История на Латинска Америка

ИСТОРИЯТА
HA
ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Сблъсък на култури
Marshall C. Eakin
THE HISTORY OF LATIN AMERICA
COLLISION OF CULTURES
Palgrave Macmillan
© Marshall C. Eakin, 2007

First published in English under the title The History of Latin America,
1st edition Marshall C. Eakin by Palgrave Macmillan, a division of St. Martin’s Press, LLC.
This edition has been translated and published under licence from Palgrave Macmillan.
The Author has asserted his right to be identified as the author of this Work.
© Костадин Грозев, превод

© Борис Бонев, художник
Издателство „Рива“, 2010
ISBN 978-954-320-323-9
М АРШ ЪЛ ИКИН
ИСТОРИЯТА
НА
ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Превод от английски
КОСТАДИН ГРОЗЕВ
РИВА
2010
Карта 1 . Л атинска А м ерика днес.
4
УВОД
Единство и разнообразие
„Нищо повече от географска реалност? И все пак тя се

развива. С действия, понякога маловажни, Латинска
Америка разкрива всеки ден своята приемственост, както и
своите противоречия; ние, латиноамериканците, споделяме
едно общо пространство и това не е само върху картата...
Независимо какъв е цветът на кожата ни или езикът ни,
нима всички ние не сме направени от различни видове глина
от същата тази многообразна земя?“
Едуардо Галеано,
уругвайски писател
Сблъсъкът на три народности - местни американци, европейци и

африканци - ражда Латинска Америка. С голяма доза сигурност днес
знаем, че моментът на зачатието е 12 октомври 1492 г. Преди прис
тигането на Христофор Колумб в „Новия свят“ Латинска Америка не
съществува. В топлата карибска сутрин на октомври 1492 г. Колумб,
без да съзнава, свързва два свята и три народа, давайки началото на
брутална, но плодотворна поредица от културни и биологични сблъсъ
ци, продължаващи и днес. В продължение на хиляди години местните
американци живеят в изолация от населението на териториите, из
вестни като „Стария свят“. Народите на Азия, Африка и Европа са се
били помежду си, търгували и взаимодействали по всякакви начини от
началото на човешкото развитие в тези региони, но те са били изгуби
ли какъвто и да е контакт с населението на Америките в продължение
на хилядолетия. На 12 октомври 1492 г. Колумб „обединява отново“
населението на Стария и Новия свят и слага началото на непрекъсната
обмяна на хора, растения, животни и микроби, които създават (и про
дължават да пресъздават) Латинска Америка. Сблъсъкът на местни
американци, европейци и африканци подобно на три мощни потока,
сливащи се в една бушуваща река, смесва тези три народности в едно
зашеметяващо разнообразие от комбинации, произвели нещо ново
и уникално в световната история. С отминаването на десетилетия и
векове бушуващата река постепенно се разделя на много различни по
тоци, но всички те имат своя общ произход във великата водна стихия,
формирана от първоначалния сблъсък на тези три групи.
Именно драматичният сблъсък и конвергенция дава на Латинска
5
ИСТОРИЯТА НА ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Америка едновременно нейното единство и нейното многообразие.

Общият процес на завладяване, колонизация, съпротива и приспо
собяване в рамките на региона осигурява единството, което ни поз
волява да говорим за онова нещо, толкова погрешно назовано „Ла
тинска Америка“. 500 години след „случайното зачатие“ потомците
на „момента на Колумб“ носят силно видимите напомняния за този
общ процес: те живеят в национални държави, формирани в рамките
на западните и южноевропейските политически и правни традиции;
те говорят романски езици (испански, португалски и френски) като
доминиращи езици; в по-голямата си част те практикуват различни
форми на християнството (особено на римокатолицизма); и накрая, те
са интегрирани в капиталистическата система, произлязла от северно
атлантическия свят. В същото време става все по-трудно и по-трудно
с течение на вековете да се говори за общност в начина на живот в
Латинска Америка. Въпреки впечатляващото единство в традициите
и историята, под европейската фасада лежат забележително богати
и разнообразни вариации, които все повече и повече разделят реги
она. Най-видимо е расовото и културното разнообразие. В Мексико,
Централна Америка и Андите (особено в Еквадор, Перу и Боливия)
съществуването на голямо, гъсто индианско население е произвело
расова и културна смес, която при по-близък анализ прави тези страни
твърде неевропейски и много различаващи се от останалите в Латин
ска Америка. На Карибите и в Бразилия масовият внос на милиони
африканци в периода между XVI и XIX в. прави тези страни твърде
различни от „Индо-Америка“. Масираната имиграция на европейци в
Аржентина и Уругвай в края на XIX и началото на XX в. и отсъствието
в тези страни на многобройно индианско или африканско население
произвеждат още една, друга основна вариация на латиноамерикан
ското наследство. Накратко, в Латинска Америка съществуват много
Америки.
Когато в тази книга аз говоря за завладяване и сблъсъци, имам
предвид многообразни завладявания и сблъсъци, тъй като местните
американци, европейците и африканците заживяват заедно из цяла Ла
тинска Америка в различни комбинации и региони. За да се усложнят
още повече нещата, през XIX и XX в. в региона започват да навлизат
все по-голям брой хора от Близкия изток и Азия, като предефинират
и преформатират отново расовата и културната характеристика на
Латинска Америка. И все пак, въпреки разноликите сблъсъци и на
родности, аз твърдо вярвам, че първоначалните контакти по време на
столетието непосредствено след 1492 г. са осигурили и продължават
да осигуряват на Латинска Америка онова единство и еднообразие,
което ни позволява да разглеждаме региона като една цялост. Ла
тинска Америка притежава едно общо ядро от специфики, които ни
позволяват да говорим за нея в единствено число, въпреки че трябва
6
УВОД
постоянно да си припомняме за непрестанно променящите се и дина

мични изменения след момента на зачатието през октомври 1492 г.
Дори самото име на региона се е променяло през вековете. Въпре
ки че твърде често той е бил назоваван „Новия“ свят или „Индиите“ в
десетилетията и вековете след пътешествието на Колумб, американ
ските колонии на Испания, Португалия и (по-късно) Франция не са
били наричани с общо име до средата на XIX в. Странно звучащото
име „Латинска Америка“ се появява през 50-те години на XIX в.
в Колумбия и се разпространява най-напред от французите, които
имат колониални амбиции в региона през 60-те години на същия век.
Очевидно това е европоцентриски термин, който акцентира върху
„латинското“ (испанско, португалско, френско) наследство на реги
она, докато същевременно се игнорират твърде важните култури на
африканците и индианците в Америките. Подобно на много други,
ще продължа да използвам този термин поради липсата на по-до
бър, признавайки неговата ограниченост. В същото време е важно
да признаем, че „Латинска Америка“ притежава много дефиниции.
Най-традиционна е политическата, която се отнася за 20-те страни,
получили своята независимост от Испания, Португалия (Бразилия)
и Франция (Хаити) през XIX в. (и в началото на XX в. също Куба и
Панама). Това е удобна дефиниция, но тя поставя историка в затруд
неното положение какво да прави с райони като Британските Западни
Индии, Гайана, Суринам и Кюрасао. Всички те са били част от Ис
панската империя и оттук част от колониална Латинска Америка, но
след завладяването им от Великобритания и Нидерландия те вече не
са политически част от Латинска Америка. Още по-сложен е случаят
с Пуерто Рико, който по всички културни и лингвистични стандарти
е част от Латинска Америка, но не е независима държава. Дори ако
човек се придържа към политическите граници като определяща ха
рактеристика, то една значителна територия от западните райони на
Съединените щати също е била част от Латинска Америка до средата
на XIX в. - като Флорида.
От моята перспектива Латинска Америка е едновременно поли
тическа и културна конструкция, която постоянно се развива. През
1493 г. тя се състои от малко поселение (Санто Доминго) на о. Ес-
паньола. Това е първото място, където двата свята и трите народа се
сливат. Към 1600 г. Латинска Америка се е разширила и вече включва
по-голямата част от Карибските острови, Централно Мексико, части
от Централна Америка, по-голямата част от района на Андите и посе-
ленията по бразилското крайбрежие. Военното завоевание разпрос
транява културните сблъсъци върху все по-разширяващи се простран
ства из Америките. Към 1700 г. испанците са изгубили контрола върху
много от карибските острови, но са разширили своето присъствие
(заедно с португалците) все по във вътрешността на американските
7
континенти. Латинска Америка едновременно се разширява и свива.

През XIX в. тя (като политическа единица) се намалява дори още
повече, след като САЩ завладяват и анексират Тексас, Калифорния и
по-голямата част от т.нар. Далечен запад. В по-голям културен план
обаче Латинска Америка продължава да се разширява и процъфтява
вследствие на продължаващите векове движения на огромни човеш
ки маси от Юга към Севера. Въпреки че е дискусионно, може да се
каже, че Южна Флорида, Южна Калифорния, по-голямата част от
Тексас и дори райони в Ню Йорк сити или столицата Вашингтон днес
са част от Латинска Америка. (Лос Анджелис има по-голямо на брой
испаноговорещо население от редица латиноамерикански страни!) От
гледна точка на тази книга, аз ще се придържам към политическите
граници на Латинска Америка (традиционните 20 страни), като в съ
щото време ще призная, че области като Британските Западни Индии,
Пуерто Рико и Тексас в дадени моменти са част от Латинска Америка
и продължават да бъдат свързани с нея културно, ако не политически.
20-те традиционни страни (плюс Пуерто Рико) формират днес ядрото
на винаги развиващия се и променящ се регион.
Моята цел в тази книга е да разкажа историята на Латинска Амери
ка от нейното създаване до наши дни. По-точно това е „една“ история
на Латинска Америка, защото регионът има множество „истории“ - не
само на отделните страни, но и на области, вътре в тези национални
държави. Признавайки изключителното многообразие на гласове и
истории в рамките на този огромен регион, населен днес с повече от
половин милиард души, аз твърдо вярвам, че мога и трябва да кон
струирам една ясна линия на повествованието. Наративната история,
въпреки нейните дефекти, дава чувство за единство в рамките на тази
изключителна разнообразност и съзвучие в какофонията от гласове.
Аз се стремя да дам един бръснещ поглед към многообразието на
истории, признавайки всички проблеми при конструирането на по
добна „голяма картина“. Тази кратка, еднотомна, синтетична история
отделя значително влияние на Доколумбовите корени едновременно
на Стария и Новия свят. Почти половината книга разглежда периода
до началото на XIX в., а втората половина прави един преглед на
последните 200 години. Въпреки че моето повествование е силно ори
ентирано към социалните и културните структури, този текст включва
също и анализ на институциите. Аз наблягам едновременно както на
процесите, така и на много личности, които са изковали историята на
Латинска Америка. Надхвърлящо рамките на една обикновена поли
тическа хроника, моето повествование е за раждането и появата на
латиноамериканските цивилизации.
Серия от теми формират ядрото на анализа и разказа в тази книга.
Основната тема, тази, която вече въведох, е за сблъсъка на хора и кул
тури - местни американци, европейци, африканци, - който дефинира
8
УВОД
Латинска Америка и й дава едновременно единство и многообразие.

Другите важни и консолидиращи изложението теми са: 1. „Йерархия
и власт“, с акцент върху политиката и политическата култура; 2.
„Бедност и богатство“, т.е. ярко изразените социални и икономически
неравенства, възникнали в периода на завладяването и продължа
ващи да опустошават Латинска Америка и днес; 3. „Плодовете на
земята“, концентрирана около моделите на икономическо развитие;
4. „Силата на духа“, очертаваща важността на духовното начало и
религиозните вярвания; 5. „Търсенето на идентичност“, акцентираща
върху променящото се значение и същност на латиноамериканската
идентичност(и), особено през погледа на изкуството, литературата
и масовата култура. Въпреки че фокусът през колониалния период е
предимно върху Централна Америка (т.нар. Месо-Америка- Мексико
и Централна Америка), Карибите, Андите и Бразилия, аз разглеждам
също и други региони. Отразяването на събитията през XIX и XX в.
е подробно, но синтезирано. Това определено не е енциклопедична
история на Латинска Америка, а по-скоро един синтетичен, интер-
претативен преглед.
Аз съм разделил разказа в пет части. Част I, „Срещата на три наро
да“, започва с кратко описание на физико-географските особености на
Латинска Америка. Геологията, географията и климатът са формирали
в огромна степен развитието на региона, определяйки маршрутите на
конкистадорите и експлоатацията на големите сребърни и златни мини
в Мексико, Перу и Бразилия, а така също и експанзията на плантацион-
ното и ориентирано към експорт земеделие. Географията не е съдба, но
тя изцяло форматира траекторията на историята. След това въвеждам
трите групи, които заедно създават Латинска Америка след 1492 г.
Въпреки изключителната им биологична хомогенност, местните амери
канци - първата група, която разглеждам, представляват изключително
разнообразна етническа група, включваща народи, толкова различни,
като простите ловци и земеделци, а също така и жителите на мощните
империи на ацтеките, майте и инките. Местните народи, мигрирали
тук от Азия, са започнали да се заселват в Америките преди повече от
40 000 години. (Жителите на Европа и Африка имат много по-древни
корени, които датират от началото на човешкия вид.) Втората разглеж
дана група са европейците, и то най-вече испанците и португалците.
През вековете преди Момента на Колумб Испания и Португалия са се
превърнали в жизнен културен кръстопът на християнския, еврейския и
ислямския свят и в географски кръстопът на Европа, Африка и Близкия
изток. Завоевателите мюсюлмани прегазват Северна Африка и след
това Иберийския полуостров през VIII в. През следващите 800 години
испанци и португалци бавно си възвръщат полуострова, създавайки
първите национални държави в Европа и изковавайки мощен съюз
между държавата и църквата. Всичко това ще създаде предпоставките
9
за завладяването от тях на Америките. Дори повече от местните амери

канци и европейците, третата разглеждана група - африканците, пред
ставляват една калейдоскопична смес от хора, култури и политически
образувания, които по случайност обитават културата на един и същ
континент. Когато европейците започват да изследват крайбрежието
на Западна Африка през XV в., те се сблъскват с цивилизации, които
са им равностойни във военно отношение. Близо век преди 1492 г. ев
ропейците и африканците са търгували и са си партнирали по цялото
западно крайбрежие на Африка, създавайки по този начин „Атланти
ческия свят“.
Предвождана от португалците през XIV и XV в., отвъдморската
експанзия на Европа е движещата сила, сляла в едно трите народа.
Възходът на националните държави, появата на търговския капита
лизъм, западната наука и войнстващото християнство са факторите,
тласнали европейците навън посредством използването на кораби,
създадени от тях чрез иновативни технологии и преминали в сре
диземноморския свят от Близкия изток, Индийския океан и Китай.
Европейците започват да плават, търсейки злато, слава и за да разпрос
траняват Евангелието. Толкова дискутираният „възход на Запада“ през
XV в. ознаменува започването на процес на експанзия и впоследствие
европейска хегемония в света, които няма да бъдат поставени под
въпрос до XX в. Пътуването на Колумб през 1492 г. е един от опре
делящите моменти в този процес и то дава началото на драматичното
военно завоевание на Латинска Америка през XVI в. Испанците идват
на вълни, завземайки към 1520 г. Карибските острови, а оттам и Мек
сико и Централна Америка през 20-те и 30-те години на XVI в. Друга
вълна на завоевание преминава през Панама и надолу през Андите през
30-те и 40-те години. Карибите се превръщат във входната врата към
Испанската империя в Америките, включваща също Мексико и Перу -
двата „определящи“ региона, населени с голямо индианско население,
притежаващи плодородни земи и богати сребърни мини. Значително
по-малко драматично португалците стъпват на бразилския бряг през
1500 г., търсейки Индия. След няколко неуспешни опита, португал
ската корона установява постоянно присъствие по североизточното
бразилско крайбрежие към 1550 г.
В Част II, „Изграждане на империи и общества в един нов свят“,
се насочвам към ключовите институции, които иберийците (на
селяващите Иберийския полуостров - т.е Испания и Португалия)
конструират в Америките, за да управляват своите нови колонии,
а така също и върху начините, чрез които местните американци
и африканците се опитват да се борят и да се противопоставят на
налагането и оформянето на тези институции. Испанците и португа
лците се нуждаят от труда на голям брой индианци и африканци, за
да извлекат богатствата от новозавоюваните земи. В Испанска Аме-
10
УВОД
рика короната изобретява механизми, принуждаващи индианците да

работят за техните испански земевладелци, като понякога се стига
и до поробването на индианците. На Карибите и в Бразилия (след
унищожаването и изчезването на местното население) испанците и
португалците се ориентират към африкански робски труд. Към края
на XVI в. се появяват огромни поземлени владения, обработвани от
принудителния труд на индианци и на африкански роби. Това именно
е най-трайното и негативно наследство на иберийския колониализъм.
Гладът за все по-голям и по-голям брой роби в Карибите и Брази
лия подхранва възхода на трансатлантическата търговия с роби в
продължение на цели три века. Една диаспора от около 12-15 мил.
африканци преминават Атлантика, за да преформатират Америките,
Африка и Европа, свързвайки техните съдбини в един все по-взаи-
мообвързан атлантически свят. Откриването на сребро в Мексико и
Горно Перу (Боливия) през XVI в. и на злато във вътрешността на
Бразилия през XVIII в. засилва търсенето на „несвободни“ индианци
и африкански работници и преориентира едно огромно богатство
към разширяващата се европейска икономика.
Иберийците пренасят през Атлантика правните и политически
институции, които са развили през вековете на римско и ислямско
завоевание и Реконкиста. В Америките те ги адаптират, създавайки
нови институции. Тук искам да наблегна върху факта, че макар и тези
институции да са испански и португалски, индианците, африканците
и техните потомци им се противопоставят и принуждават иберийците
да ги променят и усъвършенстват. Това е един неравностоен процес,
който много прилича на война. Империите и местните вождове от две
те страни на Атлантика вече са развили политически култури, строго
йерархични по своя характер и с вградено много силно чувство за
колективна идентичност и отговорност. Испанците и португалците
налагат своите колективистични, расистки и йерархични културни
системи на индианците и африканците в Америките, и то твърде често
върху огромни човешки маси, които са вече високо стратифицирани,
йерархизирани, структурирани и расово неравни. Иберийците съз
дават империи, които с течение на времето се превръщат в сложни
бюрократични машини, които са (поне на теория) силно централи
зирани и изградени върху привилегии. Мексико сити и Лима стават
столиците на двете вицекралства в Испанска Америка, докато Хавана
служи като входна врата на тази огромна империя. Салвадор става
столица на вицекралство и център на португалската западна империя
в Бразилия. Властта се разпростира от тези имперски градове по едно
просто правило - колкото си физически по-далеч от централния пло
щад в столицата, толкова по-малко власт и влияние имаш. Към 1700 г.
Северно Мексико, Северноамериканското крайбрежие на Мексикан
ския залив и равнините в южната част на Южна Америка са границите
11
по периферията на тази огромна империя. Вътрешността на Южна

Америка, испанска или португалска, е незавладяна и в по-голямата
си част недокосната от европейците.
Въпреки че военното завладяване на ключовите региони привършва
към 1600 г., духовното завладяване на Америките е непълно и само час
тично успешно. Фактът, че по-голяма част от Латинска Америка днес е
предимно католическа, е силно свидетелство за възможностите и успеха
на църквата да разпространи словото на християнския Бог. Процесът
на покръстване обаче среща яростната съпротива на не-европейците,
която е и открита, и подмолна. В резултат се получава възходът през
вековете на нови религии и религиозни смесици, които канализират
древните религиозни вярвания и практики на местните американци и
африканци с католицизма. Фолклорният католицизъм, вуду, кандомбле
и макумба са само някои примери на религиозни традиции, произлезли
от опитите за налагане на християнството на силно съпротивляващите
се индианци и африканци, които вече имат собствени древни религи
озни системи. Оказва се, че на европейците им е много по-трудно да
наложат европейската религия в сърцата и душите на африканците и
индианците, отколкото да ги подчинят военно и физически.
Формирането на нови народи, култури и общества е в центъра на
Част II. Започналата през октомври 1492 г. борба между трите народ
ности е сложна и възприема много форми из Америките. Расовата
и културна смес започва още в първия момент на контакт. В някои
случаи е по взаимно съгласие, в други - с принуждение, като включва
съзнателни или подсъзнателни усилия да се наложат или възприемат
нови езици, диети, дрехи, ценности и религиозни вярвания. Сблъсъ
ците създават с течение на времето една дъга от цвят на кожата и,
в случая с иберийците, налагат също една дълбока и трайна расова
йерархия. В най-общ план към края на XVI в. вече са се появили три
нови „междинни“ расови групи. Потомците на европейци и индианци
стават популярни като метиси, децата на европейци и африканци -
като мулати, а потомците от смесването на индианци и африканци -
като замбуси (първообраза на американския термин „самбо“). Според
расовата и културната йерархия, наложена от европейците (най-об
що казано), колкото човек прилича, действа и звучи като европеец,
толкова по-висока е неговата позиция. Индианците и африканските
роби са на дъното на социалната пирамида, докато метисите и мула
тите заемат средна позиция. На върха на социалната пирамида ще се
появи с течение на времето едно разграничение между тези, които
са от испански произход - между родените в Испания (известни като
пенинсулари), и тези, които са родени в Америките (известни като
креоли). Към средата на XVII в. креолското население започва да
расте с едни постоянни темпове - особено около столиците на вице-
кралствата в Лима и Мексико и именно там може да се открие появата
12
УВОД
на „американска“ култура, имаща Иберийския полуостров като свой

основен корен. Все по-често тези, родени в Америка, испанци започ
ват да гледат на себе си като на една група с идентичност, различна
от тази на техните сънародници, родени на полуострова. Въпреки че
подобен процес протича и в Португалска Америка, то той е по-слаб,
по-късен и по-бавен.
През втората половина на XVIII в. управляващите династии на
Бурбоните в Испания и Маркиз Помбал в Португалия реорганизират
и дават нова жизненост на американските империи, изправени пред
два века на упадък. XVII в. ознаменува възхода на англичани, хо
ландци и французи като колониални сили, които завоюват колонии в
Америките, с което се слага край на почти пълния иберийски монопол
върху колониите в Новия свят. В Канада, Северна Америка и Кари-
бите новите сили предявяват претенции за територии и предизвикват
Испания. Откриването на злато в Бразилия и възстановяването на за
падналото производство на сребро в Испанска Америка допринася за
възраждането на Иберийските империи през XVIII в. Икономическите
и политическите реформи не са достатъчни, за да се посрещне новото
предизвикателство (особено от страна на Англия) и, парадоксално, те
отчуждават креолите. Възобновяването на имперския контрол след
близо век разхлабено управление вбесява испанците в Америка, но
те все още не са готови да изискат своята автономия. Странно е, но
именно завладяването на Испания и Португалия от Наполеон през
1807-1808 г. изтласква на преден план въпроса за самоопределението
и слага началото на кървавите войни за независимост. Между 1808
и 1825 г. Испания и Португалия губят почти всичките си колонии в
Америките. Към 30-те години вече са се оформили 18 нови републики
(Куба и Панама ще станат независими нации в началото на XX в.).
Част III на тази история описва опитите на новите нации да
„изковат един нов ред“ през XIX в. Две големи политически групи
изникват на преден план в резултат на унищожаването на стария
колониален режим - либералите и консерваторите. Последните се
обръщат към Испания и Португалия за напътствия, надявайки се
на силно централизирано управление, продължаващо влияние на
Католическата църква, запазване на социалния ред и на икономика,
която ще продължи да бъде силно регулирана. Те се обръщат
назад към миналото и се опитват да запазят колкото е възможно
повече от същ ествувалия преди независимостта ред. Техните
яростни антагонисти - либералите, гледат към бъдещето - към
Англия, Франция и САЩ, търсейки вдъхновение. Техните герои са
„отците, основатели на САЩ“; идеалите на свободата, братството
и равенството; основателите на класическия либерализъм - Док,
Монтескьо, Мил и Бентън. Поне на теория те искат децентрализирано
управление, равенство в социалните и политическите отношения,
13
икономика на свободния пазар; презират традиционните ценности на

Католическата църква. През по-голямата част на XIX в. либералите и
консерваторите се борят за властта в новите нации, като либералите с
течение на времето установяват контрол в по-голяма част от региона
към 70-те години на XIX в. В някои страни тези битки водят до
хаос, разруха и безредици. В едната крайност е Мексико с неговите
50 президенти между 20-те и 70-те години, с трите чуждестранни
окупации и загубата на половината територия на страната във войните
със САЩ. На другия край на политическия спектър са Бразилия и
Чили, които постигат относителна политическа стабилност към 30-те
и 40-те години и прогресират в процеса на създаване на национална
държава и икономическо развитие.
Възходът на либералите през последната четвърт на XIX в. тран
сформира Латинска Америка по начин почти толкова значим, колкото
и Завладяването през XVI в. В много отношения това е периодът на
„Второто завладяване“ на региона. Либералите отварят своите стра
ни към международната икономика чрез производството и износа на
суровини и храни - сребро, мед, олово, гуано, кафе, банани, захар,
говеждо месо и пшеница (споменавайки само някои от износните
артикули). След като са участвали в продължение на векове като под
гласници в затворените иберийски икономически империи, нациите от
Латинска Америка се ориентират навън и тяхното включване в бързо
разрастващата се атлантическа икономика има дълбоки последици за
огромни маси латиноамериканци. С увеличаването на търсенето на
суровини в Европа и САЩ производството на носещи доходи култури
и извличането на природни суровини в Латинска Америка се разши
рява, засилвайки властта на големите земевладелци и концентрирайки
все повече и повече земи и ресурси в ръцете на малък земевладелски
елит. Строителството на железници, телеграфни линии, пътища и раз
ширяването на корабоплаването отварят огромните пространства във
вътрешността на Латинска Америка за емигранти - новопристигнали
европейци (особено испанци и италианци) и все повече европеизира-
ни жители на крайбрежните брегове. Засилващата се централна власт
и икономическото навлизане дълбоко във вътрешността на страната
имат за резултат културен и социален сблъсък между големи маси от
хора, които са от индиански, африкански и расово смесен произход,
от една страна, и все по-големия европейски елит и неговите съю
зници от градовете. От гледната точка на европеизиращите се елити
това е сблъсък между „цивилизацията и варварството“. От гледна
точка на живеещите във вътрешността маси от хора това е борба за
запазване на техните земи и техния начин на живот. Цената, платена
за прогреса в Латинска Америка през XIX в., е унищожаването на
тези неевропейски култури и общества. Някъде докъм 1900 г, много
индианци, избягали роби, и особено хора със смесен расов и културен
14
УВОД
произход, са били в състояние да живеят относително свободно, далеч

от „модерния“ свят. След 1900 г. всестранният натиск на европейската
култура и цивилизация става неизбежен.
Като последица от независимостта Великобритания, САЩ и Фран
ция бързо започват да упражняват все по-голямо външно влияние вър
ху Латинска Америка. В Южна Америка Великобритания има мощно
финансово и културно присъствие. В Карибите, Централна Америка и
Мексико САЩ установяват почти равностойно присъствие. Френската
култура вманиачава едва ли не всички елити в Латинска Америка. В
тези региони британското влияние почти изчезва през XX в. за сметка
на растящото влияние на САЩ. Първата световна война ще озна
менува глобалния упадък на британското влияние, като в Латинска
Америка САЩ ще заместят Великобритания като силата хегемон в
Южна Америка към началото на Втората световна война. В Карибите
и Мексиканския залив пряката икономическа и военна мощ на САЩ
ще стане доминираща през първите десетилетия на XX в. САЩ са
прокламирали своето намерение да упражняват властта над региона
още с Доктрината Монро (1823 г.), декларирайки, че оттам нататък
няма да толерират намесата на европейски сили в Америките. Като
най-мощната велика сила в света, Англия е била в състояние да игно
рира подобна декларация на САЩ. Експанзионизмът на САЩ струва
на Мексико почти половината от неговата територия, обхващаща
днес югозападните щати на САЩ. Съединените щати се утвърждават
на световната сцена през 1898 г., по време на Испано-американската
война, завземайки Куба, Пуерто Рико и Филипините от Испания. През
следващите четири десетилетия военната и икономическата мощ на
САЩ в Карибския басейн ще се увеличи с изпращането на войски в
Куба, Пуерто Рико, Доминиканската република, Хаити, Никарагуа,
Венецуела и Мексико. През 1903 г. Теодор Рузвелт „завзема Панама“,
за да изгради презокеанския канал. На юг от Панама военното при
съствие на САЩ е минимално, но финансовото и икономическото им
влияние продължава да расте.
Дори преди войните за независимост културното влияние на Ве
ликобритания, САЩ и Франция вече е започнало да замества продъл
жилата векове културна хегемония на Испания и Португалия. През
века, последвал независимостта, британското и френското културно
влияние нараства. В по-голямата част от Латинска Америка едва след
края на Втората световна война САЩ ще се превърнат в най-важния
външен фактор на културно влияние. В продължение на векове кул
турните елити в Латинска Америка са имитирали и развивали култур
ните ценности и въжделения, преплували през Атлантика от Мадрид,
Лисабон, Лондон и Париж. Към края на XVII в., особено във вице-
кралските дворове на Мексико Сити и Лима, започва да се проявява
чувството за „американска“ идентичност. Към края на XVIII в. кул-
15
турните процеси и растящото политическо недоволство на креолите

(и на техните еквиваленти в Бразилия) засилват растящото чувство за
местна идентичност, различна от Испания и Португалия. Все повече
елитите (но не и големите маси) започват да гледат на себе си като на
мексиканци, перуанци или бразилци, независимо че продължават да
бъдат лоялни испански или португалски поданици.
Тези елити се бият за и постигат своята политическа независи
мост в епохата на Европейския романтизъм - време, което прославя
героичния индивидуализъм, националната идентичност, емоциите и
силата на природата. Подобно на Европа, латиноамериканските елити
в епохата на Романтизма също търсят да се самодефинират, пишейки
(според някои измисляйки) собствената си история и литература.
През първата половина на XIX в. латиноамериканските романтични
романи и исторически творби пресъздават европейски модели, но им
придават специален привкус, тъй като сюжетите се развиват в амери
кански декор, с местните американци, заемащи централна и много ро-
мантизирана роля в сюжетните линии. През последната трета на XIX
в. романтизмът отстъпва място на реализма и натурализма, отново
следвайки европейските културни модели. За пореден път романите и
историческите творби се опитват да дефинират националния характер
и традиции, но без силно сантименталните портрети от времето на Ро
мантизма. Писателите реалисти и натуралисти се опитват да пресъзда-
дат съществуващата действителност в Латинска Америка, обръщайки
се към бруталните класови конфликти в градовете, експлоатацията на
индианци и африканци в провинцията и сблъсъка на култури и етноси.
Докато романтиците разказват историята на героичното сливане на
народи и култури, реалистите и натуралистите изобразяват картината
на създаване на нациите чрез конфликти и кръвопролития.
През последните десетилетия на XIX и първите на XX в. културни
движения, известни като модернизъм, се появяват едновременно в Ис
панска Америка и Бразилия. В Испанска Америка това движение за
почва през 60-те години на XIX в. и отново е имитация на последните
тенденции в Европа, и особено в Париж. Най-силните му проявления
са в поезията, а най-великият му представител е Рубен Дарио - забе
лежителен никарагуански поет от най-обикновен произход. Облягайки
се на романтизма, испаноамериканският модернизъм набляга върху
емоцията, духовността и интуицията. Към Първата световна война
той вече се е изчерпал като течение. От друга страна, бразилският
модернизъм се появява около началото на Първата световна война и
представлява обрат в латиноамериканската културна история. Как-
то и в по-раншните литературни и творчески течения в Бразилия,
модернистите се опитват да се самоиндефицират като бразилци.
За разлика от по-раншните течения обаче, този път те декларират
своята независимост от европейската култура. Към 20-те години на
16
УВОД
XX в. бразилските културни елити и тези в Испанска Америка вече

започват да гледат на себе си като на хора не само с европейски, но
и с африкано-американски произход. Те се възприемат като уникален
народ, смесил три народа в една нова „космична раса“ (ако използваме
думите на мексиканския интелектуалец Хосе Васконселос). Почти век
след като обявяват политическата си независимост от европейските
колониални сили, латиноамериканците обявяват своята културна не
зависимост от Европа.
В началото на XX в. „историята“ на Латинска Америка става все
по-трудна и по-трудна за разказване. В много отношения XVI в. е
лесна задача за историците. Сблъсъкът на три големи потока човешки
маси произвежда серия от модели с много вариации, но все пак това
са модели: на завоевание, на колонизация, на сблъсък на култури, на
поява на нови общества. Това е история, която се оформя в рамките
на двата континента, и в този смисъл Америките имат своя обща ис
тория. Оттук, за историка, в колониалната епоха има силно сцепление
и единство, създадени до голяма степен от европейското завоевание и
колониализъм. Към XVIII в. мощната латиноамериканска река вече е
започнала да се разклонява в много посоки, а войните за независимост
засилват този процес. Въпреки това, общите процеси на извоюване
на независимост, ранно изграждане на национални държави и навли
зането в международната икономика дават на историка достатъчно
общи теми, макар отделните новопоявяващи се нации да поемат по
все по-разграничаващи се пътища.
През XX в. ние все още можем да говорим за общи модели в поли
тиката, икономиката, обществото и културата, но вариациите стават все
по-отчетливи, а историята все по-фрагментирана. Вместо да се опита
да даде една енциклопедична история на всички страни в Латинска
Америка, Част IV се фокусира върху темите за „демокрацията, разви
тието и идентичността“. Глави 18-22 са концентрирани основно около
темата за „йерархията и властта“, представяйки две основни посоки на
развитие през XX в. В Мексико (1910 г.), Гватемала (1944 г.), Боливия
(1952 г.), Куба (1959 г.) и Никарагуа (1979 г.) мъже и жени, искащи да
променят своите страни изцяло и фундаментално, се опитват да уни
щожат старите режими и да изградят социалистически общества, които
ще сложат край на огромните социални и икономически неравенства,
тормозещи Латинска Америка от времето на нейното завладяване.
Уругвай, Аржентина, Чили и Коста Рика, от друга страна, изграждат
един дългосрочен процес на реформи, който в по-голямата си част
успява да създаде общества, споделящи много от характеристиките на
социалдемократическите движения в Западна Европа. Тези девет казуса
са най-ясните примери за реформи и революции в Латинска Америка
през XX в., като другите държави в региона следват модели, които са
по-малко очертани и по-трудни за класификация. Останалите страни в
17
Латинска Америка не са преживели успешни революции и движенията

за реформи в тях са по-малко успешни - и по-мъчно очертани, - откол-
кото тези в Уругвай, Аржентина, Чили и Коста Рика.
Всички политически режими в Латинска Америка през XX в.,
независимо от тяхната идеологическа ориентация, поемат по пътя
на икономическото развитие. Икономическата сигурност и „права“
винаги са имали приоритет в Латинска Америка пред политическите
права. Наследството на аграрни икономики, изградени върху износа
на суровини и храни, е едно от най-отчетливите наследства на XIX
в. В най-екстремалните примери латиноамериканските икономики от
началото на XX в. зависят от една-единствена култура или суровина
за своя успех: захарта в Куба; кафето в по-голямата част на Цен
трална Америка, Колумбия и Бразилия; оловото в Боливия; медта
в Чили; пшеницата и говеждото в Аржентина. Тези „монокултурни“
икономики навлизат успешно в международната търговска система и
приходите от износа захранват икономическия растеж и експанзията
на инфраструктурата из цяла Латинска Америка. И все пак това прави
тези икономики изключително уязвими към ценовите скокове в Ев
ропа и САЩ. Те се превръщат в нещо като валяк, засилен надолу или
нагоре по склоновете на променящото се търсене на техните стоки в
северноатлантическия свят. Великата депресия от 1929 г. разтърсва
из основи почти всички латиноамерикански икономики, след като
търсенето, и оттук износът, на т.нар. десертни стоки (кафе, захар,
банани) катастрофално спада.
В почти цяла Латинска Америка, и особено в големите страни,
политическите и икономическите елити ориентират икономиките на
вътре, като между 30-те и 80-те години в региона се налага моделът
на засилваща се държавна интервенция с цел диверсификация и ин
дустриализация. Това се осъществява посредством протекционизъм,
създаване на контролирани от държавата предприятия и мащабно
държавно финансиране на ключови сектори от икономиката. Към 60-
те години този процес на заместване на вносните промишлени стоки
с домашно произведени такива спомага за създаването на съществен
индустриален сектор в големите страни - Мексико, Бразилия и Ар
жентина - и, в по-малка степен, в много други. Петролните кризи от
70-те и дълговите кризи от 80-те години обаче слагат край на продъл
жилия половин век цикъл. Към края на XX в. почти всички страни
от Латинска Америка са направили отчетлив завой към едни по-от-
ворени икономики, с по-малки търговски бариери, със съществено
редуцирана държавна интервенция в икономиката и са приватизирали
стотици контролирани от държавата корпорации. Това връщане към
класическата либерална икономика от началото на XIX в. - свободна
търговия, намалена държавна намеса, политика на laissez-faire - става
известно като неолиберален икономически курс в Латинска Америка
18
УВОД
(по ирония същото е известно като неоконсерватизъм в САЩ). То се

придружава от един паралелен и парадоксален процес на създаване
на търговски блокове посредством регионална интеграция: Споразу
мението за свободна търговия в Северна Америка - НАФТА (Канада,
САЩ, Мексико); „Южния пазар“ или Меркосул (Бразилия, Аржентина,
Парагвай и Уругвай) и други. От една страна, тези държави намаляват
търговските бариери в рамките на тези регионални блокове. От друга
страна, те правят все по-труден достъпа на други страни, неучастващи
в тези блокове. За много от по-малките страни от региона (Кариб
ските острови или пък страните от Централна Америка например)
тези регионални търговски блокове дават възможност за търсене
на икономическо бъдеще, което би било невъзможно с малките им
вътрешни, национални, пазари и липсата на суровини.
Въпреки преобладаващия образ на Латинска Америка като бедна
и неразвита, регионът преживява впечатляващ икономически растеж
в трите десетилетия след Втората световна война. Към 80-те годи
ни Бразилия вече е станала една от 10-те най-развити икономики в
света. Мексико и Аржентина също изграждат значителна промишле
ност, а дори и най-малките страни в региона вече са създали някаква
индустриална база. И все пак, въпреки икономическия растеж, Ла
тинска Америка остава „богата земя, пълна с бедни хора“. Острите
и ярки социалноикономически неравенства продължават да бъдат
най-впечатляващата характеристика на Латинска Америка. Богатата
Бразилия със своите огромни ресурси има през 90-те години най-не-
равностойното разпределение на богатството от която и да е страна в
света. Огромната социална, икономическа и културна пропаст между
относително малкия елит и огромните маси от бедни хора, появила се
като последица от иберийското завоевание през XVI в., не само че се
е запазила през вековете, но се е и увеличала. Противно на очаква
нията на мнозина, икономическото развитие и появата на демокрация
в Латинска Америка не допринасят за намаляването на тази огромна
социалноикономическа пропаст. Тя е една от най-мощните константи
в историята на Латинска Америка на фона на постоянно променящите
се политически и икономически режими.
В началото на XXI век обаче огромното расово и културно много
образие на Латинска Америка е подсилено от растящото икономиче
ско многообразие. Промишлените икономики на Бразилия и Мексико,
например, принадлежат на една друга икономическа вселена от тази
на (все още) бедните аграрни икономики на Хаити и Хондурас. Чили,
Аржентина, Уругвай и Коста Рика (все общества, които са предимно
от европейски произход) са се справили с това социалноикономиче-
ско разделение по-успешно от повечето нации в Латинска Америка.
Голямото количество местно население в Гватемала, Еквадор, Перу и
Боливия, от друга страна, продължава да бъде изправено лице в лице
19
с всеобхватна мизерия и дискриминация. Тези разнолики общества

преживяха пет века съвместно историческо развитие и въпреки това
всяко едно от тях днес търси собствената си идентичност и специфика.
Много от народите на тези традиционни 20 държави и много други из
вън техните граници гледат на себе си като на „латиноамериканци“. В
началото на XXI в. почти половин милиард души идентифицират себе
си като участници и потомци на една обща история и наследство.
Всичко това е видимо в жизнената и влиятелна литература, която
излезе от Латинска Америка през втората половина на XX в. Към 60-
те и 70-те години т.нар. „бум“ в литературата на Латинска Америка
я прави най-влиятелната в света. Писатели като Хорхе Луис Борхес
(Аржентина), Марио Варгас Льоса (Перу), Октавио Пас (Мексико),
Габриел Гарсия Маркес (Колумбия) и Алехо Карпентиер (Куба) изко
вават една литература, която е едновременно подсъзнателно латино
американска и универсална. Към края на XX в. латиноамериканците
вече не трябва да търсят своята идентификация посредством културни
модели, внесени от Европа или САЩ. Вместо това те предефинират
световната култура, вземайки на абордаж смисъла на сблъсъка на три
те народности в Америките. Във всяка страна и регион на Латинска
Америка писатели, художници и композитори създават нови културни
приноси, вкоренени в сблъсъците, които започват в края на XV в.
В началото на XX в. Латинска Америка наистина има обща исто
рия и, може би, общо бъдеще. Процесите на сблъсъци, завоевание и
колонизация, започнали през 1492 г., дефинират региона и продължа
ват да го подсигуряват с общи корени. И все пак, повечето от 500 го
дини на исторически процеси в този огромен регион произвеждат над
двадесет силно различаващи се нации (и Пуерто Рико) и емигранти
отвъд неговите територии, които разширяват обхвата и границите на
Латинска Америка. Въпреки общите им споделени корени, Аржентина
днес изглежда твърде малко като Гватемала, а Коста Рика е цял свят,
далеч от Бразилия. Тези разграничаващи се пътища ще изглеждат
дори още по-далечни, когато други историци се опитат да анализират
региона в началото на XXII в. И все пак, въпреки тези увеличаващи
се различия, Латинска Америка днес споделя едно общо настояще -
настояще, което е по-демократично и по-представително откогато и
да е в нейната история. Въпреки всичките си дефекти търсенето на
демокрация, социална справедливост, културен плурализъм и иконо
мическо развитие в Латинска Америка е по-силно от всякога. Тен
денцията на регионално-икономическа интеграция по ирония може да
тръгне срещу разграничаващите се културни и социални траектории.
Ако регионалната интеграция продължи, ние един ден може да видим,
че Латинска Америка - всъщност всичките Америки - може да имат
не само общо минало, но и общо бъдеще.
20
ЧАСТ I
Срещата
на три народа
ГЛАВА 1
Оформянето на сушата - и на водата
Десетки милиони години преди драматичните сблъсъци на наро

дите, родили латиноамериканските култура и общество, почти неу
ловимите сблъсъци на огромни тектонични плочи формират земната
маса на онова, което днес наричаме Америките. Физическият облик на
Мексико, Централна Америка, Карибите и Южна Америка се появява
от срещата на шест масивни тектонични блока или плочи, носещи се
неуловимо по повърхността на Земята. Стотици милиони години су
хоземните маси, познати ни днес като континенти, мигрират бавно по
лицето на Земята - разделени, плуващи и блъскащи се една в друга.
Преди около 600 мил. години „Южна Америка“ се намира на обратна
та страна на земното кълбо в позиция „с главата надолу“, формирайки
част от една голяма земна маса, известна на геолозите като Гондвана.
Около 400 мил. години по-късно всички съвременни континенти се
сблъскват, създавайки една единствена земна повърхност, известна
като Пангеа. Онова, което днес е североизточната „издатина“ на
Бразилия, впиваща се в Атлантика, е било сгушено в земите, които
днес са крайбрежната извивка на Бенин в Западна Африка, а южната
крайбрежна линия на Южна Америка се разпростира по Африканско
то крайбрежие от съвременна Нигерия до Южна Африка. „Северна
Америка“ се е сгушвала между северозападното крайбрежие на Аф
риканския континент и Югозападна Европа на входа на онова, което
днес е Средиземно море.
В края на геологичната епоха, известна като Юрския период
(преди около 135-100 милиона години), североамериканската и юж
ноамериканската земни маси започват да се приплъзват на запад с
постепенното разцепване на Пангеа. Пространството между двата
континента се отваря, давайки начало на онова, което ще се превърне
в Мексиканския залив и Северния атлантически океан. С разделянето
на Южна Америка и Африка започва да се формира и Южния Атлан-
тик. Преди 90-60 милиона години Северна и Южна Америка започват
да се приближават, достигайки почти съвременното си местоположение.
С миграцията на двете огромни плочи на запад те се сблъскват с Ко
23
косовата плоча в пропастта между двата континента. Този геологичен

сблъсък изтласква нагоре големите Антилски острови в региона за
еман днес от Централна Америка. Кокосовата плоча продължава да
оказва натиск върху Североамериканската и Карибската плочи, като
междувременно се приплъзва отдолу на Карибската плоча в източна
посока. Този удар разцепва големия блок на Големите Антили, създа
вайки Куба и Еспаньола и постепенно изблъсквайки островите към
сегашното им местоположение. Същевременно, той изтласква нагоре
Централна Америка, като един земен мост между Северна и Южна
Америка, като същевременно оформя Мексиканския залив и Кариб
ско море. Блъскайки се една в друга, тези три плочи създават също
поредица от вулканични арки по своите ръбове, преминаващи през
южно Мексико, Централна Америка и Малките Антили. Сблъсква
щите се плочи водят до бурно изригване на разтопена магма, създало
класическите вулканични конуси в централно Мексико - Оризаба,
Попокатепетал и Икстачихуатъл - възвисили се между 17 000 и 19 000
фута над морското равнище.
Сблъсъкът на тектоничните плочи е дори още по-бурен в запад
ната част на Южна Америка. Някъде преди 15 мил. години плочата
Наска започва да се притиска на изток и нагоре в Южноамерикан
ската плоча и в продължение на 10 мил. години необичайно мощна
вулканична дейност ражда разноликите планински вериги на Андите
по цялото протежение на западната част на Южна Америка. Тези
продължаващи удари изкорубват, нагъват и повдигат земната кора,
оформяйки забележителните планини, равняващи се само на Хима-
лаите по своята надморска височина. Планинската верига на Андите
рядко е по-широка от 200 мили (с изключение на Боливия, където
широчината й се удвоява), а най-високите й върхове са в диапазона
18-23 000 фута. (Връх Аконкагуа на аржентинско-чилийската граница
е най-високият връх в Америките със своите 22 835 фута над морското
равнище.) Продължаващото движение на изток на Кокосовата, Наска
и Антарктическата плочи, притискайки западното крайбрежие на Ла
тинска Америка, произвежда постоянна вулканична нестабилност от
Мексико до южно Чили. Земетресенията, които са опустошили много
латиноамерикански градове от XVI в. насам са най-новите епизоди в
продължаващата милиони години геологична нестабилност вследствие
от продължаващото движение на тези плочи. Когато, преди около сто
тици хиляди години, човешкият вид започва да се появява, движещите
се тектонични плочи вече са оформили континентите, такива каквито
ги знаем днес. Америките - Северна и Южна, представляват две
огромни земни маси, разпрострели се почти от Северния до Южния
полюс, свързани от Централноамериканския провлак и Карибските
острови. Всеки от континентите има около 8 мил. кв. мили площ и за
едно съставляват 1/4 от земната повърхност. Те са разделени от Азия
24
СРЕЩАТА НА ТРИ НАРОДА
от огромния Тих океан, с изключение на най-северната част, където

тясната ивица вода на Беринговия проток свързва Сибир и Аляска. В
продължение на милиони години равностойният му по площ Атланти
чески океан представлява могъща бариера между Америките, Европа
и Африка, а огромните острови Гренландия и Исландия служат като
опорни точки през далечните северни водни пространства.
Латинска Америка днес се е разпростряла на разстояние от повече
от 7000 мили (приблизително разстоянието между Северна Финландия
и Южна Африка) - от Рио Гранде до Нос Хорн, обхващайки повече от
60 градуса географска ширина. Повечето от народите в региона обаче
живеят в четиридесетте градуса географска ширина, разположени
между Тропика на Рака и Тропика на Козирога. (Учените наричат тро
пиците в Америка „неотропици“.) По тази широка източно-западна ос
от Перу до бразилската издатина Южна Америка обхваща около 3200
мили (приблизително разстоянието между Сан Франциско и Нова
Скотия). Както Джаред Даймънд посочва в своята, донесла му награда
Пулицър, книга „Оръдия, вируси и стомана“, огромното разпростира
не на Латинска Америка (и Африка) по оста север-юг на едно такова
огромно разстояние е формирало в дълбочина нейното развитие и
история. Огромните горещи низини на Централна и Южна Америка
действат като бариера за разпространението на култури и животни,
каквито са опитомени в умерените плата на Централно Мексико и
Андите. За разлика от хората на Европа, САЩ и същинска Азия,
народите на Латинска Америка и Африка е трябвало да се справят
с много по-голямо многообразие в тяхната жизнена среда и с много
по-големи предизвикателства към придвижването в тази среда. Край
ният резултат и в Африка, и в Америките е много по-късното и много
по-бавното развитие и раждането на една агрокултура, способна да
издържи в едни много по-сложни общества и цивилизации. Народите
на северното полукълбо, особено в Стария свят и Северна Америка,
са се движили по оста изток-запад, преминавайки през приблизител
но еднакви климатични зони, благоприятстващи разпространението
на „развитието“ (ако използваме съвременния термин). Огромните
амплитуди в геологията и географската ширина са спомогнали за
формирането на голям диапазон географски и климатични зони. Гео
графите разделят региона на Средна Америка (Мексико, Централна
Америка и Западните Индии) и Южна Америка. (Да бъдем съвсем
географски точни, Северна Америка свършва в провлака Теуантепек в
Южно Мексико, а Южна Америка започва в Панамския провлак, като
Централна Америка е между тях.) Двете най-впечатляващи физико-ге-
ографски черти на Америките са огромните планини и големите речни
системи. От Аляска и Арктичния кръг надолу през западните щати
на САЩ, Мексико, Централна Америка и западната част на Южна
Америка две планински вериги - издигнали се нагоре вследствие на
25
натиска на Тихоокеанската тектонична плоча, натискаща континенти

те - формират гръбнака на Америките - Северна и Южна. В западните
щати на САЩ и в Мексико Скалистите планини и планините Сиера
Мадре дефинират по-голямата част от региона. Между Скалистите
планини и Тихоокеанската планинска верига по западното крайбрежие
са се разположили плата и пустинни басейни, обхващащи от Канада
надолу към централно Мексико и рамкиращи Сиера Мадре. Няколко
по-малки планински вериги в южно Мексико и Централна Америка
доминират пейзажа. Геологичната нестабилност и честата вулканична
дейност раждат страх в региона и правят местното население „деца
и дъщери на треперещата земя“ (ако откраднем красивата фраза на
Ерик Улф). Планинската верига на Андите има два клона в северната
част на Южна Америка - единия, започващ в Панама, а другия - в
Западна Венецуела. Двете вериги се събират в Централна Колумбия,
а оттам започват две нови, почти паралелни, вериги, разпростиращи
се надолу през Еквадор, Перу, Боливия, Западна Аржентина и Чили.
Въпреки че в Западна Колумбия и Еквадор съществуват крайбрежни
низини, а крайбрежната равнина от Северно Перу до Южно Чили
е често твърде тясна и суха. За разлика от геологически младите и
нагънати Анди, източните плата на Южна Америка са геологически
стари и изветрени. Басейнът на Амазонка ги разделя на два големи
къса. На север са гвианските плата, известни и като Щитът, а на юг са
платата, покриващи по-голямата част от Източна Бразилия. И двете
планински вериги намаляват на височина навътре в континента, като
накрая изчезват в долините на Амазонка. В най-високите си части (на
изток) гвианските и бразилските плата достигат едва няколко хиляди
фута над морското равнище.
Ако тихоокеанските планински вериги формират гръбнака на
Латинска Америка, то големите речни системи са нейните артерии.
Дълга повече от 4000 мили, от изворите в перуанските Анди до
вливането й в Атлантическия океан, р. Амазонка е най-голямата
от всички реки в Америките, правейки дори мощната Мисисипи да
изглежда като джудже. Широка повече от 15 мили в някои точки,
тя достига дълбочина от 250 фута, по-дълбока от всяка друга река
в света. Ранните изследователи са толкова впечатлени от тази река
и от нейния воден обем, осем пъти по-голям от този на Мисисипи,
че са я нарекли „Реката море“ . Долината на р. Амазонка се състои
от реки и потоци с обща дължина от около 25 000 мили, извличащи
водата от по-голямата част от вътрешността на Южна Америка. Ама
зонка наподобява гигантска фуния с Андите на запад и гвианските
и бразилските плата на североизток и югоизток - речна система,
насочваща водите от вътрешността към екваториалния Атлантик. На
север и на юг от Амазонка лежат други две големи речни системи
- тези на р. Ориноко и на р. Парана-Парагвай. И двете речни сис
26
теми започват от вътрешността на континента. Ориноко лъкатуши

на изток през северната част на Южна Америка в продължение на
около 1600 мили, вливайки се в Атлантическия океан по североиз
точното крайбрежие през една огромна делта, започваща 250 мили
преди това. Басейнът на Парана-Парагвай оттича вътрешността на
Латинска Америка и обхваща части от Боливия, Бразилия, Парагвай,
Аржентина и Уругвай. Двете реки се събират близо до аржентинския
град Кориентес, като по-надолу се вливат в Рио де ла Плата и след
това стигат до Южния Атлантик. За разлика от Мисисипи в умере
ния пояс в Северна Америка, трите огромни речни системи в Южна
Америка са рядко населени и са били неразвити тропически райони
в продължение на векове. Големите реки на Южна Америка никога
не са били онези транспортни оси на развитието, каквито са били
Мисисипи, Нил и Жълтата река или р. Инд. Също толкова важно,
големите населени центрове в Латинска Америка след Доколумбо-
вия период - Мексико, Централна Америка, Андите - нямат достъп
до важни речни системи. Една от големите иронии на географията
на Латинска Америка е, че там, където има големи реки, има малко
хора, а там, където има много хора, няма големи реки. Най-гъстото
население на Латинска Америка е било съсредоточено в умерени
те плата на Централно Мексико и Андите. В Централно Мексико
цивилизацията се е появила в долини на височина от 6000 до 9000
фута над морското равнище. В Андите населението е било много
по-фрагментирано в планинските долини, като високите равнини
(ialtiplano) в Боливия, на границата с езерото Титикака, играещи
роля, подобна на тази на Мексиканската долина. Altiplano обаче е
над 10 000 фута надморска височина и е много по-студен и по-сухо
от Мексиканската долина. Студените плата на Мексико и Андите се
превръщат в двата големи центъра за поява на земеделието в Но
вия свят след опитомяването на царевицата в Месо-Америката и на
картофа в Андите. Тропическите низини в източната част на Южна
Америка са третото място, където се появява земеделието - в този
случай свързано с култивирането на грудкоподобни култури, като
маниоката. Въпреки разпространението на култивираните храни в
по-голямата част на тропическа Америка, низините на Южна Амери
ка никога не развиват гъсто население. Низините във вътрешността
на Латинска Америка са нейното „празно сърце“ по думите на един
географ. В Доколумбовия период много от низините във вътреш
ността и крайбрежните равнини в източната част на Южна Америка
са покрити от гори и джунгли, както е било и в Карибския басейн, и
на островите, и на континенталното крайбрежие.
Географската ширина и надморската височина допринасят за голя
мото разнообразие в климатичните зони на Латинска Америка. Това
многообразие е свързано също и със системата от ветрове и влияни
27
ето на околните океани и морета. В тропичните низини преобладават

високите валежи и горещите температури с малка амплитуда в темпе
ратурата. Независимо от популярната представа средните температу
ри по Амазонка варират между 85-90 градуса по Фаренхайт и рядко
температурната разлика е по-голяма от десет градуса. Температурната
амплитуда е много по-голяма в планините, достигаща под точката на
замръзване в боливийските altiplano. Според една стара поговорка,
„зимата в тропиците е нощта“. Топлото южноекваториално течение
захранва Карибско море и Мексиканския залив с горещи водни пото
ци. От юни до октомври североизточните ветрове докарват топъл въз
дух над Карибите, което прави климата горещ, влажен и променлив,
създавайки условия за урагани, които опустошават района. Топлите
и влажни въздушни маси навлизат в Южна Америка от екваториал
ния Атлантик, осигурявайки огромните валежи, така характерни за
долината на Амазонка. Умерените океански температури в Южния
Атлантик спомагат за субтропичните и даже горещи температури,
характерни за Южна Бразилия, Парагвай, Уругвай и Северна Аржен
тина. В Тихия океан се стига до сблъсък между различни по темпера
тура водни течения. Екваториалният контрапоток се движи на изток,
преди да се разцепи. Единият поема на север към Централна Америка,
а другият - на юг към Еквадор и Перу. Той носи топъл влажен въздух и
дъждове над южната част на Централна Америка. От север студеният
калифорнийски поток спомага за умерените температури в Западно
Мексико. На юг студеният перуански поток се движи нагоре от Чили.
В момента, в който умерените ветрове от Южния Пасифик преминат
над тази студена водна маса, тя не може да поеме влагата и в резултат
се стига до засушаванията по Южноамериканското крайбрежие. В
пустинята Атакама в Северно Чили съществуват райони, където ни
кога не е падала капка дъжд. На всеки три до седем години океанът по
западното крайбрежие на Южна Америка достига необичайно висока
температура някъде в началото на ноември. Известно като феномена
Ел Ниньо (Детето на Христос), това затопляне променя нормалното
движение на въздушните маси, причинявайки огромни порои и навод
нения в Южна Америка, особено в пустинните райони на Перу.
Огромните амплитуди в географска ширина, надморската височи
на, количествата дъжд и температурата имат за резултат впечатляващо
разнообразие от флора и фауна из цяла Латинска Америка. В тро
пическите низини на Карибите и източната част на Южна Америка,
„промяната на сезоните“ е ограничена до съществуването на дъждо
вен и сух сезон, създавайки тучна и богата среда за флора, която се
развива през цялата година. Тропическите гори на Амазония са дом на
най-разнообразната колекция от растителни и животински видове на
планетата. На другата крайност са пустините на Северно Мексико и
тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка - сухи и враждебни за
28
развитието и на флората, и на фауната. Тези пустини обаче разполагат

е някои от най-богатите находища на природни богатства в света, вкл.
сребро, нитрати и мед. Надморското равнище моделира екологията в
планините. Във високите части на Андите релефът е гол и сух. И в
Месо-Америка и в Андите цивилизациите са се развивали на надмор
ска височина, варираща от 3 000 до 13 000 фута, използвайки богатите
вулканични почви на Централна Америка и топящите се снегове на
Андите. В някои планински региони (като Коста Рика) тропическата
географска ширина и надморското равнище са довели до огромно раз
нообразие от екологични зони на много малка територия. Коста Рика
е родина на около 800 вида птици, които са повече от всички видове,
открити в цяла Северна Америка.
Географията и геологията, и особено изолацията на Новия свят от
Стария, са формирали изцяло флората и фауната на Латинска Аме
рика. Когато европейците пристигат през 1492 г., в Америките няма
никакви говеда, коне, волове или камили - накратко, няма никакви
твари, способни да изпълняват ролята на впрегатни животни (един
праисторически животински вид, наподобяващ коня, е изчезнал хи
ляди години преди 1492 г.). Алпаките и ламите в Андите са най-близо
като животински вид до впрегатните животни, но те не могат да но
сят повече от 80 кг. Най-големият звяр в Латинска Америка са били
тапирите в тропическите долини. Ягуарите и планинските лъвове са
били най-големите хищници. В продължение на хилядолетия там са се
появили растителни видове, които изхранват повечето местни амери
канци, и това са видове, характерни само за Америките - царевицата
в Месо-Америката, маниоката в Карибите и долините на Амазонка,
картофът в Андите. Чилийските чушки, ананасът, какаото (шоколадът)
и тютюнът са само някои примери за американската флора, които са
непознати в Стария свят. (Представете си какъв е бил Старият свят
преди 1492 г. без тютюн, без шоколад и без лесно достъпна форма
на захар!)
Както е трудно да се говори за Латинска Америка като за едно
културно цяло, изключителното разнообразие в климата, географски
те зони и физическите черти правят региона още по-сложен. Отново,
въпреки че географията не е съдба, ние трябва да отчитаме основните
географски специфики на различните региони в Латинска Америка с
течение на нейната история. Малките тропически острови например
ще се развиват при много сериозни ограничения, сравнени с плодо
родните земи на южната част на Южна Америка или пък огромните
природни суровини на Мексико. Тези многоразнообразни географски
и геологични характеристики са играли и продължават да играят клю
чова роля за развитието или недостатъчното развитие на страните в
Латинска Америка.
29
Карта 2. П о-голем и индиански групи преди 1492 г.
30
ГЛАВА 2
Народите и културите на Америка

„Първите американци“ са пристигнали в Америка в серия от миграции
от азиатския континент през Беринговия проток вероятно преди
повече от 40 000 години. Последната миграционна вълна е тази на
ескимосите, или иноитите, които са пропътували през замръзналите
пространства на Арктика преди около 4000 години. Археолозите
дълго са дебатирали датите на най-ранните пришълци, като по-
традиционните и консервативни учени отричат наличието на ясни
доказателства за миграции преди повече от 12 000 години. Въпреки
че не съм археолог, аз вярвам, че съществуват все по-нарастващи като
количество и убедителни доказателства, специално от Чили, че тази
дата може да бъде изтеглена до поне 20 000 години. Всички са съгласни
обаче, че някъде преди около 10 000 години хора са населявали по-
голямата част от Америките между Канада и Огнена земя. Карибските
острови и равнините на южната част на Южна Америка вероятно са
последните големи региони, които са били заселени някъде около 2000
години преди пристигането на Колумб. Противно на забележителното
разнообразие на техните езици и култури, местните американци
са изключително хомогенни в генетично и биологично отношение.
(Кръвната група на по-голямата част от местните американци
например е нулева, като повече от 80% от тях принадлежат към нея.)
По причини, които не са съвсем ясни, тези ранни пришълци не носят
със себе си болестите на Стария свят. (Някои изказват хипотезата, че
преминаването през студената Арктика е послужило като „филтър“,
убивайки опасните микроби.) Нито един от местните американски
народи не е бил изложен на болестите, които вилнеят в Стария свят -
грип, дребна шарка, едра шарка, малария, жълта треска, чума, тиф. За
липсата на подобни болести и имунитета към тях те ще платят много
висока цена по време на европейската инвазия и завладяване.
Ние не знаем с голяма сигурност колко точно хора са живели в
Америките през 1492 г. Дълъг и продължаващ научен дебат е дал доста
разминаващи се оценки за туземното население преди европейското
завладяване. Оценките варират от ниски нива, като 25 мил., до висо
ки - от 125 мил. Повечето експерти ще се съгласят, че тази цифра е
някъде между 50 и 75 мил. Най-гъсто населените региони са Средна
Америка (от Централно Мексико до Северна Коста Рика), с население
вероятно между 25 и 30 мил., и Андите - някъде с 10-15 мил. населе
ние. Оценките за другите региони са много недостоверни и най-често
са догадки. За 1550 г. например обикновено се дават оценки за някъде
31
от 1 до 5 мил. души в Северна Америка и близо толкова в Бразилия.

В момента на контакта с европейците из Америките са разпръснати
над 350 големи племенни групи, разделени в повече от 150 големи
езикови групи.
Когато Колумб пристига в Карибите през 1492 г., той вярва, че
е стигнал „Индиите“ - в онези дни едно общо понятие за Азия. Той
нарича туземците indios и тази дума се запазва, влизайки в речника на
много езици. Терминът „местни американци“ започва да се възприема
широко едва през последните десетилетия, но и неговата релевантност
е проблематична. Терминът „Америка“ е също толкова европоцентри-
чен. Това име е дадено на Новия свят от един германски картограф в
началото на XVI в. в чест на Америго Веспучи - един от най-извест
ните ранни изследователи и пътешественици. Аз ще използвам този
термин взаимозаменяемо. Повечето местни групи преди завладяване
то наричат себе си просто „народът“ и гледат на останалите народи
около тях като на „другите“, ако използваме жаргона на съвременните
академични среди. Не съществува никакъв (политически коректен)
термин, който може да бъде използван тук. Една от най-радикалните
групи през 70-те години например носи името Американско индианско
движение. Това, набиращо сили в момента, движение пропагандира
термина „туземни народи“. От моя гледна точка е голяма ирония, че
в началото на XXI в. терминът „индианци“ е вече общоприето назва
ние, отнасящо се за всички местни народи в Америките, като съще
временно им създава чувство за солидарност. На практика именно те
приемат смесването на всички местни народи в едно цяло, нещо което
европейците се опитват изкуствено да наложат в началото на XVI в.
на народи, които не притежават никакво чувство за обща идентичност
или солидарност.
Въпреки че това е стандартната история, отнасяща се до народите
в Америките, през последните десетилетия редица спорове поставят
под съмнение подобен подход. Някои (най-вече Иван ван Сертима,
лингвист от университета Ръдгърс в САЩ) смятат, че ключова роля
за възхода на американската цивилизация са изиграли африканските
заселници. Други (като скандинавския антрополог Тур Хейърдал)
развиват идеята за заселването на континента чрез тихоокеанските
пътешествия. Ироничното в случая е, че тези теории произвеждат
огледални представи на расизма на европейските учени от XIX в.,
които се опитват да обяснят по подобен начин произхода на големите
Доколумбови руини в Средна Америка и Андите. Те вярват, че местните
народи в Америките са твърде невежи и неспособни да създадат онова,
което явно са останки от изключително развити цивилизации. Те теоре-
тизират, че тези култури вероятно са произлезли от трансатлантически
пътешествия на гърци, египтяни или на загубените еврейски племена.
Теориите, че африканци са в основата на произхода на великите циви
32
лизации на местните американци, правят същата грешка, обръщайки

расовите предразсъдъци на XIX в. от „белите“ към „черните“. Тези,
които спорят, че великите американски цивилизации имат произход
в черна Африка, изхождат от същата презумпция, че местните аме
риканци са неспособни сами да пресъздадат тези велики култури.
Още по-важно: нови археологически разкрития тласкат назад
датата на първите заселвания и повдигат интересни възможности
за трансокеански контакти. Все повече и повече открития, като тези
в Монте Верде в Чили и откриването на останки от скелети в щата
Вашингтон, САЩ, правят все по-трудна и по-трудна автентичността
на теорията за азиатските емигранти след 12 000 г. пр. Хр. Явно е, че
датировката трябва да бъде върната назад, и са налице все повече до
казателства за наличието на не-азиатски влияния и гени. Въпреки това
ще се придържам към логиката на традиционното обяснение. Аз все
още вярвам, че азиатски мигранти са формирали основния генетичен
материал на местните американци, но и че вероятно е имало и други
трансокеански контакти. Те обаче не са се оказали значими за култур
ните процеси. Вярвам, че тези трансокеански пришълци са били не
само възможни, но и на практика осъществени чрез пътешествия. Те
обаче не са били процес на взаимна обмяна. Трафикът (много малък)
е бил в своята цялост „насочен навътре“.
Разнообразие на култури
Забележително разнообразие от култури и народи се появява в
Америките преди 1492 г. и оттук съществуват доста различни
схеми на групиране на местните американски народи. Някои от най-
общоприетите са свързани с разделянето на тези народи на езиков
принцип - чрез отделните езикови групи. Използването на езиковите
групи е относително общоприет метод, но той не ни казва много за
разликите сред толкова разнообразни народи. Ние се нуждаем от
система на категоризация, за да можем да диференцираме различните
култури, но същевременно да бъдем много внимателни, за да не
попаднем в опасните морални оценки от XIX в., свързани с известна
форма на морално превъзходство на най-добре организираните групи.
Разглеждайки сложността на политическа организация на дадена група,
ние научаваме много за различията, но това не ни дава основание за
оценки относно моралното превъзходство или подчиненост. Едно от
големите предимства на екологичния анализ е това, че той разделя
народите на основата на това как те реагират на средата, в която
живеят, давайки ни полезни пътища, за да разберем различните
равнища на социална, икономическа и политическа организация.
Аз ще използвам схемата, предложена най-напред от известния
историк Джеймс Локхард, според която всички туземни народи могат
3. 33
да бъдат разделени на три основни типа. Първата от тези групи е тази

на „неуседналите“, или номадски, народи. Това са много малки групи,
които живеят от лов и събирателска дейност. Бидейки малочислени,
те не произвеждат излишък от храна. Тези племена не биха могли
да развият дори най-основните форми на социално разделение - на
базата на половите различия, възрастта и единственото, което се за
белязва у някои от тях, е признаването на специално религиозни сили
на отделни членове на племето - като на шамана. Добри примери за
неуседнали народи са шайените и апачите от Големите равнини на
Северна Америка и хората-ге в горите и прериите на източната част
на Южна Америка.
„Полууседналите“ народи се установяват за известно време на
определено място, но след това се преместват на друго. Те развиват
определени знания за опитомяването на животни и култивирането на
растения. Понякога имат кучета или гледат животни на стада, както
и основни знания за засаждането на някои култури. Подобна руди
ментарна форма на земеделие произвежда известен малък излишък
от храна. Земеделието тип „отсечи-изгори“ е типично за много по-
лууседнали народи. Известно като „земеделие на изгорената земя“, в
него се включва разчистването на гора с каменни оръдия на труда и
след това изгарянето на цялата зелена маса. В по-малък мащаб това
е същата технология, използвана в Амазония днес, за обезлесяване
на дадени региони. Пепелта служи като тор, но след няколко сезона
бедната тропична почва кара племената да се придвижват отново и да
повтарят процедурата. В епохата, когато преобладават малко и изоли
рани едно от друго племена, растителността с течение на времето се
завръща и милионите акри тропическа гора могат да поддържат подоб
но „отсечи-изгори земеделие“ неограничено дълго време. Дори тази
ниско ефективна форма на земеделска дейност освобождава част от
работната ръка, за да може тя да се ангажира в други дейности, освен
производството на храна. Племената вече наброяват стотици членове
с много семейства и големи хижи. Понякога стават толкова големи,
че се разделят в две различни групи или пък се сливат. Разделението
на труда става все по-сложно, но все още е разделение на ловци, тези,
които гледат култури (най-често жени) и тези, които изпълняват спе
циални религиозни функции. Добър пример на полууседнали народи е
племето тупи, което първоначално населява дълъг крайбрежен регион
в Бразилия, а така също и народите, населяващи и днес бразилската
тропическа гора. Племето яномани, които днес се движат по бразил
ско-венецуелската граница, са може би най-известният пример. Те ни
дават възможност да хвърлим поглед върху това колко много местни
народи са населявали в продължение на хиляди години тези долини.
„Уседналите“ народи, както предполага наименованието им, са
свързани с едно определено място, където живеят постоянно. Това
34
са култури, които са усъвършенствали опитомяването на животни и

култивирането на растения. Те се присъединяват към голямата група
от народи от Стария свят, които са успели да въздействат по един
усъвършенстван начин върху средата, в която живеят. За разлика
от Стария свят обаче, уседналите народи в Америките не разполагат
с впрегатни животни - нямат коне, волове, биволи. (Както посочва
Джаред Даймънд, отсъствието на големи домашни животни вероятно е
предпазило местните американци от онези болести, които са се разпрос
транили в Стария свят. Дребната шарка, чумата и други подобни явно
са били пренесени от опитомените животни и след това са разболели
и опитомителите.) Развитието на по-съвършени форми на земеделие
позволява на представителите на уседналите народи да родят и разви
ят много сложни социални структури. Вместо да наброяват стотици
членове, племената вече нарастват на хиляди и десетки хиляди с про
изводството на все по-големи и по-големи излишъци на храни. Както
в индустриалните общества днес, все по-голямата производителност
на единица работна сила освобождава все повече и повече хора от
земеделския труд и ги ангажира с цяла плеяда дейности, които не са
свързани с производството на храна.
Въпреки че най-развитите от тези уседнали народи имат сложни
социални структури и градски центрове, аз продължавам да акценти
рам върху това, че (както и в Европа) голямото мнозинство от насе
лението продължава да живее близко до земята и в провинцията. Но
преходът към уседнало земеделие е наистина революционен, както се е
случило и в Стария свят. Няколко добри примера на подобни уседнали
народи са племената в източните гористи части на Северна Америка или
араваките в Карибите. Земеделието там се е развило вече достатъчно,
за да създаде мрежи от села и племена. Въпреки че не са толкова слож
ни като трите големи империи на Америките, тези общества създават
племенни съюзи и конфедерации, които разширяват тяхната власт и им
дават възможност да водят войни и да доминират над другите племена.
Когато Колумб пристига в Карибите, той намира точно големите села
и племенни обединения - хората между големите империи, от една
страна, и ловците и събирателите на храни, от друга.
Високите цивилизации на майте, ацтеките и инките

Най-развитите уседнали народи са тези на майте, ацтекити и инките.
Най-напред се развиват майте, които достигат два свои „върха“ (250-
900 г. сл. Хр. и 1200-1405 г. сл. Хр.) в два различни района на Средна
Америка. Както при всички велики цивилизации, ключовата точка на
развитието е винаги в конкретен регион (Южно Мексико, Гватемала,
Хондурас и Ел Салвадор). Майте се появяват в резултат на сливането
и взаимното преплитане на култури, технологии и практики в Средна
35
Америка с течение на векове. Голямата култура „майка“ в Средна

Америка е тази на олмеките, която процъфтява по крайбрежието на
Мексиканския залив между 1200 и 400 г. пр. Хр. Много от народите,
населявали Средна Америка, наследяват от олмеките техните
религиозни традиции, познания за времето и художествени стилове.
След упадъка на олмеките и някъде до около 900 г. сл. Хр. Централно
Мексико се превръща в силен културен център, влияещ върху целия
регион, най-напред с великия град Теотихуакан (в покрайнините на
днешно Мексико Сити) и след това в Тула, родината на толтеките.
Онова, което е най-впечатляващо за майте, е това колко интен
зивно те са експлоатирали изключително негостоприемните гори в
долините на Гватемала и Южно Мексико. За разлика от големите
речни цивилизации на Близкия изток и Азия, майте се справят с нео
бикновено големи екологични предизвикателства, създавайки много
усъвършенствано и продуктивно земеделие, което е ключово за тях
ното развитие. Аптеките (Централно Мексико) и инките (Еквадор,
Перу, Боливия) са късно разцъфтели цивилизации, появили се като
впечатляващи империи през XV в. И в двата случая те се развиват на
надморска височина от 7000-8000 фута и посредством впрягането в
работа на водите на езера, планински потоци и реки. И за аптеките,
и за инките техните империи са кулминацията на векове прогрес в
земеделието и културата. И трите цивилизации (аптеки, инки, май)
споделят общи черти: силно развито напояване и земеделие, сложна
социална и културна организация, усъвършенстван календар и позна
ния по астрономия, високо развити религиозни системи и войнстващи
идеологии на завладяването и изграждането на империи. Когато евро
пейците се срещат с аптеките и инките, те се сблъскват с народи, които
са им равни в почти всички сфери на живота. Най-ранните американци
започват да правят оръдия на труда и да създават села към 8000 г. пр.
Хр., по времето на т.нар. палеоиндиански (може би по-добър начин
да се каже „староиндиански“ !) или архаичен период. За разлика от
народите на Стария свят, народите в Америките нямат големи впре
гатни животни (с изключение на изискващите много грижи лами и
алпака в Андите) и никога не откриват колелото, плуга, стоманата,
или т.нар. каменна арка. Най-ранните оръдия на труда носят имената
на селищата, където са открити - разкопките Кловис, Ню Мексико. В
течение на няколко хиляди години човешкият вид се разпространява
из цялата територия на Америките, живеейки основно от лов, риболов
и събирателство. Между 8000 и 2500 г. пр. Хр., по време на архаичния
период, ние откриваме първите свидетелства за земеделие, проста
керамика и култивиране на царевица и картоф.
Като центрове за развитие на земеделието в Америките се поя
вяват поне четири района - Средна Америка, Андите, Амазония и
вероятно Карибския басейн. През следващите около 2000 години
36
културите, които ще дадат основите на големите цивилизации, ще за

почнат да се оформят в Средна Америка и Андите, имайки за основа
усъвършенстваното земеделие, социалната стратификация и появата
на първите церемониални центрове.
Земеделието е ключът към появата на мощни цивилизации в Аме-
риките, както това се случва в Стария свят, Китай, Индия, Египет
и Месопотамия. Тези култури развиват не само усъвършенствани
методи за отглеждане на растения и животни, те развиват също доста
сериозни напоителни системи, формирали гръбнака на новопояви
лите се държави и империи. Водата държи ключа към земеделието и
оттук контролът върху водата изисква постоянно увеличаваща се и
усложняваща се организация на населението и политическата власт. В
Централно Мексико това означава контролът върху водите на езерото
Текскоко, около което е изградена столицата на ацтеките - Теночтит-
лан. В Андите това означава контролът над водите, идващи от висо
ките планини. По думите на известния историк от 50-те години на XX
в. Карл Витфогел тук става въпрос за „хидравлични“ цивилизации.
Основните култури са царевицата в Средна Америка и картофите в
Андите. Това са туземни, американски култури и днес те формират две
от четирите култури, които изхранват населението на света (другите
две култури идват от Стария свят - ориза и пшеницата). В Карибския
басейн и долините на Южна Америка основната култура са грудкопо-
добните растения, носещи различни имена и сортове - юка, маниока,
касава. Народите на Средна Америка отглеждат също какао (шоко
лад), различни тикви, чили и ананас - все култури, които не същест
вуват в Стария свят. Както видяхме, майте са първата от трите големи
цивилизации, които се появяват. В действителност тя представлява
една серия от градове-държави и империи, възникнали и изчезнали в
период от почти 2000 години. За разлика от ацтеките и инките, майте
не са създали обединена и голяма империя. В рамките на Централна
Америка, във формиращия или предкласически период (от 2500 г. пр.
Хр. до 250 г. сл. Хр. се появяват няколко ключови култури. През този пе
риод майте развиват уседнало общество, основано на усъвършенствано
земеделие и опитомяването на животни и растения. Те развиват също
изящна керамика, предачество и каменоделство. Появяват се и първи
те големи церемониални центрове - особено в централните плата на
Гватемала. Известни със своята линеарна и ръбеста архитектура, тези
центрове дават началото на градовете-държави на майте. Интензивно
то земеделие прави възможен възхода на градските центрове, които
събират повече от 50 000 жители. Подобно на Испания и Португалия,
обществото на майте е изградено върху йерархията и неравенството
при наличието на малобройна аристократична класа и огромна маса
обикновени хора, живеещи и обработващи земята. Както обществата
на Стария свят, майте имат сложна социална йерархия, основаваща
37
се на богатството, престижа и фамилния произход. Робството също е

част от обществото на майте - особено по отношение на заробваните
военнопленници.
Първата цивилизация на майте достига пълното си развитие през
класическия период от 250 до 900 г. сл. Хр. Всички онези постижения,
с които са известни майте, процъфтяват именно през тези векове.
Това е епоха на огромна експлозия на художествен, интелектуален и
архитектурен порив. По-специално, върху постиженията на олмеките,
майте развиват забележителни познания по астрономия, сравними с
тези на Стария свят и специална форма на математика, основана на
вигисималната система (т.е. основана на числото 20, а не - 10). Те имат
два календара, които се използват синхронно през вековете. Първият е
слънчев календар, разделен на 18 месеца с по 20 дни всеки, завършващ
с 5 дни на кошмари и несигурност в края на всяка година. Другият е
разделен на 13 месеца с 20 дни всеки. Двата календара започват едно
временно в един определен и митичен момент от миналото и на всеки 52
(365-дневни) слънчеви години и двата завършват по едно и също време
в период на огромна несигурност и лоши поличби. В допълнение, майте
под държат т.нар. от археолозите „дълъг“ календар, започващ от момен
та на създанието —3154 г. пр. Хр. по християнския календар. Освен това
майте развиват писмена система, което е рядкост за местните народи
в Америките. Основана на система от глифове, повечето оцелели при
мери за нея са издялани върху каменните паметници в Средна Америка
и тези публични документи ни дават официалната история на благо
родниците и кралете на майте. Испанците систематично са издирвали
и унищожавали „книгите“ на майте през XVI в. и до нас са достигнали
само четири от тях. Може би най-известните символи на тази епоха са
реставрираните руини на големите пирамиди и дворци, в които благо
родниците и жреците са режисирали сложни религиозни и политически
ритуали. Най-впечатляващи са стръмните, стъпаловидни пирамиди,
завършващи с храмове на върха. Чудно е как майте са изградили тези
огромни каменни градове без да имат впрегатни животни или метални
инструменти. Експлоатацията на човешки труд явно е била огромна.
Частично реставрираните руини в Тикал (Гватемала) и Паленке (Южно
Мексико) са основните примери за мощта и славата на огромните
структури на майте. Само три от пирамидите в региона са приютявали
кралски гробници. Кръвопролитието и състоянията на транс вследствие
употребата на наркотици са основни в религиозния светоглед на майте,
а тези храмове са служели като основното съсредоточие на религиоз
ните ритуали и космология. Някои от най-въздействащите сцени от
запазените рисунки и резби изобразяват как май благородници извличат
кръв чрез ритуални отрязвания на собствените им езици и гениталии.
Това жертвоприношение с кръв, предложено на боговете, спомага за
прогреса и движението напред в големия цикъл на живота.
38
Една от великите мистерии на Доколумбова Америка е рухването

на класическите цивилизации в цяла Средна Америка около 900 г.
сл. Хр. Учените предлагат голямо разнообразие от причини - болест,
екологична катастрофа и война, но нито една от тези причини не е
възприета с консенсус. След изчезването на големите градове-държа
ви в Средна Америка, в низините на полуостров Юкатан и Северна
Гватемала се появява още една цивилизация на майте, които се ражда
след 1200 г. сл. Хр. и рухва в средата на XV в. През този т.нар. Пост-
класически период се наблюдава възхода на големи градове-държави
като Чичен Ица и Оксмал в Северна Гватемала и Юкатан. Тези градове
и тяхната архитектура явно носят влиянието на класическите култу
ри в Централно Мексико, като най-видният пример е наличието на
„пернатите змии“, известни като кукулкан в Юкатан и квецалкоатъл в
централно Мексико. Най-мощният от тези градове-държави е Маяпан,
който е на върха на мощта си около 1200-1450 г. сл. Хр. Този втори
велик период на майте обаче приключва почти половин век преди
идването на испанските завоеватели, ставайки жертва на интензив
ните граждански войни между конкуриращите се градове-държави.
Със своите усъвършенствани познания по астрономия, математика,
календари и писменост майте са може би най-забележителната от
трите големи цивилизации на Америките. И все пак липсата на една
господстваща имперска власт след 1450 г. оставя майте много по-
разпокъсани и децентрализирани, отколкото са инките и ацтеките. По
ирония на историята, това може би ги прави по-трудни за завладяване,
отколкото другите две цивилизации.
Ацтеките се появяват късно през Посткласическия период (900-
1500) в Мексиканската долина. Те надграждат големите културни
постижения на майте и на другите народи в Средна Америка. Съзна
телно прокарват своя произход назад във времето, стигайки до тол-
теките в Тула - град, разположен в периферията на Мексиканската
долина. Мощта на толтеките достига своя връх около 1000 г. при
управлението на Куетсалкуатъл. Според космопологията на ацтеки
те Куетсалкуатъл е изгонен от Тула, но се очаква един ден той да се
завърне и да предяви претенции към кралството си. (Годината на не
говото предполагаемо завръщане, според ацтекския календар, съвпада
с 1519 г. по християнския.) Държавата на толтеките рухва през XII в.,
но нейното влияние е повсеместно в Централно Мексико. Ацтеките
вероятно пристигат в региона по време на рухването на толтекската
държава. Те са номадски народ, заселил се през XII в. около едно езе
ро в Мексиканската долина. Според един стар мит за тяхната поява,
те напускат своята родина Ацтлан (вероятно в днешната югозападна
част на САЩ), като техните богове са ги инструктирали да се заселят
там, където открият орел, кацнал на кактус със змия в човката (днес
това е символът върху мексиканския флаг). След като са служили като
39
наемници, те влизат в съюзи с другите градове около блатистото езеро

и започват в средата на XIV в. да градят своята собствена Теночтитлан
върху един остров в езерото. (Тези народи говорят езика нахуатъл и
са по-известни като нахуа или мексика, но аз ще използвам тяхното
по-известно име тук. Регионът, който испанците по-късно ще наре
кат Мексико, всъщност е родината на племето мексика.) През XV в.,
при управлението на Ицкуатъл, те започват да се разширяват навън,
създавайки „троен съюз“ с близките градове Текскоко и Тлакопан.
По-късно те ще превърнат своите съюзници в подчинени и за около
50 години ще завладеят почти цяло Централно Мексико от едното
крайбрежие до другото. Малцина са онези, които се противопоставят
на тяхната доминация, като това са най-вече тлакскаланите на изток
от Теночтитлан. За разлика от инките, ацтеките не развиват голяма
бюрократична система. Те предпочитат да взимат данъци и да оставят
местните вождове да им служат като посредници. След като стават
изключително мощни през XV в., те унищожават старите истории и
пренаписват своята „официална“ история, за да изведат произхода си
директно от популярните толтеки.
Твърде сложната им религия изисква от тях да правят жертвопри
ношения с прясна човешка кръв, за да умилостивят бога на войната
Хуитцилопохчтли (често превеждан като „славея от ляво“ или „славея
от юга“). Според вярванията на ацтеките Хуитцилопохчтли и войни
кът слънце Тонатилх водят една постоянна борба срещу звездите. За
да подхранват тази борба и за да запазят движението на слънцето
по небосклона всеки ден, Хуитцилопохчтли и Тонатилх искат све
жа човешка кръв. Търсенето на кръв от все по-голям брой жертви
за жертвоприношение служи като движеща сила и същевременно е
следствие от процеса на изграждане на империята. Когато голямата
пирамида в Теночтитлан е осветена през 1487 г., се счита, че ацтеките
са избили ритуално почти 20 000 жертви. Империята достига своя
връх в началото на XVI в. по времето на Монтесума II, възкачил се
на трона през 1502 г. Както и при другите големи цивилизации, интен
зивното земеделие прави възможни растежа и диверсификацията на
обществото. Чрез строителството на големи язовири, канали и диги
срещу наводненията ацтеките овладяват водите на Мексиканската
долина. В околните езера те развиват система от „градини“, които на
практика представляват плодородни ивици земя, изградени посред
ством запълването на малки части от езерото с почва и растителност.
Тези ивици (chinampas) са построени в клеткоподобна схема с канали,
течащи между тях. В момента на испанското завоевание вероятно
около 100 000 фермери работят в тези chinampas. Високопродуктив
ното земеделие в Мексиканската долина и приходите от империята
подхранват растежа на Теночтитлан. Към 1519 г. градът вече е побрал
може би четвърт милион жители. На централния площад се издигат
40
огромни каменни храмове, а осем големи канала кръстосват на длъж и

шир града. Серия от проходи сред блатата свързват столицата остров
с блатистите брегове на езерото на север, запад и юг. Инките също се
появяват като голяма империя през XV в. Развитието й следва модела
на развитие в Средна Америка. В двете предходни хилядолетия някол
ко развити култури възникват преди появата на инките и допринасят
за ключовите елементи на тяхната цивилизация. Един от най-важните
техни предшественици се появява около Чавин де Хуантар - град раз
положен на 10 000 фута височина в Северно Перу. Чавин процъфтява
почти по същото време както олмеките и развива сложни архитектур
ни стилове, текстил и религиозни практики, които се разпространяват
в региона на Андите. Мочика, по сухото крайбрежие на Северно Перу,
играе същата роля като Теотихуакан и Тула в периода между 200 г.
и 700 г. Инките развиват впечатляваща империя с развити керамика,
металургия, пирамиди и напоителни системи. Докато Чавин и Мочика
вегетират в северните части и в крайбрежните низини, най-важни за
света на Андите са централните плата - около Тихуанако във високата
равнина около езерото Титикака, съвременна Боливия, и империята
Уари, развиваща се лъчеобразно навън от района около Аякучо в
Южно Перу. Към 1000 г. цивилизациите и в Мочика и в Чавин вече
са се разпаднали. Друга нова племенна група - чиму, се появява в
средата на XIII в. и влиянието им е повсеместно до завладяването
им от инките в средата на XV в. Тяхната столица Чан-чан в сухата
северна, перуанска, крайбрежна низина може би е имала население
от около 150 000 души.
Подобно на ацтеките, инките имат обикновен произход, започващ
в средата на XIII в. от едно малко село, наречено Куско и разположено
в южните плата на съвременно Перу. Техният възход е дори по-бърз
и по-всеобхватен от този на ацтеките. Започвайки през 30-те години
на XV в., при управлението на инката Пачакути и неговия син инката
Топа, те се преместват извън Куско, завладявайки altiplano в Боливия,
градовете по крайбрежните низини (включително Чан-Чан) и, на се
вер, платата в съвременен Еквадор. Към началото на XVI в. империята
на инките се простира от Еквадор до Северно Чили и Аржентина през
платата на Боливия. Някъде между 5 и 10 мил. души попадат под уп
равлението на инките. Както и при ацтеките, експанзията на инките
замира на ръба на уседналото общество. За инките еквивалентът на
пустините и номадите на Северно Мексико са тропическите ловци и
събирачите на храни, действащи в низините, източно от Андите.
Цивилизацията на инките се развива на много висока надморска
височина в Андите (над 8000 фута). Релефът на региона е зашеметя
ващ, с извисяващи се планински канали, започващи много близко до
сухия бряг. Планините са нарязани от стръмни речни долини, носещи
топящия се сняг почти до бреговете. Подобно обитателите на Сред
41
на Америка, инките развиват много усъвършенствано терасовидно

земеделие. Т.нар. „ирландски картоф“ е всъщност рожба на Андите
и подобно на царевицата в Средна Америка е основният хранителен
продукт. Инките отглеждат също и царевица. Те гледат алпака и лами,
които използват като впрегатни животни, а така също за месо и вълна.
Малките гризачи, известни днес като морски свинчета, са също рожба
на региона и служат като основен хранителен източник.
Инките развиват сложна религиозна система с много богове и
имперска идеология. Много повече от народите на Средна Америка,
те осъществяват един процес на културен империализъм. След като
завладеят даден народ и го принудят да им плаща данъци, му налагат
също и своя език (кечуа) и религия. Както при всички големи империи,
инките налагат едновременно собствените си богове и същевремен
но приспособяват и възприемат много от боговете и практиките на
завладените. В боливийското altiplano благоприятстват разпростра
нението на другия основен език на туземците в Андите - аймара. Те
изграждат най-голямата империя в Америките. Поразително е, че
инките управляват тази огромна империя без никаква писменост.
Широка и забележителна система от пътища свързва всички регио
ни от империята. Два основни пътя - един по крайбрежието и един
в планините - прорязват империята от северния до южния й край.
Серия от пътища в посока изток-запад свързват тези две големи транс
портни оси. Някои от изградените мостове над големите планински
клисури оцеляват до XIX в., а части от тези пътища все още се из
ползват. Инките въвеждат насилствена система за набор на работници
на ротационен принцип (известна като мит’а), необходима им при
строителството и поддръжката на пътищата, мостовете, обществените
сгради и широката мрежа хамбари.
Северната столица на империята е в Кито (съвременен Еквадор), а
южната - в Куско (съвременно Перу). Както и в Централно Мексико,
основната социална единица е родът, наричан айлу. Под формата на
една система на реципрочност айлу осигурява работна ръка за импе
рията, а държавата осигурява на айлу стоки, и особено хранителни
продукти. В тази огромна империя избухва гражданска война малко
преди пристигането на испанците. След смъртта на Хуайна Капак
(вероятно от дребна шарка) през 1525 г. двама от многото синове на
владетеля на инките - Хуаскар и Атахуалпа, започват кървава борба
за контрола над империята. Така те ще подпомогнат испанците и ще
ги облекчат при завладяването.
42
ГЛАВА 3
Иберийци и африканци
Три континента - Африка, Европа и Азия - формират Стария свят,
като в продължение на хиляди години народите на тези континенти
са се развивали почти напълно изолирани от народите на Америките.
През Античността и Средновековието Средиземно море формира
центъра на една икономическа и политическа мрежа, свързваща
Европа, Северна Африка и Близкия изток. Основните оси на
търговията започват от изток (Индийския океан и Китай, след това
през Близкия изток и накрая през Източното Средиземноморие) и
от юг (от Субсахарска Африка на север през пустинята), достигайки
до градовете на Италианския полуостров. След това тази търговия
преминава през Средиземноморието и през Европейския континент,
за да достигне Атлантика, Северно и Балтийско море. Стоки и народи
се придвижват напред-назад през тази гъста и сложна система от
търговски мрежи, свързващи в крайна сметка големите култури и
народи на Стария свят. Злато и слонова кост от субсахарска Африка,
подправки от Индия, коприна от Южна Азия и сребро от Централна
Европа са само някои от многото важни стоки, движещи се по тези
търговски пътища.
През XV в. градовете държави Флоренция, Генуа и Венеция са сред
най-жизнените и динамични търговски центрове на света, тъй като
стоките тръгват от Азия, преминават през Близкия изток, достигайки
Източното Средиземноморие, а оттам и Италианския полуостров.
През втората половина на XIII в. Марко Поло, заедно с баща си и
чичо си, напуска Венеция, за да премине през Иран към Персийския
залив, а след това и през Кашгар в Централна Азия. Оттам те поемат
по стария Път на коприната през Китай, достигайки до Пекин. Друг
важен търговски път свързва Пекин с Кантон в Южен Китай и след
това Малака в „Островите на подправките“ (наричани от нас днес
Индонезия и Източните Индии). Оттам корабите тръгвали за Югоза
падна Индия, където търговците се свързвали с търговските пътища
към Персийския залив, Червено море и Източна Африка. Друг силен
търговски поток преминава през Северна Африка, за да достигне
Средиземноморието. Злато от местните мини, слонова кост и пипер от
горите и сол от пустинята се движат в северна и източна посока през
огромната Сахара, стигайки до Фез, Тунис, Триполи и Кайро.
С постепенното развитие на динамични търговски центрове в
Северозападна Европа, около Англия и Ниските страни (днешни Хо
ландия и Белгия) италианските градове-държави се превръщат във
43
важни посредници между новопоявилите се търговски центрове по

Атлантика (Лондон, Антверпен, Амстердам) и търговските центрове
в Азия и Африка. Италианските градове-държави се превръщат в
инкубатори за възхода на модерния капитализъм през XV и XVI в.
Онова, което днес считаме за капитализъм, възниква като система
на търговия и размяна, осъществявани от мъже и жени, поели голе
ми рискове в гоненето на печалба. Предприемачи рискуват своите
спестявания, купувайки и продавайки през огромни разстояния, при
винаги съществуващата възможност техният кораб буквално да не
се завърне и така да изгубят всичко. (Този сценарий е обезсмъртен
от Шекспир в сюжета на Венецианския търговец, написан през 1598
г.) Така и ранните конкистадори и пътешественици са ангажирани с
търговски начинания. Те не са само пътешественици; те са също и
предприемачи. Италианските градове-държави са пологът, от който
се излюпват капиталистическите търговци.
Размяната на стоки, болести и народи следват развитието на тези
екстензивни търговски мрежи върху трите континента. Злато, сло
нова кост, коприна и подправки са луксозните стоки, които идват от
Изтока и Африка и държат най-високите цени и печалби в Европа.
Среброто е основната европейска стока, която пътува на изток. Тя е
онзи луксозен артикул, който носи най-високите печалби, а не такива
количествени артикули като хранителните и зърнените продукти.
Всички тези стоки идват в Европа през ръцете на много посредници
- един процес, който повишава прекупвателните цени при всяка точ
ка на веригата. Дългогодишна мечта на европейските търговци през
Средновековието е да имат по-директен контакт с производителите.
Провалът на Кръстоносните походи през Средновековието показва
безсилието да се достигне Изтока по наземен маршрут. След като
достъпът през Близкия изток е блокиран, водният път към Азия се
превръща в логичната, но и изключително опасна пътека за директна
търговия с Азия.
Народите на Стария свят също (подсъзнателно) „продават“ и сво
ите болести. Въпреки че Старият свят всъщност е една серия от отно
сително изолирани региони, търговските мрежи ги свързват посред
ством търговците и армиите от завоеватели. Смъртоносните микроби
на дребната шарка, грипа, чумата (ако споменем само няколко при
мера), следващи пътищата на търговците и войниците, се пренасяли
от населението на трите континента през хилядолетието. Въпреки че
тези болести са продължавали да сеят смърт през вековете, народите
на Стария свят са развили известна степен на имунитет. Потомците на
оцелелите обикновено не умирали през следващите епидемии. Биоло
гическата изолация на народите от Америките ги защитавала от тези
проклятия на Стария свят и им позволявала да растат и да се развиват
в един свят, изключително свободен от страшните болести. Както ще
44
видим, една от най-опустошителните последици от откриването на

Америките от европейците е пренасянето на болестите на Стария свят
и почти пълната анихилация на местните американци.
На трите континента са се развили и различни форми на робство,
най-често спрямо народи, за които се счита, че са етнически различни
от онези, които са ги завладели. Въпреки че ние разглеждаме робство
то като една аномалия, тя е съществувала почти през цялата история
на човечеството и на почти всички континенти. Древните гърци из
граждат Атинската демокрация върху гърбовете на робите. И хрис
тияни, и мюсюлмани заробват и продават африканци. Когато Колумб
живее в Португалия, в края на XV в., африканските роби съставляват
около 10% от населението на Лисабон. Черните африканци също се
ангажират с робството и робската търговия, като в нея участват и
европейците, и ислямските народи далеч преди 1492 г. Африканците
например не познават понятието „частна собственост“ и техните роби
не се разглеждат като вещи така, както се прави в Европа. Робство
съществува и във високоразвитите цивилизации на Новия свят. Завла
дяването на Америките ще го трансформира радикално и ще създаде
нови форми, произлезли именно от съществуващите в Стария свят.
Модерната атлантическа търговия с роби създава системи на робовла-
дение в мащаб, който е безпрецедентен за човешката история.
Народите на Стария свят са многобройни и разнообразни, с много
различни центрове на властта. През Ренесанса (между 1350 и 1550 г.)
в Европа се появяват първите национални държави. През Среднове
ковието Европа е политически и географски фрагментирана на малки
херцогства, княжества и царства. В този смисъл Ренесансът е поне
частично дефиниран от политическите трансформации, довели до по
явата на първите европейски нации. Прочутият политически трактат
на Макиавели Князът (1515) представлява призив към италианските
му патрони да участват в този процес и да доведат Италианския по
луостров до една-единствена национална държава. За нещастие на
италианците, други приемат съвета на Макиавели, и то дълго преди
италианските князе.
Създаването на Испания и Португалия

Първите нации започват да се появяват около няколко славни монархии,
които постепенно разширили своя контрол върху все по-големи и по-
големи територии. Всъщност монархът бил просто най-силният сред
много благородници. Той трябвало да наложи своето върховенство над
колегите си благородници и да спечели тяхната лоялност. Ключът към
властта в края на Ренесанса (за да бъдем обективни, и до ден-днешен)
бил държавата да получи контрол над все повече и повече ресурси.
През Средновековието и Ренесанса в Европа това означавало да се
45
установи контрол над земята и част от земеделската продукция на

селяните. Владетелите, които разбирали това и успявали да спечелят
лоялността на все повече и повече феодални владетели (посредством
убеждаване или сила), стават първите велики монарси на Европа.
Испания и Португалия били начело на този процес. Към средата на
XII в. в Португалия вече се е оформила монархията и към средата на
XIII в. Боргундската династия е завоювала почти цялата територия
на съвременна Португалия. Към Късното средновековие в Испания се
оформят няколко кралства, като Обединена Испания ще се появи през
последната четвърт на XV в. при Фернандо и Изабела.
Иберийският полуостров е разположен в западната периферия на
античния свят по времето на славната Елада и възхода на Римската им
перия. Римляните завоюват полуострова през II в. пр.н.е. Те разделят
полуострова на административни единици, наричайки източната му
част Иберия, термин, който днес се отнася за целия полуостров. (Това
е хубаво късо наименование едновременно за Испания и Португалия.)
Северната част на днешна Португалия била известна като Портукале,
което с течение на времето било трансформирано в наименованието
Португалия. С падането на Рим през V в. римският контрол се разпа
да, но римляните оставят могъщо наследство. Латинският език ще се
развие постепенно в рамките на полуострова в серия езици и диалекти.
Към 1492 г. португалският и кастилският испански определено са се
развили в различни езици, подкрепени, систематизирани и разпрос
транявани от зараждащите се нови нации. Римляните налагат хрис
тиянството на местното население по същия начин, по който испанци
и португалци ще го наложат на народите в Америките хиляда години
по-късно и към VIII в. римокатолицизмът ще стане доминиращата
иберийска религия. Римското право ще оцелее и ще се съхрани като
основата за правните системи на Испания и Португалия (а по-късно
и на Латинска Америка). Много римски поселения постепенно ще се
развият като някои от големите иберийски градове.
В началото на VIII в. ислямски народи от Северна Африка ще на
паднат и завладеят по-голямата част от полуострова. Въпреки че те са
наричани общо маври, единствената обединяваща ги характеристика е
фактът, че всички тези народи са последователи на Мохамед и исляма.
През вековете вълни от различни ислямски народи ще завладяват и
презавладяват полуострова. „Реконкистата“ (Повторното завладяване,
б.пр.) от християнските владетели ще продължи близо 800 години. Тя
започва през ранния VIII в. в планинските райони на Северозападна
Испания - една територия, която никога не е завладявана от маври
те. Бавно, но с постоянство през вековете, християнските владетели
ще завземат повторно територията от „неверниците“, водейки до
създаването на серия кралства на полуострова. Както съвременните
конфликти в Близкия изток и Северна Ирландия, тази дълга война е
46
едновременно религиозен и политически конфликт, война едновре

менно за Бога и за Краля.
Процесът на териториална консолидация и Реконкиста приключва
към 1253 г. за Португалия и именно тя се появява тогава като пър
вата национална държава в Европа. Всъщност тя се състои от две
кралства - северната част - старата римска провинция Портукале, и
южната половина - регионът, известен с арабското си име Алгарве.
Афонсо Енрике от Боргундската династия се самообявява за крал
на Португалия през 1139 г., като неговите наследници ще бъдат по-
късно признати от Ватикана като гех, или крал. Със завладяването
на Алгарве, приключило през 1253 г., Португалия вече е завладяла
повече или по-малко границите, които познаваме днес. Към средата
на XV в. последната крепост на маврите на Иберийския полуостров
е в областта около град Гранада на юг. Двете най-силни кралства на
полуострова са Кастилия (основно Централна Испания) и Арагон
(по-голямата част от Източна Испания). Със сватбата на Изабела
Кастилска с Фернандо Арагонски през 1469 г. и възкачването им на
съответните тронове през 70-те години по-голямата част от онова,
което познаваме днес като Испания, е под техния общ контрол, с из
ключение на Гранада. Дългата Реконкиста на Испания приключва през
януари 1492 г. след падането на Гранада (след продължила 10 години
обсада) и отстъплението на последния мавърски владетел Боабдил
през Гибралтарския проток. (Според легендата, когато той напускал
града и с тъга обърнал поглед назад, майка му промълвила „Добре би
било, сине, да плачеш като жена за загубата на онова, което не можа
да защитиш като мъж“.)
Ислямските инвазии и Християнската реконкиста са свързали за
векове Иберия и Африка посредством войната, търговията и религия
та. Испания и Португалия служат като транзитна зона между Европа и
Африка. Иберийският полуостров е жизнен и динамичен кръстопът на
етнически групи, религии и култури. Той е бил свят доста различен от
този в Европа (и дори дава основание за афоризма, че Европа свършва
до Перинеите!). Иберийците, за разлика от повечето европейци, са
имали достъп до достиженията на ислямския свят в областта на нау
ката, математиката, астрономията и навигацията. Това е свят, който
се разпростира като една всеобхващаща арка през Северна и Източна
Африка, надолу към Близкия изток до Централна Азия и през Индий
ския субконтинент чак до Източните Индии. Докато по-голямата част
от Европа изпада в икономическа и политическа фрагментация и стаг
нация в последвалите падането на Рим векове, ислямът започва да се
разпространява извън Арабския полуостров от началото на VI в. През
следващите хиляда години ислямският свят ще се разширява военно,
икономически и културно. Докато по-голямата част от Европа загубва
директния контакт със знанието на Древна Елада и Древен Рим, в Ибе-
47
рия това никога не се случва, като в допълнение тя абсорбира и про

греса на ислямския свят през цялото Средновековие. В този смисъл,
Испания и Португалия имат огромна преднина пред останалите евро
пейски народи в процеса на отвъдморската експанзия. Почти цялата
ключова технология в корабостроенето и навигацията произлиза през
Средновековието от Близкия изток и Индийския океан. Португалците
повече отколкото и да е друг иберийски народ източват и акумулират
знания за астрономия, картография, корабостроене и мореплаване.
Както често се случва в историята, колкото по-голямо е общуването
между различни народи, толкова по-динамично ще бъде творчеството
и експанзията, в този случай, в една малка страна като Португалия.
Португалците ще започнат експанзия на запад към Атлантика и на юг
по западноафриканското крайбрежие.
Народите и културите на Африка

Дори повече отколкото народите на Европа и Америките, народите
на Африка са една невероятно разнообразна смес от етнически
групи, религии и езици. В най-общ смисъл, не съществуват местни
африканци така, както не са съществували местни американци или
европейци. Вместо това съществуват стотици общества и култури,
които не разглеждат себе си като един народ или като жители на един
континент (повечето от тях дори не са осъзнавали, че съществува
континент). Да ги разглеждаме като един народ или като една раса
означава да проектираме (погрешно) сегашната ни представа за
Африка и африканците обратно към миналото. Както и при другите
континенти, Африка е име, измислено от европейските картографи
за една огромна територия. Сред многото народи на континента
определено не съществува чувството за принадлежност към едно
голямо цяло, наречено Африка. Племето тоарек, населяващо Северна
Африка е абсолютно различно, да кажем от племето хойсан в Южна
Африка. Подобно на племената, населяващи Америките, всяка една от
тези групи гледа на себе си като на център на Вселената и разглежда
повечето останали народи като коренно различни.
Подобно на другите два континента на Стария свят, съществува
голямо разнообразие в равнището на политическо и икономическо
развитие, вариращо от малки племенни групи до империи, разпрос
трели се върху многообразна географска среда, съдържаща пустини,
тропически гори и планини. Африканските народи говорят стотици
езици, групирани от лингвистите в шест големи семейства. Към края
на XV в. народите на Северна Африка имат опита на няколко хиля
долетия контакти с културите на Европа. Великите цивилизации на
Египет и на делтата на р. Нил, на финикийците и картагенците играят
водеща роля в средиземноморския свят в продължение на хилядо
48
летия. Древните „източни“ цивилизации в Египет и Плодородният

полумесец в Близкия изток са в най-прекия смисъл на думата люлка
на онова, което наричаме Западна цивилизация с нейните корени в
Древна Гърция и в Древен Рим. Между VII и XI в. разпространението
на исляма в Северна Африка в една широка дъга от Северна Кения
до Нигерия дава на региона общия доминиращ език (арабския) и ре
лигия (исляма). Огромната пустиня Сахара формира мощна бариера
между Северна и Западна Африка. В по-голямата част на Западна и
Централна Африка езиците са различни от тези в Северна Африка и
формират част от едно различно езиково семейство. В по-голямата
част от Южна Африка доминират езиците от семейство банту.
Културите в Африка се характеризират също с религиозно раз
нообразие. Въпреки че доминира в цяла Северна Африка, ислямът е
разцепен от няколко големи вътрешни различия. В по-голямата част от
Западна, Централна и Южна Африка повечето групи имат вярвания,
които могат да бъдат грубо групирани под термина „анимистични“
- означаващ основно, че те вярват, че всички живи същества са ани-
мирани от духове. Повечето от тези култури отдават много голямо
внимание и боготворят своите предци. Подобен мироглед напомня
много за вярванията на местните американци, а защо не и за някои
християнски представи. В древното кралство Абисиния (Етиопия)
доминира определена форма християнство.
Двата региона, които са в най-голям контакт с европейците през
XV и XVI в., са Западна и Централна Африка. Както вече беше
посочено, когато европейците се появяват през XV в. по бреговете
на Западна Африка, те се сблъскват с народи, които са им равни в
технологическо и военно отношение. Както в Древна Месоамерика,
далеч преди пристигането на европейците там са били създавани и
са рухвали могъщи държави. Кралство Мали, центрирано около р.
Нигер, доминира над по-голямата част от вътрешността на Западна
Африка през XIII и XIV в. и спомага за разпространението на ис
лямско влияние. В края на XV в. племето сонгай създава империя
в същия регион около Гао и легендарното Тимбукту. Преди възхода
на мрежата за атлантическо корабоплаване сонгай доминират по
търговските пътища от южния край на Западна Африка през Сахара
до Средиземноморието. По-голямата част от златото, циркулиращо в
Европа през Средновековието, идва там от вътрешността на Западна
Африка през Сахара. Когато португалците започват да търгуват по
крайбрежието през втората половина на XV в., те се срещат с дузини
малки държави и народи. В тях се включват и мощни държави като
Конго в Централна Африка и Аканските държави в Западна Афри
ка, както и малки градове-държави, подобни на тези на Апенинския
полуостров. Европейците са принудени да търсят индивидуален
подход към всяка една от тях. Подобно на Европа, границите и
4. 49
идентичността на тези държави и народи са обтегаемо и променящо

се понятие. Дори само в Западна Африка процесът на завладяване и
борба за военно надмощие постоянно променя границите и баланса
на силите между отделните държави. За историците най-големият
проблем, за да разберат с какво точно са се сблъскали европейците,
е липсата на извори. Повечето от културите в Африка са във фазата,
предшестваща писмеността и, оттук, не са оставили писмени сви
детелства за своите първи контакти с европейците. В продължение
на векове представата ни за тези ранни срещи идва основно през
погледа на европейците, които са записали своите впечатления от
африканците. Всички тези извори са със съмнителна достоверност,
тъй като съдържат предразсъдъците и расовите стереотипи, които
европейците разнасят със себе си по света. Както вече посочих, най-
важният акцент тук е, че повечето от африканските народи посрещат
европейците през XV и XVI в. като равни. Португалците и другите
последвали ги европейци трябва да преговарят с африканските
народи по крайбрежието, за да създадат свои укрепени търговски
пунктове там. Европейците не притежават никакви важни стоки,
от които африканците се нуждаят, докато самите африканци имат
злато, слонова кост, пипер и (с течение на времето) роби, от които
европейците отчаяно се нуждаят. Представата ни за плячкосването
и империализма в Африка е формирана от събитията в края на XIX
в., но поне до края на XVII в. европейците нямат никакво военно или
технологическо предимство спрямо африканците. Превъзходството
на европейците е следствие от индустриалната революция на XIX в.
- параходите, презареждащите се карабини, картечниците, хининът и
железниците драстично променят баланса на силите и бързо довеж
дат до подялбата на Африка през 80-те и 90-те години на века. През
по-ранните периоди държавите в Западна и Централна Африка са
политически, военно и технологически равностойни на европейците.
Най-голямото доказателство за това е неспособността на европей
ците да навлязат навътре в континента преди късния XIX в.
Териториите, които ще почувстват най-силно въздействието на
европейската експанзия, се разпростират от съвременен Сенегал до
Ангола. Сенегамбия представлява поредица от говорещи „манде“ дър
жави, която осигурява достъпа до важната търговия с вътрешността
на Западна Африка по р. Сенегал и р. Гамбия. На юг са разположени
множество малки държави в региона, наречен от португалците Горна
Гвинея и Сиера Леоне. Придвижвайки се на югоизток, европейците
дават на регионите имена, свързани с основния износ от тях - Бряг
на зърното, Бряг на слоновата кост и Бряг на златото. Последният
(повече или по-малко съвпадащ с днешна Гана) ще се превърне в един
от основните плацдарми за европейските държави през вековете -
най-напред като източник на злато, а след това и на роби. Доста по на
50
изток е Завоят на р. Бенин - наречен от европейците Брега на робите,

поради основополагащата роля, която играе в трансатлантическата
търговия с роби. Обхващайки грубо границите на съвременни Toro,
Бенин и Западна Нигерия, регионът е гъсто населен и обхваща някол
ко мощни кралства. В западната част се намира Кралство Дахомей. На
изток е кралство Бенин, разпростряло се от Лагос на запад до делтата
на р. Нигер на изток. То е предимно разположено във вътрешността и
достига зенита на своята сила през XVI в. Разположено като сандвич
между двете е Кралство Ойо, обхващащо едновременно крайбрежи
ето, гъстите гори и саваната далеч на север. Най-важната етническа
група в Ойо е йоруба, чието въздействие върху латиноамериканското
общество и култура ще бъде огромно. Дълбоко във вътрешността
(днешна Северна Нигерия) са кралствата Хауса, които са били исля-
мизирани векове по-рано.
На юг и на изток от Кралство Бенин е била делтата на р. Нил,
както и регионът, станал известен като Камерун (по изкривеното
английско произношение на португалското име „Камарос“, означа
ващо Бряг на скаридите). Това е област на блата с мангрови блата и
безбройни потоци и рекички. През XV в. региона е опасан с много
търговски пътища, свързващи множество самостоятелни села. Още
по на юг, по протежение на екватериалното африканско крайбрежие,
Кралство Конго се е очертало като силна и мощна държава в момен
та на пристигането на португалците през 80-те години на XV в. Със
своите 250 000 жители Конго се разпростира около 250 мили на юг
по р. Конго и други 250 мили навътре от крайбрежието. По северна
та част на реката се намирали още две важни кралства - Лоанго, по
крайбрежието, и Тио - на изток. Вътрешността на Централна Африка
съдържала множество други кралства, повечето групирани около град
Голямо Зимбабве. Град, с може би 20 000 жители в най-голямата си
слава, Голямо Зимбабве заема площ от около 60 акра и има защитни
стени 30 фута високи и 15 фута дебели. Околните кралства се разпадат
през XV в. и не са известни на европейците, докато един пътешестве
ник не попада случайно на техните руини в края на XIX в.
Надолу, под тропичната екваториална зона, Южна Африка пре
доставя разнообразна географска среда. Пустинята Калихари на
югозапад винаги е била слабо населена и е приютявала разхвърляни
групи номади ловци, известни днес като хойсан. Върху по-голямата
част на Южна Африка говорещи банту народи се занимават и гледат
добитък. Доминират три основни групи: шона, сото-тцуана и нгуни
(ако използваме съвременните им имена). Шона населяват територи
ята на съвременно Зимбабве и Мозамбик, докато сото-тцуана се раз
простират върху по-голямата част от днешна Южна Африка. Нгуни
живеят на изток от планините, надолу към Индийския океан. Земята на
Южна Африка крие огромни минерални богатства. Злато, мед, олово и
51
желязо са били обект на миньорска дейност и търговия в продължение

на векове. Подобно на Западна Африка, народите на Южна Африка
изнасят злато, в този случай по река Замбези към Софала до източ-
ноафриканския бряг. Тази търговия свързва черните африканци от
Централна и Южна Африка с арабите по източноафриканския бряг от
Червено море до Мозамбик. Богати търговски центрове се появяват
по източноафриканското крайбрежие - Могадишо, Малинди, Момба-
са и Килуа са най-значимите.
Африка, подобно на Америките и Европа, е разнолик регион на
много народи, езици и кралства в края на XV в. Подобно на Америки
те, търговски мрежи свързват различните региони в по-голямата част
на Африка с Европа през Средиземно море и с Азия през Индийския
океан. В някои случаи Африка формира едната страна на една три
ъгълна търговска мрежа с Европа и Азия, която е свързвала конти
нентите на Стария свят в продължение на хилядолетия. В момента, в
който европейците се ориентират трайно към Атлантика през XV и
XVI в., растящата търговия между европейци и африканци инициира
дълбока трансформация, която ще измести осите на сила в света. За
европейците тя ще смени центъра на тежестта на тяхната цивилиза
ция от Средиземноморието към Атлантика. Португалските търговски
пунктове по африканския бряг през XV в. ще положат основите на
изграждането на атлантическа търговска мрежа, която с течение на
времето ще се свърже с Америките. Португалската експанзия към
Индийския океан и испанската и португалската експанзии към Аме
риките през XVI в. ще превърнат Атлантика в динамичния нов център
на международната търговия. Те ще започнат да създават една атлан
тическа икономика, която ще промени из основи бъдещето на всички
народи на всички континенти. Европейската отвъдморска експанзия
ще се превърне в движещата сила зад сблъсъка на различни народи,
който ще роди Латинска Америка в края на XV в.
52
ГЛАВА 4
Прекосяването на океаните
Ранната история на Латинска Америка се разгръща като драматична
глава във възхода на истински глобалната човешка история, започнала
да се очертава с агресивната експанзия на европейските народи
по земното кълбо в епохата на Ренесанса. Започвайки през XV в.,
европейските народи преминават надлъж и шир по Земята, като в
крайна сметка подчиняват повечето от народите, е които се сблъскват,
и установяват глобалното господство на Запада. Нациите в Западното
полукълбо започват като едни колониални начинания, като Европа
играе централна роля за формирането и развитието на обществата в
Новия свят в продължение на няколко века. Европейската експанзия в
крайна сметка създава една истински глобална икономическа система,
свързала всички общества и култури. Както вече посочих, историята
на Латинска Америка започва в края на XV в., когато няколко малки
новопоявили се европейски нации се качват на корабите и предприемат
морски пътешествия, търсейки търговски пътища към Африка и Азия.
Тази експанзия ги праща в Атлантика, а оттам към серия драматични
сблъсъци с нови народи и континенти. Петстотин години по-късно
Латинска Америка продължава да бъде вкопчена в наследството на
европейския колониализъм и последиците от тези сблъсъци.
Възходът на Запада към световно господство в периода XV-XIX
в. в никакъв случай не е неизбежен процес. Преди 1500 г. народите по
света са разпръснати и относително изолирани, като Европа е само
един от многото властови центрове в света. В Източна Азия китайците
в продължение на хилядолетие вече са изградили една високо развита
цивилизация, докато монголците са на път да установят огромна им
перия на Индийския субконтинент. Османската династия контролира
по-голямата част от Северна Африка, Близкия изток и Югоизточна
Европа, докато Персийската империя се разпростира от днешен Иран
през целия Арабски полуостров. Властелините в Русия са изковали
едно силно царство с център Москва. Големите африкански империи
(Абисиния, Ойо, Конго) са импозантни колкото която и да е европей
ска монархия. Големите търговски пътища свързват Европа с Азия
чрез търговците мюсюлмани в Близкия изток, а Черна Африка с Ев
ропа - чрез търговците мюсюлмани в Северна Африка. Европейците
имат само бегла и приказна идея за размерите на земите отвъд Сре-
диземноморието, най-вече от писанията на няколко пътешественици
авантюристи, като Марко Поло (1254-1324 г.). От другата страна
на Атлантика ацтеките доминират над Централно Мексико, а инките
53
контролират своята империя в Андите. Докато всички тези империи

са се разширявали и установявали контрол над огромни територии,
единствено европейците, с техните новопоявили се и крехки монар
хии, се насочват толкова неуморно навън към океаните.
Защо точно европейците?

