Йордан Николов

ИСТОРИЯ
НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ
СВЯТ
ВЪЗХОДЯЩО
СРЕДНОВЕКОВИЕ
 ЙОРДАН НИКОЛОВ

ИСТОРИЯ
НА
СРЕДНОВЕКОВНИЯ
СВЯТ
възходящо
СРЕДНОВЕКОВИЕ

Второ преработено и допълнено издание

СОФИЯ · 2000
АКАДЕМИЧНО ИЗДАТЕЛСТВО „Проф. МАРИН ДРИНОВ“
Второто преработено и допълнено издание на „История на Средновековния свят“
описва епохата от зараждането на средновековните градове до откриването на Аме­
рика през 1492 г. Това е един от най-интересните периоди в развитието на човеш­
кото общество, отбелязал върхови постижения в областта на цивилизацията и кул­
турата. Зародили се градовете, превърнали се в центрове за нов духовен живот, на
занаятчийска й търговска дейност. Развила се урбанизацията. Бил даден тласък на
финансите, на банковото дело. Започнало откриването на университетите, в които
се подготвяли интелектуалците, извършили научните открития. Дейците на Въз­
раждането развили до непознати висоти историята, философията, политологията,
етиката, както и живописта, скулптурата, архитектурата, белетристиката, поезията.
В значителна степен е обогатено съдържанието на тома. В дял първи са вклю­
чени темите: „Съсловно-представителна монархия“, „Дипломатически контакти“
и „Ересиарси, еретици, ереси“, а в дял втори — „ Московско велико княжество“ и
„Византия по пътя на катастрофата“. Наново е написана „Османска империя —
възникване и развой“ и е добавена частта „Освободителни борби на балканските
народи“. Подобрения са внесени в транскрипцията на имената. Добавен е научен
апарат. Съкратени са някои страници. Задълбочено е описанието на събития и
лица. Усъвършенстван е анализът на обществените явления.
Новото издание на „История на Средновековния свят. Възходящо средновеко­
вие“ е предназначено не само за студенти, към които е адресирано, но и за учите­
ли, научни работници, общественици и всички, които се интересуват от среднове­
ковното минало на човечеството.

© Йордан Николов Йорданов, 2000

© Скарлет Станиславова Панчева, художник на корицата, 2000

ISBN 954-430-692-7
 Дял първи
Възходящо развитие
на средновековното общество

Класическо Средновековие
в Европа, Азия и Северна Африка
Средновековният свят преминал първия, ранен етап от своята ис­
тория и навлязъл в нов, по-висш стадий на развитие. Феодалният
обществен строй се оформил окончателно. Аграрната система гос­
подствала. Създали се условия за динамизиране на икономическия
живот. Върху основата на постигнатия материален стабилитет въз­
никнали и укрепнали градовете. Превърнали се не само в центрове
на занаятчийска и търговска дейност, но и в средища на културен и
религиозен живот, те дали тласък на производството и потребление­
то. Начинът на живот получил по-разнообразни и съвършени фор­
ми. При създадената обстановка продължила да процъфтява циви­
лизацията, завоювала високи върхове. Настъпила забележителната
епоха на Възраждането. Нейните творци създали безсмъртни не­
преходни ценности на материалната и духовната култура. Светов­
ните религии — будизъм, християнство, ислям — прокламирали
своите концепции за света като цяло, за природата, обществото и
човека в съответствие с принципите на хуманизма, с повелите на
Божественото (jus divinum) и човешкото право (jus humanum).
През новия етап получил своите характерологични очертания
типичният модел за политическо устройство на феодализма. Както
на Изток, така и на Запад в основни линии приключили бурните де­
мографски процеси, настъпила известна стабилизация на установе­
ните социални отношения. Държавната система като орган за уп­
равление укрепнала. От феодално разпокъсана и раздробена, тя се
трансформирала в централизирана монархическа институция. Това
се отнася не само за Европа, но и за Азия. В Европа в централизи­
ран тип държави се превърнали Свещената Римската империя, Ви­
зантия, Франция, Англия, а в Азия — Китай, Япония, Монголия и
др. Властта била съсредоточена в ръцете на монарха, който управ­
лявал административния апарат. Усъвършенствали се обществени­
те отношения. Възникнали различни върховни органи на управле­
ние. През 1265 г. в Англия бил създаден Парламент, през 1302 г.
били свикани Генералните щати във Франция. В края на XIII в. в

5
германските княжества се появили Ландтази. В империята бил уч­
реден Райхстагът. Халифът в Арабския халифат провеждал своите
решения чрез везир, в областите — чрез емир, в градовете — чрез
шейх. В съответствие с учението на Конфуций в Китай императо­
рът налагал своята воля по силата на най-строгото подчинение:
младшият На старшия, децата на родителите, войникът на воена­
чалника, чиновникът на ръководителя, а целият народ изпълнявал
безпрекословно волята на императора. В Япония върховната власт
принадлежала на императора, който възлагал най-важните функции
на управлението на регенти и канцлери.

Хронологически граници. Европа, Азия и Африка се развивали с

различни темпове, не навлезли едновременно в новия, по-висок ста­
дий на своето обществено устройство. Европа встъпила в него око­
ло средата на XI в., независимо от това, че градовете в по-напред-
налите страни се появили значително по-рано: в Италия през IX, а
във Франция през X в. В Азия и Африка, където обстановката била
по-сложна, хронологията на събитията придобила по-широка амп­
литуда. Например в Китай, най-могъщата държава в Азия, зазоря­
ването на Развитото средновековие се сипнало към VIII—IX в., а в
Индия, втората голяма държава в региона —към XI—XII в. Докато
Япония отбелязала втория етап на феодализма към IX—X в., Корея
изживяла Ранното средновековие до VII в., а възходящият етап на
феодализма обхванал времето от VIII до XVIII в.
В Арабския халифат през 945 г. Абасидите били изместени от
династията на Буидите (935—1055), които завладели Багдад и по
време на своето управление покорили Западен и Южен Иран, а
също и Ирак. Предвождани от Тогрул бек (ок. 993—1063), селджу-
ките подчинили редица страни в Близкия и Средния изток: през
1038—1044 г. завладели Хорасан, 1042—1051 г. — Западен Иран,
1043 г. — Хорезм, 1054 г. — Азербайджан, а през 1055 г. — Багдад.
Каим, халифът на Абасидите, присъдил на Тогрул бек титула сул­
тан, а след това и званието „цар на Изтока и Запада“.
По това време в Африка функционирали различни държавни
обединения. В западната част на континента се простирали Гана,
Мали, Сонгхай, Моси, Ткрур, Фута-Таро, Хауса, Канем и Борну,
Йоруба, Етиопия, Судан. В Йзточна Африка се намирали Китара-
Буньоро, Буганда, Анколе, Торо, Буха, Руанда, Бурунди, Суахили. В
по-голямата част от тези държави градовете, които възниквали, се
превърнали в търговски средища и в пристанища, в управленски и
културни центрове.

6
 Хронологията на събитията в историята на населението в Цент­
рална и Южна Америка до появата на Христофор Колумб все още
продължавала да се детайлизира. До средата на X в. майте, прого­
нени вероятно от масов глад или природни бедствия, изоставили
своите първоначални местоживелища, където процъфтявали гра­
довете Сейбал, Искун и др., и се установили в северните територии
на полуостров Юкатан. В новата държава, която създали, възник­
нали градски центрове като Чичен-Ица, Майяпан, Ушмал и др.
Град Майяпан, основан през 987 г., станал столица на държавата,
навлязла през XII в. в по-висш етап от своята история, продължил
до към средата на XV в.
През времето от XI до XII в. толтеките изоставили своите до­
мове в Тенаюка, Монте Албан, и се заселили в Северен Юкатан,
където се включили в държавата на ацтеките и преживели през XI—
XV в. зенита на своето могъщество. Империята на инките, обитава­
щи планинските плата на Андите, преминала динамичен път на раз­
витие. В края на XIV и началото на XV в. управлявал Инка Юпанки
Пачакутека, който разширил границите на своята държава. Столи­
цата на империята Кучко се превърнала в оживен център на поли­
тическия живот, религията и културата.

Етнически потенциал. Човечеството застанало пред прага на раз­

витото феодално общество с увеличен жизнен състав. Приема се, че
около началото на XI в. населението на Земята вече наброявало
между 250—300 млн., докато към 1500 г. възлизало на около 400—
500 млн. души. По континенти приблизителната демографска кар­
тина получила конкретни очертания. Азия продължила да държи
палмата на първенството по количествени показатели: в нейните
земи били съсредоточени към 250 млн. Европа достигнала 65—80
млн., докато Африка наброявала между 70 и 90 млн. Умножила своето
население и Доколумбова Америка, достигнала около 50 млн.
души.
По броя на своите поданици челно място в света заел Китай,
превишаващ в началото на XVI в. 100 млн. души. През времето от
XI до XV в. Индия се движела в рамките на 50 млн., Япония — на 15
млн. В Африка нараснали поданиците на Гана, Мали и Сонгхай. В
Доколумбова Америка възпроизводството на населението проти­
чало добре в империята на инките (Перу) и в държавата на ацтеки­
те (Мексико).
Възходящото развитие на демографските процеси в Европа
след Великото преселение на народите било прекъснато от чумна­
та епидемия — „Черната смърт“, покосила през XIV в. около 1/4 от

7
населението. В началото на следващите столетия —XV и XVI, нас­
тъпило известно стабилизиране на възпроизводството на народ­
ностите. Франция, най-многолюдната страна в Европа по онова
време, разполагала с повече от 15 млн. След нея се нареждали Ита­
лия и Германия с около 11 млн. души. Великобритания заедно с
Ирландия не надхвърляла 5 млн. жители.
В резултат на завоеванията на араби, монголо-татари, турци и
др. намаляло населението в Азия. Общо взето, жизненият потенци­
ал спаднал около два-три пъти. Настъпил период на застой. Не се
забелязало нарастване на хората от 1200 до 1300 г. Както и в пре­
дишни времена, компактната част от населението на Земята била
съсредоточена в държавите на субконтинента Южна Азия1.
Настъпили положителни промени в биологичната структура на
обществото. Повишила се средната продължителност на живота. В
резултат от подобренията, които настъпили след появата на градо­
вете, човешкият живот надвишил 30—40 години и особено сред ня­
кои среди достигнал по-високи граници. Достатъчно е да приведем
данни от живота на германските императори, френските крале, как­
то и за известни дейци на науката и културата. Германският импе­
ратор Лудвиг Баварски (1314—1347) живял 60, Фридрих II Хохен-
щауфен (1220-1250) - 56, Карл IV (1347-1378) - 62, Максимили-
ан I (1493—1519) —60 години. Подобна била картината и при френ­
ските крале: Филип II Огюст (1180—1223) се радвал на живота 58,
Луи IX Свети (1226-1270) - 56, Филип VI (1328-1350) - 57, Луи
XI (1461—1481) — 60 години.
Макар да водили напрегнат начин на живот, редица представи­
тели на философската и теологическата мисъл успели да достигнат
до дълбока старост. Така Пиер Абелар (1079—1142) завършил дни­
те си на 63-годишна възраст, Авицена (980—1037) — на 57, св. Тома
Аквински (1225—1274) — на 49, св. Бонавентура (1221—1274) — на
53, Алберт Велики (1206—1280) — на 74 години.
Умножавали годините си и представители на останалите соци­
ални групи. Това се отнася специално за търговци, банкери, пред­
ставители на патрициата, а също и селяни.
През този период продължили своя естествен исторически път
големите империи на ранносредновековната епоха — Китай, Япо­
ния, Делхийският султанат, Византия, Свещената Римска империя,
империята на инките в Америка. Зародили се нови големи държа­
ви: Монголска, Турска. При управлението на Темучин хан (1155—

1 Б р у к, С. И. Население мира. Зтнодемографский справочник. М., 1986, с. 16 сл.

8
 1227), провъзгласен през 1206 г. за „Велик хан“ (Чингис хан), се из­
вършило обединяване на монголските племена и татарите от р.
Горен Амур до северните граници на Китай. В началото на своето
управление Темучин подчинил племената буряти, якути, киргизи,
обитаващи Южен Сибир, и пристъпил към покоряването на Източен
Иран и обширните земи, простиращи се от р. Сърдаря до планини­
те на Иран и р. Тигър и Оман. Подразделения на армията му под­
чинили Кавказ, преминали Половецките степи и се разположили
при р. Дон. През 1223 г. монголците разбили руските войски при р.
Калка. Огромната им държава се простирала от бреговете на Охот-
ско море до Каспийско море. Превърнал гр. Каракорум в столица,
Чингис хан владеел Северен Китай, значителни територии от Сред­
на Азия, Южен Сибир и обширни пространства на Задкавказието.
При монарсите след Чингис хан монголците продължили да
покоряват нови земи и да провеждат победоносни завоевателни
походи. През времето от 1231 до 1239 г. те присъединили Грузия,
Армения и Азербайджан. Внукът на Чингис хан, Бату (1227—1255)
завзел Рус. От 1236 до 1243 г. той извършил опустошителни набези
в Източна Европа, преминал през Полша, Унгария и Далмация и
оставял навсякъде смърт, разруха и пожарища. През 1243 г. се за­
върнал от Европа и при Долна Волга основал прочутата „Златна
орда“ — голяма монголска държава, включваща земите от Иртиш
до р. Дунав. Хулагу хан (1217—1265), другият внук на Чингис хан,
покорил Иран и Ирак, Месопотамия и Сирия, завладял Багдад.
Третият внук на Чингис хан, Хубилай (1260—1294), завзел Китай и
поставил началото на Монголско-китайската империя, управлява­
на от династията Юан. През 1260 г. като император пренесъл сто­
лицата от Каракорум в Чжунду, днешния Пекин.
Другата нова велика държава в Азия, Османската, се развила
върху основата на множество — повече от 20 — бейлици (емирати)
в Мала Азия: Ментеше, Айдън, Сарухан, Кареси, Караман и др. Фак­
тическият основател на Османската династия на турските султани,
Осман I (1299 или 1300—1326), наследил една област в селджукската
държава, завоювал обширна област от Византийската империя, от­
хвърлил господството на селджуките и обявил независимостта на
своята държава. За столица избрал Бруса (Бурса), силно укрепен
град. Неговият син Орхан (1326—1361) разширил границите на дър­
жавата, покорил градовете Никея, Никомидия (Изник) и достигнал
проливите на Черно море, насочвайки се към вътрешните терито­
рии на Балканския полуостров. Според свидетелството на Ибн Ба-
тута Орхан бил „най-могъщият от туркменските владетели, най-
богатият на съкровища, градове и войници“, притежавал около

9
„сто укрепени замъци, които обикаля постоянно“. През 1352 г. тур-
ците превзели крепостта Цимпе. При земетресението 1354 г., което
разрушило крепостните стени на Галиполи, те нахлули в града, въз­
становили разрушенията и продължили да побеждават.
Завладели Чорлу, Комотини, Димотика, османците настъпвали.
Султан Мурад I (1360—1389) превзел през 1369 г. Адрианопол, пре­
несъл от Бруса столицата си тук и насочил завоевателните си уси­
лия към Македония. Султан Баязид I (1389—1402), наречен „Илдъ-
ръм“ („Светкавицата“), подчинил под своя скиптър Мала Азия и об­
ширни земи на Балканския полуостров. Завладял Солун, територии от
Сърбия и Тесалия, той присъединил двете български царства: Търнов­
ското — 1393 г. и Видинското — 1396 г. През 1444 г. при Варна сул­
тан Мурад II (1421—1451) разгромил кръстоносната армия на пол­
ския крал Владислав III и на унгарския пълководец Янош Хуняди.
Малко по-късно, през 1453 г., султан Мехмед II Завоевател (1451—
1481) завладял Константинопол, окупирал Албания, ликвидирал
суверенитета на Трапезундската империя и Кримското ханство.
Епохата на Възходящото средновековие заблестява с плеяда ве­
лики личности — монарси, държавници, общественици, политици,
учени-откриватели, пътешественици, културтрегери, ръководители
на религиозни институции. Върху талвега на събитията изпъкват
венценосци, монарси на Европа и Азия, които надмогват ограничени­
те мащаби на своето време и се опитват да променят хода на истори­
ята. С политическата си мощ надхвърлят границите на своята държа­
ва германските императори Фридрих I Барбароса (1152—1190), Фрид­
рих II Хохенщауфен (1212—1250), Сигизмунд Люксембургски (1410—
1437). Континентални мащаби придобило управлението на френските
крале Филип II Огюст (1180—1223), Луи IX Свети (1226—1270), на ан­
глийските крале Уилям Завоевателя (1066—1087), Анри II (1154—
1189), Ричард I Лъвското сърце (1189—1199). Важна междудържавна
роля играли: чешките крале Пршемисъл Отакар II (1253—1278) и Карл
I (1346—1378), полските владетели княз Болеслав II Смели (1058—
1079) и Кажимеж Велики (1333—1370), унгарските венценосци Лайош
Велики (1342—1382) и Матиаш Корвин (1458—1490).
Силно въздействие върху двата континента — Европа и Азия,
упражнили монголските владетели Чингис хан (1155—1227), Тамер-
лан (1336—1405) и Хубилай (1260—1294), който станал император
на Китай. Султанът на турско-персийската държава Газна — Мах-
муд Газневи (997—1030), създал огромна империя от Амударя до Ганг
и поречието на Инд. Турският султан Мехмед II Завоевател (1451—
1481) завладял през 1453 г. Константинопол и преустановил истори­
ческото битие на Византийската империя.

10
 Великите личности в областта на религията намерили изява в
сферата на големите исторически религии — будизма, конфуциан­
ството, християнството, исляма и др. В Индия будистката мисъл
достигнала високи върхове в научното дело на Шанкара (788—820),
а в индуизма — на Рамануджа (ок. 1055—1137), Мадхва (1199—1278)
и др. Етническата система на Конфуций била развивана от Джоу
Дуни (1017-1073), Чън Хао (1055-1137), Джу Си (1130-1200) и др.
Между папите на Католическата църква се откроявали Григорий
VII Хилдебранд (1073-1085), Урбан II (1088-1099), Инокентий III
(1198-1216), Адриан IV (1154-1159), Мартин IV (1281-1285). За­
падната църква излъчила големи теолози от категорията на Алберт
Велики (1206—1280), св. Тома Аквински (1225—1274), св. Джовани
Фиданца Бонавентура (1221—1274), Николай Кузански (1401—1464).

Икономически, политически и духовнокултурни връзки между

континентите. Развитието на градовете като първостепенен сто­
пански фактор водело до разширяване на търговските връзки не
само между отделните държави, но и между континентите. Универ-
салистките тенденции, възникнали заедно с централизираните дър­
жави, разрушавали традиционната средновековна ограниченост и
изолираност и водели до установяване на редовни, трайни взаимо­
отношения между империите в Азия, Африка и Европа. Централи­
зираните държави от рода на Танската империя, Делхийския султа­
нат, Япония, Корея, Багдадския халифат разширявали търговските
си операции с близки и далечни страни. Това била всеобща законо­
мерност, характерна и за Европа. Търговците на Далечния изток,
Средна Азия и Близкия изток установили връзки с търговците на
Африка, Византийската империя, Свещената Римска империя,
Франция, Англия, Пиренейския полуостров, Чехия, Полша, Русия.
Както сухопътни, така и водни търговски пътища свързвали
Далечния изток с Югоизточна Европа. Предмет на размяна били не
само продукти на занаятчийската дейност, селскостопански суро­
вини, но и на лова и риболова. Китайски търговци изнасяли копри­
нени тъкани, фарфор, злато, сребро, метални изделия, а внасяли
различни скъпоценни предмети, подправки, слонова кост, благово­
нни. Търговци от различни държави на Африка изнасяли злато, сло­
нова кост, щраусови пера, подправки, роби. Динамизирала се меж­
дународната търговия и в Европа. Търговци на италиански градове-
републики — Венеция, Генуа, Флоренция и др. — внасяли от стра­
ните на Леванта златарски произведения, коприна, памучни тъкани,
различни видове подправки: черен пипер, карамфил, канела, джин­
джифил. Английски търговци разменяли желязо, олово, калай и

11
вълна, германски —ленени тъкани и вина, а чешки — метални изде­
лия, кожи и сукна.
Зачестили пътешествията на различни учени, дипломати, мисио­
нери, които спомагали за взаимно опознаване на страните, държа­
вите и народите. В тази насока положителна роля играели мисио­
нери на християнството, будизма и исляма.
По онова време бил извършен известен пробив в официалната
идеология на средновековното общество. Върху основата на офи­
циалните идеологически системи възникнали и се разпространили
множество нови алтернативни учения, които представлявали опит
за цялостно осмисляне на реалния свят. Тридесетте секти, обособи­
ли се от будизма през I в. сл. Р. Хр., се увеличили. Възникнал тант-
ризмът, специфична мистична система. През XI—XII в. се форми­
рала тибетско-монголската разновидност на будизма —ламаизмът.
В исляма голямо значение придобили различни секти: кармати, ис-
маилити, суфисти и др. Нараснало значението на отделните школи:
ханифи, шафити, маликити и ханбали. От Римокатолическата църк­
ва отпаднали албигойци, катари, патарени, валденци и др., а от пра­
вославната — павликяни, богомили, адамити и др. Разбира се, офи­
циалните институции се стремели да задушават разпространяване­
то на ересите и сектите, но не винаги съумявали да постигнат пос­
тавените си задачи.
Всеобщ характер придобило разпространяването на хуманизма
в неговите разнообразни форми. Разумът триумфирал и подкопа­
вал основите на традицията.
В условията на възходящия феодализъм аграрните отношения
започнали да отстъпват пред развиващата се градска промишле­
ност, която давала отпечатък върху икономическата обществена
система. Възникнало обществено разделение на труда: занаятите се
отделили от селското стопанство. В градовете разцъфтяла дина­
мична занаятчийска дейност. Продуктите на труда, които изработ­
вали занаятчиите, служели не само за размяна, но и за натрупване.
Три основни фактора оказали съдбоносно разрушително влия­
ние върху историческото развитие на Европа и Азия по онова вре­
ме. Това били арабите, селджукските турци и монголите. След като
в началото на VIII в. присъединили към Халифата на Омайадите
Северна Африка и се установили върху земите на Пиренейския по­
луостров, арабите се опитали да превземат Константинопол, поко­
рили Бухара, Афганистан и достигнали до р. Инд. По такъв начин
териториите на Арабския халифат обхванали огромни пространст­
ва от Атлантическия океан до Китай и Индия. В продължение на
столетия (от VIII до XV в.) в земите на Пиренейския полуостров бу­

12
шувала Реконкистата, борбата на местното население против араб­
ското господство, за освобождение. Едва през 1492 г., когато испан­
ците освободили Гранада, господството на маврите на полуостро­
ва било окончателно ликвидирано.
Другият фактор, селджукските турци, през периода от X до XI в.
подчинил Багдадския халифат. По-конкретно, през 945 г. селджуки-
те завладели Багдад, а след това паднали значителни територии на
Византийската империя, респективно почти всичките й владения в
Мала Азия. По-нататък те подчинили Сирия, заплашили Египет,
присъединили Палестина, където се стичали поклонници от всички
страни. В Ерусалим се намирал гробът на Иисус Христос. Завладя­
ването на свещените за християните места за поклонение, тяхното
поругаване от завоевателите, издевателствата и жестокостите пре­
дизвикали сериозно безпокойство в Европа2. По инициатива на
Папския престол били организирани кръстоносни походи, в които
взели участие представители на обществеността в Западна Европа.
Осемте кръстоносни похода от 1096 до 1270 г., призвани да освобо­
дят гроба на Спасителя в Ерусалим от мохамеданско поругание,
били свързани с понасянето на огромни загуби и жертви. Изостри­
ли се отношенията между Изтока и Запада. Религиозният фанати­
зъм взел невиждани размери.
Що се отнася до опустошителните разорителни походи на мон-
голците през XII—XIII в., те нямали равни на себе си в историята.
При управлението на Чингис хан (Темучин), възглавявал монгол­
ската държава от 1206 до 1227 г., могъщата варварска империя зав­
ладяла Южен Сибир, Северен Китай, Източен Иран, Оман. В резул­
тат от завоеванията Монголия включила в своите граници Северен
Китай, огромна част от Азия, Южен Сибир и големи територии от
Задкавказието. След смъртта на Чингис хан неговият внук Бату
(1235—1242) нахлул в Русия, а после в Унгария, Чехия и Полша.
Златната орда, създадена през 1243 г., продължила нашествията.
Там, където преминавали монголците, оставяли развалини, пожа­
рища и опустошения. При Тимур (1389—1399) монголците навлез­
ли в Индия и завзели Пенджаб.
Турската държава, провъзгласена през 1299 г. при Осман I за
султанат, прераснала по-късно в империя, също провеждала завое­
вателна политика. Възникнал в една от областите на селджукската
държава, султанатът на османците се превърнал в огромна импе­

2 Ж у к о в, К. А. Згейские змиратьг в XIV—XV вв. М., 1988; М а т а н о в , Хр. и др.

От Галиполи до Лепанто. С., 1988.

13
рия. В нейните граници влизали обширни територии на Византия,
Североизточна Азия, а след това и на Европа. Навлезли през 1352 г.
на Балканския полуостров, османците покорили България, Сърбия,
Трапезундската империя, Кримското ханство, Албания.
Междудържавен и до голяма степен континентален характер
придобили противоречията между владетелите на Франция и Анг­
лия, преминали през различни етапи, докато намерят връхната си
изява в Стогодишната война. Стремежите на двете страни да сло­
жат ръка на Фландрия се разразили в ожесточен военен конфликт,
започнал през 1337 и продължил с известно прекъсване до 1453 г.,
когато било сключено примирие. По силата на постигнатото спо­
разумение английските владения във Франция преминали в ръцете
на френския крал, като англичаните си запазили само гр. Кале.
Военните конфликти между Азия и Европа били съпътствани и
от вътрешни континентални противоречия3. През времето от XI до
XIII в. в Европа възникнали конфликти между Свещената Римска
империя и Папския престол. Спорът между император Фридрих I
Барбароса (1154/1155—1190) и папа Адриан IV (1154—1159) бил из­
гладен, но противоречията на императора с новия папа Алексан­
дър III (1159—1181) придобили драматичен характер. При понти-
фиката на Инокентий III (1198—1216) Римският папски двор успял
да наложи своя супремация в цяла Западна Европа.
Католическата църква се изправила пред тежки изпитания през
следващото столетие, когато възникнали противоречия с френска­
та корона. Крал Филип IV Красиви (1285—1314), за да стабилизира
финансовото положение на държавата след изтощителната флан-
дърска война, обложил духовенството с прекомерни налози. Това
го сблъскало с папа Бонифаций VIII (1294—1303), горещ привърже­
ник на теократичната идея. Започнал съдебен процес срещу Орде­
на на тамплиерите. Арестувайки папа Бонифаций VIII (починал в
резултат на униженията, на които бил подложен), френският крал
наложил да бъде избран на негово място архиепископът на Бордо,
Бернард дьо Го, управлявал Църквата под името Климент V
(1305—1314). Понеже новият папа се страхувал да се установи в
Рим, той пренесъл столицата на Църквата в Авиньон, град в Южна
Франция. Започнал нов период в нейната история, наричан
„Авиньонски плен“ на папите, продължил от 1309 до 1378 г. Папа
Урбан VI (1378—1389) преместил столицата отново в Рим, но три­

3 Срв. Зволюция восточнмх обществ: синтез традиционното и современного. М.,

1984.

14
ма папи, претендиращи за престола, задълбочили противоречията
в Църквата. Затова следващият период от нейната история се нари­
ча „Велик разкол“, „Велика схизма“. Авторитетът на институцията
бил подкопан.
Както показва изложението на събитията, през разглеждания
период в живота на средновековния свят протичали два вида про­
цеси, неразделно свързани помежду си. Единият вид, характеризи­
ращ се с определени сходства в различните територии на Земята,
обхващал най-общите закони и закономерности в живота на градо­
вете, другият вид произтичал от конкретните условия на живот в
отделните континенти, региони и държави. Сходствата произлиза­
ли от зараждането и утвърждаването на градовете, създали новия
облик на човечеството. В тясна връзка и зависимост от концентра­
цията на множество хора на едно място били създадени условия за
установяване на традиции, за развитието на приемствеността във
всички области на живота, за обогатяване на натрупания социален
опит, за култивиране на историческата памет. На базата на град­
ския стил на живот се оформили хуманистичните системи, навлез­
ли в мисленето и поведението на хората. Човешкият разум разкъс­
вал оковите на традицията. Наред с официалните светогледни тео­
рии се появили различни отклонения от господстващата идеоло­
гия. В отделните държави народите формирали свои схващания за
природата, обществото и мисълта. Всевластието на авторитетите
намалявало.

Съсловно-представителна монархия
В условията на Възходящото средновековие монархическата дър­
жавност придобила съсловно-представителен характер1, специфич­
на форма на управление, при която върховният владетел (императо­
рът, кралят, халифът, султанът) управлявал с подкрепата на нови
институции, наричани съсловно-представителни. Трансформацията

1 Между многобройните проучвания на тази тема по-специален интерес пораждат

следните: В 1 о с h, М. La societe feodale. Les classes et le gouvemement des Homraes.
Paris, 1940; H e c k , Ph. Beitrage zur Geschichte der Stande im Mittelalter. Bd. 1—2.
Halle, 1900—1905; C a m, Η. M., A. M a r o n d i u , G. S t o c k 1. Recent work and present
views on the origins and development o f representative assemblies. — In: Relazioni del X
Congresso Internationale di Scienze Storiche. V. 1. Firenze, 1955; К о в а л е в с к и й ,
Μ. M. От прямото народоправства к представительному и от патриархальной м о­
нархии к парламентаризму. Т. 1—3. М., 1906.

15
била резултат не от отслабването на кралската власт, както прибър­
зано мислят някои историци, а от усъвършенстването на обществе­
ните отношения, от нарастващата мощ на монархията. В новата об­
становка, която настъпила, владетелите, особено от XIII в. насетне,
разширили своите правомощия, легализирани по законен път. Св.
Тома Аквински (1225—1274) признава правото на владетеля в опре­
делени случаи да се отклони от изпълняването на закона, за да пос­
тигне справедливост. Балдос де Убалдис (1327—1400), друг мисли­
тел от онова време, приема, че кралят притежавал „пълнота на
властта“ (plenitudo potestatis) и винаги, когато пожелае нещо въз ос­
нова на определени знания, никой не може да му каже: „Защо пра­
виш тези неща?“ Според Убалдис „и папата, и кралят могат, изхож­
дайки от определени знания, да вършат всички неща над закона,
срещу него или извън него (super jus et contra jus et extra jus)“. В Ки­
тай „Синът на небето“, императорът, създал „Управление по дела­
та на чиновниците“, упражняващо контрол върху администрацията
на страната. В края на IX в. халифът бил признаван за върховен сю-
зерен в целия сунитски свят и законите на мюсюлманските владете­
ли придобивали сила, само ако получат инвеститура от халифа. В
една или друга степен аналогични промени настъпили и в другите
страни на Запада и Изтока, на Европа, Азия и Африка. Това било
всеобщ закономерен процес. По своето съдържание съсловно-пред­
ставителната монархия представлява нова форма на държавност,
възникнала на базата на наследствената монархия, но се развила и
усъвършенствала успоредно с еволюцията на обществените отно­
шения, на производителните сили, с разцвета на парично-стоковите
отношения. Съсловно-представителната монархия отразявала про­
мените в социално-политическия строй, еволюцията в икономиката
на градовете и аграрните отношения, централизацията в държавно­
то устройство, усъвършенстването на административния апарат и
управлението.

Типология на съсловно-представителната монархия. В резултат от

цяла поредица причини в монархическата система на Запада и Из­
тока се зародили уникални комплекси монархически институции,
които трудно се поддават на типологизиране и систематизиране.
Едни характерни особености те имат в Европа, съвършено други в
Азия, където историците на стария континент от векове виждат раз­
новидности на източната деспотия и тирания. Най-добре може да се
вникне във вътрешното съдържание на монархията, ако се вземе за
индикатор принадлежността на съответен континент. Ако се ръко­
водим от такъв показател, в Европа можем да обособим най-малко

16
3 типа монархически институции: католически, православни и ис­
лямски. Към групата на католическите се отнасят Свещената Рим­
ска империя, кралство Франция, кралство Англия, кралствата на
Пиренейския полуостров Испания и Португалия, кралствата на
Скандинавския полуостров Дания, Швеция и Норвегия, а също
кралство Чехия, кралство Полша, кралство Унгария. В италиански­
те земи съществували кралствата Неапол и Сицилия. Към другата
категория — на монарсите, спадащи към православния свят, се от­
насят Византия, царство България, княжество Русия, княжество
Влахия, княжество Молдова, кралство Сърбия. Що се отнася до ис­
лямските монархически институции, те се зараждат след арабската
инвазия на Пиренейския полуостров, където възниква халифат, пре­
върнат по-късно в емират.
По конфесионална индикация държавите на Изтока през този пе­
риод се разделят на католически, ислямски, будистки, конфуциан-
ски, шинтоистки и др. Католически характер притежават кръсто­
носните държави, създадени в Южна Сирия, а също и в останалите
територии, завладени от рицарите на Западна Европа. Това били
Ерусалимското кралство на Готфрид Булонски, княжество Антио-
хия, графство Едеса и графство Триполи. През 1491 г. кралят на
Конго, а заедно с него и населението на страната приели християн­
ството от португалски Мисионери. Християнската религия се пре­
върнала в опора на монархията в Етиопия, на династията Зогу, осо­
бено при Икуно Амлак (1268—1299), при неговия син Уйдим Арит
(1299—1314), както и при император Амде Тсийон I (1314—1340).
Официална религия на Монголската империя, придобила световно­
исторически размери, бил ислямът, но в завладените територии на­
селението продължавало да изповядва будизма, конфуцианството и
пр. В Делхийския султанат се утвърдило също мохамеданството,
изградило стройна организационна мрежа ортодоксални структури,
но наред с тях се разпространили суфизмът и различните сектантс-
ки групировки. Това се отнася и за Бахманидския султанат, обхва­
нал значителна част от Декан. Индусите в завладените територии
обаче спазвали старите си будистки, индуистки и други вярвания. В
империя Китай, управлявана от монголската династия Юан (1271—-
1368), но в резлутат от успешното въстание на Джу Юанчан, провъз­
гласил се за император с името Хун ву (1368—1369) и поставил на­
чалото на династията Мин (1368—1644), конфуцианството се пре­
върнало в държавна религия. Японската империя била свързана с
шинтоизма — особена религия, изповядвана от японците.

2 История на Средновековния свят 17

Хронологизиране на монархията. Процесът на възникването и ут­
върждаването на съсловно-представителната монархия протичал в
нееднакви темпове и в различни времеви граници. Приема се, че
през времето от XIII до XV в. тя се заражда и укрепва в кралство
Англия и държавите на Пиренейския полуостров: кралство Касти-
лия, графство Португалия, превърнато през 1116 г. от Алфонс Хен­
рих в кралство, кралство Арагон, кралство Испания, чието начало
поставила унията от 1479 г. между Кастилия и Арагон. Ако във
Франция тази форма на монархия възниква и се налага през XIV—
XV в., в Германия тя получила разпространение през дългия пери­
од от XIII до XVII в. Малко по-късно, от XIV до XVII в., получава
прием в Чехия и Унгария. В Полша и Скандинавските страни —Да­
ния, Швеция и Норвегия, придобила своите характерни своеобразия
от XV до XVII в. Що се отнася до Руската държава, монархия в със­
ловната си форма се заражда и формира през XVI—XVII в.
В страните на Изтока — Китай, Индия, Япония и др., където не
можели да възникнат ясно оформени съсловия и съсловни предста­
вителства, обстановката се оказала по-сложна и монархията управ­
лявала в традиционните си деспотични форми. Това е в съответст­
вие с особеностите на Изтока.
Предпоставки за появата на съсловно-представителна монархия.
Разширяването на управленските функции на монархията се нами­
рало в определена връзка с промените, които настъпили във фео­
далната обществена система на Земята. Вярно е, че феодализмът
неизбежно водел до разделянето на държавния фиск в отделните
владения. В тях абсолютната собственост на върховния владетел се
трансформирала в относителната собственост на нисшестоящия
феодал (васал), който организирал нейното обработване. Това било
резултат от съединяването на собствеността с политическата власт,
с политическата раздробеност и разпокъсаност. Двойното право
върху земята (dominium utile, от една страна, и dominium directum
— от друга) разкрило същностни особености на феодалното земев-
ладение. Разпределението на земевладението между монарха и не­
говите подведомствени, васалите, било съпътствано с промени в
установената политическа система. Върховната власт била поделе­
на между върховния владетел и сеньорите, част от които били чи­
новниците в управленския апарат.
В тази сложна трансформация, в която действали както центро­
стремителни, така и децентралистични сили, имало случаи, като в
Италия например, където кралската власт загубила влияние и по­
степенно слязла от историческата сцена като обединителен център.

18
В останалите страни на Европа обаче, където монархическата ин­
ституция не скъсала връзките си с феодалното земевладение и се
опирала върху него, тя успяла да запази своите позиции, провеждай­
ки редица реформи. Едно от възможните средства за усъвършенст­
ване на управляващата институция можело да се открие в привли­
чането на различни обществени сили с авторитет и влияние в об­
ществото. В това отношение особено важна роля можели да играят
градовете.
В онзи етап от историческия живот на Европа редица градове
успели да извоюват автономия, водейки продължителни битки със
сеньорите. Това се отнася, на първо място, за италианските градо­
ве-републики, както и за муниципиите в Южна Франция, възглавя­
вани от консули, избирани от гражданите. Валидно е и за имперски­
те градове в Германия (Reichsstadte). В не по-малка, ако не и в по-
голяма степен това се отнася и за градовете в Англия, Испания,
Унгария, Полша, Дания, Швеция, Норвегия, Русия и в редица други
страни. Приема се, че градовете били своеобразен първообраз на
идеята за държава от качествено нов тип.
В новата обстановка възникнала концепцията за върховенство на
властта, за държавност. Самата монархия, както правилно се досе­
ща П. Бицилли, започнала да се засилва не толкова върху основата
на средновековните, на феодалните сили. Тя само ги използвала за ре­
шаване на възникващите държавни задачи. Привлекателен обект за
включване в управленските процеси станали новите социални сили,
трансформирали се в „държавни чинове“, „съсловия“ (etats, Stande)2.

Специфика на съсловно-представителната монархия. По същество

съсловно-представителната монархия била такава форма на управ­
ление, при която монархът — император, крал, княз, цар и пр. —
реализирал своята власт чрез различните съсловия, включени в ин­
ституциите. По принцип елементите на съсловно-представителни­
те учреждения в отделните страни имали сходен характер, но в за­
висимост от конкретната обстановка придобивали съответни свое­
образия. Първо място в установената йерархическа система заема­
ли представителите на феодалната аристокрация — светска и духов­
на, а след тях идвали избраниците на градовете.
В Европа съсловно-представителните институции, създадени от
монарсите, получили различни названия в отделните страни. В Гер­
мания те били наречени райхстази, в Англия и Шотландия —парла­

2 Б и ц и л л и, П. Увод в изучаването на новата и най-новата история. С., 1993,

с. 192.

19
мент, във Франция —Генерални щати (Etats generaux), в Чехия, Пол­
ша и Унгария — сеймове, в Испания и Португалия — кортеси. В
Азия обстановката била сложна и владетелите създали цяла систе­
ма управленски органи с разгърната бюрократична йерархия. В
Арабския халифат висшите чинове и ведомства се назначавали лич­
но от халифа и се отчитали пред него, а местните територии се уп­
равлявали от емири. Централните органи на държавно управление,
т. нар. „дивани“, провеждали политиката на върховната власт. По-
специално Диван-ал-Джунд обслужвал снабдяването и въоръжава­
нето на армията. Диван-ал-Харадж контролирал органите на цент­
ралното финансово управление. Диван-ал-Барид уреждал пътищата
и пощите. Дивани се занимавали с подготовката на държавните ак­
тове, с управлението на именията на халифа, с вътрешното и вън­
шното разузнаване. В Китай, където монархът официално се титу-
ловал не само император (хуанди), но и „Син на Небето“ (Тян цзи),
той притежавал наследствена власт, която фактически била неогра­
ничена. Личността на владетеля била сакрализирана, той се прие­
мал за повелител на всички хора, както и за посредник между Небе­
то, върховното божество и Вселената, за крепител на реда и закон­
ността в света. Висш върховен орган на държавата била Върховната
палата, която управлявала традиционните ведомства в империята.
Неповторими особености придобила монархическата власт в
Япония. От XII в. централната власт на императора —Микадо, била
ограничена в областта на религията. Върховното управление на
страната преминало в ръцете на шогуна, най-силния феодален гос­
подар. Възникнал през 1192 г., шогунатът, опрян на самураите, как­
то и на някои едри магнати, завладял столицата Киото, оставил им­
ператора в неговия дворец и започнал да управлява от негово име.
В Индия, където възникнал известният Делхийски султанат, монар­
хията също се развила по неповторим начин. Султанската власт се
обективирала в деспотични форми: наместниците на тиранина раз­
полагали с огромен бюрократичен апарат. Султанът решавал едно­
лично въпросите на управлението, наказвал феодалите, подлагал ги
на преследване, конфискувал имуществото им. При провеждането
на централизацията в Корея кралят създал няколко висши админи­
стративни институции: управление на правителствените дела, вър­
ховно управление по делата на чиновниците и висш орган на дър­
жавните финанси. Освен това той учредил и 6 палати: на чиновете,
военните, церемониите, налозите, обществените работи и углавна­
та. Поставил началото и на 9 канцеларии, положили основите на
държавния апарат. В основата на централизираната корейска дър­
жава легнала върховната държавна собственост върху земята. В

20
Османската държава върховен владетел бил султанът, назоваван
„падишах“, разполагащ с абсолютна власт. Великият везир бил вто­
рото по значимост лице в държавата. Върховният съвет (Диван-и
хумайун) включвал везирите, ръководещи отделните управления в
апарата на висшата администрация. Главният мюфтия бил ръково­
дител на ислямското духовенство.
Представителите на сеньорите и на различните категории на
аристокрацията влизали в учрежденията нерядко като васали на
монарха. Като служители на Църквата се включвали представите­
лите на църквата — архиепископи, епископи и абати на големите
абатства. Така било в началото в Кастилия, а след това и във Фран­
ция. Въведено било разделение на представителите на висши и нис­
ши, образуващи две палати. В Арагон те били наричани „brazo de
nobles“ и „brazo de caballeros“. В Англия били „групирани“ първо в
„barones majores“ и „barones minores“, като в тях влизали и рицари­
те, докато в Германия ги групирали на „Herrenstand“ и „Ritterstand“.
От името на градовете присъствали консули, мерове, бургмайстери
и др.
Възникнали на традиционна феодална база, съсловно-предста­
вителните събрания първоначално взимали решения, основани на
договорен принцип. Това се дължало на обстоятелството, че сама­
та феодална система била изградена на договорен принцип. Васали­
те на един сюзерен взимали решения, по които било постигнато
предварително съгласие с владетеля, макар самите те да имали съз­
нанието на свободни хора. Договорните решения били оформени в
писмена форма. В кралство Англия такъв характер придобила из­
вестната „Велика харта на свободата“ (Magna charta libertatum) от
1215 г.
Обективните процеси на централизация на държавното управле­
ние, възглавявано от монарха, били неразделно свързани с новия,
по-висш етап в развитието на обществото. Консолидацията отразя­
вала разцвета на градовете, просперитета на вътрешния и междуна­
родния пазар, подема на стоковото производство, на обмена. Разби­
ра се, монарсите включвали различните съсловия в управлението
на своята държава, движени от многоаспектни причини и съображе­
ния. Това се потвърждава от документалните свидетелства. В това
отношение много интересни са мотивите на френския крал Филип
IV Красиви (1268—1314) да свика Генералните щати през 1302 г. във
Франция3. В грамотата си до сенешала на Босер от февруари 1302 г.

3 X а ч а т у р я н, Н. А. Возникновение Генеральних штатов во Франций. М., 1976.

21
френският владетел подчертава: „Желая да обсъдим и разгледаме
съвместно с прелатите, бароните и останалите Наши и на Нашето
кралство верни поданици многото затруднителни обстоятелства,
обезпокоително засягащи Нашето положение и свободи, а също и
Нашето кралство, църквите, духовните лица, знатните, светските
хора, общините и отделните жители на кралството. . След това
крал Филип IV повелява на сенешала да се разпореди от негово име
до консулите и общините на градовете Монпелие и Босер „да избе­
рат по двама или трима от най-добрите и опитни люде“ да пристиг­
нат в неделята преди Връбница в Париж, за да обсъдят обстановка­
та. „Внушете им, че ако въпреки настоящата заповед не се явят пред
Нас, ще бъдат подложени на наказание, което ще постановим.“
Цитираният текст на кралската грамота, подготвена за свикване
на Генералните щати във Франция, носи отпечатъка на конфликта
между френската корона и папа Бонифаций VIII (1294/1295—1303)
във връзка с облагането на църковните имущества с налози и такси.
Както е известно, противоречията между крал Филип IV и папа Бо­
нифаций VIII се зародили и придобили драматичен характер през
1296 г., когато монархът обложил духовенството с непомерно теж­
ки данъци. В отговор на акта на владетеля папата обнародвал извес­
тната була „Clericis laicos“, с която забранил на френския крал да
облага своеволно Църквата с данъци, а на духовниците разпоредил
да не внасят в държавния фиск доходи на Църквата, без да са полу­
чили предварителното разрешение на Римския папски двор. От
своя страна крал Филип IV повелил да не се изнася злато и сребро
от Франция. Това засягало интересите на Църквата и понтифексът
се видял принуден да прави отстъпки и да търси разбирателство.
Макар и временно, противоречията били изгладени, но през 1301 г.
те припламнали с нова неудържима сила. От висотата на своя трон
папа Бонифаций VIII отправил към краля тежки обвинения. Той го
упреквал, че заграбва църковни имущества, че потиска поданиците
си, че фалшифицира монети. Старата теза за върховенството на ду­
ховната власт над светската, на папата над краля той обосновал в
прочутата була „Unam sanctam“. „Налагайки над нас задълженията
на апостолското служение — написал папата, — Господ ни постави
нас по-високо от кралете и императорите.“ Аргументацията на папа
Бонифаций VIII се намирала в пълна хармония с концепцията на
папа Григорий VII Хилдебранд (1073—1085), който, повтаряйки
една традиционна версия на Църквата, поддържал, че папите са
поставени от Бога над кралете и императорите.
Съотношението на силите в Европа обаче не било както по вре­
мето на папа Григорий VII, а в значителна степен променено в пол­

22
 за на кралската, на светската власт, която вече значително превъз­
хождала възможностите на Римската курия. Могъщият крал на
Франция Филип IV Красиви разполагал с достатъчни възможности
да защити завоеванията на светската власт и да смаже остарелите
домогвания на папството за супремация на Църквата над държава­
та. Той намерил опора в общественото мнение, подхранено от сил­
ни антипапски настроения. Затова не се колебал и свикал Генерал-
ните щати, в които били включени представители на трите оформе­
ни окончателно съсловия във Франция. Едното съсловие било на
духовенството, другото — на аристокрацията, третото — на градо­
вете. Сериозно обезпокоен за положението на Църквата, папа Бони-
фаций VIII изпратил в кралство Франция специален легат, комуто
възложил да обяви крал Филип IV за отлъчен. Легатът не успял да
изпълни разпореждането, защото бил арестуван. Самият папа, кой­
то резидирал по това време в гр. Анани, бил посетен от затворни­
ци, делегирани от краля, и подложен на унизителен разпит. В резул­
тат от поруганията, на които бил подложен, папа Бонифаций VIII
неочаквано починал. На негово място бил избран архиепископът на
гр. Бордо, който управлявал Църквата като Климент V (1305—1314).
В хода на конфликта съсловното представителство в кралство
Франция окончателно се оформило. Вярно е, че в предишното XIII
столетие определени представители на отделните съсловия, респек­
тивно на градския патрициат, духовенството или рицарите, се
включвали в заседанията на кралския съвет и участвали при реша­
ването на някои проблеми. В отделни графства били формирани
съсловни събрания, щати, но те били свиквани нередовно и се зани­
мавали главно с проблеми на данъчното облагане. Сравнително по-
редовно Генералните щати били свиквани от 1302 г. насетне. Редов­
но функционирали и щати в отделните графства.
Съсловното представителство в кралство Франция придобило
редица своеобразия, свързани с цялостната социална система на
Възходящото средновековие изобщо и по-специално с неговата со­
циална структура. Оформените три съсловия (tres etats) участвали в
управлението на страната. Духовенството, първото съсловие в
кралство Франция, включвало членове на висшия клир — архиепи­
скопи, епископи и абати, които образували самостоятелна камара.
Светската, гражданската аристокрация съставлявала второто със­
ловие и се състояла от средни и дребни рицари, които формирали
втората камара. Що се отнася до третата камара, в нея се нарежда­
ли представители на градовете: мерове и членове на градските съ­
вети, на патрициата. Херцозите и графовете влизали в обкръжение­
то на краля и формирали самостоятелна група.

23
 Генералните щати били свиквани по решение на краля, който
подготвял програмата на заседанията. Предмет на обсъждане обик­
новено ставали проблемите за финансовото подсигуряване на крал­
ския двор. Разисквали се също различни проблеми на вътрешната и
външната политика на кралството. При решаване на повдигнатите
въпроси кралят намирал опора в градовете, които давали своята
подкрепа за централизацията на страната, за осигуряване на мате­
риалния стабилитет на монархическата институция, утвърждаване­
то на нейния авторитет. Като се има предвид, че крал Филип IV при
своето управление изразходвал неправомерно държавния фиск, на­
лагало се да въвежда нови данъци, което трябвало да получи зако­
новата санкция на Генералните щати. Тази практика продължила и
при следващите владетели на страната.
Ето защо формирането на Генералните щати представлявало
крачка напред в развитието и усъвършенстването на обществените
отношения в кралство Франция. По същество това бил управленски
орган, чрез който кралят уреждал решаването на възникващите
държавни дела. В устройството и управлението на кралството били
привлечени изтъкнати представители на магнатите, на замогващо-
то се гражданство. На базата на цялата страна кралят укрепвал
съюза с градовете, в които намирал солидна социална опора. Прив­
лякъл на своя страна третото съсловие, кралят ограничавал и обез­
силвал сепаратизма на едрите васали, които своеволничели и под­
копавали единството на страната, укрепвал процеса на централиза­
цията, увеличавал своите политически правомощия, увеличавал фи­
нансовата си стабилност. Наследствената монархия от ранносред-
новековния период, характеризиращ се с политическа нестабилност
и разпокъсаност на обществените сили, била заменена с нова, по-
висша форма на устройство и управление — съсловно-представи­
телната монархия. В резултат от промените, които настъпили, в уп­
равлението се включили силите на третото съсловие — новата со­
циална сила в Европа.
Друг модел на обществено устройство и управление в Европа
образувал английският парламент4, свързан с нарастващата роля на
градското съсловие в кралство Англия5. Съсловно-представителна­
та монархия на Британския остров била сформирана в началото на
XIV в. Това станало в резултат от заздравяването и укрепването на

4 Г у т н о в а, Е. В. Возникновение английского парламента. М., 1960.

5 Срв. Р е п и н а, Л. П. Сословие горожан и феодальное государство в Англии
XIV в. М., 1979.

24
 икономическата система, на икономическите връзки и взаимоотно­
шения, на по-нататъшното развитие на политическото устройство,
на централизацията на държавния апарат.
В първоначалната си форма парламентът в Англия възникнал по
време на Гражданската война (1263—1267). След като Симон дьо
Монфор разгромил в битката при Люис през 1264 г. крал Хенри III
(1216—1272), който заедно с престолонаследника попаднал в плен,
граф дьо Монфор управлявал Англия в продължение на 15 месеца.
Той свикал първия английски парламент в началото на 1265 г. В за­
седанията взели участие барони, епископи, по двама представители
на градовете и по двама рицари, излъчени от всяко графство. Както
и в Генералните щати на Франция, английският парламент включ­
вал представители на трите съсловия. Не разполагащ с широка со­
циална опора, Симон дьо Монфор не смогнал да се задържи начело
на държавния апарат. След като успял да избяга от плен, принц
Едуард, наследникът на крал Хенри III, застанал начело на недо­
волните, на защитниците на сваления крал. В битката при Ившем,
разразила се през август 1265 г., Симон дьо Монфор паднал убит.
Властта преминала в ръцете на Едуард I (1272—1307), който успял
да оформи окончателно парламента на Англия.
Крал Едуард I, опрян на подкрепата на градския патрицият, на
занаятчиите и търговците, на рицарите, провеждал политика на ог­
раничаване икономическата и политическата мощ на едрите фео­
дални собственици: светски и духовни. Това му дало възможност да
промени статуса на английския парламент, различаващ се от Гене­
ралните щати във Франция. Двете палати, които се оформили към
средата на XIV в. — Горна (Палата на лордовете) и Долна (Палата
на общините), общо взето, проявявали стремеж да хармонизират
своята дейност с политиката на краля. От своя страна кралят из­
пращал специални писма до архиепископи, епископи и абати на ма­
настирите, както и на лордовете и бароните за участие в работата
на Парламента. Привличани били и представители на други слоеве
от населението.
В държавите на Пиренейския полуостров, на базата на които се
оформили Испания и Португалия, кралската власт имала многове­
ковни традиции. Това се отнася за Навара и Португалия, които през
XIII и XIV в. се развивали самостоятелно. Отнася се и за Кастилия
и Арагон, които се обединили и през 1477 г. от тях се оформило
кралство Испания. Концепцията за божествения произход на краля
била изработена от юристите още през време на Вестготското крал­
ство. Според установените традиции основна функция на краля е да
защитава народа и да осъществява правото на юрисдикция. В дек­

25
ларациите на кортесите в Олиедо от 1445 и Окани от 1469 г. тази за­
дача се извлича от посланията на св. апостол Павел6.
Според „Партидите“ (Las Partidas), основен законодателен па­
метник, обнародван от крал Алфонс, кралят е независим от импера­
тора. „Партидите“ задължават краля да уважава правата на народа
в съгласие с интересите на държавата и понятията за справедли­
вост. От своя страна народът е задължен да уважва краля и да му се
подчинява. В известни случаи той може да упражнява контрол над
монарха, за да не нарушава своите задължения. „Партидите“ пове­
ляват народът да не оскърбява достойнството на монарха, да живее
със страх от него, но не с чувство на „ужас и гнет, а от любов към
него“7.
Съсловно-представителните монархии на Пиренейския полуост­
ров, възникнали в отделните кралства в хода на Реконкистата, при­
тежавали свои особености. Социалната структура на обществото,
която се формирала, отразявала конкретно-историческите условия.
Както в останалите католически държави, аристокрацията била
привилегирована и разполагала с икономическа мощ и политичес­
ко влияние. През XII—XIII в. тя започнала да извоюва независи­
мост, да обновява и разширява социалната си база. Възникнало със­
ловието на рицарите (cabaleros). От средната класа произлизали за­
конниците (letrados), защитаващи правата на кралете. Нараснало
влиянието на католическото духовенство, което разполагало с иму­
нитет8. Укрепвала аристокрацията от втори ранг — военни и инфан-
сони. Особено място заемали синовете на тези, които представля­
вали нещо от себе си, хора от знатен произход (fijosdalgos). Друга
група образували т. нар. „синове на аристократи“, които можели да
носят оръжие, т. нар. „ескудеро“ (escudero). Укрепвало влиянието
на т. нар. „знатни особи“ (ricos hombres). Важна роля играели пред­
ставителите на нобилитета, които имали право да носят оръжие
(milites nobiles)9.
В средната класа влизали занаятчиите и свободните земеделци10.
Съсловно-представителните събрания в кралствата на Пире­
нейския полуостров били свиквани по разпореждане на краля. През
947 г. били проведени в Одвиедо и Леон, а след това в Беневент,

‘ А л ь т а м и р а - и - К р е в е а , Р. История Испании. Т. 1. Сокращенньш перев.

с испан. Е. А. Вадковской, Ο. М. Гармсен. М., с. 292.
7 Пак там, с. 293.
8 Пак там, 174-175.
9 Пак там, с. 173.
10 Пак там, с. 176.

26
Саламанка и други места. През 1137 г. събранието в Нахера, пред­
седателствано от крал Алфонс VII, било наречено „кортеси“ (las
cortes, от corte, кралски двор).
Кортесите били консултативни органи, не разполагали със зако­
нодателна инициатива. Членовете им взимали участие при ратифи­
кацията на актове на монарха, при избор на Регентски съвет. През
XIV в. значението им не само се запазило, но нараснало в значител­
на степен. В заседанията им участвали представители на трите със­
ловия: духовенството, аристокрацията, избраници на градовете.
Дейността им спомагала за демократизация на обществото, за ут­
върждаване влиянието на градовете, за ограничаване своеволията
на аристокрацията. Това се вижда от обстоятелството, че самите
градове придобили право на представителство в кортесите: 1188 г.
—Леон, 1218 г. — Каталония, 1250 г. — Кастилия, 1274 г. — Арагон,
1300 г. — Навара.
Специфичен модел на съсловно-представителната монархия об­
разувала Свещената Римска империя, създадена през 962 г., когато
крал Ото I Велики (912—973) бил коронясан от папа Йоан XII (955—
964) за „император Август“ с короната на „римските императори“.
В развитието на германската държавност по това време се очерта­
ли два основни етапа: единият включвал XII—XIII, другият —XIV—
XV в. Всеки от посочените периоди имал своите особености. През
XII—XIII в. в страната настъпил икономически подем, но той не
можел да доведе до формирането на единен стопански център като
Париж за Франция или Лондон за Англия. Градовете, които процъф­
тявали по течението на р. Рейн (Кьолн, Кобленц, Майнц, Вормс,
Шпайер, Страсбург, Бон) и р. Дунав (Улм, Регенсбург, Донауверт),
били повече свързани с външния, отколкото с вътрешния пазар.
Йерархичната система, която се изградила в Германия в начало­
то на XII в., обаче носела отпечатъка на вътрешното развитие на
страната. Вече през XIII в. бил изграден известният „ред на щито­
вете“ (Heerschildordnung). Императорът, върховният сюзерен, при­
тежавал най-важните управленски функции — суверенитет (Lande-
shoheit) и др. Непосредствените васали в страната се намирали в за­
висимост от неговата воля. След императора по значение се нареж­
дали духовните князе — архиепископи, епископи, абати, а на трето
място идвали светските князе: херцози, графове и пр. Свободните
барони заемали четвърто, рицарите — пето, министериалите —
шесто, а „свободните хора, родени от брак“ — седмо място. В слу­
чаите, когато съответният аристократ се оказвал васал на сеньор,
който бил васал на лице, равно на собственото му положение, той
бил поставян една степен по-ниско в „реда на щитовете“.

27
 В резултат от икономическата и политическата разпокъсаност
на Германия настъпили значителни усложнения и в ленната систе­
ма. При управлението на Хохенщауфените системата на територи­
алните княжества укрепнала и изместила окончателно старите пле­
менни структури. На базата на племенните херцогства възникнали
стотици княжества от нов тип. Князете на императора можели да
стават васали на чуждестранни владетели. Това още повече подко­
павало единството и целостта на империята. В тази насока е любо­
питно положението на министериала Вернер фон Воленд, който бил
васал на 43-ма сеньори, от които получил над 500 ленни владения,
включително и 15 графства. В същото време той разполагал с пове­
че от 100 ленници-васали. Херцогът на Саксония пък бил васал на
императора и в същото време васал на Бамбергския епископ. Хер­
цогът на Бавария бил княз на императора и васал на абата на Фулд-
ското абатство.
В обстановката на изострени противоречия императорите изпа­
дали в зависимост от един или друг едър феодален земевладелец и
провеждали политика на изчакване, колебания и компромиси. В
една или друга степен това се отнася с известни изключения за ди­
настията на Хохенщауфените (1137—1254), на Люксембургите
(1346—1378), на Хабсбургите (1437—1806). Важен етап в развитието
на немското многовластие отбелязва издаването на „Златната була“
през 1356 г. от император Карл IV (1347—1378). По силата на спо­
менатата була било узаконено избирането на императора от ко-
. легиума на курфюрстите, включващ четирима светски и трима цър­
ковни владетели. В състава на светските курфюрсти влизали кралят
на Чехия, херцогът на Саксония, маркграфът на Бранденбург и
пфалцграфът на Рейн, а на църковните —архиепископите на Майнц,
Кьолн и Трир. Като старши по катедра архиепископът на Майнц
свиквал заседанията на курфюрстите във Франкфурт на Майн, къде-
то протичал изборът на следващия върховен владетел.
Разбира се, противоречията, които разтърсвали формирование­
то, наречено „Свещена Римска империя“11, засягали не само импе­
раторите и князете, но и курфюрстите-избиратели. Малкото Люк­
сембургско княжество било управлявано от силния дом на Люксем­
бургите, чийто представител Карел IV (крал на Чехия 3 десетилетия
— от 1347 до 1378 г.) бил император на огромната конфигурация,1

11 Всъщност първоначалното название „Римска империя“ от втората половина на

XII в. било модифицирано в „Свещена империя“, през средата на XIII в. — в „Све­
щена Римска империя“ и в края на XV в. — в „Свещена Римска империя на герман­
ската нация“.

28
която получила гръмкото название „Свещена Римска империя на
германската нация“ (Das heilige romische Reich deutscher Nation).
Както находчиво се изразява Фр. Волтер (1694—1778), обаче „тази
държава не била нито германска, нито римска, а най-малко от всич­
ко свещена“.
Фактически императорската корона се превърнала в играчка на
курфюрстките избиратели, които можели да избират и да свалят
императорите от техния престол. Така император Вацлав IV (1378—
1400), син на Карл IV, понеже застанал на страната на градовете в
тяхната борба с князете, бил свален от престола като император и
успял да управлява само като крал на Чехия до своята смърт през
1419 г. Наследникът му на престола Сигизмунд (1410—1437), дру­
гият син на Карл IV, вече не смеел да проявява самостоятелност и
управлявал в съответствие с волята на курфюрстите.
В управлението на Германия след императора активна роля за­
почнали да играят две имперски институции: едната бил Райхста-
гът, другата — Имперският съд. Като се започне от XIV в. насетне,
Райхстагът, наричан имперски съд, станал постоянен. В неговия
състав се оформили 3 колегии: на курфюрстите, на князете, графо­
вете и свободните господари и колегията на представителите на
немските градове. Своите заседания трите колегии провеждали са­
мостоятелно. В особени случаи те се събирали заедно, но заседа­
нията им имали не делови, а тържествен характер.
Имперският съд, който бил създаден през 1495 г., прилагал тра­
дициите на римското право, което получило немска рецепция. При
решаването на възникналите дела съдът взимал своите решения,
основавайки се на клаузите на римското право, като прилагал и
принципите на „доброто немско право“.
Като управленска институция империята не успяла да постигне
единство, централните учреждения не работели достатъчно ефек­
тивно. Правителството на империята нямало финансови възмож­
ности. Не била създадена редовна постоянна армия. Полицията
подлагала на преследване за прояви на богохулство, пиянство, как­
то и за нарушаване на обществения ред и законност. Поради липса­
та на централизация имперската управленска система не можела да
осигури прилагането на гласуваните в Райхстага решения. Това до
голяма степен подкопавало авторитета на законодателния орган.
В многобройните княжества на империята заседавали ландтази,
които придобили окончателното си организационно устройство
през XIV в. В ландтазите се решавали локални въпроси, извикани на
живот от икономическите, обществените, политическите и духовно-
културните потребности на населението от градовете и селата.

29
 Чешката монархия, придобила други особености, била до извест­
на степен свързана със Свещената Римска империя. През XI—XII в.
княжеският род на Пршемисловичите (995—1306) бил разтърсван от
ожесточени борби за престола. Неговите представители се обръща­
ли за подкрепа към императора, от когото очаквали да им съдейст­
ва да заемат престола. От своя страна императорите също се нуж­
даели от съюза на чешките владетели при опитите на немците да
подчинят италианските земи. В резултат от взаимните интереси две­
те страни били склонни на взаимни отстъпки. Още княз Вацлав I приз­
нал васалната си зависимост от Хайнрих I. Император Хайнрих IV
(1056—1106) предоставил през 1086 г. кралска корона на княз Бра­
тислав II (1061—1092). Това повишило престижа на Чехия като са­
мостоятелна държава в Централна Европа, укрепило авторитета на
монархическата институция. Когато крал Братислав II починал
през 1092 г., един от князете, Бржетислав II (1092—1100), се обърнал
към император Хайнрих IV с молба да предаде властта на неговия
син още преди да бъде избран за княз на Чехия. Този акт представ­
лявал форма на признание на васалната зависимост на кралство Че­
хия от империята.
При управлението на Собеслав I (1125—1140) положението на
Чехия укрепнало. През 1126 г. той разгромил армията на император
Лотар, след това през 1130 г. успял да смаже бунта на феодалните
магнати, които се вдигнали против него. Опрян на подкрепата на
императора, следващият монарх, Владислав II (1140—1173), про­
дължил борбата за ликвидиране своеволията на аристокрацията.
Положението в Чехия се подобрило още повече при император
Фридрих II Хохенщауфен (1211—1250) и особено по време на т. нар.
„междуцарствие“ (1254—1273), когато властта на императорите
била преустановена. Кралят на Чехия придобил правата на княз-
курфюрст в империята, но бил избиран от чешкия сейм.
Разширяващата и задълбочаващата се немска колонизация в
Чехия обаче имала негативни последици за вътрешното развитие на
страната. Докато дворецът и аристокрацията говорели на немски
език и усвоили немските нрави и обичаи, гражданите и селяните за­
пазили своята чешка идентичност. Кралете на Чехия сами претен­
дирали да получават корони от императорите и да се поставят във
васална зависимост от тях. Крал Пршемисл II (1253—1278) разши­
рил границите на Чехия и включил в държавата различни етнически
общности, разпръснати в Австрия, Щирия, Каринтия, Крайна. Тяс­
но свързан с империята, той стигнал дори дотам, че през 1254 г.
участвал в кръстоносния поход против пруси и литовци, проявявай­
ки особено старание. Въпреки това, когато предявил претенции за

30
императорската корона, срещнал противодействието на курфюр-
стите, папата и немската аристокрация. На императорския престол
бил избран Рудолф Хабсбургски. Понеже отказал да произнесе тра­
диционната васална клетва на императора, възникнал конфликт;
пламнали противоречия между новоизбрания император и крал
Пршемисл II, който паднал убит през 1278 г. в сражението на Мо­
равското поле.
Възникнал конфликт, който имал тежки последици за чешката
държава. Император Рудолф завладял значителни територии от
Моравия. Феодални магнати вдигнати бунт и подложили на раз­
грабване кралските имения. На овакантения трон бил възстановен
крал Вацлав II (1283—1300). Той се опитал да възстанови нарушено­
то разбирателство между кралския дворец и аристокрацията. По­
добренията, настъпили в резултат от консолидационната политика,
която провеждал, му позволили да разшири територията на държа­
вата. В края на XII в. той сложил ръка на Силезийските княжества в
Малка Полша. В резултат от династически брак през 1300 г. Вацлав II
успял да седне на престола на Полша. След смъртта на последния
представител на династията на Арпадите в Унгария (1301 г.) унгар­
ски магнати му предложили короната на Унгария, но той отстъпил
престола на своя син Вацлав III, който управлявал под името Ла-
дислав V. Чешката държава започнала да играе решаваща роля в
живота на Европа. Тези тенденции продължили и при сина на Вац­
лав II — Вацлав III (1305—1306), който заел престола след смъртта
на баща си. Краят на династията на Пршемисовичите настъпил със
смъртта на Вацлав III. Новият крал на Чехия, Йохан (по чешки Ян)
Люксембургски (1310—1346), който бил избран, поставил началото
на нов етап в развитието на съсловно-представителната монархия.
На тригодишната анархия, обхванала чешкото общество, бил поста­
вен край.
Още в началото на своето управление крал Ян Люксембургски
съумял да притъпи първоначалното недоволство на пановете, като
издал специална грамота, с която им гарантирал редица съсловни
права и привилегии. Освен това той възстановил свикването на сей­
ма от 1310 г. В заседанията на сейма участвали архиепископи, епис­
копи и абати, както и представители на светската аристокрация:
магнати, шляхтичи. В сейма понякога били допускани и граждани
(мешчане), но това ставало при извънредни случаи. Макар да управ­
лявал продължително време, крал Ян Люксембургски пребивавал
сравнително кратко в Чехия. Поради своя произход той живеел по­
вече в княжеството си Люксембург, където били насочени непос­
редствените му интереси. Свързан с Франция, той паднал убит в

31
сражението при Креси (1346 г.), включен в бойния контингент на
френската армия, воюваща срещу англичаните.
Наследникът на Ян Люксембургски, синът му Карел I (1347—
1378)12, укрепил още повече позициите на монархическата институ­
ция в Чехия. Още през 1333 г. като владетел на сеньорията Лука в
Италия той бил поканен от чешката шляхта и пристигнал в Прага,
където получил титула маркграф на Моравия и наместник на Чехия.
При решаването на възникващите задачи той търсел и откривал
подкрепата на Църквата. Негов голям успех било учредяването на
Пражката архиепископия на 30 април 1344 г., подчинена на майнц-
кия архиепископ. След смъртта на баща му през 1346 г. бил избран
за крал на Чехия. Крал Карел I приел грандиозна програма за раз­
цвета на Чехия и кралската власт. С подкрепата на римския папа
Климент VI (1342—1352) през 1346 г. в единоборство с Лудовик Ба­
варски курфюрстите го избрали за император. Успял да заеме
престола обаче през 1347 г., след смъртта на своя съперник. Като
император управлявал под името Карл IV.
При провеждането на своята политика той трябвало да се съоб­
разява с волята на немските князе, но това не му пречело да проявя­
ва особени грижи за разцвета на чешкото кралство. Във вътрешно­
политическо отношение в Чехия започнало укрепване на кралския
домен. Държавната хазна била запълнена, редица права и привиле­
гии на магнатите —редуцирани. Прага, столицата на империята, се
превърнала в един от основните икономически, обществени, поли­
тически и културни центрове на Стария континент. Наследствените
владения на Чехия били възстановени и разширени. Чехия обхваща­
ла освен старата Бохемия Силезия, Бранденбург, част от Саксония
и други владения.
В Прага започнало невиждано по мащаби строителство. Над р.
Вълтава бил изграден Карловият мост. През 1348 г. бил открит
Пражкият университет, един от най-старите в Европа, носещ него­
вото име. Издигнат бил прочутият замък Карлщайн. Появили се
нови монументални сгради. Настъпил подем в чешките просвета,
образование, наука и култура. В усилията си да създаде наследстве­
на монархическа традиция Карл IV използвал политическите съю­
зи, установявани в резултат от сключването на династически брако­
ве. В старата научна литература управлението на Карел I се харак­
теризира като „златен век“ на чешката история.

