норманите от експедиционния корпус в Сицилия, станали ос­
нователи на италианска държава, врязала се в тъканта на империя­
та, е от по-малко от век; началниците на контингентите, като Крес-
пен или Русел дьо Байол, предвождат бунтове, но империята по
принцип знае как да се справи с тях.
В този случай корпусите са доста по-многобройни и приличат
на армии, командвани от териториалните принцове на страните, в
които са набирани; личният им състав трудно може да позволи да
бъдат разпръснати сред имперските войски. А византийците ведна­
га виждат в тяхно лице потенциална опасност. Тези маси от прииж­
дащи в империята мъже наподобяват истинско нашествие. Дали от­
кривайки богатството на имперския град, неговите паметници, ре­
лигиозните му съкровища (Константинопол е събрал най-престиж-
ните реликви), кръстоносците не са поблазнени да заграбят всичко,
което се оказва достъпно за тях?
Изглежда, императорският антураж допуска възможността за
атака на Константинопол. Съществуват реални причини за опасе­
ние от подобни нападения. Нали Боемон Тарентски дебаркира в
Епир с баща си и води войските си за завладяване на територия, ко­
ято Робер Гискар му отрежда на източния бряг на Адриатика? Из­
минали са цели петнадесет години оттогава, но споменът за това е
все още жив и Ана Комнина го припомня в своята „Алексиада“.
Алексий разполага с много начини да контролира армиите на
кръстоносците. Първо, непрестанно наблюдение, осигурено по море

56
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

от византийските кораби, които не се колебаят да прехванат отдел­

ните кръстоносни кораби; по суша от конниците на имперската ар­
мия, набрани предимно сред тюрксите народи - печенези и кумани,
северни съседи на империята, които се стремят да попречат на фран-
кските войници да се отклонят от определения им път. Освен това
наелият се да осигурява прехраната им император е в състояние да
спре доставките. Именно този способ използва, за да принуди Годф-
роа дьо Буйон да му отдаде почести, но Бодуен дьо Булон отвръща
на тези мерки, като плячкосва предградията на Константинопол, а
императорът е принуден да поднови снабдяването с храни.
Неудобството на тези полицейски мерки се крие в това, че зара­
ди тях войниците на императора изглеждат като врагове. Когато
един от корабите на Боемон е атакуван от имперските моряци, па­
сажерите му оказват ожесточена съпротива: няма как да реагират
по друг начин. Наблюдението от страна на печенезите и куманите,
включващо и отвличането на изоставащите, се превръща в истинс­
ко преследване. И когато даден град отказва да достави очакваното
продоволствие, кръстоносците преминават към нападение, което
има вероятност да завърши с оплячкосването му. Взетите мерки за
ограничаване на възможни грабежи от кръстоносците в крайна
сметка създават враждебна атмосфера.
Можем да допуснем, че не е лесно това да бъде избегнато. Не­
покорството на първите групи не вдъхва особено доверие у визан­
тийците. А дори и минималното количество войници от кръстонос­
ните армии, събрано край Константинопол, подтиква Алексий да ус­
кори заминаването на пристигналите първи, за да избегне подобна
концентрация. Някои от пълководците на кръстоносците вероятно
предпочитат да се съберат в Константинопол, преди да поемат по
пътищата на Азия, но императорът не се съгласява на това.
Дали някои от кръстоносците възнамеряват да завладеят Конс­
тантинопол? Един автор твърди, че Боемон предлага тази възмож­
ност на Годфроа, който я отхвърля, не желаейки да се бие с други
християни. Доста неща се приписват на Боемон, но поведението му
в този момент от кампанията не позволява да приемем това свиде­
телство.
Ако поданиците на Алексий се опасяват от франките, то импе­
раторът не забравя, че те са тръгнали в отговор на призива, веро­
ятно интерпретиран в доста широк смисъл, но съответстващ на ед­
на от насоките на неговата политика: да освободи Константинопол
от опасността, която представлява турското присъствие на стотина
километра от града и отново да завладее Мала Азия. Следователно
кръстоносците са потенциални съюзници, но те не съставляват ар­
мията на суверен, с когото императорът би могъл да преговаря.

57
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Между Урбан II и Алексий Комнин не съществува съюз. Всяка ар­

мия, водена от високопоставен барон, зависи единствено от него, а
папският легат не упражнява върховна власт. Това означава, че се
налага Алексий Комнин да се справи с един деликатен въпрос: то­
зи за отношенията, които трябва да се изградят между началниците
на тези армии и имперската власт, така че те да се подчинят на им­
ператора предвид съвместната им дейност. За тази цел той намис­
ля да използва една позната на западняците институция, за която
можем да допуснем, че византийският император има съвсем ясна
представа: васалитетът. Посредством него би била установена лич­
на връзка между василевса и всеки от тези барони, като по този
начин те могат да бъдат задължени да действат съобразно интере­
сите на императора и да уважават правата му.
Изглежда, че Алексий успява да убеди първия от водачите на
кръстоносния поход, когото приема - Юг дьо Вермандоа, да му
окаже тази чест. Силно пропит с чувството за превъзходство, съз­
дадено от принадлежността му към френската кралска фамилия, Ка-
петингът като че ли не създава проблем с това, че се признава за
васал на византийския император.
Не става така обаче с херцога на Долна Лотарингия. Когато го
молят да окаже тази чест, Годфроа отказва. Алексий се опитва да го
притисне, като ограничава продоволствията на пазара, където се
снабдяват войските му. Последните реагират достатъчно енергично,
щото императорът да поднови доставките. Но той се опитва да бло­
кира лотарингците в Пера; в първите месеци на 1097 г. започва цяла
серия от стълкновения. В крайна сметка след успех на имперските
войници Годфроа решава, че не може да заобиколи поставените от
императора условия. Той и главните му спътници идват да коленичат
пред последния и полагат клетва за вярност, като се ангажират да му
предадат градовете, които завладеят. Алексий декларира, че приема
Годфроа като свой син и го отрупва с дарове; що се отнася до войс­
ката му, тя впоследствие е третирана като част от имперската и по­
лучава заплата и продоволствие. Така е в началото на април 1097 г.
Боемон напуска армията си, за да стигне по-бързо в Констан­
тинопол. Дали наистина се опитва да убеди Годфроа да атакува гра­
да? Съмнително е, тъй като той незабавно показва готовност да
приеме предложенията на императора и веднага полага клетва за
вярност. Но с готовност би отишъл и по-далеч; според Ана Комни­
на той измолва назначаването си като доместик на Ориента, тоест
командващ на византийската армия, което пък може да го превър­
не във водач на кръстоносния поход. Дали показва желанието си да
получи владение от императора в земите, които предстои да завла­
дее, както сочи друг източник? Въпросът не е решен. Не е изклю­

58
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

чено от този момент норманът да е решил да прави кариера в Ори­

ента, евентуално на служба при византийците, с перспектива да си
присвои някое княжество. За сметка на това неговият племенник
Танкред, за да се изплъзне от попадане под имперски васалитет,
предпочита да избегне преминаването през Константинопол.
Зле настроен заради нанесените на войските му публични уни­
жения, Реймон дьо Сен-Жил отказва да стане васал на Алексий, из­
тъквайки, че е напуснал земите си с намерението да служи на Гос­
под, а не да става васал на един светски владетел. Впрочем юриди­
ческата му позиция е доста силна. Подобно на Годфроа, той вече е
васал на суверен, в чиито земи притежава ленно владение - импе­
раторът на Запада за единия и френският крал за другия —а фео­
далното право по онова време не допуска възможността да бъде ва­
сал на няколко господари. В крайна сметка е постигнат компромис:
Реймон не става васал на Алексий, но му се заклева във вярност, с
което се ангажира да не накърнява нито тялото, нито честта на своя
господар. Смята се, че графът на Тулуза е готов да обслужва пла­
новете на Урбан II дотолкова, доколкото последният възнамерява
да осъществи в Ориента създаването на папски домен; но този ар­
гумент не е убедителен. Изглежда, Реймон дьо Сен-Жил отхвърля
онова, което може да заприлича на лично подчинение на византийс­
кия император. А Алексий наказва това поведение, като се показва
не толкова щедър към него, колкото kbivj другите водачи.
Нито Робер Фландърски, нито Робер Куртьоз, нито Етиен дьо
Блоа създават пречки за поисканата клетва. А богатството на пода­
ръците, с които ги засипва императорът, карат Етиен - макар да е
забележителна и твърде богата личност - да изпадне в истинско зас­
лепение: описва на жена си възхищението си от Алексий и от него­
вата щедрост...
Остава още един въпрос, свързан с предходния. Приемайки да
уважават императора и правата му, кръстоносците са принудени да
осъзнаят, че няма да провеждат акциите си в земи без господар.
Окупираните от турците територии са части от Византийската им­
перия, като някои от тях са загубени едва в последно време. Алек­
сий разяснява на кръстоносците, че империята очаква от тях да си
възвърне владенията и ги кара да положат клетва да му предадат
лично или на неговия представител онези от византийските градо­
ве, които завземат отново.
Но за кои земи става дума? Императорите през X в. посочват,
че техните искания се отнасят до провинциите, които са отнети от
халифите през по-ранните времена на Римската империя; Месопо­
тамия, Палестина, Сирия, Финикия. По-късни текстове ни карат да
предполагаме, че според вижданията на Алексий всичко, заключе­

59
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
но между Египет и Балканския полуостров, принадлежи на него­
вата империя. От тази гледна точка се поставя въпросът за Йеру­
салим: дали освобождаването на Божи гроб от властта на невер­
ниците означава той да бъде върнат на византийските императо­
ри? Ще видим, че е много трудно да бъде интерпретирана полити­
ката на последните в това отношение.
Още повече че в момента, в който различните контингенти преми­
нават през Босфора, между началото на април и края на май 1097 г.,
синтезът е осъществен: кръстоносният поход, който остава самос­
тоятелно начинание, е интегриран във византийската политика, ко­
ято възнамерява да го използва за възвръщането на изгубените зе­
ми и за освобождението на поробените от турците християни.
До нас не е достигнало нищо, което да намеква за различия или
за спорове от конфесионален характер между гърци и латинци на
този етап. Ако Урбан II гледа на кръстоносния поход, като на сред­
ство за справяне с трудностите, довели до схизмата от 1054 г., то
нещата в нашите текстове не стоят по този начин. Разглежданите
проблеми са чисто политически, без да имат отражение върху ре­
лигиозната сфера.

Походът към Антиохия

През август 1096 г. контингентите, водени от Пиер Отшелника, Го-
тие Безимотния и техните последователи, са прекарани на азиатс­
кия бряг благодарение на грижите на византийците. Те се устано­
вяват около свободната по онова време крепост Кивотос (Сивито),
по границата със селджукските земи. Появяват се разпри между
французите, от една страна, и германците и италианците, от друга.
Първите извършват грабителски рейд на турска територия и се зав­
ръщат с плячка; вторите напредват до Ксеригордон, близо до Ни-
кея. Там скоро са обсадени от турците, които избиват онези, които
не се отказват от вярата си. Въпреки съветите на Готие да бъдат
предпазливи, останалите в Кивотос кръстоносци им се притичват
на помощ и на свой ред биват разбити на 21 октомври. Готие е убит;
Пиер Отшелника връща оцелелите в Константинопол, където до­
чакват пристигането на бароните.
Техните войски, които една по една са стоварвани на азиатска зе­
мя, се съсредоточават близо до Никомидия. Годфроа дьо Буйон, пос­
ледван от Пиер Отшелника, се насочва към Никея, докато Боемон
организира заедно с византийците снабдяването на армията, а Алек­
сий нарежда построяването на обсадни машини. Пристигайки малко
по-късно, провансалците пресрещат подкрепленията, които султанът
изпраща на гарнизона. Византийска флота, пусната по Никейското
езеро, допълва блокадата на града. За да избегнат щурма му, турците

60
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

преговарят с императора и в утрото на 19 юни кръстоносците отк­

риват, че знамената на последния се веят по стените на града. Някои
от тях демонстрират известно раздразнение, виждайки, че са лише­
ни от евентуалната плячка, но Алексий, който става господар на голе­
мия гарнизонен град, на жената и децата на султана, които побързва
да върне на Килидж Арслан, съумява да ги накара да забравят за тези
разочарования, като раздава на кръстоносците щедри подаръци.
Кръстоносната армия вече е напълно обединена. Алексий свиква
своите пълководци в Пелеканон, за да постанови по-нататъшното
развитие на кампанията. Танкред лично присъства на това събрание
и по този случай се заклева във вярност към императора; само Рей-
мон остава настрани. Договарят се кръстоносният поход да продъл­
жи пътя си през Мала Азия. Императорът предоставя логистична под­
крепа; присъединява към него корпус от лека кавалерия, туркопули-
те (които трябва да са обичаен помощен придатък към франкските
войски) под командването на един от най-добрите генерали - Тати-
кий. Същият, когото кръстоносците наричат „Татен Есназб“, като
намек за физическия му недъг, представлява имперската власт. Той
изиграва вероятно много важна роля за поемането по един изключи­
телно труден маршрут, но който позволява на кръстоносците да ата­
куват Антиохия при най-добри условия. Що се отнася до Алексий,
той си запазва правото да довършва завладяването на териториите;
достатъчно е само да следва кръстоносците с армията ей и да се при­
съедини към тях, за да отидат заедно в Йерусалим.
Именно в началото на лятото (краят на юни 1097 г.) кръстоносци­
те предприемат прекосяването на Мала Азия. Почти незабавно те се
сблъскват с огромна армия, която султан Килидж Арслан, подкрепен
от данишмендидския емир на Кападокия, води на помощ на своята
столица. Навлизайки в долината на Дорилея (Ескишехир), предвож­
даният от Боемон авангард е атакуван от турците. Боемон набързо
изгражда лагера си и се противопоставя на противника. Първоначал­
но изложени на стрелбата с лъкове, после нападнати от конница, фран­
ките са отблъснати в лагера им, където устояват. Същевременно, пре­
дупредени от вестоносците на Боемон, рицарите на Годфроа присти­
гат в галоп; останалите контингенти, вероятно по инициатива на ле­
гата Адемар, се заемат със турците по фланга им и ги принуждават да
бягат, оставяйки значителна плячка. Битката при Дорилея (1 юли) раз­
чиства пътя, водещ към сърцето на Анатолия, и за известно време
елиминира турските сили; византийците ще се възползват от това, за
да окупират отново цялата западна част на Мала Азия.
Този първи контакт с турците е труден, а кръстоносците бързо
схващат, че в тяхно лице имат равностоен противник. Докато техни­
те собствени рицари на практика са неудържими при атака в стегна­

61
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ти редици, то турските конници, и те облечени в ризница, представ­
ляват кавалерия, също способна да проведе множество атаки. Кон­
ните стрелци с лъкове, с които разполагат, превъзхождат воюващи­
те пешком франкски стрелци, защото използват лък, позволяващ им
бърза стрелба - макар и може би по-слаба от тази на западните лъ­
кове - и страховито преследване. Обичайната тактика на турците, си­
мулирано бягство, което кара преследвачите да нарушат редиците си
така, че да станат уязвими, когато противникът се обърне срещу тях,
скоро става позната на хората от Запада, които въпреки това много
често са изненадвани по този начин. Това е нова война, на която тряб­
ва да се учат и се оказва, че кръстоносците доста бързо я усвояват.
Победата при Дорилея им открива пътя към вътрешността. Пре­
косявайки фригийската степ насред лято, те не срещат други труд­
ности, освен дължащите се - и то значителни такива - на жегата и
на пустинния характер на местността. Поради липса на вода и тре­
ва много от конете загиват; именно при такива обстоятелства един
от нашите хронисти е описал рицарите, яхнали волове и натовари­
ли багажа на гърба на кози, овце и кучета. Пристигайки в Коня,
кръстоносците са изненадани да видят града опразнен, но неколци­
на християни им дават ценни съвети. Турска армия е заела позиции
при проходите на Тавърските планини, при Ерегли: но тя с лекота е
разпръсната на 10 септември.
Тогава армията се разцепва; основната сила се насочва на севе­
роизток, завзема Кайсери, после Комана, където има арменски гар­
низон. Татикий успява да получи крепостта и от името на василев-
са назначава за управител провансалеца Пиер д’Опс. После е оку­
пиран Гоексун, след това Мараш, който на свой ред е предаден на
византийците. Оттам армията се отправя към Антиохия, до която
достига на 21 октомври. В редица селища местните християни ве­
че са въстанали срещу турските гарнизони.
Два малки контингента продължават пътя си от Ерегли, мина­
вайки през планинските проходи на Киликия, за да се спуснат в
киликийската равнина. Танкред стига до Tape, окупиран от турски
гарнизон. Гарнизонът побягва, а жителите - гърци и арменци - из­
дигат на стените знамето на норманския водач. Но по-многоброй-
ните хора на Бодуен дьо Булон се укрепяват в града, който Танк-
ред е принуден да им остави. Пристигането на Гинемер дьо Булон
и на корабите му усилва влиянието на Бодуен. Въпреки това Тан­
кред постига предаването на Адана и Мамистра от арменците, но
Бодуен се явява отново и двата корпуса стигат до бой, преди да се
помирят. В крайна сметка хората на Танкред запазват вероятно
частична власт върху градовете в Киликия, докато двамата пълко-
водци се присъединяват към основните сили на армията.

62
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

Не без основание обсадата на Антиохия заема в умовете на

франките размерите на епопея. В нея участва цялата кръстоносна
армия. При обсадата има драматични перипетии, защото в момен­
та, в който кръстоносците превземат града, огромна турска армия
успява да ги блокира. Започнала през октомври 1097 г., обсадата
приключва едва в края на следващия юни. Обсаждащата войска е
подложена на толкова ужасни изпитания, че мнозина губят кураж.
А последиците от този драматичен епизод водят до прекратяване­
то на франко-византийското единодействие.
Заминаването на Бодуен дьо Булон, който по призива на армен­
ските водачи окупира съседните на Ефрат крепости, несъмнено не
е резултат от предишна уговорка. Макар да лишава франкската ар­
мия от един доста малоброен контингент, същият впоследствие се
оказва доста полезен за обсаждащите. Те окупират редица селища
в близост до големия град, включително Артезия (Арат), преди да
завладеят на 20 октомври кулата, която командва минаването по
моста на Оронт и успоредно с това, целия конвой с припаси, пред­
назначен за Антиохия.
Самият град е защитен от природни препятствия; доминиран от
цитаделата, кацнала върху стръмнините на Силпиос, той е обгра­
ден от стена с четиристотин кули. Командващият го турският емир,
Яги Сиян, разполага с огромен гарнизон, а за да се предпази от
евентуални предателства, е прогонил от града хората от различни
християнски изповедания. Макар още да е значителна, франкската
армия не е в състояние да осъществи пълна блокада: до последни­
те месеци на обсадата защитниците на крепостта успяват да пасат
животните си край градските стени и да получават продоволствия,
които им доставят селяните християни от съседните области.
Кръстоносците се настаняват първоначално откъм северната част
на града, където издигат крепост, наречена „Малрегар“ и контроли­
раща портата „Свети Павел“. Построяват и понтонен мост, за да оси­
гурят връзката си с войските, наблюдаващи входа на моста. Те пре­
махват ограниченията, като отблъскват с тежки загуби нападението
на гарнизона от Харим. Пристигането на корабите на Гинемер, оку­
пирал Лаодикия, и на тези, оборудвани от генуезците, им осигурява
морска база, до която могат да достигнат кораби с продоволствия,
доплавали от византийските брегове и в частност от Кипър. Но пъ­
тят от пристанището на Свети Симеон до Антиохия е несигурен, а
доставяните продоволствия са в малки количества. От месец декемв­
ри в лагера властва недоимък и армейските водачи решават да изп­
ратят голяма експедиция в долината на Оронт, за да се снабдят с хра­
на. Под командването на Боемон и на Робер Фландърски около два­
десет хиляди мъже вървят срещу течението на реката до околности­

63
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
те на Албара, като опустошават предимно Маарат Мисрин и изпра­
щат фуражири. Яги Сиян се опитва да използва обезсилването на
обсаждащата го войска, но Реймон дьо Сен-Жил отблъсква опиталия
се да напусне крепостта гарнизон (28 декември).
Провежданата в долината на Оронт експедиция обаче съвпада с
ненадейната поява на огромна вражеска войска, водена от краля на
Дамаск, Дукак, и от емира на Хомс с един от синовете на Яги Сиян,
която се съсредоточава в Шайзар. Сблъсъкът се оказва благоприятен
за франките, чиито противници побягват (31 декември). Въпреки това
техните водачи преценяват, че е неразумно да продължават престоя
си по средното течение на Оронт и се връщат назад към Антиохия, без
да са осъществили изцяло намеренията си. Гладът се засилва и предиз­
виква първите отлъчвания. Пиер Отшелника и Гийом льо Шарпантие
от Мелен са заловени, че се опитват да отидат нелегално в Свети Си­
меон. Боемон ги мъмри публично пред цялата армия. Но и други си
тръгват, като някои дори отиват до Кипър да търсят провизии.
Някъде по същото време си заминава и командирът на византийс­
кия контингент, Татикий, който до този момент взема дейно участие
в операциите. Според една от версиите това отпътуване е следствие
от интригите на Боемон, който убеждава византиеца, че животът му
е заплашен, а всъщност иска да се отърве от него, за да осъществи
намеренията си относно Антиохия. Други информации ни навеждат
на мисълта, че поради трудното положение, в което се оказва армия­
та, Татикий е натоварен със снабдяването й. Тръгвайки, той оставя
своя корпус от туркопули на разположение на Боемон, комуто веро­
ятно поверява и охраната на крепостите в Киликия, окупирани от Тан-
кред. Това поставя въпроса за намеренията на норманския принц; той
се преструва, че иска да напусне обсадата заради понесените от кон­
тингента му загуби и издейства от другите командващи (с изключе­
ние на Реймон) да получи Антиохия след завземането на града. Оба­
че е съмнително, че точно по онова време някой е в състояние да му
гарантира окончателно подобна придобивка.
При все това Боемон играе първостепенна роля в армията —ма­
кар командването на войската да се упражнява последователно от
пълководците на съставящите я контингенти. Именно той измисля,
за да разколебае шпионите, които информират турчите за ставащо­
то при обсаждащите, да опекат телата на няколко мюсюлмани и да
разпръснат слуха, че ще ги ядат. Това дава начало на широко разп­
ространената в арабския свят легенда за канибализма на кръстонос­
ците - за който се споменава в поемите и се приписва на тафури-
те, тоест на „бандитите“, представляващи живописна група, с
„крал“ за главатар, който всъщност е нормански рицар, изгубил за­
едно с коня си рицарския си статут. Този живописен елемент от

64
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

легендата остава видимо обект на дискусии между историците.

Набира се нова мюсюлманска войска, която включва краля на
Алеп, Ридуан, до този момент отрицателно настроен към Яги Сиян,
емирите на Шайзар, на Хомс, на Хама и на Ортокида Сокман, огла­
вяващ командването в Джезире. Предупредени от ориенталските
християни, франките ги пресрещат, оставайки пехотата си пред об­
садения град. Съставът се е стопил драстично: разполагат едва със
седемстотин конника. Но те, след като турците постигат първоначал­
на победа, нанасят решителен удар и разгромяват противниците си.
За да закръглят успеха си, те превземат крепостта Харим. Тази побе­
да на Антиохийското езеро (9 февруари 1098 г.) им осигурява два-
три месеца спокойствие преди обявеното пристигане на нова помощ­
на армия. Кръстоносците използват времето, за да построят два но­
ви форта, единият на юг, а другият на запад от града, както и за да
отидат за подкрепление и материали в Свети Симеон. Завръщащият
се от там конвой е изненадан от излизането на частите от крепостта,
но този неуспех бързо е поправен преди те да се върнат в нея, а из­
лизането се превръща в катастрофа (6 март).
В крайна сметка на Боемон се пада да осигури успеха на обса­
дата. Няма време, защото голямата армия, пратена от султана, ве­
че е много близо до театъра на бойните действия. За късмет на
кръстоносците нейният главнокомандващ Курбука губи три седми­
ци в опити да сломи Едеса, където Бодуен го държи в шах. Същев­
ременно Боемон установява контакт с един арменски ренегат, ве­
роятно наречен Фируз, който охранява кулата „Двете Сестри“. По
този начин той намира начин да му отворят вратите на града, но
държи останалите водачи да му обещаят да му предадат крепостта,
при условие да го отстъпят на императора веднага щом се появи,
като Реймон е непримиримо против. Това става на 29 май, във вре­
мето, когато Курбука вдига обсадата на Едеса.
През нощта на 2 срещу 3 юни Фируз предава кулата на Боемон и
на неговите хора, докато франкската войска за заблуда поема демон­
стративно уж на изток, сякаш отива да пресрещне Курбука. Първите
стъпили на стената отварят вратите на завърналите се междувремен­
но кръстоносни войски, а Боемон издига знамето си на най-близката
до цитаделата кула. Тя е все още в ръцете на турците, но Яги Сиян
побягва и, падайки от коня си, бива убит от селяни.
Продължителността на обсадата подлага на тежко изпитание
кръстоносците, независимо от дошлите по море известни подкреп­
ления. Някои от тях губят кураж, връщат се на брега и дори се кач­
ват на корабите; други напускат за известно време армията - като
Робер Нормандски, оттеглил се в Лаодикия, и Етиен дьо Блоа, глав­
нокомандващ по онова време, който в навечерието на превземане­

s. 65
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
то на града се връща в Свети Симеон заради заболяване, сметнато
впоследствие като обикновен претекст. За да се поддържа дисцип­
лината, се налага да се вземат строги мерки, в частност срещу прос­
титутките и срещу тези, които ги посещават. Загрижен за духа на
кръстоносците, които се колебаят да подлагат на риск твърде цен­
ните си коне при сблъсъка си с турците, Реймон дьо Сен-Жил пое­
ма инициативата да създаде фонд за взаимопомощ („братство“), за
да ги снабди отново с коне на общи разноски. Макар и победители,
кръстоносците са доста изтощени.
И така, на 4 юни султанската армия достига до Антиохия и на
свой ред превзема кулата на Железния мост; налага се кръстонос­
ците да разрушат построените от тях крепости. Атабегът на Мосул,
Курбука, е придружен от краля на Дамаск, емира на Хомс и Сок-
ман, вече срещали се с кръстоносците, както и от редица главата­
ри, дошли от Ирак. Неговата армия разполага със сили, превъзхож­
дащи много тези на франките, и успява да осъществи абсолютна
блокада на града. Курбука се възползва от присъствието на турци­
те в цитаделата, която му е предадена от сина на Яги Сиян и къде-
то поставя за управител Ахмад ибн Меруан. Той възнамерява да се
възползва от това положение, за да проникне в Антиохия през ци­
таделата, но франкските водачи издигат набързо система от защит­
ни ровове и заграждения, за да изолират града. Въпреки това съ­
ществува опасност от напускане на гарнизона: за да я предотврати,
Боемон е принуден да опожари на 12 юни един квартал от града, за
да накара франките да напуснат жилищата си...
Положението на кръстоносците изглежда безнадеждно. Според
„Песен за Антиохия“ Етиен дьо Блоа се убеждава, че са загубени,
когато от съседните височини, където ходи тайно, открива големи­
ната на турския лагер. Гладът става страшен, още повече че франки­
те не намират в града достатъчно резерви от зърно. А инцидентът от
12 юни свидетелства за деморализацията, заплашваща тези уморени
мъже: налага се легатът и Боемон да затворят вратите в момента на
пристигане на турците, за да предотвратят масово бягство.
Именно тогава се случва епизодът със Свещеното копие: един
провансалски духовник, Пиер Бартелеми, съобщава за видение на
св. Андрей и, надвивайки колебанията на легата и на Реймон дьо
Сен-Жил, предприема разкопки под паважа на църквата „Свети Пе­
тър“, където откриват желязото от копието, пронизало смъртонос­
но Христос на кръста. Това откритие следва други проявления, спо­
могнали за създаването на атмосфера на религиозна екзалтация, и
връща увереността на кръстоносците. Те пращат Пиер Отшелника
и един рицар, Ерлуен, при Курбука, за да го подканят да се оттег­
ли. Пратениците са посрещнати със сарказъм. Можем да приемем,

66
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

че франкските водачи са искали по този начин да поставят на своя

страна всички условности на правото, като отправят предизвика­
телство по всички правила към своя противник.
Курбука, който вече е предизвикал недоволство у някои от съ­
юзниците си с налагане на своя авторитет, демонстрира голяма са­
моувереност. Когато в утрото на 28 юни кръстоносците започват
да излизат от града на малки групи, той отказва да се съобрази със
съвета на тези, които го подканят да разгроми тези отряди, докато
излизат. Боемон, заместил болния Реймон дьо Сен-Жил на поста
главнокомандващ, оставяйки на графа на Тулуза грижата да задър­
жа гарнизона от цитаделата, разпределя армията на шест корпуса,
които, след като минават през моста над Оронт, отблъскват турчи­
те към лагера им: Курбука иска да ги атакува по фланга; Боемон
му противопоставя седми полк, поверен на графа на Тул, който раз­
пръсва своите противници. В крайна сметка турците отстъпват и
франките, на които е забранено да се спират и да грабят по шатри­
те, ги преследват чак до Харим. На връщане от това преследване
пристъпват към подялбата на огромна плячка, благодарение на ко­
ято успяват да оборудват доста рицари.
Що се отнася до цитаделата, тя капитулира веднага при условие
управителят Ахмад ибн Меруан да се оттегли с приближените си. Но
както му подават бойното знаме на Реймон, за да го издигне над кре­
постта, един норманин го предупреждава, че то не е на Боемон, и
той издига именно неговото. Твърди се, че той се покръства, докато
много от хората му са убити от селяни, когато се завръщат в Алеп.
Антиохия е превзета, след като турските войски понасят огром­
ни поражения. Именно тогава пред кръстоносците изниква въпро­
сът за продължението на експедицията.

Едно дълго сирийско лято

Шестте месеца, които изтичат между превземането на Антиохия и
отпътуването на Реймон дьо Сен-Жил за Йерусалим, са решаващи
за бъдещето на кръстоносния поход. С окупирането на Антиохия
трябва да се определи статутът на франкското присъствие в Ори­
ента и едновременно с това - връзката между франките и Визан­
тийската империя, както и тази между същите тези франки и мес­
тните християни.
Веднага след превземането на Никея и битката при Дорилея ви­
зантийският император, присъстващ чрез армията си в близост до
старата столица на селджукския султан, е в състояние да възстано­
ви суверенитета на империята върху съседните земи. Той не про­
пуска това и неговите войски окупират отново цяла Витиния. Под
предводителството на зет му Йоан Дука една флота и една армия

67
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
прогонвот турците от Ефес, от долината на Меандър, от Кария, от
Ликия и от Адалия.
Така кръстоносците правят възможно възстановяването на им­
перията в нейните съседни на Егейско море провинции и в част от
тези, граничещи с Източното Средиземноморие. Една английска
флота под командването на Едгар Етелинг, поставила се в услуга
на империята, въпреки това обсебва Лаодикия, а латинските вода­
чи управляват от името на императора възвърнатите от кръстонос­
ците крепости по границите на Тавърските планини, в това число и
Кайсери (Кесария Кападокийска). Въпреки това пътят през Анато­
лия остава във властта на турските отряди, отблъснати от преми­
наването на франкската армия, но скоро завърнали се в степта. Дат­
ските кръстоносци, които искат да се присъединят към обсадите-
лите, са разбити недалеч от Филомелион (Акшехир).
Както предвижда подписаното в Пелеканон съглашение, Алексий
тръгва на път, за да последва армията на кръстоносците, която през
май 1098 г. се намира пред стените на Антиохия. Стига до Филомели­
он, където вероятно към него се присъединява Татикий. Там той при­
ема Етиен дьо Блоа - последният се е отказал да се върне в Антио­
хия, когато разбира за присъствието на армията на Курбука - и веро­
ятно някои други бегълци, напуснали града преди пълната му обсада.
Тогава се провежда военен съвет, който трябва да е бил драматичен.
Някои пълководци от имперската армия, сред които и полубратът на
Боемон, Ги, настояват византийските войски с бърз марш да се при­
текат на помощ на обсадените в Антиохия християни. Други, и на
първо място Етиен, изтъкват безполезността на подобно действие:
според тях кръстоносците вече трябва да са загинали под ударите на
турците. Алексий изслушва съветите за предпазливост и вместо да
подложи на риск армията си в сърцето на анатолийската пустиня, за­
повядва отстъпление, като нарежда отгоре на това евакуирането на
населението от тази част на Фригия, за да изолира турците.
Трябва ли да смятаме, че това отстъпление идва навреме, за да
възбуди алчността на Боемон и на други кръстоносни принцове, же­
лаещи да се установят в тези досегашни византийски земи? Не е си­
гурно, че по това време перспективите са толкова ясни; във всеки
случай бароните уточняват, че ако императорът ги последва, ще му
предадат Антиохия, съобразно дадената клетва. Тези позиции са пот­
върдени отново по време на съвет, свикан в Антиохия в началото на
юли, а бароните натоварват Юг дьо Вермандоа и Бодуен дьо Ено да
поднесат на императора поканата им да дойде да влезе във владение
на града и да ги придружи в по-нататъшното им пътуване. Един от
пратениците, Бодуен, е убит по пътя, вероятно от туркопулите от им­
перската армия, но Юг доставя посланието на Алексий. Той дава от-

68
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

говор едва през пролетта на 1099 г., като моли да то чакат до месец
юли на същата година. Но в този момент кръстоносците вече са по­
теглили и през юли Йерусалим е вече превзет...
Защо Алексий не е дал ход на тази покана? Възможно е финансо­
ви проблеми да са го възпрепятствали да подготви нова кампания за
толкова кратко време след предходната. Неговата предпазливост мо­
же да го е предупредила за рисковете от една преди всичко авантю­
ристична експедиция. А може, въпреки ангажиментите му, да не е же­
лаел да предприеме поход срещу Йерусалим, защото е започнал пре­
говори с Фатимидите от Египет, Везирът Ал-Афдал се мъчи да възс­
танови господството им над Палестина, естествената защитна зона
на Египет, и поддържа приятелски връзки с империята.

69
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Тук трябва да се спрем на преговорите, които се провеждат между
египтяните и франките точно по времето на обсадата на Антиохия,
между януари и март 1098 г. Ако повярваме на писмото на Реймон дьо
Сен-Жил, което след битката при Аскалон той праща на Ал-Афдал по
един покръстен турчин на име Боемон, пратениците на халифа обе­
щават, че техният господар ще предаде на кръстоносците „свободен
Йерусалим“, което кръстоносците тълкуват като обещание да им бъ­
де предаден градът, ако Фатимидите отвоюват Палестина от техните
врагове Селджуците, в замяна на насочен срещу последните съюз. На
практика през лятото на 1098 г. египтяните провеждат кампания, по
време на която те отново отнемат Йерусалим от турците. От своя
страна Ал-Афдал обвинява християните в измяна, защото са атакува­
ли града, но е възможно той да е имал намерение да им обещае един­
ствено свободен достъп до Светите места. Откриването на писма на
Алексий във фатимидския лагер след битката при Аскалон се интерп­
ретира като доказателство за сблъсък между Византия и Египет, като
императорът подстрекава везира да не дава ход на обещанията, даде­
ни на кръстоносците. Можем да се запитаме дали Алексий не свежда
предвиденото сътрудничество с тях единствено до възвръщането на
византийска Сирия, като едновременно с това се договаря с Фатими­
дите относно подялбата на останалата част от страната.
За кръстоносците отстъплението на императора прилича на из­
мяна. Докато преди се е ангажирал да им помага и да ги последва,
за да влязят в Йерусалим заедно, сега той ги изоставя насред най-
голямата опасност. Достатъчно е да се прочетат разказите или пе­
сента за кръстоносния поход, за да се почувства вълнението и не­
годуванието на франките. Още повече че тук не става дума само за
изпълнението на съюзен договор: Алексий приема ръководителите
на кръстоносния поход за васали, което представлява договор, по
силата на който, ако васалът приеме да служи на своя сеньор, то
последният трябва да прави същото спрямо своя васал, комуто дъл­
жи своята защита. Поради неизпълнение от негова страна, кръсто­
носците могат да се смятат за освободени от дадената клетва.
Именно в тази посока трябва да се е движила аргументацията
на Боемон Тарентски. Трудно е да се проследи точно развитието на
позицията на норманина, тъй като нашите извори са написани из­
вестно време след кръстоносния поход и дават противоречиви све­
дения. В Константинопол той отива твърде далеч в своята лоялност
спрямо императора, като оказва натиск върху останалите пълковод-
ци, за да застанат на същата позиция. Около него се говори, че им­
ператорът му е обещал да му отстъпи голямо имение, което веро­
ятно се намира отвъд византийските владения. Най-малкото може
да се надява на това.

70
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

Изглежда, че Боемон започва да играе антивизантийска игра по

време на обсадата на Антиохия; трудно е да се каже точно в кой
момент започва да се домогва до обещанието на равните нему да
предадат града в негови ръце - които могат да бъдат тези на пъл­
номощник на императора, особено след заминаването на Татикий.
Именно благодарение на неговите безспорни военни умения кръс­
тоносците спечелват своите победи, на неговата енергия и издръж­
ливост те дължат превземането на Антиохия. Той не може да бъде
удовлетворен, че е работил за василевс, който не поема никакъв
твърд ангажимент към него. И като фактически господар на Анти­
охия - която би трябвало да изостави, ако имепраторът се появи -
той не би се примирил, докато не превърне тази окупация в закон­
но притежание. А за да постигне това, трябва да настоява, че пре­
тенциите на императора са станали нелегитимни. От този момент
нататък се материализира цялата аргументация, основаваща се на
имперската измяна, подсилена от осъждането на състоянието на
схизма, в която се намират византийците.
Отгоре на всичко отсъствието на какъвто и да е имперски пред­
ставител прави невъзможно удовлетворяването на императорските
права върху окупираните градове. Фактически Боемон заема доста
авантюристична позиция. Повечето от другите командири все още
се смятат свързани с ангажименти към императора. И сред тях е
Реймон дьо Сен-Жил, чието положение е любопитно, тъй като не
се прекланя пред императора, но това не значи, че не се чувства ан­
гажиран с клетвата, отнасяща се до връщането на укрепените гра­
дове. Може да си помислим, че при заемането на тази позиция ро­
ля играе солидната му неприязън към Боемон. При все това Рей­
мон дьо Сен-Жил отказва да предаде на норманския пълководец,
както постъпват останалите, кулите от загражденията на Антиохия,
окупирани от неговите хора, и от този момент той приема за свои
аргументите в полза на Алексий.
Въпросът за отвоюваните от турците укрепени византийски гра­
дове, извън тези, предадени на Титикий по време на пътуването, се
поставя преди самото превземане на Антиохия. Бодуен дьо Булон
напуска армията при Мараш, отвеждайки контингент от около двес­
та конници; със себе си взема един арменец, наречен Пакрад, кой­
то е пленен при Константинопол и е брат на Кох Васил, господар
на замъците Кайсун и Рабан. Вероятно Пакрад е този, който го на-
съсква да прогони не особено многобройните турски гарнизони,
настанени в крепостите, контролиращи региона, заключен между
Тавърските планини и Ефрат. Известно е, че цялата тази област
фактически е във властта на арменските господари, често натова­
рени с командни функции от императора и които след падането на

71
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Филарет приемат да признаят суверенитета на султана, заплащай­
ки данък. Пристигането на франките като че ли им помага да се
отърват от своите господари.
Така става в Турбесел (Тел Башир) и в Рауендан; когато Бодуен
се приближава до тях, турските гарнизони побягват и населението
отваря вратите им (октомври 1097 г.). Бодуен поверява управлени­
ето на двата гарнизонни града на Пакрад, но след това му ги отне­
ма, когато други арменци издават машинациите му срещу франки­
те. В края на януари на 1098 г. пратеници на куропалата Торос, кой­
то управлява Едеса, идват да помолят Бодуен да се притече на по­
мощ на този град, заплашен от турците, като му обещават, че ще
го включат в управата му. Бодуен пристига в Едеса на 20 февруа­
ри, за да открие, че Торос не възнамерява да му отстъпи града. Но
куропалатът, който е с източноправославно изповедание, е изложен
на враждебността на сънародниците си. Той търси подкрепата на
Бодуен, за да се спаси от заговор, и приема франкския водач; но
въпреки това губи живота си при бунт на 9 март. Тогава арменците
признават за свой водач Бодуен, който, след като губи жена си по
време на преминаването в Мараш, се жени за дъщерята на високо­
поставен арменски господар, Арда. Известно е, че устоява на напъ­
ните на Курбука да завладее града, и след разгрома на армията на
последния разпростира властта си върху укрепените градове Само-
сата и Сарудж, които турските господари предпочитат да му отс­
тъпят срещу пари, вместо да му се противопоставят.
Франките, които наскоро са превзели Антиохия, доставят на Бо­
дуен попълнения, които постъпват при него на служба: сред тях се
оказва брат му Годфроа дьо Буйон, останал по същото време без
средства, комуто той предоставя доходите от Турбесел и 50 000 злат­
ни безанта. Това му позволява да укрепи властта си и да замени с
франки арменците, заподозрени, че не са му верни. Мнозина от тези
кръстоносци поемат отново за Йерусалим, но измежду останалите
при него Бодуен открива кадрите за бъдещото Едеско графство.
В началото на юли франките, завзели Антиохия, все още са със­
редоточени около града. На 3-ти бароните се събират, за да пратят
послание на Алексий Комнин. Те имат намерение да продължат
престоя си в региона, за да се възстановят след изпитанията на об­
садата и да изчакат отминаването на големите летни горещини - а
може би и с надежда да получат подкрепления, тъй като са чувст­
вителни към диспропорцията в наличните сили, а и зле им се отра­
зява напускането на армията от страна на голям брой кръстонос­
ци. Но в редицата им се разпространява епидемия и на 1 август тя
отнася легата Адемар дьо Монтей. Двама присъстващи в контин­
гента на Етиен дьо Блоа и на Робер Нормандски духовници, Алек­

72
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

сандър и Арнул дьо Шок, могат да се позоват на мисията, с която

ги натоварва папата по време на престоя им в Рим, но те не се пол­
зват с авторитета на епископа на Пюи, чиято смърт засилва разног­
ласията в съвета на бароните. Епидемията кара също рицарите да
се разпръснат: така мнозина от тях поемат към Едеса.
Когато бароните се събират отново на 11 септември, те пишат
на Урбан II писмо, свидетелство за тяхното объркване. След като
описват пътуването си, изпитанията си и победите си, те се изказ­
ват по следния начин: „Ние Ви заклеваме да завършите своето де­
ло, като дойдете сред нас, вземайки със себе си всички онези, кои­
то бихте могли да доведете [...] Елате да ни помогнете да завър­
шим тази война, която е и Ваша. Ние победихме турците и езични­
ците; но не можем да победим еретиците: гърците, арменците, си-
рийците, яковитите. Затова ние Ви заклеваме, пресвети отче, елате
сред чадата си. Вие, който сте викарий на Петър, елате да заемете
престола в неговата църква, елате да подготвите сърцата ни за под­
чинение и послушание; елате да разрушите със своята върховна
власт всички видове ереси. Елате да ни поведете по пътя, който ни
очертахте, и да отворите портите и на единия, и на другия Йеруса­
лим, елате да освободим заедно гроба на Исус Христос и да изви­
сим християнското име над всички останали имена.“
Идеята за идването на папата вероятно не е чужда на Урбан II,
който съобщава за собственото си намерение да тръгне към Йеру­
салим по време на събор, който свиква в Бари на 21 октомври за­
едно с гръцките епископи от Южна Италия; но той не му дава ход.
Писмото на кръстоносните принцовете (написано е от името на Бо-
емон, Реймон, Годфроа, брат му Юсташ и двамата Робертовци) сви­
детелства за обстановката на несигурност, в която се намират. Не
само по отношение на продължаването на експедицията, но най-ве­
че и заради ориенталската действителност, която откриват.
Християните от Ориента, които са с различни вероизповедания
и са съвсем откъснати от Рим, било заради отказа им да приемат
догмите, формулирани от вселенските събори, било заради обред­
ни различия, и са свикнали с разногласията и униженията, на които
византийските власти подлагат монофизитите и арменците, се учуд­
ват на отношението на франките, които, според израза на патриарх
Михаил Сирийски, „гледат като на християнин на всеки, който по­
чита Кръста“ . Окупирайки Антиохия, те превръщат катедралата
„Свети Петър“ отново в християнска църква, реставрират свещени­
те изображения и отново връщат на престола му гръцкия патриарх
Йоан Оксит. По същия начин позволяват на християните с друга об­
редност да си върнат църквите. Тази толерантност - още по-забе-
лежителна с това, че западняците са чужди на идеята за съжителс­

73
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

тво на различните обреди, а норманите вече са го приложили в

Южна Италия - не пречи на водачите на кръстоносния поход да
изпитват известни скрупули и разбираме, че желаят присъствието
на папата, за да премахнат разцеплението между християните.
Откриването на отношенията с мюсюлманите е друга нова реал­
ност. Без да се спираме на повече или по-малко разкрасените епизо­
ди от създадените по време на обсадата на Антиохия контакти с об­
садените, виждаме как кръстоносците преговарят със своите против­
ници: Ахмад ибн Меруан и мнозина от неговите хора, независимо че
им разрешават да се оттеглят свободно, предпочитат да се покръс­
тят и вероятно се вливат в редиците на туркопулите; мюсюлманките
също се покръстват след завземането на града. А един мюсюлманс­
ки господар, управителят на Азаз (Хазарт), разбунтувал се срещу кра­
ля на Алеп, призовава Годфроа да му се притече на помощ, като дава
сина си за залог. Херцогът, подпомогнат от Реймон дьр Сен-Жил, се
притичва на помощ и мюсюлманинът излиза от крепостта си, за да
стане предан васал на лотарингеца. По този повод франките откри­
ват начина за доставяне на послания чрез пощенски гълъби. Но за
първи път един франк получава почести от един сарацин.
Въпреки това кръстоносният поход тъпче на едно място. Горе­
щините са преминали, но бароните изчакват или отговора на папа­
та, или този на призивите им към императора, и затова не се реша­
ват да тръгнат на път. Знаем, че са загрижени заради проблема с
личния състав - през декември броят на рицарите е едва около хи­
ляда и деветстотин. Конфликтът, свързан с окупацията на Антои-
хия, където Реймон отказва да остави двореца на Яги Сиян и кула­
та от Железния мост на Боемон, продължава безкрайно. И лека-по-
лека кръстоносците започват да провеждат ограничени военни дейс­
твия за своя сметка. Боемон изглежда отива в Киликия, за да си
осигури освободените от Танкред укрепени градове. Нуждата от
снабдяване кара отделните водачи да разпрострат окупацията.
Една област привлича особено вниманието, плодородната долина
на Рудж, вече навестена през последните дни на 1097 г. Един лиму-
зенски рицар от контингента на Реймон дьо Сен-Жил, Реймон Пиле,
отвежда там малка войска и завзема селището Тел Манас. Но се про­
валя пред Маарат ал-Нуман. Самият Реймон през септември се отп­
равя към Албара, чийто господар става, като възстановява епископс­
кия престол на града, за да устрои на него духовника Пиер дьо Нар-
бон. Той се връща в същата област в края на ноември, прекосява Ру­
дж, после обсажда Маарат. Боемон му се притичва на помощ, тъй
като градът е добре укрепен и упорито защитаван. За обсаждащите
настъпва глад, а мюсюлманските хронисти съобщават за прояви на
канибализъм, които ги ужасяват. В крайна сметка Гилем дьо Монпе-

74
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

лие изгражда подвижна кула, от върха на която посипва обсадените

с камъни. Градът пада. Въпреки че Боемон обещава да помилва жи­
вота на защитниците, той не удържа на думата си и жителите са из­
бити или отведени в робство (12 декември). След това двамата прин­
цове се скарват, като Боемон отказва да изостави окупираното сели­
ще, а Реймон иска да предаде града на епископа на Албара. Изглеж­
да, че иска да превърне града в разменна монета, за да накара Рей­
мон, който продължава да държи част от Антиохия, да я напусне.
Тези разправии са свидетелство, че пълководците на похода не
възприемат окупирането на градовете като временно, в очакване да
ги предадат на византийския император. Виждаме как си създават
домени, където започват да внедряват своите хора. В случая назна­
чаването на епископа на Албара е много показателно: това е латин­
ски епископ, когото графът на Тулуза настанява в един укрепен град,
който занапред смята за присъединен към едно франкско феодално
владение. И наред с франкско-арменското княжество, което Бодуен
създава около Едеса, с властта, която Боемон си присвоява в Ан­
тиохия, Реймон изгражда провансалско имение в предпланините на
Джебел Сумак, в Тел Манас, Арсекан, Ружия, Албара и Маарат.
Тръгвайки към Йерусалим, той оставя там конетабъла си, Гилем
Пейр дьо Конилак, заедно със седем рицари и тридесет пехотинци,
за да поддържат неговата власт.
Следователно за последните шест нескончаеми месеци, изкарани
от кръстоносците в Сирия, се очертава един „латински Ориент“. Пър­
вата цел, предложена на кръстоносците от Урбан II, освобождаването
на християните от Ориента от игото на мюсюлманите, е реализирана
в по-голямата си част. Но изглежда, че поради невъзможността в тези
отдалечени от Константинопол земи да бъдат отведени армиите на
византийския император, християните, дошли от Запада, стават трайни
гаранти на това освобождение. Арменците от областта на Едеса са
илюстрация на този случай: вече установени по тези места, но вече
не разполагащи с истински контакт с империята, чиято власт поддър­
жат, те са принудени да се обърнат към франките, за да се отърват от
турците; а кръстоносците преценяват, че им се полага да поемат вместо
последните защитата и управлението на това население.
Междувременно нетърпението завладява голяма част от рица­
рите, по-дребните сеньори, поклонниците и духовниците, които
трудно понасят тъпченето на едно място, докато бароните се карат
за градове и дворци. Походът към Маарат е решен вследствие от
военни демонстрации, които карат Реймон дьо Сен-Жил да се на­
гърби с отговорността да поведе кръстоносците към Йерусалим.
След завземането на града, той събира в Ружия останалите коман­
дири, като предлага да наеме Годфроа дьо Буйон за 10 000 су, Ро-

75
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
бер Нормандски за същата сума, Робер Фландърски за 6 000 и Тан-
кред за 5 000. Поканеният да се присъедини към тях Боемон от­
казва. Тъй като заинтересуваните протакат, повечето от поклонни­
ците се разбунтуват и решават да разрушат обекта на последните
договаряния, като сриват стените и къщите в Маарат въпреки зап­
лахите за отлъчване от епископа на Албара. На 13 януари, оста­
нал единствен от всички водачи на кръстоносния поход, Реймон,
облечен в поклоннически дрехи и бос, тръгва към Йерусалим.

Превземането на Йерусалим
Какво остава през януари 1099 г. от потеглилите преди две години
и половина тълпи? Известно е, че първите групи понасят огромни
загуби, като някои от тях дори не преминават и през унгарската гра­
ница. Последвалите ги са застигнати от битки, болести, изнуреност-
та от дългите походи, от глада. А отказванията са многобройни: ка­
то се почне от френските кръстоносци, които се връщат обратно от
Рим, преценили, че е достатъчно да се поклонят на гроба на апосто­
лите, та се стигне до безбройните дезертьори, които напускат арми­
ята по време на обсадата на Антиохия - толкова много, че Реймон
д’Агилер и Поне дьо Балазен се захващат да напишат своята исто­
рия на кръстоносния поход, за да опровергаят слуховете, които те
разпространяват из Ориента. Няколко стотици остават в Северна Си­
рия, за да увековечат реализираните завоевания. Тези, които поемат
в посока на Йерусалим, със сигурност не са повече от двадесет и пет
хиляди. Но става дума за изпитани войни, обучени на тактики, нало­
жени им от войната по ориенталски, и ползващи се с репутация, под­
крепена от всичките постигнати победи. Техните командири са заг-
рижени за малката им численост; противниците им се колебаят да им
се опълчат. И това обяснява развитието на похода към Йерусалим.
Той се осъществява върху труден терен, най-вече по протеже­
ние на ливанския корниз, кьдето някои от проходите могат да бъ­
дат завардвани срещу кръстоносците. Но властите там са твърде ра­
зединени. По протежение на долината на Оронт арабските емири на
Шайзар, Хама и Хомс са на практика независими; по брега има ця­
ла броеница от укрепени градове, някои от които се признават за
подчинени на фатимидския халиф, но са оставени на собствените
си сили: такива са човешките препятствия, които са в състояние да
се противопоставят на кръстоносната армия. Но никое от тях не се
чувства достатъчно силно, за да го направи.
Реймон дьо Сен-Жил напуска Кафартаб в компанията на Танк-
ред и на Робер Куртьоз, като оставя на запад крепостта Апамея.
Емирът на Шайзар се опитва да го убеди да не минава в близост до
града. След като не успява, той осигурява на франките водачи, кои­

76
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

то ги отвеждат в долина, където, изглежда, са укрити съседните ста­

да. Те ги отвличат и заграбват толкова много плячка, че са принуде­
ни да купуват в Хомс товарни животни. Същата добра плячка ги
очаква в двореца на кюрдите - (Крак де Шевалие), напуснат от сво­
ите защитници, както това правят и жителите на Рафанея.
Така армията напредва, без да бърза и без проблеми със снаб­
дяването. За да избегне атаката, емирът на Хомс плаща данък, а ка­
дията на Триполи, Ибн Амар, също предлага скъпи подаръци и го­
ляма парична сума, за да си осигури спокойствие при преминава­
нето й. Изглежда, че богатството на Триполи подтиква Реймон да
се опита да измъкне от него още повече и заради това на 14 февру­
ари обсажда град Аркас (днешният Акар). Реймон Пиле извършва
нападение над Тортоса и го завладява, като по този начин отваря
пристанище за корабите, които снабдяват кръстоносците. Но Аркас
устоява: обсадата трае от 14 февруари до 13 март, прекъсвана от
нападения и оплячкосване на предградията на Триполи.
Междувременно Годфроа дьо Буйон и Робер Фландърски също
предприемат поход към Йерусалим. След като напускат Антиохия,
те стигат пред Джабала, която обсаждат. Тогава получават вест от
Реймон, комуто са съобщили за предстоящото пристигане на хали­
фа на Багдад начело на войска - този слух вероятно е пуснат от Ибн
Амар, за да накара Реймон да вдигне обсадата на Аркас.
Двамата барони вдигат обсадата на Джабала (не без да получат
откуп от града) и веднага отиват натам, за да разберат, че това е
лъжлива вест. Твърде недоволни, те се присъединяват към Танкред,
също неудовлетворен от ниския размер на заплатата, плащана му
от Реймон, за да принудят графа на Тулуза да поеме отново на път.
Но доверието на духовниците от антуража на последния е разкла­
тено заради спор относно автентичността на Свещеното копие, ко­
ято Пиер Бартелеми иска да докаже чрез изпробване с огън - изпи­
тание, което се изражда и води до смъртта му. Отгоре на това пра­
тениците на Алексий Комнин идват да се оплачат от действията на
Боемон и да изискат изчакването на господаря им, за да отидат в
Йерусалим. Реймон се изказва в този смисъл; другите барони от­
казват. В крайна сметка се налага на 13 май да вдигнат обсадата.
Въз основа на мнението на християните от планината решават
да поемат по най-опасния, но най-богат на водоизточници път, като
се доверяват на предсказанията, за които те разказват. На практика
никой не оспорва трудните преходи. Господарите на Триполи и на
Джебел (Жибеле) плащат откуп. На 19 май стигат в Бейрут, който
също се откупва, тъй както Сидон, Тир, Акра и Кесария. Тези гра­
дове осигуряват безпрепятствено необходимото снабдяване. Рица­
ри, останали в Антиохия, се завръщат в армията, която е следвана

77
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

покрай брега от християнската флота. Така, когато пристигат в

Рамла, където прекарват три дни, всички сили са вече обединени.
Откривайки голямата църква „Свети Георги“ в Лида, която е изос­
тавена, настаняват в нея нов латински епископ (3-6 юни).
В този момент се появяват християните от Витлеем, които пре­
дупреждават кръстоносците, че фатимидският управител на Йеруса­
лим, Ифтихар ал-Даула, подготвя града за евентуална обсада. Кръс­
тоносците се питат каква стратегия да приложат, като някои препо­
ръчват да се пренесе войната в Египет, за да сломят фатимидската
мощ. Наистина по време на обсадата на Аркас пратениците, придру­
жили в Кайро египетските посланици през предходната зима, се зав­
ръщат с окончателните предложения на Ал-Афдал: вече не става дума
да се предаде свободно Йерусалим в ръцете на християните, а само
да им се разрешава, на групи от по най-много двеста човека и без
оръжие, да ходят да се причестяват в станалия отново фатимидски
Йерусалим. Което, естествено, не е равносилно на освобождението
на Божи гроб. А тези нови предложения се явяват като прекъсване
на договор, на който е трудно да се каже доколко са разчитали
кръстоносците. Идеята за кампания срещу Египет също е разисква­
на в писмото на Урбан II, което той пише до миланците през април
1099 г. (тоест в момента, в който папата не знае за преговорите меж­
ду кръстоносците и Фатимидите). Но събралите се в Рамла барони
се обединяват в преценката си, че при състоянието на силите им евен­
туална кампания срещу Египет би била химера.
Пристигането на християните от Витлеем ги убеждава да не ча­
кат повече, а да се отправят към Свещения град. Веднага са експе­
дирани две отделения, едното във Витлеем начело с Танкред, дру­
гото в Йерусалим с Гастон дьо Беарн. Витлеем е превзет на 7 юни,
а местните християни устройват празник на кръстоносците.
Цялата армия се съсредоточава пред Йерусалим, който е атаку­
ват фронтално от западната страна на стената, чиято кула на Давид
представлява най-силната точка. Вълнението на кръстоносците е
силно, но те бързо си дават ясна сметка за трудността на задачата
си. Ифтихар отравя кладенците и експулсира християните от гра­
да, в който се намира силен гарнизон. Въпреки това на 13 юни
кръстоносците провеждат мощна атака, която не успява поради лип­
са на достатъчно стълби. Липсата на вода пък ги кара да пращат
наряди за вода чак на река Йордан.
Но в Яфа научават за пристигането на две генуезки галери: от­
ряд под командването на Реймон Пиле отива да ги посрещне, раз­
пръсквайки египетски корпус близо до Рамла. Генуезците присти­
гат, като носят дървесина от своите кораби за строежа на военни
машини, а цяло щастие е, че намират скрити в подземия греди,

78
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

послужили на Фатимидите за построяването на обсадни машини в

предходната година. Кръстоносците се снабдяват с дървесина от
планината и от Самария. От този момент обсадата се провежда ме­
тодично с дървени кули и с катапулти.
На 8 юли по съвет на духовника Пиер Дидие, който твърди, че
му се е явил легатът Адемар, пристъпват към всеобщ пост, послед­
ван от процесия, която обикаля крепостните стени; Арнул дьо Шок
произнася проповед. А военните решават от този момент да насочат
основния си удар върху източното крило на стената, над която се
извисяват три дървени кули. Щурмът започва вечерта на 13 юли, ка­
то продължава до 15-и. Подвижната кула, в която заемат място Год-
фроа и Юсташ дьо Булон, стига достатъчно близо да стената, за да
може да се хвърли стълбичка, по която двамата братя, родом от Тур­
не, преминават първи, докато други кръстоносци се катерят по сте­
ната с помощта на стълби. Скоро градът е превзет от всички страни.
Битката е изключително ожесточена. Защитниците разполагат
с повече машини от обсаждащите ги и сподавят по-успешно тяхна­
та стрелба. Кръстоносците понасят тежки загуби. Затова влизане­
то им в града, където явно се пренася битката, е придружено от сеч,
която впечатлява съвременниците. Много мюсюлмани се скриват
в джамията „Ал-Акса“ (изтъква се невероятният брой от 70 000 ду­
ши), където се повтарят сцените, които са се разиграли пак там през
1077 г. За да ги опишат, хронистите, и в частност Реймон д ’Аги­
лер, използват апокалиптични картини, в които се говори за „кръв,
достигаща до конските юзди“. Посичат тези, които бягат по улици­
те, за да се скрият в купата на Давид. Тя все още се съпротивлява,
но управителят Ифтихар ал-Даула в крайна сметка капитулира пред
Реймон дьо Сен-Жил, който удържа на думата си да го върне заед­
но с приближените му в Аскалон. От своя страна Танкред и Гастон
дьо Беарн връчват своите знамена на тези, които са се укрили по
покривите на джамията „Ал-Акса“ в знак на закрила, но убийците
не се съобразяват с тях. В еврейския квартал вероятно е изпепеле­
на синагога заедно с хората в нея.
Тази сеч, чието описание е повтаряно до безкрайност, все пак не
е систематична. Еврейски писма, открити в сбирката Гениза в Кайро,
съобщават, че част от евреите на Йерусалим са отведени под ескорт в
Аскалон, където техните едноверци ги откупват, тях и техните книги.
И там откриват с почуда, че франките са пощадили жените. Христия­
ните са експулсирани от фатимидския управител (яковитският епис­
коп се спасява в Египет); на свой ред кръстоносците като че ли са
изпразнили града от мюсюлмани; говори се, че тези бежанци започ­
ват да заселват предградието на Дамаск, Салихие, а Саладин ще се
опита да открие техните потомци, за да ги върне в родното им място.

79
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

На първо време поклонниците, стигнали най-сетне до крайна­

та цел, побързват да се поклонят пред гроба на Христос и да отда-
дат благодарност за победата. Тя изглежда чудодейна, постигната
с цената на преодоляването на толкова опасности и препятствия.
Впрочем обсадата на града не би могла да бъде продължена, без
кръстоносците да бъдат заплашени от евентуален обрат на неща­
та. Не е учудващо, че в бревиария на Божи гроб е учреден литур-
гичен празник, за да се чества превземането на Йерусалим. И ця­
лата историческа литература, родена от възприемането на кръс­
тоносния поход, като епопея, завършва с тази възхвала.
Въпреки това не всичко завършва с пристигането на Божи
гроб. Присъстващите в армията духовници трябва да организират
църковното обслужване на същия при нови условия, а бароните
да парират офанзивното завръщане на египтяните. На 17 юни в съ­
вета се провежда дебат. Присъстващите епископи и свещеници из­
тъкват, че Йерусалим трябва да принадлежи на Божи гроб, а не на
някой светски принц —което не би било абсурдно, тъй като градо­
вете на Запад често са под властта на своите епископи. И те пре­
поръчват незабавното избиране на патриарх, на когото да бъде
предадено управлението на града. Но високопоставените еписко­
пи - Адемар дьо Монтей и Гийом, епископ на Оранж - са почина­
ли; а останалите епископи не са толкова изтъкнати, включително
норманският епископ на Мартирано, в Южна Италия, комуто по­
веряват Витлеем. А бароните настояват за назначаването на свет­
ски принц, комуто да бъде поверена защитата на Йерусалим.
Дебатът се прехвърля върху избора на този, който да стане крал
на Йерусалим. Водачът на кръстоносния поход от Маарат е Реймон
дьо Сен-Жил; този, който понася финансовото бреме на експеди­
цията, поема на свои разноски останалите барони, преговаря с мю­
сюлманските водачи и пръв превзема кулата на Давид. Въпреки то­
ва той си навлича неприязънта на другите; упрекват го, че си е
присвоил получените от градовете и от военачалниците, с които е
преговарял, обезщетения - на практика той управлява хазната на
армията. И най-вече неговите съратници, провансалци, тулузци и
лимузенци, не са особено склонни да останат в Ориента и да пре­
доставят кадри за окупацията. В крайна сметка Реймон отказва
честта, която му оказват.
Робер Фландърски и Робер Нормандски поддържат кандидатура­
та на Годфроа дьо Буйон, която се налага в този случай. В крайна
сметка херцогът приема, но отказва кралската титла: знае се, че той
не желае да носи корона там, където Христос е носил трънен венец.
Дали е приел титлата на довереник на Божи гроб? Документите и
хрониките обикновено го сочат като „херцог“. Названието „довере­

80
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

ник“ (адвокатус) би означавало, че той е гледал на себе си като на

човек, осигуряващ закрилата и поддържането на реда в града, чийто
истински собственик е светото място. Което би означавало, че деба­
тът относно суверенитета на Йерусалим не е окончателно завършен.
Назначаването на патриарх става впоследствие. И тук пак се на­
лага човек, изиграл важна роля: това е Арнул дьо Шок, капеланът
на херцога на Нормандия, получил правомощията на легат и кой­
то, след смъртта на Адемар, ги изпълнява много ефикасно, насър­
чавайки войската, както и оценявайки автентичността на виденията
на Пиер Бартелеми. Но той си създава врагове; незаконороден е и
макар да е образован, нравите му са обект на критики. Той също е
избран при условия, които изглежда са спорни.
Падането на Йерусалим води след себе си окупацията на съсед­
ната област, откъдето градът извлича своите ресурси, тази на Наб­
лус. Танкред дьо Отвил и Юсташ дьо Булон отиват там, за да при­
емат подчинението на селцата и на местните племена, които не пос­
тавят никакви пречки пред признаването на новите господари.
Що се отнася до повечето кръстоносци, то те мечтаят да се за­
върнат. Графовете на Фландрия и на Нормандия вече потеглят на
път, когато ги застига новината за пристигането на армията, която
везирът Ал-Афдал при вестта за идването на кръстоносците е съб­
рал, за да се притече на помощ на Йерусалим. На 4 август той прис­
тига в Аскалон и заклеймява неоснователната според него агресия
на франките, на които е предложил да извършат поклонение без
оръжие в Свещения град; обвинява ги, че са престъпили клетвата.
Но той чака флотата, чието движение възнамерява да съгласува с
това на видимо многобройните сухопътни войски, които е довел. Та­
ка франките имат време да реагират.
Графовете на Фландрия и на Нормандия вече са достигнали Рамла.
За да изпълни предписание на Пиер Бартелеми, Реймон дьо Сен-Жил
се разполага на бреговете на река Йордан. Годфроа ги предупреждава
за опасността и тримата графове, след като се осведомяват за присъс­
твието на египтяните, се присъединяват към армията на херцога в Йеб-
на (Ибелин). Така образуваната група няма и хиляда и двеста рицари и
девет хиляди пехотинци; но след като на 11 август отвличат стадата,
които придружават неприятелската армия, и след като разпитват пас­
тирите, които дават сведения за разположението й, на 12 август сут­
ринта те атакуват изненаданите египтяни. Притискайки левия им фланг
към морето, рицарите ги отблъскват, като изтласкват бегълците чак
до брега. Там малцина от тях вероятно са спасени от техните кораби, а
везирът и неговите хора се укриват в Аскалон. В превзетия им лагер
остават огромна плячка и вече споменатите документи. Египетската
заплаха е отстранена за известно време.

81
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Последиците от завоеванието
Реймон дьо Сен-Жил единствен сред пълководците на кръстоносния
поход демонстрира намерението си да продължи своето пребивава­
не в Светите земи с няколко месеца, чак до Великден 1100 година.
Но той свързва тази перспектива с продължаването на окупацията
на завладяната от него кула на Давид, на което Годфроа се противо­
поставя, изисквайки цитаделата на Йерусалим да бъде оставена в не­
гови ръце. Това е сторено при доста неясни обстоятелства, при кое­
то Реймон показва своето недоволство. След битката при Аскалон
кръстоносците се насочват към града, напуснат наскоро от везира, и
предприемат обсадата му. Жителите на Аскалон предлагат да капи­
тулират, но пред Реймон, чието поведение към египетския гарнизон
на Йерусалим е направило впечатление. Графът на Тулуза възнаме­
рява да приеме капитулацията им. Годфроа се намесва и иска за себе
си това укрепено място. То според него трябва да принадлежи към
владението, което се готви да устрои около Йерусалим. Бесен, Рей­
мон призовава жителите на Аскалон да не се предават и напуска ар­
мията едновременно с графовете на Фландрия и Нормандия. Когато
Реймон минава покрай Арсур (Арсуф), жителите на свой ред пред­
лагат да му се предадат; появилият се ненадейно Годфроа го принуж­
дава да се оттегли. Дори Реймон да е искал да си задели имение във
Филистия, то планът му се променя.
Той се присъединява към другите двама графове и в тяхната
компания поема на север. С тях пътуват и по-голямата част от кръс­
тоносците - двадесет хиляди мъже според Албер д ’Екс - сред кои­
то Пиер Отшелника, който ще се върне на Запад, за да основе там
манастира „Белво“, близо до Белфор, после „Ньофмустие“, в бли­
зост до Юи. Управителите на крайбрежните крепости му предлагат
същите улеснения като при атаката на Йерусалим; минават покрай
Тортоса, която отново е превзета от мюсюлманите, и пристигат
пред Лаодикия.
Именно там са изненадани да видят града - станал отново ви­
зантийски след отнемането му от мюсюлманите благодарение на
Гинемер дьо Булон - обсаден от силите на Боемон, към които са се
присъединили новопристигналите пизански кръстоносци. Както ни
е известно, последните напускат града в началото на лятото и след
първия сблъсък с византийска ескадра се добират до сирийския бряг
през септември. Техният водач, архиепископ Дембер, отговаря на
насърченията на Боемон и атакува морската база на византийците.
Възмутени от тази война между християни, тримата барони разпа­
лено корят Дембер, който заявява, че е погрешно информиран. Ро­
бер Нормандски и Робер Фландърски, заедно със сподвижниците си,
се натоварват на византийски кораби, които ги прехвърлят в Конс-

82
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

тантинопол, където Алексий ги приема с почести.

Реймон остава в Лаодикия с част от хората си. Смятайки се за
представител на император Алексий, той все още държи недалеч от
Лаодикия васали, които управляват от негово име крепостите в до­
лината на Оронт, около Албара. Запазвайки за императора града
Лаодикия, той все още представлява значителен и удачно разполо­
жен на юг от Антиохия политически фактор, в момент, в който кон­
фликтът между норманите на Боемон и византийците придобива
все по-голяма острота. Потвърдената от него вярност към дадена­
та през 1097 г. клетва на Алексий го прави съюзник на императо­
ра. Оставяйки жена си и невръстния си син в Лаодикия, към края
на пролетта на 1100 г. той се завръща в Константинопол.
Би било интересно да узнаем дали Боемон използва присъстви­
ето на Дембер, ползващ се с властта на папски легат, за да засили
претенциите си спрямо крайморска Киликия, като назначава латин­
ски архиепископи за катедрите в Таре и Мамистра. При всяко по­
ложение, и вероятно след общи демонстративни действия срещу
Джабала, архиепископът и принцът, към които се присъединява Бо-
дуен дьо Булон, поемат заедно към Йерусалим, за да изпълнят пок-
лонническата си мисия. Въпреки присъствието на византийската
флота, плаваща покрай брега, на пътя им се изпречват някои труд­
ности: на редица места изоставащите са нападнати и им липсват
продоволствия. Но на 21 декември двамата франкски водачи и ар­
хиепископът пристигат в Йерусалим заедно с пизанските моряци.
За Боемон и Бодуен, напуснали похода на голямата армия, за да се
установят в Северна Сирия, това представлява леко забавено реа­
лизиране на тяхното поклонничество.
За Дембер, архиепископ и легат на Урбан II, разполагащ с преда­
на му войска и ползващ се със съвсем различен авторитет от този на
Арнул дьо Шок, това е случай да поднови въпроса за статута на Йе­
русалим, на който решенията от съвета на бароните от юли-август
не дава задоволително според него решение. Той сваля от власт Ар­
нул, чийто избор е нередовен и който трябва да се задоволи с двой­
ната титла на архидякон на Божи гроб и на пазител на реликвите,
което му оставя реална власт. След това сам се провъзгласява за пат­
риарх на Йерусалим. В това си качество, след като отслужва Коледа
във Витлеем, новият патриарх моли и постига съгласието на Годф-
роа и Боемон да се признаят за негови васали и публично да му от-
дадат почести. Това е напълно ново положение, тъй като той действа
не в качеството си на легат и от името на Светия престол, а в името
на патриаршеската си титла, независимо от това, че патриархът на
Йерусалим никога не е притежавал престола на Антиохия, нито пък
този престол е бил под негова юрисдикция. Вероятно папата не е

83
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
имал намерение да установи папско пълновластие над завоеванията
на кръстоносците, но още по-малко е възнамерявал да установи по­
добен суверенитет в полза на патриарха на Йерусалим. Няколко ме­
сеца по-късно, по случай Великден (1 април 1100 г.), Дембер отива
още по-далеч; постига признаването от страна на Годфроа на Йеру­
салим и Яфа за свое владение, на които херцогът остава пожизнен
господар. Това, което е избегнато през юли 1099 г. се сбъдва - Све­
щеният град става църковно владение. А Яфа, единственото приста­
нище на кралството, чиито фортификации са издигнати през януари
1100 г., се оказва под контрола на пизанците.
Боемон и Бодуен поемат отново на север, този път преминавай­
ки през реките Питани и Оронт, през Бекаа, земята на Хомс и Шай-
зар, както и Рудж, без мюсюлманските принцове да създадат някак­
ви пречки. Годфроа и Танкред използват месеците след победата над
Аскалон, за да разширят окупацията си. Годфроа завзема Хеброн;
многократно се опитва да подчини Арсур, който му отказва силна
съпротива и в крайна сметка през февруари-март 1100 г. приема да
се признае за подвластен на франките от Йерусалим. Налага се също
като суверен на главатарите на арабските племена, номади или усед-
нали, като утвърждава правата им на движение и техните обичаи.
Що се отнася до Танкред, единственият от пълководците на
кръстоносците, избрал да остане с Годфроа, веднага след превзема­
нето на Йерусалим той окупира района на Наблус; вероятно успя­
ва да накара довереника на Божи гроб да му преотстъпи във владе­
ние териториите на североизток от Йерусалим; заграбва изоставе­
ната от мюсюлманските си жители Тивериада и укрепва Бетсан, ан­
тичният Скитополис, който контролира един от бродовете на Йор­
дан. Оттам, през май 1100 г., той преминава на източния бряг на
реката, за да подчини Сауад, което е равносилно на осигурен кон­
трол над всички брегове на Тивериадското езеро и над долината
на Йордан на юг от него. Но тук той се натъква на прилежащите
на селджукското кралство Дамаск земи. Емирът на Сауад, когото
франките наричат гросус рустикус, призовава Дукак, който прикан­
ва франките да напуснат земите. Проявявайки смелост, Танкред из­
праща десет рицари в Дамаск, за да покани мюсюлманския суве­
рен да стане християнин и да се признае за подвластен. Дукак на­
режда да обезглавят пратениците; Танкред призовава Годфроа и за­
едно с него провежда демонстративни действия в територията на
Дамаск. Така успява да задържи Сауад, който му плаща данък.
Танкред вероятно прибавя към него и излаз на морето в чест на
пристигането на венецианските кръстоносци, които са новата въл­
на от Първия кръстоносен поход. Тръгнали след пизанците и защи­
тавали от тях византийските интереси, венецианците пристигат в

84
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

Яфа през юни 1100 г. и се предлагат за помощници на франките при

превземането на Акра. Но след като се сблъскват с упорита съпро­
тива, те се насочват към Кайфа (днешната Хайфа), която превземат
на 10 август 1100 г. Годфроа обещава града на един от своите спод-
вижници, Годемар Шарпнел от Форе; възползвайки се от смъртта на
херцога (18 юли 1100 г.), Танкред присъединява Кайфа към Галилея,
която се явява като евентуален компонент от съзвездието от латин­
ски държави по време, когато настъпват нови събития.

Катастрофата на Закъснелия кръстоносен поход

Когато Антиохия пада в ръцете им, пълководците на кръстоносния
поход веднага забелязват числената малобройност на своите сили;
дезертьорството на няколко стотици, вероятно и на хиляди от тех­
ните хора, я правят още по-осезаема. Разбира се, мнозина от тези,
които напускат, се завръщат: един духовник от антуража на Тулуз-
кия граф, Елрад, разказва при Аркас как, „когато турците обсажда­
ха нашата армия в Антиохия“ отива в Триполи, за да вземе припа­
си и че с посредничеството на един сириец християнин получава от­
кровение; затова след победата се завръща в армията. Но мнозина
се връщат в родината си. А изпратените до папата и до някои пре­
лати писма, в това число архиепископа на Реймс, неизменно съдър­
жат една и съща молба: да бъдат задължени тези, които са забра­
вили обета за кръстоносен поход или са напуснали експедицията,
да се върнат в нея, а също да тръгнат и нови хора. Разпространява­
щите се текстове ексцитаторие, истински или фалшиви, са в съ­
щия дух. Кръстоносците изпитват остра нужда от подкрепления.
Както е известно, тези подкрепления се подготвят с увещанията
на Урбан II и на Паскал II. Надлежно ръководени от легатите (архи­
епископа на Лион, Юг дьо Ди, и несъмнено тези на Милано и на Зал­
цбург), кръстоносците поемат на път в края на септември 1100 г.
Тръгнали първи, ломбардците - към които Урбан II се обръща още
през април 1099 г. - зимуват в България и в Тракия, след като след­
ват течението на Дунав. Както при първите кръстоносци, те получа­
ват припаси, подсигурени от византийците, но ексцесиите на някои
от тях принуждават византийския император да ги разквартирува не­
далеч от Константинопол, после да ги прекара в Азия, като тази пер­
спектива поражда бунт, тъй като ломбардците се опасяват да не се
окажат изложени на атаките на турските (април 1101 г.). Френски ба­
рони, заедно с графовете на Блоа (Етиен отново става кръстоносец)
и на Бургундия, Бургундският херцог и конетабълът на империята,
Конрад, ги застигат близо до Никомидия. Реймон дьо Сен-Жил, по
това време в Константинопол, е избран за техен командир и Алексий
му поверява и корпус от туркопули. Етиен дьо Блоа и Реймон искат

85
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

да поемат по трасето на Първия кръстоносен поход; научавайки, че

Боемон е пленник на турците Данишмендиди в Никсар, между Сиу-
ас (Сивас) и Трапезунд, ломбардците настояват да му се притекат на
помощ. По пътя завладяват Анкара, която предават на императора,
съгласно дадената през 1097 г. клетва. Но се провалят пред Гангра,
попадат в пустинни райони и се сблъскват с армия, обединяваща ос­
вен Данишмендидите и войските на Селджуците Килидж Арслан и
Ридуан. Разбитите им редици се разбягват. Етиен дьо Блоа и Бур-
гундският граф се мъчат да задържат врага; изоставен от туркопули-
те и притиснат на една височина, Реймон дьо Сен-Жил е освободен
от Йод Бургундски, но през нощта, обхванат от паника и Реймон по-
бягва на свой ред; останалите барони го последват, като изоставят
лагерите си, жените и несражаващите се на турците (към 5 август).
Губят още много хора и оценяват броя на мъртвите и пленените на
50 до 160 хиляди човека. Тези, които се спасяват, успяват да стигнат
до Константинопол по море.
Но тази катастрофа води до други. Граф Гийом II Неверски,
тръгнал с 15 000 мъже през февруари 1101 г., стига до Бриндизи,
Авлона и Солун и се мъчи да догони предходната армия. От Анка­
ра той поема към Коня, като намира града здраво укрепен; налага
му се да продължи към Ерегли, сред опустошени от турците земи.
Постепенно цялата му армия се разпада някъде там, в края на ав­
густ, така че той пристига в Антиохия само с няколко рицари.
Войската на Гийом Трубадура, граф на Поатие, подсилена с ба­
варската войска на херцог Велф IV, е доста по-многобройна. Тя пре­
косява Унгария и после, не без инциденти, България, и влиза в бит­
ка с печенезите на императора близо до Адрианопол. Към края на
юни 1101 г. Алексий съдейства на кръстоносците да минат в Азия.
Те оставят графа на Невер да се опита да настигне ломбардците и
поемат по пътя на Първия кръстоносен поход.
Прилагайки тактиката на изпепелената земя, турците пристигат
близо до Ерегли изтощени, където са обградени и избити от коали­
ционните войски още в първите дни на септември. Гийом и Велф
успяват да стигнат до Антиохия, но Юг дьо Вермандоа, който от­
ново е станал кръстоносец, и Бургундският херцог умират в Tape.
Историците са строги към кръстоносците и техните предводите­
ли, които не е сигурно дали са били по-недисциплинирани или по-
лоши бойци от тези през 1097-1099 г. Последните се каляват и бър­
зо свикват с начините на действие на турците: талазите от конни
стрелци, сипещи стрели по франките, симулираните отстъпления
скоро стават присъщи за войниците от Първия кръстоносен поход.
Но тези тактики сварват неподготвени прясно дебаркиралите запад­
няци. От своя страна турците им противопоставят стратегия, изра­

86
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

зяваща се в опразване на градовете и опустошаване на селата. Тряб­

ва да се има предвид и човешката слабост. Графът на Тулуза, пред
когото Алексий изразява недоволството си, допринася за засилване­
то на моментната паника, обхванала командваната от него армия.
Личният състав на Закъснелия кръстоносен поход вероятно е срав­
ним с този от Първия кръстоносен поход, но не успява да помогне за
запазване на неговите завоевания. При все това не трябва да се заб­
равя, че тези, които се спасяват от катастрофата, оказват понякога
много ефикасна помощ на франките от Ориента: именно те, след
като помагат на Реймон дьо Сен-Жил да завземе Тортоса, се бият в
Рамла при Бодуен I; там загива Етиен дьо Блоа, а Арпен дьо Бурж е
пленен, за да бъде освободен срещу откуп три години по-късно.
Но Западът не чувства неуспеха от последната вълна на Пър­
вия кръстоносен поход като съдбоносен. Духовниците го обясня­
ват с човешките грехове; мюсюлманите не извличат моментална
полза от тази победа. Трудно е да се каже дали Алексий Комнин е
можел да извлече полза от интервенцията на новодошлите, за да ре­
ши проблема с Антиохия. Разбира се, хранените през май-юни 1099
г. надежди, които включват и поход чак до Багдад при случай на
успех, вероятно биха могли да променят хода на събитията, но уто­
пичният им характер не може да ни заинтригува.
Именно в продължението на Закъснелия кръстоносен поход има
един епизод, който слага край на сблъсъците, белязали развитието
на Първия кръстоносен поход: конфликтът между Боемон Тарентс-
ки и Реймон дьо Сен-Жил. Несъмнено конфликт между две силни лич­
ности, които не възнамеряват да си отстъпят взаимно, вероятно за-
щото и двамата мъже - почти сме сигурни за норманина, възможно
е и за провансалеца - имат желание да се установят в земите на Ори­
ента. Конфликт и между двата начина на изпълнение на ангажимен­
та, поет тържествено пред реликвите на Страстите Христови: клет­
ва, дадена пред Алексий и задължаваща кръстоносците да върнат на
империята принадлежалото й. Боемон се чувства освободен от тази
клетва и се оправдава с това, че императорът не се е явил; Реймон се
придържа стриктно към нея и продължава да я следва, след като от
Константинопол отива при близките си в Лаодикия.
Корабът, който го връща и на който е заедно с Етиен дьо Блоа,
Етиен Бургундски и други предводители на ломбардската армия,
спира временно в Киликия. И там един рицар, Бернар Чужденеца,
го задържа и го хвърля в затвора под претекст, че е предал кръсто­
носците през предходния юни. Танкред, който в момента управля­
ва Антиохийското княжество, прибира затворника; по молба на съ­
ратниците му и на патриарха на Антиохия се съгласява да го пус­
не, но при условие Реймон да престане да оспорва владението на

87
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Антиохия от норманите и да не им забранява да окупират Лаоди-
кия. И Танкред очертава граница, на север от която графът на Ту­
луза трябва да се откаже от всякакви претенции. А това означава
напускане на сеньорията, която Реймон си е създал през 1098 г. в
долината на Рудж, останала в ръцете на провансалците, чийто със­
тав постепенно набъбва, докато графът продължава своите прик­
лючения. Някои от тези хора, сред които несъмнено Мазоарите,
господари на Маргат, вероятно стават васали на принца на Антио­
хия (януари 1102 г.). Реймон навярно се ангажира да не се устано­
вява между Антиохия и Акра, но това не е сигурно.
Във всеки случай, заедно с хората, които оставя да охраняват
Лаодикия и другите изоставени от него крепости, с помощта на ос­
таналите му верни кръстоносци - Гийом дьо Поатие, графовете на
Блоа, на Бургундия, на Биандрат и конетабълът Конрад - и благо­
дарение на генуезките кораби, през февруари 1102 г. Реймон започ­
ва обсадата на Тортоса и завладява града, ¿подвижниците му се на­
дяват да ги придружи до Йерусалим; но той решава да остане в Тор­
тоса и по този начин, въпреки малкия брой на състава си (300 ри­
цари), успява да разгроми армията, изпратена от емира на Хомс,
господаря на Триполи и краля на Дамаск да завземе отново града.
Реймон най-сетне намира свое място за установяване в Ориента.
Кръстоносците продължават пътя си. Те стигат до Йерусалим
навреме, за да честват там Великденските празници, а след това
възнамеряват да се завърнат на Запад. Но насрещните ветрове из­
хвърлят повечето от тях на брега. Така те се оказват принудени да
вземат участие във водената от Бодуен I кампания срещу египтя­
ните, завършила с катастрофата при Рамла. Докато конетабълът
Конрад избягва смъртта (освободен е едва през 1107 г.), то Етиен
Бургундски, Етиен дьо Блоа, Юг дьо Люзинян и Жофроа дьо Ван-
дом губят живота си.

Закъснелият кръстоносен поход оставя като трайна следа от сво­

ето преминаване само положените основи на Триполитанското
графство. Това вероятно е твърде незначително спрямо надеждите,
които е в състояние да породи подобно мащабно начинание. Пос­
ледният тласък от кръстоносния поход на Урбан II завършва с про­
вал. Но само двама от хронистите на този поход, Екехард от Аура -
който вероятно участва в последната експедиция - и Албер д’Екс,
могат да разкажат за този неуспех. Останалите разказвачи се зани­
мават предимно с похода от 1096-1099 г., като че ли неговият ус­
пех засенчва неуспеха на другия. Божието намерение, такова, как-
вото е дефинирано на събора в Клермон, изглежда потвърдено от
фактите: византийският Ориент се изплъзва от ръцете на турците,

88
 ПЪРВИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД И ИЗПИТАНИЕТО В ОРИЕНТА

а Божи гроб - от господството на мюсюлманите. Разбира се, пла­

тената цена е твърде висока, тъй като армиите сеят мъртъвци след
себе си; не можем да кажем колко мъже и жени, тръгнали от Запа­
да към Йерусалим, се озовават в робство и са продадени на ориен­
талските пазарища. Финансовите жертви също са значителни, а ог­
ромната плячка, описана от хронистите, вероятно е прахосана бър­
зо заради разходите по експедициите.
Общият резултат от операциите на Първия кръстоносен поход
в неговия край се изразява в появата на картата, както изглежда ви­
димо неочаквани, на франкските владения; те не са придобили окон­
чателен вид, но вече очертават наченките на латинските държави.
Появяват се проблеми: в отношенията с Византия, с политически­
те и църковните структури, в контактите с ориенталците. Други
предстоят да се появят или да се избистрят, в това число и в ико­
номическата област. Но с Първия кръстоносен поход се определя
целта на кръстоносните походи от този момент нататък: оцелява­
нето на латинския Ориент.

89
 ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Светите земи, една нова

отвъдморска родина

Латинските държави се раждат от Първия кръстоносен поход не ка­

то резултат от общ план, а според обстоятелствата около развити­
ето на експедицията. По време на обсадата и превземането на Ан­
тиохия около този град и около Едеса се създават две владения, ко­
ито се стремят да обединят под своя власт някогашните византийс­
ки земи, отвоювани от турците. Окупацията на Йерусалим поставя
пред съвета на бароните проблема със задържането на града под
властта на християните. Що се отнася до Триполитанското графст­
во, то започва да се очертава, когато участниците в Закъснелия
кръстоносен поход завземат Тортоса. Но при този последен случай
един барон изразява желание да се възползва от окупацията, за да
се установи окончателно в земите на Ориента и да си изгради там
сеньория.
Така изразената от Реймон дьо Сен-Жил воля не е изолиран слу­
чай. Не един поклонник, получил опрощение на греховете си с из­
вършване на поклонение, е пожелал да остане в мястото, където Бо­
жията милост се е проявила спрямо него, а желанието „да се умре
в Йерусалим“ се среща още през XI в. Цистерцианецът Цезариус
фон Хайстербах, пишещ в началото на XIII в., разказва как тази
идея назрява у един рицар от диоцеза на Утрехт, когото той иден­
тифицира с героя от кръстоносния поход, Вихер Алеманина: същи­
ят е с твърдото намерение да се завърне у дома, но когато по вре­
ме на битка (тази за Аскалон?) вижда как душата на неговия коняр,
убит пред него, се възкачва на небето, той разбира, че смъртта за
защита на Божи гроб е най-директният път за достигане до вечно­
то блаженство, и се решава да остане.
Разсъжденията на този рицар вероятно са същите като на мно­
зина от неговите спътници, а завладяването на Йерусалим, разглеж­
дано почти като чудо, може да представлява решителният тласък,
накарал го да се посвети на закрилата на освободена Сирия.
Такъв ли е случаят с графа на Тулуза? Изглежда, по времето,

90
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

когато обсажда Аркас, той все още възнамерява да се върне в Про­

ванс, където Пиер Бартелеми го моли да помогне за построяването
на църква в близост до Арл, за да постави там Свещеното копие.
Веднага след превземането на Йерусалим той като че ли е завла­
дян от желанието да се установи във Филистия, което Годфроа му
забранява да стори; и веднага щом Тортоса е завладяна, той се нас­
танява там, като оставя братята си по оръжие да продължат към
Йерусалим. Същото важи и за Годфроа дьо Буйон - един искрен
кръстоносец, изпълнил клетвата си за поклонничество, който е ве­
рен на себе си, когато решава да посвети оставащите му години в
служба на Божи гроб.
Подобни мотивации вероятно не са чужди на един Боемон Тарен-
тски или на един Бодуен дьо Булон, вероятно почувствали се отго­
ворни към християните, които те освобождават от турско робство.
Но за разлика от Реймон и Годфроа - и двамата владетели на големи
княжества на Запад - и единият, и другият нямат достатъчно в собст­
вените си страни. Преди смъртта на баща му Боемон има в наследст­
во част от завладените от него земи в Албания. Стига до притежани­
ето единствено на Тарент, Бодуен няма изглед да наследи нито Бу-
лонското графство, нито това в Долна Лотарингия, и известно време
търси късмета си във владенията на Уилям Завоевателя. Затова и за
двамата подобно устройване в Ориента е твърде примамливо. Както
и за Танкред, най-малкият в господарския дом на Отвил, а също и за
Бодуен дьо Бурк, най-младият в графския дом в Ретел.
На практика тези основатели очертават кралствата, които дъл­
жат появата си на тях. Дори им предават титлите си в благородни-
ческата йерархия. Владетелят на Тарент, Боемон, си остава „княз“
и основава Антиохийското княжество. Графът на Тулуза, Реймон, ти­
тулува графство бъдещото си владение в Триполи; потомък на
графска фамилия, Бодуен постъпва по същия начин с Едеса, както
Танкред оставя за Галилея наименованието „княжество“, което се
използва в норманска Италия.
Кралската титла, която Годфроа отказва, въпреки това се налага
в Йерусалим. Но в случая тази титла се вмества в традицията. Наи­
менованието „Крал на латински Йерусалим“ ни връща към предход­
ната династия на царете на Йерусалим, произлезли от израилтянс-
кия народ: Давид и Соломон. А бъдещият свети Анселм пише на Бо­
дуен I, за да го накара да осъзнае огромното достойнство на кралс­
ката власт и на произтичащите от нея нравствени изисквания.

Династиите
Ако тези формирования пускат корени, то това не е единствено за­
ради волята на техните създатели, а защото последните са обграде­

91
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ни от група хора, повечето от които по традиция са васали на тех­
ните семейства и са част от съпътстващия ги в кръстоносния поход
контингент. Това са предимно нормани от Италия, последвали Бое-
мон, провансалци и лангедокци, придружили Реймон, и именно сред
тях той подбира онези, които се установяват в неговите съседни на
Албара земи, по-късно и около Триполи. „Менията“ на Годфроа е
съставена от хора от Брабант, Ено и Долна Лотарингия, към които
се присъединяват и други, стекли се в армията му. Като например
Вихер, вероятно рицар на абата на Фулда; като Годемар Шарпнел,
който вероятно тръгва с графа на Форе и след смъртта му отвежда
контингента си под знамената на Годфроа.
Историците от онова време виждат в Годфроа и в неговите нас­
ледници крале, избрани от тези, които по-късно стават техни васа­
ли. Но въобще не е така: Годфроа е избран от равните нему и съз­
дава васалитет с хората, които в по-голямата си част вече са под
негово командване. А кралската власт, както при княжеската и граф-
ската, се предава по правилата на наследственото право. Единстве­
но потомците или роднините на основателя са признати за дееспо­
собни да ги наследят. Това не означава, че предаването на властта
става безпрепятствено. При липса на директни наследници се на­
лага да се избира между правата на вероятните кандидати за насле­
дяване, като непременно се поставя въпросът дали най-легитимни-
ят наследник ще бъде в състояние да получи бързо наследството.
А при всички тези положения в Ориента жените, в случай на вдов­
ство, нетърпеливо чакат да отстъпят мястото на сина си, когато
именно те са предали кралската или княжеската титла на почина­
лия си съпруг. Поради което се пораждат интриги и понякога отк­
рити конфликти.

Кралете на Йерусалим
В Йерусалимското кралство Годфроа умира на 18 юли 1100 г., без да
остави деца. Тъй като той е довереник на Божи гроб и е обещал да
остави Йерусалим и Яфа на патриарха, то последният възнамерява
да влезе във владение на наследството с помощта на Танкред. Но
„менията“ на Годфроа, възглавена от граф Гарние дьо Гре, отказва
да предаде кулата на Давид на прелата, и се обръща към брата на по­
чиналия, Бодуен дьо Булон. Предупреден, Дембер иска да накара Бо-
емон да се намеси, но неговият пратеник е заловен от византийците
(впрочем Боемон по това време е пленник на турците). Бодуен по-
бързва да пристигне, като по пътя отблъсква организираната му от
Дамаск засада. Гарние дьо Гре умира, но сподвижниците му преда­
ват цитаделата на Бодуен, а Дембер е принуден да отстъпи и дори
да короняса Бодуен за крал, на Нова година във Витлеем.

92
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

На 2 април 1118 г. Бодуен I умира по време на завръщането

си от рейд в Египет. Бароните му се разцепват, като едните се об­
ръщат за помощ към брат му Юсташ, граф на Булон, а другите
към братовчед му Бодуен дьо Бурк, наследил го като граф на Еде-
са. Именно вторите, предвождани от Жослен дьо Куртене, побеж­
дават; Юсташ не успява да стигне по-далеч от Италия, но Бодуен
И не прощава на неговите привърженици. Впрочем, когато е зало­
вен от турците (1123-1124), някои от бароните искат да извикат
роднина на първия Бодуен, графът на Фландрия, Шарл Добрия. За­
това Бодуен II се погрижва да уреди унаследяването си приживе,
като омъжва най-голямата от четирите си дъщери, Мелизанд, за
един могъщ барон от Запада, овдовял наскоро, графът на Анжу
Фулк V, комуто обещава изрично кралството. Папа Хонорий II из­
казва своето възхищение от жеста на този принц, отказал се от уп­
равлението на огромно феодално имение заради по-трудна задача.
След като Бодуен II умира (през 1131 г.), Фулк го наследява и
Мелизанд е коронована заедно с него. Но по-скоро управлява Фулк,
довеждайки със себе си анжуйци, които обновяват състава на анту­
ража му. Това води до недоволства и дори до бунтове, като този на
графа на Яфа Юг дю Пюизе, братовчед на кралицата, който е при­
нуден да се оттегли. Мелизанд се реваншира при смъртта на съп­
руга си (10 ноември 1143 г.), твърдо решена да се държи като кра­
лица, а не като регентка, като се опира на братовчед си Манасе
д’Иерж. Младият Бодуен III е принуден сам да уреди положението
си, като бива коронован и поделя кралството с майка си, а после
прибягва до оръжията, за да я накара да се оттегли (1152). И тук
има разчистване на сметките: Манасе е прокуден.
По-малкият брат на Бодуен, Амори, който вероятно е любиме­
цът на Мелизанд, получава изключителен апанаж: графството на
Яфа и Аскалон. При смъртта на брат му (10 февруари 1163 г.) той
го наследява, но първо е принуден да се раздели с жена си Аньес
дьо Куртене, за която се е оженил, независимо че е била обещана
на един барон. Все пак на 11 юли 1174 г. той успява да предаде ко­
роната на сина им, Бодуен IV.
Бодуен, много надарен младеж, е болен от проказа. Въпреки
енергичността си, той не е в състояние да пресече интригите относ­
но неговото наследство. Сестра му Сибил е омъжена повторно за
благородник от Поату, Ги дьо Люзинян (1180 г.). Тъй като Ги се скар­
ва с краля, той коронясва сина на Сибил от първия й брак с Гийом
Монфератски, детето Бодуен V, и го поставя под „опеката“ на своя
братовчед Реймон III Триполитански, който регентства след смърт­
та му (май 1185 г.). Но и Бодуен V умира (13 септември 1186 г.).
Реймон III би могъл да се позове на това, че Сибил е обезнаследе-

93
ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

94
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

на, но тя, благодарение на магистъра на хоспиталиерите и на своя

вуйчо Жослен III дьо Куртене, го изпреварва и е коронована заед­
но със съпруга си. С това Триполитанския граф автоматично пре­
минава в опозиция, която приема формата на бунт.
Така, ако предаването на короната се подчинява на наследстве­
ните правила, то то оставя място на известен брой интервенции, ко­
ито понякога водят до дворцови преврати, но без при това да сти­
гат до войни за наследство; досещаме се, че такива кланове се сфор­
мират около всеки суверен и че промяната на управлението може
да повлече след себе си напрежение сред антуража му.

Принцовете на Антиохия
Антиохия се сблъсква с други проблеми: положението на княжест­
вото при сблъсъка му с мощни врагове го излага на тежки кризи.
Боемон, станал господар на града през 1098 г., е заловен от Да-

нишмендидите през лятото на 1100 г.; Танкред се явява да поеме

регентството, като от него изискват да се закълне, че ще върне кня­
жеството на своя братовчед. През 1103 г. Боемон е освободен сре­
щу голям откуп, но е принуден да търси подкрепления на Запад,

95
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

където умира. До 1112 г. Танкред, после братовчед му Роже Са-

лернски, осъществяват регентството вместо детето Боемон II. Но
Роже умира на бойното поле на Агер Сангвинис (Сармадската бит­
ка - бел. пр.) на 28 юни 1119 г. Налага се крал Бодуен II да поеме
управлението, докато чака пристигането на Боемон II, за когото
омъжва дъщеря си Аликс през октомври 1126 г. Но още през фев­
руари 1130 г. Боемон загива на свой ред, а главата му е пратена
на халифа на Багдад. Неговата вдовица Аликс възнамерява да уп­
равлява и получава подкрепата на Триполитанския граф: кралят
Фулк трябва да се намеси и поема регентството от името на мла­
дата принцеса Констанс, на която намира съпруг: втория син на
графа на Поатие, Реймон (1136). Твърди се още, че е трябвало да
хитрува и че патриархът е внушил на Аликс, че Реймон идва да се
ожени за нея, а тя открива твърде късно истината.
На свой ред Реймон пада на бойното поле (29 юни 1149 г.), а
Бодуен III идва да поеме регентството. Но ето, че Констанс се
влюбва в един рицар с добро потекло, но без богатство, Рено дьо
Шатийон-сюр-Лоан, за когото се омъжва през 1153 г. Рено е зало­
вен през 1161 г., а Констанс прави машинации с византийците, за
да се задържи на власт, като спазарява сватбата на дъщеря си Ма­
рия с Мануил Комнин. Бароните от Антиохия й налагат предаване­
то на сина й Боемон III на лаодикийските земи, а после и титлата
на принц; но е необходима и намесата на краля на Йерусалим, за
да положат клетва пред младия принц. Тъстът му, Рено, е освобо­
ден едва през 1176 г. и губи всякакви права над Антиохия.

Графовете на Едеса
Поради факта, че Бодуен дьо Булон, а след това Бодуен дьо Бурк
заменят титлата граф на Едеса с тази на крал на Йерусалим, в край­
на сметка графството попада в ръцете на фамилия от Гатине - Кур-
тене, представена от Жослен I (1119-1131) и Жослен II, който е из­
гонен от Едеса през 1144 г., задържа се в Турбесел до залавянето
му от турците (1149) и умира вероятно в затворите на Алеп. Жена
му Беатрис трябва да се примири и да отстъпи остатъка от графс­
твото на византийците (1150); децата й, Аньес и Жослен III, про­
дължават кариерата си в Йерусалим благодарение на женитбата на
първата с Амори. Но през първите години от съществуванието на
графството залавянето на Бодуен II и на Жослен от турците пре­
доставя на Танкред, който поема защитата му, възможност да се
опита да го запази за себе си.

96
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

Графовете на Триполи
Що се отнася до Реймон дьо Сен-Жил, господар на Тортоса от 1102г.,
от този момент той се титулува граф на Триполи, но умира, без да е
превзел града (1105). Неговата вдовица тръгва за Тулуза с невръстния
си син Алфонс Журден. Затова нейните васали вземат за свой госпо­
дар един неин братовчед, графа на Сердания, Гийом Журден. Но пър­
вородният син на Реймон, Бертран, се явява да си иска графството. То­
гава кралят Бодуен I се намесва и събира всички франкски пълковод-
ци при Триполи, за да се споразумеят помежду си. Танкред се отказва
от Едеса, а Триполитанското графство е поделено между двама съпер­
ници, Гийом Журден става васал на Танкред, а Бертран - на Бодуен.
Първият е убит малко след това при неясни обстоятелства, а Бертран
окупира Триполи; Танкред трябва да остави северната част на графст­
вото на сина на Бертран, Понс, който става негов паж и се жени за
младата му вдовица Сесил дьо Франс.
При смъртта на Поне (1112/1113-1137), убит от хора от Да­
маск, го наследява Реймон II. По време на Втория кръстоносен по­
ход той е изправен пред исканията на сина на Алфонс Журден;

7. 97
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

отървава се от него, като вика на помощ Нур ал-Дин. Когато са­

мият Реймон II е убит от Асасините (1152), синът му Реймон III
управлява графството до 1187 г., с изключение на годините между
1164 и 1172, през които е пленник в Дамаск: тогава кралят Амори
поема регентството. Когато той умира, Реймон оставя графството
си (като запазва възможността член от семейството му да дойде
от Тулуза) на своя кръщелник Реймон, син на Боемон III, който е
заместен от най-малкия му син Боемон IV. И тук последствията
от войната се отразяват пагубно върху съдбата на графството: са­
мо откупът на Реймон възлиза на 80 000 златни безанта.

И пето баронство би могло да заеме своето място на картата на

98
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

латинския Ориент: Галилейското княжество. По време на превзема­

нето на Йерусалим Танкред е на служба при Годфроа. Изглежда, е
завзел Самария (където замъкът на Наблус носи името „изворът на
Танкред“), Тивериада и Бетсан, какго и земите на изток от р. Йор­
дан, вероятно с намерения относно Дамаск, в това число и Кайфа.
Подкрепяйки Дембер, той може да се надява да извоюва независи­
мостта си от принца, който евентуално ще наследи Годфроа. Дори на
Таворската планина основава латински манастир, чийто абат иска
титлата на митрополит на цяла Галилея, претенция, която в даден мо­
мент е приета и от Паскал II. Но Бодуен I, като приема тъжбата на
Годемар Шарпнел, който се оплаква, че са му отнели Кайфа, проявя­
ва воля да подчини този прекалено амбициозен васал. Поради това
Танкред е повикан в Антиохия и предава княжеството си на Бодуен,
който побързва да го раздели; освен това по време на събранието в
Триполи кралят признава правата на Танкред върху Галилея.
На Танкред обаче никога не му се отдава случай да ги използва
и Тивериадската сеньория си остава владение на Йерусалимското
кралство. Единствено граф Реймон III Триполитански, съпруг на
господарката на Тивериада, проявява непокорство спрямо Ги дьо
Люзинян, станал крал в периода 1186-1187 г., но без да отрича та­
зи феодална зависимост. Можем между другото да забележим, че
Танкред разполага само с осемдесет рицари, вероятно недостатъч­
на сила, за да се създаде трайна държава.
Регионалните различия в началото са чувствителни, но те са
притъпени от случайностите на унаследяването. В Антиохия хора­
та от Поатие изместват тези от Отвил; в Йерусалим Булонският род
е сменен от този на Ретел, а той пък, от Анжу. Бързо се изграждат
брачни връзки. Ако Бодуен I и Бодуен II са женени за две арменки
по време на управлението им над Едеса, и първият, след като про­
пъжда жена си, получава ръката на майката на Роже II Сицилиански
(с която впрочем е принуден да се раздели, приживе на първата си
жена), то две от дъщерите на Бодуен II се омъжват, едната за Бо-
емон Антиохийски, а другата за Реймон II Триполитански.
Други брачни съюзи ги свързват с Комнините: Бодуен III се же­
ни за Теодора, племенница на императора. Самият Мануил Комнин
се жени за Мария Антиохийска, след като е позволил да поискат от
негово име ръката на Мелизанд Триполитанска - тази промяна в не­
говото поведение поражда гнева на Реймон III, който си отмъщава
с грабителски рейд на византийска територия.
Тези ориенталски династии се извисяват до равнището на влас­
тващите на Запад фамилии (макар Амори, пишейки на Луи VII, да
свидетелства, че никога не забравя, че близките му са били подани­
ци на френския крал). Боемон и Танкред се женят за капетингски

99
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
жени; вдовицата на втория - за Понс Триполитански. И най-вече
бракът на Мелизанд Йерусалимска превръща кралете на Йерусалим
в най-младото разклонение от кралския род на Анжу, който малко
след това завладява трона на Англия. Бодуен III и Амори са полубра-
тя на Жофроа Плантажене, а Хенри II Английски е много загрижен
за съдбата на отвъдморските си братовчеди: през януари 1185 г., в
момента, когато се дебатира съдбата на наследството на Бодуен i y
йерусалимският патриарх отива да му предаде ключовете на града
и, както се твърди, короната за сина му Джон (което е доста съмни­
телно, защото детето Бодуен V вече е възкачено на трона).

Феодален строй или феодални строеве?

Родени в преломното време на XI и XII в., отвъдморските франкс­
ки държави съвсем естествено се изграждат по феодален модел, ха­
рактерен за Запада от онези времена. Но в този момент точно за­
падният феодален строй преживява промяна, ориентирана към за­
силване на зависимостта, в това число поради факта на въвеждане­
то на безусловната преданост на васала и свързаните с нея задъл­
жения. А разликите между регионите са значителни. Сред норман-
ските земи, Франция на Капетингите, Средиземноморският Юг и
земите на Германската империя, еволюцията не протича с еднакво
темпо, а пренесените в Ориента институции и от едните, и от дру­
гите, не са идентични.
Сред четирите политически формации няма никаква връзка, дъл­
жаща се на произхода им: четирите територии се определят според
обстоятелствата и възможностите независимо една от друга. И те
не са свързани с чужди на латинския Ориент владичества; на тях
им пречат единствено препятствията, свързани с правата, за които
настоява Византийската империя.
Наистина, патриархът Дембер успява да получи клетва за вяр­
ност от страна на Годфроа дьо Буйон и от Боемон, което би могло
да учреди сюзеренски права на патриарха върху латинските държа­
ви като цяло. Но когато се отнася за Йерусалимската патриаршия,
това господство би било трудно за поддържане заради Антиохийс-
ката патриаршия, възстановена заради един латински патриарх. Ве­
роятно се приема, че Дембер, в качеството си на папски легат и пат­
риарх едновременно, действа като представител на Светия престол
и че споменатата клетва за вярност превръща двамата франкски
пълководци във васали на папата. Но не констатираме папетвото да
се е позовавало на сюзеренитет от подобно естество. През 1128 г.
Хонорий II действително потвърждава „сана“ на Бодуен II, както
Бодуен I го получава от предшественика му Паскал II, но този
„сан“ не е короната на Йерусалим. Това е привилегията да се въз­

100
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

становяват епископства във вътрешността на кралството му (при­

вилегия, която Урбан II вече е дал на Роже Сицилиански). Кралят
на Йерусалим вече е дотолкова васал на Светия престол, колкото
са и принцът на Антиохия, графовете на Едеса или на Триполи.
Четирите държави се раждат независимо една от друга; никоя от
тях няма основание да настоява за по-висше положение във феодал­
но отношение спрямо другите. Случаят с Едеса обаче повдига проб­
лем: отивайки да получи короната на Йерусалим, Бодуен I оставя
графството на Бодуен И, а той - на Жослен дьо Куртене: не е изклю­
чено вторият Бодуен и Жослен по този повод да са положили клетва
пред новия крал. Но най-вече, когато през 1104 г. Бодуен дьо Бурк и
Жослен са пленени от турците, хората от Едеса се доверяват на Тан-
кред, за да им осигури защита. Когато през 1108 г. Бодуен е освобо­
ден, норманският принц приема да плати откупа за него и да го въз­
станови на поста му; но той възнамерява да му върне Едеса само
срещу полагането на клетва за вярност към него. Така Едеското граф­
ство би се превърнало във феодална пристройка към Антиохия, кое­
то би било в съзвучие с усилията на принцовете от този град да въз­
становят в своя полза, в териториален план, бившата византийска
провинция Антиохия. Бодуен се противопоставя на това и прибягва
до оръжията: в крайна сметка Бодуен I, който през 1109 г. свиква край
Триполи франкските пълководци, за да реши разногласията им, кара
Танкред да се откаже от претенциите си, като същевременно приема
вече да не подкрепя тези на Гийом Журден относно Триполи.
Що се отнася до Триполи, Бертран дьо Сен-Жил полага клетва
за вярност пред краля, докато Гийом става човек на Танкред. Дали
това води до феодална зависимост на първия спрямо Йерусалим и
на втория към Антиохия? Въпреки това не изглежда на графството
да е гледано като на ленно владение на краля; вероятно графът му
е бил личен негов васал. Що се отнася до Антиохия, граф Поне се
държи като васал, включително когато подкрепя принцесата Аликс
срещу краля. Несъмнено той получава от принца замъците Арсе-
кан и Ружия; които Танкред дава на жена си Сесил при сватбата им,
а по-късно тя се омъжва за Поне. Но не е известно дали това важи
и за Крак де Шевалие, който същият този Танкред й оставя. Фео­
далното положение на Триполитанското графство остава неясно.
В случая с Антиохия понесените от принцовете поражения
водят до намесата на кралете на Йерусалим, като се почне с Боду­
ен II след Агер Сангвинис (1119); те налагат истинска хегемония,
която им позволява да контролират унаследяването на властта и им
налага задължението да се притичват на помощ на княжеството в
опасни моменти. Твърде възможно е клетва за вярност да утвърж­
дава това положение на господство, като принцът държи някаква

101
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
земя или доход, дадени в ленно владение от краля.
Следователно франкските държави представляват на практика
четири независими една от друга земи, но кралят на Йерусалим ус­
пява да си осигури огромна власт, което му позволява да обуздае
щенията на принцесите на Антиохия да управляват сами своите зе­
ми и бунта на Поне Триполитански през 1122 г. Йерусалимският
крал е принуден също да поеме в свои ръце защитата на княжест­
вото и на графствата, когато са застрашени, без да има претенции
за извличане на облаги от това за себе си или за собствените си ба­
рони, които често изразяват своето недоволство от това.
Констатираме тази независимост с факта, че всяка от тези земи
има свое собствено право. „Йерусалимските постановления“, тоест
съвкупността от обичайно право и законодателни мерки, управлява­
щи кралството, не са „Триполитанските постановления“, на които ни
е известно единствено наименованието, и още по-малко. „Антиохийс-
ките постановления“, достигнали до нас посредством арменска адап­
тация. Така че, ако търсим дълбоки различия между характерното за
всяка от тези държави право, то има голяма разлика. Може би оби­
чайното право на Триполи е допускало съществуването на благород-
нически земи, които не са в ленно владение, алодите, какъвто често е
случаят в Южна Франция; норманските характеристики се отгатват
при институциите на Антиохия. Въпреки това, като цяло, феодалният
строй в четирите страни се управлява от твърде близки правила.
При все това графство Едеса е белязано с нещо оригинално. Тук
франките са призовани от арменците, които възнамеряват да ги из­
ползват, за да отблъснат турците. Но арменските водачи са прину­
дени да им отстъпят първенството, често пъти давайки им дъщери­
те си за съпруги. Господари на главните крепости и с господстващо
положение в по-голямата част от страната, в началото франките ос­
тавят на арменски сеньори крепости като Кайсун, Рабан, Курис и
Самосата. Но първите провали ги карат да се съмняват във верност­
та на тези ръководители и те постепенно са лишени от правата си в
полза на франките, като политиката на смесени бракове продължа­
ва и изтъкава връзките между тях, благодарение на които арменци­
те продължават да заемат известно положение в графството.
По другите места нефранкските елементи играят по-незабеле-
жима роля. Срещаме ги в домашната свита на принцовете: като прис­
лужника на йерусалимския крал, покръстеният турчин на име Боду-
ен. Някои от рицарите явно са гърци, арменци, а се срещат и селски
феодали с арабски имена. Но те са изключения: управляващата арис­
токрация е съставена от франки. Виждаме ги около кралете, принцо­
вете, графовете, бароните, където служат като високопоставени слу­
жители, които възпроизвеждат обичайния за западните страни мо-

102
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

дел: сенешал, наместник на краля; конетабъл, главнокомандващ;

маршал, с едновременно военна и административна функция, защо-
то той е натоварен с управлението на конюшнята и със снабдяване­
то на рицарите с коне - защото е редно да се осигури за тях подмя­
ната („рестор“) на конете, когато са ги загубили, служейки на краля.
К артината на централното управление все пак разкрива
нефранкски елементи, когато става дума за службите, които ръко­
водят финансите и държат правомощията на диван (същият дър­
жи кадастъра). На тази служба дават наследеното от византийците
име „секретна“ . Именно тя държи сметка за предоставянето и
прехвърлянията на владенията.
„Фондата“ и „Веригата“, които събират таксите от търговците
и гледат делата им, също имат своите „сарацински писари“. А със­
тавянето на актовете, често написани на арабски, също изисква пол­
зването на писари, знаещи този език. Затова администрацията на
княжеския или на графския домен използва християни от Ориента,
вероятно дори и мюсюлмани.
Именно този домен осигурява на краля, както и на ръководите­
лите на останалите държави, средства за препитание и за поддръжка
на антуража им и, в случай на нужда, възможност да вземат „наем­
ници“ за подсилване на армията си. Собствените ресурси на сувере­
на му позволяват да отдава „именията в безанти“, тоест на ренти в
пари, на рицари, които му дължат същите услуги, като тези, получи­
ли ленни владения. Доменът включва градове, крепости —чиято ох­
рана е поверена на кастелан на заплата от краля - села, права от фис­
кален характер. Така кралят на Йерусалим е господар на Йерусалим,
Тир и Акра; в началото на XII в. той е и на Яфа и Наблус, които отда­
ва в ленно владение на своите васали. Яфа става седалище на графс­
тво, дадено на Юг дю Пюизе, от когото е конфискувано през 1132 г.,
после на брата на Бодуен III, Амори, накрая на съпруга на Сибил Йе-
русалимска, Ги дьо Люзинян. Наблус влиза в кралския домен, когато
кралят дава на Филип дьо Мийи за тази сеньория различни терито­
рии, оформили значимата Монреалска и Трансйорданска сеньория.
А Амори успява да присъедини Бейрут към своето владение, като го
заменя за малката сеньория на Бланшгард.
Следователно феодалната карта на франкските държави не е зас­
тинала. Ако васалите са титуляри на своите имения по наследство,
то властта на суверените им позволява да разиграват правилата на
феодалното право в своя полза, като отново слагат ръка на земите
на някой непокорен васал или като използват различни начини за
принуда: говори се, че за да получи Бейрут, Амори възпрепятства
събирането на необходимата сума за откупа на местния господар,
пленник на мюсюлманите...

103
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Но ленните владения играят важна роля за просъществуването

на франкските държави и затова не е в интерес на техните госпо­
дари да отслабват своята феодална власт. Защото окупацията на те­
риторията се основава върху цялостна система от укрепления, чи-
ито останки все още са достатъчно доказателство, че тези крепос­
ти са осигурявали дълготрайността на франкския режим. Кръсто­
носците, свикнали на Запад да градят властта си въз основа на при­
тежанието на замъци, в Ориента намират крепости с византийски
или арабски произход, които те обновяват, доокомплектоват и под­
силват, но строят и впечатляващо количество нови крепости, едни­
те по-значими, другите - обикновени укрепления. Крепости като
Маргат или Крак де Шевалие, които все още стърчат, свидетелст­
ват за напредъка при укрепителната техника. Не е добре известно
какви човешки и финансови средства са реализирали тези конструк­
ции: по повод на укрепването на Кайсун Михаил Сирийски пише,
че Бодуен от Мараш „усилва толкова гнета над християните, че до­
ри ги превръща в роби“: да подразбираме, че населението е задъл­
жено да полага принудителен труд.
Така укрепителната система на Йерусалимското кралство започва
да се обогатява още през 1099-1100 г., когато се вдигат стените на
Яфа, в които се разбиват дошлите от Аскалон египетски нападения.
За да респектират гарнизона на Аскалон, много бързо изграждат Ша-
тел-Арнул; по-късно Ибелин, Бланшгард, Бетгибелин. Бодуен I на­
режда да построят Монреал, за да контролира Вал-Мойс, голямата
долина, която продължава Мъртво море в посока на залива на Акаба.
Керак (Крак дьо Моаб) е център на укрепителна система, която пок­
рива земята отвъд р. Йордан и която включва замъка на Ахаман, днеш­
ния Аман. По протежение на река Йордан се издигат Белвоар, Бет-
сан; достъпът до Галилея е защитен от Сафет и Фев; Бофор властва
над долината на Литани и първите проходите за Ливан; Шатоньоф и
Субейба се издигат над високата долина на река Йордан. Някои от
крепостите просъществуват твърде кратко: като Каср Бардауил (за­
мъкът на Бодуен), който атабегът Тугтекин срива със земята веднага
след построяването му, и кастелът Ге дьо Жакоб (Бродът на Яков),
който Саладин разрушава, след като унищожава гарнизона му.
Откъм северната страна се намират триполитанските замъци
Моанетр, Жибелакар, отбраняващи проходите за Ливан; Крат - пре­
върнал се в Крак де Шевалие - и Монферан, контролиращ подстъ­
пите към долината на Нар ел-Кебир; Сафита (Шател-Блан), Торто-
са и Мараклея, по-близки до брега. А в Антиохийското княжество,
когато в района на Апамея падат укрепените гарнизони, защитата
на района на Лаодикия се осъществява от Маргат и Сон (Саюн).
Вътрешността също е изпъстрена с не толкова значими крепости.

104
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

Някои от тях са построени, за да блокират градове, от които се

очакват атаки: Мон-Пелерен, откъдето Реймон дьо Сен-Жил ръко­
води обсадата на Триполи и Торон, който наблюдава Тир.
Всеки замък представлява център на територия, която осигуря­
ва снабдяването му и предоставя на феодала повинностите, от ко­
ито той черпи финансовите си ресурси, което пък му позволява да
поддържа гарнизон от конници. На Запад повечето от тези рицари
живеят в равнината, където къщите им са редом с тези на аренда­
торите им, които зависят от тях, и един след друг осъществяват ох­
раната на замъка. В латинския Ориент са открити няколко укрепе­
ни замъка, където могат да живеят тези дребни феодали, но по-го-
лямата част от рицарите обитават постоянно господарския замък,
като успоредно с това получават налозите от селото, където е тях­
ното ленно владение. Нуждите от защита са видимо по-належащи,
отколкото на Запад.
Господарите на големите крепости често трябва да защитават ня­
колко замъка, а кралската власт понякога е заинтересована в този слу­
чай да създаде големи командвания. Така крал Амори съсредоточава
в ръцете на Филип дьо Мийи сеньориите отвъд Йордан (Керак), на
Монреал и на Хеброн (Сент Абраам), за да оформи едно-единствено
владение, покриващо целия югоизток на кралството. То трябва да ce
окаже огромна заплаха по време на Рено дьо Шатийон.
Господарите на тези големи феодални имения са в състояние да
се противопоставят на своите сюзерени, дори да им налагат вижда­
нията си. Известни са бунтовете: този на Ромен дю Пюи, сеньор на
земята отвъд Йордан, срещу Бодуен II; този на Юг дю Пюизе, граф
на Яфа, съюзен с първия и вероятно изразител на опозицията на ня­
кои барони срещу краля Фулк и който призовава на помощ мюсюл­
маните, за да се справи с него. Цитира се също, но без да може да се
дадат подробности, бунтът на Жерар от Сидон, извършил пиратство,
което довежда до сблъсъка му с Нур ал-Дин - но който, според юрис­
тите от XIII в., се дължи на конфликта между Жерар и един от него­
вите васали, обърнал се за помощ към краля. Ги дьо Люзинян, ли­
шен от надеждата си за унаследяване на трона от Бодуен ГУ грабва
оръжието срещу него, а Реймон III Триполитански, призован от съ­
щия този Ги да даде отчет за управлението си като регент на кралст­
вото, отказва да се отзове на призива и установява контакти със Са­
ладин. В Антиохия Боемон III има разправии с някои от своите ба­
рони, които вземат страната на патриарха, когото той е репресирал
(1181 г.). Подобни бунтове, произлизащи от високопоставените ба­
рони, които не се колебаят да търсят помощта на мюсюлманските
принцове, поставят в опасност франкските държави. Затова осъзна­
лите тази опасност останали барони и васалите на бунтовниците,

105
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
изглежда, се намесват, за да ограничат последствията.
Бодуен II предприема сурови мерки срещу подобни бунтове,
предвиждайки възможността кралят да конфискува безцеремонно
феодалните владения на бароните, които се бунтуват или не ува­
жават правата на короната. Това „постановление на Бодуен дьо
Борк“ е предмет на спорове, но трудно може да се постави под съм­
нение съществуването му. Вследствие от бунта на владетеля на Си-
дон, Амори обнародва „постановление за безусловна преданост“,
целящо да осигури на краля предаността на васалите му, които са
васали и на други феодали, и на буржоата от укрепените градове в
случай на бунт на техния сеньор. Той признава правото на васали­
те да „се съюзяват“, в случай че последният понечи да им отнеме
владението без присъда. Но тази възможност е призната и за васа­
лите на краля и може да отслаби значението на разпоредбата на Бо­
дуен II. Това, че Амори изисква от всеки член на феодалната йе­
рархия вярност, която го свързва пряко с личността на краля, не
означава, че кралската власт е слаба.
Следователно кралската власт е силна и нейният титуляр може
да използва в своя изгода правилата на феодалното право. Въпреки
това натискът на васалите им позволява да смекчат някои от суро­
вите правила: първоначално кралят може да омъжи насила дъще­
рята на някой от своите починали васали за човек по свой избор;
безусловно преданите на краля издействат на наследницата да бъ­
де предоставен избор измежду трима кандидати с равен на нейния
социален статус. Господарският произвол е ограничен още повече
от брачните съюзи, съединяващи членовете на високопоставени фа­
милии, което позволява обединяването на наследствата и облаго­
детелства сцеплението на родовете. Така виждаме например как да­
дена фамилия с неясен произход, Ибелините, се изкачва постепен­
но на първа позиция: Балиан II Ибелински дори се жени за вдови­
цата на Бодуен III, кралицата Мария Комнина.
Франкската аристокрация в Ориента не се оказва по-различна от
тази на Запад. Ако понякога й се налага да подсили редиците си, ка­
то посвещава в рицарство синовете на буржоа или на сержанти, то
тя е свързана с представата за предаваната по наследство благород-
ническа кръв. А най-висшата категория, тази на дворцовите владе­
тели, се набира сред фамилиите със същия ранг на Запад. Изглежда
дори че някои родове, включително и в Триполи, държат да изпра­
тят в Ориента един от своите близки, когато някой отвъдморски род­
нина умре без наследници. Въпреки това не трябва да се изпуска от
поглед, че тази аристокрация претърпява ужасни загуби. Такъв е
случаят през 1119 г. с Антиохийското княжество; през 1104г. с
Едеското графство; през 1132 г. с Триполитанското. Йерусалимско-

106
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

то кралство има шанса да не търпи подобни загуби до 1187 г.

Феодалният режим от западен тип се оказва за ориенталците дос­
та различен от това, което познават. Фактът, че военната аристокра­
ция съсредоточава в ръцете си цялата власт, което съответства на
формата на децентрализация на управлението, приета още от каро-
лингски времена на Запад, силно учудва емира Усама ибн Мункид
всс пак от благородна арабска фамилия - който констатира, че дока-
то при неговите хора от конника се изисква да бъде сръчен в бораве­
нето с коня и оръжието, то франкските рицари са призвани дори да
раздават правосъдие. Той става свидетел на действията на кралския
двор, когато идва да донесе жалба на краля Фулк. Кралят извиква гру­
па рицари, поверява им проверката на жалбата и подготвянето на
присъдата и им заповядва да я изпълнят. Според мюсюлманина това
би трябвало да отсъди човек на закона...
Следователно латинският Ориент е провинция на феодална Ев­
ропа. Разделяне на територията на феодални владения, всяко от ко­
ито заплаща службата на един васал, който помага на господаря си
да раздава правосъдие и да защитава сеньорията си; създаване на
териториални единици около крепостите, всяка от които приютява
една от бойните групи, които в цялост образуват кралската армия;
предоставяне на цялата управленска власт на господарите на тези
крепости; лична преданост, която свързва всеки от тези отговорни
лица със суверена: това са все характерни за тази структура черти.
Но тя има и слабости - господарят може да бъде сигурен в съдейс­
твието на своите васали само ако спазва ангажиментите си към тях,
а са възможни и бунтове. Но тя има и безспорното предимство да
е по-гъвкава, включително когато става дума да се защитава тери­
торията. През XII в. благодарение на удовлетворително територи­
ално устройство, феодалният строй е в състояние да отвърне на
очакванията за поддържане на франкското владичество.

Колониално общество
„Ние бяхме западняци, сега станахме ориенталци. Този, който бе­
ше римлянин или франк, ето го сега галилеец или палестинец в та­
зи земя. Този, който беше от Реймс или от Шартр, сега е станал жи­
тел на Тир или на Антиохия.
Вече забравихме земите, в които сме родени; за повечето от нас
те са непознати или пък въобще не сме чували за тях. Този прите­
жава къщи или мении по естествено и наследствено право; онзи е
взел за жена не сънародничка, а сирийка, арменка, дори сарацинка,
която е получила благодатта на покръстването. Друг има зад гърба
си тъст, тъща, зет, шурей или пастрок; един има племенник или де­
те на племенник; някой притежава лозя, а друг - стопанство. Всеки

107
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
използва последователно различни езици и когато един чужд език,
станал общ, бива признат и от едната, и от другата народност, вя­
рата обединява онези, които не познават своята раса [...] Този, кой­
то е бил чужденец, сега се чувства като местен [...]. И с всеки из­
минал ден нашите близки и роднини идват при нас, изоставяйки
всичко, което са притежавали и към което вече губят интерес. Тези,
които са били бедни там, тук Господ ги прави богати. Този, който е
имал няколко дение, сега има безброй безанти; който не е притежа­
вал село, сега по волята Божия притежава град. Защо тогава да се
връща на Запад, този, който е открил тъй изгодния Ориент?“
Тази знаменита страница от Фуше дьо Шартр свидетелства за
формирането в отвъдморските земи на цяло общество, произлязло
от Запада, но вече имплантирано в Ориента, където то създава се­
мейни връзки и където членовете му се устройват добре. Разбира
се, тук авторът смесва благородниците и неблагородниците и наб­
ляга на взаимното сливане на франките и ориенталските христия­
ни. Но неговият текст ни приканва да се заемем с проучването на
създаването във франкските държави на франкско общество, което
съдържа всички нива, които е имало в първата си родина.
Разбира се, кръстоносният поход става причина и за раждането
на един народ от колониста. Сред последвалите своите барони ри­
царите са само малка част. Средновековните армии включват сери­
озен процент сержанта, пехотинци или конници, които помагат на
рицарите в битката или ги обслужват извън нея. Слуги и прислуж­
ници, изпълняващи ежедневните задължения в лагера, грабващи
при нужда оръжието, за да отблъснат грабителите, без дори да са
истински воини; поклонници, следващи експедицията, без да учас­
тват в нея: доста западняци стигат до Антиохия, Йерусалим или
другаде, вървейки по стъпките на войниците. И мнозина от тях ос­
тават там, където са стигнали, било поради липсата на средства за
обратен път, било защото остават да служат на довелите ги дотук,
или защото продължаването на престоя им в близост до Божи гроб
задоволява религиозните им стремежи. И други ги следват в пътя
им. Хронистът, когото цитирахме по-горе, ни призовава да не под­
ценяваме факта, колко привлекателен е Ориентът —където все още
има незаети места и неразработени земи, неприбрани богатства -
за хората, стремящи се към подобряване на съществуванието си.
Много скоро започва да ни се говори за „буржоа“ и това донякъ­
де отговаря на известна необходимост от военно естество: защитата
на окупираните градове може да бъде поверена не само на рицарите,
но местните християни, които понякога са преобладаващата част от
населението - поне в бившите византийски райони - според франки­
те като че ли нямат необходимите войнски качества за отговорната

108
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

задача по отбраната. А и нуждите на рицарите и другите франки,

принадлежащи към военното или религиозното тяло, от нови владе­
ния изискват наличието на търговци и занаятчии, сред които запад­
няците намират мястото, което са заемали и в родната си страна.
Разбира се, това не става веднага. Заселването на Йерусалим
същр изисква дълги години. Градът, който египтяните опразват от
християнските му жители, завърнали се след известно време; от
който кръстоносците прогонват евреите и мюсюлманите, ни се
описва като опустял град, в който новодошлите изпълват само ед­
на улица и където в обезлюдените пространства цари несигурност.
Но двадесет години след кръстоносния поход положението е про­
менено. Буржоа от Йерусалим се отдават на търговска и занаят­
чийска дейност паралелно с тази на „сирийците“: сред тях има би­
жутери, сарафи, осребрители. В описанието, което прави Йохан фон
Вюрцбург към 1165 г., се разказва за присъствието на хора от
Франция, Лотарингия, Нормандия, Прованс, Оверн, Италия, Испа-
ния, Бургундия и съжалява, че германците не са се обединили; спо­
менава се и за унгарци. По онова време градът вероятно има зна­
чително франкско население, което осигурява контингент от сер­
жанти за кралската армия; тези буржоа се ползват с права, които
можем да отъждествим с освобождаване от данъци; техните съдеб­
ни заседатели попълват кралския съд, председателстван от виконта
на Йерусалим, а техните имения, квалифицирани като „буржоазни“,
са обикновено обременени с натурален десятък, плащан на госпо­
даря, от който е зависим всеки квартал. Подобни франкски коло­
ниста има почти във всички завладени от кръстоносците градове:
франкските буржоа са подчинени на собственото си право, което
се прилага от съд, учреден от избрани сред тях заседатели; те тряб­
ва да съдействат за отбраната на града и да осигуряват сержанти
за армията на краля, принца или графа; видяхме как Амори изиск­
ва от тях клетва за вярност към краля, за да предотврати бунтове.
Но в случая не става дума само за това да се настани население
„по закона на Рим“ (тоест, католическо) в Антиохия, Триполи, Ла-
одикия, Едеса, Турбесел, Яфа, Наблус и други места. Напливът на
колониста е толкова голям, че виждаме как в Ориента се проявява
един феномен, познат по същото време и на Запад: раждането на
„новите градове“. Така в земите на Божи гроб, в близост до Йеру­
салим, се създава цяла група от селища, като главното сред тях но­
си името Махомерия, вероятно названието на стара джамия.
Подобно на това, което се среща на Запад, тези нови форми­
рования са освободени от данъци. Така хоспиталиерите, за да прив­
лекат жители в Бетгибелин, където са построили замък, им дават
автентична грамота за освобождаване от данъци. Един „предприе­

109
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

мач“ се наема да настани в Казал-Юмбер население, като предла­

га на новите колониста благоприятни условия за устройване. В те­
зи грамоти можем дори да забележим приемственост, като грамо­
тата на някое от тези селища служи за модел на други.
Това колонизаторско движение, което явно намира благопри­
ятна почва в Ориента, предвид слабата гъстота на населението, се
вписва в експанзията, характерна за Запада през XII и XIII в. и ко­
ято посява от Англия до Балтика фламандски, фризийски и герман­
ски колонии, като същевременно завършва с изобилие от поселе­
ния в Испания, Франция и Германия. Но тук движението има осо­
бен характер, както сочи предпочитанието, което колонистате де­
монстрират към Йерусалимското кралство. Религиозните подбуди
не липсват и този, който се настанява в тези нови селища - чийто
брой археологията непрестанно увеличава при разкопките на зем­
лищата - много често трябва да е пилигрим.
Това колониално общество не е само със земеделско призвание,
но редом с религиозните подбуди е движено и от търговски мотиви.
Една от особените черти на франкските държави се дължи на при­
съствието на търговските градове в колониите, и по-специално на Ге­
нуа, Пиза и Венеция. Други търговци пристигат от други морски гра­
дове, от Сен-Жил или от Нарбона, както и от градовете на Кралство
Сицилия, но тяхното внедряване не е от същото естество. То се обяс­
нява с условията, при които гражданите на тези три града се включ­
ват в кръстоносния поход. Както видяхме, става дума за морски на­
чинания, които налагат въоръжаване на флотите и намеса на градс­
ките власти - прелата, „капитани“, търговци, инвестирали в строежа
и оборудването на корабите. И именно „общината“ преговаря с фран­
ките от Ориента, както и с византийците или с мюсюлманските прин­
цове, там, където тя се домогва до търговски привилегии.
От месец юли 1098 г. генуезците, участвали в обсадата на Антио­
хия, заради „смелостта“ си получават от Боемон правата над една
църква, посветена на свети Йоан, над един фондако (тоест това, кое­
то в Ориента се нарича хан: комплекс от магазини около централен
двор, който се дава на разположение на търговците), над кладенец и
над тринадесет къщи. Става дума за скромен квартал, който освен
това е първата колективна собственост на общност, представена с ка­
тедралата „Сен-Лоран“ (както даренията в Пиза или във Венеция са
направени от името на Свети Петър и Света Марк) и предоставена
за ползване от търговците. Колкото повече услуги правят генуезци­
те на принцовете на Антиохия, толкова повече се множат привиле­
гиите им: Генуа притежава квартали и получава рента от Лаодикия,
Света Симеон, Мамистра и се ползва с освобождаване от такси.
В Йерусалимското кралство генуезците участват при превзема­

110
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

нето на Свещения град и надпис със златни букви на Божи гроб на­
помня доста дълго за това. Но идват и други и получават концесии,
изразяващи се обикновено в една трета от завладените с тяхна по­
мощ градове и в отпускането на фондако, на църква, както и на при­
лежащите им територии в други градове. Такъв е случаят с пизанци-
те, пристигнали с Дембер, както и с венецианците. Подялбата, която
им отрежда тази третина, включва и плячката: през 1104 г. в Кесария
генуезците обръщат особено внимание на нея и именно в този мо­
мент си присвояват ценната ваза, оприличена на Светия Граал, която
отнасят в Генуа. За тези моряци завоеванията се съчетават с граби-
телски рейдове, но местните власти се стараят да поддържат посто­
янно присъствие. За да обсеби Триполи, Бертран преговаря с генуез­
ците, като им обещава една трета от града, съседен замък и разши­
рение на това, което баща му е дал преди това в Жибеле.
Най-всеобхватната от тези концесии се извършва в Тир. Там ве­
нецианците получават от патриарха Гормон и от бароните обеща­
ние за една трета от града и прилежащите му землища, над които
да имат суверенна власт. Освободен от пленничество, Бодуен II на­
малява размера на тази концесия: третината от града наистина е
предадена на Венеция, но при условие тя да бъде управлявана като
дар от краля (1124-1125).
В действителност нещата са по-ограничени: морските градове,
които по този начин си учредяват зачатъци на автономни фактории,
с право на правораздаване, освобождаване от такси и цялото обо­
рудване за един квартал с освободени от данъци към сеньора баня,
мелница, кладенци, фурна и дори, като венецианците в Тир, с из­
ползването на венециански, а не на местни мерки, трябва да се съ­
образяват с франкските власти. Цялата история на тези фактории
през XII в. е изпъстрена с искания, процеси, фалшификации на до­
кументи, които пораждат подозрения относно обхвата на първите
привилегии. Преди всичко общините не са в състояние да се въз­
ползват от всичко, което им е присъдено. Франкските градове не
предлагат на своята търговия всички предполагаеми възможности.
Основен обект на морския трафик с латинския Ориент са поклон­
ниците и вероятно хранителни стоки от Италия (сушени плодове,
жито). Но скъпоценните платове, подправките, останалите ориен­
талски изделия се намират преди всичко в Александрия и в Конс­
тантинопол, а търговските потоци се създават постепенно и прев­
ръщат Антиохия, Триполи, Тир и Акра в пазари, способни да прив­
лекат обмена на ценни стоки. Затова корабите, които докарват
поклонниците, отново поемат в морето към Кипър и оттам към
египетските и византийските пристанища; почти невъзможно е да
се използват първоначално предвидените фондаки.

111
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Тези италиански квартали са и градски територии, в които цело­
годишно пребивават само ограничени по състав колонии, а в перио­
да, ограничен между „лятното придвижване“ и „есенното придвиж­
ване“, приемат доста по-многобройни групи. Общинските власти там
са представени от служители на правосъдието, наричани понякога
„консул“ или „виконт“, които решават вътрешните дела на общност­
та, грижат се за спазването на фискалните привилегии и в частност
за освобождаване от такса за присвояване на отломките на кораб при
корабокрушение. Това трябва да попречи на сеньорите да заграбват
имуществото, изплувало на брега в случай на загуба на кораба. Еми­
рът Усама свидетелства затова какво се случва, когато някой предиз­
вика корабокрушение, за да се възползва от тези облаги; той самият
твърди, че е станал жертва на крал Амори.
Но това управление струва скъпо. И през 1154 г. Генуа решава
да даде под наем своите владения в Лаодикия, Жибеле, Антиохия и
Акра за срок от двадесет и девет години на членовете на фамилия
Ембриачи. Но Ембриачите от Жибеле - вероятно вече установили
се в този град преди въпросната дата - в крайна сметка забравят
да платят своя данък на общността и да се държат като васали на
графа на Триполи. В Тир тези градски имущества на общността,
които по принцип представляват една трета от сеньорията, са в ръ­
цете на фамилия Контарини, които също са васали на краля.
Екстериториалността на тези квартали на „общностите“ е реал­
ност, която води до последици за местообитанието: в Акра е забра­
нено на нефранките да живеят на улиците, които се простират меж­
ду пазара и пристанището, за да могат техните сделки да бъдат об­
ложени с такси, от които са освободени жителите от генуезката, пи-
занската и венецианската улица. Това обаче не пречи жителите на
тези морски градове, както и от други градове, получили по-огра-
ничени привилегии, да бъдат интегрирани в живота на франкското
общество. И развивайки търговията там, те дават своя принос за
просперитета му, както впрочем и на населението с друг произход,
което обитава франкските градове: благодарение на тях доста хра­
нителни стоки, като захарта и сапуна, доста платове намират плас­
мент в западния свят.
Картината на франкското общество в латинския Ориент би била
непълна, ако не се отдели място на един друг елемент, който също
фигурира в това общество, но временно: поклонниците, чийто брой
всяка година достига със сигурност няколко хиляди. За някои от тях
знаем твърде малко: това са тези, които пристигат по суша, а сред
тях несъмнено са най-бедните, тези, които не могат да си платят
транспорта по море. За тях се споменава твърде рядко, освен в слу­
чаите, когато придружават някой поход, поел по пътя на Първия кръс­

112
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

тоносен поход - известно ни е, че за тях е предназначена една болни­

ца в Константинопол и че могат да бъдат срещнати и през XIII в. по
пътищата в страната на селджукските турци. По-голямата част от
поклонниците вероятно пристига по море от италианските или лан-
гедокските пристанища: научаваме, че Генуа претендира нарбонците
да ограничат до един кораб годишно транспорта на поклонници. То­
зи вид плаване изисква огромни флоти. Бури предизвикват гибелта
на много кораби, като тази през 1102 г. във водите при Яфа, случила
се пред очите на английския поклонник Сийулф. А ритъмът на пъту­
ването на тези кораби зависи от навигационните условия в Среди­
земно море: тръгва се от Южна Италия, в частност от Бари или от
Венеция, или от пристанищата наТиренско море; отпътуват през про­
летта и се връщат през есента, което означава неколкомесечен прес­
той в Палестина. Този наплив от поклонници, към който ще се вър­
нем, е от значение за франкските държави. Необходимостта да се еки­
пират пристанищата за посрещането им, като се защитят от пирати­
те, предполага при нужда няколко галери да имат готовност да се
намесят. Необходимостта да бъдат нахранени, настанени и обгриж-
вани поклонниците води до появата на специални органи, които се
вливат във формите на църковната организация.
Всички тези поклонници не са без средства. Разказът за покло­
нението на саксонския херцог Хайнрих Лъва през 1171 г. е много
поучителен: става дума за поел на път високопоставен сеньор, кой­
то може да обогати с даренията си посещаваните от него храмове и
е приеман от висшата аристокрация на кралството. Унгарският хер­
цог, който към 1168 г. се готви да тръгне на поклонение с жена си,
изпраща на хоспиталиерите сума от 10 000 безанта с цел закупува­
не на земя и на „казали“ в близост до Йерусалим, с доходите от ко­
ито да се издържат по време на пребиваването си там и които те
предоставят впоследствие на Ордена на хоспиталиерите. Но пора­
ди липса на удобно разположени села и градове те се задоволяват
с именията, съседни на замъка Емаус, или пък в Акра със „замъ­
ка“, купен от хоспиталиерите от Жеро дьо Конилз, с четири къ­
щи, овощна градина и „казал“ в близост до града.
Самият крал на Йерусалим не се колебае да събира такси от пок­
лонниците: таксите, отнасящи се до правата на венецианците в
Тир, говорят за събиране на една трета върху таксата за премина­
ване на корабите с поклонници. Тези поклонници осигуряват пре­
питанието на местните търговци. Срещу Божи гроб започва Ули­
цата на Палмите. Там на поклонниците се продават палми, знак за
изпълнение на поклонението им и заради които ги наричат „пал-
моносци“. Сещаме се за търговците на сувенири, които все още
изпълват местата, където ходят поклонници.

113
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Те могат да окажат на отвъдморските франки ценна помощ: за

да започнат военни действия, е разумно да изчакат поредното
„придвижване“, защото поклонниците могат да оползотворят оста­
ващото им след поклонението на Светите места време за служба
при принцовете и да вземат участие в отбраната на кралството, по­
лучавайки заплащане, което за тях е добре дошло. Списъкът на ус­
лугите, дължими от васалите на краля, предвижда всеки един от тях
да осигури по един „рицар поклонник“.
Следователно поклонниците не са чуждо тяло във франкските дър­
жави: те вземат участие в живота им и присъствието им придава особен
характер на колониалното общество, което те временно подсилват.

Ориенталците в рамките на франкските държави

Внедреното отвъд морето франкско общество се оказва разнообраз­
но по своите съставки: благородници и неблагородници, хора с раз­
личен език и произход, постоянно или временно пребиваващи хо­
ра. Но тези различни елементи се сливат в едно хомогенно цяло.
Ако франките съставляват арматурата на тези нови държави, в ко­
ито те упражняват различни отговорности, свързани с управление­
то, те включват и цяла мозайка от общности, които могат да бъдат
обединени под общото название ориенталски, без да крием, че в
действителност това наименование обозначава твърде хетерогенни
елементи. Различни са индивидуалният статут, националната при­
надлежност, нравите, както и вярванията; и написаното през септем­
ври 1098 г. от ръководителите на кръстоносния поход писмо доказ­
ва, че те бързо осъзнават това.
Регионалните разнообразия не могат да бъдат пренебрегвани: на
север, в Тавърските планини, кръстоносците срещат арменски се­
ньории, съвсем наскоро минали под турско владичество; планинс­
ките кланове от Ливан са представители на съвсем друг вид влади­
чество; по границата с пустинята трасетата на бедуинските племе­
на навлизат във франкска земя. Ислямизацията на сирийското на­
селение не протича с еднакво темпо и не води до дълбока транс­
формация на аграрните структури. Обратно, градовете са по-силно
засегнати от редуващите се окупации.
Общо взето основната структура е тази на селото, което при ви­
зантийската система представлява фискална единица, която остава
такава и на ислямска земя. Тук франките внедряват феодалния
строй с прехвърляне на правата на държавата върху сеньора, на
когото земята е дадена в ленно владение. Но селото, което фран­
ките наричат „казал“, запазва своите характеристики. То е заоби­
колено от „гастини“ или махали, които могат да бъдат поземлен
резерв, с който разполага селото. Подчинено е на благородници,

114
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

главните сред които са раисите, изпълняващи ролята на ръково­

дители на общността. Редом с тях, но в същата социална група,
се срещат хора, служещи за посредници между сеньора и жители­
те, на които първият гледа като на служители на сеньорията и ко­
ито ползват концесии, аналогични на „сержантски имения“: таки­
ва са абсолютно необходимият драгоман, който служи като пре­
водач, писарят, пазачът на резервоара, който се грижи за разпре­
делението на водата и наглежда напоителните канали. На практи­
ка селото се управлява само, като раисът е отговорен за събира­
нето на данъка при предишната система, поемайки и отговорност­
та за селския ред с помощта на съвета на селото. Именно „съдът
на раиса“ разглежда делата на селяните, като при тях прилага оби­
чайното право, което произтича изключително от римо-византийс-
кото право. Франките не посмяват да променят тази традиционна
организация, интегрирала се във феодалната сеньория. Защото при
голяма част от случаите именно казалът в своята цялост е преот­
стъпен за ленно владение, а рицарят, въведен във владение, полу­
чава всички доходи от него. Системата на провинциалното имение,
при което господарят се явява като стопанин, живеещ във владе­
нието си, обработващ собствените си земи, изисквайки повиннос­
ти от своите арендатори, всеки от които има собствени зеленчу­
кови и овощни градини и ниви, на практика е непозната в сирийс­
кия Ориент, с изключение на плантациите със захарна тръстика,
които се срещат край Триполи, или други култури от този тип, за
които често се използва робска работна ръка.
Селянинът преди всичко е задължен да дава част от реколтата
си, според системата на арабския харадж, наследен от римския и
византийския поземлен данък - обикновено тази част е равна на ед­
на трета. Но това може да бъде заменено от определена повинност,
изплащана в пари. Плодните дървета, в това число и маслините, съ­
що подлежат на събиране на част от плода им. И цял регистър от
такси - като налогът за убиване на животни, определен за всеки,
който убие прасе - допълва списъка на тези вземания. На мюсюл­
манския пътешественик Ибн Джобаир те са се сторили доста нис­
ки спрямо тези в останалите средиземноморски страни.
Положението на тези селяни може да бъде приравнено с това на
западните крепостни селяни - свободни хора, но подчинени на изис­
кванията на сеньора, в частност забрана да се напуска сеньорията.
От мюсюлманите се изисква заплащането на поголовен данък, то­
ест такса на глава от населението. Вероятно се появява като нака­
зателна мярка за премахването на поголовния данък върху димите
на мюсюлманска територия, но той се прилага във византийските
земи и съответства на „шеважа“, характерен за западното крепост-

115
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ничество. Не ни е известно дали франките го изискват от своите

християнски поданици. Що се отнася до правото на феодала да нас­
ледява имуществото на васала си, изглежда, че то не се прилага в
Ориента, но не е изключено сеньорът да заграбва изоставения имот.
Терминът „вилан“, чрез който в Ориента се обозначават селяните,
вероятно не е точен синоним на „крепостен селянин“. Въпреки то­
ва - и тук откриваме положения, съответстващи на познатото в За­
пада - франките се стараят да организират такава експлоатация на
своите сеньории, която да задоволява снабдяването на градовете,
крепостите и да позволява търговия със селскостопанските излишъ­
ци. Затова те пристъпват към реколонизация на изоставените прос­
транства - такъв е например случаят, когато строежът на замъка на
Газа връща сигурността в юга на Филистия. За да улесни снабдява­
нето на Йерусалим, Бодуен II не само освобождава от такси за вли­
зане селяните християни и мюсюлмани, които снабдяват пазара на
града, но се обръща и към жителите християни отвъд Йордан, оста­
нали под мюсюлманско владичество, като им предлага освобожда­
ване от данъци, за да се установят в Юдея.
Мюсюлманските принцове не изискват военна служба от свои­
те християнски „протежета“. Вероятно и франките постъпват по съ­
щия начин спрямо мюсюлманските си поданици - още повече, че в
края на XIII в. принцовете на Антиохия са обвинени, че използват
сарацини във военните конфликти срещу един прелат от Триполи-
танското графство. За сметка на това включването на „сирийци“
във франкските войски е документирано, в това число и в тези на
Триполитанското графство, освен стрелците християни от планини­
те на Жибеле - маронити, използвани от сеньора на този град. В
случая вероятно се сблъскваме с разпростиране в латинския Ори­
ент на правото на прибягване до военен набор на хората от собст­
вените земи, в частност за „разходките на кон“- съседски воини,
на които се радват западните сеньори.
Има ориенталци, които служат във франкските армии: това са
„туркопулите“, вероятно въведени в употреба от франките, когато
Татикий оставя войниците си на водачите на кръстоносния поход.
Става дума за турци, набирани изключително сред покръстените
пленници, носещи много често латински имена (имената на техни­
те кръстници, които са франкски рицари). Носещи леки доспехи,
въоръжени по турски (с не толкова тежки копия), те представля­
ват лека кавалерия, която преследва противника. Те получават име­
ния, близки по вид до феодални владения, и образуват нещо като
лична гвардия; откриваме ги на служба при военните ордени, ма­
настирите и сеньорите. Те попълват военния корпус на франкски­
те държави и са точно съответствие на франкските ренегати, като

116
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

провансалците, които видяхме, че отбраняват една от кулите на

обсадения от франките през 1108 г. Сидон.
Положението в градовете се различава доста от това в селата.
Там „сирийците“ и сарацините контактуват с франките. За първите
този контакт е на базата на сближаването. Описанието на Йеруса­
лим показва, че франките и сирийците по принцип са установени
всеки в своя квартал. „Обменът на сирийците“ се различава от „об­
мена на латинците“: латинските търговци на сукно не продават на
една и съща улица със сирийските търговци на сукно, не толкова за
да се разделят „народностите“ една от друга, колкото за да се улесни
прилагането на различните фискални и юридически режими. Домо­
вете по улиците са притежание на собственици съседи, единият от
които носи латинско, а другият гръцко или арабско име. Фуше дьо
Шартр споменава за смесените бракове, при които франкският коло­
нист се сдобива със сирийско семейство, като всеки говори на своя
собствен език. Богатството на даден сирийски буржоа, като Саис от
Триполи, заел пари на Ги дьо Люзинян, за да се сдобие със сеньорията
на Кипър, може да надвиши това на равностойните му франки.
Но пълната интеграция е изключена, защото франкска Сирия
живее под режима на собствените си закони - също както Кралст­
во Сицилия до времето на Фридрих II. Франкските буржоа зависят
от съда на виконта, попълнен от избрани измежду тях юристи; мел-
китските и яковитските буржоа зависят или от съда на раиса, чисто
ориенталски по състава си, или от смесена юрисдикция (защото тя
има търговска компетентност): търговският съд е съставен от че­
тирима сирийски и двама франкски заседатели. А правото, което се
прилага, не е еднакво. Що се отнася до мюсюлманите, тяхното пра­
во е още по-различно: те зависят от други юрисдикции.
Общо взето на сирийците от градовете се гледа като на свобод­
ни (и те се позовават на това, когато се установяват в Кипър). В
Антиохия превесът на мелкитите е особено чувствителен, а прин­
цовете са особено съвестни. Видяхме как през 1193 г. гърците и ла­
тинците се обединяват срещу заплахата от влизане във владение от
страна на арменците. Обратно, в Едеското княжество последните са
основният елемент от населението.
Разграничаването на тези различни общности се прави на осно­
вата на верската принадлежност. И в случая франките много се ста­
раят да щадят чувствата на различните групи. Случва им се да заг­
рабят имуществото на църковните институции от едното или дру­
гото вероизповедание. Такъв е случаят с това на яковитското епис­
копство в Йерусалим, чийто титуляр заминава за Египет при наб­
лижаването на кръстоносците: франките заграбват селата от него­
вото владение, от които се образува феодалното имение на един ри­

117
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

цар. Прелатът се завръща, докато рицарят изчезва, което улеснява

преотстъпването на селата на яковитската общност. Но след дълго
пленничество рицарят се завръща: налага се кралица Мелизанд да
намери компромис, за да задоволи правото и на единия, и на дру­
гия. В крайна сметка яковитите остават във владение на своите имо­
ти. В Едеса избухва скандал, когато Жослен II, за да накаже мона­
сите от „Свети Барсаума“ заради предполагаемото им съглашател­
ство с турците, отнема имуществото на манастира. Освен това въз­
намерява да използва един духовник, за да заграби и свещените
предмети; но яковитите виждат в поражението, при което той губи
свободата си, правдивото наказание за това светотатство. Ориентал-
ците обвиняват лесно франките в алчност, които наистина бързо
пристъпват към конфискации, жертва на които стават първите.
Трябва да признаем, че това не е нещо ново за Ориента...
Уважението към светите места на другите вероизповедания е
все пак една от главните черти в поведението на франките. Те из­
питват искрено благоговение към почитаните от ориенталците
светци и към техните храмове, като се молят на тях и им правят
дарения. Известно ни е как един франкски рицар от Антиохия,
вследствие от чудотворно оздравяване след намесата на свети Бар­
саума, който е на особена почит сред яковитите, поръчва постро­
яването в Антиохия на църква в негова чест, църква, осветена от
патриарха на сирийците. Ориенталските манастири са многоброй-
ни; гръцкият пътешественик Йоан Фока отбелязва тези, които са
построени през XII в.; големите манастирски комплекси на Чер­
ната планина, близо до Антиохия, и тези около Йерусалим, като
грузинските „Свети Сава“ и „Светия кръст“, и най-вече Синай, се
радват на изключителен просперитет. Папската була, дадена през
1216 г. от папата на „Свети Теодосий“ в Кедрон, „киновиарх на
Берия“ (Юдейската пустиня), показва, че този манастир разполага
с блага, сравними с тези на най-богатите латински манастири. При
арменците и сирийците се срещат подобни случаи.
Що се отнася до мюсюлманите, трябва да се прави разлика меж­
ду момента на завоеванието и положението, което им се отрежда във
франкските държави. По време на завоеванието те понасят големи
страдания. Превземането на укрепените градове е повод за насилия
и кланета, някои от които са разказани с изобилие от факти - незави­
симо дали са в Йерусалим, Маарат, Хайфа или в Бейрут... По време
на превземането с щурм подобни ексцесии за съжаление са много
чести. Случва се също при договорена с обсадените капитулация, при
която им се гарантира животът при повече или по-малко либерални
условия (например правото да напускат свободно града или да оста­
нат там при условие да приемат франкското господство), тя да не се

118
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

признае, тъй като войниците не се подчиняват на франкските пълко-

водци. Там, където завладяването става по мирен път, франките ос­
тавят съществуващото управление, като например в Наблус.
Превземането на даден град или залавянето на пленник на бой­
ното поле води мюсюлманите, попаднали във властта на франките,
до пленничество, което се изразява във вземането на откупи или
превръщането им в роби: така крал Амори дава на рицарите от ор­
дена на Свети Лазар един от всеки десет роби, които съставляват
частта от плячката му, „при условие, че не е рицар“ —защото плен­
ниците от рицарски ранг обикновено са откупвани. Така робството,
оказало се отживелица на Запад, бива преоткрито в Ориента от
франките. А робската работна ръка се оказва особено ценена от тях.
При перспективата за завладяване на Египет крал Амори напомня
на хоспиталиерите, че е изключено християнин да бъде лишен от
неговата свобода. Следователно робството може да се отнася един­
ствено до мюсюлманите. Възниква въпросът за съдбата на робите,
които приемат християнската вяра. Църквата препоръчва те да бъ­
дат освобождавани и това, изглежда, е първоначалното поведение
на кръстоносците; въпреки това и в мюсюлманските земи между ос­
вободения роб, „батие“ (покръстения), и неговия бивш господар ос­
тава връзка, каквато има и през Античността. По този повод в „Йе-
русалимските постановления“ са взети мерки. Но много скоро се
появяват оплаквания от отношението на господарите, които не са
съгласни да загубят работната си ръка заради покръстванията. Па­
пите се мъчат да се намесят, за да ги посъветват да не възпрепят­
стват тези покръствания, но същевременно се приема, че това пок­
ръстване не води автоматично до освобождаване на робите.
Поробването може да засегне единствено тези, които са плене­
ни в битка, независимо дали е на бойното поле или в крепостта, ко­
ято не е отворила вратите си, като всички жители от двата пола са
смятани за участници в отбраната. За жените, пленени в завладя­
ната през 1104 г. Кесария, хронистът разказва, че „красиви или гроз­
ни, те трябва да въртят воденичния камък“ - подразбира се, че ста­
ват домашни робини. За разлика от съдбата, отредена за пленени­
те християнки, те обикновено се спасяват от конкубината, който е
забранен от съборите, в това число този в Наблус през 1120 г.
Но преобладаващата част от мюсюлманите приемат да се под­
чинят на новите владетели, в частност селското население, в мно­
жество от районите предимно мюсюлманско. Франките имат инте­
рес да ги задържат на място, защото това позволява обработване
на завладените земи. В Самария традиционните кадри остават та­
кива, каквито са били до завладяването; това създава известни не­
удобства: когато мюсюлманите надделяват (през 1113 и 1187 г.),

119
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
селяните от тази област се нахвърлят върху франкските владения,
за да ги разграбят, докато Ибн Джобаир ни разказва, че мюсюл­
манските селяни от вътрешността на Тир помагат за бягството на
пленниците от тяхната религия. Въпреки това франките уважават
местните обичаи и статута на хората, с изключение при въвежда­
нето на поголовния данък, ако се приеме, че той е налаган систе­
матично на мюсюлманските поданици в техните страни.
В града мюсюлманите обикновено са малцинство. Още по-малко
са в състояние да създадат буржоазия. Така през 1181 г. в Тир е извес­
тен един ,jjauc на сарацините“, който се казва Сади. Почти по същото
време един търговец на име Абу Али получава от крал Бодуен IV про­
пуск за откарване на кораб в Египет. А Ибн Джобаир посещава мю­
сюлманите от този град, които, изглежда, живеят доста спокойно.
Свободата на мюсюлманско вероизповедание е в реда на неща­
та, но редица джамии са превърнати в църкви (вярно е, че много
от тях по принцип са някогашни църкви, превърнати в джамии...).
Тук-там (например в Тир или в Акра) се споменава за джамии или
за параклиси. Публичните призиви към молитва вероятно са заб­
ранени заради факта, че те представляват потвърждение на суве­
ренитета на исляма. Въпреки това се споменава за събиране на се­
ляни за молитва в земята на Наблус. Впрочем в този край между
1156 и 1173 г. откриваме ханбалитска група, която решава да тръг­
не за Дамаск, за да се спаси от властта на християните. Но рели­
гиозната идентичност продължава да се признава: пред съдиите
мюсюлманите са допускани да свидетелстват с клетва пред Кора­
на. През XII в. не се наблюдават никакви усилия за покръстване
на сарацините. А емирът Усама, който пътува в Йерусалимското
кралство по покана на тамплиерите в качеството си на посланик,
дори е допуснат да се моли в джамията „Ал-Акса“, междувремен­
но превърната в църква.
По-особен случай е този на бедуините, които продължават да но-
мадстват със своите стада по обичайните за тях трасета, като запазват
племенната си организация. Превърнати в крепостни селяни, по прин­
цип те са прикрепени към някоя сеньория, чийто господар ги закриля
в замяна на заплащането на повинности; шатрите им, заедно със се­
мействата, които се приютяват там, могат да бъдат предмет на конце­
сии и обмен. Същевременно техният начин на живот ги отвежда със
стадата им към граничните зони с риск да бъдат подложени на граби­
телство. Дори сме свидетели на това как туркопулите от Бетгибелин,
на служба при хоспиталиерите, оплячкосват бедуините на тамплиери­
те... Но същите тези бедуини не се колебаят да сътрудничат в грабе­
жите на франките, като им помогнат в грабителските рейдове или във
военните операции, провеждани срещу други бедуини.

