ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ЕВРОПА

Cet ouvrage, publié dans le cadre du programme de participation à

la publication V.ITOCHA, bénéficie du soutien du Ministère français
des Affaires étrangères, de l’Ambassade de France en Bulgarie et de
l’Institut Français.

Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за

участие в книгоиздаването "Витоша", се ползва с подкрепата на
Министерството на Външните работи на Франция, на Френското
посолство в България и на Френския културен институт.

Ouvrage publié avec concours du Ministère français chargé de la Culture

Centre National du Livre.

Книгата е публикувана c подкрепата на френското Министерство на

културата - Национален център за книгата.

François Roth
L’invention de l’Europe.
De l’Europe de Jean Monnet à l’Union européenne
Copyright © Armand Colin, Paris, 2005

© Превод Гриша Атанасов

Редактор Николай Аретов

© Издателство "Кралица Маб", 2008

ISBN 978-954-533-090-2
 Франсоа Рот

Изобретяването на
Европа

От Европа на Жан Моне до

Европейския съюз

Превод Гриша Атанасов

Издателство "Кралица Маб"

 Предговор

Изобретяването на Европа? Думата Европа е древна, но

в процеса, чиито участници и зрители сме едновременно, се
съдържат и творчество, и изобретяване. В цялата си досегаш­
на история старият континент е бил или разделен, или обеди­
нен под властта на някоя велика сила. Не е необходимо да се
връщаме до империята на Карл V. Наполеоновата империя и
нацисткият Райх са най-завършените, но и най-ефимерни ско­
рошни примери. Естественото състояние на Европа е било
разделението и великите сили от "европейския концерт" са
се опитвали винаги да поддържат крехкото равновесие между
своите амбиции. Двете световни войни през първата половина
на XX в. са резултат от тяхното безсилие и заслепление.
От близо половин век пред "очите ни се разгръща един
невиждан никога по-рано процес, макар и с колебания, с не­
сигурност и противоречия: той вече обхваща три поколения
европейци, а скоро ще дойде и четвърто. Уникалността му се
състои в това, че вече има история, но все още си остава проект.
За да го определим, често употребяваме думата "изграждане";
открояваме последователните му етапи и поставяме ударение­
то върху институционалната организация, сякаш е достатъчно,
подобно на дете, което строи къща от кубчета, да сглобим вече
съществуващите елементи - европейските нации и държави.
Реалностите обаче са по-несигурни и не толкова механични.
Повече от половин век ударението се поставя върху прегово­
рите и съгласуването. Европейците изминаха бавно, несигурно,
но неотклонно пътя към икономическото и търговското единс­
тво на своя континент. Утвърждаването на един голям Общ
пазар сложи край на митническите войни и протекционизма. В
други области напредъкът беше по-бавен и неравномерен. Ев­
ропа е едновременно конкретна реалност и нещо предстоящо,
затова за нейното изобретяване са необходими както договори

5
и съглашения между съставящите я държави, така и множество
дейности и действия, които създават фактическа солидарност
между европейците. За да се осигури и поддържа мирът между
народите, се зараждат, а после и утвърждават, нов тип отноше­
ния. Този процес протича и сега, защото Европа не е назад, а
пред нас. Изобретяваме я всеки ден.
Европейците подлагат на съмнение всеки етап: несъгла­
сията, възраженията, отказите са били и продължават да бъ­
дат многобройни. "Историята на европейското изграждане не
може да се оприличи на протяжно и спокойно течение" (Жак
Делор). За разлика от отишлото си поколение на основателите
и от вече пенсионираните техни наследници, днешните лидери,
които не са преживели Втората световна война, са израснали
в Европа, а онези от източната й част - в очакване на Европа.
Затова е неизбежно подходът им да е различен. Поколенията,
които ги следват, идват след рухването на Желязната завеса и
разпадането на Съветския съюз. Те живеят в обединена отново
Европа и в пренаредена международна система, престанали са
да разсъждават според схемите на двуполюсния свят, в които
се вписваха техните предходници. От повече от едно поколение
е налице огромното по значимост и необратимо съществуване
на правото и придобивките на общността, които ограничават
суверенитета на националните държави и засягат както лич­
ния живот, така и професионалната дейност на европейците.
Решенията на общността предизвикват множество реакции на
неразбиране и враждебност, тези мимолетни вихрушки преми­
нават през първите страници на медиите, но повечето решения
в крайна сметка се прилагат и улесняват контактите и сътруд­
ничеството между страните и народите. Но докато зоната за
свободен обмен, в която циркулират стоки, капитали и хора,
е реалност, приета от повечето европейци, тежките и сложни
въпроси за институциите на общността и общите политики
далеч не са намерили решенията си, защото засягат суверени­
тета на държавите и трансатлантическите отношения: общата
отбрана и общата външна политика си остават пожелания. Ра­
ботата на Конвента доведе до Конституционния договор, чийто

6
текст беше завършен по време на срещата на правителствени­
те ръководители през юни 2004 г. Започна деликатната фаза
на ратифицирането на този текст от 25-те страни членки на
общността.1 Бъдещето на Европа, което ние, съвременниците,
едва ли можем да предвидим във всичките му измерения, буди
въпроси, а понякога и притеснения. Предстои ни да напишем
нови страници.
Литературата за Европа е изобилна и разнообразна, както в
областта на правото и икономиката, така и при журналистика­
та и личните свидетелства. Тя често е пристрастна. Забелязва
се нарастващо разминаване между безбройните краткосрочни
анализи, губещи актуалност едва ли не с анонсирането им, и
бързото развитие на изследванията, предназначена за специа­
листите. Изправени пред подобно изобилие, ни се струва, че
е необходимо обобщение, затова предлагаме един труд, чиято
задача е проста. Тази книга е историческа. Тя избягва да се лута
из меандрите на преговорите в общността, опростява юриди­
ческите, икономическите и монетарните дискусии и разглежда
от дистанция различните ситуации и многобройните и проти­
воречиви изявления на политиците. Тя си поставя за цел, без
да пренебрегва нито спънките, нито залитанията, да открои
стъпките напред и да съпроводи това постъпателно движение,
което доведе от първоначалното ядро на Шестте от Римския и
Парижкия договор до Европа на Петнадесетте, после до Два­
десет и петте, а скоро може би до Европа на Тридесетте. Тя
отбелязва етапите, подчертава постиженията и общностните
придобивки и осветлява настоящите дебати. Ясното разбира­
не на настоящето минава през поставянето му в дългосрочна
перспектива и през реалистичната оценка на намеренията и
постиженията на поколението на основателите.

1 През 2008 г. Ирландия отхвърли с референдум договора. - Б.

ред.

7
 Първа глава

Европейско пространство
и европейски континент

Спорът за Европа, за нейния обхват и граници, е стар, несе-

кващ и винаги актуален. Свързват го с една друга дискусия - за
съществуването на европейска култура. Възможно ли е, отвъд
националните култури и езици, които разделят европейско­
то пространство, да се открие една общоевропейска култура,
общи ценности? През XIX и в началото на XX век европей­
ските народи колонизатори са убедени в това. Те се смятат за
носители на цивилизационен проект, на научен и технически
прогрес, които ще споделят със света. Един век по-късно това
малко наивно схващане за превъзходството на Европа прина­
длежи на миналото.

Европа - континент или отворено пространство?

Географите отдавна говорят за пет континента, населени от

хора. Европа е един от тях. Тази представа, която отдавна е
изгубила научното си значение, остава вкоренена във всекид­
невния език и мислене. Къде започва и къде свършва Европа?
Има ли въобще граници?

На изток
Не е ли Европа просто скромен придатък на необятната Ев­
разия, "малък нос на огромния азиатски континент" (Пол Вале­
ри)? Ако се простира на изток до Урал, тогава прочутият израз,
с който генерал Дьо Гол отправя предизвикателство, "Европа
от Атлантика до Урал", просто преповтаря "стандартната де­
финиция от учебниците по география" (Ив Лакост). Това би

8
означавало, че Русия, поне с една част от територията си, е
европейска сила. В това си качество през XIX век Руската им­
перия е един от участниците в "европейския концерт", но дали
нейното население, с изключение на един тънък елитарен слой,
е европейско в културно отношение? Може да се спори, нали
всички описания от онази епоха я представят като изостанала,
варварска и непросветена? Въпреки това, нейните писатели
като Толсгой и Достоевски, нейните композитори като Чайков-
ски и Мусоргски са част от културното наследство на Европа.
Налагането на марксизма, идеология, измислена и разработе­
на в Западна Европа, след революцията от 1917 г. в Русия, не
показва ли тесните връзки между Европа и Русия? През 1994
г., в отговор на въпрос за "границите на Голяма Европа" Жак
Делор, може би от политическа предпазливост, открито изклю­
чва Русия: "Мисля, че Голяма Европа се простира до границите
на бившия Съветски съюз, което означава, че към нея могат да
принадлежат Полша, Чешката република, Унгария, Словакия,
Словения, България, Румъния, Албания, Кипър и Малта, без
да забравяме трите прибалтийски държави." С изключение на
Албания и като се има предвид влизането на България и Румъ­
ния в общността през 2007 г., това предвиждане е осъществе­
но. Така или иначе, днес Русия е в Европа, тя има интереси в
Европа, макар да е и азиатска сила. Санкт Петербург е част от
европейското културно наследство, а руските елити, както и
най-младите слоеве на населението, преоткриват своята при­
надлежност към Европа.

На югоизток и на юг
Европейските страни граничат със Средиземно море, кое­
то навлиза дълбоко в тях. По време на Римската империя то
е същинско вътрешно море, по-късно за това пространство се
води борба с арабите и турците, но то никога не престава да
поддържа връзките от всякакъв вид между Ориента и Запада.
Показателна в тази насока е съдбата на Венецианската репуб­
лика. В модерните времена турската империя доминира над
цялото Източно Средиземноморие. На картите от XVIII в. гео­

9
графите разграничават Европейска Турция, която се простира
на Балканите, и Азиатска Турция, чието сърце е анадолското
плато и чиято доминация се разпростира върху арабските на­
роди от Близкия Изток, през Египет, чак до Северна Африка.
През XIX в. балканските народи един след друг отхвърлят тур­
ското владичество. Европейците припознават като свои тези
поробени християни и им помагат да се освободят и да отблъс­
нат турците мюсюлмани към Азия, от която са дошли. В тези
битки европейците установяват границите на своя континент
и разграничават европейските народи от другите, които не са
такива. В това отношение критерият е по-скоро религиозен, от-
колкото етнически. Мюсюлманите не са истински европейци,
въпреки дългогодишното им присъствие на континента. Тур­
ците постепенно са отблъснати и европейците, на първо място
Великобритания, поемат контрола над средиземноморското
пространство. Пътят за Индия минава през Гибралтар, Малта и
Суец. Франция стъпва здраво на двата бряга на западното Сре­
диземноморие, докато Русия остава блокирана в Черно море.
В годините на Студената война контролът над Средиземно-
морието става важен залог и Турция е включена във военната
система на НАТО. Дава ли този съюз европейско призвание
на Турция, която след Севърския договор (1920) владее само
незначително парченце от Европа? Озападняването и навли­
зането на светските принципи в турското общество, процес,
започнат през 1920 г. от Кемал Ататюрк и продължаващ и днес,
създават една уникална държава между Европа и арабо-мю-
сюлманския свят. Днешните дебати за влизането на Турция
в Европа имат древни исторически корени, те се вписват и в
дългогодишните отношения на европейците със Средизем-
номорието. отношения, анализирани задълбочено от Фернан
Бродел. Морски път, вътрешно море, връзка между изтока и
запада, севера и юга - Средиземноморието свързва Европа със
Северна Африка, с Близкия и Средния изток, т.е. с арабо-мю-
сюлманския свят. С разширяването към Франция и Италия се
присъединяват Испания, Гърция с нейните острови, Кипър и
Малта. Европа тепърва ще има своето място и ще играе своята
роля в средиземноморското пространство.

10
 На запад
Европа е свързана и с Атлантическия океан. След откри­
ването на Новия свят и изместването на европейския иконо­
мически фокус на северозапад, трансатлантическите връзки
подпомагат експанзията на европейците извън Европа. Пора­
ди географското си положение Великобритания, изцяло морс­
ка държава, изиграва решаваща роля. Тъй като е остров, тя е
надеждно защитена и не е завладявана никога след Вилхелм
Завоевателя (1066). И Наполеон, и Хитлер не правят сериоз­
ни опити да пресекат Ламанша. Великобритания е европейска
страна, чиято империя е изградена отвъд моретата. Имала ли е
тя европейски интереси? Не е ли донякъде лицемерна форму­
лировката "блестяща изолация", употребявана понякога, за да
се подчертае нейното относително отдръпване от европейските
дела? Великобритания се намесва в Европа с военни средства,
винаги когато почувства интересите си застрашени (френската
анексия на Белгия) или когато европейското равновесие бъде
заплашено от хегемонна сила (Франция на Наполеон, Герма­
ния на Вилхелм II, а после и на Хитлер). През по-голямата част
от XIX в. тя е главен участник в "европейския концерт", не­
формална институция, която събира доста редовно министрите
или посланиците на четирите или петте велики сили, и участва
активно в европейските конгреси, последният от които е Бер­
линския от 1878 г. Великобритания неохотно сключва съюзи.
Сближаването с Франция през 1904 г., познато като сърдечното
съглашение, я довежда до участието, както на континента, така
и по море, в две световни войни. Но тя си остава остров, отдел­
на територия, която гледа повече към морската шир, отколкого
към континента. Тази островна защитеност е била и си остава
дълбоко вкоренена в менталността на много британци. Тя е
придружена от убеждението, че най-полезни са отношенията с
Новия свят, със Съединените щати и Канада. Ми г или реалност,
чувството за принадлежност към англосаксонската общност
насочва Великобритания повече към САЩ, към "необятната
шир" по израза на Чърчил, отколкото към европейския конти­
нент.

11
 Континент ли е Европа? В академичния и буквален смисъл
на термина може да се отговори утвърдително, но с две уточ­
нения: историците отбелязват, че източните му граници са се
променяли много през вековете, а географите вече не придават
на това понятие, вкоренено в мисленето ни, такава тежест, как-
вато е имало н началото на XX в.
Отворено на юг и на запад пространство ли е Европа? Безс­
порно, защото това отваряне допринася за експанзията на евро­
пейците извън Европа, то поставя един от основните въпроси
на нашето време - за отношенията с Новия свят и по специално
със Съединените щати.

Европа: една култура или много култури?

Съществува ли европейска култура? Тази огромен дебат,

който се подновява с всяко поколение, несъмнено няма реше­
ние и е донякъде напразна. Въпреки това трябва да си зададем
този въпрос.

Общи основи
Европейската култура има общ фундамент: античното гръ-
ко-римско наследство. Делът на Рим и латинския е опреде­
лящ за Западна Европа, докато гръко-византийската култура
е белязала Източна Европа. Тези две наследства стъпват върху
общата религиозна основа на християнството. Християнската
евангелизация, която продължава няколко века, създава обща
матрица с основополагащи текстове, с вярвания, позовавания и
език, които ще се наложат през вековете. Наистина, религията
се отнася към вярванията на хората, но тя излъчва институции
и влиза в симбиоза със съществуващите култури. В тази област
лежи разделението между Изтока и Запада. Западното христи­
янство, чийто религиозен глава, папата, се установява в Рим,
е хранилище на латинските език и култура, докато източното
християнство се опира на гръцкия език и култура.

12
 Разривът с източното християнство
През XI в. фактическото разделение между латинци и гърци
се превръща в разрив между Изтока и Запада. След изчезването
на Византийската империя (1453) и завладяването на Балка­
ните от мюсюлманска Турция, ролята на Византия е поета от
Русия: Москва претендира да бъде третия Рим. През XX в. този
разлом на Европа сякаш е заличен, защото противопоставянето
между комунистическа Европа и "свободния свят" припокрива
и прави почти невидими по-старите исторически разделения.
Като следствие от вдигането на Желязната завеса и разпада­
нето на комунистическата система, от събитията в Югославия
(конфликтът между Сърбия и Хърватия, събитията в Косово) и
особено от възраждането на православната църква в посткому­
нистическа Русия се стига до нови проявления на това вековно
разцепление и до преоткриването на жизнеността на една ре­
лигиозна култура, която е била забравена или укривана.

Реформацията, Просвещението и секуларизацията

Западноевропейската култура запазва чак до края на XVII в.
латинския като вектор и свързващо звено: Еразъм Ротердамски,
Декарт и Спиноза все още пишат на латински. Разломът на про­
тестантската Реформация разделя Западна Европа: романска
Европа остава вярна на Рим, англосаксонска и скандинавска
Европа застават на страната на Реформацията. Германия, роди­
ната на Лутер, е и си остава разделена на католици и протестан­
ти. Този плурализъм на вероизповеданията принуждава всяка
от двете общности както да се организира, за да се отграничи
от другия, така и да приеме присъствието му. Там, където е въз­
приета, Реформацията ускорява упадъка на латинския и упот­
ребата на националните езици. От епохата на Просвещението
до началото на XX в. френският става езика на културата и
комуникацията. Философските и политическите идеи на Про­
свещението се разпространяват из цялата просветена Европа
с посредничеството на френския, който тогава е универсален
език. Неговото доминиращо място не е завоювано за сметка на
другите национални култури. Лутер, а после и Гьоте, придават

13
благородство на немския език, Данте и Петрарка - на итали­
анския, Шекспир - на английския, Сервантес - на испанския.
Литературите са преди всичко и си остават национални, тъй
като националният език и националната култура пропиват на­
чина на писане, източниците и творчеството на всеки писател.
Езикът и литературата често осигуряват оцеляването на нации,
чиято идентичност е застрашена поради изчезването на техни­
те държави. Полската литература спомага за съхраняването на
полската нация, поделена между три държави, без да се броят
поляците в изгнание. Културните различия са дълбоки и древ­
ни. Дори писателите и есеистите. които се смятат за повече ев­
ропейци, не могат да ги избегнат. Многообразието на европей­
ските култури си остава факт и до наши дни. Докато писменото
слово е било и си остава свързано с даден език, други форми на
изкуството с лекота прекосяват границите и биват възприети,
всяка в своето време, от цяла Европа: може с основание да се
говори за романска Европа, за готическа Европа, за Европа на
Ренесанса и на Барока, за Европа на Ар нуво.

Религия и европейска идентичност

Дълго време именно християнските църкви определят
идентичността на европейците по отношение на другите кул­
тури. Днес си припомняме това, когато говорим за Европа на
катедралите, за Европа на поклоненията, най-значимото от ко­
ито е пред св. Яков от Компостела, католиците поставят ударе­
нието върху светците, създали Европа, като св. Бенедикт и св.
Тома Аквински. Църквите често са съществен фактор за наци­
оналната идентичност, особено изразен в Испания, Полша и
Ирландия, като в същото време изпълняват универсална или
поне универсализираща функция. През вековете европейската
култура се секуларизира частично и светският дух полага уси­
лия да измъкне политическата власт от хватката на религията.
Франция, където процесът напредва най-много, установява
светска република, която смята за завоевание отделянето на
църквата от държавата. В началото на XX в. Руската, Германс­
ката и Австро-унгарската империя все още са християнски дъ­

14
ржави. След Реформацията английският суверен е глава на Ан-
гликанската църква. Държавите се секуларизират по различни
начини през XX в., религиозните практики търпят съществено
отстъпление както при протестантите, така и при католиците.
С напредъка на религиозния индивидуализъм и безразличие
социалното и културно влияние на религията престава да бъде
доминиращо. Въпреки нарастващата секуларизация в медии­
те и в обществения живот, не може да се пренебрегне фактът,
че всички европейски народи са били и в значителна степен
продължават да бъдат християнски, че християнството е ос­
тавило огромно културно и архитектурно наследство, което е
белязало пейзажите и мисленето. Понякога се опитват да за­
творят религиозното в сферата на частния живот, в границите
на храмовете. Скорошните събития показват колко е илюзорно
това омаловажаване. Католическата църква играе огромна роля
в движението към политическа и национална еманципация на
Полша през 80-те години. Евангелистките църкви стават места
за подслон и убежище, места за свободно слово на движението,
което през 1989 г. разтърсва, а после довежда до рухването на
комунистическия режим в ГДР, най-дехристиянизираната стра­
на в Европа. Религиите и религиозното се проявяват и в частна­
та, и в публичната сфера. Ето защо дебатът за "християнските
корени" на Европа е част и от хилядолетното минало, и от най-
непосредсгвеното настояще. Освен християнското наследство,
трябва да подчертаем и еврейското наследство: еврейското
присъствие е белязало дълбоко европейското съзнание, а мно­
жество евреи (Спиноза, Карл Маркс, Зигмунд Фройд) участват
в съграждането на европейската култура.
Една култура или много култури? Въпросът остава открит.
Културното многообразие на Европа е нейно богатство, но
същевременно и източник на слабостите й. Що се отнася до
многообразието на националните литератури, то е богато на­
следство, чието препредаване и разпространение трябва да се
улеснява. В контекста на другите културни пространства при­
бягването до понятието европейска култура може да бъде фак­
тор за легитимиране на европейското изграждане.

15
 Старият и Новият свят

Фундаментално родство
След великите открития в края на XV и началото на XVI век
европейците излизат от Европа и постепенно колонизират по
различни начини света, т.е. установяват различни форми на по­
литическо господство или изпращат хора в пустите или слабо
населени територии. Америка, Новият свят, е открита и колони-
зирана от англичаните, французите, испанците и португалците.
В края на XVIII в. тринайсетте английски колонии обявяват
независимост и дават началото на Съединените американски
щати, които за няколко поколения се превръщат в могъща дъ­
ржава и икономически гигант. Едно поколение по-късно ис­
панските колонии също се отделят. Бавните трансатлантически
връзки, които дълго време са единствено по море, ограничават
контактите между Стария и Новия свят. В началото на XX в.
Европа все още е център на света. С изключение на Съеди­
нените щати, които са се освободили от нейния политически
контрол, тя господства над другите континенти, на които е дала
своята цивилизация и култура, своите форми на политическа
организация и право, своите християнски религии и начин на
живот, своите научни и технически постижения. Европейските
ценности са хуманистични, религиозни и светски.

Относителният упадък на Европа

Двете световни войни опустошават и отслабват европейски­
те държави: човешки и материални загуби, но също така загуба
на доверие, а и на притегателната сила, която са имали дотога­
ва, тъй като са допуснали в тях да се развият идеологии на раз­
рушението и на отричането на хуманизма. През периода 1945
- 1980 деколонизацията ограничава влиянието на европейските
страни и ги кара да се занимават повече със самите себе си
и да се вглеждат повече в непосредственото си обкръжение,
отколкото отвъд моретата. Все пак, колониалният период оста­
вя дълбок отпечатък в културната област, например ролята на
английския език в Индия и в арабските страни или ролята на

16
 френския език в страните от Магреба и в черна Африка.
Този упадък на Европа, изтъкван от много автори, съвпада
с нарастването на могъществото на Съединените американски,
щати, които два пъти, през 1917 - 1918 и през 1941 - 1945
г., осъществяват военна намеса на континента. Оттогава те се
превръщат в център на международните отношения, а присъс­
твието им на световната сцена става все по-значимо. Признак
на новите времена е, че докато Обществото на народите е за­
седавало в Женева, ООН установява през 1945 г. седалището
си в Ню Йорк. САЩ продължават присъствието си в Европа,
подпомагат нейното възстановяване (планът Маршал) и я за­
щитават политически и военно чрез Атлантическия алианс и
НАТО. След 1945 г. евроатлантическото пространство е под
американски политически и военен контрол.
Новият свят, чието население се обогатява от европейската
имиграция през XIX и XX век, а в периода 1920 - 1950 приема
множество учени (като Алберт Айнщайн) и творци, които тър­
сят спасение от потисничеството на нацисткия и на комунисти­
ческия режим, става център на технически и научен напредък,
създател на продукти, моди и културни творения, които се раз­
пространяват по целия свят.

Атлантическа културна общност?

Американската култура черпи от същите извори като Ев­
ропа, но развива собствено звучене, свои културни модели и
езикова употреба. Английският измества френския като език за
международно общуване: той е език на икономиката и финан­
сите, на науката и техниката, език, разпространяван от новите
медии из целия свят. Т. нар. basic english става език за общуване
на европейците. Американската култура залива Европа и све­
та под най-разнообразни форми като филми, мода в облеклото
(дънките), хранителни продукти (кока-кола, хамбургери и бър­
за храна), песни и музикални състави. Могъщото й привличане
въздейства на всички поколения и социални групи, на творци и
изследователи. Според някои на американския модел трябва да
се подражава, ако не искаме да изчезнем, трябва да се премина­

17
ва през школата му, а за успешното възпитание на младежите
им е необходимо да преживеят американски опит. Тази форма
на господство, на "империализъм", твърдят нейните идеологи­
чески противници, предизвиква реакции на отказ и отхвърляне,
но това отхвърляне винаги е имало частичен характер и никога
не е било доминиращо. То често придобива политическо звуче­
не, което може да се проследи от "US, go home" на комунистите
от 50-те години до днешното осъждане на "войната на Буш" и
до откритието, че съществува и друга Америка, много различ­
на от онази, за която мечтаят европейците. Днешният антиа-
мериканизъм на европейците е в много по-голяма степен отказ
от подчинение на господстващата сила, отколкото защита на
някакъв европейски културен модел, чието съдържание и гра­
ници е трудно да се определят. Бързата осмоза и синкретизмът
днес сливат двете култури. Независимо от всичко, трансатлан­
тическата връзка изглежда абсолютно необходима. Макар че
днес Новият свят се оказва съвременната матрица за културни
нововъведения и научен и технически напредък, Америка и Ев­
ропа са два полюса, стъпили върху едни и същи ценности.

Политическа идея или политически проект е

Европа?

Разделението на Европа, вътрешните съперничества между

държавите, опустошителните войни подхранват размислите за
Европа и нейната същност, за необходимостта народите й да
престанат да се делят и сражават. От абат Дьо Сен Пиер (1718)
до днешните писатели и мислители непрекъснато се раждат
различни проекти. Дълго време те нямат никакво практическо
приложение.

Раждането на националната държава

Явление с огромно значение през последните два века е
утвърждаването на националната държава, чиято фундамен­
тална ценност е волята да се живее заедно. В това отношение

18
съществуването на Европа далеч предшества появата й. Европа
на Ренесанса и Просвещението не я познава. Революционна
Франция става инициаторка, образец, а понякога и жертва на
тази формулировка. В края на XIX в. френските републикан­
ци са убедени, че националната държава в републиканската си
форма е бъдещето на Европа и на света. Многонационалните
империи като Руската или Австро-унгарската са обявени за
"тюрмиза народите", за остатъци от архаичното монархическо
минало. Непосредствено след Първата световна война Вер-
сайският договор (юни 1919) става най-напред и преди всичко
договор, който реорганизира европейското пространство. Той е
основан върху правото на народите на самоопределение и аку-
шира при раждането на нови национални държави в Централна
и Източна Европа. Вътрешният живот на тези държави бива
парализиран от наличието на големи етнически малцинства, а
някои са федерации, обединяващи народи, за които се смята че
са близки, като южните славяни, включени в Югославия, че­
хите, словаците и рутенците, събрани в Чехословакия. Всички
тези нови държави са крехки и разкъсвани от вътрешни про­
тиворечия, готови да станат плячка на някоя велика сила и да
бъдат оплетени в някоя система на господство. От 1938 г. на­
цистка Германия се опитва да го направи, като започва с при­
съединяването (Anschluss) на Австрия. Тази германска Европа,
простяла се почти от Атлантика до Урал, се оказва ефимерна
конструкция, която рухва през 1944 - 1945 г. По време на окон­
чателния разгром немските малцинства (например в Судетите
в Чехословакия) са прогонени от страните, където са живели
от векове.
Победителят СССР установява нов тип господство, основа­
но както на военната сила, така и на идеологическа политика
с европейски произход, марксизма-ленинизма, който твърди,
че националната държава е отживелица. Съветската система
властва над тази част на Европа повече от 40 години, за да се
разпадне по мирен път през 1989 - 1990 г. Марксизмът-лени­
низмът и пролетарският интернационализъм затискат с оловен
похлупак народите и националните култури, но не успяват да

19
ги унищожат. Сгромолясването му е придружено с възраждане
на нациите и възкръсването на разрушените държави на ня­
кои от тях: трите балтийски страни, Украйна, Белорусия, кав­
казките народи. То е съпътствано и от разпадането на двете
федерации, родени от Версайския договор, чието наследство
е поето от СССР: Чехословакия, която мирно дава живот на
Чехия и на Словакия, и Югославия, която с вътрешните кон­
вулсии на гражданските войни се разкъсва и дава начало на
пет нови държави.2 Тези войни довеждат до необходимостта
от изпращане на умиротворителни сили на НАТО и няколко
европейски страни.

Начала на размислите за Европа

През 20-те години крахът, предизвикан от Първата световна
война, катастрофалните последици за европейските народи от
продължаването на френско-германския конфликт, разрушава­
нето на Австро-унгарската империя, която дълго време е фак­
тор за стабилност в цяла Централна Европа, осъзнаването на
привлекателността на Съединените щати - всичко това води
до поредица размисли и трудове, до разработването на идеи за
Европа. Сред тези, които заслужават да бъдат припомнени, е
трудът на австро-унгарския благородник граф Рихард Куден-
хоф-Калерги "Паневропа", публикуван през 1923 г. Тази книга
и идеите, развити в нея, не привличат вниманието на съвре­
менниците. След Втората световна война Рихард Куденхоф-
Калерги се завръща от изгнанието си в Америка, продължава
да разпространява идеите си и води обширна кореспонденция,
включително с генерал Дьо Гол, чак до смъртта си през 1973
г. В наши дни ерцхерцог Ото фон Хабсбург се представя като
наследник на тази политическа традиция.
По онова време единственият влиятелен политик, който
се интересува от европейската идея, е Аристид Бриан. През
1929 г. френският министър на външните работи представя от
трибуната на Обществото на народите в Женева проект за ев­

2 С обявяването на независимостта на Черна гора (2006) и Косово

(2008) държавите от бивша Югославия стават седем. - Б. ред.

20
ропейска федерация и за Европейски съединени щати. Бриан,
който е преживял Първата световна война не като страничен
наблюдател, а на постове с огромна отговорност, е убеден в
пагубната същност на френско-германското противопоставяне.
За да се избегне нови фатални трусове, той предлага на немци­
те и на другите европейци място за срещи и дискусии, където
проектите ще се обсъждат на равни начала и ще се подкрепят
усилията за запазване на мира. Този план пропада твърде бър­
зо поради множество причини: неподготвеност за възприемане
на подобни идеи, световна икономическа криза, бърз подем на
национализма в Германия. След смъртта на Бриан през 1931 г.
проектът за Европейска федерация е погребан и си остава само
документ от архивите. Хитлер спечелва немските избиратели,
за две години заграбва цялата власт и бърза се обявява за фюрер
на Третия райх. Походът към нова световна война е започнал.

Последиците от Втората световна война

В годините непосредствено след Втората световна война
положението на стария континент е коренно различно от 20-те
години. Германия е разделена на четири окупационни зони и
е напълно лишена от всякаква държавност. Сред победителите
от 1945 г. бързо назряват несъгласия като за бъдещия статут на
Германия, така и за световния ред. Съветският съюз, идеоло­
гическа държава, основана на марксизма-ленинизма, има пре­
тенции да разпростре своята политико-икономическа система
върху останалия свят. Той се е превърнал в могъща полити­
ческа и военна сила и е погълнал в своята зона на влияние
цяла Централна и Източна Европа, а с посредничеството на
подкрепяните и финансирани от него комунистически партии
се опитва да разшири влиянието си и в Европа и Азия.
Този път, за разлика от събитията след Първата световна
война, Съединените щати остават в Европа. Те участват в ней­
ното възстановяване и поддържат в Германия голяма окупа­
ционна армия. За да сдържат съветската заплаха, те се обеди­
няват със страните от Западна Европа в система за съвместна
отбрана: Атлантическия алианс. Пет години след поражението

21
 на Германия и рухването на нацистката система Европа е раз­
сечена на две: на изток са народните демокрации под военния
и политически контрол на СССР, на запад са плуралистичните
демокрации под защитата на САЩ.
От Балтийско море до Адриатика преминава укрепена ли­
ния, желязната завеса, която възпрепятства свободното движе­
ние на хора и ограничава контактите между народите от Изтока
и от Запада. Напрежението се поддържа от международните
кризи, сред които най-опасна и най-продължителна е блокада­
та на Берлин, наредена от съветския диктатор Сталин. Тегне
страх, че някой инцидент край желязната завеса или при Бер­
лин може да стане повод за ескалация на конфликта и пламване
на трета световна война. Опасността е реална и осезаема. Все
пак Студената война така и не прераства в истинска война, ко­
ято би могла да бъде и ядрена.
В центъра на Европа Германия остава огромен залог в сту­
дената война между Изтока и Запада. Какво да се прави с побе­
дената и окупирана Германия? Логиката говори, че би трябвало
да се изработи мирен договор и да се възстанови германската
държава. Тя би се интегрирала в международната общност в
рамките на ООН, която прави тогава първите си стъпки. По­
ради нарастващото противопоставяне между САЩ и СССР
мирният договор е изоставен. Всеки от двамата големи започ­
ва да организира своята окупационна зона според собствени­
те си политико-икономически схващания. Към САЩ, които
действат в тясно сътрудничество с Великобритания, през 1948
г. се присъединява и Франция. С паричната реформа в трите
западни окупационни зони, на която Сталин отвръща с блока­
дата на Берлин (юни 1948), се тръгва към създаването на две
германски държави. Едната, Федерална република Германия,
обединява трите западни зони и установява държавните си
институции в малкия рейнски град Бон. Другата, Германската
демократична република, включва само съветската окупацион­
на зона със столица в източната част на Берлин, затова поня­
кога е наричана режим на Източен Берлин. От есента на 1949
г. съществуват две германски държави - Източна Германия и

22
Западна Германия. Всяка от тях е легитимна за своя лагер, но
те не са признати от международната общност, а суверенитетът
им е ограничен от продължаващата военна окупация. Страните
от Западна Европа трябва да установят отношения с този нов
партньор - съвсем младата Федерална република Германия.
Франция и Великобритания си остават окупационни сили: дра­
мите на нацистката окупация и престъпления все още са живи
във всички съзнания. Необходими са много усилия, за да бъде
интегриран бившият враг.

Подновяване на дискусиите за бъдещето на Европа

След края на Втората световна война дискусиите как да се
организира Европа са подновени. Предвоенните идеи и про­
екти се нуждаят от преобразуване и преформулиране поради
радикално променилия се международен контекст. Всички
политици се обявяват в една или друга степен за европейци
и сякаш желаят европейска организация. Водещ сред тях е
Уинстън Чърчил, неговият престиж е огромен. На 19 септемв­
ри 1946 г. в Цюрих, Швейцария, старият лъв произнася реч, по­
лучила огромен отзвук, в която призовава за помирение между
Франция и бъдеща Германия и възкресява формулировката на
Бриан: Европейски съединени щати. По това време Чърчил е
в опозиция и не е в състояние да издига предложения от името
на страната си. А и дали би желал да го направи? Има ли сили
и възможности да се ангажира с конкретен проект? Все пак
той издига тази идея: "Първата практическа стъпка трябва да
бъде конституирането на Съвет на Европа." Чърчил няма въз­
можност да отиде по-далеч, освен да издигне глас, един могъщ
глас.
Сред европейските движения, които възникват тогава, заслу­
жават да бъдат отбелязани на първо място: Европейски съюз
на федералистите (след 1959 г. Европейско движение), ръко­
водено от французина Анри Френе, белгиеца Анри Брюгманс
(бъдещ основател на Колежа на Европа в Брюж) и италианеца
Алтиеро Спинели; Социалистическо движение за Европейски
съединени щати (след 1961 Европейска левица), създадено от

23
социалдемократи и синдикалисти; Нови международни екипи
с християндемократическа ориентация, които набират члено­
вете си от католическите среди в Белгия, Италия и Германия;
Европейска лига за икономическо сътрудничество, основана от
белгиеца Пол ван Зееланд, към която ще се присъедини френ­
ският икономист с либерални разбирания Жак Рюеф. Основан
е и Парламентарен съюз, а начело застава Рьоне Коти, бъдещ
президент на Франция. Могат да бъдат изброени и много дру­
ги имена, но изобилието не бива да ни заблуждава. Всички
тези групи и асоциации обхващат само незначителна част от
елитите. Въпреки връзките им с политиците, те са лишени от
средства за въздействие върху правителствата, германците са
все още отвън, англичаните се държат настрана, а италианците
биват приемани сдържано.
Издиганите федералистки идеи са чужди на мнозинството
от населението на Европа, което е твърде съсредоточено върху
националните си проблеми. Необходими са огромни усилия,
за да станат тези движения забележими и да се разпространят
идеите им. Назрява идеята за голям конгрес, който се провежда
в Хага през май 1948 г. Той е частна инициатива и не е свързан
с правителствата. Чърчил дава подкрепата си и открива встъ­
пителното заседание, което се превръща в нещо като тържес­
твена литургия на европейските движения с участието на 775
делегати от 24 страни. Сред 168-те французи е и един все още
неизвестен депутат от Ниевр - Франсоа Митеран. По време
на дискусиите в комисиите и в докладите на пленарните за­
седания са предложени и обсъдени множество идеи: за евро­
пейска асамблея, избирана пряко, за европейски съд, за харта
за правата на човека, за съставянето на меморандум до прави­
телствата. Зад кулисите се обсъжда как да бъде интегрирана
бъдеща Германия. Швейцарецът Дьони дьо Ружмон произнася
заключителното слово.
За да се продължи започнатото от конгреса е създаден Ко­
митет за връзка, който да координира действията на асоциаци­
ите и да ги представлява пред правителствата. Този Комитет
за връзка трябва да бъде подпомаган във всяка страна от мес­

24
тен комитет, призван да информира общественото мнение, да
привлича вниманието към европейските въпроси и да се опита
да гради европейско съзнание. Тези групи публикуват статии,
заемат позиции, организират прояви. Блокадата на Берлин и
последвалата международна криза не са никак благоприятни
за подобни инициативи, но трябва да се отбележат основава­
нето от Дьони дьо Ружмон на Европейски културен център в
Женева и създаването от Анри Брюгманс на Колежа на Европа
в Брюж.

Създаването на Съвета на Европа

Конференцията в Хага води до създаването на Съвета на
Европа. Идеята е издигната от французина Жорж Бидо, под­
крепена от белгиеца Пол-Анри Спаак и е подета от Робер
Шуман, който става министър на външните работи през юли
1948 г. Наред с другите предимства, тази нова асамблея може
да стане структурата, която да приобщи новата Федерална
република Германия. Петте от Брюкселския пакт - Великоб­
ритания, Франция. Нидерландия, Белгия и Люксембург - за­
почват преговори, които се оказват продължителни и сложни
заради отказа на Великобритания да приеме каквато и да било
загуба на суверенитет. Те завършват с междуправителствени­
те споразумения от Лондон (февруари 1949) и са закрепени в
Лондонския договор (май 1949). Към петге се присъединяват
Италия, Ирландия, Швеция и Дания. Съветът на Европа, за
чието седалище е определен Страсбург, е само консултативна
парламентарна асамблея: тя се състои от депутати, посочени
от парламентите на страните участнички. Не може да засяга
въпроси, свързани с отбраната и с икономическата област, не
бива да навлиза в компетенциите на Европейската организация
за икономическо сътрудничество (ЕОИС). Предложенията се
приемат с мнозинство от две трети и се предават на Комитета
на министрите и на правителствата, които единствени могат да
ги прилагат. Първата сесия на Съвета на Европа се провежда
през октомври 1949 г. в Страсбург и избира за председател Пол-
Анри Спаак, който трябва да бъде подпомаган от генерален

25
секретар. Членовете на съвета твърде бързо биват обхванати от
разочарование поради липсата на пълномощия и минималните
резултати, постигани от асамблеята. Дали Съветът на Европа
не е безполезно начинание? Често са го казвали и повтаряли.
Но макар да няма законодателни функции, той изиграва роля­
та на трибуна, форум, лаборатория за идеи. Съветът сближава
парламентаристите от различните страни, подпомага склю­
чването на множество правни, социални и културни спогодби.
И най-вече, в съответствие с препоръките от Хага, съставя и
приема Европейска харта за правата на човека (ноември 1950),
която влиза в сила от 1953 г. През същата година в Страсбург е
Създаден Институтът за европейски изследвания. При все това,
сред множеството междуправителствени и междупарламен-
тарни инициативи за сътрудничество няма нито една, която да
води до някаква интеграция, а още по-малко до създаването на
каквато и да е наднационална институция.

Каква да бъде Европа?

Сред възраждащите се проевропейски групи тече неспирна
дискусия по какъв начин да бъде устроена Европа. Оформят
се два основни възгледа. Единият, който изглежда логичен и
рационален, е Европа да бъде изградена отгоре. Но той е на­
пълно нереалистичен, защото нито правителствата, нито об­
щественото мнение, затворено по това време в националните
си рамки, са готови да се обвържат с подобна инициатива. Би
могло да се възложи на група професори по право да напишат
европейска конституция. Но кой след това би имал властта да
я предложи, да организира обсъждането й, да осигури прие­
мането и прилагането й от държавите? Дори и най-убедените
европейци осъзнават, че този път води към задънена улица.
Втората възможност е по-скромна и се състои в продължи­
телен и постепенен напредък. Тя предполага да се вземат един
или няколко икономически сектора (въглища, стомана, елек­
троенергия, транспорт) и да се създаде зона за свободен об­
мен, а после, в зависимост ог резултатите, тя да се разширява.
Който и да е избраният сектор, непременно е необходимо към

26
проекта да бъде приобщена младата Федерална република Гер­
мания. Това обаче крие опасност от политически спънки или
трудни за преодоляване психологически препятствия. Много
от проектите разглеждат стоманата, защото икономистите се
опасяват, че с възстановяването на производството и навлиза­
нето на германската продукция на пазара отново ще се стигне
до криза на свръхпроизводство както в началото на 30-те го­
дини. За да бъде предотвратена или овладяна е възможно да
се използва опитът на Международния картел за стомана, за­
мислен през 1926 г. от люксембуржеца Емил Майрих, който е
действал няколко години. Андре Филип отива много по-далече;
той предлага идеята за "индустриална Лотарингия", която да
обедини Саар, Лотарингия, Люксембург, Белгия и Рур. Пред­
вижда интернационализация на предприятията под контрола
на обща администрация. Този проект, който заплашва собс­
твеността над предприятията, като ги поставя във властта на
наднационален орган, е посрещнат с учтиво внимание. В етапа
на възстановяване на пазарната икономика подобни тенденции
нямат никакъв шанс да бъдат подкрепени. Жан Моне решава
да поеме по пътя на действие по сектори, който му изглежда
най-ефективен.
В началото на 50-те години преобладава впечатлението за
задънена улица, за тъпчене на едно място. Конгресът, големи­
те речи като тази на Уинстън Чърчил са останали само думи.
Дейността на Съвета на Европа е разочароваща. Европейската
организация за икономическо сътрудничество (ЕОИС) се задо­
волява с ролята на орган за разпределяне на кредити по плана
Маршал. След проектите, предложенията и обсъжданията на
идеи в състояние ли е някой да сложи начало на някаква иници­
атива (и каква)? Държава? Група държави? Авторитетен и при­
знат от колегите си политик? После тя трябва да бъде обсъдена
и приета с известен шанс за успех от евентуалните партньори.
Прегледът на състоянието на държавите и правителствата по­
казва, че в онзи период никой не е способен на подобна стъпка.
Отслабеното лейбъристко правителство във Великобритания е
враждебно към наднационалното и ориентирано към Съедине­

27
ните щати. Много популярният Уинстън Чърчил е в опозиция
и се обявява за европеец. Никой не би се осмелил да се усъмни
в искреността му, но нищо не говори, че дори и да се върне
на власт, ще издигне някаква инициатива. Италия все още е
в несигурна позиция. Страните от Бенелюкс са по-възприем-
чиви, но всяка от тях има голям вътрешен проблем: въпросът
за монархията в Белгия, деколонизацията на Индонезия за
Нидерландия, възстановяването на опустошената страна за
Люксембург. Що се отнася до младата Федерална република,
където Конрад Аденауер е избран за канцлер през септември
1949 г., тя се бори да получи равни права, да се сложи край на
демонтажа на предприятия и за свобода на действие на индус­
триалците от Рур. Може да се предположи, че за Аденауер и
приближените му извоюването на равни права е по-важно от
европейското чувство, изразено в множество декларации. То
е избор, който поражда колебания. Но ако имаше европейски
проект, насочен към равенство на правата, правителството на
Аденауер със сигурност би се възползвало от тази възможност
и би го подкрепило. Остава Франция. Кой сред френските по­
литици е в състояние да издигне европейско предложение? В
първите месеци на 1950 никой от тях не е готов да поеме по­
добен риск.

28
Европа непосредствено след Втората световна война

29
 Втора глава

Създаване на Европа на Шестте

На 9 май 1950 г. френският министър на външните работи

Робер Шуман събира чуждестранните журналисти в Часовни­
ковата зала на Ке д ’Орсе. Той огласява тържествена декларация,
в която предлага създаването на Европейска общност за въгли-
ща и стомана. Предложението му предизвиква изненада. Този
съзидателен акт, наречен от самия му автор "скок в неизвест­
ното", въпреки многото несъгласия, води до присъединяването
на шест държави: Франция. Федерална република Германия,
Италия. Белгия, Люксембург и Нидерландия. Планът Шуман
става първи етап от изграждането на Европа.

Планът Ш уман и създаването

на Европейската общ ност за въглища и стомана

Робер Шуман, министър на външните работи

На 24 юли 1948 г. Робер Шуман влиза на Ке д ’Орсе след като
преди това е заемал редица висши държавни постове, включи­
телно и премиер. Този лотаринжец, свързан с немската култу­
ра, станал французин на 32 години, е един от ръководителите
на християндемократическата партия Народно републиканско
движение (НРД). Той е ревностен католик, останал е ерген и се
посвещава изцяло на политиката. Идва на Ке д ’Орсе без пред­
варителни планове, в разгара на Берлинската криза. Участвал
е в преговорите за Атлантическия пакт и НАТО и е спечелил
доверието и уважението на англосаксонските си събеседници.
Подкрепял е стъпка по стъпка създаването на Федерална ре­
публика Германия. По този повод се е срещнал с Конрад Аде-
науер, когото преди това е познавал само по име. Общуването

30
с този партньор, с когото разговаря на неговия език, съвсем не
е лесно, а съучастничеството между двамата е само красива
легенда, разпространена от Аденауер след като Шуман излиза
от властта. Първото посещение на Шуман в Бон е тежко изпи­
тание, тъй като поводите за търкания са многобройни: статутът
на Саар, контролът над Рур, декартелизацията на големите не­
мски компании. На Шуман дори му се налага да неутрализира
една кампания в пресата, към която е причастно обкръжението
на Аденауер.
На заседанието на министрите от Атлантическия алианс,
насрочено за 10 май 1950 г., трябва да бъдат взети важни ре­
шения за бъдещето на Германия. Ако Франция отиде с празни
ръце, рискува англосаксонците да й наложат свои решения. Ро-
бер Шуман осъзнава, че френско-германските отношения на­
влизат в задънена улица, от която трябва да се излезе на всяка
цена. Но той не разполага нито с идеи, нито с отговор как да
стане това, нито едно от предложенията на сътрудниците му не
е задоволително.

Проектът на Жан Моне

Един човек ще изиграе решаваща роля в този тревожеща
обстановка и ще деблокира ситуацията, в която на пръв поглед
няма полезни решения - генералният комисар по планирането
Жан Моне. Той ще предложи на министъра идеите, проекта и
средствата те да бъде осъществен. Двамата мъже са от едно
поколение, познават се и се уважават. Приликите спират дотук,
тъй като те са твърде различни и като физика, и като мислене
и морал. Жан Моне е син на търговец на коняк от Шарант и
за четиридесет години е натрупал огромен опит в междуна­
родните преговори и отношенията с англосаксонския свят. Той
е близък с американските ръководители, може да се свързва
пряко от кабинета си с Белия дом и с президента на Съедине­
ните щати, разполага с широка международна мрежа от връзки.
Моне е събрал край себе си екип от талантливи сътрудници,
умее да ги накара да работят заедно и да изтръгва от тях мак­
сималното. Много свидетелства описват Моне като разумен,

31
търпелив и неум орен водещ на преговори, който притежава
огромен талант д а убеждава и владее изкуството да заобикаля
и преодолява трудностите. Белгийски наблюдател, който го е
придружавал често, казва, че всеки път се поразявал от "силата
на убеж ден и е, която се излъчваше от него, без да произтича
видимо от никаква теория".
Още в годините на войната, както свидетелства един ме­
морандум, написан в Алжир през 1943 г., М оне е движен от
стремежа да възроди обезсилената от две войни Западна Евро­
па. Държавите трябва да обединят основните си интереси, за
да създадат общ н ост на партньорството. Такава е и цената за
възраждането на Франция: "Франция е обвързана с Европа. От
решаването на европейския проблем зависи и същ ествуването
на Франция." Д о като разработва първия френски план, плана
М оне, комисарят по планирането размишлява и върху по-общ и
проблеми. Студената война, която принуждава западните дъ ­
ржави да затегнат редиците, може да се превърне в стимул за
създаването на мирна и открита Европа, която да доп ри несе
за разведряването и да смекчи двуполю сното противопоставя­
не. Личните му пристрастия и култура поставят М оне по-ско­
ро на страната на Великобритания. Той бързо си дава сметка,
че не е възможно никакво споразум ение с лейбъристите, но и
завръщането на консерваторите начело с Уинстън Чърчил на
власт няма да е по-благоприятно. В най-добрия случай може да
се очаква развитие на търговските връзки. Д али поради невъз­
можността за френско-британска Европа, не трябва да се търси
изграждането на френско-германска Европа? Ф ренско-герман­
ските отношения са лоши: претенциите за Рур и Саар подхран­
ват немската неприязън. Френското общ ествено м нение същ о е
дълбоко пропито от враждебност, най-беглото споменаване на
войната събужда страстите, а схващ ането, че Германия трябва
да си плати, си остава широко разпространено. В се пак ф ренс­
кото правителство се е отказало от политиката на създаване на
пречки пред основаването на западна германска държава. Тази
държава съществува от лятото на 1949 г., тя има представител­
ни институции и демократично избран канцлер, необходим е

32
реализъм и отхвърляне на всичко, което би могло да подхранва
реваншисткия дух.
Моне възлага на своя екип да изготви проект за Европейска
общност за въглища и стомана. Целта е да се сложи край на
борбите за контрол над въглищата и мините за желязна руда
и да се насочи към мирни цели производството на желязо и
стомана, което е заемало изключително важно място във во­
енновременната индустрия. Благодарение на тази общност ще
може да се сложи край на контрола над Рур, който толкова драз­
ни германците. Бъдещата общност няма да бъде регулирана от
междуправителствени институции, а ще има наднационален
характер и ще се управлява от Върховен орган с реална власт.
Този текст все още е само проект на експерти: необходи­
ма му е политическа подкрепа. Моне го предава на премиера
Жорж Бидо чрез директора на неговия кабинет Пол-Луи Фалез.
След като минава известно време и от Бидо не идва никакъв от­
говор, нито положителен, нито отрицателен, той решава да се
обърне към Робер Шуман, чийто директор на кабинета Бернар
Клапие осигурява връзката между министъра и неговия екип.
В края на април 1950 г. Шуман взема текста със себе си през
уикенда и го проучва на спокойствие в къщата си в Си-Шазел,
Лотарингия. В понеделник, когато слиза от влака от Мец, той
казва на очакващия го на Гар дьо л’Ест Клапие: "Можете да
предадете на Моне, че съм за." След това всичко се развива
много бързо, само за десетина дни. Робер Шуман се съгласява
да поеме политическата отговорност за проекта на екипа Моне,
защото този проект предлага едновременно решение на някол­
ко проблема, които изглеждат нерешими: основа за френско-
германското помирение, към което министърът се стреми, но
не намира средства за постигането му, контрол над въглищата
и стоманата с мирни цели, начало на европейската интеграция
с перспектива за федерация. Франция най-после е в състояние
да излезе с дипломатическа инициатива и да престане да върви
след англосаксонците по въпроса за Германия.

33
 Декларацията от 9 май 1950
Робер Ш уман решава да запази в тайна намеренията си и
да държ и настрана парламентаристите, висшите функционе­
ри, професионалистите и в частност ръководителите на м ета­
лургията, дори и върховния френски комисар в Бон, посланик
А н дре Ф рансоа-П онсе. П осветени са само няколко министри
приятели като Рьоне М айер и Рьоне Плевен. Робер Ш уман
си осигурява съгласието на американския държавен секретар
Д ийн А чесън и държи настрана англичаните (от учтивост те
са предупредени няколко часа преди обявяването на френска­
та инициатива). Най-важното е да се получи предварителното
съгласие на канцлера А денауер. С тази цел Ш уман изпраща в
Бон члена на своя кабинет Робер Мишлиш, който трябва да пре­
даде на канцлера текста на проекта и лично писмо. Емисарът
се връща в Париж с пълното съгласие на канцлера. Ш уман
представя проекта пред колегите си на заседанието на Съвета
на министрите на 9 май и получава зелена светлина въпреки
възраженията на Бидо и притесненията на отделни министри.
В късния следобед, в Часовниковата зала на Ке д ’О рсе, Ро­
бер Ш уман обявява проекта с глухия си и м онотонен глас пред
представителите на международната преса и си тръгва, без да
отговори на въпроси. Тази декларация, насочена към общ е­
ственото мнение, веднага е наречена от ж урналистите "план
Шуман" или "пул на въглищата и стоманата". Ощ е същата ве­
чер Жан М оне пише на Ш уман кратко писмо, в което откроява
трите главни цели на проекта. Първата е Ф едерална републи­
ка Германия да бъде приобщ ена към Запада чрез европейска
структура, което ще позволи да бъде контролирана п осредством
доверителни отношения, за да не остане пак сам отен конник и
да не бъде обладана за п ореден път от старите си дем он и . В то­
рата е френската металургия да бъде модернизирана благода­
рение на стимулите на конкуренцията. Третата е да се покаже,
че Франция все ощ е е велика сила, запазила сп о собн ости те си
за инициативи и предложения. На другия ден м инистърът оти­
ва в Лондон на атлантическата конференция, където получава
остри упреци от британския си колега Ъ рнест Бевин. който е

34
недоволен, че е бил държан в неизвестност.
Декларацията от 9 май, написана от ръката на самия Робер
Шуман и използваща изразите и формулировките от проекта
Моне, представлява фундаментален текст, който се цитира чес­
то. Той се е превърнал в основен източник, защото съчетава
цели, метод и конкретни предложения. Състои се от две части:
целите на френското правителство и основата за преговорите,
които то възнамерява да води със страните, които биха възпри­
ели тези цели. Френското правителство иска да осигури мир, а
мирът минава през сплотяването на европейските нации: "Ев­
ропа не е изградена, ние бяхме във война." Обединяването на
европейските нации не може да се постигне без отстраняването
на една от причините за войната: "вековното противопоставяне
между Франция и Германия". С тази цел френското правител­
ство прави на германското правителство следното предложе­
ние: "Цялото френско-германско производство на въглища и
стомана да бъде поставено под управлението на общ Върховен
орган в една организация, която ще бъде отворена за участие
и на други страни от Европа." В това изречение е казано всич­
ко: премахване на френско-германския антагонизъм, избор на
икономическия сектор на въглищата и стоманата, отваряне
към другите европейски държави. Истинската новост е в пред­
ложението за "общ Върховен орган", нова и малко загадъчна
формулировка, която е осветлена донякъде в декларацията, но
без да се фиксират прибързано характеристиките й. Текстът
обявява и секторния подход в един абзац, който е сред най-ци-
тираните: "Европа няма да се създаде отведнъж, нито само с
един единствен план. Тя ще бъде изградена само с помощта на
конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна
солидарност." Два път се подчертава, че осъществяването на
това предложение ще стане "първи етап на Европейската феде­
рация" или "ще положи първия камък на една Европейска фе­
дерация". Тази декларация показва реализма на Моне и Шуман,
които искат "конкретни" действия, като това прилагателно е
повторено многократно. Тя разкрива перспективи и отваря нов
хоризонт - на Европейската федерация. Във втората част са из­

35
броени основните въпроси, по които могат да се започнат пре­
говори, за да се стигне до подписването на договор. Целта е да
се формира общ пазар за въглища и стомана, но трябва също да
се припомни и че се предлагат и социални мерки: "Изравняване
на подобряването на условията на живот на работната ръка в
тези отрасли на промишлеността." Още при първите си стъпки
Европа заявява своите социални отговорности. Най-съществе­
ната част е посветена на Върховния орган (цели и начин на
формирането му), където, без да се споменава конкретно сами­
ят термин, може да се отгатне, че това ще бъде наднационална
институция. Този текст би могъл да си остане само декларация
за намерения като множество други. Най-изненадващото е, че
той бива приет и приложен.