12 S w a s t a, J. Karel IV za cisarskou korunou. — In: Cteni o Karlu IV, a jeho dobe.

Praha, 1948, p. 195.

32
 Съсловно-представителната монархия в Чехия продължила да
се развива и утвърждава при следващите владетели. В държавно-
правно отношение Чехия продължавала да влиза в организационна­
та система на Свещената Римска империя. Императорите утвърж­
давали кралете на Чехия, избирани от сейма. Централният управ­
ленски апарат, създаден през първата половина на XII в., се разви­
вал и усъвършенствал заедно с развитието на обществените отно­
шения. Придворният жупан оставал виеше длъжностно лице, управ­
ляващо двореца. Своите задачи решавали и другите длъжностни
лица — придворен канцлер, дворцов съдия, коморник и др.
Значението на сейма нараснало. Когато през 1348 и 1359 г. в се­
ната се обсъждали клаузите на Majestas Carolina, укрепващи преро­
гативите на кралската власт, на наследствената монархия, членове­
те на сейма отклонили направените предложения като неприемли­
ви. Нараснала ролята на едрите феодали, които искали да имат ре­
шаващ глас в управлението.
Монархическата институция възникнала в Полша през X—XI в.
под формата на княжество, трансформирано през 1025 г. при Боле-
слав I Храбри (992—1025) в кралство. При провеждането на законо­
дателната, съдебната и административната власт кралете били под­
помагани от специализиран кралски съвет, включващ едри феодали
— светски и духовни. Представителите на аристокрацията били на­
ричани можновладци (властители на силните). Членовете на
кралския съвет участвали при обсъждането на възникващите пред
държавата въпроси — сключването на мир, обявяването на война и
пр. Решаващата роля при взимането на решенията обаче играел
кралят; можновладците, участващи в кралския съвет, имали право­
то на съвещателен глас. Такава роля изпълнявали и членовете на
съборите, свиквани при различни случаи от краля.
Монархическата институция в кралство Полша провеждала своя­
та вътрешна и външна управленска дейност облегната на админи­
стративния апарат — централен и местен. В централното управле­
ние влизали войвода, канцлер, коморник, скарбник, чашник. Войво­
дата наблюдавал реда в кралския двор, командвал армията, а канц­
лерът, който традиционно бил духовно лице, отговарял за кралска­
та канцелария. Коморникът се грижел за снабдяването на двора,
докато скарбникът организирал сеченето на монети и подсигурява­
нето на армията с всичко, което й било необходимо.
Кралят организирал местното управление посредством намест­
ници, които сам назначавал.
В кралство Полша съсловно-представителният орган се наричал
сейм, както в Чехия и Унгария. Поради недостатъчната развитост

3 История на Средновековния свят зз

на градовете гражданите били сравнително слабо представени в
сейма. През 1138 г. княз Болеслав III Кривоусти (1108—1138) разде­
лил Полша между четиримата си синове, за да предотврати по-на­
татъшното разделение на страната и за да спре боричканията за
трона. Все с тази цел той формирал сеньориална област, включва­
ща Краковските земи, Ленчица, Серадз, части от Куява, Велика
Полша и Гнезно. Създадената област се намирала под властта на
принцепса (върховния княз), първородния син Владислав II (1138—
1146). Княз Владислав се опитал да обедини страната, но братята
му се организирали срещу него, нанесли му поражение и го прину­
дили да напусне страната и да стане васал на императора Конрад
III (1137—1152). Феодалните междуособици се разширявали и за­
дълбочавали.
Полската съсловно-представителна монархия била изградена в
окончателен вид през XIV в. В тази си форма монархическата ин­
ституция управлявала с подкрепата на различни политически орга­
ни: събори на пановете и шляхтата, рицарството. На тези събори се
избирал кралят с вота на едрите светски и духовни феодали. Прие­
ма се, че шляхтата била заинтересована от установяването на добри
отношения с краля, но понякога проявявала стремеж да го подчини
на своята воля. В такива случаи възниквали конфликти.
В историята на обществената мисъл не само на Чехия, но и на
Европа определено място заема кралското пратеничество от 16 май
1464 г., ръководено от Йежи от Подебрад, което се отправило от
Прага за Франция. Пратеничеството имало за задача да се срещне с
краля на Франция Луи XI и да му предаде специален документ с
предложение, подготовено от комисия в състав: Йежи от Подебрад,
полския крал Казимеж Ягелончик и унгарския крал Матиаш Кор-
вин. Предложението прокарвало идеята за мирно съжителство меж­
ду държавите и народите. Лансирала се мисълта за свикване на кон­
грес на монарсите в Европа, които да обмислят въпроса за създава­
не на мирна международна уния. Замисляло се унията да се ръково­
ди от постоянен конгрес на посланиците на отделните страни.
Предлагало се столица на конгреса да бъде швейцарският град Ба­
зел. Крал Луи XI обаче не приел идеята. Този документ разкрива
една зряла идея, за която монарсите все още не били достатъчно
подготвени.
Между страните на Европа, които влизат в предмета на история­
та на Средните векове, не могат да не се споменат Унгария и Скан­
динавските страни: Дания, Швеция и Норвегия. Всяка една от тях
притежава сходства с останалите монархии, но заедно с това и ня­
кои неповторими особености. Поради сравнително късното устано­

34
вяване на феодалните отношения в Унгария (XII—XIII в.) недовол­
ство от новите форми на стопанисване изразявали както селските
бедняци, така и представителите на феодалната аристокрация. Със­
ловно-представителната държава, както доказват някои автори,
възникнала в Унгария към средата на XV в.13, по-конкретно при уп­
равлението на Янош Хуняди (1446—1452). Подобно на останалите
средновековни държави в Унгария короната била символ на божест­
вения произход на кралската власт. Кралят управлявал, опирайки се
на кралски съвет, организиран от него самия. Държавните събра­
ния, свиквани от владетеля, били наричани с латинския термин
„парламент“. Като се облягал на кралския съвет, владетелят изда­
вал декрети14.
В Дания, Швеция и Норвегия съсловно-представителната мо­
нархия не възникнала едновременно, защото развитието на общест­
вените отношения протичало с различни темпове. Приема се, че
това станало, общо взето, през дългия период от XV до XVII в. В
Дания началото на съсловното представителство било поставено
през 1468 г., когато започнало свикването на съсловно-представи­
телните събрания. Поради обстоятелството, че кралят не бил под­
лаган на контрол, събранията не били свиквани редовно. Първото
съсловно-представително събрание в Швеция — Риксдагът, бил
свикан през 1435 г. В Норвегия монархията била укрепвана с обна­
родването на поредица закони: 1163 г. за престолонаследието, 1247 г.
—за наследствената монархия.
Характерни особености притежава монархическата институция
във Византийската империя. Императорът, наричан още от IX в.
„василевс на ромеите“, бил неоспорван глава на държавата. Както
по произход, така и по своите функции императорската власт се
обявявала за божествена, поради което го назовавали с различни
титули: „богоизбран“, „земно божество“, „земно слънце“, „божест­
вен“, „свят“. Както показват най-новите изследвания, в Късна Ви­
зантия патримониалният принцип доминирал над публичноправ­
ния. Според Йоан Зонара при управлението на Алексий I Комнин
(1081—1118) императорът „изпълнявал своите функции не като об­
ществени и държавни, а себе си виждал не като владетел, а като гос­
подар, приел империята като свой собствен дом“. На базата на това
разбиране представителите на Комниновата династия трансформи­
рат функциите на „божествения василевс“ в репрезентативни. Те се

13 Ч и з м а д и а, А., К. К о в а ч, Л. А с т а л о ш. История венгерского государства

и права. М., 1986, с. 77.
14 Пак там, с. 82 сл.

35
преместват от стария дворец в Пропонтида във Влахернския дво­
рец, разположен на Златния рог15.
Отношенията между държавата и Църквата протичали, общо
взето, в дух на разбирателство. В писмото си по повод отказа на все-
русийския митрополит Киприян (1390—1406) да споменава при ли­
тургията името на византийския император патриарх Антоний на­
помня: „Свещеният император заема важно място в Църквата, за-
щото императорът не е като другите обикновени владетели по си­
лата на това, че още в самото начало той е придобил особено място
и авторитет в ойкуменето.“16
Квалификациите на патриарх Антоний за управленските въз­
можности на византийския император проникнали в международ­
ния живот и се споделяли от редица владетели от онова време. Така
в едно писмо на мамелюкския султан Ашраф Сейф-ад-Дин Варсбей,
датиращо между 1425 и 1438 г., до император Йоан VIII Палеолог,
последният се квалифицира като „. . . природен император, Палео­
лог, природен владетел и властелин над властелините, система и
основа на учението Христово, и самодържец на ромеите и всички
приморски градове, и наследник на империята на Цезар, и хвала на
цялата християнска вяра, и справедлив за своя народ, един-единст-
вен император между императорите, вярващ в Христа, стопанин на
престола и короната, и пазител на моретата и реките. Йоан, импе­
ратор над всички императори и Сирия, и опора на всички кръстени,
и любимец на римския папа, и наследник на старата дружба, и ис­
тински приятел на мюсюлманите, и на султана Йоан Палеолог.“17
Както се вижда, Византийската империя била централизирана
държавна институция. Византийският император получавал своята
власт от Бога — такава е „алфата и омегата“ на православната док­
трина и тя не подлежи на обсъждане. Въпросът за престолонасле-
дието не е уреден достатъчно ясно, поради което императорът се
избирал от сената, от армията и различните партии. Сенатът функцио­
нирал като съвещателен орган при императора. В него се разисква­
ли различни законопроекти, проблемите на вътрешната и външната
политика. Държавният съвет бил друг съвещателен орган, в който
се обсъждали въпросите на държавното управление и на съдебната
система. В състава на висшите длъжностни лица се включвали два
префекта: Изток и Илирия. В префект Изток влизали Мала Азия,
Понт и Тракия, а в Илирия — Балканският полуостров. Константи­

15 Б а к а л о в, Г. Византия — културно-исторически очерци. С., 1999, 309—310.

16 Пак там, с. 318.
17 Пак там, с. 319.

36
нопол и селският район в размер на около 100 мили образувал са­
мостоятелна управленска единица.
Сравнително по-различен характер имала монархическата ин­
ституция в страните на Изтока —Близкия, Средния и Далечния. Раз­
бира се, съществуващите различия в оценките за съдържанието на
източната монархическа система са естествени и неизбежни. Заслу­
жава да се отбележи обстоятелството, че мнозина изследователи се
обединяват около схващането, че най-разпространената форма на
източния тип феодална държава е източната деспотия. Това не оз­
начава, че източният монарх е абсолютен деспот, тиранин, съсре­
доточил в ръцете си от никого неограничавана власт. По принцип
властта на владетеля — император, султан, цар, халиф, емир и пр.,
притежавала теократичен характер, монархът бил обожествяван. В
една или друга степен това е характерно за китайския император, за
арабския халиф, за императорите на Индия и Япония.
В Китай глава на държавата е императорът, обявяван за „Син на
небето“ (тянцзи). Върховната власт се осъществявала посредством
три палати (шен). Първенствуваща роля играела Палатата на дър­
жавните дела. При владетелите на монголите бил създаден Великият
императорски секретариат. На трето място идва Държавният съвет
(нейге). Палатата на държавните дела управлявала държавния апа­
рат. При династията Мин (1368—1644) властта била реализирана
единствено от императора и той се разпореждал с назначенията на
чиновниците и техните началници. В управлението особено място
заемала канцеларията на императора. Особено внимание се отделя­
ло на контролните органи. Детайлизирано било и местното управ­
ление. Сериозно внимание било отделяно на армията, на съда и
брачно-семейните отношения.
През периода на развитите феодални отношения (XIII—XVI в.)
в Индия се наложил Делхийският султанат, който се приема за от­
носително централизирана държава. Върховен ръководител на дър­
жавата бил султанът. Той разполагал с върховната изпълнителна и
съдебна власт. Център на цялостния живот в султаната бил дворе­
цът на владетеля, обединяващ голям брой придворни чинове, които
спазвали най-строг етикет и изпълнявали сложен и изискан церемо­
ниал. При двореца на султана главен сановник бил векил-и-дар —
управител, който наблюдавал живота на слугите на султана и техни­
те семейства. Слеващият по ред, но не и по значение бил емир-
хаюб; той изпълнявал функциите на главен церемониалмайстор. С
въпросите на снабдяването се занимавали различни карханахи —
предоставяли храна, дрехи, топливо и пр. Везирът бил министър на
финансите, а арид-и-мамалик управлявал военното ведомство. Ко­

37
респонденцията при двореца се водела от диван-и-инша. Въпроси­
те на религията се намирали в ръцете на диван-и-расалат, а със съ­
дебните дела се разпореждал диван-кази.
Местното управление било строго регламентирано. Султанатът
бил разделен на 23 провинции, като по-големите от тях се разпада­
ли на шики (области). Редът в Делхийския султанат се гарантирал
от армията, която била в постоянна бойна готовност.
В Япония при развитите феодални отношения (XII—XVI в.) им­
ператорът запазвал традиционните си функции на „Син на небето“.
Населението на страната било наричано „поданици на императора“
(„тенно“ —върховния, небесния). В държавната система първо мяс­
то заемал Върховният държавен съвет (Дадзьокан), ръководен от
върховен министър, който наблюдавал всички структури на управ­
лението. Първостепенна роля играели отговорниците на военното,
съдебното от финансовото ведомство.
През XII в. в Япония възникнал шогунатът — военнофеодална
диктатура. Значимостта на императора се запазвала. Промените,
които настъпили, били предизвикани от необходимостта да бъдат
смазани децентралистичните стремежи на едрите феодали и да се
укрепи императорската власт. За тази цел били внесени промени в
централния апарат на държавата. Била създадена Главна админи­
стративна палата, която се занимавала с въпросите на законодател­
ството. За управление на самурайското съсловие се сформирала
Главна военна палата. Правителственият апарат бакуфу, създаден в
края на XII в., бил призван да усъвършенства управлението на дър­
жавния апарат. В новата обстановка императорът обръщал по-голя-
мо внимание на ранговете и почестите. През XIII в. шогунът, който
добивал все по-голяма значимост, получил правото да утвърждава
императора и да определя престолонаследника. През 1221 г. прави­
телството бакуфу започнало да управлява резиденцията на импера­
тора в Киото. С течение на времето обаче ролята на правителство­
то бакуфу постепенно отслабнала.
Защитници и противници на съсловно-представителната монархия.
Съвременниците на монархическата институция през този период
от развитието на човешкото общество се отнасяли към нейните
представители нееднозначно. Част от интелектуалците бранели
светската власт от домогванията на духовната, друга част осъжда­
ла управлението на монарсите. Анализът на свидетелствата на епо­
хата дава известни основания да се приеме, че по онова време в Ев­
ропа се сблъсквали две тенденции във взаимоотношенията между
Папския престол и империята. Едната тенденция, оформена в цялост­

38
на концепция, е папоцезаризмът, другата — цезаропапизмът. Както
показва и самото название, папоцезаризмът означава стремеж за гос­
подство на Католическата църква над империята, докато цезаропапиз­
мът —усилие за подчиняване на Църквата на държавата. С известни
уговорки, може да се каже, че папоцезаризмът е характерен за Католи­
ческата църква, докато цезаропапизмът — за Православната църква.
Един от ярките застъпници на папоцезризма е Джон Солсбъ-
рийски (между 1115 и 1120 — 1180), бележит английски теолог и фи­
лософ. Коментирайки труда на Плутарх „За републиката“, той обос­
новава в съчинението си „Поликратик“ тезата, според която папата
бил не само глава на Църквата, но и на държавата. Показателно е
неговото сравнение на властта с човешкото тяло. Според този фи­
лософ духовенството можело да се сравни с душата на човешкото
тяло, кралят — с главата му, сенатът — със сърцето, управниците и
съдиите — със сетивата, чиновниците — с ръцете, бирниците — със
стомаха, селяните — с краката.
Най-ярък изразител на идеята за превъзходството на духовната
власт над светската, за примата на Църквата над държавата бил
могъщият римски първосвещеник папа Инокентий III (1198—1216),
образован клирик и амбициозен властелин. След като на Четвъртия
латерански събор в Рим през 1215 г. провъзгласил подчиняване-
то на Източноправославната църква, той пристъпил практически
към утвърждаване господството на Католическата църква в целия
свят. „Патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и
Ерусалим — гласи едно от решенията на събора — трябва да полу­
чат палиум като символ за пълнотата на тяхното свещенство.“18Във
връзка с това папа Инокентий III превърнал в канон становището
за примата на папата над монарха. „Подобно на това как Бог, Съз­
дателят на Вселената, поставил две велики светила на небето, го­
лямото, за да управлява деня, малкото — нощта, така и в небеса­
та на Католическата църква Той установил две велики достойнства
— по-голямото, подобно на деня, да ръководи душите, и по-малко­
то, което е подобно на нощта, да ръководи телата: такива са папс­
кото всевластие (auctoritas) и кралското могъщество (potestas). И
затова точно така, както луната получава своята светлина от слън­
цето, тя е по-малка и количествено, и качествено, но еднаква по по­
ложение и дейност, така и кралското могъщество получава сияние
за своето достойнство от папското пълновластие.“19В съответствие

18 Н е f е 1 е, С. Conciliengeschichte. Bd. V. Freiburg—Berlin, 1886, 882—883.

19 M i r b t, C. Quellen zur Geschichte des Papsttums und des romischen Katolizismus. 3
Aufl. Tubingen, 1911, p. 141, N o 273.

39
с това разбиране Инокентий III допълва на друго място, че „като
посредник на Божието слово папата е издигнат над императори и
крале“20.
Оригинален характер притежава концепцията на Тома Аквински
(1225—1274) за монархията и за държавата. Във връзка с това той
развива идеите за „общото благо“, за „интересите на обществото“.
Своите възгледи за управлението, за държавата, за монархията
Тома Аквински обосновал в две произведения „Теологически свод“
(Summa theologiae) и „За управлението на князете“ (De regimine
principum). Интересни самостоятелни становища за управлението
развива той в най-важното си произведение „Теологически свод“:
„Над един свободен човек се упражнява власт от страна на друг,
когато другият го направлява за негово собствено [на свободния
човек] добро или за общото добро. А такава власт от човек над чо­
века би съществувала и в състоянието на невинност поради две при­
чини. Първо, защото човекът е по природа социално същество
(animal social) и поради това хората в състояние на невинност живе­
ли в социални групи. Но социалното съществуване на много хора не
би било възможно, освен ако някой не ги ръководи, грижейки се за
общото добро. Защото при много хора всеки за себе си ще има мно­
го различни цели, докато един-единствен има само една. И поради
това философът (Аристотел — б.а., Й. Н.) казва, че когато мнозин­
ството са устремени към едно нещо, винаги ще намерите един от
тях, който е главен или управляващ. Второ, защото ако един човек
значително превъзхожда друг по знание и справедливост, би било
погрешно, ако той не изпълнява тази функция (главен или управля­
ващ) в интерес на другите.“21
Много важно е да се отбележи, че Тома Аквински приема мисъл­
та за съпротивата срещу угнетяването, угнетителите и тираните:
„Известно е, че всекиму е позволено да избягва угнетението и наси­
лието. Тоест човешките закони не са задължителни предписания за
съвестта на човека.“ В края на размислите си философът обобщава,
като се опитва да даде свое мнение за мисълта на св. апостол Па­
вел, според която „всяка власт е от Бога дадена и каквито власти
има, те са от Бога наредени“. Според Тома Аквински трябва да се
допусне възможността да се оказва открита съпротива на безчовеч­
ните закони22. Това е забележително схващане на един представител

20 М i g η е, J. Р. Patrologiae cursus completus, Seria latina. T. 216, col. 1082.

21 Summa theologiae, la, 2a 96. 4.
22 Пак там, la — Нае.

40
на Католическата църква, обявила се за открита защита на устано­
вената власт, приета за богоустановена.
Още по-радикални разбирания Тома Аквински развива в тракта­
та „За управлението на князете“. В него той подчертава от позиции­
те на Църквата как могат да бъдат оправдани размириците и убийст­
вата на тирана, включително и на законния крал, и препоръчва най-
влиятелните хора, ако се ръководят от интересите на обществото,
при определени обстоятелства да убият тиранина, рискувайки соб­
ствения си живот. Специално внимание заслужава обстоятелството,
че философът-теолог признава на хората правото в случай на край­
на необходимост да не се съобразяват с установените закони23.
В „Теологически свод“ Тома Аквински изказва една мисъл, коя­
то звучи като аксиома: „Необходимостта не се подчинява на зако­
на“ (necessitas non subditur legi)24.
В противовес на защитниците на папоцезаризма се формира
направление, което се обявява за правото на монарсите да отстоя­
ват своята независимост от духовната супремация на Римския пап­
ски двор. Един от тях е големият италиански поет Данте Алигие-
ри (1265—1321). Своите разбирания в тази област на социалното
познание той обосновал в съчинението си „За монархията“ (De
monarchia)25 — забележителен философско-политически трактат,
отразяващ идеите на хуманизма и новите светски, граждански тен­
денции в живота, науката и културата. В първата от трите книги на
„Монархия“ се мотивира тезата, според която световната светска
империя е необходима за материалното благополучие на всеки чо­
век. Това заключение той прави по умозрителен път, въз основа на
обстоятелството, че само при имперската форма на управление чо­
вешката личност е способна да постигне вечен мир, справедливост
и свобода. Според гениалния поет „Бог и природата не правят нищо
напразно, но всичко, което битието получава, е предназначено за
някакво действие“. Оттук следва изводът, че „последната цел е не
самата отворена същност, а свойственото на тази същност дей­
ствие“26.
За Данте обективната потребност от създаването на единна им­
перия произтича от органическото единство на човечеството, свър­

23 D e regimini principum, I, VI.

24 Summa theologiae, la—Ilae.
25 Вж. преглед на различни схващания за произхода на „За монархията“. Едни мис­
лят, че трактатът е написан при управлението на крал Анри VII, други — в края на
живота на поета. F ο 1 i n a, С. La tradizione delle орете di Dante Aligheri. — In: Att del
Congresso Internationale di studi danteschi. Firenze: Sansoni, 1965, 29—34.
26 D e monarchia, I, III, 3.

41
зано с „божествеността“ на човека. „Човешкият род — пише Данте
— е добър и превъзходен, когато той по възможност се уподобява на
Бога. Но човешкият род се уподобява на Бога, когато той е повече
от един, защото в единия Бог е истинското основание за единство.“27
Самото единство на човека и човешкия род Данте оценява като не­
обходима предпоставка за формирането на държавнополитическо
единство: „Ако човекът би пребъдвал в състояние на невинност“, не
би възникнала потребност от държава и Църква, които се появяват
след акта на грехопадението28. Монархията в нейната световна фор­
ма — империята, реализира единството на човечеството и изпълня­
ва както политически, така и гносеологически задачи. В лицето на
империята човекът опознава заобикалящия го свят, интелектуална­
та дейност е „присъща на човека като цяло, в съответствие с което
се подреждат велико множество хора в цялата своя съвкупност“. По
думите на поета това е действие, което „не може да извърши нито
отделният човек, нито семейството, нито селището, нито градът,
нито едно или друго кралство.“29
Данте свързва монархията не с конкретно политическо устройс­
тво, а с опознаването на света. В този смисъл поетът-философ оце­
нява националната държава като идея и идеал. Така той свързва
държавата със свободата: „Живеещият под властта на монарха е
най-вече свободен.“30 Така погледната, свободата се проектира в
светлината на новата концепция за човека: „Свободен е този, който
съществува заради самия себе си, а не заради другия.“31 В съответст­
вие с антропологичните възгледи на древногръцкия философ Арис­
тотел, Данте поддържа, че човекът не трябва да се разглежда като
средство, а като цел: целта на човечеството е човечеството, човекът
и човечността. А човечеството —според неговите схващания —това
е любов, любов към ближния. Тази любов в пълна степен можем да
открием не при някакъв отделен крал, княз, владетел, а само при
световния монарх, дотолкова, доколкото именно той въплъщава в
себе си единството на човешкия род. По тази причина „към другите
владетели изобщо и към отделния човек в частност можем да се
доближим само частично, докато към монарха се доближаваме все­
цяло. Защото към другите владетели се доближаваме благодарение
на монарха, а не обратно. По такъв начин на монарха е присъща

27 Пак там, I, VIII, 3.

28 Пак там, III, 4.
29 Пак там, I, III, 4.
30 Пак там, I, XII, 8.
31 Пак там, I, XII, 8.

42
изначално и непосредствено грижата за всички; за другите владете­
ли тя е присъща благодарение на монарха.“32
Световната монархия според Данте Алигиери приемала съще­
ствуването на отделни кралства, княжества и градове. Релацията
човек—монарх легализирала равенството на всички хора пред мо­
нарха и в същото време превръщала останалите владетели в служи­
тели не само на монарха, но и на народа. „Известно е, че не гражда­
ните съществуват заради консулите и не народът заради царя, а об­
ратното, консулите заради гражданите и царят заради народа.“33
Следователно Данте приема идеята заради суверенитета на народа
— една идея, която има хуманистичен характер.
Епископът на Уорчестър и Уинчестър Томас Билсън (1547—
1616) изпъква като убеден защитник на силната кралска власт. В
книгата си „Истинското различие между християнското покорство
и нехристиянския бунт“ (The True Difference between Christian
Subjection and Unchristian Rebellion, 1585) той обосновал разбирания­
та за необходимостта от укрепване на монархическата институция
като фактор за консолидиране на различните социални групи в ан­
глийското общество. Така епископът Томас Билсън се наложил
като един от най-големите апологети на монархията не само в Анг­
лия, но и в цяла Европа.
В защита на краля и кралската власт се обявява шотландският
католик Уилям Баркли (1546—1608), професор по гражданско пра­
во в един от университетите на Франция. В труда си „За кралете и
кралската власт“ (De regno et Regali Potestate, 1600) той брани пре­
рогативите на краля като върховен владетел и осъжда католически
и протестантски автори, които оправдават съпротивата на народа
срещу върховното управление на владетеля. Известна е атаката му
срещу ръководителя на Реформацията в Шотландия Джордж Бюке-
нън (1506—1582), защитил в книгата си „Правомощията на корона­
та в Шотландия“ (De jure Regni apud Scotos, 1579) правото на съпро­
тива срещу краля.
Историческа роля. Приемана от едни, отричана от други, възхваля­
вана и обругавана, съсловно-представителната монархия играела
огромна роля в живота на Запада и Изтока. Под нейното непосред­
ствено ръководство човечеството завоювало най-големите си побе­
ди в политическия, обществения, стопанския и духовнокултурния
живот през периода на Възходящото средновековие. Повече или по-

32 Пак там, I, XI, 1 5 -1 6 .

33 Пак там, I, XII, 10.

43
малко успешно императори, крале, князе проявявали усилия да прео­
доляват децентралистичните тенденции в своите държави и да кон­
солидират разнородните етнически, социални, религиозни групи
под скиптъра на короната. Те не се колебали да смазват въстанията
на селските маси и градския плебс, подкопаващи установения соци­
ален ред, стабилността на държавата. Значителен е приносът им за
защита на интересите на гражданите в тяхната борба срещу своево­
лията на сеньорите. Те полагали много усилия да защитят сигур­
ността на пътищата срещу разбойническите набези на рицарите
грабители, да премахнат анархията.
Съсловно-представителната монархия провеждала своята управ­
ленска дейност в съответствие със законите, гласувани в Парламента,
от общите събрания и пр. Владетелите подпомагали изграждането на
крепостни стени, мостове, крепости, замъци. При откриването на раз­
личните университети и академии те също давали своята подкрепа.
При съсловно-представителните монархии се изгражда модер­
ната административна структура на кралствата. Френският крал
Филип IV Красиви обнародвал ордонанс за устройството на крал­
ството, а също и йерархичната система на обществото. Приема се,
че моделът на кралство Франция в основни линии бил характерен и
за останалите държави в Европа.
В своя ордонанс владетелят разпоредил кралството да обхваща
най-малко 4 херцогства или 16 графства, или 64 баронства. От своя
страна херцогството включвало най-малко 4 графства или 16 баронс­
тва. Следващите административни единици били маркизството, граф­
ството, вицеграфството и накрая — баронството. Маркизството се
състояло от 5—6 баронства, всяко едно от които обединявало 10 дво-
ряни и зависими селяни. Най-малко 4 баронства с по 10 зависими се­
ляни влизали в едно графство, а 2—3 баронства съставяли едно вицег-
рафство. Най-сетне баронството обхващало около 5—6 рицари. По
същество множеството феодални владения —херцогства, маркизства,
баронства, графства и вицеграфства — представлявали независими
или полунезависими държавици-княжества, включени в кралството.
Централните органи на държавното управление се състояли от
Държавен съвет, Сметна палата, Парламент, които се изграждали
върху базата на Кралската курия. Държавният съвет се занимавал с
общото управление и упражнявал контрол върху отделните направ­
ления на администрацията. Сметната палата, върховният орган на
финансите, управлявала паричните средства на кралството. Парла­
ментът изпълнявал функциите на върховен съд.
Наред с централните органи на управлението важна роля играе­
ли някои длъжностни лица: канцлерът, конетабълът, камерарият,

44
палатинът. Канцлерът упражнявал непосредственото управление в
кралството и контролирал работата на администрацията. Конета-
бълът командвал рицарските подразделения, а от XIII в. насетне
станал командващ армията на краля. Кралската хазна се намирала
под контрола на камерария. Палатините били съветници на владе­
теля, които изпълнявали важни поръчения. Легистите се занимава­
ли с въпросите на юриспруденцията.
Върховен орган била Кралската курия, която разполагала с пра­
вомощия във всички сектори на управлението и упражнявала непос­
редствен контрол. При курията функционирал върховният съд, кой­
то играел важна роля, бил специализиран съд с особени правомо­
щия. Въоръжените сили включвали кралската армия.
Възникването и утвърждаването на съсловно-представителните
събрания в отделните държави — Генералните щати във Франция,
Райхстага в Германия, Парламента в Англия, Кортесите в Испания,
Райхстага в Свещената Римска империя, Сената в Полша и др. —
приключило успешно. Формирала се нов тип средновековна дър­
жавна система, съсловната монархия. В съсловната монархическа
институция намерили обективация дълбоките промени, които на­
стъпили в обществените отношния, в икономическия живот, с на­
растването на градовете и с утвърждаването на гражданите като са­
мостоятелна общественополитическа сила. На консолидиращата и
интегрираща роля на монархията противостояли едрите феодални
магнати, които били заинтересовани от поддържането на сепара­
тизма, на децентрализацията.

Дипломатически контакти
Общ поглед върху международните отношения и дипломацията
XI—XV в. Освен управленска, вътрешнополитическа, социална, ду-
ховнокултурна и друга дейност съсловно-представителната монар­
хия развивала и разнообразна дипломатическа активност1. В новия1

1 Броят на сериозните обобщаващи трудове върху историята на дипломацията

през XI—XV в. е сравнително ограничен. За справка вж. Н a t s с h е r, J. Worterbuch
des Volkerrechts und der Diplomatie. Berlin, 1924—1929; G е n e t, R. Traite de
diplomatic. Paris, 1930; H i 11, D. A. History of Diplomacy. Vol. 1—2. London,1905—
1915; F 1 i c h e, A. La guerelle des investitures. Paris, 1946; G a n s h o f, F. L. Le Moyen-
Age (Histoire des relations internationales). Paris, 1953; V a u g h a n, D. Europe and the
Turk. A pattern of alliances 1350—1700. Liverpool, 1954; W a n g L i-T’u n g. Official
relations between China and Japan. 1368—1549. Cambridge, 1953.

45
етап, в който навлязло човешкото общество, след възникването на
градовете настъпили дълбоки промени в междудържавните и меж­
дународните отношения. Традиционната ранносредновековна изо­
лация на отделните държави отстъпила пред обективната необходи­
мост от установяването на по-тесни контакти, продиктувани от сто­
пански, търговски, етнически, духовнокултурни и други интереси и
потребности. Военните конфликти постепенно престанали да бъдат
главно или единствено средство за разрешаване на възникващите
противоречия между владетели и държави. Нараснало значението
на дипломацията, която започнала да играе все по-важна роля в
международния живот.
Разбира се, дипломацията е изключително сложно обществено яв­
ление, за да може да се обясни само или предимно с появата и възхода
на градовете. Върху нейното по-нататъшно развитие и усъвършенст­
ване влияели цял комплекс други разнородни фактори и обстоятелст­
ва. Завършил процесът на феодализацията както на Запад, така и на
Изток. Парично-стоковите отношения се оживили. Нараснали матери­
алните и духовните потребности на монархията, аристокрацията и на
различните слоеве от населението. Императорите на Свещената Рим­
ска империя, Византия, Китай, Монголия, султаните на Османската
империи, движени от желанието да разширят не само границите на
своите държави, но и сферите на своето влияние, се сблъсквали по­
между си. Боричкали се кралете на Франция и Англия. Това пораж­
дало не само военни конфликти, но и воля за мирно уреждане на
противоречията по пътя на дипломацията, на преговорите.
Централизираните държави, които възникнали, отслабвали ва­
салните връзки, но укрепвали монархическата институция. Форми­
рането на народностите било свързано с преодоляването на родо­
во-племенните традиции, с асимилацията на по-слабите етнически
групи от по-силните, с постепенното отмиране на наречията и об­
разуването на големите езикови комплекси. Експанзията на различ­
ните военни образувания импулсирала интегративните и консоли-
дационните тенденции при изграждането на нациите и укрепването
на държавите.
Утвърждаването на централизираните държави водело неизбеж­
но до ограничаване имунитета на едрите феодали, които се вдигали
на борба в защита на застрашените си права и привилегии. Във
връзка с претенциите за короната възниквали борби и в самите уп­
равляващи династии. Ситуацията в Европа била, общо взето, нап­
регната. Арабите, които през времето от 711 до 714 г. завладели Пи-
ренейския полуостров, продължавали да властват до 1492 г., когато
били изтласкани от континента. До средата на XI в. продължили

46
пиратските нападения на норманите. От 1030 г. те нахлули в Южна
Италия и от 1061 до 1091 г. се опитвали да изместят арабите от Си­
цилия. През 1130 г. създали Сицилийското кралство, оформено на
базата на няколко графства и херцогства.
Не била спокойна и обстановката във Византийската империя и
страните в Близкия изток. Селджушки тюрки нахлули в Източното
Средиземноморие и прогонили араби и византийци. Под техните
удари паднал Багдадският халифат, а Сирия и Палестина били от­
къснати от Египетския халифат. След победата над византийската
армия при Манцикерт селджуците покорили почти цяла Мала Азия
и превърнали Никея, простираща се на 100 км от Константинопол,
в своя столица. Над Византийската империя надвиснала сериозна
опасност.
В Европа визникнала идеята за освобождаването на „Светите
места“, на „Божи гроб“ от неверниците. Кръстоносните походи
(1096—1270)2 не само сблъскали Запада с Изтока, но и спомогнали
за тяхното взаимно опознаване.
Европа била застрашена от монголската инвазия3. След като ар­
мията на хан Бату (1235—1242) покорила Рус, тя сломила и съпро­
тивата на волжките българи, половяните и редица други етнически
общности. Импулсирани от победите, през пролетта на 1241 г. мон­
голските бойни сили нахлули в Полша, Унгария и Чехия. Отрядите
на поляци, немци и унгарци, които се опитвали да окажат съпроти­
ва на завоевателите, били разгромени. Не могла да промени обста­
новката и 60 000-ата унгарска армия, която била разбита. Без да
срещнат по-нататъшно сериозно противоборство, монголо-татар-
ските подразделения продължили да напредват и достигнали брего­
вете на Адриатическо море. Държавите на Западна Европа, изтоще­
ни от вътрешните си противоречия и борби, не били в състояние да
отстояват свободата си. Основаната през 1243 г. Златна орда на та­
тарите обхванала огромни пространства в Източна Европа, Западен
Сибир и Средна Азия4.
През втората половина на XIII в. между потомците на Чингис
хан възникнали противоречия, които прераснали във военни сблъ­
съци. Синовете и внуците на Чингис хан разделили империята на
отделни княжества, възглавявани от бейове и емири. Настъпателна­

2 Библиография: A t i у a, A. S. The Crusade: Historiography and Bibliography.

Bloomington, 1962; M а у e r, Η. E. Bibliographia zur Geschichte der Kreuzziige. 2 . Aufl.
Stuttgart, 1965.
3 По-подробно в сборника Татаро-монголм в Азии и Европе. М., 1970.
4 Г р е к о в, И. Б. Восточная Европа и упадок Золотой ордьь М , 1975.

47
та политика на монголите обаче не била преустановена. През 50-
те—60-те години на XIII в. внукът на Чингис хан Хулагу хан поко­
рил Иран, Месопотамия, а през 1258 г. — Багдад. Под ударите на
хан Кубилай (1260—1294) паднал Китай и той основал монголо-ки-
тайска империя със столица Пекин, възглавявана от династията
Юан.
Макар и бавно, Църквата — Православна и Католическа —губе­
ла своето влияние в сферата на общественото съзнание, респектив­
но на образованието, науката, културата, ограничавана от съсловно-
представителната монархия. Всевластието на теокрацията намаля­
вало. Светски, граждански тенденции, елементи на рационализъм
започнали да се усещат в духовния живот на Китайската империя, в
Делхийския, Бахманидския и Гуджаратския султанати, в държавата
на монголите. В столиците на Европа школите при катедралните
църкви се превръщали във всеобщи школи (studia generalia), транс­
формирали се постепенно в университети. В края на Възходящото
средновековие, респективно към XV в., университетите на Стария
континент били повече от 60. По-голямата част от тях надмогвали
монопола на теологията и придобивали автономия — гражданска,
правна, административна. Наред с университетите в Париж, Мон-
пелие, Болоня, Палермо, Оксфорд в привлекателни образователни
центрове се превърнали университетите в Испания, където студен­
тите получавали знания за страните на Изтока, за културата на араб­
ския свят. Солидни знания се придобивали в университетите на
Кордова, Саламанка, Севиля, Валенсия.
В Европа вече разполагали с определена информация за стоките
на задморските страни —коприна, брокат, художествени изделия от
стъкло, скъпоценности, подправки, различни видове оръжия. Тър­
говците на италианските градове-републики изнасяли жито, желязо,
дървен материал, роби в Антиохия, Бейрут, Александрия, Триполи.
През XIV—XV в. намаляло значението на Свещената Римска им­
перия. Папският престол загубил доминиращото си влияние в меж­
дународните отношения. Разраснал се големият конфликт между
Франция и Англия. Пламнала Стогодишната война (1337—1453).
Франция получила подкрепата на римския папа, на кралете на Шот­
ландия, Сицилия и Кастилия, а Англия —на император Лудовик IV
Баварски (1314—1347), на редица князе в Германия и Нидерландия.
В хода на Стогодишната война, завършила с победата на Фран­
ция, били създадени не само нови методи на воюване, но и нова
стратегия и тактика. Огнестрелното оръжие, въведено в бойните
действия, извършило прелом във войната. Промени възникнали и в
международните отношения, в дипломацията.

48
Центрове на дипломацията. Както в Европа, така и в Азия и Афри­
ка старите крепости на дипломацията, създадени през отминалите
столетия, продължили да се развиват и укрепват. В ранносреднове-
ковния период заедно с появата на новите държави възникнали и
новите столици. В тях управляващите династии институционализи-
рали органите, които трябвало да осъществяват външнополитиче­
ските контакти. Във Франция център на политическия живот станал
Париж, в Англия —Лондон, в Свещената Римска империя — Виена
и Прага. Дипломатическо средище на Унгария отначало бил Естер-
гон, а след това Буда, на Полша — Краков. Столицата на Византий­
ската империя Константинопол бил люлка на византийската диплома­
тическа школа. На Апенинския полуостров картината била по-сложна.
Столиците на кралствата Сицилия и Неапол имали свои дипломати­
чески традиции. Италианските градове-републики — Венеция, Фло­
ренция, Милано, Генуа —имали специализирани консулски служби,
които впоследствие прераснали в дипломатически институции.
Папският дворец, Ватиканът в Рим, развивал оживена диплома­
тическа дейност, докато Патриаршията в Константинопол ръково­
дела православната дипломация на Византия.
През този период от историята на Европа се наложили цяла по­
редица представители на дипломацията. В историята на Флоренция
се откроявали имената на Данте Алигиери, Франческо Петрарка,
Джовани Бокачо, на Венеция — Енрико Дандоло, на Милано — хер­
цог Франческо Сфорца. В историята на кралство Франция се нало­
жил Филип дьо Комин.
Дипломацията на страните на Изтока — Близкия, Средния и Да­
лечния — също издигнала свои центрове и институции. Конфликти­
те между Европа и селджуците, предизвикали организирането на
Кръстоносните походи, едва ли могат да се смятат за най-типична­
та форма на взаимоотношения между Изтока и Запада. В развитие­
то на тези отношения съществували и периоди на взаимни мирни
опознавания и взаимноизгодни стопански контакти. Връх на източ­
ната дипломатическа дейност, превърната в изкуство, отбелязали
арабските халифати на Омайади и Абасиди, както и емирите на
Омайадите в Кордова, Испания, провъзгласена от Абдул Рахман за
халифат. В хода на завоеванията столицата на Османската империя
била преместена в Бурса, Адрианопол, Константинопол, където ки­
пяла оживена дипломатическа офанзива.
Дипломацията, провеждана от Китайската империя, била твър­
де разнообразна, поради което трудно може да се постави под един
знаменател. През този период начало на новия тип дипломация пос­
тавила династията Сун (960—1279), която по принцип избягвала

4 История на Средновековния свят 49

 войните и търсела мирни средства за уреждане на възникващите
проблеми. Завоюването на Южен Китай от монголите през 1279 г.
довело до включването на империята в границите на монголските
държавни структури. На власт дошла монголската династия Юан,
управлявала до 1368 г., когато Джу Юанчан възглавил антимонгол-
ско въстание и се провъзгласил за император под името Хун ву
(1368—1369). Император Хун ву станал родоначалник на нова ди­
настия — Мин (1368—1644), която създала свои дипломатически
' традиции, развивани отначало в столицата Нанкин, преместена
след това в Пекин.
Върху територията на Индия през времето на Делхийския султа­
нат и империята на Великите Моголи в множеството различни кня­
жества възникнали редица центрове на дипломацията — Делхи,
Ядава, Девагири, Мадураи и др. В Япония средища на дипломати­
ческа дейност ставали столиците: старата Нара, после Нагаока и
Киото. Столицата на моголите Самарканд бил център на тяхното
управление, а следователно и на дипломацията им.
През периода на Възходящото средновековие продължило да се
развива и обогатява международното право, регулиращо отношения­
та между отделните държави. Макар да нямал международна насо­
ченост, Юстиниановият кодекс (corpus juris civilis) служел на глоса-
торите, на коментаторите на римското право да решават възниква­
щите правни казуси. Каноните на църковното право също били из­
ползвани за регулиране живота на християните, на клира. Съставе­
ният през XII в. „Декрет на Грациан“ улеснявал църковните кано-
нисти, а наред с тях и светските прависти при уреждане на пробле­
мите. Това се обяснява с обстоятелството, че тогава международно­
то право все още не било обособено като самостоятелен клон на
юридическата наука. Това станало едва към края на XIII в., когато
съставянето на различни договори и актове с международен харак­
тер се превърнало в широко обществено явление. Из средите на
юристите започнали да излизат дипломати, които участвали в раз­
лични делегации. Ново съдържание придобили съчетанията „право
на народите“ и „естествено право“. Западната Римска империя била
смятана за единствената легитимна държава, но постепенно с на­
растване ролята на Франция и Англия започнали да я оценяват като
един от правните субекти. Към края на XIII в. възникнали начални­
те елементи на международното право, което се оформило като
наука едва през XVIII в.
Взаимоотношения между Изтока и Запада. За разлика от Ранното
средновековие, когато контактите между Европа, Азия и Африка

50
имали до голяма степен спорадичен характер, през времето на Въз­
ходящото средновековие положението се променило. В резултат от
развитието на парично-стоковите отношения, от разцвета на градо­
вете, на новия начин на живот връзките и взаимоотношенията меж­
ду източните държави и страните на Европа се разширили и задъл­
бочили. Отначало арабите от халифата на Омайадите установили
контакти с Южна Италия и Сицилия, а когато Пиренейският полу­
остров паднал под техните завоевателни удари, връзките продължи­
ли. След това пътешественици, учени, търговци, дипломати преко­
сявали различните континенти. В университетите на Испания, Си­
рия и Египет получили образование множество млади хора, които
разпространявали знания за Източния свят.
Разбира се, контактите между Изтока и Запада били затруднява­
ни от множество фактори, които понякога били мъчно преодолими.
Сериозно препятствие създавали мощните планински вериги, все
още не достатъчно проходими, пустините, блатата, реките. Нападе­
нията на разбойниците по пътищата, анархията в по-неустроените
държави увеличавали несигурността. Върху взаимоотношенията от­
рицателно влияели нашествията на нормани, селджуци, араби, мон-
голи, османци и др.
При все това обмен на продукти, посещения на делегации, орга­
низиране на пътешествия между Европа и Азия били реализирани.
Големият арабски географ Абу Абдаллах Мухаммед ал-Идриси
(1100—1166)5пътешествал в Португалия, Франция, Англия, Балкан­
ския полуостров, Мала Азия. Родил се в Сеута, Мароко, към 1138 г.
той пристигнал в Палермо и бил приет от краля на Сицилия Роджер II
(1130—1154). Поклонник на арабската култура, кралят му възложил
да напише книги за своите пътешествия. В изпълнение на кралската
разпоредба ал-Идриси създал две произведения. Едното е озагла­
вено „Развлечения на изморения от пътешествията по области“
(Нузхат аль-муштак фихтирак ал-афак). Това съчинение излиза в не
особено точен френски превод6; все още не е направено критично
издание на текста. Покойният Борис Недков издаде в български
превод съчинението на Идриси с обширен коментар7. Другото
съчинение на Идриси е „Градина на приятелството и развлечения­
та на душата“, добило гражданственост като „Малкият Идриси“.

5 О ш а п, G. Notizie Bibliografiche sul geografo arabo al-Idrisi... — In: Annali

dell’Instituto Universitario Orientale di Napoli. Nuova Serie. Vol. 11. Roma, 1961.
6 J a u b e r t, P. A. Geographie d’Edrisi. T. 1—2. Paris, 1836—1840.
7 Трудът е обнародван под наслов: България и съседните й земи според „Геогра­
фия“ на Идриси. С., 1960.

51
 При подготовката на своята география Идриси използвал трудо­
вете на Хордадбех, ал-Якуби, Кудами ибн Джафар, ал-Масуди, ибн
Хаукал и др. Познавателна стойност имат наблюденията на автора
върху живота в Северна Африка, Пиренейския полуостров, Сици­
лия, териториите на Италия, Франция, Шотландия, Ирландия, ня­
кои части на Германия, а също и на Балканския полуостров. По-спе­
циално внимание заслужават привлечените факти за градовете като
центрове на културата, за етническите общности, за политическото
устройство.
Разширяващото се застрашително влияние на Монголската им­
перия породило потребността от установяването на дипломатиче­
ски връзки. Особена активност проявила Римската курия, възглавя­
вана от папа Инокентий IV (1243—1254)8. В изпълнение на решения­
та на църковния събор в Лион от 1245 г. да разшири своето влияние
и да привлече за каузата на Католическата църква нови прозелити
Папският престол подкрепил немската инвазия срещу славяните и
легализирал правото на Тевтонския орден върху Прусия. Освен
това през 1245 г. папа Инокентий IV чул, че монголите искат да се
покръстят, сформирал делегация от францискански монаси, възгла­
вявана от францисканеца-минорит Пиан де Карпине (Джовани да
Плано) (1182—1252)9, пътешественик италианец. Целта на делегация­
та била да пристигне в Монголия и да събере информация, за да
спечели техния владетел за истините на християнството. Делегаци­
ята на Плано Карпини тръгнала от Лион, минала през Краков, до­
стигнала Киев, за да продължи през Седморечието, Тарбагатай и да
пристигне в столицата на империята Каракорум.
Преди това обаче групата трябвало да премине през Южна Ру­
сия, където опустошенията от монголското нашествие били още
пресни. В лагера на Батий, разположен по левия бряг на Волга, път­
ниците били приети по особен начин. За да влязат в двореца, тряб­
вало да преминат между два огъня, с цел да се пречистят. Пристъп­
вайки в покоите на Батий, изслушали подробно напътствие. При
влизането в шатрата на владетеля не трябвало да докосват прага и
след това, застанали на колене, изказали своето приветствие. Едва
тогава предали посланието на папа Инокентий IV. След превежда­

8R o d e n b e r g , С. Innocenz IV und das Konigreich Sicilien. Halle, 1892; P u t t k a n -

n e r, G. von. Papst Innocenz IV. Munster, 1930.
9 Вж. Я 3 η k o в, Д. Историческое сочинение Йоанна де Плано-Карпини, которого
папа Иннокентий IV послал послом к татарам в 1246 г. — В: Собрание путешест-
вий к татарам... СПб., 1825; срв. М а л е и н, А. И. Йоани де Плано Карпини. Исто­
рия монголов. СПб., 1911.

52
нето на посланието Батий го прочел, като си правел бележки върху
текста. Понеже Батий не можел да взима самостоятелни решения,
изпратил делегацията при върховния хан.
По това време в Каракорум заседавал събор на монголските
князе, които трябвало да изберат сина на Угедай, Гуюк (1246—1248),
за велик хан. Извършена била церемония по въздигането на Гуюк на
престола. Присъствали 4000 пратеници от близки и далечни страни,
за да положат васална клетва пред великия хан на Монголия. Пред­
ставяйки се на Гуюк, делегатите на папа Инокентий IV му предали
множество подаръци. По време на тържествата, които надминали
очакванията на присъстващите, П. Карпини натрупал огромни впе­
чатления. Членовете на делегацията установили връзки с китайци и
натрупали значителна информация за Китайската империя. Мисия­
та на П. Карпини изпълнила частично възложената й задача — съб­
рала достатъчно сведения за историческата ситуация в Изтока, но
договор за политически съюз не бил подписан.
Когато поставили въпроса за среща с хан Гуюк, не ги допуснали
веднага, трябвало да изчакат. Плано Карпини бил приет от Гуюк.
Разговорът трябвало да се проведе чрез посредник: „Татарските
императори имат обичай никога да не говорят със собствените си
уста с чужденец, колкото и благороден да е бил той.“ След няколко
срещи П. Карпини получил отговора на Гуюк до папата.
През есента на 1247 г. пътниците тръгнали обратно за Европа.
Информацията, изнесена от П. Карпини, се допълва от данните,
събрани от поляка Бенедикт, член на делегацията. Бенедикт обога­
тява историческата наука със сведения за вътрешните територии на
Азия, за военното дело, бойната стратегия, държавната организа­
ция, за живота, бита и обичаите на татарите, за икономическото по­
ложение на отделните страни. Резултатите от посещението на пап­
ската делегация при татарите П. Карпини отразил в доклада Li-
bellus historicus, превеждан и преиздаван многократно. Написал и
„История на монголите“101.
Макар да не били постигнати очакваните резултати, на Запад не
се отчаяли и сформирали втора делегация до татарите, подготвена
от Луи IX, крал на Франция (1226—1270). Този път задачата на ми­
сията била възложена на Ордена на францисканците. Групата била
ръководена от монаха Вилхелм Рубрук (между 1215—1220 — ок.
1270), фламандец11. Крал Луи IX лично изпратил францисканците,

10М а л е и н, А. И. Цит. съч.

11 Вж. Путешествие в Восточнне странм. — В: К а р п и н и , Дж. История монго-
лов... М., 1957.

53
 които извършили своето пътешествие през 1253—1256 г. Премина­
вайки през Крим, по течението на р. Волга, Южен Урал, течението
на реките Чу и Или, по северните територии на Джунгарски Алату и
долината на Черен Иртиш, групата се добрала до крайната точка на
пътешествието.
Пътят, по който преминал Рубрук, не съвпадал с този на П. Кар-
пини. След като се представил на Батий, който го посрещнал вни­
мателно, продължил към великия хан Мунке. Най-сетне през 1254 г.
Рубрук пристигнал в Каракорум, но не бил приет незабавно, тряб­
вало да почака. По това време той опознал религиозните вярвания
на монголите, нравите и обичаите им. Като се срещнал с великия
хан, разговарял за „истинската религия“. Великият хан не дал съг­
ласие католиците да водят пропаганда на вярата си и забранил на
Рубрук да проповядва. Предал му грамота до крал Луи IX. Велики­
ят хан се усъмнил в действителните цели на мисионерите. Той пред­
положил, че те не са обикновени монаси и предложил на френския
крал да му изпрати действителни пратеници. „По такъв начин —
предупреждавал Мунке — ще се убедим желаете ли с нас мир, или
война.“ В заключение великият хан отправил в писмото заплаха, че
в случай на война европейците могат зле да си изпатят.
Мисията се оказала безрезултатна. Политическите цели и на
тези делегации не били постигнати. Рубрук и придружаващата го
група тръгнали за Европа през лятото на 1255 г. Пътят, който изб­
рали, обаче бил друг. Посоката водела на север от езерото Балхаш,
на север и запад от Каспийско море. След това францисканците
продължили през долините на Кура и Аркас, насочвайки се към Ер-
зерум. По-нататък те минали Мала Азия, насочили се към Среди­
земно море, Акра, а оттам за родния край.
В описанието, което Рубрук оставил, се съдържат интересни све­
дения за природните богатства на Централна Азия, особено за ней­
ния релеф, за хидрографията, за климата. Привличат внимание и се
ценят от специалистите и описанията му за Китай и Сибир.
Сведенията, с които разполагали папските мисионери, показват,
че плановете на Римската курия да привлече монголите за каузата
на Католическата църква нямали никакви шансове. Несторианско-
то направление в християнството, проникнало и се разпространило
в Централна Азия още през VII—VIII в., в следващите столетия,
особено от XIII в. насетне, придобило масов характер. Керетите,
най-многолюдното и с най-висока култура монголско племе, изпо­
вядвало християнството. За Христа били спечелени една част от уй-
гурите, басмалите, каракиданите. Номадските племена, покорени
от Чингис хан, също започнали да възприемат християнската рели­

54
гия в нейната неофициална еретическа форма12. За ориентацията на
монголите към несторианството спомогнали, и вътрешните кон­
фликти, които се разразили. Това се потвърждава от събитията през
30-те години на XIII в., когато избухнали противоречия между на­
следниците на престола на починалия (1227 г.) Чингис хан. Както
вече видяхме, курултаят, проведен през 1245 г., избрал за хан Гуюк,
сина на Угедай. На церемонията на избора присъствали Плано Кар-
пини, руският княз Ярослав Всеволодович, двамата синове на царя
на Грузия, посланикът на Багдадския халиф Мутасим, китайски са-
новници. При завоюването на престола Гуюк получил подкрепата
на военачалниците, произхождащи от кереите, наймани, басмали,
изповядващи християнството. Великият хан Гуюк привлякъл на
своя страна аристократите на Уйгурия — Кадак и Чинкай, както и
духовниците на Византия, Русия, Осетия, Сирия, изповядващи пра­
вославието13. В същото време великият хан Гуюк декларирал свои­
те симпатии към източната форма на християнството, православие­
то. Нещо повече, великият хан декларирал, че е противник на латин­
ското християнство и исляма14. Симпатиите му към православието
произтичали от намеренията му да привлече на своя страна право­
славните страни в борбата против латинския Запад, от една страна,
и против Египет, свързан с исляма.
Макар и да завършила без видим реален успех, мисията на Руб-
рук имала своето значение. По-късно монголският хан Аргун, пото­
мък на Чингис хан, изпратил през 1288 г. пратеници до френския
владетел. Целта била монголите да привлекат краля на Франция за
образуването на военен съюз срещу Египетско-сирийския султанат,
застрашаващ интересите на двете страни. Аргун предлагал да бъде
отнет от мюсюлманите гр. Ерусалим и върнат на християните. На­
меренията на монголския монарх съвпадали с плановете на крал
Филип IV, който отговорил на делегата на Аргун: „Ако монголите,
които не са християни, са готови да се борят за завладяването на
Ерусалим, колко повече основание имаме ние да влезем в борба.
Ако бъде угодно Богу, ние ще потеглим с армията си.“ До кръсто­
носен поход обаче не се стигнало.
Несъмнено между дипломатическите представителства на Ев­
ропа в страните на Изтока ярко се откроява пътешествието на вене­

12 Вж. Путешествие в восточнне страни Плано Карпини и Рубрука. М., 1957, с. 127.
п Р а ш и д а д - д и н . Сборник летописей. Т. 1, кн. 2. М. — Л., 1952, 79—80.
14 По-подробно в: Путешествие в восточнне страни..., 220—221.

55
цианеца Марко Поло (1254—1324)15, изпълняващ задачи на италиан­
ските градове-републики в страните на Изтока. След като баща му
Николо и чичо му Матео Поло извършили 14-годишно пътешествие
в Азия (1254—1269), достигайки Пекин, и се завърнали обратно с
писмо на великия хан до римския папа, замислили втора експеди­
ция. Този път те взели със себе си 17-годишния Марко Поло. Пъте­
шествието започнало през 1271 г. Италианците отплавали през Сре­
диземно море за пристанището Акра, разположено на северния
бряг на Палестина. Продължавайки на север, те преминали Сирия и
Армения, достигнали Иран и се установили в Ормуз. Понеже пъту­
ването по вода с арабски кораби им се видяло несигурно, решили да
използват сухоземния път през пустинята Даш-и-Лут. Преодолявай­
ки неимоверни трудности, те преминали Бактрия и се насочили към
Памир, след това прекосили пустинята Гоби и се добрали до Гиан-
ду, Китай, където се намирала лятната резиденция на Кубилай хан.
Групата се представила на хан Кубилай, който изпитал симпатия
към младия Марко. Постепенно той станал негов съветник и му
били възлагани редица отговорни мисии от императора. Овладял
монголски, персийски, уйгурски и китайски, които можел да говори
свободно, младият венецианец изпълнявал успешно редица мисии
в обширната империя. Надарен с изключителна наблюдателност,
Марко Поло подготвял най-подробни доклади за развитието на
държавното управление, за стопанския живот, за обществените от­
ношения и политическите настроения. Това укрепило неговия авто­
ритет, засилило позициите му като необходим съветник и помощ­
ник на императора.
На 24-годишна възраст Марко Поло бил издигнат за управител
на гр. Ханджоу. Прекарал три години на този пост, той бил акреди­
тиран за посланик на владетеля. Обекти на неговите визити стана­
ли Южен Китай, Бирма, Лаос и Виетнам. Навсякъде, където присти­
гал, той решавал успешно поставените задачи и запомнял с най-го-
леми подробности най-важните географски, стопански, политичес­
ки, обществени и духовнокултурни особености на страните, в които
пребивавал. Затова, когато след 17-годишно пребиваване в Китай се
обърнал през 1292 г. към великия хан Кубилай с молба да се завър­
не в родината си, не получил положителен отговор. Бил необходим
на владетеля. Натоварен с отговорна задача, да придружи принцеса
Кокачин, определена за съпруга на Аргон, царя на Персия, той ус­

15Х а р т, Г. Венецианец Марко Поло. М., 1956; А 1 m a g i a, R. La figura e l’opera di

Marco Polo... Roma, 1938.

56
пял да изпълни поръчението и пътят му към родината бил открит.
Тръгнали на път, тримата венецианци — Николо, Матео и Марко —
пристигнали в Трапезунд, след това в Константинопол и във Вене­
ция (1295 г.). Марко бил вече на 41 години.
Марко Поло се включил във войната, избухнала през 1298 г.,
между Венеция и Генуа. Бил пленен в едно от сраженията, отведен в
Генуа и затворен в тъмница. По щастлива случайност негов съки-
лийник се оказал хронистът от Тоскана Рустико, родом от гр. Пиза,
също пленник. В продължение на една година —колкото траело зат-
ворничеството — Марко разказвал спомените от своите пътешест­
вия, които хронистът записвал с рядко старание и добросъвестност.
Заглавието на записките, водени на френски, венециански и тоскан-
ски диалект, било „Описание на света“ (Devisament don monde).
Освободен от затвора, Марко Поло се прибрал във Венеция,
оженил се и му се родили три дъщери, но сведенията за неговия по­
нататъшен живот се губят. През 1307 г. той предал един екземпляр
от книгата си на посланика на кралство Франция във Венеция с мол­
ба да го предаде на краля на Франция. Големият дипломат и пъте­
шественик починал на 70-годишна възраст през 1324 г. Погребали
го в църквата „Сан Лоренцо“.
Оригиналният текст на неговото съчинение, предаден от Русти­
ко, който записвал спомените на Марко Поло в затвора на Генуа,
изчезнал. Първите преводи на запазения препис се отнасят към 1307 г.,
когато излиза на латински, каталонски, португалски, испански и не­
мски език. Книгата е оповестена под заглавие „Милионът“16. Пред­
полага се, че заглавието е дадено по прякора, съчинен от съгражда­
ните на Марко Поло заради разказите на пътешественика, които
звучали невероятно. Има становище, че названието идвало от „Еми-
лионе“ — прякор, получен от семейството в памет на известен пра­
дядо на фамилията17.
Интересите на Западна Европа към страните на Изтока продължи­
ли и след епохалното пребиваване на Марко Поло в Китай. С миси­
онерска цел за Изтока, по-специално към Китай, се отправил Джо-
вани Монте Корвино. Изучаването на Изтока се изразявало в нат­
рупването на информация за географията, търговията, климата,
традициите на Китай, Индия и редица други страни. Мисионерски
задачи решавал и друг пътешественик в Китай —Андрея от Перуджа.
В продължение на 10 години той живял в Пекин, оттам се преместил в

16 Вж. бълг. изд. П о л о , М а р к о . Милионът. Версия на съвременен италиански

език и бележки. Прев. от итал. Б. Христов. С., 1986.
17 Р ο 1 ο, М a r k k ο. II milione. Milano, 1982.

57
пристанището Зайтун (Цюанчжоу). През първите десетилетия на
XIV в. в Китай се установил монахът Йордан, който изследвал под­
робно живота на Далечния изток. Той подготвил няколко произве­
дения — „Малка Йндия“, „Велика Индия“, „Трета Индия“. Съчине­
нията му притежават значителна фактологична ценност с описания­
та на посетените райони. В продължение на 15 години пътешествал
монахът Одорико Пордероне (1274—1331). Той пребивавал в Запад­
на Индия, Китай, Цейлон, Мадрас, Суматра и Ява, за които оставил
подробни описания. Любопитна информация дава Мариньоли, друг
католически мисионер.
Мухаммед ибн Ахмед ибн Джубайр ал Кинани (1145—1217)18бил
забележителен испано-арабски учен, пътешественик и писател. Ро­
дил се във Валенсия и придобил добро за времето си образование.
Това му позволило да постъпи на работа при наместника на Алмо-
хадите в Гренада. Провел три научни пътувания в страните на Ара­
бия (1183—1185). Водил си подробен дневник, проучван от специа­
листите като ценен извор за историята19.
Свое място сред пътешествениците в страните на Изтока заема
Афанасий Никитин (неизв. — 1472), търговец от Твер, писател. В
Азия той извършил продължително пътешествие (1466—1472) с
търговска цел. Той тръгнал от Твер, продължил по водите на р.
Волга и Каспийско море и се установил в Иран, където престоял
една година. След това през 1469 г. А. Никитин пристигнал в Индия.
Тук, изучавайки живота, религията, празниците, традициите, обичаите
и бита на индусите, живял три години. Изпълнил задачите, които си
поставил, се отправил обратно за родния си край. Той пътувал по
източното крайбрежие на Африка, прекосил Аравийско море, Тра-
пезунд и по водите на Черно море през 1472 г. достигнал Кафа. Сво­
ите наблюдения А. Никитин отразил в произведението „Пътуване
през три морета“ („Хождение за три моря“)20.
Разбира се, интерес към Европа проявявали и учените-пътешест-
веници от Изтока — Близкия, Средния и Далечния. Пътешествени­
кът от Андалузия ал-Харнати пропътувал през цяла Европа и дос­
тигнал Булгар на Волга. Той имал къща в Унгария21. Голям пъте­
шественик бил Абу Абдалах Мухамед ибн Батута (1304—1377)22. Той

18 L a m m е n s, Н. Causeries geographiques sur la Syrie. Beyrouth, 1911.

15 Voyages, trad, et annotes par Gaudefroy-Demombynes, M. pt. 1—3. Paris, 1949—1953.
20 Хождение за три моря. 2 изд. М.—Л., 1958.
2|Путешествие Абу Хамида ал-Гарнати в Восточную и Центральную Европу. М.,
1971.
22 Die Reise des Araben Ibn Batflta durch Indien und China (14 Jh.). Bearbeitet von H. v.
Mzik. Hamburg, 1911.

58
се родил в гр. Танжер, бил бербер по етническа принадлежност.
В продължение на четвърт век (1325—1349) пътувал по Арабия,
Египет, Иран, Мала Азия. След това се отправил за Крим и юж­
ните територии на Русия, за да продължи към Средна Азия и
Афганистан. Посетил Индия, където живял няколко години. Пре­
бивавал в Индонезия и Китай. Завърнал се в Мароко. От 1349 до
1352 г. пребивавал в Испания, покорена от арабската династия
на Омайадите. През 1352—1353 г. пътувал в Западен Судан, веро­
ятно изпълнявайки дипломатическа мисия на султана. Своите
богати впечатления от пътешествията той диктувал на Абу Инан,
секретар на султана на Мароко. Голяма познавателна стойност
имат впечатленията на ибн Батута за Крим, за Златната орда, за
Константинопол, Иран, Индия, Судан, Мали и редица области
на Африка23.
Европейска дипломация. В качеството на система от методи и фор­
ми за преодоляване на войните и за установяване на мирни отноше­
ния между държавите дипломацията на Европа се формирала пос­
тепенно и изграждала своите специфични черти. Макар да придоби­
ла общи характерологични особености, тя отразявала конкретната
обстановка в отделните държави. Върху континента се наложили
няколко дипломатически модела на уреждане на международните
отношения, свързани с възможностите на съответния тип държави.
На гребена на международните отношения се извисявала диплома­
цията на двете империи: Ромейската, както е назована в документа­
цията на епохата, или Византийската, както е наречена от професи­
оналните историци на XIX в., от една страна, и Свещената Римска
империя, от друга. След това по значимост и въздействие се нареж­
дала дипломацията на християнската църква — Католическата и
Православната. Свои школи създали и водещите кралства в Европа
— Френско, Английско, Чешко, Полско и др. Италианските градо­
ве-републики, особено Венеция, Милано, Генуа и пр., също имали
своите дипломатически представителства.
Наложила се руската дипломация, която започнала да заема
видно място в политическия живот на Европа. Заедно със завое­
ванията дипломацията на Османската империя диктувала решава­
нето на редица въпроси. Българската средновековна дипломация
проявявала стремеж да отстоява позициите на Второто българско
царство.