120
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

В положението на евреите няма нищо особено. Изгонени от

Йерусалим през 1099 г., те минават оттам случайно и Бенжамен
дьо Тюлед, който посещава града през втората половина на XII в.,
открива там няколко занаятчии евреи. Срещат се и по другите гра­
дове, например в Лаодикия, където един акт ги показва редом е ла-
тинците, гърците и арменците, чиито имения - и арендатори - са
обект на прехвърляне едновременно е техните.
При все това ориенталците успяват да се смесят дори с франки­
те от господстващата класа. Господарската фамилия на Арабитите,
притежаваща множество казали във Филистия, води началото си от
един Муса, който е смятан за рицар, принуден да продаде казалите
си със съгласието на господаря на своето имение, за да плати от­
куп. Неговите наследници явно се вливат във франкската аристок­
рация. И в Йерусалимското кралство един арменец е наречен ри­
цар; както и гърци. В Едеското графство мнозина арменци имат се­
ньориален статут. А един, за съжаление непроверим, анекдот съоб­
щава за проект, който явно е обмислян от крал на Йерусалим, е цел
да бъдат привлечени в кралството арменски войни, на които да бъ­
дат преотстъпени имения - но е трудно да се каже дали става дума
за истински имения. Явно работата пропада, защото латинското ду­
ховенство вероятно претендира да им бъде наложен десятък, с
който фактически са обложени всички сеньории, независимо от ве­
роизповеданието на притежателите им.
Подчиняването на ориенталците на франкския режим оставя за
франките властта, а за нефранкските им поданици техните обичаи
и характерното за тях право, като някои зони остават извън това
франкско право. Планинските части на Йерусалимското кралство,
на Триполитанското графство, на земите на Антиохия и Едеса се
ползват от подобна автономия. Планинските кланове всяват неси­
гурност в кралството чак до 1120 г., а Бодуен I е ранен по време на
умиротворителните операции в Юдейската планина. Долината Бу-
кио по границата с Галилея служи за укритие на грабители, които
често завардват пътищата. Чрез военна операция преди 1180 г. те
биват изтласкани на Дамаска територия; в крайна сметка крал Бо­
дуен IV ги залавя по време на един от рейдовете им. В планинския
хинтерланд на Тир, Сидон и Бейрут един арабски клан държи ук­
репената пещера Кав дьо Тирон (Тирун Ниха), като докъм 1130 г.
признава едновременно франките и турците от Дамаск. Емирите
Ботор на Гарб и Маан на Шуф са зависими от Дамаското княжест­
во, но подписват договори с франките, според които свърталища­
та им са под тяхна власт: към 1160 г., благодарение на заговор,
франките от Бейрут отнемат от хората на Ботор редица от тях. В
Ливанската планина раисите мелкити или маронити държат сели­

121
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
щата си или групи от селища под властта на графовете на Трипо­
ли или на господарите на Жибеле, но с доста голяма свобода на
действие: вероятно един от тях предава граф Поне през 1136-1137
г., а укрепената му пещера вероятно е дадена от Реймон II на гос­
подаря на Крака в замяна на неговата крепост.
По на север Исмаилитите, Асасините от нашите текстове - ши-
ити, които използват убийството на принцове, за да укрепят неза­
висимостта си —създават, в значителна степен за сметка на фран­
ките, истинско княжество около крепостите Масиаф и Кадмус в
хинтерланда на Маргат и на Мараклея. Плащането на данък на
франкските сеньори, на хоспиталиерите и на тамплиерите гаранти­
ра сигурността им, а при нужда франките ги закрилят от ламтежи-
те на техните съседи мюсюлмани.
Съвсем на север са арменските барони от Планината, които дър­
жат непревзимаемите замъци от веригата на Тавърските планини
(напр. Вахка и др.) и гравитират известно време около Антиохия.
Византийците ги подчиняват по времето на Йоан Комнин, но те се
изплъзват от насилствено въдворяване в Константинопол и, неже-
лаещи вече да се завърнат в непристъпните си крепости, се възпол­
зват от разногласията между франки и византийци, за да завземат
равнината на Киликия, която превръщат в Малка Армения, силно
свързана впрочем с латинците от Ориента.
Така цяла ивица от „сирийски“, арабски и арменски сеньории се
явява като буфер между мюсюлманите от Изтока и франките от За­
пада. Последните могат да гледат на тях като на зависими от власт­
та им, заради плащането на налози под формата на натурален де­
сятък, или заради полагането на клетва за вярност. Самата Латин­
ска църква гледа на тях като на потенциални платци, обложени с
десятък, тъй като са неизменна част от латинското кралство. Тях­
ната автономия, позволяваща им да поддържат равновесие между
едните и другите, съвсем не е сигурна.
Тази променливост в статута, която позволява зависимостта на
ориенталците спрямо франкските господари да приема различни
черти, е още една особеност на тези държави. Те поне могат да се
нарекат латински с друга своя характеристика: установяването на
Латинската църква.

Франкските държави и Латинската църква

Етническото и религиозното разнообразие на териториите, оказали
се под франкска власт, прави трудна статистическата преценка за ет­
ническия превес във франкските държави като цяло. В състояние сме
да вземем предвид най-много особеностите, характерни за всеки от­
делен регион: арменци и сирийци яковити несъмнено има най-мно­

122
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

го в Едеското графство, вероятно и в Киликия; православни мелки-

ти в Антиохия и в отделни брегови и планински участъци както в
Ливан, така и в Палестина; маронити в голяма част от Ливанската
планина - ако гледаме само християните; мюсюлманите с различна
принадлежност са навсякъде, но с много променлив относителен
дял. Франките никога не са имали числено превъзходство сред тази
мозайка, но навсякъде са на първо място в притежанието на поли­
тическата власт. В религиозен аспект това се изразява в превъзход­
ството на Църквата, към която принадлежат, тази, която е зависима
от Светия престол. За да се определи понятието „франкски“, зако­
нодателните текстове използват израза „под закона на Рим“. И, спо­
ред разбирането за средновековното християнство, независимо да­
ли е Западно или Източно, именно Църквата, към която принадле­
жи преобладаващият елемент от политическа гледна точка, трябва
да заема първо място сред структурите на държавата. Византия да­
ва пример за това както в ориенталските си земи на границата със
сирийците и арменците, така и на Запад, където епископствата на
Южна Италия са приобщени към Константинопол.
Можем ли да използваме израза „Официалната църква“, припом­
нящ за статута на Английската църква на Британските острови, по
отношение на църковната структура на франкския Ориент? Несъм­
нено, защото взетото през 1120 г. решение от парламента на Наблус,
наречен още „събор“, тъй като на него присъстват прелати, дава на
Латинската църква съществен прерогатив: правото да събира деся­
тък в цялото Йерусалимско кралство. Това събрание се провежда в
момент, в който франките чувстват още несигурността на властта си
и когато вече са преживели известни бедствия. Следователно става
дума за това да бъде омилостивен Божият гняв дотолкова, доколко-
то той е в основата на това трудно положение. И сред мерките, при­
ети за осъществяването на този духовен подем, фигурира признава­
нето от страна на краля, бароните и „поземлените регистри“ в крал­
ството на правото на латинските епископи да получават десятък.
Съвсем не като във Франция чрез вземането на процент от реколти­
те - впрочем рядко стигащ до една десета от тях - което се извършва
спрямо всеки арендатор, а чрез вземания върху всичките сеньориал-
ни доходи. Независимо от личния статут на латинския господар (кой­
то може да се отнася за гръцки манастир, латинско религиозно заве­
дение, до арменец, маронит, мелкит, дори за мюсюлманин, притежа­
ващ сеньориални права върху някой казал), то той лично е задължен
да предаде на латинския епископ на диоцеза десятъка от своя доход,
като това, разбира се, допуска и известни договорки.
Този основен принцип предполага цялата площ на франкските
държави да бъде разделена между диоцезите на Латинската църква.

123
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Известно ни е как по време на похода кръстоносците определят кой
епископ да заеме съответния катедрален престол - в Албара, Арте-
зия, Лида. Тези назначения се налагат поради факта, че съществуват
църкви с видимо епископски ранг, които нямат титуляр, и след като
кръстоносците ги връщат за богослужение, те преценяват, че е умес­
тно да ги снабдят и с епископ. Но твърде бързо, между лятото на
1098 г. и края на 1099 г., всичко се регулира и се организира епископ­
ската йерархия. Трябва да се премахне едно препятствие: това с при­
съствието на православните прелати, които легитимно упражняват
властта си в рамките на своите диоцези. Тук-там е възможно да се
използва временното или окончателното им отсъствие: така е в Йе­
русалим, чийто православен патриарх заминава малко преди поява­
та на кръстоносците, към които вероятно се присъединява по време
на обсадата на Антиохия; на други места турските завоеватели, об­
лечени с властта на византийския император, вероятно принуждават
православните прелати да се изселят. В Антиохия кръстоносците връ­
щат на престола православния патриарх в епископската църква, пре­
върната някога в джамия, като му засвидетелстват голямо уважение.
Но когато Боемон се решава да премахне и най-малката следа от им­
перската власт върху Антиохия, принуждава патриарха Йоан V да по­
даде оставка и да замине за Константинопол, където Алексий Ком­
нин побързва да го утвърди в патриаршески сан. Общо взето там,
където православни епископи запазват своите катедри (доколкото те
не са системно превръщани в джамии), латинците ги присвояват и
настаняват в тях епископи от своето вероизповедание.
Освен това трябва да се има предвид и реалната ситуация. Епис­
копалната организация по византийско време е добре известна бла­
годарение на нотщиите, с чийто латински превод разполагаме. По
онова време установената от кръстоносците нова епископална йе­
рархия вече включва само част от съществуващите дотогава пос­
тове. Така например в Триполитанското графство се възстановяват
само три епископства (Триполи, Жибеле и Тортоса), докато там пре­
ди съществуват поне седем според Нотицията на митрополитска­
та провинция Финикия. Изоставени или второстепенни градове се
оказват прикрепени към тази митрополия, в която е запазен вла-
дишкият сан: така епископските градове Ботрис, Аркас и Ортози-
ас, сведени до ранга на обикновени селища, са обединени с епис-
копството на Триполи.
Защото, според вижданията на франките, епископът трябва да
се ползва с положение, отговарящо на ранга му. Учредява му се
дотация, която освен катедралата включва сгради в епископалния
му град - магазини, къщи и градини, оформящи един квартал; се­
ла в неговия диоцез, чийто господар е, и от които получава повин­

124
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

ности; църкви и параклиси, в които може да назначи енорийски

свещеник (ако не ги предостави срещу наем на християни от Ори­
ента). И като последно, признато му е правото да събира десятък
в целия диоцез. Именно нещо такова ни описва булата от 1183 г.,
потвърждаваща всички права на епископа на Бейрут.
Това възстановяване на църквите, което може да се разглежда
като съществен елемент от програмата на Урбан II, се осъществя­
ва в бившата патриаршия на Антиохия доста равномерно. Архие­
пископи сядат на престола, заеман до този момент от други архи­
епископи (Tape, Мамистра, Апамея, Едеса); епископи - на тези от
епископалните престоли, които са възстановени.
В Йерусалимското кралство положението е по-различно заради
два основни фактора. Първият се дължи на нелогичността на Но-
тицията на йерусалимския патриарх, раздута от загрижеността на
един патриарх, желаещ да придаде по-голямо значение на своя сан
чрез включване след името на всяка митрополия на впечатляващ
брой селища, някои от които никога ни са разполагали с еписко­
пи - и отгоре на това, дългата мюсюлманска окупация довежда до
изчезването на редица от тях. Вторият фактор е следствие от съ­
ществената роля, изиграна от поклонничеството в Йерусалимското
кралство. Това е така, защото в Лида е открита непокътната църква,
с която е свързан споменът за свети Георги. Това превръща през
юни 1099 г. този пуст град в седалище на първото въздигнато в Па­
лестина епископство, докато по същото време Йерусалим все още
се намира в ръцете на мюсюлманите.
Още от самото начало франките поверяват Божи гроб на един
патриарх. Изборът на Арнул дьо Шок е без никакво съмнение нере­
довен и, използвайки властта си на легат, шест месеца по-късно
Дембер го сваля от престола без никакви затруднения. Но тъй като
е подкрепен от норманите срещу крал Бодуен, той на свой ред е
свален и е заместен от някой си Евремар. Нов легат сваля от власт
последния и е издигнат за патриарх. В крайна сметка Арнул си въз­
връща патриаршеския трон - но междувременно, с титлата архи-
дякон, той всъщност ръководи Йерусалимската църква и запазва до­
верието на крал Бодуен. Следователно можем да предположим, че
той играе съществена роля за изграждането на епископалната йе­
рархия в своята патриаршия.
Трите Палестини от античната география с митрополиите си Ке­
сария, Скитополис и Петра не са възстановени веднага. Архиепис-
копският престол на Кесария е възстановен след 1101 г. и е наследен
от Евремар, когато той е лишен от патриаршество (1108). Но в Гали­
лея дават първо титлата архиепископ на абата от Таворската плани­
на - където се локализира Преображение Господне; назначаването

125
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
през 1109 г. на епископ на Назарет - родното място на Светото се­
мейство - води до конфликт, чието решаване е в полза на новодош­
лия, който извоюва през 1128 г. прехвърлянето на архиепископската
катедра от Скитополис в Назарет. Витлеем - мястото на Рождество
Христово, който също като Назарет не е седалище на епископия пре­
ди 1099 г. - е издигнат до този ранг след 1099 г., но едва през 1110г.
папата прехвърля там катедрата от Аскалон. Най-почитаните от пок­
лонниците места са избрани да приемат епископии. За разлика от
случващото се в Антиохия, кралете на Йерусалим и техните патри­
арси като че ли предпочитат да изградят своята църква, като се съ­
образяват изключително с почитта към великите места, станали из­
вестни с събитията, описани в Светото писание, като не се съобразя­
ват с общоприетата карта на провинциите и на градовете.
Това явно не предизвиква трудности от страна на папската власт.
Но нещата се променят, когато Бодуен I, след като завладява Бейрут
и Сидон и предвиждайки да превземе Тир (1110-1111), възнамерява
да назначи там двама епископи и един архиепископ, като ги подчини
на Йерусалимската патриаршия. Но тъй като това вече не е Палести­
на, а Финикия, а този край е част от традиционната патриаршеска
компетенция на Антиохия, патриархът на този град протестира. Кон­
фликтът се проточва, още повече че вдигането на обсадата на Тир
през 1124 г. го задълбочава. Антиохия се основава на това, че разп­
ределението между патриаршиите е решено в предходни времена и
че нищо не оправдава орязването на компетенциите й. Йерусалим се
позовава на решение на събора в Клермон, според който, когато ди-
оцезните граници изчезнат, всеки владетел има възможността да из­
бира градовете, в които да разположи епископствата - решение, кое­
то, както наскоро доказа Р. Хиестанд, не засяга подлежащите на за­
воюване от рицарите страни, но което подновява една спряна от Ур­
бан II разпоредба в полза на Роже Сицилиански. Добавя се още, че
Адемар дьо Монтей фиксира границата между двете патриаршии при
Нар ел-Кебир, което явно е пълна измислица. Папата не знае на кого
да угоди. Отгоре на това, след 1124 г. архиепископът на Тир се на­
месва на свой ред, за да поиска възстановяване на своята провинция,
тъй като триполитанските епископства, които традиционно зависят
от Тир, са възобновени преди превземането на града и са присъеди­
нени към Антиохия. Папската власт подкрепя аргументите му, но пат­
риархът на Антиохия не отстъпва.
В крайна сметка Йерусалим успява да си присвои епископст­
вата от провинцията на Тир, разположени на юг от границата на
Триполитанското графство; Антиохия губи Тир, но запазва дей­
ността си в триполитанските епископства. След това, през 1168 г.,
се решава да бъде издигнато отвъд Йордан седалището на Керак,

126
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

което франките погрешно идентифицират с Петра (наричат го

„Пустинният камък“). Но Петра е архиепископията на III Палес­
тина; патриарсите на Антиохия твърдят, че Керак е част от про­
винция Арабия, чийто главен град е Боера и която е подчинена на
техния престол. От което произтича нов процес, който се проточ­
ва и след загубата на тези градове от франките...
Годината 1168-а бележи възстановяването на три нови епископ­
ски катедри; наред е Керак, става дума за Хеброн - гробът на Пат­
риарсите - и на Севастия - този на свети Йоан Кръстител. И тук
изборът на тези нови места произтича от почитанието към местата
за поклонение.
Така, в Южен Ливан църковната карта се изгражда въз основа
на начала, различни от тези за Севера. Вземат се предвид по-скоро
нуждите на поклонниците, отколкото определянето на рамките на
религиозния живот на вярващите. Защото всяка епископска катед­
ра е и резиденция на епископски капитул, обслужващ голямата цър­
ква; там поклонниците намират импозантно литургично служение,
което понякога предшества издигането в епископство: Севастия и
Хеброн се сдобиват е капитули, преди да приемат епископи.
Твърде малко ни е познато енорийското служение; вероятно все­
ки замък, всеки нов град е латинско население има своя енорийски
свещеник. Извън градовете като че ли няма много енории. Но на­
шата документация в случая е твърде оскъдна.
Животът на тези диоцези и на тези патриаршии понякога е твърде
бурен. Избухват конфликти между патриарсите и суверените. Рим е
принуден да вземе страна, в частност, когато патриархът Раул дьо Дом-
фрон влиза в единоборство с принц Боемон II, за чието възкачване на
трона е допринесъл. Легатът на папата се възползва от този конф­
ликт, за да реагира срещу претенциите на Раул и на предшественика
му Бернар, които вероятно искат да се наложат и тяхната катедрала
да стане седалище на трона на свети Петър, за да демонстрират из­
вестна независимост по отношение на Рим. Във всеки случай, Раул е
свален от събора, който се провежда в Антиохия през 1140 г.
Съборите, които се провеждат в Ориента по случай пристига­
нето на папските легати, имат за цел не само решаването на вът­
решните проблеми на латинското духовенство. Там се разглежда
положението и на източните църкви.
Защото поставеният през септември 1098 г. пред Урбан II въп­
рос не получава отговор. Рим не дава инструкции нито на своите
легати, нито на вярващите относно отношението към ориенталс­
ките общности. Принцовете твърде бързо разбират, че верността
на техните поданици християни, зависещи от източните църкви, е
свързана с уважението към техните обичаи и църковните им йерар­

127
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

хии. Латинските прелати понякога преценяват, че им се полага да

решават споровете, възникнали сред общностите, където, впрочем,
не липсват конфликти между хората, и се случва първите да се
опитват да укротят постъпките на вторите. Но като цяло латински­
те патриарси и епископи приемат съвместното съществуване с из­
точните прелати, от които зависи цялата църковна йерархия на под­
чинените им общности. Случаят на яковитския патриарх Михаил
Сирийски е особено забележителен: той е третиран като равен от
патриарха на Антиохия Емери дьо Лимож, който дори го приема в
епископската си църква; яковитският митрополит на Едеса по прин­
цип има сърдечни отношения с френските графове и изборът на яко-
витски патриарх през 1130 г. се провежда именно в латинската ка­
тедрала на Турбесел. Духовниците се посещават взаимно и при нуж­
да разискват теологически или литургически въпроси: сирийците от
Йерусалим искат помощ от епископа на Амид, Денис бар-Салиби,
който пише за тях трактат относно месата, за да отговори на аргу­
ментите на франките (1169). А Емери предлага дори на Михаил Си­
рийски да го придружи през 1179 г. на Латеранския събор: негови­
ят яковитски колега написва за латинците трактат срещу манихеи-
те, за да им помогне в тяхната борба с катарската ерес.
По-труден за решаване е проблемът с отношенията на Рим с
Православната църква заради това, че въпреки схизмата от 1054 г.,
двете църкви се смятат за проповедници на една и съща вяра, сле­
дователно трябва да спазват правилото на Сардикийския събор, заб­
раняващо възкачването на двама епископи на един и същ престол.
Освен това латинците си присвояват някои от големите църкви от
гърците и когато византийците си връщат някой окупиран от фран­
ките град като Таре или Мамистра, те прогонват латинските прела­
ти от катедрите. Заместването на латинските патриарси с гръцки
патриарси в Антиохия и в Йерусалим също представлява причина
за напрежение както от политически, така и от религиозен харак­
тер (фактически императорите не смятат присъствието на латинс­
ки патриарх на йерусалимския престол за толкова неприемливо,
колкото на антиохийския). А всеки път, когато василевсът се нало­
жи, принуждава принца на Антиохия да върне православния пат­
риарх на катедрата в града.
На практика твърде бързо се стига до компромисни решения. Не
става дума мелкитският клир да бъде подчиняван на латински епис­
коп, който да ръкополага и назначава кандидатите. Затова прибяг­
ват до заобиколни средства: тъй като няколко епископски катедри
са обединени в един диоцез, поверен на латински епископ, гърците
дават титлата на едно от тези незаети от латинец седалища на свой
човек, който става началник на гръцкия клир в целия диоцез. От ка-

128
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

ноническа гледна точка на него се гледа като на гръцки викарий на

латинския епископ, комуто несъмнено той обещава вярност, без
да му е подчинен.
Това води до следните ситуации: при йерусалимския Божи гроб,
обслужван от капитул на латински каноници, съществува и гръцки
клир, който обслужва същия храм и който е подчинен на архиепис­
копа на Газа и Елефтерополис, който по всичко изглежда, че е гръц­
кият прелат на патриаршеския диоцез. В Едеса, в навечерието на
завоеванието от 1144 г., има четирима епископи със своите катед­
рали: „Света Мария“, „Свети Тадей“ и „Свети Георги“ за латинци-
те; „Света София“ за гърците и мелкитите; „Света Евфимия“ за ар­
менците; „Свети Авраам“ за яковитите. Трудно бихме си предста­
вили по-сложно съжителство!
Несъмнено то не съществува без определена цел. Латинците се
смятат за отговорни пред думите на Христос, който препоръчва на
своите следовници да останат единни, и те си представят този съ­
юз единствено под управлението на наследника на св. Петър. Ори-
енталците се грижат за поддържането на своята идентичност, ба­
зирана върху една по-особена христология. Откъм гърците се очак­
ва единение вследствие от провежданите между Рим и Константи­
нопол преговори. От страна на другите вероизповедания разгово­
рите се развиват на местно ниво.
Проведеният от легата на папата през 1141 г. събор в Йеруса­
лим е случай да бъдат поканени от последния патриарсите и като-
ликосите на сирийците, арменците, вероятно и на маронитите. И ед­
ните, и другите връчват на легата манифест, с който потвърждават
догматичното си единство и зачитането на първенството на папа­
та. Вероятно тези декларации не надминават границите на чисто
формалните прояви, но поне за арменците и маронитите това е
придвижване към по-реално обединение. В кризисните моменти то
проявява своята същност. На Света неделя 1101 г. свещеният огън
в Божи гроб не се запалва. Християните с различна обредност се
обединяват в една процесия и в обща молитва за осъществяването
на това, което се смята за чудо, а Фуше дьо Шартр изнася пропо­
вед. Най-накрая поклонниците посещават храмовете, без да се при­
тесняват кой се грижи за тях. Та нали виждаме дори поклонници
мюсюлмани, като Али ал-Харауи, който обхожда франкското крал­
ство и посещава свещените за вярата му места, сред които е гро­
бът на Авраам в Хеброн, където му разказват как франките издир­
ват точното местонахождение на гроба на Отеца на вярващите, ко­
ето подхранва още повече неговото благоговение?

9. 129
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Религиозен живот и неговите особености

Йерусалимското кралство е по-специално място за поклонение по­
ради това, че поклонниците слизат от корабите обикновено в прис­
танищата му, за да посетят съвкупността от свети места, разполо­
жени в неговите граници. Но и северните държави влизат в това
число: през целия XII в. се приема за естествено маршрутът на
поклонниците да минава през византийските земи дори когато са
станали турски, както и през Антиохия, като стремежът е по тях
да няма препятствия. Антиохия, Едеса, Триполи са като придатъци
и вход към кралството, което всъщност представлява Светите зе­
ми. И тези територии са изпълнени с християнската история: та
нали в Антиохия се появява наименованието „християни“, а в Еде­
са за първи път един крал се обявява за християнин?

130
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

По този начин религиозният живот на франкските държави е

принуден да се съобразява с поклонничеството. Когато пристигат
в Светите земи, поклонниците очакват да бъдат включени в харак­
терното за всяко от свещените места богослужение. Следователно
присъствието на определен клир е наложително и с масовото сти­
чане на западняци с римокатолическо вероизповедание се появява
необходимост от църковна служба, в която те искат да вземат учас­
тие. В самите храмове понякога православните или мелкитските
свещеници са заменени от латински; по-често последните се при­
съединяват към тях. В Божи гроб например латинците служат в хо­
ра на църквата, докато гърците служат в съседен олтар. Там латин­
ците образуват капитул, създаден веднага след превземането на Йе­
русалим, като всеки каноник получава постоянен доход, отделян от
общите за Гроба Господен доходи. Много често тези доходи са плод
на предшестващи кръстоносния поход дарения, както от Ориента (в
това число от Грузия), така и от Запада. Кръстоносният поход, ес­
тествено, е повод за нови дарения и Годфроа дьо Буйон отрежда за
канониците в Ориента, наред с църквата „Свети Петър“ в Яфа, два­
десетина близки до Йерусалим села; графът на Тулуза създава ма­
настир на Божи гроб на Поклонническата планина и му предоставя
земи. Добре платеният капитул е ръководен от благородници, кои­
то също получават пребенди.
В тези капитули се осъществява обучението на млади духовни­
ци; по този начин те привличат учители, като бъдещия кардинал
Джовани от Пиза, първият преподавател на Гийом от Тир, в чието
лице Ханс Майер ни предлага да видим ръководителя на църковно­
то училище при Божи гроб. Самият Гийом цитира множество на­
четени хора сред латинския клир в Ориента. Така капитулите ста­
ват средища на интелектуален живот, за който свидетелства и трак­
татът на Рорго Фретел за Светите места, и агиографските трудове
на Жерар от Назарет, в очакване на „История на отвъдморските зе­
ми“ на Гийом, бъдещия архиепископ на Тир. Но тези просветени ду­
ховници не познават само латинските писания: някои от тях се сре­
щат със своите ориенталски колеги - поетът Ансо, който изпраща
парченце от Инстинния кръст в „Парижката Света Богородица“,
го има от грузинците. Гийом от Тир използва творбата на един
християнин от Ориента, за да напише своята „История на ориен­
талските принцове“. А в Триполи, важен интелектуален център на
източните църкви, свещеникът Филип Триполитански превежда от
арабски псевдоаристотелев текст - „Книга за Тайната на Тайните“,
която се разпространява нашироко из Запада, където дава матери­
ал за нравоучителни трактати, познати под наименованието „Ог­
ледала на принцовете“ (в Антиохия, Стефано от Пиза превежда

131
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

трактат по медицина от Ал-Маджузи). Капитуларните библиотеки

несъмнено притежават и други аналогични творби, чието почти
пълно изчезване ни пречи да ги опознаем.
Но светските капитули нямат този престиж пред вярващите, ка-
къвто имат приелите устава на Свети Августин, сближаващи начи­
на на живот на канониците с този на монасите. Гийом от Тир, кой­
то не обича патриарха Арнул, го обвинява, че принуждава канони­
ците от Божи гроб да приемат тези правила, така че да може да си
присвои имението в Йерихон, за да облагодетелства племенницата
си... Фактически трансформации от този род са често срещани по
онова време на Запад и катедралният капитул на Йерусалим не е
единственият, станал монашески капитул: същото се случва и във
Витлеем, и в Триполи. Забелязваме, че този ред е възприет и в све­
тите места, които поклонниците почитат най-много в Йерусалим.
Така е в Храма Господен, който заема мястото на джамията на Омар
и където Годфроа настанява каноници; така е на планината Сион и
на Елеонската планина. През 1100 г. храмът на Елеонската планина
е поверен на латински свещеник; той вероятно е същият, който въз­
главява създадения по-късно капитул. Й извън Йерусалим, в Хеб­
рон и в Севастия, откриваме пак черно духовенство. Августинова-
та формула всъщност е подходяща за обслужване на тези поклон-
нически храмове, защото осигурява ритмичност на богослужение­
то, извършвано от монаси, водещи съвместен живот и отказали се
от лична собственост, според идеала на онези времена. Вероятно
тя е приложена и в храма, който познаваме само от руините му и
по една метална була: „Олтар на Нашия Господ“ в Таба, на Тивери-
адското езеро, където се почитат апостолите Петър и Андрей.
Бенедиктинските манастири не винаги се установяват в места,
свързани с великата евангелска или библейска памет. Създадената
през XI в. от амалфийци „Света Мария Латинска“ се намира в бли­
зост до Божи гроб, както и абатството на жените от „Богородица
Велика“. Бенедиктинците също се установяват в близост до гроба
на Дева Мария, в абатството „Богородица Йосафатска“, а монахи­
ни от същия орден - до гроба на света Ана, където се настанява
манастирът „Света Ана“, в който Бодуен I вкарва жена си Арда,
когато се налага да я напусне. Около четиридесет години по-къс­
но във Витания от крал Фулк е основан нов женски манастир, ве­
роятно като продължение на този във Фонтрево, а малко по-късно
най-малката сестра на кралицата, Жоет, става негова игуменка. С
това място е свързано възкресението на Лазар. За сметка на това
с отдалечаването от Юдея латинските манастири намаляват. Тавор-
ската планина прислонява един до друг бенедиктински и гръцки
манастир. В Антиохия се намира друг бенедиктински манастир,

132
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

„Свети Павел“: присъствието на монашески общности, свързани

с големите сеньории, не трябва да ни изненадва.
Повече сме учудени от мудността, с която големите конгрега­
ции на новото монашество се решават да се установят в Ориента -
което вероятно се обяснява с колебанието на ръководителите им да
основат прекалено отдалечени абатства, които не могат да участ­
ват в живота на ордена: Свети Бернар не желае основаване на ма­
настири в Палестина. Цистерцианците се установяват в „Белмон“,
над Триполи, едва през 1157 г. и през 1161 г. в „Салвацио“, в Йеру-
салимското кралство; премонстрантите в „Свети Авакум“ в Рамла
и в „Свети Самуил“ в Монжоа (1161).
Всъщност, и това ни е известно от последните открития на из­
вадки от агиографска творба от Жерар от Назарет, течението, от ко­
ето произлизат тези ордени, е широко застъпено в Ориента. Това
са най-вече дошли от Запада поклонници, които искат да завършат
дните си в Обетованата земя. Един доста богат на Запад барон, Ра-
ул, става отшелник в Йерусалим; самият Жерар - на Таворската
планина; един унгарец построява килията си на стените на Свеще­
ния град, за да може да му се наслаждава: мнозина са привлечени
от голям традиционно ориенталски отшелнически център, Черната
планина, близо до Антиохия. По примера на западните основатели
те търсят начин на живот съобразно своя идеал да прекарат извес­
тно време в дадена общност, да се опитат да живеят според прави­
лата на свети Бенедикт в цялата им строгост, тъй както го правят
цистерцианците. Това е цял един свят на души, обладани едновре­
менно от усамотението и ритмичността на аскетизма, които осно­
вават манастири - Маханат, Юбин, Карария, Палмарея - без да съз­
дават организиран орден в истинския смисъл на думата. Някои ми­
нават впоследствие под зависимостта на някой главен манастир:
Палмарея към Клюни, по-късно Юбин към Сито. И може да се смя­
та, че първите кармелита са в същата сфера на влияние, но те като
че ли не се появяват преди последните години на XII в.
Тези манастири, изглежда, привличат своите членове извън
франкските държави, чието родено на място население не е доста­
тъчно да подхрани всички тези общности. Повечето от персонажи­
те, чийто живот се описва, идват от Запада, и някои се завръщат
там след повече или по-малко дълъг престой в Ориента. Поне за
една значителна част от тях религиозният живот на латинските дър­
жави в Ориента е свързан с поклонничеството и с почитането на
Светите места.
Установилите се в отвъдморските територии франки са прину­
дени да улесняват поклонничеството и да помагат на поклонниците
и по друг начин. Произходът на първите текстове, съставени за пол­

133
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

зване от тях в анонимен вид и на които първите издатели дават об­

щото название „Иноминатус“, не ни е добре познат. Други, в сре­
дата на века, са написани от завърнали се от пътуването поклонни­
ци - като Теодорикус или Йохан от Вюрцбург. Но към 1148 г. един
франк от Светите земи, Рорго Фретел от Назарет, става автор на
първия от тези пътеводители в поклонничеството, като дава данни
за пътищата, разстоянията, важните места и свързаните с тях спо­
мени, в продължение на книгите, които свети Йероним посвещава
на опознаването на Светите места.
Разполагайки с пътна схема, пилигримите могат да поемат по пъ­
тищата. След пристигането на франките те са доста несигурни: опис­
ват се бандитите, които дебнат от пещерите и се нахвърлят върху
пътниците. А от крепостите, държани от мюсюлмани, започват гра-
бителски набези срещу дошлите от Тир и Аскалон, при които през
1120 г. са нападнати седемстотин поклонници, от които триста са
убити, а шестдесет - пленени, да не говорим за онези, които са зало­
вени, когато корабите им се разбиват на брега или са отвлечени от
пиратите. Тези опасности карат група рицари, към дата, която се оп­
ределя на 1119 г., да се обединят, за да осигурят охраната на тези
пилигрими. Този въпрос е доста спорен. Изглежда, че някои от тях
идват на поклонение и постъпват за известно време на служба при
Божи гроб - бъдещият крал Фулк Анжуйски трябва да е един от тях.
Но тези, които се обединяват под въздействието на Юг дьо Пенс и
на Жофроа дьо Сент-Омер, полагат основите на нов религиозен
орден, който носи името на Соломоновия храм, отстъпен им от Бо-
дуен II за резиденция (става дума за джамията „Ал-Акса“ и прилежа­
щите й територии). Началата на новия орден са забулени в мрак. Но
Юг дьо Пене успява да го наложи като църковна институция и да
бъде приет уставът му - за който се твърди, че е написан от свети
Бернар по време на събора в Троа през 1128 г.
Малко след това, докато Юг все още се намира на Запад, където
набира рицари и полага основите на имение, доходите от което да
бъдат използвани за поддръжката им, се задава криза, тъй като някои
от рицарите подчертано предпочитат умозрителния живот. Налага се
Юг да им припомни призванието им, а свети Бернар написва „Възх­
вала на новото рицарство“, за да изтъкне достойнствата на живота,
посветен на защитата на другите и на отбраната на Светите места.
Посрещането на пилигримите обуславя нуждата от създаване на
цяла спомагателна система, най-вече за приема на бедните и гри­
жата за болните. Болницата „Свети Йоан“, основана четиридесе­
тина години преди кръстоносния поход, остава да действа по вре­
ме на него и има изключително развитие; автономията й спрямо
капитула на Божи гроб се запазва, докато във Витлеем и Назарет

134
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

под патронажа на канониците се зараждат конгрегации на хоспи-

талиерите. Броят на лекуваните в йерусалимската болница, която
приема и ранените в битките, обемът на консумативите и на ле­
карствата свидетелстват за значението на този ансамбъл, който за­
ема цяло каре в близост до Божи гроб. Дарения също се стичат
както от латинския Ориент, така и от Запад, за да финансират та­
зи институция, която постепенно присъединява към себе си пове-
чето подобни, основани във франкските държави.
По своя характер Орденът на тамплиерите е военен; Орденът на
хоспиталиерите става такъв при неизяснени обстоятелства вероятно
между ИЗО и 1140 година. Смята се, че подобно на тамплиерите,
хоспиталиерите набират рицари срещу заплащане, за да охраняват
поклонниците. Сигурно е, че когато някой от техните домени, като
Бетгибелин, получава подкрепления, за да бъде включен в отбрани­
телната система на кралството, то на тях се пада задължението да го
защитават. А мъжете от рицарски родове, които обслужват бедните,
са принудени да вземат оръжието, за да постъпят в кралската фео­
дална войска. При все това още преди Втория кръстоносен поход хос­
питалиерите и тамплиерите се явяват като военни ордени. Когато гра­
фът на Триполи отстъпва през 1142 или 1144 г. на хоспиталиерите
целия укрепен комплекс, в който Крак е основната част - преди да
остави през 1152 г. Тортоса на тамплиерите - призванието на двата
ордена е ясно определено. Но с нарастването на опасностите и пора­
ди недостига на личен състав военната аристокрация, кралете, прин­
цовете и графовете започват да гледат на рицарите от двата ордена
като на необходима допълнителна сила. Тя се обновява благодаре­
ние на наборите, които извършва на Запад, където ползва ресурсите
от именията, позволяващи й да посреща финансовите си нужди в
Ориента. Това дори ще подхрани известни илюзии: магистърът на
хоспиталиерите, Жилбер д ’Асайи, смята, че неговият орден е в със­
тояние с цената на непосилни инвестиции да се включи в завладява­
нето на Египет, планирано от крал Амори за 1168-1169 г.; орденът се
оказва на ръба на фалита. Но превъзмогва кризата и Орденът на там­
плиерите, както и този на хоспиталиерите са в състояние да посрещ­
нат катастрофата от 1187 г. и да я превъзмогнат. Испанските ордени,
рожба на реконкистата, също се опитват да пуснат корени в Ори­
ента, в Антиохийското графство, както и в Йерусалимското кралст­
во, където се ражда един от тях, Орденът на Монжоа. Но тази закъс­
няла намеса е кратка. Въпреки това тя свидетелства колко същест­
вено е участието на военните ордени в отбраната.
Нуждите от помощ не се ограничават само до тези на поклон­
ниците. В Ориента франките се сблъскват с болест, която е позна­
та на Запад, но която тук придобива особени размери: проказата,

135
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
която застяга дори крал Бодуен IV Те й плащат тежък данък. И са
принудени да изградят орден, отдаден на грижата за прокажените,
Сен-Лазар, чийто дом, първоначално разположен на пътя за Иери­
хон, в края на XII в. е в подножието на стените на Йерусалим. Ори­
гиналността на този орден се състои в това, че позволява на про-
кажени рицари да служат в армията, в отделен контингент, който
подсилва „здрави“ рицари. А бароните и принцовете кръстоносци,
които - като краля на Франция Луи VII през 1148 г. - научават за
съществуванието на ордена, му предоставят земи на Запад. Но
единствено в Ориента прокажените, командвани от също прокажен
магистър, съчетават своята сегрегация с участие във всеобщите во­
енни усилия. С гъвкавостта си уставът на свети Августин успява да
се адаптира към начина им на живот.
Следователно религиозният живот на франкските държави прие­
ма черти, отличаващи го от този на Запад по онова време, като съ­
щевременно следва неговата линия на развитие. Той се изразява и в
усилие за възстановяване, което засяга и монументалното наследст­
во, намаляло чувствително след вековете на мюсюлманска окупация.
Франките издигат и построяват отново по свой начин редица пост­
ройки от византийско време. Става дума за катедрали, манастири,
както и за голям брой обикновени приори, често пъти зависими от
капитулите и манастирите в Йерусалим и обслужвани от няколко све­
щеници или монаси, които поклонниците също посещават. Големите
манастири също посяват своите приори, понякога ползващи се с пра­
вата на енория, както в главните градове и селища, така и при всяко
почитано място, предизвикващо благоговение. Най-престижната от
тези реконструкции е тази на Божи гроб, в която вземат участие зида­
ри, скулптори и художници, едните, дошли от Запада, другите - от
Византия, а трети са наети на място. Император Мануил Комнин учас­
тва с дарения и с изпращане на художници. Но катедралите в Тир (днес
несъществуващи), Бейрут, Лида, Севастия, и приорите, като този в
Абу-Гош, са строителни площадки, на които се свързват романската
и гръцката архитектура, художествените течения, привнесени от за­
падните скулптори, декоративните елементи, които сирийските ор-
наменталисти отдавна владеят, и изкуството на художниците, на ко­
ито дължим известните икони от Синай. Към тези реконструкции
трябва да добавим откриването на мощите на светци, като тези на
Тадей и Авгар, намерени след видение на архиепископ Беноа Едески;
в Хеброн канониците от „Свети Авраам“ изследват криптата, за да
открият саркофазите на патриарсите, като по този начин удовлетво­
ряват влечението на хората от XII в. към почитание на реликви.

„Отвъдморската земя“, ако й дадем познатото за писателите от

136
 СВЕТИТЕ ЗЕМИ, ЕДНА НОВА ОТВЪДМОРСКА РОДИНА

онези времена наименование, несъмнено е една доста разнообразна

съвкупност. Както видяхме, земите на север - Антиохия и Едеса - се
различават по доста неща от тези на юг, и най-вече от Йерусалимс-
кото кралство. Първите остават белязани от византийския си произ­
ход и от традициите на Антиохийската патриаршия. Вторите са твър­
де пропити от предимствата на поклонничеството, което им осигу­
рява обновяване на войските и по-съществена финансова помощ.
За да обозначат тази общност, папите използват термина Екле-
зиа ориенталис, който, след като означава по време на Първия
кръстоносен поход съвкупността от християните в Ориента, се на­
сочва към характеристика по-специално на латинците във франкс-
ките държави. Останалите църковни автори говорят за Обетована­
та земя, за Светите земи, като не забравят, че в библейския смисъл
на този термин той се отнася единствено до земите, включени меж­
ду Дан и Вирсавия, тоест не покрива дори цялата площ на Йеруса-
лимското кралство. И въпреки това споменатото кралство, Трипо-
литанското графство, Антиохийското княжество и дори Едеското
графство образуват едно цяло, белязано от реално единство.
Като цяло Антиохия и Триполи закрилят пътя към Божи гроб.
От нашите текстове ни става известен единствено морският път на
поклонниците, но те и кръстоносците се движат и по суша. И кога-
то император Мануил Комнин известява за намерението си да сло­
жи край на турското присъствие в Мала Азия, папа Александър III
е доволен от това, че той иска по този начин да освободи пътя към
Божи гроб. Следователно държавите на север са преддверие към
Йерусалим, както и негово военно прикритие срещу опасностите,
идващи от Севера и Изтока на Плодородния полумесец.
Единството на тази франкска съвкупност е проблемно в църков­
ните структури. Това, че „Богородица Йосафатска“ се договаря за
молитвено общение със „Свети Павел Антиохийски“, е нещо оби­
чайно за манастирския живот през Средновековието. Но присъеди­
няването към Божи гроб и към общностите на Йерусалим на тол­
кова манастири, използването на толкова селски имения за техните
нужди свидетелстват за това, че тези господари, установили се във
всички части на франкския Ориент, след като са станали кръсто­
носци заради освобождението на Божи гроб, са дълбоко свързани
с него. Реймон дьо Сен-Жил и неговите последователи правят да­
рения за църквите на родните си страни - Арл, Марсилия - в но-
возавоюваните земи. Но около построения върху Мон-Пелерен
(Поклонническата планина) замък изникват приор на Божи гроб,
приор на Света Мария Латинска, на Витлеем и допълнителна сгра­
да на Ордена на хоспиталиерите, които характеризират религиоз­
ния антураж на столицата на бъдещото Триполитанско графство.

137
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Същото бихме могли да открием и на други места. „Светите зе­

ми“ представляват една човешка и политическа реалност, Не лип­
сва дори неразбирателството между новодошлите от Запада и мес­
тните хора, пуснали корени за две-три поколения. Когато един ри­
цар, възмутен, че Усама се моли с лице към Мека в църквата на
тамплиерите, го хваща за раменете, за да го обърне към Запада,
тамплиерите се извиняват на емира, като му казват, че се отнася
за новодошъл, незапознат с местните порядки. За западняците
франките от Ориента са „жребци“, термин, за който опитите да се
обясни са напразни, но вероятно се има предвид смесването на ра­
си. Жребците им отвръщат, като ги наричат „синове на Ерно“, ко­
ето за нас е също толкова неясно, но при всички случаи не е дру­
желюбно.
„Отвъдморски земи“, „Светите места“, дори регио перегрино-
рум в един пасаж на Албер д ’Екс, франкският Ориент .се е превър­
нал в „народност“ с чувство за собствена оригиналност в лоното
на християнския свят. Един Гийом от Тир, син на буржоа от Йеру­
салим, закърмен с четмо в училището към Божи гроб, преди да по­
лучи университетско образование на Запад, завърнал се в кралст­
вото, за да премине през всички етапи на религиозната си кариера,
напълно съзнава това.
Въпреки това тази народност се чувства подвластна на помощ­
та, която очаква от Запада. Поклонничеството, непрекъснат посред­
ник между тях, е тук, за да материализира тези връзки. Християни­
нът от Запада, дотолкова, доколкото би могъл да се върне в Свети­
те земи или да живее мислено там, жадува да се върне към корени­
те на религиозния си живот. Родина на тези, които са родени там и
които са се посветили на възраждането й, отвъдморската земя е,
според израза на Албер д’Екс, „родина на християните“. И именно
там откриваме как те успяват да хвърлят толкова усилия и да нап­
равят толкова жертви, служейки й.

138
 ПЕТА ГЛАВА

От Първия към Втория кръстоносен поход

Установяването на франките в Ориента придава на лансираното от

Урбан II и неговия наследник движение нов характер. Предприели
начинание, чиито първоначални цели вероятно не включват перс­
пективата за неограничено във времето усилие, франките се захва­
щат с едно дългосрочно дело: да държат под „Христовата власт“
съвкупността от земи, които след 1102 г. се простират от високата
долина на Ефрат чак до Мъртво море. Така те влизат в контакт, от
една страна, с византийците, спрямо които се оказват в доста двус­
мислено положение; от друга страна, с управляваните от мюсюл­
манските принцове държави, които в случая трябва да представля­
ват техните врагове, срещу които битката е неизбежна.
Първо, фатимидските халифи на Кайро, на които отнемат Йеру­
салим. Както се твърди, Реймон дьо Сен-Жил се опитва да поднови
след битката при Аскалон очерталите се преди превземането на Йе­
русалим контакти, но този опит остава безперспективен. Станали гос­
подари на повечето укрепени градове по крайбрежието, сред които
най-южният, Аскалон, е ключов за Египет, те се оказват изправени
пред непрестанна враждебност към Йерусалимското кралство.
На север положението е по-сложно. Двамата селджукски крале
на Дамаск и на Алеп, братята Дукак и Ридуан, съвсем не се разби­
рат; те въобще не възнамеряват да водят съвместни действия сре­
щу франките. Емирите, които вземат второстепенно място - в на
практика независимите Хомс и Шайзар, емирите на Сауад, Баалбек,
Боера, Апамея и други съседни на франкските земи градове, пове­
че или по-малко свързани с тези крале чрез клетви за вярност - съ­
що са резервирани към идеята да оставят Селджуците да сложат
крак в малките им княжества.
По-силна съпротива се наблюдава в основаните от туркменски
вождове княжества отвъд Ефрат и Тавърските планини: Данишмен-
дидите от Кападокия и Ортокидите от Горно Джезире ще бъдат най-
опасните за франките противници. Но най-голямата опасност за

139
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
последните представлява върховното командване, поверено от сул­
тана на Багдад на управителя на Мосул, висш сановник от султа­
ната, който носи титлата атабег. През 1098 г. Курбука повежда мно-
гобройна войска в помощ на Антиохия; наследниците му се появя­
ват многократно в Сирия с намерението да разрушат франкските
княжества. За късмет на последните, селджукските управници или
наследниците им в Дамаск - буридските атабегове, първият от ко­
ито, Тугтекин, е опасен противник за франките - изпитват известно
недоверие към управляващите, чиито амбиции към техните държа­
ви ги тревожат поради факта, че са представители на султанската
власт и биха искали да сложат край на местните автономии.
Действително от Мосул идва началото на обединението на Сирия
по време на атабега Зенги, който успява да обедини през 1128 г. Алеп
и Мосул, тъй какго е сторил това за кратко през 1125 г. предшестве­
никът му Бурсуки. Няколко години по-рано преминаването на Алеп
под властта на Ортокида Ил-Гази се оказва реална опасност за фран­
ките; голяма мюсюлманска държава вече граничи с тях от юг. Синът
на Зенги, Нур ал-Дин, макар че оставя брат си в Мосул, продължава
завоевателната политика на мюсюлманска Сирия, която трябва да до­
веде през 1154 г. до обединението на Алеп и Дамаск.
Разбира се, сирийският театър на военните действия не е единст­
веният, привлякъл вниманието на господарите на Мосул и на емири­
те на Горно Джезире: кризите на селджукския султанат на Иран, по­
бедоносната война на грузинците срещу мюсюлманските им съседи
(и франкските рицари се притичват на помощ на грузинския цар Да­
вид II) в случая ги отклоняват от франкската граница. Но с настаня­
ването им на сирийска земя положението на франкските държави се
променя. Колебанията в политическата карта на вътрешна Сирия сил­
но повлияват върху съдбата на последните - като начало, върху не­
обходимостта да апелират за нови кръстоносни походи.

Ще бъде ли подновен кръстоносният поход?

Северът на франкските държави до 1110 година
Може ли да се смята, че през 1102 г., когато оцелелите от Закъсне­
лия кръстоносен поход се завръщат в Европа, кръстоносният поход
е приключил? Това е моментът, в който мнозина от свидетелите на
експедицията - един духовник от Поату, един нормандски рицар,
един капелан на графа на Тулуза - разказват за нея, като правят по­
учителни изводи. Други, които не са участвали в нея, като Бодри
дьо Бургей или Гибер дьо Ножан, придават на тази история интер­
претация с теологичен характер. Именно за Гибер кръстоносният
поход е нов път към спасението, предложен на света на рицарите.
Би могло да се каже, че след похода идва дефинирането на доктри-
140
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

на за кръстоносния поход. От своя страна Ришар Поклонника съ­

чинява епическа поема (достигнала до нас в по-късна обработка, де­
ло на Грендор дьо Дуе), „Песен за Антиохия“, последвана от „Пе­
сен за Йерусалим“, представляваща нещо като популярна история
на експедицията, в която се разказва за подвизите на бароните, мо­
ментите на възход и отчаяние, смелостта на пленниците, убити в
името на вярата; там се появяват и „тафюрите“, развратниците, ко­
ито не уважават условностите на войната, нито Божиите заповеди,
но чийто колорит идва точно навреме, за да придаде пикантност на
разказа. Така темата за кръстоносните походи навлиза в научната
или популярната литература, докато пилигримите се възползват от
отварянето на пътя към Божи гроб. Нито един текст не подтиква

141
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

към мисълта, че по онова време в Рим или в столиците на големи­

те кралства се мисли за нова експедиция.
В Ориента вниманието трябва да се насочи към Северна Сирия.
Там нищо не е уредено. Когато голямата армия потегля на юг, Боемон
се връща в Антиохия, откъдето прогонва хората на Реймон дьо Сен-
Жил и в последните месеци на 1099 г. предприема обсадата на Лаоди-
кия, държана от византийците: известно ни е как Реймон го принуж­
дава да вдигне обсадата. След това принцът на Антиохия тръгва за
Йерусалим; връща се оттам, за да се опита да тури ръка върху Апа-
мея, а след това да отблъсне войските на Алеп (5 юли 1100 г.). Серия
от незначителни операции сякаш оповестява предстоящата обсада на
Алеп. Но Боемон гледа и към арменско-византийските земи на Север
и заплашва Мараш, когато господарят на Мелитина, арменецът Габ­
риел, го вика на помощ срещу турците Данишмендиди, които обсаж­
дат града. Боемон се отзовава на този апел, но попада-в засада и е
заловен от емира Малик Гази (август 1100 г.). Той успява да предуп­
реди Бодуен дьо Булон за положението си и Бодуен пристига неза­
бавно пред Мелитина: навреме, за да спаси крепостта, но късно, за да
освободи норманина, който е отведен чак в Кападокия.
Повикан в Антиохия, Танкред заварва близките до Алеп укрепе­
ни градове в ръцете на турците. Налага му се да се изправи срещу
византийската офанзива, окупирала Киликия. Отвоюва от византий­
ците Мамистра, Таре и Адана и обсажда Лаодикия, която капиту­
лира след година и половина обсада (1102). Осигурява и подкреп­
ления на своя съсед, новият граф на Едеса Бодуен дьо Бурк, които
му позволяват да спаси Сарудж (Сорорж) от нападение на Ортоки-
дите в началото на 1101 г.
След това Боемон успява да постигне освобождението си: докато
Алексий Комнин предлага огромна сума на Данишмендида, за да му
предаде норманския принц, последният се възползва от съперничест­
вото между мюсюлманските водачи, за да плати наполовина по-ма­
лък откуп (130 000 динара вместо 260 000), като при това постига
съюз с Малик Гази срещу Селджуците и византийците; подновява и
намеренията си спрямо Алеп - Ридуан се откупва срещу налог.
Именно тогава Бодуен дьо Бурк замисля дързък план, изискващ
помощта не само на неговия братовчед и васал Жослен дьо Курте-
не, но и тази на Боемон и на Танкред: завладяването на Харан, един
от основните укрепени градове на Джезире. Градът е готов да ка­
питулира. Франкските командири още не са се договорили относно
начините на окупирането му, когато се появява армия, водена от
атабега на Мосул, Джекермиш, и от един ортокидски емир. Битка­
та започва, а симулираното бягство на турските конници води до
унищожението на едеския контингент, като норманите успяват да

142
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

се оттеглят (7 май 1104 г.).

Битката при Харан бележи преломен момент: силата на франк-
ската експанзия, до този момент безапелационна, е прекършена.
Танкред спасява Едеса, чиято защита поема, докато Бодуен и Жос-
лен падат в плен; става известно обаче, че той не бърза да се въз­
ползва от предложението на атабега да ги освободи, и те остават в
плен до 1108 г. Същевременно хората от Алеп си възвръщат цяла­
та верига завзети от франките крепости, от Албара и Маарат чак
до Артезия, като повечето от тях са напуснати набързо от своите
гарнизони. Станали господари на пристанищата Горигос и Се-
левкия, византийците завземат отново градовете Таре, Мамистра и
Адана и дори долната част на град Лаодикия. Що се отнася до ар­
менските вождове от Планината - както онези от фамилията на Ру-
бенидите, които държат крепостите, контролиращи проходите на
Тавърските планини на север от Киликийската равнина, така и оне­
зи, които до този момент признават върховенството на графа на
Едеса - те възстановяват своята независимост, дори установяват
контакт с турците, към които доста от селищата им демонстрират
лоялност. Този срив на франкското господство сякаш връща при­
съствието на франките на Север в състоянието му от 1098 г.
Боемон веднага осъзнава това. Той събира рицарите си и им каз­
ва приблизително следното: „Ние сме малко и с всеки изминал ден
ставаме още по-малко. Трябва ни помощ отвъд морето и ще откри­
ем такава само ако призовем на помощ народите на Франция.“ Той
поверява охраната на Антиохия на Танкред, а Едеса - на Роже Са-
лернски, и се качва на кораб за Южна Италия, където се озовава в
началото на 1105 г. и откъдето отива във Френското кралство; ус­
тановява връзка с папския двор, получава подкрепата на някои от
кардиналите, а Паскал II се съгласява да го натовари с мисията по
набирането на нови кръстоносци.
Тъй като наистина става дума за възобновяване на кръстонос­
ния поход. Папата посочва легат, кардинал Бруно де Сени, който
да проповядва за него. Самият Боемон определя начинанието като
Итер Йеросолимитанум - терминът, който използват латинските
текстове за обозначаването на кръстоносния поход; Ордерик Витал
гледа на тази експедиция като на „третото отпътуване на христия­
ните към Йерусалим“. На 26 май 1106 г. в Поатие се свиква събор,
на който Бруно де Сени подкрепя апела за кръстоносен поход:
„обета за Божи гроб“. Крал Филип I изразява уважението си към
Боемон, чиято репутация е в апогея си (впрочем, той успява да я
поддържа чрез умела пропаганда); дава му за жена дъщеря си Кон-
станс и в същото време омъжва друга своя извънбрачна дъщеря,
Сесил, за Танкред, когото тя последва в Ориента.

143
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Според хронистите по този начин Боемон събира огромна ар­

мия, „не само от Франция, но и от целия Запад“. Същевременно
трябва да отбележим, че никой от високопоставените барони, по­
вели свои контингенти по време на предходните експедиции, не се
отзовава на неговия призив: цитираните капитани Юг дю Пюизе,
Рение льо Брьон, Робер дьо Вийо-Пон, са от средите на господа­
рите, но не от тези на висшата аристокрация.
Изглежда, че това, което пречи на неговото начинание, е явното
намерение да го насочи срещу турците, но пътьом да вразуми и ви­
зантийците. А това води до резервираност. Самият Боемон се обяс­
нява в писмо до папата от септември 1106 г., като се нарича „слуга
на християнската армия“. В него той съжалява за закъснението на
експедицията и приканва папата и кардиналите да вземат решение
за отпътуване на предстоящия събор. Той напомня, че на събора в
Бари Урбан II е изразил намерението си да тръгне лично и подтик­
ва Паскал II да стори същото, за да (и тук откриваме същите тер­
мини, използвани в писмото на бароните през 1098 г.) премахне
ересите. След което подхваща списъка с упреците към гърците от­
носно изхождението на Светия дух, обреда на кръщенето, евхарис-
тията, безбрачието на свещениците. Той изброява най-вече лични­
те си упреци към император Алексий - припомня, че византиецът е
узурпирал трона и че е сторил възможно най-голямото зло на кръс­
тоносците и поклонниците - и иска правосъдие над него, като съ­
щевременно моли папата, за да премахне източника на ереста у гър­
ците, да прати с армията теолог, Джовани Бургундио. Освен това
порицава всички от антуража на папата, които го упрекват, че е по­
сегнал на император християнин, като ги обвинява, че са подкупе­
ни от Алексий. Известно ни е, че същият изпраща свои представи­
тели в Европа, включително и в Монте Касино: трябва да приемем,
че зад оплакванията на Боемон стои дейността на някаква прови-
зантийска партия. Паскал II не може да отрече начинанието, още
повече че един от упреците на Боемон относно препятствията, ко­
ито императорът поставя пред поклонниците в Светите земи, е ос­
нователен. Но допускаме, че той е донякъде притеснен; не дава ход
на предложенията на норманина относно теологията.
Армията на Боемон се събира в Бари, подкрепена от чувстви­
телен брой транспортни кораби, благодарение на които той успява
да дебаркира в Авлона на 9 октомври 1107 г. Тогава тя се насочва
към голямото пристанище Дирахион (Дурацо), чиято обсада пред­
приема, след като опустошава част от Епир.
Алексий подготвя своята защита, не само като прави постъпки
пред италианските градове, но и като укрепва защитата на града; са­
мият той се настанява в Солун, където е събрал многобройна войска

144
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН поход
(възлизаща на 60 000 души), в това число набирайки турски наемни­
ци, благодарение на помощта на селджукския султан на Анатолия.
Докато Боемон блокира големия град, имперските войски заемат
проходите над него, а венецианските кораби спират съобщенията
между обсадната армия и италианските пристанища. Въпреки постиг­
натите в няколко схватки успехи, кръстоносците страдат от глад, а
Боемон е принуден да преговаря през 1108 г. в Девол с императора.
Тези преговори са определени от Рене Грусе като „диктат“; вни­
мателното проучване, извършено от Ралф Лили, позволява да нюан­
сираме тази оценка. Разискванията са дълги и всяка от страните се
отказва от част от претенциите си. На първо място са отменени спо­
разуменията от 1097 г. (Алексий се позовава на тях и през 1104 г.).
Боемон се отказва от Киликия; запазва Антиохия, пристанището й
Свети Симеон и Черната планина; отстъпва Лаодикийското кралство
и разположените по на юг пристанища, като Тортоса например, кои­
то, впрочем, са в ръцете на графовете на Триполи. За компенсация
императорът му дава Алеп и прилежащата му територия (която тряб­
ва да завладее), Едеса, дадена в ленно владение и управлявана от не­
го, както и пределите на Киликия с Тил Хамдун. Срещу всичко това
Боемон става васал на императора, или по-скоро безусловно предан
нему човек, с всички задължения, които предполага подобна връзка,
такава, каквато се практикува на Запад: задължен е да осигурява во­
енна помощ на императора, с уговорката да участва във водените от
него войни и да му служи срещу всичките му врагове в Европа, как­
то и в Азия (да припомним, че той е принц на Тарент и Бари и че
това може да го въвлече в италианските дела). Ако окупира град, при­
надлежащ на империята, той ще се смята на първо време овластен в
този град от императора - и ако последният поиска той да му го вър­
не, то не би могъл да попречи на васалите си да приемат това. От
хората от Антиохия и от кръстоносците, придружили го в Епир, се
изисква клетва, ако искат да прекосят византийските територии.
Победен ли е Боемон или е победител? Разбира се, той си за­
пазва Антиохйя като васал на императора, който му отрежда всичко
на изток от този град. Според феодалното право, на което той тряб­
ва да се подчини, в това няма нищо унизително. Той може да се смя­
та за военен ръководител по сирийските граници на империята, ко­
ето не е особено различно от длъжността на доместик, която из­
молва през 1097 г. Единствено трябва да се откаже от заеманите от
норманите земи в Киликия и по брега на Лаодикия - и най-вече да
накара Танкред да приеме тази реституция. Накрая възстановяване­
то на православния патриарх в Антиохия, постановено от догово­
ра, бележи приемането на подчинението пред империята. То поста­
вя канонически въпроси, които не са лесни за решаване. За импера­

ю. 145
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

тора принципът на имперския суверенитет е признат не само върху

Антиохия, но и върху Едеса; и новият васал на императора може за
кратък срок да вкара Алеп във византийската сфера на влияние. То­
ва е с цената на признаването на узурпацията, в която той упреква
Боемон от 1098 г., както и с плащането на огромната сума от 200
златни ливри. А Гийом от Тир настоява преминаването на франките
през Византийската империя отново да става свободно.
Дали, приемайки този договор - в който някои от задължения­
та са трудни за възприемане от неговите хора - принцът на Анти­
охия мисли само как да намери начин да излезе от трудното поло­
жение, в което е попаднал, или пък смята, че по този начин, чрез
почти задоволителен компромис, решава „въпроса с Антиохия“?
Не бихме могли да кажем. Защото, докато в договора се намеква
за тези кръстоносци, които предлага да отведе в Антиохия през ви­
зантийските земи, в действителност той наново се качва на кораб
за Пулия, където умира на 6 март 1112 г., оставяйки един невръс­
тен син, Боемон II. Предполага се, че, съсипан от своя неуспех,
той се отказва да се върне в Сирия. Гийом от Тир твърди обратно­
то, като казва, че той подготвя флота, когато се разболява. Той е
болен вече през цялата 1106 г.; дали бездействието му между края
на 1108 и 1111 г. се дължи на влошеното му здраве?
Връщането на Боемон в Италия не бележи края на кръстоносния
поход, чийто ръководител е той. Една част от армията поема към Йе­
русалим, по-скоро по море, отколкото по суша. И значителна част от
кръстоносците се установява в отвъдморските територии, като по то­
зи начин оказва подкрепата, на която толкова се надява Боемон. Най-
малкото откриваме редица от тези пълководци сред франкските ба­
рони през следващите години: Рение Брьон става господар на Пане-
ас; Робер дьо Вийо-Пон се прославя по време на кампанията, завър­
шила с битката при Агер Сангвинис, Юг дю Пюизе, оставил малкия
си син Юг (бъдещият въстаник от 1132 г.), изглежда, че получава от
Бодуен I графството на Яфа. Така кръстоносният поход на Боемон
заема своето място - скромно място - сред тези от XII в.

Франкските държави от Севера

Между Византия и селджукския подем
Ако фигурата на Боемон доминира в историята на франкска Сирия
между 1098 и 1108 г, то тази наТанкред привлича вниманието през
следващите години, когато съдбата на франкските държави в земи­
те на Антиохия и на Едеса е поставено на карта. Защото позицията
на регента на княжеството спрямо договора от Девол отлага уреж­
дането на въпроса с Антиохия и намерението му да установи хеге­
мония около този град, простираща се до всички франкски владе­
146
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

ния на север от Нар ел-Кебир, в крайна сметка довежда до това,

че тази хегемония преминава у краля на Йерусалим. Защото ан-
тиохийската сила претърпява нова катастрофа, може би по-сери­
озна от тази при Харан, от която все пак е успяла да изплува.
Докато Боемон осъществява своя план за кръстоносен поход,
Танкред подновява офанзивата срещу турците от Алеп. При Арте-
зия той се сблъсква с армията на Ридуан, която на 20 април 1105 г.
обръща в бягство в равнината Тизин, което му позволява не само
да завладее отново Артезия, но и Зердана и Сермин. След това в
ръцете му пада укрепеният град Апамея като резултат от убийст­
вото на местния господар от Исмаилитите - шиити екстремисти,
които в този момент се мъчат да завземат властта в мюсюлманска
Сирия, първоначално благодарение на принцовете, а впоследст­
вие - против волята им (11 септември 1106 г.). В това време ви­
зантийците се възползват от това, че той е зает пред Апамея, за да
завземат цитаделата на Лаодикия, която все още им се съпротив­
лява. Танкред се насочва към града, приел да му отвори вратите
си, и отнема също Мамистра и Таре от хората на Алексий Комнин
(1108-1109). Следователно тежкото положение, поради което Бо­
емон решава да отиде на Запад, вече се оправя.
Алексий изпраща при норманския пълководец свой представител,
за да го помоли да се присъедини към договора от Девол. Танкред
му отказва; тогава императорът се заема да изгради цяла система от
съюзи, насочени против него. Дори отправя пратеници в Багдад, за
да помоли султана Мухамад да атакува франките; това вероятно ста­
ва в началото на 1111 г. Императорът получава обещание от сина на
Реймон дьо Сен-Жил - който се връща в Ориента, за да продължи
плановете на баща си относно Триполи - да зачита византийските гра­
ници. Затова, когато Танкред предлага на последния заедно да ата­
куват Мамистра, той му отказва, което води до разрив между двама­
та мъже. Алексий разчита на съюза с новия граф на Триполи, за
който неговият пратеник, Мануил Бутумит, припомня на графа през
1111 г., когато поставя императорското съкровище на съхранение в
Триполи. По същия начин Бутумит се опитва да убеди Бодуен I, но
безуспешно; а смъртта на Бертран го лишава от очакван съюзник.
По отношение на италианските републики, Алексий преговаря с Пи­
за, която получава през октомври 1111г. големи привилегии в импе­
рията, чийто противник е до този момент, срещу обещанието да под­
помогне императора срещу всеки, пожелал да отнеме земите му, и
ангажимента за вярност. По същия начин императорът може да раз­
чита и на Венеция и преговаря с папата. Но този мащабен план не се
реализира, а Танкред умира в началото на 1112 г., без да му се нало­
жи да отблъсква византийска атака.

147
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Алексий Комнин залага на съюза с останалите франкски прин­

цове, за да завърши успешно плановете си срещу Танкред. Пос­
ледният не се церемони особено със съседите си. И вероятно мо­
жем да открием мотивите за тази агресивна политика в деклара­
цията, която той отправя през 1110 г. към краля на Йерусалим:
според него Едеса и околността й трябва да зависят от Антиохия,
тъй както и по времето на гърците, и на мюсюлманите е принад­
лежала към окръга с център Антиохия. Същата тази претенция мо­
же да бъде предявена и относно северната част на Триполитанско-
то графство (заедно с Тортоса), както и относно Киликия. Видях­
ме, че в договора от Девол фигурират именно тези области и тези
градове, които Алексий I иска да му върне Боемон.
Отгоре на това Танкред - и след него, и под негова власт, братов­
чед му Роже Салернски - управлява Едеса по време на пленничест-
вото на Бодуен дьо Бурк (1104-1108). Да бъдат върнати тези богати
територии на техния предходен собственик може да не е особено
привлекателно, но Танкред преди всичко има за цел Бодуен да се
признае за негов васал и да получи Едеса и графството като ленно
владение. Но Бодуен вече е дал клетва за вярност на Бодуен I заради
едеските си владения, когато последният, станал крал на Йерусалим,
му ги предоставя; изискването на Танкред се сблъсква с предходност-
та на тази клетва, а и може да се окаже незаконосъобразна.
Стига се до бой; Бодуен, като вижда че му е забранен достъпът
до този град, се подслонява в Турбесел, при братвочед си Жослен.
В края на 1108 г. двамата съперници премерват силите си безрезул­
татно. Бодуен си търси съюзници. Първият сред тях се оказва мю­
сюлманският пълководец, който го е освободил и който се възхи­
щава на смелостта на бившите си затворници: атабегът на Мосул,
Джауали; вторият е арменският сеньор на Кайсун и Рабан, Кох Ва­
сил. Това води до сближаването между Танкред и Ридуан от Алеп,
който се оказва атакуван от войските на атабега. Въпреки намесата
на патриарха на Антиохия, военните действия започват. Танкред
разбива редиците на Бодуен, който е принуден да се скрие в Дулук,
където Танкред симулира обсадата му. Но арменците от Едеса, ко­
ито отказват да попаднат отново под властта на принца на Антио­
хия, като че ли искат да си осигурят цитаделата. Единствено нена­
дейната поява на Жослен и на Бодуен осуетява това, което прилича
на заговор, насилствено сподавен през октомври 1108 г.
През следващата година изниква нов спор, този път заради Три­
поли. Бертран дьо Сен-Жил иска от Гийом Журден наследството на
баща си. Вторият привиква Танкред на помощ и се обявява за негов
васал. Като вижда това, Бертран се обръща към крал Бодуен I. Пос­
ледният реагира остро, смъмря Гийом, Танкред, Бодуен дьо Бурк и

148
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН поход
Жослен „от името на цялата Йерусалимска църква“ (април 1109 г.).
Вероятно в това трябва да видим не толкова спомена за някогашната
клетва за вярност, дадена от Боемон на патриарха Дембер, колкото
потвърждение —както Бодуен вероятно уточнява пред същия Танк-
ред през 1110 г., - че франките „са издигнали крал, за да им служи
като пълководец, пазител и предводител в съхраняването, както и в
разширяването на завоеванията“. Както и да е, Бодуен I произнася
своето решение: оставя Тортоса и земята на север от Нар ел-Кебир
на Гийом, под сюзеренитета на Танкред, докато Триполи, отворил
вратите си на 12 юли, трябва да се падне на Бертран. Що се отнася
до Едеса, кралят иска от регента на Антиохия да се откаже от пре­
тенциите си, като му връща неговите права върху Галилейското кня­
жество. Първата част от споразумението бързо става нищожна по­
ради смъртта на Гийом. При завръщането си в Антиохия Танкред,
изглежда, се ограничава със завземането на крайбрежния град Джа-
бала, а малко по-късно и на бъдещия Крак де Шевалие, който трябва
да преотстъпи на граф Поне Триполитански. Антиохийската феодал­
на зависимост на Тортоса остава хипотетична, но териториите, на­
миращи се между Лаодикия и триполитанската граница, занапред със
сигурност стават притежание на Антиохия. Последният мюсюлман­
ски анклав на брега, Маргат, е погълнат през 1114 г.
Започва нова фаза, тази на „антикръстоносните походи“. Този
термин, използван от Рене Грусе, е оспорван. Въпреки това той от­
разява една реалност: за първи път от интервенцията на Курбука
при Антиохия властта на султана се проявява в Сирия с изпраща­
нето на армия, специално предназначена да елиминира присъстви­
ето на франките. Кадията на Триполи, Ибн Амар, моли за тази на­
меса през 1108 г., когато отива в Багдад, за да привлече внимани­
ето на султана и на халифа върху положението на своя град, обса­
ден от' четири години от франките. Тогава султанът му обещава да
изпрати на помощ войска, която поверява на Маудуд, посочен като
атабег на Мосул на мястото на Джауали. На практика селджукски-
ят султан възнамерява да обедини две цели: възстановяването на
властта си върху земите на Сирия, където наследството на Тутуш
остава разделено между принцовете, на практика станали незави­
сими, и премахването на държавите, създадени от франките. Да се
повери подобна двойна задача на управителите на Мосул е равноз­
начно на интервенция в Сирия на предимно турска военна сила, об­
легната на запас от хора, доста по-висок от този, с който могат да
разполагат сирийските принцове.
Когато новината за превземането на Триполи се разчува, султа­
нът спешава Маудуд да премине към действие; подкрепен от войски­
те на ортокидските емири на Хилат и Мардин, Маудуд се насочва

149
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
към Едеса, която обсажда през април-май 1110 г. Бодуен дьо Бурк
изпраща Жослен в Йерусалим, за да моли за помощ от краля; Танк-
ред не помръдва. Кралската армия, нараснала с войските на графа
на Триполи и на арменските господари, стига до Едеса, когато тя е
почти в бедствено положение; Маудуд се оттегля към Харан. Бодуен
I привиква Танкред, взел със себе си хиляда и петстотин рицари, и
придумва принца на Антиохия и графа на Едеса да забравят взаим­
ните си упреци; въпреки това първият остава резервиран.
Двамата Бодуеновци решават тогава да възприемат изключи­
телно дефанзивна стратегия: да подготвят укрепените градове за
обсада и да опразнят равнинната страна от нейните жители. Тъй
като в преобладаващата си част населението е християнско, то
трябва да бъде преместено от селата, разположени на изток от Еф-
рат, от другата страна на реката. Но докато франкската войска е
отвъд Ефрат, турците се появяват и избиват или вземат в робство
невъоръжената тълпа. Едеса се оказва в центъра на една разорена
страна. Тази драма като че ли отваря очите на Танкред относно
опасността, която дебне франкското владичество.
Именно в този момент Ридуан от Алеп преценява, че е дошло
времето да прекъсне примирието, което е сключил с Антиохия, и
започва да опустошава антиохийските земи. Танкред се нахвърля
върху алепските територии, превземайки две укрепени места, Се-
реп (Атареб) и Зердана, които контролират проходите, свързващи
държаните от франките земи отвъд Оронт с Алеп. За да издейства
подновяването на примирието, Ридуан е принуден да приеме всич­
ки изисквания на франкския вожд, в това число освобождаването
на неговите арменски пленници. Емирите на Шайзар и на Хама по-
бързват да платят данък (1111). Този път се раздвижват пиетист-
ките среди в Алеп, като пращат в Багдад делегация, която намира
отклик в средите на правниците и духовниците: в борба срещу бун­
та, султанът и халифът решават да мобилизират всичките си сили
срещу франките и Маудуд реорганизира своята армия, като прик­
репя към нея контингентите на емирите от иранските гранични зо­
ни (Хамадан, Марага, Ербил). Изправен пред такава огромна сила,
Ридуан се изплашва; макар че се обръща с молба към Маудуд, той
се оправдава с даденото обещание, за да откаже да прекрати при­
мирието с Антиохия, и респектира алепското население. Атабегът
на Дамаск, Тугтекин, се присъединява към Маудуд при Маарат, но
е разтревожен относно намеренията на последния. Що. се отнася
до франките, те запазват Едеса и Турбесел, които атабегът оставя
зад себе си; те обединяват всичките си сили в областта на Апамея,
като се стараят да държат на почтително разстояние вражеската
армия, която малко след това се разпръсва.

150
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

Маудуд се появява две години по-късно, през 1113 г., като този
път се насочва към Йерусалимското кралство. Бодуен I се излъгва
да го атакува и претърпява сериозен неуспех, но пристигането на
войските от Антиохия и от Триполи възстановява положението. А
Маудуд, който е решил да прекара зимата в Дамаск, е убит в голя­
мата джамия. Тугтекин е заподозрян в подстрекателство за това
убийство, което пък води до засилване на подозренията сред мю­
сюлманската коалиция. Това се вижда ясно през 1115 г., когато но­
вият атабег на Мосул, Бурсук, става свидетел на обединяването сре­
щу него на франките от Антиохия, Йерусалим и Триполи с турците
от Алеп, Дамаск и Мардин, като Алеп дори отказва да отвори вра­
тите си за него. Той успява да провокира разделянето на противни­
ковите сили, като ги подлъгва, че си тръгва, а после напада крепост­
та Кафартаб. Но Роже Антиохийски и Бодуен Едески, които изне­
надват армията му насред бойния й ход, му нанасят решително по­
ражение при Тел Данит (18 септември 1115 г.).
Начинанията на атабеговете на Мосул се натъкват на съпротива,
при която мюсюлманските принцове на Сирия постепенно се съюзя­
ват с франките. Между едните и другите се създава особена атмосфе­
ра, за която свидетелстват анекдотите, разказани от Усама ибн Мун-
кид, за посещенията на франките в Шайзар и за взаимното възхище­
ние, което изпитват воините един към друг. Но макар да държат в шах
обединените под въздействието на султана на Багдад сили, благодаре­
ние на безпокойството, което предизвикват у техните съседи негови­
те намерения и тези на представителите му, на франките от Антио­
хия и Едеса им предстоят тежки изпитания заради тези последните.
Роже Антиохийски на практика свежда Алеп до протекторат.
Градът вече не е княжески след смъртта на сина на Ридуан през
1114 г. и е управляван от регент, който е принуден да приеме не са­
мо да плаща налог, но и да остави принца на Антиохия да контро­
лира преминаването на отиващите в Мека поклонници. Всички кре­
пости около града - Джебал Сумак, разделяща го от земите отвъд
Оронт, и Хазарт (Азаз) на север от Алеп - са в ръцете на франките.
Но жителите на Алеп викат от Мардин Ортокида Ил-Гази, който
завладява града и със силни контингенти от туркмени и араби сли­
за в долината на Оронт. Вместо да изчака идването на останалите
франкски принцове, Роже започва битката: обградената му армия е
разбита, а самият той загива на Агер Сангвинис на 28 юни 1119 г.;
само сто и петдесет души успяват да се спасят, а на следващия ден
всички пленници са избити.
С тази катастрофа княжеството се оказва в ръцете на Ил-Гази, но
той не съумява да се възползва от това. Патриархът на Антиохия,
Бернар от Валенсия, въоръжава всички франки, духовници и миря­

151
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ни, респектира местните християни, които биха могли да предложат

да капитулират пред турците и подготвя града за отбрана в очакване
на Бодуен II и на Понс Триполитански. Те, след като вземат спешни
мерки, за да възстановят основите на княжеството, успокоявайки оце­
лелите и обещавайки да уважат правата на вдовиците и на децата вър­
ху феодалните владения на загиналите рицари, прекосяват долината
на Оронт и при Тел Данит срещат войските на Ил-Гази, подсилени с
тези на Дамаск, които разбиват на 14 август.
Необходими са поне пет последователни кампании (1119, 1120,
1121, 1122 и 1123) и още толкова пъти престой на крал Бодуен в
Антиохия, преди да бъде възстановена линията от укрепени градове,
които отбраняват земите отвъд Оронт. Ако при тези алтернативи за
успехи и поражения Антиохийского княжество успява да запази те­
риториалната си цялост и да респектира Алеп, без при това да се
опитва да го завладее, то състоянието на Едеса, пряко изложена на
атаките от Мосул или от Джезире, може да стане повод за други тре­
воги. Верността на арменските поданици в графството се разклаща:
по време на атаките, предвождани от Маудуд, включително и през
1112 г., някои от тях предават кули от крепостната стена на Едеса на
врага, и през 1113 г. Бодуен дьо Бурк прогонва част от населението.
През 1114 г. осиновеният син на Кох Васил, Васил Дга, капитулира
пред атабега Бурсу к. Графът на Едеса го наказва, като конфискува
замъците му, включително Кайсун, после лишава от владенията им
останалите арменски началници - на Бира, Курис, Гаргар - които за­
мества с франки. Сигурно е, че тежките финансови разходи, породе­
ни от непрестанното положение на война, за поданиците на графст­
вото се изразяват във фискални задължения, непосилни за тях. А и
Жослен дьо Куртене, който наследява Бодуен II през 1118 г., като че
ли е по-популярен сред арменските си поданици.
Жослен е заловен през септември 1122 г. от един ортокидски
емир, Балак. Бодуен II се явява да поеме регентството на графст­
вото и на свой ред попада в ръцете на Балак на 18 април 1123 г. И
двамата са отведени в крепостта Харпут и Балак, осланяйки се на
успеха си, завзема властта в Алеп, след което подема кампания сре­
щу Антиохия. Завзема Албара, когато научава, че една арменска
група е окупирала Харпут и е освободила пленниците му. Надявай­
ки се да успее да запази крепостта, изпраща Жослен да търси по­
мощ. Той стига чак в Йерусалим; но когато се завръща, Балак от­
ново е превзел Харпут и е убил пленниците, с изключение на Бо­
дуен, който е освободен едва през юни 1124 г. срещу доста голям
откуп, за който е принуден да даде заложници, сред които е невръс­
тната му дъщеря Жоет. На Жослен се пада задължението да защи­
тава цяла Северна Сирия до освобождаването на краля; той има

152
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

късмет, като се възползва от затрудненията на Балак, притичвай­

ки се на помощ на въстаналите срещу него мюсюлмани от Мен-
бидж, и той загива при обсадата на града.
След края на кръстоносния поход през 1107 г. франкските дър­
жави от Севера са оставени на собствените си сили. Те не са в със­
тояние да се опълчат срещу опасните вражески вълни, които меж­
ду 1110 и 1115 г. прииждат от Ирак, ако не се възползват от по­
мощта на краля на Йерусалим; признат вече за ръководител на
всички франкски държави. Тази нова спойка прави невъзможно осъ­
ществяването на плана на Алексий Комнин, който цели да използ­
ва съперничеството между франките, за да изолира Антиохия - и
същевременно да се възползва от съюза със султана срещу същите
тези франки (бащадските бунтовници от 1111 г. упрекват султана,
че не е толкова усърден колкото византийския император...). Точ­
но обратното, именно установилите се в Ориента кръстоносци
могат да се възползват от разделенията в мюсюлманския свят; ста­
ваме свидетели на това как печелят приятелства, дори другарство с
онези, които в случая са техни противници. Но изчезването на ди­
настията на Селджуците от Алеп е знак за промяна в положението,
тъй като алепското княжество се оказва вече вградено в една по­
мощна и чужда на сирийския свят цялост.
На първо време натрупаните материални разорения по време на
десетилетните битки, ужасното кръвопролитие на Агер Сангвинис
и понесените от франкското рицарство загуби опасно отслабват си­
лите на франките. Техните водачи виждат само един изход: нов при­
зив към кръстоносен поход, който ще се окаже продължение на ка­
тастрофата от 1119 г.

Трудното изграждане на Йерусалимското кралство

и кръстоносният поход на Каликст II
За разлика от Едеското графство и Антиохийското княжество, Йеру­
салимското кралство - и Триполитанското графство споделя донякъ­
де историята му - не се създава веднага в пълния си размер. Налич­
ният състав, оставен там от Годфроа дьо Буйон, е твърде малък, а
окупираната територия вследствие от превземането на Йерусалим се
ограничава до самия град, околностите му, до Самария и частта от
Галилея, която е в близост до Тивериадското езеро. Като изключим
Яфа, крайбрежието се изплъзва на франките, чиято власт в планинс­
ките райони продължава да бъде несигурна. Да се съгради едно хо­
могенно цяло, простиращо се върху цялата Палестина и южните час­
ти на Финикия може да отнеме време, дори намесата на Реймон дьо
Сен-Жил да допринася за това дългосрочно дело.
В замяна на това Йерусалим е по-малко изложен на изпрате­
153
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ните от Ирак експедиции, а границата с Египет се простира само

върху няколко десетки километра, пустинни в по-голямата си част.
И фактът, че Божи гроб е обект на поклонение, на което най-вече
се дължи приливът на пилигрими от Запада, превръща тази област
в основно място на операциите, можещи да се отъждествят с тези
от кръстоносните походи.
Този въпрос беше наскоро поставен от Кристъфър Тайерман:
може ли да се говори, че е имало „кръстоносни походи“ през XII в.
и в частност през първата половина на века, преди 1147 г.? Английс­
кият историк отговаря утвърдително, при условие че се даде точна
юридическа дефиниция на думата, а именно, начинание, на което
папската власт гледа благосклонно. На практика поклонничество­
то, тъй като е изпълнение на даден обет, не променя естеството си,
ако този, който заминава на поклонение в Божи гроб, приеме да се
бие за него. Характерен пример е този с пристигналите от Англия
поклонници, които отказват каквито и да е военни операции при
пристигането си, но след поклонението предлагат услугите си на
краля (1106). Йерусалим може да се възползва от тези случайни по­
пълнения при операции с близка цел.
Докато везирът Ал-Афдал е жив - той бива убит през 1121 г. -
властта в Кайро не се примирява със загубата на Палестина, още по­
вече че франките много бързо завладяват крайбрежните градове, ко­
ито продължават да отнемат от Фатимидите. През май 1101 г. една
армия се разполага в Аскалон, а през септември тя се придвижва в
посока на Рамла; след ожесточена битка, в която загива и Годемар
Шарпнел, тя бива разбита (7-8 септември). През 1102 г. нова армия
се насочва към Рамла; тя се натъква на Бодуен I, който, подкрепен
от оцелелите в Закъснелия кръстоносен поход, не дочаква остатъка
от войските си. Кралят, останал почти сам, успява да избяга, докато
неговите другари, обсадени в Рамла, са избити (19 май). Флота от
двеста кораба се появява почти едновременно с пристигащите от Га­
лилея войски; битката при Яфа на 27 май заличава последиците от
тази при Рамла. През 1105 г. има нова офанзива, която този път обе­
динява египетските армия и флота с контингент от Дамаск. Бодуен
отново ги разгромява в равнината на Рамла (27 август). През 1106 г.
отряди от Аскалон, Тир, Сидон и Бейрут избиват тълпа от поклонни­
ци близо до Яфа, преди да се насочат към крепостта Шател-Арнул,
построена нарочно, за да контролира пътя за Йерусалим, която раз­
рушават, след като убиват защитниците й. През 1107 г. египтяните
осъществяват нападение над Хеброн; през 1110 г. те се появяват пред
Йерусалим. Но през 1111 г. разбунтувалият се управител на Аскалон
се поставя под франкска защита: Бодуен му дава гарнизон от 300 чо­
века, които са убити от жителите. Отново сме свидетели как египет­

154
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

ски рейд поругава стените на Йерусалим през 1113 г., а друг се опит­
ва да превземе Яфа през 1115 г. Уморен да посреща всички тези на­
падения, Бодуен решава да прекоси пустинята с 216 рицари и 400
пехотинци, след като се е договорил с бедуините и без да срещне
съпротива, окупира египетския град Фарама (22 март 1118 г.). Имен­
но при завръщането си от тази експедиция той умира в ел-Ариш, на
брега на лагуна, която носи неговото име.
Залавянето на Бодуен II от Ортокидите дава шанс на Фатими-
дите, който те не изпускат: през май 1123 г. една армия и една фло­
та обсаждат Яфа, но конетабълът Юсташ Грение влиза в битка с
тях пред Ибелин и им нанася тежко поражение. Всички техни опи­
ти след Аскалон в крайна сметка завършват с провал. В същото
време фатимидското присъствие в този град представлява постоян­
на заплаха, най-вече за пътищата, които стават опасни заради про­
вежданите от гарнизона нападения; когато франките обсаждат Тир,
египетските бързоходци се осмеляват да атакуват Махомерия (Ал-
Бира), на север от Йерусалим, където единствено жителите, укри­
ли се в една кула, се спасяват. Изграждането - след това повторно­
то издигане - на Шател-Арнул цели да намали опасностите, дебне­
щи поклонниците между Йерусалим и Яфа. Но от 1135 г. латинци-
те започват осъществяването на програма за укрепване, за да огра­
ничат района, достъпен за Аскалон: първо укрепват Бетгибелин,
чиято охрана е поверена на хоспиталиерите, после, през 1141 г.
Ибелин, който е даден във феодално владение на конетабъла на
Яфа, Балиан, а през 1142 г. Бланшгард, който остава в ръцете на
краля. Фортификацията на Дарон и на Газа, на юг от Аскалон, бе­
лежи нов етап, който води до падането на Аскалон. Множество фор-
тове с по-малко значение допълват тази отбранителна система.
Да се неутрализира Аскалон означава да се улесни окупацията на
градовете по крайбрежието. Тя е належаща заради опасността, която
представляват тези гнезда на корсари и грабители, провеждащи пи­
ратски операции и нападения по суша и море, от които си патят път­
ниците, пилигримите и селяните. Окупацията на Яфа, последвана от
тази на Кайфа, предоставя на кралството два прозореца към морето;
да се разшири този излаз е друга основна повеля. Но присъствието
на многобройна и активна египетска флота, разполагаща с всички те­
зи бази, прави всяка операция срещу съответните градове доста труд­
на: франките могат да я проведат само ако притежават морски сили,
които да надхвърлят нивото на няколкото галери и другите кораби,
базирани в техните пристанища. Бодуен I се опитва да стори това
през 1103 г., когато решава да обсади Акра без за има на разположе­
ние нужните кораби: Тир, Сидон и Триполи веднага изпращат подк­
репления, които го принуждават да се оттегли.

155
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Следователно се налага да бъдат изчакани флотите, транспор­

тиращи поклонници, за да бъдат използвани за блокирането по мо­
ре на фатимидските ескадри, а след извършването на поклонението
пасажерите да подсилят армията на краля и на бароните му. Имен­
но с помощта на генуезците, които пристигат в Кайфа през март
1101 г. и отиват в Йерусалим за Великден, Бодуен, след преговори
с тях, се явява пред Арсур, който веднага отваря вратите си, като
по този начин избягва съдбата, сполетяла по-късно Кесария; пред
същия този град се провежда обсада по правилата, завършила с
превземането му с щурм; градът е оплячкосан напълно и повечето
от жителите са избити (17 май 1101 г.).
През март 1104 г. друга генуезка флота се движи по протеже­
ние на брега; тя оказва помощ на Реймон дьо Сен-Жил при завзе­
мането на Жибеле, после на Бодуен I при атаката на Акра, който
град капитулира след двадесетдневна обсада. Приетите от краля ус­
ловия (правото на жителите или да напуснат града с цялото си иму­
щество, или да останат) не са абсолютно спазени, защото генуез-
ките моряци нападат тези, които го напускат. Двете нападения, на­
сочени срещу Сидон през 1106 и 1108 г. съвпадат с идването първо
на множество поклонници от Англия, после на моряци от различни
италиански градове - но този път намесата на една египетска ес­
кадра проваля операцията.
През 1109 г. Бертран дьо Сен-Жил успява да накара Триполи да
капитулира, на който изпратената по море помощ позволява да ус­
тои доста години, въпреки че построеният от графа на Тулуза за­
мък на Мон-Пелерен подлага града на ограничена по суша блока­
да. Същата генуезка флота тогава се поставя в услуга на краля; та­
ка той може да завземе Бейрут, чийто управител е побягнал, изос­
тавяйки населението (май 1110 г.).
След това се появява голяма флота, потеглила от Норвегия с
брата на краля. След поклонението същият приема да помогне на
Бодуен да завземе Сидон. Норвежците респектират египтяните, ко­
ито не посмяват да ги атакуват, и на 4 декември 1110 г. градът ка­
питулира. Остава единствено Тир, чиято блокада е започнала още
през 1105 г., когато господарят на Тивериада, Юг дьо Сент-Омер,
построява замъка Торон, който спира връзките на града с вътреш­
ността. Друг замък, Сканделион, построен през 1116 г., блокира
достъпа до града от юг. Но управителят на укрепения град сключ­
ва договор с атабега на Дамаск, който му изпраща военен корпус и
осуетява опитите на франките, провеждайки диверсионни атаки, та­
ка че Бодуен I е принуден да вдигне обсадата през 1111-1112. От
своя страна Египет изпраща провизии и хора; през 1123 г. се въз­
ползват от това, за да елиминират командващия Дамаския гарни-

156
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

зон. Но пред франкската заплаха фатимидският халиф решава да

отстъпи Тир на атабега на Дамаск.
По това време Бодуен II е пленник. Но огромна венецианска фло­
та, командвана лично от дожа, пристига в Сирия през май 1123 г.
Предводителите на кралството, патриархът Гормон и конетабълът Ги­
йом дьо Бюр, след дълги дебати (защото бароните от Юдея желаят
да се атакува Аскалон) сключват с дожа договор, който предвижда
превземането на Тир. Египетската флота попада в поставения от ве­
нецианците капан, и това им осигурява господство по море. Обсада­
та трае от 5 февруари до 7 юли 1124 г.; маневрите на египтяните от
Аскалон и на турците от Дамаск са безуспешни и в крайна сметка
Тир капитулира. Военачалниците са забранили изрично всякакви гра­
бежи - самият Тугтекин идва, за да подслони евакуираните. Настъп­
ват любопитни сцени на побратимяване, бойците от двете страни по­
сещават лагера на противника, като обсаждащи и обсадени изразя­
ват едни на други възхищение от тяхната храброст.
Но Фатимидите съвсем не губят последната си база във Фини­
кия. Те са в състояние да изпратят ескадрите си да извършват набе­
зи по франкския бряг - в последвалите четиридесет години осъщес­
твяват множество такива. Съдбата, която сполетява изпратената
през 1125 г. ескадра показва, че подобни мероприятия в случая са
много рисковани; ако египетските кораби наистина провеждат сво­
ите операции по протежение на брега, то им се налага да спрат ня­
къде по него, за да се снабдят с вода, а попадайки на тях, франките
от Бейрут им нанасят такива тежки поражения, че водачите им
предпочитат да се оттеглят към Кипър, за да се завърнат в Египет.
Сигурността на франкската навигация и на съседните на брега об­
ласти нараства съществено.
По време на създаването си Йерусалимското кралство, изглеж­
да, не е точно дефинирано. Титлата „крал на Вавилония или на
Азия“, която се среща в отделните случаи, предполага, че то може
да се разширява или към Египет, или към Дамаск. Преговаряйки с
генуезците през 1104 г., Бодуен I им обещава една трета от град
Кайро, ако го завладее с тяхна помощ...
В действителност тези илюзии бързо се разсейват. Оставените
на Годфроа рицари са не повече от триста, заедно с около две хиля­
ди други войни. Бодуен I се опитва да подсили редиците им, като
заповядва на своите васали да посветят в рицарство своите оръже-
носци: но те не разполагат с достатъчно бойни коне, щото тази мяр­
ка да има пълен ефект (1101). Към тях се присъединяват нови по­
пълнения, но постепенно. И именно с този твърде ограничен със­
тав, макар и подсилен с попълнения сред сирийското население, се
налага да се държи територия, която още от първите месеци на

157
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

франкското завоевание се простира от бреговете на Тивериадското

езеро до Мъртво море. Без да си определя граници, които не е има­
ла намерение да премине, политиката на първите двама Бодуенов-
ци има за първостепенна цел консолидацията на властта над тази
територия чрез поглъщането на бунтовните сектори и чрез подси­
гуряване на границите, без обаче да се забравя желанието за конт­
рол над плодородните земи и на свързващите пътища извън тях -
извор на богатства за един принц, който често остава без пари.
Затова сме свидетели на това как през 1108 г. самият крал Бо-
дуен, заедно с шестдесетина конници, след като е уведомен за тай­
ното преминаване на керван, идващ от Египет по посока на Дамаск,
Тир и Бейрут, го изненадва по време на преминаването през река
Йордан. Започва битка; има пленени и целият керван е разграбен -
единадесет натоварени със захар камили, четири с пипер и подправ­
ки, седемнадесет със зехтин и мед. Албер д ’Екс, който разказва за
това събитие, добавя, че „страната на кръстоносците е забогатяла“.
Това означава, че размерът на провежданите от краля военни дейс­
твия е доста ограничен. Но е твърде възможно тази операция да има
за цел да накара търговците да се издължават, преди да прекосяват
зоната на франкска окупация, заплащайки пътните такси, които са
искали да си спестят.
Притегателната сила на плячката и загриженост за налагане на
политически ред навярно се комбинират и при други операции, които
всъщност са грабителски набези, жертва на които стават номадските
племена. Същият Албер д’Екс разказва за редица от тях, при които
кралят отвлича стада и хора; именно по време на една от тези експе­
диции той проявява към жената на един арабски вожд, готвеща се да
ражда, човечност, която става причина за благодарността на съпруга
й към него - и предупрежденията му помагат на краля да се спаси от
залавяне по време на поражението при Рамла. Когато през 1119 г.
Жослен дьо Куртене иска да отвлече едно друго племе, положението
се влошава и той губи мнозина от своите рицари. Арабите побързват
да предотвратят репресиите, като предлагат да платят цената на кръвта
и да заплащат данък, за да могат да номадстват спокойно.
Желанието за контрол над тези пътища е една от причините за
интереса, който Бодуен I проявява към Трансйордания и Арабия,
където през 1115 г. той изгражда замъка Монреал, който му оси­
гурява властта над Уади Муса („Мойсеевата долина“). През 1116
г. той достига до Червено море, където се издига новият замък Ай-
ла, настоящият Ейлат.
Тук се натъква на противодействията на властта в Дамаск, при
Дукак и най-вече при атабега Тугтекин; но двете държави се про­
тивопоставят именно по протежение на източната граница. Много

158
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

често военните операции се превръщат в грабителски рейдове, за­

вършващи понякога катастрофално: двама от господарите на Ти-
вериада, Юг дьо Сент-Омер и Жерве дьо Базош, загубват в тях жи­
вота си. В оспорваните области се стига до система за подялба на
реколтите: кралят на Йерусалим или неговите васали вземат една
трета от доходите от Земята на Сюет (Сауад), от областите Дже-
раш и Джолан (Голан), хората от Дамаск вземат друга третина, ос­
тавяйки третата третина за селяните. Графовете на Триполи постъп­
ват по същия начин в Бекаа; както и по на север, в долината на
Оронт, където имат взаимоотношения с емирите на Хомс и на Ха­
ма. Но изкушението да се приберат всичките доходи е твърде голя­
мо: Бодуен I построява на изток от Тивериадското езеро замъка Ал,
който Тугтекин разрушава през 1105 г.; през 1119 г. Бодуен II изди­
га в близост Хабис Джалдак („Пещерата на Сюет“).
За да са сигурни за влиянието си над тези земи, оставени под
властта на атабега на Дамаск, франките се опитват да контролират
проходите в Ливанската планина. Графовете на Триполи отнемат от
Дамаск замъците Моанетр и Жибелакар, които Тугтекин им е отс­
тъпил през 1109 г. и откъдето те провеждат грабителските си набе­
зи в Бекаа; по на север, през 1116 г. те си осигуряват Рафанея, ко­
ято губят през 1126 г., за да си я върнат по-късно, и Тубан, което
им отваря равнината на Хомс. Тук Тугтекин прибягва до контраата­
ка: обръща се към воинстващи племена, които лично той и синът
му настаняват в планината, срещу Бейрут и Сидон и които заемат
своето място в особеното съвместно съжителство в тази част на Ли­
ван. Той се опитва да направи същото и на юг от Мъртво море; но
Бодуен съумява да изплаши туркмените, като използва услугите на
един мелкитски духовник, и те напускат тези места (1107).
Военните действия се редуват с примирия, спазвани повече или
по-малко искрено и от двете страни, а франко-дамаскските разкази
свидетелстват за равновесието на силите. Те са свързани и с общо­
то положение на нещата: през 1113 г Тугтекин и Маудуд се устано­
вяват срещу франките на юг от Тивериадското езеро, а непредпаз­
ливостта на Бодуен I му струва поражението при Син ал-Набра. То­
гава на мюсюлманите им се удава да опустошат Самария и да оп-
лячкосат Наблус с помощта на селяните от региона, докато се очак­
ва пристигането на войските от Антиохия и от Триполи да тури край
на кампанията. Убийството на Маудуд хвърля после атабега на Да­
маск във франкския алианс (1115). Но след смъртта на Бодуен I,
когато наследникът му предлага на атабега да продължат съглаше­
нията им, последният иска от него да се откаже от подялбата на ре­
колтите, нахвърля се върху Тивериада и оплячкосва града, което
води до репресии: Бодуен II опустошава областта на Дераа и ук­

159
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

репва Кав дьо Сюет. В общи линии границата остава стабилна.

Вътре в кралството несигурността продължава да буди трево­
га. Грабители се крият в свърталища, откъдето нападат пътешест­
веници и поклонници, дори и жилища. Именно по време на атаката
срещу едно от тези леговища в близост до Атлит Бодуен е тежко
ранен през 1103 г. А през 1125 г. Бодуен II е принуден да построи
в хинтерланада на Бейрут замъка Мон-Главиен, за да застави сели­
щата от региона да приемат да плащат налози. Следователно фран-
кската окупация остава доста нестабилна и зависеща от всяко по­
ражение на бойното поле.
Отговорните за това са загрижени. Разполагаме с писмо, което
навярно пише през 1120 г. патриархът Гормон дьо Пикини до архи­
епископа на Компостела и което е отзвук от преамбюла на актите
от „събора в Наблус“, на който бароните и прелатите са загрижени
да получат Божието милосърдие. След като се оплаква от пореди­
ца от слаби реколти, влошени допълнително от нашествието на ска­
калци, Гормон пише:
„Какво да кажа за вражеските нападения? Ние сме обградени от
сарацините от всички посоки: Вавилон [Багдад?] на изток, Аскалон
на запад. Тир на брега на морето, Дамаск на север. Всеки ден сме
нападани, убивани, пленявани, обезглавявани, давани на дивите зве­
рове и на птиците. Какво повече? В името на Христос, преди да на­
пуснем свещения град Йерусалим, кръста Господен и светейшия гроб
на Христос, готови сме да умрем. Ето защо, при такава безизходи­
ца... елате ни на помощ!... Нека безпримерното дело на нашите ри­
цари, за съжаление твърде малобройни, да стигне до дъното на сър­
цето ви. Какво да кажа за страданието на пехотинците? Те са затво­
рени в кулите и зад стените на Йерусалим, в земните пещери...
Никой не се осмелява да излезе на повече от миля и дори на по-
малко разстояние от стените на Йерусалим и от другите градове без
въоръжен ескорт... Постарайте се да дойдете в Христовата армия
и бързо да ни помогнете или, ако не можете да дойдете, пратете ни
когото можете.“
Писмото на патриарха разгласява и друга постъпка, тази на кра­
ля Бодуен И, на прелатите и на бароните от франкските държави,
които вследствие от катастрофата при Агер Сангвинис се обръщат
към папата. Бодуен споменава не само за идващата откъм Алеп
опасност, но и тази от Египет и Дамаск. Известно е, че неговите
писма и тези на двамата патриарси са отнесени на Каликст II и на
дожа на Венеция. Не е изключено и други хора на Запад да са по­
лучили същото възвание.
Отговорът на папата е благоприятен: за патриарха Гормон ще
има една „феодална войска на Йерусалим“, за която той призова-

160
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

ва за значителен набор. А дожът привиква във Венеция за месец

април 1121 г. корабите, които по това време са в Романия. Не е
известна датата на оповестената от Каликст II була за кръстонос­
ния поход: той се позовава на нея в едно писмо, в което разпрос­
тира върху всички, които биха отишли да подпомогнат христия­
ните от Испания „същото опрощение на греховете, каквото дадох­
ме и на защитниците на църквата в Ориента“. Това даване на оп­
рощение за кръстоносния поход в Ориента е потвърдено на пър­
вия събор в Латеран (27 март 1123 г.), с предписание към онези,
които още не са заминали, да го сторят преди Великден 1124 г.
Единствено известният ни отговор идва от Венеция, мобилизи­
рала огромна флота, която отпътува през лятото на 1122 г., но се за­
бавя по пътя в Корфу, където обсажда столицата на острова заради
трудности, възникнали между републиката и византийския импера­
тор. Тя пристига през пролетта на 1123 г., за да предприеме обсадата
на Тир. Ако други кръстоносци поемат по пътя, то пристигането им
не става обект на внимание. А кръстоносният поход от 1123-1124 г.
за историците си остава „венецианският поход“. Дали Фулк Анжуйс-
ки не пристига със стотина рицари, за да остане в продължение на
година в Светите земи през 1120-1121 г., именно в отговор на апела
на папата? Можем да се запитаме дали генуезката експедиция от 1104
г., по време на която е превзета Кесария, не заслужава да бъде наре­
чена „генуезки кръстоносен поход“. Участието на гражданите на Ге­
нуа е масово и ако генуезците се погрижват да се възползват от сът­
рудничеството си с франките, за да получат важни предимства в зав­
ладените градове, то венецианците навярно постъпват по същия на­
чин през 1123 г. На папата не са му необходими особени концесии
на опрощение, за да ги мотивира. Писмата на Урбан II са достатъч­
ни, за да уверят участниците, че ще получат оповестеното от папата
опрощение на греховете. Несъмнено същото важи и за голямата нор­
вежка експедиция от 1110 г.: тя отвежда поклонници, но тяхното ко­
лективно „придвижване“ представлява организация, която се извър­
шва в национален мащаб и скандинавците се поставят в услуга на
Божи гроб, като вероятно също се смятат за ползватели на индул­
генцията на Урбан И. А какво е положението с качилите се на своите
кораби групи английски поклонници, които мимоходом биват наема­
ни от испанските или португалските военачалници?
Поклонниците не винаги отплават организирано. Тук-там са кон­
статирани отпътувалия на групи от рицари, които тръгват заедно към
Йерусалим. Така например в пределите на Форе или на Брионе един
влиятелен барон, Юг Дама, предтеча на голяма фамилия със също­
то име, брат на сеньора на Семюр и господар на множество зна­
чими замъци, тръгва за Итер Йеросолимитанум през 1118 г.; за

и. 161
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

да заминат заедно с него, редица незначителни господари от реги­

она изоставят част от имотите си на приора на Марсини, който в
замяна им дава пари и коне. Дали при пристигането си в Светите
земи и след приключване на поклонението те не остават на служ­
ба при франките от Йерусалим?
Така че е трудно кръстоносният поход и поклонничеството да
бъдат разделени: отвъдморските франки получават точно определе­
на, но важна помощ от братята си от Западна Европа, някои от кои­
то остават в Ориента. Но именно Йерусалим привлича поклонници­
те и кралят на Йерусалим е този, който в съдбовните години, в кои­
то се вмества кръстоносният поход на Каликст II, е отговорен като
цяло за франкските държави. Изглежда, че истинската опасност е
на границата с Едеса и Антиохия. Но там венецианската флота
трудно може да бъде полезна и затова венецианските кръстоносци
се посвещават на служба за благото на Йерусалимското кралство.

Франкска Сирия между Йоан Комнин и Зенги:

падането на Едеса
Настъпило след превземането на Тир, освобождението на Бодуен
II бележи моментен апогей за латинските държави в Ориента. Бла­
годарение на патриарха на Антиохия кралят постига освобождава­
нето си от ангажиментите, поети към ортокидския емир, чийто
пленник е бил, с аргумента, че владеейки княжеството от името на
сина на Боемон, той не може да разполага с наследството му. Не­
що повече: той се съюзява с един арабски емир, Дубаис, който ис­
ка да завладее Алеп, и обсажда града с мюсюлманските си съюз­
ници. Изоставени от Ортокида, жителите на Алеп се предават на
атабега на Мосул, Бурсуки, който отблъсква обсаждащите. Но Бо­
дуен, начело на всички налични франкски сили, му нанася решител­
но поражение и окупира отново веригата от на най-близко разпо­
ложени до Алеп укрепени градове, като Сереп и Зердана (1125).
Завръщайки се в Йерусалим, той се заема с Тугтекин и предприема
рейд дълбоко навътре в посока Дамаск, като разпръсва вражеските
войски (1126). Пристигането на Боемон II в Антиохия (октомври
1126 г.) го освобождава от задължението да осигурява защитата на
княжеството: занапред той може да се отдаде на своето кралство,
докато Боемон заема отново Кафартаб и държи да се възползва от
убийството на Бурсуки, за да завладее Алеп.
Кралят замисля да завземе Дамаск и с тази цел изпраща весто­
носци при кралете на Запада, за да ги помоли за помощта им: сред
тях най-важният е Юг дьо Пенс и той използва пътуването си, за да
набира рицари тамплиери. Изглежда, че на апела му се отзовават
значителен брой кръстоносци: Бодуен е в състояние да отведе голя­
162
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

ма войска до подстъпите към Дамаск; но сериозен провал в равнина­

та Мардж ал-Суфар го принуждава да мине в отстъпление още преди
да е пристъпил към обсадата (5 декември 1129 г.). Въпреки това кра­
лят успява да се възползва от вълненията, които последват смъртта
на Тугтекин: след като населението на Дамаск избива Исмаилитите,
на които старият атабег е имал доверие, техният водач Исмаил отс­
тъпва на Бодуен II укрепения град Пенеас, в подножието на плани­
ната Хермон. Не изглежда франките да са имали някакви отношения
с Исмаилитите, за да получат града, както твърдят по-късните авто­
ри. Придобиването на Панеас им отваря пътя за Дамаск.
При все това положението в Северна Сирия се променя в отри­
цателна посока. Боемон II има затруднения с Жослен дьо Куртене
и се налага намесата на краля, за да ги преустанови. След това
принцът на Антиохия се оказва въвлечен в битка срещу Данишмен-
дидите в Киликия (февруари 1130 г.), но е принуден да се върне в
Антиохия, където открива, че собствената му дъщеря Апикс, която
е омъжил за Боемон, се е обърнала към новия атабег на Мосул,
Зенги, за да запази властта си.
Тази интрига, която Боемон успява да осуети навреме, е още по-
опасна заради това, че пристигането на Зенги е придружено от осъ­
ществяването на програма, която амбициозният атабег е прокарал
пред султана: конституиране на цяла Сирия под върховна власт,
която да му бъде поверена. През 1128 г. той завзема безпроблемно
Алеп и започва враждебни действия, отначало ограничени, срещу
франките, като същевременно налага признаването на властта му в
Хама за сметка на Дамаското княжество, където Бури е наследил
баща си Тугтекин. От този момент Дамаск няма вяра на атабега и
на предложенията му за съюз срещу франките.
Отношенията между франките и Дамаск преминават през поре­
дица от съглашателства и конфликти. През 1132 г. Бури отнема Па­
неас от крал Фулк, а в началото на 1133 г. укрепената пещера Кав
дьо Тирон, намираща се на склоновете западно от река Йордан, от
един арабски шейх, приятел на франките. Но когато амбициите на
Зенги стават още по-опасни и заплашват пряко Дамаск, новият ата­
бег Муин ал-Дин Унур търси съюз с франките и в замяна на по­
мощта, оказана му от Фулк, му помага да си върне Кав дьо Тирон
и Панеас. За да отнеме това последно укрепено място от установи­
лите се там хора на Зенги, чиито заплахи витаят над Дамаск, той
се нуждае от сътрудничеството на войските на краля и това на ата-
бега (1139). Така осъщественото единодействие между франките и
Дамаск ще държи Зенги години наред в шах.
Хората от Дамаск не допринасят по-малко за сериозното отс­
лабване на Триполитанското кралство. Емирът Базуай, който на

163
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

практика държи властта от името на сина на атабега Бури, извър­

шва рейд през ливанските планини и чак до подстъпите на Трипо­
ли. Граф Поне, който набързо събира рицарите си и буржоата от
града, е разбит, армията му е унищожена (епископът на Триполи,
когото мюсюлманите не разпознават, успява да се освободи срещу
откуп). Той търси укритие в планината, но е предаден на Базуай от
сирийските християни, които също са обвинени, че са упътили вра­
га преди битката (март-април 1137 г.). Младият граф Реймон II на­
казва с репресии виновниците, които са отведени в Триполи, за да
бъдат екзекутирани. Въпреки това графството понася огромни за­
губи в хора и най-богатата му равнина е опустошена.
Две години по-рано Зенги провежда срещу Антиохия кампания,
по време, на която си връща от антиохийците крепостите, които
притискат отблизо Алеп, Сереп и Зердана, както и Маарат и Кафар-
таб (1135); той задължава емирите на Шайзар да признаят властта
му, като не успява да подчини Хомс; но чрез Хама се превръща в
съсед на Триполитанското графство. Затова се възползва от отслаб­
ването му, за да се отправи към крепостта Монферан, построена ня­
колко години по-рано, за да покровителства Рафанея откъм доли­
ната на Оронт. Графът вика на помощ крал Фулк, но двамата са из­
ненадани по време на похода им към Монферан. Реймон II е зало­
вен, по-голямата част от армията разбита, а кралят успява единст­
вено да избяга в обсадения град заедно с бароните си. Научавайки
това, принцовете от Севера му се притичват на помощ, докато йе-
русалимският патриарх мобилизира значителна армия. Изправен в
очакване на подобна сила, Зенги, който се страхува от появата на
византийския император, предпочита да преговаря, като връща сво­
бодата на пленниците и пуска краля и хората му да напуснат Мон­
феран, който става негово притежание заедно с Рафанея (лятото на
1137 г.). Емирът Базуай се възползва от тези събития, за да отиде
да оплячкоса Наблус. Но загубата на двете крепости, извисени над
долината на Оронт между Хомс и Хама, е окончателна.
Обезсилен заради загубата на толкова много от неговите рица­
ри, графът става неспособен да осигури защитата на всичките си
граници, а измяната, предоставила граф Понс на врага, му дава ос­
нования да мисли, че верността на поданиците му християни е раз­
клатена. Затова през 1142 или 1144 г. Реймон II решава да остави
на хоспиталиерите крепостите, които контролират коридора към
Хомс и долината на Нар ел Кебир: Лак (Тел Капак), Фелис и Крат,
която се превръща тогава в Крак де Шевалие, както и правата си
върху Рафанея и съседните земи. Като обезщетение господарят на
Крат получава във владение една укрепена пещера, навярно бив-
ше седалище на сеньорията, владяна от вероломен райе, Пещера­

164
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

та на Давид Сириеца, вероятно съседна на Бшаре (Бюйсера).

Реорганизирането на отбранителната система на графството
предвид новата ситуация вероятно е свързано с желанието за ней­
ното затягане. За сметка на това в Йерусалимското кралство пост­
рояването на нови замъци - Бофор, който се издига над долината
на Литани в хинтерланда на Сидон (1139), и Крак дьо Моаб (Ке-
рак) на изток от Мъртво море (1142), бележи засилването на фран-
кското влияние върху богатата долина Мардж Аюн, от една стра­
на, и върху Трансйордания, дълго време подчинена на режима по
подялбата на реколтите.
Това реорганизиране съвпада с появата на нов фактор: устано­
вяването на властта на Асасините, която се вбива като клин между
Триполитанското графство и Антиохийското княжество. До този
момент сектантите не са успели в опитите си да завземат властта в
Дамаск и Алеп и не са могли да се задържат в Панеас. Но благода­
рение на отслабването на Антиохийското княжество, последвало
смъртта на Боемон II, и вероятно с мълчаливото съгласие на фран­
ките, които не реагират въобще, виждаме как те получават от един
мюсюлмански владетел крепостта Кадмус и съседните замъци, как
отнемат първо Кариба от франките, а после Масиаф от Мункидите
от Шайзар в годините непосредствено след 1130 г. Договорки с
франките - плащане на годишен налог, повинности, съответстващи
на наеми за някои селища и т.н. - ги подсигуряват при евентуални
действия на същите. Терорът, с който те притискат заплашените с
убийство мюсюлмански принцове, им дава гаранции срещу тях
(граф Реймон II лично попада под ударите им в момент на излиза­
не от църква). Можем да преценим, че тази нова власт неутрализи­
ра цял един сектор от франко-мюсюлманската граница.
На първо време най-важното събитие е възстановяването на ви­
зантийската мощ в Северна Сирия, където един нов принц, Реймон
дьо Поатие, се настанява в Антиохия, женейки се за дъщерята на Бо­
емон II, Констанс - въпреки усилията на краля на Сицилия Роже II,
който иска княжеството, и плановете на вдовицата на Боемон, Аликс
(1136) - и където Жослен II наследява баща си Жослен I. Разправии­
те между двамата мъже допълват трудностите, които поражда по оно­
ва време арменското баронство на Рубенидите, които от своите кре­
пости в Тавърските планини завземат голяма част от Киликия, вклю­
чително Сис и Аназарб, въпреки претенциите на Антиохия: Реймон
дьо Поатие дори пленява арменския водач Левон I, докато Даниш-
мендидите нахлуват в земите му. Тези конфликти улесняват намере­
нията на император Йоан Комнин, който твърдо е решен да възста­
нови властта на империята в сирийските покрайнини, като възобно­
ви плановете на баща си Алексий: Реймон, Жослен и Левон имат

165
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

време само колкото да се помирят преди пристигането на византий­

ците, но не са в състояние да им се противопоставят.
Алексий Комнин започва преговори с Роже Антиохийски пред­
вид намирането на решение на въпроса с изпълнението на догово­
ра от Девол: неговият пратеник, Равендин, присъства по време на
битката на Агер Сангвинис. А принцеса Аликс след овдовяването
си крои план за брак със сина на Йоан Комнин - това може би
трябва да се свърже с кампанията, която към 1132 г Фулк води
срещу нея и нейния съюзник граф Поне.
Но през 1137 г. императорът свиква армия, с която, като се за­
почне от Селевкия, окупира цялата зависима от княжеството част
на Киликия - Таре, Адана и Мамистра - като сменя латинските
епископи с гръцки, за да отбележи реинтеграцията на тези градове
в империята. После окупира част от земите на Левон в Армения; а
през август същата година се оказва пред Антиохия, която започва
да бомбардира с обсадните си машини. Реймон дьо Поатие започва
преговори и постига договорености, несъвпадащи точно с тези в до­
говора от Девол. Йоан Комнин приема клетвата му за вярност и му
оставя Антиохия като наследствено имение, но само докато му оси­
гури еквивалентно владение след превземането на Алеп, Шайзар,
Хама и Хомс. Реймон обещава свободен достъп до града си на им­
ператора и на войските му - което е равносилно на това, което фе­
одалното право нарича „дадено под клетва и подлежащо на връща­
не“ имение, при което заклелият се във вярност васал е длъжен да
върне замъка на господаря си, ако той се нуждае от него за войни­
те си. Изглежда, че графовете на Едеса и на Триполи също се приз­
нават за васали на императора.
През следващото лято Жослен и Реймон придружават импера­
тора, който след демонстрация на сила пред Алеп и повторно зав­
земане на Сереп и Кафартаб започва обсада на Шайзар. Но кре­
постта устоява; Гийом от Тир твърди, че двамата франкски прин­
цове са се въздържали да подкрепят императора, което не се пот­
върждава от византийските автори. В крайна сметка Йоан вдига об­
садата в замяна на плащане на данък от страна на емира и се връ­
ща в Антиохия. Там той иска от Реймон изпълнение на договоре­
ността, свързана с предаването на града предвид по-късните воен­
ни операции. Жослен Едески изтъква необходимостта от получава­
не на съгласието на васалите на принца, което му осигурява време
да подготви бунта на жителите на Антиохия, враждебно настроени
срещу преминаването под евентуално византийско владичество, из­
глеждащо им неизбежно при тези условия. Извикан в Йерусалим -
където отвежда пленения Левон Арменски - императорът е прину­
ден да напусне Антиохия.

166
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

Йоан Комнин възобновява операцията си през 1142 г., но този

път започва с придвижването си към Турбесел, за да принуди Жос-
лен да му предаде заложници. На 15 септември, след пристигането
си в Баграс, той изисква от Реймон да му предостави цитаделата и
укрепленията на Антиохия. Бароните от княжеството възразяват, че
истински наследник на града се явява принцеса Констанс и че съп­
ругът й не може да отнеме полагащото й се. От друга страна, им­
ператорът иска крал Фулк да му позволи да отиде на поклонение в
Йерусалим заедно с цялата си армия. Фулк приема, но за да запази
ресурсите на кралството, настоява личният й състав да бъде огра­
ничен до 10 000 човека, което Йоан отказва.
След това императорът умира при падане от кон, а армията му се
оттегля. Вероятно целта му е да присъедини Антиохия към своите
владения, за да ги превърне, наред с Киликия, Кипър и Адалия, в апа­
наж за своя най-малък син Мануил. Но смъртта на двамата му по-
големи синове, което прави малкия наследник, планът, който би до­
вел до създаването на византийски бастион, обграден от латински
владения, губи своя смисъл. Докато въпросът с Антиохия остава ви­
сящ, Киликия окончателно се изплъзва от властта на франките. А

167
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

експулсирането на архиепископите на Таре и на Мамистра изкарва

на преден план конфесионалната опозиция: може би именно тя кара
папа Инокентий II да протестира в писмо от 28 март 1138 г. срещу
агресията на схизматичния „крал на гърците“ и да го заплаши да ос­
вободи латинските му наемници от клетвата им към него.
Атабегът Зенги се въздържа от намеса по време на тази кампа­
ния, която частично ликвидира териториалните придобивки, осъщес­
твени от него през 1135 г; той започва преговори с императора и
отново окупира завзетите от същия укрепления. Но през това време
особено много го блазни мисълта да завладее Дамаск. Докато се ог­
раничава в поддръжката на група за наблюдение срещу византийци­
те и франките, които обсаждат Шайзар, той успява да получи Хомс
от Дамаск (1138). През 1139 г. се опитва да изненада Дамаск и зав­
зема Баалбек, чийто гарнизон избива, поради което хората от Дамаск
се отдръпват от него, аУнур се оказва в ръцете на франките. Емирът
Усама ибн Мункид, който вече е имал повод да преговаря с франки­
те, в началото на 1140 г. отива в Йерусалим, за да подпише договор
в законосъобразна форма, като по този начин постига освобождава­
нето от краля на мюсюлманските му пленници и военна намеса: на 4
май франкската армия отива да деблокира Дамаск. Понякога отно­
шенията между двете държави приемат приятелски вид: самият
Йоньор отива на посещение при Фулк, който го отвежда в редица гра­
дове от кралството. Това обаче не пречи да има гранични инциденти,
но решени по мирен път: след като едно номадско племе, което става
жертва на грабителски рейд, предвождан от господаря на Панеас, Ре-
ние Брьон, Усама се жалва пред краля, който разглежда деянието в
своя двор и осъжда Рение да обезщети своите жертви.
Принуден да изостави Дамаск, Зенги се обръща на север, къде-
то амбициите му го поставят в конфликт както с Ортокидите от
Джезире, така и със Селджуците от Анатолия, които се появяват от­
ново на границата с Ефрат. Но и франките не се разбират по-доб­
ре: след смъртта на Йоан Комнин, която освобождава и двамата от
общата опасност, Реймон дьо Поатие отново се скарва с Жослен II
и напразно се опитва да проникне в Киликия. Жослен, когото си­
рийските автори обрисуват в доста черни краски заради разправии­
те му с монасите от манастира „Мар Барсаума“, предвожда граби­
телски експедиции в Джезире и се съюзява с Ортокидите срещу
атабега. Крал Фулк също загива при конен инцидент на 8 април
1143 г. и вдовицата му Мелизанд не е в състояние да се намеси ефи­
касно в политиката на държавите от Севера.
Именно в този момент Зенги провежда мълниеносна кампания,
като първо завзема укрепените градове, които на север от Едеса
се простират като разперени пръсти към долината на Кабур. На

168
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

28 ноември 1144 г. той обсажда Едеса; тъй като Жослен се нами­

ра в Турбесел, латинският архиепископ Юг се нагърбва със защи­
тата; обвиняват го, че не е платил на войниците, което е намек за
липсата на пари. Атабегът не иска да остави на другите франки
време да се намесят и пришпорва операциите: строеж на дървени
кули, бомбардиране, прокопаване на тунели, на които обсадените
отвръщат с отбранителни тунели. Французите отказват да капиту­
лират; така, когато на 24 декември 1144 г. една достатъчно подко­
пана стена се сгромолясва, щурмуващите завладяват града и го
подлагат на масова сеч. Жителите се втурват към цитаделата, чи-
ито врати се оказват затворени - архиепископ Юг, който е наре­
дил да ги заключат, загива заедно с тях. Още на 26-и цитаделата
се предава. Броят на убитите възлиза на петнадесет хиляди; гра­
дът е оплячкосан, а църквите с латинска обредност са разрушени;
Зенги нарежда да бъдат пощадени другите християнски църкви, но
се споменава, че множество манастири също са разрушени. Фран­
ките са избивани систематично. Сорорж (Сарудж) е напуснат от
защитниците си в първите дни на януари 1145 г.
Изправен пред подобна катастрофа, Реймон дьо Поатие разби­
ра, че трябва да получи помощ от византийците, които е отблъс­
нал, нападайки Киликия: Мануил Комнин му прощава за това дейс­
твие едва след като франкският принц публично се разкайва пред
гроба на Йоан Комнин.
Но след това продължилият кампанията си Зенги се оказва ну­
жен в Мосул. Не трябва обаче да забравяме, че неговата сирийска
политика се сблъсква с императивите на положението му в Селд-
жукския султанат. Според тях неговите завоевания му позволяват
да създаде независима държава, като предизвикват тревоги у суве­
рена и равните нему. Кампаниите му срещу франките, дори срещу
хората от Дамаск, многократно са прекъсвани заради нуждата той
да подновява връзката си със своята база в Мосул. Поради тази
причина опасността, която превземането на Едеса материализира,
в настоящия момент за пореден път се оказва отдалечена. Отгоре
на това убийството на атабега на 14 септември 1146 г., по времето,
когато той обсажда крепост на Ортокидите, изглежда, е в състоя­
ние да създаде за известно време безвластие в Мосул. Дамаск ус­
тановява властта си над Баалбек.
Жослен II се опитва да извлече полза от смъртта на своя извес­
тен противник благодарение на подкрепата, която успява да получи
от арменците в Едеса: през май 1146 г. те кроят заговор, който Зенги
осуетява, като същевременно привлича в града голям брой еврейски
семейства. На 27 октомври те отварят градските порти за Жослен,
който е придружаван от Бодуен от Мараш. Но нападателите, вместо

169
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
да се отправят незабавно към цитаделата, се бавят да грабят из гра­
да. Синът на Зенги, Нур ал-Дин, скоро се появява и неговото присти­
гане поражда паника. Опасявайки се, че не могат да защитят града,
жителите бързо го напускат. Жослен и Бодуен се мъчат да осигурят
тяхната охрана. Но турците преодоляват защитата на франките и
избиват бегълците, преди да продължат с клането в града, където
църквите са разрушени и оплячкосани. Докато Жослен успява да се
спаси, то Бодуен от Мараш е убит; броят на избитите се изчислява
на тридесет хиляди, а на робите на шестнадесет хиляди; сред жерт­
вите се оказва арменският архиепископ (9 ноември 1146 г.). Яковит-
ският архиепископ е пощаден и осигурява за Нур ал-Дин подчинени­
ето на своето паство, което е пострадало не по-малко. След всичко
това новият принц на Алеп се отправя към няколко форта в съседст­
во на своята столица, за да ги атакува.
Падането на Едеса, която от 1098 г. е един от бастионите на
франкската власт и която посреща множество атаки от атабеговете
на Мосул, се обяснява навярно с рискованото положение на града,
който река Ефрат дели от повечето франкски владения. Бързината
на атаката на Зенги изпреварва пристигането на подкрепленията,
които води конетабълът на Йерусалим; тъй като повторното завла­
дяване през 1146 г. е неочаквано, градът няма време да се подготви
за отбрана. А византийската интервенция през 1142 г., при която
Жослен се подчинява на императора, не донася допълнителна за­
щита нито на Едеса, нито на нейното графство.
До този момент, в годините след 1124 г., няма толкова драма­
тични епизоди, колкото през предходните десетилетия. Франкската
експанзия въобще не е напреднала. Малката позиционна война око­
ло Алеп завършва с успех за жителите на града, избавени от най-
близките до него франкски укрепени градове. Триполитанското
графство е по-сериозно засегнато от загубата на най-източната си
марка. Новата поява на византийците, дошли като съюзници сре­
щу мюсюлманската опасност, се оказва заплаха за франкското вла­
дичество. Най-голямата опасност идва от съюза между Алеп и Мо­
сул, който позволява на Зенги в крайна сметка да се справи с Еде­
са; но франките успяват да задържат врага до падането на града.
Дали кръстоносният поход, във вида, в който го познаваме до
1124 г., замира? Видяхме, че Бодуен II се опитва да призове Запа­
да за кампанията си през 1129 г. срещу Дамаск. Но отзвукът е твър­
де ограничен. Не трябва да забравяме за пристигането, в това чис­
ло начело с Фулк Анжуйски, на подкрепления, съставени от васа­
лите на тези, които са призвани да заемат ориенталските тронове;
за да си отворят място, васалите са принудени да отстранят някои
от бароните, служили на техните предшественици, но малцина са

170
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

тези, които като Юг дю Пюизе се завръщат на Запад.

Един инцидент, отбелязан от Гийом от Тир, показва, че прили­
вът от поклонници, готови да подкрепят франките от Ориента, не
секва. През лятото на 1139 г. графът на Фландрия Тиери Елзаски
идва на поклонение с доста голяма група от рицари. Фулк Анжуйс-
ки, който е негов тъст, и бароните от кралството възнамеряват да
се възползват от това, за да проведат експедиция на изток от р.
Йордан, в „земята на Галаад“ (долината на Ярмук), откъдето оби­
тателите на една крепост провеждат грабителски рейдове във фран-
кската земя. Но уведомени, че защитата на Юдея е оредяла, банда
туркмени отиват да ограбят Текуа, малко селище между Витлеем и
Мъртво море, чиито жители имат време само да се скрият. Нами­
ращите се в Йерусалим рицари изпращат „помощ“, но попадат в за­
сада. Въпреки това кралят и граф Тиери довеждат докрай своята
операция. Ако не беше неуспехът на контрарейда, при който има
няколко жертви, хронистът нямаше да ни запознае с „кръстоносния
поход“ на графа на Фландрия.
Падането на Едеса ще провокира възраждането на кръстонос­
ния поход с обхват, доста по-различен от този на случайните „прид­
вижвания“, които въпреки това ни доставят информация относно
изхода от Втория кръстоносен поход.
В момента, в който той се подготвя, нещата в Сирия се проме­
нят. Нур ал-Дин, който оставя Мосул на брат си - станал господар
на Алеп, се мъчи да се сближи с Унур, за чиято дъщеря се жени през
1147 г. И през юни същата година двамата мъже се оказват обедине­
ни, за да изтласкат франките от Йерусалим, които, макар че се ста­
раят да спазват формално сключените с Дамаск примирия, приемат
да възстановят в неговите крепости губернатора на Босра, Алтун-
таш, който се бунтува срещу Унур. Тази експедиция, характерна с
поддържането на стриктна дисциплина, благодарение на която фран­
ките успяват да се спасят от нападението на преследващите ги войс­
ки на Алеп и Дамаск, е провалена, а Хауран продължава да се изп­
лъзва от ръцете на франките. Унур, изглежда, се опитва да насърчава
преследвачите, но франкско-дамаскският съюз се запазва. Това също
ще натежи върху съдбата на кръстоносния поход.

Кръстоносният поход на Евгений III

Дали вълнението, причинено на Запад от падането на Едеса, е та­
кова, каквото го описват по-късните хронисти? Наистина образова­
ните духовници знаят, че крал Авгар е първият суверен, приел хрис­
тиянската вяра, и че градът е известен със спомена за неговите свет­
ци (макар най-известната реликва, писмото на Христос до Авгар,
да е пренесена в Константинопол). Но наименованието „Рое“ (Еде-

171
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
са) няма същия резонанс като името на Йерусалим. И в поемане­
то на кръста през 1147 г. няма нищо спонтанно. Впрочем приме­
рът на кръстоносния поход на Каликст II свидетелства, че ентуси­
азмът към една експедиция, дори подплатена с пълно опрощение
на греховете, не е задължителен.
В случая е необходима съгласуваност. Папската курия научава за
падането на Едеса вероятно по различни пътища. Отон фон Фрайзинг
набляга върху визитата на един епископ, родом от Ниверне, Юг дьо
Джабала, дошъл да иска справедливост срещу своя патриарх. Той но­
си всякакви информации, в това число и за постигнатата победа в пок­
райнините на Хорасан над султан Санджар от християнския цар на
Индия, известният Презвитер Йоан - който всъщност е ханът на ка-
ракитаите, тюрко-монголски народ, прогонен от Китай, който наис­
тина побеждава този Селджук през 1141 г. Юг твърди, че тръгва на
помощ на християните, но не успява да прекоси реката, която му пре­
чи да премине в Близкия изток. В Рим не вярват на очакваната от
този човек помощ и приемат единствено новината за падането на Еде­
са. Информации постъпват и от арменски духовници. Но е възмож­
но Евгений III да получава сведения и от други източници. Затова
папата решава да обяви на 1 декември 1141 г. чрез булата Квантум
предецесорес даване на индулгенция за кръстоносния поход на всич­
ки, които се притекат на помощ на Църквата в Ориента.
В същото време кралят на Франция Луи VII - вероятно също
осведомен от пратеници на франкските принцове - свиква в Бурж
за Коледа „коронен празник“, по време на който съобщава на баро­
ните и на френските прелати за твърдото си намерение да тръгне
на кръстоносен поход. Вероятно той вече е в контакт с папата, ма­
кар булата още да не е пристигнала. Личните мотиви на краля са
представяни по различни начини: желание да изкупи чрез съответ­
но наказание опожаряването на църквата на Витри; изпълнение на
обет, даден от починалия му брат Филип; скрупули, свързани с от­
лъчването от църквата, с което е наказан заради намесата му в цър­
ковните дела. Но слушателите му остават резервирани, а абатът на
Клерво, когото кралят моли да проповядва за кръстоносния поход,
очаква да бъде упълномощен от папата.
Евгений III е принуден да преправи булата. В новата й версия
(1 март 1146 г.) той напомня за кръстоносния поход на Урбан II и за
великодушния отклик на французите и италианците: „Но сега, зара­
ди нашите грехове и заради тези на народа Господен, случи се това,
което можем да оповестим само с тъга и плач. Градът Едеса, който
наричаме Рое, градът, който, както се твърди, е единственият, подчи­
нил се на закона на Христос, когато целият Ориент беше езически,
беше превзет от враговете на кръста Господен, които отнеха и доста

172
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН поход
замъци от християните. Архиепископът на града, неговите духовни­
ци и мнозина други християни бяха избити, реликвите на светците
бяха разпилени и стъпкани от неверниците... Ние ви повеляваме от
името на Господа и за опрощаване на прегрешенията ви [...] нека
верните на Господ, и най-вече по-мощните и благородниците енер­
гично се противопоставят на мнозинството на неверниците... [...] и
да се опитат да изтръгнат от ръцете на същите няколкото хиляди
наши пленени братя [...]. Ние им даваме същото опрощение на гре­
ховете, каквото посочи нашият предшественик папа Урбан II...“
Папата изброява мерките, доказващи, че той си е извлякъл поука
от грешките: защита от страна на Църквата за жените, децата, иму­
ществото на кръстоносците; прекратяване на текущите дела за при­
тежание на имущество до завръщането на същите или до сигурно
узнаване на тяхната смърт; забрана на луксозните дрехи и оръжия,
за използване на животни по време на лов; мораториум върху лих­
вите върху вече сключените сделки; свободно залагане на феодално­
то имение при църквите или при други хора, ако господарите не мо­
гат или не искат да ги приемат. Евгений III е бивш монах под управ­
лението на свети Бернар и му поверява мисията да разпространява
неговия апел. Абатът на Клерво съставя циркулярно писмо, предназ­
начено за принцовете и прелатите, за да разясни апела на папата; ка­
то не се спира на падането на Едеса и на другите изпитания на от­
въдморските християни, той набляга на темата за покаянието и за
специалното опрощение, предложено на вярващите, които се отзо­
ват на този апел. „Ето сега е благоприятният момент“: кръстоносни­
ят поход е възможност за спасение, което не трябва да се изпуска.
Бернар се нагърбва да проповядва за кръстоносния поход пред
краля и неговите барони, събрали се във Везле на 31 март 1146 г.
Известно е какъв ентусиазъм предизвиква словото му и колко мно­
го от тях се решават да станат кръстоносци. Навярно абатът от
Клерво преценява, че е изпълнил задачата си, предавайки щафета­
та, която други поемат както във Франция, така и в Англия.
Но поне един от тези проповедници, които спонтанно поемат ща­
фетата, придава на своите думи такова съдържание, което скоро раз-
тревожва Бернар. Той се погрижва да напише в циркулярното си пис­
мо, че покръстването на душите принадлежи на Господ и че единст­
вено той ще избере момента, когато евреите ще приемат Христова­
та вяра. Защото, както по времето на Първия кръстоносен поход, се
очертава движение срещу последните: един цистерцианец на име Ра-
ул, който проповядва за кръстоносния поход, подканя своите слуша­
тели да отмъстят за Христос на неговите врагове. Колективни убийс­
тва са отбелязани в Хам, Сюли и Карантан - имената на тези селища
стават предмет на спорове между ерудитите и е трудно да бъдат свър-

173
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

зани с действията на Раул. Монахът говори може би в Холандия, но

най-вече в долината на Рейн, в Кьолн, Майнц и Вормс, през август-
септември 1146 г. и вероятно във Вюрцбург през февруари 1147 г.
Но архиепископът на Кьолн оставя замъка си във Волкенбург на ев­
реите, където те намират подслон, а и умело раздадени подаръци -
които понякога заприличват на откуп - привличат към тях покрови­
тели. Архиепископът на Майнц предупреждава свети Бернар, който
веднага приканва Раул да прекрати антиеврейската пропаганда и лич­
но се отправя към Фландрия, Холандия и Ренания, за да елиминира
ефекта от неговите подстрекателства и същевременно да потвърди
апела за кръстоносния поход. През октомври 1146 г. Бернар присти­
га в Ренания и връща Раул в Клерво.

174
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

Пристигането на абата на Клерво в Германия има непредвиде­

ни последствия. Намирайки вече подготвена от проповедите на Ра-
ул почва, Бернар разпростира собственото си поле на действие
върху германските страни.
През ноември той отива в диетата на Франкфурт, за да се опита
да убеди крал Конрад III лично да тръгне на кръстоносен поход. Кон­
рад се опъва, а Бернар е принуден да се задоволи с проповеди в зе­
мите на херцог Церинген (в днешна Швейцария). Редица германски
принцове са готови вече да се присъединят към експедицията и сред
тях е херцог Велф VI, който е основният опонент на Конрад. По вре­
ме на коледните празници Бернар прави нов опит след неуспеха си:
в Шпайер той проповядва толкова настойчиво, че Конрад става кръс­
тоносец, като увлича след себе си най-важните си васали.
Остава обаче една несигурност: бароните от източната част на
Германия изтъкват, че заминаването за Ориента би оголило граница­
та, разделяща страната им от тази на венедите, останали езичници,
включително и тази в Лузация, а те може да се възползват от това, за
да атакуват земите на християните. Намиращият се в диетата на
Франкфурт Бернар (март 1147 г.) дава съгласието си бароните да из­
пълнят кръстоносния си дълг, като се бият срещу езичниците славя­
ни - което напълно отговаря на папската доктрина, свързана с неу­
частието на испанците в кръстоносния поход в Ориента.
„Кръстоносният поход срещу венедите“ има за цел да принуди да
се покръстят народите, останали езичници, които живеят на изток от
Елба. Абодритите на Север, управлявани от принц Никлот, провеж­
дат рейд срещу Любек, на който се отвръща чрез обсада на столицата
им Добин. Тогава Никлот обещава да забрани идолопоклонничество-
то и да прати налог на графа на Холщайн, което на практика остава
текст без юридическа стойност. При лютичите основната армия, во­
дена от Саксонския херцог, маркграфа Алберт Мечката и легата, епис­
коп Анселм фон Хавелберг, също напразно обсажда Демнин, след ко­
ето се насочва към Шчечин, където с почуда установява, че жителите
издигат кръстове. Кръстоносният поход приключва още през есента,
без да е постигнал целите си. Впрочем, те несъмнено са определени в
зависимост от амбициите на маркграфовете по границата; мисионер­
ските перспективи, с които примамват Свети Бернар, са илюзорни.
Решението на Конрад III вероятно не изключва политическия фак­
тор. Германският крал току-що е превъзмогнал пречките, провоки­
рани от възкачването на Хьоенщауфените на трона. И, ставайки кръс­
тоносец, той кара противниците си да го последват: дори херцог Велф
VI, който възнамерява да тръгне с армията на Луи VII, се присъеди­
нява към него. По-голяма част от висшата аристокрация в Германс­
кото кралство, като се почне с племенника му Фридрих, херцог на

175
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Швабия, бъдещият император Фридрих Барбароса, също участва в
кръстоносния поход под негово предводителство. Това единство съ­
ответства на единодушието, проявено във Френското кралство.
Лансираният от Евгений III кръстоносен поход, следствие от ре­
шението на Луи VII и присъединяването на Конрад III, изглежда
различен от този през 1096 г. Той е по-добре организиран, тъй като
папата се погрижва за въпроси като финансирането на експедиция­
та, което остава за сметка на кръстоносеца - притежаваме голям
брой актове за дарителство или за продажба от страна на сеньори,
които стават кръстоносци и които едновременно с монасите или ка­
нониците призовават за дарения, подпомагащи пътуването им; за­
лаганията на имущество, което ще трябва да се върне на кръстоно­
сеца чрез реституция на авансираната му сума, са още по-многоб-
ройни, но няма следа от онези, на които действително са върнати
парите. Евгений III специално предвижда този казус,-
Макар да се екипират на собствени разноски, кръстоносците все
пак са поети на издръжка от суверените. Крал Луи VII събира по­
мощи в кралството си, за да накара поданиците си да поемат раз­
ходите по експедицията; по всяка вероятност бароните процедират
по същия начин. Всеки от двамата крале повежда армия, която мно­
го прилича на кралската армия, макар бойците в нея да са добро­
волци, свързани с личен обет.
Духовният климат на тръгване за похода ни е известен най-вече
от кореспонденцията на свети Бернар. Но когато трябва да оправ­
дае провала на кръстоносците, същият намеква за това, че според
него проповядването му е подкрепено от чудодейните проявления,
с които е заобиколено.
Евгений III вероятно е надминат от своя помощник. Самият той
е в конфликт с крал Роже II Сицилиански, и най-вече с надигналите
се срещу властта му римляни, и разчита на подкрепата на Конрад.
Ангажирането на последния в кръстоносния поход следователно
противоречи на плановете му. Още по-малко потвърждава приви­
легиите, които свети Бернар дава на германците от негово име, и
той минава през Алпите, за да отиде във Франция, където в Сен-
Дени собственоръчно предава на Луи VII знамето - церемония, по­
казваща, че кралят възнамерява да отведе в Ориента именно крал­
ската армия (8 юни 1147 г.).
Кръстоносният поход повлича със себе си обичайната вълна от
поклонници, желаещи да се възползват колкото от индулгенцията,
толкова и от помощта и протекцията на кръстоносците. Йод дьо
Дьой, разказал историята на експедицията, съжалява, че тези невъ­
оръжени хора не помислят да се снабдят с лъкове и мечове, които
биха били доста полезни в битката...

176
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН поход
Йод описва и колебанията на краля относно предстоящия път.
Той бива обсъден на събранието в Етамп на 16 февруари 1147 г.
Луи започва преговори с Роже II Сицилиански, който му предлага
кораби и снабдяване, както и личното си участие или това на сина
му в кръстоносния поход. Мануил Комнини, чието мнение също е
сондирано, настоятелно кани Луи VII да мине през земите му, в ко­
ито отваря пазарите си за него. Той не крие, че е сключил мир с
турците, но дава да се разбере, че ако те го нарушат, той би бил
щастлив (август 1146 г.). Същите условия - свободно преминаване
и снабдяване - са постигнати в Германия и Унгария. Събранието
решава да поемат по трасето на Първия кръстоносен поход. Въп­
реки това някои ще минат по море: графът на Тулуза и голяма част
от английските кръстоносци (някои от които, сред тях и граф
Уорън, придружават Луи VII). Също като мнозина преди тях, анг­
лийските кръстоносци, към които се присъединяват корабите от
Фландрия и Ренания, се оказват въвлечени в операциите, провеж­
дани срещу мюсюлманите в Испания. Те вдигат котва в Дартмут
през май 1147 г.; когато спират за провизии в Порто, местният епис­
коп ги подтиква да участват в обсадата на Лисабон, която е започ­
нал португалският крал Алфонсо Енрикиш (16 юни). Кръстоносците
се разцепват, като едните искат да приемат предложението, а други­
те изтъкват, че техният обет се отнася до Йерусалим; разцеплението
е превъзмогнато с аргумента, че кръстоносният поход трябва да ос­
тане неделим (същият дебат ще се проведе и по време на Четвър­
тия кръстоносен поход). В крайна сметка англичаните вземат учас­
тие в обсадата, най-вече използвайки стенобойните си машини. А
когато градът капитулира, съобразно даденото им от краля обеща­
ние, те го подлагат на разграбване по всички правила (24 октомв­
ри). Тъй като времето е напреднало, те зимуват в Лисабон и като
оставят някои от тях на място (сред тях и новия епископ на Лиса­
бон), на 1 февруари 1148 г. те поемат по море към Ориента.
След като поверява управлението на кралството си на Сюже, Луи
VII отива в Мец, кьдето е насрочил срещата с армията си. Папата е
определил легати - кардинал Теодуин за германската армия и карди­
нал Ги за френската армия - но някои епископи като Годфроа дьо
Лангр и Арнул дьо Лизьо придобиват фактическата власт. Изчакват в
Регенсбург представителя на византийския император и благодаре­
ние на предварително подготвените кораби се спускат по Дунава до
Браничево, откъдето Конрад III е минал няколко седмици по-рано.
Ако се доверим на византийците, при преминаването по Дунава
германската армия вероятно наброява около 900 000 мъже. Тази
цифра изглежда твърде преувеличена; изтъква се и личен състав от
70 000 бойци, но тази бройка също е съмнителна. Германската ар­

12. 177
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
мия успява да прекоси Унгария едва след безкомпромисни прего­
вори с крал Гейза II - един от противниците на Конрад III в пред­
ходната година. А за да разрешат минаването му през империята,
представителите на император Мануил искат от командващите на
кръстоносния поход да се закълнат да не накърняват с нищо права­
та на Византия. Един корпус от византийската армия следва герман­
ците, за да предотвратява блуждаенето на натрапниците. Случват
се и няколко инцидента, но те все пак са твърде ограничени.
На 10 септември Конрад III пристига в Константинопол. Пос­
ледвалите го французи се оплакват от обидите на германците и от
извършваните от тях грабежи; които като че ли не нарушават снаб­
дяването на армията на Луи. Въпреки това двамата суверени не ус­
пяват да се разберат: Конрад минава през Босфора в момента, в
който Луи пристига в Константинопол (4 октомври), като заявява,
че е тръгнал на път, за да освободи Едеса, и че няма да се спре, пре­
ди да го стори.
Дипломатическото положение значително се заплита. Мануил
Комнин уведомява папата, че ще изиска от кръстоносците същите
ангажименти като през 1096-1097 г. Френският крал е предупреден
за това едва в Регенсбург и тогава се ограничава с поемането на ан­
гажимента да не пречи на императора - тази клетва може да се
сравни с клетвата, дадена от графа на Тулуза през 1097 г. Що се от­
нася до ангажимента да върне на империята принадлежалите й пре­
ди турската инвазия укрепени градове, места, чийто списък предос­
тавя Мануил, то той предизвиква силни възражения от страна на
френските барони, чийто говорител е Годфроа дьо Лангр. Импера­
торът успява да си издейства това едва след преминаването на ар­
мията в Азия, където тя зависи от неговите доставки. Пред Конрад
III изглежда не се поставя същото искане; не трябва да се забравя,
че той и Мануил са баджанаци, че императрица Ирина (Берта от
Зулцбах) приветства взаимоотношенията им и че двамата суверени
имат общи интереси в Италия.
Луи VII се оказва изправен пред нови факти. Роже II, чиито
предложения отхвърля заради тези на Мануил, атакува Корфу и
провежда грабителски рейд в Гърция. Мануил изглежда решен да
не прекратява сключеното със селджукския султан на Анатолия при­
мирие в края на кампанията през 1146 г., довела го чак до Коня; за­
това трябва да успее да отблъсне норманите. Този пакт с турците
възмущава бароните. След епископа на Лангр, мнозина от тях под­
тикват краля да атакува Константинопол, осъждайки двуличието на
този император, чието лошо разположение към латинците се проя­
вява в прогонването на латинските епископи от Киликия.
Византийците могат да очакват колизия между Роже II и фран­

178
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

цузите. Крал Луи успява да разсее тези съмнения; той приема да

прехвърли армията си на азиатския бряг, което би предпазило
Константинопол от евентуални атаки.
Именно в Никомидия те постигат окончателно споразумение:
френският крал обещава да върне на императора евентуално зав­
ладените отново укрепени градове, като си запазва правото да ги
плячкоса, ако откажат да го продоволстват; императорът се наема
да му осигури водачи от благороднически ранг, които да му сочат
пътя и да организират пазарите - дори се фиксира адекватен обме­
нен курс. Последният очакван контингент, този на графа на Мори-
ен, на маркиза на Монфера и на графа на Оверн, който е минал през
Италия, се присъединяват към френския крал. Армията на Луи VII
може да тръгне на път; тя и не подозира, че тази на Конрад III в
този момент претърпява катастрофа.

Провалите на Втория кръстоносен поход

Вероятно не се налага да следваме Йод дьо Дьой, когато обвинява
гърците, че са подлъгали краля на Франция с лъжливата новина за
превземането на Коня от Конрад III. За сметка на това пък послед­
ният не дооценява припасите, необходими за похода през Мала
Азия; при тръгването си от Никея се снабдява само за осем дни и
армията му е обречена на глад. Едно отделение от около петнаде­
сет хиляди мъже, водени от брат му, Отон фон Фрайзинг, се отделя
от основния корпус, за да следва пътя по брега, но поклонниците
остават с по-голямата част от армията. Пристигнала в Дорилея (Ес-
ки-Шехир), тя среща турците, които, прибягвайки до симулирано
бягство, я дезорганизира и й нанася тежки поражения. Конрад за­
повядва оттегляне, което се превръща в бягство. Ариергардът, под
водачеството на граф Пльоцкау, е разбит, а остатъците от армията
се прибират в Никея в началото на ноември; тогава мнозина от
кръстоносците я напускат. Докато се приближава до Лаодикия Фри-
гийска, корпусът на Отон фон Фрайзинг на свой ред попада в заса­
да; графът на Каринтия, Бернард, е убит с повечето от спътниците
си, а Отон успява да избяга (декември 1147 г.).
Луи VII посреща и екипира наново войските на Конрад, и два­
мата суверени поемат към Ефес, където разболелият се германски
крал спира; по покана на Мануил той се връща към Константино­
пол с хората си и през следващата пролет напуска града по море,
за да отиде директно в Йерусалим.
Французите продължават пътя си, като се движат в долината сре­
щу течението на Меандър, където на 1 януари 1148 г. осуетяват тур­
ска атака; бегълците се укриват в съседен византийски укрепен град,
а французите откриват истинското положение, в което се намират,

179
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

описано от Йод дьо Дьой с думите, че там кьдето гърците държат

крепостите, доходите от територията са поделени между турците и
тях. Сключеният между Мануил и Селджуците договор изключва въз­
можността имперските войски да защитават кръстоносците; гърците
от градовете под държат със съседите си мюсюлмани всекидневни от­
ношения и ако снабдяват франките - явно скъпернически и на високи
цени - то те помагат на турците, като ги информират за движението
на кръстоносците, дори споделяйки с тях разграбването на плячката.
Преминаването през една само на теория византийска територия се
превръща в поход във вражеска страна.
След като преминават край Лаодикия, те достигат до мястото,
кьдето са разбити войските на епископа на Фрайзинг, после до връх
Кадмос (Бага-Даг), където неподчинението на командващия на
авангарда поставя краля в опасност: преминал през дефилето, Жоф-
роа дьо Ранкон на практика предоставя конвоя, с който се придвиж­
ва Луи VII, в ръцете на турците, които го нападат. Изолиран от сво­
ите хора, кралят се отбранява върху една скала, докато граф Уорън
и неколцина други му се притичват на помощ. Гладът притиска хо­
ра и коне и благодарение на магистъра на тамплиерите, Еврар де
Бар, се измъкват от трудното положение. Дори се налага да изго­
рят багажа, който изоставят, за да не попадне в ръцете на турците.
Най-накрая, на 19 януари армията стига до Адалия. Там откриват
продоволствия за хората, но конете измират, а не могат да купят но­
ви. Поради това Луи VII решава да приеме предложенията на появи­
лия се неочаквано представител на император Мануил, който пред­
лага да предостави кораби, с които да стигнат до пристанището на
Антиохия. Но броят на корабите, които могат да предоставят, е твър­
де ограничен и Луи се договаря - впрочем на прекомерно висока су­
ма - да транспортира рицарите, съставляващи военния му корпус.
Византийците се наемат да отведат, под добра охрана, останалите
здрави мъже до Таре на цена от 500 сребърни марки и да се погри­
жат за болните до качването им на корабите. Аршамбо дьо Бурбон и
графът на Фландрия са оставени в Адалия, за да следят за изпълне­
нието на този договор. Но след отпътуването на краля турците пред­
приемат нови нападения чак до стените на града и се налага разквар­
тируваните под стените му кръстоносци да бъдат настанени вътре в
него. Двамата барони успяват да се качат на корабите с някои от тях.
Но корабите не са достатъчни за всички и седем хиляди човека пое­
мат на път за Таре. Те биват спрени при преминаването на една река,
придошла от зимните снегове. Участта на останалите в Адалия пок­
лонници, притиснати от глада и епидемията, е много тежка: някои от
тях предпочитат да станат наемници на турците. И не е известно как
останалите успяват да се доберат до Сирия.

180
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН поход
Макар и изтерзана от прекосяването на Мала Азия, по време на
което се натрупват поводи за ненавист към императора и неговите
поданици, армията на Луи VII все още представлява страшна сила,
когато се събира в Антиохия през месец март 1148 г. Принц Рей-
мон посреща кръстоносците и ги приема радушно; сред тях се на­
мира собствената му племенница, кралица Алиенор Аквитанска. Той
отдавна е проводил пратеници при френския крал и при бароните
му, за да ускори пристигането им. И разчита на него, за да възста­
нови положението на Северна Сирия по отношение на Нур ал-Дин.
Една от песните, композирана, за да насърчи тръгването на фран­
цузите, „Рицари, бъдете много здрави“, представя кръстоносния по­
ход като „турнир, провеждан между ада и рая“, който е определен
„да бъде в Рое“. Предложената от Евгений III цел не е толкова ясна:
става дума да се отиде на помощ на християните в Ориента; но тру­
бадурът подема думите на папата, като припомня превземането на
Едеса и разрушаването на църквите й. Следователно Реймон може
би си мисли, че кръстоносците ще нападнат опасния господар на
Алеп, отговорен за превземането на града. Но според отговора на
Конрад III до Луи VII от времето, когато той започва да прекосява
Азия, германският крал възнамерява да отиде именно в Едеса.
Но още от самото начало и дори без да е бил обект на други
молби, Луи VII обявява, че е решен да извърши най-напред покло­
нението си в Йерусалим. Както видяхме, обичайната нагласа на ри­
царите, отиващи в Светите земи, и които са напълно готови да се
бият редом с франките, е първо да се поклонят на Светите земи. В
случая положението не е същото: слязлата в Свети Симеон армия
е готова да действа и да атакува Алеп или Шайзар и е твърде мал­
ко вероятно тя да тръгне отново на север, веднъж стигнала до Йе­
русалим. Кръстоносният поход не е обявен като обикновено покло­
нение, но личният обет на Луи VII вероятно е свързан с поклонени­
ето и кралят твърдо отстоява решението си. Реймон дьо Поатие се
опитва да го откаже от него и затова включва в играта кралица Али­
енор. Впоследствие дори се говори, че тя е твърде чувствителна
към обаянието на своя вуйчо. Това, което е сигурно, е, че кралят
посреща твърде зле намесата на жена си и че Реймон я подтиква да
се раздели със съпруга си. В крайна сметка Луи използва сила и по­
ема заедно с нея към Триполи.
Именно там той среща патриарха на Йерусалим, Фуше, когото
кралица Мелизанд и нейните барони са пратили при него, за да го
уговорят да отиде в Свещения град. Там вече се намират герман­
ците: Отон фон Фрайзинг пристига там на 4 април, а Конрад, ня­
колко дни по-късно. Фуше е натоварен да разубеди краля да се по­
тегли срещу Алеп и да обърне вниманието му към положението

181
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

на Йерусалим. Макар Конрад все още да възнамерява да се насо­

чи към Едеса (в което не сме сигурни), то загрижеността да дейс­
тват заедно го кара да последва Луи, който в този момент вече раз­
полага с най-мощната армия.
Очаква се и трети контингент, този на Алфонс Журден с кръсто­
носците от Тулуза. Алфонс пристига в Акра в края на април, но оти­
вайки в Йерусалим, умира в Кесария отровен, по думите на Гийом
от Тир, без да се знае под чие въздействие. По-късно се разнасят съм­
нения около кралица Мелизанд, която би искала да отърве зет си Рей-
мон II Триполитански от евентуален конкурент, тъй като Алфонс е
роден в Мон-Пелерен от втория брак на Реймон дьо Сен-Жил.
На 24 юни в Акра се провежда голямото „разискване“, на което
присъстват Луи VII, бароните и прелатите му, Конрад III с Велф VI,
херцозите на Бавария и на Швабия, маркизът на Монфера, маркгра-
фът на Верона и графът на Биандрат, кралица Мелизанд, синът й Бо-
дуен, бароните и прелатите от кралството, но нито един представи­
тел от останалите франкски държави. Взетите решения относно из­
ползването на военните сили на кръстоносния поход се ограничават
до вземане под внимание единствено на нуждите на Йерусалимското
кралство. Впрочем някои от кръстоносците се смятат освободени от
обета поради това, че вече са изпълнили поклонението: такива са
епископът Арнул дьо Лизьо, графът на Фландрия и може би дори крал
Конрад. Не е известно, дали някой от тях не е предложил да се про­
веде кампания срещу Алеп, но времето на годината вече е доста нап­
реднало и тази идея е отхвърлена в Антиохия. Болшинството от при­
състващите се изказва в подкрепа на военна операция, която да нап­
рави кръстоносците от 1148 г. достойни за техните деди.
Дебатът се пренася върху избора на цел. Противно на това, ко­
ето се твърди от доста време, границите на кралството вече не са
защитени от подписаното с Дамаск примирие: сближаването на
Унур и на Нур ал-Дин отново възражда опасенията спрямо
Дамаск. Тъй както и през 1123 г. бароните от южната част на крал­
ството предлагат да насочат усилията си срещу Аскалон, но съве­
тът решава да атакува Дамаск.
Някои от кръстоносците напускат армията, като Велф VI, който
се завръща в Сицилия. Останалите отиват в Тивериада, където със­
редоточаването е предвидено за средата на юли. Стигнали в Пане-
ас, водачите на войската решават да насочат ударите си срещу сте­
ните на Дамаск от западната им страна, навярно най-добре защи­
теното място но и с най-много оазиси, чиито градини биха могли
да предложат вода и хранителни запаси на обсаждащите.
Операциите по обсадата подхранват разногласията. Сигурно е,
че научавайки за решението на франките, атабегът Унур се обръ­

182
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

ща за помощ към двамата синове на Зенги, Саиф ал-Дин и Нур ал-

Дин, които довеждат войските си от Мосул и от Алеп до Хомс, и
че подготвя за защита укрепения град, като привиква там и стрел­
ците с лък от Бекаа. На 24 юли кръстоносците и техните съюзни­
ци пристигат на границата с равнината Гута; на 25-и те се сблъск­
ват с една внушителна противникова сила, която Конрад разбива,
и така успяват да преместят лагера си по-близо до градските стени,
на хиподрума. Но напредването през градините е много трудно, тъй
като множество плетове и канали създават възможност за защит­
ниците да притесняват нападателите. На 27-и кръстоносците про­
менят местонахождението на лагера си. Според някои това се пра­
ви, за да го преместят на изток от града, където стените са по-сла­
би - твърдеше се, че този опасен съвет е даден от франките от Си­
рия, за да отведат кръстоносците в безводен терен, но последните
изследвания сякаш обезсилват тази гледна точка. Това, което е си­
гурно, е, че два дни по-късно, на 29-и, франките вдигат обсадата.
Обсадата на Дамаск е учудващо кратка. А по неин адрес се пона­
сят всевъзможни слухове. Гийом от Тир, който събира сведения по
този повод двадесет години по-късно, признава своите съмнения.
Конрад III обвинява крал Бодуен, патриарха Фуше и магистъра на
хоспиталиерите, че предават кръстоносците с лошите си съвети. Дру­
ги обвиняват франките, че се оставят да бъдат подкупени от дамаск-
ците; трети изтъкват избора на Тиери Фландърски за сеньор на града
след завладяването му, който евентуално е отблъснал същите тези
франки с липсата на перспектива за техните надежди за експанзия на
кралството им. Обезсърчаването на армията само след седмица об­
сада е неправдоподобно. Въпреки това всички тези обяснения гово­
рят за огромното разочарование, обхванало участниците в нея.
Най-вероятната причина за вдигането на обсадата се дължи на
приближаването на хората от Мосул и Алеп, въпреки че те не се за­
пътват към околностите на града. Муин ал-Дин Унур, който ги е
извикал, съвсем не желае за влизат в града му, както искат от него
синовете на същия този Зенги, който всячески се опитва да стане
негов господар. А контактите, които той поддържа с франките, му
позволяват да изтъкне пред тях риска, на който се излагат, притис­
кайки го да приеме отварянето на Дамаск за Зенгидите. Впрочем
крепостта се оказва твърде здрава, за да може да бъде превзета със
сила: за това е необходима дълготрайна обсада. Епископът на Лангр
и редица френски барони настояват да приемат предизвикателство­
то. Конрад, Тиери Фландърски и франките от Ориента налагат ре­
шението си и армията се оттегля.
Провежда се нов съвет и се решава усилията на кръстоносци­
те да бъдат пренасочени към Аскалон. Но Конрад III напразно ча­

183
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ка пристигането на останалите предводители и след осемдневно
напразно очакване решава да се качи отново на корабите. На 8 сеп­
тември той напуска Акра на път за Солун, откъдето отива в Конс­
тантинопол, посрещнат там радушно от Мануил Комнин. Съюзът
между Хьоенщауфените и Византия, скрепен от общата им враж­
дебност към Роже II Сицилиански, излиза още по-укрепнал.
Що се отнася до Луи VII, то той удъллжава пребиваването си в
Светите земи така, че да може да участва във Великденските празни­
ци и демонстрира известно желание да помогне на християните от
Ориента, които, от друга страна, дарява с щедростта си. Корабите,
които го връщат, са прехванати от византийска ескадра; кралица Али-
енор и част от кралската фамилия са заловени. Самият Луи VII де-
баркира в Калабрия на 28 юли 1149 г. От този момент той сякаш окон­
чателно става предан на Роже II, чиято кралска титла, оспорвана от
папата, признава, като го коронясва. Успоредно с това се показва ре­
зервиран към съюза, който норманинът му предлага срещу Византия.
Биографите на свети Бернар надълго и нашироко коментират трак­
тата „За съображенията“, който абатът на Клерво изпраща на Евге­
ний III и в който той извлича поуки от неуспеха на кръстоносния по­
ход, приписван от него на греховете на християните, според теоло­
гичната интерпретация от онова време. Но той се изказва и по-остро
по адрес на бароните, за които смята, че са провели неумело похода.
И остава уверен, че проповядвайки за похода, е станал изразител на
волята Божия. Затова изслушва благосклонно Сюже, когато абатът
на Сен-Дени формулира плана си за възобновяване на експедицията.
Този път духовниците са тези, които ратуват за кръстоносен по­
ход. Сюже, свети Бернар, кардинал Теодуин и Пиер Достопочтени
се опитват да убедят Конрад III. Според тях Мануил Комнин е вино­
вен за бедите по време на похода и пригласят на Роже Сицилиански
новият поход да бъде насочен срещу Византия. На 25 април 1150 г,
Евгений III порицава тези инициативи. Сюже подновява плана си,
като го свежда до ново начинание, предназначено да подпомогне
християните в Ориента; папата се ограничава да потвърди привиле­
гиите за тези, които вземат участие в него. Но събранията в Лан и
Шартр (7 май 1150 г.) показват колко нерешителни са френските
епископи; що се отнася до бароните, които са критикувани така без­
милостно, те заявяват, че ще отстъпят на клира провеждането на опе­
рацията. Съборът в Шартр го поверява на свети Бернар дьо Клерво,
но съборът, който трябва да се проведе на 15 юли 1150 г. в Компиен,
за да даде ход на проекта, никога не се осъществява.