Приемането на плана Шуман

Обявяването на плана Шуман има ефекта на бомба и пре­
дизвиква множество реакции, които се простират от най-горе­
щото одобрение до пълното отхвърляне. Професионалистите,
които са изненадани и недоволни, че никой не се е посъветвал
с тях, са сред най-яростните отрицатели. В средите на мета­
лургията се надига буря от протести и възражения, които са
особено силни във Франция, Белгия и Люксембург. Най-голямо
безпокойство будят два момента: голямата продължителност
на договора - 50 години, и особено правомощията на бъдещия
Върховен орган, който предизвиква опасения от "дирижизъм".
Един от ръководителите на люксембургския металургичен ги­
гант "Арбед" изразява страховете си така: "Той няма да бъде та­
кова добро момче като нашето кротко правителство." Шуман не
се оставя да бъде притиснат, просто изчаква бурята да отмине.
Сред индивидуалните отзиви ще изтъкнем един от най-поло-
жителните, на нидерландеца Макс Констам (бъдещ сътрудник
на Жан Моне). По това време младият човек е в Лондон и на 10
май 1950 г. прочита декларацията на Шуман в "Таймс": "Сякаш
ме удари гръм. Защо ли? Тогава работех в Министерството на
външните работи на моята страна Нидерландия и се чувствах­
ме като попаднали в порочен кръг... Заради възраждането на

36
 Нидерландия трябваше да приемем възстановяването на Рур,
защото Рурска област си оставаше сърцето на германската ико­
номика по онова време. Но за какво щеше да послужи реконс­
трукцията на Рур, ако щеше отново да позволи производството
на бомби, способни да разрушат Ротердам още веднъж? Как
да намерим изход?... Ето защо видях в декларацията Шуман,
публикувана от "Таймс", възможност да се разкъса порочният
кръг. Тогава срещнах Моне за първи път."
Правителствата се оказват много по-благосклонни от про­
фесионалните среди. Пет от тях отговарят положително на
предложението Шуман и приемат да започнат преговори: Бел­
гия, Италия, Люксембург, Нидерландия и Федерална републи­
ка Германия. Дирк Стрикерс, министър на външните работи на
Нидерландия, преживял огромни страдания по време на окупа­
цията и войната, посочва най-същественото: "Създава се въз­
можност за Европа да използва част от мощта на Германия, без
да бъде заплашена от нея." Активното и позитивно участие на
Федералната република е от огромно значение. На 23 май 1950
г. Жан Моне отива в Бон за да обсъди с Конрад Аденауер по
какви начини ще става то. Канцлерът посреща Моне с думите:
"Това е предложението, което очаквах." После Моне припом­
ня философията на проекта: да се преодолеят старите вражди
между Франция и Германия и да се създаде благоприятен и
ведър психологически климат. Възниква несъгласие за канди­
датурата на ръководителя на немската делегация на бъдещата
конференция в Париж. Моне е принуден да отклони предложе­
нието на Аденауер тя да бъде оглавена от банкера Херман Абе
от Дойче банк, един от най-близките му съветници. Той му дава
да разбере, че номинирането на този човек, който е служил на
националсоциалистическия режим, ще предизвика буря. В края
на краищата Аденауер предлага няколко дни по-късно един все
още неизвестен професор по икономика - Валтер Халщайн. За­
почналите преговори с Лондон бързо замират. Правителството
на Атли предлага да се създаде междуправителствен комитет и
отказва да подчини един от основните си отрасли на наднацио-
нална организация. На 12 юни лейбъристката партия публику­

37
ва брошура със заглавие "Европейското единство", в която се
изразява категорично несъгласие. Великобритания отказва да
участва в преговорите в Париж.

Преговорите за Парижкия договор

На конференцията в Париж се събират делегациите на шес­
тте страни, отговорили положително на предложението на Шу-
ман. Тя се открива на 20 юни 1950 г. и след повече от девет ме­
сеца дискусии завършва с подписването на Парижкия договор
на 18 април 1951 г. Жан Моне е избран за председател на кон­
ференцията и участва активно във всички обсъждания. Той се
ползва с дискретната подкрепа на американците и по-специал­
но на своя приятел Джон Маклой, върховния комисар на САЩ
в Бон. Трябва да се изгради институционалната архитектура на
бъдещата общност. Тя ще се опира на четири стълба: Върховен
орган, Парламентарна асамблея, Съвет на министрите и Съд.
Дискусиите за Върховния орган са продължителни и сложни.
Трябва ли да бъде той орган за предаване на решения или орган
за вземане на решения. Трябва ли да бъде подчинен на Съвета
на министрите? Моне, който иска това да бъде наднационален
орган за вземане на решения, накрая налага схващанията си,
но не успява да получи всички правомощия, с които според
него би трябвало да разполага органът. Крайният резултат е
компромис между междуправителственото и наднационалното
начало. Но няма съмнение, че най-важните решения ще се взе­
мат на междуправителствено равнище. В началата на европей­
ските институции е заложен този фундаментален спор, който
се подновява на всеки етап и съвсем не е приключил и днес,
след повече от петдесет години. Какъв трябва да бъде делът на
наднационалното и какъв на междуправителственото? Кой да
бъде упълномощен да взема решения от името на общността?
Наднационален орган или Съветът на министрите? Ако това
ще бъде Съветът на министрите, трябва ли да се произнася
единодушно или с квалифицирано мнозинство? Очевидно е, че
правителствата не са никак склонни да се отказват от нищо,
свързано с националния суверенитет. Това е и основната при­

38
чина за британския отказ от участие.
Франция и Федералната република влизат в оживени дис­
кусии за Саар и Рур..От 1946 г. Саарската област, където се
произвеждат въглища и стомана, е обвързана с френското ико­
номическо пространство. Трябва ли тя да бъде вземана пред­
вид заедно с Франция или отделно? Ако производството й се
прибави към френското, в областта на стоманата Франция ще
се нареди почти наравно с Федерална република Германия. Ако
не, германското превъзходство ще бъде смазващо и ще потвър­
ди старите страхове. Саар е препъни камък за френско-герман­
ските отношения. Моне и Шуман, които го разбират, трябва да
се съобразяват с френските интереси, с френското обществено
мнение и с интересите и стремежите на населението на Саар.
Конрад Аденауер е окуражен от общественото мнение, което
смята Саар за немска земя, и оказва натиск върху партньорите
си с настойчивост и твърдост, които ги притесняват.
Изборът на седалище за институциите на общността се пре­
връща в премерване на силите. Естествен кандидат е Страсбург,
където вече се е настанил Съветът на Европа. Друго решение
е да се даде на областта Саар статут на европейска територия
и бъдещите институции да се разположат в Саарбрюкен. Този
проект се ползва с подкрепата на саарското правителство на
Йоханес Хофман, а и Робер Шуман е благосклонен към него,
но се сблъсква с непреклонното несъгласие на Аденауер и на
германското правителство. Ако бъде приет, той би попречил
на връщането на Саар на Германия. За да се излезе от задъ­
нената улица, премиерът на Люксембург Жозеф Бек предлага
решение, приемливо и за двете страни: Върховният орган да
се настани в Люксембург, където е на разположение сградата
на железниците. Така започва европейското благоденствие на
Люксембург.
Други трудни и много сложни преговори се провеждат с
ръководителите на фирмите от Рур, които настояват за отмя­
на на международния контрол и на мерките за декартелизация,
наложени след войната. Моне е готов за стъпки в тази посока,
но в същото време се стреми към разпускането на могъщата

39
корпоративна организация GEORG (Gemeinschaft Organisation
Ruhrkhole), която определя цените на въглищата и прилага дис­
криминационни тарифи. Въпреки всичките си усилия, Моне
не успява да осъществи тази цел. Трябва да се подчертае, че в
хода на преговорите противопоставянето на икономическите
среди отслабва и те в крайна сметка приемат бъдещия дого­
вор, защото получават значителни компенсации в национал­
ните си рамки. Дори в разгара на дискусиите по технически
проблеми Моне не губи от поглед крайните цели на проекта.
В една паметна записка до Шуман от 28 септември 1950 г. той
ги припомня по следния начин: "Като предложи плана Шуман.
френското правителство направи своя избор. То показа, че е ре-
шено да промени климата на отношенията си с Германия и да ή
окаже доверие, че в същото време смята да развива максимално
икономическите отношения между двете страни и като първи
етап да постигне единен пазар."
На 18 април 1951 г. министрите на външните работи подпи­
сват в Париж договор със срок на действие 50 години. Ражда се
Европа на Шестте. Жан Моне вече може да оцени пътя, изминат
за една година, и да се поздрави, че е избрал Робер Шуман за
носител на своя проект. Неговата воля и постоянство доприна­
сят за спечелването на каузата. Направен е макар и още малък
пробив в националните суверенитета чрез "изработването на
общи правила, приети от всички и приложими за всички за об­
щото благо на шестте страни". Моне посочва сред постиже­
нията наднационалния характер на комисията, създаването на
пазар със 150 милиона потребители, обединяването на ресур­
сите от въглища и стомана, премахването чрез ограничения на
картелите и на прекомерната концентрация на икономическа
мощ. По тази последна точка оптимизмът му със сигурност е
донякъде прибързан. Основният резултат е не толкова иконо­
мически, колкото политически: интегрирането на равна нога
на Германската федерална република в европейски рамки и на­
чалото на френско-германското помирение. Осъзнаването, че
една страница е затворена окончателно, е изразено така от Вал-
тер Халщайн: "Никога повече не бива да ни разединява война."

40
Днес сме склонни да забравяме, че по същото време, макар и
по-дискретно от Германия, се извършва и реинтеграцията на
Италия. И тя се е освободила от фашистката авантюра и под
ръководството на християндемократа Де Гаспери и либерала
Сфорца се стреми да се завърне при западните нации и да се
присъедини към европейския градеж. Гаспери, починал през
1954 г., не е толкова известен като Моне, Шуман и Аденауер, но
също е ефикасен и дискретен строител на основите на Европа.
Истинската същност на Европа е мирът между нациите.
След като договорът е подписан, трябва да се постигне него­
вото ратифициране, после да се формират предвидените в него
институции и да се осигури функционирането им. В шестте
страни започва ратифицирането му по парламентарен път. Под­
писалите го правителства могат да се опрат на социалдемокра­
тическите, християндемократическите и либералните партии.
Одобрението е постигнато лесно в Белгия, Люксембург и Ни­
дерландия. Във Федералната република канцлерът Аденауер се
сблъсква с опозицията на социалистите от ГСП, които се опа­
сяват, че обвързването на ФРГ със Западна Европа може да се
окаже решаваща пречка за обединението на Германия, към кое­
то те се стремят. Във Франция и в Италия мощните комунисти­
чески партии, подкрепени от синдикатите, се противопоставят
на "Европа на тръстовете" и капиталистите и обявяват за не­
приемливи отстъпките, направени на Западна Германия, но не
са в състояние да блокират европейския процес. Във Франция
към комунистическата опозиция се присъединяват и голистите
от Сбор на френския народ (СФН). Относителното поражение
на голистите и комунистите на парламентарните избори от 17
юни 1951 г. позволява на правителството Плевен да постигне
ратификация от Националното събрание през декември 1951 г.
Въпреки ариергардните битки, водени от голиста Мишел Де-
бре, Съветът на републиката ратифицира с лекота Парижкия
договор.
През пролетта на 1952 г. всичко е постигнато. Моне посеща­
ва Съединените щати и запознава американците с това, което
е решено и което ще започне да се осъществява. На прескон­

41
ференцията, дадена на 3 април 1952 г. в Националния клуб на
печата във Вашингтон, той се вглежда в бъдещето с увереност
и оптимизъм: "Преди една година договорът по плана Шуман
беше подписан от Франция, Германия, Белгия, Люксембург,
Нидерландия и Италия. Периодът на ратификациите завърш­
ва. След няколко месеца Европейската общност за въглища и
стомана ще бъде реалност... Прилагането на плана Шуман ще
доведе до отпадане на митническите такси за въглищата и сто­
маната, на квотите за участващите страни, както и на всички
рестриктивни и дискриминационни практика. За първи път в
Европа истинско антикартелно и антитръстово законодателс­
тво ще забрани картелите и ще пречи на прекомерната концен­
трация на икономическа мощ в областта на въглищата и стома­
ната. Тези мерки ще възстановят конкуренцията и ще доведат
до установяването на нови отношения между производители
и потребители... Така ще се създаде истински Общ пазар със
155 милиона потребители - пазар, сравним, с този в Съедине­
ните щати... Създаването на Европейската общност за въгли­
ща и стомана ще положи основите на Общност с федерална
структура, управлявана от общи институции, прилагаща общи
правила, осигуряваща на всички еднакви права и налагаща на
всички еднакви задължения..." Жан Моне следва логиката на
Парижкия договор и уверява американците, че тази Общност* с
федерална структура, подобна на тяхната, ще бъде в състояние
да се наложи над държавите. Той не оценява пред своите събе­
седници или по-скоро премълчава съпротивата на държавите
и на националните интереси. Не е достатъчно да се подпише и
ратифицира един договор —той трябва и да се приложи. Дого­
ворът от Париж ще бъде приложен. За да се грижи за това, Жан
Моне иска лично да организира и ръководи Върховния орган,
замислен от него. На 15 юли 1952 г. Съветът на министрите
на Шестте назначава Жан Моне за председател на Върховния
орган, а на 10 август той вече заема поста си в Люксембург.
Различните институции на общността влизат в действие, Ев­
ропа на Шестте най-после тръгва по своя коловоз. Дори Ве­
ликобритания, която е останала настрана от всички преговори,

42
решава да изпрати в Люксембург постоянно представителство,
за да си сътрудничи тясно с раждащата се Общност за въглища
и стомана.

П ровалът на Европейската общ ност за отбрана

Обсъжданията за създаване на Европейска общност за от­

брана (ЕОО) продължават четири години, от 1950 до 1954 г.
Те завършват с провал, за който поема отговорност Франция,
инициаторката на проекта. Отказът от ЕОО не попречва нито
на превъоръжаването на Федералната република, нито на вли­
зането й в НАТО.

САЩ изискват превъоръжаване на ФРГ

Докато делегациите на шестте страни, приели предложени­
ето на Робер Шуман, се готвят да се съберат в Париж, за да
обсъждат бъдещия договор, Северна Корея нахлува в Южна
Корея. Благодарение на отсъствието на СССР, който по това
време бойкотира заседанията на ООН, Съединените щати ус­
пяват да получат мандат да се притекат на помощ на Южна
Корея. Международният климат внезапно се влошава и кому­
нистическата заплаха става съвсем непосредствена. Дали кон­
фликтът няма да се разпростре? Осъзнаването на тази опас­
ност оказва позитивен натиск върху европейците, но, от друга
страна, повдига един неочакван проблем, който ще повлияе и
върху преговорите по плана Шуман: въпроса за превъоръжа­
ването на Федералната република. Съединените щати са при­
нудени да намалят силите си в Европа, за да осигурят военна­
та си намеса в Корея. Така се стига до будещо безпокойство
нарушаване на баланса, което би могло да изкуши СССР да
се опита да се възползва от ситуацията. За да възстановят рав­
новесието на силите, САЩ настояват за участие на Федерална
република Германия в западната отбрана. Западногерманците
не могат вече да бъдат охранявани или просто зрители. През
септември 1950 г. държавният секретар Дийн Ачесън заявява:

43
"Искам германците в униформи до есента на 1951." Този при­
зив предизвиква острите протести на Съветския съюз, който се
възмущава от нарушаването на договореностите от Потсдам за
демилитаризацията на Германия. Американците разполагат с
лесен отговор. Те не са първите, които нарушават тези догово­
рености, защото народната милиция, създадена от руснаците в
ГДР, не е нищо друго, освен прикрита армия. Затова гневните
разобличения на Съветския съюз, подхванати на Запад от ко­
мунистическите партии, въобще не ги впечатляват. Може да се
отгатне, че те ще си останат само на думи. Най-същественото
е да бъдат убедени самите западногерманци. От своя страна,
канцлерът Аденауер е предварително убеден в тази необходи­
мост и вече е направил съответните проучвания, но трябва да
се съобразява със силната съпротива на протестантските среди,
ръководена от пастор Мартин Нимьолер, оцелял в нацистките
лагери. Тази пацифистка чувствителност владее само част от
немското общество. За сравнение, спонтанната враждебност
на френското обществено мнение се оказва много по-опасна
за правителството, предложило договора.

Проектът Моне за Европейска общност за отбрана

Превъоръжаването на Федералната република се сблъс­
ква с протестите на СССР, с враждебността на французите и
с несъгласието на много германци. Как да се излезе от тази
задънена улица? Как да се избегне възможността тези страстни
спорове и противопоставяния да затруднят и дори да провалят
преговорите за плана Шуман? През лятото на 1950 г. консул­
тативната европейска асамблея обсъжда този въпрос. Чърчил
предлага да се създаде европейска армия под ръководството
на европейски министър на отбраната. Ръководителите на лей-
бъристите, които са срещу всякаква наднационалност, веднага
се обявяват против. Те предпочитат немски дивизии, дори това
да смущава французите, и през септември се присъединяват
към американската позиция. Френското противопоставяне на
превъоръжаването на Федерална република Германия е под­
крепено единствено от Белгия.

44
 В опит да избегне този сериозен риск Жан Моне възлага
на екипа си да работи върху проект за Европейска общност за
отбрана. Прилагането на общностната система във военната
област е начинът да се предотврати присъствието на немски
дивизии в НАТО. Това е непредвидено избързване, наложено
от събитията, тъй като в неговите очи е за предпочитане да
се развиват икономическата и техническата интеграция. Моне
съвсем не разполага с цялата необходима информация както
от немска, така и от американска страна. След множество об­
съждания с Плевен и Шуман и след десетина различни вари­
анта, екипът на Моне изготвя проект за Европейска общност
за отбрана, по известна с инициалите си като ЕОО. За да се
предотврати съществуването на отделна германска армия (Не
на нов Вермахт!), Моне предлага интегрирането на немските
контингенти в една армия на "Европейската федерация", тъй
като терминът "федерация" се среща два пъти в плана Шуман.
Премиерът Рьоне Плевен се съгласява да поеме политическата
отговорност за този проект, откъдето идва и наименованието
му "план Плевен", представя го пред Националното събрание
на 24 октомври 1950 г. и той е приет по принцип. Въпреки този
положителен вот планът Плевен предизвиква истинска буря
както във Франция, така и във ФРГ и в САЩ. Във Франция го-
листите и комунистите протестират шумно, а висшите военни,
които не са потърсени за консултации, са стъписани от една
формулировка, употребена от Плевен: "Европейска армия, при­
крепена към политическите институции на обединена Европа."
Според тях Франция, която е изпратила част от армията си в
Индокитай и има задължения в Африка, не може да интегрира
своите въоръжени сили в европейски рамки. Неприемливо е
да се накърнява нейният суверенитет във военната област. В
Германия Аденауер реагира отрицателно: той иска немски, а не
европейски войници. А този проект отказва на ФРГ равенство
на правата и то вероятно за дълги години. Това е неприемливо!
От американска страна френското предложение е критикувано
заради дългите срокове: трябва да се чака няколко години до-
като се появят немски войници, не се вижда ясно мястото на

45
бъдещата европейска армия в НАТО и начините на командване
в случай на конфликт с СССР. Моне не се признава за победен
и започва преговори с американците и германците. Той успя­
ва да убеди главнокомандващия на НАТО генерал Айзенхауер.
Айк се радва на огромен престиж, вече витае предчувствието,
че той ще бъде следващият президент на САЩ, което наистина
става през ноември 1952 г. Аденауер в крайна сметка приема
проекта за ЕОО, като обвързва съгласието си с гаранции за
постепенното получаване на равни права. Преговорите между
правителствата завършват с одобрението на договора за ЕОО
от Атлантическия съвет в Лисабон (февруари 1952 ) и с подпи­
сването на три документа на 27 май 1952 г. в Париж. Основният
от тях е тристранната декларация на САЩ, Великобритания
и Франция, с която се слага край на окупационния режим във
ФРГ и се връща суверенитетът на страната. Статутът на оку­
пационните войски, които остават като сили за сигурност, ще
бъде уреден с допълнителни договори.
Договорът за ЕОО е подписан през май 1952 г. от шестте
държави от Общността за въглища и стомана. Великобрита­
ния остава извън него. Завръщането на власт през октомври
1951 г. на Уинстън Чърчил, който предишната година е пред­
ставил в Страсбург проект за европейска армия, не променя с
нищо позициите, които имат одобрението на мнозинството в
британското обществено мнение. Договорът за ЕОО определя
и ограничава превъоръжаването на Федералната република. В
европейската армия от 40 дивизии ФРГ ще участва с 12. До­
говорът съдържа и политическа част (член 38), където се оп­
ределя федералният характер на общността с две асамблеи и
Изпълнителен комитет.

Отхвърлянето на ЕОО от френския парламепт

Президентът на Френската република Венсан Ориол, който
е настроен отрицателно към ЕОО, отправя следното предуп­
реждение: "Подписването не значи ратифициране." Дискуси­
ите за ратификацията, започнали в обществото веднага след
подписването, завършват с отрицателен вот в Националното

46
събрание на Франция на 30 август 1954 г.
Най-яростните противници са комунистическите партии,
които отхвърлят договора, защото е насочен срещу СССР.
Съветският съюз се опитва да го торпилира, като предлага
обединение на Германия и провеждане на свободни избори на
цялата й територия. Сталин е склонен да жертва с лекота ГДР,
защото осъзнава нестабилността на режима и отхвърлянето му
от голяма част от населението. В замяна би получил изтегля­
нето на всички окупационни сили от Германия, което би дове­
ло до дългосрочен неутралитет на страната. Аденауер вижда в
това дългосрочна маневра и решава, че Сталин иска да печели
време и да окаже натиск върху общественото мнение в Герма­
ния, но няма намерение да започне сериозни преговори. В този
контекст Германската социалдемократическа партия (ГСП) се
обявява против ЕОО по същите причини, по които е била и
против ЕОВС. През цялата 1952 г. в Германия се провеждат
мирни демонстрации с хиляди участници. И в собственото си
мнозинство Аденауер трябва да се справя с възраженията на
част от либералите и с оставката на министъра на вътрешните
работи Хайнеман. Както е предвидил Аденауер, Сталин не за­
дълбочава много инициативата си и Бундестагът ратифицира
договора през март 1953 г., няколко дни след смъртта на съвет­
ския диктатор. Аденауер изтъква резултатите, които е постиг­
нал: край на режима на окупация, равенство на правата, нача­
ло на решаването в полза на Германия на проблема със Саар.
Преговорите със западните страни показват, че той е приеман
като равноправен партньор, а ФРГ вече се смята за заслужаващ
доверие съюзник. В Белгия, Люксембург, Нидерландия и Ита­
лия договорът за ЕОО е ратифициран без големи кризи. Почти
навсякъде социалистите са разделени по този въпрос и мнози­
на от тях отхвърлят договора.
Във Франция парламентарните дебати и позициите, изра­
зени в печата и медиите, говорят за все по-нарастващи резер­
ви. При общественото мнение отхвърлянето е инстинктивно.
Слабите правителства на Четвъртата република се опасяват от
бламиране и не внасят договора в парламента. Един сатирик

47
сравнява ЕОО с труп в гардероба. От време на време някой от­
варя гардероба, но понеже трупът смърди все по-силно, бърза
да тръшне вратата. Месец след месец противниците на ЕОО
печелят терен. Към комунистите и голистите се присъединяват
изтъкнати личности: социалисти като президента на Републи­
ката Венсан Ориол и бившия министър Жан Мош, радикали
като председателя на Националното събрание Едуар Ерио, мар­
шал Жюен, стария генерал Вейган и графа на Париж3. Вярно е,
че разобличенията на "реваншистите от Бон", готови да извър­
шат нови зверства като в Орадур, въздействат инстинктивно
на много французи, но ударението се поставя върху загубата
на суверенитет от Франция, чиято армия ще бъде разделена
на две: недопустимо е френски войници да бъдат поставени
под немско командване. Противниците черпят аргументи и от
международните отношения. След смъртта на Сталин (март
1953) между Изтока и Запада започва леко разведряване, чийто
признак е примирието в Корея. Да, разведряването е крехко и
не сигурно, но трябва ли да се поема риска то да бъде разру­
шено от създаването на нова военна сила, което се разглежда
от СССР като агресивна? Критичните умове изтъкват и други
два аргумента. Първият е голямата продължителност на дого­
вора, 50 години създават непредвидими задължения. Вторият
е отсъствието на Великобритания, която съзнателно е останала
настрана. Може ли да се говори за европейска отбрана без нея?
Докато противниците постепенно печелят терен, съюзниците
на Франция я притискат да ратифицира договора. Фостър Дъ-
лес, държавният секретар на президента Айзенхауер, който е
мразен от левицата, оказва натиск върху Франция, превърнала
се в слабия ученик в атлантическия клас. Неговата настойчи­
вост предизвиква пробуждането на латентния антиамерика-
низъм, който дреме у голяма част от французите.
Ратификацията губи още повече шансове, когато привърже­
ниците на договора, поставени в отбранителна позиция, остават
безгласни или аргументите им нямат шанс да бъдат чути. Как
да се борят срещу схващането, че немските войници са голяма

3 Претендентът за трона на Франция Анри д ’Орлеан. - Б. пр.

48
заплаха? Няма никаква полза да се прибягва до аргументите от
един текст, който никой или почти никой не е чел. Четиридесет
години по-късно, по време на кампанията за референдума за
договора от Маастрихт през 1992 г., неговите привърженици
се оказват в почти идентично положение.
През юни 1954 г. влошаването на военната ситуация в Ин-
докитай, станала катастрофална след капитулацията на Диен
Биен Фу, принуждава новото правителство на Пиер Мендес
Франс да преговаря за изтеглянето на Франция, което е уточ­
нено на конференцията в Женева. После Пиер Мендес Франс
се заема с неоспорим кураж с нерешените проблеми: положе­
нието в Тунис и все така висящия въпрос за ратификацията на
ЕОО. Дълбоко в себе си Пиер Мендес Франс не е благосклонен
към ЕОО, макар да е готов да приеме превъоръжаването на
Германия. Той е решен да пукне цирея като договори с партнь­
орите допълнителни гаранции. На конференцията в Брюксел
той играе ва банк, като иска намаляване на срока на действие
на 8 години, премахване на наднационалния му характер, ин­
теграция само на граничните войски и прибавяне на допълни­
телна клауза за преразглеждане на договора по искането само
на една страна. Сблъсква се с отказа на партньорите, които са
ратифицирали договора и не се съгласяват на нови преговори,
което би ги принудило да искат ново гласуване в парламентите
си. Това е диалог на глухи. Аденауер се придържа дребнаво
към процедурата, отнася се с него рязко и нетърпеливо.
Мендес Франс се връща вбесен в Париж, където вече са
започнали дискусии в парламентарните комисии, и представя
много негативно разговорите в Брюксел. За да избегне разпада­
нето на разединеното си правителство, той решава министрите
да не гласуват. Дискусиите се провеждат в наелектризирана и
много неблагоприятна атмосфера. Престарелият Едуар Ерио,
който едва ходи, напуска председателското кресло и от депу­
татската банка произнася патетична реч, която завършва така:
"Конфликтът, който ни разделя, не е конфликт за формата, не
е конфликт за детайлите, това е конфликт за същността. Ев­
ропейската общност за отбрана... означава край на Франция."

49
 После, на 30 август 1954 г. той поставя на гласуване един пред­
варителен въпрос, който получава 319 гласа (противници) сре­
щу 264 гласа (привърженици). С това процедурно гласуване
Националното събрание отхвърля договора за ЕОО. Неговите
привърженици обявяват за отговорен Мендес Франс и дълго
след това таят силна неприязън към него заради "престъплени­
ето от 30 август". От своя страна Мендес се чувства прободен
в гръб от кампанията в печата, включително и една статия на
Робер Шуман, публикувана във "Фигаро", и огорчен от ярос­
тната кампания на американския посланик Дейвид Брюс. Той
смята, че договорът е бил прибързан, а провалът му - неизбе­
жен. Веднъж той възкликва: "Войниците не могат да се струпат
на едно място като чували с въглища!"
Отхвърлянето на договора оставя отворен въпроса за пре­
въоръжаването на Федералната република. Аденауер се връща
към първоначалния си пррект: влизане на ФРГ в Атлантическия
пакт и интегриране на бъдещия Бундесвер в НАТО. Английс­
кото консервативно правителство на Антъни Идън (наследил
Уинстън Чърчил) се показва услужливо и внася предложение
в Атлантическия съвет да се разшири пактът от Брюксел с
ФРГ и Италия и те Да влязат в НАТО. С договореностите от
Лондон се решава бъдещата немска армия да бъде включена
в атлантическите рили с две значителни ограничения: забра­
на на ядрените, химическите и бактериологическите оръжия и
забрана за бъдещата армия да напуска федералната територия,
т.е. да изпълнява мисии в чужбина. Мендес Франс се ангажира
да постигне ратификация на договореностите от Лондон във
френския парламент. След трудни обсъждания той получава
крехко мнозинство (287 срещу 260 гласа), защото част от "ев­
ропейците" искат да го накарат да си плати за "престъплението
от 30 август". Робер Шуман (настойчиво подканян от Адена­
уер) и малка част от Народното републиканско движение скло­
няват да одобрят договореностите. Един от ръководителите на
НРД, Пиер Анри Тейтжан стига до това забавно определение:
"Ще имаме немска армия, американски генерал и британски
контрольор." Чува ли се още думата на Франция? Аденауер

50
най-после е постигнал всичко, което е искал: край на режима
на окупация, възстановяване на суверенитета на ФРГ, оставане
на съюзническите войски като сили за сигурност, интегрира­
не на немските части в армиите на НАТО, При пристигането
на немския генерал Шпайдел в европейската щабквартира на
НАТО във Фонтенбло комунистите организират протестни де­
монстрации, които се оказват колкото незначителни, толкова и
напразни.

Трайни последствия
Да потърсим причините за провала на замисленото от Жан
Моне решение. Самият той просто затваря страницата, като от­
белязва прозорливо: "Явно идеята не е била добра, щом се про­
вали." Трябва да се подчертае, че провалът, макар да изглежда
обратното, се дължи не толкова на отхвърлянето на превъоръ­
жаването на Германия, колкото на неприемането на наднацио-
налната формула. Несъгласието на мнозинството във френско­
то обществено мнение изиграва съществена роля. Партиите и
групите се опират на него, враждебността придобива емоцио­
нален характер, обърква умовете и възпрепятства обективния
и рационален анализ до такава степен, че се заговаря за нова
афера Драйфус. Равнището на дебатите показва, че френско-
германското помирение може и да е настъпило според елитите,
но преобладаващото мнозинство от населението е много далеч
от приемането му. Французите успяват да попречат* на ражда­
нето на ЕОО, но са принудени да преглътнат превъоръжаване­
то на Федералната република и в крайна сметка да се примирят
с него. Всъщност, оказва се, че съществуването на Бундесве­
ра не води до катастрофалните последствия, предсказвани от
черногледите. Отговорността за провала на ЕОО съвсем не е
едностранна. Трябва да се подчертае и подмолната съпротива
на германското правителство, за което ЕОО е само заместващо
решение в очакване на нещо по-добро. От своя страна британ­
ците остават настрана от проекта за европейска армия, защото
предпочитат германската армия да бъде интегрирана в НАТО.
Това е решението, което подкрепят, и те допринасят за осъщес­

51
твяването му след отрицателния вот във френския парламент.
Моне си взема няколко поуки от провала на ЕОО. Най-на­
пред решава да не иска втори мандат като председател на Вър­
ховния орган - заявява го през ноември 1954 г. и отклонява
всички опити да бъде уговорен. Опитът му през трите години
начело на Върховния орган не може да се определи като провал,
но той осъзнава, че наднационалната институция, създадена от
него, не е успяла да се наложи над националните интереси. Все
още липсва политическа база за наднационалността. Полити­
ческият климат във Франция и в основните европейски страни
не е никак благоприятен. Но той не е обезкуражен и иска да си
върне свободата на действие, за да се посвети на изграждането
на Съединени европейски щати.
Във военен аспект изоставянето на ЕОО осигурява нала­
гането на НАТО и замразява за четиридесет години всякакви '
замисли за Европа на отбраната. Франсоа Митеран, който не
участва в гласуването на 30 август 1954 г, тъй като е министър
в правителството на Мендес Франс, обмисля няколко пъти тази
идея по време на президентството си, но предпочита да запази
мълчание, за да не събуди старите призраци. След разпадането
на съветския блок той предприема две инициативи: първата е
създаването на френско-германска бригада, а втората - участи­
ето на немски части в парада на Шан-з-Елизе на 14 юли 1994 г.,
четиридесет години след отказа от ЕОО. Той стои и в основата
на създаването на Европейски корпус, съставен в началото от
френски, германски и люксембургски войници, към които се
присъединяват испанци, португалци и италианци.
Провалът на ЕОО поставя един проблем, който продължава
да бъде актуален дори след изчезването на комунистическата
заплаха и на съветския блок. В състояние ли е Европа да оси­
гури собствената си отбрана? До 1990 г. повечето управляващи
смятат, че Атлантическият пакт и НАТО са най-подходящите
структури. Това означава, че те приемат военното и стратеги­
ческо върховенство на САЩ: европейското пространство няма
собствена автономия и трябва да бъде интегрирано в атлан­
тическото пространство. Най-много би могло да се говори за

52
"европейска опора" на НАТО, на която да бъдат възлагани огра­
ничени сухопътни мисии. По този въпрос всичко си остава на
равнището на дискусии, предложения и проучвания. При раз­
падането на Югославия през 90-те години избухват граждан­
ски войни и се появява необходимостта от военно присъствие
за умиротворяване на Босна и Косово. Поради разделението и
безсилието на европейците, САЩ, които разполагат с логис­
тика, авиация, флота и разузнавателни служби, се намесват в
конфликтите, като принуждават европейците да ги подпомагат
и ги поставят в подчинена позиция поради липсата на собстве­
ни ресурси.
Европа на отбраната поставя политически, финансови и ло-
гистични проблеми, които са далеч от намирането на решение.
Основните от тях са: съчетаването с НАТО, природата и право­
мощията на институциите, които ще вземат решенията, коман­
дването на общите сили, създаването на сухопътен контингент
за бързо реагиране с ефикасна логистична подкрепа.

Върховният орган
на Европейската общ ност за въглища и стомана

Върховният орган на Европейската общност за въглища и

стомана функционира от 1952 до 1967 г. в Люксембург. Той е
първият опит за наднационална институция.

Първоначален устрем
Върховният орган е колективна институция с 9 члена, осем
от които са посочени от правителствата (2 французи, 2 гер­
манци, 2 италианци и 2 от Бенелюкс) и един кооптиран от ос­
таналите. Членовете се сменят по трима на всеки три години
и могат да участват 3, 6 или 9 години. При избора на комиса­
рите правителствата се опират на политически и технически
критерии. Всички членове принадлежат или са приближени
на трите европейски партии: социалдемократи, християнде-
мократи и либерали. Винаги се следи сред тях да има и двама
синдикалисти.

53
 Председателят се избира от Съвета на министрите с мандат
от 3 години. След създателя на институцията Жан Моне се сме­
нят още четирима председатели:

Жан Моне (Франция) 1952- 1955

Рьоне Майер (Франция) 1955- 1958
Албер Фине (Белгия) 1958- 1961
Пиеро Малвестити (Италия) 1961 - 1964
Дино Дел Бо (Италия) 1964- 1967

Жан Моне е председателят пионер. Този човек с много­

странни заложби е диригентът, неговият авторитет и умения
да преговаря са значителни, той има и международни пози­
ции, а когато посещава САЩ през 1954 г. Айзенхауер и Дълес
го посрещат като държавен глава. Заобиколен е от ефикасни
съратници като Пиер Юри и Франсоа Фонтен и прилага умело
и интелигентно разпоредбите на договора: премахване на мит­
ническите такси и квотите, преодоляване на дискриминациитб,
въвеждане на преки железопътни тарифи, създаване на обща’
сметка за компенсация на разходите за скрап, разработване на
социална политика. С тези несъмнени успехи се достига до оп­
ределена граница, защото Жан Моне и Рьоне Майер след него
се сблъскват с препятствие, което не се осмеляват да атаку­
ват фронтално: въглищният картел (Gemeinschaft Organisation
Rhurkohle), който владее две трети от производството на въгли-
ща в Рур. Тяхната предпазливост позволява на картелите да се
запазят, още повече чете имат подкрепата на германското пра­
вителство при налагането на практиките си. По този въпрос,
както и по много други, Аденауер не играе общностната игра и
отстоява твърдо онова, което смята за ненарушими национални
интереси.

С бавни темпове
След първоначалния устрем от 1952 до 1959 г. Върховният
орган навлиза в деликатен период, в който общностното начало
бързо достига границите си. Две новости променят гледната
точка и отслабват възможния интерес към Върховния орган:

54
създаването на институциите на Общия пазар и на Комисията,
към която вече са насочени всички погледи, отклоняват внима­
нието към Брюксел за сметка на Люксембург. Същата година
на власт идва генерал Дьо Гол, който не е склонен да обръща
и най-малкото влияние на "горката комисия от Люксембург", и
това я потапя в анонимност, близка до безсилието.
Първата сериозна трудност се появява при кризата със
свръхпроизводството на въглища през 1959 г.: тогава си про­
личават ограниченията пред Върховния орган и безсилието
му да се справи с криза, която надхвърля възможностите му.
Каква политика трябва да се провежда при спад на търсенето,
намаляване на цените и натрупване на наличности в складове­
те? Общностна политика или национални политики? Първата,
която следва от логиката на Парижкия договор, се сблъсква с
разминаващите се интереси на страните, защото всяка се стре­
ми към решение, за което смята, че ще е и по-изгодно. Трябва
ли да се вземат мерки срещу вноса на въглища? Този вариант
се натъква на несъгласието на Нидерландия и Италия, които
предпочитат да купуват по-евтини въглища вместо произве­
дените в общността. От своя страна, Германия иска да пред­
приеме свои собствени мерки. Затова планът на белгийския
президент Фине, който предлага намаляване на вноса с 50%
и на· националните производства с 1.5%, е отхвърлен с дого­
вореност между Франция и Германия. Задоволяват се да уве­
личат субсидиите от общността за Белгия, за да й помогнат да
затвори нерентабилните мини в Боринаж. Върховният орган
се оказва безсилен да арбитрира и да примири противоречиви­
те интереси на държавите. Той не намира начини да ограничи
картела от Рур, който с подкрепата на Аденауер и Ерхард се
съпротивлява докрай и успява да удържи победа като блокира
прилагането на член 65 от Парижкия договор. Най-обезпокои-
телното е, че не успява да разшири полето си на действие. Въг­
лищната криза може да се овладее само в по-широките рамки
на европейска политика за енергетиката, а действията на ЕОВС
се ограничават до наблюдение на пазарите и конюнктурни по­
мощни мерки.

55
 Промените на пазара на стомана също създават грижи на
Върховния орган. След девалвацията от декември 1958 г. френ­
ските цени стават най-ниските в Общността. Върховният ор­
ган се намесва, за да намали разликата, но се сблъсква с отказа
на правителството на Мишел Дебре. След 1963 г. спадането на
цените на стоманата на световните пазари предизвиква дълбо­
ка криза. Върховният орган предлага ограничаване на вноса
на стомана от трети страни и успява да наложи повишаване
на митата с 14%. Но трудностите продължават, а разпоредбите
на член 65 пречат за постигането на съгласие между произво­
дителите. Тъй като е неспособен да се справи с нарастващите
проблеми, предизвикани от свръхпроизводството и спадането
на цените, Върховният орган поставя ударението върху само­
дисциплината на производителите. Друг деликатен въпрос от
компетенцията на Върховния орган е концентрацията и конку­
ренцията. Предложеното през 1959 г. сливане между "Тисен"
и "Феникс" предизвиква продължителни спорове. Нидерланд­
ският комисар Спиренбург, който смята, че тази група ще огра­
ничи конкуренцията и ще определя цените, иска контрол върху
инвестициите. Той среща отпора на Аденауер, който започва
кампания в медиите срещу него. В края на краищата разреше­
нието за сливане е дадено през 1963 г. Проектът на "Сидмар",
който обединява четири индустриални групировки за строеж
на стоманодобивен завод на вода край Гент, също предизвиква
много дискусии.

Положителна равносметка
Би било несправедливо да се ограничим с половинчата рав­
носметка, завършваща с безсилието пред кризата при стомана­
та. В момента когато през 1967 г. ЕОВС прекратява автономно­
то си съществуване след 15 годишно функциониране и се слива
с институциите в Брюксел, равносметката е положителна. Пре­
ди всичко Върховният орган е създал истински общ пазар на
въглищата и стоманата. Наистина, той не е преодолял две голе­
ми препятствия: съществуването на въглищните картели в Рур
и неспособността да наложи съгласувана политика на пазара

56
на стомана. От друга страна, създадена е колективна система,
която действа и обединява хиляди участници от шест наци­
оналности. Тук се създава екип от европейски функционери,
които ще преминат в Европейската комисия. Изпитан е един
институционален модел, който ще бъде възприет от Европей­
ската икономическа общност. Ако опитът беше несполучлив,
никой не би се осмелил да говори за Общ пазар в останалите
отрасли на индустрията. Един от ръководителите на френската
металургия, Жак Фери, веднъж отбелязва: "Договорът от Рим
стана възможен, защото никой в никоя страна не можеше да
отрече, че ЕОВС беше полезна."

Дрговорите от Рим: О бщ ият пазар и Евратом

След отхвърлянето на Европейската общност за отбрана во­

енният път е затворен, а също и политическият. Жан Моне смя­
та, че е единственият възможен изход е завръщането към дейс­
тващия път на икономическата интеграция. Може да се мисли
за много от секторите: транспорт, енергетика, селско стопанс­
тво (зелен пул), здравеопазване (бял пул). Който и сектор да
бъде избран, трудностите ще са огромни и ще е невъзможно
да бъдат преодолени бързо. Най-големият риск е загъването в
безкрайни преговори. И напротив, в нова област, където никой
няма завоювани позиции или те са още слаби, ще бъде по-лесно
интеграцията да бъде приета и приложена в действие. От своя
страна нидерландците, които от дълго време мислят за зона
за свободен обмен, предвиждат общ пазар, в който се надяват
този път да се включи и Великобритания. Тези два проекта ста­
ват двигатели на новото начало на европейска динамика.

Особености на новото начало

Идеята за европейски проект за атомната енергия за мирни
цели е подсказана на Жан Моне от Луи Арман, генерален ди­
ректор на френските железници. Той се е досетил, че за про­
изводството на електричество от ядрена енергия духа попътен

57
вятър. В САЩ и Великобритания вече са построени първите
централи и може да се предвиди, че през следващите десети­
летия предстои значително развитие. Инвестициите ще са тол­
кова големи, че не могат да бъдат осъществени без общите уси­
лия на всички европейци. Моне е убеден, че ще бъде по-лесно
да се действа на този нов терен, където няма създадени групи
и вече наложени интереси. Изцяло мирните цели на проекта
ще окажат изключително психологическо въздействие, защо-
то досега атомът е разглеждан само като източник на смърт
и разрушения. Да се постави атомът в служба на мира и про­
греса е позитивен проект, за който Луи Арман измисля името
Евратом.
В Германия и в Бенелюкс витае и друга идея - за "генерален
общ пазар" с постепенно отпадане на митническите бариери и
изграждане на огромно пространство за свободен обмен. Под­
готвен е меморандум, който да бъде представен на следващото
заседание на правителствените ръководители от ЕОВС. Жан
Моне е скептичен: намира начинанието за прекалено обхват­
но и сложно и не вижда как ще бъдат дадени правомощия на
една обща институция. В същото време проектът за Евратом
се натъква на силни несъгласия в Германия, където могъщият
министър на икономиката Лудвиг Ерхард го намира за твърде
централизиран и предпочита да развива атомната енергетика за
мирни цели в сътрудничество с англосаксонците. За да прокара
Евратом, Жан Моне решава да свърже двата проекта и започва
да работи в тази посока заедно със сътрудника си Пиер Юри.
Особеностите на новото начало се изясняват на конферен­
цията в Месина (юни 1955). Под председателството на Жозеф
Бек от Люксембург се провежда първата среща на външните
министри от ЕОВС след Брюкселската конференция. Срещата
започва с избор на наследник на Жан Моне (който не желае
втори мандат) начело на Върховния орган. Това е Пиер Майер,
бивш министър-председател на Франция. После се обсъждат
паметните бележки. Проектът за евентуален общ пазар предиз­
виква множество възражения, особено от французите, чиито
протекционистки нагласи им пречат да приемат преминаване­

58
то към зона за свободен обмен, където ще трябва да посрещнат
конкуренцията без помощта на държавата. При обсъжданията
германците се присъединяват към проекта на Бенелюкс. Те са
заинтересувани от обща икономическа интеграция, която ще
премахне митническите бариери, ще улесни трансфера на ка­
питали и взаимопроникванията на предприятията, ще се движи
към хармонизация на социалното законодателство. Въпреки
тези различия, френско-германските отношения са се подоб­
рили след посещението на министър-председателя Антоан
Пине в Бон (април 1955) и проблемът със Саар се развива към
благоприятно за Западна Германия решение. Конференцията
не приема специално решение, но възлага изработването на до­
клад на междуправителствена комисия под председателството
на белгийския министър на външните работи Пол Анри Спаак.
Това е решителен поврат. Във финалната резолюция терминът
"интеграция", употребен в меморандума на Бенелюкс, умеДо е
заменен с много по-неутралната формулировка "европейско
изграждане".

Жан Моне, създател и вдъхновител на Комитета

за действие за Съединени европейски щати
Жан Моне създава през октомври 1955 г. Комитета за Съе­
динени европейски щати, за да избегне нов провал, подобен на
този с ЕОО. Той е пълна противоположност на масово движе­
ние и включва политически ръководители и синдикалисти от
целия спектър между либерали и социалисти. Майсторски ход
на Жан Моне е привличането на германски социалдемократи
и синдикалисти. Разбира се, не са поканени нито комунисти,
нито голисти, те самите биха се държали настрана. Седалище­
то на комитета е на авеню "Фош", а представителството в Ло­
зана е поверено на Анри Рибен. Генерален секретар е Жак ван
Хелмонт, а заместник-председател Макс Констам. В Комитета
участват не повече от стотина души, с които Моне поддържа
лични връзки. Първото заседание е през януари 1956 г. Коми­
тетът провежда общо осемнадесет сесии.

59
 Приносът на двете комисии Спаак
Изборът на Пол Анри Спаак съвсем не е случаен. Този
брюкселски едър буржоа, член на белгийската Партия на труда,
притежава извънредно богат държавнически опит, разклонена
мрежа от международни връзки, включително във Франция
и в англосаксонските страни, изключителни способности да
увлича и да преговаря. Той е убеден, че пътят към бъдещето
е в изграждането на Европа. Подпомагат го сътрудници с из­
ключителни качества, сред които се откроява Жан-Шарл Сноа
д ’Опюе, вторият белгиец, подписал Римския договор. Той ос­
тавя спомени, които съхраняват духа и предизвикателствата
при тези преговори.
Първата комисия Спаак събира представители на Шестте
в замъка Вал Дюшес край Брюксел, които работят там от юли
1955 до април 1956 г. над доклад, в който се предлагат тексто­
вете на два договора - за Евратом и за Общ пазар. Поканен е
и британски наблюдател. След известно време той престава
да присъства на заседанията, тъй като не получава никакви
инструкции от правителството си. Французите дават предимс­
тво на първия договор и са много сдържани по отношение на
втория, докато другите страни отхвърлят Евратом и подкрепят
изключително или предимно Общия пазар. Жан Моне следи
внимателно развитието на събитията отстрани, информиран от
сътрудника си Пиер Юри, член на комисията Спаак. Ако не ус­
пеят да примирят двете привидно антагонистични позиции, по­
падането в задънена улица е сигурно. Тогава Конрад Аденауер,
който е привърженик на френско-германското сътрудничество
и е задоволен от решението на въпроса със Саар, се намесва и
отхвърля възраженията на своя министър на икономиката. За
да привлече Франция в Общия пазар, той предлага политичес­
кия ход тя да получи Евратом. Тази решителна намеса изважда
от безизходното положение комисията Спаак, чийто доклад е
приет от конференцията във Венеция през май 1956 г.
Преговорите продължават във втората комисия Спаак, упъл­
номощена да подготви текстовете на двата договора. При този
етап на редактиране действат няколко благоприятни фактора.

60
Първият несъмнено е подобряването на френско-германските
отношения след присъединяването на Саар към ФРГ. Втори­
ят е дискретната подкрепа на американците в лицето на Ай-
зенхауер и Фостър Дълес. Третият е подкрепата на френското
правителство, на кабинета Ги Моле с Емил Ноел и Алексан­
дър Вере, на министъра на външните работи Кристиан Пино
и неговия държавен секретар Морис Фор, както и на комисаря
Робер Маржолен. Освен това френското обществено мнение, в
което са се водили остри дискусии за Европейската общност за
отбрана, сега остава настрана от европейския въпрос, защото
вниманието му е погълнато от перипетиите на войната в Ал­
жир. Трябва да се подчертае също, че този път обсъжданията
на европейския въпрос умело се насочват в технически план и
се избягват будещите безпокойство понятия като "наднациона-
лен орган" или "отказ от суверенитет".
Преговорите са продължителни и оживени, тъй като по-
вечето от висшите френски функционери са настроени отри­
цателно (със забележителното изключение на Бернар Клапие,
бивш директор на кабинета на Шуман). Налага се тази френс­
ка съпротива да бъде преодоляна, за което голям принос имат
Кристиан Пино и Морис Фор. Трябва също така да се уточни
положението на отвъдморските територии, които още са под
френски суверенитет и едва ли ще бъдат деколонизирани скоро.
Германците са против тяхното асоцииране. Една от отправните
точки при подготовката на договорите става институционални­
ят и юридически опит на ЕОВС - възприема се същата струк­
тура, с някои допълнения у подобрения.
Двата договора са подписани на 25 март 1957 г. в Рим, в
Капитолийския дворец. Да дадем думата на един от двамата
подписали белгийци, Жан-Шарл Сноа д ’Опюе: "...Времето
беше ужасно, валеше проливен дъжд. В четири часа следо­
бед всички камбани в Рим започнаха да бият, шумът беше не­
обикновен, а улиците се изпълниха с хора. Всички се трупаха
пред телевизионните екрани в кафенетата. А ние вътре при-

61
съствахме на заседание в съвсем класически дух, в Залата на
Хорациите и Куриациите.4 Имаше дълга маса. подписващите
бяха седнали по азбучен ред. Спаак и аз бяхме в началото на
редицата, следваха останалите. Когато подписването завърши,
Спаак произнесе кратко непредвидено импровизирано слово,
в което подчерта мъдростта и мъжеството, съпътствали прего­
ворите." Римските договори са ратифицирани с лекота само за
няколко месеца от парламентите на Шестте. Процедурата по
ратификацията протича извънредно бързо. В шестте държави
договорите са одобрени от социалистите, либералите и хрис-
тияндемократите. Главните противници са комунистическите
партии, които разполагат с реално влияние единствено в Ита­
лия и Франция. Отслабването на голистите във Франция също
улеснява ратифицирането. Пиер Мендес Франс, който съжаля­
ва за английския отказ, гласува против и държи обвинителна
реч, в която се откроява следната мисъл: "Решението да влезем
в Общия пазар означава да се окажем в най-кратки срокове
под германска хегемония." Морис Фор, един от строителите
на Общия пазар, произнася блестящо слово, загатващо за го­
ляма кариера, която съдбата няма да му отреди. Да му оставим
последната дума: "Събитията допринесоха Римският договор
да мине незабелязано, Без съмнение тъкмо това ни позволи да
се придвижим толкова бързо."

Общият пазар: общностно митническо пространство,

което трябва да се изгради
Договорът от Рим е рамков и прокламира две цели: първа­
та е съюз на народите, а втората е създаването на европейско
пространство без прегради. За установяването на Общ пазар
е предвиден срок от дванадесет години. Митническият съюз
трябва да влезе изцяло в действие на 1 януари 1970 г. В текста
на договора се открояват изрично предвидени действия, утвър­
дени процеси и начини на участие в Общността.

4 Наречена така по името на известната фреска, изобразяваща

битката между двата древноримски рода Хорации и Куриации. - Б.
пр.

62
 Главната цел е създаването на Общ пазар (член 2), което ще
се осъществи чрез постепенно сближаване на икономическите
политики на страните членки, за да се постигне хармонично
развитие на икономическите дейности в цялата общност.
Целите са изброени в член 3: отпадане на митническите ба­
риери и на количествените ограничения за внос и износ на сто­
ки между страните членки, утвърждаване на общи митнически
тарифи и на обща търговска политика към трети страни, пре­
махване на препятствията пред свободното движение на хора,
услуги и капитали, приемане на обща политика в областта на
селското стопанство, утвърждаване на режим, осигуряващ за­
пазването на конкуренцията в рамките на общия пазар, сближа­
ване на националните законодателства в необходимата степен
за функционирането на Общия пазар, създаване на европейски
социален фонд, асоцииране на отвъдморските страни и терито­
рии, учредяване на европейска банка за инвестиции.
Европа получава юридически пълномощия във външна­
та политика (член 210). Тя вече може да сключва търговски'
и митнически спогодби, т.е. да води обща търговска полити­
ка. Има също така права да сключва договори за асоцииране
с трети страни (член 230, изменен с Единния акт). И накрая,
може да сключва договори с международни организации. Тази
юридическа основа все още е ограничена, за да не се застъпва
с външната политика на държавите.
Подписаният от Шестте договор е отворен за други държа­
ви. Той предвижда изрично процедура за разширяване, която
позволява приемането на нови членове, и процедура за асоци­
иране от същия тип като действалата при ЕОВС. Това е новото
в този договор. Шестте създават помежду си рбщ пазар, но
не се затварят в себе си. Те се надяват, че започнатият от тях
процес ще предизвика ефект на привличане. Европа на Шестте
не е самоцел.

Амбициите на Евратом
Договорът за Евратом се ражда трудно поради липсата на
интерес у партньорите на Франция и поради амбициите на

63
Франция да си запази пълна свобода на действие при военно­
то приложение на атома. Но в много области е трудно, почти
невъзможно, да се разграничи мирното от военното. Изключи­
телно деликатен е въпросът за покупката и продажбата на яд­
рени материали заради американските ограничения и забрани.
В подписания договор няма ограничения във времето. Евратом
ще бъде общност, различна от Общия пазар. През 1957 - 1956
г. се провеждат тайни преговори за сътрудничество между ФРГ
и Италия. Те завършват без резултат.

Значение и обхват на Римските договори

Договорите от Рим консолидират една малка континентална
Европа, към която Великобритания отказва да се присъедини
за втори път. В крайна сметка се налагат либералните възгледи
на политиците от Бенелюкс. В своите "Незавършени спомени"
Пол Анри Спаак очертава ясно техния принос: "С двамата ко­
леги от Бенелюкс, Бек и Бейен, оформихме триумвират, който
действаше в пълно съгласие с темперамента на всеки от нас:
усмихната сговорчивост на Бек, волята и непреклонността на
Бейен, моята разпаленост. В крайна сметка постигнахме обеди­
нение на силите, което ни позволи да изиграем ролята си." Не
може да се каже, че при французите се наблюдава европейски
устрем. Те влизат в тази Европа "ръчкани от остена на необхо­
димостта" и защото тя носи частични решения за трудностите,
с които се сблъскват.
Договорите влизат в сила на 1 януари 1958 г. Защо те са при­
ети безболезнено, а ЕОО се проваля? Могат да се предложат
три допълващи се отговора. Съществена е ролята Hà личности­
те: Жан Моне е много активен в началото, но после се отдръпва.
Трябва да се подчертаят енергията и умението да преговаря
на Спаак, които позволяват да бъдат подготвени текстовете на
договорите. И накрая трябва да се посочи договореността Аде-
науер - Ги Моле, френско-германското разбирателство позво­
лява процесът да бъде доведен до край. На тази дата "френско-
германската двойка" се превръща в двигател на европейското
изграждане. Международната конюнктура е благоприятна,

64
британското противопоставяне е отслабено от Суецката криза,
а СССР е принуден да съсредоточи цялото си внимание в бор­
бата с опитите за разрушаване на империята му - проблемите
в Полша и унгарското въстание. И накрая, ограничаването на
дискусиите в технически рамки позволява да се избегнат из­
блиците на страсти, станали фатални за ЕОО. Римските дого­
вори минават почти незабелязано. Да дадем пак думата на един
от техните архитекти, Пол Анри Спаак: "Този път хората от
Запада не проявиха липса на мъжество и не закъсняха да дейс­
тват." Четиридесет години по-късно Морис Фор размишлява
за този удивителен успех и прави следната уместна забележка:
"Общата насока на договора от Рим беше... видимо по-малко
наднационална' отколкото договорът за ЕОВС. Моите сътруд­
ници Маржолен, Дондийо Дьо Вабр, Франсоа-Понсе, Ведел,
смятаха, че договорът ще мине толкова по-лесно, колкото по-
малко наднационален е. Тъй като познавах добре настроенията
на френските парламентаристи, не ми беше никак трудна да
приема гледната точка на моя екип."
Новите институции, предвидени в Римския договор, се на­
станяват временно в Брюксел. Така се слага началото на евро­
пейското благополучие на Брюксел, което той споделя с Люк­
сембург (ЕОВС) и Страсбург (Европейски парламент). Скоро
Брюксел успява до такава степен да се наложи, че в очите на
общественото мнение бързо се стига до идентифициране на
Европа с Брюксел и до симбиоза, от която столицата на Белгия
успява умело да извлече изгоди. През 1982 г. Пиер Пескаторе
от Люксембург изтъква: "За 25 Години структурите издържаха
на всички кризи и конфликти."