Комплексни и взаимосвързани фактори тласкат европейците навън
и правят възможен техния успех. През 1492 г. Европа е политически
фрагментирана и разпокъсана. Германия и Италия няма да се появят
като единни нации чак до XIX в. Франция и Англия са опустошени
от граждански войни. Англия няма да започне да се проявява като
единна нация до края на Войната на розите от края на XV в. и няма
да започне да се придвижва напред - до управлението на Елизабет
I (1558-1603). Франция ще бъде жестоко разделена, особено от
религиозните войни през целия XVI в. Двете единствени нации, които
се появяват, са Португалия и Испания, като те са твърде малки в
сравнение с другите световни империи. През 1500 г. Португалия има
около 1-1,5 мил. население, а Лисабон - около 100 000 души. Испания
е значително по-голяма и има, може би, 8 мил. души население, като
главното й пристанище - Севиля, е с размер колкото този на Лисабон.
В края на XV в. първата от новите национални държави започва да се
консолидира около една шепа многобройни и разпръснати феодални
монархии. Португалия (през ХП-ХШ в.) и Испания (през XV в.) са
пионерите в този процес на изграждане на нови държави. Англия,
Франция и Нидерландия ще ги последват през XVI в. Щом тези
монархии веднъж установят централна власт и консолидират контрола
си върху територията, те вече могат да обърнат погледа си отвъд
моретата. Континенталната надпревара между тези относително малки
държави създава динамика на иновациите в политиката, обществото
и икономиката. По ирония, борбата за надмощие между испанци,
португалци, французи, англичани и холандци ще направи европейската
цивилизация динамична, силна и напредничава.
Именно агресивната и експанзионистична култура, носеща юдео-
християнския мироглед, както и появата на модерната наука в нейния
център, изпращат европейците отвъд моретата. Културният фактор е,
може би, най-труден за очертаване и най-обтекаем. Него именно някои
историци наричат фактора „разтягане на локуми“. Моята теза е, че
юдео-християнска визия за света, създаден от всемогъщия Бог - един
свят с ясна начална точка, движещ се нагоре и прогресивно напред
към една крайна точка, - е от критично значение за разбирането на
европейската цивилизация и нейната експанзия. Повечето от остана
лите култури в света (например азиатски или американски) разглеж
дат историята като цикличен или кръгов процес. Оттук съдбата или
54
предопределеността на човешките създания се решава от големите

житейски цикли. Обратно, европейците гледат на историята като ли-
неарен и прогресивен, а не цикличен процес. Личности като Колумб
и Кортес имат много по-голяма вяра в собствените си възможности
да предопределят съдбата си с развитието на човешката цивилизация
напред. Освен това европейците се считат задължени да предоставят
възможността за спасение на всички народи. Християнството е една
агресивно покръстваща религия. Още нещо, възходът на модерната
наука - процес, безусловно свързан с християнството през XVI-XVII
в. - също придава динамизъм на Запада. Желанието да се разбере
природата (от съвременници като Нютон или Кеплер) представлява
стремеж да се разкрие божествения замисъл на Вселената. Христи
янството и западната наука споделят тезата, че природата и светът са
наши и следва да ги разберем, доминираме и манипулираме. „Пло
дете се и множете се“, както пише в началните пасажи на Библията,
„пълнете земята и обладайте я и господарувайте над... цялата земя...“
(Битие 1:28). Това е един утилитарен поглед върху естествения свят.
Християнството следователно тласка европейците навън по Земята,
за да занесат божественото слово на онези, които още не са спасени.
Съвременната наука им осигурява основанията да открият, разберат
и експлоатират плодовете на природата. В много отношения това е
най-отчетливият фактор в процеса на европейската експанзия.
С изключение най-вече на евреите (концентрирани основно в
Източна Европа), Европа е християнска цивилизация. А през 1500
г. в Западна Европа съществува само една църква, само една версия
на християнството - католическата (т.е. универсална) църква, със
седалище в Рим. Въпреки че XVI в. много кръвопролитни войни
драматично и необратимо разтърсват религиозното единство, про
тестантите и (дори още повече) католиците споделят агресивния хъс
да покръстят всички народи и да спасят техните души. По време на
продължилата векове битка за изтласкването на мюсюлманите от Ис
пания и Португалия до голяма степен иберийският католицизъм става
най-войнстващ и агресивен в Европа. Въпреки че често се смесва и
с други мотиви, страстта на европейците да откриват и спасяват все
нови и нови души е искрена и всеобхватна. Отвъдморската експанзия
дава безпрецедентна възможност посланията на Христос да стигнат
до други народи. Бернал Диас дел Кастио - един от завоевателите
на Мексико, хваща тази смесица от мотиви, когато заявява, че той
и неговите сънародници поемат своята мисия, „служейки на Бога и
Негово Величество, за да дадат светлина на всички онези, които са
в тъмнината - а също и да придобият онова злато, за което повечето
хора мечтаят“. Духовното завладяване играе централно място в кон
струирането на латиноамериканската култура. Иберийците тръгват да
завладяват местните американци едновременно и с меча, и с кръста.
55
Научните и технологичните открития осигуряват на новите нации

средствата за експанзия. Европейците постепенно натрупват знания
по астрономия, както и придобиват компаса и навигационните уреди,
които вече са разработени в Китай, Индия и Близкия изток. В края
на XV в. те вече са разработили и корабите, с които ще обиколят
света - най-вече каравелата. За разлика от античните римски галери
с техните квадратни платна, които порят относително спокойното
Средиземноморие, каравелата е мощна комбинация на технологични
ресурси: дълбок корпус за преплуване на високите вълни, кърмов
рул и триъгълни платна, позволяващи му бърза навигация, както и
артилерия, за да отблъсне онези, които му се противопоставят или
отказват да сътрудничат. Знанията за звездите и навигационните
инструменти дават на европейците средствата, за да картографират
своя курс. Каравелата им осигурява средството за пътуване. Науката,
технологията и консолидацията на националните държави отварят
пътя към експанзията, а културните и икономическите сили изтласкват
европейците по поетия път. Западната култура е специфична със своя
акцент върху систематичното търсене на практическото познание
за естествения свят. Много цивилизации, до ден-днешен, са допри
несли за възхода на науката и технологията, но само Западът успява
да обедини разпокъсания принос на другите цивилизации и така да
произведе революцията, родила модерната наука през XVI в. Само на
запад технологичният напредък е така агресивно поощряван и, оттук
- революционизиран. Търсенето на научно и технологично преиму
щество се превръща едновременно в цел само по себе си и в средство,
в друг смисъл. Науката и технологията се превръщат в инструменти
на експанзията и на колониалната експлоатация.
Алчността е също силен мотив, тласкащ западната експанзия.
През Ренесанса (1350-1550 г.) най-революционната система в све
товната история - капитализмът, започва да се появява в Европа.
Именно тогава се оформят и онези същностни елементи, които ние
приемаме за основни черти на капитализма. Самоосъзнатото търсене
на печалба, развитието на пазарите за относително свободна размяна
на стоки и услуги, консолидацията на идеята за частната собстве
ност и за правнообвързващите договори - всички тези елементи се
развиват в рамките на търговските мрежи, опасали Европа към 1500
г. Инструментите, които са от основно значение за възхода на капи
тализма, се оформят също през тези години, особено в италианските
градове-държави - идеята за кредита, банките, счетоводните техники
и групирането на капитала в „компании“ . Към 1500 г. сложната и
увеличаваща се търговска система в Европа полага основите за раж
дането на капиталистическата икономика, основана на търсенето на
печалби. Най-впечатляващите печалби идват от търговията с луксозни
стоки и редки подправки от Изтока. Близкоизточни и северноафри-
56
кански посредници стоят на пътя между европейците и доставчици

те. Отчитайки трудностите (най-живо демонстрирани по време на
кръстоносните походи от Късното средновековие) при опитите да се
установи контрол над далечните търговски пътища чрез изолиране на
посредниците със сила, остава единствено като логична алтернатива
установяването на морски пътища към Изтока. Португалия - „евро
пейският прозорец към Атлантика“ - заема стратегическата позиция
на възможен посредник в търговията между Средиземноморието и
Северна Европа, а оттук - и възможен трамплин към Изтока.
Преследвайки печалби и души, европейците поемат по пътя на
вълните и обиколката на света, докато модерната наука, технологиите
и монархиите им осигуряват средствата, за да намерят своя път. През
XIV и XV в. малките градове-държави в Северна Италия стават пио
нери в тази експанзия. Разположени стратегически между възходящо
развиващата се европейска икономика и далечните пътища към Изто
ка, Венеция, Флоренция и Генуа развиват изтънчени търговски ико
номики и стават пионери в кредитни и финансови инструменти като
двустранното счетоводство и банкирането. През XVI в. Португалия и
Испания - първите централизирани монархии, оставят италианските
градове-държави зад себе си. След 1492 г. иберийските империи в
Америките и Изтока изместват оста на европейската икономика от
Средиземноморието навътре към Атлантика.
Комбинацията на тези четири фактора - политическата воля,
икономическата динамика, религиозният хъс и технологичните инова
ции - се появява в Европа и никъде другаде, като най-напред това се
случва в Испания и Португалия. Иберийците се оказват лидерите на
този процес, защото единствени комбинират четирите фактора. Те са
подредили собствения си дом посредством консолидацията на нацио
налните монархии. Обединението на Кралство Кастилия и Кралство
Арагон при Фернандо и Изабел създава, на практика, модерна Испа
ния, като падането на Гранада през 1492 г. завършва процеса. Испа
ния е на върха на вълната при формирането на държавата и нацията
в епохата на Ренесанса, така проницателно отбелязано от Макиавели
в книгата му „Князът“ (1515 г.). Португалия от своя страна е в аван
гарда на търговската революция. Португалците консолидират своята
монархия и граници два века преди испанците, като новата нация е на
кръстопътя в търговията между Средиземноморието, Африка и Се
верна Европа. И двете монархии са войнстващи и агресивни при раз
пространението на християнството. Вековете на борба за отвоюване
на териториите от маврите изковават една религиозна войнственост,
особено в Испания, която не се среща никъде в останалата част на
Европа. Иберийците откровено и яростно желаят да разпространят
Евангелието, колкото се може повече и по-надалече.
57
Създаването на Атлантическия свят

Опитът на Португалия и Испания с исляма ги поставя в по-добра
позиция от другите държави в Европа относно научните и технически
открития в областта на навигацията. Португалия, по-специално, е най-
напред по морски познания през XV в. При княз Енрике (1394-1460),
известен като „Навигатора“, Португалската монархия насърчава
пътешествията и експедициите, започнали през ранния XV в. Енрике,
третият наследник на трона, събира картографи, астрономи и други
специалисти в Сагрес, Южна Португалия, за да тласне напред процеса
на отвъдморска експанзия. Тези пътешествия не са пряко насочвани
от държавата по начина, по който беше насърчавана космическата
програма в САЩ през 60-те и 70-те години на XX в. Монархията
понякога осигурява средства и подкрепа, но най-често пътешествията
са дело на предприемачи, неполучили нищо повече от кралска
подкрепа и благословия.
Португалците са пионери в атлантическата експанзия. Радват се
на благоприятното си географско положение като прозорец на Европа
към Атлантика. Те са в средата на търговската ос от Средиземномо-
рието към динамичните и развиващи се икономики на Северозападна
Европа. При управлението на династията Авиз (1383-1578) консоли
дират нацията си 200 години преди испанците. През XIV в. вече са в
Атлантика, откривайки и завземайки острови. Още през 40-те години
на XIV в. вече са проучили Канарските острови. През 20-те години
на XV в. са завзели Мадейра, а през 30-те години са се преместили на
Азорските острови. При Авизката династия през XV в. започват да
си проправят пътя през южноафриканското крайбрежие. Португал
ците датират изграждането на своята империя със завладяването на
северноафриканския град Сеута през 1415 г. През следващия век те ще
изградят глобална търговска империя, разпростираща се от Бразилия
до Африка, а оттам към Индийския океан, Китай и Япония. Въпреки
че тяхната краткосрочна цел е търговията в зоната на Атлантика, дъл
госрочната им мечта е да установят директна търговия с Индия. На
практика се опитват да заобиколят по вода многото близкоизточни и
северноафрикански посредници, които им продават стоки от Африка
отвъд Сахара и Далечния изток. Към 1434 г. една експедиция заобикаля
н. Бухадор на западноафриканското крайбрежие - една точка, дълго
считана за недостижима. През 1492 г. португалците създават укрепен
търговски пост, или фабрика, в Cao Хорхе да Мина (по-известен като
Ел Мина) на брега на днешна Гана. През следващите две години Диого
Као застава начело на експедицията, проучила устието на р. Конго и
районите на юг. През 1488 г. Бартоломео Диас заобикаля Африка и
навлиза в Индийския океан, въпреки че неговият екипаж почти вдига
метеж и го принуждава да се върне обратно в Португалия.
58
В много отношения португалците са първите пропагандатори

на създаването на „атлантическия свят“. През XV в. организират
редовна търговия с народите по цялото африканско атлантическо
крайбрежие. Те са основните фактори, свързали не само Европа и
Африка отвъд Сахара, но и много африкански народи. Интересуват
се от търговия, а не от военни завоевания. Тактиката, която следват,
е една и съща навсякъде: започни търговия с местните хора, създай
укрепен търговски пост на брега, след това стани господстващият
търговец между европейските и неевропейските народи. По ирония те
постигат всичко това в търсене на дългосрочната им цел да създадат
директен търговски път към Азия. В крайна сметка, това е един доста
практичен план. Търгувай с всеки по твоя път, докато си го проправяш
в името на голямата цел - Индия. Португалците ще постигнат накрая
тази цел, но тяхната ключова роля в овладяването на Атлантика ще
доведе директно до откриването на Америките от европейците и до
създаването на атлантическия свят.
„Откриването“ на Америките, които аз ще нарека „моментът
на Колумб“, е вероятно, но и дискусионно най-важното събитие в
световната история през последните 1000 години. То съединява два
свята - „Стария свят“ на Европа, Африка и Азия и „Новия свят“ на
Америките. И двата свята са живели в биологична и културна изо
лация в продължение на хиляди години. Пътешествието на Колумб
започва един процес на устойчива обмяна между тези два свята,
превръщайки го в необратим процес, продължаващ и до днес - това е
огромна стъпка към създаването на „глобалното село“. Този момент
има изключителни последици и за двата свята. Той води до навли
зането, завладяването и унищожаването на народите в Америките.
Това е началото на процеса на европейска експанзия и на създаването
на свят, доминиран от европейските сили. Биологичната обмяна на
растения, животни и болести из основи преформатира глобалната
екология и култура. Този момент и неговото значение също са много
противоречиви. Най-напред съществува интензивен дебат върху са
мия термин „откриване“. Очевидно, от гледна точка на местните аме
риканци, не може да съществува „откриване“ на Америките. Те вече
добре съзнават съществуването на собствената им родина. Ето защо
много учени предпочитат термина „среща“ за онова, което се случва
на 12 октомври 1492 г. Това е хубав, неутрален термин и е подходящ,
но от европейската перспектива определено става въпрос за огромно
и решително откриване на един свят и народи, които европейците не
познават. Твърде скоро ще им стане ясно, че Колумб не е достигнал до
Азия, но че това са страни и народи, които не могат да бъдат открити
в никой от най-важните тогава източници на познание - Библията и
писанията на древните гърци и римляни. На европейските интелек
туалци и теолози ще им трябва век и половина, за да асимилират и да
59
обяснят тези земи и народи и да ги вкарат в своя религиозен и инте

лектуален светоглед. В същото време това е момент на „откриване“ и
за местните американци, които, за собствено разочарование и без да
го търсят, са принудени също да открият европейците.
Пътешествието на Колумб през 1492 г. ще приключи завинаги
културната и биологичната изолация на Америките от Стария свят
и ще съедини двата свята, развивали се поотделно в продължение на
хилядолетия. Колумб прави първата и най-драматична стъпка към
създаването на един цялостен, взаимосвързан свят. Един от големи
те хроникьори на испанските завоевания през XVI в. - Франсиско
Лопес де Гомара, го нарича „най-великото събитие след създаването
на света (изключвайки зачатието на Онзи, който го създаде)“. Без да
го желае, Колумб инициира онзи сблъсък, който ще роди Латинска
Америка. Бартоломе де ла Касае, който е свидетел на забележител
ното откриване и завладяване на Карибите, вярва, че „всичко, което
се случи след чудесното откриване на Америките, беше толкова нео
бичайно, че цялата история изглежда необяснима за всеки, който не
я е видял с очите си. Наистина то хвърля сянка върху всички дела на
прочутите хора от миналото, независимо колко героични са били те,
и същевременно преобръща в мълчание всички разговори за другите
чудеса на света.“
Някои гледат на Колумб като на пророк, застанал начело на За
падната цивилизация. Други го описват като злостен разрушител и
олицетворение на всичко онова, което е погрешно в Запада. Ние няма
да спорим толкова за човека, а по-скоро ще се опитаме да обхванем
значението на процеса, който той отприщва. Въпреки че е една от най-
известните фигури в световната история, Колумб продължава да бъде
една сенчеста, необяснима, хамелеоноподобна фигура. Ние имаме за
него почти толкова информация, колкото и за всеки друг човек, живял
в края на XV и началото на XVI в., но почти всичката тази информа
ция е противоречива, несигурна и пълна с пропуски. Както пише един
от неговите биографи (Салвадор де Мадариага), Колумб е „като сепия,
която пуска мастилен облак около всеки твърд факт от своя живот.
Това мастило, умножено от усърдието на неговите историци, прави
все по-черна и все по-плътна мистерията около него.“
Дори произходът на Колумб е оспорван. Относително ясно е,
че е родом от предградията на Генуа, въпреки че много нации имат
претенции за него (Испания, Франция, дори Русия). Най-вероятно
е роден в семейство на предачи през 1451 г. и в съответствие с ге-
нуезкия диалект името му би трябвало да се произнася Кристофоро
Коломбо. През 70-те години на XV в., вече като млад мъж, той започва
да пътува с кораби из Източното Средиземноморие. През 1476 г., на
25 години, той пристига в Португалия - най-напредналата морска
страна в Западния свят. Както вече видяхме, Португалия е започнала
60
да конструира своята глобална империя. В тези преплитащи се кръс

топътища на Атлантика и Средиземноморието Колумб се превръща
в част от жизнената италианска имигрантска общност. Той развива
оживени контакти в областта на мореплаването и търговията, научава
португалски и латински, както и кастилския вариант на испански (поч
ти всички оцелели негови писания са на испански). Този, определено
много образован, човек ще приеме испанското име Кристобал Колон.
Той подписва официални документи под името Кристоференс - Носи
теля на Христос - ясна индикация за неговата дълбока и обвързваща
християнска отдаденост. През 1478-1479 г. се оженва за Филипа Мо-
нис, чието семейство притежава острови в Атлантика, а освен това
има добри връзки е Португалския двор. Той има един син - Диего,
роден през 1480 г. (Жена му явно умира малко по-късно. Колумб има
по-късно романтична връзка с Беатрис Енрикес де Арана, от която
има втори син - Ернандо, който ще стане биограф на своя баща.)
Именно в Португалия Колумб развива идеята за „индийското
предприятие“, т.е. дълбоката вяра, че преплавайки Големите западни
морета, може да се стигне безопасно в Азия или „Индиите“, както се
нарича регионът. Оригиналността на идеята не е в това, че Земята е
кръгла. Това е една литературна история, създадена от Уошингтън Ър-
винг в написаната през XIX в. много известна биография на Колумб.
Всички образовани хора от античността насам са знаели, че светът е
сфера, а един гръцки астроном в Египет още през 3-ти в. пр.Хр. из
числява изкривеността на земното кълбо с изключително голяма точ
ност. Оригиналността на Колумб, колкото и да е странно, е в неговата
велика грешка. Той изчислява грешно големината на земното кълбо.
И ние днес знаем твърде добре къде точно е сгрешил. Колумб позна
ва много добре астрономията, навигацията и географията, но греши
при определянето на дължината на един градус географска дължина
и когато ги умножава по 360, той намалява дължината на една земна
обиколка от истинските близо 25 000 мили (на Екватора) на 19 000
мили. Втората му грешка в изчисленията е, че приема, че Китай е
много по-голям, отколкото е в действителност. Комбинацията на тези
две грешки кара Колумб да изчисли, че разстоянието през Атлантика
до Азия е 2400 мили. По ирония тази грешка е основата и за неговото
велико откритие, и за неговото заклеймяване. Именно тя го докарва
до Америките, но същевременно дава храна на всички онези, които го
мразят, да го описват като един упорит и заблуден глупак.
Но защо да го прави? Защо Колумб или който и да е друг ще иска
да прекоси Атлантика? Накратко, европейците мечтаят за големите
печалби от търговията с подправки в Азия и искат директен морски
път като алтернатива на посредниците, които носят същата стока
през Азия, Индия, Близкия изток и Северна Африка. Колумб е воден
от обичайните мотиви на своето време - търсенето на богатство, же
61
ланието за разпространение на християнството и славата. Или, както

се казва в известния припев - той отиде, търсейки златото, славата
и Евангелието. В продължение на години се опитва да убеди порту
галците да застанат зад плана му, но те (доста правилно) отхвърлят
неговите изчисления. През 1485 г. той се отказва от португалците
и отпътува за Испания, за да се опита да убеди Фернандо и Изабе-
ла да го подкрепят. Колумб е осмян и от експертите на Испанската
корона, но не го отхвърлят напълно. Докато Фернандо и Изабела са
ангажирани с последната фаза от изгонването на маврите от полу
острова, те му осигуряват средства от време на време. През 1491 г.
една кралска комисия отново отхвърля изчисленията на Колумб, но
в последния момент Кралицата решава да му даде шанс. Според една
стара история, в момент, когато планира да напусне Испания и вече
е тръгнал напълно сломен, Колумб е застигнат от един конник, който
му предава, че Кралицата си е променила мнението. Най-вероятно тя
е била мотивирана от възможността да инвестира малко, запазвайки
си възможността да спечели много. Това е хазарт. Изабела обаче не
залага кралските бижута (това е друга преувеличена детска приказка).
Тя осигурява малко средства за експедицията, като същевременно
налага данък върху южното пристанище Палос, с който да финан
сира и оборудва три кораба. Колумб и няколко приятели осигуряват
останалия необходим капитал. Това определено е едно съвместно,
капиталистическо предприятие.
Част от причината за неохотата на монарсите да застанат зад него
са изключително големите искания, които Колумб прави в замяна на
своите услуги. В споразумението, което той подписва с тях през 1491
г., те се съгласяват да му дадат дял от всички печалби, да го назначат
за „генерал-губернатор и адмирал на океаните и моретата“ в случай
на успех и да го произведат в благороднически сан - наистина доста
смели искания за един чужденец с почти никакво формално образо
вание, богатство и семейни връзки в Испанския двор!
Моментът на Колумб
През август 1492 г. Колумб отплава от Палос с три кораба -
легендарните Ниня, Пинта и Санта Мария, с около 90 души екипаж.
Двама братя, Мартин Алонсо и Висенте Янес Пинсон, са капитани на
Ниня и Пинта. Говорейки за смелост или пък за глупост, тези кораби
са дълги само 90 фута, колкото една яхта. Трите кораба спират на
Канарските острови, правят някои ремонти, подновяват запасите си
и се отправят на запад към неизвестното в началото на септември.
Колумб, подобно на други велики фигури в историята, се оказва
изключителен късметлия. Той има перфектни условия за плаване и
достигайки възможно най на юг, успява да хване преобладаващите
62
западни ветрове през Атлантика. Днес ние знаем относително много

за пътуването* тъй като Колумб води ежедневно дневник, като част
от записаното е оцеляло. Около четири седмици по-късно и изминал
2400 мили в западна посока, той забелязва земя - вероятно един от
островите на Бахамите. Вярвайки, че е в Индия, той нарича местните
хора „индианци“ и започва да проучва островите. Колумб не би могъл
да си представи огромните последици от неговото стъпване на малкия
остров на 12 октомври 1492 г.
Забелязвайки островите, той обявява, че ги завладява за Кастилия
и ги нарича с имената на своите патрони (Сан Салвадор, или „Спа
сителя“, Фернандина, Изабела и Еспаньола). Мартин Алонсо Пинсон
и неговият екипаж изчезват с Пинта. На връх Бъдни вечер, докато
пияният екипаж спи, Санта Мария навлиза в плитчините по брега на
Еспаньола (известна повече на английски като Хеспаньола, това са
съвременните Хаити и Доминиканската република). Колумб ще реши
да остави около 40 от своите хора (почти половината екипаж) в едно
поселение, наречено от него Ла Навидад (Коледа), за да отбележи
случилото се на кораба. Докато Колумб се подготвя да се върне в Ис
пания, Мартин Алонсо се появява с Пинта, извинявайки се за отпъту
ването си. Очевидно това е било желана среща. През февруари двата
кораба тръгват на север и отново, благодарение на късмета, успяват
да хванат преобладаващите източни ветрове, които ги връщат у дома.
Ужасните зимни бури разделят двата кораба. Колумб успява да спре
на Азорските острови преди да доплава до пристанището на Лисабон
през първите дни на март през 1943 г. Колумб прекарва няколко дни
при Краля, който очевидно се е вайкал за огромните земи и възмож
ности, които са му се изплъзнали. Колумб след това се отправя към
Южна Испания, приключвайки по този начин пътешествието, продъл
жило осем месеца. Пинсон пристига с Пинта, болен и в състояние на
депресия, и почти не поздравява Колумб или брат си Висенте, а скоро
след това и умира. Колумб преминава по суша близо 800 мили, за да
достигне Барселона и да представи своите открития, подарявайки
включително шест нещастни индианци на Фернандо и Изабела. Март
1493 г. е великият момент на Колумб. При пристигането му Фернандо
и Изабела го посрещат като герой и го обявяват за Херцог на Верагуа,
Адмирал на океаните и моретата и Генерал-губернатор на Индиите.
Един по-малко амбициозен човек би се оттеглил на върха на славата
си. Колумб обаче веднага оборудва един по-голям флот и в края на
1493 г. се отправя обратно към Атлантика. През следващото десе
тилетие ще направи още три пътешествия през „Голямото западно
море“. Той никога няма да открие Китай или Япония и ще умре през
1506 г. огорчен и в немилост, заради грешката му и неспособността
му да управлява испанските владения в Карибите. Неговите останки
са погребани и премествани няколко пъти през следващите векове,
63
като днес четири града (Санто Доминго, Хавана, Севиля и Валядолид)

претендират, че съхраняват костите му. Дори в смъртта си Колумб
остава една мистерия.
Какво следва от всичко това? Тук става въпрос за един човек с
целеустременост (или казано по-грубо фанатизъм), която го изпраща
в Атлантика, за да търси Азия, като междувременно се препъва в
Америките. Той иска да открие директен морски път към търговията
с подправки в Изтока, а в крайна сметка се оказва при непознати хора
от Запада. Но дебатът за това, дали Колумб е герой, или злодей, дали
е налудничава (и късметлийска) средновековна личност, или е един
проницателен (почти пророчески) ренесансов човек, пропуска един
важен момент.
При финалния анализ се оказва, че най-важен е не човекът, а
процесът, който той започва. През октомври 1492 г. тези два свята
навлизат в процес на обмяна - на растения, животни, хора и вируси,
- която преформатира двата свята, създавайки един общ свят. Както
вече видяхме, от четирите основни растения, които изхранват света
днес - пшеницата, ориза, царевицата и картофите, - първите две са
познати само в Стария свят, докато царевицата и картофите - само в
Новия. Животните на Стария свят - добитъкът, конете, свинете, ов
цете и кокошките (да споменем само няколко), ще трансформират жи
вота и диетата на Америките; тютюнът и шоколадът (за да споменем
само две растения) ще революционизират диетата и порока в Стария
свят и, накрая, микробите на Стария свят ще доведат до опустошение
сред хората на Америките. Едрата шарка, грипът и морбилите ще уни
щожат милиони. Според стандартни оценки болестите на Стария свят
ще доведат до това, че между 85% и 90% ще изчезнат в рамките на
50 години. Това е най-голямата демографска катастрофа в човешката
история. Ето защо, когато всичко е вече казано и свършено, ще стане
ясно защо Христофор Колумб и Моментът на Колумб са от такова
голямо значение не само за историята на Америките, но и за историята
на всички народи по света.
64
Карта 3. И спанска и П ортугалска А м ерика около 1700 г.
5. 65
ГЛАВА 5
Първото завладяване
Изпитанието на Карибите
Следвайки пътя на Колумб, испанците плъзват из Карибите в рамките
на следващото поколение, завладявайки и унищожавайки местното
население. Испанците се предвижват напред, завладявайки островите в
един процес „на отскок“. Те превземат един остров, установявайки там
база за nô следващи операции, придвижвайки се напред крачка по крачка.
Еспаньола например се превръща в плацдарм за завладяването на Куба,
а след това Куба - за завладяването на Мексико. С всеки следващ остров
испанците повтарят първоначалния процес на Еспаньола, като в същото
време прибавят нови подходи към различните страни и народи, с които се
сблъскват. По един модел, който ще бъде репликиран из цяла Латинска
Америка през следващия век, завоевателите си поделят плячката
- заграбеното, земята и индианците - помежду си. Завладяването
действа като някаква система на старшинство. Най-старшите членове
на експедицията получават най-добрата плячка, докато онези, които
получават по-малките дялове, наред с тези, които идват със следващата
вълна завоеватели, са изтласкани към периферията да търсят собствени
богатства и да завладяват собствени земи. За разлика от португалците,
които изграждат своите фабрики или търговски станции, испанците идват,
за да завладяват, ограбват и след това да се заселят като колонисти. След
първоначалното завладяване те разбират, че бъдещото им богатство би
могло да дойде единствено от земята и, оттук, ключът към печалбата от
земята става експлоатацията на труда на не-европейци.
В много аспекти именно Карибите се превръщат в „изпитанието на
Америките“. Текстова площадка за методи и процеси, които испанците
ще репликират впоследствие и ще доразвият в други райони. При во
енното завоевание те ще пленят местния индиански вожд, за да „обез
главят“ нацията, с която се бият. Думата на аравакски за ръководител
или вожд е изопачена на испански в cacique и ще се превърне в общия
термин, използван от испанците в двете Америки, когато говорят за
индианските ръководители. (Езикът на араваките е внесъл в испан
ския множество нови думи като сапоа(кану), barbacoa^барбекю),
/шгассш(ураган) и /гдтаса(хамак).) След като подчиняват индиански
те народи, конкистадорите ги принуждават да обработват земята, за да
плащат данък. Системата, която те прилагат на Карибите, произхожда
от опита им по време на Испанската реконкиста. Прочула се по-късно
като encomienda, тя представлява подарък от Короната, даваща право
за използване на земята и хората върху нея в замяна на това земята
66
да се обработва и защитава, а индианците да се християнизират. На

теория Короната си запазва собствеността върху земята. Тази система
се разпространява със завладяването на Испанска Америка.
Независимо дали чрез сила, или със съгласие, испанците се об
вързват с индианки и африканки, създавайки веднага ново поколение
от расово смесени хора - метиси и мулати. Първите сблъсъци между
народите имат за резултат подобна културна и биологична смесица.
Тези (мултикултурни) деца, родени в първите моменти на Завоеванието, в
буквалния смисъл на думата са били първите латиноамериканци. Именно
от тях започват културите и обществата на Латинска Америка. В своята
същност историята на Латинска Америка през последните 500 години е
история на расовата смес, така че днес именно тази расова и културна
смес дефинира в голяма степен понятието Латинска Америка.
Испанците създават правни и религиозни институции, за да кон
тролират живота на не-европейското мнозинство, което те доминират.
За пореден път се обръщат най-напред към своя опит с маврите, но от
тогава им се налага да създават нови институции, които не са същест
вували преди това в Иберия, за да се справят с новите земи и народи.
В Америките испанците създават два паралелни свята - наречени от
тях „републиката“ на испанците и „републиката“ на индианците. След
вайки добрата средновековна традиция, всеки свят е изключително
йерархизиран, расистки и изграден върху неравенство и привилегии.
Това са основните модели на испанското завоевание.
Най-голямата плячка на Карибите са големите острови - Еспаньо-
ла, Пуерто Рико и Куба. Остров Еспаньола е първият голям модел на
завладяване и колонизация през 1492-1493 г. Първото поселение в
северната част на острова пропада след като Колумб се завръща в Ис
пания. Никой не знае защо, но всички мъже, оставени в Ла Навидад, са
мъртви, когато Адмиралът се завръща. Най-разпространената теория
е, че те се отнесли зле с индианците и това довело до масивен отпор и
анихилация в селището. Когато се връща отново през 1943 г., Колумб
създава Санто Доминго в южната част на острова. Това селище се
превръща в първия център на операциите на испанското завладяване и
колонизация. То именно може да бъде наречено най-старото европей
ско селище в Америките. Санто Доминго става първият испански град
в Америка и стартовата точка на ключовите правни, икономически,
политически и културни институции. Той се превръща в прототип на
основаването и дизайна на други испански градове в Америките. Пла
ниран на основата на един решетъчен градоустройствен план, той има
катедрала в единия ъгъл на главния площад, губернаторски дворец
на другия и седалище на градския съвет на третия. Резиденциите на
най-известните семейства в областта са разположени винаги на или
съвсем близо до централния площад.
Испанците се придвижват напред по острова, подчинявайки всички
67
местни народи в една тежка серия от битки. Конкистадорите твърде

бързо изоставят всякакви опити за преговори или съюзи. В ловене
то случаи те просто използват бруталната сила и кръвопролитното
унищожаване на индианците. Въпреки тежката опозиция и численото
превъзходство на индианците, испанските оръжия и тактика са по-сил
ни от тях. Испанските оръдия, пушки и стоманени мечове осигуряват
технологическа преднина на европейците. Военните коне и кучета се
оказват изключително ефективни. Болестите също започват да уни
щожават индианците. Почти веднага с първата европейски вълна се
появяват епидемиите. Едрата шарка е изключително опустошителна.
Появява се също сифилиса, въпреки че неговият произход продължава
да бъде горещо оспорван и днес. Изглежда бацилът на тази болест е
съществувал и в Стария, и в Новия свят, но Завладяването някак си
отприщва една нова и устойчива негова форма, която ще убива и оса
катява едновременно местните американци и европейците (първото
избухване на епидемия от сифилис в Европа е в испанската армия в
средата на 50-те години на XV в.). За половин век след 1492 г. болести
те на Стария свят унищожават около 85-90% от местното население в
Америките! Цената е ужасяваща - около 40—45 мил. души измират в
рамките на две поколения. (За сравнение подобна демографска ката
строфа за САЩ днес би означавала смъртта на 240-250 мил. души.)
Туземните американци плащат твърде висока цена за толкова дългата
им изолация от микробите на Стария свят.
Бартоломе де лае Касае - една от големите фигури на латиноаме
риканската история става свидетел на завладяването на о. Еспаньола
и пише разтърсващи разкази за методите на испанците. Роден около
1474 г., Лае Касае идва на Карибите като търговец и конкистадор.
Той прекосява Атлантика 14 пъти през XVI в., което само по себе си
е изключително постижение. Неговата книга Къс разказ за унищожа
ването на индианците (1542) е страстно заклеймяване на начина, по
който испанците се отнасят с индианците, като тази книга продължава
да се печата и чете и днес. Според Лае Касае конкистадорите считат
„за нищо да удавят американците в човешка кръв и да унищожат хо
рата, които са били естествените господари и жители на тези огромни
и прекрасни кралства, избивайки милиони от тях и разграбвайки не
сравними съкровища“. (Холандците и англичаните са твърде щастли
ви, превеждайки работите на Лае Касае и поощрявайки т.нар. Черна
легенда - идеята, че испанците са особено зли, кръвожадни и отвра
тителни хора. Подобни антииспански предразсъдъци продължават и
до ден-днешен да изопачават описанието на Завладяването - особено
книгите на английски.)
От Еспаньола испанците тръгват във всички посоки, стъпвайки на
други острови и на континента в Северна, Южна и Централна Америка.
Към 1506 г. те вече са превзели Пуерто Рико, а към 1511 г. са стъпили
68
в Куба. Малките острови наоколо също падат като плочки от домино.

Куба, най-големият и богат остров, скоро надминава Еспаньола като
основния плацдарм на Завладяването. Испанската корона разделя най-
добрите земи в Куба и ги раздава (заедно е индианците върху тях) на
конкистадорите. Като най-големият карибски остров, Куба съществено
умножава скалата на Завоеванието и нуждата да се развият институции,
които да се справят е все повече и повече земи и индианци. Размерът на
енкомиендите нараства драматично и поземлените владения стават на
истина огромни. Именно върху тези острови през първите три десетиле
тия на Завоеванието се появяват големите поземлени имения. Те именно
ще се окажат, може би, най-дълготрайното и прикрито наследство на
иберийското завоевание на Америките. Институциите, разработени на
Еспаньола, са внедрени и на другите острови. Към 1519 г. испанците
вече са завоювали Карибите, завладявайки, унищожавайки и установя
вайки институциите на една растяща колониална империя. Бързината
на завладяването на Карибите и опустошението на местните народи е
отвратително. Скачайки от остров на остров, испанците същевременно
стъпват и изучават крайбрежието на Американския континент. Някол
ко експедиции се придвижват на север във Флорида по долината на р.
Мисисипи и в южната част на онова, което ще стане по-късно САЩ.
Онези, които се ориентират на север от Карибите, не успяват да откри
ят богатства, дори равняващи се на тези по време на завладяването на
Карибите. Други, които се придвижват на юг от островите, също нямат
голям късмет, проучвайки и колонизирайки територията, известна на
английски като „Старата испанска равнина“. Този регион се простира от
съвременна Венецуела до Панама. Подобно на експедициите на север,
тези, лишени от късмет, конкистадори не успяват да намерят богатства
и плячка, подобни на тези от Карибите.
Най-голямата плячка на Завоеванието лежи на запад (в Мексико
и Централна Америка) и на юг (в Андите на западната част от Южна
Америка). Към 1519 г. серия пътешествия на запад, особено от Куба,
навлизат в дългата крайбрежна линия на Централна Америка. По-
специално те се придвижват по полуостров Юкатан, връщайки се
с историите за голямата империя на запад. През 1517 г. Франсиско
Фернандес де Кордоба застава начело на експедиция от Куба към
Юкатан. Майте от Юкатек се противопоставят на окупаторите с хъс,
убивайки половината експедиция и ранявайки фатално Фернандес де
Кордоба. Губернаторът на Куба - Диего Веласкес - изпраща специ
ална експедиционна част, начело с Хуан де Грихалва. Майте отново
изтласкват испанците към Куба, но Грихалва се връща с първите
доклади за огромната империя на континента. Едно поколение след
пристигането на Колумб на Еспаньола, испанците вече са завладели
Карибските острови и се препъват в портата на една от двете големи
награди на Америките - Ацтекската империя в Мексико.
69
Завладяването на Мексико
Завладяването на Мексико е една епична история за катастрофалния
сблъсък на две мощни и агресивно експанзионистични империи.
Историята има всички елементи на голямата драма. Това е разказ
за това как хиляда испанци побеждават една мощна, милионна
цивилизация. Две героични и трагични фигури вкарват в драмата и
личностния фокус - вождът на ацтеките Монтесума и безмилостния
ръководител на испанските конкистадори Ернан Кортес. Смела военна
тактика и трагични грешки заедно свалят една могъща империя. Този
разказ е бил хроникиран на няколко пъти - станалите класически отчети
на самия Кортес в писмата му до испанския император; от неговия
помощник Бернал Диас дел Кастио; от самите ацтеки в периода след
Завладяването; от Уилям Хиклинг Прескот през XIX в. и, в последно
време, от сър Хю Томас. Винаги трябва да имаме в предвид, че става
въпрос за сблъсък на две мощни и разширяващи се цивилизации и
империи, а не за унищожаването на някакъв идиличен, егалитарен,
туземен американски народ, живеещ в хармония с природата. И
двете империи са се появили през предходното столетие. И двете са
монархии, начело със силни лидери. Войнстващи и агресивни религии
тласкат и двете империи навън към завоевания. И двете са изградени
върху много сложна социална и културна система.
В много отношения завладяването на Мексико е класически при
мер за старата теза, че великите събития се случват, когато „подходя
щият човек и подходящото време се срещнат“. Ернан Кортес е човекът
и той брилянтно експлоатира възможностите, които историческият
момент му дава. Определено той е най-великият и най-известният от
испанските конкистадори през XVI в. Ние знаем, че Кортес произ
хожда от малкия град Меделин в Естрамадура, Югоизточната част на
Испания, от която идват толкова много конкистадори. Роден през 1484
или 1485 г., той иска да се бие в Италия, но вместо това, като тийней
джър, се отправя към Карибите през 1504 г., участвайки в завладява
нето на Куба след 1509 г. По всяка вероятност той идва от семейство
в затруднено положение и, вероятно, на низши благородници. Може
би е учил право в университета на Саламанка, но, изглежда, не го
завършва. Подобно на повечето конкистадори, той тръгва от една от
носително привилегирована позиция в испанското общество. Те имат
квалификацията и средствата да си избират пътя в живота по начин,
който е недостъпен на големите селски маси, но същевременно не са
в състояние да живеят в задоволителен комфорт сред благородниците.
Америките предоставят на тези амбициозни мъже възможността да
увеличат богатството и социалната си мобилност. Висшите прослойки
благородници имат твърде малко стимули да напуснат Испания и да
рискуват, участвайки в завоеванията. Намиращите се на дъното на
70
социалната йерархия също имат малки възможности да рискуват, но

те се възползват от възможността, когато им се предостави.
Кортес свързва съдбата си с новия губернатор на Куба, Диего
Веласкес, и прогресира като поземлен собственик, местен магистрат
и собственик на златна мина. Имащ славата на популярен сред жените,
хазартен тип, той очевидно прелъстява Каталина Суарес Маркайда и
с голяма неохота се жени за нея през 1515 г., имайки от нея един син
- Мартин. По онова време, на тридесет и няколко години, би могъл
да си остане преуспял земевладелец и местно величие, но не избира
да се укроти. Кортес е неумолим човек. Когато идва новината от екс
педициите през 1517-1518 г. за мощните и богати империи в земите
на запад, на Веласкес му е нужно да намери лидер, но се страхува,
че всеки, който е способен да ръководи експедиция, може след време
да удари самия него. Той е прав, но изборът, който прави е грешен -
Ернан Кортес. По-голямата част от финансирането на мисията е за
сметка на личното богатство на Кортес. В последния момент, през
февруари 1519 г., научавайки че нервният Веласкес възнамерява да го
свали, Кортес заповядва на своите 11 кораба и 500 моряци да тръгнат
на пътешествие на запад. (На борда има и 8 жени.) В целия процес той
отказва да се вслуша в каквито и да е кралски указания.
Първият етап от завладяването на Мексико представлява разказ за
сериозните грешни преценки на Монтесума и за безмилостно жесто
ките и точни маневри на Кортес. Първите му ходове са установяване
на базата за операциите, консолидиране на контрола върху неговите
хора и началото на използването на разделението сред индианците в
Мексико. При една от първите си срещи с майте по крайбрежието на
Юкатан Кортес се сблъсква с Херонимо де Агилар - испанец, който
е претърпял години по-рано корабокрушение и „се е превърнал в
туземец“, научавайки езика и вписвайки се в местното общество. Той
осигурява на Кортес преводач и изключително ценна информация за
местните хора. Експедицията се придвижва по крайбрежието на по
луостров Юкатан до своята западна база в Табаско, където испанците
имат своята първа сериозна битка и победа. Табаските дават на Кор
тес, като подарък, 20 жени. Сред тях е младата ацтекска аристократка
Малинцин, покръстена под името Марина от испанците. Вероятно
15-годишна, Марина идва от Южно Мексико. Съществуват различни
версии за нейния произход и как е попаднала в плен, но никоя от тях
не се приема за достоверна. Първоначално Кортес я дава на друг
конкистадор, Алонсо Хернандес Портокареро, но когато се завръща
в Испания през юни 1519 г., Доня Марина, или Ла Малинче, както е
също известна, става любовница на Кортес и след време - негов пре
водач. (Тя говори нахуатъл, езика на ацтеките, а освен това научава
много бързо испански.) Тя ще му роди син, отново наречен Мартин,
през 1522 г. По-късно Кортес ще го признае за свой законен син и
71
наследник. Марина играе ключова роля в Завладяването, давайки на

Кортес възможност да разбере ацтеките. Тя познава ацтекската им
перия и тяхната политическа система и мироглед, които обяснява на
испанците. Освен това при преговори тя слуша и разбира какво си го
ворят ацтеките и дава на Кортес идея за обсъжданията и несъгласията
между тях. Ацтеките нямат фигура, еквивалентна на Марина, което
създава важна асиметрия в познанията им за другата страна.
На 21 април 1519 г. - Великден, Кортес основава град Вера Крус
(„Истинския кръст“), където ще прекара четири месеца, изучавайки
враговете си и култивирайки нови приятели и сред индианците, и сред
испанците. Именно тук Кортес проявява правните си знания и квали
фикация. Създавайки свой собствен град и градски съвет, той поставя
своите хора и себе си директно под контрола на испанския монарх, а не
на губернатора на Куба. Той веднага изпраща емисари в Мадридския
двор, които да пледират неговата кауза пред младия крал Карлос I е цен
тралната фигура в превръщането на Испания в най-голямата световна
сила на XVI в. Майка му - Хуана, е дъщеря на Фернандо и Изабела.
Баща му е син на хабсбургския владетел на Австрийската империя.
Роден в Гент през 1500 г., той израства, говорейки фламандски. Баба
му, Изабела, умира през 1504 г., а Фернандо - през 1516 г. Баща му
умира преди Фернандо, а майка му е обявена за умствено неспособна
(тя е известна в испанската история като Хуана Лудата). Когато Карлос
се качва на престола през 1516 г., наследява внушителна империя: от
майка си - Испания и нейните владения в Америките, а от хабсбургите
- Ниските земи и части от Южна Италия. Той е избран за император
на Свещената Римска империя и е най-известен като Карл V (Петият
Карл, който управлява Свещената Римска империя), въпреки че е пър
вият Карлос, който управлява Испания. Кортес пише серия от дълги
писма до Императора и те са един от най-сигурните източници, за да се
разбере испанският поглед към завладяването на Мексико - вълнуващ
разказ на конкистадора във вихъра на завоеванието.
Кортес изнудва и убеждава крайбрежните индианци - тотонаките
- да се присъединят към него и е достатъчно разумен, за да не пре
дизвиква директно ацтеките. Той ще следва същата стратегия с всяка
следваща група индианци, с която се сблъсква. Постепенно привлича
стотици индиански воини към своите 500 испански войници. Него
вите най-ефективни оръжия са смъртоносните и мощни арбалети,
стоманените мечове, грубите пушки, наречени аркебуз (нещо близко
до пушка или мускет) и малките оръдия. Настървени кучета (порода
мастиф) разкъсват индианските воини на парчета, а огромните бойни
коне наплашват и озадачават първоначално индианците, които никога
в живота си не са виждали четирикраки животни, по-големи от елен.
В началото те вярват, че възкачилият се на коня испанец и животното
под него са едно същество - нещо подобно на античните кентаври.
72
Най-ефективните индиански оръжия са стрелите и различните мета

телни оръжия, особено подострените камъни. Много бързо испанците
възприемат индианските дебели, здраво изплетени, памучни ризници
като по-добра защита срещу тези метателни оръжия, отколкото ме
талните.
Испанците и техните индиански съюзници се придвижват към
центъра на Ацтекската империя. Разположен на един остров в езерото
Текскоко в Мексиканската долина, Теночтитлан е свързан с крайбре
жието на север, юг и запад с внушителни подстъпи. Силно развит
градски център, той има население от около 250 000 души, което го
прави един от най-големите градове на света - определено по-голям
от който и да е испански град. Монтесума, чувайки за пристигането
на странниците, се колебае как да реагира, с което подпечатва съдбата
си. Той е станал ацтекски император през 1502 г., когато вероятно е
на 35-годишна възраст. (Известен също на испански като Моктесума.
Най-точната транслитерация на името му от нахуатъл е Мотекухз-
цума, но аз ще се придържам към традиционното име.) В една от
ранните испански хроники той е описан като „мъж със среден ръст, с
определено тегло и кралска осанка, ясно показващ кой е дори на тези,
които не го познават“.
Кортес пристига в Мексико в края на 52-годишния календарен
цикъл на ацтеките - период от изключително значение и респект в
ацтекската религия. В края на всеки цикъл, според вярванията на ац
теките, светът може да бъде унищожен преди да почне новият цикъл.
Възможно е Монтесума също да се е страхувал, че Кортес е изпратен
в изгнание бог, дошъл да си иска земите. (Историците отдавна са
твърде скептични относно ацтекските извори за този тип аргументи.
Всички те са писани след Завладяването и могат лесно да бъдат про
четени като рационализация със задна дата на неуспеха на ацтеките да
победят испанците.) Според ацтекската религиозна традиция пернати
ят бог Куетзалкоатъл преди много години е бил изпратен в изгнание
на изток и един ден се очаква да се завърне, за да си поиска земите.
Има индикации, че Монтесума може да си е мислил, поне първона
чално, че Кортес е той. През месеците и годините преди идването на
испанците в Централно Мексико са се появили странни поличби, вкл.
пламтящ царевичен кочан в небето, птица с огледало в главата и храм,
окъпан в пламъци. Испанците пристигат именно в годината, за която
се предрича завръщането на Куетзалкоатъл!
През август 1519 г. Кортес се отправя към ацтекската столица. За
повече от три месеца конкистадорите преминават през планините на
Централно Мексико, покривайки повече от 200 мили разстояние. Преди
да напусне Вера Крус, Кортес по един драматичен начин обезоръжава
и разпръсква всичките си кораби, не оставяйки на малката си армия ни
каква друга алтернатива, освен да върви напред. Като предупреждение
73
към онези, които биха оспорили неговата власт, той обесва един такъв
претендент, а друг оставя без крака. Испанците се изкачват нагоре по
планинските долини на Централно Мексико, минавайки през върхове
с височина 17-18 000 фута. Те се бият и преговарят с различни инди
ански групи, включвайки ги в борбата срещу имперските претенции на
ацтеките. Най-важният от тези съюзници са тласкаланите, живеещи в
един град-държава на 50 мили на изток от Теночтитлан. През септември
Кортес достига до Тласкала и се удивява на размера и изтънчеността на
града: „Градът е толкова голям и толкова забележителен..., че малкото,
което ще кажа, е, че (според мен), колкото и да е невероятно, градът е
много по-голям от Гранада и много по-силен, с толкова много хубави
сгради и много повече хора, отколкото имаше в Гранада, когато тя беше
завзета... В града съществува един пазар, на който всеки ден идват по
вече от 30 000 души, за да купуват и да продават...“
След ожесточени сражения той убеждава тлакскаланите (които са
яростни противници на ацтеките) да се присъединят към неговата ка
уза. Битките с тях са описани много живо от Бернал Диас в неговото
класическо произведение Истинската история на завладяването
на Нова Испания:
Ние бяхме 400 души - много от нас болни и ранени, и стояхме

в средата на една равнина, дълга 6 мили и вероятно широка още
толкова, и се бяхме омесили с воините индианци. Ние знаехме,
още повече че те бяха дошли твърдо решени да не оставят жив
нито един от нас, освен онези, които по-късно щяха да бъдат
принесени в жертва на техните идоли. Когато те започнаха
да изстрелват по нас камъни, подобни на градушка, с техните
прашки, а подострените им в огън стрели падаха като царевични
кочани по земята, като всяка една от тях можеше да продупчи
всяка броня или да навлезе в незащитените части на телата ни. .
Техните мечоносци и копиеносци ни натискаха твърдо и влизаха
храбро в близък бой, надавайки викове и крясъци.
От Тласкала испанците се придвижват 30 мили на юг, за да подчи

нят град Чолула. Може бе, за да циментират съюза си с тласкалани
те, които били също яростни противници на чолуланите, испанците
избили благородниците в Чолула, а заедно с тях и още 3000 души.
Подаръците от злато и други ценни предмети не могли да умилости
вят испанците, но тяхната реакция към златото шокирала ацтеките.
Според една известна ацтекска хроника „испанците изглеждали много
радостни, те се нахвърлили на златото като маймуни, а лицата им
почервенели. Станало твърде ясно, че тяхната жажда за злато е не
утолима, че те явно били гладни за него, че страстно го желаели, че
искали да се напълнят целите със злато, все едно са прасета.“ Неуми-
лостивен от молбите на емисарите, Кортес се подготвил за влизането
74
в Мексиканската долина и в ацтекската столица.

Навлизането на испанците в Мексиканската долина през ноем
ври 1519 г. и приемът, указан им от Монтесума при влизането им в
ацтекската столица е един от великите моменти в завладяването на
Америка. За щастие, ние имаме сериозни извори и от испанска, и от
ацтекска страна. Бернал Диас описва своите впечатления в момента,
когато испанците достигат разположения на езерото град:
Когато видяхме всичките тези градове и села, изградени

във водата, другите големи градове, изградени на сушата,
и провлака, който позволява навлизането в Мексико, ние
останахме зашеметени. Тези големи градове и храмове, и сгради,
издигащи се от водата, всичките от камък, изглеждаха като едно
вълшебство... Наистина, някои от нашите войници попитаха
дали всичко това не е сън. Следователно, не е изненадващо, че
аз го описвам по този начин. Всичко беше толкова прекрасно,
че аз не знам как да опиша първия поглед върху неща, за които
никога не съм чувал или никога не съм мечтал по-рано.
Един ацтекски извор, писан след Завладяването, описва първона

чалната среща по следния начин:
Мотекухзома се представи в цялото си великолепие... и отиде да

ги посрещне... Той подари на капитана (Кортес) много подаръци,
както и на неговите командири, всичките дошли да воюват с нас.
Той ги затрупа с подаръци и окачи цветя на вратовете им; той
им даде огърлици от цветя и букети, които да сложат на гърдите
си... След това ги окичи със златни огърлици около вратовете и
им подари всякакви дарове в знак на уважение.
Монтесума настанява испанците в един от своите дворци - нещо,

за което, сигурно, по-късно е съжалявал. След няколко дни смелите
испанци го вземат като пленник, „обезглавявайки“ така империята.
Този смел ход провокира криза от най-висок порядък в империята. Тъй
като техният вожд е затворник, ацтеките се колебаят дали да атакуват
окупаторите, но Кортес не може да направи нищо повече от това да
поиска огромен откуп в злато, неспособен да атакува десетките хиляди
ацтекски поданици около него. С този смел ход Кортес парализира
ацтеките за няколко месеца - това е началото на края за могъщата
империя.
За по-малко от година Кортес и хората му са се превърнали от една
лутаща се експедиция на запад в отряд, който се придвижва до сърцето
на ацтекската столица. Много удачно той се възползва от разделе
нието сред индианските племена, врагове на ацтеките, и манипулира
колебливия Монтесума. От февруари до август 1519 г. той проучва
75
крайбрежието, придобива Марина, основава град и след това консо

лидира контрола над хората си. От август до ноември с бърз марш той
навлиза навътре в континента и достига ацтекската столица, прибавяй
ки хиляди воини индианци към своите 500 испанци. Кортес и хората
му рискуват всичко, в случай че не успеят да завладеят територия и да
придобият нови богатства за Краля. Напускайки Куба, той е отхвър
лил волята на кралския представител - губернатора на Куба. Това е
предателство и единствената му надежда е, че може да се оправдае за
търсенето на собствена легитимна юридически власт извън Куба. Това
е причината за създаването на Вера Крус. Неговите известни писма
до Карлос V в своята същност означават, че той пледира идеята, че
успехът ще засенчи всякакви обвинения в неподчинение.
Оказал се в центъра на Теночтитлан, заобиколен от стотици хиляди
враждебно настроени индианци, Кортес е изправен дори пред още
по-голямо предизвикателство от страна на собствените му хора. От
момента на бързото му напускане на Куба, Диего Веласкес се опитва
да върне обратно Кортес, за да бъде обвинен за неподчинение на запо
ведите на губернатора. Кортес яростно се противопоставя на опитите
да бъде спрян във Вера Крус, като накрая дори потапя собствените
си кораби, за да предотврати всякакво отстъпление и преосмисляне
на положението. Една малка група пристига в Мексико през юни 1519
г., като новината за разочарованието на Веласкес насърчава заговори
срещу Кортес от страна на поддръжниците на Веласкес. В момента,
когато Кортес се придвижва в Централно Мексико, Веласкес се готви
да го залови. Обкръжен в Теночтитлан, Кортес научава, че една по-
голяма, втора експедиция, начело с Панфило Нарваес, е акустирила
на брега през април 1520 г. Обхващаща над 1000 воини, включително
80 конници, 120 души с арбалети и 80 - с аркебузи, експедицията
представлява голямо предизвикателство за Кортес.
Смел до безразсъдство, Кортес оставя 120 от своите хора под ко
мандването на Педро де Алварадо в Теночтитлан и с останалите 2/3-ти
се отправя в поход обратно към брега, където по брилянтен начин успя
ва да изиграе и да победи Нарваес в края на май 1520 г. С по-малко от
триста души той се хвърля в изненадваща атака в полунощ, залавяйки
Нарваес (който е загубил едното си око в битката). След това той убеж
дава стотици войници да се присъединят към него, а онези, които му
се противопоставят, хвърля в затвора във Вера Крус. Тъй като Кортес
се завръща в Теночтитлан с нараснала със стотици воини армия, Ал
варадо потушава гнева на ацтеките към испанците в едно оспорвано
от мнозина кръвопролитие - испанците нападат ацтеките по време на
една религиозна церемония, избивайки десетки. Стотици, а може би и
хиляди са заклещени в един двор, където честват празника на Тоцклатъл
в чест на ацтекския бог Уитцилопочтли. Испанската стомана съсича на
парчета много от елитните воини-благородници, с което отслабва още
76
повече възможността на индианците за реакция. Ацтеките позволяват

на испанците да навлязат отново в столицата, вероятно надявайки се
да пленят и унищожат цялата испанска мощ. Испанските сили влизат
повторно в ацтекската столица през юни 1520 г., като вече наброяват
около 1300 души, почти стотина коне, 80 арбалета и 80 аркебуза. Към
тази войска се присъединяват и почти 2000 воини тласкалани.
С почти пълното изчерпване на властта на Монтесума ацтеките
обявяват война и обсаждат испанците и техните съюзници в продълже
ние на три седмици. Изглежда испанците удушват вече безполезния им
Монтесума, заедно е много други ацгекски благородници и изхвърлят
телата им по околните улици. Останалите живи ацтекски благородници
избират Куитлатхлак като нов император (тлатлани) и започва всеоб
ща война. Останал без вода, храна и барут, Кортес решава да напусне
града. След като не успява да се измъкне от столицата на няколко пъти,
той прави един последен, отчаян опит. В прословутата „тъжна нощ“
(Noche Triste, понякога превеждана и като „нощта на сълзите) - 30
юни 1520 г., испанците си пробиват път през най-късия провлак към
западната част на езерото на Текскоко. Кортес се надява да се измъкне
от града в тъмнината на нощта. Испанците са построили един преносим
мост, по който трябва да се преминат дупките в провлака, направени
от ацтеките, за да не могат да се измъкнат от столицата. Първоначално
бягството е подпомогнато от разразилата се дъждовна буря, но твърде
скоро е обявен сигнал за тревога. Атакувани от хиляди аптеки върху
провлака и от канута от страна на езерото, испанците и техните инди
ански съюзници претърпяват ужасни загуби. Почти всички тласкалани
са избити, както и много испанци, които умират от раните си или се
удавят, падайки във водата. Някои испанци са отцепени и принудени да
се барикадират отново в центъра на града. (По-късно те са заловени,
накарани да танцуват голи върху голямата пирамида в центъра на града
и накрая са принесени в жертва на Уитцилопочтли.) Повечето от конете
на испанците и цялата артилерия са изгубени, а много войници се уда
вят в езерото, повлечени към дъното от натрупаното злато от откупа
за Монтесума. Цели пет дни испанците си пробиват път от езерото към
Тласкала. Успяват да избегнат пълното унищожение, но губят почти
900 души (включително петте жени, пристигнали е Нарваес). Заедно
с испанците загиват и над 1000 воини тласкалани. Кортес, Марина,
Агилар, Алварадо и другите ключови командири оцеляват при това
унищожително отстъпление.
Именно в този най-тежък за испанците и Кортес момент, те започват
да планират нова военна кампания, която, в крайна сметка, ще доведе
до пълна победа. В момент, когато неговите части са почти напълно
разбити, а преимуществото му в оръдие - изчезнало, и при идващите
от Куба нови предизвикателства, Кортес започва серия от брилянтни
дипломатически маневри през втората половина на 1520 г. Той умело
77
балансира фракциите сред собствените му хора и сложните взаимоотно

шения сред разнородните народи в Централно Мексико. С помощта на
тласкаланите той привлича много от народите от Централно Мексико в
антиацтекския съюз. Тези съюзници, които се бият толкова ожесточено
с ацтеките, вече са обвързали съдбите си много тясно с испанците. Ако
ацтеките се съвземат и победят испанците, техните съюзници, сигурно,
биха изчезнали заедно с окупаторите. Разрушенията и политическият
хаос в Теночтитлан дават на Кортес време да прегрупира силите си, а
на останалите живи 450 испанци - време да зараснат раните им.
В момента, в който той се запътва да обсади Теночтитлан в нача
лото на 1521 г., се появява и един нов, смъртоносен съюзник - едрата
шарка. Една от експедициите на Нарваес е пристигнала, заразена.
Болестта се разпространява бързо в империята, поразявайки около
40% от населението на Централно Мексико в рамките на година.
Въпреки че болестта отслабва ацтеките, тя отслабва и испанските
съюзници. Което е още по-важно, тя опустошава ацтекските благород
ници и потенциални лидери, водейки до още по-голям хаос. Известна
в ацтекските извори като „голямата треска“ , едрата шарка убива
наследника на Монтесума - Хуйтхуак. Психологическите и културни
размествания очевидно са били огромни, тъй като със сигурност ин
дианците са поставили под сериозен въпрос силата на техните богове
и мощта на завоевателите.
Прииждащите в Мексико нови испанци с разпространението на
новината за завладяването, растящия брой на индианските съюзници и
болестта постепенно укрепват обсадата. Учудващо Кортес заповядва
строежа на около 13 малки кораба (с дължина 40 фута) с цел засил
ване на обсадата на Теночтитлан. (Корабостроителят Мартин Допее
се превръща в един от най-големите авоари на испанците.) Хиляда
носачи индианци донасят от Вера Крус платната и такелажа, които
Кортес е свалил от собствения си флот, преди да го потопи. В края на-
декември 1520 г. Кортес влиза отново в столицата на ацтеките с 550
испански войници и 10 000 воини тласкалани. Чрез политически и
дипломатически маневри привлича град Текскоко на своя страна, ко
ето осигурява база за операциите по обсадата. Чрез селективен терор
той изнудва едновременно своите испански и индиански антагонисти.
В този момент Кортес разкрива заговор срещу него, замислен от ня
колко от хората, дошли с експедицията на Нарваес. За назйдание на
останалите той обесва един от заговорниците.
Съпротивата на ацтеките е ожесточена, особено в крайната фаза
под ръководството на последния ацтекски вожд - Куалух Темок. През
януари и февруари 1521 г. нови 10 000 тласкалани пристигат, носейки
дървесина за корабостроенето. Контролирането на заобикалящите
езера е критично важно за падането на Теночтитлан. Финалният щурм
започва в края на април с пускането на вода на 13 плоскодънни бри-
78
гантини (40 000 индианци трябва да изкопаят канал, широк 12 фута и

дълбок 12 фута, за да пуснат корабите на вода). Кортес разделя своите
сили, състоящи се от 700 испанци и хиляди индианци, на три групи под
командването на Педро де Алварадо, Кристобал де Олит и Гонсало де
Сандовал. В една ожесточена морска битка Кортес е ранен в крака и
е почти отмъкнат от ацтеките, преди да бъде спасен от неговите хора.
Десет пленени испанци са качени на върха на голямата пирамида и са
изправени лице в лице, по думите на ацтекската хроника, със „сладка
та смърт от нож, направен от обсидиан“, като открито предизвикател
ство към испанците. Ацтеките изрисуват с боя лицата на пренесените
в жертва испанци, включително брадите, и ги изпращат на околните
градове, за да демонстрират своята мощ и смъртността на испанците.
Въпреки това испанците и техните съюзници постепенно затварят
обръча, напредвайки улица по улица навътре в града и срещайки люта
съпротива.
Най-накрая градът пада на 13 август 1521 г. след 80-дневна бло
када, като междувременно испанците са разрушили почти всички го
леми сгради. Последният наследник на Монтесума, Куалух Темок, се
предава, след което е подложен на мъчения и екзекутиран. Испанците
продължават да опустошават и ограбват града още няколко дни. В
битката за Теночтитлан загиват вероятно най-малко 100 000 индиан
ци. Кортес побеждава ацтеките с военна сила, състояща се от 1 000
испанци, 80 коня, 16 оръдия и 13 бригантини. Но те никога не биха
успели без помощта на десетките хиляди съюзници индианци, които се
бият редом с тях. Империята не е завладяна отвън, а отвътре. Върхът
на пирамидата е обърнат и испанците заменят ацтеките като владе
тели на Мексиканската долина. Индианското население никога вече
няма да представлява сериозна военна заплаха за тях. Отвъд покрай
нините на Ацтекската империя обаче, особено в северните пустини
и Юкатан, испанците ще срещнат яростна съпротива. Красноречиви
ацтекски хроники, написани след Завладяването, описват чувството на
поражение и отчаяние: „И всичките тези нещастия ни се струпаха на
главата. Ние ги видяхме и им се чудихме; ние изстрадахме горчивата
си съдба; по пътищата лежат счупени копия; ние си скубахме косите
от печал... Ние си удряхме главите от отчаяние в кирпичените стени,
защото наследството беше изгубено и мъртво.“
В Централно Мексико Кортес и неговите хора бързо си разделят
плячката на победата - злато, жени и индианци. В Испания неговият
феноменален успех обръща правната битка в негова полза и през октом
ври 1522 г. Карлос V произвежда Ернан Кортес в губернатор и главен
капитан на „Нова Испания“. Три и половина години след бягството в
неподчинение от Куба получава реванш и е възнаграден. Той се превръ
ща от един разбунтувал се авантюрист в изключително богат кралски
губернатор, управляващ огромна нова империя - по-голяма от самата
79
Испания. Омъжва Марина за един друг конкистадор, но тя умира скоро

след това. Според някой тя е най-важната жена в мексиканската история.
Кортес ще направи още няколко похода в Южно Мексико и Централна
Америка. Получил благородническа титла на маркиз на долината Оакса-
ка, той накрая се връща в Испания и умира близо до Севиля през 1547
г., на 62-годишна възраст. Той продължава да бъде най-впечатляващата
фигура от всички конкистадори - умен и лукав, безмилостен, упорит и
амбициозен. Никой друг конкистадор не е равен нему.
Завладяването на Перу
Завладяването на инките е един друг епичен разказ за борбата между
две мощни и експанзионистични империи. Въпреки привидните
прилики със завладяването на Мексико, съществуват множество
разлики. Подобно на завладяването на Мексико, в случая с Перу един
безпощаден испански конкистадор и неговата малка армия се изправят
срещу един могъщ индиански вожд и многомилионните му поданици. И
в двата случая испанците използват разцеплението сред индианците, за
да сразят империята. Много бързо залавят вожда и го държат за откуп,
парализирайки по този начин неговите армии. След това започват поход
срещу разположената във високите планини на вътрешността столица,
подчинявайки в крайна сметка основния център на власт. Завладяването
на Перу обаче е в същото време един разказ за предателства и за кървави
разделителни войни вътре в двата противостоящи се лагера. Малко преди
пристигането на испанците, тогавашният владетел на инките умира
и двамата му сина Атахуалпа и Хуастар започват война за контрола
над империята. Веднага щом испанците успяват да вземат надмощие в
първоначалната фаза на инвазията, те се разцепват на противостоящи
си фракции и започва една гражданска война, която ще опустошава
Испанско Перу години наред. Най-накрая, почти всички големи фигури
от завладяването на Перу са убити в тази фракционна война. Франсиско
Писаро, още повече, никога не постига огромната репутация, която
винаги е заобикаляла името на Ернан Кортес.
Т.нар. „мъже на Хахамарка“ са по-скоро една малка група, от-
колкото армията, която започва овладяването на Мексико, и те са
изправени пред огромни проблеми при всяка стъпка в този процес.
Завладяването на инките започва като партньорство между три ключо
ви фигури в Панама, но доминиращата фигура очевидно е Франсиско
Писаро. Той е незаконно дете на дребен благородник от Трухильо,
също в Естрамадура в Южна Испания. Подобно на Кортес, той е ве
теран от завладяването на Карибите, като има много по-голям опит.
Освен това той се е бил и в Италия. После се сражава и заселва в
Панама, след 1509 г., ставайки един от най-влиятелните заселници.
През 1513 г. съпровожда Балбоа по време на неговото плаване в Ти
80
хия океан. Роден около 1478 г., той е по-стар от Кортес, но му липсват
образованието и изтънчеността на последния. Заедно с Диего де Ал-
магро и един свещеник, Ернандо де Люк, Писаро набира средства за
експедиции по посока на териториите на юг, наречени Перу (вероятно
изкривено произношение на индианска дума), вдъхновени от успехите
на Кортес в Мексико.
Няколко експедиции изследват западната част на Южна Америка
през 20-те години на XVI в., които приближават Писаро и неговите хора
до покрайнините на мощна империя. През 1524 г. той повежда една малка
експедиция от 80 души на юг, но е изправен пред страхотни проблеми.
Групата му остава без храна и и се налага да се бие с враждебни инди
анци. През 1526-1527 г. той опитва отново, този път със 160 души, и
отново е изправен пред трудни проблеми. Експедицията засяда на един
остров и Алмагро се връща в Панама да търси помощ. Около 13 души
избират да останат с Писаро на острова, изложени на изключителна
изолация и глад. Когато Алмагро се появява отново с много хора и про
доволствие седем месеца по-късно, те успяват да пленят един индиански
сал, натоварен със злато и сребро, скъпоценни камъни и текстил. След
като е изтласкана на юг към Тумбес в южните покрайнини на империята
на инките, експедицията е принудена отново да се върне вкъщи.
Писаро се връща в Испания през октомври 1528 г. и се среща с
триумфиращия Кортес - една историческа среща на току-що превър
налия се в лъв-завоевател на Мексико и бъдещия завоевател на Перу.
Карлос V дава на Писаро кралски лиценз да открие и завладее „Перу“.
Тринадесетте мъже, които са останали с Писаро в неговата ранна и
неуспешна експедиция са произведени в благородници, но Алмагро
получава твърде дребна титла - нещо, което ще се превърне в коз сре
щу Писаро в продължение на дълги години. Връщайки се триумфално
в Трухильо, Франсиско Писаро наема четирима от своите полубратя
(Ернандо, Гонсало, Хуан и Педро), както и други съседи и роднини за
своята експедиция. (Около 38 от тях с а ,джентълмени“, 90 произлизат
от онова, което ние наричаме средна класа, и други 20 от по-нисшите
класи.) В края на 1530 г. експедицията на Писаро напуска Панама и
достига брега на Еквадор. С по-малко от 200 воини той се отправя към
Тумбес. Физическото унищожение и повсеместното обезлюдяване ги
навежда на мисълта за водената в империята гражданска война. По
добно на Кортес, Писаро доста умело събира информация и научава за
разделението и политическите битки. Той довежда със себе си индиан
ци, пленени при по-ранните експедиции, които говорят кечуа (езика на
империята на инките) и същевременно, вече, знаят испански. За близо
две години лутания и трудности в южната част на Еквадор и северната
част на Перу Писаро най-накрая се изправя в края на 1532 г. срещу
империята на инките със своите 62 конници и 106 пехотинци. Алмагро
се връща в Панама за повече войници и продоволствие.
6. 81
В момента, в който испанците навлизат във вътрешността, кървава

та гражданска война вече приключва в една империя, населявана от 5 до
10 мил. индианци. Владетелят на инките от 1498 г. насам Хуайна Капак
умира някъде около 1526 г., вероятно от едра шарка - болестта, която
бушува на Карибите и в Мексико след 1518 г. Той има много синове
от различни жени и никаква ясна линия за наследяване на престола.
Хуайна Капак е разширил империята си посредством завоевания и е
изградил една мощна, професионална армия, контролирана от сина на
Атахуалпа, разположена в северната част на империята. Дворцовият
елит в Куско избира друг един син - Хуаскар, за наследник на Хуайна
Капак. Атахуалпа групира силите си на север в Кито. Хуаскар контро
лира южната част с център столицата Куско. В крайна сметка Атахуалпа
въстава срещу своя полубрат. Въпреки че е хвърлен в затвора за кратко
от Хуаскар, Атахуалпа успява накрая да постигне обрат и да завладее
Куско. Повечето от воините му са от етнически групи, дошли от север,
които окупират Куско и се отнасят брутално с местните индиански
племена. Бруталността на завоеванието не се ограничава единствено с
отношението на испанците към индианците.
Някъде по времето, когато получава новината за пристигането
на странните чужденци, Атахуалпа вече се е разположил на лагер в
близост до град Кахамарка. Шпионите на Атахуалпа докладват за тези
странни, брадясали чужденци и изключително ги подценяват, като каз
ват на владетеля на инките, че испанците могат лесно да бъдат пленени.
Атахуалпа разрешава на малкия испански отряд да се доближи до него
в долината Кахамарка през ноември 1532 г. Малък отряд от конници
се среща с Атахуалпа. Буйният Ернандо де Сото дори се изправя на
коня си пред Атахуалпа, спирайки само на няколко сантиметра от него.
Владетелят на инките, според разказа, дори не мигнал. Испанците се
разположили в сградите около площада на Кахамарка, след като Ата
хуалпа се съгласил да се срещне на следващия ден с Писаро.
Подобно на Монтесума преди него, Атахуалпа глупаво подценил
отряда от 160 испанци, изправил се срещу четиридесет хилядната
армия на инките. Прекадено нахакан, Атахуалпа оставил зад себе
си по-голямата част от своите въоръжени части, доближавайки се
до испанците през откритата равнина пред града. Той влиза в града
с 5-6000 лековъоръжени хора от неговата свита. Скрити в тесните
улички около площада, испанците очаквали нервно приближаването
на Атахуалпа към тях. Без да бърза, владетелят на инките застанал на
чело на огромна и бавно напредваща церемониална процесия. Накрая,
вече на здрачаване, испанците убедили Атахуалпа да се приближи към
площада. По описанието на един испански очевидец:
Изведнъж се появи фигурата на Атахуалпа, разположена

върху изключително красива носилка, чиито дървени краища
82
бяха обковани в сребро. Осемдесет старейшини я носеха на

раменете си, всички облечени в много богати, сини одежди.
Кралската особа беше богато облечена, с корона на главата и
яка от големи изумруди около врата му. Той беше седнал върху
носилката на малък стол с богата възглавница-седло. Той спря,
когато носилката достигна средата на площада, и половината от
тялото му беше открито.
Един доминикански свещеник, монахът Висенте де Валверде, се

приближил към него с библия в ръка и започнал да му обяснява накрат
ко християнството и Испанската корона. Според един разказ Атахуалпа
„поискал от него да му подаде книгата, за да я разгледа... След като
направил това, той я хвърлил гневно долу в краката на неговите хора,
а лицето му станало дълбоко мораво.“ Валверде избягал при испанците,
искайки от тях да накажат „варварите“-индианци. По сигнал на Писаро
испанците дали залп срещу изненаданите инки, изпразвайки своите
аркебузи и оръдия по препълнения площад. Писаро и няколко конници
буквално си прокарват с меч пътя през хилядите индианци и довличат
изненадания Атахуалпа в укрепената им позиция в града. Един испанец
е написал, че „в разстояние на два часа - онова, което беше останало от
деня - всички войски бяха унищожени... Шест или седем хиляди инди
анци лежаха мъртви в равнината, а много други бяха с отрязани ръце и
други рани.“ Всеки испанец е съсякъл средно по 14-15 невъоръжени или
лековъоръжени индианци през тези два ужасни часа. Испанската стомана
и коне си свършили работата. Според великия хроникьор на Андите,
Хуаман Пома де Аяла, „те избиваха индианците като мравки“.
Вероятно, вярвайки че нашествениците планират да плячкосат Перу
и след това да си тръгнат, Атахуалпа се съгласява да им плати огромен
откуп. (Според традицията той вдигнал ръка и докоснал високо стената
на спалнята си, показвайки със знак докъде ще бъде купчината със злато
и сребро, която ще дари. Споменатата стая все още се намира на площа
да в Кахамарка.) Въпреки че бил пленник, на него му било позволено да
поддържа връзка със своите подчинени - подобно на по-раншно такова
споразумение между Монтесума и Кортес в Мексико. Когато Писаро се
опитал да докара пленения Хуаскар при него, Атахуалпа го екзекутирал,
още повече възбуждайки разцеплението между индианците. С помощта
на приближените на Атахуалпа испанците получили в буквалния сми
съл на думата една стая пълна със злато и сребро. Имайки подкрепата
на краля, група испанци, начело с Ернандо Писаро, опустошават и пляч-
косват околната провинция. Най-накрая испанците претопили 11 тона
злато и 13 тона сребро и ги разделили на дялове от по 45 фунта злато
и 90 фунта сребро! Писаро, като ръководител, получил седем дяла.
Когато Алмагро пристигнал с нов отряд от 150 души, те получили по-
малки дялове, което предизвикало дълбоко негодувание. (Според една
хроника на инките, испанците никога не биха били задоволени, незави
83
симо от това колко злато получават: „Дори всичкият сняг на Андите да

се превърнеше в злато, те пак нямаше да бъдат задоволени.“)
През 1533 г. испанците решават да предприемат поход към Куско
- центъра на Вселената според космологията на инките. Известен под
името Тауантинсуйу, или „пъпът на Вселената“, Куско е разположен на
11 000 фута над морското равнище в югоизточната част на Андите и е
имал население от около 50 000 души. Тласкани от Алмагро и страха,
че Атахуалпа крои заговор срещу тях, Писаро и неговите военачални
ци осъждат вожда на инките на смърт чрез изгаряне. Отец Валверде с
много усилия успява да убеди осъдения монарх да приеме покръстване
и той бил разчленен, вместо да бъде изгорен, на 26 юли 1533 г. - унизи
телна смърт за някогашния могъщ вожд на инките. (В света на Андите
не съществува живот след смъртта за онези, чието тяло е изчезнало със
смъртта.) Писаро поставя на трона един марионетен владетел, инката
Манко (друг син на Хуайна Капак), който впоследствие разбира, че
испанците не са съюзници, а експлоататори. Огорчените последователи
на Хуаскар се присъединяват към Писаро и заедно завземат Куско през
ноември 1533 г., сграбчвайки дори още по-голяма плячка. Разпреде
лението й обаче отново предизвиква огорчения между фракциите на
Писаро и Алмагро. Алмагро и неговите хора решават да се отправят
на юг през юли 1535 г. в търсене на нови завоевания. В крайна сметка
те ще изминат повече от 3000 мили за период от 18 месеца, връщайки
се изтощени и с празни ръце. Притеснен за уязвимостта на Куско от
индиански атаки, Писаро се върнал по крайбрежието и основал столица
за следващите нови завоевания. Наречена Градът на кралете, тъй като
била основана на 6 януари (Богоявление, или Деня на Тримата крале по
християнския календар), с течение на времето тя станала известна като
град Лима - изкривено произношение на индианската дума „римак“.
По същото време привържениците на Атахуалпа в Кито - на север,
продължават да се бият с испанците. Писаро изпраща своя военачал
ник Себастиян де Беналкасар на север към Кито, кьдето испанците и
техните индиански съюзници бързо побеждават остатъка от армиите на
Атахуалпа. Победената армия на инките опожарява и изоставя града, а
Беналкасар изгражда нов испански град на мястото на руините. Манко
тайно набира армия от 200 000 души и през май 1536 г. се обръща сре
щу бившите си съюзници и обсажда 190 испанци и около 1000 техни
съюзници инки в Куско. Хуан Писаро е убит в рамките на експедиция,
която да освободи обсадения град. След десетмесечна обсада и прис
тигането на свежи сили испанците вдигат обсадата и Манко и неговите
поддръжници се измъкват в планините. Неспособността на десетки
хиляди индианци да се справят с малкия испански контингент в Куско е
сигнал за пълната неспособност на инките да победят испанците. Манко
се отдръпва в планините, кьдето едно малко независимо кралство на
инките ще просъществува до 70-те години на XVI в.
84
Дори повече, отколкото Кортес, Писаро е изправен пред сериозни

предизвикателства отвътре - от собствените му хора. Диего де Алмагро,
който напуска Перу, за да изследва Чили, се връща през април 1537 г.,
за да помогне за вдигането на обсадата на Куско. Алмагро влиза отново
в Куско и арестува двамата братя на Франсиско Писаро - Гонсало и Ер-
нандо. Гонсало успява да избяга, а Ернандо е откупен и освободен. След
това двете страни се подготвят за битка. В равнината Салинас (близо до
Куско) силите на братята Писаро триумфират през април 1538 г. През
юли Ернандо Писаро екзекутира Алмагро. Три години по-късно, през
юли 1541 г., привържениците на Алмагро се реваншират за смъртта му.
Двадесет тежковъоръжени привърженици на сина на Алмагро атакуват
двореца на Франсиско Писаро в Куско, който умира от множество на-
мушквания с нож, и принуждават младия Диего Алмагро да бъде новия
губернатор. Манко дава убежище на убийците, които по-късно, през
1544 г., убиват самия него в опит да умилостивят Короната. Карлос V
изпраща нов губернатор, Кристобал Вака де Кастро. Той организира
силите на братята Писаро и през септември 1542 г. те побеждават и
убиват младия Алмагро. Скоро след това Карлос издава своите просло
вути Нови закони, за да защити индианците и да управлява растящата
мощ на испанските земевладелци (encomenderos). Една специална клауза
изисква индианците да бъдат отделени от „хората, отговорни за безре
диците между Писаро и Алмагро“. Конкистадорите бързо разбират, че
тази клауза ще включи ефективно всички тях. Крал Карлос изпраща
нов вицекрал, Буаско Нунес Вела, да приложи Новите закони и той се
изправя пред веднага възникналата опозиция на конкистадорите, начело
с Гонсало Писаро, който побеждава и убива новия вицекрал на бойното
поле през януари 1546 г. - откровена проява на предателство. Вместо да
пристъпи радикално към обявяване на независимост от краля, Гонсало
започва вълна от терор над всички испанци, които подозира в нелоял
ност. За краткото си управление той екзекутира 340 испанци - повече,
отколкото загиват по време на Завладяването! Новият кралски емисар
- Педро де ла Гаска, удачно спечелва повечето от привържениците на
Гонсало и го побеждава през април 1548 г. Обкръжените в равнината
пред р. Куско части на Писаро избират да бъдат помилвани като раз
менна монета за това, че преминават към силите, лоялни на Короната.
Привържениците на Писаро го изоставят без борба. Гонсало и другите
разбунтували се лидери са осъдени за измяна и обесени. Един последен
бунт, начело с Франсиско Ернандес Гирон, избухва през 1553 г. и про
дължава около година. С неговото поражение и последвалата екзекуция
трагичното завладяване на Перу от испанците приключва. Подчинява-
нето на разбунтувалите се испански части е отнело далеч повече време,
отколкото победата над инките, и те, помежду си, си причиняват много
повече жертви, отколкото самите инки са способни да убият. Завоева
телите на инките, в крайна сметка, завоюват самите себе си.
85
Карта 4. П о-важ ни политически разделения
в Л атинска А м ерика около 1800 г.
86
ГЛАВА 6
Завладяването на перифериите
От ядрото към границите

С приключилото завладяване на Перу към 50-те години на XVI в.
трите региона „ядра“ на Испанската империя в Америките са вече
създадени. Испанската империя в Америките ще се разпростре
лъчеобразно от Мексико сити във Вицекралство Нова Испания, от
Лима във Вицекралство Перу и от портата към Империята - Хавана,
Куба. Първите две са центрове на гъсто индианско население, което
испанците трябва да овладеят, за да проучат страната. Тези региони,
както ще се окаже през 50-те години на XVI в., са благословени с
огромни находища на сребро в пустините на Северно Мексико и
ледените планини на Горно Перу (съвременна Боливия). Въпреки че
там няма гъсто население или природни богатства, Хавана изиграва
ключовата роля в Испанската империя, като входен и изходен
пункт към Американските колонии. Карибските морски пътища се
превръщат в спасителното въже на Американската империя.
Тези три региони-„ядра“ изпълняват ролята на главните стъпала
към завладяването на други региони. От Куба конкистадорите се
придвижват на запад към завладяването на Мексико. Други обаче
не са толкова късметлии, колкото Кортес. Вместо да открият богати
и гъсто населени империи, те се натъкват на много по-малки групи
народи без никакви минерални богатства. Някои от тези конкистадо-
ри напускат Куба и заминават на югоизток към бъдещите Съединени
щати, докато други се придвижват по северното крайбрежие на Южна
Америка (Tierra Firme, т.е. „Сурова земя“). Панама става плацдарм за
завладяването на Перу. Алмагро се придвижва на запад от Перу към
Аржентина и Чили, а Беналкасар - на север към Еквадор и Северна
Южна Америка. На някои толкова им липсва късмет, че се придвижват
на изток към Амазония, за да бъдат погълнати от гъстите екватори
ални гори. От Мексико експедиции тръгват и по посока на бъдещите
югозападни щати на САЩ. Педро де Алварадо е най-големият късмет
лия от по-късните конкистадори, запътвайки се към старите райони
на майте в Гватемала и Южно Мексико.
Подскачайки от остров на остров, испанците стъпват и изследват
крайбрежието на Американския континент. Най-важните експедиции
на север стигат до Флорида, долината на р. Мисисипи и югоизточната
част на бъдещите Съединени щати. Хуан Понсе де Леон - водещата
фигура в завладяването на Пуерто Рико - умира скоро след като из
87
следва днешна Флорида. Той участва в завладяването на Пуерто Рико

през 1508 г. и по-късно става губернатор на острова (наричан тогава
Сан Хуан) от 1509 до 1511 г. Жаден за нови завоевания, той застава
начело на експедиция на Бахамите и след това по крайбрежието на
Североамериканския континент през 1513 г. Пристигането му съвпада
с Празника на цветята (Светата великденска седмица), поради което
нарича новата територия la Florida. Това е първата официална испан
ска експедиция в Северна Америка. През 1521 г. той се завръща с нова
експедиция, по време на която е убит в битка с индианците.
Експедиция, водена от едноокия Панфило де Нарваес, във Флори
да също завършва ужасяващо за испанците. Нарваес е един от най-
големите губещи сред ранните конкистадори. През първите години
на XVI в. участва в завладяването на Ямайка и Куба. Както вече
посочихме, именно той е начело на провалилата се експедиция с цел
арестуването на Ернан Кортес през 1520 г. След като прекарва повече
от две години в затвора заради провалите си в Мексико, той успява да
си върне доверието на короната, като Кралят му връчва през 1526 г.
контракт за изследването на Флорида. Претърпял корабокрушение в
Западна Флорида (близо до днешния залив Тампа), през 1528 г. оце
лелите изработват салове и се опитват да отплуват на запад по край
брежието. Нарваес и почти триста моряци изчезват в топлите води на
Мексиканския залив, без да оставят никакви следи. Една шепа оцелели
под ръководството на Алвар Нунес Кабеса де Вака, ковчежник на
експедицията, са изхвърлени от вълните на брега на Тексас (близо
до сегашния град Галвестън). Навярно са били много жалка гледка. В
сърцераздирателния очерк за своите премеждия Кабеса де Вака (глава
на крава) описва първата си среща с индианците: „При изгрев слънце
индианците дойдоха, за да ни търсят и след като видяха нещастието,
което ни е връхлетяло и с цялата си тъга и голямо съчувствие, което
имаха към нас, всички те започнаха да плачат... Виждайки как тези не-
цивилизовани и диви мъже, същински варвари, ни съжаляват, накара
мен и другите от екипажа да изпитаме дори по-голяма тъга и истински
да разберем същността на нашите нещастия.“
Постепенно малкият отряд си проправял път през Тексас, Ню
Мексико и Северно Мексико през 20-те години на XVI в. в една от
най-епичните саги на Испанското завладяване. Кабеса де Вака и още
трима мъже, включително един роб от марокански произход - Еста-
банико, си проправя път през този труден и враждебен терен цели
осем години!
Това е класическа история за т.нар. „цивилизовани“ европейци,
които „се превръщат в туземци“. Постепенно и четиримата стават
търговци, а Кабеса де Вака си спечелва славата на шаман или доктор.
Твърде малко европейци са били способни така напълно да бъдат
асимилирани от туземното американско общество - като след това
88
са доживели да разкажат своя опит. Той е достигнал до почти пълна

емпатия с индианците, колкото това е било въобще възможно за евро
пейския човек в началото на XVI в. Той описва една група индианци
като „изключително красиви хора, много слаби и изключително силни
и гъвкави“. През април 1536 г. четиримата се сблъскват с отряд испан
ски войници по западното крайбрежие на Мексико. Те изпитват смесе
ни чувства към своите „спасители“, които междувременно поробват и
продават техните индиански спътници. Непознаващият почивка Алвар
Нунес Кабеса де Вака бързо се връща в Испания и получава договор
за изследването на южната част на Южна Америка. Неговият разказ
за пътуванията му е публикуван през 40-те години на XVI в. под за
главието Naufragios („Корабокрушения“, преведен на английски като
Castaways). По-късно той преживява още едно мъчително пътуване
- този път през Парагвай.
Онези, които избират да пътуват на север от Карибите, не успяват
да открият богатства дори равностойни на тези в Карибския басейн.
Другите, които тръгват на юг от островите, проучват и колонизират
територията, която ще бъде наречена на английски „Старата испан
ска равнина“. Този регион се простира от съвременна Венецуела до
Панама. В допълнение на селищата по северната част на южноаме
риканското крайбрежие най-важната от тези експедиции достига до
Панама. През 1513 г. Васко Нунес де Балбоа успява да си прокара път
през смъртоносните джунгли и планини на Панама и става първият
европеец, видял Тихия океан. Балбоа е бил начело на експедиция от
200 испанци и 1000 индианци, преминали през гъстите джунгли и
планини на провлака. В края на септември той достига мястото, което
разделя двата континента и впива поглед към онова, което той нарича
„Южното море“. Този подвиг е обезсмъртен (въпреки че неправилно)
от великия поет на романтизма Джон Кийтс, написал стихотворението
След първото прелистване на Чампановия Омир (прев. Моне Бело,
Крила на Феникс, изд. „Народна култура“, 1985 г.):
И сякаш звездоброец бях, съгледал най-подире,

планета нова, непозната в своя кръгозор;
бях сякаш храбрия Корчес, към Пацифика ширен
от дариенската скала насочил орлов взор,
догдето людете му там един във друг се взират
с един въпрос страхотен, ням - над дивия
простор.
Много от тези, в повечето случаи обречени експедиции, навли

зат в континента Северна Америка. Ернандо де Сото умира докато
изследва долната долина на р. Мисисипи през 1542 г. Де Сото вече е
участвал в завладяването на Централна Америка в началото на XVI
89
в. и на Перу през 30-те години на XVI в. Неспокойна душа, известен

със своята жестокост, той застава начело на експедиция във Флорида
и преминава през днешните южни щати на САЩ през 1539 г. (след
като е обсъдил с Кабеса де Вака неговия опит в региона). Той умира
в Луизиана и неговите спътници изхвърлят тялото му във великата
река Мисисипи. Общото правило при завоеванията на тази част от
Америка е, по ирония, че най-слабо развитите индиански народи се
оказват най-трудни за завладяване. Полуномадските и номадските
племена се оказват най-трудните за контрол и подчинение (индианците
от равнините на Северна Америка и народите по р. Амазонка са кла
сически пример). По целия район на крайбрежието на Мексиканския
залив, конкистадорите не успяват да открият друга развита държава,
която да завладеят. А испанците, които се насочват на югозапад, се
сблъскват с дори още по-отчайващи резултати.
Преходът на Кабеса де Вака през Тексас, Ню Мексико и Северно
Мексико в края на 20-те и началото на 30-те години на XVI в. демон
стрира безполезността на изразходването на огромно количество пари
и хора за изследването на северните покрайнини на Нова Испания.
Дългите и безрезултатни експедиции на Франсиско Васкес де Корона-
до през 40-те години на XVI в. подчертават разумното решение на ац-
теките да прекратят усилията си да завладеят въпросните територии в
момента, когато достигат пустините на Северно Мексико. Шляейки се
през земите, които по-късно ще станат щатите Аризона, Ню Мексико,
Тексас, Оклахома и Канзас, Коронадо се сблъсква с индианците зуни
и с Големия канон в търсене на приказния златен град Кибола. Ну-
ньо де Гусман ръководи експедиция в югозападната част на Мексико
(1529-1536 г.), в един регион, който ще стане известен по-късно като
Нова Галисия. През 1546 г. испанците ще открият богати сребърни на
ходища в северната пустиня. Номадските племена в региона, известни
в Нахуатъл като чичимекс (хората кучета), се бият с испанците почти
до края на XVI в. Дори Кортес, след неговите завоевания в Централно
Мексико, се оказва достатъчно глупав, за да поведе експедиция на за
пад в Баха, Калифорния, намирайки много малко богатства, но оставя
името си в т.нар. „Море на Кортес“. Подобно на ацтеките и на инките,
испанците ще фокусират своето внимание върху гъсто населените ра
йони. За да успеят, те се нуждаят от работна ръка и тъй като там няма
много хора, които да експлоатират, те скоро се преместват. Едва през
XVIII в. испанците ще се ориентират към заселване и установяване на
контрол над тази северна граница, като тези техни усилия са от малко
значение в по-голямата политика на Империята.
Тропическата околна среда в северната част на Южна Америка се
оказва не по-гостоприемна към конкистадорите от пустините в Северно
Мексико. През 1530 г. с над 600 човека, единият от които е лейтенантът
на Кортес - Диего де Ордас, проучва р. Ориноко след като чува истории
90
за злато, което „расте“ в пустинята. Подобно на много други авантюри

в тропическата джунгла, болести и враждебно настроени индианци
унищожават експедицията, която се връща болна и в дрипи. Семейство
Велзер, банкери на Карл V, получават договор да колонизират днешна
Венецуела (Малката Венеция), но опитите на техните германски агенти
Амброзиус Далфингер и Николас Федерман постигат малко. По-успеш
на донякъде е експедицията на Гонсало Хименес де Кесада, тръгнал с
около 500 души във вътрешността на Колумбия през 1537-1538 г. За
няколко месеца само 170 от тях остават живи. Експедицията попада
на Муиска - сложна конфедерация е може би 1 мил. души, живеещи
в днешна Богота. Привлечени от разказите на един индиански вожд,
който рисувал себе си със златен прах, испанците претършуват района
в търсене на т.нар. златен град (El Dorado). Не го откриват, но локали
зират район, който е (и до днес е) богат на злато и изумруди.
Испанците в Перу чували историите за Ел Дорадо - земята богата
на злато и подправки. През 1541 г. Гонсало Писаро се отправя на изток
от Кито с около 200 испанци и около 1 000 индианци носачи. Експеди
цията е един от най-големите провали от епохата на завоеванията. В
момента, в който испанците слизат от високите Анди в тропическите,
ниски долини на Амазония, индианците планинци започват да уми
рат масово от болести и от гнета на техните испански надзиратели.
Когато запасите привършват и повечето от индианските носачи са
вече мъртви, испанците решават да изпратят един от техните лидери,
Франсиско де Ореана, заедно е 57 мъже надолу по реката със само
дейно направени лодки да търсят храна. Веднъж отплавал, Ореана не
може да се върне обратно по силното течение. Писаро и неговите хора
изяждат наличните кучета и коне, постепенно се отказват от надежда
та за помощ от Ореана и с мъка си проправят път обратно към Кито
през август 1542 г., връщайки се към братоубийствените войни сред
завоевателите на Перу. Ореана е течение на времето изминава 2 000
мили надолу по Амазонка и достига до Атлантическия океан. В края
на 1542 г. той и неговите хора си проправят пътя обратно до Санто
Доминго. Без съмнение тези испанци стават първите европейци, кои
то преплават р. Амазонка. Огромният воден път става известен като
реката на амазонките, когато Ореана докладва за жестока битка на ре
ката е местно племе, начело е воини жени, които си отрязвали едната
гърда, за да си служат по-лесно е лъка. Тези воини са сравнявани е
амазонките от гръцката митология. След Ореана никой не ги е виждал
втори път. Централна Америка е може би най-голямото изключение
от липсата на резултати за онези иследователи, които са се насочили
отвъд регионите-„ядра“ . Походът на Педро де Алварадо, завладял
царството на майте през 40-те години на XVI в., е умалена версия на
завоеванията на Мексико и Перу. Страстен, нетърпелив и често без
всякакъв вътрешен контрол, Алварадо е пълна противоположност на
91
изключително рационалния и хладнокръвно пресмятащ действията си

Кортес. Алварадо напуска Мексико през декември 1523 г. Преди него
тръгва едрата шарка, изключително засегнала способността на инди
анците да се съпротивляват на испанските войски и техните индиан
ски съюзници (най-вече тлакскаланите от Централно Мексико). След
като си проправят с бой път през Чиапас в Южно Мексико, Алварадо
открива, че майте от племената какчикел и китче воюват помежду
си. Той се съюзява с какчикел, които бездействат, докато испанците
победят китче. Според обичая самият Алварадо побеждава вожда на
китче - Текум-Уман, в бой с голи ръце. Според една стара индианска
легенда, гордата и смутена кетсал кацнала върху окървавения вожд,
за да защити тялото му. Когато птицата отлетяла, тя имала кърваво
червени пера наред с искрящо зеленото оперение (кетсалът днес е
националната птица на Гватемала и име на нейната валута).
Алварадо прекарва останалата част от десетилетието, завладявайки
цяла Гватемала и Ел Салвадор. Той подчинява племето какчикел, изгаря
техните вождове на клада и след това залавя и продава повечето от ин
дианците като роби. През 1527 г. Алварадо и неговият брат изграждат
испанска столица (Сантяго, или Сент Джеймс) в основата на вулкана,
разположен в централното гватемалско плато. Алварадо прави триум
фална визита в Испания през 1527 г., получавайки титлата губернатор
на Гватемала. Той управлява „генерално капитанство“, което се раз
простира от Чиапас и Гватемала надолу до Коста Рика. (Гватемала и
Никарагуа са, като думи, испански вариант на индианските названия
на района. Коста Рика („Богатият бряг“), Ел Салвадор („Спасителят“)
и Хондурас („Низините“) са имена, дадени от испанците.)
Неудържимият Алварадо, чувайки за действията на Писаро в Перу,
се хвърля да завладява инките. Той е трън в очите и на Писаро, и на
Алмагро и след като те му плащат съществена сума пари, напуска Перу.
Алварадо се завръща след това в Испания и се оженва за Франсиска да
ла Куева, дъщеря на известна испанска фамилия. Тя умира скоро след
като пристига в Гватемала. Писаро се връща в Испания и се жени за
нейната сестра Беатрис. Отново поема за Гватемала през 1539 г., преди
да се впусне в търсенето на приказните златни градове Цибола в Се
верно Мексико. Алварадо умира при тази безуспешна експедиция, след
като кон пада върху него. Един от неговите критици обобщава живота
му, отбелязвайки, че „всеки негов план започва с нетърпение, продъл
жава с жестокост и завършва с провал“. С безпрецедентен за времето си
ход дона Беатрис го наследява като губернатор на Гватемала. Нейното
управление е твърде късо - два дни. В нощта на 10 септември 1541 г. ма
сивно свлачище и порой унищожават столицата и удавят дона Беатрис.
Строежът на новата столица започва през 1543 г. на мястото, известно
днес като Антигуа. Унищожена от земетресение през 1773 г., столицата
на Гватемала се премества на днешното си място.
92
В допълнение на войските, придвижили се от Гватемала и Мек

сико, испанските конкистадори се придвижват от Панама нагоре към
Централна Америка. Педро Ариас де Авия (повече известен като
Педрариас Давия) безмилостно установява контрола над испанските
владения в панамския провлак в периода 1510-1520 г. Оспорвана и
брутална личност, Педрариас не е заслужил добро отношение от ис
ториците. Както отбелязва, един ранен историк на региона: „Цялата
история на окупацията на земите от Централна Америка... е всъщност
една от най-мизерните страници в историята на Испанската Амери
ка. В нея не се съдържат никакви големи постижения; тя е само една
хроника на завист и себеутвърждаване, на откровено грабене на
територии и злато.“ По-нататък той казва, че: „Позорната съдба на
Педрариас, на неговите противници и съдружници прави величието
на Кортес още по-видно и забележимо.“ И това е написано от историк
традиционалист, който общо взето величае конкистадорите!
През 20-те години на XVI в. Педрариас се отправя на експедиции
към Коста Рика и Никарагуа, установявайки се накрая във втората,
след като подчинява индианците накарао. След като осъжда на базата
на фалшиви обвинения и екзекутира праз 1519 г. Балбоа и след като
заздравява контрола си над Панама, Педрариас се опитва да спре
експедициите на Гил Гонсалес Давия в териториите на днешни Коста
Рика, Никарагуа и Хондурас. Педрариас изпраща Франсиско Ернандес
де Кордоба в Никарагуа почти по същото време, когато Алварадо се
придвижва в Гватемала през 1523 г. Един от лейтенантите на Кортес,
Кристобал де Олит, навлиза в Хондурас по море в началото на 1524
г. Като последица от много по-раншни неуспехи и унищожаването
на неговите сили, Олит се опитва да се освободи от властта на своя
командир (както самият Кортес е направил в Куба и Мексико). Кортес
се появява на сцената през 1525 г. и залавя своя лейтенант. Педрариас
завзема Кордоба, след като той отстъпва от собствените си искания,
и го екзекутира. Въпреки че Короната впоследствие сваля Педрари
ас от неговия пост в Панама, Кралят го назначава за губернатор на
Никарагуа. Педрариас Давия умира там през 1531 г. на 90-годишна
възраст. Историкът Роджър Бигело Мериман нарича Педрариас „една
от най-способните, но най-отвратителни фигури сред конкистадорите
- горд, предател, егоистичен и отмъстителен“.
Франсиско де Монтехо, друг от лейтенантите на Кортес, започва
завладяването на Юкатан през 1527 г. Монтехо познава твърде добре
доня Марина (известната любовница на Кортес) по време на завладява
нето на Мексико и има доста информация за майте от племето юкатек.
Силно фрагментираните маиски племена в региона живеят в остър, го
рещ и влажен климат върху земя, покрита с шубраци. Монтехо прекарва
периода до края на 1534 г., кръстосвайки полуострова, без да открие
големи градове или злато. През следващите пет години испанците изо
93
ставят и игнорират Юкатан. Когато се завръщат през 1540 г., тяхната

цел не е злато или богатства. Тези решими и разочаровани конкистадори
просто търсят онова, което те считат за умерена компенсация (земя и
индианци, които да ги възмездят за годините безполезни усилия). Както
и при други завоевания, те се съюзяват с една група индианци срещу
друга. Въпреки че испанците установяват постоянни селища, майте от
Юкатан остават сред най-бунтовнически настроените народи в двете
Америки. През 1542 г. испанците основават градовете Мерида и по-
късно Валядолид - и двата наименувани на градове в Испания. Фран-
цискански монаси, и особено легендарният Диего де Ланда, пристигат
в региона, за да християнизират индианците.
„Завладяването“ на Бразилия
Колонизирана от Португалците, Бразилия е по-късен епизод от
завладяването в сравнение с Испанска Америка. Обхващаща около
40% от територията на днешна Южна Америка, Бразилия често е
наричана „другата“ Латинска Америка. Исторически винаги е била
с лице към Африка и Европа и с гръб към Испанска Америка. Там
няма големи гъстонаселени индиански цивилизации и процесът на
нейното завладяване и колонизация, по-скоро прилича на онзи в
Карибския басейн, отколкото на този в Мексико или Перу. Подобно
обаче на регионите „ядра“ в Испанска Америка, Бразилия развива
гъсто населени центрове с развити административни и политически
структури. Подобно на испанците и Колумб, и португалците се спъват в
един континент по пътя им към Ориента. Както вече отбелязахме преди,
именно португалците са великите пионери на Атлантическия океан.
През целия период на XV в. именно те се придвижват от Атлантическите
острови надолу по западния бряг на Африка. Към 1448 г. Бартоломео
Диас заобикаля н. Добра надежда (в Южна Африка) и открива морския
път за Азия. Твърде основателно Португалската монархия отхвърля
плана на Колумб за път към Азия от запад. Португалските картографи
и географи са осъзнали, че Колумб подценява размерите на земята. Те
разбират, че никой платноходен кораб от края на XV в. не би оцелял
едно пътешествие от 10 000 мили, без да изложи екипажа си на глад. За
щастие на Колумб и Испания, двете Америки блокират маршрута към
Азия и то на една жизнена, платноходна дистанция.
През 1497 г. португалският крал Мануел I (1495-1521) изпраща
голяма експедиция през н. Добра надежда към Индия под командване
то на Васко да Гама. Историците все още нямат добро обяснение защо
португалците изчакват почти десет години, за да повторят знаменито
то пътешествие на Диас. Междувременно Колумб отплава за Новия
свят и през 1493 г. се връща през Португалия. (Аз понякога съм се
чудил какво са си мислили португалците, когато се е появил Колумб,
94
претендиращ, че е открил Индия, и им е показал шепата индианци от

Карибите, които домъкнал със себе си през океана!) Когато да Гама се
връща в Португалия през 1499 г., той вече е изпълнил старата мечта
на европейците за директен търговски път с Изтока. На практика, той
постига онова, за което Колумб се отправил, тръгвайки да плава в об
ратната посока. Въпреки че губи няколко кораба, очакваната печалба
от индийския товар е 700%! Кралят веднага сформира друга голяма
експедиция под командването на Педро Алварес Кабрал, дребен бла
городник на 30-35 години с малък морски опит.
Експедицията на Кабрал отива твърде на запад, навлизайки в
Атлантика, опитвайки се да хване преобладаващите ветрове към
Южна Африка, и през април 1500 г. забелязват нещо, което смятат,
че е голям остров, но всъщност се оказва Южна Америка. Мнозина
подозират, че португалците са знаели къде точно отиват. През 1494
г., след завръщането на Колумб, испанци и португалци подписват
договора от южноиспанския град Тордесиляс, с който си разделят
света на две. Те прокарват въображаема линия от полюс до полюс на
около 370 левги западно от островите Зелени нос, съгласявайки се (с
известни изключения), че земите на запад от тази линия ще бъдат ис
пански, а тези на изток - португалски. Доста странно, източната част
на Южна Америка попада на изток от тази линия, даващо основание
на мнозина да вярват, че португалците са знаели за съществуването
на Южна Америка, когато са подписали договора. Никакъв документ
не е открит, който може да потвърди това подозрение. Френският крал
Франсоа I иска да види „завещанието на нашия баща Адам, за да се
увери, че той наистина е направил вас (испанците и португалците)
свои единствени, универсални наследници“.
За щастие аристократична ръка записва разказа на очевидец за
стъпването на бразилския бряг и за деветте дни, които флота на Ка
брал е прекарал на южноамериканския бряг. Писмото на Педро Вас
де Каминя е едно от важните свидетелства, с които разполагаме за
момента на първоначалния контакт - за първия сблъсък, ако може така
да се нарече, между туземците американци и европейците. Същевре
менно той е и един от най-важните източници относно създаването
на мита за „благородния дивак“. „Те, изглежда, пише той, бяха такива
невинни хора, че ако ние можехме да разберем тяхната реч и те - на
шата, веднага биха станали християни, тъй като беше очевидно по
всичко, че те не разбират нищо относно вярата... Тези хора са добри
и имат един прост финес. Всеки печат, който ние бихме могли да им
сложим, би ни се отдал лесно, тъй като Бог ги беше надарил с хубави
тела и хубави лица, като хубави хора.“ Е, това е силно изказване за
човек, който току-що е слязъл от лодката, без да познава местния език
или култура! Разказът говори за туземци, които са на много ниско
технологично равнище и политическа организация. Каминя забелязва,
95
че те нямат плугове, добитък, кози, овце и че разчитат на маниоката

за основа на своята хранителна диета.
Португалците правят религиозни обреди на брега и разменят стък
лени топчета и звънчета за няколко екзотични животни и бижута. Не
забелязвайки злато или големи градове, сменяйки запасите си с прясна
вода и набавяйки си индиански завивки, флотът потегля по оригинал
ния си маршрут след девет дни на изток към Южна Африка. Буря по
африканското крайбрежие разделя флота на части и изпраща няколко
кораба на морското дъно. Останалите кораби на Кабрал се прегрупи
рат, достигат Индия (използвайки един арабски навигатор от Източна
Африка) и се връщат вкъщи с богат товар от подправки и луксозни
стоки. Търговията с Индия около Африка скоро става постоянна, като
корабите напускат Лисабон през март или април и пристигат в Индия
през септември или октомври. След това напускат Индия в края на де
кември, за да пристигнат в Португалия през лятото.
Португалците постигат огромни успехи, създавайки търговската
си империя в Африка, Индийския океан и Източна Азия. Към 20-те
години на XVI в. те вече са взели със сила контрола над ключовите
пунктове за влизане в Индийския океан: Ормус, при входа към Пер
сийския залив, Малакския проход в Източна Индия (но не и входа
към Червено море). Към 50-те години на XVI в. вече са се разполо
жили в Макао на южния бряг на Китай и в Нагасаки в Южна Япония.
Към средата на XVI в. са създали най-голямата търговска империя в
световната история, разпростираща се от Бразилия до Япония. През
следващите два века Португалската монархия ще бъде една от най-
богатите в света, с богатство, дължащо се на търговията с храни и
подправки - индийско орехче, карамфил, канела, захар и други по
добни. Духовитият Франсоа I обидно нарича своя португалски колега
Мануел I „Краля зарзаватчия“.
При този успех португалците обръщат минимално внимание на
бразилския бряг през първата половина на XVI в. Те са доволни да се
обогатяват за сметка на азиатската и африканската търговия, вместо
да се притесняват от разни „диваци“ по бразилското крайбрежие.
Дори повече отколкото ацтеките и инките, азиатските народи, с които
се сблъскват, са равни на тях по техническа и военна мощ на суша (но
не и по море). За следващите близо два века в Азия няма никакви съ
ществени европейски завоевания. Единственият важен продукт, който
португалците могат да получат от индианците, е твърда дървесина, от
която се произвежда тъмночервена боя. Тя е известна като махагон
или бразилска дървесина и крайбрежната колония, откъдето идва,
скоро се появява върху картите като Бразилия. Едва през последната
трета на XVI в. тази португалска колония почва да се развива с бързо
разширяващото се производство на захар в използващите робски труд
плантации. Полууседналите и неуседналите индианци от южноамери
96
канското крайбрежие се противопоставят на португалския контрол,

навлизат все по-дълбоко във вътрешността на континента или умират
от европейските болести. Ето защо в източната част на Северна Аме
рика няма да има драматични сблъсъци и завладяване на територията
от големи империи.
Първоначалните фази на португалското завоевание и колонизация
са слаби и временни. Почти всички техни усилия се оказват концен
трирани в североизточна посока. През първата четвърт на XVI в.
шепата португалски фабрики и търговски станции по дългото бра
зилско крайбрежие не правят нищо, за да се предпазят от растящата
конкуренция на французите. През 1530 г. Короната изпраща експеди
ция, начело с Мартин Афонсо де Суса, за да установи по-постоянно
и твърдо присъствие. Пристигнал с четири кораба, войници, кралски
чиновници, свещеници и заселници, той основава град Cao Висенте на
южния бряг на днешна Бразилия, след което кралят разделя крайбреж
ната линия на 12 капитанства. Само осем от тях са създадени през XVI
в., като първоначално Cao Висенте, на юг, и Пернанбуко, на север, са
единствените две, които процъфтяват. Тази система на собственост в
периода на колонизацията (подобно на encomienda в Испанска Аме
рика) посява семената на едно тежко колониално наследство (което
ще бъде разгледано в следващите глави). Именно в системата на
създадените капитанства се крие произходът на големите поземлени
имения, контролирани от малък дял елит. Едва през 1549 г. португал
ците ще установят сериозно колониално присъствие със създаването
на столицата Байя. През 1549 г. Кралят изпраща Томе де Суса като
генерал-губернатор на всичките капитанства. Експедицията на Суса,
включваща 1 200 мъже и жени, довежда до още по-голямо присъствие
на заселници, войници, кралски чиновници и търговци. Той води със
себе си и шест млади свещеници от току-що създаденото „Общество
на Исус“, известно повече като Орден на йезуитите. Суса основава
нова колониална столица на удивително място в североизточната част
на капитанство Байя. Наречено Салвадор, или „Спасителят“, то ще
играе ролята на бразилска столица до 1763 г. Едва с губернаторството
на Мем де Са (1558-1572) португалците установяват истински кон
трол над колониите и изгонват французите от крайбрежието. Вместо
да осъществят драматично завладяване на гъсто населени индиански
области във вътрешността (както в Мексико и Перу), португалците
завладяват едни малки крайбрежни анклави. През по-голямата част на
колониалната ера те ще се „държат за брега като раци“, по думите на
един от първите бразилски историци Висенте до Салвадор.
7. 97
Карта 5. Трансатлантическа търгови я с роб и -
главни зони на внос и износ.
98
ЧАСТ II
Изграждане
на империи и
общества в един
нов свят
ГЛАВА 7
Земя и труд
Големите земевладения
Когато през XVI в. военното нашествие в основните райони се
разгръща, испанците и португалците започват да трансформират
техните владения в производствени и дългосрочни предприятия.
Култивирането и използването на земята се превръща в основна цел
на развиващите се колониални режими. Все пак земята без работна
ръка е безполезна за испанците и португалците. Населението на
Испания и Португалия в началото на XVI в. не е много голямо,
около 10-11 милиона души общо. Монархиите в двете държави
нямат интерес от масова емиграция на поданиците си. За тях е
по-важно да останат и да осигуряват адекватна работната ръка на
Иберийския полуостров. От друга страна, всяка от двете държави
(Мексико и Перу) има двойно повече население от Испания и
Португалия, взети заедно. Миграцията от Иберийския полуостров
през Атлантическия океан през XVI в. наброява около 2000 души
годишно, което не е достатъчно, за да повлияе значително на броя на
работниците. Следователно ключът към успеха в новите Американски
империи зависи от мобилизирането на огромна и подчиняваща се
безпрекословно работна ръка. Това се осъществява главно чрез
насилствено експлоатиране на труда на индианците в Мексико и в
Перу. В Карибския басейн и в Бразилия испанците и португалците се
обръщат към африканския робски труд. Държавите тогава използват
несвободната работна сила за използването на богатството на земята,
което прави колониалните икономики функциониращи. Абсолютно
буквално Америките са изградени върху потта и кръвта на индианците
и африканците. Богатството, натрупано върху техните пот и кръв,
допринася за икономическата експанзия на Европа след 1500 г. От
тази принудителна система на труд се появява най-обременяващото
наследство на колониалния период - големите плантации.
Огромните земевладения са един от трите стълба на ранните ла
тиноамерикански икономики. Земевладенията произвеждат изделия
(зърнени храни, меса, продоволствия), които хранят латиноамери
канците и осигуряват износа на суровини за Европа (захар, шоколад,
багрилни вещества). Вторият главен стълб също е вид плантация -
мините за добив на злато и сребро, които се превръщат във финансово
„гориво“ за испанската и (по-късната) португалска империя. Третият
стълб се образува от мащабната и сложна търговска система, която
101
осигурява придвижването на стоките из цялата империя.

Едрите земевладения са доминиращата икономическа институция
в Латинска Америка за около 300 години (а в някои райони дори и
повече). Самата им същност е обсъждана вече повече от 500 години
и по някакъв начин тази дискусия е отвлякла вниманието на учените
от другите видове земевладение. Въпреки че едрите земевладения са
доминиращият вид, те винаги са били по-малко на брой от останалите
видове земевладения от най-различни размери и са в ръцете на много
малък процент земевладелци (малки и средни парцели земя с някол
ко работници). Това е изключително важен проблем и поради това
ще наблегна малко на него. Макар че общата представа за Латинска
Америка е за място с огромни хасиенди и плантации, на които рабо
тят маси от бедни работници, това е само част от истината. Ясно е,
че огромните имоти и техните собственици доминират икономиката,
монополизират политическата власт и стоят на върха на обществената
пирамида. Те са нищожно малцинство сред земевладелците (с огромна
власт), а основната част от земевладенията са малки и средни парце
ли. В действителност големите имоти са в центъра на сложна мрежа
от имоти с много дребни земевладелци, зависими от плантациите за
оцеляването си. Контролът върху тези огромни земевладения в исто
рическа перспектива са ключът към контрола върху икономиката и
политическата система. В Латинска Америка този, който управлява
плодовете от плантациите, управлява цялата земя.
По време на колониалния период и също така в някои държави
през XIX и XX век лицата с богатство, натрупано от плантациите,
заемат най-могъщите местни, регионални и национални политически
позиции. Втората по могъщество група обединява търговците, осъ
ществяващи презокеанската търговия, поддържана от износа откъм
земите. В най-слабо развитите икономически райони на Латинска
Америка - тук главният пример е Централна Америка, доминацията
на земевладелческите елити продължава до края на XX век. Земята е
източник на власт - икономическа, обществена и политическа.
Тези владения носят най-разнообразни наименования - haciendas,
estancias, fincas, fazendas. Hacienda произлиза от испанския глагол
„правя“, „извършвам“. На португалски език същият глагол е „fazer“,
което се превръща във „fazenda“, когато става въпрос за имоти. Това
е място, където нещо се прави или произвежда. Hacienda е общото
понятие за имоти в Мексико; estancia е широко разпространено в юж
ната част на Южна Америка;^/шса се използва в Централна Америка.
(Списъкът с понятията е дълъг и се различава в районите.) Дълги го
дини традиционният научен подход разделя владенията на два основни
вида: хасиенди и плантации, което е полезна, но подвеждаща дихото-
мия. Традиционният аргумент е почти следният. Има два вида едри
земевладения - хасиендите са в умерения климатичен пояс, използват
102
ИЗГРАЖДАНЕ НА ИМПЕРИИ И ОБЩЕСТВА В ЕДИН НОВ СВЯТ
индианците като работници, произвеждат хранителни продукти за

местния и регионалния пазар, до голяма степен самозадоволяващи се
и неориентирани към печалба. От друга страна, плантациите са в тро
пическия климатичен пояс, използват робска работна ръка от Африка,
произвеждат суровини за износ, трябва да си набавят храна отвън,
насочени към печалба. Това е приятна, удобна теоретична дихотомия,
но не издържа в практиката. На някои места индианците отглеждат
захарна тръстика, а африканските роби произвеждат хранителни
култури за местно потребление, а плантациите понякога произвеждат
храна, за да задоволят собствените си потребности. Напълно погреш
но е да се твърди, че по някакъв начин собствениците на хасиендите
не са били мотивирани от печалбата. Всички тези владения са бизнес
ориентирани. Накратко, това е полезна дихотомия, но тя има своите
ограничения, които трябва да се имат предвид.
Поземлената система и системата на полагане на труд, които
испанците и португалците създават, са ключови за разбирането на
развитието на Латинска Америка и как то се различава много от
колониалния опит на САЩ. През първите години на Конкистата в
Карибския басейн испанците използват системата encomienda. След
като първоначалното плячкосване приключва, Короната трябва да
се установи дългосрочно, кралската администрация трябва да развие
инструментариума за урегулиране на новото общество. Логичната
посока е да се използват испанските и португалските институции и да
ги адаптират към потребностите на Америките. Системата encomienda
е класически пример. В различна степен се използва и при Реконкис-
тата. В Карибите се превръща във важен и централен инструмент на
испанското колониално общество. Най-просто казано, encomienda е
дарение за използване на земя или на индиански труд от испанците
в замяна на някои задължения. Encomendero, или този, който е полу
чил дарението, трябва да защитават земята в името на Испания, да я
развиват, да плащат данъци и да покръстят индианците в християнска
вяра. Искам да наблегна, че това е дарение за използване на собстве
ност; към него няма титла. На теория кралят остава собственик, а
encomendero е концесионер, чиито права могат да бъдат анулирани
по всяко време. На практика много от тези първоначални дарения с
течение на времето се превръщат в частна собственост.
През първата половина на шестнадесети век системата encomienda
се развива напълно в Карибския район, Мексико и Перу като система
за предоставяне на земя. Заедно с разпределянето на плячката като
злато и сребро на конкистадорите се предоставят encomiendas за
тяхната служба в полза на Короната. Кралят раздава encomiendas по
начин, който да отразява мястото на съответния конкистадор в йерар
хията. Например, Кортес е маркиз на Долината на Оаксака - изклю
чително населен и богат земеделски район. Неговото ново владение
103
включва цялото кралство на запотеките, разположено на провклака

Техуантепек. При всяка последвала вълна от конкистадори и завладя
ване целият процес се повтаря. Системата става все по-неефективна
и Короната решава да премине към системата на repartimiento, която
е начин за разпределяне на наличната индианска работна ръка между
испанските земевладелци. Има няколко фактора, които подкопават
системата encomienda. На първо място, тези, които пристигат по-
късно, откриват, че най-добрата земя вече е раздадена. Второ, през
първата половина на XVI век болести повалят милиони местни жи
тели и цели селища са обезлюдени. В Карибския басейн до 1550 г.
това измиране на населението е почти пълно. Като следствие от това
encomenderos губят работната си ръка. В различни степени същото
се случва в Мексико и в Перу. На трето място, от началото на 30-те
години на XVI век Короната започва да се безпокои за нарастващата
власт на encomenderos и иска да ги обуздае. Страхът се засилва от
гражданските войни и въстанията между испанците в Перу.
Всички тези фактори карат Короната да се откаже от използването
на encomienda и да я замести със системата repartimiento. Това поня
тие произлиза от испанския глагол „repartir'''’, който означава „разде
лям на групи; класифицирам“, и системата е насочена точно към това
- разделя оставащата индианска работна ръка сред земевладелците.
Според тази система за индианските села са определени квоти и всяко
от тях трябва да предоставя регулярно определен брой работници на
Короната. Кралски чиновник във всеки район е натоварен с редовното
разделение на индианския труд. Както винаги, най-могъщите земевла
делци (много от тях са бивши encomenderos) получават най-добрите
работници, а дребните земевладелци - това, което остане. По закон
земевладелците са били задължени да заплащат труда на индианците,
но на практика това рядко се случва. Всъщност repartimiento е опит
за ротационна система на полагане на труд с корени в Доколумбовите
общества. Както империята на ацтеките, така и империята на инките
са изградени върху ротационна система на полагане на труд, известна
като coatequitl в Мексико и като mit ’а в Перу (познато като mita на
испански език). По такъв начин испанците пресъздават стара форма
на насилствено полагане на труд, която вече е известна на индианците.
Местните управляващи по села сега трябва да осигуряват редовно
работна ръка на испанците, а не на ацтеките или инките.
В Андите mita са създадени от „бащата-основател“ на Вицекрал-
ство Перу Франсиско де Толедо, който заема длъжността вицекрал от
1569 г. до 1581 г. Толедо създава закони, които определят размера и
честотата на набиране на работна ръка, „надниците“, които следва да
се плащат, и „задълженията“ на земевладелците. През 70-те години на
XVI век той организира mita, за да осигури работна ръка за мините
за сребро в Потоси, като всяка година мобилизира повече от 10 хил.
104
индианци. Repartimiento е огромен режим за системна експлоатация

на индианците в Испанска Америка. Тази система осигурява на ис
панците почти сигурна и евтина работна сила и (поне на теория) те
държат работната ръка по-скоро под контрола на Короната, отколкото
под контрола на земевладелците. Насилственият труд на индианците
се запазва до XX век под някаква форма или като мода в Мексико,
Централна Америка и в Андите. След 1600 г. голяма част от Латинска
Америка постепенно преминава към свободна система на заплатен
труд. До 1812 г. се запазва системата mita в Перу.
На Карибите и в Бразилия почти пълното унищожение на инди
анците (при завладяването и от болести) или тяхното бягство кара
испанците и португалците да използват все повече африканския
робски труд. Испанците и португалците не могат да се върнат към
огромното и организирано индианско население, което обработва
земята в Мексико и Перу. Вместо това те се обръщат към презатлан-
тическата търговия с роби. Започвайки с португалците в Бразилия
през XVI век, продължавайки на островите на Карибите през XVII
век, африканският робски труд се превръща в основна работна ръка за
земевладелците. Бразилските плантации за захар по североизточното
крайбрежие около Салвадор и в Пернамбуко са изградени по модела
на много по-малките плантации в Мадейра и Кабо Верде. Те стават
модел за други плантации, които ще се появят в Карибите през XVII
век и в Южните британски колонии (Виржиния и Каролините) през
XVIII век.
Бразилия започва да се развива чак през последната третина на
XVI век с бързо проспериращите захарни плантации и робския труд.
Португалците създават първото голямо плантационно общество в
Америките - модел, който всички останали европейски сили ще пос
ледват. Португалските колонии на островите в Атлантическия океан
им дават един век опит в отглеждането на захар и с робството, преди
да прехвърлят модела върху по-големите мащаби на Бразилия. Захар
ната тръстика е луксозна суровина с произход от Източните Индии,
която португалците пренасят в Мадейра и на Азорските острови през
XV век. Кралят предоставя Мадейра на принц Хенри като доживотно
феодално владение, което той незабавно разделя на няколко провин
ции. Островите се заселват през 40-те години на XV век и колонистите
донасят със себе си пшеница, грозде и захарна тръстика. До 1500 г.
захарната тръстика се превръща в основната местна суровина, а почти
всичко останало, вкл. пшеница, се внася. Най-накрая в Мадейра има
почти 100 захарни фабрики. Изправени пред намаляващата работна
ръка, от средата на XV век португалците започват да внасят поробе
ни чернокожи от Африка. В началото на XVI век повече от 10% от
населението на Лисабон - около 10 хил. души, са роби от Африка.
(След 1550 г. захарната индустрия запада и гроздето и виното стават
105
най-известният износ на Мадейра през XVII век.) От началото на XVI

век португалците имат дълъг и ценен опит с нарастването на износа
на реколтата за Европа. Островите в Атлантическия океан се превръ
щат в успешен прототип на плантационните общества, които ще се
разпръснат из двете Америки през XVI и XVII век.
Захарна плантация и робство се развиват заедно в голям ма
щаб след 1560 г. край Байя и Пернамбуко. Индианците измират от
болести, пренесени от европейците, или при опити за бягство. В
местните американски общества жените са тези, които се занима
ват със земеделска дейност, а не мъжете. Заселниците започват да
поробват все повече индианци, за да гарантират притока на работна
ръка. Обаче през 60-те години на XVI век епидемии от вариола и
морбили намаляват броя на населението в Байя около столицата.
Освен това йезуитите концентрират оцелелите индианци в селища
под техен контрол и далеч от заселниците. Нарастващите плантации
изискват все повече африкански роби и това води до увеличаване
на презатлантическата търговия с роби. В последната четвърт на
XVI век Бразилия е най-големият вносител на африкански роби в
Америките. За няколко десетилетия зоната за отглеждане на захар
по североизточното крайбрежие е по-скоро земя на чернокожи и му
лати повече, отколкото земя на испанци или португалци. Бразилия е
движещата сила при възхода на презатлантическата търговия с роби.
Североизточната част на Бразилия се превръща в центъра на порту
галското присъствие в Америките, тъй като захарта и робството са
в основата на икономическата експанзия.
Презатлантическата търговия с роби

Презатлантическата търговия с роби е най-голямата насилствена
миграция в световната история (до Втората световна война). Въпреки
че робството е наречено „особена институция“, то съществува през
почти всички исторически периоди и във всички райони на света. Тук
ще се спрем на модерната презатлантическа търговия с роби, която се
заражда в средата на XV век и която прехвърля милиони чернокожи
африканци в различните части на Америките. Африканците пристигат
в Новия свят през т.нар. среден пасаж от пленяването им в Африка до
доставянето им в Америките. Търговията се осъществява в рамките
на 400 години и включва много държави и народи от двете страни на
Атлантическия океан. Всички големи европейски сили - Испания,
Португалия, Англия, Франция и Холандия, както и всяка държава в
Америките участват в търговията. Това, което често се премълчава,
е участието на много африкански народи и държави в търговията.
Както видяхме, подвеждащо е твърдението, че по някакъв начин
всички народи в Африка разглеждат себе си като едно цяло или че
106
имат еднакво чувство за идентичност. „Африка“ не съществува.

Почти като местното население на Америките многобройни групи
от Африканския континент виждат себе си като различни народи и
те нямат никаква концепция за Африка или африкански - концепции,
създадени от европейците в модерното време. Презатлантическата
търговия с роби събира заедно стотици хора и политически
обединения в Европа, Африка и в Америките. Трудно ще се намери
някой, който да не е участвал в този изключително нечовешки епизод
от световната история.
Презатлантическата търговия с роби започва през 40-те години
на XV век и продължава до 60-те години на XIX век. Най-малкият
брой на поробените африканци за този период варира между 12 и 15
млн. души. Към почти всеки един африканец, който е стигнал жив до
бреговете, може да се прибави и още един, който е загинал някъде
между пленяването му в Африка и транспортирането му в Новия свят.
Казано по друг начин, в действителност трябва да говорим за около
24-30 млн. африканци, които са били пленени и определени за роби в
Америките. Това прави грубо по 8 до 10 млн. души всеки век от кон
тинент, който е населяван през този период от 80 до 120 млн. жители.
Изследването върху търговията става изключително сложно с нарас
налия обем от литература, която дава сериозни отговори на много от
популярните и понякога абсурдни твърдения на пресата. Разбираемо
е, че историците срещат трудности в опитите си да възстановят тази
жалка глава в световната история. Нашите най-добри количествени
източници са записите от корабите на европейските търговци, но те
често са неясни и с лъжливи данни, разпръснати и лошо съхранявани.
Например в САЩ тези записи са разпилени из огромен брой приста
нища и търговци. В Бразилия, която е най-големият вносител, голяма
част от тези източници са унищожени. Най-добрите доказателства
идват от британските консулски чиновници в Бразилия, които внима
телно следят вноса през първата половина на XIX век.
Първите чернокожи роби от Африка са докарани с кораби в Лиса
бон през 40-те години на XV век. В действителност ние имаме отличен
разказ на очевидец за пристигането на един от първите кораби с роби,
който акостира в Лагос, на брега на Южна Португалия, през август
1444 г. Гомеш Еанеш де Зурара, който е придворен към принц Хе
нри Навигатора, описва пристигането на 235 африканци като „чудна
гледка, тъй като сред тях има достатъчно бели, достатъчно светли и
добре сложени; други са по-малко бели като мулатите; други пък са
черни като етиопците и са толкова грозни както в лице, така телесно,
че почти приличат на образи от по-долната полусфера“. Освен това
той добавя: „Чие сърце е толкова кораво, че да не трепне с чувства
на съжаление, като види тази компания? Някои държат главите си
наведени и техните лица са окъпани в сълзи, като гледат един към
107
друг. Други стенат от дълбока болка, гледайки към висините на Не

бето, неоткъсвайки поглед от него, викайки, като че ли искат помощ
от Бащата на природата; други удрят с длани по лицата си и се про
сват в цял ръст на земята; докато други оплакват като на погребение
по традиционния за тяхната страна начин...“ Четиридесет и шест от
тези роби са предадени на принц Хенри, който гледа разтоварването
наблизо, яхнал коня си.
С откриването на Америките през 90-те години на XV век афри
канските роби започват да прекосяват Атлантика. Около две десетиле
тия Фернандо и Изабела спорят дали да позволят, или не превозването
на африкански роби до техните нови владения в Америките. Едва
през 1510 г. Фернандо разрешава транспортирането им, регулирано
от Короната, до островите в Карибския басейн. Това е истинското
начало на презатлантическата търговия с роби. Така започва възходът
на захарните плантации, което дава тласък на търговията след 1560
г. Чернокожите роби са навсякъде из Америките от самото начало.
Диего Веласкес има роби в Куба от 1511 г. нататък; чернокож роб
придружава Балбоа, когато той за пръв път вижда Пасифика, а Ес-
тебанико, както си спомняте, е заедно с Кабеса де Вака по време на
осемгодишното му странстване из това, което днес е Югозападът на
САЩ. Хуан Гаридо (освободен чернокож) е до Кортес при завладява
нето на Мексико.
Преди 1575 г. вероятно 100 хил. африканци са доведени в Испан
ска Америка като роби. Едва след 1550 г. търговията до Америките
започва да надвишава транспортирането на африкански роби до
Европа. С възхода на захарните плантации в района на Карибите
през първите години на седемнадесети век търговията с испанските,
английските и френските колонии нараства значително. Кривата на
вноса върху диаграмите започва да расте след 1570 г. с появата на
първите едри захарни плантации на североизточния бряг на Бразилия.
От 50-те години на XVII век холандци, англичани и французи копират
португалците и процъфтяващите плантации на Карибските острови
продължават да повишават търсенето на робски труд. Близо две тре
ти от робите, които прекосяват Атлантическия океан, са в основата
на пасажа през XVIII век. Причината е проста: всяко европейско
плантационно общество в Америките е в разцвета си, като всяко от
тях има големи потребности от работна ръка. Португалска Бразилия,
испанските, френските, британските колонии и това, което днес е
южната част на САЩ, функционират на пълни обороти. (В Бразилия
най-голямо търсене има в добива на злато на югоизток.) Въпреки че
всяка европейска морска сила е замесена в търговията с роби, англи
чаните са тези, които пренасят най-много роби през Атлантическия
океан през XVIII век, като снабдяват не само собствените си колонии,
но и тези на другите европейски сили.
108
С надигането на антиробската търговия и антиробското движение

в края на XVIII век търговията започва постепенно да запада до уни
щожаването му през 60-те години на XIX век. Това, което вероятно е
най-поразително за модерните представи за този епизод от световна
та история, е колко лесно европейците и африканците приемат тази
търговия със стока от хора и колко дълго тя продължава, преди някой
да постави въпроса за моралността й. Първите ограничени гласове
за слагане на край на търговията се надигат плахо чак през първата
половина на XVIII век. По ирония на съдбата тези гласове се издигат
от английските квакери, като самите те по-рано са били сред големите
търговци на роби. С нарастващия натиск от страна на англичаните,
особено след 1800 г., търговията и робството в Америките престават
да съществуват от втората половина на XIX век. Последният известен
кораб с роби пристига в Куба през януари 1870 г., а Бразилия носи
позорната слава на последната държава, премахнала робството - през
май 1888 година.
Въпреки че всички райони от двете страни на Атлантическия оке
ан изпитват въздействието на търговията, няколко ключови района
играят най-важните роли. Районът около Бенинския залив в Западна
Африка се превръща в основния износител на човешко карго. Ранната
търговия до Европа е фокусирана върху района на Западна Африка,
около днешни Сенегал и Гамбия - район, разположен точно на юг от
Сахара. През XVI век вниманието на търговията се измества от юг
и изток към това, което европейците наричат Гвинея - съвременните
държави Гвинея и Сиера Леоне. От края на XVI век тази търговска
зона се разширява по крайбрежието на днешните Гана, Бенин, Ниге
рия и Камерун. Всички европейски сили имат търговски постове в
Бенинския залив, като първи са португалците с пост в Елмина през
80-те години на XV век. Районът на Ангола/Конго осигурява много
хора от народността банту за Америките. Централна Африка става
източник на роби от началото на XVI век, но Ангола се превръща в
ключов доставчик едва през XVII век. Ангола е виртуална добавка
към бразилската захарна икономика, тъй като робите се придвижват
на запад, а произведените в Бразилия захар, меласа, тютюн и тръс
тиков алкохол се продават на африканския пазар. В края на XVIII
век португалците се обръщат за роби все повече към Мозамбик в
Източна Африка. Отчасти това се дължи на нарастващото търсене
на все повече роби. Това е и реакция към по-голямата конкуренция с
англичаните и французите в традиционните центрове за износ в За
падна и Централна Африка. Времето за пътуването от Мозамбик до
Бразилия е десет седмици, докато традиционното пътуване от Западна
или Централна Африка отнема четири седмици.
В Америките единственият най-голям вносител на роби е Брази
лия, поглъщаща вероятно около 33% от всичката търговия. За разлика
109
от търговията в другите райони, бразилската търговия нараства не

прекъснато до самия край през 1850 г., когато бразилският парламент
забранява търговията под силния британски натиск. През първата
половина на XIX век бразилците внасят около 50 хил. роби годишно,
за да работят на развиващите се кафеени плантации в югоизточната
част на страната. Това е почти двойно повече, отколкото внесените
през XVIII век роби. Карибският басейн е разкъсан наполовина между
испански, английски, френски и холандски владения. Въпреки че са
по-голям вносител от Бразилия, Карибите са политически и географ
ски разпокъсани. Както и в Бразилия, демографското влияние в райо
на е голямо. Отпечатъкът на африканското наследство в наши дни е
много по-видим в тези два района, отколкото кьдето и да било другаде
в Америките. Тринадесетте колонии (бъдещите САЩ) се включват
късно в търговията и я приключват рано, като осъществяват около 6
% от целия внос, т.е. около 75 хил. африканци. Въпреки че африкан
ски роби пристигат в Северна Америка заедно с испанците още през
XVI век, първият кораб с поробени африканци, предназначен спе
циално за Тринадесетте колонии, пристига във Виржиния през 1619
г. Плантационното общество обаче достига пълния си разцвет едва
през XVIII век, а вносът на роби е прекратен през 1808 г. Робството
е разпространено основно в Стария Юг (но не само там) - районът
от Северна Америка, който по-късно е най-силно повлиян от Африка.
Въпреки това африканското влияние в Юга на САЩ никога не е било
толкова изявено, колкото е на Карибите и в Бразилия.
„Средният пасаж“ е пътуване, което е почти отвъд представите
на хората, живеещи в комфорта на развитите държави в началото на
двадесет и първи век. Първият етап на пътуването започва със зала
вянето на затворниците във вътрешността на Африка. Разполагаме с
класически лични разкази за това пътуване от съчиненията на Густавус
Baca и Махомам Бакака. Baca, който е известен и с африканското си
име Олауда Екиано, е роден през 1745 г. в това, което е днешна Из
точна Нигерия. Пленен и след това изпратен в Западните Индии, той
по-късно пропътува целия Атлантически свят както като роб, така и
като свободен човек. Неговата автобиография Интересният разказ
{The Interesting Narrative) е публикувана в Англия през 1789 г. и е
мощно осъждане на търговията с роби. „Нека изтънченият и надменен
европеец, пише Екиано, си спомни, че и неговите предци, както и аф-
риканците, някога са били нецивилизовани, и дори варвари. Дали При
родата ги е създала по-низши от техните синове? И дали е трябвало те
също да бъдат превърнати в роби? Всяка разумна мисъл отговаря, че
Не.“ [Подчертано в оригинала.] Бакака разказва ужасяващата история
на залавянето му от други африканци (чрез измама), най-вероятно в
района, където днес е разположена Буркина Фасо, прехода до брега,
след това презатлантическото пътуване. „Ах, тези ужаси! - оплаква се
110
той. - Кой може да опише... О, гнусотата и мръсотията на това ужасно

място никога няма да бъдат изличени от спомените ми... Сърцето ми
дори и днес потръпва от болка при мисълта за това...“
Робството съществува в Африка, преди европейците да дойдат,
а пленените са местени из континента, но в много по-малък мащаб,
отколкото масивното насилствено изселване на хора, което се случва
след 1600 г. Пристигането на европейските търговци променя значи
телно облика на търговията от вътрешни търговски мрежи на конти
нента към западно ориентирани презатлантически мрежи. Пленените
често пропътуват огромни разстояния и сменят собствениците си
няколко пъти, преди да пристигнат в европейските търговски постове
по крайбрежието. На места като Елмина (Гана) и Луанда (Ангола) пле
нените са затваряни, жигосвани и фиктивно покръствани. За повечето
от тях това е първата среща с океана и с европейците. Преминаването
през Атлантика в най-добрия случай е мъчително. Средностатисти
ческият кораб вероятно е натоварен с 400 роби, оковани на групи,
и струпани като дървесина по рафтовете под палубата. Около 15-20
% от африканците загиват по време на транспортирането им поради
минималното количество вода и храна, болестите, наказанията и тро
пическата температура под палубите от около 38°С. След пристигане
то им в Америките - независимо дали в Балтимор, Чарлстън, Хавана
или Рио де Жанейро, последвалата процедура е сходна. Изтощените
и отслабнали африканци са затваряни, подготвяни и изкарвани на
подиума на търга. Огромна част от тях отива да работи по полетата и
мините на Американския юг, на Карибите или в Бразилия. Постепенно
след това те и техните потомци съвсем буквално изграждат новите
общества на Америките.
Бразилските плантации са огромни и сложни системи, свързващи
много парцели земя и хора. Общо взето те не са една-единствена или
съседни земи, а много парчета и често с няколко по-дребни земе
владелци около тях. Дребните собственици и едрите плантатори са
тясно свързани един с друг във връзка на взаимозависимост. В годи
ните, през които плантаторът не може да използва напълно цялата си
земя, той може да отдава части на дребните земевладелци по силата
на вид споразумение за работа на изполица. Дребните собственици
(lavrador) имат правото да садят и жънат, но са задължени са обра
ботят тръстиката във фабриката на едрия плантатор. След това те
поделят печалбата в съответствие на един вид договорените за това
проценти. Плантаторите (fazendieros) често осигуряват на labradores
работа или им предоставят роби, ако имат излишни. В трудни години
fazendiero може да предостави на lavradores храна, медицинска по
мощ, а понякога става кръстник на децата им. С помощта на робите и
свободните хора fazendieros се превръщат в могъщи покровители на
своите „клиенти“. Те всички живеят в това, което историците наричат
111
„морална икономика“ - всеки има определени права и задължения.

Най-основната характеристика е, че покровителят се грижи за клиен
тите си, а те в замяна му предоставят лоялността си и послушанието
си. Това не е като при феодализма през Средновековието: плантацията
обвързва плантаторите, селяните и робите в сложни взаимоотношения
на неравенство и зависимост. Тези отношения са много по-сложни от
обикновените опростенчески понятия за могъщи плантатори, използ
ващи неподправена сила, да задържат на място селяните и робите.
Това е свят, обвързан заедно чрез силно чувство за колективни връзки,
но основани на йерархия и неравенство, свят, който е много разли
чен от това, на което сме свикнали в Северна Америка в началото на
двадесет и първи век.
Из Америките испанците и португалците създават колониални
общества върху ясна и всепроникваща йерархия: обществената
структура е малка, елитът на белите контролира икономическата и
политическата власт чрез техния контрол върху земята и върху не
европейската работна сила. Споменатото неравенство, пропило тези
структури на експлоатация, е най-трайното и обременяващо наслед
ство на завладяването и колонизирането на Латинска Америка.
112
ГЛАВА 8
Държава и империя
През XVI и XVII век испанците и португалците постепенно завладяват
и колонизират все по-обширни територии от двете Америки.
Придвижвайки се отвъд централните райони на Карибите, Мексико,
Перу и североизточния бряг на Бразилия, те формират своите империи
в Америка. В същото време те продължават и своята глобална
експанзия. Към 1600 г. португалците вече изграждат империя от
търговски пунктове от Бразилия до Източна и Западна Африка, Индия,
Източните Индии и крайбрежието на Китай и Япония. Тази империя
от търговски пунктове обхваща четири континента и обикаля земното
кълбо. Испанците се придвижват към Филипините и Северна Африка
и се борят за контрола над Нидерландия и част от Италия. През XVI
век испанците и португалците установяват първите истински световни
империи. Огромният размер и сложният характер на завоеванията на
иберийците по света създават големи административни и бюрократични
предизвикателства за двете монархии. От времето на древните
империи никой владетел не бил изпитал подобни предизвикателства.
За португалците те се появили главно извън двете Америки преди
1700 година. Португалската монархия полага усилия да контролира и
управлява колониални пунктове на четири континента - от Бразилия
до Япония. Най-големите приходи на Испания обаче се намират в
двете Америки и това концентрира вниманието на монархията върху
империята в Новия свят. През първите две столетия на завоевания и
колонизации Испания и Португалия разширяват властта на своите
нации-държави, като създават и разпространяват собствените
си административни, юридически и политически институции над
разширяващите се териториални владения в двете Америки.
Корпоратизмът и йерархията
Политическата и административната система, която испанците
и португалците създават в резултат от завоюването на Латинска
Америка, води началото си от една статична и централизирана
политическа култура, която се изправя едва пред няколко проверки
на собствената й сила преди презокеанската експанзия или по време
на столетията колониална власт. Политиката на Латинска Америка
се формира през вековете под въздействието на една средновековна,
характерна за Пиринейския полуостров католическа традиция, която
се е отклонила от пътя, по който поема протестантска Западна Европа
8. 113
след края на Средните векове. Западна Европа търпи появата на все

повече и повече изпитания за монархическата власт, все по-силния
акцент върху правата на отделната личност и механистичния възглед
за политиката. Реформацията през XVI век и научната революция през
XVI и XVII век оказват огромно влияние и се преплитат с възходящия
ход на западноевропейското политическо наследство. Тези два процеса
с изключителен характер, единият религиозен, а другият в областта
на познанието, оказват ерозиращо въздействие върху властта на
установените религиозни и светски институции в Европа.
Могъщите владетели в Испания и Поругалия отблъскват Ре
формацията на север от Пиринейския полуостров, който остава и в
периферията на научната революция. Средновековната католическа
представа на Тома Аквински (1224-1274) оставя траен отпечатък
върху света на иберийците, с акцента си върху йерархията, реда и
общността. Иберийците не разглеждат обществото като съвкупност
от индивидуалности, които съумяват да живеят заедно в рамките на
добре настроена машина, а по-скоро като тяло (согроге), в което все
ки има своето място и функция, и като изпълнява предписаните му
задължения, поддържа тялото политически здраво.
Все по-нарастващата и сложна бюрокрация формира скелета на
това политическо тяло - бюрократична машина, в която властта се из
дига до владетеля, който оглавява системата. Могъщи земевладелци,
търговци, военни, духовенство и публични функционери контроли
рали масите, като доминират държавната машина и насърчават раз
пределението в нея. Държавата контролирала и канализира ресурсите
(патримониум) към приятели и съюзници, и отказва покровителството
над враговете. Държавната бюрокрация съществува сама за себе си,
като разрешава, удостоверява и функционира като буфер между сил
ните и слабите. Тази патримониална система с нейния корпоративен
етос на йерархия, стабилност и концентрация на власт се намира в
ярък контраст с промените, които настъпват в Западна Европа и осо
бено в Англия през XVI и XVII век.
Ричард Морз, един от най-проницателните мислители по пробле
мите на Латинска Америка, отбелязва отдавна мощното влияние, ко
ето Средновековието е оставило върху латиноамериканската култура.
Както отбелязва той, патримониалната система е плуралистична, но
не и представителна. Тя разпределя привилегии, а не насърчава ра
венството пред закона. Отделните елементи на обществото общуват
помежду си посредством патерналистичната държава, а не се свързват
директно един спрямо друг. В резултат иберийците и ибероамери-
канците са по-силно свързани с „естествения ред“ и „общността на
хората“, отколкото англичани и американци. Както отбелязва Морз,
вярата, че „човек създава и е отговорен за този свят не е така дълбока
и преобладаваща“ в сравнение с останалите части от Западния свят.
114
Докато жителите на Северна Америка исторически делегират властта

на своите лидери, латиноамериканците и до сега предпочитат да пре
доставят властта на своите лидери.
Този корпоративен, колективистки етос се смесва в значителна
степен с покорените култури. Културата на коренното американско
население и африканците също се отличавала със силни традиции на
колективизъм, корпоративност и йерархия. По-конкретно в районите
на Месоамерика и Андите испанската система на йерархия и приви
легии заместват тези на ацтеките, майте и инките. В много отношения
социалната и политическата пирамида в тези стари империи съответ
ства на силно класовите иберийски общества. Неевропейските народи
може и да са устояли на новия имперски ред, но трябвало да признаят
неговата логика и структура. Испанците, особено в победените им
перии на индианците, съзнателно се опитват да включат социалната
и политическата йерархия на Америка преди Колумб в новия ред,
който създават.
Насоки на властта и авторитета

Ранната модерна държава била малка, слаба и без ясно дефинирани
функции. На Пиринейския полуостров държ авата се появява
постепенно около местните монархии вследствие от Реконкистата.
До 1492 г. множеството монархии и държави на полуострова са
редуцирани до две могъщи зараждащи се нации. Кралските семейства
в Испания и Португалия били най-влиятелните благороднически
фамилии - единствените, които съумели да излязат победители от
борбата между могъщите владетели. В Португалия например войната
между португалските и кастилските благородници през 80-те години
на XIV век довела до възкачването на власт на династията Авис
начело с Жоао I през 1385 година. След като крал Себастио загинал в
битка в Северна Африка през 1578 г., без да остави наследник, Филип
II от Испания успял да надделее над португалската аристокрация и
наложил себе си и Хабсбургската династия в Португалия (майката
на Филип била португалска принцеса). Когато Колумб пристигнал
на Карибите през 1492 г., той е бил в качеството на личен емисар
на кралица Изабел и Кралство Кастилия. Тя управлява кралство от
няколко милиона жители в централна Испания, без да има постоянно
седалище на правителството и под постоянната заплаха от бунтове на
могъщите аристократи и размирното селячество. Лисабон и Мадрид
не са постоянни седалища на двете монархии до средата на XVI век.
Тези незначителни и слаби иберийски държави постепенно започ
ват да овладяват най-основните функции на управлението: външната
отбрана, вътрешната сигурност, съдебната власт и събирането на да
нъците. Тази последна функция била най-важната, защото генерирала
115
приходи, за да се реализират всички останали. Тези държави не раз

полагали с постоянни професионални армии в съвременния смисъл
на думата, а набирали огромен брой мъже (в най-добрия случай десет
на всеки хиляда), обикновено чрез местните владетели, които били
лоялни васали на краля. Тези армии защитавали страната от чужди на
бези, често били ангажирани и в собствени нашествия срещу съседни
владетели и (какъвто бил случаят с Испания) през по-голямата част
от XVI век водели сражения в Южна и Централна Европа по време на
Контрареформацията. Най-важният въпрос на вътрешната сигурност
е закрепостяването на селяните и сдържането на конфликтите между
местните владетели. Селските бунтове представляват най-сериозната
вътрешна заплаха за монархиите през XVI и XVII век (след вътреш
ните конспирации на благородниците). Римското право е в основата
на иберийската правна култура и най-важният въпрос, който стоял
през съдилищата, е съдебното отсъждане на правото на собственост.
Ясно е, че системата се развива под контрола на аристокрацията,
която я използва, за да защитава собствените си права и привилегии.
Йерархията, привилегиите и неравенството създават основата на
иберийската правна култура. Аристократите, обикновените граждани,
духовенството и военните имали собствени права и привилегии (в
Испания - fueros) и собствени съдилища.
Административният апарат на ранната модерна държава бил не
значителен, а неговите функции не са ясно дефинирани и се припокри
ват. По принцип цялата власт произтича от владетеля, а богатството
и цялата информация отиват към него. Основните направления на
администрацията са паралелните бюрократични системи на правосъ
дието, събирането на данъци и военните дела. Всички поданици - от
селячеството до благородниците, са обвързани във вярност и лоялност
директно към владетеля. Той е най-могъщият патрон в страната, а
местните владетели - неговите най-важни клиенти. Назначението в
кралския двор - от най-влиятелното до най-обикновеното, зависят от
мрежите на покровителство и влияние. Модерното понятие за ефек
тивна бюрокрация, при която гражданските служители заемат позиции
в зависимост от своите качества и не използват публичната служба
за частни цели, няма много общи черти с ранната модерна държава.
В иберийските империи служителите имали собственическо виждане
за заеманите от тях длъжности. Доколкото не престъпват определени
норми и граници, служителите използвали заеманите от тях позиции,
за да увеличават своето богатство и сила. Всъщност кандидатите за
публична служба я използват като средство, за да подобрят своя ста
тус и да се издигнат на по-висока позиция.
Може би най-очевидната разлика между ранната модерна държава
и държавите през XXI век е липсата на социални услуги. Образова
нието, здравните грижи и останалите социални услуги в Иберия през
116
XVI век били функции на католическата църква, а не на монархията.