Основната разлика между Втория кръстоносен поход и пред­

шествалия го между 1096 и 1101 г, Първи поход вероятно се със­

184
 ОТ ПЪРВИЯ КЪМ ВТОРИЯ КРЪСТОНОСЕН п о х о д

той в това, че византийската подкрепа, която има първият, липсва

почти напълно при втория. Видимо също толкова значим с числе­
ността си, добре управляван, с почти еднаква ревност, френско-
германският кръстоносен поход се изчерпва по време на прехода
през Мала Азия - там, където кръстоносците от 1097 г. могат да
се възползват от опита на Татикий, стар вълк от времето на визан­
тийските войни. Несъмнено оплакванията на Йод дьо Дьой относ­
но алчността на византийските търговци не са чак толкова преу­
величени и явно снабдяването в Адалия не е напълно осигурено
от имперските власти. Мануил Комнин, който държи кръстонос­
ният поход да мине през земите му, за да го отклони от евентуал­
но сътрудничество с краля на Сицилия, което би било опасно за
империята, оставя Луи VII без реална подкрепа.
Каквито и да са стратегическите и тактическите грешки на во­
дачите на кръстоносците, липсва им помощта на Алексий I, която
получават техните предшественици, а император Мануил, подпис­
вайки дълготрайни примирия със Селджуците от Анатолия, се ли­
шава от възможността да използва силите на кръстоносния поход
в изгода на империята. Кампанията срещу Дамаск, решена набър­
зо, независимо че бароните от Йерусалим мислят за нея предвари­
телно, не се провежда с достатъчна подготовка. Атабегът Унур със
сигурност успява да избегне един труден ход, а неговите против­
ници не показват очакваната решимост.
При все това решението за кръстоносния поход е взето в мо­
мент, в който франкската мощ е получила първото си сътресение,
последвано от сриване на част от нейните защитни механизми. Той
е шанс, от който не съумяват да се възползват. Трябва ли да заклю­
чим, че това обезкуражава за дълго време западняците или уронва
надеждите, които могат да се възлагат на византийската подкрепа?
Дори опитите на Сюже и на Свети Бернар за подновяване на кръс­
тоносния поход да се провалят, пламенното желание да се служи на
Светите земи остава реално и ще продължи да се проявява, но без
да приема толкова импозантна форма.

185
 ШЕСТА ГЛАВА

Между Византия и Саладин:

опасностите на латинския Ориент

Първите пукнатини в структурата, изградена от Първия кръстоносен

поход, се появяват преди още всички кръстоносци да са се завърнали
на Запад. Сега вече можем да се докоснем директно до мъчителното
безпокойство на управниците на латинския Ориент: въпреки незначи­
телните успехи на кръстоносния поход от 1148 г., те възлагат надежди­
те си на едно ново усилие на християнския свят и техният зов става все
по-настойчив. Част от защитата на Светите земи ще се срути само за
няколко години, а създаването на прага им на една мюсюлманска сила,
от която франките се боят от дълго време, ще доведе до твърдото на­
мерение да се сложи край на франкското присъствие.
Франките не се отказват; те геройски се противопоставят на
опасностите. Налага им се - и това им струва много - да приемат
един истински византийски протекторат, който не спазва всичките
си обещания и който не надживява смъртта на император Мануил,
за когото разбирателството с латинците от Ориента е част от по­
литиката, обърната към Италия и същевременно привличаща сим­
патиите на папската власт. Те се опитват да намерят в Египет ре­
шение на сирийските проблеми, но не успяват да предотвратят съз­
даването на империята на Саладин. И в крайна сметка той, възпол­
звайки се от разминаванията между франкските власти, по времето
на битката при Хатин нанася видимо фатален удар върху живота на
латинските държави.
Но те се грижат да поддържат Запада информиран относно сво­
ите трудности и да го ангажират за една все по-убедителна подкре­
па. Това именно подготвя подема, който следва поражението от
1187 г., подем, който не трябва да възприемаме като неочакван.

Рухването на Северна Сирия

и кръстоносният поход на Тиери Фландърски
Съюзът между регента на Дамаск и атабега на Алеп, който про­
дължава малко повече от година след отпътуването на кръстонос-

186
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

ците (Унур умира през август 1149 г.), след септември 1148 г. се
изразява в една любопитно последствие: операция, която двамата
провеждат срещу един кръстоносец, но в изгода на един от фран-
кските принцове. Синът на Алфонс Журден, Бертран, става госпо­
дар на замъка Арима, между Тортоса и Триполи. Той вероятно ис­
ка да наложи правата си над Триполитанското графство, наследе­
ни от дядо му Реймон дьо Сен-Жил. Реймон II се обръща за по­
мощ към двамата мюсюлмански принцове, които му услужват и
му връщат замъка. Бертран е отведен като пленник в Алеп, а сес­
тра му вероятно става конкубинка на Нур ал-Дин. Последният про­
вежда наказателен рейд срещу Антиохия, но се сближава с Жос-
лен II Едески, който отново е в деликатни отношения със съседа
си Реймон дьо Поатие, и сключва примирие с него.
Дамаскски контингент също влага своя принос в кампанията, ко­
ято Нур ал-Дин води през май 1149 г. срещу антиохийските замъ­
ци Харим и Инаб. Принцът на Антиохия се притичва на помощ на
тази крепост. Въпреки предупрежденията на присъединил се към
него исмаилитски водач, той попада в капан: войската му е разби­
та; самият той и синът на Бодуен от Мараш са убити. Поражение­
то при Фон Мюре (29 юни 1149 г.) е повторение на това при Агер
Сангвинис; но този път Нур ал-Дин се възползва от него веднага.
Той се появява пред Антиохия, която патриархът Емери дьо Лимож
успява да подготви за защита, докато младият крал Бодуен III бър­
зо се притичва на помощ. Атабегът предпочита да превземе крепос­
тите в Джебел Сумак, които се простират в долината на Оронт, като
Албара и Апамея, както и тези, които владеят подстъпите към Ан­
тиохия от страната на Алеп - Артезия и Харим. Той пленява и три-
политанската крепост Тортоса, която срива: през 1152 г, Реймон III
я отстъпва на тамплиерите, които я възстановяват.
След това Едеското графство е поставено на изпитание. Граф
Жослен (който оплячкосва през 1148 г. манастира „Мар Барсаума“
заради съмнения към монасите, обвинени в съглашателство със съ­
седите си туркмени), въпреки че е защитен откъм страната на Алеп
от договора си с Нур ал-Дин, е изложен на атаките на Ортокидите и
на Селджуците от Анатолия. Султанът на Коня, Масуд, използва
смъртта на графа на Мараш при Фон Мюре, за да завземе този град,
като позволява свободно излизане от града на жителите, които въп­
реки това са избити. После напредва чак до Турбесел, а Жослен е при­
нуден да се признае за негов васал и да му плаща данък. Конетабъ-
лът на Бодуен III, Онфроа дьо Торон, му се притичва на помощ. Но
скитащи туркмени залавят графа на Едеса и го предават на Нур ал-
Дин (1150). Той умира в затворите на Алеп през 1159 г. Съседите му
мюсюлмани бързо-бързо се възползват от предоставената им въз­

187
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
можност. Ортокидът Кара Арслан завзема Гаргар, Селджукът - Кай-
сун и съседните укрепени места, а Нур ал-Дин - Хазарт (Азаз).
Графиня Беатрис вече не се чувства в състояние да защитава
графството, което все още представлява импозантна териториална
цялост. Византийците й предлагат да откупят крепостите й чрез из­
плащане на рента на нея и на децата й. Приема, след като получава
съгласието на Бодуен III, дошъл да поеме защитата на частните зе­
ми на господарите им; на практика, поради загубата на Артезия, Ха-
рим и Хазарт, графството е откъснато от останалите франкски стра­
ни, а сюзеренитета на Йоан Комнин върху него е признат. Жители­
те - франки, арменци или сирийци, не желаещи да минат под ви­
зантийска власт, напускат отстъпените крепости; Бодуен III успява
да организира защитата на този конвой, който стига невредим до
франкските земи. Единствено замъкът Румкала (Хромгла или Ран-
кулат), седалище на арменския католикос, остава в негово владе­
ние, тъй като графинята му го отстъпва.
Загубата на Едеското графство е окончателна, още повече че ви­
зантийците се оказват неспособни да осигурят защитата на вече
придобитите укрепени градове. Още през следващата година мю­
сюлманите, и на първо място Селджуците, го завладяват. Нур ал-
Дин окупира Турбесел.
Бодуен III иска да се възползва от присъствието си в Антиохия,
за да намери жених за вдовицата на Реймон дьо Поатие, Констанс.
Но тя отказва предложените й от краля кандидати. Обръща се към
Мануил Комнин, който й предлага за съпруг своя зет, кесарят Жан
Роже, който по произход е норманин, но изглежда, че принцесата
го намира за доста възрастен. И ненадейно се влюбва в един ново­
дошъл, Рено дьо Шатийон, който успява да получи одобрението на
краля и в началото на 1153 г. се жени за Констанс.
Появата на Рено заслужава внимание: той не е единичен пример
за западняци, които поклонничеството или жаждата за приключе­
ния е довело в Ориента и който е открил там съпруга - така Калон
д ’Авалон се жени за Аньес от Бейрут, а техните потомци заемат
своето място в Йерусалимското кралство. Сред претендентите, на
които Констанс е отказала през 1150 г., фигурират графът на Соа-
сон, Ив дьо Нел, пристигнал в Северна Сирия заедно с армията на
Бодуен III. Рено, сир на Шатийон-сюр-Лоан, принадлежи към по­
томствена фамилия, тази на Донзи, а баща му е сир на Жиен. Той
е „платен рицар“ на крал Бодуен, докато останалите са „рицари пок­
лонници“. Вероятно го застигат превратностите на съдбата: моли
Луи VII да му върне семейното наследство, отнето му от врагове­
те. Безспорната му храброст вероятно не облекчава безпаричието
му и може да се окаже, че той не е на висотата на съпругата си по

188
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

отношение на благородство на потеклото. Но най-вече той може

да допринесе за защитата на Антиохия единствено чрез собстве­
ната си личност. Ето защо незабавно се обръща към френския
крал.
Писмото му свидетелства, че споменът за кръстоносния поход
от 1148 г. му дава достатъчен престиж, който слабите резултати от
експедицията не могат да накърнят. „Често сте слушали да се го­
вори, Ваше превъзходителство, и ще чувате още по-често да се го­
вори, ако Господ не ни го спести, за нещастията и бедността по тая
земя. [...] Всеки ден ушите на всички християни са отворени и
обърнати към Вас, от когото очакват своето избавление. [...] Зна­
ем, че Вашето сърце много често Ви насочва към това спасение, и
се молим да дойдете да я посетите и да я изтръгнете от ръцете на
тези безбожници.“ Напомняйки, че той е един от „местните“ му по­
даници, Рено го моли да намери съпрузи на двете дъщери на Рей-
мон дьо Поатие. Но настоява най-вече за ново идване на краля на
Франция. А десет години по-късно неговият заварен син Боемон III
ще повтори на Луи VII: „Всеки се пита: кога ли ще дойде той?“
Въпреки това и дума не може да става за кръстоносен поход.
Луи VII си има други грижи по времето, когато Алиенор Аквитан-
ска дава ръката си и херцогството си на Хенри Плантадженет. И
франките по Светите земи са оставени на собствените си сили.
За тяхно щастие коалицията между Алеп и Дамаск се разпада.
Нур ал-Дин, който се опитва да тури ръка върху Мосул при смъртта
на брат си, успява да получи Хомс от своя племенник в замяна на
княжеството; явно той подновява намеренията на своя баща Зенги
относно Дамаск. А атабегът Абак, наследник на Буридската динас­
тия, подновява след 1149 г. връзките си с франките от Йерусалим.
Когато Нур ал-Дин идва с армията си в Южен Хауран, молейки го
да се присъедини към него в кампанията срещу франките, той отказ­
ва да наруши договора, сключен с тях. Атабегът на Алеп се връща
през 1151 г., този път, за да обсади Дамаск; франките, които Абак
вика на помощ, идват навреме, за да освободят града; после се на­
сочват към Босра, юьдето Зенгидът е поставил свой управител. Тъй
като алепците се връщат при Дамаск, франките ги принуждават да се
оттеглят (юли 1151 г.). От своя страна Абак се мъчи да разубеди един
по-млад Ортокид, който иска да отиде на разузнаване в Йерусалим,
да се откаже от намерението си, което пропада плачевно (1152 г.).
През 1153 г. той приема да се присъедини към Нур ал-Дин за опера­
цията за отвличане на вниманието с цел принуждаване на франките
да вдигнат обсадата от Аскалон, но взаимното подозрение на двама­
та принцове им пречи да стигнат по-далеч. В замяна на тяхната про­
текция Абак плаща данък на франките и им разрешава да дойдат в

189
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
самия Дамаск, за да освободят намиращите се там роби християни.
Но вътрешните конфликти на Дамаскското княжество отслабват
позициите на Абак, изоставен от градските милиции, в чиято вяр­
ност се крие силата на Буридите. През април 1154 г. атабегът е сва­
лен и Нур ал-Дин най-сетне влиза във владение на Дамаск; през след­
ващата година той отнема Баалбек от последния Бурид. А благода­
рение на земетресението от 1157 г., което изтребва цялата фамилия
на мункидските емири на Шайзар, той завладява и този град. Така
неговите земи са обградени от всички страни с франкски държави.
Следователно франките имат всички основания да се опасяват
от намеренията на Нур ал-Дин. Силно набожен принц (пиететът му
е още по-силен след тежката болест, която заплашва живота му
през 1157 г.), той проявява сунитско усърдие, от което си патят по­
даниците му шиити. „Протежетата“ са принудени да спазват в ця­
лата им строгост предписанията на Корана, включително и отнася­
щото се до консумацията на виното. Той подсилва най-борбения
състав от армията си, привиквайки от Сирия многобройни туркмени
и набирайки бойци сред кюрдите: така бащата и вуйчото на Сала­
дин, Аюб и Ширкух, постъпват на служба при него. Най-накрая той
се изявява като привърженик на джихад, свещената война срещу
християните, като визира по-специално франкските институции. То­
ва поведение не е ново, защото Буридите от Дамаск също се про­
възгласяват за „бойци на свещената война“, но при него намерени­
ята са по-ясно изразени: той нарежда изработката на амвон за про­
поведи, който трябва да намери място в джамията „Ал-Акса“, ко-
гато бъде върната на мюсюлманите. Йерусалимското кралство за­
пазва границата си спрямо Зенгидската държава; Триполитанското
графство отстъпва. На север отстъплението е значително. Не само
Едеското графство е зачеркнато от картата, но и Антиохийското
княжество, в което долината на Оронт е една от най-богатите об­
ласти, се оказва с граница, отместена на запад от реката; църков­
ната митрополия Апамея също е изгубена; но от този момент на­
сетне франките и мюсюлманите ще воюват не за властта над кре­
постите от планинската верига, разделяща Алеп от франкските зе­
ми, а за властта над крепостта Харим, която защитава Антиохия.
За този срив има компенсация: фатимидската граница, дълго
време заплаха за сигурността на самия Свещен град, престава да
бъде такава. През 1150 г., ползвайки камъни от античния град,
франките построяват отново крепостта Газа, която вече препречва
пътя, свързващ Аскалон с Египет.
Вътрешна криза на кралството отрежда спокойствие за този укре­
пен град. През 1152 г. младият крал Бодуен Ш, който получава от май­
ка си владения в северната част на кралството, приема короната, без

190
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

да привлече към властта и кралицата, и настоява да му бъдат предаде­

ни Юдея и Самария, които кралица Мелизанд е запазила за себе си.
Стига се до бой: обсаденият в Мирабел конетабъл Манасе д’Иерж, до­
вереник на кралицата, е принуден да капитулира; а Мелизанд, която на
свой ред е обсадена в Йерусалим, отстъпва властта на сина си. По то­
зи начин той може да премине към очакваната кампания.
Франките разполагат лагера си пред Аскалон още в края на
януари 1153 г. Успоредно с пристигането им кралят мобилизира
корабите на поклонниците и самите поклонници, като им предла­
га добро заплащане. Не могат да попречат на египетската флота
да снабдява града, но опит за рушене на обсадните машини води
до събаряне на част от крепостните стени. Магистърът на тампли-
ерите, който иска да запази за рицарите си най-добрата плячка,
попречва на обсаждащите да се възползват от тази пробойна, а
тамплиерите са отблъснати. Франките не губят кураж; поискано­
то от египтяните отвличане на вниманието от страна на атабего-
вете на Дамаск и Алеп не се осъществява. Градът капитулира на
19 август, като победителите получават огромни богатства. Напус­
кането му се осъществява съвсем законно, като обсадените полу­
чават правото да отнесат движимото си имущество.
Тук можем да отбележим ролята, която изиграват дошлите от Ев­
ропа франки. Подсилвайки кралската армия, поклонниците от 1153 г.,
чието присъствие не надхвърля обичайния срок на пребиваване, доп­
ринасят за успеха на обсадата. Явно не е бил необходим специален
кръстоносен поход: обичайният прилив на поклонници и тяхната мо­
билизация са съществен елемент за успеха на франкското оръжие.
И, отваряйки за франките пътя към Египет, превземането на Аскалон
допринася за удължаване на живота на франкските държави.
През 1158-1159 г. Западът полага по-голямо усилие. То явно не
е резултат от папска инициатива: в писмо от 13 ноември 1158 г., с
което моли архиепископа на Реймс да помогне на тамплиерите да
подменят загубените коне и оръжия, споменавайки за пристигане­
то на графа на Фландрия, Адриан IV го определя като „неочаквана
помощ“; несъмнено папата би уточнил, че тази помощ се дължи на
неговата намеса, ако случаят беше такъв. Следователно можем да
заключим, че става дума за лично решение на високопоставен сеньор,
отвел със себе си своите васали и съседи. Изглежда, че неговият слу­
чай не е изолиран: според един арабски източник „пристигането по
море на многобройна войска“ окуражава крал Бодуен да се нахвър­
ли върху стадата, които туркмените са пуснали на паша близо до
Панеас, доверявайки се на подписаните споразумения (февруари
1157 г.); обаче Тиери Фландьрски дебаркира едва през юли.
Ако това нападение осигурява огромна плячка, високо оценена

191
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

от обременения финансово кралски трезор, разтрогването на склю­

ченото с Нур ал-Дин три месеца по-рано примирие (като добър
юрист, Гийом от Тир осъжда това нарушение на човешките права)
позволява на последния да поднови войната. Опасявайки се, че не
би могъл да задържи Панеас при неговото настъпление, кралят от­
стъпва мястото си на хоспиталиерите; но те попадат в засада и се
отказват от града. Обсаденият Онфроа дьо Торон предлага да капи­
тулира; Нур ал-Дин не отговаря, което предопределя избиването на
гарнизона. Кралят успява да го деблокира, но на свой ред попада в
засада при Ге-дьо-Жакоб. Хората му се жертват, за да успее той да
се скрие в Сафет; 87 тамплиери и 300 други рицари са убити или
заловени (юни 1157 г.). Въпреки това Панеас е спасен благодаре­
ние на пристигналите от Антиохия и Триполи войски.
Именно тогава Тиери Фландърски, чието пребиваване в Светите
земи е трето поред, пристига в Бейрут начело на голям рицарски кон­
тингент; той се присъединява към племенника си Бодуен III, за да
освободи Крак де Шевалие, заплашен от Нур ал-Дин, и се отправя в
Антиохия. В този момент става августовското земетресение от 1157 г.,
при което загива господарската фамилия на Шайзар. Не е известно да­
ли хората на Нур ал-Дин или Исмаилитите се възползват от него, за
да се настанят в града, но франките решават да го завладеят. Макар
да завладяват безпрепятствено долния град, избухва скандал, когато
предлагат той да бъде поверен на граф Тиери. Принцът на Антиохия,
Рено дьо Шатийон, иска градът да зависи от неговото княжество и
настоява за клетва за вярност от страна на Тиери. Същият, в качест­
вото си на ръководител на едно от най-големите френски графства,
отказва. В тази безизходица франките предпочитат да изоставят поч­
ти превзетия Шайзар (октомври 1157 г.).
Въпреки това Тиери и Рено продължават кампанията. През фев­
руари 1158 г. те превземат Харим; после графът на Фландрия се
присъединява към краля за кратка кампания срещу Дарейя в бли­
зост до Дамаск. Нур ал-Дин подготвя ответен удар и предприема
обсадата на Кав дьо Сюет на изток от Йордан. Бодуен, все така в
компанията на Тиери и Рено дьо Сен-Валери, побеждава дамаскци-
те в битката при Путаха, на юг от Тивериадското езеро. Там особе­
но се отличават фламандските рицари.
Явно графът на Фландрия не идва на обикновено поклонение.
Съдбата му отрежда да се установи в Светите земи и да завърши
земния си път в служба на Христос; предложението към него да
влезе във владение на Шайзар може да се разглежда в тази насока
(но не могат да очакват превземането на града преди август 1157 г.).
Трудно е да се каже дали преданието, според което той получава
Дамаск по време на Втория кръстоносен поход, е автентично, но

192
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

фактът, че той осъществява трето пътуване и че графиня Сибил

д’Анжу, която го придружава, се оттегля в манастира във Витания
вместо да се върне на Запад, наистина разкрива безрезервната пре­
даност на графа на Фландрия към Светите земи. Пътуването му
през 1157-1158 г. се различава от обикновените поклонения на дру­
гите, при които им се случва или да постъпят като наемни войни­
ци, или да се установят в земята на Ориента. Неговото намерение
явно е да допринесе за защитата на Светите земи. Родствените му
връзки с крал Бодуен, племенник на жена му, вероятно също имат
принос за неговото привличане. А можем да приемем това пътува­
не за истински кръстоносен поход, макар той да се ограничава в на­
бирането на войници само във фламандския регион.

Завръщането на Византия
и призивът на Мануил Комнин за кръстоносен поход
Веднага след Втория кръстоносен поход Мануил Комнин може да се
похвали, че е отстранил опасността от сблъсък между кръстоносци­
те и Роже II Сицилиански и че е запазил мирните си отношения с тур­
ските си съседи. Той не губи позиции и в Северна Сирия: двете же­
ни, вдовицата на Боемон II и съпругата на Жослен II, се обръщат към
него, едната да иска съпруг, другата да му отстъпи графството си -
две постъпки, които влизат във васалните им задължения към своя
господар. Последствията не са толкова оптимистични: Констанс се
омъжва за Рено дьо Шатийон, а турците завладяват Едеса. Въпреки
това императорът преценява, че все пак е запазил хегемонията си над
франкските земи от бившето херцогство Антиохия.
Положението със Сицилия не е същото: арменският принц на
Вахка, Торос, който е въдворен в Константинопол без право да го
напуска, бяга и отново завзема своите крепости и някои византийски
укрепени градове. Мануил желае да го вразуми с помощта на Селд-
жуците; Торос им нанася сериозно поражение (1154 г.). Императорът
се обръща към Рено, който напада арменска Киликия от името на Ви­
зантия, но Мануил пропуска да му плати. Рено и Торос се сдобряват
и първият възнамерява да получи отплатата си, като отиде да опляч-
коса Кипър (1156): превръща се в непокорен васал.
За разлика от него крал Бодуен III като че ли навреме се
убеждава, че византийската подкрепа се е превърнала в жизнена не­
обходимост за франкските държави. През 1150 г. той дава съгласи­
ето си за прехвърлянето на Едеското графство на императора и през
1158 г. му изпраща своя конетабъл Онфроа дьо Торон и други пра­
теници, за да помоли за ръката на една имперска принцеса. Мануил
му дава за съпруга своята племенница Теодора с доста добра зес­
тра и обещава да помага на франките срещу Нур ал-Дин.
13. 193
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Така, когато Мануил тръгва на поход, за да подчини отново Ре­

но и Торос, йерусалимският крал също поема за Антиохия със
своите рицари, не толкова защото може да помогне на антиохийс-
кия принц, а защото е в състояние да му предложи своето посред­
ничество. Торос едва има време да се укрие в планината, докато
византийците окупират отново равнината на Киликия. Мануил раз­
квартирува армията за зимата в Мамистра и именно там Рено пуб­
лично се разкайва. Епископът на Лаодикия, Жерар от Назарет,
убеждава принца, че императорът търси удовлетворение за накър­
нената си чест и че ако непокорният васал му засвидетелства сво­
ето смирение, ще получи опрощение. Рено полага клетва за вяр­
ност, като се ангажира да предаде изцяло цитаделата и крепостни­
те стени на Антиохия и да предостави един военен контингент. Оче­
видно и дума не може да става за предаване на града Антиохия на
византийците, а и Мануил не иска византийският патриарх отново
да бъде издигнат на своя престол, което Рено, бидейки в много ло­
ши отношения с латинския патриарх, несъмнено би приел. Догово­
рът от 1159 г. следователно стига по-далеч от предходните.
След това Бодуен III пристига в Мамистра, където е приет мно­
го добре; Мануил, силно впечатлен от рицарските практики на За­
пада, харесва този красив рицар, станал негов племенник. Благода­
рение на неговото посредничество, Торос получава прошка и пра­
вото да задържи своите планински крепости. После Мануил се от­
правя към Антиохия, където влиза тържествено, като Рено, който
му служи като кавалер, и Бодуен яздят зад него.
Без да чака демонстративни действия, Нур ал-Дин прави пред­
ложение за сключване на мир. Той се съгласява да освободи някол­
ко хиляди франкски пленници, в това число Бертран дьо Сен-Жил
и множество германски рицари, заловени по време на Втория кръс­
тоносен поход, и обещава на Мануил помощта си срещу Селд-
жуците (май 1159 г.). През следващата година Мануил наистина
провежда кампания срещу селджукския султан Килидж Арслан, кой­
то се обявява за негов васал: в тази кампания участват и франкски
контингенти.
Но две години по-късно, по време на една атака на мюсюлманска
територия за отвличане на стада, които пасат в региона на Мараш,
на 23 ноември 1161 г. Рено попада в ръцете на Нур ал-Дин. Той ще
остане петнадесет години затворник в Алеп, а Мануил като че ли не
се намесва, за да се застъпи за него,, както прави това за други плен­
ници. За пореден път принцеса Констанс се оказва в положение да
управлява княжеството, без да възнамерява да признае княжеската
титла на своя син Боемон III; при все това, когато Бодуен III идва в
Антиохия, регентството му е признато. Но принцесата установява

194
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

връзки с императора и именно в този момент той прекъсва прегово­

рите, които води относно сватбата си с Мелизанд Триполитанска.
Всъщност овдовелият Мануил иска от Бодуен III да му даде за
съпруга една франкска принцеса, а кралят предлага на византийс­
ките пратеници сестрата на Реймон III Триполитански и през лято­
то на 1161 г. те я приемат от името на господаря си. Но през лято­
то на 1162 г. Мануил обявява, че е пренасочил избора си върху сес­
трата на Боемон III, Мари (Мария). Бесен заради нанесеното ос­
кърбление на сестра му, Реймон използва галерите, които е екипи­
рал за отвеждането й в Константинопол, за да оплячкоса бреговете
на Кипър. Но Бодуен не може да приеме решението на императо­
ра. То вероятно е вследствие от залавянето на Рено дьо Шатийон:
по този начин Мануил ще може да реализира замислената преди ня­
колко десетилетия антиохийска женитба. А принцеса Констанс дьо
Поатие може да разчита на подкрепата му, за да се задържи на
власт. Антиохийските барони вероятно не са толкова благосклонни
към укрепването на византийския диктат. И те подкрепят младия
Боемон III, който е принуден от майка си да се ограничи с прите­
жанието само на Лаодикия и на Джабала. По този начин той е приз­
нат за принц на Антиохия през март 1164 г.
Притесненията на антиохийците проличават в изпратените до
френския крал през 1162 и 1163 г. писма. Боемон и новият крал
Амори го подканват да пристигне, като го уведомяват за тежкото
положение на обеднялото и допълнително разореното от земетре­
сенията графство, за което се опасяват, че може да попадне в ръце­
те на гърците или турците. Съобщава се, че императорът събира
войска с намерение да го завладее, а Амори стига дотам, че да мо­
ли Луи VII да пристигне в Ориента „преди идването на императо­
ра“. Възможно е това да са само слухове; на практика Мануил оказ­
ва военна помощ на франките през 1163 и 1164 г. Но по онова вре­
ме те явно се съмняват в намеренията му.
Междувременно Нур ал-Дин продължава да притеснява франк-
ските държави. През 1163 г. той атакува Крак де Шевалие, но група
франкски сеньори, сред които са Юг VIII дьо Люзинян и Жофроа
Мартел д ’Ангулем, завръщащи се от поклонение в Йерусалим, се
присъединява към силите на Триполитанското графство и Антио-
хийското княжество, подкрепени от византийска войскова част, ко­
мандвана от стратега на Киликия, Константин Коломан. Атабегът,
издебнат в равнината Боке, няма време да се скрие в Хомс. Той се
реваншира през следващата година: след като вика при себе си ор-
токидските емири на Мардин и Хисн Кайфа и атабега на Мосул, той
обсажда Харим и на 11 август 1164 г. пред този укрепен град об­
ръща в бягство франкската армия, която разполага с шестстотин

195
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

рицари и дванадесет хиляди пехотинци. Единствено арменците на

Торос успяват да се спасят от поражението. Почти всички франки
и техните съюзници са или избити, или пленени; от шестдесет там-
плиери само седем се присъединяват към франкските редици. Бо-
емон III, Реймон III, Константин Коломан, Жослен III дьо Куртене
и Юг дьо Люзинян са пленени и отведени в Алеп. А Харим попада
в ръцете на мюсюлманите.
Според хрониста Ибн ал-Атир, съюзниците на Нур ал-Дин го
притискат да поеме към Антиохия. Атабетът се противопоставя, ка­
то обяснява, че не иска да провокира намесата на силите на импе­
ратора. И той освобождава почти веднага стратега на Киликия, как-
то и Боемон III (Юг дьо Люзинян умира в пленничество). Вижда
се, че византийската протекция не е празна дума.
Боемон трябва да плати тежък откуп от 100 000 жълтици, за кой­
то е дал заложници. Той отива в Константинопол, където Мануил
приема да осигури тази сума. Но в замяна настоява за възстановява­
нето на престола на византийския патриарх в Антиохия, който по то­
ва време живее в Константинопол. Прогонен от катедралата си, ла­
тинският патриарх Емери дьо Лимож напуска града, като му налага
църковна възбрана, и се оттегля в близост, в замъка Курсат (Козе-
ир), принадлежащ към патриаршеския домен; той продължава да уп­
ражнява своите функции и дори приема сирийския патриарх Миха­
ил. Византийският патриарх Атанасий III, който през 1166 г. се на­
мира в Константинопол, изглежда, няма никаква власт над латинския
клир. По време на земетресението, сполетяло региона през юли-ав­
густ 1170 г., катедралите на Триполи и Антиохия се сриват, като при­
чиняват много жертви; Атанасий е заклещен под развалините. Виж­
дайки това небесно знамение, принцът отива в Курсат, за да моли за
опрощение Емери и го възстановява на патриаршеския трон.
Ако Нур ал-Дин оставя Антиохия, без да я атакува, то той не
пощадява другите франкски държави. Възползвайки се от това, че
кралят е в Египет, той се нахвърля върху Панеас, който капитули­
ра на 17 октомври 1164 г. - толкова бързо, че защитниците му са
заподозрени в измяна. Граф Тиери Фландърски, завърнал се за чет­
върти път в Светите земи, няма време да се намеси. Триполитанс-
кото графство, лишено от своя граф Реймон III, освободен едва през
1174 г., остава без крепостите, които представляват заплаха за Бе-
каа: Моанетр (1165 или 1166 г.) и Жибелакар; през 1167 г. идва ред
на Шател-Блан (Сафита), на Арима; а атабегът обсажда Аркас. Те­
зи крепости по-късно са отвоювани (Жибелакар през 1169 г.), а ня­
кои чисто и просто са разрушени. Очевидно Нур ал-Дин не се при­
теснява от византийската протекция на юг от Антиохия.
Представител на тази протекция е стратегът на Киликия. След

196
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

Константин Коломан идва ред на Алексий Аксух (синът на пленен

в Никея през 1097 г. турчин), после един братовчед на императо­
ра, Андроник Комнин, облечен в голяма власт, но скоро станал по­
дозрителен за Мануил. Опасявайки се от арест, той отива в Анти­
охия, после в Йерусалим, където Амори му дава имението на Бей­
рут. Византийският принц (който отнася данъчния приход от Ки­
пър) отвлича вдовицата на Бодуен III, Теодора Комнина, и бяга с
нея при Нур ал-Дин. Константин Коломан се завръща, но само за
да стане свидетел на това как арменското княжество от Киликийс-
ката планина пада в ръцете на един брат на Торос, Млех, който
заграбва Tape, пленява стратега и се присъединява към Нур ал-
Дин. Той залавя един поклонник благородник, графът на Сансер
(1171) и крал Амори е принуден да поведе експедиция срещу него
през 1173 г. Амори, който още през 1163-1164 г. изразява своето
опасение от византийска интервенция, всъщност променя позици­
ята си. През 1165 г. той изпраща в Константинопол архиепископ
Ернеис Кесарийски и виночерпеца Йод дьо Сент-Аман, за да поис­
ка на свой ред ръката на една имперска принцеса.
Едва през 1167 г. пратениците се връщат с една племенница на
императора, която веднага се омъжва за краля. Съобщава ни се, че
кралят на Йерусалим подновява клетвата за вярност, която Бодуен
III е дал на Мануил; независимо от всичко, изглежда, че поражени­
ето при Харим и съзнаването на несигурното положение на фран-
кските държави, тема на писмата до Луи VII, го карат да продъл­
жи политиката на брат си.
При тези брачни преговори Мануил и Амори несъмнено разглеж­
дат плана за експедиция в Египет, за който ще стане дума по-ната-
тък; но едва през 1169 г. е направен опит за съвместен поход, и то
безуспешен. Веднага след тази кампания Амори излага пред барони­
те си необходимостта от помощта на християнските принцове от За­
пада, както и на императора, който, заради близостта и богатството
му, е в състояние най-успешно да се намеси на страната на франки­
те. Заявлението му, че лично ще се яви пред Мануил, ги сварва не­
подготвени. През март 1171 г. той е при него и е посрещнат с пищна
церемония; признава се за слуга на императора, чието участие в ра­
ботите по реконструкцията на базиликите във Витлеем и Йерусалим
предварително приема. Там името на Мануил фигурира в надписите.
По този начин византийската хегемония е призната.
Скоро Мануил Комнин замисля нова операция, за която му е не­
обходимо съдействието на франките от Ориента и от Запада. Вка­
раният в правия път през 1159 г. Селджукски султанат възвръща
мощта си и анексира земите на Данишмендидите - те се укриват в
Константинопол. През 1175 г. Мануил се заема да възстанови

197
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
властта си върху централната част на Мала Азия; той построява
наново Дорилейската крепост и разполага в нея гарнизон. Следва­
щият етап трябва да бъде повторното завладяване на Коня.
Тогава императорът се обръща към папа Александър III, като му
излага плана си и отбелязва, че е поверил защитата на Дорилея на
гърци и латинци; той му съобщава за намерението си да отвори от­
ново пътя, водещ поклонниците в Божи гроб, и моли папата за по­
мощ. Ситуацията странно възпроизвежда тази от 1095 г. Алексан­
дър III отвръща по същия начин както Урбан II: той се обръща към
краля на Франция, краля на Англия, към всички принцове, графове,
барони и други верни на техните кралства, да отидат да воюват сре­
щу турците; легатът Пиер дьо Сен-Кризогон е натоварен да пропо­
вядва във Франция за кръстоносния поход (29 януари 1176 г.).
Без да дочака исканите помощи, имперската армия се запътва към
Коня. Мануил отказва да приеме предложенията за мир на султана.
Но се оставя да бъде изненадан от турците във високата долина на
Меандър, при Мириокефалон, при същите обстоятелства като при
Луи VII на връх Кадмос. Турците разбиват ариергарда, после и кон­
воя, с който се придвижва императорът. Обзет от паника, той насти­
га почти сам авангарда, с който отстъпва (21 септември 1176 г.). При­
нуден е да приеме условията за мир, впрочем, твърде умерени, които
му предлага Килидж Арслан, и да разруши Дорилея.
Така че, когато кралете на Франция и Англия обявяват готов­
ността си да тръгнат, Мануил е в състояние да им предложи един­
ствено свободно преминаване през своите територии срещу обичай­
ното обещание за връщането на империята на завладените крепос­
ти; той иска папски легат да придружава кралете. Все пак добавя и
обещанието да работи за единството на църквите (март 1180 г.).
Положението е приблизително такова, като при Втория кръсто­
носен поход. Императорът, застъпник за съвместен кръстоносен
поход на франки и византийци, не е вече в състояние да преследва
целите си. Разбира се, мудността в осъществяването на кръстонос­
ния поход не е без значение, но бързината, с която той предприе­
ма кампанията си, прави сътрудничеството невъзможно. След ка­
то е бил защитник на франкските държави, сега се оказва, че Ма­
нуил се нуждае от западняците: повторното завземане на анато-
лийските земи е изоставено. Мануил продължава да гледа на ла-
тинците като на опора за своята империя. През февруари 1180 г.
той омъжва дъщеря си за Рение Монфератски; през март —сина си
за дъщерята на Луи VII. Умира на 24 септември.
Известно е, че регентството на Мария Антиохийска завършва
през пролетта на 1182 г. с ужасни метежи, при които генуезците
и пизанците са избити, папският легат е обезглавен и главата му е

198
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

завързана за опашката на куче, а латинските църкви са оплячкоса-

ни. Андроник, който става император и убива Рение, Мария и
Алексий II, предприема политика за сближаване със Саладин, ко­
ято, изглежда, довежда до сключване на договор, предвиждащ по­
дялбата на земите на франките между него и атабега. Отказването
от тесните връзки на империята с последните идва в момент, в кой­
то Боемон III връща племенницата на Мануил, за която се е оже­
нил по-рано (1180), а това слага край на зависимостта на Антио­
хия от империята. Империя, която постепенно се разпада и която
има все по-малка тежест в Сирия.

Египет и кръстоносните походи на Александър III

Играта, която се развива в сферата на византийското влияние и по
краищата на алепско-дамаскската държава е неразделна част от ед­
на друга: борбата за контрол над Египет, която се явява основно де­
ло в царстването на Амори.
Отделянето на земите на фатимидския халифат на Кайро от те­
зи, в които по принцип се признава суверенната власт на абасидс-
кия халиф, сменена от властта на султан, постепенно изместван от
района на Багдад и все повече изтласкван в иранските си терито­
рии, благоприятства настаняването на кръстоносците. Както знаем,
това не означава, че египетската граница е спокойна: Фатимидите
смущават Йерусалимското кралство, обвързано от съюзи със су­
верените на Дамаск. Но според тях Палестина, макар и естествено
допълнение към тяхното владение, си остава придатък към Египет
и нейното притежаване от франките не засяга жизнените интереси
на Египет; най-много случайно спираните кервани към Сирия да
смущават египетската търговия. За сметка на това развитието на
навигацията между Запада и Ориента допринася за просперитета на
последния и не трябва да ни учудва, че италианските градове, като
например Пиза, доставят кораби на франкските принцове и се стре­
мят към получаването на привилегии, за да търгуват и в Алексан­
дрия. Халифите упражняват властта си само на теория: техните ве­
зири са тези, които управляват страната, опирайки се на армия, на­
бираща войниците си сред суданските роби или арменските наем­
ници; каста от военачалници, снабдени с наследствени имения, сек­
ретари мюсюлмани, копти и евреи съставляват управленските кад­
ри. Съперничествата и конфликтите сред халифския антураж водят
до изкачването във властта или до свалянето на везирите.
Благодарение именно на тези вътрешни ежби франките успяват
да навлязат в Египет. Напредването на кралството за сметка на егип­
тяните е най-видимо по време на царуването на Бодуен III: строежът
на крепостите Газа и Дарон и превземането на Аскалон слагат край

199
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

на съществуванието на марката, покриваща долината на Нил от стра­

на на Светите земи. Ето защо, за да осигури спокойствието на тази
граница, везирът Ибн Рузик приема да плаща данък, което провоки­
ра първата интервенция на Амори в Египет, през септември 1163 г.
- вероятно той смята, че няма опасност от отвличаща вниманието
атака от страна на Нур ал-Дин, който наскоро е разгромен в равни­
ната Боке. Франкската армия достига до крепостта Билбеис и предп­
риема нейната обсада, но египтяните прекъсват дигите на Нил и на­
воднението принуждава франките да се оттеглят.
Разполагаме с писмо на Амори до френския крал, в което му
разказва за своята експедиция. Обяснява я не с отказа от плащане­
то на данъка, а с убеждението си, че Египет е застрашен от Нур ал-
Дин, комуто иска да попречи да го завладее.
Опасенията му относно възможностите за интервенция на ата-
бега на Алеп и Дамаск в долината на Нил не са илюзорни: франк-
ският крал, изглежда, е осведомен за вътрешното положение на фа-
тимидски Египет. Но той добавя: „Ако както винаги, Вашата вели­
ка сила желае да ни помогне и ако Господ го иска, Египет лесно
би могъл да получи знака на Свещения кръст.“ Явно в този момент

200
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

завладяването на Египет влиза в плановете му.

По онова време везирството е оспорвано между двама съпер­
ници: Диргам, който трябва да се справи с нахлуването на франки­
те, и Шауар - Шауар търси помощ от Нур ал-Дин, който му дава
един от емирите си, кюрда Ширкух, предишен управител на Баал-
бек. Ширкух осигурява везирството на Шауар, но в замяна на ус­
лугите си иска Билбеис и провинцията му. Новият везир не вижда
друг начин за излизане от положението освен да извика франките.
Амори приема пратениците на Шауар, които му обещават из­
пълнението на подписаните в предходната година с Диргам конвен­
ции. Оставяйки управлението на кралството на Боемон III, той се
насочва към Билбеис, който обсажда през август-септември 1164 г.
Но в това време Нур ал-Дин разбива армията на Боемон III при Ха-
рим и заповядва главите на убитите и знамената да бъдат изложени
на стените на Билбеис. Амори се връща набързо и позволява на
Ширкух да излезе безпрепятствено, като и двете армии напускат
Египет. Междувременно Нур ал-Дин успява да превземе Панеас.
Вследствие от тези катастрофи на 10 юли 1165 г. Александър III
обнародва була, озаглавена Квантум предецесорес, като тази на
Евгений III. Той споменава залавянето на Боемон III, опустошени­
ята на сарацините, достигащи самите порти на Антиохия и прикан­
ва принцовете, графовете, бароните и верните на Френското крал­
ство да се притекат на помощ на Светите земи. От своя страна кра­
лят се обръща и към Луи VII. Но тези призиви като че ли не нами­
рат особен отзвук, ако не се брои таксата, която Хенри II Английс­
ки събира и която изпраща през 1167 г. в отвъдморските земи.
Именно тогава Амори се обръща към Византия, за да уреди брака,
който ще го вкара в имперската фамилия. Египет навярно минава
на втори план като грижа, тъй като вероятно той се нагърбва със
защитата на Триполитанското графство.
Точно през 1167 г. египетският въпрос пак изниква. Инициатива­
та отново идва от Дамаск: Ширкух подновява изоставените от него
преди три години планове и подготвя поход, за който събира хора и
пари. Тези приготовления не убягват на Амори, който разяснява на
своите барони и прелати смъртната опасност, която представлява за
свещената франкска земя създаването в Египет на сила, тясно свър­
зана с тази, която основава Нур ал-Дин, обединявайки Дамаск и Алеп.
Той успява да убеди заседаващия в Наблус „парламент“ да реши съ­
бирането на данък, отговарящ на една десета от движимото имущес­
тво, за финансиране на неговите операции. След като опитът за пле-
няване на силите на Ширкух в пустинята пропада, Амори събира
войските си в Аскалон и на 30 януари 1167 г. потегля за Египет. Ша­
уар е силно изненадан от неочакваната поява на франките, но почти

201
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

веднага узнава и за идването на дамаскците. Ширкух се мъчи да го

убеди да се съюзи с него, за да воюват с Амори; но Шауар предпочи­
та да се довери по-скоро на краля на Йерусалим, отколкото на кюр­
дския емир и подписва договор с първия въз основа на заплащане на
парично обезщетение от 400 000 динара на франките, като те се ан­
гажират да не напускат Египет, преди да са прогонили Ширкух от
страната. За по-голяма сигурност договорът е ратифициран от самия
халиф. Гийом от Тир разказва как франкският пратеник, Юг Кеса-
рийски, настоява халифът да сложи ръката си без ръкавица в негова­
та, което се оказва неподозирано протоколно затруднение.
Ширкух преминава Нил и спира при Гиза: при приближаването
на франките той се насочва на юг Двете армии се сблъскват на 18
март при Бабаин, където Амори претърпява не особено тежко по­
ражение; обаче това позволява на Ширкух да се скрие в Александ­
рия, която франките започват да обсаждат, Оставяйки своя племен­
ник Салах ал-Дин - известният нам Саладин - в града, емирът кюрд
се отправя отново към Горен Египет, където франките го преслед­
ват. Саладин продължава да държи Александрия, но тъй като чувс­
тва, че операцията пропада, Ширкух преговаря с франките на осно­
вата на реципрочно напускане на Египет (септември 1167 г.).
Амори успява да спаси египетската независимост. Там той се сдо­
бива с годишен данък, чието заплащане е подсигурено от франкски
представител в Египет и един малък гарнизон. Но мисълта за бъде­
що завладяване на Египет, за което говори на Луи VII четири години
по-рано, не го напуска и то става предмет на преговори с Византия.
Гийом от Тир, който участва в тях, предполага, че кралят излага на­
меренията си пред императора по време на преговорите относно же­
нитбата му. Но това са двама пратеници на Мануил, Алесандро де
Гравина и Микеле ди Отранто, които в началото на 1168 г. идват да
донесат послание, чието съдържание Гийом от Тир коментира по
следния начин: „Египетското кралство, досега доста мощно и твърде
богато, попадна в ръцете на слаби и изнежени хора. Съседните наро­
ди осъзнаха това. Затова, тъй като изглежда, че нещата не могат да
продължават по този начин и защото се опасяваме властта да не пре­
мине в чужди народи, императорът си помисли, че с помощта на гос­
подаря крал, ще му бъде лесно да го присъедини към своята импе­
рия.“ Навярно, информиран от Амори за риска управлението на Еги­
пет да мине в сирийски ръце, Мануил крои план да завладее тази
страна, като отстъпи на краля на Йерусалим една част от завоевани­
ята. Тези предложения изискват отговор и Гийом, по онова време ар-
хидякон на Тир, е натоварен да го отнесе на Мануил. След като спо­
разумението е сключено, Гийом се връща в Светите земи; той е из­
ненадан, че вижда армията да потегля на път.

202
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

Самият той се пита за причините на отказа от тъй напредналия

проект, а историците и до днес продължават да се опитват да го обяс­
нят. Изглежда, че крал Амори отстъпва единствено под натиска на
бароните; дори за да се извини, самият той твърди, че са го подтик­
нали дошлите отвъд морето франки. Гийом съобщава за преговори­
те, водени между Шауар и Нур ал-Дин, за чието съществувание зна­
ем и от други източници. Но той упреква най-вече магистъра на хос-
питалиерите, Жилбер д ’Асайи, който вероятно мечтае за завоевание,
чийто главен бенефициент би бил неговият орден - докато магистъ­
рът на тамплиерите е склонен да спази дадената на Шауар дума.
Независимо от всичко, през лятото на 1168 г. решението е взе­
то. На 13 август кралят обещава на Пайен от Кайфа владение със
сто рицаря в Кайро, когато градът бъде превзет; на 20-и той дава
на хоспиталиерите Билбеис и неговата провинция, тоест доход от
150 000 безанти на година; на 17 септември пизанците получават
привилегии и квартали в Кайро, в Розета, Дамиета и в Тинис - три­
те пристанища от Делтата. Хоспиталиерите приемат изцяло плана;
техният магистър осигурява необходимите средства чрез залагане
на имуществото им.
Следователно това завоевание е предвидено с цел разширяване
на кралството, а кралят предварително се разпорежда с бъдещите
завоевания. Вероятно именно в това планът на император Мануил -
който далновиден политик като крал Амори, загрижен преди всич­
ко за бъдещето на латинския Ориент, е готов да приеме - противо­
речи на неговия; тъй като според Мануил Египет ще бъде присъе­
динен към империята, а на франките ще бъде отпусната само част
от завладяната територия „при определени условия“.
Но разполагат ли франките със средства, за да завладеят Еги­
пет? Личният състав е доста ограничен; трябва да разчитат на из­
ненадата, бързината на операциите и слабата боеспособност на
египтяните. Дошлите отвъд морето франки, за които говори Амо­
ри, като че ли не са много: известно ни е пристигането на граф Ги­
йом IV Неверски „с прилична кавалерия“ - Гийом умира преди кам­
панията, на 24 октомври - с намерението да „служи на Християнс­
твото срещу враговете на вярата, на свои разноски“; това не е осо­
бено голяма подкрепа.
Както в предходните случаи, франките поемат по пътя за Кай­
ро, препречван единствено от крепостта Билбеис, когато се мине
през пустинята. Вестоносците на Шауар се опитват да ги отклонят
от начинанието, предлагайки пари и напомняйки за подписаните
споразумения за съюз. Но на 1 ноември Амори вече е пред Билбе­
ис. На 4-ти, след първи неуспех, градът е превзет с щурм. Много
от жителите му са избити, другите отведени в робство; все пак

203
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Амори освобождава хората от неговата част от плячката. Въпреки

това съдбата на Билбеис ще бъде бреме за последвалата кампа­
ния, тъй като египтяните решават да се съпротивляват. Синът на
Шауар се оказва сред пленниците.
Походът към Кайро е бавен. Франките пристигат пред града на
13 ноември, но откриват, че Шауар е заповядал опожаряването на
стария Кайро (Фустат). Някои настояват за щурм. Кралят и него­
вият сенешал, Миле дьо Планси, им се противопоставят, за да из­
бегнат разграбването. Египетските кораби възпрепятстват франки­
те да преминат Нил; тяхната флота все пак успява да проникне в
Делтата и да оплячкоса Тинис. След това става известно, че прис­
тига Ширкух: фатимидският халиф го е повикал на помощ и Амо­
ри бързо е победен, когато се опитва да го изненада преди навли­
зането му в Египет. След като Ширкух преплава Нил, Амори, кой­
то се бои да не попадне между него и останалите турци, решава да
се оттегли (2 януари 1169 г.).
Експедицията не само пропада, но на 18 януари Шауар е убит, а
Ширкух заема мястото му като везир. Той умира малко след това.
Неговият племенник Саладин го замества - везир за още две годи­
ни на фатимидския халиф, когото в крайна сметка ще свали след
настойчивите предупреждения на Нур ал-Дин; но още през месец
август той заповяда да избият чернокожите и арменските войски от
гвардията на халифа.
Провалът на кампанията изправя Ордена на хоспиталиерите пред
фалит - вероятно това им пречи да задържат замъците Аркас и Жи-
белакар, които Амори им дава през 1171 г. със задължението да ги
възстановят. Магистърът им Жилбер д’Асайи е принуден да се отка­
же от това задължение и по този начин слага начало на криза в уп­
равлението на ордена. Финансите на кралството също са силно на­
кърнени. Но има нещо много по-опасно: съюзът между Египет и Да­
маск, който Амори иска да предотврати, става факт; и затова опера­
цията от 1168 г. е операция на отчаянието. С това над латинското
кралство надвисва смъртна опасност. Още повече че експедициите в
Египет показват, че силите му са ограничени. Всеки път, когато Амо­
ри води своите рицари в Египет, Нур ал-Дин атакува границите на
франкските държави; отстъплението им в периода 1163-1169 г. се
обяснява с неспособността им да водят битка на два фронта.
Единствената възможност е нов апел за кръстоносен поход. То­
зи път той взема драматичен обрат. Амори изпраща епископа на Па-
неас, снабден с писмо за Луи VII, в което разказва за своя провал.
Ново посланичество, този път на архиепископа на Тир, магистъра
на хоспиталиерите и други прелати, се присъединява към него, ка­
то носи неотложни послания за Фридрих Барбароса, Луи VII, Хен­

204
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

ри Английски, Гийом II Сицилиански и за други принцове - и, раз­

бира се, за Александър III.
Запазен е споменът за постъпките на пратениците на краля пред
Луи VII през септември 1169 г. Те му носят ключ от Йерусалим, в
което някои виждат, но което е съмнително, предложение за сюзе­
ренитет на краля на Франция над латинското кралство. На практи­
ка този символ е използван и друг път (в това число, когато патри­
архът на Йерусалим моли за помощ Карл Велики), и не е изключе­
но, той да е използван и при други суверени. Луи VII показва, че е
развълнуван, но не може да се измъкне от задълженията към соб­
ственото си кралство. От всички набелязани суверени само един от­
говаря утвърдително, и то с известно закъснение: кралят на Сици­
лия. Граф Етиен дьо Сансер, който през 1171 г, отива в Светите зе­
ми, се държи като поклонник, а не като кръстоносец. Същото се
случва и с херцога на Саксония, Хайнрих Лъва (1172), и навярно с
херцог Юг III Бургундски (1171).
Затова папа Александър III, въпреки затрудненията му заради кон­
фликта с Фридрих Барбароса и с антипапата Виктор IV, дава начало­
то на нова форма на кръстоносен поход. Булата Интер омниа от 29
юли 1169 г. не намеква за делата в Египет, а за „нуждата, в която се
намират Църквата в Ориента и вярващите християни“. Тя споменава
за намаляването на населението в Светите земи, „изтощено от неп­
рестанните изпитания“, и за дълга за помощ, наложен от „братското
състрадание“. Папата подновява предложените на кръстоносците от
неговите предшественици привилегии, при условие тези, които са го­
тови да тръгнат за Светите земи, за да допринесат за защитата им,
да останат там две години, приемайки да се бият под командването
на краля и на местните велможи, като това важи за всички благород­
ници, рицари и предани на Христа. Това опрощение на греховете се
прибавя към индулгенцията, дадена на всички, посетили гроба на
Христос. Така папата се стреми да направи служението на Христос и
на християните по-привлекателно от обикновеното поклонение. На
първо време масов ефект от апела на папата не може да се очаква.
За сметка на това, подписаните между франкския крал и импе­
ратор Мануил споразумения веднага биват изпълнени, сякаш кам­
панията на Амори е някакъв незначителен епизод - това сякаш пот­
върждава, че планът за завладяване на Египет е замислен от визан­
тийска страна като перспектива за имперско разширение, а не като
предстояща помощ на франките. В началото на октомври 1169 г.
мегадукът Андроник Кондостефан, който командва византийската
флота, предвожда към Акра 150 галери, 60 помощни съда (предназ­
начени за превоза на коне) и дванадесет дромони, натоварени с
припаси и обсадни машини. Амори среща доста трудности да съ­

205
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

бере войската си, защото е принуден да остави достатъчно хора

да задържат Нур ал-Дин. Франко-византийската войска стига на 25
октомври Фарама, а на 27-и - Дамиета. Без да бързат, подготвят
обсадата на града, в който Саладин има време да изпрати припаси
и подкрепления; пътят по Нил остава свободен и обсаждащите -
най-вече византийците - свършват провизиите преди обсадените.
Кондостефан се опитва да пришпори нещата, като щурмува гра­
да, докато Амори се спазарява с египтяните, които откупват отпъ­
туването на обсаждащата армия (декември 1169 г.).
Отстъплението на византийската флота, голяма част от която
е разрушена от буря, не възвестява края на сътрудничеството меж­
ду франки и византийци. То се възобновява през пролетта на 1171
г., когато Амори отива в Константинопол и двамата суверени пре­
ценяват, че обстановката е благоприятна за общо начинание.
На практика завладяването на Египет от Ширкух и Саладин, ма­
кар да става благодарение на помощта на Нур ал-Дин, почива на
една двойственост Според Нур ал-Дин Египет е присъединен към
неговите земи и той очаква оттам подчинение и получаване на до­
ходи. Саладин е удовлетворен да бъде везир на фатимидски халиф;
той наистина иска да помогне на своя бивш суверен, като атакува
крепостите на Йерусалимското кралство, които възпрепятстват
връзките на Дамаск с Египет (Дарон и Газа, през декември 1170 г.;
Айла, на Червено море, която той превзема в края на същия месец).
Той демонстрира покорство пред него и без да се колебае, приема
да свали от власт халифа и да нареди публичната молитва да се про­
изнася от името на господаря в Багдад, за да се подчини на една
нетърпяща отлагане повеля.
Но нарастващото неразбирателство между Нур ал-Дин и Сала­
дин, което спасява през есента на 1171 г. обсадения от последния
Монреал, а през 1173 г. Керак, който двамата принцове се догова­
рят да атакуват, сякаш дава отсрочка на християните. Амори дори
забърква интриги с привържениците на Фатимидите; навярно той
влиза във връзка и с норманския крал на Сицилия, който изпраща
флота и армия пред Александрия през юли-август 1174 г. Но крал
Амори умира няколко дни преди дебаркирането им (11 юли 1174 г.),
а франките от Йерусалим не се присъединяват към тази операция,
която явно се вмества в продължението на апела за кръстоносен по­
ход от 1169 г., подновен през 1170 г.
В края на 1177 г. в пристанищата на франкското кралство се по­
явява византийска флота; нейната цел е да се отправи към Египет
заедно с армията на Бодуен III. Кралят и бароните се опитват да
убедят пристигналия на поклонение с много рицари граф Филип
Фландърски да вземе участие в експедицията. Филип се мъчи да се

206
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

отърве по всевъзможни начини; въпреки добронамереността на ви­

зантийците, предлагащи да изчакат още няколко месеца, а също
благодарение на интригите на принца на Антиохия и на графа на
Триполи, възнамеряващи да използват контингента му в интерес на
собствените си територии, а не на кралството, в крайна сметка той
успява да осуети замисленото.
С отплаването на византийските кораби вероятността за влиза­
нето в Египет на съюза на християнските държави, колкото и илю­
зорна да е тя, изчезва. Графът на Фландрия, който взема палмовата
клонка, за да покаже, че смята поклонението си за завършило и за
да принуди по този начин франките от Йерусалим да приемат во­
лята му, отговаря само частично на образа на кръстоносеца на
служба на християнските принцове от Ориента, изграден от Алек­
сандър III: той носи известна отговорност за провала на плана на
Амори I и Мануил Комнин.

Свещената война и възходът на Саладин

В мюсюлманската историография Саладин (Салах ал-Дин Юсуф) се
явява като идеалният герой на джихад, свещената война срещу фран­
ките, която довежда до славен край: възвръщането на Йерусалим.
През предходните векове идеологията на свещената война ни­
кога не е забравяна, но тя избледнява заради грижите на тези, кои­
то си разпределят наследството на великите абасидски халифи.
През XII в. тя донякъде се възражда, особено сред пиетистките сре­
ди. Настаняването на франките в Близкия изток благоприятства
нейното развитие: кадиите на Триполи и Алеп често прибягват до
тази тема. Но именно с обновлението на сунитството, свързано с
появата на Селджуците на бойната сцена, отново изпъква значени­
ето на свещената война като средство за спасение. Особен аспект
на пропагандата в нейна полза е изтъкването на Палестина като еле­
мент от мюсюлманското наследство. Йерусалим има много по-ут-
върдено значение като свещен град на исляма: разказът за извър­
шеното поклонение по време на франкското владичество, като то­
зи на Али ал-Харауи, свидетелства, че доста второстепенни свети
места по онова време са обект на почитание от мюсюлманите, ко­
ито дори се възползват от усилията на франките да възродят някои
култови места, като например гроба на Авраам в Хеброн.
Тази идеология на свещената война намира свой радетел в ли­
цето на Нур ал-Дин. Атабегът е искрено свързан с борбата срещу
франките и с прогонването им от Светите земи, които в неговите
очи са свещената земя на исляма. Не по-малко използва той све­
щената война като аргумент и за да доведе докрай политическите
си домогвания до другите мюсюлмански владения, като не се ко-

207
ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

208
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

лебае да сключва примирия с франките, за да осъществи остана­

лите си начинания. Така през 1171 г., когато анексира отдавна же­
лания Мосул и отхвърля суверенитета на селджукския султан, ве­
че отпратен в иранските му земи, той се аргументира, че е единс­
твеният, отблъснал „франките, най-смелият народ на земята“, ко­
ето му позволява да получи от халифа грамота за влизане във вла­
дение на Мосул, Алеп, Дамаск и Египет, която на практика леги­
тимира суверенитета на Зенгидската династия.
Наследявайки Ширкух, Саладин се оказва в деликатна ситуация:
Нур ал-Дин му е поверил войски, които са част от неговата армия
и все още са му верни; освен това, той е назначен за везир от ха­
лиф, чиято оставка същият Нур ал-Дин иска по настояване на аба-
сидския халиф. През 1171 г. Саладин отстъпва пред това изискване
и се присъединява към операциите, провеждани под въздействието
на господаря на Дамаск. Но Нур ал-Дин има и финансови изисква­
ния, за които очаква този, когото той смята за свой наместник в
Египет, да му се отчете, без да се съобразява с управленческите
нужди на страната, където реорганизацията на армията, на флота и
възстановяването на крепостите струва твърде скъпо.
Нур ал-Дин възнамерява да се възползва от властта, придобита
чрез неговите наместници в Египет, за да погълне една от най-не-
удобните за новата сирийско-египетска формация части на франк-
ското кралство: тази, съставена от Трансйордания и Петрейска Ара­
бия. През есента на 1171 г. Аладин обсажда Монреал, а Нур ал-Дин -
Керак. Но първият се оттегля за голямо неудоволствие на втория.
Следва нов опит срещу тези две крепости през 1173 г., воден пре­
димно от Саладин, за вразумяване на бедуините, които се държат
като помощници на франките. Нур ал-Дин иска да се присъедини
към него, за да обсадят франкските замъци; Саладин се оттегля пре­
ди неговото пристигане. И операциите му се насочват срещу Кире-
найка, Йемен и Нубия за консолидиране на египетската мощ, дока-
то франките на крал Амори продължават да поддържат интригите
на привържениците на Фатимидите. Нетърпелив заради протакани­
ята на своя наместник, Нур ал-Дин подготвя експедиция в Египет,
когато умира (15 май 1174 г.). Оставя за свой наследник невръстно
дете, Ал-Салих Исмаил. Хората от Алеп протестират и настояват
то да отиде в техния град.
Хората от Мосул възвръщат независимостта си, а крал Амори се
опитва да си върне Панеас; той приема да вдигне обсадата и сключ­
ва примирие с регента, като получава освобождението на пленените
рицари. След това, възползвайки се от смъртта на крал Амори и от
разприте между Алеп и Дамаск, Саладин се отзовава на призива на
дамаскците и влиза в града им на 27 ноември 1174 г. Баалбек, Хомс

14. 209
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
и Хама се присъединяват към него и той напредва към Алеп, който
затваря вратите си и призовава франките на помощ.
Граф Реймон III Триполитански тогава възобновява традицион­
ната политика на латинските държави: да възпрепятства обедине­
нието на териториите, съседни на техните граници. Той се насочва
към Хомс, където гарнизонът на цитаделата все още подкрепя зен-
гидския принц, което кара Саладин да напусне Алеп, за да освобо­
ди Хомс. Хвърляйки маската, скриваща намеренията му, Саладин
се обявява за независим от зенгидската власт, като се мъчи да по­
лучи от Алеп ангажимента да го поддържа срещу франките. Което
не му пречи в края на 1175 г. - в момента, в който приема прате­
ник на Фридрих Барбароса - да сключи примирие с франките, като
им връща пленниците. Заплашени от нова кампания, хората от Алеп
също правят благороден жест на християните, освобождавайки
Жослен III и Рено дьо Шатийон, пленници от 1164 г. Борбата про­
дължава и обръчът около Алеп се затяга. Тогава франките предпри­
емат отвличаща вниманието маневра, като провеждат рейд в Бекаа,
при който братът на Саладин, Туран-Шах, е победен при Аин Анд-
жар: новият суверен трябва да се върне в Дамаск, после в Египет,
заплашен от идващата византийска флота, готвеща се за провежда­
нето на съвместни операции с франките.
Тези операции, както е известно, пропадат. Те отстъпват пред на­
чинания, в които взема участие Филип Елзаски, чието идване пър­
воначално като че ли има за цел да улесни предвидената кампания
в Египет. Но Филип я отхвърля, като прилага множество доводи и
се противопоставя на това Рено дьо Шатийон да бъде натоварен с
командването на експедиционния корпус. И заедно с Боемон III и
Реймон III той поема на север с войските си, подсилени от голям
йерусалимски контингент. Кампанията на Филип Фландърски цели
първоначално да удовлетвори амбициите на графа на Триполи, ка­
то атакува Хама, който е обсаден през септември 1177 г., но безус­
пешно. После съюзниците се насочват към Антиохия, след което
решават да атакуват Харим, чийто управител се е разбунтувал сре­
щу краля на Алеп. Обсадата трае четири месеца (от края на ноем­
ври 1177 г. до март 1178 г.), през които Ал-Салих Исмаил се опит­
ва да убеди обсаждащите, че играят по свирката на Саладин и че
отслабването на Алепското кралство не е в техен интерес. В край­
на сметка франките вдигат обсадата.
Същевременно Саладин се опитва да извлече изгода от това, че
кралят се е лишил от част от армията си, като извършва ненадейно
нападение. Начело на многобройна войска, той прекосява пустиня­
та чак до Ел-Ариш, който превръща в база за своите операции, и
се озовава пред Аскалон, където крал Бодуен IV едва сварва да се

210
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

приюти с малкото събрани рицари - по-малко от триста. Задово­

лявайки се с обсадата на Аскалон, Саладин успява да плени всич­
ки контингенти, които се отзовават на призива на краля и които
пристигат един след друг, после потегля на север през Филистин-
ската равнина, като я опустошава, с намерение да се отправи към
останалия без войска Йерусалим. Но кралят, съветван от Рено дьо
Шатийон, Рено дьо Сидон, Жослен III и Бодуен дьо Рам, привлича
магистъра на тамплиерите и неговите 80 рицари, които той държи
в Газа, отправя се по протежение на брега на север от Лида и из­
ненадва Саладин, появявайки се от север. Франките се хвърлят
срещу неприятелската войска - наброяваща 26 000 конника - и я
разбиват Самият Саладин избягва чак в Египет, докато неговите
мамелюци загиват, за да го защитят. Взети са огромна плячка и
много пленници, а огромна част от тези, които са принудени да
прекосят пустинята, предпочитат да се предадат. Победата при
Монжизар (25 ноември 1177 г.) има висока цена (1 000 загинали,
750 ранени), но тя освобождава Юга на кралството.
Саладин бързо възстановява армията си, но е принуден да чака
1179 г., за да поднови офанзивата; от друга страна, той е притеснен
от претенциите на Килидж Арслан относно някои укрепени места в
Северна Сирия и от някои родови съперничества. Франките, които
се съгласяват на примирие, го използват, за да укрепят две крепос­
ти по горното течение на р. Йордан, Шатле дю Ге дьо Жакоб и Ша-
тоньоф - първата е изградена от тамплиерите, другата е поверена
на Онфроа дьо Торон - а Бодуен IV успява да унищожи едно граб­
ливо племе, което, прогонено от своето убежище в Букио, се уста­
новява на дамаскска територия, от която извършва грабителски на­
бези във франкските земи (ноември 1178 г.).
Войната се подновява през 1179 г Франките понасят две тежки
загуби, едната в гората на Панеас, където Онфроа дьо Торон е убит,
другата при Мардж Аюн (10 юни 1179 г.), което позволява на Са­
ладин да разруши Шатле, където взема много пленници. Същевре­
менно, той изпраща флота срещу франкските брегове: през октом­
ври тя се задържа цели два дни на рейд при Акра. Пристигането на
много френски барони, сред които Анри дьо Шампан и Пиер дьо
Куртене, които идват малко след поражението при Мардж Аюн, об­
лекчава натиска на армията на Саладин върху кралството. Но той
се пренася в Триполитанското графство, което е опустошено в на­
чалото на 1180 г.
Така Саладин успява да накара краля и графа да приемат ново дву­
годишно примирие. Благодарение на него той може да се намеси в
разприте между Селджуците от Анатолия и Ортокидите и най-вече
да наложи своята хегемония в Северна Сирия, като подчертава нуж­

211
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
дата от помощта на принцовете на Джезире в битката му срещу
франките: халифът подновява дадената през 1175 г. инвеститура.
През 1182 г. потъването на кораб с поклонници близо до Да-
миета предоставя на Саладин възможност да прекъсне примирието
и да осъществи многобройни разоряващи нападения в ущърб на
Йерусалимското кралство в региона на Монреал, в Земята на Сю-
ет, и в полите на Таворската планина, където той превзема франк-
ското селище Бюри; след това той се премества в замъка Белво-
ар, но въпреки огромното му числено превъзходство, френските
барони му нанасят поражение при Форбеле. След това Саладин се
опитва да завземе Бейрут, като съгласува действията на своята ар­
мия и флота. Пристигането на Бодуен IV го принуждава да вдигне
обсадата (август 1182 г.).
Саладин отново се обръща в посока към Мосул; Зенгидите от­
ново са преразпределили своите владения и редивд от емирите са
благосклонни към Аюбида, който преценява, че може да извлече
полза от това положение. Той изпробва защитата на Мосул, която
устоява, като по този начин провокира коалицията на принцовете
от областта, страхуващи се от амбициите му. Тогава издава на ха­
лифа преговорите на принца на Мосул с франките, като твърди, че
те са извоювали обещание за единадесетгодишен данък и връща­
нето на Панеас, Кав дьо Тирон и на Кав дьо Сюет в замяна на ин­
тервенция срещу Дамаск. Наистина Бодуен IV се впуска в грабежи
дълбоко в дамаскска земя, в Хауран, и си връща Кав дьо Сюет, ка­
то заплашва дори Дамаск. Въпреки това Саладин не се отказва от
своите действия срещу Мосул.
Явно франките наистина възобновяват успешната политика от
времето, когато попречват на Зенги, после на Нур ал-Дин да прев­
земат Дамаск. Но със своето упорство Саладин успява да надвие
съпротивата на Ортокидите; на 21 май 1183 г. той започва обсада
на Алеп, чийто господар му го предава на 11 юни 1183 г. Превзе­
мането на Алеп разтревожва Боемон III, който отива в Йерусалим,
за да получи помощ от краля, и се помирява с арменския принц на
Киликия. Но Саладин пренебрегва Антиохия.
Същевременно, Рено дьо Шатийон, станал чрез брака си принц
на земите отвъд Йордан, още от 1181 г. изявява намерението си да
прекъсне връзките между Египет, Сирия и Арабия; по онова време
той разграбва голям керван при Тайма, независимо от примирието.
През февруари 1183 г. въоръжава малка ескадра, която пуска в Чер­
вено море, където тя прехваща множество кораби и която се опитва
да дебаркира недалеч от Мека. Аюбидската реакция е бърза: франк-
ските кораби са потопени, а пленниците са безмилостно избити.
Този рейд, сметнат за кощунствен, който несъмнено е мотиви­

212
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

ран най-вече от плодоносните грабежи, вероятно не е част от поли­

тиката, предназначена да отклони Саладин от анексията на зенгидс-
ките княжества. И несъмнено не рейдът е този, който кара Саладин
да организира най-важната от кампаниите до този момент, насочена
срещу франкските държави: превземането на Алеп заставя Саладин
да докаже състоятелността на думите си, според които негова един­
ствена цел е да обедини мюсюлманските сили срещу франките. На
връщане от Дамаск през август 1183 г. Аюбидът събира своята ар­
мия и с нея се насочва към крепостта Бетсан, контролираща преми­
наването на р. Йордан на няколко километра на юг от Тивериадското
езеро. Намирайки крепостта опразнена, той опожарява нея и съсед­
ните селища Пти-Жерен и Форбеле. Баюлът на кралството, който
държи крепостта на Бодуен IV - възпрепятстван от болестта си да
ръководи армията - съсредоточава кралските сили там, където голе­
мият водоизточник, изворът Сафория - малко на север от Назарет,
позволява да се поят добитъкът и хората. За пореден път дошли от
Запада кръстоносци подсилват франкската армия: херцогът на Бра­
б ан т- Годфроа III, и Раул дьо Молеон. Саладин се придвижва до друг
водоизточник, изворът на Тубания: франките се преместват и заемат
позиции недалеч от там, после превземат Тубания, напусната от Са­
ладин, и укрепват лагера си, като го обграждат със защитен ров.
Въпреки тормоза на мюсюлманските лъкове, въпреки недоимъка,
който започва да се усеща и причинява нетърпението на пехотинци­
те, очакващи завръщането си по море през „октомврийското прид­
вижване“, и независимо от нападенията на аюбидските отряди, кои­
то заплашват Таворската планина и Назарет, франкските барони от­
казват да напуснат своите укрепления, където се задържат почти сед­
мица (2-7 октомври 1183 г.). В крайна сметка Саладин се оттегля и
се връща в Дамаск. Този път франкската тактика възтържествува,
макар страната да е силно пострадала.
Въпреки всичко Саладин не се отказва. Но той пренасочва усили­
ята си към невралгичния сектор на франкска Трансйордания, където
присъствието на Рено дьо Шатийон, когото проявите в Арабия и в
Червено море са превърнали в омразен враг, се оказва доста прово-
кативно. На 22 ноември, след като е привикал при себе си войските
от Египет под командването на брат му Ал-Адил, Аюбидът започва
обсадата на Керак. Там току-що е чествана сватбата на местния нас­
ледник, Онфроа IV дьо Торон, с най-малката сестра на Бодуен IV,
Изабел, което е препълнило крепостта с многобройни гости. Макар
почти сакат, Бодуен повежда войската си в Трансйордания; Саладин
вдига обсадата (4 декември), но през следващата година пак се поя­
вява със значителен брой обсадни машини и с армия, подсилена от
ортокидски контингенти (август 1184 г.). Но армията, водена от Рей-

213
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
мон III Триполитански, отново го принуждава да вдигне обсадата в
началото на септември: въпреки това, преди да се прибере в Дамаск,
Саладин успява да оплячкоса Наблус, Севастия и Гран-Жерен.
Тази война, продължила две години, не позволява на султана -
тази тила му дават мюсюлманските хронисти, тъй като е носена от
египетските везири, макар да не му е дадена от халифа на Багдад -
да накърни защитата на кралството. Разрушените от него фортове
не са огромните крепости, на които се осланя системата от укреп­
ления на франкските владения. За сметка на това, материалните и
човешките загуби са тежки; подкрепата, оказана от „придвижвани­
ята“, в това число подкрепленията на дошлите на поклонение се­
ньори, несъмнено изиграват важна роля в съпротивата, която крал­
ството оказва на аюбидските посегателства.
Въпросът с прехраната се стоварва с цялата си тежест: десетиле­
тието между 1177 и 1187 г. е белязано от поредица от лоши реколти,
а тази от 1185 г. се оказва особено слаба. Реймон III, който регентс­
тва от името на новия крал Бодуен V, събира бароните и с тяхно съг­
ласие предлага на Саладин сключването на примирие за срок от че­
тири години. Султанът приема с готовност, още повече че Египет пре­
живява тежка икономическа криза, и от мюсюлманските земи към
кралството потичат продоволствия (пролетта на 1185 г.).
Впрочем, за пореден път Саладин има други грижи. Зенгидският
крал на Мосул, Из ал-Дин, напада един от ортокидските съюзници
на Аюбида с помощта на атабега на Азербайджан; през юни и през
ноември 1185 г. Саладин двукратно атакува Мосул; през март 1186 г.
успява да получи военната помощ на Из ал-Дин срещу франките. Та­
ка той изгражда васална система, която го поставя начело на всички
военни сили на Джезире и Сирия; отделните принцове от района са
свързани с него било с договори, било с признаване на суверенитета
му, материализиран от дадената му от халифа инвеститура. Въпреки
това тази система е твърде лабилна, тъй като, за разлика от става­
щото в Египет, тук суверенитетът на всеки трябва да се уважава.
Но издигането на Саладин поражда силни резерви у мюсюлман­
ските суверени. Самият халиф се отнася с подозрение към този
кюрдски авантюрист, който изгражда опасна сила пред самите вра­
ти на малката държава, която Абасидите започват да възстановя­
ват около Багдад, а писмата на Саладин, изпълнени с уверения за
респект и подчинение към него, са посрещани хладно. Селджуците
от Иран, чиито преки васали са силните атабегове на Азербайджан,
не гледат с добро око на аюбидското напредване в посока на Хилат
и Ербил. Селджуците от Анатолия и Алмохадите от Северна Аф­
рика се чувстват директно заплашени от този предприемчив съсед,
а неговите призиви за обединение на мюсюлманските сили срещу

214
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

франките им изглеждат като параван за насочените срещу тях те­

риториални апетити.
Изниква въпросът за истинските му цели. Саладин заема място
сред тези съзидатели на империи, които, на мюсюлманска терито­
рия, са водени от религиозни подбуди. Самият той приема от Нур
ал-Дин ролята на лидер на сунизма и предположенията са, че иска
да възстанови единството на ислямския свят в своя полза. Реализа­
цията на плановете му за сметка на неговите едноверци често над­
делява над свещената война, а своевременните примирия с фран­
ките му позволяват да я измести на заден план.
Търговските привилегии, дадени на генуезците и пизанците, могат
да бъдат разглеждани като предназначени за отклоняване на между­
народния трафик към египетските пристанища, за да бъдат отслабе­
ни икономически франкските държави; за един принц, който непрес­
танно е във финансови затруднения, те могат чисто и просто да бъ­
дат начин за съживяване на търговията, от която той извлича полза.
За сметка на това крайното му намерение да елиминира фран­
ките е заявено на висок глас. Германският хронист Магнус фон Рай-
херсберг, чиито сведения са потвърдени и от арабски източници,
предава съдържанието на един хрисовул на император Исак Ангел,
датиран от началото на царуването му (1185-1186) и който се по­
зовава на по-ранно писмо на Андроник I: Исак, който прекарва из­
вестно време в двора на Саладин и чийто брат Алексий, арестуван
от франките по доносничество на „някои благородници сарацини,
чиито родители са удушени по заповед на Саладин“, заявява жела­
нието си да запази своя съюз с последния и му предлага - когато
превземе Йерусалимската земя благодарение на неговите „съвет и
помощ“ - подялба, която да остави на Византия Антиохия и нейна­
та област, а на Саладин всичко останало от Сирия, с изключение
на град Йерусалим и на крайбрежието (без Аскалон), които се по­
лагат на императора. Става въпрос и за евентуално завладяване на
земите на султана на Коня: императорът иска да получи частта от
тях, която граничи с Антиохия и с арменската земя. Следователно
императорът гледа на завладяването на франкски земи като на цел
за Саладин, като единственото му желание е при подялбата да по­
лучи това, което директно интересува империята.
Тази позиция на аюбидския султан е добре известна на западня­
ците и на франките. Многократните им призиви за кръстоносен по­
ход и отговорът на тях чрез идването на благородниците поклон­
ници, готови да сътрудничат в защитата на франкските земи, са до­
казателство за това. Но перспективата за кръстоносен поход в го­
дините, когато Саладин изгражда мощта си, е свързана с други
проблеми от политически и династичен характер.

215
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

Кръстоносен поход и кралско наследяване:

едно трудно десетилетие
В годините, през които Саладин редува заплахите и периодите на
примирие, Йерусалимското кралство става свидетел на идването на
много поклонници, но големият кръстоносен поход, за който фран­
ките от Ориента призовават от все сърце, не успява да се осъщес­
тви. Вярно е, че моментът не е благоприятен: докато Фридрих Бар-
бароса се примирява с това да подпише с папа Александър III Ве­
нецианския мирен договор (1177), конфликтът между Луи VII, а
впоследствие между неговия син и Хенри II Английски, продължа­
ва да съществува. Към това могат да се прибавят и усложненията,
идващи от самия латински Ориент.
Възшествието на ненавършилия още тринадесет години Бодуен IV
който е коронован на 15 юли 1174 г., поставя на трона едно много
надарено дете - наставникът му Гийом от Тир свидетелства за то­
ва, - у което обаче са се проявили вече първите симптоми на прока­
зата. Неговото по-малко от дванадесетгодишно царуване, според из­
раза на Рене Грусе, се превръща в „дълга агония, но агония на кон,
напълно овладяна от чувството за кралско достойнство, християнс­
ки дълг и отговорностите на короната в тежките мигове, когато дра­
мата на краля е тази и на кралството“. Но още от самото начало око­
ло него се проявяват съперничества. Сенешалът Миле дьо Планси,
довереникът на крал Амори, възнамерява да запази властта си; вуй-
чото на младия крал, Реймон III Триполитански, освободен през 1172
г. от мюсюлманските затвори, настоява на регентството си. Убийст­
вото на Миле дьо Планси в края на 1174 г. открива пътя за Реймон.
Той е освободен срещу доста тлъст откуп (80 000 безанти), който ус­
пява да събере единствено чрез непосилно задлъжняване към Орде­
на на хоспиталиерите. Ето защо е принуден да се съгласи на значи­
телни отстъпки към него. През 1180 г. той се отказва в тяхна полза
от крепостта Тубан, последен преден пост на Триполитанското граф­
ство от страната на Хама, и от целия източен склон на Ливанските
планини - от Хомското езеро чак до южните проходи, водещи към
равнината Бекаа, традиционен терен на триполитанските грабителс-
ки набези. В замяна на това той се жени за вдовицата на Готие дьо
Сент-Омер, сир на Тивериада, и изпълнява длъжността на баюл на
Галилейското княжество от името на неговите заварени синове, кое­
то го прави един от главните господари на кралството. Той поверява
администрацията на архидякона Гийом, бъдещ архиепископ на Тир,
който е един от най-горещите му поддръжници.
Баюлството на Реймон III приключва едва през 1176 г, Но от
този момент здравословното състояние на краля се влошава и той
може да се окаже неспособен да изпълнява управленческите си за­
216
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

дължения. През ноември 1176 г. той омъжва по-малката от сест­

рите си, Сибил, като него дъщеря на Аньес дьо Куртене, за сина
на маркиза на Монфера, Гийом Лонг-Епе, който умира три месеца
по-късно, оставяйки един син, бъдещият Бодуен V
В очакване на повторно омъжване от страна на Сибил, си набе­
лязват един високопоставен барон от Френското кралство, синът на
спометия Тиери Фландърски, проявил се с усърдие към латинския
Ориент и който през 1177 г. пристига на поклонение с голям брой
рицари. Филип Фландърски, по линия на майка си Сибил Анжуйска,
е братовчед на крал Бодуен, който му предлага регентството. Той
го отказва, както отказва и предводителството на предвидената в
Египет експедиция. Но предлага да омъжи Сибил и по-младата й сес­
тра Изабел, дъщеря на Мария Комнина, за двамата синове на пъл­
номощника на Бетюн, всичко това като перспектива при придоби­
ването на Бетюнската сеньория от Фландърското графство. Баро­
ните от кралството не обръщат внимание на това предложение.
Скоро по повод пристигането на Филип се очертават противос­
тояния. Филип успява да отхвърли кандидатурата на Рено дьо Шати-
йон, освободен през 1176 г. от затворите на Алеп чрез откуп от
120 000 безанти, когото Бодуен IV има предвид за регентството и за
командването на египетскта армия; той се съюзява с принца на Ан­
тиохия и с графа на Триполи, които го отвеждат със себе си в похода
срещу Хама и Харим. Същевременно Рено се жени за Етиенет дьо
Мийи, вдовица на конетабъла Онфроа дьо Торон и господарка на зе­
мята отвъд р. Йордан, и става един от първите барони на кралството.
Хронистът Ернул, чиито разкази понякога са съмнителни, твърди,
че кралят и съветниците му замислят да намерят нов съпруг на Сибил
в лицето на Бодуен дьо Рам, по потекло от Ибелините - и че същият
дори отпраща жена си, за да стане отново свободен. Но той е пленен
по време на битката при Мардж Аюн, а Саладин е съгласен да го осво­
боди само срещу откуп от 200 000 безанта - огромна сума, която
Сибил отказва да предостави. Бодуен прибягва до помощта на Конс­
тантинопол, където Мануил Комнин приема да му даде тази сума, но
след освобождаването му Сибил се оказва отново омъжена.
Версията, предложена ни от Гийом от Тир е по-различна. Като
потвърждава, че Бодуен е принуден да моли за помощ василевса,
за да изплати откупа си, той ни информира, че през 1179 г. кралят
на Йерусалим си набелязва друг високопоставен барон, херцог Юг
III Бургундски, който да приеме регентството и ръката на Сибил и
че херцогът обявява пристигането си за 1180 г.
Но междувременно Сибил се влюбва в един рицар от Поату, чий-
то брат, Емери, е конетабъл на кралството и, както се твърди, се
ползва с голямо благоволение от страна на кралицата майка. Г и дьо

217
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Люзинян е и с потекло, и с опит: той принадлежи към властната фа­
милия на Люзиняновците и взема дейно участие в бунта на сеньори­
те от Поату срещу Хенри II Английски през 1173-1174 г. Но все пак
той е по-малкият син в семейството; въпреки това, Бодуен IV дава
съгласието си за този брак и прави Ги граф на Яфа и на Аскалон.
Чрез този съюз последният става най-близък роднина на бъдещия
крал; той е напълно подходящ да поеме регентството, което Бодуен
му поверява. Поради това, че Аньес дьо Куртене го подкрепя, той
става водач на партия, в която фигурират брат му Емери, Рено дьо
Шатийон и преди всичко братът на кралицата, Жослен III дьо Курте­
не, освободен от затворите на Алеп едновременно с Рено. Същевре­
менно получава концесиии за множество сеньории, разположени
между Акра и Тир, около Шато-дю-Роа, което го прави владетел на
обширна територия, наречена „сеньорията на граф Жослен“.
На другата страна са Ибелините - водачът им-Балиан е женен
за вдовицата на Амори, чийто домен е Наблус - тясно свързани с
Реймон III Триполитански. Последният и Боемон III Антиохийски
са вуйчовци на Бодуен IV и като такива са в състояние да оспорят
правата на Ги като регент. Когато искат да отидат в кралството, къ-
дето въз основа на правата на жена му Реймон притежава Галилейс­
кото княжество, някои убеждават Бодуен, че те идват да заграбят
властта и той им забранява достъпа до своите територии.
Все пак Ги не разполага с такава власт, че бароните да му се
подчиняват: когато Рено дьо Шатийон се връща от грабителския
рейд в Арабия, където е оплячкосал Тайма, Саладин настоява за
възстановяването на понесените щети; Рено отказва да върне пляч­
ката въпреки молбата, отправена от името на краля, като по този
начин допринася за прекратяването на примирието (1182).
Докато кралството е подвластно на интригите, тъй като Боду­
ен IV става все по-зле от болестите си, Антиохийското княжество
изпада в други затруднения. Боемон III пропъжда жена си Теодора
Комнина заради любовта си към Сибил, за която се жени въпреки
несъгласието на патриарха; той отнема земните блага на последния
и се отчуждава от бароните си, което води до гражданска война.
Споразумението, което я прекратява (1182), не пречи на Боемон да
прогони някои от високопоставените си васали.
Политическият климат в латинския Ориент се влошава, и то в
доста неподходящ момент През 1177 г. кралството едва се отърва­
ва от нашествие; през 1179 г. войната по горното течение на р. Йор­
дан нанася тежки загуби на франкските барони. А видяхме, че ам­
бициите на Саладин са достатъчно явни, за да поддържат напреже­
нието у франките.
Те не пропускат да се обърнат към западняците. Призивът на

218
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

Александър III през 1169 г. е отнесен на френския и на английс­

кия крал, които при срещата си в Монмирай изработват план за
кръстоносен поход, подразнил привържениците на Томас Бекет и
те припомнят неуспеха на Втория кръстоносен поход. Но Хенри
II използва този проект, за да се опита да изглади в своя полза не­
доразуменията си с Кентърбърийския архиепископ и обещава да
замине на Великден 1171 г. Убийството на архиепископа отново
поставя въпроса на дневен ред, като принуждава Хенри II да уточ­
ни намеренията си. През 1172 г. той се заклева да служи три годи­
ни отвъд морето и да предостави на тамплиерите достатъчна сума
за поддръжката на двеста рицари в течение на година - но той из­
ползва обещанието си, за да получи подкрепата на папата срещу
своите противници. Александър III моли Луи VII да се помири с
него заради опасностите, заплашващи Светите земи; той ходатайс­
тва пред архиепископа на Реймс, „за да може английският крал да
осъществи обета си да замине за Йерусалим“, а йерусалимският
патриарх умолява краля и неговите синове да се сдобрят, за да се
притекат на помощ на Сещената земя (1173).
Хенри II трябва да замине през 1176-1177 г., но оставя Филип
Елзаски да тръгне на път сам, като прикрепва към него един от сво­
ите съветници, Гийом дьо Мандевил. Плантадженетът не забравя
родовите си връзки с кралската фамилия на Йерусалим - за тях на­
меква при ангажиментите, които поема през 1170 г. - и вероятно
очаква да се намеси при избора на съпруг за братовчедка си Сибил.
През 1177 г., по време на срещата си с Луи VII в Иври, двамата
крале - този път развълнувани от писмото на Александър III, съоб­
щаващо за плановете на Мануил Комнин - отново се ангажират да
заминат. И видяхме, че през 1180 г. Луи VII прави постъпки пред
Византия, за да получи свободен достъп през византийските земи.
Това не пречи на Луи VII да почине преди да е изпълнил намерени­
ята си. След това Александър III, в своята була Кор нострум от 16
януари 1181 г., съобщава на всички християни за „мрачните слухо­
ве, които достигат до нас от региона на Йерусалим [...], опустошен
от набезите на неверниците и лишен от силата на храбрите хора и
от съвета на опитните мъже“, като отбелязва тежката болест на крал
Бодуен и като подновява индулгенциите на тези, които „вярват, че
трябва да посетят Божи гроб при настоящата необходимост“, и на
тези, които биха се поставили в услуга на франкските принцове в
течение на една-две години. Поради това младият френски крал Фи­
лип и Хенри II препотвърждават своя ангажимент - твърди се, че
първият проявява известен скептицизъм, тъй като Хенри е свик­
нал да дава подобни обещания. Обаче през 1182 г, кралят на Анг­
лия предава 20 000 сребърни марки, които да бъдат разпределени

219
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

между ордените на тамплиерите, хоспиталиерите, един общ фонд

в помощ на кралството и манастирите в Светите земи.
На практика, ако двамата крале не се помръдват от земите си,
то графът на Фландрия през 1177-1178 г. и графът на Шампан и Пи­
ер дьо Куртене през 1179 г., се притичват на помощ на франките от
Ориента, а присъствието на поклонниците от Запада по време на
случилото се при извора на Тубания през 1183 г. свидетелства за то­
ва, че западняците не остават глухи за тези призиви.
Тази последна кампания предизвиква в Йерусалим силно него­
дувание срещу Ги дьо Люзинян, чиято тактика, все пак твърде ра­
зумна, не успява да попречи на разораването на кралството. Опа­
сявайки се от нападения на Саладин срещу Антиохия, Боемон III и
Реймон III засвидетелстват подчинението си пред Бодуен III и по
този начин си връщат неговото благоволение. Точно обратното, Ги
дьо Люзинян предизвиква недоволството на краля - чиято болест
го прави все по-раздразнителен - като му отказва размяната на Тир,
кьдето последният иска да живее, срещу Йерусалим. Бодуен му от­
нема управлението на кралството и още приживе коронова сина на
Сибил и на Гийом Монфератски, малкия Бодуен V (20 ноември
1183 г.). Поканен да се яви в имперския двор, Ги отказва; той зат­
варя пред краля вратите на Аскалон, а Бодуен му отнема Яфа. Пре­
латите, които се опитват да възобновят разбирателството, са отп­
ратени. Що се отнася до Ги, той обвинява бедуините на краля. То­
гава Бодуен решава да повери регентството на Реймон, докато Жос-
лен III поема закрилата на Бодуен V. Накрая кралят отново прераз­
глежда правото на сестра си на унаследяване: ако Бодуен V умре
до десет години, Реймон III трябва да стане регент, а от папата, от
императора и от кралете на Франция и на Англия се иска да решат
дали короната да се падне на Сибил или на Изабел (която се омъж­
ва за заварения син на Рено дьо Шатийон, Онфроа IV дьо Торон). А
Бодуен IV умира преди 16 май 1185 г.
През 1184 г. кралят решава да изпрати на Запад изключително
официално представителство, за да помоли за подновяване на кръс­
тоносния поход, но и с цел да уреди своето унаследяване на трона.
Патриархът Хераклий и магистрите на тамплиерите и хоспиталие­
рите отиват на Запад при крал Хенри II, комуто папа Луций III спе­
циално препоръчва Йерусалимското кралство. Изглежда, че или за­
ради множеството дадени от него обещания, или заради семейните
връзки с йерусалимската династия, Хенри е смятан за човека, спо­
собен да допринесе за защитата на Светите земи.
Хераклий, който вероятно опитва подобни постъпки и на дру­
ги места, се явява в Лондон с писмата на папата и с ключовете от
Божи гроб, от кулата на Давид и със знамето на Светия кръст, ко­

220
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

ито връчва на краля на Англия може би като символ на Свещения

град, както и като отличителен белег за суверенитет. Това се случ­
ва в Ридинг на 29 януари 1185 г.: Бодуен IV все още е жив и не
става дума да бъде свалян. Но поради невъзможност да се осигури
ръката на една от двете кралски принцеси, патриархът навярно
предлага на Плантадженета - за него или за един от неговите си­
нове - да поеме управлението на кралството от името на невръс­
тния Бодуен V, или докато се чака западните суверени да опреде­
лят легитимната наследница на кралството. Най-малкият син на
Хенри, Джон Безземни, изглежда, е поблазнен от подобна роля; но
кралят не му позволява да я приеме, а на него самите барони и
прелатите му забраняват да напуска кралството си.
Самият патриарх, на когото едните гледат като на един от стъл­
бовете на Църквата, не се харесва на другите заради пищните му
дрехи и парфюмите, които използва. Накратко, мисията му е без­
резултатна. Някои от английските барони заминават на следващата
година, но откриват, че Йерусалимското кралство и аюбидските земи
са в примирие и само малцина от тях остават в Ориента до 1187 г.
Известният Уилям Маршал получава от краля финансова помощ, за
да отиде в Светите земи; изглежда, той представлява Хенри, пър­
вородния син на суверена, станал кръстоносец през 1183 г., но чий-
то баща донякъде обезсърчава и който умира преждевременно.
Макар да не успява да издейства заминаването нито на краля, ни-
то на значителен контингент, Хераклий осъществява някои от набе­
лязаните си цели. През ноември 1184 г. папа Луций III препоръчва за
тези, които не тръгнат на кръстоносен поход, изплащането на финан­
сова помощ за изкупване на греховете им (бедните могат да се отку­
пят чрез молитви). Всъщност кралството спешно се нуждае от средс­
тва: през февруари 1183 г. се учредява общо облагане на доходите на
поданиците на Бодуен IV с по 2%, в това число и доходите от феодал­
ните имения. Хенри II и Филип Огюст се договарят за 1184 или за
1185 г. да събират „десятък“ от светските и религиозните лица в тех­
ните държави, като не се изключват и бъдещите кръстоносци, за пе­
риод от десет години. Двамата крале предвиждат също, че епископи­
те ще проповядват за кръстоносен поход, но впоследствие, изглежда,
те решават да се ограничат единствено с изпращането на тези суми.
Изчислено е, че този налог би донесъл на Англия приблизително 20 000
ливри. Вероятно те са занесени в Светите земи през 1186 г. Така,
макар никога да не осъществява намерението си лично да отиде в
отвъдморските земи, английският крал е смятан там за особено ще­
дър към тях. Той им изпраща богатство, поверено на тамплиерите и
на хоспиталиерите, за нуждите на кръстоносния поход. От него ще
се възползват по време на драматичните събития през 1187 г.

221
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Малко след завръщането на пратениците на 13 септември
1186 г., детето Бодуен V умира. Жослен III съветва регента Рей-
мон III да се върне в своята Тивериадска земя, докато трае погре­
бението и се възползва от това, за да си присвои Акра и Бейрут,
като подканва Сибил и Ги незабавно да отидат в Йерусалим. Рей-
мон иска да събере бароните на „парламент“ в Наблус; в това вре­
ме Рено дьо Шатийон и патриархът се присъединяват към Сибил,
която се ползва с подкрепата на новия магистър на тамплиерите,
Жерар дьо Ридфор, който не е простил на Реймон, че го лишава от
изгоден брак. Напразно пратеници на бароните от Наблус идват
да напомнят за дадената пред Бодуен IV клетва проблемът за нас­
ледяването да бъде решен от суверените на Запада: Сибил успява
да получи короната, вероятно след пародия на развод; патриархът
я коронова, а тя прави Ги крал (септември-октомври 1186 г.). Съп­
ругът на Изабел, Онфроа IV, се присъединява към. новия крал, ко­
гото почти всички барони се принуждават да признаят и да му се
закълнат във вярност. Реймон III е изигран от Жослен; трудно е да
се каже дали се стреми лично към престола - защото, при усло­
вие че Сибил и нейния съпруг бъдат отстранени, короната се пада
на Изабел - или пък възнамерява да остане баюл на кралството за
още дълго време. Както видяхме, това място е предлагано на ре­
дица високопоставени персони от Запада, но никой от тях не при­
ема подобно временно положение; то вероятно е по-привлекател­
но за франкски принц от Ориента, какъвто е Реймон.
Независимо от всичко, графът на Триполи упорства в своята
опозиция, която се засилва, когато Ги го принуждава да даде отчет
за управлението на кралството, а всъщност му отнемат Бейрут, до­
ходите от който са му дадени, за да поема разноските по своето ре­
гентство. Неудовлетворен само да откаже преклонение пред краля,
Реймон III се сближава със Саладин и го моли за протекцията му -
не без основание, защото Ги събира армията си, за да се насочи към
Тивериада. Балиан Ибелински успява да го разубеди (март 1187 г.).
Но в момента, в който започват преговорите, избухва войната със
Саладин.

Хатин и рухването на франкското кралство

Осигурявайки протекция на Реймон III Триполитански за Галилейс­
кото му княжество, Саладин навярно възнамерява да извлече изго­
да от вътрешните разногласия в Йерусалимското кралство, за да ра­
зедини обичайно сплотения фронт на франкските принцове. При
всяко положение поредицата примирия с Антиохия, Триполи и Йе­
русалим му оставят ръцете развързани за другите му цели. Тези
примирия траят някъде докъм 1189 г., но една инициатива на Рено

222
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА­

ДЬО Шатийон брутално ги преустановява.

Същият Рено, или в края на 1186 г., или в началото на 1187 г.,
пленява един голям керван, който се движи от Кайро към Дамаск и е
солидно охраняван. Може да се спори дали този удар е мотивиран от
наличието на ескорта, тъй като на невъоръжените кервани обикнове­
но се предоставя свободно преминаване, или чисто и просто Рено е
привлечен от свръхбогатата плячка, която му предоставя това пле-
няване. Саладин настоява за освобождаване на пленниците и връща­
нето на плячката: Рено му отказва. Тогава султанът се обръща към
Ги дьо Люзинян, който на свой ред получава груб отказ от господаря
на отвъдйорданските земи, който му отвръща, че е господар на зе­
мите си, тъй както Ги е господар на своите. От този момент Саладин
се смята за освободен от задължението да спазва примирието и дава
обет да убие Рено, веднага щом това му се удаде.
Той свиква в Дамаск войските си от Сирия, както и континген­
тите на васалните принцове от Горна Месопотамия. И на 18 март
1187 г. поема в посока на земите отвъд Йордан, като разорява окол­
ностите на Керак и Монреал. След това се отправя на север и иска
от Реймон III разрешение за преминаване за голям отряд, който ще
иде да опустоши Долна Галилея. Твърде притеснен, графът му поз­
волява да мине, като изрично настоява да не бъдат нападани укрепе­
ните градове и рейдът да трае само един ден, като предупреждава
населението от заплашените региони да се оттегли в крепостите.
По ирония на съдбата същия този ден (30 април 1187 г.) в регио­
на се появява делегация, изпратена от Ги дьо Люзинян, за да прего­
варя за помирение с Реймон: в нея влизат Жос, архиепископ на Тир,
Балиан Ибелински, Рено Сидонски и магистрите на тамплиерите и
на хоспиталиерите; но първите трима все още не са се присъединили
към нея. Като не обръща внимание на възраженията на магистъра на
хоспиталиерите Роже де Муден, който явно иска да се затворят в ня­
коя крепост, както настоява Реймон III, магистърът на тамплиерите
Жерар дьо Ридфор събира тамплиерите от гарнизона на Како и ри­
царите от Назарет и излиза от замъка Фев, за да се притече „на по­
мощ“. Мюсюлманската конница също се приближава натам; двете
сили се сблъскват близо до Сафория и франките са победени и пле­
нени. Както обичайно Саладин заповядва всички заловени тамплие-
ри да бъдат обезглавени; Роже де Мулен е убит; Жерар дьо Ридфор
избягва. Франките, обитаващи Назарет, също участват в това сраже­
ние; те също са пленени и Реймон III вижда как победителите мина­
ват пред Тивериада с пленниците и с главите на убитите. Той веднага
подновява примирието си с краля и връща на Саладин малкия гарни­
зон, който той е изпратил между другото в Тивериада.
Опасността, която заплашва кралството, е явна и се полагат ог­

223
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ромни усилия, за да се събере силна войска: Жерар дьо Ридфор,
който все още държи половината от съкровището на крал Хенри
II, го използва, за да плати на голяма група от конници и пехотин­
ци. Реймон III и големият син на Боемон III, Реймон, се присъеди­
няват към тях; самият Боемон и Бодуен дьо Рам, отчуждил се от
кралството след възкачването на Ги, също се очаква да се присъе­
динят към тях. Събраната в Сафория войска наброява някъде меж­
ду 1 200 и 2 000 конници и 20 000 други бойци.
В това време Саладин атакува Тивериада, превзема долния град,
докато графиня Ешив, съпруга на Реймон III, се затваря в цитаде-
лата (2 юли). Научавайки тази новина, франкската армия трябва да
реши дали да приеме изчаквателна стратегия - да изчака силите на
султана да се дислоцират, оставайки групирана около воден източ­
ник и обграждайки се с укрепления - или да се насочи към Тивери­
ада. Реймон III защитава първото решение, независимо че Тивери­
ада е негово имение и че жена му е застрашена; Жерар дьо Ридфор
успява да убеди крал Ги, като му внушава, че Реймон се опитва да
го накара да поеме отговорността за непопулярно решение, и ар­
мията потегля на път в утринта на 2 юли.
Изоставяйки обсадата на Тивериада Саладин успява да попречи
на франките да се доберат до изворите в близост до Хатинските ви­
сочини. Една отчаяна офанзива би позволила да се спуснат по скло­
новете, водещи към Тивериадското езеро; Реймон съветва да заемат
по-скоро силната позиция по Корн дьо Хатин, базалтов заострен пла­
нински връх, извисяващ се над равнината. Но съдбата на франкската
армия е тясно свързана с въпроса за водата; жегата, разпалвана от
опожарените храсталаци, и жаждата ликвидират съпротивата, дока­
то Саладин организира пренасяне на мехове с камили от езерото, с
които снабдява с вода своите войски. Доста пехотинци оставят оръ­
жието; конниците предприемат две атаки, в които проявяват голяма
храброст, но изнемогват. Само един силен отряд, воден от Реймон
Ш, с участието на Реймон Антиохийски, Жослен III, Рено от Сидон и
Балиан Ибелински, щурмувайки мюсюлманските редици стига до
езерото и оттам до Тир. Крал Ги, Рено дьо Шатийон, маркиз Гийом
П1 Монфератски, пристигнал през 1185 г., Онфроа IV дьо Торон, Еме-
ри дьо Люзинян и редица други барони са пленени; а Истинният
кръст, който придружава армията, попада в ръцете на Саладин.
Саладин се отнася любезно към бароните и краля, но задържа
Рено, като го упреква за клетвопрестъпничеството му. Рено му се
опълчва и султанът лично го обезглавява. Той нарежда също да
обезглавят всички туркопули, смятани за отрекли се от исляма,
както и всички заловени тамплиери и хоспиталиери, както прави
това и при предишните си кампании, тъй като според него те са

224
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

заклети врагове на мюсюлманите. За тяхната екзекуция грижа имат

доброволците в свещената война. Съдбата на останалите пленни­
ци зависи от техния ранг: тези, от които може да се очаква откуп,
са отделени, останалите са продадени в робство: цената на робите
в Дамаск се срива, като пада до 3 динара.
Разбиването на франкската армия лишава кралството от почти
всичките му сили, защото се е наложило от укрепените градове да
бъдат изтеглени гарнизоните; все пак изключение се прави за голе­
мите крепости по границата, за които не може и да става дума да
останат без защитници. Така Керак устоява до ноември 1188 г., Са-
фет до декември 1188 г., Бовоар до януари 1189 г., Монреал до ап­
рил 1189 г. Защитниците на този последен укрепен град, за да си
доставят продоволствия, стигат дотам да продават на бедуините же­
ните и децата си, които султанът заповядва да бъдат откупени. Що
се отнася до Бофор, Рено от Сидон успява да се задържи там под
претекст, че семейството му е в Тир и че трябва да се намери на­
чин да го изведе от там. Един от неговите слуги издава тази маши­
нация на Саладин, когото Рено посещава редовно (а и говори твърде
добре арабски); султанът нарежда да го задържат (август 1189 г.) и
да бъде измъчван пред стените на града, което не разклаща реши­
мостта на гарнизона, който капитулира едва на 22 април 1190 г.,
близо три години след Хатин. Впрочем Бофор изиграва ролята си
докрая, тъй като задържайки Саладин под стените си, крепостта от­
влича вниманието му от придвижването на франкине към Акра.
Султанът не смята да се задържа пред големите крепости, чии-
то възможности за съпротива вече е изпитал. По-важно за него е
да елиминира присъствието на франките от крайбрежните региони
и да събере плодовете на победата си. Той се насочва първо към Ти-
вериада, която капитулира още на 5 юли, като населението и гар­
низонът получават правото да се оттеглят в Триполи; после се отп­
равя към Акра, който избягалите от Хатин барони са се отказали
да подготвят за отбрана. Жослен III се оттегля от него и буржоата
връчват на Саладин ключовете от града (9 юли).
Изглежда, че тук султанът остава разочарован; той вероятно се
мъчи да запази съществените за просперитета на града елементи, ка­
то търговски колонии и фабрика за захар, но жителите отказват да
приемат предложението му да останат там и да плащат поголовен
данък и предпочитат да напуснат града, който мюсюлманите опляч-
косват докрай. От този момент нататък условията, предложени от Са­
ладин за капитулацията на крепостите, включват единствено право­
то на свободно излизане на франките с цялото им имущество - изг­
лежда, че мнозина сирийски християни придружават напускащите
(те впоследствие съставляват част от населението на Кипър).

15. 225
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Същевременно, след Акра, Саладин нарежда на своя брат Ал-

Адил да се насочи към Палестина с армията от Египет и да прати
египетската флота на франкския бряг. Самият той отвежда войски­
те си на юг, като по пътя си завладява Назарет, Сафория, Кайфа,
Кесария и поробва населението; замъкът Фев оказва нещо като съп­
ротива и получава правото да плаща поголовен данък. Селяните
мюсюлмани от Самария оплячкосват Наблус. А Саладин се озова­
ва пред Яфа, който отказва да отвори вратите си: градът е превзет
с щурм, а жителите са избити или взети в робство.
Вместо да се насочи към Йерусалим, както възнамерява да нап­
рави, султанът потегля отново на север. Той оставя на племенника
си Таки ал-Дин грижата да подчини Тир и съседните крепости. Пос­
ледният се появява пред Тир, защитаван вероятно от наставника на
тамплиерите Тиери, тъй като преобладаващата част от бароните е
напуснала града. Започват преговори; изглежда, че те доста напред­
ват, щом по някои от кулите се провисват знамената на Аюбидите.
Но пристигането в този момент на сина на херцог Гийом III, Кон­
рад Монфератски, връща куража на жителите, които го признават
за свой водач; аюбидските флагове са хвърлени в рововете, а Таки
ал-Дин информира за това чичо си (14 юли). Именно това кара пос­
ледния да не се насочва веднага към Йерусалим. На 26 юли той из­
воюва капитулацията на Торон, после се насочва към Сидон, който
капитулира на 29-и; с Бейрут се случва същото на 6 август, но след
цяла седмица битки. Двата първи укрепени града на Триполитанс-
кото графство, Жибеле и Бутрон, също отварят вратите си в замя­
на на освобождаването на техните господари, заловени при Хатин,
и при същите условия.
В същото време Ал-Адил тъпче на едно място пред Аскалон,
който ожесточено се отбранява. Саладин се присъединява към него
и се мъчи да постигне капитулацията срещу освобождаването на Ги
дьо Люзинян. Същият, отведен пред крепостта, се въздържа да на­
реди поисканото предаване на града, но подканя жителите, ако са
притиснати, да го направят, но да поставят като условие за капиту­
лацията си неговото освобождаване. Аскалонците се предават едва
на 5 септември, когато разтърсените от подривни действия стени
са заплашени от срутване; те си извоюват срок, за който да отидат
в Александрия с движимото си имущество - налага се представи­
телите на султана да използват заплахи, за да задължат италианс­
ките кораби да ги приемат на борда си. Що се отнася до Газа, все
още във владение на тамплиерите, Жерар дьо Ридфор им нарежда
да се предадат в замяна на освобождаването си. Съседните укре­
пени места също са напуснати.
Тъй като брегът вече е в неговите ръце - с изключение на Тир -

226
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

Саладин може да се запъти към Йерусалим. Градът вече е навестя­

ван от мюсюлмански пратеници - изглежда, че са провеждани и
преговори на султана с някои части от населението, сирийци или
латинци. („Историята на патриарсите на Александрия“ обвинява до­
ри един мелкит, Жозеф Батит, радващ се на Саладиновото благо­
воление, който вероятно се мъчи да предаде града.) Но патриархът
Хераклий остава в Йерусалим, а след Хатин, и Балиан Ибелински
идва тук да вземе жена си; патриархът го освобождава от клетвата
му към Саладин да не остава в града; той поема ръководството на
защитниците и те му се заклеват във вярност; въоръжава рицари­
те, синовете им, младите граждани и нарежда да се секат монети.
Един приближаващ се аюбидски отряд е разгромен.
Впрочем, Саладин съвсем не е готов да предостави на Йеруса­
лим условията, предлагани до този момент по другите места. Той пот­
върждава това в едно писмо до халифа, в което разказва как, след
като в стените се появява пукнатина, франкските пълководци му по­
искват аман (пощада - бел. пр.): „Ние отказахме категорично, като
искахме единствено да пролеем кръвта на мъжете и да отведем в роб­
ство децата и жените. Но те заплашиха да убият пленниците, да уни­
щожат стопанството и да сринат сградите. Ние се съгласихме да им
дадем аман срещу откуп, равен на стойността им, ако бяха пленени
или поробени. Тези, които не платиха откупа, станаха роби.“
Все пак между Аюбидите и франкските барони са допустими по-
учтиви отношения - такива, каквито са обикновено между членовете
на двете военни аристокрации, на които религиозните противопоста­
вяния не пречат да се уважават взаимно: един рицар от даден ранг (и
франките наричат така мюсюлманските бойци с по-висок ранг) не
подлежи на поробване, но може да му се иска откуп. Саладин разре­
шава на кралица Сибил да напусне града и да отиде при мъжа си в
Наблус, както и на жената и на децата на Балиан да се върнат на бре­
га. Някои франки вероятно са склонни да приложат сила, за да про­
бият вражеските редици; патриархът Хераклий изтъква, че при неус­
пех бегълците, жени и деца, могат да попаднат в ръцете на
аюбидските войници. А липсата на провизии и приливът на бегълци
в града правят издържането на продължителна обсада илюзорно.
Обаче в този случай Саладин не възнамерява да позволи на
франките чисто и просто да напуснат града, както е постъпвал дру­
гаде: затова се пазарят. Мюсюлманските пленници - те вероятно
са около 5 000 - са освободени. Откупът на франките е фиксиран
на 10 безанти на мъж, 5 на жена и 1 на дете. Заради огромния брой
бедняци султанът приема принципа на заплащане накуп: 7 000 от
тях са откупени за 30 000 безанти. Ал-Адил откупва 1 000, които
освобождава. Въпреки това остават около 16 000 неоткупени чо-

227
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

века. Саладин заповядва да се направи подбор: когато те напускат

града, отделят младежите и девойките, подлежащи на робство, а
пускат тези, които нямат търговска стойност. Така султанът си спе­
челва репутация на великодушен човек, която се засилва, когато
връща на дамите и на госпожиците техните съпрузи и бащи. Въз­
ползват се от поверения на хоспиталиерите остатък от парите на
английския крал и всеки се опитва с голяма трудност да осребри
имуществото си. Прокудените поемат към Триполи в три добре ес­
кортирани конвоя; по-малобройни групи стават жертва на мюсюл­
мански атаки, а триполитански рицари, сред които е и господарят
на Нефин, не се свенят да ограбват емигрантите.
На нито един латинец не е позволено да остане в Йерусалим, ако
не е старец, пристигнал с кръстоносния поход през 1099 г., или ро­
ден в града през същата година. „Що се отнася до останалия в гра­
да народ, съставен от арменци, византийци и сирийци, от тях изис­
кват по десет динара за мъж и пет за жена; така те могат да излязат
и да отидат, кьдето си искат“, пише един сирийски автор. Жители­
те християни с източноправославно вероизповедание са задължени
да платят същия откуп като франките, но имат възможност да ос­
танат там, като подлежат на облагане с поголовен данък и приемат
статута на дими.
Набляга се на факта, че ориенталските християни със задоволство
гледат как изчезва франкского господство. Вече цитираният автор -
сириец яковит - очевидец на тези събития, не създава подобно впе­
чатление: „Езикът не е в състояние, казва той, да опише престъплени­
ята, които видяхме да се извършват в града; какго и никоя книга не
може да ги побере: свещените съдове се продаваха на пазарите на гра­
да от ръцете на хора от различни раси; църквите и олтарите се пре­
върнаха в обори за конете и добитъка и в места за разврат, пиене и
песни. Прибавете към това и срама и подигравките за монасите, бла­
городните жени, непорочните монахини, които бяха обезчестени на­
ред с всички други; момчета и момичета станаха роби на турците и
бяха разпръснати по четири краища на света.“ Един поет, нестори-
анин от Ирак, ни е оставил аналогично скръбно описание.
Пред очите на християните победителите триумфират и рушат
тъй скъпите за тях религиозни символи. Големият кръст от Храма
Господен е свален, а храмът се превръща отново в джамия на Омар.
„Отнеха от църквите дървото, желязото, вратите им; дори и мрамо­
ра, който покриваше стените и земята, взеха ги и ги отнесоха в дру­
ги страни.“ Пощадяват Божи гроб; но базиликата е временно затво­
рена и е отворена едва след установяването на такса от десет бе-
занти за всеки посетител. Тъй като латинските каноници са прого­
нени, те отнасят със себе си богатството на Божи гроб, а базилика­

228
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

та продължава да бъде обслужвана единствено от гръцкото духовен­

ство: в писмата си до Саладин Исак Ангел, като го поздравява за
победите му, го моли да му отреди изключителните права върху об­
служването на църквите в Сирия. Въпреки това гърците не получа­
ват правото върху латинските църкви. Както пише Саладин веднага
след превземането на Акра, „църквите станаха джамии [...], олта­
рите бяха трансформирани в минбар за нашите проповедници“. Та­
ка много църкви се оказват изоставени, за да станат или мюсюлман­
ски параклиси, или медресета, или манастири за суфиите.
За да замени франкското население и тези от сирийците, изб­
рали свободата в християнски земи, Саладин явно подражава на
Нур ал-Дин, който в Едеса и на други места повиква отново нас­
ледниците на бившите жители мюсюлмани, както и евреи. Но въз­
можността за евентуално възвание към последните веднага след
превземането на града остава оспорвана, макар че еврейски авто­
ри от XIII в. споменават за това. Единствено е сигурно, че той раз­
решава настаняването на евреите в Йерусалим, противно на след­
ваното от франките правило. Но истинското ционистко движение,
което се очертава сред еврейските общности както на Запад, така
и в Магреба, има други мотиви. Еврейското поклонничество през
XII в. нараства (Мойсей Маймонид извършва своето през 1165 г.),
а завръщането в Светите земи придобива по-голяма значимост през
XIII в. Победата на мюсюлманите несъмнено играе своята роля в
насърчаването му, но не е в основата му.
Независимо от всичко, поведението на Саладин по отношение на
завладените територии е вече напълно ясно: за него има значение да
елиминира всякакво франкско присъствие, включително това на мо­
насите и на свещениците —като запазва единствено за бъдещето въз­
можността поклонниците да идват да се молят срещу заплащане - и
то не само в Йерусалим, но в цялата територия на латинските дър­
жави. Ако щади живота на франките, то е, за да не се ожесточават да
бранят крепостите си; да ги изтласка в един или в два укрепени града
по крайбрежието - Тир, Триполи - означава да им даде възможност
да се качат по корабите, преди тези градове да паднат на свой ред.
Въпреки това Тир се бави да падне. Самият султан се явява пред
града; той прилага вече използвани средствата, като предлага на
Конрад Монфератски освобождаването на неговия пленен при Ха-
тин баща срещу капитулацията на града. Конрад, който утвържда­
ва властта си над този град, отказва, като изтъква довод, който по­
казва, че в съществуванието на латинското кралство е отворена но­
ва страница: „Аз съм наместникът на кралете отвъд морето.“ Един
от наместниците на Саладин, Дилдирим, успява да принуди Шато-
ньоф да капитулира на 26 декември, но трябва да се задоволи са­

229
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

мо с оставянето на един корпус за наблюдение пред Тир, където

Конрад привлича чрез нови концесии италианци, включително пи-
занци и други представители от морските градове на Запад. И на
30 декември Конрад завладява пет египетски галери, които блоки­
рат пристанището, и разбива остатъка от вражеския флот.
На практика армията на Саладин започва да се разпръсва, отдел­
ните контингенти, уморени от подобна дълга кампания, желаят да се
завърнат у дома с плячката си. Султанът подновява операциите си, за
да претърпи през март 1188 г, ново поражение от хоспиталиерите на
Бовоар и през май съсредоточава войските си в Дамаск. Но една си­
цилианска флота под командването на Маргарит доплава до сирийс­
ките брегове; след като подсилва Тир, струпвайки там изпратен от
крал Гийом II корпус, флотата се отправя към Триполи и допринася
за принуждаването на Саладин да се откаже от заграбване на града;
когато тя се насочва на север, след като за кратко проучва защитата
на Крак де Шевалие, султанът успява да окупира долния град на Тор-
тоса, чийто донжон устоява (Ги дьо Люзинян и Жерар дьо Ридфор, и
двамата освободени от пленничество, допринасят за защитата му);
после, избягвайки Маргат, където е принуден да се противопостави
на един корпус дебаркирали сицилианци, той успява да окупира безп­
репятствено Джабала и Лаодикия, благодарение на посредничеството
на кадията на Джабала, Мансур ибн Набил, служил до този момент
на принца на Антиохия (21 юли). На 24 юли той атакува Сон и завзе­
ма редица съседни замъци: там вече го няма притесняващото присъс­
твие на корабите на Маргарит. Накрая султанът отива да превземе
двете крепости, контролиращи достъпа до Антиохия от северна стра­
на: Баграс и Дарбсак (26 септември). След това Саладин се съгласява
на примирие с Боемон III, при което се предвижда освобождаването
на всички пленени мюсюлмани и предаването на Антиохия в негови
ръце, ако градът не бъде подпомогнат до осем месеца.
Колкото светкавична и да е, кампанията от 1188 г. оставя след
себе си доста пунктове, където франките продължават да се крепят.
Макар Саладин да връща на детронираните от франките емири тех­
ните планински убежища, които се превръщат за първите в неудоб­
ни съседи, регионът, включен между Маргат и Триполитанския юг,
включително земите на тамплиерите и хоспиталиерите, въобще не
е засегнат. Успехите са по-зрелищни на антиохийска земя; сицили­
анската интервенция, принудила египетската флота да не напуска
базите си, е вероятно главната причина за този относителен неус­
пех. Това не пречи за по-малко от две години подсилената франк-
ска мрежа да бъде разбита и крепостите от вътрешността, които
все още се държат, рано или късно да паднат
Още по-опасно е това, че социалната и религиозната структу­

230
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

ра на франкското внедряване е разрушена. Формиралата се отвъд

морето народност с особеностите на религиозния си живот и ци­
вилизация систематично е изкоренявана; градчетата и селищата с
франкско население вече не съществуват; редица градове са про­
чистени от западното си население. Когато се установяват в Ори­
ента, франките не пристъпват към толкова радикално елиминира­
не. Толерантността на султана, която е възхвалявана дори от вра­
говете му, се проявява в няколко жеста на хуманност, дори на съ­
чувствие; тя не стига до допускането на съжителство на опреде­
лен франкски елемент и на Латинската църква със структурите на
възстановената мюсюлманска държава.
Но давайки воля на унижаването на християните по отношение
на символите на тяхната религия, Саладин подхранва почвата за ра­
дикализация на битката между тях и мюсюлманите, както и за по­
дем, чието значение той не може да си представи. Тъй като унищо­
жението на франкското християнство не е пълно, самите латинци
от Ориента започват възстановяване, което става възможно благо­
дарение на кръстоносния поход.

Кръстоносният поход винаги е бил в съзнанието на западняци­

те. Експедицията от 1148 г. е последното голямо начинание преди
катастрофата от 1187 г., наистина реализирано с участието на суве­
рените. Междувременно папите отправят апел за изпращане на по­
мощ в Ориента - през 1165 г., през 1169 г., през 1176 г., през 1181 г.
и през 1184 г. И това е в отговор на постъпките на франките в Ори­
ента, които от своя страна пращат посланията си до кралете, до ня­
кои от прелатите (като реймския архиепископ Анри) да побързат
да им пратят помощ. Мисията на патриарха Хераклий е особено
тържествена.
Реакциите са различни. Не винаги заминаването за Ориента на
даден високопоставен барон, придружен от рицарите си, може да се
свърже с някой от тези апели; индивидуалният характер на взетите
от тези личности решения винаги пречи да разберем тяхната моти­
вация. Но почти винаги важните отпътувания непосредствено след­
ват призивите, подчертаващи сериозността на положението.
Не по-малко важно е мястото, отредено на финансовите прино­
си. В началото на века институциите в Светите земи се ползват с да­
рения, но когато Адриан IV приканва християните да помогнат на
претърпелите поражение тамплиери (1157), става дума наистина за
отговор на молба за парична помощ. Кралете Луи VII, Филип Огюст,
Хенри II са принудени да въведат налози за своите поданици, за да
посрещнат нуждите на ориенталския латински свят. Като цяло Запа­
дът допринася много както с пари, така и с хора, за защитата му.

231
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Не трябва да се премълчава, че призивите от латинския Ори­

ент провокират и сдържаност. Александър III е принуден да търси
нови начини, за да подтикне поклонниците да служат за известно
време при своите братя, но не бихме могли да кажем дали това
предизвиква особен отклик. Макар недоволството от кръстоносния
поход да е ограничено (един Герох фон Райхерсберг подхвърля, че
Вторият кръстоносен поход може да е вдъхновен от Антихриста),
чувствата на франките от Запада към тези от Ориента са смесени.
Хенри II Плантадженет казва на своя капелан, Жиро дьо Бари, че
„ако патриархът идва при нас, то е в негов интерес, а не в наш“.
Западняците многократно изпитват съществуващите противоречия
между собствените им намерения - да получат опрощение, сража­
вайки се в служба на Господ - и тези на франките от Ориента, ко­
ито не се колебаят да сключват примирия с мюсюлманите и отказ­
ват да ги прекратят, за да дадат възможност на своите съюзници да
се бият, като по този начин обезсмислят жертвите, на които се под­
лагат последните. Жак дьо Витри описва това около 1220 г., но дру­
ги го преживяват много преди тази дата.
„Жребците“ от Ориента дразнят хората от Запада с широките си
дрехи, с вкуса си съм украшенията и парфюмите (Хераклий шокира
английското духовенство); обвиняват ги, че предпочитат баните пред
битките, че държат жените си по ориенталски. Цезариус фон Хайс-
тербах дори приписва на един мюсюлмански емир думи, според кои­
то франките заслужават съдбата си заради своите пороци: те, които
карат жените и дъщерите си да проституират за поклонниците... Уп­
рекват ги най-вече за прагматизма, който при отношенията им с мю­
сюлманите стига до съглашателство. Макар да се подиграват на на­
ивността на наскоро дебаркиралите „синове на Ерно“, те се боят да
не би да бъдат използвани за частни интереси. За франките от Ори­
ента „войните на Господаря“ често представляват гранични конфлик­
ти; франките от Запада виждат в тях глобален сблъсък с неверници­
те. Усърдието също може да бъде охладено: като например при един
високопоставен сеньор, който се завръща у дома, без да е извадил
сабята си срещу „езичниците“ и без да изглежда разочарован от то­
ва, или като при херцога на Саксония Хайнрих Лъва.
Подобни гледни точки могат да отслабят отклика на поклонни­
ците към призивите за помощ от страна на франките от Ориента.
Но те са уравновесени от храбростта, която последните проявяват
и на която мнозина стават свидетели. Мъжеството на Бодуен IV при
Монжизар, напетият вид на един Рено дьо Шатийон, за когото Пи­
ер дьо Блоа ще напише Пасион, разчувстват сърцата, а Гийо дьо
Провен поставя „крал Амори от отвъд морето“ в своя пантеон на
великите личности от миналото.

232
 МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И САЛАДИН: ОПАСНОСТИТЕ НА...

Макар чувството за „братско милосърдие“, на което се позо­

вават папите в своите призиви, да е отслабнало донякъде, то по­
читта към Светите земи остава непокътната. Без перманентния
прилив на поклонници, без готовността им да се сражават за за­
щитата на Светите земи, което позволява да се набират сред тях
„наемници“, особено многобройни през юли 1187 г., без честото
идване на високопоставените сеньори, придружени от „хубаво ри-
царство“, франкските колонии биха изчезнали. Но кризата от 1187
г. свидетелства, че тези инцидентни доброволци не са достатъчни:
прибягването до суверените е неизбежно. И ако Александър III и
неговите наследници умножават усилията си, за да успеят да по­
мирят кралете на Франция и Англия - техните писма са свидетел­
ство за това - заради опасностите, които заплашват Светите зе­
ми, то е, защото тази необходимост се явява наложителна.

233
 СЕДМА ГЛАВА

Кръстоносни походи за повторно

завладяване на териториите (1188-1205)

С падането на Йерусалим историята на кръстоносните походи про­

меня хода си. През цялото протежение на XII в. животът на фран-
кските държави и съдействието, което намират на Запад, се уреж­
дат в зависимост от поклонничеството. Първите осигуряват защи­
тата на Светите места, на обслужващите ги религиозни институции,
закрилата на пътищата, по които се придвижват поклонниците. Пос­
ледните представляват помощна сила, която понякога е доста вну­
шителна, особено когато папите поощряват западняците да участ­
ват в защитата на франкските земи в Ориента. Макар да се очерта­
ва известна перспектива за мащабни мероприятия, то целта им не
може да бъде определена ясно, тъй като, изглежда, като оставим
настрана случая с Египет, никога не е изявявано намерение завое­
ванията на християните от Запада да се прострат надалеч. На практи­
ка единственият мащабен кръстоносен поход, този от 1147-1148 г.,
е доста разочароващ.
С победите на Саладин нещата стоят по друг начин. Неверни­
кът завзема Йерусалим, сразява християнските защитни сили и ос-
квернява множество места, като по този начин пробужда съвестта
на западняците. Нуждата от достъп до Светите места е само един
от императивите, които карат християните да реагират: осъзнатият
дълг за възвръщане на Свещения град и Светите земи е още по-
властен. Такава е и мисълта за нарушаването на Божиите заповеди,
довели до падането на Йерусалим.
Ето защо Западът разгръща огромни усилия, за да си върне све­
щените град и земи, като използва всичките си ресурси. Тези уси­
лия са достатъчни, за да държат в шах силите на Саладин и в края
на една тригодишна война да принудят султана да се откаже от на­
меренията си да елиминира окончателно франкското присъствие в
Леванта. Бойците трябва да си отдъхнат. Но много бързо следва
друго усилие заради инициативата на император Хайнрих VI, кой­
то приема до известна степен ориентацията на Гийом II Сицили­

234
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

ански, за чийто наследник се представя. След като неговата експе­

диция пропада, Инокентий III организира нова, която необяснимо
ще се отклони от пътя си, за да завърши с окупацията на Констан­
тинопол. Намерението е подновено едва през 1213 г. и този път то
придобива друга форма, но може да се смята, че от 1188 до 1213 г.
става въпрос за едно и също движение, тясно свързано със загуба­
та на Йерусалим и с дълга за повторното му завладяване.

Третият кръстоносен поход на път към Ориента

Новината за сполетялата франките катастрофа и за надвисналата
над Свещения град заплаха много бързо достига до Запада по раз­
лични пътища. Тиери, великият наставник на тамплиерите, пише до
папа Урбан III, до събратята си от ордена, до графа на Фландрия и
до всички християни, за да им съобщи за разгрома на франкската
армия и за обсадата на Тир от Саладин, докато братята хоспитали-
ери уведомяват магистъра на ордена в Италия за същите събития.
Архиепископът на Тир, Жос, се качва на кораб, за да отиде лично
при папата, при кралете на Франция, Англия и Сицилия.
Урбан III умира малко след като получава новината. Неговият
наследник Григорий VIII е избран, след като първоначално набеля­
заният за папа кардинал Анри д’Албано отказва тиарата, за да се
отдаде на проповядването на кръстоносния поход. Преди да бъде
ръкоположен, Григорий съобщава новината в писмо до епископите
на Германия, които приканва да ходатайстват пред император Фрид­
рих за „освобождаването на Светите земи“ (27 октомври 1187 г.).
Два дни по-късно, чрез була Аудита тременди той уведомява ця­
лото християнство за бедата, като набляга върху отнемането на
Светия кръст от неверниците и върху нетърпимото им поругателс-
тво. Припомня, че след превземането на Едеса, благодарение на
благородния порив на християнския народ, Господ е пощадил Све­
тата земя, и отправя апел за покаяние, за възстановяване на мира
между принцовете и за отпътуване и възвръщане на тази толкова
скъпа за християните Света земя.
Призивът на Григорий VIII, който наследилият го три месеца по-
късно Целестин III подновява, извежда на преден план сред грижи­
те на християнството три императива: покаяние, мир, кръстоносен
поход. Анри д ’Албано, Пиер дьо Блоа и други се посвещават на та­
зи проповед. Ние познаваме най-добре обиколката на архиеписко­
па Болдуин от Кентърбъри благодарение на Жиро дьо Бари, който
взема участие в нея: архиепископът проповядва из цял Уелс, като
предизвиква голям ентусиазъм; случват се чудеса и близо три хи­
ляди души (сред които страховитите уелски стрелци с лък) стават
кръстоносци. Тези индивидуални ангажименти вероятно са многоб-

235
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ройни: един пленник на мюсюлманите разказва как притежавал с
майка си само една къща, която продали, за да може да се екипира
за кръстоносния поход. Проповедниците предписват пост и публич­
но покаяние. Да се умилостиви Божият гняв, разпален от грехове­
те на хората - на всички хора, защото папата отказва да прехвърли
отговорността само върху християните от Ориента - е първата на­
ложителна стъпка. Впрочем, този акт на разкаяние обуславя анга­
жирането в кръстоносното движение.
Папата препоръчва също на своите пратеници да възстановят
разбирателството сред принцовете, кралете и градовете, както за
оправяне на положението с греховете, така и от загриженост за ре­
зултата от предприетите действия. Така той успява да сдобри гену-
езците и пизанците, венецианците и краля на Унгария, и да върне
мира между Гийом II Сицилиански, водил ожесточена война срещу
византийците, и император Исак Ангел. На 21 януари 1188 г. кра­
лете на Франция и Англия се срещат в Жисор с графа на Фландрия.
Архиепископ Жос ги убеждава да станат кръстоносци и тогава три­
мата принцове се уговарят за отличителния знак, който ще носят
техните войски - червен кръст за французите, бял кръст за англи­
чаните и зелен за фламандците.
Но през ноември 1187 г., без да иска мнението на баща си, Ри­
чард Лъвското сърце вече се е срещнал в Тур с неговите барони от
Поату. Фридрих Барбароса, срещнал френския крал в Ивоа през де­
кември 1187 г., свиква в Майнц диета - Хофтаг Йезус Кристи - по
време на която се сдобрява с тези от бароните си, които смята за своя
опозиция, и всички заедно стават кръстоносци (27 март 1188 г.). Фи­
лип Огюст и Хенри II също събират своите барони, вторият в края
на януари, първият на 27 март.
В действителност споровете между Капетинга и двамата План-
тадженети не са стихнали: Ричард се опасява, че баща му може да
се възползва от неговото отсъствие, за да увеличи наследствената
част на по-младия му брат Джон. Хенри умира на 6 юли 1189 г.,
преди да бъдат превъзмогнати всички трудности.
Първият суверен, откликнал на апела за кръстоносен поход, е
Гийом Сицилиански, чието здравословно състояние му пречи да за­
мине (той умира на 18 ноември 1189 г.), но той изпраща в Ориента
флота и малък експедиционен корпус - който както видяхме, възп­
репятства значително операциите на Саладин през 1188 г. Той пре­
доставя помощта си на Хенри II, като му предлага да екипира фло­
та от 200 кораба, за да превози войските си, както и снабдяване с
припаси в продължение на две години.
Основният проблем за решаване е дали да тръгнат по море или
по суша. Първоначално се предвижда сухопътно придвижване - ви-

236
КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

237
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

зантийците очакват тримата суверени да минат именно по суша, за-

щото кралете на Франция и Англия установяват контакт с тях. Съм­
нението завладява дори диетата в Майнц. Редица германски принцо­
ве са благосклонни към сухоземния маршрут; в крайна сметка импе­
раторът се решава на него и дори се застъпва пред средиземноморс­
ките сили, да не дават ход на постъпките на онези от неговите пода­
ници, които искат да минат отдругаде - въпреки това фризийци и дат­
чани, които отплават със собствените си кораби, поемат по море.
Французи и англичани се договарят да сформират обща армия;
в крайна сметка решават да тръгнат по море. Но противно на за­
мисленото от Хенри II, Ричард предпочита да използва собствени­
те си кораби, които трябва да построи в Англия. Филип се догова­
ря с генуезците, като изпраща в Генуа херцог Юг III Бургундски,
който преговаря за транспортирането на 650 конници, 1 300 оръ-
женосци и 1 300 коня, за сумата от 5 850 сребърни марки, като то­
ва включва и осеммесечно снабдяване с храни и четиримесечно с
вино, плюс фуража (февруари 1190 г.). Английската армия се качва
на стотина кораби, но крал Ричард трябва да наеме кораби в Мар­
силия, за последвалите го от Франция.
Всички тези операции, естествено, изискват значително финан­
сиране: събирането на данък, Саладинов десятък, изчислен на ба­
зата на една десета от доходите и движимото имущество, както във
Франция, така и в Англия, позволява набирането на необходимите
суми. Докато Ричард явно ползва значими суми, Филип като че ли
е по-притеснен, а въпросът с парите изиграва важна роля по време
на експедицията. Обикновените кръстоносци все пак могат да се на­
дяват на някаква заплата. Двамата суверени прокарват много стрик­
тен регламент за дисциплината: моряците от английската флота из­
вършват доста грабежи по време на плаването си по иберийското
крайбрежие и явно разпоредбите от Месина не са излишни, когато
трябва да се поддържа редът на борда.
Първа потегля армията на Фридрих I, след като императорът из­
праща своите вестоносци във Византия, Унгария, а също и в Сър­
бия, та дори и в Коня, където султанът Алп Арслан посреща бла­
госклонно молбата на императора за преминаване. Сборният пункт
е определен в Регенсбург за 23 април 1189 г. Твърди се, че в им­
перската армия има 15 000 мъже, от които 3 000 конници. Както и
да е, тя напуска Регенсбург на 11 май, прекосява набързо Унгария
и на 28 юни стига до византийската граница.
Фридрих получава от император Исак разрешение за преминава­
не през империята, както и обещанието да му осигури водачи и да
отворят пазарите за него. Но се оказва изложен на атаките на граби­
тели и е принуден със сила да си прокарва път през прохода Траяно­

238
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

ви врата, укрепен и затворен за него. Узнавайки, че неговите прате­

ници са задържани в Константинопол, той установява контакт със
сръбския жупан Стефан Неманя и с въстаналите срещу Византия
българи и власи, и по този начин стига на 26 август във Филипопол.
Там получава от Исак послания, в които той го обвинява, че ис­
ка да завземе Константинопол. Най-после, освободени, неговите
пратеници го информират относно ситуацията в столицата, където
патриархът проповядва против латинците и където се знае, че им­
ператорът е преговарял със Саладин, молейки го за предаването на
Истинния кръст и присъждането на гърците на църквите от Светите
земи и че го е информирал за намеренията на кръстоносците. Тога­
ва германският император приема, че е във война с Исак; той раз­
бива византийските сили при Димотика и стига до Адрианопол (22
ноември), след като принуждава да капитулират основните крепос­
ти в Тракия и Македония и опожарява Филипопол. След което се
разквартирува в Адрианопол за зимата. Опасявайки се от атака сре­
щу Константинопол, Исак в крайна сметка преговаря, като се връ­
ща към подписаните с Фридрих през септември 1188 г. споразуме­
ния. Така снабдената с припаси германска армия минава през Дар-
данелите между 21 и 30 март 1190 г., а Исак се извинява за това на
Саладин. Тази непоследователна политика става предмет на осъж­
дане от страна на хрониста Никита Хониат, по онова време упра­
вител на Филипопол, който е един от основните преговарящи меж­
ду двамата императори: тя забавя германската армия и отслабва ед­
на подкопана вече от бунтовете Гръцка империя.
Нови неблагополучия в Мала Азия: след като византийците от Фи­
ладелфия не предоставят необходимото продоволствие, градът се
отървава от репресии благодарение на преговорите с неговия упра­
вител, но някои от жителите му атакуват германския ариергард. Що
се отнася до турците, докато султанът на Коня е обещал на германци­
те добър прием, неговите синове, между които е поделил състояние­
то си (по-големият дори е затворил баща си), тормозят кръстоносци­
те, които са принудени да водят сериозна битка близо до Филомелион
и да страдат от глад и жажда. Все пак те успяват да превземат долния
град на Коня, а укрилият се в цитаделата султан, им дава възможност
да се възстановят, като отваря за тях пазар, където имат възможност
да се снабдят с шест хиляди коне. Така уморена, но невредима, арми­
ята успява да достигне до територията на арменска Киликия. Именно
тогава, на 10 юни 1190 г., Фридрих се удавя при желанието си да преп­
лува изпречилата му се на пътя му река Селеф.
Неговият син Фридрих Швабски не успява да задържи войските
сплотени. Той ги прегрупира в Антиохия, защото трябва да се спра­
ви с епидемия, отнесла двама епископи, редица графове, сред кои­

239
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

то са този на Холандия и маркграфът на Баден. Други поемат по

море, за да се приберат в Европа, като например граф Холщайн, чи-
ито земи са атакувани от Хайнрих Лъва. Болестта съпътства арми­
ята, която следва брега и е атакувана между Антиохия и Триполи.
Но завзетите през 1188 г. от Саладин укрепени градове на антио-
хийската граница не оказват никаква съпротива. И Фридрих прис­
тига пред Акра, за да умре там на 20 януари 1191 г, Нещастията на
германския поход и неговото отслабване представляват голямо об­
лекчение за Саладин, който много се бои от него: лагерът му лику­
ва при вестта за смъртта на императора.
Нищо не дава по-ясна представа за всеобщото раздвижване на
Запада след падането на Йерусалим, както непрестанното и равно­
мерно пристигане на контингентите, избрали морския път. Първи
са пизанците, водени от своя архиепископ Убалдо, когото папата
праща като свой легат (6 април 1189 г.). Генуезците и венецианци­
те пристигат впоследствие. Но на 1 септември 1189 г. огромна фло­
та от 50 коги транспортира, както се твърди, дванадесет хиляди
фризийци и датчани - от тях след похода оцеляват само около сто­
тина - които по пътя отнемат Алвор от португалците. През следва­
щата нощ високопоставеният барон на Ено, Жак д ’Авен, пристига
заедно с фламандците; изявен боец, той става ръководител на кръс­
тоносците. После идват бретонците, а след тях, в средата на сеп­
тември, редица френски барони начело с Анри дьо Бар, Ерар дьо
Бриен, графът на Дрьо и епископът на Бове. На 24-ти ненадейно
пристигат архиепископът на Равена и ландграфът на Тюрингия, кой­
то наследява Жак д’Авен като предводител на кръстоносците. През
октомври се появяват господарите от Бургундия и Шампан —тези
на Монреал, на Ноайе, на Туей и на Жоанвил. Малко след това и
най-накрая идват датчаните с племенника на датския крал, както и
принцове и барони от други области.
Зимата прекъсва пристиганията, които се подновяват през про­
летта на 1190 г.: на 27 юли пристига граф Анри дьо Шампан със зна­
чителен контингент, представляващ по-голямата част от силите на
Филип Опост, и веднага поема командването. След това идват хора­
та от Франш-Конте заедно с архиепископа на Безансон, господарят
на Шамплит, този на Сален (който наема кораб в Генуа на 6 август),
както и нормандци; сред тях Ив дьо Вийо-Пон, който се проявява с
морските си подвизи на 6 юни 1191 г. по време на завземането на
турски кораб, натоварен с подкрепления и припаси за Акра.
Именно този непрестанен приток на хора, кораби, на средства
от всякакво естество (сред тях и елементи за обсадни машини) мо­
же до голяма степен да осигури успеха на кръстоносния поход.
Както се твърди, на англичани и французи им е омръзнало да чакат

240
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

пристигането на кралете им: това е особено валидно за французите

и за кръстоносците, родом от пограничните райони на империята.
Благодарение на всички тези фактори, и преди пристигането на
Фридрих Швабски на 7 октомври, обсадата на Акра значително нап­
редва. Въпреки това идването на двамата крале може да се окаже
решаващо. Нещастията на армията на Фридрих Барбароса успоко­
яват султана, който се надява, че кръстоносците няма да са в състо­
яние да удържат задълго положението, предвид понесените значи­
телни загуби. Но няколко месеца по-късно подсилването на армии­
те на Филип и на Ричард ще промени равновесието на силите.
Английската армия става много по-многобройна от тази на Ка-
петинга. Това, от една страна, се дължи на факта, че мнозина френс­
ки барони тръгват преди своя суверен; от друга, че Филип не успява
да събере същите финансови наличности като Плантадженета. Хен­
ри II предприема усилено събиране на десятъка и изисква налози от
тези, които се отказват от клетвата си. Филип среща много по-голя-
ма опозиция при събиране на този данък. И затова Ричард успява да
се покаже щедър към френските барони и към самия крал.
Английската флота тръгва първа; в Марсилия тя трябва да се
присъедини към войските, които Ричард повежда през Френското
кралство. Ричард и Филип се срещат във Везле на 4 юли 1190 г.; те
минават през Лион (където мостът се чупи под тежестта на кръсто­
носците). Филип отива в Генуа, но Ричард не сварва корабите си в
Марсилия и се принуждава да наеме от марсилците корабите, кои­
то отвеждат контингента начело с кентърбърийския епископ и епис­
копа на Солсбъри в Светите земи, а собствения му контингент в
Сицилия. В крайна сметка английската флота пристига в Месина на
14 септември, Филип на 16-и и Ричард на 22-ри. Зимуването в Си­
цилия става неизбежно.
Ричард го използва, за да уреди наследяването на починалия
крал Гийом II, чиято вдовица е собствената му сестра, и който е
завещал значителна сума на баща му Хенри II. Тронът на Сицилия
е зает от Танкред от Лече и Ричард скоро влиза в конфликт с него.
Той се установява в замък от дърво, издигнат пред Месина, прев­
зема града и го подлага на разграбване: Танкред размисля, още по­
вече че Филип Огюст отказва да го подкрепи. Ричард получава зна­
чителни финансови облаги, което позволява на Филип да претен­
дира за изпълнение на клаузата от техния договор, според който
се извършва подялба наполовина на всички реализирани завоева­
ния по време на съвместната им експедиция: кралят на Англия му
оставя част от въпросните суми. През пролетта двамата крале опъ­
ват платната, Филип на 31 март 1191 г., а Ричард, с най-голяма
тържественост, на 10 април.

16. 241
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

На 20 април Филип Огюст и бароните му - от които двама

главни, Юг III Бургундски и Филип Фландърски, вече запознати със
Светите земи - пристигат пред Акра. Ричард успява да я достигне
едва на 7 юни. Вярно е, че за това време завладява цяло кралство...
Дали завладяването на Кипър от английския крал е резултат от
амбиции, които той храни или спрямо византийските земи, или
спрямо целия средиземноморски свят, както се предполага? То ка­
то че ли е най-вече последица от непредвидени обстоятелства, при
които едновременно страстният и брутален темперамент на План-
тадженета се изявява на воля. Флотата му е разпръсната от буря;
редица от съдовете са изхвърлени на Кипърския бряг, при Лимасол.
Деспоты Исак Комнин, разбунтувал се срещу Андроник I и приел
имперската титла на острова с подкрепата на краля на Сицилия, ис­
ка да се възползва от правото върху разбитите кораби, като залавя
корабокрушенците, но когато поканва сестрата и годеницата на ан­
глийския крал да слязат от кораба, те отказват. В този момент се
появява кралската флота; Ричард настоява за освобождаването на
пленниците и за връщане на конфискуваното имущество. При от­
каза на Исак той дебаркира и обръща армията му в бяг (6-7 май).
Подкрепен от Ги дьо Люзинян и от други барони от латинския Ори­
ент, той приема Исак, който го моли за мир, с цената на клетва за
вярност и участие на кипърски контингент в кръстоносния поход.
Но променяйки намеренията си, Исак се укрива в укрепените си
градове. Ричард продължава окупацията на острова, залавя дъще­
рята на императора, после и него. След това поема отново към Све­
тите земи, като оставя малък окупационен корпус на острова, чии-
то основни първенци - пострадали от владичеството на Исак - се
подчиняват, не без да обещаят на краля да му отстъпят половината
от владенията си (5 юни 1191 г.).
Присвояването на острова, чието земеделско богатство го пра­
ви житница на Светите земи, представлява значителна придобивка
(Филип Огюст не пропуска да си поиска своята част) и това съоб­
ражение несъмнено изиграва важна роля за решението на английс­
кия крал. Ричард не се съобразява с фамилните връзки на Исак с
принцовете от Запада (сред тях херцогът на Австрия), нито с пра­
вата на Византийската империя. Още по-малко реално го завзема,
тъй като много скоро - след първия бунт на гръцкия етнически еле­
мент —е принуден да го отстъпи на Ордена на тамплиерите, който
след втори бунт му го връща обратно. Удовлетворението от бога­
тата придобивка, залавянето на император, когото оковава в злат­
ни вериги, понеже му е обещал да не го оковава в желязо, несъм­
нено достатъчно ласкаят самолюбието на английския крал, за да не
му се стори наложително да мисли за бъдещето.

242
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

Неочакваното следствие от този епизод, който наистина изглежда

случаен, е прикрепването на остров Кипър към франкската цялост и
измъкването му до 1571 г. от владичеството на мюсюлманските сили.

Постижението на Третия кръстоносен поход:

обсадата на Акра
Ако отделните участници в кръстоносния поход се съсредоточават
около Акра и ако обсадата на този град представлява най-важният
епизод от експедицията, то причината се крие в последиците от раз­
цеплението и противопоставянията, белязали последните години на
Йерусалимското кралство.
Обособилата се около Ги дьо Люзинян групировка, включваща
Онфроа дьо Торон и конетабъла Емери, е особено засегната от по­
ражението. Подкрепилият Реймон III загубва своя началник, но в
лицето на Балиан Ибелински, съпруг на кралица Мария Комнина,
която защитава Йерусалим от Саладин, открива една нова домини­
раща фигура. Описанията, направени въз основа на обстоятелства­
та около загубата на кралството, носят следите от така проявените
противопоставяния. Патриархът Хераклий е заклеймен за лошите
му нрави, Реймон Триполитански е обвинен в предателство, Ги дьо
Люзинян е представен като вятърничав младеж според перата, на
които дължим тези разкази, и само най-новата историческа литера­
тура се опитва да се освободи от тези стереотипи.
Противопоставянето не стихва. Пристигането на Конрад Монфе-
ратски, който за малко да попадне в ръцете на мюсюлманите край
Акра, но успява да се спаси и да дебаркира в Тир, усложнява положе­
нието. Изглежда, че Конрад твърдо е решил да остане господар на
града, който защитава победоносно от Саладин; единствено некол­
цина от високопоставените барони на кралството, като Пайен от Кай­
фа, се присъединяват към него. Когато Ги дьо Люзинян е пуснат на
свобода от Саладин през май 1188 г., Конрад отказва да го приеме в
Тир и кралят се включва в защитата наТортоса. Именно тогава в при­
съствие на пратениците на Саладин той отива на остров Руад, за да
се освободи от обещанието си към султана да мине морето. Марки­
зът на Монфера (чийто баща също е пуснат на свобода) отказва дос­
тъп до Тир на Жофроа дьо Люзинян, по-големият брат на Ги, който е
принуден да се присъедини към брат си в Антиохия; той експулсира
и Рено от Сидон, който се оттегля в Триполи.
В този момент Ги се заема да събере рицарите, спасили се от
разгрома и от завзетите от Саладин крепости, които са се укрили в
Триполи. Начело на около шестстотин от тях - сред които са сици-
лианци, останали без работа след подписването на примирието
между султана и Триполи - той поема на юг. Конрад Монфератс-
243
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ки отново му отказва достъп до Тир, като се аргументира, че не
признава неговия суверенитет, а този на „отвъдморските крале“,
които трябва да решат съдбата на Тир. Без да упорства, по съвета
на брат си Жофроа, той продължава похода си към Акра, докато
Саладин, зает с обсадата на Бофор, гледа на това начинание като
на диверсия, предназначена да го накара да вдигне обсадата. Кога-
то стига в околностите на Акра, Ги вече е заел позиция на една
височина срещу града, която набързо укрепва (29 април 1189 г.).
Йерусалимският крал получава морска подкрепа от пизанците, а
и мнозина от защитниците на Тир се присъединяват към него.
Малката армия на Ги се разполага пред стените на Акра, без да
може да го обгради напълно, а армията на Саладин, настанена на Тел
ал-Харуба, го държи на почтително разстояние. От септември неп­
рестанното прииждане на кръстоносци позволява да се разшири
фронтът на обсадата: на 16 септември Саладин започва битка, за да я
разкъса, и пренася лагера си по-близо до града. На 4 октомври кръс­
тоносците го атакуват; те първо правят пробив във вражеската ар­
мия, но после са отблъснати, и единствено упоритата защита на Жоф­
роа дьо Люзинян ги спасява от попадане между силите на султана и
гарнизона на Акра, който д ържи един от изходите. Тамплиерите прик­
риват отстъплението; Жерар дьо Ридфор попада в ръцете на Сала­
дин, който заповядва да бъде убит; но Саладин се връща на старите
си позиции и кръстоносците подновяват обсадата на града. Остават
му единствено връзките по море, но те са прекъснати още през март
1190 г. заради пристигането на все повече франкски кораби (първите
коги, тези на Жак д ’Авен, доставят дървесина за укрепленията и за
обсадните машини). От този момент насетне снабдяването на града
зависи от умението на форсиращите блокадата. През април кръсто­
носците вече са в състояние да построят дървени кули, които техни­
те противници се опитват да опожарят. Стълкновенията се множат,
възможност за военни подвизи и от двете страни.
През юли „сержантите“ от франкската армия, уморени от про­
таканията, опитват неочаквано нападение на мюсюлманския лагер;
те са избити, а рицарите се намесват навреме, за да приберат оце­
лелите. Анри дьо Шампан, после Фридрих Швабски се опитват да
провеждат по-енергични операции, но силите са изравнени. Но то­
ва за Саладин става с цената на огромни усилия, за да получи по­
мощ от своите васали или за да ги задържи. Той се опитва да прив­
лече алмохадския халиф на Северна Африка, с когото е воювал в
предходните години, като изтъква, че Мюсюлманският запад тряб­
ва да окаже на мюсюлманите от Ориента същата помощ като тази
на франките от Запада към техните едноверци: но на молбата си по­
лучава само отказ (януари 1191 г.). Писмата му до различни мю­

244
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

сюлмански принцове се въртят около същата тема:

„Вижте франките, докъде стигнаха, каква концентрация постил
наха, към какво се стремят, каква помощ оказаха, какво имущество
загубиха и пропиляха, какви ресурси натрупаха и впоследствие раз­
пределиха и поделиха помежду си! В техните страни и на техните
острови не остана нито един крал, нито един от висшата аристокра­
ция и благородниците им, който да не се е надпреварвал със съседа
си по отношение на подкрепата, подражавайки на себеподобните си
в старанието и себеотрицанието. В името на вярата си, те смятат за
нищожен дар душите и живота си; те подпомогнаха нечестивата си
раса с всякакви оръжия и със способни да се бият воини. Те действа­
ха и даваха само от религиозна ревност и от верски ентусиазъм.“ На
което султанът противопоставя нехайството, мързела и не особено­
то религиозно усърдие на мюсюлманите (октомври 1189 г.).
Не всичко във франкския лагер е под знака на разбирателството,
тъй както го описва султанът. Конрад Монфератски се присъединява
към обсадните сили - дори в една от битките Ги му спасява живота, -
но остава непреклонен по отношение на исканията си. А смъртта през
октомври 1190 г. на кралица Сибил и на двете им дъщери с Ги отно­
во поставя на преден план сред грижите на ръководителите въпроса
с трона, защото Ги дължи короната си на своя брак; губейки съпру­
гата си, той губи и своето право да царува. Точно тогава Конрад се
обвързва с вдовицата на Амори, Мария Комнина, майка на полусес-
трата на Сибил, Изабел; легатът, архиепископът Убалдо от Пиза,
епископът на Бове, Филип дьо Дрьо и херцогът на Швабия се обеди­
няват с тях, за да обявят нищожността на брака на Изабел с Онфроа
дьо Торон и за да я омъжат отново за Конрад. Всъщност той има
роднински връзки както с Капетингите, така и с Хьоенщауфените и
по този начин се ползва с подкрепата на германските и френските
контингенти, както и на пизанците. Изабел се опъва и намира извес­
тна под дръжка от кентърбърийския архиепископ Болдуин, който на­
мира това решение за противно на канона и който представлява ин­
тересите на английския кралски двор, смятащ установения в Йеруса­
лим клон от фамилията Анжу като много близък в родствено отно­
шение. Но Болдуин умира. Мария Комнина се заклева, че дъщеря й
е била омъжена за Онфроа без нейно съгласие. Онфроа е призован
на бой в оградено пространство, но избягва. И въпреки протестите й
на 24 ноември 1190 г. свързват Изабел с Конрад, без при това Ги да
се откаже от правото си да царува. Конрад се оттегля в Тир, а оспор­
ваният крал побързва да се присъедини към Ричард Лъвското сърце
веднага след дебаркирането на последния в Кипър, за да си осигури
помощта му. Боемон Ш Антиохийски го придружава и по този на­
чин засвидетелства подкрепата си към него.