5 Евпопа 65
 Трета глава

Генерал Дьо Гол и изграждането на Европа

(1958- 1969)

Събитията във Франция през май 1958 г. довеждат до за­

връщането на власт на генерал Дьо Гол и до раждането на Пе­
тата република. Привържениците на Европа в другите страни
следят събитията с известно притеснение, защото досегашните
позиции на генерал Дьо Гол и на голистите по европейските
въпроси не са никак обнадеждаващи. Дали той няма да изле­
зе от Римските договори и да предизвика тежка криза между
Франция и нейните партньори? Въпреки всички очаквания, ге­
нерал Дьо Гол решава да приложи договора от Рим и удържа
на думата си. Но той се оказва труден, непредвидим, понякога
арогантен партньор. Колкото със своите инициативи, толкова
и с отказите си, той води играта повече от десет години, до
самата си оставка през април 1969 г.

Европейските концепции на генерал Дьо Гол

На тази тема са написани многобройни и детайлни трудове.

Но европейските идеи на Генерала трябва винаги да се раз­
глеждат в рамките на концепцията му за световната роля на
Франция. Според него Франция има призванието да въздейс­
тва и да определя съдбините на света. Европейската политика
е само един елемент сред другите във външната политика. И
докато концепциите му си остават неизменни, то решенията му,
дълго обмисляни тайно, често учудват и изненадват. Понякога
ги обявява на своите литургии в Елисейския дворец - прескон­
ференциите, които умее да превръща в истински спектакли.
Генералът сам определя външната си политика, но има на по­

66
литическа служба при себе си талантливи изпълнители. Сред
онези, които отговарят за Европа при неговото управление, ще
посочим на първо място Морис Кув дьо Мюрвил, министър на
външните работи за десет години (1958 - 1968), търпелив, лю­
безен, добър полемист, владеещ умението да се справя с кризи
и конфликти, Кристиан Фуше, най-верният от верните, защит­
ник на плана за организация на Европа, носещ името му, посла­
ник Ерве Алфан и Реймон Бар, комисар в Брюксел от 1966 г.
За Дьо Гол организацията на Западна Европа е необходим
отговор на съветската заплаха. Във времената на Сбор на френ­
ския народ, когато е в опозиция, Дьо Гол нахвърля схемата на
една "Европейска конфедерация" със Съвет на министрите,
две асамблеи и съд, но е против съществуването на Европей­
ска комисия. Бори се яростно срещу трите интеграционистки
договора, чийто "вдъхновител" според мнозина е Жан Моне.
Предлага едновременни референдуми в отделните страни за
решаването на важните въпроси. Европейската му концепция
стъпва върху националните държави: трябва да се работи с дъ­
ржавите, държавите трябва да преговарят помежду си. Концеп­
цията му никога не се променя. Той я обобщава по следния на­
чин в едно писмо до Пол Рейно (декември 1958): "Според мен
Европа може да се види и вероятно да се направи по два начина:
чрез наднационална интеграция и чрез сътрудничество между
държавите и нациите. От моя страна, аз се присъединявам към
втория." През годините той изразява това ключово схващане в
множество изказвания, защото Дьо Гол е и педагог, който знае,
че трябва да се повтаря неуморно. Може да го потвърди, ако е
необходимо, и този цитат от пресконференция на 15 май 1962
г.: "Европа може да бъде изградена с действия, власт и отговор­
ност. Кой притежава тези съставни части? Разбира се, държа­
вите! Единствено държавите са годни, легитимни и способни
да го направят."
Националните държавите представляват цялости, които са
неразтворими една в друга. Всяка от тях има собствена исто­
рия, език, култура, цели, свързани както със стремежите, така
и с геополитическото ή положение. Правителствата, режими­

67
 те, идеологиите отшумяват, а нациите остават. Дьо Гол съвсем
съзнателно говори по често за "Русия", отколкото за СССР. За­
това не бива нито да се ограничава, нито да се отчуждава тях­
ната независимост или способност за действия. Националната
независимост е ръководна идея за генерала. Затова той винаги
демонстрира неизменна враждебност към наднационалните
институции или към онези, които се стремят да станат такива.
Франция трябва да брани своето положение на велика сила и да
бъде в състояние да заставя гласът й да бъде чут в световните
дела.
Неговата международна политика може да се обобщи така:
- Продължаване на сближаването и помирението с Германия.
Такъв е смисълът на посещението и разговорите с Аденауер в
Коломбе (септември 1958). Дьо Гол казва на събеседника си
по повод на ЕИО, че "Франция ще се опита да я задейства", но
той вижда пред сътрудничеството между двете страни и двата
народа и други перспективи, освен европейската интеграция.
- Запазване на съюзническите отношения със САЩ в Атлан­
тическия алианс и солидарност с тях в трудни моменти както
през октомври 1962 г., по време на кризата с ракетите в Куба.
Той поставя едно условие за този съюз: никога да не допусне
подчиняването на Западна Европа от САЩ и да се бори срещу
атлантическите запитания.
- Запазване на ролята на Русия в очакване на разпадането на
СССР и на съветската система. С тази цел Дьо Гол подава ръка
на Изток и подкрепя разведряването.
Европа трябва да бъде "европейска", т.е. да намери своето
място между двамата големи. Тя притежава призванието да се
разширява и един ден да надхвърли сегашните си граници, на­
ложени от Ялта и от Студената война. Такъв е смисълът на не­
говата формулировка, която навремето предизвиква сензация:
"Европа от Атлантика до Урал".

68
 Ф ормирането на новите Общ ности

За голяма изненада на неговите европейски партньори и

още повече на английското правителство, което се надява, че
той ще торпилира Римския договор, Дьо Гол дава да се разбе­
ре, за облекчение на подписалите, че Франция ще удържи на
думата си, че институциите, предвидените срокове и първото
намаляване на митата между страните участнички с 10 процен­
та на 1 януари 1959 г. ще бъдат спазени. Още на 10 юни 1958
г. той дава по-скоро положителна оценка пред Министерския
съвет на: "Общия пазар, който сам по себе си не е нещо лошо..."
Той разбира бързо, че френското селско стопанство може да из­
влече полза, а гръмките изрази на английския премиер Харълд
Макмилън като "Общият пазар означава континентална блока­
да", не трябва да се вземат на сериозно. Ето защо през есента
той суспендира преговорите с Великобритания за създаване на
зона за свободен обмен, установява лични връзки с Аденауер
(като същевременно суспендира и преговорите за военно ядре­
но сътрудничество, предвиждани от Четвъртата република) и
се опира на Германия, за да отключи процеса на формиране на
Общия пазар. За да се подготви френската икономика за конку­
ренцията на партньорите, възлага да се разработи план за ико­
номическо, финансово и монетарно оздравяване, а въвеждане­
то на новия франк се превръща в символ на новия възход.
Институциите, предвидени в Римския договор, заседават
редовно и вземат решения с единодушие. Тази процедура за­
доволява Генерала, който разполага със средства да блокира
евентуални неблагоприятни решения. Дьо Гол смята, че Римс­
кият договор няма никога да бъде приложен изцяло и си остава
фундаментален противник на наднационалността. През 1959
г. той предлага Върховният орган да бъде подчинен на Съве­
та на министрите. Ще демонстрира тази враждебност с пълна
сила преди навлизането в третия етап, когато ще се опита да
разстрои или да блокира системата за вземане на решения с
квалифицирано мнозинство, предвидена в Римския договор.
Конституирана е Комисия с девет члена под председател­

69
ството на германеца Валтер Халщайн, забележителен човек,
който се опитва да бъде безпристрастен и се смята за изрази­
тел на волята на авторите на Римския договор. Сред комиса­
рите трябва да се отбележат две имена - на французина Робер
Маржолен и на нидерландеца Сико Мансхолт, който отговаря,
за селското стопанство от 1960 до 1972 г. и изгражда общност-
ната аграрна политика. Франция е добре поставена при избора
на висши функционери. Тя получава генералния секретариат
на комисията, който е поверен на Емил Ноел. Европейският
парламент ( 162 депутати) избира своя символичен председател
Робер Шуман. Институцията е еманация на парламентите на
страните членки, а пълномощията му са съвсем ограничени.
Европейският съд се настанява в Люксембург и започва да раз­
работва европейското право.
Начело на Комисията на Евратом, състояща се само от пет
члена, застава французинът Етиен Хирш, последван от Пиер
Шатне. Тя създава два от органите, предвидени в договора:
Агенцията за доставките и Инспекторат за контрол на сигур­
ността. Комисията се сблъсква с много по-големи трудности,
отколкото са предвидили авторите на договора. Първата е в
тясната връзка между военни и мирни приложения в ядрена­
та индустрия. Генерал Дьо Гол решава да разшири обхвата на
решението, взето през ноември 1956 г. от премиера социалист
Ги Моле, и да изгради френски нападателни ядрени части. Съе­
динените щати се опитват да попречат с всички средства (тех­
нологии. доставки на ядрени материали) на голисткия проект,
който предизвиква недоволство и протести и сред европейс­
ките партньори на Франция. Друг. по-конюнктурен фактор са
ниските цени на петрола през 60-те години, което забавя из­
следванията върху ядрената енергетика. Поради всички тези
причини Франция остава самотен конник по този път, което
изпразва Евратом от съдържание.
Английското правителство наблюдава с известно раздраз­
нение създаването на институциите, в които то не е повярвало.
Налага се да се примири със съществуването им, но решава
като средство за натиск върху тях да обедини в зона за свободен

70
обмен съюзниците и клиентите на Великобритания. Тя създава
Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ), с която
Шестте ще бъдат принудени да се съобразяват. Тази операция
по създаването на зона за свободен обмен под британски кон­
трол изглежда успешна на хартия, но всъщност функционира
зле и след по-малко от две години е сведена до чиста формал­
ност. В същото време Общият пазар показва реална и привле­
кателна динамика, като минава към втория етап от намаляване­
то на митата и от 30 януари 1962 г.,.започва да прилага Общата
селскостопанска политика (ОСП).
В този контекст Комитетът за действие за Съединени евро­
пейски щати изглежда като център на опозиция срещу евро­
пейската политика на Генерала. Той се опасява от влиянието на
Жан Моне, когото веднъж характеризира като "подстрекател".
Онова, което притеснява Дьо Гол, е влиянието на "галактиката"
Моне във Франция, във вестници като "Монд" и "Фигаро", сред
социалдемократите в Германия, в англосаксонските страни,
където Моне разполага с връзки в пресата, във финансовите
среди и банките.

Д ьо Гол и неговите европейски партньори

Проект за френско-германска директория

Как да се ръководи тази "европейска Европа", чиито конту­
ри се оформят от Общия пазар? Отговорът на Генерала е, че й
е необходима френско-германска директория. След идването
си на власт Дьо Гол се стреми да успокои германците, защото е
убеден в необходимостта да бъде продължено преодоляването
на френско-германското противопоставяне. Той е подкрепил
разделянето на Германия през 1945 г., но сега ФРГ съществува
вече десет години и нейният напредък го впечатлява. След раз­
делението Федералната република е средна държава, по-малко
опасна от предишния Райх. Тя няма имперски амбиции и с нея
е възможно да се сътрудничи. Канцлерът Конрад Аденауер про­
изхожда от Рейнска област, далече е от пруския дух и е почти

71
от неговото поколение. Наистина, Аденауер има мнителен ха­
рактер и няма да се остави нито да бъде манипулиран, нито да
бъде убеждаван лесно. Дьо Гол смята, че сближаването между
Франция и Федералната република може Да ускори развитието
на Европа. Италия ще ги следва, а държавите от Бенелюкс, ко­
ито винаги са били прекалено обърнати към Великобритания,
няма да поемат никаква инициатива. След първата покана в
имението Коломбе (септември 1958), изключителен и не ос­
танал незабелязан жест, двамата се срещат многократно на че­
тири очи и поддържат активна кореспонденция. В едно писмо
от 23 септември 1960 г. Дьо Гол пише: "Без никакво съмнение
е необходимо да съществува разбирателство между Франция
и Германия. Вие винаги сте бил пръв защитник на тази идея...
Никога не съм бил толкова близо до вас, колкото съм днес."

Голистки опит да се установи Европа на държавите:

планът Фуше
През 1960 г. Дьо Гол отново лансира идеята за политичес­
ка Европа, за "европейска Европа". Той излиза с меморандум,
който съдържа конкретни предложения: създаване на полити­
чески орган (съвет на премиерите или министрите на външ­
ните работи), който да разполага с Генерален секретариат, за
да подготвя и провежда общите решения. За да не дразни Дьо
Гол, Аденауер приема проектът да бъде разгледан, докато Спа-
ак и Моне са резервирани. Изготвянето на доклад е възложено
на шестчленна комисия под председателството на посланик
Кристиан Фуше, приближен на Генерала, който е и министър,
и депутат. Полето й за действие е много широко: отношения­
та между Европа и Атлантическия алианс, нова организация
на Европа, перспективите за бъдещето, евентуалното участие
на Великобритания. Целта е Европа да се консолидира, за да
се сдобие с по-голяма самостоятелност по отношение на Съе­
динените щати, но без да се отказва от тяхната защита срещу
Съветския съюз.
Комисията изготвя проект за организация на Европа, в кой­
то са включени и прецизирани идеите на Генерала. Комитетът

72
за Съединени европейски щати на Жан Моне остава повече
от сдържан към плана Фуше, който е разкритикуван остро от
представителите на Бенелюкс. Министърът на външните рабо­
ти на Нидерландия Йозеф Луис става говорител на противни­
ците на проекта. Той не приема подчиняването на Европейс­
ката комисия на Съвета, отказа от квалифицирано мнозинство,
липсата на позоваване на НАТО, фактическото изключване на
Великобритания, премахването на всички елементи на феде-
рализъм. Луис се противопоставя пряко на Дьо Гол, за когото
по-късно ще напише шеговито: "Когато Генералът и аз разго­
варяхме лице в лице, можехме да се гледаме в очите. Той беше
висок 1,93 м., а аз - 1,94." Лунс разработва контрапроект и
в крайна сметка през март 1962 г. Съветът на министрите се
оказва пред два текста - френският текст, който се основава на
плана Фуше, и текстът на Петте, вдъхновен от критиките на
Лунс. Съветът констатира разминаването, Спаак се намесва и
предлага компромисен вариант, който е отхвърлен от Генерала.
На 15 май 1962 г. той дава пресконференция, на която признава
провала на преговорите и развива своята концепция за "Европа
на държавите". Дьо Гол иронизира грубовато федералистите,
които искали да говорят и пишат на "някакво есперанто, на
интегриран волапюк". Проевропейските министри в правител­
ството на Жорж Помпиду, начело с Пиер Пфлимлен, кмет на
Страсбург, подават оставки. Планът Фуше е погребан, а заедно
с него и политическото сътрудничество на европейците.
По-късно Аденауер съжалява за провала на плана Фуше и
за непреклонността на нидерландците. Можел е ли той да под­
крепи начинанието на Дьо Гол? Твърде съмнително, защото е
трябвало да държи сметка за несъгласието с проекта в своето
правителство, парламентарно мнозинство и сред населението
на Федералната република. Да подкрепи плана Фуше би оз­
начавало да рискува да бъде бламиран и неговата легендарна
предпазливост му подсказва да не го прави. В момент на раз­
дразнение Аденауер нарича Лунс "британски агент". Дали това
категорично и твърде неуважително определение за нидерланд­
ския министър е наистина далеч от истината? Така или иначе,

73
Петте са привърженички на една евроатлантическа общност, те
възнамеряват да дадат положителен отговор на желанието на
Великобритания за влизане в ЕИО. Европейската Европа, коя­
то иска да построи генерал Дьо Гол посредством плана Фуше,
може само да предизвиква безпокойството им. Перипетиите
около провала на плана Фуше изясняват мотивите за едно по-
късно решение на Генерала, вдигнало много шум навремето:
отказът му да позволи влизането на Великобритания в ЕИО.
Две години по-късно Генералът се връща към схващането за
Европа, залегнало в плана Фуше: "Мнозина крещят: "Да на­
правим Европа!" Но каква Европа? Според нас, французите,
Европа се прави, за да бъде европейска. Европейска Европа
означава тя да съществува чрез себе си и за себе си, или за да
има в този свят своя собствена политика." (23 юли 1964)

Франция, Германия и Обединеното кралство

След юли 1962 г. решаването на алжирския проблем, въпре­
ки драматичните му обрати, позволява на генерал Дьо Гол да
действа в международен и европейски план. Федералната ре­
публика си остава привилегирован партньор. През септември
1962 г. той прави триумфално посещение, което показва какъв
напредък е постигнат в сближаването между двете страни. По
това време Великобритания започва преговори със Шестте.
След провала на Европейската асоциация за свободна търговия
(ЕАСТ) тя разбира, че Общият пазар ще се осъществи, при това
може да се осъществи срещу нея·, ако тя продължава да стои
настрани. Тъй като светът се променя и тъй като осъзнава, че
страните от Британската общност вече заемат по-малко място в
търговията и в отговорностите му, консервативното правител­
ство на Харълд Макмилън отправя искане за влизане в Общия
пазар. Английските претенции са многобройни, но повечето от
Шестте са готови да ги приемат. Дьо Гол протака: той е склонен
да се съгласи, но все пак при известни условия... Но английс­
ките искания го дразнят, още повече, защото му се струва, че
британците се стремят към установяване на зона за свободна
търговия и към обвързването на изграждащата се Общност с

74
атлантическото пространство и със Съединените щати. Това
е повече, отколкото Дьо Гол може да преглътне. Той обмис­
ля момента и начина, по който да го заяви. В края на 1962 г.
Макмилън и Кенеди се срещат на Бахамите. В комюникето от
срещата е обявено, че англичаните се отказват от разработва­
нето на собствено ядрено въоръжение и оставят тази област на
американците. За Дьо Гол това е ясен сигнал. Тази новина оз­
начава край на независимостта на Обединеното кралство. Ако
бъде прието в Общия пазар, то ще се държи като троянски кон
на Съединените щати. Дьо Гол взема решение, но го запазва в
тайна. Без да се консултира с европейските си партньори, той
го обявява пред англичаните, пред европейците и пред света
на пресконференция на 14 януари 1963 г. Ето най-съществения
пасаж от изказването му: "Може да изглежда на моменти, че
щом нашите английски приятели поставят кандидатурата си
за Общия пазар, те са съгласни да се променят дотолкова, че да
изпълняват всички условия, приети и прилагани от Шестте. Но
големият въпрос е да разберем дали всъщност Великобритания
може да застане редом с континента и като него да приеме една
наистина обща тарифа, да се откаже от всякакви преференции
за Британската общност, да престане да претендира, че селс­
кото й стопанство трябва да бъде привилегировано, да обяви
за отпаднали ангажиментите си към държавите от нейната зона
за свободна търговия. Ето този въпрос е целият въпрос. И не
може да се каже, че той е решен. Дали ще бъде решен някой
ден? Очевидно, единствено Англия може да отговори."
Това е шок за англичаните и унижение за европейските му
партньори, които са поставени пред свършен факт. Франция
казва "не" на англичаните и отхвърля първото разширяване на
Общия пазар, който едва е навлязъл във втория си етап! Но
далеч не всички партньори са недоволни от отказа на генерал
Дьо Гол. И други усещат, че Великобритания не е готова, че
трябва да се чака дълги години и че е трябвало някой да се
осмели да го каже. Но въпросът е по какъв начин е казано! От
своя страна Конрад Аденауер, който има различия с някои от
своите най-важни министри, например на икономиката Лудвиг

75
 Ерхард, се съгласява да бъде разгледан и сключен френско-гер­
манският договор, който се разработва от месеци. Самият Аде-
науер отива в Париж, за да го подпише в Елисейския дворец
на 21 януари 1963 г. или само една седмица сред прословутата
пресконференция, на която Дьо Гол тръшва вратата на Общия
пазар под носа на Великобритания. Този договор може да се
разглежда от ъгъла на двустранните френско-германски отно­
шения. Тук няма да се занимаваме с това. Трябва да се обърне
внимание на друг аспект, чието значение германците разбират
отлично. Сътрудничеството им се основава върху общи инте­
реси в по-широк европейски план. Съюзът (френско-германска
директория) може да стане ядро, матрица, опорен стълб на ев­
ропейското изграждане. За да се запазят възможностите в тази
насока, на Аденауер, чието влияние запада, му се налага при
дебатите за ратификацията в Бундестага да обещае, че ще бъде
добавен преамбюл, който да препотвърди фундаменталните
цели на Бонската република: европейско единство, германско
единство, сътрудничество с НАТО и САЩ. През октомври 1963
г. 87-годишният Аденауер се оттегля от властта. Двамата му
приемници на канцлерския пост Ерхард ( 1963 - 1966) с вън­
шен министър Шрьодер и Кисингер (1966 - 1969) с външен
министър социалдемократа Бранд се придържат към минимал­
ните изисквания. Вече не става дума френско-германска ди­
ректория начело с Дьо Гол да води Европа. Дьо Гол се връща
многократно към тази идея, включително в словото, произне­
сено в Рамбуйе (10 март 1966) на прием в чест на Аденауер:
"Европа е обща грижа на французите и германците. Ние сами
не разполагаме със средства да водим Европа, вие също. Но
заедно можем да го направим. Европа може да се организира
само след съгласието на нашите две страни."

76
 Кризата на "празния стол", ю ни 1965 - януари 1966

След май 1965 г. Дьо Гол все повече се тревожи от бавното

въвеждане на Общата селскостопанска политика, което запла­
шва чисто и просто да я блокира. Той е особено раздразнен
от речта на председателя на Комисията Валтер Халщайн пред
Европейския парламент, която съдържа три предложения:
първото за финансирането на ОСП, второто за създаването
на нови фондове, третото за увеличаване на правомощията на
парламента. Гневът на Генерала е предизвикан не толкова от
несъгласието му със самите предложения, колкото от опита на
председателя на Комисията да води самостоятелна политика и
да внася предложения, без предварително да ги е представил
пред Съвета на министрите. На 1 януари 1966 г. се предвижда
преминаване към третия етап на Общия пазар, когато според
Римския договор решенията вече няма да се вземат единодуш­
но, а с квалифицирано мнозинство, нещо което Дьо Гол от­
хвърля категорично. Той използва като претекст несъгласията
за финансирането на ОСП и нарежда на френския представи­
тел в Съвета на министрите Морис Кув дьо Мюрвил да пре­
крати дискусията и да обяви, че Франция няма да участва в
заседанията до второ нареждане. Като оставя своя стол празен,
тя бойкотира европейските институции и парализира тяхното
функциониране. Проблемът с ОСП всъщност е само претекст:
в действителност Дьо Гол се стреми да сведе ролята на Коми­
сията и нейния председател до административни функции и
да премахне от Римския договор положението за преминаване
към квалифицирано мнозинство. През лятото на 1965 г. всеки
остава на позициите си. Срещу председателя Валтер Халщайн
е поведена яростна кампания чрез комюникета, която предиз­
виква силното недоволство на Жан Моне. През есента започва
кампанията за избор на президент на републиката с пряк вот,
първите избори от този вид. Дьо Гол, за когото всички се до­
сещат, че ще се кандидатира, оставя другите кандидати да се
представят (Тиксие-Винянкур, Митеран, Льоканюе) преди да
се включи чак в началото на ноември. В кампанията на Жан

77
Льоканюе е отделено широко място на европейските въпроси.
Дьо Гол стига до балотаж и среща на втория тур Франсоа Ми-
теран. Побеждава го доста лесно. Въпреки че Митеран е под­
крепян от комунистите, Жан Моне се произнася в негова полза,
защото смята избора му за по-благоприятен за Европа.
След преизбирането на Генерала Франция търси пътища за
излизане от кризата, но преговорите са дълги и трудни. ФРГ,
представена от министър Шръодер, не подкрепя френската по­
зиция. Петте са склонни на отстъпки, за да се върне Франция
на масата, но без да стигат до промяна на договора от Рим.
След напразните усилия на италианския министър Коломбо
щафетата е поета от люксембуржеца Пиер Вернер и се стига до
протокола от Люксембург, подписан на 29 януари 1966 г. Този
текст е констатация на различията. Признават се различията
между Франция и Петте и се вземат предвид. По-нататък се за­
явява, че тези различия няма да пречат на функционирането на
европейските институции. Това се взема предвид. Като следс­
твие Франция се съгласява да заеме мястото се сред Шестте.
Преговорите за ОСП са подновени под председателството на
Сико Мансхолт, а Франция упълномощава за този земеделски
маратон един умел представител в лицето на Едгар Фор.
Тази несъмнено най-тежка криза в цялата история на Об­
щността може да бъде обобщена в няколко точки:
- Дьо Гол не постига пренаписването на Римския договор, но
все пак разпоредбата, която той отхвърля, е сложена в скоби.
Правилото за единодушието продължава да действа де факто
повече от двайсет години след това.
- Проектът за сливането на Общностите, който обединява
Върховния орган и Евратом с Европейската комисия, е завър­
шен на 1 юли 1967 г.
- Френско-германският тандем не се осъществява, тъй като
правителството на Ерхард и Шръодер отказва да подкрепи Ге­
нерала, като приема единствено председателят Халщайн да
прекрати втория си мандат няколко месеца преди крайния срок.
Той е наследен от белгийски либерал Жан Рей, който се ста­
рае да се ограничи само до административни координиращи

78
функции. Съветът на министрите надделява над Комисията и
председателите й през следващите двадесетина години са по-
ниски от тревата.
- През ноември 1967 г. Генералът подновява отказа си да
види скоро Великобритания в Общия пазар. Внесено е ново
искане за приемане, този път от лейбъриста Харълд Уилсън.
Сега отказът не е толкова рязък и ако вратата пак е затворена,
поне не е затръшната. Юбер Бьов-Мери, директор на "Монд",
който подписва уводните си статии с псевдонима Сириус, пра­
ви следния тъжен коментар: "Наистина, Британските острови в
много отношения изглеждат далеч от възможността да се закот­
вят окончателно до континента. Но има някакво противоречие
в това да ги отблъскваме към открито море и да им отказваме
дискусия, която би им помогнала да ускорят промяната..." И
припомня израза на Генерала: "Нека да работим още от сега, за
да превърнем великия английски народ в един от "стълбовете
на Европа."
Днес кризата на "празния стол" и двата отказа на генера­
ла са забравени. В крайна сметка институциите преодоляват
тези тежки удари. Тогава обаче изглежда, че федералистките
и интеграционни схващания за Европа не са в състояние да се
наложат, когато една държава се изправи срещу тях с цялата
си решимост, и Европа ще бъде конфедерация на национални
държави.

Раж дането на О бщ ата селскостопанска политика:

едно конкретно постиж ение

Общата селскостопанска политика (ОСП) е плод на волята

на генерал Дьо Гол, който я налага на колебаещите се и резер­
вирани германци. Той,заплашва да не приложи намаляването на
митата, предвидено за втория етап, ако партньорите не поемат
ангажимента да я въведат съгласно разпоредбите на член 39 на
Римския договор, което те правят на 30 януари 1962 г. Започват
първите продължителни и трудни преговори, които продължа­

79
ват до 1970 г. Те представляват истински селскостопански ма­
ратон, в който се преговаря до зори, а часовниците се спират в
полунощ, за да се спазят формално крайните срокове.

Основни принципи
Общата селскостопанска политика се опира на четири ос­
новни принципа:
- Свободно движение на продуктите в пространството на
общността.
- Установяване на единен режим на цените, което не озна­
чава еднакви цени. Трябва да се различават желателни цени,
ориентировъчни цени и цени на намеса (с 5 % по-ниски от же­
лателните цени), които са праг, след който регулиращите орга­
низации са длъжни да изкупуват, за да се гарантира минимална
цена за земеделците.
- Преференции за общността. За да бъде предпочетен от пот­
ребителя продукт, произведен в общността, трябва цените на
вносните продукти да бъдат приведени до цените на намеса.
Това се постига чрез такси при вноса, които попълват бюджета
на общността. Тези приходи от вноса могат после да служат за
компенсации при износ, за да се понижат цените на произве­
деното в общността до световните нива. Тази разпоредба става
източник на продължителни конфликти със САЩ и страните
износителки на евтино зърно.
- Финансова солидарност, т.е. гарантиране на едно равни­
ще на цените. За да се осигурят гъвкави намеси, се създава
Европейски фонд за ориентиране и гарантиране на селското
стопанство (ЕФОГСС), който се финансира от приходите от
вноса и от субсидии от общността.
От I юли 1967 Т. Общата селскостопанска политика се при­
лага за зърното, като през 1967 - 1968 г. влиза в сила първата
годишна кампания за цените. Следват други продукти: захарта
през 1967, млякото през 1968, лозаро-винарският сектор през
1970 г., свинското месо, говеждото, плодовете и зеленчуците,
маслодайните и т.н.

80
 Първи резултати
Установяването на Общ селскостопански пазар е съпроводе­
но с бързи промени в селото: модернизация на фермите, ръст
на производителността и въвеждане на индустриални методи.
В същото време протича същинско преселение от селските
райони и бързо изчезване на малките стопанства, с изключение
на тясно специализираните области.
Скоро изникват проблеми, които създават силни напреже­
ния както между страните, така и между производителите и
институциите на общността, които са обвинени, че ги защита­
ват зле. Сред най-деликатните проблеми са:
- Появата на излишъци от зърно, вино и млечни продукти.
Складирането и унищожаването на продуктите скоро разкрива
неефективноста си. Налага се да се субсидира изкореняване
на лозя и пасбища или да се дават премии за износ, да се про­
дава на ниски цени или да се правят дарения на хуманитарни
организации.
- Затрудненията при определянето на изкупните и продаж­
ните цени, предизвикани от промените на валутните курсове и
девалвациите. За да се противодейства на валутните промени,
през 1971 г. се разработват компенсаторни инструменти със
сложен механизъм, който трябва да възстановява равенството
между фермерите от страни със слаба валута като Франция и
страни със силна валута като Германия.
- Трудности със Съединените щати, най-големия световен
износител на соя. Този продукт е необходима, но дефицитна в
Европа съставка на фуража за добитъка. Американците от своя
страна се противопоставят на субсидирането на износа на зър­
но от Европа, където производствените разходи са по-високи.
След десетина години на растеж на приходите от земеделие
образуването на трайни излишъци (като "бялата река" от мля­
ко) и натискът на световните цени довеждат до спад в цените на
селскостопанската продукция. Надеждите, възлагани на Обща­
та селскостопанска политика, отстъпват пред безпокойството,
притесненията и страха за бъдещето. Много селски стопани се
оттеглят, най-често с твърде ниски пенсии, и отдават затруд-

6 Европа 81
ненията си на европейската политика. В един от символите на
времето се превръща първата голяма демонстрация на земе­
делци в Брюксел през март 1971 г., последвана от множество
други през 70-те и 80-те години. Те са признак, че национални­
те политики са заменени от европейско законодателство и рег­
ламентации. В този смисъл Общата селскостопанска политика
е успешна: има недоволни, но и облагодетелстваните са много,
пазарите са организирани в мащабите на общността. Това е
едно необратимо постижение.

Равносметка и значение на Голисткото десетилетие

На 28 април 1969 г. генерал Дьо Гол подава оставка след

провала си на референдума и напуска окончателно властта.

Равносметка на контрастите
Равносметката от това десетилетие е изпълнена с контрас­
ти и е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. В общи
линии са приложени главните принципи на Римския договор
за Общ пазар: създадена е зона за свободна търговия между
Шестте с общи външни митнически тарифи, която действа от
1 юли 1968 г., започнати са митнически преговори със САЩ в
рамките на т. нар. кръг Кенеди5, с договорите от Яунде са асо­
циирани петнайсетина вече независими африкански страни.
От друга страна, договорът за Евроатом е изпразнен от
съдържание поради желанието на Генерала да осъществи во­
енна програма за създаване на ударна ядрена сила. По-късно,
след първата петролна криза от 1973 г., започва мирна ядрена
програма, която трябва да осигури енергийната независимост
на Франция. Тази програма поставя на първо място върховенс­
твото на интересите на националната държава.
Част от разпоредбите на Римския договор са оборени или
променени. Дьо Гол успява да попречи на преминаването към

5 Шести етап от преговорите за Общото споразумение за митата и

търговията (ГАТТ), водени през 1964 - 1967 г. в Женева. - Б. пр.

82
гласуване с квалифицирано мнозинство. Той не успява да до­
говори с партньорите промяна на Римски договор в тази му
част, но все пак постига замразяването му за дълъг период. Той
отхвърля и разширяването, не самия принцип, а появилата се
възможност. Той смята, че преди каквото и да е разширяване
трябва да се укрепи икономическата общност между Шестте,
а също и че Великобритания, която чука на вратата поради ре­
ализъм или опортюнизъм, още не е готова и нейното влизане
би било отричане на онази европейска Европа, която той иска
да изгради.

Европа на държавите
Най-после. Дьо Гол смята, че политическото сътрудничест­
во не е естествено и необходимо продължение на Римския до­
говор и че то трябва да си остане приоритет на държавите. Той
е очертал контурите и целите на такава Европа на държавите
в плана Фуше. Не успява да убеди в нея партньорите си и да
насочи процеса в тази посока. Но неуспехът никога не го при­
нуждава да се откаже. Това се вижда във френско-германския
договор от януари 1963 г., вдъхновен от тези принципи. Според
замисъла на Генерала той може да се разпростре и върху дру­
ги европейски държави, които са склонни да го приемат. Този
договор не бива да се тълкува единствено като тържествено
прокламиране на помирението между двете страни. Голистки-
те принципи са прости и логични: Европа трябва да се опира на
държавите със зачитане на собствената идентичност на всяка
страна. В икономическата област Дьо Гол осъзнава интересите и
солидарността на големите общности, което обяснява интереса
му към Общата селскостопанска политика и усилията му да я
въведе в действие, защото отговаря на интересите на Франция.
Същевременно всичко, което се отнася до политиката, трябва
да си остане в междуправителствен план. Алиансът със САЩ
не трябва да води до подчинение пред евроатлантическата об­
щност. Той трябва да позволи на Европа да съществува и да
притежава възможности за автономни действия. Изпълнен с
враждебност към администраторите, които не притежават ле­

83
гитимност, Дьо Гол настоява всеки етап да бъде подлаган на
референдум, да бъде подплатен с одобрението на народите.
Дьо Гол подлага партньорите на Франция на тежки изпита­
ния. Той отхвърля Съединените европейски щати и завоя към
атлантическа Европа, отказва също "федерална Европа" под
каквато и да е форма, всякакви наднационални органи и ин­
ституции. Един прозорлив наблюдател, белгиецът Жан-Шарл
Сноа д ’Опюе, отбелязва: "Политиката на генерал Дьо Гол це­
леше систематично да изпразва европейското изграждане от
всякакво наднационално и федерално съдържание. Дьо Гол
би дал съгласието си за конфедерален проект, в чиято основа
е запазването на суверенитета на държавите." Наистина, не­
уморно преследваната от Дьо Гол цел е конфедерална Европа
на държавите, "европейска Европа". Без да постигне целите
си, Дьо Гол оставя значимо наследство във Франция и в дру­
гите страни. Той оставя изрази, формулировки, теми и идеи,
които се използват и преформулират от всички противници на
интеграцията. Някои от тях в крайна сметка се налагат като ка­
питал. Създаването на Европейски съединени щати е отложе­
но за неопределеното бъдеще, тъй като националните държави,
чието постепенно изчезване е прокламирано от някои, запазват
структурите си и продължават да служат за опора и рамка на
живота на своите обитатели.
В края на 60-те години Европа все още едва се усеща във
всекидневния живот. Наистина, между страните се пътува по-
лесно, обемите на търговията растат, продукцията на Шестте
става все по-достьпна, германските предприятия инвестират
във Франция, основно на изток, в Елзас и Лотарингия. Но ико­
номиките си остават все още предимно национални.

84
 Четвърта глава

Първото разширяване на Общия пазар

(1969- 1986)

Първоначалното ядро е Европа на Шестте, Малка Европа.

Това ядро е призвано да се разширява. Единствено противопос­
тавянето на генерал Дьо Гол възпира разширяването към Вели­
кобритания, както и към Ирландия и Дания, които я съпътстват.
През 1973 г. Европа ще се разшири с тези три страни. След
това промените, станали през 70-те години, ще позволят вли­
зането на трите средиземноморски страни, чиито политически
режими са били пречка дотогава: Испания, Португалия и Гър­
ция. За петнадесет години Европа на Шестте става Европа на
Дванадесетте.

Влизането на Великобритания, И рландия и Д ания

След оставката на генерал Дьо Гол и избора на Жорж Пом-

пиду за негов приемник бариерите пред преговорите с Вели­
кобритания се вдигат.

Новото начало на Жорж Помпиду

Жорж Помпиду е по-гъвкав и по-голям реалист от Генера­
ла, макар че дълбоко в себе си е привързан към линията на
предшественика си: национална независимост, противопоста­
вяне на американската хегемония, неприемане на федерализма.
Близка му е Европа на държавите и междуправителственото
функциониране. В същото време разбира, че не може повече
да се противопоставя на Петте и че трябва да се излезе от бе­
зизходицата. Първият му сигнал е назначаването за министър
на външните работи на Морис Шуман, убеден европеец, който
поддържа добри връзки с британците още от военните години.

85
След това пресконференцията от 1 юли 1969 г. и осъществени­
те през лятото контакти с партньорите подготвят предложения
за Хагската конференция (декември 1969). Те съдържат три
основни части, чиито ключови думи са: постигане, задълбо­
чаване. разширяване. Партньорите на Франция се интересу­
ват най-вече от третата дума, тъй като тя отваря пътя за нови
преговори с британците. Конференцията определя крайна дата
за започване на преговорите (1 юни 1970) и едно предварител­
но условие: шестте да изработят заедно обща позиция, защото
партньорите на Франция искат този път да избегнат появата на
индивидуални акции в стил Дьо Гол.
За няколко години на промени ръководните екипи в раз­
личните европейски страни са се сменили. Най-значителната
промяна е във Федералната република, където коалицията от
социалдемократи и либерали е изпратила в опозиция християн-
демократите, управлявали повече от двадесет години. Новият
канцлер, социалдемократът Вили Бранд, започва политика на
отваряне на изток (Ostpolitik) и преговаря със Съветския съюз,
със съседите си чехи и поляци и с Германската демократична
република. Новата политика включва поемане на ангажимент
да' не се променя териториалното статукво със сила, призна­
ване на свършените факти (договорите от Москва и Варша­
ва, посещението на Вили Бранд във Варшава и признаването
на Холокоста). В същото време той не престава да се надява,
че неестественото разделение на Германия един ден ще бъде
преодоляно по мирен път... Действията на Вили Бранд, който
разполага с подкрепата на Съединените щати, се вписват в по-
широкия контекст на разведряването между Изтока и Запада.
Той също е убеден европеец, член на Комитета за Съедине­
ни европейски щати на Жан Моне. Продължава политиката
на добри отношения с Франция, без да поставя ударението на
Елисейския договор. Никога не пожелава личен контакт с Дьо
Гол, с когото го разделя всичко. Помпиду го подозира в же­
лания да освободи Германия от покровителството, под което
се е стремил да я постави Генералът. Затова един от мотивите
на Помпиду да приеме британската кандидатура стават съмне­

86
нията му от ползата от френско-германския тандем. В бъдеще
присъствието на Великобритания може да уравновеси тежестта
на Германия, а френско-германският диалог да бъде заменен с
тройно партньорство. Антигерманският момент в тези сметки
става важен елемент от решението му, а подобен анализ, който
никога не е представян публично, може да се прочете между
редовете. Помпиду, който се опира на последните контакти
между англичаните и генерал Дьо Гол (март 1969), в известна
степен е улеснен от идването на власт в Лондон на консерва­
тора Едуард Хийт, главен английски преговарящ при първата
кандидатура. Той бързо намира допирни точки с него. Помпиду
знае, че интеграционистките и федералистките тези не могат
да срещнат при англичаните нещо повече от любезно изслуш­
ване. Тръгва се, без това да се споменава гласно, към една ми­
нимална Европа. На пресконференцията си от 16 март 1972 г.
той намира подходящите думи, за да го внуши: "Да се съюзим
с народ, който може би повече от всички на света се грижи за
съхраняването на националната си идентичност, означава да
изберем за Европа такава формула, която да запазва самобит­
ността на съставляващите я нации." Без да го каже, френският
президент обръща страницата на федерална и наднационална
Европа на Робер Шуман и Жан Моне.
Преговорите в Брюксел продължават малко над година. Ве­
ликобритания успява да получи преходен период от пет години
и съществени отстъпки за земеделската продукция, идваща от
Британската общност: захар от Ямайка, масло, сирене и овче
месо от Нова Зеландия и от Австралия. Присъединяването е
одобрено от Камарата на общините с голямо мнозинство, като
двете големи партии се разцепват: две трети от консерватив­
ното мнозинство са подкрепени от част от лейбъристите. Като
цяло елитите приемат Европа без особена съпротива, но в на­
родните среди, повлияни от сензационната преса и от синдика­
тите, дълбоко са се загнездили отричането и враждебността.
От своя страна Жорж Помпиду има грижата решението му
да бъде одобрено от френския народ на референдум и получава
приемливо мнозинство през май 1972 г. Навремего обаче го

87
намират за минимално поради големия процент неучаствали
(40%). Социалистическата партия, която в мнозинството си е
благосклонна към присъединяването, разпространява призив
за въздържане от гласуване, за да не създаде у партньорите си
от левицата, с които току-що е подписала обща програма за
управление, впечатление, че одобрява решение на президента
Помпиду.
Преговорите с трите страни, които съпровождат Великоб­
ритания, протичат при добро разбирателство. Ирландия, най-
бедната страна, която може да очаква много от влизането си
в Европа, е най-благосклонна. В Дания част от общественото
мнение и от земеделците са против. В Норвегия правителство­
то и елитите са за, но неодобрението е широко разпространено
сред земеделците и рибарите, които не желаят някой ден да
бъдат принудени да споделят своите зони за риболов с други­
те европейски страни. Правителството решава да се допита до
населението чрез референдум, чийто резултат е отрицателен.
По-късно Норвегия сключва договор за асоцииране.

Разширяването и неговите последици

На 1 януари 1973 г. Европа приема Великобритания, Ир­
ландия и Дания; от шест членовете стават девет. Европейс­
ките институции (парламент, комисия, съд) трябва да отворят
място за новодошлите. Членовете на Комисията от 9 стават 13.
В отделните дирекции са назначени британски, ирландски и
датски служители. Слага се начало на бързото навлизане на
английския език в европейските институции. През 1974, годи­
ната след влизането на Великобритания, общите избори, при
които акцентът пада върху вътрешната политика, са спечелени
от лейбъристите. Харълд Уилсън, който през 1967 г. е отпра­
вил втората молба за членство, отново става премиер и иска
предоговаряне на присъединителния договор. Партньорите
приемат и Великобритания получава значителни отстъпки,
включително намаляване на участието в бюджета на общност­
та. Придобил увереност, Уилсън решава нещо ново в историята
на Обединеното кралство: да подложи въпроса за присъединя­

88
ването на референдум. Отговорът "да" получава неоспоримо
мнозинство, но все пак в Северна Ирландия, Уелс и особено
в Шотландия процентът на отговорилите "не" е твърде висок.
От 1977 до 1982 г. председател на Европейската комисия е Рой
Дженкинс, умерен и проевропейски лейбърист, любител на ви­
ната от Бордо.
Положителният резултат на референдума през 1975 г. съв­
сем не слага край на споровете в английското общество. Про­
тивниците на Европа си остават многобройни и изразяват мне­
нието си на по-висок глас от привържениците. Декларациите
и заклинанията срещу решенията на Брюкселската комисия
винаги намират внимателни слушатели. Англичаните мразят
регламентациите, изработвани в Брюксел, придържат се към
буквата на параграфите за всичко, засягащо безопасността на
храните, и отказват и най-малката стъпка към ограничаване на
суверенитета. Най-голямата и единствена заслуга на Европа е,
че е станала зона за свободна търговия. Дали присъединяване­
то на Великобритания е предимство или спирачка за Европа?
Ясно е, че тя подкрепя защитата на националните идентичности
и умножава препятствията пред постигането на общи позиции
от европейците. За англичаните отношенията със Съединените
щати си остават привилегировани.
Едно от последствията от присъединяването на Великобри­
тания е преразглеждането на договорите с африканските стра­
ни, защото вече трябва да се включат и държавите от Британс­
ката общност. Преговорите завършват с договорите за Африка,
Карибите и Тихия океан (АКТ), подписани в Ломе през 1975 г.
Следват поредица от договори: Ломе 1 засяга 25 страни, на ко­
ито е предложено техническо, финансово и търговско сътруд­
ничество и им е даден статут на най-облагодетелствана нация.
Премахнати са 100 % от митата за промишлени стоки и 96 %
от митата за селскостопански стоки от ЕИО. От своя страна
ЕИО се задължава да купува всяка година от АКТ 1 400 000
тона захар и най-вече им осигурява гаранции за стабилност на
постъпленията в случай на спадане на цените под определен
праг за следните стоки: дървесина, кафе, фъстъци и какао. За

89
тази цел е създаден Европейски фонд за развитие, финансиран
от Германия ( 1/4) и Франция (1/4). Тези договори се променят и
усъвършенстват с Ломе II ( 1980), Ломе III ( 1985), Ломе IV ( 1990)
и Ломе V ( 1994). Разработени са различни механизми, за да се
гарантира стабилността на постъпленията от износа: Стабекс
за селскостопанската продукция, Сисмин за полезните изко­
паеми. Финансовите помощи се разпределят от Европейската
банка за инвестиции. Трудно е да се оцени конкретното функ­
циониране на тези механизми и да се измери продължителното
им въздействие върху страните, възползвали се от тях.

Създаване на Европейския съвет

Жан Моне отдавна има желание да даде нов тласък на Об­

щността и да я насочи към прерастването й в Европейски съюз.
Той предвижда създаването на временно европейско правител­
ство, което да заседава четири пъти годишно. Това е последната
му инициатива. Идеята е подета от белгийския министър-пред­
седател, християндемократа Лео Тиндеманс. Подготвеният от
него доклад е обсъден и приет на срещата на върха в Париж
през декември 1974 г. Подобряването на френско-германски­
те отношения след идването на нови действащи лица на власт
- Валери Жискар д ’Естен във Франция и Хелмут Шмид във
Федералната република - позволява докладът Тиндеманс да
бъде взет под внимание и в крайна сметка довежда до създа­
ването на Европейски съвет. Това е политически орган, който
трябва да събира държавните глави или премиерите три пъти
годишно, за да обсъждат спешни или блокирани въпроси. За
да бъде и Европейската комисия съпричастна към дискусиите
и решенията, текстът предвижда в работата да участват ней­
ният председател и няколко от заместниците му. Европейският
съвет не е наднационална институция, а междуправителствена
дипломатическа конференция, която работи по предварително
подготвени документи и взема решения с единодушие.
Създаването на Европейския съвет е значимо постижение,

90
което подобрява функционирането на Европа. То позволява
вземането на важни решения (като тези от Маастрихт) и благо­
дарение на медийното отразяване на срещите на върха прави
Европа много по-забележима. Проектът Моне за наднациона-
лен изпълнителен орган остава без последствия. Явно е, че той
е изпреварил времето си. Европейският съвет не обезсмисля
другите органи за вземане на решения като Съветите на минис­
трите на външните работи, на финансите и на земеделието. Той
е инстанция от друг тип, която не стъпва върху предишните.
Съществуването на Европейския съвет не успява да допри­
несе за формирането на обща външна политика. Това проли­
чава по време на петролните кризи, на войната на Йом Кипур
през 1973 г., на кризата в Кипър. Европа участва в Хелзинк­
ската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа
и действащият председател на Европейския съвет подписва
Заключителния документ. Освен декларациите за намерения,
последвалите конференции подпомагат диалога Изток - Запад
и формулират идеи, които ще се окажат полезни десет години
по-късно, при прехода на източноевропейските страни към де­
мокрация. Великобритания си остава твърде привързана към
атлантическата си ориентация и близка със Съединените щати.
Това проличава особено ярко през 1979 г., когато президентът
Картър налага санкции след нахлуването на Съветския съюз в
Афганистан. Великобритания на Маргарет Тачър, която току-
що е дошла на власт, е единствената европейска страна, приела
без колебания американската позиция.

Д ействие на Общ ата селскостопанска политика

Правилата в областга на земеделието са приети окончател­

но през април 1970 г. В случай на приемане на нови членове те
подлежат на преразглеждане, но само с консенсус.

Основите на ОСП
ОСП се основава на преки субсидии за земеделските про­

91
изводители в зависимост от обема на продукцията им. Тя сти­
мулира високопроизводителното земеделие с индустриални
методи, което бързо довежда до натрупване на излишъци от
млечни продукти, говеждо и свинско месо, зърно и вино. За
да се премахнат тези излишъци се прибягва до унищожаване
на запасите и разпродажбата им. И в двата случая се налага
най-напред да се плати на производителите, а после натрупа­
ните запаси да се разпродадат на ниски цени или в страните от
Третия свят, или в СССР. Тази постоянна липса на равновесие
води до нарастване на разходите за поддържане на цените, за
натрупване на запаси и разпродажбата им на много по-ниски
цени от платените на производителите. В края на 70-те години
средствата за ОСП поглъщат две трети от бюджета на Общност­
та. Тази нездрава ситуация предизвиква множество вътрешни
критики, особено от германска, белгийска и британска страна,
тъй като френските земеделци, въпреки постоянните им опла­
квания, са основните облагодетелствани от системата. Едно от
решенията е постепенно да се намаляват гарантираните цени,
за да се приближат до световните, които са по-ниски. Този ва­
риант е изгоден за САЩ и за американските фермери, които
непрестанно протестират срещу дискриминационните тари­
фи за внос в Общността. От европейска страна и най-вече от
френска, подобно решение означава намаляване на приходите
в дългосрочен план, нещо неприемливо за земеделците, които
демонстрират гръмогласно "гнева" си. В рамките на Общо­
то споразумение за митата и търговията (ГАТТ) през 1973 г.
в Токио започват преговори, които завършват чак през 1979
г. Европа обещава да намали премиите за износ на селскос­
топански продукти. Разработени са механизми не само срещу
споменатите трудности, но и за подпомагане на земеделието
в планинските райони и в неразвитите области, които целят и
запазването на околната среда. Нали планинските земеделци са
и градинари на вселената?

Борбата срещу излишъците

Едно от големите затруднения при прилагането на Общата

92
селскостопанска политика идва от факта, че общността трупа
излишъци от много земеделски продукти, но в същото време
е най-големият вносител на селскостопанска продукция (кафе,
какао, тропическа дървесина, кюспе от соя).
В началото на 80-те години постоянното нарастване на
наличностите от мляко на прах и масло прави положението
нетърпимо и принуждава европейските институции да огра­
ничат производството чрез въвеждането на млечни квоти. При­
лагането на тази система протича болезнено и е посрещнато с
остри протести от бранша. Все пак тя скоро става поносима:
благодарение на оттеглянето в пенсия на много възрастни фер­
мери останалите производители откупуват останалите на раз­
положение квоти. За няколко години "бялата река" най-после е
овладяна и излишъците са разпродадени на загуба. През 1990 г.
в интервенционните складове се съхраняват един милион тона
говеждо месо. Тези наличности трябва да бъдат ликвидира­
ни и да се избегне новото им натрупване. Поради постоянното
разминаване между европейските и световните цени, въпросът
със зърнопроизводството си остава болезнен. Търси се реше­
ние с намаляване на цените при надхвърлянето на определен
обем на производство. Тази отстъпка не задоволява САЩ, ко­
ито продължават да настояват за намаляване на митата за внос
в Общността, както и за постепенното премахване на субсиди­
ите за износ на зърно. През ноември 1992 г. във Вашингтон е
подписано компромисно споразумение, което носи само вре­
менно облекчение.

О станалите общ ностни политики

Останалите общностни политики може би изглеждат скром­

ни в сравнение с ОСП, която привлича вниманието и поглъща
повечето ресурси.

93
 Без укрепване на Евратом
На срещата на върха в Хага Помпиду предлага разширява­
не с други сектори и препоръчва да се проучат енергетиката,
транспорта, технологиите. Той предвижда дори укрепване и
разширяване на дейността на Евратом, но това предложение
само е изслушано любезно. След петролната криза от 1973 г.
Франция слага началото на мащабен национален план за стро­
ителство на ядрени централи, който се осъществява успешно.
Поради липсата на съгласие сред европейските страни пред­
ложението му си остава само на хартия. Евратом продължава
да си живурка в забрава. Едва след катастрофата в Чернобил
(1986) забелязват, че проучванията му и персоналът с опит в
осигуряването на безопасността могат да допринесат реална
полза за контрола на инсталациите, за намирането на решения
за ограничаване на последствията при аварии и за предотвра­
тяването им в бъдеще.

Раждане на Регионалната политика

Тя се конкретизира със създаването на Европейския фонд за
регионално развитие (ЕФРР) през 1975 г., към който трябва да
се прибави и Комитетът за регионална политика. Загриженос­
тта за регионите, особено за онези, които изпитват структурни
затруднения, е била в центъра на вниманието още на инсти­
туциите на ЕОВС, но тогава е ставало дума за развитието на
районите в отделните страни като Италия, Франция, Белгия и
т.н. Сега целите на ЕФРР са да улесни инвестициите в произ­
водството, търговията и услугите и да финансира изгражда­
нето на инфраструктура. Той си поставя за задача да смекчи и
по-възможност да преодолее неравенствата между регионите
и да действа в регионите, засегнати от индустриални кризи,
например затварянето на въглищните мини и кризата в произ­
водството на стомана, засегнали дълбоко след 1975 г. Лотарин-
гия, Саар, Рур и Валония. По-нататък дейността му се разши­
рява към сътрудничеството между трансграничните региони
и към бедните периферни региони на Ирландия и Гърция (от
1981). Средствата се набират от финансови дотации от държа­

94
вите членки, а на представените проекти се отпускат кредити,
одобрявани по комплексни критерии. В началото кредитите са
в скромния размер от 4,8 % от бюджета на общността (1975),
но за десет години се удвояват, за да достигнат близо 10 %
от бюджета. Това перо става второ по големина в европейския
бюджет след ОСП. Регионалната програма става част от Римс­
кия договор чрез Заключителния документ (член 130c), а после
е преработена основно и обогатена. След 1986 г. в нея са вклю­
чени Испания и Португалия. Много трудно е да се оцени ефек­
тивността на тази политика, критикувана остро от богатите
региони, останали изключени от нея. Но Южна Италия, Север-
Па дьо Кале, Корсика и отвъдморските територии на Франция,
Северна Ирландия и бедните райони в Уелс и Северна Англия,
Гърция без областите на Атина и Солун се възползват от нея.
Най-богатият регион в рамките на Шестте е Хамбург, а най-
бедният - Калабрия. През 1955 г. разликите между тях са в
съотношение 1 към 6, а през 1985 са сведени до 1 към 4.

Индустриална политика?
Би било твърде смело да се говори за индустриална полити­
ка на общността. Могат да се посочат няколко транснационал-
ни проекта като Еърбъс, консорциум от френска, германска и
английска фирма за разработване на технология и производс­
твото на самолет, който да конкурира успешно Боинг. Трябва да
се отбележи също и създаването на Европейската космическа
агенция за сътрудничество при ракетите носители (проектът
Ариана), спътниците (Метеосат) и в областта на телекомуни­
кациите.
Специални програми подпомагат индустриалните зони, ко­
ито са в процес на преструктуриране. От средата на 80-те го­
дини ударението се поставя върху трансграничното развитие
на еврорегиони като Емс-Доларт между Нидерландия и Герма­
ния, Рейн-Маас между нидерландски Лимбург, Лиеж, белгий­
ски Лимбург и Аахен във Федералната република, "европейс­
кия полюс" около град Лонгви, който обединява територии от
Франция, Белгия и Люксембург.

95
 Накрая трябва да се припомни и съществуването на Евро­
пейския социален фонд, който е твърде скромен, защото никога
не е надхвърлял 1 % от бюджета на общността. Не бива обаче
да се стига до прибързаното заключение, че Европа пренеб­
регва социалните страни на дейността си: и Общата селскос­
топанска политика, и Регионалната политика имат социални
измерения.

Първи опити за Валутен съюз

Много европейци са убедени, че валутната интеграция про­

изтича от логиката на Общия пазар. Френският икономист Жак
Рюеф казва: "Европа ще се получи чрез валутата или няма да
се получи." На същото мнение е и Жан Моне, който е убеден,
че европейската интеграция трябва един ден да придобие и ва­
лутно измерение.