23 The Travels of Ibn Battuta A, D . 1325—1354. Vol. 1—2. Cambridge, 1958—1962.

59
 За усъвършенстване на дипломацията и дипломатическите
отношения спомогнала науката за международното право, която
възникнала, както и международните конгреси. Самата наука „меж­
дународно право“ се зародила през втората половина на XI в. Поя­
вили се опити за теоретични обобщения. Международните конф­
ликти, които възниквали, особено противоречията между Католи­
ческата и Православната църква, между Англия и Франция извик­
вали на живот коментари върху текстовете на римското и Юстини-
ановото право, активизирали дейността на глосаторите и постгло-
саторите, на коментаторите на традиционните правни трактати и
текстове.
Вселенските събори на Църквата от XII до XIV в., в заседанията
на които взимали участие представители на висшето духовенство, а
също императори, крале и пр., решавали различни въпроси. Обсъж­
дало се съединяването на църквите, сключването на унии. Разисква­
ли се икономически, военни, политически и други въпроси. Прела­
тите искали да се забрани употребата на огнестрелно оръжие срещу
християните, да се осигуряват привилегии за кръстоносците, да се
забрани пиратството и пр. Не било отбягвано ограничаването на
правата на мюсюлмани и евреи. Спорове се водели за изборите на
императори и крале или за тяхното детрониране. Осъждали се ере­
тици. При някои събори гражданските проблеми доминирали над
религиозните.
Най-голяма роля в живота на Европа започнали да играят все­
ленските събори на Църквата. В заседанията на събора в Пиза от
1409 г. наред с духовните лица участвали представители на 13 уни­
верситета, повече от 300 магистрати по богословие, доктори на пра­
вото, делегати на владетели от католическите страни. Папата, из­
бран на събора, бил трети по ред, понеже другите двама не се отка­
зали от званията, които придобили. Великият разкол не бил ликви­
диран, разделението продължило. Констанцкият събор (1414—
1418), който избрал папа Мартин V (1417—1431), разгледал редица
въпроси, включително и представянето на делегациите на събора
по нации. Това било свързано с формирането на националните дър­
жави. Съборът отстранил двама от тримата папи (1415 г.), а през
1417 г. и третия, за да избере Мартин V. Приетите 5 декрета пред­
виждали провеждането на реформи. Съборът осъдил Ян Хус и Йе-
роним Пражки на смърт чрез изгаряне на клада. Седемнадесетият
поред църковен събор (1431—1449), Базелският, бил свикан поради
победите на чешките хусити над немските рицари от кръстоносните
походи, организирани срещу тях. Обсъждали се проблемите на Сто­

60
годишната война. На събора в Базел присъствал игуменът Исидор,
по-късно Московски митрополит — убеден униат. Византийският
император Йоан VIII водел преговори както с делегатите на събо­
ра, така и с папа Евгений IV. Византийският император се опитвал
да се съюзи с папата, противник на събора. Базелският концил ус­
пял да откъсне чашниците от хуситите и по такъв начин разединил
борците, внесъл разкол сред тях и улеснил разгрома на хусисткото
движение, което слязло от историческата сцена.
През 1438 г. папата свикал събор във Ферара, заседавал там до
1439 г., но поради върлуващата чума делегатите се преместили във
Флоренция, където останали до 1442 г. След това дейността на съ­
бора продължила в Рим до 1443 г., за да приключи в Лозана през
1449 г. В работата на събора участвали византийският император
Йоан VIII и патриархът на Константинопол Йосиф II (1416—1439),
българин по произход. Между православните делегати се откроява­
ли убедени привърженици на унията като Висарион Никейски и мит­
рополитът на Москва Исидор.
През 1439 г. било провъзгласено решението на събора за сключ­
ването на уния между двете църкви. Голямата част от делегатите на
Византийската православна църква отказали да поставят подписи­
те си под решението, оценявано като триумф на папските домогва-
ния. Клирици на Православната църква, които подписали актовете
на събора, впоследствие оттеглили подписите си. Московският
митрополит Исидор, който бил за унията и я подписал, пристигнал
в Москва, провъзгласил унията в катедралната църква, но бил аре­
стуван, въдворен в Чудовия манастир, откъдето успял да избяга в
Рим. Не признали унията и патриарсите на Ерусалим, Александрия
и Антиохия. Патриархът на Константинопол Йосиф II, който произ­
несъл реч против унията, починал във Флоренция и бил погребан в
църквата „Санкта Мария Новела“, където се намира гробът му и
днес.
Една година преди Константинопол да падне под ударите на
османците (1452 г.), император Константин XI Палеолог (1449—
1453) потърсил подкрепата на Запада, но не я получил. На 29 май
1453 г. в столицата на Византия нахлули завоевателите. Движение­
то за реформи, за укрепване на Католическата църква чрез обновя­
ване на нейните традиционни средновековни структури пропадна­
ло. Националните държави, които се утвърждавали, не приемали
принципите на папоцезаризма, на Вселенската църква. Те търсели
други, по-радикални средства за уреждане на международните от­
ношения.

61
 Паралелно с църковните събори в Европа започнали да се орга­
низират светски, граждански дипломатически конгреси: в Тараско-
на (1291 г.), в Данциг (1366 г.), във Велона (1416, 1418 и 1420 г.)- За­
воевателната стихия на османските нашественици предизвикала
свикването на конгрес в Луцк24, Волинска област. Инициатори за не­
говото организиране били крал Сигизмунд и княз Витовт. Освен Си-
гизмунд и Витовт в заседанията участвал и кралят на Полша Вла­
дислав Ягело. На конгреса присъствали пратеници на императора
на Византия, на краля на Дания, както и делегати на папа Мартин V
и на Тевтонския орден. Задачите, свързани с организирането на ан-
тиосманска съпротива, не били решени. Не били уредени и взаимо­
отношенията между Полша, Литва и Тевтонския орден.
Следващият конгрес в Арас (1435 г.) трябвало да обсъди сключ­
ването на мир между Англия и Франция за приключване на Стого­
дишната война. В него взели участие делегати на воюващите стра­
ни, пратеник на императора, както и легат на папата, пратеник на
църковния събор в Базел, представители на Полша, Сицилия, Нава-
ра и Португалия, Дания, Холандия, Бретан, Кипър, Кастилия, Ара-
гон, Неапол, херцозите на Бургундия и на Милано. В края на краи­
щата мир между Англия и Франция не бил подписан, но били уре­
дени взаимоотношенията между Франция и Бургундия.
Международните конгреси изместили църковните събори. Като
светска форма на взаимоотношения конгресите отговаряли на нови­
те условия на живот. Това разбрал и папа Пий II (1458—1464), който
свикал през 1459 г. в Мантуа специална среща между владетелите
на католическите държави. Целта била да се решат въпросите за
организиране на кръстоносен поход срещу османците, за постигане
на мир между воюващите държави в Европа. Фактически резултати
обаче не били постигнати. В срещата взели участие незадоволите­
лен брой монарси. Времената се променили и думата на папата
олеквала, нямала предишното авторитетно звучене.
Най-солидната дипломатическа школа по това време била ви­
зантийската25. В нея и чрез нея намирали обективация традициите
на Изтока, от една страна, и на Западната Римска империя, от дру­
га, а същевременно и натрупаният опит на самата Византия. През
този период, оценяван от специалистите като време „предимно на
меча“, без да се изключва и ролята на ловката, набрала вековен опит

24 Т а у б е, М. История зарождения международното права (средние века). Т. 2.

СПб., 1899, с. 51 сл.
25 Byzantine Diplomacy. Hampehire (Vermont): Varium, 1992; D ό 1 g e r, Fr.
Byzantinische Diplomatik. Eital, 1936.

62
и умееща да ползва мирни средства византийска дипломация26, про­
личали най-характерните особености на изкуството да се водят пре­
говори, създадено във Византийската империя.
След като Византия в продължение на половин столетие се уп­
равлявала под знака на заговорите, превратите и бунтовете, престо­
лът бил зает от император Алексей I Комнин (1081—1118). Управ­
лението на Комнините било свързано с укрепването на вътрешното
положение и на резултатна външнополитическа активност. Дипло­
матическото си майсторство император Алексей I Комнин успял да
прояви в борбата срещу агресията на норманите, които нахлули в
Албания, завладяли Драч, дебаркирали в Епир, навлезли в Македо­
ния и подчинили Кастория. Императорът използвал значителни па­
рични средства и организирал заговор сред армията на Робер Гуис-
кар в Апулия, в резултат от който настъплението на норманите на
Балканския полуостров било преустановено. За решаването на тази
задача били привлечени като съюзници венецианците. Макар съп­
ротивата срещу нашествениците да продължила в Македония с
променлив успех, поражението, което обединената венецианска и
византийска флота нанесли на норманите през 1085 г., се оказало
решаващо. Наскоро починал Р. Гуискар и сред противниците настъ­
пили династични борби и противоречия27. Висока класа на дипло­
мат император Алексей I Комнин проявил и в борбата против пече-
незите, селджукския султанат и други нападатели. Привличайки на
своя страна предводителите на куманите, напредващи от север като
съюзници на печенезите, той успял да обезвреди плана на нашест­
вениците да завладеят Константинопол. С парични подкупи и щед­
ри обещания той привлякъл на своя страна куманите, които го под­
помогнали да разгроми връхлитащите варвари. В сражението през
нощта на 20 април 1091 г. при Левунион — хълм, извисяващ се из­
точно от р. Марица, кумани и ромеи избили компактната част на
печенезите, а друга част взели в плен. Използвайки парични подку­
пи, императорът убедил селджукския султан да премахне зет си
Чаха, който бил съюзник на печенезите и с тях планирал завладява­
нето на Константинопол. Император Алексей I Комнин проявил
дипломатически способности и при изглаждане на взаимоотноше­
нията със сръбския велик жупан Вълкан, а също и с кръстоносците
от Първия поход28.

26 А н г е л о в, Д. Византия — възход и залез на една империя. С., 1991, с. 260.

27 Пак там, с. 261.
28 Пак там, 262—264.

63
 Палеолозите (1261—1453), последната династия византийски
императори, била принудена да провежда не толкова експанзиони-
стична, колкото отбранителна политика. Докато спрямо нападени­
ята на различните варвари византийските василевси се отнасяли с
традиционно съзнание за превъзходство, по отношение на полити­
ческите сили, които представлявали не мнима, а реална заплаха за
империята, василевсите проявявали гъвкавост и еластичност. По
принцип Византия не споделяла йдеята за „справедливите войни“
на Запада, нито за „Свещените войни“ на ислямските страни. Ди­
настическите бракове, които сключвали в Константинопол, били
подчинени на голямата идея за запазването на мира. Неслучайно
всички чуждестранни принцеси, пристигащи в Константинопол
(Берта Зулцбах, Иоланта дьо Монферан, Аделаида Брауншвайхска),
били кръщавани „Ирина“ („Мира“). В контекста на взаимоотноше­
нията със Запада на преден план изпъква идеята за сключване на
уния. На тази цел са подчинени визитите на византийските василев­
си в Западна Европа29.
Друг голям дипломат на Византия, талантлив политик, бил им­
ператор Михаил VII Палеолог (1259—1282), който успял да освобо­
ди Константинопол от латинците, осигурявайки си подкрепата на
венецианските търговци. Като използвал възможностите на прегово­
рите, василевсът успял да неутрализира могъщата антивизантийска
коалиция, включваща краля на Сицилия, графа на Прованс Карло Ан-
жуйски, латинския император Бодуен II, владетеля на Пелопонес Вил-
хелм Вилардуен и деспота на Епир Михаил И. Сключеният през 1267
г. в гр. Витербо договор за възстановяване на бившата Латинска
империя в Константинопол бил ознаменуван с брак на сина на Бо­
дуен II с дъщерята на Карло Анжуйски. Плановете били санкциони­
рани от папа Климент IV (1265—1268), който благословил начина­
нието. Към заговора срещу Византия се присъединили царят на
България Константин Асен и кралят на Сърбия Урош III. Импера­
торът бил изправен пред сериозни, трудно преодолими изпитания.
Кръгът на средствата, методите и формите за обезсилване на
антивизантийската коалиция, използвани от император Михаил VII
Палеолог, бил сравнително широк, поради което той можел да раз­
чита на успех. Чрез брака на сина си Андроник с дъщерята на краля
на Унгария Ищван V били установени съюзни отношения. Давайки
извънбрачната си дъщеря Ефросина за жена на Ногай, императорът

29 P a p a d o p o u l o s , A. Versuch einer Genealogie der Palaiologen (1259—1453).

Miinchen, 1938.

64
осигурил приятелски връзки с татарите. Михаил VII проявил стре­
меж да нормализира контактите си с българския цар: освободил от
затвора арестувания охридски архиепископ Константин Кавасила и
му разрешил да заеме отново престола. През 1272 г. със специален
хрисовул дал на охридския архиепископ правото да придобие епар­
хиите, които му били отнети от предишните василевси. На свикания
от императора църковен събор в Лион за подписването на уния
между двете църкви неговият логотет Георги Акрополит се заклел
във вярност на Римската църква и предложил от името на импера­
тора църквите на Сърбия и България като неканонични да преми­
нат в диоцеза на Охридската архиепископия. Мерки за изпълняване­
то на това предложение обаче не били взети30.
Следващият бележит владетел, император Йоан V Палеолог
(1341—1391), също развил разнородна дипломатическа дейност в
обстановката на засилващата се османска инвазия. Сключеният
брак между Андроник, сина на императора, и Кераца, дъщерята на
българския цар Иван Александър, укрепил съюза между държави­
те. Съюзът между Византия и България срещу настъпващите осман­
ци, установен през 1356 г., не бил последван от съвместни военни
акции против „неверниците“31. Това принудило император Йоан V
Палеолог да търси подкрепата на Западна Европа. Делегацията, из­
пратена от Константинопол до папа Инокентий VI (1352—1362), де­
позирала послание до понтифекса с обещание императорът да
признае супремацията на папския престол и в срок до половин го­
дина да обърне в католицизма поданиците на Византия срещу полу­
чаването на военна помощ в състав: 15 транспортни кораба, 5 гале­
ри, 1000 конници и 500 пехотинци. Отговорът на Инокентий VI, доб­
рожелателен по тон, не бил последван от конкретни дела. Ето защо
през пролетта на 1366 г. при засилващото се настъпление на осман­
ците император Йоан V Палеолог се отправил начело на огромна
делегация за Будапеща, столицата на Унгария, от която се надявал
да получи подкрепа. Крал Людовик Анжуйски (1342—1382), владе­
тел на Полша, Хърватско и Славония, както и на Южна Италия, го
посрещнал любезно, но не се съгласил да подкрепи Константино­
пол. Монархът декларирал, че ще подкрепи антиосманската съпро­

“ С н е г а р о в , Ив. История на Охридската архиепископия. Т. 1. От основаването

й до завладяването на Балканския полуостров от турците. 2. фотот. изд. С., 1995,
157-159.
31 А н г е л о в, Д. К вопросу о политике Византии и других балканских государств
накануне турецкого завоевания. — В: Труди Двадцать пятото международното
конгресса востоковедения. Т. 1. М , 1962, с. 455.

5 История на Средновековния свят 65

тива, ако императорът приеме католическата вяра заедно с подани­
ците си. Загубил надежда, че ще получи помощ, императорът се от­
правил обратно за столицата си32.
След похода на „Зеления граф“ Амадей Савойски от 1366 г., ор­
ганизиран от папа Урбан V (1362—1370) с цел освобождаване на за­
държания във Видин император на Византия и прогонване на ос­
манците от завладените територии на Балканския полуостров, по­
ложението се променило само частично. Императорът бил освобо­
ден и се завърнал в Константинопол, но завоевателният напор на
османците не бил преустановен. Усетил известна сигурна почва под
краката си, Йоан V Палеолог решил незабавно да продължи прего­
ворите с Римската курия. Към идеята за диалог с Рим се присъеди­
нил и бившият император Йоан Кантакузин. Понеже преговорите не
довели до реални резултати и продължили сравнително дълго вре­
ме за протичащите с шеметна бързина катастрофални събития, им­
ператор Йоан V Палеолог пристигнал през август 1369 г. лично в
Рим на аудиенция при папа Урбан V. Императорът изразил съгла­
сие да приеме унията, приел да прави всякакви отстъпки. Няколко
месеца по-късно, през октомври, унията била тържествено подписа­
на, но тя нямала никакви практически последици33.
Наследникът на император Йоан V Палеолог — Мануил II Па­
леолог (1391—1425), даровит и далновиден държавник, проявил го­
ляма дипломатическа активност. Отначало той признал васалната
си зависимост от султан Баязид I (1389—1402), но след като устано­
вил контакти с Венецианската република, султан Баязид I обсадил
Константинопол. Столицата на империята обаче останала непрев-
зимаема. На 10 декември 1399 г. император Мануил II Палеолог за­
почнал посещението си в страните на Западна Европа —отначало във
Венеция, след това в други италиански градове-републики, където го
посрещали добре, но не му оказвали реална подкрепа. След това
императорът посетил кралство Франция; там прекарал в напразно
очакване 4 месеца. Не получил помощ и от кралство Англия34.
Подписаните през 1439 г. във Флоренция актове на унията меж­
ду Православната и Католическата църква не променили съотно­
шението на силите в Европа35. Османската инвазия продължила.

32 А н г е л о в, Д. История Византии. Т. 3. М., 1967, с. 105.

33 Н а 1 е с k i, G. О. Un empereur de Byzance a Rome. Vingt ans de travail pour l’union
des eglises et pour la defence de L’Empire d’Orient, 1355—1375. Warschau, 1930, p. 205.
34 B a r k e r, J. W. Manuel II Palaeologus (1391—1425). A sudu in Late Byzantine
Statesmanship. New Brinswick — New lersey, 1969.
35 G i 11, J. The Concil o f Florence. Cambridge, 1958.

66
 Мощна дипломатическа школа създала Свещената Римска им­
перия на германската нация. В обстановка на политическо разделе­
ние и разпокъсаност империята била единствената реална военно­
политическа система в Западна Европа, която играела консолиди­
раща и интегрираща роля в историческия процес, била гарант за
обявяването на война и за сключването на мир36. При управлението
на Франконската династия (1024—1125), а след това и династията на
Хохенщауфените (1137—1254) германските монарси разполагали с
относително силна власт. При успешната си външнополитическа
експанзия те били улеснени от съществуващата благоприятна исто­
рическа обстановка на континента. Освен Германия, империята
включвала значителни територии от Апенинския полуостров, от
кралство Бургундия. Всеки новоизбран крал на Германия придоби­
вал императорски титул след съответна интронизация от папата в
Рим, където го обявявали за император на Свещената Римска импе­
рия. Още през 950 г. чешкият крал Болеслав I (935—967) признал ва­
салната си зависимост от краля на Германия Ото I Велики (936—
973), коронован през 962 г. от папа Йоан XII за римски император.
Присъединяването на различните страни към структурата на
Свещената Римска империя поначало протичало не толкова с дип­
ломатически, колкото с военни средства. Това се отнася и за тери­
ториите на Италия, които привличали немските владетели с разви­
тите си процъфтяващи градове, с богатствата на своите села, с кра­
сотите на земята си. След като уреждали взаимоотношенията си с
местните князе, новоизбраните крале формирали армейски подраз­
деления, с които се отправяли за Рим, за да получат от папата импе­
раторска корона. При осъществяването на плановете си властели­
ните на Европа си осигурявали подкрепата на германските прелати
и на висшия клир в Италия.
Взаимоотношенията, установени в хода на завоеванията между
германци и италианци, били враждебни. Където преминела, армия­
та на императора оставяла трупове, разруха и пепелища. Правото
на инвеститура, на утвърждаване на висшите духовни лица, за което
претендирали в еднаква степен папата и светските владетели, за­
дълбочило и изострило още повече противоречията между импера­
тора и римския понтифекс. Император Хенрих III (1039—1056)37ре-
шил да реформира църквата както в границите на Германия, така и

36 Б р а й с, Дж. Священная Римская империя. М., 1891; S с h г a m m, Р. Е. Kaiser,

Rom und Renovatio. Bd. 1—2. Leipzig — Berolini, 1929.
37 S t e i n d o r f f, E. Jahrbiicher des Deutschen Reiches unter Heinrich III. Bd. 1—2.
Leipzig, 1874-1881.

67
в италианските земи. Първият въпрос, който той си поставил, бил
за симонията, за продажбата на църковни звания и длъжности. Ко-
гато през 1049 г. за овакантения от Дамасий II папски трон се кан­
дидатирали трима владетели, Хенрих III свикал църковен събор,
който отстранил претендентите и избрал братовчед му, който заел
престола под името Лъв IX (1049—1054).
Конфликтът за инвеститура пламнал с огромна сила при крал
Хенрих IV (1056—1106)38 и папа Григорий VII Хилдебранд (1015—
1085)39 — двама неравностойни противници, които в различна сте­
пен можели да отстояват своите позиции. Възползвайки се от сла­
бия управленски опит на германския владетел (той наследил прес­
тола на баща си едва 6-годишен и регентството, което ръководело
Свещената Римска империя, не било достатъчно оперативно), Гри-
горий VII решил през 1057 г. кардиналите да избират папите. При­
етият през 1059 г. декрет в този смисъл поставил край на претенции­
те на императора да се меси при избора и назначаването на папата.
Втория удар срещу малолетния император папата нанесъл през
1059 г., когато предприел опити да ограничи влиянието на архие­
пископа на гр. Милано, привърженик на германския владетел.
Когато крал Хенрих IV навършил пълнолетие, той преминал в
настъпление срещу могъщия, набиращ скорост духовен властелин.
Той не се поколебал да назначи свой привърженик за архиепископ
на Милано. Противоречията достигнали връхната си точка през
1075 г., когато папа Григорий VII Хилдебранд оповестил була, с която
забранил светската инвеститура. В посланието, обнародвано по
този повод, императорът квалифицира папата като „фалшив мо­
нах“. „Аз, Хенрих, крал по Божията воля, с всичките епископи ти
казвам: „Върви си, върви си и бъди проклет през вековете!“ —завър­
шва посланието си германският крал.
Папата реагирал незабавно и категорично. Свиканият през с. г.
църковен събор в Рим забранил на миряни да въвеждат в сан ду­
ховни лица. Отлъчени били от Църквата петима съветници на кра­
ля. На проведения през следващата 1076 г. църковен събор във
Вормс папа Григорий VII отлъчил Хенрих IV от Църквата и осво­
бодил поданиците му от всякакви задължения към него като владе­
тел на страната им. Противниците на крал Хенрих IV проявили го­

38 De V a s s i е г е, Р. Henri IV. Paris, 1928; R i 11 е r, R. Henri IV (La Bearnais). Paris,

1945.
39 M a r t e n s, W. Gregor VII. Bd. 1—2. Leipzig, 1894; F 1i c h e, A. La reforme gregorien-
ne. T. 1—3. Louvain—Paris, 1924—1937; Studi gregoriani... V. 1—4. Roma, 1947—1952.

68
товност да го детронират, ако не получи опрощение от папата. Меж­
дувременно те отправили до Григорий VII покана да присъства на
църковния събор в Аугсбург, който било запланувано да се свика
през зимата, за да се занимае с делото на изпадналия в немилост
владетел. Това подтикнало краля към отчаяна, но единствено въз­
можна постъпка. При неимоверно тежки условия през зимата на
1077 г. заедно със семейството — съпругата и малкия си син— той
преминал Алпите и пристигнал в Каноса, за да моли папата да му
прости греховете.
Историците на Католическата църква описват с най-големи под­
робности следващия ход на събитията: унизителната среща в замъ­
ка Каноса, целуването на папския чехъл и пр. Но те пестеливо пре­
мълчават как след това крал Хенрих IV разгромил своите против-
вници в Германия и начело на внушителна армия се отправил за
Италия. Изплашен до смърт от неравната среща с германския крал,
папа Григорий VII в паническо бягство пристигнал в Палермо, след
като норманите отказали да му се притекат на помощ. Той умрял в
изгнание, без да може да се завърне във вечния град. Навлязъл по­
бедоносно в Рим, крал Хенрих IV организирал избора на нов папа
— Климент III (1080—1100). През 1084 г. папата го увенчал с импе­
раторска корона.
Синът на император Хенрих IV, Хенрих V (1106—1125), преу­
становил конфликта с Папския престол. След като сключил конкор-
дат във Вормс през 1122 г., било постигнато компромисно съгласие
за инвеститурата: императорът се отказвал от светската инвеститу-
ра, а запазвал правото да предава на новоизбрания прелат символи­
те на административната власт. Следващият владетел, Лотар II
Сиплинбургски (1125—1137), прекарал дълго време в Италия, оказ­
вайки подкрепа на папа Инокентий (1130—1143) в борбата му срещу
норманите. Това отслабило влиянието му в Германия и засилило
децентралистичните тенденции в страна. Новият владетел Конрад
III Хохенщауфен (1138—1152) поставил началото на едноименната
династия. Без да може да придобие императорска корона, той се
включил във Втория кръстоносен поход (1147—1190). Обезпокоен
от бунта на херцога на Саксония, Конрад III трябвало да се завърне
преждевременно в Германия. След като укротил недоволството на
непокорния аристократ и установил мирни отношения с него, вла­
детелят организирал от 1149—1152 г. завоевателни походи в Италия.
За управление на завладените италиански територии германците
създали специализирани административни структури. Отначало
била открита длъжността канцлер, след това —пфалцграф, и накрая
—посланик на императора. Фридрих I Барбароса (1152—1190), дви­

69
жен от желанието да придобие императорска корона, през 1154 г.
провел първия поход за покоряването на Италия и защитил интере­
сите на застрашения от римското гражданство папа Адриан IV
(1154—1159). В знак на признателност през 1155 г. папата го короня­
сал за император на Свещената Римска империя. Поставяйки свои­
те чиновници в завладените градове на Ломбардия, той назначил
начело на градовете подести. В Арелат администрацията се оглавя­
вала от наместници. От 1229 г. бил основан редовен викариат. По
такъв начин императорите на Свещената Римска империя превръ­
щали завладените италиански земи в свой домен. С други думи, ду­
ховната власт на папите се оказала зависима от светската власт на
немските императори.
Враждуващите страни обаче не се примирили със съществува­
щото положение и търсели начини за изменение на съотношението
на силите. Самият Фридрих Барбароса живеел със съзнанието, че е
законен приемник на Римската империя — на Западната, от една
страна, и на Източната — от друга. В посланието, което му изпра­
тил императорът на Византия, той се титулувал „Римски импера­
тор“, а на Барбароса признавал единствено званието „крал на Але-
мания“. Фридрих Барбароса не приемал Византия като наследница
на Римската империя, а я определял като „кралство Гърция“
(regnum Graeciae).
Римската курия ангажирала цялата политическа и военна мощ
на папската дипломация срещу домогванията на Фридрих Барбаро­
са в Италия, докато императорът освен военни походи можел най-
много да организира избирането на нови, удобни за него папи, кои­
то в Рим назовавали „антипапи“ или „лъжепапи“, „еретици“ и пр. В
отговор на кръвопролитията и разрушенията на германските рица­
ри през 1167 г. възникнала известната „Ломбардска лига“, включва­
ща освен Папския престол, република Венеция и кралство Сицилия,
а Византийската империя й оказвала финансова подкрепа. В кръво-
пролитната битка при Леняно на 29 май 1176 г. император Фридрих
Барбароса претърпял катастрофално поражение. Ранен по време на
сраженията, той се спасил с позорно бягство.
Императорът бил призован да се яви на заседанията на свикания
през 1182 г. от победителите конгрес във Венеция като ответник. В
присъствието на пълномощници на краля на Сицилия, на предста­
вители на италианските градове, извоювали победата, на лично не­
гови делегати императорът паднал на колене пред папа Луций III
(1181—1185) и смирено целунал обувките му. В преговорите, които
започнали, участвали 7 кардинали, пълномощници на папата, 7
представители на италианските градове и 7 делегати на императо­

70
ра. Исканията на папа Луций III били удовлетворени напълно, но
разговорите с делегатите на ломбардските градове се проточили и
приключили едва през следващата (1183) година с подписването на
договора в Констанц. По силата на постигнатото разбирателство
император Фридрих Барбароса трябвало да се откаже от претенциите
си спрямо Италия. По същество клаузите на договора представлява­
ли капитулация на империята пред силата на организираната итали­
анска общност.
Това принудило императора да насочи вниманието си на Изток,
за да постигне плановете, които преследвал. Фридрих Барбароса
оглавил Третия кръстоносен поход (1189—1192) заедно с Филип II
Август, крал на Франция, и Ричард I Лъвското сърце, крал на Анг­
лия. Предвиждало се преминаването на немските рицари през Бал­
канския полуостров, поради което император Исак I Ангел (1185—
1195) изпратил делегация в Нюрнберг, която пристигнала благопо­
лучно там през есента на 1188 г. и сключила споразумение. По сила­
та на споразумението Византия поемала задължението да гаранти­
ра изхранването и преминаването на кръстоносците на Изток. Въп­
реки че декларирал добрите си чувства спрямо византийския импе­
ратор, император Фридрих Барбароса установил връзки с врагове­
те на Византия —великия жупан на Сърбия Стефан Неман и българ­
ския цар Петър. Преминавайки през земите на Балканския полуост­
ров, немските рицари ограбвали населението и се държали враж­
дебно спрямо византийците. Поради това правителството на Визан­
тия сключило през юни 1189 г. мирен договор със султан Салах
ад-Дин40.
След като император Фридрих Барбароса се удавил в р. Алеф,
Киликия, немските рицари, останали без главнокомандващ, се за­
върнали в родината си.
Под непосредственото ръководство на император Фридрих Бар­
бароса на църковния събор в Майнц (1189 г.) за император на Све­
щената Римска империя бил избран неговият син Хенрих VI (1190—
1197). Новият владетел успял да стабилизира своята власт и да раз­
шири границите на държавата. В сражение при Катаня той разгро­
мил армията на владетеля на кралство Сицилия Танкред и присъе­
динил към империята земите на победения монарх. За да укрепи
още повече позициите на династията, Хенрих VI успял да прокара
решение на събора в Майнц през 1196 г. императорската корона да
преминава по наследство. Така след неговата смърт през 1197 г. ко­

40 А н г е л о в, Д. История на Византия. Т. 2, 213—218.

71
роната била наследена от невръстния му син Фридрих II (1214—
1250), който пребивавал в Палермо. До навършването на неговото
пълнолетие управлявали Филип Швабски (1197—1208), избран за
император, и Ото IV Брауншвайгски (1209—1218), незаконен импе­
ратор, отлъчен от папата, поради което сключил съюз с английския
крал Джон Безземни (1199—1216) срещу Филип II Август, краля на
Франция. Претърпял поражение в битката при Бувене, Ото IV загу­
бил влияние, но продължил да управлява до своята смърт.
Фридрих II Хохенщауфен придобил императорската корона с
подкрепата на папа Инокентий III (1198—1216) и като негов васал
дал клетва да се включи в кръстоносен поход за освобождаването
на Божия гроб от неверниците. В историята се утвърждава като
един от най-интелигентните дипломати на Средновековието. Бил и
талантлив владетел. Върху неговото формиране определено влия­
ние упражнили юдаизмът, християнството и ислямът, но той израс­
нал като убеден скептик и еретик, разкрепостен от догмите на Цър­
квата. Понеже искал да превърне Италия в придатък на Свещената
Римска империя, в неин център, Фридрих II предизвикал ненавист­
та на Римския папски двор. Движен от желанието да запази позициите
си, той предоставял бенефиции на херцозите в Германия и магнати­
те в Италия. Това предизвикало огромно недоволство сред подани­
ците му. Поради обстоятелството, че провеждал политика на посто­
янно увеличаване на своята власт и на непрекъснато обогатяване,
папа Григорий (1227—1241) го ненавиждал непримиримо. Омразата
му се засилвала и от това, че императорът не изпълнил обещанието
си да се отправи на кръстоносен поход. Провел кръстоносен поход
(1228—1229), за да завладее Ерусалим. На църковния събор в Лион
през 1245 г. папата го отлъчил от Църквата. Срещу него бил орга­
низиран кръстоносен поход. По време на кръвопролитната война,
заляла Германия, императорът неочаквано починал.
Междувременно императорската корона се превърнала от нас­
ледствено-изборна в изборна. Князете избиратели, курфюрстите,
придобили правото да избират император. Привилегията на папата
да коронясва отпаднала. Император Карл IV (1346—1378) обнарод­
вал през 1355 г. известната „Златна була“ — специална грамота със
златен печат, която регулирала избирането на императора. В засе­
дание на Райхстага курфюрстите, князете електори, в състав от 7
души, извършвали избора. В състава на избирателите влизали ар­
хиепископите на Кьолн, Майнц, Трир, кралят на Чехия, пфалцгра-
фът на Рейн, херцогът на Саксония и маркграфът на Бранденбург.
Курфюрстите имали правото, определено в „Златна була“, да дет­
ронират императора.

72
 Карл IV преместил столицата в Прага, ръководен от желанието
да превърне този град в най-привлекателната столица на Европа.
През 1348 г. той открил първия университет в империята. Разпоре­
дил се да бъде завършена бляскавата катедрала „Св. Вит“. Владетел
с далновиден поглед, той поканил в Прага историци, които да под­
готвят история на кралство Бохемия. На 6 януари 1355 г. пристиг­
нал в Рим, за да бъде коронован за крал, а на 5 април бил интрони-
зиран за император на Свещената Римска империя.
При управлението на Люксембургите (от 1308 — с известни пре­
късвания до 1437 г.) и на Хабсбургите (1438—1806) дипломатиче­
ската дейност на империята протичала с неравномерна активност.
Във вътрешнополитическо отношение продължила асимилацията
на Източна Прибалтика, понемчването на полабските и прибал-
тийските славяни, колонизацията на Прусия. От империята отпад­
нали швейцарските кантони и през 1291 г. се образувала федерация
Швейцария, отстояваща своята независимост. При Сигизмунд Люк­
сембургски, крал на Чехия от 1436 г., на Унгария от 1387 г. и импе­
ратор (1410—1437) влиянието на империята нараснало. Този владе­
тел искал да създаде могъща империя. Затова подобрил отношенията
си с Папския престол и подпомагал борбите за укрепване единство­
то на Католическата църква. Още като крал той участвал в кръсто­
носен поход срещу османците. Крал Сигизмунд оглавил съюзените
армии на Западна Европа, обединяващи подразделение рицари от
кралство Франция под пряката команда на бургундския дук, бойни
части от Германия, Англия, Полша и Венеция. Войската, която
тръгнала на Изток през пролетта на 1396 г., възлизала на около
60 000 души. Посрещнати като спасители от българското населе­
ние, кръстоносците дебаркирали при Видин, след това преминали
Оряхово и продължили към вътрешността. На 25 септември 1396 г.
в битката при Никопол армията на кръстоносците претърпяла ка­
тастрофално поражение41. Намерил спасение в една галера, плавай­
ки по Дунав и през Черно море, крал Сигизмунд достигнал до Кон­
стантинопол, а оттам благополучно се върнал в Унгария.
Крал Сигизмунд се присъединил към плановете на Католичес­
ката църква да смаже еретическите учения и движения. Той поло­
жил много усилия да ликвидира разкола в средите на духовенство­
то. През есента на 1413 г. кралят се обърнал към целия християнски
свят, за да го осведоми за свикването на вселенски събор в швей­

41 Юбилеен сборник — 1396. Никополската битка и съдбата на България, Балкани­

те и Европа. С., 1999.

73
царския град Констанц. Малко по-късно, през декември 1413 г.,
папа Йоан XXIII (1410—1415) оповестил дневния ред на събора: 1)
преодоляване на „Великия разкол“; 2) реформиране на Църквата и
3) преодоляване на ересите. При провеждането на събора крал Си-
гизмунд взел най-дейно участие. След осъждането на Ян Хус на
изгаряне на клада новият папа Мартин V (1417—1431) и император
Сигизмунд организирали от 1420 до 1431 г. пет кръстоносни похода
за смазване на хусисткото движение, които обаче завършили без
успех.
Смъртта на император Сигизмунд отбелязала края на Люксем­
бургската династия. Короната преминала в ръцете на Хабсбургския
дом, при което била запазена изборната практика, но се взимали
мерки за гарантиране на наследствеността. Настъпил период на
упадък на Свещената Римска империя на германската нация, проти­
чащ неудържимо при император Фридрих III (1440—1493). От им­
перията се отделили и извоювали независимост Унгария (1456 г.) и
Бохемия (1457 г.). През 1466 г. Тевтонският орден претърпял пора­
жение в борбата с краля на Полша и се принудил да признае васал­
ната си зависимост. Франция присъединила Прованс. Кралство Да­
ния сложило ръка на Шлезвиг-Холщайн. За да укрепи положението,
император Фридрих III решил да установи дипломатически отно­
шения с Русия. Той предложил на великия московски княз Иван III
Василиевич (1462—1505) да бъде сключен брак между сина му Мак-
симилиан и дъщерята на княза. Предложението обаче било отхвър­
лено.
В хода на събитията Свещената Римска империя не само че не
рухнала, но към края на XV в. успяла да възстанови властта си вър­
ху част от районите, които загубила. Австрия, завладяна от унгар­
ския владетел Матиаш Корвин, била отново присъединена към име­
нията на Хабсбургите. В резултат от брака между Мария Бургунд-
ска и Максимилиан Хабсбург (1493—1519), който наследил престо­
ла на империята, било присъединено кралство Бургундия и Франш-
Конте. В границите на империята отново влязла и Нидерландия.
През XIV—XV в. Свещената Римска империя на германската на­
ция променила в редица отношения своята стратегия и тактика.
Това се обуславяло както от кризата, в която навлязла коалицията,
така и от ценностната ориентация на Хабсбургите, които промени­
ли приоритетите в управлението. Макар да възникнали единно съ­
допроизводство, единни мерки и теглилки, обща монетна система,
Германия трудно изграждала централизацията на държавната си­
стема. Князете задълбочавали децентрализацията, като най-силни­
те от тях превърнали своите резиденции в столици на управлявани­

74
те от тях региони: в Бавария —Мюнхен, в Пфалц —Хайделберг, във
Вюртенберг — Щутгарт. Градовете се обединявали в съюзи. Север-
ногерманските градове провеждали търговските връзки с Дания,
Швеция и Норвегия, с Англия и Нидерландия, с Русия. Търговски
кантори на Ханзанския съюз функционирали в Лондон, Стокхолм,
Брюге, Берген, Каунас, Новгород.
Свои особености придобила дипломацията на Римокатоличе-
ската църква, установена с Православната църква, респективно с
патриаршията в Константинопол и в другите центрове на Изтока.
След злополучната схизма от 1054 г.42, предизвикала непоправим
разрив между двете църкви, папата и патрикрхът започнали да се
отнасят един към друг като непримирими противници. Православ­
ният Изток и католическият Запад заживели с убеждението, че са не
само различни, но и противоположни светове. За католиците пра­
вославните били „схизматици“, а за православните католиците били
„еретици“, „латинци“, „отцепници“.
Междувременно ролята на Католическата църква в междуна­
родните отношения неимоверно нараснала. Това се отнася особено
за периода, настъпил след понтификата на папа Григорий III Хил-
дебранд. Засилило се движението на делегации на Римския папски
двор до владетелите на отделните държави, които от своя страна
делегирали свои пратеничества до духовния център на Западния
свят. Макар тези делегации да не притежавали дипломатически ха­
рактер в действителния смисъл на понятието, те играели важна
роля в междудържавните взаимоотношения.
Един внимателен анализ на документацията дава основание да
се стигне до заключението, че римският папа се ръководел от съз­
нанието, че е върховен ръководител на Християнската църква, ко­
муто следва да се подчинява Източната православна църква. При­
съединяването на църквите в България и Сърбия обаче укрепило
позициите на патриарха в Константинопол, поради което той проя­
вявал непримиримост в отстояване платформата на Изтока. Разли­
чията прераствали в противоречия. Папският престол проявявал
открити претенции да възстанови своята власт в Апулия и Калаб-
рия, които се намирали под протектората на Византийската импе­

42 Литературата за схизмата нараства непрекъснато. Вж. част от най-сериозните

проучвания, представляващи по-специален научен интерес: В г е h i е г, L. Le schis-
me oriental du XI siecle. Paris, 1899; M i c h е 1, A. Humbert und Kerularios. Bd. 1—2.
Paderborn, 1925; S t a d t m i i l l e r , G. Europa auf dem Wege zur grossen Kirchen-
spaltung (1054). — In: Vortrage des Instituts fur europaische Geschichte, Mainz 29. Wies­
baden, 1960, 1 -4 0 .

75
рия. Възникнал конфликт за господство в Далмация и Истрия. Рим­
ският папа и константинополският патриарх се сблъскали относно
ориентацията на църквата в Киевска Рус. Римската курия предявя­
вала претенции за диоцеза на антиохийския патриарх.
Римският папски двор решил да постигне своите цели за устано­
вяване господство в Изтока чрез провеждането на униатска полити­
ка. От своя страна императорите на Византия, когато изпадали в
затруднение, сами изразявали готовност да признаят върховенство­
то на папата, за да си осигурят неговата подкрепа. След като през
1071 г. норманите завладели гр. Бари — последната опора на импе­
рията на Апенинския полуостров, император Михаил VII Дука
(1071—1078) изразил готовност пред папа Григорий VII Хилде-
бранд между двете църкви да бъде подписана уния43. Замислите на
императора обаче не можели да се осъществят.
Кръстоносната политика на папа Григорий VII била свързана с
желанието му да привлече византийския император на своя страна
и да подчини Православната църква. За тази цел той започнал пре­
говори с император Михаил VII, който след поражението при Ман-
цикерт бил в тежко положение. Намеренията на папата да принуди
схизматиците да признаят неговата върховна власт били посрещна­
ти на нож в Константинопол и идеята за сключването на уния про­
паднала44.
Опит да разшири влиянието на Католическата църква направил
и папа Пасхалий II (1099—1118) през ноември 1122 г., когато изпра­
тил легати начело с Амалфийския епископ Мавр при императора на
Византия Алексей Комнин (1081—1118). Епископът предал на импе­
ратора послание с предложение да бъдат съединени двете църкви,
като патриархът на Константинопол признае върховната власт на
римския първосвещеник — папата45. Надеждите на папата да поко­
ри духовно Източната църква и този път не се оправдали. Вероятно
папата разчитал на натиска, който кръстоносците можели да упраж­
нят върху императора и патриарха, но Църквата в Константинопол
и нейният предстоятел не се поддали на заплахата на рицарите от
Западна Европа.
Когато папа Александър III (1159—1181) пристигнал през про­
летта на 1170 г. в гр. Верули, при него дошли пратеници на импера­
тор Мануил Комнин (1143—1180). Задачата на делегатите била да

43 Срв. N о r d е n, W. Das Papsttum und Byzanz. 1. Berlin, 1903, p. 38 fl.

44 Пак там, c. 38.
45 Regesta pontificum romanorum, ed. D. Jaffe. — Lipsiae, t. 1, 1885, N o 6334.

76
водят преговори за уния между Рим и Константинопол, но разбира­
телство не било постигнато. Според сведенията на Макарий Анкир-
ски папа Александър III изпратил в Константинопол легатите Вар-
лаам и Акиндин, за да отправят искането на папата Източната цър­
ква да бъде подчинена на Рим46. Отговорът, който дал патриарх
Михаил Анхиалски (1169—1177), бил. категорично отрицателен. За
разлика от него император Мануил Комнин изявил желание да по­
стигне споразумение с папата47. Намерението му било продиктува­
но от несъмнени политически мотиви. Понеже гласът му прозвучал
изолирано, той бил принуден да отстъпи, след като православният
събор, свикан от патриарха, анатемосал Александър III и решил да
го отлъчи заедно с неговите последователи от Църквата и да го обя­
ви за еретик48. Това не попречило на папата да се изкаже за възста­
новяване единството на църквите на Третия Латерански църковен
събор през 1179 г., но практически резултати не били постигнати.
В обстановката, създадена от победите на рицарите от IV кръс­
тоносен поход в Константинопол, папа Инокентий III (1198—1216)
благословил кръстоносците и ги нарекъл апостоли на „истинската
вяра“ в борбата против „еретиците-схизматици“. От своя страна
самите кръстоносци обявили папа Инокентий III за възглавител на
завоеванията и му отправили покана лично да пристигне в Констан­
тинопол, за да постави първия камък на новата, „окончателно обе­
динена християнска църква“49. Папата решил да не пътува за Кон­
стантинопол, но изпратил до там кардиналите Петър и Бенедикт, за
да проведат преговори за сключването на уния в църквата „Св. Со­
фия“ в столицата на Византия. Разговорите обаче не довели до по­
ложителни резултати50.
Неуспешните опити да постигне единство на църквите под пат­
ронажа на Римската църква не отчаяли амбициозния духовен вла­
стелин и той продължил с неуморни усилия да преследва поставе­
ната цел. Завършилият без всякакъв успех първи опит за преговори
през 1204 г. продължил следващата 1205 г. Римският папски двор
изпратил група амбициозни легати. В резултат от новите акции на
католическите мисионери само малка част от православните духов­

46 А 1 1 a t i u s, Leo. D e Ecclesiae occidentalis et orientalis perpetua consione. Haag,

1660, 664-665.
47 V a s i 1 i e v, A. A. History o f the Byzantine Empire (324—1453). Univ. o f Wisconsin
Press, 1952, p. 376.
48 N o r d e n, W. Op. cit., p. 96.
49Пак там, c. 165.
50 V a s i 1 i e v, A. A. Op. cit., p. 541.

77
ници положили клетва за вярност към Католическата църква. Друга
част изразявала открито несъгласие, трета част била принудена да
избяга в чужбина. В двореца на българския цар Калоян (1196—1207)
намерил пристан патриарх Йоан X Каматир (1198—1208), а някои
представители на епископата се добрали до Теодор I Ласкарис
(1208—1222), император на Никейската империя. Понеже прегово­
рите между представителите на двете църкви протичали трудно,
папа Инокентий III се принудил да предложи на императора да
бъде свикан събор в Никея за уреждане на въпроса. Папа Инокен­
тий изразил готовност да приеме всички предложения на право­
славните, ако го признаят за върховен глава на християнската църк­
ва и му се подчинят. Поради обстоятелството, че православните не
приели исканията на папата, направените предложения пропаднали.
Натискът продължил в още по-изострени форми. През 1213 г.
папата изпратил в Константинопол легата кардинал Пелагий Ис­
пански, който бил натоварен със задачата на всяка цена и с всички
възможни средства да гарантира окончателната победа на католи­
цизма. И кардиналът пристъпил към пълното подчиняване на Пра­
вославната църква: непокорните избивал или изпращал в затвори­
те, затварял черкви и манастири, конфискувал имущества51.
Дипломат от висока класа, папа Инокентий III влязъл в равно­
стойно единоборство с българския цар Калоян (1196—1207)52, кой­
то искал да легализира териториалните придобивки с авторитетна­
та санкция на могъщия предстоятел на Римската църква. Този папа,
един от най-талантливите в историята на католицизма, оценявал по
достойнство мястото и ролята на царство България в Източния
свят, поради което изпратил в края на 1199 г. писмо до българския
цар Калоян с предложение да признае върховната власт на Католи­
ческата църква. Цар Калоян проявил недоверие спрямо направено­
то предложение, но в края на краищата оценил перспективността на
предлагания диалог. Кореспонденцията между римския папа Ино­
кентий III и цар Калоян, поддържана в продължение на 5 години,
разкрива високите дипломатически качества на двамата опоненти,
равнището на тяхната стратегия и тактика.
С аргументи от различно естество цар Калоян маркирал условия­
та за сключването на унията, обосновавал историческите си права
да притежава царска корона. Доказателствата, които той привеждал
—исторически, библейски и др., —убедили папа Инокентий III в за­

51 N о r d е n, W. Op. cit., 213—214.

52Д у й ч е в, Ив. Преписката на папа Инокентий с българите. — В: ГСУ ИФФ, 37,
1942, 1 -1 1 6 .

78
конния характер на българската владетелска институция и в несъ­
стоятелността на претенциите на унгарския крал Емерих върху бъл­
гарските земи въз основа на твърденията, че българският цар бил схиз-
матик. Това се вижда от обстоятелството, че сам папата убеждавал ун­
гарския монарх, че „двамата братя Петър и Йоаниций, произхождащи
от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колко-
то да възвръщат земите на своите бащи, така че в един ден спечелиха
чудна победа над големи владетели и безбройни народи“53.
Преговорите достигнали връхната си точка през 1203 г., когато
цар Калоян поставил въпроса за патриаршеското достойнство на
търновския митрополит. Наред с претенциите за „корона и до­
стойнство“, той аспирирал за патриаршеска институция. За да акти­
визира папата, Калоян подчертавал, че след като византийците на­
учили за контактите между двамата, изпратили при него делегат,
който казал: „Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поста­
вим патриарх, защото царство без патриарх не бива“ (sine patriarcha
non staret)54. Информацията, която подавал цар Калоян, не останала
без последици. Специалният пратеник на папа Инокентий III карди­
нал Лъв пристигнал в столицата на царство България Търновград и
на 8 ноември 1204 г. извършил коронацията на българския владе­
тел. Търновският архиепископ Василий получил палиум. Папският
престол признал титула „крал“ на Калоян, а на архиепископ Васи­
лий —йерархическото звание „примас“. Важното в случая не е това,
че Калоян продължавал да се титулува „император“, а легитимира­
нето му като законен владетел в системата на монарсите в Европа.
Друг е въпросът, дали и доколко унията имала формален характер.
С акта на унията българският владетел постигнал блестяща дипло­
матическа победа55.
Претенциите на папа Инокентий III за каноническо оформяне на
супремацията на Римската църква, за нейната световна историческа
роля били оформени в решенията на IV Латерански църковен събор
през ноември 1215 г. В заседанията на събора участвали 71 примаси,
412 епископи, 800 прелати и абати, както и голям брой представители
на светската аристокрация. Латинските патриарси на Константино­
пол, Ерусалим и Антиохия, които присъствали на събора, трябвало да
признаят официално супремацията на римския понтифекс. Провъзгла­
сена била пълната победа на папската власт над страните на Изтока.
Забранявало се на православните епископи да прекръщават латинци-

53 Цит. по: ЛИБИ, 3, с. 353.

34 Пак там, с. 319.
55 Срв. А н г е л о в, П. Българската средновековна дипломация. С., 1988, с. 97 сл.

79
те там, където имало латински епископи. Патриарсите на Констан­
тинопол, Александрия, Антиохия и Ерусалим трябвало да получат
палиум (знак за архиепископско достойнство) от римския папа.
Било решено Римската църква да заеме първо място сред църквите
на християнския свят: „След Римската църква, майката и наставни­
цата на всички вярващи, да заема първо място Константинопол-
ската църква, Александрийската — второ, Антиохийската — трето,
и Ерусалимската — четвърто.“56
Решенията на събора обаче не можели да бъдат приведени в из­
пълнение. Плановете на папата Католическата църква да се наложи
и да заема първо място там, където побеждавали кръстоносците, не
можели да се реализират. Макар да положила много усилия и да
нанесла големи поражения на православието, влиянието на Римска­
та курия на Изток било ограничено и властвало в сравнително мал­
ки територии57.
Османската опасност, надвиснала над Византия, подтикнала импе­
ратор Йоан V Палеолог (1341—1391) да търси сближение с Римската
църква. През 1343 г. в писмо до папа Климент VI (1342—1352) той из­
разил своята преданост спрямо Римската църква и отправил молба да
бъде подпомогнат в борбата срещу турците. Папата изразил готов­
ност да подпомогне Византия при положение, че се сключи уния. Като
съимператор на младия Йоан V Палеолог, Йоан Кантакузин започнал
преговори с папа Климент VI, препоръчал да се свика вселенски съ­
бор, на който да се приеме точно изповедание на вярата. Понеже папа­
та починал преждевременно, Йоан V Палеолог бил принуден да уско­
ри процеса на съюзяването. Пристигнал в Рим през 1369 г., той при­
ел католическата вяра. Установявайки контакти с папа Урбан V
(1367—1370), императорът дал обещание да въведе унията във Ви­
зантия. В империята обаче той не успял да изпълни обещанията си,
защото населението оказало сериозна съпротива58. Силен протест
изразил и Калист — патриарх на Константинопол.
Нов опит за сключване на уния направил император Мануил II
Палеолог. През 1417 г. той изпратил голяма делегация на църков­
ния събор в Констанц (1414—1418)59, за да преговаря за съединение­

56 Н е f е 1 е, С. Conciliengeschichte. Bd. 5. Freiburg im Breisgau, 1886, 882—883.

57 N o r d e n, W. Op. cit., p. 238.
58С н е г а р о в , Ив. Кратка история на съвременните православни църкви. Т. 1. С.,
1944, с. 445.
39 За събора в Констанц има вече значителна литература. Вж. F r a n z е n, A., W.
Μ ΰ 11 e r. Das Konzil von Konstanz. Freiburg, 1964; J e d i η, H. Bischofliches Konzil
Oder Kirchenparlament? Basel, 1966.

80
 то на църквите. В състава на делегацията били включени 19 архие­
реи и множество сановници. Предполага се, че тя била ръководена
от патриарх Йосиф II (1416—1439)60. Делегацията предала на папа
Мартин V (1417—1431) предложението на императора да се свика
вселенски събор в Константинопол, който да обяви съединението
на църквите. Условията, които папа Мартин V поставил, обаче не
били приети от делегацията на империята. Поради това съборът не
бил свикан.
Следващият папа, Евгений IV (1431—1447), отправил покана до
император Мануил II да изпрати делегати на църковния събор в
Базел през 1431 г. За председател на събора папата утвърдил кар­
динал Юлиан Цезарини. Още след откриването на събора делега­
тите приели теорията за върховната власт на църковните събори
над решенията на папите, поради което Евгений IV решил да го
разпусне. Кардинал Цезарини обаче отказал да изпълни височай-
шите разпоредби и понтифексът се оказал изолиран. На страната на
делегатите на събора застанали голяма част от владетелите на Ев­
ропа и ректорите на големите университети. Притиснат от евро­
пейското обществено мнение, на 15 декември 1433 г. папа Евгений
IV се отказал от решението си да разпусне събора и той продължил
своята работа.
Идеята за свикването на събора, който трябвало да обедини
Православната и Католическата църква, се обсъждала и през 1437 г.
През 1438 г. папата пренесъл заседанията на събора във Ферара.
Делегатите на събора в Базел решили да свалят папа Евгений IV от
престола и да го обявят за еретик. На негово място избрали папа
Феликс V (1439/1440—1449), влязъл в историята с прозвището „ан-
типапа“. От своя страна император Йоан VIII Палеолог (1425—
1448), който заел престола след смъртта на баща си Мануил II, ре­
шил да се ориентира към папа Евгений IV. През 1437 г. той сфор­
мирал голяма делегация от около 700 души начело с патриарха на
Константинопол Йосиф И. В нея били включени 20 митрополити,
презвитери, дякони, теолози61. Унията между двете църкви била
подписана под натиска на дипломатическата стратегия на импера­
тора, стремящ се да обедини духовните сили на Европа за борба
против завоевателите. Патриарх Йосиф II, който бил вече в напред­
нала възраст, починал преди да приключат преговорите. Актът на

60 N i k ο 1 ο ν, J. Sur la participation du patriarche de Constantinople Joseph II aux

reunions du concile de Constance. — In: Byzantinobulgarica, 4, 1973.
61 G i 11, J. Personalities o f the Council o f Florenze. Oxford, 1964, 213—222.

6 История на Средновековния свят 81

унията бил прочетен тържествено на 6 юли 1439 г. по време на ли­
тургията, извършена от латински и православни духовници62.
Понеже не бил убеден в ефективността на взетите решения, папа
Евгений IV предложил незабавно да бъде избран във Флоренция
нов патриарх на Константинопол, но императорът, който бил убе­
ден привърженик на унията, поискал сам да реши въпроса за бъде­
щия предстоятел на църквата в столицата на Византия. За патриарх
бил интронизиран Митрофан Кизички (1440—1443), привърженик
на унията. Патриарх Митрофан започнал да сваля православните
митрополити и да ги заменя с униати, но срещнал упорита съпроти­
ва. Не били посрещнати доброжелателно и усилията на следващия
патриарх — Григорий III Мама (1445—1450), да наложи решенията
на събора във Флоренция, поради което той бил принуден да напус­
не катедрата и да се спасява с бягство в Рим.
Като средство за организиране на съпротивата на Европа срещу
настъпването на османците идеята за унията била издигната и от
последния император на Византия Константин XI Палеолог (1448—
1453). Той откликнал на папското предложение за прилагане Фло-
рентийската уния в Константинопол и посрещнал тържествено
папския легат кардинал Исидор, бивш православен митрополит на
Москва, който приел католицизма, и му разрешил да прокламира
унията на 12 декември 1452 г. в църквата „Св. София“. Гражданст­
вото на столицата обаче не приело католицизма. Настроението на
населението изразил Лука Нотарас с думите: „По-добре турска чал­
ма, отколкото папска тиара.“
Междувременно настъпили промени в равновесието на основ­
ните сили в Западна Европа. На преден план в мащабите на конти­
нента изпъкнали противоречията между двете могъщи държави —
Франция и Англия, намерили връхната си точка в Стогодишната
война (1337—1453). Кралство Франция още при управлението на
последните Капетинги (978—1108) преодоляло децентрализацията
и укрепило властта на монархията. В резултат от успешни бракове
кралете Анри I (1031—1060), Филип I (1050—1108), Луи VI (1108—
1137) и Луи VII (1137—1180) успели да ликвидират непокорството
на васалите и да създадат предпоставките за победата на съсловно-
представителната монархия. Основа за просперитета образувало
разширяването на кралския домен, превърнал се в най-богатото,
плодородно и обширно сеньориално имение, обхванало земите по

62 Р a s t о r, L. von. Geschichte der Papste. Bd. 3. Freiburg, 1955.

82
течението на реките Сена и Лоара63. Между системата от градове,
разположени в кралския домен, се откроявал Париж, превърнал се
в център на икономическия, обществения, политическия и духовно-
културния живот на Франция. Крал Луи VI удвоил владенията на
кралството чрез брака на сина си с графинята на Аквитания Алие-
нора, която наследила територията между Лоара и Пиренеите. При­
съединен бил Лангедок, а през 1308 до 1309 г. — графство Ангулем,
а също и Марш. Сериозен опит за обединяването на Франция на­
правил крал Филип II Огюст (1180—1223), който отнел от Планта-
генетите Нормандия, Анжу, Турен, част от Пуату, устията на реките
Сена и Лоара. Неговото управление поставило началото на могъ­
ществото на френската монархическа институция.
Междудържавната роля на кралство Франция нараснала през
1154 г., когато графът на Анжу Анри заел кралския престол в Ан­
глия като Хенри II (1154—1189). Династията на Плантагенетите в
Англия (1154—1399) влязла в историята на Британския остров. При
продължителното управление на крал Луи IX Свети (1226—1270)
френската дипломация завоювала значителни успехи. Към кралст­
вото били присъединени южната част на Пуату и западната част на
Лангедок с гр. Тулуза, провинцията Аверн. В резултат от сключва­
нето на известния Парижки мирен договор с краля на Англия Хен­
ри III (1216—1272) Англия се отказала официално от претенциите си
върху провинциите Нормандия и Анжу. Крал Хенри III запазил за
себе си само Аквитания, но вече като васал на френския владетел.
Под патронажа на крал Луи IX Свети били проведени двата кръсто­
носни похода — предпоследният, седми поред (1248 г.), и последни­
ят, осмият (1270 г.). Като участвал в седмия поход, кралят възгла-
вил основния състав на кръстоносната армия, включваща главно
френски рицари. Той се надявал да укрепи позициите на Франция в
Северна Африка. В осмия поход кралят намерил своята смърт, по-
косен от чума. Слязъл от сцената на историята един от най-силните
владетели на Франция, голям дипломат.
Друг бележит дипломат бил крал Филип IV Хубави (1285—1314).
Той се оженил за Жана Наварска (1273—1304), присъединил граф­
ство Шампан, прочуто със своите богатства. След като придобил
кралство Навара, той сложил ръка на Лионска област заедно с гр.
Лион. По-късно, от 1302 до 1305 г., покорил Фландрия. В конфликта
с папа Бонифаций VIII (1294—1303), опрян на подкрепата на арис­

63 L е m a r i g n i е r, J. Le gouvemement royal aux premiers temps des Capetiens (987—

1030). Paris, 1965.

83
токрацията, гражданството и част от клира, той излязъл победител.
При неговото управление следващият папа, Климент V (1305—
1314), преместил папската резиденция от Рим в Авиньон. Настъпил
70-годишният Авиньонски плен на папите (1309—1378). Процесът
срещу Ордена на тамплиерите (1307—1312) осъдил на смърт „вели­
кия майстор“, а имуществото на братята било конфискувано.
Крал Филип VI Валоа (1328—1350) обогатил земите на короната
с провинцията Дофине, разположена в югоизточната половина на
страната. В резултат от редица причини —борбата за югозападните
земи на Франция, смятани за английски владения — противоречия­
та между Франция и Англия се изострили. Като внук на владетеля
на Франция Филип IV, кралят на Англия Едуард III (1327—1377)
претендирал за френския престол. Смъртта на крал Шарл IV през
1328 г., последният представител на Капетингите, подтикнала крал
Едуард III, племенник на покойника по майчина линия, да претен­
дира за овакантения трон. Аристокрацията обаче избрала Филип VI
Валоа. Това дало достатъчни основания на английския владетел да
предприеме бойни действия срещу Франция.
В хода на Стогодишната война (1337—1453), протекла с промен­
лив успех, се сблъскали дипломатическите школи на двете страни.
Англичаните първоначално побеждавали, но после френската ар­
мия се стабилизирала. През 1360 г. воюващите страни сключили
изгоден за кралство Англия мир в Бретини. В ръцете на победите­
лите преминали Кале и земите, простиращи се от течението на р.
Лоара до масивите на Пиренеите. Франция успяла да се стабилизи­
ра при крал Шарл V (1364—1380). През времето от 1369 до 1396 г.
под командата на военачалника Дюгеклен френската армия освобо­
дила Нормандия, Поату и Гиен и изтласкала английските подразде­
ления по тясната ивица на крайбрежието. През 1415 г. крал Шарл VI
(1380—1422) бил принуден да подпише унизителен договор. По си­
лата на споразумението в Троа от 1420 г. Франция и Англия се обе­
динили в едно кралство. Постигнато било съгласие след смъртта на
крал Шарл VI престолът да се наследи от Хенри V (зет на френския
владетел). Престолонаследникът на Франция бил лишен от правата
си. Когато Шарл VI и Хенри V, кралят на Англия, починали през
1422 г., за крал на двете страни бил избран десетмесечният Хенри
VI, син на Хенри V, крал на Англия. Новият владетел крал Шарл VII
(1422—1461) ликвидирал разединението, укрепил централизацията
на държавния апарат.
Стогодишната война завършила през 1453 г. Не бил подписан
мирен договор. Франция била разорена, но английската армия била
изтласкана от страната. В ръцете на англичаните останало само

84
пристанището Кале. Обединението на Франция успял да осъществи
крал Луи XII (1461—1483). Великолепен дипломат, той си служел с
шпиони, подкупи, злато, обещания. Поради интригите, които пле­
тял в цяла Европа, един съвременник го нарича „световен паяк“
(araignee universelle). Той изпращал многобройни дипломатически
мисии в редица страни. Това принудило европейските държави, с
които установявал контакти, да изграждат свои дипломатически
служби. Разгромявайки графа на Бургундия Шарл Смели, крал Луи
XII обхванал в пределите на Франция графство Бургундия. Оконча­
телното обединяване на Франция приключил крал Шарл VIII
(1483—1498). Посредством брака си с последната престолонаслед-
ничка на графство Бретан той присъединил графството към Фран­
ция. Превърнато в първостепенна централизирана държава, крал­
ство Франция се наложило като най-силна монархия в Европа.
Италианската дипломация, реализирана във и чрез обществена­
та акивност на градовете-държави Венеция, Генуа, Милано, Флорен­
ция и др., установила оживени междуконтинентални и международ­
ни контакти. Приема се, че Италия е люлка на дипломацията през
Средните векове, а чрез тях и на новото време. Още през XIII в. във
Венеция били обнародвани закони за представянето на дипломати­
те в чуждите държави, за тяхното поведение, за подготовката на от­
четите, които трябвало да дават след завръщането си в родината, и
пр.64 Според някои изследователи концепцията за суверенитета на
посланиците произхожда от Италия и по-специално от декрета на
папа Инокентий III „Per venerabilem“, с който са въведени в употре­
ба основните принципи на държавния суверенитет65.
Понеже италианските градове-републики провеждали активна
търговска дейност в Европа и страните на Близкия изток, те трябва­
ло да създадат служби, консулати. Организирайки консулски служ­
би, представители на Венеция, Генуа, Пиза и др. гарантирали не
само сигурността, но и интересите на сънародниците си. По време
на кръстоносните походи търговците на италианските градове-ре­
публики създали специални колонии в Ерусалимското кралство,
графство Триполи, княжество Антиохия. Още преди кръстоносните
походи в Константинопол били основани италиански колонии. Ръ­
ководителят на Венеция, наричан байло, изпълнявал функциите на
посланик. Освен в Константинопол венецианците основали факто­

64N у s, Е. Les origines du droit international. Bruxelles—Paris, 1894, 298—299.

65 H r a b a r, V. Esquise d’une histoire litteraire du droit international au Moyen age du
IV-e au XIII-е siecle. Paris, 1936, 5 1 -5 2 , 54.

85
рии в Александрия, а търговци на Генуа, Пиза и Монпелие учреди­
ли консулства в Кипър66.
Дипломацията в Италия се развила до такава степен, че някои
градове-републики, като Флоренция, започнали да изнасят дипло­
мати за другите държави на Европа. При организирания през 1300
г. от папа Бонифаций VIII юбилей в Рим пристигнали многобройни
пратеници на различни държави и градове. Между тях имало 12
флорентинци, които изпълнявали функции на дипломати на Англия,
Сицилия, Франция, Унгария.
Венеция, която монополизирала търговията по Адриатическо
море, Средиземноморието, Изтока, успяла да обвърже здраво за
своята кауза Византийската империя, островния архипелаг на
Егейско море, Сирия и Египет. По форма на управление олигархи­
ческа република, тя разполагала с огромен флот, възлизащ на 3000
търговски кораба с екипаж от 20 000 моряци, които комуникирали с
Испания, Португалия, Франция, Англия, Нидерландия. Венеция из­
лъчила цяла плеяда блестящи дипломати от категорията на дожа
Енрико Дандоло и на Франциско Сфорца, който въвел френския
крал Луи XI в тайните на дипломацията. В нея възникнала и се фор­
мирала специализирана дипломатическа школа, упражняваща въз­
действие не само в Европа, но и в страните на Изтока. Тя довела до
съвършенство методите на византийската дипломация — подкуп,
шпионаж, предателство, вероломство, лицемерие, прелъстяване,
убийства. Класически пример за характера на венецианската дипло­
мация е отклоняването на Четвъртия кръстоносен поход от Египет
към Константинопол, организирано от дожа на Венеция Енрико
Дандоло.
Специфични дипломатически задачи решавали италианските
банки, откривани в различните страни на Европа. По същество те
били не само финансови институции, а и политически представи­
телства. Банкерската фамилия Медичи открила осведомително
бюро в Лион, а венецианските търговци решавали системно дипло­
матически задачи. Венецианците практикували организирането на
поръчкови убийства.
Във Венеция Сеньорията издавала решения за организацията на
посланическите служби. В решенията се регламентирали цялостна­
та дейност на дипломатите, поведението им в чужбина, задачите,

66 За търговските операции на италианските градове-държави с Изтока вж. моно­

графиите на К а р π о в, С. П. Трапезундская империя и западноевропейские госу-
дарства в XIII—XV вв. М., 1981; Итальянские морские республики и Южное При-
черноморье в XIII—XV вв. — В: Проблемьг торговли. М., 1990.

86
които трябвало да решават, информацията, която да събират. Вене­
цианци, които притежавали имущество в определени страни, няма­
ли право да се изпращат там като дипломати. В чужбина диплома­
тите нямали право да придобиват титли и звания, както и да бесед­
ват за държавните дела на републиката. От съображения за сигур­
ност и за да не бъдат отровени, посланиците имали право да вземат
своя готвач, но не можели да бъдат придружавани от съпругите си,
за да не изнасят държавни тайни.
Времетраенето на дипломатическите представителства се регу­
лирало с оглед усъвършенстването на междудържавните отноше­
ния. Докато през XIII в. продължителността на дипломатическата
мисия стигала до 3—4 месеца, през XV в. тя можела да продължи до
2 години, но не повече. Посланиците трябвало ежеседмично да ос­
ведомяват републиката за обстановката в съответната държава.
Донесенията се изпращали шифровано.
Източна дипломация. Дипломацията на източните държави се
представлявала от водещите сили: в Югоизточна Европа и Мала
Азия от Османската империя, а в Далечния изток — от Китай, Ин­
дия и Япония. Монголия също имала своя дипломация. Всички те
формирали свои дипломатически школи, които в най-голяма степен
отразявали външната политика на техните владетели — султани,
императори и пр.
В периода на инвазията в Европа османската държава в лицето
на султаната водела завоевателна политика и включвала в своите
граници редица страни в Азия, а през XIII—XIV в. и владенията на
Византия без Константинопол, България, Сърбия, Албания, Унга­
рия. Започнала колонизация на завладените земи и заселването им с
преселници от Мала Азия. В Мала Азия били преселени християн­
ски маси, подложени на ислямизация. Султан Баязид I (1389—1402)
включил в границите на османската държава бейлиците Гермиян,
Хамит али, Караман, Айдън, Сарухан, Ментеше и др.
Конфликтът между монголския емир Тимур и султан Баязид I
нямал дипломатически, а военен характер. След като разбил Баязид I
при Анкара и го пленил, Тимур разграбил земята, опожарил Бурса,
Денизли, Измир. За да разбие османската държава, Тимур възстано­
вил емиратите Гермиян, Караман, Айдън и някои от останалите
бейлици. След братоубийствени боричкания престолът бил зает от
Мехмед I Челеби (1375—1421), който намерил опора в аристокра­
цията и успял да стабилизира централната власт. Той ликвидирал
редица бейлици, с изключение на Караманския, с чийто емир склю­

87
чил мирен договор през 1415 г. Понесъл поражение във войната с
Венеция, той сключил с нейния дож примирие.
Важен елемент на контактите на Османската империя с евро­
пейските държави образували търговските връзки с италианските
градове-републики Венеция и Генуа67. При завладяването на Кон­
стантинопол генуезците предоставили на османците свинска слани­
на за подпомагане на операцията. Като забелязали османския флот
в Златния рог, венецианците решили да го подпалят. Ръководейки
се от търговските си интереси, генуезците осведомили нападаните
за подготвяната операция. Понеже османците вече знаели за това,
посрещнали венецианците подготвени и републиката на „Св. Мар­
ко“ понесла големи загуби.
Когато султан Баязид II (1447—1512) разбрал, че байлото на Ве­
неция, Джероламо Марчело редовно изпраща във Венеция шифро­
вани доклади, незабавно се разпоредил в срок от 3 дни да напусне
империята. Дожът на Венеция се опитал да предотврати прекъсва­
нето на установените взаимоотношения, но султанът останал не­
преклонен. Посолството на републиката на „Св. Марко“ продължи­
ло да функционира в Цариград, но нов ръководител продължител­
но време не бил допуснат в столицата на империята.
Срещу агресията на османците противодействали някои от за­
падноевропейските владетели, папата, кръстоносците, султанът на
мамелюците в Египет. В отговор на настъплението на османците и
завладяването на Килия и Акерман през 1484 г. владетелят на Мол­
дова Щефан III направил постъпки да получи подкрепата на Моск­
ва и на полско-литовската държава. „Защото — писал той на вели­
кия руски княз Иван III Василиевич (1462—1505) — Ваша милост
знае по-добре и от нас колко царства бяха: Гръцко, и не едно само,
и Сръбско, и Българско, и Албанско, и Босна — но даде Бог да пад­
нат под поганството, нашите грехове да изкупват; а сега турците
навлязоха в Черно море, наскоро превзеха Кафа...“ Писмото било
задържано в Белгород през 1485 г. дълго време, но султанът дал да
се разбере, че иска приятелство с московския княз68.
В Москва реагирали с готовност на инициативата на Високата
порта. През март 1488 г. ханът на Крим Менгли — Гирай, писал до
Истанбул: „Турската дума е такава: ако ли князът велики е с тебе,
Мен[гли] Гирай, приятел и брат, то щом е тъй, и аз искам с него

67 К а р π о в, С. П. Итальянские морские республики и Южное Причерноморье...,

2 9 1 -3 2 1 .
68 Е р е м е е в, Дм., Μ. М е й е р. История на Турция в средните векове и ново вре­
ме. Прев. от рус. Р. Мутафчиева. С., 1998, с. 143.