245
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Междувременно обсадата на Акра продължава с периода на ак­

тивност и бездействие. Обсаждащите са снабдявани по море, но
понякога липсват продукти. А финансовите ресурси на кръстонос­
ците се изчерпват: в това отношение пристигането на френския и
на английския крал се оказва добре дошло, защото те предлагат
да поемат на свои разноски издръжката на бойците. Въпреки това
на 13 февруари 1191 г., когато египетската флота форсира блока­
дата, за да доведе войските, които трябва да обновят гарнизона на
града и снабдяването му, кръстоносците успяват да възпрепятст­
ват операциите й и смяната се извършва частично.
С пристигането на Филип Огюст операциите се засилват, но
съпротивата на обсадените не се огъва. Боевете достигат връхната
си точка, когато английската армия на свой ред дебаркира. Филип се
наема да разбива стените, докато Ричард се опълчва срещу аюбидс-
ката армия. Французите пробиват отвор в стената, но не успяват да
проникнат в града; Саладин се опитва да облекчи гарнизона, като ата­
кува енергично английската армия; бива отблъснат (1-3 юли). Об­
садените се опитват да договорят капитулация с краля на Франция
на основата на свободното им излизане; след намесата на Конрад
Монфератски те са принудени да приемат да се предадат на двама­
та крале, а Саладин се ангажира да върне Истинния кръст на фран­
ките и да плати откуп, придружен от обмен на хора от гарнизона
срещу известен брой пленници християни (11 или 12 юли 1191 г.).
В уговорения за замяна ден Саладин се отмята; смятайки се за изиг­
ран, Ричард нарежда обезглавяването на всичките си пленници, ко­
ито са около три хиляда.
Въпросът с трона на Йерусалим отново излиза на дневен ред:
след като Филип Огюст взема страната на Конрад, Ричард се обя­
вява в подкрепа на Ги дьо Люзинян. На 27 и 28 юли събрание на
бароните потвърждава притежанието на короната от последния, ка­
то прави Конрад наследник на трона и му оставя сеньорията на Тир
и в бъдеще - именията на Бейрут и Сидон, докато графството на
Яфа и на Аскалон е определено за Жофроа дьо Люзинян. Налага се
да бъдат уредени и трудностите, отнасящи се до реституцията в
полза на бившите им собственици на къщите в Акра, които кръсто­
носците искат въз основа на правото си на завоеватели: кралят на
Франция признава правото им на собственост със задължението да
приютят в тях кръстоносците.
След това Филип Огюст решава да се върне във Франция по
здравословни причини, но по-вероятно заради смъртта на Филип
Фландърски пред Акра, защото за него е много важно да заграби
част от наследството му: областта Вермандоа. В първите августов­
ски дни той се качва на кораб, като поверява на херцог Ю г III Бур-

246
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

гундски командването на оставените в Ориента приблизително де­

сет хиляди души.
Крал Ричард остава начело на кръстоносната армия. Опасявайки
се да не би той да поеме от Акра към Египет, в началото на септември
Саладин заповядва унищожаването на Аскалон, след като е сторил
същото и с Кесария и Яфа. Затова, когато английският крал потегля
на юг, той не среща нито едно място на което да се опре, докато мю­
сюлманите го преследват. На 7 септември кръстоносците пристигат
в Арсур, където са обкръжени и обсипани със стрели, но масирана
атака обръща в бягство по-голямата част от неприятелската армия.
Саладин успява да овладее разпръсването й и да контраатакува - Жак
д’Авен е убит - но нова атака принуждава султана да се оттегли.
Ричард има възможността веднага да се насочи или към Аска­
лон, чието разрушаване е едва започнало, или към Йерусалим; той
предпочита да предприеме възстановяването на Яфа, която да се
превърне в база за операциите му, и изчаква края на октомври, за
да поеме към Йерусалим. Но Саладин е наредил укрепването на
Свещения град и Ричард, след като спира петнадесетина дни в Бе-
тенобъл, преди да навлезе в проходите, водещи в Йерусалим, запо­
вядва отстъпление (13 януари 1192 г.). Според едни бургундският
херцог е този, който изтегля контингента си, за да не отстъпи на
английския крал славата от завоеванието; според други хората от
Свещените земи разубеждават последния да предприема нещо, ко­
ето може да завърши зле, тъй като от Египет пристига нова армия.
Ричард, който стига на две левги от града, в Монжоа, където се мо­
ли, се връща в Яфа; възможно е да се колебае да рискува с обсада­
та при тези неблагоприятни условия.
Английският крал се отказва от Йерусалим, но набелязва план
за кампания, отнасящ се до Египет: в края на януари той предпри­
ема реконструкцията на стените на Аскалон. След като я завършва,
през май той се насочва към Дарон, който принуждава да капиту­
лира. Научавайки за това, Саладин опразва Тинис, най-източното от
пристанищата на Делтата. Но кралят отново се насочва към Йеру­
салим, след като на 7 юни 1192 г. събира всички съставни части на
кръстоносната армия, чиито редици отново са обладани от ентуси­
азма. Анри дьо Шампан отива да търси подкрепления; Ричард ги
очаква в Бетенобъл в течение на няколко седмици, което улеснява
Саладин да предприеме отбранителни мерки. Херцог Юг III при­
тиска английския крал да настъпи срещу града; Ричард отказва, ар­
гументирайки се с трудностите при евентуална обсада и със съве­
тите на франките от Сирия; французите заплашват да започнат об­
садата без него, но се отказват: един успешен рейд срещу голям
керван —за чието приближаване сигнализират бедуините и който

247
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
е нападнат неочаквано близо до Кръглия резервоар от самите Ри­
чард и Юг III на 23 юни - повдига духа на армията; още веднъж
провеждат демонстративни действия срещу Йерусалим, където об­
кръжението на Саладин е вече обхванато от паника, но това е всич­
ко и на 4 юли те се оттеглят окончателно.
Колебанието на Ричард Лъвското сърце да проведе операция
срещу Йерусалим, която би се проточила във времето и би блоки­
рала армията му далеч от базите й и обградена от мюсюлмански
корпуси е лесно обяснимо; франките от Ориента изтъкват пред не­
го опита си, натрупан в тези земи. Все пак има вероятност, както
през 1099 г., начинанието да е успешно. Отказването от него извес­
тява края на съвместните операции.
Саладин обаче се опитва да се възползва от оттеглянето на
франките към Акра, за да превземе изненадващо Яфа; градът и ци-
таделата на практика са в негови ръце, когато се появява Ричард,
който с малобройна войска си връща града (31 юли). На 5 август,
без да е получил подкрепление, начело на две хиляди души, той на­
нася решително поражение на мюсюлманите, които се опитват да
го изненадат. Този подвиг слага победен край на кампанията.
На практика се преговаря от почти цяла година; някои от опе­
рациите могат да бъдат разглеждани като натиск, предназначен да
ускори тези преговори. Обаче Саладин знае как да се възползва от
неразбирателствата на франките. Още на 5 септември 1191 г. Ри­
чард се среща с брата на султана, Ал-Адил, и намеква, че при въз­
становяване на кралството в старите му граници би могло да се пос­
тигне мир. Той подновява тези преговори през октомври-ноември,
изтъквайки, че двете страни се изтощават в една катастрофална
война, докато евентуалното връщане на франките на частта от крал­
ството, разположена на запад от р. Йордан, и на Истинния кръст не
би отслабило мощта на султана. Саладин възразява, като казва, че
при всички случаи не приема да се откаже от Аскалон и да разруши
Керак, и като набляга върху свещения характер на Йерусалим за
мюсюлманите. Тогава Ричард подсказва, че кралството може да бъ­
де управлявано от Ал-Адил, който да се ожени за сестрата на анг­
лийския крал, Джейн, след като Божи гроб бъде върнат на христи­
яните - но Джейн се противопоставя на това.
По същото време Саладин приема посещението на Рено от Си-
дон и на Балиан Ибелински, които от името на Конрад Монфератски
му правят друго предложение: да отстъпи на херцога на Бейрут Си-
дон и половината от кралството, които той ще държи като ленно вла­
дение на султана. Спорът Монферат-Люзинян не е стихнал, а през
февруари 1192 г. генуезците провеждат бойна операция срещу Акра,
за да предадат града на Конрад. В крайна сметка през април Ричард

248
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

свиква събрание в Аскалон, за да прекрати споровете. Болшинство­

то иска от него да остави кралството на Конрад. И английският крал
кани херцога да се върне в Акра, за да бъде коронован. В този мо­
мент настъпва неочаквана развръзка: господарят на Асасините, ко­
муто Конрад е отказал да върне заграбен от него търговски кораб,
го убива на 28 април с помощта на двама свои довереници. Тогава
франките и кръстоносците искат за крал граф Анри дьо Шампан, пле­
менник едновременно на Ричард и на Филип Опост, комуто предла­
гат ръката на кралица Изабел, бременна с дъщеря от Конрад. Анри
приема не без колебание и така на 5 май 1192 г. става „господар на
Йерусалимското кралство“ (той отказва кралската титла).
Ги дьо Люзинян, който се оказва отстранен от трона, намира
компенсация чрез предложението си към английския крал да отку­
пи остров Кипър, който тамплиерите отказват да управляват. Не­
говият финансист успява да заеме от буржоа от Триполи 40 000 бе-
занти за капаро, а Ричард му дава властта над Кипър. Впрочем Лю­
зинян ще превърне този остров в солидно владение, привличайки
там голям брой рицари, буржоа и туркопули, които създават фео­
далната структура на това, което през 1197 г се превръща в Крал­
ство Кипър, когато братът на Ги, Емери, получава короната му от
император Хайнрих VI.
Следователно Ричард се оказва вече по-свободен, за да прегова­
ря със Саладин. Но той бърза да се прибере в Европа заради интри­
гите на брат му Джон Безземни с Филип Огюст. Условията на съгла­
шението, което подписва със Саладин - представящ го като акт на
подчинение от страна на впечатлените от победата му над Яфа кръс­
тоносци - съдържа сключването на примирие, валидно за три годи­
ни и осем месеца, изоставянето на Аскалон, Газа, Дарон и на съсед­
ните крепости (Ричард не приема да се откаже от Яфа) в полза на
мюсюлманите. На франките се разрешава отново да извършват пок­
лонение на Божи гроб; те побързват да се възползват от това, вклю­
чително французите от капетинговата армия, които Ричард не иска
да са там; а Саладин разрешава пребиваването на двама свещеници
и на двама латински дякони в Светите места, както и във Витлеем и
в Назарет. Странно, но като че ли забравят за Истинния кръст. Дали
трябва да приемем като Жак дьо Витри, че както християни, така и
мюсюлмани не знаят какво се е случило с него?
Примирието трябва да се разпростре над антиохийските и три-
политанските територии. Саладин приема да върне на Боемон II
равнината на Амк, на изток от Антиохия, чак до замъка Арсекан.
Освен това преотстъпва в ленно владение на Балиан Ибелински
малката сеньория Кеймон, а на Рено от Сидон, южната половина
от сеньорията Сидон.

249
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Така Третият кръстоносен поход, макар да не успява да завла­
дее отново Йерусалимското кралство и останалите изгубени през
1187-1188 г. земи, завършва с признаване на франкското присъст­
вие в Сирия. Недоволен от това да остави съществуването на дос­
та обширен брегови анклав около Акра, Тир и Яфа, и друг около
Антиохия, да не говорим за намаленото по размери Триполитанс-
кото графство, на сеньориите на хоспиталиерите (Маргат, Крак де
Шевалие) и на тамплиерите (Тортоса и Шател-Блан), Саладин ги
интегрира в своята империя. Следователно планът му за елимини­
ране на франките е неуспешен.
Този дълъг и труден кръстоносен поход (болестите и битките му
са гибелни) се провежда в атмосфера на религиозна екзалтация, на­
помняща за Първия кръстоносен поход. Самите мюсюлмански хро­
нисти са поразени от нея. Що се отнася до франките, те превръщат
епизодите на Третия кръстоносен поход в кратко съдържание на но­
ва епическа поема, чиито герои са крал Ричард, Андре дьо Шавини
и Гийом де Прео, техните сподвижници Юг Тивериадски, Жак
д ’Авен, превърнат в Жан д’Авен, и самият Саладин. Трудно е да си
представим какво място ще заеме тя във въображението на следва­
щите векове.

Кръстоносният поход на император Хайнрих VI

Ричард Лъвското сърце напуска Светите земи шест месеца преди
Великден 1193 г., който той определя за краен срок на своя поход,
притеснен от получените новини относно пазарлъците между Фи­
лип Огюст и Джон Безземни. Ето защо решава да се прибере въз­
можно най-бързо в кралството си. Докато армията му се качва на
корабите, за да се върне на Запад, той избързва. Но след като кора­
бът му е захвърлен от буря на далматинския бряг, английският крал
се опитва да прекоси предрешен земите на херцога на Австрия, Ле-
ополд, когото жестоко обижда в Сирия. Само че е разпознат, арес­
туван и хвърлен в затвора на замъка Дюренщайн. Упреците на Ле-
ополд се отнасят и до завладяването на Кипър: Исак Комнин е род­
нина на австрийския херцог и той отказва да приеме лишаването му
от страна на английския крал от острова. Император Хайнрих VI
получава пленника от Леополд и го задържа в затвора въпреки на­
месата на папа Целестин III, когото Алиенор Аквитанска притиска
да отлъчи от Църквата императора за това, че е арестувал кръсто­
носец. В крайна сметка Ричард получава свободата си чрез огро­
мен откуп, присъединяване към имперската политика и отказване
от сюзеренитет над Кипър, който бива предаден на императора
(междувременно Исак умира).
Така Хайнрих VI стъпва в Ориента. През декември 1195 г. Ре-

250
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

ние дьо Жибеле, пратеник на новия господар на Кипър, отива в им­

перския двор във Вормс, за да засвидетелства неговия васалитет
към Хайнрих VI, който изпраща в замяна кралска корона на Емери
дьо Люзинян. По-рано, на 29 май 1194 г., той приема в Милано
пратениците на арменския принц Левон, който моли за отреждане­
то му на царска корона и обявява, че е готов да се подчини на им­
перската власт. Вероятно в този момент императорът започва да
разглежда възможността за кръстоносен поход, след като вече е
придобил Сицилия, на която неговата съпруга Констанс, сестра на
Гийом II, е законна наследница. На 25 декември 1194 г. той е коро­
нован в Палермо.
Когато на Разпети петък 1195 г. става кръстоносец в Вари, реше­
нието му не е свързано с определен призив от страна на франките в
Ориента, нито на папа Целестин III. В була от 11 януари 1193 г. па­
пата прави изводи относно Третия кръстоносен поход. Той съжалява,
че кръстоносците са се доверили повече на собствените си сили, от-
колкото на Господ, и напомня на вярващите, че израилтянският на­
род е чакал дълго, преди да може да влезе в Светите земи. Дълг на
християните преди всичко е да упорстват в покаянието. Добре е да
се запази „малкото земя на Господа, която все още остава притежа­
ние на християните, за да не попадне тя в ръцете на безбожниците“,
в очакване на възможността с масови действия да бъдат освободени
Светите земи и Божи гроб. Единствената непосредствена мярка от
материално естество, която той предвижда, е да забрани турнирите -
тези, които искат да си играят на война, могат да го правят отвъд
морето - и войните между християни. Явно Целестин III не бърза да
постави началото на нов кръстоносен поход, още повече, че христи­
янският свят е все повече заплашен от Алмохадите, които нанасят
поражение на краля на Кастилия при Аларкос.
Що се отнася до франките от Ориента, изобщо не става дума да
се отказват от повторното завладяване на техните територии и на
Йерусалим. Но изтичането на тригодишното примирие не ги при­
теснява: Саладин е умрял, наследниците му се карат, а Ал-Адил,
който управлява Дамаск, макар да допуска грабителски набег в
християнска земя, вероятно е подновил примирието.
Съобщението за това, че императорът на Германия е станал
кръстоносец, е съпътствано от съответни постъпки в Рим. Целес­
тин III, доста резервиран към Хайнрих, вероятно е убеден от свои­
те кардинали да подкрепи имперското решение чрез своите були и
отпуска обичайните индулгенции.
Що се отнася до мотивите на Хайнрих VI, те вероятно са плод на
лично убеждение. Син на Фридрих Барбароса, умрял на кръстоносен
поход, той вероятно като брат си Фридрих Швабски има желание да

251
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
изпълни на свой ред кралския си дълг. Предлагани са други мотивации
от политическо естество, като се извежда на преден план стремежът
на Хьоенщауфена към всеобхватно господство и подновяване на пла­
новете на норманско-сицилианската монархия относно Средиземно-
морието. Трябва да признаем, че дълбоките мотиви за решението на
Хайнрих VI ни убягват: в случая папството приема това решение, ка­
то организира проповядването на кръстоносния поход; но именно дей­
ността на императора е доминираща както при изработването на пла­
на, така и при реализацията му. Нито един друг суверен не се присъе­
динява към него, нито пък изглежда да е канен да го стори.
Но Хайнрих VI като че ли включва съобщението за похода в един
общ план, който цели окончателно да обедини Сицилианското крал­
ство с империята - на което папската власт не може да гледа благос­
клонно - и да подсигури предаването на тази двойна корона на своя
новороден син Фридрих Роже, бъдещият Фридрих И. Необходимо му
е да наложи този план на германските принцове, а диетите, по време
на които императорът ги притиска да станат кръстоносци, са свиде­
тели на опитите му да ги убеди да признаят младия Фридрих като
бъдещ крал на римляните под претекст, че отсъствието на баща му
налага необходимостта от предсрочното му избиране. В крайна
сметка, изправен пред опозицията на част от принцовете, Хайнрих
се отказва от темата за наследяването на имперската корона, за да
продължи да поддържа само тази за кръстоносния поход.
Установени са контакти с Византийската империя. Този път пер­
спективите не са същите като през 1188-1190 г. Исак II се е сбли­
жил със западняците, а настроеният против латинците патриарх До-
ситей е заменен с доста по-умерения Йоан Ксифилин. Хронистът
Никита, който изпълнява функциите на велик логотет, дори допус­
ка, че папството търси откъм Византия противотежест на мощта на
Хьоенщауфените. Въпросът за обединението на църквите идва на
дневен ред. Впрочем Исак омъжва дъщеря си за Филип, брат на
Хайнрих VI, а връзките между двамата императори са относително
сърдечни. Свалянето на Исак от брат му Алексий III не променя об­
ществения климат, като Алексий дори набляга по-настойчиво на ин­
тереса си от обединението на двете църкви.
Но когато пратениците на германския император пристигат в Кон­
стантинопол, където Алексий се старае да ги заслепи със своя раз­
кош, те носят истински ултиматум. Хайнрих очаква от василевса да
подготви пътищата си и пристанищата си за приемане на неговите
войски и кораби, да им осигурява припаси, да прикрепи към кръсто­
носците контингент от собствените си войници. Като принос към уси­
лието на императора той е готов да му изплаща 5 000 златни ливри
годишно. Иначе Хайнрих ще дойде в Константинопол да го принуди.

252
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

Резкият тон на този призив за доброволно изпълнение може би е

пресилен. Но остава това, че Алексий твърдо е поканен да се присъ­
едини към кръстоносния поход и да осигури финансова подкрепа, ко­
ято благодарение на нов византийски пратеник, Евматий Филокал, е
сведена до 1 000 ливри. ТЬърде голяма сума за една действително
обедняла империя, което кара Алексий да събира данък, наречен ала-
маникон, който се явява данък, платим на германците. До каква сте­
пен Алексий вижда в този принос начин да да се нареди в лагера на
победителите? Това е въпрос, който някои историци си задават.
Следвайки императора, кръстоносци стават редица от принцо­
вете в империята и високопоставените прелати. От началото на
март 1196 г. херцогът на Брабант и ландграфът на Тюрингия ста­
ват кръстоносци; в края на същия месец диетата на Вюрцбург ста­
ва свидетел на масово поемане на кръста. Ако Хайнрих Лъва пред­
почита да напусне империята, то известен брой високопоставени се­
ньори с гвелфска ориентация постъпват в редиците на кръстонос­
ците. Архиепископът на Майнц, Конрад фон Вителсбах, е натова­
рен с функциите на легат. Именно той повежда кръстоносците от
Ренания и Франкония, които, преминавайки през Алпите, достигат
до пристанищата на Апулия, където в началото на април 1197 г. се
качват на корабите. Конрад спира за снабдяване в Кипър и достига
до Акра през месец май.
Германците от Севера тръгват със собствените си кораби - 44
коги - заедно с архиепископа на Бремен, палатинския граф на Рейн
и херцога на Брабант. По пътя те нападат Силвиш в Португалия,
после стигат в Месина. Основният контингент, дошъл от Герма­
ния - с херцога на Австрия, този на Бавария, графа на Холщайн,
епископите на Пасау и на Регенсбург - стига до Бари, където на 1
май поема по море към определеното за среща място, Месина.
Императорът се погрижва да заминат само войни. Техният брой
се изчислява на 4 000 рицари и поне 12 000 други мъже, като им­
ператорът поема на собствени разноски 1 500 рицари и толкова
оръженосци. Необходими са около 250 кораба, за да ги транспор­
тира. Отплават на 1 септември и в началото на есента ескадрата
пристига в Сирия.
Първите пристигнали демонстрират своята безцеремонност, ка­
то атакуват мюсюлманите, без да предупредят „господаря на крал­
ството“; франките от Светите земи се страхуват от тяхната брутал­
ност, Юг Тивериадски нарежда да оттеглят жените и децата при
тамплиерите и хоспиталиерите и твърдо приканва кръстоносците да
лагеруват на пясъка вместо в градовете...
Но аюбидските принцове вече са събрали войските си от Еги­
пет и Дамаск, подсилени със сирийските и месопотамските кон­

253
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

тингенти, и се съсредоточават в Айн Джалут, недалеч от Назарет,

откъдето заплашват Акра. Провокация на Валеран фон Лимбург
слага началото на военните действия в момент, в който Анри дьо
Шампан отива да посрещне леля си Маргьорит, кралица на Ун­
гария, която води „хубава компания от рицари“. Юг Тивериадски
е принуден да вдигне набързо кралската армия, която спира мю­
сюлманската офанзива. Но Ал-Адил провежда атака срещу Яфа,
защитавана от Рено Барле - обвиняват го в немарливост - и кре­
постта пада много бързо (началото на септември 1197 г.); Анри дьо
Шампан изпраща там подкрепления, когато става жертва на инци­
дент - пада от прозорец и умира (10 септември).
Новият крал - който трябва да е новият съпруг на кралица Иза­
бел, вече омъжвана трикратно - е избран съобразно препоръките
на архиепископ Конрад. Докато някои имат предвид Раул Тивери­
адски, други предпочитат новия крал на Кипър, вдовец на Ешив
Ибелинска, който по мнението на германците е васал на императо­
ра, но е и много ценен от местните барони: затова тронът се пада
на Емери дьо Люзинян.
Той придружава германската войска, командвана от херцога на
Брабант, в поход на север, където един емир на име Усама е пре­
върнал Бейрут в гнездо на пирати. Ал-Адил заповядва да бъдат раз­
рушени всички укрепени градове, но Усама се ограничава само със
сриването на стената на града, като оставя замъка непокътнат. На­
ред с други местни първенци той има неблагоразумието да прес­
рещне врага и се уплашва, като вижда числеността му. Но когато
иска да се върне в замъка си, намира го в ръцете на един дърводе­
лец християнин, освободил пленниците на емира, когато вижда
квадратните платна на франкската флота,,които свидетелстват за
нордическия характер на нейните плавателни съдове. Той настоява
да предаде крепостта в ръцете на Емери (24 октомври).
Присъединилият се към кръстоносците Боемон III Антиохийс-
ки се възползва от завръщането си в Антиохия, за да си върне от­
ново Лаодикия и Джабала, но тъй като тези крепости са разруше­
ни, той не успява да се задържи там. За сметка на това господарка­
та на Жибеле успява да си върне града, като подкупва емира, нато­
варен с неговата охрана. Заедно с Бутрон, върнат при неизвестни
за нас условия, приемствеността на франкската окупация на брега
е почти възстановена, от Триполи на север до Акра на юг.
Преди да напуснат Бейрут, чиито стени възстановяват набързо,
германските кръстоносци вероятно научават за смъртта на импе­
ратора, настъпила на 28 септември. Тогава армията е обхваната от
съмнения, но водачите й успяват да я успокоят, като карат хората
си да положат клетва за вярност към Фридрих, когото починалият

254
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

император посочва за свой наследник. А херцогът на Брабант съоб­

щава на архиепископа на Кьолн, че възнамерява да се насочи към
Йерусалим и че предвижда да възстанови защитата на кралството,
като раздаде на кръстоносците ленни владения или имения. На 28
ноември те се оказват пред Торон, една от крепостите, контролира­
щи излаза към долината на р. Йордан. Провеждат бърза обсада; сак­
сонските миньори вече са напреднали в работата си, когато обсаде­
ните предлагат да предадат крепостта. Военните пълководци се раз­
делят, някои са привърженици на насилственото превземане. В
крайна сметка нищо не решават; опитват пробив, но неуспешно. Ос­
вен това узнават за наближаването на египетската армия.
Последствията от смъртта на Хайнрих VI тревожат кръстоносците,
които са загрижени за ленните си владения. Когато канцлерът Конрад,
епископ на Хилдесхайм и редица други от техните началници напус­
кат тайно обсадата, за да се върнат в Тир, армията се разпръсва. Смърт­
та на Хайнрих VI наистина слага край на пълномощията на имперския
канцлер и вече не се зачита ничия власт. Тъй като новината се разнася,
предаването на кралското достойнство на римляните на младия Фрид­
рих е оспорено: Отон фон Брауншвайг и Филип Швабски имат своите
привърженици и дори в Сицилия започва брожение срещу управлени­
ето на Хайнрих VI. Предписанията на новия папа Инокентий III, който
моли кръстоносците да не се отказват от начинанието си, нямат ника­
къв успех: всеки е загрижен за съдбата на своите земи и на своите
сеньории и затова бърза да се връща. През месец март кръстоносците
се качват на корабите, с изключение на някои, като например графа на
Олденбург и минезингера Отон фон Хенеберг, който малко по-късно
ще се ожени за наследницата на Жослен Ш.
На Емери дьо Люзинян не му остава нищо друго освен да въ­
зобнови примирието с мюсюлманите. Той преговаря с Ал-Адил на
основата на продължаването с пет години и осем месеца на подпи­
сания със Саладин през 1192 г, договор, като се констатира загуба­
та на Яфа и повторната окупация на Бейрут и същевременно се пос­
тановява свободен достъп на поклонниците до Светите места. Но в
договора се включва клауза, според която поддържането на прими­
рието се подчинява на това никой всемогъщ суверен да не идва в
Ориента {низи аликвис реке кристианорум потене ин партес илас
венирет). Това означава имплицитно да се признае, че по време на
кръстоносен поход суверенитетът на краля на Йерусалим трябва да
отстъпи пред по-силни от него личности. Отминало е времето, ко­
гато папата предписва на кръстоносците да се поставят в услуга на
латинския крал в Светите земи.
За разлика от предишните кръстоносни походи и въпреки сил­
ното желание на Ричард Лъвското сърце да се държи като наслед-

255
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ник на Фулк Анжуйски и да поддържа сюзеренна власт върху ори­

енталска земя, походът на Хайнрих VI бележи включването на
европейската политика в играта. Имперският сюзеренитет над Ки­
пър и Армения, видът на протектората, наложен на византийците,
са нови за перспективите на кръстоносния поход фактори. Този от
1197 г. е наистина поход на императора.
Той е повод за друга новост По време на Третия кръстоносен
поход германски кръстоносци основават болница, която в началото
е предназначена за ранените и болните от германския контингент.
Фридрих Швабски е неин покровител. След като обсадата на Акра
приключва, тази „болница на германците“ е прехвърлена в града.
Това не минава без търкания с хоспиталиерите, които настояват на
нещо като монопол върху този тип фондации и които през XII в.
имат манастир в Йерусалим, предназначен специално за германци­
те. Канцлерът Конрад се нагърбва със съдбата на новата болница и
й придава военен характер, който тя няма до този момент. Така бол­
ничният и военен орден „Света Мария на тевтонците“ може да се
смята за творение на кръстоносния поход от 1197 г. на основата на
създаденото през 1191 г Така той въвежда в Светите земи едно
присъствие, неразривно свързано с империята на Хьоенщауфените.
Именно на тевтонците се пада остатъкът от сеньорията на Жос-
лен, която дъщеря му и нейният съпруг Отон фон Хенеберг ще им
отстъпят след 1208 г., като по този начин им създават домен в бли­
зост до Акра, отправна точка за заминаване към всичките им тери­
ториални владения. Така орденът вече е в състояние да си съперни­
чи с ордените на тамплиерите и на хоспиталиерите, а и да влияе
върху политиката на латинското кралство.

Обновяването на франкските държави

За известно време изглежда, че кръстоносният поход зачерква ми­
налото на франкските държави и най-вече на Йерусалимското крал­
ство. Вероятно съюзът на Конрад Монфератски с Изабел Йеруса-
лимска позволява да се осъществи приемствеността между старо­
то кралство и това, което израства от руините му.
От териториална гледна точка, през 1192 г. заетите от франките
земи се свеждат до Антиохийско княжество, включващо околности­
те на града, в това число и Амк; до Триполитанското княжество, кое­
то временно е изгубило Бутрон и Жибеле, възвърнати през 1197 г.;
до двата домена на хоспиталиерите от Крак и на тамплиерите от
Тортоса, тясната брегова ивица от триполитанската граница до про­
лива на юг от Акра, с прекъсване, съответстващо на разрушения
град Сидон. Към това трябва да прибавим остров Кипър, станал
кралство през 1197 г.

256
 КРЪСТОНОСНИПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
Антиохийското княжество не преживява сътресенията на Йеру-
салимското кралство. Въпреки това Боемон III има неприятности
със своя съсед и васал, арменският принц Левон, който му поставя
капан, като го кани на среща и иска от него да му прехвърли Анти­
охия. Но населението от обединили се франки и гърци прогонва ар­
менците. Левон е принуден да пусне пленника си вследствие от на­
месата на Анри дьо Шампан (1193). Обаче успява да се отърве от
сюзеренитета на принца и, подписвайки договор с папата и изиск­
вайки корона от император Хайнрих VI, той извоюва издигането на
своята „барония“ в Арменско царство, което влиза в ансамбъла на
франкските държави (1197-1199).
Левон омъжва своята дъщеря за първородния син на Боемон III,
Реймон. Роденото от този брак дете, Реймон Рубен, при смъртта на
баща си става наследник едновременно на Антиохия и на Армения,
което разпалва страховете на хората от Антиохия. При смъртта на
Боемон те извикват неговия по-малък син, Боемон IV, който оспор­
ва властта на цар Левон и на Реймон Рубен по време на дълъг кон­
фликт (1201-1218). Нов брак скрепява одобряването между Бое­
мон и Левон, но този път арменските барони се отървават от сина
на принца, оженил се за кралицата, и двете държави остават за­
дълго в хладни отношения. Седцжуците от Коня извличат полза от
тези борби, за да наложат васалитет на арменското царство.
В Триполи Реймон III умира още в края на 1187 г.; той оставя сво­
ето графство на кръщелника си Реймон, първороден син на Боемон
Ш, но той е заместен от по-младия Боемон IV Триполитанските фе­
одали се отнасят доста смирено към него и именно в графството той
намира ресурсите, позволили му да си осигури Антиохия.
Ако вярваме на франкските хронисти, в Кипър Ги дьо Люзинян,
следвайки съвета на Саладин, привлича мнозина латински коло­
ниста и по този начин заменя доминиращата византийска класа с
франкски аристокрация и феодали, като при това не променя ста­
тута на селяните. Брат му Емери реорганизира твърде щедрото раз­
даване на имения и със съгласието на Целестин III основава Латин­
ска църква по подобие на реализирания в Йерусалим модел, за да
регулира отношенията на латинския и гръцкия клир. Бракът на Еме­
ри с Ешив Ибелинска, дъщеря на Бодуен дьо Рам, ще отреди - но
едва след смъртта на Емери - първостепенно място в острова на
членовете на Ибелиновия род за сметка на сподвижниците на Ги дьо
Люзинян, в по-голямата си част „от Поату“, и ще подбуди съпер­
ничество, което ще се окаже опасно.
Положението на Кипър по отношение на Йерусалим е оставе­
но висящо от Ричард Лъвското сърце, който прехвърля на Анри
дьо Шампан вземането от 60 000 безанта, което има да получава

17. 257
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
още от Ги дьо Люзинян. Вследствие от заговор, в който са замесе­
ни пизанците и в който е компрометиран Емери, по онова време
конетабъл на Йерусалим и граф на Яфа, той е прокуден. Но два­
мата мъже успяват да се помирят и се отказват от възстановява­
нето на дълга: Емери, който става крал на Йерусалим, специално
се погрижва да раздели финансите на острова от тези на своето
ново кралство, предвиждайки момента, в който съдбите на двете
му владения ще се разминат, тъй като Йерусалим се пада на Ма­
ри, дъщерята на Конрад Монфератски и на Изабел, докато Кипър
се полага на сина му от първия му брак.
Докато Анри дьо Шампан вероятно насочва главно усилията си
към помирението между принцовете (той уговаря договорите меж­
ду Левон и Боемон III) и бароните, Емери, изглежда, се старае да
възстанови кралската власт. Бароните от новото Йерусалимско
кралство нямат тази възможност за действие като своите предци;
те вече не владеят мощните крепости и поземлените сеньории от
XII в; задоволяват се единствено да пазят спомена за тях, така че
да могат да си ги върнат, ако попаднат в ръцете на християните.
Но те запазват своите прерогативи и феодалното си право; а воен­
ната сила на кралството продължава да разчита на службата, която
дължат на суверена. Те се опитват да се възползват от това, като
оказват натиск върху кралската институция, но безуспешно. По то­
зи начин, благодарение на „безусловно преданите“ му хора кралят
на Йерусалим притежава мощ, която не е за подценяване.
Към тази сила се присъединява и мощта на военните ордени, ве­
че три на брой, поради появата на тевтонците. На практика незави­
сими в домените си в Триполитанското графство, в Антиохийското
княжество и в Армения, те остават на разположение на краля за не­
говите кампании.
Новото кралство няма същата териториална основа като това от
XII в. Въпреки това крайбрежните области - равнината на Акра, та­
зи на Тир, околностите на Триполи, областта на Антиохия, Боке око­
ло Крак де Шевалие - представляват обширни земеделски прост­
ранства с тропичните си култури, като захарната тръстика, и мас­
линови градини, които осигуряват добри доходи на своите ползва-
тели. Кралският домен, чиито главни градове са Тир и Акра (кра­
лят е коронован в Тир), запазват реалното си значение. Макар ре­
сурсите, постъпващи от експлоатацията на страната силно да на­
маляват след Хатин, то загубите им са частично компенсирани от
засилената дейност на градовете, които се възползват от подема на
търговията. Кралят, принцът и графът извличат от нея завишени
доходи, което им позволява да отпускат на васалите „ленни вла­
дения в безанти“ вместо „ленни владения в земя“ . Така те са спо­

258
 КРЪСТОНОСНИПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
собни да изпълняват функциите си и да получат подчинение от по­
даниците си; дори са в състояние да държат изкъсо мощните тър­
говски „комуни“ от Италия, които се мъчат да разширят привиле­
гированото си положение. Следователно като цяло кралската власт
продължава да бъде уважавана, не без известно напрежение.
Предаването на короната става със сериозни трудности. Отхвър­
лянето на Ги дьо Люзинян утвърждава правилото, според което коро­
ната на краля се предава, ако няма мъжки наследник, на дъщеря му и
на нейния съпруг, който бива коронован за крал, но губи правата си
при овдовяване. И тъй като кралската власт започва да бъде упражня­
вана едва от мига, в който бароните положат клетва за вярност на
своя суверен, то те упражняват власт, която може да се отъждестви с
правото да избират краля. Изабел Йерусалимска, разделена насилст­
вено с мъжа си и омъжвана последователно за Конрад, за Анри и за
Емери, легитимира по този начин избора на тези трима суверени. И
именно нейната първородна дъщеря Мари Монфератска става нас­
ледница на кралството след смъртта на Емери на 1 април 1205 г. Тя е
сгодена за първородния син на Емери, Ги, който умира преди баща й.
След като прекарва няколко дни под настойничеството на вуйчо
си Жан Ибелински, сир на Бейрут, през 1210 г. тя се омъжва за френ­
ски барон —Жан дьо Бриен, когото Филип Огюст избира по молба
на бароните в кралството - добър рицар и поет, но не особено богат.
Анри и Емери успяват да запазят превъзходството на краля над
принцовете от Севера: първият взема Антиохия под своя защита по
време на домогванията на Левон Арменски до княжеството (1194);
вторият създава владение (рента от 4 000 безанти върху „верига­
та“ на Акра, тоест върху доходите от пристанището) за Триполи-
танския граф, който му се заклева във вярност (1198). Те запазват
и зависимостта на Църквата от Короната, като се опитват да кон­
тролират избора на патриарси и епископи. Но тъй като дейността
на папската власт в тази област става решаваща, този прерогатив
се превръща във все по-илюзорен.
Това възстановяване на франкските държави се обяснява донякъде
със състоянието на мюсюлманския Ориент. Саладин умира в Дамаск
на 3 март 1193 г., но неговите емири не чакат тази дата, за да проявят
опозицията си, а тези от Сирия не създават трудности и се заклеват
във вярност на първородния му син Ал-Афдал, докато тези от Египет
отказват. В крайна сметка наследството на султана е поделено между
синовете му: Ал-Захир взима Алеп, Ал-Азис - Кайро, а Ал-Афдал за­
пазва Дамаск. Братът на Саладин, Ал-Адил, който управлява от него­
во име Алеп, после Египет и в когото султанът започва да се съмнява,
когато той губи най-верния си помощник, племенника му Таки ал-
Дин, получава при подялбата Джезире, където респектира Зенгидите

259
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
от Мосул, докато синът му Ал-Муазам се настанява в Керак. Ако към
това добавим емиратствата на Хомс и Хама, без да забравяме Йемен,
който също е част от аюбидското наследство, трябва да констатира­
ме, че империята на Саладин е заместена от конфедерация, свързана
от роднински връзки, които не я надживяват. Двукратно, през 1194 и
1195 г., Ал-Азис се опитва да отнеме Дамаск от брат си Ал-Афдал. И
двата пъти Ал-Адил, в качеството си на най-възрастния от рода заста­
ва между тях. Но през 1196 г., след като отстранява Ал-Афдал, той се
настанява в Дамаск като помощник на Ал-Азис.
След смъртта му двата клана застават един срещу друг: емирите,
набирани някога от Шир кух сред мамелюците, и привлечените от Са­
ладин - Асадия и Салахия. Последните застават зад Ал-Адил, който
се изплъзва от съюзилите се срещу него племенници, разбива Ал-
Афдал и през февруари 1200 г. влиза във владение на Кайро. Тогава
Ал-Адил се провъзгласява за султан и поверява на двама от синове­
те си, Ал-Муазам и Ал-Камил, управлението на Дамаск и на Джези-
ре. Напразно оцелелите синове на Саладин се опитват да си върнат
Дамаск; те са принудени да се задоволят с Алеп за Ал-Захир и със
Самосата за Ал-Афдал. С утвърдена от халифа титла, Ал-Адил пре­
разпределя своите владения: Ал-Камил е призован да го наследи в
Египет, Ал-Ашраф получава Джезире, а Ал-Ауад - Диарбекир. Пос­
ледният умира и владенията му преминават към Ал-Ашраф.
Така наследството на Саладин е изградено от четири части, ка­
то три от тях са в ръцете на брат му и на племенниците му. Един­
ствено Алеп остава на неговите преки наследници. Заключението
е, че алчността и на едните, и на другите са по-важни от отношени­
ята им с франките. Впрочем Ал-Захир не пропуска да поддържа съ­
юзните си отношения с Боемон IV Антиохийско-Триполитански, ко­
ито насочва срещу арменския цар. По този въпрос е единен със сел-
джукския султан на Коня.
Селджуците са доведени до безсилие през последните години на
Килидж Арслан II - той умира на седемдесет и седем години през
1192 г., след като многобройните му синове оспорват неговата
власт; султанатът се пада на неговия син Кай-Кушрав I. Последни­
ят, след като е прогонен от брат си Сюлейман и е принуден да се
укрие при византийците (1196 г.), се връща на власт и възстановя­
ва единството на селджукската власт. През 1207 г, той анексира
Адалия, която дава излаз на турците към Средиземно море. Синът
му Кай-Кавус (1211-1220) разширява още повече империята, но
именно при Кай-Кобад, който завладява Алая, Синоп и Ерзинджан,
и окончателно отблъсква византийците на запад от Фригия, султа­
натът на Коня става доминираща сила. Като се съюзяват с принца
на Антиохия срещу арменците, Селджуците ги принуждават да се

260
 КРЪСТОНОСНИПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
признаят за техни поданици. Те се сблъскват с Аюбидите, срещу
които се налага да водят множество войни. Не изпитват никаква
враждебност спрямо франките; след Четвъртия кръстоносен поход
те лесно ще се съюзят с тях срещу гърците от Никея и с готовност
ще използват наемници франки в своята армия.
Франките още по-малко се боят от враждебност от страна на
абасидския халиф. Ал-Насър, който властва над Багдад от 1180 до
1225 г., е много загрижен да изгради халифата като върховна сила
в мюсюлманския свят благодарение на една институция, тази на фу-
тува, която принуждава принцовете да завързват лични връзки с
халифа. Същевременно той се опитва да се отърве от последните
остатъци от влиянието на селджукските султани на Иран. Като се
обединява с шаха на Хорезм през 1194 г., той предизвиква падане­
то на последния султан, Тогрул III, който загива на бойното поле.
Свещената война срещу франките като че ли няма никакво значе­
ние за него: единствено дето оказва символична помощ на Саладин
по време на обсадата на Йерусалим, но многобройните послания на
последния не го скланят да даде своята подкрепа за завоевателната
му политика, към която изпитва подозрения.
Още по-малко това важи за Асасините - установили се по гра­
ниците на Антиохийското княжество, на Триполитанското графст­
во и по Алепските земи - които не са предубедени към франкското
присъствие. Анри дьо Шампан, който отива от Антиохия в Трипо­
ли, е поканен от техния господар да пребивава в неговия замък Ал-
Каф, кьдето му демонстрира властта си, заповядвайки на привър­
жениците си да се хвърлят от високите стени. При все това запла­
хата на опасните Асасини тегне едновременно и над франкските
принцове, и над мюсюлманите: Конрад Монфератски загива под
техните удари, както и един от синовете на Боемон IV, Реймон, про­
воден с кинжал, докато се моли в църквата в Тортоса. А Боемон
трябва да се откаже да отстъпи Мараклея на хоспиталиерите, както
възнамерява първоначално, заради получените от Исмаилитите зап­
лахи, които не желаят повече да имат нищо общо с хоспиталиери­
те, на които плащат вече данък.
Мюсюлманските принцове благоприятстват търговския обмен,
чиито агенти са франкските търговци. Така през 1207-1208 г. Ал-
Адил дава привилегии на венецианците и пизанците, а през 1212 г.,
когато се пристъпва към арест на намиращи се в Александрия фран­
кски търговци, те излизат около 3 000.
Така опасностите, на които е изложено франкското присъствие,
лека-полека се размиват. Но франките осъзнават това постепенно.
На първо време поддържаното над Йерусалим и върху по-голямата
част от Светите земи аюбидско владичество не се оспорва.

261
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Четвъртият кръстоносен поход
В момента, в който Инокентий заема папския престол, смъртта на
Хайнрих VI оставя неговия поход в безпътица и пред разпад, докато
франките от Ориента рискуват да се изправят сами пред всички
аюбидски сили: примирието е подновено едва на 1 юли 1198 г. Кръс­
тоносният поход ще е основната грижа на новия папа, който взема
за свои думите от Светото писание „Ако те забравя, Йерусалим...“
Той няма да се поколебае да използва кръстоносното оръжие и на
други места освен в Светите земи: в Сицилианското кралство срещу
Марквард фон Анвайлер, в Албигойската област срещу поддръжни­
ците на катарската ерес и най-вече срещу сарацините в Испания.
Инокентий Ш пише до водачите на германския кръстоносен по­
ход, за да се опита да ги убеди да продължат начинанието си. Но мно­
го скоро папата си дава сметка за необходимостта сам да се нагърби
с него. Той съобщава на патриарха на Йерусалим за предстоящото
отпътуване на нова експедиция и пише на император Алексий III,
като му напомня християнския дълг за освобождение на родната зе­
мя на Христос от „езическата“ нечистотия и като го моли да даде
своя принос в това освобождение, той разпростира върху него при­
вилегията на опрощението. На 1 август 1198 г. разпраща енциклика
до всички архиепископи, за да оповести предстоящия кръстоносен
поход и да моли за тяхното ангажиране. Двама кардинали, Софредо
и Пиетро Капуано, са посочени за легати, за да организират пропо­
вядването му. Те трябва да работят и за мира на Запад, като помирят
Филип Огюст и Ричард Лъвското сърце, но въпреки това не успяват
да убедят двамата крале за заминат лично (междувременно Джон
Безземни замества своя брат на престола). Пиетро успява да получи
от събралите се в Дижон френски епископи обещанието за лепта, из­
числена на една тридесета от техния доход. Големите религиозни ор­
дени приемат също да се обложат и през 1201 г. главният капитул на
цистерцианците също взема съответно решение - мнозина цис-
терциански абати участват в експедицията.
Един известен проповедник, Фулк, свещеник от Ньойи-сюр-
Марн, който до този момент се е посветил на борбата срещу безн­
равствеността, е натоварен от Пиер льо Шантр, комуто папата е по­
верил тази мисия, да покани вярващите на кръстоносен поход. Той
събира сътрудници, като бретонския монах Ерлуен, Робер дьо Кур-
сон (Робърт от Курсон), Стивън (Етиен) Лангтон, Пиер дьо Руси, но
напразно се опитва да получи помощ от цистерцианците през 1198
г., което му се удава доста по-късно. Въпреки това не той успява да
получи подкрепа за кръстоносния поход от цялата събрала се за
турнир през ноември 1199 г. в Екри (днес Асфелд, в Ардените) арис­
токрация; вероятно успехът е на Пиетро Капуано, който засрамва

262
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
рицарите, че се отдават на забранени от Църквата игри (тъй като са
много опасни), когато Христос очаква тяхната помощ. На практика
са неизвестни условията, при които настъпва това колективно пое­
мане на кръста, в което участват граф Тибо дьо Шампан, братовчед
му Луи дьо Блоа и Бодуен - граф на Фландрия и Ено. Движението
завладява земите на Лоара и Сона, Форе и Германия, откъдето лич­
но идва граф Бертолд фон Катценеленбоген.
Френските барони, събрали се в Компиен през лятото на 1200 г.,
определят шестима сред тях, представители на графовете на Шам­
пан, Блоа и Фландрия, да подготвят пътуването им. Сред тях са
Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампан, и Конон дьо Бетюн.
Те пристигат във Венеция в началото на 1201 г. вероятно след не­
успешни контакти с Генуа и Пиза. Дожът Енрико Дандоло приема
да се погрижи за транспорта на 4 500 рицари с конете им, 9 000
оръженосци, 20 000 пехотинци, за снабдяването с храни за девет
месеца и за ескорт от 50 галери, срещу 5 сребърни марки на кон и
2 на човек, тоест срещу сумата от 85 000 марки. Освен това се
предвижда, ако бъдат направени завоевания, те да бъдат поделени
поравно. Венеция иска едногодишен срок, за да реализира съответ­
ната огромна строителна програма. Дандоло урежда приемането на
договора от съветите и от народа. През май 1201 г. Инокентий III
го потвърждава, но допълвайки потвърждението си със забрана към
съюзниците да воюватт с християни - с изключение на онези, кои­
то възпрепятстват кръстоносния поход, като папският легат става
съдник на появилите се случаи. Вероятно папата изпитва известни
съмнения относно възможните задни мисли на венецианците. Ос­
вен това приема извиненията на унгарския крал Емерих, който се е
заклел да участва в похода, че ще се присъедини по-късно към не­
го, тъй като атаките на съседите му, подкрепяни от езичниците ку-
мани, му пречат да напусне кралството си.
Но при завръщането си Вилардуен заварва графа на Шампан бо­
лен. Смъртта му на 24 май 1201 г. лишава кръстоносния поход от
избрания от него водач и несъмнено от помощта на множество ри­
цари от Шампан. Бургундският херцог и графът на Бар-льо-Дюк,
набелязани за негови заместници, си правят отвод. В крайна смет­
ка Вилардуен предлага името на Монфератския маркиз, Бонифас,
който, от друга страна, е подкрепен от своя роднина Филип Огюст.
През август 1201 г. Бонифас пристига в Соасон, за да даде съгла­
сието си и да бъде признат за главнокомандващ на експедицията.
След това той отива в Хагенау, за да разговаря със своя сюзерен
Филип Швабски, брат на император Хайнрих VI и кандидат за
властта в империята.
Тези разговори вземат друг обрат, изглежда, без знанието на

263
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
кръстоносците. Дворцовият преврат, който в Константинопол лиша­
ва от трона Исак И, води след себе си забрана да напуска двореца
за сина му Алексий Ангел, чиято сестра Ирина е съпруга на Филип
Швабски. Но Алексий, изплъзвайки се от надзора на чичо си Алек­
сий III, идва да търси помощ на Запад, кьдето Филип го посреща
благосклонно. Бонифас, чиито братя играят важна роля в Констан­
тинопол между 1180 и 1187 г., също е спечелен за плановете на
младия принц. Последният се мъчи да убеди папата в правата си вър­
ху трона и в необходимостта при удобен случай узурпаторът да бъ­
де прогонен. Но Инокентий III се съмнява във Филип Швабски и
предпочита да продължи да търси съюз с Алексий Ш. Въпреки това,
в писмо от 16 ноември 1202 г. той се позовава на заплахата от ам­
бициите на младия Алексий и от подкрепата на Хьоенщауфена, за
да се опита да накара византийския император да направи още по-
решителна стъпка към обединение на Църквите. Инокентий, който
силно се стреми да сложи край на гръцката схизма, желае патриар­
хът на Константинопол да покаже своето подчинение пред Римския
престол. Младият Алексий примамва папата с намерението си да
реализира съюза, но Инокентий Ш остава нащрек.
Макар Алексий да се среща с редица от водачите на кръстонос­
ния поход при пребиваването им във Верона, те като че ли не обръ­
щат внимание на предложенията му. Очакват ги други грижи. Въп­
реки че обещаната от венецианците флота е готова за празника на св.
Йоан (24 юни) 1202 г., обявените около тридесет и пет хиляди кръс­
тоносци не се явяват на срещата, според Вилардуен, не заради това,
че са се отказали от клетвата си, а защото мнозина от тях тръгват по
други пътища, без да се съобразят с поетите ангажименти. Еписко­
път на Отен, Готие, с графа на Форе и бургундските кръстоносци, ко­
ито не взимат участие в срещата в Соасон, се качват на корабите в
Марсилия и поемат директно за Сирия; кастеланът на Брюж, Жан дьо
Нел, трябва да докара фламандска флота във Венеция, но поема с
пълна скорост към Сирия. Графът на Бриен, Готие, натоварен от па­
пата да се бори срещу един от германските авантюристи, които се
мъчат да се установят в Южна Италия, Диболд фон Фобург, обещава
да се присъедини към Вилардуен във Венеция; веднага след победа­
та му обаче, той директно се насочва към Акра.
Шестимата барони пресмятат с прекомерен оптимизъм броя на
кръстоносците. А те навярно не са повече от петнадесет хиляди,
събрани във Венеция и настанени доста неудобно на остров Свети
Николай. И като се вземат всички средства, в това число ценните
предмети, донесени от бароните, не успяват да съберат повече от
51 000 сребърни марки. Фулк дьо Ньойи събира значителни суми,
но те са поверени на легата Софредо, който ги изпраща към Ори-

264
КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИ ЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...

265
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ента, където те спомагат за повторното издигане на фортификаци-
ите, разрушени от земетресението през 1202 г.: следователно
кръстоносците не разполагат с тях.
Дожът Дандоло предлага решение на проблема. Венецианците ще
се присъединят към кръстоносния поход и ще определят срок за пога­
сяване на оставащата сума от 34 000 марки в замяна на помощта към
Републиката да си върне далматинския град Зара (Задар), освободил
се от венецианско владичество през 1186 г. Но градът се поставя под
закрилата на унгарския крал, също кръстоносец, а Инокентий III заб­
ранява да бъдат атакувани владенията му. Пиетро Капуано иска да се
намеси: Дандоло го уведомява, че Венеция го приема като проповед­
ник, но отказва да признае пълномощията му на легат.
На 22 юли е сключен договор: той предвижда след превземането
на Зара да се зимува там, преди да се преследва целта на кръстонос­
ния поход, тоест Египет, тъй като Четвъртият кръстоносен поход,
подновявайки изготвения по времето на Ричард Лъвското сърце план,
избира дебаркиране в Египет, за да принуди султана да напусне Све­
тите земи. Но този договор среща силна съпротива. Несъмнено ба­
роните и рицарите са свикнали с войните на Запад, в които са прину­
дени да се бият срещу други християни, за да се подчинят на госпо­
дарите си и за да поддържат съюзите им. Но клетвата за кръстонос­
ния поход ги задължава да се отдадат на битката срещу неверниците
и да извършат поклонение. Затова мнозина от тях напускат армията,
за да отидат в Сирия; други молят легата да ги освободи от клетвата
им. Така Пиетро Капуано се оказва изправен пред следната дилема:
да разреши нападението срещу унгарския крал, независимо от запо­
ведите на папата, като се опре на клаузата, отнасяща се до всички,
възпрепятстващи похода, или да предприеме предотвратяването му.
Затова той приканва кръстоносците да не напускат армията, после
отива в Рим, за да представи положението на Инокентий III.
Междувременно армията, подсилена от германски кръстоносци,
но по-малко на брой от очакваното, напуска Венеция в началото на
октомври и на 10 ноември дебаркира пред Зара. Възникват разпри,
някои от кръстоносците - сред тях Симон дьо Монфор - изразяват
пред обсадените своите колебания и се разграничават от своите съ­
ратници. В този момент пристига писмо от папата, с което се заб­
ранява атаката на Зара; кръстоносците обаче отиват още по-далеч;
на 24 ноември градът капитулира и е разграбен.
Бароните изпращат свои представители в Рим, където двамина
от тях, абат Мартен дьо Пери и Робер дьо Бов напускат своите ко­
леги и се отправят за Светите земи. Инокентий III се съгласява да
опрости неподчинението на кръстоносците, приемайки това форс­
мажорно обстоятелство; той обаче оставя венецианците под уда­

266
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
рите на отлъчването, на което подлежат, тъй като са нападнали
кръстоносец.
Но как да бъде продължен кръстоносният поход, без съдействие­
то на същите тези отлъчени, чието притежание са корабите? Бонифас
Монфератски, който се присъединява към армията, задържа у себе
си папското писмо, предназначено за венецианците. А за да избегне
контакта с отлъчените, Пиетро Капуано поема към Светите земи -
това лишава кръстоносците от оторизирания глас на папския пред­
ставител. Именно по време на това зимуване, на 1 януари 1203 г. нас­
тъпва решителен обрат. Пратеници на младия Алексий идват да нап­
равят от негово име следните предложения: ако кръстоносците му
помогнат да си върне по право полагащия му си трон, той ще им изп­
лати 200 000 сребърни марки, ще им достави припаси за експедицията,
контингент от 10 000 души и ще издържа в Светите земи корпус от
500 рицари; освен това Алексий се ангажира да осигури подчинение­
то на Гръцката църква на Римската. Тези предложения намират бла­
госклонен прием сред водачите на кръстоносния поход, графовете на
Блоа, на Фландрия, на Сен-Пол и най-вече у Бонифас Монфератски.
Историците си задават въпроса относно участието на венециан­
ците в плана за отклоняването на кръстоносния поход към Констан­
тинопол. През миналия век Луи дьо Мас-Латри подновява обвинени­
ето на франките от Сирия, според което султанът е купил венециан­
ците, чиито търговски интереси в Египет са значителни, за да отбие
грозящата го атака. Други се аргументират, като наблягат върху кон­
фликтите, които след 1171 г. противопоставят венецианци и визан­
тийци по повод правата, предявени от първите спрямо Константино­
пол. Предполага се, че сближаването между Византия и Генуа, нас­
тъпило след ликвидирането на тези конфликти през 1198 г., е при­
теснило Венеция и тя гледа благосклонно на военна интервенция, ко­
ято да реши споровете с византийците в нейна полза, и по този на­
чин да си осигури привилегировано положение в търговията на сто­
лицата. Омразата на Дандоло към византийците, които са го ослепи­
ли, също остава в областта на хипотезите. За сметка на това
приемането на предложенията на Алексий от венецианците вероятно
е решаващо. Затова не се налага да предполагаме, че още при първи­
те си контакти с кръстоносците Дандоло замисля макиавелистки
план, имайки предвид неспособността им да удържат финансовите
си ангажименти и че занапред те ще са в ръцете му, за да наложи
венецианските интереси както в Зара, така и в Константинопол.
Сред съвета се надигат гласове против приемането на предложе­
нията на Алексий; абатът от Во-дьо-Серне, Ги, става говорител на
опозиционерите. Но други изтъкват, че отбиването през Константи­
нопол, осигуряващо на кръстоносците помощта на византийския им­

267
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ператор, би било най-доброто средство за реализация на плановете

на експедицията в Египет, а оттам, за освобождаването на Божи гроб.
Писмата на папата, осъждащи съглашението с Алексий и нареждащи
на Бонифас да оповести отлъчването на венецианците се бавят веро­
ятно, защото Инокентий III се колебае коя страна да вземе, за да не
предизвика разпускането на кръстоносния поход. Но редица високо­
поставени личности напускат армията, за да отидат в Светите земи -
сред тях са Симон дьо Монфор, Рено дьо Монмирай-о-Перш, Вер­
нер фон Боланден и абатът от Во-дьо Серне; други се опитват да ми­
нат през Хърватия, но са принудени да се върнат. Армията напуска
Зара на път за Корфу на 20 април 1203 г. Алексий се присъединява
към нея, след като е признат за император в Дурацо. При пристига­
нето му е оповестен постигнатият в Зара договор: вълнението е сил­
но, а военачалниците начело с Бонифас със сълзи на очи молят дру­
гарите си да не се разделят. Решават да тръгнат отново за Сирия най-
късно на Свети Михаил през същата година (29 септември 1203 г.).
Алексий III запознава папата с опасенията си, но той го уверява
в добрите си намерения, като го осведомява, че е забранил да се
дебаркира на византийска земя. Въпреки това, на 23 юни венециан­
ската флота хвърля котва близо до Скутари, а кръстоносците де-
баркират на азиатския бряг на Босфора. Едно византийско под­
разделение симулира атака, но е разбито. Алексий III изпраща пред­
ставител, който да изрази недоумението му и да предложи помощ­
та му на франките. В отговор Конон дьо Бетюн му праща ултима­
тум, с който му заповядва да върне трона на законния му притежа­
тел, младия Алексий - чиято именно легитимност Алексий III от­
рича. Венециански кораб представя претендента на населението, ка­
то обикаля около стените на града; очаква се възторженото му при­
емане, което не се случва. И се налага да прибегнат до оръжията.
Кръстоносци дебаркират на Галата, която превземат, а един вене­
циански кораб препречва Златния рог: завземат закотвените в залива
византийски кораби. После предприемат щурм едновременно по су­
ша и по море; но византийците спъват действията им; венецианците
завладяват редица кули (17 юли). През следващата нощ Алексий III
се изплашва и бяга; офицери извеждат Исак II от затвора и го възс­
тановяват на трона. При него идва пратеничество на кръстоносците,
за да поискат да потвърди обещанията на сина му, което той прави,
но изразява съмнение относно възможността за реализацията им.
Така на 1 август Алексий IV е провъзгласен за съимператор.
Инокентий III, когото запознават с новата ситуация, настоява за
реализацията на обединението на Църквите - той току-що е утвърдил
оповестяването на съюза на Рим с Арменската църква, а царят на бъл­
гари и власи, които са подновили независимостта си, лично провъзг­

268
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
ласява своята църква за подвластна на Римската през ноември 1202 г.
Папата иска константинополският патриарх да дойде да моли за пали-
ум, отличителен белег за неговото достойнство. Алексий съзнава не­
възможността да принуди, дори да прикани прелата да стори това.
Освен това трябва да се справи с изчерпването на имперската
хазна и с трудното събиране на данъците поради получената неза­
висимост от отделните „деспота“. Той успява да даде 100 000 мар­
ки, голяма част от които отиват у венецианците. Извършва обикол­
ка в провинциите, придружен от франкските барони, но без особен
успех. И, опасявайки се, че отпътуването на армията, предвидено
за 29 септември, би го оставило върху един нестабилен трон, моли
кръстоносците да продължат престоя си с една година - това по­
ражда допълнителни вълнения сред армията.
Това продължение се оказва фатално. Избухват различни инци­
денти. Кръстоносците атакуват джамията в Константинопол; граж­
даните им се противопоставят. Палят пожар, който опустошава една
част от града. Чувствайки се застрашени, пребиваващите там латин-
ци се укриват в лагера на кръстоносците. Алексий IV се опитва да
разруши венецианската флота, като хвърля срещу нея запалителни
кораби, които венецианците успяват да отблъснат (1 януари 1204 г.).
Месец по-късно избухва бунт. Алексий IV загива, баща му е отст­
ранен, а един от далечните му братовчеди, Алексий Дука
Мурзуфъл, става император Алексий V
Положението на кръстоносците става неудържимо. От Сирия до
тях достига зов за помощ. Убийството на императора, убедил ги в сво­
ята легитимност, накърнява чувството им за лоялност. Алексий V не
се смята ангажиран с обещанията на предшественика си. Така кръс­
тоносците се оказват без храна и пари, далеч от бойните полета, до
които искат да се доберат. Венецианците не са в по-добро положе­
ние: те също са разчитали на обещаните от Алексий IV субсидии.
Обстановката е донякъде обобщена в две фрази на нашите хронис­
ти: „Знайте, че Светите земи ще бъдат освободени - ако въобще ня­
кога бъдат освободени - или през Вавилон (Египет), или през Гър­
ция.“ и „Какво ще правим във Вавилон или в Александрия, ако ня­
маме продоволствия?“ Единственият възможен шанс за успех на
кръстоносния поход е помощта на Византийската империя; от този
момент нататък самото оцеляване на експедицията е под въпрос.
Така след два месеца, прекарани в грабителски набези и в реп­
ресии, кръстоносци и венецианци постигат съгласие да предприе­
мат завладяването на Константинопол и на империята. Дандоло,
Бонифас и тримата графове старателно разпределят очакваната
плячка, която трябва да бъде събрана оттам, като три четвърти
трябва да отидат при венецианците, до пълния размер на дългове­

269
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
те на кръстоносците; над тази сума плячката ще се дели поравно;
храните също ще бъдат разделени на две равни части. Що се отна­
ся до града и прилежащите му територии, то венецианците ще за­
пазят своите права и собственост, които ще бъдат изключени от
подялбата. Ще изберат император, който освен двата имперски
дворци ще получи една четвърт от империята; другите три четвър­
ти също ще бъдат поделени между венецианците и кръстоносци­
те. Страната, от чиито редици няма да бъде излъчен император, ще
може да избира канониците на „Света София“, електори на патри­
арха. Имуществото на Църквата, като се остави настрана необхо­
димото за поддържане на духовенството, ще бъде секуларизира-
но. Предвидени са и условията за предоставяне на феодални име­
ния за полагащата се към императора служба. Предвижда се и за­
мяната на Гръцката империя с Латинска империя.
Постановява се също, че превземането на града ще стане при
условията, съответстващи на окупацията на християнски град: ни-
то една жена няма да бъде малтретирана, нито една църква или ма­
настир няма да бъде обект на грабеж; налага се всеки да се закълне
да спазва тези предписания.
На 9 април 1204 г. атаката на флотата е отблъсната. В неделята
на 11-и всички участници са призовани да следват предписанията;
на 12-и към обяд са превзети две кули и група бойци прави пробив
в стените. Алексий V им оказва храбра съпротива, но в крайна
сметка отстъпва. Следват безредни битки, развихря се пожар; мно­
зина благородници и граждани напускат набързо града; опитват се
да изберат нов император, но на сутринта на 13-и двамата братя
Ласкариди, единият от които е избран, се укриват в Азия, докато
патриархът търси убежище в Тракия.
Тогава щурмуващите, без оглед на своите клетви, се отдават на
огромни грабежи, като не щадят нито църквите, чиято сребърна и
златна украса разгарят апетитите им, нито паметниците, нито нас­
ледените от Античността предмети на изкуството; без да е имало
същинско клане (изглежда, че най-вече живеещите в града франки
си отмъщават за жестокостите, на които са били подложени семейс­
твата им през 1182 г.), населението изтърпява доста мъки. Опляч-
косването на Константинопол остава прочута страница в история­
та: възхищението на един Робер дьо Клари пред богатствата, ста­
нали плячка за победителите, намира противовес в чувството на
срам, което изпитва един Юг дьо Берзе, когато си припомня тези
дни. Според него кръстоносците, които спазват Божия закон, до­
като тънат в бедност, „забравят Господа“, когато побеждават и се
отдават на всякакви изкушения. По-безпардонен, Ернул пише, че
французите влизат в Константинопол, носейки цветовете на Господ,

270
 КРЪСТОНОСНИПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
и че веднъж озовали се там, те вземат цветовете на дявола. А ко-
гато научава какво се е случило там, Инокентий III, който първо­
начално поздравява франките с победата, която му се струва като
проявление на Божията воля, бурно изразява възмущението си.
Известно е, че ограбването на Константинопол подхранва ан-
тилатинска полемика, която кара не един историк да заключи, че
схизмата, която разделя Гръцката и Латинската църква действител­
но влиза в сила едва през 1204 г. Това обаче трябва да се докаже,
а извършените тогава престъпления от латинците са само допъл­
нителен аргумент към съществуващия вече арсенал, за да се ата­
кува една твърдо установена още по онова време позиция.
Не се знае дали, както често се пише, превземането и разграб­
ването на града са резултат от стремеж, дълго време вписван в „ко­
лективното подсъзнание на латинския свят“; дали богатството на
града, от гледна точка на материалното и на духовното, заедно с
несравнимата колекция от реликви, които ще станат най-ценната
част от плячката на завоевателите, не подхранва алчност, която от
дълго време търси начин да бъде задоволена; дали желанието да бъ­
де върната Византийската църква в лоното на Римската църква не
изостря злобата на латинските духовници, готови да използват си­
лата, за да постигнат това. Или както го е написал Кристофър Да­
ли, всеки път, когато кръстоносците минават покрай Константино­
пол, се надигат гласове в подкрепа на атаката на града; и всеки път
те са принудени да заглъхнат. Византийците често демонстрират
враждебността си срещу кръстоносците; но често им помагат в на­
чинанията, без обаче да вземат изцяло страната на досадните съ­
юзници; а в общи линии, папството им се доверява до края.
Аферата от 1203-1204 г. е много особена; тя се вмества в кон­
текста на византийската династична нестабилност. Алексий IV не е
първият претендент, който ангажира чужди наемници, за да загра­
би имперската титла; тези на Алексий I съзнателно оплячкосват гра­
да, разбира се, в доста по-малък мащаб от този през 1204 г. После­
дователността на събитията, довела кръстоносците от 1202 г. до на­
емане на служба при него, после до завладяване на загубената от
него империя, поставя въпроса за евентуален предумисъл; същес­
твуванието му остава предмет на спорове. Грешките в предвижда­
нията на Вилардуен и на неговите съратници, загубата на контрол
от страна на папата върху експедиция, която той смята за своя,
намесата на интересите на венецианците в целите на кръстонос­
ния поход, това са все фактори, които трябва да се имат предвид.
Теорията за случайността и тази за предумисъла вероятно още дъл­
го време ще имат своите поддръжници.
На практика интригите на едните, затрудненията на другите зап­

271
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
литат интрига, която не може да бъде разнищена. Кръстоносците
се оказват зависими от силите, които искат да ги използват, за да
реализират собствените си цели. Поради липсата на авторитет, спо­
собен да им даде една-единствена насока, те се разпръсват при от­
пътуването, а поради насочването към Светите земи на църковни
средства, недостатъчни за финансирането на самия кръстоносен по­
ход, то той е оставен само на средствата на участниците.

Последиците от кръстоносния поход

Първата последица от падането на Константинопол е образуването
на Латинска империя, възнамеряваща да продължи тази на Комни-
ните и на Ангелите, включително да възстанови имперската власт
върху изплъзналите се от властта й региони: отделните владения,
създадени в провинциите след смъртта на Мануил. Комнин, трябва
да бъдат отново покорени. Докато Инокентий Ш признава царската
титла на Калоян, цар на българи и власи, напомняйки че неговият
предтеча Борис-Михаил е получил царската си корона от Николай
I, и приема подчинението на българския примас, новият император
настоява да ги върне в империята и именно българите и техните съ­
юзници нанасят на франките първите поражения, като по този на­
чин позволяват на византийските династи да се съвземат.
Избирането на 9 май на Бодуен Фландьрски за император от гру­
па от дванадесет електори, шестима, определени от венецианците, и
шестима от кръстоносците, позволява на графа на Фландрия да обуе
пурпурните ботуши на византийските императори, чийто протокол
приема. Но той създава имперски структури на чисто феодална осно­
ва, като отрежда на братята си по оръжие владенията, предвидени от
договора от март 1204 г. Бонифас, чиято кандидатура не е подкрепе­
на от електорите, при подялбата получава Азия: той я заменя за Со­
лун и провинциите от континентална Гърция. Венеция си запазва пъл­
ната власт над цялото източно крайбрежие на Византийската импе­
рия, както и Крит (който Бонифас му отстъпва), Евбея и част от Тра­
кия. Новият феодален строй се установява донякъде с мъка; един ве­
нецианец, Марко Санудо, основава херцогство на Архипелага в сфе­
рата на влияние на империята, а не в тази на Венеция, а един племен­
ник на хрониста Жофроа дьо Вилардуен превръща Пелопонес, завла­
дян от Гийом дьо Шамплит, в Морейско княжество, без да се съобра­
зява с претенциите на венецианците; за да признае Солунското крал­
ство сюзеренните права на императора, се стига до война.
Понякога отделни византийски династи, внедрили се по-рано в
провинциите на империята, се изплъзват от властта й. Макар Ком-
нините от Трапезунд понякога да я признават, то Ангелите-Комни-
ни в Епир и Ласкаридите в Никея се държат като наследници на ва-

272
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
силевсите от XII в. Първите заграбват Солун през 1224 г.; вторите
нанасят през 1225 г. поражение на император Робер, вследствие от
което латинците губят почти цялата част от земите си в Азия. А през
1261 г. Михаил Палеолог, който измества Ласкаридите, завзема Кон­
стантинопол и няколкото области, принадлежащи все още към им­
перския домен. Но херцогствата на Тива, Атина и на Архипелага,
Морейското княжество и „третините“ на Негропонт и на венециан­
ска Романия са призвани да просъществуват по-дълго.
До каква степен историята на тези латински завоеватели е част
от историята на кръстоносните походи? Мнозина историци смятат,
че от момента, в който кръстоносците започват да предвиждат свое­
то установяване в Романия, те забравят за Йерусалим. Това казва
приблизително Инокентий III в писмо до легата Пиетро Капуано:
„Вашата мисия е не да завземате Константинопол, а да закриляте ос­
татъците от Йерусалимското кралство и да възстановите загубено­
то.“ Въпреки това кръстоносците не забравят насоката, която прие­
ма в Корфу отклоняването на кръстоносния поход; сама по себе си
Византийската империя като че ли обслужва каузата на Светите земи.
И кръстоносци, и поклонници се стремят към новото отваряне на
пътя по суша, водещ към Йерусалим, на което Мануил Комнин се
позовава, когато отправя апел към папата през 1176 г. Някои от пок­
лонниците поемат по него: Симон от Сен-Кентен споменава един гер­
мански поклонник, който минава през Коня през 1240 г. А когато Бо-
дуен I раздава своите феодални владения, той предвижда, че Луи дьо
Блоа ще стане херцог на Никея, Етиен дю Перш - херцог на Фила­
делфия, а Пиер дьо Брасьо - господар на съседна на Коня терито­
рия; един гръцко-италиански авантюрист - Алдобрандини, владее оп­
ределено време Адалия. Известно е как Ласкаридите, от една страна,
и Селджуците, от друга, окупират в крайна сметка тези територии,
които трасират въпросния път. Истина е, също така, че латинският
император възнамерява да го възстанови отново.
Тамплиери, хоспиталиери, каноници от Божи гроб или Темплум
Домини получават обширни дарения в Латинската империя. Но ако
на рицарите в Светите земи също се отпускат имения, то е с перс­
пективата да съдействат за защитата на империята. Още от края на
1203 г. някои кръстоносци напускат Сирия, за да се присъединят
към армията при Константинопол. През 1204 г. настъпва истинс­
ко преселение на прелати, рицари, туркопули, сред които фигури­
ра Раул Тивериадски, желаещи да открият в Романия изгубените в
Светите земи позиции. Инокентий III се разтревожва от това: „Не
можем повече поради липса на хора, казва той, да защитаваме
морските области, които християните все още удържат срещу ата­
ките на сарацините, и едва опазваме Кипърското кралство.“

18 . 273
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Дори легатът Пиетро Капуано и абатът на Пери отиват в Кон­
стантинопол, откъдето вторият донася реликви, докато първият,
който е връчил от името на папата митри и жезли на арменския ка­
толикос и на четиринадесет от неговите епископи, започва прего­
вори с гръцкото духовенство на Константинопол.
Дали империята е в състояние да се притече на помощ на Све­
тите земи? Мюсюлманските принцове като че ли се опасяват от то­
ва в началото на нейното учредяване. В действителност обаче тя по-
скоро отклонява усилията на Запада за нуждите за собствената си
защита. Тези от западняците, които идват да се устроят там, веро­
ятно са могли да се установят в Сирия. Папите, на които е наложе­
но да се заемат с една институция, която не е по вкуса им, се мъчат
да въведат в Романия монашеска реформа и църковни структури съ­
образно с изискванията на Западната църква, като същевременно се
опитват да намерят начини за разбирателство с гърците. А и тряб­
ва да бдят за оцеляването на тези земи, поверени на техните грижи
и заплашвани от алчността на съседите им.
През 1224 г. Солун за малко не попада в ръцете на деспота на
Епир. Гийом Монфератски измолва тогава помощта на Хонорий III,
който отпуска индулгенции за кръстоносците, които ще се притекат
на помощ на младия Димитър, син на Бонифас Монфератски. Но про­
повядването на кръстоносния поход е ограничено в рамките на съ­
седните на кралството земи и Солун пада преди още да потегли каква-
то и да е експедиция. През 1235 г. император Жан дьо Бриен изпраща
питомеца си, Бодуен П дьо Куртене, да търси помощ на Запад заради
опасността, която грози империята вследствие от съюза между българ­
ския цар Иван Асен и императора на Никея. На свой ред Григорий IX
се решава на собствен поход, съвпадащ с този, който той подготвя за
Светите земи, и предлага на вече ангажиралите се да променят целта
си, като окажат помощ на латинците от Константинопол (1238 г.). Това
предложение въобще не предизвиква възторг и единствено високо­
поставените френски барони, като Юмбер дьо Божьо, го приемат.
Притесненията на латинците са свързани с опасенията им относно
мощта на българския цар Иван Асен. Но заради промените в позици­
ята му, при което той се проявява ту като защитник, ту като против­
ник на Латинската империя, целта на кръстоносния поход остава не­
сигурна. Григорий IX иска помощ от унгарския крал Бела IY който
не се решава да се обърне срещу българския си съсед. Но пропуска
през земите си кръстоносците, които впрочем не са много (2 000
души). Макар да подсилват за известно време защитата на империя­
та, кръстоносците не стигат до военни действия. А контингентът, кой­
то трябва да се качи на корабите във Венеция, въобще не отплава.
През 1204 г. папската власт проявява желание да поддържа Ла­

274
 КРЪСТОНОСНИ ПОХОДИЗА ПОВТОРНО ЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
тинската империя, която по принцип Инокентий III смята за способ­
на да съдейства за обединението на Гръцката и на Латинската църква.
Но папите много бързо осъзнават, че наличието на латински импе­
ратор на трона на василевса и това на патриарх от същото вероизпо­
ведание в „Света София“ не са достатъчни да осигурят присъединя­
ването на гърците към Римската църква; провъзгласеният в Никея
гръцки патриарх след известно колебание се превръща в партньор в
преговорите, също както и гръцкият император. И скоро преговори­
те започват. Още през 1232 г. император Йоан Батаци подтиква към
тях патриарх Герман II. Скоро след това диалогът се превръща в
гръцко-латинска полемика; но още през 1234 г. императорът разкри­
ва целите си: връщането на Константинопол на гърците срещу възс­
тановяването на името на папата върху диптихите. Григорий IX е
възмутен от това; Инокентий IV подема идеята, която е част от но­
вата му гледна точка относно взаимоотношенията между гърци и ла-
тинци и която не се съобразява с претенциите на латинския клир в
Ориента за превъзходството му над останалите вероизповедания.
Според папата обединението на църквите, материализирано
чрез изповядването на една и съща вяра и чрез признаването на
първенството на престола на св. Петър, надделява над исканите от
патриарсите и от латинските архиепископи права. И той съобщава
на Батаци, че ако Константинополската църква приеме обединени­
ето, папството би приело имперският град да бъде върнат на импе­
раторите на Никея. Следователно тронът на император Бодуен II
не е особено сигурен. А след повторното превземане на Констан­
тинопол, което не е предварително планирано, Михаил VIII Палео-
лог трябва да продължи политиката на Йоан Батаци и да се опита
да сложи край на Латинската империя на Романия, като постигне
обединението на църквите.
Създаването на тази империя нито донася на франкска Сирия
очакваната подкрепа, нито отвлича трайно вниманието на Запада от
Константинопол. Все пак то бележи прекъсване на усилията за пов­
торно завладяване, започнали веднага след Хатин и преследвани не­
уморно от този момент нататък. Това става явно още с пристигането
на първите контингенти от Четвъртия кръстоносен поход в приста­
нищата на Светите земи. Първо идват Жан Нел и неговите фламанд-
ци, в края на 1202 г.; после епископ Готие д ’Отен и граф дьо Форе
през 1203 г. - като нито едните, нито другите минават през Венеция.
След това дисидентите, напуснали армията в Зара или в Корфу, като
Етиен дю Перш, Ротру дьо Монфор, Ренар дьо Дампиер, Рено дьо
Монмирай. Като цяло, не повече от триста рицари.
Когато Ренар дьо Дампиер призовава крал Емери да прекрати
сключеното със султана примирие, за да улесни кръстоносците да

275
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

покажат „бойно умение“, кралят отказва предвид малочислеността

им и отвръща, че очаква пристигането на „височайши мъже“. Тогава
Ренар решава да се постави в услуга на Боемон IV Антиохийски не
за да се бие срещу мюсюлманите, а за да участва във военно начина­
ние, чуждо на целите на кръстоносния поход: да участва във войната
му срещу Реймон-Рубен и цар Левон Арменски. От своя страна Жан
дьо Нел също отива в Севера, но за да помогне на Реймон-Рубен сре­
щу Боемон IV ... Ренар следва крайбрежния път. При Джабала мест­
ният емир го посреща много добре, но го съветва да не продължава
по-нататък, без да е получил от султана на Алеп разрешение да пре­
коси земите му, като твърди, че самият той, заради подписаното с
християните примирие, иска да му спести големи неприятности. Ка­
то преценява, че осемдесетте му рицари са му достатъчно, Ренар про­
дължава по-нататък и попада в капан, в който загиват мнозина от не­
говите спътници; самият той е принуден да остане задълго пленник и
може би само Жил дьо Тразени се спасява от пленничество.
Ако през 1204 г. примирието е прекратено, то е заради пиратс­
ките прояви на един мюсюлмански емир от съседния на Сидон бряг,
останал франкеко-аюбидски „кондоминиум“. Репресии срещу кон­
вой от египетски кораби, грабителски рейд в Делтата, където на 20
май 1204 г. Фува е оплячкосана, струпване на аюбидската армия в
близост до Акра, предизвикват военни демонстрации, без да се стиг­
не до истинска схватка. А през септември Емери и Ал-Адил се до­
говарят да подновят примирието за шест години и султанът отстъп­
ва на франките Яфа, отказва се от подялбата на доходите от земите
на Сидон, Рамла и Лида, и разрешава отново настаняването на ла-
тинците в Назарет. Не е изключено да е приел тези изгодни за фран­
ките условия вследствие от успехите на кръстоносците при Конс­
тантинопол. Но смъртта на крал Емери през 1205 г. и отпътуване­
то на кръстоносците и на множество бойци от кралството за Рома-
ния възпрепятстват следващи операции.
Такива все пак се провеждат на границата на Триполитанското
графство. Дело са на хоспиталиерите от Крак де Шевалие, които
възнамеряват да завземат отново замъка Монферан (1206-1207).
Ал-Адил е принуден да се намеси лично, за да накара графството
да поднови примирието, след като през юли 1207 г. разрушава две
малки крепости.
Другият военен орден, този на тамплиерите, също се стреми
към възобновяване на военните действия: през септември 1210 г.,
когато султанът предлага да удължи примирието от 1204 г., магис­
търът на тамплиерите се противопоставя. Тогава синът на Ал-Адил,
Ал-Муазам, се насочва към Акра и опустошава околностите му.
Франките отвръщат чрез нов грабителски рейд в делтата на Нил,

276
 КРЪСТОНОСНИПОХОДИЗА ПОВТОРНОЗАВЛАДЯВАНЕ НА...
където Готие дьо Монбелиар повежда експедиция през юли 1211 г,
Но нито един кръстоносен поход в помощ на кралството не е под­
новен; укрепването от Ал-Адил на Таворската планина, удобна ба­
за за операции срещу Акра, поставя франките в затруднено поло­
жение. И през 1211 г. новият крал Жан дьо Бриен подновява при­
мирието за срок от шест години.

Голямото усилие, положено от латинското християнство между

1188 и 1205 г. е плодоносно. Саладин е принуден да се откаже от
окончателното изпълнение на програмата си за елиминиране на
франкското присъствие и да се съобразява занапред с него при оп­
ределянето на своята политика. Неговите наследници, все още свър­
зани чрез роднински връзки, които въпреки това постепенно отслаб­
ват, се примиряват с това да гледат на всяко мащабно начинание
срещу франките като способно да провокира масово пристигане на
добре подготвени, снабдени със значителни финансови ресурси и с
непоколебима решителност кръстоносци. За тях всяко пристигане
на нови кръстоносци означава подготовка на добре екипирана и
многобройна армия, чиято поддръжка струва скъпо, като полуфео-
далните й контингенти обикновено бягат от продължителните кам­
пании. Ето защо те правят малки отстъпки, от които като последи­
ца нарастват земите, контролирани от франките, владеещи почти
цялата крайбрежна област.
Задъхването на франките също е безспорно. Докато при Третия
кръстоносен поход прииждат една след друга много вълни, които
поддържат мощта на кръстоносната армия, то смъртта на Хайн­
рих VI е достатъчна, за да се разпадне германският поход.
При Четвъртия кръстоносен поход, дори без непредвиденото от­
клонение, успява да се събере състав, доста по-малък от предвиде­
ния според вероятно твърде оптимистичните прогнози. След този
не особено окуражителен опит Инокентий III трябва да промени
плановете си. Още повече че кръстоносният поход в Албигойската
земя и този, който той иска да започне срещу Алмохадите в Испа­
ния, изглеждат по-наложителни от този в Ориента.
Следователно може да се извлекат поуки от петнадесетгодиш­
ния военен опит срещу неверниците. Западът понася много тежки
загуби, а огромният брой на пленниците кара папата да подкрепи
създаването на орден, който да се занимава с откупуването им и с
установяването на контакти с източните църкви за осигуряването
на религиозната им подкрепа. Когато към Ориента потегли поред­
ният кръстоносен поход, той ще бъде организиран по по-стриктни
правила. Така Латеранският събор от 1215 г. се вмества в продъл­
жението на кръстоносните походи от 1188-1204 г.

277
 ОСМА ГЛАВА

Кръстоносният поход като институция

Потеглянето на експедициите се ускорява, за да се спаси каквото

може от завладените от кръстоносците земи и да си върнат, наред
със Светите места, цялата свещена земя - такава, каквато е била
създадена като политическа формация. Установената през XII в.
форма на поклонничество, съчетано с поставяне в услуга на христи­
яните в Ориента за ограничено време, е заменена от истинска
институция, която е с тенденция да стене постоянна: кръстоносният
поход. И дори терм инологията да не е все още уточнена,
круцесигнатус или „кроазе“ (кръстоносец) и „кроазерй“ (кръсто­
носен поход) - термин, който откриваме през 1231 г. в устата на
Балиан от Сидон, примат по-ясни очертания. Съществените елемен­
ти на тази картина се откриват още през XII, дори през XI в. Имен­
но отпуснатата индулгенция от Урбан II и определената от Църк­
вата защита за кръстоносеца определят духовния и юридическия
статут на този, който тръгва на кръстоносен поход. Именно по вре­
мето на Евгений III и на Луи VII започват да се установяват дан­
ните за финансирането, допълващо жертвите, направени към мо­
мента от кръстоносците. По същото време се очертава и дисцип­
лината, която им е наложена.
Но следствията от експедициите и придобитият от кръстонос­
ците опит между 1188 и 1204 г. водят до нови поуки, разкриват пре­
пятствията, които трябва да бъдат преодолени, провокират осъзна­
ването на неизбежните компромиси. През 1204 г., веднага след Чет­
въртия кръстоносен поход, остават доста съмнения относно послед­
ствията от него. За да разгледаме чертите, които ще станат харак­
терни за кръстоносния поход, редно е да се върнем в 1215 г., кога-
то на Латеранския събор папа Инокентий III обнародва определе­
нието Ад либерандам (декември 1215 г.); както доказа Морийн Пър-
сел, то ще бъде променено само в детайли в определението Афлик-
ти корде, прието през 1245 г. от I Лионски събор. А определението
Зело фидей, обнародвано през 1274 г. от II Лионски събор, е още

278
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТОИНСТИТУЦИЯ
по-дълбоко повлияно от това на Инокентий III, макар да не прие­
ма същата форма.
Инокентий III се опитва да изгради пълна програма. Определе­
нието Ад либерандам оповестява началото на кръстоносния поход
и фиксира датата му (през 1215 г. е предвиден срок от година и по­
ловина). То уточнява какво се полага да свършат прелатите, мона­
сите, миряните, предвид духовната им подготовка за него. Посочва
и привилегиите, с които ще се ползват участниците. Освен това
предвижда организацията на армията, естеството на необходимия
контингент; то се грижи за логистиката, в частност за условията на
транспортиране по море, и засяга перспективите за финансиране,
както чрез поисканото от клира участие, така и чрез начините за под­
помагане със заеми, направени от самите бойци. То се мъчи да пре­
махне препятствията пред нормалното протичане на кръстоносния
поход, като визира по-специално пиратите, тези, които оказват во­
енна помощ на сарацините, и обявява ембарго върху търговията с
тях. Накрая, то разпростира облагите от индулгенцията върху тези,
които, без да тръгват лично, изпращат бойци, служещи на Тяхна из­
дръжка, или им осигуряват финансова помощ.

Правната теория на кръстоносния поход и клетвата

на кръстоносеца
Между 1097 и 1187 г. мнозина са християните от Запада, които
тръгват към Светите земи, за да се бият с неверниците. Макар да
поемат по пътя най-вече когато папата обявява кръстоносен поход,
те могат да заминат и по собствена инициатива или в отговор на
призива на Ориента. Тяхната постъпка е много близка до поклон­
ничеството, което е неразривно свързано с нея; опрощението за
кръстоносния поход, поне до времето, когато Александър III се
опитва да му придаде по-специфично съдържание, е свързано с по­
сещението на Божи гроб.
Дефиницията на кръстоносния поход е сама по себе си доста не­
ясна: фактът на поемане на кръста е съществен елемент в нея. Но
теолози и каноници, поне след като св. Бернар нахвърля първите
щрихи на теологията на кръстоносния поход, се заемат да я уточ­
нят. През XIII в.тя става по-аргументирана.
Не е задължително папската власт да е в основата на решението
за изпращане на експедиция, при която се дава пълно опрощение. Им­
ператорите Хайнрих VI и Фридрих II и френският крал Луи IX, из­
глежда, стават кръстоносци по собствено усмотрение. Но папата
трябва да потвърди намеренията на суверените и да придаде на екс­
педицията характер на кръстоносен поход. Защото, ако един крал мо­
же да предприеме „справедлива война“ в интерес на своите подани­

279
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ци, то не му се полага да разрешава на участниците да приемат знака

на кръстоносците. Само папата може да реши това. Канониците спо­
рят относно валидността на мотивите, които разрешават провежда­
нето на кръстоносния поход. Според някои притежаването от невер­
ниците на земя, която принадлежи на Бог, е нелегитимно. Това мне­
ние е оборено от повечето юристи; папа Инокентий IV, самият той
каноник, уточнява, че не може да се води война срещу неверниците,
за да бъдат вкарани във вярата, а само за да им се попречи да завла­
деят или да задържат земите на християните.
Кръстоносният поход може да се превърне в начинание срещу
християните, ако те застрашат вярата (именно това се случва в Ал-
бигойската земя), отдадат се на агресия, несъвместима с мира, или
атакуват Църквата или правата й. Но идеалният кръстоносен поход,
този, на който се позовават, когато папата реши да даде опроще­
ние, специално за тези, които ще се бият вследствие на призива му,
си остава походът, чиято цел са Светите земи.
Следователно единствено папата е в състояние да придаде на ек­
спедицията характер на кръстоносен поход. През XIII в. той е пред­
мет на определен тип папска була, съдържащ указанието за моти­
вите, които го обуславят, точната дата на заминаване, като основ­
ният й диспозитив се състои в даването на духовни и материални
привилегии на кръстоносеца, който ще се възползва от тях.
На кръстоносеца се дава опрощение, винаги в определения от
Урбан II вид, но то вече не е свързано с посещението на Христовия
гроб: „Като се доверяваме на милостта на всемогъщия Бог, на
властта на блажените Петър и Павел, по силата на дадената ни от
Бога власт, въпреки нашето недостойнство, да не опрощаваме
грешника, ние даваме на всички онези, които лично и на собствени
разноски ще се нагърбят с това бреме, пълното опрощение на гре­
ховете им, които истинно ще изповядат и за които ще се разкаят
дълбоко в сърцето си, и им обещаваме още повече - вечно спасе­
ние, давано като отплата на праведните.“
Теолозите и канониците от XIII в. дават все по-точно определение
на доктрината за опрощението, като изтъкват, както пише Алексан­
дър от Хале, че „най-голямото покаяние се състои в това да се изло­
жиш доброволно на смърт заради Христовата вяра или за да воюваш
с враговете на тази вяра“. Подобни дефиниции обаче отстъпват пред
възможността да се получи опрощение за други битки, чиято цел не е
възвръщането на Светите земи. Връзката между обета за кръстоно­
сен поход и извършването на поклонение на Божи гроб все пак при­
съства в ума на голяма част от кръстоносците и те се възползват от
дадените им възможности (например когато някое примирие прекра­
ти военните действия), за да извършат поклонение на Светите места.

280
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОДКАТОИНСТИТУЦИЯ
Според обещанието на Урбан II земните привилегии се състо­
ят в защитата, която Църквата осигурява за семейството и иму­
ществото на кръстоносеца, с цел да бъдат опазени от репресии и
отнемане на средства, жертва на които могат да станат те; към та­
зи защита има и допълнителна, що се отнася до дълговете, с кои­
то може да се натовари или да бъде натоварен кръстоносецът по
повод на експедицията. Мораториумът върху лихвите, свързани
със сключените заеми, в частност по отношение на евреите, се по­
явява още през 1145 г. През XIII в. се отива още по-далеч: кръсто­
носецът и имуществото му са освободени от такси и налози. Дру­
га привилегия е тази за духовника да получава доходите от своя
бенефиций и по време на отсъствието си.
За да наложи спазването на тези наредби, Църквата разполага с
арсенала на църковните наказания, като отлъчването и забраната за
богослужение; спрямо евреите, за които тези санкции не важат, се
разчита на религиозната власт, на която са подчинени. Ефикасност­
та на мерките не е еднаква, особено когато става дума за светските
високопоставени личности. Филип Огюст напада териториите на Ри­
чард Лъвското сърце, докато същият е още на кръстоносен поход;
същият Ричард е хвърлен в затвора от Австрийския херцог и осво­
боден след плащане на откуп, а Целестин III, въпреки увещанията
на Алиенор Аквитанска, не се осмелява да отлъчи от Църквата им­
ператора, който може да атакува „наследството на св. Петър“. Но
когато през 1236 г. Тибо дьо Шампан е заплашен от конфискация
на именията му от страна на френския крал, Църквата се намесва в
негова полза, защото е станал кръстоносец.
Тази привилегия може да бъде използвана от тези, които се опа­
сяват от контестация на правата им. Такъв е случаят с краля на Нор­
вегия Хаакон V, чиито права върху короната не са сигурни и който
става кръстоносец още през 1237 г. - вероятно за да се ползва с пап­
ската защита - и който не проявява особен ентусиазъм да замине за
Ориента (в крайна сметка успява да замени обета си с експедиция
срещу езичниците в Балтика). Някои като него се бавят да изпълнят
обещанието си и така пораждат затруднения за светските правници,
които гледат как тези кръстоносци се изплъзват от правосъдието им,
позовававайки се на църковното правосъдие. В крайна сметка папата
решава привилегията за кръстоносеца да важи само след заминава­
нето му (1286). Понякога се налага закъснелият да бъде сплашен с
канонически наказания, но в общи линии папството лесно дава отс­
рочки: така например Реймон VII Тулузки, който става кръстоносец
през 1229 г., като се ангажира да служи пет години в Светите земи,
се качва на кораба едва през 1249 г., когато и умира...
Даването на обет по принцип е необратимо - с уговорката за

281
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
спазване на предходни ангажименти, предвидена изрично още по
времето на Урбан II. Така изпълнението на обета е подчинено на
съгласието на съпругата, на господаря, на епископа или на абата.
Но с времето се въвежда практиката на замените. Така, когато Гри­
горий IX получава през 1237 г. зов за помощ от латинците в Кон­
стантинопол, изтъква неотложността на този апел, за да прикани ба­
роните, които се готвят да потеглят към Светите земи, да отидат
по-скоро в Романия. Тази замяна може да придобие други форми:
света Елизабета Унгарска, която взема кръста, е убедена от своя из­
поведник да даде сумите, които би изхарчила с тази цел, за създа­
ването на болница, където тя лично се грижи за болните. Въпреки
това тези замени на обета най-често се извършват в полза на кръс­
тоносен поход, който не е задължително да бъде в Светите земи.
Материализирането на обета се извършва чрез прикрепване на
кръст от плат върху дрехата на кръстоносеца, който от този момент
нататък е „белязан с кръста“ (круце сигнатус). Но съществуват и
други ритуали, заети от ритуала на поклонниците: Жоанвил отива
в абатството Шеминон, за да му връчи абатът тоягата и дисагите
на поклонника, като е предвидена и специална благословия.
Обетът може да бъде даден и от умиращ, който в този случай
го прехвърля върху изпълнителя на неговото завещание. Така
очакващият смъртта си херцог Йод III Бургундски задължава през
1218 г. в Лион жена си да изпрати в Светите земи петдесет рицари
на негова издръжка. Реймон VII Тулузки прави същото през 1249
г., а бихме могли да цитираме и други примери. Следователно нас­
ледниците са-задължени да снабдяват контингентите, които завеща­
телите са предвиждали да изпратят в армията, когато става дума за
барони, или да изплатят парична компенсация.
Дали обетът е винаги доброволен? Той може да бъде наложен
като наказание или по-скоро като отлагане на наказание. Така нап­
ример виждаме как един рицар от диоцеза на Руан, ощетил манас­
тира, плаща глоба от 60 су и заминава за Светите земи. Свети Луи
често използва това наказание спрямо своите разбунтували се ба­
рони. Графът на Бретан, Пиер Моклер, през 1234 г. обещава да
отиде в Светите земи, веднага щом синът му стане на възраст да
управлява графството му; на рицари от Нарбона, които са се отнес­
ли грубо с инквизитори, им е наредено през 1237 г. да отидат на
служба в отвъдморските територии; а Ангеран дьо Куси, осъден, че
несправедливо е обесил трима младежи, трябва да обещае, че ще
отиде за три години в Светите земи (1259 г.).
До каква степен дадените при тези условия обети са напълно
отъждествими с тези, направени доброволно? Изглежда, че църков­
ната власт ги приема безпрепятствено. А някои, като Жак дьо Вит-

282
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТОИНСТИТУЦИЯ
ри или Бурхард от планината Сион, се оплакват, че по този начин
се отървават от нежелани елементи, които отиват в Ориента по-ско­
ро да подсилят състава на една съмнителна среда, отколкото да си
възвърнат Божието благоволение. Подобен персонаж, прокуден от
Англия заради прегрешения, пристига в Акра, където губи парите
си на комар и разорен тръгва по пътищата на мюсюлманските стра­
ни, за да се окаже наемник на монголите и да бъде заловен при Ви­
ена, където служи в армията им. Въпреки това практиката да се пра­
щат в Светите земи престъпници, като се отлага наказанието им, на­
подобява тази на „съдебните поклонения“, които се практикуват на­
широко в Нидерландия до края на Средновековието, и които предс­
тавляват едновременно изкупление и начин за изключване на дейс­
твието на семейните отмъщения след убийство, като на осъдения
се дава възможност да се възвиси духовно.
Обетът за кръстоносен поход може да съдържа условие за про­
дължителност. През 1215 г. Инокентий III настоява за тригодишно
ангажиране. А по време на Петия кръстоносен поход виждаме как
кръстоносци се качват на завръщащи се кораби веднага след изти­
чане на срока им. В други случаи кръстоносният поход приключва
поради взето решение за разпускане на армията. Именно това се
случва през 1250 г. с похода на Свети Луи, но кралят се отказва от
кръста едва когато се прибира в Сен-Дени през 1254 г. А след по­
хода в Тунис, когато кръстоносците се връщат във Франция, папата
им съобщава, че обетът им не е спазен, защото кръстоносният по­
ход е само прекратен, а не завършил.
Заради причини от практическо естество и заради загриженост за
морално усъвършенстване папата изисква наличието на мирна обс­
тановка в християнския свят. „За да се реализира този план, казва
той през 1215 г., е изключително необходимо кралете и християнс­
ките народи да спазват мира помежду си.“ Инокентий III настоява да
бъде сключено най-малко четиригодишно примирие, като прелатите
са длъжни да принудят противопоставилите се чрез използване на на­
казания като отлъчване или забрана за богослужение - светските осо­
би могат да бъдат подтикнати да принуждават непокорните да спаз­
ват мира или примирието. Към това папата добавя забрана на тур­
нирите, провъзгласена вече на няколко събора, но която се оказва
още по-необходима във времето на кръстоносния поход; тези съби­
рания от военен характер, присъствието на които е задължително, мо­
гат реално да попречат на провеждането на похода.
Към това се добавят и други забрани: Инокентий III - след него
и Инокентий IV - са принудени да законодателстват срешу хрис­
тияните, които пряко или косвено помагат на противниците на
кръстоносния поход. На първо място осъждат пиратите, които на­

283
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

падат корабите за Светите земи: Филип Огюст разрушава тяхно

убежище на брега на Карамания, а подвизите на тези християнски
корсари, които нападат еднакво и неверници, и едноверци, отвли­
чайки мъже и жени по бреговете на Кипър или атакувайки кораби­
те, са ни добре известни; някои от тях вероятно предоставят сво­
ите галери на разположение на мюсюлманите.
Другите постъпват като наемници при ориенталските принцо­
ве: турците от Анатолия използват мнозина от тях от 1147 г. до
монголското завоевание, а се цитират и други, които обслужват
Аюбидите. Занаятчии конструират за тях военни машини, които
могат да се използват срещу християните. Неудовлетворени от то­
ва да ги накажат само с отлъчване, папите ги обявяват за подлежа­
щи на робство в случай на залавяне. Но „Книга за краля“, писана
за Емери дьо Люзинян, също споменава тези рицари, които отиват
на служба при мюсюлманските принцове, но са добре известни и
тези, които участват в армията на Теодор Ласкарис, извън конф­
ликта между него и латинците от Константинопол. Казусът на та­
кива християни, които рискуват да служат редом с враговете на
кръстоносния поход, следователно съвсем не е въображаем.
За да могат да разполагат с всички тези плавателни съдове, не­
обходими за транспорта, и едновременно с това да отслабват ико­
номиката на противника, папите провъзгласяват ембарго върху тър­
говията с подчинените на султана земи. Доставката на кораби, оръ­
жия и на материали със стратегическо значение е забранено по вся­
ко време: при провъзгласяването на един кръстоносен поход се
прекратяват всички търговски отношения - за четиригодишен срок
през 1215 г., за същия период през 1245 г.

Набирането на кръстоносците
Организирането на кръстоносен поход може да засегне целия хрис­
тиянски свят (граничещите с нехристиански страни региони, както
и мюсюлманска Испания остават извън територията, в която се из­
вършва рекрутирането) или само отделни области. Затова папски­
те енциклики се адресират до архиепископите и епископите на ня­
колко диоцеза с поръчение да съобщят на вярващите от тези дио-
цези за предстояща експедиция.
Когато става дума за всеобщи кръстоносни походи, писмата са
предназначени „за всички вярващи на Христовата църква“, но пре­
латите са тези, които са длъжни да разпространят съобщението. По­
някога те се нагърбват с това лично, но по принцип папата възлага
тази грижа на легати, специално назначени да подготвят експеди­
цията. Писма могат да бъдат разпращани и до принцовете, изяви­
ли желание да станат кръстоносци.

284
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОДКАТОИНСТИТУЦИЯ
Съборните определения от 1215 и 1245 г. препоръчват на пре­
латите да проповядват кръстоносния поход на тези, които са им
подвластни, и да се обръщат към кралете, принцовете, херцозите,
маркизите, графовете, бароните и другите високопоставени госпо­
дари, както и към населението от градовете, селата и замъците, за
да ги помолят да осигурят контингентите заедно с необходимите за
поддръжката им суми. За индивидуалните заявки за участие са
предвидени процесии, по принцип месечни, които завършват с про­
поведи, след които се отчитат обетите на бъдещите кръстоносци и
даренията на другите. Препоръчва се на прелатите да разпалват рев­
ността на кръстоносците, като им напомнят поетия от тях ангажи­
мент, а при необходимост като ги заплашват с отлъчване или със
забрана за богослужение, с изключение на случаите, при които се
прилага замяна на обета, оказал се неизпълним.
Като изключим принцовете, които според функцията им са за­
дължени да участват в похода или да изпращат участници в него,
значението на проповедта е съществено. Един от проповедниците
на Петия кръстоносен поход, ръководителят на църковното учили­
ще на Кьолн Оливер фон Падерборн, е оставил свидетелство за чу­
додейните проявления, които съпътстват призивите му за кръсто­
носен поход във Фризия. Жак дьо Витри, друг застъпник на същия
кръстоносен поход, проповядва в самата Акра пред аудитория, ко­
ято описва като неподготвена да го слуша, но среща същия енту­
сиазъм, който събужда проповядването на мисия, раздава кръсто­
ве, събира дарения и разнася посланието си на другите франкски
градове. В Ломбардия кардиналът епископ на Остия, Уголино ди Се­
ни, обхожда градовете, като по този начин получава обещание ту
за контингент от двадесет рицари в Милано, ту за десет в Бреша,
или само за четирима в Лоди; той се опитва да възстанови мира
между градовете или между гражданите и събира пари.
Всеки кръстоносен поход е повод за подобни обиколки. Видях­
ме вече как е при Третия и Четвъртия кръстоносен поход. За Петия
прелатите разчитат на известни проповедници: например магистър
Жак дьо Витри, който вече е проповядвал кръстоносния поход сре­
щу албигойците и чиито проповеди целят най-вече промяна на нра­
вите и призовават към покаяние. Натоварен от кардинал Робер дьо
Курсон (Робърт от Курсон) със задачата да подкани християните да
заминат за Светите земи, той лично се обръща към други пропо­
ведници като Елен дьо Флорет или Жерве дьо Премонтре. По този
начин проповедта може да достигне до различни аудитории. Впос­
ледствие тя ще стане присъща на духовниците на просешкия мо­
нашески орден, на ордена на францисканците и на доминиканци-
те. Именно за улеснение на задачата на последните магистърът на

285
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ордена, Юмбер дьо Роман, пише към 1266 г. трактат за проповед­
та на Кръста, представящ модели на проповеди, които да им по­
могнат в тяхното дело.
Темите, които третират тези проповедници, са забележително
изследвани от Валмар Крамер, чието проучване стига назад до све­
ти Бернар и който показва как една и съща идея е изразена при раз­
личен тип мислене. По време на Третия кръстоносен поход Анри
д’Албано открива нови акценти, адаптирани към моментната ситу­
ация, като повтаря, че Кръстът е попаднал в ръцете на неверници­
те. По същото време Анри дьо Страсбур внася нова тема, като при­
зовава честта на рицаря, който не може да не удовлетвори молбата
на своя господар Христос.
Аргументацията на папските були дава известен брой идеи, ко­
ито проповедта може да повтори или да доразвие. Така например в
навечерието на Петия кръстоносен поход Инокентий III подчерта­
ва, че Господ не се нуждае от хората, за да спаси Светите земи от
завладяване, но че приемайки това завладяване, той иска да събуди
вярата на християните, като я изпробва, както се изпробва златото
в пещта; той сравнява Господ с цар, когото са прогонили от царс­
твото му и който пита кои васали биха отказали да се бият за него
- не е ли редно васалът да „отмъсти за срама“ на своя господар?
После папата споменава множеството християни, пленници на са­
рацините, които трябва да бъдат освободени.
Жак дьо Витри ни е оставил доста проповеди за кръстоносния
поход, произнесени от него на Запад, преди да тръгне за Светите
земи. Той припомня злочестината на тази обетована земя и подема
идеята за темпус акцептабиле - да уловиш момента, за да се въз­
ползваш от Божията благодат - идея, развита от Свети Бернар,
според когото поклонничеството е празник. Витри се занимава и с
темата за Кръста, олтар на жертвата на Христос и символ на жерт­
вата на християнина. По метода на авторите на проповеди от XIII в.
той изпъстря беседите си с поучителни анекдоти. Трактатът на не­
говия съвременник Филип Оксфордски, „За проповедта на Светия
кръст в Англия“, също предлага набор от такива примери. Йод дьо
Шатору, легат на Седмия кръстоносен поход, също проповядва пре­
ди и след него: основният мотив за вземането на кръста, припомня
той, е единствено любовта към Христос. Това са все теми, които
подема Юмбер дьо Роман, чрез примери, някои от които са взети
от историята на кръстоносните походи.
След проповедта идва ред на обетите. Инокентий III препоръч­
ва да бъдат приемани независимо от състоянието или пола на те­
зи, които ги дават. Той допуска, че някои от обетите не са наисти­
на реализуеми. Жени също стават кръстоносци; но опитът учи, че

286
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТОИНСТИТУЦИЯ
е по-добре да не бъдат подтиквани да придружават експедициите.
Инвалиди също се включват в ентусиазирания поток. Други не раз­
полагат с ресурсите, които биха им позволили да предприемат по­
добно скъпо и дълго предприятие. Така например през 1248 г. в Ша-
тору известен брой буржоа се обединяват в братство, за да осигу­
рят един боец за кръстоносния поход: легатът дава на всеки от
братството по четиридесет дни индулгенция. През 1215 г. Инокен-
тий III предвижда пълното опрощение да обхване и тези, които
осигурят заместник, и тези, които служат на чужди разноски: при
подобно либерално опрощение на греховете и наемниците могат
да бъдат поблазнени да последват кръстоносците. Вероятно така
се обяснява фактът, че когато през 1248 г. Свети Луи се кани да
качи армията си по корабите, там се оказват много италиански
войници, мнозина от които е принуден да остави на брега.
Най-накрая Инокентий III разпростира индулгенциите си и вър­
ху тези, които предоставят собствените си кораби за транспорт на
кръстоносците, както и на тези, които ги строят с тази цел.
Организирането на кръстоносния поход е белязано от тези при­
готовления. Кръстоносец не е само този, който, по смисъла на бу­
лите, тръгва на война срещу неверниците, понасяйки бремето на
своя ангажимент. Кръстоносец е и този, който придружава по вре­
ме на експедицията своя господар, приемайки заплатата, когато той
му плаща. Следователно, както през XII, така и през XIII в. кръс­
тоносната армия е съставена от квазифеодални контингенти: тези,
които следват високопоставен господар, са съставени от неговите
васали или от съседите му под негово предводителство. Жан дьо
Жоанвил тръгва с десетина рицари от неговите земи, които възна­
мерява да транспортира и да поддържа на свои разноски; тъй като
престоят в Кипър се проточва, той вижда как ресурсите му са на
привършване и се чувства облекчен, когато кралят му предлага да
поеме неговата и тази на хората му издръжка, тъй като те го зап­
лашват да го изоставят. През 1221 г, Уголино ди Сени отчита наред
с градските контингенти и зачисляването на стотина рицари на мон-
фератския маркиз, както войски със същата численост, осигурени
от други висши благородници. Тези мъже явно са от хората, чиято
издръжка е поета от високопоставените барони. Това не означава,
че кръстоносецът не поема част от материалното бреме на експе­
дицията. Юон дьо Сен-Кентен, който участва в Петия поход, в ед­
на от поемите си се оплаква от името на младите кандидат-кръсто­
носци и на васалите на васалите, „чиито земи са заложени / и за тях
няма нито милост, нито помощ, / нито подкрепа от техните госпо­
дари, / когато парите им са свършили“.
Поемите имат своето място в пропагандата на кръстоносния по­

287
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ход. Но „кръстоносните поеми“ включват творби с твърде различна
насоченост. Някои са предназначени да подхранват ентусиазма на
кръстоносците или да засрамят страхливците, които се колебаят да
тръгнат. Други - „поеми на раздялата“ —изразяват чувствата на влю­
бения, когото кръстоносният поход ще раздели с тази, която обича.
Трети са отзвук от събитията. Те разказват за омразата на обикнове­
ните участници към водачите им, показали неспособността си; сре­
щу духовниците, възползващи се от кръстоносния поход, за да заси­
тят алчността си. Поемите показват отношението и на едните, и на
другите към събитията, като стигат до сатира. Написани на френски,
на провансалски, на немски език, тези текстове са много ценни за
опознаване на чувствата, които вероятно изпитват кръстоносците.
Тук ще се спрем на поемите, за които може да се предположи,
че са съчинени и рецитирани с цел да подтикнат рицарите да взе­
мат кръста, като не забравяме за рицарските поеми, които разказ­
ват за подвизите на героите, воюващи със сарацините, и които
представят отблъскващата картина на последните, разпалвайки
войнствените чувства на слушателите. Независимо дали става ду­
ма за сподвижниците на Карл Велики или на Гийом Оранжски, то
те обикновено се сражават срещу сарацините, а тези, които слушат
рецитирането на поемите, вероятно са изкушени да пренесат дейс­
твието към поелите за Светите земи експедиции.
Истина е, че събитията в тези поеми се развиват в Испания, Ита­
лия, Южна Франция, и задължително е поставено във вече отдавна
отминало време, това на VIH, IX, X в. Опитите кръстоносният по­
ход да бъде свързан пряко с рицарската поема води до интересни,
но не винаги убедителни хипотези.
В замяна на това, нека вземем поемата „Рицари, бъдете много
здрави“, съчинена вероятно към 1147 г.; в нея поетът припомня па­
дането на Едеса, „там, където за първи път служиха на Бог и той
бе признат за Господ“, където църквите са изгорени и празни, къ­
дето богослужението е преустановено. Бог, казва той, „издига глас“
срещу неверниците, „които са го опозорили“. Рицарите, горди със
своите подвизи, трябва да отвърнат на този призив. Крал Луи, по-
богат от всички, които слушат поета, не се колебае да изостави
всичко, за да служи на „този, който бе качен на кръста заради нас“,
който изстрада адски мъки и комуто „хората на неверника Сангин
(Зенги) сториха много злини“. И той използва действителния реч­
ник на слушателите от рицарските среди:

Бог организира турнир между Ада и Рая.

Той призовава всичките си приятели, които искат да го защитят.
Нека те да не му изневерят.

288
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОДКАТОИНСТИТУЦИЯ
А рефренът заключава:

Този, който тръгне с Луи, никога няма да се бои от Ада,

защото душата му ще отиде в Рая с ангелите на нашия Господ.

Приблизително в същия смисъл се изразява на провансалски

език трубадурът Маркабрю: „Французите са недостойни, ако кажат
не на Господните дела...“
Четиридесет години по-късно един господар, Рено, подновява то­
зи апел, но като обвинява мудните действия на кралете на Франция и
Англия, той напомня загубата на Божи гроб, напускането на Светите
земи и необходимостта всички тези богатства да бъдат възстановени.
Малко по-късно Юон дьо Сен-Кентен се нахвърля срещу клира, кой­
то приема кръстоносци да се отказват от обета си, като го заменят с
парично дарение. Същевременно той добавя, че отплатата за кръсто­
носеца е толкова голяма, че не би трябвало да се колебае. А когато
Свети Луи става кръстоносец, един анонимен поет започва поемата
си със следните думи: „Целият свят трябва да се радва..
В средата на ХШ в. откриваме един професионален трубадур -
един от тези, които заемат мястото на съвременните журналисти, ко­
ито стават изразители на събитията и на пропагандата. Рютбьоф не
посреща с ентусиазъм новината за забраната на турнирите и на праз­
ниците, която предшества обявяването на кръстоносния поход от
1262-1263 г., защото именно по време на тези празници менестрели-
те откриват своята въодушевена публика. Но той се поставя в услу­
га на онези, които проповядват кръстоносния поход, като при това
вероятно извлича полза. Възхвалява онези, които отиват да се бият
отвъд морето —един Жофроа дьо Сержин, един Йод дьо Невер - ка­
то приканя своята аудитория да им се притече на помощ. През 1264—
1265 г. той отразява апела на папата срещу Манфред; през 1265—
1266 г. „Отвъдморска жалба“, подхваната отново по-късно в „Пътят
към Тунис“ е истинска проповед за кръстоносния поход. В поемата
„Новата отвъдморска жалба“ се изразява мнението за младите бла­
городници, които ухажват момите, за турнирите, за прелатите, кои­
то са твърде стиснати, за да набират войници, и подема темите, кои­
то са първостепенни за Лионския събор през 1247 г.
Но именно в „Спор на кръстоносеца и некръстоносеца“ нашият
поет, вероятно през 1268 г. или през 1269 г. развива всички аргу­
менти на тези, които не искат да напуснат дома си, да разорят де­
цата си и които смятат, че „и в тази страна могат да спечелят Бог,
без да понесат загуби“ или че прелатите трябва да понесат тежест­
та на войната, защото живеят от „рентата на Господ“; на тези, ко­
ито казват, че султанът не идва да ги напада и че те няма да ходят

19. 289
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

да го търсят и че в края на краищата Господ е по-скоро във Фран­

ция, отколкото някъде другаде. Всеки от тези аргументи е оборен
успешно от кръстоносеца и в крайна сметка „некръстоносецът“ се
предава и приема да поеме кръста.
Цялата тази пропаганда - тази е истинската дума - цели едно:
да убеди рицарите, както се изразява Конон дьо Бетюн, че макар
кръстоносният поход да е „мъчителна раздяла“ - тежка разлъка - и
макар сърцето на кръстоносеца да остава при любимата, редно е
той да отиде „страдащ в Сирия - защото не трябва да изневеря на
моя създател... И нека и големи, и малки да знаят, че там, човек
трябва да се занимава с рицарство, там, където той спечелва рая и
честта, и награда, и похвала, и любовта на своята любима“.
Тук трубадурът не се колебае да призове чувства, които Урбан
II би сметнал за „светски“: любовта към славата, спечелването на
любимата. Но точно поетите не са автори на проповеди: те се об­
ръщат към хората от тяхната социална среда, чиито разбирания и
стремежи споделят. Вероятно сред този пропагандаторски арсенал
трябва да отделим внимание и на писанията на хронистите. Тези
от Първия кръстоносен поход пишат, за да насърчат заминавания-
та и да възхвалят възвишените дела; по време на Третия поход, ав­
торите на песни - „Песен за Антиохия“, „Песен за Йерусалим“,
„История за свещената война“ от Амброаз, имат принос за подх­
ранването на ентусиазма. Но това не е първостепенната им цел.
На практика набирането на кръстоносци за похода зависи предим­
но от проповядването му. Останалите средства го допълват, без да
могат изцяло да го заместят.
Що се отнася до тези, които отвръщат на призива, то те са хора­
та с оръжие - рицари, оръженосци, „сержанти“, както и граждани,
свикнали да защитават стените на града, създавайки градски мили­
ции. Виждаме ги как понякога са задължени да участват във военни
симулации като турнирите. Това са и обучени за битки „пехотинци“,
които съставляват наемническите отряди, и в частност стрелците е
арбалет. Кръстоносният поход увлича със себе си и духовници, и
преди всичко прелати, свикнали да предоставят своите контингенти
за кралската феодална войска. Както и селяни, на които боравенето
е оръжие не им е чуждо, защото са задължени да участват в ездачес-
ката група на господаря; но въпросът с необходимите средства огра­
ничава възможността им за постъпване в кръстоносната войска.

Финансирането на кръстоносните походи

Финансовият въпрос е наистина постоянна грижа за кръстоносци­
те. Свидетелство за това са оплакванията, които историците съ­
бират за поскъпването на продоволствията, за високия обменен

290
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

курс във византийските земи. А поема, като тази на Юон дьо Сен-
Кентен, припомня познат и за Жоанвил момент, когато рицарят
привършва парите, които е отнесъл със себе си. По целия път Луи
VII пише на Сюже, за да го моли да изпрати нови суми, а когато
си тръгва от Светите земи, е принуден да договори значителен за­
ем от тамплиерите. Що се отнася до финансовите проблеми на Чет­
въртия кръстоносен поход, те довеждат до отклоняването му към
Зара, после към Константинопол, и са причина кръстоносците да
нападнат този град. Не е възможно да си представим каква може
да е цялостната стойност на кръстоносните походи - още повече
че изразходваните от кръстоносците суми частично остават на За­
пад, където с тях се заплащат наемите за корабите, ездитните и
товарните животни, екипировките, продоволствията, оръжията,
впряговете, както и заплатите на работниците и на моряците, из­
ползвани за подготовката или за транспорта на експедициите. Но
в Ориента покупката на продоволствия, доставката на коне или на
мулета и доста други разходи става със средства, които се коти­
рат в дадената страна - тъй като от само себе си се разбира, че
това, което фуражирите успяват да заграбят из полята, представ­
ляват само допълнителна помощ. Всички тези разходи със сигур­
ност надвишават значително обичайния бюджет на принцовете и
сеньорите. И се учудваме как даден високопоставен барон като
Реймон дьо Сен-Жил е в състояние да разполага със значителни
средства след повече от двегодишно пътуване.
Принципа, който припомнят определенията на съборите, води
началото си от Първия кръстоносен поход: той натоварва този,
който е дал обет да стане кръстоносец, с необходимите за изпъл­
нението му разходи. Видяхме как по онова време прибягването до
продажба и най-вече до залагане на земите на кръстоносците им
позволяват да се екипират и да отнесат известни суми със себе си.
Клюни дава назаем 2 000 су и две мулета на Ашар дьо Монмерл,
50 су и две мулета на Етиен дьо Ньоблан. Църквите са принудени
да осребрят част от златните си богатства, за да задоволяват това
търсене на заеми, като по принцип те се изплащат при завръща­
нето на рицаря, а единственият дивидент за заемодателя са дохо­
дите от земята.
Системата на финансиране се регулира по време на Втория
кръстоносен поход. Кръстоносецът винаги е този, който трябва да
си осигури парите, които да му позволят да се екипира, да се снаб­
дява, да осигурява както своята издръжка, така и тази на хората, ко­
ито води. Но папата се погрижва да улесни намирането на пари: ва­
салът, който се опитва да сключи заем, като залага феодалното си
имение, трябва да го предложи първо на своя господар; папата

291
 ИСТОРИЯ НАКРЪСТОНОСНИТЕ походи
предвижда той да може да го предложи и на някоя църква и нареж­
да на църковните институции да откликнат на подобни искания, ко­
ето отново ги принуждава да използват своите съкровища.
Отпътуването на суверените към Ориента води до вземането на
мерки за събирането на данък. По този начин Луи VII възнамерява да
измъкне огромни суми от абатствата от неговото кралство: от Сен-
Беноа-сюр-Лоар иска дарение в размер на 1 000 сребърни марки; аба­
тът се пазари и се споразумяват за 400 марки. За тази цел манастирът
трябва да даде за претопяване два сребърни свещника и една златна
кадилница. Събирането на данъци от краля несъмнено не подминава и
останалите му поданици: може да се спори, дали става за непряк на­
лог от феодално естество или за наложен върху поданиците пряк да­
нък, но всеобхватността на този налог изглежда сигурна. Данъците,
които Луи VII събира от всеки, са изчислени въз основа на богатство­
то или на доходите му, като не е задължително човекът да замине лич­
но: например през 1166 г. е фиксиран невисокият размер от едно де-
ние на ливра (който Хенри II Английски вдига на две дение).
През XII в. се въвежда практиката като мотив за оправдаване
на събирането на непряк налог (непряк налог, който в някои стра­
ни представлява удвоения годишен данък) от поданиците на гос­
подаря да се изтъква заминаването му в Йерусалим. По този на­
чин през 1182 г. Бургундският херцог представя своето евентуал­
но заминаване за Ориента във вид на „четири случая“, които ще
станат традиционни. През 1185 г. графът на Вандом иска от абат-
ството „Светата Троица“ сума от 3 000 су за предстоящото си за­
минаване за Йерусалим. Песните разказват за господари, които
стават кръстоносци, за да могат да „десеторят“ своите поданици,
тоест по принцип да изискват от тях 10% от дохода им.
Така господарят, който трябва сам да осигури финансирането на
своето заминаване, иска налог от хората в земите му, като не щади и
религиозните институции, които не са задължени единствено да да­
ват заем, гарантиран чрез земя - задължение, при което много често
земята остава за тях, когато кръстоносецът умре по пътя или не ус­
пее да върне заема (при някои случаи се предвижда заемът да води до
печалба от експлоатацията на отстъпен имот само за предварително
фиксиран период). Независимо от всичко невъзможността да бъдат
върнати заетите пари кара доста господари и рицари да отстъпят
заложения имот било на техния сюзерен, било на роднина или на
съсед, които имат повече пари.
До края кръстоносецът е задължен да поема част от стойността
на експедицията - най-вече това, което засяга екипирането и под­
дръжката му, тази на конете и на хората му. Но когато дадена ви­
сокопоставена личност го взема на своя издръжка, то това му поз­

292
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОДКАТОИНСТИТУЦИЯ
волява да осигури издръжката си. От своя страна висшата арис­
токрация се възползва от налагането на данъци.
Ако оставим настрана тези налози, които суверените устано­
вяват в последните десетилетия на XII в. и които са предназначе­
ни за финансирането на защитата на Светите земи от Саладин, то
облагането удря преди всичко църковните доходи. Началото е сло­
жено през 1199 г. с решението на френските епископи, събрали се
на събор в Дижон. Папата иска от тях да изпратят на кръстоносен
поход известен брой бойци или съответстващата сума; легатът Пи-
етро Капуано издейства от тях да обложат с една тридесета дохо­
дите си. Инокентий III свежда това облагане до една четиридесе­
та, като фиксира на една десета удръжката върху доходите на
Апостолическия престол. Отделни религиозни ордени, като този
на цистерцианците и на Свети Бруно, възнамеряват да се позоват
на привилегията си да не бъдат облагани, но приемат да плащат
доброволна вноска.
Системата се регулира след 1215 г. През тази година съборът пос­
тановява всички клирици да бъдат подложени на вземания от една два­
десета от техните църковните средства за срок от три години, „за под­
помагане на Светите земи“, като изключение се прави за някои мона­
си, а папата и кардиналите да бъдат обложени с една десета. Така се
ражда „децимата“, чийто размер, макар и приет от данъкоплатците,
на практика е твърде променлив: през 1255 г. нейният размер е от
една десета за Франция и на една петнадесета за Англия; през 1245 г.
става една двадесета, а през 1263 г. вече е една стотна; през 1247 г.
отново става една десета (този път за петгодишен период).
Това облагане води до оформянето на данъчна система. С изклю­
чение на 1245 г. в Дания, кьдето се правят вземания върху дохода от
църковните десятъци, в размер на една трета от него, с десятък са
обложени приходите от църковните печалби: земеделие и животно­
въдство, ренти и фондации, без приспадане на разходите по поддръж­
ката на сградите. Обложени са както „големите доходи“ от пребен-
дите, така и дневните средства на канониците. Отначало епископите
не подлежат на таксация (изчисляването на облагаемите доходи) и
на събиране на данъци; след като диоцезният синод определи данъч­
ната основа, архидяконите и архипрезвитерите осигуряват събира­
нето на таксите. Но от 1218 г. легатите контролират тази данъчна опе­
рация; при Инокентий IV те са определени за всеобщи събирачи, ка­
то архидяконите и архипрезвитерите стават помощник-събирачи.
На практика доходът от десятъка е значителен: твърди се, че Све­
ти Луи е получил за своя кръстоносен поход сумата от 1 537 570
туровски ливри. Духовенството нервничи, но не може да се отърве
от него: когато през 1267 г. френското духовенство се заинатява,

293
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Климент IV заплашва да лиши непокорните от техните облаги, да ги
разжалва и да ги предаде на светската власт. Принцовете, които трябва
да получат доходите от тези данъци, не се колебаят да употребят
сила: през 1254 г. херцог Юг IV Бургундски нарежда на своите войс­
ки да атакуват имотите на абатството Юпони. През 1250 г. Жоанвил
съобщава на френския крал за твърдението, че всички изразходвани
до този момент за кръстоносния поход пари са на Църквата...
От вярващите се търси и друг принос. Свидетели сме на това как
Фупк дьо Ньойи прибягва до събирания, които като че ли са доста плодо­
носни: по повод проповядването на кръстоносния поход Инокентий Ш
препоръчва да се апелира към щедростта на слушателите. Мнозина
вписват в своите завещания разпоредби за Светите земи, за кръстонос­
ния поход, дори за повторното изграждане на крепостите в латинския
Ориент - в случая става дума за дейности, носещи индулгенции - и по
този начин те очакват да се възползват от отпускането на тези частични
индулгенции. Размерът на даренията и на завещанията може да бъде
повишен с предназначените за Светите земи неправомерно придоби­
ти суми: така например, когато даден барон разреши срещу заплаща­
не на ломбардски лихвари да дават заеми с лихва, получената от него
сума може да бъде изплатена на кръстоносния поход.
За да улесни доброволните плащания, предназначени за издръж­
ка на кръстоносния поход, Инокентий III е принуден да препоръча на
своите легати да приемат обети от хора, неспособни да тръгнат на
поход, включително и жени, и да заменят тези обети със заплащане,
съответстващо на изпращане на боец на кръстоносен поход. Опре­
делението на събора от 1215 г. потвърждава тази практика. От кано­
нична гледна точка наистина е възможно даден обет да придобие цел,
различна от първоначално предвидената, още повече че, дефинирай­
ки се като различен от обета за поклонение, този за кръстоносния
поход се явява като даден за благото на християнския свят, а не като
лично покаяние. През 1240 г. нахлуването на монголите в Унгария
се приема като заплаха за християните от Запада; папата разрешава
на германските кръстоносци да заменят обета си за заминаване в
Светите земи с участие в битката срещу нашествениците. Впоследс­
твие Инокентий IV и неговите наследници приемат, дори поощряват
това, което кръстоносците смятат за отклонение от обета за кръсто­
носния поход: кръстоносците от Англия, от Скандинавия са прика­
нени да подсилят армията на антикраля Вилхелм Холандски вместо
тази на Свети Луи; Хенри III Английски моли обетът му за заминава­
не в Светите земи да бъде заменен с участие в експедицията, която
кралят на Кастилия възнамерява да поведе в Африка и т.н.
Замяната на обети може да стане под формата на превръщане
на личния дълг в пари. По този начин тя се слива с откупването

294
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТОИНСТИТУЦИЯ
на дълга, което от самото начало представлява заплащане на за­
местващия от страна на възпрепятствания да замине. Доста кръс­
тоносци, изненадани от болест преди да реализират обета си, пре­
дават необходимите за смяната им суми. Но в крайна сметка от­
купването се извършва, без да се прибягва до набирането на бой­
ци. Започнали по времето на Целестин III, откупванията на обети
са приравнени от съвременниците с анулиране на обетите и един
поет порицава Рим, че „заради пари превръща тези, които са ста­
нали кръстоносци в името на Господ, в не-кръстоносци“. Злобата,
породена от тези допуснати откази, подхранва антиримски наст­
роения. Според Матю Парис се касае за система, предназначена
да захранва касите на Римската църква, което го възмущава.
На практика, както ни е известно, финансовите нужди са значител­
ни и обясняват защо се търсят всякакви начини да бъдат облекчени
поетите от бойците разходи. Но се поставя въпросът за използването
на събраните от Църквата суми - десятъци, дарения, завещания, отку­
пувания на обети... Известно е, че през 1201-1202 г. събраните по
този начин суми, най-вече от Фулк дьо Ньойи, и съсредоточени на
едно място благодарение на грижите на цистерцианците, са изпрате­
ни към Светите земи по един от папските легати и следователно не са
използвани за целите на кръстоносния поход. Впоследствие папство-
то се погрижва сумите да бъдат на разположение на кръстоносците -
по повод на Петия кръстоносен поход откриваме съществуванието на
обща хазна, която се пълни от завещанията на загиналите при Дамие-
та кръстоносци. Така легатът Пелагий получава пари примерно от
кардинал Уголино ди Сени: последният открива в Болоня депозит, който
захранва с приходите от двадесятъка, а болонски търговци изпращат
известни суми към Дамиета. Но други са предоставени на монферат-
ския маркиз, който се готви да потегли (1221).
Това решение в крайна сметка става система. Свети Луи има
на свое разположение по-голямата част от събраните във Франция
десятъци, но част от нея е предназначена за високопоставените ба­
рони, които повеждат своите контингенти. През 1262 г. Урбан IV
възнамерява не само кралят, но и редица високопоставени сеньо­
ри да получат суми в размер на една стотна: 30 000 ливри за Ал-
фонс дьо Поатие, 20 000 за графа на Фландрия. Като добавка към
доходите от десятъците се явяват други суми, предназначени за фи­
нансирането на кръстоносния поход: през 1215 г. Инокентий III оп­
ределя за него 3 000 сребърни марки, идващи от различни милос­
тини, като оставим настрана вече изпратените на патриарха и на
магистрите на ордените суми „за нуждите на Светите земи“.
Предназначавайки предвидените за финансирането на кръстонос­
ния поход средства за началниците, които предвождат армиите си и

295
 ИСТОРИЯ НАКРЪСТОНОСНИТЕ походи
които хората свикват да наричат „шевтени“ или военачалници на кръс­
тоносния поход, усъвършенстването на тази система на финансиране
води до нещо определено: всеки кръстоносен поход или всеки участ­
ник в него има вече свой началник и той, разполагайки с военната
хазна, упражнява много по-убедително властта си, отколкото преди.
Въпреки това системата има и своята нежелана страна: принцовете -
като се започне от кралете на Дания, Норвегия и Англия - свикват да
молят за отпускането на десятъци за походи, които няма да се състо­
ят; от това ще произтече деформация на папската данъчна система.
Боравенето с предназначените за похода суми води до усъвър­
шенстване на техниките за придвижване на парите. През 1096 г., ко-
гато Юг дьо Вермандоа преживява корабокрушение, пълните с па­
ри бурета потъват заедно с кораба му. През 1148 г., когато Луи VII
се връща във Франция, той определя своето съкровище за изпла­
щане на сумите, които са му авансирани в Ориента от тамплиери-
те. Те получават депозити, които съхраняват на корабите си (нап­
ример през 1250 г. във водите пред Дамиета, когато армията на
френския крал е на сушата), като по принцип не могат да ги изпол­
зват, но приемат реални преводи от сметка в сметка. А ордерите
към трезора на Свети Луи, с които той плаща издръжката на рица­
рите в Светите земи, минават през италиански банкери. Понякога
системата е още по-сложна. Така например определеният за 1274 г.
десятък в гренландския диоцез на Гардар се изплаща в кожи от мор­
жове и с говежди кожи; заменят ги за платове в Исландия, после за
пари в Норвегия, за да ги насочат към италиански банки.
Значението, което придобиват финансовите въпроси се изразява
в съдържанието на преотстъпените от папата права на тези, които
са натоварени с проповядване на кръстоносния поход. На 1 август
1274 г. Григорий X пише на своя легат във Франция, кардинал Си­
мон дьо Бри, че общият църковен събор е решил събирането на де­
сятък върху всички църковни доходи за шестгодишен срок, смята­
но от предстоящия празник на Свети Йоан и че го натоварва със съ­
бирането на този десятък във Френското кралство и в диоцеза на
Лион, едновременно с проповядването на кръстоносния поход. Той
е упълномощен да дава предвидената индулгенция на заминаващи­
те лично и на тези, които, подчинявайки се на повелите на вярата,
изплатят прилична субсидия; да промени всички други обети в обе­
ти за кръстоносен поход; да освободи от обета им за кръстоносен
поход всички, които не могат да го изпълнят, и биха искали да го
откупят; да освободи от отлъчване неизпълнилите обета си, ако по­
искат да изпратят на свое място бойци или да дадат съответстваща­
та сума; да разреши на бароните и на прелатите да превърнат в суб­
сидии за кръстоносния поход неправомерно добитите пари; да при­

296
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТОИНСТИТУЦИЯ
бере завещаното за подпомагането на Светите земи. И той го кани
да връчи на Филип III сумите, произхождащи от десятъка, завеща­
нията и други субсидии, от откупванията на обетите във Френското
кралство и диоцезите на Лиеж, Камбре, Туп, Мед и Вердюн. Да до­
бавим, че Лионският събор повелява поставянето в църквите на дис­
кос, в който да се събират направените за похода дарения.
Така се стига до много изпипана система на финансиране, коя­
то свързва личното участие на кръстоносеца със субсидиите на те­
зи, от името на които той ще се бие, и с финансовия принос, изис­
кван както от поданиците, така и от духовниците. Произнесената
присъда от хронистите и от авторите на песни срещу „некръсто-
носците“ е поне частично оправдана, тъй като откупуването на обе­
та служи за набиране на други бойци или за подплатяване на воен­
ния и материалния потенциал на армията.
Въпреки това изграждането на системата е бавно; данъчната
система, добре регулирана по времето на Григорий X, е още твър­
де рудиментарна по времето на Инокентий III. Във финансов план
кръстоносните походи след този от 1202-1204 г. се възползват от
по-солидна база в сравнение с предходните.

Логистиката на кръстоносните походи

Толкова важни експедиции, които в случая от 1147 или от 1188-1192 г.
мобилизират личен състав на войските вероятно не по-малоброен от
този при Първия кръстоносен поход, не могат да минат без значи­
телни усилия за подготовка на материалната част, на придвижване­
то и поддръжката - всичко, което военната история обобщава под
наименованието логистика.
В началото екипирането се нуждае несъмнено от по-малко раз­
ходи, отколкото през следващите стадии: тези, които заминават, в
действителност са вече калени в битката хора, разполагащи с коне
и оръжия. Въпреки това, както ни е известно, за кампания, която
предвещава да бъде дълга, е необходимо да бъде подновена несъм­
нено значима част от нападателните и защитните оръжия: дарени­
ята, които Свети Луи прави за бедни рицари, за да могат да тръгнат
на кръстоносен поход, са свидетелство за това. Всеки рицар се нуж­
дае от доспехи, тоест от дълга ризница; на леко екипираните кон­
ници им е необходима къса ризница без ръкави; за пехотинците -
дебело подплатена горна дреха. Копия, мечове, лъкове, арбалети
също трябва да бъдат подготвени за кампанията, да не говорим за
индивидуално облекло за всеки един от участниците.
Въпросът за ездитните животни стои различно в зависимост от
това дали се предвижда пътуване по море или по суша. На практика,
след 1190 г. се отдава предпочитание на първото решение. Поради

297
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
това товарните животни са по-малко; Жоанвил и неговият братовчед
от Сарбрюк придвижват багажа си по вода до Марсилия; едрите бойни
коне са отведени по сухоземен маршрут. Обратно, през XI и XII в.
кръстоносците се погрижват да получат мулета за багажа си.
Английското счетоводство ни позволява да разберем как Ричард
Лъвското сърце подготвя своето заминаване. Кралските служители
купуват огромни количества сирена от Есекс, изсушени зеленчуци в
графствата Кент и Кеймбридж и повече от 14 000 прасета в Хемп-
шир, Есекс и графство Линкълн. Осолено свинско, грах и бакла, как-
то и сирене, са всъщност основните храни, които могат да бъдат кон­
сервирани. Към тях се добавят необходимото жито за направата на
хляба и бъчвите с вино. Свети Луи натоварва един от своите сержан­
ти да набави в Кипър провизии, които да очакват там войските му;
Фридрих II му позволява да пазарува неограничено - вероятно най-
вече жито - в Пулиите и в Сицилия, а Жоанвил описва приличащите
на склад възвишения от чували с жито, което е покълнало отгоре и
се зеленее, както и купчините от бъчви, които кръстоносците завар­
ват през 1248 г. близо до пристанището на Лимасол. Тези запаси от
храни са допълнени от други покупки: изработват се хиляди конски
подкови, лъкове и стрели в огромни количества.
Разбира се, приготвеното на тръгване скоро се изчерпва - по вре­
ме на целия кръстоносен поход корабите докарват провизии от Запа­
да. Жоанвил обяснява какво разбира под снабдяване за хората, които
кралят му е поверил: прави покупките си през есента, тъй като през
зимата цените се покачват заради затрудненията на навигацията. В
началото на октомври той нарежда „да напълнят свинарника му с пра­
сета и кошарата му с овце“, както и да купят брашно и вино за цяла­
та зима. Редовността на снабдяването зависи от случайността, а хро­
нистите ни запознават с факти, свидетелстващи за глад и спекула, ко­
ято оскъпява продуктите. Въпреки това, когато Свети Луи е прину­
ден да опразни Дамиета, той оставя там доста сериозни запаси, и по-
специално осолено свинско, което Мамелюците унищожават, против­
но на техните обещания. А през седмиците, предшестващи капиту­
лацията на града, кралица Маргьорит пристъпва към изкупуване на
всички хранителни продукти, намиращи се там, за да предотврати па­
никата: за това тя похарчва повече от 360 000 ливри. Така на пазара
се озовават голямо количество от продукти, осигурени от търговци­
те. Следователно ролята им е първостепенна.
По време на първите кръстоносни походи се налага да бъде уго­
ворен обменният курс с унгарците и византийците, за да се улеснят
покупките от пазарите, които се откриват за кръстоносците. При
Първия кръстоносен поход вътре в самата армия се налага да се уре­
ди съотношението между различните пари, които се котират на За­

298
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

пад. Изглежда, че през следващите походи са установени правила,

но явно кръстоносците, които идват в Ориента, използват като мо­
нетарен еталон местната валута, разпространеният в латинските
държави безант. Именно за това свидетелства например завещание­
то на един болонец, Барцела Мерксадрус, който през 1220 г. опреде­
ля размера на своето завещание в безанти. Този документ описва
екипировката на кръстоносеца: берберски кон, ризница с дълги ръ­
кави и метална качулка, индивидуално оръжие. В края на декември
провизиите му включват два чувала със сухари, две торби с брашно,
две дози вино, четвъртина от свинското филе; човекът предвижда
шест безанти за покупка на хляб и на вино. Това дава представа за
ежедневните нужди на един боец - в случая рицар - и за тези, с които
трябва да се съобразяват отговорниците за кръстоносния поход.
Съществена особеност на кръстоносните походи е, че театърът
на военните действия е отдалечелен от базите за тръгване и под­
дръжка чрез цялото Средиземно море, от Италийския полуостров
чак до сирийските брегове. Въпреки това от 1191 г. (и дори от по-
рано, когато се отнася за възможностите за спиране и запасяване)
Кипър е много полезна спирка, тъй като ресурсите на острова не
са за подценяване. Франкските земи в Сирия също имат съществен
принос, освен подкрепата, която срещат там кръстоносците. Но и
мюсюлманските, византийските или арменските земи не са затво­
рени за тях: селджукска Анатолия е възможен източник за снабдя­
ване; впрочем по време на примирие Свети Луи изпраща един от
своите сержанти в Дамаск, за да достави необходимия за изработ­
ването на арбалетите му рогов материал.
През 1215 г. съборното определение Ад либерандам все още
предвижда възможността за придвижване на кръстоносците по су­
ша; през 1245 г. постановлението Афликти корде вече използва
един-единствен термин трансфретаре: „пренасям се по море“. В
първия случай се предвижда участниците в похода да се качват по
корабите в Месина или в Бриндизи; впоследствие отпътуването ста­
ва от Ег-Морт (през 1248 и 1270) или от други пристанища. Експе­
дициите от края на XII и от началото на XIII в. изпробват различ­
ни решения: Ричард Лъвското сърце построява или купува собст­
вените си кораби - стотина големи ветроходи и четиринадесет го­
леми „буси“ — и наема моряци, които да ги управляват; Филип
Огюст наема корабите си в Генуа, като запазва места за рицарите,
другите бойци и конете; бароните от Четвъртия кръстоносен поход
в крайна сметка преговарят с Венеция за транспортирането на це­
лия личен състав, като дори се изчислява стойността на пътя за
всеки поотделно и се договаря, както прави Филип Огюст, че Ре­
публиката има право на част от реализираните завоевания.

299
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕпоходи
Дали опитът от 1202-1204 г. е причина за отказ от подобен тип
договори? В споразуменията вече никога няма да се спомене за по­
дялба на плячка и завоевания: корабовладелците ще дават под на­
ем корабите си или ще ги предоставят на разположание на кръсто­
носците, без да прибягват до подобни асоциации. Инокентий III им
обещава да се възползват от опрощението за кръстоносния поход,
без да се налага да дават обет.
Един от начините за транспорт на кръстоносците - като оста­
вим настрана принцовете, които разполагат със собствена флота,
защото имат възможност да реквизират кораби от своите подани­
ци, като например Фридрих II в Сицилия или баща му Хайнрих VI
в Германия - е чрез наемане „на място“. Такава възможност пред­
виждат статутите на морските градове при превоза на поклонници,
на които се предлагат степенувани условия на конфорт, като рица­
рите ползват стаи под палубата; не тъй удобните места в двата трю­
ма се наемат на по-ниски цени. Понякога се появява посредник: та­
ка например в Марсилия някой си Гарние дьо Марини запазва двес­
та места, по 45 су всяко, за кръстоносците от Бургундия и Шампан
и обещава да намери още пасажери за попълване на свободните
места. През 1268 г. Венеция предлага тарифа от две марки и поло­
вина на рицар, седем унции за един оръженосец, четири марки и по­
ловина за кон и неговия коняр, три четвърти марка за пехотинец.
Когато могат, бароните предпочитат да наемат целия кораб: така
през 1248 г. архиепископът на Тур запазва срещу 1 500 марки ко­
раб с 33-членен екипаж, с конюшни за конете, снабден с достатъч­
но количество вода (конете консумират много), с храни и с вся­
какви необходими екипировки. Освен това договорите конкрети­
зират необходимите платна, такелажи, оборудване, котви.
През 1246-1248 Свети Луи иска да се възползва от съдействие­
то на норвежката флота; тъй като тя не се явява, той преговаря с
Генуа, която му предоставя дванадесет платнохода и други четири
кораба, както и с Марсилия, която му предлага двадесет платнохо­
да заедно с ескорт от десет галери. Освен това кралят поръчва да
му построят на негови разноски кораби, в това число такива, при­
годени за транспорт на коне и снабдени с врата, позволяваща сва­
лянето им на брега: Жоанвил дори отбелязва как тези врати се зат­
варят на тръгване. Други се снабдяват с кораби за този поход, като
ги наемат в Марсилия (като Алфонс дьо Поатие, графовете на Тулу­
за, на Брен и на Форе), но графът на Сен-Пол е принуден да пост­
рои голям кораб в Инвернес, за да натовари в него кръстоносците
от Артоа, Фландрия и Холандия; Реймон VII Тулузки поръчва да пос­
троят кораб на атлантическото крайбрежие; а баронът от Артоа, Ел-
нар дьо Сенингем, който успява да пристигне едва през 1252 г., ку­

300
 КРЪСТОНОСНИЯТПОХОДКАТОИНСТИТУЦИЯ
пува кораб от Норвегия. Това означава, че набирането на необходи­
мия за кръстоносен поход тонаж изисква сериозни усилия.
Все пак е известно, че транспортирането на поклонници придо­
бива огромни размери: марсилците дори са принудени да намалят
броя на тези, които превозват корабите на тамплиерите и на хоспи-
талиерите, за да ограничат конкуренцията им. Налага се да се пред­
види превозът на ездитните животни, на фуража, на храните, изчис­
лени за дълъг период от време, надвишаващ доста времетраенето на
прехода (стига се до запас на храни за една година). Изглежда дори,
че се опасяват от липса на дървесина за корабостроенето: когато пре­
говаря със Свети Луи през 1268 г., Генуа получава разрешение да се
снабди от кралските гори с дървета, предназначени за изработката
на корабни мачти и рулове. По същото време комисарите на същия
този крал отбелязват, че корабите с по-малък тонаж, както и ескор­
тиращите галери, са на разположение навсякъде.
През 1248 г. кралят на Франция обсъжда с Генуа обичайните ус­
ловия, които един венециански договор определя по следния начин:
„Когато корабите пристигнат в един от горепосочените градове [Да-
миета, Тир, Акра или Александрия], поклонниците ще ги разтоварят
възможно най-бързо, а собственикът и моряците на всеки от тях ще
могат да разполагат с тях, както желаят.“ Така че, след като спират в
Кипър, кралят освобождава моряците, които използват да отидат в
Акра да търгуват и да уредят сметките си с пизанците. А когато Све­
ти Луи понечва да тръгне отново към Египет, се оказва, че корабите
вече не са на разположение. Затова през 1268-1270 г. предвижда те
да останат на място по време на междинното акостиране, което поз­
волява армията му да се качи на тях на път за Сицилия. И ако през
1248 г. оставя управлението на флотата на генуезките адмирали, то
през 1270 г. той я поверява на френския адмирал Флоран дьо Варен.
Разполагането с флотилия, независимо дали тя се състои от на­
ети кораби или от построени по даден повод съдове (тази на френ­
ския крал от 1270 г. включва известен брой караби, за които са под­
писани договори, уточняващи данните по строителството), позво­
лява на кръстоносците да насочат усилията си към целта на техния
поход. Но закъснелите, които се присъединяват към армията след
дебаркирането й, могат да срещнат трудности. Такива са те за па­
сажерите на „Сен Виктор“ от Марсилия, които, спирайки в Меси-
на, научават, че кралят току-що е напуснал Египет; тъй като са се
договорили да бъдат откарани в Дамиета, събственикът иска да ги
върне в Марсилия, а съдиите в Месина го принуждават да превози
пътниците там, където се намира франският крал.
Големите средиземноморски пристанища Генуа, Венеция, Низа,
Марсилия, Барселона, както и тези в Сицилианското кралство, са

301
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
свързани с кръстоносния поход чрез ролята си на превозвачи. Но, как-
то видяхме, морските републики и общини спират да оказват, най-
малкото по принцип, институционална помощ на военните операции.
Зависимостта от морските линии, в която изпадат кръстонос­
ците, има своите неудобства. Навигацията в Средиземно море е
подчинена на доминиращите ветрове; „вероломно“ през зимата,
морето е център на бури. Моряците започват да използват бусола-
та, но не се справят добре на далечно плаване и ненадейно се
оказват по протежение на берберските брегове, без да са го иска­
ли. Не са редки и засяданията в плитчините: корабът на Свети Луи
засяда в пясъците пред Лимасол и замалко не го изоставят. Кора­
бокрушенията са чести: докато Ричард Лъвското сърце да взима
предпазни мерки, като товари бъчвите със сребро от военната си
хазна на различни кораби, корабът, който докарва на Свети Луи
събраните от Бланш Кастилска пари, потъва в морето.
През 1249 г. събралата се пред Дамиета кралска флота е засег­
ната от силна буря; през 1270 г. флотата на Филип Ш на практика
е разбита в залива на Трапани. Въпреки това в очите на монголс­
кия хан Хулагу Свети Луи изглежда като царя на моретата...
Трудностите на морския път пречат на придвижването на нови­
ните: случващите се в латинския Ориент събития и успехите или
неуспехите на кръстоносните походи биват узнавани с по-голямо
или с по-малко закъснение, а реакциите, вече забавени заради на­
чините на набиране на бойци и на финансиране на кръстоносните
походи, не винаги могат да бъдат адекватни. По този повод трябва
да споменем за съществуванието на разузнавателна мрежа. Прин­
цът на Антиохия Боемон IV поддържа шпиони в мюсюлманските
земи, които го информират и за първите набези на монголите в
Близкия изток; султанът Байбарс има свои шпиони, които го уве­
домяват за катастрофата, сполетяла френската флота през 1270 г.
А магистърът на тамплиерите, Гийом дьо Божьо, има информато­
ри чак в обкръжението на султана.
Несъмнено не е съществувал еквивалент на това, което днес нари­
чаме здравна служба. По време на обсадата на Акра през 1190-1191 г.
германските кръстоносци, и на първо място херцог Фридрих Швабс­
ки, основават полева болница, за да лекуват болните и ранените си:
именно тази болница приема името „Света Мария на тевтонците“ и
просъществува след завземането на града, като се ръководи от орга­
низацията на създадените преди това едновременно болнични и во­
енни ордени. Подобно на тях тя оказва помощ в болници, разполо­
жени вътре в града, но без да създава лазарети, които да придружа­
ват армиите.
Когато Жоанвил разказва за смъртта на Гоше д ’Отреш, той съ­

302
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТОИНСТИТУЦИЯ
общава, че все пак „мнозина хирурзи и лекари от запад“ са го по­
сетили и са решили да му пуснат кръв. Следователно е засвиде­
телствано присъствието на лекари и хирурзи, но без да знаем ка­
къв е бил действителният им статут. Дали са евакуирали болните
и ранените от лагера пред Мансура към Дамиета, за да бъдат от­
ведени на място, където да бъдат лекувани? Идвестно е, че кралят
оставя ранените си войници в Дамиета, докато се възстановят, и
че Мамелюците ги убиват въпреки подписаните споразумения; мо­
же би те са били подслонени във временно болнично заведение.
Що се отнася до настаняването на кръстоносците, то те се разк­
вартируват в домовете на завзети градове, като например в Дамиета.
По време на превземането на Акра се появяват проблеми, които се
решават с признаването на правата на бившите собственици при за­
пазване на правото на настаняване на кръстоносците по домовете
им. По време на военните действия военни палатки - шатри - слу­
жат за жилище на бойците. Жоанвил ни е описал тези шатри, въже­
тата им и начина, по който е разполагал леглото си в своята палатка.

Духът на армията
Първият член от определенията на съборите се отнася до участва­
щите в християнската армия свещеници и други духовни лица, ка­
то се започне с прелатите; той им предписва „да упорстват в мо­
литвата и в проповедта, да образоват както с примера си, така и със
словото, като никога не забравят обичта към Господа и страха от
него“, да се въздържат от излишъка в битието и в облеклото си.
Следователно на клира се разчита да поддържа у армията чувства,
заради които Бог може да бъде благосклонен към нея.
Мерките от военно и финансово естество, на които наблегнах­
ме, не трябва да са причина да се забравя, че кръстоносният поход
представлява акт на покаяние и на начинание в угода на Бога. Една
фраза на легата Йод дьо Шатору, когато той говори на Жоанвил в
края на похода на Свети Луи, заслужава внимание. „Сенешале, каз­
ва му той, аз съм много щастлив; и благодаря за това на Господа,
че кралят, вие и останалите поклонници се спасявате от голямата
опасност, в която попаднахте в тази земя; но сърцето ми се свива,
защото трябва да напусна вашата свята компания“.
Не че кръстоносците са били светци и че поведението им е би­
ло безупречно. Оплячкосването на Константинопол кара някои от
тях да размислят относно поведението си и да се упрекнат, че са
оставили Господ в забвение. И Жоанвил се изказва по аналогичен
начин по повод завземането на Дамиета през 1249 г.; завземането
на града, станало, без да се води битка, за него е явно Божата бла­
годат. Но след този успех кръстоносците „забравиха Господ, кой­

303
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
то ги спаси“, а хронистът изброява допуснатите от тях прегреше­
ния: самият крал изключва при подялбата на плячката, противно
на обичайното, пшеницата, ечемика, ориза и останалите храни; не­
говите снабдители дават на много висока цена предложените на
търговците сергии; бароните, които гуляят; обикновеният народ,
който посещава жените с лоша репутация.
Присъствието на проститутки в лагера при Дамиета не е изо­
лиран случай. Ибн ал-Атир отбелязва такова по време на обсада­
та на Акра и се учудва дори от себеотрицанието на тези жени, ко­
ето му се струва акт на благочестие. Свети Луи взема мерки спря­
мо тях, но едва след като се връща от пленничество. Що се отна­
ся до непочтените постъпки, в това число задържането на предме­
ти, които би трябвало да бъдат предоставени при подялбата на
плячката, то те явно са били често явления.
Щом легатът говори за „вашата света компания“, явно трябва
да допуснем, че той гледа на кръстоносците като на стремящи се
към водене на праведен живот, независимо от слабостите им. Имен­
но такава е целта на тези проповеди, тези призиви към изповед, към
покаяние, на тези процесии, които са и проявление на колективно­
то покаяние с цел получаването на Божието милосърдие. Това из-
молване не е присъщо само на най-старите кръстоносните походи;
до края кръстоносците ще осъзнават, че техните армии са тръгна­
ли на път, за да извършат едно богоугодно дело, и че греховете им
са пречка за реализацията му.
Кръстоносците са подложени на дисциплина, чиито правила са
уточнени още през Втория кръстоносен поход. Напускайки Месина
през 1190 г., Филип Огюст и Ричард Лъвското сърце обнародват
разпоредба, която предвижда спазването на някои мерки по време
на прехода. Тогава се забранява псуването и носенето на луксозни
дрехи (кожите от сибирска катерица, от самур, яркочервените тъ­
кани). Игрите са изцяло забранени, ако са свързани с парични за­
лози; поне за сержантите, моряците и слугите под заплаха от бичу-
ване (затваряне в трюма за моряците). На рицарите и на духовни­
ците е разрешено, стига загубите им да не надвишават 20 су на де­
нонощие, при заплаха от глоба от 100 су. Храненията трябва да бъ­
дат ограничени до две ястия. Свиванията са сурово наказвани: със
загуба на юмрука, за наръгалия с нож; с тройно потапяне във вода­
та за ударилия с юмрук; със смърт за причинилия смърт. Забране­
но е воденето на жени.
Тези предписания са смекчени, когато става дума за хора от по-
висок ранг - мнозина от които са придружени от своите съпруги.
Когато през 1250 г. Свети Луи научава, че брат му Шарл играе на
табла с Готие дьо Немур на кораба, който ги връща в Египет, нареж­

304
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

да заровете им да бъдат хвърлени в морето - но Готие, както разказ­

ва Жоанвил, защитава залаганията. Шарл Анжуйски не е нарушил
правилото; въпреки това кралят преценява, че е трябвало да прояви
сдържаност и да изчака малко. Защото, когато пристигат в Акра,
кралските братя продължават да играят, а Алфонс дьо Поатие дори
привлича вниманието, защото щедро раздава печалбите си и изпла­
ща загубите на партньорите си. Следователно ограниченията са от­
носителни, а Ричард Лъвското сърце купува за своя кръстоносен по­
ход луксозни тъкани - като тези, които забранява на другите...
Това не пречи кръстоносците да съзнават, че са приели да проме­
нят живота си, и те се опитват да осъществят това обещаниет. Виж­
даме ги как се помиряват преди битката, как събират милостиня, за
да помогнат на бедните - това ясно проличава по време на обсадата
на Акра през 1189-1190 г., и на тези прояви на състрадание се гледа
като на причина за успех на обсадата, защото са богоугодни.
Грижата за очищението е особено явна при сблъсъка с опаснос­
тите; чувствеността на времето оценява високо актовете на разкая­
ние. Но както вече се каза, авторите на песни за кръстоносните по­
ходи не изразяват толкова чувствата на бойците, колкото ностал­
гията по „милия край“, който са напуснали, тъгата, че там са оста­
вили една любима. Това е в противовес на твърдата им решимост
да не изневерят на дълга си да служат на господаря, на Христос,
който е понесъл мъките заради тях; да освободят от властта на
неверниците мястото, където е страдал. И тук подчертаната им ис­
креност не може да бъде поставена под съмнение, но изразяването
й остава стереотипно. Понякога излиза наяве осъзнатата „огромна
чест“, каквато е излагането на опасност в името на Бога. А рицар­
ското чувство свързва християнския порив с вечното спасение.
Понякога се изразява удовлетворението от това да разказваш под­
визите си: като например графът на Соасон, който в разгара на битка­
та казва на Жоанвил, че те ще си спомнят за този ден, когато беседват
заедно в „покоите на дамите“. Но веднага след разгрома, сполетял
графа на Бар през 1239 г., един автор на песни съжалява, че някои
искат да покажат смелостта си и се изтъкват - изтъкват и другите -
доста дръзко: „Бяхте прекалено суетни да изтъкнете рицарството си.“
Прекалената гордост на рицаря е порицана, макар че е една от харак­
теристиките на духа на кръстоносеца, който иска да покаже пренебре­
жението си към опасността. Пълководец като Свети Луи все пак от­
казва да засвидетелства уважение към тези, чието славолюбие е дове­
ло до престъпване на заповедите, налагащи им стриктна дисциплина.
Това, че воинът не иска да покаже страха си, не означава, че той
не съществува. Такива са страхът от морето, дълбините и коварство­
то му: след като претърпява корабокрушение при Кипър, храбрият

305
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
воин Оливие дьо Терм дълго се колебае преди да повери себе си на
друг кораб. Това е страхът от гръцкия огън, този дъжд от запалителни
снаряди, наранил жестоко кралската армия в Египет. Това е страхът
и от вражеските бойци, към които са ги учили да не изпитват омраза.
Да тръгнеш на кръстоносен поход, означава да пресрещаш опаснос­
тите, по отношение на които никой не може да си прави илюзии.
В една хубава поема („Ще пея за своята смелост, която искам
да подсиля“) един трубадур, който е починалият през XIII в. Гийо
дьо Дижон, е вложил страховете си в устата на една влюбена, коя­
то не вижда приятелят й да се завръща и си представя схватката:

Боже, когато те извикат „Марш напред!"

Господи, помогни на пилигрима,
за когото аз се страхувам, защото опасни са сарацините.

Врагът е наистина опасен (такъв е смисълът на използваната ду­

ма), а рицарите и пехотинците трябва часове наред да стоят непоко­
лебимо под дъжд от стрели, докато първите успеят да заредят. Трябва
да си представим и нарушените редици, внезапната паника и сечта.
Жоанвил описва тези моменти; той удържа един мост с некол­
цина другари и в тях се забиват толкова стрели, че целите са в ра­
ни, и не могат да си облекат дори ризниците; преживява разгрома
на кралската армия, която оставя оръжието след лъжлив слух, кла­
нето на пренесените на корабите болни, убийството на множество
затворници; самият той и други барони мислят, че ги убиват, и бър­
зо-бързо се изповядват един пред друг.
Защото пленничество очаква мнозина кръстоносци, и особено
след 1096 г., когато отрядите на Готие Безимотния и неговите после­
дователи са разбити от Седцжуците, когато на свой ред армиите на
Закъснелия кръстоносен поход са разгромени и накрая по време на
изпитанията на Втория кръстоносен поход в Мала Азия. Хронистите
обрисуват това запътило се към Хорасан множество от пленници,
превърнати в роби. Завоеванието на Саладин е съпътствано от огром­
на хайка за роби; една от големите грижи на папа Инокентий III е
именно съдбата на тези пленници, както и тази на заловените от Ал-
мохадите по време на победата си при Аларкос. Петият кръстоносен
поход е възможност за Аюбидите да заловят известен брой барони и
множество пленници от по-нисш чин, както това се случва по време
на обсадата на Акра. През 1239 г. Готие дьо Бриен, граф на Яфа, е
пленен заедно с много френски кръстоносци, сред които е Филип дьо
Нантьой, който излива жалбите си от затвора на Кайро; самият Го­
тие е убит вследствие от инцидент, станал по време на пленничест-
вото му. Цялата армия на Свети Луи е сполетяна от същата съдба.