Проектите Трифин и Вернер

През 1969 г., по препоръка на Моне професор Робърт Три­
фин разработва и предлага план за валутна интеграция чрез
създаването на европейска валутна зона с фиксирани обменни
курсове. Той търси лекарство за нестабилността на валутните
курсове, която смущава Общия пазар и Общата селскостопан­
ска политика. Проектът е представен на конференцията в Хага,
но среща съпротива както от общественото мнение, привързано
към националните валути, така и от държавите членки, за ко­
ито валутата е национален прерогатив. Президентът Помпиду
е подчертано враждебно настроен срещу плана Трифин, дока-
то неговият министър на финансите Валери Жискар д ’Естен е
благосклонен. Планът Вернер, представен през октомври 1970
г. от премиера на Люксембург, е много по-амбициозен, защото
предвижда за десет години и на три етапа да се достигне не
само до обща валута, но и до европейско правителство. Той
е одобрен от страните от Европа на Шестте през март 1971 г.
През август 1971 г. американският президент Ричард Никсън

96
решава да спре свободното конвертиране на долари в злато и
въвежда плаващ курс на американската валута. Това довежда
до две последователни девалвации на долара и до трусове, кои­
то провалят плана Вернер, който се основава на фиксиран курс
на европейската валута спрямо долара.

Валутната змия
Преследваната цел е установяване на зона на валутна ста­
билност. която да не бъде нарушавана от колебанията на дола­
ра. През март 1972 г. Шестге решават да въведат т.нар. валутна
змия между валутите на държавите от общността. Френският
комисар Реймон Бар изиграва съществена роля за въвеждането
на системата. Според нея вътре в змията се разрешават огра­
ничени колебания на валутите в'рамките на 4,5 % (от -2,25 до
+2,25). Италия извоюва за лирата си по-благоприятен диапазон
от 6 %. Този механизъм се оказва тромав и неприложим, ко-
гато инфлацията започва да расте след първия петролен шок
от 1973 г. Франция се оттегля от змията, връща се, после се
оттегля отново. Великобритания не е в състояние да се вклю­
чи. Дали въобще го желае? Можем да се съмняваме. Змията се
свежда до зона, която включва пет страни. С договореностите
от Ямайка (1975) страните решават да преминат към плаващи
курсове.

Европейската валутна система

През 1979 г. Жискар и Шмид решават да установят сътруд­
ничество между Франция и Германия, за да се борят с инфла­
цията и одобряват създаването на европейска валутна система
(ЕВС), основана върху стабилни, но подлежащи на преразг­
леждане обменни курсове на валутите на държавите членки.
Поради липсата на обща валута, те предлагат създаването на
европейска валутна единица наречена екю (European currency
unit). Екюто е разчетна парична единица, която трябва да стане
основа за изчисления при финансовите и икономическите опе­
рации и средство за разплащане между европейските парични
институции. Европейските заеми също могат да се изразяват в

97
екю. Стойността на екюто се определя от "кошница" от валути
и е променяна многократно в полза на германската марка, която
държи първото място в нея с голяма разлика пред останалите
(33 % срещу 20 % за франка и 10 % за лирата). В началото на
80-те години, след усилването на инфлацията след втория пет­
ролен шок, се налагат определени валутни промени, включи­
телно три девалвации на франка, проведени от Жак Делор, кой­
то тогава е министър на финансите при Франсоа Митеран. В
европейския паричен пейзаж се различават силни валути като
марката и нидерландския гулден и слаби валути като френския
франк и лирата. След като през 1983 г. Франсоа Митеран въз­
приема политиката "на строги ограничения", френската и гер­
манската валутна политика се сближават, а някои дори твърдят,
че франкът е влязъл в зоната на марката.
Тридесет години след плана Шуман Европа все още няма
нито собствена валутна самоличност, нито обща валута, нито
емисионна банка. В моменти на криза нейните ръководители се
задоволяват единствено с консултации, за да съгласуват валут­
ните си курсове. Но дори и това не се прави понякога!

Влизането на средиземноморските страни:

преминаване от Д евет към Д ванадесет

Първите препятствия пред влизането на Испания, Португа­

лия и Гърция са с политически характер: в тези страни продъл­
жително време на власт са диктаторски и авторитарни режими,
които са несъвместими с демократичните идеали на Европа. С
премахването на режимите през 70-те години това предвари­
телно условие е изпълнено, което позволява на трите страни
да поставят кандидатурите си.

Изпълнение на предварителното условие

Гърция
След падането на т.нар. диктатура на полковниците пред­
ставителните институции бързо са възстановени под ръководс*

98
твото на консерватора Константинос Караманлис, който е пре­
карал дълги години в изгнание в Париж. Той внася искането за
членство и води преговорите за приемането на Гърция в ЕИО,
което се осъществява на 1 януари 1981 г. Гърция е бедна страна
със слаба валута и множество изостанали региони. Най-сери­
озният проблем е политически: конфликтът между Гърция и
Турция по повод на Кипър заплашва да въвлече Общността в
противоречията на източното Средиземноморие, тъй като под­
новяването на гръцко-турските сблъсъци не е изключено. Това
положение е още по-смущаващо поради факта, че Турция е
подписала договор за асоцииране към Общността през 1963 г.
Политическите промени след идването на власт на социалис­
тите от ПАСОК начело с Андреас Папандреу не поставят под
съмнение европейската ориентация, започната от предшестве­
ника му.

Испания
Смъртта на генерал Франко през 1975 г. е последвана, както
е предвидено, от короноването на Хуан Карлос, посочен за крал
от Франко през 1969 г. Като проявява забележителен полити­
чески усет, кралят се превръща в гарант на мирния и бърз пре­
ход. Той допринася само за няколко години да бъде извършено
разграждане на институциите на диктатурата, утвърждаване
на гражданските свободи и установяван& на представителен
парламентарен режим. Първоначалните резултати са закрепе­
ни от политическата промяна през 1981 г.: идването на власт
на социалистите начело с Фелипе Гонсалес. През тринайсетте
години управление, от 1981 до 1993 г., социалистите подготвят
и постигат приемането на Испания в Европейската общност.

П орт угалия
Демократичният преход тук е много по-бурен и страната ня­
колко пъти е на ръба на гражданската война. Сътресенията след
т.нар. "революция на карамфилите" през 1974 г. се подхранват
от съчетаването на няколко фактора: бурната деколонизация на
Ангола и Мозамбик, присъствието на раздвоената армия на по­

99
литическата сцена и амбициите на мощната Комунистическа
партия. Благодарение на гъвкавостта и приспособимостта на
социалистическия водач Марио Соареш, подкрепян от Фран­
ция и Германия, и на действията на много офицери и генерали
лоялисти, които искат армията да се прибере в казармите, в
края на 70-те години положението се стабилизира. Обществе­
ният живот навлиза в мирно русло, което е благоприятно за
интеграцията в Европа, така очаквана от значителната порту­
галска диаспора в повечето европейски страни, включително
и във Франция.

Подходи и последствия
Преговорите продължават около пет години. С Испания те
са дълги и сложни, а с Португалия - по-леки. С влизането на
Испания Общността се отваря за конкурентните селскосто­
пански продукти от юга. При някои от тях като виното в Об­
щността вече има излишъци. При други по-добрите климатич­
ни условия в Испания дават на производителите възможност
да ги пускат по-рано на пазара. Освен това, благодарение на
евтината мароканска работна ръка. производствените разходи
са по-ниски: испанският зехтин и портокали конкурират ита­
лианските, докато французите и нидерландците се тревожат от
навлизането на ягодите, салатите и зеленчуците, които бързо
стигат до северните страни с испанските камиони. Двете стра­
ни влизат в Общността на 1 януари 1986 г.
В началото има многобройни и често зрелищни инциденти.
В Южна Франция испанската продукция се натъква на бари­
кади по шосетата, на унищожаване на доставки и т.н. от "раз­
гневени" фермери и лозари. Френските рибари на югозапад се
оплакват, че испанците от Галисия съсипват ресурсите и отказ­
ват да спазват европейските норми за риболовните зони в Бис-
кайския залив: размер на мрежите, квоти за улов на риба тон,
на сардини и скумрия. В крайна сметка, благодарение на пре­
ходните периоди, интегрирането на трите средиземноморски
страни в Общността протича относително леко. Конфликтите
затихват и новодошлите се приспособяват добре към нормите

100
на Общността. Все пак първоначалните усилия са значителни,
а финансовата им стойност съвсем не е за пренебрегване. Но
се стига до успех на либералната представителна демокрация
и на пазарната икономика.
От трите нови страни в Испания стават най-забележимите
промени за десетина години. Отварянето към Европа се оказва
изключително положително: ръст на търговията, навлизане на
големите индустриални групи, бърза модернизация на селското
стопанство, разцвет на туризма по Средиземноморието, пови­
шаване на жизнения стандарт. Това отваряне има и отрицател­
ни ефекти: бурният подем в областта на недвижимите имоти
нанася вреди на околната среда, средиземноморските брегове
са застроени с бетон, ваканционните селища се разрастват не­
контролирано.

Възприемането на Е вропа от общ ествените мнения

Дотук поставяхме ударението върху междуправителствени­

те преговори и общностните политики. Необходимо е да се вг­
ледаме и в отношението на европейците към Европа. Наистина,
референдумите във Франция (1972), Норвегия (1972), Дания
(1973) и Великобритания (1975) дават представа за отговорите
на голяма част от избирателите в тези страни. След 1979 г. на
всеки пет години се провеждат общи избори за Европейски
парламент, които дават редовно данни за нагласите. Но процен­
тът на негласувалите е твърде висок, а избирателите и полити­
ците се фокусират повече върху националните, отколкото върху
европейските проблеми. При прочита на плакатите, издигани
от "разгневените” фермери, които редовно демонстрират в
Брюксел, може да се заключи, че Европа е много непопулярна.
Но тази социална категория, която протестира и демонстрира
най-много, е една от онези, на които Европа е предоставила
най-много помощи. Миньорите от въглищните мини и мета­
лурзите също се възползват от солидарността на Общността:
"европейският полюс" в Лонгви, прекрачил границите на Фран­

101
 ция, Белгия и Люксембург, също е създаден благодарение на
европейските фондове.
От 1973 г. на всеки шест месеца се публикува Евробаро-
метър с данни от социологически изследвания. Задаваните
въпроси трябва да откроят нагласите по отношение на Европа.
До края на 70-те години, извън временните колебания, пре­
дизвикани от едно или друго събитие, се очертава константа
от позитивни отговори, най-висока в страните от Бенелюкс и
в Италия, докато най-силните несъгласия се наблюдават при
гражданите на Обединеното кралство и Дания. В началото на
80-те години върху европейските страни се стоварва вълна от
европесимизъм. Намаляват положителните нагласи за подкрепа
по принцип на обединението на Европа. Противниците стават
мнозинство в Обединеното кралство и в Дания, но без в същото
време да искат от правителствата си изтегляне от Общността.
Европесимизмът започва да отслабва от 1985 г. Близо 52 % от
европейците смятат, че Съединените европейски щати са добра
идея. Но готови ли са да се ангажират за осъществяването и?
Със сигурност не. Една анкета от 1986 г. подкрепя тази конста­
тация: една четвърт от европейците твърдят, че се интересуват
"много" от Европа, една четвърт "никак", а половината (или
едно огромно тресавище) - "донякъде". През 1986 г. на въпро­
са "Какво подкрепяте - ускоряване, запазване или забавяне на
изграждането на Европа? - шест страни отговарят "ускоряване"
(Франция, Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Гърция),
четири отговарят "запазване" (включително Великобритания),
а само една отговаря "забавяне" - Дания.
Очертават се два извода: първият е, че отношение към членс­
твото в общността като цяло е положително, но тази оценка
съвсем не води до ангажиране. Едно огромно тресавище от ев­
ропейци си остава пасивно. Европа продължава да бъде дело
на част от елитите. Вторият извод е, че се забелязва стремеж
към Европа, защото общественото мнение в Португалия и в
Испания е изключително благосклонно към присъединяването.
Общността си остава привлекателна за страните, които още не
са влезли в нея.

102
 Пета глава

Идейните течения, групите и партиите

пред Бвропа

Изграждането на Европа е в голяма степен резултат от меж­

дудържавни преговори. Но тази страна на действителността
не бива да скрива факта, че правителствата, излъчени от по­
литическите партии, се опират на мнозинства и им се налага
да получават одобрение за решенията си от парламентите или
чрез допитвания до народа. И в двата случая партиите, обеди­
ненията и групите за натиск са действащи лица и необходими
трансмисии за избистрянето и привличането на гласовете на
гражданите.

П артии, които подкрепят изграж дането на Европа

Чак до началото на 70-те години носители на европейския

проект са три политически формации: християндемократите,
социалдемократите и либералите. Първите две са на преден
план, а ролята на третата често се подценява и трябва да бъде
преразгледана.

Християндемократи
Това политическо семейство е несъмнено най-големият под­
дръжник на европейския проект. Във всяка от страните христи­
яндемократическите формации участват в правителствата - те
дълги години управляват в Германия, в Италия и в трите страни
от Бенелюкс. Да припомним имената на тези организации: ита­
лианската Християндемократическа партия (ХДП), Християн­
демократическия съюз (ХДС) в Германия, Народно-републи­
канското движение (НРД) във Франция, към което принадлежи

103
 Робер Шуман, люксембургката и белгийската социалхристиян-
ски партии. Това политическо течение създава и международ­
на структура: Нови международни екипи (Nouvelles Equipes
Internationales), която се ползва със симпатиите на Ватикана до
такава степен, че някои от неговите противници заклеймяват
"Европа на Ватикана". Наистина повечето от членовете и ръ­
ководителите му са католици, но те не мечтаят да възстановят
католическа Европа. Европейският проект е откровено светски
и в договорите от Париж и Рим липсват позовавания на хрис­
тиянството.

Социалдемократи
Те са по разединени от християндемократите и са подложе­
ни на натиска на комунистическите партии отляво. Социалде­
мократическите партии в Белгия, Нидерландия и Люксембург
бързо са спечелени за европейската кауза. Не е така с партиите
от големите държави. Френските социалисти (СФИО) гласуват
за Римския договор, но после са доста враждебно настроени
към Европейската общност за отбрана, а по-късно подкрепят
Договорите от Рим, защото са предложени от социалисти. Във
Федерална република Германия страхът да не се попречи на
обединението, а после и отказът от превъоръжаване карат Со­
циалистическата партия на Германия да се противопостави на
Европейската общност за въглища и стомана, а после и на ЕОО.
Аденауер успява и без техните гласове да включи Федералната
република. Тази враждебност тревожи Жан Моне, който успя­
ва да издейства включването на социалисти като Оленхауер и
Бранд и на синдикалисти в Комитета за Европейски съединени
щати. Бързото икономическо възстановяване на Федералната
република - германското чудо - което контрастира с печална­
та и трайна бедност в ГДР, улеснява идеологическия преход,
ознаменуван с отказа от марксизма на конгреса в Бад Годес-
берг през 1959 г. Германските социалдемократи, които гласу­
ват Римския договор, вече са с европейска ориентация, близка
до тази на ХДС. В Италия социалистите са разделени на една
малка демократическа партия, ръководена от Джузепе Сарагат,

104
съюзник на християндемократите и поддръжник на Европа, и
Социалистическата партия начело с Пиетро Нени, стар съюз­
ник на Комунистическата партия, чиято първа стъпка към Ев­
ропа става въздържането при гласуването на Римския договор.
През 60-те и 70-те години социалистите, които най-после са се
еманципирали от комунистите, трябва да се задоволят с ролята
на по-малък партньор на "белия кит" на християндемокраци-
ята.

Либерали
Това политическо семейство е най-раздробено и най-трудно
за идентифициране поради разнообразието от имена, с които
се определя. В Белгия, Люксембург и Нидерландия либерал­
ните партии са поддръжници на европейския процес. Към това
семейство принадлежат президентите Жан Ре и Гастон Торн,
белгийският юрист, сенаторът Фернан Дъоус (починал 1979) и
белгийският комисар Етиен Давиньон. Във ФРГ, където либе-
рал-демократическата партия понякога става убежище на бив­
ши нацисти, се различават демократично направление, което
по-скоро подкрепя Европа, и национално направление, което
е повече от резервирано. Те са натоварени с отговорности във
външната политика едва след смяната на властта през 1969 г.
Валтер Шел и Ханс-Дитрих Геншер управляват този ресор под
ръководството на канцлери социалдемократи, а после христи-
яндемократи. В Италия десните либерали, начело със Сфорца.
а после Мартино, първият подписал ООВС, а вторият - Дого­
вора от Рим, следват християндемократите на терена, с който
се свързват републиканците, лявото крило на италианския ли­
берализъм. Най-сложно е положението във Франция. Радикал-
социалистите, историческа левица, голяма част от чиито чле­
нове се ориентират към десния център, са много разединени.
Най-старото поколение (включително патриархът Едуар Ерио),
преживяло двете световни войни, е твърде резервирано и не
подкрепя Европейската общност за отбрана. Мнозина от по-
младото поколение са с европейски убеждения. Сред тях тряб­
ва да се споменат Рьоне Майер, вторият президент на ЕОВС, и

105
Морис Фор, един от преговарящите за Римския договор. Оста­
ва случаят с Пиер Мендес Франс, упрекван от европейците за
начина, по който ликвидира ЕОО, а после гласува срещу Рим­
ския договор. Неговите опасения са свързани преди всичко с
отсъствието на Великобритания и с възможното установяване
на германска хегемония в дългосрочен план. Като следствие
от разпадането на радикализма някои блестящи индивидуал­
ности като Едгар Пизани и Едгар Фор се присъединяват към
голистките правителства, а после са изпратени в Брюксел като
френски представители на преговорите за обща земеделска по­
литика. Надясно от радикалите избраниците на Националния
център на независимите и селяните, начело с емблематичната
си фигура Антоан Пине, поддържат изграждането на Европа.
Друга фракция, наследничка на стара националистическа тра­
диция, е много по-въздържана. Сред новото поколение Валери
Жискар д ’Естен, депутат от 1956 г., е представител на първата
позиция. Той я пренася в основаната от него през 1962 г. Пар­
тия на независимите републиканци (Републиканска партия от
1974), организация, която става двигател на политическото му
издигане. Неговото президентство (1974 - 1981) е категорично
най-европейското от началото на Петата република.

Партии, които са резервирани или

враждебно настроени към изграждането на Европа

Френското изключение: голистките партии

От голисткия съюз през 1946 г. до Съюза за народно дви­
жение, основан през 2002 г., голистките партии представляват
френското изключение. Не може да се открие никакво тяхно
съответствие в политическия пейзаж на другите страни. По
време на Четвъртата република Сборът на френския народ, а
после и парламентарните му наследници социал-републикан-
ците, се произнасят против европейските проекти, доколкото
те са белязани с федерализъм и интеграция. Като следствие от
завръщането на генерал Дьо Гол голистките формации доми­

106
нират във френския политически пейзаж от 1958 до 1974 г. Те
приемат названието Съюз за нова република и не се стремят
да провалят европейския проект, а да го ограничат, водени от
стриктното зачитане на националната независимост. Линията
им на поведение е продиктувана от непоколебимото противо­
поставяне на генерала срещу проектите на Жан Моне, нари­
чан от него "подстрекател". През 1975 г. Жак Ширак успява
да поеме ръководството на голистката партия, осиротяла след
смъртта на Генерала, а после и на Жорж Помпиду. В края на
1976 г. той и дава името Сбор за републиката и я моделира
като инструмент за спечелване на властта. Чак до края на 70-те
години неоголиската партия заема твърде враждебни позиции
по въпроса за обединена Европа. Жак Жирак ги изразява на
6 декември 1978 г. в един текст, станал известен като "Апела
от Кошен". Противниците му понякога напомнят иронично за
съществуването на този текст, толкова са пресилени тонът и
формулировките в него.

Колебания и разделение при британските

управляващи партии
От другата страна на Ламанша нагласите за Европа при
двете големи управляващи партии, лейбъристите и консерва­
торите, съвсем не са монолитни. През 50-те години голямото
мнозинство лейбъристи, опиращи се на синдикализма на трей-
дюнионите, са враждебни към Европа, докато консерваторите
са по-скоро на противоположни позиции. Но проевропейските
декларации на Чърчил често прикриват много по-сдържано по­
ведение. Тъкмо правителствата на консерваторите се държат
настрана от Европейската общност за отбрана, а после и от Ев­
ропейската икономическа общност. Трябва да се чака до 1962 г.,
за да отправи консервативното правителство искане за влизане
в ЕИО. Това действие е по-скоро продиктувано от реализъм,
отколкото от възприемане на европейската визия на Жан Моне.
През 1967 г. щафетата е поета от лейбъристко правителство, а
британското членство е осъществено през 1973 г. от консер­
ваторите. И накрая, лейбъристко правителство предоговаря

107
договора за встъпване и убеждава избирателите да го приемат
през 1975 г. Всъщност и в двете големи партии има разделение
и в редовете им се откриват привърженици, противници и ев-
роскептици. И в двете партии натискът на евроскептиците и
противниците върху ръководителите е постоянен и те трябва
да се съобразяват с него, особено когато са на власт. Освен
това, влизането в Общността не означава желание за интегра­
ция. Британците подписват договора, защого очакват той да
допринесе с времето за образуването на зона за свободна търго­
вия. Голямото мнозинство от тях, и при консерваторите, и при
лейбъристите, не желаят да се стига по-далеч. Враждебността
към Европа е по-изразена в Шотландия, Северна Ирландия и
Уелс, отколкото в Англия. Идването на власт на Маргарет Та-
чър (1979) бележи при консерваторите победата на крилото на
евроскептиците и засилващото се маргинализиране на проев-
ропейските елементи при торите, чийто водач е Едуард Хийт.

Враждебността на комунистическите партии

Те са най-решителните и последователни противници на
европейския проект. От самото му начало виждат в него ан-
тисъветски проект, предназначен да укрепи либералното ка­
питалистическо общество. Най-напред се борят с него и му се
противопоставят отвън. Тъй като постепенно се налага да се
приспособят към съществуването на Европа, те решават, като
продължават да се противопоставят, да издигнат кандидати на
изборите и да заседават в европейските асамблеи. Комунисти­
ческите партии съвсем нямат еднакво влияние навсякъде. Те са
забранени във ФРГ след 1956 г., слаби са в Белгия, Нидерлан­
дия и Люксембург, но играят значима роля в Италия и Франция
чак до 70-те години. Аргументите им са прости: изграждането
на Европа е капиталистически и антисоциален проект, насочен
срещу СССР, страната на социализма. Следователно е необхо­
дима борба с него без отстъпления. Френските комунисти ос­
тават чак до края на 70-те години пленници на лозунгите, които
повтарят неуморно и чието потвърждение намират в провали­
те на технократите от Брюксел при овладяването на кризите в

108
минната индустрия и металургията. Един от многото примери
е отхвърлянето на плана "Давиньон". Европа произвеждала
безработица и "разруха". Италианската комунистическа пар­
тия, която се доближава до властта през 70-те години, успя­
ва по-бързо от френските си колеги да смекчи позициите си и
признава положителните страни на европейското изграждане.
Необходим е отказ от противопоставянето и отхвърлянето му,
за да може то да бъде управлявано по-добре. Европа е призната
за приемлива среда, в която работниците и служителите биха
могли да живеят.

Към европейска организация на партиите

Политическите партии дълго време вписват своето същес­

твуване и дейност в националните рамки, но политическите
идеи, които те подкрепят, не признават националните граници
и получават международно разпространение и влияние. Пър­
вите международни партийни организации се формират при
левицата: Вторият интернационал, преди 1914 п, Третият кому­
нистически интернационал, основан от Ленин, Коминформът,
а после и Коминтернът. От своя страна социалдемократите се
реорганизират в Социалистическия интернационал. При хрис-
тияндемократите могат да се посочат Новите международни
екипи. За сравнение, другите политически семейства успяват
да създадат само крехки и не особено ефикасни структури.
Членовете им се срещат неофициално и единствените им ор­
ганични и здрави връзки са в групите в Съвета на Европа и
Европейския парламент.

Раждане на европейските партии

Трябва да се чака четвърт век след началото на европейското
изграждане, за да изпитат партиите от страните в Общността
необходимост от съюзяване и изграждане на общи структури
за съгласуване. През 1974 г. социалистите, които в междунаро­
ден план са организирани в Социалистическия интернационал,

109
проправят пътя със Съюза на социалистическите партии на Ев­
ропейската общност. През 1976 г. италианската и испанската
комунистическа партия слагат началото на "еврокомунизма",
към който Френската комунистическа партия се присъединява
с половин уста. Това се оказва формула без бъдеще. Същата
година в Щутгарт либералите и демократите основават Фе­
дерация на либералните, демократичните и реформистките
партии. През 1976 г. в Люксембург е основана Европейската
народна партия, която има за цел да обедини християндемок­
ратическите партии от Европейската общност. Германските
християндемократи са привърженици на по-широка структура,
която да привлече освен християндемократи и либерали и кон­
серватори. Те стават движеща сила за създаването през 1978 г.
на Европейския демократичен съюз, представен като работна
общност, в която влиза и британската Консервативна партия.
Така се открива път към разширяване на дясно, на което се
противопоставят италианците и белгийците, защото то крие
опасност от размиване на християндемократическата иден­
тичност. С изключение на Народната партия, думата партия
не се употребява. Тези формирования са федерации от партии
с много слабо ръководство и пълна свобода на действие на на­
ционалните партии.
През 1984 г. зелените се групират в Европейска координация
на зелените партии, която има по-широк обхват от Общностга.
Тази структура е много хлабава, за да се зачита стремежът към
пряка демокрация, много важно изискване за зелените, кои­
то се отказват да избират председател. От своя страна, реги-
оналистките и автономистките партии създават структура за
връзка, която се нарича Демократична партия на народите от
Европа. През първите петнадесет години от съществуването
си тези федерации изглеждат обхванати от парализа до такава
степен, че не участват или участват едва-едва в изборните кам­
пании през 1979, 1984 и 1989 г. Най-забележимите проявления
на тези партии са парламентарните им групи в Европейския
парламент, където най-многобройна е групата на социалисти­
те. Консерваторите и голисгите имат отделни групи от хрис-

110
тияндемократите. Зелените, които имат избраници от 1984 г.
(асоциирани към други формации в т.нар. "група на дъгата"),
основават собствена парламентарна група през 1989 г.

Партийни структури
За да открои партиите, Договорът от Маастрихт (член 136А)
постановява: "Политическите партии на европейско равнище
са значими като фактори за интеграцията в Общността. Те до­
принасят за формирането на европейско съзнание и за изра­
зяването на политическата воля на гражданите." Това консти-
туционализиране, което им дава легитимност, отваря пътя за
тяхното признаване и финансиране. Институционалното реше­
ние не може да създаде политическо формирование, но може да
отчете вече създалата се реалност. Или европейските партии са
образувания без истински статут, без собствено финансиране,
без преки членове, без истински връзки с гражданите. Те са
институции за съгласуване, които установяват полезни връзки
между националните партии, парламентарните групи и места­
та, където се вземат решения. Те могат да допринасят за търсе­
нето и изработването на компромиси. По техен адрес се говори
за "мрежи". В публичните дебати тези партии все още нямат
реална значимост и по време на последните европейски избори
всъщност не провеждат собствени кампании като партии.
Начело на Европейската народна партия последователно са
бившите белгийски премиери Лео Тиндеманс и Вилфрид Мар-
тенс. След разширяването й с консервативните партии Евро­
пейският демократичен съюз губи смисъла на съществуването
си и през 1999 г. се слива с нея. Разпадането на италианската
християндемокрация, отслабването на белгийската и слабост­
та на френската позволяват на германския ХДС да упражня­
ва доминиращо влияние върху институциите и решенията на
ЕНП. По време на австрийската криза от 2001 г., предизвикана
от създаването на правителствена коалиция между народната
партия на канцлера Шусел и националистическата партия на
Йорг Хайдер, ХДС/ХСС маневрира умело, за да не допусне

111
никакви санкции срещу канцлера и изключването на австрий­
ската Народна партия от ЕНП.
През 1992 г. Съюзът на социалистическите партии при­
ема името Партия на европейските социалисти. В тази нова
рамка националните партии са затруднени да обсъждат евро­
пейски въпроси и ръководителите им изпадат в многобройни
несъгласия помежду си. Лионел Жоспен никога не успява да
се почувства в хармония с оста Блеър - Шрьодер. Често е каз-
вано или писано, че Партията на европейските социалисти е
празна черупка или пък "мека структура". През шестте години
на своето председателство (1995 - 2001) германецът Рудолф
Шарпинг "остана почти невидим ръководител. Беше абониран
за правилото на консенсуса и никога не се опита да превърне
ПЕС в пространство за дебати на европейските левици" ("Льо
Монд", 8 май 2001). Неговият наследник, бившият английски
министър Робин Кук минава незабелязан. Следващият пред­
седател - бившият датски премиер Пол Нируп Расмусен, се
ангажира в битката за Конституционния договор. Истинското
място за съществуване на тази партия е парламентарната група
в Парламента в Страсбург.
Либералната, демократична и реформистка партия е най-
слабо забележимата и с най-сложна история. За четвърт век
съществуване тя преживява множество преобразувания. След
напускането на Радикал-социалистическата партия през 1999
г. нито една френска партия не влиза в тази формация, коя­
то през 2000 г. с 38 депутати става трета по-големина група в
Европейския парламент. Постоянните трудности се обясняват
със слабите сходства между съставящите я национални пар­
тии и особено с идеологическото прескачане при други партии.
Всъщност мнозина либерали по най-различни причини нами­
рат за по-удобно и полезно да членуват в Социалистическата
партия или в Народната партия.
Най-новата от европейските партии може да стане партията
на европейската левица, чийто учредителен конгрес е насро­
чен за пролетта на 2005 г., а за седалище е избран Брюксел.
Понастоящем в този процес участват тринадесет национални

112
или регионални партии, сред които са ФКП, германската СДП,
италианската Партия на комунистическото обновление (Фа-
усто Бертиноти), три испански формации (Обединена левица,
Обединена левица и алтернатива за Каталония, Испанска ко­
мунистическа партия) и две организации от Източна Европа
(унгарската Работническа партия и румънския Социалисти­
чески алианс). Още пет партии са със статут на наблюдатели.
Тази формация, която се обявява за европейска, се определя
като алтернатива на европейския проект, който се разгръща от
петдесет години. Тя е за "друга Европа", за социална Европа,
която трябва да загърби либерализма и капитализма.
След тридесет години съществуване транснационалните
федерации на партиите са още слаби, крехки, почти незабе­
лежими в медиите. Те са предимно институции за срещи и
съгласувания. Но макар че още не са придобили електорална
значимост, те влияят по дискретен начин върху различните
институции, Европейския съвет, Съветите на министрите, и
особено върху Парламента. И досега основното им средство за
действие си остава парламентарната група.

Еволюция и преобразувания след 1980

През 1979 г. се провеждат първите преки избори за Европей­

ски парламент. Това е решаваща дата, защото след нея всички
политически формирования, дори и най-враждебните, вече се
вписват в европейските рамки, издигат кандидати и заседават
в Европейския парламент. Избирателните кампании през 1984,
1989, 1994, 1999 и 2004 г. протичат предимно в национални
рамки и много често по национални въпроси (например нака­
зателния вот срещу кабинета Рафарен, поискан от френските
социалисти през юни 2004). Въпреки това, с постепенното раз­
ширяване на правомощията на парламента, парламентарните
групи укрепват и придобиват медийно присъствие, каквото по-
рано никога не са имали.

8 Европа 113
 Отслабване на християндемократическото течение
Признаците на отслабване се проявяват от двадесетина го­
дини: в Италия центристката Християндемократическа партия,
основа на управляващи коалиции в продължение на тридесет
години, се разпада, а разпръснатите й наследници сега се раз­
полагат в левия център като Романо Проди и в десния център
като Роко Бутильоне, чиято кандидатура за европейски коми­
сар беше отхвърлена. Френският компонент е труден за иден­
тифициране, защото за едно поколение сменя името си четири
пъти: Народно републиканско движение (НРД), Демократичен
център, Център на социалните демократи и накрая Съюз за
френска демокрация (ЮДФ), а част от кадрите през 2002 г. се
присъединяват към Съюз президентско мнозинство (ЮМП).
Съюзът за френска демокрация на Франсоа Бейру е приемник
на неговото европейското наследство. В Белгия Християнсоци-
алната партия остава до края на деветдесетте години домини­
раща партия в сложния политически пейзаж. Нейни министър-
председатели последователно са Тиндеманс, Мартенс и Деан.
След значителното отстъпление през 1998 г. тя е изпратена в
опозиция от социал-либерална коалиция. В Нидерландия хрис-
тияндемократите са начело на дясноцентристка коалиция. Във
Великото херцогство Люксембург Християнсоциалната партия
запазва позицйите си и от 1981 г. е начело на правителството
под последователното председателство на Пиер Вернер, Жак
Сантер и Жан-Клод Юнкер. В Германия с течение на годините
ХДС еволюира в голяма консервативна партия, в която христи­
яндемократическата съставка губи много терен. Това положе­
ние е още по-изразено в Австрия. Докато във Великобритания
и в скандинавските страни никога не е имало почва за избор на
християндемократически партии, то формации с такива нагла­
си са възстановени в източноевропейски страни като Словения,
Словакия и Полша.
Групата Европейски демократи, която става първа по сила
група в парламента, включва членове, които не са християн-
демократи: през 1991 г. гръцките консерватори от Нова де­
мокрация, през 1991 г. избраниците от ЮДФ, водени от Ва­

114
лери Жискар д ’Естен, през 1992 г. избраниците от испанската
Народна партия, после влизат френските голисти, датските и
британските консерватори, депутатите от Форца Италия, пар­
тията на Силвио Берлускони. Включването на избраниците в
парламентарната група е последвано от влизането на партиите
им в Народната партия. Все пак това не винаги е така, защото
групата приема и избраници, които не са членове на партията.
Това навлизане на по-консервативни или по-либерални пред­
ставители консолидира тенденцията, посочена по-горе - отсла­
бването на федералистките и интеграционисгки нагласи, които
характеризират от десетилетия формацията на Робер Шуман и
Алчиде де Гаспери. ЕНП, която сега обединява основните сили
на европейските десници, губи от кохерентността си - привър­
жениците на междуправителственото сътрудничество печелят
терен срещу поддръжниците на "общностния метод". Тези из­
менения се усещат болезнено от истинските хрис гияндемокра-
ти. Като ги констатира, един от тях, бившият министър-предсе­
дател на Люксембург Жан-Клод Юнкер, наскоро се пошегува:
"Ще трябва да основа клуб на бившите християндемократи!"

Глобално присъствие на социалдемократите

Социалдемократическите партии са втората съставна част
на партийната система - те присъстват във всички страни и
са упражнявали правителствени отговорности през различни
периоди. Известни са предимно ръководителите им. а въпреки
относителния отлив на електорат, те са начело на всички фор­
мации по брой на членове. Разпадането на комунистическата
система и краят на марксистко-ленинската илюзия им носят
победата над тези компрометирани конкуренти и те успяват да
присвоят една част от наследството им, както става през 1992 г.
при италианската Демократичната левица на Масимо д ’Алема.
В състояние ли са да вдъхнат нов живот, да дадат нов тласък на
своя политически проект? В страните от Северна Европа те се
опират на синдикализма. Германската СДП е на власт от 1969
до 1982 г. с Вили Бранд и после с Хелмут Шмит, но остава в
опозиция 16 години преди да се върне на власт през 1998 г. под

115
ръководството на Герхард Шрьодер. Във Великобритания смя­
ната на властта през 1997 г. се оказва в полза на новите лейбъ-
ристи на Тони Блеър. Във Франция Социалистическата партия
управлява от 1981 до 1986, после от 1989 до 1993 и от 1997 до
2002 г. В Испания социалистите се връщат на власт през 2004
г. През март 2005 г. смяната на управлението се оказва в тяхна
полза в Португалия.
В резултат на рухването на комунистическите партии и
на марксизма-ленинизма социалдемократическите партии
си връщат хегемонията вляво, но позициите им съвсем не са
избистрени - политологът Марк Лазар говори за "смущения
в идеологията и идентичността". Вече не може да се говори
за "социалдемократичен модел". Всички тези партии се сблъс­
кват с нови трудности: настъплението на либерализма, който
ги заразява, каквото и да говорят, поставянето под съмнение
на социалната държава, отливът на активисти, глобализацията.
Най-сложното изпитание е упражняването на властта, защото
принудите на всекидневното управление изхабяват ръководи­
телите и разочароват членовете и избирателите, чувствителни
към по-радикалното говорене.
Вътре в социалистическите партии изглежда две тенденции
си оспорват влиянието върху членове и избиратели: социал-
либералната на Блеър, чиито водещи фигури са Тони Блеър и
Герхард Шрьодер след напускането на Оскар Лафонтен. Пред­
ставителите на тази ориентация, които имат привърженици във
всички европейски партии, са в отбранителна позиция спря­
мо по-лявата и недвусмислено антикапиталистическа, поне на
думи, тенденция, застъпваща се за преразпределяне на при­
ходите, осъществявано от държавата. Разделителната линия е
размита, заради тактически стъпки като тези на Лоран Фабиюс
във Франция, които могат временно да разбъркат картите. Ко-
гато тези партии са в опозиция, говоренето им олевява, но кога-
то дойдат на власт бързо се забелязва значително разминаване
между опозиционното говорене и управленските решения.
От тридесетина години социалдемократическите партии са
решително европейски - те работят активно във всички евро­

116
пейски институции - Парламента, Комисията. Участват в раз­
работването на последните договори (включително и в рамките
на Конвента, съставил Конституционния договор) и ги одоб­
ряват. Впечатлението, че европейските решения се изработват
под влиянието на либерализма, разпадането на индустриална­
та тъкан, разкъсвана от глобализацията, запазването на висо­
ко равнище на безработица съживяват стари предубеждения:
противопоставянето срещу "либералния" курс на Брюксел се
изразява в искания за "социална Европа", на която трябва да се
придадат съдържание и цели. При напускането на поста си на
комисар Паскал Лами публикува текст, който може да послужи
за директива на Партията на европейските социалисти - необ­
ходимост от намеса на държавата, там, където пазарът липсва
или е неразвит, както при трансграничната инфраструктура и
при изследванията, поддържане на значителен бюджет за со­
лидарност, координация на бюджетната и данъчна политика,
поне минимална данъчна хармонизация. Всички европейски
ръководители на социалдемократите не стигат чак дотам.

Крехки либерални формации

и хегемония на либералните идеологии
Либералното течение винаги е най-трудно за открояване
поради неговата разпръснатост и често привидно отсъствие.
То се обновява в Белгия, Люксембург и Нидерландия, където
участва във властта. Форца Италия, изградена от Силвио Бер-
лускони върху руините на християндемокрацията, е в извест­
на степен либерална партия, която се застъпва за свобода на
инициативата, въпреки че контролира медиите и ограничава
пространството за свобода на изразяването. Франческо Фра-
тини принадлежи именно към това направление. Във Франция
либералното семейство е представено от две малки радикални
партии (едната ориентирана надясно, другата, свързана със Со­
циалистическата партия) и от Републиканската партия, която
издига Валери Жискар д ’Естен за президент на републиката
(1974 - 1981). Една от нейните изявени личности, Симон Вейл,
председателства Европейски парламент от 1979 до 1982 г. След

117
1981 г. Валери Жискар д ’Естен се изявява на европейско равни­
ще, той е депутат в парламента един мандат и най-вече пред­
седателства Конвента, изработил Конституционния договор,
подписан през 2004 г.
След сложни преобразувания Републиканската партия се
разпада и част от членовете и основават партията "Либерална
демокрация" начело с Ален Мадлен, а други остават в ЮДФ
с наследниците на християндемокрацията. През 2002 г. пове-
чето от тях, включително и Валери Жискар д ’Естен, се при­
съединяват към голистите от ЮМП. Това привидно изчезване
на наименованието и на партията не означавк изчезване и на
либералните ценности, които пронизват индивидуалните на­
гласи на средните и висшите класи в западното общество. Ли­
берализмът е дифузна идеология, която оказва влияние върху
големи сегменти от обществото, както в областта на културата,
така и в икономиката. Повечето либерали не се припознават
като либерали и са чужди на либералните партии.
Дифузната либерална идеология нахлува както сред консер­
вативните, така и сред социалдемократическите партии. Вдяс­
но икономическият либерализъм пронизва консервативните
партии, чиито социални нагласи навсякъде са в отстъпление.
Вляво, където са се отказали, въпреки говоренето, което може
да заблуди за кратко, да се борят с пазара и свободната ини­
циатива, се задоволяват с опити да ограничават техните край­
ности и отклонения. В културата и в медиите либерализмът
е доминираща ценност: свободата на творчеството, свободата
на изразяването, възможността индивидът да управлява живо­
та си според собствените си разбирания, отказът от всякакви
морални норми, наложени отгоре, отстъплението на колектив­
ните ценности. Французинът Жак Ланг е отражение и обигран
говорител на духа на времето, ляв либерал с етикет социалист.
Той съвсем не е единственият сред социалистите, където е при­
ето да се разобличава шумно либерализмът.
Очевидната победа над комунизма и изоставянето на марк­
сизма от повечето интелектуалци и творци довежда с десетина
години закъснение до яростна антилиберална реакция и пре-

118
формулиране на разобличаването на либералните отклонения.
Този феномен се наблюдава понастоящем във Франция, където
биват защитавани социалните грижи и осигурената и гаранти­
рана от държавата социална защита. Преди един век твърдите
католици разобличаваха злините на либерализма и на обще­
ствените свободи. С една причудлива размяна на ролите, днес
е ред на останките от комунистическата и крайната левица да
громят либералите в името на колективните ценности и очак­
ването за един по-добър свят.

Интегрирането на френските голисти и на британските

консерватори в системата на европейските партии
Първите присъстват в Страсбург от 1959, а вторите от 1973
г. и избраниците на тези две формации остават дълго време
изолирани. През 80-те години голистите намират съюзници в
лицето на малките националистически партии от Ирландия и
Дания, благодарение на които формират парламентарна гру­
па. След дълго изчакване и предпазливост вторите се сродя­
ват с Европейската народна партия, макар че нямат никакъв
афинитет към нея. В мнозинството си консерваторите дълго
време са благосклонно настроени към Европа, но през годи­
ните на Тачър и Мейджър развиват предимно евроскептични
нагласи и оставят на лейбъристите на Тони Блеър отстояването
на европейската ориентация. Голистите еволюират в обратна
посока. Ако си спомним антиевропейския призив, отправен от
Жак Ширак през декември 1978 г. от болницата "Кошен", къ­
дето лежи със счупен крак, ще можем да оценим изминатия
път. Откакто е президент той следи за прилагането на договора
от Маастрихт, подписва и защитава приемането на договори­
те от Амстердам и Ница, декларира, че се ангажира с подкре­
па на Европейската конституция в референдума. След дълга
еволюция Сбор за републиката се включва в парламентарната
група, а после и в партията ЕНП, а ЮМП, обединил част от
наследниците на християндемократическото течение, намира
естествено мястото си в ЕНП. На конгреса й в Ещорил говори

119
и Жан-Пиер Рафарен. Той е един от осемте премиери от ЕНП
в Европейския съюз.

Новите партии
От четвърт век в политическия пейзаж присъстват и еколо­
гичните и суверенистките формации.

• П ояват а на зеленит е
Тя се дължи на осъзнаването на бързото разрушаване на
природната среда поради настъплението на градските и ин­
дустриалните пространства, поради необходимостта от нови
транспортни средства (магистрали, скоростни влакове, лети­
ща), поради канализирането на реките и потоците. Партията
на зелените се ражда в Германия, постепенно се откъсва от
левичарското множество, постига изборни успехи и сключва
крехки коалиции със социалдемократите. Екологията е преди
всичко вик срещу пораженията, нанасяни върху природата от
индустриализираното и урбанизирано общество. Иска се запаз­
ването на растенията, животните (например прелетните пти­
ци), на реките, на естествената среда. Този бунт е придружен
от отхвърляне на ядрената индустрия, "смъртоносна опасност",
чието повсеместно разпространение се превръща в заплаха за
цялото човечество. По време на кризата с ракетите в Европа,
започнала през 1979 г. с двойното решение на НАТО, стотици
хиляди манифестират в Германия срещу ядрените технологии.
Протестите са и срещу гражданското приложение на атома, тъй
като ядреното замърсяване може да нанесе непоправими вреди.
Ядрената катастрофа в Чернобил (1986) допълнително засилва
страховете. Зелените са толкова обвързани с протестите, че са
смятани за неспособни да управляват.
След един успешен експеримент в парламента на Долна
Саксония Герхард Шрьодер сключва управляваща коалиция със
зелените през 1998 г., издига Йошка Фишер за вицеканцлер и
министър на външните работи и през следващите шест години
този съюз не е поставен под въпрос. През 2002 г. Йошка Фишер
произнася в Хумболтовия университет програмна европейска

120
реч, която показва еволюцията на зелените. След дълъг период
на разпокъсаност зелените във Франция получават надмощие
над другите екологични формации и заемат място в левицата.
В продължение на пет години те участват в лявата управляваща
коалиция под ръководството на Лионел Жоспен. В Белгия и в
Австрия зелените също напредват и участват в различни коа­
лиции. Те трудно получават признание в страните от Източна
Европа, макар че след падането на комунизма там проблемите
на околната среда стоят особено остро.
От 1984 г. зелените са представени в Европейския парла­
мент, където Даниел Кон-Бендит, първо като френски, а после
като германски представител, е един от ръководителите на гру­
пата и убеден изразител на необходимостта да се продължава
европейското изграждане. Мнозинството от зелените се впи­
сват в европейските рамки и смятат, че именно в тези рамки
трябва да бъдат приети и приложени общи правила за защита
на природата и околната среда. Мнозина техни представители
са министри в различни европейски кабинети. Федералната
република дори изпраща зелен комисар в Брюксел! Тази отно­
сителна интегрираност е оспорвана от едно понякога шумно
малцинство, все още подвластно на протестното левичарство.
Вместо да се опитва да влияе отвътре, то предпочита класи­
ческите политически действия на разобличаване, протести и
улични акции.

• П оява иа националист ическа, реги он апи ст ки

и суверен ист ки парт ии
Новост през 80-те години, те се умножават и разширяват
влиянието си през следващите десетилетия. Всеобщото из­
бирателно право подпомага появата на суверенистки партии,
понякога определяни от противниците им като популистки, те
се разполагат най-често надясно и канализират отхвърлянето,
недоволствата, страховете от обединена Европа. Явлението из­
никва на европейските избори през 1984 г„ когато Национал­
ният фронт на Жан-Мари льо Пен, който дотогава е събирал
около 1 %, за всеобща изненада надхврърля 10% от гласовете и

121
изпраща депутати в Парламента в Страсбург. Тогава интерпре­
тират тези резултати като временно "втрисане" и чисто френски
феномен. Това е груба грешка. Не само че Националният фронт,
въпреки вътрешните си проблеми, се задържа две десетилетия
около десетте процента от гласовете, но и из цяла Европа се
появяват формации, които в много отношения се различават от
Националния фронт, но споделят неговия антиевропейска ори­
ентация и изразяват същите страхове: Северната лига в Италия,
австрийската Либерална партия на Иорг Хайдер, Фламандския
блок в Белгия, партията на Пим Фортюн (убит през 2002) в
Нидерландия. Протестни и антиевропейски партии се появя­
ват и в Дания, Полша, Чехия и Австрия. Във Великобритания
Партията за независимост на Обединеното кралство вкарва де­
путати през 2004 г. Появата и утвърждаването на тези партии се
дължат на многобройни причини, но основната със сигурност
е отхвърлянето на Европа, такава, каквато се изгражда, вкоп-
чването в сигурността на националната идентичност, страхът
от чужденците и от свободното движение на хора и стоки.

Запазване на отслабеното комунистическо течение

То изминава пътя от идеологическото отхвърляне до прак­
тичното приемане. Доста бързо след разпадането на СССР и
провала на неговия проект за световен социализъм, останките
от комунистическите партии на Запад, както и техните наслед­
ници на Изток, се интегрират без затруднения в европейския
политически пейзаж. Противниците на либерална и капита­
листическа Европа влизат в нейните институции, за да се опи­
тат да променят ориентацията им отвътре. Те се включват в
групата Европейска обединена левица под председателството
на французина Франсис Вюрц, европейски депутат от 1979 г.
Двете им главни теми са неуморното разобличаване на злините,
причинявани от капитализма и либерализма. От време на вре­
ме в речите им се открояват антиамерикански и пацифистки
акценти, наследени от съветския период, и искания за скъсване
с НАТО. В периферията на бившите комунистически партии и
в съперничество с тях се разполага твърде разединената крайна

122
левица, чиито привърженици варират в зависимост от страната
и конюнктурата. Нейното основно предимство е във възмож­
ностите й при благоприятна ситуация евентуално да мобили­
зира и изведе протестиращи на улицата.

Еволю ция иа политическия състав и на групите

в Европейския парламент

След 1979 г. Европа обновява своя парламент на всеки пет

години с преки избори. Парламентът, избран през 2004 г., е
шестият. Като следствие от разширяването броят на избрани­
ците от 410 през 1979 става 626 през 1995 и 722 през 2004 г.

С лабо уч аст и е на избират елит е

След първите избори през 1979 г. се наблюдава намаляване
на участието, различно в отделните страни, но феноменът е
повсеместен и особено изразен при европейските избори. Това
слабо участие поставя под въпрос в много страни доверието в
този парламент. То поставя и въпроса за връзката на гражда­
нина с този парламент.
1979: средно 62,43 %. Най-висок процент - 85,9 в Италия.
Най-нисък - 3 1,3 във Великобритания.
1984: 59,17%
1989: 56,17%
1994:56,74%
1999: 49,62 %. Най-висок процент - 90 в Люксембург и 85 в
Белгия. Най-нисък - 23 в Обединеното кралство.
Неучастие във Франция: 1979 - 39,29; 1984 - 43,2; 1989 -:
50,4; 1994 - 47,2; 1999 - 52,9; 2004 - 57 %.

Р азпределени е по груп и и по ст ран и в асам блеят а

от 1979: 4 1 0 депут ат и
Социалисти: 35 (ФРГ) + 7 (Белгия) + 3 (Дания) + 19 (Фран­
ция) + 18 (Великобритания) + 2 (Ирландия) + 15 (Италия) + 1
(Люксембург) + 9 (Нидерландия) = 110 депутати.

123
 Християндемократи: 42 (ФРГ) + 9 (Белгия) + 7 (Франция) +
5 (Ирландия) + 29 (Италия) + 3 (Люксембург) + 10 (Нидерлан­
дия) = 105 депутати.
Консерватори: 2 (Дания) + 60 (Великобритания) = 62 депу­
тати.
Комунисти: 18 (Франция) + 24 (Италия) = 42 депутати.
Либерали: 4 (ФРГ) + 4 (Белгия) + 4 (Дания) + 17 (Франция)
+ 3 (Италия) + 2 (Люксембург) + 4 (Нидерландия) = 38.
Демократи за прогрес: 1 (Дания) + 15 (голисти, Франция) +
8 (Ирландия) = 24 депутати.
Разни: 7 (Белгия) + 4 (Дания) + 3 (Ирландия) + 12 (Италия)
+ 2 (Нидерландия).

Разпределение по груп и в асам блеят а от 1999:

628 депут ат и
Европейска народна партия: 224 депутати.
Партия на европейските социалисти: 180 депутати.
Европейска либерална, демократична и реформистка пар­
тия: 44 депутати.
Зелени: 36 депутати.
Европейска обединена левица, Северна зелена левица: 35
депутати.
Европейски радикален алианс: 13 депутати.
Независими за Европа на нациите: 20 (Дьо Вилие).
Съюз за Европа (десница): 13 депутати.
Незаписани: 18 крайнодесни (Льо Пен и др.).
Независими: 40 избраници са решили да не се присъединя­
ват към никоя група.

Състав на групите и функциониране на парламента

Към горните резултати са необходими следните пояснения:
- Привилегированата позиция на две транснационални групи,
всяка от които представлява повече от една четвърт от асамбле­
ята: групата на Европейската народна партия (десен център) и
групата на Партията на европейските социалисти (ляв център).
За първи път групата на Народната партия изпреварва групата

124
на социалистите, които са най-многобройни от 1979 г.
- Доминиращото влияние на умерената десница, която през
1999 г. събира 47,1 % от гласовете срещу 41.5 на левицата (28.1
% за демократите, 6,8 % за комунистите и крайната левица и
6,5 % за зелените). От своя страна, суверенистките формации
и крайната десница събират 10,4 % от гласовете. Консервато­
рите не успяват да създадат трайна група, те се асоциират, а
после и влизат в групата на народната партия. В резултат на
тази интеграция отслабва християндемократическият характер
на групата на народната партия. Това отстъпление е изострено
още от отслабването на белгийската и френската християнде-
мокрация и разпадането на италианската. Основните сили в
тази група са предоставени от германския ХДС. След няколко
парламентарни участия, през 1999 г. голистите се отказват да
създават малка група без възможности за действие и натиск и
също влизат в групата на народната партия. Те привнасят в нея
една тоналност, твърде отдалечена от тази на християндемок-
ратите от 50-60-те години, с които са се сражавали неуморно.
- Фрагментирането на суверенистките и регионалистките
формации, които се разпръсват в три малки групи, без да се
смятат останалите сред незаписаните и независимите.
- Бавният, но неотклонен растеж на групата на зелените.
- Устойчивостта на неокомунистическата група под името
Европейска обединена левица, подсилена по-късно и от ново­
приетите от Източна Европа.
Европейският парламент не функционира като национал­
ните парламенти, разделени на мнозинство, което управлява,
и опозиция, която се противопоставя и се стреми да вземе
властта чрез смяна. Двете големи групи са установили чрез
неписани правила консенсусно функциониране, към което
често привличат и либералите: подялба на отговорностите, на
председателствата на комисии, процес на вземане на решения.
Никой важен текст не може да бъде гласуван без съгласието на
двете групи. Този начин на действие дразни малките групи и
френските социалисти, които са много привързани към разде­
лението левица/десница. Те се опитаха да се противопоставят

125
при избора на Бюро на парламента и през октомври 2004 г. при
представянето на Комисията Барозу. Те не успяха да увлекат
след себе си колегите си от групата. Разделението левица/де-
сница не е толкова изразено, както преди четвърт век. В резул­
тат на прегрупиранията в десния център сега то се проявява
по-отчетливо.
Тази европейска парламентарна среда се характеризира със
силното влияние на културите и националните контексти. Вът­
ре в едно политическо семейство, националните проблеми мо­
гат да вземат връх над европейските перспективи и да диктуват
начина на гласуване. Друго затруднение е липсата на ангажи­
мент от страна на лидерите, които биват избирани като водачи
на листи, а после бързо подават оставка. Такива са случаите с
Лоран Фабиюс, водач на листата на социалистите през 1989 г.,
и с някои други. Често се случва и Европейският парламент да
бъде утешителна награда за депутат, загубил изборите в собс­
твената си страна, или за сътрудник от апарата. Благодарение
на "пропорционалната система и на кухнята на партиите", той
се оттегля в Страсбург в очакване да се завърне в националния
парламент.
Парламентът съчетава и два други недостатъка: честите от­
съствия и бързото подновяване на депутатите. За да станеш
ефективен европейски парламентарист, се иска чиракуване.
Но мнозина напускат Страсбург тъкмо когато това чиракуване
е завършило. Германците и британците изглежда са разбрали
по-добре от французите необходимостта да разполагат с ефек­
тивни, информирани и присъстващи в комисиите парламента­
ристи. Германецът Ханс-Герт Пьотеринг, един от ветераните
в парламента и председател на групата на Народната партия,
е един от примерите. Сред малцината френски специалисти
може да се посочат комунистът Франсис Вюрц, депутат от
1979 г., и Жан-Луи Бурланж от ЮДФ.

Политическият живот все още се развива предимно в наци­

оналните държави. Разделението ляво/дясно не е достатъчно
действено в европейските рамки, защото европейският дебат

126
разделя както левицата, така и десницата. Във всеки от двата
лагера има малцинства, които се противопоставят шумно на
общностния процес. Мнозинството, което доминира в Евро­
пейския парламент, представлява сдружение на левия център
и десния център и в никоя страна от Съюза одобрението на
европейски текст, както по парламентарен път, така и чрез ре­
ферендум, не може да се осъществи без такова съчетание. Три
признака показват нарастването на значението на европейското
начало:
- По-добрата видимост напоследък на дебатите и дейността
на Европейския парламент.
- Участието на политици от други страни в националните
дебати с европейски обхват, както при обсъждането на Кон­
ституционния договор, където Партията на европейските со­
циалисти се ангажира във вътрешната кампания на френската
партия.
- Постепенното осъзнаване на европейските измерения на
политическото действие. Докаго много политически ценности
са споделени от европейците и страните от Съюза, партиите,
които ги въплъщават и им дават живот, си остават закотвени
в съответните си страни, транснационалните формации, съз­
дадени от тях са полезни на политическите елити. Остава да
получат и признанието на гражданите.