Близките отношения на църквата и държавата след patronato real (или
padreado real на португалски език) в края на XV век превръщат църк
вата в иберийските империи в продължение на държавата. Короната
назначава църковните служители и често събира десятъка. Свещени
ците и монахините обучават привилегированите, прислужват на бол
ните и слабите, полагат грижи за непокорните жени и дават подслон
на сираците. В испанската и португалската империи католическата
църква формира отделно и обособено направление на администра
цията и бюрокрацията. Необичайно е, че най-влиятелните служители
имат двойна подчиненост - на папата и краля, което създава напреже
ния и трудности. Тези служители дължат своята кариера и напредък
едновременно на монархията и на папската власт, което значително
усложнява живота им в сравнение с техните колеги в останалите сек
тори на ранната модерна държава.
В иберийския свят на късния XV век Бог бил мъж, който живее
в Рая и има неоспорима власт, Папата е неговият временен религи
озен наместник, а кралят черпи своя авторитет и власт на теория от
божественото право. В редки случаи жените са начело на държавата
(най-забележителният пример за това е Изабела), но е ясно, че светът
е патриархат, който е подчинен на мъжа. Мъжете заемат ключови
позиции в кралската администрация, а свещениците мъже доминират
в църковната администрация. Въпреки че жените имат наследствени
права и определени привилегии, правната система е под контрола на
мъжете, които вземат най-важните решения в публичната сфера.
Като непосредствена последица от пътуванията на Колумб и Каб-
рал испанската и португалската монархии създават постепенно инсти
туции, за да управляват нарастващия брой презокеански владения. В
португалската империя, центрирана основно около азиатската търго
вия, короната създава Презокеански съвет (Conselho Ultramarinho),
който да наблюдава империята. В края на краищата португалската
монархия създава две паралелни бюрократични системи - едната за
администрацията, другата - за търговията, а испанците ще последват
този модел. В Испания Съветът за търговия (Casa de la Contratación)
контролира притока от хора и стоки в и от Испания към империята в
Новия свят. Създаден през 1503 г., Съветът се превръща в много силна
институция. За близо три столетия град Севиля е официално и един
ствено пристанище за цялата търговия с американските територии.
Изключителният монопол прави кастилските търговци много богати
и влиятелни, а Севиля остава търговски център за Атлантическия свят
за две столетия.
През 1524 г. император Карлос V създава Съвета на Индиите (Real
у Supremo Consjo de las Indias), за да администрира имперските дела
в двете Америки. Първоначално съставен от председател и членове
117
на съвета, през годините той се разраства, като се появяват допълни

телни длъжности - ковчежник, секретари, счетоводители, и дори ис
торик и космограф. Подобно на постовете в кралската администрация
тези позиции обикновено са заемани от хора от елитните семейства
с юридическо образование или от духовниците - т.нар. letrados или
мъже на словото. (Между 1524 и 1700 г. през Съвета преминават
около 250 членове). През XVII и XVIII век финансово обремената
монархия започва с нарастващи темпове да назначава заможни хора,
които могат да си купят постовете, или такива, които са фаворити на
двора. Всяка функция на управлението попада под юрисдикцията на
Съвета. Той смесва административни, съдебни и законодателни пра
вомощия, както и търговски, военни и църковни функции. Определяни
непосредствено от краля, членовете на Съвета упражняват върховната
власт над испанска Америка. Голямата отдалеченост от колониите,
легалистката природа на иберийското управление и мисленето и по
ведението на членовете на Съвета, които в много редки случаи имат
непосредствен опит в двете Америки, създават непрекъснат и очеви
ден поток от документи. Колелата на администрацията се задвижват
бавно и опосредствано. Както отбелязва Дж. X. Елиът, „това прави
управлението по-скоро внимателно, отколкото идейно, по-склонно да
регулира, отколкото да създава нещо ново“.
С бързото разширяване на завоеванията след 1520 г. Карлос V
създава две големи административни единици, които да регулират
огромните и гъсто населени райони на Месоамерика и Андите. Съз
дадено през 1535 г., Вицекралство Нова Испания (поне на теория) се
простира от южната дъга на сегашните САЩ през Мексико и Цен
трална Америка до Панама, пресича района на Карибите и достига до
северната част на Южна Америка (и дори включва след 70-те години
на XVI век Филипините). Карлос продължава със създаването на
Вицекралство Перу през 1540 г., което включва покорената наскоро
империя на инките. Както гласи текстът на Новите закони от 1542 г.,
„кралства Перу и Нова Испания ще бъдат ръководени и управлявани
от вицекрале, които представляват кралската особа.“ Едва към края на
XVIII век испанската корона създава най-накрая две допълнителни ви-
цекралства, които да компенсират растежа на империята в Новия свят.
(тези вицекралства ползват модела на вече съществуващите в Испания
и Средиземноморието - Арагон, Каталуня, Валенсия, Навара, Сар
диния и Неапол.) Най-ранните вицекрале играят значителна роля при
консолидацията на авторитета и властта на краля и при изграждането
на основните институции на испанската американска империя.
Вицекралете възпроизвеждат в умален вид кралския двор в Мек
сико сити и Лима. Осъзнавайки влиянието, което имат най-могъщите
аристократи в Кастилия, кралят се обръща основно към по-младите
членове на влиятелните семейства от елита или към по-нисши ари
118
стократи, които ще бъдат вицекрале. (Около стотина са вицекралете

в колониална Испанска Америка). Антонио де Мендоса, първият и
един от най-великите вицекрале на Нова Испания (1535-1549), е сред
по-малките синове на един маркиз. Той е назначен на тази централна
и влиятелна позиция, когато е на 40 години. Луис де Веласко (1550—
1564) следва една поредица от неособено впечатляващи вицекрале на
Перу и се превръща в основоположник на административната машина
на това вицекралство. И двамата оставят в своите владения значим
отпечатък за векове напред.
По-надолу в структурата на властта в Испанска Америка Короната
създава постепенно регонално-административни органи, известни като
аудиенции (audiencias). Към XVII век вече съществуват три аудиенции
(виж карта 3), всяка от които включва осем или девет съдии и финансо
ви чиновници (oidores иfiscales), предимно мъже е юридическо образо
вание. Губернаторът на аудиенцията най-често е военен, особено след
1600 г. с нарастването на заплахата за американските колонии от страна
на европейските сили. Въпреки че аудиенциите упражняват основно
съдебни функции, те изпълняват често и административни функции,
особено в отсъствието на вицекралете. Заедно с вицекралете те фор
мират елита на испано-американската имперска бюрокрация. (Преди
1700 г. около 1000 души служат в аудиенциите). Винаги подозрителен
(и обикновено с основание), кралят редовно изпраща независими съ
дии, които осъществяват визити (visitas), за да проверяват кралските
чиновници. В края на служебния им мандат всички кралски служители
се подлагат на един формален преглед на дейността им. Основното
предназначение на тази процедура (residencia) е да се види дали слу
жителят се е придържал към стандартите и не е нарушавал насоките на
владетеля при упражняването на своята власт.
Още по-надолу в структурата след аудиенциите са градовете и
заобикалящата ги провинция, които са разделени на традиционни
кметства (alcadeias mayores) или регионални окръзи (corregimientos).
Кралят назначава (alcalde mayor) или окръжен управител (corregidor),
най-често местен земевладелец, като свой представител. Всички офи
циално признати градове имат градски съвет (cabildo), който се доми
нира от влиятелните местни аристократи - земевладелци, свещеници,
търговци. Както отбелязват Марк Буркхолдер и Лиман Джонсън,
общината е „крайъгълен камък на испанското владение и селище“ в
двете Америки. Местните старейшини и съдии упражняват най-непо-
средствено влияние върху живота на хората в империята. Общините
са първото и най-непосредствено лице на кралската власт и авторитет,
които регулират всичко - от тежестите и мерките до разделението на
земята. Въпреки икономическата власт на големите местни имения,
подобно на Испания и Португалия, гражданите в двете империи се
определят по отношение на най-близките градски центрове.
119
Колкото по-голямо е разстоянието между Мадрид и столиците на

вицекралствата, толкова по-голяма е и свободата на местните чинов
ници да вземат собствени решения и да упражняват своята власт. В
най-добрия случай кореспонденцията от Мадрид до Лима в средата на
XVII век пристига за осем месеца. Непосредственият отговор (без съм
нение - рядкост) отнема осем месеца. Съответният документооборот с
по-отдалечени райони на империята (Парагвай или Боливия) продължа
ва с години. Колелата на империята се завъртат много бавно! Контакти
те между Лисабон и селищата в Бразилия са по-добри - благодарение
на пътуване през Атлантика, което продължава месец. Португалската
монархия обаче често очаква с години отговора на писма, изпратени до
Източна Азия и Индия. Тези значителни забавяния в комуникацията,
съчетани с фрагментираната и гъсто разслоена власт на иберийските
империи, означава, че присъствието на държавата по думите на Джон
Елиът „присъства навсякъде, но не управлява навсякъде“.
Монархии, нации, империи

Към края на XVI век испанските и португалските монархии създават
глобални империи в невиждани дотогава размери в световната история.
Възходът на испанските и португалските нации и империи не е нито
неизбежен, нито линеен процес. Испания и Португалия израстват като
нации-държави след Средновековието вследствие от Реконкистата -
един спорадичен процес, който не е лишен от изненади и погрешни
обрати. Въпреки че това рядко се признава, Португалия е първата
нация-държава, която се появява в Европа от хаоса и политическата
фрагментация на Средновековието. В края на XI век - по същото
време, в което френските норманди пресичат Ламанша и покоряват
Англия - френският аристократ Анри дьо Бургунд установява контрол
над района около Опорто, известен като Портукале от времето на
Римската империя (откъдето идва и името на „Португалия“). Анри се
жени за незаконната дъщеря на Алфонсо VI Кастилски и се заклева
във вярност към него. През 20-те и 30-те години на XII век синът
на Анри - Алфонсо Енрике, се вдига на бунт срещу Кастилия. През
40-те години на XII век той се обявява за крал на Португалия, който
е независим от Кастилия. На Алфонсо Енрике му отнема 40 години,
за да убеди Папата и другите владетели да признаят Бургундската
династия и Португалия в качеството на Кралство през 1179 г. До
средата на XIII век (1245) бургундските крале завършват отвоюването
на Южна Португалия (Алгарве), като разширяват обхвата на нацията
до съвременните й граници. Монархът става известен като крал на
Португалия и Алгарве.
През 1383 г. в Португалия избухва гражданска война, когато
селяните и местните управници се разбунтуват срещу Короната. В
120
резултат от създалия се хаос Жоао, нелегитимен принц и магистър

на религиозния орден Авис, побеждава и установява нова монархия
- династията на Авис. Джон I (1385-1433) трябвало да се сражава
срещу инвазията от Кастилия през 1385 г., за да консолидира своята
власт. Той се обръща към малкото атлантическо кралство - Англия -
като към основен съюзник. Англо-португалският съюз бил скрепен
с договор през 1386 г. в Уиндзор. Джон I се жени за Филипа (дъщеря
на Едуард III) и поставя началото на двустранни отношения, които
продължават и през следващите векове. При управлението на динас
тията на Авис (1385-1578) Португалия преживява най-славните си
дни. Тримата законни синове на Джон и Филипа - Дуарте, Педро и
Енрике - въвеждат Португалия в модерния свят. Тъй като неговите
по-възрастни братя стават съответно крал и регент, Енрике се насоч
ва към други интереси. Като херцог на Визьо и магистър на Ордена
на Христа той използва богатството и влиянието си, за да насърчава
отвъдокеанските плавания и е най-известен като Принц Анри Нави
гаторът. (Той има участие в една трета от презокеанските плавания
през първата половина на XV век). Незаконният син на Джон I (също
Джон) полага основите на много влиятелно семейство от херцози
(Бразанги), които един ден ще овладеят трона (през 1640 г.).
При управлението на Маноел I (1495-1521) и Джон (1521-1557)
португалската отвъдокеанска експанзия достига своя апогей. Порту
галските и испанските кралски семейства също така често прибягвали
до семейни съюзи. Карл V Испански (Карлос V, 1517-1556) се жени
за дъщерята на Маноел (Изабел), а Джон III - за Катарина, която е
сестра на Чарлз. Филип II (1556-1598), най-възрастният син на Карл
и Изабел, се жени за Мария (през 1543 г.), която е дъщеря на Джон
и Катарина (и негова братовчедка). След смъртта на Катарина Джон
III се жени за сестрата на Филип Хуана (през 1552 г.). Тя е племен
ница на Джон. Хуана ражда едно дете, Себастио, през 1554 г. малко
преди смъртта на Джон III. Често описван като душевно и физически
нездрав, Себастио поема управлението на страната на четиринадесет
годишна възраст. Обсебен от мечтата да продължи с Реконкистата,
Себастио оглавява една злощастна експедиция в Северна Африка през
1578 г. Недисциплинираната и неорганизирана 20 хил. португалска
армия (включваща испански, германски и италиански наемници) ата
кува 50 хил. мюсюлманска войска близо до Алкасер Кибир в Мароко.
В битката, описвана като най-тежкото поражение в португалската
военна история, мюсюлманите унищожават цвета на португалската
аристокрация, включително и Себастио. Почти целият експедиционен
корпус попаднал в плен на местния султан. Военното фиаско поставя
края на династията на Авис (Себастио не е женен и е бездетен) и на
португалската независимост. (Тялото на младия владетел не е открито,
което е причина за твърдението, че той не е умрял и ще се завърне
121
един ден, за да поведе Португалия към нови мигове на слава).

Изграждането на испанската нация под властта на една единстве
на монархия също е сложен процес, изпълнен с исторически обрати,
който отнема близо осем столетия, като започва с първите етапи на
Реконкистата в началото на осми век. На полуострова се появяват
множество кралства (Астуриас, Каталуня, Леон, Навара и др.), като в
средата на XV век двете най-влиятелни - Арагон - на изток и Касти-
лия - в централна Испания - надделяват над останалите. Обединени
ето на двете кралства е резултат от брака на Фернандо Арагонски и
Изабела Кастилска, въпреки че нито един от двамата нямал правото
да наследи престола, когато се женят през 1469 г. И двамата са умни
и внимателни стратези, като Изабела предявява претенции към прес
тола на Кастилия през 1474 г., докато Фернандо става крал на Арагон
през 1479 г. Двамата заедно управляват кралствата, всяко от които
има обособено самоуправление, и създават основата на модерната
испанска нация. Те женят своята дъщеря Хуана за Филип, който е син
на Максимилиан, хабсбургския император на Австрия. Изабела умира
през 1504 г., а нейният зет умира внезапно през 1506 г. В резултат
от трагичните обстоятелства Хуана става изключително неустойчива
и е обявена за луда през 1509 г. (тя е известна в испанската история
повече като Лудата Хуана), оттегля се в манастир, където прекарва
следващите 46 години в усамотение. Когато Фернандо умира в начало
то на 1516 г., короната е дадена на неговия внук Карл, който е син на
Хуана и Филип. Роден в Гент през 1500 г., неумелият и странен Карл
акостира на северния бряг на Испания през 1517 г. и стъпва на полу
острова за първи път. Израсъл във Фландрия, говорещ фламандски,
Карл не знаел нищо за условията в Испания и не говорел кастилски
испански. Въпреки колебливото начало той се превръща в една от най-
значимите фигури на XVI век и в световната история през последното
хилядолетие.
Като първи владетел от испанската Хабсбургска династия (1517-
1700) Карл наследява огромни владения от четиримата си дядовци и
баби. От своята баба по майчина линия (Изабела) наследява короната
на Кастилия (простираща се от Галиция и Навара на север през Цен
трална Испания до Гранада и Андалусия на юг). По линия на своя дядо
по майчина линия (Фернандо) става крал на Арагон (заемащо една
трета от полуострова на изток, включително Валенсия и Каталуня)
и управник на Кралство Неапол (Южна Италия), Сардиния, Сици
лия и Балеарските острови. Неговата баба по бащина линия (Мери
Бургундска) му оставя контрола върху териториите на съвременните
Нидерландия, Белгия и Люксембург и графство Франш в Източна
Франция. От своя дядо по бащина линия (Максимилиан Австрийски)
Карл наследява значителни територии в Централна Европа (включи
телно Инсбрук, Виена и Триест). Когато Максимилиан умира през
122
1519 L, Карл е обявен за император на Свещената римска империя

благодарение на машинациите на неговите австрийски роднини. Този
невръстен владетел става едновременно император на Свещената
Римска империя, крал на Кастилия и Леон, крал на Арагон, дук на
Бургундия и граф на Барселона! (Той става император Карл V на
Свещената Римска империя, и крал Карл I на Испания. По-известен е
като Карл V). В рамките на две десетилетия той прибавя империите на
ацтеки и инки към владенията си, като се превръща в най-влиятелният
и най-богатият световен монарх до този момент.
Карл V трансформира Испания от нация в империя, която се
простира в Европа и Атлантика. Неговите дипломатически и военни
инициативи в Европа го превръщат в „отсъстващия“ монарх. По вре
ме на четиридесетгодишното си управление той пребивава в Испания
по-малко от 16 години. През 1526 г. се жени за своята братовчедка
Изабела, която е дъщеря на Маноел I от Португалия, и изпълнява
функциите на регент по време на продължителните отсъствия на своя
съпруг. Карл изразходва по-голямата част от богатството на Испания
и Испанска Америка за войни в Европа и Средиземноморието. Възхо
дът на Османската империя през 20-те години на XVI век представлява
огромна заплаха за християнството в Европа през следващите две
столетия. Въпреки че Карл се сражава с „турците“, неговият син Фи
лип е този, който понася най-тежкото бреме на османската експанзия.
Победата на Испания в битката при Лепанто (на гръцкия бряг) през
1571 г. окончателно осигурява мира в западното Средиземноморие.
Възходът на Мартин Лутер и Реформацията в Централна Европа се
оказват по-скъпо и тежко предизвикателство за Карл и Католическата
църква. По времето на възхода на Карл към властта в Испания Лутер
обявява, че скъсва с Рим. Това поставя началото на десетилетия на
религиозни войни в Европа. Карл V се превръща във велик воин за ка
узата на Контрареформацията, а цената за Испания е опустошителна.
Карл взема огромни заеми от германските, генуезките, фламандските
и испанските банкери, а цената на войната означава множество фали
ти за испанската монархия през втората половина на XVI век (1557,
1575 и 1569 г.).
Ако Карл бил велик воин, то неговият син Филип бил същински
бюрократ. Докато неговият баща прекарва по-голямата част от живота
си на коня на бойното поле сред войниците, то Филип прекарва жи
вота си на своето бюро в замъка Ескориал, заобиколен от документи
и чиновници. Отгледан от своята португалска майка, Филип вероятно
в ранните си години говорел както на португалски, така и на кастил-
ски испански. Първата му съпруга, също така португалска принцеса,
умира при раждане и оставя Филип вдовец, когато самият той е на 21
години. Карл урежда брака на сина си с Мария Тюдор през 1554 г. с
надеждата да обедини Англия и Испания. Великолепно замисленият
123
план се проваля със смъртта на Мария през месец ноември 1558 г.

Протестантските сили създават трудности на Карл на бойното поле
в Централна Европа и посредством дипломатически и династични
маневри в Англия. Карл отстъпва испанската корона в полза на Фи
лип II през 1556 г. (неговата майка Хуана умира година по-рано) и се
оттегля в манастир в Юсте в Естрамадура. Той прекарва последните
две години от своя живот заобиколен от хиляди прислужници, които
се грижат за неговата подагра. Със смъртта му през 1558 г. титлата
на император на Свещената Римска империя се връща обратно при
австрийските Хабсбурги и по думите на Джон Елиът той оставя на
сина си Филип II наследство от „фалити и ереси“.
Филип II дава нова насока на съдбата на Испания от източната
континентална перспектива на баща му към западна презатлантичес-
ка империя. По време на неговия възход към властта скъпострува
щите религиозни войни в Европа довеждат монархията до фалит, а
доставките на сребро от Мексико и Перу се вливат през Атлантика
в огромни количества. Докато през първата половина на XVI век
испанските кралства финансират режима на Карл V, американското
сребро подхранва империята на Филип II през втората половина на
века. Известен като студена, пресметлива и уравновесена личност,
Филип имал злощастен личен живот. Той погребал четири съпруги и
двойно повече деца. Заради страх от конспирации той бил принуден
да затвори своя син Карл (от първата му съпруга Мария Португалска),
който скоро умира при съмнителни обстоятелства. Неговата четвър
та съпруга Анна Австрийска му ражда пет деца, от които само едно
доживява до повече от осем години (бъдещият Филип III). Филип I е
владетелят, който окончателно прекратява лутанията на кралския двор
и установява Мадрид като постоянна столица на Испания през 1561
г. На хълмовете край столицата между 1563 и 1584 г. той построява
Ескориал, който е едновременно манастир, мавзолей и кралска рези
денция. Ескориал, въплъщението на неговото управление, по думите
на Дж. X. Елиът има „студена симетрия, класицизъм, имперски, бла
городен и аскетичен - символ на Контрареформацията в Испания и
триумф на авторитарната власт на краля над разрушителните сили на
анархията“.
Със смъртта на младия и заблуден крал на Португалия Себастио
Филип II се ориентира към утвърждаване на претенциите си към пор
тугалския престол. Той се жени за Мария, която е дъщеря на Джон III
(починал през 1557 г.), а Себастио е негов племенник. По-голямата
част от португалската аристокрация била избита или в плен след зло
щастната инвазия в Мароко. Благодарение на огромните количества
американско сребро и завоевателната армия Филип II „убедил“ пор
тугалците да му „предложат“ короната. Той все пак направил някои
отстъпки. Португалия и нейната империя продължават да функцио
124
нират като независима единица, управлявана от вицекрал, който се

отчита пред Съвета на Португалия.
Коронован като Филип I Португалски през 1580 г., той прекарва
много малко в страната, преди да се завърне в Испания. Обединени
ето на двете нации и империи под управлението на един крал създава
най-голямата и най-богата империя в световната история, която е
засенчена през XVIII век от британската. От 1580 до 1640 г. Испания
и Португалия са управлявани от испанските Хабсбурги - епоха, ко
ято понякога се определя от португалците като „Вавилонски плен“ .
Вътрешните проблеми в Испания и въстание в Португалия довеждат
до повторно разделяне на империите и до възкачването на власт на
династията Браганза в Португалия.
Краят на иберийското превъзходство

Последните две десетилетия на XVI век бележат върха в иберийската
власт над Атлантическия свят и началото на продължителен упадък
на двете нации, който е необратим почти до края на XX век. Към
1600 г. започват да се появяват нови европейски сили, които отправят
предизвикателства към иберийското превъзходство в Европа, в
Атлантика и по света. Англия при Елизабет I (1558-1603) започва
възхода си към властта, особено по море. По-непосредствено и
много по-мощно е предизвикателството към Испания и Португалия
от страна на Нидерландската република.
Нейната поява е едно от най-великите събития в световната ис
тория. През XVI век Ниските земи обхващат съвременните Белгия,
Люксембург и Нидерландия (както и части от днешна Североизточна
Франция). На север хората говорят германски диалект, който се оф
ормя като нидерландски език. На юг се говорят френски диалекти.
Ниските земи са наследството на Филип II от неговия баща. За разлика
от него (роден във Фландрия) Филип бил чужд владетел. С взрива,
който предизвиква Реформацията, много от жителите се обръщат към
протестантството, особено версията, която проповядва Жан Калвин в
Женева. Наред с Мартин Лутер Калвин е една от великите личности
на Реформацията през XVI век. Посланието на Калвин е много по-ра
дикално, отколкото това на Лутер. Според Калвин не е достатъчно да
бъдеш ревностен вярващ - добрият християнин трябва да демонстри
ра вярата си чрез действия и поведение. Ако човек живее в общество,
което не му позволява да живее открито според християнската вяра,
то добрият християнин трябва да действа така, че да промени обще
ството, твърди Калвин. За XVI век това е революционно послание.
(То би било истински революционно и днес, ако хората се ръководеха
в действията си от дълбоката вяра!). Докато Мартин Лутер скъсва с
Рим и напътства хората да следват своето собствено съзнание и да
125
говорят директно с Бога, Калвин ги съветва да създадат общество, в

което ще могат да живеят според вярванията си. Калвин твърдо вярва
в отговорността на индивида да реформира обществото според Бо
жествения план. Посланието на Калвин към неговите последователи в
Нидерландия означавало да отправят предизвикателство към техните
испански католически завоеватели (или потисници, както твърдят
те). До 60-те години на XVI век почти две трети от „нидерландците,,
се обръщат към калвинизма. Опитите на испанския католик Филип
II да наложи властта си над нидерландските протестанти създава
продължителен и кървав конфликт, изпълнен с жестокости, които
продължили десетилетия.
За повече от 40 години Филип II и неговият син Филип III (1598—
1621) изпращат на няколко пъти испански войски и армии от наемници
в Ниските земи. През 1566 г. калвинистите в страната се разбунтуват,
което принуждава Филип да изпрати десетки хиляди мъже под команд
ването на херцог Алба. Херцогът безжалостно потушил въстанието и
екзекутирал публично няколко хиляди заподозрени еретици, включи
телно много влиятелни аристократи. След като испанските наемници
избили хиляди души в Антверпен през 1576 г., по-голямата част от
провинциите се обединяват срещу испанската власт. През 1581 г. Уи-
лям Орански отхвърля властта на Филип II и обявява независимост от
Испания. В крайна сметка северните провинции успяват да удържат
испанските армии.
Регионът за дълго време е люлка за търговията, финансите, рибо
лова и корабоплаването. Това, което се разраства в Ниските земи през
XV и XVI век, е революционно в икономическия смисъл на думата.
Елитът на Ниските земи, за разлика от повечето влиятелни европей
ци, не дължат богатството си на земята и контрола над селяните. Те
печелят парите си от банкерство, риболов, търговия и корабоплаване.
Нидерландците развиват една от най-големите морски флоти в светов
ната история, набавяйки си доходи от риболов и корабоплаване. Те се
специализират в овладяването на финансовите транзакции на далечни
разстояния. Подобно на генуезците през XV век нидерландците се
превръщат във велики презокеански търговци и финансисти през XVI
и XVII век. Известните бюргери от Амстердам, обезсмъртени в плат
ната на Рембранд и другите холандски майстори, били градски люде
и търговци. Те не били феодални владетели, обвързани със земята
и недвижимата поземлена собственост. Те били на върха на модер
ното икономическо развитие, в предните редици на зараждащия се
модерен капитализъм - прединдустриалния капитализъм, основан на
търговията и обмяната. През 1598 г. Испания е принудена да отстъпи
фактически независимостта в полза на Нидерландската република и
да признае новата нация по силата на двадесетгодишното примирие
от 1609 г. Седемте северни провинции стават нидерландски, а десетте
126
южни провинции остават под контрола на Хабсбургите - известни

като Испанска Нидерландия.
Възходът на Нидерландската република в началото на XVII век
поражда поредица от глобални стълкновения между европейските ве
лики сили. Испания и Португалия плащат висока цена за конфликта в
Нидерландия. Това отбелязва началото на големи предизвикателства -
първоначално от страна на Нидерландия, а впоследствие и от англичани
и французи - и продължилия с векове преход от статута на световни
сили до слаби и изостанали икономики и политически системи. Англия
разбива испанската „непобедима“ армада през 1588 г., като пленява
или унищожава около 40-50 кораба и 15 хил. души. След 1600 г. ни
дерландските, френските и английските пирати атакуват испанските и
португалските владения в Атлантическия, Тихия и Индийския океан,
докато експедициите установяват колониални поселища в Северна,
Южна и Централна Америка, както и на Карибските острови.
Испанците и португалците упражнявали почти пълен монопол вър
ху европейските завоевания и колониализъм в двете Америки почти
един век. Възходът на английската, френската и нидерландската нации
в края на XVI и началото на XVII век поставя края на този монопол.
Нидерландците са първият и най-значим катализатор на предизви
кателствата към иберийците и причина за техния упадък. И в трите
случая се започва от внасяне на безпокойство сред испанците и пор
тугалците и се стига до постоянно присъствие и предизвикателство.
Французите започват този процес в Южна Америка в средата на XVI
век, последвани наскоро след това и от англичаните. Нидерландците
се появяват на сцената през последните две десетилетия на XVI век
по един забележителен начин. В ретроспекция това е началото на про
дължителен упадък за Испания и Португалия, въпреки че те съумяват
да задържат завоеванията си в двете Америки.
Нидерландците се проявяват като велика морска сила през пър
вата половина на XVII век и веднага атакуват испанските и порту
галските владения от двата бряга на Атлантическия и Индийския
океан и в Източна Азия. Португалските владения на практика са
доста по-уязвими в сравнение с тези на Мексико и Перу. В качест
вото им на световна търговска мрежа от пристанища португалските
владения са в много по-голяма степен изложени на нидерландската
сила по море, отколкото сребърните мини на Потоси или Централно
Мексико. Испания е най-уязвима в Карибския басейн, и особено в
Хавана, Картахена и Портобело. Нидерландците овладяват Рио де
Жанейро, Салвадор и Ресифе, както и Елмина и Луанда през 20-те
и 30-те години на XVII век. Байя попада под контрола на нидерлан
дците и повторно завладяна от португалците през 1625 г. Най-уни-
щожителният удар е свързан със загубата на Олинда и Ресифе през
1630 г. За около четвърт век нидерландците окупират крайбрежието
127
на Пернамбуко - тяхната „Нидерландска Бразилия“. През същите го

дини слагат край на португалската доминация в азиатската търговия,
след като установяват бази в Цейлон, Индонезия и Япония. Голяма
слабост на испанците е тяхната флотилия - от жизнено значение
за американската империя. През 1628 г. Пиет Хейн пленява цялата
флота, когато тя напуска Хавана.
Нидерландското превъзходство продължава до средата на века,
когато англичаните се проявяват като най-великата морска сила.
Нидерландците отправили предизвикателство към англичаните със
заселването на остров Манхатън, на Карибите и в Южна Америка.
В поредица от англо-нидерландски войни през 50-те, 60-те и 70-те
години на XVII век англичаните изместват нидерландците като велика
сила в океанските води. Подобно на португалската империя и нидер
ландската просъществува няколко века, но основно като търговска и
морска империя.
С възхода на новите предизвикателства Карибите се превръщат
в бойно поле за имперски съревнования през XVII век. Англичаните
имат най-голям успех сред страните, които отправят предизвика
телства към Испания в Западните Индии. Когато започват борбите
за надмощие, Испания съсредоточава усилията си в по-големите
острови: Куба, Еспаньола, Пуерто Рико и Ямайка. Когато Испания и
Нидерландската империя започват война през 20-те години на XVII
век, английските пирати започват да овладяват освободените от Ис
пания острови. През 1655 г. английският флот овладява и задържа
Ямайка. Към края на XVII век англичаните имат 20 колонии - от Мо-
скито в Централна Америка до Британска Гвиана в Южна Америка и
Бахамите. През XVIII век те трябвало да се сражават с индианците,
размирните роби, пиратите и европейските съперници, за да се за
държат там.
Французите и нидерландците имат по-малко драматичен успех в
завоеванията и колонизацията, но създават постоянни поселища. В
дългосрочен план Сан Доминге (западната част на Еспаньола) оста
ва френска колония и най-богатото колониално владение в света в
средата на XVIII век. Нидерландците са губещите в това овладяване
на територии, присъединявайки Кюрасао през 1634 г. С английски,
френски и нидерландски завоевания Карибите се превръщат в мно
гонационален, многоезичен и многорасов район - микрокосмос на
по-големите борби между европейците, индианците и африканците в
завоюването на двете Америки.
Когато Испания, Португалия и техните колонии в двете Америки
влизат в XVII век, те преминават в нов етап на отношенията си и в
период на консолидация на новите общества в Америка. Нарастването
на мощните военни и дипломатически предизвикателства от страна
на останалите европейски нации - Англия, Франция, Нидерландия -
128
сериозно засегнал презатлантическите контакти, особено системата

на флота, и поставя началото на продължителен период на отслабващ
контрол от страна на метрополиите. Това означава по-голяма местна
автономия в колониите и възникване на увеличаващо размерите си
креолско общество, управлявано от родените в Америка жители. Мно
го историци наричат времето от 1580 до 1720 г. „дългия“ XVII век,
който се характеризира със спад на доставките от сребро през Атлан
тическия океан (особено след 1620 г.), възход на големите поземлени
имения в двете Америки, възникване на култури, в които иберийските,
американските и африканските традиции са преплетени в нови форми,
които не са нито една от трите. Казано накратко, отслабващата ибе
рийска власт довежда до нарастваща местна автономия и постепенно
зараждане на „американски“ общества и култури. Може би това е най-
видно в еволюцията на религията и религиозните култури в Латинска
Америка през XVII век.
9. 129
ГЛАВА 9
Религия и империя
Военната конкиста и религиозната конверсия напредват заедно през

Америките - мечът и кръстът вървят от страна към страна. В ранната
модерна Европа църквата и държавата - свещените и особени думи -
са строго обвързани и не могат да бъдат разделени. Мъжете и жените
от Европа през XVI век не разделят свещеното и особеното както
ние мислим за тях днес. За повечето, а дори и за всички религиозното
значение обхваща целия живот и всички действия. Това е истината
както за родените американци, така и за африканци и европейци. Само
най-набожните днес са близо до менталността от Ранното ново време.
За тези хора няма разлика между религия и „останалата част от живота“.
Като най-близък модерен еквивалент ние ще трябва да разгледаме
такива фундаменталистки режими като талибаните в Афганистан.
За разлика от военното завладяване, Духовната конкиста е непълна,
с недостатъци и никога няма да бъде завършена. Въпреки че огромното
мнозинство от латиноамериканците днес сами се наричат католици,
много от тях изповядват религиозни ритуали и практики, които ясно
имат неевропейски произход. С около 400 милиона вярващи Латинска
Америка днес е най-голямата концентрация на католици в света. Бра
зилия, страна с 185 милиона души, е най-голямата католическа страна
на земното кълбо. Милиони от тези католици и тези, които не наричат
сами себе си католици, практикуват ритуали, които произлизат от
африкански или чисто американски култури. С края на религиозната
нетолерантност и католическия монопол върху Латинска Америка след
независимостта през XIX век, религиозният плурализъм постепенно се
увеличава и мечтата за налагане на една, католическа, религия никога
няма да бъде реализирана. Въпреки че католицизмът остава официал
ната държавна религия в много от латиноамериканските държави след
Независимостта в началото на XIX век, новите нации позволяват други
религии да работят открито и свободно за първи път. При всички опити
и намерения началната наивна мечта на конкистадорите и иберийските
крале, че те ще завладеят всички хора от Америките чрез убеждение
или сила, се оказва доказано безплодна.
Духовната конкиста
За испанците и португалците завладяването на Америките е разширение
на вековните религиозни и военни борби срещу маврите. Конкистата е и
военна, и духовна, изправяйки „истинския вярващ“ срещу „неверника“.
130
Почти няма съмнение в мисленето на испанци и португалци, че те

вършат работата на Господ и че маврите или родените американци, или
африканците, са забъркани в делата на дявола. От нашата перспектива
на XXI век, споделена между релативизъм и цинизъм, често е много
трудно да разберем това. Християнството, по неговата собствена
природа, е агресивна и войнстваща религия, която винаги се стреми
към нови пространства. Християнството, от неговите корени с Исус,
е религия, основана на нуждата да се разпространява „словото“ до
всички хора. В епоха на непоклатим стремеж към вяра и добродетелност
испанци и португалци вземат много на сериозно Лука 14:23 „Излез на
правия път и бори се да тръгнат по него.“
Испанците, в частност, може би са най-войнстващите и прозе-
литистки настроени от всички християни в Европа. Опитът (за осем
века) да се изгонят мюсюлманите от цяла Испания и след това Стъл
бовете на Гибралтар, създават крайно милитаристична менталност.
Към XV век това ще бъде много далечно за християните в Западна и
Северна Европа, които не се изправят пред могъщо или застрашител
но религиозно съперничество. Най-близкият паралел е в Югоизточна
Европа, юьдето мюсюлманските армии се борят векове с християните,
създавайки дълбоко вкоренена враждебност, която подновява отмъще
нието в региона към края на XX век. За иберийците мечът и кръстът
завладяват нови хора заедно, ръка за ръка, за единствения истински
Господ и единствения истински крал.
В Испания и Португалия, църквата и държавата са интимно свър
зани, в контраст с нашата съвременна гледна точка за двете инсти
туции. Реконкистата създава тази връзка на Иберийския полуостров.
Кралят получава своята власт от Господ чрез благословията на па
пата. Въпреки честите противоречия, и дори войни между Ватикана
и монарсите, всички европейски крале желаят да имат санкция на
своето управление чрез благословията на Църквата в Рим. От своя
страна, папата няма армия и се нуждае от финансовите ресурси на
монархиите, за да оцелява и да расте. В началото на XVI век в Испа
ния и Португалия монархията създава специална връзка с Ватикана,
известна като „кралски патронаж“ (patronato real на испански или
padreado real на португалски език). В замяна на финансовата и во
енната подкрепа за Ватикана Папата гарантира на двете монархии
правото да назначават висшите църковни лица. Серия папски були
дават на двете монархии ефективен контрол върху администрацията
на църковната юрисдикция, събирането на данъци (десятък) и пла
щането на заплати. Евангелизацията на Америките е предприятие,
което никога преди това не се е случвало на Рим и Папата изцяло
предава задачата на иберийските монархии. Католическата църква в
испанската и португалската империи става фактически инструмент на
държавата. Съветът на Индиите на практика администрира и изпълня
131
ва привилегиите на patronato в Испанска Америка. Реално клирът се

превръща в държавни служители, поставяйки ги в трудната позиция те
да отговарят пред двама господари. Висшите католически служители
като епископи и архиепископи дължат своите назначения на краля, но
накрая отговарят пред Рим.
Когато Реформацията обхваща Централна и Северна Европа в
началото на XVI век, тя не пресича Перинеите. Германските принцове
от Централна и Северна Европа водят и политическа, и теологическа
битка с Рим. Предизвиквайки Ватикана в религиозната вяра, те също
така отнемат притежанията на църквата в своите владения и устано
вяват контрол върху тази могъща паралелна организация в своите
територии. Имайки вече ефективен контрол върху църквата на полу
острова, иберийските монарси нямат причина да предизвикват Рим на
политическа или теологическа основа. Напротив, за тях от съществен
интерес е да подкрепят религиозната ортодоксалност на Рим срещу
всички предизвикателства. Създаването на Инквизицията в края на
XV век и изгонването на мюсюлманите и евреите от Испания и Пор
тугалия създават живи примери за преследването на религиозната
ортодоксалност. Има ранни, модерни форми на това, което ние ще
наречем днес „етническо прочистване“.
С откриването на Америките католическата църква се изправя
пред сериозен теологически и практически въпрос: какво да прави в
Индиите? Родените американци и континента не се появяват в нито
един от двата източника на власт: Библията и старите гръцки и римски
писатели. Европейците изкривяват този проблем десетилетия наред
(и дори векове) преди да търсят начини за решаването му. В свят,
изграден върху авторитета, какво би могъл да направи някой за хора,
които дори не са споменати в двата най-важни и авторитетни източ
ника на познанието? Колкото и да е странно за нас днес, испанците се
забъркват в дебат за характера на индианците, за да определят дали
той или тя имат душа и права. Това не е дребнотемие, с рационални
основания никой не може да направи разликата между доброто и зло
то. Никой не може да направи рационален избор между спасението
и проклятието. Без душа нищо не може да бъде спасено. Папа Павел
III издава була Sublimis Deus (1537), обявяваща индианците за раци
онални същества с душа. Карлос V решава, че индианците са хора с
душа и способност да мислят, но те трябва да бъдат третирани като
притежания на короната.
Една от най-големите фигури в колониалната американска исто
рия, Бартоломе де лае Касае, се появява като най-големият защит
ник на индианците в този дебат. Роден около 1474 г. в семейство на
търговци в Севиля, Лае Касае свидетелства за връщането на Колумб
в Испания с индианци. През 1502 г. той отива в Карибите, работи
за оборудването на неговите следващи военни експедиции и дава
132
сведения за Конкистата от първа ръка. Когато е на малко повече от

20 години, той преживява религиозно пробуждане и става свещеник.
(Вероятно се обвързва с доминиканския орден.) Той придружава Ве-
ласкес и Нарваес в завладяването на Куба през 1513 г., кръщавайки
индианци и ставайки проповедник (encomendero). Убиването на инди
анци в конкистата му оказва голямо влияние и той прекарва остатъка
от своя дълъг живот, осъждайки испанското отношение към родените
американци. Неговият к р а т ъ к разказ за разрушаването на Инди-
ите“ (1539) е много превеждан и използван от протестантите (най-
вече немски и английски), за осъждането на испанската католическа
монархия. Книгата все още е актуална днес и е едно от най-важните
изявления за човешките права, писани някога. През 1550 г. той замес
ва публициста Хуан Гинес де Сепулведа в силно публицизиран дебат
във Валядолид. Докато Лае Касае твърди, че единственото оправда
ние на Испания в Америките е да прекръсти родените американци
и че единствените истински средства да се изпълни тази цел трябва
да стане чрез убеждение, а не чрез сила, Сепулведа дава аргументи,
основаващи се на Аристотел и св. Тома Аквински, че войната срещу
индианците е война на по-висши същества срещу по-низши. Въпреки
че дебатът няма официален финал или решение, позицията на Лае
Касае се оказва доминираща (най-малко, според правната теория).
За неговата енергична и извънредно мисионерска работа и защита на
местното население, той е известен като „Защитника на индианците“.
Лае Касае пресича Атлантика 14 пъти, движейки се между религиозна
та работа в Новия свят и защитата на индианците пред съда в Испания.
Умира в Мадрид през 1566 г., на 91 години.
Необикновена група мъже и жени са основните религиозни кон-
кистадори. Тези свещеници и нунции се движат в Латинска Америка
през XVI и XVII век, за да донесат словото на своя Господ до родените
американци и африканци. Два типа клир са замесени в създаването на
католическата църква в Америките: обичайният и секуларният. Целият
клир минава на семинари за религиозно обучение и след това дава
клетва за бедност, целомъдрие и принадлежност към църквата. Све
щениците и нунциите, които са обучавани на семинари или в училища
на диоцезите, са известни като особен клир. Религиозните ордени в
църквата имат свое собствено обучение и свещениците и нунциите
са лоялни и подчинени и на тях, и на църквата. Тези от ордените са
известни като обикновен клир (от латинското regula (правило), вни
мателно регулират живота си в обучението). В процеса на Конкистата
монарсите фаворизират обикновения клир, вярвайки, че те са по-
способни и не толкова корумпирани, колкото особения клир. С техни
собствени, добре очертани организации в католическата църква, обик
новените свещеници стават влиятелна група в иберийските империи и
винаги отправят по-сериозни предизвикателства към кралската власт
133
от особения клир. Най-важните религиозни ордени в завладяването

на Латинска Америка са т.нар. просещи ордени, тези, които подра
жават на работата на Исус, проповядвайки евангелието сред масите.
Най-важни сред тях са свещениците от йезуитския, доминиканския
и фрнацисканския орден. Францисканците се връщат към техния ос
новател, Св. Франциск в Средновековието, както и доминиканците,
наречени на св. Доминик. Много от първите свещеници, изпратени в
Карибите, са доминиканци или францисканци. Група от 12 францис-
канци пристигат в Мексико през 1524 г., следвани от доминиканци и
августинци през 1526 и 1533 г. Към средата на века вероятно в Нова
Испания има около 800 свещеници и нунции.
Без значение дали някой мисли за идеологията и методите, този
клир разпространява евангелието при извънредно трудни условия.
Няколко хиляди в цяла Америка, те се движат в море от индианци
и африканци, научавайки техните езици и обичаи. Стратегията им
първо е да се покръстят и след това да се образоват американци и
африканци на божието слово. Това води до много неочаквани по
следици, включително културни и религиозни неразбирателства и
смесвания. По много начини тези свещеници са първите антрополози
в Америките. Те научават индианските езици, понякога толкова до
бре, че са способни да създават писмен език, речници и граматики.
Нахуатл, например, езикът на ацтеките, получава римска азбука и
писменият език е изучаван в училищата на индианския елит. Педро
де Ганте, францисканец, организира училище за деца на индианския
нобилитет в Мексико сити. Ганте бързо става много добър в нахуатл
(езика на обучението) и започва процес на създаване на писмен език
с латинската азбука. Някои от най-стойностните документи, които
имаме днес за изучаването на колониално и Доколумбово Мексико,
са писани в индианските общности в Централно Мексико през коло
ниалната ера. Друг францисканец - Бернардо де Саагун, прекарва
по-голяма част от своя живот, създавайки 12-томна енциклопедия за
ацтеките, писана на нахуатл, испански и латински език. В началото
на XVI век Саагун успява да интервюира оцелели от Конкистата за
живота преди испанската инвазия и неговият Флорентински кодекс
е един от паметните източници за проучване на обществото на ацте
ките преди завладяването. Диего де Ланда, епископ на Юкатан, също
францисканец, създава подобен труд за майте и има още много също
толкова важни примери.
Трябва да припомним, че причината тези отдадени свещеници
толкова внимателно да учат езици и обичаи, е да ги изкоренят и да
превърнат родените американци в добри, европеизирани християни.
Целта е да се разбере мисленето и светогледа на индианците, за да се
знае как най-добре могат те да се променят. Ланда например събира
и проучва всяка възможна книга на майте (кодекс) и след това изгаря
134
всички източници! Успех за мисионерите е пълното и тотално унищо

жение на Доколумбовата религиозна вяра и практики. Това е свят на
абсолютното, на вяра и ереси, на правилното и грешното. Мисионе
рите водят борба за сърцата и душите на индианците и те не показват
търпение и не очакват никой да се върне.
Йезуитите и францисканците са двата най-ярки примера за тези
религиозни ордени. Докато францисканският орден е основан през
Средните векове, йезуитите са млад орден, основан през 1536 г. И
двата служат като авангард на християнските мисионери. Францис
канците играят ключова роля в създаването на католическата църква
в Мексико. Йезуитите водят създаването на църквата в Бразилия. Те,
по мое мнение, са най-интересният религиозен орден в католическата
църква. За разлика от другите големи ордени, йезуитите са създадени
през XVI век в разгара на Реформацията и Контрареформацията. Ис
пански войник на име Игнаций де Лойола събира около себе си група
последователи през 30-те години на XVI век. Докато се възстановява
от раните си, той получава религиозно видение и посвещава своя жи
вот на спасяването на души за Христос. Организирани като военна
структура, тези воини на Христос наричат сами себе си компанията
на Христос. През 1540 г. Папата утвърждава установяването на тази
група като религиозен орден, който трябва да бъде известен като
Общество на Исус, или йезуити. Към времето на смъртта на Игнаций
Лойола, през 1556 г., орденът има около хиляда членове, нараствайки
до повече от 15 хил. в началото на XVI век. Йезуитите пристигат
в Бразилия през 1549 г. и играят ключова роля в създаването на
църквата там. Франсис Ксавиер, един от първите йезуити, започва
мисионерска работа в Индия и Далечния Изток през 40-те години.
Йезуитите ще играят ключова роля в Китай и Япония в края на XVI
и началото на XVII век. Те пристигат в Канада през 1611 г. Стават
големите просветители на католическата църква, създавайки колежи в
Мексико сити, Лима и Кордоба, Аржентина. Силно централизирани, с
добри доходи от своите имения и асиенди в Америките, с много добри
политически връзки, през XVIII век йезуитите ще стигнат дотам, че
от тях да се страхуват крале. Испанските и португалските монархии
ги изгонват от своите територии в средата на XVIII век, намирайки
си повод. Повече от 2 хил. души персонал са изпратени в изгнание в
Италия. Папата наказва ордена през 1773 г., за да го „реабилитира“
през 1814 г. Орденът не се връща в Латинска Америка до средата
на XIX век. Заедно с францисканците, йезуитите са „наказателните
военни части“ на католическата църква в духовното завладяване на
Латинска Америка. И двата имат могъщо влияние в Америките, но
се провалят в тяхната крайна цел - да християнизират всички хора,
родени в Америките.
Институционалното присъствие на църквата започва да се разши
135
рява бързо след завладяването на Мексико и Перу. През 30 и 40-те

години на XVI век Ватиканът създава серия епископства в Нова Ис
пания (Мексико сити, Оакаса, Мичоакан, Гуадалахара) и един виден
францисканец, Хуан де Сумарага, става първият епископ в новата
колониална столица. Подобен процес протича в Перу и Централна
Америка. Към 1550 г. в Испанска Америка има 22 диоцеза. Към края
на колониалния период този брой се удвоява до 45. Първото бразилско
епископство се появява едва с установяването на колониалната сто
лица в Салвадор де Баиа през 1549 г. Както в Испания и Португалия
през XV век, Филип II разширява Инквизицията до Испанска Амери
ка. Свещената служба за пропаганда на вярата, както тя е известна,
пристига в Мексико сити и Лима в началото на 70-те години на XVI
век. Индианците генерално са поставени под властта на Инквизицията
и тяхното недоволство пада основно върху испанците и расово сме
сените групи, както и злощастните протестанти, които могат да бъдат
заловени по време на битки с англичани и холандци. Инквизицията
действа много спорадично в Бразилия чрез три посещения (всички в
северната и североизточната част) през 90-те години на XVI век, 80-те
години на XVII век и накрая - през 60-те години на XVIII век.
Наслагване на религиозни традиции

Усилията да се наложи християнството на милиони не-европейци
и техните усилия да се съпротивляват на новата религия създават
религиозна смесица, която определя голяма част от Латинска Америка
днес. Смесването на стари символи с нови означения е известна като
„синкретизъм“ сред антрополозите. Тази смес понякога е продукт на
съзнателна съпротива, като от време на време хората се опълчват и
несъзнателно. Елементи на християнство и нехристиянска вяра се
смесват, за да създадат нови религии, които не са нито индиански, нито
африкански, нито европейски, а са наистина американски. Испания и
Португалия печелят политическата битка да наложат европейската
система на хората от Латинска Америка, но те само отчасти завладяват
техните сърца и души. Днес доминиращите езици, законови системи
и политически структури са европейски. И както вече видяхме,
между 85-90% от латиноамериканците номинално са католици, но
духовното завладяване е частично и непълно. Два основни примера
за провала на духовното завладяване и смесването на религиозни
традиции са народният католицизъм в Мексико, Централна Америка,
Андите и повлияните от Африка религии в Карибите и Бразилия, като
кандомбле в Бразилия.
Народният католицизъм в Месоамерика е един от най-характер
ните примери за провала на духовното завладяване. Може би няма
да бъде голяма изненада, че хората, родени в Месоамерика, ще се
136
борят с ожесточение да запазят своя древен религиозен светоглед.

Те имат от векове стара космогония, изградена на презумпцията за
циклично и циркулярно време и история. Ацтеките и майте виждат
времето като серия от 52-годишни цикли, един вид велико колело на
живота. Въпреки че те имат изградена история, много подобна на
тази на християнството и други световни религии, светът постоянно
е разрушаван и създаван отново на цикли. Това е много различно от
християнската гледна точка за линейното време: създаването, паде
нието на мъжа, изкупуването на греха и спасението чрез Божия син
и тогава финалния момент за пречистването, и края на историята. Те
имат много богове, които съживяват силите на естествените и супер-
естествените думи. Могъщи сили стоят зад елементите и движението
на природата. Тогава много от религиозните ритуали целят успокоява
нето или подчиняването на тези могъщи сили, най-вече чрез различни
жертвоприношения.
Техният универсум включва царства подобно на рая и ада в хрис
тиянството. Майте ще имат три пласта територии: 1. Звездното небе
на рая; 2. Безразличният среден свят на земята кара да разцъфват и
берат плодове от кръвта на крале и 3. Тъмните води на подземното
царство. Светът на хората е свързан с Подземното царство чрез цен
тър, който ръководи чрез центъра на съществуването, материализи
ращ се в личността на краля, който го вкарва в съществуване, докато
е в транс на върха на пирамида. Съществата от Подземния свят могат
да се материализират чрез ритуално кръвопроливане.
Заради огромните индиански поселения в Месоамерика и няколко
хиляди католически свещеници сред тях не е изненадващо, че покръст
ването на местните американци е слабо, незавършено и че смесицата
въобще се случва. Може би най-яркият пример за процеса на синкре-
тизъм е култът към Девата от Гуадалупе, светицата патрон на Мексико.
Девата се явява на индианец селянин Хуан Диего през декември 1531
г. в селище, на север от Мексико сити. Тя насърчава изграждането на
църква там, Тепейас, място, свързано с ацтекски бог на земята Тонан-
дзин. Когато францисканският епископ на Мексико Хуан де Сумарага
иска повече доказателства, Девата казва на Хуан Диего да събере рози
в своето наметало. Отваряйки го по-късно пред Сумарага, образът на
Девата е нарисуван на него. Според традицията това е същият образ,
който е изписан на олтара на Базиликата от Гуадалупе днес. Тази све
щена история е двойно пленителна, не само защото тя представлява
смесица на предиспанските божества с голяма католическа фигура, но
също така заради начина, по който тя е прокарана. Девата от Гуадалупе
става видна фигура за индианците в колониално Мексико и за т.нар.
креоли (испанци, родени в Мексико). Когато историците се опитват да
реконструират тази история, първата неоспорвана истина е не по-рано
от средата на XVII век. С други думи, тази история, която никога не
137
се случва, но по-късно е приета от индианците като история на смес

ване, може да бъде сънувана през XVII век и става първият пример за
синкретизъм. Тя може би е изфабрикувана, разчитайки да отправи апел
към тези, които желаят да намерят мексиканска идентичност, и тогава
исканото е присвоено. Девата от Гуадалупе става могъщ национален
символ през XIX век и днес е национален култ.
Друг жив пример за подобна смес е честването на Деня на мърт
вите. Празнуван в голяма част от това, което може да бъде наречено
Индо-Америка, Денят на мъртвите е близо едноседмично честване в
края на октомври и началото на ноември. Централната идея е да праз
нуват заедно и живите, и мъртвите членове на едно семейство, и него
вите приятели в атмосфера на общност и духовно съживяване. Както
Давид Караско подчертава, честването е подготовка за церемониите,
създаването на семеен олтар и церемониално отбелязване на смъртта.
Флорентинският кодекс на Саагун съдържа описание на ацтекския
култ към смъртта, който лесно може да се отнесе към съвременните
церемонии. И в двата примера ние виждаме хора, които смятат себе си
за католици, но чиито религиозни ритуали и вярвания също включват
много влияния от предиспанските времена. Антрополозите поставят
етикет на тази смес сред огромните маси индианци в Месоамерика
като „народен католицизъм“ - католицизъм на хората.
Афро-бразилските религии са друг могъщ пример за този религи
озен синкретизъм. Африканските общества донасят със себе си много
различни религии в Америките: анимизъм, ислям и християнство. По
следователите на исляма се разпространяват сред Източна, Северна
и част от Западна Африка дълго преди пристигането на европейските
търговци на роби. Португалците кръщават някои африкански народи
в християнството, най-вече в кралство Конго. Най-могъщите религи
озни влияния, които пресичат Атлантика, идват най-вече от Западна
Африка. Те са анимистки - основани на вярата, че могъщите духове
винаги присъстват в света около нас. Хиляди африкански богове или
божества са редуцирани до около 15-20 в Карибите и Бразилия. Най-
влиятелните идват от модерните на деня Нигерия и Бенин.
Кандомбле в Североизточна Бразилия е един от най-значителните
примери на смесица на африканска и християнска вяра. Неговите ко
рени са основно от народите йоруба в Западна Африка. Около дузина
африкански божества се появяват в образите на католически светци,
Исус и Мария. Потискани векове наред, афро-бразилските религии
са свободно практикувани днес и широко приети в Бразилия от не
вярващите. Заедно с вуду култа в Хаити и народния католицизъм в
Испанска Америка, афробразилските религии са живо доказателство
за съпротивата на индианци и африканци към духовното завладяване.
Те също така са свидетелство за креативността и гения на тези хора
и техните наследници.
138
ГЛАВА 10
Раса, култура и общество

Европейците завладяват Америките и насилствено транспортират
млн. африканци през Атлантика, но те не покоряват напълно или
не унищожават културите на африканци и индианци. Военният
империализъм напредва за векове. Културният империализъм го
следва само частично. Към 1700 г. военното завладяване на Латинска
Америка е завършило с изключение на границите на Централна и
Южна Америка (и някои от тези граници не са подчинени военно
до началото на XX век). Европейските империи доминират целия
Атлантик и ще продължат да го правят до края на XX век. Нациите-
държави от нашата епоха, законовите и политическите системи на
тези страни и техните икономики са производни от европейските
конкистадори и колониалисти от XVI и XVII век. Под този европейски
политически, законов и икономически капак лежи наследството на
съпротивата на неевропейското население срещу завършването на
вестернизацията. Чрез интензивна съпротива и пресметнато нагаждане
родените американци и африканци пазят много категорично своите
култури. Ние видяхме най-добрите примери за това чрез религиозната
борба и провала на духовното завладяване. Вече можем да видим
това също в език, музика, танц и много други сфери на културата на
голямото мнозинство латиноамериканци през 1700 г. и днес. Може
би най-могъщото наследство на завладяването и колонизацията на
Америките е извънредно комплексното расово и културно смесване,
което определя почти цяла Америка.
Първоначално испанци и португалци се опитват да принудят изра
ботването и допълването на расовата система в Америките. Тези схе
ма се опитва да класифицира всеки един чрез възможна комбинация
на прародители. Испански художници описват системата красиво в
серия платна, илюстриращи много смесени двойки и техните потомци.
Изработената схема бързо колабира по една единствена причина:
някой трябва да е запознат с пълната генеалогия на човека, за да го
класифицира, но спомените на елита често не съществуват. Как е
възможно някой да знае всички отделни предшественици и тяхната
расова категория? Накрая, испанците осъзнават расовите градации,
но тези нюансирани расови градации са важни реално за тези, които
се намират на върха на социалната пирамида, или за тези, които искат
да израснат в социалната йерархия.
Аз винаги визуализирам расовото смесване, използвайки образа
на триъгълника с всяка една от трите групи в различните ъгли: ев
139
ропейци, индианци и африканци. Въпреки че има много, много кате

гории, всяка от страните на триъгълника може да бъде видяна като
една от големите междинни расови групи. Потомците на европейци
и африканци са мулати; от европейци и индианци се раждат метиси;
и по-общо, децата на африканци и индианци са известни на испански
като замбос (произходът на думата замбо на английски). Мулатите и
метисите се увеличават по време на Конкистата и колониалната ера
и в Латинска Америка и Карибите расово смесените стават най-голя-
мата група. В по-смутното общество на Британска Северна Америка
расово смесените са поставяни надолу сред кръговете на африканци и
индианци. САЩ развиват двуредна расова структура на бели и небели.
В голяма част от Латинска Америка се появява триредно общество, на
бели, небели и тези между тях, с неясни граници, по-скоро двойстве
ни. Съединените щати се движат към биполярна система, основаваща
се на „раса“, докато Латинска Америка развива континуум, базиращ
се на „цвят“.
Идентичностите, които всички тези хора съставляват, са комплекс
ни и често флуидни. Какво означава да си индианец, е съвършено
ясно, но дори индианците постепенно възприемат и адаптират обичаи
и традиции от други хора. „Индианците“, по много причини, са пер
фектният пример за флуидността на категориите. Това, което определя
индианците, не е просто псиогномия, т.е. физически и психически чер
ти. Това също е да носиш традиционни племенни дрехи, да говориш
езика, да живееш в село с други индианци и самоидентификанция с
племенната група. Влиянието на контакта с испанците, израстването
на градовете и понякога разрушаването на околните индиански общ
ности постепенно работят за културната асимилация на индианците в
испанската култура и общество. Индианците, които напускат своето
село и обличат европейски дрехи, стават метиси. Реално културата
преборва биологията.
Европейците също се влияят от индианци и африканци, развивай
ки тяхна собствена „европейска“ идентичност в Америките, „креол-
ска“ идентичност. В края на XVIII век в Испанска Америка и в края на
XVIII век в Британска Америка, наследниците на европейците, родени
в Америка, все повече и повече виждат себе си не само като испанци
или англичани. В Испанска Америка те стават известни като креоли,
понятие, първоначално използвано да се означат децата на африканци,
родени в Новия свят. Креолите - и това ще бъде също приложимо към
хора като Бенджамин Франклин и Джордж Вашингтон - може би са
европейци по биология и култура, но те постепенно абсорбират хра
ните, част от речника и практиките на индианци и африканци. Това е
така, защото, когато англичани или испанци идват в Америките през
XVIII век, те виждат „американците“ като екзотични и недодялани, в
сравнение с хората в Лондон, Париж, Лисабон или Мадрид.
140
Може би най-интересните групи са тези, които израстват „помеж

ду“ двата свята и културно, и етнически за тях наистина се създават
американски идентичности, които отразяват културните елементи по
нов и уникален начин. Африканското влияние в музиката и речникови
те модели и индианското влияние в начина на хранене и езика са само
част от видимите примери на този микс. Ние трябва да припомним, че
огромното мнозинство от хората от Америките през по-голяма част
от тяхната история са били африканци, индианци и техните расово
смесени наследници. Те са по-близо до „типичната“ американска иден
тичност (ако има такова мислене), отколкото до нашата традиционна
визия за „американците“. В този фундаментален смисъл ние можем
да видим, че европейците са ясните победители от Конкистата, но
индианци и африканци никога не са победени напълно. Наистина, те
все още са с нас и част от нас.
Три променящи се култури и раси

Културното и расовото смесване се случва в Америките в испанските,
португалските, английските, френските и датските колонии. Всяко
от тези колониални общества постепенно развива различни модели
в справянето с тази смесица. В Бразилия и голяма част от Карибите
смесицата от африканци и европейци създава много общества,
които са доминиращо расова смесица. И двата региона имат бели
малцинства през колониалната ера и след това. Бразилия например има
население може би три млн. в началото на XIX век. Пресметнато, около
половината (или 1.5 млн.) са роби, много от тях родени в Африка.
От другите 1.5 млн. половината са расово смесени, основно от бели
и черни. С други думи, само 1/4 от бразилското население са „бели“
и бразилската дефиниция за „бели“ е по-малко твърда, отколкото в
Съединените щати. Дори с по-експанзивната дефиниция за „бели“,
Бразилия няма доминиращо бяло население до началото на XX век.
Някои от Карибските острови (Хаити например) днес са съставени
най-вече от хора от африкански произход, докато други, като Пуерто
Рико и Доминиканската република, имат невероятно смесено и расово
разнообразно население. В изключително индианските региони на
Месоамерика и Андите също има смесване, но основно от индианци
и европейци. Първите примери са Мексико, Гватемала, Перу, Еквадор
и Боливия. Това са нации, чието население остава преобладаващо
индианско до XX век. Смесването на европейци и индианци през
вековете създава голямо население от метиси. В този век смесването е
най-драматично и изявено в Мексико, със създаването на нация, която
осъзнато определя себе си като общество от метиси.
В Британска Северна Америка, специално в южните колонии,
също има расово смесване, но „расовата“ система, която се развива,
141
изглежда много различна от първите два примера. По комплексни

причини, които все още се обсъждат сред историци и антрополози,
в Британска Северна Америка расовото смесване, което се случва,
е отричано или публично потискано. Всички са съгласни, че се е
случило сред черни и бели и скорошните ДНК проучвания показват,
че навсякъде от 1/4 до 1/3 от американските африканци в САЩ имат
„бели“ предшественици. Съединените щати развиват система, която
става доста твърда през XIX век, и не признават междинната група
на расово смесване, а само категориите „бели“ и „черни“. С възхода
на Джим Кроу и расовата сегрегация в края на XIX век последните
официални следи на признаване на смесването изчезват. След 1910 г.
категорията „мулати“ е изместена, като се засилва официалното при
знаване на биполярна, черна или бяла, расова система. „Управлението
на една група“ доминира. Всеки човек с черни предци е считан за
черен. Много хора в американската история, като Фредерик Дъглас,
са считани за „черни“, въпреки че неговият баща е бял. Индианците в
Северна Америка са унищожени или преместени в изолирани резерва
ти, а черното население основно е концентрирано в южните колонии.
С изключение на колониална Южна Каролина, никоя от Тринайсетте
колонии никога не е имала черно мнозинство.
Както видяхме, в Латинска Америка системата, която се появява,
е на „цветен континуум“, а не като северноамериканската „расова
биполярност“. Тогава расата е социален конструкт, който няма гене
тична основа, тъй като всяка култура дефинира по различен начин
това, което наричаме „раса“. Съвременните понятия за раса изникват
от социалните науки през XIX век, които се опитват да я дефинират
научно. Учените днес, специално тези, които работят в областта на ге-
нетиката, вече почти универсално отхвърлят понятието за биологично
дефинирани категории на расата. Те ни казват, че няма ясни биоло
гични или генетични граници, които да отделят човешкия род научно,
за да се дефинират расовите групи. Това, което ние сме настроени да
наричаме раса, е де факто нашият собствен културен прочит на пси
хично приемане, отчасти спирални тонове. И този прочит е крайно
субективен и променлив.
В голяма част от Латинска Америка например расовата смес е
преобладаваща и категориите са многобройни и гъвкави. „Прочитът“
на появата варира широко, но в много латиноамерикански общества
расата е общо континуум от цветове и едно място в позицията на кон-
тинуума зависи от много фактори в допълнение към цвета на кожата.
Както навсякъде в Латинска Америка, раса и класа действат, за да
определят една позиция в социалната йерархия. Има изключително
много генерализации, едни, които доминират комплексността на мно
го общества в Америките. Първо, това, което постепенно се развива в
Съединените щати, специално след 1865 г., е система, в която расата
142
винаги триумфира над класата. До революцията за граждански права

от 60-те години на XX век черните са изключени от привилегиите на
висшата класа в американското общество, без значение от техния
икономически успех. Второ, в Латинска Америка исторически класата
побеждава расата. В контраст със ситуацията в САЩ в годините преди
1960 г, икономическият успех в Латинска Америка може да се пре
веде в социален възход и расово „избелване“. Една стара бразилска
поговорка гласи „Парите избелват“. Някой може почти литературно
да промени поведението си в обществото и приемането на околните
на цвета чрез икономически успех.
По комплексни причини в Тринайсетте колонии смесването е често
отричано, категориите са по-малко и с течение на времето те стават
все по-малко гъвкави. Много фактори в Британска Северна Америка
вероятно оказват влияние върху създаването на твърда, биполярна
система, която не признава междинни расови групи. Повече жени и
семейства имигрират по-рано и въпреки тяхната подчинена позиция
жените имат по-висок глас в насърчаването на своите мъже да искат
признаване на техните наследници от жени-робини. Демографските
основания в Северна Америка означават, че има повече бели жени
за брак и възпроизводство и това увеличава възможностите за меж-
дурасови съюзи. Въпреки че Британска Северна Америка може би
изглежда близка до останалата част от Америките, що се отнася до
нейния расов профил през XVIII век, робството става по-сурово през
XIX век и „черен“ става синоним на „роб“. (През 1860 г. по-малко от
2% от черните в Юга са свободни.)
Британските Кариби са подходящ аналог на Британска Северна
Америка, защото също развиват смес и създават възприятия, много
сходни с тези в Латинска Америка. Това е подходящ пример да се
покаже, че различните расови системи в Съединените щати и Латин
ска Америка не са просто резултат от разликите, които съществуват
между английската и иберийската култура. Британските колонисти,
които основават Западните Индии, идват от същото място, откъдето
идват и тези хора, които основават колониите в северноамериканския
хинтерланд. Някои, де факто, са съвсем същите хора. (Александър Ха-
милтън например е роден в Сейнт Ките.) Демографията в Британските
Кариби е много по-близка с тази в Бразилия и по-различна от тази в
Тринайсетте колонии, с много висок процент черни и малко на брой
бяло население. Расовите профили, които са резултат от тези процеси,
са много разнообразни и по-скоро взаимодопълващи се, отколкото
биполярни (взаимоизключващи се). Сместа от англичани-основатели
и голям брой черни не се развива в същия вид расова и социална йе
рархия, както в Нова Англия, кьдето английските колонисти намират
много малко черни и изгонват или убиват индианците.
Тези различни конструкции действат мощно и често са с опусто
143
шителни последици, най-вече за цветнокожите. Да бъдеш тъмнокож

в Южна Каролина и в Североизточна Бразилия, означава много раз
лични неща. Въпреки дискриминацията и преследванията на не-бели
в Америките, те се изправят пред законови и социални системи с по-
голяма гъвкавост в Латинска Америка, отколкото тези в Съединените
щати. Въпреки че всички латиноамерикански общества са изградени
на расова йерархия, тъмнокожите хора на Латинска Америка и Кари-
бите имат по-голяма гъвкавост и възможности за напредък, отколкото
техните партньори в Британска Северна Америка.
Всички тези общества са изградени на система на йерархия и не-
равновесие. Всичко се развива като тип расова и социална пирамида.
В тези общества с огромни африкански и индиански населения те фор
мират огромна база. В Месоамерика и света на Андите индианското
население е най-многобройно и най-силно дискриминирано. Както
към селяните в Европа, елитите и тези, които са по-привилегировани
в социалната скала, се отнасяли към индианците и африканците като
към зверове, или хора „втора ръка“. Както толкова често се случва в
историята, хората с власт и привилегии работят, за да рационализират и
подсилят своето „върховенство“, популяризирайки идеологиите, които
желаят, и дехуманизирайки тези, върху които имат власт. В настояще
то класификацията „индио“ остава понятие толкова могъщо, колкото
и „негър“ в американския английски. (Отново, това не е общоприето
понятие за родените в Америките хора. На някои места в Латинска
Америка те се назовават туземци или индианци.) На върха на социал
ната пирамида са тези, които гледат, действат и се чувстват европейци.
На самия връх на пирамидата в Испанска Америка например са тези,
които наистина са европейци, родени в Испания (т.нар. хора от полу
острова), с благополучие, образование, отлична семейна подкрепа и
политически връзки. Беден испанец, без образование, без пари и без
социални контакти също може да се срине далеч надолу по социалната
пирамида (но той все още ще има предимство над неговите тъмнокожи,
бедни партньори).
Огромната маса по средата е заета от расово и културно смесени:
метиси, мулати и замбос. Тези групи ще определят преобладаващата
част от Латинска Америка през XIX и XX век. Мексико и Бразилия
са първите примери, в които огромното мнозинство от населението
има расово смесен произход. Всички европейци идват от общества с
много силно чувство за расова йерархия и върховенство. Испания от
XV век, де факто, е класически случай, който демонстрира, че имайки
хора от много различни културни и етнически модели, живеещи заед
но, страна до страна, това не на всяка цена води до толерантност. Ис
пания и Португалия са дълбоко расистки общества. Доказателство е
изгонването на маврите и евреите в края на XV век. Това са общества
с много нюансирани и комплексни расови йерархични структури.
144
Създаването на латиноамериканските общества и култури

След завоеванието идва по-дългосрочният процес на колонизация и
конструиране на нови общества и култури в Америките. Сблъсъкът
на култури по време на Конкистата дава път на конвергенцията и
борбата сред различни общества през следващите векове. В топ
регионите на Испанска Америка военното завоевание е завършено и
основните институции на колониалното общество действат на място
към 70-те години на XVI век. Португалска Бразилия достига този етап
около 1600 г. Англичани, французи и холандци нямат свои колонии
в региона до XVII век. За сравнение топ регионите на Латинска
Америка тогава се развиват повече от столетие преди останалите.
Корените на латиноамериканските общества и култури са по-дълбоки
и по-различни от тези на Съединените щати.
Както вече видяхме, огромните поземлени имения стават основата
на икономиката на Иберийска Америка и огромното мнозинство от на
селението живее в провинцията. Заедно с големите имения конкиста-
дорите изграждат по-големи и по-малки градове. Въпреки значението
на провинцията властта е концентрирана в градските центрове на Ла
тинска Америка. Градовете по много причини са европейски острови
сред морето от индианци и африканци. От тези градски центрове евро
пейската култура се разпространява навън. Голямото благополучие от
земята нахлува в градовете и голяма част от него пресича Атлантика
до Европа. Благата, които идват от Европа, нахлуват в пристанищата,
в големите градове и след това в хинтерланда на изявените региони.
Градовете и околностите са обвързани изключително тясно чрез тра
фика на стоки, услуги и хора.
До XIX век градовете на Латинска Америка далеч изпреварват
тези на Северна Америка. В Испанска и Португалска Америка по-го-
лямата част от „европейското“ население живее в градски центрове и
провинцията е преобладаващо индианска или африканска. Понякога
конкистадорите изграждат своите основни градове върху руините на
стари индиански селища. В Мексико сити, построено при ацтекския
град Теночтитлан, испанците изграждат класически градоустройствен
план, предписан от Короната и по-късно кодифициран в Законите за
Индиите на Филип И. На централния площад се намира катедралата
и основните правителствени сгради и както във всички основни ла
тиноамерикански градове, резиденциите на най-високопоставените
и влиятелни фамилии са построени по улиците около и близо до
площада. Към 1620 г. Мексико сити има население от около 100 хил.
души. Ние имаме подробно описание на града в началото на XVII век
от англичанина Томас Гаг, доминикански свещеник. Той ни предлага
много красива картина за благополучието и блясъка на най-големия
град в Америките по това време.
ю . 145
Улиците на християнския дом (т.е. Европа) не трябва да бъдат

сравнявани с тези по широчина и чистота, но специално в
богатите магазини, които ги обожават... Има не повече от 50
църкви и параклиси, манастири и нунциарии, и енорийски
църкви в този град; но тези, които са там, са най-страховитите,
които моите очи са виждали, основите и гредите в много от тях
са удебелени със злато и много олтари с различни мраморни
колони и други - с бразилски дървен материал, една над друга,
с икони на светци, богато нарисувани със златисти цветове, така
20 000 дуката е обичайна цена за много от тях.
Лима и Хавана, за разлика от Мексико сити, са изключително

испански градове, създадени извън Завладяването. В началото на
XVII век Лима има около 10 хил. жители, притежаващи собственост,
което вероятно означава население от около 50 хил. жители. Хавана
е много по-малка, но към средата на XVIII век е вторият най-голям
град в Испанска Америка с около 80 хил. жители. Към 1580 г. има по
вече от 200 испански американски градове и селища и повече от 300
към 1630 г. Почти всеки голям градски център в Латинска Америка е
основан около 1600 г. Джеймстаун и Плимут са все още 10-20 години
напред в бъдещето. В Бразилия най-големият град е Салвадор, с по-
малки градски центрове като Олинда и Ресифе. Салвадор вероятно има
население от около 20 000 души в средата на XVII век и ще бъде най-
големият град в Бразилия до средата на XIX век. Двата североизточни
града Олинда и Ресифе вероятно имат половината от населението на
Салвадор. Рио де Жанейро е мъничко пристанище, което започва да
нараства едва след откриването на златните залежи във вътрешността
през 90-те години на XVII век.
В средата на XVII век най-големият градски център в Америките е
перуанският миньорски град Потоси. Планината Потоси е разположе
на в студения и негостоприемен регион на модерна Боливия. Издига
се на около 2000 фута над равнина, която сама по себе си е на 13 000
фута над морското равнище. В средата на XVI век, когато испанците
откриват, че в тази планина се намира огромно количество сребърни
залежи, тя става магнит за хора и икономическа активност. Потоси
се превръща в най-богатия миньорски център в света. Преброяване
в края на XVI век регистрира 120 хил. жители, правейки го сравним
с най-големите европейски градове (Париж, Лондон, Севиля). През
1650 г. населението е около 160 хил. души и се състои от около 40-50
000 испанци (креоли или хора от полуострова), около 10 хил. негри
и мулати, останалите са индианци или метиси. С изчерпването на
сребърните залежи в края на XVIII век Потоси ще намалее до около
8 хил. жители в началото на XIX век!
Английските градове в Северна Америка са много по-малки от
тези в Латинска Америка и се развиват по-късно. Към края на XVII
146
век Ню Йорк сити, Бостън и Филаделфия се появяват като водещи

градове-пристанища, на известна дистанция Чарлстън е четвърти.
Филаделфия и Ню Йорк сити не минават по численост население от
100 хил. жители до второто десетилетие на XIX век. Бостън и Бал-
тимор са около 1/3 по размер спрямо Филаделфия и Ню Йорк сити.
Чарлстън, най-големият град в южните колонии, има население от
по-малко от 10 хил. жители. По-малко от 5% от населението на Бри
танска Северна Америка живее в градовете към края на XVII век, но
в Латинска Америка този процент е по-малък. Но, отново, ще имаме
предвид, че това, което ще станат Съединени щати в края на XVIII век,
е малко и неразвито струпване на колонии в през XVII век. Всичките
най-софистични, космополитни, градски и урбанизирани центрове в
Америките през 1650 г. са в Латинска Америка.
Мексико сити е центърът на градска Америка през XVII век. Както
се вижда от описанието на Гаг, градът предизвиква страхопочитание
дори в очите на европейския пътешественик, който познава Лондон,
Париж и Рим. Мексико сити има собствен вицекралски двор, театър,
музика и институции на висока култура. През 1650 г. Харвардският ко
леж (най-старият университет в Съединените щати) е още в зародиш.
И Санто Доминго, и Мексико сити, и Лима имат университети, чиито
корени трябва да се търсят към 50-те години на XVI век. (Всеки от тях
настойчиво претендира, че е най-старият университет в Америките.)
Бразилия, с нейния късен старт спрямо испанска Америка, не развива
тези институции до началото на XIX век. Докато португалската коло
ния е в ход десетилетия преди английската в Северна Америка, тя все
още е десетилетия назад в сравнение с Мексико и Перу.
В Мексико сити и Лима в средата на XVII век високата култура
все още е производна на испанската. (Отчитайки нейното по-късно
развитие, елитарната култура в Бразилия е дори по-слабо развита и
подчинена на иберийската, отколкото е случаят на испанска Амери
ка.) Поети, музиканти, артисти и писатели от вицекралските дворове
създават творби, имитиращи голямата литература и артистични по
стижения на Испанския Златен век (около 1550-1650 г.) Великата
поезия, пиеси и новели, от великата западна класика на Сервантес Дон
Кихот (1609) до пиесите на Калдерон де ла Барка (дат. 1681 г.) бързо
пресичат Атлантика и доминират артистичния свят на испанските
американци. Към края на XVII век се появява креолска култура, която
ще се развие през XVIII век в едно нарастващо чувство за креолска
идентичност. По съдържание креолската култура се появява в среда
та на XVII век в Испанска Америка, като „американските испанци“
започват да изобретяват тяхна собствена идентичност и отличителни
вариации на иберийската култура в Новия свят. Тази креолска иден
тичност се появява през т.нар. бароков период през XVII век. Реак
ция на чистотата, логиката и линеарността на класическия стил на
147
Ренесанса, Бароковата епоха е доминирана от алюзии, богата украса

и технически плетеници. Нейната архитектура в големите испански
американски катедрали от XVII век представя фасади, пълни с изящно
изработени и комплексни произведения на изкуството. В литература
та преобладават заплетеност и комплексност, метафоричната украса
триумфира над прямата проза.
Най-красивият пример за тази висока креолска култура през XVII
век е писателката Сор Хуана Инес де ла Круз, голямата фигура в ли
тературата на Америките в колониалната епоха. Родена Хуана де ла
Асбахе в околностите на Мексико сити през 1651 г., тя е незаконна
дъщеря на земевладелец с връзки във вицекралския двор. Още нена-
вършила три години, тя придружава по-голямата си сестра в училище,
научавайки се да чете бързо не само на испански, но и на латински
език. В известно автобиографично писмо тя описва своето неутолимо
желание да учи: „Аз започнах да уча латински... И моят интерес е тол
кова голям, въпреки че по женски (специално в разгара на младостта)
естественото обожание на косата е толкова очаквано, аз ще отрежа
четири или шест кичура от моята коса, премервайки за колко време
ще порасне, колкото преди. Ще си съставя собствени правила, че ако
за времето, в което тя порасне отново, аз не знам това, което искам
да науча, тогава ще отрежа косата си отново, за да накажа своята
тъпота... защото аз не мисля, че има причини косата да покрие глава
без знания в нея - най-желаното одобрение.“
Хуана става протеже на съпругата на вицекраля и звезда в двора
заради красотата и знанията си. Със своя гений, ум и красота, тя
трябва да бъде близка до всеки съвременник. Круз е толкова силна
и нападателна жена за мъжете от нейната епоха! Тя става монахиня
(така е известна като Сестра, или сор Хуана), защото няма интерес
към нито едно от двете основни възможности за жена с нейните пози
ции в обществото по това време: да се омъжи или да стане придворна
дама. Творчеството на сор Хуана е част от най-великите литературни
произведения, създадени на испански, и превъзхожда много други
творби, писани в Латинска Америка в колониалната епоха. Въпреки че
не е феминистка по съвременните стандарти (не вярва в модерното по
нятие за равни права за жените, а приема йерархичния ред), тя говори
много за правото на жените да получат образование и да преследват
интелектуалните си стремежи. Част от нейните творби съдържат оп
лакване от склонността на мъжете да не вземат мисленето на жените
на сериозно и горчиво критикува мъжкото отношение към жените.
Нейната най-известна поема започва: „Ти глупави и безразсъдни чо
вече/ който наказва за всички вини жените/ не виждаш ли, че ти сам
си причината/ за същите неща, в които обвиняваш...“ Сор Хуана е
наказана от църквата за нейните думи. Тя продава или подарява сво
ята библиотека (една от най-големите в Америките) и своите научни
148
инструменти и прекарва последните години от живота си в своята

обител. Умира от чума в Мексико сити през 1695 г. на 44 години.
Животът на сор Хуана ни дава представа не само за креолската
култура, а също и за католическия етос, изграден на основата на
идеалите за органично социално единство, йерархия, доминация на
мъжете, патриархалност, семейство и възпроизводство на рода. Тези
идеали са преследвани и поддържани и от църквата, и от държавата
векове наред в Испания и Португалия преди конкистадори и колонис-
ти да ги пренесат през Атлантика. В тази иберийска католическа визия
мъжът Господ командва света, кралете властват над своите поданици,
бащите управляват своите семейства и жените служат на мъжете си
като верни съпруги и майки. Както в много общества, семейството
съставлява основната социална единица, основанието за патриар
халния социален ред, където всички мъже са могъщи и техните жени
и деца са зависими според закона. Въпреки че жените имат важни
законни права и защита, законовата система е изцяло доминирана и
администрирана от мъжете. Вдовиците изглежда имат най-големите
възможности да упражняват известна свобода при вземане на реше
ния, най-вече жените от елита, които поемат финансовите и бизнес
дела на своите семейства след смъртта на съпрузите си. В идеалния
вариант семейството включва не само съпруг, съпруга и деца, но също
и роднини от страна на майката и бащата, както и няколко поколения.
Това разширяване на семейството е по-скоро правило, а не изклю
чение, много ясно е, че идеалът има влияние и мощ. Способността
да се създаде клан през поколенията и чрез брачни съюзи с други
семейства е белег за власт в латиноамериканското общество. Малки
или фрагментирани семейства са сигурен знак за липса на ресурси
(политически или икономически), а разширените големи семейства
са видима демонстрация на сила.
Иберийската практика на дълги, многобройни бащини имена
отразява тази изключителна концепция за семейните връзки. Иден
тичността на даден човек зависи от това кои са негови роднини и с
кого са свързани те и тези, които не могат да демонстрират фамилна
обвързаност със сигурност нямат позиции. Подобно на крепостните
селяни от Средновековието, робите и бедните селяни нямат нужда от
бащини имена, за тях няма фамилна власт, с която да разполагат. Тези,
които искат да приличат на елита, се опитват да подражават ревностно
на техните семейства и оттам тяхната тревога за роднинските връзки.
Едва през последното столетие на всички латиноамериканци е даде
но достойнството за пълни имена. Иберийци и ибероамериканци от
всички класи (специално от средната и висшата класа) дълго време
акцентират върху имената като средство да поставят индивида (и
неговото или нейното значение) чрез роднинска мрежа. За разлика
от североамериканците, които обикновено остават само с името на
149
бащата, латиноамериканците имат най-малко две бащини имена, за

да се посочат семействата на бащата и майката. В това доминирано
от мъже общество на бащиното име обикновено се отдава по-голямо
значение и присъствие., Въпреки идеята да се трасира семейството
чрез връзките и на бащата, и на майката, основата е открито патрили-
неарна. (В Испанска Америка общата практика за децата е името на
бащата да се постави първо, следвано от името на майката. В Бразилия
е обратното.)
Ритуалните връзки са подсилени и изградени на биологичното
роднинство, което обвързва семейната мрежа. В това римско ка
толическо общество кръстничеството (compadrio на португалски,
compadrazgo на испански език) много дълго време е социална инсти
туция. Родителите се опитват да изберат съюзници и защитници за
своите деца, когато те трябва да бъдат кръстени. Сред елита изборът
на кръстник служи да подсили могъщите социални и семейни мрежи.
Тези с по-нисък социален статус (индианци и роби) често се опитват
да придобият повече позиции чрез подходящи кръстници. Семейните
мрежи често се разширяват (частично сред изобилието) чрез обичая
да се третират свързани и зависими като род. Могъщите земевладелци
понякога неформално приемат семействата на служители и адютанти.
(Този обичай се практикува и до днес в селските райони.) Понякога се
установяват връзки чрез ритуално сродяване, като служители и под
чинени се обръщат към патрона си като към кръстник. Нещо повече,
могъщите патриарси просто приемат патерналистична отговорност
за своите различни роднини, служители и хора, с които са обвързани
(познати на португалски като присъединени).
Както в разширеното семейство, сексуалното поведение се развива
в този католически, корпоративен етос. Евро-американските колонис-
ти наследяват патриархалните ценности и поведение на европейските
колонизатори. В набожната католическа култура на Иберия и Иберо-
Америка мъжката доминация и женската подчиненост са основни
характерни черти на социалния и културния ред. Жените рядко имат
достъп до образование, политическа власт или икономически възмож
ности. Както в други европейски общества, „уважаваната“ жена може
да стане съпруга и майка, но нищо повече. В допълнение към нейни
те задължения като съпруга и майка, една жена трябва да поддържа
много нисък профил в иберийското общество. Докато в по-голямата
част от Европа тя трябва да бъде виждана и нечувана на обществено
място, в Испания и Португалия тя рядко е виждана. (Публичността на
сор Хуана става още по-отличителна в този контекст.)
Гледната точка, че мъжете ще доминират и управляват и че же
ните ще се подчиняват и ще приемат, е известна като мачизъм на
испански и португалски език. Тази високомерна мъжка гордост е
характеризирана от ударение върху агресивността на мъжа и пасив
150
ността на жената. В неговата класическа форма мачизмът подчертава

диаметрално противоположните роли мъж/жена. Мъжете са груби,
агресивни и светски и имат призванието да управляват семейство,
общност и нация. Жените са слаби, пасивни и игнорирани, родени
да зачеват и раждат деца, да се грижат за семейството и дома. Това
твърдо разделение в ролите кара мъжете да се гордеят сами с мъ
жественост, демонстрирана чрез сексуални завоевания, многобройни
извънбрачни деца и хетеросексуалност. Мъжете избягват да показ
ват женско поведение и най-лошото е да се постави под съмнение
хетеросексуалността на мъжа.
Мъжете не само имат доминиращата роля, но също така не трябва
да прилагат същия морален стандарт, както жените. Предбрачни-
ят секс и прелюбодеянието (основно сред висшата класа) могат да
разрушат женската чест, да провокират отмъщение чрез насилие от
съпрузи и братя и край на всички шансове за „нормално“ социално
съществуване. Очаква се, че мъжете ще се отдалечат от ергенство и
брачна вярност - общо с малко негативни последици. Жените трябва
да подражават ревностно на Дева Мария и да поддържат култа към
девствеността. Мъжете следват хормоните си и култа към плодови
тостта. Въпреки че това са нормите, изследванията от последните три
десетилетия показват, че мъжете и жените от всички социални класи
и раси постоянно се отдалечават от идеала.
Огромният демографски дисбаланс между половете, заедно с до-
минацията на роби и индианци, интензифицира този двоен стандарт
в Латинска Америка. Малко бели жени имигрират от иберийските
колонии през първия век от завладяването и колонизацията и доми-
нацията на индианци и африкански роби дава на белите мъже широки
възможности да намерят сексуално удовлетворение сред индианки и
африканки. Към XVIII век огромното расово смесено население на
Бразилия, Мексико и Перу предлага живо наследство за разширение
на сексуалните връзки между бели мъже и жени от африкански и ин
диански произход.
Господарите общо не насърчават формирането на стабилни се
мейни връзки сред роби и индианци. Бизнесът има прецедент върху
брачните връзки. В робските среди и сред свободните бедни бракът
в църква е рядкост. В индианските общности вярващите много често
не могат да си позволят това, което се изисква, за да сключат брак в
църквата. Сред масите договорените съюзи стават по-популярни, от-
колкото законния брак. Много повече спрямо Северна Америка сексът
извън формалния брак става обща практика, извън необходимостта
за масите и извън убежденията на елита. Сред бедните незаконните
раждания са практика и не се приемат за позорна постъпка. Вероятно
мнозинството от тези, които са родени в Латинска Америка в коло
ниалния период са родени извън формалния християнски брак. Това
151
създава модел, който е общ за много прединдустриални общества в

целия свят от големи семейства чрез това, което ние днес наричаме
съжителство и общ законен брак.
Тези големи семейства формират най-вече първична социална
сигурност или някой може да се обърне към милостта на църквата.
Повече деца означава повече работна сила и, човек се надява, помощ
на преклонна възраст. Властта не осигурява социалните служби, които
познаваме днес, а по-скоро църквата е тази, която изгражда сиропита
лища, домове за неомъжени майки, болници и др. Свещеният дом на
милосърдието (Santa casa de misericordia) строи болници, например в
португалската империя от Макао до Бразилия. Сред елита сексуалните
флиртове на мъжете създават незаконни деца, които са включени в
семейството като второстепенни членове. Въпреки че нямат особени
права в рамките на семейството, тези „естествени“ деца (както те са
наричани на испански и португалски) са признавани и включвани в
тази разширена семейна мрежа. Мултилинеарното иберийско семей
ство заема много нива.
Въпреки че градовете на колониална Латинска Америка са жиз
нени и динамични центрове, социалният живот и труд на повечето
„американци“ протича в провинцията. Огромното мнозинство от
всички американци живее и работи в селските райони и в малки
селища и градове. През колониалния период в Латинска Америка и
в Карибите огромното мнозинство от населението е съставено от
индианци и африканци. Високата култура на Сор Хуана и малкият
иберийски и иберийско-американски елит се развиват около големите
центрове Мексико сити, Лима, Хавана и Салвадор, но населението в
тези райони е малка част от хората на Латинска Америка. На финала
на колониалната епоха, в началото на XVIII век, вероятно само 1/5
от всички жители на Латинска Америка са имигранти от Иберийския
полуостров или техните „европейски“ наследници. В Бразилия и Ка
рибските острови мнозинството от населението е от африкански про
изход, докато в Месоамерика и региона на Андите (старата Империя
на инките) огромното мнозинство все още са индианци. След процеса
на завладяване и консолидация най-големите и бързо нарастващи
групи са расово смесени - метиси и мулати.
За сравнение: в южните колонии на Британска Северна Америка
около 30-40% от населението се състои от роби, докато в северните
колонии те са около 10%. Расовото разделение е факт и то вероятно
провокира войната в Съединените щати през 60-те години на XIX век.
Нова Англия и Средните атлантически колонии са преобладаващо бели
и хората живеят от фермерство, търговия и корабостроене. Южните
колонии са фокусирани върху плантационното селско стопанство,
робството и огромно робско население (въпреки че процентът никога
не достига нивата в Бразилия или в Британските Кариби). Животът е
152
труден, с висока смъртност и раждаемост и ниска продължителност на

живота. В региона на залива Чесапийк в средата на XVII век продъл
жителността на живота за колонистите е около 40 години. Това ниво
е далеч по-ниско отколкото в Англия. Продължителността на живота
на всички не-бели хора в регионите на Америките е много ниска.
Повечето хора работят в селското стопанство, но отраслите са
извънредно разнообразни. В Карибите и Бразилия мнозинството от
населението е поробено и селскостопанските работници са преобла
даващо роби. За Мексико и Андите могат да бъдат направени същите
изявления, замествайки „робите“ с „индианци“. Северната част на
Британска Северна Америка е голямото изключение и това ще има
дългосрочни мощни последици. И свободните, и робите работят в
много трудни условия и в града, и на село. През вековете колониално
управление свободните хора от по-нисшите класи постепенно въз
приемат по-голяма степен на гъвкавост в тяхната работа като ранните
форми на encomienda или repartimiento намаляват и използването на
договорена работна заплата се увеличава. Свободата на мобилност
се променя между регионите, класите и расите, с роби и задлъжнели
работници от едната страна и мобилни търговци и миньори, от друга.
Разнообразният опит характеризира живота на работниците на лати
ноамериканците в края на XVII век.
За мнозинството от населението свободното време е заето от
дългите часове и суровата работа на селскостопанския цикъл. Хората
винаги успяват да намерят начини да празнуват и да се освободят от
тежките работни условия. В Латинска Америка най-значимите при
мери са колективните фестивали и ритуали на католическата църква,
специално тези, които от XVII век доминират европейските и амери
канските културни традиции като Деня на мъртвите и честванията на
светците патрони. Католическият календар е изпълнен с празнични
дни и религиозни празници, които маркират хода на времето. Религи
озните братства, организирани около светците, формират едни от най-
могъщите и влиятелни средства за социална солидарност и колективни
чествания в общностите в цяла Латинска Америка. Тези фестивали
дават възможност за мнозинството от латиноамериканците да печелят
уважение за тяхната трудна делнична работа, да търсят колективен
комфорт за своите семейства и приятели и (рядко) да забравят за ог
ромната власт на елита, упражнявана върху техния живот.
В края на XVII век Латинска Америка става по-голяма и по-видима
реалност. От нейното създаване на Карибските острови през 90-те
години на XV век тя се разширява в регионите на Месоамерика, Ан
дите и Бразилското крайбрежие. Към 1700 г. огромното количество
индианци започва да се възстановява от нещастното завладяване. В
Нова Испания в средата на XVII век (извън населението от около три
млн.) индианците вероятно разчитат на 85% от населението с расово
153
смесени, около 5% и „испанци“ - останалите. Вероятно не повече от

няколко хиляди от тях са хора от полуострова. Огромното мнозин
ство бели живее в големите градове. Населението на Перу вероятно
започва да се увеличава едва през 30-те години на XVIII век и не ми
нава 1 млн. до втората половина на XVIII век. Бразилия има може би
1.5 млн. жители в началото на XVII век - мнозинството са роби, много
от тях родени в Африка. Както в Испанска Америка, белите вероятно
са по-малко от 10% от населението. След два века Конкиста и колони
зация основните социални модели на Латинска Америка са в ход. Ма
лък бял елит стои на върха на социалната пирамида, доминирайки над
индианци, африкански роби и расово смесени. Малка, но значителна
част от населението, съставена най-вече от бели с нисък статус и повече
европеизирани не-бели формират средата на пирамидата. Тези малки,
но нарастващи бели и расово смесени населения формират основата на
това общество, което се заражда дълго време. Силите на европеизацията
постоянно се увеличават, привличайки все повече и повече индианци
и африканци в расово и културно смесено общество и култура, които
формират същината на Латинска Америка, изградена на основата на
иберийска, индианска и африканска култури и традиции. В началото
на XVIII век Латинска Америка се появява като разнообразно и зряло
общество за разлика от много други по света.
154
ГЛАВА 11
Реформи и революции
М огъщи и дълготрайни импулси дълбоко трансф орм ират и
преразпределят Атлантическия свят през XVIII век. Както морската
експанзия, Реформацията и Научната революция правят XVII век
период на дълбоки промени, Просвещението, Индустриалната
революция и политическите революции (американска и френска) на
XVIII век маркират прелом в историята на всички хора на планетата.
Към началото на XVIII век Латинска Америка ясно изниква като
комплексен регион с добре развити политически институции,
социални структури и икономическа активност. Иберийските колонии
в Америките достигат високо ниво на зрялост и консолидация след
повече от два века Конкиста, колонизация и вътрешни борби. В средата
на XVIII век новите управляващи в Испания и Португалия реформират
дълбоко своите империи и преживяват век на огромни промени, най-
вече войните за независимост и колапса на американските империи,
които те се опитват да съживят.
За някои историци промените в средата на XVIII век са толкова
важни, че те разделят историята на Латинска Америка на три периода:
преди 1750 г.; 1750-1850 г.; и след 1850 г. Те виждат века от 1750
до 1850 г. като велик, разделящ колониалната ера и модерната (или
постколониална) латиноамериканска история. По-традиционната ин
терпретация вижда историята на региона в две действия: колониално
управление и след това т.нар. „национален“, или „модерен“, период
след войните за независимост в началото на XIX век. За тези историци
трансформациите от втората половина на XVIII век формират послед
ния провал на колониалната система и прелюдията към незавимост и
национално изграждане. За тези, които твърдят, че има „междинен“
период, трансформациите от средата на XVIII век завършват оконча
телно с войните за независимост и предприетите първи стъпки към
национално изграждане, като Латинска Америка напълно влиза в
западната икономическа система в средата на XIX век. И двете тези
признават фундаменталното значение на могъщите нови сили, поя
вяващи се в Атлантическия свят през XVIII век и промените, които
движат Латинска Америка от европейски колонии към независими
нации, следващи собствената си съдба.
През XVIII век монархиите на Испания и Португалия са настроени
да реорганизират своите империи като директен отговор пред нарас
тващите предизвикателства от другите европейски сили - холандци,
англичани и французи. Управляващите в Испания и Португалия мно
155
го ясно съзнават, че губят почва през XVII век в полза на тези нови
сили и че трябва да действат решително, за да предотвратят този спад
на мощта от двете страни на Атлантика (както и в Далечния Изток).
Както вече видяхме, атлантическият свят става бойно поле за съ
перничеството на европейските сили през XVII век, като холандци,
англичани и французи слагат край на иберийския колониален монопол
в Америките. Те нанасят победа след победа на испанци и португалци
по море и правят още по-трудни морските връзки между Иберия и
Новия свят и между иберийските притежания в Африка, Индийския
океан и Пасифика. Една от най-важните последици от възхода на тези
морски предизвикателства е разхлабването на имперския контрол
върху американските колонии. Много историци описват XVII век
в Латинска Америка като обръщане навътре или заместване, като
колониите развиват собствените си икономики и след като креолите
заемат все повече и повече административни постове, най-вече в
аудиенциите на Испанска Америка. Към 1700 г. испанските амери
канци (дори повече отколкото португалските) се приспособяват към
нарастващото чувство за автономност като резултат от намаляващото
имперско управление. Появата на чувство за креолска идентичност
съпътства този процес на помъдряване, увеличаващо се чувство за
автономност и освобождаване от иберийския контрол. Повторното
налагане на имперската власт през XVIII век ще бъде сериозен удар
за креолския елит и ще бъде движеща сила за появата на движенията
за независимост в началото на XIX век в Испанска Америка.
Новото кралско семейство в Испания (Бурбоните) и един високо
поставен благородник в Португалия (маркиз Помбал) реорганизират
западащите иберийски империи в пълния смисъл на думата. През XVI
век великите крале на Хабсбургите - Карлос I (V) и неговият син
Филип II правят Испания световна сила. Техните наследници Филип
III, Фелипе IV и Карлос II са начело на испанския упадък през XVII
век. Когато Фелипе IV умира през 1665 г., той е наследен от своя
4-годишен син Карлос II, описан от един историк като „рахитичен и
трескаво слаб, последната осакатена издънка на дегенерацията... Тази
последна бледа реликва на повехнала династия е оставена да ръководи
инертния разпад на разбитата монархия, самата тя бледа реликва на
великото имперско минало.“ Когато Карлос II (известен също като
„Омагьосания“) умира през 1700 г., той не оставя наследник на трона
и това провокира международен сблъсък, известен като Войната за
испанското наследство (1701-1714). Тази война обединява англичани,
датчани и австрийци (другия клон на Хабсбургите) срещу Франция
и Кастилия. Причината е контролът върху американските колонии и
техните богатства (най-вече сребро) и балансът на власт в Европа.
Преди смъртта си Карлос II избира Филип Анжу, внук на Луи XIV от
Франция (1638-1715) за свой наследник.
156
Някои от старите испански кралства се вдигат на бунт срещу

Филип и се съюзяват с чуждите нашественици. Гражданска война
обхваща полуострова и нахлулите английски и френски армии оку
пират големите испански градове. След като борбите в Европа (и
някои други континенти и океани) не привършват, войната достига
до патова ситуация. Накрая: серия договори позволяват на Филип да
запази испанския трон (ставайки Филип V) и да стане основател на ис
панския клон на Бурбоните (които все още са кралското семейство на
Испания), но той трябва да се откаже от претенциите си към френския
трон, за да не могат френските Бурбони ефективно да присъединят
Испания и своята империя.
Цената на испанския трон е висока. Испания дава о-в Минорка и
Гибралтар на Англия. Австрия поема контрола върху Нидерландия,
Неапол, Милано и Сардиния. Сицилия става притежание на Савоите.
Може би най-голямата вреда в дългосрочен план е, че мирните дого
вори дават на Великобритания изключителни права - за 30 години -
върху asiento de negros (правата върху търговията с негри), монопол
върху правото да се продават африкански роби на испанските коло
нии. Англия също така печели правото да изпраща годишни товари
стоки за Портобело, Панама. И търговията, и корабите от Портобело
ще увеличат възможностите на Англия да се замеси в контрабанда
та. Тези отстъпки й дават изключителни възможности в търговската
система в Испанска Америка и по-директен достъп до американското
сребро. Мирът от Утрехт (1712-1713) маркира края на Испанското
кралство като голяма европейска сила и реформите на Бурбоните,
които следват след войната, ще маркират кратка пауза преди началото
на дълъг политически и икономически упадък, който не завършва до
края на XX век.
Реформите на Бурбоните и Помбал

Три принципа водят и реформите на Бурбоните в Испанска Америка, и
тези на Помбал в португалската империя: рационализаци, централизация,
национализация. В епоха, когато британската монархия ще види
своята вътрешна политическа власт постепенно да ерозира и мощта
на парламента да нараства, иберийските монархии се движат в
противоположна посока, ставайки наистина абсолютистки режими,
управлявани от „просветени“ монарси. Следвайки системата на Луи
XIV през XVII век, испанските Бурбони предприемат реорганизация на
своята имперска система, за да я направят по-рационална и ефективна.
Чрез това те се надяват да си върнат всички директни правомощия
за короната чрез стабилен процес на централизация на властта. Те
също така разбират, че източникът на техните правомощия ще зависи
изключително силно от тяхната способност да генерират все повече
157
и повече ресурси, специално чрез данъчно облагане върху селското

стопанство, мините и търговията. Голяма част от икономическите
реформи от средата на XVIII век целят повторното установяване на
иберийски контрол върху огромните трансатлантически търговски
мрежи, в които Англия и Франция са проникнали изключително
дълбоко и обсебили през предишното столетие. Под формата на ранен
икономически национализъм, иберийските управляващи се опитват
едновременно да отворят икономическата и търговската система и да
търсят затваряне на империята към външния свят.
Въпреки че реформите на Бурбоните започват при Филип V
(1701-1746) и Фернандо VI (1746-1759), те са най-тясно свързани
с управлението на Карлос III (1759-1788). В Португалия движещата
сила на реформите е Себастеао Хосе де Карвахо и Мело, по-известен
като маркиз Помбал (на власт 1750-1777). Нещо като ранна версия на
министър-председател, Помбал става фактически диктатор, служейки
на Хосе I, монарх много по-заинтересован от приятния живот в двора,
отколкото от тревожните детайли на имперската администрация. Го
дините служба в дипломатическите дворове на континента и в Англия
дават на Помбал широка перспектива за политиката и имперските
съперничества спрямо повечето негови съвременници сред португал
ските благородници. Помбал и Карлос III са съвременници и под тях
ното ръководство и двете иберийски монархии полагат целенасочени
усилия през 50,60 и 70-те години на XVIII век да спрат дългия упадък
на испанска и португалска власт и да съперничат на нарастващата
сила на Англия и Франция. Заради дългите и тесни дипломатически
и търговски връзки между Англия и Португалия (датиращи от XIV
век) и между монархиите на Испания и Франция, англо-френските
отношения представляват огромно предизвикателство за двете ибе
рийски монархии.
Докато французи и англичани са най-мощното външно предизви
кателство за Бурбоните и Помбал, нобилитетът и църквата са най-
опасните вътрешни пречки за реформите. Подобно на Луи XIV, тези
„просветени деспоти“ се стремят да създават нова аристокрация,
която ще дължи успех и лоялност на Короната; иберийските монархии
също така ще се стремят да отслабят властта на традиционната арис
токрация. След опит за атентат срещу краля през 1758 г. Помбал се
намесва и сурово наказва някои от най-влиятелните благородници в
Португалия. Съдбата на семейство Тавора става урок за всички, които
могат да предизвикат кралската власт. Чрез мъчения, които един исто
рик нарича „внимателно оркестрирано разпределение на необуздана
власт“, кралските екзекутори брутално и систематично разрушават
скелета на маркиз де Тавора, разчеквайки го на грънчарско колело,
след което убиват децата му пред очите на съпругата му - преди да
убият и нея. Помбал затваря хиляди, изгонва други в колониите и из
158
праща незаконните деца на краля в манастир. И Помбал, и Бурбоните

се стремят да проверят влиянието на традиционната аристокрация,
назначавайки хора от по-долните слоеве и средната класа на властови
позиции. Реформаторите брутално потискат непокорните благородни
ци, които им се противопоставят и систематично създават и издигат
нови хора, които да ги подкрепят.
Бурбоните и Помбал също така се стремят да отстранят мощта на
църквата, по-специално на религиозните ордени - най-вече на йезуити
те. Процесът е по-драматичен и категоричен в Португалия, отколкото
в Испания. Установявайки още по-голям кралски контрол върху като
лическата църква, отколкото е целта на държавата, Помбал слага ръка
над Инквизицията (и постоянно я използва срещу своите политически
опоненти) и поставя йезуитите под специален контрол. Към средата на
XVIII век Обществото на йезуитите придобива тежест и става полити
чески влиятелен религиозен орден. Тяхното влияние в католическата
църква е толкова изявено, че ръководителят на йезуитите става извес
тен като „черния папа“ (отпратка към техните черни клерикални роби).
През 1759 г. Помбал изгонва йезуитите от португалската империя и
Карлос III следва неговия пример, забранявайки дейността на йезуитите
в испанската империя през 1767 г. Както Реформацията на Хенри VIII
през XVI век в Англия, това движение лишава империите от изключи
телно талантливи личности, но дава на иберийските монархии огромни
ресурси (ферми, винарни, ранча, сгради и друга собственост), които те
могат да подарят на своите приятели и съюзници.
Усилията да се поправи администрацията на испанска Америка
започват в началото на XVIII век и продължават десетилетия. След
два века колонизация, нарастване на населението и увеличаваща се
икономическа активност, старите колониални административни еди
ници вече не отразяват реалността. През 1718-1719 г. испанската
корона се опитва да създаде ново (трето) вицекралство в северната
част на Южна Америка, в отговор на нарастващата икономическа ак
тивност, най-вече производството на злато, в териториите на днешна
Колумбия и все по-силните предизвикателства на Англия и Холандия
в Карибите. (Укрепеният пристанищен град Картахена е наследство
от тези усилия.) Опитът се проваля (отчасти защото първият вицекрал
е лош управник), но короната се опитва отново през 30-те години на
XVIII век, когато е създадено Вицекралство Нуева Гранада. (Новата
единица включва това, което днес е Венецуела, Колумбия и Еквадор.)
През 70-те години короната създава четвърто вицекралство в южната
част на Южна Америка, Вицекралство Ла Плата, върху днешните
територии на Аржентина, Уругвай, Парагвай и Боливия (Горно Перу
в колониалната ера). Както в случая на Нуева Гранада, това отразява
нарастването на търговията около района на р. Ла Плата (основно
около Буенос Айрес), нуждата да се спре контрабандата на англичани-
159
те в региона и признаване, че логичната посока за сребърния експорт

е по-скоро през аржентинските равнини и през Атлантика, а не през
Андите и крайбрежието на Пасифика към Панама и Карибите.
Помбал разбира, че в средата на XVIII век Бразилия е най-важното
португалско владение и основата на имперската икономика. Въпре
ки че Португалия успява да задържи повечето от своите търговски
постове на планетата, Англия и Нидерландия ефективно успяват през
XVII век да измъкнат от неин контрол търговските мрежи в Азия и
Индийския океан. С възхода на производството на захар през XVII
век и бума със златото и диамантите от първата половина на XVIII
век Бразилия става главен източник на доходите на империята. Тя
става, по думите на един йезуит, „дойната крава“ на империята. Както
Бурбоните се фокусират върху своите американски колонии като към
„земи, от които ние се стремим да извлечем есенцията“, Бразилия е
икономическият център на Реформите на Помбал.
Помбал реорганизира Бразилия, като северният регион (Амазония
и североизточния бряг) минава на директно подчинение на Лисабон.
Той създава щата Грао Пара и Мараняо в Севера, като останалата
част от Бразилия преминават под контрола на вицекрал. През 1763
г. той премества колониалната столица от Салвадор (Байя) в Рио де
Жанейро. Преместването отразява геополитическите и икономичес
ките реалности, сходни с тези, които водят до създаването на новите
испански вицекралства. Рио де Жанейро е разположен по-централно,
може да съперничи на възхода на испанската и английската активност
в региона на Ла Плата и притокът на злато от вътрешността прави
Рио де Жанейро най-важния търговски център в Бразилия. От малко,
изолирано селище през XVII век, Рио става вход за португалските ко-
лонисти, африкански роби и транспорта на злато и диаманти в Минас
Жерайс и основен законен изход за произведеното злато.
Испанските и португалските реформатори преначертават не само
административните граници, но също и линиите на бюрократичната
власт в имперската система. Докато централизират властта обратно
към Мадрид и Лисабон, те децентрализират колониалните админис
тративни единици. Съветът на Индиите в Испания и Отвъдморският
съвет в Португалия губят своите дълготрайни позиции в имперската
администрация. В Испания министърът за Индиите е изваден от Съ
вета и докладва директно на краля. В допълнение към създаването
на две нови вицекралства в Испанска Америка и реорганизацията на
португалска Бразилия Бурбоните издигат част от регионите до статут
на аудиенции и капитан-генералства. Регионите в периферията на аме
риканската империя като Буенос Айрес, Каракас, Гватемала (т.е. цяла
Централна Америка) и Чили, издигнати като вицекралски центрове,
виждат своята власт намалена. Копирайки френския модел от XVII
век, испанските Бурбони изпращат свои „интенданти“ през втората
160
половина на XVIII век като директно назначена кралска власт, които

управляват няколко региона и докладват директно на краля. Разбира
емо, вицекралете оказват сериозна съпротива. Кралските инспектори
започват да правят общи визити, проверявайки колониалните слу
жители. Хосе де Галвес, най-известният от тези инспектори, служи
на краля две десетилетия (1765-1787) и упражнява огромно влияние
в Мадрид. Подобно на много други испанци от полуострова, той е
презиран от креолите.
Към 70-те години на XVIII век креолите стават мнозинство (сред
белите) в много аудиенции, включително Мексико сити, Лима и Сан-
тиаго де Чили. През предишния век и половина процентът креоли в
аудиенциите на испанските американци се повишава значително, спе
циално след като имперският контрол намалява през XVII век. През
XVIII век Бурбоните систематично дискриминират креолите, правейки
имперските назначения. Този модел е изявен и категоричен и широко
обсъждан. Това ще стане едно от основните притеснения на креолския
елит и семето, което ще прерасне в открит бунт срещу Испания.
По-свободната търговия (т.е. с търговци не-испанци) става втора
та голяма тревога на креолите. И Помбал, и Бурбоните работят дълго
и упорито, за да съживят своите колониални икономически системи.
Те разбират, че способността да се генерира повече благополучие в
империята ще определи политическата съдба на Испания и Порту
галия. Помбал, от своя страна, наблюдава възхода на английското
манифактурно производство и търговските революции. В епохата на
Адам Смит всички „просветени“ управници вярват, че икономическото
благополучие на нацията зависи от способността да се произвежда и
да се генерират търговски излишъци с търговските партньори. Тази
капиталистическа търговска идеология движи Англия и Холандия из ця
лото земно кълбо в търсене на повече стоки и нови пазари. Официално
затворените търговски системи в Испанска и Португалска Америка не
се харесват на англичаните и холандците и ги карат да търсят достъп
(законен или не) до потенциално огромни пазари. И двете иберийски
монархии предприемат серия икономически реформи, за да генерират
по-голяма икономическа продукция, повече търговия и по-големи до
ходи от данъци. В ретроспекция, те се опитват твърде слабо и твърде
късно да посрещнат английското икономическо предизвикателство.
За щастие на Испания и Португалия производството на злато и
сребро нараства драматично през XVIII век, съживявайки имперските
икономики и стимулирайки експанзията на европейската икономика,
най-вече английската. (Бразилското злато се движи бързо през Лиса
бон до Лондон, за да се обезпечи португалския търговски дефицит с
Англия.) Дългият упадък в производството на сребро през XVII век
в Испанска Америка завършва в началото на XVIII век, като минните
предприемачи въвеждат нови технологии (взривяване) и така печелят
и. 161
достъп до по-големи количества живак (от Уанкавелика в Перу и

Алмаден в Испания), за да преработват рудата. Към края на XVII век
мексиканското производство на сребро най-накрая се изравнява с това
на Перу и продължава да нараства, докато към 1800 г. мексиканската
продукция надвишава тази на Перу в съотношение 3:1. По думите на
историка Питър Блекуел „Среброто остава до последно, както винаги,
основният продукт метал и основната експортна стока на (испанската)
американска империя.“
Към 1700 г. португалците започват да реализират разширяване на
златните удари в Минас Жераис във вътрешността на север към Рио де
Жанейро. Бразилското производство на злато нараства постоянно до
около 1760 г. и след това спада бързо през 70 и 80-те години на XVIII
век. Към 1790 г. големият бразилски златен бум завършва. (Според
едно проучване Бразилия произвежда 80% от златото в западния свят
през XVIII век.) Ако това не е достатъчно за португалската монархия,
проучвателите откриват диаманти на север при златните залежи и Бра
зилия замества Индия като основен доставчик на диаманти за Европа
(до откриването на залежи в Южна Африка през 60-те години на XIX
век). Когато Хосе I приема трона през 1750 г., бразилските благородни
метали и скъпоценни камъни вече са направили Португалия една от
най-богатите нации на света.
Англичаните представляват най-голямата икономическа заплаха за
Испания и Португалия. Към края на XVII век Англия нанася пораже
ние на Холандия в серия морски войни и се налага като най-голямата
морска и военноморска сила в историята на света. Английските тър
говци кръстосват земното кълбо в търсене на стоки и пазари. Появата
на Англия като първата световна индустриална нация през втората
половина на XVIII век консолидира нейната икономическа мощ и
търговска сила. Испанското американско сребро, бразилското злато и
диаманти и милионите потенциални потребители правят испанските и
португалските колонии в Америките примамлива цел за Англия. През
XVII век Холандия, Франция и Англия нахлуват внезапно и ограбват
испанските притежания в Карибите, като създават свои собствени
колонии по островите (Ямайка, Барбадос, Санто Доминго и Кюрасао
например) и на материка (Британска и Френска Гвиана, Суринам, и
Белиз). През XVIII век тези колонии стават подходяща основа за кон
трабанда в иберо-американските колонии. Карибите, най-вече край
брежието на северната част на Южна Америка и басейнът на р. Ла
Плата, стават основните центрове за контрабандата през XVIII век.
Както англичаните оказват натиск върху други нации за по-открита
търговия и достъп до пазари през XVIII век, испанската и португалската
монархии се стремят към по-силен контрол върху търговията с външ
ния свят, докато я освобождават от пречки в рамките на собствената им
затворена система. Движението на испански кораби през Атлантика е
162
спорадично, най-вече през XVII век. През XVIII век старата система на
корабоплаване загива. Когато последната флотилия галеони достига до
Нова Испания през 1776 г. тя е едва петата, която пресича океана за по
следните 30 години. По думите на английския военноморски историк X.
Дж. Пери старата система,дълго време показва своята безполезност;
във война тя става неадекватна, в мирно време - безполезна“. През
XVIII век испанската корона вече използва официално лицензиран
„регистър“ от кораби, който да замести масивните и уязвими галеони.
Португалците така и не са развили морски път до Бразилия и страдат
от постоянен недостиг на търговски кораби. През XVII и XVIII век
все повече и повече холандски и английски кораби превозват стоки в
португалската атлантическа система.
И Помбал, и Бурбоните се опитват (с известен успех) да засилят
търговията в техните атлантически империи, разрешавайки я между
колониалните пристанища и (в случая на Испания) някои испански
пристанищни градове. Старата стриктно контролирана испанска
система кораби от Севиля и Кадис до подбрана група испански аме
рикански пристанища постепенно е заменена в края на XVIII век с
по-отворена система, позволяваща международна търговия и (към
1789 г.) свободни търговски отношения между всички испански и ис
пански американски пристанища. Т.нар.Декрет за свободна търговия
(1778 г.), който закрива старата Къща за договаряне (Търговски борд)
(1789 г.) след почти 300 години работа, и финалът на търговския мо
нопол на Севиля и Кадис маркират постепенната, но дълбока промяна
в имперската търговска политика. Тази по-отворена система, заедно
с възхода на производството на сребро и появата на нови центрове
на производство (най-вече захар в Куба) водят до по-голям обем тър
говия, към който Бурбоните се стремят. (В последното десетилетие
на XVIII век повече от 85% от търговията все още се извършва през
Кадис.) Серия специални споразумения с търговски компании за про
изводство на какао, тютюн, памук и други продукти и в испанските, и
в португалските колонии също подпомага стимулирането на нови тър
говски отношения, въпреки че много от тези авантюри се провалят.
Тези промени в търговските системи на двете иберо-американски
империи, реформите се провалят в по-дълбок смисъл. Обемът на
търговията, пресичащ Атлантика и движещ се в Америките, ескалира
драматично (може би повече от 700%, според някои проучвания). Уси
лията да се изключат чужденците, най-вече англичаните, се провалят.
Към края на XVIII век английските търговци запазват доминиращото
си присъствие в Лисабон. Въпреки че не могат да продават директ
но на бразилците, реално те стават основните доставчици на хората
в Бразилия и бразилското злато не остава в Португалия. Златните
кюлчета обикновено завършват своя път в Лондон, за да се плати за
британските стоки, нахлуващи в Португалия и португалската импе
163
рия. Бразилското злато помага на Лондон да стане първия глобален

финансов център и осигурява могъщи стимули за Индустриалната
революция. Когато Хосе I умира през 1777 г. и Помбал слиза от власт,
бразилското златно производство бързо запада и движението към
продължаване на търговските реформи загива. Английските търговци
нахлуват в испанските и португалските колонии в края на XVIII век,
като иберийските монархии са неспособни да се борят срещу тях, или
да се грижат за техните собствени американски притежания адекват
но. Реформите на Бурбоните и Помбал се стремят да рационализират
и централизират властта на короната, но те не успяват да съживят и
национализират провалилите се колониални търговски империи. Ре
формите са толкова малки и толкова закъснели - последното отчаяно
усилие на две западащи от дълго време империи да спасят своята
предишна власт и слава, преди да започнат да слизат към дъното и да
потънат в хаос.
Креолското недоволство
Променливите вълни на Атлантическия свят през XVIII век създават
основата за войните за независимост в Латинска Америка през XIX
век. Ускорената Индустриална революция на Англия у дома и корабите,
които тя изпраща по моретата, формира епицентърът на икономическата
трансформация на света на XVIII век и отражението на нейните ефекти
по земното кълбо. Реформите на Бурбоните и Помбал се опитват, но
се провалят в опита да възпрат нарастващия търговски натиск върху
Иберо-Американските империи. Докато английските стоки проникват
в империите, идеалите на Просвещението (специално във Франция и
току-що станалите независими Съединени щати) циркулират в Латинска
Америка, променяйки интелектуалния и политическия пейзаж. Тези
вълни на интелектуална, политическа и икономическа промяна дават
различен облик на Латинска Америка през XVIII век, но те, сами по себе
си, не са достатъчни да бъдат фундаментално предизвикателство към
испанския и португалския контрол върху техните американски колонии.
Иронично, искрата, която предизвиква войните за независимост, идва
не от Америките, а от центъра на империите. Конвергенцията на
тези дългосрочни интелектуални и политически трансформации в
Атлантическия свят, заедно с Наполеоновите завоевания в Испания и
Португалия през 1807-1808 г., подпалват политическото недоволство,
което е предизвикало иберийското управление в Латинска Америка,
оставяйки ибероамериканските империи в руини през 20-те години
на XIX век.
Креолското недоволство лежи в сърцето на войните за независи
мост и креолското разочарование е нараствало през предишния век.
Силата и присъствието на иберийско-американските империи са сви-
164
детелстао за способността на испанските и португалските монархии

да успокояват креолите толкова продължително и в толкова много
кризи. Португалските и испанските колонисти като правило рядко
предизвикват системата. Напротив, иберийските имигранти търсят
успех, издигайки се в йерархичната бюрокрация на испанската и
португалската монархии. Техните религиозни и политически предпо
читания по-скоро подсилват властта на краля и църквата, отколкото да
я предизвикват или оспорват. Въпреки че т.нар. Тринадесет колонии
споделят много от същите проблеми като португалската империя в
Бразилия и испанските американски колонии, те започват да следват
различен исторически път в края на XVIII век. Много от англий
ските колонисти напускат Англия заради религиозни и политически
преследвания. Дори тези, които не са я напуснали поради страх от
репресии, вече споделят ценностите на политическа култура, която
от времето на Късното средновековие все повече настоява за контрол
върху кралската власт и признаване на правата на личността.
В почти всички американски колониални общества усилията на
монархиите да наложат данъчно облагане без значително политическо
представителство провокира бунтове сред колонистите. В Тринайсетте
колонии през 70-те години на XVIII век се развива войната за незави
симост. В иберийските колонии войните за независимост избухват едва
през първото и второто десетилетие на XIX век. Тъй като почти няма
какво да експлоатират, освен селскостопански стоки или суровини,
британските колонисти в Нова Англия развиват значителна прослойка
от дребни фермери и търговци, както и много силна морска търговия с
Европа и Карибите. След подчиняването или прогонването на относи
телно малкото на брой местно население на източната част на Северна
Америка, южните британски колонии приличат много на развитите
региони от Латинска Америка - плантационно селско стопанство,
огромно количество работна сила от несвободни хора и бял, притежа
ващ земята елит. Търговската динамика на Нова Англия и липсата на
плантации в миналото й помагат да стане жизнеспособен икономически
център, който се появява в началото на XIX век като движеща сила на
новата икономика на страната. Новите щати от Южните Съединени
щати, и испанските и португалските колонии ще влязат в XIX век с
товара на социалното и политическото неравенство на робските план-
тационни икономики.
Към XIX век в много райони на Латинска Америка се появяват добре
поставени и софистицирани колониални елити, най-вече концентрирани
около центровете на управление (аудиенция) в Испанска Америка. В
Бразилия едрите плантатори и търговци се срастват със старите захарни
плантационни центрове в Североизтока и около региона на златните
мини в Югоизтока. Те се стремят все повече към по-голяма икономиче
ска автономия и политическо представителство в Португалия и Испания.
165
Просвещението, американската и френската революции и нарастващата

икономическа мощ на английската индустриална революция дълбоко
впечатляват тези колониални елити. Много от синовете на привилеги
рованите, които се стремят към университетско образование, пресичат
Атлантика и изживяват на място разтърсващите икономически, интелек
туални и политически събития, които се случват в Европа.
Липсата на по-големи икономически възможности и отсъствието
на по-силна роля в административната и политическата система про
вокират най-големите тревоги за испанските и португалските амери
канци в началото на XIX век. Икономическите възможности означават
способност да се търгува по-свободно, най-вече с Англия. По-голяма
политическа и административна роля не означава представителство в
парламент (както в случая на Тринайсетте колонии), а по-скоро край
на систематичната дискриминация срещу креолите на кралските пос
тове в колониите. Както в британска Северна Америка, именно неже
ланието на короната да приеме своите американски братовчеди като
равни предизвиква испанските и португалските американци да сложат
край на колониалната система. В Испанска Америка, в частност, кре
олите, които се появяват и еманципират през XVII век, се издигат до
много високи позиции във властта на кралската бюрокрация. Бурбон-
ските крале систематично дискриминират креолите, фаворизирайки
испанците от полуострова в кралските административни структури
в Испанска Америка през XVIII век. Напрежението между креолите
и хората от полуострова се интензифицира през XVIII век и дава
най-могъщия стимул за война в началото на XIX век.
Бунтовете на масите - и на част от елита

Въпреки че няма директни причини за войните за независимост,
сериозни социални и расови бунтове през втората половина на
XVIII век определено подпомагат достигането до фазата на войните
за независимост в Испанска и Португалска Америка. Най-големият
страх на белите европейци, креоли или хора от полуострова са
социалните бунтове и расовите войни. Хаити, както ще видим в
следващата глава, е техният най-голям кошмар, който се появява в
реалния живот. Серия бунтове избухват през XVIII век от Венецуела
и Колумбия до Парагвай и Перу. Най-впечатляващият и значителен
избухва в Перу през 1780 и 1781 г. Той е воден от Хосе Габриел
Кондорканки, образован индиански лидер, който претендира, че е
пряк наследник на кралското семейство на инките. Приема името
Тупак Амару (кралски змей на кечуа) и обявява война до смърт на
всички испанци. Бунтът избухва близо до Куско през ноември 1780 г.,
разпространявайки се надалеч, чак до земите на днешна Боливия.
Креолите и хората от полуострова действат сурово и разгромяват
166
бунта, след като около 100 хил. (повечето индианци) умират. Тупак
Амару е заловен, измъчван и брутално екзекутиран през 1781 г. като
сигнал за останалите, които могат да отправят предизвикателство към
кралската власт. (Той е принуден да гледа как убиват неговите жена и
деца. След като отрязват езика му, испанските власти връзват краката
и ръцете му за коне и, като по учебник, ги пускат.)
Въпреки че бунтът на Тупак Амару се проваля накрая заради
серията масови кръвопролития, той е най-известният от многото
бунтове в цяла Латинска Америка в края на XVIII век. Подобно на
техните говорещи кечуа съседи в Перу, говорещите аймара в Горно
Перу (по-късно Боливия) също се вдигат на бунт през 70 и 80-те го
дини на XVIII век, водени отново от харизматичен индиански лидер,
който приема името Тупак Катари. В двата бунта страхът от расовата
война не позволява подкрепата на повечето от креолите и те са бру
тално разгромени. Кралските служители екзекутират Тупак Катари
през януари 1781 г., месеци преди кървавата разправа с Тупак Амару.
Почти по същото време избухва бунт срещу данъците в градовете на
Колумбия. Бунтовниците се стремят да съберат армия от 20 хил. души
и да предизвикват ужасените кралски служители да направят значи
телни отстъпки. Бунтът Комунеро е класическо движение за промяна
отвътре на системата на традиционни права, а не скъсване с нея.
В контраст с това, което виждаме в Испанска Америка, разделе
нието между полуостровни португалци и тези, които са родени в Бра
зилия, не е нито толкова широко, нито толкова дълбоко. Отчасти това
се дължи на културната изостаналост на Бразилия. Докато испанците
създават университети в Мексико сити, Санто Доминго и Лима през
XVII век, Бразилия няма институции за виеше образование. Синове
те на бразилският елит неизменно пресичат Атлантика, за да бъдат в
университета Коимбра със синовете на португалския елит. Липсата
на културни общества, музеи и академии на науките също означава,
че бразилците стават членове на тези институции в Португалия. На
кратко, същината на бразилската идентичност не е толкова силна или
локално вкоренена, колкото тази на креолите в Испанска Америка.
Не всеки в Бразилия е доволен от монархията. Бунтовете избухват
периодично, започвайки към началото на 80-те години на XVIII век.
Влиянието на Франция, Съединените щати и републиканските идеали
засягат всички социални групи. През 1789 г. група хора с влияние в
богатата на златни мини провинция Минас Жерайс заговорничат за
убийството на кралския губернатор и за създаване на независима
република. Лидерите на Конспирацията Минас четат, заедно с други
неща, Членовете на Конфедерацията и конституциите на американ
ските щати (от френски превод, разбира се). Заговорът е разкрит,
участниците са вкарани в затвора и след това изпратени на заточение
в Ангола. Един офицер от армията - най-известен със своя прякор
167
Тирадентес (зъболекар) - е измъчван и затворен. Той става първият

голям мъченик за бразилската независимост.
През 1798 г. мулати занаятчии в североизточната провинция Байя
също заговорничат за създаване на независима република. Вдъхновени
от хаитянския робски бунт и Френската революция, те призовават хора
та да отхвърлят „отвратителното бреме на метрополията Португалия“.
„Щастливото време, декларират те, на нашата свобода е на път, времето,
когато всички ще бъдат братя, времето, когато всички ще бъдат равни.“
Друг републикански бунт на по-нисшите класи избухва през 1817 г.,
отново със силни отпратки към расовата и социална несправедливост
в кралството. Кралските власти се справят сурово с избухналите ре
публикански бунтове. Въстанията помагат бразилските плантатори
да станат още по-верни на монархията и да се въздържат от всякакво
оспорване на статуквото. Бразилският елит се нуждае от кралска про
текция и присъствие, за да поддържа социалния мир.
Напротив, бунтът на Тупак Амару, бунтът Комунеро и другите
въстания карат испанските американски креоли да разберат, че ко
роната е все по-неспособна да защитава социалния и расовия ред
и че те трябва да се научат да се отбраняват сами. Все повече се
надяват да се чуе гласа им в системата, отправяйки апели към краля,
търсейки по-голяма автономия и контрол върху техните политически
и икономически дела и тяхната собствена вътрешна сигурност. Ин-
конфиденсия Минейра (Заговорът от Минас Жерайс) от 1789 г. и
другите бунтове на масите помагат да се убедят и португалската мо
нархия, и бразилският елит за необходимостта да се търсят по-тесни
връзки и по-голямо сътрудничество. Пътят на португалска Америка
се различава много от този испанска Америка (и дори повече от този
на френските Кариби). Докато португалският и бразилският елити
търсят начини да поддържат социалния мир чрез сътрудничество, ис
панските и испанските американски елити все повече се отличават в
техните гледни точки, създавайки дори по-голяма трансатлантическа
враждебност сред самите себе си.
Реформите на Бурбоните не успяват да спасят загиващата импе
рия. Повторното установяване на имперски контрол както в Британска
Северна Америка, ядосва и отчуждава много креоли. Продължаващата
неспособност на креолите да търгуват свободно с Англия създава
голямо недоволство. Нарастващата военна мощ на британците и
бунтовете на масите подобно на този на Тупак Амару подсилват на
растващата слабост на испанската кралска власт. Тези усилия да се
модернизира Испания и Испанска Америка не провокират скъсване на
креолите с Испания. Повечето испански американски поданици про
дължават да работят по-скоро за реформиране на системата, а не за
скъсване с нея. Малко хора открито се обявяват за скъсване - докато
събитията в Европа не поставят въпроса принудително.
168
ГЛАВА 12
В навечерието на войните
за независимост
Към 1800 г. испанската и португалската империи в Америка са там от
около три века - и имат намерение да оцелеят. Дошлите и изградили
империи по-късно французи и англичани създават своите колонии
през XVII и XVIII век. Английските „креоли“ по бреговете на
Северна Америка, неудовлетворени и разочаровани от британското
управление, успешно вдигат бунт през 70-те години на XVIII век
и САЩ стават първата американска колония, която постига своята
независимост. Африканските и американските роби в карибския
остров Санто Доминго ще организират бунт през 90-те години на
XVIII век и ще отстранят френската власт. През 1804 г. Хаити става
втората независима държава в Новия свят. Испанските и португалските
колонии се движат по-бавно и внимателно към скъсване с иберийските
монархии. В Испанска Америка, бунтовете са много и разнообразни,
в някои случаи - неуспешни. В Португалска Америка бунтът трудно
може да бъде наречен „война“ заради неговата мекота и липсата на
кръвопролития. Когато тези войни приключват, някой винаги може да
пази в съзнанието си мисълта, че тези войни са част от голяма серия
бунтове, водещи до независимостта на около 20 нови нации в цяла
Америка между 1776 и 1836 г., както и до провала на други колонии
и региони в опитите им да постигнат своята независимост.
Креоли и хора от полуострова

В Испанска Америка се появява нарастващо разслоение сред тези,
които са на върха на социалната йерархия - между креолите и хората
от полуострова. По думите на великия учен Александър фон Хумболт,
който пътува през Испанска Америка в началото на XIX век „Най-
низшите, най-зле образованите и некултивирани европейци смятат себе
си за по-висши от родените бели в Новия свят“. Чувство за креолска
идентичност започва да се появява в Испанска Америка в средата на
XVII век (и в по-малка степен подобни процеси протичат в средата на
XVIII век в Бразилия). Както техните английски партньори в Северна
Америка, креолите започват да гледат на себе си като на най-добрите
съдници за това как трябва да се управляват колониите. След векове
натрупан опит и дълбоко опознаване на местните условия, те оценяват
отрицателно културното и социалното поведение на хората от
169
Континента, които им казват какво е най-добро за тяхната родина.