306
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

А пленничеството е ужасно изпитание. Затворниците със скро­

мен произход рискуват със сигурност да останат завинаги роби,
продадени на пазарищата в Близкия изток (известно е, че залавя­
нето на толкова много франки от Саладин предизвиква срив на це­
ните на робите); тези с по-висок ранг могат да изкарат много дъл­
го пленничество (Ренар дьо Дампиер прекарва в пленничество три­
десет години), надявайки се да бъдат освободени „чрез битка или
срещу имане“. През XIII в. откупите вероятно натежават повече
върху водачите на похода, отколкото върху самите кръстоносци, но
често в рамките на преговорите за примирие се договаря и обмен
на затворници. Някои нямат търпение да чакат.
Инокентий III приема създаването на Ордена на Светата Троица,
който да събира милостиня за откупването на пленниците; той се зас­
тъпва пред сирийския патриарх и пред мелкитския патриарх на Алек­
сандрия, за да осигури религиозна подкрепа на затворниците. Защото
при тях вероятността от отказване от вярата е твърде голяма. Жоан-
вил разказва как той и спътниците му са приканени под заплаха да се
обявят за мюсюлмани; той среща човек от Шампан, приел исляма без
особени увещания и осигурил си хубава кариера в Египет; всички мо­
ряци от неговия кораб се отказват от вярата си веднага след залавяне­
то им, за което разговарящият с мемоариста емир не се гордее особе­
но. .. Но непоколебимостта на кръстоносците да останат верни на сво­
ята християнска вяра дава представа за дълбочината й.
В този случай песните никога не пропускат да се позоват на това,
за да допълнят тъгата по раздялата. Например Тибо дьо Шампан се
изразява така: „Оставям всичко, що обичах, вам; да ви служа съм
готов напълно и стъкмен.“ Нека всеки да развие тази мисъл или след­
ващата: „Трябва да се завладее раят, като се приеме страданието“;
най-често срещаната идея е тази, че смелият човек не може да изне­
вери на призива, който Бог му отправя „от своя нужда“, защото той
е дръзнал да умре на кръста заради хората. Кастеланът на Арас се
изразява по следния начин: „ Трябва да ида там, където ще страдам,
в Земята, където се е мъчил Бог“. Мисълта за Светите земи винаги е
свързана в асоциация със спомена за Христовите мъки.
„Всеки, който си спомня за Господа, трябва да се стреми към
отмъщението и да освободи земята си и страната си“, казва от своя
страна графът на Шампан. „Голяма мъка е, когато се изгуби ис­
тинният Гроб, където Господ е бил положен“, пише друг; трети го­
вори за „голямата вреда и за болката, които езичниците нанасят
отвъд морето на Нашия Господ Исус Христос“ . Няма никакво съм­
нение, че да се възвърне земята, където Христос е страдал, е въп­
рос на дълг и признателност към неговите мъки, както и че кауза­
та, на която служат кръстоносците, е справедлива.

307
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Някакъв поет възкликва, че трябва „да умреш за Бога щастлив
и радостен“. Но когато един слуга на пленените барони им пред­
лага да приемат да ги убият всички, за да идат веднага в Рая, гос­
подарите, които го слушат, не се съгласяват с него и предпочитат
да търпят мъките на пленничеството. Предаността към каузата на
Бог и волята да му се служи не стигат до фанатизъм. Кръстонос­
ците са хора на своето време, времето на уравновесения разум на
великите средновековни мислители.
Доверието им в Бог, в Дева Мария, в застъпничеството на свет­
ците остава непокътнато, независимо от изпитанията и поражения­
та. И мнозина сред тези, които вече са преживели една или две ек­
спедиции и неуспехи, отново поемат по пътя към Ориента с нов
кръстоносен поход. Ако Жоанвил не тръгва отново със Свети Луи
през 1270 г., то е, защото недоволства от служителите на френския
крал и от графа на Шампан; а това е така, вероятно, защото смята,
че са посъветвали неправилно краля да стане кръстоносец. Но не
казва нищо лошо срещу самия кръстоносен поход.
Следователно трябва да приемем, че макар през XIII в. ентуси­
азмът да е умерен, такъв не липсва. Но в света на рицарите и на
бароните той се явява като приемане на служба - тази, която се
дължи на Бога; тази, която има за цел възстановяването на Свети­
те земи; тази, която съответства на жертвата на Господ за хората.

Кръстоносният поход извън институцията

Понеже има добре очертани граници и дисциплинира ентусиазма на
бойците, кръстоносният поход е наистина движение, което задейс­
тва средствата на колективната емоция и възбуда. Затова той не мо­
же да остане затворен в рамките, в които го поставят определени­
ята на съборите, и излиза извън границите, които му определят ини­
циаторите на редовните експедиции. Поради тази причина не тряб­
ва да се учудваме, че тук-там се отправят нападки както срещу ев­
реите, така и срещу клира и неговата йерархия.
Третият кръстоносен поход е свидетел на антиеврейски бунтове,
театър на които става Англия през 1190 г. Изглежда, че в Стамфорд
изложеният на показ просперитет на евреите провокира злобата и ал­
чността на младежите, събрали се за кръстоносен поход, и те се нах­
върлят върху къщите им, ограбват ги и извършват други насилстве­
ни действия. Движението се заражда малко на изток, в Кингс Лин,
където грабителите избягват на кораба си заедно с плячката.
Движението приема по-сериозен характер в Йорк, където стават
събития, напомнящи за случилото се през 1096 г. в Ренания. Събра­
ни в градския замък, евреите се скриват в донжона, където ги послед­
ват бунтовниците. За да избегнат насилственото покръстване, от ко­

308
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

ето се опасяват, обсадените се убиват един друг и, както в Ренания,

това разпалва цинизма на обсаждащите, които избиват оцелелите.
Съобщенията за това събитие, които донякъде напомнят опи­
саното от Йосиф Флавий превземане на Масада, се поставят под
съмнение. Истина е, че след това избиване бунтовниците се втур­
ват към катедралата, където се пазят кредитните облигации на ев­
реите заемодатели, които те унищожават. Така движението се оказ­
ва дело на дребните собственици в Йоркшир, вероятно и на тези от
Норфолк и Линкълншир, тежко задлъжнели към евреите и които
мораториумът върху лихвите не е достатъчен да облекчи в момент,
когато задлъжняват отново заради кръстоносния поход. По този на­
чин един социален момент се свързва с един религиозен, за което
имаме свидетелства от Англия, където евреите са доста непопуляр­
ни. Кралската власт не оставя тези актове ненаказани, но крал Ри­
чард започва с конфискация на заграбеното в своя полза.
Материалният аспект в този случай надделява над емоционалния,
който другаде обгръща проповядването на кръстоносния поход. Поя­
вата на светещи кръстове в небето по време на изнасяне на пропове­
дите от Оливер фон Падерборн във Фризия, има сигурни свидетели;
кръстовете вероятно са в основата на раждането на религиозна конг­
регация. Съвременните психолози биха говорили днес за колективна
халюцинация; историкът може да се ограничи единствено с регистра­
цията на този белег, показателен за емоционалната и екзалтираща ат­
мосфера, в която е обвит Петият кръстоносен поход.
По същото време се проявяват и други феномени: цитира се дру­
га поява на светещ кръст, свързана с проповед през 1212 г. за наби­
ране на кръстоносци в областта Шатоден за похода срещу Албигойс-
ката земя. През същата година чудодейни прояви съпътстват стран­
ното движение, което дава ход на детски кръстоносни походи.
Макар историческата документация да засвидетелства тези по­
ходи, протичането им не е добре изяснено. Дали е имало две отдел­
ни движения, или само едно, което се е разпространило дискретно,
преди да се разрази с все сила в две раздалечени една от друга точ­
ки? Съвременниците им, и най-вече хората от средата на Х1П в.,
предполагат, че тези движения са провокирани от фактори, за чия-
то идентичност не са единни.
Като оставим настрана все още неразрешения проблем за връз­
ката, обединяваща двете движения, чиято хронология е трудно да се
установи, констатираме, че в областта Вандом един пастир на име
Етиен, от село Клоа, твърди, че е получил от мистериозен поклон­
ник писмо, което трябвало да предаде на френския крал. Група хора,
повечето от които от неговата среда и млади като него, го последват
и шествието се отправя при Филип Опост, който ги приема. Той пре­

309
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
дава посланието на преподавателите от Парижкия университет, кои­
то поставят под съмнение свръхестествения му характер, а няколко-
то хиляди души, които Етиен завежда там, най-накрая се разотиват.
Известно ни е, че младежите са изработили знамена, че надават въз­
гласи и призиви като: „Боже, Господи, въодушеви Християнството!
Боже, Господи, върни ни Истинния кръст!“ Движението произлиза
най-вече от средите на миряните и вероятно някои групи тръгват не­
зависимо от водените от Етиен хора. Позоваването на Истинния
кръст, този, който е загубен при Хатин, позволява да свържем дви­
жението с това на кръстоносния поход.
„Децата“, които тръгват от Лотарингия, от Холандия и Ренания и
които приемат за свой водач някой си Николаус от Кьолн, се включ­
ват още по-пряко в движението. Те също се движат в шествие, пеей­
ки немски и латински песни, зад хоругви, чиято иконография не ни е
известна. Те се спускат по долината на Рона и стигат до Генуа в Се­
верна Италия. Един разказ, вероятно легендарен, описва как младите
поклонници са поети от марсилски корабовладелци, които ги качват
на седем кораба; два претърпяват корабокрушение, докато останали­
те, стигайки до Бужи и Александрия, оставят пътниците си на мю­
сюлманите, които ги откарват в робство. Фактически е известно, че
групите на .децата“, пристигнали от Ренания, се разпръсват и много
от тях се връщат в страната си, а други остават в Италия.
Тези, които последват Николаус, и вероятно други, дошли от
различни части на Франция, оповестяват намерението си да стиг­
нат до Светите земи и да получат от Господ чрез единственото си
оръжие, покаянието, и благодарение на предпочитанието му към де­
цата и бедните онова „възвръщане“, което силните и богатите не
успяват да реализират въпреки използваните средства. Като цяло
клирът се отнася доста резервирано към това движение; буржоата
(като например тези в Сен-Кентен) ги посрещат по-добре.
Въпросът с произхода на това широкоразпространено движе­
ние остава да бъде изяснен. Възможно е да се е мисли, че отпра­
вената от папата покана към епископите да организират по време
на Петдесетница през 1212 г. големи шествия за покаяние, пред­
вид перспективата за бъдещ поход срещу Алмохадите, и след кам­
паниите за проповядване на кръстоносен поход в Ориента и в Ал-
бигойската земя, вероятно е предизвикала у правоверните маси,
развълнувани от цялата тази пропаганда, прибързано заминаване
за шествия от друго естество. Други смятат, че това е всеобхват­
но и почти спонтанно народно движение. В крайна сметка остава
това, че през 1212 г. темата за Кръста и за Йерусалим хвърля по
пътищата групи от млади поклонници, не много наясно за непос­
редствената им цел, но позоваващи се на идеята за кръстоносен

310
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

поход, който обаче не е този, подготвян от папата. А отгласът от

това се разнася до 1213 г., когато се отбелязва, че мнозина англи­
чани стават кръстоносци, преди да са били официално поканени.
Впрочем това движение от 1212 г. провокира други, които ня­
мат за цел Йерусалим. Става дума за тези процесии, които преко­
сяват и Италия, пеейки „Алилуя“, и които проповядват забрава на
злопаметността и отмъщението и подчиняване на Божията воля.
Сред „децата“ през 1212 г. има и такива, които прибягват до показ­
ното проявление на покаяние, изразяващо се в публично самобичу-
ване. Шествията със самобичуващи се се множат. През 1260 г. в Пе­
руджа се ражда голямо движение, което изпълва италианските пъ­
тища със самобичуващи се и което продължава и през следващите
години. През 1260 г. християните от Ориента с почуда наблюдават
как от корабите в Акра слизат самобичуващи се и как прекосяват
франкска Сирия. Дали и те са изпитвали особена преданост към Йе­
русалим и желание да допринесат за освобождението му? Мястото
на Светите земи в религиозната мисъл през XIII в. не ни позволява
да изключим тази възможност. Да се постигне връщането на Све­
щения град в християнския свят по пътя на наказанието - каквото е
самобичуването - и на молитвите вместо със силата на оръжието,
това не е чуждо понятие дори в самите папски мъмрения.
Авантюрата на Пастирите от 1251 г. се явява в по-друга светли­
на. Тя се вмества във време, когато кралят на Франция току-що е
освободен след нанесеното поражение на войските му в Египет, и
от Светите земи се обръща към кралицата майка и към поданици­
те й, за да му изпратят нови войски и нови финансови средства.
Тези последни новини вероятно не остават скрити за повечето жи­
тели на Френското кралство; във всеки случай, именно вълнение­
то, предизвикано от преживяната в Египет катастрофа, е в основа­
та на това ново движение, още повече че хронистите оставят у нас
впечатлението, че Бланш Кастилска реагира, сякаш синът й е все
още пленник, което, изглежда, е анахронизъм.
Известните нам факти, макар и представени по различен начин
от отделните източници, отново ни изправят пред един харизмати-
чен водач, Унгарския магистър, който според някои е напуснал
цистерциански манастир и който вероятно се казва Жак. Той се по­
явява в Северна Франция, в покрайнините на Пикардия, Фландрия,
Ено и Брабант, и се представя за получил от Дева Мария писмо, с
което го упълномощава да оглави движението. И тук пастирите,
които са най-непостоянният елемент от селското население, са съ­
ществена част от войските му; той ги разпалва, като им припом­
ня, че в Коледната нощ ангелите известяват раждането на Хрис­
тос именно на пастирите, удостоверявайки по този начин, че те са

311
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

избраните сред вярващите. Целта, която си поставя, е освобожде­

нието на Йерусалим и на пленниците.
Войската на Жак, чиито членове, изглежда, са станали кръсто­
носци, предшествана от хоругви с образа на Жертвения агнец,
вероятно наброява около тридесет хиляди души, когато пристига в
Амиен, и е почти двойно по-голяма около Париж; пастирите са въ­
оръжени с мечове, брадви, ножове. Когато се намира в Париж, кра­
лица Бланш се среща с Жак, когото приема благосклонно, защото
смята, че това надигане може да се окаже полезно за съдбата на кра­
ля Луи. До този момент движението като че ли не е съмнително.
Но става такова в следващите седмици, защото някои от групите по­
теглят към Руан, където архиепископът има затруднения с тях, към
Орлеан, където избухва голям бой между „пастирите“ и студентите
от университета, двадесет и петима от които са убити, и накрая към
Тур. Те нападат все повече клира, който Магистърът хули, обвиня­
вайки доминиканци, францисканци, цистерцианци, бенедиктинци, ка­
ноници и прелати, и заклеймявайки Римската курия, като подхваща
отново обвиненията в алчност, които лесно намират своя аудитория
в средата на XIII в. Предупредена за тази промяна в поведението,
кралицата се разтревожва и предупреждава местните власти. Но в
Бурж, чиито жители отварят вратите си за пастирите въпреки на­
местника, изстъпленията на Унгарския магистър се обръщат срещу
евреите, в чиито синагоги нахлуват. Буржоата и кралските чинов­
ници застават на страната на евреите и репресията започва. Тя стру­
ва живота на Унгарския магистър и на основните водачи, а тези, ко­
ито ги следват, се разпръсват.
Други от групите поемат към Марсилия; те са спрени по пътя;
трети стигат до Бордо, където Симон дьо Монфор ги приканва да
се разпръснат. Някои стигат в Англия, в Шорхам; и те са отблъсна­
ти, а крал Хенри III им забранява да влизат в кралството му.
Разбира се, значима част от тези пастири в крайна сметка се озо­
вават в Светите земи и се вливат в кралската армия, като се подчи­
няват на приетите от кръстоносния поход правила. Но само по се­
бе си това движение обединява два противоположни аспекта: стре­
межът да се притекат на помощ на оказалия се в беда отвъд морето
френски крал, каквато биха могли да му окажат тези селяни, и убеж­
дението за моралното надмощие на бедните и пастирите над ду­
ховниците и благородниците, чиято алчност и надменност са
разгневили Господ и са причинили неуспеха на кръстоносците.

Твърди се, че според мнозина Господ избирал слабите, за да

изобличи силните. Така, редом с искрения пиетет и с безспорното
желание за присъединяване към кралския кръстоносен поход от­

312
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

въд морето, излиза наяве едно движение на недоволството, което

визира едновременно и църковния, и господарския свят.
Съвременниците отиват още по-далеч. Един си представя, че Ун­
гарският магистър е в основата на нещастния „детски кръстоносен
поход“. Други виждат в него един измамник, фабрикант на лъжливи
чудеса, разпространяващ близки до ереста доктрини. Дори си предс­
тавят, че султанът се е опитал чрез своите агенти да всее безпорядък
във Франция. В действителност мотивациите на пастирите вероятно
не са се различавали особено от тези на поелите кръста четири годи­
ни по-рано. Те също изпитват искрено благоговение пред Светите зе­
ми; дали благородниците не са се смятали за бедни поклонници на
служба на Христос? Но „пастирите“ смятат, че те единствени са в
състояние да не опорочат своите думи; оставяме настрана неизбеж­
ните задължения на експедиция като тази, която планират.
Следователно кръстоносният поход на пастирите не е напълно
изолирано и спонтанно движение; то се вписва в перспективата за
един редовно предприет и организиран поход, но вкарва в него еле­
мент, който напълно излиза от рамките, които поставя Църквата.
Фактът, че се проваля, когато напада евреите от Бурж, съвсем не е
без значение. Последните са защитени от краля и тази опека, която
липсва в някои от случаите, тук напълно изиграва своята роля.
Безредиците преди края на XII в. сега вече могат да бъдат из­
бегнати: кръстоносният поход достига до зрелостта на институция
и вече няма място за анархистични инициативи дори в толкова из­
страдало кралство, каквото е в онзи момент това на победения в
Египет крал.
Такъв, какъвто е в окончателния си вид по времето на папа Ино-
кентий III, кръстоносният поход доказва своята ефикасност с това,
че успява да обедини огромен брой бойци, създавайки наченки на
организация под контрола на папските легати, чиято роля еволюи­
ра с течение на времето, като им осигурява средства да побежда­
ват в театъра на военните действия и да се задържат понякога на
него доста дълго време. Саморегулирайки се, походът не губи ха­
рактера си на изкупително дело и отговорът на вярващите е забе­
лежителен: между 1215 и 1270 г. и дори между 1204 и 1215 г. не се
констатира и най-малко охладняване към него.
При все това загубата на Йерусалим и на Светите места, кои­
то не са върнати до 1229 г. и са завладени отново само времен­
но - за около петнадесет години, им придава различно значение ка­
то ангажиращ фактор. Индулгенцията обаче запазва цялата си мо­
билизираща сила: впрочем XIII в. е свидетел как християните тър­
сят всякакви форми за получаване на индулгенция; и когато се на­
лага да бъдат заровени жертвите на аюбидския рейд срещу Сидон,

313
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
легатът Йод дьо Шатору свързва с индулгенция изпълнението на
това милосърдно дело. Свети Луи не е последният, който се отда­
ва на такава погребална работа, за да спечели индулгенция.
Но започналата по времето на Александър III еволюция про­
дължава. Опрощаването на прегрешенията, свързано с участие в
кръстоносна експедиция се обвързва с осъществяването на посе­
щение на Божи гроб. А това благоприятства използването на пъл­
ното опрощение на греховете и при други начинания освен отво­
юването на Светите земи. Инокентий III го прилага при битката
срещу Марквард фон Анвайлер, в борбата си срещу албигойските
еретици, при спирането на офанзивата на Алморавидите в Испа­
ния. И неговите наследници продължават по същия път.
Това не означава, че поклонничеството в Светите места е ста­
нало по-непривлекателно. Точно обратното, преглеждайки песните
за кръстоносните поход, виждаме, че той е в мислите на всички. Но
значение има не толкова поклонението на Божи гроб, колкото иде­
ята за освобождението му, а то е свързано с мисълта за Христови­
те мъки, предмет на все още твърде силно благоговение, и за дъл­
га на християнина към своя Спасител.
Осъществяването на това посещение явно не е толкова лесно
както през предходния век. Не знаем точно как поклонниците успя­
ват да се доберат до Йерусалим по време на военни действия, ма­
кар че виждаме как християни от друга обредност - като арменците,
за които ни говори Жоанвил - извършват своето поклонение.
По време на примирията посещението е възможно, въпреки че
папа Григорий VIII постановява то да става с разрешение на папата.
Бойците, които току-що са оставили оръжията, се стичат масово там:
Свети Луи отказва да се възползва от предоставения му пропуск,
предлаган му вероятно от султана, за да последва примера на Ричард
Лъвското сърце; други не страдат от подобни скрупули.
Що се отнася до поклонниците, които тръгват без да принадле­
жат към някой кръстоносен поход, те са още по-многобройни. Ста­
тусът на морските градове регламентира условията на тяхното тран­
спортиране. Подписаният през 1233 г. в Акра благодарение на уси­
лията на конетабъла Йод дьо Монбелиар договор между Марсилия и
военните ордени, предвижда марсилците да разрешават на ордените
на тамплиерите и на хоспиталиерите да товарят всеки по два кораба
при двете преминавания по Великден и през август, като приемат до
хиляда и петстотин поклонници; самите те си запазват правото да
транспортират още много други, които срещаме в договорите.
Пътеводителите, предназначени за поклонниците, продължават
да се пишат, като този на Алберт фон Щаде от 1251-1252 г., в
очакване на най-пълния сред тях, „Описание на Светите земи“ от

314
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД КАТО ИНСТИТУЦИЯ

доминиканеца Бурхард от планината Сион, съставен заради пъту­

ване из земята, намираща се през 1285 г. под пълна мамелюкска
власт. Наистина, мюсюлманите допускат извършването на покло­
нението, още повече че извличат голяма полза от него: нотата, на­
писана специално за папата през 1217 г., твърди, че тези от сино­
вете на султана Ал-Адил, които получават доходи от светите мес­
та, извличат всяка година по 20 000 безанти от посетителите на
Божи гроб (срещу 30 000 от тези в Мека).
Следователно Светите места присъстват в мислите на христи­
яните. Макар кръстоносният поход сам по себе си да е институ­
ция, която обещава на участниците в него обичайните духовни
привилегии, освобождението на Светите места и връщането им на
царството на Христос си остава една много дълбока мотивация.
Трябва само да съпоставим състава, който участва в кръстоносни­
те походи в Светите земи, с този от други, също осигурени с ин­
дулгенции експедиции, за да осъзнаем това.

315
 ДЕВЕТА ГЛАВА

Войната и дипломацията:
възстановяването на Йерусалимското
кралство

Кратката криза след края на примирието, сключено между Емери

дьо Люзинян и султан Ал-Адил четири години по-рано, през 1211 г.,
има далечни последици. Ал-Адил и повечето франкски отговорни
лица желаят да удължат примирието, но тамплиерите довеждат до
прекратяването му, което предизвиква изблик на ентусиазъм в Да­
маск, където жените предлагат косите си на управителя на града,
принц Ал-Муазам, за военните машини, предназначени да атаку­
ват Акра. Султанът заповядва да бъде издигната на Таворската пла­
нина мощна крепост, на която франките гледат като на пряка зап­
лаха за града им, макар този строеж да е част от цялостната прог­
рама за укрепяване, предприета от султана.
Междувременно Мари Монфератска, наследница на кралството,
се омъжва за Жан дьо Бриен, шампански барон, когото Филип Огюст
посочва на франкските пратеници, дошли да търсят съпруг за своята
кралица. И Жан успява да възстанови примирието с Ал-Адил. Но по­
ложението е тревожно и показва нестабилността на миролюбивата
атмосфера, оцеляла след Четвъртия кръстоносен поход.
Тази атмосфера не бива да бъде забравяна. Въпреки стремежа на
франките отново да завладеят старото си кралство, излиза наяве заг­
рижеността за равновесие и мирните дни са доста повече от военни­
те. Ричард Лъвското сърце и Саладин вече са потърсили траен модус
вивенди между мюсюлмани и франки. През 1207 г. Ал-Адил приема
да пожертва някои от владенията си, за да успее да възстанови мира.
Петият кръстоносен поход отново ще покаже мощта на хората от За­
пада и ще отвори по странен начин пътя към мирно уреждане, което
император Фридрих II ще осъществи за известно време.

Инокентий III и Петият кръстоносен поход

Отклоняването на Четвъртия кръстоносен поход, в известна степен
вследствие от донякъде разочароващия отзив на апела, отправен
през 1198 г. от Инокентий III, е провал за плана, който той замисля

316
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

след качването си на папския престол. Привързаността на папата

към освобождаването на Божи гроб не е отслабнала, но междув­
ременно му се налага да се занимае с аферата с албигойците, без
да забравя конфликта между Отон фон Брауншвайг и Фридрих И,
в който е замесен.
Събитията от 1211 г. го изправят пред източния проблем. Макар
да не обнародва була за кръстоносен поход преди 1213 г., той демон­
стрира загрижеността си за латинския Ориент още през 1211 г.: пис­
мо, което адресира до царицата на Грузия, за да моли за помощта й
предвид защитата на Светите земи, е доказателство за това. После,
през 1212 и 1213 г. той се занимава с организирането на големи
шествия с цел да умилостиви Господ и да накара християните да осъз­
наят дълга си към Светите места. През 1212 г. дори възнамерява да
тури край на кръстоносния поход в Албигойската земя, за да насочи
цялото си внимание към положението на Йерусалим
Ако пламенното желание да възвърне Йерусалим остава основен
мотив за действията на папата, то кръстоносният поход, който ще
започне, се вмества в една нова обстановка. Тази през 1188-1204 г.
прилича на епопея; тази от 1213-1221 г. се вмества в една апокалип­
тична перспектива. Поблазнени сме да припомним личността на Джо­
акино ди Фиоре; калабрийският отшелник умира през 1202 г., оста­
вяйки творба с пророчески характер, в която набляга върху сериоз­
ността на нанесените от исляма удари върху християнството и пред­
вещава бъдещия му срив. Инокентий вероятно не е пряко повлиян от
Джоакиновата мисъл; но и той размишлява върху исляма в посока
на Апокалипсиса; според него, както и според Джоакино, проповяд­
ваната от Мохамед религия се идентифицира със Звяра, подготвящ
идването на Антихриста, и то наближава. Числото на Звяра (666) се
смята за брой на годините, през които той трябва да властва, което
определя XIII в. за край на властта му. Следователно краят на исля­
ма е близък и кръстоносният поход трябва да го ускори. Впрочем
християнският свят не е единственият, който е разлюлян от тези ес-
хатологични движения, тъй като по същото време евреите са призо­
вани да се завърнат в родните си земи; през 1212 г. многобройни гру­
пи пристигат там, едните в Акра, други в Йерусалим, трети в Египет.
Инокентий III се опитва да придаде възможно най-голям размах
на своя поход: той установява контакт с грузинците, които по съ­
щото време напредват във Велика Армения за сметка на мюсюл­
манската власт. Той се стреми, но безрезултатно, да се сближи с ви­
зантийците от Никея: при тях праща своя легат, кардинал Пелагий,
за да се опита да поднови преговорите от преди 1204 г., предвид го­
лемия събор, който през ноември 1215 г. ще провъзгласи опреде­
лението Ад либерандам.

317
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Но предвиждайки да възобнови кръстоносния поход с изключи­
телен размах, Инокентий III се опитва, впрочем, без особена надеж­
да, да намери невоенни средства за установяването на траен мир меж­
ду Аюбиди и франки. Така той изпраща писмо до патриарха на Йеру­
салим, с което го моли да прикани християните от Светите земи да
станат по-добри, за да заслужат смекчаването на Божия гняв, в очак­
ване на осъществяването на плана за освобождението на Светите
земи, който ще уточни съборът: „Твърдото упорство на сарацините
няма практика да отстъпва пред смирените молитви на християните.
Въпреки това, за да покажем нашето смирение [...], ние писахме,
като се посъветвахме с благоразумни хора и със страх към Бога, до
султаните на Дамаск и Кайро. Ние искаме да последваме примера,
който ни дава Господ, когато казва за себе си в Евангелието: „Знайте,
че аз съм кротък и смирен в сърцето си“, пише Инокентий, като мо­
ли патриарха да предаде писмото му на Сафадина, тоест на султана
Ал-Адил. „Затова ние покорно молим Твое величество, да се възпол­
зваш от мъдрия съвет и да ни върнеш тази земя, щото завладяването
й да не стане повод за нови проливания на човешка кръв.
От нейното владение вероятно не извличаш никаква полза, с из­
ключение на безплодната слава, а само трудности. Когато я върнеш
и когато от едната и от другата страна бъдат освободени пленни­
ците, ще забравим всички щети, които нанесоха бойците, така че
положението на тези от нашите съграждани, които живеят в твоята
страна, да не е по-лошо от това на твоите съграждани в нашата.“
Ал-Адил като че ли оставя без последствие това послание. Но
идеята за мирно преотстъпване на старото Йерусалимско кралство
на латинците не е изолирана. Същият Инокентий III иска да се ин­
формира за положението на мюсюлманските принцове, наследници
на Саладин, и Йерусалимският патриарх му изпраща отчет, който
трябва да е от 1217 г. От него се научава, че „Сафадинът“ е елимини­
рал преките наследници на Саладин, неговите племенници, с изклю­
чение на султана на Алеп - един от синовете на Саладин, Ал-Захир,
който в действителност поддържа независимостта си в Северна Си­
рия, благодарение на подкрепата на Селджуците от Коня. Патриар­
хът изброява синовете му: Ал-Камил, който трябва да го наследи в
Египет; Ал-Муазам, който държи Дамаск; Ал-Ашраф, в Месопота­
мия; и дава имената на дванадесет други, всеки един от които плаща
на баща си годишна сума от 20 000 безанти, което съответства на
дохода на Божи гроб. Освен това добавя, че Аюбидите биха върнали
на драго сърце на папата земята на Йерусалим, ако са сигурни, че
християните ще я управляват в мир и че дори са готови да плащат
данък на папата и на патриарха, за да бъдат сигурни за мира.
Вероятно патриархът си прави илюзии, но не е безполезно да се

318
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

знае, че идеята за разбирателство с мюсюлманските принцове не про­

излиза само от Инокентий III. Аюбидската империя, по онова време
в апогея си, не е заинтересована да се откаже от завоеванията на Са­
ладин. Ал-Адил, въпреки че не е много склонен на военни подвизи и
е натрупал опит от войната, която води срещу кръстоносците от
1188 до 1191 г. и през 1197-1198 г., се чувства удобно във властта
си, като поддържа вежливи отношения с християните от Запада, ко­
ето вероятно заблуждава някои относно истинските му намерения.
Тъй като на поканата на папата няма никакъв отговор, подготов­
ката на кръстоносния поход продължава. Програмата му е начер­
тана през 1213 г. Но примирието изтича чак през 1217 г. Затова
Инокентий III решава да впише проекта за връщането на Светите
земи сред въпросите за обсъждане на IV Латерански събор, който
той свиква за ноември 1215 г. и където се явяват дори прелати от
Ориента —патриархът на маронитите и представителите на мелкит-
ския патриарх в Александрия; именно тогава бива изработено съ­
борното определение Ад либерандам.
Но легатите вече са започнали своята проповед, в това число и
Робер дьо Курсон (Робърт от Курсон) във Франция, където негови­
те инициативи предизвикват враждебни реакции от страна на френ­
ския клир. А на 15 юли 1215 г. в Екс-ла-Шапел, докато младият
Фридрих II получава кралската корона на Германия, изглежда съв­
сем неочаквано, поема и кръста. Трубадурите се отзовават на при­
зивите на проповедниците и знаем какво въодушевление обгражда
проповедите на Оливер фон Падерборн. Установеният в Англия мир
позволява да се набират кръстоносци в цялата страна. Но се налага
да бъдат удовлетворени исканията на френските благородници, ко­
ито молят папата да забави заминаването им с една година. Зато­
ва фиксираната от събора дата (1 юни 1217 г.) бива спазена само
от част от кръстоносците.
Затова пък на същата дата на път поемат значителни континген­
ти. На 29 май тези от Фризия и Ренания, заедно с графовете на Хо­
ландия и на Виед, опъват платната на около 300 кораба; част от тях
изостават по пътя, за да превземат замъка Алкасер до Сал. Унгарски­
ят крал Андрей II преговаря с Венеция за кораби, като се отказва от
властта си над Зара, но твърде многобройната му войска не успява
да се натовари цялата; пристигналите малко преди него в Сплит хер­
цози на Австрия и на Мерания, заминават по-експедитивно. Ефектът
от проповедите на Жак дьо Витри е по-осезателен на Изток, тъй като
бароните и рицарите от латинския Ориент, начело с Боемон IV Ан-
тиохийски-Триполитански, Юг I Кипърски и Жан дьо Бриен, също
се явяват на сбора.Твърди се, че армията е толкова многобройна, че
не са в състояние да й осигурят достатъчно храни, поради което ня­

319
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
кои от кръстоносците се качват отново на корабите за дома, за да не
умрат от глад; други се отдават на грабежи.
Кампанията започва на 3 ноември 1217 г. с офанзива по посо­
ка на р. Йордан. Като отхвърля предложенията на своя син Ал-Му-
азам, който се застъпва за мощна контраофанзива, султан Ал-Адил
оставя на кръстоносците резиденцията си Бетсан и се оттегля в Да­
маск. Кръстоносците прекосяват Йордан и в Дамаск настъпва па­
ника, но франките се задоволяват само с демонстративни действия.
В началото на декември те се насочват към Тавор, но след два не­
успешни щурма се оттеглят към Акра. Въпреки това Ал-Муазам ре­
шава да разруши крепостта, вероятно защото преценява, че не е
толкова недостъпна, колкото им се е сторило. Извършеният от ун­
гарски отряд рейд в хинтерланда на Сидон завършва катастрофал­
но. В началото на 1218 г. разболелият се Андрей II решава да се
върне в Унгария. Юг I Кипърски и Боемон IV .го придружават до
Триполи, където първият умира, а той се връща в страната си, пре­
косявайки Армения, селджукската страна и Никейската империя.
В очакване на втората вълна на похода, кръстоносците се зае­
мат да възстановят укрепленията на Кесария и да построят нов за­
мък, за да препречат пътя по протежение на брега, на юг от Акра:
с това се нагърбва Готие д ’Авен, а крепостта, наречена Шател-Пе-
лерен (Атлит), е поверена на тамплиерите.
Фризийските и германските кораби пристигат в Акра на 26 ап­
рил 1218 г. Очакват се и други контингенти, най-напред кръстонос­
ците от Рим и от съседните области, за които Инокентий III доста­
вя необходимите за транспортирането им кораби и отпуска сума от
3 000 сребърни марки, но общата им екипировка струва повече от
20 000 марки; кръстоносците трябва да потеглят през лятото - в
частност тези на херцог Йод III Бургундски, на Неверския граф Ер-
ве дьо Донзи, на графа на Ла Марш Юг дьо Люзинян, наред с мно­
зина прелати, сред които архиепископът на Бордо - но определе­
ният им за водач, Йод III, умира веднага след заминаването си.
И англичани, начело с графа на Честър, трябва да отпътуват по
същото време. Очаква се и пристигането на император Фридрих II,
но той като че ли не е започнал подготовката си и едва след нареж­
дане на папа Хонорий III, в края на 1218 г., известява намерението
си да свика на диета германските принцове през 1219 г. Въпреки то­
ва участието на „краля на Римляните“ (Фридрих е коронован за им­
ператор едва през 1220 г.) фигурира в плановете на кръстоносците.
Тази поредица от заминавания придава особен облик на Петия
кръстоносен поход. Пристигналите през пролетта на 1218 г. френски
и германски кръстоносци възнамеряват да се върнат на Запад още
през есента; херцог Леополд Австрийски, който изпълнява ролята на

320
 ВОЙНАТА ИДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТОНА...
командир на кръстоносците след отпътуването на краля на Унгария,
трябва да отпътува през април 1219 г., след като служи в Ориента
две години и оставя огромна сума (6 000 марки) на тевтонците. Не­
говото заминаване, за разлика от това на унгарския крал, се смята за
съвсем нормално: участието на бароните в похода не трябва да пре­
вишава две години. Случаят с англичаните е твърде характерен: гра­
фът на Честър се готви да се качи на кораба, когато се появява гра­
фът на Уинчестър, а трети контингент начело с Филип д’Обини прис­
тига в момента, когато кръстоносният поход приключва.
На практика проповядването не е преставало. Папа Хонорий III
продължава да подпомага усилията на кръстоносците, като изпраща
подкрепления и пари. Едва през 1221 г. кардиналът-епископ на Ос­
тия, Уголино ди Сени, обхожда Ломбардия, за да събира помощи, как-
то и за да насърчава градовете и висшите благородници да предоста­
вят контингентите си на армията, която трябва да бъде предвождана
от монфератския маркиз. Именно той трябва да получи събраните
суми, ако дотогава не бъдат пратени в Ориента, юьдето легатът Пе­
лагий се нуждае от средства. Така кръстоносният поход се превръща
в продължителна война, в която едни контингенти идват да заместят
други, които са приключили със службата си в отвъдморските земи.
По този начин първоначалната идея за масова офанзива отстъпва
място на дългосрочни планове, което обърква сметките на Ал-Адил.
Като налага вижданията си на сина си Ал-Муазам, султанът разчита
на умората на кръстоносците, надявайки се, че след първата енергична
офанзива те скоро ще загубят смелост и ще изоставят активните дейс­
твия, което ще му позволи да си върне отстъпените им територии.
Приема се, че крал Жан дьо Бриен и бароните от Светите земи,
разчитащи на масовия приток на кръстоносци, възнамеряват да съ­
единят своята кампания в Сирия с друга, която трябва да се води в
Египет, за принуждаване на султана да изостави Палестина. Неза­
висимо от всичко в началото на 1218 г. Жан дьо Бриен налага ре­
шението операциите да бъдат пренасочени в Египет, като се аргу­
ментира с горещините и с липсата на вода, които правят невъз­
можен директен поход към Йерусалим по време на летния период.
Кампанията от 1217-1218 г., впрочем, е плодоносна: Таворс-
ката крепост престава да бъде заплаха за Акра, вече защитена на
юг от Шател-Пелерен. Първата част от програмата на Инокентии
III, който умира на 16 юли 1216 г., опитвайки се да умиротвори
Централна Италия предвид кръстоносния поход, е реализирна.

Египетската кампания на легата Пелагий

На 27 май 1217 г. първите кораби, напуснали Акра с кръстоносци
на борда си под командването на граф Симон фон Сарбрюк, се по­

21. 321
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
явяват при излаза на ръкава на Нил, който контролира град Дами-
ета, един от главните укрепени градове на Египет. Дебаркиралите
войски заемат един остров, където да са на сигурно място в очак­
ване да пристигнат силите на крал Жан, на херцога на Австрия и
на военните ордени, и започват да строят укрепления. По взаимно
съгласие избират за общ командващ Жан дьо Бриен. Уведомен с по­
щенски гълъб, Ал-Камил, който управлява Египет от името на ос­
таналия в Сирия негов баща, побързва да събере войска, която се
разполага срешу франкския лагер.
Както видяхме, изборът на Египет за театър на бойните дейст­
вия е вече в зародиш, когато Четвъртият кръстоносен поход си пос­
тавя за цел да атакува „Вавилон“, тоест Кайро. Но съществуват две
възможни развития. Според едни (изглежда, че така смята Жан дьо
Бриен), ако султанът бъде атакуван в едно от владенията си, откъ-
дето извлича основните ресурси и средства за поддръжка на воен­
ните си сили, той би предпочел да жертва не толкова богатите и раз­
положени настрани от големите центрове като Александрия, Кайро
или Дамаск Свети земи, отколкото да рискува да загуби или да ви­
ди Египет разорен. Според други Египет сам по себе си е привлека­
телна плячка, без планински релеф —където може да се загнезди
евентуална съпротива - без големи крепости, с изключение на
Александрия, Кайро и Дамиета, и е в състояние да храни цяла дейс­
тваща армия. Неговото завладяване би позволило реставрацията на
все още значимото с присъствието си християнство, връщането към
християнското служение в почитани църкви, на култа към библейс­
ката памет и към местата, с които е свързан споменът за Светото
семейство. Още през 1168-1169 г. крал Амори мечтае да превземе
Египет - нека да припомним, че на юг от него съществува и хрис­
тиянското Кралство Нубия, а още по-далеч - Етиопското.
Но Дамиета е опасен укрепен град, защитен от тройна стена,
контролиращ входа на Нил благодарение на голяма кула, Верижна­
та кула, тъй като на нея се закачат веригите, които препречват реч­
ното течение. Тази кула - първата преграда, с която трябва да се
справят кръстоносците - е отбранявана от силен гарнизон (триста
човека), разполагащ с балисти, благодарение на които защитници­
те могат да бомбардират корабите на нападателите. Първият щурм
на 23 юни е неуспешен, вторият е на 1 юли, но претоварените с бой­
ци стълби са обърнати в реката. Тогава Оливер фон Падерборн за­
повядва да построят плаваща бойна кула, качена на два големи ко­
раба. От нея щурмуващите прехвърлят стълби и така правят про­
бив в защитата на кулата, която капитулира на 25 август.
Падането на крепостта има силен отзвук в арабския свят, а смърт­
та на султан Ал-Адил на 31 август се приписва на вълнението, което

322
 ВОЙНАТА ИДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА­

ТО предизвиква. Но изправени пред покачващото се ниво на водите

на Нил, кръстоносците решават да изчакат нови подкрепления.
Това са хората от Рим и французите, а англичаните се присъе­
диняват към тях между края на август и края на октомври. С тях
пристигат двама папски легати - Робер дьо Курсон (Робърт от Кур-
сон), който умира в началото на зимата, и Пелагий, кардинал-епис­
коп на Албано, който веднага заема главно място в съвета на кръс­
тоносния поход; в качеството си на представител на папата и пора­
ди религиозните сблъсъци при различните решения, взети от кръс­
тоносците, той изисква власт, засенчваща тази на крал Жан, която
редица кръстоносци не искат да признаят.
Ал-Камил, който приема титлата султан на Кайро по същото
време, когато брат му Ал-Муазам става султан на Дамаск, се опит­
ва да блокира с помощта на диги течението на Нил по-нагоре от
града. На 9 октомври 1218 г. той се опитва да дебаркира на запад­
ния бряг, но Жан дьо Бриен успява да го отблъсне. Но след като
разкрива заговор, той избягва, като оставя армията си без команд­
ване. Последва паника и султанът успява да възстанови силите си
благодарение на пристигналия Ал-Муазам. Междувременно обаче

323
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

кръстоносците успяват да отмъкнат всичко останало в лагера му

и да се установят на източния бряг. На 5 февруари започва обсада
на Дамиета, малко след като Пелагий назначава всеобщ пост.
Вероятно именно тогава двамата Аюбиди решават да пристъпят
към преговори с кръстоносците. Ал-Камил им предлага, ако напус­
нат Египет, да им преотстъпи Йерусалимското кралство, с изключе­
ние на Керак и Монреал, и да сключи тридесетгодишен мир. Жан дьо
Бриен, франкските барони и французите искат да приемат; Пелагий,
последван от италианците и магистрите на военните ордени, отхвър­
лят тези предложения, допълнени със съответно обезщетение от
30 000 безанти, като компенсация за отказа от Керак и Монреал.
Въпреки неуспеха на преговорите, Аюбидите упорито вярват, че
техните противници в крайна сметка ще приемат предложенията
им. И Ал-Муазам нарежда на своите офицери в Сирия да пристъ­
пят към системното рушене на крепостите от. бившето латинско
кралство, включително Сафет, Панеас, Торон и най-вече Йерусалим,
което поражда всеобща паника сред мюсюлманското и еврейското
население. Същевременно той притиска евреите и християните в
Египет, за да измъкне от тях огромни суми; коптите и мелкитите
са изложени на всеобщо преследване, което поражда масово изсел­
ване на няколко хиляди копти в Нубия.
Същевременно обсадата на Дамиета продължава, кръстоносци­
те се радват на новите контингенти, озовали се там след пролетното
придвижване на корабите през 1219 г. Строят се нови съоръжения
за сриване на стените; всеобщият щурм на 8 юли е отблъснат бла­
годарение на използвания гръцки огън от обсадените и на интер­
венцията на султанската войска в тила на християнската армия. Два
нови щурма, на 13-и и 31 юли, имат същата съдба. На 29 август,
въпреки предупреждението на рицарите, пехотинците предприемат
атака в лагера на султана, която се превръща в катастрофа; Жан дьо
Бриен и рицарите все пак успяват да прикрият отстъплението на ар­
мията, която понася тежки загуби в убити и пленени.
Разтревожен за състоянието на обсадения град, султанът подно­
вява преговорите. Този път той обещава да плати за възстановява­
не на укрепленията на Йерусалим, да освободи пленниците, които
могат да бъдат открити, и да върне Истинния кръст на християни­
те. Двете обособили се още през февруари страни остават твърдо
на позициите си, но англичаните се присъединяват към мнението на
Жан дьо Бриен. Въпреки това Пелагий, опасявайки се от недобро­
съвестността на султана, отново отхвърля предложенията му.
В крайна сметка, осуетените на 3 ноември 1219 г. опити на сул­
тана за снабдяване на Дамиета водят до решение за ново усилие за
превземането на града. Той пада почти без бой заради изтощение-

324
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА­

ТО на гарнизона, тъй като населението понася огромни загуби

вследствие от глада (5 ноември 1219 г.). Плячката е огромна, но
изглежда, че разрешават на желаещите да напуснат града. Някол­
ко дни по-късно съседният град Тинис пада на свой ред в ръцете
на кръстоносците.
Окупацията на Дамиета разделя победителите. Италианците об­
виняват французите, че са ги ощетили при подялбата на плячката;
Пелагий, който се опитва да ги помири, е заплашен от тях и дори
се стига до уличен бой. Освен това легатът иска града, защото пре­
тендира, че е завладян от кръстоносците, и отказва да го предаде
дори частично в ръцете на Жан дьо Бриен, който настоява за него
като на принадлежащ на Йерусалимското кралство; решават да се
подчинят на решението на папата.
Окончателното споразумение от 2 февруари 1220 г. позволява
да бъде извършена подялбата, като кварталите се разпределят меж­
ду различните народности. Голямата джамия става катедрала; в своя
квартал англичаните посвещават една църква на свети Едмънд и ед­
на друга на Томас Бекет. Но легатът се мъчи да възпрепятства бъ­
дещите жители на Дамиета да се установят в определения за краля
на Йерусалим квартал. Хонорий III потвърждава неговата власт;
той се аргументира с нея, за да се държи като господар на този
град, още повече че отпътуването на Жан дьо Бриен, който предя­
вява известни претенции към арменския трон, му оставя пълна сво­
бода на действията. Той се мъчи да забрани дебаркиранията, огра­
ничавайки придвижванията на корабите: затова корабът на граф
Катценеленбоген бива изгорен близо до Кипър от мюсюлмански
корсари, а и доста други кораби стават жертва на техните атаки.
Превземането на Дамиета оказва силно влияние върху мюсюл­
манския свят; рушенето на йерусалимските стени задълбочава опа­
сенията. Египет като че ли остава без защита и рискува да попадне
в ръцете на кръстоносците. И Ал-Камил се обръща за помощ към
всички сили в Аюбидската империя, в това число и към брат си Ал-
Ашраф, който властва над Диарбекир.
Не по-малко оживление цари сред християните от Ориента. На
Пал Пелио дължим заслугата, че им приписва пророчески текстове,
екземпляри от които са открити в самата Дамиета. Смята се, че един
от тях принадлежи на „Ханан, син на Исак“, вероятно известният пре­
водач Хунайн ибн-Ишак, починал през 873 г., предполагаем автор на
пророчества. Другият е „Апокалипсис на свети Петър“, който се смя­
та за написан от неговия ученик Климент. На практика тези два тек­
ста определено са написани под диктата на събитията от 1219 г. Със­
тавеното на арабски език „Пророчество на Ханан“, което Пелагий на­
режда да бъде преведено, предрича предстоящите изпитания на хрис-

325
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
тилните, превземането на Акра, избиването на гарнизона и превзе­
мането на Дамиета от „слаб и висок“ мъж, придружен от голяма
войска, което ще бъде последвано от превземането на Кайро и на
Вавилон, на Асуан и на Кус. После ще дойде кралят на Абисиния,
който ще разруши Мека; междувременно един отвъдморски крал ще
превземе Дамаск и двамата ще се съберат в Йерусалим. Що се отна­
ся до „Апокалипсиса на свети Петър“, също написан на арабски език,
то той представлява историята на света до идването на Антихриста,
и споменава за падането на Дамиета и идването на двамата крале, от
чиято ръка ще загине законът на Мохамед.
Сходството на тези текстове с перспективата за края на исляма,
съдържаща се в булата от 1215 г. на папа Инокентий III, е фрапира­
що. Както доказва Пол Пелио, тази перспектива показва, че неза­
висимо дали са „несториани“, или „яковити“, християните от Ори­
ента също са склонни да вярват в рухването на исляма и че някои
от тях целят да насърчат кръстоносците, разпространявайки проро­
чества в този смисъл.
Един друг, твърде различен текст - „Разказ за Давид“, се появя­
ва през следващата година. Той е предаден на Боемон IV от шпио­
ните, които той поддържа в мюсюлманските земи; не тъй пълни
версии са донесени от дошли от Месопотамия търговци. Това е раз­
каз за завоеванията, осъществени за сметка на мюсюлманите от
„цар Давид“, чието царство се намира в Индиите и който последо­
вателно побеждава суверена на каракитаите, царстващ отвъд Па­
мир, този на Газна, на Хорезм, мюсюлманските династии на Иран
и който за малко не подчинява абасидския халифат на Багдад. На
практика наистина става дума за реален исторически персонаж,
найманския принц Кучлуг, който завоюва страната на каракитаите
и който първоначално е християнин. Но „Разказ за Давид“ игнори­
ра това, че той е победен и убит от монголите на Чингиз хан, кой­
то всъщност подчинява Хорезм и Иран.
В Дамиета кръстоносците приемат с радост тази версия за съ­
битията и Пелагий бърза да я съобщи на папата, който я разпрос­
транява сред епископите. Перспективата за нашествие на могъщ
християнски крал, повтаряща онова, което се очаква от Презвитер
Йоан преди Втория кръстоносен поход, е доста окуражаваща. Въп­
реки това, авторите на тези текстове трудно си обясняват защо те­
зи завоеватели, предполагаеми християни, нападат Грузинското
царство и му нанасят сурово поражение.
Впрочем, според Пелагий грузинците са потенциални съюзни­
ци - легатът ги кани да подпомогнат начинанията на кръстоносния
поход. Те обаче изказват съжалението си, че непредвиденото нападе­
ние на монголите им е попречило да помогнат на кръстоносците,

326
 ВОЙНАТАИДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...
което биха направили наистина, атакувайки аюбидските владения
под властта на Ал-Ашраф. Впрочем, същият трябва да избира между
помощта, за която го моли халифът срещу монголите, и помощта,
която иска Ал-Камил срещу франките. Така нучаваме, че според хро­
ниста Ибн ал-Атир 1219-1220-а е най-опасната година за исляма.
Разбираме също, че за информирания повече или по-малко точ­
но относно вълненията в ислямския свят Пелагий, замяната на Да-
миета срещу Йерусалимското кралство вероятно изглежда жалка;
разчитайки на помощта на грузинците или на етиопския крал, той
очаква смятаното за близко пристигане на Фридрих II, за когото
пророчествата предсказват, че ще превземе Дамаск.
Разказите на Оливер фон Падерборн и на Жак дьо Витри сочат
отклика, който предизвикват тези текстове сред антуража на лега­
та. Ал-Камил вероятно е подновил предложенията си за отказване
от всички завоевания на Саладин, с изключение на тези в Трансйор-
дания и в Петрейска Арабия, но Пелагий не ги одобрява.
Междувременно Ал-Муазам се опитва да тормози франките в Си­
рия; той атакува Кесария, чиито укрепления наскоро са издигнати от­
ново; генуезците успяват да евакуират гарнизона по море, преди па­
дането на крепостта. Шател-Пелерен, двукратно обсаждан и защита­
ван от тамплиерите, му оказва победна съпротива (октомври 1220 г.).
От своя страна на мястото, където Бар ал-Сагир се отделя от ръкава
при Дамиета, Ал-Камил изгражда с помощта на войските си огром­
на крепост, която нарича „Победната“ (Ал-Мансура), за да осигури
на Кайро прикритието, което Дамиета не може да му обезпечи.
Макар известен брой кръстоносци да поемат към Запада, смя­
тайки участието си в кръстоносния поход за достатъчно, идват но­
ви попълнения. Това са основно войски на император Фридрих II,
тези от Германското и Италианското му кралство.
Четири години, след като става кръстоносец, планът за кръс­
тоносен поход на Фридрих е утвърден от Нюрнбергската диета
през октомври 1219 г. След коронацията му и тази на сина му
Хайнрих през 1220 г., ускоряват приготовленията за похода. Кар­
динал Уголино получава от Ломбардия помощта на близо четирис­
тотин и петдесет рицари, които трябва да бъдат поведени от мон-
фератския маркиз; германските принцове довеждат контингентите
си до Пулия и първите от тях се качват на корабите през април
1221 г. Други ги последват през юни. Но Фридрих вероятно е заб­
ранил да се провеждат военни операции преди пристигането му.
Защо легатът решава да премине в атака още с пристигането на
първите имперски контингенти? Според интерпретация, която дъл­
жим на Винкелман, Пелагий, верен на папската концепция за кръс­
тоносен поход, който трябва да бъде ръководен изцяло от паството

327
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
и да носи облага за него, вероятно не е особено благосклонен към
масираната интервенция на императора, тъй като тя би го лишила
от плодовете на победата му. Иска му се да завладее Египет преди
пристигането на Фридрих. Но Джеймс Пауъл е забелязъл, че армия­
та, която той води, представлява само част от наличните в Дамиета
войски. А сред тези, които поддържат неговия план, са херцогът на
Бавария, който изтъква, че е дошъл да се бие и че покачването но
Нил скоро ще направи операциите невъзможни. Жан дьо Бриен, кой­
то се появява с войските си на 6 юли, напразно се опитва да поддър­
жа обратната гледна точка; легатът го обвинява в измяна.
Но дали се касае да завладеят Египет или, както мисли Джеймс
Пауъл, да отблъснат армията на султана, като я прогонят от Ман­
сура? Покачването на водите затруднява евентуална продължител­
на кампания. Независимо от всичко тя е колкото кратка, толкова
и несполучлива. Тръгнала на 17 юли, армията окупира Шарамсах
на 21-ви. На 24-ти тя тръгва отново (пак против волята на Жан дьо
Бриен) по протежение на Нил, подкрепена от внушителна флоти­
лия, и достига до Барамун.
Но от своя страна тримата аюбидски принцове също събират
огромна войска. Нил приижда, султанът успява да прекара през вто­
ростепенен канал кораби, които откъсват франките от Дамиета, от-
където те се снабдяват. Сухоземни сили допълват обграждането им
и отстъплението вече става невъзможно, още повече че наводнени­
ето расте. Изпращат емисаря Гийом дьо Жибеле да преговаря с Ал-
Камил, който, загрижен от идването на императора, отказва да слу­
ша тези, които го съветват да смаже франкската армия. Крал Жан
отива да преговаря с него и издейства снабдяването на войската.
Капитулацията на Барамун за малко да не бъде приета в Дами­
ета, кьдето скоро доплава имперската флота, командвана от адми­
рал Анри Малтийски, канцлерът на Сицилия Готие дьо Палеар и
канцлерът на Империята, които се скриват зад инструкциите на
Фридрих II.
Венецианците и други, които принадлежат към силите на импе­
ратора, искат да нападнат домовете на краля, на хоспиталиерите и
на тамплиерите, и се налага да бъдат заплашени с предаване на Ак­
ра на султана, за да бъде издействана ратификацията на капитула­
цията. На 30 юни 1221 г. тя става факт; кръстоносците изоставят
Дамиета; сключено е осемгодишно примирие с уточнението, че то
ще бъде прекратено, ако някой коронован крал поеме кръста, както
това е уточнено и през 1198 г. Пленниците трябва да бъдат разме­
нени без откуп, а мюсюлманите се ангажират да върнат онова, ко­
ето притежават от Истинния кръст.
Оттеглянето на кръстоносците поражда у мюсюлманите голя-

328
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО HA­

MO облекчение, съизмеримо с изпитаните страхове; християните

от Ориента трябва да превържат раните си, а патриархът на Алек­
сандрия Николай пише по този повод на папата.
Западът е обхванат от бурен ентусиазъм, за което свидетелства
подновяването на тръгналите за Дамиета контингенти. Разочарова­
нието се изразява в атаки срещу политиката на папата и исканията му
на пари; а поетите се развихрят най-вече срещу легата Пелагий, чия-
то неоспорима енергия има голяма заслуга за победите, но чиито упор­
ство и липса на гъвкавост допринасят за вгорчаването на отношения­
та между кръстоносци и франки от Ориента, преди да въвлече армия­
та в нещастната афера при Барамун. Един трубадур възкликва:

Рим, лош спътнико,

замина Кафарнаум,
Йерусалим и Аскалон.

Напразното очакване на имперската армия също допринася за

окончателния неуспех, а папа Хонорий III, в писмо от ноември
1219 г., упреква Фридрих II за прекалено дългото му протакане.
Но Петият кръстоносен поход за пръв път принуждава западняци­
те да послушат християните от Ориента. Появата на монголите на
хоризонта им е само временна; тя ще се почувства по-осезателно
през следващите десетилетия. И не може да се забрави на пръв пог­
лед незначителният епизод, какъвто е намесата на свети Франциск
от Асизи, който стига до султана, за да го прикани да приеме хрис­
тиянската вяра: чрез него в кръстоносното движение се появява
идеята за мисионерството.

Фридрих II, крал на Йерусалим:

встрани от кръстоносния поход
Отсъствието от Петия кръстоносен поход на Фридрих II, чието
пристигане се очаква с толкова надежда у кръстоносците, колкого
със страх у мюсюлманите, оказва силно влияние върху провежда­
нето му. Вероятно защото го очакват, през цялата 1220 г. те спи­
рат активните действия и това изчакване видимо окуражава против­
ниците на компромиса, предвиждащ замяната на Дамиета срещу
Йерусалим, при очакваното увеличение на мощта, с която ще се
сдобият кръстоносците, подсилени от войските на императора.
Фридрих П е кръстоносец от 1215 г., но едва през 1218 г. обявя­
ва свикването на диета, на която да бъде подготвен поход за март
1219 г.; диетата се провежда едва в края на годината, и както ви­
дяхме, първите части от армията не тръгват на път преди 1221 г.
Несъмнено Хьоенщауфенът държи, преди да тръгне, да се извър-
329
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ши короноването му за император, както и това на сина му Хайн­
рих. Хонорий II го мъмри, че е пропуснал цели пет години, така
че Фридрих се ангажира да потегли на 24 юни 1225 г.
Освен това папата свиква истински военен съвет, на който учас­
тват Жан дьо Бриен и магистрите на военните ордени, за да под­
готвят новата експедиция. Именно тогава решават да засилят ре­
шимостта на императора, като го оженят (от 1222 г. той е вдовец
на Констанс Арагонска) за дъщерята на Жан дьо Бриен и Мари
Монфератска, наследницата на короната на Йерусалим, Изабел, ко-
гато тя стане на четиринадесет години. Вероятно папата е подбу­
дителят на този план; във всеки случай, той побързва да даде пап­
ските позволения (защото по Монфератска линия Изабел е братов­
чедка с Фридрих) „заради благото на Светите земи“. От своя стра­
на Филип Огюст показва резерви по повод на този проект.
Магистърът на тевтонските рицари, Херман фон Залца, основен
негов преговарящ, обещава на Жан дьо Бриен, че ще остане пожиз­
нен крал на Йерусалим, и се договарят Фридрих да бъде коронован
според обичаите в Ориента. Сватбата, отпразнувана в Тир с пълно­
мощник, е последвана от пристигането на младата булка при съп­
руга й; без да чака, той е коронован във Фоджа, сдобива се с нов
печат, на който фигурира титлата му на йерусалимски крал, и изис­
ква от бароните, придружили Изабел, да му се закълнат във вяр­
ност, като известява Жан, че вече няма права над короната. Веро­
ятно Фридрих се опасява да не би тъстът му да вземе страна зара­
ди връзките на Бриен със старата норманска династия на Сицилия.
Жан протестира, но е принуден да напусне Сицилия, докато Фрид­
рих изпраща епископа на Мелфи да приеме клетвите за вярност на
новите му васали и назначава умелия Томазо, граф на Ачера, да уп­
равлява кралството.
С оглед на своята сватба Фридрих получава нова отсрочка. Чрез
договора от Сан Джермано (25 юли 1225 г.) под заплаха от отлъч­
ване той обещава да тръгне за Ориента на 15 август 1227 г. с хиля­
да рицари, за да служи там две години.
Приготовленията придобиват големи размери и набраният ли­
чен състав надвишава очакваното от него, независимо от оказания
върху ломбардските общини натиск за получаване на контингенти
и финансова помощ. На 15 август 1227 г. значителна част от арми­
ята напуска Бриндизи. Фридрих се качва на кораба на 8 септември,
придружен от патриарха на Йерусалим, Жеро дьо Лозан, но го ос­
тавя да продължи сам, а самият той се връща в пристанището, за­
щото се разболява. Новият папа Григорий IX отказва да повярва в
искреността му и го обявява за отлъчен от Църквата, както е пред­
видено в договора от Сан Джермано (29 септември 1227 г.). Веро­

330
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

ятно папата има други мотиви за конфликт с Фридрих освен разд­

разнението от протакането му, в частност по повод исканите от
папската власт права в Сицилианското кралство. Но конфликтът
се изостря още повече.
Фридрих не бърза да се озове в Ориента. Той тръгва по море едва
на 28 юни 1228 г., но го прави, престъпвайки изричната забрана на
Григорий IX, който научава, че той е взел със себе си едва стотина
рицари, и който очаква той да се освободи първо от отлъчването.
Кръстоносният поход на императора започва под знака на стран­
ни знамения. Той заминава като отлъчен, което забранява по прин­
цип на останалите християни да поддържат отношения с него - заб­
рана, която не се спазва въобще от васалите спрямо техния госпо­
дар, но която доста затруднява тамплиерите и хоспиталиерите, кои­
то се присъединяват към армията му само при условие нареждания­
та да не бъдат давани от негово име. Папата не е назначил легат, кой­
то да придружава похода, а правата върху мисията принадлежат на
патриарха на Йерусалим, явно персонаж, доста държащ да изтъкне
правата на своя престол. Но Фридрих тръгва най-вече като носител
на двойна суверенна власт, тази на император и тази на крал на Йе­
русалим. Като император той може да се позове на сюзеренитета,
който владетелите на Кипър и Армения са признали на баща му
Хайнрих VI. Като крал на Йерусалим, той се оказва в парадоксално­
то положение на крал, който става кръстоносец, за да окаже помощ
на собственото си кралство. Но Фридрих е твърдо решен да използ­
ва правата си на император, както и тези на крал. Той го показва вед­
нага след пристигането си в Кипър, който по онова време управлява
от името на младия крал Хайнрих вуйчо му Жан Ибелински, сир на
Бейрут. Ибелините, мощна, добре устроена в Светите земи фами­
лия, съюзници на кралските семейства на Кипър и Йерусалим, си съз­
дават доста врагове, в частност сред семействата на съратниците на
Ги дьо Люзинян, дошли от Поату, за да се установят в Кипър, сред
които е Емери Барле. Те се свързват с Фридрих, който възнамерява
да отнеме управлението от Жан Ибелински, позовавайки се на тра­
дициите на Империята, които му позволяват да упражнява контрол
над малолетните наследници на феодалните имения и да получава
печалбите от последните. Възползвайки се от обяд, на който кани
Жан Ибелински, той го призовава да му отстъпи властта и да даде
отчет за управлението на острова. Жан отстъпва на първото искане.
Но заедно с това Фридрих иска и реституция на бейрутското имение
като бивша част от домена на кралете на Йерусалим. Жан му отказ­
ва поради факта, че това място му е дадено в ленно владение по вре­
ме на повторното му превземане от кръстоносците през 1197 г., и в
крайна сметка Фридрих се съгласява.

331
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕпоходи
Той успява също да наложи властта си над Кипърското кралство
и да приложи на практика правата на Империята над него. Но тъй
като няма пари (принуден е да вземе назаем 30 000 безанти от сира
на Жибеле), се надява да извлече от Кипър финансови средства, ед­
новременно с подкрепата на армията на кралството за неговата експе­
диция. Но все пак не успява да получи клетва за вярност от Боемон
IV, принц на Антиохия и граф на Триполи. За да се изплъзне от власт­
та на императора, последният измисля да симулира пристъп на лу­
дост и успява да се върне в земите си, без да е склонил да го стори.
Фридрих пристига в Кипър на връщане от Светите земи през
1229 г.; той се възползва от това, за да ожени крал Хайнрих за Мон-
фератска наследница, за да обвърже по-силно Люзиняните с импер­
ската система и за да повери управлението на острова на петима
барони от противната на Ибелините страна, като изисква от тях из­
плащането на 10 000 сребърни марки. За да осигурят тази сума, те
са принудени да притиснат привържениците на Жан Ибелински. То­
гава избухва конфликт, който завършва много бързо с победата на
последния (юни 1230 г.) и с обсадата на Кантара, където се укри­
ват неговите противници, които капитулират в началото на 1231 г.
В своето Йерусалимско кралство Фридрих може да разчита на
безусловната подкрепа на тевтонските рицари. Целта му е двояка:
връщането на Йерусалим - същинска цел на кръстоносния поход -
и укрепване на кралската власт. Що се отнася до Йерусалим, там
той успява благодарение на преговорите със султана на Египет, към
които ще се върнем, но тази реституция е частична, а останалите
няколко върнати на франките крепости не представляват нищо осо­
бено. Следователно не са много кралските барони, които си връ­
щат част от земите; и не те се възползват от това връщане (като
изключим Балиан Сидонски, един от доверениците на краля). Фрид­
рих, който е преотстъпил ленното владение на десетина рицари на
един новодошъл, германецът Конрад фон Хьоенлое, се опитва да
възстанови в полза на тевтонците голямото феодално владение, ко­
ето граф Жослен сформира преди 1187 г. около Акра. Той утвърж­
дава покупката им на частта от владението, принадлежаща на една­
та дъщеря на Жослен, и налага на Жак дьо Ла Манделе, син на дру­
гата дъщеря на Жослен, прехвърлянето на другата част, което поз­
волява на Херман фон Залца да построи над Акра мощната крепост
Монфор. Освен това им предоставя кралския замък на Йерусалим
и възнамерява също да им предаде Торон, който султанът му е от­
стъпил; но наследницата на бившите господари предявява правата
си и Фридрих им дава в замяна замъка Марон, докато се изчаква
уреждането на този спор. Впечатляващата поредица от привилегии,
дадени на тевтонците в момент, когато Фридрих се кани да си тръг­

332
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

не (април 1229 г.), е твърде показателна.

Но Фридрих държи грижливо настрана от своите преговори пат­
риарха Жеро. Последният вероятно го преживява трудно поради
факта, че патриарсите държат не само на духовната, но и на светс­
ката власт: изложението, изпратено през 1217-1218 г. от патриарх
Раул до папата, предвижда в случай на съгласуваност със султана,
последният да стане подвластен „на патриарха на Светата Римска
църква“, без да намеква за крал Жан дьо Бриен. Жеро остро заклей­
мява договора от Яфа и, позовавайки се на отлъчването на Фрид­
рих, иска да бъде наложена възбрана за богослужение върху Йеру­
салим, което би пречило на кръстоносците да се причестяват на Бо­
жи гроб. Но Фридрих го изпреварва: отива с армията на Божи гроб,
грабва короната от олтара и се провъзгласява за крал, след което
кара Херман фон Залца да прочете изложение на упреците му сре­
щу папата. Архиепископът на Кесария, натоварен с известяването
на забраната, пристига едва на следващия ден.
Опасявайки се от атака на императора, Жеро се обгражда с
войски. Фридрих се връща в Акра и подготвя щурм срещу дома на
патриарха и срещу този на тамплиерите, като заповядва на всички
въоръжили се срещу него да напуснат града. Но е принуден да се
върне по-рано в своето Сицилианско кралство, което Жан дьо Бри­
ен е завладял. Затова се качва на корабите, след като заповядва уни­
щожаването на всички оръжия и военни машини, с които би могъл
да си послужи патриархът. Трябва да отбележим, че бароните от
кралството се въздържат и не се компрометират с прелата: Жан
Ибелински остава докрай в обкръжението на императора.
Макар самият кръстоносен поход да завършва с известен успех,
Фридрих оставя едно твърде разделено кралство. След отпътуването
му една конкурентка, Аликс Шампанска, идва да настоява за корона­
та, като изтъква, че смъртта на кралица Изабел лишава Фридрих от
правата му. Въпреки това бароните признават, че тронът се пада на
сина на Изабел, Конрад, и за да спазят обичаите, канят императора
да го прати в Светите земи в срок от една година. Фридрих им дава
уклончив отговор. Но неговите представители, Балиан Сидонски и
Гарние Алеманина се оказват притиснати между волята му да му се
подчинят и глухата опозиция на бароните. Докато Фридрих им на­
режда да дадат Торон на тевтонците, без да се съобразят с присъдата
на Курията, признала правата на Аликс Арменска, то последната при­
зовава равните й по ранг да се солидаризират с нея, като откажат во­
енната служба, и Балиан е принуден да отстъпи.
Обаче повторното завземане на Кипър от Жан Ибелински нана­
ся много тежък удар върху властта на Фридрих, в момент, когато
императорът се е сдобрил с папата. Неговият отговор се явява под

333
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
формата на поставяне под възбрана на кралството на Жан и на
главните му поддръжници, съпътствана от конфискация на феодал­
ните им имения. Балиан Сидонски не е в състояние да изпълни та­
зи наредба, след като Жан изтъква, че с нищо не е накърнил пра­
вата на краля в неговото Йерусалимско кралство, и след като рав­
ните му по ранг се солидаризират с него. Тогава Фридрих изпра­
ща в Ориента войска, съставена от негови поданици от Сицилия -
наричани лонгобарди, защото идват от „Лонгобардия“ - под коман­
дването на неговия маршал Рикардо Филанджиери, който трябва
да замести Балиан в управлението на кралството. Филанджиери
обсажда Бейрут, но не успява да го превземе. Жан Ибелински до­
вежда подкрепления от Кипър и призовава на помощ поддръжни­
ците си от Акра. Братството на рицари и граждани създава лига за
самозащита, която се превръща в община, избрала Жан за свой
кмет (април 1232 г.). Рикардо Филанджиери се възползва от разг­
рома на противниците си в Казал-Юмбер, за да пренесе войната в
Кипър, но бива победен в Агриди, а войските му, оттеглили се в
Серин (Кирения), в крайна сметка капитулират на 3 април 1233 г.
Григорий IX заема позиция в защита на Фридрих и напразно се
опитва да намери компромисно решение на основата на замества­
нето на Филанджиери с не толкова подозрителен за бароните от
Светите земи човек, амнистия за бунтовниците, разпускане на об­
щината и признаване на кралската власт. От своя страна, Фридрих
не е много склонен на сделка, но не е в състояние да поднови уси­
лията си от 1232 г.
Тази последователност на събитията поражда непредвидими
последствия за кръстоносния му поход. Изпращането на армията на
Филанджиери, чиято численост е огромна спрямо състава на фран-
ксото рицарство, не се вписва в перспективата на защитата на Све­
тите земи, а в тази на запазването на властта на Фридрих. А неус­
пехът на това начинание води до разпространението в Ориента на
същото комунално движение, срещу което той се бори в Италия.
Същевременно коалицията на патриарха, на тамплиерите и на
хоспиталиерите, която се създава като продължение от отлъчване­
то на императора, не се запазва. Григорий IX мъмри строго Жеро
дьо Лозан, когато той заема страната на комуната в Акра, като вре­
менно му отнема легатските права. Ордените на тамплиерите и хос­
питалиерите са наказани от Фридрих, който конфискува имущест­
вото им в Сицилия; но хоспиталиерите се сближават с него и той
реституира владенията им. Тамплиерите упорстват във враждеб­
ността си към него и се съюзяват с настроените срещу него баро­
ни. Не случайно в края на своя живот владетелят на Бейрут пос­
тъпва в братството на тамплиерите. А Ибелините се отървават от

334
 ВОЙНАТА ИДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...
своите врагове чрез изгнанието си в Кипър.
Въпреки това съществува и трета страна, която, без да споделя
отмъстителността на краля, остава вярна на Фридрих - според тях,
по закон, той е само наставник на истинския крал, Конрад фон Хьо-
енщауфен. За тях Балиан Сидонски и Йод дьо Монбелиар са основ­
ните фигури, и бароните гледат на първия като на титуляр на власт­
та, тъй като овластяването на Филанджиери не е извършено по оби­
чайния ред. Това позволява на институциите на кралството да фун­
кционират законно, независимо дали се отнася до Върховния съд,
върховна юридическа инстанция във феодалното право, или до пар­
ламента, който при нужда обсъжда комувалните дела, или пък до
властта на служителите, кастелани или виконти, които осигуряват
ежедневното управление. Но дълбокото разслоение, което същест­
вува, пречи на провеждането на единна политика. В кралство, чие-
то съществуване зависи от равновесието на силите между мощните
му съседи, това положение крие сериозни опасности.
Историците са разделени по повод отговорностите за тази криза.
Сигурно е, че концепцията на Фридрих II - победител в своето Сици­
лианско кралство срещу щението на бароните за автономия и про­
тивник на италианските общини, които поставят под въпрос властта
му, суверенните му права и задължения - трудно се съвместява с при­
вързаността на бароните от Светите земи към техните порядки и при­
вилегии. Фактът, че при управлението на кралството си е принуден да
разчита на човек, който не е особено склонен на компромиси и когото
държи толкова дълго време на поста му, е свързан с постоянното му
отсъствие. Но дали то не се дължи точно на това, че Фридрих поема,
в качеството си на кръстоносец, управлението на едно кралство, кое­
то му се полага по наследствено право? Такава е скритата страна на
развитието на кръстоносните походи между 1228 и 1244 г.

Шестият кръстоносен поход и договорът от Яфа

Примирието от Барамун, което прекратява през 1221 г. кампанията
в Египет, може да изглежда, и е изглеждало, само временно: пред­
ставителите на Фридрих II, които се опитват да предотвратят
връщането на Дамиета на египтяните, смятат, че кръстоносният по­
ход не е приключил, тъй като се очаква да дойде императорът.
В Ориента, както и на Запад, не се съмняват в предстоящото му
пристигане. И няколко месеца след опразването на Дамиета Хоно-
рий III събира около себе си пълководците от латинския Ориент, за
да подготвят новата кампания. Хонорий възприема плана на Ино-
кентий III, а наследникът му Григорий IX, който проповядва кръс­
тоносния поход в Ломбардия и Тоскана, по времето, когато е все
още кардинал Уголино ди Сени, също силно го подкрепя.

335
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Християните от Ориента не мислят по-различно. Царицата на

Грузия, Русудан, пише на папата вероятно в края на 1223 г., че гру-
зинците, възпрепятствани да отвърнат на призива на Пелагий за­
ради монголското нахлуване от 1221 г., възнамеряват да се присъ­
единят към предвождания от императора кръстоносен поход и пита
за датата на отпътуването му. Грузинският конетабъл Иване става
кръстоносец и смята да поведе четиридесет хиляди войни. Грузин­
ското царство, в пълен подем по онова време, е в състояние да се
намеси успешно срещу Аюбидите в областта Хилат. Доволен от но­
вините от царицата, папата отговаря на 12 май 1224 г., като разп­
ростира пълното опрощение и върху грузинските кръстоносци и
техния водач. За нещастие през 1226 г. грузинците трябва да отб­
лъскват нападенията на султана Хорезм Джал ал ал-Дин, както и те­
зи на Селджуците от Анатолия - а през 1228 г. Григорий IX се мъ­
чи да организира кръстоносен поход с начална точка от Унгария,
през земите на куманите (на север от Черно море), за да се прите­
че на помощ на християните от Грузия.
На Запад няма друга такава проповедническа кампания, като
проведената преди Петия кръстоносен поход. Проповядва се в те­
ритории, подвластни на императора, но не и във Франция. Обаче в
Англия движението за пропагандиране, стигнало по-късно до земи­
те на Плантадженетите, е по-продължително. Очакват се мнозина
да потеглят: Питър (Пиер) де Рош, епископ на Уинчестър, взема
кръста през 1221 г.; Уилям Брюър, епископ на Ексетър, постъпва
по същия начин, вероятно за да изпълни завета на вуйчо си, който
му оставя съкровище от 4 000 марки, депозирано в Акра.
Шестият кръстоносен поход следователно е отчасти английски.
По този случай Питър (Пиер) де Рош променя структурата на ос­
нованата по време на Третия поход английска болница, назоваваща
се „Свети Томас Бекет“, за да я превърне във военен орден по мо­
дела на тевтонците - Ордена на Свети Тома, мъченик на Акра.
Въпреки това кръстоносният поход е преди всичко поход на Фрид­
рих II. Епископът на Хилдесхайм, Конрад, проповядва за него из Гер­
мания, където ландграфът на Тюрингия и херцогът на Лимбург също
поемат кръста. В Ломбардия градовете понечват да се противопос­
тавят на исканията на императора и се налага намесата на папата, за
да приемат изпращането на 400 мъже в армията му. Сицилианското
кралство предоставя 250 военни. Хилядата рицари, които Фридрих
се ангажира да поведе следователно са събрани и дори броят им е
доста по-висок, но започва епидемия, която причинява смъртта на
много от тях. Въпреки това, на фиксираната дата, 15 август 1227 г.,
флотата опъва платна, понасяйки новия херцог на Лимбург, Хайн­
рих, който е натоварен с ръководството на кръстоносния поход.

336
 ВОЙНАТАИДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТОНА...
Самият Фридрих, както е известно, тръгва на 6 септември, за
да се върне веднага, вероятно засегнат, както беше казано, от епи­
демията. Херман фон Залца поема отново по море с двадесет гале­
ри, но императорът го последва едва през май 1228 г., след като
през април е изпратил нови отряди под ръководството на Рикардо
Филанджиери. Фридрих използва зимата, за да събере нови войски,
включително в Сицилия, където мобилизира по един рицар на все­
ки осем. Но личният му отряд е относително малоброен, защото са
достатъчни четиридесет кораба, за да го транспортират.
Заради тези ешелонирани пристигания не е възможно да бъдат
предприети операции преди пристигането на Фридрих: подписани­
ят в Барамун договор предвижда прекратяване на примирието са­
мо ако коронована особа пристигне в Сирия. И когато група от
кръстоносци си позволява да проведе грабителски рейд на мюсюл­
манска земя, Рикардо Филанджиери ги наказва сурово, като нареж­
да да върнат плячката и пленниците на султанските служители. То­
гава голям брой кръстоносци решават да се върнат на Запад; из­
тъкнатият брой от 40 000 човека явно е преувеличен: общият със­
тав на армията, намираща се в Кесария през следващата година, е
от порядъка на 10 000 души.
Все пак присъствието на армията и финансовите ресурси, с ко­
ято тя разполага, се използват за фортификационни работи: фран­
цузите отиват да построят отново „морската крепост“ на Сидон,
тъй като не могат да издигнат отново стените на целия град. Епис­
копът на Уинчестър финансира до голяма степен възстановяването
на стените на Кесария и започва реставрацията на стените на Яфа.
А германците се поставят в услуга на тевтонците, за да издигнат
мощната Монфортска крепост.
Поради спирането си в Кипър Фридрих II дебаркира в Акра ед­
ва на 7 септември. Потегля на път едва през ноември. На практика,
без знанието на повечето кръстоносци и несъмнено на франките от
Светите земи, още преди да пристигне той вероятно решава да не
разчита на оръжието.
Всъщност още от 1226 г, императорът установява връзки с
аюбидския султан Ал-Камил. Разбирателството между синовете на
Ал-Адил не продължава след смъртта на баща им: Ал-Муазам, ко­
муто се пада Дамаск, се страхува да не би Ал-Камил да му отнеме
града и се обръща към султана на Хорезм, Джалал ал-Дин, който,
прогонен от източните си територии от монголите, създава за себе
си ново владение на юг от Кавказ. Ал-Муазам признава суверени­
тета му и нарежда името му да бъде изричано в публичната мо­
литва на мястото на това на султана на Египет. На свой ред и Ал-
Камил е обхванат от страх. Опасявайки се да не би емирите му да

22. 337
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
го предадат, той праща при Фридрих свой довереник, Фахр ал-Дин
Ибн ал-Шейх, с молба до императора за помощ срещу брат му,
като в замяна му обещава връщането на Саладиновите завоевания.
Фридрих дава ход на тези предложения, като праща епископ Берард
Палермски в Кайро - като после го изпраща и в Дамаск, за да сон­
дира намеренията на Ал-Муазам, който му отвръща с отказ.
Ал-Камил пришпорва преговорите, които вероятно предвиждат
широки отстъпки за Фридрих. Но през ноември 1227 г. Ал-Муазам
умира и Ал-Камил побързва да завладее земите на сина му, Ал-На-
сър Дауд, като в частност окупира Йерусалим. За Фридрих, който
още не е напуснал Запада, условията се променят: Ал-Камил и брат
му Ал-Ашраф, от които Джалал ал-Дин е отнел Хилат, се споразу­
мяват да си поделят наследството на Ал-Муазам и помощта на
Фридрих се оказва излишна.
Затова първата грижа на императора е да изпрати Томазо ди
Ачера и Балиан Сидонски при султана на Египет, за да му напомни
за обещанията му. След като Фахр ал-Дин отива при императора,
Фридрих използва цялото си умение, за да се опита да убеди събе­
седника си, че е дошъл в Ориента единствено заради поканата му,
и че не може да отпътува, без да има конкретен резултат заради
опасността от загуба на доброто си име.
Тъй като султанът протака, Фридрих решава да демонстрира сила
и се отправя с войските си към Яфа, за да довърши укреплението на
града. На своите барони и кръстоносци обяснява това придвижване
с желанието да си осигури прилична база за бъдеща кампания с цел
Йерусалим. Но получава тревожни новини от Италия, и както се
твърди, вече е помолил своя адмирал Анри Малтийски да му докара
корабите през пролетта, за да си отпътува. Трябва да приключи бър­
зо; за негов късмет обсадата на Дамаск от двамата аюбидски братя
се проточва, а и Ал-Камил иска да остане с развързани ръце.
Така на 11 февруари 1229 г. представителите на Фридрих сключ­
ват с тези на султана споразумението от Яфа, което е договаряно в
най-строга тайна и чието съдържание не е съобщено дори на патри­
арха. Това споразумение включва оповестяването на примирие за де­
сет години, пет месеца и четиридесет дни (срок от мюсюлманския
календар, съответстващ на десет години от юлианския календар -
достигналият до нас текст е френски превод на арабския оригинал);
примирието се отнася единствено до Йерусалимското кралство, като
изключва Антиохийското княжество, Триполитанското графство, до­
мените на хоспиталиерите и тамплиерите в Крак, в Шател-Блан, в
Тортоса и в Маргат, а Фридрих забранява на поданиците си да оказ­
ват помощ на същите при евентуален конфликт със султана. Най-
съществената част представлява прехвърлянето на императора на

338
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

„вдъхновения Йерусалим“, който, изглежда, той ще има право да

укрепва (спомняме си, че градът беше разсипан от Ал-Муазам).
Но Ал-Камил отказва да бъдат включени в споразумението джа­
мията „Ал-Акса“ и Куполът на скалата, като заявява дори че халифът
ще го сметне за безбожник, ако изостави тези места, които са толкова
свети за мюсюлманите, колкото е Божи гроб за християните.
Задължават се да пускат християните да посещават Храма Гос­
поден, при условие че ще се държат там с подобаваща набожност
и сериозност; Назарет и Витлеем също са върнати на християни­
те, като всяко от тези места ще разполага с коридор, по който да
преминават във франкските земи.
В Йерусалим трябва да пребивава и мюсюлмански съдия, който
да решава делата на своите едноверци. Споразумението е допълнено
и с няколко по-незначителни териториални отстъпки: пълна собстве­
ност върху оспорваните или поделени до този момент земи (Сидон,
Яфа, Кесария), както и прехвърляне на Торон, който не може да бъде
укрепван отново. Накрая се предвижда размяна на военопленници.
Това споразумение дава храна на историческата мисъл; изключи­
телно поучително е да се сравнят страниците, вдъхновили Рене Тру­
се в „История на кръстоносните походи“, където той споделя стро­
гостта на франкските автори от XIII в. с тези от същия автор, напи­
сани в неговите „Изтъкнати личности“, вследствие от ревизирането
на личността на Фридрих II. Отхвърляйки нападките в ислямофилст-
во и дилетантство, в които обвиняват същия, той си поставя задача­
та да открие една по-дълбока мотивация на неговите действия.
Несъмнено в отношенията си с мюсюлманските принцове Фрид­
рих играе ролята на суверен, отворен за арабската цивилизация, рад­
ващ се на обмена на учени, тъй както неговите нормански предшест­
веници в Палермо са поддържали в дворовете си поети, изпълнява­
щи своите възхвали на арабски език; по време на пребиваването си в
Ориента той демонстрира поведение, близко до провокацията спря­
мо Латинската църква, хвалейки мюсюлманите, че вземат своите ха-
лифи от семейството на Пророка, докато християните избират папи
с неясен произход, и налага мълчание на християнските духовници,
за да покаже уважението си към мюсюлманската религия.
Но това е същият Фридрих, който разбива структурата на сици­
лианския ислям и депортира мюсюлманите от Пулия и който ува­
жава християнската вяра повече, отколкото допускат неговите ан­
тагонисти. Дали Фридрих и Ал-Камил са два изпреварили своето
време умове, осъзнали необходимостта да турят край на един кон­
фликт без изход и да направят траен компромис? Светите за ис­
ляма места под мюсюлмански контрол, а свещените за христия­
ните - под християнски: това е решението на проблема в Йеруса­

339
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
лим, открито в други времена. Въпреки това изниква следният
проблем: обикновеното сключване на примирие вместо на мирен до­
говор, е далеч от предвижданото през 1213 г. от Инокентий III ре­
шение. Дали компромисът от 1229 г. е плод на политически умове,
стараещи се да установят траен мир, или пък хитрина, позволява­
ща и на единия, и на другия да се измъкнат от положение, в което
са се оказали заради интригите и непредвидените пречки?
Договорът е посрещнат по начин, свидетелстващ, че и от двете
страни духовете не са подготвени за него. От мюсюлманска стра­
на Ал-Насър от Дамаск се опитва да експлоатира във вреда на чи­
човците си капитулантството, което представя за срамно; проповед­
ниците от антуража на Ал-Камил демонстрират лошото си настро­
ение, като неуместно апелират за молитва на прага на шатрата му.
Сред кръстоносната армия германците и повечето англичани пос­
рещат с радост перспективата да реализират клетвата и да посетят
Светите места - което предварително ги настройва много зле срещу
архиепископа на Кесария, понечил да им попречи да го сторят; един
от английските проповедници на похода, доминиканецът Уолтър, в
знак на протест отслужва литургия извън стените на Свещения град.
Бароните от Светите земи са разделени, макар Балиан Сидонс-
ки да е един от преговарящите; Фридрих не се съобразява особено
с интересите на бароните, обезнаследени вследствие от завоевани­
ята на Саладин. Въпреки това най-острите критики идват от страна
на патриарха Жеро, когато най-после успява да се добере до текста
на договора. Той коментира клаузите му в документ, който Григо­
рий IX разпространява навсякъде. Някои историци го представят
като фанатик, който упорства в омразата си към сарацините и кой­
то смята за възможни отношенията с тях единствено чрез войната;
на практика той обвинява императора, че не е използвал военната
сила, с която разполага, за да наложи на мюсюлманите не толкова
възмутителен договор.
Според патриарха скандалното е това, че Фридрих II е преговарял
единствено от свое име, без да се съобразява нито с Църквата, нито с
поклонниците и че е водил преговорите, лъжейки ги за намеренията
си; в действителност, той решава да отпътува доста преди Коледа,
аргументирайки се с липсата на пари и държейки патриарха, легат на
Апостолическия престол, далеч от преговорите. Впрочем, прегова­
ряйки с Ал-Камил, който наскоро е завзел Йерусалим, той не се съоб­
разява и с евентуалните искания на султана на Дамаск, като по този
начин излага Йерусалим на опасността от действията му.
Връщането на Йерусалим, добавя той, не е цялостно. Градът е
върнат на императора само в долната си част; църковните инсти­
туции - патриаршията, болницата на хоспиталиерите, католичес­

340
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

ката църква, планината Сион, Йосафат, Елеонската планина, Тем-

плум Домини - не получават имотите, от които извличат своите
ресурси. Единствено тамплиерите си връщат населените места по
пътя между Йерусалим и Яфа. Да се остави на мюсюлманите Хра­
мът Господен означава да се забрави какво означава той за хрис­
тияните (папата трябва да уточни: мястото, където е проповядвал
Христос, първата катедрала на Йерусалим): там ще допускат
християни само ако вярват в това, в което вярват сарацините, до-
като всички мюсюлмани ще могат да влизат във Витлеем, без да
отговарят на каквито и да е изисквания.
Изключването на останалите християнски земи от привилегиите
на примирието е друга причина за негодуванието на патриарха. Гри­
горий IX дава гласност на тези упреци твърдейки, че договаряйки се
по този начин със султана, самият император се лишава от достойн­
ството си. Обратното, Херман фон Залца изтъква мащаба на възста­
новеното - пътя от Йерусалим до Витлеем и до Яфа заедно със сели­
щата по протежението му, пътя за Акра, за Назарет и др.
Не всичко в протестите на патриарха е преувеличено. Въпросът
за правото на повторно издигане на йерусалимските стени не е на­
пълно изяснен. Френският текст на споразумението гласи, „да пра­
ви с тях каквото иска, да добавя или друго нещо“, което предпола­
га възможността да се укрепва градът; арабски автори твърдят, че
тази възможност е изключена. Фридрих свиква началниците на
кръстоносците и първите велможи, за да разискват това възстано­
вяване; но веднага след обявената възбрана върху града, той го на­
пуска, без да е взел решение. Впоследствие имат възможност да ра­
ботят по стените, но без да доведат нещата докрай. Поради създа­
лия се анклав от Храма Господен и джамията „Ал-Акса“, тази ра­
бота създава известни затруднения.
Дали градът става изцяло християнски? Известно е, че преди
1187 г. на евреите и мюсюлманите не се разрешава да пребивават
постоянно в него. Обаче договорът предвижда наличието на кадия,
който да отсъжда мюсюлманските дела. Що се отнася до евреите,
изглежда, че първоначално Фридрих им забранява да пребивават в
Йерусалим; но както преди 1187 г., е направено изключение за ев­
реите бояджии, на които изрично се разрешава през 1236 г. да при­
ютяват свои едноверци, дошли на поклонение в Свещения град.
Условията, при които е подписан договорът, както заради поло­
жението на отлъчения император, така и заради факта, че патриар­
хът е оставен настрани по време на преговорите и прибързаната
оценка на някои от постановките в договора, в който има доста тъм­
ни места, не позволяват на папата да вземе окончателно решение.
Явно Фридрих би получил доста по-добри условия, ако беше помог-

341
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
нал на Ал-Камил в момент, когато той наистина е в нужда, тоест,
преди смъртта на Ал-Муазам. Но би се изправил срещу султана на
Дамаск, играещ господстваща роля в живота на Йерусалим...
През май 1230 г. Григорий IX се сдобрява с Фридрих. И за не­
го договорът от Яфа се превръща в това, което издейства „нашият
прескъп син Фридрих“, благодарение на когото „този град ни беше
върнат, с изключение на Храма Господен“, „останал за поругание“
от неверниците. Следователно папата го приема, но като гледа на
него като на нещо временно и непълно.

Кръстоносният поход на бароните

С писмата си, пратени на англичаните на 4 септември 1234 г. и на
французите малко по-късно - на 7 ноември, папа Григорий IX ги
предупреждава, че сключеното със султана примирие е към края си
и че не остава много време да се подготви експедицията, необхо­
дима за задържането на Светите земи. И заявява, че положението
на тези земи остава несигурно.
На практика, след договора франкската власт е твърде ограниче­
на. В самия Йерусалим тези, които се настаняват отново там и които
много скоро започват възстановителни работи, в частност в падналия
се на тевтонците квартал, са изложени на нападения. Още в края на
1229 г. мюсюлманските селяни от околностите на Йерусалим, насъс-
квани от своите факи —проповедниците от джамиите —атакуват гра­
да, който има само импровизирана защита. Предупредени навреме,
двамата кралски наместници, Балиан Сидонски и Гарние Алеманина,
успяват да деблокират укрилите се в Кулата на Давид жители.
Но това само потвърждава необходимостта от повторно изди­
гане на стените. Що се отнася до поклонническия път, той е толко­
ва несигурен, че на 9 март 1238 г. папата натоварва тамплиерите
да възстановят сигурността му, като разположат там постоянен гар­
низон, понеже сарацините поставят засади между Яфа и Кесария, в
които попадат поклонниците. Той добавя, че ако те не се справят,
ще повери опазването на пътя за петгодишен период на граф Готие
дьо Бриен, владетел на Яфа, срещу заплащане от 2 туровски ливри
от всеки поклонник.
Сключеното през 1229 г. примирие не обхваща земите, разполо­
жени на север от Йерусалимското кралство, и в частност тези, които
са под властта на Триполи, на Крак де Шевалие и на Шател-Блан. Но
хоспиталиерите от Крак искат от аюбидския принц на Хама изпла­
щането на данък, което той отказва. Проведените няколко рейда в
периода между 1229 и 1233 г. довеждат до още по-мащабна кампа­
ния през октомври 1233 г., в която вземат участие контингенти на
принца на Антиохия и Триполи, Боемон V, на тамплиерите, на рица­

342
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

рите от Йерусалим, водени от Пиер д’Авалон, и тези от Кипър.

Те се готвят да превземат града в началото на 1234 г., когато
армията на султан Ал-Камил, насочила се на север, за да се проти­
вопостави на Селджуците, спира край Хама. Султанът налага сво­
ето посредничество и принцът на Хама приема споразумение. Но
изглежда, че конфликтът се възобновява заради монфератския за­
мък, който контролира прохода, водещ от Крак до Хама, вероятно
окупиран (през 1236 г.?) от хоспиталиерите, после превзет отново
и разрушен от Аюбидите през 1238-1239 г. Що се отнася до тамп-
лиерите, през 1237 г. те безуспешно се опитват да атакуват Дарб-
сак, на границата с Алеп.
Но тези гранични конфликти като че ли не застрашават Светите
земи. По този начин Григорий IX се чувства в състояние да откликне
на молбите на Константинополската латинска империя, в която Жан
дьо Бриен носи императорската корона от името на младия Бодуен
II дьо Куртене (1230). Заплашени от коалиция между българския цар
Иван Асен и императора на Никея, двамата императори искат по­
мощ, а папата се обръща към тези, които вече са поели кръста, като
им предлага да отидат в Константинопол вместо в Светите земи
(1236). Този апел има известен успех: кръстоносците тръгват, едни­
те по море, начело с Жан дьо Бетюн (1238), а другите по суша, воде­
ни от Юмбер дьо Божьо и Тома дьо Марл, на които френският крал
дава финансова помощ успоредно с тази, която отпуска на младия
Бодуен II срещу залога на неговото графство Немюр. Тъй като бъл­
гарският цар променя политиката си, кръстоносците се ограничават
само с няколко операции в Тракия (1239).
По-голямата част от кръстоносците все пак остава вярна на пър­
воначалната цел и Григорий IX също се връща към нея. И кръсто­
носният поход приема интересна форма. Той се превръща в изклю­
чително дело на високопоставените феодали от Френското и Английс­
кото кралство. Във Франция бунтовете, белязали първите години на
управлението на Луи IX, довеждат като санкция ангажирането на
мнозина барони да заминат в отвъдморските земи: такъв е херцогът
на Бретан Пиер Моклер, който обещава, че щом синът му стане на
възраст да управлява, ще замине там за срок от пет години (1234).
Тибо IV Шампански, крал на Навара, вече е поел кръста, когато кра­
лят, след като потушава бунта му (1236), му налага да прекара седем
години извън пределите на Френското кралство. Семейните връзки,
в частност тези на фамилиите от Дрьо и Блоа-Шампан, водят до но­
ви поемания на кръста: от херцог Юг IV Бургундски, от графа на
Макон Жан дьо Брен, от Гиг, от Форе и Невер, от графовете Бал-
льо-Дюк, дьо Гранпре, дьо Сансер; други, като Амори дьо Монфор и
Робер дьо Куртене постъпват по същия начин.

343
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Кралят на Франция фаворизира това поемане на кръста: той ку­

пува от Жан дьо Брен (брат на Пиер Моклер) неговото графство
Макон; дава щедро средства за екипировката на кръстоносците;
приема да вземе в залог замъци (като Шантосо, който му заема гра­
фът на Бретан) като обезпечение на парични заеми. И дава 32 000
ливри на конетабъла на кралството, Амори дьо Монфор, като му
отстъпва правото да носи оръжията му. Така експедицията - в коя­
то участват около 1 500 рицари - придобива вид на кампания на
кралската армия, под флага на краля.
В Англия кризата, която изживява кралството по време на не­
пълнолетието на Хенри III, забавя набирането на кръстоносци, но
кръстоносният поход се явява за някои барони удобен случай за по­
миряване с противници - така например през 1236 г. братът на кра­
ля, Ричард Корнуолски, и Гилбърт Маршал. Симон дьо Монфор,
граф на Лестър, Уилям Лонгсорд (Гийом Лонг-Епе) и други стават
кръстоносци. Все пак Григорий IX се пита дали Ричард няма по­
спешна работа - да поддържа брат си, за да запази мира в кралст­
вото му - и му предлага да не тръгва (1238 г.). Но корнуолският
граф, изнурен от вечните конфликти, които се мъчи да потушава,
потвърждава решението си. Въпреки това едва на 12 ноември
1239 г., в Нортхамптън, бароните от двете партии се заклеват да
отидат в Светите земи, като отклоняват другите предложения.
Френските барони вече са там. Те се свързват с Фридрих И, кой­
то настоява да не тръгват преди 1239 г., за да избегнат евентуално
прекратяване на примирието и който, избран от тях да застане на­
чело на експедицията, обещава да отиде там или поне да изпрати
сина си Конрад. За него това представлява начин да поднови пре­
тенциите си от 1228 г., като даде възможност на младия принц, те­
оретично признат от всички барони в Йерусалим като техен леги­
тимен крал, да се изяви като такъв. Но подновяването на конфлик­
та му с Григорий IX, който го отлъчва през март 1239 г., и кампа­
нията му срещу градовете в Ломбардия го карат да не даде ход на
своите намерения. Той предлага пристанищата на своето кралство
за начална база и улеснения за снабдяване. Григорий IX разубеж­
дава бароните да приемат предложенията му. В крайна сметка ня­
кои заминават от Бриндизи, а останалите от Марсилия или от прис­
танищата на Лангедок.
При вестта за потегляне на кръстоносците, отговорните за Свети­
те земи —архиепископът на Никозия, Есторж дьо Монтегю, викарий
на йерусалимския патриарх, архиепископът на Назарет, епископите
наЛида и на Акра, абатът от Храма Господен, магистрите на тампли-
ерите и хоспиталиерите, Йод дьо Монбелиар, в качеството си на ко-
нетабъл, Готие дьо Бриен, Балиан Сидонски и Жан Кесарийски - се

344
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

събират в Акра на 6 октомври 1238 г. и пишат на Тибо IV, че неговите

съратници са го избрали за ръководител на експедицията. За разлика
от Фридрих II те препоръчват да не се чака изтичането на прими­
рието, тъй като то не се спазва (поради атаките срещу поклонници­
те), а да се дебаркира в Кипър, за да намерят там необходимото снаб­
дяване и за да изработят план за кампанията, като най-вече да решат
дали да се насочат към Египет или към Сирия.
На практика папата приема отлагането на отпътуването за следва­
щата година. А кръстоносците не пристигат в Ориента преди изтича­
нето на примирието: през септември 1239 г. Тибо Наварски, когото
признават за свой водач след отказа на Фридрих, дебаркира в Акра.
Но положението, което той заварва в Близкия изток, вече не е също­
то, което е било предната година. Аюбидската империя, вече разделе­
на по времето на кръстоносния поход на Фридрих, е готова да се раз­
покъса. Тя е принудена да се противопостави последователно на сул­
тана на Хорезм, Джалал ал-Дин, после, след смъртта му през 1231 г.,
на напора на Селджуците от Анатолия по посока на Джезире.
Ал-Камил настанява първородния си син Ал-Салих Аюб в този
регион, в Хисн Кайфа; но при смъртта му през септември 1238 г.
Аюб демонстрира намерението си да оспорва Египет на по-малкия
си брат Ал-Адил II, който е провъзгласен там за султан, и в крайна
сметка окупира Дамаск през декември 1238 г.; чичо му Исмаил му
отнема града на 30 септември 1239 г., а самият той е пленен от бра­
товчед си Дауд, принц на Керак - който, впрочем, го освобождава
през следващата година, като през май му разрешава да стане сул­
тан на мястото на Ал-Адил.
Следователно кръстоносците се появяват в момент, когато Да­
маск се отделя от Египет и когато никой от съперниците още не е и
помислял да установи контакт с франките. Поради което е трудно да
се възприеме определена насока на преговори, подобна на тази от
1228-1229 г. Решено е първо да се възстановят стените на Аскалон,
за да се насочат после към Дамаск, което води до ужасното неудобс­
тво кръстоносците да отблъсват едновременно султана на Египет и
този, който междувременно става султан на Дамаск - макар тези два­
ма суверени да не се стремят да провеждат обща акция.
Преди да поемат към Аскалон, графът на Бретан, Пиер Моклер,
атакува огромен керван, пренасящ припаси от Египет към Дамаск,
и заграбва голяма плячка, която осигурява храна за армията (4 но­
ември 1239 г.). Графът на Бар, желаещ да съперничи на този успех,
изненадва едно египетско отделение, отправило се към Аскалон,
въпреки укорите на Тибо, който не е предупреден.
На краля не му остава нищо друго освен да събере основните
сили на армията, за да подпомогне тези напреднали части, състо­

345
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ящи се от около 400-600 рицари. Те вече са прекосили потока,
маркиращ границата близо до Газа и са се настанили за обед в до­
линка, заобиколена от дюни. Готие дьо Бриен обявява тревога, но
кръстоносците са вече обградени; Амори дьо Монфор разгръща ар-
балетиерите си, а рицарите стрелят, като се хващат на хитрия ход
с мнимото оттегляне. Графът на Бар е убит; Амори и около 80 ри­
цари и сержанти са пленени; телата на 33 рицари и на 500 пехо­
тинци остават на място. Херцогът на Бургундия и Готие дьо Бри­
ен успяват да се доберат до основната част на армията, която при­
ютява известен брой бегълци, но която не се осмелява да преслед­
ва врага, опасявайки се да не предизвика убийството на пленници­
те (13 ноември). Връщат се в Акра, където се поражда идеята да
отидат да обновят крепостта Сафет.
Поражението окриля краля на Трансйордания, Дауд, опитал ве­
че да атакува Йерусалим в края на август, да се насочи към града,
който се опитват да укрепят набързо. Защитниците се оттеглят в ку­
лата на Давид, която устоява почти месец; те капитулират и издейс­
тват да бъдат върнати в Акра (средата на декември 1239 г.), но Да­
уд срива цитаделата със земята.
Междувременно споровете между мюсюлманските принцове се
задълбочават. Принцът на Хама, привърженик на Аюб, който се
чувства заплашен от съседите си от Дамаск и Хомс, е първият, кой­
то иска помощ от франките; той изпраща при тях познатия му ми­
сионер Гийом Шампеноа, когото вероятно трябва да идентифици­
раме с известния доминиканец Гийом Триполитански, като заявява,
че ако франките му се притекат на помощ, той ще се обяви за хрис­
тиянин. Тибо отвежда армията си чак до Триполи и научава, че не­
говият партньор в преговорите ги прекратява.
Но през месец май 1240 г, след като сваля брат си, Аюб се кач­
ва на трона на Египет с помощта на Дауд от Керак. Това силно обез­
покоява чичо му Исмаил, господар на Дамаск, който започва пре­
говори с краля на Навара, като обещава да предаде незабавно на
християните хинтерланда на Сидон, заедно с крепостта Бофор, Ти-
вериада и Сафет, и се ангажира да им върне и други територии -
според някои, цялото бивше Йерусалимско кралство до река Йор­
дан. Но в случая става въпрос за земи, които са в ръцете или на Да­
уд, или на Аюб.
В замяна франките обещават да не сключват нито мир, нито при­
мирие със султана на Египет без негово съгласие и да се насочат
към Яфа и Аскалон, за да препречат пътя на египетския султан.
Това споразумение поражда силна съпротива от страна на гар­
низона на Бофор: Исмаил е принуден да обсади крепостта, за да я
предаде на франките. Хоспиталиерите оказват известна съпротива

346
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

(дали защото те са свързани с политиката на разбирателство с Еги­

пет, присъща на Фридрих II?), а роднините на пленниците се оп­
лакват, че са ги забравили.
А армията се връща в Аскалон: близо до Яфа тя е настигната
от султана на Дамаск и от войските му. Твърди се, че съюзниците
срещат египетска сила, която им нанася поражение; ако наистина е
било така, то вероятно то не е значително. Но до Тибо се прибли­
жават емисари на султан Аюб, които предлагат сключване на при­
мирие, обещавайки да освободят пленниците.
Това предполага неспазване на поетите към султана на Дамаск
ангажименти. Но преди да разреши тези проблеми, Тибо Наварски
и графът на Бретан се възползват от примирието, за да извършат
своето поклонение в Йерусалим и в средата на септември 1240 г.
те отново се качват на корабите. Кръстоносният поход не е прик­
лючил: очаква се пристигането на английските кръстоносци, а ре­
дица проблеми остават висящи; тяхното решаване се пада на брата
на английския крал.
Въпреки това строгата присъда, която произнасят историците
срещу кръстоносния поход на Тибо, заслужава да бъде нюансира­
на: без да води широкомащабни сражения, той успява да разшири
вече получените от Фридрих II придобивки. Сигурно е, че „барони­
те“ от 1239-1240 г. възприемат - независимо от любовта им към
красивия саблен удар - очерталата се още по време на Петия кръс­
тоносен поход програма: свързване на военното присъствие с дип­
ломатическата дейност. Кралят на Навара хвърля всичките си уси­
лия в отговор на авансите на принца на Хама и на султана на Да­
маск, за да сключи в крайна сметка договор със султана на Кайро.
В начина им на мислене вече е включено разрешаването на проб­
лема със Светите земи по пътя на преговорите.
Няма по-добро доказателство за това от съчиняването в ония го­
дини на меморандум, озаглавен: „Това включва цялата земя, която
притежава султанът“. Той предоставя списъка на сеньориите, със­
тавляващи Йерусалимското кралство, като мимоходом споменава
бившите им притежатели: Аскалон, Газа, Севастия и Наблус, Гран-
Жерен, Кастел де Плен и Фев, Хеброн, Фигие, Тафила, Крак дьо
Моаб, Монреал и съседните крепости, Вал-Мойс, с други думи -
цялата земя на Монреал и отвъд река Йордан. Прехвърля се в Га­
лилея със Сафория, Наим, Бетсайда, Тавор, Бюри, Бовоар и доли­
ната на Йордан чак до Мъртво море, Йерихон, земята на цяла Ти-
вериада, Кав дьо Сюет, Сафет, Шатоньоф, Ге дьо Жакоб, Панеас с
цялата планина зад Тир, Бофор, Белхасем и цялата планинска земя
от диоцеза на Бейрут.
Този списък, който показва какво смятат да си върнат франки­

347
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
те, вероятно е съставен, за да се улеснят преговорите със султана.
Възможно е той да предшества договора от 1240 г., тъй като Са-
фет, Бофор и Тивериада са все още обявени като притежание на
султана. Но възвръщането на тези места е обект на договаряне.

„Нашият кралски договор“ и краят на една политика

Корабите, които връщат на Запад Тибо Шампански и Пиер Моклер,
вероятно се срещат с тези, които отвеждат в Ориента около осемс­
тотин рицари от Английското кралство, заедно с неопределен брой
други бойци, предвождани от графа на Корнуол. Ричард, подобно на
другите английски кръстоносци, е принуден да превъзмогне сдържа­
ността на Григорий IX, който вероятно не желае шуреят на импера­
тор Фридрих П да пристигне в Светите земи; въпреки това той се въз­
ползва от финансовите концесии на папата, както и от тези на крал
Хенри III, който му отпуска и 3 000 марки, събрани от евреите. Яв­
но пристига в Ориента доста добре подплатен финансово, което му
позволява да поеме на свои разноски останалите без пари рицари. Той
и другите английски кръстоносци, сред които са Симон дьо Монфор
и Уилям Лонгсорд (Гийом Лонг-Епе), напускат Англия на 10 юни
1240 г.; те са приети много радушно от френския крал, който прид­
ружава Ричард чак до Лион. След като се качват на корабите в Мар­
силия, те пристигат в Акра на 8 октомври същата година.
В Светите места се натъкват на сложна обстановка. Непрестан­
ното сключваните от Тибо договори за съюз със султана на Дамаск
и примирие с този на Египет объркват някои от кръстоносците. Ед­
ните се демобилизират и се връщат във Франция с краля на Нава­
ра; други се смятат за свързани чрез ангажимента си към Исмаил.
Хоспиталиерите се връщат в Акра заедно с някои от бароните от
Светите земи; Бургундският херцог и графът на Невер се мъчат да
възстановят укрепленията на Аскалон, съобразно поетите към сул­
тана на Дамаск ангажименти, с които тамплиерите са все още об­
вързани. Същевременно епископът на Марсилия, Беноа д ’Алинян,
който е извършил поклонение в „Нотр-Дам дьо Сардене“ (Сидная,
близо до Дамаск), се връща впечатлен от стратегическата стойност
на замъка на Сафет и настоява да бъдат подновени фортификаци­
онните работи по него, планирани, но изоставени през 1239 г.: ра­
ботите започват на 11 декември 1240 г.
Ричард Корнуолски се оказва изправен пред разделено мнение:
имперската страна, с която е свързан заради роднинството си с Фрид­
рих II, е склонна към съюз с Египет; антиимперската страна е за
съюз с Дамаск. Въпреки това той решава да се присъедини към хер­
цога на Бургундия в Аскалон и да продължи укрепителните работи.
Честно казано, султанът на Дамаск спазва ангажиментите си,

348
ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

349
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
като създава улеснения за поклонниците и принуждава войските си
да съдействат на франките; султанът на Египет обещава да осво­
боди пленниците, но се бави да го изпълни (твърди се, че той дър­
жи да приключи работата по крепостта на Рода, в която са вклю­
чени те); концесиите му се отнасят до места, притежание или на
Исмаил, или на Дауд. Подписаният с него договор изглежда като
игра на надхитряване. Да се укрепи Аскалон означава да се окаже
натиск върху него и вероятно заради това Ричард решава, както
преди него Юг Бургундски, да продължи строежите си.
В крайна сметка графът на Корнуол, който трудно понася високо­
мерието на великия магистър на тамплиерите, приема гледната точка
на хоспиталиерите; той се среща с Бургундския херцог, за да приеме
нови предложения от султан Аюб, който се ангажира да убеди своя
съюзник Дауд от Керак да напусне Йерусалим. И на 13 април 1241 г.
заловените в Газа и в други схватки пленници са освободени. Ричард
Корнуолски завоюва голям авторитет с това освобождаване, както и
с осигуреното погребение на загиналите в битката при Газа. Тогава
френските барони си припомнят кампанията, която при Поату проти­
вопоставя френския крал на брата на Ричард - Хенри III. Но Ричард
успява да се изтъкне и като порицава проведената от Тибо Наварски
акция. Ричард, шурей на Фридрих II, като че ли се опитва да уговори
сделка между него и разбунтувалите се негови поданици. Той поверя­
ва крепостта Аскалон на имперския кастелан на Йерусалим, когато тя
е завършена. Но не отива по-далеч, за да възстанови авторитета на
Фридрих, който продължава да му пише през следващите години, за
да го държи в течение за случващото се в Светите земи.
В тези писма императорът непрестанно осъжда действията на
тамплиерите и на франкските барони, като им приписва отговорност­
та за всички неуспехи. Изглежда, че той смята Ричард за свой предс­
тавител. В писмо от 1244 г. той цитира „нашият кралски договор, кой­
то сключихме от наше име в съгласие с манастира и магистрите на
ордените на Свети Йоан (хоспиталиерите) и на Света Мария на тев-
тонците“. Следователно Фридрих II приема като своя водената от
графа на Корнуол политика, която всъщност следва линията на раз­
бирателство със султана на Египет и която несъмнено е потвърдена
от голямата делегация, която изпраща в Кайро през 1242-1243 г.
Но в този договор липсва едно име, това на магистъра на тамп­
лиерите, който явно не се е присъединил към сключения с Египет
договор. И виждаме как през 1242 г., въпреки примирието, тампли­
ерите провеждат нападение срещу Наблус, при което оплячкосват
града, карайки по този начин султана да прати войски срещу тях.
Пренебрежението на рицарите към имперската власт стига дотам,
че си позволят да водят собствена война срещу султана на Египет!

350
 ВОЙНАТА И ДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА...

Спорът, който противопоставя представителя на Фридрих II на

водената от Балиан, сина на Жан Ибелински, група, през 1241 г. по­
лучава нова насока. Рикардо Филанджиери установява тайно контакт
с двама жители от Акра, които го въвеждат в града; но новодошлият
Филип дьо Монфор, пристигнал с кръстоносците и оженил се за нас­
ледницата на Торон, Мари Антиохийска, му попречва да се възполз­
ва от това; Балиан Ибелински се опитва да го залови, като обсажда
манастира на хоспиталиерите (който той напуска навреме). И след
всичко това Фридрих пише на бароните от кралството, че Конрад ще
стане пълнолетен и трябва да бъде признат за крал на Йерусалим.
Противниците на императора решават, че при отсъствието на
Конрад трябва да се посочи за легитимен наследник негов най-бли­
зък роднина - кралица Аликс - по онова време омъжена отново за
Раул дьо Соасон - и да й бъде поверено управлението на кралството.
И без да чакат повече те се насочват към Тир и завземат долния град.
Фридрих привиква Рикардо Филанджиери; брат му, Лотарио, управ­
лява замъка. Някаква случайност (порив на вятъра причинява тежка
авария на кораба му) връща Рикардо в пристанището; той е заловен
от враговете си, които заплашват да го обесят: Лотарио предава за­
мъка (вероятно на 10 юли 1243 г., въпреки че тази дата е оспорвана).
Новият имперски наместник, Томазо ди Ачера, успява да се нас­
тани единствено в Триполи; Фридрих му нарежда да предаде Аска-
лон на грижите на хоспиталиерите. Що се отнася до Аликс, ново
юридическо извъртане позволява на бароните от кралството да си
спестят неприятното задължение да й предадат Тир, с чиято охрана
се нагърбват. Признават й единствено титлата „господарка на крал­
ството“, което й позволява да приема верноподаническите клетви и
да назовава наместниците. Това е под претекст да бъдат запазени
правата на Конрад, когато пристигне в кралството си.
Франките не се сещат, че лишавайки Фридрих от властта му,
дават повод за действие на султана на Египет. И той съумява да го
използва, когато папата иска от него подновяване на прекратеното
през 1244 г. примирие, преструвайки се, че може да преговаря един­
ствено с императора, тъй като именно той се е ангажирал с пред­
ходните договорености.
На първо време франките започват реконструкции. През 1241 г.
господарят на Арсур започва възстановяването на своя замък. Йод
дьо Монбелиар възобновява строежа на Тивериадската цитадела; мо­
насите от Таворската планина се настаняват отново в своя манастир.
Жил, господар на Сидон и на Бофор, който си възвръща наскоро, въз­
становява един от своите васали в земите на Шуф. Мюсюлманските
емири от планините се оказват изправени срещу възстановената фран-
кска власт. Двама от емирите Ботор от Гарб са убити през 1242 г. в

351
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Кесруан, на изток от Бейрут, а Мааните от Шуф се опитват да атаку­
ват Сидон през 1245 г. Папата насърчава даренията и завещанията,
предназначени за възстановяване на укрепленията на Йерусалим и
Аскалон, „за да се възползваме от раздора между султаните“.
Всички тези усилия пропадат поради новите трусове, които раз­
търсват Аюбидската империя. Султан Аюб, станал най-после госпо­
дар на Египет благодарение на братовчед си Дауд от Керак, извърш­
ва репресии над тези, които признават брат му Ал-Адил; и се скарва
с Дауд, който се сближава със султана на Дамаск, Исмаил. Както и
преди, последният търси съюз с франките, и двамата съюзници пред­
лагат на франките да им върнат частта от Йерусалим, останала на
мюсюлманите по договора от Яфа. За да задържи франките в своя
съюз, Аюб постъпва по същия начин. И през зимата на 1243-1244 г.
християнското богослужение в Храма Господен е възстановено.
Въпреки това Аюб, опасявайки се да не бъде детрониран от съ­
перниците си, към които се присъединява и кралят на Хомс, се об­
ръща към тези, които вече са му осигурявали подкрепа, отрядите
на хана на Хорезм, Берке - след смъртта на Джалал ал-Дин те се
поставят в услуга ту на Аюбидите, ту на Селджуците, или пък гра­
бят за своя сметка. Но поради появата на монголите в региона на
Кавказ и нанесеното на турския султан поражение, положението им
става опасно (1243). Затова се възползват от случая, за да се при­
текат на помощ на султана на Египет. Изправени пред тази запла­
ха, тримата съюзници отново се обръщат към франките, като този
път им предлагат не само останалото за възстановяване от Йеруса­
лим, но и част от Египет, срещу военна помощ, която франките,
вкупом, не се поколебават да им обещаят. Междувременно, след ка­
то опустошават Бекаа, хорезмите се появяват пред Йерусалим. Пат­
риархът и магистрите на тамплиерите и на хоспиталиерите подгот­
вят цитаделата, която явно е построена отново, за отбрана, но не
се задържат там. Кастеланът и наставникът на хоспиталиерите са
убити, опитвайки се да изненадат хорезмите при едно от излизани­
ята си. Цитаделата устоява, но нейните защитници, като не виждат
да идва помощ, молят да ги допуснат до брега под опеката на кра­
ля на Керак. Благодарение на хитър ход, хорезмите ги привличат
извън градските стени и убиват 2 000 от тях. Завардилите пътя
свършват останалото: едва 300 оцелели пристигат в Яфа. А побе­
дителите убиват в Божи гроб няколкото свещеници, които откри­
ват там; сред тях вероятно се намира и гръцкият патриарх. Армен­
ската общност е избита в своя манастир (23 август 1244 г.).
След това хорезмите се присъединяват към армията на Аюб, раз­
квартирувана в близост до Газа, срещу армията на тримата Аюбиди
от Сирия, които присъединяват силите си към тези на франките. Кра-

352
 ВОЙНАТА ИДИПЛОМАЦИЯТА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА­
ЛЯТ на Кипър изпраща 300 рицари, принцът на Антиохия - равносто­
ен контингент; споменават се 348 рицари от тамплиерите, 351 от
хоспиталиерите, 400 от тевтонците, един конен корпус от ордена на
св. Лазар; светските барони и духовниците от кралството също во­
дят своите васали, подсилени с голям брой местни помощници: всич­
ко около 2 000 рицари и значителен брой туркопули.
Кралят на Хомс препоръчва да останат на позициите, на които
са се установили съюзниците, надявайки се вражеската армия да се
дислоцира; не се вслушват в съвета му и преминават към атака. Ня­
кои от аюбидските контингенти се държат храбро (този на Хомс гу­
би 1720 от своите общо 2 000 селджуци); други се разколебават.
Обградени, на практика франките са разбити: от контингентите
на ордените се спасяват само 3 тевтонски рицари, 36 на тамплиери­
те, 26 на хоспиталиерите; великият магистър на тамплиерите е зало­
вен заедно с графа на Яфа, а магистърът на хоспиталиерите е убит.
Патриархът, който има възможност да избяга, изчислява общата за­
губа на 16 000 души; експедиционната армия на франкското кралст­
во е разбита (17 октомври 1244 г.). Битката при Форбия, не по-малко
сериозна във военно отношение от тази при Хатин, бележи краха на
търпеливото възстановяване на латинското кралство.
Фридрих II търси вината в „горделивия орден на тамплиерите и
самоувереността на местните барони, израснали сред удоволствия...
които подтикват султана на Египет към една несправедлива и зле под­
готвена война“. На практика изравнените сили на Аюбидите позво­
лява възвръщането на Светите земи, връщане, което благодарение
на подписания през 1244 г. договор с Исмаил, Дауд и техните съюз­
ници, става пълно. Но до 1241 г. успехът се свързва с премислена
стратегия, избягваща организираните по всички правила на военно­
то изкуство битки. Неуспехът през 1244 г. е следствие от изоставяне­
то на тази стратегия. Политическата линия обаче остава същата.
При все това последствията от разгрома не се проявяват вед­
нага. Филип дьо Монфор, който избягва от плен, отива в Аскалон и
подготвя града за отбрана; Готие дьо Бриен е отведен от победите­
лите си пред крепостта Яфа и е завързан на кол, за да бъдат нака­
рани защитниците да капитулират; но точно обратното, това ги оку­
ражава да устоят (той умира в египетските затвори). На хорезмите
не им е разрешен достъп до Египет; те кръстосват страната, гра­
бейки и опустошавайки всичко чак до Назарет и Сафет, но заплаш­
ват и Акра. Аюб отнема Юдея и Самария от братовчед си Дауд:
присвоява си Йерусалим, после се насочва към Дамаск, който е под­
ложен на безжалостна обсада и пада през октомври 1245 г., възста­
новявайки сирийско-египетския съюз. Скъсването на съюза между
хорезмите и султана, последвано от унищожаването на първите от

23. 353
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
краля на Хомс през октомври 1246 г., забавя началото на отво­
юването на франкските земи, обявено от Аюб през същата година.
Папската власт нарежда провеждането на публични молитви за
пленниците от Форбия; тамплиери и хоспиталиери предлагат на
султана да откупят своите хора, но в края на краищата получават
отказ. Папата пише до султана, за да моли за примирие. Аюб му отв­
ръща, че приветства желанието му за мир, но че оставя нещата в ръце­
те на императора - за когото знае, че е скаран с Инокентий IV (3 юни
1245 г.). Свикването на всеобщ кръстоносен поход (юли 1245 г.) е
следствие от неуспеха на преговорите.
Египетската армия напада франкските крепости едва през 1247 г.:
тя обсажда Тивериада, която пада на 17 юни, а после и Аскалон. Еги­
петската флота, която участва в обсадата, е принудена от кипърска
ескадра да се разбие в брега, но благодарение на корабните дървета
успяват да укрепят траншея, през която нападателите проникват в
крепостта (14 октомври). Отшелниците от Кармелската планина тряб­
ва да напуснат манастира си, а хората от Акра очакват обсада.
Постепенното отвоюване, започнало след ненадейното прекра­
тяване на Третия кръстоносен поход, дава доста задоволителни ре­
зултати, които отново се поставят на преразглеждане. Предприета­
та набързо кампания от 1244 г. не ползва никаква помощ от Запа­
да. Вярно е, че през предходните десетилетия кръстоносните похо­
ди променят вида си. Започналите по време на Петия поход прего­
вори, предвид преотстъпване на Светите земи, първоначално са за­
мислени с цел да бъде получена, под натиска на значителна, дошла
от Запада военна заплаха, размяна на завоюваното в Египет сре­
щу Йерусалим.
Наред с Фридрих II, Тибо Шампански и Ричард Корнуолски, съ­
юзът с един от мюсюлманските принцове, воюващи един срещу
друг, комбиниран с присъствието на заслужаваща доверие въоръ­
жена сила, е главното средство за постигане на това преотстъпва­
не. Коалицията от 1244 г. преследва същата цел, но нейните амби­
ции надвишават вероятно силите на франките от Ориента. Ред е на
кръстоносците от Запада.

354
 ДЕСЕТА ГЛАВА

Повратът през 1250 г.

1250 година може да се окаже една от преломните години, които

като че ли решават съдбата на народите. Тя е година на разгрома,
на пленничеството и на освобождението на Свети Луи, с които ид­
ва краят на наложилата се през първите години на века форма на
кръстоносен поход. Това е и годината на смъртта на Фридрих II
насред съдбоносната фаза от битката на Папата с Империята, чий-
то отзвук оказва силно влияние върху съдбините на латинския Ори­
ент. Това е и годината на идването на власт на Мамелюците в Еги­
пет, които много скоро ще изградят „империя на исляма“, облег­
ната върху военната диктатура.
Но изборът на дадена година за символ само прикрива еволюция,
която протича години наред. За историята на кръстоносните походи
разгромът при Форбия през 1244 г. бележи нов етап, тъй като отнема
на франките възможността да експлоатират една все още реална во­
енна мощ, за да наложат решение на проблема със Светите земи.
Както за Запада, така и за Ориента, именно между 1240 и 1245 г. се
явява монголската заплаха, която води до осъзнаването на нестабил­
ността на границите и на християнския, и на мюсюлманския свят. И
едва около 1260 г. ще започнат да гледат на монголите като на нещо
друго освен като на смъртна опасност: като на нова надежда за
решаване на същия този проблем със Светите земи.

Светите земи на втори план в грижите на Европа?

През 1240 г., докато Тибо Наварски лавира между дамаскския съюз
и перспективата за примирие с Египет, монголската заплаха се по­
явява ненадейно на изток от Европа. Провежданата през 1222 г. от
двама монголски предводители кампания срещу куманите от Украй­
на и руските князе, преминава светкавично. Повторната поява на
монголите при Урал и на Волга към 1236 г. не остава незабелязана
от унгарските наблюдатели, а последвалото опустошаване на рус­
ките княжества е отбелязано, в частност от доминиканците, които

355
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
се опитват да евангелизират степните народи. Но бягството в Ун­
гария на подгонените от монголите кумани, прекосяването на Кар­
патите и нашествието им в Полша карат поляци, германци и унгар­
ци да им противопоставят армиите си, които са разбити при Хмел-
ник, Легница и р. Шайо (18 март, 9 април и 11 април 1241 г.). По­
бедителите опустошават Унгария, като достигат до Далмация и
околностите на Виена, преди да се върнат през 1242 г. в своите ла­
гери по долното течение на Волга. По пътя един от техните коман­
дири, Кадаан, се натъква на император Бодуен II Константинопол-
ски и го разгромява.
Поради ширещите се слухове възниква опасение, че целта на на­
шествениците може да е още по-далечна. Историкът Матю Парис е
събрал свитък с писма, свидетелстващи за този ужас; бежанци се сти­
чат дори и от Русия, където монголите оплячкосват Киев, и донасят
разкази за зверствата им. Унгарският крал Бела IV успява да се спа­
си, като за известно време се оказва пленник на австрийския херцог:
той се опитва да получи помощ. Но в същия този момент Григорий
IX и Фридрих II са в разгара на конфликта си и всеки се опитва да
прехвърли на другия отговорността за разцеплението на християнс­
кия свят, изправен пред „татарите“. Императорът обявява мобилиза­
цията на армия, която възнамерява да повери на сина си Конрад; па­
пата прокламира кръстоносен поход срещу татарите, но стеснява
проповядването му до съседните на завладените от тях провинции
(юни 1241 г.). Инокентий IV подновява своя апел през 1243 г., когато
опасността вече е преминала. На практика монголите са напуснали
вече Унгария както заради смъртта на кагана Угедей, която връща
водачите им в Монголия, така и вероятно заради неспособността на
унгарската равнина да изхранва тяхната кавалерия.
Но макар монголите да напускат Централна и Източна Европа,
те се оказват на друг фронт, този в Кавказ. Ноян Байджу, команд­
ващ разположената в този регион армия, завладява и опустошава
Грузия, после Велика Армения, и най-накрая турските земи. Селд-
жукският султан призовава своите християнски и мюсюлмански ва­
сали, а в армията му има франкски наемници: тя също е обърната
в бягство в битката при Кьосе-Даг (1243). Някои от подчинените
на Селджуците принцове побързват да минат в лагера на победите­
лите, сред тях е и царят на Малка Армения. Но страхът завладява
франкските и мюсюлманските територии на Северна Сирия, кога­
то принцът на Антиохия получава ултиматум, подканящ го да сри­
не крепостите, да плати данък, равен на годишния доход от земята
му и да предаде три хиляди девойки. Съседите му от Алеп се под­
чиняват; Боемон V не дава ход на ултиматума, но изпраща патри­
арха на Антиохия да предупреди Запада за новата опасност; патри­

356
 ПОВРАТЫПРЕЗ 1250 г .
архът отива в двора на Фридрих II (1244), после при папата.
Това, което не успява да направи нашествието от 1241 г., е пос­
тигнато от апела на принца на Антиохия: Инокентий IV, който по то­
ва време свиква Лионския събор, вписва в своята програма Ремеди­
ум контра Тартарос. Но още преди провеждането на събора той
решава да проучи намеренията на монголите. В духа на западняците
войната е средство за удовлетворение на обида или на някаква неп­
равда: Инокентий пита монголите какъв е мотивът за техните атаки
срещу християните, срещу които като че ли нищо не ги противопос­
тавя, и им предлага онова, което ние наричаме пакт за ненападение.
Три пратеничества, на потеглилите от Акра Андре дьо Лонжюмо и
Ашелино да Кремона и на тръгналия от Лион Жан дьо Планкарпен,
стигат до командните постове на монголските армии в Табриз, в Си-
сиан, в Карабах и при Волга. Планкарпен стига до Монголия, където
присъства на интронизацията на каган Гюкж (1245-1246). Но всич­
ки пратеници се връщат с послание, което уточнява целите на мон­
голите: да накарат всички владетели на земята да се подчинят пред
кагана, облечен във властта, която му дава световната империя.
Гююк се изразява по следния начин: „Вие ни изпратихте следните
думи: „Вие завзехте всички територии на маджарите и на руснаците:
учуден съм от това. Кажете ни в какво са се провинили те.“ Тези твои
думи не можахме да ги разберем [...] По Божията воля, от Ориента
чак до Запада, ни бяха дадени всички територии [...] Сега трябва да
кажете с искрено сърце: „Ние ще бъдем ваши поданици: ние ще ви
дадем своята сила.“ Ти, лично, начело на всички крале без изключе­
ние, елате да ни служите и да ни се закълнете във вярност. В този
момент ние ще признаем вашето подчинение. И ако вие [...] се про­
тивопоставите на нашите заповеди, ние ще станем ваши врагове.“
Писмото, което Байджу връчва на Аселен дьо Кремон, отбеляз­
ва сухо порицанието на папата относно извършените от монголите
без приемлива причина кланета, като възразява: „Неприкосновеното
предписание на Господ и указът на този, който притежава цялата зе­
мя [каганът] е следното: „Всеки, който чуе този указ, да остане в
земите си, при водата си и при богатството си, и да принесе силата
си на този, който държи цялата земя. Тези, които не се съобразят с
това, а действат по друг начин, ще бъдат разбити и погубени.“ А
освен това той изисква от папата да отиде лично при него и да зас­
видетелства подчинението си.
Следователно положението е ясно: поради липса на подчинение,
което те не са в състояние да демонстрират, християнският Запад и
латинският Ориент са изложени на същото разрушение, на което
монголите подлагат победените от тях народи. Следователно тряб­
ва да се очаква близка офанзива: указът, който Гююк праща на

357
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
Байджу през пролетта на 1247 г., му нарежда да предаде заповед­
та за подчинение на всички, до които може да достигне.
Папата обаче чака заплахата да се прецизира, за да реагира. Пра­
тениците, които се завръщат от монголските земи са събрали ин­
формация относно военната сила на нашествениците, методите им
на война, като не си правят илюзии относно способността на запад­
няците да се съпротивляват. Но в годините, предхождащи кръсто­
носния поход на Свети Луи, вътрешните кризи на Монголската им­
перия създават известно спокойствие за последните. Предоставяне­
то на един от внуците на Чингиз хан, Бату, на тази част от импери­
ята, която граничи с християнските земи на Европа и Кавказ, не е
придружено от даване на войски, което да му позволи воденето на
агресивна политика, а и монголът се ограничава с това да накара
руските князе и грузинците да признаят сюзеренитета му. Едва през
1253-1254 г. Александър IV ще прецени като необходимо проповяд­
ването на кръстоносен поход в тази посока.
Източната граница на Европа представлява фронт, който може
да избухне неочаквано всеки момент. Поради това тя се превръща
в зона за кръстоносни походи, такива, каквито са вече някои стра­
ни в близост до Балтика, кьдето ливонските, литовските и пруски-
те народи не толерират особено християнизираните островчета на
своя земя. Свидетели сме как през 1274 г. един прелат от Бохемия
поставя под съмнение полезността от кръстоносен поход в Ориен­
та, когато истинската опасност идва от езичниците на Изток.
Пристигането на монголите впрочем променя условията за евен­
туален поход в Близкия изток: сривът на селджукската мощ отваря
поле за спекулации, основаващи се на уязвимостта на турските земи
спрямо евентуален поход, чиито кораби ще дебаркират там. И още
през 1248 г, един арменски принц, пратен с мисия в Монголия, за да
заяви своето подчинение, внушава на своите братовчеди, графът на
Яфа и кралят на Кипър, че би могло да намерят допирни точки с мон­
голите. Но е още твърде рано, щото франките да чуят тези приказки.
Докато Източна Европа създава безпокойство, обратно, Иберийс­
кият полуостров дава широки перспективи за християнската експан­
зия. След победата при Навас де Толоса (1211 г.) алмохадската мощ е
прекършена и християнските крале на Испания ускоряват реконкис-
тата. Падането на Севиля, съвпаднало с пристигането на Свети Луи
в Египет, има голям отзвук в мюсюлманския свят. Но Испания е прес­
танала да привлича кръстоносци от другата стлана на Пиренеите. Най-
много крал Хенри III Английски да реши да се присъедини към своя
роднина, Алфонсо X Кастилски, за да проведат експедиция в Африка.
Сложният проблем, който тревожи християнския Запад по онова
време, е битката между Папството и Империята, поставяща непрео­

358
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г.

долимо препятствие пред кръстоносния поход. Делата на Италия са

тези, които най-вече противопоставят Фридрих II на папите. Веднага
след завръщането си от кръстоносния поход императорът урежда в
своя полза споровете, свързани с неговото Кралство Сицилия, и Гри­
горий IX отстъпва. Но в Ломбардия и в Централна Италия „наследс­
твото на Свети Петър“ е заплашено и традиционно предоставяната
от папата закрила за Лигата на ломбардските градове е провалена.
През април 1239 г., след като Фридрих прави един от синовете си
крал на Сардиния въпреки правата на папството върху острова, Гри­
горий IX в крайна сметка отлъчва краля от църквата за втори път;
имперската армия завзема по-голямата част от „Наследството“ и
попречва на папата да проведе събора, който той иска да свика с на­
мерение да пристъпи към детронирането на Фридрих.
В този момент Григорий IX умира. Неговият наследник, Целес­
тин IV, минава мимолетно през папския престол. След това кардина­
лът Синибалдо Фиески, смятан за благосклонен към императора, е
избран за папа под името Инокентий IV Поради това, че императо­
рът цели да си осигури власт над цяла Италия, новият папа разбира,
че битката между папството и Империята е неизбежна. Напускайки
Рим и Италия, за да търси убежище отвъд Алпите, той се застрахова
срещу евентуално нападение на имперските войски. Тъй като френс­
кият крал не му разрешава да се установи в неговото кралство, той
се настанява в Лион, на имперска територия, но в непосредствена
близост с френските земи, където би могъл да се подслони при нуж­
да. На 3 януари 1245 г. той възвестява в града свикването на събор,
който този път императорът не може да възпрепятства, но забранява
на прелатите от Англия и Италия да участват в него. Темата на събо­
ра включва както опасностите, които заплашват християнския свят
поради загубата на Йерусалим, положението в Константинопол и та­
тарското нашествие, така и действията на Фридрих. Връзките му с
друговерците присъстват сред упреците, формулирани срещу него.
Представителят на императора твърди, че занапред господарят му
иска да се посвети на битката срещу враговете на Църквата, татари и
сарацини, но той не е в състояние да попречи на събора да потвърди
отлъчването (17 юли) и да се произнесе за детронирането на Фрид­
рих. Намесата на Луи IX става безпредметна.
Отхвърлен по този начин от християнския свят, Фридрих II ста­
ва прицел на прокламация, присъждаща индулгенцията за кръсто­
носен поход на военните операции, предназначени да приложат при­
съдата на събора, какъвто е случаят през 1228 и през 1239 г. Избо­
рът на антикрал в Германия (това е Хайнрих Распе, после Вилхелм
Холандски) поставят, от друга страна, начало на военни действия,
продължили и след смъртта на Фридрих, още повече че синът му.

359
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
Конрад IV възвръща позициите си: кръстоносци вземат участие в
тези враждебни действия, а папата стига дотам, че да препоръча тай­
но на своя легат да поощрява наемниците да отидат по-скоро в Гер­
мания, отколкото в Светите земи, за да се откаже впоследствие от
това решение и да забрани прехвърлянето на клетвата за участие в
поход в Ориента върху подкрепата на Вилхелм Холандски...
Борбата между Папството и Империята има две последствия.
Първото е, че пренасочва към Италия и Германия усилията на па­
пата за събиране на военни и на пари, които иначе биха били на
разположение в Ориента; пропагандата на Фридрих, продължена от
трубадури и други поети, набляга на това, без при това императо­
рът да възнамерява да помага на франките. Второто е, че вкарва ла­
тинския Ориент в спора. Фридрих предлага (повече или по-малко
искрено) да се откаже от своя пост и да го предаде на сина си, като
отиде да завърши дните си в Светите земи. При смъртта си трябва
да остави значителна сума, за използването на която в Светите зе­
ми ще има грижа Конрад (когато Фридрих умира, слагат под ман­
тията му кръст, за да покажат, че остава верен на клетвата си да оти­
де на кръстоносен поход). От своя страна Александър IV предлага
Конрад да се откаже от империята и от Сицилия, за да се посвети
на Иерусалимского си кралство. А през 1247 г. Инокентий IV прек­
ратява сюзеренните права на империята върху Кралство Кипър, ка­
то я натоварва с протекцията на Йерусалимското кралство.
В програмата на на Лионския събор е заложена още една грижа,
тази за бъдещето на латинското кралство на Константинопол. Им­
ператор Бодуен II е един от най-убедителните действащи лица в
опитите за сближение на папата и Фридрих —последният урежда
примирие между него и гръцкия император на Никея. На събора той
издейства отчисляването на част от папските ресурси за защитата
на неговата империя, защото финансовото му положение е катаст­
рофално. След като примирието изтича, Йоан Батаци отнема от ла-
тинците две от крепостите им в Тракия и заплашва Константино­
пол. Но Инокентий IV, чиято основна грижа е обединението на цър­
квите, преговаря с Батаци предвид прекратяването на гръцко-латин­
ската схизма, като неговият партньор в преговорите заявява, че е
готов да признае папското превъзходство. През 1254 г. Батаци пред­
лага дори възможността за договор, според който ще се свика съ­
бор за оповестяване на съюза, като в замяна Рим ще приеме да вър­
не Константинопол на византийците и да замени латинския патри­
арх с гръцки. Инокентий отговаря, че няма никаква причина за дет­
рониране на Бодуен II; но ако някаква случайност предаде Констан­
тинопол в ръцете на Батаци, папата би приел гръцки патриарх да
заеме престола на този град. Александър IV потвърждава тези

360
 ПОВРАТЫ ПРЕЗ 1250 г.

възможности в писмо от 1256 г. до Теодор II Ласкарис. Но Бодуен

няма никакво намерение да се откаже от империята; дори през 1259
г. иска от новия император Михаил VIII да му върне Солун, или по­
не Серее, което другият отказва да направи. Известно е как през
1261 г. Константинопол пада в негови ръце.
Това, че Рим поставя духовните интереси на християнството
пред поддържането на латинско превъзходство, което може да се
появи като пречка за обединението на църквите, отговаря на „ми­
сионерската“ му ориентация, която се разкрива все по-силно по вре­
мето на Инокентий IV От години вече не се смята, че присъствие­
то на франките в Константинопол е полезно за институциите в Све­
тите земи. Битката за живот, в която са впримчени Империята и
Папството, е от друг калибър; монголската опасност, макар и отда­
лечена, може да се прояви всеки момент. Това не води до никакво
освобождаване от обвързаност към Светите земи; но не можем да
се отърсим от мисълта, че едно общо усилие за възвръщане на по­
зициите в тази насока вече не е сред приоритетите на политиката
нито на папата, нито на императора, нито на повечето суверени.
Така Свети Луи е принуден да поеме основната роля в тази на­
сока. В средата на XIII в. кралят на Франция се отъждествява с
кръстоносния поход.

Кръстоносният поход на Свети Луи

Свикването на Лионския събор три месеца след разгрома при Фор-
бия и шест месеца след загубата на Йерусалим (3 януари 1245 г.)
оповестява подновяването на кръстоносния поход. Писмо на папа­
та до Тибо Наварски от 15 януари дава още по-голяма яснота по
този въпрос. Но френският крал е поел вече инициативата; в този
смисъл неговият кръстоносен поход напомня този на предшестве­
ника му Луи V n, който също решава да замине за Ориента, преди
дори Евгений III да е обявил кръстоносния поход.
Според това, което ни разказват историците, крал Луи се разбо­
лява тежко и го смятат за умиращ, когато, идвайки на себе си, той
пожелава да поеме кръста, който му подава епископът на Париж. В
края на декември 1244 г. се разнася мълвата, че Луи е имал виде­
ние, което го е подтикнало да замине отвъд морето. Твърде възмож­
но е кралят да не знае още за катастрофата при Форбия, за която
Инокентий IV е уведомен вероятно в последните дни на декември,
но вече е информиран за оплячкосването на Йерусалим. Жоанвил
съобщава, че Бланш Кастилска прави всичко възможно, за да нака­
ра сина си да се откаже от своята клетва; кралят връща кръста си,
после пак го иска, този път окончателно.
Решението на краля като че ли учудва антуража му. Обаче инте­

361
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
ресът, който той проявява към кръстоносния поход не е нещо ново.
Разсипаните му финанси са доказателство за щедростта му към кръс­
тоносците, и по-специално към тези от 1239 г., които, както видях­
ме, представляват голяма част от усилията на кралството му под уп­
равлението на неговия конетабъл. Задължението за постъпване на
служба в Светите земи, което той налага на разбунтувалите се барони
(а през 1237 г. и на гражданите от Нарбона, виновни за малтретиране­
то на инквизиторите) са в същата насока. През 1239 г. благоговението
му пред Христовите мъки се проявява в откупването на трънения
венец и в построяването на „Сент Шапел“ между 1242 и 1248 г.
Но хората около него се опасяват да не би неговото здравослов­
но състояние да му попречи да понесе умората от експедицията, да
не би кралството да остане застрашено по време на отсъствието му
предвид намеренията на крал Хенри III Английски, който настоява
за реституция на конфискуваните от баща му имения - Нормандия,
Анжу и Поату - и който, след неуспеха си при Тайлебург и Сент,
сключва петгодишно примирие, което изтича през март 1248 г. Нак­
рая, състоянието на отношенията между папата и императора не из­
глежда благоприятно за изпращането на кръстоносен поход.
Обаче кралят упорства в намеренията си и папата засвидетел­
ства съгласието си, като в края на събора, който препотвърждава
приетите на Латеранския събор определения, посочва легат, нато­
варен да проповядва кръстоносния поход: това е френският прелат,
кардинал Йод дьо Шатору.
На 9 октомври 1245 г. Луи IX свиква асамблея на барони и пре­
лати, по време на която мнозина от тях поемат кръста: архиепис­
копите на Реймс и на Бурж, епископите на Орлеан и Бове са сред
тях. Бароните, имали неприятности с кралската власт в предходни­
те години, както и тези, които вече са били в Ориента през 1239 г.,
се ангажират да придружат краля. Предприемат се обичайните мер­
ки: обнародване на мораториум за лихвите по сключените от кръс­
тоносците заеми; забрана за всякаква лична война през следващите
три години, до 3 юни 1249 г.; налагане на помощ, платима от гра­
довете и селищните общини. Папата от своя страна определя за
краля една двадесета от приходите от църковните владения, съби­
рани не само в кралството, но и от диоцеза на Лотарингия и на Ро­
на, които са подвластни на империята.
Набирането на кръстоносци като че ли не среща съществени
пречки, но се шири слух, според който кралят бил наредил да се за­
шият кръстове на ливреите, които раздава на своите рицари по слу­
чай Коледа, така че те някак си стават кръстоносци, без да го же­
лаят. Дори в Шампан - където графът отсъства, тъй като е зами­
нал за Наварското си кралство, което го освобождава от повторно

362
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г.
участие в похода - поеманията на кръста са многобройни: самият
Жоанвил, сенешал на Шампан, споменава тридесет и пет рицари
знаменосци, сред които сеньори с висши съдебни правомощия от
това графство, загинали в Египет. Редица оценки позволяват да се
определи броят на участващите в похода кръстоносци на две хи­
ляди и осемстотин, повечето от които са от Френското кралство.
Свети Луи, който иска да привлече към своето начинание въз­
можно най-голям брой европейски суверени, предупреждава Фрид­
рих II, че е поел кръста. Императорът го поздравява за това с твър­
де топло писмо; той предоставя на негово разположение ресурсите
и пристанищата от своето Кралство Сицилия, разрешава му да ку­
пи коне, оръжие, кораби и обещава да осигури свободно премина­
ване за кръстоносците. Той се опитва да експлоатира и желанието
на краля да подсили кръстоносния си поход, за да получи подкре­
пата му в конфликта си с папата.
Но Ибн Уасил ни съобщава, че пратеник на Фридрих, когото той
назовава Берто, предрешен като търговец, идва от името на импе­
ратора, за да предупреди султана за намеренията на френския крал
и да го подкани да подготви страната си за отбрана. Следователно
не е изключено Фридрих да се опитва да не нарушава съюза си със
султан Аюб, като същевременно запазва и благоразположението си
към кръстоносците... Няколко германски барони вземат участие в
кръстоносния поход, но без да бъдат особено последователни: в то­
ва отношение Инокентий IV ограничава полето на действие на Йод
дьо Шатору.
Луи IX разчита на краля на Норвегия, Хаакон, който е кръсто­
носец от доста години; норвежката армия може да окаже на войс­
ката на френския крал неоценима помощ. Хронистът Матю Парис
е натоварен с пратеничеството, но Хаакен отклонява тази молба, ка­
то между другото се аргументира с това, че е трудно да се срабо­
тят два толкова чужди един на друг народа.
Остава Англия. Хенри Ш, още под въздействието от пагубното по­
ражение от 1242 г., не е особено благоразположен към кръстоносния
поход на френския крал; през 1245 г. той отказва на бейрутския епис­
коп правото да проповядва похода в кралството му. Изправен пред
искането на английските барони да се включат в кръстоносния поход,
той в крайна сметка отстъпва, като разрешава проповядването за него
и същевременно отказва облагането на английските доходи заради
кръстоносния поход: впрочем по това време Англия е доста враждеб­
на спрямо финансовите аспекти на папската политика. Братът на кра­
ля, Ричард Корнуолски, изпраща хиляда лири в Светите земи с пос­
редничеството на хоспиталиерите; неговият полубратУилям Лонгсорд
(Гийом Лонг-Епе), Симон дьо Монфор-Лестьр, епископът на УЬрчес-

363
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
тьр вземат кръста, както и един друг полубрат на Хенри, Ги дьо Люзи-
нян, граф на Пемброк, комуто кралят дава огромни суми, като в из­
вестна степен го натоварва да го представлява. Но през 1247 г. Хенри
моли папата английските кръстоносци да поемат на път една година
след френските, което и става: около двеста рицари от кралството на
Плантадженетите и техните командири (без Симон дьо Монфор, ко­
гото кралят праща в Гаскония) заминават през 1249 г.
По този начин, изключително френска, но с многозначително
английско участие, експедицията потегля през 1248 г. заедно с ня­
колко забавили се до 1249 г. контингенти, тоест цяла година след
начално определената дата. Става така, защото е необходимо да бъ­
дат набавени необходимите пари, провизии и кораби.
Междувременно Свети Луи взема неочаквано широкомащабни
мерки. За да успокои съвестта си преди заминаване, но и за да ос­
тави кралството си в добър ред, той провежда обширно проучване,
чиято цел е да се поправят всички грешки, които той или служите­
лите му са допуснали пред поданиците, както и да бъде върнато на
жертвите на незаконни действия от страна на предшествениците му
имуществото, придобито по неправомерен начин. Тези анкети са по­
верени на монаси, първоначално францисканци и доминиканци, за
да се свърже здраво това поставяне под въпрос на методите на
кралското управление с моралните аспекти на кръстоносния поход.
Понеже кралската данъчна система (както и папската, поставена в
услуга на краля) в навечерието на експедицията е много тежка, Све­
ти Луи иска да премахне неправдите и изгодите от тях. Това реше­
ние може да бъде възприето като такова с по-широк обхват: дали
рицарите и бароните, тръгнали на поход, също не са принудени да
си задават подобни въпроси? Анкетите на Свети Луи хвърлят свет­
лина върху моралната подготовка на кръстоносния поход. Жоанвил
ни разказва как, след като събира васалите си преди да поеме кръс­
та, им казва: „Сеньори, заминавам отвъд морето и не знам дали ще
се върна. Ако съм ви причинил някаква щета, имайте смелостта да
ми кажете и ще я поправя“, и той се отнася към съда, за да бъдат
преценени исканията. Постъпката на господаря на Жоанвил съот­
ветства в по-малък мащаб на загрижеността, проявена от краля.
Материалната подготовка на кръстоносния поход също е много
грижлива и по-дълга от очакваното. Френският клир се събира и ре­
шава да отпусне на краля не една двадесета част от дохода си, както
е предвидил съборът, а една десета, и то за тригодишен срок. Тази
мярка повдига известни недоволства от страна на тези, които не са
взели участие в събранието. Орденът на Клюни се скрива зад своята
привилегия и последва дълъг конфликт: кралят на Франция нарежда
на своя наместник в Макон да се отнеме манастирът в Лурдон, а

364
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г .
Бургундският херцог опустошава редица владения на абатството
(Живри, Паре, Тупон-сюр-Ару), което му коства отлъчване от Църк­
вата - въпреки това той настоява за дължимото му, защото папата е
определил дохода от тези десятъци за началниците на контингенти,
които трябва да ги екипират и да ги поведат. Така Дрьо дьо Мело има
да получава от Йод дьо Шатору сума от 500 сребърни марки, отчис­
лени във вид на споменатата една двадесета част и от други доходи,
а неговият другар Ландри дьо Фльори - 50 марки; Юмбер дьо Божьо
трябва да получи 3 000 туровски лири.
Тежестта е огромна и за градовете от кралския домен, които зад-
лъжняват, за да платят изискваните суми. Роа, в Пикардия, трябва да
плати 1 200 ливри за кръстоносния поход, което не пречи на Бланш
Кастилска да настоява за три допълнителни плащания - тоест общо
1 100 ливри - за да ги изпрати на краля по време на пребиваването
му в Светите земи. Така се събират значителни парични средства за
военните разходи. Те позволяват на краля да поеме на своя издръжка
останалите без средства кръстоносци - като Жоанвил - и да посрещ­
не разходите по експедицията и по собствения си откуп.
Кръстоносният поход на Свети Луи се характеризира с някои
очевидни нововъведения. Както предлагат бароните от Светите зе­
ми през 1238 г., кралят създава истинска тилова база, юьдето се съ­
бират предварително зърно, вино и други храни, които очакват
кръстоносците при пристигането им в Лимасол. Извършените по
негова заповед покупки в Пулиите са в отговор на предложеното от
Фридрих II. Неговата експедиция не трябва да е напълно зависима
от спекулациите на търговците.
Що се отнася до сбора на корабите, той е предвиден за 1246 г.,
а отплаването се очаква през 1247 г. Кралят получава от Генуа обе­
щание за дванадесет големи и четири по-малки кораба, от Марси­
лия за двадесет кораба, а освен това поръчва построявянето на спе­
циални кораби за конете. От своя страна бароните се сдобиват с
кораби не само в Марсилия, но и в Понанта, та чак и в Шотландия.
Двама генуезци, Уго Леркаро и Якопо де Леванте, са назначени за
флотски адмирали, тоест те са натоварени с подготовката и снаб­
дяването на кралските кораби: кралят плаща за корабното оборуд­
ване, за платна и муниции (стрели за арбалетитие). Други кръсто­
носци плащат предварително превозването си с корабите. Освен то­
ва Генуа си осигурява помощта на своите банкери, които дават в
аванс необходимите на краля пари и ги възстановяват благодаре­
ние на асигнации върху кралското съкровище. Армията на Луи IX
трябва да се събере в наскоро съоръженото пристанище на Ег-
Морт, чийто строеж е ускорен предвид кръстоносния поход (през
1246 г. градът получава харта, която му отрежда консулство).

365
 ИСТОРИЯНА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
По същото време продължава дипломатическата подготовка.
Налага се да бъдат отклонени претенциите на Хенри III, който ис­
ка реституция на анжуйското наследство и отказва да удължи при­
мирието: следователно кралят е принуден да се погрижи да остави
на майка си, която натоварва с регентството, средства за отпор сре­
щу евентуално нападение. Той се опитва преди всичко да постигне
съгласие между Инокентий IV и Фридрих II. Твърде враждебно нас­
троеният към папата Матю Парис твърди, че френският крал е раз­
дразнен от това, че германецът остава непреклонен. През ноември
1245 г. папата и кралят се срещат в Клюни; разговорите им не до­
веждат до смекчаване на изказаното по адрес на императора мне­
ние, но кралят издейства папско разрешение за брак между брат му
Шарл Анжуйски и Беатрис Провансалска, сестра на кралицата. Вто­
ра среща през 1247 г. дава възможност на Фридрих да предложи на
папата, срещу опрощаването си, да се извърши прехвърляне на
короните на сина му Конрад; Фридрих се задължава да замине за
Светите земи за остатъка от живота си, предложение, чиято искре­
ност Инокентий IV поставя под съмнение.
Ако френският крал успява да остави кралството си в мир, то
усилието му за умиротворяване на Запада в навечерието на кръс­
тоносния поход не се увенчава с успех. Поне не оставя нищо на слу­
чайността.
В свое отсъствие той поверява на майка си управлението на
кралството едновременно с опеката над големите му деца, тъй ка­
то кралица Маргьорит заминава с него в Ориента.
Луи приема кръста на 12 юни 1248 г. в Сен-Дени и през Санс,
Везле и Лион, където се среща с новия папа, стига до долината на
Рона, където срива замъка Рош-дьо-Глен, чийто господар иска да на­
ложи такса на поклонниците. След като пристига в Ег-Морт, той е
изненадан от появата на хиляди доброволци, арбалетиери или пе­
хотинци, които предлагат услугите си за похода и които той не е в
състояние да приеме. Флотата отплава на 25 август 1248 г.
Последват още отплавалия. Реймон VII Тулузки предвижда да
отпътува през 1249 г., но почива преждевременно, на 27 септември
същата година, като заповядва връщането на получените за финан­
сирането на кръстоносния му поход средства и изпращането на пет­
десет рицари в Ориента. Алфонс дьо Поатие изпитва известни зат­
руднения в набирането на кръстоносци и напуска Ег-Морт едва на
25 август 1249 г.
Що се отнася до англичаните, те тръгват малко по-рано и прехо­
дът им е по-бърз. И крал Хенри Ш на свой ред поема кръста през
март 1250 г., но, изглежда, не бърза особено да замине за отвъдмор­
ските територии. Латинският Ориент също не е подминат в пропо­

366
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г.

вядването на похода: рицарите от Кипър и от Светите земи ще взе­

мат участие в него, както и принцът на Ахея, който, начело на чети­
ристотин рицари, се присъединява към кралската армия в Кипър.

Египетската кампания
Дали, отплавайки към Кипър, където корабът му акостира на 17
септември 1248 г., Луи IX се е съобразил с предложенията, напра­
вени през 1238 г. от франкските барони и прелати? Или има стра­
тегически намерения, знак, за които са натрупванията на продовол­
ствия на острова: желанието да разполага с оперативна база в бли­
зост до военните цели? Във всеки случай, пристигащите кръсто­
носци се събират именно в Лимасол и малко на север от този град,
в Каменориаки, е лагерът, който ги посреща.
Според някои кралят е искал да премине веднага към атака, но
му изтъкват необходимостта да съсредоточи на първо време войс­
ките си, които непрестанно са попълвани от закъснели бойци. Пос­
ледва дълго зимуване. Но климатът се оказва смъртоносен за при­
шълците и мнозина кръстоносни благородници измират от болес­
ти, като Жан дьо Монфор (който впоследствие е почитан като све­
тец и на чийто гроб при цистерцианците от Болиьо, близо до Ни­
козия, стават чудеса), както и мнозина бойци с по-нисък ранг. Въп­
реки това армията не е отслабена, тъй като пристигат нови отряди
от Запада и дори от латинския Ориент, в частност от Морея.
Оказвайки се в Кипър за по-дълъг престой, Свети Луи има вре­
ме да си помисли за план на кампанията. Някои твърдят, че в стра­
ха си от започването на кръстоносен поход египетските власти от­
равят през 1247 г. предназначения за Запада пипер, но Матю Парис
съобщава, че става дума за слух, разпространен от търговците, за
да улеснят пласирането на запасите си. На практика султан Аюб,
макар да взема мерки за защитата на Египет, е погълнат от битка­
та срещу братовчед си от Алеп, който му оспорва Хомс, и се е от­
правил към Сирия, за да се опита да си върне тази крепост.
Воденето на преговори с ориенталските принцове отдавна е
престанало да бъде нещо необичайно и успехът им води до възвръ­
щането на латинския Ориент между 1229 и 1241 г. Провеждат се и
други преговори. Дори и със „Стареца от Планината“ (вероятно ста­
ва дума по-скоро за шейха на Исмаилитите от Северна Сирия, от-
колкото за главатаря на сектата в далечното му свърталище Ала-
мут в Северен Иран), чието пратеничество е отбелязано във Фран­
ция и в Англия през 1238 г.; свързват го със заплахата от нова мон­
голска инвазия. Селджукският султан също се стреми да установи
връзки с френския крал: Бодуен II Константинополски замисля да
омъжи една своя роднина за султана, за да скрепи съюза им срещу

367
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Никейската империя. Идеята да се използва франкската сила в из­

года на ориенталските династии е широко разпространена в Ори­
ента. Магистрите на ордените също установяват контакти, кой с
египетския емир, интригантстващ срещу своя султан, кой с хората
от Алеп, борещи се срещу същия султан. Дори изглежда, че замис­
лят да се възползват от отслабването на победения от монголите
турски султан, като предлагат дебаркиране на бреговете му.
Свети Луи слага край на всички тези доста неясни планове, като
забранява да се провеждат преговори с мюсюлманите. Не е изклю­
чено присъдата над Фридрих II, в която използват аргумента за връз­
ките му със султана, за да го обвинят в измяна на християнството в
полза на исляма, да го подтиква към подобно действие. Но е възмож­
но чисто и просто да се опасява да види как силата на кръстоносния
поход се размива в интриги, чиито следи се губят. Или пък се при­
държа към твърде класическия план на Петия кръстоносен поход: зав­
ладяване на голямо египетско пристанище, за предпочитание Дами-
ета, и поход срещу Кайро. Явно неговият антураж следи загрижено
покачването на Нил и не разрешава кампания в Делтата през лятото,
за да възпрепятства повторение на катастрофата от 1221 г.
Междувременно кралят използва пълноценно пребиваването си
в Кипър. Легатът Йод дьо Шатору поема в свои ръце религиозния
проблем: той свиква събор, за да реформира Латинската църква в
10шър и завързва връзки с гърците от острова. От своя страна кра­
лят е обект на пратеничества и посещения: това на императрицата
майка на Константинопол, която моли за помощи за Бодуен II; то­
ва на принца на Антиохия Боемон V, борещ се с нашествието на
туркменските банди, раздвижили се заради отслабването на селд-
жукските сили. Първата военна операция в кръстоносния поход се
състои в изпращането на петстотин рицари в Антиохия за оказване
на помощ на принца. Появата на монголски пратеници повдига въп­
росителни: трябва ли да се гледа на нея като на предложение за съ­
юз с монголите или представителят на кагана в Иран смята да се
застрахова срещу евентуалното намерение на френския крал да ата­
кува териториите, намиращи се под монголска власт?
Накрая, кралят има известни затруднения и с армията, и с фло­
та си. По време на зимуването, докато моряците подготвят фло-
тилията, която трябва да докара до сушата войските му, собстве­
ниците на генуезките кораби отиват в Акра, където започват мал­
ка война срещу своите съперници пизанците: в началото на про­
летта кралят е принуден да изчака конфликтът да се уталожи, за
да се разпорежда с корабите. Някои нетърпеливи барони вече са
се добрали до Светите земи, независимо от заповедите на краля,
който иска войската му да не се разпокъсва.