127
 Шеста глава

Функциониране на европейските институции

Цялостната архитектура на европейските институции е

сложна, недобре позната и трудноразбираема. Същността й е
в разпределението на компетенциите между Съветите (Съвет
на министрите и Европейски съвет), Комисията и Парламента.
Балансът между тези органи се променя с времето и далеч не е
окончателно установен. Решенията се вземат от междуправи­
телствени институции, т.е. от срещите на министри, правител­
ствени и държавни глави. Подготовката и изпълнението им са
отговорност на Комисията и на правителствата на държавите-
членки, които трябва да прекарат европейските решения през
собственото си законодателство. Що се отнася до Парламента,
чиято роля е пренебрежима до 80-те години, днес сме свидете­
ли на нарастването на пълномощията му в законодателната и
бюджетната област и при контрола над Комисията.

М еждуправителствени институции

Междуправителствените срещи са институции за Вземане

на решения на Общността. Дълго време решенията трябваше
да се вземат единодушно. След Единния европейски акт в ня­
кои области се прилага гласуване с квалифицирано мнозинс­
тво. Тази процедура се разширява и ще има по-голям обхват,
когато бъде решен проблемът с Конституционният договор. В
много области остава в сила правилото за консенсус, което е
донякъде парализиращо и до голяма степен е причина за тъп­
чене на едно място.

128
 Европейски съвет
В него влизат държавните глави и премиерите на държа­
вите-членки. Наричат го и европейска среща на върха. Това
е основният орган за вземане на решения. Той може да спира
юридическите актове на Съюза. Заседава няколко пъти годиш­
но или по-често, в зависимост от нуждите и спешните случаи.
Председателството му е ротационно и се упражнява последо­
вателно от всяка страна-членка по шест месеца, през които се
говори за ирландско, белгийско, френско и т.н. председател­
ство. Този начин на действие е пречка за приемствеността в
дейността, тъй като всяка страна внася своя стил и приоритети.
Той е пречка и за забележимостта на тази институция. Съветът
разполага с генерален секретариат и специализирани дирекции.
Дейността му се подготвя от Комисията, която може да внася
предложения, а после Комисията прилага решенията на Съве­
та. Именно на заседанията на Европейския съвет са обсъдени,
одобрени и подписани договорите от Маастрихт, Амстердам,
Ница и Рим. До 1986 г. решенията се вземат единодушно, като
членът от Римския договор за преминаване към квалифици­
рано мнозинство не се прилага. Единният акт, а после и дого­
ворът от Маастрихт определят някои области, за които могат да
се вземат решения с квалифицирано мнозинство: нелегалната
имиграция, съдебното и полицейско сътрудничество, социал­
ното представителство в предприятията. Но решенията, зася­
гащи данъчната политика, правото на уседналост, правата на
наемните работници, движението на хора остават подчинени
на правилото за единодушие. В Европа на дванадесетте квали­
фицираното мнозинство е 54 от общо 76 гласа със съвпадащи
гласове на най-малко осем държави. В Европа на петнадесетте
страните членки имат общо 87 гласа. За да бъде прието, дадено
решение трябва да събере 62 гласа, а при гласувания с обикно­
вено мнозинство решенията трябва да събират положителния
вот на поне осем страни-членки.
Шестмесечният председател на Съвета трябва да подготвя
заседанията и текстовете за обсъждане в тясна връзка с пред­
седателството на Комисията. Разбирателството може да е не-

9 Европа 129
достатъчно или добро, понякога е дори отлично. В мемоарите
си Жак Делор си спомня за подготовката на Единния акт при
председателството на Люксембург (Жак Сантер, Жак Поос
и техният сътрудник, бъдещият министър-председател Жан-
Клод Юнкер) през втория семестър на 1985 г. и "изключител­
но приятелския климат". "Това председателство - продължава
той - беше за мен един много щастлив период". Единният акт
е одобрен от Европейския съвет в Люксембург през декември
1985 г. Нещата не винаги вървят така и преговорите понякога се
проточват до ранни зори. Общото съгласие върху пакета "Де­
лор II" е постигнато чак в 5 часа сутринта!
Политическите нагласи на Европейския съвет зависят от не­
говия политически състав, от активността на председателя му,
от лидерите, които са в състояние да влияят върху решенията
му, и от коалициите, които се оформят зад кулисите. През 1995
г. седемте ръководители, които могат да се смятат за принадле­
жащи към десния център (Германия, Белгия, Франция, Вели­
кобритания, Ирландия, Люксембург, Португалия), са уравнове­
сени от седем ръководители социалдемократи (Австрия, Дания,
Испания, Финландия, Гърция, Нидерландия, Швеция). Итали­
анецът Ламберто Дини е някъде по средата. Принадлежността
към едно и също политическо семейство съвсем не е синоним
на разбирателство. Либералът Жискар успява да работи ръка за
ръка със социалдемократа Хелмут Шмит. Франсоа Митеран се
разбира добре с Хелмут Кол. И напротив, отношенията Шрь-
одер - Жоспен са незадоволителни, а Аснар - Ширак ужасни.
Ръководител като Тони Блеър, когото механичната класифика­
ция би поставила вляво, защитава либерални позиции, които се
сблъскват с други партии и ръководители от левицата.

Съвети на министрите
Те се събират обикновено в Брюксел. Работят в тясна връзка
със специализирани комисии: финанси, земеделие, транспорт,
образование, околна среда и т.н. Броят на министерските сеси­
ите непрекъснато расте: 61 през 1979, 97 през 1989 г. (от тях
13 по общи въпроси, 12 за земеделие, 10 за вътрешния пазар).

130
След въвеждането на еврото министрите на финансите придо­
биват навика да се срещат почти всяка седмица. Когато засе­
данията се проточат, се случва министрите да напуснат, като
оставят инструкции на постоянните си представители със за­
дачата да ги продължат и евентуално приключат. По принцип
министрите не могат да се намесват във въпроси, които засягат
суверенитета на държавите, област, която си остава от компе­
тенцията на Европейския съвет.

Европейската комисия

Комисията е най-открояващият се орган на Общността. Тя

се номинира за пет години. Това е колективен орган, който фун­
кционира под ръководството на председател. Случва се в нея
да се гласува.

Същност и състав на Комисията

Първата функция на комисията е да подготвя решенията на
Европейския съвет и после да изпълнява решенията му. След
като я ръководи в продължение на десет години, Жак Делор я
определя по следния начин: "Това е орган, който предлага, той
също трябва да сближава гледните точки и да създава динами­
чен консенсус." Прочутите директиви на Комисията обличат
в юридическа и административна форма решенията, взети от
правителствата на страните-членки. Известната двойственост
се дължи на факта, че Комисията упражнява функциите си ед­
новременно и предварително, и след вземането на решенията,
а нейният председател може да им придава импулс или да ги
предлага. Тя се дължи и на факта, че всеки комисар получава
област на отговорност, понякога наричана по аналогия порт­
фейл (земеделие, транспорт, данъци, индустрия, конкуренция
и ти.), което приближава функциите му до тези на министър.
Освен това Комисията трябва да наблюдава спазването на взе­
тите решения от страните-членки, тя е нещо като полицай на
договорите, защото може да внесе оплакване срещу страна-

131
 членка в Европейския съд. Ще добавим, че всяко правителство
има постоянен представител при Комисията.
В началото Комисията се състои от девет члена: двама гер­
манци, двама французи, един италианец, един белгиец, един
нидерландец и един люксембуржец. заедно с разширяването
расте и броят на комисарите, за да достигне днес 25 [от 2007
- 27 комисари]. Разликата при тази нова Комисия е, че всяка
страна-членка вече има само по един комисар и така се нама­
лява влиянието на големите страни, които в началото са има­
ли по двама комисари, а вече са поставени на едно равнище
с по-малките. Все пак "портфейлите", с които са натоварени
комисарите, не са с еднаква тежест: конкуренцията, поверява­
на последователно на белгиеца Карел ван Мер и на италиане­
ца Марио Монти, международната търговия и земеделието са
много чувствителни сектори.

Председателят
Начело на Комисията стои председателят, който я въплъща­
ва и представлява. Той се избира от Европейския съвет, често
след тежки пазарлъци. Необходимостта да се определи наслед­
ник на Жак Делор слага начало на деликатни преговори: на­
реждат се трима кандидати - британецът Леон Бритън, замест­
ник-председател на Комисията, и министър-председателите на
Нидерландия Рууд Люберс и на Белгия Жан-Люк Деан. Бритън
бързо се оттегля от надпреварата, Люберс се натъква на общото
несъгласие на Париж и Бон, а кандидатурата на Деан, подкре­
пяна от широко мнозинство, е отхвърлена като "федералистка"
от британския премиер Джон Мейджър. Налага се да се търси
компромисен кандидат и се постига съгласие за Жак Сантер,
министър-председател на Люксембург. После посоченият за
председател се представя пред Парламента. До 1995 г. това
е обичай, просто жест на куртоазия. След 1995 г. изборът на
Съвета на министрите трябва да бъде потвърден чрез гласуване
в Европейския парламент, което се извършва преди определя­
нето на комисарите. Жак Сантер става първият председател,
избран по тези правила.

132
 В очите на общественото мнение председателят въплъщава
Общността и е ръководител на правителството на Общността.
Това е илюзия. Комисията не е правителство и председателят
трябва да работи с мъже и жени, които не е посочвал, и към
които трябва да се адаптира. Понякога се случва и да успее да
повлияе върху избора на някои от тях. Дори председател, смя­
тан за силен от общественото мнение, като Жак Делор, трудно
успява да наложи авторитета си над всичките си хора. Пред­
седателят играе важна роля при разпределянето на ресорите,
особено ако заема поста повече от един мандат. Той може да
си запази някой ресор. Такъв е случаят с Жак Делор, който
превръща монетарната политика в "запазен периметър" и ус­
пява да разшири функциите си до ролята на посредник меж­
ду националните правителства и да си спечели международен
авторитет. Председателят е подпомаган от няколко замест­
ник-председатели, които се избират сред опитните членове на
колегията, като се пази вътрешното политическо равновесие.
Социалистът Жак Делор е уравновесяван от британския кон­
серватор Леон Бритън. В техните задачи ги подпомага солиден
кабинет с интернационален състав. В случая с Жак Делор сред
сътрудниците му могат да се посочат директорът на неговия
кабинет Паскал Лами, бъдещ комисар, и белгийският иконо­
мист Алексис Жакмен. В помощ на председателя е и генерален
секретариат, оглавяван дълго време от Емил Ноел, а после от
британеца Дейвид Уилямсън.
Председателите на Комисията се подбират измежду хората
с опит. Всички са заемали преди това важни министерски пос­
тове като Жак Делор или са били правителствени глави като
Гастон Торн, Романо Проди, Жак Сантер и Жозе Мануел Ба-
розу. След 1958 г. начело на Комисията са стояли девет пред­
седатели, само Валтер Халщайн и Жак Делор са изпълнили по
два мандата.
Последователно председатели на Комисията са Валтер
Халщайн (немски християндемократ), Жан Рей (белгийски
либерал), Сико Мансхолт (нидерландски социалдемократ),
Франеоа-Ксавие Ортоли (френски голист), Рой Дженкинс (ан­

133
глийски лейбърист), Гастон Торн (люксембургски либерал),
Жак Делор (френски социалист), Жак Сантер (люксембургски
християнсоциалист), Романо Проди (левоцентрист, бивш ита­
лиански християндемократ), Жозе Мануел Барозу (португалс­
ки консерватор).

Подбор на комисарите
Комисарите се подбират от правителствата на съответните
страни, но престават да бъдат техни представители, защото в
новата си функция трябва да държат сметка единствено за ин­
тересите на Общността, а не на страната, от която идват. Да се
приложи на практика това разграничаване е деликатен въпрос.
Комисарят е човекът, който познава най-добре областта, за ко­
ято отговаря. "Той е в кухнята, където се приготвят блюдата."
(Жак Делор) Докато големите страни имат по двама представи­
тели, често се посочва по един представител на управляващото
мнозинство и един на голяма опозиционна партия (например
по един консерватор и лейбърист от Великобритания). С нама­
ляването на броя на комисарите тази консенсусна практика е
изоставена.
Статистиката за 87 комисари, назначени от 1967 до 1999
г., позволява по-задълбочен анализ на, тази колегия. По един
мандат са работили 41 от тях, 29 по 2 и 14 по 3 и повече ман­
дата. Мнозинството имат юридическо или икономическо обра­
зование. По социален и професионален произход най-широко
представени са висшите администратори, дипломатите и уни­
верситетските преподаватели. Повечето са преминали преди
това през изборен мандат (68 от 87) и са заемали министерски
постове (6 от 14 от комисарите между 1967 и 1970, 12 от 17
от 1985 до 1989, 13 от 20 от 1995 до 1999 г.). Правителствата
бързо разбират ползата от изпращането в Брюксел на хора, ко­
ито имат опит от участие в правителства или в международни
преговори. Например Нидерландия изпраща в Комисията през
1958 г. Сико Мансхолт, дългогодишен министър на земедели­
ето, който остава комисар по земеделието от 1958 до 1972 г.
Комисарите Рей Макшари (Ирландия) и Франц Фишлер (Авс­

134
трия) са били министри на земеделието в своите страни преди
да поемат същия ресор в Брюксел. Белгиецът Етиен Давиньон,
висш служител от Министерството на външните работи, близък
до бизнес средите, става комисар по индустрията. Други имат
по-скоро политически, отколкото технократски профил като
французина Клод Шейсон, комисар от 1973 до 1982, после ми­
нистър на външните работи от 1982 до 1985 и пак комисар от
1985 до 1991 г. В други случаи постът в Брюксел изглежда като
утешителна награда за изтъкната личност: бившия министър-
председател на Франция Едит Кресон е изпратена в Брюксел от
Франсоа Митеран, лейбъристкият лидер Нийл Кинък, който не
успява да свали от власт консерваторите, завършва политичес­
ката си кариера сред безразличието в Брюксел. Неговият коле­
га, консерваторът еврофил Крие Патън, последният британски
губернатор на Хонконг, е възнаграден за уменията си с поста
на европейски комисар. Паскал Лами, директор на кабината на
Жак Делор в продължение на десет години, благодарение на
политическия си профил и опит е номиниран от Лионел Жос-
пен и заема поста комисар по търговията от 1998 до 2004 г.
Понякога влизането в Европейската комисия става реши­
телен етап от нечия кариера: последвалият политически шанс
на Реймон Бар произтича отчасти и от преминаването му през
Комисията. Други комисари предпочитат после да влязат в биз­
неса като Етиен Давиньон и Гастон Торн или да оглавят голяма
международна организация като Паскал Лами, ръководител на
Световната търговска организация. Завръщането в полити­
ческия живот на собствената страна съвсем не е гарантирано.
След като отказва да се кандидатира за президент на Републи­
ката, Жак Делор се оттегля в позата на "мъдреца на Европа".
Технократи, дипломати или политици са комисарите? Някои са
само технократи, но тези, които наистина успяват, са съумели
да съчетаят три качества: добро познаване на своята пробле­
матика, търпение и упоритост при преговорите, за да могат да
отгатнат точката на равновесие, и ловкост на политици, за да
постигнат решение.
Всяка Комисия има собствена конфигурация с определени

135
вътрешни съотношения на силите. Например в третата комисия
Делор състезателите тежка категория в екипа са трима: британ­
ският заместник-председател Леон Бритън, бивш министър на
Маргарет Тачър, който от комисар за конкуренцията (където е
черна овца за шефовете на големите френски концерни) става
комисар за търговската политика, белгиецът Карел ван Мерт,
който е комисар за транспорта, а после за конкуренцията (след
1993) и нидерландецът Ханс ван дер Брок, който десет години
е бил министър на външните работи на своята страна, е на­
товарен с външните отношения и политиката на разширяване.
Леон Бритън за известно време е кандидат за приемник на Жак
Делор, но е предпочетена не толкова изявена и по-консенсусна
личност.

Европейските чиновници
Те се подбират със строги конкурси, в които определяща
роля играят владеенето на езици и познанията по европейското
и международното право. Колежът на Европа в Брюж е спе­
циализиран в ефикасната подготовка за тези конкурси. Много
стриктни квоти определят броя на постовете за всяка държа­
ва. Трябва да се спазват съотношенията в отделните ресори и
разширяването принуждава страните основателки да намалят
своите позиции, за да направят място за служители от новите
страни-членки. Под ръководството на Комисията през 1993 г. са
26 генерални дирекции, без да се смятат хоризонталните служ­
би и служителите, които се водят към други институции като
Парламента, Европейския съд, Сметната палата и т.н. Броят на
европейските чиновници постоянно расте, за да достигне 21
000 (15% французи). През 1992 г. се наброяват 3800 служители
и 1500 преводачи. През 2004 г. общият брой на европейските
чиновници е около 34 800. През следващите години се наби­
рат още 6000 души от десетте страни, приети на 1 май 2004 г.
Към този постоянен персонал трябва да се прибави и труден
за отчитане брой експерти, които са изпратени за определен
срок от съответните страни в помощ на някой от органите на
общността. Европейските чиновници не се ползват с добро име

136
 в медиите, те са постоянна мишена на гневните речи на антиев-
ропейците, които непрестанно клеймят данъчните привилегии
и заплатите на т.нар. от тях "еврократи" и откъснатостта им от
действителните проблеми на населението. Разобличаването на
"декретите на Брюксел", съчинявани от глухи и слепи чиновни­
ци, е лайтмотив на отрицателите и суверенистите.
Европейските чиновници не заслужават нито прекалени
похвали, нито подобна непочтеност. Те са удобна изкупителна
жертва. Те не могат да са близо до терена, а подобни крити­
ки, често неоправдани, подхранват евроскептицизма и нацио­
налистическите, популистки и антибрюкселски рефлекси. Те
свидетелстват за разрива между благосклонните към Европа
елити и народните слоеве, които с право или не, усещат правата
си засегнати от европейските директиви. Европейската бюрок­
рация се възприема като тежка и отчуждена.

Бавното утвърж даване на Е вропейския парламент

До 1979 г. Европейският парламент играе толкова скромна

роля, че конфиденциалните му дебати са пренебрегвани от ме­
диите. Доброто разбирателство в тандема Жискар - Шмид ста­
ва решителен фактор за въвеждането на прякото гласуване при
изборите на членове на Европейския парламент. Съпротивата
е особено силна във Франция заради двойното противопоста­
вяне на комунистите и голистите. След няколко години сложни
преговори този принцип е приет, разработен е избирателен за­
кон и първите избори се провеждат през май 1979 г.

Изборната процедура
Всяка от големите държави (Германия, Франция, Великоб­
ритания и Италия) тогава има право на 82 депутати. Особено
деликатен е въпросът за представителството на малките страни,
защото ако броят на местата се определя според населението,
те ще бъдат смазани. Затова Люксембург получава 6 депутата
или по един представител на 60 000 жители, докато всеки гер­

137
мански депутат представлява 600 000 души.
Системата на гласуване е оставена на преценката на вся­
ка страна. Националното пропорционално представителство
е възприето от Швеция, Гърция, Нидерландия, Финландия,
Испания, Дания, Франция, Люксембург и Великобритания. В
Германия местата се разпределят между националната листа
и листите на лендерите. Тази система има едно предимство:
тя позволява представителството на големите партии. Но тя
притежава и два несъмнени недостатъка: първият е, че оста­
вя изцяло в ръцете на партиите съставянето на листите, което
им позволява да включат хора от апарата си или отпаднали в
националните избори, на които трябва да се намери временно
убежище. Вторият е, че фаворизира националните кампании
по национални въпроси за сметка на европейските теми. Мно­
го страни определят долна граница на гласовете за участие в
разпределението на местата: 5 % във Франция и Германия, 4 %
в Австрия и Швеция, 3 % в Гърция. Промените в избирателната
система са доста малобройни: през 1999 г. Великобритания е
разделена на 11 избирателни района с мажоритарно гласуване
в един тур, като трите места на Северна Ирландия остават на
пропорционален принцип. През 2004 г. Франция запазва про­
порционалната система, но заменя националния вот с осем из­
бирателни района.

Функциониране и начин на работа на Парламента

Непосредствено след въвеждането на новия начин на из­
биране работата на Парламента не се променя, защото той не
разполага с допълнителни правомощия. В Парламента се деба-
тира, разработват се доклади, гласуват се резолюции. Той не е в
състояние да взема решения и да влияе реално върху изпълни­
телната власт. Новият начин на гласуване не подпомага прехода
към наднационалност, нито му придава нов тласък. Мълчани­
ето в пресата и в медиите продължава, малкото изключения са
при посещението на някоя личност като Садат, Рейгън или папа
Йоан Павел II или при инциденти като онзи, който противопос­
тавя председателя Жан-Пиер Кот на руския президент Борис

138
Елцин. Положението е анекдотично. Във Франция, всеки път,
когато се разгори битката за депутатски места, обществено­
то мнение се надига, за да защити заплашваните от Страсбург
права. Чак до 90-те години избраните с пряк вот трябва да се
задоволяват с ограничени правомощия. Наистина, те редовно
претендират за право на контрол над бюджета и над Комисията,
но техните искания потъват в безразличието.
Това безсилие има тежки последици: водещите политици
обръщат гръб на парламента в Страсбург. След като са избра­
ни в него, те бързо подават оставка и отстъпват мястото си на
следващия в листата. По този начин Ширак, Митеран, Жоспен,
Фабиус, Саркози и някои други напускат Страсбург преди пър­
вата си сесия там. Симон Вейл, избрана през 1979 г. и първа
председателка на Европейския парламент, остава в Страсбург
до 1992 г., което е повече от достойно за уважение изключе­
ние. През годините се оформят известен брой специалисти
като комуниста Франсоа Вюрц, депутат от 1979 г., и Жан-Луи
Бурланже от ЮДФ, председател и на Европейското движение.
Въпреки че не може да влияе върху институциите, вземащи
решения, парламентът подпомага общуването между хората и
става място за контакти между политическите партии.
Системните отсъствия, липсата на интерес и раздробеност­
та са и продължават да бъдат сериозни слабости на френските
избраници: депутатите солисти дълго време се самомаргина-
лизират в малки парламентарни групи. Френските комунисти
се самоизолират в безплодна враждебност, докато италианс­
ките се интегрират. Групата на Европейската народна партия е
доминирана в количествено отношение от германските хрис-
тияндемократи и няколкото френски депутати не са в състоя­
ние да бъдат техен полезен противовес. И накрая, френските
депутати суверенисти са само минимална опозиция, а техните
лидери (Льо Пен, Паскуа) сякаш се интересуват предимно от
предимствата на имунитета, който им дава техният мандат.
Как работят всъщност европейските депутати? И до днес
разполагаме с твърде малко свидетелства от първа ръка. Ален
Кривин, говорител на Революционната лига и европейски де­

139
путат от юни 1999 г., публикува в "Льо Монд" от 12 януари
2000 г. самокритичен отчет за мандата си под заглавие "Какво
видях в Европейския парламент". Ще цитираме три пасажа:

Обстановката е позната и неизменна. Избраниците участ­

ват по една седмица в месеца в пленарната сесия в Страсбург.
Останалото време е заето със заседания на комисиите или
на групите в Брюксел. На пленарните заседания се гласуват
препоръките и съвместните решения, там започва и пътят на
активиста от наивен депутат, който вярва в стойността на на­
писаното и на демократичния дебат...
Заседанията продължават до полунощ, но малцина от из­
браниците бодърстват.
Най-напрегнатият момент от сесиите е в четвъртък между
12 и 13.30, когато се гласува. Грандиозен момент, в който се
разкрива природата на тази институция, но и на нейните дейс­
тващи лица. Защото тогава амфитеатърът е пълен... Стотина
гласувания стават за минута... Тогава започва най-деликатната
операция: да разбереш какво се гласува. Ритъмът е убийствен
и най-малката грешка може да прати субсидията за Косово при
производителите на шоколад без захар...

В заключението няма никакво снизхождение: "Безкрайна

бумащина... бавно и бюрократично функциониране... парла­
ментът е напълно откъснат от своите избиратели и често пре­
небрегван от Европейската комисия... Накратко, театър на сен­
ките."
От функционирането на Европейския парламент остава да
се желае много и критиките не идват само от крайната левица,
при която антипарламентаризмът е стара традиция. Но дали
той е толкова безполезен орган, както смята Ален Кривин?

Постепенно разширяване на правомощията

на Парламента
Договорите от Маастрихт и от Амстердам разширяват пра­
вомощията на Парламента в бюджетната област и при конт­

140
рола над Европейската комисия. Председателят на Комисията
вече не се посочва от правителствените глави в Европейския
съвет, а се предлага на Парламента, който трябва да го утвър­
ди. Първият кандидат да се подложи на тази процедура става
люксембуржецът Жак Сантер. Италианецът Романо Проди, а
после и португалецът Жозе Барозу преминават с лекота през
изпитанието. След като е утвърден, бъдещият председател
трябва да преговаря, за да състави Комисията, чиито членове
се предлагат от правителствата на страните членки, а после да
разпредели различните ресори. Бъдещите комисари биват из­
слушвани от парламентарните комисии и подложени на труден
встъпителен изпит. Може ли Парламентът да отхвърля отдел­
ни кандидатури, след като цялата Комисия се гласува ан блок?
Това не е уточнено изрично, но той може да изрази мнението си
за отделни кандидатури и за отговорностите, които са им въз­
ложени, и така да накара председателя да преразгледа състава
си. Изслушването на Комисията Барозу (2004) се превръща в
изпитание, тъй като са оспорени кандидатурите на поне чети­
рима от предвидените двадесет и петима комисари. Един от
тях, италианецът Бутильоне, е отхвърлен особено остро.
И накрая, Парламентът получава право да следи изпълне­
нието на бюджета от Комисията и да създава анкетни комисии.
През 1999 г. критиките на Европейския парламент довеждат до
оставката на Комисията Сантер.

Бю джетът н а Е в р о п а

Размер и бюджетна процедура

В началото бюджетът на общността е скромен и се захранва
от страните-членки. С разширяването и увеличаването на пра­
вомощията той постоянно расте: 1,6 млрд. екю през 1968, 3,5
през 1970, 16,4 през 1980, 45,6 през 1990 г. Сега се определя
в евро и достига 89 милиарда евро през 2000 и 112 милиарда
през 2004 г. Към тази бюджетна маса трябва да се добавят из-
вънбюджета разходите на Европейския фонд за развитие (по­

141
мощи за Третия свят) и заемите на Европейската инвестици­
онна банка. Бюджетната процедура протича по следния начин:
Комисията изработва предварителен проект за бюджет, той се
представя пред Европейския съвет, който може да го промени,
а накрая се гласува от Парламента, който може да формулира
забележки. За отхвърлянето му се изисква мнозинство от две
трети. В случай на отхвърляне Съветът представя променения
бюджет пред Парламента. За изпълнението отговаря Комиси­
ята, а за последващия контрол - Сметната палата. След 1988 г.
многогодишни бюджетни прогнози подпомагат подготовката
на действията.

Бюджетни ресурси на Съюза

Те идват от четири основни източника: митнически такси,
събирани на входа, селскостопански такси, приходи от ДДС,
събиран от страните-членки, най-напред 1 %, а от 1986 г. 1,4
%, и накрая вноските на страните членки, фиксирани на 1,2 %
от брутния вътрешен продукт. Тъй като първите два източника
са с тенденция за намаляване, трябва да се разчита повече на
приноса на държавите. През 2004 г. 74 % от ресурсите идват
от вноските на страните-членки. Вноската на Франция достига
до 7 % от данъчните сборове. Финансовата маса. с която може
да разполага Съюзът, няма откъде да дойде, освен от увелича­
ването на приноса на държавите, но повечето от тях се про­
тивопоставят на увеличаването му до 1,24 % от БВП. ФРГ е
най-големият вносител с почти 25 % от бюджета, следвана от
Франция със 17 %, пред Великобритания и Италия с по 14,2 %.
Много държави отказват да плащат повече и искат да се сложи
край на "английското изключение". През 1975 г. Уилсън пости­
га намаляване на вноската на Великобритания. Десет години
по-късно, през 1984 г. Маргарет Тачър повтаря същото, като
издига призив, отекнал в сърцата на англичаните: "Give me my
money back" и изисква ново намаляване на английския принос
към финансите на Общността. Тя постига целга си с натиск
върху партньорите и английската вноска остава и до наши дни
по-малка, отколкото на другите големи страни. Всяка година

142
се прилага един и същ механизъм за корекции, с който върху
другите страни се разпределя намалението, "чека" за Вели­
кобритания. Трябва да се вземат предвид и други данни, които
отличават "нетните донори" от останалите страни-членки. Не­
тните донори са онези, които внасят в бюджета на Общността
повече, отколкото получават. В Европа на дванадесетте през
1994 г. пет държави са нетни донори в низходящ ред: Германия,
Великобритания, Италия, Франция и Нидерландия. Най-обла-
годетелстваните страни са Гърция, Ирландия, Португалия и
Испания. С разширяването до петнадесет към нетните донори
се присъединяват Швеция, Австрия, Финландия и Дания. През
2001 г. нетни донори са девет страни, сред които трябва да се
откроят големите донори (над 0,3 % от техния национален до­
ход) Нидерландия, Германия, Швеция, Австрия и Обединеното
кралство и второстепенните донори Италия, Дания и Финлан­
дия. Пет страни са нетни получатели: Белгия и Люксембург са
"административни" получатели, а действителните са Ирландия,
Испания, Португалия и Гърция.

Разходи
Трябва да се разграничават задължителните разходи, на­
ложени от договорите, от другите разходи. Първото перо на
разходите е общата селскостопанска политика: 5 228 милиона
екю през 1970, 11 596 през 1980, 27 233 през 1990, 40 222
през 1994 г. ОСП дълго време поглъща над 50 % от разходите.
На второ място идват разходите за структурни преобразува­
ния, които след 1985 г. нарастват значително и достигат до
30 % от бюджета през 1994 г. После идва сътрудничеството за
развитие, изследванията и технологиите, културата, енергети­
ката, индустрията, транспортът и околната среда. Разходите
за дейността достигат до около 5 % от бюджета. През 2000 г.
ОСП поглъща 43,9 % от кредитите за участие, структурните
реформи - 37,1 %, вътрешните политики - 6,5 %, външните
дейности - 5.1 %, администрацията - 5.1 %, предприсъедини-
телните разходи - 2 % .

143
 Постоянни дебати по бюджета
Дебатите за ресурсите на Съюза са постоянни, те непрекъс­
нато се подлагат на преразглеждане, при което винаги се стига
до едно опасно противоречие между нарастващите искания за
разходи и отказа на страните-членки да увеличат чувствител­
но финансовия си принос. При това положение единственият
изход е в преструктурирането на разходите. Един от основните
начини е да се намалят селскостопанските субсидии и делът
на ОСП в бюджета, но Франция извоюва този дял да остане
фиксиран до 2013 г. Трябва ли, за да се свали тази част под 40
%, да се отиде към частична ренационализация на подкрепата
за земеделието? Друг начин е пренасочването на регионалните
помощи към новите страни-членки от Изток за сметка на сре­
диземноморските страни, което предизвиква недоволството на
Испания, Португалия и Гърция. И накрая, може ли да се оча­
ква Великобритания да започне да плаща като другите големи?
Да се намали постепенно стойността на "чека", изтръгнат от
Маргарет Тачър във Фонтенбло, би било деликатна операция,
защото Великобритания вече е нетен донор.

Други европейски институции

Европейски съд
Тази съдебна инстанция е дискретна институция, която чес­
то се бърка с Европейския съд по правата на човека (Страсбург)
и Международния съд в Хага. Той заседава в Люксембург от
1954, а от 1989 г. е създаден и Първоинстанционен съд. Състои
се от по един съдия от всяка страна-членка (или 15 след 1994
и 25 след 2004 г.) с шестгодишен мандат и от десет общи адво­
кати. Съдът взема решения с мнозинство. Сред най-забележи-
телните му председатели ще посочим имената на французина
Робер Льокур и испанеца Хил Карлос Родригес Иглесиас (1994
- 2003). Дебатите в него се водят на френски и постановленията
му се издават на френски. Функциите на Съда са да тълкува ев­
ропейското право и да осигурява прилагането му от Комисията,

144
Съвета, Парламента и страните-членки. Той е едновременно
конституционен съд и съдебна инстанция, която съблюдава
спазването на правилата на конкуренцията. Може да бъде се­
зиран от граждани, от държавите-членки и от Комисията.
Съдът издава около 500 постановления годишно. Изминават
средно около две години от внасянето на иск до произнасянето
на решение. Поради разширяването и новите му компетенции
(икономически и финансови въпроси, право на убежище, имиг-
рационна политика) броят на делата расте. Към първи януари
2000 г. е имало 1628 висящи дела, от които 896 пред Съда и
732 пред Първоинстанционния съд. Необходимо е да се наме­
рят начини за ускоряване на предсъдебните процедури, защото
дела, отнасящи се до здравето като вируса на "лудата крава"
или болестта шап, трябва да се решават без такова чакане. Сред
по-новите постановления ще цитираме подкрепата, оказана на
Комисията при започнатата от нея процедура срещу Великоб­
ритания, заради недопускането на инспектори от Евратом да
проверят инсталациите за съхранение в Селафийлд (ядрени
отпадъци). Страната е обвинена в незачитане на договора за
Евроатом от 1957 г. В друго решение съдът отсъжда срещу
Комисията, в полза на Франция и Люксембург, че системата
"бонус-малус" при автомобилното застраховане не може да се
смята за пречка пред конкуренцията и свободното определяне
на тарифите. В друго решение Съдът изисква от Франция да
прекрати практиката на банките да не попълват текущи сметки
на физически лица.
Анализът на решенията показва раждането и утвърждава­
нето на европейско право, което се налага във всички страни-
членки и постепенно унифицира юридическите практики на
държавите от Съюза. Правоприлагането на европейския съд
въвежда в различни сфери на обществото повече хуманизъм от
обикновената свобода на придвижване; то налага равенството
на половете във всички европейски икономически структури.
Европейският съд се занимава и с въвеждането на европейс­
ките закони и директиви в националните законодателства. В
своите решения той посочва забавянията и несъответствията

145
и ги предава на Комисията, която може да наложи финансови
санкции. Съдът упражнява право, което стои над национал­
ното, и което националните съдилища от последна инстанция
трябва да зачитат и включват в практиката си. Според неговия
председател Родригес Иглесиас: "Съдът е решаващ елемент на
общностната легитимност."

Европейска сметна палата

Тя е по-нова от Европейския съд, основана е едва през 1977 г.
Първоначално се състои от 15 члена, но наскоро те са увеличени
до 27. Ролята й е да контролира изпълнението на общностния
бюджет и да формулира препоръки до Съвета и Комисията.

Езиците на Европа

Европа вече има двадесет официални езика. Никоя европей­

ска държава не отстъпва от собствения си език. Всички офици­
ални документи се превеждат на официалните езици на всяка
от страните членки. В Европейския съвет работните езици са
английски и френски, а все повече и немски. През годините ан­
глийският печели терен. Британците, с помощта на нидерланд-
ците и скандинавците, водят всекидневна битка, която накрая
дава плодове - в комисиите, работните групи, колоквиумите
употребата на френския намалява за сметка на английския, на
който говорят и пишат повечето функционери. Що се отнася до
комисарите, които не владеят или владеят слабо английски, те
са поставени в деликатна ситуация и трябва да се адаптират, за
да не бъдат маргинализирани.
Едно от най-важните звена на Европейския съюз е службата
на устните и писмени преводачи, защото трябва да бъде осигу­
рен симултанен превод на сесиите и заседанията и да се под­
готвят и публикуват текстове на всички езици на Съюза. С раз­
ширяването официалните езици от единадесет стават двадесет
и два и се налага да бъдат наети батальони от преводачи.
Както става с всички институции и европейските раждат

146
свой собствен речник и езикови навици. Бързо се създава евро­
пейски бюрократичен жаргон, наречен подигравателно от ге­
нерал Дьо Гол "интегриран волапюк" още на пресконференци­
ята му на 15 май 1962 г. Този европейски език е напълно чужд
за непосветените и донякъде непрозрачен, което не улеснява
разбирането и възприемането на решенията. Той увеличава
дистанцията и враждебността между "Европа на низините" и
"Европа на висините", т.е. на административния и политически
елит.

Европейските средищ а

Безкрайната препирня за седалището

Въпросът за седалището на европейските институции ос­
тава висящ от Римския договор чак до Европейския съвет в
Единбург през 1992 г.
През януари 1958 г.. когато вече са получени всички рати­
фикации, и след множество безплодни заседания в Париж се
провежда нова среща в опит да се определят седалищата на
новите институции. Постоянният представител на белгийската
делегация Жан-Шарл Сноа д ’Опюе разказва: "Това заседание
продължи до късно през нощта и не бе постигнато нищо. За да
приключим, се съгласихме за едно временно положение, ко­
ето беше следното: Комисията и Съветът да заседават в град
от страната, която председателства Европейския съвет. Азбуч­
ният ред определяше Белгия да поеме първа шестмесечното
председателство на Съвета и като следствие беше прието през
първите шест месеца Съветът и Комисията да се събират в...
Брюксел, замъка Вал Дюшес, тъкмо за да не се ангажираме с
нищо..." Така Брюксел е избран за шест месеца... През години­
те става приспособяване към завареното положение, без нищо
да е решено принципно. Периодично битката за седалището се
възобновява с поредици от декларации, маневри и полемики.
Позицията на Брюксел е подсилена от влизането на британци­
те, които скоро биха искали европейските институции да бъдат

147
 настанени там. Франция защитава с последни сили оставане­
то на парламента в Страсбург, обявен от Франсоа Митеран за
"столица на Европа". Други страни като Люксембург, Нидер­
ландия и Германия биха желали да запазят това, което имат, и
да приемат и нови институции. При временното решение има
едно неудобство: Общността не собственик на зданията, ко­
ито заема, тя е подслонена под наем от държавите, които са
строили сградите за нея. Тридесет и пет години след Договора
от Рим, Европейската среща на върха в Единбург (декември
1992) отсича по въпроса за седалището. Потвърден е статутът
на Брюксел като седалище на Комисията и Съвета, а Страсбург
остава седалище на Парламента.

Страсбург
Столицата на Елзас става първият европейски град. Той при­
ема Съвета на Европа, а после и Европейския съд по правата на
човека. Съвсем естествено през 1958 г., в приложение на Рим­
ския договор, Европейският парламент се събира в Страсбург,
където споделя амфитеатъра със Съвета на Европа. Градът е
удобен за представителите на Европа на шестте. С укрепва­
нето на службите в Брюксел и разширяването на Общността с
Великобритания, средиземноморските и скандинавските стра­
ни, сред депутатите и европейските чиновници, затруднени от
задължителните пътувания до Страсбург, се надиган гласове
Европейският парламент да бъде преместен в Брюксел. След
продължителни и трудни дебати като седалище на Европейс­
кия парламент е потвърден Страсбург, където е построена и
нова зала. Там ще се провеждат дванадесетте пленарни сесии
годишно, но допълнителните сесии ще се провеждат в Брюк­
сел. Това движение напред - назад между Страсбург и Брюксел
струва скъпо и води до загуба на много време и енергия. Ален
Кривин, чиито наблюдения вече цитирахме, хвърля критичен и
насмешлив поглед на тези периодични миграции: "Плащат, без
да се колебаят за преселението в Елзас по пет дни всеки месец
на 3 000 депутати, служители и секретарки, без да се брои роя­
кът от камиони, които пренасят стотиците куфари на избран и-

148
ците, или около 800 милиона франка, плащани всяка година от
данъкоплатците, за да угоди на националистическия каприз на
френските правителства." ("Льо Монд", 12 януари 2000)

Брюксел
Белгийската столица приютява раждащата се Комисия в
началото на 50-те години. Белгийското правителство постро­
ява върху руините на стар манастир едно голямо здание, което
взема името му "Берлемон", за да настани комисарите и техни­
те служби. Това е тринадесететажана железобетонна сграда с
формата на петолъчка. С нарастването на нуждите са построе­
ни още здания в европейския квартал, наречен "Робер Шуман".
Европейският парламент продължава да заседава в Страсбург.
От време навреме някои депутати искат да бъде преместен в
Брюксел. През 1989 г. Парламентът приема доклад с искане
да може да се провеждат извънредни сесии в Брюксел. Всяка
офанзива в полза на Брюксел вдига на нож френските власти. В
отговор белгийският премиер Мартенс, който е започнал пре­
устройството на парка "Леополд" и вдига там парламентарна
сграда, построява предизборната си кампания върху темата
"Брюксел - столица на Европа". Статуквото обаче се запазва.
През 1991 г. се налага "Берлемон", наричан и "Берлемонс-
тър", да бъде опразнен за премахване на азбеста и обновяване.
Дори има проекти да бъде разрушен. Офисите и трите хиляди
и петстотин чиновници се разпръскват из кварталите и окол­
ностите на Брюксел: комисарите в Брейдел, а "Карл Велики" е
определен за пресата и срещите на министрите. Службите са
настанени в общо 47 различни здания.
Решението от Единбург най-после позволява да се приемат
специалните сесии на Европейския парламент във вече готова­
та пленарна зала. Първата сесия тук се открива на 29 септем­
ври 1993 г. На пръв поглед европейският статут на Страсбург
се запазва, но всъщност динамиката на събитията се развива в
полза на Брюксел и това продължава с географското разшире­
ние и увеличаването на пълномощията. Предвижда се реконс­
трукцията на "Берлемон" да продължи четири години и три

149
месеца, но в действителност тя продължава 13 години и пог­
лъща 1,4 милиарда евро. През ноември 2004 г. Европейската
комисия влиза във владение на новото здание, което е по-добре
приспособено за задачите й с разгърнатата си площ от 243 000
кв.м., и възнамерява да го купи от белгийската държава.
Други европейски органи също са настанени в Брюксел:
Икономическият и социален комитет, Комитетът на региони­
те, Службата за борба с измамите (ОЛАФ). Присъствието на
Комисията привлича в Брюксел множество други структури:
дипломатически представителства, различни от тези при бел­
гийската държава и НАТО (със седалище тук от 1966 г. и нова
сграда), бюра на регионите, представители на страните-канди­
датки. Брюксел става домакин на кореспондентски пунктове
на печатни медии, радио и телевизии. Сред федерациите, ко­
ито намират за полезно да установят седалищата си в Брюк­
сел, са Европейската конфедерация на синдикатите от 1973 г.
Европейската асоциация на търговските камари, посредници
и застрахователи. В Брюксел се установяват и много адвокати,
специализирани в европейското право, представители на гру­
пи, на асоциации и фирми, които се отдават на лобиране пред
Комисията. Смята се, че в тези дейности са ангажирани над 20
000 души на пълен работен ден, а с разширяването броят им
нараства. При население от 960 000 през 2000 г. в Брюксел се
наброяват 273 000 чужденци, а дейността на мнозинството от
тях е свързана пряко или непряко с Европа.

Люксембург
В началото Люксембург получава седалището на Върхов­
ния орган. През 1958 г. се създават Съдът на Европейската
общност и Европейската банка за инвестиции. За да затвър-
ди тези резултати след сливането на Общностите, което води
до изчезването на Върховния орган, министър-председателят
Пиер Вермер решава на платото Киршберг да бъде построен
европейски квартал, чиито бетонни здания надвисват над род­
ния дом на Робер Шуман, превърнат днес в Европейски изсле­
дователски център. През годините Люксембург успява да изво­

150
юва различни предимства: установяването на секретариата на
Европейския парламент, на Европейската сметна палата през
1977 п, априлската, юнската и октомврийската сесия на Съвета
на министрите и Евростат, статистическата служба на Евро­
пейския съюз. Люксембург заема средищно положение между
Страсбург и Брюксел, благодарение на което утвърждава ста­
тута си на европейски град.

Други европейски седалища

Много други градове от съюза подслоняват европейски инс­
титуции или агенции. Флоренция приема Европейския универ­
ситетски институт и Архивите на съюза. През 1992 г. Хага ста­
ва седалище на Европол. Франкфурт на Майн, който получава
седалището на Централната европейска банка, се превръща
във финансова столица на Европа.
Агенциите са дванадесет - това са органи, основаващи се на
публичното право и самостоятелни юридически лица. Някои
изпълняват регулаторни функции като Европейското патентно
ведомство в Мюнхен или Европейската агенция по лекарствата
в Лондон. Тя е ръководена от шведски фармацевт, в нея работят
375 души и е отговаря за научната оценка на европейските ис­
кания за пускане на пазара на медикаменти, произведени чрез
биотехнологии. Към тази група продукти скоро ще се приба­
вят нови вещества за третиране на пет групи болести: СПИН,
ракови заболявания, невродегенеративни заболявалия, диабет
и редки болести. Други агенции са наблюдаващи органи като
Европейския мониторинг център по наркотици и наркомании,
разположен в Лисабон от 1994 г., или Европейската агенция за
околната среда в Копенхаген. Други пък изпълняват конкретни
програми като Европейската фондация за обучение в Торино.
Всяка страна-членка на съюза желае да се възползва от пре­
димствата на присъствието на поне една европейска служба на
нейна територия.

Необходимо ли е да се запитаме каква е същността на тези

европейски институции? Бащите основатели като Робер Шу-

151
ман говорят за Европейска федерация, Жан Моне стига до
предвиждането за Европейски съединени щати. Това не е тол­
кова детайлно разработен проект, колкото хоризонт, към който
според него е желателно да се стремим. След половин век мо­
жем да кажем, че Европа в никакъв случай не притежава чер­
тите на федерална държава, тъй като в политическата област
не се стига до съгласие и за най-малкия отказ от суверенитет.
Не съществуват централни институции като тези, които се на­
блюдават във федерални държави като САЩ, Канада, Бразилия
или Швейцария. Ще ги има ли някой ден? Досега преоблада­
ва междуправителственият метод на действие, предвиден и в
Конституционния договор от 2004 г.

152
Европейските институции

153
 Седма глава

Ново начало: Единният акт,

краят на разделението на Европа,
раждането на Европейския съюз

През 1988 г. никой не е в състояние да предскаже скорош­

ното мирно разпадане на съветската система, която след 1945 г.
разделя Европа на две и ограничава европейския процес до из­
ключително западен феномен. Дезинтеграцията на Съветския
съюз през 1989-1990 г. позволява обединяването на Германия,
връщането на източноевропейските народи в европейското
пространство и разширяването на Общността. Последствията
от тези събития с изключителна значимост все още не са се
разкрили напълно.

Нови действащ и лица в европейското пространство

След десетина малко объркани години, белязани от проти­

воречиви стремежи, трудности да се управлява изграденото
и надигане на евроскептицизма, дори на европесимизма, ев­
ропейското строителство започва нов възход благодарение на
появата на нови действащи лица. В началото на 80-те години
нови личности идват на власт във Франция, във Федералната
република и във Великобритания. От друга страна издигането
на Жак Делор през 1985 г. придава на председателството на
Комисията видимост и авторитет, каквито по-рано не е прите­
жавала.

154
 Основни действащи лица от 1980 - 1990:
Маргарет Тачър, Хелмут Кол и Франсоа Митеран
Сред действащите лица трябва да се отделят тези, които
възпират, от онези, които са способни да поемат инициативи и
да вървят напред. Към първата категория безспорно принадле­
жи Маргарет Тачър, консервативен министър-председател на
Великобритания в продължение на единадесет години (1979
- 1990), чиято враждебност към интеграцията и директивите на
Комисията от Брюксел е инстинктивна и трайна. В книгата си,
написана след оттеглянето от властта, тя казва: "През целия ми
живот, повечето проблеми, с които се сблъскваше светът, идва­
ха по един или друг начин от континентална Европа, а решени­
ята им - отвън." По повод на партньорите си тя прави следния
нелицеприятен коментар: "Истината е, че останалите от Евро­
пейския съюз имат по-голяма нужда от нас, отколкото ние от
тях." През единадесетте години на власт единствената Европа,
която я интересува, е зоната за свободна търговия. Тази ориен­
тация на "желязната лейди" към една минимална Европа веро­
ятно е одобрявана от повечето британци, тя забавя интеграци­
онния процес, без да е в състояние да го блокира. Обратното,
идването на власт във Франция на Франсоа Митеран през 1981
г. и на Хелмут Кол във Федералната република през 1982 г. са
положително събитие. Въпреки че принадлежат към различни
политически семейства - първият избран като социалист, а вто­
рият като християндемократ - те успяват да намерят почва за
разбирателство и да тласнат напред европейското изграждане.
Двамата имат шанса да упражняват властта дълго време - общо
14 години за Франсоа Митеран (два седемгодишни мандата от
1981 до 1995) и 16 години за Хелмут Кол от 1982 до 1998 г.
В началото на политическата си кариера Франсоа Митеран е
европейски настроен и участва в конгреса в Хага през 1948 г.
Остава си винаги такъв, макар че криволиците на политиката
и необходимостта да се закрепи здраво вляво, го отвеждат в
територии, които са по-подходящи за амбициите му. Това ве­
роятно е необходимо за да достигне до властта. Той не заявява
веднага след избирането си своите европейски убеждения и

155
нагласи, а изчаква благоприятна обстановка. Трябва също така
да прецени своя нов германски партньор Хелмут Кол. През
януари 1983 г. той оказва значителна подкрепа на канцлера
по въпроса за ракетите в Европа като произнася реч от трибу­
ната на Бундестага. На първо време Митеран се стреми към
френско-германско помирение. Френският президент кани във
Вердюн канцлера Кол, който върви по стъпките едновременно
на своя предшественик социалдемократ и на Конрад Аденауер.
Той интуитивно прави един символичен жест (двамата мъже
се държат за ръце на бойното поле) и тази снимка впечатлява
обществените мнения в двете страни. Тяхното съпричастие в
управлението на европейските дела се заражда в този момент
и се подхранва от тихата битка, която трябва да се води, за да
се неутрализират своеволните словесни изхвърляния на Мар-
гарет Тачър. Жак Делор напомня, че Франсоа Митеран "облече
доспехите на велик европеец, какъвто беше" и подчертава не­
говия "исторически ангажимент" в полза на Европа.

Жак Делор, председател на Комисията, 1985 - 1995

Съгласието между френския президент и германския канц­
лер е скрепено с издигането на Жак Делор за председател на
Европейската комисия. В началото Митеран предвижда Гасгон
Торн да бъде наследен от неговия бивш министър на външните
работи Клод Шейсон. След като разбира, че тази кандидатура
не може да бъде наложена, той предлага своя бивш министър
Жак Делор, име, прието веднага от неговия германски парт­
ньор (защото и той е мислил за него) и Европейският съвет го
избира през 1984 г. На 1 януари 1985 г. Жак Делор заема поста
си в Брюксел. Той е на 59 години и вече притежава богат опит,
натрупан като деец на Демократичната конфедерация на тру­
да през 60-те години, после като съветник в кабинета на Жак
Шабан-Делмас. Този ляв християнин, който се присъединява
към Социалистическата партия след 1974 г., не принадлежи
към "вътрешния кръг" около Франсоа Митеран. който го при­
общава към групата на своите съветници едва през януари 1981
г., а след изборната победа го назначава за министър на финан­

156
сите. По време на присъствието му в министерството му се
налага да проведе три девалвации на франка и да осъществи
национализациите в изпълнение на предизборните обещания
на своя президент. По-късно Жак Делор определя своя поли­
тически профил така: "Мой образец бяха социалдемократичес­
ките страни като Швеция, които се бяха приспособили към ка­
питалистическата система... и бяха възприели стратегия не за
раздяла с капиталистическата система, а нейна трансформация
чрез равновесие между пазара и държавната регулация. Доба­
вям, че бях привързан към социалния диалог между синдика­
ти и собственици." И продължава: "Франция улови своя миг
след психодрамата от 1983 г., когато се постави въпросът дали
трябва да излезем от европейската валутна система, а Франсоа
Мигеран реши да останем в нея." Като пледира за това оста­
ване и за определения като "наложителен" поврат, Жак Делор
подготвя, без да го знае, своето назначение в Брюксел, където
ще може да накара да работят заедно социалдемократи и хрис-
тияндемократи. Той не е ярка личност, склонна към медийни
изяви и ефекти. Създава впечатление на сериозен, работлив,
лоялен, едновременно с твърди убеждения и способен да при­
ема компромиси. Жак Делор не е федералист, той съзнава нена­
кърнимата същност на нациите Ц необходимостта да се съхра­
ни тяхната идентичност. "Искам да обединя не само народите,
каквото беше желанието на Жан Моне, но и държавите." Тази
фраза, произнесена в Брюж през март 1989 г., хвърля светлина
върху духа на десетте години (от 1985 до 1995), през които той
придава на председателството на Комисията авторитет и влия­
ние, които са му липсвали дотогава.

И зработване и въвеж дане в действие

на Единния европейски акт

Началото на председателството на Делор е облагоприятства-

но от доброто взаимодействие на френско-германския тандем и
от отслабването На английската позиция въпреки острите кри-

157
тики и закани на Маргарет Тачър. Проектът за преразглеждане
на Договора от Рим посредством Единен европейски акт пред­
шества идването на Жак Делор в Комисията. Той е идея на ита­
лианеца Алтиеро Спинели, която се развива през 80-те години.
Тя е подхваната след идването на Делор, по текста се водят
преговори през лятото на 1985 г. и е одобрен от Европейския
съвет в Люксембург през декември 1985 г. Той представлява
отстъпление от много от предложенията на Спинели, който в
края на краищата се обявява срещу проекта (предвижданият
политически секретариат при председателя така и не е създа­
ден). Единният акт представлява каталог от над двеста мерки,
някои от които са със значителен ефект.
Една от най-важните е създаването на голям единен евро­
пейски пазар, чието влизане в действие трябва да стане на 1
януари 1993 г. Предвижда се в този единен пазар да има сво­
бодно движение на стоки, хора и капитали.
Трябва специално да се отбележи реформата на процеду­
рите за вземане на решения с премахването на парализиращо­
то правило за консенсус и въвеждането на нова процедура с
квалифицирано мнозинство. След двадесет години най-после
се скъсва с компромиса от Люксембург, наложен от Дьо Гол
на неговите партньори. Все пак, мерките, засягащи данъчна­
та хармонизация и движението на хора ще продължават да се
приемат с единодушие.
Единният акт разширява обхвата на правомощията на Об­
щността върху валутата, научните изследвания и околната сре­
да. Проектите за научно и технологическо сътрудничество вече
могат да бъдат одобрявани и финансирани от общността. В до­
пълнителните разпоредби на Единния акт трябва да се посочи
създаването на Европейска агенция за околната среда.
Единният акт е ратифициран от Дванадесетте без особени
затруднения. Поради т. нар. съжителство [на дясно правител­
ство с президент социалист - б.пр.] правителството на Жак
Ширак изостава малко и се решава да получи парламентарна
ратификация едва през май 1987 г. Единният акт влиза в сила
на 31 декември 1987 г.

1-58
 Приложението на Единния акт и в частност приемането
на правилото за квалифицирано мнозинство, позволява да се
прокарат т. нар. "пакети Делор", 1 през 1988 и 2 през 1992 г.
Първият започва реформа на общата селскостопанска полити­
ка и създава нов бюджетен ресурс, състоящ се от определен
процент от БВП на всяка страна-членка. Вторият реорганизира
ресурсите за годините 1995-1999.
През тези години Комисията извършва огромна работа, при­
ема и прилага 279 директиви. Перспективата да трябва да се
подчинява на комплекс от правила, в чиято необходимост не е
убедена, кара Маргарет Тачър да критикува Комисията и ней­
ния председател, да разобличава еврократите и онова, което
нарича "регулативният бяс на Брюксел". Комисията разработва
европейска социална харта, приета от 11 страни. Маргарет Та­
чър предпочита да остави Великобритания извън нея. Трябва
да се чака до 1997 г., когато тя е ратифицирана от новото лей­
бъристко правителство на Тони Блеър.

Новите проекти на Делор:

Валутен съюз и свободно движ ение на хора

Проектът за Валутен съюз

Единният акт включва валутата в правомощията на об­
щността. Възможно ли е да се въведе обща валута, управлявана
от централна европейска банка? Осъществяването на подобен
проект би означавало прехвърляне на суверенитет и би прида­
ло на Европа валутна идентичност. В меморандум на герман­
ския министър на външните работи Геншер се предлага "съз­
даването на европейско валутно пространство и на европейска
централна банка" (февруари 1988). Създадена е комисия от
експерти за разработването на проекта под председателството
на Делор. Тя предлага текст, който трябва да стане основа на
дискусия, не предлага никакъв график и предвижда осъщест­
вяването в три етапа:
I. Премахване на контрола над обмяната и влизане в евро­

159
пейската валутна система на валутите, останали извън нея: ли­
рата, песетата, ескудото и драхмата.
2. Хармонизиране на валутните политики посредством Цен­
трална банка, която ще стои над националните банки.
3. Установяване на фиксирани паритети между валутите, ко­
ито да подготвят правителствата и потребителите за крайната
цел: въвеждане на обща валута, която може да се нарече екю.
Въпреки ожесточената съпротива на Маргарет Тачър, за ко­
ято не може и дума да става да изостави лирата стерлинг, пред­
ложението е прието от Европейския съвет на 26-27 юни 1989 г.
Било е възможно, както много други предишни доклади, и този
да остане без последствия, но не става така, защото непред­
видими европейски събития разбъркват картите и улесняват
постигането на решителен напредък по този въпрос.