Към 1800 г. понятието „ние, американците“ и „нашата родина“ става
често употребявано сред креолските лидери. В края на XVIII век тези
креоли вече отправят предизвикателство към Испанската империя
както английските креоли са предизвикали Британската империя.
В средата на XVII век се появяват силни регионални елити, най-
вече в Мексико и Перу, и те моделират вицекралските съдилища и
социалния живот така, че да наподобяват тези в Мадрид. Въпреки че
литературата, изкуството и театърът в тези центрове имитират испан
ските, те започват да се развиват и на чисто американска почва. Малка
група бял европейски елит, живеещ в морето от индианци, африканци
и расово смесени личности, създава висока култура, която е все пове
че американска - креолска - версия на иберийската култура. Испан
ците често показват на креолите, че са по-низши и дискриминираните
креоли страдат, което подсилва чувството им за локална гордост. Към
1800 г. тези американци започват да създават литература и история,
която разкрива уникалните черти на тяхната страна или родина,
както те често наричат своето селище или регион. Някои историци
твърдят, че новото чувство за американизъм играе по-голяма роля в
движението към независимост, отколкото идеите на Просвещението.
Към началото на XIX век много от испанците в Новия свят започват
да виждат себе си като мексиканци, перуанци или чилийци. (Подобни
процеси протичат, но много по-бавно, в Бразилия.)
Испанската империя е по-стара, по-богата и по-населена от импе
риите на португалци, британци, французи и холандци. Колумб прис
тига в Карибския басейн и към 1530 г. испанците завладяват Мексико
и Перу. Към 1570 г. Испания налага имперски структури в следните
региони: Централно Мексико, Перу и Карибите. В Бразилия регионът
около Байя по североизточния бряг не се появява до 1600 г., а югоиз
точния ъгъл (Минас Жерайс и Рио де Жанейро) - едва към началото
на XVIII век. Испанските колонии се развиват почти едно столетие
преди англичаните да достигнат източния бряг на Северна Америка и
половин век преди португалското проникване в Бразилия. Испанска
Америка също така е далеч по-населена от британска Северна Амери
ка. Към 1500 г. населението в двете Америки наброява между 75 и 80
млн. - колкото са жителите на цяла Европа. Дори след демографската
катастрофа, причинена от завладяването и болестите, през 1800 г. ин
дианското население на Испанска и Португалска Америка е вероятно
между 14 и 15 млн. (на Испания е около 12 млн.). Около половината
от испанските американци живеят в Мексико (или по-точно Нова
Испания). След векове на търговия с роби около 1 до 2 млн. души от
африкански произход живеят и работят в испанските колонии. От 3
до 4 млн. са класифицирани като расово смесени, известни общо като
кастас. „Белите“, или европейците, вероятно наброяват около 3 млн.
170
души и само около 40 хил. от тях са хора от Полуострова. Броят

и процентите варират от регион до регион. В Мексико, Централна
Америка и Андите индианците формират огромното мнозинство от
населението. Черните и мулатите са най-голямата група в испанските
Кариби и Бразилия.
Испанските американски колонии са също така най-богатите в
двете Америки и ще останат такива за около 300 години. Сребърните
мини от Северно Мексико и тази територия, която сега е Боливия
(Горно Перу) доставят повечето от необходимите метали в Европа,
най-вече през XVI и XVII век. Колониите също така са богати изно
сители на захар, тютюн, шоколад, багрилни вещества, кожи и други
стоки за Европа. Представете си тютюна от Вирджиния, добавяйки
сребро и много по-силен трафик на роби, и ще имате чувството за
благоденствие в колониална Испанска Америка. (Бумът на злато и
диаманти в Бразилия през XVIII век я правят двигателят на порту
галската империя и също много богата колония.) Испанските и пор
тугалските колонии в Америките са акцентът на глобалните империи,
докато Тринайсетте колонии са с много по-малко значение и цена в
рамките на Британската империя. Докато англичаните едва намират
начин през 60-те години на XVIII век да накарат американците чрез
данъци да плащат цената за тяхното управление, Испания и Порту
галия извличат огромни блага от своите американски колонии. Само
в Мексико кралският доход нараства пет пъти през XVIII век и почти
половината от този доход е чист, след като се платят разходите за
администрация и отбрана.
Революцията в Хаити
Първата успешна война за независимост в Латинска Америка не се
случва нито в испанските, нито в португалските колонии, а в малкото
френско притежание - Санто Доминго. Хаитянската революция
е най-кръвопролитната борба във „века на революциите“ в двете
Америки и е единственият успешен бунт на роби в историята на
Новия свят. Социална революция във френско-американска колония,
хаитянската революция се различава от всяко друго движение за
независимост. Като предшественик на иберо-американските бунтове,
тя става особен символ за онези, които наблюдават колониалните
въстания. Тя показва, че бунтовете срещу европейските метрополии
могат да успеят и едновременно потвърждава най-тъмните страни
на тези бунтове при опасност от недоволството на долните класи. За
креолските лидери в Латинска Америка хаитянският бунт служи за
предупреждение. Война между креолските и полуостровните елити
може лесно да доведе до расова или класова война, която може да
изконсумира креолите в процеса. Използвайки имагинерността,
171
предпочитана от Боливар, креолите ще бъдат освободени и няма

да се страхуват да пострадат. Както ще бъде случаят на Испанска
и Португалска Америка през 1807-1808 г., събитията в Европа, и
по-специално Френската революция, която провокира война в Санто
Доминго, водят до независимостта на най-изгодната в целия свят
колония за Франция.
Хаити днес заема западната третина от о-в Еспаньола, началната
точка на испанското завоевание в Латинска Америка. Самият Колумб
основава Санто Доминго в източния край на острова през 1493 г., но
испанците пренебрегват западната част. През XVII век френски пирати
(boucaniers) започват да действат от крайбрежните анклави и към края
на века (1697 г.) Луи XIV предизвиква Испания да признае френския
контрол върху това, което е известно като Санто Доминго. Еспаньола,
подобно на много други острови в Карибите, е заета със захарни план
тации през XVII век. През първата половина на XVIII век Барбадос и
Ямайка (вече под английски контрол) стават техни центрове. В послед
ната четвърт на XVIII век Санто Доминго засенчва всички колонии в
Карибите и става първенец по производство на захар в региона, изна
сяйки 100 млн. паунда захар годишно за Европа.
Както другите големи плантации колонии в Америка, френските
захарни плантации приемат десетки хиляди африкански роби. В края
на XVIII век в Санто Доминго пристигат повече от 30 хил. роби всяка
година, правейки колонията едно от най-африканизираните общества
в цяла Америка. През 80-те години на XVIII век населението се състои
от около 25 хил. бели (основно французи), около 20 хил. мулати (gens
de couleur) и повече от 400 хил. роби, повечето от които африканци
или деца на африканци. Робите формират не само мнозинството от
населението на колонията, те са около 90% от жителите на Санто
Доминго! Повечето от робите идват от Ангола или Конго, работят
най-вече в захарните плантации, но колонията също така произвежда
памук, кафе и индиго за износ. Санто Доминго разчита на една трета
от цялата френска външна търговия. В този период е плантационно
общество, изградено на бруталната репресия на стотици хиляди роби
от по-малко от 50 хил. бели и мулати, репресии, които създават неи
моверно големи ползи за белите плантатори и френските търговци.
Огромната концентрация на африканци и безправни роби създава
влиятелен синтез на африканската култура с френски католически
тонЪве. Новият език (креолски), говорен от масите, се появява, като
се обединяват африкански и френски лингвистични модели. В края
на XVIII век вуду култът се появява като могъща нелегална религия
сред робите. Смес от обреди и символи, зародили се в Африка, това е
анимистична религия (подобно на кандомбле в Бразилия), изградена
около извикването на серия божества. Вярващият се опитва да ока
же влияние върху хода на събитията чрез апели към тези божества.
172
Най-сериозната съпротива срещу робския режим идва от вуду свеще

ниците. Избягалите роби (известни като марунс на английски език)
създават общества далеч навътре в горите и джунглите на острова.
През 1758 г. голямо въстание, водено от Франсоа Макандал (хариз-
матичен марунски лидер), се проваля и той е брутално екзекутиран,
въпреки че свързаните с култа вярват, че той е отлетял и е избегнал
екзекуцията в последния момент. (Легендарният кубински писател
Алехо Карпентиер пресъздава този епизод в Царството тук на зе
мята, 1949 г.).
Както в Испанска Америка, разделението сред елита открива въз
можност за въстание на низшите класи. Социалните и етническите
градации разделят белите и мулатите в Санто Доминго. Белите, тези с
френски произход, гледат отвисоко на родените бели в Америка (като
разделението креоли - хора от полуострова в Испанска Америка).
Т.нар. grand blancs доминират обществото на острова и petits blancs
се съпротивляват силно срещу това отношение на френско-родените.
Голяма част от мулатите желаят да получат достъп до френското об
щество, научавайки езика, приемайки католицизма и асимилирайки
френските обичаи и облекло. Те често стават посредници между бе
лите и робите, служейки като агенти на репресиите, тъй като белите
гледат отгоре на gens de couleur.
Когато през 1789 г. във Франция избухва революцията и френски
те дейци публикуват Декларацията за правата на човека и гражданина,
gens de couleur не след дълго заявяват претенциите си за пълноправно
гражданство. (Никой, разбира се, не смята, че робите имат права.)
Когато те четат класическата фраза от Декларацията, че „хората са
родени свободни и трябва да останат такива и равни“, те вземат тези
думи присърце. Новото Национално събрание във Франция създава
позиции за шест представители от Санто Доминго, Мартиника, Гуада-
лупе, правейки Франция първата колониална сила, която има депута
ти от колониите. След като фракционализмът и гражданската война
завладяват Франция, както и островната колония, различни фракции
от свободното население започват да се боричкат за контрол върху
Санто Доминго. Повечето желаят известна автономия от Франция и
настояват робската система да се запази. Голяма част от белите от
казват да приемат мулатите като равни граждани и де факто белите са
ядосани от настроенията във Франция да се францизират мулатите.
Разочарованите мулати планират въстание, което е разкрито през
1790 г. Лидерите му бързо са екзекутирани.
С това увеличаване на борбата сред 50 хил. свободни жители на
колонията, робското население също не остава спокойно; планира свое
въстание в следващите месеци. Водени от високопоставения вуду-све-
щеник (papaloi) Букман, хиляди роби се вдигат едновременно около Ле
Кап Франсоа; те рушат плантации, убиват бели и грабят наред. Букман
173
скоро загива в бунта, който се разпространява в цялата колония, като

десетки хиляди роби се присъединяват и хиляди бели умират. Щастли
вите успяват да се спасят в съседните колонии или в САЩ.
През следващото десетилетие Санто Доминго става едно от най-
кървавите места в историята на двете Америки. Френски, английски и
испански армии нахлуват и го окупират, островът става арена на бор
бата на европейските сили. Десетки хиляди от европейските военни
части загиват, повечето от малария и жълта треска, ироничен отговор
на демографската катастрофа, която засяга родените американци през
XVI век. През юни 1793 г. френска революционна комисия, водена от
Лежер Сонтонакс отменя робството в Санто Доминго (това е първият
подобен декрет в цяла Америка). Междувременно борбата се раз
пространява до околните френски и британски острови в Карибския
басейн, като робските бунтове и нахлуващите европейски армии се
движат между колониите.
Извън съюзите и лоялността, сред различните групи израства една
от великите фигури в епохата на революциите в Америка: Франсоа
Доминик Л’Кувертур (сега известен като Тусант Лувертюр), роден през
1743 г. в Америка роб, той става надзирател, ключова фигура в йерар
хията на плантациите. Грамотен на френски и приел католицизма, той
е близък до gens de couleur, в чиито кръгове влиза, когато е освободен
от своя господар. Тусант е комплексна фигура. Той брутално нарушава
съюзи и лоялност за няколко години сред много групи, които се борят
за контрол върху революцията и острова, се стреми по-скоро да бъде
губернатор на колонията, а не толкова да се бори за независимост от
Франция. Кървави борби се разразяват между съперничещи си черни
военни лидери и техните последователи. С помощта на двама от него
вите ключови лейтенанти, Жан-Жак Десалайн и Хенри Кристофър, той
поема контрола върху колонията и през 1801 г. изтласква Испанско
Санто Доминго до източния край на острова. Те се надяват да гаранти
рат своето дело, контролирайки целия остров.
По думите на великия западноиндиански историк Джеймс „За око
ло 10 години населението, корумпирано достатъчно до този момент,
свиква с насилието и кръвопролитията. Банди мародери обикалят из
провинцията. Единствена дисциплинирана сила е армията и Тусант
институционализира военна диктатура“. За да съживи разрушената
икономика, той се проваля в един опит да въведе отново старата планта-
ционна система. Въпреки че самият той е бивш роб, не успява да прозре,
че другите бивши роби не желаят да работят на захарните плантации
принудително по същия начин, както когато са били роби. По време
на прелюдията към войната на европейския континент новият френски
император Наполеон решава отново да поеме контрола върху старата
колония, изпращайки военни части на острова в началото на 1802 г. под
командването на своя зет ген. Шарл Леклерк. За месеци генералът ус
174
тановява отново френски контрол, побеждавайки двамата лейтенанти и

самия Тусант. Тогава Леклерк го кани на вечеря, бившият роб е заловен
и изпратен в затвора, където умира през април 1803 г.
Жестокостта на френското поведение (екзекутирани са цели бри
гади от черни военни части) води до съюз между черни и мулати. Вой
ната се превръща в тотална и французите се провалят. Жълтата треска
(която убива ген. Леклерк) подновява войната с британците през Ат-
лантика и жестокостта на армиите на негри и мулати накрая принуж
дава Франция да се оттегли в края на 1803 г. На 1 януари 1804 г., след
близо 15 години борба, Жан-Жак Десане и неговите последователи
обявяват независимостта на новата нация на Хаити (от индианското
име на острова, което означава „земя на планинци“). В опустошено,
изпепелено и окървавено Хаити са освободени около 400 хил. роби,
1/3 от които вероятно загиват в конфликта. Малко бели остават на
острова. Трагично хаитянците ще преживеят десетилетия на диктатура
и репресии при много водачи, които се борят помежду за върховния
контрол на първата независима нация в Латинска Америка.
Семето на революцията
Както отбелязва британският историк Дж. Лънч, испанската версия на
Просвещението отстранява по-голямата част от неговата философия и го
редуцира до програма за модернизация. От перспективата на краля това
означава модернизиране на администрацията и имперската икономика:
„Да се донесат моите кралски ценности до тяхното ниво“, по думите
на Карл ос III. В Америка испанското Просвещение е, според Лънч,
„малко повече от програма за обновен империализъм“. За испанските
американци, Просвещението създава не толкова революционни
настроения, колкото генерира по-критично отношение към властта,
традицията и монархията. Креолите започват да преосмислят своята
връзка с испанската монархия, най-вече заради изключително
различното поведение на Бурбоните, след като те заменят Хабсбургите
в началото на XVIII век. Подобно на толкова много различни общества
в другите европейски колонии, те виждат своята лоялност на първо
място не към нацията, събранието или правителството, а към своя крал.
Това е дълбоко откровена и лична връзка в европейските общества,
която датира от Средновековието. Когато Бурбоните заместват
Хабсбургите, те налагат важна промяна в характера на връзката между
краля и неговите субекти. Бурбонските монарси и техните съветници
движат империята към по-бюрократична и рационална система и далеч
от персонализирания образ на Хабсбургите.
Много испанци и испански американци вече също поставят въп
роса за властта и авторитета на католическата църква, най-важната
културна институция в Испанска Америка. Докато философите на
175
Просвещението предлагат интелектуални основания по въпроса за

авторитета на Църквата, все по-силната кралска власт отправя пре
дизвикателство към авторитета на църквата по много практични по
литически и икономически мотиви. Просветените монарси и техните
приближени виждат католическата църква като могъщ конкурент на
кралския авторитет в новопоявяващите се национални държави и те
избират да атакуват, отслабят и ограничат представителите и мощта
на църквата в Иберия и Иберо-Америка.
Радикализмът на френската и американската революции също ос
тавят дълбок отпечатък върху креолите. Англоамериканците в САЩ
показват, че е възможно да се отправи предизвикателство към коло
ниалното управление - и да се спечели. Те също осигуряват жив, пло
дотворен пример за република, която работи. Въпреки че френската
революция се оказва толкова радикална, демократична и анархична за
повечето креоли, тя (отново) осигурява софистична и мощна полити
ческа рационализация за идеалите на либерализма и републиканизма.
Свобода, равенство, републиканско правителство, представителност и
свободна търговия са привлекателни нови идеали за латиноамерикан
ските революционери. Както освободителят Франсиско де Миранда
казва през 1799 г.: „Ние имаме пред очите си два велики примера,
американската и френската революции. Нека дълбоко да имитираме
първата и внимателно да избягаме от втората.“
Търговската революция в Атлантическия свят също оказва голямо
влияние върху креолите. Т.нар. Депресия от XVII век завършва през
първите години на XVIII век и всички европейски сили разширяват
своите търговски мрежи и обеми. Англия е лидерът, навлизайки в
Първата индустриална революция през втората половина на XVIII
век. Към 1750 г. креолите чувстват неспособността да търгуват с
Англия и ограниченията върху търговията в самата империя. Англия
влиза в XIX век като най-голямата морска и търговска сила в света.
Колонистите желаят достъп до английските стоки и пазари, най-вече
манифактурни стоки - предимно текстил. През XVIII век единствени
ят начин да се получи достъп е чрез контрабанда, която става широко
разпространен и доходен бизнес, най-вече в тези колонии извън цен
тровете (Венецуела и Аржентина).
През 1800 г. колониите имат повече население от Испания и съз
дават повече стоков износ, но те са ограничени да търгуват с няколко
пристанища в Испания и търговията е стриктно регулирана и обла
гана. При меркантилистките системи, които много от европейските
империи следват, метрополиите се опитват да контролират цялата
търговия в техните притежания и да изключват останалите. Тези коло
ниални търговски империи не се различават от търговските блокове,
които се появяват в началото на XXI век. Много повече отколкото
в английска Америка, испанската система е силно бюрократична,
176
централизирана, с много данъци на всяка стъпка, работи фуниевидно

чрез определени пристанища в Америка и Испания. Идеологическата
и икономическата картина през втората половина на XVIII век оказ
ва голямо влияние върху креолския елит в Испанска и Португалска
Америка. В Испанска Америка Бурбоните добавят към креолското
недоволство увеличаването на имперския контрол чрез техните ре
форми. След 1750 г. монархията практикува открита и систематична
дискриминация срещу креолите, карайки ги да вярват, че не могат да
бъдат толкова лоялни към Мадрид, колкото хората от полуострова.
Вероятно три от всеки четири големи имперски назначения в Америка
през втората половина на века са на хора от полуострова.
Към 1750 г. испанските американски креоли са склонни да налагат
все по-строг контрол върху своите земи в Америка. В повечето случаи
войните за независимост ще бъдат водени напред от креолските искания
за по-голяма автономия и свободна търговия. Думите на Симон Боли-
вар сумират креолското недоволство през 1815 г. : „Американците днес
и може би в по-голяма степен повече отколкото преди, които живеят в
рамките на испанската система, заемат позиция в обществото не по-доб
ра от тази на крепостни селяни, живеещи, за да работят.“ Паралелите с
американската революция и северноамериканските креоли са очевидни.
Това нарастващо чувство за американизъм отразява трайния растеж на
американското население, най-вече в колониалните центрове.
Старите вицекралства на Нова Испания и Перу са разделени като
населението и икономическата активност се разпространяват извън
центровете от времето на тяхното създаване през 20 и 30-те години
на XVI век. В допълнение към нарастващо Мексико, Нова Испания
включва Кралство Гватемала (т.е. цяла Централна Америка) - ареал,
който вече има регионален елит и центрове в Гватемала, Ел Салвадор,
Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. Северната част на Южна Амери
ка се развива много бързо в средата на XVIII век, като тя формира
третото вицекралство (Нуева Гранада), което има три развиващи се
регионални центрове: Венецуела, Нуева Гранада (Колумбия) и Еква
дор. Южната част на старото Вицекралство Перу също се отделя през
70-те години на XVIII век като четвърто вицекралство (Ла Плата),
включващо днешните Парагвай, Аржентина и Боливия. Чили, въпреки
че все още е част от Перу, има собствен, добре развиващ се региона
лен елит към 1750 г. (и остава част от Вицекралство Перу).
Недоволството на регионалните елити нараства драматично след
началото на XIX век, но за разлика от техните северноамерикански
партньори, не те довеждат въпроса за политическа и икономическа
автономия до точката на избухване. Войната в Европа нарушава коло
ниалните връзки е тях. Процесът на модернизация и реформи създава
нова фаза, която води до войни за независимост в Испанска Америка,
но Наполеоновата война в Европа, и по-специално инвазията в Испа
12. 177
ния е събитието, което подстрекава войните. След 1799 г. Наполеон е

най-силната фигура във Франция и неговите армии пресичат Европа
до битката при Ватерло през 1815 г. През първото десетилетие на XIX
век Наполеон Бонапарт доминира Европа от Атлантическия океан до
границите на Руската империя. Неспособен да се противопостави на
британската доминация върху моретата (след морското му пораже
ние в Битката при Трафалгар от 1805 г.), той се изправя срещу двете
континентални сили, които не са под негов контрол: Иберия и Русия.
Въпреки че той бързо окупира Испания и Португалия, продължава
щата съпротива в двете страни пречи години наред на неговите армии.
Окупацията на Иберия позволява на Наполеон да предприеме инвази
ята към Русия през 1812 г., където той се изправя пред поражението и
колапса на европейската му империя. Наполеоновият контрол върху
Испания и британската доминация върху моретата провокира реакция
сред колониите, която ги води към борбата за независимост. Към 1826
г. всички испански колонии в двете Америки (с изключение на Куба
и Пуерто Рико) вече са извън империята. За разлика от британските
северноамерикански колонии, които са малката част от една световна
империя, испанските американски колонии формират сърцевината на
Испанската империя. Испания се бори изключително силно да запази
контрола върху своите колонии, като най-кръвопролитните войни се
водят в най-богатите колониални центрове - Мексико и Перу.
Испанската и Португалската монархии реагират по драматично
различен начин на Наполеоновата инвазия през 1807-1808 г. Порту
галия дълго време е била съюзник на Англия и е подготвена за евен
туална френска инвазия повече от едно десетилетие. Браганса става
управляваща фамилия в Лисабон през 1640 г. и Мария I заема трона
през 1777 г. Португалската монархия става най-богата в Европа в
средата на XVIII век с откриването на злато и диаманти в Бразилия.
Мария се омъжва за своя чичо и те управляват заедно до неговата
смърт през 1786 г. След екзекуцията на Луи и Мария Антоанета във
Франция (1793 г.), Мария става изключително нестабилна психически,
самоубеждавайки се, че тя също ще загине от ръцете на тълпата и ще
бъде хвърлена в Хел. Синът на Мария Жоао започва да управлява
Португалия и е обявен за регент през 1799 г. след като неговата май
ка е обявена за „неизлечимо болна“. Той ще управлява от нейно име
до смъртта и през 1816 г., когато става Жоао VI. Неговата съпруга,
Карлота Хоакина, е дъщеря на Карлос IV от Испания.
Когато Франция изпраща сили през Испания, за да нахлуе в Пор
тугалия в края на 1807 г., кралската фамилия избира да се евакуира в
Бразилия под британски ескорт. Португалските кораби чакат в Лиса
бонското пристанище от месеци и те са присъединени към британски
те в средата на ноември. Когато Жоао дава заповед за напускане на
столицата на 24 ноември, избухва хаос, хиляди хора се опитват да се
178
качат на корабите, предпочитайки изгнанието пред оставането. На 27

ноември кралската фамилия е на доковете и Мария трябва да бъде вла
чена, протестираща и викаща, от нейния екипаж. Около 10 хил. души
успяват да се качат на корабите, много от тях без багажа си. Флотът
напуска само часове преди френските части, под командването на ген.
Жуно, да влязат в Лисабон на сутринта на 30 ноември. Монархията
не се завръща в Португалия в следващите 14 години!
Сравнено с испанските Бурбони, португалските Браганса са голямо
и щастливо кралско семейство. Испанският монарх Карлос IV заема
трона през 1788 г., когато е на 40 години, след смъртта на своя баща
Карлос III, великия реформатор Бурбон. Той не е особено интелигентен
мъж, обича най-много лова (всеки ден) и предпочита да остави държав
ните дела на истинския владетел на трона, Мануел Годой. Роден през
1767 г. в скромно семейство, той служи като кралски бодигард, когато
през 1780 г. става любовник на Мария Луиза, съпруга на Карлос, тогава
кронпринц. По това време, 16 години по-възрастна от Годой, Мария
Луиза е много красива жена в младостта си, но става все по-грозна с
възрастта (както върху платната си великият испански художник Фран-
сиско де Гойа толкова брилянтно е документирал). Описана от един ди
пломат като „страстна, незадоволена жена, разтърсвана от зле прикрито
желание“, тя страда от някои болести, които увреждат нейната психика.
Контролът на Годой върху кралицата е изключително силен и той става
дук, след това държавен секретар и принц сред нейните фаворити.
След като французите окупират Португалия, движат се в Северна
Испания и опасността за Мадрид вече е изключително силна. Много
хора обвиняват Годой за инвазията и в драматично преобръщане на
събитията през март 1808 г. тълпата напада дома му, той е заловен и
кралят избира да абдикира в полза на своя син Фернандо VII. Испан
ците гледат на Фернандо като на единствената надежда за спасение
от лошата монархия и заплахата от Наполеон. Тогава Наполеон от
правя покана към Карлос и Фернандо да го посетят в Южна Франция
през април 1808 г. Наолеон обявява пред тях, че трябва да се откажат
от трона в първите дни на май. Той пише на своя външен министър
Талейран, че Фернандо е „много глупав“ и „много порочен“, че него
вият баща е „много красив“ и че Мария Луиза има „нейното сърце и
нейното минало на лицето си“. На 6 май Фернандо абдикира и него
вият баща подписва документ, според който Испания е поставена под
управлението на Наполеон, който поставя своя полубрат Жозе на ис
панския трон. (Карлос IV и Мария Луиза умират в изгнание в Италия
през 1819 г.) Испанското общество, в един от най-героичните моменти
от своята история, не може да направи нищо срещу това, избухват
бунтове в много градове. Съпротивата срещу френската окупация е
изключително силна, цената е висока. Голямото въстание от май 1808
г. инициира шестгодишна борба за испанската независимост. Жестока
179
борба обхваща целия полуостров. Платната на Гоя за майското въста

ние и неговите ужасяващи скечове {Нещастията на войната) през
тези години са едни от най-великите творби в западното изкуство.
В цялата страна и при липсата на кралска власт гражданите фор
мират хунти за управление от името на затворения Фернандо. Много
от тези хунти се обединяват и формират „върховна“ централна хунта.
Когато французите завземат Севиля през 1810 г., хунтата става Ре-
гентски съвет, управляващ от името на Фернандо VII в Кадис. През
септември 1812 г. той е трансформиран в Парламент, или cortes. При
отсъствието на короната, повечето от кралските съдилища и нобили-
тета, Кортесите стават либерално тяло, призоваващо за край на пове
чето от привилегиите и правата на феодалното общество. През 1812 г.
Кортесите създават първата испанска конституция. От другата страна
на океана колонистите също формират хунти за самоуправление. Те
се изправят пред фундаменталната дилема: как да реагират на пада
нето на монархията, френската окупация и края на цялото директно
управление от Испания? За всички опити и намерения, колонистите
имат политическа и икономическа автономия, предоставена им от
Наполеон, и властта на британския флот, който пази французите да не
прекосят Атлантика. Това е пилотно дело, с общества, по-скоро управ
ляващи се чрез хунти, а не от крал, който доминира своите субекти.
Как сега елитите да определят кой има властта при отсъствието на
директиви от монарха? Какъв е характерът на властта без кралската
благословия?
Събитията в Испания провокират войните за независимост в Ла
тинска Америка. Първо те избухват през 1808 г. Повечето колонисти
не са склонни да скъсат с Испания и избират да останат лоялни на
Фернандо, дори в негово отсъствие. Това, което е най-важно за тази
фаза, е да се избере как да се предизвика колониалната система. Дори
креоли, изпитващи дълбоко неодобрение и недоволство, предпочитат
да останат лоялни към Фернандо и да изчакат неговото завръщане.
Някои креоли усещат удачността на момента и призовават за незави
симост от Испания. Бунтовете, които избухват, почти навсякъде са
победени, с изключение на тези в Парагвай и Аржентина. Иронично,
връщането на Фернандо на трона през 1814 г. предизвиква втора фаза
на войните за независимост. Фернандо разочарова много лоялни коло
нисти с опита си да се върне към абсолютизма и колониалния режим
от XVIII век - глупаво и разочароващо действие от негова страна.
Креолите бързо свикват на самоуправлението, търговията с Англия,
и по-големия контрол върху собствените си територии. Комбинирано
с недоволството и социалното разделение, открито от първата фаза на
войната, отхвърлянето на конституционализма от страна на Фернандо
и конституцията от 1812 г. предизвиква финалния колапс на Испан
ската империя в Америките.
180
ГЛАВА 13
Войните за независимост
Войните за независимост в Латинска Америка трябва да бъдат
разглеждани в рамките на по-широкия контекст на „епохата на
революциите“ в атлантическия свят. Между 1776 и 1826 г. десет нации
(САЩ, Хаити, Мексико, Обединените провинции на Централна Америка,
Голяма Колумбия, Перу, Чили, Аржентина, Парагвай и Бразилия)
постигат своята независимост, израствайки от колониалните империи
на британци, французи, португалци и испанци в Новия свят. Част от
новопоявилите се ще се фрагментират по-нататък след постигането
на независимост, водейки до създаването на други девет нови нации.
(Голяма Колумбия се разделя на Венецуела, Колумбия и Еквадор;
Централна Америка се разделя на Гватемала, Ел Салвадор, Хондурас,
Никарагуа и Коста Рика; Уругвай се отделя от Аржентина и Бразилия;
Тексас се отделя от Мексико. Доминиканската република ще преживее
комплициран процес на получаване на независимост от Испания и
Хаити.) Въпреки тази впечатляваща вълна, която създава толкова много
нови нации в Америките, ние ще припомним, че много колонии изобщо
не се бушуват или не успяват да постигнат своята независимост. Куба
и Пуерто Рико остават под испански контрол до 1898 г. Панама скъсва
с Колумбия едва през 1903 г. Канада и Британските Западни Индии не
следват примера на 13-те колонии, Франция, Англия и Холандия все още
притежават земи в Карибския басейн и територии на материка (Гвиана
и Британски Хондурас) до края на XX век. Първият велик момент на
деколонизацията и национализма в модерния свят е половин век след
1776 г. и следващият момент ще дойде в друг век, след Голямата война
в Европа в началото на XX век.
Както видяхме в предишната глава, векът на промените, настъпили
с Просвещението, индустриалната революция, френските и американ
ските революции подготвят пътя за бунтовете в началото на XIX век
в Латинска Америка. Наполеоновите войни и инвазията в Иберийския
полуостров дават възможност за развитието на амбициозните и разо
чаровани креолски елити в Испанска Америка. В целия регион ще из
раснат лидери, някои от тях извън елита, други от низшите класи, които
предизвикват испанското управление. Войните ще мобилизират всички
социални и расови групи. В някои области те ще бъдат дълги, кървави и
разделящи. В други - независимостта ще дойде с малко кръвопролития
и без големи социални промени. Креолските елити ще заместят хората
от полуострова, което кара някои историци да опишат епохата след
независимостта като „същите мулета, други ездачи“.
181
Северната част на Южна Америка

Въпреки че се проваля в усилията си да освободи Испанска Америка,
Франсиско де Миранда ще благослови пътя за креолските „освободители“,
които успяват в създаването на 16 нови нации през 40-те години на XIX
век. По думите на неговия най-виден биограф Карен Расин, Миранда
е изключително важен „не защото самият той носи независимост, а
защото убеждава своите последователи, че трябва да го направят заради
себе си“. Той пътува, говори, дебатира и пропагандира в Карибския
басейн, САЩ и цяла Европа. Миранда също така е резюмето на
американски революционер на епохата, в неговите четения, пътувания
и приятелства от двете страни на Атлантика. Роден в Каракас през 1750
г., Миранда воюва в испанската армия в Северна Африка и след това в
Куба през 70-те години на XVIII век. След това той воюва във Флорида
и Бахамите, пътува сред младата американска държава, срещайки
се с големите революционни лидери. В забележителната 1789 г. той
пристига във Франция, след като революцията започва, и скоро става
генерал във френската армия. След това се мести в Лондон и неговият
дом става център на активността за някои от най-големите лидери на
революционната епоха. През 1810 г. младият венецуелец Симон Боливар
се запознава с Миранда в Лондон.
Боливар е най-великият от всички латиноамерикански революци
онни лидери, „Джордж Вашингтон“ на половин дузина южноамери
кански нации. В унисон с духа на неговата епоха, той е идеалист и
романтик. Боливар е роден през 1783 г. в елитно венецуелско семей
ство, което може да покаже своите местни корени назад до времето на
Завладяването от XVI век. Останал сирак в ранното си детство, той е
подкрепян от учители и неговата любима чернокожа бавачка Иполита.
Между 9 и 14-годишна възраст Симон Родригес, неговият най-важен
учител, взема своя ученик на обиколка в провинцията и го образова в
среда, която един писател описва като смес между каубойски живот и
философия на Просвещението. През 1799 г., на 16-годишна възраст,
той е изпратен в Испания, за да довърши образованието си. Тук се
влюбва в Мария Тереза Родригес. Женят се в Испания през май 1802
г. Трагично, Мария Тереза умира от треска няколко месеца след тях
ното пристигане във Венецуела. Боливар никога не се жени отново.
По-късно се доверява на един от своите приближени: „Ако аз не бях
останал вдовец, може би моят живот щеше да бъде напълно различен...
Смъртта на съпругата ми ме постави на пътя на политиката много
рано; това ме накара да следвам екипажа на Марс, а не пътеката на
Купидон.“
Скърбящият Боливар се връща в Париж. През декември 1804 г.
присъства на коронацията на Наполеон и Жозефина в катедралата
Нотр Дам. Той и старият му учител Симон Родригес предприемат пи-
182
лигримска визита на Рим през 1805 г., където те виждат коронацията

на Наполеон като крал на Италия. Когато слънцето изгрява в Рим,
стоейки сред руините, Боливар посвещава своя живот на освобожде
нието на Испанска Америка. Според Родригес Боливар пада на колене
и „неговите очи влажни, неговото дихание тежко, неговото лице чер
вено и много развълнувано той ми каза: „Аз се заклевам, че няма да
спра, докато не отстраним испанската власт, която ни потиска.“
Родината на Боливар е една от първите колонии, които скъсват
с Испания. През 1808 г. първите новини за отстраняването на ис
панската монархия идват до Венецуела от британския управител в
Тринидад. Местните креолски лидери обявяват създаването на съвет
в Каракас, който да управлява в отсъствието на Фернандо. Те спират
обявяването на независимостта. Каракас е силен търговски център,
който изнася какао за Испания. Населението на Венецуела е около 1
милион и само 200 хил. са бели, останалите по равно са индианци и
негри. В началото на 1810 г. венецуелските креоли формират делега
ция (водена от Боливар), търсеща подкрепа за венецуелската незави
симост в САЩ и Англия. След студеното посрещане на британското
правителство, Боливар убеждава Миранда да ръководи инвазията във
Венецуела. На 5 юли 1811 г. венецуелците обявяват независимост от
Испания, първата от всички испански колонии, която скъсва открито
с империята. Бунтове срещу новото венецуелско правителство, водени
от лоялни на Мадрид хора, започват да избухват на отделни места,
някои градове отказват да се подчинят на властта на новия режим.
След като лоялистите печелят контрол върху колонията, Боливар
арестува Миранда и го предава на испанските власти. В замяна те му
позволяват да напусне страната и той отива в Кюрасао. Испанците
изпращат Миранда в затвора в Кадис, където той прекарва последните
четири години от живота си, умирайки през 1816 г. Предшественикът
загива, предавайки на своя наследник лидерството на освобождението
на Испанска Южна Америка.
Освобождението на Венецуела и останалата част от Северната
част на Южна Америка преживяват горчиви граждански войни, из
правяйки креоли срещу хора от полуострова, и креоли с бедните
небели маси, които често са разделени помежду си. В началото на
1813 г. Боливар нанася брилянтна победа срещу испанските сили в
източната част на Андите (Кукута) на венецуелската граница. В тази
нова кампания Боливар предприема кървава и брутална „война на жи
вот и смърт“ срещу лоялистите. С няколко хиляди мъже той прекосява
Андите от Западна Венецуела. В серия брилянтни маневри побежда
ва испанските сили и през август 1813 г. се завръща триумфално в
Каракас. Той е акламиран като Освободител през октомври 1813 г.
и Диктатор през януари 1814 г. Венецуелците все още са разделени,
като мнозинството от „испанските“ сили де факто са креоли. Отделно
183
по-нисшите класи нямат основание да се присъединят към борбата и

креолите се страхуват да водят расова и класова война.
Най-сериозният проблем на Боливар не са испанците, а каубоите и
хората на коне (известни като llaneros -равнинци) от южната част на
страната в басейна на река Ориноко. Жилавите, расово смесени хора
от този район живеят като номади и техен лидер е испанският имиг
рант Хосе Томас Бовес. Боливар веднъж казва за него: „той не беше
закърмен с деликатното мляко на жена, а с кръвта на тигри и зверове
от ада...Той беше гнева на рая, който хвърля своите мълнии срещу ро
дината... демон в човешки образ, който удави Венецуела в кръв“. Той
е класически пример за латиноамерикански каудильо, който е воден от
силата на своята харизма и способност да обединява хората. Неговите
бойци са известни като Легиона на Хел. Испанските сили и неговите
части побеждават бунтовниците на Боливар при Ла Пуерта през юни
1814 г. и завземат Валенсия през юли, принуждавайки Боливар отново
да отиде в изгнание - в Кюрасао през септември 1814 г.
Боливар не остава дълго в Кюрасао, премества се в Нуева Гранада.
Сравнена с комплексната расова картина на Венецуела, ситуацията в
Нуева Гранада е по-семпла, с население от 1,5 млн. души. Около 900
хил. са бели, и около 300 хил. индианци. Около 140 хил. са свободни
негри и само 70 хил. са робите. През декември 1814 г., обединил се с
много разбунтували се сили, Боливар поема контрола над Богота, ста
рата столица на Вицекралство Нуева Гранада. В същото време Фер-
нандо VII се връща на трона и изпраща 15 хилядна армия да завоюва
отново разбунтувалите се колонии. Боливар напуска Нуева Гранада
през март 1815 г., отивайки отново в изгнание, този път в Ямайка. С
неговото оттегляне испанците пристигат и отново установяват кон
трол върху Венецуела и Нуева Гранада.
Боливар ще трябва да прекара две години, охлаждайки своите
чувства в Ямайка и Хаити. Докато е в Ямайка, той пише и публикува
своя най-известен манифест. „Писмото от Ямайка“ е дълго обвинение
срещу жестокостта, с която Испания се отнася към колониите от тях
ното завладяване през XVI век. Писмото от Ямайка съживява идеята
за държава за всички латиноамериканци и я предлага за бъдещите
нови нации в Америка. Отхвърля федерализма (модела на САЩ), оп
исвайки силно централно правителство с могъща изпълнителна власт.
„Чисто представително управление - обявява Боливар - не е подхо
дящо за нашия характер... ние сме доминирани от вицета, които, раз
вивайки се под испански контрол, се заразяват с жестокост, амбиции,
отмъстителност и алчност.“ Както винаги той е практичен политик,
отивайки по-нататък, за да каже: „Да не приемем най-добрата система
на управление, но една от най-добрите.“ Неговият най-категоричен
призив беше за единна федерация на американските щати, със столица
в намиращата се на централно място Панама.
184
Няколко събития помагат да има успех тази финална фаза от вой

ната за освобождение на северната част на Южна Америка. Боливар
сключва решаващ съюз с Хосе Антонио Паес, харизматичен лидер на
равнинците {llaneros) и наследник на неговия стар враг Бовес. Паес
има около 10 000 мъже под свое командване. Едно от най-драматич-
ните начинания на революционната ера, Боливар организира поход от
източна Венецуела до Колумбия. Движейки се от тропически джунгли
на малка надморска височина до планински долини, покрити със сняг
на огромна надморска височина, хиляди от неговата армия загиват от
студ, измръзване и височинна болест. Както описва този поход Джон
Лънч, „това е едно от най-големите постижения на човешката мисъл
и доказателство за способностите на хората“. На 7 август 1819 г. Бо
ливар и неговите сили нанасят поражение на испанците близо до Бо
гота при Бояка. Испанските власти напускат и Нуева Гранада минава
окончателно под контрола на патриотичните сили. Местните лидери
обявяват Боливар за освободител и президент на Нуева Гранада. Той
се връща във Венецуела, оставяйки на поста своя вицепрезидент
Франсиско де Паула Сантандер. На връщане той среща 25-годишния
Хосе Антонио де Сукре. Роден в източна Венецуела, той има съдбата
да стане вярно протеже на Боливар и лейтенант.
Разгромявайки испанските сили в битката при Каракобо на 24
юни 1821 г., Боливар ефективно постига независимостта на Вене
цуела. На конгрес на Кукута в Източна Колумбия Боливар диктува
конституцията, с която се ражда Велика Колумбия (Венецуела,
Колумбия и Еквадор). Той става първият президент на републиката
и посвещава своето внимание на Еквадор. Изпращайки Сукре с го
ляма армия по море до Гуаякил, Боливар настъпва през планините
на Южна Колумбия. Сукре печели решаваща победа на 24 май 1822
г. в Пичинча, на височина повече от 10 хил. фута, близо до Кито.
Победите на Сукре и Боливар в Нова Гранада и Еквадор допълват
борбата, която е започнала десетилетие по-рано с обявяването на
венецуелската независимост.
Южната част на Южна Америка

Хосе де Сан Мартин е партньорът на Симон Боливар в южната част
на Южна Америка. Той е роден през 1778 г. във вътрешността на
Аржентина, син на испански офицер. На 7-годишна възраст Хосе се
връща в Испания и скоро се отдава на военна кариера, издигайки се
до чин генерал. През септември 1811 г., след 22 години в армията,
прекарвайки по-голямата част от живота си в Испания, Сан Мартин
дезертира от испанската армия и се отправя към Лондон. В стария дом
на Миранда, сега зает от венецуелския приятел на Боливар Андрес
Бело, той среща други бунтовници в изгнание. След няколко седмици
185
той заминава с кораб за Буенос Айрес, където пристига през март

1812 г., - пристанищния град, който е напуснал преди 27 години.
Подобно на Венецуела, регионът около течението на река Ла
Плата е в периферията на испанската империя. Пампасите стават
подходяща основа за отглеждане на катъри и мулета и Буенос Ай
рес - малък център за контрабанда. Буенос Айрес става основното
пристанище за река Ла Плата. В пампасите се развива силна култура
около аржентинските каубои - гаучосите. Расово смесени, живеещи в
суровата вътрешност, гаучосите са подобни на llaneros от Венецуела.
Пампасите и гаучокултурата проникват чрез Аржентина в Южна Бра
зилия от другата страна на Ла Плата. През 1776 г. Испания създава
Вицекралство Ла Плата и Буенос Айрес нараства до голямо приста
нище с около 40 000 жители към 1800 г. Цяла Аржентина вероятно
има по-малко от половин милион население.
Заедно с Венецуела, Буенос Айрес е един от най-ранните лидери
в скъсването с испанското управление. Много историци подчертават,
че това не е инцидент. И двата района са късно развили се търговски
центрове в покрайнините на империята, не са старите топ региони
като Мексико и Перу. И двата изживяват и силно очакват по-свободна
търговия, най-вече с англичаните. Аржентина също така има легитим
ната претенция, че е скъсала първа с Испания. Две британски инвазии
провокират борбата за независимост. През 1806 г. сър Хом Похъм и
полк. Уилям Бересфорд и тяхната флота, действащи до този момент
извън това, което сега е Южна Африка, пресичат до р. Ла Плата и
окупират Буенос Айрес. Докато испанските власти бягат и елитите се
снишават, низшите класи и някои от креолските лидери се обединяват
около Сантияго Линиерс, френски офицер, служещ в испанската ар
мия. Той нанася поражение на британците и успява да залови стотици
от тях. След това става военен управител на региона и ефективен
управител на вицекралството. Втора инвазия през февруари 1807 г.
също е отблъсната под водачеството на Линиерс. Когато нотабилите
призовават за cabildo abierto (градски съвет) или открита градска
среща, през месец май 1810 г., те арестуват и депортират вицекраля и
искат власт от името на заловения Фернандо VII. Въпреки че хунтата
не обявява независимост, в аржентинската история „революцията от
май 1810 г.“ е чествана като момента на национална независимост.
Докато се развива борбата между Буенос Айрес и вътрешните про
винции, се измества войната за независимост на Аржентина за известно
време, хората от „източния край“ на Ла Плата се стремят да постигнат
независимост и от Испания, и от Буенос Айрес. Районът, който ще
бъде Уругвай, се намира между испанската и португалската империи от
векове. В договора от Мадрид от 1750 г. двете иберийски монархии се
съгласяват да разделят техните южноамерикански притежания. Испа
ния запазва йезуитските мисии в териториите, които днес са Парагвай,
186
и скоро изгонва ордена. Португалия се съгласява да отдаде своите права

на Banda Oriental (Източната банда), но и Португалия, и Бразилия ще
продължат да изразяват претенции върху региона през 20-те години на
XIX век. Най-видната фигура в борбата за уругвайската независимост
е Хосе Хервасио Артигас. Роден през 1764 г., той е син на богат соб
ственик на имение. Има отлично образование и прекарва дълго време в
именията на своя баща като млад, научавайки уменията на гаучосите. В
известен смисъл той е перфектната комбинация от уменията на масите
и елит, смес, която го прави талантлив каудильо. Служи в испанската
армия в региона, докато не дезертира през 1811 г. Успява да се издигне
до шеф на Източните територии и води борбата за независимост с все
по-широко участие на масите, откъдето и да било другаде в Америка, с
изключение на Хаити. Обявява независимостта на това, което самият
той нарича Източната държава, отменяйки робството и призовавайки
за преразпределяне на земята. И Португалия, и правителството в Бу-
енос Айрес атакуват новото управление. Португалците нахлуват през
1816 г. и завладяват Монтевидео през януари 1817 г. В следващите три
години, Артигас води партизанска война, водейки своите гаучоси през
вътрешността. Накрая е принуден да се оттегли в изгнание през 1820
г. и прекарва следващите 30 години от своя живот в Парагвай като за
творник на диктаторски лидери. Уругвай постига своята независимост
едва през 1828 г., след дълга борба между правителствата в Буенос
Айрес и Бразилия.
Парагвай може би е най-необикновената страна в Америка през XIX
век. Намираща се под контрола на вицекралство Ла Плата в началото
на XIX век, тя вероятно е най-расово, културно и лингвистично смесен
район в Испанска Америка. Повече от 1000 мили далеч от мястото,
където реката се влива в Южния Атлантик, йезуитите установяват през
XVII век обширна система от мисии в региона, за да избегнат условията
на робството. В средата на XVIII век действат около 30 мисии и около
100 хил. индианци от племето гуарани са концентрирани около тях.
Малкото испански колонисти и многобройното индианско население
се смесват, създавайки наистина бикултурно и билингвално общество.
Колониалната икономика се състои най-вече от селско стопанство
и износ, най-много на силен чай - тревата мате. Със създаването на
вицекралство Ла Плата през 1776 г. Парагвай докладва на кралската
власт в Буенос Айрес. Най-сериозната тревога на местните креоли е
облагането с данъци на износа на мате, корабите са облагани постоянно
при тяхното пътуване до доковете в Буенос Айрес.
Аржентинците форсират въпроса за парагвайската независимост.
След бунта през май 1810 г. в Буенос Айрес на отворена среща на
200 видни граждани в Асунсион те избират да подкрепят Съвета на
Регентството в Испания. Въпреки че подкрепят Регентството, те също
така отказват да признаят властта на лидерите на майската революция
187
в Буенос Айрес. Лидерите решават да изпратят военни сили (около

700 души), за да си върнат контрола. Няколко хиляди парагвайци ор
ганизират борбата срещу тези нашественици. В серия стълкновения и
битки парагвайците успяват да отхвърлят аржентинската инвазия в на
чалото на 1811 г. По това време официалният испански представител в
Асунсион вече е избягал, страхувайки се от победата на парагвайките
сили. Водените от креолите военни части, които нанасят поражение на
аржентинците и парагвайки офицер договарят примирието. Креолите
вече контролират военното и местното управление. След бунтовете
в Буенос Айрес и Монтевидео има малко кралски офицери, които от
ново да установят контрола над изолирания Парагвай. Воден от Хосе
Гаспар Родригес де Франсия, местният елит обявява независимост от
Испания и Аржентина на 17 май 1811 г. През 1814 г. на конгрес, на
който присъстват повече от 1000 души Франсия е избран за „върховен
диктатор на републиката“ за срок от пет години. (Асунсион, столи
цата, има около 8000 жители.) През юни 1816 г. Конгресът гласува
да назначи Франсия за вечен диктатор и се съгласява конгресът да
се събира, „само когато диктаторът го поиска“. Той не се събира до
1841 г., след смъртта на Франсия. Хосе Гаспар Родригес де Франсия
ще управлява Парагвай като Върховния от 1814 г. до неговата смърт
на 74-годишна възраст през 1840 г.
Борбата между Буенос Айрес и аржентинските провинции ус
ложнява войната за независимост и след това състоянието на новата
нация. Въпреки гордото название Обединени провинции на Рио де ла
Плата, провинциите и водачите от вътрешността отказват да признаят
контрола на Буенос Айрес. Въпреки че конгрес в северния град Ту-
куман ще обяви независимостта на Обединените провинции в Южна
Америка през 1816 г., ще изминат много години преди Буенос Айрес
да установи ефективен контрол върху тези земи.
Сан Мартин става влиятелна фигура в местната политика. Той
започва да вярва, подобно на Боливар, че независимостта на неговата
собствена страна не може да бъде гарантирана, докато останалата
част от испанска Америка не стане свободна. Според него трябва да
се прекосят Андите, да се освободи Чили и тогава да се върви на се
вер към вицекралската столица Лима, Перу. В разгара на тази битка
централизъм срещу федерализъм в Аржентина, Сан Мартин прониква
в северната провинция Куйо. От 1814 г. до 1817 г., докато аржентин
ските провинциални лидери се борят за контрол върху „нацията“, Сан
Мартин набира и обучава армия - чилийци, бягащи испански сили,
включително бъдещия герой на чилийската независимост Бернардо
0 ’Хигинс. Често обвиняван, че действа бавно и меко, той събира
армия от около 5 000 души, 10 000 мулета, 1 600 коне и 700 катъри в
края на 1816 г. Неговата цел е да нахлуе в Чили, не да обедини про
винциите на Аржентина.
188
Въпреки че е в периферията на испанската империя, Чили не е тол

кова изолирано като Аржентина, Уругвай и Парагвай и се развива като
силна креолска колония в началото на XIX век. Сантяго, разположен в
гореща долина на река в центъра на колонията, е столицата. Малко, но
проспериращо метис-общество се развива в града, изграден в подобен
на Средиземноморието климат и селско стопанство. Населението на
Чили е по-малко от 1 млн. и вероятно половината жители са от смесен
произход, най-вече испанци и индианци. Вероятно има по-малко от
20 хил. негри и само около 5 хил. роби. Около 100 хил. индианци са
концентрирани в южната част на колонията, в почти автономен щат.
Могъщият елит е доминиран от около 200 семейства, чието богатство
идва най-вече от земята (ферми и мини) и търговията. Реформите на
Бурбоните дават на чилийците по-големи търговски възможности,
административна независимост и по-силно чувство за регионална
автономия.
Както се случва в Буенос Айрес, през 1810 г. чилийците създават
хунта от креоли от висшата класа и испанци, лоялни на Фернандо VII.
Те се самоуправляват, но хунтата и много други остават лоялни на
затворения Фернандо VII. Инвазия на испански части от Перу през
март 1813 г. предизвиква бунтовниците. Един от видните лидери на
каузата на независимостта е Б. 0 ’Хигинс; той бързо става популярен
военен герой. 0 ’Хигинс е един от най-необикновените и очарователни
фигури в малкия пантеон на великите освободители на Америките.
Неговият ирландски баща, Амбросио 0 ’Хигинс израства от кръговете
на испанската бюрокрация, става вицекрал на Перу. (Не е необичайно
католик с неиспански произход да работи в имперската администра
ция, но малко хора израстват толкова високо в системата). Бернардо
е роден през 1778 г. в Чилан и получава образование в Англия, където
попада под влиянието на Миранда. Амбросио 0 ’Хигинс умира през
1801 г. и неговият син получава в наследство огромно количество
земя. Бернардо се връща през 1802 г. в Чили като богат земевладелец.
През 1810 г. започва да създава собствена милиция. 0 ’Хигинс вижда
създаването на Хунтата през септември 1810 г. като „революция“
и не използва понятието правилно. Той пише на приятел, че вече е
„склонен да обяви, ч е ... независимостта от Испания и установяването
на републикански институции.... беше нашата реална цел от началото
на революцията.“
Когато вицекралят на Перу изпраща части в Чили през 1813 г.,
0 ’Хигинс приема поста командир на силите на бунтовниците. Раз
делението между чилийските бунтовници отслабва техните усилия и
след поражение в битката при Ранкагуа през октомври пресича Андите
към Аржентина. За късмет на бунтовниците, перуанският вицекрал
се опитва да наложи сурова система, която налага отново испански
контрол и отчуждава много креоли. Докато 0 ’Хигинс помага на Сан
189
Мартин да обучи и екипира „армията от Андите“ в Мендоса, роя

листите арестуват креолските патриоти. Правителството конфискува
тяхната собственост, разрушава домовете им и им налага да вземат
принудителни заеми. Испанските роялисти стават най-убедителния
фактор при формирането на идеите на патриотите.
Годините 1814-1816 г. са горчиви за бунтовниците в цяла Латинска
Америка заради завръщането на Фернандо VII. Той отменя конститу
цията и избира връщане към режим, по-абсолютистки и колониален
от този, който неговите предци са наложили. Много свежи военни
части пристигат от Испания и в много колонии накланят баланса на
силите срещу бунтовниците (както вече видяхме в северната част на
Южна Америка, където Горно Перу и Чили бунтовническите сили са
в отстъпление).
Походът на Сан Мартин през Андите и поражението му от испан
ските части в Чили е епично събитие. В началото на януари 1817 г.
Армията от Андите започва своя поход в разгара на зимата. Основни
те сили на Сан Мартин минават близо до връх Аконкагуа. Трябват им
около три седмици, за да достигнат билото, на повече от 12 хил. фута
надморска височина. След като те достигат прохода Лос Потос, студът
започва да завладява всички - и хора и животни - и Сан Мартин губи
хиляди хора и почти половината от своето оборудване. Останалите
сили достигат централната долина на Чили, прегрупират се и побеж
дават роялистите при Чакабуко (близо до Сантияго) през февруари
1817 г. Сан Мартин влиза в Сантияго триумфално. Славата му достига
до Б. 0 ’Хигинс, който е наречен върховен диктатор на Чили. (За пове-
чето чилийци 0 ’Хигинс е едната от двете велики фигури в създаването
на нацията). Роялистите се организират и нанасят поражение на Сан
Мартин през март 1818 г., преди той окончателно да ги изгони през
април 1818 г. в равнините на Майпо извън Сантияго. Майпо е, според
Сан Мартин, битката, която „реши съдбата на Южна Америка“. Той
се връща в Буенос Айрес отново, за да мобилизира фондове и мъже
за финалния удар срещу Перу.
Перу
Първата вълна на войните за независимост в Испанска Америка едва
докосва Перу, голямата награда в Южна Америка, сърцето на света на
Андите. Заедно с Мексико Перу е вторият важен регион в Испанска
Америка. Въпреки че са изместени от мексиканските сребърни мини
през XVIII век, мините в Потоси в горно Перу все още са богати
и продуктивни. Географията на вицекралството е разнообразна и
впечатляваща - от пустините по крайбрежието до извисяващи се
планини навътре. Земите на Андите са преобладаващо индиански.
Белите живеят най-вече по брега около Лима, с друг анклав около
190
старата столица Куско във височините. Наброяващи 1 млн. души,

наследниците на инките са вероятно около 60-65% от населението.
Метисите са около 20% и черните роби са по-малко от 5%. Около 10-
15% от населението са бели. Перуанската висша класа е забележителна
в своя консерватизъм и лоялност към короната. Както в Мексико,
креолския елит в Перу се страхува от индиански бунтове и не е склонен
да предизвиква испанската власт. Кървавото въстание на Тупак Амару
от 1780/1781 г. оставя жив спомен.
В навечерието на Наполеоновата криза вицекралят Хосе Фернандо
де Абаскал работи енергично и ефективно да спре всяко движение
към независимост. Пристига в Перу през 1806 г. и когато избухва
кризата в Испания през 1808 г., бързо мобилизира части - и испански,
и креолски. Изграждайки своята армия, той ги използва в региона и
спира всяка инициатива за конституционализъм и реформи. Перу
става база за ответни бунтове в Еквадор, Нуева Гранада, Чили и дори
Буенос Айрес и Монтевидео. Абаскал има крайно лошо отношение
към креолите, наричайки ги „мъже, родени да вегетират в тъмнина
и унижения“. Връщането на Фернандо VII на трона през 1814 г. и
отхвърлянето на конституцията от 1812 г. подсилват авторитарното
управление на Абаскал и лоялистите.
След връщането си от Аржентина Сан Мартин се движи на север
от Чили през 1820 г. във финалната фаза от неговата стратегия да
освободи испанска Южна Америка. Той е подкрепен от една от най-
колоритните фигури във войните за независимост, английския морски
офицер-ренегат Томас Кочрейн. Той е много добър в професията си,
около него обаче винаги има скандали - с негови колеги и с влиятелни
политици. Скандали, военни и финансови, го преследват през целия му
живот. Той напуска Англия през 1818 г. и е поканен от чилийците, за
да създаде морска сила за инвазия в Перу. През август 1820 г. Кочрейн
стъпва на брега на Перу с 4 500 армия, близо до Писко, на 150 мили от
Лима. Испанските сили се оттеглят от Лима в планината. Сан Мартин
поема контрола върху перуанската столица и обявява независимостта
на Перу на 28 юли 1821 г. Няма перуански еквивалент на Сукре или
0 ’Хигинс и Сан Мартин е наречен „защитникът“ на Перу. Той обаче
не може да помогне на вътрешността и да нанесе поражение на испан
ските сили. Почти година след неговото триумфално влизане в Лима,
той излиза северно от Гуякил, Еквадор, за да се срещне с Боливар.
Провалът на Сан Мартин да не завърши борбата за Перу води до
един от решаващите моменти в освобождението на испанска Южна
Америка - историческа среща на двете водещи фигури от войните -
Освободителят и Защитникът. Към времето на срещата късметът не е
със Сан Мартин, а този на Боливар е във възход. Сан Мартин е раз
громен в Перу и принуден да се оттегли от Лима, докато Боливар се
радва на завладяването на Кито и освобождаването на Еквадор. За ня-
191
колко часа на 26-27 юли 1822 г. те се срещат насаме. Никой от двамата

не е директен. След срещата Боливар дава голям банкет, вдигайки тост
за двамата най-велики мъже в Южна Америка, „Сан Мартин и моя
милост“. Сан Мартин се оттегля, оставяйки освобождението на Перу
на Боливар. „За мен“, пише той на Боливар, „ще бъде най-великото
щастие да се сложи край на войните за независимост под заповедите
на един генерал, на който Америка дължи свободата си. Съдбата е
наредила така и ние трябва да й се подчиним.“ Сан Мартин по-късно
описва Боливар като „крайно непостоянен човек, що се отнася до
принципи, и пълен с детинска суета“. Той напуска Латинска Америка
и отива в Европа, в самоналожено изгнание. Хосе де Сан Мартин,
Защитникът, умира в Париж през 1850 г. на 72 години.
Отстранявайки своя най-силен съперник, Симон Боливар решава
да завърши освобождението на Латинска Америка. Той изпраща своя
доверен лейтенант Сукре в Перу. Боливар пристига през септември
1823 г., но се чувства изключително болен, вероятно неговият пръв
голям пристъп на туберкулоза. В този момент събитията в Европа
имат решаващ обрат, абсолютизмът се завръща в Испания и Порту
галия и заплашва да съживи лоялистката кауза в Латинска Америка.
Първо Англия, след това и САЩ отговарят, обявявайки несъгласие
срещу европейското обвързване в Америка. През декември 1823 г.
президентът Джеймс Монро прави изявление (писано от Джон Куинси
Адаме), обявявайки съпротива към всяка „чужда“ намеса в Америка.
Това писмо по-късно става известно като „доктрината Монро“, твърдо
заявление на млада нация - но това е невъзможно без сътрудничест
вото на британския флот.
Серия битки накрая разгромяват роялистката съпротива. През
август 1824 г. Боливар печели при Хунин след друг епичен поход през
Андите. На 9 декември 1824 г. Сукре нанася поражение на врага при
Аякучо. Това трябва да бъде последната голяма битка във войните
за независимост в испанска Южна Америка (въпреки че последните
испански части са разгромени едва през януари 1826 г). Сега Боливар
е президент на Колумбия и диктатор на Перу. Той подарява на неговия
венецуелски генерал титлата „големия маршал от Аякучо“. Сукре се
насочва да освободи Горно Перу във финалните битки на испанските
американски войни през април 1825 г. и ръководи създаването на
нова нация, наречена Боливия в чест на Боливар. Боливар е обявен за
президент, но оставя Сукре да управлява от негово име и се връща в
Колумбия. Сукре е убит от врагове на Боливар през юни 1830 г.
Но какво участие има Симон Боливар в навечерието на финалната
победа? В началото на 1826 г. Боливар е на 42 години. Той е водил
освобождението на пет нови нации за 15 години, за територии, по
вече от площта на Европа. Той се налага като една от най-големите
военни фигури в модерния свят. На теория е държавен глава на Бо-
192
дивия, Перу, Еквадор, Нуева Гранада и Венецуела. Заради заплахата

от Гражданска война той се връща в Богота през 1826 г. Там го чака
Мануела Саенс - втората голяма любов в неговия живот. През сеп
тември 1828 г. някои от неговите врагове се опитват да убият Боливар,
но той е спасен в последната минута от храбрата Мануела, която е
ранена много сериозно от атакуващите. (След това той я нарича ос
вободителя на Освободителя.) Боливар решава да отиде в изгнание.
По пътя за карибското крайбрежие научава новината за убийството
на Сукре. Разочарован от смъртта на своето протеже и от неспособ
ността си да изкове политически консенсус, пише известното, много
песимистично писмо. „Аз достигнах само до няколко заключения: 1.
За нас Америка е неуправляема. 2. Който служи на революцията, оре
морето. 3. Единственото нещо, което можем да направим в Америка,
е да емигрираме. 4. Тази страна ще попадне в ръцете на неуправляема
тълпа и ще преживее неподозирани тирании от всички видове и раси.“
Това е горчиво заключение за живот с изключителни постижения.
На 17 декември 1830 г. той умира в Санта Марта, на колумбийското
крайбрежие, вероятно от туберкулоза. Той е на 47 години.
Мексико и Централна Америка

Мексико и Централна Америка имат много различен път от този, който
поема испанска Южна Америка. Мексико е най-богатата колония
на Испания и неговият елит е изключително активен в борбата за
независимост спрямо който и да било друг. От XVI век огромната
индианска работна сила и богати сребърни мини произвеждат огромни
блага за Испания и колониалния елит. С население от около 6 млн.
през 1800 г. Вицекралство Нова Испания помества около 1/3 от
всички жители на Испанска Америка. Нова Испания покрива огромна
територия от Мексико до Гватемала и на север много от това, което
днес е Югозапада на Съединените щати, от Тексас до Калифорния.
Мексико сити е най-големият градски център в цяла Америка, с
население от близо 170 хил. през 1810 г. Индианците съставляват
около 60% от населението, други 20% са от смесен произход (кастас)
и останалите са бели. Родените в Европа испанци наброяват вероятно
около 15 хил., по-малко от 0,5% от населението, но те контролират
политическата и административната машина на вицекралството.
Половината от тези хора от полуострова (или гапучинос, както те
унизително са наричани) са войници. Нова Испания е класическа
испанска американска колония, където няколко хиляди испанци
управляват около 1 мил. креоли, които от своя страна управляват 5
мил.индианци и метиси.
В края на XVIII век Мексико осигурява на Мадрид огромни блага
и създава най-богатите семейства в Америка. В същото време масите
13. 193
преживяват десет тежки периода на глад във века до 1810 г. Ужасна

суша (1808/1809 г.) и глад (1809/1810 г.) създават условия, сходни с
тези на стария френски режим през 1789 г. Мексиканската революция
от 1810 г., подобно на тази от 1910 г., има своите корени в глада и
разочарованието на бедните индиански маси.
В навечерието на Наполеоновата инвазия на Испания през 1808
г., с креолите, които дискутират формирането на хунта, която да
управлява от името на Фернандо VII, испанците са разтревожени,
че вицекралят симпатизира на креолските желания. С консервативен
държавен преврат го принуждават да напусне и го изпращат в Ис
пания през септември 1808 г. Те продължават с арести на повечето
креоли-радикали. Някой е толкова любезен да отбележи, „че властта
е дадена на краля от Бога, но не директно, а чрез хората“. Първата
вълна на революцията е водена от енорийския свещеник Мигел Идал
го и Костиля. Креол и син на управител на имение, Идалго е роден
през 1753 г. в Гуанахуато. Той получава университетско образование
в Мексико сити и е ръкоположен за свещеник през 1788 г. Един от
големите мексикански историци на този период го описва като „човек
с тъмен тен, но зелени очи“. През 1803 г. става енорийски свещеник в
град Долорес в мексиканския север. Заедно с други креоли в близкото
Керетаро той организира заговор за изгонване на испанците. Те имат
радикалната идея да мобилизират местните индианци и метиси, да ги
присъединят към каузата и (грешно) вярват, че индианците могат да
бъдат контролирани.
Идалго повежда войната за мексиканската независимост на 16
септември 1810 г. На меса в неделя сутрин Идалго призовава за бунт
с т.нар. вик на болката. В следващите седмици около 60 000 селяни,
най-вече индианци, се присъединяват към неговия призив, въоръ
жени с мачете, лъкове, ласа. Техният обединяващ призив е „Вечна
независимост и смърт на испанците“. Неговият призив да се завземе
собствеността на европейците, да се отмени индианската зависимост
и да се извика подкрепата на Девата от Гуадалупе е огромен апел към
бедните маси. Индианците имат специални отношения към Девата и
тя става бунтовният символ за придобиването на тяхната идентичност.
Армията от бедни селяни се съсредоточава при миньорския център
Гуанахуато през септември 1810 г., брутално разправяйки се с креоли
и испанци, които се барикадират в житница в центъра на града.
Аграрният радикализъм на Идалго и расовият и социален характер
на бунта отчуждава и креоли, и испанци. Това е класическо револю
ционно движение на масите. Много бързо призивът на революцията
става „независимост и свобода“. Идалго призовава за отмяна на роб
ството, край на индианската зависимост и за преразпределение на
земята за индианците. Радикализмът на Идалго превръща креолите в
поддръжници на колониалното управление и колкото те ставатпо-кон-
194
сервативни, той става по-радикален. Борбата става все по-брутална,

и от двете страни екзекутират затворници. След като се опитва да се
насочи към Мексико сити с около 80 хил. мъже, Идалго е победен,
заловен и екзекутиран през март 1811 г. Неговата глава и тези на
неговите ключови последователи са набучени на четири ъгъла в Гуа-
нахуато за урок за тези, които се опълчват срещу кралската власт.
Със смъртта на Идалго лидерството на бунта минава към друг
енорийски свещеник Хосе Мария Морелос, който е дори по-близо до
живота на мексиканските маси, отколкото Идалго. Роден през 1765 г.
във Валядолид, Мичоакан (сега наречен Морелия в негова чест), той
произхожда от бедно метиско семейство. Морелос се присъединява към
Идалго в седмиците на бунта и за около година създава малка, но много
ефективна партизанска армия, южно от Мексико сити. Морелос пред
ставя манифест, който установява принципите за неговото движение
към бунтовнически конгрес в Чилпачинго през септември 1813 г. „Чув
ствата на нацията“ съдържа 22 кратки алинеи и започва с декларацията,
че „тази Америка е свободна и независима от Испания и всяка друга
нация“. Неговото мислене е радикално егалитарно, католическо и го
рещо националистическо. В една прокламация той обявява, че „всички
жители, с изключение на европейците, без значение дали са индианци,
мулати, или от други касти, ще бъдат американци“.
За разлика от Идалго, Морелос много твърдо отхвърля подкрепата
на креолите, но като него е много радикален по отношение на тях. За
ловен през ноември 1814 г., той е предаден на инквизицията, обвинен
в ерес, измъчван и осъден за предателство. Екзекуцията на Морелос
на 22 декември 1815 г. слага край на бунта, който Идалго започва през
септември 1810 г. Първата вълна на войната за мексиканска незави
симост, потенциална социална революция, умира с Морелос. Страхът
от расова война и социална революция създава могъщо единство сред
креоли и испанци. Както в началните фази на революцията в Хаити
и Венецуела, расата притъпява недоволството на креолите и техния
гняв спрямо испанците.
След поражението на Идалго и Морелос роялистите развиват ефек
тивни мерки да блокират революцията. Роялистките сили наброяват
около 85 хил. души към 1820 г. Това не е испанска армия, окупирала
Нова Испания, а по-скоро сили на креоли и метиси. 95% от роялист
ките военни сили са мексиканци. През януари 1820 г. либерален бунт
в Испания принуждава Фернандо да възстанови конституцията от
1812 г. и да свика парламента (Кортесите). Тези нови Кортеси са по-
радикални в своя либерализъм от своя предшественик през 1812 г. и
скоро разгневяват хората в Мексико. Наистина либерални, Кортесите
отменят специалните привилегии, на които се наслаждават църквата и
военните, привилегии (като специални съдилища и данъци), известни
като фуерос. В същото време Кортесите отказват да приемат креол-
195
ските предложения за по-голяма политическа автономия и свободна

търговия. Това е нещо, което може да отчужди всекиго от властта.
Основната фигура в мексиканската независимост е Агустин де
Итурбиде. Сходен с Боливар или Сан Мартин, Итурбиде е трагичен
и слаб характер. Роден е през 1783 г. (същата година като Боливар) и
произхожда от заможно семейство от Западно Мексико. Той е модел
за мексикански креол: страхува се от социална революция, католик
и националист. Испанците назначават Итурбиде за командир на ро
ялистката армия в Юга през 1820 г. Въпреки че се сблъсква с бун
товническите сили, водени от Висенте Гереро, той скоро формулира
план за обединение с тях. В това, което канадският историк Тимоти
Ан нарича „пресметнат акт на предателство“, Итурбиде се консул
тира с бунтовниците и роялистките сили и изработва документ,
който Гереро приема. Двамата командири обединяват сили и други
се присъединяват към тях. Има по нещо за всеки в тази брилянтна,
прагматична декларация, която обаче е невъзможна за изпълнение.
На 24 февруари 1821 г. Итурбиде издава Плана от Игуала, призив
за конституционна монархия и защита на „съюз, религия и незави
симост“. Планът бързо е подкрепен от църквата, армията, висшите
класи и либералите креол и.
На 28 септември управляващата хунта издава Декларация за неза
висимост за „мексиканската империя“. В демонстрация на силите на
Итурбиде, масите оказват натиск върху новия конгрес да го назначи
за император. Конгресът се съгласява и го избира за „конституционен
император на мексиканската империя“. Той самият се коронова като
крал Августин на тържествена церемония на 21 май 1822 г. По думите
на скептичния Боливар Итурбиде става император „заради божията
милост и байонетите“. Управлението на Итурбиде не продължава
дълго. Видни военни командири плетат заговор срещу него, ръково
ден от Антонио Лопес де Санта Ана. По думите на Джон Лънч, „вид
обновление, съюзи и идеи (Итурбиде) абдикира на 19 март 1823 г.“
Мексиканската независимост е постигната и социалната революция
е отклонена. Стабилността ще бъде илюзорна, тъй като централисти
и федералисти ще продължават да воюват за контрола над страната.
През следващите 50 години Мексико ще страда от граждански войни,
външни инвазии и загуба на почти половината си територия.
Независимостта на Централна Америка е също толкова драматич
на и съпътствана от епизоди на насилие. Централна Америка е един
от най-изолираните райони на Испанска Америка. Северната част на
региона - Чиапас, Гватемала, Ел Салвадор и Хондурас - са центърът
на старата империя на майте и имат огромно индианско население.
В южната част, Никарагуа и Коста Рика, са завладени от испански
експедиции откъм Панама, които се натъкват на слабо заселени ин
диански земи. В тези региони основните центрове на населението
196
са във вътрешността, често на голяма надморска височина, далеч от

брега на океаните. В началото на XIX век малоброен, но добре развит
регионален елит и идентичност се появяват в Гватемала, Ел Салвадор,
Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. Населението на кралство Гвате
мала (както е наричана тогава Централна Америка) не е повече от 1
млн. Мнозинството, най-вече в северните територии, е преобладаващо
индианско, повечето от останалите са метиси. Има слабо развита ико
номика, селско стопанско и мини. Регионът произвежда памук, какао,
индиго за износ. Основната тревога на креолския елит е достъпът до
търговия с Англия, да продават своите и да купуват евтини британ
ски манифактурни стоки, най-вече текстил. Контрабандата е широко
разпространена, специално по карибското крайбрежие, където Англия
има анклави, там сега е Белиз и по „Бреговете на комарите“ на Ника
рагуа и Хондурас.
Креолите от Централна Америка говорят за независимост дори
по-малко от мексиканците. Влиятелните фамилии, най-вече в доми
ниращата и по-гъсто заселена Гватемала, отделят повече внимание
на търговията и как да я стимулират. Те желаят по-добър транспорт и
инфраструктура. Подобно на мексиканския и андския елити, те нямат
интерес да създават политически конфликт, който може да отблъсне
индианците и бедните. Хосе де Бустаманте, президент на аудиенцията
(audiencia) на Гватемала от 1811 до 1817 г. е последният представител
на испанския абсолютизъм. Фернандо VII се опитва да успокои на
растващите либерални чувства в региона, премествайки Бустаманте.
Регионът търгува свободно с британската империя от 1818 г. С нови
ните за обявяването на независимост от Итурбиде, Централна Аме
рика дава своя отговор. Новопристигналият главнокомандващ генерал
Габина Гаинса свиква среща на местните лидери на 15 септември 1821
г. в Гватемала сити. Асамблеята гласува декларация да се обяви неза
висимост, написана от хондураския адвокат Хосе Сесилио де Вайле.
Нищо реално не се променя - Испания може да изпрати военни части
за потушаване на бунта и местните елити, които контролират властта
в региона, все още са доминирани от нея.
Другите провинции на Централна Америка отказват да гласуват
за Гватемала. И Ел Салвадор, и Никарагуа обявяват независимост от
Испания и Гватемала. Избухва бунт в Хондурас и костариканците (под
властта на Никарагуа) обявяват своята независимост. През юни 1822
г. малка армия от Мексико нахлува в региона, окупирайки Ел Салва
дор. Когато мексиканската империя на Итурбиде колабира през март
1823 г., инвазията се развива. През юли 1823 г. учредителна асамблея
обявява създаването на Обединените провинции на Централна Амери
ка. Петте провинции (Гватемала, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа и
Коста Рика) се обединяват под знака на федерална конституция през
1824 г. (Чиапас избира да се присъедини към Мексико). В следващите
197
15 години либерали и консерватори се борят, докато конфедерацията

не се разпада на пет независими региона.
Към 1824 г. войните за независимост в Централна Америка и
Мексико завършват. Социалната революция, която Идалго и Морелос
преследват в Мексико, не успява, креолите и испанците се обединяват
в контрареволюция. Консервативното поведение на креолите и в двата
случая накрая ги кара да скъсат с Испания, но само когато метропо
лията не може да ги защити или да предложи друго полезно решение.
Революцията създава контрареволюция и резултатът е консервативен
заговор срещу безпомощен чужд монарх. Социалната структура оста
ва непроменена и креолите заместват испанците в администрацията
на новите нации.
Португалска Америка
В Португалия и Бразилия пътят към независимостта е напълно
различен. Както в Испанска Америка, в Бразилия малка група бяло
население е на върха на социалната и икономическата пирамида,
а надолу е не-бяло население. Португалците се смесват свободно
с африканци и индианци, създавайки изключително пъстри хора
- отвсякъде другаде в Америка. Свободното мулатско население
се увеличава драматично и към 1800 г. е около 1/4 от жителите на
колонията. Португалската колония се състои от няколко анклави по
атлантическото крайбрежие, с изключение на златните мини на Минас
Жераис, които са на около 2 000 мили на север от Рио де Жанейро.
Байя и Минас Жераис са основните икономически центрове, юьдето е
събрано населението. Рио става столица през 1763 г. заради неговата
роля като път към златните залежи.
През 1789 г. повторното налагане на имперски контрол и на нови
данъци провокира бунт на колониалния елит във Вила Рика, столицата
на Минас Жераис. Проява на ранни знаци на бразилски национали
зъм, заговорът от Жераис замества повечето видни фигури, както
и офицери. Предателството не е престъпление, на което се гледа
сериозно от абсолютните монарси, и кралските съдилища осъждат
заговорниците на затвор или изгнание. Единственият не-аристократ
от конспирацията е военен, на име Хоакин Хосе да Силва Ксавиер,
става жертвения агнец. Известен повече със своя прякор Тирадентес,
той бяга, заловен е през 1792 г. Короната поставя части от трупа му по
пътя за Вила Рика за назидание за другите, които могат да си помислят
да предизвикат кралската власт.
Лисабон реално признава корените на колониалното недоволство
и го използва, за да обвърже хората с властта. В следващите две де
сетилетия (в контраст с испанската и британската имперски системи)
колониалните елити и правителството в Лисабон работят, за да заси
198
лят своята независимост. Без бразилската захар и злато португалска

та икономика е на прага на срива. Без подкрепата на португалската
армия бразилските собственици на мини и плантации са изправени
пред бунтове на робското мнозинство. Хаитянската революция дава
пример, вреден за белите малцинства. Бразилските собственици на
роби, живеещи сред робски мнозинства, възприемат крехката линия
на умерени репресии между реда и хаоса и не са склонни да предиз
викват установена власт.
След едно десетилетие Португалската монархия очаква френската
инвазия и когато тя идва през 1807 г. Короната не приема поражението
и затвора, каквато е съдбата на испанската монархия. Признавайки,
че Бразилия е ядрото на португалска икономика, и предпочитайки
изгнанието пред затвора, португалската монархия напуска Лисабон
малко преди френските части да влязат в града. Заедно с кралското
семейство бягат около 10 хил. португалци на британски кораби през
1807 г. в безпрецедентен воаяж през Атлантика. С помощта на бри
танския съюзник (най-голямия враг на Наполеон) Португалската мо
нархия прехвърля центъра на империята в Рио де Жанейро. За пръв и
последен път европейски монарх ще управлява империята от колонии.
Принцът регент (и после крал) пристига в Рио де Жанейро в началото
на 1808 г. и в следващите 13 години управлява португалските азиат
ски, африкански и американски колонии от „тропическия Версай“,
построен в града. Докато испанските колонии се борят за своята неза
висимост, Бразилия разцъфва като център на португалската империя.
Жоао установява културните и политическите институции на имперски
център, институции, които са липсвали в Бразилия. Към 1821 г. 150
хил. от 3 млн. бразилско население живее в Рио де Женейро. Робите
вероятно са около половината от населението, расово смесените са
около 1/4 и португалско родените (масомбос) са около 100 хил. През
1815 г. Жоао издига Бразилия до ранга на кралство, поставяйки я на
равна основа с Португалия. Присъствието на монархията и двора в
Рио обединяват португалския и испанския елит и трасират пътя към
плавен преход към независимост.
Краят на Наполеоновите войни в Европа през 1815 г. открива пътя
за връщане на монархията в Лисабон, но Жоао остава в Бразилия.
През 1821 г. нов и агресивен португалски парламент (Кортесът) съз
дава конституция, която поставя рестрикции върху кралската власт и
връща Бразилия към колониалния й статут. Заплашен да загуби коро
ната си, Жоао веднага се връща в разделена Португалия. Легендата
е, че той оставя в Рио своя 23-годишен син Педро с неясни указания.
Жоао признава искането на Бразилия за самоуправление и вижда, че
Кортесите желаят връщането на старата колониална система. Него
вото желание е да избегне проливането на кръв и фрагментирането,
както в Испанска Америка. Съветва Педро да не се съпротивлява на
199
надигащото се движение за независимост. Настоява той да се присъ

едини и да бъде водач на движението, ако то се развие. Реално кралят
казва на принца да се бори срещу монархията в случай, че изникне
конфликт. По-добре да бъдат баща и син на два трона, отколкото да за
губи Бразилия и тя да попадне в ръцете на революционните лидери.
Педро следва съветите на баща си. Отказва да се върне в Пор
тугалия и да изпълнява нарежданията на Кортесите, това го прави
лидер на движението. На 7 септември 1822 г. Педро е на обиколка в
околностите на Рио, спира край малък поток (Ипиранга) за кратка по
чивка. Тогава пристига пратеник с писмо от Кортесите, което отново
отправя предизвикателство към неговата власт. С него идва и писмо
от най-близкия му бразилски съветник, който го призовава да улови
момента и да скъса с Португалия. Според едно свидетелство Педро
захвърля писмото от Кортесите, стъпквайки го и изважда своята шпа
га. Размахвайки оръжието си, той обявява „Независимост или смърт!
Ние се отделяме от Португалия!“ Денят, в който е произнесен „Викът
от Ипиранга“, е честван като ден на бразилската независимост. С мал
ко военни части в Бразилия и надигаща се гражданска война между
абсолютисти и конституционалисти у дома Португалия не може да
направи нищо срещу тази едностранна декларация.
Англия действа като съюзник при раждането на южноамери
канската нация. Англичаните дълго са доминирали португалската
икономика и нейната външна политика и раздорът между корона и
колония поставя британското правителство в трудна, но ръководна
роля. Желаеща да защити своите интереси и от двете страни на Ат-
лантика, Англия води преговорите между Лисабон и Рио. Педро тайно
се съгласява да плати на Португалия 2 млн. английски лири (около
10 млн. долара) като компенсация за кралската собственост в Брази
лия. Той също така прави формални публични отстъпки в замяна на
официалното португалско признаване на бразилската независимост.
От своя страна, Англия успява да се наложи като основен бразилски
търговски партньор.
Карибските вариации
Вече видяхме дузина случаи на успешни войни за независимост от
Испания, Франция и Португалия. Някои от американските колонии
не постигат своята независимост в Епохата на революциите. Други
предпочитат да не се бунтуват или въстанията нямат подкрепа. Канада
и повечето от Западните Индии (френски, британски и холандски)
няма да последват пътя на Съединените щати и по-голямата част от
Испанска и Португалска Америка. Някои от островите в испанските
Западни Индии избират да станат част от САЩ в началото на XIX
век. В един случай (Пуерто Рико) остров от испанския Карибски свят
2 00
става част от Съединените щати. От XVIII век САЩ има много тесни
връзки с тези острови, най-вече търговски, специално захар, меласа,
ром и роби. В навечерието на Американската революция 1/3 от всички
кораби, напускащи Ню Йорк и Бостън, пътуват за Западните Индии.
Робството и географията директно допринасят за провала на дви
женията за независимост в Куба и Пуерто Рико. Подобно на елитите
в американския юг и Бразилия, елитите в робските общества на Кари-
бите са склонни да работят срещу войни, които могат да бъдат друга
хаитянска революция. И Куба, и Пуерто Рико са икономики с големи
захарни и тютюневи плантации през XVIII век. Те са сред първите,
които са завладени. Пуерто Рико е преден пост на военните операции
по завоюването и населението остава малко на брой за векове. Куба,
от друга страна, е най-големият остров от Антилите и става основната
врата за испанската империя в Америките, „перлата на Антилите“.
Хавана е основната точка на трафика и един от най-укрепените гра
дове в Америките. Куба има население от около 170 хил. души през
70-те години на XVIII век, черните и мулатите са около 40% от на
селението и около 2/3 от тях са роби. Въпреки интензификацията на
робската търговия в началото на XIX век, бялото население в Куба
и Пуерто Рико е много повече, пропорционално, отколкото в другите
западноиндийски острови, със Санто Доминго, в другата крайност.
(Всички британски острови по това време имат население от около
60 хил. души.) Само 10% от населението на Пуерто Рико са роби, но
свободните черни и мулати са около 45% от цялото население. През
1800 г. населението е около 150 хил. души.
Първият голям шок за колониалната система в Куба е британ
ското завладяване на Хавана през 1762-1763 г. Испания си връща
Куба според Мирния договор от Париж през 1763 г., но трябва да
даде Флорида в замяна. В разгара на имперските войни и променящи
се съюзи в края на XVIII век, чуждото корабоплаване, и законно, и
незаконно, се разширява драматично. Малкото, които предпочитат да
говорят за сериозни реформи или автономия на Куба и Пуерто Рико,
бързо са потъпкани в началото на XIX век. Както в останалата част
на Латинска Америка, вятърът на Просвещението достига до кон
тинента през Куба и Пуерто Рико. Интелектуалци създават местна
преса и публикации. Някои от тях говорят за себе си като за „деца на
колониалния деспотизъм“. Революцията в Хаити засяга елита в За
падните индийски провинции дълбоко. Френските плантатори бягат,
разказвайки истории за жестокости. Те изнасят със себе си капитал и
опит. В началото на 90-те години на XVIII век кубинският елит има
амбициозна и много успешна програма за разширение на производ
ството на захар и робството.
Наполеоновата инвазия и затварянето на Фернандо VII предиз
виква в Куба и Пуерто Рико същото като в цяла Испанска Америка.
201
Населението дискутира опциите, свиква съвети, създава хунти. Мла

дата държава САЩ придобива Луизиана през 1803 г. и Флорида през
1819 г. Много американски политически лидери, включително Джон
Куинси Адаме, вярват, че Куба вероятно ще бъде анексирана от САЩ.
Томас Джеферсън се опитва да я измъкне от испански контрол, за да
не попадне тя под френски или английски контрол.
Войните на континента карат лоялистите да търсят убежище в
Куба или Пуерто Рико. Около 20 хил. души пристигат в Куба през
20-те години на XIX век, подсилвайки лоялистката кауза на острова.
Хавана и Сан Хуан стават бази за военните части, които идват от
Испания за борба срещу бунтовниците. По думите на един кубински
историк Куба и Пуерто Рико „стават хамбарите и бастионите на ме
трополията в Новия свят“ . Въпросите, които стоят пред тях са: дали
да останат в Испания, дали да се стремят към независимост, или да
се обвържат със САЩ. След като испанските колонии на материка
постигат своята независимост, правителството на Фернандо VII се
опитва да наложи сурова власт над двата острова. През 1818 г. те
постигат разрешение за свободна търговия. Испанските военни час
ти помагат за запазването на социалния мир и носят успокоение за
нервните плантатори.
Доминиканската република е може би най-комплексният случай от
всички движения за независимост в Америките през XIX век. Място
на първата испанска колония, остров Еспаньола е най-големият ад
министративен и търговски център в Карибите. След XVII век исто
рията на Санто Доминго се намира в тясна връзка с Хаити на Запад.
Бързият растеж на захарното производство и робството в Санто До
минго намалява значението на по-слабо заселената испанска колония
в източния край на острова. Избухването на Хаитянската революция
провокира половин вековна борба в Санто Доминго. От 1791 до 1803
г. французи, англичани и испанци се бият из целия остров. През 1800
г. Лувертюр окупира Санто Доминго на два пъти. Въпреки че хаитя-
ните изгонват французите през 1803 г., наполеоновите войски остават
в Санто Доминго до 1809 г. Хунтата в Севиля обявява територията
за испанска, когато французите напускат. Хаитяните са далеч повече
от доминиканците (почти 10 към 1) и нахлуват през 1822 г., водени
от президента Жан Пиер Бойер. Хаити ще доминира целия остров до
1843 г., когато Бойер пада от власт. Хуан Пабло Дуарте води борбата
за независима Доминиканска република. Независимостта е обявена
на 27 февруари 1844 г.
Испанските Западни Индии - Куба, Пуерто Рико и Санто Доминго
са подходящи примери за успеха на войните за независимост в Аме
рика. Те ясно показват, че въпреки че трансформацията на интелек
туалния, политическия и икономическия фермент е на високо ниво,
независимостта в колониална Америка в началото на XIX е нито
202
неизбежна, нито неизбегната. Историята на периода 70-те години на

XVIII век - 20-те години на XIX век има общи белези, защото всички
тези нации имат своите корени в общия процес на завоюването и ко
лонизацията. Целият колониален елит дискутира идеите на епохата.
И въпреки тази споделена култура, те тръгват по различни пътища.
Докато американските революционери водят война за политически
идеи и принципи, латиноамериканците не са обсебени от дебати за
политическия дискурс. Това става ясно, когато се хвърли един поглед
върху войните за независимост: войната за независимост на САЩ е
история на несъгласие за политически принципи. Историята на Ла
тинска Америка е не борба за свобода и равенство или как те да бъдат
дефинирани, а кой да упражнява контрола върху властта. В Латинска
Америка дискусията за либералните идеали и принципи е много слаба
и минимална и фокусът е върху войната и поддържането на контрола
на елита. Либералните принципи не са основна кауза на войните за
независимост в Латинска Америка.
Войните за независимост в по-голямата част от Латинска Америка
завършват през 20-те години на XIX век. Без значителна подкрепа
извън региона, с разделен колониален елит и винаги изправени пред
възможността за расови и класови сблъсъци, войните за независи
мост се развиват в повечето (но не във всички) стари португалски,
испански и американски колонии. След като „американците“ поемат
властта в целия регион и испанския, португалския, френския и англий
ския контрол е преустановен, новите нации се изправят пред задачата
за изграждането на нации и държави. Създаването на нови нации в
Латинска Америка ще бъде много по-трудно, отколкото войните за
независимост. Да наложиш мир е може би по-трудно, отколкото да
воюваш.
203
Карта 6. Л атинска А м ерика през 1830 г.
2 04
ЧАСТ III
Изковаване на нов ред

ГЛАВА 14
Либерали, консерватори и безредие

Към 40-те години на XIX век 18 нови нации се появяват в резултат
на войните за независимост и колапса на иберийските империи в
Америка. (Пуерто Рико и Куба остават испански колонии, докато
Флорида е присъединена в САЩ през 1819 г., а по-голямата част от
Северно Мексико - през 40-те години на XIX век.) Както американците
през 70-те години на XVIII век, така и латиноамериканците се
изправят пред предизвикателството да създадат нови нации-държави.
След получаването на независимост Латинска Америка е поставена
пред политически фракционализъм, регионализъм, милитаризъм,
социално недоволство и икономически трудности. В рамките на
процеса на национално изграждане трябва да се постигне политическа
и икономическа независимост. Още по-трудно е създаването на
националните общности (това, което антропологът Бенедикт
Андерсън нарича „въображаеми общности“). В регион, където
„белите“ европейци и евроамериканци са малцинство (в някои случаи
много тънко малцинство) и където огромната част от населението е
съставена от неевропейски народи (местни американци, африканци
и техните расово и културно смесени наследници), задачата да се
конструира чувство за национална идентичност като мексиканци,
перуанци, бразилци или аржентинци ще бъде сложна и трудна при
създаването на ефективна политическа система. През първите 50
години след Независимостта повечето от новите нации в Латинска
Америка се изправят пред огромни трудности, започвайки процеса
на национално изграждане. Този процес продължава и през XX век,
най-вече що се отнася до изграждането на национални общности.
Създаването на нов режим

След епохата на революциите в цяла Америка основната политическа
дилема е характерът на отношенията между централното правителство
и субнационалните единици (щати, департаменти или провинции).
След 1780 г. САЩ се появяват като жизнена и динамична нова нация,
която предхожда с 30-40 години стартирането на нациите в Латинска
Америка. Подобно на Латинска Америка САЩ се борят с политическата
нестабилност и характера на отношенията между централна и щатска
власт. Борбата първо се проявява в дебатите около създаването на
конституцията и нейното утвърждаване като закон през 80-те години.
Билът за правата - първите десет конституционни поправки, са реално
2 07
отстъпки към опонентите на централизма. Те гарантират правата

на личността и щатите срещу властта на централното национално
правителство. Дори този напредничав политически ред е разкъсван
между пълната реализация на неговите демократични и републикански
принципи и продължаващото нарастване и значение на робството в
американския юг. Робството ще създаде нерешимо бреме, което ще
бъде преодоляно след разрушителната гражданска война, убила 600 000
мъже и жени и еманципирала 4 млн. африканци и афроамериканци.
Американският Юг, подобно на много региони в Латинска Амери
ка, изниква извън общия процес на завладяване и колонизация. В края
на XVIII век почти всички американски колонии са патерналистично
и йерархично структурирани, с експортно ориентирани икономики
към метрополиите (Лондон, Мадрид, Лисабон, Париж). Много от тях
се базират на недоброволен труд - на африканските роби или инди
анците. Всички нови нации се борят (десетилетия наред) за своето
мултикултурно, йерархично и расово колониално наследство. Голяма
част от историята на американците през последните два века е да се
намали несправедливостта от колониалното наследство.
18-те нови нации в Латинска Америка поемат много различни
пътища, изграждайки държави и нации. Всички те са изправени пред
дилемата централно правителство-децентрализация, и в крайна смет
ка създават управление, много по-централизирано от това на САЩ.
Голямото политическо разделение в региона през XIX век е между
либерали и консерватори. Това реално не са политически партии в
съвременния смисъл на думата, либерали и консерватори са идеоло
гически групировки, които често представляват роднински връзки и
регионална лоялност. „Консерватизмът, по думите на Питър Блекуел,
не е толкова политическо кредо или форма на политическа инерция,
колкото очакваното и естественото обединение на богати хора, които
внезапно са лишени от сигурността, която испанското присъствие
им е давало.“ На теория, консерваторите гледат назад към миналото,
надявайки се да запазят голяма част от стария колониален ред. Те
са обърнали поглед към Испания и Португалия за тяхното културно
наследство и корени. Предпочитанието им е за силно, централно
управление с могъща изпълнителна власт (монарх, ако е възможно).
Консерваторите искат да запазят традиционната социална структура,
привилегиите и йерархията, робството и принудителния индиански
труд и подкрепят католическата църква и нейното традиционно кул
турно и религиозно върховенство. Те се страхуват от свободната
търговия и се надяват да поддържат силна държавна намеса в иконо
миката (т.е. протекционизъм и монополи).
Либералите, от своя страна, виждат своето бъдеще в моделите,
които предлагат Англия, Франция и САЩ. На теория, те желаят де
централизирано правителство с хлабава конфедерация на щати или
208
ИЗКОВАВАНЕ НА НОВ РЕД
провинции. Призовават за свобода, равенство и край на социалната

йерархия, робството, индианската зависимост и властта на католи
ческата църква. Също така желаят отваряне на икономиката за меж
дународната търговия (Адам Смит - laissez-faire). Аз подчертавам
„на теория ", защото когато либералите спечелят властта, те реално
изграждат силно централно правителство и не полагат усилия да раз
ширят свободата и равенството отвъд своята малка социална мрежа.
Когато те са на власт, често е много трудно да се различават либерали
от консерватори. Конфликтите между тях, често кървави, съпътстват
целия XIX век.
Някои страни - като Бразилия, Коста Рика и Чили - относително
бързо постигат политическа стабилност и това им позволява да пред
приемат успешно процеса на изграждане на нации и държави. Всички
те имат възможност да започнат изграждането на своите икономики
и политически структури през 40-те години, много от тях по-рано от
останалите. В другата крайност са страни като Мексико и Перу, които
изживяват десетилетия политическа нестабилност и процесите или се
забавят с две поколения. Останалите 13 са между двата полюса при
континуума на политическата и икономическата стабилност. Всич
ки нации водят борба с два политически проблема в годините след
постигането на независимостта. Те трябва да постигнат политическа
стабилност и да започнат да изграждат стабилна икономика за новата
нация. За да го направят, първо трябва да преодолеят често тежкия
конфликт между либерали и консерватори.
Латинска Америка също така е съпътствана от възхода на диктатори
(каудильос), в годините след независимостта, от страна и на либерали,
и на консерватори. Милитаризмът и каудильос са на върха през XIX
век в Латинска Америка и оставят силно наследство на авторитаризъм
и диктатури в много страни. Регионалните бунтове и фракционализ-
ма често ще интензифицират процеса на политическа фрагментация.
Общо, консерваторите са на върха в почти цяла Латинска Америка до
70-те години на XIX век. Едва в последната третина на века либералите
имат властта почти навсякъде, и повечето страни се отварят към меж
дународната търговия и пълно влизане в атлантическата икономика.
Много икономически историци подчертават „загубения“ половин век
между независимостта и „присъединяването“ към международната
икономика като основната причина за бавния икономически растеж и
слабото развитие на Латинска Америка през XX век.
Латинска Америка, получила независимост по-късно от Съедине
ните щати, стартира с по-слаба икономическа основа и това се чувства
дори по-нататък във времето. Регионът има сходни характеристики с
Американския юг, който има „предимството“ да се обвърже с динамич
ния, индустриализиран Американски север. Югът няма да скъса със
14. 209
своето по-консервативно, йерархично, робско наследство, докато не е

принуден от Севера след Гражданската война, наречена от някои исто
рици и „Втора американска революция“. В Латинска Америка отсъства
еквивалентът, който трансформира американския Юг. Независимостта
поставя нови групи на власт (най-вече креолския елит), но социалните
структури остават недокоснати (с изключение на Хаити). Всички нови
нации влизат в атлантическата икономическа система, доминирана от
Англия и в по-малка степен от САЩ. Закъснялото влизане ги кара да
търсят експортни стоки, които да не се конкурират с американското и
английското манифактурно производство. Те преследват онова, което
икономистите ще нарекат „сравнително предимство“ - експорт на ре
сурси и селско стопанско производство. В края на XIX век повечето от
латиноамериканските държави изнасят една единствена стока - кафе,
банани, захар, какао, сребро, пшеница, говеждо месо.
Войната и революцията са могъщи сили, способни напълно да
трансформират общества, но тяхното влияние никога не може да се
предвиди. Революционерите от Северна Америка до южната част на
Южна Америка признават експлозивната мощ, която войната може
да има върху техните йерархични, расово разнообразни и елитистки
социални структури. Връщайки се към живото сравнение с Боливар,
креолските елити знаят, че подпалването на война може да бъде като
яздене на тигър и че ако са извън това, те могат да бъдат смачкани -
или погълнати. Някои от тях са изядени от тигъра, който са провоки
рали. Идалго, Морелос и Сукре са само няколко примера. Тези лидери,
които оцеляват след войните за независимост, стават могъщи дикта
тори и се борят един срещу друг за контрола върху властта. САЩ са
щастливи, че техният пръв и най-силен каудильо е Дж. Вашингтон и
че той не е нито Наполеон, нито Боливар. След независимостта дик
таторите в Латинска Америка осигуряват стабилност чрез диктатури
или нестабилност, борейки се помежду си.
Наследството на войната: диктатори, регионализъм,

фракционализъм
В някои страни (Мексико, Перу, Венецуела) войните за независимост
и техните последици опустошават земята, разрушават мини, асиенди и
градове. В други (Бразилия, Чили, Коста Рика, Парагвай) разрушенията
и опустошенията са минимални, позволявайки на тези нови нации да
задвижат бързо проекта за национално изграждане. В почти всяка
нова нация се появява каудильо, който доминира политическата власт.
Това непреводимо понятие (литературно на испански език означава
малък началник) е едно от най-важните в латиноамериканската
история. Става въпрос за силен, харизматичен лидер, каудильос от
началото на XIX век, който първоначално се появява извън групата
210
на военните лидери от войните за независимост. Често местен лидер,

понякога с неелитен произход, каудильо въплъщава ценностите
на мачото, който печели възхищението на своето общество чрез
способността си да води битки. (Понятието се променя - измества
се от началното значение на неговия селски, военен произход и вече
е: могъщ, патерналистичен лидер). Както отбелязва Питър Блекуел,
каудильото е наследство на войните за независимост: „Преди войните
няма каудильос; след тях няма страна без тях.“
Антонио Допее де Санта Ана (Мексико), Рафаел Карера (Гватемала),
Фр. Паула де Сантандер (Колумбия), Хосе Антонио Паес (Венецуела),
Хуан Хосе Флорес (Еквадор), Мануел Исидоро Белзу (Боливия), Рамон
Кастиля (Перу), Б. 0 ’Хигинс (Чили), Хуан Мануел Росас (Аржентина),
Хосе Артига (Уругвай) и X. Г. Родригес де Франсия (Парагвай) са приме
ри за „мъже на коне“, които се появяват извън войните за независимост
и след това доминират новите нации от Латинска Америка. В Парагвай,
Аржентина, Централна Америка и Еквадор тези деспотични управници
създават стабилни режими (без значение какво се мисли за тяхната по
литика или лични характеристики). В Мексико, Колумбия и Венецуела,
Перу и Боливия кървавите вътрешни борби сред тези лидери осъждат
новите нации на десетилетия нестабилност и безредие. Бразилия не е
типичният пример, там няма каудильос, монархът дава на нацията ста
билност и лидерство. (Дори САЩ зависят от своите военни герои за
лидерство. Президентите Вашингтон, Харисън, Тайлър и Грант - всички
те поемат президентския пост заради военните си качества.)
От Мексико до Бразилия и Аржентина, могъщи сили на региона-
лизма също заплашват процеса на изграждане на нации. Както видях
ме, Централна Америка се разделя на пет нации през 30-те години,
Голяма Колумбия - на три, Мексико губи Тексас през 30-те години
на XIX век (и много повече през 40-те години). В случаите на Цен
трална Америка и Голяма Колумбия тази регионална фрагментация
отразява дългото развитие на добре укрепналите регионални елити
в колониалния период. И четирите стари испански вицекралства се
фрагментират и разделят след 1808 г. Въпреки че там се развиват
значителни регионални елити, португалската колония не се разделя,
а остава недокосната. Без кървава и разрушителна война за незави
симост, Бразилия се изправя пред серия мощни регионални бунтове
от север до далечния юг през 40-те години на XIX век.
Докато милитаризмът, каудильос и регионализмът заплашват да
разкъсат Латинска Америка, към безредието и хаоса в периода се
добавя и сериозен политически фракционализъм. Консенсусът сред
елита помага да се преодоле колониалния режим. Колониалните елити
работят с елита на метрополията за векове, за да създават блага и да
си запазят властта върху огромното мнозинство не-европейци, които
обработват земята, даваща благоденствие. Войните за независимост
211
разрушават консенсуса на елита между креоли и хора от полуострова

и сред самите креоли. Голяма част от историята на Латинска Америка
(и САЩ, и Канада) през XIX век е търсене на нов консенсус на елита
за преустановяване на политическа стабилност, която ще позволи
икономически растеж. Елитите на Бразилия, Чили и Коста Рика са
първите, които установяват нов консенсус (основан на интересите на
едрите земевладелци и търговци) и се съсредоточават върху процеса
на изграждане на нации през 40 и 50-те години. Другата част от стра
ните (и в известен смисъл САЩ) не постигат такъв консенсус до 70-те
години. В по-голямата част от Латинска Америка този политически
консенсус е реално редуциране на конфликта между двете доминира
щи политически „партии“ - либерали и консерватори.
Либерализъм, капитализъм и търсенето на ред

Без значение от недостатъците им, старите иберо-американски
колониални режими с „легитимната“ си власт, концентрирана в ръцете
на монарх и неговите представители, вдъхновени от корпоративен
кръг, подкрепян от църквата и структуриран около корпоративни групи
по интереси (военни, клир, търговци и други) дават на колониите ред и
стабилност за векове. Войните за независимост разрушават властта на
монарха и поставят под въпрос легитимността на цялата йерархична,
корпоративна структура на обществото. Първата задача, която се
изправя пред тях, опитвайки се да конструират нови нации, е как да
се създаде нов ред - конституционен, който може да установи отново
легитимна власт, за да се избегне хаоса, безредието, и дори социалната
революция. Вдъхновени от френската и американската конституции
от края на XVIII век и конституцията от Кадис (1812 г.), и либерали,
и консерватори в ранния национален период предлагат и (често
премахват) конституциите. На финала на „епохата на революциите“
Латинска Америка става първият голям лакмус за управлението с
конституционен характер. Както пише един историк, „никоя друга
част от света няма толкова конституции“.
Три нации експериментират с монархия - в Мексико усилието е (на
два пъти) кратко ( 1822-1823 и 1864—1867 г.), и в Хаити институцията е
жива до 1859 г. Само в Бразилия тя обаче функционира реално (1822—
1889 г.) Всички нови нации приемат републиканска форма на консти
туционни режими. Само три от конституциите, обявени в първите две
десетилетия на независимостта, оцеляват до XX век. (конституцията
на Чили от 1833 г. е в сила до 1925 г. и хартата на Уругвай от 1830
г. - до 1918 г. Най-дълго оцелялата конституция е тази на Аржентина
- 1853-1949 г.) Много страни пишат и отменят конституции на всеки
4-5 години преди да открият такава, която ще оцелее до XX век. Еква
дор има 8 конституции през XIX век, Боливия - 9 преди 1878 г., Перу
2 12
- 8 преди 1867 г. и Колумбия - 7 преди да се създаде конституцията

от 1886 г., която оцелява до 1991 г. Най-устойчивите конституции са
тези, които имат централизиращ характер (в стил Боливар). В известна
степен големият брой провалени конституции през XIX век в Латинска
Америка отразяват нестабилността на много от новите нации и борбата
да се установят отново формите на легитимната власт.
В сърцето на тази борба са комплексните (и продължаващи) усилия
да се съчетае отново персоналистичния, корпоративен, йерархичен
ред на иберийския колониализъм с либерализма на Просвещението
(борба, която се случва в САЩ и Канада). Либерализмът възприема
автономията на рационалния индивид, способен да използва разума,
за да направи избор в общество, управлявано от конституционен ред,
който защитава индивидуалните права и равенството пред закона.
Либерализмът на теория най-малко слага край на специалните при
вилегии, йерархията, корпоративните интереси и персоналистичното
управление. В икономическата сфера, либерализмът е за свободно и
неограничаващо движение на стоки и услуги, с минимално участва
що управление, което гарантира правото на собственост, контакти и
власт на закона. За основателите на САЩ, тези принципи са най-добре
артикулирани от Джон Лок и Адам Смит. През XIX век в Латинска
Америка и либерали, и консерватори разбират необходимостта от
конституционен ред, който ограничава властта, и двете групи (това не
важи за Бразилия до 1889 г.) се обръщат към републиканската форма
на управление като най-добрата опция. Постепенният „триумф“ на
либерализма е повърхностен на повечето места и старият корпорати
вен ред стои в цяла Латинска Америка. В повечето страни е на мода
гледната точка на С. Боливар - вид либерализъм, съпътстван от силна,
патерналистична изпълнителна власт.
Въпреки реалните идеологически разлики, които разделят либе
рали и консерватори, на практика „разликите са повече в детайлите
отколкото в същината“ и „основно в тактиката и степента“, както
отбелязва Дейвид Бушнел. Ролята на Римокатолическата църква ста
ва най-разграничителният фактор за двете групи. За повече от 300
години католическата църква се наслаждава на религиозен монопол в
португалските и испанските колонии (Глава 9) чрез patronato real (на
португалски език padreado real). Църквата е оръжието на държавата
и клира (подобно на офицерите), имаща много привилегии, които я
поставят встрани законово и социално от останалите сектори в обще
ството. Може би по-важно, различните сектори от църквата (напри
мер свещеници, клир, религиозни ордени, епископи) са акумулирали
огромни блага и ресурси, в Мексико най-вече. За консерваторите
църквата дълго време осигурява културните ценности и ритуали,
които формират основата на културния и социалния ред. За повечето
радикални либерали римокатолическата църква представлява емана
213
ция на злото на стария колониален режим: привилегии, йерархия и

старомодно средновековно социално и политическо мислене. Либе
ралите осъждат и атакуват културното и идеологическото влияние на
църквата в обществото, не са доволни от икономическата й мощ. Те я
виждат като пречка и морална опасност; на второ място тя е реално
предизвикателство към аспирациите на всяко управление да установи
своя контрол върху нацията-държава.
Сериозното разделение между либерали и консерватори относно
католическата църква отразява много по-дълбок културен конфликт
в Латинска Америка през XIX век. Лидерите и на консерваторите, и
на либералите произхождат изключително от висшите кръгове на об
ществото, те имат реално европейско мислене. В средата на XIX век
огромното мнозинство от 20 млн. жители от новите нации на Латинска
Америка са индианци (най-вече в Мексико, Гватемала, Еквадор, Перу
и Боливия), африканците, техните наследници (най-вече в Карибите
и Бразилия) и хора от расово и културно смесен произход. В тези
райони с огромно индианско население вероятно мнозинството не
говори испански език. След векове на културно и расово смесване
повечето латиноамериканци или въплътяват вид смес от европейски,
африкански и родно американски обичаи, традиции и стойности, или
живеят извън европейско-американското общество и култура (т.е.
градове). Най-силното влияние върху родените американци, африка-
нци или расово смесени хора упражнява католицизмът. Въпреки че
духовното завладяване на Латинска Америка не успява да наложи на
хората от региона европейски стил католицизъм, той обвързва всички
хора от Латинска Америка с католическите ценности, ритуали и вяра
в някои форми или фикции. Въпреки че формите на католицизма,
които се практикуват сред майте от Юкатан, аймара от Боливия, аф-
ро-бразилските роби или креолите от чилийския елит имат огромни
разлики помежду си, католическата църква иска да обхване всички
тях и участва във всички техни общности.
В борбата за контрол върху новородените нации-държави в ран
ните десетилетия на независимостта либералната визия за индивиду
ализъм, частна собственост, икономическо развитие, модернизация
и „прогрес“ постоянно провокират мощна съпротива от страна на
бедните и потиснати маси в цяла Латинска Америка. От майте в
Юкатан и Гватемала до гаучосите в южноамериканските пампаси
селяните се борят със жестокост срещу либералите и техните усилия
да вкарат европейската „модерност“ във вътрешността на континента
под формата на частна собственост, железници, чужди инвестиции
и европейска култура (дрехи, храна, музика, изкуство). Често кон
сервативните водачи се съюзяват с бедните маси срещу либералите.
Мобилизиращата сила е запазването на „традицията“, общността и
местната култура и протекцията на католическата църква е техният
214
основен път. В Юкатан майте се бунтуват и успешно се изолират от

мексиканската армия и централното правителство през XIX век (т.нар.
„Война на кастите“ и бунтовниците, „последователи на говорещия
кръст“). Рафаел Карера мобилизира масите в Гватемала срещу либе
ралите и Др. Франсия изолира Парагвай от външния свят. Всички се
съпротивляват срещу нахлуването на „модерността“ и промените в
техния начин на живот и либералите са основния враг като основните,
предлагащи „прогреса“. Иронично, тези хора понякога се борят за
„правото“ всеки сам да избира съдбата си, без значение дали е либе
рал, модерен, или европеец.
В много от тези случаи искрата за съпротива се запалва от проник
ването на модерния икономически живот, т.е. капитализмът във вътреш
ността. Първите няколко десетилетия след независимостта са обезсър
чаващи за тези, които се стремят към модернизация и трансформиране
на икономиките на Латинска Америка. Опустошението от войните за
независимост през първата четвърт на XIX век в някои нации (Мексико,
Перу и Венецуела, например) продължава през 60-те години на XIX
век. През 50-те години в Перу и Мексико производството на сребро
се връща на нивото от 1810 г. Дори тези нации, които преживяват ми
нимални разрушения (Бразилия, Чили и Коста Рика) се изправят пред
огромни пречки в своето търсене на модернизация на икономиките и
пълноценно влизане в разширяващата се капиталистическа икономика,
която се разпростира из земното кълбо през XIX век. Трудната геогра
фия, липсата на транспортна система, неадекватни пристанищни съоръ
жения, ниски нива на технологично развитие и (най-важното) липсата
на капитал и инвестиции пречи на икономическия растеж в годините
след получаването на независимост. При възхода на капитализма през
XIX век Великобритания и САЩ са най-добре подготвени да осигурят
на новите латиноамерикански нации капитал, технологии и съвети, от
които те се нуждаят за своя икономически растеж.
Към 1820 г. във Великобритания започва да се надига вълна на
икономическа експанзия и просперитет на основата на половинве
ковна индустриална революция и мира на Следнаполеонова Европа.
Британците пресичат земното кълбо в търсене на пазари за своите
стоки и капитали. Във века след войните за независимост Велико
британия залива латиноамериканските републики с инвестиции и
манифактурни стоки. Британските инвеститори наливат повече от
25-30 млн. лири стерлинги (около 125-150 млн. долара) в Латинска
Америка през първата половина на 20-те години на XIX век, но спеку
лациите излизат наяве през 1825 г. На лондонските финансови пазари
те излизат от контрол през 1824-1825 г., като почти всеки се надпре
варва да инвестира в ресурсите (най-вече в златните мини) на новите
независими държави. Разтревожени от колапса на стотици компании
на Лондонската стокова борса през 1825 г., британските инвеститори
215
се завръщат едва след повече от 25 години. Със стабилизацията на

много нации през 60 и 70-те години британските инвестиции нара
стват драматично и към 90-те години са около 550 млн. лири (около
2,5 млрд. долара). Лъвският пай от тези инвестиции от 60-те години
нататък отива в правителствените заеми. Почти всяка нация в Латин
ска Америка има заеми от Великобритания от 20-те години и всички, с
изключение на Бразилия, не се справят с връщането. След средата на
века повечето британски инвестиции отиват в строежа на ж.п. линии,
пристанища, комуникационни системи, обществени сгради и издаване
на правителствени бонове.
Властта и „превъзходството“ (да се използва един научен термин)
на британското влияние в Латинска Америка през XIX век провокира
дебат през последните два века за характера на латиноамериканската
икономика в половината век след получаването на независимост. В
очите на някои историци икономическата власт на Великобритания
превръща новите нации на Латинска Америка във виртуални иконо
мически колонии, в система, известна като неоколониализъм, или „им-
перизлизмът на свободната търговия“. Следвайки тази логика, Англия
няма нужда да окупира и контролира тези държави (както го прави в
своите колонии в Африка, Азия и Карибите), за да бъдат под неин кон
трол. Преобладаващата власт на британски експорт и доминацията на
инвестиции поставя латиноамериканските икономики на благоволени
ето на британските капиталисти и капитали. Използвайки строгия език
на теоретиците от 70-те години на XX век, икономиките на Латинска
Америка са зависими от Англия и неспособни да поемат контрола вър
ху съдбата си. Местните елити (земевладелци, търговци, бизнесмени)
работят с Великобритания във връзка, която осъжда техните страни на
неразвитост и икономическа зависимост от решения, взети в големите
финансови центрове на северноатлантическия свят и в по-малка степен,
Ню Йорк. В Мексико, Централна Америка и Карибите САЩ приемат
тази роля на икономическа власт и политическо влияние.
Икономическите теоретици от 60 и 80-те години на XX век обяс
няват със зависимостта мощта на северноатлантическите икономики
в Латинска Америка през XIX век и те имат важен аргумент. Иконо
миките на Латинска Америка са слаби, с малко капитал, ниски нива
на технологии и британците (и САЩ) имат много, много могъщо
присъствие в новите нации, доминирайки техните икономики. По-ско-
рошни проучвания на учени от целия политически спектър се стремят
да подчертаят представителството на латиноамериканците от всички
политически групи при формирането на новите нации и техните ико
номики. Заради липсата на модерна инфраструктура през 20-те години
на XIX век новите нации имат малко опции и елитите се стремят към
експлоатация на материали от метал (злато, сребро, гуано) и селско
стопански стоки (пшеница и месо). Резултатът е създаването на иконо
2 16
мики, които са силно податливи на колебанията на цените и търсенето

на техните стоки в САЩ и Европа. Латиноамериканците може и да
не са доминирани от икономиките на североатлантическия свят, но те
нямат големи възможности да играят в икономическия покер.
Мексико, Чили, Бразилия и Коста Рика ни предлагат четири раз
лични пътища за изграждане на нации-държави в средата на XIX век.
През 20 и 30-те години Бразилия започва да се появява в ролята, която
ще играе през XX век, водещият световен производител и износител
на кафе. В много по-малък размер Коста Рика също става един от пър
вите големи износители на кафе през 30-те години. Чили експеримен
тира със сребро, след това търговия с коне, и накрая с нитрати, като
търси икономическа ниша в западната икономическа система. Със
своите огромни естествени ресурси и селскостопански земи, Мексико
е може би по-добре от всяка друга нова нация в Латинска Америка,
но ще бъде осъдено на балансиран икономически растеж. Трагично,
политическият хаос, генериран от външни и вътрешни сили, създава
трудна съдба за Мексико до 70-те години на XIX век.
Мексико: нестабилност и хаос

Мексико подчертава крайния пример за политическа нестабилност
и забавен икономически растеж след независимостта. През 50-те
години след декларацията за независимост от септември 1821 г. то
има повече от 50 президенти. През 30-те години на XIX век, бунтовни
американци опустошават Тексас и след това САЩ нахлува през 40-
те години, завземайки около половината от територията му. През
60-те години французи нахлуват и окупират страната. Конфликти
между либерали и консерватори бушуват на територията му, докато
накрая либералите триумфират и консолидират властта си през 70-те
години, започвайки това, което ще бъде една от най-продължителните
диктатури в латиноамериканската история.
Войните за независимост опустошават страната, изкарвайки от
релси легендарните мексикански сребърни мини, продукцията на
асиендите и създавайки огромна несигурност, която бандите маро-
дери причиняват на пътуващите. Транспортът във вътрешността е
изключително несигурен. С почти седем милиона жители, Мексико
е най-многобройната от новите нации в Америките, но неговата
икономика изцяло се базира на продукцията и експорта на метали и
селскостопански продукти: сребро, злато, тютюн, ванилия и багрил
ни вещества. Армията наброява около 50 хил. души и католическата
църква (с хиляден клир) са единствените наистина „национални“ ин
ституции, и двете се борят с жестокост да запазят своите колониални
корпоративни привилегии. Църквата и армията категорично подкре
пят консерваторите.
217
Откритата война между либерали и консерватори през 20-те

години на XIX век води до издигането на водача Антонио Лопес де
Санта Ана, който ще доминира и ограбва Мексико от средата на 30-
те до средата на 50-те години. Въпреки че е избран за президент през
1833 г., той прекарва голяма част от следващите две години в своята
огромна крепост-ранчо и позволява на своя вицепрезидент Валентин
Гомес Фариас и министъра на образованието Хосе Мария Луис Мора
да ръководят правителството. Те превръщат серия радикални либе
рални реформи в закони: отмяна на фуерос (правейки свещеници и
офицери субекти на гражданските съдилища) и църковни десетини,
сваляйки власт от армията, се създава гражданска милиция и апро-
приация на някои францискански мисии. Това е първата значителна
либерална реформа в Мексико. Тя провокира могъща консервативна
реакция. Санта Ана се връща в столицата, отменя либералните рефор
ми и суспендира конституцията от 1824 г. През 1835 г. той повежда
мексиканската армия на север в Тексас, за да се бори срещу бунт на
американски заселници (които желаят федерализъм и самоуправле
ние). След начални успехи срещу бунтовниците при Аламо, Голиат
и Рефухио, тексасците залавят Санта Ана при Сан Хасинто (в окол
ностите на днешен Хюстън) през април 1836 г. и осигуряват своята
независимост. За десет години Тексас е независима държава, но в края
на 1845 г. е анексиран от САЩ. Президентът Джеймс Полк (от Тене-
си) тогава предизвиква война с Мексико в спор за границата между
Тексас и Мексико. Силите, водени от ген. Закари Тейлър, нахлуват в
Мексико през април 1846 г. и се движат към Мексико сити по пътя
от Монтерей. Части, под командването на Уилфилд Скот, завладяват
Вера Крус през март 1847 г. Санта Ана се връща от изгнанието си в
Куба и поема президентския пост и командването на армията. В края
на 1847 г. американските части нахлуват в столицата и влизат в „за
лите на Монтесума“ като Санта Ана отново бяга в изгнание.
Договорът от Гуадалупе Идалго от февруари 1848 г. много бързо и
окончателно дава северните мексикански гранични земи (от Тексас до
Калифорния и Орегон) на САЩ и Мексико губи около 40% от своята
територия. Както някои историци подчертават, консерваторите се стре
мят към бърз мир, предпочитайки „повече да се договорят със САЩ
отколкото да поставят интересите на управляващите класи в опасност“.
Инкорпорирането в САЩ и неговата законодателна система имат
последици за „испанците“ и индианското население в американския
Югоизток. Много губят земите, правата, и дори живота си. Невероят
но, Санта Ана се връща от изгнание през 1853 г., като консерваторите
търсят европейски монарх, който да приеме мексиканския трон. През
август 1855 г. либерален бунт го прогонва за последен път и инициира
повече от десетилетие либерални реформи и консервативна контраре-
акция, която отново ще провокира кръвопролития.
218
Чили, Коста Рика и Бразилия: ранна стабилност и ред

Пътищата на Чили, Коста Рика и Бразилия в годините след независимостта
са напълно различни от събитията в Мексико. И в трите страни местните
елити изграждат нов политически консенсус, който замества стария
колониален ред. Чилийският и костариканският елити се изправят
пред по-слаб натиск на социално недоволство сред нисшите класи
отколкото мексиканския. Бразилците се изправят пред недоволство
и бунтове на нисшите класи през XIX век. Въпреки продължаващото
безредие и за разлика от мексиканския елит, бразилците се стремят
да изградят консенсус на върха, който им позволява да посрещнат
предизвикателствата на новото национално управление.
По много причини Чили и Коста Рика си приличат. И двете са в
периферията на испанската империя с малко население (1 млн. в Чили
и 100 хил. в Коста Рика) с елит, който е концентриран в централната
долина около столицата. Под твърдото управление на Диего Порта-
лес през 30-те години Чили много бързо се стабилизира, постигайки
икономическа експанзия и нелесно сътрудничество между либерали
и консерватори. Въпреки че той никога не поема президентския пост,
Порталес е виждан от много чилийци като един от двамата основатели
на съвременно Чили, заедно с Б. 0 ’Хигинс. Той управлява автори
тарно, но дава път към властта и на двете партии. Това е елитарно
управление - Порталес гледа на масите с презрение. По неговите
думи „хората са зверове“. Бизнесмен, той стои зад управляващите
през 30-те години, не е класически каудильо и е заинтересован да
създава институции, а не лична власт. Въпреки че е екзекутиран
през 1837 г. по време на бунт, неговите възгледи доминират, когато
консерваторите въвеждат система, която не изключва и не изгонва
изцяло либералите.
Конституцията от 1833 г. създава силно централизирано управ
ление с ограничено избирателно право. Странно за конституциите
от началото на XIX век, тя е в сила до 1925 г. През 30, 40 и 50-те
години моделът е да се провеждат ограничени избори, доминирани от
елитите. Президентите имат петгодишен мандат и след това слизат от
сцената. Въпреки своя разцвет, чилийската система започва процес
на регулярни избори (с бавно разширяващо се участие), ротация в
изпълнителната власт и доверие (не лесно) между либерали и консер
ватори. По-скоро отколкото борба в стил „всичко или нищо“ между
две фракции (като в Мексико), този път избягва гражданска война,
икономическата разруха и хаоса.
Коста Рика следва много сходен път в по-малка степен. Без про
ливане на кръв и разрушения, причинени от война и географски изо
лирана, малкият елит на Коста Рика, поставен в централната долина
в планинския център на страната, създава система от нелесно сътруд
219
ничество между либерали и консерватори. С малко население и много

малко африкански роби или принудително работещи индианци, Коста
Рика се облагодетелства от липсата на колониалното наследство на
Мексико, Перу или Бразилия. Подобно на Чили, малкият костарикан-
ски елит рядко позволява на някоя личност да остане дълго време на
власт или да възприеме диктаторска власт. Въпреки че консерваторите
доминират в десетилетията преди 70-те години, те поддържат тесни
връзки с либералите. Векове смесени бракове сред малкия елит, без
съмнение, помагат да се притъпи разделението, откривано при много
други (по-големи) нации, без да е гаранция за повече стабилност,
както показва случая на Никарагуа.
Въпреки сходствата с Коста Рика, включително някои бракове
между елита, никарагуанските висши кръгове през XIX век са силно
разделени между либерали и консерватори, създавайки постоянна
гражданска война, и дори чужда интервенция. През 50-те години
либералите привличат един човек от Тенеси, Уилъм Уолкър, и много
американски наемници за тяхната кауза. Уолкър и неговите хора пое
мат контрола над страната и той се самопровъзгласява за президент.
Комбинираните усилия на никарагуанци, костариканци и други цен-
тралноамериканци (с важен външен натиск на корабните интереси на
Корнелиус Вандербилт) нанасят поражение на Уолкър през 1857 г.
Този епизод нанася сериозна вреда върху реномето на либералите за
десетилетия, започва дълга история на антиамериканизъм в Централ
на Америка и помага за единството на костариканския елит. Докато
Никарагуа остава в плен на вътрешен конфликт за десетилетия, Коста
Рика се движи напред в своя процес към изграждане на нация.
Бразилия следва път, различен от този на другите страни през XIX
век. Както видяхме, „войната“ за независимост е кратка, относително
без проливане на кръв и кронпринцът на Португалия Педро I приема
водачеството на движението. Присъствието на династията Браганса
през по-голямата част от века дава на Бразилия различна система.
Конституцията от 1824 г. е силно централистка, но установява елек-
торална система, която е много подобна на ограничената монархия в
Англия. От 20-те до 80-те години либерали и консерватори се сменят
във властта в бразилския парламент (с асамблея и сенат) на регулярна
основа. Отново елитът доминира гласуването и електоралния процес,
но се провеждат редовни избори и често променят власт и политици.
Педро I изгражда системата през 20-те години, абдикира и се връща
в Португалия през 1831 г. Неговият син Педро II прецизира система
та, след като поема трона през 1840 г. Той избира да следва модела
на кралица Виктория, да царува, а не да управлява. Изключително
добре образован, космополит и темпераментен лидер, Педро дава на
Бразилия стабилност и лидерство, което няма еквивалент през XIX
век в континента.
2 20
На фона на стабилността на елита и политиката, Бразилия е раз

търсвана от регионални и социални бунтове през голяма част от века.
Както се отбелязва често, проблемът в Бразилия не е постигането
на независимост, а лидерството на новата нация. От 30-те до 40-те
години сепаратистки бунтове заплашват нацията от далечния север и
далечния юг. Луис Алвес де Лима е Силва, херцог на Каскиас, играе
централна роля, когато армията нанася поражения на тези бунтове. В
други латиноамерикански нации ще бъде каудильо, който доминира
нацията. В Бразилия той остава влиятелен служител на Императора
(„най-гражданския войник“) и голяма фигура в политиката до смъртта
си през 1880 г.
В Бразилия, Чили и Коста Рика земевладелците и търговците
доминират новите режими. Политическата стабилност, която те съз
дават, им позволява да започнат да изграждат експортни икономики,
свързани с европейските пазари. През 30 и 40-те години костариканци
и бразилци създават първите експортни икономики за кафе в Латинска
Америка, изпращайки повечето от своята продукция в Англия и Гер
мания. В Бразилия експанзията на кафеените насаждения около Рио
де Жанейро създават последната фаза в една стара система на големи
поземлени имения, обработвани от робски труд. В Коста Рика моделът
за владеене на земята остава относително фрагментиран, но елитите
доминират производството и експорта на продукцията. В Чили земе
владелците и търговците от региона Сантяго-Валпараисо започват
да изнасят пшеница и вино (за Калифорния през 50-те години), но
те също така развиват мините в северните пустеещи земи. През 30 и
40-те години износът на говеждо месо от Чили нараства неимоверно
и страната става лидер в износа. Нитратите (за торове и експлозиви)
също стават водеща експортна стока от Севера след средата на века.
В тези три случая този нов консенсус на елита в политиката дава път
на икономическия растеж след 1830 г. и пример за другите нови нации
в Латинска Америка.
221
ГЛАВА 15
Либерали, позитивисти и ред
Идеята за прогрес... и ред

Ако липсата на ред характеризира по-голямата част от Латинска
Америка в десетилетията след независимостта, към 1870 г. редът цари
в почти всички страни. През често напрегнатия половин век след 1820
г. консерваторите доминират в политиката на региона. Към 1870 г.
либералите поемат властта вече почти навсякъде. Въпреки че това
е ясен модел за региона, различните пътища за нациите от Латинска
Америка се мултиплицират и различават от 1870 г. до следващото
голямо икономическо събитие в историята на западния свят - Голямата
депресия от 1929 г. Либералите налагат ред и следват своята визия
за прогрес. За икономиката това означава експортно ориентиран
икономически растеж, модернизация на инфраструктурата (железници,
телеграф, пристанища, електрификация), урбанизация и добре дошлите
чужди инвестиции. В социални и културни понятия, прогресът
означава европеизация - привличане на европейски имигранти,
разпространяващи европейска култура сред елита и налагане на тази
култура сред не-европейците от региона. В политически план историята
е по-комплицирана. За много райони (Мексико и по-голямата част на
Централна Америка като примери) либерализмът не води до експанзия
на личните права, гражданските свободи или електоралното участие.
„Либералите“, управляващи в тези страни, създават лични диктатури
и брутално потискат мнозинството от населението. В други региони
(Коста Рика, Чили, Аржентина и Уругвай са най-добрите примери),
възходът на либералите разширява политическото участие и създава
електорална политика, която наподобява тази на Западна Европа и
САЩ през 20-те години на XX век.
Влиянието на либералната политика е толкова могъщо и дълбоко в
региона, че много историци наричат този период „Втората конкиста“,
процес, който по много причини допълва завоеванието от XVI век.
„Първото завоевание“ налага испанското и португалското управление
на ключови градове в региона, но повечето от вътрешността на Цен
трална и Южна Америка, по много причини, не попадат под директния
контрол на колониалните власти. За векове напред много индиански
общности и расово и културно смесени групи от вътрешността пре
карват своя живот с минимална намеса от метрополията и официал
ните власти. Местните лидери често служат като ключови посредници
между своите хора и външния свят. Това се променя драматично през
222
втората половина на XIX век. Модернизацията и икономическият рас

теж се трансформират в експанзия на европейската култура и власт
във вътрешността на почти цяла Латинска Америка в столетието след
1870 г. Националните държави започват (и аз ще подчертая започват)
да разширяват бавно и упорито властта на държавния апарат в про
винцията. Най-видимите знаци на този апарат са полицията, армията,
съдилищата и събирането на данъци.
През XIX модернизацията причинява монументален културен и
социален сблъсък в Латинска Америка век между светове, които не са
съжителствали лесно в течение на векове сблъсъци. На много места
войните за независимост нарушават крехките културни структури на
колониалния период. Модернизацията и либералите раздробяват тези
културни структури в почти цяла Латинска Америка в началото на XX
век. Само в най-селските и изолираните региони от континента йерар
хичният, корпоративният, колониалният, културният ред оцеляват до
средата на XX век (рядко населените земи на голяма надморска висо
чина в Гватемала и Боливия са подходящ пример). Иронично, либе
ралите и техните съюзници провокират този голям културен сблъсък
в името на прогреса, модерността, икономическия растеж и полити
ческия либерализъм. На малко места те прерастват в икономически
растеж и разширяващо се политическо участие (Аржентина, Чили,
Уругвай. Коста Рика). На много други постигат икономически растеж,
но чрез авторитарна политика и разрушаване на много от традици
онните култури и общества във вътрешността (Мексико и Бразилия
например). Към 20-те години на XX век прогресът и модернизацията
печелят битката и по известната фраза на бразилския писател Еукли-
дес да Куна Латинска Америка е „осъдена на прогрес“.
Цената на прогреса е висока за мнозинството латиноамериканци.
Растежът и експанзията на държавната власт, урбанизацията, новите
транспортни мрежи (най-вече железници) и увеличаващите се чужди
инвестиции (за плантации, мини и инфраструктура) вкарват „модерния“
свят във вътрешността на Латинска Америка чрез големите градове
(Мексико сити, Буенос Айрес, Рио де Жанейро например). След като
икономическата и политическата власт на националните държави се
увеличава, индианските общности се свиват или изчезват и големите им
маси бавно се интегрират в „националните общности“. Модернизацията
инициира необратим процес на трансформиране на селските общности
(с много езици, традиции, обичаи и практики) в бразилци, мексиканци,
перуанци и костариканци. Накратко, цената на прогреса е огромната
предислокация, като много селяни губят земите си, виждат своите села
разрушени, а и културната власт на външния свят (Европа, САЩ и ос
новните градове) нарушава традициите на техните малки общности. В
дългосрочен план, модернизацията може би осигурява по-висок стан
дарт на живот за мнозинството латиноамериканци, но цената е културна
223
хомогенизация и изчезване на много езици, обичаи и традиции, дълго

пазени от не-европейците от вътрешността.
Както в първите десетилетия след Независимостта хората от ре
гиона наблюдават появата на този културен сблъсък. Политическите
и социалните елити ясно разбират конфликта и се борят твърдо да
наложат „цивилизацията“ на градовете над „варварството“ на про
винцията. Доминго Фаустино Сармиенто (1811-1888), аржентински
интелектуалец, който се издига до президент на страната (1868-1874),
пише най-известния анализ на този сблъсък на култури. Докато е в
изгнание в Чили, изгонен от родината си от един от най-известните
латиноамерикански каудильос, Хуан Мануел де Росас (управник от
1829-1852), Сармиенто пише Ц ивилизация и варварство“ (1845 г.)
(преведена на английски език като Живот в Аржентинската репуб
лика в дните на тирания, или Цивилизация и варварство - 1868 г.).
Въпреки че в книгата се говори за регионалния лидер Факундо Кирога,
реално тя представлява атака срещу Росас. Сармиенто рисува крайно
симпатични портрети за хората от провинцията, преди да ги осъди
като изостанали. По думите му: „Два различни вида цивилизации
съществуват в Аржентинската република; единият - испански, евро
пейски и култивиран, а другият - варварски, американски и изцяло
изграден на национална основа... тези две различни форми на нацио
нално съществуване се изправят една срещу друга, противопоставят
се, за да им бъде сложен край след много години чрез поглъщането
на едните от другите.“ Претопяване е друг начин да бъде наречено
унищожението. Сармиенто веднъж споделя на своя последовател
либерал Бартоломе Митре (президент от 1862 до 1868 г.): „Да не се
опитваме да пестим кръвта на гаучосите. Тя е плодотворна (подобно
на кръвта на животни от кланицата), която трябва да бъде полезна за
страната. Тяхната кръв е единственото нещо от тях, което е човешко.“
За Сармиенто и другите либерали цивилизацията трябва да унищожи
варварството в Латинска Америка и тя да стане, модерна, прогресивна
и развита. През последната трета на XIX век либералите ще водят този
кръстоносен поход с ожесточение.
Триумфът на либералите и позитивистите

Сармиенто и неговите последователи в Латинска Америка са
силно повлияни от модернизиращата се и авторитарна философия
на позитивизма. Френският философ Огюст Конт и английският
мислител Хърбърт Спенсър са двамата европейски умове, които
оказват най-голямо влияние върху социалното мислене на елита
на Латинска Америка през XIX век. Известен като позитивист,
философията на Конт възхвалява основанието и научното познание и
отхвърля традиционната религиозна вяра. Той вярва, че човечеството
224
е започнало да отхвърля суеверието и традиционната вяра от миналото

и под водачеството на науката (позитивното знание) скоро ще влезе в
нова епоха, в която техници и инженери ще управляват авторитарна
република, постигайки истински прогрес. Конт изразява своята вяра
в епиграма: „Любов като основа. Ред като средство. Прогрес като
цел.“ Той вярва в това, което някой може да нарече империализъм на
научния светоглед, вярата, че науката ще разреши окончателно всички
значими проблеми и въпроси, и предлага нова дума, за да опише
научното изучаване на обществото - социология. Според Спенсър,
латиноамериканският елит намира софистична схема на социална
еволюция, която не само прославя науката и доводите, но също така
им осигурява позивистични основания да оправдаят контрола си върху
„по-нисшите“ расово смесени класи. Спенсър е авторът на фразата:
„оцеляване на придатъка“ и това, което ние обикновено наричаме
„социален дарвинизъм“, може да бъде описано и като „социален
спенсъризъм“. Спенсър вярва, че човешката раса и хората еволюират
към по-добро. Той и неговите последователи развиват еволюционна
теория, според която европейците са върха на човешката еволюция,
Азия, Африка и Латинска Америка са примери за по-низши хора.
Въпреки че латиноамериканските лидери често са повлияни и от
класическия либерализъм, и от позитивизма, вторият е по-автори-
тарен и елитарен. За истинския позитивист най-добрата форма на
управление е авторитарната република, управлявана от научно об
разовани експерти (технократи). На теория истинските политически
либерали желаят да създадат републиканска форма на управление с
разширяващо се политическо участие (за възрастните). Либералите и
позитивистите подчертават своята силна вяра в прогреса чрез наука,
технология, индустриализация, урбанизация и европейска култура.
Гледат на Европа (и в по-малка степен на САЩ) като на модел за реги
она, възхищават се силно на икономическия и индустриален напредък
в САЩ, но често гледат на страната като на културна пустиня. Ан
глия предлага дори по-влиятелен пример за икономически прогрес и
политическа стабилност. За по-голямата част от латиноамериканския
културен елит Париж е центърът на света от XVIII век до средата на
XX век. САЩ и Англия могат да предложат съблазнителни политиче
ски и икономически модели, но не могат да се състезават с Франция
за културното влияние върху Латинска Америка.
Никоя друга страна в Латинска Америка в края на XIX и началото
на XX век не може да се състезава с Мексико в неговата комбинация
от либерални и позитивистки идеали, икономически растеж, брутал
но авторитарно управление и налагане на европеизация и модерност
върху неевропейските хора от провинцията. За четири десетилетия,
под репресивното управление на Порфирио Диас (1876-1911), нацио
налният елит установява политически ред, впечатляващ икономически
15. 225
растеж и процес на национално изграждане. С впечатляващо усърдие

либерали и позитивисти работят твърдо, за да превърнат голямото
индианско мнозинство от вътрешността в модерни, европеизирани
испаноговорещи хора - граждани на мексиканската нация. Чужди
инвестиции, нови транспортни технологии и индустриализация слу
жат като катализатор и авангард на тяхната социална и културна
трансформация. Експанзията на капитализма в мексиканската про
винция води към модернизация и прогрес. Към 1910 г. резултатите са
впечатляващи - страна, която бързо се индустриализира, изживява
съществен икономически растеж и получава големи чужди инвести
ции, най-вече от САЩ. Бързият икономически растеж, политическите
репресии и социалното инженерство също създават неравновесие, со
циално недоволство и дълбоко разделение в мексиканското общество.
Към 1910 г. Мексико е на прага на една от най-дълбоките политически
и социални революции в модерните времена.
Либералите завземат властта през 50-те години, водени от Бенито
Хуарес, президент на Мексико (на теория) от 1858 до 1872 г. Хуарес
е една от тези необичайни личности, които се издигат много, въпреки
унизителния си произход. Индианец запотек, роден в Оакаса през
1806 г., Хуарес е сирак от 4-годишен и работи при свои роднини до
12-годишен. Заради неговата работливост и добър късмет той е под
помогнат от францисканска монахиня, получава добро образование с
адвокатска степен. Той се обвързва с либералите и е избран за губер
натор на Оакаса през 1847 г. В средата на 50-те години той и неговите
последователи прокарват закони, които ограничават традиционните
привилегии на клира и армията. Законът Лердо е за принудителна
продажба на земи, притежавани от католическата църква, които не са
използвани за религиозни цели. (Някои пресмятат, че църквата прите
жава през 50-те години почти половината от всички обработваеми земи
в Мексико). Законът също така забранява индиански села да притежават
общински земи. Целта е да се продадат и приватизират църковните и
селските земи и да се създаде индивидуална частна собственост върху
земята, разширявайки средната класа в Мексико. Де факто, повечето от
земите на църквата и индианците бързо са завзети от силните, което
усилва допълнително колониалното наследство на широкомащабните
плантации, контролирани от малък елит. Новата конституция от 1857
г. прокламира традиционни либерални политически идеали и съдържа
сурови рестрикции към католическата църква. Този период от либе
ралното законодателство в Мексико е известен като Реформата.
Гражданска война избухва (отново) през 1858 г. и продължава до
края на 60-те години. Въпреки че е избран за президент през 1862 г.,
Хуарес е принуден да бяга на север по време на френската интервенция
(1862-1867). Във Франция Наполеон III има амбицията да разшири
френското влияние в региона по време на Гражданската война в САЩ
226
(1861-1865) и изпраща военни части в Мексико. В един от най-стран-

ните епизоди в историята на Америка австрийският дук Максимилиан
фон Хабсбург, по-младият брат на австрийския император Франц
Йосиф, завзема трона на Мексико заедно със своята млада съпруга
Карлота (Шарлот, дъщеря на белгийския крал Леополд I). Водени от
Хуарес, либералите поемат отново контрола върху страната, когато
Наполеон изтегля своите части. Максимилиан бяга на север, заловен
е и екзекутиран през юни 1867 г. в Керетаро. (Карлота обезумява и
прекарва остатъка от своя дълъг живот, затворена в замък, близо до
Брюксел, умирайки през 1927 г. на 87-годишна възраст) Диктаторът
Хуарес обединява либералите срещу Максимилиан и французите и
днес той е смятан за най-големият символ на мексиканска съпротива
срещу чужда власт. От поражението на французите до смъртта му
през 1872 г. Хуарес приема все по-големи авторитарни правомощия,
инициирайки дълъг период на стабилност и либерално управление.
Порфирио Диас изгражда нация на основата, поставена от Хуарес, и
той го прави, по негови думи, с „хляб и сопа “ (рап е palo). Бруталното
и репресивно Порфириато (1876-1911) създава национално полити
ческо единство и стабилност, които липсват на Мексико в годините
след Независимостта. Подобно на Хуарес, Диас идва от низшите класи
в южния щат Оакаса. Метис, Диас се бори да учи право преди да се
обвърже с армията по време на Войната за реформи. Той се издига до
генерал по време на Френската интервенция, отчасти заради ролята си
в мексиканската победа срещу французите при Пуебла на 5 май 1862 г.
(сега честван от мексиканците всяка година като „5 май“). След смъртта
на Хуарес през 1872 г. неговият дълговременен съюзник Себастиан
Лердо де Техада става президент. Обявявайки, че изборите, насрочени
за 1876 г., са били подправени, Диас повежда бунт, който отстранява
Лердо де Техада. По ирония, неговият бунтовен призив е „ефективно
избирателно право и без преизбиране“. Той ще управлява Мексико,
като президент или чрез посредници, в следващите 35 години - една от
най-дългите лични диктатури в историята на Латинска Америка!
Порфириато е примерът, квинтесенция в Латинска Америка на
икономически растеж при лична диктатура в края на XIX и началото
на XX век. Под лустрото на политици либерали и икономическа по
литика, централизираната и авторитарна държава модернизира мек
сиканската икономика, но не я отваря, както се очаква от либералната
доктрина (свободна търговия, слаба правителствена намеса, ниски
бариери за навлизането на чужд капитал). Образът на Порфириато е,
че Мексико става „майка за чужденците и мащеха за мексиканците“.
От една страна, чуждият капитал, най-вече от САЩ, навлиза в Мек
сико, за да финансира строежа на железници, пристанища, текстилни
фабрики, минни предприятия, петролни рафинерии и агробизнеса. От
друга страна, мексиканското правителство внимателно регулира тези
227
инвестиции на капитал, канализирайки ги в ключови сектори от ико

номиката и защитава мексиканските капиталисти, които са приятели
на Диас. (Американски, английски и френски инвеститори разширяват
жп мрежата от по-малко от 500 мили през 1876 г. до повече от 15 хил.
мили през 1911 г.) За разлика от повечето латиноамерикански страни
в този период, Мексико не се профилира в една експортна култура,
а изнася голямо разнообразие от стоки - сребро, мед, олово, петрол,
сизал, тютюн и захар. Подобно на много други латиноамерикански
държави, повечето чужди инвестиции се вливат в производството на
желязо и селскостопански стоки, но също се наблюдава и индустри
ализация в района около Мексико сити. Текстилът, металургията и
производството на храни - класическите първични отрасли в ранните
фази на индустриализацията в развития свят - всичко е около столи
цата, с раждащата се там индустриална работническа класа.
Ключът към дълготрайната стабилност на режима са репресиите
над селячеството, бездействието на църквата, тесните връзки с влия
телни земевладелци и търговци и ролята на интелигенцията и малката
средна класа в правителството. Диас носи мир и просперитет, давайки
на всеки подаяния. Както отбелязва той, куче с кокал не хапе. Тези,
които отказват „кокала“, са бити, преследвани или затваряни. Диас
създава национална мрежа на регионални и местни политически
шефове (jefes politicos), които пазят мира в провинцията в замяна на
периодични отстъпки от централното правителство. Земевладелците
са оставени намира в провинцията в замяна на лоялност към централ
ното правителство. В провинцията бандитите стават селската поли
ция (rurales). С помощта на съпругата си, доня Кармен, Диас създава
съюз с католическата църква въпреки „либералното“ си кредо. Цялото
антиклерикално законодателство от Реформата от 50-те години остава
в сила, но не се прилага. Католическата църква губи своите огромни
имения, но и е позволено отново да открие училища, манастири и
седалища на нунции. Въпреки всичко, католическата църква остава
най-влиятелната културна сила предимно сред нисшите слоеве на об
ществото и индианците. Както много каудильос от Латинска Америка,
Диас открива полезната цел на религията като „опиум“ за хората -
друг инструмент за социален контрол.
За да спре възможната опозиция на интелектуалците, режимът ги
използва на позиции като технократи, бюрократи и кабинетни минис
три. Групата от интелектуалци позитивисти в Порфириато, която
води модернизацията на Мексико, е колективно известна като учените
(científicos). Въпреки че либералите могат да се оплакват от липсата
на честни избори и политическа свобода, позитивистите виждат в
авторитарната република средството за въвеждане на тяхната визия
за индустриализация, технологичен напредък и икономически растеж.
Докато учените модернизират икономиката на страната, Диас създава
228
обширна политическа мрежа, от общините до националния Конгрес,

която администрира страната. Малка група от ключови технократи,
ръководена от неговия тъст, Мануел Ромеро Рубио, и финансовия
министър Хосе Лимантур, формира „мозъчния тръст“ на диктатора.
Както отбелязва един историк, „Мексико се развива с шеметна
бързина, омаловажавайки тревогата за свобода и икономическа си
гурност на огромна част от населението.“ Това най-ясно се вижда при
подобренията за селяните в провинцията. 3/4 от 15-те млн. жители на
Мексико живеят в селски райони и се занимават със селско стопан
ство. Либералните реформи от 50-те години трасират пътя за лишава
нето на хиляди селяни и индиански села от земите им. Както земите
на църквата са конфискувани при Порфириато, общинските индиан
ски имения (много от които са били център на живота в индиански
поселища в продължение на векове) са приватизирани, разделени и
„продадени“. Според една приблизителна оценка 90% от индианските
селища в централното плато са лишени от земите си. Влиятелни зе
мевладелци и чужди компании се включват в чудовищно разграбване
на земя, оставяйки към 1910 г. 3/4 от населението без земя. Някои се
съпротивляват жестоко. Индианците яки от северния щат Сонора се
борят десетилетия. Накрая биват победени и хиляди са изпратени в
Куба и Юкатан да работят в плантации при робски условия. Концен
трацията на земя достига невиждани размери. Семейство Терасас в
Чихуахуа контролира повече от 7 млн. акра в началото на XX век. В
щата Морелос (южно от Мексико сити и наречен на героя от битките
за независимостта) около 30 семейства контролират цялата земя. Този
рязък контраст - между впечатляващ икономически растеж по време
на Порфириато и драстичното обедняване на селяните - създава
мощна бомба, която ще ескплоадира през 1910 г.
Основните експортни продукти

Подобно на другите в Латинска Америка в края на XIX и началото на
XX век, Мексико възприема това, което някои икономисти са нарекли
„насочен навън растеж“ - обръщане към експорт на основни продукти
към САЩ и Европа като мотор на икономическото развитие. Повечето
латиноамерикански икономики обаче нямат разнообразието от
експортни стоки, което се появява в Мексико. Вместо това, както вече
видяхме, те са силно зависими от един продукт и икономиките им са
във възход или упадък, често драматично и много бързо, в зависимост
от флуктуиращите търсене и цени на техния доминиращ експорт. Това
е периодът на развитие, който някои наричат „икономика на десертите“
- кафе, захар, банани. (Тези стоки са свързани в общественото мислене
с Латинска Америка, но те са внесени от Стария свят - кафето е
родено в Източна Африка или Арабския полуостров, бананите и
2 29
захарта - в Източните Индии). Централна Америка, Колумбия и

Бразилия стават икономики, изнасящи кафе. Куба става най-големият
износител на кафе в света. Хондурас, Коста Рика, Колумбия и
Еквадор стават износители на банани - на първо място в света. Във
Венецуела (и Мексико) е петролът, в Боливия - калаят, а късметът
на Чили е качването и спадането на цените на медта. В пампасите на
Аржентина (и Уругвай) пшеницата, говеждото, овнешкото и вълната
трансформират земите на Южна Америка. Хаити и Парагвай остават
вътрешно ориентирани икономики с минимален експортен сектор.
С политическата стабилност, която се налага в региона към среда
та на века, лидерите на новите нации могат да започнат да кроят схеми,
за да следват своите мечти за развитие. Между 1850 г. и избухването
на Първата световна война експортът на Латинска Америка нараства с
близо 4% на година (впечатляващ растеж, постиган от някои страни за
десетилетия) и се увеличава от 155 млн. до 1,5 млрд. долара годишно.
Подобно на търговията с дрога в края на XX век, този експортен бум
е воден от ескалиращите искания в бързо индустриализиращите се
икономики на Европа и САЩ. Фабриките на северноатлантическите
икономики консумират боливийски калай, чилийски мед и нитрати,
докато потребителите в големите градове жадуват за кафе, захар,
банани, пшеница, говеждо, овнешко, кожи, вълна и вино. През тези
десетилетия настъпва бавна, но ясна промяна - САЩ стават основни
ят пазар за латиноамериканския експорт и производител за огромната
част от вноса в региона. Към 1913 г. САЩ са вече основният пазар
за Карибите, Мексико и Централна Америка (с изключение на Хаити
и Гватемала). На Великобритания се пада около 20% от експорта на
Латинска Америка, Франция - 12% и Германия - 8%. САЩ имат около
30% и това нараства в следващите десетилетия.
Този период също така е съпътстван от появата на първите мул
тинационални корпорации, а в някои латиноамерикански страни - на
т.нар. „икономики анклави“. През последните две десетилетия на
XIX век Лоренцо Бейкър, капитан на кораб от Бостън, започва да
внася банани от Ямайка на своя кораб. Новият продукт е толкова ус
пешен, че създава Бостънска компания за плодове. По същото време
американски предприемач, М. Кейт, който строи жп линия в Коста
Рика (от Сан Хосе, високо в планината, до Лимон, на атлантическия
бряг), започва да превозва банани до Ню Орлийнс. През 1899 г. Кейт
и Бейкър обединяват своя бизнес в Юнайтед фрут къмпани, една от
първите американски мултинационални корпорации, базирани в Ла
тинска Америка, и вероятно най-известната. В първите десетилетия
на XX век „октоподът“ (elpulpo, както е известна в Карибите и Цен
трална Америка) разширява банановите плантации по крайбрежните
региони в Централна Америка, Карибите и Еквадор. Типично, тези
плантации са по брега, обикновено не са свързани с икономическите
230
центрове в страната и имат огромно политическо влияние на местно

ниво. (Кейт например се жени за дъщерята на президента на Коста
Рика). Способността на компаниите да оказват политическо влияние
на малки, слаби икономики води до появата на понятието „бананови
републики“ - това са нации, които са възприемчиви към външното
влияние на мощни чужди интереси. Нитратите в северните пустини
на Чили, сизалът в полуостров Юкатан и каучукът в бразилска Ама-
зония са други драматични примери за икономики-анклави по-тясно
свързани с Европа и САЩ, отколкото със Сантиаго, Мексико сити
или Рио де Жанейро.
Възходът на експортните икономики в Латинска Америка от 50-те
години до 1930 г. създават значителен растеж в обема на домашната
продукция на много нации, но социално-икономическата пропаст
между богатия елит и огромното мнозинство бедни хора (най-вече
индианци, африканци и расово смесени) не се стеснява, като мнози
на твърдят, че дори се разширява. Много години се води ожесточен
дебат за значението на този растеж и неговото влияние върху реги
она. В началото на XX век Латинска Америка е част от нов регион
(„Третия свят“, „неразвити нации“, „развиващ се свят“ са някои от
обичайните етикети), който към средата на XX век ще бъде доминиран
от икономиките на „развитите нации“ от Първия свят. Социалисти
и други критици на капитализма твърдят, че развитието на Първия
свят се дължи на неразвитостта на Третия свят. (СССР и неговите
съюзници формират т.нар. Втори свят). Откровено казано, Първият
свят се развива заради експлоатация на ресурси и икономики на Тре
тия свят. Развитието и неразвитието са двете страни на една монета.
В края на XX век защитниците на капитализма (най-вече заради еу
форията, породена от колапса на СССР) твърдят, че тази критика на
капитализма е напълно погрешна; че и в миналото, и днес основният
проблем на Латинска Америка е липсата на капиталови инвестиции,
несигурни собственост, договорни права и протекционистична поли
тика. Накратко, проблемът не е продължаващото мощно присъствие
на чужди икономически интереси, а по-скоро, че тези интереси нямат
достатъчно присъствие.
Както всеки начинаещ студент по икономика научава, ключовите
фактори във всяка икономика са земя, работна ръка, капитал и менидж
мънт. Земята е в изобилие в Латинска Америка, но е контролирана от
малък елит от времето на Конкистата. Голяма част от нея е трудно дос
тъпна за външния свят до транспортната революция от края на XIX
век. Работната ръка винаги е била недостатъчна, особено извън гъсто
населените индиански центрове в Андите и Месоамерика. Отговорът
на елита е принудителен индиански труд и внос на африкански роби.
Следователно, свободният труд се развива късно и е оскъден. Голяма
част от свободните селяни предпочитат да се трудят в селското сто
231
панство, отколкото да приемат ниско заплащане в асиенди, плантации

и (по-късно) фабрики. Капиталът също е оскъден. Първите търговски
банки се появяват в Латинска Америка през втората половина на XIX
век, но банковата инфраструктура е малка и слаба в сравнение с тази в
Европа и САЩ. Следователно, основните източници на инвестиции са
чужди земевладелци и (след 30-те години на XX век) от националните
правителства. Въпреки че според дългата традиция хората от региона
не са добри бизнесмени, има много примери, че предприемаческият
дух е същият като навсякъде по света. Тези предприемачи дълго са
изправени пред сериозни пречки: липса на капитал, достъп до пазари,
бюрократични и законови пречки, липса на работна ръка и неспособ
ност да се конкурират с чуждите компании.
Без значение дали някой вярва, че капитализмът е проблемът за
бавното развитие на Латинска Америка или решението, основните
пречки за напредъка са структурни. Нещо повече, закъснялото вли
зане в международната икономика през XIX век отнема предимства
на много страни, най-вече тези с малко население, слаби пазари и без
ресурси. Мексиканците и бразилците (двете големи страни в региона)
губят много време, за да настигнат северноатлантическия свят. Те се
индустриализират (заедно с много други страни), но го правят много
късно с малко проучване и развитие или технологични иновации.
Резултатът е силно индустриализирана Латинска Америка, която
няма възможност да генерира самоподдържан растеж чрез вътрешно
обновление и креативност. Регионът продължава да плаща за късния
старт, изключителната зависимост от експорта на суровини и крайно
неравната социално-икономическа структура, наследена от колони
алния период.
През голяма част от своята история голямата част от Латинска
Америка е рядко населена. Извън Месоамерика, Карибите и Андите
индианското население през 1492 г. е малко. Към 1800 г. регионът има
приблизително 17-18 млн. жители върху площ, покриваща повече от
20 млн. кв. км. (два пъти размера на САЩ). В Мексико (с около 6 млн.
жители) и Бразилия (с около 3 млн.) живеят половината латиноаме
риканци. Към началото на XX век населението в региона нараства до
75 млн. (САЩ през същия период нараства от 4 до 75 млн.) Латинска
Америка остава преобладаващо селска, въпреки значителната урбани
зация. Към 1900 г. Мексико сити, Cao Паоло и Сантяго де Чили нара
стват до около половин млн. жители. Буенос Айрес и Рио де Жанейро
имат население повече от 1 млн. (4-те най-големи градове в САЩ през
1900 г. са Ню Йорк - 3,5 млн., Чикаго - 1,7 млн., Филаделфия - 1,3
млн. и Сейнт Луис - 600 хил.). Индустрията в Мексико, Бразилия и
Аржентина е концентрирана около столичните градове (и Cao Паоло в
Бразилия). Огромното мнозинство население остава да живее на село,
а градските работническа и средна класи формират малък процент от
232
населението в дори най-големите и урбанизирани страни. През 1850 г.