88
приятелство и братство. А пък ще изпратя при брат си, великия
княз, свои пратеници, че да изпрати и той в Турско, а в Задморското
хората му да ги няма...“ В началото на 1499 г. се пристъпило към
практическото решение на въпросите. Пратеничествата били раз­
менени69.
Дипломацията на Китай преминала през 3 основни етапа на раз­
витие. Първият обхваща управлението на династията Сун (960—
1279), вторият —на монголската династия Юан (1271—1368), трети­
ят —на афганистанската династия Лоди (1451—1526). При монархи­
ята Сун била преодоляна разпокъсаността на страната, избягвали се
и разорителните войни. Разцъфтяла занаятчийската дейност. В об­
ластта на науката били постигнати големи успехи —китайски учени
изобретили барута и компаса. В съседните земи били създадени аг­
ресивни държави — Велика Ляо на север, Западна Ся на тангутите
на северозапад и Нанчжао на югозапад — империята проявявала
дипломатичност и избягвала военните конфликти. Владетелите на
Китай водели продължителни преговори с войнствените си съседи,
правели отстъпки, компромиси, плащали данъци, но подписвали
мирни договори. Така те отсрочвали военните стълкновения и за­
пазвали мира, а наред с него и мирното развитие на страната.
Сериозна тревога създавала Велика Ляо, поради което импера­
торите изпращали парламентьори при киданите с големи правомо­
щия, но и с категорично предупреждение, че ако не постигнат мир,
ги очакват най-жестоки наказания. Киданите не проявявали сговор-
чивост и миролюбив, били неотстъпчиви в преговорите, имали пре­
комерни претенции и нарушавали постигнатите споразумения. При
все това договори били подписвани при крайно тежки условия. Под­
писаният през 1004 г. договор предвиждал императорът на Китай
да предостави на договарящите кидани територии от север и еже­
годно да плаща огромни контрибуции. Преценили правилно дейст­
вителните намерения на династията Сун, киданите увеличили още
повече данъка, предвиден в договора от 1042 г., и размерите на ис­
каните земи. Това принудило империята да се обърне към Западна
Ся, но и на това царство трябвало да отстъпи територии и да изпла­
ща непомерни данъци.
За да подкопаят стабилитета на Велика Ляо, китайските импера­
тори подклаждали недоволство сред етносите, включени във владе­
нията на киданите. През XII в. те успели да се съюзят с чжурчжени-
те, обитаващи Дунбей; императорът подписал мирен договор с вла­

69 Пак там, 143—144.

89
детеля на царство Цзин. В резултат от организираните съвместни
акции на съюзниците през 1125 г. Велика Ляо паднала. Най-сериоз­
ният противник на Китайската империя бил разгромен, но новите
съюзници успели да победят киданите и решили да се насочат про­
тив Китай. Армията на чжурчжените настъпила в Китай и Дворът
на императора се принудил да се спасява с бягство. През 1142 г.
сунският император сключил неравностоен унизителен договор.
Завоевателите от държавата на чжурчжените придобивали големи
територии от Северен Китай. Китайската империя била принудена
да плаща ежегодно по 250 000 сребърни ляни и 250 000 топа копри­
на. Завоевателите оставили във владение на династията Сун Южен
Китай.
Дипломацията на Китай изживяла тежки изпитания през 1211 г.,
когато армията на Чингис хан завладяла Северен Китай. Императо­
рът на Сунската династия подписал мирен договор с предводителя
на монголите, за да смаже чжурчжаните. Завоевателната политика
на монголския вожд принудила китайците да нарушат установения
съюз. Под ударите на монголите паднали Западен Ся и Цзин. През
1235 г. монголите настъпили срещу Южен Китай, който паднал
след героична съпротива. От 1271 до 1368 г. Китай бил управляван
от монголската династия Юан. Поради етническото и културното
си превъзходство през XIII в. китайците успели да асимилират мон­
голите. Попаднали под мощното влияние на китайците, монголите
приели китайския език, писмеността, както и многовековната управ­
ленска система на империята.
През периода от 1351 до 1368 г. могъщата някога империя Ки­
тай се разпаднала на 4 части: Монголия, Манджурия, Китай и Ти­
бет. Срещу монголите избухнали въстания. Вождът на въстаналите
селяни — Джу Юанчан, станал император под името Ху ву (1368—
1369) и поставил началото на династията Мин (1368—1644) със сто­
лица Нанкин, по-късно Пекин. Започнала интензивна иригационна
дейност, в резултат от която селското стопанство разцъфтяло.
В борба срещу нашествията на монголи и японци династията
Мин използвала както силата на оръжието, така и възможностите
на дипломацията. Градовете се развивали и укрепвали. С етниче­
ските общности, включени в империя Китай, били подписвани спо­
разумения, които осигурявали мирно развитие на страната. Нарас­
нала международната роля на империята. Бил разработен диплома­
тически церемониал, прилаган в зависимост от ранга на посетите­
лите. Церемониалът се спазвал най-строго.
Един от най-големите дипломати на Китайската империя бил
Чжен Хе — известен мореплавател и пътешественик. С дипломати­

90
чески мисии той посещавал Индокитай, Макао, Малайските остро­
ви, Цейлон, Индия, Арабия, Африка и установявал контакти с вла­
детелите на страните, които посещавал. Той сключвал договори,
разменял подаръци, в случаите, когато било необходимо, използвал
военна сила, но бранел интересите на империята. Чжен Хе успял да
плени и отведе в Китай владетелите на Суматра (Палембанг), за да
реши важни политически задачи. Китайската дипломация проявява­
ла грижи и за своите сънародници, разпръснати в различните стра­
ни на Средновековния свят.
Свое място в историята заела дипломацията на Индия —една от
големите държави на Далечния изток. По етническо и религиозно
съдържание индийската дипломация придобила две направления.
Едното било на индийските владетели, свързано с традициите на
индуизма, а другото — на ислямските управници, изградено върху
нормите на шериата.
След многобройните нападения върху Индия през XI—XIII в. в
Делхи се формирала могъща държава —Делхийският султанат. Раз­
палила се борба между индуси и мюсюлмани. Султанът на Делхи
получил през 1229 г. признание от селджукския владетел в Багдад.
Султаните в Делхи проявявали стремеж да гарантират стабилитета
на държавата, но поради сложността на обстановката това било
постигнато не по пътя на дипломацията, а на войната. Когато сул­
таните побеждавали, превръщали победения владетел в свой васал,
а след претърпяно поражение плащали данък.
Двете държави, които се отделили от Делхи в средата на XIV в.
— Брахмани и Видджаянагар, враждували помежду си. През 1369—
1399 г. 100-хилядна армия на Тимур (Тамерлан) преминала през
Индия. Паднал Пенджаб. Градове и села били разграбени и опожа­
рени. Завръщайки се в Самарканд, Тимур оставил в Делхи намест­
ник, който управлявал от негово име.
Дипломацията на монголите имала своеобразен характер пора­
ди обстоятелството, че техните владетели разчитали повече на вой­
ната, отколкото на мира. Известно е, че династията Юан (1271—
1368) установила контакти както с редица държави в Средна Азия,
така и с някои страни на Европа. Това станало чрез търговията и ре­
лигиозните мисии. Когато през 1260 г. двама католически мисионе­
ри пристигнали в Китай, Кубилай (1260—1294) организирал пир в
тяхна чест, надарил ги със злато и ги изпратил обратно като прате­
ници на Монголия заедно с чиновника Коготан. В писмото, което
Кубилай изпратил на папата, пожелал да му изпратят 100 умни
представители на християнската вяра, специалисти в „художестве­
ното слово, логиката, пеенето, математиката, астрологията, музика­

91
та и географията“. Кубилай натоварил посланиците да сключат
съюз с папата. Освен това пожелал те да се отбият в Ерусалим и да
вземат лампада от гроба на Христа. Сам Кубилай използвал умело
противоречията между мюсюлмани и християни за решаване на
собствени задачи.
Владетелят изпратил на Запад монаси уйгури — Рабан Саума и
Марк, които се отправили за Ерусалим като поклонници. Той им
възложил задачата да събират сведения. Двамата посланици, натова­
рени със специални пълномощия, посетили Константинопол, Рим,
Париж, Лондон, срещнали се с византийския император Андроник,
с римския папа Николай IV, с краля на Франция Филип IV, с краля
на Англия Едуард IV. Били разменени подаръци, послания и пр.
Кубилай установил контакти с Япония и редица други страни70.
Монголският хан Аргун изпратил през 1288 г. пратеници при
краля на Франция Филип IV, за да го привлече в създаването на коа­
лиция срещу султана на Египет. Кралят приел направеното предло­
жение.
Постепенно дейността на дипломатите се професионализирала.
Ако в началото императори и крале разчитали на прелатите да ре­
шават въпросите на дипломацията, с появата на съсловно-предста­
вителната монархия и с укрепването на националните държави мо­
нарсите започват да натоварват с дипломатически мисии граждан­
ски лица, респективно юристи. Както в редица други области на
обществения живот, в системата на образованието, науката и култу­
рата, така и тук юристите започнали да изместват теолозите. „Пра­
вистите — пише В. Е. Храбар — станали доверени лица на владете­
лите, помагайки им в борбата срещу феодализма, Църквата и импе­
рията.“71Така дипломацията придобила светско, гражданско съдър­
жание. Разбира се, духовните лица продължили да се включват в
дипломатическите представителства, за да изпълняват ритуалите,
които съпътствали дипломатическия церемониал. Освен това, кой­
то проявявал насилие над посланиците, бивал отлъчван от Църква­
та, а държавната власт предприемала съответните наказателни
мерки.

В края на направения преглед може отново да се подчертае, че със­

ловно-представителната монархия успяла да установи известни
дипломатически връзки и взаимоотношения, избягвайки в някои

70Д а л а й Ч у л у у н . Монголия в XIII—XIV веках. М., 1983, 75—78.

71 Н r a b а г, V. Esquise d’une histoire du droit international au Moyen age du IV-e au
XIH-e siecle. Paris, 1936, p. 56.

92
случаи, когато това било възможно, военните конфликти. Поради
сложността на установените обществени отношения позитивни ре­
шения се редували с негативни, приливи с отливи, взаимно съгласие
с враждебност. В името на взаимното разбирателство се преодоля­
вали политически противоречия, икономически разногласия, етни­
чески стълкновения, религиозни сблъсъци. Разменяли се делегации,
пишели се миролюбиви послания, свиквали се конгреси и конферен­
ции. През планини от предубеждения, коварства, перфидност, веро­
ломства, лукавства владетелите на държавите успявали да си пода-
дат ръка и да предотвратят неизбежното —войната. Във враждебно
настроени народности и държави били установявани дипломати­
чески представителства, призвани да уреждат проблемите, които
възниквали между континенти, империи, коалиции, държави. Така
историята престанала да бъде история на борбите, на конфликтите
и се превръщала в определени моменти в история на взаимната
търпимост и разбирателство.
В резултат от проявената дипломатическа активност напрежение­
то в междуконтиненталните и междудържавните отношения от­
слабвало и се нормализирало. Правото на силата отстъпвало пред
силата на правото. Войната се измествала от мира. Разумът започ­
нал да надделява над жестокостта и озлоблението. От спорадично
явление дипломацията се наложила като институция, като управ­
ленски орган. В името на новите отношения били свиквани конгре­
си, конференции, създавали се посолства.

Средновековни градове1
Обикновено град се нарича селище, заобиколено с крепостни стени.
За град, ограден със стена, се говори в Библията (кн. Левит, 25, 29).
Древните евреи не само опасвали града със стени, издигали в тях
кули, но го превръщали в религиозно, стопанско и културно среди­
ще, възвисявали го в град-майка (2 кн. Царства, 20, 19; Числа, 21,
32). В понятието „полис“, „град“ Омир влагал триаспектно съдър­
жание: първо, градско селище, второ, политическа единица и трето,

1Литературата за средновековните градове е огромна. За справка вж. The Cambridge

Economic History (Μ. M. Postan u H. J. Habakuk ed.) T. 2. Trade and industry in the
Middle Ages, 1952; T. 3. Economic organisation and policies in the Middle Ages, 1963;
L a v e d a η, P. Hugueny J. L’urbanisme au moyen age. Paris, 1974; Histoire de
L’urbanisme. 1. Paris, 1959; D u b y, G. L’Economie rurale et la vie des campagnes dans
L’Occident medieval. 2. Paris 1960.

93
гражданска общност, образуваща едно цяло. За историците и писа­
телите на Елада градът бил социален организъм, върху който се из­
граждал светът. Аристотел обяснявал зараждането на полиса като
резултат от обединяването на няколко селища.
Римляните разбирали многообразните функции на града и го
обозначавали с различни термини. С понятието „civitas, -atis“ те да­
вали характеристика на град, община, държава, гражданин, граж­
данско право. Много често те използвали думата „urbs, urbis“, с ко­
ято наричали град, обграден с крепостни стени, жители на град,
крепост, столица. В някои части на Римската империя си служели с
„villa, -ае“, лятна къща, заграден селски дом. Нерядко се среща и
„burgus, -i“, укрепено селище от градски тип. В съчиненията на араб­
ски историци и географи от IX—X в. се употребяват наименования­
та „мадина“, „балад“ и „карайа“, които притежават разнородно съ­
държание и се използват конкретно за селища от различен тип.
По интересен начин дефинирал града Прокопий Кесарийски,
който виждал в него три отличителни признака: притежаването на
градски статус, съответстващи постройки и многолюдно население.
Това обстоятелство го разграничавало от многобройните крепости.
Разбира се, в латински език се употребяват и други термини за
именуване на укрепени селища, които невинаги се характеризират
като градове. Става дума за castellum —малка крепост, укрепление,
убежище, планинско село, ферма, водохранилище, твърдина, и
castrum — многоаспектно понятие, употребявано в смисъл на малка
крепост, постоянен лагер, поредица градове, възникнали на базата
на укрепен лагер. Военните лагери, фиксирани с двата термина, мо-
жели да бъдат изградени на бряг на море за защита на кораби и от­
блъскване на десант. Освен това те придобили и други значения:
казарма, военна служба, военно дело, императорска резиденция.
Етимологическият произход на понятието за града обаче не може да
разкрие в пълнота социалното съдържание на явлението, което
било много по-широко и всеобхватно.

Теории за генезиса на средновековните градове2. Вече столетия на­

ред поколения западноевропейски учени-историци изследват за­
раждането и развитието на градовете. Натрупана е огромна литера­
тура, превърната в самостоятелен отрасъл на хуманитаристиката.
Създадени са редица теории за тяхната поява, за устройството и

2 В а 1 d w i n. J. W. The medieval Theories o f the just Price. Philadelphie, 1959; P i r e n-

n е, H. Histoire economique et sociale du Moyen Age (mise a jur par H. van Werveke).
Paris, 1963.

94
 управлението им, за икономическата им система, за културните им
функции. Лансираните възгледи за възникването на градовете —ро­
мански, гилдейски, маркови, сеньориални, пазарни — притежават
различна познавателна стойност. Марксистката теория отразява
материалистическото разбиране за обществения процес.
Представителите на романската теория — абат Жан Дюбо
(1670—1742), Огюстен Тиери (1795—1856), Франсоа Гизо (1787—1874),
Карл Фр. Савини (1779—1861) и др. — абсолютизират влиянието на
късноримските градове и с тях обясняват възникването на градове­
те в Западна Европа. Те правилно забелязват, че много от среднове­
ковните центрове се развили върху основите на римски центрове, но
не оценили достатъчно различията в тяхното социално съдържание,
обществени функции и пр. Те забелязали приемствеността в терми­
нологията, но не отчели, че ново съдържание придобили през сред­
новековната епоха категориите муниципии, куриа, куриали. Не взе­
ли под внимание обстоятелството, че римските муниципии и сена­
ти били вече историческо минало, а средновековните сеньори и тех­
ните васали представлявали значително по-различна политическа
сила. Подценили немаловажния факт, че мунципиалната система от
периода на късната империя трудно може да бъде сравнявана с уст­
ройството на градовете, които имали гарантирани свободи, права и
пр. Средновековната държава в лицето на своите империи, кралст­
ва и пр. разполагала с по-различна фискална система и финанси.
Другата теория, гилдейската, създадена от германския медие-
вист Ото фон Гирке (1841—1921), разглежда градовете като резул­
тат от образуването на гилдиите, на свободния съюз на гражданите
в защита на правата им. Сеньориалната концепция, наричана обик­
новено теория за феодалното имение — отстоявана от Карл Фрид­
рих Айхорн (1781—1854), Томас Арнолд (1818—1880), Карл Вилхелм
Нитцш (1818—1888) — търси началото на града във феодалното
имение, откъдето възникнали институциите и правото на града като
обществена система.
Марковата теория, свързана с имената и научното дело на Георг
Лудвиг Маурер (1790—1872), Ото фон Гирке (1841—1921), Георг фон
Белов (1858—1927), приема, че началото на града се корени в общи­
ната марка. Както показва и наименованието, пазарната теза откри­
ва произхода на града в пазарното право. Това разбиране се под­
държа от Рихадр Шрьодер (1838—1917) и С. Ритшел. Анри Пирен
(1862—1935), следван от С. Ритшел, обяснява генезиса на града с поя­
вата на пазара, организиран в бурга, крепостта.
Английският историк Фредерик Уилям Метлънд (1850—1906) за­
едно с някои други автори лансира известната бургова теория, спо­

95
ред която градът възниква на базата на крепостта, на бурга. Въз ос­
нова на топографски данни някои автори, като X. Планиц, Ед. Енен
и др., търсят аргументация за доказване особения специфичен харак­
тер на града като типично отражение на историята в Западна Европа.
Марксистката историопис, представлявана главно от историци
в бившия Съветски съюз и някогашната ГДР, разработва пробле­
ма в съответствие с историческия материализъм. Издават се трудо­
вете на В. В. Стаклицкая-Терешкович, А. Я. Левицки, С. М. Стам,
В. И. Рутенбург, Ф. Я. Полянски, А. А. Крилова, Т. С. Осипова, Η. П.
Соколов и др.
Съветската медиевистика обяснява появата на града конкретно
с отделянето на занаятите от селското стопанство, с развитието на
парично-стоковите отношения, с бягството на селяните от феодал­
ните имения и установяването им в нови местоживелища, с отделя­
нето на селото от града. Това са основните фактори, с които се
обяснява зараждането и утвърждаването на градовете като центро­
ве на занаятчийска и търговска дейност. В трудовете на медиевис-
тите от марксистката школа посочените предпоставки намират
съответна обосновка било с факти от изворите, било със социоло­
гическа аргументация.
Макар да са постигнати значителни успехи при поставянето и
решаването на редица проблеми в историографията, много въпро­
си остават нерешени и очакват своите изследователи. По неписана
традиция изследователите се занимават предимно с развитието на
градовете в отделните страни и рядко в континентите като цяло. По
тази причина все още не са намерили научна разработка общите
тенденции в градовете на Европа, Азия, Африка и Латинска Амери­
ка, както и своеобразията, които характеризират сложната им и ди­
намична история. Повече внимание се отделя на градовете като
стопански и религиозни средища, а по-малко —като люлка на нова­
та, средновековна цивилизация.

Извори и фактология. Историята на производителните сили и про­

изводствените отношения изобщо и по-специално на градовете е
отразена в множество свидетелства на епохата. Тяхното приблизи­
телно типологизиране е непосилна задача. Невъзможно е да се
проследят отделните извори и издания. Огромна информация се
натрупва в резултат от археологически разкопки. Анали и хроники,
както и разнообразни писмени материали разширяват знанията, с
които разполагаме, за материалния и духовния бит на гражданите,
за оръдията на труда, за жилището и жилищната среда, за отделни­
те видове занаяти и за тяхното практикуване. Нови факти съдържат

96
миниатюрите, изобразяващи вътрешното и външното устройство
на градовете, техните крепостни стени, отбранителни съоръжения,
мостове, стражеви наблюдателни кули, часовници.
Особен дял извори образуват различни трактати за занаятите и
занаятчийската дейност. Такъв характер има трактатът на монах
Теофил „Описание на различните занаяти“, а също „Книга на епар-
ха“, „Записки за Чанан“ на Сун Мин-циу, „Продукция на местното
производство“ и др. Особена стойност притежават хартите за обра­
зуването на отделните градове, за откриване на панаири и пазари,
издадени от императори, крале, сеньори и отделни други предста­
вители на аристокрацията. Цеховите статути, уставите са също важ­
но свидетелство за конкретното развитие на производствената дей­
ност. Специално отбелязване заслужават някои актови материали,
отчети, закони и др. на градските съвети.
Поради своя обем и разпръснатост в различните архивохрани­
лища на Средновековния свят все още липсва пълно цялостно изда­
ние на документацията за средновековните градове. Отсъствието на
подобен многотомен сборник се компенсира с издания на отделен
род извори, организирани от националните исторически школи в
света. Историците на Китай насочили своето внимание към събира­
нето и оповестяването на градското законодателство. Според някои
изчисления около 1003 г. действащото по онова време законодател­
ство възлизало на повече от 18 550 закона. През 1174 г. специално
ведомство по обнародването на закони оповестило „Кодекс зако­
ни“, отразяващ историческото развитие на икономиката в Китай
през X—XIII в. Привеждали се в известност и други извори: „Тър­
говски закони“, „Полезни изкопаеми“, „Коприна“, „Продоволствие
и стоки“ и др. Що се отнася до Индия, тук издирването на извори за
градовете на Средновековието продължава. Много голямо внима­
ние се отделя на вестите от археологически разкопки, даващи зна­
ния за материалния и духовния живот. Интерес предизвикват епи-
графските паметници: издирени са повече от 12 000 документа, но
са публикувани едва 3500.
Нумизматичните материали са интересен и важен извор. Писме­
ните паметници обаче продължават да се оценяват като най-ценни
за изучаване на средновековния град в историята на Индия. Прочу­
тите „Записки за Западния свят“ на китайския пътешественик бу­
дист-поклонник Сюан Дзан, пропътувал през 630—645 г. огромни
пространства, са един от най-често използваните извори поради
уникалния характер на вестите, съдържащи се в него. Информация­
та се разширява от „Житие на Сюан Дзан“, подготвено от негов уче­
ник. Фа Сиен, друг китайски пътешественик, обиколил Индия в на­

7 История на Средновековния свят 97

 чалото на V в., допълва фактите за редица процъфтяващи градове в
страната. За следващите периоди от живота на Индия изворовата
база се разширява и умножава. В началото на XII в. в правния ко­
ментар „Митакшара“ за старата Дхармашастра Яджанавалки се
включва голяма част от законодателството на Южна Индия през
Ранното средновековие. Описанието на китайския пътешественик
Джоу Жугуа за търговската дейност и стопанските отношения в
Индия около 1225 г. е недостатъчно оползовторена съкровищница.
Тази констатация, направена от някои изследователи, се отнася и за
наблюденията на арабския географ Ибн Хаукал, който осведомява
за множество търговски операции на индуси в Персийския залив.
Венецианецът Марко Поло, посетил Индия през 1292—1293 г., за­
познава обществеността на Европа с факти за различни страни от
живота на обществото в Индия: държавно устройство, касти, тър­
говия, стопански отношения. В тази насока интерес пораждат и дан­
ните на монаха Джовани Монтекорвино, член на Францисканския
орден.
От европейските исторически школи сравнително по-пълни из­
дания на изворите за средновековните градове организират медие-
вистите в Германия. През периода от 1870 до 1871 г. в Страсбург в
два тома излизат „Хрониките на германските градове от XIV до
XVI в.“ — едно добро издание. Фридрих Койтген (1861—1936) пуб­
ликува през 1901 г. в Берлин „Извори към историческото състояние
на градовете в Германия“. В 14 тома през 1879—1901 г. в Страсбург
са оповестени „Извори и актове на град Страсбург“. През периода
1885—1893 г. в Берлин излизат в три тома „Извори към историята
на град Вормс“. Издадени са и наративни извори за гр. Кьолн, „Хро­
ники на германските градове“ (т. XII—XIV. Лайпциг, 1875—1877),
„Актове към историята на положението и управлението на град
Кьолн през XIV и XV в.“ (т. I—II. Бон, 1893—1895). Една интересна
публикация на цеховите статути на гр. Любек излиза в самия град
Любек през 1864 г. под наслов: „Стари занаятчийски сдружения в
Любек“.
Френската медиевистика създава също солидни традиции при
издирването и отпечатването на извори за градовете и гражданите.
Един основен раздел образуват т. нар. „харти“, издавани от краля
или сеньорите за образуването на градовете. „Книга на занаятите“,
подготвена през 1268 г„ включва цехови устави и дава изключител­
но полезна информация за устройството и управлението на град­
ското занаятчийство. Албумът на Вилар Гонкур запазва за бъдните
векове рисунки на сгради, площади, мостове, кули, както и разнооб­
разни чертежи. Многобройни „Търговски книги“, съставени в голе­

98
ми количества от отделни търговци, осветляват множество подроб­
ности от състоянието на търговията и ролята на търговците. Про­
чутите „Кутюми на Бовези“, подготвени около 1280 г. от прависта
Боманоар (ок. 1250—1296), открехват завесата за живота на различ­
ните обществени слоеве в градовете. Такъв характер имат кутюми-
те на редица други градове: Орлеан, Артоа, Пикардия, Бретан,
Шампан и др.
Цялостният живот на Франция, включително и на градовете, на­
мира отражение в редица хроники и анали. Между тях заслужават да
се отбележат хрониката на Сен Дени, Голямата френска хроника и др.
Не остава назад в издирването на извори и английската медие-
вистика. Както и в живота на Франция, първите извори за развитие­
то на градовете в Англия били хартите за тяхното учредяване, даре­
ни от краля и различните магнати. За състоянието на градовете през
XI в. важни податки се срещат в известната „Книга за Страшния
съд“. Сравнително богати известия са запазени за големите градове
Лондон, Ливърпул, Бристъл, Йорк. За външната търговия сведения
се срещат в „Търговска харта“, „Трактат за дейността на корабната
компания“, „Свитъци за отчитането на митата“, „Памфлет за анг­
лийската политика“, „Черна книга на адмиралтействата“ и др.
Медиевистиката в Италия натрупва интересен и съдържателен
опит в изучаването на изворите за историята на градовете-републи­
ки на Апенинския полуостров, както и за останалите градски цен­
трове, избрали други форми на управление. Документите за образу­
ването на градовете — споменатите вече „харти“ — са първият до­
кумент от този род, открил важен етап от развитието на Мантуа,
Ферара, Пиза, Кремона, Генуа, Милано, Перуджа и др. Друг вид из­
вори били статутите за управлението на градовете. Свои статути
притежавали всички градове, но особен интерес предизвикват тези
на Парма, Модена, Пистоя, Бреша, Лука, Венеция. Оформени през
XIII—XIV в., те били основен извор за развитието на италианските
градове. Свои цехови статути притежавали всички градове, в които
били създадени занаятчийски организации: Венеция, Флоренция,
Сиена. С укрепването на градовете-републики била създадена прак­
тиката да се издават специален род грамоти, като например „Книга
за правата на Генуезката република“. Комуната във Флоренция под­
готвила специална книга (Либро деи провизионе) за приходите и
разходите на комуната. Флоренция запазила книга за раздаването на
милостиня.
Привилегиите, предоставени на чуждестранните търговци, са
друг вид извори. Те са фиксирани в специални издания от категория­
та на „Книга за правата на Генуезката република“, както и в мно­

99
жество други извори от подобно естество. Дейността на банките
също е отразена в редица документи. Издавани били „Книга за коп­
рината“, „Книга за преданите“, „Книга за бояджиите“, „Книга за ра­
ботниците“ и др. Научните трактати, посветени на един или друг
въпрос от историята на градовете, допълват общата информация, с
която разполагат историците. Става дума за такива произведения
като „Трактат за цеха на вълнарите“, в който са показани около 30
дейности при обработването на вълнения продукт. „Книга за раз­
личните страни и търговски мерки“ на търговеца от Флоренция
Франческо Балдучи Пеголоти (края на XIII в. — към 1347 г.) освет­
лява съществени страни от функционирането на търговията. За пър­
вата половина на XV в. голям интерес предизвиква трактатът „На­
ставление за търговското дело“, излязъл под перото вероятно на
магната от Флоренция Бернардо Уцано.
Както е известно, първите градове в историята на човечеството
възникнали през периода от IV до I хил. пр. Р. Хр. в Двуречието,
Месопотамия, Древен Египет. Сирия, Мала Азия, Задкавказието,
Индия, Китай. Те се оформили като административни и религиозни
центрове. Такъв характер придобили Урук, Киш, Ур, Лагаш, Мем-
фис, както и някои други средища. Обикновено те възниквали около
храмовете и развитието им било свързано с функциите на сакрални-
те институции. Най-големите градски средища били царски рези­
денции, крепости, религиозни седалища. В тях били съсредоточени
стопански институции, работилници и пр.
В процъфтяващото робовладелско общество градовете придо­
били ново социално съдържание и изпълнявали по-широки функ­
ции: те се превърнали в органи на социалнополитическата система
на обществото. В структурата на града влизали не само граждани­
те, но и населението, обитаващо неговите околности. В гръцките
полиси живеели не само коренните жители на града, но и селяните
от близките територии. Полисът бил формация от свободни граж­
дани земевладелци, част от които организирали труда на населението,
респективно на робите. Водеща личност в полиса бил поземленият
собственик, свободният занаятчия. Това, разбира се, не означава, че
всеки полис бил град и всеки град притежавал характер на полис.
По характера на своето население Спарта наподобявала село, Пи-
рея — търговско пристанище.
Италианските градове напомняли гръцките, но това се отнася
главно за селищата на етруските. След завладяването на италийски-
те градове от Рим обстановката се изменила. Възникнало делението
на граждани и селяни. Важно значение за формирането на римския
град имал издаденият от Юлий Цезар Закон за муниципиите, общи­

10 0
ните. Бил оформен социалният статут на римския гражданин: осво­
боден от налози. Възникнали специализирани градски социални
групи: магистрати, оформени в градски съвет, и пр.
Приема се, че след VII в. в историята на Европа и Азия се офор­
мили три основни типа градове. Единият тип били европейските
градове и по-специално италианските, вторият тип — арабските, и
третият — византийските. Използването на сравнителноисторичес-
кия метод при тяхното анализиране ще помогне за по-доброто вник­
ване в проблемите. Не е лишено от основание разбирането на някои
историци, според които мюсюлманският град бил равноправен
приемник на античния полис, както византийският град — на евро­
пейския.
В Азия и Европа градовете се появили през Ранното средновеко­
вие. Ако в Азия, по-специално в най-развитите страни като Индия,
Китай, Арабския халифат, началото им се отнася към VII—VIII в., в
Европа картината била по-сложна: в италианските предели градове­
те се появили към VII—VIII—IX в., докато в другите западноевро­
пейски страни зараждането им станало през периода от X до XII в.
Това е напълно разбираемо, като се вземе под внимание обстоятел­
ството, че развитието на отделните страни и райони протичало не­
равномерно.
Една от причините за различията между мюсюлманския и рим­
ско-византийския град се корени в обстановката, настъпила след за­
воеванията на варварите. След падането на Западната Римска импе­
рия интензивното развитие на Арабския халифат оказало значител­
но влияние върху икономическия и политическия живот на конти­
нента. Концепцията на А. Пирен, според когото причина за упадъка
на Европа след нашествието на варварите било образуването на
Арабския халифат, който прекъснал връзките с континента, едва ли
може да се приеме. Не подлежи на съмнение, че в продължение на
няколко века обменът между Азия и Европа включвал суровини,
предмети на лукса, новости в областта на техниката. Напредъкът на
Изтока не предотвратил победата на Реконкистата, както и органи­
зирането на кръстоносните походи. Не е за подценяване обстоятел­
ството, че докато рицарите на Европа правели усилия да установят
господство в Изтока, в Ломбардия и Фландрия разцъфтявали гра­
довете и занаятчийската и търговската дейности достигнали голе­
ми успехи.
В Европа средновековните градове възникнали върху две соци­
ални основи. Едната била системата на античните муниципии, пре­
търпели катастрофален упадък след нашествията на варварите, а
след това тръгнали по пътя на преобразуването в качествено нови

101
 формации. Другата създавали структурите на селищата на варвар­
ските племена и новите центрове на социалния живот: политическо-
административните седалища, сакралните пунктове, правителстве­
ните резиденции, военните и граничните лагери, защитните форто-
ве, кули и пр. Във всички тези поселения се извършвала разнообраз­
на занаятчийска и търговска дейност.
Тези два основни типа селища — римските муниципии, от една
страна, и новите центрове — от друга, се превърнали в изходни пунк­
тове за развитието на средновековните градове. Различията в хро­
нологическите граници на този сложен процес на градообразуване
в Европа и Азия наистина са твърде широки: от I—II хил. до IX в.
Това бил грамаден период от време, през който се формирал град­
ският строй, възникнали и се утвърждавали структурите на новата
обществена система.
Появата на градовете отбелязала началото на нов етап в история­
та на средновековното общество: завършило Ранното средновеко­
вие, настъпил периодът на развития феодализъм. Границата между
двата етапа отбелязали зараждането и утвърждаването на градове­
те. Възникнали веднъж, те не били само центрове на занаяти и тър­
говия, но и на административна, военна, религиозна и културна дей­
ност. Това определяло и тяхното важно място в икономическата,
политическата и културната история на човечеството. За разлика от
Византия и страните на Изтока, където феодализмът възникнал вър­
ху основата на разлагащите се робовладелски отношения и преуст­
ройството не засегнало съществено градовете, в Западна Европа
тяхната история била по-сложна и противоречива. В редица страни
на Изтока, като Иран, старите градове продължавали да съществу­
ват. Константинопол, Александрия и Антиохия разцъфтявали като
средища на занаятчийска и търговска дейност, поддържали оживе­
ни търговски връзки. В Китай имало редица градове, които процъф­
тявали — Хуанджоу, Чанан, Лоян и др. В Индия също се развивали
множество градски центрове —Наланда, Джилики, Каляни, Шриви-
джайа и др.
В Западна Европа преди преходната епоха от стария към фео­
далния свят градовете в значителна степен западнали. Намаляло и
населението в традиционните територии на империята — Италия,
Испания, Галия и др. Това се отнася и за Изтока през периода на
Великото преселение на народите.
Хронологически зараждането на градовете в Западна Европа се
отнася към X—XII в., когато в резултат от по-нататъшното разви­
тие на производителните сили занаятите се отделили от селското
стопанство. За това спомогнало и развитието на парично-стоковите

102
отношения, както и общото усъвършенстване на социално-иконо­
мическите и обществено-политическите отношения. В страните на
Изтока това станало значително по-рано — през VI—VIII в.

Причини за възникване на градовете3. В основни линии те се коре­

нели в дълбоките промени, които настъпили в икономическия жи­
вот на обществото към края на Ранното средновековие. Производи­
телните сили отбелязали значителен подем.
Повсеместно било въвеждането на усъвършенстван плуг на коле­
ла с режещо устройство, лемеж и приспособление за размяната им.
Занаятчийският отрасъл придобивал все по-голямо значение.
По-нататъшното развитие на производителните сили неизбежно
водело до обособяване на нови занаяти, до усъвършенстване на тех­
никата и технологията на производствения процес. Настъпил подем
в обработването на металите, тъканите, кожарството, строителст­
вото, мелничарството. Важна роля започнали да играят железооб-
работването и производството на вълнени тъкани. За нуждите на
селското стопанство били изработвани плугове, палешници, копачи,
лизгари, мотики, пирони, а за военното дело — шлемове, ризници,
копия, мечове. Нараснало значението на металолеенето, на сара-
чеството, дърводелството, на текстилното производство.
Подобрило се обработването на тъканите. Вълнените дрехи ма­
сово навлезли в бита. В самостоятелен отрасъл се превърнало сук-
нопроизводството. Фландрия, Фрисландия, Североизточна Фран­
ция и Северна Италия станали традиционни средища на сукнарска-
та промишленост.
Появата на специализираните занаяти се отразила върху по-на­
татъшния възход на селското стопанство. Въвеждането на по-съ-
вършени оръдия на труда подобрило обработването на селскосто­
панските култури и увеличило продукцията. Размяната между село­
то и града се разширила.

Възникване на градовете. В резултат от отделянето на занаятите от

селското стопанство, бягството на селяните от феодалните имения
и цялостното развитие на икономическите взаимоотношения въз­
никнала обективната потребност от градове и от градска организа­
ция на производството. Наистина, градовете съществували и в ста­
рото робовладелско общество, но през време на варварските на­
шествия те били до голяма степен разрушени. Запазените от тях

3 Р i г е η η е, Н. Les villes et les institutions urbanes. Paris—Bruxelles, 1939; L u d a t, H.

Vorstufen und Enstehung des Stadtwesens in Osteuropa. Koln 1956.

1 03
през Ранното средновековие се превърнали в административни цен­
трове, епископски седалища, крепости, които бранели жителите си
от нашественици.
Една част от избягалите от феодална зависимост и експлоатация
селяни, занимаващи се със занаятчийство, намерили убежище в ста­
рите градове на Италия, Франция, Германия, Англия и другите
страни. Възобновили своя живот италианските градове Венеция,
Генуа, Неапол, Флоренция, Болоня, Милано, Рим. Оживила се ико­
номиката на френските средища Тулуза, Лион, Марсилия, Бордо,
Париж, на германските — Кьолн, Майнц, Регенсбург. Разцъфтели
английските центрове Лондон, Йорк, Глостър, Честър.
Малкото по брой стари градове не били в състояние да приютят
многобройните маси занаятчии, които търсели не само пазари за
пласиране на своята продукция, но и средища, където да живеят.
Били основани много нови градове, които се преустроили в центро­
ве на занаятчийската и търговската дейност. Названията на някои от
тях били свързани с местата, около които възниквали. Известна
част се оформили около замъци и крепости —Аугсбург, Страсбург,
Бранденбург; друга част се установили около мостове и реки —
Бюрге (мост), Оксфорд (биков брод), Франкфурт на Майн, Франк­
фурт на Одер и др. Известен брой градове израснали около различ­
ни абатства — Сент Жермен, Сент Етиен, Сент Олбанс, Сант Яго.
Върху по-нататъшния подем на селскостопанската и занаятчий­
ската дейност благотворно отражение дало въвеждането на редица
технически новости. През времето след IX—XII в. в Европа се раз­
пространили впрегатни принадлежности с хамут, които усъвършен­
ствали транспорта и увеличили тегловата сила на конете. Започна­
ло съоръжаването на вятърни мелници, познати още от древни вре­
мена, за мелене на зърно. Вятърните мелници, снабдени със зъбча­
ти принадлежности, започнали да се използват и в други сфери на
производството. Наред с водните мелници те се превръщали в из­
точник на енергия. В металургията внедрявали водното колело за
привеждане в движение на мехове, пълни с въздух, чрез които се
движели ковашки чукове в ковачниците. Водното колело се използ­
вало и при боядисването на платове.
През XI—XV в. бил внедрен хоризонтален тъкачен стан с педа­
ли, който увеличил производителността на труда 4 пъти. След като
през XIII в. в Китай било открито примитивно ракетно оръжие, то
преминало у арабите, а чрез тях — в Европа. По това време арбале­
тът изместил лъка и се превърнал в широко разпространен вид оръ­
жие. След 1320 г. в Европа се въвели първите оръдия, стрелящи с
барут. Усъвършенствало се отливането на чугун. Във Венеция се

104
разширило производството на стъкло. В Англия каменните въгли-
ща започнали да се използват за отопление. За привеждане в движе­
ние на стругарски стан около 1350 г. започнала да се използва сила­
та на водата.
Важно значение имали конструираните около 1450 г. часовници
с пружини. През 1436 г. германският изобретател Йохан Гутенберг
(1400—1468) поставил началото на книгопечатането в Европа. До
1500 г. броят на печатниците достигнал 250, напечатани били 40 000
книги.
Градовете —центрове на занаятчийска и търговска дейност. Мес­
тата, където избягалите селяни се заселвали, били избирани в зави­
симост от много причини: подходящи условия за упражняване на
занаятите, сигурност за живота и продукцията на занаятчиите, въз­
можности за набавяне на суровини и за пласиране на стоките. Най-
рано се образували градовете в Северна Италия и Южна Франция,
където развитието на производителните сили протичало по-бързо и
отделянето на занаятите от селското стопанство станало необрати­
мо. След това, през X—XI в. се създали възможности за поява на
градове и в Северна Франция, Нидерландия, Англия и Югозападна
Германия. През XI в. възникнали градове във Фландрия, а през
XII—XIII в. — в Скандинавските страни и Ирландия.
Компактната част от населението на новосъздадените градове
образували занаятчиите, които напуснали своите села, движени от
желанието да отхвърлят личната си зависимост от феодала земев­
ладелец. Борейки се с феодалната аристокрация, селяните, които
ставали граждани, извоювали редица права и привилегии и предим­
но своята свобода.
Макар да ставали граждани, занаятчиите запазили селските си
навици, връзките си със селата. За разлика от селата, които се нало­
жили като центрове на земеделие и скотовъдство, градовете се
оформили като средища на занаяти, на промишленост и търговия.
При все това селското стопанство продължавало да заема важно
място в живота на градовете. В редица градове бил отглеждан до­
битък, заради което собствениците му притежавали ниви, пасища и
градини. Занаятите, които били упражнявани, зависели до голяма
степен от суровините, произвеждани в селата.
Броят на градовете в Европа и Азия трудно може да бъде уста­
новен, но има известни данни, въз основа на които могат да се на­
правят приблизителни изчисления. Приема се, че в края на XV в. в
Европа се оформили около 10 000 града, а в Свещената Римска им­
перия те достигали към 3000. През XI в. от 120-те града в Германия

105
 40 били епископски, 12 — кралски резиденции, а 60 — центрове на
феодални владения. При английския крал Едуард I (1272—1307) в
Парламента участвали представители на 166 града, от което може
да се направи заключението за техния брой в Англия по това време.
От списъка за налозите от 1377—1381 г. става ясно, че имало към
300 градски центрове, като Йорк броял повече от 10 000 жители, а
Бристъл, Плимът, Ковънтри, Норич и Линкълн достигали от 5000
до 10 000 души, докато други 11 града възлизали от 3000 до 5000
души. Към края на XV в. градовете в Швеция достигнали около 80.
Оскъдната, откъслечна информация, разпръсната в различни из­
точници, дава известна възможност за възстановяване картината на
градовете в страните на Изтока. Според един списък на Георги Ки­
пърски от V—VI в. в Сирия и Палестина градовете били 138. Ако се
правят изводи от някои китайски сведения, би могло да се стигне до
заключението, че в Южна Индия имало 580 града, които китайски­
ят посланик в Харши, пълководецът Уан Сюандзие, успял да поко­
ри по време на един наказателен поход през 648 г. Това сведение се
поставя под съмнение от някои историци. Те не приемат, че, общо
взето, малобройният отряд, съставен от тибетци и непалци, които се
намирали във васална зависимост, може да покори толкова много
градове. В огромната Китайска империя могат да се правят само
приблизителни изчисления за броя на градовете през отделните ета­
пи от нейната бурна история. Знае се, че през VII в. империята била
разделена на 9 големи окръзи. Самата администрация включвала
190 области и 1255 околии. Начело на вътрешната администрация
стояли 12 губернатори, като цялото население достигало около 46
млн. души. В Европа картината била по-друга: ако през първите сто­
летия след нашествието на варварите градовете не надминавали
неколкостотин, през XV в. те достигнали около 10 000.
В зависимост от своите мащаби, от броя на населението, градо­
вете в Европа и Азия, които се появили в началото на развития фео­
дализъм, могат да се разделят на три групи —големи, средни и мал­
ки. Големите градове надхвърляли 80 000—100 000 жители: Париж,
Лондон, Милано, Венеция, Флоренция, Севиля. Кордова броял
500 000, а Краков — 140 000 души. Средните градски центрове обик­
новено били населени с 20 000—30 000 жители, а малките — с 1000—
5000.
В навечерието на Великите географски открития (в края на XV в.)
италианските градове Милано, Венеция, Флоренция, Генуа и Рим
достигнали 80 000—100 000 души. Париж наброявал повече от 100 000
жители, а Лондон — около 80 000. В Германия в Кьолн живеели
40 000 души, в Хамбург, Любек и Нюрнберг — около 25 000.

106
 Многолюдни градове по онова време се оформили и в страните
на Изтока. В Китай древните столици Лоян и Чанан, а след тях и
редица други центрове от категорията на Хайфън, Чанша, Хуан-
джоу, Фуджоу, Цюанджоу и др. достигали над 1 млн. души. За гра­
довете на Индия сведенията са сравнително по-оскъдни, но не под­
лежи на съмнение, че те не отстъпвали на тези в Китай, макар да
притежавали свои особености. Китайският пътешественик Джоу
Жугуа, който посетил Индия около 1225 г., споменава 32 града в Ка-
раманделския бряг, средища на оживена търговска дейност. Но об­
щият им брой бил значително по-голям.
В качеството на основатели на градовете занаятчиите образува­
ли компактната част от населението. Самият занаятчия бил самос­
тоятелен производител, който изработвал в своята работилница
стоки за размяна, за продажба. Броят на професиите, на занаятите,
практикувани в градовете, се увеличавал в тясна връзка с развитие­
то на производителните сили, на производствените отношения. От­
носителна представа за това могат да дадат някои данни, с които
разполага историческата наука. В края на XIII в. в Париж имало около
300 занаятчийски и търговски специалности. Това свидетелства за
сравнително голямото им развитие. През първата половина на XIV в.
във Франкфурт на Майн съществували 173 професии, нараснали
през втората половина на века на 579. Броят на професиите в мета­
лообработващата промишленост през XIV—XV в. достигнал 35, а в
дървообработващата — 17, в текстилната — 17 и в строителната — 19.
Големи възможности за развитие притежавала рудодобивната
промишленост. Най-важен център за добив и обработване на желя­
зо станал Норич (по-късно Щирия и Каринтия), където се добивало
желязо. Желязна руда се копаела в Британия, Източна Галия и За­
падна Германия. Сребро се добивало в Шварц (Тирол) и Шнееберг
(Саксония). В Централна Европа основни рудодобивни райони ста­
нали Щирия, Каринтия, Швеция, Чехия, Тирол и Вестфалия.
Развивал се и добивът на драгоценни метали. Златото се добивало
чрез промиване на пясъка в реките Рона и Рейн. Сребро копаели в Испа­
ния, Чехия, Харц, Тирол, Саксония, Силезия, Трансилвания.
Като основен отрасъл в металургията се наложило оръжейното
дело, което широко се развило във всички държави. В Европа голя­
ма известност придобили оръжейниците в Милано, Толедо, Солин-
ген, както и в Пасау, Нюрнберг, Аугсбург.

Поява на цеховете. Важно завоевание на занаятчиите било създава­

нето на специални професионални организации, наричани цехове.
Те се появили заедно с градовете и целели да защитят интересите

1 07
на занаятчиите, да запазят монопола в производството на стоките в
даден отрасъл. Формирането на всеки нов клон в занаятите предиз­
виквало организирането на нов цех.
В началото цеховата организация дала тласък върху развитието
на занаятчийското производство. Тя ограничавала стремежите на
едни майстори да богатеят за сметка на други, осигурявала еднакви
условия за производство и продажба на продукцията. Постепенно
обаче цеховете изчерпали своите възможности да развиват произ­
водството и започнали да задържат развитието на производителни­
те сили, забранявайки да се въвеждат нови, по-модерни оръдия на
труда. Те сковавали темповете на промишленото производство.
В хода на историческото развитие градовете били разтърсени от
нови борби. След като гражданите се освободили от феодалните
господари, властта преминала в ръцете на малка група богаташи,
търговци и лихвари, наречена патрициат. Патрициатът заграбил
управлението и го използвал за своите цели, увеличавал данъците,
злоупотребявал с финансите, грабел населението — занаятчиите и
техните цехове. Това породило недоволство и гражданите вдигнали
бунт срещу неговите действия. Борбата, известна под названието
„Цехова революция“, продължила два века. Когато цеховете побеж­
давали, патрициатът загубвал позиции и градовете преминавали
под ръководството на цеховата организация. В случаите, когато
властта била разделена между цеховете и патрициата, обстановката
се променяла. В италианските градове Венеция и Генуа, както и в
немските градове Хамбург и Любек той запазил своето господство
и създал патрициански републики.
През XIV в. настъпило изменение в цеховете, които започнали
да страдат от нови противоречия. В еднородната им по-рано маса
настъпило икономическо и социално неравенство. Заможната цехо­
ва прослойка в лицето на майсторите започнала да експлоатира
дребните майстори, калфите и чираците. Това породило масови на­
дигания на градските бедняци. В редица градове на Западна Евро­
па, като Флоренция, Перуджа, Сиена, Кьолн, избухнали въстания.
Най-голямо значение придобило въстанието във Флоренция.

Социален климат и бит на градовете. По-нататъшното развитие на

занаятите в градовете довело до укрепване на търговията и банко­
вото дело. Увеличило се значението на панаирите. Оформили се два
района на търговията в Европа. Единият, Средиземноморският, об­
служвал връзките на търговците с Изтока, другият, включващ тери­
ториите на Балтийско и Северно море, свързвал руските търговци
със Скандинавските страни, Германия, Англия и други държави. В

108
процеса на търговските връзки и взаимоотношения възникнало лих-
варството, появили се сарафите, обменителите на пари.
В Ломбардия, Северна Италия, били създадени банкови канто­
ри. Появили се банките. Първата публична банка възникнала в Ге­
нуа през 1407 г. След нея били основани банки в други големи гра­
дове на Италия и останалите страни на древния континент.
Оживяването на занаятчийската дейност, търговията и парично-
стоковите отношения дали отражение върху начина на живот на
гражданите, върху техния бит и култура. Те оказали влияние върху
жилището и жилищната среда, върху облеклото, върху храната и
храненето. Къщите били изграждани на два-три етажа, като горни­
те етажи надвисвали над долните и ги затъмнявали. Жилищата
били малки, тесни и неуютни, а улиците — неудобни и мръсни.
Архитектурата на градовете отразявала неспокойната, несигур­
на атмосфера, която съществувала през Средновековието. Градове­
те били оградени със стени: по-богатите с каменни, по които се из­
дигали кули, а по-малките с дървени, заобиколени с водоеми и ро­
вове, които предпазвали гражданите от нападения. Когато стените
се оказвали тесни, новите граждани — обикновено бедни и социал­
но нестабилни — се заселвали от външната им страна и отваряли
работилници. Щом броят на населението се увеличавал, били изди­
гани нови крепостни стени, които трябвало да защитят имота и жи­
вота на гражданите.
В околността на крепостните стени се простирали нови градини,
пасища, собственост на гражданите, които ги стопанисвали. Не били
редки случаите, когато по улиците и площадите на градовете пасял
добитък, а из локвите на улиците и по сметищата ровели свине.
В санитарно отношение средновековните градове били в лошо
състояние поради неспазване на елементарна хигиена. Много често
пламвали масови епидемии, които покосявали живота на голяма
част от населението. Избухвали и пожари, които обхващали къщи­
те, прилепени една до друга. Така много бързо изгаряли цели квар­
тали.
Улиците носели названията на занаята, разпространен по тях —
„Ковашка“, „Медникарска“, „Сарашка“ и др. В центровете на гра­
довете се откроявали сградите на катедралата и градския съвет. Из­
дигала се и градската кула. Градовете били обграждани с крепост­
ни стени, които ги опасвали в два-три реда.
Възникването и утвърждаването на градовете имало голямо зна­
чение в историята на обществото. Градовете станали първостепе­
нен фактор в икономическия, политическия и културния живот.
Изменило се съотношението на социалните сили. Под влияние на

109
развиващите се стоково-парични отношения в най-напредналите
страни на Западна Европа — Италия, Франция, Англия, Нидерлан­
дия и Западна Германия —селяните били освободени от крепостни-
ческата зависимост. Това водело до влошаване положението на
най-бедните слоеве от населението, до изостряне на класовата бор­
ба, до избухването на големи въстания и селски войни. В процеса на
развитието на градовете били създадени предпоставките за полити­
ческа централизация, за обединяване на държавите, за формиране
на съсловната монархия, която по-късно се превърнала в абсолют­
на монархия. Феодалната разпокъсаност отстъпвала пред новите
социални сили, свързани с образуването на нациите.
През Късното средновековие, когато се зараждали новите капи­
талистически отношения, настъпили значителни изменения в ця­
лостния живот на градовете. Подобрил се начинът на живот. Пови­
шило се равнището на бита — обществен, семеен и личен. Нарасна­
ла културата на градското население.

Градовете и социалните конфликти. При своето зараждане занаят­

чиите сами продавали произведенията си, те били не само произво­
дители, но и търговци. Това обстоятелство не само ги откъсвало от
феодалната аристокрация, но ги противопоставяло на нея. Голяма
част от градовете се появявали върху владенията на феодалите, кои­
то товарели населението с всички данъци, такси и повинности. Зе­
мевладелците много често си служели с насилие, за да увеличат свои­
те печалби. Градовете се вдигали на борба. В редица случаи гражда­
ните успявали да отхвърлят господството на феодалите и да извоюват
самостоятелност. Гражданите на Северна Италия и Южна Франция се
освободили от земевладелците и образували свои самостоятелни
градове-републики. В малки своеобразни държавици се превърнали
градовете Венеция, Генуа, Флоренция, Равена и др. Самостоятел­
ност получили и т. нар. „имперски градове“ в Германия.
В резултат от извоюваните свободи гражданите придобили въз­
можност да разширяват занаятчийската дейност и да увеличават
своите богатства.
В някои градове било постигано съгласие за мирно уреждане на
възникващите противоречия. Градските власти се примирявали с
частичното господство на сеньора — бил той херцог или епископ.
Например през първата половина на XIII в. във Ферара епископът
получил част от градските приходи; на пазарния площад в града се
намирал кантарът на епископа, с който се отмервал десятъкът. В
Алби съществували мирни отношения между града, възглавяван от
подест, и местния епископ, като съгласно специалната грамота от

1 10
1283 г. подестът трябвало да произнася клетва за вярност пред
епископа. Когато в Сиена настъпвали затруднения, за тълкуване на
градския статут трябвало да бъде избиран епископ. При завладява­
нето на Тортон към епископа бил отправен въпрос: жителите на
града не са ли „серви на епископа и негови поданици“. В отговор
епископът заявил, че бил „само пастир, ректор и страж на народа“.

Всеобщото и неповторимото в градовете. Като обществено явление,

дало облика на Изтока и Запада при възхода на Средновековния
свят, градовете притежавали множество сходни черти, отразяващи
най-общите закономерности на историческия процес. Поначало те
представлявали качествено нов феномен в развитието на човешко­
то общество. В, общо взето, еднотипното устройство на аграрната
система през Ранното средновековие градовете образували градско
стопанство, което предизвикало възникването на цяла поредица от
съответстващи социални структури: градско право, пазар и търгов­
ско право, административни учреждения, религиозни институции,
културни центрове.
Зараждането и развитието на града в Западна Европа е засвиде­
телствано по особен начин от съвременниците. Хронистът Йоханес
Лонги от Сен Бертен проследява появата на гр. Брюге: „За нуждите
и потребностите на обитателите на замъка започнали да се стичат
при вратите на неговия мост търговци или продавачи на по-ценни
неща, след това лавкаджии, след това съдържатели на ханове за хра­
нене и приютяване на онези, които търгували в присъствието на
владетеля, който често присъствал там. Започнали да се строят
къщи и странноприемници, където да се подслоняват онези, които
не могли да се поберат в замъка. Станало обичай да казват „да идем
при моста“, където селището се разрасло толкова много, че скоро
се образувал голям град.“ Както се вижда, хронистът вярно доловил
динамиката на градообразуването и го описал по неговите външни
белези.
Ако се опитаме да типологизираме средновековните градове на
Европа по обществено устройство, по начин на живот, по форма на
управление, можем да ги разделим на няколко основни групи. Една
част от тях се оформили като имперски, друга —като патрициански
републики, трета — като градове-държави, четвърта — като градо­
ве-комуни. Всички те обаче функционирали като повече или по-мал­
ко самостоятелни комуникации, като своеобразни стопански системи.
Самото профилиране на градовете като самостоятелни общест­
вени институции не било постигнато мирно и безконфликтно, а в
резултат от мъчителни битки за свобода и независимост. Импер­

111
ските градове, наричани независими, свободни, се зародили в Гер­
мания на базата на епископските седалища, превърнати през XIII—
XIV в. в свободни средища. В техния състав влизали Кьолн, Страс­
бург, Любек, Хамбург, Бремен, Аугсбург, Регенсбург, Нюрнберг.
Тези градове де юре били зависими от императора, но де факто по­
стигнали свое самостоятелно управление. Това им гарантирало въз­
можността да обявяват война и да сключват мир, да секат монети.
През XIII в. броят на такъв род градове в Свещената Римска импе­
рия достигнал 15, а през 1489 г. — 80.
Патрицианските градове-републики се утвърдили в Европа през
XII—XIII в. и се отличавали с някои специфични особености. Пат-
рициатът, богатата социална група граждани, определяла състава
на градския съвет, магистратурата, финансовата администрация.
Поради това тя регулирала размерите на данъците и налозите, на
митата. В страни, в които властвала феодалната раздробеност и
разпокъсаност, като Италия и Германия, патрициатът разполагал с
неограничени права. Така било във Венеция и Генуа, а също и в Хан-
зейските средища във Фландрия, Англия, Северна Германия. В тази
насока в типични ханзейски градове с патрицианска форма на уп­
равление се превърнали Любек, Хамбург, 1Цралзунд, Люнебург.
Градовете-държави били друг вид социални образувания, които
включвали в своята управленска система цели области заедно със
селата. Те били републики, възглавявани от градски съвети. В Ита­
лия такива градове-държави, притежаващи самостоятелно управле­
ние, били Венеция, Флоренция, Генуа, Лука, Равена, Сиена, Бол оня и
др., а в Германия — Аугсбург, Нюрнберг, Франкфурт на Майн и др.
Наред с изброените типове градове съществували и такива, кои­
то се намирали под патронажа на кралете и заемали поради това
по-особено положение в икономическия живот на континента. В уп­
равлението им взимал участие представител на краля или сеньора,
който ограничавал до известна степен тяхната самостоятелност. В
същото време тези градове можели да избират свободно своите
членове на съвета, съда, военните и пр. В такъв смисъл те разпола­
гали с ограничени правомощия. В тази категория центрове влизали
множество градове във Франция и Англия. Във Франция подобен
статус извоювали Париж, Орлеан, Шартр, Нант, Бурж, Лорис, а в
Англия — Лондон, Оксфорд, Кеймбридж, Глостър, Линкълн, Ипсу-
ич и др.
Европейските градове, които се развивали, не разполагали с
еднакви възможности. Някои притежавали голяма стопанска мощ,
докато други разполагали с по-ограничени възможности. Понача­
ло обаче създаването им от бивши селяни довело до действителен

112
прелом в цялостния живот на Средновековния свят. Не само на За­
пад, но и на Изток, в Африка, а също и в Доколумбова Америка за­
раждането и утвърждаването на градовете като икономически, об­
ществени, търговски и духовнокултурни средища обусловило пред­
поставки за нов подем в живота на народите.
Най-сетне градовете-комуни образували друга самостоятелна
група селища, които разполагали със самоуправляващи се админи­
стративни структури: изборен съвет, съд, финанси, военен потенци­
ал. Това били силни, материално стабилни формации. Извоювали
редица права от сеньорите — не плащали оброци, ангария и пр., те
трябвало да им предоставят еднократна сума ежегодно, както и да
се включат със съответно военно подразделение в армиите им по
време на война. При това положение градовете-комуни все пак се
намирали в определена васална зависимост от сеньора, върху чии-
то земи живеели. Такъв тип градове били Лан, Амиен, Соасон,
Реймс, Ноайон, Бове, Сен Омер, Сен Кантен.
Както можело да се очаква, аристокрацията гледала с недоверие
и подозрение на дейността на градовете-комуни. Това се вижда от
едно изказване на хрониста Гвиберт (1053—1124), абат на манасти­
ра „Св. Мария“ в Ножан. „Комуна, това ново, предизвикващо отвра­
щение слово — пише той в автобиографичното си произведение
„Моят живот“. —Ето защо под него разбират: подлежащи на обла­
гане с поголовна талия, само веднъж в годината изпълняват обик­
новеното задължение спрямо сеньора. Ако те нарушат с нещо зако­
на, те отговарят само със заплащането на определената глоба, а що
се отнася до другите тежести и повинности, с които е прието да бъ­
дат облагани селяните, те са освободени напълно от тях.“
В страните на Изтока градовете били продукт на общите законо­
мерности, характерни за Европа. В страните на Азия градовете из­
никнали значително по-напред, още през Ранното средновековие. В
условията на възходящия феодализъм градовете в Китай, Индия и
Близкия изток вече процъфтявали.
Напредъкът в развитието на градовете в Китай настъпил през
XI—XIII в. В най-големите центрове на империята —Хайфън, Чан-
ша, Хуанджоу, Фуджоу, Цюанджоу и др. —живеели по половин ми­
лион жители, които се занимавали със занаятчийска и търговска
дейност. Гражданите обработвали желязо, строяли кораби, произ­
веждали копринени тъкани, фарфор, печатали книги. В големите за­
наятчийски работилници, които възникнали, се създавала значител­
на продукция, която служела не само за задоволяване на потребно­
стите на вътрешния пазар, но и за износ. Това спомогнало за нараст­
ване броя на градското население. В някои от южните територии на

8 История на Средновековния свят и з

 Китай гражданите вече образували повече от 10 % от цялото на­
селение, което било предимно селско и се занимавало с аграрна
дейност.
Характерна особеност на градския живот отбелязало преуст­
ройството на печатното дело, настъпило в средата на XI в. При ди­
настията Сун шрифтът за печатане започнал да се изработва от гли­
на, макар все още да преобладавало дъсченото печатане, ксилогра-
фията. Разширил се кръгът на частните библиотеки. Увеличил се
броят на читателите. Израснали множество нови коментатори на
текстовете на стари историци. Специалистите по съставянето на
енциклопедични съчинения се увеличавали. Нараснал броят на об­
разованите читатели.
През следващия период от развитието на градовете настъпила
по-голяма диференциация и специализация на занаятчийската дей­
ност. Хуанджоу, Шънджън, Дзиндъджън и други градове се специа­
лизирали в производството на копринени тъкани и в бубарството.
Освен на коприна, в центрове на памучната промишленост се пре­
върнали Сундзян, Суджоу, Шанхай, Фуджоу. Градовете Дзиндъдж­
ън, Дъхуа, Динджоу станали средища за производство на порцелан.
Град Уху се прославил с бояджийската си промишленост; Фошан се
наложил с железодобива и с ювелирните си изделия.
Специализацията на занаятите се задълбочавала. Над 550 цехо­
ви и търговски организации функционирали в Суджоу, а в Пекин се
обособили 132 отделни занаяти.
Друг път на развитие поели градовете в Индия. Те се оформили
не само като жилищни средища, центрове на занаяти и търговия, но
и като средоточие на управление, на военноадминистративна власт.
В държавата Харши през VII в. градът на санскритски бил обозна­
чаван с буквата „адхиштхана“ — „място за управление, за власт“.
Този смисъл на понятието „град“ получил разпространение в сред­
новековна Индия, където бил употребяван персийският термин
„шахр“, което означава „власт“. Думата произхожда от старопер-
сийската „кшатра“, „власт“. Характерна особеност на града в Ин­
дия през целия период от XIII до XVIII в. е, че в него била съсредо­
точена властта, управлението на обществото.
За разлика от европейския градски модел, този в Южна Индия
се отличавал като специализирано занаятчийско-търговско образу­
вание — комплекс, населен със занаятчии и търговци, които изпъл­
нявали функции, различни от аграрната дейност. Наистина, от глед­
на точка на организацията, на териториалното разположение, този
град наподобявал селска община, но се различавал от нея по своя
социален състав. Кастовата организация реализирала контактите

1 14
между населението от селото и града. Производствената дейност
била социален механизъм, свързващ в едно цяло селото и града.
Факторите, които разграничавали града от селото, били свързани
със стокообмена, с търговските операции.
Южноиндийският град се намирал в зависимост от феодалния
господар, който събирал от гражданите данъци и различни позем­
лени налози. Действително градът разполагал със значителна авто­
номия, но поради спецификата на държавната организация тук не се
образували характерните за Западна Европа форми на градско уст­
ройство от типа на „градове-държави“, „свободни градове“ или
„градски комуни“. Докато европейският модел бил до голяма сте­
пен единен, цялостен комплекс като населен пункт, архитектурен
ансамбъл, занаятчийско средище, този в Южна Индия представля­
вал сложен разнопосочен комплекс. В него се пресичали разнород­
ни тенденции: търговско-занаятчийски, селскостопански, управлен­
ски, сакрални, военни. Това бил ансамбъл с разнородни и противо­
речиви социални функции.
В Средна Азия градът придобил, както доказват изследователи­
те, свой уникален облик. Повечето градове се намирали в зависи­
мост от върховните владетели: халифи, султани, емири, ханове.
Една малка част успели да достигнат самостоятелност. Между тях
се откроявали Пайкенд, Искиджат, Бухара, Хорасан, Самарканд,
Ташкент, Туркестан, Бадахшан. В най-новата историография вече е
преодоляно мнението, че градовете на Близкия изток и Средна Азия
не успели да установят самоуправление, да завоюват свои специ­
фични права и свободи. Учените медиевисти установяват, че в
Средна Азия били създадени градски републики, които си извоюва­
ли известни прави. Разбира се, те се намирали на по-ниска степен на
развитие от градовете-държави в Италия, от градовете-комуни във
Франция и от ханзейските градове в Свещената Римска империя.
При все това редица центрове уверено крачели по пътя на самостоя­
телното развитие.
В резултат от научните дирения на специалистите се разкрива
интересна картина за живота на градовете и тяхното положение.
Такива градове като Пайкенд, Ания, Бухара, Ташкент и др. достиг­
нали своята самостоятелност. Ако се съди по информацията, която
изнасят Ал-Якуби, Ибн ал-Факих, Ат-Табари и др., гр. Пайкенд се
различавал от множество други градове в региона по много показа­
тели: нямал господар, бил търговска република. В Средна Азия този
„град на търговците“ бил единственият свободен селищен център.
За разлика от Пайкенд, Искиджат бил по-малоброен, нямал „мечет“
за петъчна молитва, но разполагал с установен пазар, провеждан

1 15
един път седмично, продавали се памучни тъкани. Съвременници
представят Бухара като независим град, който разполагал с полити­
ческа самостоятелност.
Проучванията позволяват да се създаде по-пълна представа за
Хорасан и Самарканд. В Хорасан доминирали представители на
градския патрициат, силно било влиянието на корпорациите на тър­
говци, занаятчии и дребни земевладелци. Свое самоуправление из­
воювал Ташкент, превърнал се в средище на занаяти и търговия.