Договаряне на пространство за свободно движение

Други проект на Жак Делор е свободното движение на хора
в Общността. Още на 1 януари 1985 г. са въведени първите
европейски паспорти. Това скромно начало трябва да бъде про­
дължено. Преговорите довеждат до конвенцията от Шенген
( 1990), с която се подготвя пълното премахване на границите
между Германия, Белгия, Франция. Люксембург и Нидерлан­
дия. Шенгенската конвенция влиза в сила от 1 март 1995 г. и
е разширена с още четири страни (Австрия, Испания, Италия
и Португалия). Шенгенското пространство включва девет дъ­
ржави, Великобритания и скандинавските страни остават из­
вън него. След преговори петте страни от Северния съюз (Да­
ния. Исландия, Финландия, Норвегия и Швеция) решават да се
присъединят през 1999 г. Дания остава отвън след отрицателен
резултат на референдум. Конвенцията премахва контрола на
вътрешните граници и го изнася на външните, където провер­
ките са засилени благодарение на сътрудничеството на митни­
ците, полициите и съдебните системи. Сътрудничеството меж­
ду националните полиции се превръща в истинска революция.
Според комисар Робер Брусар, директор на Централната ди­
рекция за имиграцията и борбата с нелегалния трафик на хора

160
(Дисилек), много неща са се променили "заради въвеждането
на офицери за връзка. Тук, в Дисилек, имам англичанин, испа­
нец, италианец, нидерландец и германец. И, естествено, има
френски офицери в Германия, Италия и т.н. Тези офицери за
връзка са изцяло навътре в нещата, това позволи да премахнем
преградите до степен, каквато не можехме да си представим.
Има по-голяма прозрачност и постоянна обмяна... Преди отно­
шенията бяха добросъседски, сега оперативният аспект е мно­
го по-ясен." ("Дьо Монд", 29 март 1996) Въведена е постоянна
обмяна между полициите, при определени условия е възмож­
но да се следи даден заподозрян извън националните граници.
Сътрудничеството стига дори до създаването на съвместни
полицейски участъци между Германия и Полша, Германия и
Чехия. В Страсбург е разположена централизирана полицейска
информационна система.
Прилагането на конвенцията постоянно се сблъсква с мно­
жество трудности: борбата срещу тероризма, борбата срещу
трафика на дрога, в който Нидерландия е станала основен
пункт, контрола на нелегалната имиграция и на бежанците от
Близкия изток (кюрди) и от южните страни. Мароканци и аф-
риканци преминават с риск за живота си Гибралтарския про­
лив. Други нелегални с албански и молдовски произход при­
стигат по море в Италия. За да се намали привлекателността
на страните от Общността в Германия е ограничено правото
на убежище, преследването на нелегалната имиграция става
по-строго, с отвеждане обратно до границите. В продължение
на години бежанците, желаещи да се доберат до Великобри­
тания, са събирани в лагери като този в Сангат, край Па дьо
Кале, който дълго пълни криминалните хроники, преди да бъде
закрит. Утвърждаването на шенгенското пространство минава
през засиленото сътрудничество на полициите и правосъдните
институции на страните от съюза.

11 Европа 161
 Разпадането на СССР и обединението на Германия

Краят на съветската система

Скоро след като идва на власт в СССР Михаил Горбачов
поема в нова посока, обобщена от пропагандата с две думи,
които днес са почти забравени: перестройка (реформи) и глас­
ност (прозрачност). Първоначалната цел на генералния секре­
тар на Комунистическата партия не е да разруши съветската
система, нито да отхвърли марксизма-ленинизма, а да ги ре­
формира и приспособи към новото време. По причини, кои­
то са извън целите на това изследване, Горбачов не успява да
овладее процеса и се превръща, вероятно въпреки желанието
си, в ликвидатор на съветската система. В народните демок­
рации потисническата система става неуправляема: в Полша,
въпреки извънредното положение, синдикатът "Солидарност"
и посещенията на папата разклащат властта на комунистичес­
ката партия, кодто е принудена да допусне назначаването на
преходно правителство и провеждането на свободни избори,
чийто неблагоприятен резултат е предвидим. През 1989 г. Ун­
гария бързо върви към мирна смяна на системата, а в Германс­
ката демократична република започват улични протести срещу
режима. Това са явни признаци на нарастващите затруднения
на Съветския съюз да контролира страните от Източна Европа.
Дори Берлинската стена се пропуква. Трябва ли да се проти­
вопостави със сила или да отстъпи в полза на мирния преход?
Горбачов избира втората възможност.
Най-зрелищното събитие, което удивява целия свят, е отва­
рянето, а после и бързото разрушаване на Берлинската стена в
нощта на 8 срещу 9 ноември 1989 г. Значението на това съби­
тие е ясно: то слага край на реда от Ялта и на разделението
на Европа на две - на Източна и Западна. Такъв е смисълът и
на думите, произнесени от бившия германски канцлер соци­
алдемократ Вили Бранд, произнесени в нощта на падането на
стената: "Сега онова, което принадлежи на едно цяло, може да
расте заедно."
Разрушаването на Берлинската стена се превръща в прелю­

162
дия на бързото събаряне на желязната завеса, на обединяването
на Германия, на изчезването на народните демокрации, на края
на плановата икономика от съветски тип, на разпускането на
Варшавския договор и на изтеглянето на всички руски военни
сили, разположени в Източна Европа след 1945 г. Тази бърза
и в общи линии мирна еволюция, за която СССР е принуден
да преговаря, тъй като е неспособен да и се противопостави,
преобръща навиците и начините на мислене, установени от че­
тиридесет години. Тя разкрива нови перспективи, сред които
двете основни са обединяването на Германия и влизането на
народите от Изток в общността на европейските страни. Поли­
тиците и дипломатите трябва да овладеят всички тези сътресе­
ния, които са ги изненадали и към които трябва да се адапти­
рат бързо. Преди всичко две от тях заслужават вниманието ни:
обединението на Германия и разширяването на Общността със
страните от Източна Европа. Остава да бъде изминат дълъг път,
осеян с трудности и капани.

Обединението на Германия
Пътят към германското единство се характеризира с кратък
период на напрежение между Федералната република и Фран­
ция, тъй като първоначално Франсоа Митеран и Маргарет Та-
чър се опитват, ако не да се противопоставят, поне да забавят
обединението. В противовес на цялостната си подкрепа, Мите­
ран изисква изричното признаване на линията Одер - Ниса като
източна граница на Германия. От този етап Франсоа Митеран
прави два извода: първият е, че Франция не е призната от два­
мата големи като решаващ партньор в германските дела (което
всъщност не е нещо ново), а вторият - че СССР вече не може да
бъде противовес на раждането на една мощна Германия. Сле­
дователно трябва да се направи така, че бъдещата обединена
Германия (неизбежно превръщаща се във велика сила в цен­
търа на Европа) да не може да бъде изкушена да действа като
самотен конник, а да бъде обвързана чрез поредица от принуди
с европейските партньори. В такъв дух са предложенията му
на Европейския съвет в Страсбург (март 1990), който протича

163
 в напрегната атмосфера и завършва с приемането на два текста
- единият е за европейския и валутния съюз, а вторият е декла­
рация за Централна и Източна Европа.
Френско-германската криза намира изход едва след резул­
татите от първите свободни избори в ГДР ( 18 март 1990). Про­
явявайки реализъм Митеран договаря съвместната декларация
с Кол от 19 април 1990 г. Двамата предлагат свикването на
междуправителствена конференция за икономическия и валу­
тен съюз в Европа и за обща европейска политика. Митеран
поставя ударението върху валутния съюз, а Кол върху полити­
ческия съюз: той познава силната привързаност на сънародни­
ците си към Deutsche Mark, силна валута, с която се гордеят и
се опасяват да изоставят за сметка на единната валута, чиито
предимства все още не схващат ясно. Във Франция перспек­
тивата за обединение събужда, и не само сред по-възрастното
поколение, смътните страхове от възраждане на германската
опасност. Митеран осъзнава, че на обединена Германия, което
означава и по-голяма, с повече население и по-мощна, трябва
да се гарантира мястото, което ή се полага в Европа. В също­
то време тя трябва да бъде привързана по-здраво към Европа,
за да се избегнат в бъдеще евентуални забежки към политика
на силата. Едно от тези средства може да бъде общата валута.
Дали жертването на Deutsche Mark е цената, която трябва да се
плати, за да даде Франция одобрението си за обединението?
Бързо започват международни преговори, завършили с до­
говора, наречен 2+4, който слага край на разделението на Гер­
мания и на Втората световна война. По-малко от година след
падането на Берлинската стена, на 3 октомври 1990 г., обедине­
нието на Германия е провъзгласено в Берлин. Това е и краят на
Студената война и на руско-американското противопоставяне.
Руската армия скоро напуска Германия и Източна Европа, до-
като американската армия запазва войските и базите си (като
Рамщайн) в Германия.
Обединена Германия вече не е заплашена, тя зависи по-мал­
ко от САЩ и няма нужда от защитник. ФРГ става отново го­
ляма суверенна държава, която обаче е подписала множество

164
международни задължения, ограничаващи нейния суверени­
тет и възможностите й за инициативи. Преди да се дистанцира
от САЩ минават десетина години. Едва по време на втората
война в Ирак (2003) Федералната република за първи път не
застава зад американската позиция.

Благоприятни фактори за нов европейски подем

В края на 90-те години три благоприятни фактора позволя­
ват да се осъществи напредък:
- Оттеглянето на Маргарет Тачър, която е отстранена от сво­
ите след вътрешна криза в консервативната партия. Начело на
британското правителство я заменя Джон Мейджър, не толкова
рязък, по-мек, който скоро след идването си на власт заявява:
"Искам да видя Великобритания в сърцето на Европа." Въпреки
това, той винаги заема позиция за минимална Европа. Според
него Общността "не трябва да допуска и най-малкото отстъп­
ление от принципите на свободния пазар, както във вътрешен
план, така и при външната обмяна" (юни 1991). Той винаги
се противопоставя на приемането на общата валута в неговата
страна, но се съгласява да не създава пречки за другите и удъ­
ржа на думата си.
- Волята на Хелмут Кол да потвърди европейския ангажи­
мент на обединена Германия. Дотогава Германия е трябвало
да доказва, че е най-добрият ученик в европейския клас. Вече
може да вземе предвид и собствените си интереси.
- Европейският приоритет във втория седемгодишен мандат
на Франсоа Митеран, който насочва нещата в тази посока за­
едно с министъра Ролан Дюма и съветниците си в Елисейския
дворец Елизабет Гигу и Юбер Ведрин.

165
 П реговори и подписване на Договора от М аастрихт
(7 февруари 1992)

Необходима е една година сложни преговори между Двана­

десетте, за да се стигне до подписването на Договора от Ма­
астрихт. Например, формулировката "федерална перспектива",
на която държат Митеран и Кол, е оттеглена от текста по на­
стояване на Великобритания. Този договор, наречен Договор за
Европейски съюз, който трябва да влезе в действие от 1 януари
1993 п, съдържа няколко раздела, сред които основният е за
валутния съюз.

Проектът за Валутен съюз

Той следва логиката на процеса, започнат в началото на 70-
те години с плана Вернер и актуализиран от проекта Делор, и
предвижда въвеждането на обща европейска валута, емитира­
не от централна европейска банка, след подготвителен период
от десет години. На 1 януари 2002 г. националните валути на
приелите го страни трябва да изчезнат за сметка на европейска
валута, чието име още не е уточнено. Предварително трябва да
се сближат валутните и икономическите политики на страни­
те-членки. За да се постигне това, са дефинирани "критерии за
конвергенция", които трябва да бъдат изпълнени от страните
кандидатки. Четирите основни критерия са следните:
- Намаляване на годишната инфлация до 1,5 %.
- Намаляване на бюджетния дефицит под 3 % от брутния
вътрешен продукт.
- Намаляване на държавния дълг под прага от 60 % от БВП.
- Равнището на лихвите в дългосрочен план не трябва да
надвишава с повече от 2 % средната стойност на трите страни
с най-добри резултати.
По препоръка на управата на Бундесбанк германските ръ­
ководители налагат толкова строги критерии, че се поставя
въпросът дали някои страни като Италия и Гърция могат да ги
изпълнят, т.е. ще могат ли да се включат в общата валута. Не
трябва ли те да бъдат смекчени и дори предоговорени?

166
 Другите раздели от договора за Европейски съюз
- Разширяване на правомощията на общността върху из­
следванията, правосъдието, полицията, защитата на потреби­
телите, чиито комплексни измерения проличават при случая с
лудата крава, замърсяването на моретата (замърсяване на Арк­
тика, нефтените замърсявания и т.н.)
- Въвеждане на европейско гражданство, което ще стои над
националните гражданства и осигурява юридическа защита
във всички страни от Общността, дава право на глас в общин­
ските и европейските избори в страната по местоживеене, как-
то и право да се кандидатира в европейски избори в страна,
различна от своята.
- Разширяване на функциите на Европейския парламент в
бюджетната област (приемане и контрол на бюджета) и при
контрола на Комисията: избиране на бъдещия председател, из­
слушване на бъдещите комисари, възможност да се гласува вот
на недоверие на Комисията.
- Формиране на обща външна политика и политика за си­
гурност (ОВППС) и избиране на Върховен представител за
ОВППС в лицето на испанеца Хавиер Солана. Този раздел
е един от най-деликатните, защото поставя въпроса за отно­
шенията с НАТО. Възможно ли е да се създадат европейски
военни сили? Със скромни средства са създадени европейски
военни сили, свързани със ЗЕС, военната ръка на Европейс­
кия съюз. Как да се осъществи намеса в локалните конфликти
на Балканите, след като германските войници нямат право да
действат извън своята територия? Как да се изгради европей­
ското участие в НАТО? Множество въпроси, които тогава все
още нямат отговор.

Утвърждаване на принципа на субсидиарността

Тази загадъчна дума, която днес е донякъде забравена, се
употребява през 1992 - 1995 г. Въвежда я Жак Делор. Принци­
път на субсидиарност означава, че централните институции на
Общността не са призвани да отговарят за всичко. Необходимо
е да се остави пространство за действие на гражданите и на

167
техните организации. За да се противодейства на предполага­
емото всемопьщество на технократите, трябва да се подкрепят
инициативите, идващи отдолу. В области като здравеопазва­
нето, културата, околната среда, защитата на потребителите,
регионът е равнище, на което могат да се поемат полезни ини­
циативи.

Деликатна ратификация
Ратифицирането на договора за Европейския съюз протича
в деликатен контекст, белязан от икономическа рецесия, уве­
личаване на безработицата и витаещо тягостно усещане. Пове-
чето от държавите предпочитат парламентарно ратифициране.
Необходимо е предварително да бъдат ревизирани много от
конституциите заради прехвърлянето на суверенитет, предви­
дено в договора. Във Великобритания Джон Мейджър се отказ­
ва от референдум и представя в Камарата на общините договор
с ампутирана валутна част, защото британците упорстват в от­
каза си да влязат в общата валута. Той постига благоприятен
вот, но една трета от депутатите консерватори се произнасят
срещу договора. Три страни избират процедурата на референ­
дума: Ирландия, Дания и Франция. Ирландците, които са из­
влекли облаги от влизането си в Европа, казват "да" с над 68
% от гласовете. В Дания след активна кампания на привърже­
ниците на отхвърлянето, те надделяват с минимална преднина,
с 50,7 % от гласовете през юни 1992 г. Във Франция кампани­
ята започва през лятото на 1992 г. с първоначално предимство
на привържениците на ратификацията. Президентът Франсоа
Митеран, който се е ангажирал публично в подкрепата на по­
ложителния вот, повежда след себе си по-голямата част от со­
циалистите. Сред тях Жан-Пиер Шевенман е единственият от
по-значимите дейци, който се произнася срещу ратификацията.
След гласуването той основава Гражданско движение, група,
която си остава маргинална и не накърнява единството на пар­
тията. Успехът на референдума се дължи и на подкрепата на
една част от Сбор за републиката, който тогава е в опозиция.
Ръководството на партията (председател е Жак Ширак), не без

168
колебания, и генералният секретар Ален Жюпе се произнасят
за ратификацията, докато мнозинството от техните избиратели
и избраници са по-възприемчиви към аргументите на Филип
Сеген и Шарл Паскуа, които оглавяват кампанията против нея.
При телевизионния дебат президентът избира за опонент Фи­
лип Сеген. През последните седмици динамиката е в полза на
отхвърлянето. В този контекст договорът за Европейския съюз
е ратифициран с малка преднина (51,1 %). Това носи облекче­
ние на партньорите на Франция, които се боят от повторение на
историята с Европейската общност за отбрана. Що се отнася до
Дания, на нея й се предлага предоговаряне или да се изключи
валутният раздел от договора. Втори датски референдум рати­
фицира променения договор.
Договорът за Европейския съюз влиза в сила на 1 ноември
1993 г., единадесет месеца след образуването на големия вътре­
шен пазар без граници. От 1 януари 1993 г. хората, стоките,
услугите и капиталите се движат свободно в ЕИО, а митничес­
кият контрол по границите между страните-членки е премах­
нат. Договорът за Европейския съюз бележи нов етап в проце­
са на интеграция, без да дава допълнителни пълномощия на
Комисията. Това е междудържавен договор, в чийто текст не е
включена думата "федерален" по настояване на Великобрита­
ния. Европейското изграждане продължава по междудържавен
път. Ключовият проблем е спазването на графика за етапите,
предвидени за следващите десет години. Мнозина се съмняват
в изпълнението на Договора. Те намират потвърждение на мне­
нието си в новите валутни сътресения: лирата и лиретата изли­
зат от европейската валутна система, която за няколко седмици
в края на 1992 г. е на ръба на имплозията. След това англий­
ското, италианското и испанското правителство предприемат
голяма девалвация на лирата, лиретата и песетата (5 % на 17
септември 1992, 6 % на 22 ноември 1992, 8 % на 13 май 1993).
Повечето от тези операции са предприети без консултации. Ев-
роскептицизмъг витае във въздуха и отново излиза на мода.

169
 Реинтеграция на страните от Ц ентрална и Източна
Европа в европейското пространство

Ренесанс на нациите от европейския Изток

Марксизмът беше обявил, че националният въпрос е наджи­
вян. Но събитията показват необикновената способност на на­
циите да превъзмогват времето и изпитанията. Сред отломките
от СССР отново се изправя Русия. Полската нация издържа три
огромни изпитания: подялбата, нацисткото и съветското потис­
ничество по време на Втората световна война и четиридесетте
години комунистическа диктатура под съветски контрол. Но­
вите демокрации от Изтока чукат на портите на Европа, техния
"общ дом" по израза на Горбачов. Не е възможно нито да бъдат
отблъснати, нито да бъдат приети веднага. Те са призвани да
влязат в Европейския съюз след период на адаптация, чиято
продължителност не може да се определи точно. Открит е път
за тяхното подготвяне - чрез Съвета на Европа, където държа­
вите, освободени от съветски контрол, поставят кандидатурите
си и са приети лесно. Самата Русия пожелава да влезе и е приета
в Съвета на Европа. За да им се осигурят финансови ресурси за
прехода, през 1990 - 1991 г. е създадена Европейската банка за
възстановяване и развитие, в която участват 39 държави, ЕИО
и Европейската инвестиционна банка. Новата банка трябва да
предоставя на източноевропейските страни кредити и заеми в
подкрепа на частната инициатива и предприемаческия дух. В
този контекст е въведена в действие и програмата ФАР за фи­
нансиране на проекти в областта на икономическите реформи.

Преминаване от Дванадесет към Петнадесет

Веднага след падането на стената европейските държави,
които имат отдавна демократични институции и равнище на
живот близко и дори превъзхождащо някои страни от Общност­
та, чукат на вратите на Европейската общност. Желаещите, ко­
ито започват преговори са пет: три скандинавски - Норвегия,
Швеция и Финландия, и две от Централна Европа - Австрия
и Швейцария.

170
 Австрия от трийсетина години изпълнява ролята на посред­
ник между Изтока и Запада, но тази роля вече е изчерпана и
тя трябва да се адаптира. При Норвегия става дума по-скоро
за подновяване на преговорите - преди двадесет години, през
1973, норвежките избиратели са отказали чрез референдум.
Този път социалдемократическото правителство на Гро Брунд-
ланд преценява, че трябва да се направи нов опит, още повече,
че техните скандинавски съседи също са решили да се присъе­
динят към общността. Финландия, която има дълга граница със
Съветския съюз, е трябвало да бъде много внимателна и към
най-малките желания на мощния си съсед. По неин адрес е
измислен терминът "финландизация", който означава отстъп­
чивост и сближаване, близки до сервилността. Освободила се
от съветското опекунство, Финландия веднага заявява своите
европейски стремежи. Швеция е останала защитена от светов­
ните войни и от съветския натиск от статута си на неутралитет.
Този статут вече не е толкова изгоден, както в миналото и ико­
номическите и търговски интереси изискват да се обърне към
Европа. Трите правителства започват преговори, а после искат
от страните си да се произнесат чрез референдум за влизането.
Резултатите са много благоприятни в Австрия и Финландия и
по-слаби в Швеция. Норвежките избиратели за втори път гла­
суват отрицателно с процент, близък до първия вот.
Преговорите с Швейцария по-скоро са за асоцииране, от-
колкото за приемане. В Швейцария мнозина се застъпват за
асоцииране. Нейното географско разположение, структурата
на международната търговия, международните функции, които
изпълнява от дълго време, я подтикват да се присъедини към
Европа. Но дългогодишната традиция на неутралитет, между­
народната роля на швейцарските банки, свързвани със съхра­
няването на банковата тайна, по-скоро са аргументи в обратна
посока. Федералното правителство решава да подложи на общ
референдум проект за влизането на страната не в Европейс­
кия съюз, а в европейското икономическо пространство, което
трябва да включи страните от ЕИО и от ЕАСТ. Поради отрица­
телния вот в немскоезична Швейцария проектът е отхвърлен

171
през декември 1992 г. с малко мнозинство (50,3 %). Прегово­
рите са прекъснати и не са подновявани след тази дата, но кон­
тактите продължават да се поддържат.
С това трето разширяване на 1 януари 1995 г. Европейският
съюз на Дванадесетте става на Петнадесетте. Демографският
прираст не е голям, но влизането на двете скандинавски страни
с висока степен на социална защита и живи и дълбоко вкорене­
ни демократични традиции представлява положителен принос
за Европа и ценен аргумент за английските правителства.
От своя страна Швейцария, която вече е сключила договор
за свободна търговия с Общността през 1973 г., договаря с
Брюксел цяла поредица двустранни споразумения за въздуш­
ния и наземния транспорт, за селското стопанство, за учебни­
те програми, за участие в Агенцията за околната среда. След
влизането на Словения Швейцария остава малък изолиран
остров в Европейския съюз. Но и до днес тя не дава никакви
признаци, че би могла да се откаже от банковата тайна. Про­
блемът с новите транспортни комуникации (включително же­
лезопътните) между Северна Европа и Италия, между Милано
и Хамбург, зависи от преминаването през швейцарска терито­
рия. Швейцария заявява, че е отворена за предложения в тази
насока. Тя предвижда да се включи през 2007 г. в Шенгенското
пространство, но при условие да не участва в административ­
ното и съдебно сътрудничество по въпросите на укриването
на данъци!

Югославската драма:
от европейска немощ към поемане на отговорност

• Д ъ л га т а дикт ат ура на Тито

Югославия, крехкото творение на Версайския договор, от
1945 г. е управлявана от комунистическия диктатор Йосип
Броз, наричан Тито, който я освобождава от германска окупа­
ция. Тито получава своя час слава, когато се противопоставя
на Сталин и поставя страната си на ръба на комунистическа­
та система. Той установява икономика на социалистическото

172
"самоуправление", представяна като "модел" от някои западни
идеолози. Той овладява с железен юмрук разнопосочните стре­
межи на народите, събрани във федерацията, и се опитва да
създаде югославска нация. След смъртта му неговите наслед­
ници, които не притежават неговия авторитет, губят контрола
над федералната система и един от тях, сърбинът Милошевич,
тръгва към налагането на национализъм, което довежда до на-
дигането срещу него на другите народи.

• Р азп адан ет о на Ю гославия

През 1990 г. избухва гражданска война между сърби и хър­
вати по повод на "граничните райони" в Сърбия, населени пре­
димно с хървати. Това става сигнал за поредица от конфликти, в
която другите народи се надигат срещу доминацията на сърби­
те. В началото Франция подкрепя федерация около Сърбия, за
да се избегне разпадът и разпокъсването. Френско-германското
сътрудничество не работи по този въпрос, защото Федералната
република (Кол и Геншер) през 1992 г. признава едностранно
и без консултации с партньорите независимостта на Словения
и Хърватия. Престъпленията, извършени от сръбската армия,
перипетиите около блокадата на Сараево, предизвикват възму­
щението на международната общност. След напразни опити за
европейско посредничество, контактна група, в която водещи
са САЩ и Великобритания, а Европа отсъства като такава, ре­
шава да бъдат изпратени умиротворителни сили. Необходим
е закъснелият натиск на американския президент Клинтън, за
да се стигне до "мирните споразумения" от Дейтън. Решено е
в горещите точки в Босна и Херцеговина да бъдат изпратени
многонационални сили под командването на НАТО с военни
контингенти от различни европейски страни и предимно ев­
ропейско финансиране. По време на кризата от пролетта на
1999 г., която довежда до ударите на НАТО срещу Белград и
Сърбия, решението за намеса е взето от САЩ, въздушните и
морските сили са предимно американски, а логистичната под­
крепа е от италианска територия. При последните изостряния
на тази криза, чиито най-чувствителни точки са Македония и

173
Косово, се проявяват три нови елемента: в умиротворителните
сили вече са включени и германски военни, Русия, която вина­
ги е подкрепяла сърбите, извоюва присъствие на руски части
в региона, освен това е предвидено европейските страни да
заменят НАТО в Босна и Херцеговина на 2 декември 2004 г.
Тази смяна се осъществява.

Продължителност на югославската криза

Тя продължава повече от 15 години. Макар че горещите точ­
ки сега изглеждат поставени под контрол, нищо не е решено по
същество. Окончателно възприето е едно: разпадането на феде­
рацията. Словения, близка до Швейцария и Австрия, е приета
в Европейския съюз. Първоначално Хърватия се надява да я
последва през 2007 г. В Сърбия, където националистически­
те страсти и напрежението си остават силни, стабилизиране­
то продължава да бъде несигурно. В другите територии око­
ло Албания "умиротворителните сили" се разполагат между
общностите и присъствието им изглежда необходимо. САЩ
постепенно се изтеглят дискретно от това пространство, чие-
то умиротворяване и стабилизация далеч не са постигнати, и
оставят на Европейския съюз все повече военни и особено фи­
нансови отговорности.

Двата бели дроба на Европа

Мечтата за открита Европа дълго време изглежда недости-
жима, но вече е реалност. Папа Йоан-Павел II приветства това
по свой начин, като казва, че Европа вече може "да диша с двата
си бели дроба" - източния и западния. Папа Йоан-Павел II иска
да напомни, че обединяването на Европа не значи и нейното
унифициране. Историята, културата, религиозните традиции
са оформили две Европи, които трябва вече да работят заедно
и да се обогатяват взаимно. Жан-Мари Люстиже, архиепископ
на Париж, чиито фамилни връзки с Полша са известни, го до­
пълва със следния коментар през октомври 1990 г.: "До мина­
лата година сякаш имахме амнезия за половината от самите
нас. Почти бяхме забравили тази половина, Източния блок..

174
да мислим отново за Европа в нейната цялост, включително
и Русия, е от стратегическо значение." През ноември 1996 г.
Жак Делор, напуснал преди почти две години председателския
пост на Комисията, казва следното: "Коя е простата идея, която
се налага днес? Тя е, че след падането на Берлинската стена
има една друга Европа, от която бяхме разделени, но която е
толкова Европа, колкото сме и ние. Ние не само трябва да про­
дължим да помагаме на тази друга Европа, както го правим от
1989 г., но и да й изпратим ясен политически сигнал: "Ние ви
очакваме!" Дългът на нашето поколение е да разпрострем оно­
ва "никога повече война между нас" върху цяла Европа."
Идеологическите, икономическите, културните и религиоз­
ните последици от това осъществено по мирен път обединя­
ване могат да се оценят само в дългосрочен план. В началото
на 90-те години е трудно да се измери отпечатъкът, оставен от
марксизма-ленинизма върху съзнанията, нагласите и поведе­
нията, както и реакциите на европейците от Изтока при откри­
тието на Западна Европа. Тогава не могат да се предвидят нито
начините, нито сроковете за икономическото наваксване.

175
 Европа на Петнадесетте

176
 Осма глава

По пътя към единна валута

и ново разширяване

Годините 1995 - 2004 са белязани от бавното оползотворя­

ване на перспективите, открити от обединяването на Европа и
от Договора за Европейския съюз. Движението към единна ва­
лута продължава десет години и тя става реалност за приелите
я страни на 1 януари 2002 г. Страните от европейския Изток,
които влизат в Съвета на Европа в началото на 90-те години,
започват дълъг и сложен път на адаптиране, което позволява
на 10 от тях да влязат в Съюза на 1 май 2004 г.

Ново поколение актьори: Ш рьодер, Блеър и Ш ирак

Основните участници в преговорите от Маастрихт по раз­

лични причини напускат властта през следващите години: края
на втория мандат, а после и смъртта на Франсоа Митеран, из­
борните поражения на Джон Мейджър във Великобритания и
на Хелмут Кол в Германия. Сменя ги ново поколение ръково­
дители, най-младите от тях не помнят Втората световна война
и са израснали в Европа от 60-70-те години. Такъв е случаят
с Герхард Шрьодер, роден през 1945 г. Те трябва да водят пре­
говорите за единна валута и за разширяването със страните от
Източна Европа. Мнозинството от тях произхождат от социал­
демократическото течение. Във Федералната република това
са канцлерът от СДП Герхард Шрьодер и неговият външен ми­
нистър от зелените Йошка Фишер. Във Великобритания Тони
Блеъл и новите лейбъристи идват на власт през 1997 г. след
дългото царуване на консерваторите. Тони Блеър се представя
като най-проевропейския от британските премиери. Сред мно-

177
 гобройните му декларации ще отбележим интервюто му пред
"Льо Монд" на 7 ноември 1997 г.: "Гласувах за Общия пазар на
референдума през 1975 г., борих се за промяна на европейската
политика на лейбъристите. Аз съм част от моето поколение.
Живял съм и съм работил малко във Франция. Чувствам се в
Европа като у дома. Обичам Европа. Искам Великобритания
да бъде част от нея. Мисля, че това е нашата съдба." Тези бла­
госклонни и искрени думи са последвани от едно по-реалис­
тично изречение, в което личи политически проект: "Наши­
ят интерес е да бъдем част от Европа и доминиращ актьор в
нея." Което означава, че неговите намерения са да надделява
отвътре в полза на британските интереси и че остава нащрек
за винаги резервираното обществено мнение, включително по
въпросите за общата валута и за прилагането на Шенгенската
конвенция. Неговият първи министър на външните работи Ро­
бии Кук защитава същата линия: "Ние признаваме, че мястото
на Великобритания е в Европа, че тя не може да просперира в
света, ако се държи настрана от Европа, по същия начин, както
не може да се мисли Европа без Великобритания." Попитан
за общата валута, министърът отговаря типично по британски:
"Ако общата валута бъде въведена и има успех, тогава, както
вече казах, в дългосрочен план Великобритания би трябвало да
се присъедини към нея." (15 май 1997) От седем години бри­
танският министър-председател Тони Блеър действа, винаги
усмихнат и любезен пред медиите, като упорит и безкомпро­
мисен противник на всякаква стъпка към наднационалност и
обща външна политика. Промените, които успява да наложи в
текста на Конституционния договор, показват забележително
постоянство на възгледите. В Италия лявоцентристкото прави­
телство на Романо Проди осъществява влизането на страната
в еврото.
Във Франция условията са по-сложни. Жак Ширак е из­
бран за президент през 1995 г. и дълго време следва голист-
ката линия, но все пак приема общата валута и гласува с "да"
на референдума от 1992 г. След като прилага критериите за
конвергенция и подписва Амсгердамския договор, Ширак губи

178
 парламентарните избори през 1997 г. и трябва да се примири
със съжителството с левицата. Съставянето на правителство на
"многообразната левица" начело с Лионел Жоспен затвърждава
поражението му. Министерството на външните работи е пове­
рено на дискретния и ловък Юбер Ведрин, който е бил повече
от десет години съветник на Франсоа Митеран в Елисейския
дворец. Смяната на мнозинството не засяга европейската поли­
тика на Франция, чиято приемственост трябва да се подчертае.
Жак Ширак никога не говори за Европа с топлота или ентуси­
азъм, според него това е необходимост, принуда, пред която
Франция трябва да отстъпи от реализъм. През септември 2003
г. той заявява пред "Ню Йорк Таймс": "Никога не съм бил евро-
активист, аз съм европрагматик, констатирам, че това (Европа)
е неизбежно и не градя теории за Европа." Този реалистичен,
приземен подход позволява, според президента, интересите на
Франция да се запазят и съчетаят с интересите на Европейския
съюз. Той се вмества в голистката линия на Европа на държа­
вите, която е доста далеч от федералистката и наднационална
линия на Робер Шуман и Жан Моне.
В края на XX в. тринадесет от петнадесетте правителства на
страните от Съюза са ориентирани към левия център срещу две
надясно (Испания и Люксембург). Новата Комисия, съставена
през 1999 г. след оставката на Комисията Сантер, отразява тази
ориентация. Председателството е поверено на бившия итали­
ански премиер Романо Проди, който е лявоцентрист. След 2000
г. се очертава рязък завой към десния център. Социалдемок­
ратите губят терен и запазват мнозинство само в три от пет­
надесетте страни (Великобритания, федералната република и
Швеция) и участие в правителствена коалиция в Белгия. След
май 2004 г. социалистите се връщат на власт в Испания, а след
това и в Португалия.
Извън тези флуктуации, които не променят фундаментално
целите на Съюза, трябва да се подчертаят два факта. В големи­
те страни от Съюза много от важните актьори си остават същи­
те: Ширак във Франция от 1995, Блеър във Великобритания от
1997 и Шрьодер в Германия от 1998 г., без да се пренебрегват

179
 представителите на малките страни, чиято дискретност често
е условие за ефикасност, като Юнкер в Люксембург и Персон
в Швеция. В същото време "френско-германският тандем", чи­
ято преса затиска срещите на върха, представян понякога като
мотора на Европа, не е никак ефикасен от 1995 до 2002 г. Мно-
гобройните консултации между двете страни не довеждат до
никакво ново предложение. След 2002 г. отношенията Ширак
- Шрьодер се подобряват.

П ътят към общ а валута

Договорът от Маастрих предвижда десетгодишен график.

Началото е трудно и несигурно: срив на европейската валутна
система, рецесия през 1993 г., която връща някои страни доста
назад от "критериите за конвергенция" и германските изиск­
вания. Скептиците многократно заявяват, че този график няма
да бъде спазен и общата валута няма да види бял свят. Поради
привързаността на германците към марката, Хелмут Кол води
битка, притиснат до стената, за да ги накара да приемат общата
валута.

Етапите на графика
Януари 1994: Учредяване на Европейски валутен институт,
преходен орган.
Декември 1995: Приемане на среща на върха в Мадрид на
името евро за бъдещата обща валута и определяне на 1 януари
2002 г. като дата за въвеждането й.
Декември 1996: Определяне на юридическите рамки на ев-
рото и на съотношенията за обмяна между еврото и страните-
членки, които няма да го въведат.
Октомври 1997: Приемане на Договора от Амстердам, който
променя Маастрихтския договор.
Декември 1997: Създаване на Съвет за еврото, съвет за уп­
равление на общата валута от всички страни-членки на Об­
щността, онези, които ще го въведат, както и онези, които няма
да го въведат веднага.

180
 Май 1998: Приемане на списъка от 11 страни, способни
да въведат еврото. Създаване на Централна европейска банка.
Поне в продължение на една година кандидатурите на Италия
и Гърция изглеждат в слаба позиция поради съмненията, че
тези две страни ще бъдат в състояние да покрият критериите
за конвергенция. Може ли да се мисли за отстраняването от
зоната на еврото на Италия, страна основателка на Европа на
Шестте? В края на краищата Италия е обявена за избираема,
а влизането на Гърция, която още не покрива критериите, е
отложено. Три страни остават доброволно извън зоната: Вели­
кобритания, Дания и Швеция.
1 юли 1998: Основаване на Централната европейска банка,
за чието седалище е определен Франкфурт във федералната
република. Вместо французина Жан-Клод Трише, който е раз­
следван, директор за девет години става нидерландецът Вим
Дуйзенберг, назначени са и шест члена на управата.
2000: Влизане на Гърция в еврозоната.
28 септември: Датчаните отказват на референдум (53 %
"не") да се включат в общата валута.
Сред деликатните въпроси, които трябва да се решат, на
първо място е стойността на еврото. Силно или слабо тряб­
ва да бъде еврото? Трябва ли да се равнява по стойността на
екюто? Как ще се разположи и ще се движи новата валута по
отношение на долара и йената? Решават да изравнят еврото със
стойността на екюто или 6,599 франка на 1 януари 1999 г. На
тази дата еврото заменя екюто като разчетна валута.
Успоредно с техническите аспекти трябва да се вземе пред­
вид и психологическата съпротива на населението срещу от­
каза от собствена валута. Разгръща се огромна разяснителна
кампания, която трябва да ограничи съпротивата, още повече,
че отказът на Великобритания да се включи в общата валута,
може да окуражи противниците на еврото. Съпротивата в това
отношение е по-силна сред народа, отколкото сред елитите. Що
се отнася до дискусиите за критериите за конвергенция, те да­
ват аргументи за класическото говорене на крайната левица,
разобличаваща сляпата и анонимна диктатура на банкери и
технократи.

181
 1 януари 2002: Пускане в обрашение на банкнотите и моне­
тите евро в дванадесет страни,
1 юли 2002: Изтегляне от обращение на банкнотите и моне­
тите на националните валути.

Първите години на Евроланд

Общата валута е приета лесно, макар че националните валу­
ти са изоставени не без мъка на сърцето. Въвеждането на евро-
то не предизвиква катастрофите, предсказвани от песимисти­
те. Европейците, които пътуват все повече, масово одобряват
еврото, защото то им спестява затрудненията при обмяната на
валута и пресмятането на разликите в курсовете. Общата валу­
та постига успех. Еврото е знак за съществуването на Европа и
интегриращ фактор. То създава еврозона с повече от 300 мили­
она потребители, води до икономии и слага край на спекулаци­
ите на европейските валути една срещу друга. Трябва все пак
да се спомене една от най-честите критики срещу общата ва­
лута - че е улеснила необоснованото вдигане на цените. Дали
това е усещане или действителност? Трудно е да се определи,
защото цените никога не са били стабилни и умереният им ръст
след 2002 г. е несравним със следвоенните инфлационни вълни
или с резултатите от петролните шокове през 1973 и 1979 г.
Постепенно еврото се превръща в международен инструмент
и резервна валута.
Управлението на еврото е отговорност на Европейската
централна банка. Оглавява я Жан-Клод Трише, преди това
гуверньор на Банк дьо Франс, който е взел активно участие
в създаването на еврото. През 2002 той заменя Вим Дуйзен-
берг. Председателят е подпомаган от шестчленен управителен
съвет, който трябва да следи за стриктната валутна дисциплина.
Председателят и съветът трябва да държат сметка за мненията
на гуверньорите на централните банки на страните-членки, с
които провеждат работни срещи на всеки две седмици. Трябва
да се постигат компромиси върху общите правила и да избягват
публичните разногласия. В помощ на Централната банка е и
един по-политически орган - Съветът за еврото, председа­

182
телстван от люксембургския премиер Жан-Клод Юнкер. Тази
"тайна и дискретна" институция е настанена в Еврокулата във
Франкфурт, висока 150 метра сграда под наем в квартала на
банките. Персоналът, надхвърлящ 1000 души, вече е "колони-
зирал" и един съседен небостъргач. Европейската централна
банка е придобила терен на брега на Майн, за да построи собс­
твено седалище.
Успехът на еврото улеснява ли разширяването на еврозона-
та? От четирите страни, останали извън нея, Гърция се присъе­
динява към зоната на еврото през 2000 г. Двете скандинавски
държави, Швеция повече от Дания, още се питат. Във Великоб­
ритания колебанията на Тони Блеър отразяват враждебността
на голямото мнозинство от британците, привързани към ли­
рата стерлинг. Той трябва да се съобразява и с мнението на
министъра на финансите Гордън Браун. който през юни 2003 г.
отложи безсрочно приемането на еврото от Великобритания.
При въвеждането на общата валута германците са непо­
колебими по въпроса за спазването на обявените критерии за
стабилност, особено за бюджетния дефицит, който трябва да
остава под 3 % от БВП. Това е един от критериите за приемане.
Но след въвеждането на еврото нещата се развиват по различен
начин. В сложната икономическа конюнктура Франция и Феде­
ралната република допускат бюджетните им дефицити да над­
хвърлят значително позволените 3 %. След 2002 г. двете стра­
ни престават да зачитат един от критериите за конвергенция и
изискванията на пакта за стабилност и са призовани от парт­
ньорите си да ги спазват. Люксембург и неговият министър на
финансите Жан-Клод Юнкер, който вече е изиграл важна роля
при сближаването на гледните точки на Франция и Германия
за пакта за стабилност (подписан 1995), този път се намесва,
за да бъдат избегнати санкциите. На двете страни им се налага
да се задължат да спазят този критерий в бюджета за 2004 г. Те
успяват да го постигнат, в случая с Франция по конюнктурни
причини, а не поради структурно усилие. Дебатите в този кон­
текст показват закостенялостта и прекалено ограничителния
характер на тези критерии. Могат ли те да бъдат смекчени? За

183
март 2005 г. е предвидена реформа на пакта за стабилност. Но
всяка промяна изисква единодушие. Ще бъде ли възможна та­
кава промяна при новата конфигурация на Европа на Двадесет
и петте?
Засега еврото се представя добре по отношение на другите
големи валути (долар, йена, лира стерлинг, швейцарски франк).
Преди всичко привличат вниманието отношенията с долара.
След фазата на спадане, продължила почти три години, по вре­
ме на която еврото пада под прага от един долар, еврото се
вдига до 1,20 за долар и се колебае около гази стойност, за да
се изкачи постепенно до 1,36 за долар. На първи април 2005 г.
курсът му отново спада до 1,30 за долар. Доброволното обез­
ценяване на американската валута дава известно предимство
при високите цени на петрола, но от друга страна затруднява
европейските продажби на американския и световния пазар.
Но министрите на финансите от еврозонага нямат почти ни­
какви средства за натиск върху курса на американската валута.
Два важни въпроса остават без отговор. Добро ли е за Европа
силното евро? Може ли еврото да бъде конкуренция на зелена­
та банкнота като разчетна единица, разплащателно средство и
резервна валута?
Както пише Жан-Мари Коломбани в специалното издание
на "Льо Монд" от 23 ноември 2002 г., еврото "е последната
победа на Жан Моне1'. Жан Моне успява да заобиколи поли­
тическите блокади посредством икономиката и валутата. Но
новият напредък в изграждането на Европа минава през поли­
тическите решения. Готови ли са вече държавите за отказ от
суверенитет?

Еволю ция на общ ите политики

Еволюция на Общата селскостопанска политика

Общата селскостопанска политика си поставя за цел да
организира вътрешния общностен пазар на селскостопански
продукти, да гарантира доходите на селскостопанските произ­

184
водители и да осигури защитата на потребителите. В същото
време тя цели да регулира общностния пазар в условията на
световния пазар, откъдето и деликатните преговори в рамки­
те на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ) до
1995 г., а после в рамките на Световната търговска организация,
която го наследява.

• Ф ункциониране н а О С П
Тук не е мястото да навлизаме в сложните технически дис­
кусии за отварянето на общностния пазар, за размера на мит­
ническите такси при внос и премиите за износ - конфликтите
със Съединените щати в тази област са многобройни и посто­
янни. Съюзът, който се превръща във втория световен износи­
тел на селскостопански продукти, е изправен пред два значи­
ми въпроса: свръхпроизводството на някои продукти (зърнени,
маслодайни и млечни) и тенденцията на световните пазари
към спадане на цените на основни продукти като зърнените
храни. Да се намали производството, да се изравнят цените в
общността със световните, да се отвори прекалено широко и
прекалено бързо пазарът на общността, означава да се намалят
рязко доходите на селскостопанските производители. Те биха
протестирали шумно, биха излезли на демонстрации, поиска­
ли и получили подкрепата на своите правителства. Известно е,
че в миналото Брюксел често се е превръщал в сборен пункт
на "разгневени" селски стопани. Цените на зърнените храни
дълго време остават гарантирани и фиксирани с политическо
решение, но вече се определят от пазара. Неизбежното спадане
на цените, към което едрите производители от Бос и Шампан
могат да се приспособят лесно, може да засегне смъртоносно
малките и средни стопани, за които трябва да се намерят ком­
пенсации. Един от пътищата е въвеждането на степени и горни
граници на помощите, за да се облагодетелстват по-малко ед­
рите производители. За тютюневите култури, които са субси­
дирани до 2002 г., Съюзът започва действия за пренасочване
към други култу ри.

185
 • Ц ен а и р еф о р м а на О С П
Разходите за ОСП на общностно равнище са смятани и про­
дължават да се смятат за твърде високи от много страни-член­
ки. За да се подобрят досегашните и да се започнат нови дей­
ности, те желаят и дори изискват да се намали частта за ОСП
в бюджета на Общността. Тази тенденция среща съпротивата
на правителствата, чиито селскостопански производители са
облагодетелствани. Такъв е случаят с Франция, основен бене­
фициент от ОСП ( 16 % от бюджета на общността и 25 % от
бюджета за ОСП), която протака и успява да отложи някои от
реформите. Според една статистика за 2000 г. 34 % от прихо­
дите на френските селскостопански производители идват от
европейски помощи. Това е средна стойност, зад която се крият
големи диспропорции между различните сектори: 69 % при
овцевъдството. 67 % при трайните насаждения, 62 % при про­
изводството на говеждо. Млекопроизводството е подкрепено
само с 26 %, а в дъното на таблицата са птицевъдството и сви­
невъдството с 15%, плодовете и зеленчуците с 9 % и накрая
лозарството с 3 %. Един от начините за намаляване на разхо­
дите би могло да стане съвместното финансиране от Съюза и
държавите. Имали насочване към частична ренационализация
на ОСП посредством национални помощи като обезщетения­
та, получени от френските говедовъди? Германия многократно
предлага да се тръгне по този път. В областта на риболова бър­
зото намаляване на ресурсите води до намаляване на улова и до
въвеждането на квоти за някои видове след трудни преговори
с отрасъла.
Ето защо реформата на ОСП стои на дневен ред от годи­
ни и напредва бавно. Тя трябва да влезе в сила на 1 януари
2005 г. Принципът е да се обвържат помощите, получавани от
Брюксел, с "добрите селскостопански и екологични условия":
да се предпазват почвите от ерозия, да се запазва съдържанието
на органични вещества, да се подобрява качеството на водата,
да се поддържат постоянен дял пасищни площи в национален
мащаб. Фиксирани са срокове за изпълнение и производите­
лите, които не са в състояние да ги спазят, подлежат на финан­

186
сови санкции. Деветнадесет европейски директиви очертават
картината на селското стопанство на утрешния ден, което е
загрижено не толкова за производителността, колкото за ус­
тойчивото развитие. Те задължават отрасъла да се адаптира:
опазване на природата и естествената среда (ограничаване на
използването на нитрати и пестициди), проследяване на про­
изхода на животните, директиви за хабитата и птиците (кое­
то изисква премахването на ловните заграждения), защита на
подпочвените води, директива за фитосанитарните продукти,
борба срещу монокултурите. Целта е да се стигне до единна
премия за експлоатация. Вече не става дума само да се произ­
вежда, а да се запазва един тип социален живот и да се отговаря
на новите нужди (оттук подкрепата за биологичните култури и
зеления туризъм). Преходът от производство с влагане на мно­
го химикали към разумно селско стопанство е сложна задача, в
която се съчетават опазване на околната среда, продоволстве­
на сигурност, условия на труд и доходи на селскостопанските
производители. Системата на квотите за млечни произведения
се запазва до 2014 - 2015 г. Селските стопани могат да разчи­
тат на бюджет, гарантиран за десет години, и на политика, га­
рантирана на международно равнище в рамките на Световната
търговска организация.

• С елскост опанскит е кризи

Европейският съюз се сблъсква с две кризи, които разбун­
ват общественото мнение и потребителите. Те са предизвикани
от две болести по говедата: спонгиформната енцефалопатия,
известна като болестта "луда крава", срещана предимно във
Великобритания, и шап, разпространен по-широко. Наричат
първата "криза на лудата крава", поради мозъчните поражения
при животните в последния стадий на болестта. Тъй като това
заболяване се предава на човека, то предизвиква големи въл­
нения и временен рязък спад на продажбите на говеждо месо.
Епидемията се задълбочава поради пропуските в английския
ветеринарен контрол и измамите при производството на труп­
но брашно, чието производство и консумация впоследствие са

187
забранени. Тези недоглеждания улесняват разпространението
на болестта. В името На защитата на потребителите Франция
обявява ембарго върху вноса на британско говеждо през март
1996 г., въпреки острите протести на правителството на Ве­
ликобритания, което подкрепя своите фермери. Епидемията
е овладяна, но последиците отшумяват дълго време. Необхо­
димо е решение на Европейския съд, за да се реши Франция
през 2002 г. да вдигне ембаргото върху говеждото с британски
произход. Шапът не е нещо ново. Фермерите са страдали от
него многократно. Новата епизоотия става повод да се вземат
драстични санитарни мерки като избиване на цялото стадо, в
което е открито заразено животно. Както се случва често, едно
заболяване, една криза позволяват подобряването на правил­
ниците за ветеринарна и фитосанитарна сигурност, правилата
за етикетите и подобряват информираността и безопасността
на потребителите. Те стават подозрителни към продуктите на
индустриалното селско стопанство поради пораженията, нана­
сяни от прекомерната употреба на пестициди и от замърсява­
нето на реките и подпочвените води с нитрати. Допълнението
"био" става изискване и застраховка срещу "вредните храни".
В тази атмосфера се слага обещаващо начало на биологичното
земеделие, което пази околната среда, отнася се хуманно към
животните и съхранява селските местности. Но остава да се
извърви дълъг път, за да се премине от политика на подкрепа на
свръхпроизводството, към режим на помощи, насочени към па­
зар, който опазвана околната среда и се грижи за качеството. Не
е ли по-подходящо помощите да се отделят от производството
и да се свържат с развитието на селската среда? Предвижда се
намаляване на субсидиите за износ за сметка на подкрепата за
биологичното земеделие.

• Равносмет ка и бъ дещ е па OCTI

В рамките на едно поколение европейските земеделски пло­
щи са се променили повече, отколкото за векове преди това.
Селскостопанският сектор се индустриализира, раздробените
ниви и семейните ферми почти изчезват. След 1960 г. количес­

188
твото продукти, които не намират клиенти, рязко се увеличава.
Земеделието става професия, за която е необходимо образо­
вание и познания за методите на управление, без които не е
възможно производството да бъде доходоносно. Селяните са
заменени от малко на брой производители, често специализи­
рани в една или две области, високообразовани. Те владеят ме­
тоди за производство и управление, използват много техника и
оборотен капитал. Селскостопанските предприятия са премо-
делирани като следствие от разпадането на селските общности
и замяната им от земеделски общности с размити очертания,
изградени по икономически критерии. Селскостопанският
производител възприема начина на живот, ценностите и хра­
нителните навици на модерното общество.
Съдбата на общата селскостопанска политика зависи от
промените в тенденциите в световната търговия. Съюзът е ед­
новременно нетен вносител на храни и голям износител. Съе­
динените щати и техните съюзници се стремят към частично
неутрализиране на ОСП и в дългосрочен план към създаване
на трансатлантическа зона за свободна търговия. Залогът е го­
лям и в този сектор САЩ и Съюзът са едновременно партньори
и конкуренти.
Запазва се необходимостта от общностни преференции, за
да се противодейства на навлизането на евтино украинско зър­
но и на дъмпинга на американските фермери, подпомагани със
значителни субсидии. Функционирането на ОСП, което е до­
ста сложно и в Европа на дванадесетте и петнадесетте, става
още по-деликатно с присъединяването на страните от Източна
Европа, които са запазил значителен, но изоставащ аграрен
сектор (Полша, България и Румъния). В процеса на прехода
навсякъде в Съюза трябва да започнат да се прилагат еднакви
норми. Обявената и очаквана цел е постепенното намаляване
на селскостопанските разходи: 66 % от бюджета на Комисията
към 1990, 43 % през 2003, предвиждани 33 % през 2013 г.

189
 Еволюция на регионалната политика
С течение на годините регионалната политика става все
по-сложна, тя включва два основни раздела: институционален
и финансов. Комитетът на регионите е консултативен орган,
който представя становища пред Комисията и на Съвета или
извършва проучвания по тяхно искане. Трудно е да се прецени
ефективността на този орган, който се ръководи от принципите
на субсидиарността и цели да запознава върховете с пробле­
мите на низините. В други области регионите могат да бъдат
асоциирани и представени в Съвета на министрите на Съю­
за. В случая с Германия в европейските институции участват
представители на лендерите, когато става дума за въпроси от
тяхната компетентност като образованието. Трите белгийски
автономни региона също имат европейски правомощия. През
ноември 2004 г. новото социалистическо правителство на Ис­
пания също предостави на автономните общности европейски
правомощия и възможност да бъдат представени в испанските
делегации. Това е особено важно за автономна общност като
Каталония.
Второто разходно перо на Общността след ОСП са струк­
турните фондове, една трета от общностния бюджет. Те са
увеличавани значително на два пъти - през 1989 и през 1994
г. Разпределят се в различни фондове: Европейски фонд за ре­
гионално развитие (ЕФРР), Европейски социален фонд (ЕСФ),
Кохезионни фондове за най-бедните страни, както и петнаде­
сетина отделни инициативи. Сред последните трябва да се по­
сочат специално програмите, наречени "Интеррег", които по­
ощряват общностните политики за междурегионално развитие
и трансгранично сътрудничество. Сред тях са програмата Рейн
- Мьоз в подкрепа на еврорегиона, който обединява Лимбург
и Лиеж в Белгия, нидерландския Лимбург и германския Аа-
хен. Друга програма е насочена към територия, пострадала от
упадъка на металургията: областта Лонгви в Лотарингия, юж­
ната част на Люксембург и белгийския район Арлон. Подкре­
пя се междурегионалното сътрудничество по източните грани­
ци на С ъю за м еж ду Ф едералната република и Полша, м еж ду

190
Южна Саксония и Северна Чехия. През годините се получава
такова оплитане, че една област може да се възползва от много
различни европейски програми за помощи.

Културна политика
Това е твърде деликатна дейност, за която разполагаме с мно-
гобройни декларации и изобилна и многословна литература. В
нейна подкрепа често се припомня една мисъл, приписвана на
Жан Моне, който бил казал, че ако трябвало да започне отново
изграждането на Европа, щял да започне от културата.
По решение на срещата на върха в Хага (1969) е създаде­
на Комисия за култура, в която Алтиеро Спинели, заместник-
председател на Европейската комисия от 1970 до 1976 г., влага
много. Сред осъществените проекти е създаването през 1976
г. на Европейски университетски институт във Флоренция,
който приема всяка година близо двеста стипендианти, кои­
то разработват дисертации по право, икономика, политически
науки и история. Съществуват цяла поредица програми: "Ари-
ана" подпомага книгоразпространението и особено превода,
"Еразъм" от 1987 г. подпомага мобилността на студенти и пре­
подаватели, "Лингва" - изучаването на езици. Тези програми
са преразгледани и трансформирани с Договора от Маастрихт
(членове 126-128), с който се слага началото на нови програ­
ми: "Сократес" (сливане на "Еразъм" и "Лингва"), "Леонардо"
за студенти, "Темпус" за университетската мобилност, "Рафа­
ел" за културното наследство. Европа на културата е насочена
към общото наследство и подкрепа на съвременните творци.
Националните държави, както и ЮНЕСКО в световен мащаб
отдавна са тръгнали по този път. Всяка година един град се
определя за европейска столица на културата и там се органи­
зират прояви, които могат да привлекат зрители и да разкрият
блясъка на творби от културното наследство и от съвременни
творци. За 2007 г. е избран Люксембург. Предвиденото за 2007
г. откриване на Музей на Европа в Брюксел също е средство да
се осъзнаят древността, многообразието и общите ценности на
европейските култури. Ролята на Европа е да подготви новите

191
поколения за по-доброто опознаване на другите, да улесни ус­
вояването на езици и да открои междукултурните явления.
За да бъдат информирани европейците за всичко общо, ко­
ето ги обединява, през 1992 г., по инициатива на Европейския
съюз е създаден европейският информационен телевизионен
канал Евронюз. В началото капиталът му е разпределен по
следния начин: 49 % на едно британско дружество, 51 % на
консорциум от 18 обществени телевизии от Европа и среди­
земноморския басейн. Този канал, в който работят 240 щатни
служители и 150 журналисти, е на загуба. Успехите не са на
висотата на очакванията.