368
 ПОВРАТЬТ ПРЕЗ 1250 г.

В началото на май всичко е готово. Рицарите на Бургундския

херцог, прекарал зимата в Морея, и тези на Ахайския принц се връ­
щат в Кипър, както и контингентите на бароните от Светите земи
и от военните ордени. Англичаните също са пристигнали. Армията
разполага най-малко с 2 500 до 2 800 рицари, 5 000 арбалетиери и
около 15 000 други бойци, без да се броят лавкаджиите, перачките
и всички останали, последвали армията.
Тя се насочва към Дамиета, където дебаркира на „пясъчника“, с
други думи на съседния на града плаж. Картината от това акостиране,
описана от Жоанвил, е знаменита: как караните към брега рицари тряб­
ва да скачат във водата от лодките, когато те не могат да стигнат по-
напред, докато кралят трябва да поизчака; за бързо реорганизираните
под стрелбата на вражеските стрелци единици; как рицарите хвърлят
копията си на земята, за да отблъснат египетската кавалерия, състоя­
ща се от първокачествени отряди: паниката, която обзема египтяни­
те, които не само че изоставят крепостта на врага, но и напускат на­
бързо града, последвани от населението, като дори забравят да раз­
рушат моста. Така на този 6 юни 1249 г. само с една атака, завземат
крепост, която устоява повече от година през 1219-1220.
Почти сигурно е, че кралят не очаква подобен успех. По всяка
вероятност той смята да употреби доста време за превземането на
Дамиета или в най-добрия случай да възобнови кампанията в края
на лятото след спадането на нивото на Нил. На практика реката
започва да залива Делтата в края на юни. Дали това не поражда
известно колебание? Понася се мълвата - записана от M ano Па­
рис, - че веднага след превземането на Дамиета султанът предла­
га на краля, в замяна на връщането на този град, да му прехвърли
цялата Йерусалимска земя и да освободи робите християни, като
английският хронист добавя, че целта на кръстоносния поход тряб­
ва да се ограничи до връщането на Светите зими. Но именно пос­
ледната тема е скъпа на M ano Парис, за когото прегрешението,
довело до неуспеха на кръстоносния поход, е замяната на тази
справедлива кауза с абсолютно необоснованото завладяване на
Египет. Мюсюлманските хронисти съобщават за размяна на пис­
ма между султана и френския крал, които представляват взаимно
отправяне на предизвикателство, като кралят припомня на своя
партньор постигнатите победи в Испания и го заплашва с подобна
участ, дори да се подчини и да приеме християнската вяра (което
е доста невероятно да е излязло изпод перото на Свети Луи). Ня­
кои, впрочем, говорят за предложение от Аюб да стане христия­
нин. На практика до нас не е достигнало нито едно свидетелство
за започването на преговори на тази основа. Точно обратното, сул­
тан Аюб, по онова време в последен стадий на болестта си, проя­

24. 369
 ИСТОРИЯ НАКРЪСТОНОСНИТЕ походи
вява завидна сила, като сурово наказва отговорните за бързото оп­
разване на Дамиета и подготвя Кайро за отбрана.
Кралят на Франция - както и кръстоносците през 1220 г. - орга­
низира своето завоевание. Въздига осветената през 1220 г. катедра­
ла в Дамиета, която снабдява с духовен и светски съвет - единият от
духовниците в антуража му, Жил дьо Сомюр, става неин епископ
(гробът му и жезълът му са съхранени в църквата в Нантий, близо до
Сомюр). Всичко навежда на мисълта за трайно установяване и не­
съмнено за завладяване на Египет, който, както се твърди, кралят въз­
намерява да превърне в кралство за брат си Робер д ’Артоа. Впослед­
ствие братът ще бъде заклеймен като злия дух на кампанията, но
смъртта му при Мансура позволява да се мисли, че вероятно е послу­
жил за изкупителна жертва на търсещите виновник. От своя страна
Жоанвил инкриминира извършените от кръстоносците прегрешения:
недостойното поведение на мнозина от тях, алчността на едни, прека­
деното охолство на други. Непрестанно загрижен за снабдяването на
армията, кралят, противно на обичая, изважда от плячката намерени­
те в Дамиета продоволствия, което шокира силно нашия шампанец.
В действителност Робер д’Артоа като че ли играе решаваща ро­
ля по време на съвета, на който се решава как да продължи кампа­
нията. Той постига отхвърляне на плана към завладяната Дамиета
да бъде присъединена и Александрия. Преимуществото на този
план е, че султанът ще бъде лишен от другото си голямо пристани­
ще и че ще бъде осигурен по-лесен път към Кайро от този през Дел­
тата (опитът от похода на Наполеон Бонапарт по този път, лишен
от водоизточници, ни кара да се съмняваме в това улеснение). Спо­
ред него трябва час по-скоро да се смаже змийската глава, тоест да
се превземе Кайро. Очаква се още пристигането на графа на Поагу
(на 24 октомври); спречкване между Робер д ’Артоа и Уилям Лонг-
сорд (Гийом Лонг-Епе) води до временно оттегляне на англичаните
в Акра, откъдето те се завръщат два месеца по-късно, за да се при­
съединят към армията. Но след това се извива буря, която причи­
нява загубата на много кораби (140 според Жоанвил).
На 20 ноември армията потегля на юг. Тя се възползва от присъс­
твието на флотилията, която я придружава нагоре по течението на
Нил и по този начин осигурява снабдяването й. На 24-ти султан Аюб
умира - новината трябва да се прикрие, за да се остави време на нас­
ледника му Туран-Шах да пристигне в Джезире. Командирът на арми­
ята, Фахр ал-Дин, същият, който преговаря с Фридрих II, успява да
поддържа съпротивата срещу настъпващите към крепостта Мансура
франки, пред които се изправя сериозно препятствие: прекосяването
на ръкава на Нил, Бар ал-Сегир, вливащ се в езерото Манзалех.
Свети Луи разполага с добър корпус от работници, предвожда­

370
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г .
ни от своя инженер Жослен дьо Курно; той се заема да построи
дига през реката. Но египетските инженери дълбаят от другата
страна, така че да поддържат същата широчина на водния поток,
докато опасният гръцки огън обстрелва масирано дървените надс­
тройки на кръстоносните кораби. Жоанвил ни е оставил свидетел­
ство за ужаса, който изпитват рицарите, когато идва редът им да
дежурят в тези непрестанно заплашени от опожаряване конструк­
ции, върху които избухват запалителни снаряди.
В крайна сметка един местен човек посочва на франките брод,
надолу от мястото на стълкновенията. Кралят нарежда да прекосят
едни след други реката (то е опасно и мнозина кръстоносци се уда­
вят) и да се прегрупират на другия бряг. Но без да чака, авангардът
започва атака срещу египетския лагер, който изненадва и превзе­
ма; Фахр ал-Дин е убит, преди да успее да си сложи доспехите, а
войските му се разбягват. Робер д ’Артоа иска да се възползва от
първоначалния успех; докато „баталиите“ на краля прекосяват ед­
на след друга брода, той се спуска да преследва бегълците, които
се хвърлят зад стените на Мансура. Франките проникват там след
тях. Великият командор на тамплиерите, брат Жил, е предупредил
граф д ’Артоа за грозящата го опасност; тъй като го обвиняват в
малодушие, той последва графа, когото десетина рицари, изпрате­
ни от краля да го спрат, не успяват да разубедят.
По улиците на укрепения град битката променя вида си; маме-
люците от египетската армия се прегрупират под командването на
емир Байбарс ал-Бундукдари; конете на франките са изтощени, а
авангардът е почти изцяло избит. Граф д ’Артоа е сред мъртвите;
спасилият се от битката хоспиталиер Анри дьо Роне е този, който
трябва да предупреди Луи IX. Уилям Лонгсорд (Гийом Лонг-Епе) и
англичаните също са разгромени.
При този безумен удар постигнатият от кралската армия успех
може да се превърне в катастрофа. Цяла група от армията, и в час­
тност нейните арбалетиери, остават на левия бряг на Бар ал-Сегир.
Рицарите са принудени да се прегрупират в труден терен, прорязан
от напоителни канали, и едва във вечерта на един белязан от тежки
загуби ден херцогът на Бургундия успява навреме да отведе арба-
летиерите си, благодарение на прехвърлен през реката мост, за да
прибере изтощената кавалерия (8 февруари 1250 г.).
Бързо отстъпление към Дамиета вероятно може да спаси арми­
ята. Но битката за Мансура завършва успешно, тъй като в крайна
сметка египтяните отстъпват. Ако се откаже от настъпление срещу
Кайро, кралят може да се възползва от заплахата в лицето на гот­
вещата се да тръгне от Делтата франкска сила, за да преговаря в
своя изгода със султана. Според Жоанвил преговорите, водени ос­

371
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
новно от Филип дьо Монфор - едновременно васал на краля и ви­
сокопоставен барон в Светите земи - са доста напреднали; кралс­
кият съвет и султанският съвет насрочват дата за преговори: кръс­
тоносците ще върнат Дамиета на султана, а той ще върне Светите
земи. Кралят дори заявява, че неговите военни машини и неговите
провизии с „осолено месо“ ще останат в Дамиета, докато успее да
си ги прибере, а болните ще останат там до оздравяването си. Но
едно изискване от страна на египтяните - кралят да се предаде ка­
то заложник до връщането на Дамиета - проваля плана: един от
,добрите рицари“, който е в щаба на суверена, Жофроа дьо Сержин,
се противопоставя енергично на това.
В това време здравословното състояние на армията се влоша­
ва. Без знанието на краля речната връзка с Дамиета е прекъсната,
тъй като египтяните пускат по Нил галери, които залавят движе­
щите се срещу течението на реката кораби. Поради това армията
е принудена да се прехранва само с осолено месо и се появява
скорбут. Оскъдицата също се чувства. Жоанвил обвинява рибата
от Нил - михалицата - която ядат поради липса на друго и която
се е хранила с хвърлени в реката трупове, че е в основата на „ар­
мейската болест“. Във всеки случай, армията е силно засегната:
Шарл Анжуйски твърди, че от тридесет и шест „баталии“, които
кралят повежда по време на пътуването си на юг, на края на екс­
педицията само шест са в състояние да се бият - една „баталия“
или „ешелон“ обикновено включва между петдесет и сто рицари;
корабите, които придружават армията, са натоварени с болни.
При тези условия упорството е безсмислено. На 5 април кралят
започва отстъпление към Дамиета. Египтяните, решили след неус­
пеха си на 11 февруари да не остават повече в съприкосновение с
кръстоносците, бързо откриват отсъствието им: изглежда, че Жос-
лен дьо Курно е забравил да пререже въжетата на понтона, построен
на 8 февруари. Остава им само да приберат изоставащите. Сред тях
е и крал Луи, повален от поредния пристъп на дизентерия, но отказ­
ващ да го качат на кораба. Налага се да го оставят в един дом с жена,
която да се грижи за него (една буржоазка от Париж), и с няколко
съратници, докато Гоше дьо Шатийон се опитва да охранява къщата.
По-голямата част от армията пристига във Фарискур на разстояние
от един преход от Дамиета. Филип дьо Монфор успява да открие еми­
ра, с когото е преговарял, и предлага да върне Дамиета на султана
само и само той да допусне остатъка от армията да се върне в града.
В този момент, според франкските източници, един сержант на име
Марсел се провиква, че кралят е наредил да сложат оръжието, и бой­
ците се подчиняват (6 април 1249 г.). Затова победителите могат да
се гордеят, че не се е състояла обичайната капитулация.

372
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г .
Те се възползват от това, за да подложат на систематична сеч
болните, след като египетските галери вземат на абордаж транспор­
тиращите ги кораби (Жоанвил спасява живота си, защото го разпоз­
нават като братовчед на Фридрих II); мнозина от кръстоносците са
приканени да избират между ренегатството и смъртта; много от тях
са високопоставени барони. Същевременно, след пленяването му
при Муният Абу Абдала, Луи IX е поверен на емир Фахр ал-Дин и
към него се отнасят с почитание. Много скоро тези, които го зала­
вят, са затруднени от големия брой пленници и започват да прего­
варят с него. Емир Хузам ал-Дин, който е натоварен с тях, е впе­
чатлен от скромността и интелигентността на своя затворник. Кръс­
тоносците изтъкват, че не могат да отстъпят крепости в Светите зе­
ми, тъй като те принадлежат по право или на Фридрих II и васалите
му, или на тамплиерите и хоспиталиерите. Поради това преговори­
те се ограничават до определянето на откупа.
Свети Луи настоява да преговаря от името на всички, за да из­
бегне частното спазаряване. Договарят обща сума за откуп на кра­
ля и неговите сподвижници, но Луи отказва да бъде включен в нея,
като предлага Дамиета като цена за собственото си откупуване, за­
щото неговата личност не може да бъде откупена с пари, което пък
кара султана, за да не бъде победен от великодушието на своя плен­
ник, да намали откупа на всички. Разбират се окончателно за
400 000 туровски лири (800 000 златни безанти) и кралят настоява
изплащането да бъде акуратно извършено. За да набави необходи­
мите му за първото плащане пари, той е принуден да се обърне към
тамплиерите, които първоначално се измъкват с претекста, че по­
лучените от тях депозити са ненакърними, но отстъпват пред сим­
воличен акт на насилие - Жоанвил хваща брадва и като се престру­
ва, че разбива един сандък, превръща тази брадва в „кралски ключ“.
На практика съглашението е възпрепятствано от неочаквана пе­
рипетия: убийството на султан Туран-Шах от мамелюците на ба­
ща му в съучастие с вдовицата на същия. Тя се омъжва за Маме­
люка Айбег, който поема управлението от името на млад аюбидс-
ки принц. Новите управници ратифицират веднага конвенциите: на
6 май —месец след пленяването му - Свети Луи е освободен с глав­
ните си велможи.
Предаването на Дамиета предизвиква известни трудности. Кра­
лица Маргьорит, която по това време ражда сина си Жан Тристан,
е принудена да приложи авторитета си, за да поречи на италианци­
те да напуснат града по време на пленничеството на съпруга й, а
после да откаже да върне града преди неговото освобождаване. Що
се отнася до договореностите относно болните, продоволствията
и машините, те са задигнати, веднага щом градът попада в ръцете

373
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
на Мамелюците, които избиват първите и унищожават останало­
то с огън. След изплащането на първия транш от откупа, оставе­
ните като гаранция заложници, сред които и Алфонс дьо Поатие,
са освободени. Флотата, която транспортира краля и неговите
сподвижници, е свободна да отплава към Акра.
Кампанията в Египет от 1249-1250 г. завършва с провал. За
съвременниците си тя се оказва огромно разочарование, тъй като
започва при най-благоприятни условия и е вещо ръководена от бе­
зукорни хора. Неуспехът й бележи важна дата в историята на кръс­
тоносните походи.

Пребиваването на Свети Луи в Сирия

Ако наистина можем да говорим за поврат в кръстоносния поход
от 1250 г., то е, защото принуденият да се откаже от плана си за
окупация на Египет френски крал избира да придаде друго значе­
ние на престоя си в Ориента.
Напускайки Дамиета, Свети Луи вероятно не е обсебен от страха
да остави латинския Ориент на ударите на египтяните. Смъртта на
султан Аюб, после тази на наследника му предизвикват нови разцеп­
ления в арабско-турския свят, а настъпилият през 1248 г. конфликт
между Алеп и Кайро може да разкрие пред добрите познавачи на
Ориента, че преките наследници на Саладин, дълго време сведени до
алепско княжество, заемат подобаващо място, за да съперничат с кня­
жеството на дълговременно окупиралите го наследници на Ал-Адил.
Франкските барони, докато Свети Луи и повечето от тях са в Египет,
доказват своята боеспособност с нападението, извършено през де­
кември 1249 г. от рицарите от Акра, предвождани от господаря на
Арсур, над Бетсан, като го оплячкосват и отвеждат шестстотинте гла­
ви добитък на едно туркменско племе. Явно отпътуването на френс­
кия крал би ги изправило отново срещу мюсюлманските властници,
и то в не толкова силна позиция като през 1241 г., но угнетяващата
атмосфера от 1246-1247 г. не би могла да се повтори.
На практика, и той го съобщава с писмо на своите поданици, Луи
IX се готви да се върне във Франция, както са го сторили вече някои
от неговите барони. Жоанвил разказва, вероятно разкрасявайки до­
някъде спомените от своето участие, за двата съвета, които кралят
свиква на 26 юни и на 3 юли. По време на първия само няколко гласа
подкрепят удължаването на престоя на краля в Светите земи; те са
много малко, за да накарат Жоанвил да иде на служба при принца на
Антиохия. Една песен („Никой не би могъл да пее или да накара ня­
кого да изпее хубава песен за лоша кауза...“) подкрепя това станови­
ща, обрисувайки „Отвъдморската земя [...] която толкова се люлее“
и напомняйки за затворниците, които са в ръцете на Мамелюците.

374
 ПОВРАТЫПРЕЗ 1250 г .
Но точно преди втория съвет научават, че изпратените в Еги­
пет да върнат пленниците кораби, които султанът е обещал да ос­
вободи, са се върнали празни. Тъй като мюсюлманите не спазват
поетите ангажименти по този въпрос, Луи преценява, че не е мо­
рално да се връща във Франция, оставяйки хората си в египетските
затвори. Той освобождава бароните и братята си и решава да оста­
не в Светите земи, за да укрепи тяхната защита и докато издейст­
ва освобождаването на пленниците. По този начин отклонява уко­
рите, отправени към Тибо дьо Шампан за това, че не е съумял да
издейства незабавното освобождение на пленените при Газа.
Това изисква огромни разходи. Наистина, въпреки изплащането
на собствения си откуп (или по-скоро на първия транш от него),
представляващ вероятно едногодишния доход на кралството, тре-
зорът му не е празен. Но новобранците, които трябва да мобилизи­
ра, за да възстанови армията, приемат ангажирането си на висока
цена. Жоанвил, който е обвинен от кралските съветници, че е пре­
кадено алчен, се брани, като представя бюджет, в който е включена
вероятната стойност на едногодишната поддръжка на хората му, в
това число и заплатите им. И според него набирането на попълне­
нията става именно на тази основа. Но кралят се обръща към май­
ка си и към регентския съвет, за да помоли доброволците да бъдат
колкото се може повече и за да получи пари.
Дали наистина новопостъпилите са толкова много? Можем да се
съмняваме. Ако е възможно Движението на пастирите донякъде да е
провокирано от разпространението на кралския апел, то поемането
на кръста от крал Хенри III Английски и от мнозина английски рица­
ри става преди да станат известните нещастия на френския крал
(март 1250 г.). Едва през 1252 г. Хенри обявява отпътуването си,
насрочено за 1256 г., но то така и не се осъществява. Няколко баро­
ни (като Елнар дьо Сенингем) пристигат самостоятелно; Алфонс дьо
Поатие си остава само с намерението. Пасажерите от марсилския
кораб „Сен-Виктор“ се нуждаят от намесата на властите в Месина,
за да продължат плаването си към Акра, което кормчиите искат да
прекратят под предлог, че са се уговаряли за Дамиета: така кралска­
та армия е подсилена, но в скромни размери.
Що се отнася до финансите, Бланш Кастилска съумява да ги полу­
чи, като издейства продължаване на събирането на десятъка и на нови
помощи от градовете. Изпратени са на няколко пъти: една от пратките
се губи по пътя, тъй като пълните с пари бурета потъват заедно с
кораба, който ги пренася. Но за френския крал има възможност да
прибегне и до заеми от италиански банкери и от военните ордени, с
които се разплаща чрез асигнации върху своето съкровище.
В писмо от август 1250 г. кралят отбелязва избухналите между

375
 ИСТОРИЯНАКРЪСТОНОСНИТЕ походи
султаните раздори: узурпацията на Айбег, макар и с участието на
млад Аюбид, е посрещната враждебно от всички мамелюци, привле­
чени от предшествениците на Аюб, свързани с клетва за вярност към
фамилията на Саладин и на Ал-Адил. През юли 1250 г. султанът на
Алеп, Ал-Насър, се отправя към Дамаск и постига капитулацията на
града, а после праща посланици при Свети Луи, за да иска помощта
му предвид завладяването на Египет: цената на тази помощ ще бъде
преотстъпването на Йерусалим. Предложението е примамливо и
кралят изпраща доминиканеца Ив льо Бретон в Дамаск, за да прего­
варя с хората на султана, като същевременно стане преводач на не­
говите официални посланици. Но те съумяват да дадат единствено
този отговор: ако емирите на Египет не удържат на поетите към него
ангажименти, „той с готовност ще му помогне да отмъсти за своя
братовчед, султана на Вавилон, когото те са убили“.
На практика ръцете на Свети Луи са вързани: Мамелюците дър­
жат все още безброй пленници и той се опасява да не бъдат подло­
жени на репресии. Затова кралят предпочита да се възползва от еги-
петско-дамаскския конфликт, за да бъдат изпълнени подписаните съг­
лашения с египтяните, които до този момент въобще не се съобразя­
ват с тях. В две последователни мисии пратеникът на краля, Жан дьо
Валансиен, успява да върне първо всички все още пленени рицари
(те са около двеста), а после заловените и набързо покръстени в ис­
ляма деца, както и изложените по стените на Кайро след разгрома в
Газа глави на християни и тялото на Готие дьо Бриен. Той успява да
предаде и 200 000 ливри от остатъка за откупа на краля.
В началото на 1251 г. заплашените от нова дамаскска офанзива
Мамелюци предлагат съюз на краля предвид отблъскването й, ка­
то се ангажират да му преотстъпят Йерусалим. За тази цел е пред­
видена среща, но дамаскците се настаняват в Газа, за да пресекат
връзките между франки и египтяни. А египтяните, изпращайки ка­
то подарък на краля слон, който Матю Парис е нарисувал в свой
ръкопис, многократно не се появяват на обявената среща: следова­
телно отстъпването на Йерусалим, на Витлеем и на земите отсам
река Йордан си остава само в сферата на обещанията. Френският
крал продължава да пребивава в Яфа и да очаква пристигането на
съюзниците си (май 1253-април 1254 г.).
Войските на султана на Дамаск, на които Мамелюците нанасят
сериозен удар, когато те се опитват да проникнат в Египет, изчакват
в Газа, като само наблюдават, без да предприемат военни действия.
Свети Луи също не желае да ги провокира. И именно без неговото
знание магистърът на ордена на Свети Лазар извършва в областта на
Рамла грабителски набег, завършил зле за неговите рицари. Султан
Ал-Насър дори предлага на краля на Франция коридор, за да улесни

376
 ПОВРАТЫ ПРЕЗ 1250 г.

причестяването му на Божи гроб; като се позовава на прецедента с

Ричард Лъвското сърце, кралят се въздържала го стори. Следовател­
но двете страни се пазят, вероятно защото Ал-Насър се надява на
промяна в позицията на Свети Луи. Но последният остава верен на
сключеното с египтяните примирие; и когато научава, че маршалът
на тамплиерите е започнал преговори с дамаскците, за да уреди гра­
ничен проблем чрез подялба на доходите от една оспорвана терито­
рия, той настоява за прекратяване на тази договореност и за солидна
глоба от страна на тамплиерите. Същевременно халифът на Багдад
се опитва да сдобри Ал-Насър с египтяните. Пратеникът му успява и
султанът на Дамаск и на Алеп приема да преотстъпи Палестина на
своите противници, които, разбира се, не понечват да изпълнят даде­
ните на френския крал обещания. От този момент Луи е изправен
пред аюбидска армия, която няма вече причина да го щади. По този
начин се оказва в положението, в което франките в Светите земи
задълго са поставени, изложени по цялата си граница на мюсюлман­
ските атаки и в невъзможност да експлоатират неразбирателството
между Египет и Дамаск, направлявало цялата им политика през пос­
ледните двадесет години.
През годината, която кралят на Франция прекарва отвъд морето
(април 1253-април 1254 г.), той се посвещава на организиране на
отбраната на франкските земи, като поема ролята на защитник на
Йерусалимското кралство и дори на франкските земи като цяло -
приема младия Боемон VI, новият принц на Антиохия и граф на
Триполи, когото посвещава в рицарство и успява да сдобри с майка
му, щото тя да му остави да управлява част от земите си. Исмаи-
литите от Масиаф дори се обръщат към него, за да се опитат да го
сплашат, като му измъкнат пари, предназначени да го предпазят
от „убийство“, и направят опит да бъдат освободени чрез посред­
ничеството му от плащане на налози на тамплиерите и хоспита-
лиерите. Той обаче осуетява машинациите им, като приема за ауди­
енция техните представители в присъствието на магистрите на два­
та ордена и статуквото се запазва. Но на него гледат като на чо­
век, в известна степен властващ над всички латински държави.
През прекараната в Яфа година Свети Луи не остава бездеен. По­
добно на кръстоносците от предходните походи, заели се да постро­
ят отново разрушените крепости, той подпомага тези фортификаци­
онни начинания. Яфа разполага само с цитадела, разположена меж­
ду сринати стени; той ги издига отново. Същото е и в Кесария, чии-
то неотдавнашни разкопки извадиха на бял свят ансамбъл от укрепе­
ни ровове и основата на стена, защитена от кули, което я превръща
в една от най-съвършените крепости през XIII в. Той подсилва и за­
щитата на Акра. В Сидон инженерите му работят върху землено ук­

377
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
репление, което трябва да защити градското население. И когато
кралят оповестява намерението си да се върне на Запад, легатът Йод
дьо Шатору поверява на Жоанвил волята му да използва остатъка от
неговото съкровище за укрепване на предградията на Акра.
Когато дамаскците се оказват най-после свободни да действат,
оставената в Газа от Ал-Насър войска потегля на север. Жоанвил е
описал преминаването на мюсюлманите през фронта на франкска-
та армия и стълкновенията, противопоставили войсковите части на
първите срещу арбалетиерите на Свети Луи. На свой ред кралят за­
почва да придвижва хората си на север, следвайки войните от Алеп
и Дамаск, които при преминаването си нападат Акра, разоряват се­
лища и се опитват да измъкнат от гражданите налог, за да пощадят
останалите. В Сидон дамаскската войска успява да изненада рица­
рите, които охраняват работниците, заели се със строежа на стена­
та. Кръстоносната армия пристига твърде късно и мюсюлманите
избиват християните, които не успяват да се укрият навреме в Мор­
ския замък. Самият Свети Луи взема участие в погребването на
жертвите. Успяват да го разубедят да участва в нападението на ня­
колко рицарски корпуса над Панеас. В крайна сметка франките ус­
пяват да завземат града, но атака срещу крепостта Субейба едва не
довежда до катастрофа. Командваният от Оливие дьо Терм корпус
успява да освободи останалите корпуси, които отстъпват към Си­
дон; но кралят продължава пребиваването си в града до цялостно­
то изграждане на стените.
Новините от Франция, смъртта на Бланш Кастилска, вълнения­
та в Гаскония, делата във Фландрия и Ено будят огромна тревога и
завръщането на френския крал става наложително. Луи IX свиква
съвет и излага дилемата, пред която е изправен: дългът пред крал­
ството му го задължава да замине, но му се струва трудно да на­
пусне Светите земи и да ги остави изложени на нападенията на мю­
сюлманските принцове, с които не е сключено никакво примирие.
Самите франки от Ориента признават, че положеното усилие за въз­
становяването на мрежата от укрепления, простиращи се в имени­
ята им, е съществен елемент за сигурността на териториите им. Та­
ка с Дамаск е сключено примирие за повече от десет години. И на
24 април 1254 г. кралят се качва на кораба за преход, който има сво­
ите трудни моменти, но който завършва на 10 юли, когато той прис­
тига в Йер - но дебаркира там едва на 12-и, след като го убеждават
да не чака да стигне в Ег-Морт, където ще е в кралството си.
Но Луи не смята, че е изпълнил задълженията си към Светите зе­
ми. Корпус от стотина рицари, на заплащане от кралското съкрови­
ще и командвани от един от най-добрите пълководци на кралството,
Жофроа дьо Сержин от Санс, остава на база в Акра на разположение

378
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г .
на властите на кралството, за да го защитават от мюсюлманите. То­
ва е ново положение, тъй като на практика рицарите имат статут на
кръстоносци, неангажирани в структурите на латинското кралство.
Жофроа дьо Сержин в крайна сметка е включен в рамките на
кралството, на което става сенешал и за известно време баюл, на­
товарен с управлението от кралица Плезанс (1 май 1259 г.). Но той
остава постоянен представител на френския крал в Светите земи и
капитан на неговите войни, както по-късно и наследниците му. Рют-
бьоф, който пише „Жалбата на Негова светлост Жофроа дьо Сер­
жин“, оставя за него портрет на идеалния рицар.
Конрад IV умира, докато Свети Луи е в морето (май 1254 г.).
Френският крал внимава много да не наруши прерогативите на ти­
тулярния крал на Йерусалим, още повече че не отвръща на искани­
ята на Фридрих II, който го подканя да предаде крепостите на по­
сочените от него служители - същият този Фридрих се прави, че се
намесва, за да освободи Луи по време на пленничеството му, но без
това да е нещо повече от заявка за намеренията му.
Трябва да се прекрати деликатното положение, в което се нами­
ра кралството, което е все още във война с „емирите на Египет“.
Бароните на Акра, начело с баюла Жан Ибелински-Арсур и магис­
трите на ордените преговарят с Мамелюците и получават прими­
рие за десет години, десет месеца и десет дни. Но Яфа е изключена
от това примирие, вероятно за да остави на Мамелюците възмож­
ността да се застраховат срещу нови нападения от страна на Да­
маск, който може да бъде подпомогнат от франките. На Коледа
1255 г, Жофроа дьо Сержин и останалите франкски ръководители
отиват в Яфа. Дълбоко нахлуване на вражеска територия им позво­
лява да заграбят огромна плячка; мюсюлманите извършват отве­
тен рейд, по-богат както на пленници, така и на добитък. Друга важ­
на схватка през април 1256 г. струва живота на емира на Йеруса­
лим. В крайна сметка през октомври примирието е продължено, ка­
то този път е включена и Яфа.; положението, което Свети Луи за­
варва през 1248 г. по време на пристигането си в Ориента, е стаби­
лизирано с цената на постоянното ангажиране на френския крал.
От гледна точка на франкска Сирия, равносметката от капетингския
кръстоносен поход е положителна: заплашените по време на предп­
риетото от султана на Египет повторно завладяване крепости са под­
сигурени, стените им са заздравени, а духът на защитниците им е пов­
дигнат. Мюсюлманските Сирия и Египет остават разединени; от иг­
рата на преговори вероятно не може вече да се очакват печалби като
през 1229-1241 г., но тя позволява да се запази статуквото.
От гледна точка на Запада същата тази равносметка обаче е от­
рицателна. Една прекрасна армия и крал, на когото единодушно

379
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
признават моралната сила и ползващ се с изключителна финансо­
ва подкрепа, тръгват за Ориента, като пораждат огромни надежди.
И първите успехи надминават очакваното. Неуспехът е още по-
осезаем. Подновеният апел на краля получава отзвук, но не със съ­
щия ентусиазъм като през 1244-1248 г.
Не бихме казали, че целта на кръстоносните походи е постигна­
та. Но е сигурно, че през годините след 1250 г. необходимостта от
възвръщането на Светите земи като че ли отстъпва на заден план,
тъй като се задават други, също толкова сериозни проблеми.

В средата на века: пауза в усилията за кръстоносен поход

Докато Свети Луи се готви да отиде в Сирия на връщане от Египет,
друг един суверен поема тържествено кръста, като обявява зами­
наването си за Светите земи - Хенри III Английски. Неговите близ­
ки приятели стават кръстоносци заедно с него през март 1250 г.
Неуспехът на френската армия все още не е оповестен, а мотиви­
те за решението на Плантадженета, който не се стреми да се при­
съедини към френския крал, спрямо когото предявява искания още
от началото на царуването си, са все още неизвестни. Но решимост­
та на краля не подлежи на съмнение: той започва да събира средс­
тва през текущата 1250 г. и предприема икономии за Коледата на
същата година; същевременно е помолил папата да му остави из­
вестен срок преди да замине.
През 1252 г. нещата се избистрят: Хенри известява, че ще замине
през август 1256 г.; той моли военните ордени да осигурят кораби и
възможности за настаняване на авангарда му; през март 1253 г. се
интересува от броя на кръстоносците, които ще дойдат от Ирландия
и започва да преговаря с Марсилия за транспортирането на армията
му. Появява се опит за пропаганда: припомнят на англичаните за под­
визите на Ричард Лъвското сърце в кръстоносния поход.
Тук обаче се появява едно препятствие: действията на Симон
дьо Монфор в Гаскония принуждават краля да отиде в това херцог­
ство, придружен от кръстоносци, и да похарчи голяма част от нат­
рупаните резерви, в това число и десятъците от черквите. Но кра­
лят остава твърдо решен да тръгне за Ориента. Въпреки това през
1254 г. той се заинтересува от предложенията на папата относно
Кралство Сицилия и в края на годината обещава на краля на Кас­
тилия да промени клетвата си за кръстоносен поход, за да може да
придружи кастилеца, който планира експедиция в Африка. Това е
проект, за който той отново говори през 1256 г. Дори през 1262 г.
Хенри си остава кръстоносец и ангажиментът му се отнася до Све­
тите земи, но ако успее, ще получи от папата разрешение да про­
мени дестинацията, за да вземе участие в африканската експедиция,

380
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г.

която няма да се осъществява. През 1255 г. папата го подтиква да

тръгне за Ориента; кралят не се решава.
На практика още след 9 април 1255 г. Хенри III се е разбрал с
новия папа Александър IV, приемайки сицилианския трон за вто­
рия си син Едмънд, което го задължава да отведе рицарите си в Си­
цилия и да поеме направените от папството разноски в сицили­
анската афера, или 135 541 марки. Това е значителна сума, която
принуждава английския крал да преговаря с френския, като се от­
казва от претенциите си спрямо наследството на фамилията План-
тажене, конфискувано от Филип Огюст, в замяна на огромно обез­
щетение, което ще послужи за заплащане на рицарите, „наети на
служба на Господа“. Така се стига до договора от Париж, който ос­
вобождава Френското кралство от непосилните искания на английс­
кия крал и му развързва ръцете, за да помогне на Светите земи.
Историята на проваления поход на крал Хенри е многозначител­
на. Кръстоносец, при това искрен в желанието си да отиде в Светите
земи, Хенри Ш отстъпва пред перспективите, предложени му от дру­
ги полета на действие. Докато Хаакон Норвежки успява да промени
клетвата си за кръстоносен поход в отвъдморските земи, за да отиде
в крайна сметка да се бие срещу естонците, Плантадженетьт избира
да завладее сицилианската корона, предложена му от папата.
Сицилианската афера наистина се явява като една от основните
грижи на папството. До смъртта на Фридрих И, докато опитите на
Инокентий IV да атакува Кралство Сицилия остават напразни, папа­
та поддържа общините на Ломбардия срещу императора и успява да
превърне Вилхелм Холандски в „крал на Римляните“, признат в Се­
вероизточна Германия. След смъртта на Фридрих един от неговите
незаконни синове, Манфред, поема регентството, докато папата се
опитва да се възползва от обстоятелствата, за да завладее Сицилия;
в крайна сметка Конрад IV пристига в Германия и неговият полуб-
рат му предава кралството; по този начин Инокентий IV се оказва в
двусмислено положение. Обявил е, че Хьоенщауфените са лишени
от правата си да царуват в Германия и Италия, както и от правата си
над сицилианската корона. А е принуден да преговаря с Конрад, кой­
то продължава да държи на правата си върху короната на крал на
римляните и едновременно с това се държи като крал и на Сицилия,
и на Йерусалим. Папата раздава щедро кръстоносни индулгенции на
тези, които се притекат на помощ на Вилхелм Холандски или на ита­
лианските градове, но среща умерен ентусиазъм, независимо че гер­
манските кръстоносци помагат на Вилхелм да завземе Екс-ла-Ша-
пел през 1248 г. Проповедите в Германия за поход срещу Конрад
нямат никакъв успех. Тези призиви са плодоносни само във финан­
совата сфера, тъй като помагат да бъдат обложени с данък църков­

381
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ните доходи. Да се предложи короната на Сицилия на чуждестранен

принц е нещо друго: нито Ричард Корнуолски, нито Шарл Анжуйски
позволяват да бъдат примамени с нея.
Смъртта на Конрад IV променя нещата (май 1254 г.). Манфред
оставя Инокентий IV да завладее кралството (папата умира в Неа­
пол през месец декември) и преговаря с Александър IV за споразу­
мение. Но в крайна сметка той остава единствен господар на кралст­
вото, за чийто крал се провъзгласява през 1258 г., без да се съобразя­
ва с правата на племенника си Конрадин. Александър IV подканя за
поход срещу него и срещу привържениците му в Северна Италия, в
това число и Ецелино да Романо. Преди всичко той оповестява неле-
гитимността на царстването му и предлага трона на Едмънд Ан­
глийски, после, когато поради бунтовете на бароните му и финансо­
ви затруднения Хенри III е принуден да се откаже от този план (юли
1263 г.), новият папа Урбан IV се обръща към Шарл Анжуйски.
Всички тези пазарлъци, тези опити, тези местни битки са беля­
зани с призиви за кръстоносен поход: през 1263 г. се търсят добро­
волци за прогонването на привържениците на Хьоенщауфените от
Сардиния, като им се обещават полагащите се за кръстоносен по­
ход индулгенции. Но експедицията на Шарл Анжуйски е тази, коя­
то е най-добре организирана по подобие на похода в отвъдморски­
те земи, с проповядването й в Централна Италия и свикване на доб­
роволци от други места. Поетът Рютбьоф, който вече е написал
„Жалбата на Негова светлост Жофроа дьо Сержин“ и „Жалбата на
Константинопол“, съчинява една „Поема за Пулия“, която подканя
рицарите да се бият срещу Манфред, по същия начин, както под­
каня и за заминаване в Ориента. Привилегиите, отпуснати от Ур­
бан IV, са същите като за кръстоносен поход в отвъдморските земи.
Аргументацията на папата защитава бъдещето именно на този
последен кръстоносен поход: След като проблемът със Сицилия е
уреден, а властта в Германия е оспорвана от двама конкурентни
римски крале - Ричард Корнуолски и Алфонсо Кастилски, Западът
може да се посвети на защитата на Светите земи. В този смисъл
победата на Шарл Анжуйски при Беневенто през 1266 г. - макар
последният Хьоенщауфен, Конрадин, да е победен и екзекутиран
едва през 1268 г. - премахва едно от препятствията пред подновя­
ването на кръстоносните походи. Но можем да предположим, че е
изгубено доста ценно време.
Спорът между Папството и Империята и сицилианската афера
не са единствената причина да бъдат предлагани индулгенции за по­
ход и на други, освен на заминаващите за Акра. Можем да цитира­
ме Латинската империя на Константинопол, която наистина се
стреми да получи помощта на папството и на западняците, за да

382
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г.

преодолее засилващото се настъпление на византийците. Малкълм

Барбър си позволи да напише, че колкото Морейското графство
по времето на Вилардуен привлича вниманието на западното ри-
царство, толкова Латинската империя е обект на относително без­
различие, а вечните й призиви за финансова помощ дразнят общес­
твеното мнение. Но падането на имперския град, вследствие от
дръзкото нападение на малък византийски отряд (25 юли 1261 г.),
поражда силно вълнение. Император Бодуен II приобщава първо­
начално ръководителите на латинските държави на Романия, а пос­
ле и Манфред към своята кауза и отива във Витербо, където нови­
ят папа Урбан IV вече е приел пратеници на Михаил Палеолог, ко­
ито приканват да бъде признат свършения факт и обещават да
работят за обединение на Църквите, но той ги отпраща. От своя
страна, Манфред предлага да възстанови Бодуен на трона му сре­
щу признаването на правото му върху сицилианския трон; папата
отклонява и това предложение и обнародва була, в която нарежда
да се проповядва, най-напред във Франция, кръстоносен поход за
възстановяването на Латинската империя. Той отлъчва от църква­
та генуезците, съюзници на византийците, и нарежда събираните в
течение на три години суми за подпомагане на Светите земи да бъ­
дат предоставени за планираната експедиция (1262). Рютбьоф на­
писва една „жалба“, за да насърчи бъдещите кръстоносци.
Но още през 1263 г. нещата се променят и необходимостта от
бърза помощ в Светите земи замразява планирания кръстоносен по­
ход. Бодуен II търси съюзници измежду френските благородници, ка­
то предлага на графа на Шампан и на херцога на Бургундия големи
сеньории, които трябва да бъдат завладени, преди да сключи брачен
съюз с Шарл Анжуйски. Последният дава дъщеря си на сина му Фи­
лип, докато Бодуен жени сина си за дъщерята на принца на Морея.
Но присъединилата се към демарша на Бодуен II Венеция, която
нанася на Генуа тежко морско поражение през 1263 г., получава през
1265 г. от византийския император предложение за мирен договор.
Така антивизантийският кръстоносен поход остава нереализиран, а
Михаил V in възобновява отношенията си с Рим през 1267 г.
До материализираната чрез настъпление на монголските войски,
достигнали през 1241 г. чак до Адриатика, заплаха по източната гра­
ница на Европа обстановката е непрекъснато като при кръстоносен
поход. В това отношение покръстването в християнска вяра на скан­
динавските народи, завършило през XI в., това на поляците, на бохем-
ците и на унгарците предшества първите опити за евангелизация на
финските и балтийските народи, както и на тези от степите. Тези опи­
ти се правят още в началото на ХП1 в., като през последните десетиле­
тия на предходния век датчани и шведи предприемат завоевания, прид­

383
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ружени от рушене на идоли и от покръстване във Финландия, Естония
и Ливония, които понякога се отъждествяват с кръстоносни походи.
Но именно с проповедта на цистерцианците в пруските земи и в Ливо­
ния започват сблъсъците, довели до намесата на папството. През 1206
г. цистерцианците от Лекно получават от Инокентий III разрешение
да проповядват в Прусия; през 1200 г. се появява епископство на Ли­
вония. Но тези „нови плантации на вярата“ са изложени на периодич­
ни завръщания на езичниците и след 1199 г. Инокентий Ш е принуден
да проповядва за кръстоносен поход в защита на християните от Ли­
вония. Други се появяват спорадично поради аналогични причини, в
това число и в Прусия, а през 1210 г. се налага крал Валдемар I Датски
да се намеси в Прусия и Померания.
Характерно става организирането на „рицарски ордени на Хрис­
та“, военни ордени на служба при църквите от региона: първият е
вероятно този на Порт-Глев, основан от архиепископа на Ливония
за защита на неговата църква; полският херцог Конрад Мазовецки
основава през 1228 г. в Добржин друг „рицарски орден на Христа“
по подобие на този от Ливония, за да защитава новото християнст­
во на Плоцк, подложено на натиск от страна на прусаците. Призо­
вани са и чуждестранни ордени: рицарите от Калатрава се появяват
в Померания, но най-вече тевтонци са тези, които полският херцог
от Хелм използва през 1226 г., „за да се бият срещу прусаците и
други сарацини“, които през 1223 г. са залавяли мисионери.
Същите тези тевтонци се установяват през 1211 г. в Трансил­
вания срещу куманите от украинската равнина, а техните владе­
ния са разширени през 1222 г. от унгарския крал „за защита на
кралството от куманите“. Но тяхната претенция да са подчинени
единствено на Светия престол, с други думи, да не зависят от
властта на короната, принуждава крал Андрей II да ги отстрани.
Впрочем куманската земя преминава под унгарски протекторат
след нанесеното от монголите върху куманите поражение, поради
което защитата на рицарите вече не е необходима. Въпреки това
още през 1228 г. папата предвижда кръстоносен поход за защита
на покръстените кумани от другите кумани, останали езичници.
Но в периода 1240-1260 г. опасността взема други размери. Ку­
маните и други номади, аланите (на унгарски яси) търсят убежище в
Унгария срещу монголите и докато кралят ги приема добре, то те
възраждат езичеството в страната, което в крайна сметка разтревожва
папската власт. Но тези притеснения се проявяват по цялото проте­
жение на границата с балтийските народи. Рицарите от Порт-1лев са
разбити от Александър Невски през 1242 г.; тевтонците искат кръс­
тоносен поход, за да ги защитят от езичниците в Прусия, Ливония и
Курландия (1256). Между Висла и Припет се раздвижват ятвагите,

384
 ПОВРАТЫ ПРЕЗ 1250 г.

които притесняват едновременно и русите, и поляците: Алексан­

дър IV натоварва францисканеца Бартоломей Бохемски да пропо­
вядва кръстоносен поход срещу тях в Полша (1255); съглашателст­
вото на херцога на Куявия с тези от ятвагите, които приемат христи­
янството, създава впрочем затруднения с тевтонците (1257).
Но Александър IV вероятно храни по-широки амбиции; Оскар
Халецки предлага да бъде утвърден план за федерация на народите
от Източна Европа, насочен срещу монголите и изразяващ се как-
то в създаването на епископството на Лукув за ятвагите, признати
по този начин за независим народ, така и в присъждането на крал­
ски корони на Великия княз на Галич, Даниил, и на литовския принц
Миндаугас (1255). Папата би искал да попълни така сформирана­
та лига от присъединили се към Римската църква принцове с орга­
низиране на кръстоносен поход срещу татарите, който обаче не се
осъществява. И когато монголите потеглят - натискът им се чувс­
тва още от 1257 г. - лигата пропада, а въпросните принцове капи­
тулират, както, впрочем, постъпва и самият Александър Невски.
Дали при тази плетеница от утвърдени или произтичащи от папс­
ката власт инициативи вярващите са били способни да откликнат на
призивите й масово? Констатира се, че някои принцове, които трябва
да станат кръстоносци и да заминат в Светите земи, като краля на
Бохемия Отокар П, наистина заминават за Прусия: в негова чест тев­
тонците ще нарекат своята нова крепост Кьонигсберг. Видяхме също,
че има доброволци, готови да идат в Сицилия или да се присъединят
към Вилхелм Холандски в борбата му срещу Хьоенщауфените. В те­
зи години, когато съдбата на Светите земи изглежда в застой и когато
се появяват нови призиви, тези, които се стремят към индулгенциите
на кръстоносния поход, разполагат с доста места за изява.

Правната теория за кръстоносния поход

и възникването на мисионерския дълг
По време на водения от Свети Луи в Египет кръстоносен поход и
веднага след неговия неуспех се издигат критични гласове срещу
приписания му план за евентуалното завладяване на Египет и за
смазване на мощта на султана - „да смаже змийската шава“, казва
Робер д ’Артоа - или за повеждане на страната към християнската
вяра, докато, по мнението на Матю Парис, целта на кръстоносния
поход трябва да бъде единствено възвръщането на Йерусалим.
Но това разискване е започнато от великите канониста на ХШ в.,
които, коментирайки „петте книги на Декреталиите“, тоест сборник
от текстове, чрез които се изгражда каноническото право, в тавата за
обета (де вото) трябва да се занимаят с последствията от клетвата за
кръстоносен поход. Това ги кара да направят разграничение между
25. 385
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
клетвата, с която кръстоносецът се ангажира да се бие, и обета на
поклонника, който той изрича като в израз на непорочна набожност.
Вече добре изяснена от Синибадцо Фиески (бъдещият Инокентий IV)
през 30-те години на XIII в., тази разлика става съвсем ясна под перо­
то на Енрико да Суза, кардинал на Остия (поради което го наричат и
Остийски, Хостиензис), който пише след 1260 г. Въпреки това той се
опитва да докаже, че не съществува разлика в естеството на кръсто­
носния поход отвъд морето {крукс трансмарина) и кръстоносния по­
ход срещу враговете на Църквата на европейска земя (крукс цизмари-
на), докато Инокентий IV си задава въпроси относно законността на
кръстоносен поход, насочен срещу схизматиците или срещу разбун­
тувалите се срещу учението на Църквата християни (според него ере­
тиците, които умишлено не се подчиняват на Църквата, са единствено
наказуеми чрез репресията на кръстоносния поход).
Позицията на кардинала на Остия всъщност е по-радикална от
тази на бъдещия Инокентий IV Първият смята за законен насоче­
ния срещу друговерците кръстоносен поход, целящ да им отнеме
земите, тъй като пришествието на Христос прехвърля върху хрис­
тияните принадлежалите преди това на нехристияните права и пъл­
номощия. Обратно, Синибалдо Фиески смята, че неправоверните се
ползват с правата на всяко човешко същество; според него кръсто­
носният поход е легитимен само дотолкова, доколкото цели да вър­
не на християните териториите, върху които имат законни права,
от които са лишени неоснователно. И това важи изключително за
Светите земи, принадлежали на Римската империя, които са били
осветени от живота и страданията на Христос.
Несъмнено една по-изпипана историческа аргументация би дове­
ла до поставяне под съмнение на легитимността на правото на мю­
сюлманските принцове да окупират други територии, подопечни на
християнските императори чак до VII и през VIII в. Но тези, които
подкрепят доказателството на Инокентий IV (те преобладават през
XIII в.), са принудени да признаят тази окупация като законна дотол­
кова, доколкото тези принцове не потискат християните и не се про­
тивопоставят на свободното проповядване на Христовата вяра.
Освен това по-доброто познаване на вярванията на мюсюлма­
ните позволява да се надскочи разбирането на хората от XII в., за
които Мохамед е само ученик на ересиарсите от далечните вре­
мена, и да се открие какво е библейското основание на изразени­
те в Корана доктрини. В това отношение писмото от папа Алек­
сандър IV до султана на Коня е доста показателно. В отговор на
писмата му, папата пише на султана, че е разбрал, че същият е по­
лучил цяла част от Библията, включително Петокнижието и че гле­
да благосклонно на проповядването, което би могло да го доведе

386
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г.

до приемането на християнската вяра (Матю Парис допуска дори,

че султанът тайно се е покръстил). Следователно диалогът с мю­
сюлманите изглежда възможен.
Тази нова концепция за позицията на друговерците спрямо
християнството води до приемането на също ново отношение. Не
става дума кръстоносният поход да бъде заменен от мисионерст-
во, както писаха редица увлечени от опростенчеството историци,
а да се отреди място на мисионерството редом с кръстоносния по­
ход. Иска ни се да се върнем към постъпката на свети Франциск
от Асизи, който предлага на султан Ал-Адил да докаже истинност­
та на християнската вяра, като се подложи на изпитанието на огъ­
ня. Не трябва да забравяме и многобройните покръствания в хрис­
тиянската вяра, станали през XII в., в частност на мюсюлмански
пленници. Един Жак дьо Витри проповядва по време на Петия по­
ход сред мюсюлманите (да подразбираме сред тези от франкските
територии). И това проповядване продължава не без да срещне из­
вестни пречки от страна на франкските феодали, собственици на ро­
би мюсюлмани, които се боят, че щом последните приемат христи­
янската вяра, веднага ще се отърват от робското си положение. През
1237 и 1238 г. Григорий IX е принуден да напомни на сеньорите от
Йерусалимското кралство задължението им да разрешават на сво­
ите роби друговерци поне един път месечно да присъстват на про­
поведите и да бъдат покръствани независимо от това, че след пок­
ръстването си ще станат свободни. И легатът Йод дьо Шатору се
връща на този въпрос през 1252 г., като заплашва с отлъчване те­
зи, които се противопоставят на покръстването на робите им.
Но евангелизацията взема нови размери между 1230 и 1250 г. по­
ради намесата на монаси, които не са свързани с определено местона­
хождение и със задължението да обслужват определен храм и които
впоследствие ще могат да проникват в нехристиански земи, за да от­
несат там Евангелието и да подтикват отделените от Рим християни
към единство във вярата. Първи пристигат францисканците с Фран­
циск от Асизи. От 1238 г. папа Григорий IX натоварва един от тях да
направи достъпни религиозните обреди за християните, пленени от
султана на Алеп, като им разрешава при необходимост да прибягват
до свещеници доминиканци. Известно е, че при създаването на своя
орден Свети Доминик предвижда, и това преследват доминиканците,
да се проповядва вярата на езичниците от Източна Европа: затова всич­
ки те са определени да отидат сред неверниците и схизматиците.
Именно по времето на Григорий IX мисионерският дълг в Ори­
ента придобива нов вид. През 1235 г. папата препоръчва домини-
канеца Гийом Монфератски на сеньорите, на търговците и на дру­
гите християни, когато го изпраща в страните, които не се подчи­

387
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
няват на Римската църква. Писмата са адресирани от същия папа
до главите на източните църкви, за да ги прикани към обединение
на църквите, а приорът на доминиканския манастир в Йерусалим,
Филип, се отчита, че е изпратил своите братя при източните пре­
лати дори и при католикоса на несторианите, който живее в Баг­
дад (1237). Ориенталците срещат с интерес тези едновременно
служещи за пример и образовани монаси; царят на Армения нас­
тоява за създаването на доминикански манастири, но поради лип­
са на личен състав, трябва да се задоволи с основаването само на
един в Тифлис (1240).
Мисията при отделените от Рим християни придобива още по-
голямо значение при Инокентий IV Тъй като свикването на Лионс-
кия събор (1245) е възможност за папата да разпространи енцик­
лика, с която иска от патриарси, католикосы и ерхиепископи, да из­
пратят своето изложение на вярата и декларация за присъединява­
не към единството на Църквата. Той получава множество положи­
телни отговори, без да бъдат засегнати дискусионните въпроси.
Тези разговори придобиват особен характер по отношение на
гръцките църкви. Пратениците на папата, Доминго от Арагон, Ло-
ренсо Португалски и Джовани от Парма стават говорители на Ино­
кентий IV, като приемат да бъдат направени големи отстъпки на
Гръцката църква, за сметка на първостепенната позиция, за която
настояват латинските прелати в Ориента. Рим приема гръцките пат­
риарси и архиепископи да имат същия сан и същата власт като ла­
тинските им колеги, като признаят първенството на папата, но без
да зависят вече от латинските прелати, които до този момент пре­
тендират да са носители на върховната власт. Гръцкият патриарх
на Антиохия, Давид, е признат от папата; гръцкият архиепископ на
Кипър е утвърден от Йод дьо Шатору въпреки протестите на ла­
тинския архиепископ на Никозия - ще последва процес, който ще
бъде прекратен след компромис едва през 1260 г., по времето на
Александър IV А на гръцкия патриарх на Константинопол е пред­
ложено да бъде възстановен престолът му с титлата на вселенски
патриарх и без да трябва да се отказва от литургийните си особе­
ности, при условие да се присъедини към римското върховенство.
Това означава, че в средата на века, заради отношенията с хрис­
тияните от Ориента желанието да се осъществи единението на цър­
квите прегазва правата на латинските прелати в Ориента, които те
смятат, че са си извоювали. Мисионерската идея се налага и върху
другите разсъждения. Но тя не цели единствено обединението на
църквите: да бъдат спечелени невярващите в Христос е императив,
който се проявява по същото време. През 1233 г. Григорий IX изп­
раща при най-важните мюсюлмански суверени писма, с които ги

388
 ПОВРАТЫ ПРЕЗ 1250 г.

приканя да приемат християнството, писма, които им занасят мо­

наси, натоварени да им разяснят основните постулати на вярата.
Именно тези монаси поддържат контактите: един от тях, Гийом
Шампеноа от Триполи, през 1239 г. става посредник на принца на
Хама, за да издейства намесата на кръстоносците в негова полза.
През 1245 г., едновременно с писмата, които отнасят до източните
прелати, представителите на Инокентий IV връчват такива и на мю­
сюлманските принцове, за да ги поканят да приемат християнската
вяра. На което принцът на Керак отвръща твърде куртоазно, като
изразява съжалението си, че не е могъл да попречи на хорезмите да
оплячкосат Йерусалим (но без да даде отговор на призива на папа­
та); принцът на Хомс твърди, че съжалява, че монасите не познават
добре арабския език, за да може да организира дискусия. Единстве­
но султанът на селджукските турци приема да навлезе в религиоз­
ния дебат, без при това да даде ход на папската покана.
Това приятелско предразположение ни най-малко не допуска
свободно проповядване на християнството на мюсюлманска земя,
а надеждите в силата на мисионерското слово пред мюсюлмански­
те принцове са измамени. Но самият опит е твърде показателен за
мисленето на Григорий IX, Инокентий IV и на Александър IV, то­
ест на папите от средата на XIII в.: доверие в състава на Просеш-
ките монашески ордени, обучен да установи религиозен диалог, кой­
то да спечели самите мюсюлмански суверени за християнската вя­
ра, без прибягване до въоръжена сила.
Появата на монголите на западния хоризонт трябва да породи
други надежди. На Григорий IX не му остава друго, освен да обяви
нов кръстоносен поход, за да окаже на завоевателите съпротива, как-
вато всъщност не успява да се организира както трябва. Откривайки,
че монголите не практикуват нито една от познатите му религии,
Инокентий IV замисля идеята да им предложи, едновременно с пак­
та за ненападение, покръстване в христовата вяра. Тази покана е мно­
го зле приета от нояна Байджу, чийто антураж дава да се разбере на
Ашелино да Кремона, че може да излезе оскърбително за победо­
носните монголи да заменят своята религия и идентичност с тези на
християните, термин, с който те обозначават народ, победен от тях.
Каганът Гююк отвръща просто на папата: „Това твое искане, ние не
го разбрахме.“ И именно такъв отговор донася Жан дьо Планкарпен
на папата. Третото пратеничество, това на Андре дьо Лонжюмо, има
различна съдба: доминиканецът среща в Табриз монах, дошъл от Да­
лечния изток, Симеон Раббан-ата, натоварен с протекцията на хрис­
тияните. Той е открил, че сред монголския народ има християнски
елемент, ползващ се с известно влияние.
Тези информации са потвърдени, когато в Кипър получават

389
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
писмо по времето, когато там се намира Свети Луи - заедно с Ан­
дре дьо Лонжюмо - изпратено от арменския конетабъл Самбат до
франкските му братовчеди. В него той разказва за пътуването си
до Самарканд, откъдето щял да замине за монголския двор, като
описва този свят на християните, по принцип изповядващи несто-
рианството, на оазисите и на степите от Централна Азия.
Посланието, пратено до френския крал от представителя на ха­
на в иранските страни, Елджигидей, също е донесено от двама хрис­
тияни, Марк и Давид, единият от които е срещнат по-рано от Ан­
дре Лонжюмо в антуража на Симеон. А посланието, поне в прево­
да, който вероятно е дело на други християни, съдържа две поже­
лания за краля и за победата му над неверниците. Въз основа на
тях Луи IX съди за благоразположението на монголския суверен
към християнството и връща Андре дьо Лонжюмо в монголския
двор с подаръци, сред които шатра параклис от скъпоценен плат,
украсен с религиозни сцени. Андре се връща през 1253 г. с разо­
чароващ отговор: регентката Огул Каймиш иска отново от него да
се подчини, без да отвърне на поканите за покръстване, отправени
й от името на краля и на папския легат.
Ето защо, когато един вече познат в Ориента францисканец,
фламандецът Гийом дьо Рюбрук, оповестява на краля желанието си
да отиде и да се установи на монголска територия, за да проповяд­
ва там Евангелието, тъй като са научили вероятно от арменски из­
точник, че монголският принц Сартак, син на хана Бату, управля­
ващ земите между басейна на Волга и Туркестан, се е покръстил,
Свети Луи постъпва предпазливо. Снабдява Гийом с препоръчител­
ни писма за Сартак, когото поздравява с приемането на християн­
ството, като формулира пожелания за приятелски връзки, но избяг­
вайки грижливо всичко, което може да се стори като предложение
от политически характер. А кралицата и той дават на францискане-
ца одежди, книги и финансови средства. Минавайки през Констан­
тинопол, той получава други препоръчителни писма от император
Бодуен II, както и информация от устата на рицаря Бодуен дьо Ено,
завръщащ се от мисия в Монголия, осъществена за сметка на ла­
тинския император.
Авантюрата на мисионера приема неочакван развой. Писмата,
които носи на Сартак, са преведени на арабски и на сирийски, но
преди да му бъдат връчени, са преведени отново. И вероятно защо-
то преводачите арменци желаят френският крал да си сътрудничи с
монголите срещу враговете им мюсюлмани, писмата се превръ­
щат в предложение за съюз. Сартак, от когото Гийом очаква раз­
решение за проповядване на Евангелието в управляваните от него
земи, не иска да се нагърбва да отговори на подобно предложение;

390
 ПОВРАТЪТ ПРЕЗ 1250 г.

той изпраща Гийом в двора на баща си Бату. А той, на свой ред,

отпраща францисканеца в двора на кагана Мунке.
Известно е, че по този начин Гийом дьо Рюбрук натрупва изклю­
чителен опит: изпратен по най-бързия начин със средствата на мон­
голската поща чак до Каракорум, насред Монголия, той прекосява
цяла Централна Азия, откривайки нови хора, обичаи и страни. Има
лични контакти с кагана и среща депортирани западняци, като па­
рижкия златар Гийом Буше или Паскет дьо Мец от Лотарингия, как-
то и авантюристи, руснаци, дошли да засвидетелстват подчинение,
християни с различна обредност, сред които една от жените на суве­
рена. Той участва в теологическа дискусия, оказва духовна помощ на
християните от Каракорум и научава, че германски миньори са се ус­
тановили в Джунгария. Така той открива почва за мисионерство. Но
междувременно писмата от краля, на които дължи авантюрата си, са
загубени. И той отпътува, смятан за пратеник на краля, и с нова по­
кана към краля за признаване на монголския суверенитет.
Но след него идва царят на Армения Хетум, който възнамерява
да провокира монголската намеса в полза на християните от Близ­
кия изток, за която Рюбрук прави всичко, за да я предотврати
(1254-1256). Западняците все още не са в състояние да съзрат по­
добна възможност; въпреки това за тях откриването на огромното
монголско пространство, възможностите, което то предлага за
евангелизаторското дело, наличието на „християни пленници при
татарите“ и на групи християни с ориенталска обредност, но често
много невежи, отварят нови хоризонти. Още докато Рюбрук се връ­
ща от Каракорум, минавайки този път по Каспийското крайбрежие
и през Армения, той среща група доминиканци, потеглили за да
проповядват вярата сред монголите; а през 1258 г. папа Алексан­
дър IV дава мисионерски привилегии на францисканците, които ка­
то че ли се установяват в съседните на Черно море страни, нами­
ращи се под „татарско“ владичество.
Развитието на тези мисии не може да ни задържи само на това
място: трябва да отбележим, че паралелно с това Римската църква
избистря мисионерска доктрина във все още езическите страни по
източната си граница, като се стреми да създаде национални христи­
янски общности, за сметка на амбициите на тевтонските рицари. Та­
ка и става, когато ятвагите завладяват полските покрайнини. Алек­
сандър IV натоварва францисканеца Бартоломей от Бохемия да про­
повядва кръстоносен поход срещу тях в Полша (1255). Но през 1256
г. той научава, че някои от тях стават християни и се поставят под
протекцията на херцога на Куявия; когато последният предлага да
създаде за тях епископство, това поражда опозицията на тевтонците,
които възнамеряват да поставят този народ под своя власт, а това

391
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
пък им коства заплаха от папата за отлъчване (1257). Така мисионер­
ската доктрина, която се определя между 1240 и 1260 г., цели да
освободи новите християнски общности от политическите амбиции
на латинците, които основават правата си върху кръстоносния по­
ход, в който виждат възможност да подчинят народите от своето об­
кръжение, неподвластни на Римската църква.

От гледна точка на историята на кръстоносните походи годините

между падането на Йерусалим и второто монголско нашествие в Ев­
ропа преминават видимо под знака на подготовката, провеждането и
последствията от проведения в Египет поход на Свети Луи. Надеж­
дите, които той поражда, и невероятните първоначални успехи пра­
вят още по-осезателни последвалите разочарования. Но като продъл­
жава престоя си отвъд морето и като оставя отряд от своите хора за
охрана на Светите земи, френският крал попречва неуспехът на кам­
панията в Египет да породи отчаяние. Дългът да бъдат запазени фран-
кските позиции в Светите земи, отправна точка за възвръщането им,
остава в съзнанието на западняците въпреки колебанията, които из­
разява Рютбьоф чрез гласа на своя „Некръстоносец“.
Това, че загубата на Йерусалим предизвиква едно-единствено
значимо отпътуване, това на френския крал - което прави възмож­
но на кръстоносния му поход да се гледа като на частно дело, -
доказва, че са се появили други, също толкова неотложни като връ­
щането на Свещения град проблеми. Още повече че дворцовата ре­
волюция, струвала живота на султан Туран-Шах, все още не е до­
вела до възникване на „мамелюкския империализъм“, евентуална
заплаха за християнството: „емирите на Египет“, както ги нари­
чат в антуража на Свети Луи, скъсали с аюбидската си легитимност,
могат да се превърнат в анархистичен елемент, способен да отсла­
би властта на сарацините.
Дали множеството призиви за кръстоносен поход за това, което
каноникът Хостиензис нарича „кръстът отсам морето“ и за което кон­
статира, че привлича по-малко обикновени вярващи от „кръста отвъд
морето“, води до забрава на последния? Ликвидирането на конфликта
с Хьоенщауфените, от една страна, и поставянето под защита на се­
верните части на Източна Европа, от друга, вероятно отвличат вни­
манието от същностните за Светите земи проблеми. Но несъмнено
поради това, че те не се поставят с такава сила, Западът изоставя за
известно време кръстоносния поход. Самите франки от Ориента по
онова време не искат помощ от своите едноверци: вълнуващите ги
въпроси не са от компетенцията на кръстоносния поход.

392
 ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В Светите земи:
ново франкско общество

Кръстоносните походи от XII в. трябва да се вместят в рамките,

създадени от присъствието на латинските държави в Ориента, а те­
зи от XIII в. продължават тази традиция. Няма по-добър пример от
клаузата, която присъства в подписаното между франките и техни­
те мюсюлмански съседи примирие веднага след края на похода на
Хайнрих IV, както и в договорите на султан Калаун с франкските
сеньори след 1275 г.: появата на суверен от Запада автоматично сла­
га край на състоянието на примирие, като не можем да приписваме
на франките от Ориента отговорността за това прекъсване.
Франкските институции действително не могат да имат същата
тежест при политическите решения, както е било в предходния век.
Те са променили размерите и структурата си, а кризата от 1187 г. ги
засяга с различна сила. Разбира се, новите икономически условия
допринасят за тези трансформации, като надделяват търговските ин­
тереси: промените в юридическата система, въз основа на която са
създадени тези държави, също изиграват своята роля. Но първопри­
чината за тези промени е мюсюлманското завоевание през 1187 г.,
както и последиците от него - демографски и териториални.

Последиците от завоеванията на Саладин

и възстановяването от тях
Положеното през 1187-1188 г. от Саладин усилие да елиминира
франкското присъствие в Сирия не е доведено докрай поради под­
готвените за отбрана крайбрежни крепости, благодарение на прис­
тигналите първи подкрепления от Запада, и заради затрудненията
на султана да разполага напълно с войските си за твърде дълги пе­
риоди от време, както и заради противодействието на западняци­
те. В резултат на това положението в отделните региони е различ­
но: в Йерусалимското кралство единствено крепостта на Тир с не­
посредствените й околности е останала във франкски ръце; Акра
и някои от прилежащите й земи стават отново франкски. За смет­

393
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

ка на това в Триполитанското графство окупацията на Жибеле, на

Бутрон и на няколко второстепенни укрепления не засяга същес­
твено графството; хоспиталиерите и тамплиерите запазват основ­
ните си укрепени градове. Антиохийското княжество е загубило
Лаодикия и Джабала, които до 1260 г. не са възвърнати трайно, а
крепостите във вътрешността, покриващи пътя между Алеп и Лао­
дикия, като Сон, са загубени окончателно; княжеството се оказва
ограничено до околността на самата Антиохия с единствен морс­
ки излаз при Свети Симеон. Саладин дори завзема временно кре­
постите, разположени на север от Антиохия.
Ако изключим някои части от Триполитанското графство, фран-
кските земи загубват повечето от селските си имения, тоест тери­
ториите, обработвани от местни арендатори и осигуряващи основ­
ните доходи на франкските феодали. Изчезват също всички селища
с франкско население, чийто вероятно непълен- списък в „Йеруса-
лимските постановления“ включва тридесетина имена, посочени ка­
то места - средоточие на буржоа. Значителен брой от замъците са
разрушени. Самите градове са опразнени от франкските им обита­
тели, макар че много често Саладин предпочита да им позволи да
стигнат до брега вместо да ги превръща в роби; такава е участта
на много от тези села и градчета.
При все това, макар Саладин да възнамерява да принуди всички
тези франки да се върнат на Запад, непознат за мнозина от тях, не­
говите сметки излизат погрешни. Франкските благородници и бур­
жоа бягат в градовете, останали в тяхна власт, дори с риска да се
натъпчат в тях. Известен ни е примерът с Акра, където те се надя­
ват да си върнат къщите и имуществото, веднага щом някой кръс­
тоносен поход им помогне за това. Междувременно цяло едно ос­
танало без корени население е концентрирано във все още държа­
ните от латинците крепости.
Известен отдушник им се предоставя при завладяването на Ки­
пър от Ричард Лъвското сърце и най-вече по време на притежаване­
то на острова от първите двама Люзиняни. Прави чест на Ги, че се
обръща към разорените благородници, вдовиците, загубилите нас­
ледството си сираци и лишените от земите си буржоа, за да им пре­
достави компенсация в Кипър. Освен това арменският барон Левон,
който през 1197 г. успява да издигне своята киликийска сеньория в
царство, също привлича франкски благородници, най-вече тези от
Антиохийското княжество, които са имали или имат неприятности
с принц Боемон III или със сина му Боемон IV Мнозина барони и
рицари от Антиохия се заселват в Армения, където Левон им пред­
лага имения и санове, което предизвиква конфликти заради тяхната
лоялност. Фамилията на Ибелините се възползва от доминиращата

394
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

си позиция в Кипър, за да упражнява изключителна власт в Йеруса-

лимското кралство. Обратно, братята от Тивериада, заварените си­
нове на Реймон III Триполитански, след като губят хубавото си фе­
одално имение, се поставят на услугите на мнозина суверени: кра­
ля на Йерусалим, принца на Антиохия, императора на Константи­
нопол, царя на Армения, като не успяват да се сдобият с доходи,
развностойни на техните предишни такива.
Единствено няколко високопоставени васали си връщат, бла­
годарение на повторните завоевания, феодалните имения, същест­
вували през XII в., групирани около някоя голяма крепост или око­
ло второстепенни замъци. Такива са господарите на Бейрут, на Си-
дон, на Торон, графовете на Яфа, господарите на Арсур или на
Кайфа. Йод дьо Монбелиар успява за известно време, между 1241
и 1247 г., да възстанови сеньорията на Тивериада. Но мнозина се
задоволяват с няколко казали, достатъчни им за получаването на
обичайните повинности и на ренти върху кралските доходи, конс­
титуирани като „феодални имения в безанти“. Триполитанският ва-
салитет като че ли е по-облагодетелстван от йерусалимския.
Това не пречи някои барони да тънат в изумително охолство.
Дължим на Вилбранд фон Олденбург, който посещава Бейрут през
1211 г., възхитително описание на наскоро възстновения от Жан Ибе-
лински дворец, с фонтаните за освежаване на въздуха, с мозайките, с
изработените от гръцки, сирийски или мюсюлмански художници
фрески със съвършеното изкуство на оптичната илюзия. Същият чо­
век е изумен да открие в Антиохия жилища без особен външен вид,
но богато украсени отвътре. Богатството на облеклото вече е пора­
зило посетителите през XII в., а патриарх Хераклий е укоряван, че
използва парфюми и се облича със скъпи тъкани. В това отношение
богатите граждани вероятно не отстъпват на благородниците.
След като буржоазията, която може да бъде наречена селска, из­
чезва (именно тя населява укрепените градове във вътрешността на
земите), се появява вече изключително градска буржоазия, която се
посвещава на търговска дейност. Видяхме как по случай кризата от
1187 г. моралистите изобличават тази буржоазия като експлоататор
на поклонниците и на кръстоносците, от които иска да извлече полза
при придвижването им. Оставеното ни от Жак дьо Витри, епископ на
Акра по време на Петия кръстоносен поход, описание на латинците
от Ориента, които са негови енориаши, е белязано от това озлобле­
ние. Според него тези „жребци“ са изнежени; те носят широки дрехи
като жените, парфюмират се и са загубили войнските си качества; те
сключват примирия или мирни договори със сарацините и се отда­
ват на граждански войни, в които не се страхуват да забъркат пос­
ледните, докато призовават „поклонниците“ да им се притекат на

395
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
помощ, допускайки възможността да откажат прекъсване на прими­
рието (тук откриваме отзвук от войната между Боемон IV и Левон
Арменски и от отказа за прекъсване на примирието от страна на
Емери). Те затварят жените си както мюсюлманите и сирийците, ка­
то им забраняват дори да ходят на църква. И се подиграват на „сино­
вете на Ерно“, тези достатъчно глупави да им се притичват на помощ
западняци, като ги обвиняват, че нищо не разбират от Ориента.
В това порицание има известна доза неправда, но то свидетел­
ства за това, че нравите в латинския Ориент имат с какво да шоки­
рат пристигащите от Запада с намерението да станат светци. Веро­
ятно информиран от Свети Луи или от неговия легат, през 1248 г.
Инокентий IV излива гнева си срещу хората от Акра, в това число
и монасите, които заемат домовете си на куртизанки; мнозина па­
пи упрекват франкските господари за противопоставянето им на
покръстването на робите им, мотивирано от скъперничество (пок­
ръстването води до освобождаване на робите, без да прекъсва по­
ложението им на клиенти). Не всичко обаче в обвиненията срещу
някои кръстоносци, че водят в Акра разгулен живот, е лъжа. Там се
разиграват големи игри на комар: там Жюлиен Сидонски загубва
богатството си; пак там един прокуден англичанин, арестуван във
Виена като монголски шпионин, се разорява с хазарт,
Не трябва да забравяме, че благородниците и буржоата имат
своя дял в поемането на бремето на войната. Жак дьо Витри също
се нагърбва с редица ангажименти за кръстоносния поход в Египет.
А огромните загуби при Форбия през 1244 г. подлагат на изпита­
ние както рицарите, така и сержантите и туркопулите. Последвала
кръвопролитието от 1187 г., тази катастрофа не остава без демог­
рафски последици. Повторното омъжване на вдовиците е един от
проблемите, пред които се изправят суверените.
Поради това и заради други причини се констатира наличието на
значителна имиграция, идваща от всички страни. По силата на бра­
ковете си новодошлите заемат своето място сред благородниците на
латинския Ориент: срещаме сред господарите на Кайфа някой си Гар­
сия Алварес или някой си Жан дьо Валансиен; един Едмънд
л ’Естранж, родом от Англия, става господар на Бейрут, а в списъци­
те на рицарите, фигуриращи в кралските или сеньориалните актове,
има много нови имена. Същото е и при буржоазията, подсилена от
идващите от Запада мъже - вероятно не всички пристигнали с доб­
родетелни намерения, тъй като сред тях има изгнаници, дошли да
търсят убежище и опрощение на греховете си. Развитието на тър­
говската и занаятчийската дейност привлича доста чужденци.
С тази емиграция е свързан един феномен: развитието на брат­
ствата. В „Йерусалимските постановления“ е отделено място и на

396
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

тях, като се уточнява, че за да се предприеме преследване срещу

извършителя на престъпление, инициативата може да дойде от ро­
дителите на жертвата или, ако тя няма роднини, от членовете на
братството - по този начин тя е в състояние да обедини хора без
корен, чиито роднини не са на същото място. Известно е, че брат­
ството на Свети Андрей от Акра, което води началото си преди
1187 г., представлява форма на солидарност, позволила на против­
ниците на Фридрих II да се обединят. Но през 1219 г. сме свидете­
ли на създаването на братството на Свети Дух, основано от ита­
лианските златари, което обединява италианците от Акра, отделно
от италианците от търговските градове, които имат собствени инс­
титуции. То им предлага възможност да покажат на дело своята на­
божност, към която са особено привързани; то им осигурява помо­
щи благодарение на фонд, попълван от членски внос и дарения; то
им помага да се екипират за войната и да си платят откупа. То не е
единствено: испанците поставят своето братство под покровителс­
твото на Свети Яков и споделят молитвите на хоспиталиерите; ан­
гличаните основават братство на Свети Едуард, на което крал Еду­
ард Английски поверява през 1278 г. охраната на кулата, която той
построява в Акра. Изглежда, че „сирийците“ са се обединили в
братството на Свети Георги Витлеемски. Така пред нас се очерта­
ва картината на едно разчленено на групи общество, обединяващо
общности по произход, което не е никак странно в Ориента, къде-
то различните „народности“ се стараят да запазят своята идентич­
ност и вътрешни връзки. Но тези групи създават и военни форми­
рования: братството на Свети Дух има свой арсенал и когато чле­
новете му отиват в армията, то това става под знамето на братст­
вото. Така тази обвързаност разделя християнската общност на от­
делни фракции, способни да се противопоставят една на друга.
Паралелно с това във франкските градове сближаването на хрис­
тияните с различни вероизповедания, вече възхвалявано от Фуше дьо
Шартр, се засилва. През съда на буржоата от Акра минават дела на
френски език, заведени от хора, които носят безспорно „сирийски“
имена и които са много близки до техните „франкски“ аналози. А как­
во да кажем за Салиба, търговец на едро и „буржоа от Акра“, чийто
брат се казва Бедр, а племенникът му - Саркис? Той се изкарва съб­
рат от хоспиталиерите, а завещанието му от 1264 г. предвижда даре­
ния за доминиканците, францисканците, кармелитите, покаяниците,
на хоспиталиерите от Свети Антоний и от Свети Дух, на Свети Ла­
зар, на църквите „Света Агнеса“ и „Света Мадлена“. Макар да е дъл­
боко вкоренен в рождената си общност, причестяването му и връз­
ките му го внедряват и във франкската среда. Юридическите тексто­
ве много ясно разграничават християните „по римския закон“ от те­

397
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
зи с друга обредност, но последните също са освободени от такси в
града и като че ли имат широки контакти с първите.
Селското население ни е познато благодарение на понякога дос­
та пълни текстове, като този, който съставя баюлът на Венеция Мар-
силио Сорси по време на възстановяването на една трета от приле­
жащите към Тир земи през 1244 г. Арендаторите на селските имоти
са цитирани там поименно, като повечето от тях са в робско положе­
ние (наричат ги homeliges), а някои от имената им сочат, че са мю­
сюлмани. Разбираме, че се задължени да дават на своите господари
една трета или една четвърт от своята реколта, кокошка и дузина яй­
ца на Коледа, такса за ползването на горите, а в началото на постите,
по една пита сирене; има специални данъци за лозята и за маслино­
вите градини; често плантациите със захарна тръстика са директно
експлоатирани в полза на господаря. Но има и свободни селяни, кои­
то плащат по-малки данъци. Впрочем, тези земеделски земи, които
обграждат крайбрежните градове, са по принцип много плодородни
и добре поливани, което допринася за просперитета на градовете.
Градовете се издържат от производство, известно ни най-вече от
текстилната продукция: тъкачите произвеждат копринени и вълнени
платове. Виждаме как Жоанвил отива на поклонение в „Нотр Дам“ в
Тортоса, а Свети Луи му е поръчал да купи в Триполи топчета херме-
лин, относително често срещан плат, който кралят възнамерява да
даде на францисканците. С тези платове боравят бояджиите. Злата­
рите са също доста активни; много занаятчии се занимават със стък­
ларство и керамика. А земеделското производство снабдява тези ин­
дустрии - производството на захарна тръстика е твърде важно както
в Триполи, така и в Жибеле, Тир или Акра. Зехтинът, който служи и
за производството на сапун, също има своето място.
Така достигаме до следното заключение: латинските колонии се
възстановяват от катастрофата от 1187 г., която ги засяга в раз­
лична степен, и от превратностите на кръстоносните походи през
XIII в., белязани от грабителски рейдове и случайни опустошения;
загубата на по-рано възстановените земи (например между 1244 и
1247 г.) не накърнява тяхната жизненост; те привличат имигранти
с различен произход; човешките загуби се компенсират от притока
на новодошлите.
Но тази имиграция и тази реконструкция повлиява изключи­
телно добре на градовете. За разлика от латинското общество през
XII в., разпределено между освободените от такси селища, някои
„нови градове“ с франкско население, замъците и градовете по
крайбрежието и във вътрешността (Йерусалим е обект на повтор­
но завземане между 1229 и 1244 г., но вече няма същото населе­
ние като преди 1187 г,), латинското население от XIII в. е преди

398
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

всичко установено в градска структура, като селските части на

франкските държави изграждат - с изключение на някои региони
като Триполитанското графство - нещо като предградия около
градовете и няколкото замъци, които отново са изградени във
възвърнатите в Ливан или в Галилея територии. Трудно може да се
уточни числеността на франкското население: знаем, че градовете
са нараснали, обградили са се с предградия, включени в градските
стени, като например квартала Монмузар в Акра, където са се нас­
танили значителен брой имигранти (Матю Парис уточнява, че в не­
го са се устроили повечето от дошлите от Англия).
Тези градове приютяват и италиански, каталонски, провансалски
колонии, без да забравяме гражданите от страните под мюсюлманс­
ко владичество, като всички тези хора са привлечени от търговската
им дейност. Все пак трябва да отредим специално място на Антио­
хия, която през XIII в. отбелязва известен застой в дейността си и
намаляване на своето влияние и в която политическите обстоятелс­
тва - отдалечаването на принца, който пребивава преди всичко в три-
политанските си земи, твърдата позиция спрямо арменската експан­
зия, общността на интересите на латинци и гърци в един град, къде­
то често живее гръцкият патриарх и където живее една общност, обе­
диняваща и едните, и другите - придават особен колорит на градска­
та структура. Но Антиохия сякаш е все по-изолирана от останалите
франкски държави. Възстановяването е ефективно най-вече между
района на Триполи и този на Яфа, там, където се намират основните
центрове на морската търговия, чиято тежест в политическия и ико­
номическия живот на латинския Ориент непрестанно се увеличава.

Превратностите на франкските суверенитета

Трите франкски държави, оцелели след завоеванието на Саладин,
формират впоследствие само две държави. Това се дължи на раз­
растването на династията на Сен-Жиловците в Триполи: граф Рей-
мон III посочва за наследник (не без да запази правата на графове­
те на Тулуза) своя кръщелник Реймон, първороден син на Боемон
III. Но Боемон издейства промяна на тези мерки: именно неговият
втори син, Боемон IV, наследява Реймон III и получава клетва за
вярност от васалите на последния.
В този момент арменският барон от Планината, Левон, и Бое­
мон III се скарват заради замъка Баграс, който Саладин срива, а Ле­
вон възстановява и връща на тамплиерите. Левон устройва засада
на принца на Антиохия (октомври 1193 г.) и иска от него да му
прехвърли града. Боемон приема, но един от въведените в града ар­
менци накърнява чувствата на франките, като обявява, че ще сме­
нят името на черквата от „Свети Иларий“ на „Свети Сергий“. Из-

399
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

бухва бунт; патриархът застава начело на латинските и гръцките

граждани, които формират комуна, и Левон е принуден да се отка­
же да се настани в града; все пак издейства да бъде освободен от
васалните си връзки спрямо принца, а бракът между неговата пле­
менница и Реймон предвещава бъдещия съюз между Антиохия и
Армения. Папата и императорът признават царската титла на Ле­
вон; между Римската и Арменската църква е подписан конкордат,
а новото царство, чиято аристокрация обединява франки и армен­
ци, заема своето място сред латинските държави (1199).
Но през 1197 г. Реймон умира, като оставя невръстен син, кой­
то носи двойното име Реймон Рубен. Опасявайки се от арменски
протекторат, Антиохийската комуна се опитва да предаде града на
Боемон IV; Левон се намесва и възстановява Боемон II, който уми­
ра през 1201 г. Следва продължителен конфликт, в който се намес­
ват мюсюлманските принцове, Ал-Захир от Алеп, който подкрепя
Боемон, и Ал-Адил, подкрепящ Реймон Рубен. Крал Емери, патри­
арсите и папските легати се опитват да достигнат до съглашение,
но напразно. Левон прогонва Боемон IV Антиохийски, но на свой
ред е изгонен. След като взема страната на Реймон Рубен, патри­
арх Петър I е свален от Боемон, който го замества с гръцки патри­
арх (1206), затваря го и той умира там през 1208 г. А Боемон при­
зовава султана на турците да завземе Армения. Конфликтът се ус­
ложнява поради факта, че Левон отнема Баграс от тамплиерите и
че папската власт щади арменския цар, като едновременно с това
иска да отдаде дължимото на реда. В крайна сметка през 1216 г. Ле­
вон успява да си върне Антиохия и коронясва Реймон Рубен чрез
новия патриарх Петър II. Но този успех е краткотраен: Боемон IV
превзема Антиохия през 1218 г., сдобрява се с Левон, който дава
дъщеря си Изабела на сина на принца, Филип, и обединява оконча­
телно Антиохия и Триполи; въпреки това Боемон се погрижва да
запази индивидуалността на всяка от тези територии.
По този начин обединението на Антиохия и Армения е оконча­
телно изключено, още повече че Филип е арестуван, затворен и ве­
роятно отровен от главата на голям арменски род, Константин, кой­
то омъжва Изабела за собствения си син, коронясан през 1226 г. под
името Хетум I. Въпреки това връзките на Армения с франкските
държави не са прекъснати.
Кралят на Йерусалим, независимо дали е Анри дьо Шампан,
Емери дьо Люзинян или Жан дьо Бриен, се мъчи да посредничи във
войната за наследството на Антиохия, но авторитетът му няма тази
тежест като този на Бодуеновците или на Фулките. Уреждането на
този спор става без него.
Короната на Йерусалим, полагаща се по право на Конрад Мон-

400
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

фератски поради брака му с кралица Изабел, минава след смъртта

на херцога у двамата последователни съпрузи на неговата вдови­
ца - Анри дьо Шампан и Емери дьо Люзинян; но именно дъщеря
му от Изабел, Мари Монфератска, остава наследница на кралст­
вото. Заради преходността на неговата титла Анри отказва да взе­
ме короната и се титулува единствено „сеньор на Йерусалимско-
то кралство“ . Емери, който през 1197 г. получава кралска титла,
дадена му от императора за Кипър, не страда от същите скрупу­
ли. Той успява да се спазари с Анри дьо Шампан за анулирането
на дълга, който Ричард Лъвското сърце има към Ги дьо Люзинян и
прехвърля върху племенника си Анри; следователно двете кралс­
тва, Йерусалимското и Кипърското, са независими едно от друго
и Емери се погрижва да ги управлява поотделно.
Известно е как, след смъртта на Емери през 1206 г., Мари Монфе­
ратска се омъжва за Жан дьо Бриен; той скоро загубва жена си и омъж­
ва своята дъщеря за Фридрих II, който има от нея син Конрад Щ ти­
тулярен крал на Йерусалим поради ранната смърт на майка му; са­
мият Конрад предава правата си на своя син Конрадин. Но е извест­
но и как Фридрих е лишен от правото да упражнява правата си, след
като тези на Конрад и на Конрадин са педантично пазени, но те ста­
ват действителни едва след като последните пристигат в Ориента, за
да поемат своето кралство, в резултат на което след 1243 г. властта
се упражнява от „сеньор на кралството“, най-близкият наследник на
короната след легитимния крал. Последователно кралица Аликс Ки­
пърска, дъщеря на Анри дьо Шампан, нейният син Юг I, вдовицата
му Плезанс и нейният внук Юг II са признати за господари на кралс­
твото и получават клетва за верноподаничество от своите васали. На
практика кралете на Кипър са представяни от баюл, обикновено из­
биран сред безусловно преданите на кралството мъже (Плезанс се
опитва да повери тази функция на своя съпруг Боемон V Антиохийс-
ки, когото една фракция отказва да признае) и определян в присъст­
вието на Висшия съвет - фактически с негово съгласие.
При такива условия силата на кралската власт задължително отс­
лабва. И Анри дьо Шампан, и Емери дьо Люзинян са двама енергич­
ни и слушани от подчинените си владетели; първият управлява едно
от големите феодални имения във Френското кралство; вторият има
богат опит в Ориента и създава институционалните структури на Ки­
пърското кралство, като избягва да основава големи феодални сеньо­
рии, както и обширни духовни домени. Редакцията на „Книга за Кра­
ля“, един от най-старите сборници по обичайно право, вероятно съ­
що е направена под негово ръководство; в нея има както приети от
крал Бодуен II правила, позволяващи на краля да отнеме феодални­
те имения на васалите в случай на неспазване на задълженията им,

26 . 401
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
правила, които по-късните праводатели се въздържат да прилагат,
така и определение за задълженията на висшите служители на Коро­
ната. Емери не само че снабдява кралската власт с този кодекс, но и
успява да ограничи прилагането на една от клаузите на „Постанов­
ления за васалите“ на крал Амори, която позволява на васалите да се
коалират, лишавайки своя господар от услугите си, ако той откаже
неговият съд да разгледа техния случай. Когато Рауп Тивериадски е
заподозрян, че е организирал атентат срещу него, и той го изхвърля
от кралството, кралят Емери поддържа присъдата си въпреки опита
да бъдат използвани „Постановленията за васалите“. Но той не мо­
же да попречи на брака на една от главните наследници на феодално
имение, Беатрис дьо Куртене, с граф фон Хенеберг, въпреки право­
то му да разрешава браковете на наследниците.
След него обаче бароните успяват да се позовават на правото
си на коалиране, което използват срещу Фридрих II: поради това
Висшият съвет, с други думи феодалният съвет на кралството, кон­
тролира упражняването на кралската власт. Не че конфликтите меж­
ду хората и между родовете не намират отражение върху това; ба­
калите на кралството с мъка налагат прилагането на решенията си,
тъй като те самите са подчинени на решението на преданите васа­
ли при назначаването си.
Така се оформя школа от подготвени по обичайно право юристи,
която успява да премахне навлизането на римското право в юрисп­
руденцията по време, когато тя става инструмент за засилване на мо­
нархическата власт в кралствата на Запад. Отказът през 1254 г. да
бъдат отбелязани писмено решенията на Висшия съвет, като съоб­
разно устната традиция те трябва да бъдат единствено „регистрира­
ни от съвета“, свидетелства за силата на това отхвърляне. Известни­
те юристи - графът на Яфа Жан Ибелински и Филип Наварски, който
пише за Кралство Кипър, както и последователите им - кодифици­
рат това обичайно право в книги, останали като основни юридически
сборници, използвани в областта на феодалното право в латинския
Ориент. Въпреки това съществува и конкурентна школа, която поз­
нава римското право и към която принадлежат други юристи, веро­
ятно като Жак Видал или Етиен дьо Совени, а писаното право е зас­
тъпено в сборника с „Постановленията от съвета на буржоата“, със­
тавен около 1240 г. Истина е, че развитието на тази юридическа кул­
тура, ведно с присъщите на феодалния свят стойности, е една от осо­
беностите на латинското кралство и че умението да се борави с юри­
дическите понятия, които са удобни за тях, помага на васалите да
запазят привилегиите си спрямо краля.
Решението от 1243 г., разрешаващо освобождаването на Кон­
рад i y без обаче да го лишава от правата му, е един от шедьоврите на

402
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

тези юриста. В същото време те успяват да отнемат крепостта Тир от

кралския домен, за да я дадат на господаря на Торон под претекст да я
залазят за легитимния наследник на короната и да накарат Алике Шам-
панска да приеме това отнемане... Самото посочване на суверена е от
ресора на Висшия съвет, който претегля правата на претендентите и
решава кой ще приеме клетвата за вярност на васалите.
Така се случва при смъртта на крал Анри I (Кипърски), когато
трябва да се посочи баюл на кралството: съветът избира между два­
ма братовчеди на младия Юг II, Юг Антиохийски и Юг дьо Бриен,
като отбелязва като плюс за първия, че майка му е натоварена преди
него с наместничеството (1263). През 1268 г., след като междувре­
менно Юг II умира, смъртта на Конрадин принуждава Висшия съвет
да замени „сеньорите на кралството“ с действителен крал. Разискват
се съответните права на Юг Антиохийски и на леля му Мари Антио-
хийска - стара мома, внучка на Емери дьо Люзинян и на Изабел Йе-
русалимска, - докато Юг е само правнук на Люзинян. В крайна смет­
ка съветът отсъжда в полза на Юг, като Мари протестира по време
на коронацията срещу това решение (1269).
Но макар Юг III да съумява да спечели Филип дьо Монфор,
признавайки владението му над Тир, при упражняването на властта
си той среща толкова препятствия, че през 1276 г. напуска Акра
вследствие от „множеството разпри, които има с религиозните ор­
дени заради общностите (италианските) и братствата, които не мо­
же да управлява и да води по свое усмотрение“. Истинските госпо­
дари на кралството са високопоставените феодални родове, тясно
свързани едни с други чрез брачни съюзи, разделени заради проб­
лемите с наследяването. Отделните разклонения на фамилията на
Ибелините, които притежават Яфа, Арсур и Бейрут, господарите на
Сидон, Кесария, Монфортови, на практика са независими в собст­
вените си имения и те подписват отделни примирия с мюсюлмани­
те. Намесата на военните ордени, също практически независими
(през 1276 г. Орденът на тамплиерите отказва да иска съгласието
на краля за покупката на един казал), и на италианските колонии
допринасят за безрезултатността на действията на суверена.
Другата държава, франкска Сирия, обединяваща Антиохийско-
то княжество и Триполитанското графство, е в по-различно поло­
жение, но не е лишена от институционални затруднения. Принцо­
вете - Боемон III до 1201 г., Боемон IV (1201-1233), Боемон V, кой­
то през 1238 г. се жени за племенницата на Инокентий III, Боемон
VI (1251-1275), и Боемон VII, починал през 1287 г. - са всички до
един силни личности; Боемон i y който успява да заеме мястото на
Реймон Рубен като принц на Антиохия, минава за един от най-доб­
рите юристи на латинския Ориент. Те успяват да стоят настрани

403
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

от борбата между Ибелините и Фридрих II, без да скъсат с пос­

ледния. Тяхното Антиохийско княжество на практика е управлява­
но под тяхна власт от създадената през 1197 г. общност; бароните
с лангедокски произход в графство Триполи като че ли не се про­
тивопоставят и приемат династията от Поату.
При все това непосредствената причина за конфликта се дължи
на това, че притежателите на на графството възнамеряват да настоя­
ват върху правото си да омъжват наследниците на феодално владе­
ние. Така полубратът на Боемон IV успява да се ожени за дъщерята
на пизанеца Плебеи, господар на Бутрон. Но Реймон, господар на
Нефин, пренебрегва правата на графа, като се жени за дъщерята на
господаря на Жибелакар и получава подкрепата на братята от Тиве-
риада, на Емери дьо Люзиняни и на Левон Арменски: в резултат на
това започва война, завършила с победата на Боемон, новият госпо­
дар на Нефин и Жибелакар (1204-1205). Заради подобна причина,
през 1278-1279 г. избухва нов конфликт между Ги дьо Жибеле и Бо­
емон VII. Бракът на Боемон V с Лучия ди Сени води до пристигане в
графството на много „римски“ рицари, които населяват околностите
на графството, и на духовници със същия произход, които заемат
пребендите на капитула на Триполи: именно тази ситуация, в контек­
ста на противодействията, белязали войната за „Свети Сава“, пораж­
да война между принца и неговите главни барони, водени от Берт­
ран дьо Жибеле. Смъртта на последния, убит в засада от „вилани от
казалите“, улеснява решаването на конфликта. Така научаваме, че
васалите на принца се оплакват, че не могат да получат справедли­
вост в неговия съд, доминиран от новодошлите, и че трябва да се
създаде смесена комисия от тринадесет души, за да бъдат обсъдени
споровете, които ги противопоставят на принца. Най-решителните
противници се оттеглят в Акра (1258).
Нова разпра избухва през 1275 г., защото майката на Боемон
VII, Сибила Арменска, поверява управлението на епископа на Тор-
тоса, Бартелеми Мансел, който нарушава договора, отнасящ се до
женитбата на брата на Ги дьо Жибеле с дъщерята на Юг Сараман,
която той иска да омъжи за своя собствен племенник; Ги извършва
бракосъчетанието и получава помощта на магистъра на тамплиери-
те. Следователно конфликтът противопоставя съюзената с тампли-
ерите мощна фамилия на Жибеле и рицарите от противниковата на
„римляните“ страна, водени от епископа на Тортоса. Клането на
множество рицари и каноници от „римската“ страна, окупацията на
манастира на тамплиерите и други беззакония водят до намесата на
папата; наложена е възбрана за богослужение върху Триполи; хо­
рата на Ги дьо Жибеле обсаждат Нефин и постигат победа срещу
принца, мнозина от васалите на когото са убити (1278). Установе-

404
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

ният мир е нарушен от изненадващо нападение на Ги дьо Жибеле

над Триполи; в крайна сметка той е принуден да се предаде на
принца, който го хвърля в килия, където вероятно умира от шад
(1283). Но неговите привърженици се възползват от смъртта на
Боемон VII (1287), който е наследен от сестра си, омъжена в Си­
цилия за Наржо дьо Туси, за да се конституират като общност и да
изискат от принцесата да им обещае да уважава общността, като
се позовават на „злините, оскърбленията и [актовете на] насилие,
които са им нанесли Боемон V и Боемон VI. Разделението между
тях остава, а Люси дьо Туси успява в крайна сметка да влезе в Три­
поли малко преди падането на града.
Тези често безпощадни войни, наследените омрази и обратите
в съюзите, намесата на италианските „общности“ и на военните
ордени придават окраска на партизанските борби - спорове меж­
ду барони, както и на разприте между тях и суверените, напомня­
ща за оценката на Жак дьо Витри. Силната феодална структура,
характерна за латинския Ориент през XII в., отстъпва място на
микрокосмос, където барони, братства и други съставки от господ­
стващата общност се карат под най-нищожен предлог.
В Кипърското кралство също има противостояния. В основата
на конфликта, който избухва по времето на Фридрих II, съществу­
ва враждебност на потомците на настанените на острова от Люзи-
няните рицари спрямо Ибелините, влезли в управлението чрез род-
нинството си с втората жена на Емери дьо Люзинян, като първите
се оказват лишени от благоразположението на баюла. Лични обиди
и прояви на насилие предшестват противопоставянето между наз­
начените от Фридрих регенти и господаря на Бейрут и неговите
привърженици. Регентите или напускат острова за Сицилия (Филип
Шинар, който защитава Шерин за Филанджиери, става губернатор
на Корфу), или пък намират убежище в Триполитанското графство.
И единствено политиката на крал Анри I, който подтиква към
сключване на бракове между враждуващите родове, позволява зав­
ръщането на разбирателството в неговото кралство.
Картината на стройна и функционираща безпрепятствено юри­
дическа система, която очертават „Йерусалимските постановле­
ния“, също трябва да бъде коригирана. Феодалните институции
през XIII в. понасят последствията от нарушеното равновесие,
вследствие от кризата през 1187 г. и от другите изпитания, които
понасят двете кралства, княжеството и графството.

Търговията в латинския Ориент

На вододела между двете столетия, веднага след завоеванията на
Саладин, насоката на търговията в целия Ориент се променя. Кон­

405
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

стантинопол вероятно запазва позицията си, още повече че вене­

цианците извличат полза от падането на Византийската империя,
за да проникнат в Черно море, до този момент недостъпно за ко­
рабите от Запада; налага се обаче да почакат доста, докато прис­
танищата на Кримския полуостров се отварят за вътрешността на
Азия. Но установяването на двата султаната, този на Аюбидите и
този на Селджуците, създава климат на относително спокойствие,
благоприятен за западните търговци, които не се страхуват да нав­
лязат по пътищата, водещи към вътрешността на тези земи. Сул­
танът на Алеп създава благоприятни условия за венецианците, що-
то те да идват в града, използвайки пристанището на Лаодикия и
преминавайки покрай замъка Сон (замъкът на Саладин). Симон дьо
Сен-Кентен описва тази турска страна, посещавана от търговците
от Запада: двама от тях са взели под аренда мините за стипца в
Кутая. Селджуците са отворили път от Синоп за Далия. Така става
възможна пряката връзка с пазарите от Близкия изток, без прис­
танищата на Сирия да бъдат задължителната спирка. А отваряне­
то на монголска Азия около 1260 г. превръща Аяс в Армения в ед­
на от вратите на Вътрешна Азия.
Въпреки това франкска Сирия, може би с изключение на Анти­
охия, явно не страда от тази конкуренция, както и от винаги актив­
ното посещение на египетските пристанища Дамиета и Александ­
рия, където султаните продължават да привличат търговците, из­
ползвайки привилегии и освобождаване от такси. Акра, Тир и Три­
поли са много добре приспособени към търговията със Запада
пристанища и е достатъчно да се прочете списъкът с еквивалентите
на мерките в Акра, когато тя е християнски град, с тези от другите
градове, за да се разбере влиянието на този голям търговски цен­
тър. Това става благодарение на „Пратика дела меркатура“ от Пе-
голоти, който използва текст от XIII в. Явно е полезно да може да
се обръщат мерките и теглилките от този град в тези не само от
Александрия, Алеп, Лаодикия, Триполи, Дамаск, Антиохия, Аяс, Си-
уас (Сивас) и Константинопол, но също и тези от Солун, Кларанс
и Тива, за Романия, от Венеция, Флоренция, Пиза, Ним, от панаи­
рите в Шампан, Марсилия или Месина, като последните две прис­
танища доставят вино, а „плажът на Сицилия“ (брегът на Пулия)
предоставя зърното. Това са все пристанища, които имат пряка или
непряка връзка с това на Акра, което франките съоръжават, без да
съумеят да го превърнат в напълно сигурен пристан.
Относно търговията на Акра нашият най-добър информационен
източник се явява документ, който често е смятан за митническа та­
рифа и е включен в „Книга с постановленията на съвета на буржо-
ата“. Това е на практика списък на „такси върху търговията“, то-

406
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

ест такси, които се събират от търговията в полза на краля; сле­

дователно той не разграничава стоките, докарани по суша или мо­
ре от тези, които се изнасят; в него фигурират и местни производ­
ства. Все пак от този източник научаваме какви са стоките, с кои­
то се търгува в града около 1245 г. Договорите за фрахтуване ни
позволяват да допълним списъка.
Та в Акра човек може да си набави продукти от Изтока, някои от
тях идващи от Индия или индонезийските острови, като черен пипер
и всякакви подправки; тамян от Арабия, медицински дроги, парфю­
ми, коприна и копринени изделия, слонова кост, марокен, платове от
типа на финия плат от Бухара или на муселините; от „езическите“,
тоест от мюсюлманските страни идват керамични изделия, вино, и
дори осолена риба от Египет, както и необходими за западната ин­
дустрия изделия, като стипца и различни оцветители, индиго, вълна,
памук и памучни тъкани. Местното производство е представено от
обувки, грънчарски изделия, зеленчуци, плодове, маслини, зехтин; за­
харта е или от местно производство, или от външни пазари.
Западът допринася предостатъчно за снабдяването на градовете с
големи количества жито, вино и сушени плодове - предимно баде­
ми - осолено свинско. Сукното и платното са много търсени, като
първото идва от Дуе, Ипр, Шалон, Провен, Лувие, а второто от Шам-
пан, Лил, Базел, Арас. От Запада се носи също коноп, мед и други
метали, желязо, конски седла. В по-голямата си част тези изделия са
предназначени за „езическите“ страни; Египет е първостепенен кли­
ент, а акостиралите в Акра кораби често поемат към Александрия;
впрочем търговците имат навика да продават балите си още щом
пристигнат и да използват парите за нови покупки, които впоследст­
вие предлагат на купувачи от Египет, за да могат да придобият нови
стоки, които да отнесат на Запад, но се предполага, че те могат и да
реекспортират в Египет това, което не са успели да продадат в Акра.
Дейността на тези търговци, които изхранват огромно количест­
во посредници, комисионери (sensars), преводачи, се контролира от
кралски служители. При пристигането им те складират своите стоки
в своя „фондук“, управляван от „фондигиер“, според употребявания
от марсилците термин. Фондукът включва известен брой къщи, стаи,
магазини, допълнени от съоръжения, които по принцип принадлежат
на краля и се ползват задължително срещу определена такса: баня,
фурна и др. Кралят държи на тяхно разположение обществени мерки
и теглилки; но тук се наблюдава стремеж към приспособяване: в Ак­
ра Пеголоти споменава модия (стара мярка за вместимост - бел. пр.)
от пазара (принадлежащ на краля), от улицата на Пиза, от тази на
Венеция, от кварталите на тамплиерите и на хоспиталиерите, като
всеки от тези органи взема такси за използването на тези мерки.

407
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Описанието на Акра отговаря на това, което можем да направим
на останалите градове - на Тир, Триполи, чиято дейност вероятно е
не по-слаба от тази на Акра, но именно последната изумява най-
силно хората от онова време. Доходите, които извлича „сеньория-
та“ изглеждат изключително високи за автора на „пътната карта“,
прикачена към хрониката на M ano Парис, който посочва, че градът
докарва всяка година по 50 000 ливри на своя господар - сума, съот­
ветстваща приблизително на една десета част от бюджетните прихо­
ди на френския крал. Трябва да се има предвид и цялостното или
частично освобождаване от такси, което се прави както за франкски-
те жители на града, така и за гражданите на привилегированите мор­
ски градове и на „общностите“. Забранява се на сирийците да се
установяват „в посока на“ пазара, за да не се възползват и да укрият
доходи заради близостта на италианските квартали.
Ако оставим настрани цялото това население от местни занаят­
чии и търговци, от селяни от околността, донесли своите продукти,
от господарски и църковни служители, пласиращи излишъка си на
пазара (където се отбелязва продажбата на дъски, греди, оборудва­
не за вършитба, дърва за огрев, птици...), светьт на търговците се
оказва твърде разнообразен. Западняците са ни познати най-вече с
привилегиите, които се опитват да получат. По този повод Ханс Ма­
йер разкрива как Марсилия, чиито търговци се смесват през XII в. с
тези от Лангедок - от Сен-Жил или от Монпелие, - успява да със­
тави списък с привилегии благодарение един марсилски консул,
който към 1250 г. открива и откупува документи: в действителност
тези документи са дело на фалшификатор, но благодарение на тях
марсилците могат да претендират за статут на привилегировани.
Конрад IV, който няма реална власт над своето Йерусалимско
кралство, освобождава от такси търговците от Месина; папата пък
дава други облекчения на тези от Анкона и списъкът на привилеги­
рованите градове нараства толкова, че става доказателство за това,
че техните поданици стават постоянни посетители на пазара на Ак­
ра. Флорентинци отиват дори в мюсюлманските градове на Сирия;
търговците от не тъй важните градове вероятно също вземат учас­
тие в този търговски живот. Всички те могат да стигнат до Сирия
по море. Поради това търговското плаване добива съществено раз­
витие, но и се усъвършенства технически: първото сигурно споме­
наване на компаса се отнася до кораб, който се намира в Триполи
през 1240 г. Сключените пък пред нотариусите от Венеция напри­
мер договори ни запознават с договореностите, които подписват
помежду си тези, които се обединяват в колеганца. Така двама тър­
говци пренасят през 1211 г., единият 418 ливри, другият 836 ливри,
за да търгуват в Тир, като на връщане печалбата трябва да бъде

408
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

поделена. Други поверяват на някой съгражданин, под формата на

коменда, суми, които същият се наема да валоризира, купувайки
долнокачествена стока, която да изтъргувва на пазарите на Ори­
ента, като продава, купува и препродава в зависимост от обстоя­
телствата. Така един купува стипца в Египет и я препродава в Тир;
друг получава поръчка за канела, преден памук, сендалова копри­
на, които купува в този град, за да ги отнесе в Европа.
Тези търговци от Запада не са единствените, които посещават
крайбрежните франкски градове. Има и други, които не са в нашите
текстове, но когато хронистите споменават мимоходом за задигане
на коне, камили или на друг добитък, на което стават жертва пасти­
рите номади, то обикновено именно тези хора снабдяват пазарите на
франкските градове с този добитък. Снабдяването на франкската ка­
валерия е основен проблем още от самото начало: виждаме това от­
белязано в записките на Фуше дьо Шартр. Разбира се, по море се вна­
сят големи бойни коне, отглеждани в конюшните на Запад, както и в
Испания; но редом с арабските коне, които са непригодни да носят
тежестта на рицарите с брони, тук се споменава за по-яките турк­
менски коне: дали ги карат от Сирия, или от земите на турците?
Ибн Джобаир, говорейки за последните години преди 1187 г.,
споменава двама богати търговци от Дамаск, които имат свои тър­
говски агенти по всички крайбрежни франкски градове и чиито кер­
вани прекосяват границите безпроблемно. По времето на Аюби-
дите това положение се генерализира: търговците мюсюлмани -
или християни - дошли в частност от Дамаск, често навестяват Ак­
ра, Тир или Триполи: „таксите от търговията“ назовават изделия­
та, които идват от „езическите“ страни или които заминават за там,
издължавайки такси от около 10%. През 1290 г. италиански пок­
лонници убиват, наред с търговците мюсюлмани, донесли своите
стоки на пазара, и търговци, поставени под закрилата на султана.
А през 1268 г. сред жертвите на грабежи, извършени от генуезци-
те, има един „Езболес“ от Дамаск, един „Богалеб“ (Абу Талиб), съ­
що от Дамаск, които твърдят, че са хора на господаря на Тир; един
Сюлейман, също от Дамаск, живеещ в Акра, както и търговци от
Акра, от които поне един е мюсюлманин.
Особено интересна е общността на „мосерините“, които предс­
тавляват братство, подчинено на Ордена на тамплиерите и което взема
активно участие в избухналите между различните национални групи
в Акра между 1256 и 1290 г. конфликти. Тази група не е чисто конфе-
сионална като някои други: тя като че ли е съставена от християни от
Мусул, вероятно повечето несториани, но които „Постановленията“
разграничават от останалите несториани в страната. Присъствието
на търговци от Месопотамия, търгуващи със скъпоценни камъни,

409
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
подправки и луксозни тъкани, е засвидетелствано от 1221 г., когато
те донасят на франките първите сигнали за монголското нашествие.
Споменати са и в множество други текстове, като им се приписва
огромно богатство. След налагането на монголското господство те
с готовност поемат по пътя, който през Табриз и Сиуас (Сивас) стига
до Аяс, откъдето по море достигат до Акра; в по-предишни времена
те пътуват и до Антиохия и Триполи може би през мюсюлманските
земи. Защото тяхното присъствие вероятно е от времето преди още
„монголският мир“ да отвори пътищата към Мала Азия.
Ако приемем, че мосулците се идентифицират наистина с „мо-
серините“, то сме принудени да видим в тях ориенталци с различ­
ни християнски деноминации, които се занимават с търговия на
ценни стоки в много обширни пространства и които поддържат тър­
говските мрежи преди западните търговци да се решат да тръгнат
по пътищата, водещи към Централна Азия (едва през 1271 г. братя­
та Поло, тръгнали от Акра, минават през Аяс, за да отидат в Ки­
тай, след първоначалното им пътуване, отвело ги в Солдая, в Крим,
през басейна на Волга и през Туркестан чак до далечния Катай).
Установяването им в Акра, където имат утвърден статут и където
успяват да се обединят в братства, напомня за привилегированите
италианци. И можем да си представим магарешките и камилските
кервани, оправили се към франкските градове, също като кораби­
те, които плават по протежение на „ривиерата“, за да свържат съ­
щите тези градове с пристанищата на Египет, Армения и турските
земи, редом с търговските флоти, идващи от Кралство Сицилия, от
бреговете на Италия, от Прованс, от Лангедок или от Каталония.
Флотите не транспортират единствено стоки (а евентуално и ро­
би - виждаме ги да присъстват в договорите). Транспортирането
на поклонници си остава печеливша дейност, а кралят го разглежда
като такава, тъй като получава в своя полза една трета от цената
на придвижването. Наредбите и договорите трябва да ограничат
мястото, което могат да заемат балите на търговците, за да не от­
немат от мястото на пасажерите. Тези пасажери качват на кораба
продоволствия; те харчат в Ориента сумите, необходими за своята
издръжка, като по този начин подпомагат икономическата дейност.
Кръстоносци и поклонници могат да се нуждаят от средства и в
този случай веднага се сещаме за практиката на тамплиерите и хос-
питалиерите, които извършват трансфер на пари между Ориента и
Запада. Но не трябва да забравяме нито италианските банкери (от
Сиена и Пиаченца), които вземат участие в този трансфер, нито
местните капиталисти. Именно на един Ибрахим, сараф от Акра, па­
па Адриан V поверява към 1280 г. депозит, надвишаващ 6 000 ту-
ровски ливри. Що се отнася до евреите, те също заемат понякога

410
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

значителни суми, в това число и на франкските барони.

Към това трябва да добавим и трафика с ценни метали и с моне­
ти, който е обект на конвенции, предвиждащи пренасянето им в Ори­
ента. Сарафите държат „масите“ си във фондуците, а в Тир - на
„Улицата на сарафите“; те сменят западните монети за пари, които
се котират в кралството - именно те са споменати в договорите при
определяне на сумите, които трябва да се върнат при отпътуване от
латинския Ориент. Става дума за златни безанти „с клеймото на краля
на Йерусалим“, чието подразделение е каратът или „карубъл“ (1/24).
Но кралският монетен двор сече и „драгани“ или дирхами от сребро.
Това не пречи на обращението на дение от западен тип, които са в
огромно количество в монетарните трезори.
Сарацински безанти от Акра или триполази от Триполи продъл­
жават да имитират фатимидските образци, така че да подхранват го­
лямата международна търговия. Но легатът Йод дьо Шатору се за­
сяга от това, че сечените от християнските принцове монети носят
годината на хиджра и мюсюлмански изрази. Тогава Инокентий IV
предписва прекратяване с тези злоупотреби и от този момент бе-
зантите носят вече изображението на Кръста и християнски фор­
мули (1253). Въпреки това Кралство Кипър остава вярно на моне­
та от византийската система, белия безант.
Научаваме, че през 1259-1260 г. франките се отдават на моне­
тарна манипулация, като намаляват значително покритието на сре­
бърния дирхам, което води до криза в съседните мюсюлмански
страни, тъй като тази девалвирана монета прогонва добрите пари.
Може би тази манипулация е следствие от политическата криза,
стоварила се по онова време върху франкските държави - войната
за „Свети Сава“ - но този епизод разкрива чувствителността на
мюсюлманския свят спрямо икономическите проблеми на негови­
те франкски съседи, а оттам и преплитането на икономиките на ед­
ните с другите. Латинският Ориент е напълно интегриран в това ця­
ло, което, заедно с мюсюлманските държави, скоро ще се разпрос­
тре чак до монголските владения.

„Общностите“ и войната за „Свети Сава“

Претърпеният от франките разгром при Хатин променя естест­
вото на отношенията между тях и морските градове на Италия, кои­
то благодарение на участието си в завладяването на Йерусалим и на
крайбрежието успяват да получат търговски привилегии и терито­
риални концесии. Те криво-ляво успяват да ги задържат, а техните
граждани, получили земите в ленно владение от общността, стават
васали на графа или на краля, като например Ембриачи от Жибеле в
Триполи и Контарини от Тир в Йерусалим. Присъствието на техните

411
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
търговци е източник на богатство, което суверените на латинските
държави ценят, но те отстъпват пред изкушението да си върнат до­
ходите, от които ги лишават грамотите, дадени на отделни градове.
Вярно е, че самите грамоти понякога са подложени на съмнение, а
историците се учудват на добавките, които откриват в тях.
Но когато войските на Саладин се насочват към крайбрежните
градове, помощта на италианците добива определена стойност. Така
в Тир Реймон III и оцелелите при Хатин барони дават концесии на
пизанците и на генуезците, за да ги убедят да участват в защитата на
града; Конрад Монфератски утвърждава и разширява тези концесии;
Ги дьо Люзинян поема италианците на своя издръжка (само и само да
лиши неговия съперник от подкрепата на пизанците). И само Анри
дьо Шампан, вследствие от интригите на пизанците с Ги дьо Люзинян
и заради пиратските им действия, се заема да намали привилегиите
им и да ограничи присъствието им до определен брой, за да избегне
риска от неочаквано нападение. Защото той се отнася с недоверие
към тези не особено сигурни съюзници, готови да налетят на безза­
щитните кораби и да се продадат на този, който предлага повече.
Анри дьо Шампан и Жан дьо Бриен се опитват да си върнат част
от изгубените позиции, но „общностите“ разполагат със средства за
оказване на натиск. Така виждаме как, за да им възстановят щетите,
генуезците се оттеглят от Акра и преместват пристана си в Бейрут,
където Жан Ибелински няма търпение да ги посрещне. Този вид ем­
барго, което лишава господарите от финансови средства, е много
ефикасно. А прибягването на същите тези сеньори до кесията на ита­
лианските заемодатели е още един начин те да бъдат накарани да се
отнесат благосклонно към италианските търговци.
Така трите големи общности заемат по принцип аналогични пози­
ции. Те успяват да разпрострат своята юрисдикция върху своите пода­
ници, в това число върху тези, които разчитат на тяхната протекция,
както и върху сирийците, които в Кипър наричат „белите генуезци“.
Докато кралският съд остава единствено компетентен относно убийс­
твата, феодалната материя и делата, засягащи именията на буржоази­
ята, то консулът на венецианците, генуезците и пизанците е този, кой­
то изпълнява в техните концесии функциите на виконт и който поема
задължението да съди своите сънародници дори за криминални дея­
ния. „Ложата“ на всяка общност става свидетел на заседанията: там
нотариусите на всяка една от тях съставя юридически актове. Разбира
се, когато поема длъжността, консулът полага клетва за вярност към
краля, но той се ангажира да бъде верен и към общността. Именно той
събира от нейно име сумите, идващи от наема на стаите, на магазини­
те, от данъците, полагащи се за ползването на съоръженията. Та дори
и църквата, която всяка общност държи да построи в своя квартал (на

412
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

своята „улица“), претендира да е подчинена директно на епископията

от родния град, а не на местния епископ.
Вероятно това е причината за строгостта на Жак дьо Витри по
отношение на тези колонии, чиято роля за защитата на Светите земи
той признава, но осъжда алчността и прекаления стремеж за незави­
симост на техните членове. Разбира се, те участват в кръстоносните
походи, включително и в този от 1219-1220 г., който завзема Дамие-
та, където те се надяват да си осигурят подобни позиции и която на­
пускат против волята си. Но те участват и в гражданските битки, като
пренасят в Ориента породилите се на Запад ежби. Пизанците се оказ­
ват лишени от привилегиите си от Филанджиери като наказание за
навлизането им в чужда територия, но те са възстановени напълно от
Фридрих II, като отплата за подкрепата им на имперската кауза. Жан
Ибелински успява да осигури помощта на генуезците по време на
войната му срещу същия този Филанджиери; така той успява да пре­
мине в Кипър, където дава на Генуа първите й привилегии.
В тази свада между гвелфи и гибелини Венеция си осигурява
много добри печалби. След като баюлът Марсилио Сорси не успя­
ва да получи от Филанджиери връщането на правата на Венеция в
Тир, от които последният лишава венецианците, той заема дейно
участие в заговора за подмяна на управлението на императора с то­
ва на Алике Шампанска; той й осигурява галера и тридесет рицари,
които допринасят за превземането на Тир; но единствено благода­
рение на подкрепата на магистъра на тамплиерите той успява да из­
действа изпълнението на дадените му обещания.
Благодарение на тези събития ние разполагаме с доста пълен
отчет от същия този баюл относно правата, собствеността и дохо­
дите на Венеция в Тир, които, може би за пръв път след 1124 г., съ­
ответстват на концесията, която бароните от кралството дават на
града на дожите и която се равнява на една трета от града и от фе­
одалното му владение: множество селища, плантации със захарна
тръстика, земи, лозя, градини, мелници и фабрика за захар извън
града; голям фондук и няколко по-малки, църкви, бани, фурни; пра­
во да разполага със собствени мерки, да събира данъци върху сдел­
ките; да упражнява правосъдие; освобождаване от такси, събирани
в полза на краля - който все пак успява да запази някои от тях, ко­
ето баюлът оценява като несправедливо. Всичко това представлява
компактен квартал в града, значителен имот извън него, всякакви
видове облекчения за италианските търговци и квазиекстеритори-
алност, изразяваща се в клетва за вярност към дожа от страна на
всички граждани на сеньорията на Венеция. А Венеция, на която са
обещани аналогични концесии в Аскалон, притежава също факто­
рия в Бейрут, друга в Акра и институции в Триполи и в Антиохия.

413
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Генуа и Пиза вероятно не разполагат с толкова големи права
като тези на венецианците в Тир, но двата града си съперничат с
републиката на Сан Марко. Подобно на тях други морски градове
се готвят да превишат постигнатите свободи и привилегии, за да
получат също консулска юрисдикция, фондук, селски имоти: такива
са марсилците и анконците. Това привилегировано положение дава
и на едните, и на другите цялата свобода за търгуване с мюсюл­
манските земи, в частност с Египет, при единствено условие да не
внасят там стратегически материали, особено дървесина, желязо и
оръжие - условие, което като че ли почти не е спазвано. Дали гену-
езците не се специализират в транспортирането на роби от черно­
морските страни в Египет, което е един от основните начини за на­
биране на мамелюци?

414
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

Но гражданите на общностите пренасят в Ориента и неприя­

зънта, която ги е противопоставяла отвъдморската им родина. До-
като Генуа и Венеция поддържат дълго време прилични отноше­
ния, то свадата между генуезци и пизанци датира доста преди XII
в., като вторите оспорват на първите хегемонията им в Тиренско
море. Конфликтът на Фридрих II с папската власт поставя Пиза на
страната на Империята, противно на другите две големи общнос­
ти. Инокентий IV иска да накаже това поведение и през 1247 г. от­
нема енорийския статут на пизанската църква в Акра; през 1248 г.
е забранено на корабите на Пиза да влизат под имперски флаг в
Акра. Тогава пизанци и генуезци започват война по градските ули­
ци, по време на която се използват различни видове метателни ма­
шини и която след едномесечни битки свършва единствено благо­
дарение на намесата на господаря на Арсур, на общността на Ак­
ра, на тамплиерите и на хоспиталиерите (1249).
По този повод възникват и други въоръжени сблъсъци: през
1257 г. марсилци и монпелиерци се сражават по повод претенцията
на вторите за правото им на собствен консул. Но това е спор, ро­
дил се в самата Акра, който ангажира венецианците и генуезците в
битка, придобила огромни размери.
Между генуезкия квартал и венецианския квартал съществува
група от сгради и църква, подчинена на манастира „Свети Сава“.
Генуезци и венецианци се домогват до тези сгради и както се твър­
ди, и едните, и другите получават писмо от папата, удовлетворява­
що претенциите им. Венецианците връчват писмото му на патри­
арха, а генуезците на приора на хоспиталиерите. Това става през
1256 г. Не е добре известно как точно избухва откритата борба; във
всеки случай генуезците, този път обединени с пизанците, завладя­
ват венецианския квартал, където жителите от Венеция се оказват
в затруднено положение. Но метрополиите се намесват: Пиза и Ве­
неция се разбират, а пизанците от Акра се присъединяват към ве­
нецианците (1257). Генуезците отвръщат, като сключват договор с
Жан д ’Арсур представляващ „сеньорията“ от Акра, и завземат ку­
лата на пизанците - защото градът е опасан с кули, подобно на ита­
лианските градове. В Тир господарят на Торон, Филип дьо Монфор
(който заема града от името на господаря на кралството), се въз­
ползва от положението, за да заграби венецианския квартал и при­
лежащата му собственост: така сред бароните от кралството има
както поддръжници на Генуа, така и други - като Жан Ибелински,
господар на Арсур - поддръжници на Венеция.
Прогонени от Тир, венецианците се реваншират в Акра. Флота
под водачеството на Лоренцо Тиеполо взема под контрол приста­
нището, като руши генуезките кораби; венецианци и пизанци си

415
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
възвръщат завзетите преди това от враговете им части от техните
квартали, в това число „Свети Сава“. А „бароните от тази земя“,
този път начело с Жан д ’Арсур, подкрепят тяхната акция.
Разделението се задълбочава. През февруари 1258 г. кралица Пле-
занс от Кипър идва в Акра с брат си, Боемон VI, и с неговия син,
малкият Юг II, като иска, в качеството си на господарка на кралство­
то, бароните да признаят Боемон за баюл. Но генуезката партия подо­
зира Боемон в пристрастие към венецианците - в действителност ма­
гистърът на тамплиерите и графът на Яфа са тези, които желаят той да
дойде с надеждата да сложи край на конфликта. След това генуезците,
хоспиталиерите, както и братството от „Свети Яков на испанците“,
успяват да отбият маневрата, като отричат на Плезанс качеството й
на господарка на кралството и като потвърждават, че не признават
друга власт освен тази на самия Конрадин. Затова Боемон застава
срещу тях, но когато нарежда на един от своите барони, Бертран дьо
Жибеле, да нападне генуезците, последният се съюзява с тях, тъй като
господарите на Жибеле, потомци на Ембриачи, са от генуезки произ­
ход. Така битката се разпростира чак до Триполитанското графство,
като бунтът на триполитанските барони срещу графа и неговия „рим­
ски“ антураж е предвождан от Бертран. От своя страна Филип дьо
Монфор изпраща припаси и подкрепления на блокираните в Акра ге-
нуезци - и вероятно това е причината за войната, която го противо­
поставя на господаря на Сидон. Маронитските стрелци на господаря
на Жибеле помагат на същите тези генуезци, които се радват на по­
мощта и на сирийското братство на Свети Георги. Покачените по всич­
ки градски кули военни машини се обстрелват взаимно и се твърди, че
Акра заприличва на град, разрушен при обсада.
Папството се опитва да наложи посредничеството си на 6 юли
1258 г., но изпратеният от Александър IV легат успява да пристигне
едва през следващата година. А тежкото поражение, претърпяно на
24 юли 1259 г. в сирийски води от генуезката флота на Poco делла
Турка, принуждава генуезците да капитулират, напускайки квартала,
отказвайки се от привилегиите си за юрисдикция и преминавайки
между сабите на своите врагове, наредили се по пътя им. Достъп до
пристанището на Акра им е позволен, при условие че спуснат флага
си. Това показва, че става дума по-скоро за желание за демонстрира­
не на политическо превъзходство, отколкото за осигуряване на тър­
говски монопол. Впрочем, Генуа запазва силна позиция във франкс-
ка Сирия поради това, че Филип дьо Монфор, след като лишава вене­
цианците от техните права в Тир, ги дава изцяло на генуезците.
Войната между „общностите“ продължава. През август 1259 г.
генуезката флота на Бенедето Закария претьрпува тежко поражение
при Тир; през 1261 г., възползвайки се от това, че флотата на Симон

416
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВОФРАНКСКООБЩЕСТВО
Грильо залавя венециански конвой и го връща в Генуа, венецианците
опитват да нападнат ненадейно Тир; атаката им не успява, защото
Филип дьо Монфор въоръжава „гражданите от земята си“ и призова­
ва на помощ своите привърженици от Акра. Междувременно генуез-
ците преговарят с Михаил Палеолог (договорът от Нимфеон) и прев­
земането на Константинопол от него им осигурява търговски пре­
димства пред съперниците им, но ги въвлича в други военни опера­
ции. Конфликтът, породен от присвояването на църквата на „Свети
Сава“, заема все по-големи размери и се проточва. През 1267 г. Луке-
то Грималди и една генуезка ескадра атакуват Акра и пленяват тър­
говски кораби точно пред (арменския град) Горигос. Едва през 1270 г.
Свети Луи успява да помири тези две общности.
Но това одобряване се превръща в действителност след много
дълго време. Договорът от 1270 г. разрешава на генуезците да се
връщат в Акра, но без да влизат във владение на това, което им е
отнето от венецианците и пизанците (едва през 1288 г., след разг­
рома при остров Мелория, пизанците връщат на неговите притежа­
тели своята част от генуезкия квартал). В Тир се налага намесата
на магистъра на тамплиерите, Гийом дьо Божьо, щото през 1277 г.
Жан дьо Монфор да възстанови на венецианците техните имоти.
По същото време новият принц, Боемон VII, връща при себе си
сина на Бертран дьо Жибеле, Бартелеми, който през 1259 г. се е из­
селил в Акра и който помага на Боемон при един акт в полза на вене­
цианците. Старата вражда като че ли е забравена. Но когато нов кон­
фликт противопоставя Боемон на Ги дьо Жибеле, магистърът на там­
плиерите се ангажира този път на страната на потомъка на Ембриа-
чи, комуто Жан дьо Монфор се опитва да се притече на помощ. А
когато рицарите от Триполи създават общност, за да ограничат власт­
та на принца, Бартелеми дьо Жибеле застава начело на нея, подкре­
пен от генуезците с искането за възстановяване на квартала и на при­
вилегиите им, които принцовете досега не са спазвали.
Така политическият живот на франкските градове е в плен на
споровете на италианските общнсти - към които се присъединяват,
в зависимост от съюзите, останалите морски градове: провансал-
ците и лангедокците се съюзяват с венецианците и пизанците; ан-
конците и каталонците - с генуезците. За франкските господари
присъствието на търговските колонии е гаранция за развитието на
икономическата дейност в градовете им и като последствие - за
нарастването на техните ресурси. От този момент нататък те са
изправени пред истински сили, провеждащи на територията на
франкска Сирия войни, чиято цел далеч надхвърля посочената. Ге­
нуа се стреми да установи своята хегемония върху Източното Сре­
диземноморие и се сблъсква с амбициите и с интересите на Вене­

27. 417
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ция, последвана от вечната си съперница Пиза. Франкските баро­
ни не могат да сторят друго, освен да помогнат на воюващите гра­
дове, в които отгоре на това съществува съперничество между во­
енните ордени и интриги на техните клиентели.
Освен това тези „общности“ разполагат с други козове поради
привилегированото положение, което са успели да си осигурят би­
ло във Византийската империя, било в мюсюлманските държави.
През 1263 г. се твърди, че генуезците установяват контакт със сул­
тан Байбарс, за да се намеси той срещу враговете им в Акра. А Ге­
нуа се обвързва с византийците срещу венецианците.
Войната за „Свети Сава“ води и до разрушения. Известното ни
за състоянието на Акра е многозначително: пизанците и венециан­
ците използват камъните от зданията в генуезкия квартал, за да из­
градят защитна стена около собствените си улици, като си осигу­
ряват няколко анклава, като този около църквата „Свети Димитър“,
за да увеличат имотите си. Сградите от венецианския квартал в Тир
също са сринати. А ние вече видяхме, че по същото време настъп­
ва обезценяване на сечената от франките монета.
Най-накрая тази война и нейните продължения свидетелстват за
дълбокото разделение на франкския свят. Още Жак дьо Витри кон­
статира в своята Хисториа ориенталис, че „тези от жителите на из­
вестните градове Генуа, Пиза и Венеция [...], които живеят в Ори­
ента [...] биха били опасни за сарацините, ако се откажат от рев­
ността и от ненаситната любов към печалбата и ако между тях ня­
ма войни и безкрайни разногласия“. Тези разногласия в крайна смет­
ка завладяват цялото франкско общество.
След разпрата между гвелфи и гибелини, пренесена в латинс­
кия Ориент под формата на битка между привърженици и против­
ници на Фридрих II, други конфликти разкриват нетрайността на
структурите на едно кралство и на едно княжество, превърнати в
по-голямата си част в низ от градове.

Латинската църква във франкското общество от XIII в.

Разгромът от 1187 г. не пропуска да засегне религиозните структу­
ри на франкските държави. Саладин иска да премахне присъствие­
то на латинското духовенство в Светите земи: едва след Третия
кръстоносен поход той планира да разреши няколко латински мо­
наси да обслужват Божи гроб. Епископската йерархия е пометена:
патриархът и канониците от Божи гроб са принудени да напуснат
Йерусалим; архиепископите и епископите, заедно със своите капи-
тули - своите епископални градове.
Следствие от това е оттеглянето на всички тези спасили се от
пленничество духовници в градовете от крайбрежието - Тир или

418
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

Триполи. В началото на повторното завладяване те намират убе­

жище в Акра и в други възвърнати градове, но в качеството си на
бежанци. Въпреки това много църкви разполагат преди 1187 г. с
имущество и с ренти в крайбрежните градове или на Запад: не
всички са останали без средства, а оцеляването на един светски
имот позволява издръжката на една общност и на един прелат.
В началото това предизвиква известно объркване: прогонените от
своите седалища епископи, изпъдените от своята катедрала канони­
ци се устройват криво-ляво в градове, които вече имат собствена цър­
ковна структура. Още през 1220 г. Жак дьо Витри сравнява своя град
Акра с „чудовище“, където могат да бъдат открити патриархът, епис­
копите от Лида, от Назарет, от Тивериада и от другаде, да не гово­
рим за черното духовенство. Налага се да се изчака патриархата на
Хаймар („Хаймар Монаха“) между 1197 и 1202 г., за да се премине
към реорганизацията на тази йерархия: оставени са три архиепископ­
ства и седем епископства, тези, които имат средства за поддръжката
на съществуванието си; тази поредица от епископии оцелява било
благодарение на избирането на прелата от неговата катедра, макар
тя да е вече малобройна или защото митрополитът осигурява лично
човек за вакантното място на престола. На практика, подобно на ли­
шените от своите феодални имения барони, епископите и архиепис­
копите очакват момента, когато ще се завърнат на постовете си. Та­
ка става при доста от случаите. Например през 1217 г. е определен
човек за престола в Сидон; градът все още не е възвърнат, а прела­
тът живее доста години в Сарепта, която е част от неговия диоцез,
преди да се настани отново в Сидон. И Тивериада има отново своя
епископ - за кратко - през 1241 г. Една част от тези прелати не възс­
тановяват седалищата си; а някои от тях успяват да се осъществят
на Запад. В края на века започва системно създаване на титулярни
седалища, като това в Хеброн, възстановено през 1251 г., въпреки че
в града не се настанява нито един латински прелат.
Малко по-различно е положението в патриархата на Антиохия,
където от средата на XII в. оцелява архиепископията на Апамея, чий-
то архиепископски град е в ръцете на мюсюлманите, но чийто титу­
ляр запазва своите суфрагани, какъвто например е епископът на Ва­
лелия. През 1233 г. той получава права да отслужва литургии в Лао-
дикия, където има малък параклис, макар градът да е под мюсюл­
манско управление. Таре и Мамистра също запазват един архиепис­
коп и една катедрала благодарение на подписания договор с Арменс­
кото царство. За сметка на това в Триполитанското графство йерар­
хията е почти запазена със своите на практика незасегнати диоцези.
Патриархът на Йерусалим намира убежище в Акра, въпреки че
катедралата на Тир е тази, която се ползва с привилегията да при­

419
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
еме коронясването на краля, когато Йерусалим става недостъпен.
Но трябва да настъпи понтификаты на Урбан IV, който всъщност
е бившият йерусалимски патриарх, за да може епископският прес­
тол на Акра да бъде присъединен към патриаршията. Значението
на ролята на патриарха не е отслабнало - още повече че той вече
е постоянен легат на папата в Светите земи (патриарх Жеро за из­
вестно време е лишен от представителството си заради затрудне­
нията с Фридрих И, но после си го възстановява). Въпреки това
все по-често той се явява по-скоро като представител на папската
власт в Светите земи, натоварен с отговорности и мисии от вся­
какво естество, отколкото като глава на местната йерархия.
Патриархът на Антиохия, който има големи проблеми с прин­
цовете Боемон III и Боемон IV (последният дори погубва патри­
арх Петър I по време на борбата си с Реймон Рубен), става свиде­
тел на това как седалището му е прехвърляно понякога на гръцки
патриарх: по времето на Боемон IV, и по-късно - по време на мон­
голския протекторат. Ползвайки се все още с огромен през първа­
та половина на века авторитет, впоследствие той все по-често от­
съства от своята катедра.
Папската власт е принудена периодично да се намесва в делата
на Латинската църква в Ориента; епископските и архиепископските
седалища, а дори и патриаршиите са осигурявани с духовници, близ­
ки на Римската курия, дори от семейството на папите (като Опицо
дей Фиески в Антиохия или Паоло дей Конти в Триполи). Следова­
телно Църквата в Светите земи е в положение, близко до това на За­
падните църкви, но влиянито на светските суверени явно не е толко­
ва силно —макар прелатите, дошли от вън, да са доста повече. Това,
което характеризира тази Църква е, че независимо дали е с бяло или
черно духовенство, тя вече е от градски тип. Латинската енорийската
мрежа не е много гъста и вече не обслужва селища с франкско насе­
ление. За сметка на това градските църкви стават все повече. Списък
на индулгенциите, които могат да се получат при посещение на цър­
квите в Акра в последните десетилетия от века, изброява не по-мал­
ко от четиридесет места, чието посещение за случая е препоръчи­
телно. По-голямата част от тях са църкви на религиозни общности,
но известен брой от тях трябва да са енорийски, в частност тези от
привилегированите италиански квартали: „Свети Марко“ на Вене­
ция, „Свети Петър“ на пизанците, „Свети Лоренцо“, която вероятно
е на генуезците. Подобно изброяване бихме открили и в един запа­
ден град, с наименования като „Света Агнеса“, „Света Бригита“,
„Свети Леонардо“, които не принадлежат към обичайните наимено­
вания на църквите от Ориента.
Като всеки голям град от латинския християнски свят Акра

420
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКООБЩЕСТВО
притежава манастири, принадлежащи на монаси от нововъзникнали-
те ордени: францисканците, доминиканците, каещите се братя, покая­
ниците; просешките монашески ордени се появяват много рано (след
участието на свети Франциск в кръстоносния поход през 1219 г.) и
също просперират. Францисканците имат свои манастири в повечето
градове и от 1230 г. организират Светите земи в провинция.
Отшелническата вълна от XII в. се отдръпва донякъде заради
това, че новите ордени приемат призвания, които през предходния
век са се отнасяли до отшелниците. Въпреки това тя дава начало
на оригинална форма на религиозен живот: появата на тези, които
един водач на поклонници отбелязва като „латинските отшелници,
наричани братя кармелита“. Те се установяват на Кармелската пла­
нина, следователно съвсем близо до Кайфа, вероятно около някакъв
набожен отшелник, може би войн от Третия кръстоносен поход,
Света Брошар. Те са в известен подем до деня, когато нападения­
та на хорезмите и египетските рейдове ги принуждават да се ук­
рият в града, където се появяват като нов просешки орден с мно­
гообещаващо бъдеще и с множество филиали на Запад. В Антао-
хия набожни девойки се обединяват в оригинална общност, тази
на карпитанките, които вероятно имат общи черта с кармелитки-
те, ако се съди по многоцветната им дреха, от която се отказват
заради облеклото на бенедиктинките, след като се пренасят в Ки­
пър. Там те приемат ново покровителство, което ще ги накара да
забравят покровителството на „Кръста на Антиохия“ : „Света Бо­
городица от Тортоса“. В Акра, редом с цистерцианките от Света
Мадлена се настаняват и монахини от Ордена на Света Клара.
От старите отшелнически места оцелява само едно, това на
„Света Мария от Юбин“ в Черната планина, близо до Антиохия;
патриарх Петър II, бивш монах от Лочедио, успява да му наложи
цистерцианския устав, но това не е по вкуса на неговия наследник
Алберт от Рицато, който иска то да се запази под патриаршеска
власт. Но популярността на Цистирцианския орден се запазва: до-
като в Кипър се създава „Больо“, епископът на Жибеле издейства
от абата на Ферте изпращането на монаси за основаване на „Света
Сергий от Жибеле“.
Основаването на манастири извън градовете (но в близост до тях)
въпреки това е рядко явление. Това, което се констатира, е отлив на
манастирите към града, както и отлив към крайбрежните градове на
общностите, обслужващи храмовете от вътрешността. Вероятно
доста институции изчезват, без да оставят следи —сред тях са цис-
терцианските манастири „Спасение“ и „Свети Йоан от Блоа“. Но
бялото духовенство и монасите, установили се около Светите мес­
та, на първо време се оттеглят към Тир и Акра, за да живеят там с

421
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

остатъците от старите си дотации. Те до голяма степен са от имени­

ята им на Запад, като някои от тях след известно време преместват
седалището си от другата страна на морето. Откриваме монасите от
Йосафат в Палермо, тези от „Света Мария Латинска“ в Агира, Сици­
лия. Тези, които напускат през XIII в. манастирите в Антиохийското
княжество или в Триполитанското графство се приютяват или в Ки­
пър, като например тези от „Свети Павел Антиохийски“, които ще
се присъединят към абатството на Кръста (Ставровуни), или по-да­
леч след първоначално пребиваване на острова, като тези от „Юбин“,
които ще открием в Генуа. Други предпочитат да останат на терито­
рията на Светите места, в очакване на възвръщането на първоначал­
ните си местонахождения, с риск да останат само с един манастир в
Светите земи. В „индулгенциите от Акра“ откриваме „Свети Самуил
от Монжоа“, „Свети Лазар от Витания“, Божи гроб, „Света Богоро­
дица Йосафатска“, „Света Мария Латинска“, „Витлеем“, „Света
Ана“, „Свети Георги“ (от Лида); Храмът Господен също има свои
филиали на брега. Възвръщането на Йерусалим, Витлеем и Назарет
между 1229 и 1244 г. е съпътствано от ново, но частично настанява­
не: Фридрих II не се опитва да възстанови казалите, които служат за
дотации на тези институции, които впрочем са с твърде ограничени
средства за съществувание. Затова през 1241 г. „Йосафат“ се задо­
волява само с един приор в Йерусалим, след като по-голямата част
от общността не го последва.
Тази ожесточена борба за запазване на манастирите и метоси-
те, свързани с големите храмове, в очакване на по-добри условия
за подновяване на предишното им призвание, заслужава внимание.
Поклонниците продължават да се стичат; те се подчиняват на изис­
кванията на мюсюлманите, господари на Светите места, които ня­
мат намерение да се лишат от ресурсите, които им осигуряват пок­
лонниците. Но поради това, че не могат да открият в Йерусалим
или в Назарет общностите, в които се причестяват, то те отиват да
търсят богослужение за молитвите си и да създават братски връз­
ки в Акра или в Тир. Изобилието от индулгенции в Акра (има една
дори и за градската порта) ни кара да се питаме дали те нямат до­
някъде за цел да превърнат пристанищния град в заместител на Йе­
русалим, когато достъпът до Свещения град става невъзможен.
Защото корабите продължават всяка година да доставят вълни от
поклонници. На практика последните имат достатъчно свети места за
почитане на франкска територия. Жоанвил ни разказва как е ходил на
поклонение в „Света Богородица от Тортоса“, кьдето се почитат една
чудотворна икона (впоследствие пренесена в Кипър) и най-старата цър­
ква, която вероятно е посветена на Дева Мария. Дълго време Назарет
е в ръцете на франките и е обслужван от техните каноници.

422
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВОФРАНКСКООБЩЕСТВО
На други места поклонниците заварват храмовете в ръцете на
духовенството, което обикновено успява да издейства признаване­
то си от султаните, и на първо място от Саладин, както и правото
да служат в Светите места или поне да заемат латинските църкви,
често разрушени или превърнати в джамии, а понякога изоставе­
ни, като „Олтара Господен“, където Риколдо ди Монтекроче отс­
лужва меса по време на едно поклонение. Но Саладин разрешава
на по двама латински свещеници и дякони да свещенодействат как­
то на Божи гроб, така и в Назарет и Витлеем: следователно отк­
риваме съвместното съществувание от предходния век, но при раз­
лични условия. Латинските каноници заемат отново местата си
между 1229 и 1244 г., за да ги загубят впоследствие.
Поклонниците от Изтока не се отказват от посещение на храмо­
вете в Светите земи, но те не откриват процъфтяващите институ­
ции, каквито намира по време на поклонението си например Йоан
Фока. Манастирите с гръцка обредност са все още там и явно латин-
ците продължават да ги почитат; арменците са все още в „Свети
Яков“, а грузинците в манастира на „Кръста“. Бурхард от планината
Сион се среща през 1280 г. с гръцкия патриарх на Йерусалим, който
ще изрази благоразположението си към съюз с Рим. Връзките с кли­
ра от Ориента дори са облагодетелствани от мисионерската ориен­
тация на просешките ордени: докато доминиканците са в Йерусалим
между 1229 и 1244 г., яковитският патриарх Игнатий отива в Свеще­
ния град, посещава ги и прави своето изложение на вярата, като до­
ри облича дрехата на техния орден. Един оттеглил се в Тир яковитс-
ки мафриан е придружен до последното си жилище от процесия на
франкския клир. Освен това ни е известно, че манастирът на доми­
никанците в Йерусалим е отправна точка за мисиите в Ориента. В
Антиохия, където вмешателството на гръцкия патриарх по времето
на Мануил Комнин, после на Боемон IY който го превръща в оръ­
дие срещу латинския патриарх, става причина за конфликт, присъс­
твието на патриарх Давид не създава друга трудност, освен опасени­
ето на латинския патриарх относно равнопоставеността в отноше­
нието, което Рим иска да демонстрира към двамата прелати (което
става и в Кипър, където латинският архиепископ Уго ди Фаджиано е
принуден да приеме против волята си гръцкият епископ да бъде за­
пазен на престола си от Инокентий IV и Александър IV).
Една от особените черти в историята на Латинската църква през
XIII в. е развитието на благотворителната дейност. Болницата „Све­
ти Йоан“ в Йерусалим губи голямата си база в Свещения град; тя я
прехвърля в Акра, където се дава четиридесетдневна индулгенция на
всеки, който обиколи „палатата на болните“ всеки път, когато се
причестява. Следователно тя не забравя милосърдното си призвание

423
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
и продължава да приема поклонници. Но редом с нея се раждат дру­
ги общности, които също се посвещават на грижите за болните или
ранените. По време на обсадата на Акра са създадени две болници,
едната за германците, другата за англичаните; „Света Мария на тев-
тонците“ и „Свети Томас на англичаните“ се установяват в града след
превземането му и продължават дейността си, без Орденът на хос-
питалиерите да успее да наложи евентуалните си монополни права
над дейността по приютяването на болните. Появява се болницата
„Свети Дух“, свързана с конгрегация със същото име, а на 29 август
1254 г. бретонците основават болницата „Свети Мартин“. Тези бол­
ници също посвещават съществена част от дейността си на приема­
не на поклонници, което потвърждава значението на им за кралство­
то през XIII в. Въпреки падането на Йерусалим и относителната крат-
котрайност на възвръщането му, Отвъдморското кралство си остава
кралство на поклонничеството, а Църквата остава в негова услуга.
Когато веднага след падането на Триполи един папа иска да забрани
посещението на Божи гроб, за да лиши султана от средствата, които
извлича от това, патриархът се намесва, за да отмени това решение,
противоречащо на интересите на остатъка от кралството.
В случая с тевтонците, както и в този със „Свети Томас“ в Акра,
хоспиталиерите се преустройват за допълнителна дейност: военно­
то призвание. Известно е, че първите монаси от „Свети Томас“ се
отдават на грижите за бедните, на погребване на мъртъвците и на
откупуване на пленниците - тази последна отговорност все повече
се пада на монасите от Ордена на Светата Троица, които също се
ползват с правото да дават индулгенции в своята институция в Акра.
Но през 1227-1228 г. епископът на Уинчестър, Питьр (Пиер) де Рош,
загрижен да се справи с бедността и разпуснатия живот на черното
духовенство, им посочва нова резиденция и им поверява мисията да
се борят срещу неверниците по примера на тевтонците. Обогатен с
папски привилегии, развивайки дотирането си най-вече в Англия, то­
зи малък орден е свидетелство за това, че свързването на военната
дейност и на милосърдната дейност е станало съвсем естествено за
хората от Светите земи. Но „Свети Томас“ няма същия успех като
тевтонците, при които трансформацията става по-бързо и които пре­
ди още Фридрих II да им засвидетелства благоволението си, са пови­
кани от крал Андрей II в Унгария. Що се отнася до Ордена „Свети
Лазар“ („Свети Лазар на рицарите“ е още една църква, чието посе­
щение е свързано с индулгенции), то той също провежда през целия
XIII в. двояката си мисия за грижа към прокажените и за посрещане­
то на тези измежду тях, които искат да останат като бойци или да се
присъединят към тях от състрадание.
Това разнообразие в религиозния живот на Светите земи превръ-

424
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВОФРАНКСКООБЩЕСТВО
ща клира във вездесъщ. Отпусканите на религиозните институции
богата дотации в предходния век, разбира се, са доста намалени.
Изискванията на отбраната карат папата да разреши трансформира­
нето на манастира на Таворската планина в крепост, която, казано
направо, всъщност вече е разрушена от мюсюлманите; доходите на
църквите наистина са твърде несъществени спрямо намаляването на
териториалната основа на кралството, княжеството и графството.
Но заради финансовите си проблеми отвъдморските франкски
институции апелират към братското милосърдие на християните от
Запада. В регистрите на папската канцелария не могат да се преб­
роят отправените от папите покани за финансовото подпомагане на
общностите в Светите земи, както и самото кралство; крепостите
стават обект на завещателни разпореждания; проповедниците анга­
жират своите слушатели да дават милостиня за Светите земи; една
бургундска благородничка оставя пари, „за откупуване на пленни­
ци от Отвъдморската земя“; един рицар предоставя коня и оръжи­
ето си за тези, които я защитават. Не бихме могли да преброим да­
ренията или фондовете, които са осигурени в полза на отвъдморс­
ките църкви с посредничеството на техните манастири в Европа.
Следователно Църквата играе важна роля с приноса си за обез­
печаването на Светите земи, както чрез религиозните институции,
така и чрез осъщественото под нейно давление събиране на средс­
тва и на помощи от всякакво естество. Но сумите, идващи от заве­
щания, от извършените от лихварите осребрявания, от десятъците
и други църковни приходи, все повече минават по каналния ред,
през патриарха. По времето на Петия кръстоносен поход на него
се гледа като на имащ права върху управлението на Светите земи:
видяхме това, когато Жеро дьо Лозан се възмущава, че Фридрих II
не се е допитал до него за договора от Яфа. От този момент той се
явява като разпоредител с фондове, които идват от Запада и които
са изпратени в Светите земи от папите: с това неговата роля, която
същевременно е и на постоянен легат на Светия престол, става още
по-значима. Но характеристиките на религиозния живот в латинс­
кия Ориент добавят нов щрих в картината на франкското общест­
во. Този религиозен живот е наистина интензивен: той дава начало
на фондации, които се вливат в значимите течения на набожността
по онова време. Кармелитите и карпитанките имат оригинални чер­
та; църквите в градовете се множат; просешките монашески орде­
ни и хоспиталиерите допълват картината.
Загрижеността за запазване на съществуващите общности и на
епископските катедри въпреки мюсюлманската окупация е сама по
себе си красноречива. Тя свидетелства, че франкското общество въз­
намерява да защита църковните структури, от които се очаква да се

425
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
възродят веднага след „възвръщането на Светите земи“. Масовото
преселване на Запад ще стане възможно най-късно. Църквата в Све­
тите земи е в очакване на връщането на тези изгубени територии.

Военните ордени: постоянното присъствие на Запада

Веднага след разгрома при Хатин великият наставник на тамплие-
рите Тиери изпраща на Запад новините за катастрофата. От него­
вия орден през май на бойното поле на Фонтен-дьо-Кресон остават
60 рицари; 230 загиват при Хатин, повечето от тях са обезглавени
по заповед на Саладин. Разбира се, остават други боеспособни там-
плиери, но те се затварят в крепостите си - тази в Сафет осигуря­
ва добра защита. Положението на хоспиталиерите е подобно. На
практика силите на двата ордена са унищожени.
Обаче, когато Ричард Лъвското сърце повежда кръстоносната
войска по пътищата на Палестина, там има контингенти и на двата
ордена. Когато Жерар дьо Ридфор е убит, английският крал прави
негов наследник като магистър на тамплиерите един от своите ва­
сали, Робер дьо Сабле. И именно на тамплиерите той отстъпва ос­
тров Кипър, където орденът праща едно отделение рицари, сержан­
ти и туркопули, като същевременно изплаща на краля много голя­
ма сума. Тъй както Ордена на хоспиталиерите, така и Орденът на
тамплиерите възстановява своите загуби в учудващо кратък срок.
В това се крие една от основните причини за мястото на воен­
ните ордени в Сирия във времето след Хатин. Там, където кралете,
принцовете, бароните, прелатите се затрудняват да възстановят сво­
ите войски и богатства, магистрите на ордените на тамплиерите, на
хоспиталиерите и скоро след това и на тевтонците, които се офор­
мят по примера на двата предходни ордена, могат да черпят види­
мо неизчерпаеми резерви.
Въпреки това тамплиери и хоспиталиери губят доста. Те са про­
гонени от своите обиталища в Йерусалим, чиято значимост удивява
пътниците (конюшните на тамплиерите побират до 2 000 коня). Ор­
денът на тамплиерите губи големите си замъци в Газа и Сафет; Ор­
денът на хоспиталиерите - тези в Бетгибелин и Белвоар, без да се
броят укрепленията, които контролират пътя от Яфа за Йерусалим.
Тамплиерите също губят укрепените си места, разположени по гра­
ницата на Антиохийското княжество с Киликия, Дарбсак и Баграс; и
когато Левон Арменски ги възстановява, то до 1216 г. той не се съг­
ласява да ги върне на тамплиерите въпреки настояването на папата;
за сметка на това Рубенидът демонстрира голямо благоразположе­
ние към хоспиталиерите, като им отстъпва множество крепости (Тил,
Селевкия) и съседни на тях имения, преди да отстъпи Амуден на тев­
тонците. От своя страна Орденът на тамплиерите се радва на големи

426
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКО ОБЩЕСТВО

дарения в Кипър. Завоеванието на Саладин оставя на практика неза­

сегнати двата големи домена, които двата ордена притежават на гра­
ницата между княжеството и Триполитанското графство: Тортоса и
Шател-Блан на тамплиерите, а за хоспиталиерите, създадения меж­
ду 1142 и 1180 г. от графовете на Триполи домен по протежение на
границата, покриваща графството от страна на долината на Оронт, с
важни крепости, най-значимата от които е Крак де Шевалие. Малко
пб на север, през 1186 г. господарят на Маргат отстъпва срещу голя­
ма рента своя замък на хоспиталиерите и Саладин не успява да го
завземе. Боемон III дори иска да добави към него разрушения от мю­
сюлманите замък в Мараклея, с поемане от хоспиталиерите на за­
дължението да го възстановят, но Исмаилитите, респектирани вече
от тези, на които плащат данък, се опасяват от нарастване на тяхна­
та мощ и принуждават Боемон, под заплаха да бъде убит, да отме­
нят своята концесия (1199). Следователно двата ордена са притежа­
тели на големи и доходоносни сеньории.
Налага се да се разчита на тях, за да се осигури охраната на те­
зи от крепостите, които кръстоносците се опитват да възстановят
отново. Такъв е случаят с Шател-Пелерен през 1217 г., който е пре­
даден на тамплиерите; същите вземат Сафет, когато Беноа д ’Али-
нян построява наново замъка. Въпреки това договорът от Яфа е
доста разочароващ за тамплиерите, които успяват да получат само
един малък замък на мястото, където пътят от Яфа за Йерусалим
се врязва в планината; папата се оплаква, че орденът не изпълнява
задоволително първоначалното си призвание да защитава поклон­
ниците, които следват този път. За сметка на това кръстоносният
поход на Фридрих се оказва много изгоден за тевтонците, които по­
лучават замък в Йерусалим и придобиват доста обширен домен на
север от Акра, старата сеньория на граф Жослен.
Между 1234 и 1238 г. хоспиталиерите се опитват да приложат на
дело правата си върху Монферан, Рафнея и съседните земи, като обя­
вяват война на мюсюлманския принц на Хама, но операциите им не
са нещо повече от спорадични стълкновения и реципрочни грабител-
ски набези; явно орденът не е в състояние да си върне отнетото от
мюсюлманите. Най-много да преговарят със султана на Дамаск за
подялбата на доходите от някои гранични територии, както научава­
ме от един инцидент по времето на кръстоносния поход на Свети Луи.
На практика, макар ордените да не подценяват доходите, които
извличат от експлоатацията на ориенталските си домени, то основ­
ната част от техните средства идват от другаде. В Ориента те при­
тежават казали, чиито селяни плащат повинности, плантации, в ко­
ито се извлича полза от робите, а също и крепости, ренти, къщи и
укрепени замъци в градовете; на Запад те разполагат с цяла мре­

427
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
жа от командорства, които са и селски домени.
Командорствата на Ордена на тамплиерите и на Ордена на хос-
питалиерите в по-голямата си част са съставени от селата и от нед­
вижимите имоти, дадени на двата ордена по случай влизането в ре­
диците им на сеньори или на рицари, или при други обстоятелст­
ва, от набожни дарители. Те имат и един завиден брой милосърд­
ни заведения, като Божите домове, предназначени да приютяват
пътниците по протежение на пътищата, което води до предполо­
жението, че и двата ордена са се опитвали да жалонират с домове­
те си маршрутите, водещи до Светите земи; на практика, много
често те се стремят да осигурят нормален живот на тези, които
обслужват тези домове, приемайки ги в признатите ордени.
Броят им е значителен; всеки от двата ордена наброява някол­
костотин човека, разпределени в целия Запад и дори в слабо засег­
натата от кръстоносните походи, но не чужда на поклонничеството
Испания. Всеки дом представлява малка общност, подобно на ма­
настир на приор, но която не изпълнява същите богослужебни фун­
кции; въпреки това тази общност е задължена да приютява бедни­
те пътници (които вероятно недоволстват от тамплиерите, че не се
отзовават достатъчно на това свое задължение). Главната роля на
Ордена на тамплиерите е да отделят печалбите от земеделското
производство не само за поддръжката на общността, но и за осигу­
ряване на ордена с финансови средства, като всяка общност трябва
веднъж годишно да изпраща членски внос в хазната на ордена: то­
ва се нарича „респонзум“.
Освен това тези домове играят известна роля в попълването на
ордена, приемайки желаещите да постъпят в него рицари. Условия­
та за наемане са различни: редом до подстриганите рицари, дали
обет в манастир, има и рицари, които постъпват за ограничено вре­
ме и чието положение е доста близко до това на наемните войници.
Но командорствата запазват по места персонал, който може да из­
глежда прекалено многоброен предвид нуждите на Светите земи; в
случай на катастрофа (понесените при Форбия загуби са включени
в тази възможност), магистърът на ордена може да призове тези ре­
зерви, за да запълни празнините в тези войски.
Извор на хора и пари, всеки от тези ордени трябва да осигури
придвижването към Ориента и на едното, и на другото. Ордените
на тамплиерите и на хоспиталиерите притежават поотделно своя
флота. През 1216 г. се налага двата ордена да се пазарят с Марси­
лия относно правото да строят кораби и да транспортират поклон­
ници и търговци; през 1233 г. това право на транспорт е ограни­
чено до хиляда и петстотин поклонници и до пускането в морето
на два кораба годишно; но ордените притежават и големи ветро-

428
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКООБЩЕСТВО
ходи и галери —известният авантюрист Роже дьо Флор командва
един от корабите на тамплиерите - „Фокон“.
Придвижването на парите кара в частност тамплиерите да създа-
дат система, наречена банкова система. На практика Орденът на там­
плиерите служи най-вече като депозитна банка: така капетингите, от
Филип Огюст до Филип Хубави, поверяват своите парични постъп­
ления в трезора на тамплиерите, пазен в кулата на тамплиерите в Па­
риж. Кръстоносците поверяват своите парични средства и своите скъ­
поценности на тамплиерите, които следят сандъчетата да бъдат от­
варяни от депозиращите. Вече споменахме историята на Жоанвил,
който, за да получи необходимите за изплащане на първия транш от
откупа за Свети Луи пари, се обръща към командора на тамплиери­
те, чийто кораб е закотвен пред Дамиета; след като тамплиерът от­
казва да отвори сандъците, Жоанвил грабва една брадва, което поз­
волява на съперника му да се престори, че ги отваря насила... Но
тамплиерите използват често преводи от едно на друго място, като
авансират в Ориента сумите, които си възстановяват на Запад, или в
обратна посока благодарение на трансфера на парични средства, кой­
то те са принудени да извършват за своя сметка.
Следователно ордените разполагат с финансови средства, каквито
бароните много често не притежават. Както видяхме, така е през
1187 г., когато се налага да бъдат използвани за защитата на кралст­
вото направените при тях от крал Хенри II Английски депозити. През
ХП1 в. те задоволяват нуждите на франкските господари, като осигу­
ряват понякога твърде големи обезпечения или продажби. През 1254 г.
господарят на Сидон, Жюлиен, трябва да продаде на Ордена на хоспи-
талиерите своето имение Казал-Робер; през 1256-1257 г. той отстъп­
ва на тевтонците срещу 23 510 безанти сеньориите в Шуф, Гезин и
форта в Кав дьо Тирон; през 1261 г. той продава на тамплиерите земя­
та на Сидон и на самия Бофор. Що се отнася до господаря на Арсур,
през 1261 г. той залага при хоспиталиерите земята си.
Всичко това води до прехвърляне върху „религиите“ на нараства­
щата част от бремето на франкската защита. Благодарение на огром­
ните си възможности те са в състояние да градят крепости, прибягвай­
ки до най-усъвършенстваните технологии: Крак де Шевалие е жив сви­
детел за това, какго и Маргат. Въпреки това през 1240 г. Орденът на
тамплиерите се колебае дали да построи отново Сафет и се налага
Беноа д’Алинян да подтикне рицарите и да призове кръстоносците да
сътрудничат за това. Но през 1255 г. Орденът на хоспиталиерите ку­
пува —за 1 500 безанти - руините на манастира на Таворската плани­
на, чиито монаси са се оттеглили в Акра, за да издигне в следващите
десет години замък, където да бъдат устроени в гарнизон четиридесет
рицари: орденът започва веднага работата по фортификацията.