Устройство и управление на градовете. С усъвършенстването на

обществените отношения протичало изграждането на социалното
устройство на появилите се градове, на техните органи на управле­
ние. Това бил изключително сложен и труден процес, защото сами­
те градове възниквали до голяма степен неправомерно и тяхното
утвърждаване било свързано с множество непредвидими обстоя­
телства. При все това в хода на развитието постепенно се формира­
ла градската управленска система в различните територии на Сред­
новековния свят.
Макар да възниквали до голяма степен стихийно, градовете по­
степенно започнали да се развиват планомерно. Изградено било
градско право. Оформили се органи на управлението. Върховен ор­
ган на административната система станал градският съвет, комп­
лектуван чрез избори. Неговото възникване и функциониране регла­
ментирало свободата на гражданите и на града като обществена
комуникация. В Италия, където градовете се появили още през
VIII—IX в., върховен ръководен орган било общото събрание на
всички жители. Те решавали непосредствените практически въпро­
си за избирането и назначаването на длъжностни лица в управление­
то, за придобиване на жителство, за издръжката на администрация­
та, за мерките и теглилките, за поддръжката на укреплението и пъ­
тищата, на мостовете, за защита на населението. Общите събрания
имали право да избират епископ, да решават молби по арендата,
както и редица други въпроси на общината. В Германия съветът
се оглавявал от бургмайстер, а във Франция и Англия — от мер.
В структурата на градското устройство и в управлението функ­
ционирал градски съд, отразяващ сравнително висока степен в раз­
витието на обществените отношения. Когато местният съд нямал
компетенцията да реши някое дело, се консултирал със съдебни
инстанции от по-висш порядък. Финансовата служба се занимавала
със събирането на различни налози и такси, акцизи. Развивало се кре­
дитното дело, регулиращо равновесието в стопанския живот. С уп­
равлението на военното дело се занимавала специална институция

1 16
па военната служба, която направлявала военната повинност, орга­
низирането на групите за защита на града, за поддържане и разви­
ване на укрепителните съоръжения. Показателно е например, че
през 1379 г. гр. Кьолн отделял за военна и дипломатическа дейност
82 % от своя бюджет. В някои градове при военните корпорации
били сформирани гилдии на стрелците.
Градовете не можели да се освободят лесно от аграрните тради­
ции, с които били свързани. Селянинът, превърнал се в гражданин,
продължавал да живее със селските си потребности, навици, бит,
душевност. Занаятчията и търговецът продължавали да поддържат
свои стопанства в околностите на новооснования град или в близ­
ките села. Дори до XIV в. ударите от очукването на зърното с бухал­
ки отеквало в стените на общината в Прага и Краков, в Аугсбург и
Орлеан, в Глостър и Линкълн. Дворовете на градските къщи били
малки, но в тях отглеждали зеленчуци, зеле и моркови. Много често
в домакинствата имало обор за крава, коза, прасе, кокошки и други
домашни животни. През деня животните били извеждани на паша в
полето и горите, а вечер градският пастир (кравар, овчар, свинар)
ги връщал в града.
В някои от градовете общината регулирала несъответствието
между градския и аграрния живот. През 1452 г. общината на Регенс-
бург издала разпореждане по случай Великден „всеки гражданин да
изкарва извън града оборския тор, а ако пред дома му има нечисто­
тии, незабавно да ги застели със слама и след една седмица да изво­
зи тора“. В същия дух е разпореждането на Франкфурт от 1481 г.,
с което се забранява да се отглеждат свине; това се разрешавало
само в Заксенхаузен и Нов град. „Да се пускат свине само по обед
между 11 и 12 часа“ — гласи разпоредба на управата на гр. Улм от
1410 г. Едно предписание на бургмайстера на Франкфурт от 1553 г.
предвиждало ковчежникът да заплаща на колача (касапина) да изби­
ва по улиците свинете и кучетата. Вече през 1490 г. са издадени сти­
хове, прославящи Нюрнберг за това, че всеки ден специален чинов­
ник обикалял града и гледал да не би някой да изхвърля на улицата
умрели свине, кучета, котки, гниещи петли или плъхове. Ако ги от­
крие, трябвало да ги изхвърли в боклука зад вратата, за да бъде ули­
цата чиста.
Под ръководството на своите управленски органи средновеков­
ните градове се развивали и усъвършествали. Преди всичко гражда­
ните придобивали редица права, които гарантирали техния начин на
живот. Кралят на Франция Луи VI Тлъсти (1108—1137) дарил на за­
селниците на новия град Торфу „един арпан земя и четвърт от един
друг арпан, за да се установят на местожителство, при условие, че

117
ще ни внасят всяка година данък 6 дение, 2 кокошки и 2 сетие овес.
Ние им предоставяме също така свобода да не ни плащат нито за
паша, нито талия, да не ходят на война, нито да носят повинност на
кон, ако това не се налага от общ повик на цялото християнство; да
не работят никаква ангария, нито да бъдат подсъдни въобще на
наша земя, нито на властите в Д’Етамп, нито на този, на когото ще
ги предоставим в ръцете.“ Както се вижда, бъдещите граждани при­
добивали права и привилегии, каквито не съществували по селата.
Гражданите ставали свободни хора. Това право им било гаран­
тирано не само с Хартата на Сен Омер от 1127 г., но и от редица
официални документи от подобно естество. Всеки избягал от село
жител на град, прекарал една година и един ден в града, придоби­
вал лична свобода. Сеньорите, които загубвали правото да упраж­
няват контрол върху бившия селянин, придобил право на гражда­
нин, го освобождавали от всякакви произволни плащания.
Подобрения настъпвали във вътрешния облик на средновеков­
ните градове. Както в Европа, така и в Азия и Северна Африка кри­
вите и кални улици постепенно станали прави и по-чисти. Градски­
ят площад и сградата на ратуша, пазарът и неговите околности ста­
нали обект на повече грижи и внимание. Каменна настилка покри­
вала улиците. Било въведено и павирането на площадите. Градове-
те пристъпили към изграждането на мостове: Любек (1310 г.),
Страсбург (1322 г.), Везел (1324 г.), Прага (1331 г.), Нюрнберг (1368 г.).
Примерът им бил последван от останалите градски центрове на
континента. Започнало прокопаването на канали за изтичане на не­
чистите води, които разнасяли зловония и болести.
В резултат от инициативата на съветите се увеличил броят на
обществените бани. Още през XIII в. в Рига работели 3 бани. През
следващото столетие положението се подобрило: в Майнц функцио­
нирали 4 обществени бани, във Вюрцбург — 7. В края на Среднове­
ковието във Виена гражданите били обслужвани от 29 обществени
бани, във Франкфурт на Майн —- от 15, в Нюрнберг — от 12, в Улм
— от 11. Градските жители пристъпили към построяването на бани
в своите домове.
По улиците и площадите на най-напредналите градове се появи­
ли фенери. През XIV в. в Кьолн започнало паленето на фенери, в
началото те били само три: един на ратуша, друг на абатството и
трети на Марсово поле. Грижата за осветлението обхванала управ­
ниците и на останалите градове.
Масовите епидемии поради лошата хигиена предизвикали по­
добрения в здравното дело. Създадени били специализирани орга­
ни за поддържане на здравето. Първоначално болниците били ор­

1 18
ганизирани от Католическата църква, но през XIV в. те преминали
в ръцете на градските съвети. Появили се аптеки. Организирани
били специализирани звена за защита на градовете —полиция.
Новите учебни заведения, университетите, издигнали на по-ви­
соко равнище образователното дело, науката и културата. В ценност­
ната система на гражданите навлязло понятието „професионална
квалификация“. Нараснало значението на разума. Повишила се ро­
лята на труда.
Появата на градовете и гражданите изменила по същество ритъ­
ма на обществения живот. Променило се измерването на времето.
За разлика от селото, където производството било свързано със
смяната на годишните времена, гражданинът бил подчинен на друг
ред: на механизми, формирани в процеса на овладяването на приро­
дата. Човекът на новата гражданска цивилизация се дистанцирал от
природните ритми и превръщал обективната действителност в
предмет на труда.
Като нова социална формация градът се превърнал в извор на
ново светоусещане. В тясна връзка с необходимостта от измерване
на времето върху градските стени се появили механичните часовни­
ци: те не били само белег на материално благополучие, гордост на
гражданите, но и практическа потребност. Практиката доказала, че
за занаятчията и търговеца времето било мярка на труда. Възникна­
ла максимата „времето е пари“. Работилницата на занаятчията, ма­
газинът на търговеца се отваряли и затваряли в определено време.
Това се отнася и за градските учреждения: вратите на градските кре­
пости също започнали да се затварят в определен час от денонощието
и да се отварят в ранни зори при строго регламентирано време.
Извършена била специфична революция в стопанския живот. Цър­
ковните камбани пак продължавали да бият и да призовават вярващи­
те християни на молитва, но те вече загубили функциите си на регу­
латор на производствения цикъл. Наистина, в продължение на ня­
колко столетия гражданите се опитвали да съчетават църковното
време с градските потребности, но секуларизацията настъпвала.
Както е известно, механичните часовници били изнамерени в
края на XIII в. През следващите столетия — XIV и XV в., върху
градските кули вече били поставени часовници. Така градските ко­
муни превърнали измерването на времето в стопански фактор.
Важна роля в развитието на средновековните градове играели
чуждестранните етнически групи —еврейски, гръцки, сирийски, ан­
глийски, фламандски, италиански и др. Производството на вълна
било пренесено в Англия от търговците на Венеция и Морея. Хер­
цог Конрад Церингенски, движен от желанието да увеличи своите

1 19
доходи, поканил много чужденци, с помощта на които поставил на­
чалото на гр. Фрайбург в Брайзгау. Шпайерският епископ Рюдигер
поканил евреи, за да увеличи значението на своя диоцез. В редица
градски харти на първо място се уреждало правното положение на
чужденците като най-компактна градска група. Почти всички градо­
ве през Средновековието имали специални улици, свързани с една
или друга народност —сирийска, гръцка, еврейска, английска, фла­
мандска, фризка, италианска и др. Имало случаи, когато улиците
били обозначавани с името на отделни градове, които имали свои
групи —■генуезка, венецианска, аугсбургска, кьолнска и др.
Критичният преглед на научните изследвания, основани на съ­
ществуващите документални свидетелства, позволява да се напра­
ви една сравнително по-точна характеристика на средновековните
градове, на тяхното възникване, развитие и характерни своеобразия.
Не подлежи на никакво съмнение, че някои стари учебникарски
щампи, битували в справочниците цели десетилетия, очевидно
трябва да бъдат изоставени и да се приеме една по-нюансирана
оценка на събитията. Градовете, които надживели опустошителни­
те набези на варварите и навлезли в Ранносредновековната епоха,
били значително повече, отколкото се предполагаше до не много
отдавна. Сериозно пострадали, те започнали да се възстановяват.
Учени медиевисти, великолепни познавачи на изворите и литерату­
рата, установяват, че в земите на Апенинския полуостров се запази­
ли в някаква степен повече от 300 градски центрове, които продъл­
жили да се развиват при новите условия, настъпили след падането
на Западната Римска империя. Сравнително по-малко, но все пак
доста значително било количеството на градовете на Пиренейския
полуостров. В Китай и Индия, където обстановката била по-различ­
на, също се запазили много градове.
Уточняването на историческата действителност дава възмож­
ност да се изясни, че панорамата на средновековните градове в Ев­
ропа и Азия не била резултат единствено от запазените антични по-
лиси, а преди всичко и главно от новопоявилите се градове, продукт
на новите икономически и политически условия. Наистина, част от
средновековните градове имали древен произход, но по-голямата
част от тях възникнали и се оформили през времето, когато се из­
вършвал преходът от ранносредновековното общество към разви­
тите феодални обществени отношения. След продължителни науч­
ни анализи германският историк Карл Бюхер (1847—1930) успява да
установи, че в средновековна Германия се утвърдили 2300 средно­
вековни града, но броят на онези, които се запазили от древността,
възлизал едва на няколко десетки.

120
 По своите характерологични особености, по социалния си типаж
средновековните градове били качествено ново явление в цялост­
ния живот на човешкото общество. Тяхната поява поставила нача­
лото на коренното преустройство на Средновековния свят. Аграр­
ната система престанала да е единствен фактор на прогреса. Наред
със селото като средоточие на производителните сили започнал да
функционира нов проспериращ двигател на развитието — градът,
превърнал се в люлка на новите отношения. От неговата институ­
ция водели началото си структурите, които определили облика на
новото време: градската община, финансовата система, пазарът,
банковото дело, стоково-паричните отношения, гражданската кул­
тура, новият, модерен начин на живот. В града и чрез града станало
възможно привеждането на образователната система в съответст­
вие с потребностите на възрожденската епоха. Многобройните уни­
верситети, които възникнали, започнали да разработват основните
насоки в науката и да извършват научноизследователска дейност.
Наред с теологията, която в миналото била единственият фактор на
образователната система, започнали да се развиват светски, граж­
дански науки —хуманитарни и природни.
В тясна връзка и зависимост от всичко това възникнал масов
процес на урбанизация, обхванал Изтока и Запада. Разделението на
труда и техническият напредък обусловили продължителното масо­
во преселване на селското население в градовете, което довело до
увеличаване броя им. Започнала реконструкция на старите градски
центрове и изграждане на нови жилищни комплекси. Получила тласък
архитектурата, която се модернизирала постепенно и започнала да за­
доволява потребностите на градското население. Поставено било на­
чалото на водоснабдяването, постигнало големи успехи още в древния
Рим, на изграждането на обществени бани, библиотеки, астрономи­
чески обсерватории, часовникови кули.
Възникването и утвърждаването на средновековния град във
всички известни страни на тогавашната земя било изключително
голямо, съдбоносно събитие в мъчителното развитие на човешкото
общество. В установената аграрна система на отношения навлязла
промишлеността, а заедно с нея и търговията. В новата обстановка,
създадена в градовете, станало възможно зараждането на цивили­
зацията —най-голямото завоевание на човешката духовност. Започ­
нала да процъфтява блестящата култура на Възраждането. Основа­
ването на университетите в градовете усъвършенствало научния
кръгозор. Квалификацията на творците на материални и духовни
ценности нараствала. Монополът в мисленето бил нарушен. Човеш­
кият разум разкъсвал средновековните ограничения. „Градският

121
въздух прави хората свободни“ — тази изстрадана максима на гер­
манците синтезира тенденцията към разкрепостяване на разума от
мрачните призраци на средновековната мисловност.

Цивилизацията в своя зенит1

Материална основа12. Както показват научните изследвания, през
времето от XI до XV в. и насетне средновековната цивилизация
навлязла в нов, несъмнено по-висок етап на развитие. Усъвършен­
ствала се материалната и духовната култура на човешкото общест­
во на базата на урбанизацията. Възникнала в основни линии в Ран-
носредновековната епоха, тя продължила да се утвърждава в Евро­
па, Азия, Африка и Доколумбова Америка. Както в градската ико­
номика, така и в аграрната област техническите постижения слага­
ли своя отпечатък, давали простор за развитието на производител­
ните сили. Усъвършенствали се техниката и технологията на про­
изводствения процес, а наред с него и на потреблението на мате­
риални и духовни ценности. Социалната организация на света също
придобивала нови мащабни измерения. Институционализирали се
обществените отношения. Големите централизирани монархии се
превърнали в решаващ фактор на междудържавните отношения.
Възникнали университетите, книгопечатането, библиотеките. Офор­
мили се финансовата система, банковото дело. Търговията придо­
била световен характер. Традиционните религиозни организации
започнали да се разделят и да пораждат формирането на нови, ал­
тернативни конфесии и деноминации. Научната мисъл напреднала,
разумът декларирал своите претенции.
Вторият основен етап в историята на средновековната цивили­
зация (първият протича през Ранното средновековие) е неразделно
свързан с процеса на урбанизацията на човешкото общество3. Това

1 Трудно могат да бъдат привлечени обобщаващи трудове върху световната циви­

лизация през посочения период. Дори специализираните монографии върху циви­
лизацията през Средните векове не могат да се преброят на пръстите на едната
ръка. Вж. T o y n b e e , A. A study o f history. 1—12. London, 1934—1961; P е r r o у, Е.
J. A u b o у е r, C. C a n e n, G. D u b y, Μ. Μ ο 11 a t. Le Moyen Age. Histoire generale
des Civilisations. T. 3. Paris, 1955; Le G o f f, J. Civilisation de L’Occident medieval,
1977; срв. Льо Г o ф, Жа к . Цивилизацията на средновековния Запад. С., 1998.
2 E i s e n s t a d t , S. Sociological Approach to the Comparative to the Study o f
Civilisations. Jerusalem, 1982; The Origins and University o f Axial Age Civilisations. New
York, 1986.
3 S e r v i c е, E. The Origins o f State and Civilisation. New York, 1975.

1 22
 предполага и изисква да се спрем на въпроса за етимологическия
произход на думата „урбанизация“. Нейният корен е латински —
urbs, откъдето произлиза прилагателното „урбане“ (urbane), което
означава „по градски“, „градски“, а също и „вежливо“, „учтиво“,
„остроумно“. Терминът „урбанитас“ (urbanitas) притежава двуас-
пектно съдържание. Едното означава „градски живот“, другото —
„вежливост“, „образованост“, „изящество“, „остроумие“, „дър­
зост“, „безсрамие“.
Разбира се, латинският смисъл на понятието е значително по-
широк и включва нюанси като „културност“, „изтънченост“, „при-
ветливост“, „възпитаност“, но същевременно „мошеничество“,
„хитрост“, „наглост“. Ситуацията в човешкото общество през сред­
новековната епоха се изменила, поради което латинските понятия,
употребявани в живота на градовете при господството на Римската
империя, вече не можели да отразят адекватно настъпилите транс­
формации. Както показват научните изследвания, категорията „ур­
банизация“ била въведена в употреба през епохата на Възраждане­
то, когато интересът към класическата гръко-римска древност се
засилил. За първи път думата „урбанитет“ се появила през XIV в.
В нея включвали процеса на възникването и развитието на гра­
довете, но по законите на римското устройство и управление.
С други думи казано, урбанизацията представлява комплексен
обективен процес, включващ не само многовековната миграция на
средновековното население от селото към града, но и изграждане­
то на нови поселения от градски тип или реконструкция на старите
градове, разрушени от варварите. Тя обаче далеч не се изразявала
само или единствено в изграждането на самите градове, но и във
формирането на нов, градски начин на живот.
Крайъгълен камък на цивилизацията, нейна материална основа
били градовете, които продължили да се развиват. Урбанизацията
по това време се превърнала в съществена особеност на живота.
Докато в ранносредновековния период те били единична, не много
разпространена форма на общежитие и служели главно за столи­
ци, пристанища, крепости, религиозни средища, административни
пунктове, сега те станали градове-центрове на занаяти и търговия,
градове-пазари, панаирни, културни огнища и пр. През XI—XIII в.
градът в Китай придобил своите най-характерни очертания. С ед­
нотипен характер се оформили два града — Хайфън и Ханджоу,
столиците на Сунската империя, които послужили за образец при
цялостната урбанизация на голямата държава. Те се развивали
като търговско-занаятчийски седалища. „В Хайфън — пише съвре­

123
менникът на събитията У Дзиму в „Записки за това, какво сънувах,
докато се вареше просената каша“ — имаше много лавки, търгува­
щи с готова храна. Сега в чайните на Ханджоу цари същата обста­
новка... Такива са обичаите при управлението на Петте династии,
управлявали в Хайфън, а оттук преминали в Ханджоу.“
В новите условия Хайфън бил изграждан в правоъгълен, квад­
ратен план, с крепостни стени, дълги повече от 26 км. При Сунска-
та династия трисъставната композиция се запазила, но започнали
да се прилагат модерни тенденции, наложили се при изграждането
на Даду през XIII—XIV в. и на Пекин през XV—XIX в. Дворцовият
град бил издиган в самия център на столицата, където се подреж­
дали учрежденията на правителството, както и домовете на семей­
ствата на аристокрацията. Според запазени статистически данни
нарастването на Ханджоу протичало динамично: към 650 г. той
броял 153 729 души, към 1170 г. — 552 607, към 1250 г. — 767 739, а
около 1275 г. — 1 240 760 души.
През Хайфън и Ханджоу протичали реки и канали, по които се
разнасяли стоките на търговците: сол, зеленчуци, плодове. Соци­
алният състав на китайските градове бил пъстър. Освен импера­
торския дворец в столицата се издигали жилищата на представи­
телите на административния апарат. Особено място заемало със­
ловието на учените, които придобивали научни степени и изпълня­
вали административни длъжности. Голямо внимание се отделяло
на дворовете, превръщани в градини. Жилищата се осветлявали с
фенери и свещи. В Хайфън и Ханджоу правителството поддържало
специална служба за гасене на пожари. Вода за пиене се осигурява­
ла от кладенци. В „Описание на Линан, подготвено в годините на
Сянчун“ са изброени 42 кладенеца в Ханджоу. Нечистите води се
оттичали в канали. „Улиците в границите на градските стени на
Ханджоу — пише съвременен хронист — са настлани с камъни,
мръсотии няма.“ Търговията със сапун, четки за зъби и парфюме­
рия била широко разпространена. Изградени били бани, наричани
„ханове с ароматична вода“. Времето се измервало с водни часов­
ници, поддържани в центъра на града.
Поради спецификата на града в Китай — преди всичко отсъст­
вието на градска община — държавната администрация организи­
рала всекидневния живот на населението, снабдяването, спазване­
то на установения ред и пр. Не друг, а държавната власт, респек­
тивно нейните местни органи за управление, регулирали строител­
ството на пътища, мостове, прокопаването на отводнителни кана­
ли, изкопаването на кладенци. В нейните ръце се намирала служба­

1 24
та за противопожарна защита. Представителите й контролирали
разпределението на водата между гражданите.
Като се започне от XI в. насетне, в икономическия живот на
Китай се наложило занаятчийството. Превърнало се в основна са­
мостоятелна област на стопанската система, то тръгнало по свой
път на развитие. За задоволяване потребностите на селското сто­
панство и градския живот възникнали редица нови занаятчийски
специалности, станали професии: шивачество, бояджийство, тъка­
чество, обущарство, дърводелство, ковачество, печатарство и др.
Появили се специалисти по приготвяне на порцелан, ювелирни
изделия, свещи, оръжие и др. Издирването, добиването и обработ­
ката на метали достигнали невиждан дотогава подем. Според из­
численията на някои китайски историци през XI в. в Китай били
оформени 271 средища за топене на метал. Желязо се произвежда­
ло в градове като Лиго, Хъбей, Шънси, Хънан, Шанжо и др. Подоб­
рила се технологията на производството на метал. По нов начин се
претопявала и обработвала продукцията. При топенето на рудата
се използвали каменни въглища, кокс и различни химикали. При
произвеждането на мед били прилагани различни хидравлични
приспособления. Към средата на XI в. производството на желязо се
увеличило 12 пъти. В края на XI в. то достигнало 150 000 тона го­
дишно.
Увеличил се добивът на злато, сребро, олово, мед, каменни въг­
лища. Злато се копаело в Шандун, Шанси и в други центрове на
Северен Китай. В Хъбей, Шандун, Шънси и Шанси се копаели ка­
менни въглища.
Изключително богата информация за градовете в Арабския по­
луостров — люлка на цивилизацията, предоставя испанско-араб­
ският пътешественик Мухамед Ибн Джубайр (1145—1217), посетил
през 1183—1185 г. арабските страни и предал наблюденията си в
книгата „Пътешествие“. Трудът му е неоценим извор за материал­
ната култура, а чрез нея и за арабската цивилизация. В него се дава
единствена по рода си информация за градове от категорията на
Такрит, Мосул, Дунайсир, Рас-ал-Айн, Харан, Манбидж, Буза, Ха-
леб, Хам, Химса, Дамаск, Баниас, Ака, Тир. Несъмнен интерес пред­
извикват описанията, които той направил за гр. Месина в Сицилия,
Шафлуд, Сирма, Атрабуш, обогатяващи в редица отношения фак-
тологията на европейското изворознание.
За Мухамед Ибн Джубайр Такрит е „голям град“, многолюден,
с многобройни мечети и пазари, пълни с народ. Жителите му пре­
възхождали обитателите на Багдад по своя характер и по преиму­
ществата на стоките. Авторът не скрива възторга си и от гр. Мо-

1 25
сул — „древен и голям, укрепен и прекрасен“, със „солидни защит­
ни приспособления“. Мухамед Ибн Джубайр допълва, че градът,
разположен на брега на р. Тигър, имал 6 или повече медресета за
обучение; те били добре изградени, „светят като горди дворци“.
Град Дунайсир бил разположен в широка долина; около него се
простирали дъхави растения, напоявани от канали. Дунайсир бил
център на област в Сирия, Дийр Бакр, Амир и страната Рум; имал
много удобства, разполагал с многолюден пазар и притежавал
много запаси.
Описанието на гр. Харан, направено от Мухамед Ибн Джубайр,
съдържа интересни и живописни подробности, направили силно
впечатление на пътника. Разположен бил на кервански път, свър­
зващ Мала Азия, Сирия и Палестина. „В този град — пише той —
има пазари, добре разположени и прекрасно устроени, всички те се
намират под дървета, така че хората винаги са на сянка, която ги
покрива и защитава като дом.“ По-нататък авторът разказва под­
робности за обстановката. На пазара били прокарани 4 прохода,
издигала се голяма висока кула, покрита с гипс. До пазара се нами­
рал благороден мечет с древен произход, който бил необикновено
красив. В двора на мечета се кипрели три беседки под купол с мра­
морни колонади; под всеки купол бил изкопан кладенец с отлична
вода. Красотата на мечета била необикновена. В града били изгра­
дени медресе и две болници. Жителите му били защитени с яка кре­
постна стена, изградена от дялани камъни.
Друг голям град, Манбиджа, привличал вниманието със своя
здрав климат, голямо пространство, защитено с древна крепостна
стена. Обграден бил с градини, в които растели различни плодни
дървета. Благодарение на прохладата имало роса. Градът се преси­
чал надлъж и шир от течащи води, разнасящи прохлада. Във всеки
дом били изкопани по един-два кладенеца. Пазарите по улиците
били широки и просторци, а дюкянчетата и лавките, приличащи на
ханове, привличали със своята красота. Жителите на Манбиджа
били достойни и заможни, по вероизповедание принадлежали към
сунитите шафиити. Благодарение на тях градът „е свободен от за­
щитниците на толкова нечестивите и вредни учения, които се сре­
щат в изобилие в тези градове“. Търговските сделки били „честни,
а поведението на търгуващите —достойно. Ясният и широк път на
тяхната вяра не им позволявал да се отклонят от правия път.“
Според наблюденията на пътника гр. Буза бил разположен в ху­
бава и влажна местност, достатъчно извисена за града, толкова
подходящ за заселване. На пазара можели да се намерят както про­

126
визии, необходими за пътешествие, така и разнообразни стоки. В
горната част на града се издигала голяма и надеждна крепост.
Гражданите били сунити. Пътешественикът е във възторг от гр.
Халеб, „извънредно значителен и славата му преминала през веко­
вете“. В него се издигал дворецът на Хамданидите и поетите, кои­
то ги възпявали. Красотата на крепостта била толкова голяма, та
Мухамед Ибн Джубайр признава, че е „невъзможно да се опише“.
Тя била славна със своите защитни съоръжения, забележителна
със своята височина, нямала равна на себе си. Крепостната стена
била украсена с кули, разположени в редици, имали високи поме­
щения и дълбоки амбразури. Прозорците били открити, кулите
обитаеми. В крепостта се намирали високи султански покои. Сами­
ят град бил огромен, „зданията великолепни, красотата възхити­
телна“. Пазарите били обширни, всеки от тях „привлича взорите
със своята красота и довежда пътешественика в изумление“. Гра­
дините, потънали в плодове, грабвали погледа. Всеки ред лавки
завършвал с врата на мечет, а този мечет бил един от най-красиви­
те и великолепните. „Широкият му двор е обграден с голяма и
широка галерия, вратата на която извежда в двор: броят им е пове­
че от 500.“ В западната част на мечета се издигало медресе на хани-
фите, характеризиращо се с великолепие и съвършенство. Както
мечетът, така и медресето били толкова красиви, че наподобявали
градина. „От всички медресета, които ние видяхме — споделя ав­
торът, — това е най-значителното по начин на съоръжаване и не-
обичайност на своята постройка.“ Всяка стена била обвита с лози,
обвиснали с гроздове. Достатъчно било всеки, който живеел там,
да протегне ръка и да вкуси без труд и усилие от плодовете им.
„Градът има освен това още 4 или 5 медресета и болница. Видът му
е величествен. Това е столица, съответстваща на Халифата. Цялата
му красота е вътре в него, а не вън.“
Възторгът на Мухамед Ибн Джубайр достига своя връх при
описанието на гр. Хам: „Градът е най-славният между другите гра­
дове, най-древният, пощаден от времената, той заема не толкова
голямо пространство, не е знаменит със своите сгради.“ Вътреш­
ният град, заобиколен с крепостна стена, бил украсен с мечет, про­
зорците му откривали гледка, „успокояваща душата и привличаща
взорите“. Околностите на град Хам били покрити с мрежа от лозя.
Най-ярка картина рисува Мухамед Ибн Джубайр, когато дости­
га гр. Дамаск, наречен „рай на Изтока, извор на красота ярка и сияе­
ща, той е връх на всички страни на исляма, които сме посетили.
Невеста сред градовете, които сме съзерцавали. Украсен е с цве­
товете на благоуханни растения и представя в пълен блясък копри­

127
нените одежди на своите градини.“ Вода имало в изобилие, ручеите
бягали на всички страни. Свежият аромат на цветята възраждал
душите. „Градините му — забелязва авторът — го обграждат по­
добно на ореол, обкръжаващ Луната, те го обграждат като чашка
цвете.“ Като правоверен мюсюлманин авторът обръща специално
внимание на достойнствата на мечета, „един от най-славните ме-
чети на исляма по своята красота и съвършенство на постройките,
по необичайност на своя облик, по великолепието на своята изра­
ботка и украшение“.
Припомняйки историята на неговото изграждане, авторът под­
чертава, че мечетът бил замислен от арабския халиф-завоевател
Ал-Валид Ибн Абд ал-Малик, който отправил заповед до импера­
тора на ромеите в Константинопол да изпрати 12 000 занаятчии от
своята страна, като го заплашил с възмездие, ако дръзне да откаже.
Владетелят на ромеите покорно се подчинил на заповедта. Между
двамата монарси били разменени пратеничества за уреждане на
подробностите по изпълнението на строежа. По данните на Ибн
ал-Муала ал-Асади за това съоръжение били изразходвани 400 сан­
дъка, всеки от които съдържал по 28 000 динара, всичко 11 200 000
динара.
За построяването на мечета Ал-Валид отнели половин църква,
оставаща в ръцете на християните, а другата половина присъедини­
ли към мечета, защото според свидетелството на автора „тя имала
две части: източна — за мюсюлманите и западна — за християни­
те“. Абу Убайда проникнал в града от западната страна и достиг­
нал до средата на църквата. По този повод било сключено съгла­
шение между него и християните. От друга страна, Халиб Ибн ал-
Валид влязъл със сила в източната част на града и стигнал втората
половина на църквата, която мюсюлманите завладели и превърна­
ли в мечет. Споразумението, което било сключено, се отнасяло за
втората половина на църквата, докато западната част била запазе­
на от християнската общност. Както е известно, въпросът за подял­
бата на църквата „Св. Йоан Кръстител“ между християни и мю­
сюлмани след арабската инвазия в Дамаск все още не е снет от
дневен ред в историографията; дискусията по него продължава с
нова сила.
Действително Ал-Валид предложил на християнските първенци
да извършат размяна на частите, но те отказали. След това той се
разпоредил църквата да бъде разрушена и сам се включил в нейно­
то събаряне. Предавайки всички тези подробности, опирайки се на
хрониката на Йбн ал-Муала, Ибн Джубайр изобразява външния
вид и вътрешната структура на джамията. На дължина от изток на

1 28
запад тя достигала 200 крачки, а на ширина от юг на север — 135
крачки. Самият мечет се крепял на 68 опори. От тях 54 били коло­
ни, 8 — опори, покрити с гипс, а две били облицовани с мрамор.
Три минарета се издигали над мечета: едно от западната страна,
друго на източната, трето — на северната.
След като се спира твърде подробно върху мечета, изграден
през VIII в., пътешественикът описва медресето „Нур ад-Дин“, кое­
то по собствените му думи било „най-дивното зрелище“. Насочва
вниманието на читателите и към двореца, оценен като „един от
най-великолепните дворци“, „огромно здание, издигащо се в небе­
то. В неговата горна част се намират помещения, най-хубави и по-
високи от които не са виждани. Разположено е на половин миля от
града и до него се намира голяма градина.“ Един от тюркските вла­
детели подарил двореца на Нур ад-Дин, който го превърнал във
вакъф в полза а суфитите.
В съответствие с традициите на исляма, основани на Корана и
Шериата, мюсюлманите развивали градския живот, изграждали
централизирани форми на своите държавни организации: султана­
ти, халифати, емирати. Ала идеологическата платформа, призова­
ваща към единство, невинаги смогвала да премахва различията в
пъстрата панорама от градове, които съумявали да съхранят своя­
та уникалност.
Не би могло да се оспори мнението на онези автори, които под­
държат, че индийската градска цивилизация се намирала в извест­
но родство с китайската цивилизация. Върху характера на индий­
ската цивилизация влияние упражнило покоряването на индийска­
та област Инд през 711 г. от Мухамед Касим, един от пълководци-
те на Омайадската династия. Малко по-късно — около 10 години
след това — индусите отблъснали арабите и възстановили предиш­
ното положение. Продължила борбата на религиозна почва. На ис­
ляма бил противопоставен индуизмът. Походите на Газневидите в
Северна Индия довели до покоряване на страната. От 997 до 1186 г.
Махмуд Газневи властвал над полуостров Индия. Династията на
Гуридите обаче успяла да отблъсне Газневидите и да установи своето
господство. Столица на новата държава станал гр. Делхи. През
следващия XIII в. раздробяването на страната продължило.
Върху развитието на цивилизацията в Изтока определено влия­
ние оказвали старите самостоятелни центрове на древната цивили­
зация. В Западна и Централна Азия между 2300—1900 г. пр. Р. Хр.
възникнали градовете Алтин-тепе, Хисар-тепе и др., които се ро­
деели с културните средища на Древния Изток, Двуречието, Ин­
дия. В Средна Азия около I хил. пр. Р. Хр. била оформена култура

9 История на Средновековния свят 129

 от модела на източните общества. Известната култура Харапа с
нейните градове-държави се зародила в Индия около 2700—2600 г.
пр. Р. Хр. В Китай прочутата култура Шан-Ин се появила между
1700—1100 г. пр. Р. Хр. Културата Шан-Ин се характеризирала с
утвърждаването на градове, с изнамирането на писменост, с поя­
вата на нов модел държавност. Всички тези традиции оказвали
въздействие върху градския живот на Индия.
Историкът Сюан Дзан (VII в.) разкрива някои характерни свое­
образия на цивилизацията в Индия. Според съвременника поради
благоприятните природни условия цивилизацията успяла да неут­
рализира природната среда и да я подчини на потребностите на
човека и обществото. След като описва плодородието на земята,
авторът обръща внимание върху една характерна черта на манта­
литета на хората: тяхната толерантност, веротърпимост: „Почва­
та е богата и плодородна, тук има изобилие от цветя и плодове.
Манго и банани има твърде много и те се ценят високо. Климатът
е приятен и умерен. Поведението на хората е открито и честно. Те
обичат своята религия и много уважават образоваността. Еретици­
те и вярващите живеят заедно.“
В Западна Европа урбанизацията придобила специфичен облик.
Между страните на континента тя взела най-широки размери в Се­
верна и Централна Италия. След това се нареждали Византия, юж­
ните територии на Франция, Фландрия, Брабант, Германия по два­
та бряга на р. Рейн и Чехия. Историците медиевисти, проучвайки
различните градове на Стария континент, ги структурират по раз­
лични показатели: по професионален и стопански профил, по броя
на жителите, по муниципиална организация, по политически облик,
по административни функции и пр. Най-развити били градовете, в
които процъфтявала занаятчийската и търговската дейност, и
пристанищните градове.
Вниманието било насочено към изграждането на дома на отдел­
ния гражданин. Както градовете се нуждаели от крепостни стени за
гарантиране живота и сигурността на жителите им, така и гражда­
нинът се стремял да обгради своя дом със сигурни защитни съоръ­
жения: здрави стени и врата, ключове. За разлика от римското жи­
лище, което било открито, жилището на средновековния селянин и
гражданин се изграждало закрито. Дори докъм XII в. в Европа
градските домове не се различавали съществено от къщите по се­
лата. Това се дължало не само на несигурната обстановка, създава­
на от нашественици, но и на трудното трансформиране на селяни­
на в гражданин. Вече към XIII в. заможните граждани в Свещената
Римска империя, по-специално в териториите на Германия, започ­

1 30
нали да пристрояват едноетажни каменни съоръжения за съхраня­
ване на по-ценни вещи.
Урбанизацията сложила отпечатък и върху характера на домо-
строителството. Жилищата включвали вече работилница за май­
стора занаятчия и лавка за продавача. Домовете се строели на два
етажа. Възникнал известният романски стил. Появили се огромни
комплекси-абатства със затворени дворове, клуатри. Храмовете се
строели в приетия базиликален модел, с монументални кули, из­
дигнати с изящество. През средата на XII в. се появила готиката.
Започнало строителство на нов тип сгради: жилищни домове,
дворци, ратуши, цехове на занаятчиите, гилдии. Великолепни по­
стижения на строителството били достигнати при изграждането на
парижката „Св. Богородица“, на катедралите в Реймс, Кьолн, Ами-
ен, Кентърбъри.
През XI—XIV в. жилищното строителство се съобразявало с
условията на географската среда в различните територии на Ста­
рия континент. В равнинните пространства широко били използва­
ни глинени строителни материали, особено кирпич, които се наба­
вяли сравнително по-лесно от камъка. В районите с гори пък при­
бягвали до дървен материал, от който изграждали домовете. Ка­
мък се използвал в земите, където той се набавял лесно и се нами­
рал в изобилие. В Западна и Централна Европа масово разпростра­
нение получила т. нар. „паянтова постройка“. Стълбовидното изди­
гане на сградата се осъществявало чрез запълване на празнините в
строежа с каменни отломъци. През XIII в. в Лондон, а след него и в
редица други градове започнали да измазват построените жилищ­
ни сгради. В сравнително топлите страни и по-специално във Ви­
зантия, Италия и Южна Франция било въведено масово изгражда­
не на каменни постройки. Занаятчийските и търговските предприя­
тия: цехове, работилници, търговски магазини и пр. били издигани
с каменна зидария. От камък били строени и представителните зда­
ния — дворци, ратуши, архиепископства, епископства, абатства,
църкви.
Подемът в строителството раздвижил научната мисъл. Възник­
нали проекти за строителство на „идеални градове“. Блестящи ар­
хитекти били Донато Браманте (1444—1514), Микеланджело Буона-
роти (1475—1564) и др. В Прага бил издигнат прочутият „Летен дво­
рец“, един от неоспорваните върхове на архитектурния гений. Хра­
мът „Св. Петър“ в Рим бил друго завоевание на строителството.
Необходимостта от подобряване на жизнените условия ангажи­
рала муниципалитета на най-големите градове в Европа. Проявя­
вана била грижа за обществената и личната хигиена. Кметствата на

131
Лондон и Париж издали постановления против замърсяването на
въздуха и водата в реките. Подобни решения взимали и останали­
те кметства.
В градовете пристъпили към създаването на водоснабдителни
системи. В зависимост от своите материални възможности кмет­
ствата ползвали подземни и надземни източници. Големите градо­
ве поддържали акведукти и водопроводи, малките — кладенци и
каци за разнасяне на вода. Още през X в. в Мадрид бил изграден во­
допровод за цялото население, а през XII в. — в Троа. Канализаци­
ята започнала да се изгражда едва през XV в.
В резултат от контактите с Източния свят по време на кръсто­
носните походи в Западна Европа бил пренесен опитът в изгражда­
нето на бани с топла вода. В студените замъци, макар и сравнител­
но рядко, започнали да строят бани. Разбира се, традицията да се
изграждат бани от римски тип не била преустановена, тя продъл­
жила не само в Източната Римска империя, Византия, но и в някои
страни на Западна Европа, особено в онези, в които били съхранени
старите римски традиции. През XIII в. в Париж функционирали 32
обществени бани.
Научни мащаби на цивилизацията. Един от мощните фактори на
цивилизацията по онова време станала научната мисъл, развитие­
то на нейните основни клонове на хуманитарните и природните
науки. През периода от IX до XIII в. европейски физици започнали
да използват силата на вятъра. Вятърни мелници, познати още в
древността, започнали да се строят по всички краища на отделни­
те страни. Арабите ги пренесли най-напред в Испания след завою­
ването й от Омайадите и оттам те се разпространили в останалите
държави. Освен за смилане на зърно, вятърните мелници били из-
ползани и от други отрасли на производството. В системата на
мелниците били обхванати специални зъбчати колела за равномер­
но регулиране на валовете, осигуряващи движението на механиз­
мите. Това имало важно значение в общата тенденция за механизи­
ране на производствения процес. През XII—XIII в. в районите, къ-
дето постоянно духали ветрове, вятърните мелници били превър­
нати в основен фактор за добиване на енергия. Както водните мел­
ници, така и вятърните започнали да играят много голяма роля в
живота на човешкото общество. В Прага, столицата на Чехия, била
построена вятърна мелница през 1277 г. Във Велика Моравия оба­
че подобни мелници се издигали още през IX в., както основателно
приемат някои автори.

132
 Започнала по-рационално да се използва и водната сила. Върху
предимствата, които създавали приливите и отливите, били усъ­
вършенствани мелниците, движени от водна струя. През 1125 г.
такава мелница вече имало в Чехия. За подаване на вода или за ней­
ното по-бързо изтичане конструкторите включили водното колело,
превърнало се в значителна двигателна сила. Все по онова време
водните колела били внедрени в металургията като механизъм,
чрез който задвижвали мехове, напълнени с въздух. Водни колела
привеждали в движение ковашки чукове за обработване на желязо.
Енергията на водата разкрила по-широки възможности за изграж­
дането на по-високи пещи за производство на метали. Това създа­
ло още по-добри условия за усъвършенстване на механичните про­
цеси. През XI в. била въведена пресата не само в селското стопан­
ство, но и в някои занаяти. Започнали да я използват за изстискване
на грозде. Тя била включена при изработката на по-съвършена, по-
качествена хартия за печатане. Така хартията изместила пергамен­
та, неудобен за печатане.
През следващия период, от XI в. насетне, водните колела били
включени в работата по тепането, валянето на платове. Кожени­
те каишки на водните колела били заменени с железни шайби.
Това нововъведение позволило набивката на тъканите да се из­
вършва механизирано. Производителността на труда се увеличи­
ла 10 пъти.
Подобрения били осъществени и в селскостопанската техника.
Орането на земята започнало да се извършва с плуг с железен ко-
лесник и подобрен лемеж за обръщане на изораната пръст. Допъл­
нителното приспособление дало възможност да се впрягат по ня­
колко двойки коне. Триполната система получила по-голямо раз­
пространение.
През XIV в. били внесени нови механизми при водното колело.
Практически подробности породили необходимостта водните ко­
лела да бъдат поставяни при водопади, за да се експлоатира по-
пълноценно силата на падащата вода. Така мощността на съоръ­
жението нараснала два пъти.
Опитът, натрупан в обработката на памука и памучните изде­
лия в страните на Изтока — Индия, Китай, а също в Узбекистан и
Самарканд, бил пренесен в Европа. В Чехия започнали да съединя­
ват памучната тъкан с ленена и да тъкат бархет. При намотаването
на преждата италиански майстори внедрили метални конструкции,
движени от водно колело. Самите нишки били намотавани на со­
валки и бобини. По такъв начин било поставено началото на пре-

1 33
данната машина, придобила своя окончателен вид през следващи­
те столетия.
Възходящото развитие на обработката на желязо в Китай през
XI—XII в. довело до интензивно строителство на кораби. Компа­
сът, използван от моряците, бил непрекъснато усъвършенстван и
подобряван. В Европа той бил изобретен през XII в. Понеже съ­
ществуват различия в конструкцията на двата компаса, има стано­
вище, че в европейския му вариант компасът бил познат и в Китай.
По тази причина някои изследователи са на мнение, че компасът
бил пренесен на Европейския континент от Китай. По такъв начин
научното откритие, което гарантирало сигурност при морски и
океански пътешествия, придобило световен характер.
Черният димен барут, открит още през Ранното средновековие,
през XII в. се използвал в Китай във военната област. Ако преди
това бил взривяван в отделни случаи за военни цели и главно при
тържества за фойерверки, в новите условия го включили във воен­
ни операции. Освен това барутът бил използван при рудодобивна-
та промишленост: при експлоатацията на оловни, сребърни и дру­
ги метални находища. Добивът на сребро и олово се увеличил мно­
гократно. Барутът навлязъл и в мореплаването, при нападение на
чуждестранни кораби. Включили го и в научните изследвания.
През следващото столетие, тринадесетото, в Китай било при­
ложено в практиката елементарно ракетно оръжие, залегнало в
основата на артилерията. Непрекъснато подобрявано и усъвършенст­
вано, то било възприето от арабите, които го използвали при на­
стъпателните си бойни операции. Все по това време арбалетът бил
въведен във въоръжение в Средна Европа и осигурил победа над
противника. Лъковете и стрелите постепенно били извадени от
употреба.
Понеже барутът притежавал огромна разрушителна сила, из­
ползването му продължило. След 1320 г. в Европа в първите, най-
ранни оръдия, познати на Изтока още през XIII в., започнало из­
ползването на димен барут. Старите железни стрели били изоста­
вени като недостатъчно ефективни и заменени с каменни, а след
това и с железни бойни глави. През 1338 г. се появили първите писто­
лети, стрелящи с оловни куршуми. През първата половина на XV в.
били изработени първите гранати за оръдейна стрелба. Германски­
ят военен инженер Конрад Кизер изнася информация за нови видо­
ве оръжие, въведени по време на Хуситските войни. Нова крачка в
усъвършенстването на артилерията направил италианският инже­
нер Доменико ди Матео, който през 1403 г. предложил при обсада­
та на гр. Пиза да бъдат използвани мини с барут. Те се оказали с го­

13 4
 ляма разрушителна сила. В границите на Чехия производството
на барут започнало през 1432 г. Създавали го от калиева селит­
ра. За стрелба с оръдия било поставено началото на чугунените
гюлета.
Разбира се, усъвършенстването на огнестрелното оръжие било
свързано с развитието на техниката и техническата мисъл, със съ­
ответните научни открития. Тежковъоръжената рицарска конница
- главната бойна сила на феодалното общество преди появата на
артилерията, постепенно била изваждана от плановете на команд­
ващите центрове. Военноморският флот също напредвал. Плава­
телните съдове, движени с гребла и платна, не можели да издържат
на продължителни плавания и били заменени с големи платноход-
ни съдове, снабдени с огнестрелно оръжие и оръдия. През 1470 г.
започнали да строят платноходни кораби с 4 мачти. С такива плат-
ноходни съдове били извършени Великите географски открития.
Армията била преустроена. Феодално-рицарските подразделе­
ния, състоящи се от феодали и васали, също не отговаряли на из­
менилата се обстановка. От XV в. насетне в Западна Европа успо­
редно с образуването на централизираните държави протичало и
създаването на специализирани държавни армии. Комплектуване­
то на армиите, извършвано обикновено в навечерието на войни,
както може и да се очаква, ставало до голяма степен насилствено,
понеже поданиците избягвали да служат във войската. Формиране­
то на бойните подразделения се осъщестявало по пътя на наемни-
чеството, широко разпространено по онова време.
През XIII в. бил извършен значителен прелом в различни други
сфери на стопанския живот. В резултат от широкото масово при­
веждане в действие на водните колела били активизирани и вклю­
чени в работа редица машини. Усъвършенствани и модернизира­
ни, машините смилали суровини за хартия, изпилвали железни де­
тайли, точели различни оръдия на труда: ножове, брадви, мотики,
лопати, лемежи. Големите възможности на водните колела били
използвани в рудници и шахти.
Множество подобрения били направени в устройството на мо­
реплавателните съдове. Включено било кормило, което, движено в
окръжност, осигурявало по-голяма маневреност. Здравите ленени
корабни платна изместили веслата и създавали възможности за
далечни плавания по морета и океани. Снабдени с компаси, кора­
бите на отделните страни на Европа и Азия, организирани във фло-
тилии, можели да извършват продължителни пътешествия по ши­
рокия свят.

135
 В хода на цялостното подобряване на оръдията на труда настъ­
пили съществени усъвършенствания в конкретните сфери на мате­
риалното производство. Въведени били нови методи за отливане на
чугун, което създало възможност да се отливат камбани за храмо­
вете с големи, непознати и невиждани дотогава размери. Новости
се появили и в грънчарската техника. Италиански майстори въз­
приели опита на арабите в производството на майолика — спе­
циализиран вид керамика с непрозрачна глазура. Това бил т. нар.
„фаянс“, създаден в страните иа Изтока и по-специално в Египет,
Вавилония, Персия, а през средновековната епоха в Средна Азия,
Азербайджан, Иран.
През XIII—XIV в. в Чехия били открити нови находища на зла­
то и сребро. В Ихлава и Кутна Хора започнало разработване на
рудници за сребро, а в Банска Щиавница и Банска Бистрица — за
злато и сребро. В Чехия и Словакия била прилагана нова техника
за добив на цветни метали. Наклонените шахти осигурили по-лес­
но изкопаване и транспортиране на откритите материли. Изкопана­
та руда се изсипвала в кожени чували, спускала се по наклонената
шахта и била изваждана на повърхността. Оттам на коне или по
вода суровината се транспортирала за преработка. Открити били и
находища на олово. През 1300 г. бил приет първият закон за рудо­
добива (Юс регале монтанорум), с който се поставило началото на
рудодобивното законодателство в Европа.
Успехите на металопроизводството в Европа през XI—XV в.
улеснили откриването и внедряването на тъкачния стан с педали,
едно несъмнено завоевание на технологията на текстилното произ­
водство. Не особено продуктивните вертикални тъкачни станове
излезли от употреба. Производството на плат се увеличило 4 пъти.
Домашните занаятчийски работилници били изместени от цехова­
та система на работа. Колелото за предене на прежда, изработено
най-напред в Индия, през XII в. навлязло в Европа. Продукцията
се увеличила 4 пъти.
Най-напредиичави умове насочили вниманието си към теоре­
тичните и практическите въпроси на техниката. През 1245 г. френ­
ският учен Вилар дьо Гонкур оповестил един от първите изследо­
вателски трудове за състоянието на техниката през средновековна­
та епоха. Английският учен Роджър Бейкън (ок. 1214—1292), който
развил редица смели технически идеи, изказал предложение за съз­
даване на самодвижеща се машина. Към 1250 г. се пристъпило към
използване устройството на педалите при извършването на раз­
лични дейности. Специална връв, омотана около ланец, привежда­
ла в кръгово движение механизмите. Пружини осигурявали въз­

136
вратно движение. По такъв начин ръцете на майстора се освобож­
давали и контролирали движението на резеца, оформящ необходи­
мите детайли.
Особен дял в икономиката на градовете образувало производс­
твото на стъкло. Презвитер Теофил (XI в.) дал пълно описание на
цялата дейност за неговото производство, по-специално за пещта
за топене на стъклото, инструмента за надуване на стъклото, спо­
собите за приготвяне на стъкла за прозорци, разцветките за боя­
дисване на стъклата и пр. През XIII в. се разширило производст­
вото на стъкло във Венеция. През периода от IX до XV в приготвя­
нето на цветно стъкло получило известно усъвършенстване в Узбе­
кистан. Това обстоятелство не можело да не се отрази благотворно
върху начина на живот на хората.
Учени пристъпили към теоретична разработка на проблемите
на оптиката. Заслуга за това имал арабският учен Ибн ал-Хасан
Алхазен (ок. 965—ок. 1039), който подготвил специален труд по оп­
тика, оповестен на латински език под наслов „Оптице Тезаурус“. В
този труд авторът квалифицирал лещата, позната значително по-
рано на специалистите, като сферична повърхност. Алхазен обър­
нал внимание и върху т. нар. „камера обскура“, своеобразна не­
прозрачна кутия с малък отвор върху предната стена, смятана за
първичен модел на фотоапарата. Направена била голяма крачка в
създаването на необходимите предпоставки за по-нататъшния раз­
вой на техниката, намерил по-късно реализация във фотографията
и киното. Към 1254 г. се отнасят първите сведения за съществува­
нето на стъклено огледало. Около 1300 г. в Италия били изработе­
ни очила. Едни автори приписват това дело на Салвино Армати и
приемат, че ги изработил през 1299 г., други мислят, че очилата
били създадени едва през 1350 г. Има историци, които подценяват
ролята на човешкия разум и обясняват възхода на науката през епо­
хата на Просвещението с изработването и използването на очила­
та. През 1420 г. инженер Джовани Фонтана говори за „вълшебен фе­
нер“, първичен модел на кинопрожекционен апарат.
През XI в. настъпил подем в производството на многоцветни
тъкани, оцветявани с щампа от глина или бронз. В Европа такива
тъкани започнали да произвеждат най-напред в Германия, където
бил натрупан ценен опит. След това постиженията на германците
били възприети от други народи, тръгнали по пътя на по-нататъш­
ното развитие на производство и боядисване на платове.
Към 1040 г. китаецът Пи-Шън (Би-Шън) изобретил подвижни
букви от камък за печатане. Макар камъкът да създавал известни
трудности при печатането, подвижните букви съдържали по-голе-

13 7
ми преимущества и облекчили до голяма степен по-нататъшната
работа при усъвършенстването на книгопечатането. През XII в.
били въведени дъски с печатни букви за печатане на цели книги.
Това било голямо, епохално постижение за цивилизацията.
Необходимостта от книжнина наложила по-нататъшно усъвър­
шенстване на печатарската техника. Дървени букви започнали да се
използват при печатането през 1314 г. в Китай. В края на XIV в.,
около 1300 г., в Корея били изработени подвижни метални букви за
печатане. През 1409 г. с тях била изработена първата книга, по­
следвана от други. Към 1450 г. германският изобретател Йохан Гу-
тенберг (1400—1468) конструирал печатарска машина с подвижни
букви и матрица. Буквите били изработени ръчно с голямо кали-
графско майсторство. Самата машина била резултат от продължи­
телни експерименти, завършили най-после успешно. Своите опити
Й. Гутенберг започнал още през 1436 г., продължил ги системно и
ги увенчал с успех към 1450 г. Откритието на германския експери­
ментатор дало благотворно отражение върху образователното
дело, науката и културата. Завоювана била голяма победа на евро­
пейската, а чрез нея и на световната цивилизация. Чрез книгата
постиженията на науката и техниката, новостите в различните об­
ласти на материалния и духовния живот станали достояние на хо­
рата по четирите краища на земното кълбо.
Тринадесетото столетие влязло в развитието на цивилизацията
между другото и с масовото изграждане на механични часовници
по градските кули. Някои автори пишат, че началото на монтира­
нето им било поставено около 1300 г. Това твърдение обаче се оп­
ровергава от съществуващите факти, които не могат да бъдат ос­
порени. Още Данте Алигиери (ок. 1265—1321) споменава за часов­
ници с колела, измерващи часовете с ударник. В научната литера­
тура отдавна е установено, че в Англия, по-специално в Уестмин-
стър, през 1288 г. върху градската кула бил монтиран механичен ча­
совник. Разбира се, часовниците, за които става дума, били само с
една стрелка, която измервала само часовете; механизъм за от­
брояването на минутите бил открит значително по-късно, но пак
през средновековната епоха. По-голямо съвършенство притежава­
ли известните часовници, създадени в Страсбург през 1354 г. Те
обозначавали не само часовете, но и денонощието, празниците,
пасхата, състоянието на Слънцето и Луната. Този часовник бил не­
съмнено научно постижение.
Църквата, която била единствената институция, която регули­
рала времето, използвала въвеждането на механичните часовници
за целите на богослужебния цикъл, както и за решаването на реди­

138
 ца практически въпроси. През 1355 г. кралският наместник в Артуа
дал съгласие да бъде изградена градска камбанария в гр. Ер сюр
ла Лис за отмерване времето на търговците на сукнени платове.
Това било истинско епохално събитие, което спомогнало за по-
тясно свързване на Църквата с промените в икономическия живот
на Европа.
През XIV в. започнало по-редовно да се отчита времето, което
вече броели по равни часове. Денят станал равен на 12 еднакви по
време часа. Едва през XV в. било въведено понятието „минута“.
До появата на часовника господствало разбирането, че времето
принадлежи единствено на Бога, то не било подвластно на човека
— не можело да се купува и продава. През XIV в. занаятчии и тър­
говци започнали да ценят времето, то станало предмет на покуп­
ко-продажба. В цеховите статути била въведена регламентация на
работния ден. С изключение на тъмните зимни месеци, трудът при
запалени свещи се забранявал най-строго. В хода на историческия
живот градската кула с часовника и църковната камбана се включ­
вали при решаването на възникващите проблеми. Разграничавайки
се, материалните и духовните феномени се опитвали да намерят
общ език при синхронизирането на астрономическото с работното
време.
Както придобитият опит, така и потребностите на живота по­
родили нови успехи в измерването на времето. Италианският учен
Якопо Донди (1290—1359) успял през периода 1344—1351 г. да кон­
струира за кулата на Палацо дела Капитано в Падуа сложен астро­
номически часовник. Джовани Донди (1321—1389), син на Якопо
Донди, създал първия планетариум в Италия.
Прелом в измерването на времето настъпил около 1450 г., ко-
гато били създадени часовници с пружини. Конструктор на прено­
симите часовници с пружини бил холандският техник Петер Хен-
лайн (1480—1542). Била направена голяма крачка напред по пътя на
прогреса.
Времето, от една страна, и пространството, от друга, увеличили
своето влияние не само в практическия живот, но и в областта на
теорията. Св. Тома Аквински (1225—1274) развил становището, че
споменатите две субстанции, сътворени от Бога, проявявали свои­
те сложни функции: те съществували във времето и извън времето,
в пространството и извън пространството. Това заключение има­
ло голямо значение за теорията и практиката на средновековното
общество, свързано с Католическата църква, обединяваща цялото
общество от и в името на Христа, Спасителя на човечеството.

139
 Цивилизацията внасяла подобрения и в други области на мате­
риалното производство. В Италия наченали производството на
азотна киселина за пречистване на златото, за неговото качествено
производство. Азотната киселина се получавала от стипца, от ме­
ден сулфат или спирт. Открит бил начин за получаване на сярна
киселина, но нейното широко използване се отнася към по-късно
време. Чрез дестилиране на вино бил получен чист спирт. Това от­
критие се дължало на френския учен Раймундо Лул (Раймонд Лу-
лий, 1235—1315).
В Европа започнали да добиват злато от дълбоки шахти. По
такъв начин копаели злато в редица рудни находища в Чехия —
Илове, Книн, Червена Хора, Кашперске Хори и др. Към 1350 г. в
производството бил включен стругарски стан, движен с водно ко­
лело. Използването на педалите, с които се работело дотогава,
постепенно било изоставено. След 1350 г. в Германия пристъпили
към калайдисване на различни съдове.
Не изостанали в своето развитие и някои други клонове на нау­
ките и по-специално медицината, механиката, физиката, астроно­
мията и др. Разбира се, средновековните лекари продължавали да
ценят Гален и Авицена, но полагали усилия да развиват различните
клонове на медицината. За обучението на студентите Медицински­
ят факултет в Монпелие извоювал през 1376 г. правото да извърш­
ва ежегодно аутопсия на един човешки труп. Подобни разрешения
получили и другите медицински факултети на континента. Анатомия­
та навлязла в период на подем. Подготвени били първите атласи по
анатомия. Започнало извършването на сложни операции. Натрупа­
ли опит, хирурзите осъществявали т. нар. „трепанация“: отваряне
на черепната кухина, на костна стена, очна роговица и пр., в резул­
тат от която се стигало до самите болни органи за тяхното лекува­
не. Възможностите на медицинската наука нараствали.
Фармакологията, науката за качествата на лекарствата и за влия­
нието им върху човешкия организъм, постигнала също известни
успехи. Испанският лекар Арналдо да Виланова (1235—1313) под­
готвил прочутия „Салернски кодекс“, съдържащ данни за различ­
ните видове отрови и за средствата за тяхното обезсилване. В ко­
декса са описани различни видове растения, с които се лекувал чо­
вешкият организъм.
Експериментите в областта на алхимията довели до откриване
на метални сплави, киселини, соли, алкали, растителни цветове.
Успехите, реализирани в резултат от експериментите, били постиг­
нати в химически пещи с нови апаратури. Използвали се различни
дестилации и филтрации.

1 40
Цивилизацията в бита. В най-тясна и непосредствена връзка с про­
мените, които настъпили в живота на средновековния град, се усъ­
вършенствали битовите отношения. Като цялостна система от на­
чини и форми за задоволяване на материалните и духовните потреб­
ности на хората извън сферата на труда и политическите отношения,
битът, макар, общо взето, да бил консервативна форма на взаимоот­
ношения, търпял положителното въздействие на цивилизацията. Това
се отнася на първо място до жилището и жилищната среда, до хра­
ната и храненето, до облеклото и обличането. Отнася се и за духов­
ната област, за традициите, празниците и тържествата.
Първият основен компонент на материалния бит — жилището
и жилищната среда, постепенно се освобождавал от средновеков­
ните традиции. За разлика от римския дом, където имало специал­
но отделение за жените — гинекей, в дома на средновековния граж­
данин семейството живеело в обща спалня, която в зависимост от
материалното състояние на собственика придобивала различни
особености. Обикновено размерите на кревата за спане не били
еднакви, а зависели до голяма степен от членовете на семейството.
Богатите семейства разполагали с креват, широк до към 4 м. Сами­
ят креват бил разположен на един-два ката. Покрит бил с балдахин,
подпрян върху колонки. Дюшекът, върху който спяло семейството,
бил натъпкан със слама или сено. Гражданите се покривали със
сукнени одеяла — белег за принадлежност към заможния слой на
обществото.
Един от френските поети-ваганти — Ги дьо Базош, дава инте­
ресно описание на своя дом. Според думите на поета домът му не
бил голям, но удобен за жилище. През „глазираните стъкла“ Ги дьо
Базош виждал добре града и простиращите се в долината ливади и
лозя. В стъклата се отразявала красотата на зеленеещата градина,
достигало благоуханието на цъфтящите храсти. Килимите, засти­
лащи стаите, и огнището създавали уют. Птиците, затворени в
клетка, по всяко време на денонощието пеели и създавали хармо­
ния. В този дом стопаните не само живеели, прекарвали нощите си,
но приемали гости и отглеждали и възпитавали своите деца.
Градовете представлявали пъстра картина от неповторими
особености. В едно описание на германския град Реймс от XI в. се
разказва, че градът бил разделен на три части: църковна, кралска и
търговска. Ще рече, съсловната принадлежност на жителите опре­
деляла особеностите на селището. За Париж съвременници свиде­
телстват, че имал официална част, а след това — университетска и
търговска. В края на XIV в. в кметството на гр. Сиена било внесе­
но предложение представителите на различните занаяти да се за­

141
селват само в квартали, определени за тях. Етническите групи по­
лучавали правото да се настаняват в предварително определени
райони. В Свещената Римска империя била въведена традицията
славяните да живеят отделени от германците. Ломбардците също
трябвало да се обособят в самостоятелна група.
Катедралната църква в града на Европа била обществена ин­
ституция, средище на религиозен и културен живот. Камбаната на
църквата изпълнявала разнородни задачи: отмервала времето, да­
вала знак за пожар, за епидемии, нападения и пр. Това увеличавало
нейното значение като обществен орган. Другата сграда на града
— ратушът, отразявал независимостта на гражданите. Голямата
концентрация на населението била всеобщо явление, детермини­
рано от постоянен прилив на граждани и от съществуването на се­
ляни, чието духовно израстване изисквало много време.
Храната и храненето на гражданите зависели от тяхното мате­
риално състояние, както и от снабдяването. Според някои наблю­
дения отделните категории граждани употребявали различни ко­
личества хляб: войници и моряци по 700—750 гр, обикновеният
гражданин по 1 кг, а монасите и монахините — по 1600, 1700 гр.
Парламентът на Франция през 1279 г. гласувал постановление за
броя на блюдата, употребявани за обед: супа, две втори и десерт. В
едно фаблио — хумористичен разказ в стихове, се осмива обед на
свещеник, даден в чест на рицар, негов приятел. Обедът започнал с
хляб и вино, преминал в ядене на свинско и заешко, след това били
сервирани гъска, петел, риба със сос от пера и пастет; приключил с
плодове, вино, орехи, канела и джинджифил.
В различните части на Европа се употребявали различни напит­
ки. Вино пиели във Франция, ябълков сок —в Нормандия. В Англия
пиели бира. През XIV в. италианци приготвяли ликьор от вино.
Както в Азия, така и в Европа развитието на земеделието и ско-
товъдството протичало по аналогични пътища. На Изток, включи­
телно и в Югоизточна Азия, а също и в централните и близкоизточ­
ните територии на континента основа на селското стопанство до
голяма степен образувало поливното земеделие. Усъвършенствало
се поливното отглеждане на ориз. Масовизирало се риболовството.
В различните части на Изтока настъпило подобряване в напояване­
то на основните селскостопански култури — пшеница, ечемик, ръж,
овес, бобови растения.
Оформяла се народностната кухня на населението в страните
на Изтока и Запада, придобила определено разнообразие, обусло­
вено от конкретните исторически условия, при които живеели от­
делните народи. Хората от Изтока се хранели със зърнени продук­

142
ти, овощия, млечни изделия. В общи линии хлябът бил основна хра­
на за редица народи. Изготвяли го от пшеница, ечемик, ръж.
Цял спектър въпроси поражда информацията, с която разпола­
га медиевистиката за храната и напитките на гражданина в Китай.
Трапезата му през деня и вечерта включвала юфка, фиде, каша,
питка, различни блюда, по-специално плодове, месо, риба. Браш­
нените ястия обхващали каша, грис, банички, печено. Китаецът
обичал плодове, зеленчуци и варива — зеле, ряпа, тиква, пълнени
тиквички, бобови растения. Привличали го също различни други
растения, плодове, семена, диворастящи билки и подправки, листа
от храсти и дървета. Месо употребявал много. Ядял го печено, су­
шено, варено, въртяно на шиш. Рибата поглъщал печена, поставена
в сос. Понеже маслото се намирало рядко и трудно, употребявал го
в малки количества.
Гражданите на Китай имали слабост към захарта, вероятно ня­
каква смес, сварена по примитивен начин. Ядели мед. Те приготвя­
ли сладолед, произведен от някаква захарна смесица, плодове и
сокове. Пиели чай, въведен още в началото на християнската ера,
но получил голямо разпространение през XI—XII в.
Ако се съди по някои сведения за градовете Хайфън и Ханджоу,
може да се стигне до заключението, че двата столични центъра
били сравнително добре продоволствани. В известните „Записки
за процъфтяването, съставени от стареца от езерото Сиху“ се спо­
менава за повече от 150 приготвени блюда, 7 вида ядки и 53 разно­
видности на плодови десерти и сладкиши. Друг съвременник на
събитията, У Дзиму, свидетелства, че на сутрешния пазар в Ханд­
жоу се предлагали 63 вида храни от разнообразно естество.
В Иран, Афганистан, Турция значително място в менюто на на­
селението заемало месото, предимно овнешко, от което варели
чорба. От месото приготвяли различни храни — чеверме, кюфтета,
кебап, пача. В страните, в които бил установен ислямът, всяка хра­
на, особено месото, се деляла на два вида: „позволена“ и „забране­
на“. Свинското месо било поначало забранено за употреба. Месо­
то на останалите животни можело да се яде, ако при прерязването
на гърлото им главата била насочена към гр. Мека. Самото гърло
пък трябвало да бъде прерязано на строго определено място.

Университетите и цивилизацията. Важен елемент на цивилизация­

та станали университетите, възникнали в тясна връзка с развитието
на парично-стоковите отношения и с общото повишаване на кул­
турата, с нарастването на потребността от повече знания. Водеща
роля в тази насока играели градовете в Италия. Университети били

1 43
основани в Болоня (1158 г.), във Виченца (1205 г.), в Арецо (1215 г.),
в Неапол (1224 г.), в Падуа (1222 г.), в Рим (1303 г.), в Перуджа (1308 г.),
във Флоренция (1349 г.). Втората европейска държава, която започ­
нала да открива висши учебни заведения, била Англия. Били учре­
дени университети в Оксфорд (1169 г.), в Кеймбридж (1209 г.).
Учебното дело получило тласък и във Франция с университетите: в
Париж (1150 г.), в Монпелие (1289 г.). Не останала назад и Испания:
били открити университети в Саламанка (1243 г.), в Севиля (1254 г.).
Започнала да изгражда своята образователна система Португалия:
отначало възникнал университет в Лисабон (1290 г.), след това пре­
местен в Коимбра.
Мрежата на учебните заведения се разширила в другите страни
на Европа. Открити били университети в Прага (1348 г.), в Краков
(1364 г.), във Виена (1361 г.), в Печ (1367 г.), в Хайделберг (1368 г.).
Следващото столетие, XV, се появили висши училища в Упсала
(1477 г.) и в Копенхаген (1479 г.). Понеже през Средновековието
нямало строго разграничение между средната и висшата степен на
обучение, младежите можели да постъпват във висшите учебни за­
ведения още на 15—16-годишна възраст. Учещите се били нарича­
ни „студенти“, от лат. глагол „студео“, занимавам се усърдно. От­
начало преминавали подготвителен курс в т. нар. „Артистичен фа­
култет“, наречен по-късно философски, и изучавали граматика, ри­
торика и диалектика. Завършилите успешно подготвителния фа­
култет придобивали научната степен „бакалавър на изкуството“.
Следващият курс на обучение, висшият, бил разделен на три факул­
тета: право, медицина и теология. Във факултета се преподавали
аритметика, геометрия, астрономия и музика. При завършването
абсолвентите получавали научната степен „магистър на изкуства­
та“ или „доктор на правото“, „доктор на медицината“, „доктор на
теологията“. При университетите имало общежития, в които живе­
ели както преподаватели, така и студенти. По своя характер универ­
ситетите били корпоративни организации с относителна автоно­
мия. Функционирали върху принципите на самоуправлението. Те
запазили своята независимост не само от светската власт на дър­
жавата, но и от духовната на Църквата. Университетите станали
центрове на хуманистичната мисъл, люлка на рационализма. Яге-
лонският университет в Краков, Карловият в Прага, Алкала де Ена-
рес в Испания се превърнали в крепости на науката и културата. В
Пражкия университет Ян Хус започнал своята борба за самостоя­
телно развитие на чешката наука и култура. Витенбергският универ­
ситет, където преподавал Мартин Лутер, се превърнал в цитадела
на Реформацията в Германия.