Космическа политика
След много опити и провали, например с ракетата носител
"Европа". Франция предлага проекта за ракетата "Ариана", при
условие че разработката ще бъде ръководена от Националния
център за космически проучвания. Тя поема 60 % от финанси­
рането на проекта и се ангажира да покрие евентуални прераз­
ходи. През юли 1973 г. е постигнато съгласие. Изстрелването
на "Ариана I " от полигона Куру в Гвиана на 24 декември 1979
г. е успешно. Следват "Ариана" 2 ,3 ,4 , 5. а пазарът за спътници
се разширява благодарение на подема в телекомуникациите. В
този аспект "Ариана" е ефикасен конкурент на стремящата се
към хегемония НАСА. През 1995 г. е създадена Европейска­
та космическа агенция, за да координира този бързо развиващ
се сектор. Създадени са няколко програми като "Ариана кос­
мос", "Хермес" и програмата за космическа станция, нарече­
на "Алфа", която е плод на междудържавно сътрудничество,
предимно френско-германско. През 1998 г. Комисията слага
начало на програма за гражданска навигация и глобално по­
зициониране чрез спътници, наречена "Галилео". Предвижда
се до 2010 г. да бъдат изстреляни 30 спътника за радионасоч-
ване, които ще имат многобройни приложения в сухопътния
транспорт, насочването на кораби, телекомуникацията, рибо­
лова, селското стопанство и т.н. За разлика от руската програма
(Глонасс) и американската (Система за глобално позиционира­

192
не, GPS), тази програма е гражданска и ще бъде управлявана
само от цивилни. Предвижда се първите спътници да бъдат
изстреляни през 2005 г., а програмата да влезе в действие през
2008 г. Сключен е цялостен договор с американската система,
към която е свързано Обединеното кралство. Става дума за зна­
чителна инвестиция от 1,7 милиарда евро. Една трета от тях
се осигуряват от Съюза, а останалите две трети от частни гру­
пировки. Осъществяването на тази програма не само създава
работни места и тласка напред техническия прогрес, но и по­
казва способността на европейците да се впишат в световните
тенденции. С изключването на военния аспект от програмата
обаче Европа остава зависима за военните си операции от аме­
риканската система GPS. Директорът на агенцията, бившият
министър на отбраната на Белгия Понселе, предупреди: "Ев­
ропа се самопотопява!"

Една от службите: Европол

Европол или Европейското полицейско бюро е създаден
през 1994 г. със седалище в Хага и в него работят малко над
300 души. В задачата му е да се бори с тежките форми на пре­
стъпност. Първоначалните му функции са събиране и анализ
на информация. Постепенно правомощията му са разширени
във всички области на сигурността: от 1999 г. - осъществяване
на репресивни действия срещу организираната престъпност,
трафика на дрога, коли и хора, както и срещу нелегалните ка­
нали за имиграция, а от 2003 г. заплахата от тероризъм влиза в
обсега на пълномощията му. Поради това Европол не може да
остане настрана от прилагането на общата политика за право
на убежище, за борба срещу нелегалната имиграция и конт­
рола на границите; всички мерки, целящи да се създаде про­
странство "на свобода, сигурност и справедливост", вече се
приемат с квалифицирано мнозинство. Целта е да се постигне
въвеждането на обща система за предоставяне на убежище "до
края на 2010 г."

13 Европа 193
 Продължителните преговориза приемане
на страните от Централна и Източна Европа

Веднага щом се освобождават от съветската примка, стра­

ните от Централна и Източна Европа заявяват желанието си да
влязат в Европейския съюз.

Дълга подготвителна работа

Необходима е дълга юридическа, законодателна и разясни­
телна предварителна подготовка. В политически и институци­
онален аспект трябва да се запълни демократичният дефицит,
наследен от съветската епоха. Необходимо е да се интегрират
общностните постижения, което изисква продължителна рабо­
та по законодателната и юридическата хармонизация. Преди
всичко трябва да се премине от планова държавна икономика
към пазарна. Началото на подготвителната работа е сложено от
междуправителствените конференции, разработили критерии­
те, приети на конференцията в Копенхаген през 1997 г. Трите
основни критерия са следните:
1. Политически плурализъм, зачитане на правата на мал­
цинствата, възстановяване на правовата държава и зачитане на
правата на човека.
2. Способност да се устои на конкуренцията на единния па­
зар.
3. Приемане на правните норми на общността.
За много от страните са формулирани конкретни изисква­
ния, които понякога са трудни за изпълнение. Общността на­
лага на Полша програма за преструктуриране на металургията
със задължителни резултати, въвеждане на система за контрол
на границата с Беларус и Украйна, както и визов режим, за да
се ограничи нелегалната имиграция. От Словения се изисква
въвеждане на ДДС, от Литва и Словакия спирането на опасни
ядрени централи, от Словакия законодателни промени за защи­
та на езиците на малцинствата и по-специално на унгарския.
За подкрепа на подготовката са заделени и предоставени
значителни финансови помощи: 21 милиарда евро за периода

194
2001-2006 г. През тези преходни години икономиките на стра­
ните кандидатки се отварят широко. Най-напред трябва да се
демонтират закостенелите структури на социалистическата
икономика и да се премине към пазарна икономика. Трябва
също да се осигури отварянето за стоки и капитали от запад­
ния свят, а приватизацията на държавните предприятия прив­
лича инвестиции от капиталистически дружества и фирми: в
България ("Данон"), в Чехия ("Фолксваген" купува "Шкода"),
в Полша ("Карфур" и "Ошан"), също и в Словения и Унгария.
Този процес е улеснен от ниската цена на труда, стимулираща
въвеждането на нови производства. Триптихът "либерализа­
ция, приватизация, преструктуриране" се изразява и в затва­
рянето на много предприятия и милиони безработни, докато
социалистическата система е осигурявала пълна заетост. Чуж­
дестранните инвестиции и пренасянето на производства не са
в състояние да възстановят напълно всички дейности. Все пак,
след няколко трудни години отново започва растеж и може да
се наблюдава значително възстановяване.
Отварянето на границите дава възможност на хората от За­
пад да открият огромна архитектурна и културна съкровищни­
ца, която не са познавали. През 90-те години нарастват пъту-
ванията до Прага и Санкт Петербург, ускорено се обновяват
централните части на Прага, Будапеща, Братислава, Вилнюс,
Рига, Краков, Талин. Докато откриват тези забележителности,
западните туристи остават далеч от сивите сгради на градските
периферии, където се тъпчат повечето от жителите. Трябва да
се изтъкне културния ренесанс на Берлин, който отново става
столица на обединена Германия. На площите, освободени от
събарянето на стената, се издигат нови модерни здания. Заедно
с агресивния и понякога разочароващ модернизъм на новото
строителство Берлин преоткрива ролята си на град мост, на
град - свързващо звено, на град, отворен към света, квартала
Кройцберг, изложбите, срещите, културните събития.
Някои от страните срещат трудности, чиего преодоляване
изисква по-дълги срокове. По различни причини случаите на
България, Румъния и Хърватия са отделени от страните от пър­

195
вата група и влизането им (за България и Румъния) е отложено
за 2007 г. Приемането на Хърватия си остава несигурно. Случа­
ят с Кипър, чиято гръцка и турска част са разделени със стена,
е много болезнен и мненията в Европа са раздвоени. Трябва
ли да се интегрират турските представители? Като минимум е
необходимо споразумение между двете общности.
Преговорите за влизане в Европейския съюз се преплитат с
други преговори, които са много по-деликатни и рисковани - за
включването на повечето от тези страни в евроатлантическото
пространство и влизането им в НАТО. По този въпрос Русия и
САЩ влизат в съперничество. Ще приеме ли Русия страни като
Полша и прибалтийските държави, с които има обща грани­
ца, да влязат в атлантическото пространство? Това означава да
допусне ново стратегическо отстъпление след разпадането на
Варшавския договор и изтеглянето на руските войски, преби­
вавали в тази страна повече от четиридесет години. На първия
етап са приети Полша, Унгария и Чешката република, а после
трите прибалтийски страни, Словения, Румъния, България и
Словакия. Общо десет държави стават членове на НАТО и на
Атлантическия съюз и така се променят дълбоко както обхватът,
така и ролята на тази организация, контролирана от САЩ.

Полският случай
Полша със своите 38,2 милиона жители е страната с най-
многобройно население и най-голяма площ сред новите кан­
дидати. Тя е големият сред малките. Преговорите за "европей­
ското споразумение" за асоцииране с Общността се водят от
Яцек Сариуш-Волски, пълномощен министър на европейската
интеграция, който е учил икономика в Европейския институт в
Нанси в началото на 70-те години, а после става един от лиде­
рите на "Солидарност". След влизането в сила на този договор
през 1994 г. страната получава много чуждестранни инвести­
ции от САЩ, Германия, Франция. Търговските връзки бързо
се пренасочват към страните от съюза: 65 % през 1996 г., от
които 26 % с Германия, най-големия партньор на Полша. Вли­
зането в Съюза се натъква на две големи препятствия: селско

196
стопанство от остарял тип, в кое го още е заета една четвърт от
активното население (срещу по-малко от 6 % в Съюза), и бед­
ни селяни, които се страхуват, че бързо ще бъдат пожертвани.
Този социална категория от полското население си остава въз­
държана, дори враждебна към присъединяването. Въглищните
мини и металургичните комбинати в Силезия, наследени от
комунистическия период, трябва да бъдат преструктурирани и
модернизирани. Между 1990 и 1996 г. в металургията са съкра­
тени на 50 000 работни места. Все пак част от квалифицирана­
та индустриална работна ръка е пренасочена благодарение на
изграждането на монтажни заводи за автомобили на "Опел" и
"Дженерал мотърс". Преговорите за присъединяване започват
през 1998 г. и в началото се водят от представители на десния
център (Сариуш-Волски, съветник на премиера, а после държа­
вен секретар), а след смяната на властта са доведени до край
от правителство на левия център. Както в много от страните от
Източна Европа, едно от основните затруднения е интегрира­
нето на правните актове на общността в националното законо­
дателство. Постепенно, с напредването на преговорите, расте
и безпокойството сред селското население, което се опасява,
че ще бъде пожертвано. Референдумът с висок положителен
резултат обаче показва, че голямото мнозинство от поляците
подкрепят влизането на своята страна в Съюза.

Скорошен подем на икономиката

След депресията през 90-те години, предизвикана от твърде
бързия преход и от рязкото отваряне към международната кон­
куренция, която води до намаляване на брутния вътрешен про­
дукт, повишаване на безработицата до близо 20 %, спадане на
равнището на живот и увеличаване на неравенството, отново
започва растеж, конкурентоспособността се възстановява, тъ­
рговският баланс се подобрява и става положителен. Въпреки
това безработицата остава висока ( 17 % в Словакия и 20 % в
Полша), с изключение на Унгария (5,9 %) и Словения (6,5 %).
Добрите ученици са Унгария, Чешката република и Словакия.
Благодарение на индустриалната си традиция Чешката репуб­

197
лика постига истински бум в продажбите на машини и оборуд­
ване: автомобили "Шкода", автобуси "Кароса", а после и пре­
возни средства на "Тойота", "Пежо" и "Ситроен", чийто завод
се открива през 2005 г. в Колин, на изток от Прага. Съществуват
опасения за шок и рецесия след влизането в Европейския съюз
на 1 май 2004 г. както се подчертава в доклада на Центъра за
международни проучвания и изследвания за пътя на страните
от Централна и Източна Европа: "Растежът при новите чле­
нове на Съюза не прекъсва и дори се ускорява... като се опира
на засилването на конкурентоспособността." Дотук източните
страни успяват бързо да си намерят мястото в Европа. Наис­
тина, почти всички страдат от високо равнище на безработица,
огнища на бедност и тежки диспропорции. Тези недъзи и разо­
чарования водят до политическа нестабилност, безпокойствата
могат да предизвикат внезапни взривове на недоволство и из­
блици на популизъм. Въпреки тези разочарования и притесне­
ния избирателите одобряват с голямо мнозинство, средно над
77 % да и максимум от 92 % в Словакия, влизането на своите
страни в Съюза.

Европа от Лисабон до Талин

Влизането на новите страни отмести границите на Евро­
па, която вече се простира от Лисабон до Талин. Трябва да се
изтъкнат историческите измерения и културното значение на
това присъединяване на народите, останали изолирани над че­
тиридесет години. За тях разширяването представлява надеж­
да, но и предизвикателство. Повечето от тези държави са мал­
ки по размери, но притежават, както прибалтийските страни,
културна оригиналност, отричана през съветския период, която
сега отново се проявява с пълна сила. Почти всички са бедни,
с изключение на Словения, чийто брутен вътрешен продукт е
около 70 % от средния в Съюза. Техният БВП прибавя едва 5
% към съвкупния за Общността и се разполага между Белгия
и Нидерландия. За петнадесет години протичат бързи промени:
селският пейзаж се променя, градовете се модернизират и раз­
хубавяват, множат се контактите със западните страни, елитите

198
бързо придобиват самочувствие, но и бившата номенклатура
умело се приспособява и в политически план, и в администра­
тивната, и в икономическата област.
Всички тези страни си поставят за цел да влязат в зоната на
еврото. Някои от тях като Малта и прибалтийските държави се
приближават до необходимите стандарти, други са твърде да­
леч от тях. Дали едно прибързано присъединяване не носи риск
от дестабилизиране на еврозоната? Тези страни имат нужда да
бъдат подпомогнати, а помощта за тях ще ограничи помощи­
те за другите. Ниската цена на труда стимулира изнасянето на
производства от запад на изток. При всички случаи, може да
се смята, че ще са необходими между десет и двадесет години
за намаляване на различията. Влизането в Съюза може да до­
веде до аналогична динамика на развитие като тази, от която
се възползваха Ирландия, Португалия и Испания. Страховете,
предизвикани от тези страни, се разпръскват с течение на го­
дините. Във военен и стратегически аспект принадлежността
към НАТО ги предпазва от евентуален нов завой към Русия,
прави тези страни по-възприемчиви от Франция и Германия за
американските внушения и натиск. Те могат да се изкушат да
засилят атлантическата ориентация вътре в Съюза.
С влизането на десетге Европейският съюз вече включва
двадесет и пет страни, някои от които са много малки. Разши­
ряването не е завършено, защото последната вълна от страни
от Източна Европа беше предвидена за 2007, а през декември
2004 г. започнаха преговори с Турция. Европа спечели 75 мили­
она обитатели и достигна 450 милиона, повече от Съединените
щати, но по-малко от половината от населението на Индия и
една трета от китайското. Общността включва само 16 % от
населението на планетата.

199
 Девета глава

EeponeâcKOTo пространство
в началото на XXI век

Европейският съюз се сблъсква с множество проблеми: да

асимилира това ново разширение, генериращо разходи, което
пренася границите му до пределите на Русия и Близкия изток.
Той трябва също така да изгради такава архитектура на инсти­
туциите, която ще му позволи да функционира и Да избегне па­
рализата, пророкувана от мрачните умове за Европа на Дваде­
сет и петте. И накрая, Съюзът трябва да вкара в действие онези
общи външна политика и отбрана, толкова пъти обявявани и
толкова пъти отлагани, които единствени могат да му придадат
международно присъствие пред такива големи образувания
като САЩ, Индия, Китай и арабско-мюсюлманския свят. Може
ли Европа да стане едно от тези големи образувания?

Към икономическо, търговско и ю ридическо

пространство с измеренията на континента

Благодарение на големия европейски пазар е осъществе­

но свободното движение на стоки и суровини, при условие че
се спазват здравните и санитарни изисквания. В тази насока
върви постепенното разработване на норми за производство
и предлагане на стоки. Само санитарните и хигиенни правила
все още са различни в различните страни и не винаги се следи
строго за стриктното им прилагане.
За да се създаде общ пазар, се ускорява процесът на либе­
рализация и дерегламентация, залегнал още в Договора от Рим,
който обхваща банките, петрола, военната индустрия, възду­
хоплаването. След 1995 г. този процес се насочва към обще­
ствените услуги, които дотогава са се радвали на гарантиран от

200
държавата монопол, като пощите, железниците, производство­
то и разпределението на електроенергия. В много от страните
пощите са приватизирани. Такъв е и случаят с "Дойче телеком"
във Федералната република. Във Франция обществените услу­
ги се отварят за частния капитал и са задължени да направят
място за конкуренцията. При телефоните и пощенските услуги
този процес е улеснен от технологичните революции. Съпро­
тивата на персонала в Електрисите дьо Франс (ЕДФ), Газ дьо
Франс и националните железници е и си остава силна. ЕДФ
става дружество, което навлиза в Европа. Ер Франс се асоции­
ра с нидерландската КЛМ, а френската държава постепенно се
изтегля от новото дружество. Карел ван Мерт и Марио Монти,
заемали последователно поста комисар по конкуренцията, са
много внимателни в това отношение. В името на запазване­
то на конкуренцията Комисията задължава групата "Едитис"
да раздели между двама купувачи ("Буйг" и "Уендъл инвес-
тмънтс") издателските предприятия, с които е решила да се
раздели. Публичните пазари, които възлизат годишно на 1500
милиарда евро (или 16 % от европейския БВП), често работят
по непрозрачни правила, които не позволяват действителна
конкуренция: недостатъчно разгласяване чрез "Журнал офиси-
ел" на Европейския съюз, фаворизиране, различни нередности,
съмнителни практики в повечето страни. Приватизацията, коя­
то понякога се представя като панацея, далеч не винаги е сино­
ним на добро управление. Все още не са забравени перипетии­
те в аферата "Вивенди". За някои инфраструктурни проекти и
големи инвестиции е необходима държавна помощ (например
скоростният влак във Франция). Акционерите в дружеството
за тунел под Ламанша видяха първоначалният им капитал да
се топи като сняг на слънце заради огромния дефицит на дру­
жеството. И все пак, никой не подлага на съмнение нито необ­
ходимостта да се построи тунел, нито услугите на "Евростар".
Публично дружество, френско-английско дружество или ев­
ропейско дружество? Проекти като "Ербъс", "Ариана" (1/7 от
изследванията са американски) никога не биха се осъществили
без публична помощ.

201
 Комисията се превръща в защитник на либерализма и при­
ватизацията и противник на националните индустриални по­
литики и особено на държавните помощи за задлъжнели или
изпаднали в затруднения предприятия. Могат да се припомнят
случаите през 2003 - 2004 г. с аферата "Алстом" и евентуал­
ната помощ от френската държава за това изпаднало в затруд­
нения дружество, забележките за скритите държавни помощи
за ЕДФ, конфликтът между канцлера Шрьодер и Комисията
по повод на "Фолксваген". Провинция Долна Саксония прите­
жава блокиращ пакет в капитала на това водещо предприятие
на Федералната република и отказва да се раздели с него. Дъ­
ржавите искат да защитят големите си предприятия от враж­
дебно изкупуване от чужбина, особено от американци. САЩ
не оставят ли настрана либералните догми, когато помагат на
производителя на самолети "Боинг", на производителите на
стомана или когато отпускат на фермерите субсидии за изно­
са? Основава ли се изключително на конкуренцията и "дивия"
либерализъм добрата икономическа организация? Прочитът
на общ ностите директиви показва, че те не са вдъхновени
единствено от конкуренцията. Доказва го и скорошната дирек­
тива за електричеството: гарантиране на достъпа до услугата,
защита на най-слабите потребители, сигурност на доставките,
достатъчно равнище на инвестиции. Не изброихме ли току-що
изискванията към една публична услуга?
В момента около 85 % от законодателството за икономичес­
ките дружества е общностно. Целта му е да подобри функци­
онирането им (информация, правила за прозрачност) и да про­
дължи да усъвършенства юридическите и данъчните условия,
Да вземем един пример: европейските директиви за строител­
ството на магистрали. Франция дълго време не зачита конку­
ренцията: "Системата за подкрепа, позволяваща да се плащат
бъдещите такси за новите отсечки, очевидно фаворизира опе­
раторите, които вече имат концесия." Европейската директива
от 1 юни 1994 г. преработва цялостно европейските текстове
за сключването на договори за обществени работи. Едва през
1998 г. Франция се ангажира да спазва европейското законо­

202
дателство за обявяването на обществени поръчки, датиращо
от 1990 г. Тя приема да спазва процедурите за разгласяване
на поръчките за бъдещите магистрали и да се откаже от т.нар.
техника за подкрепа чрез удължаване на концесиите. Прозрач­
ността става правило в тази област.
Все пак, може ли конкурентният частен сектор да се на­
гърби с всичко? Често се напомня, че е необходимо осъщес­
твяването на големи трансевропейски проекти: магистрали,
високоскоростни железопътни линии, тунели, укрепване на
речни и морски брегове. Но повечето от тези големи строежи
от публичен интерес рядко са рентабилни в краткосрочен план.
Необходими са мобилизирането на значителни инвестиции и
координация, които могат да бъдат съчетани, гарантирани и
контролирани само от публичните власти.

Е вропейските избори от ю ни 2004

и Комисията Барозу

Асамблеята, избрана на 13 юни 2004 г., включва 732 депута­

ти от 25 страни. Тя е най-многобройната и най-разнообразната
от създаването на институцията.

Слабо участие на избирателите

Процентът на неучастие се увеличава още в сравнение с
предишните избори и достига 54,6 %. Повече от един избира­
тел от двама е пренебрегнал урните. Този дял надхвърля 50 % в
19 от 25 страни. Страната с най-висока гражданска активност е
Великото херцогство Люксембург с 90 % участие. Неучастието
е особено високо в десетте нови държави от Източна Европа, а
минимумът от 20 % е достигнат в Словакия, в скандинавските
страни и във Великобритания. Франция и Федералната репуб­
лика са по средата с около 43 % участие, но това е най-ниският
процент от 1979 г. Това слабо участие подкопава легитимност­
та на избраниците.

203
 Състав на парламентарните групи
В тази асамблея се конституират седем парламентарни гру­
пи с твърде неравен брой депутати.
Две големи формации доминират в амфитеатъра в Страс­
бург: Европейската народна партия в десния център с 268 за­
писани депутати и солидни позиции на германците, а в левия
център се разполага Партията на европейските социалисти с
двеста записани депутати. Те са председателствани съответ­
но от германците Ханс Герт Пьотеринг и Мартин Шулц. Де­
сният център има най-много депутати в асамблеята, но тъй
като народната партия и либералите не могат да се съюзяват с
евроскептиците и суверенистите, са принудени да се съобра­
зяват в голяма степен със социалистите. Както и в миналото,
двете формации са сключили технически споразумения, за да
си поделят председателството на асамблеята (поверено за две
години на испанския социалист Жозеп Борел), отговорностите
и ръководството на големите комисии. Френските социалисти,
които се разполагат в лявото крило на групата, протестират
срещу това техническо споразумение, без да могат да му попре­
чат. Търсенето на консенсус между двете големи групи изглеж­
да се превръща в практика на Европейския парламент.
Край тези две голели групи могат да играят съществена
роля две други европейски групи: Алианс на либералите и
демократите (88 депутати) с председател британския либерал
Греъм Уотсън и групата на зелените с председател Даниел Кон-
Бендит.
Вляво е групата на Европейската обединена левица с 41 де­
путати, към която са се присъединили оцелелите комунисти и
няколко скандинавски зелени.
Вдясно е групата на евроскептиците - Независимост и де­
мокрация - с 37 члена, председателствана от датския сувере-
нист Йенс-Петер Бонде, депутат от 1979 г. Суверенистката гру­
па Съюз за Европа на нациите има едва 27 депутата.
И накрая, близо 40 депутати не участват в никоя група.

204
 Френските избраници
Както и в миналото, 78 френски избраници са разпилени
в шест групи: Народна партия (17 от ЮМП), групата на ли­
бералите и демократите ( 11 от Съюз за френска демокрация),
група на социалистите (31 депутати), група на зелените, гру­
па на обединената левица, председателствана от френския ко­
мунист Франсоа Вюрц, групата на Европа на нациите, където
влизат избраните с листата на Вилие. Седемте избраници на
Националния фронт са сред незаписаните. Тази разпръснатост
е в ущърб на френското влияние. Жан-Луи Бурланж (ЮДФ)
получава председателството на Комисията за гражданските
свободи, в чиято дейност влизат правото на убежище, имигра­
цията, граничният контрол, визите (въпроси, които подлежат
на съвместно решаване със Съвета от май 2005). Социалисти­
те, най-многобройни от френските депутати (31 ), сред които
е и бившият министър-председател Мишел Рокар, имат един
председател на комисия (Перванш Берес) и един заместник-
председател на парламента (Пиер Московиси, бивш министър
по европейските въпроси на Лионел Жоспен). Те са временно
отслабени поради отхвърлянето на конституционния договор
от Лоран Фабиюс, подкрепен от 11 от 31 европейски депута­
ти.

Парламентът и Комисията
Европейският парламент има амбицията да упражнява но­
вите пълномощия, които са му предоставени. Новият предсе­
дател на Европейската комисия, бившият португалски премиер
Жозе Мануел Барозу (десен център) е номиниран от правителс­
твените ръководители, събрани в Европейския съвет, мина лес­
но през изслушванията и е избран със значително мнозинство
(401 гласа). Затрудненията му започват със съставянето на но­
вата Комисия от 25 члена (по един от държава). Тези комисари
не се подбират от него, те са му наложени от държавите, а той
трябва да разпредели между тях различните функции. Полити­
чески, тези комисари отразяват ориентацията на правителства­
та и са 7 социалдемократи, 8 либерали и 10 от Европейската

205
народна партия. Барозу избира да възложи най-големите от­
говорности на представители на малките странни и да отреди
на големите страни основателки, които са пожертвали своите
втори комисари, почти фигурантска роля. Във Франция това
ново разпределение е подложено на критики и е възприето като
отстъпление от позициите й в европейските институции.
Трудностите за председателя започват при изслушванията на
комисарите. Четирима от тях не са приети добре по различни
причини. Най-мъчителен е случаят с италианския католик кон­
серватор Роко Бутильоне, предложен за комисар по въпросите
на правосъдието и свободите. По време на изслушването той
заявява наред с другото, че хомосексуализмът е "грях". Думите
му предизвикват вълна от протести и асамблеята беше склонна
да гласува срещу новата колегия. Всъщност тя не може да от­
хвърли едно име на комисар, а трябва да се произнесе ан блок
за цялата колегия от комисари. За да избегне риска от провал,
Барозу поиска отлагане на гласуването и забавяне с един ме­
сец на встъпването в длъжност на Комисията. После със слож­
ни преговори успява да постигне оттеглянето и замяната на
трима от оспорваните комисари и сменя ресора на четвъртия,
унгареца Лаело Ковач, който е прехвърлен от енергетиката във
финансите. След това пренареждане Комисията Барозу полу­
чава лесно положителния вот на парламента. Тя отразява както
ориентацията на отделните правителства, така и разпределени­
ето на силите в Европейския парламент: социалдемократите
са малцинство и на двете места и техните представители са
избрани по-скоро от либералните им крила като британецът
Питър Манделсън (външна търговия) и германецът Гюнтер
Ферхойген (индустрия). Трябва да се отбележи, че унгарският
комисар преди прехода е бил член на комунистическата партия.
Левицата упреква новия екип в липса на социална чувствител­
ност.
Така Парламентът упражни функцията си на контрол върху
избора на комисари и разпределението на отговорностите им
и принуди посочения и овластен председател да преразгледа
избора си. Това е прецедент в историята на Европейския пар­

206
ламент. Трудното съставяне на Комисията Барозу показва ясно
ограниченията пред Европейската комисия, поставена от една
страна пред все по-взискателен парламентарен контрол, и за­
висима, от друга страна, от Европейския съвет, чиято дейност
и заседания трябва да подготвя, докато той взема сам или почти
сам решенията. Комисията, за която са смятали, че ще може да
се превърне в наднационален орган, се превръща в админист­
ративен и технически орган, освен ако председателят не е сил­
на и инициативна личност, която успява да убеждава правител­
ствените глави. След 1995 г. тенденциите не са в тази посока,
макар че и тримата поредни председатели са бивши премиери
в своите страни. Можем ли да продължаваме да оприличаваме
Комисията на "правителство на Европа" и да твърдим, че тя
представлява общите интереси?

Към нова архитектура на институциите:

от К онвента до втория Римски договор

След договорите от Маастрихт, от Амстердам и от Ница по-

вечето европейски лидери усещат необходимостта да се създа­
де нова институционална рамка на Общността - по-ефикасна
и осигуряваща по-голяма демократизация и повече прозрач­
ност на решенията, която да бъде призната от европейците и от
другите страни. В речта си "От конфедерация към федерация,
размисли върху крайната цел на европейската интеграция",
произнесена на 12 май 2000 г. в Хумболтовия университет, гер­
манският министър на външните работи Йошка Фишер, който
изразява личната си позиция, иска бързо разработване на про­
ект за Европейска конституция. В духа на Робер Шуман, чието
име цитира два пъти, той разграничава три етапа: разгръщане
на засилено сътрудничество между страните, които желаят да
си сътрудничат по-тясно, образуване на "център на тежестта";
междинен етап по пътя към завършването на политическата
интеграция, и накрая последният етап, който трябва да бъде
"пълно интегриране в Европейска федерация". Тази истинска

207
Европейска федерация ще има президент, избиран на всеобщ
преки избори, общо правителство и парламент с две камари.
Няколко седмици по-късно в диалог с Жан-Пиер Шевенман
той потвърждава позицията си и на въпроса: "Какво трябва да
бъде съотношението между национално и европейско?" отго­
варя: "Според мен това е основният въпрос. Отговорът е фе­
дерация."

Подготовката на Конституционния договор

Главите на държавите и на правителствата си поставят по-
ограничени и приземени цели от визията за бъдещето на Фи-
шер. Част от тях отказват да тръгнат по пътя към бъдеща феде­
рация, а повечето от останалите са сдържани или предпазливи.
Най-малкото общо кратно е съгласието да се напредва стъпка
по стъпка в рамките на междуправителствените възможности
и като се отреди централна роля на Европейския съвет. Не­
обходим е текст, който да уточнява правилата за вземане на
решения и да ги адаптира към спецификата на проблемите.
Председателството на Конвента, натоварен да подготви такъв
текст, е поверено на бившия френски президент Валери Жис-
кар д ’Естен. Сто и пет делегати от 28 страни дискутират ня­
колко месеца под ръководството на президиум с 12 члена и
успяват да подготвят договор със 700 члена. След одобряването
му от Европейския съвет Конституционният договор е приет
през юни 2004 г. и е подписан символично на 30 октомври 2004
г. в Рим от представители на Двадесет и петте. Подписалите го
държави имат срок от две години, за да го ратифицират, а едно
единствено "не" ще доведе до отказ от прилагането на дого­
вора. Ако Конституционният договор беше одобрен, неговото
прилагане щеше да започне от 2009 г.

Съдържание на Конституционния договор

Текстът представлява компромис, който трябва да помири
интересите на 25-те страни-членки. Той трябва да вземе пред­
вид несъгласията на Великобритания и желанията на страните
от Източна Европа, обезпокоени от препаленото задълбочаване

208
на Съюза. В сравнение с договора от Ница той променя разпре­
делението на правото на гласове между държавите. Определя
и очертава съответните правомощия на националните и евро­
пейските власти, според някои прекалено, според други недо­
статъчно. Въвежда йерархия с три равнища на компетентност:
изключителни компетенции, споделени компетенции и дейс­
твия за подкрепа. В изключителните компетенции, определени
от Жискар д ’Естен като "федерално ядро", влизат постигнатото
от общността: Митническият съюз, общата търговска полити­
ка, валутната политика, правилата за конкуренцията, опазване­
то на морските ресурси. Установява се непозната досега връзка
между националните парламенти и европейските институции.
При хипотезата, че някой закон на Съюза нарушава преподвър-
дения в Договора принцип на субсидиарността, националните
парламенти могат в срок от два месеца да депозират апелация
пред Европейския съд. Не може да се предвиди как би било
използвано това право. В множество други области държави­
те запазват правото си да законодателстват. Сред областите, в
които Договорът бележи напредък, трябва да се посочат пос­
тоянното председателство на Европейския съвет, нарасналите
правомощия на Европейския парламент, структурното сътруд­
ничество във военната област и създаването на Министерство
на външните работи. Ще стане ли последното нововъведение
средство да се сдобие Европа с международното присъствие,
от което е лишена до този момент? Ще донесе ли то напредък
в стремежа към обща международна политика, например на
Балканите или в Близкия изток?
Договорът обобщава всички постижения на общността. Той
конституционализира Хартата на основните права. Все пак, за­
ради несъгласието на Великобритания се оказва невъзможно да
бъде включен в текста проект за хармонизиране на данъчната и
социалната политика. Тези две области си остават в компетен­
циите на националните правителства. Договорът е компромис,
нова точка на равновесие, крачка напред, но в никакъв случай
не и предел.

209
 Дебатите по Конституционния договор
Още преди да бъде подписан, Конституционният договор
става предмет на ожесточени спорове, най-вече във Франция.

• П рот ивницит е на Д о го в о р а са от ляво и от дясно

Отляво "прогресистките" сили, които се стремят да прокарат
алтернативата за "друга Европа", осъждат логиката му, защото
според тях била ултралиберална, подчиняваща този фундамен­
тален за няколко поколения Договор на капиталистическите
скрижали: дерегламентиране, пазарни условия за обществени­
те услуги, конкуренция и състезателност. Противопоставят му
ефектни изрази като демократична и "социална Европа", чието
съдържание си остава твърде неясно. Тези критики предизвик­
ват неочакван обрат във френско-френските дискусии поради
разделението в Социалистическата партия, заради което ней­
ният първи секретар решава да проведе вътрешен референдум
на 1 декември 2004 г. Лоран Фабиюс, бивш министър-пред­
седател и министър на финансите, който е одобрил и въвел
всички предишни европейски договори и е въвел страната в
еврозоната, сега повежда кампания срещу Договора, с риск да
постави партията си в опозиция на европейския процес. Ако
френската партия беше последвала Лоран Фабиюс и другите
противници на Договора, тя би се разминала с останалите со­
циалистически партии, които осъждат остро позицията на Ло­
ран Фабиюс и са се произнесли в полза на Договора. Такива са
английската, германската, испанската и италианската партия.
Все пак, при лейбъристите една трета от депутатите и няколко
бивши министри на Тони Блеър се противопоставят на рати­
фицирането. Като следствие от обявяването на този вътрешен
референдум във френското общество протичат дискусии за Ев­
ропа, каквито то не познава след Европейската отбранителна
общност, с крайности, лозунги, заемане на позиции, страсти,
но също и с обмяна на информация, осъзнаване на проблеми­
те, поглед към другите страни от Съюза. Първият секретар на
Социалистическата партия Франсоа Оланд, който подкрепя
Договора, печели доста убедително вътрешнопартийния рефе­

210
рендум на 1 декември 2004 г. (над 58 % от гласувалите). Този
резултат е посрещнат с облекчение от европейските партньори,
но противниците на Договора не се отказват, а започват кампа­
ния срещу ратифицирането.
Другите противници на конституционния проект са от де­
сницата. Това са суверенистите, които не са съгласни с никакъв
отказ от суверенитет, отхвърлят европейското законодателс­
тво и общата валута и проповядват затваряне на границите за
имигранти и връщане към политиката на протекционизъм. От­
делни малцинства в управляващите партии също са резервира­
но настроени. Във Франция има малка суверенистка фракция
в Съюза за народно движение, а в Германия малцинството в
баварския Християнсоциален съюз заплашва да отхвърли До­
говора.

• Защ ит ницит е па п роект а

Три формации подкрепят от самото начало европейския
проект: християндемократите, социалдемократите и либерали­
те, към които трябва да се прибави и мнозинството от зелените.
Европейският парламент призовава за безусловно ратифици­
ране (на 12 януари 2005). Европейският съвет на синдикатите
вече е препоръчал през юли 2004 г. ратифицирането на Дого­
вора. Към тя се присъединяват кметовете на големите столици.
Кметовете на Париж, Лондон, Рим, Берлин, Барселона, Виена
и Стокхолм разпространяват манифест в подкрепа на Консти­
туционния договор. Те го одобряват, защото уточнява механиз­
мите за взимане на решения и се стреми да намали дефицита
на демократичност, за който са упреквани често европейските
институции. Те виждат в този текст фундаментален акт на по­
литическа Европа, който утвърждава статута на европейския
гражданин и увеличава категорично правомощията на пар­
ламента. Кметовете искат ясна подкрепа за този прогресивен
текст, който, според тях, ще донесе несъмнен напредък при:
1. Определянето на социалните цели.
2. Конституционализиране на разширени социални права и
укрепване на правомощията на Съюза да ги прилага.

211
 3. Потвърждаване на фундаменталния характер на обще­
ствените услуги.
4. Признаване на градовете и регионите за пълноправни
партньори.
Тази позиция отразява гледната точка и стремежа към ин­
теграция на икономическите елити и на една част от юриди­
ческите и интелектуалните елити. Народните маси са много
πο-сдържани, защото са объркани от перспективите за конку­
ренция и изнасяне на производства и се страхуват от безконт­
ролна миграция. Според формулировката на бившия министър
Юбер Ведрин, който се обявява за "рационално да", този текст е
"вътрешният правилник, необходим на разширената Европа".

Ратифицирането на Конституционния договор

Шестнадесет от двадесет и петте страни от Европейския
съюз решават да пристъпят към ратифициране по парламен­
тарен път. Девет обявяват допитване до населението чрез
референдум. Сред тях са Франция, Великобритания, Дания,
Испания, Белгия, Нидерландия и Полша. Смята се, че заради
отказа от суверенитет, който е заложен в него. Конституцион­
ният договор трябва да бъде предложен пряко на гласоподава­
телите. Тази процедура е легитимна и същевременно опасна,
защото по време на една изборна кампания има риск дебатите
да протекат в рамките на националните проблеми и така да
се натрупат всички откази и противопоставяния. Четири стра­
ни ратифицират по парламентарен път Договора - Литва през
ноември, Унгария през декември 2004, Словения през януари
и Италия през април 2005. Испания го ратифицира чрез рефе­
рендум през февруари 2005. Франция определя за дата на ре­
ферендума 29 май 2005. [Тогава Конституционният договор е
отхвърлен, в Нидерландия резултатът също е "не", което прави
безпредметно ратифицирането му от останалите страни. - Б.
пр.] Във Великобритания трябва бъде организирано допитване
през 2006 г.

212
 П родълж аване на разш иряването?

Десетте нови члена са влезли току-що, но мнозина пред­

чувстват, че разширяването може да продължи. Това безкрай­
но разширяване съдържа рискове от вътрешни напрежения,
раздуване и парализа. То рискува да сведе една безпомощна
в световните дела Европа до зона за свободна търговия. До­
статъчно е да се погледне сегашното функциониране на Евро­
пейския съвет, разширен до двадесет и петте. На заседанията
на тази институция около една огромна маса се събират от 130
до 150 души. Дискусиите на пленарните заседания са почти
невъзможни. На председателя му се налага да осъществява
предварителни двустранни срещи, за да постига компромиси,
които на пленарните заседания могат да се променят само не­
значително.

Към Балканите и европейския Изток

Разширяването с България и Румъния е решено и приема­
нето им се осъществява през 2007 г. Инвестициите в Румъния
изпреварват и подготвят влизането на гази страна. Например
"Рено" току там завод, за да произвежда под Марката "Дачия"
евтиния модел "Логан". Най-близко до приемане сред страните
от бивша Югославия несъмнено е Хърватия, с която прегово­
рите започват през 2005 г. За други страни още не е определена
никаква дата. Правителствените и държавните глави потвърди­
ха отново, че "бъдещето на балканските страни е в Европейския
съюз". Те слагат начало на "процес на стабилизация и асоци­
иране". Трудностите са значителни, а проблемите по-остри от
поставените от новоприетите бивши комунистически страни.
Те се отнасят преди всичко до политическата култура на тези
народи, до колебанията по отношение на тяхната национална
идентичност, до пораженията и последиците от войните през
90-те години и до отказа на някои правителства (като сръбско­
то) да сътрудничат с Международния съд в Хага.
Отвъд балканските страни се очертавят М олдова и Украй­
на, две страни, свързани с Русия в Общността на независи­

213
мите държави. През 2004 г. президентски избори в Украйна
показаха, че в тази страна съществува "стремеж към Европа",
осмислянето на неговите измерения едва започва. Европейски­
ят парламент гласува на 13 януари 2005 г. резолюция, с която
подканва да се предложи на Украйна перспектива за приемане,
но с изключение на Литва и Полша, останалите страни са мно­
го по-въздържани и желаят установяването на "тесни отноше­
ния", които не поставят на дневен ред въпроса за приемането
на Украйна.

Дебатите около приемането на Турция

От началото на 2004 г. приемането на Турция става повод за
разделение в партиите, страните и обществените мнения. От­
ношенията между Турция и Европейския съюз са стари. През
1963 г. с Турция е подписан договор за асоцииране, който е
одобрен от генерал Дьо Гол и в дългосрочен план й отваря
вратите на Общността. Тридесет години по-късно Митеран
и Ширак също се произнасят в този смисъл. Връзките между
Турция и европейските страни се засилват поради заселването
на турски имигранти в Германия (над 2 милиона), в Австрия,
Нидерландия, Люксембург и Франция. След вдигането на за­
браната от Гърция ( 1995) е подписан и влиза в сила договор за
митнически съюз. Турция вече е била кандидат за влизане в
Европейския съюз. Нейният статут на кандидат е отменен през
1997 (нарушения на правата на човека и проблемите с Кипър) и
е възстановен през 1999 г. За да покаже добрата си воля, Турция
тръгва по пътя на реформите: реформа на наказателния кодекс,
премахване на смъртното наказание за жените прелюбодейки.
През 2002 г. Турция получава статут на наблюдател в Конвен­
та.
Влизането на Турция в Съюза предизвиква многобройни
възражения. Ще посочим основните от тях, изтъквани от про­
тивниците му. Първото е географско: само 3 % от територията
на Турция се намира в Европа. Това позоваване на географски
формалности не е силен аргумент, тъй като границите на Ев­
ропа често са се променяли, но то се напомня често от онези,

214
които твърдят, че "азиатската република Турция не може да
бъде приета в Съюза, без да бъде потъпкана буквата на Конс­
титуцията". Освен това приемането й би поставило границите
на Европейския съюз в пряк контакт с нестабилните страни
от Кавказ и Близкия изток (Иран и Ирак) и би добавило към
проблемите с интегрирането натурците и нерешимия кюрдски
въпрос. Вторият аргумент, от исторически порядък, е още по-
слаб. Отоманската империя е владяла Балканите няколко века
и е потискала християнските народи, които са водили вековни
борби за освобождение. Днес отношенията им са подобрени и
тези народи, които някога са се сражавали с турците, вече не
смятат болезнените спомени за препятствие.
Друг източник на безпокойство е демографската динамика
на Турция, която би станала страната с най-голямо население
в Съюза и би получила в европейските институции по-голяма
тежест от страните основателки. Тъй като жизненото равнище
там е ниско, турската емиграция към Европейския съюз би се
увеличила бързо.
Сред най-силните аргументи са културните фактори и поли­
тическите и обществени традиции на турците. Напредъкът към
демокрация е бавен, цивилният режим е несигурен, предпри­
етите реформи в администрацията и пазарните процедури не
за засегнали масовите нагласи, чиято промяна изисква повече
време. Турците са мюсюлмани. Привържениците на приемане­
то им се позовават на предприетото от Кемал Ататюрк налагане
на светското начало, на това, че Турция е страна на светския
и толерантен ислям, който е напълно в крак с модерността, и
е много далеч от радикалния месиански ислямизъм. Против­
ниците му съвсем не са убедени в това. Те напомнят, че иден­
тичността на Европа се основава върху юдео-християнските
ценности и би било опасно да се вкара в Съюза мюсюлманска
страна със 70-милионно население, при която запазването на
светския й характер съвсем не е сигурно. Може ли да се по­
еме рискът от увеличаване на дела на ислямските малцинства
и от засилване на напреженията, конфликтите и сблъсъците,
които вече пронизват западните общества? Дори личности от

215
светската левица като Робер Бадентер и Лоран Фабиюс предла­
гат статут на привилегировано партньорство и са против при­
емането като пълноправен член. Привеждат се и финансови
аргументи. Тъй като БВП на Турция е едва 10 % от средното
за Европа на Двадесет и петте, финансовата тежест би била
огромна в продължение на много години и би създала неравно-
весия, източник на потенциални сътресения. Все пак, като кон­
суматори турците се доближават до европейците, търговията
се променя бързо и големите вериги като френската "Карфур"
и германската "Метро" откриват хипермаркети, без да чакат зе­
лена светлина от Съюза. Издигат се и други доводи: упорството
на турското правителство по кипърския въпрос, отказът му да
признае арменския геноцид от 1915 г. и неизбежните трудно­
сти, свързани с кюрдския въпрос, защото в източната част на
Турция живеят най-малко 15 милиона кюрди.
Привържениците на включването изтъкват, че Турция
тръгва по дълъг път и за да бъде приета, трябва да възприеме
постиженията на общността и да изпълни всички поставени
условия, да признае арменският геноцид, а кипърският и кюрд­
ският въпрос да бъдат решени. Те смятат, че отхвърлянето крие
големи рискове, а Европа има интерес Турция Да бъде с нея, за
да се постигне равновесие с такива големи образувания като
Индия и Китай. Според тях приемането на Турция ще заси­
ли Съюза. Така или иначе, за бъдещото й влизане е необходи­
мо единодушието на всички страни-членки. Що се отнася до
възражението, че Турция е азиатска страна, то се опровергава
от историческия анализ, който разкрива, че през вековете Тур­
ция е била разделена между Европа и Азия и че трябва да се
използва сегашното благоприятно стечение на обстоятелства­
та, за да бъде привлечена на страната на Европа. И накрая, по
повод на исляма се подчертава неговата толерантност и уме­
реност и ангажиментите на Турция за отделяне на религията
от държавата.
Срещата на върха в Брюксел на 17 декември 2004 г. даде
зелена светлина на преговорите за приемане, и определи те
да започнат на 3 октомври 2005 г. Признаването на Република

216
Кипър, желано от Двадесет и петте, вече не се поставя като
предварително условие, но е очаквано. Австрийският канц­
лер Шусел, макар и несъгласен, не можа да промени хода на
нещата. Въпреки преобладаващото отрицателно отношение
на френското обществено мнение, президентът Ширак даде
съгласието си за започването на преговорите. "Той взе много
смело решение "коментира германският канцлер Шрьодер, тъй
като тръгна срещу течението в собствената си партия и срещу
общественото мнение, настроено отрицателно към приемането
на Турция. В своите препоръки Двадесет и петте настояват за
пълна защита на правата на човека, за зачитане на обществе­
ните свободи и за "политика на нулева толерантност към мъче­
нията и жестокото отношение". Това ще бъде начало на дълга
процедура и ако тя завърши положително, би могло да бъде
приключена с влизане на Турция в Европейския съюз около
2015 г.
Сред европейските държавни и правителствени глави няма
такова разделение по въпроса за приемането на Турция, защото
повечето от тях го подкрепят (Тони Блеър, Жак Ширак и Гер-
хард Шрьодер изразиха съгласието си преди срещата), каквото
има в обществените мнения на много от страните. Против­
ниците на приемането имат голямо мнозинство във Франция
и са многобройни в Германия, Нидерландия, Люксембург и
Австрия. Нидерландският министър-председател, който пред­
седателства тази среща на върха, има затруднения със своето
парламентарно мнозинство по този въпрос. Както и френският
президент, германският канцлер заяви, че е необходим рефе­
рендум при успешно завършване на преговорите. Неговият
предшественик Хелмут Кол, който преди беше по-голям под­
дръжник, сега се произнесе срещу влизането на Турция и от­
рицателните нагласи печелят терен при християндемократите
и в общественото мнение.

217
О т национални общ ества към европейско общество?

Обществата в отделните страни от Съюза имат свои соци­

ални и културни характеристики. В това многообразие се за­
белязват общи тенденции: увеличаване на продължителността
на живота (проблем с пенсионерите и с подслона и грижата за
старите хора), намаляване на селското население, изчезване на
цели сектори от индустрията, продължаване на урбанизацията,
увеличаващ се достъп до виеше образование при по-младите
поколения. Макар че националните култури все още оформят
различаващи се общества, дейностите и начините на живот се
доближават и правителствата на отделните държави трябва да
решават твърде сходни социални проблеми.

Бавно движение към европейско общество

През последните петдесет години представлява ли Европа
фактор за сближаването между обществата и народите? След
задълбочен анализ германският историк Хармут Келбле фор­
мулира предпазливи и половинчати заключения. Той констати­
ра, че големите всекидневници и печатните медии си остават
национални. Трудно е да се посочат европейски вестници или
европейско радио въпреки привидностите (Европа 1), или пък
действително европейски телевизии. Наистина всички големи
всекидневници имат представители в Брюксел и в Страсбург.
Те отразяват много повече и често по-положително, отколкото
в миналото европейските заседания, дебати, срещи на върха.
Напредъкът при информирането в тази област е от полза пре­
ди всичко за елитите. Трябва да се подчертае и нарастващото
място, отделяно на европейските теми в националните медии.
Благодарение на кабелните и сателитните телевизии може
лесно да се гледат програмите на другите големи европейски
страни. Остава да се преодолее езиковата бариера, което пос­
тавя въпроса за езика за общуване между европейците. Не е
ли английският на път да стане такъв? Това е свършен факт в
скандинавските страни, в Нидерландия и донякъде в Германия.
Информацията, предоставяна от интернет сайтовете, дава на

218
многобройните потребители достъп до страни от действител­
ността, които не се споменават в другите медии. В случая с
Франция, въпреки че кампанията за Европейския парламент
(юни 2004) протече сред безразличие, последвалият вътрешен
референдум (1 декември 2004), организиран от Социалисти­
ческата партия, предизвика сред активистите и извън партия­
та оживени дискусии, които опровергаха най-песимистичните
предвиждания. Тази, засега единствена, инициатива показва,
че европейските въпроси могат да събудят интерес, когато за­
сягат всекидневната действителност.
Обществата във всяка от страните си остават преди всичко
национални и е сложно да се открои формирането на европей­
ско гражданско общество. Дълго време то се е ограничавало
до аристокрацията, т.е. най-много до няколко хиляди фамилии.
Като следствие от миграциите и преместванията на население
през XX в. в много от страните се откриват двунационални
семейства: френско-италиански, белгийско-италиански, френ­
ско-полски. Много португалци са се сдобили с потомство в
различни страни, а след пенсионирането са се върнали, като са
оставили деца в страните, в които са работили. Асимилацията
никога не е пълна, връзките с родната страна и език никога не
се прекъсват напълно и често се подновяват при третото поко­
ление. Тези семейства, много от които се издигат по социалната
стълбица, са европейски семейства. Преселванията за няколко
години за обучение или работа допринасят за контактите на
все повече млади европейци с други страни, чийто език на­
учават. Така се създават двунационални семейства, чиито деца
говорят поне два езика. Многоезичието е един от пътищата за
европейска интеграция. Това опознаване на Европа доприна­
ся за по-доброто разбиране на другите също като летните по­
чивки на средиземноморския бряг. При различните професии
се оформят европейски мрежи, които обогатяват контактите и
подпомагат опознаването. Известни са мрежите на европейс­
ките историци, юристи, адвокати, асоциациите на лекари, ар­
хитекти и T.H., които представляват първообраз на бъдещото
европейско гражданско общество. Композиторите, дириген­

219
тите и музикантите изпреварват времето си и още от края на
XVII в. се движат из цяла Европа. Те придружават и подкрепят
раждането на Европа на нациите, а понякога, като Рихард Ваг­
нер, подхранват опасните отклонения на национализма. Сега
могат да съпътстват и подкрепят отварянето на границите и
обединението на континента. Европа се изгражда отдолу чрез
утвърждаването на конкретни прояви на солидарност и чрез
споделянето на литературни, художествени и музикални твор­
би. Трябва ли още дълго да си задаваме въпроси за Европа, за
нейната цивилизация, за нейната или нейните култури? Тези
дискусии се подновяват постоянно и си остават открити, но те
вълнуват предимно интелектуалците, преподавателите, жур­
налистите и слабо засягат масата на европейското население,
което не слага етикети на творбите, а улавя всичко, което кара
да трепнат антените или чувствителността му. В тази област
европейското пространство е едновременно и малко, и отворе­
но, а вятърът от Америка, създаван от песента, музиката, ки­
ното и рекламата, доказва, че днес културното пространство на
европейците е трансатлантическо.
Постепенната европеизация на обществата минава през по­
литиката за образование на младите поколения от началното
училище до университета. Учебни заведения като Колежа на
Европа в Брюж, Университетския европейски институт във
Флоренция, Европейския институт в Женева създават само
един малък международен елит. В масовите образователни
структури, в каквито се превръщат университетите, се наблю­
дава постепенно оформяне на европейско пространство на
висшето образование и нарастваща мобилност на преподава­
телите и студентите. Един семестър или една година в чужд
университет придава стойност на образованието и разширява
културния и интелектуален хоризонт. Като се премахват пре­
градите между специалностите и се създава паспорт на студен­
та със съвкупност от кредити, се възприема англосаксонската
университетска архитектура, но се улесняват обменът и мог
билността и се постига напредък в опознаването на другия и
на неговия език. Основната трудност е да се намери балансът

220
между отграничаването и взаимното допълване на национал­
ната идентичност и европейската идентичност.
За да се укрепи европейското пространство на културата и
културното наследство, трябва да се държи сметка за педагоги­
ческото и символичното в него. Сега е в ход осъществяването
на голям проект, чиито педагогически и граждански измерения
са от съществено значение за неговите създатели: става дума
за Музея на Европа, инициатива, подета от историка Кшищоф
Помиан. Той отваря врати през 2005 г. в Брюксел. В сферата на
символичното е знамето на Европа, син флаг, избран първона­
чално от Съвета на Европа, с кръг от дванадесет златни звезди.
То става добре познато и намира място редом с националните
знамена.

Стремежът към социална Европа

Тази често употребявана формулировка се противопоставя
на либералната Европа, която е отъждествявана с правилата,
налагани от институциите в Брюксел. Призивите за "социал­
на Европа" се улесняват от неяснотата на нейните очертания,
цели и средства, а загрижеността за политическо позиционира­
не подтиква към разобличаване на "либералните крайности".
Още от времето на основателите Европа си поставя и со­
циални задачи и при кризите във въгледобива и металургията
предприема действия, за да смекчи социалните последствия от
затварянето и конверсията на производства. В текста на Римс­
кия договор и в практиките на Общата селскостопанска поли­
тика и на Регионалната политика винаги е присъствал и соци­
ален раздел. Социалната харта от 1989 г., която е отхвърлена
от Великобритания, в края на краищата е включена в Договора
от Амстердам под формата на социален протокол. Жак Делор
напомня, че още социалният протокол от Маастрихт. "за който
толкова се сражавах, съдържа еквивалента на две колективни
европейски конвенции: за информирането и допитването до
наемните работници в мултинационалните компании, другата
за родителския отпуск." Често се изтъкват слабите бюджетни
ресурси на Европейския социален фонд. Но се забравя, че со­

221
циалните намеси на Съюза минават и през каналите на другите
раздели от бюджета. Една статия на Пиер Розанвалон ("Льо
Монд", 8 декември 2004) се опитва да отиде отвъд полемика­
та и очертава три области: социалното разпределение, "което
обхваща механизмите на държавата-провидение", социална­
та регулация, която се отнася до "средата и организацията на
трудовите отношения", и социалната защита, т.е. "формите на
индивидуална защита на трудещите се". Първата област, която
е национална, съсредоточава значителни ресурси, четиридесет
пъти по-големи от тези, с които разполага Европа. А тъй като
никоя държава-членка не желае съществено увеличаване на
общностния бюджет, социалната защита и солидарността също
трябва да останат в рамките на националните държави.
От друга страна, социалната регулация може да отбележи
напредък, като се опира на Европейската социална харта. Син­
дикатите могат да изиграят активна роля, за да се разшири при­
лагането й. Те са организирани на европейско равнище от 1973
г. Европейската конфедерация на синдикатите дълго време е
ръководена от италианец, след това от британец. Позициите
й са засилени след отслабването на контролираните от кому­
нистическата система институции като Световната федерация
на синдикатите. В момента тя обединява 77 организации от 35
страни с повече от 60 милиона членове. Тя трябва да адаптира
дейността си към европейските и международни измерения на
фирмите и компаниите. Социалните мерки дълго време са били
национални, но могат да стават все повече европейски.
Европа е постигнала и може да продължи да постига значи­
телен напредък в областта на социалната защита (правата на
работещите). В тази област становищата и практиката на Евро­
пейския съд в Люксембург задълбочават разбирането за диск­
риминация при правото на труд (равнопоставеност на индиви­
дите), равни права на мъжете и жените, борбата срещу тормоза
на работното място. Става дума не толкова за завоюване на нови
колективни права, кол кого да се осигурят на наемните работ­
ници защита, равнопоставеност и сигурност. Европа не може и
няма средства да замени националните държави в социалната

222
област, но тя може и трябва да направи от социалните права и
правото на труд "определящ вектор на напредъка" (Пиер Розан-
валон). Социална Европа означава също признаване на профе­
сионалната квалификация във всички страни членки, защото
някои професии са защитени чрез национални дипломи, чието
признаване не става непременно автоматично. Такъв е случаят
с архитектите и здравните професии като лекари, медицински
сестри, зъболекари, акушерки, ветеринари, фармацевти. Мо­
билността в рамките на Съюза дълго време е била невъзможна.
Тъй като не е възможно автоматичното признаване на дипломи­
те, Комисията препоръчва "взаимното признаване", а решени­
ята на Европейския съд допринасят за постепенния напредък
при признаването на професионалните квалификации.