етническият и расовият състав на Латинска Америка не се различава
от този през 1800 г. Мощна имиграционна вълна, основно от Южна
Европа ще промени тази картина, но най-вече в южния конус (Уругвай
и Аржентина, и в по-малка степен Чили и Южна Бразилия).
Внасящата Европа
Никоя страна не е толкова трансформирана чрез имиграция в края на
XIX век, колкото Аржентина (и Уругвай, на второ място). Лидерите
на Аржентина, доста буквално, европеизират нацията чрез мощно
вливане на европейска „кръв“, както и на култура. Хуан Батиста
Алберти предлага фразата, която е гледната точна на либералите в
страната: {Да управляваш, означава да населяваш). Населението
на Аржентина нараства от 1,5 млн. през 1850 г. до близо 8 млн. през
1914 г. (На 2,77 млн. кв. км. Аржентина е около 1/3 от САЩ). От 1870
до 1914 г. близо 6 млн. имигранти пристигат и повече от половината
остават за постоянно. 1/2 от тях са от Италия и друга четвърт идват
от Испания. Към избухването на Първата световна война 30% от
жителите на Аржентина са имигранти и други 50% са наследници на
имигранти, които са дошли след 1850 г. Населението на Буенос Айрес
нараства от 90 хил. през 1850 г. до 1,5 млн. през 1914 г. Един от всеки
6 жители живее през 1914 г. във Великия Буенос Айрес.
Новата и рестриктивна конституция от 1853 г., налагането на Бу
енос Айрес като национална столица през 80-те години и президент-
ствата на Митре ( 1862-1868) и Сармиенто ( 1868-1874) консолидират
прехода от консервативно към либерално управление и водят до
трансформацията на провинциите от Рио де ла Плата във Федерална
република Аржентина. След като европейските имигранти се претопя
ват в нацията, аржентинската армия под командването на ген. Хулио
Рока води „завладяването на пустинята“ (1879-1880), което много
прилича на „завладяването на Запада“ от американската армия. Рока
преследва оцелялото индианско население на юг в региона на Патаго-
ния и унищожава тези, които се съпротивляват. Рока е награден с пре
зидентски пост (1880-1886), който след това преминава в неговия зет
Мигел Хуарес Селман (1886-1890). Както в САЩ, кампанията се води
за селскостопански земи. Както Средния запад в Съединените щати,
аржентинските пампаси стават център за производство на пшеница и
месо в края на XIX век. В Аржентина обаче влиятелни земевладелци
(естансиерос) доминират провинцията.
Изградена от британците жп мрежа пресича пампасите, като
Буенос Айрес става център за пакетиране на месо. Повечето от
имигрантите се установяват в градовете около федералната столица,
дребната индустрия се разпространява, за да допълва местните и ре
233
гионалните пазари с консуматорски стоки (храни, стоки, изработени

от метал, текстил, производство на мебели). Заедно с Мексико сити,
Рио де Жанейро и Cao Паоло Буенос Айрес става един от първите
центрове на възхода на индустрията и индустриалните работници в
Латинска Америка. Както в Европа и САЩ, възходът на индустриална
работническа класа в Мексико, Бразилия и Аржентина е съпътстван
от появата на социалистически и анархистки движения в края на века.
(Социалистите искат да поемат контрола върху държавата за благото
на работническата класа, анархистите искат да я разрушат, за да да-
дат на работниците свобода от правителствени репресии). В същото
време нарастващата работническа класа започва да оказва натиск
върху традиционния земеделски елит за достъп до властта и закрила.
В края на XIX и началото на XX век появата на тези нови групи е
по-силно изявена спрямо която и да било друга страна в Латинска
Америка (отново с евентуалното изключение на Уругвай). В Чили,
Аржентина, Уругвай (и малко по-късно в Коста Рика) появилите се
движения създават коалиции между работническата и средната класа
и сектори от земевладелския и търговския елит. Желаейки да избегне
постоянно политическо напрежение, създавано от сблъсъка на тези
нови групи и идеологии, тези коалиции събират реформисти, които
прокарват електорални реформи и социално законодателство, нама
лили политическото напрежение и открили пътя за по-демократична
и представителна система.
Уругвай (е 1 млн. жители, 1/3 живеещи в Монтевидео), Арженти
на, Чили и Коста Рика (250 хил., жители, 50 хил. в Сан Хосе) - всяка
упорито и внимателно се движи в първите десетилетия на XX век към
разширяване на вота до все по-голям брой пълнолетни мъже. В чети
рите страни елитът е съставен основно от земевладелци и търговци
и те преследват политически реформи, които не засягат поземлената
система, която доминират, но разпространяват политическото недо
волство, създадено от появата на работническата и средната класа в
градовете. Уругвай, воден от X. Батле и Ордонес (президент 1903-1907
и 1911—1915), обявява някои от най-прогресивните социални и трудови
реформи в света (8-часов работен ден, минимална заплата, образование
за жени, пенсии). Подобни процеси се развиват в Аржентина, Чили и
Коста Рика. В Аржентина Радикалната партия (Union Cívica Radical)
при харизматичния лидер Иполито Иригойен(1852-1933 г.) налага ре
формите чрез случайни бунтове на армията и законодателен процес за
четвърт век след нейното основаване през 1890 г. Повратната точка е
законът Саенс Пеня през 1912 г., който установява всеобщо избирател
но право за мъжете - законодателно действие, което историкът Дейвид
Рок нарича „акт на пресметната заплаха от страна на управляващата
класа“. Подобно на Англия, в средата на XIX век комбинацията от на
силие и законодателни реформи постепенно открива законодателния
2 34
процес в Аржентина (както и в Уругвай, Чили и Коста Рика) за по-

голямо участие през 30-те години. Въпреки че масите са мнозинство,
земевладелците, търговците и части от средната класа доминират поли
тическите партии, лидерските позиции и националните избори. Докато
Мексико постига стабилност чрез репресии и диктатура, тези четири
страни създават относителна стабилност чрез преговори, компромис и
отстъпки от страна на поземления елит.
Цената на прогреса
Либералите и позитивистите в Мексико и по-голямата част от
Централна Америка налагат своите версии за модерност и прогрес
върху етнически не-европейските маси в края на XIX и началото
на XX век. В Коста Рика, Чили, Аржентина и Уругвай либерали и
позитивисти създават държави чрез европеизация, урбанизация,
индустриализация и все по-голямо политическо участие в узряващата
политическа система. Другите региони изживяват същите процеси
на промяна, но с политици диктатори, като в Мексико, и постепенно
участващи, като Коста Рика, Чили, Аржентина и Уругвай. Републиките
в Андите Венецуела, Колумбия, Еквадор, Перу и Боливия се колебаят
между периоди на демокрация и диктатури. Във Венецуела и
Колумбия периодите на електорална политика се сменят с лични
диктатури и насилие. Либерали и консерватори участват в много
кървави войни. „Войната на 1000 дни“ (1899-1902 г.) оставя 100
хил. жертви в страна с население от 3 млн. Въпреки че процесите на
модернизация и европеизация могат да бъдат еднакви в цяла Латинска
Америка, политическите системи, които се развиват във всяка страна,
варират от продължителната диктатура на П. Диас до управлението в
западноевропейски стил в Южния конус. Останалата част от Латинска
Америка се колебае между тези два полюса, като всяка нация има
собствен път във века след независимостта.
„Прогресът“ идва на много висока цена в континента, най-вече
в тези региони, където мнозинството от населението са индианци,
африканци или расово смесени (метиси или мулати). Градовете нарас
тват, строят се фабрики, европейската култура се разпространява в
региона, докато тези хора - които са огромното мнозинство от „ла
тиноамериканци“ за 400 години - страдат много от въвеждането на
модернизацията и европеизацията. В Аржентина либералният елит
вярва, че „да управляваш, е да населяваш“, и европеизира нацията
чрез внос на европейци и разрушаване на културите от вътрешността
(индианци и гаучоси). Уругвай следва собствен път, но останалата
част от Латинска Америка не може да запълни празнината от хора
с европейски имигранти. Когато пътят за генетична трансформация
чрез имиграция не ги задоволява, те следват културната метаморфо
235
за. Относително „белите“ либерали в Латинска Америка през XIX

век преследват своите мечти за изграждане на нации по подобие на
европейските, което създава неизбежен и трагичен сблъсък между
култури, сблъсък с милиони не-европейци сред тях.
От целия американски континент Бразилия може би е страната,
която страда най-силно от културния сблъсък, провокиран от усили
ята на либерали и позитивисти да изградят модерна държава-нация.
Бразилия е „мирното“ кралство на XIX век, пример за стабилност
и растеж в сравнение с другите или Съединените щати. Както вече
видяхме (Глава 13), независимостта е постигната почти безкръвно
и голямото предизвикателство идва от регионалните бунтове, не от
Португалия. Педро I ( 1822-1831 ) има либерално мислене, но консер
вативно сърце. Въпреки че я обявява, конституцията от 1824 г. е силно
централизираща и дава на императора много власт върху съдебната
система и законодателния процес. През 20-те години той влиза в по
стоянни сблъсъци с бразилския елит. Най-големият принос на Педро
I е, че дава на Бразилия независимост без кръв и че абдикира през
1831 г. Той се връща в Португалия, замесвайки се в гражданска война
с консервативните сили, водени от неговия брат Мигел. През 1834
г. неговите сили нанасят поражение на Мигел (и майка му Карлота
Хоакина), поставяйки своята дъщеря Мария I на трона. Умира месеци
по-късно от туберкулоза на 35 години.
През 30-те години коалиция либерали и консерватори споделя пра
вомощията на регентството, преди да короноват Педро II през 1841 г.
Той е на четири години, когато семейството му се връща в Португалия
през 1831 г. Внимателно подбрани учители учат бъдещия император
на гръцки, латински, френски, немски, испански и английски; има
задълбочени познания по изкуства и науки. През своя дълъг живот
остава интелектуалец с голямо любопитство. Педро II е просветеният
монарх, обладан от философите на XVIII век.
Въпреки декларацията за политическа независимост през 1822 г.,
40-те години маркират истинския преход от колониална към модерна
Бразилия. Постепенният политически преход започва с промяната
в Двора през 1808 г., обявяването на независимостта през 1822 г.,
абдикацията през 1831 г. и завършва с коронацията на Педро II през
1841 г. След 20 години независимост, един роден в Бразилия монарх
ще управлява режима, установен през 20-те години. Правителството
окончателно потушава последния от големите регионални бунтове
през 40-те години, консолидирайки нацията. Към средата на века
централното правителство и икономическият и политическият елит от
Крайбрежието постигат контрол (на моменти жесток) върху по-гъсто
населените региони от страната. Накрая, през 40-те години, култиви
рането на кафето ще стане основа на икономическия растеж, който
ще трансформира Бразилия в следващия век.
236
През XVIII век португалците засаждат кафе в Северна Бразилия и

в следващите десетилетия отглеждането му се разпространява, дости
гайки през 20-те и 30-те години на XIX век плодородните долини около
Рио де Жанейро. През следващия век насажденията се разпространя
ват широко в района, северно и западно от Рио, в южната част на Ми-
нас Жерайс, и най-много в провинция Cao Паоло. Бързата експанзия
на кафе прави Бразилия водещия световен износител. Обновлението,
породено от икономиката на кафето, дирижира бразилската икономика
до Голямата депресия през 30-те години и окончателно налага Юго
източна Бразилия (основно щатите Рио де Жанейро, Минас Жерайс
и Cao Паоло) като икономически и политически център на нацията.
Данъците върху износа на кафе дават на правителството големи въз
можности за разходи и експанзия на бюрокрацията и изграждане на
пътища, пристанища и комуникационни системи. Експортът на кафе
позволява на Бразилия да поддържа положителен търговски баланс
през по-голяма част от XIX век (и провокира икономическа криза,
когато цените на кафето падат в началото на XX век).
Както със захарта през XVII век и златото през XVIII век, ико
номиката на кафето разчита на робски труд. Бразилия внася половин
милион роби през XVII век, за да работят на захарните плантации в
Североизтока. През XVIII век златните залежи в Минас Жерайс аб
сорбират други 1,5 млн. африканци. През първата половина на XIX
век още 1,5 млн. роби са внесени, за да запълнят изискванията за ра
ботна ръка в плантациите за кафе на Югоизтока. Между 1550 и 1850
г. Бразилия внася 35% от всички африканци, доведени в Америка.
Карибският басейн получава около 45%, Латинска Америка около
10—15% и САЩ само около 6%. Аболиционисткото движение набира
сили в Англия и САЩ в края на XVIII и началото на XIX век. САЩ
приключват с вноса на роби през 1808 г., същото се отнася и до бри
танските Кариби. Английският морски натиск принуждава Бразлия да
спре своята 300-годишна търговия с роби през 1850 г., като финалните
доставки в Карибите са през 60-те и 70-те години на XIX в.
През 1800 г. Бразилия има най-голямото робско население в света
(1/2 от нейното 3 млн. население) и това създава миграция, породена
от афро-американската култура в Бразилия. (Същият процес протича
и на Карибските острови, и в по-малка степен в Американския юг).
Африканска музика, религия, храна и езикови модели се смесват с
културата на португалци и индианци, за да се получи културна мозай
ка, която не е африканска, европейска, нито пък чисто американска.
За почти четири десетилетия след края на атлантическата търговия с
роби, бразилският елит дебатира и издава закони, бавно отстранявайки
робската система. Новите нации от Латинска Америка отменят роб
ството през 20-те години на XIX век, а Британският парламент слага
край на робството в Британските Западни Индии през 30-те години.
237
Кървава гражданска война слага край на робството в САЩ през 1865

г. Испанците забраняват робството в Куба и Пуерто Рико през 70-те и
началото на 80-те години. Робството е толкова тежко, че на Бразилия и
Куба им отнема много по-дълго време (в сравнение с което и да е друго
място в Америките), за да се възстановят от пораженията. С възхода
на гласовитото аболиционистко движение през 80-те години (най-вече
в градовете) и нарастващата тенденция роби да бягат от господарите
си, системата започва да се разпада. Към 1888 г. бунтове в плантаци
ите и отказът на армията да ги потуши заплашват да създадат хаос.
Управляваща от името на своя баща, който е на лечение в Европа,
принцеса Изабел издава декрет („Златния акт“ от 13 май 1888 г.) за
край на робството. Пред лицето на анархията и избухването на масов
робски бунт собствениците на роби предпочитат да приемат отмяната.
Натиск и отдолу, и отгоре разрушава бразилското робство.
Притокът на европейски имигранти в Бразилия също улеснява
процеса на отмяна. Така след 1850 г. плантаторите се обръщат към
европейците, за да посрещнат своите нужди. Около 2,7 млн. имигран
ти - основно от Италия, Испания и Португалия - пристигат в Южна
Бразилия между 1887 и 1914 г. Към края на века мнозинството жители
на Cao Паоло са имигранти или деца на имигранти. Те постепенно за
местват робите като работна сила в плантациите и превръщат Южна
Бразилия в клон на европейската цивилизация, напълно различна от
старите минни и плантационни региони на Минас Жерайс и Северо
изтока.
В ярък контраст с бунтовете и нестабилността на страни като
Мексико, Бразилия развива могъщо сътрудничество между либерали и
консерватори. Императорът действа като „помирителна власт“ - 4-ти
бранш на управлението - призовава за нови избори, когато е ясно, че
управляващата партия е изправена пред политическа криза. Опози
ционната партия печели новите (контролирани) избори. За 49 години
властта се сменя между двете партии 26 пъти, забележителна черта на
помирение и консенсус, дори за Европа от XIX век. Педро II управ
лява и някои го виждат като тропическа версия на парламентарния
режим на кралица Виктория във Великобритания.
Въпреки че политическият елит не действа като монолитен блок,
той показва извънредно сътрудничество. През 70-те и 80-те години се
появява републиканско движение, което призовава за край на монар
хията и създаване на република по модел на САЩ. Републиканците и
другите членове на бразилския елит са повлияни от трудовете на Конт
и Спенсър. Във философията на Спенсър намират софистична схема
на социална еволюция, която не само прославя науката, но също дава
позитивистични основания да оправдаят контрола им върху „по-нис-
шите“ расово смесени класи.
Бразилия избягва кръвопролитията и големите военни реклами,
238
които съпътстват ранните години от живота на новите нации в Латин

ска Америка. Педро II се стреми да пази армията слаба и неразвита
до 60-те години, напълно осъзнавайки проблемите на своите съседи.
По комплексни причини Бразилия привлича на своя страна за съюз
ници Аржентина и Уругвай в дълга и скъпа война срещу Парагвай
(1864-1870), губейки много хора и територии в този конфликт. Па
рагвай е голямата аномалия в десетилетията след независимостта,
обръщайки се навътре и отхвърляйки всякакво външно влияние и
намеса. В страната има расово смесено селско население, говорещо
и испански, и гуарани, занимаващо се със селско стопанство. Войната
с Бразилия и Аржентина принудително вкарва изолирания Парагвай
в международния пазар.
Към 1889 г. 63-годишният Педро губи подкрепата на ключови гру
пи в имперската властова структура и неговата наследница принцеса
Изабел има малко поддръжници сред елита. Малка група заговорници
с ключовата подкрепа на висши офицери организират заговор на 15
ноември 1889 г. Те изненадват Педро без подкрепа и той избира из
гнанието (подобно на своя баща) пред съпротивата. Нова конституция
(по модел на американската) влиза в сила през 1891 г., замествайки
старата, която е служила на нацията 67 години. Нов флаг с лозунга
,уРед и прогрес“ отразява влиянието на позитивизма сред лидерите
на новия режим. От 1889 до 1894 г. армията доминира политиката,
но скоро след това политическият и икономически елит от кафеените
щати Cao Паоло, Рио де Жанейро и Минас Жерайс поема политичес
ката власт и президентството. Девет от 12-те президенти между 1894 и
1930 г. идват от тези три щата, които произвеждат повечето от благата
и разчитат на по-голямата част от населението.
Първата република е силно контролирана и централизирана. По-
малко от 1% от населението може да гласува и кафеената олигархия
управлява държавата и националните дела. За да успокои по-слабите
щати и да гарантира стабилност във вътрешността, федералното пра
вителство предлага политическа сделка. Признавайки, че централното
правителство няма нито ресурсите, нито средствата да разширява сво
ята власт във вътрешността, където 80% от всички бразилци живеят и
работят, политическият елит решава да не разрушава традиционните
властови отношения в провинцията. За векове местните земевладелци
(иронично известни като полковници или местни милиции) доминират
селското население, контролирайки местното управление и местните
съдилища и чрез употребата на оръжие. При първата република тези
земевладелци запазват своята власт на местно ниво в замяна на об
вързване с централното правителство. Държавното управление дава
на полковниците широка подкрепа, ако те имат нужда от нея, и те га
рантират местния вот за „официалните“ кандидати на държавно ниво.
Обратно, щатите дават подкрепа на централното правителство в замя
239
на на правото да ръководят сами делата си. Ако щатските официални

власти поискат помощ, за да се справят с някое предизвикателство
към тяхната власт, федералното правителство изпраща военни части и
дава допълнителни подкрепления на щатската милиция. Федералното
правителство приема тази децентрализация, но се намесва, когато
щатското управление не успява да покаже необходимото сътрудни
чество. Тази децентрализирана система позволява на федералното
правителство да поддържа своята власт, щатите могат да водят сами
делата си и местните земевладелци да пазят своите традиционни
правомощия. Въпреки че страната започва да изживява известна ин
дустриализация и ускорена урбанизация, традиционната Бразилия в
провинцията остава относително непроменена.
Периодично това традиционно селско общество ерозира, предиз
виквайки появата на модерна градска Бразилия. Бандитство и бунтове
във вътрешността от време на време навеждат на размисли полити
ците в Рио и Cao Паоло за „примитивната“, неевропейска страна на
тяхното общество. Най-значителната от тези експлозии е през 1897 г.
в Канудос - селище, разположено дълбоко в скалистата вътрешност
на Североизтока. Един религиозен мистик, известен като Антонио
Конселхейро (Съветника), привлича хиляди последователи около себе
си, отричайки републиката и призовавайки за нейното разрушаване.
След като Съветника и неговите последователи нанасят поражение
на местния полицейски контингент и на два големи щатски експеди
ционни корпуса на милицията, федералната армия се изправя срещу
него. Тези бедни селяни се съпротивляват с ожесточение, изгонвайки
към морето няколко хиляди войници по време на военна кампания,
която продължава месеци. Бунтът на Канудос разкрива могъщото
съпротивително движение на традиционното общество към навли
зането на модерното европейско общество и модерната държава в
техния живот. Съветника умира по време на кампанията и армията
безконтролно унищожава града и неговите жители. Вероятно загиват
около 25 хил. души.
Разрушаването на Канудос, Войната на кастите в Юкатан, зароб
ването на яки в Северно Мексико, Парагвайската война и многоброй-
ни други сблъсъци в края на XIX и началото на XX век разкриват
дълбоките борби, които разтърсват Латинска Америка по време на
Либералната ера. Между 1870 и 1930 г. либералите и позитивистите
модернизират и европеизират Латинска Америка. Всички белези на
модерността започват да се проявяват в региона - жп линии, електри
чество, телеграф и телефон, параходи и автомобили. Те разширяват
властта на централните правителства и правят възможно завладява
нето на вътрешността на Латинска Америка. Това Второ завоева
ние довежда капитализма и в най-далечните й краища, създавайки
икономически растеж и появата на модерни икономики, основаващи
2 40
се на експорта на метали и селскостопански продукти към Европа и

САЩ. Без съмнение, икономиките на Латинска Америка се развиват
драматично през този период, градовете нарастват и дори регионите
от вътрешността на континента са вкарани в световната общност,
доминирана от северноатлатническия свят.
Модерността и прогресът идват на висока цена, най-вече за
бедното, селско, расово смесено и индианско население от провин
цията. След завоеванието от XVI век тези хора се раждат и живеят
в постоянен и деликатен процес, характеризиращ се с културно нап
режение и преговори с по-големия свят. Идването на модерността
окончателно разрушава това крехко културно взаимодействие, като
прогресът преобладава и понякога допълнително унищожава села,
общности и традиции на селячеството. Еуклидес да Куна и Доминго
Сармиенто виждат появата на този конфликт и разбират, че това е
битка за бъдещето на Латинска Америка. Към началото на XX век
либералите и позитивистите триумфират и нациите държави започват
да консолидират контрола си върху техните територии. Създаването
на „въображаеми общности“ на Латинска Америка се ускорява и ще
продължи да се ускорява през XX век. Огромното мнозинство хора
постепенно ще станат „латиноамериканци“, докато с разочарование
трябва да приемат унищожаването на техните езици, традиции и общ
ности. Те са „осъдени на прогрес“.
16. 241
ГЛАВА 16
Великобритания, САЩ
и Латинска Америка
„Външната връзка и чуждата власт“
Създадена от сблъсъка на култури вследствие на „Момента на Колумб“,
Латинска Америка е била още от самото си рождение бойно поле на
империи, колонии и нации. През по-голямата част от колониалния период
Испания, Португалия, Франция и Англия са се сблъсквали помежду
си, както и с местните американци и африканските роби, върху по-
голямата част от територията на двете Америки, особено в Карибския
басейн и Североамериканския континент след 1600 г. Променящата се
сила и късмет на тези европейски империи оформят културите на много
от европейските колонии - територии, които към края на XVIII в. вече
са се ориентирали към открита война с европейските сили и, понякога,
помежду си. Към 30-те години на XIX в. в двете Америки има вече 19
независими нации. Канада и по-голямата част от Карибския басейн
остават под британски, френски и испански контрол. В централната
и югоизточната част на американския континент като европейски
колониални анклави остават Британски Хондурас (Белис) и Гвианите
(английска, холандска и френска) - териториалното наследство на
европейски и имперски войни от XVII в.
През века, последвал войните за независимост в Латинска Аме
рика, две сили - едната господстваща, а другата изгряваща, ще се
борят за политическо и икономическо влияние. Великобритания,
водещата световна сила в началото на XIX в., ще продължи да бъде
най-жизнената сила, упражняваща политическо и икономическо
влияние върху по-голямата част от Латинска Америка до 30-те го
дини на XX в. САЩ, очертали се като промишлен и икономически
гигант през XIX в., ще предявят претенции към британското влия
ние в региона. През първото столетие след получаването на неза
висимостта си, в края на XVIII в., силата и влиянието на САЩ се
разпространяват на запад и на юг от старите 13 колонии. Именно на
Североамериканския континент и Карибския басейн САЩ истински
ще предизвикат и впоследствие ще допълнят британското влияние
през целия XIX в. Влиянието на САЩ е било минимално на юг от
Централна Америка и Карибите. Мощта на Великобритания в Южна
Америка ще започне да отслабва с Първата световна война и ще
бъде напълно заменена от политическото и икономическо влияние
на САЩ към края на Втората световна война.
242
За много латиноамериканци и експерти по Латинска Америка

т.нар. „външна връка“ е била единственият и най-важен фактор в ево
люцията на региона след 1492 г. В този ред на аргументация, основ
ният движещ фактор през колониалния период са били европейските
метрополии (Испания, Португалия и Франция), през XIX в. това са
били Великобритания или САЩ, за да дойде накрая XX в. като ера на
могъществото и властта на САЩ. Почти всички, които изучават ра
йона, ще се съгласят за важността на чуждите сили, провокирали или
повлиявали събитията в Латинска Америка след завладяването и през
XVI в. Най-общо, принадлежащите към левия политически спектър (и
някои от крайно десния) поставят най-големия акцент върху ролята
на външния фактор, предопределил съдбините на Латинска Америка.
Онези, които следват подобна аргументация, твърдят, че мощта на
европейските империи, в началото Великобритания, а след това САЩ,
е била основният определящ фактор в историята на региона. От тук
логичният извод е, че чуждите сили са отговорни за всички злини в
Латинска Америка, в миналото и днес, особено за бедността, социал
ното и икономическото неравенство и недоразвитостта на региона. В
периода на Студената война огромната мощ на САЩ в света, и осо
бено в двете Америки, стимулира създаването на огромно количество
литература, развила тези аргументи с голям хъс и страст.
Признавайки, че външната връзка е един от най-важните фак
тори (а понякога и най-важният фактор) за развитието на Латинска
Америка, прекомерното изтъкване на ролята на чуждите сили твърде
често замъглява и принизява ролята на самите американци за техните
съдбини. Отношението между Латинска Америка и тези чужди сили
винаги е било много неравностойно, но в никакъв случай не е било
пряко еднопосочно отношение с външните сили, които до голяма сте
пен са решили съдбата на латиноамериканците. Народите на Латинска
Америка по много начини са си сътрудничили или са реагирали срещу
чуждите влияния. Местните взаимодействия и процеси твърде често
са били много по-важни за регионалното развитие от външната връз
ка. Историята на латиноамериканските взаимоотношения с чуждите
сили е пълна с огромни асиметрии в мощта, но в никакъв случай това
не е история на пасивност. По-специално, ние трябва да устоим на из
кушението да вкараме Латинска Америка в един общ кош, обсъждайки
външната връзка. Както ще видим, големи държави като Мексико или
Бразилия имат възможността да се противопоставят на външните
фактори по начин, който е недостъпен за малки нации като Никарагуа
или Куба, или в такива зони на преход като Пуерто Рико.
243
От британско господство към доларова дипломация

Към началото на XIX в. Великобритания се проявява като най-великата
икономическа и военна сила в историята на света. В рамките на
Първата индустриална революция Великобритания изгражда първата
в света истинска военна икономика, основана на промишленото
производство и световната търговия. Всяка модерна икономика
е принудена постоянно да търси нови източници на суровини за
своите фабрики и нови пазари за произвежданите масово стоки.
Поражението на Великобритания в Американската революция е важна
аномалия в нейния поход към глобално икономическо и политическо
господство в петте десетилетия след 1775 г. В първите десетилетия
на XIX в. Латинска Америка видимо предоставя на англичаните
най-обещаващите нови перспективи за достъп до регион, богат на
суровини и населен е милиони потенциални потребители. Както вече
видяхме в глава 14, тези икономически надежди не се материализират
в последвалата независимостта криза в страни, опустошени от война,
хаос, липса на инфраструктура и среда, твърде рискова за инвестиции.
Едва в последната трета на XIX в. чуждите инвеститори (британски,
американски, френски, германски) ще се настанят трайно в региона.
Въпреки първоначалните икономически разочарования британ
ците следват постъпателен и агресивен дипломатически и полити
чески дневен ред в Латинска Америка през целия XIX в. Въпреки че
британските военни не участват активно в подкрепа на войните за
независимост, много британски граждани (например лорд Кохрейн)
се присъединяват към бунтовете от периода 1810-1830 г., Велико
британия бързо признава новите държави, често преди която и да е
друга европейска сила. Английските дипломати бързо пристъпват
към преговори, с които установяват благоприятни търговски и ин
вестиционни условия за британските търговци и компании. Когато
португалското кралско семейство бяга от Бразилия през 1807-1808 г.
то е ескортирано от британски кораби, а британският дипломати
чески емисар лорд Странгфорд придружава фамилията Браганза. В
момента, в който антуражът слиза на салвадорския бряг в началото
на 1808 г., принц регентът Жуал, рамо до рамо със Странгфорд, обя
вява бразилските пристанища като отворени за „всички приятелски
нации“. Това решение по посока на „свободната търговия“ отваря
Бразилия за британските търговци (та кой ли друг от Европа или от
САЩ би могъл да стигне до Бразилия в тези военни времена). Така в
рамките на една година стотици британски търговци вече работят на
бразилските пристанища. През следващото десетилетие британските
дипломати „изработват“ специални договори с Бразилия, позволява
щи на британските стоки да влизат в страната с митнически тарифи,
по-ниски от тези, за която и да е друга страна, вкл. Португалия. Както
2 44
в много други латиноамерикански държави, и в Бразилия англичаните

стават главните доставчици на стоки, технологии, технически умения
и инвестиции през цялата първа половина на XIX в. Една британска
фирма, собственост на семейство Ротшийлд в Лондон, обслужва
всички бразилски правителствени заеми през целия XIX в. Отноше
нията между Великобритания и Бразилия са емблематични за ролята
на Империята в региона - взаимоотношения, които историкът Алън
Кърт Манчестер назова преди много години „британско господство“,
за да акцентира върху ролята, която Лондон упражнява върху Брази
лия през XIX в.
Отношенията на Великобритания с Латинска Америка са много
по-различни от британската роля в Африка или Азия през XIX в.
Докато в Африка и Азия европейските сили си поделят и окупират
териториите, а след това гарантират своя контрол с помощта на бри
тански войски, в Латинска Америка англичаните се нуждаят рядко от
войски или флот. Въпреки че понякога британски военни кораби се на
месват, за да окажат натиск върху латиноамерикански правителства,
британското влияние е преимуществено икономическо и културно.
Местните правителства и предприемачи внимателно развиват здрави
връзки с британските чиновници и инвеститори, за да подсигурят
притока на свежи пари в региона. За онези експерти, които акцентират
върху жизнено важната роля на външната връзка, подобен британски
натиск представлява „неформален“ колониализъм, наричан от други
„империализъм на свободната търговия“. На практика дипломатите и
парите са механизмите на власт и контрол, а не армиите и флотът.
Към 1815 г., в момент, когато в Европа приключват Наполеоновите
войни, а в Латинска Америка бушуват войните за независимост, Вели
кобритания изнася около една трета от своите стоки за Латинска Аме
рика. През 70-те години на XIX в. Латинска Америка съставлява около
10% от годишния обем на британския износ, оценяван на 125 млн.
долара. Една трета от този износ е предназначена само за Бразилия.
Британските инвестиции в региона скачат неимоверно в края на XIX
в., нараствайки от 1 млрд. долара през 1880 г. на 5 млрд. долара през
1913 г. Около 60% от тези инвестиции са предназначени за три страни
- 1/3 за Аржентина, 1/4 за Бразилия и 1/6 за Мексико. В замяна, ан
гличаните купуват стоки за над 400 млн. долара от Латинска Америка
през 1913 г., което е около 10% от целия британски внос. Значителни
британски общности се формират в градове като Буенос Айрес, Мон
тевидео, Рио де Жанейро, Сан Пауло, Валпарайсо, Сантяго и Лима, а
други, по-малки, са разпръснати из цялата Латинска Америка. Бри
танското господство в Южна Америка не среща сериозни предизвика
телства от страна на САЩ до периода след края на Първата световна
война. През XIX в. директната намеса на САЩ в политическите дела
на южноамериканските държави е изключително рядко явление, като
245
най-известните случаи са от края на XIX в. във Валпарайсо и Рио де

Жанейро. И двата инцидента са изолирани и включват действия на
своя глава от страна на командири на военноморския флот на САЩ, а
не са вследствие на заповеди, идващи от Вашингтон. Пиянски свади,
включващи моряци от американския кораб „Балтимор“ с чилийската
полиция във Валпарайсо, провокират инцидента от 1891 г. В крайна
сметка чилийското правителство е принудено да се извини на САЩ,
но по това време в страната има символично американско присъствие.
В средата на 90-те години новата Бразилска република (доминирана
от армията) е изправена пред метеж, начело с бразилски флотски
офицери, които се опитват да свалят правителството, блокирайки
пристанището на Рио де Жанейро. Блокадата вероятно би успяла,
ако не бяха действията на британски военен капитан, който пробива
блокадата, за да позволи на американските търговци да влязат в прис
танището. (Капитанът се интересувал твърде малко от позициите и на
двете страни в конфликта.) Въпреки че Държавният департамент на
САЩ се консултира с флотския командир - адмирал Андрю Бенъм,
неговите действия са едностранни и решението за тях е взето на място.
Отново американските инвестиции и бизнес присъствие в Бразилия
са твърде малки по това време, а американското военно присъствие,
в най-добрия случай, може да бъде наречено спорадично.
Карибският басейн и Централна Америка са съвсем друг случай.
Въпреки че испанците и французите подпомагат САЩ във войната
им за независимост през 70-те и 80-те години на XVIII в., младата
република твърде скоро се противопоставя едновременно на Фран
ция и Испания, започвайки експанзия на юг от Джорджия и на запад
от Апалачите, а след това и от другия бряг на р. Мисиспи. Наполеон
Бонапарт, изправен пред големите разходи за водените от него войни
в Европа, продава през 1803 г. Луизиана на САЩ за 15 млн. долара
(еквивалентни в наши дни на 300 млрд. долара), което удвоява те
риторията на страната. (Луизиана се разпростира от Мексиканския
залив до Канада, обхващаща площ повече от 800 000 кв. мили и
включваща територии от 14 различни днешни щата.) По време на
войната с Великобритания от 1812 г. войски на САЩ навлизат във
Флорида - територия, простираща се от р. Мисисипи до Атлантиче
ския океан. В крайна сметка, обсадените испанци продават Флорида
на САЩ през 1819 г.
След 1821 г. (и обявяването на независимостта на Мексико) САЩ
се ориентират към признаване на новите режими, въпреки че офи
циално запазват неутралитет по време на войните за независимост в
Испанска Америка. Много влиятелни личности в САЩ се противо
поставят на подобен ход, вярвайки, че латиноамериканците имат много
малко общо със североамериканците. Едуард Еверет, един от големите
интелектуалци на Нова Англия през разглеждания период, пише:
246
„Ние произхождаме от различни стада, ние говорим различни езици,

ние бяхме възпитани в различни училища на обществения морал, ние
се управляваме по различни юридически кодекси, ние проповядваме
радикално различни религиозни кодекси.“ През март 1822 г. прези
дентът Джеймс Монро иска от Конгреса да признае новите латиноа
мерикански републики. Конгресът на САЩ дава своето съгласие и се
ориентира към установяване на дипломатически мисии в целия реги
он. През декември 1823 г. Монро изпраща своето годишно послание
към Конгреса, в което се съдържат няколко абзаца, прокламиращи
латиноамериканската политика на президента (подготвени от Джон
Куинси Адаме). Станали известни по-късно като „Доктрината Мон
ро“, тези принципи включват декларацията, че „двете Америки оттук
нататък не йогат да бъдат разглеждани като обект за колонизиране
от която и да е европейска държава“. В нея се съдържа предупреж
дение към европейците (явно ориентирано към испанци, французи и
руснаци), че „ние ще разглеждаме всеки техен опит за разширяване на
тяхната система в която и да е точка на това полукълбо като опасни
за мира и сигурността“. На практика САЩ, въпреки че са млада дър
жава, декларират, че двете Америки са извън обсега на европейската
намеса - едно изявление, което е безсмислено без сътрудничеството
на Великобритания. Доктрината Монро има малко значение през по-
голямата част на XIX в., но ще се превърне в крайъгълен камък на
политиката на САЩ през XIX в.
Към 30-те години на XIX в. САЩ се простират от Големите езе
ра до Мексиканския залив и от Атлантическия океан до днешните
щати Монтана, Уайоминг и Колорадо. През 40-те години на XIX в.
Мексиканската война (1846-1848) запълва картата на континента от
Сан Франциско до Ню Йорк Сити. Мнозина в САЩ разглеждат тази
експанзия на запад като неизбежна и благословена от Бога. По думи
те на един от най-видните експанзионисти от разглеждания период,
редакторът на вестник Джон 0 ’Съливън, САЩ имат „прокламираната
участ да заселят континента, даден от Провидението за свободното
развитие на годишно умножаващите се милиони съграждани“. За мно
го от тези експанзионисти предстои заселването на регион, обхващащ
също Карибите и Централна Америка.
Централноамериканският провлак предлага най-благоприятния
маршрут от източното крайбрежие на САЩ до Западния бряг. Пътува
нето от Ню Йорк Сити до злокобните Магеланов проток и Огнена земя
продължава месеци и покрива 14 000 мили. С откриването на злато в
Калифорния през 1848 г. провлаюьт се превръща в най-бързия и сигу
рен път от бряг до бряг (по-малко от половината от морския път, или 6
000 мили). Дългото 3 000 мили пътешествие през континента все още
изисква преминаването през забранени тогава територии и през враж
дебно настроените индиански територии в Запада. Трансконтинентал-
247
ната железница не е завършена до 1869 г. Великобритания и САЩ се

сблъскват около правата за изграждане на канал през провлака, но в
крайна сметка е договора Клейтън-Буверн от 1850 г. се съгласяват
заедно да построят и контролират такъв канал. В началото на 50-те
години т.нар. „форти найнърс“ преминават Централно американския
провлак, като пътуват с кораб по река Сан Хуан (разделяща Никарагуа
от Коста Рика) и след това използват наземен транспорт за последните
няколко мили по суша от езерото Никарагуа до Тихоокеанския бряг.
Както вече видяхме по-рано, намесата на Уилям Уоюьр от средата на
50-те години на XIX в. разрушава този маршрут и принуждава кораб
ния магнат Корнелиус Вандърбилт да се опълчи на Уокър. През 1855
г. група финансисти от Ню Йорк откриват Панамската железница с 47
мили дълга жп връзка, свързваща Атлантическия и Тихия океан. През
следващите 60 години това ще бъде един маршрут с голям трафик и
предшественик на Панамския канал. Около 50 000 пътници ще преми
нават оттам с влак през всяка от годините през идните две десетилетия
(заедно със златни кюлчета, на стойност стотици милиони долари,
отправили се от Калифорния към Ню Йорк сити). Този маршрут ще
превърне Панама в център на геополитическата карта на глобалните
стратези на САЩ.
В края на XIX в. САЩ започват да преформулират своята растяща
икономическа и военна мощ, за да я противопоставят на английски
те интереси в региона, както и да утвърдят самопрокламиралата си
позиция на лидер на двете Америки. В края на 90-те години Велико
британия и САЩ се сблъскват по въпроса за неточно прокараната
граница между Венецуела и Британска Гвиана. Англичаните, които
по това време са ангажирани с Бурската война в Южна Африка, в
крайна сметка приемат преговори относно границата и се съгласяват
да признаят валидността на Доктрината Монро. През 1879 г. Чили за
почва война с Перу и Боливия за богатите на нитратни залежи райони
в пустинята Атакама. Държавният секретар на САЩ Джеймс Блейн
предлага панамериканска конференция, която да договори края на
конфликта. Постепенно чилийците завладяват Перу и окупират Лима
в една от малкото големи войни между латиноамерикански страни. С
последвалия договор Чили завзема три перуански и една боливийска
провинции. В резултат на войната Боливия остава затворена на кон
тинента, без излаз на море. Войната за Тихия океан оставя дълбоки
бразди и силни разочарования в Перу, Чили и Боливия - разочаро
вания, които все още влияят върху съвременните отношения на тези
три държави. Държавният секретар Блейн ще свика предлаганата
конференция едва през 1889 г., като твърде подозрително настроените
латиноамерикански делегати ще се противопоставят на онова, което те
считат за опити за доминация на САЩ в региона. Аржентинският деле
гат и бъдещ президент на страната си Роке Сайентес Пеня отбелязва,
248
че Блейн „иска да превърне Латинска Америка в пазар, а суверенните

държави - във васали“. Това ще се превърне в обичайно оплакване
през цялото следващо столетие.
Колониализъм, империализъм и външно влияние

Испанско-американската война от 1898 г. бележи прелом не само
в ролята на САЩ в Латинска Америка, но и в света. В много
отношения 1898 г. бележи появата на САЩ на световната сцена и
началото на продължил повече от век възход по посока на глобалното
превъзходство, който продължава и през XXI в. През целия XIX в.
САЩ маршируват по Североамериканския континент, завладявайки,
колонизирайки и създавайки едни от най-големите вътрешни пазари,
които светът някога е виждал. Към 1898 г. Втората индустриална
революция е вече на пълни обороти в САЩ, изградена върху чугуна
и стоманата, двигателя с вътрешно горене, петрола, електрическата
енергия и революцията в химията, която ще произведе (наред с много
други неща) изкуствени торове и експлозиви, които ще преобразят
земеделието и начина на водене на войни. Гражданската война от
60-те години на XIX в. спира за кратко и брутално експанзията върху
и интеграцията на континента. През десетилетията след войната
страната е осеяна с железници, които свързват отделните райони
в едно, докато параходите прехвърлят американски войски и стоки
навън през океаните.
Латиноамериканците чувстват последиците от растящата мощ на
САЩ и тяхната експанзия най-силно в района на Карибския басейн и
Централна Америка, и особено - в Куба и Панама. През XIX в. Куба
се превръща в най-голямата захарна плантация в света, като инвести
циите на САЩ в захарната индустрия се увеличават през десетилети
ята. Промишлеността и земеделието все повече се концентрират, след
като чуждестранните инвеститори изграждат жп линии и захранвани
от парни двигатели захарни рафинерии по целия остров. В същото
време въстанията на робите и на креолите срещу Испания опустоша
ват острова. Десетгодишната война (1868-1878) унищожава креолите
земевладелци и предоставя значителни възможности на инвеститори
те от САЩ да закупуват по-големи парчета земя. В по-малка степен
аналогични процеси протичат и в захарната промишленост на Пуерто
Рико. Независимо от статута им на испански колонии, и двата острова
към 1898 г. вече са включени в икономическата сфера на САЩ.
През 1895 г. в Куба избухва поредното въстание срещу испанци
те. Хосе Марти, един от най-великите латиноамерикански писатели
от епохата, изиграва ключова роля в организирането на въстанието
след завръщането му от дългогодишно изгнание в САЩ. Марти уми
ра в една дребна битка в началната фаза на агресията от 1895 г., но
249
ще се превърне в една от най-обожествяваните от всички кубинци

през XX в. личности, като един от великите мъченици на независи
мостта и като един от основателите на нацията. В продължение на
почти три години островът е обхванат от брутална и кървава борба.
Вестниците от източното крайбрежие на САЩ (водени от Уилям
Рандолф Хърст и Джоузеф Пулицър) графично описват испанските
зверства и призовават за намесата на САЩ. Вестникът на Хърст,
„Ню Йорк джърнал“, описва испанския генерал Уейлър като „звер
ски деспот... брутален варварин... безмилостен студен убиец на
хора... нищо не може да спре неговия животински кръвожаден мозък
от това да започне битка със себе си, измисляйки мъчения и позорно
кърваво касапство“. През февруари 1898 г. корабът на САЩ, „Мейн“
е взривен и потъва в пристанището на Хавана, убивайки повече от
250 войници. Въпреки че точната причина за експлозията никога не е
установена, правителството обвинява Испания, отправяйки огромни
претенции, и след като Испания не изпълнява тези изисквания, й
обявява война - на 25 април. Войната, която Теодор Рузвелт нарича
„една прекрасна малка война“, продължава точно четири месеца,
след като една изгряваща световна сила бързо поставя на колене
западащата от много време Испанска империя. Военноморският
флот на САЩ унищожава разположените на Филипините и Куба
военноморски съдове на Испания. Въпреки че поводът е бунтът в
Куба, САЩ се възползват от обявената война, за да установят кон
трол върху Филипините. С договора, който формално приключва
войната през декември 1898 г., САЩ получават контрола върху Фи
липините, Гуан и Пуерто Рико, а армията окупира Куба. С тази война
фактически приключва продължилото 400 години испанско имперско
присъствие в двете Америки, започнало с пътешествието на Колумб
през 1492 г. По този начин, с влизането в 20 в., фактически се отбе
лязва и появата на САЩ като световна имперска сила.
В месеците, довели до избухването на войната, Теодор Рузвелт
е помощник-министър на флота и се възползва от поста си, за да
разположи военноморски сили на САЩ в стратегически пунктове на
Карибите и Тихия океан. След като войната избухва, той си подава
оставката, работи за организирането на група доброволци (станали
известни като „дивите ездачи“) и участва в продължилите кратко
бойни действия. През 1900 г. президентът Уилям Маккинли, който
дава заповедта за война срещу Испания, е преизбран, а Рузвелт
става негов вицепрезидент. В своя реч той обявява, че САЩ трябва
„да говорят меко и да носят една голяма тояга“. След като анархист
убива при атентат Маккинли през септември 1901 г., Рузвелт става
най-младият президент в историята на САЩ - на 42-годишна възраст.
Самият той ще бъде избран за собствен президентски мандат през
1904 г. По времето на Рузвелт САЩ започват да действат все по
250
смело и агресивно, следвайки една външнополитическа линия, която

обикновено е позната в двете Америки като „дипломация на голямата
тояга“. След като Германия, Италия и Великобритания блокират през
1902-1903 г. крайбрежието на Венецуела, за да накарат правителство
то да плати външния си дълг, Рузвелт публикува текст, станал извес
тен като „Допълнението на Рузвелт към Доктрината Монро“. Самата
доктрина, както вече знаем, обявява едноличното право на САЩ да
защитава западното полукълбо от чужда „намеса“. А „Допълнението
на Рузвелт“ обявява едноличното „право“ на САЩ да се намесва в ла
тиноамериканските държави, за да предотвратява европейска намеса.
През следващите три десетилетия САЩ многократно ще претендират
за това свое „право“, окупирайки Куба, Доминиканската република,
Хаити, Венецуела, Никарагуа и Мексико.
Най-впечатляващата и дълготрайна „интервенция“ на Рузвелт е
тази в Панама. След като Балбоа за пръв път прекосява провлака през
1513 г., различни чужди сили отправят предложения за изграждането
на канал през Панама, който да свърже двата океана. Фердинанд дьо
Лесепс, великият френски инженер, който изгражда Суетския канал
през 60-те години на XIX в., се проваля срамно през 80-те години в
опита си да изгради канал на морското равнище в Панама. Лошият
мениджмънт и високата смъртност вследствие на маларията и жъл
тата треска обричат на провал начинанието. Администрацията на
Рузвелт почти договаря през 1903 г. споразумение с Колумбия, с ко
ето да наследи провалилия се френски експеримент, но Конгресът на
Колумбия отхвърля договора. Изключително раздразненият Рузвелт
прави заговор с малка група панамци и агента на френската компания
за канала Филип Бюно-Вария и обявяват независимостта на Панама.
С американските военни кораби по крайбрежието и с помощта на
владяната от американци жп линия всеки опит на колумбийците да
потушат бунта е неутрализиран. Бюно-Вария и държавният секретар
Джон Хей бързо подписват договор за канала, преди още панамските
представители дори да са пристигнали във Вашингтон. След като
уведомява своя кабинет за предприетите действия, Рузвелт, според
присъствали на заседанието, ги попитал дали се е защитил по адеква
тен начин. Според разпространената версия, министърът на войната
Елиху Рут отговорил: „Определено да! Вие показахте, че сте били
обвинен в прелъстителство и доказахте извън всякакво съмнение, че
сте виновен за изнасилването.“ Договорът фактически дава на САЩ
суверенитет върху широка около десет мили ивица земя, разсичаща
Панама от северозапад към югоизток, и се превръща в един от най-
типичните примери за властта и хегемонията на САЩ в Латинска
Америка.
През следващите няколко десетилетия САЩ проектират и изпъл
няват едно от най-великите инженерни постижения на съвременния
251
свят - дълъг 51 мили корабен канал, функциониращ на основата на

гравитацията и постоянните валежи. Серия от шлюзове, близо до
Колон от страната на Атлантика, повдига корабите на повече от 80
фута височина, след което те преплават през изкуствено създаденото
езеро Гатун и преминават през два шлюза, от страна на Тихия океан,
близо до Панама Сити, които връщат корабите отново на морското
равнище. Непрестанните обилни дъждове в района на провлака по
стоянно запълват езерото, което, от своя страна, запълва синхронно
изпразващите се шлюзове. Рузвелт - първият президент на САЩ,
който излиза на посещение в чужбина - лично отпътува за Панама
през ноември 1906 г., за да наблюдава строителните работи. Въпреки
огромните инженерни и логистични предизвикателства, каналът е
открит една година преди срока, през 1914 г. - основно благодарение
на мениджърските умения на полковник Джордж Вашингтон Годхаус,
главен инженер на проекта и след това губернатор на Зоната на Па
намския канал. Доктор Уилям Кралфорт Горгас от армията на САЩ
заминава за Куба през 1898 г., а след това през 1904 г. - в Панама, къ-
дето почти напълно елиминира епидемиите от жълта треска и малария
посредством кампании за обществена хигиена, с които са унищожени
леговищата на комарите, пренасяли смъртоносните болести. Упраж
няваният от Армията на САЩ контрол едновременно върху Куба
(1898-1902) и Зоната на Панамския канал (след 1904 г.) и позволява
да започне строителни проекти и такива в областта на обществената
хигиена, които никога не биха били възможни с оглед сложния поли
тически живот вътре в САЩ. Те наемат десетки хиляди англоговорящи
работници от Британска Западна Индия, за да изградят канала, като
повече от 25 000 от тях умират в Панама (главно от жълта треска и
малария). Масираният приток на англоговорящи жители на Западна
Индия същевременно трансформира расовия и културен пейзаж на
малката Панама. Между 1898 г. и началото на 30-те години на XX в.
САЩ изпращат войски (най-вече армейски или флотски части) в Куба,
Пуерто Рико, Хаити, Доминиканската република, Панама, Никарагуа
и Мексико. Повече от който и да е друг период от външната политика
на САЩ тези интервенции са най-често обяснявани изключително
със защитата на американските инвестиции и бизнес. По време на
админис-трацията на президента Уилям Хауард Тафт (1909-1913)
тази политика става известна като „доларова дипломация“. Както
Тафт веднъж казва по отношение на латиноамериканците, той вярва,
че САЩ имат „правото да им удрят главите една в друга, докато се
помирят помежду си“. Най-възприетата практика е части на морската
пехота да бъдат изпратени с цел установяване на ред, получаване на
контрол върху митниците и използване на митническите тарифи върху
вноса и износа, за да се гарантират чуждите кредитори. Армията на
САЩ окупира Хаити (1915-1934), Доминиканската република (1916—
252
1924) и Никарагуа ( 1909-1925), като това са някой от най-известните,

но не и единствени примери.
Когато през 1913 г. президент става Уудроу Уилсън (победил ед
новременно Тауфт и Рузвелт на изборите от 1912 г.), той се опитва да
вгради във външната политика на САЩ силни, морални измерения,
подхранени от неговия християнски идеализъм и вярата, че САЩ
представляват един модел на демокрация и капитализъм за целия ос
танал свят, отхвърля „доларовата дипломация“ като неприемлива, тъй
като е подхранвана от материалистични търговски мотиви. Уилсън
прокламира желанието си за подобряване на отношенията с Латинска
Америка и уверява латиноамериканците, че САЩ „никога няма да се
опитат отново да завземат дори един допълнителен фут територия
чрез завладяването й“.
По време на първите му дни в Белия дом, през март 1913 г., из
бухналите в Мексико вълнения поставят Уилсън пред едно от най-
важните му външнополитически решения. Първата голяма социална
революция на XX в. избухва през 1910 г. в Мексико, като се слага край
на продължилото няколко десетилетия управление на Порфирио Диас
(повече за това в Глава 19). Следващото десетилетие гражданската
война ще разтърси всички в Мексико, оставяйки зад гърба си 1 млн.
убити в страна с 15 млн. жители. След като Диас напуска страната и
заминава в изгнание в Европа, мексиканците избират за президент
през 1911 г. Франциско Мадеро. Произхождащ от известно семейство
земевладелци от северните територии, Мадеро е твърде неподходящ
за лидер - спиритуалист и вегетарианец, който не може да говори
добре от трибуна. Определено не притежава качествата на водач.
През 1911-1912 г. в цяло Мексико избухват граждански вълнения, а
САЩ разполагат десетки хиляди войски по мексиканската граница. В
навечерието на встъпването на Уудроу Уилсън в длъжност, генерал
Викториано Хуерта (насърчен от посланика на САЩ в Мексико) сваля
от власт и екзекутира Мадеро. Станал президент, Уилсън отказва да
признае правителството на Хуерта, наричайки новия режим „прави
телство на касапите“. В замяна обявява, че ще „научи южноамерикан
ските републики да избират добри ръководители“. През април 1914 г.
войски на САЩ завземат Веракрус (за да лишат Хуерта от доходи) и
окупират града до ноември, когато Хуерта е свален от власт.
Избухването на Първата световна война в Европа през август
1914 г. повдига опасенията в САЩ от германското влияние в Мек
сико, Централна Америка и Карибите. Донякъде поощрени от тези
страхове САЩ окупират Хаити (1915) и Доминиканската република
(1916). Когато мексиканският революционер Панчо Вила напада и
разграбва граничното градче Колъмбъс, Ню Мексико, през март 1916
г., убивайки 17 граждани на САЩ, Уилсън изпраща генерал Джон
Пършинг със седемхилядна войска в Северно Мексико, за да издирят
253
Вила. След безплодно търсене из цялата територия, намесата раз

гневила мексиканското правителство. Уилсън изтегля войските през
февруари 1917 г. и обръща вниманието си към влизането на САЩ
в Първата световна война (започнала с изпращането на експедици
онен корпус, начело със самия Пършинг). Месец по-късно Уилсън
признава правителството на Веностиано Каранза, революционера
генерал, който успял да установи контрол върху по-голямата част
от страната и да организира избирането си за президент. В крайна
сметка морално мотивираните усилия на Уилсън в Мексико продъл
жават модела на директна военна интервенция на САЩ в региона и
напомнят на латиноамериканците, че никое правителство на САЩ
(независимо дали е на републиканците или демократите) няма да се
откаже от опитите си да научи южните си съседи как да „избират
добри лидери“ и как да организират своите правителства. Дори още
по-емблематични за политиката на САЩ към Латинска Америка от
началото на XX в. са действията им в малката латиноамериканска
страна Никарагуа. Както вече видяхме, Никарагуа е била опусто
шена от либерално-консервативните битки на XIX в., окупирана от
американеца Уилям Уокър през 50-те години на XIX в. и се е борила
с максимални сили през по-голямата част на века за изграждането на
канал, който да свързва двата океана. (Маневрите в стил Макиавели
на прословутия Филип Бюно-Вариа, в началото на века, прехвърлят
пътя на канала от Никарагуа на Панама). Либералният диктатор Хосе
Сантос Зелая завзема властта през 1893 г. и доминира страната до
свалянето му от власт с преврат, подпомогнат от САЩ, с което се
слага началото на продължила десетилетия политическа нестабил
ност и подновени битки между либерали и консерватори. Морските
пехотинци на САЩ окупират страната през 1912 г., с което се слага
началото на две десетилетия, изпълнени с партизански действия и
гражданска война. През 20-те години на XX в. Аугусто Сезар Сан-
дино слага началото на партизанско движение, което поставя в неу
добно положение и преследва пехотинците на САЩ. Произхождащ
от работническата класа и пътувал много из Мексико и Централна
Америка, Сандино изковава своята визия за антиимпериализма,
която е директно предизвикателство към присъствието на САЩ в
Никарагуа посредством въоръжена борба.
Най-напред при Хърбърт Хувър (1929-1933) и след това при
Франклин Д. Рузвелт (1933-1945) САЩ започват политика на изтег
ляне от региона, известна като „политика на добрия съсед“. Вместо
директна военна интервенция, подходът на САЩ включва създаване
то, обучението и екипирането на непартийни местни сили за сигурност
(полиция, национална гвардия, армия), които да заместят американ
ските части и да позволят тяхното изтегляне. Очакванията са тези не
партийни формирования да гарантират мира в Никарагуа (национална
254
гвардия), Доминиканската република (национална гвардия), Хаити

(жандармерия) и Куба (армия). С гарантирането на стабилността, поне
такава е логиката, ще се даде възможност на тези страни да развият
национални институции, демокрация и да преследват икономическия
прогрес. След изтеглянето си САЩ осигуряват заеми, военна екипи
ровка и обучение, както и частни инвестиции, за да се подпомогнат
държавнообразователните процеси във всяка от страните. През пър
вите десетилетия на XX в. тези Карибски и Централноамерикански
страни са първите, в които САЩ се опитват да направляват национал
но- и държавнообразователните процеси (нещо подобно се случва и
във Филипините в Тихия океан).
За нещастие, както за САЩ, така и за латиноамериканците, тази
политика произвежда неочаквани последици - диктатури и репресии.
След като САЩ изтеглят войските си през 30-те години, онзи, който
успее да установи контрол над „непартийните“ сили за сигурност, ще
доминира над страната си - Фолхенсио Батиста в Куба, Анастасио
Сумоса Гарсия в Никарагуа, Рафаел Лионидас Трухио в Домини
канската република и, малко по-късно, Франсоа Дювалие в Хаити.
Вместо да изгради демокрация и силни институции на представи
телното управление, САЩ се оказват в ситуация да са установили
и да са подкрепяли към края на 30-те години личните диктатури в
Куба, Хаити, Никарагуа и Доминиканската република. Според една
популярна версия, когато някой коментирал пред Франклин Рузвелт
иронията на тези събития, президентът отговорил: „Може би това са
истински копелета, но това са нашите копелета!“ Вместо да създаде
постепенни и прогресивни реформи, политиката на САЩ подпомага
и засилва репресивните режими, които ще управляват в тези страни
дори през 60-те и 70-те години на XX в.
В края на XIX в. възходът на американското влияние вече е прово
кирал силна реакция от страна на латиноамериканските интелектуал
ци. Най-великият латиноамерикански поет от началото на новия век,
никарагуанецът Рубен Дарио, обобщава страховете и чувствата на
много латиноамериканци в едно свое стихотворение от стихосбирката
Песни за живота и надеждата (1905).
Вие сте Съединените щати

Вие сте бъдещият агресор
На местна Америка, която има своята местна кръв
Която все още се моли на Исус Христос и все още говори испански...
Съединените щати са силни и големи.

Когато те се разтресат, силен тремор
Преминава през огромния гръбнак наАндите...
Да живее Испанска Америка!
Хиляди деца на испанския лъв са на полето.
255
Ти, Рузвелт, би трябвало да станеш по командата на самия Бог,

Ужасяващият стрелец и мощният ловец, който да ни задържи
в твоите железни нокти.
Към 30-те години на XX в. вече са се очертали няколко основни мо

дела. Британското господство в Латинска Америка от XIX в. (особено
в Южна Америка) изчезва бързо, а американската мощ в региона рас
те по драматичен начин. Инвестициите на САЩ в региона задминават
тези на Великобритания, САЩ вече няколко десетилетия се ангажират
директно икономически и военно из целия Карибски басейн и Мекси
канския залив, а политиците в САЩ работят усърдно за изковаването
на един Рах Americana, в който САЩ ще „водят“ останалата част от
западното полукълбо. Втората световна война ще засили всички тези
процеси, поставяйки началото на период на безпрецедентна мощ и
влияние на САЩ в Латинска Америка след 1945 г. В същия момент,
когато народите на региона изковават своята идентичност, като мек
сиканци, никарагуанци, чилийци, бразилци - като латиноамерикан
ци, - те са принудени да го правят в сложни и изпълнени с дълбоки
конфликти със Северния колос.
2 56
ГЛАВА 17
В търсене на идентичност
От иберийско към американско

След приключването на войните за независимост търсенето на
собствена идентичност се превръща в една от най-силните действащи
сили в Латинска Америка. Във всички нови нации, възникнали през
столетието, разделено между независимостта на Хаити от 1804 г. и
независимостта на Панама от 1903 г., това търсене е било фокусирано
около създаването на национална общност, изградена около общите
символи, традиции и ценности. През XIX в., особено либералите,
изковават своите националнообразователни проекти, опитващи се да
създадат една „въображаема общност“, центрирана около европейския
модел. Те се сблъскват с изключителната лингвистична, расова,
културна и социална разнообразност на Латинска Америка, имайки
една-единствена цел - да се хомогенизират и стандартизират по
подобие на Европа. Както ще видим по-нататък, европейската визия
от XIX в. отстъпва място в началото на XX в. на национални визии,
наблягащи върху расовите, смесените и културни традиции на нациите в
региона, като специално отхвърлят вманиачването в европеизацията от
страна на местния елит през XIX в. През 20-те и 30-те години на XX в.
водещите интелектуални и културни фигури на Латинска Америка вече
прокламират културната й независимост от Европа и дефинират своите
национални идентичности като „американски“, а не като европейски.
За страни като Мексико и Бразилия тази визия за нацията е изградена
върху расовото и културното многообразие - „космическата раса“ (1а
raza cósmica) на Хосе Васкунселос в Мексико или „лусо-тропическата
цивилизация“ на Жилберто Фрейре в Бразилия.
За да се върнем към централната тема на тази книга, трябва да
кажем, че Латинска Америка (а и Мексико, Бразилия, Перу, Куба...)
не съществува през 1491 г. Регионът и нациите се създават от онзи
сблъсък на култури, възпламенен от Колумб през октомври 1492 г. За
повече от 500 години, регионът обхваща много, много групи и иден
тичности - хиляди групи от местни народи в Америките, много раз
лични групи от европейския континент, стотици етнически групи от
Африка и безброй смесици от тези три големи групи хора, произлезли
от завоеванието и колонизацията през вековете на взаимни контакти.
Трудната задача на имперските властелини (от Испания, Португалия
и Франция) е да се наложи някаква форма, дори повърхностна, на
единство и контрол над народите в техните американски владения. В
17. 257
известен смисъл те постигат това, създавайки местни имперски елити,

които работят с лидерите на множеството местни робски и кастови
общности, съществували или появили се от сблъсъците около Заво
еванието. Имперската идентичност е изкуствено наложена на много
образните етнически и културни личности в рамките на окупираните
територии.
На практика най-важната от тези идентичности е тази на креоли-
те - идентичност, която започва да се появява в Испанска Америка
към XVII в. Съвсем ясно е, че в края на XVIII в. креолите гледат на
себе си като на нещо различно от испанците - т.е. като американци.
Въпреки че войните за независимост (особено тази в Хаити) са ком
плексни и имат много причини, именно креолските лидери са онези,
които насочват борбата и конструират новия ред след постигане на
независимостта. Именно креолите ще приемат ръководната роля
в националнообразователните проекти на XIX в. и ще доминират
борбата за изковаване на една-единствена национална идентичност
от множеството идентичности и народи, обитаващи конструираните
граници на новите нации. Въпреки че Хаити и Бразилия са донякъде
различни от Испанска Америка, и в двете страни се появява нов елит,
който е подобен на испанско-американските креоли и който е дви
жещата сила на националнообразователните процеси. В регионите,
които попадат под политическия контрол на САЩ (граничните райо
ни, Пуерто Рико и, по-различен начин, Куба и Панама), креолският
национализъм възприема много по-различна форма от останалите
райони на Латинска Америка. Той се появява, понякога успешно, по
някога не толкова, като своеобразен контрапункт на мощта на САЩ
и контрола им върху територии, които са ясно обект на интереса на
САЩ (граничните райони и Пуерто Рико), или пък в страни, които не
са напълно суверенни (Куба и Панама).
Важно е да се запомни, че другите форми на създаваща се идентич
ност се реализират успоредно със създаването на тези национални общ
ности. Вътре в тези страни и нации редица регионални (субнационални)
идентичности (напр. Буенос Айрес като контрапункт на регионалните
идентичности вътре в Мексико) продължават да си съжителстват, което
води до създаването на супранационални общности. Поощряването
на по-големи, въображаеми общности, като централноамериканска,
карибска, латиноамерикански, се формира успоредно с националнооб
разователните процеси. До голяма степен създаването на това чувство
за нещото, наречено Латинска Америка, се проявява като опозиция на
растящата сила и влияние на САЩ. Бих искал да наблегна обаче, че
създаването на тези идентичности не е нито неизбежно, нито еднопо
сочно. Те често са твърде крехки, сложни и променящи се. Тексаската
идентичност например първоначално е регионална, вътре в Мексико,
след това става националнообразователен проект, по-късно - регио
258
нална идентичност вътре в САЩ, още по-късно - такава в рамките на

провалилата се Конфедерация, и, накрая, отново регионален елемент от
Съединените щати. Понятието „мексиканска идентичност“ се променя
не само вследствие на културни и социални борби вътре в политически
те граници на страната, но и с промяната на тези граници през XIX в.
Ето защо трябва да бъдем много внимателни и да не правим грешката
на днешното ни мислене, като прехвърляме съвременния ни поглед
върху реалността, предполагайки, че днешните национални граници
са били винаги неизбежни по-този начин. Всички те продължават да се
променят, ще имат и бъдеща еволюция.
През повечето време на трите века колониално управление в
Латинска Америка местните народи (особено в Средна Америка и
Андите) яростно се противопоставят на европеизацията, въпреки че
техните култури еволюират и се променят в един сложен танц със
света на испанците в Америките. Трансатлантическата търговия с
роби откъсва от родните им места милиони хора от Африканския
континент, разпръсква ги върху цялата територия на Америките (осо
бено Бразилия и Карибите) и ги включва в сложни взаимодействия с
други африкански етнически групи, с местните народи и с европей
ците. Креолите (и техните люсо-бразилски и френско-американски
еквиваленти) са малки анклави, живеещи в огромно море от не-ев-
ропейски народи. Както вече видяхме, сблъсъкът на тези народи и
култури създава богати и разнородни културни и социални групи в
периода от 90-те години на XV до 90-те на XVIII в. Латинска Амери
ка такава, каквато навлиза в XIX в., е преди всичко конгломерат от
множество не-европейски народи и култури, живеещи в свят, доми
ниран от европейци и афроамериканци. Креолите и пенинсуларите в
продължение на векове работят за създаване на институции, които ще
спомогнат за развитието и пресъздаването на европейската култура в
двете Америки. Именно по този път, понякога съзнателно, а понякога
и не толкова съзнателно, креолите започват да спомагат за появата
на американски култури, комбиниращи влиянията на всички народи
в Латинска Америка. Европейците и евроамериканците вероятно са
доминирали процеса на създаване и отглеждане на онова, което ще
се превърне в национални култури и идентичности, но същият този
процес включва много по-сложното взаимодействие на всички народи
и култури в региона.
Традицията на романтизма
След като иберийските империи се разтърсват и рухват, в края на
XVIII и началото на XIX в. през Атлантическия океан преминава един
мощен културен вихър, известен като „движението на романтизма“.
То се появява като предизвикателство към неокласическата култура
259
на Просвещението от XVIII в. Просвещението със своя акцент върху

рационалността, логиката, линеарното развитие, науката, технологията
и промишления прогрес се обръща към класическата античност, за да
търси вдъхновение за произведенията на изкуството, литературата и
архитектурата. „Отците, основатели“ на САЩ, са подходящ пример за
тези влияния, което е видимо в литературния стил на „Декларацията
за независимост“, в архитектурата на новата столица Вашингтон и
в съзнателното сравнение на Джордж Вашингтон с римския войник/
политик Синсинатий. Към края на XVIII в. в Европа вече е започнала
да се проявява реакция срещу Просвещението посредством едно ново
движение, което набляга на интуицията, емоцията и скептицизма и
ги предпочита пред науката и технологията. Романтиците прославят
индивида и свободата, особено индивида герой. Те акцентират
върху доминиращата сила на природата над човека и се ориентират
към историята, за да разберат „духа“ на народите и държавите.
Практиката на сериозната история и нейното писане наистина започва
с романтиците. В много отношения романтизмът е „контракултурата“
на късния XVIII и ранния XIX в. Жан-Жак Русо (1712-1778) е един
от най-големите философи, Уилям Блейк (1757-1827) е представител
на най-великите поети, а Франсиско Гойа (1746-1828) е част от най-
забележителните художници. Рационалността на Просвещението и
емоционалният и духовен заряд на романтизма са двете страни на
една и съща монета и на човешкия дух, като и двете съставляват
изключително важни части от Епохата на революцията и нейните
последици в Латинска Америка на XIX в. И двете културни движения
са все още с нас днес в други, по-съвременни форми.
Романтизмът в Латинска Америка продължава около половин век,
като неговият разцвет е от 20-те до 70-те години на XIX в. Основна
изразна форма е романът, като това е един трагичен роман със стан
дартен сюжет. В своето американско превъплъщение романтизмът
прославя същевременно и индианското наследство на Латинска
Америка, налагайки отново стереотипа на Благородния дивак. Т.нар.
индиански роман се среща в много страни. В Бразилия Хосе де Ален-
кар (1829-1877) е най-великият романист романтик и той създава
класическия индиански роман Иракема (анаграма на думата Америка,
написана през 1865 г.). Историята за любовта между индианската
принцеса Иракема и португалския войник Мартин е написана като ро
ман, използвайки езика на португалците в Бразилия от този период, а
не езика, който се говори в метрополията. Иракема умира, жертвайки
себе си за Мартин, скоро след раждането на тяхното дете - Моакир,
което символизира смесването на двете раси. Колумбиецът Хорхе Ис-
аакс (1837-1895) написва романа Мария през 1867 г., който се счита
от мнозина за класическия романтичен роман в Испанска Америка.
Отново става въпрос за любовна история, този път между Мария и
2 60
нейния приятел за дял живот Ефраим, като „красивата и преходна“

Мария страда от епилепсия и умира внезапно преди Ефраим да е в
състояние да признае любовта си към нея. Сълзлив по характер, този
роман притежава всичките черти на класическия романтичен роман -
безрезервна любов, крехка героиня, един богат и екзотичен фон, който
илюстрира местните обичаи от описвания период.
Тези литературни произведения отразяват желанието на културния
елит на новите нации да дефинира и защити самата същност на онова,
което се нарича Мексико, Перу или Еквадор. Литературният критик
Дорис Сомър нарича тези романтични романи „основополагащата ли
тература“ на новите нации в Латинска Америка. Подобно на Последния
мохикан на Джеймс Фенимор Купър от 1826 г. или на Приключенията
на Хькълбери Фин на Марк Твен от 1884 г. романтичните романи и
поезия започват да предявяват претенции към „същността“ на наци
оналната идентичност. Написаните от Сармиенто Факундо (1845) и
Провинциални спомени (1850), както и епичната поема Мартин Фиаро,
написана от Хосе Ернандес в периода 1872-1879 г. дефинират поняти
ето Аржентина в рамките на идеите на романтизма. Иронията е в това,
че поемата на Ернандес се превръща в едно носталгично ридание за
изчезващия свят на гаучото, който си отива в следствие на политиката
на либерали като Сармиенто. Мартин Фиеро се превръща в една от
големите икони на аржентинската литература не само защото представя
начина на живот на гаучото, но и защото смесва популярната баладна
поезия на обикновените хора с националните литературни традиции
на културните елити. Поемата, рецитирана често по памет от пеещите
балади по баровете, се превръща в основополагаща културна икона за
аржентинските маси, независимо от това дали са грамотни, или негра
мотни, дали са градски, или селски.
Вероятно най-голямата интелектуална фигура на Испанска Амери
ка от този период е Андрес Бело (1781-1865) - брилянтен венецуелец,
който е учител на Симон Боливар и го придружава в Лондон през 1810
г. Той редактира някои от най-влиятелните литературни списания в
Испанска Америка през 20-те години на XIX в., преди да се премести
в Чили през 1829 г. Бело пише поезия, автор е на чилийския граждан
ски кодекс, публикува граматика на испанския език (За използване от
американците) и е избран за първия ректор на Университета на Чили.
Този невероятен гений с изключителна интелектуална мощ способства
за създаването на национална култура и във Венецуела, и в Чили, като
неговата работа и пътувания го превръщат в един истински латиноа
мерикански интелектуалец.
261
Реализъм и натурализъм
Някъде по същото време, когато либералите и позитивистите достигат
до високите етажи на властта в Латинска Америка, се появяват две
нови литературни и артистични форми, известни като реализъм и
натурализъм. В известен смисъл реализмът и натурализмът са логично
културно следствие на либералната и позитивиската политическа
философия. Следвайки примера на френските писатели Оноре
дьо Балзак (1779-1850), Гюстав Флобер (1821-1880) и Емил Зола
(1840-1902), латиноамериканските романисти пишат творби, които
се раздалечават от наивните, емоционални описания на техните
нации и ги заместват с мрачни образи от трудното ежедневие,
особено на бедните прослойки. Подобно на романа Октопод (1901),
написан от Франк Норис (1870-1902) или романа Д ж унглат а
(1906) на Ъптон Синклер (1878-1968) в САЩ, писателите реалисти
и натуралисти в Латинска Америка често експонират и отричат
расизма, потисничеството и несправедливостите в техните общества.
Вместо наивно да прославят индианците или гаучото по начина, по
който го правят романтиците, реалистите и натуралистите разгалват
експлоатацията и унищожаването на местните култури и живота на
гаучото, използвайки литературата като форма на социален протест.
Романите на чилиеца Алберто Блест Гана (1830-1920) и на пе-
руанеца Клоринда Мато де Търнър (1854-1909) отразяват прехода
от романтизъм към натурализъм, като в едни и същи творби двата
жанра се смесват. Блест Гана е син на ирландски лекар, емигрирал
в Чили след независимостта, и на чилийска креолка от известна
земевладелека фамилия. Неговите творби се простират през целия
XIX в. и представляват нещо като история на появата на чилийската
нация, особено през погледа на средната класа. Най-известният му
роман, Мартин Ривас (1862), проследява социалното израстване на
един амбициозен, но обеднял младеж, който с течение на времето
успява да се ожени за богата съпруга. Творбата на Блест Гана е почти
хроника на живота и обичаите в Чили от средата на XIX в., особено
на чилийската средна класа. Мато де Търнър е една от първите писа
телки в Латинска Америка през XIX в. Перуанска креолка от Куско,
тя се омъжва за англичани, който умира през 1881 г., и работи като
журналистка, написвайки един от най-значимите романи на XIX в.
- Птици без гнездо (1889). Подобно на много романтични романи,
и тук става въпрос за трагична любовна история, но същевременно
твърде образно е представена експлоатацията на индианците в пе-
руанските плата. Откровено критикувайки корупцията в католиче
ската църква, Мато де Търнър разказва за двама влюбени - Мануел
и Маргарита, поставяйки ги в социалните сблъсъци, политическата
корупция и расизма на едно малко планинско село. Кулминацията на
262
романа е разкритието, че местният епископ е баща едновременно на

Мануел и Маргарита, което слага край на тяхната любов и евенту
ална сватба.
Расовото и социалното подтисничество са основни теми за много
от писателите в края на XIX в. В Бразилия романите на Алуйзио де
Азеведо (1857-1913) графично пресъздават класовите и расови пред
разсъдъци. В Мулатът (1881) Азеведо ярко портретира предразсъдъ
ците на родния си град Cao Луис в северния крайбрежен щат Маран-
хао. Младият, красив и получил европейско образование Раймундо се
връща в Cao Луис, влюбва се, след което е оплют и изолиран, тъй като
се разкрива, че е незаконно дете, плод на връзката на белия му баща
с една робиня. В Куба романите Сесилия Валдес (1882) на Сирилио
Вилаверде и Саб (1841) Гертрудис Гомес де Авеланада (1814-1873)
също използват литературата, за да критикуват расовите отношения
и робството в обществото. Бившият роб Хуан Франсиско Манзано
(1797-1853) публикува една от малкото автобиографии на роби, въ
обще написани в Латинска Америка. Тя е публикувана в Англия под
заглавието Животът на един поет негър през 1840 г. с подкрепата
на англичани аболиционисти.
Може би най-брилянтният и траен пример за натурализма, реа
лизма и формирането на националната идентичност е творчеството
на бразилския писател Еуклидес да Куня (1866-1909) Обучаван като
военен инженер, Да Куня работи като журналист и е свидетел на едно
от най-големите социални брожения в края на XIX в. в Бразилия, в
района Канудос, граничните области на Байя. Начело с един религио
зен мистик - Антонио Конселхейро, 5 000 жители на Канудос се бият
с местните власти в серия от битки, които накрая ескалират в голямо
въстание. Решителността и хъсът на въстаниците, искащи да бъдат
оставени сами да решават съдбините си, се оказват твърде големи за
местните и щатските власти и се превръщат в труден тест за бразил
ската армия. Цената за поражението на въстаниците и техния лидер
е шестмесечна обсада и хиляди убити и ранени. Да Куна пише дълъг,
епичен разказ за въстанието, който комбинира чистата публицистика
със социални коментари и разсъждения за същността на бразилската
идентичност. Публикуван през 1902 г., Въстание в пограничните
райони (в превод на английски през 1942 г.) е прозорец към душата
на бразилската интелигенция в началото на века в момент, в който тя
се опитва за осъзнае как да комбинира своя европеизационен идеал
с американското си и африканско наследство. Да Куня се възхищава
изключително от расово смесените хора от вътрешността на страната
и признава, че те са „истинските бразилци“. Въпреки това, отчаяно
желае Бразилия да бъде европейска държава и осъзнава, че това ще
означава постепенното елиминиране на расово смесените хора от
вътрешността и замяната им с европейски имигранти. „Ние сме осъ
263
дени на цивилизация - декларира той. - Или ще прогресираме, или

ще умрем. Това е сигурно и нашият избор е ясен.“ Да Куня и други
интелектуалци се оказват в капана на една неизбежна дилема - да си
„прогресивен“ и „модерен“ означава да обърнеш гръб на своя собст
вен произход и да престанеш да бъдеш бразилец.
Две форми на модернизъм

Успоредно с движението на натуралистите и реалистите през
последните десетилетия на XIX в. в Испанска Америка се появява
още една контракултура на романтизма. По същия начин, по който
романтизма отхвърля господстващите интелектуални тенденции на
Просвещението и неговия акцент върху рационалното, науката и
технологията, пропагандаторите на модернизма в Испанска Америка
се противопоставят на позитивистките настроения от края на XIX
в. и тяхното боготворене на науката, технологията и разума. Те
се обръщат към емоциите, мистицизма, спиритуализма и магията;
чувстват се отчуждени от позитивската, научна идеология на Втората
индустриална революция и епохата на машините. Докато позитивистите
търсят материалната трансформация на света посредством науката и
технологията, модернистите обявяват себе си за космополитни естети,
търсещи красотата и истината „в името на самото изкуство“; въстават
срещу всичко, което считат за конвенционално - в обществото,
морала и изкуството - и от тук наблягат върху експеримента. Докато
за писателите романтици романът е основният инструмент за изява,
за модернистите великата артистична форма е поезията. Истината, в
техните очи, е спиритуалистична, мистична и разкриваща хармонията
на Вселената - особено чрез музикалността на поезията. Силно
повлияна от френските поети от този период, тази поезия е пълна със
символизъм и препратки към класическата митология.
За много изследователи на модернизма в Испанска Америка оп
ределящата му и велика фигура е тази на никарагуанския поет Рубен
Дарио (1867-1916). Според Кати Ираде, един от най-известните из
следователи на периода, „на испански неговото име разделя литера
турната история на „преди“ и „след“; модернизмът се ражда и умира
с него. Произхождащ от бедно и расово смесено семейство в един от
най-изолираните региони на Латинска Америка, Дарио се проявява
в края на XIX в. като един от най-великите поети, писали някога на
испански. Неговите стихосбирки и проза Синьо (1888), Проза за не
вежи (1896) и Песни за живота и надеждата (1905) оставят едни
от големите забележителности, написани на испански, от двете страни
на Атлантика. Като повечето модернисти, той кръстосва надлъж и
шир Латинска Америка, САЩ и Европа. По думите на колумбийския
интелектуалец Херман Арсиниега „Дарио поглъща всички култури и
264
им дава собствения си акцент... Той е най-великият испаноговорящ

поет на своето време и ще доминира върху панорамата на кастилските
слова през следващите векове.“
Две други големи фигури, едната - поет и журналист, а другата
- философ, определят облика на модернистичната литература. Както
вече видяхме, кубинският патриот Хосе Марти (1853-1895) умира
в борбата за освобождение на острова от испанците. Най-известна
със своя превъзходен слог, поезията на Марти, и особено Прости
стихове (1891) илюстрира по много красив начин вглъбяването на
модернистите в музикалността. (Когато някои от тези стихове бяха
преведени и композирани в песни от Пийт Сийгър и други компози
тори в началото на 60-те години на XX в., песента „Гуантанамера“
помогна за възраждането и разпространението на творчеството на
Марти.) Той прекарва по-голямата част от своя живот в Ню Йорк Сити
(1881-1895), пишейки в испаноговорящата преса. Познава добре и
САЩ и е свидетел на растящата им политическа и икономическа сила,
която го плаши. Както казва веднъж, живял „в корема на звяра“. За
много от модернистите в Испанска Америка САЩ са олицетворение
на всичко онова, което считат за зло в своето време - безграничния
материализъм и утилитарния подход към живота.
Подобно на много испански и испаноамерикански интелектуалци,
младият уругвайски философ Хосе Енрике Родо (1871-1917) е шоки
ран от бързия триумф на САЩ над Испания през 1898 г. Страхувайки
се от растящото им влияние в цяла Латинска Америка, публикува през
1900 г. своето есе Ариел - един призив към латиноамериканската
младеж да се противопостави на това влияние. Родо идентифицира
САЩ с Калибан - гигантския звяр роб в творбата на Шекспир Бурята.
Разказвачът - учителят Просперо - описва Калибан като олицетво
рение на грубия материализъм и търсенето на удобства. Въпреки че
Родо прокламира своето уважение към материалните постижения на
САЩ, той горещо осъжда ширещия се там популистки егалитаризъм,
който според него постоянно изравнявал обществото, задържайки по
този начин истинските гении и даващ път на посредствеността. За
Родо, който живее в напълно европеизирания Уругвай, истинското
наследство на Латинска Америка е онова с „латински“ традиции. Той
се оказва омаян от френската култура и от Древна Елада. Вместо да
приеме материализма на САЩ, той призовава латиноамериканската
младеж да следва ефирния дух Ариел (също герой от Бурята) и да
търси красота, духовност и истина. Стереотипното представяне на
материалистическите и империалистическите Съединени щати като
противовес на по-духовната и благородна Латинска Америка се пре
връща в постоянна тема в интелектуалните и културни тенденции на
Латинска Америка през последното столетие. Есето на Родо е култур
на забележителност, след като латиноамериканците започнаха да се
265
самоопределят като нещо различно от американците, а също така и

като регион, който не прилича на САЩ.
Модернизмът в Испанска Америка достига най-голямата си сила
в навечерието на Първата световна война - в момент, когато в пор-
тугалскоговоряща Америка се появява още една разновидност на мо
дернизма. Бразилският модернизъм е много по-близък до модернизма
в Европа от началото на XX в. Неговите представители отхвърлят
онова, което считат за посредствена, безизразна, конфромистка бур
жоазна култура от края на XIX в., и се обявяват за онова изкуство,
което изкуствоведът Робърт Хюс нарича „шокът на новото“. Въпреки
че модернизмът намира свой израз и в архитектурата, музиката и ли
тературата, неговата най-забележителна изразна форма е живописта.
Пикасо, Матис и Реноар са трима от най-известните му представи
тели в Европа. Въпреки че бразилски художници и интелектуалци
развиват свое собствено модернистично движение, вдъхновено от
европейските им събратя, те преформатират движението, адаптирайки
го към собственото си общество. По време на стогодишния юбилей
на независимостта на Бразилия през 1922 г. една група от авангард
ни художници и интелектуалци, вдъхновени от модернизма, обявява
своята културна независимост от Европа. Те нямат желание да бъдат
европейци, а просто искат да останат бразилци. „Нека забравим
мрамора на Акропола и кулите на готическите катедрали“, възкликва
Роналд де Карвальо. „Ние сме деца на хълмовете и горите. Спрете да
мислите за Европа. Мислете за Америка.“ На практика те признават,
че „европейското“ не е синоним на „прогресът“ и „модерността“ -
нещо, което Еуклидес да Куня не е бил в състояние да види няколко
години по-рано, пишейки за „въстанието в пограничните земи“ край
Канудос. Тези творци организират „седмица на модерното изкуство“
през януари 1922 г., когато с изложби и лекции в Cao Пало и Рио де
Жанейро обявяват скъсването си с миналото. Начело с разностранни
ят музиколог и писател Марио де Андраде (1893-1945) бразилските
„модернисти“ се опитват да създадат автентични бразилско изкуство,
литература и култура.
Най-запомнящият се образ в бразилския модернизъм е този на
антропофагията, т.е. канибализма. Единият от водещите модернисти
Осуалд де Андраде (1890-1954) издава през 1928 г. своя „Канибалски
манифест“. Бразилските интелектуалци искат да изконсумират или да
преглътнат всички влияния - европейски, африкански, местни - след
това да ги прекарат през храносмилателната си система и накрая да
произведат нещо ново и уникално бразилско. Те искат да сложат край
на стария процес на имитация на европейското. Вместо това се обя
вяват за създаването на бразилска цивилизация, която ще включи в
себе си чертите на трите големи народа, които са населявали толкова
дълго Бразилия. В района на Карибите се появяват подобни движения,
266
акцентиращи върху африканските влияния при формирането на кариб

ската култура - нещо успоредно на културните движения в Бразилия.
Кубинският антрополог Фернандо Отис (1881-1969) и поетът Николас
Гилем ( 1902-1989) са само два, но изключителни примера за търсенето
на неевропейски корени на латиноамериканските култури. По думите
на Гилем: „И сега, когато Европа се съблича / за да изпече своята плът
под слънцето, / и отива в Харлем и Хавана, заради джаз и потомство,
/ перчейки своята черна кожа, докато момичетата ръкопляскат / и за
завист на белите / проговаря като истински негър.“ В Андите и Средна
Америка именно интелектуалци слагат основите на течение, което ще
стане известно като indigenismo - един проиндиански нативизъм, кой
то акцентира върху туземните корени на народите на Андите. Романи
те на Мигел Анхел Астуриас (1899-1974) в Гватемала (особено Мъ
жете на царевицата, 1949) и брилянтните и проникновени разкази
(Седем интерпретативни разказа за перуанската действителнос,
1928) на перуанския марксист Хосе Карлос Мариатеги (1894-1930)
също отразяват влиянието на модернизма върху преформулирането
на латиноамериканската „действителност“.
Моментът на самоопределението
За повече от четири века интелектуалните и културни елити в Латинска
Америка на практика отразяват и имитират културните повеи и
тенденции на европейския елит. През целия колониален период (с
блестящите изключения на поезията на Сор Хуана в Мексико и
изкуството на Алейхадимьо в Бразилия) латиноамериканските
изкуство, музика и литература са в по-голямата си част производни
и второразредни версии на европейската елитна култура. В същото
време народната култура в Америките прониква все по-нагоре в
изкуството, музиката и литературата на елита. Туземните народи
на Средна Америка и Андите, африканците и техните потомци в
Карибите и Бразилия, както и богатите смесици на сблъскващи се
култури, постоянно еволюират, произвеждайки изкуство, музика
и устна традиция. За много от високомерните европейци, които
наблюдават културното развитие на Латинска Америка, именно тези
„американски“ влияния ги правят недостойни за похвали.
Във века след получаването на независимостта, латиноамери
канските писатели, художници и музиканти стават все по-смели във
включването на местни и народни елементи в своите мотиви. За ро
мантиците това често означава признание на приноса на туземните
народи, но по един наивен и идеализиран начин. Реалистите и нату-
ралистите изобразяват всички американски народи в своите творби,
признавайки, че „същността“ на Латинска Америка се проявява при
сблъсъка на културите и народите. Модернистите правят последната
267
крачка, обявявайки, че онова, което те дефинират като свои народи и

държави, са не европейски, а американски - като Америка се дефини
ра от смесването на местните американци, африканците и европейци
те. Модернистите, особено в Бразилия, използват това осъзнаване и
декларират културната независимост на Латинска Америка от Европа
почти век след постигането на политическата.
Нетърпелив да се противопостави на внезапно появилата им се
мощ, Родо се опитва да дефинира Латинска Америка, от една страна,
като ярък контрапункт на САЩ с тяхната протестантска, егалитарна,
материалистична и утилитарна култура, а от друга - като интелектуа
лец, живеещ в един от най-европейските кътове на Латинска Америка,
набляга на „латинското“ наследство на региона. Подобно на много
интелектуалци от XIX в., той игнорира или избира да отхвърли ре
алността в повечето от латиноамериканските държави - че голямото
мнозинство от хората през последните четири века са били расово и
културно не-европейци. Най-силната и трайна декларация за това,
какво означава да си латиноамериканец - при това не от САЩ, - идва
от интелектуалци в страни с дълбоко вкоренени африкански или мест
но-американски култури. Двата най-ярки примера на този „културен
обрат“, признаващ и възвеличаващ неевропейското наследство на
Латинска Америка са Жилберто Фрейре (1900-1987) в Бразилия и
Хосе Васконселос (1982-1959) в Мексико.
Мексико произвежда може би най-драматичния обрат в Латинска
Америка по посока на силен културен национализъм, изграден върху
признаването на туземното наследство в страната. В годините, пос
ледвали Мексиканската революция (Глава 19), новият режим развива
един националнообразователен проект, ориентиран към създаването
на чувство за национална идентичност, което открито развива образа
на испанците като злите завоеватели и на ацтеките като на благородни,
избити, местни хора. Големият архитект на този културен национа
лизъм е Хосе Васконселос - министър на образованието в началото
на 20-те години на XX в. - инициира спонсориран от правителството
културен проект, който ще продължи десетилетия и който използва
изкуството и естетиката, за да пропагандира чувството за нова мек
сиканска идентичност. Той твърдо вярва, че светът върви към прето
пяването на всички раси и че Латинска Америка е в центъра на този
културен и биологически процес. В Мексико, „тази космическа раса“
се появява от сливането на индианците и испанците, като подобен
процес се развива и в Карибите, Бразилия, както и в останалата част
от испаноговоряща Америка. „Ето защо, пише той, в Мексико ние пре
подаваме не само мексикански, но и латиноамерикански патриотизъм,
защото тук сме на един континент, отворен за всички раси и цветове
на кожата, за цялото човечество, и те могат да организират един нов
експеримент за колективно съжителство: експеримент, основан не
268
само на единството, но преди всичко на красотата - онази красота,

която нашата южна раса инстинктивно търси, като че ли именно в нея
ще открием върховното божествено право“.
В началото на 20-те години на XX в. Мексико започва да развива
може би най-силната форма на културен национализъм в Латинска
Америка през XX в. Напомняйки с действията си за либералния про
ект от XIX в., мексиканските революционери започват да създават
училища, библиотеки, театри, музеи, списания, радиопрограми и
филми, които да обслужат дидактическата цел за образоване на всеки
мексиканец - какво е да си „мексиканец“. Това е една иронична пре
работка на стария либерален модел - революционерите също искат
да преобразят всички местни жители, независимо от тяхната култу
ра, етност или език, но не за да ги превърнат в европейци, вярващи
в космическата раса - един расово и културно смесен народ, дирещ
своите корени в Доколумбовите култури на Средна Америка. Една
силна ирония за дълго ще премодулира този националнообразовате-
лен проект. Въпреки прославянето на туземното минало. Целта и тук
е същата, както и при либералите - да се хомогенизират жителите
на Мексико и да бъдат превърнати в испаноговорящи хора, които
ще участват в една западнополитическа система, изградена (поне на
теория) на основата на индивидуалните права и равенството пред за
кона. (С течението на десетилетията пропастта между пропагандните
клишета и продължаващите беднота и потисничество на индианските
селяни се откроява все повече и повече.) Най-известните методи на
официална пропаганда са поръчките, които получават Диего Ривера
(1886-1997), Давид Афаро Сикейрос (1896-1974) и някои други за
серия от впечатляващи стенописи в обществени сгради. Художници
те, дълбоко повлияни от модерното изкуство, така и от социалисти
ческия социален реализъм, изобразяват историята на Мексико, като
испанците и САЩ са злодеите, а благородните индианци и селяните са
героите. Това е рядък случай, когато едно революционно политическо
движение е така блестящо обслужено от своите художници. Творбите
на Ривера и Сикейрос са сред най-великите творби на съвременното
изкуство през XX в. В Бразилия културният национализъм на мо
дернизма е (поне в началото) много по-малко направляван от държа
вата. В началото на века последиците от африканското наследство
в Бразилия се превръщат в мания за интелектуалците и мнозина са
отчаяни от силното му влияние. За мнозина расовата смесица осъжда
тяхното общество на изостаналост, ако не и на пълна безпомощност.
През 20-те години творбите на Жилберто Фрейре започват из основи
да преформулират дебата за расата и националния дух. В много свои
книги и статии Фрейър обръща дебата с главата надолу. Той счита,
че африканското влияние в Бразилия не само не е върнало страната
назад, но даже напротив - направило я е по-силна. Без африканския
269
елемент португалците никога не биха оцелели и просъществували в

тропиците. Португалците създават един „нов свят в тропиците“, като
смесицата от африкански, индиански и европейски елементи прави
Бразилия уникална, и дори превъзхождаща всички останали. Според
Фрейър, тази „люсотропическа“ цивилизация създава една расова
демокрация, в която черни, бели и индианци, и расовосмесени хора съ
жителстват хармонично. (Получил образованието си в университета
Бейлър и в Колумбийския университет, Фрейър се сблъсква от първа
ръка с расовите отношения в САЩ и прави съзнателното разграни
чаване между двете страни.) В своите многотомни писания развива
доста пресилената теза, че Бразилия е пример за уникална в човешката
история цивилизация - „Люсотропическата“. Той вярва, че тази смес
от португалска („Люсо“ - по името Луситания, което римляните дават
на Португалия) и тропически култури прави Бразилия уникална в спо
собността й да хвърли мост над пропастта, разделяща европейските
индустриални общества в Северното полукълбо и не-белите аграрни
общества в Южното. Според него бразилците трябва да се гордеят със
своето расово и културно разнообразие и наследство, които са пример
за следване от други нации и общества.
Към 30-те години на XX в. в цяла Латинска Америка вече се е про
явил ясен модел. Националнообразователните проекти на елитите от
XIX в. продължават, но тяхното основно послание (на повечето места)
сега е уникалната расова и културна смесица, която дефинира по-го-
лямата част от Латинска Америка. Мексико говори за себе си като за
нация от метиси, а Бразилия започва да възприема идентичността на
расово смесено общество. С продължаващата и растяща политическа,
икономическа и културна мощ на САЩ много страни започват под
съзнателно да дефинират себе си като различаващи се и отделни от
„Северния колос“. Блестящият и красноречив Хосе Марти обобщава
това чувство, когато говори за „нашата Америка“ (nuestra America) -
една Америка, която той остро противопоставя на САЩ. „Независимо
колко велика е тази Америка, пише той за САЩ, и независимо колко
свещена може да бъде тя за свободните хора на Америката, в която
се роди Линкълн, за нас, в дълбините на нашите сърца, Америката,
в която се роди Хуарес, е по-велика и никой не може да ни обвинява
за това, нито пък да мисли лошо за нас, защото тя е наша и защото е
била по-злощастна“.
270
ЧАСТ IV
ДЕМОКРАЦИЯ,
РАЗВИТИЕ И
ИДЕНТИЧНОСТ
ГЛАВА 18
Разделящи се пътища:
много латиноамериканци
Единство и разнообразие: нови реки и потоци

В тази книга аз често се връщах към образа на Латинска Америка
като сблъсък от три мощни потока, които заедно създават река, която
събира три общества в заслепяващо разнообразие от комбинации,
ново и уникално в световната история. Както вече видяхме, буйната
река постепенно се разделя в много различни потоци, но всички те
произлизат от голямата река, формирана от началния сблъсък между
местни американци, европейци и африканци. Много американци
участват в политическата и културна конструкция, която сега наричаме
Латинска Америка; тази конструкция винаги е била незавършена
творба. Към началото на XX век става все по-трудно на историците
да пишат свързано за „историята“ на Латинска Америка. Колизиите
от XV и XVI век раждат серия модели с вариации, но разказът за
конкиста, колонизация и поява на нови общества е свързан, а тази
връзка липсва, когато разглеждаме региона през последното столетие.
Колониалната епоха е мощно единство, създадено първоначално от
европейската конкиста и колонизация и многобройните реакции към
тези насилствени промени. Към края на XVIII век могъщата река
Латинска Америка вече започва да се разделя на много различни
потоци, тенденция, която Войните за независимост ускоряват.
Подобни процеси на независимост, ранно национално изграждане
и влизане в световната икономика дават на историците дори нови
основания за общи модели подобно на ранно появилите си нации,
следващи различни пътища.
Тези пътища стават много по-разнообразни през XX век, но ние
все още разпознаваме общи модели в политиката, икономиката, об
ществото и културата. Последният раздел от книгата разглежда тези
модели, концентрирайки се върху темите за „демокрация, развитие и
идентичност“. Голяма част от латиноамериканската история през XX
век е бавната (понякога извънредно бавна) и непостоянна еволюция
на региона като такъв, който става по-демократичен, икономически
по-развит и много по-нападателен и сигурен за своите идентичности
като общества, нации и региони. Главите 19-22 са фокусирани вър
ху политическите модели от последния век. Глава 23 е посветена на
борбата за икономическо развитие и Глава 24 разглежда въпросите за
расата, културата и идентичността. В началото на XXI век все още е
18. 273
възможно да се говори за Латинска Америка като за регион с общи

характеристики и обща история. Без съмнение, разнообразието се
увеличава с всеки изминал ден. Много от потоците се появяват извън
могъщата река от XVI век и някой може да различи видимо към края
на XXI век, че ще е трудно да бъдат разглеждани всички те като част
от един и същ политически и културен регион. В другия век вероятно
ще бъде много трудно да се пише синтетична история на Латинска
Америка с общи модели и характеристики за XXI век - или пък този
регион ще се състои от по-малко хора и по-малки географски осно
вания.
Политика: йерархия и власт

Въпреки огромния набор от вариации, моделът в цяла Латинска
Америка за последния век е движение към по-голямо политическо
участие чрез все повече и повече хора от всички сектори на
обществото. Въпреки че Латинска Америка продължава да бъде
общество, характеризиращо се с дълбоко вкоренена йерархична
култура и концентрация на власт в ръцете на относително малък
сектор от населението, тези дълготрайни исторически модели са
сериозно отслабени чрез нарастващото участие през последния
век на мнозинството латиноамериканци в електоралната политика.
Този процес не винаги се развива паралелно на всички места и
среща огромни пречки почти навсякъде (най-вече през 60-те и 70-те
години), но моделът е ясен: в началото на XXI век като цяло Латинска
Америка е повече участваща, представителна и демократична от
когато и да било в нейната дълга история. Този процес е много
неравен и половинчат в региона, като Латинска Америка преживява
през столетието циклично репресии и демократизация. Тенденцията
в много (но, отново, не всички) страни в началото на XX век е към
по-широко политическо отваряне и разширяване на вота към все
повече и повече хора. Подходящи примери за този модел са Коста
Рика, Чили, Аржентина и Уругвай. На някои места представителни
институции и избори се провеждат на сравнително регулярна основа,
но с много органичен брой участващи от населението (Бразилия).
Разрушителните ефекти от Голямата депресия пресичат Атлантика
и провокират процес на демократизация след 1929 г. В Централна
Америка и голяма част от Карибския басейн диктатори завземат
властта и следват десетилетия репресии. Възходът на Анастасио
Сомоса Гарсия (1936-1956) в Никарагуа, Рафаел Леонидас Трухильо
(1930-1961) в Доминиканската република и Фулхенсио Батиста
(1933-1944,1952-1959) в Куба илюстрират този модел. Дори в страни
с много по-високо развита електорална, представителна политика
(Аржентина и Чили, например) тези институции са сериозно засегнати
2 74
ДЕМОКРАЦИЯ, РАЗВИТИЕ И ИДЕНТИЧНОСТ
и понякога временно разрушени от шоковите вълни на икономическата

криза от 30-те години.
Като цяло в годините след Втората световна война цикълът в ре
гиона се движи към политическо отваряне. Към края на 50-те години
повечето страни в Латинска Америка имат някакъв вид функциониращи
електорални системи с механизми и процедури на представителна по
литика. Само в репресивните, лични диктатури в Централна Америка
и Карибите демокрацията отсъства напълно (в Куба, Доминиканската
република, Хаити, Никарагуа, Гватемала). В средата на 60-те години
революционните леви движения и отговорът, който САЩ им дава, съз
дават нова фаза на диктатури и репресии. Триумфът на Фидел Кастро
и Кубинската революция през 1959 г. създава една от най-значимите
повратни точки в историята на Америките, и дори в историята на света.
За един кратък момент се счита, че Кастро инициира фаза на лява рево
люция, която ще отправи предизвикателство към капиталистическите
Съединени щати и ще поведе Латинска Америка в радикално антикапи-
талистическа, анти-САЩ посока. Иронично, успехът на Кастро при за
вземането на властта и преодоляването на усилията на САЩ да отстрани
него и революцията провокират вълна от десни военни заговори, които
довеждат армията на власт в по-голямата част от Латинска Америка.
Тази вълна започва с военен преврат в Бразилия през 1964 г. и достига
своя зенит с военните преврати в Уругвай и Чили през 1973 г. В края
на 70-те години Коста Рика, Доминиканската република, Колумбия и
Венецуела са последните функциониращи представителни, електорални
системи, останали в Латинска Америка. (Мексико има представителна,
електорална система, но тя е контролирана от една-единствена партия
от 20-те години.) Краят на 70-те години е един от най-тъмните периоди
в политическата история на модерна Латинска Америка.
Друга голяма икономическа криза като тази от 30-те години дос
тига Латинска Америка през 80-те години и нанася удар на военните
режими. Тази икономическа криза и краят на Студената война като
последен политически цикъл характеризират повторната поява на
представителна демокрация в нации, където дългата история е нару
шена от военни диктатури (Уругвай, Аржентина, Чили) и появата, за
първи път, на тези институции в много страни, където тя е виртуално
непозната (Гватемала, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа, Хаити,
Боливия). Към 2000 г. Куба остава сама като последната страна в
региона без значителни електорални, представителни политически ин
ституции. Въпреки някои сериозни предизвикателства, за последния
четвърт век Латинска Америка изживява най-дългия, силен и значим
период на представителна, електорална политика в своята история.
Въпреки че това е модел с ясни параметри, вариациите са големи - от
продължителната и впечатляваща електорална история на Коста Рика
до слабата и хаотична електорална политика на Боливия.
275
Следващите четири глави са концентрирани върху две големи

политически течения от XX век - реформи и революции. В Мексико
(1910), Гватемала (1944), Боливия (1952), Куба (1959) и Никарагуа
(1979) мъже и жени отхвърлят статуквото чрез въоръжена борба,
вземат властта и се стремят да елиминират дълбоките социални и
икономически неравенства, които тормозят Латинска Америка от
времето на Конкистата. Тези нации поемат по пътя на революцията
- фундаментална трансформация на социалната структура, полити
ческата система и икономиката на нацията, често чрез насилствено
завземане на политическата власт. Уругвай, Аржентина, Чили и Коста
Рика, от друга страна, следват пътя на реформите, създавайки посте
пенно политически системи, които имат много сходства със социал
ната демокрация в Западна Европа. Тези девет случая са най-ясните
примери за реформи или революции в Латинска Америка през XX
век. Въпреки че революционни движения изникват почти навсякъде
в Латинска Америка, те достигат до властта само в тези пет нации.
Движенията за реформи са популярни почти навсякъде, но с много
по-несъществен и невпечатляващ успех спрямо тези в Уругвай, Ар
жентина, Чили и Коста Рика.
Посочените държави се стремят да изградят дългосрочни рефор-
мистки движения, които обичайно избягват кръвопролитни граждан
ски войни и държавни преврати, позволявайки им да развият силни
представителни електорални системи, които постепенно разширяват
вота до все повече и повече хора в средата на века. Дори и тези страни
периодично изживяват провали. Кратка, но кръвопролитна гражданска
война преживява Коста Рика през 1948 г. Изключително насилствени
и репресивни военни диктатури слагат край на електоралната полити
ка в Чили, Аржентина и Уругвай през 60-те и 70-те години. На другия
край на политическия спектър са страни с елити, които полагат всички
усилия за постепенни реформи. Тези страни оказват натиск, когато
реформистите попадат в изолация. Много от тях се обръщат към
въоръжената борба като единствената възможност да се промени сис
темата. В пет държави тези революционери се стремят да отхвърлят
правителства, да завземат властта и да предприемат дълбоки социални
и икономически реформи, всички с променлив резултат. Най-ранният
пример е Мексико (1910-1920), следван от Гватемала (1944-1945),
Боливия (1952), Куба (1956-1959) и Никарагуа (1977-1979).
В останалата част от Латинска Америка вариациите на тези два
модела са по-малко ясни и поддържани. Някои държави изживяват
серия диктатури, прекъсвани от кратки моменти на реформи (Ел
Салвадор, Хондурас, Еквадор, Перу). Други попадат под дълготрайни
лични диктатури: Никарагуа (1936-1979); Доминиканската република
(1930-1961); Хаити (1957-1985); Парагвай (1954-1989). През 80-те
години те са обхванати от вълна на демократизация и електорална
276
политика. Все още други страни - Бразилия, Колумбия и Венецуела

- имат форма на представителна, електорална политика, но се борят
за поддържането на социална и политическа стабилност през послед
ния половин век. Колумбия и Венецуела накрая успяват да установят
регулярна система на електорална, представителна политика в края
на 50-те години. В Бразилия тази политическа система е много рес-
триктивна преди 1930 г., проваля се и води до диктатура през 30-те
и началото на 40-те години, след това изживява две десетилетия на
истинска електорална политика преди военния преврат от 1964 г. Едва
в края на 80-те години се стига до повторната поява на истинска елек
торална, представителна политика. На финала е уникалният случай на
Пуерто Рико. Присъединени към САЩ след 1898 г., пуерториканците
стават американски граждани през 1917 г. и островът става „свобод
но асоцииран щат“ през 1948 г. Въпреки че са латиноамериканци по
история, култура и език, пуерториканците постоянно и категорично
гласуват да останат в американската система, въпреки тромавия си и
анормален статут.
От края на 40-те до края на 80-те години Студената война, за не
щастие, доминира над цялата политика на Латинска Америка. Веков
ната борба между бедните маси и елита (основно земевладелци) се
трансформира в периода след Втората световна война в борба между
Изтока и Запада, между комунизма и капитализма. И СССР, и САЩ
виждат глобалната борба като „нулева сума“ резултат в баланса меж
ду два (и само два) могъщи блока. От перспективата на Съединените
щати „врагът на моя враг е мой приятел“ и водещите политически
елити в Латинска Америка се научват да разиграват антикомунисти
ческата карта много ефективно. Те представят всички усилия относно
реформите и промяната като работа срещу опитите на комунистите
и левите движения да завземат властта. В повечето случаи имат ус
пех при мобилизирането на американската помощ да отстранят тези
реформаторски движения, без значение дали те са инспирирани от
социализма, или не. С драматичното изключение на Куба (1959) и по-
малко успешния пример на Никарагуа (1979) всички революционни
леви движения в Латинска Америка претърпяват поражение.
Поляризацията на света, създадена от Студената война, дава мал
ко пространство за тези, които провеждат демократични реформи
и икономически път, който ще започне да променя дълготрайните
социално-икономически неравенства на региона. Дори в държави с
дълга традиция на представителна, електорална политика (Чили, Ар
жентина, Уругвай), Студената война променя постигането на социална
справедливост и равенство в борбата между Изтока и Запада. За почти
половин век Студената война преобръща борбата (привидно) в битка
между капитализма и социализма. Кубинската революция е най-ярки
ят пример за това, което трябва да бъде/или избор: капиталистическа
277
икономика, обвързана със САЩ и продължаващо социално-иконо

мическо неравенство, или социалистическа икономика, тясно свър
зана със Съветския съюз и елиминирането на това неравенство чрез
държавна намеса и авторитаризъм. Експериментите със социализма
- дали в авторитарна Куба, или в колабиралата демокрация в Чили в
началото на 70-те години - се чувстват жертви на поляризацията от
Студената война.
Съединените щати излизат от Втората световна война с най-сил
ната икономика на планетата. Докато войната оставя Европа, Япония
и Китай в руини, американската индустриална икономика излиза от
войната с пълен капацитет. САЩ създават тесни стратегически, ико
номически и военни връзки с почти цяла Латинска Америка по време
на войната, за да осигурят региона и да гарантират достъп до нейните
пазари и ресурси. Веднага след войната Организацията на американ
ските държави става наследник на Панамериканския съюз на Джеймс
Блайн от края на XIX век. В цяла Америка САЩ създават военни
съюзи с армиите на всяка нация, подпомагайки ги с експерти, оръжия,
обучение и екипировка. Доктрината Монро от началото на XIX век е
замесена в изграждането на идеологическа стена срещу комунистиче
ското влияние в полукълбото. Въпреки че латиноамериканските нации
продължават да развиват търговски и дипломатически отношения с
други райони от света, най-вече с Европа, „Рах Americana“ царува
над региона, като САЩ отстояват своето право да ръководят двете
Америки през втората половина от столетието.
Събитията в Европа от 1989 г. дълбоко променят хода на политика
та в Америка. За последния четвърт век Латинска Америка изживява
период на безпрецедентна политическа трансформация. Въпреки че
опитите показват широки вариации, краят на Студената война слага
(почти навсякъде) край на радикалната поляризация, появата на елек-
торална представителна политика (отново, почти навсякъде) и края на
левите революционни движения (със случайните изключения на Перу
и Колумбия). За десетилетия левицата в Латинска Америка защитава
най-категорично социалната справедливост, човешките права и края
на социално-икономическото неравенство. По думите на мексикан
ския дипломат и политолог Хорхе Кастанеда левицата се е борила
за една утопия. С възхода на електоралната политика в целия регион
левицата вече не се нуждае от оръжие, за да се чуе нейният глас. Тя
се връща към урните и кампаниите. Отново, по думите на Кастанеда,
сега тя трябва да преследва „утопията невъоръжена“.
Парадоксално, големият страх на консервативните елити в Ла
тинска Америка не изчезва. Те упорито се борят (по-упорито в някои
страни, отколкото в други) срещу реформите, които ще дадат право на
глас на бедните хора, страхувайки се, че бедното мнозинство ще до
веде на власт радикални леви демагози, които ще използват управле
278
нието, за да национализират икономиката, ще преразпределят благата

и ще нанесат вреди на десницата. Накратко, те се страхуват от друга
Кубинска революция - чрез урните. Наистина, изборите в Латинска
Америка през последните 25 години много по-рядко са печелени от
центристи или десни кандидати. Когато изборите довеждат левицата
на власт, тези леви лидери и техните партии не правят почти нищо,
за да променят икономическата политика, подкрепяна от десницата.
Въпреки техните идеи за социална справедливост, човешки права и
елиминиране на огромните социално-икономически неравенства в
техните общества, когато левите дойдат на власт, те често предлагат
малко нови идеи като алтернатива на глобалния капитализъм от края
на XX и началото на XXI век.
Появата на електоралната политика съвпада с колапса на социа
листическия блок, мощната експанзия на капитализма и възхода на
неолибералния (нов либерален) модел. Този икономически модел
(най-тясно свързан с възхода на Роналд Рейгън в САЩ и Маргарет
Тачър в Англия през 80-те години) маркира връщането към корените
на класическата либерална икономика от края на XIX век, предлагайки
по-малко правителствена намеса в икономиката, свободна търговия и
отворени пазари. След тежкото десетилетие на икономическа криза в
Латинска Америка през 80-те години на XX век всички правителства
(в различна степен) се връщат към този неолиберален модел. През
90-те години неолибералната икономика става доминиращата тенден
ция в цяла Латинска Америка (с изключение на Куба). Социалната
революция, от която старите елити толкова се страхуват, не се случва.
В горещината на революционните катаклизми от 60-те години едва ли
някой си представя, че само три десетилетия по-късно левите ще дойдат
на власт в Бразилия или Чили чрез демократични избори и ще следват
капиталистическата икономическа политика, която не прави почти
нищо, за да се справи с бедността на повечето латиноамериканци?
Икономика: намеса и отваряне

Въпреки постоянната представа за неразвитост, Латинска Америка
(като цяло) изживява впечатляващ икономически растеж през по-
голямата част от XX век - годишен напредък от около 4%, - но
този растеж не е достатъчен, за да подобри жизнения стандарт на
мнозинството латиноамериканци. В началото на XXI век, въпреки
впечатляващите промени, Латинска Америка „остава богата земя на
бедни хора“ . Както се случва през по-голяма част от историята на
региона, ролята на управлението е най-важния фактор в икономическия
живот на латиноамериканците в XX век. Икономическата история на
последното столетие е цикъл на възход и провали на правителствена
намеса. Както в политиката, държавите от региона предлагат широк
279
спектър от казуси, като регионът се движи между по-голяма и по-

малка намеса. XX век започва с мнозинство икономики, преследващи
отваряне и експортно-ориентиран растеж. От 30 до 80-те години
повечето страни „се обръщат навътре“, следвайки протекционистична
политика и се стремят да развият разнообразни и индустриализирани
икономики. Те се стараят да надмогнат изключителната зависимост от
една култура и доминация на износ на минерали. Столетието завършва
с драматично намаляване на протекционизма и правителствената
намеса, нова фаза на експортно ориентиран растеж и значително
движение към регионална интеграция. По много различни пътища
Мексико и Бразилия стават двете най-силни икономики в Латинска
Америка (и сред 10-те най-силни в света) и предлагат два много
различни модела за по-малките държави в региона.
Всички нации от Латинска Америка се изправят пред обезсър
чаващо наследство от колониалния период и ориентирания навън
растеж от XIX век: аграрни икономики, които произвеждат и изнасят
най-вече селскостопански стоки и желязо към Европа и САЩ. Лати
ноамериканците внасят по-голямата част от индустриалните стоки от
северните индустриални нации, плащайки за тях с парите от износа.
Влизайки в XX век, повечето латиноамерикански нации разчитат
изключително на една култура или минерали: захар в Куба; кафе в по-
голямата част от Централна Америка, Колумбия и Бразилия; банани
в Еквадор и Хондурас; калай в Боливия; говеждо месо в Чили; пше
ница и говеждо месо в Аржентина. Една-единствена култура прави
тези нации изключително зависими от покачването и свалянето на
цените на тяхната продукция в Европа и САЩ. В началото на XX век
те изживяват значителен несигурен икономически растеж с искания
за техните продукти в северноатлантическия свят. Голямата депресия
опустошава повечето икономики в Латинска Америка, като желанието
за техния експорт - банани или говеждо месо - умира.
Почти навсякъде в региона, най-забележимо в големите нации,
политическите и икономическите елити обръщат икономиките навътре
и от 30-те до 70-те години общият модел е увеличаваща се държав
на намеса, която провокира диверсификация и индустриализация.
Протекционизмът чрез тарифи и данъци върху импорта, създаването
на контролирани от държавата предприятия, които да ръководят и
развиват жизненоважни индустрии и мащабно правителствено финан
сиране на ключови сектори от икономиката стават основно средство
за развитие на националните икономики. През 60-те години тази по
литика на „индустриализация чрез заместване на вноса“ (заместване
на импортно произвежданите стоки с домашно производство - ИЗВ)
стимулира значително индустриално развитие в по-големите нации -
Бразилия, Мексико, Аржентина - и в по-малка степен в много други
страни в Латинска Америка. Към края на 60-те години ИЗВ напредват
2 80
много, създавайки домашна индустриална база, но тя е силно защи

тена от международната, външна конкуренция. Петролният шок от
70-те години и дълговата криза от 80-те слагат брутално край на този
половин вековен цикъл на намеса и протекционизъм.
Войните в Средния Изток (между Израел и арабските нации през
1973 г. и между Ирак и Иран през 1979 г.) провокират два големи
петролни шока през през 70-те години и изпращат по-голямата част
от света в рецесия заради възхода на цените на петрола. В Латинска
Америка (и голяма част от изостаналия свят) повишението на цените
на петрола осакатява икономиките и ги изпраща в търсене и получа
ване на заеми от чужди банки, за да се справят с кризата. В началото
на 80-те години, след като голяма икономическа рецесия пресича капи
талистическия свят, вторият петролен шок и драматично повишените
цени принуждават почти цяла Латинска Америка да търси огромни
заеми - милиарди долари. Общата външна задлъжнялост на Латинска
Америка се повишава от 2 млрд. през 1900 г. до повече от 500 млрд.
през 1985 г. (Мексико и Венецуела преживяват хода на толкова много
петрол и толкова бърза икономическа експанзия, изградена на осно
вата на големи заеми, които не могат да платят в началото на 80-те
години, когато цените падат!) За 10 години чуждите банки и агенции
ефективно закриват основните тръбопроводи и Латинска Америка
преживява серия рецесии и икономическо свиване. За повече от десе
тилетие мнозинството страни се борят с всички сили да предоговорят
своите дългове и да се отвори отново притока на международни фи
нансови ресурси. Финансово засегнати правителства орязват драма
тично своите бюджети. Това е „изгубеното десетилетие“ за голямата
част от Латинска Америка, като правителствените разходи за основни
социални програми се провалят и стандартът на живот в повечето
страни пада на нивото от 60-те години. Реално Латинска Америка губи
почва след десетилетия икономически растеж.
През 90-те години дълговата криза е превъзмогната, нови ка-
питалови инвестиции се насочват към Латинска Америка и почти
всички нации от региона се ориентират към по-отворена икономика
с по-малко търговски бариери. Латиноамериканските икономики се
глобализират. Правителствата съществено редуцират своята намеса
в икономиката и се приватизират хиляди контролирани от държавите
корпорации. Това завръщане към класическите либерални икономики
от началото на XIX век е съпътствано от парадоксално паралелна
тенденция, създаването на търговски блокове чрез регионална интег
рация: Северноамериканско споразумение за свободна търговия, или
НАФТА (Канада, САЩ и Мексико), „Южният пазар“, или Меркосул/
Меркосур (Бразилия, Аржентина, Уругвай, Парагвай и Венецуела)
като и други. С обвързването на нациите и редуцирането на търгов
ските бариери в регионални блокове правят по-трудно движението на
281
тези нации извън блоковете. Реално те редуцират търговските бари

ери вътрешно и ги издигат външно за нечленуващи нации, по-скоро
това е форма на протекционизъм сред големи блокове, отколкоточш
отделни нации. За много от по-малките латиноамерикански държави
(Карибските острови или нациите от Централна Америка, например)
тези регионални търговски блокове предлагат възможност да търсят
икономическо бъдеще (тоест, значими икономики), което не би било
възможно в рамките на малки национални пазари и малко ресурси.
Въпреки че последните изборни победи за президентски кандидатури
във Венецуела, Еквадор и Боливия поставят на власт гласовити опо
ненти на неолиберализма, остава да бъде видяно дали тази „розова
вълна,, ще предложи стабилна и жизнена алтернатива на неолиберал-
ния модел. В началото на XXI век неолиберализмът и регионалната
интеграция доминират икономическия пейзаж в цяла Америка. Глоба
лизацията става цел - мантрата на икономическо гуру и капитализма
на свободния пазар за всички страни.
Общество: бедност и богатство

Упоритото присъствие на изявени социално-икономически неравенства
остава най-отличителната черта на цяла Латинска Америка. Нито
интервенционалистката политика от средата на XX век, нито
неолибералният модел от последния четвърт век се стремят да променят
съществено пропастта между богати и бедни в региона. Де факто,
пропастта даже се разширява през последното поколение. Според
някои изследвания, Латинска Америка има най-небалансираното
разпределение на ресурси спрямо който и да било друг регион в
света. Бразилия, с нейните огромни ресурси през 90-те години има
най-неравномерното разпределение на доход от всяка друга страна
в света! (Тя е сред първите пет.) Високото социално, икономическо
и културно разделение между относително малък елит и маси от
бедни хора, което се появява вследствие на Иберийската конкиста
през XVI век, продължава векове; то също така се интензифицира.
Противно на това, което много хора очакват, икономическият растеж
и появата на демокрация в Латинска Америка не помагат да премахнат
това огромно социално и икономическо разделение. Капитализмът и
демокрацията може и да доминират в региона, но все още не водят
до отстраняването на бедността и неравенството. Те са най-мощните
константи в латиноамериканската история в рамките на постоянно
променящи се политически и икономически режими.
Въпреки че социално-икономическото неравновесие е налице,
анализът му винаги е комплициран. Социалните науки се борят десе
тилетия наред да формулират ясни дефиниции за понятието „социална
класа“, но с малък консенсус. Икономистите се стремят да използват
282
разпределението на доходите като подходящ синоним на класа, оси

гурявайки статистики за разпределението на националните доходи
на декади. Те разделят населението на 10 групи, от 10% с най-висок
доход до 10% с най-нисък, показвайки колко много от националния
доход всяка десета контролира. Стандартна мярка на неравенство е да
се сравни дохода, контролиран от най-богатите 20% от населението
спрямо този, контролиран от най-бедните 20%. Моделът в цяла Латин
ска Америка (със значителни национални вариации) е ясен: богатата
група контролира 15 до 20 пъти повече доход от този на най-бедната
група. Отново Бразилия е най-поляризирана, като богатите 20% кон
тролират 64% от националния доход срещу 2% от бедните 20% - фактор
от 32 пъти! (Сравнителният показател на САЩ е 8, сред най-високите
в развития свят.) В региона има вариации. Куба, с нейното радикално
преразпределение на богатство през 60-те години е най-отчетливият
пример, но 10 млн. кубинци споделят недостатъчно ресурси, но живеят
в общество с отлични социални услуги (здравеопазване, образование) и
малко доходи на разположение. В другите страни от региона факторът
варира от 11 в Коста Рика до 30 в Хондурас. Тези неравенства засягат
различни групи и региони непропорционално. Индустриалните иконо
мики на Бразилия и Мексико например са в различна икономическа
вселена от бедните (все още), в голяма степен, аграрни икономики на
Хаити или Хондурас. Чили, Аржентина, Уругвай и Коста Рика отстра
няват социално-икономическото разделение по-успешно от повечето
други нации от Латинска Америка в общества, които са преобладаващо
от европейски произход. Хаити, след почти две десетилетия политиче
ски вълнения, е сред най-бедните нации на планетата. При отделните
нации регионалното неравновесие изпъква също. Пазеният от суша
вътрешен район на Североизточна Бразилия (т.нар. Полигон на суша
та) е може би най-бедният субрегион в цяла Америка. В държавите
от Андите градовете по крайбрежието имат много по-висок стандарт
на живот от бедните селища в сиерата. В Мексико селското, най-вече
индианско население в Юга (Чиапас), живее по много различен на
чин от този на силно индустриализирания мегаполис на федералната
столица с нейните 22 млн. жители.
Тъмнокожите хора от Латинска Америка преобладаващо остават
на дъното на социално-икономическата пирамида, която е характерна
за Латинска Америка от XVI век. Моделът е отчетлив във всички стра
ни. По-ниските ешалони на социално-икономическата пирамида са
съставени най-вече от индианци и тъмнокожи, а горните - от бели. Ог
ромното индианско население на Гватемала, Еквадор, Боливия и Перу
продължава да е изправено пред огромна бедност и дискриминация.
Грубо оценено от социолозите, горната класа в Латинска Америка
възлиза на около 5-10% от населението, средната класа - около 10-15
%, работническата класа - 35-40%, с около 40-50% от населението,
283
живеещо в бедност и работещо в сивия сектор на икономиката. (Като

отправна точка, американското Бюро за ценз класифицира около 65%
от населението в средната класа с около 15-20% по-ниско, или близо
до нивото на бедност.)
Това подчертано неравенство, както видяхме, е една от определя
щите черти на Латинска Америка от векове. Въпреки че е популярно
през 60-те и 70-те години да се обвинява „експлозията на население“
за бедността и неравенството, те са обща черта за региона от неговото
създаване. Огромната експанзия на население в Латинска Америка не
създава бедност и неравенство; по-скоро те увеличават размерите му.
В началото на XX век населението на Латинска Америка вероятно
възлиза на около 60 млн., с Мексико (14 млн.) и Бразилия (18 млн.),
което е около 1/2 от всички латиноамериканци. Чили, Аржентина,
Перу и Колумбия - всяка една имат между 3 и 5 млн. жители; Уругвай,
Боливия, Еквадор, Хаити, Куба, Ел Салвадор и Гватемала - 1-2 млн.
Останалата част от Централна Америка, Карибите и Панама - от 300
до 600 хил. Към 1950 г. населението на региона нараства с 250% до
160 млн. - отново с половината от жителите на региона в Бразилия
(53 млн., трикратно увеличение) и Мексико (28 млн., два пъти). Ар
жентина става третата най-населена страна в региона с около 20 млн.
жители и Колумбия, четвърта, с 12 млн. Следват Куба, Чили, Вене
цуела и Перу, всяка с 4-7 млн. и Хондурас, Ел Салвадор, Никарагуа,
Гватемала, Пуерто Рико, Доминиканската република, Хаити, Боливия,
Еквадор, Уругвай и Парагвай - 1-3 млн. жители. Панама и Коста Рика
имат около 800 хил. население.
Два мощни и драматични модела характеризират демографските
промени в Латинска Америка в последния половин век: бързото и екс
плозивно нарастване на населението в региона и масовото движение на
хора от провинцията към градовете. Между 1950 и 2000 г. населението
се утроява - за да премине половин млрд. души. С население от 175
млн. в Бразилия, един от всеки трима латиноамериканци е бразилец;
100 млн. в Мексико, всеки пети е мексиканец. Населението на Колумбия
(42 млн.), Аржентина (37 млн.), Перу (26 млн.) и Венецуела (24 млн.)
- следващите четири най-големи страни - дават другата четвъртина от
всички латиноамериканци. Чили, Куба, Еквадор и Гватемала - всяка има
между 11 и 15 млн. жители. Боливия, Доминиканската република, Ел
Салвадор, Хаити, Хондурас, Никарагуа и Парагвай обхващат всяка една
между 5 и 8 млн. Най-малките страни - Коста Рика, Панама и Уругвай
- всяка има 3-4 млн. граждани. Общността на Пуерто Рико е сходна по
размер, с около 1 млн. души от пуерторикански произход, живеещи в
САЩ. Към началото на XXI век страните от Латинска Америка варират
от сред най-големите в света по брой население - Бразилия (пета) и
Мексико (единадесета) - до някои от най-малките.
Заедно с този експлозивен растеж на населението е драматичното
284
преместване на хора от селски към градски райони - най-вече в пе

риода след 1950 г. В началото на XX век вероятно 10-15% от лати
ноамериканците живеят в градски райони (градове с около 20 хил.).
В края на века регионът като цяло е 75% градски и това съотношение
е 90% в Чили, Аржентина, Уругвай и Венецуела. Въпреки че абсо
лютният брой на селски жители започва да спада след 1960 г., повече
от 125 млн. латиноамериканци живеят в селски райони през 2000 г.
- повече от два пъти от цялото латиноамериканско население през
1900 г.! Тази урбанистична експлозия създава огромни градове (най-
вече столиците) в цяла Латинска Америка, градове, които не могат да
абсорбират масивния приток на селски мигранти. В началото на XXI
век метрополиите на Cao Паоло и Мексико сити са сред петте най-
големи в света (20-23 млн. жители), Буенос Айрес (13 млн.), Рио де
Жанейро (12 млн.), Лима (9 млн.), Богота (8 млн.) и Сантяго (6 млн.)
стават големи градове в световен мащаб.
Както видяхме, индианското население, африканци и расово смесе
ни създават огромното мнозинство от хората в Латинска Америка от
XVI до началото на XX век. С началото на последната голяма вълна на
имиграция в края на XIX век етническият състав на Латинска Америка
претърпява своята най-важна трансформация след сблъсъците от XVI
век. Индианското население, въпреки бавният растеж през вековете,
сега се изправя пред нови предизвикателства, след като все повече и
повече родени американци напускат своите общности, за да отидат в
градовете, където често изоставят своя език и традиционна култура,
асимилирайки се в света на европеизираните метиси. Притокът на
африканци приключва в средата на XIX век и не е подновен. Масова
вълна европейци, основно от Южна и Източна Европа трансформира
Южна Бразилия, Уругвай, Аржентина и Чили в края на XIX и началото
на XX век. Финално, през XX век се появяват нови етнически групи:
японци, китайци, корейци, индийци, хора от Средния изток, най-вече от
Сирия и Ливан - района на старата Османска империя. Въпреки че тези
вълни имигранти са относително малки, те променят състава на много
латиноамерикански общества спрямо миналия век. Хора, произлизащи
от тези имигрантски общности, сега играят важна роля в Латинска Аме
рика. (В Перу, Еквадор и Аржентина латиноамериканци от японски или
ливански произход служат като президенти в последните 20 години.)
Тези нови вълни от имигранти обогатяват и диверсифицират още пове
че културния микс, създаден през вековете от сблъсъка на африканци,
местни американци и иберийци. През последното столетие тази богата
„топилня“ на етноси прави Латинска Америка един от най-разнообраз
ните региони в културно и етническо отношение на планетата.
285
Култура: много въображаеми общности

Обществата на Латинска Америка се появяват в резултат на пет века
общи исторически процеси и модели, но днес много нации, региони и
групи следват своето собствено чувство за идентичност и различие.
Повечето от хората от традиционните 20 нации и много други отвъд
техните граници се възприемат като „латиноамериканци“. В началото
на XXI век близо половин млрд. души гледат на себе си като на
участници и потомци в една обща история и наследство. Аз се опитах
да очертая в тази книга явлението, наречено Латинска Америка, и
как държавите нации от региона са създадени през вековете чрез
комплексни и утвърдени процеси, които не на всяка цена водят до
„въображаеми общности“, които се появяват в началото на шестия
век от раждането на региона. Латинска Америка има многобройни
идентичности като регион, като нации, като субнационални региони
и като общества и култури, които пресичат политическите граници.
Докато чувството за латиноамериканска солидарност и силата
на национализма са по-силни, отколкото през всяко друго време
в историята на региона, много други „въображаеми общности“
(индиански общества и хора с африкански произход, посочвам два
примера) търсят и намират своето място в многото общности, които
съставляват Латинска Америка днес.
Този парадокс - на силно чувство на национална и наднацио-
нална идентичност във времена, когато много, много общности са
намерили своята идентичност извън нацията - прави Латинска Аме
рика кохерентна и като регион, и като идея. Така задачата да опишат
тази регионална идентичност става дори по-проблемна. Иронично,
проектите за изграждането на нации през XIX век на либерали и
позитивисти се реализират всъщност в края на XX век. Липсата на
национална интеграция - инфраструктурна и културна - в края на XIX
век - е излекувана в края на XX век и това се дължи в голяма степен
на подобряването на транспортната мрежа и телекомуникационната
революция. В този смисъл национализмът и нациите достигат зрялост
през последните две поколения. Национализмът е една от най-могъ
щите сили в Латинска Америка днес, сила, която обединява много
различни хора и култури в лоялността към една идея, която е просто
мечта на елита през XIX век. Както индианците, така и потомците на
африканските роби и расово смесените отстояват своята идентичност
като различни общности, те горещо защитават идеята и националната
реалност на Боливия, Мексико или Бразилия.
Сега, повече от когато и да било в историята на Латинска Америка,
богатите и различни раси, етноси и култури на региона са признати,
оценени и подхранвани. В началото на 20-те години и нараствайки в
течение на века почти всички латиноамерикански нации постепенно
2 86
признават разнообразието сред тяхното население и много от тях

го правят водещо в процеса на създаване на чувство за национална
идентичност и осъзнаване. Расовото смесване в Мексико и Бразилия,
индианската култура в Андите и Месоамерика сега са на върха в офи
циалната реторика в рамките на националната идентичност. Въпреки
че остава празнина между официалната реторика и реалността на
ежедневието, този национализъм, национален дискурс и национално
изграждане са свят извън расовия, елиминиращ национализъм от края
на XIX век. Сармиенто и расовият евроцентризъм на Куна дават път
на идеологии на включването, расовото смесване и „американството“
като национални сили.
През последния половин век Латинска Америка също така става
важен износител на култура към останалия свят. Дойде денят, когато
латиноамериканските елити съзнателно имитират европейците като
създатели на всички културни ценности. Многото трептящи разно
образия на културна креативност в Латинска Америка се появяват
първоначално извън колизията на култури и блендата на културните
белези от тези колизии се създава през последните 500 години. Из
куството, музиката и литературата, създадени в Латинска Америка
през XX век са извънредно богати и разнообразни - и влиятелни.
Бразилската боса нова, аржентинското танго или кубинската танцова
музика, латиноамериканските ритми се появяват извън културното
смесване и се движат извън региона, за да обогатят и да окажат вли
яние на световната култура.
Това начало на възход на латиноамериканската култура се вижда
най-ясно в трептящата и влиятелна литература, идваща от региона
през втората половина на XX век. През 60-те и 70-те години т.нар.
„бум“ в латиноамериканската литература я прави най-влиятелната в
света. Писатели като Хорхе Луис Борхес (Аржентина), Марио Вар-
гас Льоса (Перу), Октавио Пас (Мексико), Габриел Гарсия Маркес
(Колумбия) и Anexo Карпентиер (Куба) създават литература, която
е и самоосъзнаващо латиноамериканска, и универсална. Към края
на XX век латиноамериканците се стремят да се самоопределят чрез
културни модели, внесени от Европа и САЩ. Наистина, те помагат
да се предефинира световната култура, обхващайки сблъсъкът на
хора в Америките. Във всяка страна и регион на Латинска Америка
писатели, артисти и композитори създават нови културни попълнения,
които имат корени в сблъсъците, които започват в края на XV век.
Характерните черти, които формират облика на Латинска Америка
като регион, често насилствения сблъсък на култури, стават източник
на културната й мощ и влияние след започването на нейното шесто
столетие.
287
ГЛАВА 19
Пътят на революцията - преди 1959 г.