429
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Към тази мрежа от крепости, чиито гарнизони имат по неколкос-
тотин рицари, сержанти и туркопули, има и друг военен състав, обик­
новено разположен в замъците на благородниците от селата, какви-
то ордените притежават в големите укрепени места на кралството
или на графството (този в Триполи е обект на обсада по времето на
борбата между Боемон VI и тамплиерите; този на хоспиталиерите в
Акра, който съществува и до днес, е блокиран през 1242 г. от про­
тивниците на Филанджиери). На тях се пада задачата да осигурят
защитата на кулите, бойниците и на частите от стените на Акра, ко­
ито са преотстъпени на хоспиталиерите, тевтонците, на рицарите от
ордените на Свети Лазар и на Свети Тома. И когато армията на крал­
ството се сбира под кралския флаг, всеки орден изпраща в нея свой
собствен контингент под свое собствено знаме: тези контингенти
могат да обединяват от 300 до 400 рицари, като при това крепостите
остават обезпечени със защитници.
Поддръжката на силите води след себе си други разходи: еки­
пировка, военни машини, снабдяване, изпращане на коне (тампли­
ерите си ги доставят от Испания). На командорите на пристанище­
то на тамплиерите в Акра е поръчано да се грижат за запазването
на зърното, складирано там, и един от тях е снет от длъжност, за-
щото е допуснал то да се спари. Ако към всичко това добавим слу­
чайните разходи, продиктувани от откупуването на множество сел­
ски домени, вероятно често в отговор на настойчивите молби на
затруднените собственици, даваме си сметка, че ордените трябва да
поемат огромни разходи.
Поради едновременно религиозния и военния им характер тех­
ните поселения са принудени да поддържат тесни връзки с франкс-
кото население - както и със сирийското (свидетели сме как сирий-
ци от Лаодикия се „свързват“ с хоспиталиерите от Маргат). Позо­
вавайки се на молбите на рицарите, бароните или братствата вли­
зат или в колегията на Ордена на тамплиерите, или в тази на хос­
питалиерите; разполагаме с акт от 1254 г., с който приорите от
братството на Свети Яков от Акра се ангажират да дадат обет за
вярност към магистъра на хоспиталиерите, докато всички техни
събратя са приети в колегията на ордена. Поради това колегията се
обгражда с привърженици, които по време на войната за „Свети Са­
ва“ застават зад рицарите.
В лоното на латинските държави тези ордени представляват по­
литически сили, които по отношение на Църквата са освободени
от обичайната юрисдикция на епископите, дори на патриарха (ма­
кар мисията, която той получава от Светия престол, донякъде да
ограничава независимостта на ордените по отношение на него).
Спрямо светската власт те са защитени чрез анатемата на папст-

430
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКООБЩЕСТВО
вото срещу кралете и принцовете, които се отнасят зле с тях - Ор­
денът на тамплиерите я използва срещу царя на Армения. Но
предвид намаляването на силите и на ресурсите на принцовете, те
представляват сила, която ги уравновесява.
След 1210 г. Орденът на тамплиерите е в състояние да наложи на
бароните от Йерусалимското кралство да подновят военните дейст­
вия срещу султана; видяхме, че във войната за наследството на Ан­
тиохия орденът взема страната на Боемон IV; че през 1228-1229 г.
той на практика започва открита война срещу Фридрих II; че през
1240-1241 г. рискува съюза с Дамаск заради този с Египет, противно
на възприетата от хоспиталиерите и тевтонците позиция. Поведени­
ето му във войната за „Свети Сава“, както и в конфликта на Боемон
IV с господаря на Жибеле потвърждава независимостта на магист­
рите на ордена по отношение на суверените на отделните държави.
Орденът на хоспиталиерите не остава по-назад: и той провежда соб­
ствена, може би по-сдържана, политика от тази на тамплиерите; за­
едно с тевтонците той се поставя под властта на Фридрих, когато
тамплиерите подкрепят разбунтувалите се барони.
При необходимост ордените също имат сили за помиряване. В
определен момент Григорий IX смята да повери защитата на Тир
на тевтонците, за да преодолее враждебността на бароните към лич­
ността на Филанджиери, а през 1259 г. именно магистърът на там­
плиерите служи за посредник между Боемон VI и неговите разбун­
тувани барони.
Но една от опасностите за състоянието на военните ордени се дъл­
жи на тяхното съперничество. Изпъстрено със съглашения и помире­
ния (в даден момент и двамата магистри принадлежат към фамилия­
та Монтегю), то ги кара да вземат противоположни позиции. И об­
ратно, за да покажат разбирателството си в друг случай: по време на
кампанията в Египет и на тази на Свети Луи в Сирия, двамата магис­
три обикновено са на едно мнение, когато съветват краля. Тогава те
показват добро познаване на ориенталската среда, на тактиките на
бойците и много често чрез тях звучи гласът на благоразумието.
Твърди се, че последният магистър на тамплиерите, Гийом дьо
Божьо, трябвало да усмирява бойния ентусиазъм на новодошлите
от Запада братя: противно на една създадена представа, според ко­
ято тамплиерите не са рицари, жадни за смели действия и дръзки
подвизи, а съвкупност от опитни бойци, готови да прибягнат как­
то до преговори, така и до битка (ще ги обвинят в това по време
на процеса срещу тях). Мюсюлманите признават верността им към
дадената дума - вероятно не позволява на тамплиерите да се от­
кажат от съюза с дамаскците през 1241 г. Нека добавим, че при­
държайки се към правилата на ордена, рицарите са подложени на

431
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
дисциплина, която се проявява по време на бойните действия.
Заради базата си извън Светите земи военните ордени могат да
изглеждат като органи с международен характер, чиито интереси
могат напълно да се съобразят с императивите на дотацията им
отсам морето. Такъв би могъл да бъде случаят например, когато
Фридрих II заграбва тяхното имущество в своето Кралство Сици­
лия. На практика, всичко е подчинено на тяхното отвъдморско приз­
вание. Испанските крале, в частност тези от Арагон, им поверяват
домени със замъците им по границата с мюсюлманите; тамплие-
рите не демонстрират особен ентусиазъм за борба срещу послед­
ните и в крайна сметка за това биват предпочетени собствени ис­
пански ордени. Въпреки тяхното внедряване в Прусия и Ливония и
все по-голямата им намеса в християнската експанзия срещу бал-
тийците и естонците, за тевтонците именно Монфор (Щаркенбург)
остава техен главен град до падането му през 1268 г., което при­
нуждава великия магистър да премести седалището на манастира в
Мариенбург. Тамплиери и хоспиталиери също остават преди всич­
ко свързани със Светите земи и не са особено склонни да помагат
в някой друг театър на военните действия.
Понякога ордените са критикувани от съвременниците си: през
1274 г. вече се предлага да ги слеят в едно, за да се тури край на
съперничеството им. Богатството им, което е преувеличено (през
1244 г. на тамплиерите се приписват 9 000 замъци, а на хоспитали-
ерите 19 000), кара по онова време доайена на Линкълнския капи­
тул да предложи да им бъде поверена изцяло защитата на Светите
земи; смята се, че твърде много рицари живеят в западните доме­
ни, вместо да бъдат използвани в Ориента.
Но макар понякога критиките са основателни, истина е, че Орде­
нът на тамплиерите, този на хоспиталиерите и Тевтонският орден,
както и техните поддръжници, изиграват незаменима роля в подкре­
пата на латинския Ориент; те осигуряват непрестанно приток на про­
доволствия и средства, както и подмяна на кадрите, без които латин­
ските институции биха зависели от несигурното снабдяване на Запа­
да. Именно това постоянство прави стойностен приноса на ордените
за успеха на кръстоносните походи. Не трябва да се забравя и наби­
рането на бойци, което не престава: идеалът на рицаря християнин,
който свети Бернар свързва с този на първите тамплиери, просъщес­
твува и привлича в ордените непрестанен поток от нови попълне­
ния, много от които рано или късно отиват в Светите земи.

Такова, каквото се възражда или се запазва след катастрофата,

сложила край на първия период на Йерусалимското кралство, но
засегнала по-слабо двете държави на север, франкското общество

432
 В СВЕТИТЕ ЗЕМИ: НОВО ФРАНКСКООБЩЕСТВО
засвидетелства безспорна воля за оцеляване, макар да трябва да се
подчини на нови условия на съществувание. Няколкото градове, ос­
танали за франките или които постепенно се връщат в техни ръце,
стават центрове на активна търговия, докато селата губят франкско-
то си население. Слабостта на йерусалимската кралска власт позво­
лява на бароните и на положилите клетва за вярност васали да го
поставят под своя опека, дори да го накарат да бездейства, заради
нежеланието им да приемат последните Хьоенщауфени да упражня­
ват властта си.
Други, новоутвърдени сили са в състояние да се наложат: ита­
лианските привилегировани „общности“, братствата, общността на
безусловно преданите хора, която успява да се конституира като
заклета общност - в случая с Акра, само временно.
Всичко това кара това общество, живеещо по принцип в очак­
ване на ренесанса на франкска Сирия, който може да стане факт
единствено чрез кръстоносен поход, да се приспособи към това съ­
ществуване, ограничено в тесни териториални рамки, и отгоре на
това лишено от главното си основание за съществуване: притежа­
ването на Светите места. По време на войната за „Свети Сава“ (а
тя се проточва доста след края на основния конфликт) имаме усе­
щането, че не сме в едно „кръстоносно“ общество, а сред общнос­
ти, ревниви относно своята автономия и чийто хоризонт се ограни­
чава до рамките на града им. Дори Триполитанското графство, дъл­
го време устояло на тази тенденция, в крайна сметка също става
прицел на конфликта между различните национални общности.
Въпреки това, макар Латинските църкви да ограничават дей­
ността си до градския хоризонт, те не могат да забравят, че под­
държат традицията на латинското присъствие в най-важните свети
места и че очакват неговото обновление. А военните ордени, неза­
висимо от техните съперничества, противостояния и стесняването
на непосредствените им перспективи в едно ограничено простран­
ство, представляват един елемент, който поддържа постоянството
на кръстоносното призвание. Те са в състояние не само да дадат
своя принос, впрочем съществен, за просъществуването на фран­
кска Сирия, способна по всяко време да послужи за база на нов
кръстоносен поход, но и да канализират притока на хората и сред­
ствата, които правят това оцеляване възможно.
За да се осъществи така очакваното възстановяване, кръстонос­
ният поход си остава необходим. Той ще преживее неочаквано въз­
раждане по време на най-тежки изпитания.

28. 433
 ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кръстоносният поход по времето

на монголите

След катастрофата през 1244 г. латинският Ориент се чувства като

възкръснал и мнозина съзнават нетрайността на това състояние.
Един акт от 1248 г. постановява, че в случай на завладяване от мю­
сюлманите на земите, цитирани в договора, постановената от него
рента ще продължава да бъде изплащана, ако Акра и Тир са все още
в ръцете на християните и че ще бъде погасена, ако тези два града
бъдат загубени. Кръстоносният поход на Свети Луи вдъхва смелост
на франките, но положението им остава трудно.
Но десет години след отпътуването на френския крал перспек­
тивите се променят: последствията от създаването на една империя,
простираща се върху голяма част от Азия и чак до европейските
граници се отразяват по неочакван начин. Появата на мощен съюз­
ник от изток поставя на дневен ред въпроса за отвоюването на Све­
тите земи, а подготовката на нов кръстоносен поход от този момент
се представя в нова светлина.
Наистина, през XII в. се споменава възможността за намеса на
християнските принцове, за чието съществувание знаят твърде мал­
ко в Далечния изток: победата на хитаните от Каракитай срещу
Селджуците от Северен Иран е интерпретирана като демонстрация
на желанието на Презвитер Йоан да подпомогне християните от
Близкия изток. А по времето на легата Пелагий, Боемон IV и Жан
дьо Бриен провежданата от монголите кампания в Иран отново е
отредена на християнски крал, „в когото народът, заявява Жак дьо
Витри, разпознава Презвитер Йоан“. Но тук става дума за интер­
претации, които минават през християните в Ирак, и илюзиите
бързо се разсейват. Появата на „татарите“ на европейска и азиат­
ска сцена между 1240 и 1245 г. придобива съвсем друго значение.
Между 1260 до 1274 г. обаче тези химери трябва да се матери­
ализират. Преходът от перспективата за опасно нашествие към та­
зи за надежден съюз се оказва толкова бърз, че не всички умове ус­
пяват да я схванат по едно и също време.

434
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

Кръстоносен поход срещу татарите

През февруари 1253 г. каганът Мунке, който ще приеме Рюбрук
няколко месеца по-късно, свиква при изворите на Онон, на изток
от Байкалското езеро, курилтай, събрание на монголските прин­
цове. Там той провъзгласява възобновяването на голямото начи­
нание за подчиняване на народите на основаната от Чингиз хан им­
перия, като определя три направления: Китай, който той трябва да
покори с брат си Кубилай; Европа, която трябва да подчини вуйчо
му Бату; страните от Близкия изток, които ще станат прицел на
другия му брат, Хулагу, който приема титлата илхан. На практика
реализацията на този проект е бавна: истина е, че пътуването на
тези принцове е съпътствано от истинска миграция на хора и ста­
да. Хулагу стига на Амударя едва в началото на 1256 г.
Междувременно Мунке е посетен от царя на Армения Хетум,
който идва да засвидетелства своята вярност, но и му разяснява по­
ложението на своето кралство и на съседните страни, като изтъква
евентуалното значение на християнския фактор за монголите. Ка­
ганът, и това ни е известно от Рюбрук, е благоразположен към
християните; твърде възможно е дори да е приел да бъде покръс­
тен от арменски епископ, но като че ли той по-скоро е привлечен
от будизма. Въпреки това не е сигурно арменският цар да е успял
да го благоразположи към латинците от Ориента, ако вярваме на
историка Рашид ал-Дин, според когото той заповядва на Хулагу да
подчини Сирия и мюсюлманските страни чак до границите с Еги­
пет, и да прогони от крайбрежието синовете на Франция и Англия.
Всъщност първите последици от осъществяването на програма­
та на Мунке се проявяват на източната граница на Европа. Бату уми­
ра през 1256 г.; синът му Сартак (този, на когото Рюбрук носи писмо
от Свети Луи) и синът на последния умират бързо, и през 1257 г. хан
Берке поема командването на Златната орда. Самият Берке е мю­
сюлманин: майка му вероятно е дъщерята на победения от Чингиз
хан султан на Хорезм. Той се интересува основно от азиатската част
на неговите владения и влиза в конфликт с Хулагу по повод страни­
те в Кавказ, които вероятно попадат в зоната на влияние на Бату. Но
той започва да изпълнява начертаната през 1253 г, програма; негови­
те пратеници приканват суверените от Източна Европа към подчине­
ние. През 1257 г. подчинява Даниил Галички; през 1259 г. нахлува в
Полша и опожарява Сандомеж и Краков. Литовците, които под уп­
равлението на Миндаугас отговарят на подканите на Александър i y
сменят лагера и през 1260 г. разгромяват рицарите o j Ливонския ор­
ден при Дурбен. Що се отнася до унгарския крал Бела IV, който се
подчинява на Бату, той е поканен да се присъедини към монголската
армия, но успява да се изплъзне от това задължение. Цялото усилие

435
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
на Александър IV да издигне препятствие пред експанзията на „тата­
рите“, остава напразно.
Откъм Ориента перспективите не са по-добри. Армията на Ху-
лагу първо разбива създаденото от Исмаилитите на юг от Кас­
пийско море княжество, като завладява Аламут и залавя „Стареца
от Планината“, когото убива. Тя прониква в Кюрдистан, като вра­
зумява местните принцове, преди да се насочи към Багдад, където
халифът не е успял да продължи разумната политика на своите
предшественици и където съперничеството между шиити и суни-
ти взема опасен обрат. Превземането и оплячкосването на града в
началото на 1258 г., изчезването на династията на Абасидите и
умъртвяването на халифа хвърля в смут мюсюлманския свят. Ори­
енталските християни, които завоевателите пощадяват, засвидетел­
ствайки почитание в частност към католикосите, виждат в това
наказание, наложено на град, който според тях е символ на потис­
ничеството. След това Хулагу преминава в Азербайджан и в Горна
Месопотамия, като подчинява или премахва владетелите на стра­
ната. През януари 1260 г. той пристига пред Алеп, който пада след
няколкоседмична обсада и чийто султан се укрива в Дамаск, кой­
то пада на свой ред на 1 март. Ал-Насър, последният от Аюбидите
от Сирия, в крайна сметка се предава на завоевателите.
Франките следят със загриженост всички тези събития; от 1256 г.
патриархът предупреждава папата за опасността, която заплашва
Светите земи, и той заповядва да се изготвят разпореждания, пред­
назначени за фортификацията на Йеусалим и на Аскалон, за подго­
товката на Светите земи за защита срещу татарите. Писмата от след­
ващите години показват, че там усещат как опасността се приближа­
ва. Но под влияние на своя тъст, царят на Армения, принцът на Ан­
тиохия избира да се подчини на Хулагу и му предоставя подкрепата
на своите войски за обсадата на Алеп; самият той окупира Баалбек и
след като влиза в Дамаск с монголите; той има удоволствието да при­
съства на отслужването на литургия в голямата джамия - бившата
катедрала „Свети Йоан“. Биографията на един китайски генерал раз­
казва как е поръчал да отнесат искане за подчинение на един франкс­
ки „султан“, чието име, написано О - ф у - в у —ту, е вероятно това на
краля на Кипър Юге; а отговорът на последния, изпълнен с хипербо-
ли, но без определен ангажимент, може да мине за съгласие.
Поведението на принца на Антиохия поражда скандал: патриар­
хът на Йерусалим го отлъчва от Църквата, Александър IV вписва не­
говия случай заедно с този на Даниил от Русия и на Хетум Арменски в
дневния ред на събора, който той свиква; съжаляват, че „християнска­
та Антиохия“ се е подчинила „без дори да размаха щит и копие“, а
през 1261-1262 г. авторът на романа „Кларис и Ларис“ смята града

436
КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

437
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

за загубен за християните. На практика Боемон получава от Хулагу

съществени облаги. Макар че е принуден да приеме да върне гръц­
кия патриарх Евтимий на патриаршеския престол в Антиохия (ла­
тинският патриарх Опицо в този момент е в Европа) и присъствие на
монголски представител, то илханът му разрешава да си върне всич­
ко, което е взето от княжеството му от сарацините: Даркуш и Ка-
фардубин в долината на Оронт, Лаодикия и Джабала, които тампли-
ерите и хоспиталиерите му помагат да завладее. Това е включено в
програма, която включва възстановяването на принцовете, чиито
права моноголът смята за легитимни - като Аюбидьт Ал-Ашраф,
комуто той връща княжеството на Хомс.
Реакцията на франките от Акра, изглежда, не е толкова ясна, за
каквато я приемат повечето историци. Наистина, писмо на барони­
те и прелатите от Светите земи до Шарл Анжуйски с дата 22 ап­
рил 1260 г. представя монголската инвазия като бедствие и изказ­
ва съжаление за загубата на аюбидския суверенитет; друго писмо
споменава възможността да се използва така създалата се ниша, за
да бъдат извършени завоевания в Сирия. Един франкски барон,
Жюлиен Сидонски, преценява момента като благоприятен за нах­
луване в долината на Литани. Това става и той се натъква на мон­
голски отряд, който разбива, убивайки водача му, който се оказва
племенник на командващия армията Китбука (несториански хрис­
тиянин), когото Хулагу е оставил в Сирия. Военачалникът отвръща
с рейд срещу град Сидон, чийто долен град оплячкосва. А когато
Мамелюците от Египет решават да пресрещнат монголите, те за­
почват преговори с бароните от Акра, които само заради предпаз­
ливостта на магистъра на тевтонците не довеждат до напълно из­
ряден съюз. Но все пак те позволяват на мамелюците да прекосят
територията им срещу обещанието да откупят на ниска цена коне­
те, които бъдат отнети от монголите, като по този начин доприна­
сят за победата на египтяните, която те постигат при Айн Джалут,
в Галилея, на 3 септември 1260 г.
Успоредно с това, когато получават покана за подчинение, под­
несена им от името на Хулагу в началото на февруари, същите те­
зи барони и прелати изпращат при илхана множество пратеници,
сред които е един английски доминиканец, Дейвид Ашби, който про­
вежда с Хулагу приятелски разговори. Следователно поведението
на франките от Акра е доста необяснимо.
За сметка на това, поведението на папата е изключително ясно.
Александър IV първоначално е загрижен за осъществяващата се в
Източна Европа заплаха и през 1259 г. проповядва кръстоносен по­
ход в тази зона, без да е в състояние да окаже ефикасна помощ на
унгарския крал. На 25 май 1260 г., уведомен за положението в Си­

438
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТОНА МОНГОЛИТЕ
рия, той изпраща булата Аудиат орбис на епископа на Марсилия,
Беноа д’Алинян, като го натоварва да организира кръстоносен по­
ход за защита на Светите земи срещу татарската опасност; и Беноа
заминава за Ориента, където се оказва в замъка на Сафет, построен
от него двадесет години по-рано. Но едва на 27 ноември планът на
папата придобива по-голяма мащабност. Той се обръща към всички
християнски владетели и прелати и обявява свикване на събор за
юли 1261 г., като това събиране трябва да бъде предшествано от
провинциални и национални събори. В действителност така и става.
Събори, проведени в Мант и в Бордо подготвят този в Париж, пара­
лелно с тези, които се провеждат в Ламбет, Майнц и Равена. След
това кралят на Франция и този на Англия свикват своите барони (съ­
бирането в Париж е на 10 април 1261 г.). Налагат се публични нака­
зания; забраняват се игрите и турнирите; решават да се откажат от
луксозните дрехи и от пиршествата - това поражда сдържано отно­
шение от страна на трубадурите, които, като Рютбьоф, се оказват
лишени от препитанието си. Съборът е предшестван от заседания на
Курията; делата на Светите земи и намиране на „лек срещу татари­
те“ са в дневния ред, както в Лион през 1245 г.
Подготвя се всеобщ кръстоносен поход, когато Александър IV
умира (25 май 1261 г.). Неговият наследник не е друг, а патриархът
на Йерусалим, Жак Панталеон дьо Курпале, който взема името Ур­
бан IV и който, твърде запознат с нещата в Ориента, се заема с най-
належащото. Като обявява проповядване на кръстоносния поход,
той най-напред препоръчва събирането на финансови средства, пре­
ценявайки, че латинският Ориент се нуждае най-вече от пари. Но
френският клир, поканен да даде доброволни помощи, отказва по
време на своя събор през август 1262 г., като се аргументира с то­
ва, че Светите земи са обезпечени от сключеното със сарацините
примирие. Тогава Урбан IV решава да постанови събиране на една
стотна от църковните приходи на целия християнски свят за петго­
дишен срок, но пак се сблъсква със злонамереността на френските
духовници и се налага да повери събирането на средствата на Жил
дьо Сомюр, архиепископ на Тир, и на Жан дьо Валансиен, и двама­
та намиращи се в Светите земи. Целта е пределно ясна: „Да се под­
помогнат Светите земи във време, когато те са под заплахата на та­
тарите“. В Германия Алберт Магнус е натоварен със събирането на
средствата, което не започва преди края на 1263 г.
По това време нещата се променят. През март 1263 г. Урбан
IV все още говори за „този жесток и заслужаващ проклятие татар­
ски народ, който подлага подчинените от него народи на непоно­
симо бреме“. На 13 юни към опасността от татарите той добавя
тази от сарацините и много скоро единствено втората ще бъде

439
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
споменавана. На 26 май 1263 г. той вече е отменил присъдата за
отлъчване от Църквата на Боемон VI, след като последният му е
дал обяснение за присъединяването си към монголите.
Въпреки това монголите си остават опасни противници, които
непрестанно заплашват източните краища на Европа. Възможно е
голямото монголско представителство, пристигнало в Париж през
1262 г., за да връчи ултиматум на Свети Луи, да е било това на хан
Берке. През ноември 1265 г. папа Климент IV преценява за необ­
ходимо да проповядва кръстоносен поход срещу татарите в Унга­
рия, Полша, Бранденбург, Бохемия, Австрия и Каринтия. В дейст­
вителност ханът на Златната орда не разполага с голям личен със­
тав на армията и ни е известно, че неговото внимание е насочено
предимно към границата с Кавказ. Но той упражнява и постоянен
натиск върху християнските страни.
Що се отнася за франкска Сирия, нещата поемат в друга посо­
ка. Вече не става дума там да се провежда кръстоносен поход сре­
щу монголите. От този момент нататък походът се планира да е с
тяхно участие.

Ислямската империя срещу франките

Франките са прави, като отбелязват по време на превземането на
Дамаск от монголите, че Сирия трябва да бъде завзета. Но не за­
падняците са тези, които се възползват от изчезването на аюбидс-
ките султанати в Сирия, които са обединени от Ал-Насър Юсуф,
султан на Алеп.
Мамелюкски Египет фигурира сред целите на Хулагу. Но вед­
нага след превземането на Дамаск последният научава за смъртта
на брат му Мунке и трудностите, произтичащи от наследяването на
неговата власт, оспорвано между Кубилай и Арик-Бука. Той поема
назад към Иран. Ако се вярва на писмото, което той пише на Свети
Луи, както и на някои свидетелства на писатели от Изтока, друга е
причината, накарала го да изтегли по-голямата част от войските си
от този театър на военни действия: изтощението на монголските ко­
не, лишени от обичайните си пасища и уморени от жегата, които,
понеже не са подковани, страдат заради по-твърдата от тази в сте­
пите земя. Обаче илханът се връща при своите войски, като оставя
на нояна Китбука сравнително малък окупационен корпус.
В Египет господството на Мамелюците е споходено от непред­
видени събития: аюбидски искания, борби между отделните клано­
ве в кастата на Мамелюците. Емир Байбарс, един от виновниците
за успеха при Мансура, временно се поставя в услуга на Ал-Насър.
А Айбег, който завзема властта през 1250 г., е убит от бившите си
сподвижници: той е заменен от един от тях: Кутуз.

440
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПОВРЕМЕТОНА МОНГОЛИТЕ
Последният, пред когото са предявени искания за подчинение
от страна на монголите, които отгоре на всичко презират тези ро­
би, издигнали се във властта благодарение на убийството на своя
султан - роби, мнозина, От които произхождат от подчинените от
тях страни (хорезми и кипчаци от казахската и украинската степ),
които за тях са като бегълци, изплъзнали се от владичеството им
и предопределени да бъдат наказани - отвръща, като погубва
пратениците им: непростимо оскърбление в очите на „татарите“.
Той извиква при себе си прогонените от своя предшественик еми­
ри, после събира силна войска, допълнена с избягалите от Сирия
по време на офанзивата на Хулагу, и се опитва да върне загубени­
те от мюсюлманите позиции. Помитайки по пътя си хилядата мъ­
же, оставени от монголите в Газа, и след като преговаря с фран­
ките, за да го допуснат да се придвижи по крайбрежието, след ка­
то емирите му са приютени от тях в Акра, той се сблъсква при
Айн Джалут с войските на Китбука и ги разбива. Монголският во­
еначалник е заловен и убит, след като засвидетелства омразата си
към своите противници. Един от неговите заместници, ноян Илка,
събира остатъците от монголската армия и ги връща на север, къ-
дето арменецът Хетум ги прислонява и ги екипира наново. Но
египтяните влизат в Дамаск, където се отдават на репресии срещу
всички онези, които повече или по-малко са сътрудничили на мон­
голите, както и срещу християните, евреите и шитите. Те стигат
чак до Алеп, чийто монголски гарнизон се е оттеглил. Но Кутуз
не се радва дълго време на победата си: той е застрелян от своите
братя по оръжие, а Байбарс, главният виновник за това убийство,
става на свой ред султан, а управителят на Дамаск отказва да го
признае за такъв. Байбарс връща армията си в Египет и отказва да
изпълни поетите към франките от Акра задължения.
Хулагу изпраща нова армия, която наново окупира за кратко
Алеп, но е разбита от принцовете на Хама и на Хомс, клиенти на
султана. Хаотични бойни действия се провеждат в района на река
Ефрат, която мамелюците често превръщат в непреодолима прег­
рада за монголските конници, като системно палят тревата през
пролетта, заради което наричат областта „опожарените провинции“.
Хетум и Боемон VI искат помощ от Хулагу, който успява само да
атакува граничната крепост Ал-Бира (1264-1265). Но междувре­
менно султанът насочва своите нападения в друга посока.
Именно на него се дължи промяната в състоянието на Мамелю­
ците, които по времето на Айбег и на Кутуз горе-долу се нагаждат
в рамките на Аюбидския султанат и изгражзат една солидна поли­
тическа формация, облегната на истинска военна диктатура. Пос­
ледният аюбидски султан, Ал-Насър, загива, екзекутиран по запо-

441
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
вед на Хулагу: султанът на Кайро вече властва над Дамаск и Алеп,
като дамаскците и техните управители многократно проявяват не­
покорство. Аюбидският феодален строй и неговите кюрдски еле­
менти са заместени от по-централизирана система, при която ик-
та на мамелюкските емири представляват преки дотации без те­
риториален еквивалент. До един рекрутирани из средите на роби­
те не-мюсюлмани, най-често селджуци - понякога има и западня­
ци - мамелюците са подготвяни да боравят с оръжието и са обу­
чавани в исляма, после са освобождавани, като запазват верност­
та си към своя господар. Те са обединени от другарство, което не
изключва съперничеството, и са единствените, които могат да бъ­
дат издигани на високи военни и управленски длъжности. Но ар­
мията включва формации и от друго естество.
Байбарс приема избягал от Багдад абасидски принц и го приз­
нава за халиф; след това се отървава от него, като му намира за­
местник, когото Мамелюците приемат за суверен на своята държа­
ва и като глава на йерархията на съдиите и на духовниците. Това
им позволява да представят тази държава като „империя на исля­
ма“, по примера на бившия Абасидски халифат и независимо от
претенциите на други владетели, като краля на Тунис. Като към то­
ва се прибави и неуморната пламенност на новопокръстените, тях­
ната империя добива по-убедителна религиозна окраска от тази, ко­
ято афишират техните предшественици и им дава право да изискат
подчинение от всички малки княжества от региона, най-вече след
постепенното изчезване на Селджуците от Мала Азия, за което
впрочем Байбарс способства.
Противника, пред когото се изправят франките, притежава без­
спорни държавнически качества, но и липса на скрупули за сметка
на бруталността, които го правят опасен дори за съюзниците му, от
които той се отървава многократно с помощта на кинжала или на
отровата. А към това той добавя и антихристиянски фанатизъм,
подсилен от омразата му към монголите.
През 1261 г. емирът на Йерусалим засипва с обиди дошлите в съ­
щата година в Свещения град многобройни поклонници, като ги зат­
варя, за да ги пусне срещу откуп, или като ги напада по пътя. Графът
на Яфа и господарят на Бейрут започват преговори, предлагайки раз­
мяна на пленници и искайки връщането на селцето Зерин (Пти-Же-
рен), обещано им от Айбег. Байбарс отказва (1262), за да поднови
през 1263 г. инициативата за преговори. Междувременно той отвежда
войските си пред Антиохия и започва обсадата на града, който е спа­
сен от монголски военни демонстрации. Изискванията на султана се
отнасят на първо място за размяната на пленници, замислена да стане
по най-благоприятен за мюсюлманите начин. Но той иска и опразва­

442
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

нето на Сафет и на Бофор, като се аргументира с това, че договорът

от 1240 г., признал притежанието им от франките, е анулиран, когато
те се съюзяват със султана на Дамаск срещу Египет. Графът на Яфа и
хоспиталиерите от Арсур приемат размяната; тамплиерите и остана­
лите хоспиталиери отказват, както се твърди, за да не се лишат от
евтината работна ръка. Байбарс осъжда скъперничеството на двата
ордена и като не се съобразява с примирията, се нахвърля върху На­
зарет, планината Тавор, „Олтара Господен“ и Витлеем, чиито храмове
ограбва. Но атаката срещу Акра на 14 април 1263 г. пропада. Тогава
султанът се връща в Йерусалим и предприема строеж на кервансарай,
за да подчертае, че мюсюлманската реокупация на Свещения град по­
вече няма да бъде поставяна под въпрос.
Това брутално прекратяване на примирието и на постигнатото в
течение на повече от тридесет години равновесие поражда силно без­
покойство у франките, които побързват да предупредят за това папа
Урбан IV „Тези, които вярваха, че са се отървали от страшната зап­
лаха на татарите, са объркани от яростта на вавилонците“, пише на
20 август 1263 г. папата. Латинците от Ориента зоват за помощ. Ур­
бан IV разрешава използването на едната стотна, предвидена първо­
начално за защита срещу монголите, за париране на новите опаснос­
ти; той ускорява завършването на фортификационните работи в Яфа.
Оставени на собствените си сили и възползвайки се от това, че
султанът отново е зает със Северна Сирия, франките се решават на
нападение срещу Льо Лион, предвождано от тамплиерите и хоспита­
лиерите, на репресивен рейд срещу Аскалон, на друг срещу Бетсан,
което съвсем не може трайно да отслаби мамелюкския натиск. На
Запад легатите на папата призовават към кръстоносен поход, въпре­
ки грижите на Урбан IV в Сицилия. А през 1265 г. Байбарс отново
преминава към офанзива. От 27 февруари до 5 март той обсажда Ке­
сария и последователно превзема наскоро укрепените от Свети Луи
долен град и цитадела на града. На 15 март той разрушава напусна­
тия от франките Кайфа, но се проваля при Шател-Пелерен. От 21 март
до 29 април той обсажда Арсур, който капитулира - и въпреки даде­
ната дума оковава хоспиталиерите, на които е обещал свободата.
Призивите за помощ не са напразни, но ответы на тях остава
твърде ограничен: Оливие дьо Терм води подкрепления на Жофроа
дьо Сержин в края на 1264 г.; регентът на Кипър - своите контин­
генти (март 1265 г.). По-впечатляващо е пристигането през октом­
ври 1265 г. на големия син на херцога на Бургундия, граф Йод дьо
Невер, начело на петдесет или шестдесет рицари, които представ­
ляват малък кръстоносен поход, подготвен на разноските на херцо­
га и на графа и поддържан благодарение на паричните постъпле­
ния от едната стотна. Една недостатъчна да отблъсне армиите на

443
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

султана сила, но която му попречва да обсади Акра.

Йод дьо Невер не се завръща: той умира в Акра през 1266 г.
Ерар дьо Валери, който го придружава, приема да продължи своя
престой и да остави със себе си повечето от сподвижниците на
граф дьо Невер, пак на разноските на папата, който връчва на френ­
ския крал събраните посредством едната стотна пари. По искане на
последния изплащанията се извършват чрез италианските банкери,
които връчват сумите на патриарха и на магистрите на ордените,
като възстановяват парите си в Париж от кралската хазна.
Присъствието на този малък кръстоносен поход - този вид ек­
спедиции ще бъдат квалифицирани като „изолирани придвижва­
ния“ - не пречи на Байбарс да продължи завоеванията си. През
1266 г. той атакува Сафет, който е защитаван от голям гарнизон
от тамплиери и оказва силна съпротива: на практика понася теж­
ки загуби. Но успява да се възползва от несъгласията между рица­
рите и сирийските сержанти, един от които, собственикът на ка­
зала, Леон, внушава на първите, че султанът ги допуска да излязат
свободно. Аргументирайки се с това, че не е дал никаква клетва,
Байбарс ги отвежда на известно разстояние и заповядва да ги уби­
ят, с изключение само на един. Подкрепяни от францисканци, всич­
ки тамплиери отказват да погазят вярата си. Хората от Акра изп-
росват позволение да погребат телата им; Байбарс провежда рейд
срещу територията им, убивайки селяните християни, за да им до­
каже, че може да им осигури и други мъченици. След това без осо­
бена трудност завзема Торон, който разрушава. Но заповядва да бъ­
дат поправени нанесените на Сафет разрушения, за да го превърне
в цитадела, снабдена със солиден гарнизон, командван от емир, кой­
то трябва да поеме управлението на всички съседни на Акра тери­
тории, в които вдига данъците. На 28 октомври пленява франкско
отделение, тръгнало да оплячкосва региона на Тивериада.
Байбарс постига победа и в посока към Триполи, като пред не­
го капитулират три крепости, защитаващи подстъпите към този
град: Аркас, Халба и Колиат. Той заставя хоспиталиерите да се от­
кажат от налозите, плащани им от Исмаилитите, и за малко се раз­
минава с прехвърлянето на половината от Джабала, която тампли-
ерите са готови да му отстъпят. Един отправил се към Антиохия
корпус се връща, защото, както се твърди, водачите му са подкупе­
ни от принца. Но решаващата за бъдещето на княжеството катаст­
рофа настъпва под формата на светкавична офанзива, проведена в
Арменското царство от принца на Хама, Ал-Мансур: арменската ар­
мия е разбита, един от синовете на Хетум е убит, а другият е зало­
вен. От този момент арменският цар отдава всичките си сили за
освобождаването му; след като го постига, става монах (1270). Ан-

444
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПОВРЕМЕТОНА МОНГОЛИТЕ
тиохия не може повече да разчита на арменската помощ.
1267 г. преминава без много загуби. Въпреки това господарят
на Тир е принуден да приеме примирие, включващо изплащането
на данък за осемдесет и деветте села, които му оставят, и отказ от
Торон и Шатоньоф. Господарят на Бейрут също се подчинява на
изискванията на султана, които включват освобождаването на мю­
сюлманските пленници.
Но още през март 1268 г. Яфа е принудена от султана да капи­
тулира, като не оказва никаква съпротива, защото графството се
смята защитено от сключеното примирие. На 15 април пада и Бо-
фор, а армията на султана се придвижва на север, като при преми­
наването си изисква нов налог от Бейрут. Байбарс се опитва да
завземе Триполи, който устоява на усилията му; той трябва да се
задоволи с оплячкосването на неговите околности, като дори изси­
ча плодните дървета и избива селяните. После, насочвайки се към
Антиохия, разбива войската на конетабъла Симон Мансел, който е
заловен и приканен да заповяда на Антиохия да капитулира. Защит­
ниците на града отказват, но успяват да се съпротивляват само три
дни и на 18 май врагът влиза в града със сила (цитаделата се съп­
ротивлява още два дни, преди да капитулира). Победителите се от­
дават на убийствена и разрушителна вакханалия. Байбарс си дос­
тавя удоволствието да опише тези сцени в писмо до Боемон VI:
„Само да беше видял твоите рицари, стъпкани от копитата на ко­
нете, къщите ти, превзети с щурм и претърсвани от грабителите, пре­
теглените в кентали богатства, твоите дами, продавани на групи по
четири едновременно и купени за по динар от собствената ти хазна!
Само да беше видял срутените заедно с кръстовете си църкви, разп­
ръснатите листа на лъжливите ти евангелия, обърнатите гробове на
патриарсите! Само да беше видял как твоят враг мюсюлманин погаз­
ва църковните места, закланите на олтара монаси, свещеници и дяко­
ни, споходените от неочакваното нещастие патриарси, превърнатите
в роби управляващи принцове! Ако можеше да видиш как огънят зав­
ладява палатите ти, как мъртъвците ти изгарят в огъня на този свят,
преди да изгорят в другия, станалите неузнаваеми твои дворци, сри­
натите и разрушени църкви „Свети Павел“ и „Свети Петър“ !...“
Жителите са убити, продадени в робство или разпръснати, па­
метниците и къщите са разрушени: Антиохия не би м о т а да се въз­
станови от тази катастрофа. Султанът заграбва също Свети Симеон
и намиращите се в пристанището кораби, както и възвърнатите през
1260 г. укрепени места в долината на р. Оронт, а тамплиерите изос­
тавят цялата си територия на север от Антиохия, включително Баг-
рас. От княжеството остават единствено завладените отново след
спускането на монголите Лаодикия и Джабала - а временно (до 1275

445
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
г.) и замъка Курсалт (Козеир), пощаден заради добрите отношения
на кастелана с мюсюлманите. Султанът се възползва от преминава­
нето си покрай Триполи, за да изпрати експедиция в долината на Ка-
диша, така че да завладее укрепените и държани от маронитските
управници пещери, като обезглавява защитниците им.
Остава му да принуди заеманите от военните ордени мощни кре­
пости да капитулират. Байбарс атакува първо Крак де Шевалие, кой­
то устоява дълго (21 февруари-7 април 1271 г.) и чиито защитници
са експулсирани по крайбрежието. Намиращият се в съседство с Жи-
белакар замък, откъдето се насочват грабителски рейдове дълбоко
на изток от долината на Оронт (там Байбарс наказва жителите хрис­
тияни, смятани за съучастници на франките), пада на 12 май.
Тамплиерите от Тортоса и хоспиталиерите от Маргат издейст­
ват примирие, но на цената на отказването им от данъците, които
им изплащат съседите им мюсюлмани, и на напускането на Шател-
Блан. След това Байбарс се връща на юг и обсажда голямата кре­
пост на тевтонците, Монфор, в съседство с Акра. Крепостта усто­
ява до края на юни 1271 г., но в крайна сметка капитулира; Байбарс
започва веднага рушенето й, докато възстановява Крак де Шевалие,
призван да се превърне в резиденция на емира, натоварен с конт­
рола на съседния на Триполи регион.
Байбарс държи да подчертае, че според неговите виждания тези
завоевания са необратими и че не може вече да става дума, както
това се случва по време на Аюбидите, едно или друго от тях да
бъде върнато на франките благодарение на политически обрат. За­
воеванието му има ситемен характер, като елиминира франкските
крепости във вътрешността. Предприемат се фортификационни ра­
боти, а султанът слага знака си върху тях: „лъвовете на Байбарс“
се срещат навсякъде, където са извършени подобни строежи.
Западът наблюдава този срив, не без да се опита да реагира, ма­
кар да е заплетен в кампанията на Шарл Анжуйски в Сицилия и Бо-
дуен II Константинополски да се опитва да проведе операция за да
си върне столицата. Жил дьо Сомюр проповядва кръстоносния по­
ход до последния си дъх, а Симон дьо Бри продължава делото му.
Йод дьо Шатору ни е оставил проповед за кръстоносен поход. До-
миниканецът Одон успява да убеди маркграфа на Бранденбург,
този на Майсен и херцога на Бохемия да поемат кръста, а Кли­
мент IV пожелава да повери командването на експедицията на пър­
вия измежду тях, който умира на 4 април 1266 г. На следващия 28
май папата подклажда усърдието на кръстоносците от Германия,
Саксония, Бохемия и Навара - графовете на Юлих, Клеве и Люк­
сембург поемат кръста - като предвижда заминаването да стане
през март 1267 г. Но планът се променя, вероятно поради вестта

446
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПОВРЕМЕТОНА МОНГОЛИТЕ
за поемането на кръста от страна на френския крал, заради който
изоставят перспективата за „отделно придвижване“ предвид „все­
общото придвижване“, чиито мащаби надхвърлят обичайното.

Монголският план
Спомняме си, че през 1249 г., след като посреща пратеници на
монголския вожд Елджигидей, Свети Луи отвръща чрез изпращане
на богати дарове и с послание, което отваря пътя за нови разгово­
ри. Полученият от регентката Огул Каймиш отговор не е окура­
жаващ; въпреки това, приемайки Рюбрук, казанът Мунке преце­
нява този отговор за прекалено приятелски и осъжда слабостта на
регентката, като иска от краля подчинение съобразно полагащият
се на монголите „Небесен мандат“. Идеята за франкско-монголс-
ко военно сътрудничество, което са замислили някои християнски
среди от обкръжението на хановете, остава чужда за последните.
Хетум и Боемон VI се ползват с монголската подкрепа, но не ста­
ват поданици на казана. Що се отнася до западняците, то те виж­
дат в монголите единствено неумолими врагове.
Затова разбираме изумлението на Луи IX, както и на веднага ин­
формирания от него папа Урбан ГУ когато се запознават с написано­
то в Марата на 10 април 1262 г. и датирано, според монголския ка­
лендар, в Годината на кучето от илхан Хулагу писмо. То е донесено
на френския крал от един унгарец на име Янош. Редакцията на пис­
мото носи белега на посредничеството на западен писар - вероятно
латинският нотариус на илхана, Рихалдус. Но то е съобразено с про­
токола на монголската канцелария, като първо напомня за Небесния
мандат, чийто пазител е казанът, както и за задължението всички да
му се подчиняват. В подкрепа на това изискване Хулагу напомня как
заповедта на Всевечното небе е предадена на Чингиз хан чрез шама­
на Кукутчу - Теб-Тенгри - и как е потвърдена от постигнатите побе­
ди на Монголската империя над впечатляващ брой суверени, чийто
списък той изрежда. Но докато съобщава открито на френския крал,
че също трябва да се съобрази с това, той се въздържа да предаде на
посланието си ултимативния характер на предходните писма. Нещо
повече, той припомня пратеничеството на Жан дьо Лонжюмо и вели­
колепието на кралския подарък, който, според него, монголският
двор е приел в знак на приятелство. И обяснява как дълго време са
вярвали, че папата е глава на християнския народ, преди да разберат
истинската структура на властта при франките.
След тези уточнения илханът, който се определя като „рушител
на мощта на мюсюлманите и приятел на християните“, поглежда
към събитията от 1256-1260 г. Той разказва за кампанията си срещу
Асасините, халифа, султана на Алеп и на Дамаск, която според него

447
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
е прекратена временно заради жегата и оскъдицата. После съобщава
за намерението си да смаже мощта на Мамёлюците, поради което
желае сътрудничеството на френския крал, когото моли да въоръжи
корабите си и да участва в общата кампания. Добавя, че намерение­
то му е да върне на папата свещения град Йерусалим и Светите земи
и че в знак на добра воля вече е заповядал да бъдат издирени и осво­
бодени християните, дошли с кръстоносен поход в Ориента и пре­
върнати в роби от мюсюлманите, тъй като унгарецът Янош е прив­
лякъл вниманието му върху съдбата им.
Това писмо подкрепя принципа за всеобщото подчинение на
Монголската империя: да се търси сътрудничеството на франките
за провеждани от монголите военни операции също е част от пред­
ходни виждания. Но за разлика от поканите да „присъединят сили­
те си към този, който държи цялата земя“, сега от френския крал
не се изисква да приеме обичайните знаци на подчинение, с които
например един Боемон VI трябва да се съобрази. Предложението
на Хулагу е за съюз. И противно на това, което дълго време пи­
шат най-добрите днешни историци, това предложение не е в отго­
вор на отправени от франките молби.
Изглежда, че Свети Луи е доста затруднен да отговори на по­
добно неочаквано предложение. Той изпраща Янош и писмото си
на папа Урбан IV, който чрез кратък Ексултавит кор нострум от­
правя своите почитания на Хулагу заради неговото добро разполо­
жение към християнската вяра (Янош твърди, че той е бил готов
да го разцелува), като същевременно кани патриарха на Йерусалим
да установи нови контакти.
Причината за този първи официален контакт между илхановете
и суверените от Запада предвид общи действия трябва да се търси
в събитията през 1260 г. Спомняме си, че в отговор на изпратената
им от Хулагу покана за подчинение легатът на папата (по онова вре­
ме Томазо Ани де Лентино), бароните и прелатите от Йеруса-
лимското кралство пращат при него свои представители; те гово­
рят и от името на краля на Кипър.
Последиците от тези преговори ни стават известни от доклада на
нотариус Рихалдус пред Лионския събор. Пратениците откриват Ху­
лагу в Иран; той ги посреща добре и засвидетелства благоразполо­
жението си към християните - жена му, Докуз-хатун, е християнка, а
някои източни християни дори виждат в тях нови Константин и Еле­
на. Той не се противи да разпростре върху латинския клир привиле­
гиите, дадени на духовниците от Чингиз хан: освобождаване от да­
нъци и обществени задължения в замяна на молитвите им за кагана.
Освен това забранява да бъдат притеснявани франкските институ­
ции и се ангажира да върне Йерусалим на франките. Дали освобож-

448
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

даването на пленниците не е резултат от постъпките на Дейвид Аш-

би или на унгареца Янош? Не бихме могли да уточним.
Обещанието за връщане на Йерусалим е в смисъла на получе­
ната от Боемон VI отстъпка: монголите приемат да признаят фран­
ките като легитимни собственици на териториите, отнети им от Са­
ладин, и при евентуална победа над султана те ще им дадат възмож­
ност да си върнат собствеността над тях. Това, от гледна точка на
кръстоносния поход, е нова и твърде окуражаваща перспектива.
Въпреки това първата реакция на папата е в друга плоскост, а
папската власт не трябва да променя своята гледна точка: първата
й грижа не е толкова участието на монголите във възстановяване­
то на Светите земи, колкото покръстването им в християнската вя­
ра. През 1266 г. Климент IV уточнява, че не бидейки християни,
монголите не могат да се възползват от индулгенцията на кръсто­
носния поход, макар да са съюзници на кръстоносците срещу сара­
цините. И в течение на разговорите между папите и илхановете то­
ва различие в гледните точки остава съществено: вторите говорят
за военно сътрудничество, първите за приемане на християнската
вяра. Но докато Хулагу изглежда много близък до християнство­
то, неговите наследници, Абата и Аргун, клонят по-скоро към бу­
дизма, чието разпространение в империята подкрепят, Впрочем вто­
рият ще отговори на писмо от папата: „Ако признаваме Господ на
Небето и ако се държим добре, имаме ли нужда от покръстване?“
Пратеничеството на унгареца Янош, който вероятно се връща от
Марата в края на 1262 г., е последвано от друго, но то е спряно в
Сицилианското кралство от Манфред, който попречва на пратени­
ците да отидат при папата. Не е изключено нотариусът с латински
език в монголската канцелария да е бил член на делегацията: през
1266-1267 г. нови пратеници донасят на Климент IV писмо, написа­
но на монголски език, което никой в курията не успява да разчете.
Но пратениците подновяват посланието на своя господар - Абата
наследява Хулагу - и папата успява да им съобщи, че френският
крал е поел кръста (април 1267 г.). През 1268 г. Абата изпраща ново
писмо до папата, което следва послание до краля на Арагон, в което
той съобщава за намерението си да се присъедини към армията на
този суверен или да натовари брат си Агай да се присъедини към
нея, когато тя дебаркира в Киликия. Освен това той съобщава на
западняците, че неговият тъст, Михаил Палеолог, също ще даде под­
крепата си на експедицията, като им осигури и продоволствия.
В действителност Абата се жени през 1265 г. за извънбрачна
дъщеря на Михаил VIII, Мария, и установява, че той е добре нас­
троен към евентуална война срещу Мамелюците - още повече че
византийският император се стреми да утвърди повторното си зав­

29. 449
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

ладяване на Константинопол, като съдейства на латинците на дру­

га основа. Но илханът е с вързани ръце: ханът на Златната орда,
Берке, му обявява война заради анексията от страна на Хулагу на
кавказките територии, искани от наследниците на Бату. През 1262 г.
Хулагу обявява офанзива в посока север и е отблъснат. През 1266 г.
Абата трябва на свой ред да отблъсне принц Ногай, завладял него­
вите територии, а Берке се готви да поднови това нападение, кога-
то в края на същата година умира. Конфликтът е готов да вземе
други размери заради разделението на монголските принцове меж­
ду подчинението си към Кубилай, провъзгласил се за каган на Ки­
тай, и това към брат му Арик-Бука, който е признат в Монголия и
към когото се присъединява властващият над Трансоксания хан Ба­
рак. През 1269-1270 г. Абата е принуден да отбива атаките на пос­
ледния, когото побеждава през юли 1270 г. Следователно борбата
срещу Мамелюците е само един аспект от неговата политика.
Султан Байбарс възнамерява да заложи на междуособиците меж­
ду монголите. През 1262 г. той сключва договор с Михаил VIII за
право на свободно придвижване на търговците му в Проливите; в
края на 1263 г. изпраща свои хора при Берке, за да го покани, в име­
то на мюсюлманската солидарност, да атакуват съюзниците на хрис­
тияните. А през 1264 г. издейства от патриарха на Александрия от­
лъчването от църквата на Михаил Палеолог, защото е прекратил до­
говора им от 1262 г. и така е нарушил клетвата си. На коалицията
между франки, монголи и византийци съответства коалиция между
Златната орда и Мамелюците; през 1265 г. Берке атакува посредст­
вом Ногай българската граница на Византийската империя.
Явно новият илхан не е в състояние да повтори големия десант
от 1260 г. в Сирия. Но съюзът с монголите може да се прояви чрез
появата на многобройна войска и други форми на помощ, улесня­
ващи операциите на евентуален кръстоносен поход. Затова не е
учудващо, че в течение на четиридесет години западняците хранят
надеждата да реализират съюза между своите усилия и тези на су­
верените на Персия и той се оказва особено опасен за султаните.

Осмият кръстоносен поход

За мнозина Осмият кръстоносен поход се явява като втори „кръс­
тоносен поход на Свети Луи“, решението за който е взето от краля
в неподходящо време и противно на общественото мнение и кой­
то впоследствие е обречен на провал. Напротив, походът се явява
като цялостна операция, реакция на голяма част от християнство­
то срещу катастрофите, сполетели Светите земи, и разчита на въз­
можността за съюз с монголите, който съвсем не е родена от илю­
зиите на западняците химера.

450
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

Все пак ролята на Свети Луи е решаваща с това, че ангажирай­

ки се да замине за Ориента, френският крал променя замисления
от Урбан IV и Климент IV план, чиято реализация прераства в мно­
го по-мащабно мероприятие. Експедицията, подготвена от някол­
ко принца от Империята, тези от долината на Елба и тези от Ни­
дерландия, е заменена от кръстоносен поход, в който трябва да
вземат участие мнозина суверени. Първото трябвало да бъде „от­
делно придвижване“, оказващо конкретна помощ на силно притис­
натия латински Ориент; второто, ако приемем хипотезата за очак­
ваната от монголите и византийците помощ, би довело до пов­
торното завземане на Светите земи.
През август 1266 г. Климент IV съобщава на бароните от Све­
тите земи за заминаването през следващия пролетен преход (април
1267 г.) на епископа на Лиеж, на графовете на Гелдерланд, на Юлих
и на Люксембург, към които трябва да се присъединят две хиляди
арбалетиери, осигурени от кралете на Франция и Англия; той пише
до Михаил VIII, до Абага и до царя на Армения, за да поиска
помощта им, и се погрижва за осигуряването на галерите. Алфонс
дьо Поатие също има намерение да се присъедини към експедици­
ята; папата му разрешава да използва десятъците.
Но през септември 1266 г. френският крал информира тайно па­
пата за намерението си да стане кръстоносец. Това смущава Кли­
мент IV, принуден по този повод да се откаже от плана си, за да се
отдаде изцяло на приготовлението за „всеобщото придвижване“.
Въпреки това той се присъединява към начинанието и на 25 март
1267 г., по време на организиран от него празник по случай Благо­
вещение, Луи IX съобщава решението си на своите барони и про­
изнася пред тях своята клетва над реликвите от Христовите мъки.
Тримата му синове правят същото, последвани от мнозина барони.
Известно е, че Жоанвил отказва да се присъедини към тях, като ста­
ва изразител на тези, които стават кръстоносци против волята си,
за да не загубят благоразположението на краля. Но ентусиазмът е
по-голям от това, което очаква сенешалът на Шампан. И организи­
раният на 5 юни празник по случай посвещаването в рицарство на
Филип Храбри става повод за нови поемания на кръста.
Решението на кръстоносците е подкрепено от множество про­
поведи: тази на Симон дьо Бри, на един друг кардинал - Раул Гро-
парми, определен за легат на кръстоносния поход, накрая, тази на
Юмбер дьо Роман, магистър на доминиканците,- който по този по­
вод пише наръчник за проповедниците на кръстоносния поход. По­
ходът е пропагандиран и чрез песни, сред които „Пътят към Тунис“
от Рютбьоф и неговия „Спор на кръстоносеца и некръстоносеца“,
представен като дебат, в който аргументите в подкрепа на кръсто­

451
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

носния поход надделяват над тези на рицаря, който не вижда сми­

съл в него.
Финансирането разчита на икономии в ежедневните разходи на
краля, на тези на Алфонс дьо Поатие, който прибягва до полумер-
ки от всякакъв характер (продажба на освобождаване от такси,
преследване на лихвари, горска сеч) и на събирането на обичайни­
те помощи от всички поданици. Събирането на десятък, когато се
повдига въпросът за него, предизвиква опозицията на френския
клир: но въпреки това той е принуден да отстъпи. И кралят подпис­
ва договор със сеньорите, които се наемат заедно със своите хора
на служба в собствения му „дом“.
Английското кралство наскоро е излязло от гражданската война:
на 4 август 1265 г. принц Едуард (бъдещият крал Едуард I) побеждава
и убива Симон дьо Монфор в битката при Ийвзхам. Въпреки това
Едуард също възнамерява да тръгне на кръстоносен поход: баща му
Хенри Ш протака, тъй като остава свързан с клетва, която никога не
изпълнява; но в крайна сметка Хенри отстъпва и през юни 1268 г. раз­
решава на сина си да поеме кръста. Впрочем Едуард няма намерение
да води самостоятелен поход: през август 1269 г. Луи и Едуард реша­
ват да го забавят с една година, което ще им попречи да съгласуват
действията си с краля на Арагон. Последният, Хайме I, макар и отлъ­
чен от църквата заради семейното си положение, поема кръста още в
края на 1266 г. Кралят подготвя силна армия от осемстотин рицари и
от няколко хиляди алмугавари и други пехотинци. Той се свързва с
монголите и изпраща при тях Хайме Аларих от Перпинян, който се
завръща към края на 1267 г. с предложения от Абага за дебаркиране в
Арменското царство, където да се извърши съединяване на монголс­
ките сили с хората на краля на Арагон. Михаил Палеолог трябва да
им достави продоволствията (и той действително го прави).
Хайме I поема по море на 4 септември 1269 г., но неговата фло­
та, съставена от тридесет нави, се натъква на буря, довела до загуба­
та на доста от тях. Болен, кралят заповядва да го свалят на сушата в
Ег-Морт, откъдето се връща в страната си. Близо половината от ар­
мията постъпва по същия начин: двама от синовете на краля се до­
бират до Акра с 18 нави, на които има 442 рицари. Повечето от тях
се качват отново на корабите, след като са чакали цял месец присти­
гането на краля, а по-малко от двеста рицари продължават престоя
си с инфантите. Те вземат участие в отбраната на Акра, без да успеят
да попречат на Мамелюците да заловят при засада предвождащия
френско отделение наследник на Жофроа дьо Сержин, Робер дьо Кре-
зек, който е убит; но успяват да задържат франките, които се готвят
да нападнат превъзхождащите ги сили. Накрая се качват по кораби­
те, без да дочакат останалите кръстоносци.

452
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

На предложения от Абата план не се дава ход. Илханът наис­

тина има намерение да се присъедини към кръстоносците и отп­
равя предизвикателство към Байбарс в началото на 1269 г. Но не­
надейната атака на Барак срещу Мерв и Нишапур го кара да се
обърне срещу този нов враг.
Свети Луи разчита на помощта на брат си, кралят на Сицилия
Шарл Анжуйски, комуто е помогнал за завладяването на кралство­
то му и който е извършил солидно набиране на бойци във владени­
ята на френския крал. Шарл осигурява всякакви желани изгодни ус­
ловия - доставка на храни, на кораби, на военни машини - но дос­
та се забавя да поеме кръста: прави го едва през март 1270 г. Наис­
тина, макар и да установява контакт с монголите, Шарл Анжуйски
се заплита в много сложна игра. Едва през 1268 г. обуздава опити­
те на Конрадин да завладее отново Сицилия; в сицилианското нас­
ледство открива традицията на мирните отношения с Египет. А
през 1267 г. сключва договор с Бодуен II Константинополски,
предвиждащ възвръщането на трона на латинските императори за
последния, както и брак между дъщеря му и сина на Бодуен; под­
писва и друго споразумение с Гийом дьо Вилардуен, чиято наслед­
ница трябва да се омъжи за един от синовете му; съглашението с
Михаил Палеолог, включено в плана на кръстоносния поход, про­
тиворечи на тази политическа перспектива. Следователно крал
Шарл се присъединява към кръстоносния поход с користни цели.
Кампания в Ориента, включваща транспортирането на множес­
тво бойци с въоръжението им и конете им, изисква съдействието
на морските сили. Свети Луи упражнява натиск върху Генуезката и
Венецианската република, за да ги накара да приключат с конф­
ликта, противопоставящ ги от 1256 г.: в крайна сметка те сключ­
ват споразумение през 1270 г. Но кралят, спомняйки си как през
1249 г. е зависел от добронамереността на своите превозвачи, ве­
че предпочита да разполага пълновластно с корабите си и затова
начело на флотата застава френският адмирал Флоран дьо Варен.
За да създаде своя флота, френският крал се обръща към раз­
лични морски градове. Венеция му предлага три големи ветроходи
с по три палуби и дванадесет по-малки съда, но настоява кралят да
даде привилегии на нейните граждани и не държи да наврежда на
благоприятното състояние на търговията си с Александрия. Марси­
лия предлага да даде своите кораби под наем, но Генуа предлага най-
изгодни условия на френския крал както за наемане на кораби, така
и за построяването им. През октомври 1268 г. кралските пратеници
преговарят с подестата и с различни корабовладелци за строежа на
множество големи ветроходи, като кралят се съгласява да достави
големи трупи от своите гори за мачтите, рейте и руловете, които

453
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
да послужат за кормило. Други дават под наем корабите си на кра­
ля, като предвиждат да ги екипират за транспортиране на коне (в
големите ветроходи се качват до петдесет коне). Но кралят изрично
заявява, че тези кораби трябва да бъдат на негово разположение в
Ег-Морт на 10 май 1270 г., че ще ги откара, където си иска, че ще
останат под негово разпореждане и в случаите на междинно спира­
не и дори на презимуване. Тези условия му позволяват да разполага
с флотата си по собствено усмотрение, докато Венеция поставя
много по-стриктни изисквания. Тази предоставена на кръстоносци­
те свобода на действие е нещо ново. Генуа все пак се присъединява
към кръстоносния поход, предоставяйки значителен контингент от
пехотинци и арбалетиери. Но други барони, в това число и Алфонс
дьо Поатие, преговарят на други места.
Осмият кръстоносен поход придобива по този начин формата
на коалиция, чийто основен ръководител става френският крал, по­
не от страна на Запада. Байбарс, който е държан от шпионите си
в течение за тази подготовка, е разтревожен; през цялата 1269 г.
той насочва войските си срещу франкските градове и се мъчи да
защити териториите си чрез фортификационни работи и чрез ру­
шене на крепостите, където кръстоносците биха могли да се укре­
пят. Дамиета, която вече двукратно е била в техни ръце, се оказва
опасна за Египет, когато е в ръцете на противниците: султанът за­
повядва да бъдат сринати стените й и разрушава също Аскалон.
Но кръстоносният поход губи своя двигател. Папа Климент IV
умира на 29 ноември 1268 г., а смъртта му слага начало на най-дъл­
гото безвластие в историята на папството. Разделени на две групи,
едната от които е враждебна спрямо Шарл Анжуйски, а другата бла­
госклонна към него, кардиналите чакат до 1271 г., за да намерят
наследник на папския престол. Обаче Климент IV се оказва твърде
грижлив към нуждите на защитата на латинските позиции в Сирия;
след дълго колебание той приема трансформирането на предвиде­
ния за 1267 г. кръстоносен поход в експедиция, която потегля цели
три години по-късно, което осигурява на Байбарс време за нанася­
не на тежки удари върху структурата на франкските владения. Мо­
же би, ако беше жив, той щеше да се намеси в развитието на експе­
дицията, чийто ход се променя неочаквано.

Кръстоносният поход на Свети Луи и

на Едуард Английски
Експедицията, която потегля през 1270 г., остава в историята като
„кръстоносен поход в Тунис“ и под това име е известна още през
XIII в., когато Рютбьоф озаглавява „Пътят към Тунис“ поемата, ко­
ято написва през 1267 г., за да призове към поход, като приканва
454
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

рицарите да последват примера на краля и на Алфонс дьо Поатие,

„който управлява целия народ“ (на практика той добавя Тулузкото
графство и неговите територии към апанажа на Поату). В начало­
то никой не предполага, че походът ще стигне дотам, и генуезци-
те обезпечават менителници, платими в Сирия. Едва след като спи­
рат временно в Каляри, в Сардиния, кралят разкрива посоката, ко­
ято ще поеме флотата (докато през 1269 г. той смята да направи
междинно спиране в Сиракуза); Свети Луи съобщава на Шарл Ан-
жуйски, че възнамерява да пристигне в Тунис на 24 юни 1270 г.
Следователно между края на 1269 г. и лятото на 1270 г. планове­
те му се променят. Именно тази промяна подклажда любопитството
на историците. С какво слизането на туниското крайбрежие е могло
да подпомогне Светите земи, чиито прлоблеми не търпят отлагане?
По онова време Тунис се намира в ръцете на Хафсидите, които
са се освободили от господството на Алмохадите и поддържат мир­
ни взаимоотношения с християнските кралства; те плащат данък на
краля на Сицилия в замяна на достъпа на техните търговци до жит­
ните ресурси на Сицилия. Заместването на Манфред с Шарл Ан-
жуйски води до известни затруднения, които са на път да бъдат
решени, макар привържениците на Хьоенщауфените да намират
добър прием в Тунис. Хипотезата, според която Шарл е използвал
армията на брат си, за да реши своите проблеми, като че ли труд­
но може да се защити.
Според други султан Абу Абдала Мухамад, който иска халиф-
ска титла след падането на Багдад (той изисква да го наричат като
при Абасидите, Ал-Мустансир Биллах), е можел да помогне на сул­
тана на Египет при евентуална офанзива на християните, а опера­
цията на Свети Луи да е предприета, за да пресече помощта за Еги­
пет, която той би очаквал от Магреба. Още повече че връзките на
Байбарс с Хафсида са много тесни.
Мюсюлманските историци споменават за сума от 300 000 ди­
нара, която провансалски и италиански търговци трябва да получат
от богат туниски търговец, чието имущество е конфискувано от
Абу Абдала. Това също не може да обясни отклоняването на похо­
да към Тунис; дори влиянието на Шарл Анжуйски върху брат му,
френския крал, не е толкова силно, че да го накара да обслужва ита­
лианските или провансалските интереси по този начин. Нещо пове­
че: Шарл иска от Луи да се въздържа от нападение срещу Тунис,
за да не попречи на водените от него преговори.
Две събития ни се струват достойни за внимание: пристигане­
то на туниско пратеничество в Париж през октомври 1269 г. и пре­
косяването на Амударя от хана на Трансоксания, който завзема Хо­
расан в същата тази година.

455
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Целта на туниските пратеници остава неясна. Предполага се,
че се касае за уреждане на търговски проблеми - но те не засягат
особено Френското кралство, - или за искане на посредничество
между Абу Абдала и Шарл Анжуйски. Това, което е сигурно, е, че
пратениците на султана са в Сен-Дени на 9 октомври 1269 г., по
време на покръстването на еврейски нотабил. Вероятно тогава кра­
лят им заявява, че е готов да прекара остатъка от живота си в зат­
вора, само и само султанът и народът му да бъдат покръстени. По
повод на това посланичество вероятно се заражда планът да бъде
накаран туниският султан да приеме християнската вяра. И се
предполага, че монасите (доминиканци?), които придружават ве­
роятно пратениците, са съобщили за добронамереността на султа­
на, за да внушат, че появата на християнска армия в Тунис би пре­
махнала всички пречки за публичното приемане на християнската
вяра. Трябва да отбележим, че доминиканците имат манастир в Ту­
нис още от 1250 г., че емирът - станал междувременно султан -
има гвардия от християнски конници и че свети Реймон дьо Пена-
фор се надява на това покръстването на султана в християнска вя­
ра. Повече от съмнително е този персонаж, който се представя за
наследник на халифите, да е имал и най-малкото желание да се от­
каже от исляма; истина е, че подобни илюзии биха могли да се за­
родят след обмена на мнения с мисионерите.
Но ние смятаме, че в случая трябва да се вземат предвид и ве­
роятните послания до Свети Луи от страна на Абата. Последният
насрочва среща с франките, за да започне с тях кампания срещу
Египет. Френският крал навярно го предупреждава, че ще е в със­
тояние да предприеме военните си операции през 1270 г.: дали Аба­
та е променил или не плана си за кампанията? Не е сигурно. Но
когато в началото на 1269 г. неговият братовчед и противник Барак
атакува границите му и завзема неговата територия, става невъз­
можно той да изпълни ангажиментите си към франките. И ни се
струва твърде вероятно тогава той да е поискал от тях да отложат
кампанията си за 1271 г., за да му остане време да отблъсне заво­
евателя - действително през 1270 г. той завзема Бухара и нанася
решително поражение на Барак.
При тази хипотеза кралят на Франция вероятно запазва опре­
делената за отделните контингенти дата на отпътуване, без да ги пре­
дупреди за промяната на плановете, и променя развитието на съби­
тията, като прехвърля в Каляри първоначално предвидената в Си-
ракуза среща. Отклоняването към Тунис вероятно е начин за улес­
няване на целящата Египет кампания било чрез преход по сушата
към тази страна, било чрез превръщането на султана на Тунис във
васал или в съюзник с цел използване на ресурсите на кралството

456
КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

457
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

му за подкрепа на кръстоносния поход. В началото на 1271 г., след

зимуване, предвидено в договорите за наемане на корабите (несъм­
нено във връзка със зимуването в Кипър през 1248-1249 г.), похо­
дът вероятно се възползва от помощта на монголите.
Възможно е да има и други хипотези, които да обяснят прие­
мането на един на пръв поглед странен план на кампанията. За­
губването на регистрите на френската канцелария, вероятно запа­
зили следи от дипломатическата кореспонденция и от счетоводст­
вото, ни лишават от възможността да ги проверим.
Кралят поставя в ред делата на кралството, назначава двама „па­
зачи“, сирът на Нел и абата на Сен-Дени; той напуска Париж на 15
март и отива в Ег-Морт, където го последва Тибо дьо Шампан. Но
настъпва първото разочарование: корабите не са готови и се нала­
га да бъдат изгубени цели два месеца, през които сериозно скарва­
не противопоставя каталонците и провансалците на французите.
Други заминават от други пристанища. Макар кралят да напуска Ег-
Морт на 2 юли, договорено е всички кораби да се съберат в Каля-
ри, където да останат до 15 юли. Именно тогава кралят съобщава
целта на експедицията, което поражда известни брожения. Легатът
е принуден да успокои скрупулите на тези, които се питат дали по­
добно отклонение е съвместимо с обет, даден за Светите земи.
Султанът не е сварен неподготвен: изглежда, че до него се е прок-
раднала известна информация. Той е подготвил крепостните стени на
Тунис, натрупал е зърнени запаси, наел е войни от Мароко и е поис­
кал помощ от Байбарс, който подготвя експедиционен корпус и про-
копава кладенци по протежение на пътя, по който ще премине. Но
допускат кръстоносците да дебаркират на тясната ивица, която прег­
ражда пристанището (18 юли), позиция, която са принудени да на­
пуснат поради липсата на вода и да се отправят към Картаген, който
е превзет с щурм. Кралят приютява болните в този малък град, като
той лично и армията му лагеруват в равнината в шатри.
Тъй като султанът не дава никакъв знак за очакваното покръст­
ване, а войските му подлагат на нападения позициите на кръстонос­
ците, Свети Луи им налага строга дисциплина.Той иска да изчака
появата на Шарл Анжуйски, за да предприеме атака срещу Тунис.
Очакването е много тежко и се налага да опашат лагера със защит­
ни ограждения. Но войската е нападната от болести. Вторият син
на краля, Жан Тристан - роден в Дамиета - умира, последван от
легата Раул Гропарми. Самият крал се разболява и остава на лег­
ло три седмици, преди да почине на 25 август 1270 г,
Пратениците на византийския император, на Абага и на армен­
ския цар пристигат в лагера твърде късно, за да могат да планират
развитието на кръстоносния поход. Броят на мъртъвците е значи­

458
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

телен; атаките на мюсюлманите продължават. Но Шарл Анжуйски

поема ръководството на военните операции. Докато някои все още
се надяват да превземат Тунис, той предприема преговори и на 30
октомври стига до споразумение. Не успяват да получат от султа­
на разрешение за свободно проповядване на християнската вяра в
страната; въпреки това Шарл издейства удвояване на данъка, пла­
щан на кралете на Сицилия, и експулсирането на укрилите се в стра­
ната изгнаници, както и обезщетение от 210 000 златни унции (Еду­
ард Английски, който пристига на 10 ноември, не е допуснат да се
възползва от това обезщетение). Остава им само да се качат по ко­
рабите. Повечето от кръстоносците възнамеряват да продължат пъ­
тя си към Сирия заедно с Алфонс дьо Поатие, докато новият крал
Филип III се връща във Франция. А Шарл Анжуйски, който успява
да извлече полза от положението, в което заварва армията, възна­
мерява да остави на свои разноски редица барони, за да отидат да
се бият срещу Михаил Палеолог в Гърция...
На 14 ноември флотата доплава до Трапани; в нощта на 15 сре­
щу 16-и се надига буря, която според шпионите на Байбарс причи­
нява загубата на четиридесет кораба и на близо хиляда души.
Френските кръстоносци са лишени от средства да продължат пътя
си. Кралят, Алфонс дьо Поатие и Тибо дьо Навар поемат назад към
Франция, където много от хората не успяват да стигнат: графът на
Поатие умира в Савона на 21 август 1271 г, на път за Генуа, за къ­
дето е тръгнал да търси кораби; почти по същото време синът на
Ричард Корнуолски, Хенри Алемански, тръгнал на поход, за да пос­
ледва братовчед си Едуард Английски, е убит във Витербо от сина
на победения при Ийвзхам Симон дьо Монфор.
Числеността на участниците в кръстоносния поход трудно може
да бъде определена. Мнозина историци смятат, че той е по-малобро-
ен от похода през 1248-1249 г. поради предполагаемото охладнява­
не на рицарите към него. Мюсюлманските историци все пак дават
доста високи цифри - 7 000 конници и 30 000 пехотинци според
Макризи. Фердинан Ло намалява тази цифра на 10 000 души. Исти­
ната трябва да е някъде по средата между тези две преценки.
Въпреки това един от кръстоносците е решен да продължи то­
ва начинание. Това е Едуард Английски, чиито кораби като че ли
оцеляват след катастрофата, но той води със себе си много по-ма­
лък контингент, за чието транспортиране са необходими само три­
надесет ветроходи. След като с брат си Едмънд прекарват зимата
в Сицилия, на 9 май 1271 г. той дебаркира в Акра. Някои части от
армията на Свети Луи не се отбиват в Тунис: фризийците и графът
на Люксембург отиват директно в Акра, без да могат, поради нез­
начителния си брой, да изиграят съществена роля в съпротивата

459
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
срещу Байбарс. Но още с пристигането на английския принц Бай-
барс провежда кампания срещу Крак де Шевалие; след това се на­
сочва към Монфор и макар да е съвсем наблизо, Едуард не успява
да предотврати падането на крепостта.
Дебаркирайки в Акра, Едуард Английски веднага изпраща посла­
ници при Абата. Но получава отговор едва през 1272 г., когато вече е
напуснал Светите земи. Илханът се извинява, че не се е явил на уго­
ворената среща - и това като че ли потвърждава, че кръстоносците
от 1270 г. са изработили плана за кампанията си съобразно монголс­
ките обещания и че последните наистина включват перспективата за
съвместни военни действия през 1271 г. Заради отсъствието си и
отсъствието на армията си той заповядва на командващия базирани­
те в турските земи сили, „ноянът на нояните“, Самагар, да извър­
ши десант в Сирия, за да помогне на кръстоносците. На практика
обаче Симагар и войските на селджукския султан; водени от перва-
нех (първия министър) на този султан, се сблъскват с войската на
Байбарс близо до Харан и са разбити от него. Това все пак позволява
на Едуард Английски да проведе от Акра военни операции с ограни­
чен обсег, едната срещу Сен-Жорж, в планината на Акра, другата сре­
щу Како, укрепено място, контролиращо пътя към Тивериада, която
не се решават да обсадят (ноември 1271 г.). Въпреки отсъствието на
Байбарс английските кръстоносци и техните франкски съюзници не
смеят да се впуснат в по-мащабна кампания.
Независимо от всичко походът на Едуард не е безполезен. Прин­
цът заповядва да построят кула, за да подсилят укрепленията на Ак­
ра; един от неговите спътници, Едмънд л ’Естранж, се жени за нас­
ледницата на Бейрут. И вероятно заради подкрепата, която Едуард
оказва на хората от Акра, Байбарс решава да сключи с тях прими­
рие - подновявайки това, което е договорил с жителите на Акра на
27 май 1268 г., но е прекратил през 1269 г. - валидно за десет го­
дини и десет месеца, и предоставя на християните свободен достъп
до Назарет. За това обаче се налага Шарл Анжуйски да се обърне
пак към султана на Египет (22 май 1272 г.).
Едуард също предлага своите услуги, за да уреди спречкванията
между крал Юг III и неговите барони, и подобно на Луи IX при зами­
наването си оставя отряд рицари, командвани от Оте де Грансон. Но
пребиваването на този принц, чиито военни качества се проявяват
още при победата при Ийвзхам, въобще не може да подобри поло­
жението на франките от Ориента. Замисленият от Свети Луи голям
кръстоносен поход, одобрен от Климент IV, в крайна сметка се раз­
пада на серия от военни операции, нито една от които не оказва чув­
ствително влияние върху съдбата на латинския Ориент. Несъмнено
смъртта на Свети Луи и катастрофата, връхлетяла флотата в Трапа-

460
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

ни, тегнат върху провала на този велик план. Забавянето на монго-

лите, предизвикано от непредвидени обстоятелства, е с не по-малка
тежест. „Всеобщото придвижване“, осланящо се на ориенталските
съюзи, не успява да се реализира напълно.

Кръстоносният поход на папа Григорий X

Докато Едуард Английски - който става крал Едуард I, преди да
се завърне в страната си - пребивава в Акра, Съветът на кардиналите
посочва за наследник на Климент IV един от тези, които са в антура­
жа му: Тедалдо Висконти, родом от Пиаченца, който е един от про­
поведниците на кръстоносния поход и който отива директно в Алфа
в края на 1270 г. Там той е посетен от двама венецианци, пристигна­
ли от Китай с послание на каган Кубилай до папата: монголският
суверен иска да му изпратят учени монаси, способни да правят чуде­
са, както и миро от светилника на Божи гроб. Братята Поло и техни­
ят племенник Марко тръгват веднага, без да успеят да изпълнят пър­
вата част от мисията си; те вече са в Аяс, когато са привикани от
новия папа, който определя за техни придружители двама домини-
канци, Гийом от Триполи и Николо от Виченца.
Кардиналите, които са твърде разединени, се спират на името
на Тедалдо заради предаността му към Светите земи. Поради едно
свое видение той е убеден, че е призван да освободи Светите земи
и да възстанови църковното единение с гърците. Проповедта, коя­
то отправя към християните от Ориента, преди да напусне Акра,
има програмен характер.
Целият му понтификат (1271-1276) е под знака на кръстонос­
ния поход. Той изпраща последователно редица контингенти от ри­
цари за зашитата на Светите земи: начело с патриарх Томазо през
1272 г., с Оливие дьо Терм през 1273 г и с Гийом дьо Русийон през
1275 г. - тези контингенти са предоставени от френския крал Фи­
лип III, който продължава политиката на Свети Луи. Кралят пред­
лага на папата да изпрати войска в Ориента, без да чака подготов­
ката на по-значим кръстоносен поход. Григорий, комуто това пред­
ложение е донесено от сина на Жан дьо Бриен, Жан от Акра, го от­
клонява и моли краля да изпрати отвъд морето опитни воини, за
да проучат условията за замисленото от него начинание.
На 31 март и на 1 април 1272 г. Григорий X съобщава за съ­
бор, който трябва да се проведе до две години в Лион. И чрез бу­
лата Салватор ностер той уточнява програмата на този събор,
който трябва да се справи с бедите на Църквата: гръцката схизма,
състоянието на Светите земи, лошото поведение на християните.
Той моли за изготвянето на подготвителни доклади. На 11 май
1273 г. той подновява призива си, като набляга върху „скандалите

461
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
на Църквата“. Затова възнамерява да направи досие, главна тема в
което да бъде подготовката на кръстоносния поход.
Една от засегнатите точки е тази за разпространението на рели­
гиозните ордени: съборът трябва да реши обединяването на някол­
ко просешки монашески ордена, като Орденът на каещите се бра­
тя, който е включен във Францисканскияхфден. Но и военните ор­
дени са „прекалено разнообразни“. Известно ни е, че се дискутира
възможността за бъдат обединени Орденът на тамплиерите, на хос-
питалиерите и вероятно други ордени в едно цяло. Но дискусията
не завършва с успех, като Григорий X задържа новия магистър на
тамплиерите, Гийом дьо Божьо, за да присъства на събора.
Написаните по този повод изложения стават предмет на задъл­
бочен анализ от страна на Палмър Труп през 1940 г. Този историк
се заема специално да открие темите в поемите и в други разкази,
излезли изпод под перото на авторите от XIII в., в които са изразе­
ни възражения към кръстоносните походи или към тяхната роля.
Францисканецът, на когото дължим Колекцио де скандалис Ек-
лезие (вероятно Жилбер дьо Турне), хвърля отговорността за неус­
пеха на кръстоносните походи върху греховете на християните и
в това няма нищо оригинално. Но той анализира по-специално
злоупотребите при проповядването и осъществяването на кръсто­
носния поход. Той се явява като говорител на духовниците, които
осъждат събирането на десятъка и на други такси, включително на
исканите от сеньорите помощи, като начин за осигуряване на су­
ми за благородниците, изключително в тяхна изгода, чрез ограб­
ване на поданиците им и измъкване на пари от клириците. По то­
зи начин се измъкват пари от бедните за издръжката на богатите.
Засегнато е и откупуването на обети: проповедниците насърча­
ват своите аудитории да се ангажират в скъпоструващи и опасни ек­
спедиции; след това им предлагат да превърнат даден обет, напра­
вен напълно искрено, в парични вноски; дори се оказва натиск вър­
ху някои от кръстоносците, за да бъдат принудени да извършат то­
ва откупване. Други дават обет, като предварително знаят стойност­
та на откупа. Той също се превръща в система за таксуване.
Осъждат се и принцовете, които упорстват в съперничеството и
конфликтите си, докато кръстоносният поход предполага умирот-
воряване. Практиката да бъдат принуждавани извършителите на
престъпления да поемат кръста вместо наложеното им заслужено
наказание също търпи критика: регистърът на Йоркската архие­
пископия за периода 1274-1276 г. сочи, че от триста откупвания
на обети само единадесет са на хора, поели кръста без принуда.
Това позволява да бъдат избегнати произнесените от съда присъ­
ди. Авторът се оплаква, че редица кръстоносци виждат във факта

462
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

на поемането на кръста начин да се сдобият с безнаказаност, И той

стига до заключението, че недостатъците на системата са сериоз­
ни. Ролята на Църквата по отношение на кръстоносния поход е
преди всичко да се моли непрестанно- и но- този начин да получи
помощта на Господ. Участието на случайни войни, всеки от които
прекарва съвсем ограничено време в отвъдморските земи, според
автора би могло да бъде изгодно заменено със събирането на все­
общ налог, който би способствал за издръжката на наемни войни­
ци, които да пребивават постоянно в Светите земи.
Юмбер дьо Роман, автор на друго изложение, прави преглед на
възраженията относно използването на сила от Църквата. Начал­
ник на орден с мисионерско призвание, той определя две допъл­
нителни позиции: Църквата трябва „да сее вярата“ чрез проповед,
но да защитава вярващите, прибягвайки към силата. Той стига до
извода, че кръстоносният поход е легитимен, но трябва да стане
постоянно задължение.
От друга страна, Гийом Триполитански написва за Тедалдо Вис­
конти, преди да стане папа, един трактат Де стату Сараценорум, в
който извлича поуките от дългия си мисионерски опит. Симпатията
му към мюсюлманите е видна; той подчертава добродетелите им, от­
белязва сходството на тяхната вяра с християнската и препоръчва
убеждението вместо принудата като средство за приемане на вярата.
За да се проповядва Божието слово на неверниците, се необходими
мисионери, а и сам той лично прави достатъчно покръствания, за да
е убеден в ефикасността на проповедта. Накрая той се обляга на про­
рочествата, които предвещават края на исляма, като си мисли, че
кръстоносният поход вероятно не е необходим. Позицията му за от­
каз от силата като средство за покръстване е впрочем позиция на по-
вечето от неговите съвременници, включително на неговия събрат
Тома Аквински, който умира, отивайки на събора.
Обаче в поискания от францисканеца Фиденче от Падуа доклад,
който той предоставя писмено едва през 1291 г., се изказват съм­
нения относно ефикасността на проповядването, тъй като сара­
цините са твърде закоравели от греховете си, а дори и относно въз­
можността да се проповядва. Той твърди, че мюсюлманите предс­
тавляват опасност за вярата на християните и припомня, че те са
убивали мисионери. Според него, кръстоносният поход е начин да
бъдат премахнати тези пречки.
Издигат се гласове - включително този на графа на Фоа, по
време на събора - срещу използването на кръстоносния поход сре­
щу християни. Дори един трубадур, Фолке дьо Люнел, изказва съм­
нения относно искреността на папа Григорий X, който се застъп­
ва за кръстоносния поход, и го обвинява, че планира да се възпол­

463
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

зва от него в интерес на папската власт в Европа.

Що се отнася до епископа на Оломоуц, Бруно, който несъмнено
изповядва вижданията на крал Отокар Бохемски, то той потвържда­
ва приоритета на европейските проблеми пред ориенталските. Спо­
ред него първо трябва да се възстанови мирът, като се сложи край на
Великото междуцарствие чрез назначаването на един император;
най-голямата опасност идва от Изток, юьдето езичниците са нався­
къде поради приемането на куманите в Унгария, враждебността на
литовците и заплахите на татарите. Следователно кръстоносният по­
ход трябва да бъде насочен срещу всички тях, и след като бъдат вра­
зумени, тогава да се обърне срещу сарацините. Разликите, които из­
лизат наяве в тези изложения, в които откриваме отзвук от същност­
та на състоялия се няколко години по-рано „Спор на кръстоносеца и
не-кръстоносеца“, свидетелстват, че кръстоносният поход е обект
на обсъждане и че Григорий X е подготвил стрателно събора.
Съборът започва на 7 май 1274 г. Но през месец ноември 1273 г.
папата е в Лион едновременно със Свети Бонавентура, който вероятно
е един от най-слушаните съветници. Той вече е работил за решаването
на кризата, започнала в Германия след изчезването на Хьоенщауфени-
те: смъртта на Ричард Корнуолски (2 април 1272 г.) и слабата чувае-
мост на неговия конкурент, Алфонсо X Кастилски, го карат да подтик­
не архиепископа на Майнц да свика диетата, която на 24 октомври
1273 г. дава короната на Свещената Римска империя на Рудолф Хабс-
бургски, на когото Григорий разчита за кръстоносния поход.
След първото заседание папата и кардиналите провеждат мно­
жество разговори, в частност с краля на Арагон, Хайме I, който из­
тъква ролята си в своята автобиография. Изглежда той съветва па­
пата да изпрати предварително в Ориента един контингент от 500
конници и 2 000 пехотинци, за да поддържат укрепените места, до-
като започне истинският кръстоносен поход, по време на който той
вероятно повежда 1 000 рицари. Магистърът на тамплиерите и Ерар
дьо Валери, които представляват Филип III, не са особено благо­
разположени към кръстоносния поход и смятат, че поддръжката на
250-300 рицари отговаря на нуждите на Светите земи. Следовател­
но за тях като че ли главната цел е да поддържат франкските ук­
репени градове в Ориента, докато връщането на Светите земи мо­
же да почака. Но дали нашият информационен източник, мемоа­
рите на Хайме I, е напълно меродавен?
Във всеки случай Григорий X преследва своята цел. По време на
второто заседание на 18 май 1274 г. той обнародва Конституцио-
нес про зело фидеи, които приемат и доразвиват съборните поста­
новления от 1215 и 1245 г., наблягайки върху мерките, които трябва
да се вземат по отношение на флотските проблеми. Папата нарежда

464
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

на принцовете да преустановят споровете си; той забранява турни­

рите и единоборствата (което поражда известно недоволство сред
благородниците и не може да бъде напълно постигнато). Сред мер­
ките, предназначени да осигурят финансирането на кръстоносния по­
ход, основната е събирането на десятък върху доходите на клира за
шестгодишен период и в целия християнски свят.
На 1 август Григорий X изпраща инструкциите си на Симон дьо
Бри, посочен за легат във Френското кралство и диоцизете на Лион,
Лиеж, Камбре, Туп, Мец и Вердюн. Към доходите от десятъка, който
трябва да се събира от избрани от легата чиновници, но не от френс­
кия клир - за да се избегнат грешки - трябва да бъдат прибавени
сумите от откупването на обети, от конфискациите на незаконно при­
добити блага, от някои глоби; цялата сума трябва да бъде връчена на
Филип III, натоварен с мисията да пази фондовете за кръстоносния
поход чрез писмо от 31 юли, което го задължава да осигурява разхо­
дите по поддръжката на командвания от Оливие дьо Терм контингент.
В Англия архиепископите на Йорк и Кентърбъри са тези, на ко­
ито е възложено да проповядват за похода и да събират десятъка,
както и една стотна от църковните доходи. Архиепископите на Ир­
ландия, Шотландия, Навара, Арагон, Португалия, Сицилия, Сарди­
ния, Италия, Далмация, Унгария, Полша, Славония, Ахея, Норве­
гия, Швеция и Германия получават аналогични писма (12 септемв­
ри 1274 г.). Събират десятък в Исландия, а диоцезът на Гардар в
Гренландия се отчита с тюленови и биволски кожи, с моржови зъ­
би, китови балени, като превръщането им в пари в Европа поражда
известни трудности, решени през 1282 г.
Григорий X разчита на участието на Филип Ш, чийто обет за по­
ход остава неизпълнен поради завръщането му от Тунис, без да е
ходил в Светите земи. На практика кралят, кралицата и техният ан­
тураж поемат тържествено кръста на 28 юни 1275 г. Шарл Анжуйс-
ки също се ангажира да тръгне, или най-малко да изпрати сина си
вместо него. Хайме I Арагонски може да изглежда благоразполо­
жен, но не поема твърд ангажимент. Кралят на Швеция също става
кръстоносец: през 1285 г. чрез завещанието си той оставя 400 мар­
ки за изпълнение на обета му.
Но папата много разчита на новия император на Свещената Рим­
ска империя, който по време на короноването си съобщава намере­
нието си да поеме кръста. Обаче Рудолф се бори срещу исканията на
Алфонсо Кастилски и Отокар Бохемски; папата решава спора око­
ло исканията и издейства оттеглянето на краля на Кастилия, което е
прието едва през септември 1275 г. Отокар приема да стане кръсто­
носец, отлагайки за завръщането си от похода крайното решение
относно признаването на Рудолф, което пък поставя под въпрос при­

зе. 465
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
тежанието на короната от последния. Рудолф, жена му и бароните
им в крайна сметка приемат кръста през октомври 1275 г.
Усилията за умиротворяване, предприети от Григорий X, имат про­
менлив успех. Филип III не се отказва от действията си срещу графа
на Фоа или краля на Кастилия; конфликтът между краля на Бохемия и
Рудолф е решен едва през 1278 г. посредством победата на втория при
Маркфелт. Междувременно Хайме Арагонски умира.
Но Григорий X не възнамерява да ограничи мероприятието са­
мо до християнските страни от Запада. Той възобновява плановете
отпреди 1270 г., които целят да бъдат привлечени и монголи, ар­
менци и византийци. Що се отнася до последните, той отказва да
подкрепи амбициите на Шарл Анжуйски, който по времето на без-
властието на папския престол продължава подготовката си за кам­
пания срещу Византийската империя. От своя страна Михаил VIII
остава верен на политиката си за сближаване с папството и за съ­
юз със своя зет, монголският илхан, макар вероятно да се е стре­
мял да избегне всякакъв открит конфликт с новия хан на Златната
орда, Мунке-Тимур, както и със султана на Египет.
Известно е, че разговорите между гърци и латинци се насочват
към смекчаване на догматичните разногласия. Гръцкият патриарх
на Константинопол, Йоан Век, допринася съществено за това сбли­
жаване поради констатацията си, че латинската формулировка на
изхождението на Светия Дух, основен препъникамък в гръцко-лат-
нските преговори, съвпада с ученията на някои от отците на Източ­
ноправославната църква. Поради тази причина прокламирането на
единството на вярата и признаването на римското първенство от ва-
силевсите е възможно, без в това да се съзира обикновена маневра
от страна на византийците (6 юни 1274 г.).
Що се отнася до монголите, тяхното пратеничество се състои
от шестнадесет човека, сред които Дейвид Ашби и нотариусът Ри-
халдус, който написва за отците от събора доклад за франко-мон-
голските връзки. Това, което той не казва, е, че през 1272 г., пора­
ди конфликта си с хан Барак, Абага се опитва да се сближи с Бай-
барс, който посреща хладно неговите предложения. Следователно
илханът се е върнал към политиката си от 1265 до 1271 г. Прис­
тигнали на 4 юли, пратениците са посрещнати радушно, а офици­
алното покръстване на главния сред тях в присъствието на участ­
ващите в събора прави силно впечатление на 16 юли. Но, както
пише един хронист, „Татарите дойдоха не заради вярата, а за да
сключат съюз с християните“.
Конкретните предложения, които те носят, ни стават известни
от писмото на Едуард Английски, когото посещават след събора
(28 януари 1275 г.). Знаем също така, че на връщане отново мина­

466
 КРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД ПО ВРЕМЕТО НА МОНГОЛИТЕ

ват през Лион на 13 март и че отнасят на Абата писмо, на което

той отговаря през 1276 г., като изпраща двамата братя Васали. До-
като кореспонденцията с папата е насочена най-вече към подкана
за приемане на вярата, формулирана от Григорий X, то писмото
на английския крал съобщава, че илханът е обещал да участва в
кампанията редом с кръстоносците.
Но едно от най-интересните свидетелства от присъствието на мон-
голите на събора се крие в малкия трактат, написан от Дейвид Ашби,
„Подвизите на татарите“, за съжаление изчезнал в пламъците на Биб­
лиотеката на Торино; разполагаме само със съдържанието му и с ед­
на глава, „Как сменят жилищата си“, което ни позвалява да научим,
че доминиканецът - за когото Рихалдус твърди, че е участвал в мно­
жество битки и в редица обсади с армията на илхана - възнамерява
да представи на папата начините на бой, тактиките и навиците на ар­
мията, с която западняците ще трябва да си сътрудничат години на­
ред на бойното поле, при което ще участват и кръстоносците.
Григорий X умира през 1276 г., а неговите първи наследници
преминават за кратко през апостолическия престол, но продължа­
ват да прилагат плана за сътрудничество между латинци, византий­
ци и монголи в предстоящия кръстоносен поход.

Подновяването на кръстоносния поход в периода 1260-1274 г. е

изцяло доминирано от присъствието на монголите на подстъпите
към Сирия. Ужасът, предшествал приближаването им, предизвиква
подготовката на офанзива, при която западняците следват Беноа
д ’Алинян в Ориента. Падането на Аюбидския султанат и на други
мюсюлмански владения в Сирия създават у франките от Ориента
илюзията, че татарите няма да окупират завладяната от тях страна
и че има свободно място за франкско отвоюване, вече започнало в
близост до Антиохия, но при други условия.
Не е сигурно, че съглашателство между франките от Акра, Тир
и Сидон и завоевателите би било достатъчно за осигуряване на та­
зи реокупация. Хулагу е оставил твърде малко войски на Китбука,
за да може същият да се опълчи на Мамелюците дори и с допъл­
нителни франкски подкрепления. Запазвайки твърде изгоден за
египтяните неутралитет, бароните от Светите земи улесняват по­
бедата им. А оттам - стабилизирането на един режим, който се
смята за защитник на исляма срещу езичниците (монголите) и не­
верниците, които се съюзяват или биха могли да се съюзят с тях.
Писмата, които Байбарс пише до Боемон VI наблягат на факта, че
той напразно очаква помощ от Абага, а примирията, които сключ­
ва с франките, ги карат да се отказват от солидарността си с мон­
голите. Следователно е твърде правдоподобно, че провеждайки

467
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
своите кампании срещу франкска Сирия (и Армения), опасният
султан се опитва да лиши илхановете от базите, които франкски-
те владения могат да осигурят на своите, дошли от Ориента съюз­
ници.
Преследването на съюз с франките от страна на Хулагу и нас­
ледниците му явно сварва неподготвени папата и франкския крал.
Но предвожданите от Байбарс постоянни нападения, последова­
телното падане на всички крепости, междувременно възстановени
и оборудвани благодарение на значително финансиране и на всич­
ки усъвършенствания на разполагащата с всички необходими сред­
ства техника, привличат западняците към този съюз, към който
монголите успяват да убедят да се присъединят и византийците.
Но перспективата за коалиция, при която възстановяването на
латинската власт върху Светите земи е изрично предвидено, про­
меня вида на военните операции на похода, който нападенията на
Мамелюците правят необходим. „Отделното придвижване“, водено
от Йод Бургундски в помощ на Акра, е последвано от значимо на­
чинание, чийто характер е твърде различен - тъй като монголската
армия се превръща в най-важния елемент от бъдещата кампания.
Нападенията на другите наследници на Чингиз хан срещу граници­
те на илхана пречат на реализацията на този план и е твърде въз­
можно поради този факт те да са разубедили кръстоносците да щур­
муват Египет и да ги накарат да изчакат момента за обединение с
монголските конници.
А кръстоносният поход на Григорий X, който приема и продъл­
жава плановете на Свети Луи и съюзниците му, остава на същите
позиции. Именно от съюза с монголите се очаква занапред успех в
начинанията по възвръщането на Светите земи.

468
 ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Краят на франкските Свети земи

От смъртта на Григорий X докъм 1291 г. - и дори малко по-късно,

макар франките да изоставят своите крепости през 1303 или
1303 г. - останалите в ръцете на наследниците на кръстоносците
Свети земи се променят до неузнаваемост, като зависят от твърде
относителната добронамереност на Мамелюците. Промените в по­
литическата картина на Средиземноморието като цяло придават на
това оцеляване оригинален характер: франкска Сирия е присъеди­
нена към Анжуйската империя. Но вътрешните разделения все по­
вече се задълбочават. Кралят на Кипър, принцът на Антиохия-Три-
поли и магистрите на ордените, всеки гледа собствените си инте­
реси. Самият Запад е оплетен в своите си драми, сред които проб­
лемът със Сицилия, влияещ от десетилетия върху съдбата на фран­
кските държави, е основният. Връщането към предишни мерки от
времето на папа Николай IV настъпва твърде късно, за да бъде въз­
можна подготовката на какъвто и да е кръстоносен поход.
При все това разкрилите се през предходната епоха перспекти­
ви не са изоставени: през 1291 г. никой няма чувството, че е настъ­
пил краят на кръстоносните походи. Впрочем, не става дума за
края на латинския Ориент. Той е призван да оцелее под различни
форми: Кипърско кралство, Морейско княжество и анексираните
към него земи, венециански или генуезки острови, колония на хос-
питалиерите на Родос. А разновидности на нови кръстоносни по­
ходи ще се появят още в първата половина на XIV в.

Времето на неравностойните договори

Още от XII в. франки и мюсюлмани привикват към съвместно съ­
ществувание, уредено със споразумения следствие от сключените
под различни форми примирия: търговски примирия, позволяващи
придвижването на търговци и кервани; съседски примирия, гаран­
тиращи сигурността на съседните територии; примирия между го­
леми сеньории. Някои от тях са съчетани с плащане на суми, пред­

469
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

ставени като налог или като компенсация на такса за придвижва­

не. Накрая други постановяват подялбата на реколти в земите, ос­
порвани от две суверенни страни. Франките често се възползват от
подобни договорености по времето, когато имат господстващо по­
ложение. Основа за тези съглашения е спазването на конвенциите,
подсигурено чрез клетва. И една от грижите на бъдещите воюващи
е да обърнат привидно правото на своя страна, като прехвърлят на
врага отговорността за прекратяването на примирието, предвид на­
рушаването на неговите клаузи.
Байбарс също се съобразява с дадената дума. Когато иска Сафет
и Бофор, той се опира на договора от 1241 г.; но за да има право да
убие тамплиерите от гарнизона в Сафет, той се преструва, че е дал
клетва, но на практика се измъква от нея. Когато през 1263 г. се явя­
ва пред Акра и Яфа, то е под претекст, че иска да поднови примири­
ята, които още не са изтекли, като допълва подновените договори с
нови, на пръв поглед мотивирани изисквания (освобождаването на
затворници). Но в действителност диспропорцията на силите му да­
ва възможност да наложи изискванията си. В края на всяка от кампа­
ниите си срещу франките, предшествана от прекратяване на прими­
рието, султанът приема да преговаря с противниците си и, като пра­
вило, да се съгласи на примирие, валидно за десет години.
ПрезЛ262 г. графът на Яфа и хоспиталиерите от Арсур приемат
неговите условия и сключеното през 1256 г. примирие е подновено.
Това не пречи двете укрепени места да бъдат превзети съответно
през 1268 и 1265 г., като при това султанът не си прави труда да се
оправдае за нарушаването на примирието.
През май 1267 г. сирът на Бейрут издейства примирие; почти по
същото време Филип дьо Монфор, комуто наскоро е отнет Торон,
подписва аналогично примирие, защитаващо от всякаква атака гра­
да и 99 съседни казали. През 1268 г. султанът сключва примирие с
тамплиерите от Сидон; на 27 май прави същото и с Акра. Но това
не му пречи презД269 г. да прекрати подписаните и с Акра, и с
Тир примирия под единствения претекст, че четирима мюсюлмани
са се оттеглили в Акра, за да бъдат покръстени там.
След кампанията си срещу Крак де Шевалие, Байбарс приема
да сключи примирие с тамплиерите в Тортоса, после с Боемон VI
Триполитански (1271). На 22 май 1272 г. идва ред на Акра. А през
1272 г. - с господарката на Бейрут. През 1270 г. арменският цар
Хетум също се сдобива с примирие.
Тези споразумения трябва да бъдат подновени от наследника на
Байбарс - Калаун, твърдо убеден да преследва интересите си за
сметка на франките. Примирието с Тортоса е продължено до 1282 г.;
това с Акра до 1283 г., а с Тир - до 1285 г.

470
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

При изтичането на сключеното през 1272 г. примирие прате­

ниците на Акра (двама тамплиери, двама хоспиталиери и двама
кралски благородници), тевтонци и сенешалът Йод Поалшиен, ба-
юл на кралството, идват да искат продължението му. Калаун се съг­
ласява и двете страни се заклеват в договора съобразно добре под­
готвен протокол, за да бъде той подплатен с всички гаранции от
страна както на християнската, така и на мюсюлманската вяра.
И едните, и другите се заклеват респективно да не нарушават
границите си. Емирът демонстративно изброява всичките си вла­
дения от Египет до Тадмор (Палмира) и от Хиджаз до Биреджик и
до границите на Киликия. Той се погрижва да връчи подробен спи­
сък на всички „благословени завоевания“ (или „щастливи“), реали­
зирани за сметка на франките, и не можем да се откажем от мисъл­
та, че по този начин иска те да се почувстват унижени.
От франкска страна договорът изброява всичко, което е под власт­
та на анжуйския баюл и на военните ордени (Тир и Бейрут са извън
тази конвенция, тъй като са защитени от други примирия): Акра, гра­
дините й, мелниците и лозята й, Кайфа и „марината“ (брегът между
двата града), два манастира от Кармелската планина, където султа­
нът притежава едно село, а франките останалите тринадесет. Относно
Шател-Пелерен (Атлит), крепостта, градът, градините, лозята и обра­
ботваемите земи се полагат на франките, заедно с шестнадесет села.
Остатъкът от територията на този град се дели „наполовина“, с изк­
лючение на осем селища, лично притежание на султана. Хоспиталие-
рите получават право върху имотите в Кесарийската земя; Искенде-
рун (Сканделион) и Марон, заедно с територията си, са разделени „на­
половина“. В Сидон крепостта, градът и петнадесет селища се падат
на франките; всичко останало, в планината, на султана.
Положението в Тир и Бейрут не е по-различно: в първата от те­
зи сеньории, където има около стотина селища (договорът цитира
85), пет принадлежат на мюсюлманите, десет на господаря на гра­
да, който го запазва заедно със землището му, а всичко останало
остава неделима собственост.
Условията на тази подялба „наполовина“ са определени поради
спор относно един имот на Батиола - един от оставените на фран­
ките казали. Доходите от земите са събирани съвместно от служи­
телите на сеньора и тези на султана и поделяни на точно уговорено
място. Правораздаването се извършва от служителите на двете
страни, действащи съгласувано, като християните са съдени от чи­
новниците на сеньора, а мюсюлманите от тези на султана; цената
на пролятата кръв в случай на убийство се поделя между двете
власти. Този режим на „парцелирани казали“ управлява вероятно
подлежащите на подялба на доходите селища, толкова често спо­

471
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
менавани в договорите между франки и мюсюлмани.
Но султанът пояснява, че никакви укрепителни работи не могат
да бъдат извършвани в местата, засегнати в тези договори, докато
той си запазва изцяло право на подобни действия. Договарят се от­
носно гаранциите, с които ще се ползват корабите, относно правата
за поправка в крайбрежните пристанища, които ще имат галерите на
султана и тези на съюзените страни в Кралството на Акра. Ако се
задава кръстоносен поход, баюлът и магистрите на ордените обеща­
ват да предупредят султана два месеца по-рано. В случай на монгол­
ска атака тази от двете страни, която научи по-рано, е длъжна да
уведоми другата незабавно; в подобен случай се предвижда, ако войс­
ките на султана бъдат изтласкани на крайбрежието, франките да имат
правото да се защитят и чрез преговори да гарантират сигурността
на територията и поданиците си. Дори се предвижда при идването на
бежанци от подчинените на султана земи, да им осигурят свободата
и запазването на тяхното имущество. Накрая франките, както и сул­
танът, се ангажират да не оказват никаква помощ на пиратите. Дого­
ворът с Акра е допълнен с клаузи относно Назарет, където христия­
ните могат да ползват църквата и четири съседни къщи с обещание
за сигурност по пътя; но е забранено църквата да бъде ремонтирана.
Тези примирия се сключват за период от десет години, десет ме­
сеца, десет дни и десет часа. Те осигуряват на крайбрежните градо­
ве несигурно съществувание, под постоянна заплаха от офанзива
откъм вътрешността, направлявана от мамелюкските емири.
В Триполитанското графство Лаодикия, Маргат, Тортоса, Трипо­
ли и Жибеле се оказват в аналогично положение. Байбарс се догова­
ря с тамплиерите от Тортоса и хоспиталиерите от Маргат, без да на­
месва Боемон VI; султанът сключва еднолично примирие и с Жибе­
ле - и вероятно смята сеньорите на Тир и Бейрут за независими от
сеньорията на Акра. Той наистина успява да се възползва от вътреш­
ните разделения на франките, а господарката на Бейрут, заплашена
да бъде омъжена отново от Юг III без нейно съгласие, се поставя
под негова защита. Подписаните между 1267 и 1272 г. договори са
доста красноречиви относно разпадането на франкските държави.
Защитените от тези договори мюсюлмански сеньории също са
засегнати от отстъплението на франките. По време на монголската
офанзива през 1260 г. емирите Ботор от Гарб (подобно на други
мюсюлмански принцове) установяват контакт с нашествениците,
като им се подчиняват; след това се опитват да спечелят благораз­
положението на султана, но един от тях, Заин ал-Дин, е обвинен,
че служи като шпионин на Боемон VI и е хвърлен в затвора. След
това, през 1280 г. сме свидетели как той преговаря с Онфроа дьо
Монфор, сеньор на Бейрут, който му дава ленно владение срещу

472
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

обещание да не допуска мюсюлманските пленници да бягат от

франкската земя. Боторът остава съсед на франка; също така ня­
кои християнски мокадам-и от ливанската планина могат да про­
дължават да разчитат на франкските сеньори, за да запазят неза­
висимостта си: но тя се оказва нетрайна и доказателство за това е
мамелюкският рейд от 1268 г. в планински Ливан.
Исмаилитите са освободени от Байбарс от задължението да пла­
щат годишен данък на хоспиталиерите и на тамплиерите, но пък са
принудени да се издължават на самия султан. И през 1272-1273 г.
Байбарс става господар на някои от техните крепости.
Султанът насочва своите намерения и по на север, отвъд пла­
нината Аманус, представляваща негова граница. През 1275 г. той
извършва набег срещу Армения, оплячкосвайки Сис и Аяс. Две го­
дини по-късно атакува васалите на монголите, Селджуците от Ан­
тиохия. Разположената в региона монголска войска го пресреща,
но е прегазена при Албистан; изглежда предаността на Селджуци­
те към монголските им господари започва да отслабва. Абага прис­
тига с усилен ход, за да отблъсне Мамелюците. Те не го очакват.
Въпреки неуспеха на тази инициатива, мамелюкското господство
в Сирия е добре осигурено. Франките могат да задържат своите тери­
тории само със съгласието на султана. Но вероятно смъртта на Бай­
барс през същата тази 1277 г. им осигурява известно спокойствие.

Светите земи влизат в Анжуйската империя

Отказването на Байбарс от опитите си да заграби Акра влизат в
рамките на нова политика: тази на краля на Сицилия, Шарл Анжуйс-
ки, който се явява посредник между хората от Акра и султана при
сключването на примирието от 1272 г. Но тази политика се подчи­
нява по-скоро на други цели, отколкото на желанието да бъдат за­
щитени Светите земи срещу офанзивата на Мамелюците.
Откакто през 1247 г. Инокентий IV, прекъсвайки свързващата ки­
пърската монархия с Империята феодална зависимост, поверява на
краля на Кипър протекцията на Светите земи, Люзиняните се приз­
нати от почти всички франки от Йерусалимското кралство като
„господари на кралството“. Но тази титла не им дава друго право,
освен това да определят баюла, който управлява от тяхно име; и
когато Аликс Шампанска умира (1246 г.), нейният син, Анри I, кой­
то е избран за крал на Кипър от Висшия съвет - макар неговата ле­
ля Мелизанд, вдовица на Боемон IV, да е по-близка роднина на кра­
лица Изабел от него - се опитва да си спечели най-вече благораз­
положението на мощния род на Ибелините. Затова той дава граф­
ство Яфа в ленно владение на Жан Ибелински, Казал-Юмбер на Ба-
лиан Ибелински, сир на Бейрут, конетабълството на Жан Ибелинс-

473
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ки, сир на Арсур; последният и Балкан се редуват в качеството си
на баюли, с изключение на кратък период, през който длъжността
се пада на Жан Фоаньон. След смъртта на Анри, неговата майка
Плезанс, сестра на Боемон VI, продължава да ги удостоява с тази
чест. Самата тя през 1254 г. се омъжва за Балкан Ибелински, за
да се разделят през 1255 г. Но видяхме как по време на войната за
„Свети Сава“, тя се опитва да управлява по-директно, или поне чрез
посредничеството на своя брат Боемон. През 1258 г. тя се решава
да назначи за баюл Жофроа дьо Сержин: за първи път от времето
на Фридрих II барон от Запада поема това управление.
При смъртта на Плезанс (1261) никой не поисква регентство-
то: едва през 1263 г. сестра й Изабел, омъжена за Анри Антиохийс-
ки („Анри дю Пренс“), е призната за „господарка на кралството“,
впрочем за твърде кратко време, защото умира през следващата го­
дина. Но това припознаване вероятно улеснява възкачването на тро­
на на Кипър на нейния син, Юг Антиохийски: след дебат пред Вис­
шия съвет, последният е принуден да признае регентската му тит­
ла въпреки претенциите на неговия братовчед Юг дьо Бриен.
Но през 1268 г. Конрадин умира; това е основание вече да бъде
призната кралската власт, а не властта на сеньор на кралството. Юг
Антиохийски, вече коронован като крал на Кипър при смъртта на
Юг II (1267 г.), преодолява претенциите на леля си, Мари Антио-
хийска, дъщеря на Мелизанд дьо Люзинян, и през септември 1269 г.
е коронован в Тир като крал на Йерусалим.
Юг III решава да превърне тази тила в реалност. Започва с реша­
ването на един неотложен въпрос: този за Тир; през 1246 г. Анри I
поверява града на Филип дьо Монфор. От този момент Филип, внук
на водача на кръстоносния поход срешу албигойците, който принад­
лежи към Ибелиновия род чрез брака на баща му Ги (сир на Кастр и
Ла Ферте-Але, с Елвис Ибелинска, и който благодарение на брака си
с дъщерята на Реймон Рубен, Мари Антиохийска, става господар на
Торон, има напълно независимо поведение. По време на войната за
„Свети Сава“ той заема страната на Генуа; подписаното от него през
1268 г. примирие с Байбарс не е съгласувано с кралската власт. Но
повторната поява на постоянно пребиваващ там крал го лишава на­
пълно основателно от Тир, който трябва да се върне към кралския
домен. Юг III признава притежаването на града от него и от сина му
Жан, който се оженва за кралската сестра, Маргьорит Антиохийска-
Люзинян: по този начин Филип е призван да се превърне в основна
опора на управлението на Юг III. Вероятно поради тази причина на
17 август 1270 г. го убиват по нареждане на Байбарс. Двама довере­
ници на „Стареца от Планината“ идват в Йерусалим, за да искат пок­
ръстване, а единият от тях взема за кръстник господаря на Тир: той

474
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

се възползва от това, че Филип му подава едно дение за дарение по

време на месата, и го намушква. Успяват само да го спрат да не нап­
рави същото и с Жан дьо Монфор.
Същевременно Юг III се опитва да излекува раните, оставени от
войната за „Свети Сава“, като подготвя завръщането на венецианци­
те в Тир и това на генуезците в Акра. Той вече се е намесвал през 1265
и 1266 г., за да се притече с кипърските войски на помощ на Акра, и
подновява това усилие през 1268 и 1269 г. През 1271 г. той отново е в
Акра. За да се възползва от отсъствието на краля и на неговите рица­
ри, през май-юни същата година Байбарс опитва десант в Кипър, ка­
то екипира седемнадесет галери с франкски знамена и прекарва мал­
ка войска. Но единадесет от тези кораби са изхвърлени на брега и
хората, които те превозват (между 1 800 и 3 000 души), са заловени.
Въпреки това не рисковете от отсъствието на краля от острова,
породено от необходимостта да бъде защитавана Акра, предизвик­
ват недоволството на кипърските благородници, недоволство, кое­
то Едуард I Английски успява временно да уталожи през 1272 г.,
но което се възобновява през 1273 г. Спорът се състои в това, че
кралят възнамерява да поиска от васалите си от Кипър неограни­
чена военна служба в Сирия. „Постановленията“ наистина предвиж­
дат подобна служба, но вътре в самото кралство. Кипър и Йеруса­
лим са обединени на личностна основа: чрез Жак Ибелински пре­
даните на Кипър васали изтъкват, че не са задължени да служат в
другото кралство (изглежда, че изпитват подобни трудности, кога-
то Бодуен II се нагърбва с Антиохийското княжество). В отговор
на представените им от Юг III аргументи за участието им в кампа­
нията срещу Филанджиери или във военните операции срещу мю­
сюлманите, говорителят им отвръща, че в онзи случай кипърците
са действали като кръстоносци или съвсем доброволно; той дори
подчертава, че рицарите от Кипър са служили много повече на Ибе-
линската корона, „отколкото господин кралят или неговите наслед­
ници“. В крайна сметка се договарят за правото на краля да изис­
ква четиримесечна служба от другата страна на морето. И през
1279 г., когато Юг III ги повежда в Сирия, рицарите го изоставят
още с изтичането на четирите им месеца. Следователно Юг III не
може да разчита на пълна подкрепа от кипърското рицарство.
Появяват се и други трудности. Господарката на Бейрут, вдовица
на Едмънд л ’Естранж, е препоръчана от съпруга си на Байбарс. Юг
III изтъква правото си да й намери нов съпруг и окупира сеньорията,
като отвежда Изабел от Бейрут в Кипър: султанът настоява да я ос­
тавят да избира свободно. Конфликтът му с тамплиерите, които се
сдобиват с казала Ла Фоконери, без да искат съгласието му, и редица
„други разпри с италианската общност и братствата“, и накрая, от­

475
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

казът на хората от Триполи да го признаят за регент по време на

непълнолетието на неговия братовчед Боемон VII, в крайна сметка
го принуждават да се откаже от управлението.
Юг се оттегля в Тир; хората от Акра отиват и го молят да се върне,
но магистърът на тамплиерите и венецианците отказват да се присъе­
динят към този демарш. Той се ограничава да назначи баюл, Балиан
Ибелински-Арсур, и се качва на кораба за Кипър, като предупреждава
папата и кралете от Запада за невъзможността си да управлява.
И друга причина го тласка към този отказ: предстоящото присти­
гане на представител на краля на Сицилия. На практика, след като
придобива кралството на Манфред през 1266 г., Шарл Анжуйски на-
чертава мащабни планове относно целия басейн на Източното Сре­
диземноморие. Той подновява целите на норманските крале относно
източното крайбрежие на Адриатика, като бива провъзгласен за крал
на Албания от албанските първенци въз основа на правата, които Ман­
фред придобива над този регион чрез брака си с дъщерята на деспота
на Епир. Договорите му с Бодуен II и Гийом дьо Вилардуен го навеж­
дат на мисълта да възстанови латинската империя на Константино­
пол, заради неговия зет Филип дьо Куртене, и да възвърне завладени­
те от византийците крепости за сметка на Ахейското княжество, кои­
то трябва да се паднат на втория му син. Това го кара да се противо­
постави на брат си Луи IX и на папа Григорий X, и двамата привърже­
ници на византийския съюз заради задаващия се кръстоносен поход.
Заедно със сицилианското наследство Шарл не получава титли от
отвъдморските франкски кралства; но той не е забравил, че Фрид­
рих II, Конрад IV и Конрадин са били крале на Йерусалим, и се стре­
ми към тази престижна корона. Той приема в Сицилия нещастния
конкурент на Юг III за трона на Кипър, Юг дьо Бриен; проявява
интерес към Светите земи, като се обръща към Байбарс през 1269 и
1271 г., за да го подкани да сключи примирие с Акра, тъй като тради­
ционно добрите отношения между Египет и Сицилианското кралст­
во не се прекратяват с падането на Хьоенщауфените.
Не е известно точно в кой момент Шарл Анжуйски се свързва с
Мари Антиохийска, внучката на Изабел Йерусалимска, оспорила
правата на Юг III (който е само правнук на същата тази Изабел),
когато последният предявява искания към трона; дори по време на
коронацията чрез посредничеството на нотариус тя протестира сре­
щу това, което смята за узурпация. През 1272 г. Юг репликира, че
единствено Висшият съвет на кралството е компетентен по въпро­
са. Но през 1276 г. Мари подновява атаката си - вероятно инфор­
мирана от магистъра на тамплиерите за почти сигурното оттегля­
не на Юг III. Но през 1275 г. Шарл Анжуйски като че ли подкрепя
намеренията на своя васал Юг дьо Бриен относно Кипър: твърде

476
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

вероятно е от този момент той да е замислил да използва искани­

ята на Мари, за да придвижи плановете си относно йерусалимска-
та корона. В действителност, без да чака присъдата на Римската
курия, на 15 януари 1277 г. в присъствие на повечето кардинали
Мари Антиохийска отстъпва правата си над короната на Йеруса­
лим на Шарл Анжуйски, като й присъждат пожизнена рента.
Три-четири месеца по-късно малка ескадра отвежда в Акра Ро-
джиеро ди Сан Северино, граф на Марсика, и няколко рицари; той
се представя като баюл, назначен от Шарл Анжуйски в качеството
му на крал на Йерусалим. Балиан д ’Арсур отказва да му предоста­
ви кралския дворец, но Роджиеро е приет добре у тамплиерите, ко­
ито го въвеждат в града, а Балиан е принуден да се оттегли на 7
юни 1277 г. Началникът на франкския гарнизон, Гийом дьо Руси-
йон, отказва да помогне на сира на Арсур - и именно Йод Поалши-
ен, до този момент съдия на Отрантската земя, наследява Гийом
като капитан на хората на френския крал, преди да се ожени през
1278 г. за вдовицата на Балиан. Огромен персонал идва от Сици­
лия, за да поеме високите длъжности на кралството, докато епис­
копът на Троя, Юг дьо Тур, е преместен на престола на Витлеем (5
март 1279 г.). Венецианците първи признават новата власт.
При все това тази власт е призната само в Акра. Тир продължа­
ва да държи на Юг III, който дебаркира там начело на седемстотин
рицари, вероятно в началото на 1279 г, и се заема да привлече към
себе си жителите на Акра, като харчи щедро парите си. Но барони­
те, които са били принудени да се закълнат във вярност на Шарл
Анжуйски, остават непоколебими, а магистърът на тамплиерите за­
ема подчертано проанжуйска позиция. След като им изтичат четир-
те им месеца, кипърските рицари се качват отново на корабите и
на Юг не му остава друго, освен да ги последва.
Юг прави нов опит през 1283 г., като дебаркира в Бейрут с двес­
та и петдесет рицари. Но мамелюците му поставят капан; Йод Поал-
шиен демонстрира решимост да защити анжуйската кауза, а Юг не
успява да стигне по-далеч от Тир, където умира на 24 март 1284 г.
Той успява да запази като свои васали сировете на Тир и Бейрут;
тези две сеньории, последни останки от големите баронства в Йеру-
салимското кралство, не могат обаче да бъдат равносилни на прите­
жаваната от привържениците на Шарл Анжуйски Акра.
Основната опора, на която може да разчита Шарл, е Орденът на
тамплиерите. След смъртта на Тома Берар, командорът на ордена в
Пулия, избраният на 13 май 1273 г. Гийом дьо Божьо поема властта.
Той пристига в Светите земи едва през септември 1275 г. и веднага
се изявява като верен на Шарл Анжуйски човек. Потомък на голяма
баронска фамилия, тази на господарите на Божьо, син на сеньор от

477
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Монпансие и брат на френски конетабъл, той вероятно мисли, че е в

правото си да се смята равен на Люзиняните или Антиохийците. Ка­
то си спестява съгласието на краля при закупуването на Ла Фоконе-
ри от Тома дьо Сен-Бертен и като отказва да се присъедини към де­
марша на хората от Акра пред Юг III, той подчертава предварително
своята съпричастност към вземането на властта в града от Анжуйци-
те. И през юли 1277 г. именно под неговата шатра е сключен мирът
между венецианците и господаря на Тир. През 1279 г. той се проти­
вопоставя на опита за възстановяване на Юг III. От този момент
кралят на Кипър се отнася към него като към явен враг: той заграбва
имуществото на ордена и неговите замъци на острова. Папската
власт напразно се намесва; кралят на Кипър запазва суровото си
отношение към Ордена на тамплиерите.
Но Гийом дьо Божьо също се намесва в Триполитанското граф­
ство, където на Юг III е отказано регентството в полза на принц
Боемон VII. Когато Ги дьо Жибеле предизвиква кралската власт,
женейки брат си за една богата наследница, магистърът на тампли­
ерите приема Ги в Акра, в братството на ордена и го помирява с
епископа на Триполи, Паоло дей Конти, самият той враг на принца;
предоставя му и тридесет рицари за защита на замъка му Жибеле.
Така сключеният съюз подтиква Боемон VII да проведе атака
срещу манастирите на епископа и на тамплиерите в Триполи. Из­
ползването на мюсюлмански войници срещу ордена поражда скан­
дал, както и отнемането на камбаните от църквата на тамплиерите;
насоченият срещу привържениците на епископ Паоло метеж стру­
ва живота на множество рицари и „римски“ каноници. Роджиеро ди
Сан Северино е принуден да се намеси, за да наложи посредничес­
твото си и да издейства едногодишно примирие (1278). Но война­
та се подновява: Боемон разрушава замъка на тамплиерите в Мон-
кокю, над Триполи. Гийом отвръща, като руши замъка на принца
на Бутрон, обсажда Нефин и спечелва две победи срещу малката
войска на принца. Той се опитва и да щурмува по море Триполи,
на което Боемон отвръща с атака срещу Сидон. В крайна сметка
Ги дьо Жибеле успява да изненада трикратно Триполи с помощта
на тамплиерите, но неговите съучастници, които трябва да отворят
вратите на града, не успяват да му сигнализират (не се вижда нито
една от изстреляните сигнални ракети; вземат изгряваща звезда за
светлинен знак). Един командор на тамплиерите отсъства в момент,
когато разчитат на него, а Ги е принуден да се предаде на Боемон,
който заповядва да го убият (1283).
Войната между принца и тамплиерите, както тази, която Юг III
води в Кипър срещу същия орден, свидетелства за това, че Гийом
дьо Божьо се държи като суверен. По време на процеса срещу

478
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

тамплиерите още си спомнят за това, но го упрекват най-вече за

контактите му с мюсюлманите. Той наистина има съмишленици в
антуража на султана; така може да се ползва с ценна информация
и е в състояние да договаря съглашения с неверниците. Това се
вписва отлично в политиката на Шарл Анжуйски, която се основа­
ва, както някога и тази на Фридрих II, на добрите взаимоотноше­
ния между краля на Сицилия, станал впоследствие крал на Йеру­
салим, и султана на Египет. Но тази политика не е в хармония с
програмата, която Григорий X се опитва да наложи на християни­
те на Запад във връзка с византийците и монголите: ако тя отстъп­
ва мястото си на връщането на Светите земи, то е едва след осъ­
ществяването на други, сами по себе си твърде амбициозни цели.

Усилията на монголите
След като пратениците му се връщат от събора в Лион, илханът
Абага започва да се надява, че желаният от баща му и от него кръс­
тоносен поход ще се задвижи в относително кратък срок и че въз­
върнатият мир по границите на владенията му и по тези на бра­
товчедите му от Джагатай и от Златната орда ще му позволи да
присъедини силите си към тези на кръстоносните принцове. Не­
съмнено по този случай братята Васали, двама изпратени от него
през 1276 г. грузинци, пристигат да уведомят западняците. Но Гри­
горий X се погрижва да го информира, че разчита на своите легати,
които ще придружават кръстоносците, да изработят съвместно с
него план за кампанията.
Абага не пренебрегва религиозните проблеми, които папата взе­
ма толкова присърце. Той моли Григорий да му изпрати монаси, ко­
ито да разяснят християнската вяра както на него, така и на вуйчо му
Кубилай. Ето защо през април 1278 г. новият папа Николай III по­
сочва францисканеца Джерардо ди Прато и четирима негови събра­
тя, които отиват в Ориента и се завръщат оттам през следващата го­
дина, без да стигнат до Китай. Но пропускът, който им е осигурен
през ноември 1279 г. и който е предназначен за губернатора на Мала
Азия, Самагар, не уточнява съдържанието на посланието, с което те
са натоварени. За сметка на това арменецът Хайтон разказва как в
следствие от експедицията на Байбарс в Анатолия (1277) цар Левон
III Арменски е натоварен от Абага да покани папата и християнските
крале да изпратят войските си за отвоюване на Светите земи, при
перспективата за близка монголска офанзива в Сирия.
Обстоятелствата стават благоприятни. Байбарс умира през
1277 г. - вероятно отровен от купата кумис, която предлага на аюбид-
ски принц, от когото той иска да се отърве. Наследява го най-голе-
мият му син, но е свален през август 1279 г. от началника на сирийс­

479
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

ката армия, емир Калаун, който приема султанската титла в края на

същата тази година. Калаун съобщава за намерението си да продъл­
жи своята борба срещу франките, но губернаторът на Дамаск, Сон-
кор ал-Ашкар, един от фаворитите на Байбарс, въстава през април
1280 г. и се самопровъзгласява за султан. Калаун го побеждава и го
принуждава да се укрие в замъка Саюн (франкския Сон). Тогава Сон-
кор се обръща за помощ към монголите.
Абага отвръща веднага на неговия призив, а армията му оку­
пира Баграс и Дарбсак, после превзема Алеп, чиито многобройни
жители са избити. След това огромната монголска армия се оттег­
ля предвид бъдещата кампания. От франкска страна от писмата до
Едуард I научаваме, че кралят на Кипър Юг III и принц Боемон VI
събират армията си, но тя не може да се намеси, тъй като мамелю-
ците се изпречват между монголите и тях. В Акра, преди месец ок­
томври 1280 г., идва пратеник на илхана, за да моли за помощ на
франките и за снабдяване с храни. Но викарият на патриарха изтък­
ва ширещата се оскъдица и че кралят на Сицилия - крал на Йеру­
салим - е зает с други войни: сеньорията на Акра остава настрани
от тези събития.
Хоспиталиерите от Маргат виждат в това възможност да извър­
шат рейд чак до стените на Крак през октомври 1280 г.; а през февру­
ари 1281 г. те сразяват корпуса, воден от мамелюкския емир на Крак.
Но Калаун действа светкавично и мощно: той е успял да се по­
мири със Сонкор; преговаря с тамплиерите и хоспиталиерите и
сключва с тях примирие (3 май 1281 г.), което включва на 16 юли
и принц Боемон. Срещу Калаун се подготвя заговор, за който фран­
ките от Акра го уведомяват и му помагат да го осуети. Следова­
телно помощта на франките за монголите става безпредметна.
Така, когато братът на илхана, Мунке-Тимур, отвежда в Сирия ог­
ромна армия (петдесет хиляди монголи, тридесет хиляди други бой­
ци), ако тя е включвала някакви „рицари от Сирия“, то това са били
най-много подопечните на краля на Кипър. Те вземат участие в бит­
ката за Хомс (30 октомври 1281 г.), по време на която монголският
десен фланг, заедно с арменците на Левон III, грузинците и други
християни, разбива лявото вражеско крило, което преследва чак до
Хомс. Но центърът, в който се намира Мунке-Тимур, е разбит; ране­
ният монголски принц се оттегля, като оставя десния си фланг не­
покрит. С много усилия Левон III успява да го върне в Киликия. Съ­
щевременно Калаун се въздържа да преследва победената армия и
именно тогава подновява сключените с франките примирия.
Вероятно не трябва да преувеличаваме значението на франкс-
кото въздържание по време на кампанията през 1281 г. Предоста­
вените от франките скромни контингенти не биха могли да про-

480
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

менят развитието на кампанията. За да има значение тяхната на­

меса, е необходима по-значителна войска - но краткият срок, да­
ден им от илхана и съюзниците му между двете кампании, не ос­
тавя никакво време за събирането й.
През следващата година, на 1 април 1282 г., Абата умира. Брат
му Тегудер, който го наследява, променя коренно политиката. Той
приема исляма, взема титлата на султан с име Ахмад. Той прикан­
ва монголските си поданици да станат мюсюлмани и изпраща на
Калаун предложения за съюз, които са приети благосклонно. Но
бунтът на сина на Абага, Аргун, подкрепен впрочем от каган Куби-
лай, слага край на неговото царуване (10 август 1284 г.). Аргун под­
новява прохристиянската политика на баща си, въпреки че лично
той е будист. Царете на Армения и на Грузия го подтикват да под­
нови контактите си със Запада.
Писмото, което той пише през май 1285 г., е съставено на изк­
лючително неправилен латински, по-скоро от един от тези франки,
които служат в монголската гвардия и които понякога достигат до
отговорни длъжности, отколкото от нотариуса Рихалдус, за кого­
то не знаем нищо след завръщането му в Лион. Аргументацията е
следната: „Земята на сарацините се намира между вашата и наша­
та земя. Следователно можем да я притиснем помежду си. Затова
изпратете армия в Египет и ни предупредете, за да ги атакуваме
откъм нас.“ Това е начин да се опише най-простичко изготвената
през 1262 г. тактика; не е известно дали анонимният приносител
на посланието е имал да предаде по-точни предложения на полу­
чателите на това писмо.
Много по-добре сме осведомени относно следващото пратени-
чество, което напуска лагера на илхана в първите месеци на 1287 г.
На практика, за да бъде по-добре чут от франките на Запад, Аргун
решава да изпрати при тях един от най-високопоставените прелати
на Халдейската църква, „посетителят от Ориента“ Барсаума, по-
познат с прозвището Рабан Саума. Той е християнин от турско по­
текло, дошъл от околностите на Пекин, тръгнал със следовника си
Маркос на поклонение в Йерусалим. Но двамата монаси се за­
държат в монголския двор, а Маркос е издигнат до сан на католи­
кос, тъй като несторианите смятат, че като съотечественик на ил-
хановете той ще бъде изслушан благосклонно от тях; Барсаума съ­
що получава един от най-високите постове в своята Църква.
Отнасяйки послание, чието съдържание ни е неизвестно, той се
качва на кораб в Черно море и стига в Константинопол, където ви­
зантийският император, Андроник II, го приема най-радушно: от­
там се озовава в Неапол, като на 23 юни 1287 г. по време на пла­
ването участва в морска битка между арагонци и анжуйци. Когато

31. 481
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
пристига в Рим, с разочарование намира папския престол вакан­
тен; вниманието, с което го обгръщат кардиналите, не може да за­
мени преговорите, заради които е изпратен при папата. През Ге­
нуа, където има разговори с управляващите републиката, той оти­
ва в Париж, на който се възхищава и където Филип III го води в
„Сент-Шапел“, за да почете реликвите от Христовите мъки (10
септември). В края на октомври той вече е в Бордо, където се сре­
ща с Едуард I Английски. При завръщането си в Рим той участва
на коронацията на Николай IV (20 февруари 1288 г.), който прие­
ма неговото послание и собственоръчно го причестява, като съ­
щевременно изпраща на католикоса знаците на неговата власт. А
през лятото на 1288 г. Барсаума е вече в монголския двор.
Разказът за неговото пътуване, който той написва и с чието ре­
зюме разполагаме, показва разочарованието му от незаинтересова­
ността на западняците към предложенията на илхана. Вярно, че в
Генуа, по време на конклава, който му се струва безкраен, той зая­
вява на един кардинал: „Какво ще кажа на монголите при завръща­
нето си? Тези, чиито сърца са по-твърди от камък, искат да загра­
бят Йерусалим, а тези, на които той принадлежи, сякаш са неза­
интересовани от това.“ Впоследствие неговите разговори с двама­
та крале и най-вече с новия папа вземат по-позитивна насока. Пос­
ледните се ангажират действително да се присъединят към следва­
щата кампания, която илханът ще поведе срещу Египет.
Ето защо Аргун може да очаква изготвянето на общ план за кам­
панията. През април 1288 г. той изпраща един генуезец от антуража
си, Бускарело ди Гизофли, да отнесе предложенията му на папата и
на Филип Хубави. Аргун предвижда да тръгне на път през януари
1291 г., за да се окаже в равнината на Дамаск на 20 февруари, като
там очаква да се срещне с християнските войски, които ще се насо­
чат заедно с него към Йерусалим, за да освободят града и той да бъ­
де върнат на християните. Но той се застрахова срещу отсъствието
им на тази среща. Бускарело е приносител и на меморандум, който
определя каква помощ ще окаже монголът на своите съюзници: при
дебаркирането си те ще намерят необходимите продоволствия и
30 000 коня. Бускарело се връща от Запада през 1290 г., вероятно с
нови предложения (промяна на датите?). Придружен е от един мон­
голски благородник, Заган, който приема кръщението.
Сред планираните съвместни мероприятия фигурира морска
операция в Индийския океан, провеждана от малка генуезка ескад­
ра. В Багдад отиват дърводелци и моряци, за да строят две галери,
които Аргун възнамерява да лансира по търговския път на подправ­
ките и на ценните храни, които се доставят от Индия и от най-да­
лечните страни до пристанищата на Червено море, Айдаб и Куза-

482
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

ир, така че да осигури блокадата на Египет. На борда на тези ко­

раби трябва да се качат арбалетиери, пристигнали по сушата. Но
това начинание пропада, защото разделените на гвелфи и гибели-
ни генуезци се бият помежду си.
Но на 7 март 1291 г. Аргун умира, а двамата му наследници, Гай-
хату и Байду, не реализират плановете му. Един син на Аргун, Газан,
се разбунтува през 1295 г. и с помощта на емира Навруз заграбва
трона. С него и под въздействието на Навруз монголска Персия пре­
минава официално към исляма; монголите Ойрат, които отказват да
сторят това, нямат друг изход, освен да се укрият в Египет. Христия­
ните и будистите са преследвани, но Мамелюците отклоняват пред­
ложенията на Навруз. Когато Газан се отървава от последния (март
1297 г.), той подновява плановете си срещу Египет, а бунтът на маме-
люкския управител на Дамаск, Саиф ал-Дин Кипчак, му предоставя
повод за нова кампания в Сирия: значи франко-монголското сътруд­
ничество оцелява и при загубата на Акра от франките, и при покръст­
ването на монголите от Персия в исляма. То си остава една от даде­
ностите на политиката на кръстоносните походи чак до мирния дого­
вор с Мамелюците, който е подписан едва през 1322 от хан Абу Саид.
Франките могат да бъдат упрекнати, че не поддържат последо­
вателно тази политика. Споровете за надмощие в монголския двор,
войните между отделните ханства, несигурността при наследяване­
то също изиграват своята роля. Но трябва да се отдаде дължимото
на франкските авантюристи, които постъпват на монголска служба
и стават усърдни застъпници на разбирателството между монголс­
ките им господари и Запада.
Папа Николай IV признава тяхната роля, като им изпраща пис­
мо, в което са изброени имената им (сред тях фигурира това на един
Томазо Уджи от Сиена, илдуци в гвардията на илхана, който също
отнася послание на Запад). Той им благодари за помощта, която оказ­
ват на монасите, които проповядват вярата сред монголите, носейки
на суверените папските писма. Но тези мъже, които са много ценени
като военни (дори когато, като Марко Поло, извършват и търговска
дейност), са изключително добре поставени и могат да информират
монголите за военните възможности, които им предлага Западът. Ра­
шид ал-Дин черпи информацията си относно политическото положе­
ние във франкските страни от „паладина“, пизанеца Чоло Бофети ди
Анастазио, известен също под името Изол Пизанеца. Същият този,
натоварен с неограничена власт от монголския суверен, изиграва в
Сирия важна роля на офицер за свръзка.
Необходимостта от наличието на подобни хора се откроява в за­
бележките на арменеца Хайтон, горещ привърженик на монголския
съюз, но съзнаващ трудностите, които биха създали толкова чуж­

483
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ди един на друг мъже като франките и монголите. Негова грижа е
да ограничи възможните търкания между тези съюзници.
Франко-монголският алианс не се изправя пред подобни труд­
ности. Той се сблъсква с огромните дистанции, с невъзможността
да бъде предвидено кое би попречило на съвместните операции и
да бъде уловен сгодният случай. Ето защо той като че ли е пребо­
гат с пропуснати възможности.

Плановете на Шарл Анжуйски и кръстоносният поход

Купуването на правата върху короната на Йерусалим от Шарл Ан­
жуйски поставя въпроса за интереса, който кралят на Сицилия хра­
ни към кръстоносния поход и към отвоюването на Светите земи.
Участието му в експедицията през 1248-1250 г. и почитта, която той
засвидетелства към паметта на своите братя, Робер - убит при Ман­
сура, Луи IX и Алфонс дьо Поатие - и двамата починали на служба
по време на Осмия кръстоносен поход, отношението си към който
той изразява чрез показанията си пред процеса по канонизацията на
Свети Луи, не ни позволяват да се съмняваме в истинността на то­
зи интерес. Но какво възнамерява той да постигне, като си осигу­
рява трона на Йерусалим?
Амбицията на най-малкия син на Луи VIII е сигурна. Граф на
Анжу по наследственото право на апанажа, в навечерието на Сед-
мия кръстоносен поход той наследява чрез брака си с Беатрис Про-
вансалска и тези графства. Но след завръщането си от експедици­
ята той изразява волята си да бъде едноличен господар на Прован-
салските графства, въпреки исканията на балдъзите му - сред кои­
то Маргьорит Провансалска, жена на Свети Луи - и претенциите
на тъща му да запази графство Форкалкие; той вразумява марсил-
ците и иска подчинение от провансалските феодали.
По същото време графиня Маргьорит Фландърска, която е в
конфликт със синовете си от първия брак, му отстъпва графствата
Ено и Намюр, което го води до конфликт с Вилхелм Холандски, по
онова време крал на „римляните“. Налага се намесата на Свети Луи,
за даго накара да се откаже от това.
При завладяването на Сицилианското кралство той се поставя в
услуга на Църквата, представена от папа Климент IV: там проявя­
ва качествата си на войн, но и на проницателен политик. Въпреки
ангажиментите си запазва титлата на сенатор на Рим и викарий на
Тоскана, което му позволява да поддържа армия в Централна Ита­
лия. След като побеждава Манфред, той задържа като пленница кра­
лица Елена, негова вдовица и дъщеря на деспота на Епир, като ис­
ка зестрата й; по този начин през 1269 г. успява да тури ръка върху
албанското пристанище Балона.

484
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

Тук Шарл Анжуйски атакува териториите, които някога са били

части от Византийската империя и които в този момент са в орбита­
та на Епирското деспотство. Това отговаря на старите амбиции на
норманските крале на Сицилия, жадуващи след Робер Гискар да си
присвоят контрола над двата бряга на Адриатика. Но неговите цели
отиват още по-далеч и той приема да стане защитник на двамата
детронирани от Михаил Палеолог латински суверена: прогоненият
от Константинопол Бодуен II и Гийом дьо Вилардуен, който след
разгрома му при Пелагония (1259) е принуден да изостави някои от
териториите си на василевса. Подписаните във Витербо договори го
свързват с плана за връщането на Бодуен на престола и осигуряват
наследяването на Морейското княжество от сина му, Филип Тарент-
ски, женен за Изабел дьо Вилардуен.
По този начин графът на Анжу става, ако не претендент за Конс-
тантинополската империя, то поне, както неведнъж е писал (тази им­
перия се полага на Филип дьо Куртене, съпруг на една от дъщерите
му), защитник на император Бодуен и негов помощник в начинания­
та за повторно завладяване на престола, както и сюзерен на Морея.
С планираната от него за 1270 г. експедиция, за която въоръжава фло­
та, Шарл вероятно цели да получи клетва за верноподаничество от
морейските си феодали (която неговите заместници приемат от не­
гово име), а вероятно и да отвоюва превзетите от византийците кре­
пости. Окупацията на Валона може да му осигури база за военни опе­
рации срещу тях. Бургундският херцог и кралят на Навара, Тибо У
се ангажират към Бодуен II да му помогнат в операциите за връща­
нето на имперския трон, и първият отива в Сицилия.
Именно в този момент започва Осмият кръстоносен поход. Учас­
тието на Михаил VIII в него и разговорите между гръцкия император
и папската власт затрудняват започването на военните действия срещу
него. И Свети Луи принуждава брат си да се откаже за момента от
плана си. Като приема в навечерието на смъртта си пратениците на
Михаил, той им обещава да се помъчи да „въдвори мира между
императора и брат си“. След като френският крал умира, Шарл се
опитва да задържи на служба при себе си някои от бароните му за
кампанията си в Гърция, която твърдо възнамерява да възобнови. И
през 1271 г. той е признат за крал на Албания; Дурацо, Берат, Янина,
Бутрот влизат в новата империя. След това Григорий X става папа;
по-независим от бившия слуга на капетингската власт, Климент IV,
по отношение на Анжуеца, той се противопоставя на атаката на Шарл
срещу Михаил VHI. Последният си връща Берат през 1274 г.: според
него създаването на Албанското кралство не е отменило правата на
империята върху тази страна. И през 1277 г. византийците завземат
и Калаврита за сметка на франките от Морея.

485
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Въпреки това Йоан XXI, който наследява Григорий X, остава ве­
рен на плана му за кръстоносен поход и затова се противопоставя на
антивизантийските начинания. Неговият наследник Николай III,
представител на фамилия Орсини, е най-вече загрижен да ограничи
италианските амбиции на Анжуеца, задължавайки го да напусне Рим
и Тоскана. Но тези папи не проявяват враждебност към плановете на
Шарл относно Светите земи, виждайки в това вероятно перспекти­
вата за дейно участие на краля на Сицилия в защитата на франкските
владения и в голямото начинание на кръстоносния поход. Затова
именно в присъствието на кардиналите - в период на овакантен апос­
толически престол - Мари Антиохийска прехвърля правата си на
Шарл, а Йоан XXI утвърждава този трансфер.
Трябва ли да приемем, че кралят на Сицилия убеждава висши­
те духовници, че целта му е да обедини всички сили от франкския
Ориент с тези на своето италианско кралство, за да действа по­
мощно в полза на връщането на Светите земи? Като приема прех­
върлянето на йерусалимската корона на Анжуеца, Йоан XXI ве­
роятно подновява демарша на Хонорий III за осигуряването на съ­
щата тази корона за Фридрих II.
Но през 1277 г. Шарл Анжуйски се задоволява със завладяването
на Акра. Смъртта на сина му Филип, после тази на Гийом дьо Вилар-
дуен през следващата година, го карат да си осигури наследството
на Изабел, дъщеря на последния и вдовица на Филип, която задържа
в двора си, докато окупира Морейското княжество. През 1279 г. изп­
раща Юг дьо Сюли в Албания, за да се опита, впрочем, неуспешно,
да си върне Берат от византийците. Непосредствената му цел следо­
вателно не са Светите земи, а Балканският полуостров. Шарл съумя­
ва да се възползва от промяна в позицията на папската власт, като
постига избирането за папа на Симон дьо Бри, бившият легат във
Франция на Климент IV и на Григорий X, който, след като става Мар­
тин IV, се проявява като много предан на краля на Сицилия.
Пречката за плановете на Шарл са присъединяването на Миха­
ил VIII към обединението (унията) на Църквите. Независимо от по­
литическите цели, които се преследват с това присъединяване, Ми­
хаил му се отдава напълно и се старае да преодолее появилата се
сред клира и сред византийския народ опозиция; принуден е да
предприеме строги мерки срещу противниците на обединението. Но
тези трудности му пречат да спази всички поети към Рим ангажи­
менти, което поражда известно недоволство в папския двор. Мар­
тин IV се аргументира с него, за да отлъчи от Църквата византийс­
кия император и да подкрепи плановете на Шарл Анжуйски, като
обещава на всички, които го подпомогнат, да се възползват от ин­
дулгенциите на кръстоносния поход.

486
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

На практика военните действия вече са започнали както в Епир,

така и в Морея и Егейско море. Шарл подготвя флота и армия, ко­
ито трябва да потеглят от Сицилия на 1 април 1283 г., без да бъде
уточнена възложената им задача. Известно е как на 31 март 1282 г.
в Палермо избухва въстание, което завладява и другите градове на
Сицилия, като са избити рицарите и останалите войни на Шарл Ан-
жуйски. Независимо дали е подготвено, или не от агентите на Ми­
хаил VIII и по-вероятно от тези на крал Педро Арагонски, позова­
ващ се на правата на своите деди Хьоенщауфените, това въстание
съсипва кралските планове. Шарл извиква войските си, за да защи­
тят острова и континеталните провинции от Сицилианското му
кралство. Смъртта на Михаил VIII също е знак за преследване на
присъединилия се към унията гръцки клир. Мартин IV обнародва
публично була за кръстоносен поход в защита на Сицилия от ара-
гонците и се налага предназначените от Григорий X за голямата ек­
спедиция в Ориента ресурси да бъдат използвани за други цели:
„Арагонският кръстоносен поход“, насочен срещу крал Педро.
Известен е неуспехът на тази експедиция, предприета след смърт­
та на Шарл Анжуйски (януари 1285). По това време синът му става
пленник на арагонците; когато се оказва на свобода, той побързва да
върне на Изабел дьо Вилардуен правата й върху Морея, които тя пре­
нася върху новия си съпруг Флоран дьо Ено. Нищо не е променено
относно Йерусалимското кралство; но след отзоваването на Сан Се-
верино от Шарл Анжуйски (14 октомври 1282 г.) Юг Ш Кипърски
смята, че е дошъл моментът да възстанови властта си над Акра. На­
чалникът на френския контингент, Йод Поалшиен, племенник на папа
Мартин IV и упражняващ баюлството от името на крал Шарл проваля
това начинание (август 1283 г.) с помощта на Гийом дьо Божьо.
Анжуйската власт се задържа в продължение на още две години.
Но младият крал на Кипър Анри II дьо Люзинян, който се качва на
трона на 20 май 1285 г., преговаря с магистъра на тамплиерите, при­
бягвайки до посредничеството на магистъра на хоспиталиерите, и
между тях е сключен договор. Когато Анри дебаркира с кавалерията
си в Акра на 24 юни 1286 г., той е посрещнат от цялото население,
което в процесия го отвежда до катедралата. Йод Поалшиен се зат­
варя в кралския дворец, където Анри го обсажда, и капитулира на 29
юни заради липса на храна. Кралят на Кипър обещава да предостави
правата му на арбитража на френския крал и обявява, че не гледа на
френския ескадрон като на вражески, макар да е поддържал анжуй-
ците. Най-после анжуйският период приключва.
Дали най-после ще може да се осъществи грандиозният план
за кръстоносен поход? Николай IV го подхваща отново, а илхан
Аргун продължава да разчита на сътрудничеството на кралете от

487
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Запада за общото им начинание. В действителност Френското и
Арагонското кралство са се сблъскали жестоко; Сицилия е оспор­
вана от Шарл II и арагонците; Английското кралство е в битка с
уелсците. Монголският посланик, пристигнал да търси помощ от
западняците, става очевидец на битката във водите на Неапол...
Цялата подготвителна работа, на която се посвещава Григо­
рий X, пропада. А усилията на Шарл Анжуйски за изграждането на
нова Латинска империя в Източното Средиземноморие са унищо­
жени. Обаче по същото време султан Калаун остава верен на прог­
рамата, която оповестява в началото на своето царуване в писмо
до Сонкор ал-Ашкар: да продължи борбата срещу франките.

Падането на последните франкски крепости

и кръстоносният поход на Николай IV
Присъствието на Абага начело на монголската империя в Персия
и връзките на сицилианския двор с този в Кайро несъмнено изиг­
рават важна роля за разубеждаването на султан Калаун да нападне
франкските територии. Но смъртта на Абага през 1285 г. му раз­
вързва донякъде ръцете, а Шарл Анжуйски вече няма никаква власт
в Акра. Вероятно именно това насочва султана да се заеме първо
със страните от Севера.
Един претекст му позволява да пренебрегне сключеното с хоспи-
талиерите от Маргат примирие. Твърди се, че те всяват ужас у съсе­
дите си мюсюлмани и че атакуват крепостта Колиат. Калаун събира
войска, като пуска слуха за експедиция срещу Хромгла, седалище на
арменския католикос. От Египет неговите кораби доставят огромно
количество оръжия, в това число тръби за изстрелване на гръцки
огън и военни машини. На 17 април 1285 г. те се съсредоточават пред
Маргат, който им оказва ожесточена съпротива. Сапьорите на султа­
на сриват една кула, но полученият процеп не е достатъчен за щурм.
Въпреки това хоспиталиерите, опасявайки се да не бъдат минирани
други места по стената, приемат да предадат крепостта при условие
да излязат свободно от нея; началниците им плащат откуп от 2 000
динара за правото да отведат 25 коня и мулета. На 25 май Калаун
завладява Маргат, където установява силен гарнизон (150 мамелю-
ци, 1 000 пехотинци), докато един емир поема управлението на це­
лия регион на Антиохия. Джабала е вече в ръцете на султана.
Калаун се нахвърля след това върху замъка на Мараклея, чийто
господар Бартелеми го е укрепил след предходното му разрушава­
не, възползвайки се от положението му на полуостров, което го
прави почти непревзимаем. Султанът притиска Боемон VII Трипо-
литански, като заплашва да прекрати примирието, което закриля
графството му, и принцът задължава васала си да предаде своя за­
488
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

мък, който е разрушен „камък по камък“.