Трайност и граници на европесимизма

В медиите и в писмата на читатели до големите вестници
често се заявява или прозира завоалирано европесимизъм. Съз­
дава се впечатлението, че някакво разочарование обхваща и
убедените привърженици на Европа. Европа разочарова: тя не
е това, което сме очаквали от нея. Затрудняваме се да разберем
функционирането на европейските институции, които изглеж­
дат далечни, непрозрачни, технократски. Европа е неразбрана
и недолюбвана. Тя е удобна изкупителна жертва за недовол­
ството. Упрекват я за прилагането на директивите за лова, за
колебанията при епидемията от "луда крава", за трудностите
при контрола над продажбите на трупно брашно и живи живот­
ни. Демонстрират срещу европейската директива за боклука,
понеже Франция не желае да стане "сметище на Европа". В
Брюксел периодично демонстрират "разгневени" рибари, лов­
ци. фермери, потърпевши от съкращения. Неодобрението се
увеличи заради безпомощността пред затварянето на филиала
на "Рено" в белгийския град Вилворд. Обвиняват Брюксел, че е
троянски кон на англосаксонския либерализъм, който ще срине
заводите, ще намали социалните придобивки и ще разруши об­
ществените услуги. Могат да се цитират множество статии, де­
кларации предизвикателни и враждебни реакции срещу Евро­

223
па, представена като далечна, над гражданите, с функционери,
които отказват да чуят хората. Еврократите са удобни изкупи­
телни жертви, а Парламентът е твърде слабо познат. Гласува се
малко на изборите за депутати, дебатите се пренебрегват, освен
ако не се случи някой инцидент, към който медиите насочват
прожекторите си за кратко. Европа често не се възприема като
бъдеще и като защита.
Това разочарование, което изразява и съмненията на евро­
пейците в самите себе си, трябва да бъде овладяно. Нагласите
към Европа дълго време са били позитивни и в голяма степен
остават такива, както показват допитванията на "Евробаро-
метър". Те достигат кулминацията си през 1991 с близо 70 %
одобрение, за да спаднат към 1997-1998 г. до малко под 50 %,
каквото е било равнището през 80-те години. Спадът се дъл­
жи предимно на впечатленията за икономическото положение.
Запазването на значителна безработица, затварянето на пред­
приятия са едни от основните фактори за европесимизъм. В
скандинавските страни, Ирландия, Нидерландия, Белгия, Люк­
сембург и Португалия са страните, където нагласите са най*
положителни. Отрицателните мнения както винаги си остават
най-многобройни във Великобритания. Във Федералната ре­
публика се забелязват големи различия между западната част
на страната и източните лендери. Ако се разгледат данните по
възраст и професия, най-много.бройни са положителните отго­
вори сред младите, особено студентите, и служителите. Към
1995-1996 г. имаше опасения, че единната валута ще бъде при­
ета зле. Но не стана нищо подобно. Преходът през 2002 г. се
извършва леко и, макар че тук и там се изказват съжаления,
всичко показва, че употребата на еврото се превръща в навик.
Европесимизмът не блокира всичко и не пречи на напредъ­
ка. Но все пак той се запазва, както показва едно изследване
на Фондацията Дъблин, която през 2003 г. анкетира извадка
от няколко хиляди обитатели на Съюза за техните условия на
живот. Най-доволни в разширения съюз са датчаните (близо до
тях са другите скандинавски страни), следват ги жителите на
Бенелюкс, ирландците и англичаните. Французите са в дъното

224
на скалата между словенците и гърците. По отношение на оча­
кванията единствено при французите доминират песимистите
(15 % изцяло и 40 % отчасти). По този въпрос се констатират
големи разлики между отделните страни, между различните
възрастови групи и професии. Дори норвежците, които два
пъти са отхвърляли Европейския съюз чрез референдум, през
1972 и през 1994 г. (когато 89 % от избирателите се явяват пред
урните!), сега постепенно се приближават към него. Норвеж­
кото правителство въвежда в законодателството някои от ев­
ропейските директиви и решава да участва с около 150 души в
бъдещите европейски сили за бързо реагиране. Не е много, но
може би все пак е начало на бъдещо ангажиране.

Отнош енията между Европа и света

Съюзът има своята икономическа, търговска и валутна роля

в съвременния свят. Тя може да бъде измерена, пресметната и
сравнена с другите международни образувания. Европейската
външна политика, възможностите за военна намеса и целите в
голяма степен все още се определят. Как може да се определи
днес мястото на Европа сред великите сили на планетата?

Отношенията със САЩ

Съединените щати дълго време подкрепят и окуражават ев­
ропейското изграждане. Европейските държави са техен по­
литически и военен съюзник срещу СССР и комунистическия
лагер, интересите им са едни и същи. Тази подкрепа за органи­
зирането на Европа не възпира нито противоречията (например
с генерал Дьо Гол), нито много силните търговски разногласия.
След изчезването на комунистическата заплаха връзките с Ев­
ропа еволюират. Функциите на НАТО и Атлантическия пакт
се променят и те се отварят към страните от Източна Европа,
които дълго време са били част от комунистическата система.
Европейският съюз става икономически и валутен конкурент.
Със слабия долар САЩ играят срещу еврото, оскъпяват ев-

15 Европа 225
 ропейския износ и ограничават растежа на стария континент.
Американските интереси вече не са в засилването на Европа,
а напротив, в поддържането на нейната относителна икономи­
ческа и военна слабост. Тази игра позволява на САЩ да упраж­
няват натиск и най-вече да разединяват европейците, за да им
попречат да си изработят обща политика. Военната слабост на
Европа улеснява задачата им.
По време на войните, което раздират бивша Югославия през
90-те години, европейската немощ и разединение довеждат на
три пъти до необходимостта от намеса на НАТО и САЩ. В
Босна паралелните и конкуриращи се дипломации на евро­
пейците се неутрализират взаимно. Многократно се напомня
ироничната и презрителна реплика на Хенри Кисинджьр: "Ев­
ропа, Европа, дайте ми телефонния й номер." В Босна, къде-
то се намесват европейски мироопазващи сили под егидата
на НАТО, на 2 февруари 2004 г. е извършена смяна. ЕВФОР
(сили на Европейския съюз) от 7000 войници заемат мястото
на силите за стабилизация на НАТО, които досега са поемали
повечето от мисиите. Те са под британско командване, което
осигурява съгласуваност и вероятно привилегировани отноше­
ния с НАТО.
През 2003 г. втората война в Ирак става показателна за без­
силието и разделението на Европа. Въпреки неодобрението
на общественото мнение в техните страни, пет европейски
правителства - на Великобритания, Италия, Испания, Дания
и Португалия, към които се присъединяват Полша, Унгария
и Чешката република, които не са влезли в Съюза към тази
дата, се нареждат до САЩ и изпращат военни контингенти в
Ирак. Франция, Белгия и Федералната република са начело на
противопоставянето на войната. По този случай се заговаря за
"разединена Европа", за "Европа на парчета". По-късно, след
смяната на властта, последвала убийствения терористичен акт
в Мадрид, новото испанско социалистическо правителство
изтегля войниците си от Ирак. Реакциите на американската
политика продължават да разделят европейците, които са не­
способни да заговорят с един глас на Вашингтон. Съединените

226
щати продължават да имат нужда от европейците, н а вече не
разглеждат защитата на Европа като приоритет. Американски­
те войски напускат Европа и изтеглянето им се ускорява след
2004 г. Европа показва разнобой срещу Съединените щати:
Обединеното кралство се движи в техния коловоз, Федералната
република се опитва да маневрира, Франция понякога действа
като самостоятелен играч и се противопоставя, но без да отива
докрай и без да бъде следвана от европейските си партньори.
Както отбелязва Жорж-Анри Суту, Съединените щати желаят
Европа, която да бъде "достатъчно организирана, за да бъде
полезна, и достатъчно слаба, за да бъде контролирана".
В областта на борсите и финансите седемте европейски
борси Евронекст (която обединява Париж, Лисабон, Брюксел и
Амстердам), Франкфурт, Хелзинки, Лондон, Мадрид, Милано
и Цюрих, действат разединено в сравнение с мощта (като капи­
тализация и обем на транзакциите) на Уолстрийт и подема на
нововъзникващите пазари в Далечния Изток. Подготвят се сли­
вания и прегрупирания: в центъра на преговорите е Фондовата
борса в Лондон. В областта на индустрията сътрудничеството
между европейските страни може да бъде ефикасно. Пред­
ставянето на самолета гигант Еърбъс A3 80 в Тулуза доказва,
че европейците са в състояние да издържат на американската
конкуренция и да се обединяват за осъществяването на големи
проекти.
Друг аспект на трансатлантическите отношения е постоян­
ното изоставане, за което е трудно да се каже дали нараства,
в областта на иновациите и образованието. Американските
компании и предприятия инвестират повече от европейските
фирми в изследвания. Разликата между големите американски
университети и фондации и европейските изглежда се задъл­
бочава и изтичането на мозъци и изследователи, което не е нов
феномен, отново става актуална тема.
От европейска страна отношенията със САЩ винаги са
били белязани с постоянна двусмисленост: Щатите са едновре­
менно любовник, изкушение, образец, а за някои отблъскващ
фактор.

227
 О т н о ш е н и я т а с Р уси я
Русия си остава най-обширната държава на планетата.
Нейните отношения с Европейския съюз, които присъстват по-
малко в новините, отколкото отношенията със САЩ, излязоха
на преден план поради събитията в Украйна. По силата на об­
стоятелствата Русия се оттегли от Централна и Източна Европа.
Сближаването на страните от Централна и Източна Европа със
САЩ и приемането им в Европа са свършени факти и тя тряб­
ваше да преглътне влизането на повечето от бившите сателити
на СССР в НАТО. Съюзът трябва да се грижи за над 2000 км
обща граница с Русия, която вече е част от европейската сис­
тема, защото повече от десетилетие участва в Съвета на Ев­
ропа в Страсбург. Русия дискутира с европейците в рамките
на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа,
създадена от конференцията в Хелзинки. Тя поддържа колкото
привилегировани, толкова и дискретни отношения с Федерал­
ната република. Въпреки затрудненията и военния си упадък,
Русия си остава велика сила, която разполага с капитал от от­
части неразработени природни ресурси. Европейските страни
продължават и разширяват икономическото партньорство, за­
почнато по времето на СССР. Русия продава на европейските
страни природен газ и петрол, които се произвеждат предимно
в азиатската й част и се транспортират чрез тръбопроводи. За­
падните компании (банки, застрахователи, търговски вериги)
инвестират в Русия, например БНП наскоро купи една руска
банка. След катастрофата в ядрената централа в Чернобил
(1986) Европа предложи помощта си и технологиите, с кои­
то разполага, на Русия и Украйна, за да контролират ядрените
опасности и да подобрят сигурността. Размириците в Чечения
и репресиите на руската армия срещу цивилното население
разбуниха няколкократно западното обществено мнение. Все
пак правителствата на големите западни страни (Франция, Ве­
ликобритания и Германия) поддържат доброжелателно отно­
шение с авторитарния режим на Владимир Путин и остават
настрана от чеченската криза.
Събитията в Украйна (декември 2004) извадиха на повър­

228
хността латентните противоречия. В тази република, влязла в
ООН през 1945 г., но станала независима едва след разпадането
на СССР (референдум през 1991), икономическите връзки с
Русия си остават тесни. Украинското население е разединено:
една част, особено в някогашната австрийска и полска Галиция,
гледа към Европа, докато другата остава обърната към Русия
по културни, езикови и психологически причини. Президент­
ските избори (ноември-декември 2004), повторени след оспор­
ването на резултатите заради многобройните изборни измами,
показват привлекателността на Европейския съюз за украинци­
те. Съседните страни сравняват тази "Оранжева революция" с
преживяното от тях петнадесет години по-рано. Правителства­
та действаха предпазливо, но полякът Лех Валенса, бившият
лидер на "Солидарност", дойде в Киев, за да я поздрави. Тези
прояви събудиха безпокойство и раздразнение у руските уп­
равници, защото връзките между Украйна и Русия са много
стари, Киев е люлката, в която се ражда първата руска държа­
ва. Руснаците смятат, че Украйна е част от тяхната естествена
зона на влияние по исторически и символични причини, по
икономически, а и по военни и стратегически причини, защото
в Крим (предимно рускоезичен регион) е разположена част от
руския военен флот. Как да се променят тези легитимни инте­
реси, без да се засегне Русия, според която Беларус, Молдавия
и Украйна трябва да останат в нейната сфера на влияние? Имат
ли тези страни дългосрочна перспектива да влязат в Европей­
ския съюз, или ще трябва да се задоволят с привилегировано
партньорство? Какви договори и какво партньорство може да
сключи Европейският съюз с Русия, придобила през 1945 г. те­
риторията около Калининград (бивш Кьонигсберг), който днес
е отделен от нея от Полша и Литва? Възможно ли е, ако бъде от­
слабена и унизена, Русия да се превърне в заплаха? Възможно
ли е след време Европейският съюз да се разпростре до Урал?
Геополитическа мечта или утрешна действителност?

229
 О т н о ш е н и я с К и т а й и д р у ги т е ч а с т и н а св е та
Европейският съюз поддържа с Китай по-различен тип от­
ношения, отколкото с Русия и Съединените щати. Развитието
на търговски и финансови връзки на тези две големи страни с
Поднебесната империя подпомага отварянето и помиряването.
Все пак съществуват поводи за конфликт като статута на Тай­
ван. За Европейския съюз Китай, който за едно десетилетие се
превърна в "работилница на света", е важен търговски партнь­
ор, втори след Съединените щати. Китай влезе в Световната
търговска организация през 2001 г. В текстилния сектор са за­
ети 180 милиона души и действат хиляди фабрики. Обемът на
вноса от Китай нараства все повече и конкуренцията на китай­
ските стоки буди все по-голямо безпокойство у европейците,
които трудно се противопоставят на "китайското нашествие" в
областта на текстила и облеклото (три четвърти от анораците,
продавани в Общността, са произведени в Китай). Слабостта
на китайската валута (юан) намалява разходите, а ниската цена
на труда стимулира пренасянето тук на много предприятия. Но
в общността в тази област все още са заети 2,7 милиона ра­
ботници, предимно в множество малки и средни предприятия.
Премахването на квотите за внос (увеличаващи се стъпаловид­
но от 1995) влиза в сила за текстила от 1 януари 2005 г. Китай е
конкурентоспособен и в други сектори като играчките и поли­
графията. Хилядите екземпляри от "Новия завет" раздадени в
Лион през декември 2004 г., са отпечатани в Китай! В чувстви­
телна област като търговията с оръжие Китай настоява упорито
за вдигане на ембаргото. Стъпил в Хонконг, в Шанхай и другаде,
китайският капитализъм става толкова силен и предприемчив,
че вече изкупува компании и предприятия в Европа.
Може да се направи равносметка и на връзките на Евро­
пейския съюз със страните от Латинска Америка, с Индия, с
арабско-мюсюлманския свят, откъдето той внася част от петро­
ла, със страните от Юга, от Магреба и черна Африка, за чиито
обитатели Европа твърде често изглежда като Елдорадо или
Обетована земя. Тези миграционни движения, плод на бед­
ността, често са нелегални и е трудно да бъдат контролирани и

230
овладени. Средиземноморието, където Съюзът присъства чрез
гръцките острови, Кипър и Малта, представлява естествено
пространство за сътрудничество с тези страни.
Европа на двадесет и петте обединява 450 милиона обита­
тели от населението на Земята, което надхвърля 6 милиарда.
Само един жител на планетата от 12 е европеец. Това е твърде
малко в сравнение с превърналите се в мастодонти Китай и Ин­
дия, още повече, че демографската динамика на европейците
отслабва и няма шанс да се възстанови през близките десети­
летия. Без приноса на имиграцията страни като Германия биха
били в демографски спад. Имиграцията е неизбежно явление,
а управлението на техните психологически, културни и поли­
тически въздействия е твърде деликатно.
Ще има ли Европа достатъчен демографски капацитет и
особено воля да съществува автономно между американския
континент и двете огромни азиатски страни, населението на
всяка от които надхвърля един милиард?

Актуалните цели пред Европейския съюз:

общ а политика на отбрана и външ на политика

Постигнали ли са европейците съгласие помежду си да се

превърнат във велика сила? Европейците са разделени по хи­
потезата за прибягването до военна сила. Общественото мне­
ние е изключително чувствително и натискът за намаляване
на военните бюджети и изследвания е много силен. От друга
страна, повечето от големите държави остават привърженици
на атлантическата ориентация и на произтичащата от нея за­
висимост. Европейците не са единодушни дали Европа трябва
да стане велика сила, партньор или противовес на САЩ. Об­
щата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) си
остава пожелание. В това отношение нищо не е уредено, както
показа историята с Ирак. През 2003 г. държавният секретар по
отбраната Ръмсфелд лансира опростяващото и провокационно
разделение на "Стара" и "Нова Европа", показващо стремежа

231
на САЩ да се опрат на новите европейци - Португалия, Испа­
ния и новоприетите в НАТО източноевропейски страни, които
се съгласиха да подкрепят САЩ.
В областта на отбраната до 1990 г. заплахата идва от Изток
и Европа е сред основните американски приоритети. Тук са
разположени около 200 000 американски войници. Днес тази
заплаха е изчезнала и само 8 % от американските войници са в
силите на НАТО, като този процент бързо намалява. Сега тряб­
ва да бъде идентифициран противникът. Срещу кого трябва да
се отбранява Европа? Противникът вече не е ясно определен,
той е многолик и често неуловим: криминални държави, мафии,
терористични групи. Съществува не толкова ясно различим
противник със своя територия и армия, колкото неопределено
усещане за глобална несигурност, породено от освобождаване­
то на национализмите, етническите конфликти, безконтролни­
те миграционни движения. Вече липсва общо виждане между
САЩ и част от европейските страни за идентифицирането на
врага и за начина, по който трябва да му се противостои. Все
пак, САЩ разполагат в лицето на НАТО с инструмент, кой­
то може да изпълнява три функции: да стабилизира източната
част на Европа, да служи за натиск при политическия диалог
с Русия, да оказва натиск върху европейски страни като Фран­
ция, които се противопоставят на някои насоки на американс­
ката политика в света.
Вече не са необходими многобройни армии, а специализи­
рани части, способни да се намесят бързо в случай на нужда.
Началото е сложено през 1989 г., когато с френско-германски
договор се създава обща бригада, към която се присъединяват
белгийски, люксембургски и испански контингент. През 1995 г.
тя се превръща в Еврокорп (базиран в Страсбург), в него пос­
ледователно влизат военни от 12 страни. Чрез Западноевро­
пейския съюз е намерен начин за връзката с НАТО. През 1999
г. Еврокорп е натоварен с воденето на операциите в Косово, а
после и с командването на Международните умиротворителни
сили там. Целта е да се покаже способността на Европейския
съюз да създаде "генерален щаб на междуармейски и мултина­

232
 ционални сили", за да овладее кризата без намесата на НАТО:
7000 души на терена, сред които 1000 британци и 750 францу­
зи. Едно от ключовите изпитания е координацията на щабовете
и способността на военните от различните страни да действат
съвместно.
Ключовият проблем пред бъдещата Европа на отбраната са
човешките и материалните ресурси. Министрите на отбраната
решават до 2007 г. да бъдат създадени тринадесет бойни час­
ти от по 1500 души, които да могат да се намесят навсякъде
по света под знамето на Съюза за по-малко от петнадесет дни.
Става дума за европейски аналог на Силите за бързо реагиране
на НАТО. Предвиждат се три години за осъществяването на
този френско-британски замисъл, който да стане първи етап
от създаването на автономна европейска отбрана, взаимодейс­
тваща с НАТО.
Едно от измеренията на бъдещата Европа на обраната е спо­
собността на европейските страни да се обединяват за създава­
нето на модерно въоръжения. На този терен те се сблъскват със
САЩ, чиито финансови ресурси са по-големи. САЩ успяват
да наложат чрез НАТО нормативи, които им дават предимс­
тво, и оказват натиск върху европейските страни, за да ги дъ­
ржат настрана от проектите, които са важни за американската
индустрия, или да ги принуждават да купуват с предимство
американско въоръжение. В областга на спътниците за на­
блюдение за военни цели се разработват френските програми
"Хелиос 1" (с малко белгийско и испанско участие) и "Хелиос
2" (с известно испанско и италианско участие). Предвижда се
договор с Германия за непрекъснато радарно наблюдение. Два
действащи европейски проекта илюстрират тези трудности:
за военния транспортен самолет "Еърбъс" А400 и за ракетата
въздух-въздух с голям обхват "Метеор". Само шест държави
подкрепят проекта за "Еарбъс" А400: Белгия, Испания, Фран­
ция, Великобритания, Люксембург и Турция. Германия се бави
с финансирането, а Съединените щати вече са извадили на па­
зара изпитани продукти. Ракетата "Метеор" се подкрепя само
от пет страни, сред които са Франция и Великобритания, и е

233
 в конкуренция с вече въведени на въоръжение американски
ракети. Сътрудничеството често е спъвано от националните
интереси. Франция предпочете да създаде свой изтребител
"Рафал" (Група "Дасо"), вместо да се присъедини към проек­
та "Юрофайтър", с който се ангажират Германия, Испания и
Великобритания. Това, което става в областта на авиацията, се
наблюдава и при сухопътните и морските въоръжения. Европа
на модерните въоръжения трудно успява да осъществи проек­
тите си. Ако европейците действат все така разединено, те ще
продължат да бъдат зависими от САЩ и техни клиенти.

Европа през 2005: Европа с различни скорости

През 90-те години някои предвиждаха европейското изграж­

дане да продължи около едно "твърдо ядро", чиято сърцевина
да бъде френско-германското разбирателство. Тази хипотеза не
се осъществи. Европа е най-напред федерация от национални
държави, които са приели една съвкупност от общи закони, а
след това и поредица от сътрудничества между държави, в ко­
ито не участват всички страни-членки на Съюза.

Съвкупност от общи закони

Тя се основава върху общия пазар и общ ностите политики.
Изключителните правомощия на Съюза са митническият съюз
и Общата търговска политика, валутната политика в зоната на
еврото. Споделените правомощия са в селското стопанство,
транспорта и енергетиката. Философията на свободната търго­
вия е кредо на всички английски правителства от консерватора
Макмилан до лейбъриста Тони Блеър. Европа на Двадесет и
петте става зона на свободна търговия с външни митнически
тарифи, голям пазар, където циркулират хора, стоки и капита­
ли. В това пространство се прилагат общи правни норми.
Твърде далеч сме от Съединените европейски щати на Жан
Моне или от голистката Европа на нациите, чиято архитектура
е описана в плана Фуше. Европа се превърна в световна търгов­

234
ска сила. Част от европейците смятат тази Европа на свобод­
ната търговия за отговорна за безработицата и изнасянето на
производства. Те мечтаят да я заменят със "социална Европа",
чиито очертания и цели си остават неясни.
Европейското право се развива в посоката на една либерал­
на Европа: права на компаниите, права на договорите, права
за установяване на хората и компаниите, права на патентите
и марките. Утвърждаването на конкуренцията води до дере-
гулация и частична приватизация с отваряне на капитала на
публичните компании като "Дойче телеком", "Газ дьо Франс",
"Електрисите дьо Франс". Тези процеси са бавни, особено във
Франция, където създадените отдавна публични дружества се
смятат за част от националното наследство. Те се сблъскват със
съпротивата на синдикатите и на персонала, който държи на
сигурността на работните места и на множеството предимства,
присъщи на техния статут.

Зоната на еврото
Към момента тя обединява дванадесет страни. Общата ва­
лута е добре приета, въпреки че някои я обвиняват понякога,
че е спомогнала за повишаването на цените. Еврото е гарант
за доброто управление на публичните финанси, то улеснява
постепенното хармонизиране на бюджетните и данъчните по­
литики на страните-членки и укрепва бюджетната политика на
общността. То има унифицираща функция, защото слага край
на спекулативните игри срещу дадена валута в предполагаема
изгода за друга. Остават висящи два въпроса: Може ли еврото
да стане голяма световна валута? Трябва ли да се разширява
еврозоната евро? Двата въпроса са свързани.
Отговорът на първия въпрос още не е напълно ясен. Еврото
има амбицията да бъде международен инструмент, резервна
валута и валута за инвестиции. Като акумулират евро, цент­
ралните банки на новопостъпващите страни допринасят за ук­
репването на европейската валута. Но ключът е в отношенията
между долара и еврото. От няколко години американската ва­
лутна политика залага на слаб долар по отношение на еврото.

235
Курсът на еврото по отношение на долара постоянно се покачва
и през януари 2005 г. стигна до 1,36 за долар, за да спадне рязко
до 1,30, а след това да тръгне отново нагоре. Слабият долар има
предимството, че ограничава за европейците нарастването на
цените на петролните продукти, но има и несъмнения недо­
статък да повишава цените на продукцията, изнасяна от зоната
на еврото, и така да възпира растежа в нея. В дългосрочен план
тази практика дава предимство на САЩ. Твърде силното евро
може да се превърне в опасност.
Що се отнася до разширяването на еврозоната, то може да
стане в две посоки. Страните от Източна Европа, които влизат
в Съюза, искат да въведат еврото, но повечето от тях все още не
са постигнали приетите критерии. Тяхното влизане в зоната на
еврото е вероятно в дългосрочен план. То се подкрепя повече от
правителствата им, отколкото от обществените мнения, къде-
то настроенията против са силни, особено в Полша (опасения
от повишаване на цените) и в прибалтийските страни (опасе­
ния за загуба на идентичност). Остава изключително сложни­
ят случай с Великобритания. Деловите среди и финансовите
кръгове в мнозинството си подкрепят влизането. Да останат
отвън означава да се запазят пречките, от които те желаят да
се освободят. От друга страна, така те запазват свобода за ма­
невриране в отношенията с клиентите си от Азия и Близкия
изток, която не са сигурни, че ще запазят, ако влязат в зоната
на еврото. Лондон в момента е главният европейски финансов
център, с голяма преднина пред Париж и Франкфурт и с тесни
връзки с Уолстрийт. Той желае не само да запази, но и да засили
тази позиция. Ще помогне ли за това приемането на еврото? И
накрая, поради психологически и културни причини британс­
кото население си остава дълбоко свързано с лирата. През 90-
те години често се казва и се пише, че Великобритания остава
вярна на изпитаната традиция ("да изчакаме и да видим") и
ще се присъедини към зоната на еврото едва когато се убеди
в успеха на общата валута. Но общата валута вече се справя
доста добре, а нищо не подсказва и днес, че Великобритания е
склонна да се присъедини скоро.

236
 Шенгенското пространство
За момента то обединява дванадесет държави. Великобри­
тания, Ирландия и Дания все още остават извън него. В това
пространство, което трябва да изработи и да прилага обща гра­
нична политика, един от най-деликатните проблеми е имигра­
цията и свързаните с нея зрелищни драми привличат внимани­
ето на общественото мнение. Корабокрушенията на нелегални
мароканци, които с риска за живота си пресичат Гибралтарс-
кия пролив, за да работят в Испания, или живеят при нечовеш­
ки условия в селски стопанства, твърдата политика на Италия,
която охранява Адриатика, за да ограничи пристигането на
имигранти от Албания, силовото връщане с чартъри на малий-
ци от Франция шокират общественото мнение. Процесите на
миграция изискват политика за приемане на чуждестранните
работници и търсещите убежище: статут на продължително
пребиваване, събиране на семействата, издаване на документи
за самоличност (драмата на хората без документи). В това от­
ношение Европейският фонд за бежанците разполага с твърде
ограничени средства в сравнение с нуждите. Спешно е необхо­
дима обща политика за имиграцията, защото в повечето страни
съществува такава нужда. Тя поставя проблема за отношенията
с арабско-мюсюлманския свят в рамките на Средиземноморие-
то и в по-широк аспект - за отношенията Север - Юг. За много
от жителите на бедните страни Европа си остава Елдорадо.

Несигурната Европа
Тези съвкупности, чиито контури очертахме, не се припок­
риват напълно. Великобритания остава извън зоната на еврото
и Шенгенското пространство. Ирландия участва в зоната на ев­
рото, но остава извън Шенгенското пространство. Дания под­
държа три изключения: еврото, отбраната, съдебното сътруд­
ничество. Сред другите области на сътрудничество между
държавите, на развитие подлежи сътрудничеството в областта
на отбраната. След френско-германския договор, който слага
началото на Еврокорп, към него се присъединяват много от
страните-членки. Великобритания участва активно във во­

237
енното сътрудничество, където нейният принос е незаменим.
Конституционният договор предвиждаше възможности за "за­
силено сътрудничество", включително и във военната сфера.
Би ли помогнало "засиленото сътрудничество", за което дава
пример военното партньорство между Франция и Великобри­
тания (договор от Сен Мало), да се проправи нов път? Някои
не крият скептицизма си и иронизират в стила на генерал Дьо
Гол и неговия "европейски волапкж". От своя страна Едуар
Баладюр, който смята процедурата за засилено сътрудничест­
во за твърде продължителна и сложна за въвеждане, предлага
допълнителни "специализирани" сътрудничества. Те биха слу­
жили за пример, който ще допринесе за напредъка на Съюза.
Националните държави, чието бързо отмиране се обявява,
всъщност са единствените видими и предвидими обекти. Те са
опорните точки, около които се разполагат населенията. Съе­
динените европейски щати, обединена Европа, европейската
федерация си остават в сферата на утопиите. Те продължават да
бъдат един вероятно твърде далечен хоризонт. Общата външна
политика и политика на сигурност (ОВППС) си остава на ета­
па на заявленията и речите, ролята ή в проблемите на Близкия
изток е твърде скромна. Процесът на европейското изграждане
продължава вече половин век, той е бавен, среща препятствия,
съпротива, трябва да държи сметка за националните интереси,
които понякога са в противоречие с общия интерес. За да бъде
чута, на Европа й трябват едно лице и един глас. Ще бъде ли
това достатъчно?
Не е ли Европа твърде обширна? Възможно ли е да се нака­
рат всички в нея да напредват с един и същ ритъм? През 90-те
години се обсъжда идеята за Европа с различни скорости, с
твърдо ядро, което отива по-напред в обединяването и води
останалите. В Европа на Двадесет и петте намалява влиянието
на страните основателки като Франция и Германия. Могат ли
те все още да бъдат двигатели на напредъка? Преди да налагат
предложенията си, те трябва да са в състояние да предложат
нещо. Но след Маастрихт двете държави не успяват да форму­
лират съвместни предложения.

238
 Процесът на европейско изграждане е непознат досега и
новаторски в многовековната история на континента. Той се
развива продължително, често създава вид, че тъпче на място,
че се движи пипнешком, колебливо и в никакъв случай не из­
глежда като приложение на единна програма. Той периодично
се сблъсква с вълни от евроскептицизъм, които често принуж­
дават привържениците на Европа да преминават в отбрана. В
сравнение с 50-те и 60-те години Европа вече не разполага с
авторитетни гласове, които да очертаят бъдещето. В крайна
сметка липсва общият стремеж, придвижването става на при-
бежки, от компромис към компромис. Липсва също вдъхнови­
тел и координатор, който да продължи мисията, с която Жан
Моне се нагърбва и изпълнява от 1950 до 1975 г. Жан Моне
няма наследник. Създава се впечатлението, че политическите
мъже вече нямат нито ясна визия за бъдещето, нито основопо­
лагаща утопия. Оттук идва и усещането за нещо размито, за не
особено бляскав компромис като Договора от Ница.

Да продължи ли европейското изграждане?

Защо? Защото е необходимо да се съчетае националното
измерение с европейското. Европа не може да бъде нито ре­
зервна родина, нито родина на бъдещето, а единствено допъл­
нителна родина. Националните държави си остават основна
отправна точка за индивидите, които искат едновременно да
бъдат различни и да живеят заедно. Да бъдеш европеец озна­
чава да се чувстваш у дома и в Лисабон, и в Санкт Петербург.
Взета отделно, нито една европейска страна няма средствата
за автономна и ефикасна външна политика. Достатъчно е да
разгледаме израелско-палестинската драма или конфликтите
на Балканите, за да се убедим в това. Истинският смисъл на
Европейската общност е в разграничаването от Съединените
щати и постигането на компромиси с тях.
Как? Методът на основателите, функционалният метод поз­
воли последователното интегриране по сектори, което направи
поносими отказите от суверенитет. Сътрудничеството между
държавите си има граници и сложността на процедурите раз-

239
бърква картите. Това е пречка пред възприемането му от граж­
даните.

Да се прекрачи ли чертата
на политическата интеграция?
Европейците стъпват на вече изградената обща основа, но
промените в света и бързият напредък на глобализацията изп­
равят пред тях нови предизвикателства. Все още не са извлече­
ни всички поуки от разрива през 1989 - 1990 г. Първоначалната
цел на европейското изграждане да се премахне всякакъв риск
от френско-германски конфликт е осъществена и надмината.
Интегрирането на страните от Източна Европа, останали от­
къснати от Запада в продължение на четиридесет години, може
да продължи едно поколение. Създаването на нови междуна­
родни баланси ще направи необходимо рано или късно прераз­
глеждането на основополагащия договор между европейските
страни. Ясно се усеща, че прехвърляне суверенитет стават все
по-трудно, защото вече засяга същността на държавите. Стра­
ховете са естествени, те са съпътствани от изкушението за от­
дръпване в себе си, за вкопчване в национализма и затварянето,
които са антиподи на европейския проект, залагащ на отваря­
нето и сътрудничеството. Тази несигурност подхранва вълните
от евроскептицизъм и съблазните на затварянето и изолацията,
почва, на която стъпват суверенистките и популистките пар­
тии.
В това отношение Конституционният договор представлява
етап, а не крайна цел. Институциите и правото са колкото диск­
ретни, толкова и съществени двигатели на интеграцията между
народите. Афоризмът на Жан Моне се отнася с пълна сила и за
сегашната ситуация: "Нищо не е възможно без хората, нищо не
е трайно без институциите."

240
 Три предизвикателства пред Европа и европейците

1. Да се осигури вътрешното сцепление на Съюза, като пос­

тепенно се коригират незадоволителните и непълноценни ком­
промиси, като в същото време се зачитат индивидуалността
и легитимните стремежи на нациите, които го съставляват. В
тази насока трябва да бъдат преодолени два вида съпротива:
съпротивата на националните публични бюрокрации, които не
желаят да се лишат от правомощията си, и съпротивата в нагла­
сите и поведението, което изисква средства и дълги срокове.
2. Да се осигури мястото на Съюза в света. Първоначал­
но Европа помага на много държави да се защитят от своите
съседи. Тя е създадена заедно с Германия, за да се предотврати
възраждането на германската заплаха. Тази цел е постигната.
Европа е умиротворена. Но трябва да се констатира, че вече
никоя европейска национална държава не може да играе сама
своята игра. Европа е слаба, почти несъществуваща в между­
народните отношения, защото освен на думи, въобще няма
обща политика. Сърцевината й днес изглежда изпразнена от
всякакъв политически проект. Тя трябва да разполага със собс­
твени средства за бърза и ефикасна намеса. Цялото бъдеще на
общата външна политика и сигурност зависи от определянето
на целите, уточняването на средствата и ясното разпределе­
ние на ролите между държавите и Европа. Отношенията със
Съединените щати са от съществено значение. На постоянните
съмнения на европейците в самите себе си и в своето бъдеще
Съединените щати противопоставят своята увереност, своята
военна мощ, своята вяра в страната и ценностите си. Възможно
ли е, с риск да злоупотребим с опростяването, да резюмираме
отношенията САЩ - Европа с тези две думи: партньорство или
противопоставяне? Партньорство означава воля да се постигне
сложното, но възможно балансиране на общите интереси. То
предполага САЩ да се откажат от унилатерализма и васализи-
рането на Европа. Най-големите песимисти въобще не вярват
в подобно нещо и прогнозират в средносрочен план неизбежен
сблъсък със САЩ. Внимателният анализ на международните

241
 отношения показва, че катастрофите съвсем не са неотвратим
изход от конфликтите. Не се ли натъкваме по-скоро на разми­
наване, различие във възприятията, отколкото на реален анта­
гонизъм? Може ли укрепването на институционалния полюс
да бъде решението, чрез което да се избегне или поне да се
ограничи разделението между европейците? Ще бъде ли то до­
статъчно, за да се дефинира и приложи обща политическа ли­
ния, която да не се изразява нито в припряното подчинение на
едни, нито в безсилното вербално противопоставяне на други,
които се проявиха преди и по време на втората война в Ирак?
Обединението и сътрудничеството между европейците могат
да улеснят постигането на ново равновесие между Новия и
Стария свят.
3. Да станем истинска Общност на съдбините. Тъкмо в този
смисъл може да се говори за интеграция. Далече сме от Съе­
динените европейски щати, за които мечтае Жан Моне, или
от Европейската федерация, за която говори Робер Шуман. На
церемонията в началото на първото заседание ( 10 август 1952)
на Върховния орган, председателстван от него, Жан Моне
произнася кратко слово, в което се откроява следната мисъл:
"Новите институции могат да бъдат променяни и усъвършенс­
твани с натрупването на опит... Онова, което не може да бъде
поставено под въпрос е, че това са федерални институции и, да
повторим думата, федерални."
В началото на XXI в. защитниците на суверенността на
държавите надделяват над привържениците на наднационал-
ната интеграция. Въпреки това общностната политика става
все по-интеграционистка в области като селското стопанство,
търговията, валутата, околната среда. Бързият напредък на об-
щностното право също въздейства в тази посока и подпомага
хармонизирането на законодателствата на отделните страни
- постиженията на общността непрекъснато се развиват. Ев­
ропейската конвенция за правата на човека вече е на повече от
петдесет години. Тя обхваща всички основни свободи, вклю­
чително защитата от дискриминация, "основана на пол, раса,
цвят на кожата, език, вероизповедание, политически или всяка­

242
кви други възгледи, национален или социален произход, при­
надлежност към национално малцинство, благосъстояние или
всякакви други обстоятелства". Конвенцията е интегрирана в
постиженията на общностното право и Европейският съд при­
лага принципите, утвърдени в нея, в своята практика. Все пак,
Европейският съд по правата на човека (Страсбург) остава все
още извън Съюза.
Повече от половин век след като е произнесена, следната
забележка на Робер Шуман запазва цялата си актуалност: "Ев­
ропейската общност не може и не бива да остава икономическо
и техническо начинание: необходима й е политическа воля за
служба в полза на един човешки идеал." Такава общност не
може да не се опира на следните три изисквания.

• И зискване за м и р и ст абилност
Основателите си поставят крайна цел: да заменят конфлик­
тите. които раздират Европа до 1945 г., с постоянни преговори
и да установят мир между народите и трайно сътрудничество
между държавите. Днес тази цел е постигната. Европа живее
повече от половин век в мир, който днес не е заплашен от нищо.
Установяването на траен мир е в много по-голяма степен от
общия пазар, общата валута и общата селскостопанска поли­
тика истинското постижение на европейското изграждане и
неоценимо благо за общността на нациите. Мирът е нейният
най-голям успех, защото една истинска общност поражда мир.
Европейското изграждане, както желаеше Робер Шуман, наис­
тина умиротвори европейския континент.

• И зискване за м ат ери ален н ап редък и за п о -д о б р о р а зп р е­

делен ие н а п лодовет е н а р а ст еж а и т ехническит е от крит ия
Тук трябва да се вмести този стремеж към "социална Ев­
ропа", която не е толкова отсъстваща, колкото твърдят някои,
но на която са н еобходим и конкретни, видими и постъпателни
цели. При един разговор с германския министър Лудвиг Ер-
хард през 1959 г. Ж ан М оне напомня на бащ ата на "германското
чудо": "Има голяма разлика м еж ду Общността, която е начин

243
да се обединят народите, и зоната за свободна търговия, коя­
то е търговско споразумение." Икономическите и търговските
споразумения са необходими, но те не могат да бъдат крайна
цел на Общността.

• И зискване за дем ократ ичен напредък

Политическа Европа е изградена върху идеала за мир, сво­
бода и зачитане на човешките права. През 1989 - 1990 и даже
през 2004 г. в Украйна се вижда каква основополагаща сила
притежава идеалът за свобода за народите от Източна Евро­
па. Тук своя принос може да даде прилагането на Хартата за
основните права. Европа се превърна в пространство на мира,
икономическото сътрудничество и общото право. Най-голяма-
та трудност, на която се натъква европейското изграждане, е
как да се приобщят към него гражданите. Сега трябва да се
създават европейци. На всяко поколение му предстои да изоб­
рети своята Европа. Европа не е зад нас, а пред нас.

244
 С ъкращ ения

AKT - държавите от Африка, Карибите и Тихия океан, асо­

циирани към ЕО с договорите от Ломе
ГАТТ - Общо споразумение за митата и търговията
ГДР —Германска демократична република
ГСП - Германска социалдемократическа партия
ЕАСТ - Европейска асоциация за свободна търговия
ЕВС - европейска валутна система
ЕДФ - Електрисите дьо Франс
ЕИО - Европейска икономическа общност
ЕНП - Европейска народна партия
ЕОВС - Европейска общност за въглища и стомана
ЕОИС - Европейска организация за икономическо сътруд­
ничество
ЕОО - Европейска общност за отбрана
ЕСФ - Европейски социален фонд
ЕФОГСС - Европейски фонд за ориентиране и гарантиране
на селското стопанство
ЕВФОР - (въоръжени) сили на Европейския съюз
ЕФРР - Европейски фонд за регионално развитие
ЗЕС - Западноевропейски съюз
НАТО - Организация на Северноатлантическия договор
НРД - Народно републиканско движение (Франция)
ОВППС - обща външна политика и политика за сигурност
О Л А Ф - Европейска служба за борба с измамите
ООН - Организация на обединените нации
ОСП - Обща селскостопанска политика
ПАСОК - Общогръцко социалистическо движение
СДП - Социалдемократическа партия (Германия)
СССР - Съюз на съветските социалистически републики
СФИО - френска социалистическа партия (Френска секция
на Работническия интернационал)

245
 СФН - Сбор на френския народ
ХДП - Християндемократическа партия (Германия)
ХДС - Християндемократически съюз (Бавария, Германия)
ФКП - Френска комунистическа партия
ФРГ - Федерална република Германия
ЮДФ - Съюз за френска демокрация
ЮМП - Съюз за президентско мнозинство (Франция), по-
късно Съюз за народно движение

246
 Общ а хронология

9 май 1950 - декларация на Робер Шуман

18 април 1951 - подписването на Парижкия договор
27 май 1952 - подписването на Договорът за Европейска
общност за отбрана (ЕОО)
30 август 1954 - Националното събрание на Франция от­
хвърля Договора за ЕОО
25 март 1957 - подписване на Римските договори за създа­
ване на ЕИО и Евроатом
28-30 януари 1966 - компромисен протокол от Люксембург
1 юли 1968 - създаване на зона за свободна търговия между
Шестте с общи външни митнически тарифи
1 януари 1973 - ЕИО приема Великобритания, Ирландия и
Дания
10 декември 1974 - създаване на Европейски съвет
1 януари 1979 - създаване на европейска валутна система
7- 10 юни 1979 - първите преки избори за Европейски пар­
ламент
I януари 1981 - приемане на Гърция в ЕИО
1 януари 1986 - приемане на Испания и Португалия в ЕИО
28 февруари 1986 - подписване на Единния европейски
акт
8- 9 ноември 1989 - разрушаване на Берлинската стена
7 февруари 1992 - подписване на Договора от Маастрихт
1 януари 1993 - създаване на Общ европейски пазар
1 ноември 1993 - Договорът от Маастрихт влиза в сила
1 януари 1995 - приемане на Австрия, Финландия и Швеция
в ЕС
2 октомври 1997 - подписване на Амстердамския договор,
който влиза в сила на 1 февруари 2003
26 февруари 2001 - подписване на Договора от Ница, който
влиза в сила на 1 февруари 2003

247
 1 януари 2002 - въвеждане на еврото в дванадесет страни
I май 2004 - приемане на Естония, Кипър, Латвия, Литва,
Малта, Полша, Словакия, Словения, Унгария, Чехия в ЕС
29 октомври 2004 - подписване на Конституционния дого­
вор в Рим.
1 януари 2007 - приемане на България и Румъния в ЕС
13 декември 2007 - подписване на Договора от Лисабон, ра­
тифицирането му трябва да завърши на 1 януари 2009. Ирлан­
дия отхвърля договора с референдум.

248
 Библиография

Речници и справочници
D i c t i o n n a i r e d e l ’E u r o p e (sous la direction d’Yves Tissier), Paris,
Vuibert, 2e éd., 2004.
L 'E u r o p e d e A à Z . G u i d e l ' i n té g r a ti o n e u r o p é e n n e (sous la direction
de Werner Weidenfeld et Wolfgang Wessels), Luxemburg, 1997.
L e M o t s d e l ’E u r o p e . L e x iq u e d e l ' I n t é g r a t i o n e u r o p é e n n e (sous la
direction de Jean-Luis Quermonne), Paris, Presses de Science-Po, 2001.

Общи трудове
Duroselle, Jean-Baptiste, L ' I d é e d ’E u r o p e d a n s l ’h i s t o i r e . Paris,
Denoël, 1965.
Gerbet, Pierre, L a C o n s t r u c t i o n d e l ’E u r o p e . Paris, Imprimerie
nationale. 3e éd., 1999.
Herbvieu Léger, Danielle (sou la dir.) I d e n t i t é s r e l i g i e u s e e n E u r o p e .
Paris, La Découverte, 1996.
Rougemont, Denis (de), 2 8 s i è c l e s d ' E u r o p e . Genève, 1961, 2e éd.,
1990, préface de Jacques Delors.

История на изграждането на Европа

Bitsch, Marie-Thérèse, H i s t o i r e d e l a C o n s t r u c t i o n e u r o p é e n n e ,
Bruxelles, Éditions Complexe, 2e éd.. 1999.
Bossuat, Gérard. L e s F o n d a t e u r s d e l 'E u r o p e , Paris, Berlin, 1994.
Bossuat, Gérard. L ’E u r o p e d e F r a n ç a is , 1 9 4 3 - 1 9 5 9 , Paris, Publications
de la Sorbonne, 1997.
Catien, Didier, L ’E u r o , e n je u x e t m o d a l i t é s p r a t i q u e s , Éditions
d’Organisation, Bruxelles, 1998.
C in q u a n t e ans a p rès la d é c la r a tio n Schum an. H is to ir e de la
C o n s tr u c tio n e u r o p é e n n e (sus la direction de Michel Cathana), Nantes,
Ouest Éditions, 2002.
Girault, René (sous la dir.) I d e n t i t é e t c o n s c i e n c e e u r o p é e n e a u X X e
s i è c l e , Paris, Hachette, 1993.
Guérivère, Jean (de), V o y a g e à l ' i n t é r i e u r d e l ’E u r o c r a t i e , Paris, 2e
déd., 1993.
Grosser, Alfred, L ' A l l e m a g n e d e B e r lin , d if f é r e n t e e t s e m b l a b l e , Paris,
Altvic Éditions, 2003.

249
 Lazar, Marc, L a G a u c h e e n E u r o p e d e p u i s 1 9 4 5 , Paris, PUF, 1996,
Quermone, Jean-Luis, L 'E u r o p e e n q u ê t e d e l é g i t i m i t é , Paris, Pressses
de Science-Po, 2001.
Seiler, Daniel-Luis, L a V ie p o l i t i q u e d e s E u r o p é e n s . Paris, Economica,
1999.

Биографии
Duchêne, François, J e a n M o n n e t. T h e F ir s t S t a t e s m a n o f I n d e p e n d e n c e ,
New York, London, 1994.
L es P ères d e l ’E u r o p e : C in q u a n t e a n s a p r è s . P e r s p e c tiv e s su r
l ’e n g a g e m e n t e u r o p é e n , Bruxelles, Bruylant, 2001.
Monnet, Jean, L ’E u r o p e e t le s c h e m in d e l a P a i x , Paris, Publications
de la Sorbonne, 1999.
Poidevin, Raymond, R o b e r t S c h u m a n , Paris, Imprimerie national,
1986.
Roussel, Éric, J e a n M o n n e t, Paris, Fayard, 1994.

Европейски институции
Delwit, Pascal, Külahci, Erol et Van de Wallle, Cédric, L e s F é d é r a t i o n s
e u r o p é e n n e s d e p a r t i e s . O r g a n i s a t i o n e t in f lu e n c e , Bruxelles, 2000.
Joana, Jean et Smith, Andy, L e s C o m m is s a ir e s e u r o p é e n s . T e c h n o c r a te s ,
d i p l o m a t e s o u p o l i t i q u e s ? Paris, Presses de Sciences-Po, 2002.
Olivi, Bino, L ’E u r o p e d if fic ile . H i s t o ir e p o l i t i q u e d e l a C o m m u n a u té
e u r o p é e n n e . Paris, Galimard, Folio, 1998.
Reuter, Paul, L e s O r g a n i s a t i o n s e u r o p é e n n e s . Paris, PUF, 1980.

Спомени
Delors, Jacques, M é m o ir e s , Paris, Plon, 2004.
Monnet, Jean, M é m o ir e s , Paris, Fayard, 1976.
Schuman, Robert, P o u r l ’E u r o p e , lere éd., 1964, rééd. 1997.

Уеб-сайт
European Navigator www.ena.1u

250
 Съдържание

Предговор 5

П ъ р ва гл а ва
Европейско пространство и европейски континент 8
Европа - континент или отворено пространство? 8
Европа: една култура или много култури? 12
Старият и Новият свят 16
Политическа идея или политически проект е Европа? 18

В т ора глава
Създаване на Европа на Шестте 30
Планът Шуман и създаването 30
на Европейската общност за въглиша и стомана 30
Провалът на Европейската общност за отбрана 43
Върховният орган
на Европейската общност за въглиша и стомана 53
Договорите от Рим: Общият пазар и Евратом 57

Трета глава
Генерал Дьо Гол и изграждането
на Европа (1958 - 1969) 66
Европейските концепции на генерал Дьо Гол 66
Формирането на новите Общности 69
Дьо Гол и неговите европейски партньори 71
Кризата на "празния стол", юни 1965 - януари 1966 77
Раждането на Общата селскостопанска политика:
едно конкретно постижение 79
Равносметка и значение на Голисткото десетилетие 82

251
 Чет върт а глава
Първото разширяване на Общия пазар ( 1969 - 1986) 85
Влизането на Великобритания, Ирландия и Дания 85
Създаване на Европейския съвет 90
Действие на Общата селскостопанска политика 91
Останалите общностни политики 93
Първи опити за Валутен съюз 96
Влизането на средиземноморските страни:
преминаване от Девет към Дванадесет 98
Възприемането на Европа от обществените мнения 101

П ет а глава
Идейните течения, групите и партиите пред Европа 103
Партии, които подкрепят изграждането на Европа 103
Партии, които са резервирани или
враждебно настроени към изграждането на Европа 106
Към европейска организация на партиите 109
Еволюция и преобразувания след 1980 113
Еволюция на политическия състав и на групите
в Европейския парламент 123

Ш ест а глава
Функциониране на европейските институции 128
Междуправителствени институции 128
Европейската комисия 131
Бавното утвърждаване на Европейския парламент 137
Бюджетът на Европа 141
Други европейски институции 144
Езиците на Европа 146
Европейските средища 147

С едм а глава
Ново начало: Единният акт, краят на разделението
на Европа, раждането на Европейския съюз 154
Нови действащи лица в европейското пространство 154
Изработване и въвеждане в действие
на Единния европейски акт 157

252
 Новите проекти на Делор: Валутен съюз
и свободно движение на хора 159
Разпадането на СССР и обединението на Германия 162
Преговори и подписване на Договора от Маастрихт
(7 февруари 1992) 166
Реинтеграция на страните от Централна и Източна Европа
в европейското пространство 170

Oc.ua гл а ва
По пътя към единна валута и ново разширяване 177
Ново поколение актьори: Шрьодер, Блеър и Ширак 177
Пътят към обща валута 180
Еволюция на общите политики 184
Продължителните преговориза приемане на страните
от Централна и Източна Европа 194

Д е в е т а гл а ва
Европейското пространство в началото на XXI век 200
Към икономическо, търговско и юридическо
пространство с измеренията на континента 200
Европейските избори от юни 2004 и Комисията Барозу 203
Към нова архитектура на институциите:
от Конвента до втория Римски договор 207
Продължаване на разширяването? 213
От национални общества към европейско общество? 218
Отношенията между Европа и света 225
Актуалните цели пред Европейския съюз:
обща политика на отбрана и външна политика 231
Европа през 2005: Европа с различни скорости 234
Три предизвикателства пред Европа и европейците 241

Съкращения 245
Обща хронология 247
Библиография 249

253
 Други книги на издателство К р а л и ц а М а б

Маргарет Макмилан. М ирот ворцит е. П ари ж 1919. Ш ест

м есеца, коит о промениха свет а.
Раймонд Детрез. К осово. О т лож енат а независим ост .
Джон Гадис. С т уден ат а война. Нова история.
Юри Стояноа Д руги ят бог. Дуалистичните религии от ан­
тичността до катарската ерес
Бернар Фокрул, Робер Льогро, Цветан Тодоров.
З араж дан ет о н а индивида в изкуст вот о.
Иън Бурума, Авишай Маргалит. Оксидентапизмът .
Кратка история на антизападничеството.
Роджър Фидлър. М едиам орф оза. Да разберем новите ме­
дии.
Лийла Ганди. Пост колониална т еория. Критическо въведе­
ние.
Лари Улф. И зобрет яванет о на И зт очна Е вропа. Картата на
цивилизацията в съзнанието на Просвещението.
Весна Голдсуърди. И змислянет о на Рурит ания.
Империализмът на въображението.
Питър Шугьр. Ю гоизт очн а Е вропа п од осм анско владичес­
тво. 1354-1804.
Едуард Саид. О т разяванет о на исляма.
Едуард Саид. О риент ализмьт .
Питър Бърк. Ренесансът .
Едмънд Бърк. Ф илософ ско изследване н а п роизхода на на­
шите идеи з а възвиш енот о и прекраснот о.

Николай К ънчев в българскат а лит ерат ура и култура.

Николай Аретов. Убийст во по български. Щрихи от нена-
писаната история на българската литература за престъпления.
Николай Аретов. Н ационална мит ология и национална ли­
т ерат ура.
Балканскит е идент ичност и в българскат а култ ура. Т. 4.
Пари. Думи. П ам ет .
Модерността вчера и днес.
Д а мислим Д р уго т о - образи, стереотипи, кризи.

254
 Р ая Заимова. П ът ят към " другат а” Е вропа. Из френско-
османските културни общувания. XVI-XVIII век.
Надежда Андреева. Н ем скат а ли т ерат ура в Б ългария през
В ъзраж дан ет о.
Н иколай Аретов. Васил П опович. Ж и вот и т ворчест во.

П исат ели за л и т ерат урат а и ж и вот а. Настолна книга за

читатели и писатели. Подбор Йордан Костурков.
Васил Попович. Съчинения.
Убийст во от любов. Убийст во по К оледа. Нови български
криминални разкази.
Владимир Левчев. Б о г е лю бов. В приятелството, традици­
ята и секса.
М ария Янкова. Зеленат а чаш а.
Пиер Бул. А рхеологът и т айнст вот о на Н еферт ит и.
Ф рансиш ку Жузе М агаляйнш . Д и а л о зи от въд б р ега на
Тежу.
Кенизе Мурад. О т имет о на м ъ р т ва т а принцеса.

Вижте и наш ите поредици:

И зб р а н о - приказки от цял свят

З р я щ и к р и л е - една друга духовност
и кулинарните ни книги за всеки дом.

О чаквайте

К н и га на Енох. Под редакцията на Боряна Христова.

Джон Р алстьн Саул. К олап сът на глобализацият а и
преосм ислянет о ни свет а.

Можете да ги намерите в книжарниците на "Хеликон",

"Пингвините", "Български книжици", "Сиела - МОЛ", "Лексико",
"Буктрейдинг”, "Знание", "АБВ Писмена". "Интеркнига", "Нисим”,
"Колибри", "Книжарница плюс" и "Алба арт" или да ги поръчате в
books.slovo.bg, www.bgbooks.dir.bg и www.mobilis.bg.

255
 Франсоа Рот

Изобретяването на Европа
От Европа на Жан Моне до Европейския съюз

Първо издание
Формат 84/108/32
Печатни коли 16

Издателство К р а л и ц а М аб
mab.slovar.org.uk

Печат ЕКСПРЕСПРИНТ ООД