Историци и социални учени спорят от десетилетия за значението
на термина революция и се провалят в опитите си да достигнат до
консенсусна дефиниция. На популярен език хората често го използват,
за да го отнесат към някакво насилие, катаклизми или промяна на
управление. В този смисъл Латинска Америка преживява много,
много революции. Моята употреба на термина в тази книга е много по-
конкретен и селективен. Както се използва тук, терминът революция
означава относително бърза и фундаментална трансформация на
основните структури на общество, политика и икономика, обикновено
придружена от насилие. Има няколко ключови думи тук: насилствена,
фундаментална и бърза. Във всички случаи в тази глава (и следващата)
насилието и промяната се случват и в относително кратък период от
време. Но да се определи дадено събитие като напълно революционно,
трябва да бъде повече от бърза промяна и насилие - промяната
трябва да бъде дълбока, разтърсваща, фундаментална. Класическите
революции в модерните времена са много малко - САЩ през 1776 г.,
Франция през 1789 г., Хаити през 1791 г., Русия през 1917 г., Китай
през 1949 г. - са най-значителни. Безброй не успяват да вземат
властта.
Много революционни движения се появяват в Латинска Америка
през XX век, но само една прераства в завземане на властта и ос
новно трансформира нацията. Революцията в Хаити е най-ранният
пример за дълбока и стремителна трансформация, освобождавайки
хиляди роби, водейки чернокожи и мулати към властта и създавайки
втората независима нация в Америка (и първата в Латинска Америка).
Най-успешните революции са тези, които се задържат на власт за по-
дълго време - както в Мексико и Куба. И в двата случая началният
революционен катаклизъм и трансформации имат бърз ход и надеж
дата за по-категорична и успешна промяна повяхва след десетилетия
авторитарни режими на власт. Мексико и Куба стават - придобили
тайно славата на известен документ - „ледените революции“. Двете
революции, специално кубинската, също се изправят пред могъщ
натиск - включително военна интервенция - от САЩ. В Гватемала и
Никарагуа началният революционен триумф е повален от бързата и
мощна интервенция на САЩ, като това провокира появата и възхода
на подкрепяни от СССР режими в Централна Америка. Американската
интервенция в Гватемала през 1954 г. спира революционната промяна
в нейното начало и продължава с десетилетия брутална и смъртоносна
гражданска война, която убива хиляди хора. Американската намеса в
288
Никарагуа през 80-те години също създава кръвопролитна гражданска

война, която се разширява в Хондурас и Ел Салвадор. Днес Никарагуа
е една от най-бедните и най-разочаровани страни в това полукълбо и
революцията е провалена. Боливийската революция през 50-те години
поставя началото на една от най-дълбоките поземлени реформи, но за
едно десетилетие революционните лидери стават много внимателни.
Те са отстранени от подкрепян от САЩ военен заговор през 1964 г.
За добро или лошо, революциите във всички пет страни основ
но променят живота на почти всички в тези общества. Въоръжени
конфликти провокират катаклизми и дълбоки промени. В техния ход
всички пет революции се стремят да трансформират нациите чрез удар
върху най-важната икономическа институция в Латинска Америка
- собствеността върху земята. В почти цялата история на региона
тези, които контролират земята (и работата върху нея), доминират
колониите и нациите от региона. За векове малък на брой елит от земе
владелци определя икономиката, политическите системи и социалните
структури на Латинска Америка чрез притежанието на най-важните
и продуктивни земи. Към XX век собствениците чужденци, които не
живеят в близост до имотите си (най-вече американски корпорации),
стават важно допълнение към традиционния земевладелски елит. Клю
чът към революционната трансформация, следователно, е поземлена
реформа - поемане на контрола от земевладелците и преразпределяне
на блага към бедните чрез държавен контрол върху земята или чрез
проекти за преразпределение на земята. Поземлената реформа засяга
сърцето на всяка власт във всички латиноамерикански общества и тя
е ключът към всяка революционна трансформация. Никоя революция
не се случва без поземлена реформа и никой не вярва, че поземлена
реформа може да се проведе без насилие и проливане на кръв. Най-
кръвопролитната и най-дълбоката от тези модерни революции избухва
в Мексико през 1910 г.
Мексико: ледената революция?

Първата най-голяма социална революция на XX век се случва в
Мексико - преди избухването на Руската революция (1917) и почти
три десетилетия преди триумфа на Китайската революция (1949). За
10 години (1910-1920) Гражданската война и бунтовете обхващат
цялата нация. Между един и два млн. души умират в конфликта, при
население от 15 млн. (Около 10% от мексиканската нация загива в
конфликта. За сравнение, 620 000 загиват в американската Гражданска
война между 1860 и 1865 г., при население от 31 млн., или около
2% от нацията.) Когато голямото гражданско насилие завършва
през 1920 г. (въпреки че насилието продължава и през следващите
години), Мексико има първата социалистическа конституция от
19. 289
XX век - конституция, която забранява чуждия контрол върху

национални ресурси, гарантира права на работниците и практически
забранява на католическата църква нейната историческа обществена
роля. Революцията сваля 35-годишната диктатура на Порфирио
Диас и поставя на власт политическа партия {Институционалната
революционна партия, или ИРП), която ще управлява Мексико
през останалата част от века (еднопартиен режим, който притежава
властта толкова дълго, колкото и Комунистическата партия в СССР).
Мексиканският режим след 1920 г. ще издигне индианците до статута
на национална икона и ще обяви испанците (и САЩ) за големите
престъпници в мексиканската история. Отива си официалният
евроцентризъм на XIX век. (Последният управител ацтек Куаутемос
става символ на ново Мексико.)
Подобно на френската или руската революции, мексиканската
преминава през няколко фази. В първата фаза (1910-1913) Порфи-
риато колабира и реформаторите, водени от Франсиско Мадеро,
поемат властта, надявайки се да институционализират истинско
представително, демократично общество. Враговете на промяната,
водени от ген. Викториано Уерта, отхвърлят и екзекутират Мадеро,
и инициират фаза на контрареволюция (1913-1914). С отхвърлянето
на Уерта през 1914 г. започват жестоките и кръвопролитни фази на
революцията, като революционните лидери - Панчо Виля, Емилиано
Сапата, Венустиано Каранса и Алваро Обрегон - обръщат своите
армии една срещу друга, за да спечелят контрол върху страната и
революцията (1914-1917). Каранса временно триумфира, обявявайки
нова конституция ( 1917) и ставайки президент. Усилията му да наложи
избран наследник през 1920 г. водят до неговото отхвърляне и смърт,
и победата на Обрегон. Тази финална фаза (1917-1920) маркира края
на големите катаклизми и началото на революционната консолидация
през 20-те години, водена от президента Обрегон. От 20-те до края на
30-те години мексиканските президенти провеждат дълбоки социални
реформи, включително поземлена, фаза, която кулминира с управле
нието на президента Ласаро Карденас (1934-1940). В следващите
десетилетия лидерството върху еднопартийния режим се преобръща
към управление, водещ е икономическият растеж, като неговият фокус
върху социалните реформи повяхва още в основата. Към средата на
века много мексикански интелектуалци и политици вече започват да
питат дали революцията е загинала в бюрократична смърт.
Както във Франция през 1789 г. и в Русия през 1917 г., револю
цията започва с движение за реформи, последвано от колапс на ре
жима и след това истински военен конфликт. И при трите класически
революции предишното десетилетие е съпътствано от икономическа
криза. И трите са аграрни общества с брутално репресирано селско
мнозинство, живеещо и работещо в провинцията в годините преди из
290
бухването на експлозията. Глад, репресии и икономически тревоги не

са достатъчни да произведат революция. В по-голямата част от исто
рията на човечеството мнозинството от световното население живее
в отчайващи условия на бедност, несправедливост и потисничество.
Революциите израстват от надежда - внезапната вяра, че обществото
може да промени отчайващите условия на живот към нещо по-добро,
но рискувайки да загубят всичко, включително живота си. Това разо
чарование и надежда се появяват в Мексико, когато криза разделя
управляващия политически елит и дава възможност на жестоки рево
люционни лидери да се издигнат и успешно да предизвикат сериозна
криза в държавата. Тази криза е в най-високите нива на Порфириато
през 1910-1911 г. и това отваря вратите за реформатори (Франсиско
Мадеро) и революционери (Панчо Виля и Емилиано Сапата).
Иронично, сериозният икономически успех на Порфириато пося
ва семето на неговата смърт. Бързият и съществен икономически рас
теж при Порфирио Диас създава разцвет, градска средна класа, която
адмирира икономическия успех, но се оплаква все повече от липсата
на демокрация. Световната икономическа криза, която започва през
1907 г. сериозно уврежда крехкото благополучие на тази средна класа,
създавайки нарастващо неудовлетворение от режима. За десетилетия
Диас заглушава това недоволство, вкарвайки тази образована и кос
мополитна група в управлението на ключови позиции - учени-техно-
крати. В същото време бързото проникване на чуждестранен капитал
(най-вече от САЩ) модернизира и интегрира страната чрез създава
нето на национална жп мрежа. Диас внимателно контролира проник
ването на чуждия внос и капитал, за да подпомогне създаването на
мрежа от мексикански индустриалци, търговци, банкери и компании
- всички благодарни на него заради своето благополучие. Към 1910 г.
тази модернизация създава недоволство сред селските общности, най-
вече индианските, тъй като мексиканци и чужди капиталисти завземат
все повече и повече земя - за техните плантации, ранчо и минни пред
приятия. Полуостров Юкатан е най-яркият пример за този процес,
като Международната компания Харвестър (със седалище в Чикаго)
практически превръща тези земи в гигантска плантация, която произ
вежда канап и дрехи, най-вече за фермерите в американския Среден
запад. Стотици хиляди бедни селяни завземат големи плантации при
условия, много близки с тези при руските и китайските селяни. Южно
от Мексико сити, в щата Морелос (наречен така на героя свещеник от
войната за независимост), бързата експанзия на захарните плантации
лишава много традиционни общности от земи и поминък.
Избухването на революционната експлозия са изборите от 1910 г.
Диас е почти на 80 години и много реформатори се надяват, че той
ще напусне властта, след като управлява Мексико от 1870 г. Първо
начално той изглежда склонен да се оттегли в Европа и да разреши
291
честни избори. Това предизвиква вълна от реформени кампании и

кандидати, най-видният от които е Федерико И. Мадеро (1873-1913).
Не приличащ на революционер, Мадеро е дребен мъж от семей
ство, притежаващо ранчо в северния щат Коауила (на границата с
Тексас). Получил образование в Балтимор, Париж и Бъркли, Мадеро
е спиритуалист и вегетарианец. През 1908 г. публикува малка книга
(.Президентското наследяване от 1910 г.), съдържаща съществена
реформистка платформа: ефективно избирателно право и без преиз
биране. (Иронично, това е платформата на Диас, когато е избран за
пръв път през 70-те години на XIX век.) Забравил своите обещания,
Диас арестува Мадеро и на изборите печели голяма победа. Мадеро
бяга от затвора в Сан Луис Потоси и отива на север, в Сан Антонио,
Тексас, където през ноември 1910 г. издава „план“, призоваващ чрез
революция да се отхвърли Диас.
По думите на един от големите историци на мексиканската ре
волюция, Джон Уомак, това е история „за хора от народа, които не
желаят да се движат, и следователно отиват към революция“. В се
верните пустинни райони и плодородния юг се появяват въоръжени
банди, които отправят предизвикателство към режима. Каубоите от
неплодородните северни земи се обединяват около харизматични
водачи - Паскуал Ороско, и най-вече Панчо Виля. В Морелос хиляди
бедни селяни и ранчери се свързват с Емилиано Сапата (1879-1919),
уважаван човек от село Аненекуилко. Деветото от десет деца, Сапата
е селски лидер, който се опитва да накара мексиканското правител
ство да върне родовите земи на хората, които се оплакват от големите
захарни асиенди. След като се проваля да постигне целите си чрез
„системата“, контролирана от Диас и неговите лейтенанти, тези фрус-
трирани бедни селяни се вдигат през март 1911 г. срещу правител
ството, завземайки град Куаутла (само на 50 мили южно от Мексико
сити). Земя и свобода става лозунгът на движението на Сапата. На
север Ороско и неговите сили в същото време поемат контрола над
Сиудад Хуарес (пресича границата от Ел Пасо, Тексас). На фона на
надигащия се бунт, с армия, която се разпада, Диас подава оставка и
отива в изгнание в Париж (където умира през 1915 г.).
Мадеро и неговите съветници търгуват споразумение с режима
на Диас за спокойно предаване на властта. Това, което те не предпо
лагат, е гражданска война и революция. След триумфално връщане в
Мексико сити, Мадеро провежда национални избори, за да потвърди
своя мандат за управление. Той е слаба фигура, отхвърлена от на
дигащите се сили на революцията и контрареволюцията. Със стария
режим, който остава недокоснат (Конгрес, земеделски елит, армия,
индустриалци), Мадеро и реформистите постигат малко за тяхното
управление от 16 месеца. За разбунтувалите се селяни най-сериозни
ят въпрос е поземлената реформа и Мадеро (от могъща земеделска
292
фамилия) може да им предложи малко. Силите на Сапата на юг и

Виля с другите на север завземат все повече и повече територии,
принуждавайки могъщите приятели на Порфириато към действия
срещу все по-неефективния Мадеро. Със силната подкрепа на аме
риканския посланик в Мексико, Хенри Уилсън (няма връзка с У. Уил-
сън), ген. Викториано Уерта арестува Мадеро през февруари 1913
г. Той е убит при опит за бягство. Заради своите действия Хенри
Уилсън е отзован бързо от новия американски президент У. Уилсън
(който встъпва в длъжност през март 1913 г.). Президентът Уилсън
става един от най-големите врагове на Уерта, изпращайки амери
кански военни части в Тампико и Веракрус. От север Венустиано
Каранса (1859-1920) води т.нар. конституционни сили. Друг син на
земеделската класа на север, Каранса е по-стар и по-консервативен
от Виля и Сапата. Той обръща своите сили към Уерта след смъртта
на Мадеро. С две основни пристанища под американска окупация
Уерта не може да направи нищо. През юли 1914 г. „узурпаторът“
(както той е известен в мексиканската история) напуска страната.
(След известно време в Европа и САЩ, Уерта е арестуван в Западен
Тексас при опит да се върне в Мексико. Умира в затвора във Форд
Блис, Тексас през януари 1916 г. от цироза.)
Това, което започва като реформаторско движение през 1910 г.,
разпалва силите на революцията, които се сблъскват със силите на
реакцията, командвани от Уерта. След неговото оттегляне революци
онните фракции сега не срещат съпротива от силите на стария режим
и се борят помежду си за контрол над страната. Въпреки че тримата
революционни лидери - Виля, Сапата и Каранса - формират губещ
съюз срещу Уерта, след неговото напускане Виля и Сапата се разделят
с тяхната много по-радикална програма за поземлено разпределяне,
Каранса не я подкрепя. Чрез политически съюзи и военния успех на
Алваро Обрегон Каранса ефективно изолира и неутрализира Сапата и
Виля. Сапата и неговите последователи поемат контрола върху щата
Морелос. Обрегон побеждава Виля и неговите сили в серия битки се
верно от Мексико сити между април и юни 1915 г. През октомври 1915
г. САЩ признават Каранса за президент на Мексико. Конституционен
конвент (контролиран от радикалите) създава конституцията от 1917
г. и след спечелване на изборите през май 1917 г. Каранса става пре
зидент. Така започва последната фаза от десетгодишната борба.
Между 1917 и 1920 г. новият конституционен режим се развива,
Каранса се опитва да наложи нов тип порфириански режим и е отстра
нен в бунт, който затваря цикъла на революционното насилие. Каран
са игнорира радикалните социалистически стълбове на новата консти
туция: държавен контрол върху природните богатства и минералните
права, трудов кодекс за работниците, антиклерикализъм и поземлена
реформа. През април 1919 г. един от офицерите на Каранса органи
293
зира покушение срещу Сапата и убива най-яркият символ на селската

революция в модерните времена. Виля, в едно усилие да вкара САЩ в
конфликта и да дестабилизира Каранса, атакува през март 1916 г. град
Кълъмбъс, Ню Мексико. Президентът Уилсън изпраща „наказателна
експедиция“ от 10 000 души в Северно Мексико под командването на
ген. Джон („Черния Джон“) Пършинг. Германците, с големи победи
по фронтовете в Европа, работят и с Виля, и с Каранса да атакуват
САЩ, за да не влязат в Първата световна война. Пършинг прекарва
една година в сблъсъци с Виля, преди да се върне във Вашингтон
заедно със своите части, за да поеме командването на американските
подразделения, които са изпратени във Франция, след като Уилсън
обявява война на Германия през 1917 г. След военните поражения
през 1915 г. Виля никога вече не е сериозна заплаха за централното
правителство и той умира от ръцете на убийци през 1923 г.
В сцена реминисценция от 70-те години на XIX век Каранса се
опитва да наложи негов собствен кандидат за наследник на изборите
през 1920 г., провокирайки последния голям бунт от това революци
онно десетилетие. Алваро Обрегон, брилянтният генерал на Каранса
от северния щат Сонора, организира поход към Мексико сити и при
нуждава Каранса да напусне. След като жп линията до Веракрус е
блокирана, Каранса се оттегля в планините, където той е атакуван и
убит през май 1920 г. Обрегон е победител на президентските избо
ри от 1920 г. и инициира следващата фаза в мексиканската история
- консолидацията на революционния режим. През следващите две
десетилетия много от идеалите на радикалните революционери - раз
пределяне на земята, трудова реформа, национализация на ключови
сектори от икономиката - са приложени на практика. В десетилети
ята след 1940 г. фокусът на внимание на мексиканските лидери се
премества от социалните реформи към икономическия растеж. Към
началото на XXI век остава много малко от революционните идеали
от първите десетилетия на XX век.
Истинските архитекти на модерно Мексико са Алваро Обрегон и
Плутарко Алиас Кайес, и двамата произлизащи от средната и долната
класа на северния щат Сонора (на границата с Аризона). Обрегон е
фермер и притежател на ранчо преди 1910 г., Кайес е учител. И два
мата израстват от кръговете на революционните армии на север. И
двамата са прагматици. През 20-те години се споразумяват да споде
лят властта. Кайес ще стане президент през 1924 г., когато приключва
мандата на Обрегон и отново ще поеме властта от него през 1928 г.
Заедно те създават нова политическа партия, която по-късно се нарича
ИРП. Обрегон изкривено отчита, че е сложил край на безредието и
беззаконието, като завежда всички бандити в Мексико сити, за да ги
държи извън борбите. Той и Кайес напълно реорганизират армията и
твърдо и налагат граждански контрол (опазвайки Мексико от военни
294
заговори през XX век, които са много чести при други нации). Те

използват новото министерство на труда да организира работничес
ката класа и да и осигури профсъюзи, ползи и по-добри заплати, но
на цената на независимостта. За десетилетия градската мексиканска
трудова сила ще бъде неорганизирана, контролирана и ключов стълб
на новия режим. Профсъюзите стават безкрайно корумпирани.
През 20-те години по-голямата част от интелектуалците и съвет
ниците на Сапата са привлечени в правителството, за да проведат
дългоочакваната поземлена реформа. През 20-те и 30-те години мек
сиканското правителство дава млн. акра земя на селяните, най-вече
под формата на общински поземлени холдинги {ejidos). За нещастие,
по-голямата част от тази земя е с лошо качество и селяните получават
малко кредити и техническа помощ. Следователно продуктивността
от тези имения не се повишава. В същото време влиятелната нова
земеделска класа, с тесни политически връзки с новия режим, се
възползва от ситуацията. Често е отбелязвано, че никой мексикански
президент не се оттегля от поста си без голямо имение. Накратко, по
землената реформа се провежда, но не е ефективна. Модернизацията
на селското стопанство се случва, но като своеобразно продължение
на тенденциите на Порфириато, с все по-големи и по-големи имения
в ръцете на богати мексиканци и чужденци.
Въпреки че Мексико и САЩ са в навечерието на революцията в
конфликт заради някои постановки в конституцията относно контрола
върху минералите и подпочвените права, двете страни установяват
работни отношения. Те се изострят през 1938 г., когато президентът
Ласаро Карденас обявява експроприация на огромните петролни за
лежи на Мексико (сред най-големите в света, и най-големите морски
залежи в Мексиканския залив). В Европа назрява конфликт и прези
дентът Рузвелт предпочита да договори компенсации за фирмите, които
са загубили собственост. Като цяло, за Мексико моделът през 30-те и
40-те години е да обявява контрол върху националните ресурси, докато
спокойно разрешава и защитава чужди инвестиции, най-вече от САЩ.
(90% от минните операции са под чужд контрол).
Конституцията от 1917 г. довежда либералната програма от XIX
век на Суарес до нейния логичен финал - сурови ограничения върху
властта и присъствието на католическата църква. Конституцията
отстранява църквата от нейната традиционна роля в образованието,
забранява свещеници и епископи да провеждат църковни служби на
открито и прави невъзможно за църквата натрупването на материални
блага. В края на 1926 г. Кайес избира да наложи тези ограничения
със сила, провокирайки вътрешна религиозна гражданска война. Ка
толическата църква анатемосва мексиканските лидери - цялостно - и
призовава вярващите да се борят с оръжие срещу правителството
около лозунга „Да живее Христос!“ в бунта „Кристеро“. За две години
295
църквата е принудена да мине в отбрана, публичните меси приключват

и (в някои щати) новите революционни лидери затварят или стрелят
срещу свещеници и монаси. (Този кратък и горчив конфликт е увеко
вечен от новелиста Греъм Грийн във Властта и славата.) Въпреки
че правителството остава антиклерикално за десетилетия, зад сцена
та политици и свещеници постигат компромис, който слага край на
бунта и възстановява социалния мир. Бунтът съживява стария лозунг
(често приписван на П. Диас): „Бедно Мексико, толкова далеч от Бог
и толкова близо до САЩ!“
Скоро след преизбирането през 1928 г. на Обрегон фанатичен
последовател на християнското движение го убива. Нежелаещ да про
вокира друг граждански конфликт, Кайес управлява страната следва
щите шест години чрез посредници. Неговият избран наследник през
1934 г. изненадва Кайес, появявайки се като влиятелен лидер, със своя
собствена визия. През 1936 г. Ласаро Карденас изгонва Кайес в Лос
Анжелис и става първият от серията диктатори. „Президентството
на Карденас е пилотно за Мексико от XX век. Той прави от партията
машина (революционното семейство), която ефективно става бой
ната основа за политическа власт и влияние. (Всичко за партията,
нищо извън нея.) След 30-те години основните групи по интереси в
Мексико - индустриалци, военни, селяни, работници - научават, че
пътят към властта е чрез дебати и дискусии в партията. Въпреки че
опозиционните партии съществуват и участват на избори, идва зак
лючението, че кандидатите на ИРП винаги печелят президентския
пост, губернаторските места и контрола над Конгреса. ИРП става
масивна политическа машина с организация, която има позиции във
всяка общност в нацията.
Карденас поставя на практика стандартната оперативна процеду
ра за мексиканските президенти до 90-те години. Той определя своя
наследник, помагайки му да бъде избран, и тогава се оттегля. От 1934
до 1994 г. десет президенти следват този модел. Започвайки с Мануел
Авила Камачо през 1940 г. (избрания от Карденас наследник, който
получава 99% от вота), мексиканските президенти се отказват да
провеждат социални реформи и се концентрират върху развитие на
икономиката чрез чужди инвестиции и протекция на мексиканската
индустрия - тяхна собствена форма на импортно заместена индус
триализация. След революционните бунтове Мексико става след 1940
г. една от фаворитните дестинации за американските инвеститори и
икономиката има стабилен растеж за около три десетилетия. Петрол
ният шок от 70-те години удря Мексико, но по начин, доста различен
от този, който оказва влияние на не-петролните нации от Латинска
Америка. Като голям петролен износител, Мексико преживява бърз и
масов приток на капитали през 70-те години, едновременно вземайки
твърде големи заеми и харчейки твърде много. Когато цените на пет
296
рола връщат нивата си в началото на 80-те години и интересът спада,

страната обявява банкрут, неспособна да плаща повече от 100 хил.
млрд. чужди заеми. Въпреки своите високи петролни резерви Мексико
преживява „загубеното десетилетие“ през 80-те години заедно с оста
налата част от Латинска Америка. Подобно на останалите, Мексико
поема към неолиберализма в края на 80 и началото на 90-те години.
В същото време еднопартийният режим започва да ерозира под
нарастващ вътрешен натиск. През 1968 г. правителството отговаря с
брутални репресии на масов студентски бунт, убивайки и ранявайки
хиляди младежи в Мексико сити. Изборите от 1988 г. са най-оспор-
ваните в историята на режима, ИРП се стреми да остане на власт и да
победи влиятелната опозиция в лицето на Куаутемос Карденас, син
на бившия президент Ласаро Карденас. Въпреки че много различни
групи отправят предизвикателство към хватката върху властта на
ИРП през 90-те години, най-сериозната заплаха идва от индиан
ците от южния щат Чиапас. На 1 януари 1994 г. там избухва бунт,
воден от радикален бивш университетски професор, известен като
субкоманданте Маркос. За изненада на целия свят мексиканското
правителство е неспособно да се справи и въстаниците оцеляват,
установяват контрол върху значителни части от Южно Мексико,
принуждавайки ИРП да даде обещание за отваряне на режима. В
края на 90-те години ИРП се бори да запази политическата власт на
всички нива на управлението сред своята собствена фрагментация,
серия икономически кризи и силно предизвикателство от страна на
опозиционните политически партии. На изборите от 2000 г. Висенте
Фокс, бивш губернатор на Гуанахуато и кандидат от Национална
партия на действието, побеждава ИРП при допитването. Така про
дължилият близо 3/4 век еднопартиен режим, основан от Обрегон и
Кайес, най-накрая е отстранен.
Какво ние трябва да разберем от мексиканската революция и
нейното влияние? Ясно е, че тя е дълбока, относително бърза и на
силствена трансформация на нацията. Старият режим (Порфириато)
е отхвърлен и голяма част от елита на XIX век е отстранен. Новият
елит, появил се от средната класа на метисите, често е свързан тясно
със сектори от старите земевладелски и индустриални елити. (Голе
мият мексикански романист Карлос Фуентес брилянтно и цинично
разглежда тази трансформация в Смъртта наАртемио Крус (1959)
Наистина, новият поглед върху мексиканската икономическа история
показва, че революцията временно спира икономическата модерни
зация на Порфириато и че новият режим специално продължава и
ускорява тази модернизация след 1920 г. На милиони, работници са
дадени социални и трудови привилегии, но на цената на контролирано
от правителството и корумпирано обединение. ИРП прави от Емилиа-
но Салата икона на революцията и никога не пропуска възможност да
297
замеси неговото име и кауза. Милиони селяни получават земята, която

са обработвали и за която се борят в армиите на Сапата и Виля. След
десетилетия тази поземлена реформа изглежда днес повърхностна и
корумпирана. Заедно с еднопартийния режим това разочарование от
поземлената реформа хвърля тъмна сянка върху лозунга на Сапата:
„Земя и свобода!“
Мексиканската революция дълбоко трансформира Мексико по
начин, по-драматичен и насилствен от революциите във всяка друга
страна в Латинска Америка. Може би най-видимата промяна е иде
ологическа - официалното прославяне на индианското минало и на
мексиканското расово смесено наследство. Революционерите създа
ват обширна образователна система, която, въпреки нейната неадек
ватност, прави големи стъпки в създаването на чувство за национална
интеграция около „митовете“ на революцията. Големите стенописи
на Диего Ривера, Давид Алфаро Сикейрос, Хосе Клементе Ороско
и Руфино Тамайо създават ново изкуство и чувство за мексиканска
идентичност. Създаването на нов политически и икономически елит
през 20 и 30-те години унищожава идеалите на революцията - земя,
свобода, социална справедливост - като революционният гняв от пре
дишните десетилетия дава път на институционализацията и бавната
смърт на надеждите и мечтите на революционерите.
Гватемала: революцията задушена

Мексиканската революция предшества с десетилетия своето време.
Следващата вълна революции в Латинска Америка се появява едва
през 40 и 50-те години, следвана от друга вълна през 70 и 80-те
години. Всички следващи революционни движения ще се случат в
контекста на глобалната борба между Съединените щати и СССР.
Въпреки че американските политици и президентски администрации
се тревожат за социалистическите тенденции на новия мексикански
режим след 1914 г., идеологическите разлики между САЩ и Мексико
са извън играта през 20-те и 30-те години до появата на Студената
война в края на 40-те години. През XX век Мексико възприема чужда
политическа реторика, която трябва да бъде антиимпериалистическа,
често антагонистична на САЩ и чувствителна към революционните
движения (докато поддържа консервативна и репресивна политика
в домашни условия). В края на 40-те години САЩ вижда света като
разделен между два (и само два) лагера - неговите съюзници и неговите
врагове (тези, свързани със или симпатизиращи на Съветския съюз).
Всички успешни революционни движения в Латинска Америка през
XX век са съпътствани от икономически национализъм, те отправят
предизвикателство към американската политическа и икономическа
хегемония и се стремят да модернизират икономиката и политическата
298
система. Притежаващите властта страни в Латинска Америка са бързи

и адаптивни към усвояване на тези движения - и всяко споменаване за
социална справедливост, поземлена реформа и социална промяна - като
дело на Съветския съюз, неговите лакеи и световен комунистически
заговор. Тази биполярна визия за света (споделяна от САЩ и СССР)
оставя малко пространство за некомунистическите реформатори в
латиноамериканската политика.
В случаите на Мексико и Куба революциите се вдигат в най-нап-
редналите в икономическо отношение страни от региона. Гватемала,
Боливия и Никарагуа са сред най-бедните, най-селските и аграрни
общества в Америка. Гватемала и Боливия също така имат индиански
мнозинства, доминирани от метиси и бели малцинства. Във всички пет
случая зашеметяващи социално-икономически неравности и брутални
репресии стават централните мишени на революцията, насочени към
създаване на общества, които ще бъдат по-демократични, представи
телни и равни. Във всички пет случая, контролът върху земята (и тру
да) става ключ към контрола върху властта и за трансформирането на
огромните противоречия в тези нации. В Гватемала контролът върху
земята и властта е тясно свързан с американските бизнесинтереси и
американското влияние в региона.
Гватемала през 40-те години изглежда почти феодално общество
- бедна, селска нация, където индианското мнозинство изчезва, дока-
то работи в големите имения на малцинствата на белите и метисите
(известни в Гватемала като ладинос). Около 10% от двумилионно-
то население на Гватемала живее в столицата (Гватемала сити) и
следващия по големина град, с по-малко от 30 хил. жители. Заедно
с останалата част от Латинска Америка, Гватемала става износител
на кафе през XIX век, известна с неговото високо качество заради
вулканичните планини, които пресичат страната от северозапад на
югоизток. Останките от могъщите империи на майте са села, населя
вани от индиански групи, говорещи около две дузини майски езици.
Индианското население е силно фрагментирано от езика, локалните
обичаи и религиозните ритуали. Всички практикувани форми на като
лицизма са дълбоко обвързани с Доколумбовите символи и ритуали.
Този народен католицизъм помага на бедното население да се справя
с тежките условия на живот и на елита да поддържа социалния ред.
Почти цялото индианско население през 40-те години е неграмотно,
продължителността на живота е под 40 години, детската смъртност е
около 50% (най-висока в Америка по това време) и засяга две-трети от
всички гватемалци. Индианско мнозинство вероятно контролира по-
малко от 10% от обработваемата земя. Два процента от населението
притежава повече от 70% от обработваемата земя. Бедните имат мал
ки площи, известни като минифундиос, докато богатите контролират
огромни имения, наричани латифундии. Това са неравностите, които
299
формират особеностите на гватемалското (и повечето латиноамери

кански) общество през 40-те години на XX век.
Неравенството в Гватемала е подчертавано от присъствието на
най-известната американска корпорация в региона - „Юнайтед фрут
къмпани“. Създадена през 1899 г. от обединението на новосъздадени
те компании за износ на банани в Карибите и Централна Америка, Ла
Фрутера (както често е наричана в Централна Америка) става могъща
транснационална корпорация под ръководството на Самуел Семурай
през 30-те години. В Гватемала компанията изгражда и контролира
единствената жп линия (от Атлантическия бряг до Гватемала сити, а от
там до Пасифика и Ел Салвадор) и става най-големият собственик на
земя (повечето от нейните земи са концентрирани по Атлантическото
крайбрежие). По време на Депресията Компанията договаря сделка с
диктатора Хорхе Убико (който идва на власт през 1931 г.), която отме
ня за нея всички дължими данъци и експортни мита. Депресията засяга
страната тежко, като цената на кафето и бананите спада с около 2/3. С
нейните екстензивни имения, жп линия, плантации, търговска компа
ния, кораби и други фирми, компанията често е наричана от хората в
Централна Америка el pulpo - октопода. Ладино елитът контролира
плантациите за кафе и чрез законите за „скитничество“ индианското
население е принуждавано да работи в тези имения (финкас) при
жестоки условия. Бизнесът с износ на банани, най-вече локализиран
на източния бряг, действа като фактически анклав, допринася много
малко за националната икономика. (Износът на кафе дава около 77%
от експорта, а бананите - 13%.)
Най-характерната черта на революцията в Гватемала е относи
телната липса на насилие на всеки стадий от процеса, специално в
страна, която дълго е управлявана от диктатори (Хусто Руфино Ба-
риос, 1873-1885; Мануел Естрада Кабрера, 1898-1920; Хорхе Убико,
1931-1944). Университетски студентски протести през юни 1944 г.
създават кратка криза, която мобилизира реформистки настроени
офицери, интелектуалци и реформатори от средната класа убеждават
армията да принуди Убико да предаде властта, като висшето военно
командване остава на власт. През октомври реформаторската група
сред военните принуждава генералите да се оттеглят и се провеждат
национални избори през декември 1944 г., първите наистина свободни
избори в историята на Гватемала. Един професор по философия, Хуан
Хосе Аревало, прекарал години от живота си в изгнание в Аржентина,
се връща у дома и лесно печели президентските избори като кандидат
на реформаторите, получавайки 85% от почти 300 хил. гласа. Той
се заклева за петгодишен мандат като първия президент, избран при
наистина честни избори в историята на Гватемала през март 1945 г.
По тази точка началото на гватемалската революция прилича много
на Мексико и Мадеро през 1910-1911 г.
300
Противно на своето въздържане в Мексико САЩ ще се намесят

в Гватемала през 1954 г., за да спрат революцията в зародиш. В рет-
роспекция, социалните трансформации, които революционерите се
опитват да въведат между 1945 и 1954 г. са точно реформите, които
САЩ ще върнат насилствено в Ел Салвадор в разгара на лявото ре
волюционно въстание през 80-те години. Гватемалската революция
има две фази: при Аревало (1945-1951) новият режим внимателно
създава трудов кодекс, полага усилия за поземлена реформа, водят
се кампании за ограмотяване в селските райони и се наблюдава мек
икономически национализъм. За нещастие, Аревало описва своята
програма като „духовен социализъм“, неподходящ избор на думи,
заради духа на епохата. Комунистическата партия е забранена (както
и всички партии с международни връзки). Най-откритите и оспорвани
избори в гватемалската история избират Хакобо Арбенс (неговият
баща е швед), офицер от армията, да наследи Аревало и трансферът на
власт при инаугурацията на Арбенс през март 1951 г. е първият мирен
трансфер на власт на един демократично избран президент към друг в
историята на страната (и последния за повече от три десетилетия).
Арбенс докосва една от чувствителните струни на всичко в поли
тиката на Гватемала и американската външна политика, когато той
отива далеч напред в поземлената реформа. Много мекото законода
телство в тази сфера призовава за експроприация (с компенсации) на
огромните, „непродуктивни“ имения. Въпреки че законът засяга малък
брой земевладелци, правителството набелязва Юнайтед фрут къмпани
като голямата цел, искайки експроприацията на повече от 15% от 650
хил. акра земя на компанията (земя, която не е култивирана). Прави
телството предлага да плати на компанията стойността на данъците,
които тя е декларирала официално за своите земи през 1950 г. - 600
хил. долара. Компанията иска около 16 млн. долара. Юнайтед фруд
лобира много успешно във Вашингтон за действия от страна на аме
риканското правителство. Джон Фостър Дълес (държавен секретар),
неговият брат Алън (директор на Централното разузнавателно уп
равление) и много други влиятелни фигури от Администрацията на
Айзенхауер имат тесни връзки с компанията. (Джон Фостър Дълес е
работил за адвокатската фирма, представляваща УФКО и той е при
тежател на акции на компанията, заедно със своя брат.)
През юни 1954 г. ЦРУ организира заговор, който бързо отстранява
Арбенс и го изпраща в изгнание. Той е заместен от Карлос Кастильо
Армас, офицер, изпратен в Гватемала да ръководи заговора и новото
управление. Контрареволюцията триумфира отмъстително. Реформи
те от предишните десетилетия са отстранени и Кастильо Армас пред
приема почти 40-годишно военно управление в Гватемала. В края на
50-те години се появява ляво партизанско движение и за десетилетия
армията и различни партизански движения ще воюват в провинцията,
301
оставяйки почти 200 000 жертви. През 80-те години борбата става
изключително интензивна и доминираният от Ладино военен режим
води война в провинцията, унищожавайки цели села на индианското
население. По много начини „нискоинтензивният“ конфликт в Гвате
мала през 80-те години става дори по-интензивна версия на амери
канския опит във Виетнам през 60-те години. Както отбелязва един
политолог, „интервенцията през 1954 г. открива нова политическа
ера, в която всяко усилие за реформи е спирано от управляващата
класа, стремяща се да защити на всяка цена своите икономически и
социални интереси“.
Интервенцията от 1954 г. е един от най-проучваните епизоди в
отношенията между САЩ и Латинска Америка. За много това е най-
крещящият пример за използването на американската мощ за защита
на американския бизнес в чужбина (в този случай, Юнайтед Фрут).
За други е просто логична реакция на постоянната комунистическа
заплаха в „нашия собствен заден двор“. Двете не са взаимно изключ
ващи се. Защитата на американските интереси („американския начин
на живот“) много често означава не само геополитически интереси,
но също и икономически/бизнес интереси. След всичко капитализмът
е всъщност „американския начин на живот“. В същото време много
малко хора разбират, че ЦРУ директно насочва заговора („Операция
успех“). Заедно с успешното отхвърляне на националистическия ре
жим в Иран (1953), гватемалската интервенция става моделът за други
подобни американски операции в следващите години.
Наред с Ел Салвадор, Хондурас и Накарагуа, Гватемала страда
през 80-те години от революционни брожения и подкрепяни от САЩ
контрареволюционни движения. Едва след години на интензивни, ре
гионални преговори Гватемала вижда края на гражданския конфликт в
началото на 90-те години и връщането към наистина свободни избори.
За последните две десетилетия страната (заедно с останалата част от
Централна Америка) провежда регулярно избори и постоянно се движи
към все по-пълноценна демокрация сред присъствието на гражданско
насилие и от левица, и от десница. С почти 8 млн. жители и при изклю
чително високи нива на бедност, Гватемала продължава да се справя
с трудностите при решаването на „социалния въпрос“. Индианците
все още са около 40% от населението и са гласовити и организирани
повече от всякога. Много от техните активисти говорят за създаване
на истинска индианска гватемалска нация, но етническото разделение
(най-вече между индианци и ладинос) остава чувствителен и промен
лив въпрос. Според някои страната изглежда добре днес и като че ли
не е била подложена на десетилетия брутално контрареволюционно
насилие. В началото на XXI век гватемалското общество започва да
се изправя пред своите проблеми в по-открит политически процес и
опити да се заличат загубените години и животи.
302
Боливия: заблудената революция

Боливийската револю ция от 1952 г. е много по-радикална и
националистическа от гватемалската революция от 1944-1945 г.,
но тя е посрещната с много по-малко драстични и драматични
реакции от САЩ. Боливийските революционери национализират
минната индустрия - най-важния икономически сектор в страната - и
провеждат поземлена реформа, по-дълбока, отколкото мексиканската.
За десетилетие лидерите на революцията стават все по-консервативни,
внимателни и проамерикански ориентирани. През 1964 г. военен
преврат слага край на революционния процес. Неизползвайки директно
или прикрито военна интервенция, администрацията на Айзенхауер
прави Боливия най-големия реципиент (на глава от населението) на
американска чужда помощ през 50-те години, ефективно използвайки
чужди заеми и присъствие, за да премести страната към по-умерен
път. Серия военни управници и популисти от 60-те години се провалят
да извадят мнозинството боливийци от бедността. Боливия днес е една
от най-бедните страни в Латинска Америка.
Боливия, Перу и Еквадор, сърцето на Андите изглеждат много
сходно с Гватемала в началото на XX век. С индиански мнозинства,
дълга история на принудителен труд и бедност, тези андски нации са
интегрирали „нации-държави“ или „въображаеми общности“. Боли
вия е най-бедната от триото. Притежател на богати мини за сребро
в Потоси в колониалния период, сребърните запаси на Боливия се
изчерпват - за разлика от мексиканските - през XX век. Калаят става
новият източник на икономиката, осигурявайки размера на правител
ствените годишни приходи и по-голямата част от износа на страната.
Метисите и чуждият елит доминират в това преобладаващо селско,
аграрно общество с почти феодални условия на дългова зависимост
и връзки патрон-клиенти. Работещите за калая и миньорите формират
най-развития сектор от националната икономика. Малка група влия
телни земевладелци контролират провинцията (6% от земевладелците
контролират повече от 90% от всички обработваеми площи) и три
семейства (Патиньо, Арайамо и Очтийл) контролират индустрията в
навечерието на революцията.
През 80-те години на XIX век Боливия губи своя излаз на море
заради поражението (заедно с Перу) във Войната за Пасифика срещу
Чили. Кървава война с Парагвай за негостоприемния регион на Чако
(1932-1935) убива почти 60 хил. боливийци и 40 хил. парагвайци и
не дава нищо положително за двете страни. (Парагвай губи по-голя
мата част от тази тропическа низина, където се състезават за влияние
Бразилия, Парагвай, Боливия и Аржентина. Войната за Чако създава
сериозни промени сред боливийските военни кръгове и офицери до
минират политиката, обикновено чрез военни заговори в края на 30-те
303
и началото на 40-те години. Тези правителства често идват на власт

заедно с различни реформатори, изповядващи всякакви политически
възгледи (социалисти, комунисти, фашисти заедно с другите).
През 1941 г. няколко реформатори основават Националисткото
революционно движение (НРД), най-вече двама видни дейци на бо-
ливийския елит - Виктор Пас Естенсоро (1907-2001) и Ернан Силес
Суасо (1915-1996). (Бащата на Силес Суасо е президент в периода
1926—1930). Движението привлича динамична група личности, които се
стремят към провеждането на фундаментални промени в Боливия. НРД
печели националните избори през май 1951 г. с Пас като кандидат за
президент и Силес като негов заместник. Те получават 39 хил. от 54 хил.
гласа, но армията се противопоставя и анулира изборите. В началото на
април 1952 г. движението въоръжава много граждани и общественото
недоволство води до хиляди жертви, но дава контрола на Пас, Салес и
движението над страната. Доминирано от радикални фигури от сред
ните и горните класи и войнстващи миньори, движението провежда
дълбока трансформация на тази нация от три милиона жители.
Три основни промени определят Боливийската революция: наци
онализацията на мините, поземлената реформа и пълното обновяване
на армията. Боливия е най-големият производител на калай в света
(разчитайки на 15-20% от световната продукция) и металът осигурява
60-70% от данъчните постъпления. Семействата Патиньо, Арамайо и
Хотшийлд контролират 75% от продукцията. Революционният режим
национализира мините за калай, създава държавно контролирана
корпорация (КОМИБОЛ) да управлява мините и силно подкрепя
профсъюзите на миньорите, правейки техните лидери могъщи фигури
в новото правителство. Както в случая на всяка истинска революция,
армията практически е разрушена и създадена отново, процес, който
редуцира мощен потенциален контрареволюционен бунт. Де факто,
политическият и икономическият елит е отслабен от две десетилетия
политическа и икономическа нестабилност и НРД завзема властта,
докато елитът и неговата власт за отпор са слаби.
Заедно с национализацията на калаените мини, най-сериозното
наследство на режима е дълбока поземлена реформа, която възниква
отдолу. Селячеството (най-вече индианци) не играе роля в априлска
та революция, но в нейния ход селяните израстват в провинцията,
вземайки контрола над земята (най-вече на отсъстващи земевладел
ци) и унищожавайки данъчните регистри и тези за притежанието на
собственост. Правителството е принудено да действа и де факто се
отдръпва от най-радикалната част от селячеството. Селяните също се
организират в съюзи (синдикати), които стават много силни в провин
цията. Иронично, веднъж получили контрола върху земята, те стават
крайно консервативна сила в националната политика. По думите на
Херберт Клейн, най-известния историк на Боливия в САЩ: „Удовлет
304
воряването на техния глад за земя превръща индианците в собствени

ци и за следващите две поколения основната тревога на общностите и
техните синдикати е доставянето на модерните блага и образование и
гарантирането на техните права върху земята.“ За нещастие, както в
Мексико, след като селяните печелят контрола върху земята, те имат
ограничен достъп до кредити или технически средства, които да им
помогнат да модернизират малките си ферми.
Въпреки че тези дълбоки и радикални промени се случват по вре
мето, когато САЩ внимателно планира своята интервенция в Гвате
мала, която провежда далеч не толкова радикална поземлена реформа,
администрацията на Айзенхауер има много по-гъвкаво и по-малко
агресивно поведение към боливийската революция. За разлика от
гватемалските, боливийските лидери успяват да убедят САЩ, че не са
комунисти, а по-скоро местни националисти. Революционерите имат
повече пространство от гватемалските, отчасти защото Боливия е тол
кова изолирана и различна, защото НРД придобива през 40-те години
репутация на фашистко движение и защото САЩ почти отсъстват
като инвеститор в страната. Ключова група съветници в Държавния
департамент и Външната служба (включително Милтън, брат на
Айзенхауер) твърдят, че революционерите са некомунистическата
алтернатива на марксистите, които са активни в цяла Латинска Аме
рика през 50-те години.
Накрая, революционните лидери стават доста консервативни. Под
интензивен натиск, боливийското правителство се съгласява да ком
пенсира собствениците на конфискувани калаени мини. Пас Естенсо-
ро изразява категорични проамерикански и антисъветски чувства и се
поставя сам в силна зависимост от американската помощ в икономика,
която търпи последиците от поземлената реформа и национализаци
ята на мините. През 60-те години Боливия е най-големият реципиент
на американска помощ в Латинска Америка. Тази помощ съпътства
преизграждането, обучението и преекипирането на новата боливий-
ска армия, която става силно проамериканска и антисъветска. Силес
Суасо е избран за президент през 1956 г. и се изправя пред огромни
икономически проблеми. Вместо да продължи революционните соци
ални реформи, които да необходими, за да се преодолеят огромните
социално-икономически неравности в Боливия, Силес избира все по-
голямо американско присъствие и заеми от международни агенции
(най-вече Международния валутен фонд).
През втория мандат на Пас Естенсоро (1960-1964) и след Кубин
ската революция, НРД се фрагментира и разделя, като подкрепяната от
САЩ армия става все по-професионална и могъща. След като борбата
между левите партизански движения и подкрепяното от САЩ прави
телство се разраства през 60-те години, боливийската армия поема
контрола над властта. Армията има властта, селяните имат земя и пра
20. 305
вителството предприема репресии и изолира войнстващите миньори.

Боливийската политика ще бъде силно разделена и фрагментирана,
преживявайки серия военни заговори и диктатори до 90-те години. През
80-те години много селяни започват да се занимават с доходоносния
бизнес на производство на кока, като трафикът на кокаин (най-вече в
Колумбия) се налага като най-големия бизнес в Америка.
През 80-те години Боливия страда от астрономическа инфлация
(около 25 000% на година) и рецесия и тогава Силес Суасо (1982-1985)
и Пас Естенсоро (1985-1989) се връщат на президентския пост след
избори, на които никой кандидат не получава 50% от вота. Пас въвежда
драстичен неолиберален икономически план, който слага край на инфла
цията и стабилизира икономиката, но икономиката на свободния пазар
в следващите години не е способна да генерира икономически растеж
или работа за страна, която остава бедна и с малко други стоки за износ
освен коката и (току-що) открити залежи на природен газ. Калаените
мини са извън играта, но профсъюзите остават силни. Селяните, най-ве
че отглеждащите кока, са добре организирани и войнствено настроени.
Политиката остава дълбоко фрагментирана и расово разделена. През
2006 г. Ево Моралес, лидерът на профсъюза на производителите на
кока, е избран за президент. Първият президент от индиански произход,
Моралес издига глас срещу неолибералната политика от изминалите две
десетилетия и иска връщане на социалните реформи, правителствена
намеса и национализация на залежите от природен газ.
Боливийската революция бързо и насилствено трансформира
нацията, но революционните лидери стават по-внимателни и не про
дължават по-нататък с други социални и икономически промени. В
известен смисъл революционните водачи губят своята чувствител
ност и се разделят с радикалните настроения. Те имат лошия късмет
да национализират изчерпаните и недостатъчни калаени мини и да
фрагментират земевладелската структура в малки и непродуктивни
ферми, които не могат да бъдат модернизирани и да се направят по-
ефективни. Истинските драстични социални реформи са необходими
за страна, толкова бедна, колкото е Боливия, която може да оцелява
само с чужда помощ, но тази помощ идва от САЩ, от суперсилата,
която спира категорично радикалните социални промени през 50-те и
60-те години. Докато мексиканската революция губи своя импулс за
десетилетия и става все по-консервативна и гватемалската револю
ция е спряна в зародиш от американската интервенция, боливийската
революция завършва за едно десетилетие - преустановена - напълно
реално - с американска чужда помощ.
306
ГЛАВА 20
Пътят на революцията - след 1959 г.

Трите големи революции в Латинска Америка преди 1959 г. -
Мексико, Гватемала и Боливия - са повлияни от различни форми
на социализъм, комунизъм и марксизъм. Мексиканската революция
избухва преди руската и дълго преди епохата на Студената война
(1947-1991). Въпреки че е разглеждана като социалистическа (и
дори „болшевишка“) от нейните критици, мексиканската революция
вече е вкарана в много по-консервативна фаза преди избухването на
Студената война в края на 40-те години. Гватемалската революция
избухва спонтанно с появата на Студената война и борбата между двете
суперсили САЩ и Съветския съюз и става повод за конфликт между
Изтока и Запада. Боливийската революция създава неравномерно
смесване на идеологии (включително социализъм), но нейните лидери
работят упорито, за да окажат натиск върху САЩ, т.е. в навечерието
на глобалния конфликт Боливия ще бъде в американския лагер срещу
Съветския съюз. С Кубинската революция революционните движения
от Латинска Америка влизат в нова фаза, дълбоко повлияна от
марксизма-ленинизма и конфликта Изток-Запад.
Големите идеологии, които ще се сблъскат през XX век, се раждат
през XVIII и влизат в XIX век. Либерализъм, социализъм и капита
лизъм - всички са деца на Просвещението, с акцент върху отделната
личност, правеща рационални избори в система, която гарантира
равенство пред закона. Либерализмът и капитализмът, въпреки че са
различни, се развиват исторически в Западна Европа и САЩ. Както
видяхме, класическият либерализъм подчертава индивидуалните
права и минимална намеса на властта в живота на гражданите. Капи
тализмът се изгражда върху централния принцип за частната собстве
ност и се представя най-добре, когато правата върху собствеността
са гарантирани и когато растежът на блага, обслужване, капитал
и труд се сблъскват с малко ограничения. От средата на XVIII век
нататък конвергенцията на политическата идеология на либерализма
и икономиката на капитализма ще създадат извънредно успешни де
мократични капиталистически режими в Северна Америка и Европа,
режими, които доминират световната икономика и политика, водени
от Великобритания през XIX век и САЩ през XX век.
Социализмът е и политическа идеология, и икономическа система.
Той също се появява извън Просвещението, зараждайки се през 30-те
и 40-те години на XIX век в Европа. Частната собственост е анатема
за социализма, система, която е изградена на основата на колективна
307
та собственост на „средствата на производство“ (т.е. икономическата

инфраструктура, която произвежда блага, като фабрики и ферми).
На практика обикновено това означава правителствен контрол върху
ключови сектори от икономиката. Социализмът също така е изграден
на основата на презумпцията за индивида, действащ рационално,
но в система, която подчертава правата на колектива над отделната
личност. По думите на Карл Маркс (1818-1883) при капитализма
е налице обществен характер на производство и капиталистически
начин на присвояване - на всекиго според това, което притежава.
Накратко, благата, произведени в капиталистическата икономика,
отиват към тези, които имат собственост (капиталисти), основават
се на това, колко точно те притежават от средствата за производство.
Според социализма благата се разпределят от държавата на базата
на количеството и качеството на вложения труд, на по-късен етап
(комунизма) - и според потребностите, не на основата на притежание
на собственост. Следователно, целта на капиталистите през XVIII и
XIX век е да спечелят контрол над държавата, за да бъдат сигурни
и гарантирани правата върху индивидуалната собственост, докато
социализмът се стреми да поеме контрол над държавата, да унищожи
частната собственост и да използва управлението, за да разпредели
продукцията, основаваща се на колективните нужди на населението.
Въпреки че социализмът идва в много форми, историческата версия
на Карл Маркс на социализма има най-голямо влияние в световната
история. Маркс, различавайки своята версия на социализма от дру
гите, ги вижда като по-малко практични, наричайки ги „комунизъм“ в
Комунистическия манифест (1848). Той вярва, че капитализмът ще
генерира увеличаващи се противоречия между работниците/пролетари-
ата (които произвеждат всички блага чрез своя труд) и капиталистите/
буржоазията (които доминират в икономиката и държавата, за да кон
тролират благата). Според гледната точка на Маркс, ще дойде денят,
когато експлоатираните работници ще се вдигнат на бунт в най-индус-
триализираните нации (т.е. Европа) и ще отхвърлят капиталистическата
буржоазия, ще вземат контрола над държавата и ще създадат общество,
изградено на колективния принцип на социализма. Съпроводената с
насилие работническа революция на Маркс в индустриалните нации от
Централна и Западна Европа не става реалност, най-вече защото тези
нации разширяват своята икономическа и политическа мощ в света през
XIX век. Европейците изграждат империи, стандартът на живот на ра
ботническата класа бавно се повишава и правото на глас постепенно се
разширява до всички възрастни. („Бунтът“ на европейския пролетариат
не се случва така, както предвижда Маркс.) Интензивната експлоатация
на работна ръка де факто се измества към колониите, които стават из
вестни в средата на XX век като Третия свят. Изненадващо, марксист
ките революционери, които успяват, вземат властта в най-селските и
308
най-слабо индустриализирани райони на Европа (и частта с най-ниска

европейска култура - Руската империя).
Владимир Ленин (1870-1924), който става краен марксист, до
вежда болшевиките на власт в Русия през 1917 г. и тогава започва да
пропагандира своя собствена версия на марксизма, която има могъщо
отражение в Латинска Америка и останалата част от света през XX
век. Ленин добавя (или изгражда) три ключови идеи към класическия
марксизъм. Следвайки Маркс, той твърди, че революцията може да
триумфира само ако е водена от малък дисциплиниран авангард на
партията (в неговия случай, болшевиките, които по-късно стават Ко
мунистическа партия на Съветския съюз). Следователно, след като
веднъж този авангард вземе властта, той ще има нужда да наложи
„диктатура на пролетариата“, която да унищожи последния стадий на
капитализма - буржоазията, и да предотврати контрареволюцията.
Маркс пише по тези две идеи, но доста кратко. Накрая Ленин твърди,
че империализмът е фокусът на капиталистическата експлоатация и че
революцията ще дойде в по-слабо развити страни, като обединените
работници и селяни ще отхвърлят капиталистическото малцинство,
което контролира държавата.
Част от властта на това, което става известно като марксизъм-
ленинизъм е успехът на болшевиките в Русия. Авангардът успешно
завзема властта, поема пълния контрол върху нацията и провежда
радикална социалистическа революция - в страна, считана за изо
станала, с малка индустрия и малък пролетариат, близък до селското
мнозинство. Успехът на Ленин става могъщ пример за китайските
(Мао Дзедун) и социалистическите революционери в големите аг
рарни колонии и нации в Азия, Африка и Латинска Америка. Чрез
формирането на Комунистическия интернационал (Коминтерна) в
Съветския съюз през 20-те години, СССР става могъщ и убедителен
защитник на отделна версия на социалистическа революционна идео
логия - марксизъм-ленинизъм. За следващите 75 години най-мощните
и успешни леви революционни движения в Латинска Америка почти
всички са марксистко-ленински или дълбоко повлияни от марксизма-
ленинизма. (Най-яркото изключение е движението Сияйната пътека в
Перу през 80-те и 90-те години, което е повлияно от китайската рево
люция и Мао.) Кубинската революция е най-експресивният пример на
марксистко-ленинска революция в Латинска Америка през XX век.
Куба: революционен социализъм

Трудно е да се преувеличи значението на Кубинската революция
върху Латинска Америка, американците и света. След като неговата
бунтовническа армия отстранява диктатурата на Фулхенсио Батиста
през януари 1959 г., Фидел Кастро и неговите другари трансформират
309
Куба от капиталистически съюзник на Съединените щати в напълно

социалистическа икономика, тясно свързана и подпомагана от СССР.
Кубинските революционери извършват една от най-дълбоките поземлени
реформи в латиноамериканската история, радикално преразпределят
благата, осигурявайки на всички кубинци здравеопазване, образование
и социално обслужване и стават важен вдъхновител и съюзник в
експорта на марксистка революция в останалата част на Америка и
Третия свят. Съединените щати организират неуспешен опит да нахлуят
в Куба и да свалят Кастро през април 1961 г. и конфликтът между САЩ
и Куба докарва света до ръба на ядрената война през октомври 1962 г.
Трудно е да си представиш друга страна с такъв размер (седем милиона
жители през 1960 г.), която играе такава челна роля в световната
политика през последния половин век.
Един от най-ярките аспекти на кубинската революция е триумфът
на такава радикално антиамериканска марксистка революция в страна,
намираща се толкова близо до САЩ (90 мили от брега на Флорида)
и с такава дълга история на интеграция в американската икономика.
Наблюдатели често отбелязват, че крайният антиамериканизъм на ку
бинския режим е пряк резултат от десетилетия американска културна,
политическа и икономическа доминация над тази малка островна на
ция. (Същото важи за антиамериканизма на Никарагуанската револю
ция от 1979 г.) Както видяхме по-рано, силните икономически връзки
между Куба и САЩ идват от XVIII век. Бързата експанзия на захарни
насаждения през XVIII век правят Куба най-големият износител на
захар в света и голяма част от тази продукция е контролирана от аме
рикански инвеститори и корпорации. Захарта доминира Куба, а САЩ
владеят кубинската захар. Внезапната и драматична американска на
меса в Кубинско-испанската война през 1898 г. временно дерайлира
кубинската независимост и американската армия окупира и управлява
Куба до 1902 г. За следващите три десетилетия американският флот
се намесва често, за да „стабилизира“ Куба и „да защитава амери
канския живот и собственост“. След 1934 г. САЩ открито подкрепят
Фулхенсио Батиста, армейски служител/стенограф, който се издига до
властта и я държи чрез контрола върху кубинската армия.
Батиста доминира кубинската политика от 1934 г., докато не на
пуска острова на път за Санто Доминго в навечерието на новата 1948
г. В края на 40-те години той отива в полуизгнание в Маями, а кубин
ската политика преживява период на политическо отваряне, дебат и
реформени движения. През 1952 г. Батиста се връща на власт чрез во
енен преврат. През по-голямата част от 50-те години Куба си спечелва
репутацията на място за развлечение за северноамериканците с ней
ните красиви крайбрежни курорти, луксозни хотели и казина, както и
с корупцията и присъствието на Мафията (увековечена в брилянтния
филм на Фр. Форд Копола Кръстникът (1974) Куба през 50-те години
310
става най-отчетливият случай за неравновесие в Латинска Америка.

Успоредно с изобилието и разкоша, които се предлагат на чуждите
туристи, кубинците живеят в неравен свят. Като цяло Куба принад
лежи към петте страни на върха в Латинска Америка по повечето
социални показатели - ниска детска смъртност, добре образовано
население и дълголетие. В страната огромна пропаст разделя селска и
градска Куба. В произвеждащата захар провинция детската смъртност
и неграмотност са много високи, дълголетието отсъства и основните
комунални служби (течаща вода, електричество, канализация) не съ
ществуват. През 50-те години има две Куби - благоденстваща, здрава,
образована, градска Куба (най-вече Хавана) и бедната селска провин
ция. Захарната икономика е сезонна и циклична, с периоди, изискващи
интензивен труд, следвани от месеци безработица. Модернизацията
и експанзията на захарната икономика през предишните векове иро
нично отделя хиляди селяни от тяхната земя и ги поставя в рисковани
условия, като те живеят от реколта до реколта в плодородните години
и мизерия като временна трудова сила.
През кратък момент на реформистки ентусиазъм една прогресивна
група от кубински политици се стремят да създадат нова конституция
през 1940 г., призовавайки за по-голям национален контрол върху
захарната икономика и социални реформи. Въпреки че Батиста обя
вява конституцията от 1940 г., тя бързо загива. В края на 40-те и на
чалото на 50-те години много от кубинците, искащи реформи, правят
истинското въвеждане на конституцията от 1940 г. своя основна цел.
Най-важен от тези реформатори е Фидел Кастро Рус. Роден през 1926
г., Фидел е най-голямото дете на новозабогатял баща (емигрант от
Галисия, Испания). Кастро (и неговия по-малък брат Раул, роден през
1931 г.) се наслаждават на ползите на новобогаташите и страдат от
липса на социално приемане от традиционния кубински елит. Въпреки
че е дете на източната част на острова (Ориенте), Фидел посещава
управлявания от йезуитите колеж Белен в Хавана (днес функциони
ращ в Маями), където той е упорит атлет и лидер сред студентите.
Като студент по право в Хаванския университет през 40-те години,
той се замесва в политиката, жени се, става баща и изглежда настроен
да се занимава в бъдеще с адвокатската професия, след като получава
диплома през 1950 г.
В ранната си политическа кариера Кастро е непоколебим национа
лист, вдъхновен от легендарния писател Хосе Марти. Той е заедно с
университетска студентска делегация в Богота, Колумбия, през април
1948 г., когато убийството на виден политик популист предизвиква
дни на бунтове и години смъртоносно насилие между либерали и кон
серватори. Този опит сред масово обществено недоволство създава
дълбоко впечатление в Кастро. Той става последовател на Еди Чибас
(един от най-видните политици - реформисти в Куба) и се кандидатира
311
за конгрес през 1952 г. След драматичното убийство на Чибас (дока-

то говори по радиото) през 1951 г. и заговора на Батиста през март
1952 г. Кастро се отказва от реформирането на политическата систе
ма и се обръща към въоръжената борба като единствения възможен
път към реална промяна. На 26 юли 1953 г. Той води зле планирано
нападение срещу Монкада - армейски казарми в Сантяго, с което се
стига до арестуването и смъртта на стотици конспиратори и негови
съюзници. На процеса Кастро държи впечатляваща реч Историята
ще ми прости, която получава широк отзвук и му дава репутация на
виден опонент на Батиста. Ключовите идеали, изразени в тази реч, не
са толкова радикални - призив за истинска демокрация, диверсифика-
ция на икономиката и национализъм, който ще намали доминиращото
влияние на САЩ в Куба. На кратко, той призовава за въвеждането на
идеалите на Конституцията от 1940 г.
След близо две години в затвора на остров Пинес, Батиста амнис
тира Кастро заедно с другите конспиратори. Фидел, неговият брат
Раул и техни съмишленици отиват в изгнание в Мексико, където един
млад аржентинец, образован лекар, обединява в група. Неговото име е
Ернесто Гевара, но той е известен със своя прякор - Че (често използ
ван в Аржентина, който се превежда като „другар“). Гевара пътува в
Централна и Южна Америка и се намира в Гватемала, когато през
1954 г. ЦРУ отстранява Хакобо Арбенс. Подобно на опита на Фидел в
Богота през 1948 г., присъствието на Че в този решаващ исторически
момент помага да се изгради като убеден антиимпериалист, анти-САЩ
революционер. Дори под надзора на ФБР и агентите на Батиста, гру
пата се обучава за нахлуване в Куба и получава пари от кубинските
изгнаници в САЩ. В началото на декември 1956 г. (и имитирайки
експедицията на X. Марти от 1895 г.) 81 въоръжени мъже пътуват за
Куба на рисковано и претоварено корабче, което купуват (наречено
Гранма). Кубинската армия ги очаква, когато пристигат. Подобно на
силите на Марти, повечето от хората на Кастро са убити или заловени
почти веднага. (Той казва на първия селянин, когото среща: „Аз съм
Фидел Кастро и ние идваме да освободим Куба“.) Че, Фидел, Раул
и още няколко души оцеляват и се прегрупират в Сиера Маестра, в
източния край на острова, създавайки ядрото на партизанското дви
жение, което две години по-късно триумфално влиза в Хавана.
Докато Фидел и неговата малка група бавно изгражда парти
занска армия в планините, други опоненти на Батиста организират
градско съпротивително движение, най-вече в Хавана. Кастро става
международно признат враг на режима в началото на 1957 г., когато
Хърбърт Матюс публикува статии за него и неговите хора в Ню Йорк
Таймс. Кастро вкарва тайно Матюс в Сиера Маестра и го убеждава,
че е създал значителна сила, която контролира региона, докато в
действителност има само 18 мъже, които са оцелели след инвазията и
312
засадите. (Нагаждането към живота в планините е много трудно за

този млад човек от града, образован, принадлежащ към горния слой
на средната класа.) Въпреки че понякога е представяно като селски
бунт (специално от последователите на Че и Фидел), въстанието,
което сваля Фулхенсио Батиста, е общото недоволство, водено от
Кастро в Сиера, и от много други в градовете. Изгнаниците в САЩ
също играят ключова роля в мобилизирането на международна под
крепа за опонентите на Батиста. Към края на 1958 г. режимът е пред
колапс, кубинската армия е дълбоко разединена. Партизаните стават
по-успешни, избягвайки засади и малки сражения, като те слизат от
планините и вече атакуват градове. В навечерието на Нова година -
1959 г., Батиста бяга в изгнание в Доминиканската република. През
следващата седмица Фидел прави геройски конкистадорски поход
към Хавана.
Почти половин век съществува дискусия за мотивите и идеология
та на Фидел преди януари 1959 г. Дали е марксист, или комунист, кой
то се прикрива до завземането на властта и тогава крадешком изважда
революцията от нейното широкобазирано съставяне? Дали неговата
конверсия към марксизма е нещо, което се е случило в Сиера под
влиянието на Раул и Че? Приема ли той марксизма в първите месеци
на власт, след като среща либерална съпротива на фундаменталната
промяна? Накратко, за колко време Кастро разбира, че ще наложи
дълбока марксистка революция, а не просто либералнодемократична?
Вероятно никога няма да разберем точните отговори на тези въпроси.
Въпреки че Кастро внимателно подчертава своите националистически
чувства, анти-Батиста, цели за демократизиране преди януари 1959 г.,
в началото на 1960 г. той и неговите най-близки съюзници наказват
почти всички, които са се борили срещу Батиста, с изключение на
тези, които се съгласяват с антиамериканизма и социалистическата
пропаганда. През декември 1961 г. той обявява в реч, че е - и винаги
е бил - марксист-ленинист. По това време реформистите в бунта са
напълно отстранени и революционният авангард предприема пълна
трансформация на страната. Хиляди привърженици на Батиста уми
рат от куршумите на бойните отряди през 1959 г. и тези, които не са
близки сътрудници на Кастро, са затворени или изгонени в чужбина.
Съединените щати, разбира се, не приемат ролята на наблюдател.
Подозрителна към Кастро от неговите дни в Сиера Маестра, админи
страцията на Айзенхауер започва да планира инвазия в Куба за сва
лянето му, като проектите остават в наследство на Кенеди, когато той
става президент през 1961 г. Злощастната инвазия в Залива на прасе
тата през април 1961 г. е лошо планирана и изпълнена и се проваля
напълно. Грешно приемайки, че това е поредната Гватемала, ЦРУ и
останалите създават един от най-сериозните външнополитически про
вали за следвоенната американска политика. САЩ последователно се
313
опитват да изолират Кастро чрез различни форми на икономическа и

политическа блокада и блокират острова през октомври 1962 г., кога-
то фотографии показват изграждането на руски ракетни площадки на
острова. След две седмици лавиране между Кенеди и Хрушчов, СССР
се съгласява да премести ракетите (Кенеди тайно обещава да изтегли
ракетите на HATO от Турция). Кастро е разочарован, че Съветите го
предават, но САЩ също тайно обещават да не кроят други планове
за нахлуване в острова. (Много години занапред ЦРУ и кубинските
групи в изгнание продължават да мразят Кастро и много опити да
бъде убит се провалят.)
Най-радикалната фаза на революцията идва през първите пет го
дини. Кастро възприема пълен контрол върху политическата и юри
дическата система, армията и другите сили за сигурност. Кубинската
армия е напълно реконструирана под революционното лидерство.
Институционализирана е ленинската диктатура на пролетариата. (Ку
бинската комунистическа партия се противопоставя на движението на
Кастро и бунта преди 1959 г. В началото на 60-те години той просто
поема контрола върху партията и я премоделира според собствената си
визия.) Режимът конфискува целия чужд бизнес, и дори „Юнайтед фрут
кьмпани“, и собствеността на по-голямата част от кубинската средна
и горна класа. Преди 1959 г. почти целият кубински експорт (най-вече
захар) отива в САЩ. Администрацията на Айзенхауер, в отговор на
експроприациите, суспендира вноса на захар и тогава Кастро решава
да продава захарта на Съветския блок. Към края на 1960 г. револю
ционерите завземат авоари от около един млрд. долара. Кубинското
правителство поема контрола върху повече от 85% от икономиката.
Вместо да следва пътя на фрагментиране на големите имения в малки
ферми за селяните (както в Мексико, Гватемала и Боливия), Кастро
създава колективни ферми с намерението да се поддържа продуктивно
експортно селскостопанско производство, модернизирайки и дивер-
сифицирайки незахарните сектори. В средата на 60-те години Куба
се премества от капиталистическа икономика, интегрирана към САЩ
към социалистическа, част от Съветския блок.
Също толкова драматично е преразпределението на благата в Куба
преди 1965 г. Революционерите работят активно в Куба, завземайки
собственост на чужди компании и използвайки тези пари да осигурят
училища, клиники, социални служби, течаща вода, канализация и елек
тричество за всички кубинци. (Грамотността нараства от 76 на 96%.)
Това създава масов пренос на ресурси от градовете към провинцията,
довеждайки докрай дълготрайните неравности, толкова характерни
за всички латиноамерикански общества. В края на 70-те години Куба
има най-егалитарното разпределение на благата в Америка, но за това
плащат средната и горната класа (тя отива в изгнание, най-вече във
Флорида и Ню Джърси), чрез конфискация на чуждия бизнес и чрез
314
огромни субсидии от СССР (под формата на високи цени за захарния

експорт и ниски цени на петролния внос).
Кастро не е доволен просто да революционализира Куба. От ин
вазията в Залива на прасетата (април 1961 г.), Ракетната криза (ок
томври 1962 г.) и продължаващите усилия на изгнанниците и САЩ да
го свалят, Кастро се убеждава все повече, че революцията може да
оцелее само ако се разпростре в останалата част от Латинска Америка
и Третия свят. През 60-те, 70-те и 80-те години Куба става един от най-
важните поддръжници на левите революции в Третия свят, с морална
подкрепа, обучение, екипировка и логистична помощ. В епоха, дефи
нирана от революционни бунтове от Виетнам, по улиците на Чикаго
и Париж до фермите и полета в Мозамбик, Куба става важен играч на
световната сцена. Отчасти това става възможно с подкрепата на Съ
ветския съюз, но също така отразява дълбокото и трайно убеждение
на Фидел Кастро и кубинските революционери да се разпространи
марксизмът по целия свят.
Че Гевара става най-влиятелният и постоянен символ на тази рево
люционна цел. Въпреки че заема много важни постове в новия режим,
Че се бори с Фидел и някои от неговите ключови другари относно
идеологическата посока на революцията. През 60-те години много
леви революционери по света се разделят в своите предпочитания
за съветската версия на революцията или такава в китайски стил. Че
фаворизира идеологическия плам на китайците и скоро се разочарова
от това, което вижда като бюрокрация и консервативни тенденции в
съветския модел. (Той е за използване на „морални основания“, да се
създаде по-скоро „новия социалистически човек“ отколкото да следва
съветския модел, използвайки материални блага.) На голяма между
народна конференция в Хавана през 1967 г. речта на Че призовава за
създаване на „два, три, много Виетнама“. В средата на 60-те години
води посветена група кубинци в едно усилие да помогне на партизани
те в Конго и след това в Боливия. Много скоро ЦРУ приема, че Куба
през 1961 г. ще бъде Гватемала през 1954 г. Че вярва погрешно, че
може да прехвърли успеха на градските кубински революционери от
средната класа в Африка и в индианска Боливия. Той плаща за греш
ката с живота си. Преследван от специални части на боливийската
армия (обучени и подпомагани от ЦРУ), Че е заловен и екзекутиран
в боливийските планини през октомври 1967 г. Той е на 39 години. В
следващите десетилетия образът на Че - с развяващи се коси, слаб,
с брада, мустаци и барета (взет от фотография на Алберта Корда) -
става един от най-широко репродуцираните в света.
Въпреки че Кастро ще продължи да подкрепя революционните
движения през 70-те години (Етиопия, Мозамбик и Ангола), той се
концентрира върху консолидация на революцията у дома чрез съз
даването на репресивна, авторитарна политическа система (много
315
сходна на тази в СССР) и много провалени опити за индустриализация

и икономическа диверсификация. Куба става силно зависима от съвет
ската помощ за субсидиране и значителният брой социални програми
и служби стават достъпни за всички кубинци. В края на 70-те години
възходът на дясно настроени военни режими в региона и антагонизма
на САЩ изолират Куба и я правят дори по-зависима от СССР. Това
става още по-сериозно по време на дълговата криза от 80-те години.
С падането на Берлинската стена и колапса на СССР в края на
80-те и началото на 90-те години Фидел Кастро трябва да стане още
по-внимателен, пазейки властта си. Той е на власт повече от който
и да било друг в историята на Латинска Америка (с изключение на
Педро в Бразилия, 1840-1889) и кубинският режим е изграден около
харизмата на един човек. Когато сериозна болест принуждава Фидел
да слезе и „временно“ да предаде властта на брат си Раул в края на
2006 г., това провокира спекулации за съдбата на режима и дали той
ще оцелее след неизбежната смърт на Фидел. В същото време големи
те социални постижения от 60-те години се сблъскват с обедняването
на страната. Куба си остава основно износител на захар, със слаба
индустриализация и икономическа диверсификация и без петрол. Тя
все още е сред петте държави на върха в Латинска Америка, ако се
гледат социалните показатели - грамотност, продължителност на
живота, детска смъртност. Разликата между Куба през 50-те години и
началото на XXI век е голямото изравняване на благата и социалните
услуги, проведено в началните години на революцията. Злощастно,
големият антагонизъм на САЩ и зависимостта от СССР постепенно
ограничава възможностите за тази малка островна нация с 10 млн.
население. Накрая, става невъзможно да има „социалистическа рево
люция в една страна“.
Иронично, кубинската революция също помага за друга фунда
ментална промяна - в САЩ. В началото на 60-те години 250 хил.
кубинци бягат в изгнание, основно във Флорида и районите на Ню
Йорк и Ню Джърси. Тези хора са от средната и висшата класа и са
високо образовани. Те трансформират политиката на двата региона
и създават много влиятелно политическо лоби във Вашингтон, ко
ето играе ключова роля в американската политика през последните
50 години (като гласоподаватели в три важни щата). В началото на
80-те години, изправен пред вътрешни политически и икономически
предизвикателства, Кастро позволява други 125 хил. кубинци да
напуснат острова и повечето отново отиват в Южна Флорида. Т.нар.
Мариелитос (наречени така заради основното пристанище, от което
заминават от Куба) са по-тъмнокожи, по-бедни и с по-ниско образова
ние от вълната от 60-те години. Тяхното пристигане създава сериозни
проблеми на кубинската общност в Съединените щати. Стотиците
хиляди кубински изгнанници също така играят ключова роля в на-
316
растващатата „латиноамериканизация“ на американската култура и

общество. Билингвалните и бикултурните кубинци са много успешни в
образованието, управлението и частния сектор. Една от най-големите
неочаквани последици от Кубинската революция е диверсификацията
и обогатяването на американското общество и култура като страна,
която се „испанизира“.
Никарагуа: без повече Куба

Въпреки впечатляващият пример на Кубинската революция през
1959 г. трябва да изминат 20 години преди друго революционно
движение в Латинска Америка да бъде способно да репродуцира
успешното завземане на властта, което Фидел Кастро и неговата
бунтовна армия постига. Отчасти това е резултат от твърдото
разделение сред революционните леви движения относно стратегията,
тактиката и силата на режимите на власт, най-вече военните диктатури.
Нещо повече, Съединените щати използват всички възможни средства
да предотвратят появата на други кубинци в Америка. Съединените
щати ще използват и моркова, и тоягата, за да блокират възхода на
левите движения. През 60-те години американското военно присъствие
(обучение и екипировка) при почти всички военни сили в региона ще
се повиши драматично, за да промоцира „спешно“ обучение. САЩ и
неговите военни съюзници в Латинска Америка ще използват „много
голяма тояга“, притискайки левите движения от Доминиканската
република до Бразилия (включително Че Гевара в Боливия). През 1961
г., в директен отговор на кубинското предизвикателство, президентът
Кенеди създава Алианс за прогрес (вид миниплан Маршал за това
полукълбо), за да осигури 20 млрд. долара материална помощ и
експерти за латиноамериканските страни за едно десетилетие. Логиката
е проста, дори и лошо направлявана. Бедността и потисничеството,
така върви логиката, създават условията за леви революции. Алиансът
ще подпомогне икономическото развитие, ще сложи край на бедността,
ще принуди репресивните правителства да станат по-демократични и
следователно ще създадат капиталистическа, демократична, про
американски настроена Латинска Америка. Кенеди убеждава десните
режими, че упражнява натиск, за да ги накара да променят техните
пътища, декларирайки, че „тези, които направят мирната революция
невъзможна, ще направят насилствената революция неизбежна.“
Достатъчно изненадващо успехът на Алианса за прогрес и други
форми на капиталистическо развитие може би правят революцията
„неизбежна“ в Централна Америка, точно защото подкрепяните от
САЩ диктатори правят мирната революция невъзможна. За изненада
и на левицата, и на десницата, една от най-слабо развитите, най-бед-
ните и преобладаващо селски региони на Латинска Америка става
317
пресечната точка на следващата лява революция, около 20 години

след полуизолирания пример на Куба. Отхвърлянето на диктатурата
на Анастасио Сомоса Дебайле през 1979 г. и появата на Сандинист-
ката революция, възходът на мощно ляво революционно движение,
гражданска война в Ел Салвадор през 1980-1981 г., смъртоносната
ескалация на гражданска война и леви бунтове в Гватемала в началото
на 80-те години комбинирано създават вълна от леви революционни
бунтове почти десетилетие след като десни репресии и военни дик
татури потискат левите революции в континента. Повторната поява
на революции съвпада с идването на власт на Роналд Рейгън в САЩ,
Маргарет Тачър в Англия и възцаряването на неолибералната ико
номика навсякъде по света. За едно десетилетие перспективата за
армейска революция се сблъсква с триумфиращата неолиберална ико
номика и почти навсякъде в Латинска Америка се върви към отворена
електорална политика. Централна Америка през 80-те години може би
изживява последната вълна насилствени марксистки революционни
движения в Латинска Америка.
В началото на 70-те години Никарагуа изглежда неподходящо
място за възход на революция. Въпреки че е най-голямата страна в
Централна Америка, тя е по-малка по размери от Арканзас и през
1970 г. има почти три млн. жители (приблизително колкото сегашното
население на Арканзас). Блато на Испанската империя в колониал
ния период, нейното население (подобно на съседна Коста Рика) е
около четвърт млн. в началото на XIX век, смес от индианци, метиси
и немного бели, с малка група афрокарибско население на изолирания
атлантически бряг. През XIX и началото на XX век елитните фамилии
на Никарагуа са разделени между либерали и консерватори в серия от
кървави граждански войни, които включват чуждестранни интервенции
- Уилям Уолюьр през 50-години на XIX век, американския флот след
1900 г. С изтеглянето на американските военни части през 30-те години
на XX век Анастасио Сомоса Гарсия (1896-1956) поема контрола над
обучената от САЩ Национална гвардия и започва семейна диктатура,
която ще продължи повече от четири десетилетия.
В края на 20-те и началото на 30-те години американският флот
безполезно се опитва да победи и отстрани Аугусто Сесар Сандино
(1895-1934) и неговите партизански отряди. Въпреки че първоначал
но е съюзник на либералите, Сандино отказва да приеме либерално-
консервативното споразумение (1927), което предполага установява
не на политически мир за Никарагуа, но с американски военни части
като гарант на мира. С бедна, работническа подкрепа Сандино скита
из региона, работейки в мексиканските петролни полета и никарагу-
анска златна мина. Той си създава еклектична лична философия, по
влияна от марксизъм, анархизъм, спиритуализъм, индиански възгледи
и антиимперизлизъм (веднъж нарича САЩ „врага на нашата раса“).
318
За Сандино присъствието на американските войски в Никарагуа е

неприемливо и той отказва да приеме каквото и да било политиче
ско споразумение, което не включва изтеглянето на американците.
Години наред той води партизанска война с американските части в
провинцията. Хуан Баутиста Сакаса е избран за президент през 1932
г. и флотът се изтегля в началото на 1933 г. Преди да напусне, помага
за създаването, обучението и екипирането на Национална гвардия,
която ще бъде, на теория, надпартийна и ще гарантира политическия
мир и стабилност. Сандино се съгласява да сложи оръжие. С помощта
на американски дипломати Анастасио Сомоса Гарсия става ръково
дител на Националната гвардия. Сандино се съгласява да се срещне
със Сомоса и, връщайки се за срещата на родна земя през февруари
1934 г., е заловен и убит.
За почти половин век Сомоса и неговите синове изграждат семей
на династия и феод в Никарагуа чрез контрол върху Националната
гвардия, манипулация на политическата система и доминацията на
всеки важен сектор от националната икономика. Когато е притиснато
от Съединените щати да проведе избори, семейство Сомоса перио
дично изпълнява, избирайки се само или марионетки да управляват
страната. Един поет убива най-стария Анастасио през 1956 г. Него
вите синове Луис и Анастасио (Тачо) Сомоса ще споделят властта до
смъртта на Луис (от сърдечен удар) през 1967 г. Крайно егоистичен
мегаломан, Тачо доминира Никарагуа до 1979 г., поддържайки изклю
чително тесни връзки със Съединените щати. Неговата философия,
както веднъж сам я определя, е „избори за моите приятели, куршуми
за моите врагове“. Образован в американски училища и Уест Пойнт,
той изгражда много тесни връзки в американския Конгрес и лобира
усърдно пред президенти и конгресмени. Той се гордее много с про
американските си чувства, казвайки веднъж: „Кой гласува със САЩ
в ООН 1 000% от времето?“ През 1961 г. ЦРУ използва Никарагуа
като тренировъчен лагер за инвазията в Залива на прасетата. През
1965 г. Сомоса изпраща части от Националната гвардия за присъствие
в американската инвазия на Доминиканската република. Офицерите
от Националната гвардия са обучени в САЩ и зоната на Панамския
канал и Никарагуа има най-високия разход на глава от населението за
военни цели от всяка друга страна в Латинска Америка през 60-те и
70-те години. Гвардията (около 7 000 мъже) служи за вътрешна поли
ция и има функции по сигурността, ръководи митническите операции
и контролира пощенските служби и телекомуникационните системи.
Към 70-те години Никарагуа е много бедна страна, контролирана от
малка клика около Анастасио Сомоса. Продължителността на живота
на това население от 2,5 млн. е около 50 години, грамотни са около 50
% (половината от тях в селските райони) и по-малко от половината
население има вътрешна канализация. Тази картина не се променя през
319
60-те и началото на 70-те години, когато Алиансът за прогрес позво

лява на никарагуанския брутен вътрешен продукт да нарасне с 250%.
Икономическият просперитет е ограничен до 15-20% от населението
в средите и горните класи - най-вече тези, които са тясно свързани със
Сомоса. Той и неговото семейство доминират строителната и месопре-
работвателната индустрии, тютюнопроизводството и оризовите ферми,
риболова, държавната собственост, медиите, автомобилните продажби
и локалните авиолинии. Алчността на Сомоса е огромна и допринася
за неговото отстраняване. След като силно земетресение разрушава
Манагуа през декември 1972 г., Сомоса и неговите приближени поемат
контрола върху повече от половин млн. долара от фондове за възстано
вяване и ги използват за собствено обогатяване. Установявайки контрол
върху все повече сектори от икономиката след земетресението, Сомоса
нанася удар върху бизнесмените от средната класа, които са били добре
през предишните десетилетия. (След като старият център на Манагуа
остава в руини, Сомоса решава да се развиват и неговият контрол
върху строителната и циментовата индустрии, както и държавната
собственост). Той назначава самия себе си за ръководител на Хунта
за реконструкции и тогава е „избран“ за президент за седемгодишен
мандат (1974). За всички той, изглежда, има постоянна желязна хватка
върху съдбата на нацията.
Благополучието на Сомоса непосредствено след земетресението е
началото на разкриването на семейната династия. Три преплитащи се
сили започват да се появяват към 1974 г., които ще поведат револю
ционното недоволство и общите бунтове през 1977-1979 г. Първата
е нарастващото недоволство на бизнесобщността в средната класа,
която просперира през 60-те години и все повече иска да има глас
в политиката. Много сходно с техните партньори в мексиканското
Порфириато, те са щастливи от икономическия растеж, който виждат,
но те желаят по-постепенни политически и икономически реформи,
които да създадат по-просперираща и демократична нация, която
евентуално ще реши драстичните социални неравности в Никарагуа.
Втората сила е появата на влиятелно местно движение, познато като
освободителна теология, движение, което мотивира много бедни
никарагуанци да търсят по-добър живот чрез духовни и социални
промени. Накрая, малка група отдадени млади мъже и жени (най-вече
от градски семейства от средната класа) създават и водят марксистко
партизанско движение, което призовава за отстраняването на Сомо
са и създаването на нова Никарагуа, основана на социалистическа
икономика и национализация (т.е. без икономическата доминация
на САЩ). Лидерите на движението вземат мъченика Аугусто Сесар
Сандино за свой вдъхновител и наричат своето движение Сандинистки
фронт за национално освобождение {Frente Sandinista de Liberación
Nacional, или FSLN).
320
Въпреки че е създаден през 1961 г., Фронтът не е способен да мо

билизира повече от една дузина обучени войници до средата на 70-те
години. През 60-те години те се опитват да предприемат офанзива
срещу правителството, но са победени и принудени да се оттеглят.
През декември 1974 г. вземат за заложници много дипломати и видни
никарагуанци на прием по случай националния празник. Публичнос
тта на този инцидент, 5 млн. долара откуп и освобождаването на някои
от техните колеги от затвора, правят Фронта достоен противник на
Сомоса. През 1975 г. Фронтът има около 150 обучени партизани в
градовете и провинцията на Никарагуа. Въпреки че някои от основа
телите и лидерите на Фронта са обучени в Куба и получават помощ
от СССР, Фронтът се разделя на три различни идеологически течения
в средата на 70-те години, всяко с негова собствена тактика. Фидел
Кастро лично призовава трите групи да се обединят в обща борба
срещу Сомоса и се тревожи за техните идеологически противоречия,
след като те вземат властта. През 1977 г. Фронтът нараства и синът
на Сомоса (Анастасио Сомоса Портокареро или Тачо) води брутална
контрареволюционна кампания, която привлича все повече и повече
млади мъже и жени сред сандинистите.
След като въоръжената борба бавно се появява през 60-те и 70-те
години, друго местно движение, по-широко и по-могъщо, започва да
трансформира никарагуанското общество. Движението, известно като
„либерална теология“, започва да се появява бавно през 50-те години
в Латинска Америка и изживява експлозивен растеж през 60-те години
непосредствено след Втория ватикански събор (1961-1963) и латино
американската епископска конференция в Меделин, Колумбия, през
1968 г. И двете срещи на католически епископи, архиепископи и кар
динали правят по-солидни основните черти на движението: ударение
върху работата с бедните („преференциален избор за бедните“) и ком
бинацията от обръщение на световното изцеление с традиционното
обръщение за духовно спасение. Много хора в латиноамериканската
католическа църква през 50 и 60-те години твърдят, че Църквата не е
конституирана от институцията и йерархията, а по-скоро от общност
та на вярата. В Латинска Америка (и специално Никарагуа) това ясно
означава бедните маси. Дългото духовно завладяване прави Латинска
Америка най-голямата концентрация на католици, няколко стотин
хиляди души (85% от всички латиноамериканци).
Скъсвайки с традиционното обръщение на латиноамериканската ка
толическа църква, свещеници активисти започват да възвеличават Исус,
революционната фигура на Проповедника от планината, Христос на
бедните, потиснатите и забравените. („Духът на Господ е в мен, защото
той ме помазва да проповядвам евангелието на бедните; той ме изпраща
да лекувам наранените; да проповядвам освобождение на потиснатите
и да възстановявам светлината, да давам свобода на всички, които са
21 321
наранени...“ (Лука 5:18). По-скоро карайки бедните маси да приемат

своето страдание и положението си и да очакват своето благополучие в
рая, активистите работят, за да подпомогнат хората да променят живота
си на този свят. Те твърдят, че спасението или освобождението не е
просто спиритуално, а и временно. В обръщение, близко до калвинизма
и Протестантската реформация, тези свещеници твърдят, че за да бъдеш
добър християнин, трябва да се държиш като добър християнин. Вяра
та изисква действие. Усилието да се подчертае обръщението на Исус,
според което „слабите ще попаднат в рая“ - ще бъде радикално в което
и да било общество. В контекста на Латинска Америка, с огромен брой
бедно население, посланието е революционно.
Свещениците активисти организират това, което става извест
но като Християнски базови общности (или ХБО, акронимът на
comunidades eclesiales de base) да водят вярата заедно, да се проучва
и да се работи заедно в християнско обкръжение. Тази работа има и
духовни, и практически цели. Свещениците винаги са били придатък
в Латинска Америка, една част от пасторалната работа с тези общ
ности е да делегира известни традиционни отговорности на клира на
паството. От практически позиции, отговорностите трябва да бъдат
делегирани на лаиците, ако Църквата е способна да възстанови и да
поддържа активно присъствие сред масите. Църквата се нуждае да
овласти хората в ритуален смисъл или да рискува да ги загуби.
Неизбежно тази работа съдържа и политическо послание: бедните
не трябва да приемат безпомощността. Свещеници активисти, нунции
и адвокати се стремят да дадат власт на масите чрез създаването на
общностите. Обединените християни в тях работят за разбирането на
библейските уроци и да преведат тези уроци в трансформацията на
тяхното ежедневие. Тези общности се фокусират върху даването на
земя и домове на бедните и да им се помогне да се развият базисните
услуги - вода, здравеопазване, образование. Заедно с Бразилия, Цен
трална Америка е една от най-важните точки на развитие и експанзия
за общностите. Въпреки че не е сред водещите лица на либералната
теология, архиепископът на Никарагуа (след 1968 г.) Мигел Обандо и
Браво, е гласовит критик на Сомоса и подкрепя социалната промяна в
страната. Религиозната трансформация в Никарагуа (и други страни)
помага да политизират и мобилизират много никарагуанци от всички
социални класи.
След като Сомоса и неговите приятели затягат хватката върху
икономиката в годините след земетресението от 1972 г., след като се
появяват политически предизвикателства към режима и репресиите се
интензифицират,-Никарагуа става все по-поляризирана. След 1977 г.
администрацията на Джими Картър става по-критична: към Сомоса,
но отказва да се намеси и да го принуди да се оттегли от властта.
Към началото на 1978 г. проамерикански настроените капиталисти от
322
средната класа откриват, че техният избор все повече се стеснява до

две неща: да продължат да подкрепят диктатурата или чрез оръжие
да променят хода на събитията. Едно драматично събитие променя
баланса на борбата през януари 1978 г. - убийството на Педро Хоакин
Чаморо. Произхождащ от най-старите и видни семейства в Никарагуа
и най-продължителният издател на големия никарагуански вестник Ла
пренса, Чаморо също така от дълго време е опонент на Сомоса. Няма
човек в Никарагуа, който да не обвинява семейството на Сомоса, че
стои зад това убийство (и всички индикации сочат Тачито). Послание
то за реформаторите е ясно - Сомоса ще направи всичко, за да задър
жи властта, и единственият начин да бъде отстранен, е чрез сила.
От началото на 1978 г. до средата на 1979 г. недоволството нара
ства все повече и повече, младите хора се присъединяват към санди-
нистите и Националната гвардия става все по-брутална в репресиите.
През август 1978 г. сандинистите завземат Националния дворец,
докато Конгресът заседава вътре в сградата. Исканията за телеви
зионно време, огромна сума откуп, освобождаване на политически
затворници и възможност за изтегляне от летището на Манагуа са
сериозен удар за Сомоса. В началото на 1979 г. Националната гвардия
на Сомоса се бори по свой начин по улиците на големите градове на
страната, като хиляди хора загиват и цели квартали са разрушени.
Фидел Кастро помага на бунтовниците с оръжие, с помощта на пра
вителствата на Панама и Коста Рика. Администрацията на Картър се
проваля при посредничеството в този конфликт и вече цялата страна
желае оттеглянето на Сомоса, включително едрият бизнес, католиче
ската църква и повечето професионални организации. На 19 юли 1979
г. Сомоса бяга от страната, първо в Маями и след това в Парагвай, а
сандинистките бунтовници триумфално маршируват в Манагуа като
сцената силно напомня Куба от януари 1959 г. (Сомоса ще умре в
Парагвай през 1980 г., убит от леви аржентински партизани.)
Никарагуа е в руини, разочарована от двегодишна гражданска война
и недоволство. Около 40-50 хил. души загиват в този конфликт, страна
та има близо 2 млрд. долара дългове (след като Сомоса бяга в изгнание
заедно с хазната) и 10% от населението са бежанци, половина от тях
през границите с Коста Рика, Хондурас и Ел Салвадор. Хунтата за на
ционално възстановяване, която се намесва във финалния етап на вой
ната, включва хора от различни групи от опозицията, които призовават
за нова Никарагуа с по-плуралистична политика, социална промяна и
край на корупцията. Сандинистите ръководят въоръжения бунт и бързо
налагат контрол върху новия политически режим. Създавайки нещо,
което изглежда една по-умерена версия на Куба в периода 1959-1961
г., сандинистите полагат усилия да трансформират Никарагуа. Кастро,
след неговия опит и борби със Съединените щати, съветва лидерите на
фронта да се движат по-бавно от него в Куба. Съединените щати, първо
323
при Джими Картър и след това при Роналд Рейгън, не са склонни да

позволят създаването на друга Куба в Америка и не желаят да приемат
умерената версия на Куба на Кастро.
След като сандинистите консолидират своя контрол върху новия
никарагуански режим, по-умерените фигури (като вдовицата на Педро
Хоакин Чаморо - Виолета) напускат правителството в знак на про
тест. Някои от тези, които са се борили и водили недоволството, също
се отделят от лидерите на фроната, най-видният е Еден Пастора, един
от ключовите сандинистки командири. Страната започва да се разделя
на опозиционни лагери и да се поляризира. Процесът се задълбочава,
когато администрацията на Рейгън започва да подстрекава вътрешни
противоречия (политически и икономически) и след като ЦРУ започ
ва да подготвя контрареволюция (използвайки т.нар. контри), които
са базирани по северната граница в съседство с Хондурас. Нещо,
което напомня Куба и САЩ след 1959 г., САЩ и Никарагуа започват
борба след 1979 г. След като САЩ започват войната (неявна) срещу
Никарагуа, страната става още по-дълбоко поляризирана и фронтът
се обръща за помощ към Куба и Съветския съюз.
Както за Джон Кенеди, Латинска Америка става първото външно
политическо предизвикателство за Роналд Рейгън, когато той поема
поста през януари 1981 г. Във времето след падането на Сомоса през
1979 г. гражданската война се прехвърля в съседен Ел Салвадор.
Бедна, селска и дори по-неразвита от Никарагуа, Ел Салвадор е
доминиран от диктатури, военни режими и краткотрайни граждан
ски правителства от 30-те години. Т.нар. „Четиринайсет семейства“,
които доминират националната икономика (кафе и производство на
памук) са по-малко видими и неспокойни за пътя, който Сомоса дава
на опозицията в Никарагуа. Група реформистки настроени военни
вземат властта през 1980 г. и избухва гражданска война. Серия леви
революционни групи се появяват в партизанската война. Сандинисти
те, на власт заради внезапната възможност, започват да подпомагат
бунтовниците с оръжие. Първото важно външнополитическо решение
на Роналд Рейгън е да осигури военна помощ и присъствие в Ел Салва
дор, постъпка, която вероятно предотвратява завземането на властта
от партизаните в началото на 1981 г.
Централна Америка страда много през 80-те години като партиза
ните, подпомагани и финансирани от Съединените щати, водят борба
срещу режима на Сандинистите и левите революционери са подкре
пяни от Никарагуа и Куба, които се опитват да свалят десния режим
в Ел Салвадор, финансиран и поддържан от САЩ. Администрацията
на Рейгън изразходва милиарди долари в Централна Америка, изграж
дайки военни бази в Хондурас като стартова основа за конфликта в Ел
Салвадор и Никарагуа. Междувременно продължителната граждан
ска война в Гватемала се интензифицира като подкрепяния от САЩ
3 24
режим предприема „мръсна“ кампания срещу левите партизани. За

първи път от дълго време борбата в Гватемала обхваща народа на
майте от провинцията. Масовите репресии разрушават голяма част
от техните общности, убивайки хиляди и въвеждайки много в средите
на въоръжения бунт.
Обхваналият целия регион конфликт става един от примерите
в декларацията на Роналд Рейгън, в която той извежда линията на
комунистическия напредък в света и тогава излага нейната същност
(Доктрината Рейгън). Това, което по-късно става голям политически
скандал в Съединените щати, администрацията на Рейгън тайно фи
нансира тяхната „покрита“ контра операция, продавайки оръжие на
фундаменталисткия ислямски режим на аятолах Хомейни в Иран. За
много наблюдатели в Централна Америка масивният американски
отговор на сандинистите е прекалена реакция. За разлика от рево
люционерите в Куба, сандинистите никога не предприемат мерки да
социализират цялата никарагуанска икономика, а само ключовите
сектори. Вероятно по-малко от половината от икономиката остава под
държавен контрол, усилията за поземлена реформа са доста умерени
и големите имения (с изключение на тези, които са притежание на
семейството на Сомоса) са оставени недокоснати. Фронтът национа
лизира банковата система, водоснабдяването и доставката на електри
чество и осигурителния бизнес. Това са постъпките (не за разлика от
това, което е предприето в Скандинавия или Западна Европа), които
се сравняват с тези в Куба от началото на 60-те години.
По-важно е, че сандинистите никога не въвеждат „диктатура на
пролетариата“. Въпреки някои, по-скоро несръчни, усилия да се доми
нира политиката, фронтът провежда регулярни, честни и състезателни
избори, включително тези от 1984 г., на които се противопоставя
администрацията на Рейгън, оказвайки натиск върху антисандинист-
ките политически партии да бойкотират вота. Ирониите, отново, са
безкрайно много. В Ел Салвадор САЩ харчат много пари, опитвайки
се да подкрепят и проведат честни избори в разгара на ляв бунт и
гражданска война. Те изхарчват милиони долари, за да подкрепят
Християндемократическата партия и нейния лидер Хосе Наполеон
Дуарте - да бъде избран и неговата партия да остане на власт, тъй
като партизаните марксисти се опитват да свалят режима. Съедине
ните щати подпомагат формулирането и провеждането на поземлена
реформа и Дуарте национализира банковата система. Както отбелязва
един наблюдател на Централна Америка по това време, това, от което
се нуждаят САЩ в Ел Салвадор, е Хакобо Арбенс да осигури рефор-
мистка алтернатива на марксистките революционери! В Никарагуа
администрацията на Рейгън (в огледалния образ на салвадорските
революционери) използва контрите да нанесат удар и да свалят санди
нистите, дори след като изборите потвърждават тяхната власт.
325
През 80-те години стотици хиляди загиват в тези граждански кон

фликти в Гватемала, Ел Салвадор и Никарагуа, с насилието, което
се разпространява в Хондурас и дори в Коста Рика. Централноаме-
риканците, най-вече чрез дипломатическите усилия на президента
на Коста Рика Оскар Ариас, прекарват години в преговори помежду
си и в края на 80-те и началото на 90-те години накрая успяват да
изработят мирни споразумения, които постепенно слагат край на
войните. (Администрацията на Рейгън саботира Ариас и прави всичко
по силите си, за да блокира преговорите.) Никарагуа, Ел Салвадор,
Хондурас и Гватемала посрещат края на века с избрани правителства
и регулярни избори и в четирите страни. Краят на Студената война и
колапсът на Съветския съюз разрешават конфликтите, намалявайки
интензивността на идеологическите борби, и посвещавайки цялото
внимание върху изначалните причини на конфликтите - огромната
бедност и неравенство в региона.
През 1990 г. сандинистите губят националните избори и предават
властта на своите опоненти (Виолета Чаморо е избрана за президент).
От тогава повечето от социалните и икономическите реформи на
сандинистите са отстранени и електоралният процес в Никарагуа е
одухотворен, често хаотичен и горещо оспорван. За нещастие, всич
ки държави от Централна Америка са разтърсвани през последните
20 години от корупция и политически скандали. Днес Никарагуа не
се е възстановила от огромната вреда, нанесена й от войната срещу
Сомоса и дългия конфликт с контрите. След Хаити Никарагуа е най-
бедната страна в Америка. За разлика от революционерите в Куба,
сандинистите се оказват неспособни да повишат благосъстоянието,
да изравнят достъпа до социалните служби или изградят силно здра
веопазване и образователна система. За разлика от Куба, Никарагуа
никога не получава стабилна помощ и присъствие от съветския блок.
Както гватемалската революция от началото на 50-те години, ника-
рагуанската революция среща могъща опозиция от страна на Съеди
нените щати и финалния резултат е провалена социална и икономи
ческа трансформация, не от заговор на ЦРУ, а от подкрепяна от ЦРУ
партизанска война, която изчерпва ресурсите на Никарагуа и води до
смърт, разрушения и руини в нея.
Разоръжената утопия
През по-голямата част от XX век - от Мексико през второто
десетилетие до Централна Америка през 90-те години - пътят на
революцията осигурява жизнен, но насилствен избор на тези, които
търсят социална и икономическа промяна в Латинска Америка. В
много страни суровите и репресивни режими, които спират всички
значими реформи, изглежда, не дават друга перспектива, а само
326
въоръжена борба за тези, които предлагат социална справедливост,

човешки права Jî икономически възможности за всички. Огромните
неравенства и вековете репресии в страни като Мексико, Гватемала,
Боливия, Куба и Никарагуа поляризират политиката и оставят на
тези, които предлагат промяна, малко опции: да приемат студения ход
на промяната или да вземат оръжието. Когато революционерите и в
петте страни вземат властта, те имат благородни идеали принципно да
подобрят живота на огромната маса селяни в преобладаващо аграрни
държави. За да задвижат реална промяна, те трябва да се преборят
с най-дълбоко вкоренената и важна структура в техните общества,
контрола върху земята и труда от един малоброен елит. През XX
век, след като Съединените щати и Съветския съюз разделят света
на противникови лагери, повечето революционери бламират дългото
развитие на капитализма за конструирането и поддържането на тези
структури на неравенство. Социализмът и марксизмът, логично,
осигуряват човешката алтернатива на неравностите на капитализма.
Във всички пет случая революциите не успяват да проведат ико
номическата трансформация, необходима да осигури материалното
развитие, което ще направи възможен по-висок стандарт на живот
за мнозинството. В Мексико поземлената реформа загива бавно и
страната се индустриализира, но в рамките на система, която е повече
капиталистическа, отколкото социалистическа. В Гватемала, Боливия
и Никарагуа трансформациите не се случват или заради директна
американска намеса, или заради кооптиране. Въпреки че Куба про
вежда най-дълбоката и пълна трансформация на своята икономика
и общество, ползите от социализацията са възможни (в тази малка,
агроекспортна икономика) само с огромни чужди субсидии. Реално
пълнокръвен социализъм никога не е въведен, с изключение на Куба,
страна, която няма икономическата основа да генерира самодоста-
тъчен растеж, необходим да направи от социализма жизнен социален
и икономически модел. В Мексико и Куба, двете страни, където ре
волюционерите са способни да опитат пълно преструктуриране на
техните общества (въпреки американската опозиция), дългосрочните
резултати са разочароващи. Революциите не осигуряват нови пътища
за икономическо развитие.
С изключение на Никарагуа, революциите не осигуряват също
така и по-открита и участваща политика. ИРП в Мексико де факто
установява еднопартиен режим. Американската интервенция в Гва
темала спира политическото отваряне и води до десетилетия военни
репресии, гражданска война и десетки хиляди загинали от насилствена
смърт. В Боливия революцията инициира десетилетия на постепенна
политическа мобилизация и участие, прекъсвани често от подкрепяни
от САЩ репресии и диктатури. В Куба Фидел Кастро създава режим
в съветски стил, който не успява да даде на кубинците наистина
327
открита и демократична политика. Само в Никарагуа революцията

създава истинско политическо отваряне с избори, представителна
политика и масова мобилизация. За нещастие, 20-те години избори и
представителна политика не помагат на никарагуанците да разрешат
дълготрайното и горчиво разделение в тяхното общество.
Пътят на революцията малко помага за напредъка на модернизаци
ята в Мексико и Куба и реално води до създаването на авторитарните
политически режими. В Мексико, Гватемала, Боливия и Никарагуа
мечтата за социално равенство и справедливост се проваля чрез уве
личаващия се консерватизъм на режимите или като резултат от аме
риканската опозиция на левите правителства. Аспирациите за разви
тие, икономическо равенство и социална справедливост се провалят,
когато лидерите отхвърлят мечтите на своите общества или когато
консервативните сили се изправят срещу тях и блокират основните
промени. С края на военните диктатури и възхода на демокрацията
и представителната политика в целия регион през 90-те години апе
лът и нуждата от въоръжени революции слиза от сцената. Ако тези
структурни промени са трайни и твърди, борбата за икономическо
развитие, социална справедливост и демокрация ще се води чрез ур
ните, а не с куршуми. Пътят към прогреса ще бъде чрез реформи, не
чрез революции.
328
ГЛАВА 21
Пътят на реформата
Въпреки големите спънки и препятствия, пътят на реформата през
XX век в Латинска Америка създава по-значителни и продължителни
промени, отколкото пътят на революцията. Всички нации от Латинска
Америка изживяват реформаторски движения в различни форми
или версии. Най-успешните са в страни, където реформите са
постепенни, кумулативни и съществени - за много десетилетия.
Докато революционните промени, трансформирайки системата
отвътре - отправят предизвикателство срещу правителства и режими
чрез насилие и въоръжена борба, реформистите избират да работят
вътре в съществуващата система, продължавайки да се придържат към
упоритата вяра, че истинската промяна може да бъде инициирана и
поддържана отвътре - смес от въоръжена борба и широко разпространено
разрушение. Наистина, кратки епизоди на насилие (стачки, провалени
бунтове, избивания, демонстрации, правителствени репресии) често
осигуряват необходимия натиск, за да се задвижат напред реформите
към следващата стъпка на прогреса. Движението за граждански права
в САЩ е изключителен пример за този модел. Линчувания, атентати
и насилствени улични конфронтации играят ключова роля, за да се
наложи законодателството от 50-те и 60-те години, законодателство,
което дълбоко променя американското общество. Движенията за
реформи също изживяват възходи и падения и те често полагат много,
много усилия да консолидират и институционализират истинската
промяна. Дългосрочните успешни реформени движения са революция
в много тесен смисъл.
През XIX и XX век Уругвай, Аржентина, Чили и Коста Рика се
стремят да изградят дългосрочни реформистки движения, които гене
рално избягват кръвопролитна гражданска война и държавни превра
ти, позволявайки им да развият силни, представителни, електорални
системи, които постепенно разширяват универсалния, таен вот до все
повече хора в средата на XX век. Дори тези страни от време на време
периодично преживяват провали. Кратка, но много кървава граждан
ска война обхваща Коста Рика през 1948 г. Крайно насилствени и
репресивни военни диктатури разрушават (временно) електоралната
политика в Чили, Аржентина и Уругвай през 60-те и 70-те години.
Постепенните, кумулативни и съществени реформи в тези общества
втвърдяват и дори предпоставят оцеляването на брутални военни
режими, които (за известно време) нанасят вреда на спечеленото за
десетилетия.
329
Докато тези четири страни представляват най-успешните примери

за дългосрочни реформени движения, много други нации в Латинска
Америка са завладени от реформизъм. Моделът е по-малко постепе
нен и кумулативен и по-кратък като продължителност. Тези промени,
най-вече в последните десетилетия, могат да позволят да бъдат такива
като в Уругвай, Аржентина, Чили и Коста Рика. Ключовата точка е,
че Мексико, Гватемала, Боливия, Куба и Никарагуа са най-ясните
примери за революция, докато Уругвай, Аржентина, Чили и Коста
Рика предлагат окончателните модели за реформи. Останалата част
от Латинска Америка лъкатуши между тези случаи, най-вече като
примери за нации, които не следват пътищата нито към революции,
нито към реформи. За много десетилетия Гватемала, Ел Салвадор,
Хондурас, Никарагуа, Доминиканската република, Хаити, Еквадор
и Перу проявяват съпротива към истински реформи. В повечето от
тези случаи реформите са минимални и тези нации са доминирани
през по-голямата част от последните две столетия от репресивни ав
торитарни режими. Моделът на последната генерация, в почти цяла
Латинска Америка, е към постепенни, съществени реформи. Накрая,
структурните промени помагат да се развие една нова ера, в която
всички държави от Латинска Америка сега имат много по-големи
възможности за истински реформи, отколкото когато и да било в ми
налото. Вече ще бъдем внимателни заради реформистките движения
в миналото, моменти, които са следвани от провали, авторитарни пра
вителства и репресии. Политическият опит на страните от Латинска
Америка през XXI век ще бъде много по-разнообразен, но тези страни
с най-дългите и силни реформистки традиции ще бъдат в най-добрата
позиция да изградят по-твърди и успешни пътища към демокрация и
представителна политика.
Уругвай:
Уругвай може би е най-проучваната и коментираната страна в Латинска
Америка. Заедно с Аржентина тя е едната от двете най-европейски
в етнически аспект нации в региона (с около 95% от населението от
европейски произход и само 5% не-бели). Колкото Оклахома, Уругвай е
в капан между двете най-големи страни в Латинска Америка - Бразилия
и Аржентина. През по-голямата част от колониалния период, т.нар.
регион Кисплатине (около граничната река Ла Плата) е гъсто населен и
развит - ранчо и гаучо културата е много сходна с тази, която може да
бъде открита в пампасите на Аржентина (за запад) и Южна Бразилия
(на изток). Основно хълмиста земя, обитавана от големи стада мулета и
овце, регионът дълго е оспорван ареал по границата между испанската
и португалската империи (с по-малко от 100 000 жители през 1820
г.). През 1828 г. Уругвай окончателно постига своята независимост,
330
въпреки че продължава да страда от политическите посегателства на

своите по-големи и влиятелни съседи. С около 3,5 млн. жители, повече
от половината живеят в мегаполиса Монтевидео, Уругвай днес е една
от най-малките и жизнени страни в Латинска Америка.
По много начини през XIX век страната следва общия латиноа
мерикански модел. Продукцията на ранчото става основата на агро-
експортна икономика. Първо, страната изнася кожи, вълна и осолено
месо. С идването на хладилните кораби в края на XIX век месото
става основният експорт и източник на валута за страната. Либерали
и консерватори формират двете големи, състезаващи се политически
партии, известни като Бланкос (бели) и втората Колорадос (цветни).
Както в останалата част на Латинска Америка, Либералите се появя
ват като управляваща партия през 70-те години на XIX век и ще до
минират уругвайската политика през първата половина на XX век. Те
подкрепят и разширяват експортната икономика (най-вече огромната
месопреработвателна индустрия) и идването на вълни на европейски
имигранти, които напълно променят етническия състав на страната.
Тези имигранти пристигат по-рано от вълната имигранти в Аржентина
и имат много силна връзка с предишната родина. В началото на XX
век едномилионното население на Уругвай е много повече етнически
и културно европейско от всяка друга национална общност в Латинска
Америка.
Ключът към успешни реформаторски движения, навсякъде по све
та, е да се създаде политическа арена, която позволява увеличаващо
се участие и избягване на крайната поляризация, толкова характерна
за латиноамериканската история през XIX и XX век. Общества и по
литически партии със залог в системата и вярата, че могат да работят
и да постигнат резултати в нея, смятат, че не е нужно да се грабват
оръжията и да се прибягва до бунтове. В Уругвай, както в другите
нации ние ще видим в тази глава, че основният ключ за успешна,
дългосрочна реформа е създаването и култивирането на политическа
система, която осигурява участие и достъп до властта за големите
групи по интереси. В Уругвай, въпреки доминацията на Колорадос,
Бланкос са винаги ключови участници в процеса на управление и взе
мане на решения. За разлика от Никарагуа, видяхме, политическият
процес не е в стил „победителят печели всичко, игра на нула“. Друг
ключ към успеха са образованите и предвидливи лидери. В Уругвай
ключовата фигура е Хосе Батле и Ордонес (1856-1929).
Батле идва от висшата класа, има изключително добро образова
ние и е пътувал много в чужбина; принадлежи към партията на Коло
радос, неговият баща също е бил президент (1868-1872). Въпреки че
има само два мандата (1903-1907 и 1911-1915), Батле има домини
ращо политическо присъствие в националната политика през първата
четвърт на XX век. Той стъпва на вече дългата традиция на споделяне
331
на властта. (Конституцията от 1830 г. остава в сила до 1919 г.). С

помощта на Колорадос през последната четвърт на XIX век Бланкос
се борят за контрол върху малцинство от щатите във вътрешността.
Батле постига споразумение в началото на XX век, което отчита мо
гъщите консервативни интереси на притежателите на ранчо, давайки
им фиксирано пропорционално представителство в правителствените
служби. Ранчерите също така доминират агроекспортната икономика.
Де факто Бланкос и Колорадос правят сделка за споделяне на властта.
Белите ще контролират икономиката и голямата част от политическата
власт, отстъпвайки политическата доминация на Колорадос. (Този кон
сенсус не е създаден лесно. Батле се изправя пред сериозен граждански
бунт през 1904 г., воден от влиятелни земевладелци.) Колорадос тогава
създават модерна социална държава на благоденствието, която отрича
класовия конфликт и извоюва социалния мир. Това е изключително
успешен политически баланс. Той също така е политически комплици
ран и неудобен. За да се избегне латиноамериканския модел на силна,
централизирана изпълнителна власт и каудильос, уругвайците разде
лят президентските правомощия (по швейцарски модел). Президентът
ръководи външната и вътрешната политика и отбраната. Национален
съвет (съставен от девет човека) ръководи останалите сфери от изпъл
нителната власт. Ролята на религията в обществото е изключително
отслабена и разводът е легализиран.
След като уругвайците създават траен социален мир, те също така
разширяват вота до всички възрастни мъже (и след това жените, които
получават право да гласуват през 1932 г.). Към 20-те години уругвай
ците пускат в ход държава на благоденствието по западноевропейски
образец. Правителството контролира обществената собственост,
кредитните банки, осигурителните компании, и дори някои от месо-
пакетиращите компании. Тежки тарифи защитават малката, местна
индустриална база. Монтевидео постепенно нараства, включвайки от
един момент нататък повече от половината население, работниците се
организират и успяват да постигнат 8-часов работен ден, минимална
заплата, осигуряване срещу злополуки и пенсии и социална сигур
ност. Докато масова революция разтърсва Мексико и чести преврати
и диктатури засягат много латиноамерикански нации в началото на
XX век, уругвайците изграждат жизнена експортна икономика, соци
ална държава на благоденствието и високо образовано гражданство.
Уругвайският елит обичайно оприличава страната на „Швейцария на
Южна Америка“.
Уругвайската икономика има общите характерни черти на Латин
ска Америка - агроекспортен сектор, зависещ от търсенето навън.
Батле умира през 1929 г., точно когато Голямата депресия разрушава
Западния свят. Поръчките за говеждо и овнешко месо, вълна и кожи
спадат с 80% за няколко години. Резултатът е политическо недоволство
332
и нова конституция от 1934 г. установява отново по-централизирана