144
 На Пиренейския полуостров възникнала и се утвърдила забеле­
жителна култура. В гражданските и църковните учебни заведения на
Толедо, Кордова, Севиля се подготвяли специалисти по теология,
философия, право, литература, история. Университетите на полу­
острова обучавали специалисти за цяла Европа. Прочути били пре­
водачите от Андалусия, които превеждали произведенията не само
на класическата гръко-римска древност, но и на арабските мисли­
тели: философи, теолози, историци. Възникнали богати библиоте­
ки. В Кордова по време на Арабския халифат била изградена про­
чута библиотека, наброяваща повече от 400 000 свитъка.
В развитието на цивилизацията в Индия голяма роля продъл­
жил да играе прочутият университет в Наланда, създаден още при
империята Гупта. Превърнат в център на будистката култура, уни­
верситетът се наложил като средище на известната школа на будиз­
ма — Махаяна. Владетелите от династията Пала, управлявали през
VIII—IX в., проявявали грижи за неговото развитие и процъфтява­
не. Ала поради заглъхването на влиянието на будизма през X—XI в.
в Индия значението му намаляло. Понеже бил притегателен център
за учещите се от близки и далечни страни, университетът в Налан­
да спомогнал за проникването на индийската култура в редица дър­
жави в Азия.
В университетите в Париж и Шартр се развивали модерните
философски учения — томизъм и авероизъм. Разпространявало се
творчеството на Блажени Августин, разработвала се мистическата
концепция на св. Джовани Фиданца Бонавентура (1221—1274).
Процъфтявала Оксфордската школа, известна с естественонаучни-
те си схващания. В тази насока активна дейност развивали Робърт
Гросетест (1175—1253) и Роджър Бейкън (ок. 1214—1292). В систе­
мата на философията се включва делото на Алберт Велики (1193
или 1206/1207—1280). Утвърдил се най-видният представител на те-
ологическата мисъл св. Тома Аквински (1225—1274). Мотивирали
своите схващания Пиер Ломбардски (1095—1160) и Боеций (живял
през XIII в.). Особено място заел теоретикът на мистическия пан-
теизъм Майстер Екхарт (1260—1327).
Важен компонент на християнската цивилизация в Западна
Европа образувала схоластическата философия, достигнала своя­
та зрялост през XIII в. Към средата на XII в. в Толедо процъфтява­
ла преводаческа школа, ръководена от епископ Раймунд. Друга
школа била основана в Палермо. Двете школи превели от арабски
на латински език трудове на Авицена, Ал-Фараби, Маймонид, Ибн
Рушд, Ибн Гебирол. Доминик Ундисалви, Роберт Гросетест, Вил-
хелм от Мербек, Михаил Скот и др. започнали да превеждат Пла­

10 История на Средновековния свят 1 45

тон, Плотин, Прокъл, Секст Емпирик, Диоген Лаерций, Гален,
Евклид и други автори. Преведени били и редица трудове на Арис­
тотел.
Действително, монголското нашествие нанесло сериозни пора­
жения върху живота на покорените народи, но при все това наука­
та и културата продължили да се развиват. Част от владетелите на
Монголия покровителствали научната дейност. В това отношение
показателна била разнородната проучвателска работа на извест­
ния ирански учен Насредин Мухамед Туси (1201—1280), който се
утвърдил и като голям държавен деец. Учен-енциклопедист, той
започнал своята обществена кариера при Аламут Хуршах, владе­
тел на Исмаил. При възхода на Монголия преминал през 1256 г. на
работа в двореца на Хулагу хан като негов секретар и съветник. В
изпълнение на повеля на владетеля той се заел с изграждането на
прочутата астрономическа обсерватория в околностите на гр. Ма-
раги, наложила се като авторитетен научен център в арабския свят.
Насредин Туси се утвърдил не само като астроном, но и като автор
на редица трудове по метрология, финансово дело, философия,
теология, логика, психология. Написал и специален трактат за фи­
нансовото дело, оценяван от изследователите като основен извор за
данъчната систем в Монголската империя.
За разбиране духа на епохата, както и за изясняване на редица
подробности от историята на връзките между Изтока и Запада го­
лямо значение има научното дело на Абдурахман Абу Зейд ибн
Мухамед ибн Халдун (1332—1378) — арабски историк и социолог,
роден в Тунис. В основното си съчинение „Книга на проникновението
и свод от начала и съобщения за дните на арабите, персите и бербе-
рите и на техните съвременници, притежавали голяма власт“ той
прави интересен опит да обясни чрез еволюцията на икономиката
историята на човешкото общество. В развитието на човечеството
авторът вижда две фази: нисша, включваща селския живот, и вис­
ша, обхващаща градския живот. Ако селският живот протичал в зе­
меделие и скотовъдство, градският се изразявал в занаяти и търго­
вия, които според разбиранията на автора били генетично свърза­
ни помежду си. Трудовите взаимоотношения между хората се реа­
лизирали в стокообмена. Основното предназначение на политичес­
ката организация на обществото мислителят откривал в защитата
на частната собственост на самостоятелните производители, както
и на средствата за производство и на продуктите на труда. По та­
къв начин Ибн Халдун достигнал до интересни оригинални вижда­
ния за историческия процес.

146
 Някои от трудовете му, като „Книга на назидателните приме­
ри“, структурирана в три части, представлявали основен извор за
историята на арабските народи, на Магриба и на Северна Африка.
Това им придава особена познавателна стойност.
Върхово постижение на научната мисъл в Източния свят обра­
зувало колосалното научно дело на Фазлалах ибн Абу-л Рашид ад-
Дин (1247—1318) — държавен деец, историк, медик, теолог, енци­
клопедист. Натрупал солидни знания по медицина и история, той
постъпил на работа при владетеля Абага хан (1265—1282) като
един от ръководителите на държавния апарат. Станал везир при
халифа Хазан хан (1298—1317) и наблюдавал осъществяването на
реформите в империята. Провеждал политика на централизация,
стремял се да оживи аграрния строй, от една страна, и занаятчий­
ската дейност и търговията, от друга. През 1318 г. при управление­
то на Улджайту хан бил убит, понеже го наклеветили, че организи­
рал заговор за отравянето на монарха.
Учен-енциклопедист, Абу-л Рашид ад-Дин обогатил различни­
те клонове на естествените науки, специално медицината и ботани­
ката. Дал своя принос и за развитието на техниката в селското сто­
панство и архитектурата. Той съставил естественонаучна енцикло­
педия. На персийски език създал сборник хроники в три части, но
са запазени първите две от тях, третата била загубена през векове­
те. В „История на Хазан хан“ са оповестени множество сведения за
XIII и XIV в. от развитието на Монголската империя, за устройст­
вото на държавата. Обхванати са основни моменти от историята
на монголските завоевания, на юдейския народ, на народите в За­
падна Европа, на Китай и Индия.
Както се вижда от съдържанието на труда, Абу-л Рашид ад-
Дин направил опит да подготви история на човечеството. За ней­
ното написване привлякъл учени — специалисти от различни на­
родности: монголци, китайци, перси, индуси, ангажирал и истори­
ци от Европа. По замисъл това бил модерен изследователски труд:
в него били обхванати всички народи без разлика на религиозна
принадлежност. За разлика от мюсюлманските историци, които
описвали живота само на ислямските народи, Абу-л Рашид ад-Дин
преодолял религиозната ограниченост и се ръководел от по-либе-
рални разбирания. Освен това той отстоявал необходимостта от
описване на историята на народите в съответствие с принципите
на историческата наука: въз основа на извори, при спазване на ус­
тановените традиции за критичност, обективност и пр. Така Абу-л
Рашид ад-Дин успял да преодолее консерватизма на своето време
и да достигне нови върхове на научната мисъл.

1 47
 Друг голям арабски учен — изследовател, пътешественик и пъ­
теписец, бил Абу Абдалах ибн Батута (1304—1377). Роден в гр. Тан-
жер, Мароко, той бил образован интелектуалец, истински енцикло­
педист, специалист по икономика, теология, география, култура,
бит. В продължение на 25 години (1325—1349) пътешествал по Ара­
бия, Египет, Иран, Мала Азия и редица други страни. По време на
пътешествията си пристигнал в Крим, преминал Южна Русия. На­
сочвайки внимание към Далечния изток, навлязъл в Средна Азия и
Афганистан, посетил Индия, Индонезия и Китай. След като се за­
върнал в Мароко, подредил записките си, но не останал дълго в
родината си. Пристигнал в Испания, изучил обстановката на Пире-
нейския полуостров. Натоварен с мисия от султана на Мароко, той
провел дипломатически мисии в Судан.
За историята на Средновековния свят, за страните, които той
посетил, голямо значение имат записките за неговите пътешествия.
Самият Ибн Батута ги диктувал на Абу Инан, секретар на султана
на Мароко. Написани естествено и непринудено, записките преда­
ват обективно и реалистично историческата обстановка в съответ­
ните страни, посетени и опознати от учения пътешественик. Тру­
дът на Ибн Батута е ценен не само или главно като исторически
извор, но преди всичко като модерно описание за живота на наро­
дите в Европа и Азия, на техните традиции, поминък, култура, ет­
ническо съзнание.
Иранският историк и географ Хамдулах Мостоуфи Казвини
(1281—ок.1350) написал „Избрана история“, която била по същест­
во обща история. В нея проследил развитието на монголците и
иранците, като наблегнал върху живота на великите личности. Друг
труд, „Книга на победите“, съчинен в стихотворна форма, предс­
тавлява своеобразно продължение на прочутото произведение на
Фирдоуси „Шахнаме“. Забележителното космографско творение
„Наслада на сърцето“ представлява съкровищница като извор за
икономическия живот на Иран и на някои от съседните държави.
Авторът осъжда феодалната раздробеност и призовава за укрепва­
не централизацията на обществото. Хамдулах Казвини проявява
интерес и към историята на Европа, особено към нейните източни
територии.
Около втората половина на XIV в. настъпила коренна промяна
в знанията на хората за тогавашния свят. Разширили се взаимоот­
ношенията между Изтока и Запада, между Европа и Азия. Местна­
та ограниченост била преодоляна и обект на проучване и овладява­
не станали не само отделни региони и континенти, а цялата Земя.
„Описание на света“ на Марко Поло и „Описание на източните

148
земи на света“ на Одорико от Порденоне не са единствените дока­
зателства за това. Към 1340 г. италианецът от Флоренция Балдучи
Пеголоти създал специално „Търговско дело“, снабдено с карти и
справочна информация за търговците, които развивали дейност в
Азия и Африка. Увеличил се броят на дипломатическите, мисио­
нерските, търговските и политическите делегации, разменяни меж­
ду водещите държави на Изтока и Запада.
За развитието на цивилизацията положително влияние оказало
превеждането на различни научни трудове на езиците на народите
в Европа. Така Герард Кремонски извършил първия превод от
арабски на латински език на труда на Клавдий Птолемей „Алма-
гест“. Превел и някои трудове на Аристотел: „Физика“, „За Небе­
то“, първите три книги на „Метеорология“. През XII в. в Толедо,
при двора на епископ Раймунд, развивала активна дейност школа­
та за преводачи от арабски на латински език.
Взаимоотношения между Изтока и Запада. Върху контактите на
Изтока и Запада през това време влияние оказали най-малко 6 ос­
новни фактора. Това били търговските връзки, арабската инвазия
на Пиренейския полуостров, нашествието на селджукските турци,
които към средата на XI в. изменили историческата карта на Изто­
ка. Огромна роля изиграли кръстоносните походи: те не само про­
тивопоставили, но и сближили Изтока и Запада. Опустошителният
поход на монголците в Северен Китай, Средна Азия, Южен Сибир,
Задкавказието, Грузия, Армения, Азербайджан, Източна Европа,
Полша, Чехия, Унгария изправил народите на Стария континент
пред непозната историческа реалност. Агресията на Османската
държава в Европа също упражнила известно въздействие върху
социалните процеси и явления.
Контактите между Изтока и Запада се разширили и разнообра­
зили, като след X в. те обхванали не само политическия живот, но
и стопанската сфера, духовната област, културата. Западноевро­
пейските страни и по-специално италианските градове-републики
Венеция, Генуа, Флоренция, Пиза, Виченца, Болоня, Мантуа, Пи-
стоя поддържали редовни търговски връзки с градовете на Визан­
тийската империя, както и с големите икономически средища на
Изтока — Антиохия, Бейрут, Триполи, Александрия. От Европа
били изнасяни различни стоки: зърнени храни, желязо, дървен ма­
териал, роби, а внасяни предмети на разкоша, изработвани в стра­
ните на Изтока. На Запад проникнали сведения за приказните бо­
гатства на Палестина и Египет. Християните в Европа знаели, че в
Палестина се родил, живял, проповядвал своето учение и основал

149
 Църквата Спасителят на човечеството Иисус Христос. Броят на
поклонниците в Светите места се увеличавал. Една част тръгвала
от Запад по реките Рейн и Дунав, преминавала през Балканския по­
луостров в Мала Азия, друга се отправяла от пристанищата на Ита­
лия и Византия.
Нашествието на турците селджуки под предводителството на
Тогрул бег (1038—1063) изтласкало през XI в. византийци и араби
от басейна на Източното Средиземноморие. Завоевателите нахлу­
ли в земите на Халифата на Абасидите в Багдад, покорили го през
1055 г. и заграбили от Египет Палестина и Сирия. Разгромявайки
армията на византийския император Роман Диоген (1068—1071)
при Манцикерт в Армения на 19 август 1071 г., селджуките пристъ­
пили към покоряването на Мала Азия. Не след дълго — само след
10 години — почти цяла Мала Азия попаднала в техни ръце. В сто­
лица на Румския султанат бил превърнат гр. Никея, издигнат неда­
леч от Константинопол.
Арабското господство на Пиренейския полуостров (711—1492)
не само разрушавало християнските традиции, но приобщавало
населението към постиженията на Изтока в селското стопанство,
градостроителството, търговията, образованието, науката и култу­
рата. Арабите донесли на полуострова успехите в аграрната сфера
и градското занаятчийство. Разширили се контактите. Засилило се
взаимното влияние.
Основен фактор за развитието на цивилизацията като световно­
историческо явление били комуникациите, сухопътните и водните
съобщения и връзки между Изтока и Запада. За тях се съди по за­
пазени описания на търговци и мисионери от Европа, които уста­
новили взаимоотношения с редица представители на Изтока, изу­
чавали живота на местните народи, техния поминък, начин на жи­
вот, религия, бит и култура. Контактите се засилили от XIII в. на­
сетне, когато монголската опасност надвиснала над народите на
Централна Азия и Западноевропейската област, притисната от ма-
мелюците в басейна на Средиземно море, в Сирия и Палестина,
била принудена да търси други пътища за поддържане на контак­
ти със страните на Източния свят. В тази насока цяла плеяда ита­
лиански, френски и други пътешественици си поставили за цел да
опознаят по-добре Азия и особено водещите държави в нея — Ки­
тай, Индия и др. Появата на Монголската империя улеснила от­
криването на нови търговски пътища. Бил изоставен търговският
път по пристанищата на Средиземно море и крайбрежието на Чер­
но море. Вниманието вече се насочило към столицата на Хулагу
хан (1217—1265), Тавриз, преминавало през Сарай, към Поволжие-

1 50
 то и продължавало напред към Далечния изток. Сухопътните кер-
ванеки пътища от Централна Европа за далечен Китай следвали
планините на Хиндукуш, Хималаите и Вайкал. Най-краткият път
минавал по долините на Сърдаря, Амударя, Об и Иртиш, след това
пресичал Монголия и достигал Китай.
Другият, морският път, бил сравнително дълъг. Неговият изхо­
ден пункт започвал от пристанищата на Балтийско море, продъл­
жавал през нос Добра надежда или пък се отклонявал през провла-
ка Суец. Пътят преминавал от Фергана, на юг през Небесните пла­
нини, Аралско и Каспийско море. Достигнала тази точка на пъте­
шествието, експедицията на европейските пътешественици имала
две възможности. Едната била да избира пътя през р. Волга и рав­
нините на Русия, другата — да продължи през Персия, Армения и
Средиземно море. Това били двата познати пътя, използвани през
вековете от пътешественици, търговци и завоеватели.
През времето преди нашествието на монголите традиционен
воден път от Европа за Азия станал пътят през Червено море. На­
истина, той бил твърде продължителен, изисквал много време, но
притежавал редица други преимущества: освободен бил от риска
на опасности, митнически такси, нападения на разбойници-граби­
тели. Според наблюденията на съвременници през XIII—XIV в. пъ-
туванията през Монголската империя били най-гарантирани, кога-
то търговците образували група от около 60 човека. Това създава­
ло известна сигурност.
В развитието на търговските контакти между Изтока и Запада
голяма роля започнал да играе Египет. Египетското пристанище
гр. Александрия по думите на Вилхелм Тирски било „световен тър­
говски център“. Титмар Мерзебургски също подчертава значение­
то на Александрия: „Преминават често индуси на своите кораби по
Червено море и Вавилон или Египет по райската река Геон или
Нил, превозвайки свои стоки.“ За голямото влияние на Алексан­
дрия говори и биографът на френския крал Луи IX Свети Жуанвил.
В основен търговски възел се превърнал гр. Сивас, където тър­
говците от Сирия, Палестина и Иконийския султанат разпределя­
ли стоките си, образували нови кервани и ги изпращали от Трапе-
зунд към северните територии на Понт. След като хан Хулагу опу­
стошил Багдад и избрал за столица Тавриз, било извършено извест­
но разместване на основните търговски центрове. Столицата на
Монголската империя се превърнала в основно, главно средище на
търговията в Средна Азия, а чрез нея и в останалите райони на кон­
тинента. При новата обстановка стоките от Китай и Индия за Ев­

151
ропа били превозвани през владенията на империята и насочвани
по пътищата, познати от древни времена.
В новата обстановка взаимоотношенията между Европа и Азия
били оживени с множество делегации, които изпълнявали опреде­
лени задачи. Групите били изпращани от монголския хан в Западна
Европа и от императорите в Европа, от кралете и папата. В резул­
тат от установяването на официални връзки търговските операции
започнали да се извършват по новооткрити търговски пътища.
Складова база станал гр. Трапезунд, откъдето търговците се от­
правяли на далечни рисковани пътешествия. Едни тръгвали към
Централна Азия, други — към Европа. Италиански търговци от
Венеция, Флоренция, Генуа купували стоки и ги транспортирали с
корабите за Средиземно море. Първостепенна роля започнало да
изпълнява пристанището Аяцо в Мала Азия.
Стоките, произвеждани в Южна Азия, били превозвани за Бас-
ра през Персийския залив, близо до устието на Тигър и Ефрат, а
оттам — за Багдад. Пристанището Басра в Персийския залив ста­
нало централно за оживената търговия на Европа с Азия. През него
били прекарвани стоки от Арабия, Нубия, Абисиния, които били
разменяни за стоки от Китай, Индия и Северна Азия. Пак през
пристанището на Персийския залив били пренасяни различни про­
изведения в Европа за пристанищата на Черно и Средиземно море.
От Басра се отправяли продукти за Армения от Багдад, от Персия
до Тавриз. Тавриз бил превърнат в естествено средище на стоките
на Европа, превозвани за Азия. Манифактурни стоки от крайбрежи­
ята на Черно море, по-специално от Кафа, Судак, Тана, Херсон
били транспортирани от италиански търговци за Армения, Сирия
и Трапезунд. Азиатски продукти, пристигащи в Трапезунд, били
разпределяни и пренасочвани в две посоки. Една част от тях била
отправяна към пристанищата на Черно море, друга —за пристани­
щето Аяцо посредством Ерзерум.
За нарасналата роля на Тавриз през втората половина на XIV в.
дава интересно сведение един гражданин на Фриули, някой си Ор-
дерико де Порденоне. По думите на Ордерико Тавриз бил „най-зна-
менит и най-добър по търговия от всички градове в света. Защото
сега не може да бъде намерен град в света, който да разполага с
толкова запаси продоволствие и всякакви стоки, както Тавриз.
Толкова много е знаменит той, че ти се струва невъзможно да раз­
кажеш за всичко, което има в него, понеже то се равнява на търго­
вията в целия свят. Християните свидетелстват за това, че ханът в
този град получава повече доходи, отколкото френският крал по­

1 52
лучава от цялото си кралство.“ Според Ордерико де Порденоне в
града живеели „много християнски нации, които господстват във
всичко над самите сарацини“. На 10 дена път оттук се стигало Сул-
тание. „В този град — заключава съвременникът — се намират в
изобилие всякакви стоки за продажба.“
Друг пътешественик, италианецът писател от първата полови­
на на XIV в. Пеголоти, разказва за търговския път от Изтока към
Запада през Волга и Дон. По изчисленията на този италиански пи­
сател от Азов до Астрахан се пътувало с талига, теглена от бикове,
за 25 дни, а конски впряг изминавал пътя за 12 дни. Водният път от
Астрахан до Сарай в дневен преход по реката протичал за 8 дни.
На камили пътят от Сарай до Ургенч се вземал за 12 дни. От Ур-
генч до Отрар се пътувало на камили за 35—40 дни. За 50 дни мо-
жело да се стигне направо от Сарай до Отрар. Ако собственикът
починел по пътя, стоката му ставала по право собственост на вла­
детеля на страната.
През XIV в. център на търговия станал гр. Сарай. Тук присти­
гали стоки от Изтока с кервани. При господството на Монголска­
та империя притокът на чуждестранни търговци в Китай се увели­
чил. Великият хан Хубилай установявал контакти с чужденци,
привличал ги на служба в двореца си, без да се интересува от тях­
ната етническа и религиозна принадлежност.
Нараснало значението на гр. Аяцо, разположен на обширно
пристанище. Италианският пътешественик Марко Поло подчерта­
ва значението на Аяцо като пристанищен център. По думите му
търговци от Генуа, Венеция и всички други градове превозвали тук
стоки от Запада и ги разменяли за стоки от източните страни.
За самата организация на търговията, за времетраенето на дъл­
гите преходи по различните точки на Азия известна любопитна
информация предоставя италианецът Пеголоти. Според неговите
изчисления разстоянието от Отрар до Алмалик, столицата на Ча-
гатайския улус, се изминавало за 45 дни. Авторът добавя, че керва­
нът срещал всеки ден по своя път военен пост. Така пътят от Тана
до Китай се преминавал безопасно не само денем, но и нощем.
Това потвърждавали търговците, които пътували. Наистина пътят
от Тана до Сарай бил по-малко спокоен, но колкото и труден да
бил той, когато пътувал в компанията на 60 човека, търговецът
можел да се чувства като у дома си.
В края на краищата взаимоотношенията между Изтока и Запа­
да се изразявали не само в търговските контакти, но и във взаим­
ното опознаване, в разширяването на информацията за различните

153
 страни и държави. За разлика от периода VI—X в., когато в Западна
Европа разполагали, общо взето, с ограничени знания за Източния
свят, през новия период положението в значителна степен се про­
менило. Ако се съди по информацията на „Равенски аноним“ и „Ба­
варски географ“, както и по данните, които изнася Алфред, кралят
на англосаксите, може да се каже, че представите били бледи, зна­
нията — недостатъчни. В края X и началото на XI в. обстановката
се променила. Кръстоносните походи, покрай всичко друго, спо­
могнали за взаимното опознаване на народите от Европа и Близкия
изток, за установяването на непосредствени контакти. Влияние ока­
зало господството на Византийската империя в някои територии на
Западна Европа, респективно темите Италия и Сицилия, включва­
щи Апулия и някои острови на Йонийско море. В отговор на агре­
сията на арабите, завладели Бари през 866 г., а Малта през 870 г.,
император Василий I (867—886) предприел контраофанзива. Гер­
манският император Лудвиг II, който направил коалиция с Василий
I, отвоювал Бари от арабите, но го задържал. Това предизвикало
конфликт. През 876 г. византийците възстановили господството си
в Бари, а през 885 г. установили своята хегемония в Южна Италия.
Те основали две нови теми: Калабрия и Лангобардия. Традицион­
ните взаимоотношения били възстановени.
Арабите, които още през 689 г. предприели завоевателни опера­
ции в Кайруан и Картагенска област, се установили в Тунис и про­
дължили настъпателната си дейност. След като се наложили на
Пиренейския полуостров през 711 г., те станали сериозна заплаха
за империята. Обсадата на Константинопол през 716 г., организи­
рана от арабите под командването на прочутия пълководец Мас-
лама в продължение на около 2 години, завършила с поражение за
нападателите.
През XIII в. контактите между Изтока и Запада продължили и
придобили по-редовен характер. Активизирала се Римската курия.
Пратеникът на папа Инокентий IV (1243—1254) Плано Карпини
(1182—1252), францискански монах и италиански пътешественик,
бил натоварен със задачата да посети Монголия и да събере ин­
формация за цялостния живот в империята на монголите. Заседа­
ващият през 1245 г. църковен събор в Лион, обезпокоен сериозно
от агресията на монголите в Западна Европа, взел решение да из­
прати Плано Карпини в Монголия, за да се запознае с бойната им
мощ и да проучи възможностите за установяване на мирни отно­
шения. Своето пътуване Плано Карпини, придружен от чеха Сте­
фан и поляка Бенедикт, извършил през 1245—1247 г. На 15 април

15 4
1245 г. той тръгнал на път от гр. Лион, преминал Южна Русия, Хо-
резм, Седморечието, Тарбагатай и успял да се добере до главната
квартира на монголския владетел, разположена в околностите на
Каракорум. Монголците трябвало да бъдат приобщени в борбата
против турците. Плано Карпини пристигнал в напрегнат момент от
историята на Монголия. Боричканията за престола след смъртта на
Угедей (1229—1241), продължили около 5 години, вече били на
приключване. През 1245 г., когато папският легат пристигнал в
Монголия, бил свикан събор (курлутай). Следващата 1246 г. за хан
бил избран синът на покойния Угедей, Гуюк. Сам Плано Карпини
присъствал на церемонията. Новоизбраният хан обаче управлявал
сравнително кратко време. При организирането на поход против
хан Бату той починал през 1248 г. Самият папски легат, снабден с
писмо от Гуюк, се отправил обратно на път. Своите впечатления от
пътуването легатът отразил в съчинението „Книга на историка“,
известна в историографията под названието „История на монголи-
те“. Това е неоценим извор за живота и бита на Монголия.
Не е безинтересно да се отбележи, че при тържествения събор
на монголските князе (курултай) през 1246 г. за избиране хан на
Монголия присъствали освен папския легат Плано Карпини, руски­
ят княз Ярослав Всеволодович, синовете на царя на Грузия, пра­
теник на халифа на Багдад — Мустасим, делегати от Китай. При­
стигнал и Гийом дьо Рубрук, представител на френския крал Луи IX
Свети (1226—1270). В една или друга степен коронованите глави на
Европа и Азия искали да се осведомят за обстановката в новата им­
перия и да установят мирни отношения с нейния владетел. Както
тайните, така и явните намерения на делегатите останали напразни.
Владетелят на монголите бил убеден, че венценосците на Европа
трябвало да станат негови поданици, а не съюзници. Писмото на
хан Гуюк до папата го призовавало както самият той, така и него­
вите „верни“ да се покорят на „Великия хан на целия велик народ“,
който притежавал „силата на Вечното небе“.
Безрезултатната мисия на Плано Карпини, един от най-големи-
те дипломати на Католическата църква, не отчаяла Папския пре­
стол от намерението му да включи монголския владетел в коали­
цията срещу османските турци. В изпълнение на задачата, която не
била снета от дневен ред, била сформирана нова делегация. Ръко­
водена от Анселм Асцелин, тя включвала трима души: Алексан­
дър, Алберт и Симон, но впоследствие се присъединили още двама
—Гуичардо от Кремона и Андре Лонжюмо, делегат на френския
крал Луи IX Свети. В Иран, където делегацията успешно пристиг­

1 55
нала, били водени разговори с Байду, изтъкнат монголски воена­
чалник, но до реални резултати не се стигнало. Мирен договор не
бил сключен и след пристигането на специална монголска делега­
ция в Европа. Както се вижда, монголският венценосец продължа­
вал да иска невъзможното — превръщането на европейските дър­
жави във васали на монголския владетел.
През 1250 г. друга делегация начело със споменатия вече Анд­
ре Лонжюмо, брат му и Йоан Каркасонски се отправила за столи­
цата на Монголската империя. Пристигнали благополучно, делега­
тите провели разговор със съпругата на хан Гуюк, вече покойник.
Предавайки даровете на френския крал Луи IX Свети, делегатите изс­
лушали монголските искания кралят на Франция да признае сюзере-
нитета на великия хан на монголците. Както можело и да се очаква,
претенциите на монголците не намерили положителен отзвук.
Нова делегация, сформирана от крал Луи IX и папа Инокентий IV,
била изпратена за Монголия през 1253 г., но пътешествието продъл­
жило до 1255 г. Тя била възглавявана от францисканеца Гийом Руб-
рук (между 1215/1220 — ок. 1270), фламандец по произход. В посла­
нието на крал Луи IX до великия хан на монголците се казвало:
„Съществува заповед на вечния Бог: на небето има само вечният
Бог, над земята има само един владика — Чингис хан, Божият син.“
С такава аргументация френският крал и римският папа се надява­
ли да обезсилят претенциите на монголците за господство в Евро­
па и да ги спечелят за борбата против турците. Делегацията преми­
нала през Константинопол, Палестина, Средна Азия и достигнала
Централна Монголия. В Каракорум тя била приета от хан Мунке
през 1254 г. Практически резултати обаче не били постигнати. По
обратния път за Западна Европа Гийом Рубрук пътувал през Кав­
каз и Мала Азия. Съчинението, което той написал, „Пътешествие в
източните страни“, включва информация от етнографско, географ­
ско и общоисторическо естество.
Делегация начело с царя на Киликия Хетум пристигнала в Ка­
ракорум през 1254 г. Целта на посещението била да осигури под­
крепата на монголците за отблъскване на турската опасност, заст­
рашила независимостта на Киликия. Хан Мунке приел цар Хетум.
Проявено било разбиране за тревогите на царя. Постигнато било
разбирателство. Цар Хетум се срещнал и с Гийом Рубрук.
Италианският пътешественик Марко Поло (1254—1324) извър­
шил най-дългото и най-значителното пътешествие в страните на
Изтока, продължило от 1271 до 1295 г. Целта на пътуването била да
задоволи интересите на италианските търговци от знания за иконо­

156
мическия потенциал на източните страни. След като завладели
Константинопол (1202 г.) по време на Четвъртия кръстоносен по­
ход, венецианците, а след тях и генуезците насочили вниманието си
към страните на Близкия, Средния и Далечния изток. В състава на
групата освен Марко Поло, който бил едва 17-годишен, влизали не­
говият баща Николо Поло и чичо му Матео Поло, търговци по про­
фесия. Преди това Николо и Матео направили 15-годишно пъте­
шествие (1254—1269) в Китай, откъдето се завърнали през 1269 г.
Тръгвайки от Венеция за Пекин, групата в продължение на три го­
дини и половина преминала през Палестина, Мала Азия, Иран, Па­
мир и Централна Азия, Китай. Посрещнати от Великия монголски
хан Хубилай, който покорил Китай и през 1271 г. преместил своята
столица от Каракорум в Пекин, пратениците на Европа пристъпи­
ли към решаване на своите задачи. В продължение на 17 години
Марко Поло престоял в Китай, изпълнявайки различни разпоредби
на Великия хан. През 1295 г. се завърнал успешно в Италия. Вклю­
чил се във войната срещу града-република Генуа. В хода на конф­
ликта в 1298 г. бил хванат в плен и генуезците го хвърлили в затво­
ра. В затворническата обстановка диктувал на друг затворник, Рус-
тичано от Пиза, своите спомени от пътуването. Рустичано, който
бил хронист, ги записал на стенографски език и им дал заглавие
„Описание на света“. Трудът съдържа уникални вести за Иран,
Монголия и Китай. Като първия европеец, който дал описание на
Памир и Китай, Марко Поло оказал голямо влияние върху разви­
тието на картографията и географията, а също и върху други кло­
нове на обществените и природните науки. Големият пътешестве­
ник починал през 1324 г. Погребали го в църквата „Сан Лоренцо“
във Венеция.
За разширяване на връзките и взаимоотношенията между Изто­
ка и Запада голяма роля изиграл францисканският мисионер Мон-
текорвино, който посетил Монголия около 1289 г. и пребивавал в
империята до към 1328 г. Той пристигнал в Монголия по водния
път около южното крайбрежие на Азия. Неговата информация
била твърде полезна за Римския папски двор. Опитът от пътешест­
вието на Монтекорвино бил осмислен и приложен от друг пъте­
шественик — Одорико от Порденоне (1274—1331), който оставил
подробно „Описание на източните земи на света“. Интересът към
него бил голям.
С утвърждаването на цивилизацията получили тласък съобщи­
телните връзки, макар, общо взето, те да се поддържали нередовно.
Монарсите изпращали своите послания по официален път. Частна­

157
та преписка обаче била сравнително рискована. С едно свое реше­
ние Карл Велики забранил на монахините да изпращат любовни
писма. Щом могъщият владетел трябвало да излиза с подобно ре­
шение, по всяка вероятност монахините ще да са писали масово
любовни писма. През 960 г. дожът на Венеция Пиетро Кандиано
забранил на венецианците да пренасят писма от Ломбардия, Бава­
рия и Саксония в Константинопол. Това означава, че по онова вре­
ме кореспонденцията била пренасяна чрез частни лица, поради което
оставала извън контрола на официалните власти. За бавните темпо­
ве, с които се придвижвали писмата, свидетелства случаят с импе­
ратор Фридрих Барбароса (1152—1190). Заминавайки за Третия
кръстоносен поход, той изпратил на 19 ноември 1189 г. от Адриа-
нопол писмо до своя син Хенрих, който го получил едва през март
следващата 1190 г. Писането на писма станало по-редовно. В нача­
лото на XIII в. Лудолф от Хилдесхайм подготвил писмовник, в кой­
то препоръчал всяко послание да включва 5 части: приветствие,
увод, изложение, молба и заключение.
В самата Европа за поддържане на съответни връзки бил изпол­
зван сухопътен, речен и морски транспорт. Старите римски пъти­
ща, изградени великолепно, при добра поддръжка били използва­
ни и през Средновековието. Най-редовни били съобщенията на
Апенинския полуостров и Галия, а до известна, макар и по-малка
степен — в Испания и Англия. През XII—XIII в. в Италия били из­
градени много нови пътища. Сухопътният транспорт отнемал
много време и често бил не особено сигурен, поради което търгов­
ците предпочитали речния транспорт. От XI в. насетне започнали
строежите на канали. Първоначално канали били прокопани в
Ломбардия и Южна Франция, Нидерландия, Свещената Римска
империя и редица други страни. С канали били свързани Милано и
Павия, Любек и Хамбург чрез р. Елба.
В сравнение със сухопътния и речния транспорт морският бил
много по-удобен и икономичен. Поради това търговците го пред­
почитали. През XIV в. най-големите кораби можели да пренасят по
300—400 т стоки, а през XV в. — по 500—600 т. Транспортирането
на европейските продукти към страните на Леванта се извършвало
от италианските градове-републики Венеция, Генуа, Пиза, Амалфи.
Всяка година Венеция изпращала по 3 кервана, включващи от 2 до
4 галери за Константинопол, Бейрут и Александрия. Марсилия
осигурявала транспортирането на около 2000 т стоки ежегодно.
Монополът на търговията в Източното Средиземноморие преми­
нал в ръцете на Кипър.

158
 В Европа пренасянето на стоките било организирано главно по
реките Рейн, Рона и Лоара. На Пиренейския полуостров основните
пътища преминавали през Лион, Гранада, Кордова и Барселона. В
Англия Лондон се превърнал в главно транспортно средище, а във
Франция — Париж.
В условията на Класическото средновековие световната циви­
лизация придобила своите най-характерни черти, същностни осо­
бености, феноменални измерения. Тя се формирала като сложен и
всеобхватен жизнеутвърждаващ социален комплекс, обхващащ как-
то материалния, така и духовния живот на обществото, семейство­
то, отделната личност. Включвала и институциите в лицето на дър­
жавата, образованието, религията, отбранителната мощ, сигур­
ността. Средновековната цивилизация се характеризирала със све­
товноисторическия си характер, моделиран в структурите на Азия,
Европа и Доколумбова Америка. Продукт на града, на урбанизацията,
тя се развивала и процъфтявала заедно с него — градския живот,
основния източник на цивилизацията, нейна солидна материална
база. Ще рече, тя се отличавала с многоаспектното си съдържание,
със сложната си обществена хуманитарна същност, но същевре­
менно с единната си духовнокултурна платформа, свързана с офи­
циалните световни религии: будизъм, християнство, ислям, а също
и с локалните религиозни изповедания на водещите народности —
конфуцианство, шинтоизъм, ламаизъм, даоизъм, юдейство и др.
През втория, по-зрял период от своето развитие средновековна­
та цивилизация открила и предоставила на човечеството плодове­
те на градския начин на живот, на урбанизацията. По-конкретно,
нейните творци открили Америка през 1492 г. — епохално събитие,
което извършило прелом в различните области на живота. Освен
това те създавали стожерите на новото време: открили книгопеча­
тането, компаса, барута, банковото дело, финансовата структура
на обществото. Мореплаването навлязло в океанската си фаза. В
резултат от откриването на гъста мрежа от университети средно­
вековните цивилизатори подготвили една нова сила — интелиген­
цията с гражданско мислене, която се превърнала в решаващ фак­
тор на епохата. Ренесансовите идеи и идеали, възникнали не само в
Азия, но и в Европа, формирали нова душевност, начин на живот,
ново светоразбиране и светоусещане. Времената се променили.

159
 Възраждането
като културно-исторически феномен1
Средновековният град оказвал влияние не само върху възникването и
утвърждаването на цивилизацията, най-забележителният продукт на
феодалната епоха, но и върху генезиса на Възраждането. Без условия­
та, създадени в града, били немислими и невъзможни зараждането и
разцветът на възрожденската култура — самобитно духовнокултурно
явление, упражнило огромно въздействие върху историческите проце­
си на Изтока и Запада. В наличните проучвания това разбиране се при­
ема за аксиоматично и не подлежи на никакво съмнение.
Поради всеобхватното си съдържание, както и поради огромно­
то си отражение в живота на народите Възраждането се превръща в
привлекателен обект за изследване от представители на различните
клонове на хуманитарните науки. Изучават го не само историци,
което е напълно естествено, но и философи, литератори, социоло­
зи, политолози, психолози, педагози. Историците разработват пре­
димно факторите и предпоставките за неговата поява, същностните
му особености, обществената му роля. Философите се занимават
главно с философските и социологическите учения, които възникна­
ли през тази епоха, с ролята на схоластиката и хуманизма, със све-
тогледната му функция, с концепциите за развитието на природата,
обществото и човешката мисъл. Историците на литературата на­
сочват своите научни дирения преимуществено към литературните
явления, към творците, които развиват и обогатяват поезията и бе­
летристиката, към фолклора. Социолозите се спират върху законо­
мерностите на развитието и функционирането на Възраждането,
върху взаимната връзка и зависимост между явленията, институцион-
ната му характеристика. Политолозите систематизират политичес­
ките учения, схващанията за държавата и държавното управление,
отношенията между големите обществени групи: класи, нации, ре­
лигии. Психолозите хвърлят светлина върху психическите процеси,
възникнали в съзнанието и поведението на обществото и личност­
та, вътрешните особености на формираните динамични структури,
отразяващи обществената действителност. Педагогиката изяснява
възпитателните възможности на Възраждането и неговите творци.

1Между многобройните изследвания за Възраждането, които са просто неизброи­

ми, специално отбелязване заслужават: Л о с е в, А. Ф. Зстетика Возрождения. М.,
1982; К о н р а д, Н. Запад и Восток. М., 1972; Н у ц у б и д з е, Ш. И. Восточньш
Ренесанс и критика европоцентризма. М., 1941; Г о л е н и ш ч е в-К у т у з о в, И. Н.
Итальянское возрождение и славянские литератури XV—XVI веков. М., 1963.

160
 Разбира се, огромният комплекс научни трудове продължава да
се обогатява в резултат от разработките на икономисти, изкуство­
веди, етици, прависти, етнолози, специалисти по естетика и много
други учени, които доказват междудисциплинарния характер на на­
уката за Ренесанса. Така се формира относително самостоятелен
клон в общата система на обществознанието. Поради изключител­
но сложната същност на Възраждането, както и поради редица дру­
ги причини разбиранията за неговото съдържание в огромната на­
учна литература —историческа, философска, социологическа, лите­
ратуроведска, културологична — са доста разнообразни и в много
отношения противоречиви. Една част от изследователите (Волф,
Кардучи, Буркхарт и др.) приемат, че то било единен, цялостен со­
циален организъм, съвкупност, комплекс, характеризиращ общест­
вото от Данте до края на XVI в. Друга група автори акцентират вър­
ху преклонението на възрожденските дейци пред класическата гръко-
римска древност, определят го като най-съществена черта на Възраж­
дането и по същество подценяват новите явления в него, които го от­
делят от типично средновековния светоглед, а в някои отношения го
противопоставят на официалната традиция. Трета категория търсят
да открият началото на Възраждането в XI или XII в. Четвърта гру­
па историци, философи и др. го анализират като качествен скок в
обществения живот, като революционен преврат в културата и ис­
торията. Това са основни схващания, които обединяват определен
кръг учени и развиват по-нататък историографията.
Понятието „Възраждане“. В медиевистиката отдавна е установено,
че италианските хуманисти, които живеели през епохата на Възраж­
дането, не познавали термина „Възраждане“ в неговия съвременен
широк универсален смисъл и не го употребявали. Действително от­
делни мислители го използвали като специфичен аспект на голямо­
то явление. В своето прочуто съчинение „Животописи на най-зна-
менитите художници, скулптори и архитекти“ Джорджо Базари
(1511—1574) за първи път използва термина rinascita, „възраждане“,
като упоменава изрично, че се е появило възраждане на изкуството,
основано на изучаването на природата. Друг голям представител на
епохата, Николо Макиавели (1469—1527) в „История на Флоренция“
говори за възраждане на гр. Рим по времето на Кола ди Риенцо
(Roma era rinata). В този смисъл говори и Л. Гр. Джиралди (1479—
1552), когато установява, че унгарският поет Лнус Паноний (1434—
1472) проявил дух на възраждане на поезията, дух едва ли не подло­
жен на забвение през столетията. Далматинският философ Франьо
Патрич (1529—1597) свидетелства, че по времето на херцог Еркол в

11 История на Средновековния свят 161

гр. Ферара за първи път се възродило (rinasque) сценичното изкуст­
во, а заедно с него и писането на трагедии. Сценичното изкуство се
възродило в комедиите на Андолфо, Коленучо и Лудовико Ариосто,
а драматичното — в трагедиите на Джовани Батиста Джиралди.
Нови аспекти на термина прибавят хуманисти от ранга на Ло-
ренцо Вала (1407—1457) и Марсилио Фичино (1433—1499). Бележи­
тият представител на хуманистичната мисъл Л. Вала отбелязва, че
по негово време литературата, живописта, скулптурата и архитекту­
рата се „оживяват и отново възраждат“. Марсилио Фичино, фило­
софът-хуманист, прославял своята епоха с възторжени слова:
„Това, несъмнено е златен век, който върна на света свободните из­
куства, дотогава почти унизени: граматика, красноречие, живопис,
архитектура, скулптура, музика.“
Не бил само М. Фичино единственият хуманист, който се въз­
торгвал от величието на своята епоха и я прославял. Наред с него и
след него редица други мислители, които се опитвали да проникнат
в най-дълбоката същност на Възраждането и да обяснят неговата
действителна природа, развивали редица интересни идеи. В своя
„Исторически и критически словар“ Пиер Бойл оценява Възражда­
нето на качествено по-различна основа. Според него то било про­
тест на просветни дейци срещу средновековното варварство, нере-
лигиозно движение.
В съвременния смисъл на понятието го употребява френският
историк Жул Мишле (1798—1874): „Посредством Салерно, пос­
редством Монпелие, посредством арабите и евреите, посредством
техните ученици — италианците — се извърши славно възкресение
на Бога на природата. Погребан не в продължение на три дни, а в
продължение на 1000 или 1200 години, обаче той проби своя над­
гробен камък. Той се изкачи победоносен, неизмерим, с ръце, пъл­
ни с плодове и цветове — с любов, утешителка на света.“ По такъв
начин авторът превъзнася Възраждането като обществено явле­
ние. В този контекст го разглежда друг голям французин, Франсоа
Волтер (1694—1778), когато говори за възраждането на литерату­
рата при управлението на крал Франсоа I.
Проблеми на европейската историопис. В огромната, почти нео­
бятна литература за Възраждането се открояват ясно няколко фун­
даментални въпроса, при решаването на които си дават среща раз­
лични научни схващания. Една част от изследователите, отстоява­
щи идеята за единството на световния исторически процес, търсят
сходства, общи черти, тенденции в културното развитие на Европа,
от една страна, и на Азия, от друга. Друга част от авторите, сравни­

1 62
 телно малобройна, оценяват концепцията за общността на явления­
та като историческа илюзия. Това разминаване във възгледите е ес­
тествено и неизбежно; то е свързано с най-добрите традиции на об­
щата медиевистика.
Още през 1912 г. японският учен Кодзима Конкитиро открива в
китайската литература от VIII до XVI в. сходни черти с културата
на Възраждането в Италия. По-късно, през 1928 г., германският ки-
таевед Рихард Вилхелм поддържа, че в Китай се развили два типа
Ренесанс. Единият, първият, протекъл от II в. пр. Р. Хр. до II в.
сл. Р. Хр. Вторият Ренесанс обхванал периода от VII до X в. По свой
самостоятелен път на изследване тръгнал китайският изследовател
Ху Шъ, който открил Възраждането в 4 типа: първи — от VII до
X в., втори — включващ XI в., трети — XII в., и четвърти, последен
Ренесанс — XVII в. В литературата започва усилено търсене и отк­
риване на възрожденски черти и в редица други страни на Изтока.
В най-новата историография получи широко разпространение
становището за Източен ренесанс, застъпвано от Николай Конрад,
Ш. И. Нуцубидзе, В. А. Карпушин, Д. Е. Бертелс и др. В няколко
свои студии — „Хан Ю и началото на Китайския ренесанс“, „Фило­
софията на Китайското възраждане“ и „За епохата на Възраждане­
то“, включени в сборника „Запад и Изток“ (1. изд. М., 1966; 2. изд.,
1972, бълг. превод 1979), Н. Конрад обоснова разбирането си за Въз­
раждането като неизбежен, закономерен стадий в културното развитие
на човешкото общество. Авторът окачествява Китайския ренесанс
като световно явление. В студията си „За епохата на Възраждането“
ученият разгърнато мотивира тезата за аналогични явления в Ита­
лия и Китай. Като привежда термина, с който Джорджо Базари на­
зовава Възраждането, Н. Конрад привлича понятието „фугу“, изпол­
звано от Хан Ю, за да характеризира връщането към древността.
Транскрибирайки двете съставки на понятието — едната „фу“ —
„върщане“, другата „гу“ —„древност“, авторът обобщава: „Съчета­
нието на тези компоненти може да се разбира като „връщане към
древността“, а също така и като „връщане на древността“ т. е. въз­
становяването й.“ В същата студия ученият припомня, че Базари
живее през XVI в. (1511—1574), докато Хан Ю —през втората поло­
вина на VIII и първата четвърт на IX в. (768—824), когато в Китай
започва времето на Възраждането. Определена познавателна све­
жест притежава феноменологичната и типологичната съпоставка на
периодите в историята на Азия, от една страна, и на Европа, от дру­
га. Изследователят анализира наличието на аналогични, а в някои
отношения и на идентични стадии като древност, Средновековие,
Ренесанс, Просвещение. Общи тенденции открива той и при дости­

1 63
гането на сравнително еднаква степен на цивилизованост на Изтока
и Запада, общи черти на хуманност, култура, начин на живот, култ
към разума, уважение към интелекта. Николай Конрад правилно зак­
лючава, че общността на историческия живот на народите се обек-
тивира, реализира в и чрез постоянните контакти на междуетничес-
ко и междурегионално равнище. Типологичното единство отразява­
ло общия път на развитие на човечеството.
Друг автор, Ш. И. Нуцубидзе, в книгата си „Руставели и Восточ-
ньш Ренессанс“, 1947 г., търси и открива единна философско-свето-
гледна основа на Ренесанса както на Изток, така и на Запад. По-кон­
кретно мислителят стига до извода за хронологическото изпревар­
ване на Източния ренесанс, възникнал хронологически преди Запад­
ния. Той приема, че при Източния ренесанс съществували по-бързи
темпове на развитие, по-динамичен преход от ранната фаза към зря­
лата. Освен това Ш. И. Нуцубидзе приема, че съществуват сходства,
общност между Източния и Западния ренесанс при решаването на
основния еретически въпрос в полза на земята и на реалния живот
върху основата на ареопагитската система на отношение към при­
родата, обществото и човешкото мислене. При анализа на събития­
та той пояснява, че когато говори за Източен ренесанс, има предвид
не Ренесанс изобщо, а специално страните на християнския Изток.
Във връзка с това той детайлизира разбирането си с обстоятелството,
че през XII в. Грузия се превърнала в център на идеологическото
развитие на единното задкавказко културно семейство на народите.
Аргументацията за идейно родство и генетична връзка между
Източния и Западния ренесанс Нуцубидзе вижда в специфичната
мистична форма на възприемане на античното философско наслед­
ство. По-конкретно става дума за учението на Псевдо-Дионисий
Ареопагит, легнало в основата на духовната култура на Изтока и
Запада. В този ред на мисли той заключава, че Източният ренесанс
не може да не обхване и ислямското движение, свързано с Абу Али
ибн Сина, известен в Европа с латинизираното име Авицена, оце­
нен от В. А. Карпушин в студията „Абу Али ибн-Сина и восточньш
Ренессанс“ (Философия и история культурм. М., 1985) като „един от
най-видните представители на Източния ренесанс“. В края на краи­
щата нюансите в разсъжденията на двамата автори — Нуцубидзе и
Карпушин, — стигащи до известно разминаване в оценките, не про­
тиворечат на глобалния извод за Ренесанса като световноистори­
ческо явление. Прекаленото акцентиране върху езическите, народ­
ните и еретическите учения, изградени върху трудовете на ареопа-
гитите, не само не изключва, а необходимо предполага обхващане­
то на ренесансови тенденции в Грузия, Армения, Западна Европа и

164
редица други региони и държави. Материалите от Китай, Япония,
Корея и другите страни на Източния свят, развиващи се без въз­
действието на Псевдо-Дионисий Ареопагит, не влизат в конфронта­
ция с общата идея за взаимни аналогични тенденции в напредъка
им, а я предполагат по необходимост и допълват.
В интересната си монография „Армянский Ренессанс“ (Μ., 1963)
В. К. Чалоян развива аргументацията на базата на многобройни
факти от културния живот на Армения. Историографията се разви­
ва и обогатява върху основата на многоброен доказателствен мате­
риал, натрупан от учените за различни други страни. Освен от
Н. Конрад, идеята за Китайски ренесанс като световно явление се
отстоява от Б. Б. Вахтин в „Развитие китайското стихосложения —
древность, средние века, зпоха Возрождения (к проблеме перевода)“
(Историко-филологические исследования. М., 1967), а също и от
О. Л. Фишман: „Гуманистические идеи в китайской прозе (от Тан-
ской новеллм к просветительскому роману)“ (Идеи гуманизма в ли-
тературах Востока. М., 1967). Интересна мотивация за всеобщия ха­
рактер на Ренесанса въз основа на материали от историята на Ин­
дия привежда Е. П. Челишев в цяла редица свои трудове: „К вопро-
су об зпохе Возрождения в индийской литературе“ (Тезисм и док­
лади симпозиума по теоретическим проблемам восточннх литера-
тур. М., 1966); „О некоторьгх чертах Ренессанса в Индии. Проблемът
истории и теории мировой культурм“ (М., 1974).
Тематиката намира нова обосновка с материали от ирано-та-
джикския ареал в трудовете на И. С. Брагинский: „К историографии
Ренессанса. Теоретические проблеми восточних литератур“ (М.,
1969); „Проблеми востоковедения: актуальние вопросьх восточно-
го литературоведения“ (М., 1974); „Иранское литературное насле-
дие“ (М., 1984). Не може да се говори по тази тематика, без да се от­
бележи приносът на А. Н. Тен: „Традиции реализма в корейской
класической литературе“ (Алма-Ата, 1980). Друг изследовател,
А. А. Гаджиев, в труда си „Проблеми изучения азербайджанского
Ренессанса“ (Баку, 1984) обогатява знанията, с които разполага об­
щата медиевистика, с нови, по-малко известни материали и аргу­
менти от разнообразно естество.
В привлечените монографични проучвания голямата идея за
сходствата в културното развитие на Изтока и Запада намира со­
лидна разработка и по-нататъшните изследвания са невъзможни,
без да се използват достигнатите вече обобщения. В това отноше­
ние несъменен интерес предизвикват характерните черти на Рене­
санса, разкрити от И. С. Брагински в съдържанието на Източния и
Западния ренесанс. Според този автор сходствата, формулирани

1 65
тезисно, се изразяват в следното. На първо място, и на Изток, и на
Запад се получило съчетаване на социално-икономическите факто­
ри, значителен подем на градската култура, разцвет на хуманизма,
развиван от оформена социална прослойка интелектуалци, възник­
ване на широки обществени движения. Освен това интелигенцията,
творец на хуманистични теории, изразявала своите идеи в две основни
форми: рационализъм и мистицизъм, интелектуализъм и фидеизъм.
Зараждали се противоречия между аристократическото и демократи­
ческото направление в културния живот. Много съществена особеност
се изразявала в невиждания разцвет на изобразителното изкуство, как-
то и в литературата, изграждани върху реалистични начала, подчи­
нени на стремежа да се отразява адекватно обществената действител­
ност. При разработването на новите мотиви се пристъпвало към пре­
осмисляне на античното наследство, което получило нова трансфор­
мация. Поради незрелостта на обществените процеси, включител­
но и на културното развитие, властващите политически сили заду­
шавали идеите, които влизали в противоречие с официалната кул­
тура. В заключение на своите схващания И. Брагински изтъква, че
изследователят трябва да изостави предвзетото становище за не­
възможността от Източен ренесанс и да пристъпи към реалното
комплексно изучаване на културния живот в Европа и Азия.
От само себе си се разбира, че реконструираният от Брагински
модел на универсален Ренесанс не се приема поради несъответст­
вие с Италианското възраждане. Смята се, че своите изводи той из­
граждал върху факти от класическата поезия на Иранското възраж­
дане през X—XV в., писана на фарси. Поддържа се, че шестте черти
на Възраждането —любов към родината, остро поставяне на етни­
ческите въпроси, справедливо управление, съчувствие към труде­
щите се, свободомислие, волнодумство и култът към разума — не
са типични ренесансови критерии, проявени в Италия.
Своя типология по повдигнатите въпроси предлага Л. М. Баткин в
„Тип культурьг как историческая целостность“ (Вопросм философии,
1969, № 9). Според него стремежът да се търсят сходства в явленията
от различните части на света е безуспешен. Ренесансът се разсейвал
във времето. Недостатък в проучванията било това, че от италианския
модел на Възраждането повече или по-малко произволно се извли­
чали такива признаци като „хуманизъм“, „реализъм“, „индивидуа­
лизъм“, „обръщане към древността“, „светски черти“. На всички
тези признаци се придава — по мнението на автора —много широк,
общочовешки смисъл и те се търсят там, където не съществуват.
Основната концепция на Н. Конрад за общи черти на Ренесанса
на Изток и на Запад и за Ренесанса като китайско не само регионал­

166
но, но и световноисторическо явление, се посреща с противодейст­
вие и от страна на редица автори, като О. Л. Вайнщейн, А. Ф. Лосев
и др. В рецензия за статия на Н. Конрад в сборника „Из истории со-
циально-политических идей“ (Вопросн истории, 1957, № 2) О. Л.
Вайнщейн изказва разбирането, че съществуването на такъв преврат
в страните на Изтока, какъвто бил Ренесансът в Западна Европа,
още никой не бил доказал. Критикът изтъква, че идеята за Източен
ренесанс е несъвместима с общото разбиране за Ренесанса като со­
циален преврат. Що се отнася до откритията на китайците, до пос­
тиженията им в областта на културата, те са безспорни, но не оказа­
ли влияние върху историческото развитие на човечеството, каквого
оказало Възраждането в Италия. С допълнителни аргументи оспор­
ва концепцията на Н. Конрад и А. Ф. Лосев в „Зстетика Возрожде-
ния“ (М., 1982, 16—20).
Не би могло да се поддържа, че разгарялата се дискусия за Из­
точния ренесанс е довела до някакво разколебаване на първоначал­
ните позиции на спорещите автори. Тя не придвижва напред и убе­
дителното решаване на проблема. В хода на дискусията неизбежна
изява получават и защитниците на двете течения — европоцентрич-
ното и азиатскоцентричното.
Значително по-различни виждания намират обосновка в богата­
та и разнородна по своята методологическа и фактологическа ори­
ентация литература за Възраждането в Западна Европа. Проявявай­
ки постоянен стремеж да докажат несъстоятелността на възгледа за
обществено-икономическите формации, за класовата основа на яв­
лението, историци-медиевисти, философи, теолози, социолози, ли­
тератори, културолози и др. преоценяват прокараните в литерату­
рата възгледи. Учени от ранга на А. Сап ори, Дж. Канделаро, Феде-
рико Шабо, Фернан Бродел, Карло Чипола, М. Бекер, Фр. Мелис,
А. Дорен, Р. Ровер и др. разглеждат критично материалното и ду­
ховното развитие на Италия преди и след XIV в. и го квалифицират
като интензивно и прогресивно явление. Редица културолози и спе­
циалисти по история на философията (Д. Джентиле, Д. Сайта, Г. де
Руджеро, Буджение Гарин и др.) разграничават Възраждането от
Средновековието и изясняват неговите хуманистични черти. Някои
от авторите стигат до разбиране за дълбоката противоположност
между Средновековие и Възраждане. Една друга група автори (Дж.
Сайта, К. Хаскингс, В. Щайнен, Г. Вайзе, Г. Бертони и др.) намират,
че между Средновековието и Възраждането нямало качествена раз­
лика, те били тясно свързани помежду си. Джовани Папини и Джу-
зепе Тофани смятат, че хуманизмът започвал от Блажени Августин,
твърдят, че християнството, хуманизмът и контрареформацията

167
образували единна цялостна еднородна линия в развитието на кул­
турата. Италианският автор Д. Гверцони пък фактически отрича
съществуването на Възраждане в Италия. Родствено, но все пак раз­
лично мнение отстоява Р. Нисбет, който намира, че Възраждането
било ни повече, ни по-малко мит, създаден от историците.
Не са малцина изследователите, които отъждествяват Възраж­
дането със Средновековието и не виждат съществена разлика меж­
ду тях. Известният философ проф. Етиен Жилсон не приема същест­
вуването на философски въпроси в цялостната концепция на хума­
нистите. Той поддържа, че в хода на историята се оформила едно­
родна права безконфликтна философска платформа, тръгваща от
св. Тома Аквински и достигаща до Рене Декарт. Това свое разбира­
не авторът развива нашироко в труда си „Средновековният хумани­
зъм и Ренесансът“, оповестен още през 1932 г. в Париж. По-друга
трактовка на събитията дават И. фон Ранке, К. Бурдах и др., които
защитават тезата за еднотипния характер или обвързаността на Въз­
раждането с Реформацията. Ернст Трьолч и Е. Гарен стоят на про­
тивоположна позиция; те намират, че между тях има неизгладими
противоречия, макар да признават хуманистичния характер на две­
те течения в обществения живот на Западна Европа. Това са оригинал­
ни схващания, плод на продължителни изследователски дирения, ре­
зултат от критично изучаване на документалните свидетелства.
Естествено, различия съществуват и в други аспекти на социал­
ното познание. В тази насока интерес предизвиква немаловажният
проблем за периодизацията на Възраждането, занимаващ редица
изследователи. В историографията трайно навлязоха трите големи
етапа: треченто, куатроченто и чинкуеченто, утвърдили се стабил­
но, без опасност скоро да излязат от употреба. Треченто, четирина­
десети век, включва първия етап на Възраждането, времето на Фр.
Петрарка, Дж. Бокачо и Фр. Сакети, чието творчество се отличава с
нов, жизнеутвърждаващ светоглед, с хуманизъм и силни гражданс­
ки и светски мотиви. Този период се предшества от дученто, предс­
тавляващо навечерие на Възраждането, което обхваща втората по­
ловина на XIII в. Най-ярки представители на визираното време са
Данте и Джото. Куатроченто, вторият основен етап, започва от края
на XIV и приключва с края на XV в. Тогава творили Лоренцо Вала,
Пико де ла Мирандола, Марсилио Фичино. Ако през първия етап на
Възраждането се наложили две форми на управление —популанска
демокрация и градове-държави, в новия период била установена
отначало олигархия, а след нея — тирания. Чинкуеченто, третият
заключителен отрязък от време, обема XVI в. и се отличава с не­
виждан подем на изкуството, достигнало пълен разцвет. Изгряла

168
звездата на Микеланджело, Леонардо да Винчи, Рафаело Санти,
Бенвенуто Челини, Джордано Бруно, Ханс Холбайн Младши, Уи-
лям Шекспир, Мигел де Сервантес.
Трите основни етапа в историята на Италианското възраждане,
структурирани в посочената периодизация, се наложиха безпроб­
лемно в европейската и световната историопис, придобивайки офи­
циален характер. В една или друга степен те се застъпват и от реди­
ца съвременни изследователи на великата епоха, нямаща равна на
себе си в многовековната история на човечеството. Постепенно в
литературата навлиза и по-детайлно разграничаване на Възражда­
нето, като за индикатор се взема степента на утвърждаване на хума­
низма, по-специално неговата зрялост. Така времето от 30-те до
90-те години на XIV в. се разглежда като време на ранния хумани­
зъм, докато първата половина на XV в. — като негов разцвет, пре­
връщането му във възходящо социално-културно движение. Отря­
зъкът от 60-те години на XV до самото начало на XVI в. се оценява
като етап на по-нататъшно разграничаване и обособяване на хума­
низма. Неговото пълно идеологическо преобразяване като относи­
телно самостоятелна област на хуманитаристиката започнало през
20-те — 30-те години на XVI в. Най-сетне през 40-те — 90-те години
на XVI в. настъпил залезът на хуманизма. Във всички области на ху­
манитарните науки хуманистичната мисъл губела влияние, единст­
вена нейна крепост станала натурфилософията, онази област на по­
знанието, която се занимава с изучаването на природата и въз осно­
ва на получените сведения се опитва да нарисува цялостна всеоб­
хватна картина на света.
В различните страни на Европа хронологията на Възраждането,
осветлявана от цяла плеяда историци и философи, протичала с не­
еднакви темпове и в относително самостоятелни граници. Това се
обяснява с различните исторически условия, при които протичали
възрожденските процеси, с динамизма на темповете, степенна и ду-
ховнокултурна зрялост и пр. Както видяхме, в Италия, където се
обективирала най-динамично, епохата обхванала XIV—XVI в., до­
като в една част от страните — през двете столетия — XV и XVI в.
Това било естествено и неизбежно.
В резултат от множество причини, проучвани усилено от специа­
листите, картината в страните на Източния средновековен свят придо­
била по-различен облик. Когато говорим за периодизацията на Въз­
раждането в Близкия, Средния и Далечния изток, не можем да не под­
чертаем заслугите на множество историци и по-специално на Кодзи-
ма Конкитиро, Рихард Вилхелм, Николай Конрад, В. К. Чалоян, В. И.
Семанов, Н. Нуцубидзе, И. Джавикашвили, Р. Молов, И. С. Рабино-

169
вич, И. С. Брагински, И. М. Филщински, В. И. Рутенбург и др. Всич­
ки те, макар в различни мащаби, допринасят за разработване пробле­
мите на Ренесанса като световно културно-историческо явление.
Ръководени от различни критерии, отделните автори предлагат
свои виждания за границите на Възраждането в отделните страни
на Източния свят. Докато К. Конкитиро отнася Ренесанса в Китай
в промеждутъка между VIII и XVI в., Рихард Вилхелм разгранича­
ва два етапа: от II в. пр. Р. Хр. до II в. сл. Р. Хр. От своя страна ки­
тайският учен Ху Шъ открива 4 етапа в историята на Ренесанса в
своята страна: първият от VII до X в., вторият — през XI, третият —
през XIII, и четвъртият —през XVII в. Това са периодизационни схе­
ми, които трудно могат да бъдат съгласувани, но при тяхната мотива­
ция авторите се ръководят от свои съображения, които не могат да
бъдат подценявани или обявявани за научно несъстоятелни.
Привлича вниманието моделът на Н. Конрад, предложен през
1935 г., за сходствата между Ренесанса в различните страни на све­
та, за съществуването на общи черти в културното развитие на За­
падна Европа, от една страна, и Изтока, от друга. По-късно, вече
през 1955 г., този учен лансира идеята си за Световно възраждане,
започнало през VIII—IX в. в Китай, достигащо високи върхове през
IX—XV в. в Средна Азия и Индия, за да намери реализация в кул­
турния живот на Европа през XIV—XVI в.
Няма съмнение, че теорията на Н. Конрад, на предшественици­
те и последователите му за Световно възраждане или Ренесанс при­
тежава солидни научни основания, неоспорими аргументи, които
трудно могат да бъдат оборени. Това е оригинална, стройно изгра­
дена система, лансирана отначало като хипотеза, която с течение на
времето придобива все по-убедителна обосновка и все по-голям
брой привърженици и последователи. В резултат от усилено изуча­
ване на социалните явления и процеси в общата картина постепенно
навлизат културни модели от останалите страни на Източния свят.
След Ренесанса в Китай учените установяват аналогични явления в
Армения, където процесът бил локализиран през XI—XIII в. След
това били открити ренесансови елементи в Иран (XI—XIV в.), Индия
(XI—XV в.), Армения (Х-ХШ в.), Грузия (X I-X II в.).
В съответствие с разработки в по-старата историопис, разпре­
деляща Възраждането на Ранно, Високо и Късно, някои автори при­
лагат тази схема и в границите на източните държави. Обикновено в
Ранното възраждане включват китайското от VIII до XI в., японс­
кото — от XIV до XVI в., индийското — XIV—XVI в. Критично нас-
торени проучватели виждат смесени черти на Ранно и Късно въз­
раждане в Турция през XV—XVI в. и в Иран през X—XV в. Това са

1 70
модели, които се представят обаче до известна степен в работен по­
рядък, без претенции за окончателни решения, които имат задължи­
телен характер.