Лаодикия е все още в ръцете на християните, а жителите на Алеп
се оплакват, че по този начин са принудени да минават през тяхна
територия, за да стигнат до пристанището. Но земетресението от
март 1287 г. срива част от градската стена. Султанът се възползва от
случая и под претекст, че градът не е обхванат от подписаното с Бо-
емон примирие, тъй като последният е преговарял в качеството си
на граф на Триполи (Байбарс настоява на това) и че Лаодикия е под­
властна на княжеството, той прониква в града; цитаделата приема на­
селението и на 30 април 1287 г. е договарена капитулация.
Междувременно Боемон VII умира (19 октомври 1287 г.). В то­
ва време сестра му Люси е в Сицилианското кралство със съпруга
си Наржо дьо Туси. Бароните призовават майката на принца, Сиби-
ла Арменска, да поеме управлението. Но Сибила предпочита да вик­
не при себе си епископа на Тортоса, Бартелеми Мансел, човек мра­
зен от рицарите, свързани с партията на убития от Боемон през
1283 г. Ги дьо Жибеле. Ето защо те въстават и провъзгласяват ко­
муна, като за нейн кмет избират друг Жибеле, Бартелеми. А кога-
то принцеса Люси пристига през 1288 г. в Ориента и успява да вле­
зе във владение на своя замък в Нефин благодарение на подкрепа­
та от хоспителиерите, те й съобщават, че са твърдо решени да „под­
държат всеки, който има право и основание“.
На практика триполитанското въстание се вписва в един по-ши­
рок контекст. Възродилата се между Пиза и Генуа война, в която
на страната на пизанците (1287) се включва и Венеция, е свидетел
на това как генуезците се опитват да атакуват Акра, блокирайки
пристанището и рушейки противниковите кораби. Тяхната флота,
командвана от Бенедето Закария, е средство на една политика,
предназначена да осигури хегемонията на Генуа в моретата на Ле­
ванта, а султанът се отнася към тях с благосклонен неутралитет. За­
това гражданите на Триполи се поставят под закрилата на Закария,
докато Бартелеми дьо Жибеле влиза във връзка с Калаун.
Трите, този път единодушни, военни ордена се опитват да нало­
жат своето посредничество. Закария дава да се разбере, че настоява
генуезкият квартал в Триполи да бъде разширен и републиката да наз­
начи там подеста. Принцеса Люси приема и генуезкият адмирал вече
не се противопоставя на това тя да влезе във владение на Триполи.
Но двама пратеници на един италиански град (не се знае дали се от­
нася до генуезци от партията на Бартелеми дьо Жибеле, пизанци или
венецианци) отиват при Калаун, за да оповестят вероятната опасност
за Александрия, ако Триполи се превърне в генуезка морска база.
Султанът започва военни приготовления. Магистърът на тамп-
лиерите научава от един приближен нему емир, че те са насочени

489
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
срещу Триполи, но мнението му не се взима под внимание: някои
смятат, че това е начинание срещу Нефин, тоест срещу принцеса
Люси, и не възнамеряват да му се противопоставят. Съюзяват се
едва когато египетската войска се спуска от Крак де Шевалие и
привикват принцеса Люси; кралят на Кипър изпраща брат си Амо-
ри в Триполи, където се намират също маршалите на двата ордена
и началникът на френския контингент, Жан дьо Грайи.
Започналата на 25 март обсада на Триполи е ударна, благодаре­
ние на използваните големи катапулти. На 27 април мамелюците
щурмуват и градът е завладян, а населението избито. Мнозина за­
щитници успяват да се спасят на наличните кораби: тези, които се
струпват на малкия остров Сен-Тома, на известно разстояние от
брега, на 29-и попадат под ударите на мамелюците, които преми­
нават пролива с конете си; децата и жените са продадени в робст­
во, а 1 200 пленници са изпратени в Александрия да работят в ар­
сенала, построен там от султана. Триполи е сринат със земята; Ка-
лаун нарежда да бъде издигнат отново на друго място. Падането
на Триполи е последвано от това на малките крайбрежни градове,
Нефин и Бутрон. Господарят на Жибеле, Пиер, издейства запазва­
нето на сеньорията си посредством плащането на данък.
Дали катастрофата, застигнала Триполи, може да се стовари и
върху Акра? Крал Анри побързва да подготви града за отбрана. Ка-
лаун заплашва да започне военни действия, като обвинява краля, че
е прекратил сключеното през 1283 г. примирие, след като е изпра­
тил брат си, кораби и рицари в помощ на Триполи: Анри изтъква,
че подобна помощ не е забранена от договора за примирие, зася­
гащ единствено Акра и подопечните й територии. Султанът приема
доводите му и дори се съгласява да поднови примирието за период
от десет години и десет месеца. Анри успява да се върне в Кипър,
оставяйки брат си Амори като баюл на Акра.
Същевременно той изпраща на папата молба за помощ, а'Жан
дьо Грайи е натоварен да информира Николай IV за положението,
в което се намират последните франкски крепости.
Както ни е известно от разговорите му с Барсаума, папата под­
хожда съвестно към нуждите на Светите земи и е готов да поднови
плана на Григорий X, който, впрочем, никога не е бил официално
изоставян - през 1280 г. кралят на Кастилия моли Едуард I да му
помогне да събере кораби; видяхме, че кралят на Швеция завещава
сума за кръстоносния поход от 1285 г., а през 1288 г. същият Еду­
ард I иска от папата отсрочване на заминаването му за 1293 г. Но­
вият илхан Абага също е решен да доведе докрай плана за похода,
а Бускарело ди Гизолфи пристига в Европа именно по този повод
(докато мисионерът Риколдо ди Монтекроче, по онова време в Ме­

490
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

сопотамия, констатира удовлетворението на мюсюлманите при но­

вината за превземането на Триполи).
Николай IV се заема възможно най-спешно с нещата. Изпраща
4 000 туровски ливри на патриарха на Йерусалим, Николай Хана-
пейски, после ескадра от тринадесет галеи „за опазване и защита
на град Акра и на останалите земи и места, които християните ще
държат отвъд морето“: те трябва да престоят една година в Акра,
на разположение „в зависимост от нуждите на Светите земи и на
живеещия там християнски народ“. А на 10 февруари 1290 г. папа­
та обявява кръстоносен поход предвид „цялостното освобождение
на Светите земи, а междувременно, за подпомагане на местата, ко­
ито християните притежават понастоящем“. За кръстоносния поход
трябва да бъде проповядвано навсякъде, включително в Светите зе­
ми. В случай че поемат кръста, патриархът получава власт да опро­
щава греховете на всички, които посегнат на клирици, които са под­
държали разбунтуваните сицилианци, и на тези, които посетят Бо­
жи гроб въпреки папската забрана. На практика той забранява вся­
каква търговия със султанските земи, а на поклонничеството се гледа
също като на вид търговия, както на търговията се гледа като на
средство за подхранване на султанските финанси. По принцип на­
чалото на експедицията е определено за 24 юни 1293 г.
Николай IV отива още по-далеч: през юли 1290 г. той се помиря­
ва с Хайме II Арагонски, който му обещава да му осигури още през
1291 г. контингент от хиляда алмугавари и две хиляди арбалетиери,
а през следващата година същия брой плюс двадесет галеи. Едуард I
изпраща Оте де Грансон, за да подсили гарнизона на Акра.
Успоредно с пускането в ход на политиката на кръстоносния по­
ход, други играят по други правила. На 25 април 1290 г. Хайме II и
брат му, крал на Сицилия, преговарят със султана, като се ангажират
да не помагат на похода и разрешават износа на стратегически мате-
риалй в Египет в замяна на допускането на поданиците им до покло­
нение в Йерусалим (през 1292-1293 г. те подновяват този договор).
Генуа се помирява с Калаун, който разширява привилегиите на гену-
езците като компенсация за загубата на генуезкия квартал в Трипо­
ли. Дори патриархът на Йерусалим иска премахване на ембаргото
върху търговията с Египет, за да не разори икономиката на франкс-
ките градове, с което папата се съгласява на 21 октомври 1290 г.
Същевременно започват да се осъществяват „изолирани прид­
вижвания“. На Великден 1290 г. венецианската флота отвежда ита­
лианските кръстоносци под командването на Юг дьо Сюли; става
дума за 3 540 пехотинци, които се разполагат в Акра. През месец
август някои от тях нападат както отправилите се към пазара се­
ляни мюсюлмани, така и мюсюлманските търговци. Последните се

491
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

укриват в своя фондук, а рицарите от ордените на тамплиерите и

на хоспиталиерите им оказват помощ; въпреки това са убити два­
десетина търговци и тридесетина селяни, като за някои се твърди,
че били ориенталски християни, сметнати от венецианците за мю­
сюлмани заради брадите им.
Ако вярваме на информаторите на арагонския крал, султанът за­
почва приготовления още през пролетта. Тази афера му дава право
да иска предаване на виновниците, отговорни за нарушаване на при­
мирията. Гийом дьо Божьо е на мнение да приемат, като предадат
престъпници вместо кръстоносци. Останалите членове от съвета
отхвърлят идеята да бъдат предадени кръстоносци на мюсюлмани­
те и се ограничават с формулиране на извинения, с които султанът
отказва да се задоволи. Примирието е нарушено.
Смъртта на Калаун, настъпила малко след това, дава надежда
за подновяване на преговорите. На практика неговият син Ал-Аш-
раф Халил успява много бързо да осуети един заговор и да си оси­
гури властта. Той започва да събира огромна армия, като пуска слу­
ха за предстояща експедиция в Африка. Обичайните информатори
на Гийом дьо Божьо го предупреждават за реалната цел на това въ­
оръжаване; и за пореден път магистърът на тамплиерите се сблъс­
ква с недоверието на своите партньори. На 1 май 1291 г., присти­
гайки от Египет и Сирия, армия от около 70 000 конници и 150 000
пехотинци - очевидно недоказуеми цифри - се обединява под сте­
ните на Акра.
Стените са отново подсилени, след като графиня дьо Блоа фи­
нансира строежа на нова кула през 1287 г. Гарнизонът е многобро­
ен, но вероятно могат да бъдат мобилизирани само 15 000 бойци.
Обаче франките владеят морето и техните плавателни съдове пре­
чат на обсадителите.
Но използваните от султана средства са значителни. Всяка от две­
те големи метателни машини, „Победната“ и „Яростната“, побира
заряда на сто каруци; карабуки-те (катапулти със средна големина)
са многочислени. Сапьори атакуват слабите точки на стената на гру­
пи от по хиляда човека. Те използват за целта както отворите на во­
достоците, така и ямата на месарите. На 4 май крал Анри II, 200
рицари и 500 пехотинци пристигат от Кипър. Анри успява да прове­
де преговори с Ал-Ашраф; последният му предлага да напуснат Ак­
ра, като оставят на султана земята и камъните на града, който той
твърдо е решил да притежава, но да пощади живота и имуществото
на жителите - това от уважение към младостта на краля. Пратени­
ците му отвръщат, че ако приемат предложенията на Ал-Ашраф, Ан­
ри ще се опозори. Преговорите са преустановени.
Напразно виконтът на града Акра се опитва да опожари „Победна­

492
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

та“, за да пробие обсадата под водачеството на Гийом дьо Божьо. На 8

май сапьорите се добират до крепостната стена. На 15 май Новата
кула се срива и започват да подготвят евакуацията на жените и децата,
но морският прилив им пречи да я осъществят. На 16-и отблъскват
още един щурм, а на 18-и мамелюците стъпват на куртината. Гийом
дьо Божьо и магистърът на хоспиталиерите се опитват да ги отблъс­
нат; Гийом е убит, Жан дьо Вилие и Жан дьо Грайи са тежко ранени, а
защитниците на Прокълнатата кула напускат поста си.
Битката продължава, докато портите падат една по една. Марша­
лът на хоспиталиерите е убит, докато защитава подстъпите на прис­
танището при евакуацията. Укрепените замъци устояват още извест­
но време, в частност тези на тевтонците и хоспиталиерите. Султанът
обещава да пощади живота на защитниците, но въпреки това ги из­
бива. Донжонът на тамплиерите, мощна крепост с пет кули се съпро­
тивлява по-дълго под командването на Пиер дьо Севре, стараещ се
да осигури качването по корабите на укрилите се в него. В крайна
сметка султанът обещава да пусне бежанците да се качат на корабите
и един мамелюкски взвод влиза в крепостта. Но мамелюците започ­
ват да поругават параклиса и да изнасилват жените; Пиер дьо Севре
се хвърля насреща им и обсадата е подновена. Нарушено е второ спо­
разумение; едва на 28 май крепостта пада; минирана, тя се срива вър­
ху атакуващите и върху последните тамплиери. Те дори прерязват
сухожилията на конете си, за да не се възползва от тях врагът.
Успяват да евакуират част от защитниците заедно с Анри II и
Оте де Грансон, както и много ранени. Мамелюците избиват доми-
никанците в техния манастир, францисканците, кларисите; те похи-
щават жените, децата и ги превръщат в роби. Патриарх Николай се
удавя по време на евакуацията, тъй като пренатоварената му лодка
потъва. Ехото от това клане и от разграбването на града достига в
Багдад до Риколдо ди Монтекроче, който успява да купи няколко
книги, достигнали до него от манастира на доминиканците.
И последните укрепени места падат на практика без съпротива:
кастеланът на Тир евакуира града и се оттегля в самия ден на падане­
то на Акра (19 май). Сидон устоява до 14 юли, но лишен от надежда
за помощ, командорът на тамплиерите евакуира крепостта; Бейрут е
превзет с предателство на 21-ви. Кайфа пада на 30 юли и монасите
от Кармелската планина са изтезавани в собствения им манастир.
Тортоса е напусната на 3 август, а Шател-Пелерен на 14-и.
Чудесата от храброст, проявени по време на обсадата на Акра,
увенчават с героичен ореол краха на франкска Сирия пред разгър­
натите сили на Мамелюкската империя.
Християните от ливанската планина поемат последиците от то­
зи крах, тъй като съседите им, мюсюлманските емири, се нахвър­

493
 ИСТОРИЯ НАКРЪСТОНОСНИТЕ походи
лят върху техните домени, но понасят сериозен удар от страна на
мукадам-те от маронитските села (1292). Султаните предпочитат
да толерират техните автономии, предвид трудното подчинение на
началниците на друзите и дори на сунитите, срещу които са при­
нудени да проведат наказателна кампания. Що се отнася до сирий-
ците от крайбрежните градове, те вероятно споделят съдбата на
франките; подобно на тях те масово заминават за Кипър, който ос­
тава франкски и се спасява от замисленото от Ал-Ашраф дебар-
киране, тъй като неговите емири го убиват,

Последиците от падането на Акра

Падането на Акра е истински удар за западното християнство. Тър­
сят се виновници, толкова краткотрайната обсада - четиридесет и че­
тири дни - на така силно укрепено място изглежда невероятна. Крал
Анри II, папството, военните ордени, разногласията на франките и
предателствата на жителите - от всички страни се сипят обвинения
срещу тях. Но само по себе си това събитие бележи края на една
народност, която успява да оцелее в продължение на два века.
Участта на франките от Ориента тревожи мнозина. Ориенталски
предания ги свързват с бедуинските племена, с ливанците от плани­
ните и с други хора. В действителност те се разпръсват. Мнозина пре­
косяват морето и намират убежище кой на Запад, кой в Армения, кой
в Кипър. Както се говори, приливът на бежанци на този остров е тол­
кова голям, че кипърците се преструват, че не разпознават пристига­
щите, за да не ги поемат на своя издръжка, а кралят пръска огромно
състояние, за да ги подпомогне. Създаването на новия град Фама­
густа улеснява приемането на много франки и сирийци.
Но много други стават роби; пътешествениците ги срещат в
Египет; тамплиерите служат на султана като рибари в Червено мо­
ре; строителните площадки са пълни с франкски пленници. Един
поклонник уточнява, че те не са малтретирани, но че страдат от
липсата на религиозна подкрепа и от невъзможността да спазват не­
делната почивка. Някои приемат ориенталските култове; мнозина са
обречени на по-бърза или на по-бавна ислямизация. Никъде не се
открива споменато и островче с франкско население.
Мамелюците разрушават систематично крайбрежните градове и
замъците, където биха могли да се приютят участници в поход: та­
ка става в Акра, в Сидон, в Шател-Пелерен, в Триполи, които са
обект на разрушаване, дори на пълно унищожение. През 1303 г,
готическа порта от „Светия кръст“ в Акра е транспортирана в Кай­
ро, за да краси джамията на Ал-Насър. Но библиотеките, художес­
твените произведения изчезват почти изцяло.
Сирия оцелява, а сирийците християни понасят огромни човеш­

494
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

ки и морални загуби, оказвайки се в положението на дими, но по­

бедителите като че ли не ги преследват систематично: те стават
обект на репресии най-вече в градовете, окупирани от монголи.
Контактът със Запада е изгубен, докато мисионерите не се опитат
да го подновят. Същевременно се запазват известни симпатии, ко­
ито понякога могат да бъдат полезни.
Макар западняците вече да не съчувстват на франкска Сирия, то
мисълта за Светите земи не престават да ги преследва. И повече от
всякога кръстоносният поход остава на дневен ред. Именно с пада­
нето на Акра настъпва времето на плановете за кръстоносен поход.
Научавайки за завземането на големия град, Николай IV провъз­
гласява подновяването на отмененото от него ембарго върху търго­
вията със султанските страни (23 август 1291 г.). Вадейки си поука
от случилото се, той приканва ордените на тамплиерите и на хоспи-
талиерите - пострадали по време на обсадата - да планират обеди­
нението си в един орден. Но по-неотложно е подготвянето за отбра­
на на Арменското царство и на Кипърското кралство, за което са
предприети незабавни мерки. Екипирането на ескадра за съответна­
та защита и за налагане на ембаргото, поверена на Мануеле Закария,
на закъснява. Тази малка морска сила от дванадесетина галери, под­
силена с петнадесет галери на краля на Кипър, атакува през 1293 г.
Канделора (Алая) и Александрия, но Генуа и Венеция отново подно­
вяват враждебните действия помежду си и всичко пропада. Кипърс­
ките кораби продължават да патрулират по море, за да възпрепятст­
ват контрабандата, но без особен резултат, тъй като италианските об­
щности успяват да се освободят от спазването на ембаргото. Въпре­
ки това то се поддържа, макар с цената на засилени от Бонифаций
VIII наказания, тъй като се очаква осезателно намаляване на средст­
вата, които султанът извлича от своите митници, и на поклонниците,
както и спиране на износа на военен материал: дървесина - необхо­
дима както за дигите на Нил, така и за строежа на кораби - желязо,
копия и мечове. На практика „александрините“, тоест търговците, ко­
ито пътуват до Египет или Сирия, успяват да получат или лиценз за
износ, или опрощение за извършеното от тях нарушение.
Подготовката на кръстоносен поход е на дневен ред в папската
програма. Един доминиканец, Пиетро де Пеннис, описвайки Свети­
те земи, казва: „Това, че сарацините са завзели Светите земи, тряб­
ва да подтиква към молитва и покаяние вярващите“. А генуезецът
Галвано де Леванте, който преди 1295 г. пише за френския крал
„Книга за поведението на християните за настъпление срещу са­
рацините“, изброява мотивите за отвоюването на „Христовото
царство“. През 1298 г. Бонифаций VIII препоръчва арменския цар
Самбат на кралете на Франция и Англия, като обяснява, че „Армен­

495
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
ското царство е близо до Светите земи и че ако трябва армията на
християните кръстоносци да отиде там, както е предвидено, то мо­
жем да се надяваме да си ги върнем по-лесно чрез него“. Впрочем,
появява се нова възможност за възвръщането на тези земи.
На 21 октомври 1299 г. един християнин на име Кариедин идва
от името на монголския хан, за да предложи на краля на Кипър и
на магистрите на трите ордена да се включат в кампания, която Га-
зан ще проведе срещу Дамаск и Египет. Управляващият от името
на султана губернатор на Сирия се е разбунтувал срещу него и се
е обърнал към монголите. Но заради разногласия между тамплие-
ри и хоспиталиери, когато на 30 ноември се появява нов пратеник,
нищо не е подготвено. А на 24 декември в отсътвието на франките
монголите и техните грузински и арменски съюзници постигат по­
беда при Хомс и преследват врага чак до Газа. Същевременно кра­
лят на Кипър подготвя армия от 400 рицари и туркопули, 60 стрел­
ци с лъкове и арбалети, които дебаркират в Бутрон, заемат се с ук­
репването на Нефин и апелират към християните от планината, за
да започнат обсада на новия град Триполи, но без успех. През юли
1300 г. адмирал Бодуен дьо Пикини, заедно с представителя на Га-
зан, Чоло Бофети, на борда си, влиза в Розетския ръкав на р. Нил
и извършва дебаркиране, по време на което са освободени няколко
християнски пленници, заловени някога при Акра; след това той
плава на север по протежение на сирийския бряг, като дебаркира в
Акра, Тортоса и накрая в Мараклея. Остров Руад е окупиран от мно­
го силно отделение, което трябва да изчака пристигането на мон­
голската армия, оповестено за края на годината.
Монголите не идват преди февруари 1301 г.: Газан се разболява
и неговият генерал Кутлуг-Шах отвежда в близост до Антиохия са­
мо четиридесетхилядна конница. Освен това той успява да проведе
твърде ограничени операции, като оставя около двадесет хиляди ду­
ши в долината на р. Йордан, за да пазят Дамаск, където се задържа
на власт монголски управител.
Чоло Бофети се титулова „викарий на Сирия и на Светите земи
за императора на татарите“. Неговата мисия се състои вероятно
най-вече в това да осигурява сътрудничеството между франки и
монголи и да изпълнява обещанието на последните към техните съ­
юзници: да предаде в техни ръце отвоюваните Свети земи. Газан
пише на суверените от Запада и през май 1300 г. Хайме II Арагон­
ски го известява за изпращането на галери, на нави и войници, ка­
то го моли да му бъде предоставена една пета от Светите земи.
От своя страна крал Шарл II Анжуйски назначава викарий за Йе-
русалимското кралство, Мелиор дьо Равандел, несъмнено заради
перспективата за възвръщането на тези земи. Газан подновява обе­

496
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

щанието си към арменския цар; в края на 1301 г. той моли папата

да изпрати войски, клир, орачи, така че Светите земи да се пре­
върнат във франкска държава. Но междувременно губернаторът на
Дамаск минава в другия лагер; монголският окупационен корпус
е принуден да се оттегли. Газан успява да се върне едва през 1302
г., а армията му е разбита при Мардж ал-Суфар (21 април 1303
г.). Що се отнася до тамплиерите, които получават остров Руад,
малкият им гарнизон (120 рицари и 500 сирийски стрелци с лък) е
принуден да капитулира през 1303 г. Последният господар на Жи-
беле, който вероятно се присъединява към вражеския лагер на сул­
тана, напуска града, след като го опожарява.
Кампанията на Газан е свидетелство за това, че обещанията на
монголите не са забравени. Ето защо се съобразяват с тях и при
следващите планове за кръстоносен поход.

Времето на плановете
След започналата криза в Църквата поради конфликта между Бо­
нифаций VIII и Филип Хубави и след като последният е прекадено
зает с делата на Гиен и Фландрия, за да обърне достатъчно внима­
ние на тези в Ориента, изборът на Бертран дьо Гот на папския прес­
тол отново прави кръстоносния поход актуален. Новият папа Кли­
мент V съвсем искрено желае да доведе докрай изготвения от Гри­
горий X план.
Но подготовката за похода преминава през преговори между су­
верените, в очакване вероятно на свикването на събор от Климент
V, което той прави едва през 1311 г. Подобно на своите предшест­
веници, папата започва да се обгражда със съветници. По време на
пребиваването му в Поатие през 1307 г. са му връчени редица из­
ложения с различна степен на значение.
Изложението от магистъра на тамплиерите Жак дьо Моле започ­
ва с дискусия относно изгодата от евентуално отделно придвижване
преди всеобщото придвижване; става дума единствено за изпраща­
нето на армия в Армения, ако последната се окаже изходна база за
голямата експедиция. Жак дьо Моле преценява, че спрямо 12 000 до
15 000 конници и 40 000 до 50 000 стрелци с лък, които султанът е
в състояние да включи в кампанията, при всички случаи трябва да се
предвиди по-многобройна сила и че арменците не могат да осигурят
достатъчно подкрепления. От своя страна той се застъпва за масова
експедиция, в която трябва да участват всички крале от Запада с та­
къв брой кораби, които да могат да транспортират бързо цялата ар­
мия - поне 12 000 до 15 000 рицари, 2 000 конни арбалетиери и
5 000 пехотинци. Ще дебаркират в Кипър (който още начаса трябва
да бъде подсилен с пращането там на десетина галери), за да решат

32. 497
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

къде ще използват армията. От друга страна, магистърът на хоспи-

талиерите дава цялостно описание на противника и на армията му,
както и на маршрута, по който кръстоносците ще преминат от си­
рийско-палестинския бряг до Египет („Разказ за пътищата на Вави­
лон“), без да предрешава плана на кампанията, но според него целта
на похода може да бъде единствено империята на Мамелюците. Кра­
лят на Сицилия, Шарл II Анжуйски, вероятно подкрепя този план; на
20 юли 1307 г. той обещава да предостави на планираната експеди­
ция двадесет галери и контингент от триста рицари, вероятно пред­
вид всеобщото придвижване.
Що се отнася до арменския принц Хайтон, дошъл в Кипър в ка­
чеството му пратеник на регента Амори дьо Люзинян, през август
1307 г., по време на пребиваването си в Поатие, съставя много дъ­
лъг трактат, който получава заглавието „Най-хубавото от истори­
ите за земята на Ориента“, за да наблегне върху значението на
монголския фактор: новият хан Улджейту също е благосклонен
към християните (през май 1305 г. той пише на кралете на Фран­
ция и Англия, на папата, и праща помощи на арменците през 1304-
1305 г.). Той предлага изпращането на армия от 1 000 рицари,
3 000 пехотинци и десет галери било в Кипър, било в Армения, за
да се подсили блокадата на Египет и да се договорят с татарите.
Същите ще атакуват Алеп, а латинците - Триполи. След това ще
се състои всеобщото придвижване, което може да стане било през
Берберия (и тук откриваме въпроса за Тунис), било през Констан­
тинопол, било по море (със спирка в Кипър). Дебаркирането в Ар­
мения би позволило снабдяването на конницата и тя ще се присъ­
едини към парвите дебаркирали в Триполи. После, докато ханът
завладее Египет, франките ще окупират Светите земи.
Следват и други изложения, като това на краля на Кипър Анри
II, в очакване на по-оригиналното изложение от 1321 г. на венеци­
анеца Марино Санудо („Книга на тайните на верните на Христос“),
което набляга върху морските аспекти на бъдещата експедиция.
Междувременно Орденът на тамплиерите е унищожен. Жак дьо Мо­
ле е приет от папата в Поатие; той разисква направените предло­
жения за обединяване на двата ордена на тамплиерите и хоспита-
лиерите, като предварително се подчинява на решението на папата,
но излагайки причините, поради които подобно сливане му се стру­
ва неуместно. Арестуването му и това на всички негови братя от
Франция на 13 октомври 1307 г. са напълно непредвидени.
Тук не е мястото да се спираме на причините за подобно дейст­
вие на френския крал. Но те са свързани с бъдещето на кръстонос­
ния поход и затова в свое изложение от 1310 г. Гийом дьо Ногаре
обяснява, че „омерзението на тамплиерите“ е „видимо препятствие“

498
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

пред реализацията на кръстоносния поход. Експедицията трябва да

се проведе възможно най-скоро, като кралете се разберат кой какъв
контингент ще предостави; тъй като загубата на Сирия лишава хрис­
тияните от тяхната изходна база, нещата ще бъдат по-трудни; трябва
да бъдат привлечени татарите, гърците, морските градове на Италия.
И когато завоеванието бъде осъществено, поне за двадесет-тридесет
години там да бъдат изпращани войници, които да бъдат подменяни
често. За да се посрещнат разноските около този окупационен кор­
пус, ще се използват доходите на тамплиерите и такса, с която ще
бъдат обложени хоспиталиерите и останалите ордени.
Друг съветник на френския крал, Пиер Дюбоа, развива изцяло
този план. Според него намерението за обединение на ордените на
тамплиерите и на хоспиталиерите е остаряло: редно е да се създа­
де нов военен орден, поставен под контрола на капетингската крал­
ска власт. И вместо да се възобновява старото Йерусалимско крал­
ство, да се преправи картата на Ориента. А на новите рицари ще се
падне задачата да защитават Светите земи от неверниците.
Тук виждаме появата на перспектива, с която ще се ангажират ри­
царските ордени, основани от принцовете през XIV в. Тя се има пред­
вид по време на провеждането на събора от 1274 г., но става предмет
преди всичко на изложение, адресирано след падането на Акра до па­
па Николай IV от Шарл Анжуйски („Съветът на крал Шарл“). Пос­
ледният изготвя план за кръстоносен поход, включващ „малко все­
общо придвижване“, което да установи база за военни операции би­
ло в Триполи, било в Кипър, предвид подготовката на „голямото
придвижване“. Що се отнася до евентуалните завоевания, той не
предвижда да ги предостави на обезземлените от Мамелюците прин­
цове - което трябва да се подчертае, защото е титулярен крал на Йе­
русалим. Те трябва да бъдат дадени за отговорно пазене на нов вое­
нен орден, комуто ще бъде присъдено имуществото на тамплиерите
и хоспиталиерите и дуги аналогични ордени, но и това на други „ре­
лигии“ с различен характер като Ордена на Светата Троица или този
на гранмонтанците. Впрочем този орден ще се ползва с редовно фи­
нансиране, осигурявано чрез таксацията на имуществото на клира.
Той ще разполага с постоянна отвъдморска сила - 2 000 рицари и
200 сержанти - и ще има за началник принц, по възможност син на
някой крал. Така кръстоносният поход ще се възпроизвежда под фор­
мата на ангажимент към целия християнски свят посредством ор­
ден, оказващ непрекъсната подкрепа на Светите земи и изключващ
досега съществуващите ордени.
Въпреки това Климент V остава верен на по-традиционна кон­
цепция. Принуден от френския крал да действа против тамплиери­
те, той се стреми да им осигури начин да защитят ордена си и да

499
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
запазят контрола над своето имущество. Хоспиталиерите, които
като тамплиерите намират убежище в Кипър веднага след падане­
то на Акра, през 1308 г. са натоварени с подготовката на „отделно
придвижване“, предназначено да защити Кипър и Армения, както
и да засилят ембаргото: е тази задача се заемат хиляда рицари и
четири хиляди пехотинци за период от пет години; това начинание
довежда до окупацията на Родос от тях. Такива са приблизително
предложенията на Хайтон.
„Всеобщото придвижване“ е трябвало да се състои през 1310 г.
Както поради настъпилата в Кипър криза поради узурпацията на
Амори, така и поради лични затруднения, папата разчита на събора,
който свиква във Виен и който се провежда от 30 октомври 1311 до 6
май 1312 г. Там решават за провеждането на кръстоносен поход, как­
то и за препоръчаното събиране на десятъка за срок от шест години.
Известно е, че Орденът на тамплиерите е премахнат, без да бъде осъ­
ден, а активите му са прехвърлени на Ордена на хоспиталиерите.
Съборът е повод за съставянето на нови изложения. Двама до­
миникански мисионери, Реймон Етиен и Гийом Адам, пишат - еди­
ният „Напътстващо мнение за придвижването отвъд морето“, а дру­
гият —Д е модо Сараценос екстирпанди. Първият текст, посветен
на краля на Франция, предлага кръстоносен поход, който да избира
между четири пътя - морски, берберски, италиански, германски - и
препоръчва последния, който изисква при придвижването да бъдат
подчинени сърбите и гърците и да бъдат обединени разединените
християни. Вторият набляга върху необходимостта от запазване на
блокадата на Египет, но с допълнително изпращане на ескадра в Ин­
дийския океан, и препоръчва също привличане на помощта на Кон-
стантинополската империя, при нужда чрез употребата на сила.
Все по-неосъществимият характер на тези планове контрасти­
ра със скромността на начинанията. Кръстоносният поход на Кли­
мент V изглежда, че ще се материализира, когато Филип Хубави
поема кръста (1313), но Ангеран дьо Марини го разубеждава да за­
мине. Филип V възнамерява да повери една армия и една ескадра
на Луи дьо Клермон (1318-1319); веднага след разрушителния
рейд на Мамелюците срещу Аяс (1322) Шарл IV подготвя експе­
диция, чиято първа част вероятно е поверена на Амори дьо Нар-
бон. А Филип VI поема отново кръста през 1331 г.
На практика започват да се намесват качествено нови отноше­
ния. До 1295 г. кралете на Арагон продължават да обещават на
султана да му помагат при евентуален кръстоносен поход; впос­
ледствие, помирени с папата, те обменят представителства с Ма­
мелюците, като облагодетелстват търговията на барселонците с
Египет и издействат за поданиците си правото да посещават Божи

500
 КРАЯТ НА ФРАНКСКИТЕ СВЕТИ ЗЕМИ

гроб. Те също се намесват в полза на преследваните в Египет мес­

тни християни. От своя страна кралят на Кипър е упълномощен
от папата да изпраща „посланици и информатори“ в тази страна,
а след 1326 г. търговските връзки постепенно се регулират. Меж­
ду 1328 и 1330 г. самите Йоан XXII и Шарл IV се опитват да уго­
ворят съглашение със султана на основата на символична конце­
сия на Светите места. Султан Ал-Насър отказва, но приема мол­
бата на анжуйския крал на Сицилия, което позволява устройване­
то на францискански манастир в Йерусалим.
Разбира се, не е забравено връщането на Светите земи. То ще
продължава да подхранва надеждите и въображението; крал Жан
Добрия предвижда „всеобщо придвижване“, чийто водач да стане
през 1363 г., а със същата цел кралят на Кипър Пиер I предвожда
„отделно придвижване“ към Александрия през 1365 г. В действи­
телност още от 1334 г. се появява нова концепция за кръстоносния
поход. Това е момент, в който залезът на монголското господство в
Мала Азия и изчезването на Селджуците от Коня водят до образу­
ването на турски суверенни държавици, тези на удж-бегове или
туркменски емири от границата, които се отдават на пиратство и
на набези все по-навътре във византийска територия, както и сре­
щу островите в Егейско море, владени от латинците. Най-известни
сред тях са османците, чиито начинания застрашават Византийска­
та империя, както и много скоро след това - християнските царства
на Балканите; всъщност през 1334 г. се създава първата от „свеще­
ните лиги“, обединяваща морските сили и византийците срещу тур­
чите. Дават им се съответните за кръстоносния поход привилегии.
По този начин кръстоносният поход връща същността си от вре­
мето на Урбан II - форма на защита на християните от Ориента и
от Запада срещу вълната от мюсюлмански нашествия, този път
предприети от турците. Светите земи не са забравени; те са посе­
щавани непрестанно от поклонници, които с носталгия си спомнят
за времето на кръстоносците и се надяват те да се върнат там; те
са и крайна цел, която определят за своите експедиции принцовете,
борещи се срещу турците. Но обстоятелствата са се променили и
Западът вече не е в състояние да напряга силите си за това „възвръ­
щане на Светите земи“, коствало му толкова жертви.

501
 Заключение

Два века кръстоносните походи вдъхновяват авторите на среднове­

ковни епически поеми, тези повествования в стихове, при които раз­
казът за реалните събития е обогатен с елементи на приказното: не
са малко драматичните или героичните епизоди, които са епически
дообогатени. Несъмнено още по времето на Първия кръстоносен
поход има трубадури, които възпяват подвизите на храбреците и чи-
ято намеса откриваме още в самото начало в една по-веща истори­
ография, дело на клирици или на рицари и която също се заражда
по време на или веднага след експедицията. „Песента за Антиохия“
на Ришар Поклонника е първият от тези текстове в стихове; „Ис­
тория на Свещената война“ на Амброаз е подобно свидетелство за
Третия кръстоносен поход. Преправяни, обогатени с въображаеми
и романтични епизоди, но винаги възхваляващи рицарските добро­
детели, които вдъхновяват и героите християни, и героите мюсюл­
мани, поначало тези творби са рицарски романи от „втория цикъл
на кръстоносния поход“. Участници в тях са Курбука, станал Кор-
баран, отъждественият с Юг Тивериадски Тугтекин, Саладин, редом
с Бодуен дьо Бурк, прототип на Бодуен дьо Себурк от поемата. До-
като Годфроа дьо Буйон става един от „храбреците“, чиито подви­
зи фигурират в красящите палатите стенни килими, шедьовърът на
Taco „Освободеният Йерусалим“ подхранва въображението на хо­
рата от Ренесанса и вдъхновява творците, които множат платната,
посветени на любовта между Риналдо и Армида, като същевремен­
но увековечават спомена за кръстоносците.
Самите историци от онова време виждат в кръстоносния поход
преди всичко епопея, която разпалва героизма и вярата, свързани в
една велика авантюра, която продължава още по времето, когато все
още се води битка срещу султана както по границите на Централна
Европа, така и в Средиземноморието; самият Волтер пише: „Приз­
навам си, че няма да се разсърдя, ако се проведе такава срещу Ос­
манската империя [...]. Бих видял с удоволствие красивата Гърция

502
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

[...] освободена от своето робство“. Същевременно XVIII в. предос­

тавя една коренно различна визия за кръстоносния поход, на която
не е чуждо пренебрежението на века на Просвещението към негови­
те предшественици; и в „Енциклопедия“-та на Дидро и на д ’Аламбер
откриваме следната, без никакъв нюанс оценка: това е „време на неп­
рогледен мрак и на доста голямо безразсъдство [...], при което увли­
чаш част от света в една нещастна малка страна, за да заколиш жите­
лите й и да заграбиш къс скала, който не струва и капка кръв“. И
същият този Волтер пресилва нещата, като говори за „тази масова
ярост, която трае двеста години и която е белязана от всякакви жес­
токости, всякакви вероломства, всякакви извращения, всякаква лу­
дост, на която е способна човешката природа“.
Тази интерпретация остава присъща на историците идеолози. Тя
трябва да предизвика реакцията на романтиците, чувствителни към
екзотиката на авантюрата, тъй както я показват толкова исторически
картини. Но най-вече реакцията на цяла школа историци, повечето
от които са католици, на които дължим подновяването на научното
изследване, започнало през XVII в. със събирането на наративни из­
вори и с което е свързано името на Бонгар. Името на Жозеф Мишо е
в началото на дълга редица от хора, в която са Рей, Мас-Латри и най-
вече Пол Риан, неуморен издател на текстове, последовател на Тоб-
лер и Рьорихт. За последните историята на кръстоносните походи не
е история на заблудата или на чистата авантюра.
По този начин научният характер на проучването на кръстонос­
ните походи постига значителен напредък. Делото на ерудитите
продължава и до днес с лансирането на учените от края на XIX в.,
на които дължим наличието на сигурна документация, която се от­
нася до познаването на неевропейските общества.
Въпреки това разнообразието от заключения, до които достигат
авторите на обобщаващи трудове, остава голямо. Да се направи
преценка на кръстоносните походи изисква цяла палитра от концеп­
ции от философски, религиозен и политически характер. И би било
хубаво упражнение по историография да бъдат съпоставени всич­
ки тези гледни точки. Ако се спрем на онези, които писаха през пос­
ледните петдесет години, ще видим как един Рене Грусе, историк
на цивилизациите, помества кръстоносните походи в нещо, което
му се струва като хилядолетен конфликт, противопоставящ евро­
пейската цивилизация - рожба на гръцката мисъл, на римския ред,
на християнството и на старогерманските приноси - на други кул­
тури, които се развиват в обширния Ориент. Според него кръсто­
носните походи идват да продължат задъхващото се вече визан­
тийско усилие. И те внедряват в земята на Азия хора, начини на
мислене и политически структури, дошли от Запада, създавайки ед­

503
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

на първична форма на европейска колонизация.

Именно тази гледна точка е критикувана, понякога безпощадно,
по времето на деколонизациите от тези, които Мишел Балар нарича
„глашатаи на третия свят“. Това, което изглежда като положителен
резултат от кръстоносните походи, става предмет на ретроспективно
осъждане. Десетилетията минават, добавяйки нюанси, и се разбира,
че е напразно желанието да бъде приравнена европейската експан­
зия, проявление на която са кръстоносните походи, с „колониализ­
ма“, в който упрекват европейците и който е тяхната гордост.
Кръстоносните походи установяват контакт на западняците с Ори­
ента, тук християнски, там мюсюлмански, преди да им разкрие една
напълно непозната Азия. Това откритие е повод за реципрочно осъз­
наване на разликите и сходствата; и понякога това е било така. Но
настоящата тенденция се състои повече в това да се подчертае, че
тази среща - точно обратно - е успяла да породи разриви. Понякога
на кръстоносния поход се вменяват отговорности, които не винаги
са негови. Така например някои искат да омаловажат значението на
гръцко-латинската схизма от 1054 г., като сочат 1204 г. за истинския
момент на скъсване между Гръцката и Латинската църква и като от­
правна точка на омраза към латинското име, която, право да си ка­
жем, през 1182 г. вече се проявява сред народа на Константинопол.
Неразбирането, което проявяват византийците към кръстонос­
ния поход, не пречи нито на императорите да го използват, за да
спасят империята си, нито на латинците да измират масово от 1095
до 1453 г., за да защитят имперския град срещу турската заплаха.
И пак кръстоносният поход е този, който увеличава пропастта
между християни и мюсюлмани; един автор дори смята, че именно
той е подтикнал исляма към нетолерантност. На практика кръстонос­
ният поход не е „война срещу исляма“, а битка срещу мюсюлманс­
ките власти за точно определен обект, върху който християните смя­
тат, че имат по-големи права от тях - Светите земи. И доста преди
1095 г. християнските войни срещат сарацините по много други
фронтове. Било ли е наистина необходимо да се прибягва към цяла­
та тази пропаганда, за да бъдат насъскани във враждебност спрямо
мюсюлманите, стигаща чак до изопачаване на ислямската мисъл?
Много е удобно да се приписва на кръстоносния поход отговор­
ността за противостояния, за които вероятно има съвсем друга причи­
на. Отдръпването на ориенталските християни също му се приписва,
било защото франките потискат тези смятани за друговерци христия­
ни, било заради благоразположението, което те им засвидетелстват, и
това ги дискредитира пред мюсюлманите. Сигурно е, че последните
понякога пренасят върху местните християни тежестта от понесени­
те от латинците загуби; но преследванията и насилствените покръст­

504
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

вания са най-вече в резултат от монголските кампании и от покръст­

ването на победителите в ислямската вяра. Унизителното отношение
към дими-те на мюсюлманска земя и разпадането на християнските
населения предхождат с много кръстоносните походи.
Трябва ли да добавяме, че е редно да избягваме да тръгваме от
съвременните ситуации, за да се връщаме към епохата на кръсто­
носните походи? Развихрилите се през последните седем века про­
паганди допринесоха за промяна в отношенията между общности­
те, дори за внасяне на напълно чужди на Средновековието гледни
точки. Споменаването на „кръстоносците“ в една преса по време на
ливанската криза показва до каква степен могат да бъдат използва­
ни анахронизмите. А съвременните форми на конфесионален диа­
лог допринасят за създаването на спорни представи за този диалог
през Средните векове.
Кръстоносните походи имат своето отражение и върху западно­
то християнство. И там също има доста неправилно опростенчест-
во: така например началото на незаконното търгуване с индулген­
ции, осъдено от Лутер, се свързва с отпускането на индулгенции от
папа Урбан II, докато даването на индулгенции за реставрацията на
църкви е доста преди 1095 г.
Отъждествяването на кръстоносния поход със „свещена война“
остава предмет на спор, независимо от аргументацията на канони­
ците. Така редица историци, сред които и Пол Русе, засвидетелст­
ват отвращението си към войната, имаща за цел налагането на
християнската вяра на неверниците. В своята книга „Църквата по
време на събор“ (1960) Е. Дж. Уоткинсън пише, че „кръстоносни­
ят поход всъщност е духовно поражение на християнството пред ис­
ляма“. Той изказва мнението, че християнството приема като свое
понятието за джихад, и то въпреки че мюсюлманските гласове се
издигат срещу ясното и недвусмислено отъждествяване на джиха­
да със свещената война.
Впрочем не е необходимо бойците да бъдат водени от фанатиз­
ма, за да приеме войната такива неоправдани форми. Един взет с
щурм град е подложен на сеч, разграбване и всевъзможни насилия:
сещаме се за превземането на Йерусалим, за това на Кесария, на
Билбеис, за разграбването на Константинопол, също и за превзе­
мането на Едеса от Нур ал-Дин, и на Антиохия, Триполи или Акра
от Мамелюците; напълно хладнокръвната заповед на Саладин за
обезглавяването на тамплиерите и хоспиталиерите е предшествана
от обезглавяването на пленените от Ричард Лъвското сърце в Акра,
а тези, които са заловени при Агер Сангвинис, също са систематич­
но избити. Пролива се кръв, хората се втурват да грабят и в доста
други войни чак до наши дни.

505
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Ако една от целите, които си поставя Църквата с призива за кръс­

тоносен поход, е християнизирането на начина на живот на рицарите,
подтиквайки ги да се възприемат като защитници на слабите, то кръс­
тоносните походи са по друг начин фактори за трансформацията на
западното общество, от която извличат полза политическите власти.
Крале, които изпитват трудност да подчинят високопоставените си
васали, тъй като те се смятат за господари у дома си, ги повеждат след
себе си в Ориента. Бойното другарство, дори споделеното пленничес-
тво, сближава хората, които се възприемат като равни, ако не са вра­
гове. Редица поколения на високопоставени родове във Франция, как-
то в Англия и в Свещената Римска империя демонстрират призвание­
то си на кръстоносци, като в името на това жертват други цели. Госпо­
дарят, който отстъпва едно от владенията си, за да замине за Светите
земи, се отказва неведнъж от фамилната политика на териториално
разширение. Извършеното събиране на средства за кръстоносен по­
ход отваря пътя на данъчната система; защитата на имуществото на
кръстоносците легитимира намесата на суверените. А папската власт
не щади силите си, за да сдобри двама противници, предвид участието
им в експедиция, или за да създаде обстановка на мир, която смята за
условие за успеха на похода. Вероятно без предварително обмислен
план кръстоносците благоприятстват движението, стремящо се да ус­
танови нов политически ред.
Дали в крайна сметка кръстоносният поход не е провал? В края
на трите тома от своята „История на кръстоносните походи“ сър Сти-
вън Рънсиман отговаря утвърдително и го определя с недвусмисле­
ните определения като: „Едно огромно фиаско“, последователност
от „особено променливи и абсурдни“ усилия, „трагичен и разруши­
телен епизод“. И за да завършим с тази отривисто отсечена фраза:
„Свещената война не е друго, освен продължителна проява на нето­
лерантност в името на Господ, което е грях срещу Светия Дух.“
Можем да поразсъждаваме върху понятието „нетолерантност“.
Защото при контакта си с Ориента тези кръстоносци показват нео­
чаквана способност да прилагат толерантността спрямо покорени от
тях населения, независимо дали са заподозрени в ерес или са откро­
вени друговерци. Но в каква степен можем да говорим за „фиаско“?
Разбира се, в крайна сметка франките са принудени да напуснат зав­
зетото от тях на азиатския континент. Но последните от тях го на­
пускат през 1302 г., докато първите стъпват на азиатска земя през
1096 г. Два века присъствие в Ориента за хора, които само епизодич­
но са поддържани от държавните апарати, които за придвижването
на войските си, оборудването си и хранителните си припаси разпо­
лагат само с рудиментарни, според нашите виждания, средства и ко­
ито не се отличават с особено военно превъзходство и действат на

506
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

около 2 000 километра от най-близките си бази: това е резултат,

който поразява съвременния наблюдател. Още повече че, ако Пър­
вият кръстоносен поход се изправя срещу един разединен ислямски
свят, то следващите са принудени да се сблъскат с възраждащото се
сунитство, подкрепено от турската сила, и с основатели на империи
от ранга на Нур ал-Дин, Саладин или Байбарс. А и на тяхната изява
пречат нуждите на други театри на военни действия, разприте между
принцовете на Запад и византийските колебания.
Затова ще се отървем от общите преценки, разминаванията
между които, когато са написани от висококвалифицирани автори,
са толкова очебийни. Това, което искаме да се опитаме да разберем,
е какво са чувствали самите кръстоносци, тези, които изживяват
авантюрата, радостите й, мъките й и които дават живота си за нея.
Както ни е известно, кръстоносният поход е призив, отправен към
света на рицарите от страна на папа, произлизащ от тяхната среда и
говорещ на техния език. Език, изграден в течение на повече от век с
цел да се внедри в обществото на бойците един жизнен идеал, който
намира най-висшата си изява в манастирите, но който при това не ги
принуждава да се отказват от призванието си: това на закрилници на
слабите и защитници на един търсен от Господа ред. Тези присъщи
на рицарите ценности, дори да остават под нивото на изискванията,
поставени пред първите тамплиери, успешно се прилагат в служба
на Бога, на Църквата и на християните по време на предприетия кръс­
тоносен поход. Трябва ли като Жан Флори да мислим, че тази вало­
ризация на рицарската дейност е една от основните цели на призива
на Урбан П и че тя е само частично постигната? Във всеки случай,
тъй както го доказа Адолф Ваас, има съвпадение между идеологията
на кръстоносния поход и тази на рицарството.
Сигурен, че е призван от Господ да му служи, че е воден от не­
го, че му се посвещава с твърдото убеждение, че в края на начина­
нието го очаква вечната отплата, рицарят от кръстоносния поход е
в положението на васал, призван да се бие за своя господар. Така,
освен с професионалните си качества на опитен боец, способен да
борави с коня и оръжието си, по-обучен да се бие дисциплинирано
в боен ред, отколкото се признава - той вдъхва абсолютно дове­
рие за възложената му задача. Което обаче не изключва нито обез-
сърчаването, нито проявите на недисциплинираност, нито възраже­
ния срешу командването.
Тези хора трябва да проявят мъжество, и то при изключително
трудни условия, тъй като се сражават далеч от дома си срещу про­
тивници, които не познават добре и обикновено са по-многоброй-
ни. Страхът не им е чужд; понякога паниката завладява цели войс­
ки. Но мюсюлманите и ориенталците, макар да мразят западняци­

507
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

те заради видимото им невежество, засвидетелстват уважението си

към тяхната храброст. Впрочем тя не е проява само на рицарите:
необходима е смелост и на пешите войски, за да устоят под дъжда
от стрели, нападенията с гръцки огън, срещу обстрела, и да под­
държат редиците си, за да прикриват или да посрещат конните бой­
ци с убеждението, че при случай на загуба няма да бъдат пощаде­
ни като тези, които могат да платят откуп: при подобно положе­
ние смъртта или робството ще станат тяхна съдба.
Франките също понасят поражения в битките, дори истински
катастрофи. Съвсем естествено е всеки път да се търсят виновни­
ци и да се отправят обвинения в измяна: за Хатин едните винят
Реймон III, че го е продал на Саладин, други упрекват Жерар дьо
Ридфор. Оплакват се от необмислените действия на „сержантите“,
когато последните се втурват да грабят вражеския лагер или кога-
то вече не могат да търпят дългото бездействие. Свети Бернар уп­
реква бароните, че са водили неумело Втория кръстоносен поход;
крал Конрад III говори за съучастие между франките от Ориента и
мюсюлманите. Това са повърхностни реакции. Духовниците успя­
ват да споделят с лаиците собственото си обяснение за поражени­
ята. Пекатис нострис егзигентибус: заради греховете на кръсто­
носците, но и на всички християни, Господ отказа обещаната по­
беда. Християните трябва да откупят своите грехове чрез покая­
ние, преди да възобновят изпълнението на прекъснатата си задача.
Тази задача е трудна. Съществуват моменти на екзалтация -
опиянението от победната атака, бягството на врага, оплячкосване-
то на нечий стан, радостта от победата. Има дребни радости, спо­
делени с другари, мисълта за придобитата слава. Дори самото за­
минаване заслужава да бъде определено от един трубадур като
„жестока борба“ . То е предшествано от финансови проблеми, кои­
то могат да доведат до пожертване на семейно имущество и до пер­
спективата за трудни дни за оставащите. Съществува и мъката от
раздялата: Жоанвил предпочита да не се обърне, когато напуска
красивия си замък, където оставя децата си. Сбогуването е мъчи­
телно: никой не е сигурен, че ще види отново родителите си, жена
си, годеницата си, а хората от Средновековието, както и съвремен­
ниците ни, изпитват същата мъка да напуснат близките си.
Следва дълъг път за всички, които тръгват по суша с риск от
засади или от недоимък; следва плаване на кораби, където всички
са натъпкани, където има страх от бурята, от страданията на мор­
ската болест, от опасността от корабокрушение. Рисковете на бит­
ката - „тъй като страхливци са сарацините“, а турците, сурови
войни - не са за подценяване. Скърбят за загубата на мнозина свои
добри другари, макар да са убедени, че Господ ще отвори небес­

508
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

ните порти за тях. И неизбежната епидемия не пропуска да изтре­

би състава на армията независимо дали по време на поход, на бой,
или по време на обсада. Накрая, известно е, че климатът в Ориен­
та е убийствен за хората, които все още не са придобили навици­
те на хранене, на подслон и обличане, характерни за тази земя.
Други изпитания очакват кръстоносеца: вероятно плячката по­
някога поражда удовлетворение у победителя, но не всяка кампа­
ния е задължително победна. А на всички са известни паричните
грижи: поскъпването на продоволствията води до оскъдица, а те се
добиват с цената на злато. Тук организацията непрестанно се усъ­
вършенства, защото финансовата тежест се разпределя и върху дру­
ги, освен върху бойците. Помощите, десятъците осигуряват по-ре-
довно финансиране, но водят след себе си въвеждането на бързо
превърналата се в непопулярна данъчна система: цялото останало
на Запад население е подложено на нея и не закъснява обвинение­
то, че бирниците и бенефициентите от тези облагания извличат от
тях полза, а кръстоносният поход не използва събраните суми.
Постепенно цялото общество е замесено в подготовката на
кръстоносния поход независимо дали става дума за „всеобщо
придвижване“, организирано от папската власт, или за обикнове­
ни въоръжени поклонения през XII в. Проповедниците се отказват
от любимите си теми, за да призоват вярващите да поемат кръста;
духовниците поемат събирането на парите. В света на сеньорите
цари пълна мобилизация: сюзеренът ще поведе васалите си, а те -
своите, стига да приемат да станат доброволци. Но е трудно за
един рицар да се откаже да последва господаря си, който замина­
ва отвъд морето; по-скоро последният трябва да съобрази големи­
ната на контингента си със собствените си доходи.
Следователно усилието е значително и то се запазва, повече или
по-малко постоянно, в течение на два века. Демографският бум, жаж­
дата за изява на мъже, стремящи се да се устроят, любовта към аван­
тюрата, икономическите последици: това са все фактори, които оказ­
ват влияние. Въпреки това най-съществен е религиозният фактор.
Този религиозен фактор не трябва да се търси в антимюсюлман-
ския фанатизъм, нито в желанието за заличаване на схизмата. Той
е основно факт на дълбока привързаност към Светите земи. Кано­
никът Хостиензис констатира със съжаление, че „кръстът отвъд мо­
рето“ привлича много повече кръстоносци, отколкото „кръстът от­
сам морето“ (и то дори тогава, когато надеждата за посещение на
Божи гроб е намаляла). Това е така, защото привлекателността на
пълната индулгенция, която може да се свърже с други не по-мал­
ко препоръчани от папската власт експедиции, вече не е основен
мотив за тръгване на кръстоносен поход.

509
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

За да разберем тази привързаност, трябва пак да погледнем „Въз­

хвала на новото рицарство“. Свети Бернар никога не се е опитвал да
отиде в Светите земи и разубеждава и своите монаси да го сторят.
Но той гледа на кръстоносния поход като на изключително препоръ­
чителна за рицарите. Според него, „откупването на Йерусалим“ е из­
пълнение на обещанието пред еврейския народ за един Нов Израил;
то позволява да бъдат изчистени Светите места от покварата на не­
верниците и носи на християнския народ богатства, които Бернар
нарича „прелестите на света, небесно съкровище, наследство на вяр­
ващите народи“. Той ги изброява: Витлеем, Назарет, Елеонската пла­
нина, Йосафатската долина, Йордан, Голгота, Гробът, Витфагия, Ви­
тания, все места, които имат своята мистична сила. Бернар приканва
рицарите тамплиери да отблъснат далеч от свещения град „тези, ко­
ито се опитват да задигнат несметните богатства, пазени от Йеруса­
лим за християнския народ и които искат да омърсят Светите места
и да си присвоят светилището на Господа“.
Тази представа за „богатства“ е подета от други след него. Тя из­
разява една реалност, която чувстват с различна сила поелите по пъ­
тя към Ориента. Тази реалност като че ли все още не е намерила мяс­
то в призивите на Урбан II, а византийците, колкото и загрижени да
са да опазят осветените от присъствието на Христос места, свикват
те да бъдат под властта на халифа. Но по време на Първия кръсто­
носен поход обикновените поклонници и простите рицари, които из­
тръгват от бароните решението да напуснат Северна Сирия, със си­
гурност изпитват дълбока привързаност към Светите земи.
Светите места, цялата Свещена земя, също обременена с биб­
лейски и евангелски спомени, първоначално са цел за поклонение.
След Хатин тази цел е заменена от друга гледна точка: Светите зе­
ми, лично владение на Господ, а оттам и на цялото християнство,
не могат да бъдат оставени в ръцете на неверниците; тяхното
възвръщане представлява дълг към Господа, какъвто е дългът на ва­
сала да върне отнетото наследство на неговия господар.
В крайна сметка целта на кръстоносния поход е да осигури на
християните собствеността над описаните от свети Бернар съкрови­
ща. В течение на почти век, въпреки разстоянията и трудностите от
всякакво естество, с цената на непрестанен прилив на хора, готови
да се бият за нея, тази собственост успява да се закрепи. В течение
на още един век западняците и франките от Ориента упорито се мъ­
чат да си я върнат, осъществявайки мащабни начинания, които стру­
ват твърде скъпо в жива сила и в материално отношение, като успе­
хът им е за няколко години. Те се сблъскват с нарастваща сила; суве­
рените им са привлечени от други цели, а самият размах на страте­
гическите планове прави успеха им несигурен. Загубата на единст-

510
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

вено останалите в техни ръце крепости по крайбрежието ги лишава

от плацдарма, от който се надяват да възобновят битката, а поради
това вече не е толкова спешно осъществяването на „изолирани прид­
вижвания“, предназначени да осигурят бази, като при това няма от­
каз от „всеобщото придвижване“, предмет на толкова планове.
Мисълта за Светите земи, а оттам и за времето на кръстонос­
ните походи не е изчезнала у християните от Запада. Трябва ли да
припомняме постоянството на поклоненията, престоя, по време на
който основатели на ордени като Игнаций де Лойола и Шарл дьо
Фуко обмислят своите решения, пътешествията на един Ламартин
или на един Шатобриан?
Именно кръстоносният поход е загнездил тази мисъл във въоб­
ражението на западния свят. Понятието за Светите земи не е съз­
дадено от теоретиците и проповедниците; то се обособява въз ос­
нова на предложените от папа Урбан II цели, въз основа на самата
реализация на кръстоносните походи. Та нали самите кръстоносци
ги осъществяват такива, каквито са: начинания с невероятен размах,
източник на саможертви, изпитания, но и на трудно измеримо ду­
ховно обогатяване, станали един от основните епизоди в европейс­
ката история!

511
 ПРИЛОЖ ЕНИЯ

Хронология

1071 Поражение на Византия при Манцикерт; Ациз превзе­

ма Йерусалим.
1074 План на Григорий VII за експедиция в Ориента.
1077 Повторно превземане на Йерусалим от Ациз.
1095, март Църковен събор в Пиаченца.
1095, ноември Църковен събор в Клермон.
1096, пролетта Отпътуване на първите кръстоносци и антиеврейски
метежи.
1096, август Отпътуване на бароните.
1096, октомври Крах на първите кръстоносци при Ксеригордон и
Сивито.
1097, 19 юни Превземане на Никея.
1097, 5 юли Битка при Дорилея.

1097, декември до 3 юни 1098 Обсада на Антохия.

1098, февруари Бодуен в Едеса.
1098, 28 юни Победа над Курбука при Антиохийското езеро.
1098, август Повторно превземане на Йерусалим от египтяните.
1099, 15 юли Превземане на Йерусалим.
1099, 12 август Победа при Аскалон.
1100, юли Смърт на Годфроа.
1100, август Залавяне на Боемон. Танкред става регент на Антиохия.
1101, април-май Генуезки кръстоносен поход; превземане на Арсур и
Кесария.

1101, 7 септември Победа при Рамла.

1101, август-септември Крах на Закъснелия кръстоносен поход: по­

ражение при Мерзифун и Ерегли.
1102 Превземане на Тортоса от Реймон дьо Сен-Жил.
1102, май Разгром на Бодуен I при Рамла и победа при Яфа.
1103 Превземане на Акра. Освобождаване на Боемон.

зз. 513
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
1103-1109 Обсада на Триполи.
1104 Разгром при Харан; Залавяне на Бодуен дьо Бурк.
1107 Дебаркиране на Боемон в Авлона.
1108, септември Договор от Девол.
1108 Освобождаване на Бодуен дьо Бурк и война срещу
Танкред.
1109, 12 юли Превземане на Триполи.
1110-1113 Експедиции на атабег Маудуд.
1113-1115 Окупация на Кайсун, Рабан и на арменските сеньории
от Бодуен Едески.
1115 Разгром на атабег Бурсуки при Тел Данит.
1118 Основаване на Ордена на тамплиерите.
1118, март-април Превземане на Фарама от Бодуен I и неговата
смърт.
1118, 28 юни Разгром и смърт на Роже Антиохийски при Агер
Сангвинис; Регентство на Бодуен II.
1119, 14 август Победа на Бодуен при Тел Данит.
1123 Залавяне на Бодуен II.
1122-1124 Венециански кръстоносен поход.
1124, 7 юли Превземане на Тир.
1129 Зенги господар на Алеп.
1129 Брак на Фулк Анжуйски и експедиция срещу Дамаск.
1131, 21 август Смърт на Бодуен II.
1132 Аферата с Юг дьо Пюизе.
1136 Реймон дьо Поатие принц на Антиохия.
1137 Атака на Йоан Комнин срещу Антиохия.
Обсада на Шайзар.
Разгром и смърт на Поне Триполитански.
Фулк е обсаден от Монферан.
1139 Първо поклонение на Тиери Фландърски.
1142 Йоан Комнин в Антиохия.
1142 или 1144 Льо Крак е отстъпен на Ордена на хоспиталиерите.
1144,26 декември Падане на Едеса.
1145, 14 декември Обявяване на Втория кръстоносен поход.
1146, 31 март Свети Бернар във Везле.
1146,25 декември Свети Бернар в Шпайер.
1147, 24 октомври Превземане на Лисабон от кръстоносците.
1147, ноември-декември Разгром на германските армии в Анатолия.
1148, март Луи VII в Антиохия.
1148, 23-28 юли Обсада на Дамаск.
1149, 29 юли Разгром и смърт на Реймон дьо Поатае при Фон Мюре.

514
 ХРОНОЛОГИЯ

1150, май Залавяне на Жослен II.

1150, август Отстъпване на Едеското графство на византийците.
1153 Рено дьо Шатийон принц на Антиохия.
1153, 19 август Превземане на Аскалон.
1154 Завземане на Дамаск от Нур ал-Дин.
1157 Война срещу Hyp ал-Дин и демонстративни военни
действия срещу Шайзар; Трета експедиция на Тие-
ри Фландърски.
1159 Мануил Комнин влиза в Антиохия.
1160 Залавяне на Рено дьо Шатийон.
1163 Първа кампания в Египет. Нур ал-Дин разбит в рав­
нината Боке.
1163, 11 август Победа на Нур ал-Дин при Харим.
1164 Втора експедиция в Египет.
1167 Трета кампания в Египет. Разгром на Бабаин и обсада
на Александрия.
1168 Опит за завладяване на Египет от Амори.
Превземане на Билбеис, опожаряване на Фустат и на­
пускане на Египет.
1169, октомври-декември Франко-византийски опит за нападение над
Дамиета.
1170-1172 Кампании на Нур ал-Дин и Саладин в земите отвъд
р. Йордан.
1174 Саладин става господар на Дамаск; Смърт на Амори.
1176 Разгром на Мануил Комнин при Мириокефалон.
1177 Кръстоносен поход на Филип Фландърски. Обсада на
Харим.
1177, 25-26 ноември Победа на Бодуен IV при Монжизар.
1180 Разгром на Бодуен IV в Панейската гора и при брода
на Яков.
Брак на Сибил Йерусалимска и Ги дьо Люзинян.
1183 Експедиции на Рено дьо Шатийон в Арабия и на Чер­
вено море.
Саладин става господар на Алеп; Обсада на Керак.
1184 Бунт на Ги дьо Люзинян.
1186, септември Възшествие на Ги дьо Люзинян и бунт на Реймон III.
Похищение на кервана за Дамаск от Рено.
1187, 4 юли Крах при Хатин, последван от превземането на Акра,
Яфа, Кайфа, Кесария, Торон и Сидон, впоследствие
на Бейрут и Аскалон.

515
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

1187, 20 септември - 2 октомври Обсада и капитулация на Йеру-

. салим.

1187, август-декември Обявяване на Третия кръстоносен поход.

1188, 2 януари Вдигане на обсадата на Тир от Саладин.
1188, март Пристигане на сицилианската флота. Неуспех на Са­
ладин при Триполи.
Завладяване на част от Антиохийското княжество.
1189, май Отпътуване на Фридрих Барбароса.
1189, август-12 юли 1191 Обсада на Акра.
1190, 10 юни Смърт на Фридрих в Киликия.
1190, юли Пристигане на Анри дьо Шампан пред Акра.
Филип Огюст и Ричард Лъвското сърце във Везле.
1191, 20 април Пристигане на Филип пред Акра.
1191, 6 май Дебаркиране на Ричард в Кипър.
1191, 8 юни Пристигане на Ричард пред Акра.
1191, 7 септември Победа при Арсур.
1191, декември-януари 1192 Кръстоносната армия спира в Бе-
тенобъл. Отстъпление към Аскалон.
1192, 28 април Убийство на Конрад Монфератски.
Анри дьо Шампан става господар на кралството.
1192, юни-юли Втори престой на армията в Бетенобъл.
1192, юли-август Победа на Ричард в Яфа.
1192, 2 септември Франкско-мюсюлманско примирие.
1193, 4 март Смърт на Саладин и начало на съперничество между
наследниците му.
1194 Засадата при Баграс и неуспех на арменския опит за
присвояване на Антиохия.
1197 Кръстоносен поход на Хайнрих VI; Възвръщане на
Яфа от Ал-Адил и смърт на Анри дьо Шампан.
1197, октомври Възвръщане на Бейрут. Обсада на Торон.
1198 Обявяване на Четвъртия кръстоносен поход.
1200 Обединение на Аюбидската империя от Ал-Адил.
1201 Смърт на Боемон III и начало на спора за наследява­
не на Антиохия.
1201, април Договор между Венеция и кръстоносците (1201-1213).
1202, октомври-ноември Обсада на Зара.
1203 Дебаркиране в Константинопол; Връщане на Исак
II на престола.
1204, 12 април Превземане на Константинопол.
1204, септември Примирие с Емери: реокупация на Сидон и Яфа.

516
 ХРОНОЛОГИЯ

1210-1211 Подновяване на военните действия в Светите земи.

1213 Кръстоносен поход на децата.
1213 Обявяване на Петия кръстоносен поход.
1215, ноември Четвърти латерански събор.
1217, август Отпътуване на херцога на Австрия и на краля на Ун­
гария.
1217, ноември-декември Обсада на Таворската планина.
1218, 28 май Дебаркиране на Жан дьо Бриен в Египет.
1218,24 август Превземане на Верижната кула.
1219, 5 ноември Превземане на Дамиета.
1221,30 август Капитулация на армията на кръстоносците при Бара-
мун и евакуация на Дамиета.
1225 Брак на Фридрих II с Изабел Йерусалимска.
1227, октомври Дебаркиране на германските и английските войски в
Акра. Възстановяване на Сидон и Кесария.
1228, 7 септември Пристигане на Фридрих II в Акра.
1229, 18 февруари Договор от Яфа и реституция на Йерусалим на
Фридрих II.
1230-1233 Война между Филанджиери и гвелфската партия;
Комуната на Акра.
1238 Кръстоносен поход на Григорий IX в помощ на Кон­
стантинопол.
1239, август Отпътуване на кръстоносците за Светите земи.
1239, 13 ноември Разгром на кръстоносците в Газа.
1240, 11 октомври Пристигане на Ричард Корнуолски.
1241, 23 април Договор между Ричард и султана на Египет.
1243, юли Тир е отнет от хората на Фридрих II.
1244, 23 август Загуба на Йерусалим.
1244,17 октомври Разгромът при Форбия.
1244, декември Обет за кръстоносен поход на Свети Луи.
1245, юни-юли Лионски събор.
1248, 25 август Отпътуване от Ег-Морт.
1248, септември-1249, май Пребиваване на Свети Луи в Кипър;
Дебаркиране на кръстоносците в Дамиета.
1250,8 февруари Прекосяване на Бар ал-Сагир и битка при Мансура.
1250, 6 април Пленяване на краля и крах при Фарискур.
1250, 2 май Убийство на султан Туран-Шах и поемане на властта
от Мамелюците.
1250, 6 май Капитулация на Дамиета.
1252 Съюз между Свети Луи и Мамелюците.
1254, 24 април Свети Луи напуска Акра.

517
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

1254 Примирие с мюсюлманите.

1256-1258 Войната за „Свети Сава“; Бунт на бароните от Три­
поли срещу Боемон VI.
1258, февруари Превземане на Багдад от монголите.
1260 Монголска кампания в Сирия. Превземане на Алеп
и Дамаск.
1260, септември Монголско поражение при Айн Джалуд.
Издигане на престола на султан Байбарс.
1263 Атака над Акра от Байбарс.
1264 Предложение на Хулагу за съюз със Свети Луи.
1265 Превземане на Кесария, Кайфа и Арсур.
Кръстоносен поход на граф Йод дьо Невер.
1266 Превземане на Сафет и Торон.
1268 Превземане на Яфа и Бофор; Атака- на Триполи.
Превземане на Антиохия и падане на Баграс.
Обявяване на Осмия кръстоносен поход.
1269 Арагонски кръстоносен поход.
1270 Кръстоносен поход на Свети Луи: кампания в Тунис и
смърт на краля.
1271 Падане на Крак де Шевалие, на Шател-Блан и Жибе-
лакар, после на Монфор; Кръстоносен поход на
Едуард Английски в Светите земи.
1272, 22 май Примирие с Мамелюците.
1274, май-юли Втори Лионски събор.
Оповестяване на кръстоносен поход, свързан с монго­
лите.
1277, януари Прехвърляне на правата върху короната от Мари Ан-
тиохийска върху Шарл Анжуйски.
1277, юни Влизане във владение на Акра от името на Шарл.
1275-1282 Война между Ги дьо Жибеле, Ордена на тамплиерите
и Боемон VII.
1281 Кампания на монголите в Сирия; Разгромът им при
Хомс.
1285 Завладяване на Маргат и изоставяне на Мараклея.
1286 Възстановяване на династичния съюз между Кипър и
Йерусалим.
1287-1288 Пратеничество на Рабан Саума в Рим, Бордо и Париж
и подготовка на обща кампания с монголите.
1287 Загуба на Лаодикия.
1288 Бунт на Триполи срещу принцеса Люси.
1289, 26 април Падане на Триполи.

518
 ХРОНОЛОГИЯ

1290 Обявяване на кръстоносен поход.

1291, 28 май Падане на Акра, последвано от напускане на остана­
лите укрепени места.
1299 Влизане на монголите в Дамаск.
1300 Франкски дебаркирания в Розета и Тортоса.
1303 Загуба на остров Руад.

519
 Генеалогични таблици
Наследяването на трона на Йерусалим

Юсташ, граф на Булон, жени се за Ида от Мелизанд, омъжва се за Юг I

Долна Лотарингия отРетел

Годфроа Бодуен I Юсташ Бодуен Ядьо Бурк

Мелизанд, омъжва се Аликс, омъжва се Одиерн, омъжва се Жоет, абатиса

зафулкАнжуйски за Боемон II за Реймон II

Б о д уен III Амори, жени се за

1. Аньес дьо Куртенеи за
2. Мария Комнина

Бодуен IV Сибил, омъжва се за Изабел, омъжва се за

1. Гийом Монфератоки и за 1. Онфроа дьо Торон, за
2.ГидьоЛюзинян 2. Конрад Монфератоки, за
3. Юг дьо Ш ампани за
Ф.ЕмеридьоЛюзинян
БодуенУ

Мари, омъжва се Аликс, омъжва се за Мелизанд,

заЖандьоБриен 1. Юг I дьо Л ю зин я н иза омъжва се за Боемон IV
2. Раул дьо Соасон

Изабел, омъжва се А нриI Изабел, Мари,

за Фридрих Н омъжва се за Анри (л ю Пренс“) отстъпва правата си
наШарлАкжуйски

Конрад IV Юг II Юг III

Конрадин Жан АнриИ Ги Амори Емери

•Управлявалите като владетели са а получерен шрифт, а .господарите на кралството“ са в курсив.

520
 ГЕНЕАЛОГИЧНИ ТАБЛИЦИ

Графовете на Триполи от Тулузката династия

Понс, граф на Тулуза жени се за Алмодис Ренгард

Гийом IV Реймон д ьоСен-Жил Аделаид, омъжва се

за Гийом Реймон,
граф на Сердания

Бертран АлфонсЖурден Гийом Журден

Поне, жени се Бертран (незаконороден)

за Сесил дьо Франс

Реймон В,
жени се за Одиерн Йерусалимска

Реймон III, жени се Мелизанд

за Ешив Тивериадска,
осиновява сина на Боемон III

521
ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

522
 ГЕНЕАЛОГИЧНИ ТАБЛИЦИ

Принцовете на Антиохия*

Робер Гискар

Боемон Ема,
омъжва се за Йод Добрия

Боемон II, Тажред Ришар от Принципата

жени се за Алике Йерусалимска жени се за Сесил дьо Франс

Констанс, омъжва се за Роже Салернски

1. Реймон дьо Поатие и за
2. Рено дьо Шатийон

Боемон III, Мари (Мария),

втори брак с омъжва се за Мануил Комнин
Оргейоз дьо Аранк

Реймон, жени се Боемон IV, граф на Триполи и после принц на Антиохия,

за Аликс Арменска жени се за Мелизанд дьо Люзинян

Реймон Рубен Реймон Боемон V, Филип, Анри Мари,

жени се за 1. Аликс жени се за Л ю Пренс“, фетенденжа
дьо Шампан и за Изабела жени се за Изабел за трона
2. Лучия ди Сени Арменска дьо Люзинян на Йерусалим

Мари, Боемон VI, D r III

омъжва се жени се за Сибила
за Филип Арменска
дьо Монфор I

Боемон V I Люси,
омъжва се
за Наржо дьо Туси

•Имената на принцовете, които са заемали трона на Антиохийского княжество, са в получерен шрифт.

523
 Извори и библиография

Изворите, отнасящи се до историята на кръстоносните походи, са

многобройни и твърде разнообразни. Към различните повествователни
форми, които се простират от хрониката до писмата или до
средновековните епически поеми, се прибавят юридическите или
счетоводните документи, без да пропускаме и археологическите останки
или дори историческите паметници по места. Това се отнася предимно
до Запада. Ориенталците по принцип нямат интерес към идващите от
Запада експедиции, но техните хронисти отбелязват, при това понякога
по доста пространен начин, събитията, които засягат живота на техните
страни и на техните общности. Ето защо прибягването до ориенталските
наративни извори е належащо както за установяване на историята на
експедициите на кръстоносците, така и за опознаването на условията,
при които те се провеждат.
Тази необходимост е осъзната отрано. Именно това обяснява защо в
проекта на големия R ec u e il d e s h isto rien s d e s c ro isa d e s, c който ce нагърбва
Академията по епиграфика и изящна словесност, съществена част заемат
историческите текстове с арабски, сирийски, гръцки или арменски
произход. Тази обширна колекция съдържа следните поредици: H isto rien s
o c c id e n ta u x , H isto rie n s o rié n ta la , H isto rien s grecs, D o cu m en ts a rm én ien s,
чието публикуване продължава чак до 1906 г. Тогава работата е
преустановена и понастоящем е продължена с нова колекция от D o c u ­
m e n ts rela tifs a I ’h isto ire d e s cro isa d e s, вече не изцяло свързана единствено
с наративните текстове. Старите издания на R e c u e il не винаги са
удовлетворителни и затова трябва да бъдат консултирани издания, които
са по-съответстващи на настоящите правила на критиката: така например
нека отбележим, че обемният труд на Гийом от Тир излиза в C o rp u s
ch stia n o ru m , C o n tin u a d o m ed ieva lis. Други текстове не са намерили място
в колекцията като например Itin erariu m p e re g rin o ru m , хрониката на Ернул
и редица други.
Не така стои въпросът с ориенталските източници, част от които са
525
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
обект на превод на по-достъпните за изследователите западни езици и
чиито издания на източен език не винаги са леснодостъпни. H isto rien s
o rien ta u x много често дават само откъси, тъй като основната цел на тези
творби не е свързана задължително с историята на кръстоносните походи.
Забележително постижение е направено при обединяването на най-
значимите откъси от арабски историци в книгата на Francesco G abrieli,
S to rici a ra b i d e lle c ro c ia te (Milano, 1957), която беше преведена на френски
под заглавие C h ron iqu es a ra b e s d e s cro isa d e s, но която няма претенциите
да бъде пълна. Именно чрез едно издание на английски език имаме достъп
да интересните бележки от Ибн ал-Фурат благодарение на преведените и
издадени от U. et М.С. L yons откъси с анотации от J. R iley-S mith и
озаглавени A yyu bids, M am lu kes a n d C ru sa d e rs (Cambridge, 1971). Можем
да се поздравим c появата на интегралните преводи като тази на
арменската хроника, приписвана на конетабъла Самбат, от Gérard D édeyan,
или тази на анонимната сирийска хроника, водена до 1234 г, дело на
покойния отец J.-M. F iey.
Историческата продукция от времето на кръстоносните походи
съдържа голям брой разкази на очевидци, едните клирици, други миряни,
които са участвали в походите и предоставят своите спомени, като
засвидетелстват привързаността си към някой водач или към определен
контингент, но които предават впечатленията си, макар и туширани от
литературните условности. Анонимът от Първия кръстоносен поход,
Вилардуен, Робер дьо Клари, Жоанвил, са бойци; Фуше дьо Шартр, Реймон
д’Агилер, Йод дьо Дьой или Оливер фон Падерборн са клирици, които се
докосват отблизо до водачите на един или друг кръстоносен поход. Тези
разкази, писани под диктата на събитията, са изключително живи. Но когато
някоя универсална хроника съобщава фактите, случили се по времето на
даден поход, то много често тя си служи със свидетелствата на писмата
или на разказите, които в случая са също непосредствени източници.
Правилата за критично отношение към сведенията също се прилагат:
историческите творби, писани в латинския Ориент и дори неоценимата
H isto ire на Гийом от Тир често носят духа на известна едностранчивост.
Маршрутите и разказите за поклоненията са обединени по подходящ
начин от Р. Sabino de Sandoli в неговите Itin era H iero so lym ita n a cru cesig n a -
torurn (Jérusalem, 1978-1984, 4 volumes). Ho докато свързаните c Първия
кръстоносен поход писма са събрани и им е направено критично издание
отН. Hagenmeyer през 1901 г., то по-късният епистоларен материал остава
доста разпръснат.
Що се отнася до архивните документи, ние оставаме подвластни на
забележителните R e g e s ta re g n i H ie r o so ly m ita n i от Reinhold ROhricht,
допълнени от един Additamentum, датиращ от 1904 г. Този опис не е

526
 ИЗВОРИ И БИБЛИОГРАФИЯ

съобразен с последваните открития и един важен критически труд

понастоящем се извършва от Н.Е. M ayer. Ще отбележим публикацията,
направена от R. H iestand относно P a p stu rk u n d e n f ü r K irch en im H e ilig e n
L a n d e (Gottingen, 1985) и тази на документа, произхождащи от сбирката
Гениза в Кайро, осъществена от S. G oitein.
Относно юридическите извори изданието на A. B eugnot относно A s s i­
se s d e J é ru sa le m в R ecu eil d e s h istorien s d e s C ro isa d e s, оказва неоценима
помощ. Въпреки това днес трябва да гледаме на него като на остаряло и
понастоящем се осъществяват нови издания на тези текстове.
За да завършим накратко този обзор, нека отбележим
съществуванието на сборници, които не преследват научни цели, но които
са предназначени да предоставят на една по-широка публика текстове,
които да я запознаят с кръстоносните походи:
B rundage (James), The C ru sa d es. A D o c u m e n ta ry S u rvey, Milwaukee, 1962.
R ichard (Jean), L ’E s p r it d e la cro isa d e, Paris, 1969. R iley-S mith (Louise
et Jonathan), T he C ru sa d es. Id e a a n d R eality, 1 0 9 5 -1 2 7 4 , London, 1981.

Библиографска ориентация
Историческата литература, свързана с кръстоносните походи, е
значителна и нараства с неотслабващи темпове. Дадените тук наши
бележки нямат за цел да доказват отбелязаните от нас факти и
предложените интерпретации, а само да посочат в кои трудове могат да
бъдат изучени по-задълбочено възприетите от нас тези.

Тук бяха използвани значителен брой появили се в отделни списания

статии, научни съобщения от колоквиуми и сборници с научни студии, но
не сме в състояние да цитираме всичките. Нека отбележим наличието на
един забележителен библиографски справочник. Автор на B ib lio g ra p h ie
zu r G esch ich te d e r K reuzziige, излязла през 1960, Hans Е. mayer, в съавторство
с Joyce Me L ellan, дава в шестия и последен том на У H isto ry o f the C ru sades,
публикуван под ръководството на Kenneth М. Setton, една S e le c t
B ib lio g ra p h y o f th e C ru sades, 1989. След методично описание на изворите
от историята на кръстоносните походи и на латинския Ориент този труд
предоставя богат критически преглед на излезлите книги и статии по този
въпрос, допълнен със съдържание на засегнатите теми. Само този списък
изпълва близо стотина страници с дребен шрифт; тоест той удовлетворява
и най-взискателните.
През последните години се появиха на бял свят значителен брой
новаторски съчинения. Именно поради разпръснатостта на всички тези
трудове Society for the Study of the Crusades and the Latin East, основано
през 1980 г, издава всяка година B u lletin , в който са събрани всички

527
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

нови публикации на неговите членове, като по този начин ни държи в

течение на напредъка в проучванията. Ще добавим, че Collected Studies,
публикувана от „Вариорум“, сега в Алдършот, предоставя видно място
на сборниците със статии, свързани с кръстоносните походи.

Обобщаващи трудове
Историята на кръстоносните походи, взета в своята цялост, дава
началото на мащабни обобщаващи трудове. Без да забравяме най-
старите, трябва най-напред да цитираме този на G r o u s s e t (René), His-
toire des croisades et du royaume franc de Jérusalem, París, 1934-1936, 3
volumes, който пресъздава цялостно и обосновава с добри анотации
последователността на събитията и по принцип остава много достоверен.
- Други обобщаващи трудове тръгват от други позиции спрямо тези на
Грусе, без при това да поставят под съмнение структурата на събитията,
които той пресъздава: R u n c i m a n (Steven), A History o f the Crusades,
Cambridge, 1951-1954, 3 vol., или
C o g n a s s o (Francesco), Storia delle crociate, Florence, 1967, или пък

R o u s s e t (Paul), Histoire des croisades, Paris, 1957.

Други автори са пожелали да предложат обяснения на феномена

кръстоносен поход, като се разграничават от самите събития, в това
число:
A l p h a n d é r y (Paul), et D u p r o n t (Alphonse), La Chrétienté e t l ’Idée de croisade,

2е éd., Paris, 1995.

W aas (Adolf), Geschichte der Kreuzziige, Fribourg-en-Brisgau, 1956,2 vol.
Родено от проект на John L. La Monte, значимото колективно начинание,
ръководено от S e t t o n (Kenneth М.), ed., A History o f the Crusades, 2nd
ed. (за първите два тома), Madison-Milwaukee, 1969-1989, 6 vol., е
отправна точка за ново цялостно проучване.
- Ще направим полезни справки в:
B a l a r d (Michel), Les Croisades, Paris, 1988.

C a h e n (Claude), Orient et Occident au temps des croisades, Paris, 1983 ;

съвкупност от понякога спорни, но често оригинални разсъждения.

M a y e r (Hans Е.), The Crusades, 2nded., превод от John Gillingham, Oxford,

1988.
M orrisson (Cécile), Les Croisades, 4е éd., Paris, 1984.
P e r n o u d (Régine), Les Hommes de la croisade, Paris, 1982.

P l a t e l l e (Henri), Les Croisades, París, 1994.

R i l e y - S m i t h (Jonathan), Les Croisades, превод на френски, Paris, 1990.

Един Arfas des croisades c предговор и уточнения от М. Balard, излязъл

в Париж през 1966 г , е преведен от английски труд, съставен под
ръководството на J. R i l e y - S m i t h . Той излиза извън нашия период и

528
 ИЗВОРИ И БИБЛИОГРАФИЯ

разглежда феномена на кръстоносните походи отвъд Ориента.

- Относно причините за кръстоносния поход в:

A nd erso n (G.M.) et al., « An economic interpretation of the medieval cru­

sades », Economic History Review, 21,1992.
B a r t l e t t (Robert), The Making o f Europe: Conquest, Colonisation and

Cultural Change, 950-1350, London, 1993.

C a h e n (Claude), « En quoi la conquete turque appelait-elle la croisade ? »,

Bulletin de la faculté des lettres de Strasbourg, 29,1950-1951.

F e d a l t o (Giorgio), Pérchele crociate : saggio interpretativo, Bologna, 1980.
- Относно произхода на кръстоносния поход:
B e c k e r (Alfons), Papst Urban 11. 1088-1099, München, 1964-1988, 2 vol..

C o w d r e y (Herbert E.J.), Popes, Monks and Crusaders, London, 1984

(сборник от статии).
D e l a r u e l l e (Etienne), L'Idée de croisade au Moyen Age, éd. A. Vauchez,

Turin, 1980.
E r d m a n n (Carl), The Origin of the Idea o f the Crusade, превод на английски,

Princeton, 1977. R o u s s e t (Paul), Les Origines et le Caractere de la Premiere

Croisade, Neuchatel, 1945.

Отделни проучвания на кръстоносните походи

Всяка една от експедициите е повод за отделни изследвания, към
които трябва да прибавим главите, поверени на специалисти в History of
the Crusades, някои от които са доста авторитетни:

- Относно Първия кръстоносен поход:

B ull (Marcus), Knightly Piety and the Lay Response to the First Crusade.
The Limousin and Gascony, Oxford, 1993.
F l o r i (Jean), 1095-1099, La Premiere Croisade. UOccident centre l ‘Islam.

Aux origines des idéologies occidentales, Bruxelles, 1992.

H e e r s (Jacques), Libérer Jérusalem. La Premiere Croisade, Paris, 1995.

K r e y (August С.),« Urban’s crusade, success or failure? », American Historical

Review, 59, 1948.

R i l e y - S m i t h (Jonathan), The First Crusade and the Idea o f Crusading, Lon­

don, 1986.
- с множество изследвания, посветени на действащите лица:
A u b é (Pierre), Godefroy de Bouillon, Paris, 1985.

e i d e l b e r g (Shlomo), The Jews and the Crusaders. The Hebrew Chronicles

o f the First and the Second Crusades, Madison, 1977.

34. 529
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

H il l (John Н. et Laurita L.), Raymond. IV de Saint-Gilles, comte de Toulouse.

1041/2-1105, превод Ph. Wolff, Toulouse, 1959.
P o r g e s (Walter), « The Clergy, the Poors and the Non-Combattants in the

First Crusade », Speculum, 21, 1946.

R i c h a r d (Jean), « La papauté et la direction de la Premiere Croisade», Jour­

nal des savants, 1960.

- Относно Втория кръстоносен поход:

C a spa r (Erich), «Die Kreuzzugsbullen Eugens П1», Neues Archiv, 45, 1924.
C o n s t a b l e (Giles), «The second crusade as seen by the contemporaries »,

Traditio, 9, 1953.
G r a b o i s (Aryeh), «The crusade of King Louis VII. A reconsideration », Cru­

sade and Settlement, ed. P.W. Edbury, Cardiff, 1985.

H o c h (Martin), Jerusalem, Damaskus und der Zweite Kreuzzug, Frankfurt,

1993. The Second Crusade and the Cistercians, ed. M. Gervers, New York,
1992.
P h i l i p p s (Jonathan), Defenders o f the Holy Land. Relations between the Latin

East and the West. 1119-1187, Oxford, 1996.

- Относно Третия кръстоносен поход:

B a l d w in (Marshall W.), Raymond III ofTripolis and the Fall o f Jerusalem,

Princeton, 1936.
H a m i l t o n (Bernard), « The Elephant of Christ, Raynald of Chátillon », Stud­

ies in Church History, 15, 1978.

K e d a r (Benjamin Z.), «The battle of Hattin revisited», The Homs ofHattin,

ed.
B. Kedar, Jerusalem-London, 1992.
M O h r i n g (Hannes), Saladin und derdritte Kreuzzug, Wiesbaden, 1981.

N a u m a n n (Claudia), Der Kreuzzug Kaiser Heinrichs VI, Frankfurt, 1994.

N i c h o l s o n (Robert L.), Joscelyn III and the Fall o f the Crusader States, Ley­

den, 1973.

- Относно Четвъртия кръстоносен поход:

Литературата, свързана с Четвъртия кръстоносен поход, е особено

обилна, а преценките остават противоречиви. Ще отбележим само
няколко труда:
C a r i l e (Antonio), Per una storia dell’impero latino di Constantinopoli.

1204-1261, Bologna, 1978.

F r o l o w (Anatole), Recherches sur la déviation de la 4‘ croisade vers

530
 ИЗВОРИ И БИБЛИОГРАФИЯ

Constantinople, Paris, 1955.

G o d frey (John), 1204. The Unholy Crusade, Oxford, 1980.
L o n g n o n (Jean), Les Compagnons de Villehardouin. Recherches sur les

croisés de la Quatrieme Croisade, Geneve, 1974.

M a l e c z e k (Werner), Petrus Capuanus, Wien, 1988.

Q u e l l e r (Donald E.), The Fourth Crusade: the Conquest of Constantinople.

1201-1204, Philadelphia, 1977.

- Относно Кръстоносния поход на децата, едно по-ново уточнение:
D i c k s o n (Gary), « La genese de la croisade des enfants (1212) », Bibl. de

l ’École des chartes, 153, 1995.

- Относно Петия кръстоносен поход:

P o w e l l (James M.), Anatomy o f a Crusade. 1213-1221, Philadelphia, 1986.

Относно експедицията на Фридрих II в Ориента ще се отнесем към

последното издание на основния източник, снабдено със значителен
коментар:
N o v a r a (Filippo di), Guerra di Federico II in Oriente, ed. Silvio Melani,

Napoli, 1994.

- За кръстоносните походи на Свети Луи:

J o rd a n (William C.), Saint Louis and the Challenge o f the Crusade,

Princeton, 1979.
L e f e v r e (Renato), La Crociata di Tunisi del 1270 nei documenti del distrutto

archivio angioino di Napoli, Roma, 1977.

L l o y d (Simon), « The Lord Edward’s crusade », War and Government in

the Middle Ages. Essays in Honour o f J.O. Prestwich, Woodbridge,

1984.
R i c h a r d (Jean), Saint Louis, roi d ’une France féodale, soutien de la Terre

sainte, Paris, 1983.

От същия, « La croisade de 1270, premier «passage général» ? », Comptes
rendas de l ’Académie des inscriptions, 1989.

Относно последните години на франкските Свети земи и плановете за

кръстоносни походи:

H erde (Peter), Karl I von Anjou, Stuttgart, 1979.

H o l t (Peter M.). « Qalawün’s treaty with Acre in 1283 », English Hist.

Review, 91, 1976.

H o u s l e y (Norman J.), The Later Crusades from Lyons to Alcazar. 1274-

1580, Oxford, 1992.

531
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

L aurent (Vitalien), « La croisade et la question d’Orient sous le pontificat

de Grégoire X », Revue historique du Sud-Est européen, 22, 1945.
S c h e i n (Sylvia), Fideles Crucis. The Papacy, the West and the Recovery o f

the Holy Land. 1274-1314, Oxford, 1991.

T h r o o p (Palmer A.), Criticism o f the Crusade: a Study o f Public Opinion

and Crusade Propaganda, Amsterdam, 1940.

Латинските държави в Ориента

Това е особено облагодетелствана област на историческото дирене. Всяка
една от тези страни разполага с една или с няколко пълни истории:
A m o u r o u x - M o u r a d (Monique), Le Comté d ’Edesse. 1098-1150, Paris, 1988.

C a h e n (Claude), La Syrie du Nord á l’époque des croisades et laprincipauté

franque d ’Antioche, Paris, 1940.
P r a w e r (Joshua), Histoire du royaume latín de Jérusalem, превод от френски

на G. Nahon, 2е éd., Paris, 1975 - нашата книга Royaume latín de Jéru­

salem (París, 1953) е обект на обновен английски превод (Amsterdam,
1979,2 vol.).
R i c h a r d (Jean), Le Comté de Tripoli sous la dynastie toulousaine. 1102-

1187, Paris, 1946, трябва да бъде допълнена с « Les comtes de Tripoli

de la dynastie antiochénienne et leurs vassaux», Crusade and Settlement,
ed. P.W. Edbury, Cardiff, 1985.

Вътрешната история на Йерусалимското кралство и на неговите

институции представлява обширна облает. Да се обърне внимание в частност
на Mélanges sur Гhistoire du royaume de Jérusalem от Hans E. Mayer (Paris,
1984) и сборниците със статии от този автор, публикувани от .Зариорум“,
както и трудовете на J. Prawer, J. Riley-Smith, S. Tibbie, D. Jacoby.

- Относно религиозната история на латинския Ориент:

C ip o l l in i(Giulio), Cristianitá-lsiam. Cattivitá e liberazione in поте di Dio.

11 tempo di Innocenza III dopo il 1187, Rome, 1992.
F e d a l t o (Giorgio), La Chiesa latina in Oriente, Verona, 1973-1977, 3 v o l .

H a m i l t o n (Bernard), The Latin Church in the Crusader States. The Secu­

lar Church, London, 1980.

J o t i s c h k y (Andrew), The Perfection o f Solitude. Hermits and Monks in

the Crusaders States, Philadelphia, 1995.

M a y e r (Hans E.), Bistiimer, Kloster und Stifte im Konigreich Jerusalem,

Stuttgart, 1977.
R i c h a r d (Jean), La Papauté et les missions d ’Orient au Moyen Age, Rome,

1977.

532
 ИЗВОРИ ИБИБЛИОГРАФИЯ
- Относно военните ордени:
B arber (Malcolm), The New Knighthood. A History o f the Order o f the
Temple, Cambridge, 1992.
D e m u r g e r (Alain), Vie et morí de Vordre du Temple, Paris, 1985.

F a v r e a u (Marie-Luise), Studien zur Frühgeschichte des Deutschen Ordens,

Stuttgart, 1974.
F o r e y (Alan), Military Orders and Crusades, Aldershot, 1994.

R i l e y - S m i t h (Jonathan), The Knights o f St. John in Jerusalem and Cyprus,

c. 1050-1310, London, 1967.

- Относно регионалните участия в кръстоносните походи:

F avreau - L i l i e (Marie-Luise), Die Italiener im Heiligen Lande (1098-1197),

Amsterdam, 1988.
R i a n t (Paul), Expéditions et pelerinages des Scandinaves en Terre sainte au
temps des croisades, Paris, 1869.
Ty e r m a n (Christophe), England and the Crusades. 1095-1588, Chicago, 1988.

Военна история
Разработваната по-рано от Делбрюк и Бутарич облает понастоящем
е изследвана най-вече в Англия:
F r a n c e (John), Victory in the East. A Military History o f the First Crusade,

Cambridge, 1994.
M a r s h a l l (Christopher), Warfare and the Latin East. 1192-1291, Cam­

bridge, 1992.
S m a i l (Raymond C.), Crusading Warfare. 1097-1193, 5U l ed., Cambridge,
1987.
Към това ще добавим:
D e s c h a m p s (Paul), Les Chateaux des croisés en Terre sainte, Paris, 1934-
1973,3 vol. и три албума.

Икономическа история
Можем да се спрем на двата класически и незаменими труда на:
H e y d (Wilhelm), Histoire du commerce du Levant au Moyen Age, превод

F. Raynaud, Leipzig, 1885-1886,2 vol., преиздаден през 1967.

S c h a u b e (Adolf), H an delsgesch ich te d e r rom anischen V olker des

Mittelmeergebiets bis zum Ende der Kreuzzüge, München, 1906.

Към това ще добавим:

A s h t o r (Eliahu), A Social and Economic History o f the Near East in the

Middle Ages, London, 1976.

533
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
P (John Н.), Commerce, Shipping and Naval Warfare in the Medieval
ryor

Mediterranean, London, 1987.

И множество статии на Claude C a h e n , репродуцирани в Turcobyzantina
et Oriens latinus (London, 1974).

- Относно финансирането на кръстоносните походи:

C azel (Fred A.), « The tax of 1185 in aid of the Holy Land », Speculum, 30,
1955 (и неговата глава в History o f the Crusades, VI).
C o n s t a b l e (Giles), « The Financing of the Crusades », Outremer. Studies in the

History o f the Crusading Kingdom o f Jerusalem Presented to J.

Prawer, ed. B. Kedar et al., Jerusalem, 1982.
G o t t l o b (Adolf), Die papstlichen Kreuzzugsteuem des 13. Jahrhundert,

Heiligenstadt, 1892.
P u r c e l l (Maureen), Papal Crusading Policy. 1244-1291, Leyden, 1975. (Този
труд е също твърде полезен за опознаване на концепцията и
организирането на кръстоносните походи през XIII в.)

Концепция за кръстоносния поход

Относно духовния и юридическия му аспект и взаимоотношенията
му с поклоненията:
B r u n d a g e (James), Medieval Canon Law and the Crusader, Madison, 1969.

От същия, The Crusades, Holy War and Canon Law, London, 1991.
C a r d i n i (Franco), Studi sulla storia e suit ‘idea di crociata, Roma, 1993.

G o t t l o b (Adolf), Kreuzzugablass und Almosenablass, Stuttgart, 1906.

P a u l u s (Nicolas), Geschichte des Ablasses im Mittelalter, Paderbom, 1922-

1923,2 vol.
R i c h a r d (Jean), L’Esprit de la croisade, Paris, 1969.

R i l e y - S m i t h (Jonathan), What Were the Crusades? London, 1977.

R o u s s e t (Paul), Histoire d ’une idéologie : la croisade, Lausanne, 1983.

S i g a l (Pierre-André), Les Marcheurs de Dieu. Pelerinages et pelerins au

Moyen Age, Paris, 1974.

V i l l e y (Michel), La Croisade: essai sur la formation d ’une théorie juridique,

Paris, 1942.
W i l k i n s o n (John), Jerusalem Pilgrims before the Crusades, Warminster, 1977.

От същия, Jerusalem Pilgrimages. 1099-1185, Warminster, 1989.

W i l l e m a r t (P.), Les Croisades. Mythe et réalité de la guerre sainte, Verviers,

1972.

Проповядване на кръстоносния поход

C r a m e r (Valmar),« Kreuzpredigt und Kreuzzugsgedanke von Bernhard von Clair-

534
 ИЗВОРИ И БИБЛИОГРАФИЯ

vaux bis Humbert von Romans », Das Heilige Land in Vergangenheit

und Gegenwart, Koln, 1939.
L e c l e r c q (Jean), « L’encyclique de saint Bernard en faveur de la croisade »,

Revue bénédictine, 81-82, 1971-1972.

L e c o y d e l a m a r c h e (Albert),« La predication de la croisade au XIIIе siecle »,

Revue des questions historiques, 48, 1890.

- Как е преценен кръстоносният поход от общественото мнение?

Редица цитирани по-горе трудове третират този проблем, който
напоследък беше предмет на специално изследване:
S i b e r r y (Elizabeth), Criticism of Crusading. 1095-1274, Oxford, 1985.

Ще оставим настрана трудовете върху литературата, рожба на

кръстоносните походи, която също представлява обширен сектор за
изследване.

Относно Ориента
Ориентът, където протичат действията на кръстоносните походи,
също трябва да привлече нашето внимание.
- Относно Константинопол два стари труда запазват своята стойност:
B r é h i e r (Louis), Le Monde byzantin, Paris, 1947-1950, 3 vol.

C h a l a n d o n (Ferdinand), Les Comnenes : étude sur VEmpire byzantin aux

XIе et XIIе siecles, Paris, 1900-1912, 2 vol.

- Относно отношенията c франките:
B u i s s o n (Ludwig), Eroberrecht, Vassalitat und byzantinische Staatsrecht auf

den ersten Kreuzzug, Hambourg, 1985.

G e a n a k o p l o s (Deno J.), Emperor Michael Paleologus and the West, Cam­

bridge (Mass.), 1959.

L a m m a (Paolo), Comneni e Staufer : ricerche sui rapporti fra Bisanzio

el’ Occidente nel secolo 12, Roma, 1955-1957, 2 vol.

L i l i e (Ralph J.), Byzanz und die Kreuzfahrstaaten, München, 1981, английски

превод - Byzantium and the Crusader States. 1096-1204, Oxford, 1993.

- Относно отношенията c Константинопол през погледа на Запада:

D aly (William М.), «Christian fraternity: the crusaders and the security of
Constantinople, 1097-1204: the precarious survival of an ideal », Medi­
eval Studies, 22, 1960.
K i n d l i m a n n (Sybil), Die Eroberung von Constantinopel als politische

Forderung des Westerns im Hochmittelalter, Zurich, 1969.

S e t t o n (Kenneth M.), The Papacy and the Levant (1204-1571), Philadel­
phia, 1976-1984,4 vol.

535
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
- Относно християните от Ориента:

A (Aziz Suryal), A History o f Eastern Christianity, London - Notre-Dame,

t iy a

1968.
F i e y (Jean-Maurice), Chrétiens syriaques entre croisés et Mongols, Rome,

1974.

- Относно Маронитската църква, понякога разминаващи се виждания

в:

Dib (Pierre), Histoire de l ’Église maronite, Beyrouth, 1962,2 vol.

S a l i b i (Kamal S.), « The Maronites of Lebanon under Frankish and Mamluk

Rule »,Arabica, 4, 1957.

- Относно арменците съществува богата и качествена литература. В

очакване на дисертацията на Жерар Дедеян ще прочетем:

M u t a f ia n (Claude), La Cilicie au carrefour des empires, Paris, 1988, 2 vol.

- Относно отношението на същите тези християни към кръстоносците:

L üders (Anneliese), Die Kreuzzüge in Urteil syrischen und artnenischen

Quellen, Berlin, 1964.

История на мюсюлманските държави

Сред множеството трудове ще цитираме само:
E l i s s e e f (Nikita), L ’Orient musulmán au MoyenÁge. 622-1260, Paris, 1977.

T a t e (Georges), L ’Orient des Croisades, Paris, 1991.

- Относно различните господства:

C ahen (Claude), Pré-Ottoman Turkey, Londres, 1968.

E ddé (Anne-Marie),« Ridwan, prince d’Alep de 1095 á 1113 », Melanges D.
Sourdel, Revue des etudes islamiques, 54, 1986.
От същия, La P rin cipau té ayyou bide d ’A lep (5 7 9 /1 1 8 3 -6 5 8 /1 2 6 0 ),
дисертация Paris-Sorbonne, 1995, под печат.
E l i s s e e f (Nikita), Nur al-Din, un grand prince musulmán de Syrie au temps

des croisades, Damas, 1967,3 vol.

G o t t s c h a l k (Hans), Al-Malik al-Kámil von Egypten und sein Zeit, Wiesbaden,

1958.
I r w i n (Robert), The Middle East in the Middle Ages: the Early Mamluk Sulta-

536
 ИЗВОРИ ИБИБЛИОГРАФИЯ
note. 1250-1382, London, 1986.
L e w is(Bernard), Les Assassins, Paris, 1982.
L y o n s (Malcolm) and J a c k s o n (David), Saladin: the politics o f the Holy War,

Cambridge, 1982.
M outon (Jean-Michel), Damas et sa principauté sous les Seljoukides et les
Bourides, Le Caire, 1994.
T h o r a u (Peter), Sultan Baibars 1 von /Egypten, Wiesbaden, 1981.

- Опит за мюсюлмански поглед към кръстоносните походи:

M aalouf (Amin), Les Croisades vues par les Arabes, París, 1985.

- Относно връзките между франки и мюсюлмани:

K edar (Benjamin Z.), Crusade and Mission. European Approaches to the Muslims,
Princeton, 1984.
От същия, в: P o w e l l (James), Muslims under Latin Rule, 1100-1300, Princeton,
1990.
K O h l e r (Michael A.), Allianzen und Vertráge zwischen frankischen und islami-
schen Herrschem in vorderen Orient, Berlin-New York, 1991.
S c h w i n g e s (Rainer C.), Kreuzzugsideologie und Toleranz. Sludien zu Wilhelm
von Tyrus, Stuttgart, 1977.
S iv a n (Emmanuel), UIslam et la Cmisade: idéologie etpropagande dans les réactions
musulmanes aux croisades, Paris, 1968.

Относно монголците
Към класическия труд на G r o u s s e t (René), L’Empire des steppes, Paris, 1939,
ще добавим:
M o r g a n (David), The Mongols, Oxford, 1986.
S p u l e r (Bertold), Die Mongolen in Iran, 3' ed., Berlin, 1968.

- Относно войните им с Египет:

A R e i s s (Reuven), Mongols and Mamluks. The Mamluk-llkhanid war.

m it a i-

1260-1281, Cambridge, 1991.

- Относно отношенията c хората от Запада:

S (Felicitas), Europa und die Fremden. Die Mongolen im Urteil des

c h m ie d e r

Abendlandes vom 13. bis 15. Jhdt., Sigmaringen, 1994.

537
 Именен показалец
Абага, илхан на Персия 449-453,
456,458,460,466- 467,473,479-481,
488, 490
Абак, атабег на Дамаск 189-190
Абу Абдала Мухамад, крал на Тунис
455-456
Абу Али, търговец 120
Абу Талиб, търговец 409
Абу Саид, хан на Персия 483
Авгар, светец, крал на Едеса 136,171
Августин, светец 12, 132, 136
Авраам 129, 207
Агай, монголски принц 449
Адела Английска, графиня на Блоа 47
Адемар дьо Монтей, епископ на Пюи
39, 44, 55, 61, 72, 79-81, 126
Адриан V, папа 410
Адриан IV, папа 191, 231
Адсон, абат на Монтиерандер 28
Айбег, султан на Кайро 373, 376,
440-442
Айнхард, хронист 12
Ал-Адил I, султан на Египет 213,
226-227, 248,251, 254-255, 259-261,
276, 315-316, 318-319, 321-322, 337,
374, 376, 387, 400
Ал-Адил II, султан на Египет 345,352
Ал-Азис, султан на Кайро 259-260
Ал-Ауад, син на Ал-Адил 260
Ал-Афдал, египетски везир 69-70,
78, 81, 154
Ал-Афдал, султан на Египет 259-260
Ал-Ашраф Муса, султан на Дамаск
260, 318, 325, 327, 338
Ал-Ашраф Халил, султан на Кайро
438, 492, 494
Албер д’Екс, хронист 32,82,88,138,
158
Алберт Магнус, проповедник 439
Алберт Мечката, германски принц
175
538
Алберт от Рицато, патриарх на Ан­
тиохия 421
Алберт фон Щаде, поклонник 314
Александър И, папа 14, 34, 52
Александър III, папа 137, 198, 201,
205, 207,216, 219,232-233, 279, 314
Александър IV, папа 358, 360, 381-
382,3 85-3 86,3 89,391,416,423,435-
436, 438-439
Александър Невски, руски Велик княз
384-385
Александър от Хале, каноник 280
Александър, капелан на Етиен дьо
Блоа 39
Алексий Аксух, византийски генерал
197
Алексий I Комнин 23, 25, 27, 33, 36,
55-61, 67-72, 77, 83, 87, 124, 142,
144, 147-148, 153, 166, 185,215,271
Алексий II 199, 264, 268
Алексий III 252-253, 262, 264, 268
Алексий IV Ангел, младши 264,267-
269, 271
Алексий V 269-270
Ален дьо Лил, каноник 12
Алесандро де Гравина, византийски
пратеник 202
Ал-Захир, крал на Алеп 259-260,
318, 400
Али ал-Харауи, мюсюлмански пок­
лонник 129, 207
Алиенор Аквитанска 181, 184, 189,
250, 281
Алике Арменска, господарка на То-
рон 333
Алике Шампанска, кралица на Кипър
333, 351,401,403,473
Алике, принцеса на Антиохия 96,101,
163, 166
Ал-Камил, султан на Египет 260,
318, 322-325, 327-328, 337-343, 345
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
Ал-Маджузи, арабски лекар 132
Ал-Мансур, принц на Хама 444
Ал-Муазам, емир на Дамаск 260,276,
316,318,320-321,323-324,327,337-
339, 342
Ал-Насър Дауд, султан на Дамаск,
после на Керак 338, 345-346, 350,
352-353
Ал-Насър Юсуф, султан на Алеп,
после на Дамаск 376-378, 440
Ал-Насър, халиф на Багдад 261
Алл Арслан, селджукски военачалник
23, 238
Ал-Салих Аюб, султан на Египет 345-
347, 350,352-354,363,367,369-370,
374, 376
Ал-Салих Исмаил, зенгидски принц
на Алеп 209-210
Ал-Салих Исмаил, султан на Дамаск
345-348, 350, 352-353
Алтунташ, емир на Босра 171
Алфандери, Пол 9, 38, 52
Алфонс дьо Поатие 295, 300, 305,
366, 374-375, 451-452, 454-455, 459,
484
Алфонс Журден, граф на Тулуза 97,
182, 187
Алфонсо Енрикиш, крал на Порту­
галия 177
Алфонсо X, крал на Кастилия 358,
382, 464-465
Ал-Хаким, фатимидски халиф 22,25,
27, 32
Амори дьо Люзинян, сир на Тир 498
Амори дьо Монфор, кръстоносец
344, 346
Амори дьо Нарбон, кръстоносец 500
Амори, крал на Йерусалим 93,96,98-
100, 103-106, 109, 119, 135, 195-209,
216, 218, 232, 245, 322, 402,490, 500
Ана Комнина, византийска принцеса
44, 56, 58
Ангеран дьо Куси 282
Ангеран дьо Марини, съветник на
Филип Хубави 500
Андре дьо Лонжюмо, мисионер 357,
390
539
Андре дьо Шавини, кръстоносец 250
Андрей II, крал на Унгария 319-320,
384, 424
Андроник I Комнин 197, 199, 215,
242
Андроник II Палеолог 481
Андроник Кондостефан, мегадук 205
Анри Антиохийски, баща на Юг III
474
Анри граф на Шампан и сеньор на
Йерусалим 211, 240, 244, 247, 249,
254, 257-261, 401, 412
Анри дьо Роне, хоспиталиер 371
Анри дьо Страсбур, проповедник 286
Анри I, крал на Кипър 403,405,473-
474
Анри II, крал на Кипър 487,490,492-
494, 498
Анри Малтийски, адмирал 328, 338
Анри, архиепископ на Реймс 231
Анри, граф на Бар 240
Анри, кардинал на Албано 235, 286
Анселм фон Хавелберг, епископ 175
Анселм, светец 91
Ансо, каноник 131
Аньес дьо Куртене, съпруга на крал
Амори 93, 96, 217-218
Аньес от Бейрут 188
Арабити, семейство рицари 121
Аргун, илхан на Персия 449, 481-
483, 487
Арда, съпруга на Бодуен I 72, 132
Арик-Бука, монголски каган 440,450
Арнул дьо Шок, патриарх на Йеру­
салим 39, 73, 79, 81, 83, 125, 132
Арнул, епископ на Лизьо 177, 182
Арпен, виконт на Бурж 47, 87
Аршамбо дьо Бурбон, кръстоносец
180
Атанасий III, патрирах на Антиохия
196
Ахмад ибн Меруан, управител на Ан­
тиохия 66-67, 74
Ахмад: вж. Тегудер 481
Ациз, турски военачалник 25, 29
Ашар дьо Монмерл, кръстоносец 43,
291
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
Ашелино да Кремона, мисионер 357,
389
Аюб, баща на Саладин 190
Бадр ал-Джамали, египетски везир 25
Базуай, емир 163-164
Байбарс ал-Бундукдари, султан на
Кайро 302, 371, 418, 440-446, 450,
453-455,458-460,466-468,470,472-
476, 479-480, 489, 507
Байджу, монголски генерал 356-358,
389
Байду, илхан на Персия 483
Балак, ортокидски емир 152-153
Балиан Ибелински, сир на Арсур 476-
477
Балиан, господар на Ибелин 106,
218, 222-224, 227, 243, 248-249, 351
Балиан, конетабъл на Яфа 155
Балиан, сир на Бейрут 473-474
Балиан, сир на Сидон 278, 332-335,
338, 340, 342, 344
Барак, монголски хан 450,453,456,
466
Барсаума, монголски прелат 481-
482, 490
Барсаума, светец 118
Бартелеми дьо Жибеле, франкски ба­
рон 417, 489
Бартелеми Мансел, епископ на Тор-
тоса 404, 489
Барцела Мерксадрус, кръстоносец
299
Бату, монголски хан 358, 390-391,
435, 450
Беатрис дьо Куртене 402
Беатрис Провансалска, съпруга на
Шарл Анжуйски 366,484
Беатрис, графиня на Едеса 96, 188
Бела IV, крал на Унгария 274, 356,
435
Бенедето Закария, генуезки адмирал
416, 489
Бенедикт Аниански, светец 19,133
Бенжамен дьо Тюлед, пътешественик
121
Беноа д’Алинян, епископ на Марси­
лия 348, 427, 429, 439, 467
540
Беноа, архиепископ на Едеса 136
Беранже-Реймон дьо Барселон, граф
на Прованс 28
Берард Палермски, пратеник на
Фридрих II 338
Берке, монголски хан 352,435, 440,
450
Бернар дьо Баланс, патриарх на Ан­
тиохия 127, 151
Бернар дьо Клерво, светец 38, 133-
134, 173-176,184-185,279,286,432,
508-510
Бернар Мъдри, поклонник 27
Бернар Чужденеца, рицар 87
Бернард, граф на Каринтия, кръсто­
носец 179
Бернолд от Констанц, хронист 33
Бертолд, граф на Катценеленбоген,
кръстоносец 263
Бертрад дьо Монфор 31, 37
Бертран дьо Жибеле 404,416-417
Бертран дьо Сен-Жил 97, 101, 111,
147-149, 156, 187, 194
Бетюн, пълномощник на 217
Бланш Кастилска, кралица на Фран­
ция 302, 311-312, 361, 365, 375, 378
Бодри дьо Бургей, хронист 140
Бодуен дьо Ено, кръстоносец 68
Бодуен дьо Ено, пратеник на Бодуен
II 390
Бодуен дьо Пикини 496
Бодуен дьо Рам, франкски барон 211,
217, 224, 257
Бодуен I дьо Булон, крал на Йеруса­
лим 33, 54, 57, 63, 65-72, 75, 83-84,
87-88, 90, 92-93, 96-97, 99-101, 104,
121,126,132,142,146,148-151,154,
156-159, 273
Бодуен П (Бодуен дьо Бурк), крал на
Йерусалим 91, 93, 96, 99-101, 105-
106,111,116,134, 142,148,150,152,
155, 157, 159-160, 170, 275, 343, 502
Бодуен III, крал на Йерусалим 93,
96, 99-100, 103, 106, 183, 187-188,
190-195, 197, 199, 206, 217, 220
Бодуен IV, крал на Йерусалим 93,
100,105,120-121,136,210-213,216-
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
222, 232
Бодуен V, крал на Йерусалим 93,100,
214, 217, 220-222
Бодуен I Константинополски (Боду­
ен, граф на Фландрия и Ено) 263,272
Бодуен II Константинополски (дьо
Куртене) 274,343,356,360-361,367-
368,383,390,401,446,453,475-476,
485
Бодуен, граф на Мараш 104, 169,
187
Бодуен, покръстен турчин 102
Боемон Тарентски, принц на Антио­
хия 43, 45, 54, 56-61, 63-68, 70-71,
73-75, 77, 82-84, 86-87, 91-92, 95,
99-100, 110, 124, 142-149, 162
Боемон II, принц на Антиохия 96,
127, 146, 162-163, 165, 193, 249
Боемон III, принц на Антиохия 96,
98, 105, 189, 194-196, 199, 201, 210,
212,218,220,224,230,245,254,257,
394, 399, 403, 420, 427
Боемон IV, принц на Антиохия 98,
257,260-261,276,302,319-320,326,
332,394,396,400,403,404,420,423,
431, 434
Боемон V, принц на Антиохия 342,
356, 368, 401, 403-405
Боемон VI, принц на Антиохия 377,
403,405,416,430-431,440-441,445,
447-449, 467, 470, 472, 474, 480
Боемон VII, принц на Антиохия 403-
405, 417, 438, 476, 478, 488-489
Боемон, покръстен турчин 70
Болдуин, архиепископ на Кентърбъ-
ри 235
Бонавентура, светец 464
Бонифас Монфератски 263,267-269,
272, 274
Бонифаций VIII, папа 495, 497
Борис-Михаил, цар на българите 272
Ботор, емир на Гарб 121
Брошар, светец, отшелник 421
Бруно де Сени, кардинал 143
Бруно, епископ на Оломоуц 464
Бури, атабег на Дамаск 163-164
Бурсук, атабег на Мосул 151-152
541
Бурсуки, атабег на Мосул 140, 162
Бурхард от планината Сион, поклон­
ник 283, 315, 423
Бускарело ди Гизолфи, пратеник на
монголите 482, 490
Валдемар I, крал на Дания 384
Валеран фон Лимбург, кръстоносец
254
Валтер фон Тек 41
Бартоломей Бохемски, проповедник
385, 391
Васали (братя), грузинци 467
Васил Дга, арменски барон 152
Василий II, византийски император
22, 24
Велф VI, херцог на Бавария 175,182
Велф IV, херцог на Бавария 86
Велф, кръстоносец 47
Вернер фон Боланден, кръстоносец
268
Виктор ГУ папа 205
Вилбранд фон Олденбург, пътешес­
твеник 395
Вилхелм Холандски, крал на Герма­
ния 294,359,381,385, 484
Вихер Алеманина 90, 92
Волтер 502-503
Волфкер фон Куферн, кръстоносец 43
Габриел, господар на Мелитина 142
Газан, монголски хан на Персия 483,
496-497
Гайхату, илхан на Персия 483
Галвано де Леванте, автор на доклад
495
Гарние Алеманина, франкски барон
333, 342
Гарние дьо Гре, кръстоносец 92
Гарние дьо Марини 300
Гарсия Алварес, господар на Кайфа
396
Гастон дьо Беарн, кръстоносец 78,79
Гейза II, крал на Унгария 178
Герман II, патриарх на Никея 275
Герох фон Райхерсберг, теолог 232
Ги дьо Люзинян 93, 99, 103, 105,
117,217-220,222-223,226,230,242-
246,249, 257-259, 331, 364,401,412
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Ги Трусо дьо Монлери 47
Ги, абат на Во-дьо-Серне 267
Ги, брат на Боемон Тарентски 68
Ги, кардинал 177
Ги, сир наЖибеле 404-405,417,478,
489
Гибер дьо Ножан, хронист 140
Гиберт (Виберт) Равенски, антипапа
19, 31
Гийо дьо Дижон, трубадур 396
Гийо дьо Провен, трубадур 232
Гийом (Уилям I) Завоевателя, крал
на Англия 14, 21, 91
Гийом V Монфератски, наречен Лонг-
Епе 93, 217, 220, 274
Гийом Адам, мисионер 500
Гийом Буше, златар 391
Гийом де Прео, кръстоносец 250
Гийом дьо Божьо, магистър на там-
плиерите 302,417,431,462,477-478,
287, 492-493
Гийом дьо Бюр, франкски барон 157
Гийом дьо Вилардуен, принц на Мо-
рея 453, 476, 485-486
Гийом дьо Жибеле, франкски барон
328
Гийом дьо Мандевил, кръстоносец
219
Гийом дьо Ногаре, съветник на Фи­
лип Хубави 498
Гийом дьо Поатие, херцог на Акви­
тания 42, 47, 86, 88
Гийом дьо Русийон, капитан на френ­
ския крал 461, 477
Гийом дьо Рюбрук, мисионер 390-
391, 435, 447
Гийом дьо Шамплит, кръстоносец
272
Гийом Журден, граф на Триполи 97,
101, 148-149
Гийом IV дьо Тулуз, поклонник 28
Гийом IV, граф на Невер 203
Гийом II, граф на Невер 86
Гийом II, крал на Сицилия 205,230,
234, 236, 241, 251
Гийом III, крал на Сицилия 226
Гийом III, маркиз на Монфера 224
542
Гийом льо Ру (Уилям II Рижавия),
крал на Англия 42
Гийом льо Шарпантие от Мелен,
кръстоносец 41, 64
Гийом Монфератски, мисионер 387
Гийом Оранжски 288
Гийом от Триполи (Гийом Шампе-
ноа), мисионер 346, 389, 461, 463
Гийом Тайефер, граф на Ангулем 28
Гийом, архиепископ на Тир 131-132,
138,146,166,171,182-183,192,202,
216-217
Гийом, епископ на Оранж 80
Гилбърт Маршал, английски кръсто­
носец 344
Гилем дьо Монпелие 74
Гилем Пейр дьо Конилак 75
Гинемер дьо Булон, “пират” 63, 82
Годемар Шарпнел, кръстоносец 92,
99, 154
Годфроа дьо Буйон 20,42-43,45, 50,
53, 57-61, 72-75, 77, 80-84, 91-92,
99-100, 131-132, 153, 157, 502
Годфроа дьо Булон 79
Годфроа III, херцог на Брабант 213
Годфроа, епископ на Лангр 177-178
Гормон дьо Пикини, патриарх на Йе­
русалим 111, 157, 160
Готие Безимотния 41, 53, 60, 306
Готие д’Авен, кръстоносец 320
Готие дьо Бриен, граф на Ява 264,
306, 342, 344, 346, 353, 376
Готие дьо Монбелиар, франкски ба­
рон 277
Готие дьо Немур, кръстоносец 304
Готие дьо Палеар, канцлер на Сици­
лия 328
Готие дьо Сент-Омер, франкски ба­
рон 216
Готие, епископ на Отен 264, 275
Готшалк, проповедник и кръстоносец
40, 53
Гоше д’Отреш, кръстоносец 302
Гоше дьо Шатийон 372
Грендор дьо Дуе, трубадур 141
Григорий VII, папа 19-20, 33-36, 40
Григорий VIII, папа 235, 314
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
Григорий IX (Уголино ди Сени), па­
па 274-275, 282, 285, 287, 295, 321,
327,330, 334-336,340-343,344,348,
356, 359, 387-389, 431
Григорий X (Тедалдо Висконти), па­
па 296-297, 461-469, 476, 479, 485-
488, 490, 497
Гююк, монголски каган 357, 389
Давид II, грузински цар 140
Давид, патриарх на Антиохия 388,
423
Даниил, велик херцог на Галич 385,
435-436
Дауд: вж. Ал-Насър
Дейвид Ашби, мисионер 438, 449,
466-467
Дембер, патриарх на Йерусалим 83-
84, 92, 99-100, 125, 149
Денис бар-Салиби, сирийски теолог
128
Джалал ал-Дин, султан на Хорезм
336-338, 345, 352
Джауали, атабег на Мосул 148-149
Джейн Английска, сестра на крал Ри­
чард 248
Джекермиш, атабег на Мосул 142
Джерардо ди Прато, мисионер 479
Джоакино ди Фиоре 317
Джовани Бургундио, теолог 144
Джовани от Парма, мисионер 388
Джовани от Пиза, кардинал 131
Джон Безземни, крал наАнглия 100,
221, 236, 249-250, 262
Диболд фон Фобург, германски аван­
тюрист 264
Дидро 503
Дилдирим, мюсюлмански емир 229
Димитър Монфератски, крал на Со­
лун 274
Диргам, египетски везир 201
Докуз-хатун, жена на Хулагу 448
Доминго от Арагон, мисионер 388
Доминик, светец 387
Доситей, патриарх на Константино­
пол 252
Дрьо дьо Мело, кръстоносец 365
Дубаис, арабски емир 162
543
Дукак, крал на Дамаск 24,64,84,139,
158
Евгений III, папа 171-173, 176, 181,
184, 201, 278, 361
Евматий Филокал, византийски пра­
теник 253
Еврар де Бар, магистър на тамплие-
рите 180
Евремар, архиепископ на Кесария 125
Евтимий, патриарх на Антиохия 438
Едгар Етелинг, английски принц 27,
68
Едмънд Английски 382, 459
Едмънд л’Естранж, сир на Бейрут
396, 460, 475
Едуард Изповедник, крал на Англия
14
Едуард I, крал на Англия 394, 452,
459-461, 466, 475, 480, 482, 490
Екехард от Аура, хронист 88
Елвис Ибелинска, майка на Филип
дьо Монфор 474
Едцжигидей, монголски военачалник
390, 447
Елен дьо Флорет, проповедник 285
Елена, кралица на Сицилия 484
Ели, граф наЛьоман 42
Елизабета Унгарска, светица 282
Елнар дьо Сенингем, кръстоносец
300, 375
Елрад, кръстоносец 85
Ембриачи, фамилия от Жибеле, ге-
нуезки васали 411
Емери Барле 331
Емери дьо Лимож, патриарх на Ан­
тиохия 128, 187, 196
Емери дьо Люзинян, конетабъл и крал
на Кипър и Йерусалим 217-218,224,
243,249,251,254-255,257-259,275,
284, 316, 396, 400-405
Емерих, крал на Унгария 263
Емих, граф на Лайнинген 50, 52-53
Енрико да Суза (Хостиензис), кано­
нист 386, 392, 509
Енрико Дандоло, дож на Венеция
263, 266-269
Ерар дьо Бриен, кръстоносец 240
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи
Ерар дьо Валери, кръстоносец 444,
464
Ерве дьо Донзи, граф на Невер 320
Ерве Франкопула, франкски авантю­
рист 27
Ерлембалд, поклонник 35
Ерлуен, кръстоносец 66, 262
Ернеис, архиепископ на Кесария 197
Ернул, хронист 217, 270
Есторж дьо Монтегю, архиепископ
на Никозия 344
Етиен дьо Ньоблан, кръстоносец 291
Етиен дьо Совени, юрист 402
Етиен дю Перш, кръстоносец 273,
275
Етиен от Клоа, пастир 309-310
Етиен, граф на Блоа 55, 59, 65, 68,
72, 85-88
Етиен, граф на Бургундия, кръсто­
носец 87-88
Етиен, граф на Сансер, поклонник
205
Етиенет дьо Мийи, господарка на
Трансйордания 217
Ецелино да Романо, ломбардски “ти­
ран” 382
Ешив Ибелинска, съпруга на Емери
дьо Люзинян 257
Ешив, графиня на Триполи 217
Жак Видал, франкски барон 402
Жак д’Авен, кръстоносец 240, 244,
247, 250
Жак дьо Витри, хронист 7, 232, 249,
282,285-286,327,387,395-396,405,
413, 418-419, 434
Жак дьо Ла Манделе, франкски ба­
рон 332
Жак дьо Моле, магистър на тампли-
ерите 497-498
Жак Ибелински, франкски барон 475
Жак, наречен Унгарския магистър
311-313
Жан д’Авен, легендарен кръстоносец
250
Жан дьо Бетюн, кръстоносец 343
Жан дьо Брен, кръстоносец 343-344
Жан дьо Бриен, крал на Йерусалим
544
259,274,277,316,319,321-325,328,
330, 333, 400-401, 412, 434, 461
Жан дьо Валансиен, франкски барон
376, 396, 439
Жан дьо Вилие, магистър на хоспи-
талиерите 493
Жан дьо Грайи, капитан на френския
крал 490, 493
Жан дьо Жоанвил, кръстоносец и хро­
нист 282, 287,294,298,300,302-308,
314,361, 363-364,369-373, 375,378,
398, 422, 429, 451, 508
Жан дьо Монфор, сир на Тир 367,
417, 475
Жан дьо Нел, кръстоносец 264, 275
Жан дьо Планкарпен, пратеник на па­
пата 357,389
Жан Ибелински, граф на Яфа 473
Жан Ибелински, сир на Арсур 379,
415-416, 473-474
Жан Ибелински, сир на Бейрут 259,
331-334, 351, 395, 402, 412-413
Жан II Добрия, крал на Франция 501
Жан от Акра, френски барон 461
Жан Роже, византийски кесар 188
Жан Тристан, син на Свети Луи 373,
458
Жан Фоаньон, франкски барон 474
Жан, сир на Кесария 344
Жарантон, абат на Дижон 40
Жерар дьо Ридфор, магистър на там-
плиерите 222-224, 226, 230, 244,
426, 508
Жерар от Назарет, епископ на Лао-
дикия 131, 133, 194
Жерар, сир на Сидон 105
Жербер д’Орияк (Силвестьр И) 27
Жерве дьо Базош, франкски барон
159
Жерве дьо Премонтре, проповедник
285
Жеро дьо Конилз 113
Жеро дьо Лозан 330, 333-334, 340,
420, 425
Жил дьо Сомюр, архиепископ на Тир
370, 439, 446
Жил дьо Тразени, кръстоносец 276
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
Жил, магистър на тамплиерите 371
Жилбер д’Асайи, магистър на хос-
питалиерите 135,203-204
Жилбер дьо Турне, автор на доклад
462
Жиро дьо Бари, хронист 232, 235
Жоанвил: вж. Жан дьо Жоанвил
Жозеф Батит 227
Жос, архиепископ на Тир 235-236
Жослен дьо Курно, инженер 371-372
Жослен Едески 166-167, 187
Жослен I дьо Куртене, граф на Еде-
са 93,96,101,142-143,148-149,152,
158, 163, 165
Жослен II дьо Куртене, граф на Еде-
са 96, 118, 165-166, 168-170, 187,
193
Жослен III дьо Куртене, граф на Еде-
са 93,96,196,210-211,218,220,222,
224-225, 255-256, 332, 427
Жофроа дьо Вандом, кръстоносец 88
Жофроа дьо Вилардуен, кръстоносец
263-264, 271-272
Жофроа дьо Люзинян, кръстоносец
243-244, 246
Жофроа дьо Ранкон, кръстоносец 180
Жофроа дьо Сент-Омер 134
Жофроа дьо Сержин, капитан на
френския крал 289,372,378-379,382,
443, 452, 474
Жофроа Мартел, граф на Ангулем
195
Жофроа Плантажене, граф на Анжу
100
Жюлиен, сир на Сидон 396, 438
Заган, монголски пратеник 482
Заин ал-Дин, емир от рода Ботор 472
Зенги II, господар на Алеп 212
Зенги, атабег на Мосул 140,163-164,
168-170, 183, 189, 288
Ибн ал-Атир, хронист 196, 304, 327
Ибн Амар, кадия на Триполи 25, 77,
149
Ибн Джобаир, пътешественик 115,
120, 409
Ибн Рузик, египетски везир 200
Ибн Уасил, хронист 363
35. 545
Ибн Хордадбех, географ 26
Ив дьо Вийо-Пон, кръстоносец 240
Ив дьо Нел, кръстоносец 188
Ив льо Бретон, монах 376
Иван Асен, цар на българите 274,343
Иване, конетабъл на Грузия 336
Игнатий, сирийски патриарх 423
Игнаций де Лойола 511
Из ал-Дин, атабег на Мосул 214
Изабел дьо Вилардуен, принцеса на
Морея 485, 487
Изабел дьо Люзинян, съпруга на Ан­
ри Антиохийски 474
Изабел II, кралица на Йерусалим 330,
333
Изабел, господарка на Бейрут 470,
475
Изабел, кралица на Йерусалим 213,
217,220,222,245,249,254,256-259,
401,403,473,476
Изабела, царица на Армения 400
Ил-Гази, ортокидски емир 140, 151
Илдуен, граф на Арси 28
Илка, монголски военачалник 441
Инокентий II, папа 168
Инокентий III, папа 235, 255, 262-
264, 266-268, 271-273, 275,277-279,
283,286-287,293-295,297, 300,307,
314, 316-321, 326, 335, 340, 384,403
Инокентий IV (Синибалдо Фиески),
папа 275,280,283,293-294,354,356-
357,359-361,363,366,381-382,386-
389, 396, 411, 415, 423, 473
Ирина, византийска императрица 178,
264
Исак II Ангел, византийски импера­
тор 215, 236-239, 252, 264, 268
Исак Комнин, деспот на Кипър 242,
250
Исмаил, исмаилитски военачалник
163
Ифтихар ал-Даула, управител на Йе­
русалим 78-79
Йероним, светец 134
Йоан V Оксит, патриарх на Антио­
хия 73, 124
Йоан VIII, папа 13
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ
Йоан Век, патриарх на Константино­
пол 466
Йоан Дука, византийски генерал 67
Йоан I Цимисхи, византийски импе­
ратор 22
Йоан II Комнин, византийски импе­
ратор 55, 122, 165-169, 188
Йоан III Батаци, византийски импе­
ратор 275, 360
Йоан Ксифилин, патриарх на Конс­
тантинопол 252
Йоан Фока, поклонник 118, 423
Йоан XXI, папа 486
Йоан XXII, папа 6, 501
Йод Бургундски, граф на Невер 289,
443-444
Йод дьо Дьой, хронист 176-177,179,
i 85
Йод дьо Лажери, бивш приор на Клю-
ни 30
Йод дьо Монбелиар, франкски барон
314, 335, 344, 351, 395
Йод дьо Поалшиен, капитан на френ­
ския крал 471, 477, 487
Йод дьо Сент-Аман, магистър на хос-
питалиерите 197
Йод дьо Шатору, кардинал легат 286,
303, 314, 362-365,368,378, 387-388,
411, 446
Йод I, херцог на Бургундия, кръсто­
носец 86
Йод III, херцог на Бургундия 282,
320, 468
Йосиф Флавий 309
Йохан от Вюрцбург, поклонник 109,
134
Кадаан, монголски военачалник 356
Кай-Кавус, султан на Коня 260
Кай-Кобад, султан на Коня 260
Кай-Кушрав, султан на Коня 260
Калаун, султан на Египет 393, 470-
471, 480-481, 488-492
Каликст И, папа 160, 162, 172
Калон д’Авалон, кръстоносец 188
Кара Арслан, ортокидски емир 188
Кариедин, пратеник на монголците 496
Карл Велики 12-13, 27, 288
546
походи
Килидж Арслан II, султан на Никея
61, 86, 194, 198, 211, 260
Китбука, монголски генерал 438,440-
441, 467
Климент III, папа 39
Климент IV, папа 293,440, 446,449-
451, 454, 460-461, 484-486
Климент V, папа 497, 499-500Коло-
ман, крал на Унгария 53
Конон дьо Бетюн, кръстоносец 263,
268, 290
Конрад (конетабъл), кръстоносец 85,
88
Конрад Ш, крал на Германия 175-179,
181-184, 508
Конрад IV, крал на Германия 335,
344,351,356,360,366,379,381-382,
401-402, 408, 476
Конрад Люксембургски 28
Конрад Монфератски 226, 229-230,
243,246,248,256,258-259,261,400,
412
Конрад фон Вителсбах, епископ на
Майнц 253
Конрад фон Хьоенлое 332
Конрад, епископ на Хилдесхайм 255-
256,336
Конрад, мазовецки херцог 384
Конрадин 382,401,403,453,474,476
Констанс, принцеса на Антиохия 96,
143, 165, 167, 188, 193-195
Констанс, съпруга на Хайнрих VI251
Константин Бодан, крал на Хърва-
тия 55
Константин Коломан, стратег на Ки­
ликия 195, 197
Константин, господар на Лампрон
400
Контарини, венециански васали 411
Кох Васил, арменски военачалник 71,
148, 152
Креспен, франкси авантюрист 56
Кубилай, монголски каган 435, 440,
479, 481
Кукутчу, монголски шаман 447
Курбука, атабег на Мосул 65-68, 72,
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
140, 149, 502
Кутлуг-Шах, монголски генерал 496
Кутуз, султан на Египат 440-441
Кучлуг, хан на Карахитай 326
Ламартин 511
Ландри дьо Фльори, кръстоносец 365
Левон I, арменски барон 165-166
Левон I, цар на Армения (Левон II
като барон) 251, 257-259, 276, 394,
396, 399-400, 404, 426
Левон III, цар на Армения 479-480
Леон IX, папа 14, 36
Леон, сириец 444
Леополд, херцог на Австрия 250,320
Лиебер, светец, епископ на Камбре
28-29, 32
Лиебо, поклонник 29
Лоренсо Португалски, мисионер 388
Лоренцо Тиеполо, венециански адми­
рал 415
Лотарио Филанджиери, брат на Ри­
кардо 351
Луи VII, крал на Франция 99, 136,
172, 175-182, 184-185, 188-189, 195,
197-198, 201-202, 204-205, 216, 219,
231, 278, 291-292, 296, 361
Луи VIII, крал на Франция 484
Луи IX (Свети Луи), крал на Фран­
ция 279, 282-283, 287, 289, 293-308,
312, 314, 343, 355, 358-359,361-369,
371-380,385,390,396,398,417,427,
429,431, 434-435,440,443,447-461,
468, 476, 484-485
Луи, граф на Блоа, кръстоносец 263,
273
Луи, граф на Клермон 500
Лукето Грималди, генуезки адмирал
417
Лутер 505
Луций III, папа 220
Лучия ди Сени, принцеса на Антио­
хия 404
Люси, съпруга на Наржо дьо Туси,
принцеса на Антиохия 405, 489-490
Маан, емир на Шуф 121
Магнус фон Райхерсберг, хронист 215
Маймонид, еврейски учен 229
547
Макризи, хронист 459
Малик Гази, данишмендидски емир
142
Малик-Шах, султан на Египет 24
Манасе д’Иерж, франкски барон 93,
191
Маниакес, византийски генерал 27
Мансур ибн Набил, кадия на Джаба-
ла 230
Мануеле Закария, генуезки адмирал
495
Мануил Бутумит 147
Мануил I Комнин, византийски им­
ператор 96, 99, 136-137, 167, 169,
177-180, 184-186, 188, 193-199, 202-
203, 205, 207,217,219,272-273, 423
Манфред, крал на Сицилия 289,381-
383, 449, 455, 476, 484
Маргарит, сицилиански адмирал 230
Маргьоирт, графиня на Фландрия 484
Маргьорит Антиохийска-Люзинян
474
Маргьорит Провансалска, кралица на
Франция 298,366, 373, 484
Маргьорит, кралица на Унгария 254
Мари Антиохийска, дъщеря на Бое-
мон IV, претендентка 403, 474, 477,
486
Мари Антиохийска, дъщеря на Рей-
мон Рубен, наследница на Торон 351,
474
Мари Монфератска, кралица на Йе­
русалим 258-259, 316, 330, 401
Марино Санудо, автор на доклад 498
Мария (Мари) Антиохийска, визан­
тийска императрица 96, 99, 195, 198
Мария Комнина, кралица на Йеруса­
лим 106, 217, 243, 245
Мария, извънбрачна дъщеря на Ми­
хаил VIII 449
Маркабрю, трубадур 289
Марквард фон Анвайлер, регент на
Сицилия 262, 314
Марко Поло, пътешественик 461,483
Марко Санудо, херцог на Архипела­
га 272
Маркос (Яхбалаха III), несторианс-
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ
ки католикос 481
Марсилио Сорси, баюл на Венеция
398, 413
Мартен, абат дьо Пери, кръстоносец
266, 274
Мартин IV (Симон дьо Бри), папа
296, 446, 451, 465, 486-487
Масуд, султан на Коня 187
Матю Парне, хронист 295, 356, 363,
366-367, 369, 376, 385, 399, 408
Маудуд, атабег на Мосул 149-152,
159
Махмуд, султан на Газна 23
Мелизанд дьо Люзинян, принцеса на
Антиохия 473-474
Мелизанд Триполитанска 99, 195
Мелизанд, кралица на Йерусалим 93,
100, 118, 168, 181-182, 191
Мелиор дьо Равандел, франкски ба­
рон 496
Микеле ди Отранто, византийски пра­
теник 202
Миле дьо Планси, франкски барон
204, 216
Миндаугас, крал на Литва 435
Михаил VII Дука, византийски импе­
ратор 23, 33, 36
Михаил VIII Палеолог, византийски
император 273, 275, 361, 383, 417,
449-452, 459, 466, 485-487
Михаил Керуларий, патриарх на Кон­
стантинопол 36
Михаил Сирийски, сирийски патри­
арх 73, 104, 128,196
Млех, барон на Армения 197
Мунке-Тимур, монголски генерал
391, 435, 440, 447, 466, 480
Муса, рицар 121
Мухамад, селджукски султан 147
Навруз, монголски емир 483
Наржо дьо Туси, сицилиански барон
405, 489
Никита Хониат, хронист 239, 252
Никита, византийски дук 53
Никифор Фока, византийски импера­
тор 22
Никлот, абодритски принц 175
548
походи
Николай I, папа 272
Николай II, папа 19
Николай III, папа 479, 486
Николай IV, папа 469, 482-483, 487,
490-491, 495, 499
Николай Ханапейски, патриарх на
Йерусалим 491, 493
Николай, патриарх на Александрия
329
Николай, светец 26, 46
Николаус от Кьолн, водач на кръс­
тоносен поход 310
Николо от Виченца, мисионер 461
Ногай, монголски военачалник 450
Нур ал-Дин, крал на Алеп и Дамаск
98, 105, 140, 170-171, 181, 183, 187-
197,201,204,206-207,209,212,215,
229, 505, 507
Огул Каймиш, регентка на Монгол­
ската империя 390, 447
Одон, проповедник 446
Оливер фон Падерборн, проповедник
и хронист 285, 309, 319, 322, 327
Оливие дьо Терм, капитан на френс­
кия крал 306, 378, 443, 461, 465
Онфроа дьо Монфор, френски барон
472
Онфроа II дьо Торон 187, 192-193,
217
Онфроа III дьо Торон 211
Онфроа IV дьо Торон 213, 220, 222,
224, 243, 245
Опицо дей Фиески, патриарх на Ан­
тиохия 420,438
Ордерик Витал, хронист 143
Орсеоло, дож на Венеция 26
Оте де Грансон, капитан на краля на
Англия 460, 491, 493
Отокар II, крал на Бохемия 385,464-
465
Отон, граф на Хенеберг 255-256
Отон, епископ на Брауншвайг 295,
317
Отон, епископ на Фрайзинг 172,179,
181
Пайен от Кайфа, франкски барон 203,
243
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
Пакрад, арменски военачалник 71-72
Паоло дей Конти, епископ на Трипо­
ли 420, 478
Паскал II, папа 30, 39, 46, 85, 99-
100, 143-144
Паскет дьо Мец, депортирана в Мон­
голия 391
Пеголоти, флорентински търговец
406-407
Педро, крал на Арагон 487
Пелагий, кардинал на Албано 295,
317, 321, 323-327, 329, 336, 434
Петър I, патриарх на Антиохия 400,
420
Петър II, патриарх на Антиохия 400,
421
Пиер Бартелеми, визионер 66,77,81,
91
Пиер д’Авалон, франкски барон 343
Пиер д’Опс, кръстоносец 62
Пиер Достопочтени, абат на Клюни
184
Пиер дьо Блоа, теолог 232, 235
Пиер дьо Брасьо 273
Пиер дьо Куртене, граф на Оксер и
император на Константинопол 211,
220
Пиер дьо Нарбон, епископ на Алба-
ра 74
Пиер дьо Руси, проповедник 262
Пиер дьо Севре, тамплиер 493
Пиер дьо Сен-Кризогон, кардинал
легат 198
Пиер Дюбоа, автор на доклад 499
Пиер I, крал на Кипър 501
Пиер льо Шантр, теолог 262
Пиер Моклер, граф на Бретан 282,
343-345, 348
Пиер Отшелника, проповедник 32,
40-41, 45, 50, 52-54, 60, 64, 66, 82
Пиер, сир на Жибеле 490
Пиетро де Пеннис, автор на доклад 495
Пиетро Капуано, кардинал легат 262,
266-267, 273-274, 293
Питър (Пиер) де Рош, английски
епископ 336, 424
Плезанс, кралица на Кипър 379,401,
549
416, 474
Пльоцкау, граф на 179
Поло, братя: вж. също Марко 410,
461
Поне дьо Балазен, кръстоносец 76
Понс, граф на Триполи 97, 100-102,
122, 149, 152, 164, 166
Презвитер Йоан 172, 326, 434
Рабан Саума: вж. Варсаума
Равендин, византийски пратеник 166
Раул Глабер, хронист 27
Раул Гропарми, кардинал легат 451,
458
Раул дьо Домфрон, патриарх на Ан­
тиохия 127, 333
Раул дьо Молеон, кръстоносец 213
Раул дьо Соасон, съпруг на Аликс дьо
Шампан 351
Раул Тивериадски, франкски барон
254, 273, 402
Раул, абат на Мон-Сен-Мишел, пок­
лонник 28
Раул, отшелник 133
Раул, цистерциански проповедник
173-175
Рашид ал-Дин, персийски хронист
435, 483
Реймон VII, граф на Тулуза 281-282,
300, 366
Реймон Антиохийски, син на Боемон
IV 261
Реймон Антиохийски, син на Боемон
III 98, 224, 257, 399-400
Реймон д’Агилер, хронист 76, 79
Реймон дьо Пенафор, светец, доми­
никанец 456
Реймон дьо Поатие, принц на Антио­
хия 165-168, 181, 187-189
Реймон дьо Сен-Жил, граф на Тулу­
за и на Триполи 26, 39, 42, 44-45,
54-55, 59, 61, 64-67, 70-71, 73-76,
79-83,85-88,90-92,97,105,137,139,
142, 147, 153, 156, 182, 187, 291
Реймон Етиен, автор на доклад 500
Реймон II, граф на Триполи 97, 99,
122, 164-165, 182, 187
Реймон III, граф на Триполи 93, 98-
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ
99, 105, 187, 195-196, 210, 213-214,
216,218,220,222-224,243,257,395,
399, 412, 508
Реймон Пиле, кръстоносец 44, 74,
77-78
Реймон Рубен, принц на Антиохия
257, 276, 400, 420, 474
Ренар дьо Дампиер, кръстоносец 275-
276, 307
Рение (льо) Брьон, сир на Панеас
144, 146, 168
Рение дьо Жибеле, франкски барон
250
Рение Монфератски, зет на Мануил
Комнин 198
Рено Барле, франкски барон 254
Рено дьо Монмирай-о-Перш, кръс­
тоносец 268, 275
Рено дьо Сен-Валери, поклонник 192
Рено дьо Шатийон-сюр-Лоан, принц
на Антиохия 96, 105, 188-189, 192-
195, 210-213,217-218, 220, 222-224,
232
Рено от Сидон, франкски барон 211,
224-225, 243, 248-249
Рено, трубадур 289
Ридуан, крал на Алеп 24, 65, 86,139,
142, 148, 150-151
Рикардо Филанджиери, маршал 334,
337, 351, 405, 413, 430-431, 475
Риколдо ди Монтекроче, мисионер
423, 490, 493
Рихалдус, латински нотариус на
служба при монголите 447-448,466-
467, 481
Ричард I Лъвското сърце, крал на Ан­
глия 236,238,241-242,245-250,255,
257,262,266,281,298-299,302,304-
305,309,314,316,377,380,394,401,
426, 505
Ричард Корнуолски 344, 348, 350,
354, 363, 382, 459, 464
Ришар Поклонника, трубадур 141,502
Ришар, абат на Вердуюн 28
Робер Гискар, завоевател на Пулии-
те 34, 56, 485
Робер д’Арбрисел, проповедник 40-
550
походи
41
Робер дьо Бов, кръстоносец 266
Робер дьо Вийо-Пон, кръстоносец
144, 146
Робер дьо Клари, кръстоносец 270
Робер дьо Крезек, капитан на френс­
кия крал 452
Робер дьо Курсон (Робърт от Кур-
сон), кардинал легат 262, 285, 319,
323
Робер дьо Куртене, император на Кон­
стантинопол 343
Робер дьо Сабле, магистър на тамп-
лиерите 426
Робер I Великолепни, херцог на Нор­
мандия 28
Робер I льо Фризон, граф на Фланд­
рия 25
Робер II Куртьоз, херцог на Норман­
дия 27, 40, 42, 55, 59, 65, 72-73, 75-
76, 80, 82
Робер II, граф на Фландрия 55, 59,
63, 73, 76-77, 80, 82
Робер Креспен 27
Робер, граф на Артоа 370-371, 385
Роджиеро ди Сан Северино, сицили­
ански баюл на Акра 477-478
Роже Борса, херцог на Пулиите 43
Роже де Мулен, магистър на хоспи-
талиерите 223
Роже дьо Флор, тамплиер, а после
кондотиер 429
Роже I Сицилиански 34, 101, 126
Роже II Сицилиански 99, 165, 176,
178, 184, 193
Роже Салернски, принц на Антиохия
96, 143, 148, 151, 166
Роман Диоген, византийски импера­
тор 23
Ромен дю Пюи, франкски барон 105
Рорго Фретел от Назарет, автор на
пътеводител 131, 134
Ротру дьо Монфор, кръстоносец 275
Рудолф Хабсбургски, крал на римля­
ните 464-466
Русел дьо Байол, франкски авантю­
рист 23, 27, 56
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
Русудан, грузинска царица 336
Рютбьоф, трубадур 289, 379, 382-
383,392, 439, 451,454
Сади, райе на Тир 120
Саиф ал-Дин Кипчак, управител на
Дамаск 483
Саиф ал-Дин, атабег на Мосул 183
Саладин (Салах-ал-Дин), Юсуф 104-
105,186,190,199,202,204,206-207,
209-218, 220, 222-231, 234-236, 239,
243-244,246-251, 255,257,259, 277,
293,306,316,318-319,327,338,374,
376,393-394,399,405,412,418,423,
426-427, 449, 502, 505, 507-508
Самагар, монголски генерал 460,479
Самбат, конетабъл-на Армения 390
Самбат, цар на Армения 495
Санджар, селджукски султан 172
Сартак, монголски принц 390,435
Сергий IV, папа 32
Сесил дьо Франс, съпруга на Танк-
ред, после на ПонсТриполитански 97,
143
Сибил Анжуйска, графиня на Фланд­
рия 193, 217
Сибил, кралица на Йерусалим 93,
103, 217, 219-220, 222, 227, 245
Сибил, съпруга на Боемон III 218
Сибила Арменска, принцеса на Ан­
тиохия 404, 489
Сийулф, поклонник 113
Симеон, наречен Раббан-ата, несто-
риански монах 389-390
Симон Грильо, генуезки адмирал
416-417
Симон дьо Бри: вж. Мартин IV
Симон дьо Монфор, граф на Лестър
312, 348, 363-364, 380, 452, 459
Симон дьо Монфор, кръстоносец
266, 268
Симон дьо Сен-Кентен, хронист 273,
406
Симон Мансел, конетабъл на Антио­
хия 445
Симон фон Сарбрюк 321
Сокман, ортокидски емир 65-66
Сонкор ал-Ашкар, губернатор на Да­
551
маск 480, 488
Софредо, кардинал легат 262
“Стареца от Планината”, исмаилитс-
ки водач 436, 467, 474
Стефан Неманя, жупан на Сърбия 239
Стефано от Пиза, преводач 131
Стивън (Етиен) Лангтон, проповед­
ник 262
Сюже, абат на Сен-Дени 177, 184-
185, 291
Сюлейман от Никея, селджукски сул­
тан на Антиохия 23-24
Сюлейман, търговец 409
Тадей, светец 136
Таки ал-Дин, племенник на Саладин
226, 259
Танкред дьо Отвил, принц на .Антио­
хия 43, 59, 61-62, 64, 76-79, 81, 84-
85, 87-88, 91-92, 95-97, 99, 101, 142-
143, 145-150
Танкред от Лече, крал на Сицилия
241
Татикий, византийски генерал 61-62,
64, 68, 71, 116, 185
Тегудер, Ахмад, илхан на Персия 481
Теодор I Ласкарис, император на Ни­
кея 284
Теодор II Ласкарис, император на
Никея 361
Теодора Комнина, кралица на Йеру­
салим 99, 193, 197, 218
Теодора, византийска императрица 22
Теодорикус, автор на пътеводител
134
Теодуен от Лиеж, поклонник 28
Теодуин, кардинал легат 177, 184
Тибо III, граф на Шампан 263
Тибо IV, граф на Шампан и крал на
Навара 281, 343, 345-348, 350, 354-
355, 361, 375
Тибо V, граф на Шампан и крал на
Навара 307, 458-459, 485
Тиери Елзаски, граф на Фландрия
171, 183, 191-193, 196, 217
Тиери III Холандски, поклонник 28
Тиери, наставник на тамплиерите 226,
235, 426
 ИСТОРИЯ НАКРЪСТОНОСНИТЕ походи
Тогрул III, селджукски султан 261
Тогрул, командир на селджукските
турци 23
Тома Берар, магистър на тамплие-
рите 477
Тома дьо Марл, кръстоносец 343
Тома дьо Сен-Бертен, васал 477
Тома, граф на Аквино (Тома Аквинс-
ки) 463
Томазо Ани де Лентино, патриарх на
Йерусалим 448, 461
Томазо ди Ачера, баюл на Сирия 330,
338, 351
Томазо Уджи от Сиена, наемник 483
Томас Бекет, светец 219, 325
Торос, куропалат на Едеса 72, 193-
194, 197
Тугтекин, буридски атабег 104, 140,
150-151, 157-159, 162-163
Туран-Шах, брат на Саладин 210
Туран-Шах, султан на Египет 370,
373, 392
Тутуш, селджукски крал на Сирия 24,
149
Убалдо, архиепископ на Пиза 240,
245
Угедей, монголски каган 356
Уго ди Фаджиано, архиепископ на
Никозия 423
Уго Леркаро, генуезки адмирал 365
Уголино: вж. Григорий ЕХ
Уилям Брюър, епископ на Ексетър
336
Уилям Лонгсорд (Гийом Лонг-Епе),
граф на Солзбъри 217,344,348,363,
370-371
Уилям Маршъл, граф на Пембрук 221
Уилям от Малмсбъри, хронист 26
Улджейту, хан на Персия 498
Унур, Муин ал-Дин, атабег на Дамаск
163, 168, 171, 182-183, 185, 187
Уолтър, английски доминиканец 340
Урбан II, папа 11, 19, 21, 30-41, 45-
46, 48, 52, 58-60, 73, 75, 78, 83, 85,
88, 101, 125-127, 139, 144, 161, 173,
198,278,280-282,290,501,505,507,
510-511
552
Урбан III, папа 235
Урбан ГУ (Жак Панталеон дьо Кур-
пале), папа 295, 382-383, 420, 439,
443, 447-448, 451
Усама ибн Мункид, арабски емир
107, 112, 120, 138, 151, 168
Усама, емир на Бейрут 254
Фахр ал-Дин Ибн ал-Шейх, египетс­
ки емир 338, 370-371, 373
Фиденче от Падуа, автор на доклад 463
Филарет, византийски генерал 23
Филип V, крал на Франция 500
Филип VI, крал на Франция 6, 500
Филип Антиохийски, арменски цар
400
Филип дьо Дрьо 245
Филип дьо Куртене, син на Бодуен II
476, 485
Филип дьо Мийи, франкски барон
103, 105
Филип дьо Монфор, сир на Тир 351,
353, 372, 403, 415-416, 470, 474-475
Филип дьо Нантьой, трубадур 306
Филип Елзаски, граф на Фландрия
206, 210, 217, 219, 242, 246
Филип I, крал на Франция 31, 143
Филип III Храбри, крал на Франция
297, 302, 451, 461, 464-466, 482
Филип IV Хубави, крал на Франция
429, 482, 497, 500
Филип Наварски, юрист 402
Филип Огюст, крал на Франция 221,
231,236,238,240-242,246-247,249-
250,259,262-263,281,284,299,304,
309, 316, 330, 381, 429
Филип Тарентски, син на Шарл Ан-
жуйски 485-486
Филип Триполитански, преводач 131
Филип Швабски, германски крал 252,
255, 263-264
Филип, д’Обини, английски кръсто­
носец 321
Филип, приор на доминиканците в
Йерусалим 388
Филип, син на Луи VI 172
Фируз, антиохийски ренегат 65
Флоран дьо Варен, френски адмирал
 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ
301, 453
Флоран дьо Ено, морейски принц 487
Фолке дьо Люнел, трубадур 463
Фолкмар, проповедник и кръстоно­
сец 40, 50, 52-53
Форе, граф дьо, кръстоносец 39
Франциск от Асизи, светец 329, 387,
421
Фридрих I Барбароса 176, 205, 210,
216, 235-236, 238-241, 251
Фридрих II 117, 252, 254-255, 279,
298,300,316,319-320,327-342,344-
345, 347-351, 353-357, 359-360, 363,
366, 368, 370, 373, 379, 381, 397,
401 -402,404-405,413,415,418,420,
422,424-425,427,431-432,474,476,
479, 486
Фридрих Швабски 239-241,244,251,
255-256, 302
Фулда, абат на 92
Фулк V Анжуйски, крал на Йеруса­
лим 93, 96, 105, 107, 132, 134, 161,
163-164, 166-168, 170-171, 256
Фулк дьо Ньойи 262, 264, 294-295
Фулк Нера, поклонник 28
Фуше д’Ангулем, патриарх на Йеру­
салим 183
Фуше дьо Шартр, хронист 7, 32-33,
108, 117, 129, 181, 397, 409
Хаакон V, крал на Норвегия 281,363,
381
Хаймар Монаха, патриарх на Йеру­
салим ^^
Хайме Аларих от Перпинян, прате­
ник на Хайме 1452
Хайме I, крал на Арагон 452,464-466
Хайме II, крал на Арагон 491, 496
Хайнрих (VII), син на Фридрих II
327, 330
Хайнрих III, император на Германия
19,21, 312, 344, 348, 350
Хайнрих IV, император на Германия
19, 33, 36, 53
Хайнрих VI, император на Германия
234,249-257,262-263,277,279,300,
331, 393
Хайнрих Лъва, херцог на Саксония
553
113, 205, 232, 240, 253
Хайнрих Распе 359
Хайнрих, херцог на Лимбург 336
Хайтон, автор на доклад 479, 483,
498, 500
Харолд, крал на Англия 14
Хенри Алемански, син на Ричард Кор-
нуолски 459
Хенри II, крал на Англия 100, 189,
201, 216-221,224,231 -232,236,238,
241, 292, 429
Хенри Ш, крал на Англия 294, 358,
362-363, 366, 375, 380-382, 452
Хераклий, патриарх на Йерусалим
220-221, 227, 231-232, 243, 395
Херман фон Залца, магистър на тев-
тонците 330,333, 337, 341
Хетум I, цар на Армения 391, 400,
435-436, 441, 444, 447, 470
Хонорий II, папа 93, 100
Хонорий III, папа 274, 320-321, 325,
329-330, 335, 486
Хостиензис: вж. Енрико да Суза
Хуго фон Тюбинген, кръстоносец 41
Хузам ал-Дин, египетски емир 373
Хулагу, илхан на Персия 302, 435-
436, 438, 440-441, 447-450, 467-468
Хунайн ибн-Ишак, преводач 325
Цезариус фон Хайстербах, хронист
29, 90, 232
Целестин III, папа 235,251,257,281,
295
Целестин IY папа 359
Чака, емир на Смирна 23, 25
Чингиз хан, монголски каган 326,
358, 435, 447-448
Чоло Бофети (Изол Пизанеца), фран­
кски авантюрист 483,496
Шарл Добрия, граф на Фландрия 93
Шарл дьо Фуко 511
Шарл I Анжуйски, крал на Сицилия
305,366,372,382-383,438,446,453-
456, 458-460,465-466, 473, 476-479,
484-488, 499
Шарл II Анжуйски, крал на Сицилия
488, 496, 498
Шарл II Плешиви, крал на Франция 13
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и
Шарл IV Хубави, крал на Франция
500-501
Шатобриан 511
Шауар, египетски везир 201-204
Ширкух, кюрдски емир 190,201 -202,
204, 206, 209, 260
Юг VIII дьо Люзинян 195
Юг Антиохийски вж. Юг III, крал на
Кипър
Юг Дама, кръстоносец 161
Юг дьо Берзе, кръстоносец 270
Юг дьо Бриен, франкски барон 403,
474, 476
Юг дьо Вермандоа 40,54,58,68,86,
296
Юг дьо Джабала, епископ 172
Юг дьо Ди, архиепископ на Лион 39,
47, 85
Юг дьо Люзинян, граф на Ла Марш
320
Юг дьо Люзинян, кръстоносец 88
Юг дьо Пене, магистър на тамплие-
рите 134, 162
Юг дьо Сент-Омер, франкски барон
156, 159
Юг дьо Сюли, анжуйски капитан
486,491 ■
Юг дьо Тур, епископ на Троя 477
Юг дьо Шалон, епископ на Оксер 28
Юг дю Пюизе, баща на предходния
144
554
Юг дю Пюизе, франкски барон 93,
103, 105, 146, 171
Юг I, крал на Кипър 319-320, 401
Юг II (Юге), крал на Кипър 401,
403, 416, 436, 474
Юг III, крал на Кипър (Юг Антио­
хийски) 403, 460, 472, 474-478, 487
Юг I, херцог на Бургундия 21
Юг III, херцог на Бургундия 205,
217, 238, 242, 246-248, 402
Юг IV, херцог на Бургундия 294,
343, 350
Юг Кесарийски, франкски барон 202
Юг Сараман, франкски барон 404
Юг Тивериадски 250, 253-254, 502
Юг, архиепископ на Едеса 169
Юг, светец, абат на Клюни 19
Юмбер дьо Роман, автор на доклад
286, 451, 463
Юмбер, сир на Божьо, кръстоносец
274, 343, 365
Юон дьо Сен-Кентен, трубадур 287,
289, 291
Юсташ Трение, франкски барон 155
Юсташ, граф на Булон 54, 73, 79,
81, 93
Яги Сиян, губернатор на Антиохия
63-66, 74
Якопо де Леванте, генуезки адмирал
365
Янош Унгареца, пратеник при мон-
голите 448-449
 Съдържание

П РЕД ГО В О Р/ 5

ПЪРВА Ш АВА
За произхода на кръстоносните походи / 11
Раждането на идеята за кръстоносен поход /1 1
Западното общество в навечерието на кръстоносните походи /1 4
Ориентът през X I век /2 1
Западняците в Ориента и поклонничеството / 25

ВТОРА ГЛАВА
Кръстоносният поход на Урбан II и на Паскал II / 30
Призивът на папата / 30
Мълчанието на Урбан II / 36
Заминаването на кръстоносците: 1095-1096 година / 39
По-късните заминавания / 45

ТРЕТА Ш АВА
Първият кръстоносен поход и изпитанието в Ориента / 48
Пътят към Константинопол / 48
Византийският проблем през 1096-1097 година / 56
Походът към Антиохия / 60
Едно дълго сирийско лято / 67
Превземането на Йерусалим /7 6
Последиците от завоеванието / 82
Катастрофата на Закъснелия кръстоносен поход / 85

ЧЕТВЪРТА Ш АВА
Светите земи, една нова отвъдморска родина / 90
Династиите /9 1
Кралете на Йерусалим / 92
Феодален строй или феодални строеве? / 1 0 0
Колониално общество / 107
Ориенталците в рамките на франкските държави /1 1 4
Франкските държави и Латинската църква / 1 2 2
Религиозен живот и неговите особености / 1 3 0

555
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ походи

ПЕТА ГЛАВА
От Първия към Втория кръстоносен поход / 139
Ще бъде ли подновен кръстоносният поход?
Северът на франкските държави до 1110 година / 1 4 0
Франкските държави от Севера
Между Византия и селджукския подем / 1 4 6
Трудното изграждане на Йерусалимското кралство и
кръстоносният поход на Каликст 111 153
Франкска Сирия между Йоан Комнин и Зенги:
падането на Едеса / 1 6 2
Кръстоносният поход на Евгений III / 171
Провалите на Втория кръстоносен поход / 1 7 9

ШЕСТА ГЛАВА
Между Византия и Саладин: опасностите
на латинския Ориент / 186
Рухването на Северна Сирия
и кръстоносният поход на Тиери Фландърски / 186
Завръщането на Византия и призивът
на Мануил Комнин за кръстоносен поход / 193
Египет и кръстоносните походи на Александър III / 199
Свещената война и възходът на Саладин / 207
Кръстоносен поход и кралско наследяване:
едно трудно десетилетие / 2 1 6
Хатин и рухването на франкското кралство / 222

СЕДМА ГЛАВА
Кръстоносни походи за повторно завладяване
на териториите (1188-1205) / 234
Третият кръстоносен поход на път към Ориента / 235
Постижението на Третия кръстоносен поход:
обсадата на Акра / 243
Кръстоносният поход на император Хайнрих VI / 250
Обновяването на франкските държави / 256
Четвъртият кръстоносен поход / 262
Последиците от кръстоносния поход / 272

ОСМА ГЛАВА *
Кръстоносният поход като институция / 278
Правната теория на кръстоносния поход и клетвата на кръс­
тоносеца / 279
556
 СЪДЪРЖАНИЕ

Набирането на кръстоносците / 284

Финансирането на кръстоносните походи / 290
Логистиката на кръстоносните походи / 297
Духът на армията / 303
Кръстоносният поход извън институцията / 308

ДЕВЕТА ГЛАВА
Войната и дипломацията:
възстановяването на йерусалимското кралство / 3 1 6
Инокентий III и Петият кръстоносен поход / 3 1 6
Египетската кампания на легата Пелагий /321
Фридрих II, крал на Йерусалим: встрани
от кръстоносния поход / 329
Шестият кръстоносен поход и договорът от Яфа / 335
Кръстоносният поход на бароните / 342
„Нашият кралски договор" и краят на една политика / 348

ДЕСЕТА ГЛАВА
Повратът през 1250 г. / 355
Светите земи на втори план в грижите на Европа? / 355
Кръстоносният поход на Свети Луи /361
Египетската кампания / 367
Пребиваването на Свети Луи в Сирия / 3 7 4
В средата на века: пауза в усилията за кръстоносен поход / 380
Правната теория за кръстоносния поход
и възникването на мисионерския дълг / 3 8 5

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В Светите земи: ново франкско общ ество / 393
Последиците от завоеванията на Саладин
и възстановяването от тях / 393
Превратностите на франкските суверенитета / 399
Търговията в латинския Ориент / 405
„Общностите" и войната за „Свети Сава" /411
Латинската църква във франкското общество от XIII в. / 418
Военните ордени: постоянното присъствие на Запада / 426

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Кръстоносният поход по времето на монголите / 434
Кръстоносен поход срещу татарите /435

557
 ИСТОРИЯ НА КРЪСТОНОСНИТЕ п о х о д и

Ислямската империя срещу франките / 440

Монголският план / 447
Осмият кръстоносен поход / 450
Кръстоносният поход на Свети Луи и на Едуард Английски / 454
Кръстоносният поход на папа Григорий X I 461

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Краят на франкските Свети земи / 469
Времето на неравностойните договори / 469
Светите земи влизат в Анжуйската империя / 473
Усилията на монголите / 4 7 9
Плановете на Шарл Анжуйски и кръстоносният поход / 484
Падането на последните франкски крепости
и кръстоносният поход на Николай IV / 488
Последиците от падането на Акра / 494
Времето на плановете / 497

ЗАКЛЮ ЧЕНИЕ / 502

П РИ ЛО Ж ЕН И Я /513
Хронология / 513
Генеалогични таблици / 520
Наследяването на трона на Йерусалим / 520
Графовете на Триполи от Тулузката династия /521
Опростена генеалогична таблица на Аюбидската династия / 522
Принцовете на Антиохия / 523
ИЗВОРИ И БИБЛИОГРАФИЯ / 525
ИМЕНЕН ПО КА ЗА ЛЕЦ / 538

558