президентска система. Повечето поръчки по време на Втората светов
на война и Корейската война, изглежда, възстановяват уругвайската
икономика, докато САЩ заместват европейците като най-големия-ку-
пувач на националния експорт. Както при много латиноамерикански
страни, лидерството в Уругвай през 30-те години и следващото десети
летие се движи към икономически протекционизъм в усилие да се под
крепи местната индустрия. Страната изживява индустриален растеж,
но успява да осигури консуматорски блага за много малък вътрешен
пазар и уругвайската индустрия не е конкурентна на международния
пазар. В края на 40-те и началото на 50-те години Луис Батле Берес
(племенник на Хосе Батле) служи два мандата като президент, преди
отново да се стигне до спад на агроекспортната икономика.
След като условията на търговията (нарастваща разлика между
цената на внесените манифактурни стоки и доходите от експорта на
селскостопански продукти) постоянно се влошават в края на 50-те и
началото на 60-те години, уругвайската икономика не може повече да
поддържа модерната европейска държава на благоденствието. Брутни
ят вътрешен продукт през 1967 г. е по-малък, отколкото е бил десети
летие по-рано. Към 1968 г. огромна инфлация (около 200%) намалява
реалните заплати до нива, по-ниски от тези от 50-те години. Уругвай
ската агроекспортна икономика е разрушена и 90% от националните
блага се произвеждат върху 10% от земята. Икономическият упадък
и нарастващото недоволство съвпадат с революционните бунтове на
Студената война от 60-те години. Влиятелните и консервативни ран
чо интереси на Бланкос ги подсилват сами през 60-те години, докато
Колорадос са дискредитирани след десетилетия лидерство. Партизан
ско движение се появява като потенциално предизвикателство и към
едните, и към другите.
Вземайки за икона бунтовникът инка от XVIII век Тупак Амару,
тези градски революционери наричат себе си Тупамарос. Домини
ращо тези хора имат университетско образование, принадлежат към
средната класа, това са млади хора, вдъхновени от Маркс, Енгелс,
Ленин, Че Гевара и кубинската революция. Живо описани във филма
на Коста Гарвас Състояние на обсада, те обират банки, за да финан
сират своите операции, атакуват дипломати и (през 1970 г.) залавят
и екзекутират американски офицер, който обучава местните сили за
сигурност. Както в много латиноамерикански страни през 60-те годи
ни, възходът на левите революционни движения провокира мощната
поява на военни кампании, подкрепяни от САЩ. Резултатът е жесток
цикъл от леви бунтове и десни военни репресии. През февруари
1973 г. уругвайските военни завземат властта чрез заговор и устано
вяват една от най-бруталните и репресивни диктатури в историята на
Латинска Америка.
333
Високо развита визия, известна като Доктрина за национална

сигурност (ДНС), води военните планове през 60 и 70-те години. Тя
има своите корени във военните училища на Латинска Америка като
отражение на Студената война. Дълбоко повлияни от обучението в
САЩ и от работата на американски инструктори в Латинска Амери
ка, офицерите дават своето предложение за това, как техните страни
трябва да се развиват в борбата между двете суперсили. Реално те
виждат света като разделен между два състезаващи се лагера, един
християнски и демократичен, другия - атеистичен и комунистически.
Страните от Третия свят стоят на фронтовата линия на конфликта
между тези лагери, водени от САЩ и Съветския съюз. Според тях
ната логика са замесени в световна война, целяща да дестабилизира
съюзниците на техните врагове чрез вътрешни подривни действия.
Това не е конвенционална война, а конвенционална борба на „под
ривни“ опити да се спрат левите движения срещу съюзниците на
САЩ. Генералите виждат надигащите се настроения в Латинска
Америка в началото на 60-те години и разпространяването на повече
Виетнам, или по-точно на други Куби на пазара. Тяхната полити
ческа цел е да спрат революцията и да не позволят други форми на
вътрешни подривни действия. И мачкат левицата - както могат - със
смъртна омраза.
Към средата на 70-те години Тупамарос губят позиции и военният
режим затваря повече от 5 000 души. Уругвай, „Швейцария на Южна
Америка“, става наказателната колония на Америка с по един полити
чески затворник на всеки 600 жители. Военните затварят съдебната
система, поемат контрола върху университетите, налагат цензура върху
медиите и систематично тормозят, измъчват, затварят, изгонват в чуж
бина или убиват всеки, който изглежда „заплаха“ за режима. Може би
около 15% от уругвайското население отива в изгнание. Към началото
на 80-те години заплахата от лява революция изчезва (заедно с много
уругвайци) и най-голямото предизвикателство, пред което се изправя
режимът, е икономическата криза и перспективата за банкрут.
Икономическата криза от 80-те години, краят на каквато и да било
сериозна лява революционна заплаха и широкобазираното рефор
маторско движение постепенно отстраняват военните от властта в
началото на 80-те години. През 1984 г. уругвайците се връщат при
изборните урни за пръв път след повече от десетилетие и избират
Хулио Сангинети (от Колорадос) за свой президент (1985-1989). (Той
е избран за втори мандат (1995-2000). Както в Аржентина, Бразилия
и Чили през същия период, уругвайците през 80-те години предприе
мат деликатен процес на преизграждане на гражданската политика и
изпращане на военните обратно в казармите. През 1986 г. е проведе
на обща амнистия и за бунтовници, и за офицери от преследване на
техните действия по време на военния режим. Уругвайците също така
334
формират „Комисия на истината“ да проучи съдбата на политически

те затворници и на тези, които са „изчезнали“ по време на военното
управление. Този процес на национално помирение е съпроводен с
тъга, взаимни обвинения, търсене на възмездие и политически мини.
Въпреки че уругвайската икономика остава слаба и в стагнация през
повечето време от изминалите две десетилетия, уругвайците се стре
мят да установят отново демократична представителна политика и
движение отвъд насилието, репресиите и злините от 60 и 70-те години.
На националните избори от 2004 г. Тарабе Васкес Росас става първият
избран президент от XXI век, който не принадлежи нито към Колора-
дос, нито към Бланкос (сега Национална партия). Избран с ясно мно
зинство (в избори с 90 % участие) като кандидат на широка коалиция
сили, Васкес Росас (онколог) продължава процеса на преизграждане
на една от най-старите, силни и категорични демокрации в Америка.
Реформаторите отново установяват своето върховенство в уругвай
ската политика, но те все още трябва да се изправят пред наследството
на агроекспортна икономика, която дълго е била в упадък.
Аржентина: бъркотията на прогресивната реформа

Аржентина е мистерия. Как може страна, толкова богата, добре
образована и космополитна да не успее да стабилизира една от
най-старите представителни политически системи в Латинска
Америка и да не постигне просперитет, икономически растеж и
стабилен демократичен процес? През 20-те години аржентинците
са на път да влязат в Първия свят и да се появят като доминираща
сила - „Съединените щати“ на Южна Америка. Погледнато отгоре,
Аржентина изглежда като наистина могъщи „Съединени щати на
Северна Америка“. Според едно проучване през 30-те години тя е
седмата най-голяма икономика в света, с доход на глава от населението,
висок почти толкова, колкото в САЩ.
Рядко населен, с много номади индианци, регионът попада в ко
лониалния период в периферията на Испанската и Португалската
империи в Америките. Едно от „предимствата на изоставането“ е
провалът да се развие забележимо колониално наследство на огромни
имения, експлоатиращи принудителен индиански труд или африкан
ски роби. Просветените лидери през втората половина на XIX век
поставят в ход либералния, конституционен проект и тогава (почти
като по учебник) да заселят Аржентина с европейци. Няколко милиона
европейци се заселват в Буенос Айрес и неговия хинтерланд между
1870 и 1914 г., основно от Италия и Испания. В бордеите и баровете
на Буенос Айрес този бърз и драматичен микс от европейци, гаучос и
(малко афроаржентинци) се ражда тангото (музика и танц). Масовата
миграция на милиони бедни работници от Южна Европа също така
335
създава могъщо трудово движение и потенциален натиск за отваряне

на политическата система.
Аржентинският еквивалент на уругваеца Хосе Батле е Иполито
Иригуйен (1852-1933). За разлика от произхождащия от висшата
класа Батле, Иригуйен има скромен произход и е незаконен син на
ковач. Той изгражда кариера, подобно на Батле, маневрирайки бри
лянтно в кухните на политиците и чрез своята способност да моби
лизира масите, стоейки зад лозунги за социални реформи. Батле и
Иригуйен са сред породата латиноамерикански политици от XX век,
често наричани „популисти“ заради тяхната способност да движат
масите (и съществени сектори от средната класа) чрез реториката на
икономическия растеж, политически реформи и програми за социални
подобрения. Повечето популисти са харизматични обществени гово
рители. Иригуйен е изключение от този модел. Обичайно описван като
„енигматичен“, той избягва публичните прояви и има слаби ораторски
умения. В началото на XX век той поема контрола над Радикалната
партия и прави от нея машина за политическа промяна. През 1912 г.
аржентинската законодателна власт прокарва закона Саенс Пеня, раз
ширяващ вота (и тайното гласуване) до всички мъже, навършили 18
години. През 1916 г. Иригуйен печели президентския пост за период
от шест години.
Радикалите, Иригуйен и могъщо обществено движение (най-вече
работници) трансформират Аржентина в първите десетилетия на XX
век. Преживявайки десетилетия реформи, през 20-те години страната
има всеобщо избирателно право за мъжете, тайно гласуване, модер
ни училища и университети, трудово законодателство, профсъюзи
и базата на социалната държава по модела на Западна Европа. Тези
прогресивни реформи не идват лесно. Кървави стачки, често водени
от анархисти и социалисти, провокират твърдо отношение на елита и
реформаторите в началото на XX век. Въпреки неговите популистки
изявления, Иригуйен брутално репресира национална стачка през
януари 1919 г. Полицията и военните (с пълната подкрепа на Ири
гуйен) убиват стотици, раняват хиляди и затварят десетки хиляди.
Трагичната седмица демонстрира продължаващата власт на военния
и поземления елит, дълбочината на желанието за реформи от работ
ническата класа и огромната нужда за средната класа да подкрепи
реформи, които ще избегнат бъдещи трагедии. За нещастие, Иригуйен
и неговите наследници разчитат твърдо на персонализма и политичес
кия патронаж да мобилизират масите, изграждайки система, толкова
присъща за Латинска Америка - държавния контрол върху голяма
част от националното имущество. Целта на политиците е да спечелят
обществените служби, които да имат достъп до патронажа, което ще
им даде нови победи и ще увеличи влиянието на тяхната партия и
техния личен политически имидж.
336
„Революция на пампасите“ трансформира Аржентина в края

на XIX и началото на XX век, като чуждите инвестиции (основно
британски) изграждат гъста жп мрежа през пампасите - култивира
нето на пшеница и развъждането на добитък се разширява (заедно
с производството на вино по западните склонове на Андите, около
Мендоса). Според някои проучвания експортът на пшеница и месо и
индустриализацията на Буенос Айрес правят Аржентина една от най-
добре развитите страни в света към Първата световна война. Подоб
но на Австралия, Канада и Американския Среден запад Аржентина
изгражда жизнена и експанзивна икономика, която улеснява прехода
към по-участваща политика и социални реформи. Голямата депре
сия нанася сериозни вреди на аржентинската експортна икономика,
временно довеждайки военните на власт (те жестоко слагат край на
втория мандат на Иригуйен, 1928-1930), но Втората световна война
отново насърчава просперитета на експортния сектор.
Политическите проблеми и военните интервенции през 30-те
години провокират възхода на Хуан Доминго Перон (1895-1974),
заедно с неговата втора съпруга Ева (1919-1952), лесно определяна
като една от най-противоречивите личности в аржентинската история.
Политик популист, Перон проницателно признава появилата се власт
на аржентинската работническа класа и изгражда политическата си
база върху профсъюзите, първо като секретар на труда ( 1943-1945) и
след това по време на двата си президентски мандата (1946-1955). По
много начини харизматичната Евита (популяризирана в мюзикъли и
филми) става неговият най-важен публицист, съюзник и политически
партньор. Двамата Перон изграждат обширни гласуващи мнозинства
в националните избори от 1946 и 1951 г. чрез патронажа, който те
канализират към работниците („хората без дрехи“, или descamisados),
бедните и други ключови сектори от обществото. Непоколебим на
ционалист, смътен фашист и понякога антиамериканист, Перон по
ляризира Аржентина и неговото наследство доминира националната
политика за десетилетия.
Със смъртта на известната и харизматична Евита през 1952 г. (тя
умира от рак на матката) Хуан Перон губи значителна политическа
подкрепа. Упадъкът на аржентинската агроекспортна икономика в
началото на 50-те години, както и увеличаващата се политическа поля
ризация, радикализират обществото. През 1955 г. военните отхвърлят
Перон и инициират половин век икономически упадък и политически
кризи. Поразено силно, това космополитно и високо образовано об
щество изживява все по-голяма политическа и идеологическа поляри
зация за 30 години след падането на Перон. Серия военни заговори,
прекъсвани от краткотрайни граждански управления характеризират
Аржентина от 50-те до 80-те години. Възрастният Перон продължава
да култивира своите поддръжници от изгнание в Панама и след това
22. 337
в Испания. Изумително, той кара и десницата, и левицата да вярват,

че ще бъде техният вожд с връщането си на власт. Когато военните
се отказват от властта през 1973 г. и позволяват на Перон да се върне
в страната, аржентинската политика става дори по-поляризирана и
радикализирана. (Смъртоносни въоръжени битки се водят между леви
и десни привърженици на Перон сред стотиците хиляди присъстващи
на летището, очакващи неговото пристигане. Десетки умират.)
Перон се връща на президентския пост през 1973 г., печелейки
повече от 60% от вота, и третата му съпруга Изабел е избрана за ви
цепрезидент. Възрастен и уморен, Хуан Перон умира през юли 1974 г.
Неговата съпруга поема властта и Аржентина бързо изпада в поли
тически и икономически хаос. Острите идеологически борби, които
обхващат цяла Латинска Америка, достигат върха на своята острота
в Аржентина в края на 70-те години. Аржентинските военни отстраня
ват Изабел Перон през март 1976 г., предприемайки това, което става
известно като Мръсната война (1976-1979) Доктрината за национална
сигурност (изпълнена с известно нацистко влияние и антисемитизъм)
превръща страната в ад. Военните „стабилизират“ нацията и възста
новяват „реда“ на висока цена. Около 9 000—10 000 души „изчезват“,
като мъченията стават систематични и широко разпространени сред
всички видове сили за сигурност - от полицията до армията. (Хакобо
Тиберман, виден вестникарски публицист и ционист, описва своето
затваряне и военната менталност в своя противоречив бестселър За
творник без име, килия без номер.)
След като икономиката колабира и политическата опозиция към во
енните се интензифицира в началото на 80-те години, армията се стреми
да намери подкрепа, атакувайки Фолклендските острови (Малвински, за
аржентинците), дълго време под британски контрол, но желани от Ар
жентина. За голяма изненада на ген. Леополдо Галтиери (ръководител
на военния режим), британският премиер Маргарет Тачър веднага мо
билизира британското общество и армията, бързо нанасяйки поражение
на нахлулите аржентински сили. Около 1 000 британски и аржентински
военни загиват в краткия конфликт. Поражението води до свалянето на
военния режим, принуждава го да проведе национални избори и дава на
нацията възможност за четвъртвековни усилия да засили демокрацията
и да изгради отново някога могъщата икономика.
Последните 25 години виждат повторното установяване на де
мокрация в Аржентина, но страната изживява чести икономически
кризи, хиперинфлация и политическа нестабилност. Раул Алфонсин
(1983-1989) се проваля в опита си да се справи с дълговата криза,
която обхваща цяла Латинска Америка през 80-те години и напуска
поста си (шест месеца по-рано) с инфлация, достигаща 200% на ме
сец! Перонистката партия се връща на власт, водена от Карлос Саул
Менем (1989-1999), харизматичен провинциален политик, роден в
338
семейство на сирийци мюсюлмани, в североизточната провинция

Ла Риоха. (Менем е хвърлен в затвора между 1976-1981 г. от воен
ния режим). За огромна изненада на всички, включително за своите
перонистки последователи, Менем предприема драматична неолибе-
рална икономическа програма, която приватизира контролираните от
държавата корпорации, отваря аржентинската икономика към чужди
инвестиции, намалява правителствените разходи и разрушава голя
мото влияние на профсъюзите. Той също така реабилитира лидерите
на военния режим, печелейки подкрепата на въоръжените сили и сва
ляйки голямото политическо напрежение. По време на първия мандат
на Менем (1989-1995) навлиза чужд капитал, инфлацията от почти
5 000% годишно пада до нулата и се наблюдава икономически растеж.
Той е преизбран през 1995 г. с огромно мнозинство.
Аржентина - подобно на Бразилия, Уругвай и Чили - също се бори
с варварщината на военното управление, връщайки се към демокра
цията. Майките от Плаза де Майо, групите за човешки права, които
са гласни критици на военния режим, искат информация за „изчезна
лите“, започват да демонстрират всяка седмица пред президентския
дворец през 1977 г. Те и други групи успешно оказват натиск за съз
даването на комисия, която да проучи престъпленията на Мръсната
война. Наречен Никога повече (1984 г.), докладът на Комисията за
изчезналите хора дава сведения, че в периода 1976-1983 г. са изчез
нали около 11 000 души. Аржентинците продължават да се борят с
жестокостите на периода и злините, които са причинени на общество
то. Тъгата и напрежението са красиво пресъздадени в спечелилия през
1985 г. Оскар филм Официалната история.
За нещастие, неолибералните реформи не създават съществен
икономически растеж и безработицата в Аржентина остава висока.
Корупцията ескалира драматично по време на президентството на
Менем и неговите икономически реформи се провалят към 2001 г.
Аржентинската демокрация е отслабена сериозно, като пет президен
ти управляват между 2001 и 2003 г., но никой от тях не успява да се
справи с огромните икономически проблеми. Нестор Кирхнер, роден в
Патагония в швейцарско-хърватско семейство, е избран за президент
през 2003 г. Кирхнер, Уго Чавес във Венецуела, Ево Моралес в Бо
ливия и Тарабе Васкес в Уругвай са смятани за новите „популисти“ в
Латинска Америка и гласовити критици на неолибералните реформи
от последния четвърт век. Кирхнер помага за стабилизирането на ар
жентинската икономика и политика, но пред него продължава да стои
основното предизвикателство - чрез съживяване на икономиката да се
осигури стабилен икономически растеж, връщане към просперитета и
консолидиране на демокрацията. Кризите от последния четвърт век - и
най-вече от последното десетилетие - провокират единствено търсе
нето на прогресивни реформи в Аржентина. Аржентинците (и аржен
339
тинските наблюдатели) продължават да си задават въпроса: как една

нация, толкова богата, високо образована и космополитна, не може да
стабилизира своята демокрация и да има икономически растеж?
Чили: политиката на компромиса

Дори повече отколкото Уругвай или Аржентина, Чили е история на
триумфа на прогресивните реформи, възхода на военни диктатури
и репресии и съживяването и триумфа на нова вълна прогресивни
реформи. С дълга история на развиващ а се представителна и
плуралистична политика, промяна на властта сред различни политически
партии, моменти на военна намеса и съживен икономически растеж
Чили е един от дългосрочните успехи в Латинска Америка. Към
60-те години то е пример за стабилност, демократична политика и
социални реформи за останалата част от Латинска Америка. Както
видяхме в Глава 14, чилийският елит създава консенсус през XIX
век, който позволява относителен политически мир и икономически
растеж, изграден на основата на износ на минерали, пшеница и вино.
Основната слабост на чилийската икономика е изключителната
зависимост от доходи от нитрати (преди Първата световна война)
и след това мед. Чужди фирми („Анаконда“, „Кенкот“ най-вече)
доминират минния сектор. Чили също така преживява европейска
имигрантска вълна в края на XIX век, много по-слаба обаче от
Уругвай и Аржентина. Смесицата от европейци, родени американци от
Юга (мапуче) и испански колонисти създават население, което е много
повече метиско, отколкото в Аржентина или Уругвай, но все още
доминиращо европейско по етнически произход и културни обичаи.
(95% от всички чилийци се идентифицират като „бели“ .)
Политиката в Чили се развива по начин, близък до европейския
парламентаризъм, а не до американската президентска система. Мно-
гобройни партии, коалиционни правителства и широк политически
спектър характеризират чилийската политика през XX век. Както
в Уругвай и Аржентина, просветени социални реформи, започнати
през XIX век, постепенно създават грамотно общество с ниска дет
ска смъртност, дълголетие и много добро образование. Подобно на
много реформистки движения (включително тези в Европа) системата
често се изправя пред сериозни кризи, най-суровата от които е кратка
гражданска война през 1891 г. От 1890 г. до 70-те години на XX век
чилийците постепенно създават демократичен, представителен поли
тически процес, изграден на основата на всеобщо избирателно право
(жените гласуват от 1931 г.), таен вот, универсално образование и
състезателни и честни избори. Към 1950 г. чилийците могат да изберат
между политически партии от крайната десница до крайната левица,
с много партии между двата полюса.
340
В началото на XX век в Чили се появяват много леви партии,

най-вече сред работниците и интелектуалците от средната класа.
През 1916 г. Луис Емилио Рекабарен основава това, което по-късно
ще стане Комунистическата партия на Чили (свързана с КИ в Мос
ква). Както в повечето страни в Латинска Америка, левите партии и
профсъюзите са сурово репресирани преди 30-те години, но намират
своето място в политическия процес към Втората световна война и
коалиция от леви и центристки партии управлява страната за кратки
периоди в края на 30-те и началото на 40-те години. Чили ефективно
вкарва работническата и средната класа в политическия процес, без
напрежението, което характеризира Мексико, Гватемала, Боливия
и Никарагуа преди избухването на революции в тези нации. През
50-те години най-видният ляв политик е Салвадор Алиенде Госенс
(1908-1973), лекар и лидер на Социалистическата партия.
В началото на 60-те години най-силната центристка партия са
Християндемократите {Partido demócrata cristiano, или ХДП), подобно
на много от социалистическите и комунистически партии, движение с
корени в Европа. Християндемократите в Европа и Латинска Америка
(най-силни в Коста Рика, Ел Салвадор, Колумбия и Венецуела) ком
бинират идеологически компоненти и отляво, и отдясно. (Движението
се появява заедно с фашизма в Европа и има тесни връзки с него).
Изградено на основата на католическата религиозност, християнде
мократите проповядват ценностите на общността и сътрудничество
между отделните групи, отхвърляйки комунизма и неговото ударение
върху класовия конфликт. Подобно на левите, християндемократите
имат колективистки ценности и поставят ударението върху социална
та справедливост. Това е движение, което бурно отхвърля това, което
неговите последователи виждат като лош атеизъм на комунизма и
социализма и нарцистичния материализъм на двете. Някои християн-
демократи виждат своята политическа философия като „капитализъм
с човешко лице“. Въпреки че неговите чилийски корени са далеч назад
във времето, ХДП официално е основана през 1957 г. и нейният стан
дартен носител през 60-те години е изключително популярния Едуардо
Фрей Монталва (1911-1982).
През 50-те години чилийската електорална политика развива модел
на многобройни партии, състезаващи се често на избори на общинско,
щатско и държавно ниво. ХДП става най-силната центристка партия,
левицата обичайно формира коалиция около един кандидат за прези
дент и десницата (когато е обединена) се обединява около Национал
ната партия (смес между старите либерали и консерватори). На четири
последователни избори (1952,1958,1964,1970) Салвадор Алиенде е
кандидатът на лявата коалиция. (Алиенде понякога се шегува, че на
неговия гроб ще пише: „Тук лежи следващият президент на Чили“.)
При всяко гласуване той печели около 1/3 от вота. При всички избори,
341
но най-вече през 1964 г., спечелилият кандидат има около 30% от вота.
През 1964 г. коалиция център-десница избира Едуардо Фрей с ясно
мнозинство (56% срещу 39% за Алиенде). През тези две десетилетия
броят гласоподаватели в Чили бързо и драматично нараства - от 500
хил. в края на 30-те години до близо 3 млн. през 1970 г. Победата на
Фрей за неговата „революция на свободата“ е виждана от американ
ското правителство като демократичната алтернатива на въоръжена
лява революция в Латинска Америка. Фрей има силна подкрепа (явна
и тайна) от САЩ по време на кампанията и управлението си. Заради
своите идеологически християндемократически корени Фрей предпри
ема социални реформи, които включват жилища за бедните, умерена
програма за поземлена реформа и национализация на мините (за ужас
на американския бизнес). Въпреки че има ясно мнозинство на прези
дентския вот, Конгресът остава фрагментиран на три части - десница,
център и левица. Депутати и сенатори от десницата и левицата често
гласуват заедно, за да блокират реформите на Фрей. И двете очакват
победа на изборите от 1970 г. и си сътрудничат, за да отслабят Фрей
и християндемократите.
Началото на 70-те години са едни от най-оспорваните и трагични
моменти в историята на социалните и политическите реформи в Латин
ска Америка. При своя четвърти опит Алиенде най-накрая печели поста
през 1970 г. По време на кампанията САЩ (чрез ЦРУ) правят всичко
възможно, за да блокират избирането му. Неговата коалиция Народен
фронт печели 36,5% от вота, докато бившият президент Хорхе Але-
сандри (кандидатът на десницата) финишира втори с 35,2% и Радомиро
Томик (от ХДП) е трети с 28%. Алиенде печели с около 40 000 гласа
от около 3 млн. Въпреки че това не е необичайно в чилийските избори,
заради идеологическата наситеност на кампанията (и революционните
брожения в Латинска Америка). Конгресът се опитва да накара Алиенде
да се съгласи на въвеждане на извънредно положение преди да утвър
ди неговата победа. С. Алиенде става първият демократично избран
социалистически президент в историята на Америка и той обещава на
своите поддръжници, че прогресивно ще води страната напред по кон
ституционен път, към чилийския път към социализма.
В следващите три години чилийската политика (с намесата на
американското правителство при Р. Никсън и X. Кисинджър) се по
ляризира драматично, провокирайки пълния колапс на чилийската
демокрация и възхода на един от най-авторитарните режими в ла
тиноамериканската история. Скоро след като Алиенде поема поста,
администрацията на Никсън започва таен проект за „дестабилизира
не“ на режима и неговото падане. (Никсън инструктира директора на
ЦРУ Р. Хелмс да направи чилийската икономика „безпомощна“). САЩ
играе важна роля в подкопаването на демокрацията, но и чилийците
(техните политически лидери) имат отговорност за катастрофата,
342
която ще застигне страната. Според своите радикални привърженици

Алиенде се движи бавно, те желаят бърза социализация на чилийското
общество и икономика. Крайната левица призовава за въоръжаване
на работниците и селяните, които да поемат пълен контрол върху
страната. Алиенде национализира все повече и повече сектори от
икономиката, увеличава социалните програми и предприема по-агре-
сивна поземлена реформа. Той се стреми да засили „революцията на
свободата на Фрей“, за да не отхвърли центристите. Едновременно се
опитва да спре работниците и селяните да не завладеят фабриките и
фермите. Правителството налага по-строг контрол върху медиите и
образованието и това провокира нарастване на опозицията на сред
ната класа срещу него. Дълга визита на Фидел Кастро през ноември
1971 г. уврежда още повече образа на социалистическия проект на
Алиенде за много чилийци.
Най-сериозният проблем на Алиенде е влошаването на иконо
миката. Световните цени на медта падат в началото на 70-те години,
нанасяйки вреди на икономиката. Американският бизнес и админис
трацията на Никсън агресивно блокират кредити и чужд капитал и
ЦРУ води прикрита кампания на икономически саботаж. След като
правителствените разходи се увеличават, Алиенде отпечатва повече
валута и инфлацията бързо нараства до 300% годишно. В началото
на 1973 г. чилийската икономика е опустошена, ускорявайки полити
ческата поляризация. Кандидатите на Народния фронт успяват да
спечелят 44% от (3,6 млн.) вота в общинските избори от март 1973 г.,
коалицията контролира 30 от 50-те места в Сената и повече от поло
вината места в Конгреса. Преговорите между християндемократите и
Народния фронт се провалят в средата на 1973 г., страната се движи
много бързо към пълна политическа поляризация. Когато законода
телното събрание блокира реформата, Алиенде започва да управлява
с извънредни декрети и конституционно оспорвани маневри, за да за
пази социалистическия проект. През 1973 г. той върви все по-наляво,
а центърът в чилийската политика (основно християндемократите) се
движат надясно. Центърът - толкова важен за континуитета и продъл
жителността на демокрацията - се изпарява. Балансът на Алиенде -
опитът да помири неговата лява коалиция и да поддържа подкрепата
на центристките гласоподаватели - се проваля напълно и мизерно.
Изключително професионалната чилийска армия става все по-поли-
тизирана и група генерали и адмирали, водени от Аугусто Пиночет Угарте
(1915-2006) провежда кървав преврат на 11 септември 1973 г. Самият
Алиенде се барикадира в президентския дворец и умира (вероятно се
самоубива), след като авиацията бомбардира сградата и военни части
нахлуват в нея. В следващите дни и седмици водената от Пиночет
хунта систематично унищожава всеки, който е виждан като заплаха
за новия режим. Десетки хиляди са заловени и хвърлени в затворни
343
чески лагери в цялата страна. Хиляди са екзекутирани. Много хора

напускат страната или търсят убежище в чуждите посолства. Хунтата
разпуска конгреса, забранява всички партии, поема контрола над уни
верситетите и цензурира медиите. Жестокостта на преврата и неговите
последствия шокират света и изненадват десницата и центъра в Чили.
Те са очаквали това да се случи, дори открито призовават армията да се
намеси, поразяват левицата и се връщат към управление на десни и цен-
тристи. Както в Бразилия през 1964 г., Уругвай през 1973 г. и Арженти
на през 1976 г., армията ефективно говори на гражданските политици
„за нашия дълг“ и след това се стреми да покаже на гражданските лица
как трябва да се управлява страната. Те търсят политическа стабилност
и икономически растеж - без дебата, дискусията и съмненията на ли
бералната демократична политика. Технократите се намесват.
Пиночет отваря икономиката, благославяйки политиката на група
икономисти, които стават известни като „момчетата от Чикаго“. Мно
го от тях са получили образованието си в Университета в Чикаго от
Милтън Фрийдман и стават апостолите на неолибералната икономика
в Атлантическия свят през 80-те години. Ревизирайки половинвековна
правителствена намеса, те продават държавните компании (включи
телно мините), редуцират търговските бариери, намаляват правител
ствените разходи, насърчават чуждите инвестиции и дерегулират го
ляма част от икономиката. Този шоков икономически план прави Чили
може би най-отворената икономика в света, като под чужд контрол се
оказват повечето от ключовите индустрии и услуги в страната. Това
е радикална и драма^чна трансформация, дясна икономическа рево
люция, дълбока, колкото лявата в Куба през 60-те години. Резултатите
са горещо дебатирани, като благата в Чили са силно концентрирани,
страната се деиндустриализира пред лицето на международната кон
куренция и нивата на бедност се увеличават.
За разлика от генералите в т.нар. „бюрократично-авторитарни“
военни режими в Аржентина, Уругвай и Бразилия (където военните
се редуват в управлението), Пиночет става доминиращата фигура и
икона на „ново“ Чили. Репресивният апарат, който той създава, е из
ползван да преследва и убива ключови опоненти на режима, не само
в Чили, но и по света (включително улиците на Вашингтон). Чили
става държава-парий в международната общност, предизвиквайки
дори критиката на администрацията на Рейгън през 80-те години.
Въпреки бруталната репресивната тактика на режима, опозиция
започва да се появява в началото на 80-те години. За да институци-
онализира своето управление, Пиночет създава нова конституция
през 1980 г., която предвижда плебисцит през 1988 г., вот, който
той очаква да признае неговото управление за още осем години.
Със стабилна икономика в растеж и края на сериозната опозиция
към режима (репресиите са много ефективни) много чилийци от
344
целия политически спектър постепенно създават широка коалиция

(.Концентрацията), която побеждава Пиночет на неговия собствен
референдум с 55% вот срещу продължаване на неговото управле
ние. Това е изключителен момент в латиноамериканската политика.
Диктатор с пълна власт организира и провежда свободни избори,
които (за негова изненада) губи! Пиночет изпълнява предвиденото
в конституцията и позволява да се проведе първия директен от 1970
г. насам президентски избор през декември 1989 г. Патрисио Айлин
(неговия баща е от Уелс), християндемократ, подкрепян от широка
коалиция, печели 55% от вота, побеждавайки двама кандидати - кон
серватори. Той заема поста в началото на 1990 г.
Въпреки че процесът на демократизация е съпроводен с трудности,
Чили се връща към чиста политика. След 1989 г. чилийците избират
четирима президенти (Айлин, Едуардо Фрей Руис-Тагле-син на Е.
Фрей, Рикардо Лагос и Мишел Бачелет). Първите двама са христи-
яндемократи. Лагос и Бачилет идват от Социалистическата партия
на Алиенде. И четиримата са избрани като кандидати на коалиция от
сили и партии, които се появяват извън референдума от 1988 г. Тези
президенти трябва да се справят с консервативното институционно
наследство, което Пиночет включва в конституцията от 1980 г., със
свръхпредставителството на десницата в Конгреса (включително по
жизненото назначаване на сенатори - и Пиночет) и продължаващата
борба да се отстрани наследството на военните. Комисията за истина
и помирение инициира процес за идентифициране на посегателствата
срещу човешките права през 70 и 80-те години и да възстановят па
метта и останките на изчезналите. Законните действия срещу бившите
членове на режима, включително Пиночет, трябва да изчакат няколко
години. Чилийците остават разделени спрямо Пиночет и неговото
наследство. При смъртта му през декември 2006 г. неговите твърди
поддръжници организират публични демонстрации за отбелязването
му като герой, докато опонентите настояват да бъде осъден, както и
неговия режим и наследство.
Избирането на Мишел Бечелет (родена през 1951 г.) в края на 2005
г. потвърждава връщането на Чили към прогресивния реформизъм
в Латинска Америка. Баща й е генерал от военновъздушните сили.
Веднага след преврата е изпратен в затвора, където е измъчван, и в
началото на 1974 г. получава „сърдечен арест“. Растейки, тя живее
в Чили и САЩ. Бачелет и майка и също са затворени, измъчвани и
след това изгонени - първо в Австралия, след това ГДР. Тя се връща
в Чили през 1979 г., получава медицинско образование и учи военни
стратегии в колеж във Вашингтон и Националната академия за стра
тегически и политически науки в Чили. Назначена за министър на
здравеопазването от Р. Лагос през 2000 г., две години по-късно става
първата жена министър на отбраната. Нейната победа над двама
345
кандидати, консерватори, на изборите от 2005 г. я правят първата

жена, избрана за президент (която не получава поста в наследство от
съпруга си) в цяла Латинска Америка.
Ключът към успешното връщане на реформизма в Чили е консен
сусът - в политиката и икономиката. С някои колебания, неолиберал-
ната политика от 70-те и 80-те години остава в сила до 1989 г. Чили е
една от най-проспериращите страни в Латинска Америка днес, въп
реки че разпределянето на доход е неравно и бедността се увеличава.
Политическият консенсус се дължи на желанието да се избегнат ка
таклизмите на поляризацията и колапса, който почти разрушава Чили
през 70-те години. Преодоляло бурите от 70-те години, Чили израства
отново, давайки пример за реформи за цяла Латинска Америка. Три
десетилетия след насилственото сваляне на демократично избран пре
зидент социалист, Чили сега е водено от друг демократично избран
президент социалист и страната процъфтява.
Коста Рика: просветен елит

През последния половин век Коста Рика е най-демократичната и
социално прогресираща страна в Латинска Америка. От началото
на 50-те години населението има всеобщо избирателно право (с
тайно гласуване) на 14 национални избори (на всеки 4 години) и
регулярна промяна на политическата партия на власт. Участието на
избори е около 85%. Започвайки с либералите в края на XVIII век,
костариканците създават образователна система, която обслужва
цялото население и създава грамотност (96%), равна на тази в
Западна Европа. Четирите млн. граждани днес се наслаждават на
ползите от модерната социална държава, включително пенсии,
трудово законодателство, здравеопазване и средна продължителност
на живота от 77 г. Без армия от края на 40-те г., в Коста Рика обичат
да казват, че имат „повече учители отколкото войници и повече
училища отколкото казарми“. Тези социални и политически реформи
са особено важни, сравнени с условията на съседите й. Никарагуа,
която се простира по цялата северна граница, е една от най-бедните
страни на това полукълбо. Доходът на глава от населението е почти
двоен спрямо този в Хондурас.
По гъстота индианското население в Коста Рика е същото като в
Северна Централна Америка (Гватемала и Ел Салвадор) и демограф
ската катастрофа на Завоеванието я наказва. Испанските колонисти
(през Панама) създават Коста Рика и Никарагуа в края на XVI век с
най-важните ядра в Централната долина (около 1 000 м надморска висо
чина), заобиколена от вулкани. Въпреки че костариканците подчертават
бедността и равенството на основателите, колониалното общество е
стратифицирано и йерархично, както в останалата част на Латинска
346
Америка. Коста Рика се възползва от „предимствата на изоставането“

- т.е. липсата на индианска принудителна трудова сила и големи позем
лени имения означава, че тръгва по пътя на националността с по-лек
отпечатък от вредното колониално наследство от този на Гватемала или
другите значими региони - Мексико, Перу, Карибите и Бразилия. При
малкото останали индианци и африканци, населението (около 60 хил.
през 20-те години на XIX век) се разширява изключително от европей
ските имигранти и някои метиси. (Днес около 95% от костариканците
са бели или светлокожи метиси.)
Както видяхме в Глава 15, Коста Рика е форпостът на развитието
на агроекспортната икономика през XIX век, появявайки се като един
от първите големи износители на кафе (най-вече за Англия и Герма
ния). Експанзията на продукцията на кафе по-нататък стратифицира
обществото, но притежаването на земя се разширява и фрагментира.
Елитът развива своята икономическа мощ чрез износа на кафе. По-
малка версия на Чили (без нитратите и мините), Коста Рика се мо
дернизира в края на XIX век. Към 1900 г. износът на кафе осигурява
90% от всички доходи и почти всички данъци, влизащи в хазната. На
атлантическото крайбрежие Юнайтед фрут къмпани на Кейт действа
изключително встрани от света на Централната долина и се развива
като западноиндийски анклав, използвайки англоговорящи хора, до
карани от Британските Кариби. Към началото на XX век населението
нараства до около 300 хил. души, концентрирано най-вече около сто
лицата Сан Хосе, в Централната долина.
Както в другите значими случаи на социални и политически ре
форматорски движения, постиженията на Коста Рика зависят от про
светения политически елит, който взема предимството в периода на
икономически растеж, за да институционализира реформи, съпроти
влявайки се на конфликтите в моментите на икономически и социални
кризи. (Голямото изключение за управлението е 1948 г., както вече
видяхме.) По причини, които не могат да бъдат определени или научно
тествани, костариканският политически и икономически елит постига
консенсус в края на XIX и началото на XX век, който постепенно се
развива за последните 150 години. Кафето осигурява благополучието
на този елит. Въпреки че си оспорват политическата власт, те рядко
прибягват до насилие и постепенно включват все по-голям брой хора
в развиващата се система на представителна политика. Елитът пред
почита да преговаря и да сменя властовите позиции, включително
президентството. Това е класическа „мрежа на старите момчета“, но с
просветени лидери. (Между 1906 и 1936 г. двама мъже, Клето Гонсалес
Викес и Рикардо Хименес Ореамуно, са президенти за 20 години, но
никога повече от период от четири години). За кратко, през 1917-1919
г. консенсусът е разрушен и заговор прекъсва електоралната система.
Към 1920 г. елитът преодолява различията и връща електоралната по
347
литика. Към 40-те години Коста Рика има половин век опит на редовни
избори и постоянно увеличаващ се брой гласували.
От 1880 г. правителството започва да изгражда образователна
система и да институционализира умерени социални реформи. Както
в останалата част на Латинска Америка, социализмът и комунизмът се
появяват като значителни сили след Първата световна война, най-вече
сред работниците от банановите плантации по брега. Въпреки че като
лическата църква никога не е имала силно присъствие, в Централната
долина през 20-те и 30-те години се появява много влиятелно католи
ческо социално движение. По време на президентството на Рафаел
Анхел Калдерон Гуардия ( 1940-1944) правителството пуска в ход серия
реформи, които защитават правата на работниците и им осигуряват
по-големи социални придобивки (социална сигурност, здравеопазване).
Както почти всички костарикански президенти, Калдерон Гуардия идва
от старо семейство с много добри позиции. Психиатър по образова
ние, неговата визия за реформи произлиза от католическо социално
мислене, въпреки че той влиза в съюз с (много) малката костариканска
Комунистическа партия, за да прокара своите реформи.
За нещастие, Калдерон Гуардия се опитва да манипулира електо-
ралния процес и нарушава неписаните права на консенсуса на елита.
Съмненията за електорални измами са широко разпространени на
изборите от 1948 г., спечелени от наследника на Гуардия Калдерон
Теодоро Рикадо. Калдерон Гуардия се бори за президентския пост от
ново през 1948 г. в много оспорвани избори. След като губи вота (60
хил. срещу 45 хил.), правителството анулира резултатите, започвайки
двумесечна гражданска война, която оставя 1 200 жертви (при населе
ние от 750 хил.). Бунтовническите сили са водени от един аутсайдер в
костариканската политика Хосе (Пепе) Фигерес (1906-1990), син на
имигранти от Каталуня. Фигерес играе централна роля в обновяването
и насоката на реформизма в Коста Рика в десетилетията след Втората
световна война. Бизнесмен със собствен стил, Фигерес се самообра
зова. Като младеж се премества в Бостън за известно време, четейки
много и слушайки лекции в местни университети. Фигерес развива со
циална и политическа философия, която е еклектична смес от неговия
прочит на Док, Мартин Лутър, Волтер, Карл Маркс и Кейнс. (През
70-те години Фигерес публикува своята най-важна творба Бедността
на нациите, близка с класиката на Адам Смит Здравето на нациите
(1776 г.). Реално той е това, което се нарича социалдемократ - вид
ненасилствен, нереволюционен социализъм, въпреки че в случая на
Фигерес той е съчетан с вяра в реформизма и запазване на силата на
капитализма. Връща се в Коста Рика и развива бизнес с дрехи и канап.
През 1943 г. получава национална известност след реч по радиото, с
която критикува правителството. Изпратен в изгнание, той развива
връзки с лидерите на социалдемократичната левица в Карибския
348
басейн. По време на Гражданската война през 1948 г. е лидер на бун

товниците и хунтата, която поема властта.
Необичайни събития облагодетелстват реформите в Коста Рика.
Калдерон Гуардия (въпреки че е социален реформатор католик) се
обвързва с малката комунистическа партия, а опозицията срещу него
е горещо антикомунистическа, но най-вече социалдемократическа по
своята политическа философия. Де факто гражданската война се води
между две групи реформатори, а не реформатори/революционери
срещу гарантите на статуквото, както често се случва през XX век в
Латинска Америка. Като резултат, когато Фигерес и неговата хунта
поемат властта през май 1948 г., почти иронично, те потвърждават и
разширяват социалните реформи от годините на Калдерон Гуардия, но
с твърдо антикомунистическа идеология. Въпреки че правителството
на САЩ е разтревожено от Фигерес (и има основания заради близост
та на момента с Гватемалската революция), неговото антикомунисти
ческо кредо е безукорно. (След революцията новата хунта забранява
законната в миналото комунистическа партия.)
Хосе Фигерес поема контрола върху Коста Рика през май 1948 г.
като ръководител на бунтовническата армия, която нанася поражение
на правителството. Тогава той предприема нещо безпрецедентно в ла
тиноамериканската история. Фигерес управлява 18 месеца, след това
напуска, предавайки властта на Отилио Олате, вестникарски публи
цист, който печели изборите от февруари 1948 г. През ноември 1949
г. Фигерес - който държи на думата си - доброволно предава контрола
върху страната. За тази година и половина на власт той провежда
серия реформи, които полагат основите на модерната костариканска
политика и общество. Той разпуска армията, национализира банките,
налага данък от 10% върху частната собственост, за да финансира
правителството, намалява правомощията на президента, ограничава
президентството до един мандат, децентрализира властта чрез съз
даването на автономни и полуавтономни правителствени агенции и
разширява вота до жените. Това са реформи, които полагат основите
на дълга традиция на реформизъм и силата и твърдостта им идват от
участието на много групи в тяхното формулиране и въвеждане. Фиге
рес също така засилва реформите, слизайки от властта и отказвайки
да бъде диктатор.
Наистина той създава своя собствена политическа партия Наци
онално освобождение {Liberation National - LN) - партия, която ще
доминира законодателната политика в Коста Рика следващите три
десетилетия, помагайки за гарантирането на твърдостта и продължа
ването на социалните реформи. На изборите от 1953 г. Фигерес лесно
печели президентския пост. Когато неговата партия губи през 1958 г.,
той предава президентството на опозицията по модел, който ще бъде
повторен много пъти през следващия половин век. Едва през 1970 и
349
1974 г. партия Национално освобождение успява да спечели прези

дентските избори. Като доказателство за силата на демокрацията в
Коста Рика комунистическата партия и нейните упорити поддръжни
ци започват да се състезават открито на изборите през 70-те години,
печелейки около 5% от вота.
Иронично, създаването на модерна социална държава на благоден
ствието е кулминацията, по смисъл, на реформите, които Калдерон
Гуардия преследва толкова твърдо през 40-те години, но те са прове
дени от тези, които се борят с оръжие срещу него. Реално, 1948 г. е
извънреден момент от историята на Коста Рика, когато консенсусът
на елита е разрушен, но гражданската война е борба между две визии
за реформи. Въпреки демокрацията и политическото участие старите
фамилии от елита (много от тях от колониалния период) продължа
ват да доминират политическото лидерство в страната. Почти всички
президенти от 1949 г. - Фигерес е голямото изключение - идват от
семейства от традиционния елит. Синът на Фигерес Хосе Мария Фи
герес Олсен (роден през 1954 г.) е избран за президент през 1994 г.,
наследявайки на президентския пост сина на Калдерон Гуардия Рафаел
Анхел Калдерон Форнер (роден през 1949 г.), който е президент от
1990 до 1994 г.
Въпреки дългоразвиващият се и силен реформизъм в Коста Рика
страната се изправя пред сериозни предизвикателства през послед
ния четвърт век. Възходът на революцията в Никарагуа създава
сериозни вътрешни проблеми, след като войната и бунтовниците се
разпростират и в Коста Рика. (Костариканците помагат и подкрепят
сандинистите с оръжие и логистика срещу диктатурата на Сомоса.)
Икономическите проблеми на Никарагуа през последното десетилетие
изгонват много никарагуанци в Коста Рика, създавайки социално не
доволство и проблеми. Петролната криза от 70-те години (Коста Рика
внася целия петрол) и дълговата криза от 80-те години също създава
огромен натиск. Страната продължава да бъде най-големият износи
тел на кафе, банани, захар, шоколад и месо, но екотуризмът сега става
най-големият източник на чужда валута. С около 1/5 от тази изклю
чително красива и екологично разнообразна страна под защитата на
националната паркова система, Коста Рика става най-голямата турис
тическа дестинация в последните 20 години за северноамериканци и
европейци. С изключително малко индустриални предприятия (тек
стил, преработка на храни) политическото ръководство се стреми да
изгради високотехнологичен икономически сектор в електрониката.
Дори повече, отколкото чилийците, уругвайците и аржентинците,
костариканците изграждат проспериращо общество за десетилетия
постепенни социални и политически реформи. В периферията на
испанската империя в колониалния период, те избягват повечето от
отслабващото наследство на несвободната работна ръка и големите
350
поземлени имения. С възхода на класическата икономика, изнасяща

кафе през XIX век, те отново избягват най-вредните характерни черти
на латиноамериканския комплекс - труд и земя. Най-важното, малкият
на брой и тясно свързан чрез бракове елит започва бавно и постепенно
да инкорпорира други сектори от обществото в политическия процес,
започнал в края на XIX век. Накрая, когато политическият процес и
консенсусът на елита се нарушават през 40-те години, обществото се
прегрупира и развива социалните и политическите реформи от по-
ранните поколения. Като резултат, в началото на XXI век малка Коста
Рика става високо образовано, проспериращо и демократично общес
тво, аргументирано най-демократичното и участващото в Америка.
Дилемите на реформизма
Уругвай, Аржентина, Чили и Коста Рика са най-успешните и устойчиви
примери за пътя на реформите в Латинска Америка. През по-голямата
част от последния половин век те са латиноамериканските нации
с най-високи нива на социално развитие, измервано в грамотност
(95%), ниски нива на детска смъртност (по-малко от 10 на всеки
хиляда), продължителност на живота (около 77 години) и много други
индикатори, като ниво на образованието, достъп до здравеопазване и
до основните служби. Единствената друга страна в Латинска Америка,
която достига подобни нива, е Куба, след революцията от 1959 г.
През по-голямата част от XX век (и сега XXI) тези четири нации
имат като цяло най-високите нива на демократична, представителна,
електорална политика спрямо много от останалите нации в региона.
Въпреки тези успешни случаи пътят на реформите не протича без
своите големи пречки и провали. Бруталните и репресивни военни
режими в Уругвай, Аржентина и Чили през 60-те и 70-те години почти
слагат край на десетилетия прогресивни реформи. Гражданската вой
на в Коста Рика подчертава един кървав момент в дългата история на
постепенни реформи. Въпреки проблемите тези четири страни сега
се изправят (най-вече Уругвай и Аржентина) пред преживяването на
кървавите предизвикателства към прогресивните реформи и отново
са сред най-силните примери за демократична електорална политика
в Латинска Америка.
Може би най-сериозният урок от тези успехи е продължаващата
трудност да се намери съществена икономическа база за социални и
политически реформи. Както в революционните случаи от Глава 20,
силните и категорични реформи трябва да бъдат прокарани в повече-
то от аграрноекспортните икономики. Уругвай научава това с много
болка и днес се е заловил да изгради жизнена алтернатива на старата
икономика на ранчото. Аржентина, изглежда, е на път да прехвърли
доверието върху плодовете на земята (пшеница, месо, вино), като се
351
индустриализира, но тази индустриална база се изправя пред почти

пълен колапс в ерата на неолибералните реформи. Коста Рика научава
проблемите на изграждане на социалните реформи върху експорта на
кафе и банани и тя се обръща към екотуризма и индустрията на инфор-
матиката като средства да изгради по-силна икономика. Със своето
драматично преобръщане към неолиберализма Чили се появява (за
момента) и се движи към нов икономически модел, но остава неясно
колко силен и поддържан ще бъде в дългосрочен план. Икономиката
е разнообразена, става по-глобална, но също по-податлива на флук-
туациите на международния пазар.
Реформистките пътища в Латинска Америка не са нито гладки,
нито без сътресения, но тези четири случая демонстрират значението
на изграждането на консенсус в общество и го засилват за десети
летия. Четирите страни са благословени (понякога) с политически
лидери, които имат благоразумието да търсят по-скоро постепенни
реформи за десетилетия, а не да блокират реалните промени на вся
ка цена. Този модел ясно разделя нациите със съществени реформи
от нациите, които изживяват драматични революции. Тези реформи
идват на цената на десетилетия дебати, конфронтации и понякога на
силие, като различните социални групи се борят да спечелят достъп
до властта - или да я задържат. Във всички четири страни (най-рано в
Коста Рика) политическият консенсус, развиван десетилетия, колаби-
ра, насилието и репресиите се налагат и социалните групи се изправят
пред деликатен процес на помирение и преизграждане на консенсус.
Уроците са ясни. Демокрация, икономически растеж и национална
идентичност не се появяват напълно, формирани извън внезапен ка
таклизъм и бунтове. Те са култивирани, консолидирани и постоянно
променяни през дълги периоди и винаги са крехки. Изграждането на
нациите отнема време и десетилетия на преговори, конфликти и ком
промиси в Латинска Америка или във всеки друг район на света.
352
ГЛАВА 22
Между реформи и революция
Другите пътища на диктатурата и демокрацията

Както нееднократно бе отбелязвано в това изследване, множество
тенденции и сходства ни карат да говорим за нещото, наречено
Латинска Америка. Все пак този огромен и очарователен район
също така е белязан и от голямо разнообразие. Предишните три
глави проследиха най-ясните и най-често споменаваните тенденции
в реформите и революциите в Латинска Америка през XX век. Тази
глава накратко очертава пътищата на реформите и революциите в
останалата част на Латинска Америка. Тези пътища са не толкова ясно
прокарани и чисти. Тези райони (точно половината Латинска Америка)
по различни начини представляват по-обърканите и по-сложните
случаи. Държавите там често са преминавали от диктатура към
демокрация, понякога многократно, по няколко пъти. В някои случаи
те са познавали съвсем слабо демократичната, представителната
политика до идването на власт на последното поколение. Тези държави
се различават по размер - от най-малките в Латинска Америка
(Панама, Ел Салвадор, Хондурас, Хаити, Доминиканската република)
до най-голямата държава (Бразилия). Някои от тях имат дълга история
на изолация, крайна бедност и репресивни режими (Хондурас, Хаити,
Парагвай), докато други са богати на ресурси (Бразилия, Венецуела,
Перу). Държавите в Карибите и в Централна Америка (Ел Салвадор,
Хондурас, Хаити, Панама, Доминиканската република, Пуерто
Рико) дълго време съществуват в сянката на САЩ. Държавите в
Южна Америка (Бразилия, Колумбия, Венецуела, Еквадор, Перу,
Парагвай) се развиват незасегнати от мощта и натиска на САЩ поне
до последните десетилетия.
Настоящото изследване е много сбито и кратко. Целта му не е
да бъде енциклопедично, а да очертае някои от различните пътища
на многото нации в Латинска Америка през миналото столетие. За
да придам определен ред и логика на този кратък преглед, разделих
единадесетте държави и Пуерто Рико в три групи - държави, които са
преживели това, което наричам „непохватен реформизъм“; държави,
които са се развивали основно в бедност, изолация и при авторитарно
управление (Ел Салвадор, Хондурас, Парагвай); държави, които са съ
ществували „в сянката на орела“ (Хаити, Доминиканската република,
Панама и Пуерто Рико).
23. 353
Непохватният реформизъм
Бразилия
Процесът на реформи в Бразилия е дълъг, много последователен,
но не винаги концентриран. Тя е по-емблематична по отношение
на проблемите и предизвикателствата на реформите в Латинска
Америка през XX в., отколкото класическите случаи на реформи,
които разгледахме в Глава 21. За разлика от другите държави в района
Бразилия относително бързо и мирно извървя пътя от колония до нация
през 20-те години на XIX в. и се превърна в монархия, а не в република.
Конституцията от 1824 г. се запазва до падането на монархическия
режим през 1889 г., а републиканската конституция от 1889 г. остава
в сила в продължение на две поколения. От независимостта през 20-те
години на XIX в. до 30-те на XX в. Бразилия успява да придобие опит
с провеждането на избори и с представителното управление. Въпреки
това само 1-2% от населението има право на глас, а могъщите
земевладелци в провинцията държат контрола върху номинациите и
изборите. За разлика от Коста Рика и Аржентина през целия XIX в.
Бразилия развива тенденцията да провежда избори, макар че това е
трудно направлявана традиция.
Когато императорът е съборен от власт от армията през 1889 г.,
това бележи необичаен момент на намеса на военните в политика
та. Военните обаче бързо се оттеглят в казармите, а контролът на
електоралната политика между 1894 г. и 1930 г. се поема от елита на
кафените плантации. Неформално обединение на могъщите кафени
щати (Cao Пауло, Рио де Жанейро, Минаш Гераиш) дава на Бразилия
стабилността, която й е необходима за поддържането на националното
единство, докато в същото време отдава на земевладелците (полков
ниците, или coronéis) контрола върху голяма част от селските райо
ни. Избухналият по време на изборите през 1930 г. конфликт между
елитите поставя началото на все повече контролирана политика през
следващите 15 години. Политическият живот е доминиран от Хетулио
Варгаш, който с помощта на армията получава пълен контрол между
1937 г. и 1945 г. Като най-важната политическа фигура на Бразилия
през XX в. Варгаш доминира в политическия живот за четвърт век
и издига Бразилия до света на индустриализацията, масовата урба
низация, политиката на работническата класа и популизма. Когато е
принуден да се напусне поста на президент през 1945 г., той незабавно
е избран в Конгреса, а през 1950 г. - отново за президент. Този авто
ритарен диктатор бързо извървява пътя до харизматичен защитник на
политиката на провеждане на избори.
За двадесет години (1945-1964) следвоенна Бразилия се превръща
в огромен „опит за демокрация“. Конституцията от 1946 г. дава право
то на глас на всички бразилци над 18-годишна възраст (е изключение
354
на необразованите, които са съставяли една трета от населението), а

държавата преживява първия си истински опит в масовата политика.
Популизмът, който е характерен за толкова много латиноамерикански
държави, през 50-те години на XX в. се използва също така от бразил
ските политици от дясно и от ляво, кандидати в изборите. В годините
на бързо нарастване на населението (от 40 млн. през 1940 г. до 70 млн.
до средата на 60-те години на XX в.), масово предвижване на хората
от провинцията в градовете и индустриален растеж (особено при уп
равлението на президента Хуселина Кубичек - 1956-1961 г.) бразил
ската политика е неспокойна, с голям заряд и постоянно нестабилна.
В този момент на политиката на Студената война и революционното
разместване на обществени слоеве бразилската изборна демокрация
е на ръба на колапса както през 50-те години на XX в., така и през
следващото десетилетие.
Изправена срещу висока инфлация, икономическа стагнация и
напрегнати идеологически битки, бразилската демокрация рухва
през 1964 г., когато военните свалят от власт президента Жуао Гулар
(1961-1964). Бразилският преврат бележи началото на вълна от во
енни преврати и диктаторство в цяла Латинска Америка през следва
щите две десетилетия. За голяма изненада на почти всички цивилни
политици (особено на десницата, която е поискала намесата на воен
ните) армията остава на власт и се опитва да трансформира Бразилия
чрез брутални репресии спрямо противниците си (особено спрямо
тези от левицата) и чрез мащабен проект за национално икономическо
развитие. Стотици „изчезват“, а хиляди са вкарани в затворите и из
мъчвани. Генералите (и адмиралите) безмилостно премахват всякаква
заплаха от страна на левицата и успешно индустриализират Бразилия,
макар и с активната намеса на правителството. По време на индустри
ализацията те натрупват огромен външен дълг и водят държавата до
фалит. Изправени срещу непрекъснато нарастващия натиск от страна
на всички сектори на бразилското общество в началото на 80-те го
дини на XX в., военните предават властта на цивилен президент през
1985 г., а Конгресът изработва и приема нова конституция (1988).
През 1989 г. в държавата за пръв път от 1960 г. насам се провеждат
национални избори за президент.
За изминалите двадесет години Бразилия се превърна в държава
с представителна политика, основана на изборите. Всеки гражданин,
навършил 16 години, има правото да гласува (включително необра
зованите). С повече от 100 милиона гласоподаватели по време на
президентските избори Бразилия е третата най-голяма демокрация в
света (след Индия и САЩ). Бразилската демокрация се консолидира
след пет последователни избори за президент, многопартийна система
и средствата за масови комуникации. През 2002 г. бразилците избраха
за свой президент Луиш Игнашиу „Лула“ да Силва. Основателят и ръ
355
ководителят на Партията на работниците {Partido dos Traba!fiadores,

или PT) е от наистина беден, работнически произход. Избирането
на Лула за президент бележи по много начини консолидирането на
масовата, електорална политика в Бразилия. За съжаление, Лула и
предходникът му (известният социолог Фернандо Енрике Кардозо,
1995-2003 г.) са изправени пред значителни структурни препятствия,
които затрудняват справянето с огромните обществено-икономически
неравенства в Бразилия със средствата на електоралната политика.
Както Кардозо, така и Лула са привърженици на неолибералната
икономическа политика и нито един от тях не бе способен да моби
лизира ресурсите на намалената държава като инструмент за социал
ната промяна. Преизбран с повече от 60% от гласовете на изборите
през юни 2006 г., Лула се изправя пред трудното предизвикателство
за всички ръководители на съвременна Латинска Америка: как да се
справят ефективно с масовите социални проблеми, докато прилагат
неолибералната икономическа политика?
Бразилският път към електорална масова политика има дълга
история, но това не е история, развиваща се постепенно и последо
вателно. Неговата история (и отново - за разлика от Коста Рика) е
история на електорална политика, контролирана от елита през цял
един век след обявяването на независимостта, и на рядко нарушаван
консенсус сред елита. Когато не се постига консенсус през 1889 г. и
през 1930 г., избухналото насилие сред гражданското население трае
кратко време. Военните стават могъща сила в политиката, но армията
получава пълен контрол над нацията чак през 1964 г. В този смисъл
военната диктатура е изненадваща и драматична аномалия. Възста
новяването на електоралната политика в края на 80-те години на XX
в. се случва едновременно с определени събития из цяла Латинска
Америка. Бразилската електорална и демократична политика в наши
дни са по-силно от когато и да било в историята на тази държава, но
пътят до това състояние бе дълъг и често строго контролиран и съвсем
не без моменти на остри кризи и насилие (1889 г., 1930 г., 1964 г. - за
да споменем само най-значителните примери). Бразилия измина дълъг
политически път през последните два века. Това беше път, който от
хвърли революциите и прегърна реформите, но с голямо колебание.
Колумбия
Въпреки скорошните сътресения Колумбия е друг пример за умерен и
бавен, но постепенен напредък към социална реформа и демократична
политика. С дългата си история, която се люшка между периодите
на брутално насилие и политическа умереност, Колумбия е един
от най-заплетените случаи на реформи в Латинска Америка. През
века след обявяването на независимостта държавата преживява
кървави войни и контролирана от елита електорална политика. В
356
по-голяма степен, отколкото в останалите държави от Латинска

Америка, либералите и консерваторите запазват влиянието си и водят
изключително кървави войни, прекъсвани от периоди на електорална
политика. Така наречената Война на Великите (1839-1841) през XIX
в. и Хилядадневната война (1899-1902) са двата най-поразителни
примера за подобно насилие. Смята се, че по време на Хилядодневната
война от четиримилионната нация са загинали 100 000 души. Все пак
в периодите на мир колумбийският политически елит (либерали и
консерватори) успява да създаде конституционен ред, който позволява
(контролирана) електорална политика.
Едва в началото на двадесети век либерали и консерватори успяват
да изгладят противоречията си чрез избори, но системата се разпада
в края на 40-те години на XX в., което води до две десетилетия на
братоубийствени кръвопролития, през които либерали и консерватори
се избиват безпричинно едни други. По време на т.нар. Период на на
силието ( Violencia) в тази жестока гражданска война загиват стотици
хиляди колумбийци. В края на 50-те години на XX в. двете страни
постигат споразумение за подялба на властта, което разпределя власт
та в президентството и при политическите назначения. Познато като
convivencia (съвместно съжителство), споразумението осигурява на
държавата стабилност, редовно провеждани избори, а до средата на
60-те години на XX в. насилието рязко намалява. За съжаление, това
съвпада с надигането на леви революционни движения в провинцията,
а от 80-те години на XX в. - с рязкото нарастване на трафика на нар
котици. Дори след формалния край на convivencia през 70-те години на
XX в. електоралната политика в Колумбия оцелява, въпреки че е сред
едно от най-мъчителните и най-разпространените насилия в света.
През последните две десетилетия колумбийските политици се
кандидатират за постове и се изправят пред огромни рискове. Тра
фикът на наркотици става толкова доходен и всепроникващ, че се е
просмукал във всички аспекти на живота в Колумбия. Приходите от
многомилиардния бизнес с наркотици помага на държавата да има
благоприятен търговски баланс, осигурява заетост на хиляди и фи
нансира всякакви политици. (Листата на коката, от която се извлича
кокаинът, са широко разпространени в Боливия и Перу, обработвани
в Боливия и Колумбия, а след това са продавани от колумбийците.
Огромният и доходоносен трафик се изпраща по поръчка в Европа и
в САЩ.) Колумбийците са известни със своята проницателна умере
ност при ръководенето на икономическата политика през последния
половин век, макар че в наши дни наркотиците напълно са навлезли в
обществото и политиката на Колумбия, което отличава тази държава
от всички останали в Латинска Америка. Едрите наркобарони сключ
ват споразумения за военна сигурност и защита с революционните
движения, които владеят контрола върху почти цялата провинция. В
357
наши дни най-вероятно почти една трета от националната територия

на Колумбия е извън контрола на държавата, а се намира в ръцете на
наркобароните и на въоръжените бунтовници (както левите партиза
ни, така и десните паравоенни сили). По някакъв начин колумбийците
успяват да поддържат електоралната политика сред много високото
равнище на насилие и да оцелеят сред това, което в действителност е
продължилата няколко поколения гражданска война. Тъй като все още
има голямо търсене на кокаин в Европа и в САЩ, търговията с нар
котици ще продължи да бъде доходоносна, а Колумбия ще е осъдена
да живее с трагичното насилие и нестабилността, които ежедневно
избухват в тази красива страна.
Еквадор
Другите две държави, които изплуват от Новата Гранада на Симон
Боливар, имат проблеми с изграждането на дълга, постепенна и
трайна традиция на реформи. Въпреки че Еквадор и Венецуела не
преживяват жестокото насилие, което превзема Колумбия, тяхната
история е изпълнена с много военни преврати, персонализирана
политика и регионални конфликти. Еквадор - древното северно ядро
на Инкската империя, има компактно местно население, което по
време на колонизацията насилствено е подложено на робски труд.
Освен че създава огромните плантации, Еквадор се превръща в
главен производител на текстил, а по-късно (в края на XVIII век) - в
износител на какао. От началото на XIX век мощните земевладелци
от креолски произход и търговците на текстил от платата край Кито и
бреговете край Гуаякил започват да доминират в Еквадор и неговото
индианско население, което е мнозинство по това време. В края на
XIX век политиката се доминира от либералите, които насърчават
износа на какао (произведен по крайбрежието) и използват приходите,
за да модернизират инфраструктурата на държавата. От средата на
XX век износът на стоки се доминира от износа на банани, а след
края на Втората световна война износът на банани се превръща в
най-доходоносната търговия за приходите на държавата.
Регионализмът (особено конфликтът между крайбрежието и пла
тата) често разделя националната политика. В основата на дългата
история на нестабилност също така са персонализацията и липсата на
строги политически институции. От обявяването на независимостта си
до днес Еквадор има 17 конституции и само кратък период на електо-
рална приемственост и стабилност - в началото на 20-те години на XX
в., от 1948 г. до 1960 г. и през 80-те години на XX в. През последните
два века малко на брой са президентите, които успяват да завършват
мандата, за който са били избрани. Още по-малко са случаите, когато
има избрани един след друг президенти, приключили целия си мандат.
(Успешното развитие на износа на банани подпомага създаването на
358
необикновена за Еквадор стабилност в периода 1948-1960 г., когато

трима президенти последователно завършват целия си мандат преди
четвъртият поред избран президент да бъде свален от власт чрез во
енен преврат през 1961 г.)
През XIX век харизматични вождове (caudillos) доминират в
националната политика, тъй като факционализмът, регионализмът и
персонализмът пречат на развитието на такива силни в институционно
отношение политически структури, каквито се създават в Коста Рика,
Чили, Уругвай и Аржентина (или Бразилия). През XX век военните
преврати и военните хунти много често се налагат над и управляват
вместо цивилните политици. Ширещият се из цяла Латинска Америка
от 30-те години до 60-те години на XX в. популизъм засяга също и
Еквадор. Харизматичният Хосе Мария Веласко Ибара (1893-1979) е
избиран пет пъти за президент (1934 г., 1944 г., 1952 г., 1960 г., 1968
г.), но е прогонван от длъжността четири пъти (1935 г., 1947 г., 1961 г.,
1972 г.) чрез военни преврати. Известен с уменията си да говори пред
публика, смята се, че е произнесъл: „Дайте ми балкон и аз ще стана
президент!“ Все пак този изключително личностен и популистки стил
не насърчава създаването и развитието на политически институции
и стабилност.
От края на 70-те години на XX в. Еквадор, както и голяма част от
Латинска Америка, са свидетели на установяването на масова елек-
торална политика и честото провеждане на избори. (Икономиката на
Еквадор е във възход след откриването и експлоатацията на петрол в
равнинните част и по течението на Амазонка.) Между 1984 г. и 1996
г. трима последователно избрани президенти довършват целите си
мандати. За съжаление, след 1996 г. държавата изживява сериозна
нестабилност с управлението на седем различни президенти. Двама
от тях са наследници на ливански имигранти, а единият е жена. През
последните две десетилетия местното население се превръща в сила
в националната политика. Масовата политика се появява на полити
ческата сцена и я разнообразява. Ясно е, че през последния четвърт
век Еквадор напълно е навлязъл в ре-демократизацията на полити
ческия живот в Латинска Америка, но липсата на дълга традиция на
изграждане на институции е причина за скорошните политически хаос
и несигурност в последно време.
Венецуела
Венецуела - третата част от раздробената Гран Колумбия, страда от
проклятието на изобилни запаси на петрол - огромно преимущество,
което напълно променя икономиката и политиката за почти един
век. Мечтата на Симон Боливар за обединена Латинска Америка
умира бързо, след като в годините след 1829 г. старият му съюзник
- каубоят вожд Хосе Антонио Паес - извежда Венецуела по пътя на
359
независимостта. Вождовете доминират Венецуела през XIX век -

първо, по времето на „Консервативната олигархия“ (1830-1847), а
след това по времето на „Либералната олигархия“ (1848-1865). Паес,
който е от източните равнини, доминира политиката от този период,
като управлява като президент или като военен ръководител при
различни поводи. Той става ръководител на консерваторите. Неговото
протеже Хосе Тадео Монагас (от западните планински части) се
обръща срещу него и застава начело на либералите в края на 40-те
години на XIX в. Антонио Гусман Бланко (1829-1899) е друг вожд,
който доминира политиката през 70-те и 80-те години на XIX в. По
времето на управлението на либералите в края на XIX век основният
продукт за износ и източник на доходи са кафето и какаото.
Диктатори и петрол властват над политическия живот и икономи
ката във Венецуела през първата половина на XX век. По време на
управлението на генерал Сиприано Кастро (1899-1908), а след него
и по времето на Хуан Висенте Гомес (1908-1935) политиката остава
персонализирана и внимателно контролирана. Използването на огром
ните запаси от петрол (особено на запад, около езерото Маракайбо)
превръща Венецуела в най-големия износител на петрол през двадесет
те години на XX в. Въпреки че в началото добивът е монополизиран
от мощни многонационални петролни компании чрез правителствени
концесии, през следващите десетилетия венецуелското правителство
успява да се сдобие с все по-големи дялове от печалбата и накрая - да
национализира добива. В края на 50-те и през 60-те години на XX в.
Венецуела е начело на създаването и утвърждаването на Организацията
на държавите, износителки на петрол (ОПЕК) - група от държави, ко
ято ще шокира света с наложеното през 70-те години на XX в. ембарго
върху износа на петрол. Както в Нигерия и в някои държави от Близкия
изток, петролът се превръща в могъща сила - вид мегапървичен про
дукт за износ, - която доминира и променя националната икономика
поради разликите в цените през 70-те години на XX век.
През 30-те и 40-те години на XX в. няколко военни офицери влас
тват като президенти. През 40-те и 50-те години на миналия век се
появяват две политически партии, които ще доминират в национал
ната политика: Демократично действие (Acción Democrática - AD)
- ДД, и Социалхристиянската партия - СХП (Social Christian Party
- COPEÎ). Ромуло Кайегос - известен писател на романи става през
1948 г. първият в историята на Венецуела избран от народа цивилен
президент, но само след месеци е свален от власт, а държавата пре
живява десетилетие на военно управление, доминирано от caudillo
генерал Марко Перес Хименес. В края на 50-те години на миналия
век се подписва споразумение между Демократично действие, СХП
и други партии, което е в основата на четвъртвековна стабилност и
политика на провеждане на избори. Подобно на либералите и кон
360
серваторите в Колумбия Демократично действие и СХП са основни

политически сили и се редуват при упражняването на президентската
власт между 1959 г. и 1993 г. След век на авторитарно управление
тази политика на споделена власт изглежда предопределя нова ера
за венецуелската политика.
За съжаление, корупционните скандали и приличащата на дви
жението на увеселително влакче флуктуация на цените на петрола
дискредитира и двете партии. През 1993 г. Рафаел Калдера - бивш
ръководител на СХП (1969-1974), напуска партията и е избран за
президент (1994-1998). Недоволството от двете партии е широко раз
пространено, а ръководеният от младия офицер от армията Уго Чавес
Фриас опит за преврат се проваля, но превръща Чавес в национален
символ на промяната. Поради хаоса и дискредитирането на Демокра
тичното действие и СХП Чавес се проявява като мощна, харизматична
и популистка личност. Въпреки че има силна подкрепа, особено сред
народа, Чавес поляризира венецуелската политика. Избран за пръв
път за президент през 1998 г., той провежда редица избори и допитва
ния до народа, за да осигури обществена легитимация на управлението
си, включително чрез нова конституция и предприемането на мерки
за концентрирането на все по-голяма власт в ръцете на президента.
Той става близък съюзник на Фидел Кастро и на противниците на
либералната икономика. Благодарение на рекордните равнища на
цените на петрола Чавес демонстрира мощно присъствие в Латинска
Америка и се превръща в трън във външната политика на САЩ в ра
йона. Както и Кастро през 60-те и 70-те години на XX в., Чавес търси
международното си утвърждаване чрез лидерство сред държавите в
Латинска Америка, Африка, Азия и Близкия изток, който устоява и
се противопоставя на властта и влиянието на САЩ в света. След де
сетилетия наред управление на „вождове“, които не се интересуват от
воденето на политика на провеждане на избори, Чавес успява вещо и
проницателно да изгради собствен популистки вождизъм {caudillismo)
чрез постоянна мобилизация на машината на политиката на масово
провеждане на избори.
Перу
Подобно на съседната си Боливийска република Перу не е благословен
с история на постепенна и прогресивна политическа реформа. Докато
Венецуела и Колумбия са държави с население от бялата раса и
смесени бракове с малцинства от Африка и местно наследство, то
Еквадор, Перу и Боливия (ядрото на древната империя на инките)
имат преобладаващо местно население през по-голямата част от
историята си. През последния век населението от смесени бракове се
увеличава, а процентът на „индианците“ слабо се понижава. (От 15
млн. население на Еквадор около 65% са от местен произход, докато
361
в Перу числата са съответно 30 млн. население и 45% - от местен

произход.) В Еквадор и Перу по цялото Тихоокеанско крайбрежие
има значителни групи население с африкански и азиатски произход.
И в двете общества съществуват огромни етнически, социални и
регионални деления, особено що се отнася до делението между
платата {sierra), безплодното крайбрежие и джунглата по източните
склонове на Андите. През 40-те години на XIX в. перуанците внасят
много работници-чираци (вероятно около 100 хил. души) от Китай и
полинезийските острови. Търговците на роби залавят и продават след
това много полинезийци на перуанските си „колеги“.
През XIX в. Перу страда и от серия управления на вождове. През
40-те години на XIX в. малка група от отдалечени от брега острови се
превръщат в ключов фактор за развитието на икономиката и за модер
низацията. Десетки хиляди години ята от птици са гнездили по тези
места, оставяйки след себе си тор (гуано), който е богат източник на
тор за Европа. През 60-те години на XIX в. износът на гуано осигурява
80% от приходите на правителството. Както и в по-голямата част на
Южна Америка, британците осигуряват на Перу научното познание,
технологията и финансирането на икономическата модернизация.
Ирландският имигрант Майкъл Грейс (чийто брат Уилям Грейс през
80-те години на XIX в. става кмет на Ню Йорк) подписва договор с
перуанското правителство за финансиране на външния дълг на дър
жавата и управление на външните финансови задължения. Договорът
с Грейс (който по-късно се развива в многонационален) предава на
Компанията „УР. Грейс“ контрола върху железницата на Перу, правата
върху износа на гуано и правото на безплатно използване на перу
анските пристанища. Този модел на чуждестранни многонационални
компании, които получават контрол върху националните ресурси,
продължава през следващия век и включва чуждестранен контрол
върху перуанските мед, сребро, олово и запаси от петрол. (Както бе
отбелязано в Глава 16, Перу губи правата си върху богатата на залежи
от нитрат северна част на пустинята Атакама, след като през 1883 г.
губи водената с Чили „война за Пасифика“.) До 90-те години на XIX
в. се изчерпват запасите от гуано, а през следващите няколко десети
летия насочената към износа перуанска икономика печели от захар,
памук и експлоатирането на мини.
От средата на XIX в. до средата на XX в. в Перу рядко се про
веждат избори, докато често се установяват авторитарни режими.
Олигархията от могъщи земевладелци, политически лидери и много
националните компании властват над националната икономика. Перу
се характеризира повече с персонализираната политика, отколкото с
консолидирането на партии и институции. През 20-те години на ми
налия век в Перу се издигат две изключителни специални личности
- Хосе Карлос Мариатеги (1894-1930), който е журналист и писател,
362
известен с едни от най-влиятелните марксистки размишления върху

действителността в Латинска Америка, и Раул Хая де ла Tope (1895-
1979). Съчинението на Мариатеги Седем тълкувателни есета върху
перуанската действителност (1928) е един от най-ранните и бри
лянтни анализи на ролята на едрите земевладелци и експлоатацията на
индианското население при образуването на огромните диспропорции в
обществата в Латинска Америка. Той заявява: „Социализмът проповяд
ва солидарност със и освобождаване на работническата класа. Четири
пети от перуанската работническа класа са съставени от индианци от
Андите. Следователно социализмът изисква освобождаването на тези
индианци.“ Повлиян от социализма, анархизма и спиритуализма, Хая де
ла Tope основава Народен революционен американски алианс (Alianza
Popular Revolucionario Americano - HPRA), който ce оказва най-ус
тойчивата политическа партия в Перу през двадесети век. Въпреки че
постепенно Алиансът придобива характеристиките на консервативна
партия, през 20-те и 30-те години на миналия век HPRA и Хая де ла
Tope отхвърлят влиянието на САЩ (разбирай на империализма) в ра
йона, както и на съветския комунизъм. Често Хая де ла Tope говори
не за „Латинска Америка“, а за „Индо“ Америка. Неговото движение
се развива паралелно с надигането на indigenista движенията в Андите
и в Мексико, които се опитват да поставят миналото и културата на
местните жители в центъра на развитието на Латинска Америка. По
време на въстанието през 1932 г., когато група офицери от армията са
екзекутирани, Хая де ла Tope и HPRA си спечелват трайната омраза на
перуанските военни сили, които ще се противопоставят на желанието
му да стане президент през следващия половин век.
От 30-те до 50-те години на XX в. перуанската политика е домини
рана от военните чрез пряко управление или чрез оказван зад кулисите
натиск над цивилните политици. За разлика от по-голямата част от
държавите в Латинска Америка, Перу (по време на управлението на
генерал Мануел Одрия, 1948-1956) се отказва от политиката на пра
вителствена намеса в икономиката и за две десетилетия отваря изклю
чително много икономиката си за чуждестранни инвестиции и ръст,
основаващ се на износа. От началото на 60-те години на миналия век
в платата започват да се създават леви партизански движения, вдъхно
вени от Кубинската революция. Тези движения се потъпкват по жесток
начин, като хиляди селяни намират смъртта си, прогонени са или се
озовават в затвора. През 1968 г. перуанските военни завземат властта
за пореден път и свалят от власт президента Фернандо Белаунде Тери
(1912-2002). Белаунде е политик, привърженик на реформите, обучен
във Франция и в САЩ. В началото свалянето на Белаунде изглежда
като поредния от серията преврати на дясното крило на военните
- серия, започнала в Бразилия през 1964 г. За голяма изненада на
почти всички перуанската армия, под ръководството на генерал Хуан
363
Веласко Алварадо (1910-1977), предприема широкообхватна серия от

социални и икономически реформи, включително национализацията
и експроприацията на повечето природни ресурси на Перу (петрол,
мед, риболов). Режимът конфискува огромните захарни плантации
по крайбрежието и създава кооперативи от работници, които да ги
управляват. Това е едно от най-всеобхватните движения за поземлена
реформа в Латинска Америка през XX век. Близките отношения със
Съветския съюз и Куба също допринасят за притока на нов капитал
в Перу. Новият режим обявява, че ще следва път, който няма да бъде
„нито капиталистически, нито комунистически“. „Перуанската рево
люция“, ръководена от генерали с леви убеждения, е в пълен контраст
с вълната от десни военни режими, които се противопоставят и спи
рат социалните и икономическите реформи. Според думите на Фидел
Кастро това е „като да избухне пожар в пожарната“.
Въпреки забележителните социални и икономически реформи
перуанският корпоративен режим се изправя пред все по-нарастваща
опозиция след упадъка на икономиката в края на 70-те години на ми
налия век. Следвайки модела на военните режими в целия район, перу-
анските военни се оттеглят от властта и страната се връща към целия
модел на политика на провеждане на избори. Фернандо Белаунде Тери,
свален от власт от армията през 1968 г., печели проведените през 1980
г. президентски избори. Той е наследен на поста през 1985 г. от 36-
годишния Алан Гарсия - новия харизматичен лидер на HPRA. Както
Белаунде (1980-1985), така и Гарсия (1985-1990) нямат голям успех
при справянето с огромната криза с дълговете през 80-те години на
XX в., а в края на 80-те години на миналия век перуанската икономика
буквално рухва, след като БВП намалява с една трета, а инфлацията
достига 3 000% годишно равнище. Още по-трагично е появяването на
едно от най-бруталните и енигматични леви въстания в историята на
Латинска Америка - Блестящия път (Sendero Luminoso). Основано в
южната част на Перу от университетския преподавател по философия
Абимаел Гусман (другаря Гонсало), движението следва стратегията на
„продължителна народна война“, вдъхновена не от Маркс и Ленин,
а от Мао Дзъдун. Изключително потайна, с голяма дисциплина и без
милост, влиянието на Sendero се разпростира из платата и в градовете
на Перу от края на 80-те години на XX век.
Сред политическата и икономическата криза се появява уникален
„вожд“ - Алберто Фуджимори (р. 1938 г.), който е дете на японски
имигранти в Лима. Завършил агроинженерство във Франция и САЩ,
той е ректор на Националния аграрен университет ( Universidad
Nacional Agraria). За всеобща изненада той печели изборите през
1990 г., като побеждава световно признатия перуански писател Марио
Варгас Льоса, чиято кампания го представя като човека, който ще
промени Перу чрез неолибералния икономически план на „шоковата
364
терапия“, а Фуджимори залага на популистките изказвания. С изне

надващ обрат на събитията Фуджимори стабилизира националната
икономика, като прилага радикален неолиберален план, който става
известен като Фуджишок. Той приватизира отрасли от икономиката,
които са били национализирани от военните, намалява търговските
бариери и приветства чуждестранните капитали, завръщащи се в
Перу. В същото време Фуджимори започва драматична и безмилостно
ефективна кампания против въстанието, като успява почти напълно да
унищожи Сендеро Люминосо и ръководството му. (Абимаел Гусман е
задържан и изпратен в затвора през 1993 г.) Така нареченият „само-
преврат“ съсредоточава в ръцете на Фуджимори изключително голяма
власт и довежда военни до тясно сътрудничество с режима му, което
прави кампанията против Сендеро успешна. През 1995 г. Фуджимори
печели лесно следващите президентски избори. В следващите пет
години, обаче, икономическото положение се влошава, а значителни
корупционни скандали принуждават Фуджимори да се оттегли през
2000 г. Алехандро Толедано (р. 1946 г.) става президент, след като
печели изборите през 2001 г., но се изправя пред продължителните
икономически проблеми и протести на обществото в Перу. Въпреки
катастрофалното му управление през 80-те години на миналия век
Алан Гарсия печели изборите за президент през 2006 г. и се връща
на власт.
Подобно на много от другите държави, които разгледахме в тази
глава, Перу има дълъг опит с политиката на провеждане на избори,
но те често са доминирани от олигархичния елит и военните или са
прекъсвани поради военни преврати. Държавата се опитва да се де
мократизира отново през последния четвърт век, но (както и Колум
бия) е изправена пред сериозни леви партизански въстания. Въпреки
богатите си резерви от природни ресурси перуанската икономика
често става твърде зависима от колебанията в циклите при износа на
първични суровини. Предизвикателства, пред които Перу е изпра
вено, са подобни на тези на Еквадор и Колумбия: как да се институ-
ционализира политиката на провеждане на избори и демокрация, да
се консолидира националната икономика в ерата на глобализацията.
Това са значими предизвикателства пред държава с дълга история на
дълбоко етническо и социално разделение и с малък опит в реформите
и истински отворена политика на провеждане и участие в изборите.
Бедност или напредък?

Хондурас
Ц ентрална А мерика е един от най-бедните и най-изолирани
райони в империята на Испанска Америка. Както вече уточнихме,
независимостта е оставена в ръцете на регионалните елити, когато
365
през първата половина на XIX век Мексико преминава от въстания

към граждански войни и чуждестранни намеси. Усилията на
либералите да създадат Обединени провинции на Централна Америка
се провалят през 30-те години на XIX в. поради идването на власт
на консерваторите. Краят на централноамериканското единство е
белязан от два факта - първо, появяването в края на 30-те години на
XIX в. на консервативния лидер от Гватемала Хосе Рафаел Карера
(1814-1865) и, второ, смъртта на великия лидер на либерализма и
единството - хондурасеца Франсиско Моразан (р. 1792 г.), начело
на група, въоръжена с огнестрелно оръжие, в Коста Рика през
1842 г. През по-голямата част от XIX век Централна Америка - от
Гватемала до Коста Рика - е управлявана от caudillos, които създават
централизирано управление и трудно ръководени избори. (Както
посочихме, Коста Рика успява да излезе извън тези рамки в края на
деветнадесети век.)
Петте държави от Централна Америка се превръщат в най-основ-
ния пример за агроекспортна икономика, особено след възхода на
либералите след 70-те години на XIX в. Бързо нараства отглеждането
на кафе в тези държави, но особено в Гватемала и Коста Рика. В на
чалото на XX век бананови плантации, ръководени от разположени в
САЩ многонационални корпорации, променят облика на Карибското
крайбрежие, особено в Хондурас и в Коста Рика. През по-голямата
част от XX век кафените и банановите плантации доминират в иконо
миката на Централна Америка, като съставляват между 60% и 90% от
износа. Що се отнася до Хондурас, държавата се превръща в символ
на това, което бива наречено „бананова република“, тъй като чуж
дестранните корпорации владеят икономиката й и понякога свалят от
власт неудобните им правителства. (Великият автор на кратки разкази
О’Хенри брилянтно описва живота на преселниците от крайбрежието
на Хондурас на ръба между XIX в. и XX в. в известната си сбирка от
разкази Зелки и царе от 1904 г.) Навлизайки в XX век, държавите от
Централна Америка остават основно със селскостопанска насоченост
и доминирани от земевладелски елит. За разлика от големите нации
в Латинска Америка (Мексико, Аржентина и Бразилия) зараждащата
се група на индустриалците не се превръща в сериозна заплаха за
земевладелците.
Хондурас и Ел Салвадор преживяват серия от авторитарни режи
ми, често ръководени от офицери от армията. Особено в Хондурас
военните се превръщат в основната сила в националната политика.
По най-различни начини армията става път за издигане в кариерата
до власт и влияние, особено за младите мъже, които не произлизат от
традиционния земевладелски елит. През голяма част от средата на XX
век в страната се редуват военни режими и кратки периоди на ръко
водени от цивилни лица реформи. По време на цивилните въстания и
366
конфликти в Централна Америка през 70-те и 80-те години на XX в.

САЩ правят от Хондурас отправна постановка за военните си опе
рации в Никарагуа, Ел Салвадор и Гватемала. Значителното военно
присъствие на САЩ засилва властта на хондураските военни сили и
поради това в тази твърде неразвита държава, в крайно неразвит ра
йон, така и не се оформят сериозни партизански въстания. Хондурас
също участва в цикъла на демократизация, който се оформя през 80-
те години на миналия век в Латинска Америка, но демократизацията
в Хондурас се развива при много по-различни обстоятелства от тези
на по-напредналите държави в района. Хондурас е малко по-голям по
размери от Тенеси, а половината от седеммилионното му население
живее в бедност, докато една четвърт са неграмотни. В Латинска
Америка само Никарагуа и Хаити са по-бедни. (Доходът на глава от
населението в Хондурас е една пета от дохода на глава от населени
ето в Аржентина.) Хондурас се спасява от трагичните изстъпления
на гражданските войни и революции, които бележат съседите му в
Централна Америка през последния половин век, но (скорошната му)
крехката електорална демокрация се сблъсква с един от най-големите
икономически упадъци в това полукълбо.
Ел Салвадор
Ел Салвадор - подобно на Хондурас, през последните два века се
превръща в нация със смесено население, като селското население,
което преобладава, е безмилостно експлоатирано от малък и могъщ
земевладелски елит (т.нар. четиринадесет семейства). През 1932 г.
селското население се надига срещу бруталното насилие, на което
е подложено. Диктаторският режим на генерал Максимилиано
Ернандес М артинес отговаря с една от най-кървавите бани в
историята на Латинска Америка. По време на „Избиването“ (La Ma
tanza) са убити между 10 и 20 хил. селяни, които често са погребвани
в общи гробове. Посланието на армията и земевладелския елит е
повече от ясно: никакви реформи, никакви предизвикателства и
смърт на тези, които опитат да оспорват властта им. В края на 70-те
години на XX в. почти 80% от населението на Ел Салвадор все още
живее в провинцията, а почти половината селяни не притежават земя
и работят в плантациите на богаташите. От 50-те до 70-те години
на миналия век либералната теология се превръща в могъща сила,
насърчаваща социалните промени - както се случва в Бразилия
и Никарагуа. Това католическо реформистко движение е широко
разпространено и дълбоко вкоренено из цялата провинция, а десните
крила на паравоенните групировки започват да избиват обикновени
работници, свещеници и нунции, които подкрепят това активистко
крило на Църквата. Архиепископът на Ел Салвадор Оскар Ромеро
(1917-1980) започва да се изказва ясно и открито против насилието
367
на десните крила, поради което е убит - застрелян е, докато

произнася меса през март 1980 година.
През 1979-1980 г. избухва нов бунт, след като военните офицери
завземат властта. Салвадорската държава рухва и страната потъва в
почти цяло десетилетие на гражданска война. До края на 80-те години
на миналия век салвадорската армия и десните крила на паравоенни-
те организации избиват по жесток (понякога и безчувствен) начин
хиляди цивилни граждани. Няколко леви революционни групировки
създават относително обединен фронт и са близо да завземането на
властта в началото на 1981 г. Първото важно външнополитическо
решение на Роналд Рейгън, взето през януари 1981 г., е да „тегли
чертата“ в Ел Салвадор. Няма да има повече „Куби“, няма да има
повече „Никарагуи“. Масираната военна помощ и съдействие от
страна на САЩ попречва на бунтовниците да завземат властта, но не
може да ги унищожи. Както и в Никарагуа, 80-те години на XX в. в Ел
Салвадор са кърваво време на „конфликти с нисък интензитет“, тъй
като подкрепените от САЩ военни държат левите революционери на
безопасно разстояние. От този конфликт никой не излиза победител -
всички са загубили. В продължилия повече от десетилетие конфликт
загиват между 70 и 80 000 хил. души. Жестоката и кървава гражданска
война разрушава основната инфраструктура на държавата и прогонва
стотици хиляди салвадорци на север, за да търсят убежище в САЩ.
До 90-те години на XX в. общността на изгнаниците от Ел Салвадор
в Лос Анжелис се превръща във втората най-голяма урбанизирана
концентрация на салвадорци.
Мирният процес в Централна Америка (ръководен от президента
на Коста Рика Оскар Ариас) в началото на 90-те години на миналия
век слага край на конфликта. Невероятно е, че след хаоса и пепелища
та на гражданската война салвадорците'успяват да изградят отворен,
електорален, демократичен процес през 80-те и 90-те години на XX в.
Бившите ръководители на десните крила на паравоенните групировки
и групи на смъртта и въоръжените леви въстаници най-накрая преда
ват оръжията си и в наши дни се борят за властта чрез изключително
активно участие в политическия процес. Все пак реконструкцията на
разрушенията от войната излиза скъпо и Ел Салвадор е почти изцяло
зависим от милиардите долари издръжка, които пращат живеещите
и работещите в САЩ салвадорци. Репатрирането на хиляди жители
на Ел Салвадор, които са били организирани в банди в Южна Кали
форния, води до увеличаването на бандите и проблемите с престъп
ността в страната - неочаквано и иронично културно последствие от
изгнанието, породено от гражданската война. Както и останалата част
от Централна Америка, Ел Салвадор се присъединява към регионал
ната икономическа интеграция и изгражда по-тесни икономически
връзки със САЩ като път към икономическото развитие. Подобно на
368
Хондурас, Гватемала и Никарагуа добрата новина е, че политиката

на провеждане на избори с активно участие е по-силна в наши дни,
отколкото в който и да е друг период от историята на тези държави.
За съжаление, те всичките са изправени пред огромни икономически
предизвикателства, за да успеят да преодолеят дългата си зависимост
от износа на кафе и банани. Дори по-остро и жестоко, отколкото при
Мексико и Бразилия с техните огромни икономики, държавите от
Централна Америка трябва да намерят начините, по които да засилят и
култивират електоралната си политика, докато се справят с огромните
си социално-икономически проблеми.
Парагвай
През голяма част от историята си Парагвай страда от дълги периоди
на диктатура и има малък опит с истинска демократична политика
на провеждане на избори с пряко участие. През първия половин век
след независимостта си Парагвай е управляван от Хосе Гаспар де
Родригес де Франсия (1814-1840), след това от Карлос Антонио Допее
(1844-1862) и от сина му Франсиско Солано Допее (1862-1870).
Разрушителната война с Бразилия и Аржентина унищожава страната,
около една пета от населението загива в конфликта, а много повече
са ранени и прогонени от домовете си. В края на XIX и началото
на XX век либералите и консерваторите (Colorados) се борят за
властта, но със сигурност не успяват да изградят стабилна, отворена
и репрезентативна политика. Консерваторите доминират политиката
в края на XIX век, а либералите - от 10-те до 30-те години на XX
век. Този период се характеризира с факционализъм, елитаризъм и
нестабилност. Повсеместно разпространеното смесване на испанци и
индианци от племето гуарани е в основата на нация, която до началото
на XX век вече е преобладаващо със смесен произход, двуезична и с
две култури. (Йезуитите през колониалния период създават писмена
азбука за гуарани и парагвайците творят процъфтяваща литература
на местния език.)
През 30-те години на XX в. се води война между Парагвай и Бо
ливия за полусухите равнини (Gran Chaco), които преминават през
Южна Боливия и Северен Парагвай. Въпреки че Парагвай побеждава
във войната и придобива контрол върху по-голямата част от терито
рията, Войната Чако (1932-1935) завършва с период на управление
на режими, доминирани от офицери от армията, много от които сим-
патизират на европейския фашизъм, и особено на нацизма в Германия.
През 1954 г. генерал Алфредо Стреснер (от немски произход) завзема
властта и (чрез консервативната партия) постепенно установява една
от най-устойчивите диктатури в Латинска Америка. Този персоналист-
ки режим превръща Парагвай (заедно с двумилионното му население)
в почти семейно феодално владение. От 50-те години на миналия век
24. 369
до свалянето от власт на Генерала през 1989 г. (от негов приятел гене

рал и роднина) парагвайската политика се определя от връзкарството,
корупцията и личните връзки със семейство Штрьоснер.
Парагвайците изготвят нова конституция (през 1991 г.), а през
1993 г. Хуан Карлос Васмоси става първият избран на свободни избо
ри президент в парагвайската история. След като през 1998 г. Васмоси
напуска длъжността, националната политика е разтърсена от серия
убийства и корупционни скандали. През 2003 г. Никанор Дуерте Фру-
тос (р. 1956 г.) е избран за президент с едва 37% от гласовете. Всички
президенти от времето Стреснер насам са от Консервативната партия
в различните и реформирани версии. Парагвай в наши дни е една от
най-малките и най-бедни държави в Латинска Америка, с около 6 млн.
жители през 2006 г., с БВП от около 30 млрд. щ.д., с БВП на глава от
населението в размер на малко над 5000 щ.д. Както последните две
десетилетия показват, парагвайците ще трябва да се изправят пред
голяма политическа нестабилност, тъй като в момента изграждат
инфраструктурата за масова, електорална, демократична политика.
Предизвикателствата са по-плашещи дори от тези, пред които са
изправени други държави в Латинска Америка, като се имат предвид
дългите и чести периоди на авторитарно управление и персонализъм
през последните два века. Политическите реформи са много нови и
неизпробвани досега в Парагвай.
В сянката на орела
Докато държавите в Южна Америка успяват до голямата степен
да избегнат мощта и влиянието на САЩ до периода след 1945 г.,
Централна Америка и Карибите (както бе отбелязано в Глава 16) дълго
време живеят „в сянката на орела“. Твърдото противопоставяне на
САЩ спрямо революциите в Гватемала и Куба е само най-последната
глава в дългата история на (пряка или непряка) намеса в района. В
следващите четири случая, които ще обсъдим в настоящата глава, а
именно Хаити, Доминиканската република, Панама и Пуерто Рико,
силата и влиянието на САЩ са се оказвали (и продължават да бъдат)
важни за развитието на политиката и икономиката им - намесвали са
се с военна сила, окупирали са, а (понякога) частично са поглъщали
районите в „империята“ на САЩ.
Хаити
Хаити е една от най-трагичните истории, които се случват в двете
Америки през последния век. След края на единствения успешен
бунт на роби в Америките Хаити е управляван последователно
от автократични деспоти. Жан Жак Десалин (1804-1806), Анри
Кристоф (1806-1820), Алесандр Песион (1806-1818) и Жан Пиер
370
Боайе (1818-1843) завещават на тази малка нация наследство от

тирания, етническо-напрежение (между мулатите и чернокожото
население) и икономика, основаваща се на малки земевладения, които
постепенно унищожават околната среда. Нахлуването и завземането
на източния края на остров Испаниола (1822-1844) е в основата на
трайна вражда между Хаити и Доминиканската република. От средата
на XIX век до Първата световна война Хаити преживява периоди
на диктатура, редувани с кратки „избрани“ правителства. САЩ се
намесват през 1915 г. като част от вълната на т.нар. „дипломация на
канонерките“ в ранните десетилетия на XX век. Хаити се превръща
в протекторат на САЩ за двадесет години (почти като Никарагуа,
Куба и Доминиканската република). Въпреки че окупационните сили
на САЩ са ангажирани в това, което днес бихме нарекли проекти
за изграждане на нацията (пътища, комуникационни системи,
съдилища, пристанищни съоръжения), окупацията не допринася за
институционализирането на представителна, електорална политика
или за независима съдебна система. Две десетилетия след изтеглянето
на САЩ през 1934 г. в Хаити се редуват слаби и кратко управляващи
правителства и незначителни диктатори.
През 1957 г. Франсоа Дювалие, лекар с дългогодишен опит в
общественото здравеопазване, е избран за президент. Той бързо ус
тановява тоталитарен режим. Дювалие (или известен още като Папа
Док) организира брутална и мракобесна сила за сигурност, известна
като Tontons Macoutes. Развиващата се продължително време афро-
хаитянска вуду религия се превърнала в централна за националната
култура през 50-те години на XX век, а Дювалие я използва като
психологическо оръжие, за да подчини населението. Докато той те
роризира хаитяните през 50-те и 60-те години на XX век, по ирония
на съдбата страната се превръща в сигурна и стабилна територия за
чуждестранните туристи и чуждестранните инвеститори, които тър
сят послушна и евтина работна ръка (с най-ниските работни заплати
в двете Америки). Когато Папа Док умира през 1971 г., го наследява
неговият деветнадесетгодишен син Жан-Клод (Бейби Док). Тъй като
не притежава желязната воля и политическите умения на своя баща,
Жан-Клод Дювалие бил принуден да замине в изгнание през 1986
г. Реформистки настроеният католически свещеник Жан-Бертранд
Аристид печели първите истински, демократично проведени избори
в Хаити през 1990 г., но е свален от власт в началото на 1991 г. след
военен преврат. В резултат на преврата хиляди хаитяни бягат в САЩ
с помощта на домашно изработени лодки, формирайки значително
емигрантско население, особено в Южна Флорида.
Американската армия нахлува на острова (отново) през 1994 г.,
отстранява военния режим и връща на власт Аристид. Негов приемник
на президентския пост през 1996 г. става Рене Превал, който упра
371
влява до началото на 2001 г., когато Аристид отново става президент,

след като печели изборите. По трагично стечение на обстоятелствата
политическите и икономическите институции на Хаити постепенно
се разпадат през последното десетилетие. Всъщност нито едно пра
вителство или сила за сигурност не функционират след 2003 г. САЩ
принуждават Аристид да напусне страната и да отиде в изгнание през
2004 г., а поредица от лидери така и не успяват да наложат ред и ста
билност. Единственият най-значим източник на стабилност през по
следните години са мироопазващите сили на ООН под ръководството
на Бразилия. Понастоящем Хаити е най-бедната държава на американ
ския континент, с годишен брутен продукт на глава от населението в
размер от едва 2000 долара, продължителност на живота - 50 години
и равнище на грамотност от 50%. Без функциониращи национални
институции, с масова безработица и непълна заетост на работна
ръка, постоянна нелегална миграция към Доминиканската република
и САЩ, Хаити трудно би могло да претендира за функционираща
нация-държава, двеста години след като става първата независима
нация в Латинска Америка.
Доминиканска република
Основаната на избори демокрация и представителното управление
са по-скоро изключение, отколкото правило през по-голямата част от
историята на Доминиканската република. От първото десетилетие на
XIX до 30-те години на XX век страната има повече от 120 управници
- от испански и френски чиновници до президенти на Хаити. Както
отбелязват политическите изследователи, политическата нестабилност
е правило в Доминиканската република до втората половина на 60-те
години на XX век. Подобно на бедните никарагуанци и доминиканците
търпят лошото управление на своите политически лидери през по-
голямата част от историята. След подчиняването от страна на Хаити
(1822), след това независимост (1844) и отново подчиняване от
Испания Доминиканската република най-накрая получава своята
пълна независимост през 1863 г. През 1870 г. каудильо Бунавентура
Баез провежда допитване до населението с фалшифициран резултат
( 16 000 - „за“ и 11 - „против“) и подписва договор за присъединяване
на страната към САЩ, който се отхвърля от Сената на САЩ след
оспорвани дебати. През 80-те и 90-те години на XIX век в публичния
живот на нацията доминира генерал Улисис Хьоро (1899). Той и
неговият приемник, генерал Рамон Касерес (1911), умират от ръцете
на наемни убийци.
САЩ (при управлението на Теодор Рузвелт) се намесват през
1905 г., за да установят такова управление на собствеността, което
да гарантира плащанията на чуждестранните кредитори чрез контрол
на митниците на пристанищата (използвайки т.нар. „продължение на
372
Рузвелт“ на Доктрината Монро). Когато през 1916 г. избухва граж

данска война, САЩ изпращат свои военни части и окупират страната
до 1924 г. Интересите на САЩ са едновременно икономически и стра
тегически. Когато през 1916 г. в Европа се разгаря Първата световна
война, САЩ се стремят към туширане на германското присъствие на
ключовите морски пътища в Карибския район. Подобно на Куба и Ха
ити американската армия построява и тук пътища, училища, системи
за комуникация и постепенно обучава и оборудва полицейски части.
(Доминиканците играят бейзбол и също като кубинците, панамците
и никарагуанците са имали и продължават да имат изключителни
играчи). Подобно на Батиста в Куба и Сомосо в Никарагуа Рафаел
Леонидас Трухильо Молина (1891-1961) установява продължителна,
еднолична диктатура, като поставя под контрол „независимите“ сили
за сигурност, създадени от американската флота. Смесеният в расово
отношение и пропагандиран „испанизъм“ на Трухильо и „бялото“
испанско наследство на страната съчетават практиката на брутален
и репресивен режим с тайната полиция, изтезанията, политическите
убийства и кланетата. През месец октомври 1937 г. Трухильо нарежда
екзекуцията на около 25 хил. хаитяни, които живеят в Доминиканската
република. (Бабата на Трухильо по майчина линия също е хаитянка).
Подобно на Сомоса в Никарагуа семейство Трухильо натрупват ог
ромно състояние (изчислявано на 800 милиона долара, превръщайки
страната в своя лична територия за бизнес).
През 50-те години на XX век Трухильо става близък съюзник на
антикомунистическата външна политика на САЩ. Въпреки близките
отношения със САЩ и използването на скъпо платени лобисти във
Вашингтон лично президентът Джон Кенеди разпорежда на ЦРУ да
участва в убийството на Трухильо през 1961 г., за да се проправи път
за модерните реформисти, а не за левите революционери, или поне та
кава била целта. Реформата от 1961 до 1965 г. обаче се проваля. През
месец септември 1963 г. доминикански военни свалят от власт Хуан
Бош, който е избран за президент през месец декември 1962 г. Когато
положението в страната се влошава още повече през 1965 г., прези
дентът Линдън Джонсън, който се опасявал от възможно въстание на
левите сили, изпраща американската флота и 82-а въздушнодесантна
част, които да установят контрол над страната. В рамките на две сед
мици пристигат повече от 20 000 американски части. Въпреки че тази
намеса (заедно с много други подобни военни намеси в този район)
е осъждана през следващите 40 години, Доминиканската република
дава рядък пример за основана на избори демокрация и стабилност,
които може би са следствие от военната намеса на САЩ.
От 1966 до 1978 г. един от старите съдружници на Трухильо,
Жоакин Балагер (1906-2002), е избиран за президент в три после
дователни мандата (1966, 1970 и 1974 г.). Реформистката партия на
373
Балагер губи изборите през 1978 и 1982 г. в полза на Доминикан

ската революционна партия, но и двете правителства са замесени с
корупционни скандали. Изненадващо 78-годишният Балагер печели
изборите през 1986 г. и е преизбиран през 1990 и 1994 г. Той е от
странен от власт през 1996 г. (на 90 години и напълно сляп), но през
2000 г. отново се кандидатира на президентските избори (събирайки
25% от гласовете на избирателите). Въпреки надмощието на Балагер
и честите оплаквания от изборни нередности доминиканците са гласу
вали последователно вече десет пъти и са променяли властта в полза
на конкуриращи се политически партии. Каквито и да са недостатъ
ците на доминиканската демокрация, страната постепенно се развива
към отворена, конкурентна, основана на изборите демокрация и този
процес започва десетилетие по-рано в сравнение с мнозинството от
държавите в Латинска Америка през 80-те години на XX век.
Панама
Географията формира съдбата на Панама. Откакто за първи път
през 1513 г. Балбоа поглежда към „Южното море“, светът открива
Панама като жизненоважен транзитен пункт за движението между
Атлантическия и Тихия океан. Векове наред испанските кервани
пренасят стоки през провлака към Перу и донасят обратно от Потоси
среброто, което подхранва финансово първата велика световна
империя. Въпреки че била отделена (дори и днес) от Южна Америка
чрез непроходими планини и джунгли, Панама дълго време била
провинция на испанските вицекралства в Америка - първоначално
Перу, а впоследствие Нова Гранада - от XVIII век нататък. През
XIX век колумбийци, британци, французи и американци планират
прокопаването на междуконтинентален канал през провлака.
Необходимостта от такъв канал става още по-настойчива с откриването
на златни залежи в Калифорния през 1848 г. (Разстоянието от Ню
Йорк до Сан Франциско през Панама е около 6 000 мили, а през Нос
Хорн е повече от 14 000 мили).
През 1850 г. инвеститори от САЩ изграждат процъфтяваща же
лезопътна линия през провлака, а Колумбия предоставя правото на
САЩ да се намесват, за да защитават съоръженията. През следващо
то близо половин столетие САЩ се намесват тринадесет пъти. През
1880 г. французите се опитват да изградят канал през Панама, като
работата се ръководи от Фердинанд дьо Лесепс, прословутия архитект
на Суецкия канал. Маларията и жълтата треска причиняват смъртта
на близо 20 хил. работници (предимно цветнокожи от Западните Ин
дий) и проектът се проваля в началото на 90-те години на XIX век. В
резултат от Испано-американската война от 1898 г. САЩ почувстват
още по-настойчиво необходимостта от изграждането на канала, за да
придвижват по-лесно военноморските си сили между Атлантическия и
374
Тихия океан. По време на един от най-противоречивите епизоди от ис

торията на двете Америки французинът Филип Бунау-Варила заедно
с американския президент Теодор Рузвелт, държавния секретар Джон
Хей и една малка група от елита на Панама обединяват усилия, за да
обявят през ноември 1903 г. независимостта и, която била подкрепена
и поддържана от американски военни части и флот. Въпреки че Пана
ма се опитва на няколко пъти през XIX век да се отдели от Колумбия,
всеки опит завършвал с неуспех. Този път военното превъзходство на
САЩ гарантирало успеха. Както заявява безсрамно Теодор Рузвелт,
„Аз превзех Зоната на канала“.
През следващото десетилетие САЩ конструират едно от най-ве
ликите постижение на инженерната мисъл през съвременната епоха.
Зоната на Панамския канал разделя провлака и нацията наполовина
през остатъка от XX век. Действителният суверенитет, който САЩ
упражняват над Зоната на канала, превръща Панама фактически в
протекторат и напълно изопачава националната й политика. В нача
лото на XX в. страната има население от по-малко от 500 хил. жители
и повече от 150 хил. емигранти (основно от Британските Западни
Индии), които прииждат в Панама, за да изградят канала, като така
променят етническия и културния състав на страната. С „бяло“ насе
ление от не повече от 50 хил. души и около 200 хил. метиси и мулати
в началото на XX век политиката в Панама е доминирана от малка
група влиятелни семейства (чието богатство се основава основно на
захарта, добитъка и търговията). В Зоната на канала САЩ изграждат
система на сегрегация и дискриминация, при която на цветнокожите
се заплаща със сребро, а на белите - със злато.
През XX век САЩ се опитват (с малък успех) да формират по
литиката на Панама по такъв начин, че да защитят канала, който се
описва от един наблюдател като „вода, която е заобиколена изцяло
от неприятности“. Според думите на известния историк на амери
канската външна политика Уолтър Льофебр на много ранен етап от
изграждането на канала, Панама навлиза „в епоха на фрагментарни
и персоналистки тип партии, която продължаващо 1969 г.“ Въпреки
че Каналът би създал благоденствие през XX век, „политическият
живот бил в застой и корумпиран“. В безчестния договор от 1903 г.,
който Бунау-Варила изготвя и подписва (още преди да пристигнат във
Вашингтон представителите на Панама), САЩ си запазват правото
да „възстановят обществения мир и конституционния ред“ в Панама.
През по-голямата част от XX век те постоянно работят, за да осигурят
провеждането на избори и представителност на властта в страната, но
и често се намесват (чрез дипломация, икономически натиск и военна
сила), за да гарантират стабилността.
Въпреки честото провеждане на избори през XX в. политиката се
доминира от няколко семейства от елита и няколко ключови лидери,
375
които израстват от средите на армията (често с по-скромен произ

ход). Двамата братя Арнулфо и Армодио Ариас Мадрид са пример за
персоналисткия, популистки тип политика в Панама през XX век. И
двамата имат ключова роля в преврата, който сваля от власт прези
дента Флоренсио Аросемена през 1931 г. През 20-те години на XX век
семействата Аросемена и Киари доминират в националната политика.
Братята Ариас печелят богатството си в провинцията, като те самите
са метиси, което ги поставя извън кръга на елитните семейства. Армо
дио (1886-1963) следва във Висшето училище по икономика в Лондон,
докато Арнулфо (1902-1988) завършва медицина в Харвард. Армодио
е президент от 1932 г. до 1936 г., като е последван от управление
начело с член на семейство Аросемена. Арнулфо е избран отново за
президент през 1941 г., като неговата непоколебима националисти
ческа политика, призивите към масите и ярките антиамерикански и
профашистки позиции променят националната политика (Арнулфо
е известен в Панама под името „Ел Омбре“). Неговите призиви към
панамизъм мобилизират масите около идеите за обществени реформи
и контрол над националните съдбини (т.е. Панамския канал).
Националната стража (в действителност Националната полиция)
сваля от властта Арнулфо Ариас през 1941 г. и от този момент нататък
се превръща във влиятелна политическа сила. Нейният ръководител
Хосе Антонио Ремон доминира националната политика до убийството
му през 1955 г. От 1956 до 1968 г. последователно управляват трима
президенти, които предават един на друг властта по мирен път. Отново
семействата от елита определят президентите (Гардия, Киари, Роблез
Мендез). По същото време напрежението между САЩ и Панама на
раства. След като в резултат на водените от студентите бунтове (така
наречените „Въстания на знамето“) през 1964 г. загиват близо две
дузини хора, започват сериозни разговори, ръководени от президента
Линдън Джонсън с цел предоговаряне на статута на Канала. Завръща
нето на Арнулфо Ариас и неговата голяма изборна победа през 1968
г. предизвикват бърза реакция от Националната стража, която сваля
от власт Арнулфо Ариас по време на втората седмица от неговото
управление. (Ариас с неговите широки призиви към масите в Панама
остава фактор в националната политика до смъртта си през 1968 г.)
Много бързо полковник Омар Торийос (р. 1929 г.) се установява като
водач на новия режим.
Торийос е популистки настроен политик, който управлява с на
силие и предлага социални реформи на масите (например поземлена
реформа). Той също така превръща Панама в офшорна банкова зона.
Торийос, господар на обществените отношения, съумява да догово
ри нов кръг от споразумения за Панамския канал със САЩ и след
продължителни дебати договорите били одобрени от Сената на САЩ
с минималното възможно мнозинство през 1978 г. Впоследствие за
376
почва, продължил близо две десетилетия, процес на последователно

връщане на контрола върху зоната на канала на Панама, който при
ключва на 31 декември 1999 г. Торийос така и не доживява да види
окончателното прехвърляне на контрола. Той загива в самолетна ката
строфа през 1981 г. и през оставащата част от десетилетието властта
над страната и Националната стража се поема от Мануел Антонио
Нориега, който участва активно в търговията с колумбийски нарко
тици, трафик на оръжия за бунтовниците от Ел Салвадор (воюващи
със САЩ) и за Никарагуа (воюващи за САЩ). Нориега освен това е
платен информатор на ЦРУ и американската армия. През декември
1989 г. след продължителна война на разменени реплики между него и
администрациите на президентите Рейгън и Буш-старши САЩ изпра
щат 12 хил. военни части в Панама (операция „Справедлива кауза“),
които разрушават няколко квартала и залавят Нориега. (По-късно
той бил отведен в Маями, обвинен в трафик на наркотици и досега е
в затвора). САЩ отново поемат контрола над Панама.
След 1989 г. страната преживява период на спорна, фрагментарна
и обременена от скандали политика. Избран месеци преди навлизане
то на САЩ, но отхвърлен от Нориега, Гилермо Ендара (р. през 1936
г.) поема управлението на страната след падането на Нориега. Ендара
спомага за формирането на арнулфистката партия след смъртта на
Арнулфо Ариас. В резултат от фрагментарните и силно антагонис
тични избори от 1994 г. победата е спечелена от банкера Ернесто
Перес Баладарес с една трета от гласовете. На второ място с 25%
застава Мирейа Москосо, вдовицата на Арнулфо Ариас. Москосо
печели президентските избори през 1999 г. и е първата избрана жена
президент, но е принудена да се оттегли през 2004 г. заради корупци-
онни скандали. Мартин Торийос (р. 1963 г.), син на Омар Торийос,
побеждава Гилермо Ендара в изборите през 2004 г. с 47% от гласо
вете. Той има амбициозни планове за изграждането на нов канал,
който да позволи придвижването на големите супертанкери, които
са твърде големи за стария канал. Политиката и съдбата на Панама
през XX век остават обвързани с нейното стратегическо географско
положение като транзитна зона между Атлантическия и Тихия океан.
Испания, Великобритания, Франция и впоследствие САЩ формират
миналото на Панама чрез техните интереси да контролират транзита.
През настоящия век Китай и Япония също ще играят ключова роля
по отношение на бъдещето на страната.
Пуерто Рико
Нито колония, нито нация, Пуерто Рико не прилича на другите
региони в Латинска Америка. По един друг стандарт - различен от
националния суверенитет - Пуерто Рико е част от Латинска Америка
от създаването му в началото на XVI век. Една от последните опори на
377
испанския колониализъм в двете Америки, то е и една от последните

такива. След завладяването на Куба, а след това на Мексико и Перу
(през 30-те и 40-те години на XVI век), основната роля на Пуерто
Рико в империята била на стратегически военен гарнизон, който да
защитава морските пътища, по които преминават Карибските кораби,
за да осигурят жизнеспособността на испанската империя в Новия
свят. В началото на XIX век Пуерто Рико има население от повече от
100 хил. жители и малка, но добре развиваща се икономика, основана
на захарните плантации. Замъкът Моро, който се издига над Сан Хуан,
на северния бряг на острова, формира част от пръстена от испански
укрепления около Карибския басейн около Хавана, Картахена,
Портобело (Панама).
Подобно на Куба и Пуерто Рико остава под испански политически
контрол и попада под нарастващата икономическа хегемония на САЩ
след войните за независимост на американския континент. (През 20-те
години на XIX век на САЩ се пада целият износ на захар от Пуерто
Рико). През XIX век Испания периодично е разтърсвана от бунтове и
въстания на робите и креолското население. (Робството е окончателно
отменено през 1873 г.) Най-известното креолско въстание, водено от
Рамон Бетансез, избухва през 1868 г. На 23 септември въстаниците
провъзгласяват своя Манифест за независимост в малкия град Ларес
(оттук декларацията е известна като Gritto, или Плачът на Ларес).
Въстанието е бързо потушено, но натискът над Испания за разширя
ване на автономията на колонията постепенно нараства. През 1898 г.
Испания най-накрая позволява тази автономия, което дава възмож
ност на пуерториканците да създадат собствена законодателна власт и
да излъчат чрез таен вот представители в испанския парламент. Луис
Муньос Ривера (1859-1916), който е избран за губернатор, трябва да
заеме поста си през май 1898 г. В началото на 1898 г. обаче намесата
на САЩ във войната за Куба срещу испанския контрол прекратява в
зародиш движението към автономия. В началото на май 1898 г. САЩ
бомбардират Сан Хуан (и крепостта Моро), окупират острова и ус
тановяват контрол над него с договора, който слага край на Испано-
американската война. След 1898 г. правният статут на Пуерто Рико
се променя, но остава неразрешен.
Актът „Форактър“ на Конгреса на САЩ предоставя през 1900 г.
на Пуерто Рико възможността да създаде формирана чрез избори
камара от народни представители, но също така дава да се разбере,
че островът ще остане под контрола на САЩ (подобно на Филипини
те, Хавай, Гуам и други територии). С Акта „Джон Шафрот“ от 1917
г. почти един милион пуертоамериканци получават гражданство на
САЩ. Населението на острова е смесено в расово отношение, като
около 60% са местни жители; основният износ е на кафе и захар.
Пуерто Рико прилича много на останалите Карибски острови и цен-
378
тралноамерикански нации. Около 60% от богатството на острова се

контролира от три мощни захарни корпорации, които са базирани в
САЩ. Ключово различие е възможността на пуерториканците като
американски граждани да се придвижват свободно между острова
и Северноамериканския континент. След края на Втората световна
война в САЩ, и особено в Ню Йорк, започва да се оформя все по-
нарастваща и жизнена пуерториканска общност.
На острова малко по малко се появяват три отделни политически
движения и възможности - тези, които подкрепят независимостта, та
кива, които са за самостоятелна държавност, и нещо като посредници
между тези две позиции. През 1938 г. Луис Муньос Марин (син на
Луис Муньос Ривера) основава Народната демократическа партия и
доминира в националната политика на Пуерто Рико през следващите
три десетилетия. Муньос Марин и неговата партия следват рефор-
мистки тип политика, която има за цел разширяване на автономията
на Пуерто Рико и насърчаване на икономическото развитие. Педро
Албизу Кампус (1893-1965) се издига като лидер на Пуерторикан-
ската националистическа партия, която се стреми към независимост
посредством законодателство и въоръжени въстания. Президентът
Хари Труман назначава първия губернатор, който е роден в Пуерто
Рико, през 1947 г., а през 1948 г. Луис Муньос Марин (1898-1980)
става първият избран губернатор на Пуерто Рико (управлявал от
1949 до 1965 г.). Държавен акт № 600 проправя пътя за писана кон
ституция и създаването на федерация на Пуерто Рико на 25 юли
1952 г. (федерация на испански била превеждана като Estado Libre
Asociado, или асоциирана свободна държава). През 50-те години на
XX век „Операцията Буутстрап“ активно и агресивно се стреми към
инвестиции в Пуерто Рико с цел насърчаване на индустриализацията
(подобно на усилията на южните щати в САЩ през последните десе
тилетия). Островът изпитва драматични промени. Доходът на глава от
населението нараства от 121 долара през 1940 г. до 900 долара през
1965 г., а грамотността се увеличава от 60 до 85%. През 70-те години
на XX век индустриалната вълна се успокоява, а имиграцията към
континента нараства.
От 60-те години на XX век правният статут на Пуерто Рико фор
мира фокуса на всички насоки в политиката на страната. Партията
на Муньос Марин дълго време поддържа статуквото (федерация),
Новата прогресивна партия подкрепя прехода към собствена държава,
а Пуерториканската партия на независимостта се застъпва за пълна
независимост. През 1950 г. двама националисти опитват да убият пре
зидента Труман, а през 1954 г. четирима откриват огън с автоматични
оръжия от залата за посетители по време на заседание на Камарата
на представителите на САЩ. (Повечето от тях прекарват следващите
25 години във федералните затвори до помилването им от президен
379
та Картър през 1979 г.) Проведените последователно през 1967 г.,

1993 и 1998 г. допитвания до общественото население в Пуерто Рико
завършват в полза на запазване на статуквото. До известна степен
двете основни политически партии се превръщат в проводници на
две принципни позиции - на самостоятелен щат (Новата прогресивна
партия, свързана с Републиканската партия) и статуквото (Народната
демократическа партия, свързана тясно с Демократическата партия).
Повечето избори и допитвания до общественото мнение през послед
ните четири десетилетия показват ясна схема на разпределение на
предпочитанията в Пуерто Рико с около 48% в полза на самостоятелен
щат, 48% в полза на запазване на статуквото и малък процент в полза
на независимостта.
Четири милиона пуерториканци на острова и три милиона в САЩ
са най-необикновените граждани на Латинска Америка - те са ед
новременно част от САЩ (като граждани), но в културно и езиково
отношение остават свързани с Латинска Америка. Пуерто Рико се
ползва с автономия по отношение на вътрешната си политика, но все
още е част от икономиката на САЩ. Пуерториканците, които живеят
на острова, не могат да гласуват в президентските избори за разлика
от тези в САЩ. Те плащат общите федерални данъци, но не-и феде
ралните подоходни облагания. Ползват се с повечето от социалните
придобивки като жителите на континента, но не от всички. Годишният
доход на глава от населението в Пуерто Рико понастоящем достига
19 000 долара, което е почти два пъти колкото в Мексико, Чили или
Коста Рика (10-11 хил. долара) - държавите с най-високи подобни
показатели в Латинска Америка; с високи равнища на грамотност сред
населението, на услугите, в здравеопазването и образованието, което
е двуезично, Пуерто Рико е едновременно беден американски щат и
високо развита латиноамериканска държава.
Между реформа и революция

Това кратко изследване на единадесет нации (и на една „свободна
асоциирана държава“) подчертава огромните различия в политическото
развитие на Латинска Америка през XX век. Трябва да бъде ясно, че
пътят на континентална държава като Бразилия с нейните огромни
ресурси и население е и ще продължи да бъде много по-различен от
миналото и бъдещето на Хаити или Хондурас. Едновременно с това
предизвикателствата, пред които са изправени Панама или Пуерто
Рико, са коренно различни от тези, които стоят пред Венецуела
или Перу. Както ще стане ясно от следващата глава, пътищата на
икономическо развитие на различните части от Латинска Америка
също подчертават голямото разнообразие в региона. Вее още въпреки
наличието на различни пътища е възможно (поне за сега) да говорим
380
за модели и общи черти, които обединяват региона.

Дали ще говорим за масови социални революции в Мексико или
Куба, продължителна история на авторитарни режими в Парагвай или
Хаити или за постепенни реформи в Коста Рика или Чили, Латинска
Америка продължава да носи едно историческо бреме - нейното коло
ниално наследство. В някои държави това бреме продължава да тежи,
докато в други то е фундаментално преобразувано през вековете.
Колониалното наследство на огромните плантации, предимно неев
ропейската работна ръка, принудена да работи за малобройния елит,
корпоративните и йерарх изирани социални и политически структури
и често пъти ожесточените конфликти винаги ще формират същината
на латиноамериканската идентичност. Тези четири глави, посветени
на политиката, показват множеството пътища, по които латиноамери
канците са се сблъсквали, предизвиквали и преобразували бремето на
колониалното наследство. Те са създали двадесет и един отделни пътя,
всеки от които все още продължава да има своите корени в общото
минало.
381
ГЛАВА 23
Бедност и прогрес
Борбата за развитие
Един от трудните уроци, които хуманитаристи и политици научиха
през последния половин век, е този, че за да могат дадени страни
да просперират и да вървят напред, то в тях политическото и
икономическото развитие трябва да върви ръка за ръка. Политиката
на представителната демокрация може да се изроди в хаос, ако тя
не се основава на силна и устойчива икономическа база. И обратно,
наличието на динамична и силна икономика не гарантира развитието
на политическата среда на представителната демокрация. Най-
успешни в съвременната история са се оказали онези нации, които са
успели да задържат и развият устойчиво икономическо и политическо
развитие едновременно, и то за дълъг период от време. В Латинска
Америка развитието на политическата среда на представителната
демокрация се оказва изпълнено с прокоби. В по-голямата част на
региона постигането на икономически растеж се е оказало дори по-
голямо предизвикателство от процеса на демократизация.
Без съмнение, единствената и най-забележителна специфика на
Латинска Америка е наличието на огромна бедност насред огромни
богатства. Ако се върнем към една от централните теми в тази книга,
Латинска Америка е богат регион, изпълнен с огромен брой бедни
хора. По много начини в историята на региона винаги е изниквал
централният въпрос - как е станало така, че са се развили и запазили
толкова много вопиющи неравенства? Основното предизвикателство
за почти всички латиноамериканци е как да се намалят тези неравен
ства. Теоретици на икономиката и политиката от всички направления
са предлагали през последните двеста години зашеметяващ брой обяс
нения и решения на тези два фундаментални въпроса, като отговорите
са били винаги спорни и обтекаеми. Много от кръвта, която е била
пролята, и политическите борби на последното столетие са произтекли
от сблъсъка между групи с противоположни виждания за това как да
се справят с тези въпроси и какви решения да се предложат.
По време на вековете на колониално управление иберийските мо
нархии избират да изолират, експлоатират и контролират ресурсите
и народите от региона - всичко в полза на неразвитите икономики на
Испания и Португалия (и в по-малка степен на Франция). В първите
десетилетия след независимостта една от плоскостите на борбата
между либерали и консерватори е за това колко бързо или колко бав
382
но да се интегрира Латинска Америка в развиващия се промишлен

капитализъм в североамериканския свят. Стопанските историци в по
следните години аргументирано показаха, че огромната пропаст между
Латинска Америка и развития свят се появява най-напред през XVIII
и се разширява значително през XIX в. В резултат Латинска Америка
„изостава“ през бурните десетилетия между 1810 и 1870 г. Триумфът на
либералите в края на XIX в. ги кара да се опитат да интегрират своите
нации в атлантическия търговски и промишлен свят колкото се може
по-бързо посредством износа на селскостопански стоки и суровини. В
началото на XX в. социализмът се появява като сериозна алтернатива
на капиталистическия модел, но (с частичното изключение на Мексико)
социалистите не могат да достигнат до властта, за да прокарат своите
антикапиталистически алтернативи. В годините след Великата депресия
в почти всички страни от Латинска Америка правителствата прилагат
тактиката на „мениджирания“ капитализъм. През втората половина
на XX в. много от реформистките и почти всички от революционните
движения в региона издигат силни социалистически предизвикател
ства към капиталистическия икономически модел. Движеща сила за
тези радикални предизвикателства към капиталистическия модел се
оказва силното желание да бъде излекуван регионът от социалните и
икономическите проблеми, както и вярата, че именно десетилетията
капитализъм са родили тези проблеми.
През целия XX в. високите равнища на неравенство в Латинска
Америка са относително стабилни и постоянни. Създадени от сблъсъка
на култури в годините на Завладяването, тези модели оцеляват почти
незасегнати в периодите на колониална власт, монархия, републики,
диктатури и демократични правителства. През двете столетия след
получаването на независимост, в началото на XIX в., Латинска Аме
рика нараства от 15-18 мил. жители до днешните над 500 милиона.
Въпреки индустриализацията в някои страни (по-специално Мексико
и Бразилия) и икономическия растеж в по-голямата част на региона,
една четвърт от всички латиноамериканци живеят с доходи по-малки
от 2 долара дневно. Според някои автори почти 40% от латиноамери
канците живеят в беднота. Най-богатите, 10% от населението контро
лират 30-45% от всичките семейни доходи, докато най-бедните - 40%
- получават само 10-20% от тях. Въпреки десетилетията икономиче
ски „прогрес“ в много (но не всички) страни в региона бедността и
неравенството продължават да дефинират Латинска Америка. Според
няколко изследвания на Световната банка Латинска Америка има най-
високите равнища на неравенство в доходите, като единствен съперник
са някои от отчайващо бедните страни в Африка, на юг от Сахара. Не
е изненадващо, че много правителства в Латинска Америка през XX
в. се намесват агресивно, за да поощрят националното икономическо
развитие. От 30-те години на XX в. насам всички политически лидери
383
на Латинска Америка се чувстват задължени да адресират животреп

тящите икономически нужди на своите общества.
Национализъм и държавна намеса

Както вече видяхме в Глава 15, либералният триумф от последната
четвърт на XIX в. определено вкарва почти цяла Латинска Америка
в търговската и промишлена икономика на североатлантическия
свят. С думите на икономистите либералните лидери „вкарват“
своите икономики в динамичната, промишлена, капиталистическа
икономическа система, доминирани от Европа (основно Англия)
и САЩ. Отчаяно търсейки икономически растеж и данъчни приходи,
либералите (твърде логично) се ориентират към онова, което икономистите
наричат тяхно „относително преимущество“ - плодовете на земята.
Латиноамериканските нации не биха били в състояние, дори и
при най-развинтеното въображение, да поемат по линията на
индустриализация, която да се конкурира с вече индустриализираните
(и индустриализиращи се) североатлантически икономики. Вместо
това те могат да произвеждат и осигуряват селскостопански стоки и
суровини за тези икономики. Между 70-те години на XIX и 20-те на XX
в. повечето латиноамерикански държави развиват високопродуктивни
сектори в областта на минното дело и земеделието, като изнасят онези
стоки, които хората определено свързват с региона - кафе, банани,
захар, шоколад, мед, сребро, петрол и говеждо месо.
Нова вълна от чуждестранни инвестиции, идващи основно от
Великобритания и САЩ, финансират интензивния растеж на планта
циите, фермите и мините в Латинска Америка. Инвестициите от САЩ
доминират в Мексико, Централна Америка и Карибите. Британският
капитал преобладава в Южна Америка, и особено в Бразилия и Ар
жентина - двете най-големи регионални икономики. Чуждият капи
тал носи със себе си икономическа и технологическа „модерност“ и
финансира Второто завоевание, „интегрирайки“ напълно народите
от вътрешността на Латинска Америка в западния свят и неговата
икономическа система. Към 20-те години на XX в. най-големите
латиноамерикански икономики - Бразилия, Аржентина, Мексико
- вече започват да развиват определена промишленост около голе
мите градове и особено столиците. Тази промишленост е, понякога,
съпътстващ резултат от развитието на икономика, основаваща се на
експорта. Новите богатства, идващи от кафето и говеждото например,
създават повече работни места и разширяват търсенето на потреби
телски стоки. Типично и за други райони на света, първата вълна на
индустриализация включва възхода на текстилната, хранително-вку
совата, дървообработващата и металообработващата промишленост
- необходими преди всичко, за да се осигурят потребителски стоки за
384
увеличаващото се градско население и увеличаващата се средна класа.