Феноменология на Възраждането. Под феноменология обикновено

се разбира учение или концепция за развитието и усъвършенства­
нето на духовните явления, респективно на духовнокултурната сфе­
ра. Да разгледаме феноменологията на Възраждането, това означа­
ва да изясним неговите същностни особености, природата му, ха­
рактерните му своеобразия, закономерностите на развитието му. Това
уточняване разграничава медиевиста от прочутата феноменология на
известния германски философ Едмунд Хусерл (1859—1938), на негова­
та школа, поставяща си съвсем други, философски задачи, излизащи
извън границите на общата медиевистика. В светлината на общата ме-
диевистика поставянето на въпроса за феноменологията на Възраж­
дането предполага да се разисква ценностната система на епохата,
характерът на културата на обществените структури, особено на
религията, на човешката личност и нейните идеали.
Възраждането, както показват най-нови научни изследвания, не би­
ло само европейско, но до голяма степен световноисторическо яв­
ление, дотолкова, доколкото аналогични процеси намерили обекти-
вация както в Европа, така и в Азия. В условията на времето хоризон­
тите на духовността се разширявали и задълбочавали. Мислителите на
Запада направили най-малко три големи открития: класическата гръ-
ко-римска древност, Изтока с неговата култура и цивилизация, и след
Колумб — Америка. От своя страна учените в Азия, респективно в
Близкия, Средния и Далечния изток, нямали потребност да преоткри­
ват древността, защото, общо взето, приемствеността в традициите
им не била прекъсвана, но те успели да открият Европа, а след нея и
Новия свят. Това взаимно опознаване се превърнало в един от фак­
торите на социалния прогрес и индивидуалния напредък.
Както уточнява Н. Конрад, най-характерна черта на Възражда­
нето като световноисторическо явление бил хуманизмът, но него­
вото съдържание в отделните страни на Средновековния свят не
било еднакво. Големият учен разграничава китайския хуманизъм от
средноазиатския и индийския. В същото време той обръща внима­
ние и на своеобразията на хуманизма в Европа. Това диференцира­
не на явленията в отделните части на Земята има съществено поз­
навателно значение.
В страните на Изтока хуманизмът пронизвал произведенията на
историци, философи, литератори, теолози. Отделните народи в за­
висимост от множество причини обогатявали по нееднакъв начин

171
цялостната концепция за хуманизма. Поначало китайците приема­
ли, че човекът е способен на безкрайно усъвършенстване. В Средна
Азия, особено в Иран, учели, че ценността на човешката личност се
състои във възможностите на разума и в нравствеността, в морала
на самия човек. Арабските интелектуалци вярвали в разума и в не­
говите сили да се справя с трудностите на живота. В Япония също
обръщали особено внимание на човешката личност. Сектата Нити-
рен проповядвала лично усъвършенстване на човека. Друга секта,
Дзен, издигала глас за самоусъвършенстване на всички хора, за
проява на благородство. В Индия също обръщали внимание на ху­
манизма, но пречупен през призмата на установените религиозни
системи: индуизъм, включително и неговите секти (шиваизъм, виш-
нуизъм, бхактизъм, тантризъм), джайнизъм и др.
Главно, основно съдържание на възрожденския процес било
възникването и развитието на нова гражданска култура като обекти-
вация на дълбоките изменения в цялостния живот на човешкото об­
щество, получил своите импулси от урбанизацията. Самото Въз­
раждане представлявало синтез, съчетание на материални и духов­
ни ценности, утвърждаващи модерни за своето време стойности,
духовност, мисловност, нравственост, начин на живот. По-конкрет­
но става дума за такива забележителни категории на хуманитар-
ността, които епохата издига на преден план: човека и човечество­
то, знанието и науката, разума и разумността. В произведенията на
хуманистите непрекъснато се говори за „човешка наука“, „човешки
знания“, „човешка философия“. В съответствие с традициите на
Аристотел и античността се акцентира върху качествата на лич­
ността: индивидуалност, мъдрост, ученост, достойнство, справед­
ливост, умереност, доброта, великодушие, щедрост, умение да вла­
дееш себе си. Най-главно условие за добруването на хората според
заключенията на хуманистите била грижата за държавните дела.
По думите на Кастильоне „от неумението да се управляват народи­
те възниква толкова зло, смърт, разрушения, пожари, развалини, с
други думи, най-страшни беди, каквито съществуват на света“.
Истинският придворен служител пренебрегва личните си интереси,
забравяйки за себе си, и отдава всички сили на обществото; той слу­
жи не лично на господаря, а на държавата.
Като изучават проявите на хуманизма, историците търсят него­
вите характерни изяви в различните части на тогавашния свят. В
хуманизма на Китай например те откриват не европейски елементи,
а концепции на китайските мислители за човека, техния тип мислов­
ност. Свой идеал за човека намира и Възраждането в Индия. Някои
автори пишат за сходство между културата на градовете в Китай и

172
 Европа. Както Бокачо и Джефри Чосър, така и китайските разказва­
чи търсят сюжети за своите разкази из живота на гражданите, но
при описанието те използват различни методи на повествование и
стилистични похвати. Това се обяснява с обстоятелството, че в
страните на Изтока —Китай, Индия, Индонезия, Египет — градове­
те продължавали да се развиват върху старите комуникационни
центрове, докато в Европа се появили нови средища на икономичес­
ки живот. Разбира се, в Гърция полисите следвали своя естествен
ход, а в Рим оживели старите римски муниципии.
Развитието на възрожденската култура получило тласък не само
от задълбочаващия се процес на урбанизация, но и от възникването
на нова обществена сила — интелигенцията, която образувала спе­
циализирана прослойка, занимаваща се с интелектуална дейност.
Разбира се, в различните части на тогавашния свят концепциите на
хуманистите притежавали твърде различен характер. Това е напъл­
но естествено и неизбежно, като се има предвид многообразието на
историческата действителност.
В Китай, както и в някои страни на Европа, се наложили автори,
които се прекланяли пред традициите на древността и проявявали
стремеж да следват литературните идеи и форми на древните. Един
творец от категорията на Хан Ю (768—824) прославял тенденцията
на „възвръщане към древността“ и повествователните произведе­
ния, но призовавал те да бъдат доближени към потребностите на
реалния живот. Лиу Дзунюан (773—819), който поддържал възгле­
дите на Хан Ю за „възврат към древността“, бранел религиозните
традиции. „Конфуцианството установи обреда благост и дълг; да го
загубим, това означава бедствие. Будизмът утвърдил в догма съзна­
нието; да се лишим от това е гибелно.“ Лиу Дзунюан включвал в
учението Дао елементи от конфуцианството, даосизма и будизма. В
гази насока той прилагал разбиранията на творците на китайската
култура от епохата на династията Тан да се възприемат положител­
ните чуждестранни постижения в религията, философията, тради­
циите, обичаите, скулптурата, музиката и танците. Едно разбиране,
отразяващо несъмнени ренесансови виждания.
Творците на Възраждането не само в Азия, но и в Европа на тео­
рия и практика вече мислели и действали като граждани на чове­
чеството. В редица отношения те преодолявали тесните граници на
своето време и се опитвали да решават въпросите, възникващи пред
тях, не само от гледна точка на конкретния момент, но и от гледна
точка на вечността, т. е. над времето и пространството. Показате­
лен е „Прологът“ към книгата на венецианеца Марко Поло (1254—
1324) „Записки“ за пътешествията му в Южна и Източна Азия. „Гос­

1 73
пода императори, крале, пълководци, управници и всички вие, кои­
то искате да научите за народите, хората, страните и местностите на
целия свят —пише пътешественикът, — прочетете тази книга: в нея
ще намерите чудните и необикновени истории на народите в Арме­
ния, Персия, Татария, Индия и на още много други области.“
Току-що цитираният текст позволява да се направят най-малко
два извода, които характеризират духа на епохата. Единият извод
се отнася до нарасналата потребност на хората да обогатяват свои­
те знания за другите народи, страни и континенти и, което е особе­
но важно да се подчертае — „на целия свят“. Другото заключение се
отнася до самочувствието и самосъзнанието на автора пътешестве­
ник, който, преодолявайки ограниченията на традицията, проявява
мислене на личност от нов ренесансов тип, самостоятелен в мисли­
те си, критичен към заобикалящата го действителност, притежаващ
нов хуманистичен светоглед. Това обстоятелство заслужава специал­
но отбелязване, понеже сам Марко Поло пътувал цели три години и
половина от Венеция до Пекин, през Палестина, Мала Азия, Иран,
Памир и Централна Азия. Цели 17 години той служил при монгол­
ския хан Хубилай, който по това време бил император на Китай,
премествайки столицата от Каракорум в Кайпин, а след това в
Чжунду, дн. Пекин.
Както на Изток, така и на Запад Възраждането поначало прео­
долявало регионални и локални ограничения и изтикало на преден
план вселенски, космически критерии. В Изтока това се реализира
чрез конфуцианството, будизма и исляма, а в Запада —чрез концеп­
циите на Блажени Августин. Китайската империя издигала като
висша ценност Космоса, респективно Небето и Земята, представля­
вани от държавата, сакрализирана като висша ценност. По време на
Възраждането чиновниците на държавата, изповядващи конфуциан­
ството, се представяли в хрониките като „агенти на сакралната ак­
тивност“, върховен представител на която бил императорът, „Пра­
теникът на небето“.
Кардиналните промени, които настъпили в цялостния икономи­
чески, политически, обществен, духовнокултурен и религиозен жи­
вот на тогавашния свят не протичали мирно, безконфликтно. Въз-,
никвали противоречия, разгаряли се борби, изпълващи трагични
страници от историята на епохата. Новите тенденции се сблъсква­
ли с консерватизма на средновековната традиция, младите общест­
вени сили — с феодалната аристокрация. Разумът, науката разкъс­
вали ограниченията, изправяни по техния път.
Като културно-историческо явление Възраждането представля­
ва продукт на средновековната епоха, макар да преодолява някои

1 74
типично средновековни традиции. Това се вижда особено ясно в
учението за държавата, придобило в новата обстановка някои съ­
ществени особености. В Китай например върховна сакрална цен­
ност представлявал Космосът, Вселената, основен представител на
която била на Земята държавата и по-специално императорът и
различните рангове на бюрокрацията. В конфуцианството намират
регламентация тенденциите за съчетаване на духовната и граждан­
ската власт. Що се отнася до Европа, положението било сравнител­
но по-друго. Наред с католическото разбиране за земния и небес­
ния свят, възникнала концепция за освобождаване на държавната
власт от влиянието на Папския престол. В това отношение доста­
тъчно е да припомним ученията на Данте Алигиери и Н. Макиавели
за гражданския характер на държавата.

Възраждане в Европа. В научната литература обикновено го делят

на няколко основни етапа, диференцирани по темпорални пока­
затели. Така в своя великолепен труд „Зстетика Возрождения“
(М., 1982) А. Ф. Лосев говори за Проторенесанс, Ранно възраждане,
Високо възраждане и Късно възраждане. Всъщност възприетата
от учения философ типология не е нова, тя столетия наред властва
в трудовете на учените в Западна Европа: специалисти по филосо­
фия, естетика, литература, история. Освен това в зависимост от
пространствени, географски показатели Възраждането било разде­
ляно на Западноевропейско, Югозападно, Централноевропейско,
Източноевропейско и Югоизточно. В Западноевропейското въз­
раждане се включват Франция, Германия, Нидерландия, Англия, в
Югозападното — Пиренейският полуостров, респективно Испания
и Португалия, Апенинският полуостров, по-специално Италия,
люлката на Ренесанса. Централноевропейските държави обхващат
Чехия, Унгария, Полша, Северна Европа —Дания, Швеция, Норве­
гия, Източна Европа — Русия и Великото Литовско княжество, а
Югоизточна Европа — южните славяни: България, Сърбия, Хър­
ватско.
Всеки един от тези райони бил свързан с всички останали по ре­
дица общи черти, но заедно с това притежавал и множество непов­
торими своеобразия.
В родината на Възраждането в Европа, Италия, изкуството на
Проторенесанса започнало да се заражда около средата на XIII в.
в Тоскана. Най-ярка изява то намерило в скулптурата, живописта,
фреските. Скулпторът Николо Пизано (ок. 1220 — между 1278—
1288) поставил началото на ранните ренесансови елементи в из­
куството. Талантлив творец, той участвал в изработването на бап-

1 75
тистерия в Пиза, на фреските в Капела дел Арена в Падуа. Предста­
вители на тази школа били Джовани Пизано (ок. 1245—1250 — след
1314), Арналдо ди Камбио, П. Кавалини и др. Голяма роля играл и
флорентинецът Джото (1266 или 1267—1337).
Силни проторенесансови тенденции оживели в готическите ми­
ниатюри на Дучо, Симоне Мартини, братя Лоренцети. Много нови
жизнени детайли включили в живописта творците на школата в Бо-
лоня. Постижения на изкуството отбелязали площадите Маджоре
и Нептун, както и дворецът на крал Енцо, Палацо Комунале и Па-
лацо дел Подеста. Фреските на Кампосанто в Пиза, творбите на Ал-
тикеро и Аванцо в Падуа отбелязали други успехи в изкуството на
онова време.
В края на XIII и началото на XIV в. в Сиена (Палацо Публико) и
Флоренция (Палацо Векьо) намерили частично отражение елемен­
ти на готиката. Катедралите в Сиена и Орвието, храмовете „Сан
Петронио“ в Болоня и „Санта Мария Новела“ във Флоренция носят
отпечатъка на вертикализма на специфичния културен декор на го­
тическия стил с неговата уравновесена съразмерност.
Изкуството на XV в., по-специално пластичното и архитектурно­
то, достигнало нов, по-висок етап като естетическа реализация и
като техническо превъплъщение. Ученият архитект и скулптор Фи­
липо Брунелески (1377—1446) и математикът, архитектът и литера­
торът Леон Батиста Алберти (1404—1472) извършили прелом в
структурното изграждане на постройките. Лучано Лаурани, Ми-
келоцо, Б. Роселино внасяли яснота в пространствените мащаби
на строежите, извели на преден план усещането за изящество.
Скулпторите от категорията на Л. Гиберти, Донатело, Якопо дела
Куерча, Дезидерио де Сетиняно, Андрея дел Верокьо и др. успешно
предавали пропорциите на човешкото тяло. Обогатена била и жи­
вописта на Ранното възраждане. Формирали се отделни школи със
своите бележити представители —Флорентинската, Венецианската,
Ферарската, Умбрийската. Разцъфтяло делото на творци като Ма­
зачо, Андреа дел Кастаньо, А. Мантеня, Антонело де Месина, кои­
то пресъздали природната красота, многообразието на действител­
ността. Беноцо Гоцоли, К. Кривели, Паоло Учело усъвършенства­
ли декорацията и я превърнали в произведение на изкуството. Сан-
дро Ботичели, Фра Анджелико, Филипо Липи включили в своите
творби явления от бита и живота, от всекидневието, а Д. Гирландайо
и Джовани Белини показали величието на живота.
В Испания нови тенденции в изкуството възникнали през перио­
да от втората половина на VIII до началото на XI в. Арабите, кои­

176
 то завладели Андалусия, изградили редица произведения на изкуст­
вото, които представляват своеобразен синтез между културата на
Омайадите и традициите на Вестготското кралство. В Голямата
джамия в Кордова в значителна степен били отразени новите тен­
денции в архитектурата. Мавританското изкуство, което възникна­
ло по това време, упражнило влияние върху различните форми на
културата в градовете Валенсия, Гранада, Севиля, Толедо и други
центрове. Много силно, неизразимо било въздействието му върху
прочутите комплекси Алказар в Севиля и Алхамбра в Гранада. Ар­
хитектурните паметници били създадени в съответствие с принци­
пите на стила „Мудехар“, установен през XII—XVI в. Той обхванал
произведенията на архитектурата, монументалното и декоративно­
то изкуство и намерил приложение сред мюсюлманското население
в Кастилия, Арагон, Каталония, Андалусия. По-специално негови­
те стилизирани форми се изявили в паметниците на Толедо, Сара­
госа, Кордова и Севиля.
В обстановката на Реконкистата били продължени местните тра­
диции в Испания и Португалия, съчетани с тясното взаимодействие и
взаимно влияние на Италия и Франция. В живописта проникнали
тенденции на аскетизъм и мистицизъм, на благочестие, характерни
за християнската църковна традиция. Положително въздействие
упражнили мавританските мотиви с многообразие на формите, осо­
бено в южните територии на полуострова, където обстановката
била по-различна. Занаятчийските центрове, които продължили да
се развиват в околностите на католическите абатства, пристъпили
към създаването на нови сгради, специфични градски крепостни
стени, своеобразни градски врати, отвеждащи към вътрешността
на градския център. Възникнали новаторски по строеж площади,
храмове, кметства, жилищни сгради. Появили се модели жилища
от мавритански тип с дворове и градини. Изграждани били галерии
с интериор. В Каталония обаче строенето на жилища протичало
в съответствие със строителните традиции на Бургундия и Про­
ванс. Тези традиции били продължени при граденето на замъци и
крепости.
През втората половина на XVI в. било поставено началото на
издигането на парадни резиденции на магнати, които утвърждава­
ли своята икономическа независимост и мощ. В околностите на Се-
говия възникнал прочутият замък Ла Кока, отличаващ се с архитек­
турно великолепие не само във външните си форми, но и във вът­
решното си устройство. Новият дух оказал влияние и при храмо-
строителството. Каменните църкви в гр. Овиедо, Сан Хуан де лос
Прадос, Сан Мигел де Линьо, Леон и др. разширили новия стил и

12 История на Средновековния свят 1 77

показали тенденции на изискан естетически вкус. Духът на възрож­
денските критерии породил промяна в изработването на корнизи,
конзоли и куполи на църквите. В Каталония, освободила се от араб­
ското господство сравнително рано, през XI в., били построени сво­
еобразни църкви-крепости: в Риполо (Санта Мария), Сантяго де
Компостела, Саламанка, Самора.
Романската архитектура, която се възродила, се отразила върху
характера на строителството. В църквите се забелязва богатство в
конструкцията, естественост и простота в архитектурните форми.
За разлика от романския стил, готиката по това време налагала по-
голямо разнообразие. Това проличава в катедралите в Бургос, То­
ледо и Леон, построени през XIII в., както и в храмовете на Ката­
лония. Архитектурен шедьовър представлява катедралата в Жерон
с нейния монументален свод. Все в Каталония започнало строител­
ството на великолепни граждански сгради. Възниквали архитектур­
ни постройки в стил Мудехар, които съперничели на останалите
стилове по красота и изящество. В новата обстановка готиката оказ­
вала влияние при издигането на катедрали в Севиля, Сеговия, Сала­
манка.
При вътрешното оформление на храмовете художниците проявя­
вали стремеж да внасят повече красота в олтарите. Скулптурните
орнаменти и живописните детайли придавали по-голяма привлека­
телност на обстановката. Родоначалникът на школата в Барселона,
Ф. Баса, вложил много усърдие и талант при окончателното изграж­
дане на капелата „Сан Мигел“ в абатството Педралоес в Барселона.
Победата на Реконкистата поставила началото на нов период в
развитието на изкуството в Испания и Португалия. Оформен бил
специфичен стил, Платереско. При този стил, свързан най-тясно с
развитието на Възраждането в Италия, се обръща внимание на цве­
товото детайлизиране на декора, на многообразието на плоскост-
ните форми. Декорирането получило плоскостен облик и съчетава­
ло в едно цяло мотиви на Ренесанса, готиката и арабските елемен­
ти на стила Мудехар. По такъв начин чрез съчетаване на разнообраз­
на стилистика се достигнало до по-съвършени синтезни творби. На­
ложила се практиката да се постига значително богатство и пищност
на формите. В произведенията на изкуството, сътворявани в храмове и
абатства, се използвали широките възможности на фигурната пласти­
ка, калиграфията и хералдиката, както и комплексният арсенал на
естетиката на Възраждането. Това може да се установи в Колегията
Санта Крус във Валядолид и в двореца Каса де лос Пикос в Сеговия.
Архитектът X. Б. де Ерера изградил едно от най-красивите здания на
онова време, резиденцията на крал Филип II, Ескориал.

178
 По същото време в Западна Европа възникнал и се утвърдил го­
тическият стил, своеобразен начин на отразяване на обществената
и природната действителност. Названието му принадлежало на ита­
лианските хуманисти, които нарекли „готическо“ изкуството, създа­
вано отвъд Алпите, където живеели готи. Самото изкуство се заро­
дило през XII в. и залязло през XVII в.
По замисъл и реализация готическият стил представлява обога­
тяване и усъвършенстване на романския стил. Съществена харак­
терна особеност на готическите сгради е островърхата арка, с коя­
то завършват всички постройки — от църквите до дворците. Ако в
страните на Арабския изток арката представлява само декоративен
елемент, в Западна Европа тя придобила изключително важна функ­
ционална натовареност. Двете островърхи арки, които архитектите
кръстосвали в диагонал, създавали съвършено нов свод, закрепен
върху подпорни арки и стълбове, а не върху носещите стени на зда­
нията. Така можели да се правят широки прозорци, през които да
прониква слънчевата светлина. За разлика от романските църкви,
които били изграждани в ширина, готическите се издигали на висо­
чина. Ако същността на романския стил се изразявала в колонната
постройка, готиката наподобявала островърха кула.
В историята на готиката могат да се отбележат три основни
етапа на развитие, всеки един от които притежава определени свое­
образия. Първият период, ранният, обхваща времето от 1140 до
1200 г. Началото му поставя абатската капела в манастира „Сен
Дени“ до Париж. През 1163 г. започва строежът на катедралата
„Нотр Дам дьо Пари“, открит със специална церемония в присъст­
вието на крал Луи VII и папа Александър II, завършена през 1250 г.,
като окончателното изграждане продължило още цял век. През 1194 г.
се поставя началото на катедралата в Шартр, а завършването й
приключило в 1260 г. Едновременно с нея била издигната и катед­
ралата в Реймс, забележително постижение на френската готика,
дело на строителите Жан д’Орбе, Жак дьо Луи Гоше. Вътрешност­
та на църквите била наситена с богата скулптурна и архитектурна
украса, с живописни изображения. В катедралата в Шартр била въ­
ведена цветната стъклопис.
Вторият етап от развоя на готиката, зрелият, включва XIII—XIV в.
Амиенската катедрала, този характерен паметник на готиката, бил
изграден между 1220 и 1269 г. от архитектите Робер дьо Люзаршес и
Тома дьо Кормон. Шедьоври на този тип архитектура във Франция
са църквите „Света капела“ в Париж, както и храмовете в Руан и
Алби. В Англия също започва строителството на катедрали, като
първата от тях била издигната в Уелс. Основите й се поставят още

1 79
през XII в., но окончателното й изграждане завършило едва през XV в.
След нея се пристъпва към строеж на църкви в Линкълн, Солсбъри,
Йорк, Ексетър, Кентърбъри, Уестминстърското абатство и др. В
средата на XIII в. се появили първите готически катедрали в Герма­
ния — „Санкта Елизабета“ в Марбург, последвана от импозантните
църкви във Фрайбург, Кьолн, Страсбург. В Прага била издигната
капелата „Св. Вит“ (XIV—XVI в.). В Италия били построени редица
църкви — в Сиена, Милано и др. Скулптурната украса се развивала
и усъвършенствала. Порталите били богато украсени с различни
статуи и изображения. Наред с култови сгради готиката обхваща и
редица градски съвети, домове и пр.
Третият период в историята на готиката, последният, обхваща
времето от 1400 до 1600 г. Във Виена е построена църквата „Мария
ам Гещад“, чието начало се отнася към XVI в. В Лондон паметници
на късната готика са капелата на Хенри VII, в Толедо — катедрал­
ната църква, в Севиля —Апелсинският събор, Хиралда и др. Памет­
ници на късната готика масово се изграждали във всички романски
страни на Европа, в това число и в страните на западните славяни —
в Чехия, Полша и др.
Готиката отразявала икономическия възход на градовете в Запад­
на и Централна Европа, нарасналия естетически вкус на утвържда­
ващото се бюргерство, неговите усилия да реши въпроса за прос­
транството. За разлика от романските храмове с техния суров вън­
шен вид, готическите били по-съвършени в естетическо отношение.
Те станали жив символ на борещия се за свобода човешки дух, ма­
кар да отразявали официалния средновековен светоглед на Католи­
ческата църква. Не случайно Виктор Юго окачествил готическата
катедрала като „симфония от камък, построена от народа“. Тя слу­
жела не само за религиозни, но и за граждански цели. Литургичес­
ката драма и средновековните мистерии, които се разигравали пред
порталите на църквите, поставили началото на театъра. Там през
Средновековието се организирали тържествата.
В края на XIII и началото на XIV в. в изграждането на катедрал­
ните храмове настъпили редица подобрения. Архитектурните де­
тайли минали на заден план, изместени от декоративната стилиза­
ция на начупената изкривена линия. Църквата „Сен Клу“ в Руан
била типичен паметник на новото направлениие. Замъците започна­
ли да се усъвършенстват, придобивали характер на дворци, украсе­
ни богато. Това се вижда най-добре при двореца в Авиньон, при за­
мъка Пирфон, при двореца на Жак Кьора в Бурж.
В скулптурните фигури започнали да отделят внимание на физи­
ческите качества: естетика, физическа сила, многообразие на фор­

1 80
мите. Благославящият Христос в катедралата в Амиен представля­
ва нещо изумително. Релефите и различните статуи в катедралата в
Шартр носят подчертана хармония. При живописта навлиза хармо­
нията на цветовете, силата на витража. Това се вижда в катедралата
в Шартр, в храма Сент Шапел, във вътрешната украса на двореца в
Авиньон. Във фреските започнали да навлизат граждански сюжети,
изобразявани по реалистичен начин. Миниатюрата, изпълнена готи­
чески, придобивала облик на правдивост, на обективност.
Възраждането във Великобритания било предшествано от ут­
върждаването на романския стил, от една страна, и на готическия,
от друга. Романският стил започнал да се налага през XI—XII в. и
обединявал в едно цяло английски и нормандски елементи при хра-
мостроителството. Църковните постройки в Норидж и Уинчестър
притежават смесен англо-нормандски облик: големи кули, трансеп-
ги и др. Затворът Тауър в Лондон, изграден по онова време, се от­
личава с множество кули, издигнати с известен естетически вкус.
Катедралата в Дарем, строена към 1130—1133 г., има нервюрни
сводове. Катедралите в Кентърбъри, Солсбъри, Линкълн, Йорк,
Уелс са в готически стил. При оформянето на Уестминстърското
абатство в Лондон са използвани обикновени и масивни материали,
декоративна резба, сводовете са украсени с нервюри.
В края на XII и средата на XIII в. започнала да се налага специ­
фичната усъвършенствана готика, характеризираща се с по-голямо
изящество на изпълнението. Умножавали се елементите с естети­
ческа функция в решенията на архитектурата, развивали се скулпту­
рата, миниатюрите, отделните детайли. Капелата „Сент Джордж“ в
Уиндзор, залите в различните колежи носят отпечатъка на неговите
най-добри изяви. През XIV в. напредък настъпил в портретната
живопис. Възрожденският дух започнал да съпътства тъкането на
платовете, подготвянето на ковьори. По-голяма изисканост била
проявявана при дърворезбата, при костните сувенири, при ювелир­
ните произведения, в подготовката на битови заведения. Продължи­
ла тенденцията да се задоволят изискванията за функционалност на
сградите, за привеждането им в съответствие с битовите потребности
на хората. Ренесансови усъвършенствания навлизали в начина на жи­
вот, в жилищната среда. Влияние в тази насока оказвали Германия и
Нидерландия, а до известна степен и Франция. Наложила се система
на изграждане на центрични домове-чифлици, които поради своята
функционалност се запазили през следващите столетия.
Възраждането представлява изключително сложно, велико об­
ществено явление, което не се вмества в традиционните научни оп­

181
ределения. Преди и след неговото възникване, развитие и залязване
историческата наука не познава друг феномен, който в толкова го­
ляма степен да изразява творческите съзидателни възможности на
хората. То е една действително неповторима и несравнима истори­
ческа епоха. Опитите за неговото обяснение с мащабите на Средно­
вековието попречиха да се разкрият качествено новите характеро-
логични особености на това явление, създадено на предела между
Средновековието и Новото време. Непосилният стремеж ренесан­
совата култура да бъде откъсната от феодализма и измервана с кри­
териите на новата епоха фактически затрудни правилното оценява­
не на много нейни елементи, свързани генетично с манталитета на
средновековния човек. Ето защо спокойно можем да кажем, че Въз­
раждането е продукт на средновековната епоха, но поради могъ­
ществото на силите, които го пораждат, то надхвърля рамките на
своето време и придобива такова съдържание, което е характерно за
всички хора и всички времена. Културата на Възраждането няма
хронологически рамки, тя е вечна, както е вечно безсмъртието, как-
то е безграничен геният, който създава Сикстинската капела, Дво­
реца на дожите във Венеция, катедралата в Реймс, парижката „Св.
Богородица“, църквата „Св. Павел“ в Лондон.
Поради изключително сложния и в много отношения непонятен
образ на Възраждането историците дори до днес срещат сериозни
затруднения да обяснят неповторимата му същност. Не случайно
италианските учени търсят корените му в гръко-римското наслед­
ство, оплодило историята, философията, теологията, изкуството,
литературата, архитектурата, скулптурата, живописта. Историците
от епохата на Реформацията търсят и откриват в явлението движе­
ние срещу Католическата църква, а мислителите от XVII и XVIII в.
— протест на просветни дейци срещу средновековното невежество
и варварство. Учените от XIX в. се упражняват в семантични опити
да разяснят съдържанието на понятието и да го вместят в граници­
те на отделни компоненти на културата. Историците на Католиче­
ската църква гледат на Възраждането като на явление, което проти­
ча в самата нейна организационна структура. В най-новата историо­
графия Възраждането се разглежда като социален преврат, обхва­
щащ икономическия, социалния, политическия и културния живот.
Свързва се с разлагането на феодалните отношения и зараждането
на новия капиталистически обществен строй, с капиталистическата
обществено-икономическа формация.
Всичко това е напълно естествено и нормално. В зависимост от
своята методологическа принадлежност историците търсят и от­

182
криват в комплекса на Възраждането онова, което ги вълнува и за­
нимава. В това се изразява и неговото величие. Възраждането е сът­
ворено от представители на различни социални групи и затова при­
надлежи на всички, които могат да разберат богатото му съдържа­
ние, неизразимата му същност. То надживява границите на епохите
и е достояние на всички хора и всички времена. То е вечно и непод-
властно на времето и пространството.

Световни религии
Всеобщият подем във всички области на средновековното общест­
во се отразил в определена степен и върху съществуващите рели­
гии, особено на онези от тях, които по традиция се наричат светов­
ни. Това са будизмът, християнството и ислямът. Започналият про­
цес на преодоляване на локалните ограничения и мощното и побе­
доносно навлизане на междуконтиненталните и междудържавните
отношения сложили дълбок отпечатък не само върху развитието и
утвърждаването, но и върху редица особености на тяхната догмати­
ка, философски възгледи, ценностна система, нравственост, регула­
тивни функции. Заедно със световните религии се усъвършенствали
и местните регионални религиозни групи с по-ограничено въздейс­
твие: конфуцианството, индуизмът, даосизмът, юдейството, шинто-
измът, ламаизмът и др. В различните страни на тогавашния свят те
засилвали общественото си влияние, спомагали за консолидиране и
интегриране на етническите общности, за възхода на духовната кул­
тура на населението, което ги изповядвало.
Будизмът, християнството и ислямът заели основно място в со-
ционормативната, обществено-политическата и духовнокултурната
система на средновековното общество. Те образували идеологиче­
ската основа на установените обществени отношения, формирали
единството на разнородните етнически и социални групи, осигуря­
вали интегритета на държавата. Като специфичен комплекс космо-
логични, теогонични, философски, нравствени и други норми на
мислене и поведение световните религии упражнявали позитивно
влияние върху усъвършенстването на социалните отношения, на
правните, държавните и обществените институции и организации.
Това обстоятелство детерминирало тяхната роля като наддържав-
ни и надетнически сакрални структури, чиято роля в редица отно­

1 83
шения била по-голяма, отколкото на управляващите държавни и
административни звена.

Будизъм*. Действително неговата роля през този период от разви­

тието на човешкото общество в Индия намаляла и мястото му
било заето от индуизма, но функциите му като световна религия на­
раснали. Това се обяснява с широката мрежа от организации, която
той успял да създаде през изминалите етапи от своето съществува­
не, както и с някои вътрешни иманентни особености на неговата
сакрална идеологическа система. Специалистите по идеология оба­
че продължават да дискутират причините, поради които будизмът
като типично индийско явление възникнал и се разпространил сред
индусите, но не намерил достатъчна почва за развитие сред тях и
бил изтласкан и заменен с индуизма. Все още не е открит задоволи­
телен отговор на въпроса за тайната, поради която будизмът загу­
бил почва в своята родина, но намерил многобройни последовате­
ли в редица други страни, като Китай, Япония, Тибет, Бирма, Индо­
незия, Корея, Централна Азия.
При своето управление династията на Маурите покровителст­
вала будизма и подпомагала неговата религиозна дейност. При
Кушаните управляващите запазили патронажа над религията, изг­
радена била широка мрежа от манастири и храмове. Не се проме­
нило положението и при Туптите през IV—VI в., когато будизмът
излъчил големи философи и теолози като Асанга, Васубандху, Ку-
мараджива, Парамартха, Дигната и др. По това време получил тла­
сък индуизмът, подкрепян от императорите и представителите на
аристокрацията. Владетелите на империята симпатизирали на бра-
манизма, но популярността на будизма все още не била достатъч­
но ограничена. Формирането на Махаяна (Голяма колесница, Ши­
рок път), основно течение в будизма, наред с Хинаяна (Малка ко­
лесница, Малък път) продължило. Предполага се, че изграждането
на канона на санскрит, започнато през I в. до Р. Хр. от големия бу-
дистки теолог Нагарджуна, продължило до към IX—X в. За разли­
ка от учението на будизма през неговия първи период митологич­
ната концепция, легнала в основата на Махаяна, била модернизира-1

1 За будизма вж. В а с и л ь е в , В. Буддизм, его догмати, история и литература.

Ч. 1—3. СПб., 1857—1869; Р а д х а к р и ш н а н , С. Индийская философия. Пер. с
английского. Т. 1. М., 1956; G о m b r i с h, R. Precept and Practice: Traditional
Buddhism in rural highlands o f Ceylon. Oxford, 1971; W a r d е r, A. K. Indian buddhism.
Delhi, 1970; Encyclopaedia o f buddhism. V. 1—3. Ceylon, 1961—1972.

1 84
на, включвала редица нови догматични елементи, породени от усъ­
вършенстването на теологичната мисъл, на науката по онова време
и на политическата организация в Индия.
Макар до съвременните историци на будизма да са достигнали
на санскритски език само някои сутри от Махаяна (оригиналните
текстове са изчезнали), реконструкцията на будизма през среднове­
ковната епоха може да се смята за успешно приключила. За това
спомогнали онези раздели на Махаяна, всъщност целият текст,
който е запазен в превод на китайски, японски и тибетски език,
включен в книжовното наследство на будизма. Конкретно става
дума за „Сутра на благия лотос“ (Садхармапундарика), „Описание
на щастливата земя“ (Сукхавативюха), „Влизане на Ланку“ (Ланка-
ватара), „Осемхилядник“ (Ащасахасрика), „Стохилядник“ (Шатаса-
хасрика), „Елмазна сутра“ (Ваджрачхедика), „Наставления на Ви-
малакирти“ (Вималакиртинирдеша) и др. Фактически това са кано­
нични текстове, които изпълнявали ролята на Свещено писание на
будизма.
Освен тях през този втори етап от историята на будизма възник­
нали цяла поредица други текстове: т. нар. „тантри“, създадени през
периода от III до VIII в.: „Гухя-самаджа-тантра“, „Хеваджра-тант-
ра“, „Ваджрабхайрава-тантра“. Заедно с каноничните текстове пър­
востепенен извор за будизма са различни други произведения —
трактати, коментари към каноничните книги, жития на различни
светци.
Както в свещените книги, така и в увеличаващата се книжнина за
будизма, създадена от негови ръководители и идеолози, кристали­
зирала цялостната митология на тази религия. На първо място по­
лучила развитие догмата за Буда, основателя на будизма. В самата
личност на Буда започнала да доминира представата за Бога, която
изместила образа на мъдреца. Зародила се и се разпространила вя­
рата в Буда Шакямуни (Гаутама). Възникнал новият пантеон на бу­
дизма, населен с множество буди, от една страна, и с брамански бо­
гове, от друга. Броят на будите нараснал неимоверно много. Според
някои изчисления предмет на почитание станали над 1000 богове-
Буди. Между тях 995 управлявали света, а 35 се занимавали с опро­
щаване греховете на хората. Шакямуни, основателят на будизма, за­
емал първо място в култа на религията и бил предмет на богопочи-
тание. След него се нареждал Буда Майтрея, бъдещият управител
на света, заместникът, който щял да застане начело сред боговете.
Ади Буда бил създателят на света, Буда Манзушири — на мъдрост­
та, Буда Амитаба — на рая. Последният от множеството Буди —
Буда Очирвани, завършвал цялостния цикъл на митологията.

185
 След будите по значимост се нареждал Бодисатва, своеобразно
свръхестествено същество, достигнало съвършенство, за да подпо­
могне спасяването на останалите човешки личности. Санскритско-
то „бодисатва“ означава буквално „този, чиято същност“. По-точ­
но „бодисатва“ бил същество, което се превръщало от човек в бог,
Буда, който преодолявал жаждата за живот, преминал в нирвана,
но пребивавал временно в света. Вярвало се, че Бодисатва живеел
на небето, заобиколен от други богове, но винаги, когато искал,
можел да напусне небесата и отново да слезе на земята, за да се
превърне в Буда. Част от будистите приемат, че след Буда Гаутама
имало няколко Буди и множество Бодисатви. Последователите на
Хинаяна приемат, че в Бодисатва може да се превърне само монах,
който е свободен човек, завоювал святост, праведност. Това бил т.
нар. „Архат“, на санскритски „достоен човек“. В обкръжението на
Буда се наредили 16 души, преминали в степен Архат. Според уче­
нието на Махаяна всеки мъж и жена, когато постигнел необходими­
те качества, можел да се превърне в Бодисатва.
В теорията и практиката на будизма Махаяна включил допълне­
нието за допускането до нирвана на миряни, на светски лица. Сан-
скритското название „нирвана“ означава „успокоение“, но етимоло­
гичното съдържание на понятието трудно може да даде представа
за смисъла на явлението. Нирвана, възприемана в духа на будизма,
представлява откъсване от живота, при което законът за кармата
(по силата на който всички постъпки на човека предизвикват съот­
ветстващи последици за душата) престава да действа.
Поради обстоятелството, че учението за нирвана притежавало
до голяма степен абстрактен характер, то намирало отзвук главно
сред образованите, а за обикновените селяни и граждани оставало,
общо взето, недостъпно, неразбираемо. Теоретиците на Махаяна
създали учението за рая, което се превърнало в привлекателен иде­
ал за будистите. Популяризирано било разбирането, че раят бил
изграден в Сукавата, блажена страна, царство на всякакви блага за
човека, с разкошни градини, обитвани от праведници. В рая живеел
Буда Амитаба, който го управлявал. Според учението на теолози­
те, свързани с Махаяна, в рая Сукавата живеели преродените преди
да навлязат в нирвана души на праведнициите.
Щом разработили учението за рая, будистките теолози обосно­
вали и теорията за ада, предназначен за грешниците, които погази­
ли нравствеността и потъпкали разпоредбите на Буда.
Така била създадена оригинална митология. Тя разграничила
будизма от другите религии, които оформили различни нравствени
ценности. За разлика от останалите религии будизмът придал на

186
човека централно значение в цялостната си система. В учението на
будизма единствен човекът получавал правото да се спаси от сан-
сара, странстването, непостоянството и да достигне най-висшите
степени на съвършенство: да се превърне в Архат или Буда. Това
обстоятелство имало голямо значение за успеха на будизма, за не­
говото разпространение извън границите на Индия по цяла Азия. В
това се изразявал и специфичният хуманизъм на будизма.
От философска гледна точка будизмът, еволюирал в своята дог­
матика, етика и култ, придобил много по-сложно митично съдържа­
ние, отколкото религиозните системи, възникнали и утвърдили се в
този регион на древния, а след това продължили да се усъвършен­
стват и в средновековния свят. Това се дължало предимно на об­
стоятелството, че теоретиците му — теолози, философи, политоло-
зи —проявили последователен стремеж да дадат философска обос­
новка на неговото учение за произхода, същността, развитието и
закономерностите на природата, обществото и човешката личност.
В противовес на другите религии, които представят живота за ре­
ално съществуващ, будизмът обосновава теорията за недействи­
телността на света. Философите Асангха и Васубандху, които учре­
дили школата йогачари, обявявали материалния свят за илюзорен,
а за реално съществуващо приемали само човешкото съзнание. По
тази причина теолозите от споменатата школа разработвали мето­
дите за развиване и усъвършенстване на човешката личност, на не­
йното интелектуално издигане.
В основата на света будистите поставяли каузалната връзка
между предметите и явленията. Без да си представят Бога като все­
могъщо персонифицирано същество, те поддържали, че всичко в
света се намирало в непрекъснато изменение и движение. Това диа-
лектическо положение будистките теолози свързвали с концепция­
та за вярата в едно духовно начало, Буда в себе си, Буда в нирвана.
Самият Буда, както е известно, се въздържал да се изказва за вяра­
та във върховния Бог. Когато го питали по този въпрос, той не от­
говорил, поради което в литературата за будизма този важен мо­
мент е известен като „великото мълчание“. Поклонението пред Бога
се приемало като нещо естествено, понеже древният индийски пан-
теон продължавал да се почита и не бил разрушен. На Буда се при­
писват следните думи, звучащи като завет: „Нека вярващият върши
приношения на божествата на дадена местност. Бидейки уважени,
те ще уважат приносителя, бидейки почетени, боговете ще го поче­
тат.“ Това изказване е показателно в редица отношения.
В хода на промените нараствала ролята на индуизма, разширя­
вала се социалната му база, докато въздействието на будизма нама­

187
лявало. Предполага се, че известно значение за това имало обстоя­
телството, че управляващите владетели изповядвали браманизма,
а будизмът, свързан с големите държавни формации, които запада­
ли, губел социална и политическа опора. Синкретизмът, сливането
на отделните вярвания, на нравствеността и обредността, както и
еклектизмът във философията и другите хуманитарни науки изтик­
вали на преден план индуизма. Самият индуизъм се модернизирал,
неговите проповедници разпространявали по-широки и по-привле­
кателни идеи и идеали, отговарящи на интересите и потребностите
на различни етнически, социални и религиозни групи. Освен това
будизмът се центрирал главно в школата Махаяна, която се опира­
ла предимно на локални култове и вярвания, до голяма степен арха-
изирани и изчерпани. Въздействието на будизма намаляло и поради
неговото единение, сближаване с индуизма. Буда бил включен в със­
тава на аватара Вишну. Пречките за сключването на брачни съюзи
между семейства, изповядващи будизъм и брахманизъм, били пре­
махнати. Появата на смесени бракове ограничавала старата рели­
гия. При дворците на владетелите като съветници участвали както
будисти, така и браманисти. Политеизмът на будистката религия
престанал да привлича обикновеното население, а монотеизмът
трудно си пробивал път в сложната философска митология на Ма­
хаяна.
По-нататъшното разпространение на будизма в Индия било ог­
раничено и поради обстоятелството, че проповедниците му насоч­
вали вниманието към вътрешната борба на човека със самия себе
си, към духовните конфликти, включително и към преодоляването
на самото съществуване изобщо. Върховният идеал на будиста, из­
разяващ се в равнодушие към действителността (нирвана), факти­
чески формирал социална пасивност, безразличие, апатия. Всичко
това подкопавало социалната платформа на тази религия.
Изтласкването на будизма от Индия ставало неравномерно.
Най-рано неговото изолиране протекло в южните територии на го­
лямата страна. Тук през VIII в. организационните му структури из­
чезнали окончателно. Между VI и VII в. започнал периодът на не­
говото постепенно, но неудържимо и необратимо западане. Едни
автори смятат, че кастата на кшатрите (воините) подкрепяла тази
религия, но други поддържат, че възраждането на кастовата систе­
ма довело до оживяването на браманизма в неговата индуистична
форма. Династията на Палите в Бенгалия оказвала всестранна под­
крепа на будизма и създала условия за по-нататъшното му процъф­
тяване. Университетът в Наланда продължавал да подготвя служи­
тели на будизма: теолози, учители, свещеници. В този град получа­

188
 вали образование хиляди монаси, които след завършване на прочу­
тия университет се отправяли за различни страни на Изтока и отда­
вали знания и сили за утвърждаването на будистката вероизповед.
Професорите, които преподавали в университета, въвеждали свои­
те слушатели монаси в теологическата система Хинаяна. Те четяли
лекции по съдържанието на ведите, по различни въпроси на лите­
ратурата, както и по езика пали, по граматика, медицина и астро­
номия. В библиотеката на университета продължило събирането на
ръкописи. В библиотеките на останалите манастири също започна­
ли да съхраняват много религиозни и граждански текстове.
Краят на будизма в северните територии настъпил към XII в.,
когато индуизмът се превърнал в официална държавна религия.
Само през периода от VIII до XI в., когато владетелите на Бенга-
лия, Палите, присъединили Бихар, будизмът тук преживял време на
нов подем. Строителството на култови сгради се оживило.
Започнало невиждано шествие на будизма в различните страни
на Азия. Загубил почва в своята родина, той намерил прием сред
близки и далечни народи, които посрещали с интерес неговите про­
поведници. Един от будистките поети, Шантидева, изразил по осо­
бен начин стремежа на будистите да разпространяват своята вяра
по света и да привличат нови последователи: „Аз простирам ръце
към всички просветени по всички страни на света — пише поетът,
влагайки мислите си в устата на Бодисатва, — запалете светилника
на вярата за всички, които страдат, бидейки привързани към живо­
та! Аз умолявам всички мъдри, обуздаващи себе си: „Почакайте да
се отправяте в нищото, не оставяйте света в тъмнина, без вашата
светлина! И нека всички тези, които я достигнат благодарение на
своите усилия, всички да се успокоят в пълнотата на страданието и
скръбта.“
По такъв начин по страниците на „Малката колесница“ учение­
то на Буда се представя като лекуващо, даващо самоизцеление. В
„Голямата колесница“ обаче Бодисатва се представя като лекар,
който сам лекува болните, независимо дали принадлежат към него­
вото учение съзнателно или несъзнателно. При всички случаи Бо­
дисатва лекува болните дотогава, докато ги излекува. Това задъл­
жение намира израз в „Обета на Бодисатва“, където се казва след­
ното: „Колкото и безбройни да са живите същества, аз се кълна, че
всички тях ще спася. Колкото и неизцелими да са някои болести, аз
се кълна, че ще отстраня всички. Колкото и дхармата да е неизме­
рима, аз се кълна, че всички ще подчиня на нейната сила. Колкото и
недостижимо да е просветлението, аз се кълна, че ще го достигна с
пълна сила.“

18 9
 При все това будизмът, свързан със старите традиции на Индия,
не успял да се преориентира в новата обстановка, постепенно загу­
бил позиции и се изолирал от големите събития на времето. Възп­
риел редица елементи на будизма, индуизмът още повече обезсилил
неговото влияние. През XII—XIII в. неговото съществуване почти
замряло. Под формата на Махаяна будизмът напуснал пределите на
първоначалната си родина Индия и започнал да се разпространява
в много страни на Централна и Югоизточна Азия. Негови мисионе­
ри се установили в Китай, Япония, Бирма, Корея, Цейлон, Кам­
боджа, Лаос, Виетнам, Тибет, Монголия. В една част от страните
той получил голямо влияние, в друга се превърнал в държавна ре­
лигия. По такъв начин будизмът продължил да изпълнява ролята на
една от световните религии и да формира самостоятелен клон на
световната цивилизация.
Тайната за успеха на будизма в другите страни на Азия очевид­
но трябва да се търси в неговата идея за месианската му роля в ис­
торията, за изключителността на Буда като личност, боготворена от
различните школи и направления. Много голямо значение имал та­
лантът на будистките мисионери, теолози и проповедници да при­
способяват своето учение към хората от различните религии. Оста­
вайки верни на себе си, те отчитали настроенията на друговерците.
Това била най-важната гаранция за техния успех.
В самата Индия просперираща официална религия станал инду­
измът, успял да обедини най-широки слоеве от населението. Пора­
ди обстоятелството, че не бил изграден на централистичен прин­
цип, той имал възможност да еволюира и да се съобразява с на­
строенията и душевността на хората и така да ги привлича. Двете
основни направления: вишнуизмът, култът към Вишну, и шиваиз-
мът, преклонението пред Шива, получили най-голяма популярност.
Към края на XV в. търговецът Нанак създал нова религия — сикхи-
зъм, чрез която се опитал да обедини върху философията на Ведан-
та индуисти и мюсюлмани. Известно разпространение получил и
джайнизмът, отстоявал вярата в Джин, победителят на кармата,
който според преданието премахнал пречките за спасението на хо­
рата.
В най-голяма степен световната роля на будизма като религия
се проявила в и чрез разпространяването му в Китай, където той се
превърнал в голяма обществена сила, упражнила своето въздейст­
вие във всички области на живота. Не напразно някои изследовате­
ли пишат за „китайски будизъм“ и са прави. Индийски мисионери
започнали да проповядват в Китай още през II в. и постигнали зна­
чителни успехи. През времето от IV до VII в. будистката религиоз-

190
па организация създала свои структури на много места в империя­
та и се наложила в духовния, културния и политическия живот. Ма-
совизацията на тази верска общност се намирала в определена
връзка с изоставянето на конфронтацията с другите религии и възп­
риемането на една по-либерална, а в някои отношения и дружелюб­
на линия спрямо останалите проповедници. Това не можело да не
даде положителни резултати. В изказванията на редица теолози, ва­
лидни за средновековния период, много често се прокарва мисълта
за единство между религиите. С голяма популярност се ползвали
указанията на проповедника Суан-чо (300—380) за естествения за­
кон, определящ принципите на земното и небесното битие. „Конфу-
ций —това е Буда, а Буда —това е Конфуций.“ Тази мисъл на Суан-
чо се превърнала в изходно начало на вярващите от различните ре­
лигиозни структури. Тя легнала в основата на просперитета на бу­
дизма в Китай.
Друг теолог на ранносредновековния будизъм развил теорията,
според която „великият път на съвършените мъдреци“ е един за
целия свят, а видимите различия между хората от различните епо­
хи и части на света са следствие от несходствата на времената и
обстановката: „Буда, Джоугун и Конфуций не обясняват ли еднак­
во верността на синовната почтителност, вярата и покорността? Не
са ли говорили те, че са щастливи вярващите по пътя и нещастни
отбилите се от него?“
Голяма организираща сила на будизма в Китай станало течение­
то дзен-будизъм, отличаващо се с рационален, интелектуален под­
ход към обществената действителност и с известен критицизъм. В
идеал за постигане дзен-будизмът издигнал свободата от задълже­
ния, отричането на светските грижи, овладяването на способността
човек да живее сам за себе си. По такъв начин пред китайците, свик­
нали с житейската философия на Конфуций и неговата практическа
етична система, възникнали множество затруднения. Много вярва­
щи изоставили будизма. Будистките монаси започнали да пропо­
вядват, че отричането на писаните догми и тяхното изучаване пре­
чело за достигането на истината. Книжовната мъдрост, значението
на авторитетите били заменени с интуицията. Теоретикът на дзен-
будизма издигнал в повеля изискването: „Убивайте всички, които
застанат на вашия път! Ако срещнете Буда, убийте Буда, ако срещ­
нете патриарха, убийте патриарха!“ Тези възгледи засилили изола­
цията на будизма.
Действително при династията Тан (VII—X в.) будизмът завою­
вал солидни позиции в Китай. Изградена била система от манасти­
ри, в които живеели по 150—200 монаси, без да се броят множество­

191
то послушници. Монасите станали собственици на значителни иму­
щества, притежатели на материални ценности, включително и пари.
Това водело до разлагане на будистката религиозна институция.
Срещу служителите на будизма вдигнали глас представители на
китайската общественост. Ученият, философ от епохата на импери­
ята Тан, Хан Ю (763—824), се обявил против „лъжливите догми и
обреди“ на будизма и даосизма, затъмняващи „истинската светли­
на на учението на великия Конфуций“.
Срещу будизма в Китай било организирано силно обществено
движение. Император Уцзун издал декрети срещу будистката ре­
лигия. През периода от 842 до 845 г. императорът се разпоредил
всички съмнителни елементи, приели монашество — множеството
бивши престъпници, избягали войници и пр., да напуснат манасти­
рите. Били закрити немалко манастири, а имуществото им — кон­
фискувано. Според специалистите, изучаващи епохата, били затво­
рени и разрушени 4600 манастири и храмове. Над 40 000 кумири и
пагоди били сринати из основи. Повече от 260 000 монаси, които
били обвинени в недостойно минало — различни криминални пре­
стъпления — били разстригани, отлъчени от религията и прогоне­
ни. Над 150 000 роби, превърнати в собственост на манастирите,
били освободени от робство.
Наистина, с времето будизмът успял да възстанови понесените
загуби, но ударът върху неговата организационна система бил доста
значителен. При управлението на император Хубилай, монголския
властелин, будизмът възстановил своите позиции и значението му
нараснало. Както будизмът, така и ламаизмът, будистката разно­
видност в Тибет, получили подкрепата на владетелите. През време­
то на своето съществуване в Китайската империя будизмът изиграл
огромна роля за разцвета на китайската култура. Будистки монаси
дали тласък в развитието на храмостроителството. Изградени били
множество манастири и храмови комплекси. Култовите ансамбли
Лунмин, Юнган, Дунхуан и др. с изящните си фрески и барелефи
представлявали високи модели на изкуството, несравними по кра­
сота. В митологичния арсенал навлязъл лъвът, който не бил харак­
терен за символиката на Китай. Будистките монаси обогатили кла­
сическата живопис, населена с природни картини: гори, реки, ручеи.
Развила се художествената литература, по-специално новелистика-
та, а наред с нея и повествователната литература, историческите
хроники. Великата и неизразима свежест на природата се превърна­
ла в основен мотив на художниците.
Уникално явление в Средновековния свят на Китайската импе­
рия, будистките монаси превърнали своите обители в центрове на

1 92
културата, единствени, неповторими, уникални за времето. Поради
много причини, излизащи извън схемите на традиционното мисле­
не, в будистките манастири творяли множество интелектуалци, ко­
ито създавали неповторими културни ценности: компилатори на
сборници и компендиуми, преводачи, калиграфи, които преписва­
ли с изяществото на естети хроники и анали. В резултат от техния
неуморен и не винаги оценяван труд били съхранени великолепни
ценности на тогавашната цивилизация. В тихите обители на мона­
шеските общежития творели безсмъртни таланти, присъединили се
към различни клонове на тогавашната наука. Величавата и без­
смъртна будистка Трипитака, достигнала до наши дни, без да бъде
накърнен нейният интегритет, дължи своето запазване на техния
неуморен труд, на техния култ към историческите културни ценно­
сти, към сакралните реликви. Не други, а китайските будисгки мо­
наси създали книгопечатането с матрици: специални дъски с изря­
зани върху тях йероглифни текстове. Само тази заслуга на будизма
в историята на човешката цивилизация е достатъчна, за да му из­
воюва безсмъртие.
Като самостоятелно, неповторимо явление в културния живот
на тогавашния свят културата, създадена от будизма, обогатила ки­
тайската митология, културология, философия, история, литерату­
ра с неповторими по своята оригиналност творби. В основата на
китайската натурфилософия легнала будистката метафизика. Ну­
дистката традиция свързва появата на пиенето на чай с традициите
на монасите да бодърстват в продължение на часове в храмовете
по време на богослужение.
Наред с будизма по това време в Китай се разпространили ре­
дица други религии: зороастризмът, манихейската християнска сек­
та, несторианството — друга християнска ерес, ислямът. Но функ­
циите на световна религия успял да извоюва само и единствено бу­
дизмът, прескочил границите на отделните държави и навлязъл на-
дълбоко и нашироко в живота на редица народи от Източния свят.
В Тибет под формата на Махаяна будизмът проникнал още през
VII в. в историческо, преломно за страната време. Извършвал се
преход от старото към средновековното общество. Княз Срондзя-
намбо, обединителят на Тибет, се обърнал към по-напредналите
страни за опит и поука. От Индия пристигнали будистки монаси,
които се заели да приобщават тибетците към истините на своята
религия. Друг владетел, Сонгцен Гампо (613—649), утвърдил бу­
дизма. Според заключенията на официалната историопис на Тибет
Сонгцен Гампо бил обявен за Бодхисатва Авалокитешвара, покро­
вител на Тибет.

13 История на Средновековния свят 193

 Формата, в която се разпространявало учението на Буда, било
Хинаяна, свързано със старите родови култове. Известната „рели­
гия бон“ отстоявала древни шамански вярвания. Това обстоятел­
ство ограничавало разпространяването на религията в средите на
аристокрацията, но макар и трудно, тя прониквала сред непросве­
тените слоеве от населението. Едва към IX в. под формата на Ма-
хаяна будизмът получил популярност сред по-широки слоеве от
тибетския народ. ^
Превръщането на будизма в държавна религия се извършило
при управлението на Трисонг Децен, който поканил от Индия извес­
тния проповедник Шантиракшита, но той не постигнал особени ус­
пехи. Едва след като приспособил будизма в неговата тантристка
форма към религията „бон“, положението се променило и новата
вяра завоювала известни победи. От Индия през VIII в. —по препо­
ръка на Шантиракшита —бил поканен Падмасамбхава, който вклю­
чил в пантеона на Тибет традиционните божества. Монашество
приели младежи от местната аристокрация. Център на будизма в
Тибет станал манастирът „Саме“, открит през 779 г. В манастира
била основана школа за разработване проблемите на будистката те­
ология. Монасите изучавали санскрит, превеждали текстове от
будистки канонични книги. Нов етап в историята на будизма настъ­
пил през 781 г., когато в Тибет пристигнали по покана на правител­
ството будисти от Китай. Дзен-будизмът бил обявен за държавна
религия в Тибет. В резултат от засилването на китайското влияние
възникнали противоречия между индийския и китайския будизъм.
През 794 г. победили будистите на Индия. Тибет бил във война с
Китай и това предопределило успеха на индийските мисионери.
Будистката религия завоювала нови успехи в Тибет при управле­
нието на Триде Сонгцен (804—815), оказал ценна помощ на пропо­
ведниците в материално и морално отношение. Привържениците
на будизма получавали редица привилегии: освобождавали се от
данъци, от различни видове зависимост. Издадени били правителс­
твени разпоредби, обявяващи будистките проповедници за „добри
приятели“. При новия владетел Тхицуг Децен (815—836) превежда­
нето на будисткия канон се превърнало в държавна задача. Сан-
скритско-тибетският речник „Махавютпати“ бил окончателно за­
вършен и въведен в употреба.
Междувременно в Тибет възникнали и получили разпростране­
ние определени настроения против будизма. След като през 836 г.
Тхицуг Децен бил убит, новият владетел Лангдарма (836—842) заб­
ранил будизма. Започнало преследване на монаси и теолози. Хра­
мове били затваряни, монаси принуждавани да се откажат от служе-

1 94
нието си. Будизмът, получил преди масово разпространение в стра­
ната, не се поддал на изкореняване. През 925 г. будистите организи­
рали заговор и Лангдарма паднал убит. През следващия XI в. започ­
нало проповядването на будизма в неговата тантристка изповед,
основана от Падма Самбава, но продължена от ученика му Джу
Адишу. Последовател на Падма Самбава, Джу Адишу обявил Ади-
буда за върховно същество. Възприета била системата на съзерца­
нието и магическите заклинания като предпоставка за успех в усъ­
вършенстването на човешката личност. Философските традиции на
будизма отстъпили пред култовата съставка, трансформирана в
магьосничество.
Възникнали множество будистки школи: Нингмапа, Кадампа,
Сакя, Кагюпа. Това породило процес на децентрализация на стра­
ната. Манастирите придобивали голяма икономическа независи­
мост и започнали да поставят в свое подчинение местната власт.
Многобройните монаси, живеещи в манастири, основани през XI—
XII в., започнали да се наричат лами — название, дадено на служи­
телите на будизма в неговата тибетско-монголска разновидност. За
това спомогнало управлението на монголския владетел Хубилай,
станал император на Китай. С неговата подкрепа започнало пре­
веждането на книги от санскрит на тибетски език. Погба лама, игу-
ментът на манастира Саса или Сажа, бил издигнат за наместник на
китайския император. Това имало голямо значение за по-нататъш­
ното утвърждаване на будизма в Тибет.
Монахът Дзонкава (1357—1419), брат в манастира Гумбум в
Амдо, поставил организационното начало на сектата гелукпа, из­
градена върху традиционния морал на ранния будизъм. Въведено
било задължението монасите да носят жълти дрехи: капилон. От­
тук сектантите получили названието „жълтите шапки“. Създадена
била практиката да се честват празници, да се организират тържест­
вени церемонии. В богослужението били въведени музикални ин­
струменти, както и звънът на камбани. Използвани били също хо-
ругви. Будистката религия била йерархизирана. Въведена била най-
строга дисциплина. Двамата висши йерарси — Панчен лама и Да-
лай лама, поели управлението на сектата. Панчен лама бил обоже-
ствен и наречен Буда Амитаба, а Далай лама —Бодисатва Авалоки-
тешвара.
Под влияние на будизма в различните му форми в Тибет про­
цъфтяла забележителна култура. Възприети били плодовете на ци­
вилизацията, създадена в Индия и претворявана в съответствие с
местните традиции. Заедно с коментарите ламаистката енциклопе­
дия „Ганжур“ обхваща 318 тома. Будистката култура дала отраже­

195
ние върху архитектурата, облеклото, изграждането на жилищната
среда, бита, естетиката, начина на живот. В това се изразявало све­
товното значение на тибетската култура, която развила придобито­
то, обогатила го и го завещала на населението от монголската раса.
Цялостният възход на будизма в Тибет поставил началото на
неговото възприемане в съседните страни, включително и в Мон­
голия. Първите мисионери на будизма пристигнали тук по време на
управлението на Хубилай (1260—1294) и той успял да се разпрост­
рани сред широки слоеве от монголското население. Месианската
идея за пришествието на Буда Майтрея подхранвала надеждата за
настъпването на нова щастлива ера. „Обществото на Белия лотос“,
което възникнало, обогатявало не само състава на своите последо­
ватели, но и на цялостната си идейна система. То издигнало идеята
за въстание в Китай против монголското иго. Възникналите между­
особици обаче подкопали влиянието на будизма в Монголия.
В Корея будизмът проникнал сравнително бавно, но в резултат
от позициите, които завоювал, успял да се превърне в държавна
религия. Първите му мисионери започнали да пристигат още през
втората половина на IV в., но едва в самото начало на VI в. започ­
нало масовизирането на будизма сред населението и обявяването
му за официална религия на целия полуостров Корея. През следва­
щите две столетия, VII и VIII, започнали своята дейност последо­
ватели на школата Махаяна, оформени з няколко самостоятелни
секти. През IX в. се разпространил дзен-будизмът — основно тече­
ние в будизма, чието название произлиза от санскритското „дихя-
на“, съзерцание, размишление. Оформили се 9 секти, които от 828
до 931 г. водели борба за утвърждаване наравно с останалите рели­
гиозни течения.
Настъпателното възходящо развитие на будизма било улеснено
от държавната власт. Понеже будистката религиозна институция
признавала установената обществена система, владетелят на стра­
ната (ван) изразявал своята принадлежност към будизма и подпома­
гал неговата религиозна и културно-просветна дейност. В благопри­
ятната обстановка, която била създадена, бившият монах Куне дал
ново име на Буда — Майтрея (от санскритски „Дружелюбен“),
оформил вярата в неговото бъдещо идване с цел да укрепи религия­
та. Самият Куне се представял за въплъщение на Майтрея и през
901 г. извършил преврат и се обявил за върховен владетел, ван.
Друг обществен деец, Ван Гон (ван Тхеджо), организирал свалянето
му от престола и заел неговото място. Поставил началото на нова
династия, управлявала от 918 до 1392 г., Ван Гон преименувал през
918 г. страната от Сила в Корьо, по-късно Корея. Новият ван, Ван

1 96
Гон, бил настроен положително към будисткото вероучение и оказ­
вал всестранна подкрепа на неговите дейци. Така будизмът бил пре­
върнат в държавна, официална религия в Корея.
Изградена била структурата на будистката църква. Укрепнала
нейната институция. В управленската система на държавата били
назначени администратори, които уреждали възникващите въпро­
си. Създаден бил административен апарат на религиозната инсти­
туция (сангха), възглавяван от специален глава — кутхан. В управ­
ленския апарат на сангхата наред с държавните администратори
били включени монаси, които получили във владение големи пар­
цели земя. Дейците на сангхата водели обществено-политическия
живот, включвали се в конфликтите. Предвождани от монаха Мьон-
чхон, аристократи и будистки духовници извършили метеж, свали­
ли от престола владетеля Ъджон и го убили.
Към края на XIII в. будизмът в Корея започнал да губи своите
позиции под влияние на династията Ли (1392—1910). В усилията на
управляващите да наложат своята воля били използвани не възмож­
ностите на будизма, а на конфуцианството, което започнало да се
налага във всички сфери на живота. Теоретиците на будизма се опи­
тали да съхранят влиянието си, като използвали принципите на ве­
ротърпимостта. Опирали се и на издигнатия на преден план тезис
за липсата на различия между будизма и конфуцианството, но про­
мяна не настъпила. Конфуцианството измествало будизма и прив­
личало нови последователи.
Влиянието на будизма в културния живот на Корея било силно.
През XI в. будистки монаси създали известния кодекс „Теджангьон“
(Голям кодекс будистки сутри), излязъл от печат в повече от 80 000
страници. Въведен бил метален шрифт за набиране и печатане още
през XIII в. Подготвен бил най-старият корейски исторически сбор­
ник, хрониката „Самгук саги“ (Исторически записки на три държа­
ви). Появило се и друго историческо произведение — „Самгук юса“
(Забравени дела на три държави) —труд, подготвен от Ким Ирьон.
В Япония началото на будистката проповед било поставено към
средата на VI в., когато от Корея пристигнали мисионери на тази
религия. Те намерили естествена опора в лицето на императорите,
които оказвали многостранна подкрепа на тяхната дейност. От своя
страна новата религия, разпространявана във форма Махаяна, дала
своя принос в развитието на културата. Философските концепции на
Индия, разпространявани чрез будистката вяра и теология, оказали
силно въздействие върху живота на японците. Под нейно влияние
бил създаден институтът инке, задължаващ императора да се отка­

197
 же от властта, която предавал на наследника си, да приеме мона­
шество и да стане регент, за да участва в управлението.
Започнало усилено строителство на храмове. В началото на VII в.
броят на храмовете достигнал 46. Към средата на VIII в. японците
пристъпили към изграждането на големия храм Тодайдзи в столи­
цата Нара. В средата на храма те издигнали грамадната 16-метрова
статуя на Буда Вайрочана, покрита със злато. Броят на храмовете
достигнал хиляди. Появили се множество секти, които образували
специални школи за разпространяване на религията.
Будизмът включил в своята идеологическа система шинтоизма,
чиито жреци създали своята йерархия по образеца на будистката
общност. Сектите сано и рьобу, появили се през IX в., си поставили
за цел да обединят будизма и шинтоизма в едно организирано
цяло. Под знака на синкретизма, на смесването между двете рели­
гии, протичал религиозният живот на японците. Храмът Тодайдзи
в столицата Нара станал център на обединителните процеси. Сек­
тата сингон, основана от Кукай (774—835), ръководела изкоренява­
нето на различията, от една страна, и развитието на общите обеди­
няващи тенденции, от друга. Сектата дзьодо, „Чиста земя“, основа­
на от Хонен (1133—1212), си поставила за задача да приведе идео­
логията на будизма в съответствие с душевността и интересите на
най-широките слоеве от населението. В тази насока полагал усилия
и Нитирен (1222—1282), който изградил основите на секта, придо­
била неговото име. В предмет на обожествяване той превърнал
Буда. Най-голяма популярност придобил дзен-будизмът. В негова­
та модификация намерили изява специфичната душевност на япон­
ците, техният начин на живот и на мислене. Със своя нравствен ко­
декс дзен-будизмът детерминирал воинските добродетели на япон­
ските самураи: чувство на чест и достойноство, своеобразния „път
на воина“ (бусидо). Във връзка с това възникнала потребността от
специално обучение на младежите и девойките във военни школи.
Младежите били обучавани да си правят харакири, а девойките —да
боравят с кинжал. Фанатизмът бил синхронизиран с предаността
към патрона. Младите японци още в детски години били обучавани
и в дзен вежливост и възпитание.
Естетиката, развивана от дзен-будизма, извършила прелом в
японската култура, особено в жилищната среда, в живописта и ли­
тературата. Японската архитектура, развивана в съответствие с ес-
тестическите начала на тази школа, достигнала неподозирани вър­
хове на прелест и изящество.

198
 Разпространяването на будизма в отделните страни на Азия
притежавало не само общи тенденции, но и множество особености,
неповторими своеобразия, налагани от конкретната историческа
обстановка. Както в Китай, Корея и Япония, така и в Монголия,
Тибет и другите страни, будизмът привличал масите със своите
идеи за бъдещото обществено устройство, за възмездието, макар и
в отвъдния живот, за съществуването на рай като вечен идеал за
безправните на земята. Силно влияела и абстрактната идея за кар-
мата. Освен това устройството на будистката общност представ­
лявало известен модел за държавите в страните на Изтока.
В Китай, от една страна, и в Индия, от друга, будизмът се раз­
вивал по свои пътища. Нетрайността на императорската институ­
ция в Индия, кастовата обществена система, затвореността и изо-
лираността на отделните обществени структури предопределили в
значителна степен неговото изместване от индуизма. Що се отнася
до Китай, там върху религиозните формации влияели продължи­
телните традиции на императорската власт, създала силен адми­
нистративен апарат, сплотеността на управляващите групи, свое­
образията на феодалната раздробеност и разпокъсаност.
В края на краищата, където и да проникнел, будизмът преодоля­
вал изостаналостта и спомагал за създаването на нова култура и
цивилизация, която притежавала свой колорит, свое неповторимо
съдържание. В Китай и при династията Сун, и при управлението на
империята Тан се развило изкуството. По линията на будистките де­
номинации в отделните страни картината придобила по-широки
прояви. Будистките и конфуцианските монаси се включвали и участ­
вали в подобряването на живота в градовете. Те имали задължение­
то в ранно утро с викове да събуждат гражданите и да ги осведомя­
ват за времето; монасите имали за задача да упражняват контрол
върху поведенито на подозрителни лица, обикалящи през нощите
по пристанища, площади и храмове. Според свидетелството на У
Дзиму в Ханджоу „всеки монах контролира свой участък и е задъл­
жен да съобщава на властите за всичко, което забележи. Със своите
викове те призовават чиновниците на служба, охраната на двореца
на дежурство.“
Под въздействието на будизма израснали множество учени и
мислители, поети и писатели, които обогатявали културата в Индия
и Китай, в Япония и Корея. Манастирите в Тибет станали средища
за съхраняване на ръкописи, калиграфи преписвали древни тексто­
ве. Дзонкава, основателят на школата „Жълти шапки“, спомогнал
за разитието на цивилизацията в Монголия, Тибет и други страни.

199
 За разлика от индуизма, утвърждаващ установения ред без пра­
во да бъде подлаган на критична самостоятелна оценка, будизмът
държал сметка за измененията в живота и се съобразявал с тях,
макар понякога да пренасял мечтаното в сферата на прераждането
в нирвана. Много съществено достойнство на будизма в разнород­
ните му модификации било откривано в неговия хуманизъм, в ува­
жението към човешката личност, в отрицанието на варварството
като явление в обществения живот. Съществуващите обществени
противоречия принуждавали неговите теолози да тръгнат по пътя
на компромисите. Така възникнала идеята за вечната будистка дър­
жава. Пасивността на личността, склонността й към подчинение
била подсилвана от учението за кармата, от цялото културно на­
следство, подчинено на специфичната космическа ценностна систе­
ма на религията, която изключва противоречията като начин на
живот и ги преодолява по пътя на примирението.
Ислям2. Ортодоксалният ислям, наричан сунизъм, обхванал пред­
ставителите на официалната власт, отстоявал вярата в Мохамед
като пратеник на Аллаха, като негов пророк. Наред с него почита­
ли и първите халифи: Абу Бекр, Омар, Осман и Али. В основата на
сунизма лежи текстът на Корана, както и разказите (хадисите) за
живота и дейността на пророка, а също неговите речи. Началото му
се отнася към втората половина на VII и началото на VIII в. Ал-
Бухари (810—870) и Муслим (817—875) създали каноническите нача­
ла на учението. В каноническата литература били включени сведе­
ния за еволюцията на исляма през първите два века от историята
на Арабския халифат, както и фактът за неговото обновление.
През периода от VIII до XII в. сунизмът се утвърдил като гос­
подстваща идеология в халифата. В него се оформили 4 отделни
школи: ханифитска, маликитска, шафитска и ханбалитска, които
получили названията си по имената на своите основоположници.
Ханифите се борели за обединение на арабите и отстоявали прин­
ципите на монотеизма и аскетизма, почитали Аллах като върховен
бог. Маликитите и ханбалитите правели опити за по-либерално раз­
биране на исляма, поради което обхванали главно дейци на по-ин-
телигентните слоеве в обществото. Ханбалитите били движени от
краен фанатизъм, отнасяли се непримиримо спрямо другите рели­
гии и изпадали във формализъм и догматизъм.