И все пак, дори през 1900 г. 75% от всички латиноамериканци все
още живеят на село, 70% са неграмотни, средната продължителност
на живот е 40 години, а промишлеността дава едва 5% от брутния
вътрешен продукт на региона.
През 20-те години на XX в., след близо половин век подобен рас
теж, „ориентиран навън“, изглежда за мнозина, че този модел, основан
на агро/суровинния износ, е съдбата на Латинска Америка и нейното
бъдеще. През 20-те години цените на захарта, кафето и медта достигат
рекордно високи равнища. В Куба например основаната на захарта
икономика достига феноменални висини в началото на 20-те години
и всички онези, които контролират захарните плантации и експорта,
започват „танца на милионите“, след като техните доходи достигат
немислими висоти. Въпреки че белезите за свръхпроизводство и за
периодични кризи са се появили в началото на XX в., цените на кафето
се възстановяват, като през 20-те години са доста високи и продъл
жават да растат - добра новина (поне на повърхността) за Бразилия,
Колумбия и Централна Америка. Към края на 20-те години експортно
ориентираните латиноамерикански икономики вече няколкократно са
се сблъсквали с възхода и сриването на цените на стоковите борси.
Те остро чувстват своята зависимост от чуждите пазари, чуждия ка
питал, генерираните от износа данъчните постъпления и уязвимостта
на техните икономики. Дори в малки страни като Коста Рика поли
тическия и икономически елит експериментира с диверсификацията
на икономиката, но това обикновено означава да се садят едни кул
тури вместо други или да се търсят други минерални ресурси, които
да генерират доходи от износ, в случай че цените на кафето паднат.
Вероятно повечето творци на икономическата политика през 20-те
години продължават да са твърдо убедени, че Латинска Америка ще
остане основно износител на суровини и агропродукти, експлоатирай
ки относителното си предимство в дългосрочен план. Те са изпитали
острия икономически спад от 70-те и 90-те години на XX в., но са ги
преживели.
Големият водораздел за латиноамериканските икономики (а всъщ
ност и за всички икономики от западния свят) е Голямата депресия,
която се разпространява като чума из целия капиталистически свят
през 1929-1930 г. Най-голямата икономическа криза в съвременната
история, Депресията, удря жестоко капиталистическите икономики
в атлантическия свят и едва след промишленото усилие, необходимо
за оцеляване през Втората световна война (1939-1945), ще може да
се възстанови и да поеме по пътя на икономическия растеж. В САЩ
почти 40% от работната сила е без работа, а промишлеността в Евро
па и САЩ буквално замира. Остротата на кризата в Европа води до
възхода на фашистите в Италия, на нацистите в Германия и до много
25. 385
силната държавна намеса в икономиките на Скандинавия и Северо

западна Европа. В САЩ Депресията вкарва Франклин Д. Рузвелт в
Белия дом за безпрецедентни четири мандата (1933-1945). Прави
телствата се ориентират към икономически протекционизъм и високи
мита, за да оцелеят. След като търсенето спада драматично, а редица
страни затварят пристанищата си за чуждия внос, ударната вълна
поставя на колене латиноамериканските икономики - икономики,
станали толкова зависими от пазарите на североатлантическия свят.
Потребителите в САЩ и Европа биха могли да оцелеят с по-малко
кафе, захар, банани, шоколад и говеждо, а индустрията им изисква
по-малко мед и олово.
Опитът на Бразилия е показателен за развитието на големите ико
номики през първата половина на XX в. Бразилия, подобно на малката
Коста Рика, се е превърнала към средата на XIX в. в един от най-го-
лемите износители на кафе. Въпреки прекомерната й зависимост от
този износ (през някои години на XIX в. делът на кафето достига 90%
от целия бразилски износ), нейната икономика не попада в капана на
пълната икономическа зависимост, а създава познатия за редица ико
номисти феномен „ефект на разпространението“ и „обвързаност“. А
предприемачите реинвестират печалбите от кафето в банковия сектор,
търговията и промишлеността, стимулирайки растежа в различните
сектори на икономиката. Много от първото поколение промишлени
предприемачи произхождат от земевладелски фамилии, а чуждите
емигранти, заселили се в Югоизточна Бразилия изиграват основопо
лагаща роля за развитието на процеса на индустриализация. Кафето
спомага за разширяването на доброволния наемен труд и растежа на
вътрешния пазар.
До XX в. бразилското правителство обикновено се намесва, за да
защити интересите на производителите на кафе и селскостопански
стоки, но не и да поощри създаването на нови промишлени отрасли.
През XIX в. интересите на земевладелците и на тези, занимаващи се
с агроизнос, доминират над интересите на слабо развития промишлен
сектор. На бразилския пазар доминират чуждите промишлени стоки,
особено британските. Огромните преимущества от развития индус
триален сектор и от политическата поддръжка на правителството
помагат на английските търговци да унищожат местната конкурен
ция. Въпреки големия натиск на чуждата конкуренция, местното
производство оцелява и се разраства, макар че процесът е бавен и в
ограничени сектори на икономиката. През целия XIX в. бразилската
промишленост расте бавно, произвеждайки стоки, които се потребя-
ват на местните или регионални пазари - текстил и облекло, желязо,
мебели и преработени хранителни стоки. В тези сфери, наричани ос
новно от икономистите нетрайни потребителски стоки, местните про
изводители имат известно предимство пред чужденците. Тези стоки се
386
произвеждат с относително проста технология, в малки занаятчийски

работилници и задоволяват пазари (особено във вътрешността), които
не са лесно достъпни за големите пристанища. Така към края на XIX
в. Бразилия има малка, но растяща индустриална база.
По-голямата част от това производство се развива в югоизточната
част на страната. Индустриалният растеж в градове като Рио де Жа-
нейро и Cao Пауло лесно засенчва индустриалния растеж във всички
други райони на страната. Като столица и основно пристанище, Рио де
Жанейро става логичното средище на ранното промишлено развитие.
Към 1890 г. градът има население от над половин милион души, което
съставлява значителен потребителски пазар. Забележителният растеж
на Cao Пауло и неговото издигане до ранга на най-големия промишлен
град в Третия свят не биха могли да бъдат предсказани от никой през
XIX в. Провинциален град, разположен над високото крайбрежно плато,
Cao Пауло има по-малко от 30 000 жители през 50-те години на XIX в.
С експанзивното развитие на кафеените плантации в обкръжаващия го
хинтерланд през късния XIX в., той става динамична и просперираща
входна врата, свързана посредством жп линия с пристанището Сантос.
Между 1890-1900 г. населението му нараства от около 70 000 до почти
240 000. Подобно на Буенос Айрес и Монтевидео, десетки хиляди ими
гранти (италианци, германци и много други) наводняват града и щата.
Предприемаческият талант на производителите на кафе, на бразилските
индустриалци и на имигрантите трансформират града, създавайки един
динамичен полюс на промишления растеж. Към 30-те години на XX в.
щатът Cao Пауло става най-населеният в Бразилия, а градът Cao Пауло
има население от повече от 1 мил. и надминава Рио де Жанейро като
най-важен промишлен център на страната.
Бразилските индустриалци се облагодетелстват донякъде от хаоса
в западната икономика в годините на Първата световна война, която
прекъсва нормалните търговски потоци през Северния Атлантик,
затруднявайки вноса на важни технологии за нуждите на производи
телите. Липсата на вносни стоки помага на местните производители
на потребителски стоки, които разширяват производството на текстил,
облекла, обувки и преработени храни. Освен това войната демонстри
ра на голяма част от елита икономическата уязвимост на страната. Те
виждат колко зависима е тяхната икономика от европейските пазари
за бразилското кафе, както и от европейския и североамериканския
внос. (По-малките латиноамерикански икономики не са така добре
подготвени, за да развият собствената си индустрия и затварянето на
европейските пазари в годините на войната за тях е жесток удар.)
През 20-те години на XX в. бразилската икономика продължава да
расте и да се диверсифицира, но вътрешната й динамика все още е за
висима от износа на кафе. В средата на 20-те години то съставлява 3/4
от стойността на целия износ и почти 10% от брутния вътрешен про
387
дукт. Политическият елит внимателно защитава основаната на кафе

икономика. Изправени пред свръхзадоволен световен пазар, властите
въвеждат система за ценово подпомагане, изкупувайки свръхпроиз-
водството. Правителството се надява, че тази интервенция ще е само
временна мярка, помагайки на производителите да оцелеят в период
на ниски изкупни цени, повишавайки изкуствено цените посредством
изтеглянето на част от стоковите запаси от пазара. Този план за „вало-
ризация“ на кафето принуждава правителството да се ориентира към
бюджетен дефицит и външни заеми за неговото финансиране, което
в крайна сметка води до провал на плана. Свръхпроизводството не се
оказва временно явление и много от натрупаните запаси се налага да
бъдат унищожени, вместо да бъдат върнати обратно на пазара.
Великата депресия задейства мощни шокови вълни в цялата бра
зилска икономика и принуждава елита да осмисли отново и да пре
ориентира икономическата политика. Между 1929 и 1932 г. общата
стойност на износа спада 60%, успоредно със световната рецесия.
Спира приходът на чужд капитал, което на практика принуждава
Бразилия да спре през 1931 г. изплащането на около 1,3 милиарда
долара от външния дълг на страната. Както и в САЩ, разтърсващият
икономически ефект от Депресията принуждава правителството да
вземе мерки за намеса, които са считани за немислими няколко години
по-рано. Въпреки че първият импулс на политическите лидери е да
се ориентират към протекционистки мерки икономиката, през 30-те
години се забелязва промяна по посока на мерки за подкрепа и стиму
лиране на развитието на местната индустрия. Почти в цяла Латинска
Америка от този период се забелязва едно движение към икономичес
ка диверсификация, основана на индустриализацията посредством
държавна намеса. За първи път правителството предприема важни
стъпки за икономическо планиране и систематична оценка на състо
янието на икономиката. Политиците и управляващите се ориентират
към жонглирането с всички възможни фискални и монетарни мерки,
с които разполагат, създавайки нови агенции и механизми за намеса.
Както в САЩ и в Европа, „зареждането на помпата“ с икономически
мерки за държавна намеса се превръща в стандартна процедура.
Като държавен глава в периода 1930-1945 г. Хетулио Варгас изиг
рава централна роля в този политически курс за намеса. Варгас обаче
е „неохотен интервенционист“, който оставя единия си крак стъпил в
старата, либерална школа на икономическата теория. Въпреки че много
от мерките, възприети от правителствата на Варгас през тези години
стимулират промишленото производство, по-голямата част от послед
валата промишлена експанзия е всъщност страничен ефект от политика,
която не е била директно ориентирана към стимулирането на местната
индустрия. Това се нарича „спонтанна индустриализация, заменяща
вноса“, като контрапункт на доста по-организираните и преки действия
388
за замяна на вноса с местно производство в годините след Втората све

товна война. Към края на войната Бразилия внася едва 20% от своите
индустриални стоки, а местната индустрия произвежда 80% от нуждите
на страната. В отраслите на леките, но трайни потребителски стоки,
като мебели, домашни стоки и дрехи, местната индустрия осигурява
почти 100% от вътрешните нужди. След като стоките, произвеждани в
страната, постепенно заменят внасяните от чужбина, платежният ба
ланс на Бразилия се подобрява рязко. Малкият внос и растящият износ
произвеждат положителен платежен баланс и позволяват на правител
ството да натрупа значителен излишък от чуждестранна валута. През
1945 г. бразилската икономика вече е много по-диверсифицирана и ин
дустриализирана, но тя все още е силно зависима от износа на аграрни
стоки. Аграрният сектор дава 28% от брутния вътрешен продукт (срещу
20% за индустриалния сектор), а над 60% от икономически активното
население на страната все още работи в земеделието. Аграрният износ
(кафе, захар, какао, памук, тютюн) все още съставлява сърцевината на
бразилския износ.
Девелопментализъм и индустриализация
Въпреки че е най-голямата страна в Латинска Америка, опитът на
Бразилия е емблематичен и за други страни от региона в периода
от 20-те до 40-те години на XX в. Мексико, Аржентина, Колумбия
и Чили следват подобен път, а дори и по-малките, по-аграрни
страни от Ц ентрална и Ю жна Америка реагират на шока от
кризата с нови форми на държавна намеса. (В по-голямата част от
Централна Америка и Карибите диктатурите на семействата Сомоса,
Трухильо, Батиста и други подобни превръщат намесата по-скоро
в персонализирана, отколкото в институционална. Тези икономики
продължават да бъдат изключително зависими от агро/минералните
експортни листи и в някои случаи разчитат само на един основен
износ, като този на кафе, банани, захар, петрол или олово.) Към
края на 40-те години политиците в много латиноамерикански страни
(особено в по-големите) признават, че бъдещият икономически
растеж ще разчита на повишената динамика в промишления сектор и
на по-малката зависимост от селскостопанския износ и промишления
внос. Те се опитват да променят същността на техните икономики
посредством съзнателното прокарване на „индустриализация на
базата на променения износ“. След 1945 г. икономистите в почти
цяла Латинска Америка преследват точно тези цели, въпреки че това
става с много разнопосочни подходи и идеалогени. Стремежът към
индустриализация често надскача традиционните различия между
политическите партии и режими. В края на 40-те години създаването
на Икономическата комисия за Латинска Америка към ООН спомага
389
за много силната критика на регионалните икономики и поощрява една

нова визия на интервенционизма, скъсала с формулата за експортните
листи и вноса на промишлени стоки.
През 50-те години изкристализира тенденцията за държавна на
меса, поощряваща промишления и икономически растеж. Много от
латиноамериканските елити споделят виждането, известно с името
„девелопментализъм“. Те твърде често спорят жестоко върху това как
да се постигне развитие, но на практика всички местни елити вярват,
че бъдещето на региона зависи от индустриалното развитие. Дебатът
относно обхвата на държавната намеса в икономиката се превръща
в проблем, който остро разделя социалните групи в много от държа
вите. Най-общо политическата левица предпочита по-националис-
тическите, протекционистки и интервенционистки политики, докато
политическата десница предпочита по-традиционните подходи на
laissez-faire към поощряването на промишлеността. (В някои случаи
твърде десни офицери също прокарват националистична, протекцио-
нистка и интервенционистка политика, най-вече в Бразилия в периода
1964-1985 г.) През 50-те и началото на 60-те години национализмът и
интервенционизмът преобладават сред много от местните политици.
Из цяла Латинска Америка правителствата създават контролирани
от държавата предприятия, които да менажират ключовите сектори
на икономиката. Най-важните обекти са в сферата на обществените
услуги, петролната и минната промишленост, производството на
чугун и стомана и транспорта. Много големи предприятия (особено
произвеждащите чугун, стомана, автомобили) са преобразувани в
съвместни предприятия между държавния сектор и частните (мулти
национални) инвестиции.
Икономическият национализъм, държавната намеса, планирането
от страна на технократи и чуждестранните инвестиции действат за
едно по посока на постигането на високи равнища на икономически
и индустриален растеж. От Втората световна война до петролната
криза от средата на 70-те години Латинска Америка има най-високите
темпове на икономически растеж от всички региони в света - сред
ногодишен растеж от над 5%. Отново най-яркият пример за подобна
тенденция е Бразилия. От 1940 до 1980 г. нейната икономика нараства
средногодишно със 7%. Повишава се не само брутният, но и реалният
брутен вътрешен продукт на глава от населението, който нараства
повече от пет пъти за същия период, което е един от най-високите
темпове на растеж в света през тези четири десетилетия. Президен
тът Хуселино Кубичек (1956-1961) е един брилянтен политически
импровизатор, жонглиращ с интересите и методите на левицата и
десницата едновременно, за да осъществи своя план за придвижване
то на Бразилия напред, „приравнявайки 50 години на пет“. Кубичек
назначава технократи и плановици на властови позиции в своята ад
390
министрация. С встъпването си в длъжност той създава Национален

съвет за развитие, а неговите технократи публикуват „Програма за
целите“ {Programa de Metas), която идентифицира ключови сектори
в икономиката и задава конкретни цели, които правителството и част
ният сектор трябва да постигнат.
При управлението на Кубичек в края на 50-те години общото про
мишлено производство нараства с 80%, докато в няколко ключови
сектора (стоманодобива, машиностроенето, електропроизводството,
съобщенията и транспортните средства) растежът достига равнища
от 100% до 600%. Бразилия по един драматичен начин се превръща
от производител на нетрайни потребителски стоки в производител на
крайни продукти на тежката промишленост. Към 1960 г. промишлено
то производство заема по-голям дял (28%) от брутния вътрешен про
дукт, отколкото този на селското стопанство. Дори след съответните
корекции, включващи демографския растеж от 3% годишно, брутният
вътрешен продукт на глава от населението през 50-те години е три
пъти по-голям от този в останалата Латинска Америка, и то в период,
когато регионът има най-високите равнища на растеж в целия разви
ващ се свят. Бразилската промишленост в началото на 60-те години
осигурява почти 100% от потребителските стоки на страната, около
90% от необходимите полуфабрикати и малко по-малко от 90% от тези
на тежката промишленост.
Въпреки че не постигат толкова впечатляващи резултати, колкото
тези на Бразилия, другите страни от региона (особено големите -
Аржентина, Мексико, Колумбия) следват подобен политически курс.
Този ръководен от държавата процес на индустриализация трансфор
мира институциите и инфраструктурата и поощрява урбанизацията
и растежа на средната и работническата класа. Той спомага за съз
даването на индустриален сектор и на бизнес интереси, свързани с
индустриализацията. За съжаление политиката на Кубичек и други
като него заобикаля трудните проблеми. Поощряването на про
мишлеността се опитва да усъвършенства структурите на властта и
неравнопоставеността посредством икономически растеж, който би
трябвало да тушира проблемите, наследени от миналото. Основаната
на нови приоритети икономика не поставя под въпрос традиционните
прерогативи на поземлената класа или на другите силни обществени
групи и не им налага преки данъци. В допълнение капиталоемктата
същност на индустриализацията не създава достатъчно бързо и дос
татъчен обем работни места, които да поемат големите миграции на
хора от селските към градските райони и така, на практика, не прави
нищо, за да се справи с голямата ножица в доходите.
Експанзионистичната програма на Кубичек обаче ясно експонира
ахилесовата пета на подобен модел интервенционизъм. Тя се финан
сира основно чрез дефицитно бюджетно финансиране и натрупване
391
на вътрешен дълг - най-често посредством печатане на повече пари

и външни заеми - и двете генериращи инфлация мерки. Към 1960
г. годишната инфлация в Бразилия преминава равнището от 20%
и страната е изправена пред сериозна криза в платежния баланс.
Чуждестранните кредитори и финансови институции оказват натиск
върху Кубичек да наложи икономическа програма за икономии с цел
намаляване на инфлацията, съкращаване на вноса, разширяване на
износа и намаляване на правителствените разходи. Бразилският вън
шен дълг достига рекордни (за онова време) равнища към средата на
60-те години - от 2,5 млрд. долара. Така през 60-те години възприетият
икономически модел достига своя апогей и демонстрира ограничени
ята си както в Бразилия, така и почти навсякъде в Латинска Америка.
Той спомага за постигането на впечатляващ икономически растеж и
увеличаване на градското население, средната и работническата кла
си, но същевременно е изграден върху намираща се под опеката на
държавата и все по-ограничена национална промишлена база. Един
от най-интересните и необичайни примери за подобна икономика,
основана на променящия се внос, е малката държава Пуерто Рико.
В рамките на проекта, станал известен като „Операция Шпора“, Пу
ерто Рико започва през 50-те години уникална версия на цитирания
по-горе икономически модел. Като „свободно асоциирана територия/
щат“ и част от САЩ, Пуерто Рико се опитва да се индустриализира,
привличайки с евтината работна ръка и данъчните облекчения фирми
към острова. Поради своя необичаен политически статут тези ком
пании са, в известен смисъл, чуждестранни корпорации, но в същото
време са и местни (т.е. на САЩ) компании. Пуерто Рико се превръща
в мощен магнит за промишлени начинания през 50-те и 60-те години,
но процесът на индустриализация не създава толкова много нови
работни места, каквито са очакванията според подобните примери
в цяла Латинска Америка. В случая това води до засилени миграции
към САЩ (особено в районите около Ню Йорк Сити). Това е странна
версия на случилото се по-късно в други райони, когато провалът да се
създадат достатъчно работни места в Мексико и Централна Америка
води до (нелегална) миграция към САЩ. За разлика от случилото се
в останалите райони на Латинска Америка, индустриализацията на
Пуерто Рико води до създаването на „местна“ индустрия, доминирана
(почти 100%) от не-пуерториканци.
Идеологията на свободния пазар

Двете големи вълни на икономическа експанзия в Латинска Америка -
едната продължила от 50-те години на XIX до 20-те години на XX в., а
другата - от 40-те до 70-те години на XX в. - са последвани от периоди
на остра рецесия и политически преход. През 30-те години те са огромни
392
(Великата депресия) и тласкат страните в региона към продължил

почти половин век протекционизъм, държавна намеса и икономика
на замяна на износа. Петролната криза от 70-те и дълговата криза от
80-те години на XX в. довеждат до още един опустошителен период
на галопираща рецесия, като политическият преход тласка Латинска
Америка далеч от държавния интервенционизъм, протекционизма
и икономиката на замяна на износа, по-посока на неолибералния
икономически модел, включващ търговски либерализъм, приватизация
и намалена роля на правителството. (За пореден път либерализмът се
използва в класическото му значение - като вяра в свободния пазар
и минималната правителствена намеса на пазара - нещо, което по
ирония в САЩ се разглежда като консерватизъм.) Подобно на по-
ранната фаза на интервенционизма не всички страни от региона
възприемат напълно новия модел. Различните страни прилагат голямо
разнообразие от подходи, вариращи в целия спектър между пълния
неолиберализъм и стария интервенционизъм. Чили е страната,
която възприема по най-драматичен начин пътя към отворена,
приватизирана икономика с все по-малка роля на държавата. Някои
от страните в Андите (като Венецуела, Боливия и Перу най-вече) се
противопоставят на неолибералната тенденция. (Куба, разбира се,
остава най-протекционистката и държавно ориентирана икономика
в двете Америки, следвайки собствената версия на Фидел Кастро за
социализма.)
Поредица от събития в Латинска Америка, САЩ и останалия свят
обуславят прехода към неолиберализъм в периода от началото на 70-те
до края на 80-те години. Още в края на 60-те години мнозина учени и
политици вече са започнали да поставят под въпрос жизнеността на
модела, основан на промишлеността на променения внос. С рухване
то на демократичните режими в Бразилия (1964), Аржентина (1966),
Уругвай (1973) и Чили (1973) учени и отляво, и отдясно достигат
понякога до съгласие за огромен обрат, който се извършва в полити-
кономията на Латинска Америка. Според някои дотогавашният модел
е достигнал границите на растежа и експанзията, като кризите на
режима са резултат от изчерпания икономически модел и социалните
кризи - вследствие от неспособността на икономиките на променения
внос да продължат да осигуряват икономически растеж. Мнозина (и
отляво, и отдясно) се обявяват за още по-голям интервенционизъм - за
авторитарни режими, които да проведат следващия етап на индустри
ализацията. По ирония, те вярват, че дори още по-голямата държавна
намеса - лишени от политическите борби и дебати, характерни за
либералните демокрации - е единственият начин да се води борба
с растящата мощ на мултинационалните корпорации и световните
пазари. В известен смисъл бюрократично-авторитарните военни ре
жими от 60-те и 70-те години са последният напън на много латиноа
393
мерикански страни, опитващи се да се противопоставят посредством

силната държавна намеса на онова, което ние днес донякъде мъгляво
наричаме глобализация.
Независимо от впечатляващите на пръв поглед темпове на ико
номически растеж в някои от страните в края на 60-те и началото на
70-те години, петролните проблеми и големите външни дългове ще
доведат до провал военните режими, ще дискредитират държавния
протекционизъм и ще подхранят възхода на неолиберализма. За по
реден път Бразилия ще е най-драматичния пример за тези тенденции.
Управлявана от диктаторски режим след 1964 г., страната преживява
впечатляващ промишлен възход, станал известен като „бразилското
чудо“. В началото на 50-те години бразилската икономика е на 50-то
място в света по своя обем. В края на 70-те години тя вече е десета.
При управлението на военния режим бразилската икономика първо
начално изпада в криза, след това изпитва безпрецедентен растеж,
последван от продължителен и устойчив темп на нарастване на наци
оналния доход, придружен от растящи вътрешни проблеми, и накрая
се оказва в един период на дълга криза. Докато Бразилия язди този
икономически валяк, генералите шумно прокламират своята вяра в
капитализма, докато на практика разширяват ролята на държавата в
икономиката. Десните генерали националисти създават най-държав-
ноориентираната икономика в не-комунистическия свят. През 80-те
години държавният сектор произвежда над 60% от брутния вътрешен
продукт. От 1967 до 1973 г. впечатляващият бразилски растеж изглеж
да наистина за мнозина наблюдатели продукт на „чудо“. В допълнение
на твърде високите темпове на растеж (средногодишно почти 11 %),
спадащата инфлация (около 17% годишно) и постоянно растящото
вътрешно търсене и производство, изглежда, че традиционният про
блем за платежния баланс е решен. През 1969 г. бразилските банки са
натрупали чуждестранна валута от около 650 мил. долара. Този обем
нараства почти десет пъти към 1973 г., отбелязвайки феноменален
растеж до почти 6,5 милиарда долара. Политиката на стимулиране на
износа води до драматично нарастване на общия му обем от 2,7 ми
лиарда долара през 1970 г. до 7 милиарда долара през 1973 г. Притока
на чуждестранни инвестиции, който е почти спрял 1964 г., надхвърля
равнището от 4 милиарда през 1973 г. Точно тогава петролните кризи
от 1973 г. и 1979 г. удрят световната икономика.
Изострянето на Арабско-израелския конфликт през 1973 г. и
избухването на Ирано-иракската война през 1997 г. водят до кос
мически скок в цените на петрола, нараснали повече от четири пъти
през 1973-1974 г. (от 3 на 12 долара за барел) и след това - повече
от три пъти през 1979-1980 г. (от 13 до 40 долара). Икономиките на
Латинска Америка и на целия останал свят са изправени фактически
пред две възможности - или да купуват по-малко петрол, да намалят
394
потреблението и да влезнат в рецесия, или да продължат да купуват

петрол, плащайки по-високите цени. Повечето страни, включително
европейски и САЩ, възприемат първата възможност и навлизат в
серия от икономически кризи през 70-те и началото на 80-те години.
Някои малки латиноамерикански държави (например Коста Рика)
не могат да си позволят напълно да спрат вноса на петрол и оттук
натрупват големи търговски дефицити (Коста Рика внася 100% от
необходимия й петрол). По странна ирония скокообразният растеж
на цените създава огромен приток на капитали в произвеждащите
петрол страни, те депозират тези „петродолари“ в международните
банки, които след това ги „рециклират“ под формата на заеми (което
естествено е основната функция на всяка банка). Изведнъж банке
рите започват да предлагат много евтини заеми на всички желаещи.
Някои латиноамерикански страни (неразумно) решават своите
проблеми с дефицита посредством този евтин кредит. Мексико и
Венецуела (големи производители на петрол) изведнъж се оказват
твърде богати поради петролните си приходи и започват впечатля
ващи програми на големи държавни разходи, надхвърлящи далеч
собствените им приходи и финансирани с големи кредити (както се
аргументират мнозина, Мексико и Венецуела имат петрол и винаги
ще осигурят необходимия ресурс, за да изплатят заемите си). Бра
зилия, единствена от големите нации в Латинска Америка, която не
произвежда петрол, решава да заложи на кредита, за да излезе от
кризите през 1973-1974 г. и 1979-1980 г. Външният й дълг, който е
под 5 милиарда долара през 1970 г., нараства на почти 100 милиарда
през 1980 г. В периода 1979-1982 г. за цяла Латинска Америка той
нараства бързо от 184 на 314 милиарда долара.
За голямо разочарование на мексиканци и венецуелци, към нача
лото на 80-те години цените на петрола падат драстично от истори
чески рекордните равнища, оставяйки им много по-малки приходи
и натрупан огромен външен дълг. В същото време международните
лихвени проценти скачат съществено през 1980-1981 г. (достигайки
до 16-20% по банковите заеми), в момент, когато САЩ също изпа
дат в рецесия. Почти цяла Латинска Америка е натрупала огромни
външни дългове (от благоразположени банкери, предоставящи евтини
петродоларови кредити), а растящите лихвени проценти правят тези
заеми (и лихвените плащания по тях) драстично по-скъпи. В края на
1982 г. от Мексико тръгва една верижна реакция, която се превръща
в „дълговата криза“ на десетилетието. Растящите лихвени проценти,
все така високите цени на петрола, ниските цени на латиноамерикан
ските експортни стоки и хаотичните кредитни пазари правят почти
всички латиноамерикански страни неплатежоспособни. Много от
големите международни банки също са се разпрострели твърде наши
роко, предоставяйки на Латинска Америка кредит от над 70 милиарда
395
долара, което е повече от 100% от собствената им ликвидност. През

следващото десетилетие международните банки, многонационалните
кредитни институции (като Световната банка) и латиноамериканските
правителства се оказват в капана на постоянните преговори за пре-
договаряне на стотици милиарди заеми. (Само в Колумбия, където
политици и икономисти са показали спокойствие и сдържаност през
70-те години, истинското бреме на дълговата криза е избегнато.)
Стотици от банките кредитори, сформират картел, за да се справят
с кризата и предоговорят заемите. Международният валутен фонд
и Световната банка (и двете създадени в обстановката след края на
Втората световна война) се превръщат в главните посредници, оказ
ващи натиск върху правителствата да приведат в ред своите финанси.
Решението е много просто и опростенческо - меродавна за всички ре
цепта, без значение от местните условия във всяка страна - съкратете
вноса, изнасяйте повече, съкратете бюджетните разходи и използвайте
бюджетния излишък, за да платите дълговете. За съжаление светов
ната рецесия и ниските стокови цени правят трудно увеличаването на
износа, поради което има все по-голям натиск върху правителствата
да намалят разходите или да съкратят вноса. При тази масова дългова
криза, международните кредитори спират оборота на капитал и ми
лиарди долари изтичат от региона, лишавайки латиноамериканските
страни от свежи финансови ресурси. Ефектът е опустошителен. Ре
алните заплати спадат. Държавите съкращават социалните разходи,
безработицата и бедността растат, а много латиноамериканци са
принудени да се включат в нарастващия и голям „сив“ сектор на ико
номиката (т.е. извън формалната щатна работа - занимавайки се с
всичко - от миенето на коли по улиците до продаването на цигари).
Петролната и дълговата кризи спомагат за дискредитирането на
военните режими, дошли на власт с обещанието за икономическо раз
витие и сигурност, заменяйки управлявалите преди тях революционе
ри левичари от 70-те години. Икономическата криза засилва процеса
на редемократизация от Мексико до Аржентина и Бразилия. Генера
лите в Бразилия и Аржентина например вече не могат да предявяват
претенции, че притежават формула за икономически растеж, която е
по-добра от програмите на цивилните политици. Военните режими
същевременно са успели да потушат почти всички леви революцион
ни движения в региона. Така към средата на 80-те години нуждата от
силни военни, които да се противопоставят на подривните действия
на левицата е все по-убедителен аргумент. И накрая, рухването на
Съветския блок - и на самия Съветски съюз - в края на 80-те и нача
лото на 90-те години има за ефект вкарването на Латинска Америка
в една нова геополитическа схема. Както вече видяхме, през 80-те
години в цяла Латинска Америка масови движения отдолу излизат на
политическата сцена и спомагат за връщането на почти целия регион
396
към граждански контрол над политическия процес и представителна

демокрация чрез избори. Така въоръжените сили се връщат дискреди
тирани в казармите. Значимият политически и икономически преход
в Латинска Америка съвпада с идването на власт в САЩ на Роналд
Рейгън и на Маргарет Тачър във Великобритания. Те стават най-яр
ките и важни фигури на така наречената „консервативна революция“
- революция, която всъщност е връщане към класическата либерална
икономика на XIX в. - поощряване на laissez-faire (търговска либе
рализация), намалена роля на държавата в икономиката, по-малка
държавна бюрокрация, балансирани бюджети (ортодоксална фискална
политика) и почти обожествяването на „пазара“ и на частния сектор.
След като правителствата на Рейгън и Тачър демонтират продължила
та половин век система на интервенционизъм и социална политика в
САЩ и Великобритания, те стават и мощни адвокати на онова, което
ще бъде наречено „Вашингтонския консенсус“. Световната банка,
Международният валутен фонд, Интерамериканската банка за разви
тие и други международни агенции се превръщат в средството, чрез
което се оказва натиск върху страните в цял свят да се присъединят
към този „консенсус“: балансирани бюджети, намалена роля на дър
жавата, все по-отворена търговия и приватизация на икономиката.
(Въпреки че този икономически модел е наречен в САЩ „консервати
вен“, в повечето от останалия свят е известен като неолиберализъм,
тъй като означава връщане към класическата либерална икономика.)
През 80-те и 90-те години неолиберализмът се разпространява из
цяла Латинска Америка. Чили, както вече видяхме, очаква револю
цията на Рейгън и Тачър и я предпоставя с политиката на „чикагските
момчета“ от средата на 70-те години. С очевидното изключение на
Куба, всички останали латиноамерикански страни възприемат в ня
каква форма неолиберализма (въпреки че отделни страни са доста
по-неентусиазирани от други, а някои напоследък се върнаха към по-
гол емия държавен интервенционизъм). Латинска Америка определено
стана по-малко интервенционистка и по-отворена към международна
търговия, отколкото през който и да е друг период от края на XIX в.
насам. Средните митнически тарифи в региона между 1975 г. 1995 г.
спадат от 45% на 13%. До голяма степен периодът след 70-те години
на XX в. силно наподобява този след 70-те години на XIX в. - период
на ориентиран навън и подхранван от износа растеж в условията на
относително свободна търговия, доминирана от частния сектор и
характеризираща се с намалена държавна намеса в икономиката. За
съжаление, темповете на икономически растеж са малки и хаотични в
сравнение с периода отпреди един век - средногодишен темп от около
2% през последните 15 години.
397
Регионална интеграция
След като Латинска Америка бавно се възстановява от дълговата
криза през 80-те години, проявилата се нова версия на базиран
върху експорта растеж същевременно води до възстановяването
на проектите за регионална интеграция, появили се през 50-те
и 60-те години по времето на икономиката на променения внос.
На регионално равнище това движение отразява по-голямата и
глобална тенденция, намерила най-силен израз през 90-те години в
консолидацията на Европейския съюз и неговата ориентация към общ
пазар, валута и митнически съюз. Най-важният ход в тази посока е
решението на Мексико да се присъедини към Североамериканското
споразумение за свободна търговия (НАФТА) през 1994 г. (Канада
и САЩ инициират споразумението през 1989 г. като споразумение
за свободна търговия между Канада и САЩ - ФТА.) В рамките на
десетилетие мексиканската търговия със САЩ и Канада се утроява,
засилвайки дългосрочната икономическа ориентация на Мексико към
Северна Америка и загърбването на Централна и Южна Америка. Над
85% от износа на Мексико вече е ориентиран директно към САЩ.
Мексиканският износ на САЩ в момента съставлява една четвърт от
мексиканския брутен вътрешен продукт, като половината от цялата
търговия между САЩ и Латинска Америка всъщност е търговия
между Мексико и САЩ. (Най-драматичната опозиция срещу НАФТА
в Мексико е от страна на въстанието на сапатистите, избухнало в
Чиапас през януари 1994 г.)
По време на 90-те години страните от Централна Америка (1990),
региона на Андите (1995) и Карибите (1992) възстановяват общите
пазари, появили се през 50-те и 60-те години и изчезнали всичките към
80-те години. Най-интересната от тези регионални групи е Mercado
Común del Sur/Mercado Comum do Sul (Mercosur или Mercosul на
португалски). Започнал като митнически съюз между Аржентина,
Бразилия, Уругвай и Парагвай (с Боливия и Чили като асоциирани
членове), Меркосур се разглежда от мнозина като опит за противо
поставяне на растящата мощ на САЩ и техния опит да конструират
митнически съюз в цялото западно полукълбо - зона на свободна
търговия в Америките (ФТАА).
ФТАА започва да се очертава с инициативата на президента Джордж
X. У Буш за създаване на „Начинание на двете Америки“. Целта му
е да се създаде зона на свободна търговия в западното полукълбо
към 2000 г. На серия от срещи на високо равнище, в които участват
президенти, външни и финансови министри, проведени между 1994
и 2005 г., 34 страни се опитват да създадат ФТАА на практика. Ос
новната опозиция в много страни идва от масови организации, бо
рещи се срещу въздействието на глобализацията върху фермерите,
398
работниците и околната среда и срещу други проблеми. Тези групи

се противопоставят също на много инициативи за свободна търговия
на Световната търговска организация - основната световна органи
зация, поощряваща либерализацията на търговията. Тази опозиция се
проявява като насилствена и ожесточена по време на демонстрациите,
съпътстващи срещата на високо равнище в канадския град Квебек
през април 2001 г. Възходът на Уго Чавес във Венецуела, на Нестор
Киршнер в Аржентина, на Ево Моралес в Боливия и (в по-малка
степен) на Луис Игнасио „Лула“ да Силва в Бразилия слага сериозна
спирачка на ФТАА по отношение на най-високопоставените политици
в няколко от най-важните икономики на региона. Тяхната съпротива
за развитието на ФТАА по време на ноемврийската среща на високо
равнище в Map дел Плата, Аржентина, слага ефективна точка върху
плановете за момента. САЩ агресивно преследват една „успоредна
писта“, подписвайки споразумения със страните, които са готови да
се присъединят. (26 от 34-те страни, участнички в Map де Плата, са
съгласни с осъществяването на следващия етап на икономическата
интеграция в западното полукълбо.) Подобна стратегия може посте
пенно да доведе до все по-голяма и голяма зона на свободна търговия
в Америките, в която не са включени само няколко страни - като
най-значими от тях са големите и икономически много важните Ар
жентина, Бразилия и Венецуела.
НАФТА, Меркосур и другите „общи пазари“ ще останат обаче
много по-слабо развити от Европейския съюз. Дори в НАФТА и
Меркосур важни икономически отрасли запазват митата и други рес-
трикции. Различия в правната база по отношение на екологичните
въпроси и правото на труд предстои тепърва да бъдат съгласувани
между отделните страни. И което е най-важно - един истински общ
пазар се изгражда на основата на свободното движение на капитали,
стоки, услуги и работна сила. Дори САЩ и Канада да са в състояние
да изгладят различията с другите американски страни относно митата
и околната среда, твърде малко вероятно е отслабването на рестрик-
циите върху движението на работната сила в Северна Америка в
близко бъдеще. Последните битки за имиграцията в САЩ (законна и
незаконна) подчертават икономическите трудности, пред които е из
правена всяка дискусия относно намаляването на рестрикциите върху
движението на работна ръка между САЩ и Латинска Америка.
Големи нации, малки нации

Една оценка на състоянието на латиноамериканските икономики в
началото на XXI в. ще предпостави едновременно добрите и лошите
новини, промяната и континуитета, особено при едно сравнение с
началото на XX в. През последното столетие Латинска Америка
399
премина през революция в инфраструктурата и националната

интеграция. В доста голяма степен страните от региона включиха
собствените си субрегиони в национални пазари посредством
железниците, магистралите, телекомуникациите и търговията. Все
по-разширяващите се обхват и мощ на съвременните търговски
мрежи за обмяна се доказаха като едни от най-мощните инструменти
за създаването на истински национални общности. В същото време
тези сили присъединяват националните и субнационалните общности
към световната общност. В края на XIX в. народите от вътрешността
на Латинска Америка са изправени пред навлизането на централната
власт (от столицата, големите градове и пристанищата) в техните
села и в техния живот. В началото на XXI в. те са изправени пред
навлизането на света в техните общности и начин на живот. Подобно
на начина, по който експанзията навътре в континента от късния XIX
в. се превръща в своего рода Второ завладяване, глобализацията
от началото на XXI в. е нещо като Трето завладяване. Принудени
да влезнат в света на „нацията“ към 1900 г., десетки милиони
латиноамериканци от дълбоката провинция в момента са принудени
да навлязат в „глобалната общност“.
Все още зад развитите страни, Латинска Америка не е тъпкала на
едно място през последния век. След 1900 г. регионът отбелязва сред
ногодишен растеж от 4% (въпреки че растежът е около 2% годишно
от началото на 80-те години насам). Въпреки демографския бум след
1940 г. и масираната миграция от провинцията към градовете, лати
ноамериканските икономики се развиват бързо след Втората световна
война. Латиноамериканците, които наброяват 70 мил. през 1900 г., в
момента са повече от 500 мил. Ако през 1900 г. 75% от населението на
Латинска Америка живее в селата, то сега 65% е градско. Равнището на
неграмотност спада от 70% на 15%, а доходът на глава от населението
се увеличава петкратно. Средната продължителност на живота е почти
удвоена, скачайки от 40 на над 70 години. Делът на промишлеността в
брутния вътрешен продукт нараства от 5% на 25%. Казано накратко,
Латинска Америка днес е по-индустриализирана, по-развита и има
много по-добри социални показатели от тези в началото на XX в.
Икономическият растеж е очевиден, въпреки че е умерен, и не е така
силен, както в други райони на света (като Източна Азия). Като съ
щевременно голямото неравенство в доходите, характерно за региона
през десетилетията, все още не е изчезнало. Латинска Америка постиг
на важен икономически напредък в сравнение с много други райони
в света, но този прогрес не е достатъчен, за да посрещне основните
нужди на десетки милиони латиноамериканци. По най-консервативни
оценки двама от всеки пет латиноамериканци живее днес в бедност. Не
зависимо от петкратния растеж на дохода на глава от населението през
последния век, той е все още едва 30% от този в развитите страни.
400
Краткият преглед, който направихме, подчерта също и разнооб

разието на модели в икономическата история на Латинска Америка.
Повечето страни следват един общ и подобен модел: периоди на
ориентиран към износа растеж, депресия, растеж в следствие на об
ръщането на икономиката навътре, петролни и дългови кризи и след
това нова фаза на растеж, ориентиран към експорта. Отговорът на
тези дългосрочни тенденции обаче е разнообразен. Най-силните ин
дустрии се оказват тези на Бразилия, Мексико, Аржентина, Уругвай,
Колумбия и Чили. Други страни остават зависими почти изключител
но от износа на определени суровини или стоки - Венецуела, Еквадор,
Перу, Боливия, Парагвай и Централна Америка. Докато Аржентина,
Мексико, Чили и Уругвай са най-бързо развиващите се икономики
през ранния XX в., Бразилия и Мексико се очертават през втората
половина на века като двете най-големи икономики (вероятно 10-та и
12-та по големина в света в началото на XXI в.). Пуерто Рико остава
аномалия, като „свободно асоцииран щат“ в рамките на САЩ. Ако тя
беше самостоятелна страна, би била най-богатата страна в Латинска
Америка, въпреки това е един от най-бедните щати в САЩ.
Неолибералният преход също преминава през различни големи
вариации в рамките на региона. Чили е големият успех и представлява
най-отворената икономика в Латинска Америка, (тя е единствената
латиноамериканска страна, чийто икономически растеж след 1980 г.
надминава този от 50-те години.) Куба на Фидел Кастро продължава
да бъде най-затворената държавна икономика в Америките. Провалът
на неолибералните икономики в опита им да подобрят значително
жизнения стандарт в някои страни подхранва един нов популизъм,
който върна Аржентина, Боливия и Венецуела (при това временно)
обратно по посока на държавния интервенционизъм, икономическия
национализъм и протекционизма. Онова, което изглеждаше като не
избежна вълна на регионална интеграция от началото на 90-те години,
която би трябвало да доведе до създаването на обединен общ пазар в
западното полукълбо към 2000 г. (ФТАА), в момента е блокирано от
съпротивата на тези популистки настроени лидери и масови движе
ния, противопоставящи се също на тенденцията за либерализиране на
търговията и глобализацията.
Глобализацията и регионалната интеграция подчертават ясните
различия между големите и малките икономики. Мексико ефективно
напредна по посока на пълното интегриране в икономиката на САЩ
и премина през период на голям икономически растеж. На другия
край на Латинска Америка Бразилия се противопоставя на мощта на
САЩ, поделяйки търговията си между Европа, Азия, САЩ и Латин
ска Америка. Тя се опитва да използва Меркосул като инструмент за
сдържането на доминацията на САЩ в рамките на един търговски
блок в западното полукълбо. Видимо на ръба да се присъедини към
26. 401
развитите икономически страни, Бразилия показва добър, но хаотичен

растеж през последните 15 години. Тя продължава да бъде на ръба да
осъществи пълния си икономически потенциал. По-малките страни
от Централна Америка и Карибите в по-голямата си част избраха да
се присъединят към водения от САЩ блок, търсейки предимствата на
достъпа до по-големите пазари и избягвайки изолацията и онези малки
и нестабилни национални икономики, които според тях не биха били
в състояние да оцелеят като „автономни“ национални единици. Почти
навсякъде в региона дълговата криза отмина и капиталът отново тече
към Латинска Америка, а директните чужди инвестиции са на рекорд
но високи равнища. Търговията се разшири драматично в рамките на
последното поколение, успоредно на почти петпроцентния средного
дишен растеж в обема на световния износ след 70-те години на XX
в. Въпреки това, в момент, в който в света се осъществява търговска
революция в рамките на едно поколение, делът на Латинска Америка
в световната търговия е спаднал през последния век от 7% на 3%.
Различията между латиноамериканските икономики също стават
все по-ясно очертани. Въпреки че целият регион се характеризира
с високи равнища на неравенство в доходите и на бедността, разли
чията са големи. През 2000 г. делът на домакинствата, които са под
нивото на бедността, е същият както през 1980 г. - 35%. Тази цифра
е най-ниска в страните с най-дълга реформистка традиция - Уругвай
(6%), Аржентина (16%) и Чили (18%) - и е най-висока в бедните
и недемократични страни - Никарагуа (65%), Хондурас (74%) и
Хаити (вероятно над 85%). На практика хаитяните и никарагуанци-
те живеят в различна икономическа вселена от тази на чилийците
или уругвайците. Малките икономики на Централна Америка и на
Карибите днес имат твърде малко общо с огромните икономики на
Мексико и Бразилия.
Въпреки че последният четвърт век наподобява много края на
XIX в. с неговите вълни на чужди инвестиции, инфраструктурна
модернизация и ориентиране към износа, схемата днес всъщност е
много по-различна. В рамките на последното поколение революцията
в комуникационните технологии и основаните на знания индустрии
(особено информатиката) трансформираха света (по същия начин, по
който промишлената, химическата и енергийната революции тран
сформираха света век по-рано). Капиталът е вече много по-мобилен
и стихиен, а страните демонстрират много по-голяма уязвимост на
внезапни икономически промени, отколкото преди век. Донякъде
курсът към регионална интеграция е мотивиран от желанието да се
намали тази стихийност и несигурност, особено за малките латиноа
мерикански нации. Отговорът на икономическото развитие днес вече
не е простата индустриализация. Въпреки че индустриализацията
и диверсификацията продължават да бъдат важни, икономическото
402
развитие през този век ще зависи от овладяването на основаните на

знание сектори на икономиката. Лошата новина за по-голямата част
от Латинска Америка е, че тя продължава да изостава след Северна
Америка, Европа и Източна Азия по отношение на електронната,
дигиталната и основана на знание революция. Добрата новина е, че
най-важният ресурс в икономическото развитие ще бъде човешкият
капитал, а не природните ресурси или тежката индустрия. Тези страни
от Латинска Америка (а и в света), които инвестират в човешки ка
питал, ще бъдат в най-добра позиция през следващите десетилетия за
иновации, успех и растеж в една глобална икономика, прогресираща
на базата на революцията в знанието.
През последния век икономиките на Латинска Америка станаха
все по-диверсифицирани въпреки тяхното общо колониално наслед
ство. С миграциите на милиони хора от провинцията към градовете
наследството на големите поземлени владения остава силно. Голямото
неравенство в сферата на доходите, създадено от това наследство през
вековете обаче днес е най-вече градски проблем. След 500 години
контролът върху земята (и върху работната ръка) вече не е основ
ният фактор за социалното и икономическото развитие, особено в
по-развитите икономики. Борбата за справедливост в провинцията
продължава да бъде потентен проблем, но не е най-важният в социал
ния и икономическия живот. Предизвикателствата пред латиноамери
канците през 21 век в значителна степен са същите, каквито са били
през 1900 г. - икономическа диверсификация, създаването на нови и
добри работни места, поощряването на спестяванията и капиталовите
пазари и развитието на методи за снижаване равнищата на бедност
и неравенство в доходите. По-големите и по-развити латиноамери
кански икономики очевидно имат повече възможности от малките,
ориентирани вече към износа. И въпреки това дори големите иконо
мики ще продължат да бъдат изправени пред натиска да се обединят
в регионални търговски блокове като Меркосул или ФТАА. В един
свят, който ежедневно става все по-интегриран и взаимообвързан,
бъдещето на „националните“ икономики и „националното“ развитие
ще продължи да получава все по-сложно значение. По ирония, глоба
лизацията и регионалната интеграция могат да доведат до повторно
обединение на Латинска Америка в едни все по-интегрирани иконо
мики с общо бъдеще.
403
ГЛАВА 24
Раса, култура, идентичност
Латинска Америка, Латински Америки

За последните повече от пет века Латинска Америка е била оформяна,
дефинирана и предифинирана като понятие от един споделен
комплекс политически, икономически и културни процеси. Сблъсъкът
на народи и култури през първото столетие на завладяване и
колонизация изковава структурите на йерархия, власт, неравенство и
експлоатация, които първоначално са в по-голямата си част наложени
от европейските завоеватели (като в Средна Америка и Андите това
става и със сътрудничеството на елитите на завладените местни
империи). През следващите два века продължаващите конфликти
и борби между европейците, индианците и африканците изковават
колониални общества („американски“ или „креолски“ ), които следват
едни общи политически, икономически, социални и културни модели.
Както вече видяхме в Глави 18-23, значителна част от историята на
Латинска Америка през последните два века е история на опитите да
бъде преодоляно, ограничено и трансформирано наследството на трите
века колониализъм. Едно от най-забележителните и трайни наследства
на колониалната ера са структурите на расата и културата, които
толкова дълбоко и всеобхватно са дефинирали латиноамериканската
идентичност.
Както е случаят с политиката и икономиката, Латинска Америка
споделя общите модели на раса, култура и идентичност, докато в съ
щото време регионът показва забележителни вариации в тези модели.
В известна степен историята на всички Америки е била изкована от
сблъсъка между индианци, европейци и африканци преди 1800 г. И
все пак, както показа първата част на тази книга, моделите на взаи
модействие сред тези народи се развиват по твърде различен начин
в Англо-Америка. В Латинска Америка корпоративизмът, широко
разпространеното смесване на расите, оцеляването на съществен
брой местни общности, многото общности от африкански произход и
контролът на елита върху земята и работната сила създават общества
и култури, които са с дълбоко вкоренени расови и социални йерар
хии, доминирани от малък (основно бял) елит. Подобни структури се
появяват и в онзи район, който ще стане известен като Югът в САЩ
и Британските Западни Индии. Дълбоко проникващото влияние на
английската (а по-късно - англо-американска) правна и политиче
ска култура в тези региони ги разграничава от Латинска Америка и
404
представлява най-силният аргумент за тезата, че бившите испански

колонии в Карибския басейн постепенно еволюират и се разгранича
ват от Латинска Америка, след като са завзети от Великобритания (и
от Нидерландия).
Напливът на голям брой европейци (от Южна и Източна Европа)
в края на XIX в., на източноазиатци (главно китайци, японци и - на
последък - корейци) и на хора от Близкия Изток (по-специално от
териториите, които днес са Сирия и Ливан) обогатяват културните
сблъсъци в Латинска Америка през последното столетие. Тези „нови“
добавки към смесицата от латиноамерикански култури дообогатяват
вариациите на колониалното наследство и допълнително диверсифи-
цират и усложняват всяко възприятие за „единна“ латиноамерикан
ска идентичност. През последния половин век масираните миграции
на латиноамериканци - особено от Мексико, Централна Америка и
Карибите - към САЩ също дообогатяват и комплицират опитите за
дефиниране на латиноамериканска идентичност/ти. Глобализацията
на масовата култура едновременно обогатява и обеднява Латинска
Америка и прави усилията за културно дефиниране на региона все
по-проблематични - но не и невъзможни. Както се аргументирах на
много места в тази книга, Латинска Америка винаги е била един пос
тоянно еволюиращ и променящ се, географски и понятийно, термин.
Преди 1492 г. не съществува Латинска Америка. Спецификите, които
дефинират региона през 1600 г., не са точно същите, както тези през
1800 г. или 2000 г. и, без съмнение, те ще са се променили към края
на този век. И все пак, ако използваме думите на уругвайския писател
Едуардо Галеано (в епиграфа към тази книга), Латинска Америка е
нещо много повече от географска реалност; тя се състои от народи,
„направени от подбрана глина от същата тази разнородна почва“ .
Тази глава разглежда как латиноамериканците са се опитвали да се
самоопределят през последния век именно чрез тяхната визия за раз
бърканите отново и отново „подбрани“ глини.
В търсенето на идентичности
„Латино“-американците са се изправяли пред тези сложни проблеми
за идентичността, расата и културата от векове насам. През
последния век вътре в Латинска Америка са налице усилия да бъдат
откроени поне четири основни варианта на понятието Америка.
Родо- и испанофилите наблягат на „латинското“ наследство на
региона - една категоризация, която, в най-добрия случай, се отнася
може би за Аржентина, Уругвай, Чили и Коста Рика. С възхода
на indigenismo от началото на XX в. писатели като Мариатегуи
обичат да говорят за „Индо“-Америка - термин, който в най-добрия
случай се отнася до Мексико, Гватемала, Еквадор, Перу и Боливия.
405
Успоредно с възхода на indigenismo тежненията през 20-те и 30-

те години на XX в. да се акцентира върху африканските корени
на Америките (négritude - термин използван от франкофонските
писатели в Карибите) в търсенето на „Афро“-Америка. Отново този
термин може да бъде приложен само в някои латиноамерикански
страни, и то най-вече в Бразилия, Куба, Доминиканската република,
Хаити и Пуерто Рико. Вероятно най-силното и влиятелно течение
е това, което описва Латинска Америка като расова смесица, или
„Метисо“-Америка. Държави като Парагвай, Хондурас, Никарагуа,
Ел Салвадор и Мексико са най-близо до това описание. Терминът
„метис“, използван в най-широкия му смисъл на расова смесица (не
само между индианци и европейци), приляга удобно на почти цяла
Латинска Америка, с изключение на най-„европейските“ страни
(Уругвай и Аржентина).
Явно е, че през петте века една от най-определящите специфики на
Латинска Америка е била расовата и културна смесица като резултат
от сблъсъка на много народи - най-напред на индианци, европейци
и африканци и по-късно - на азиатци и хора от Близкия изток. Тази
необичайна кавалкада от смесени култури създава една културна
динамика в цяла Латинска Америка, води до усилия (особено на ин
телектуалци и писатели) да се дефинира региона именно около тази
специфична особеност. Значителна част (но не цялата) от културните
и творчески върхове на Латинска Америка след 1930 г. се дължи на
непрекъснатата дискусия около смесването на раси и култури. Днес
тази теза се е превърнала в официална идеология, прокарвана от пра
вителства и имиджмейкъри. Това е свят, твърде различен от онзи на
либералите и консерваторите от XIX в., гледащи на своите нови нации
като на малки Европи и (поне в случая с либерали като Сармиенто)
опитващи се да погълнат неевропейските народи и култури в своите
общества. Този преход от дефинирането на региона като „Европа в
Америките“ към „Метисо“-Америка започва през първите десети
летия на XX в. и е най-добре забележим във възхода и триумфа на
латиноамериканската литература.
Триумфът на латиноамериканската литература

Движещата сила зад по-голямата част от най-извисената литература
и изкуство в Латинска Америка през последния век се крие в опитите
на писатели и творци да дефинират и изковат чувство за идентичност
- независимо дали то е локално, регионално, национално или
транснационално. От 20-те години на XX в. насам, въпреки че темата
е дискусионна, централната тема на латиноамериканската културна
продукция е тази за търсенето на идентичност. Романисти, поети,
драматурзи и художници поставят сблъсъка на култури и народи в
4 06
центъра на по-голямата част от своите творби. Към средата на XX

в. темата за смесването на култури и „хибридността“ се превръщат
в централни за творческата продукция на латиноамериканците от
Мексико до Чили. Въпреки че този творчески полъх се появява
във всичките форми на изкуство, драма и масова култура, аз ще се
концентрирам в следващите страници основно върху литературата
като прозорец към усилията на латиноамериканците да дефинират
сами себе си през последния век. (Отново, както и в цялата книга,
този кратък обзор цели да бъде по-скоро илюстративен, отколкото
енциклопедичен.)
Както вече видяхме в Глава 17, към 30-те години на XX в. лати
ноамериканските писатели и художници започват подсъзнателно да
дефинират себе си и своите народи като уникални - като продукт на
необичаната расова и културна смес, характеризираща по-голямата
част от Латинска Америка. Хосе Васконселос възвеличава Мексико
като нация на метиси, населена от „космическа раса“, а Хилберто
Фрейър обожествява расовата и културна смес, определяща Бразилия
и бразилците, наричайки я „люсо-тропична“ цивилизация. Латиноаме
риканските интелектуалци, често отхвърлящи непрекъснато растяща
икономическа, политическа и културна мощ на САЩ, също търсят
аргументи за самоопределянето си като разграничени и различни от
„Северния колос“. В испаноговорящите региони взаимното проник
ване между испанските поети, интелектуалци и писатели и техните
латиноамерикански колеги се засилва след Първата световна война и
достига апогея си по време на Испанската гражданска война ( 1936—
1939). Въздействията на тези връзки са най-отчетливи в Мексико и
Аржентина, тъй като Мексико Сити и Буенос Айрес се проявяват като
доминиращите културни и издателски центрове в Латинска Америка
(извън Бразилия). Множество испански емигранти, заминали в изгна
ние след триумфа на Франсиско Франко през 1939 г. също разтърсват
из основи интелектуалния живот, особено в Мексико Сити и Буенос
Айрес. Както става през XIX в., ореолът и влиянието на Париж също
играят силна роля върху културното взаимодействие между писатели
и художници. Въпреки че тези тенденции достигат кулминацията си
през 50-те и 60-те години на 20 век, те се развиват в продължение на
десетилетия, като най-напред са представителите на натуралистичната
и реалистичната литература от края на XIX в., а след това са писате
лите - авангардисти и регионалисти след Първата световна война.
В периода от навечерието на Първата световна война до 40-те го
дини процъфтяват латиноамерикански поети, които гледат на себе си
като на най-напредничавите представители на културното творчест
во - авангарда - основано на европейския модернизъм и особено на
загубената вяра в прогреса, разума и либерализма. (Безсмислените
масови кланета по фронтовете на Първата световна война, плод и на
407
модерната наука и технология, шокират дълбоко европейците и лати

ноамериканците едновременно.) Подобно на европейците (особено на
французите), латиноамериканските авангардисти се ориентират към
поетични форми, отразяващи терзанията от загубената вяра в тран-
сцедентната реалност. Най-голямата фигура след тях е чилийският
поет Висенте Хуйдобро (1893-1948). Произхождащ от чилийско ари
стократично семейство, Хуйдобро пътува из цяла Европа и Латинска
Америка, пропагандирайки поетичния стил, наречен от него „креа-
ционизъм“. По същото време перуанецът Сесар Валехо (1892-1938)
написва най-оригиналната според някои поезия на периода. Роден
в бедно семейство в Андите, Валехо живее в бедност в Париж през
последните 15 години от живота си, почти напълно имунизиран към
влиянието на популярния около него модернизъм. Твърде много на
подобяващи философските движения в Европа след Втората световна
война, работите на Валехо са пропити от екзестенциален патос и
акцент върху ирационалното и абсурдното. Двама от най-великите пи
сатели на този век се появяват през този период като адвокати на аван-
гардизма, но по-късно тръгват в твърде различни посоки. Чилийският
поет Пабло Неруда (1904-1973) и аржентинецът Хорхе Луис Борхес
(1899-1986) постепенно тръгват по съвсем различни естетически и
политически посоки и ще се проявят през 60-те и 70-те години като
две от най-почитаните и възвеличавани литературни личности.
Модернистичното движение в Бразилия след Първата световна
война (за разлика от модернизма в Испанска Америка от началото
на века) върви успоредно с аналогичните течения в Европа. Изклю
чително антибуржоазни, антагонистични на средната класа и съзна
телно отхвърлящи традиционните форми на изкуство, бразилските
модернисти (повечето произхождащи от богати семейства) посеща
ват и живеят в Париж, попивайки мощните му културни влияния.
Изключителният роман на Марио де Андраде Macunaima (1928) се
откроява като най-емблематичната творба за периода в Бразилия.
Силно повлиян от неговата работа като поет, драматург и музиколог,
романът е една очарователна смес от фантастика и сюрреализъм и
същевременно съдържаща разсъждения за бразилската действител
ност. Романите на Жуао Химарайес Роса (1908-1967), и по-специ
ално Grande sertâo veredas (1956), отразяват огромното влияние
на модернизма. Използвайки творческия си талант, иновативност и
оригиналност, Гимарайес Роса превръща езика в мощно оръдие по
начин, напомнящ за Джеймс Джойс и неговия Ulysses. Използвайки
за декор засушената савана, неговите романи и разкази използват
тази бразилска квинтесенция като декор, за да говори за универсал
ните теми на човешкото съществуване.
Обръщането на модернистите към „автентично“ националното
дава тласък за развитието и на така наречените „регионални“ ро
408
мани. Тези творби, предшествани от натуралистичните романи от

края на XIX в. с техния социален реализъм, осветляват живота във
вътрешността на Латинска Америка, често в най-традиционалистките
и откъснати селски региони. В Бразилия романите на Хосе Линс до
Регу (1901-1957) са може би най-добрият пример за тази тенденция.
Развивайки сюжетите си в захарните плантации в Североизтока, поре
дицата романи, наричани понякога Цикълът за захарната тръстика,
отразяват едновременно осъждането и носталгичното връщане към
патерналистичният, селски социален свят на обеднялото и декадент
ско общество в захарните плантации на Бразилския североизток.
Опустошените от суша провинции представляват декора за много от
тези регионални романи. Един от най-великите е Гол живот (1938)
на Грасилиано Рамос (1891953). Обезсмъртен във филма на блестя
щия режисьор неореалист Нелсън Перейра дос Сантос, заснет през
1963 г., романът пресъздава странстванията на обедняло семейство
лутащи се от вътрешността на страната към крайбрежието по време
на една от най-бруталните суши, така характерни за тези райони на
Североизточна Бразилия.
Цяла поредица отлични писатели се появяват в рамките на това
североизточно течение. В крайна сметка най-прославени от тях се
оказват Хорхе Амадо (1912-2001) и Хилберто Фрейър (1900-1987).
Роден в отглеждащия какао регион Итабуна, Амадо се премества като
дете в пристанището Илеус. Той започва творческата си кариера със
серия от реалистични романи, разглеждащи властта, несправедливост
та и обществото в този традиционен социален ред. Към 50-те години
вече се е доказал като най-големия и популярен писател в Бразилия
със серия от творби, които за мнозина помагат да бъде оформена и
дефинирана националната идентичност. Неговият роман Габриела:
Карамфил и канела (1958 г.) се развива в Илеус, около централната ге
роиня - страстната мулатка Габриела, бара Накип („Турчина“) и мъжете
в нейния живот. За много бразилци и не-бразилци Габриела постепенно
започва да символизира същността на стереотипната бразилка - секс
символ. В Дона Флор и нейните двама съпрузи ( 1966) и Палатката на
чудесата (1969) Амадо затвърждава ролята си на най-великия съвре
менен хроникьор на сочния образ на Бразилия като една смес от раси,
храни, звуци и религии, изпълнена с мистични и страстни хора. Бидейки
най-известният и най-успешният бразилски автор в продължение на
десетилетия, Амадо изиграва със своите творби съществена роля за
изковаването на образите и стереотипите на бразилската идентичност
едновременно сред бразилците и чужденците.
Вероятно най-великият автор, който Латинска Америка е създала,
Хорхе Луис Борхес започва своята писателска кариера по време на
модернизма, но трудно се вписва в каквито и да е категоризации. Един
от най-оригиналните писатели на XX в., Борхес е най-известен със
409
своите остроумни и провокативни разкази. Говорещ отлично англий

ски, испански и френски още от дете и дълбоко повлиян от творбите
на английски и германски писатели и философи, Борхес е предтеча
едновременно на екзистенциализма и постмодернизма. Неговите раз
кази са малки бисери - внимателно произведени „микросветове“ - в
които той често описва герои, оказали се в изключително изящен,
но сложен свят на несигурност, една вселена, където персоналната
идентичност е нестабилна, крехка и постоянно под въпрос. През
30-те и 40-те години той създава по-голямата част от своите велики
творби - особено сборника разкази Фикции (1944). Въпреки че темите
и творбите му са универсални, декорите са най-често аржентински -
Буенос Айрес, пампасите, гаучотата. Ослепял от глаукома в средата
на 50-те години, Борхес става директор за Националната библиотека и
все по-краен консерватор в политическите си възгледи. Въпреки че е
считан за основен претендент за Нобеловата награда по литература от
60-те до смъртта му през 80-те години, Борхес получава почти всички
литературни награди в западния свят, но не и тази. Много литературни
критици в Европа и в Америките го считат за най-великия писател,
който Латинска Америка е дала.
Първият писател от Латинска Америка, който получава Нобелова
награда за литература е жена - поетесата Габриела Мистрал (1889—
1957). Произхождащата от провинциален град в северната част на
Чили, Мистрал (псевдоним на Лусила Годой Алкайага) работи като
учителка почти из цялата страна. (В един момент малкият Пабло Не-
руда е неин ученик в град Темучо, в южната част на Чили!) Нейният
поетичен стил е естествен, разговорен, много страстен и, по нейните
думи, притежава „селския ритъм, в който съм живяла и в който ще
умра“. През последните 30 години от живота си тя пътува на длъж и
шир, работейки в чилийския дипломатически корпус. С нейна помощ
е създаден Културния и образователен фонд на ООН (УНИЦЕФ). Тя
получава Нобеловата награда през 1945 г.
През 1967 г. един гватемалец става вторият латиноамериканец,
спечелил Нобеловата награда по литература. Подобно на Борхес,
гватемалският романист Мигел Анхел Астуриас (1899-1974) хвърля
литературен мост между модернизма и т.нар. „бум“ от 60-те години.
В двата му най-известни романа - Сеньор президента (1946) и Мъ
жете от царевица (1949) - фантастичното, магичното и мистичното
проникват цялата му проза. Вторият роман търси вдъхновение и
наративни техники от митовете на майте. По думите на литературния
критик Едуин Уилямсън този роман „е една от първите творби на
магичния реализъм, тъй като въвежда нерационален материал, втъка
вайки го в тъканта на романа като валидна изява на една алтернативна
реалност“.
Алехо Карпентиер (1904-1980), роден в Куба от баща французин
410
и майка рускиня, обикновено получава признанието като първи писа

тел, формулирал понятието за онова, което по-късно става известно
като „магически реализъм“. Живял в Париж през годините на Първата
световна война и отново през 30-те години, той е дълбоко впечатлен
от посещението си в Хаити през 1943 г. Неговите творби се опитват
да откроят real maravilloso - „чудната реалност“. В опита си да намери
общото между рационализма и духовното. Действието в Царството
на този свят (1949) се развива по време на въстание на робите в
Хаити през 90-те години на XVIII в., пресъздава по твърде сериозен
начин културата на вуду и представя една алтернативна, нерационал
на реалност. През 40-те и 50-те години на XX в. Карпентиер живее и
работи във Венецуела и пътува много. Най-широко отбелязваният му
роман Загубените стъпки {1953 г., публикуван на английски език през
1956 г.) отразява влиянието на неговите пътувания през Амазония.
След триумфа на Кубинската революция през 1959 г. Карпентиер се
превръща във важна фигура в националната културна политика. Той
прекарва последните 12 години от живота си на дипломатически пост
в Париж.
Други двама забележителни писатели през този период също
допринасят за растящата международна репутация на латиноаме
риканската литература - Октавио Пас (1914-1998) и Пабло Неруда
(1904-1973). С кариера, обхваща повече от половин век и започнала
с модернизма от 20-те години, Неруда е най-широко превежданият и
четен латиноамерикански поет на всички времена. Роден в малък про
винциален град в южната част на Чили, той е приет в дипломатическия
корпус и служи като младеж в страни, известни днес като Муанмар,
Шри Ланка и Индонезия. Неговата стихосбирка Двадесет поеми за
любовта и една песен на отчаянието (1923) включват лирични и
еротични поеми, които са изключително популярни през следващите
десетилетия. Дипломатическата му работа в Мадрид през 30-те годи
ни го свързва директно с някои от най-големите испаноезични поети,
вкл. Федерико Гарсия Лорка. Убеден комунист през целия си живот,
Неруда помага на много испанци да избягат в чужбина след триумфа
на фашисткия диктатор Франциско Франко. Епичната му поема Canto
general (1950), преразказваща историята на Латинска Америка, се
счита за поетичен шедьовър. Гарсия Маркес нарича Неруда „най-вели
кия поет на XX в. на всички езици“. Твърд поддръжник на президента
социалист Салвадор Алиенде, Неруда получава Нобеловата награда за
литература през 1971 г. и умира само дни след свалянето на Алиенде
през септември 1973 г.
Приятели в младостта си, Пас и Неруда се раздалечават твърде
много поетично и политически към 50-те години. Докато Неруда става
убеден комунист и сталинист през 40-те години, Пас става все по-
консервативен. Въпреки че държи репутацията си на своята поезия,
411
Пас е също брилянтен есеист. Неговият сборник есета Лабиринт

на самотата (1950) е медитация върху мексиканската идентичност
и култура, дълбоко повлияна от годините му като консул в Южна
Калифорния. Неговите есета върху мексиканско-американската кул
тура са от най-ранните (и най-влиятелни) усилия от страна на един
интелектуалец да вникне във взаимообвързаните култури и живот на
мексиканците от двете страни на границата между Мексико и САЩ.
Книгата прониква дълбоко в двойствената природа на мексиканската
идентичност, разглеждайки мексиканците като деца едновременно
на туземното и испанското общество, на Ла Малинче и Кортес. Пас
брилянтно прилага образите на маските и културната смес. Според
него мексиканците носят срама на Малинче, предала собствения си
народ, и се държат като „хора, които носят маски; които се страхуват
да погледнат човека в очите, тъй като той може да ги разсъблече и
изостави голи“. Той също получава Нобелова награда за литература
(1990) за неговото „безпристрастно творчество с широки хоризонти,
характеризирано от страстен интелект и хуманистичен интегритет“.
Международното признание на латиноамериканската литература е
процес, който набира сили между 30-те и 50-те години на XX в. През
60-те години латиноамериканските писатели изведнъж стават един от
най-адмирираните, копираните и ценените в света. Тази внезапна екс
плозия на интерес към латиноамериканската литература става извест
на като „бум“ (дори латиноамериканците използват английската дума).
Въпреки че много отлични писатели се свързват с този динамичен и
плодотворен период, марковата форма е романът, а четирима автори
- хунта - достигат положението на международни звезди, изпревар
ващи всички останали - аржентинецът Хулио Кортасар (1914-1984),
перуанецът Марио Варгас Льоса (р. 1936 г.), мексиканецът Карлос
Фуентес (р. 1928 г.) и колумбиецът Габриел Гарсия Маркес (р. 1928 г.).
Техният живот и творби, както тези на Карпентиер, Борхес и Мистрал,
отразяват един космополитен жизнен опит и интелектуален обмен,
здраво базиран на латиноамериканската действителност.
Малко по-възрастен от останалите трима, Кортасар е също много
смел и склонен към експерименти в своите творби. Подобно на Бор
хес, значителна част от неговото влияние и репутация се дължи на
брилянтните му и проникновени разкази. Всичките му творби обаче
прилагат иновативни наративни техники, смесващи фантастичното
с „реалистичното“, често използващи сложни сюжети, позволяващи
разнопосочни интерпретации и перспективи към сюжетните линии.
Най-известният му роман Игра на дама отразява разочарованието на
Кортасар от буржоазните култура и рационалност и акцентира върху
еротичното. Роден в Париж, Кортасар се установява трайно там в
началото на 50-те години. Въпреки че се счита за един от най-пред
ставителните за Латинска Америка автори от средата на XX в., той
412
прекарва по-голямата част от живота си в чужбина, дълбоко повлиян

от европейските интелектуални течения, дава своя отпечатък върху
световната литература през втората половина на XX в.
Карлос Фуентес е една от най-продуктивните и популярни фигури
от този квартет. Син на мексикански дипломат, той израства в Европа,
САЩ и Латинска Америка. С публикуването на романа му Смъртта
на Артемио Крус ( 1962) Фуентес изпъква като една от младите звезди
в латиноамериканската литература. Подобно на класическия филм
Гражданина Кейн (1941), романът има сложна и трудна наративна
структура, която прескача напред-назад във времето, започвайки
със сцената, в която Артемио Крус е на смъртно легло в болницата.
Романът разказва за живота и смъртта на Крус - син мулат на мощен
земевладелец и неговата черна прислужница, проследявайки бягство
то му от ранчото, присъединяването му към въстаниците по време
на Мексиканската революция. Женитбата му с дъщерята на обеднял
земевладелец и възхода му към властта, цинизма и корупцията в пери
ода от 30-те до 50-те години на XX в. Една история за възраждането
на нацията и възхода към властта на един герой със смесен расов
произход, това е разказ за разочарованието и предателството на иде
алите на революцията. Говорещ много езици, космополит и обикалящ
света, Фуентес се превръща в международна литературна суперзвезда
през следващите четири десетилетия. Многото му романи са широко
(веднага) превеждани на много езици, превръщайки се в бестселъри
из целия свят. Непреклонен поддръжник на кубинската революция
през 60-те години и дългогодишен яростен критик на САЩ, романите
на Фуентес през последните двадесетина години стават все по-аполи-
тични и все повече занимаващи се с междуличностните отношения,
еротиката и отчуждението.
Кариерата на Марио Варгас Льоса е паралелна с тази на Фуентес,
но политическата му ориентация е различна. Неговите забележи
телни наративни умения са повлияли на много писатели по света
през последния половин век. Получил образованието си във военна
академия Варгас Льоса описва в първата си книга Времето на героя
собствения си личен опит и развива сюжета във военно училище.
Подобен е подходът му и в Леля Хулия и сценаристът (1978) - ис
тория за един млад, прогресиращ автор, който се жени за (доста по-
старата) си леля. Зелената къща (1966) и Разговор в катедралата
(1969) се превръщат в два от класическите романа на „бума“. Варгас
Льоса е продуктивен писател, оратор, пътешественик и публицист.
Името му често е споменавано като потенциален носител на Нобе
лова награда. Ставайки все по-консервативен в политическите си
възгледи, той се кандидатира през 1990 г. за президент на Перу, но
е победен от (тогава) неизвестния Алберто Фухимори. По стечение
на обстоятелствата Фухимори прилага на практика много от нели-
413
бералните мерки, които Варгас пропагандира по време на изборната

кампания.
Най-прославеният писател от тази група е Габриел Гарсия Мар-
кес - четвъртият латиноамериканец, спечелил Нобелова награда за
Литература през 1982 г. Роден в малкия град Аракатака, близо до
Карибското крайбрежие на Колумбия, Гарсия Маркес работи много
години като журналист в Латинска Америка, САЩ и Европа. Дълбоко
повлияни от творбите на Уилям Фокнър, неговите ранни писания са
брилянтни разкази, послужили по-късно за основа на някои от рома
ните му. Първият му роман Листата и бурята (1955) наподобява
Фокнъровия Докато лежах, умирайки (1930). Новелата му (по-ско-
ро серия от разкази) Никой не пише на полковника въвежда герои и
сцени, които по-късно ще станат основа на най-известния му роман
Сто години самота (1967) - широко считана за най-великия латино
американски роман. (Според някои в испаноезичната литература той
е надминат единствено от Дон Кихот на Сервантес.
Cien años (както го наричат накратко литератите) е изключи
телно завладяващ и сложен разказ за седем поколения на семейство
Буендия от град Макондо (явно паралел с Аракатака), в една неназо-
вана страна (която твърде много прилича на Колумбия, но би могла
да е където и да е в Латинска Америка). Изтерзан от гражданското
насилие, борбите между либерали и консерватори, властта на чуждите
корпорации и лошото управление, Макондо се превръща в микрокос
мос на латиноамериканската съдба, съчетаващ митичното, магичното,
комичното и трагичното. Използвайки местната митология, западната
литература, Библията и дълбоко втъкан в литературата и историята
на Латинска Америка, Cien anos създава една виртуална самозадо
воляваща се вселена (ала Борхес) с библейски генезис и Армагедон.
Ако Габриел Маркес беше написал само този роман и нищо друго,
неговата репутация би била вече гарантирана. В допълнение на по-
ранните му брилянтни творби, по-сетните му романи същи получават
международно признание от критиците и са търговски успех - Есента
на патриарха (1975), Любов по време на холера (1985) и Генералът
в неговия лабиринт (1989) - за да споменем само три от по-късните
му романи - са всичките му големи литературни постижения. Живеещ
в Мексико от началото на 60-те години, Гарсия Маркес е супернова в
това огромно съзвездие от талантливи, звездни автори.
Както са забелязали повечето критици, най-известните писатели
от „бума“ са предимно мъже. Попаднали в очарователния плен на една
плеяда забележителни писатели мъже, десетилетията през втората по
ловина на XX в. отбелязват и появата на една брилянтна и влиятелна
група писателки в Латинска Америка, и дори в САЩ. Докато перу-
анката Клоринда Мато де Търнър (1852-1909), кубинката Хертрудис
Гомес де Еваланеда и Артеага (1814-1873) и аржентинката Хуана
414
Мануела Горити (1818-1896) са блестящи изключения в доминирана

та от мъже литература на XIX в., то в средата на XX в. писателките
са все по-многобройни и техните творби са все по-широко четени и
уважавани.
Една от големите ранни фигури е мексиканската писателка
Росария Кастеланос (1925-1974). Тя прекарва ранните години от
живота си в населения с местни хора южен щат Чиапас, преди да се
премести в Мексико Сити, където започва кариера на журналистка.
Нейните творби получават голямо разпространение - особено два
романа, представящи един състрадателен, но не романтичен поглед
върху индианците от Чиапас - Деветте стражи (1957) и Книга на
риданията (1962). Нейната трагична смърт при инцидент по времето,
когато е посланик на Мексико в Израел, прекъсва живота на един на
истина иновативен писател. Бразилската писателка Кларис Инспектор
(1925-1977) е нейна съвременничка със също толкова кратък живот.
Родена в Украйна, семейството на Лиспектор емигрира в Бразилия,
когато тя е малко дете. Най-известна със своите разкази, Лиспектор
пише вестникарски статии, детски книжки и прави много преводи на
португалски (тя владее иврит, английски и френски). Нейните творби
са дълбоко психологически, изпълнени с вътрешни монолози, алие-
нация, страх и търсене на себепознанието. Сюжетът е на заден план
пред навлизането в човешката психика. Един неин по-ранен роман,
Близо до дивото сърце (1942), представлява важно скъсване със
сюжетите, типични за регионалните романи от 20-те и 30-те години.
Открита от френски феминистки и литературни критици през 80-те
години, Лиспектор е може би най-уважаваната и проучвана латиноа
мериканска писателка през последния половин век.
С възхода на новите феминистки вълни в западния свят през 60-те
и 70-те години писателките постепенно започват да получават внима
нието, което заслужават. Политиката и изкуството понякога се сливат
и някои от тези авторки стават известни почти толкова със своите
творби, колкото и с политическата си ангажираност. В Мексико тази
тенденция е илюстрирана много добре от Елена Понятовска (р. 1932
г.). Родена в Париж с баща, потомък на полски аристократи, и майка
от елитна мексиканска фамилия, Понятовска учи също в училища в
САЩ. Смесвайки журналистиката с „устната история“ и политика
та, нейната книга Убийство в Мексико Сити (1971) реконструира
трагичното убийство на стотици млади студенти, протестиращи по
улиците на Мексико Сити през 1968 г. Тя е брилянтен поглед върху
едно поколение, една епоха на политически страсти и на разочарова
ние. Широко акламирания роман Скъпи Диего (1978) е построен на
основата на писмата на съпругата на известния мексикански художник
стенописец Диего Ривера - известен флиртаджия, изоставил съпру
гата си. Никарагуанската поетеса Джоконда Бели (р. 1948 г.) произ-
415
хожда от същото поколение като студентите в книгата на Литовска.

Родена в елитно никарагуанско семейство, Бели се присъединява към
Сандинистката революция през 70-те години в момент, когато нейната
поезия започва да привлича внимание. И прозата, и поезията й са нещо
като възхвала на женската сексуалност. Няколко тома нейна поезия
са събрани заедно и публикувани през 1989 г. под заглавие Събрана
поезия. Романът й Населената жена (1988) и нейната автобиография
Страната под моята кожа (2001) са красиво написани, силни изяв
ления за ролята на жените в съвременна Латинска Америка.
Жените играят важна роля, спомагайки за появата на една нова
литературна форма, която сближава политическите и лингвистични
граници в Америките. Latino/a литературата процъфтява през послед
ното поколение и именно писателките са на предния й план. Написана
на английски (въпреки че са с много испански думи и фрази в текста),
тази литература осветлява живота на писателите и техните герои и
теми, живеещи между и вътре в двата свята - на английски и на ис
пански. Творбите на Кристина Гарсия Сънувайки на кубински (1992),
на Есмералда Сантяго Когато бях пуерториканка (1993), на Сандра
Чиснерос Къщата на улица Манго (1984), на Хулия Алварес По
времето на пеперудите (1995) и Как момичетата Гарсия изгубиха
акцента си ( 1991 ) и на Оскар Хихуелос Кралете на мамбото свирят
песни за любов (1989) са само някои от произведенията, получили
признанието на англоговорещите критици и читатели. Идентичността
е общата тема във всички тези творби, в които авторите се опитват
да пресъздадат значимостта на живота на латиноамериканците, които
прекарват по-голямата част от жизнения си път в САЩ. Същите теми
са чудесно представени в есетата и мемоарите на Густаво Перес-Фир-
мат Живот върху тирето (1994) и Следващата година в Куба (1995)
и на Илан Ставане Испанското условие (1995).
Тези творби формират нещо като литературна гранична зона
между САЩ и Латинска Америка - зона на преход, която прави все
по-трудно говоренето за Латинска Америка и САЩ като за две големи
сфери, разделени от политически граници. Мемоарите и романите на
Сантяго, есетата Перес-Фирмат и романите на Алварес предоставят
един поглед върху появата на един нов траненационален, бикултурен,
билингвистичен свят, поощрен от появата на глобализацията, телеко
муникационната революция и движението на големи маси хора през
континентите на Америките. Много от тези писатели са родени в Ла
тинска Америка, израснали в САЩ и пишещи основно на английски.
Техните творби след това се превеждат и продават на испаноговоре-
щите публики в Латинска Америка и САЩ.
И Latino/a литературата, и латиноамериканската литература про
изхождат от продължаващия и до днес сблъсък на култури в Америки
те. Тези писатели създават творби, получили международно признание
416
през последния половин век, често заради проникновеното си и нюан

сирано представяне на идентичностите, изковани от многото потоци,
слели се при формирането на Латинска Америка, Карибите и САЩ.
„Разнообразната почва“ на Галеано износва и ражда дъга от народи,
култури и идентичности, която тези писатели изучават толкова блес
тящо и красноречиво. Независимо пред какви политически, иконо
мически или социални предизвикателства е била изправена Латинска
Америка през последния век, регионът посреща своите културни и
расови сблъсъци с широко отворени очи. Подложили на дисекция и
дълбок размисъл значението на тези сблъсъци, писателите от региона
раждат някои от най-великите литературни творби на човешката ци
вилизация. През XIX в. латиноамериканците имитират литературата
и културата на Европа. Загърбила имитацията, литературата през ми
налия век става все по-оригинална и иновативна и самата тя започва
да бъде имитирана от писателите по цялото земно кълбо.
27. 4 17
ЕПИЛОГ
Латинска Америка през XXI в.

След като преди 500 години първоначалният сблъсък на хора от
три континента ражда Латинска Америка на островите в Карибите,
регионът се превръща в една необичайна, разнолика смесица от
народи и култури със споделено минало. Именно този колективен
опит, дефиниращ региона, става все по-разнолик през вековете,
а сблъсъците между народи и култури стават все по-сложни,
разнопосочни и отчетливи. Както акцентирах непрекъснато в рамките
на тази книга, този споделен опит ни позволява да разглеждаме
региона като едно цяло, въпреки огромните различия в отделните
райони, народи и култури. Насилието в контактите през XV и XVI в.
ражда Латинска Америка. Продължилите и увеличаващи се разнолики
сблъсъци през изминалите 500 години ще направят още по-трудно
търсенето на единство в идващите десетилетия. Дефинирането
на Латинска Америка с две думи става все по-сложно и трудно с
разграничаването на региона от колониалното наследство. Аз ще
приключа тази кратка интерпретативна история на Латинска Америка
точно там, където я започнах, разсъждавайки върху самата същност
и дефиниция на региона.
Както вече видяхме, едва в началото на XVII в. народите от испан
ски произход в Америките започват да гледат на себе си като на една
колективна общност, определена от географията като „Новия свят“.
Появяващата се „креолска идентичност, колективно съзнание, което
разделя испанците, родени в Новия свят от техните европейски пред-
ци и братовчеди“, се оформя в рамките на век след пътешествията на
Колумб. Към средата на XVII в. завладяването и ранната колонизация
са приключени и населението, съставено от „испански“ американци,
вече е на лице достатъчно дълго и е достигнало определено равнище
в „централните райони“ (Нова Испания, Перу и Карибите), създа
ващо известно чувство за коренно население. Малките територии,
или анклави, от „нови“ Испании вече са „засадени“ в Америките. В
Бразилия това чувства за „американска“ идентичност се появява дори
още по-късно.
И все пак тези анклави са само малки европейски острови в ог
ромното море от индианци и африканци. Доста отчетливо туземните
народи на Америките не гледат на себе си като на част от по-голямо
общество или култура (индианска или европейска), разпростряна
върху растящите региони на испанските и португалските колонии
418
ЕПИЛОГ
6 Америка. Африканците, концентрирани основно по карибските

острови и по североизточното бразилско крайбрежие имат дори още
по-малко чувство на принадлежност, отчитайки тяхното травматично
откъсване от родната Африка и заселването им в странни страни,
култури и езици в Новия свят. Някои от тези индиански и африкански
народи и техните потомци са бавно привлечени към края на XVII в.
в културния и лингвистичен свят на нео-Испаниите (и нео-Португа-
лиите). От първите моменти на завладяването расовата и културната
смесица започва да произвежда междинни групи, които не се вписват
в „идеалния тип“ расова йерархия. Самото им присъствие и влияние
всъщност означава, че неоиспанците са били принудени да определят
себе си и новопоявяващите се техни общества като различни от (въ
преки че много силно свързани с) Испания. За да усложним още по
вече нещата, слабото португалско присъствие в Бразилия, дори в края
на XVII в., означава, че развитието на неопортугалска чувствителност
е дори по-слабо от процеса, оформящ се в испанските колонии. Доста
слабо е също и всяко чувство на връзка с техните испано-американски
колеги и това става очевидно от опита по време на т.нар. „вавилонско
пленничество“ (1580-1640), което дори засилва тези различия.
Към края на XVIII в. чувството за креолска идентичност на ис
панците в Новия свят е ускорено от нарастващия брой на креолите в
Испанска Америка, но и от въздействието на реформите на Бурбони-
те. По ирония тези имперски реформи насърчават креолския „нацио
нализъм“ и спомагат за създаването на по-силно чувство за общност
между креолските елити от Мексико до Аржентина. Това чувство за
обща идентичност, поощрено и насочвано от креолските елити, изи
грава силна роля по време на войните за независимост в Испанска
Америка. (Може би най-силната изява на това е „Писмото от Ямайка“
на Боливар.) И въпреки това, както самият Боливар ще научи с горчи
вина, локалните и регионални корени на рухващите испански колонии
твърде често са по-мощни като сили на превличане от каквото и да е
чувство на идентичност като американци или испаноамериканци. Оп
итвайки се да обедини тези подобни, но въпреки това различни народи
- перуанци, мексиканци, чилийци - в една-единствена общност, изто
щава дори необичайно големия талант на Боливар, което обяснява и
неговия известен цитат на отчаяние: „Америка е неуправляема. Онзи,
който обслужва революцията, всъщност оре морето.“
Войните за независимост и националнообразователните процеси
през XIX в. спомагат за изковаването на чувство за колективно мина
ло и настояще в рамките на бившите испански и португалски колонии
(и в по-малка степен сред новите ръководители в Хаити). Насред тези
кървави борби, оптимистът Симон Боливар е в състояние да говори за
„сърцата на всичките народи на Централна Америка“. Към 90-те годи
ни на XIX в. Хосе Марти (пишейки в изгнание в Северна Америка) ще
4 19
говори за „нашата Америка“, а Хосе Енрике Родо (пишейки в южната

част на Южна Америка) ще се обърне към „младежта на Америка“
през 1900 г. И двамата съвсем отчетливо говорят за Испанска или Ис-
пано-Америка. По ирония тази колективна идентичност ще се очертае
донякъде като отговор на растящата мощ на САЩ през XIX и XX в. В
творбите и на Марти, и на Родо това е съвсем съзнателен и преднаме
рен акт. И двамата разглеждат конструирането на латиноамериканска
идентичност като средство за борба срещу растящата имперска мощ
на „América del Norte“ и като начин да се избегне „делатинизацията“
на „Испано-Америка“.
Латиноамериканските интелектуалци като Марти и Родо реагират
на опитите на САЩ да разшири сферата на своето влияние в цялото
полукълбо. В голяма степен „създаването“ на „Латинска Америка“ в
съзнанието на гражданите на САЩ става в края на XIX в. Панаме-
риканското движение, въпреки неговите опити да изкове един съюз
на всички нации от западното полукълбо, идентифицира САЩ като
нация със свои наследство и история, различни от това на „другата“
Америка. От XIX в. насам голяма част от дискусиите за солидарност
в рамките на западното полукълбо се развиват около темата, как да
се „преодолеят“ разликите между САЩ и Латинска Америка. В тази
дълга традиция, „проблемът“ е бил как да се преодолее латиноаме
риканската история (разбирай култура), като нейните народи бъдат
уподобени все повече и повече на гражданите на САЩ (т.е. те да бъдат
накарани да приемат нашите ценности).
През по-голямата част на XX в., особено след 1945 г., латиноаме
риканците развиват чувството си за колективна идентичност в проти
вовес на мощта и империализма на САЩ в региона, докато учените в
САЩ твърде често извеждат Латинска Америка от опита, споделен в
годините на Студената война, и финансираните от държавата усилия
за водене на тази война в академичните среди. Този подход на проти
вопоставянето е приглушен и от двете страни, като за това приглуша-
ване спомага и лингвистичната терминология. Гражданите на САЩ,
наричащи себе си „американци“, никога не са твърде наясно какво
точно има на юг от тях и терминът „Латинска Америка“ е нещо неясно
и зле дефинирано. Онези, които съзнателно приемат съществуването
на идентичност, съставена от „латиноамериканци“ (обикновено това
са бразилците и другите испаноговорещи нации), често предпочитат
да наричат живеещите в САЩ „северноамериканци“ - един обтекаем
термин, който би трябвало да включва и мексиканците, и канадците.
И двата подхода не обръщат внимание или заобикалят онези области
в Америките, където дефинициите са много по-проблематични и ин
тересни: повечето от островите на Карибите (особено онези от тях, в
които испанският не е основният език), Белис, Гвианите и „междин
ните“ региони (наречени от Хербърт Юджийн Болтън, Испанските
420
ЕПИЛОГ
погранични земи). Човек може да включи също тук и по-голямата

част от карибското крайбрежие в Централна Америка. Именно в тези
„преходни зони“ дефиницията на това кое е Латинска Америка и кое
е САЩ става най-трудна и предизвикателна.
Както се аргументирах в цялата тази книга, самата същност на
понятието Латинска Америка произхожда основно от гледището, че
региона и народите в него се създават в резултат на процеса завладя
ване и колонизация от страна на европейски сили - основно испанци и
португалци. „Латинското“ на Латинска Америка произхожда основно
от тази визия за създаването в резултат на европейското завоевание.
Процесите на завладяване и колонизация, сложните борби между
завоевател и завоювани са сърцевината на всяка една дефиниция на
Латинска Америка или, ако желаете, тук е сърцевината на латиноа
мериканската история. Подобна перспектива съществува от векове.
Онези, които английският историк Дейвид Брадинг нарече колони
затори креоли (първите американци), са се самоопределяли като
продукт на процеса на завладяване и колонизация през XVI в. През
XIX в. първата вълна историци започват да пишат за опита за създа
ване на нови нации в Латинска Америка като за триумфална борба
на европейската „цивилизация“ с „варварството“ на местните народи
и африканци. (Сармиенто, разбира се, е основополагащият текст в
този жанр.) Т. нар. „Второ завоевание“ (Реконкиста) от края на XIX
в. е рационализирано от много латиноамерикански интелектуалци
и представители на елита като завършек на „Първото завоевание“
(Конкиста) от XVI в.
Разказът за европейското завладяване и колонизация от самото
си начало е един разказ на редукционизма. Всъщност става въпрос
за историята на завладяването на „централните райони“ - Карибите,
Мексико и Перу. В края на XVI в. периферията на двете испански ви-
цекралства са точно това - граници, рядко населени от европейци (или
от каквито и да е други заселници на много места). В случая с Брази
лия е дори още по-трудно да се говори за „завладяване“ на малките
анклави по атлантическото крайбрежие. Огромното пространство от
това, което е днешна Бразилия, остава извън обхвата на европейското
завладяване и колонизация. Когато започва да се появява креолската
идентичност в колониите на Испанска Америка през XVII в., по-го-
лямата част от това, което ние днес ще включим във всяка дефиниция
на Латинска Америка, остава извън досега на европейските сили и
контрол. По-голямата част от тези територии продължава да бъде
фрагментирани парчета на туземна „Америка“. Дори в централните
райони испанците и португалците съставляват малки европейски ос
тровчета в морето от неевропейски народи.
В тези райони-ядра ние виждаме как се разгръщат основните спе
цифични черти, които аз приложих при дефинирането на Латинска
421
Америка: налагането на европейските политически и юридически

структури, езици, религии и култури. До 60-те години на XX в. ис
ториците традиционалисти разглеждат този процес като нелинеарен,
често неизбежен и необходим. Голяма част от „сюжета“ в сферата на
латиноамериканската история след 60-те години е свързана с пре
дизвикателствата към тази мощна и трайна парадигма. Въпреки че
мнозина днес вероятно ще признаят, че процесът на европеизация е
бил всестранен и непрестанен, през последните 40 години се наложи
подхода да се акцентира върху съпротивата на неевропейските народи
срещу неумолимата европеизация и върху процесът на размяна. Завла
дяването и колонизацията, казано по друг начин, не са еднолинейни и
завършени процеси, а по-скоро горчива борба между европейците и не-
европейците, която е произвела странната културна смесица, дефини
раща съвременна Латинска Америка: те живеят в национални държави,
формирани в рамките на западните и южноевропейските политически
и правни традиции; говорят романски езици като преобладаващата
езикова норма; почти всичките практикуват различни форми на хрис
тиянството (особено римокатолицизма) и са интегрирани в капиталис
тическата система, създадена от североатлантическия свят.
Ако политическите, културните и икономическите граници са били
постоянно в развитие след 1492 г., как все пак бихме могли да очер
таем хлъзгавите граници, което се нарича Латинска Америка. Тук аз
правя пълен кръг, връщайки се към произхода и моя образ за реката,
съставена от приближаващи и раздалечаващи се потоци. В самата
основа ние трябва да започнем която и да е дефиниция на региона с
първоначалния сблъсък и конвергенция. Малцина не биха се съгласи
ли с подобно заключение. През първия век от своето съществуване,
Латинска Америка е Иберо-Америка, а Португалия и Испания са дви
жещите сили на сблъсъка между народите. Общото тук, според мен,
е иберийското наследство и неговата трансформация при сблъсъка
с неиберийските народи в Америките. Когато французи, англичани
и холандци се появяват на сцената през XVII в., те също стават част
от тези не-иберийски сблъсъци и смесици. В този смисъл, Карибите
продължават да бъдат част от Латинска Америка, но по-голямата част
от островите под английски, холандски и френски контрол постепен
но тръгват по свой собствен път. Политически, много от островите в
Карибите може и да са попаднали под властта на британци, французи
и холандци, но културно и социално тези острови и анклави ще носят
в себе си мощното иберо-американско наследство: завладяването
на пространството от католическата църква, расовата смесица, дъл
боките социални неравенства, робството и културното смесване на
иберийски, местни американски и африкански народи. С течение на
вековете културното и политическо влияние на французите, англи
чаните и холандците постепенно ще замести иберо-американското
422
ЕПИЛОГ
наследство. Обществата продължават да бъдат расово и културно

смесени, робството се запазва, както и дълбокото социално неравен
ство, но влиянието на различните политически и културни традиции
ще преформатират тези бивши региони на Латинска Америка.
Това означава, че не съществуват лесни дати, с които можем да
разграничим влизането или излизането на едни региони в и от Латин
ска Америка. Вместо това, съществуват едни постепенни преходи,
което още повече усложнява задачата на историка. Латинска Амери
ка включва постоянно развиващ се комплекс от базисни характерни
черти, като всяка страна или регион следва да се преценява в рамките
на съществуващия континиум, оценявайки тяхното приближаване
или отдалечаване от основните характеристики. Ямайка не преста
ва внезапно да принадлежи към Латинска Америка през 1655 г. със
завладяването от англичаните, но постепенно се разграничава от де
мографското, политическо и културно влияние на Англия. Обратно,
граничните райони на Северно Мексико са само постепенно привле
чени към Латинска Америка, а след 1848 г. постепенно се отдалечават.
Неиспаноговорещите Кариби постепенно се отдалечават от Латинска
Америка въпреки силните прилики (робство, социална структура,
расова и културна смесица). Пуерто Рико, а дори още повече райони
като Калифорния, Тексас и Флорида, също се отдалечават (в различна
степен) от своите латиноамерикански братовчеди под влиянието на
политическата култура, икономическото развитие и новите типове
културни и лингвистични смесици в САЩ.
Ако следва да се говори за нещо, наречено Латинска Америка, то
със сигурност трябва да има определени общи елементи, позволяващи
ни да групираме различни географски реалности в една-единствена
общност. Следователно трябва да съществуват тези базови черти,
но ние трябва и да признаем, че базисните елементи са постоянно
в развитие. Тези елементи не са нито статични, нито унифицирани.
Огромното разнообразие от сблъсъци из цяла Латинска Америка
произвежда и разнородни хибриди. Красотата на Латинска Америка
е в това, че съществува достатъчно единство на характерни черти,
даващи ни основание да я дефинираме като регион и в същото време
съществува достатъчно разнообразие, за да можем винаги да наблюда
ваме как едни парчета от региона се раздалечават от другите. Географ
ски Латинска Америка има четири основни региона - Мексико, Перу,
Бразилия и Карибите, както и постоянно променящи се периферни
зони (граничните щати в САЩ и по-голямата част от Карибите). Ако
съществува „класически“ момент в латиноамериканската история,
то той е в тези основни региони, а времето е късният XVI и ранния
XVII в., преди пристигането на другите европейски сили, но съще
временно достатъчно дълго след първоначалното завоевание, за да
се създадат общества, които не са европейски, местни американски
423
или африкански. Те са истински американски. След някъде около 1700

г. голямата бушуваща река от сблъсъци произвежда водовъртежи и
серия от потоци. Към XX в., неиспанските Кариби са се раздалечили
достатъчно, че да не притежават вече много връзки със своите (да
лечни) ибероамерикански братовчеди.
По ирония по-голямата част от народите в региона започват да се
осъзнават за споделената латиноамериканска идентичност едва през
последния половин век и то в момент, когато силите на разграничаване
и усложнената среда правят все по-трудна възможността да говорим
за „отделна“ латиноамериканска идентичност. Докато телекомуни
кациите и електронната дигитална революция сплоти народите на
Латинска Америка, като мексиканци, костариканци или бразилци,
все по-лесната миграция (вътрешна или външна) прави понятието за
„собствена“ национална идентичност дори още по-проблематична.
Трите сливащи се потока от късния XV и XVI в. (африканци, европей
ци, местни американци) се сблъскват, сливат и произвеждат голямата
река. В наши дни, през XXI в., отново се раздалечават в отдалечаващи
се потоци, подхранвани от нови потоци и сблъсъци (азиатци и наро
ди от Близкия Изток). Старото колониално наследство и базисните
латиноамерикански черти продължават да еволюират и да оформят
нови конфигурации.
През XXI в. някои от нациите, които дълго време са били част от
Латинска Америка, могат да се раздалечат толкова много, че истори
ците на XXII в. да не ги включват вече в Латинска Америка. На прак
тика раздалечаването в културната база може да е станало толкова
дълбоко към 600-годишнината, че да не можем дори да говорим за
„отделна“ Латинска Америка, освен в минало време. Голямата иро
ния на икономическата интеграция в западното полукълбо е, че ако
тя в дългосрочен план се окаже успешна, би могла да върне всички
Америки обратно към конвергенция и по-голямо единство. Моделите
на завладяване, колонизация, миграция и независимо развитие, офор
мили цялата ранна история на Америките, биха могли да отстъпят
на нови модели на културна, социална, политическа и икономическа
интеграция. Ако това се случи наистина, подходящият въпрос може
би вече няма да бъде „има ли Латинска Америка обща история“, а би
бил „имат ли всички Америки общо бъдеще?“.
Историците са печално известни като лоши пророци, ето защо аз
няма да правя никакви прогнози за бъдещето на Латинска Америка.
Тя израства от няколко плацдарма в островите от Карибите (през XVI
в.) до европейски колонии, разпрострени от Огнена земя до западните
части на Северна Америка (към началото на XVII в.). Предизвикател
ствата на англичани, холандци и французи, и на САЩ впоследствие,
редуцират региона към днешните му политически граници към на
чалото на XX в. Регионът се развива от европейски колонии, управ-
424
ЕПИЛОГ
дявани от абсолютни монарси и подхранвани от африкански роби

или от принудителния труд на местните хора, доминирани от един
земевладелски елит, който контролира почти всичката местна власт.
Процесите, довели до войните за независимост от началото на XIX
в., започват да атакуват, преформатират и (понякога) да унищожават
колониалното наследство - един процес, който продължава почти
200 години. След като Латинска Америка се отваря за влияния извън
тези на Испания, Португалия и Франция регионът е подложен на ново
всеобхватно завладяване в края на XIX в.
Голяма част от „сюжета“ на XX в. се състои в трансформацията на
колониалното наследство на големите поземлени имения, управлявани
от бледолик елит, контролиращ предимно не-белите роби и свободната
работна ръка и често използващ авторитарни методи за политически
контрол. В началото на XXI в. Латинска Америка се превърна в пре
димно градско общество, характеризиращо се (в повечето страни) с
расовата и културна смесица. Икономиките на региона тръгнаха по
много различни пътища. Докато някои места останаха силно зависими
от износа на селскостопански продукти и природни суровини, Латин
ска Америка стана най-индустриализираният регион на онова, което
се наричаше Третия свят. След векове на управление от монарси и
диктатори почти навсякъде преобладават демократичните режими.
Най-трайното наследство на колониалните сблъсъци е огромното со-
циалноикономическо неравенство в почти всички страни. В момент
когато Латинска Америка се отдалечава все повече от наследството
на сблъсъците по време на завладяването от XVI в., т.нар. „социален
въпрос“ продължава да бъде най-голямото предизвикателство, пред
което са изправени латиноамериканците. Тези неравенства предста
вляват една от ключовите черти в латиноамериканската идентичност.
Главното предизвикателство за латиноамериканците през XXI в. е
как да се мобилизира населението посредством механизмите на по
литиката на представителната демокрация, за да избере лидери, които
ще следват такива форми на икономическо развитие, които един ден
да ограничат съществено огромните социално-икономически нера
венства, които са бич за Латинска Америка от много години. Съще
временно сегашното предизвикателство за Латинска Америка е най-
накрая да разгради порочното наследство на колониалните традиции,
които до голяма степен дефинират региона. По ирония страните, които
са най-успешни в осъществяването на подобно развитие и постигане
на по-голяма справедливост, без съмнение един ден ще предефинират
какво означава да си латиноамериканец.
425
Хронология
ДОКОЛУМБОВА АМЕРИКА
12 000 - 30 000 пр. Хр. Поява на първите хора в Америките
6000 - 3000 пр. Хр. Поява на земеделието в Средна Америка и Андите
1200-400 пр. Хр. Начало на цивилизацията на олмеките
150 - 900 сл. Хр. Класически период на майте
900- 1200 сл. Хр. Възход на толтеките в Средна Америка
1300- 1500 сл. Хр. Поява на империите на ацтеките и инките
РАННА ЛАТИНСКА АМЕРИКА

1492 Колумб стъпва на суша при Карибите
1494 Договор от Тордесиляс
1500 Педро Алварес Кабрал стъпва на бразилския бряг
1503 В Севилия е създаден Търговски борд
1513 Формулирането на Изискването
1519 Карл I Испански е избран като Карлос V -
император на Свещената римска империя
1519-1522 Испанска експедиция обикаля земното кълбо
1521 Завзет е Теночтитлан
1524 В Испания е създаден Съвет на Индиите
1528-1536 Кабеса де Вака обикаля Тексас и югозападните
провинции
1532 Започва завладяването на Перу
1535 Открита е първата печатница в Мексико
1537 Със Sublimus Deus папа Павел III обявява
индианците за хора
40-те години на XVI в. Испанците откриват сребро в Нова Испания и
в Перу
1542 Приети са Новите закони
1550 Дебат във Валядолид между Бартоломео де Лае
Касае и Хуан Гинес де Сепуведа за отношението
към индианците
1556 Филип II става крал на Испания
426
ХРОНОЛОГИЯ
1569 В Мексико и Перу е създадена Инквизиция

1580 При Филип II Испания и Португалия се
обединяват
1583 Създадена е първата печатница в Перу
1610 Йезуитите започват дейност в днешен Парагвай
20-те на XVII в. до 1654 Холандците окупират североизточното бразилско
крайбрежие
1640 Португалия се отделя от Испания; фамилията
Браганза става кралска фамилия
1655 Англичаните завземат Ямайка
90-те години на XVII в. Във вътрешността на Бразилия е открито злато
1692 Въстание в Мексико Сити
1695 В Мексико Сити умира Сор Хуана
1700 Филип V става първият крал на Испания от
династията на Бурбоните
1701 Начало на Войната за Испанското наследство
1713 Войната за Испанското наследство приключва с
Утрехтския мир
1739 Създадено е вицекралство Нова Гранада
1750 С Договора от Мадрид са прокарани границите
между Бразилия и Испанската империя в Южна
Америка
1759 Йезуитите са изгонени от Бразилия
1767 Йезуитите са изгонени от Испанска Америка
1776 Създадено е вицекралство Ла Плата
1780-1781 Въстание на Тупак Амаро в Андите
1789 Миньорският заговор в Бразилия
ИЗКОВАВАНЕ НА НОВИТЕ НАЦИИ

1791-1804 Революция в Хаити
1803 САЩ купуват Луизиана
1807 Наполеон окупира Португалия; кралското семей
ство бяга в Бразилия
1808 Наполеон окупира Испания; фамилията Браганза
пристига в Бразилия
1810 Буенос Айрес обявява независимост от Испания
Grito de Dolores (Викът на болката - б.пр.) в
Мексико
1811 Венецуела обявява независимост
1812 Прокламирана е Конституцията от Кадис
1814-1815 Бунт на Пумакахуа
1818 Чили обявява независимост
1819 Създадена е Република Колумбия; САЩ купуват
Флорида
427
1821 Мексико обявява независимост

1822 Кронпринц Педро обявява независимостта на
Бразилия
1823 Прокламирана е Доктрината Монро; Централна
Америка обявява независимост
1824 Последна голяма битка от Войната за независи
мост на Испанска Америка (Аякучо)
1825 Боливия обявява независимост
1828 Уругвай обявява независимост
1829 Венецуела обявява независимост от Република
Колумбия
1830 Еквадор обявява независимост от Република
Колумбия
1830 Умира Симон Боливар
1831 Педро I абдикира от бразилския трон
1836 Тексас обявя независимост от Мексико
1839 Разпадане на Централноамериканския съюз
1841 Педро II е коронясан за император на Бразилия
1844 Доминиканската република обявява независи
мост от Хаити
1845 Публикувана е творбата на Сармиенто Факундо
1846-1848 Война между Мексико и САЩ
1855 Завършена е Панамската железница, преминаваща
през Провлака
1855-1856 Уилям Уокър навлиза в Никарагуа
1862-1867 Интервенция на Франция в Мексико
1864-1870 Война на Тройния съюз (Бразилия, Парагвай,
Аржентина, Уругвай)
1868-1878 Десетгодишната война в Куба
1879-1883 Война в Пасифика (Чили, Перу, Боливия)
1886 Отмяна на робството в Куба
1888 Отмяна на робството в Бразилия
1889 Провежда се Първата международна конференция
на американските държави. Бразилският император
е детрониран и е прокламирана република
1895 Започва Войната за независимост на Куба
1896 Рубен Дарио публикува Prosas profanes
1897 Бразилската армия разрушава Канудос
1898 САЩ обявяват война на Испания
1899-1901 Хилядодневната война в Колумбия
1903 Панама обявява независимост
1904 Т. Рузвелт обявява своето допълнение към Док
трината Монро
428
ХРОНОЛОГИЯ

1910 Започва Мексиканската революция
1914 Открит е Панамския канал
1922 Провежда се Седмица на модерното изкуство в
Бразилия
1927-1933 Аугусто Сесар Сандино се бие с морската пехота
на САЩ в Никарагуа
1929 Начало на Голямата депресия
1932-1935 Войната Чако между Боливия и Парагвай
1944 Хорхе Луис Борхес публикува Ficciones
Започва революцията в Гватемала
1946 Габриела Мистрал получава Нобелова награда
за литература
Мигел Анхел Астуриас публикува Синьор пре
зидентът
1948 Гражданска война в Коста Рика
Начало на La Violencia („Насилието“ - б. пр.) в
Колумбия
1952 Пуерто Рико става свободно асоцииран щат към
САЩ
Започва Революцията в Боливия
1954 Интервенция на САЩ в Гватемала за свалянето
на президента Арбенц
1959 Сваляне на Батиста в Куба и начало на револю
цията там
1961 Операция в Залива на свинете
1962 Кубинската ракетна криза
1965 САЩ навлизат с войски в Доминиканската
република
1967 Мигел Анхел Астуриас е награден с Нобелова
награда за литература
Габриел Гарсия Маркес публикува Сто години
самота
Че Гевара е заловен и екзекутиран в Боливия
1971 Пабло Неруда е награден с Нобелова награда
за литература
1973 Военен преврат сваля от власт чилийския прези
дент Салвадор Алиенде
1979 Анастасио Сомоса Дебайо е свален от Сандинис-
ката революция
1982 Война за Фоклендите/Малвините между Англия
и Аржентина
Габриел Гарсия Маркес е награден с Нобелова
награда за литература
4 29
1990 Октавио Пас печели Нобелова награда по

литература
1994 Споразумението за свободна търговия в Северна
Америка (НАФТА) влиза в сила между Мексико,
САЩ и Канада
2000 Институционално-революционната партия в
Мексико губи за първи път президентски избори.
Контролът над Панамския канал е върнат на
Панама
2003 Статистическото бюро на САЩ обявява, че за
първи път испаноговорещите са надминали
афроамериканците като най-многобройното
малцинство в САЩ
430
Библиография
основни източници
Ades, Dawn. Art in Latin America: The Modem Era, 1820-1980. N ew Haven: Vale
U niversity Press, 1989.
A nderson, Benedict. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of
Nationalism. Revised edition. London: Verso, 2006.
A ndrew s, George Reid. Afro-Latin America, 1800-2000. N ew York: Oxford
Bakewell, Peter. A History of Latin America: Empires and Sequels 1450-1930. M alden,
MA: Blackwell, 1997.
Bethell, Leslie M., ed. The Cambridge History of Latin America. 11 vols. Cambridge:
Cam bridge U niversity Press, 1985-.
Bulmer-Thomas, Victor. The Economic History of Latin America Since Independence.
Cam bridge: C am bridge University Press, 1994.
Chasteen, John Charles. Bom in Blood and Fire: A Concise History of Latin America.
2nd ed. N ew York: W. W. N orton, 2005.
Collier, Simon, Thom as E. Skidm ore and H arold Blakemore, eds. The Cambridge
Encyclopedia of Latin America and the Caribbean. 2nd ed. Cambridge: Cam bridge
Dean, Warren. With Broadax and Firebrand: The Destruction of the Brazilian Atlantic
Forest. Berkeley: U niversity of California Press, 1995.
D iam ond, Jared. Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies. N ew York: W.
W. N orton, 1999.
Fem ández-A rm esto, Felipe. The Americas: A Hemispheric History. N ew York: The
M odern Library, 2003.
Fitz, Earl E. Rediscovering the New World: Inter-American Literature in a Comparative
Context. Iow a City: U niversity of Iowa Press, 1991.
Fuentes, Carlos. The Buried Mirror: Reflections on Spain in the New World. New York:
H oughton Mifflin, 1992.
Galeano, Eduardo. Memory of Fire. 3 vols. Translated by Cedric Belfrage. N ew York:
Pantheon, 1985.
--------- . Open Veins in Latin America: Five Centuries of the Pillage of a Continent.
N ew York: M onthly R eview Press, 1997.
431
Holy Bible, King fames Version. Cleveland: World Publishing Company, 1964.
Keen, Benjamin an d Keith Haynes. A History of Latin America. 7th ed. Boston:
H oug h to n Mifflin Com pany, 2004.
Lockhart, jam es an d S tuart B. Schwartz. Early Latin America: A History of Colonial
Spanish America and Brazil. N ew York: C am bridge University Press, 1983.
Longley, Kyle. In the Eagle's Shadow: The United States and Latin America. W heeling,
IL: H arlan D avidson, 2002.
M orse, Richard M. New World Soundings: Culture and Ideology in the Americas.
Baltimore: Johns H opkins U niversity Press, 1989.
Rock, D avid. Argentina, 1516-1987: From Spanish Colonization toAlfonsin. Berkeley:
U niversity of California Press, 1987.
Tenenbaum , Barbara A., ed. Encyclopedia of Latin American History and Culture. 5 vols.
N ew York: Scribner's, 1996.
W illiam son, Edw in. The Penguin History of Latin America. N ew York: Penguin, 1992.
Wolf, Eric R. Europe and the People Without History. Berkeley: U niversity of
C alifornia Press, 1982.
СРЕЩАТА HA ТРИ НАРОДА

Boxer, C harles R. The Portuguese Seaborne Empire, 1415-1825. N ew York: Alfred A.
Knopf, 1969.
Brown, Jonathan C. Latin America: A Social History of the Colonial Period. Fort Worth:
H arcourt College Publishers, 2000.
Burkholder, M ark A. and Lyman L. Johnson. Colonial Latin America. 5th ed. N ew
York: Oxford University Press, 2003.
Carrasco, D avid an d Scott Sessions. Daily Life of the Aztecs: People of the Sun And
Earth. W estport, CT: G reenw ood Press, 1998.
Clendinnen, Inga. Ambivalent Conquests: Maya and Spaniard in Yucatán, 1517-1570.
Cam bridge: C am bridge U niversity Press, 1991.
Coe, Michael. The Maya. 5th ed. London: Thames and H udson, 1993.
Colum bus, Christopher. The Four Voyages. Translated and edited by J. M. Cohen.
N ew York: Penguin, 1969.
Conrad, Robert Edgar, ed. Children of God's Fire: A Documentary History of Black
Slavery in Brazil. University Park: The Pennsylvania State University Press, 1994.
Cook, Alexandra Parm a and N oble David Cook. Good Faith and Truthful Ignorance:
A Case of Transatlantic Bigamy. Durham , NC: Duke University Press, 1991.
Cook, N oble David. Bom to Die: Disease and the New World Conquest, 1492-1650.
Cam bridge: C am bridge U niversity Press, 1998.
Cortés, H ernán. Letters from Mexico. Translated and edited by Anthony Pagden.
N ew Haven: Yale U niversity Press, 1986.
Crosby, Alfred W., Jr. The Columbian Exchange: Biological and Cultural Consequences
of 1492. N ew York: Praeger, 2003.
Díaz del C astillo, Bernal. The Conquest of New Spain. Translated and edited by
J. M. Cohen. London: Penguin, 1963.
Dillehay, Thom as D. The Settlement of the Americas: A New Prehistory. N ew York:
Basic Books, 2000.
Elliott, John H. Empires of the Atlantic World: Britain and Spain in America,
1492-1830. N ew Haven: Yale University Press, 2006.
--------- . The Old World and the Neu>, 1492-1650. Cambridge: C am bridge University
Press, 1970.
H em m ing, John. The Conquest of the Incas. New York: H arcourt Brace Jovanovich,
1970.
4 32
БИБЛИОГРАФИЯ
--------- . Red Gold: The Conquest of the Brazilian Indians, 1500-1760. Cambridge, MA:
H arvard University Press, 1978.
H eyerdahl, Thor. Kon-Tiki (Six Men Cross the Pacific on a Raft). Translated by
F. H. Lyon. Chicago: R and McNally, 1950.
Kolata, Alan. Valley of the Spirits: A Journey into the Lost Realm of the Aymara. Boston:
John Wiley, 1996.
Landa, Diego de. Landa's Relación de Ias cosas de Yucatan, a Translation. Translated by
C. P. Bowditch an d Eleanor P. Adams. Cambridge, MA: Peabody M useum, 1941.
Lane, Kris. Blood and Silver: A History of Piracy in the Caribbean and Central America.
Arm onk, NY: M. E. Sharpe, 1998.
--------- . Quito 1599: City and Colony in Transition. Albuquerque, NM: University of
N ew Mexico Press, 2002.
Las Casas, Bartolomé de. A Short Account of the Destruction of the Indies. Translated
and edited b y Nigel Griffin. London: Penguin Books, 1992.
Leon-Portilla, Miguel, ed. The Broken Spears: The Aztec Account of the Conquest of
Mexico. Boston: Beacon Press, 1962.
Léry, Jean de. History of a Voyage to the Land of Brazil. Translated by Janet Whatley.
Berkeley: U niversity of California Press, 1993.
M inta, Stephen. Aguirre: The Recreation of a Sixteenth-Century Journey Across South
America. N ew York: H enry Holt, 1994.
N ú ñ ez Cabeza de Vaca, Alvar. Castaways: The Narrative of Alvar Núñez Cabeza de
Vaca. Edited b y Enrique Pupo-Walker. Translated by Frances M. López-
Morillas. Berkeley: University of California Press, 1993.
Prescott, William Hickling. History of the Conquest of Mexico. N ew York: M odem
Library, 2001.
Restall, Matthew. Maya Conquistador. Boston: Beacon Press, 1998.
--------- . Seven Myths of the Spanish Conquest. New York: Oxford University Press,
2003.
Rouse, Irving. The Tainos: Rise and Decline of the People Who Greeted Columbus.
N ew Haven: Yale University Press, 1992.
Thomas, H ugh. Conquest: Montezuma, Cortés, and the Fall of Old Mexico. N ew York:
Touchstone, 1993.
Thornton, John M. Africa and Africans in the Making of the Atlantic World, 1400-1800.
2nd ed. N ew York: C am bridge U niversity Press, 1998.
Van Sertima, Ivan. They Came Before Columbus: The African Presence in Ancient
America. N ew York: Random House, 2003.
Wood, Michael. Conquistadors. Berkeley: University of California Press, 2000.
ИЗГРАЖДАНЕ HA ИМПЕРИИ И ОБЩЕСТВА В ЕДИН НОВ СВЯТ

A ndrien, Kenneth, ed. The Human Traditicm in Colonial Latin America. Wilmington,
DE: SR Books, 2002.
Bell, M adison Smartt. All Souls' Rising. N ew York: Penguin, 1995.
--------- . Toussaint Louverture: A Biography. New York: Pantheon, 2007.
Bergamini, John D. The Spanish Bourbons: The History of a Tenacious Dynasty.
N ew York: Putnam , 1974.
Bolton, H erbert Eugene. The Spanish Borderlands: A Chronicle of Old Florida and the
Southwest. N ew Haven: Yale University Press, 1921.
Boxer, Charles R. The Golden Age of Brazil, 1695-1750. Berkeley: University of
California Press, 1962.
Brading, D. A. The First America: The Spanish Monarchy, Creole Patriots, and the
Liberal State, 1492-1867. Cam bridge: Cam bridge University Press, 1991.
28. 433
Coimiff, Michael L. and Thom as J. Davis. Africans in the Americas: A History Of the
Black Diaspora. N ew York: B edford/St. M artin's, 1994.
Dubois, Laurent. Avengers of the New World: The Story of the Haitian Revolution.
Cam bridge, MA: H arvard University Press, 2005.
Elliott, J. H. Imperial Spain, 1469-1716. London: Penguin, 1990.
Equiano, O laudah. The Interesting Narrative and Other Writings. Edited by Vincent
Carretta. N ew York: Penguin, 1995.
Freyre, Gilberto. The Masters and the Slaves: A Study in the Development of Brazilian
Civilization. Translated by Samuel Putnam . Berkeley: U niversity of California
Press, 1986.
James, C. L. R. The Black Jacobins. London: Penguin, 2001.
M ein, H erbert S. African Slavery in Latin America and the Caribbean. New York:
Oxford U niversity Press, 1999.
Maxwell, Kenneth. Tombai: Paradox of the Enlightenment. Cambridge: Cam bridge
M errim an, Roger Bigelow. The Rise of the Spanish Empire in the Old World and the
New. 4 v. N ew York: M acmillan, 1918-1924.
Parry, J. H. The Establishment of the European Hegemony: 1415-1715. N ew York:
H arper Torchbooks, 1966.
Sor Juana Inés de la Cruz. The AnswerЦл Respuesta. Translated and edited by Electa
Arenal and A m anda Powell. N ew York: The Feminist Press, 1994.
Stein, Stanley, an d Barbara H. Stein. The Colonial Heritage of Latin America: Essays on
Economic Dependence in Perspective. N ew York: Oxford University Press, 1970.
Thom as, H ugh. The Slave Trade: The Story of the Atlantic Slave Trade: 1440-1870.
N ew York: Sim on and Schuster, 1997.
Von H um boldt, Alexander. Political Essay on the Kingdom of New Spain. Translated
by John Black. Norm an: U niversity oí Oklahom a Press, 1988.
Weber, David J. The Spanish Frontier in North America. N ew Haven: Yale University
Press, 1992.
Wolf, Eric R. Sons of the Shaking Earth: The People of Mexico and Guatemala-Their
Land, History, and Culture. Chicago: University of Chicago Press, 1959.
ИЗКОВАВАНЕ HA HOB РЕД

Barman, Roderick J. Citizen Emperor: Pedro II and the Making of Brazil, 1825-91.
Stanford: Stanford University Press, 1999.
Bums, E. Bradford. The Poverty of Progress: Latin America in the Nineteenth Century.
Berkeley: U niversity of California Press, 1980.
Bushnell, David. Simón Bolívar: Liberation and Disappointment. N ew York: Pearson,
2004.
C alderón de la Barca, Frances. Life in Mexico. Berkeley: University of California
Press, 1982.
G raham , Richard. Independence in Latin America: A Comparative Approach. 2nd ed.
N ew York: McGraw-Hill, 1994.
H em m ing, John. Amazon Frontier: The Defeat of the Brazilian Indians. London:
Macmillan, 1987.
Kinsbruner, Jay. Independence in Spanish America: Civil Wars, Revolutions, and
Underdevelopment. A lbuquerque: University of N ew Mexico Press, 1994.
Langley, Lester D. The Americas in the Age of Revolution, 1750-1850. N ew Haven:
Yale U niversity Press, 1996.
Levine, Robert M. Vale of Tears: Revisiting the Canudos Massacre in Northeastern
Brazil. Berkeley: U niversity of California Press, 1992.
4 34
БИБЛИОГРАФИЯ
Lynch, John. The Spanish American Revolutions, 1808-1826. 2nd ed. N ew York:
W. W. N orton, 1987.
Racine, Karen. Francisco de Miranda: A Transatlantic Life in the Age of Revolution.
W ilm ington, DE: SR Books, 2003.
Rodó, José Enrique. Ariel. Translated by M argaret Sayers Peden. Austin:
U niversity of Texas Press, 1988.
Sarm iento, D om ingo F. Facundo: Civilization and Barbarism. Translated by Kathleen
Ross. Berkeley: U niversity of California Press, 2004.
Skidm ore, T hom as E. an d Peter H. Smith. Modem Latin America. 6th ed. New York:
O xford U niversity Press, 2004.
Turner, Clorinda M atto de. Birds without a Nest. Translated by J. G. H. Em ended by
N aom i Lindstrom . Austin: U niversity of Texas Press, 1996.
A llende, Isabel. The House of the Spirits. Translated by M agda Bogin. N ew York:
Bantam , 1986.
Alvarez, Julia. In the Time of the Butterflies. Chapel Hill, NC: A lgonquin Books, 1994.
A m ado, Jorge. Gabriela, Clove and Cinnamon. Translated by Jam es L. Taylor and
William Grossm an. N ew York: Avon, 1988.
A nderson, Jon Lee. Che Guevara: A Revolutionary Life. N ew York: G rove/A tlantic,
1998.
Assis, Joaquim M aria M achado de. Dom Casmurro. Translated by John Gledson.
N ew York: Oxford U niversity Press, 1997.
A sturias, M iguel Ángel. Men of Maize. Translated by G erald M artin. Pittsburgh:
U niversity of Pittsburgh Press, 1995.
Balfour, Sebastian. Castro. 2nd ed. London: Longman, 1995.
Belli, Gioconda. The Country Under My Skin: A Memoir of Love and War. Translated
by Kristina Cordero. N ew York: Alfred A. Knopf, 2002.
Bergquist, Charles. Labor in Latin America. Stanford: Stanford University Press, 1986.
Borges, Jorge Luis. Borges: Collected Fictions. Translated by Andrew Hurley.
N ew York: Penguin, 1999.
Cabezas, Omar. Fire from the Mountain: The Making of a Sandinista. Translated by
Kathleen Weaver. N ew York: Plume, 1985.
C astañeda, Jorge G. Utopia Unarmed: The Latin American Left after the Cold War.
N ew York: Vintage, 1993.
Crandall, Russell. Gunboat Democracy: The United States Interventions in the
Dominican Republic, Grenada, and Panama. Lanham, MD: Rowm an and
Littlefield, 2006.
Feinstein, A dam . Pablo Neruda: A Passionfor Life. N ew York: Bloomsbury, 2004.
Fuentes, Carlos. The Death of Artemio Cruz. Translated by Alfred Mac Adam.
N ew York: Farrar, Straus an d Giroux, 1991.
García M árquez, Gabriel. Living to Tell the Tale. Translated by Edith Grossman.
N ew York: Vintage, 2003.
--------- . One Hundred Years of Solitude. Translated b y Gregory Rabassa. New York:
Avon, 1971.
Gleijeses, Piero. Shattered Hope: The Guatemalan Revolution and the United States,
1944-1954. Princeton: Princeton U niversity Press, 1992.
Gonzales, Michael J. The Mexican Revolution, 1910-1940. Albuquerque: U niversity
of New Mexico Press, 2002.
G orriti Ellenbogen, G ustavo. The Shining Path: A History of the Millenarian War in
Peru. C hapel Hill: U niversity of N orth Carolina Press, 1999.
435
Guillerm oprieto, Alma. Lookingfor History: Dispatchesfrom Latin America. N ew York:
Vintage, 2002.
--------- . Samba. N ew York: Vintage, 1991.
G utiérrez, G ustavo. A Theology of Liberation: History, Politics and Salvation.
M aryknoll, NY: O rbis Books, 1988.
H em m ing, John. Die If You Must: Brazilian Indians in the Twentieth Century. London:
Macmillan, 2003.
Jesus, C arolina M aria de. Child of the Dark: The Diary of Carolina Maria de Jesus.
Translated by D avid St. Clair. N ew York: Signet, 2003.
LaFeber, Walter. The Panama Canal: The Crisis in Historical Perspective. N ew York:
Oxford U niversity Press, 1990.
Lewis, Oscar, Ruth Lewis, an d Susan M. Rigdon. Living the Revolution: An Oral
History of Contemporary Cuba. 3 vols. U rbana: U niversity of Illinois Press, 1977.
M ariátegui, José Carlos. Seven Interpretive Essays on Peruvian Reality. Translated by
M arjory U rquidi. Austin: U niversity of Texas Press, 1988.
M cCullough, D avid. The Path Between the Seas: The Creation of the Panama Canal,
1870-1914. N ew York Touchstone, 1977.
M cGowan, Chris, an d Ricardo Pessanha. The Brazilian Sound: Samba, Bossa Nova,
and the Popular Music of Brazil. N ew York: Billboard Books, 1991
N azario, Sonia. Enrique's Journey. N ew York: Random House, 2006.
N eruda, Pablo. Memoirs. Translated by H ardie St. Martin. N ew York: Farrar, Straus
an d Giroux, 2001.
Paz, Octavio. The Labyrinth of Solitiuie: Life and Thought in Mexico. Translated by
Lysander Kemp. N ew York: Grove Press, 1961.
Pérez-Stable, Marifeli. The Cuban Revolution: Origins, Course, and Legacy. 2nd ed.
N ew York: O xford University Press, 2003.
Soto, H ern an d o de. The Other Path: The Invisible Revolution in the Third World.
N ew York: H arp er & Row, 1989.
Thorp, Rosemary. Progress, Poverty and Exclusion: An Economic History of Latin
America in the Twentieth Century. Baltimore: Johns H opkins U niversity Press and
The Inter-A m erican Developm ent Bank and the European Union, 1998.
Timerm an, Jacobo. Prisoner without a Name, Cell without a Number. Madison:
U niversity of Wisconsin Press, 2002.
Weschler, Lawrence. A Miracle, a Universe: Settling Accounts with Torturers. New York:
Penguin, 1990.
Winn, Peter. Warners of the Revolution: The Yarur Workers and Chile's Road to
Socialism. N ew York: Oxford U niversity Press, 1986.
4 36
Съдържание
УВОД
Единство и разнообрази е / 5
ЧАСТ I
СРЕЩ АТА Н А Т Р И Н А РО Д А
ГЛАВА 1
О ф орм янето на суш ата - и на водата / 23
ГЛАВА 2
Н ародите и културите на А м ерика /3 1
ГЛАВА 3
И берийци и африканци / 43
ГЛАВА 4
П рекосяването на океаните / 53
ГЛАВА 5
П ъ рвото завладяване / 66
ГЛАВА 6
Завладяването на периф ериите / 87
4 37
Ч А С Т II
И ЗГРА Ж Д А Н Е Н А И М П Е Р И И И О БЩ Е С Т В А
В ЕДИН НОВ СВЯТ
ГЛАВА 7
Зем я и труд / 101
ГЛАВА 8
Д ърж ава и империя / 1 1 3
ГЛАВА 9
Религия и империя / 1 3 0
ГЛАВА 10
Раса, култура и общ ество / 139
ГЛАВА 11
Реф орми и револю ции / 1 5 5
ГЛАВА 12
В навечерието на войните за независим ост / 1 6 9
ГЛАВА 13
В ойните за независим ост / 1 8 1
Ч А С Т III
И ЗК О В А В А Н Е Н А Н О В РЕД
ГЛАВА 14
Л иберали, консерватори и безредие / 207
ГЛАВА 15
Л иберали, позитивисти и ред / 222
ГЛАВА 16
В еликобритания, САЩ и Л атинска А м ерика / 242
ГЛАВА 17
В тъ рсен е на идентичност / 257
438
СЪДЪРЖАНИЕ
Ч А С Т IV
Д Е М О К РА Ц И Я , РА ЗВ И ТИ Е И И Д Е Н Т И Ч Н О С Т
ГЛАВА 18
Разделящ и се пътища: много латиноам ериканци / 273
ГЛАВА 19
П ътят на револю цията - преди 1959 г. / 288
ГЛАВА 20
П ътят на револю цията - след 1959 г. / 307
ГЛАВА 21
П ътят на реф орм ата / 329
ГЛАВА 22
М еж ду реф орм и и револю ция / 3 5 3
ГЛАВА 23
Б едн ост и прогрес / 3 8 2
ГЛАВА 24
Раса, култура, идентичност / 404
ЕПИЛОГ
Л атинска А м ерика през X X I в. / 418
Х ронология / 426
Б иблиограф ия / 4 3 1
439
Маршъл Икин
Първо издание
Стилов редактор и коректор Стела Зидарова
Печат „Абагар“ АД - Велико Търново
Предпечатна подготовка - „Рива“

Издателство „Рива“
1000 София, ул. „Граф Игнатиев“ 53 Б
Тел./факс: 986 56 86
E-mail: riva@rivapublishers.com
www.rivapublishers.com
ISBN 978-954-320-323-9

История на Латинска Америка

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

История на Латинска Америка

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ИСТОРИЯТА

© Marshall C. Eakin, 2007

© Костадин Грозев, превод

Издателство „Рива“, 2010

„Нищо повече от географска реалност? И все пак тя се

Сблъсъкът на три народности - местни американци, европейци и

Америка едновременно нейното единство и нейното многообразие.

постоянно да си припомняме за непрестанно променящите се и дина­

континенти. Латинска Америка едновременно се разширява и свива.

Латинска Америка и й дава едновременно единство и многообразие.

за завладяването от тях на Америките. Дори повече от местните амери­

рика короната изобретява механизми, принуждаващи индианците да

по периферията на тази огромна империя. Вътрешността на Южна

на „американска“ култура, имаща Иберийския полуостров като свой

икономика на свободния пазар; презират традиционните ценности на

произход, са били в състояние да живеят относително свободно, далеч

турните процеси и растящото политическо недоволство на креолите

XX в. бразилските културни елити и тези в Испанска Америка вече

Латинска Америка не са преживели успешни революции и движенията

(по ирония същото е известно като неоконсерватизъм в САЩ). То се

с всеобхватна мизерия и дискриминация. Тези разнолики общества

Оформянето на сушата - и на водата

Десетки милиони години преди драматичните сблъсъци на наро­

косовата плоча в пропастта между двата континента. Този геологичен

от огромния Тих океан, с изключение на най-северната част, където

натиска на Тихоокеанската тектонична плоча, натискаща континенти­

теми започват от вътрешността на континента. Ориноко лъкатуши

ето на околните океани и морета. В тропичните низини преобладават

развитието и на флората, и на фауната. Тези пустини обаче разполагат

Народите и културите на Америка

от 1 до 5 мил. души в Северна Америка и близо толкова в Бразилия.

лизации на местните американци, правят същата грешка, обръщайки

да бъдат разделени на три основни типа. Първата от тези групи е тази

са култури, които са усъвършенствали опитомяването на животни и

Високите цивилизации на майте, ацтеките и инките

Америка с течение на векове. Голямата култура „майка“ в Средна

културите, които ще дадат основите на големите цивилизации, ще за­

се на богатството, престижа и фамилния произход. Робството също е

Една от великите мистерии на Доколумбова Америка е рухването

наемници, те влизат в съюзи с другите градове около блатистото езеро

огромни каменни храмове, а осем големи канала кръстосват на длъж и

на Америка, инките развиват много усъвършенствано терасовидно

важни посредници между новопоявилите се търговски центрове по

видим, една от най-опустошителните последици от откриването на

Създаването на Испания и Португалия

установи контрол над земята и част от земеделската продукция на

едновременно религиозен и политически конфликт, война едновре­

рия това никога не се случва, като в допълнение тя абсорбира и про­

Народите и културите на Африка

летия. Древните „източни“ цивилизации в Египет и Плодородният

идентичността на тези държави и народи са обтегаемо и променящо

изток е Завоят на р. Бенин - наречен от европейците Брега на робите,

желязо са били обект на миньорска дейност и търговия в продължение

контролират своята империя в Андите. Докато всички тези империи

Защо точно европейците?

предопределеността на човешките създания се решава от големите

Научните и технологичните открития осигуряват на новите нации

кански посредници стоят на пътя между европейците и доставчици­

Създаването на Атлантическия свят

В много отношения португалците са първите пропагандатори

обяснят тези земи и народи и да ги вкарат в своя религиозен и инте­

да конструира своята глобална империя. В тези преплитащи се кръс­

ланието за разпространение на християнството и славата. Или, както

западни ветрове през Атлантика. Днес ние знаем относително много

постоянно да си припомняме за непрестанно променящите се и дина

за завладяването от тях на Америките. Дори повече от местните амери

Десетки милиони години преди драматичните сблъсъци на наро

натиска на Тихоокеанската тектонична плоча, натискаща континенти

културите, които ще дадат основите на големите цивилизации, ще за

едновременно религиозен и политически конфликт, война едновре

рия това никога не се случва, като в допълнение тя абсорбира и про

кански посредници стоят на пътя между европейците и доставчици

обяснят тези земи и народи и да ги вкарат в своя религиозен и инте

да конструира своята глобална империя. В тези преплитащи се кръс

Най-ефективните индиански оръжия са стрелите и различните мета

От Тласкала испанците се придвижват 30 мили на юг, за да подчи

Един ацтекски извор, писан след Завладяването, описва първона

крайбрежието, придобива Марина, основава град и след това консо

балансира фракциите сред собствените му хора и сложните взаимоотно

В момента, в който испанците навлизат във вътрешността, кървава

Много от тези, в повечето случаи обречени експедиции, навли

В допълнение на войските, придвижили се от Гватемала и Мек

друг. Други стенат от дълбока болка, гледайки към висините на Не

от търговията в другите райони, бразилската търговия нараства не

приходи, за да се реализират всички останали. Тези държави не раз

на съвета, през годините той се разраства, като се появяват допълни

на Пернамбуко - тяхната „Нидерландска Бразилия“. През същите го