2 G i b b, Н. A. Mohamedanism. An historical survey. 2 ed. London, 1969; G r u n e b a u m ,

G. E. von. Studien zum Kulturbild und Selbsterstandnis des Islams. Zurich—Stuttgard,
1969.

200
 Другото основно направление в исляма наред със сунизма бил
шиизмът. Названието „шиизъм“ произлиза от арабската дума
„шиа“, която означава „партия“, „секта“, „схизма“. Привърженици­
те на шиизма приемали, че Коранът има божествен произход, пред­
ставлява божествено откровение. В същото време те поддържали,
че от Османовата редакция на Корана били изпуснати аяти, отна­
сящи се за Али. Смятали се за последователи на Али, „шиа на Али“.
За да попълнят съществуващата празнота, те създали сборници
(ахбари), в които развили своите възгледи. Освен Корана те обяви­
ли за източник на шериата и ахбарите. Шиитите учели, че право да
бъдат наследници на мисията на Мохамед имали единствено него­
вите преки наследници и родинини: по-специално Али и Фатима.
Това дало основание да започне дискусия за броя на имамите. В
резултат от възникналите противоречия се появили няколко нап­
равления: кайсанити, зейдити, имамити. Имамитите поддържали,
че броят на наследниците, имамите, бил, като се започне с Али,
единадесет, а дванадесетият, Мохамед ал Махди, в края на IX в. се
скрил. Това бил т. нар. „скрит имам“, който обаче дал обещание да
се завърне. Приема се, че Мохамед ал Махди, „скритият имам“ бил
фактическият ръководител на шиитите.
Шиитите поддържали, че са законни наследници на пророка
Мохамед, а имамите, неговите наследници, имали качествата на
„избрани“ носители на добродетели, докато халифите били неза­
конни. Те не приемали сунната, отхвърляли я, понеже намирали, че
била съставена неправилно.
На основата на шиизма се появили различни отклонения, секти
— исмаилити, кармати, хашишиунити и др. Сектата на исмаилити-
те, основана от Исмаил през VIII в., поддържала, че имамите, кои­
то образуват нейното ръководство, съставляват династията на
пророка. Карматите образували демократично течение, докато ха-
шишиунитите проявявали ненавист спрямо другите религии.
Когато става дума за исляма като световна религия, обикнове­
но се разбират няколко аспекта на понятието. На първо място, как-
то пише френският арабист, иранист и ислямист Анри Mace (1886—
1969), Мохамед със своята проповед извършил религиозна и поли­
тическа революция, т. е. „въвел арабите в света“. Освен това се от­
чита обстоятелството, че самият ислям бил разпространен в грани­
ците на Средновековния свят. Най-сетне се приема, че днес това е
една от най-разпространените религии в съвременния свят.
Един внимантелен и критичен анализ на свещените и канонични
книги на исляма дава известни основания да се стигне до заключе­
нието, че той притежавал възможности да излезе извън територии­

201
 те на Арабския полуостров и да навлезе в необятните предели на
земното кълбо. Това била религия с несъмнени космополитични за­
ложби. В Библията произходът на арабите се свързва с Авраам: на
северните —с Исмаил, на южните — с Кахтанд. Данните, запазени в
Светото писание, се потвърждават от етнологията. Групата на се­
верните араби обединявала низарити (маадити), на южните — йе-
менити.
Универсалният и същевременно уникалният характер на исляма
се импулсира от текстовете на Корана. „Аллах — казва сура 3, аят
16 и 17 на Свещената книга — свидетелства, че няма други божест­
ва освен него, нито ангели, нито знаещи, които непоколебимо защи­
тават справедливостта: няма други божества освен него — великия,
мъдрия! Наистина, религията преди Аллах е ислямът...“ В същото
време месианската идея е залегнала дълбоко в догматиката на ис­
лямската религия. Правоверният мюсюлманин е длъжен да изпо­
вядва и да не се съмнява в това, че има само един Бог — Аллах и
Мохамед е негов пратеник, пророк.
Разпространяването на исляма в различните страни на тогаваш­
ния свят намирало оправдание в сакралния призив за организира­
нето на непрекъсната свещена война, джихад, не само в защита на
вярата, но и за нейното разпространяване и утвърждаване. Това
било основно, първостепенно изискване за мюсюлманина, което
постоянно се поставяло на дневен ред. Какво значение имала све­
щената война за вярващия мюсюлманин показва обстоятелството,
че Коранът задължава вярващия да воюва с многобожниците, не­
верниците, 8 месеца от годината, като 4 от тях се обявяват за заб­
ранени за война. В сура 2, аят 186—189 и сура 4, аят 76—78 на Кора­
на се повелява неверниците да бъдат изтребвани, а имуществото им
— заграбено. В Свещената книга се уточнява спрямо кои племенни
общности и религозни групи трябва да се воюва. „О, вие, които сте
повярвали! — гласи сура 9, аят 124 на Корана. — Сражавайте се с
тези от неверните, които са близко до вас. И нека те да разберат ва­
шата непримиримост. И знайте, че Аллах е с тези, които го почи­
тат!“ Заповедта била издадена и не подлежала на отмяна, тя имала
сакрален характер.
Идеологическата мотивация на арабската експанзия, реализи­
рана чрез исляма, получила необходимата санкция. Свещената вой­
на за победата на мюсюлманството се водела от и в името на Ал-
лаха. Последователите му започнали да приемат борбата като ус­
тановяване на световна арабска държава. За изпълнението на тази
задача търсели основания в Корана, сура 25, аят 107, където Аллах
повелява на Мохамед: „Ние те изпратихме като милост за светове-

202
те“, като „напомняне за света“ — сура 12, аят 104. Идеята за плане-
тарната мисия на пророка Мохамед получила нови измерения след
неговите успешни походи, продължени от наследниците и заместни­
ците му.
В изпълнение на мюсюлманската свещена мисия учението за
джихада придобило разнородни икономически, политически, ду-
ховнокултурни и специфичнорелигиозни измерения. В края на краи­
щата това не било само или предимно идеологическа задача, но и
изпълнение на определени материални цели. Завоевателните войни
решавали въпросите за съществуването и изхранването на много-
бройни мохамедански маси, лишени поради тежките природни ус­
ловия от средства за съществуване.
Концепцията за свещената война, за джихада, придобила ясен
апологетичен характер. В светлината на Корана мюсюлманите за­
почнали да делят света, в който живеели, на две части или области.
Едната била на исляма, другата — на войната. Областта на исляма
— „дар-ал-ислам“, включвала страните, изповядващи исляма, дру­
гата —„област на войната“ —„дар-ал-харб“, обхващала онези наро­
ди, които били управлявани от „неверни владетели“. Единият свят,
светът на исляма, бил в постоянна война с този на неверниците, за
които не оставал друг път, освен пътя на асимилацията, на отказва­
нето от собственото народностно битие и възприемане вярата на
Мохамед, на ислямския пророк.
В цялостната концепция за свещената война, за джихада, нами­
ра съответна разработка методиката на воденето на самата война.
В тази насока смъртта в името на вярата се оценява като подвиг, в
резултат на който се постига или завоюва безсмъртие. В сура 2 на
Корана, аяти 149, 163 и др. се казва следното: „И никак не бройте
тези, които са убити за Аллаха, за мъртви. Не, те са живи! Те ще
получат награда от своя Бог.“ Във войната с неверниците мюсюл­
манинът е длъжен да забрави своите светски грижи и да отдаде
всичките си сили, целия си живот в битката с враговете, която се
оценява като война за вярата. Индиферентното отношение към
борбата за разгрома на друговерните или неверниците се осъжда
сурово. В Корана, сура 4, аят 97 се казва, че Аллах ,,...на всички е
обещал благо, а на усърдстващите Аллах е дал преимущество пред
великата награда“.
Самите военни походи, организирани в страните на тогавашния
свят, протичали под знака на ограбването, плячкосването на хора­
та и техните домове и опожаряването на цели градове и области. В
Корана в специалната осма глава, онасловена многозначително
„Плячката“, се описва придобиването на военна плячка и се дават

203
напътствия за нейното разпределение между войниците. Самата
плячка се разделя на животни, скъпоценности, пленници от двата
пола и пр. Придобитото по време на война трябва да се раздели
между участващите в похода. Поради импулсиращото си въздей­
ствие сура 8 „Плячката“ от Корана била четена преди започването
на сраженията, за да повдигне духа на бойците и да ги заинтересува
изходът на битката, която трябвало да завърши с победа на право­
верните над неверниците.
Покорените от мюсюлманите народи, квалифицирани като не­
верници, гяури, трябвало да плащат джизие, т. е. поголовен данък.
Това били особена категория хора, наричани „ахл-аз-зимма“. При
изпълняване на култовите си потребности те се ползвали с извест­
ни права, арабската държава пазела тяхната автономия, почитала
религиозните им вярвания, отнасяла се с веротърпимост към тях.
Според известния английски ислямист У. Уот до началото на VIII в.
централната власт на арабите не поощрявала преминаването на
чуждоземните народи към мюсюлманството. Имало дори случаи,
когато, за да не понасят мюсюлманите загуби от данъци (вярващи­
те мюсюлмани се освобождавали от задължението да плащат джи­
зие — поголовен данък), желаещите чуждоземци били ограничава­
ни да приемат исляма. Задължавали ги да спазват своите религиоз­
ни вярвания. Това заключение на автора обаче трудно може да се
приеме поради обстоятелството, че халифатът постъпвал така в
отделни случаи, които не дават основание те да се обявяват за ръ­
ководен принцип.
Обект на ислямска инвазия станала Индия. Там още през втора­
та половина на VII в. проникнали арабски търговци и предприели
активна мисионерска дейност. Системни настъпателни операции
били извършени през XI в. В южните територии на страната започ­
нал да проповядва учението на Мохамед Сайд Нахтар Шах (969—
1039). Последователи на исляма се появили в окръзите Мадура,
Коимбатура, Северен Аркат, Тирунелвели. Действителната експан­
зия на новата религия в Индия обаче започнала по време на араб­
ските нахлувания в страната. През 711 г. Мохамед Касим нахлул в
областта Синд, разположена край Арабско море, и успял да я поко­
ри. След като завоевателите десет години властвали и налагали ис­
ляма, те били прогонени от Индия. Огнищата на исляма не били
загасени, те продължили да тлеят и след като индусите възстанови­
ли политическата си независимост.
Нова ислямска инвазия била извършена в Индия през периода
от 997 до 1030 г., когато Махмуд Газневи извършил добре органи­
зирани настъпателни операции. С подкрепата на империята Газна

204
 в Северна Индия се заселили многобройни тълпи афганистанци и
турци, които привлекли към исляма местното население и посте­
пенно го претопили.
Мохамеданската проповед се активизирала в края на XIII и на­
чалото на XIV в., когато монголците навлезли в Северна Индия и
страната била разделена на повече от 100 самостоятелни държави­
ци. Делхийският султанат, обособил се през 1206 г. от империята на
Газневидите, бил залят от организации и групи мюсюлмански про-
поведеници, които насаждали религията с огън и меч. Султан Мо­
хамед Туграк (1325—1351) завладял Декан през 1306—1310 г. и си
поставил за цел да покори Индустан, а наред с него цяла Индия и
Китай. В Индия било въведено не само мюсюлманското вероизпо­
ведание, но и съответна система на земевладение: земята била обя­
вена за собственост на султана.
В хода на арабската ислямизация в Индия връхлетял монгол­
ският вожд Тимур (Тамерлан), управлявал империята от 1370 до
1405 г. Възглавил огромна, повече от стохилядна армия, от 1389 до
1399 г. той разорявал и опожарявал градовете и селищата на стра­
ната. Напускайки Индия, Тимур поставил в Делхи свой наместник
султан. Агресията на исляма продължила с огромна сила. Кон­
фликтите между мюсюлманските наместници и индуските владете­
ли се разгаряли с нестихваща сила. Раджите обаче не можели да се
организират и да извоюват независимостта на страната си.
Нахлуването на исляма в редица райони на Индия било съпро­
водено с налагането на мохамеданското право, шериата. Започна­
ло превеждането на мюсюлмански теологически съчинения. Акти­
визирали дейността си различни шиитски секти. Изграждали се
джамии и медресета.
Установени били взаимоотношения между дейците на исляма,
от една страна, и индуизма, от друга. Местната многовековна ин­
дийска култура представлявала интерес за мюсюлманските пресел­
ници, а местните индуси се интересували от постиженията на араб­
ската култура и цивилизация.
Ислямската религия успешно прониквала в азиатските и в други
страни. Такъв е случаят с въвеждането й в Дагестан от X в. до инва­
зията на Тимур. При провеждането на своята външна и вътрешна
политика той се опирал на подкрепата на имами и ходжи. Първона­
чално новата религия покорявала представители на аристокрация­
та и по-специално управляващите структури, които декларирали
своята лоялност към монголския властелин, а след това обект на
ислямизиране ставали другите слоеве от населението. Активна роля
в ислямизирането на Дербент, Ахти, Шиназ, Цахур, Кумух, Хунзах

205
играели газите, „войните за вярата“. Налагането на исляма в Дагес-
тан приключило през XV в.
Така, възникнал на Арабския полуостров, ислямът засилвал сво­
ето влияние на световна религия заедно с утвърждаването на дър­
жавните системи, с които бил свързан.
Владетелите организирали завоевателна политика под знамето
на исляма в Азия, Африка и Европа. В самия Арабски халифат заво­
еванията достигнали невиждан размах при двете управляващи ди­
настии — Омайади (661—750) и Абасиди (750—1258). Съсредоточил
в ръцете си не само светската, гражданската, но и духовната, рели­
гиозната власт, халифът осъществявал външната завоевателна по­
литика. Под негово разпореждане се намирала постоянна армия от
около 160 000 души, която била в състояние на бойна готовност.
Още един от първите халифи, Омар (634—644), подчинил Сирия,
Палестина, Египет, Иран. Арабите удържали гръмовни победи над
различни войски: през 636 г. — над византийската при р. Ярмук в
Сирия, през 638 г. при Йерусалим, през 637 г. при Кадисия и през
642 г. при Нехавенд до Екбатана —над иранците. Под предводител-
ството на халифа Муавий (661—680) паднали Афганистан, Бухара,
Самарканд, западната част на Индия. Границите на халифата обхва­
нали огромни пространства от бреговете на Атлантическия океан
до р. Инд, от праговете на р. Нил в Египет до Каспийско море.
В хода на завоеванията били пленявани множество хора. Ал-Бе-
лазури пише, че в Маверанахр били преселени 50 000 араби от Бас-
ра, Куфа и близките градове. По сведения на хрониста Йбн ал-Асир
халифът Кутайба пленил около 100 000 души, които превърнал в
роби из покорените територии на Средна Азия. Друг съвременник,
Абу Хамид ал-Гарнати ал-Андалуси, пребивавал през 1130 г. в Да-
гестан, споменава за 24 000 семейства от Мосул, Дамаск и др., кои­
то били заселени в близките на Дербент земи. Политика на асими­
лация чрез пленничество, разселване и пр. била провеждана в Ис­
пания, Северна Африка и Йран. Жертва на войната за вярата стана­
ли и поданиците на българския хан Алмуш във Волжка България,
принудени според информацията на Ибн Фадлан да приемат исля­
ма. Българското ханство било превърнато в център за ислямизира-
не на близките народи — чуваши, башкири, мари и др., които били
привлечени към новата религия.
Както изтъкват някои изследователи, завоеванията на арабите
невинаги водели до асимилация на покорените народи и до тяхно­
то ислямизиране. Вярно е, че ислямът се налага сред народите от
Атлантическия океан и Средиземно море до Индийския океан. Това

206
 се приема в историографията като аксиома. Общо взето, неговото
проникване е свързано с тотално господство в огромен ареал.
Може би само Реконкистата на Пиренейския полуостров представ­
лявала едно от малкото събития, които довели до възстановяване
на разрушените при завладяването християнски традиции и до лик­
видиране на арабското господство, което вече не можело да наме­
ри достатъчна социална опора за своите планове.
Няма историк, проучващ арабските завоевания, който да не е
стигнал до правилното заключение за различната степен на разви­
тие на отделните народи при покоряването. Правилно се обръща
внимание върху по-високата култура на византийци, перси, испан­
ци и др., които се включили в изграждащата се ислямска цивилиза­
ция на арабския свят. Налага се разбирането, че присъединените
към халифата народи в много случаи придобили правото да запа­
зят своите религиозни вярвания. Продължили да изпълняват рели­
гиозните си обреди християни, юдеи, зороастрийци. Арабите ги
оценявали като „хора на Писанието“, понеже почитали Иисус и
Мойсей, обявявайки ги за равни на Мохамед. Отношението на хали­
фата към вярващите от другите религии било твърде сложно. В
редица случаи то придобивало различни форми, продиктувани от
конкретните исторически условия.
Налагането на исляма сред покорените народи, наред с пораже­
нията от разнообразно естество — избиване на огромни маси насе­
ление, разселвания, прекъсване на естественото развитие на народ­
ностите, разрушаване на традициите в бита и вярата, — било свър­
зано с някои придобивки. Поначало арабите дали тласък на търгов­
ските контакти. Те упражнили благотворно влияние върху селското
стопанство. Там, където населението не познавало изкуственото
напояване на земята, то разбрало неговото предимство и го възпри­
ело от арабите. В районите, където било въведено в минали време­
на, след инвазията то било разширено и подобрено. Арабските за­
селници въвели нови селскостопански култури: лозя, бадеми, ово-
щарски и градинарски сортове.
Заедно с арабите навлизали и придобивките на ислямската ци­
вилизация. Започнало по-добро усвояване на природните богатства.
Открити били нови рудници на полезни изкопаеми: цветни метали,
желязо, злато, сребро. Народите, присъединени към халифата, се за­
познали с постиженията на арабите в областта на математиката, ме­
дицината, астрономията, както и със завоеванията на хуманитари-
стиката: философия, история, литература. Творчеството на арабските
учени-енциклопедисти Ибн Сина, Ал-Бируни, Рудаки, Ал-Фараби,

207
Низами, Хагани, Фелеки станало достояние на народите от различ­
ните земи на тогвашния свят.
Ислямът като световна религия бил разпространен от тюркски-
те владетелски династии Селджукиди (XI—XIII в.) и Османци (от
втората половина на XIV в. насетне). Формирана върху земите на
Византийската империя, Османската империя израснала на базата
на различни тюркски номадски племена: огузи, селджуки, ашвари,
салури, кайъ, байандири и др. При своята огромна по мащаби заво­
евателна политика султаните нашироко използвали възможностите
на исляма. Както при разгрома на друговерците, така и при тяхното
управление след включването им в границите на империята значе­
нието му било огромно.
Султанът, върховният владетел на държавата, в съответствие с
шериата държал в ръцете си както светската, така и духовната
власт. Негов пръв помощник бил главният мюфтия, наречен по-
късно шейх-юл-ислям. Мюфтията бил коментатор и пазител на за­
коните и свещените книги. Ислямът бил превърнат в основен идео­
логически фактор в усилията на султаната да разширява границите
за сметка на другите държави и да увеличава своята икономическа,
политическа и духовнокултурна мощ.
Завоеванията на османските нашественици в Азия и Европа но­
сели стопанска разруха, опустошения, унищожаване на крепости,
на градове и села, на неоценими паметници на културата. Били из­
бивани стотици хиляди християни. Това прекъсвало закономерно­
то развитие не само на отделни страни, но и на цели региони и ме­
ханично ги включвало в османската политическа система, която се
намирала на несравнимо по-ниска степен на икономическо, полити­
ческо и духовнокултурно развитие. Византийският историк Дука
пише, че османците нахлували в Азия от Фригия, Арменските пла­
нини, Кападокия, Киликия, Ликия и в Балканския полуостров от
Галиполи до Дунав, за да обират християните и да ги избиват. Исто­
рикът допълва картината, като изяснява, че чрез грабежите си тур-
ците превърнали в пустиня цяла Тракия до Далмация. Разорени
били царствата на българи, власи, сърби, ромеи.
Християнство. Вселенската, универсалистка платформа на христи­
янството получила по-нататъшно развитие и усъвършенстване. В
условията на възходящото движение на средновековното общест­
во то обогатило в най-голяма степен своите функции на „универ­
сална религия“ (religia universalis). Това било естествен резултат от
налагането му във всички континенти на Земята: в Азия, Африка и
Европа.

208
 Настъпили промени в структурата и устройството на християн­
ството, което не само оказвало влияние върху човешкото общест­
во, но и само изпитвало въздействието на управляващите социални
системи. Старите патриаршески центрове —Йерусалимски, Антио-
хийски и Александрийски, постепенно загубили първостепенното си
значение на крепители на православието, но не престанали да из­
пълняват религиозната си мисия. През цялата средновековна
епоха доминирали двата престола на християнските първосвеще-
ници: Рим и Константинопол. Град Рим, седалището на папата,
станал идеологическо средище на западния католически свят, а
Константинопол — на източноправославните държави.
Двете наименования на църквите — Католическа и Православ­
на3, отразявали определени тежнения на папите и патриарсите. Наз­
ванието „католическа църква“ произлиза от гръцкото „католи-
кос“ — „всеобщ“, „всеобхващащ“, „вселенски“, и било свързано с
претенциите на папите да наложат своята супремация, върховната
си власт в целия Средновековен свят. Що се отнася до предиката
„православен“, той отразявал разбирането на патриарсите, че Из­
точната църква „правилно мисли“ и „правилно възхвалява“ Бога.
Затова и някои историци я наричат „музей от старини“, без да вла­
гат ироничен смисъл в това определение.
Самостоятелният път на развитие, поет от Константинополска-
та патриаршия, от една страна, и от Римската курия, от друга, не­
избежно водел до задълбочаване на различията не само в областта
на догмите, на вероучението, но и на богослужебния култ, на нрав­
ствените ценности и управлението. Поради своето средищно поло­
жение в Европа, както и поради политическата разпокъсаност, под­
клаждана от феодалните противоречия, Римският папски двор се
наложил като единствен и главен религиозен център на среднове­
ковното общество. За разлика от него Константинополската патри­
аршия заемала подчинено положение в Изтока, детерминирано до
голяма степен от централизираната система на управление, от
мощната императорска власт. Докато папата бил фактически ръко­
водител на църквите в Западна Европа, патриархът на Константи­
нопол наистина притежавал титула „вселенски“, но не можел да се

3 За Православната църква вж. стария, но неостаряващ тритомник на акад. Иван

Снегаров: Кратка история на съвременните православни църкви. Т. 1. С., 1944;
Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска и Сръб­
ска). С., 1946; Кратък исторически очерк за поместните православни църкви: Ру­
мънска, Гръцка, Албанска, Полска, Финландска, Чехословашка и бившите прибал-
тийски църкви. С., 1948.

14 История на Средновековния свят 209

меси във вътрешния живот на отделните местни православни църк­
ви, защото те разполагали с право на независимост, на автокефалия.
Тези условия предопределили мястото и ролята на Световната цър­
ква в живота на Средновековния свят — Източния и Западния.
Разбира се, в идеологията, структурата и управлението на двете
религиозни институции, израснали върху основата на единната
християнска общност, съществуват много общи принципи и сход­
ства. Това е напълно естествено и обяснимо. Различията в полити­
ческите устройства на Запада и Изтока, както и някои предпостав­
ки, съществуващи в Рим и Константинопол, предизвикали и опре­
делени различия.
Както Католическата, така и Православната църква приемат за
извор на вярата Светото писание, Библията и Преданието, включ­
ващо решения на църковни събори, разпоредби на църковни пред-
стоятели и пр. С изключение на някои допълнения от страна на ка­
толицизма и двете църкви приемат решението на Никейско-
Цариградския събор, известния „Символ на вярата“. Двете църкви
практикуват седемте тайнства: кръщаване, миросване, причастие,
изповед, свещенство, маслосвет, брак. Еднакъв характер притежа­
ват и извършваните обреди. Макар да съществуват различия, еднакви
черти се откриват в организацията на религиозния живот, в йерар­
хията, култовите сгради — абатства, църкви и др.
Различията на Католическата църква с Православната засягат
на първо място областта на догмите. За разлика от Православната
църква, която учи, че Бог Дух Свети, третото Лице на Светата Трои­
ца, изхожда само от Бог Отец, Католическата църква поддържа, че
Той изхожда „и от Сина“ (filioque). Добавката „филиокве“ към
„Символа на вярата“, приет на Първия (325 г.) и Втория (381 г.) все­
ленски събор, Католическата църква внесла с решенията на църков­
ния събор в Толедо през 589 г. Своето нововъведение, регламенти­
рано в Толедо, папите преутвърдили чрез решенията на църковните
събори през VII и VIII в. Така Римският двор сакрализирал лич­
ността на папата, обявен за „Наместник на Иисуса Христа на Земя­
та“. Папа Григорий VII (1073—1085) обосновал мисълта за непогре­
шимостта на папата.
Нов момент в теологическата система на Католическата църк­
ва е учението за „съкровищницата на светците“. То имало за цел да
разкрие спасителните заслуги на Иисуса Христа, св. Богородица и
светците, застъпващи се за опрощаване на греховете на хората. Въ­
ведено било също учението за чистилището, според което душите
на покойниците можели да се очистят от греховете, извършени на

210
земята, с помощта на молитвите на свещениците и добрите дела на
близките и роднините. На църковния събор във Флоренция през
1439 г. учението за чистилището било признато за догма. Наложе­
на била продажбата на индулгенции (от латинския глагол „indulge-
гае“ — „опрощавам“ грехове, „оказвам снизхождение“). През XII—
XIII в. срещу предлагането на определени суми на духовниците вяр­
ващите започнали да получават индулгенция за опрощение на най-
различни грехове. Продаването на индулгенции се превърнало в
широко разпространена практика.
По различен начин било организирано извършването на ритуа­
лите. Православната църква осъществява кръщаването чрез пота­
пяне на тялото във вода, а Католическата — не само чрез потапяне,
но и чрез обливане. Духовниците на Православната църква извърш­
ват миропомазването в детска възраст, а католическите правят кон-
фирмация от 7 до 12-годишна възраст. Православните извършват
причастието с хляб и вино, а католиците причастяват обикновените
вярващи само с просфора, като само духовните лица придобиват
правото да се причастяват с вино.
При Католическата църква била изградена диференцирана сис­
тема на взаимоотношения. Едни права имало духовненството, дру­
ги —вярващите. Възникнала тристепенна йерархия: епископи, през­
витери и дякони. Били изградени религиозни ордени, организирани
в конгрегации. Значителна била ролята на следните ордени: карте-
зиански, комалдолски, цистерциански, кармелитски, францисканс-
ки, терциански, доминикански, августински. Духовно-рицарските
ордени се появили по време на кръстоносните походи: тамплиери,
йоанити, германски рицари, меченосци, малтийски рицари.
В противовес на централизираната организация на Католиче­
ската църква Православната била изградена на децентралистичен
принцип: на т. нар. „поместни православни църкви“. Вселенският
патриарх в Константинопол нямал право да се намесва във вът­
решния живот на отделните църкви, които притежавали автокефа-
лия. По силата на 28-ото правило на IV вселенски събор през 451 г.
в Никея патриархът на Константинопол бил изравнен по право с
римския папа, чиято катедра била най-стара. Това предизвикало
протеста на папските легати, които не желаели да отпадне ръковод­
ното положение на римския понтифекс. Протестът им обаче се ока­
зал безрезултатен. Така шестият канон на Първия вселенски събор
от 325 г., даващ високи права на римския епископ наравно с митро­
политите на Йерусалим, Александрия и Антиохия, бил погазен.
През следващите столетия патриархът на Константинопол,
стъпил върху политическата мощ на Византия, успял да заеме ръ­

2 11
ководно положение и да подчини на своята воля източните патриар­
си. Под натиска на империята Трулският църковен събор от 691—
692 г. приел известния 36-и канон, уреждащ правното положение на
Църквата. „Възобновявайки законоположението на сто и петдесетте
отци, събрани в този Богопазен и царствен град, и съгласно 630-те
отци, които се събрали в Халкидон —гласи споменатият 36-и канон,
— определяме престолът на Константинопол да има равни права с
престола на древния Рим..., понеже е втори след него.“ По-нататък
в списъка се включват престолите в Александрия, Антиохия и Йе­
русалим. Така трите древни, най-старите в живота на християнство­
то източни патриаршии се оказали под юрисдикцията на патриарха
на Константинопол.
Заедно с източните патриаршии възникнали последователно и
различни митрополии: Кесария Кападокийска, Ефеска и Ираклий-
ска, трансформирани в екзархати. Още през V в. православна цър­
ква била учредена на о. Кипър. Учредени били Българска (870 г.),
Руска (XI в.), Сръбска (1219 г.) и Грузинска (XI в.) православни цър­
кви. През 1359 г. патриархът на Константинопол, Калист I, интро-
низирал за митрополит на цяла Влахия архиерея на Вичина и така
поставил началото на Угровлашката църква.
Отношенията между Рим и Константинопол след трагичната
схизма през 1054 г. почти били прекъснати, но опити за сближение
на църквите в тежки моменти от историята на двете седалища все
пак били правени. Наистина, след падането на Константинопол под
ударите на рицарите от IV кръстоносен поход през 1204 г. положе­
нието на патриаршията се влошило. Латинците светотатствали над
православни църкви, разхвърляли свети мощи, разграбвали цен­
ности, изнасилвали монахини, избивали монаси. Това не можело да
не задълбочи и изостри съществуващите противоречия. Обстоя­
телството, че папа Инокентий III (1198—1216) осъдил безчинствата
на кръстоносците, не променило съществено положението.
За изглаждането на враждата били правени редица опити. Им­
ператор Мануил Комнин (1143—1180), а след него и синът му Алек­
сей II Комнин се оженили за католички, поради което установили
взаимоотношения с държави на Запада, свързани с Папския двор.
Предложения за сключване на уния направили императорите Миха­
ил VII Парапинак, Алексей I Комнин, Мануил Комнин, Йоан Бата­
ци. Римски папи изразявали съгласие да възстановят прекъснатите
взаимоотношения при условие, че се признае супремацията, върхов­
ната власт на римския понтифекс. Патриарсите на Константинопол
обаче изразявали пълно несъгласие. Патриаршията противодей­

212
ствала и на усилията на император Михаил Палеолог да възстанови
единството на Църквата.
В заседанията на Лионския църковен събор (7 май—17 юли 1274 г.),
присъствали пратеници на император Михаил Палеолог, които пре­
дали на папа Григорий X негово писмо с молба да се подчини на
Римската църква при условие, че патриаршията няма да бъде при­
нудена да направи към Символа на вярата добавката за филиокве. В
делегацията, ръководена от патриарх Герман III, били включени
митрополитът на Никея и Георги Акрополит. Исканията на импера­
тора били приети от делегатите. В Константинопол обаче не прие­
ли решенията на Лионския събор и отхвърлили унията. При все това
на 16 януари 1275 г. унията била обявена по време на литургия, отс­
лужена в дворцовата църква.
В знак на протест патриах Йосиф се отказал от патриаршеския
трон, но императорът поставил незабавно на негово място Йоан Век
(1275—1282). Понеже срещнал упорита съпротива срещу унията,
императорът предприел сурово преследване на противниците на
единението със Западната църква. Новият патриарх приел филиок­
ве. Противниците на унията обаче свикали църковен събор, на кой­
то обсъдили възникналото положение. Унията била осъдена, а униати-
те анатемосани. Поради усложняването на обстановката, както и по­
ради пасивността на императора папа Мартин IV (1281—1285) го от­
лъчил от Католическата църква и го обявил за схизматик. Папа Мар­
тин IV се разпоредил владетелите да преустановят контактите си с
него под заплахата да бъдат анатемосани. Унията загубила всякакъв
смисъл. Императорът се разпоредил името на папа Мартин IV да
бъде заличено от диптихите на Църквата.
В обстановката на засилваща се турска опасност император
Андроник III Палеолог (1328—1341) възложил на архимандрит Вар-
лаам да поднови преговорите за уния. Архимандрит Варлаам при­
стигнал при папа Бенедикт XII (1334—1342) в двореца в Авиньон, но
резултати не били постигнати. В писмо до папа Климент VI (1342—
1352) от 1343 г. император Йоан V Палеолог (1341—1391) отправил
искане да получи подкрепа в борбата против турците, като деклари­
ра преданост към Западната църква.
Уплашен за сигурността на империята и за собствения си пре­
стол, Йоан V Палеолог пристигнал през 1369 г. в Рим, където бил
приет от папа Урбан V (1367—1370). По време на беседата с понти-
фекса той изразил съгласие да приеме католичество. Това обаче не
решило въпроса, защото в Константинопол не искали да чуят за уния.
Съпротивата, която била организирана, имала масов характер.

213
 По-късно император Мануил II Палеолог (1391—1425), западен
възпитаник, в продължение на две години и половина обикалял вла­
детелските дворове в Западна Европа и търсел съюзници в борба­
та против турците. След като пристигнал в столицата, той изпра­
тил през 1416 г. делегация до събора в Констанц, възглавявана от
патриарха на Константинопол Йосиф II (1416—1439). Преговорите
с папа Матрин V (1417—1431) обаче не довели до разбирателство.
Исканията на папата се оказали неизгодни за империята и за пат­
риаршията.
Инициативата на папа Евгений IV (1431—1447) да се обсъди въп­
росът за единението между двете църкви, между Йзтока и Запада, не
била осъществена. Готовност обаче от двете страни имало. На цър­
ковния събор във Ферара — Флоренция (1438—1439) пристигнала
голяма делегация начело с император Йоан V Палеолог и патриарх
Йосиф II от около 700 делегати. Патриарх Йосиф II починал във
Флоренция и бил погребан в църквата „Санта Мария Новела“.
Унията между двете църкви била подписана. Самият акт на унията
бил прочетен тържествено по време на обща литургия, отслужена
от православни и католически архиереи на 6 юли 1439 г.и
В страните на Изтока обаче унията била осъдена: в Йерусалим
през 1443 г. и в Константинопол през 1450 г. При последния импе­
ратор на Византия, Константин XI Палеолог (1448—1453), в столи­
цата пристигнал кардинал Исидор, папски легат, който провъзгла­
сил тържествено акта на унията. Последици обаче нямало. Осман­
ците организирали успешни атаки и непристъпната столицата най-
сетне паднала на 29 май 1453 г. Започнало вековното господство на
завоевателя. Конфликтът между двете църкви не бил изгладен.
Схизмата продължила да ги разделя векове наред.
Навлизайки в по-висок етап на историческо утвърждаване, три­
те основни религии — будизъм, християнство и ислям — усложни­
ли и обогатили своето идейно съдържание и се превърнали в пър­
востепенен фактор в живота на човечеството по онова време. Те
определили облика на цивилизацията, дали съдържание на етни­
ческите общности, които движели историята и осъществявали на­
чалата на приемствеността през вековете. Те станали стожерите
на държавите, грижели се за оцеляването на народностите в един
свят, над който господствал принципът: „война на всички против
всички“.
Опитът да се определи основният мотив на техните регулиращи
функции е изключително трудна задача. Будизмът, а наред с него
и йндуизмът, изградили оригинална ценностна система, структури­
рана в съответствие с йерархията на кастите. На първо място, те

214
поставили свещените знания, разпространявани от брахманите, на
второ място — силата, отстоявана от кшатрите, а на трето място,
най-ниско: богатството. Това е много интересна структура, единст­
вена по своята ориентация в Средновековния свят. Със своите сил­
ни конфуциански традиции китайците по своеобразен начин йерар-
хизирали ценностите в познатата за всяка цивилизация триада:
престиж, свързан с личностната квалификация, авторитет, породен
от мястото на човека в обществото, и накрая —власт. Това е малко
по-различно модифициране на скалата на стойностите. Япония
също следвала китайската схема, защото се намирала под силното
влияние на императорски Китай.
Наред с далекоизточните религии цивилизаторски функции из­
пълнявал и ислямът. Действително при будизма съществувало из­
вестно конфронтиране на „този свят“ с „другия свят“, но в края на
краищата целта била достигането на освобождение. При исляма се
формирал принцип за равенство на всички вярващи. В тази насока
било осъществено известно взаимодействие между брамини и
ходжи.
В различните страни на Средновековния свят —и в Източните, и
в Западните — влиянието на отделните религии, включително и на
световните, било, общо взето, разнородно, не еднакво. Например в
политическия живот на Индия, Китай, Япония влиянието на будиз­
ма било слабо, докато ислямът играел първостепенна роля в Араб­
ския халифат и в Османската империя. Силно било въздействието
на Католическата църква в Западна Европа. Това обстоятелство не
се нуждае от специално доказване.
Една част от религиите обаче сами участвали в живота на дър­
жавите, включвайки се при решаването на основни политически
проблеми. Служители на култа обявявали императора на Китай за
„син на небето“. В държавите, възникнали в Индонезия, владетели­
те били обявявани за въплъщение на божествата. В Индия владете­
лите също били обожествявани. Жреците на Зороастър в Иран под­
държали, че династията на Селевкидите била надарена с божестве­
на благодат.
В Европа някои папи оспорвали властта с императори и крале,
като доказвали превъзходството на духовната власт над светската.
Борбата за инвеститура приключила с победа на гражданската
власт. Папският престол отстъпил.

215
 Ересиарси, еретици, ереси
Официалните световни религии — будизмът, християнството и ис­
лямът — изградили облика на средновековната цивилизация в
Азия, Африка и Европа, но те не били единствените конфесии, из­
повядвани от населението на Изтока и Запада. Наред с тях, в реди­
ца отношения независимо от тях, а нерядко и дори против тях въз­
никнали и получили разпространение редица мощни алтернативни
учения. Това били различни системи на схоластиката, ересиарси и
еретици1, които търсели нови, нетрадиционни начини и пътища за
обясняване на света, обществото и човека. Освен главните източ­
ници на познанието по онова време — Светото писание и църков­
ното предание, мислителите, преподавателите в университетите,
които възниквали, търсели истината и в трудовете на философите
на Елада и Рим, в произведенията на мъдреците на Изтока, както и
в непосредствената обществена и природна действителност, коя­
то ги заобикаляла.
Средновековната университетска наука, чийто връх отбелязала
схоластиката12, разцъфтяла във и чрез различните клонове на тео­
логията. Схоластиците изучавали античното културно наследство
и търсели в него доказателства за достоверността на църковното
учение. От XII—XIII в. насетне те започнали да разработват проб­
лемите на познанието. Изяснявали се въпросите на онтологията на
Платон, на логиката на Аристотел, на реториката на Цицерон. Въз­
никнал спор за универсалните —за общите идеи и понятия. После­
дователите на номинализма, които разглеждали понятията като
имена на единични предмети, приемали, че те не съществуват ре­
ално. Противниците им, реалистите, твърдели обратното, смята­
ли, че общите понятия съществуват в обективната действителност,
в битието.
Много трудно, почти невъзможно е да се възстановят ученията
на отделните еретически системи сравнително пълно и цялостно.
Единствените сведения за тях, запазени в средновековната доку­
ментация, са написани от техни яростни противници, поради което
учението и животът на различните ересиарси и еретици са преда­
дени крайно изопачено, превратно. Най-често срещаните извори за
еретиците — типичните, са решенията и присъдите за тях на цър­
ковните съдилища, хюджетите на кадиите, постановленията на бу-

1 Н и к о л о в, Й. Понятието „ерес“ — възникване и еволюция. — ГСУ ИФ, 77, 1986.

2 Р а д е в, Р. Средновековна философия. С., 1994, с. 110 сл.

216
дистките бонзи. Това обстоятелство предопределя субективния ха­
рактер на изворите, с които разполага историческата наука. Ето
защо изследователите на ересите са принудени да използват ком­
плексни методи на научното познание, които невинаги са достатъч­
но надеждни за възстановяване на историческата истина.

Типология на ересите. Както за редица явления в средновековното

общество, така и за ересите в научната литература са прокарани
различни модели на типологизиране. Това е напълно естествено. В
марксистката историопис ересите се делят на две основни групи:
бюргерски и селско-плебейски3. Тази структура, обявена за валид­
на за цялата история на Средните векове, поражда редица възраже­
ния. Преди всичко тя е приложима в Западна Европа, поради което
има локален, а не общосредновековен характер. Освен това самото
деление, извършено въз основа на един цитат на Фр. Енгелс, е по-
скоро политическо, отколкото научно и не взима под внимание вът­
решното иманентно съдържание на еретическите учения като цяло,
което е много по-сложно.
В православната книжнина могат да се срещнат различни опи­
ти за структуриране на еретическите групировки. Ранните ереси се
разделят на две групи. Едната група изопачавала цялото християн­
ско вероучение, другата — само отделни негови части4. Едно попу­
лярно схващане разделя неправославните теории на две основни
групи: на ереси и секти. Ересите разпространявали догматически
разбирания, противоположни на официалните, докато сектите въз­
никвали на дисциплинарна основа и не отстоявали принципни раз­
личия с учението на Църквата. Това деление има известни научни
основания.
В един по-широк обхват, включващ ересите през Средновеко­
вието, те могат да се разделят на европейски, азиатски и африкан­
ски. В европейските ереси следва да се различават групировки, въз­
никнали на православна почва, и системи, зародили се в католиче­
ските страни. Към православните ереси се отнасят богомилството,
павликянството, патаренството и др., а към католическите — ката­
ри, апостолски братя (фратичели), албигойци, валденци и пр. По-

3Р а м м, Б. Я. Церковь и ее организация в Западной Европе. Народнме еретичес-

кие движения. — В: История средних веков. Т. 1. М., 1977, с. 384; У к о л о в а, В. И.
Христианство, церковь и зреси в средние века. — В: История средних веков. Т. 1.
М„ 1990, с. 431.
4 М а л и ц к и, П. И. История на християнската църква, част трета, преведе, поправи
и допълни Матей Попов. С., 1932, с. 243.

217
сложно е положението с ересите в исляма, където картината е срав­
нително по-разнообразна. Ересите през периода на Възходящото
средновековие се развили върху основата на трите основни направ­
ления в ранния ислям: сунитско, шиитско и хариджитско, квали­
фицирани още по времето на своята поява като „партии“. Сунитите
обединявали последователите на пророка Мохамед — т. нар. „му-
хаджири“ и „ансари“. Курейшитската аристокрация включва сърат­
ници на шиизма, докато хариджитите изразявали въжделенията на
племенните групи и граждани. На базата на тези направления се
появяват множество различни ереси и секти.
Ересите се превръщали в широки обществени движения. Из тех­
ните среди се формирали представители на обществената мисъл,
учени, ересиарси, които придобили голяма популярност и играели
важна роля в историята. От структурата на православните църкви
израснали множество ересиарси и еретици, сред които се откроя­
ват ярко поп Богомил и Василий врач, а от католическата църква —
французите Пиер Абелар и Сигер Брабантски, италианците Сегаре-
ли и Долчино, немецът Екхарт и англичанинът Джон Уиклиф. В
структурата на исляма се оформили Авероес и ал-Араби. Всички те
имали различни приноси в теорията на ересологията като социал­
но явление, като относително самостоятелен клон в системата на
хуманитаристиката.

Поп Богомил5бил основоположник на богомилското учение в Бъл­

гария. Едни изследователи оспорват историческото му съществу­
ване6, други приемат, че бил действителна историческа личност7.
Не подлежи на съмнение, че живял и проповядвал при управление­
то на цар Петър (927—970). За него учените черпят сведения от Бе­
седата на презвитер Козма против богомилите, от Синодика на
цар Борил, както и от някои други извори. „Случи се, че в годините
на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име
Богомил — по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да
проповядва ерес по българската земя“8 — свидетелства презвитер
Козма. В Бориловия синодик пък се казва: „След тези [първите

5А н г е л о в, Д. Богомилството в България. С., 1969,152—164; П р и м о в, Б. Бугри-

те. Книга за поп Богомил и неговите последователи. С., 1970; К л и н ч а р о в , Ив.
Поп Богомил и неговото време. С., 1947.
6 К и с е л к о в, В. Сл. Съществувал ли е поп Богомил. — Истор. пр., 1958, № 2.
7 П р и м о в, Б. Поп Богомил и богомилското движение. — Истор. пр., 1958, № 6.
“П р е з в и т е р К о з м а . Беседа против богомилите. Прев. д-р В. Сл. Киселков. С.,
1998, с. 51.

218
Асеневци] прочее, когато прие царството техният сестринец, пре-
благочестивият цар Борил, изникна като някакви зли тръни трикле-
тата и богомерзска богомилска ерес, чийто начинател тогава се яви
прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Аний
и Ямврий, които се противяха на Мойсей.“9
В Бориловия синодик се отправят две анатеми против родона­
чалника на богомилското учение и движение. Единият текст гласи:
„На поп Богомил, който при българския цар Петър възприе тази
манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като приба­
ви и това, че Христос Бог наш се е родил от светата Богородица и
приснодева Мария само привидно, и привидно е бил разпънат, а
възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на не­
говите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени
апостоли, анатема.“10*Другият текст има следното съдържание:
„На триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Доб­
ре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и
единомишленици, които бледословеха, че Христовото въплъщение
е станало само привидно, а не че е приел плът от светата и пречис­
та наша владичица Богородица, на тях всички анатема!“11
Аналогична информация се среща и в редица други извори —
Кормчията, различни индекси, запазени в руски сборници от по-
късно време, примерно от XVI в. Такъв характер притежава ин­
формацията на руския митрополит Зосим (1490—1494)12.
При съществуващите сведения, с които разполага историческа­
та наука, могат да бъдат поставени редица въпроси, чакащи отго­
вор. Кога и къде се е родил поп Богомил? Какво образование е
получил? Какво влияние е упражнил в обществото, в което живе­
ел? За времето, през което се е родил, израснал и развивал своята
дейност, може ли да се каже с положителност само това, че е про­
повядвал при управлението на цар Петър (927—970). Това дава из­
вестно основание да се предположи, че поп Богомил се е родил при
управлението на цар Симеон (893—927). Изказаните мнения за род­
ното му място в най-добрия случай имат характер на остроумни,
но недоказуеми хипотези. Опитите да се търси родният му край „в
Македония българска, във Филипопол и околностите му“ въз осно­
ва на текст от Синодика, датиращ от 1221 г., са очевидно несъстоя­

9 Синодик царя Борила. — В: Български старини. 8. С., 1928, с. 79.

10 Пак там, с. 42.
" Пак там, с. 82.
12 А н г е л о в, Д. Богомилството в България, с. 144.

219
телни поради обстоятелството, че по това време названието „Ма­
кедония“ обхваща твърде широк ареал.
Фактът, че бил свещеник, подсказва, че получил добро за време­
то си образование. Анатемите, които го заклеймяват, дават осно­
вание да се стигне до заключението, че поп Богомил отстоявал ня­
кои разбирания на арианството, свързани с рационализма на фило­
софите в древна Елада. Ще рече, той имал не само теологическа, но
и философска подготовка, висока степен на образование. Не само
това, нещо повече. Най-нови изследвания показват, че метежният
свещеник бил автор на апокрифни съчинения. В един руски индекс
на забранени книги от XVI в. поп Богомил е посочен заедно с дру­
ги писатели като автор на еретически книги — Еремия, Сидор Фря-
зин и др.13
Космогонията на поп Богомил се намира в съзвучие с теорията
на източните мъдреци. Те приемат, че светът, в който живеели, бил
създаден от злата сила, дявола. Макар презвитер Козма да преда­
ва доста субективно, изопачено, пристрастно тяхното становище,
не е трудно да се разбере действителната същност на неговата кон­
цепция. „Наистина [еретиците] са по-лоши и по-мерзски от бесове­
те — пише авторът на беседата против богомилите. — Защото кой
бяс някога се е противил на Божеството или е дръзнал да хули Бо­
жия свят както еретиците? А що говорят? — че не Бог е сътворил
небето, нито земята, нито всички видими неща.“14 Всъщност поп
Богомил отхвърлял не създадения от Бога свят, а света на социал­
ните неправди, войните, кръвопролитията, гнета, противоречията,
глада, болестите, социалните неправди, обявявайки го за продукт
на злите сили, които изграждали върху него своето благополучие.
Такава интерпретация на явлението отговаряла в най-голяма сте­
пен на непосредствените наблюдения на неуките и непросветени се­
ляни и градски бедняци.
В обстановка на засилващо се разтление в българското общест­
во, на разложение в средите на духовенството поп Богомил възкре­
сявал погазените идеали на ранното християнство, привеждайки ги
в съответствие с обективните потребности на царство България.
Подобно на презвитер Козма той демаскирал алчността, сребро-
любието, жестокостта, но не се задоволявал само с това, а се опит­
вал да открие корените, от които извирали несъвършенството и
корупцията в съвременното му общество. За разлика от презвите­

13 Пак там, 144—145.

14 П р е з в и т е р К о з м а . Цит. съч., с. 57.

220
ра, който се мъчел да укрепи обществото чрез вътрешното усъвър­
шенстване на човешката личност, поп Богомил жигосвал безпощадно
царе, боляри и духовенство и в тяхно лице разкривал виновниците,
които според него подготвяли гибелта на българската държава.
С цялото си проповедническо дело, със силата и слабостта на
своето еретическо учение поп Богомил създал предреформацион-
на доктрина, запленила умовете и сърцата на значителна част от
населението в България, недоволно от управниците, Православна­
та църква, клира. Поради своята убедителност и привлекателност
неговата еретическа система прескочила границите на България и
проникнала в другите страни на Балканския полуостров и Европа.
В това се заключава неговата непреходна историческа стойност.
Активен теоретик и разпространител на своето учение, поп Бо­
гомил привлякъл множество последователи. От една анатема в
Бориловия синодик се вижда, че обект на проклятието били учени­
кът му Михаил, както и последователите му Тодор, Добри, Стефан,
Василий и Петър. В руски сборници от по-късно време (XV и XVI в.)
научаваме, че по стъпките на ересиарха вървели писателите поп
Йеремия, Сидор Фрязин и Коеценца15. Според свидетелството на
Райнер Сакони — ръководител на богомилите в Средец, „дедец“
бил Назарий, смятан за върховен ръководител на богомилите в
царство България. Житието на св. Теодосий Търновски обогатява
информацията за развращаващата дейност на сестра Ирина, която
била външно благочестива, но месалианка по сърце. Богомилите
Лазар, който се разкаял за греховете си, Кирил Босота и Стефан
били съдени на църковния събор в Търново към 1350 г. Те имали
различна участ. Докато Лазар поради отказването си от богомил-
ството бил пощаден, Кирил Босота и Стефан, проявили твърдост
при отстояване на възгледите си, били жигосани и прогонени от
родината си16.

Богомилът Василий, анатемосван и възхваляван, отричан и утвър­

ждаван, премълчаван и прославян, бил друг бележит ересирах на
богомилското учение и движение не само във Византийската импе­
рия, но и в Европа17. Животът и дейността му протекли от втората
половина на XI до началото на XII в. В продължение на 4 десети­
летия той ръководил богомилството във Византия през периода на

15 А н г е л о в, Д. Цит. съч., с. 143, 145.

| 6О б о л е н с к и , Дм. Богомилите — студия върху балканското новоманихейство.
С., 1998, с. 169, 176, 180.
17 А н г е л о в, Д. Цит. съч., 391—400.

221
неговия най-голям възход. Предполага се, че бил българин по на­
родностна принадлежност, макар не всички изследователи да под­
държат тази теза. За него сравнително подробно свидетелстват
Анна Комнина в „Алексиада“ и Евтимий Зигавин в „Догматическо
всеоръжие“ („Паноплия догматика“). Анна Комнина изнася, че Ва­
силий принадлежал на църковния клир, бил монах. Евтимий Зига­
вин и Йоан Зонарас определят професията му —лекар, а в Борило-
вия синодик се употребява понятието „врач“18.
Както може да се разбере от сведенията, които се съдържат в
труда на Е. Зигавин, Василий бил добре запознат с богомилското
учение. По свидетелството на този съвременник ересирахът 15 го­
дини изучавал богомилството, преди да пристъпи към неговото
проповядване сред различните слоеве от населението, което про­
дължило 4 десетилетия. Когато започнал да разпространява ерес­
та около 1070 г., бил вече великолепен познавач на богомилството.
Придружен от 12 ученици, „апостоли“, Василий обикалял според
свидетелството на Анна Комнина навред, включително и в Кон­
стантинопол, и учението му „обхванало душите на мнозина“.
Сериозно обезпокоен от разширяването на ереста и от популяр­
ността на активния проповедник, император Алексей Комнин се
разпоредил да заловят главния смутител на мира в огромната дър­
жава. Един от учениците на Василий, някой си Дивлатий, издал
своя учител и неговите последователи. Ересиархът бил арестуван
и отведен в двореца, където Василий врач бил измамен от василев-
са, който с ласкателства и преструвки го накарал да разкаже за
своето учение. Скрит зад специална завеса състав на съда слушал
изповедта, а бързописец записвал всяка дума на наивния проповед­
ник. Когато била събрана достатъчно компрометираща информа­
ция за осъждането на ересиарха, завесата била вдигната и проце­
сът започнал.
В състава на съдиите освен императора влизали брат му Исаак,
патриархът на Константинопол Николай Граматик (1084—1111),
членове на дворцовия съвет, сенатори, военни. След като бил про­
четен протоколът с изказването на Василий, поискали от подсъди­
мия да се откаже от еретичеството. Но той останал верен на свои­
те идеи. Осъдили го на смърт чрез изгаряне на клада. Напразно
императорът неколкократно разговарял с осъдения, за да го върне

18 Предположението на Д. Ангелов, че означението „лекар“ било алегорично, в сми­

съл на „лекар на душите и телата“ (цит. съч., с. 393), едва ли е приемливо, защото
не почива на изворови свидетелства. То звучи позитивно, а православните не биха
го употребили в този смисъл.

222
в лоното на православието; еретикът останал непреклонен. Издиг­
нали върху хиподрума огромна клада и го изгорили. Анна Комни-
на свидетелства: „Стоеше непоклатимият Василий, нетрогнат от
страха, изправен пред огъня, под погледите на множеството. И
всички го сметнаха за напълно луд, защото не се стъписа от клада­
та, нито пък повлече крака, а стоеше неподвижен на мястото си,
където го оставиха.“ Палачите го хвърлили в пламъците, „които
като разярени го погълнаха, без да се усети ни миризма, ни пушек,
само тънка ивица дим се извиваше в средата на кладата...“19
Множеството, което присъствало на екзекуцията, пожелало да
бъдат изгорени на кладата и неговите ученици, но император Алек­
сей Комнин не дал съгласие, а се разпоредил да ги отведат в затво­
ра. Предполага се, че кладата на хиподрума погълнала Василий
през 1111 г.
Във Византийската империя учението на богомилството при-
влякло множество последователи, които го проповядвали сред на­
селението. На 20 август 1143 г. в богомилство били обвинени епис­
копите Климент Сосандрийски и Лъв Вавлийски. Все същата годи­
на на събор в Константинопол бил осъден като богомил монахът
Нифон. По-късно, през 1167 г., ръководител на ереста в Констан­
тинопол бил епископ Никита, който кръстосвал по различните
страни на Европа, за да проповядва своето учение.
Възникнало в средновековна България, богомилското учение и
движение20 отбелязало един от върховете на алтернативната, не-
църковна мисъл не само в нашата страна, но и в Европа, Азия и
Африка. Проповедта на неговите апологети намирала добра почва
в средите на значителна част от населението и го отклонявала от
Православната църква, като му сочела други средства за задоволя­
ване на духовните потребности. Представители на селското насе­
ление и градски жители, на клира и аристокрацията, недоволни от
установените обществени отношения и от незадоволителната дей­
ност на църковния клир, намирали удовлетворение в техния дуа-
листичен светоглед21, в призивите за хуманизъм, за братство меж­
ду хората, за социална справедливост.
Поради своята широка хуманна платформа, поради общочо­
вешкия характер на своето учение поп Богомил и неговото учение
не останали в границите на българската държава. Богомилската

19 Цит. п о О б о л е н с к и , Дм. Цит. съч., с. 142.

20 Вж. П р и м о в, Б. Поп Богомил..., 96—112.
21 Срв. П р и м о в, Б. Богомилският дуализъм. Произход, същност и обществено-
политическо значение. — Изв. на Инст. за бълг. истор., т. 8, 1968, 73—151.

223
ерес проникнала в Мала Азия и Западна Европа и упражнила бла­
готворно въздействие върху възникването и разпространяването на
местните еретически системи — албигойци, валденци, катари, пата-
рени и др.22Разбира се, това се обяснява не само или единствено с
възможността на богомилството да привлича последователи, но и
с благоприятните местни условия в отделните държави за неговото
разпространяване —деградацията на Католическата църква, изчер­
пването на възможностите на клира да въздейства положително
върху вярващите и пр.
В най-новите научни изследвания въз основа на убедителен до­
казателствен материал беше възстановено последователното про­
никване на богомилската ерес в отделните страни на Балканския
полуостров — Сърбия, Босна, а след тях в Мала Азия. В Северна
Италия то дало силен тласък върху формирането на катарите и па-
тарените, а в Южна Франция — върху албигойците и валденците.
Според хрониката на Райнер Сакони, завършена през 1250 г., по
това време имало 16 еретически църкви на катарите дуалисти в
Мала Азия, Италия и Франция, Русия, румънските земи, на Балкан­
ския полуостров. По неговите думи две от църквите били разполо­
жени в България —църквите „България“ и „Драговичия“. Албигой­
ците и катарите били обозначавани с названията „българи“: „бог-
ри“, „болгри“, „бугри“. „Ереста на катарите — пише анонимен ав­
тор от първата половина на XIII в. — е била пренесена от земите
оттатък морето, именно от България. Оттам тя се разпространила
из други страни, където после добива голяма популярност, а имен­
но в земите на Лангедок, на Тулуза и на Гаскон.“ Епископ Марко,
който ръководел всички катари, получил своя сан в България23.
За разлика от България и Византийската империя, в Западна
Европа, респективно в Италия, Франция и Свещената Римска им­
перия, Англия, както и в останалите католически държави, карти­
ната била по-многобагрена, по-разнообразна и сложна. В тясна
връзка с излизането на Европа на предно място в развитието на
цивилизацията ересиарси, еретици и ереси започнали да проявяват
по-голяма решителност и настъпателност спрямо Римокатоличе-
ската църква, привеждали по-солидни научни аргументи в подкре­
па на своето учение. Това се вижда от приносите на Италия, Фран­
ция, Германия и Англия в тази област на научното познание, на те­
ологията.

22 П р и м о в, Б. Българското народностно име в Западна Европа във връзка с бо­

гомилите. — Изв. на Инст. за бълг. истор., т. 6, 1956, 359—508.
23 А н г е л о в, Д. Богомилството в България, 391—438.

224
Джакомо да Фиоре (ок. 1132—1202)24 бил един от най-големите пред­
ставители на италианската обществена мисъл, учен, теолог, ереси-
арх. Произхождал от селско семейство. Родил се в с. Челико, неда­
леч от Козенца в Калабрия. През годините на своята младост мал­
кият Джакомо се занимавал със селскостопанска дейност25. След
това постъпил на служба при двореца на краля в Сицилия. За раз­
ширяването на неговия богословски кръгозор спомогнало пъте­
шествието му до Палестина, а също и времето, което прекарал във
Византийската империя.
Завърнал се в Италия, Джакомо прекарал в усамотение, в от­
шелничество. Влязъл в редовете на Ордена на цистерцианците.
Изоставил отшелническия живот, той станал общественик — полу­
чил възможност да проповядва на населението истините на еван­
гелското учение. В абатството Самбучина, където се подстригал за
монах, извоювал авторитет и братята го избрали за абат26. Ръково­
ден от желанието да се занимава с научна работа, през 1183 г. той
пристигнал при папа Люций III (1181—1185) с молба да се уедини в
друго абатство, за да може да изучава и интерпретира текстовете на
Библията. Папата проявил благосклонност към молбата му и я
удовлетворил. Джакомо пристигнал в абатство Касамари и при­
стъпил към решаването на задачите си. Плод на заниманията му
било творението „Съгласуване на Новия и Стария завет“ (Concor­
dia novi et veteris testamenti), което било завършено и представено в
Римския понтификат за одобрение. Както това произведение, така
и следващият му труд „Коментари към Апокалипсиса“ (Expositio
Apocalipsim) предизвикали интереса на папа Климент III (1187—
1191), който през 1188 г. изпратил на Джакомо да Фиоре специално
писмо с призив да завърши колкото може по-скоро не само „Съгла­
суване“, но и „Обяснение“, за да ги разгледат в курията.
Междувременно славата на автора като предсказател, като
пророк нараснала. Неслучайно когато английският крал Ричард
Лъвското сърце пристигнал в Сицилия по време на Третия кръсто­
носен поход (1189—1192), той пожелал да се срещне с Джакомо.
През зимата на 1190/91 г. прославеният теолог се представил на
краля в Месина. По въпроса за Антихриста, вълнуващ европейска­
та общественост по това време, Джакомо убедено заявил, че в ли­

24 G r и η d m а η η, Η. Studien iiber Joachim von Floris. Leipzig — Berlin, 1927; B u o -

n a i u t i, Б. Gioacchino da Fiore. Roma, 1931; J o r d a η, E. Joachim de Fiore. — In:
Dictionnaire de Theologie catholique, t. 8, p. 1427.
25 G r u n d m a η η, H. Op. cit., p. 66.
“ H a h n , Chr. Geschichte der Ketzer im Mittelalter. Bd. 3. Stuttgart, 1850, p. 319.

15 История на Средновековния свят 225

цето на Антихриста не следва да се вижда султанът на Египет Йу-
суф ибн Аййуб Салах ад-дин (1171—1193), а папата, който трябва­
ло да заеме папския престол.
Изказаното пророчество, както може да се очаква, предизвика­
ло бурно недоволство в Рим. Недоверието и ненавистта срещу но­
вия пророк нараснали още повече, когато през 1191 г. той напуснал
Ордена на цистерцианците и се установил близо до Козенца, къде-
то основал абатство „Св. Джовани във Фиоре“. Изпадналият в изо­
лация теолог склопил очи през 1202 г. в създаденото от него абат­
ство.
Научното наследство на Джакомо да Фиоре е богато и много­
странно. Освен „Съгласуване на Новия и Стария завет“ и „Комен­
тари към Апокалипсиса“, той написал още редица трактати, посве­
тени на основни теологически въпроси. Между трудовете му спе­
циално отбелязване заслужават „Десетострунен псалтир“ (Psalteri-
um decern chordarum), „Трактат за четирите евангелия“ (Tractatus
super quattuor Evangelia), „За степента на вярата“ (De articulis fidei),
„Против юдеите“ (Adversus Judaeos), „За единството и същността
на Троицата“ (De unitate seu essentia trinitatis).
Една част от споменатите книги имали открит, други —прикрит
антицърковен характер. Специално трактатът „За единството и
същността на Троицата“ формално бил написан против схола­
стичните постулати на Пиетро Ломбардини, а по същество се обя­
вявал срещу учението на Църквата за Светата Троица. Това създа­
ло обществено настроение в ръководния център на Католическата
църква. Настроенията против него се превърнали в принципно не­
доволство, когато през 1254 г. в Париж излязла книга с неговото
име „Вечното евангелие“, включваща три от многобройните трудо­
ве на ересиарха: „Съгласуване на Новия и Стария завет“, „Десетос­
трунен псалтир“ и „Коментари към Апокалипсиса“. Въз основа на
основните идеи на покойния вече Джакомо да Фиоре, прокарани в
събраните трактати, неизвестният издател написал аргументиран
„Увод“, изпълнен с антипапски и антикатолически постановки.
Една от тезите, които предизвикали най-силно недоволство, се
свеждала до заключението, според което Новият завет бил загубил
своето жизнеутвърждаващо съдържание и затова през 1260 г. тряб­
вало да бъде заместен с „Вечното евангелие“ на Джакомо; преуста­
новили своето въздействие тайнствата и обредите на Католическа­
та църква.
Всичко това дало достатъчно сериозни основания на папа
Александър IV (1254—1261) да реагира незабавно. Той се разпоре­
дил да бъде създадена специална комисия, която още следващата

226
1255 г. започнала своите заседания. Уводът бил признат за ерети-
чески, но комисията отчела също, че основните идеи в него се на­
мирали в съзвучие с вътрешното съдържание на книгите, включе­
ни във „Вечното евангелие“.
За историческата наука интерес представлява концепцията на
Джакомо за историческия процес. Докато Католическата църква
разглеждала Бога като творец и промислител на света, Джакомо
да Фиоре поддържа, че Бог е развиващо се и усъвършенстващо се
начало. Това се отнасяло и за Божественото откровение, което се
развивало. Историята на човешкия род той оценява като настъпа­
телно движение напред по пътя на развитието и съвършенството.
Според него Старият завет бил Откровение на Бог-Отец, Новият
— на Бог-Син, а бъдещето — на Дух Свети. Историята се развивала
от страх към любов, от робство към свобода. Първият етап от исто­
рията протекъл в робство, вторият —в синовство, третият —в свобо­
да. Ако първият етап се характеризирал с робство, вторият — със си­
новство, а третият — с дружба. По такъв начин хилиазмът, идеята
за настъпването на хилядагодишното царство Божие на земята, е
характерна черта на историческата концепция на ересиарха.
Макар и осъдено на три църковни събора, учението на Джако­
мо да Фиоре за настъпателното развитие на историята, за света,
обществото и човека, за настъпването на хилядагодишното царст­
во Божие на земята намерило добър прием сред съвременниците,
както и сред самостоятелно мислещото население през следващи­
те столетия. От неговия арсенал черпели идеи, сили и вдъхновение
еретиците в цяла Европа при отстояването на своите схващания за
бъдещето на света, в който живеели, но не могли да го приемат
като установен от Бога.
Следващият голям ересиарх на Италия бил Долчино (неизв. —
1307)27, предводител на въстанието в Северозападна Италия
(1304—1307) против установените обществени отношения и Като­
лическата църква. Той бил един от най-образованите привържени­
ци на еретизма. В началото на XIV в. анонимен автор написал за
него очерк под наслов „Добавка към историята на брат Долчино
ересиарха“28. Биографите му изнасят, че бил извънбрачен син на

27 За неговия живот, възгледи и дейност вж. A s р е s i, A. L’Angelo di Tiatira. Torino,

1932; S t e f a n o, A. de. Riformatori ed eretici del medioevo. Palermo, 1938; V i o l o -
n i , C . , M . M a z z o n e . Fra Dolcino e la setta degli Apostolici. Torino, 1942; A n a g n i-
n е, E. Dolcino e il movimento ereticale all’inizio del Trezento. Firenze, 1964.
28 Additamentum ad historiam fratris Dulchini haeresiarchae. — In; M u r a t o r i, A. ed.
Rerum italicarum Scriptores, 1726, v. 9, col. 447—460.

227
свещеник. Самият Долчино признава, че бил ученик и последова­
тел на Герардо Сегарели, родоначалник на ереста фратичели,
апостолски братя или кратко — апостолици.
Къде и кога се е родил, не се знае с положителност. Известно е
само, че произхождал от диоцеза Навара и бил син на свещеник. За
степента и системата на образованието му може да се предполага.
След като Герардо Сегарели бил изгорен на кладата заради ере-
тическите си възгледи, фра Долчино възглавил сектата и под него­
во ръководство броят на еретиците нараснал на няколко хиляди
души. По думите на анонимния автор към старите грешки на ерес­
та той добавил нови. Това означава, че ересиархът развил по-ната­
тък и обогатил учението на апостолските братя.
Обект на неговата революционна дейност било населението в
Северна Италия и Тоскана, а също и в съседните области. Негов
активен помощник била съпругата му, което показва, че той нару­
шил принципа за целибата (безбрачието), задължителен за монаси­
те. За характера на учението му може да се съди от трите послания
до населението, незапазени в цялост, но откъси от тях са предаде­
ни в съчинението „Добавка към историята на брат Долчино ереси-
арха“. Много важно е да се отбележи, че ересиархът поддържал, ле
ереста „братя апостолски“ била и избрана, и изпратена през пос­
ледните дни от Бога за спасението на хората. Самият той, брат
Долчино, бил определен от Бога за неин ръководител, понеже раз­
бирал Свещеното писание и знаел пътищата за избавление на чове­
чеството.
Предполага се, че ересиархът познавал съчиненията на Дж. да
Фиоре, но развил и усъвършенствал концепциите му в по-радикал­
на насока. В съответствие с неговите разбирания той поддържал,
че Римската църква, управлявана от папите и кардиналите, от кли-
риците и монасите, не била Божия църква, а църква, отхвърлена и
безплодна (reprobata Ecclesia sine fructu). Римската църква била
онази блудница, отстъпила от Христовата вяра, за която пише в
Апокалипсиса на св. Йоан Богослов. Духовната власт, дадена от
Христа на Църквата, преминала в ереста на апостолиците, основа­
на от Г. Сегарели.
Онзи период от историята на обществото, който Джакомо да
Фиоре разглеждал като период на съзерцание и всеобщо монашест­
во, Долчино оценявал като етап на справедлив ред без духовни и
светски власти, които били причина за всяко зло. Новият ред мо-
жел да се установи в резултат от насилствено премахване господ­
ството на папите и кардиналите, на свещениците и монасите, на
светските властелини.

228
 Неслучайно Долчино възглавил въстанието на недоволните в
гр. Верчела в Северозападна Ломбардия, пламнало през 1304 г. В
плановете на въстаниците влизало завладяването на долината Се-
зия в подножието на Алпите и създаването на самостоятелна об­
щина. Папа Климент V (1305—1314) организирал кръстоносен по­
ход против въстаниците. В подкрепа на бунта се вдигнали недовол­
ните от властта в Италия, Южна Франция и Германия. Това дало
възможност на въстаниците да защитават известно време позиции­
те си. Силите обаче били неравностойни. Организираната феодал­
на аристокрация разгромила отрядите на бунтовниците. През март
1307 г. Долчино бил заловен и осъден на смърт заедно с ръковод­
ния щаб на бунта.
Еретиците и ересите, които се появили в Италия, обхванали
цяла Западна Европа, но особено масов характер те придобили в
италианските земи, по-специално в областта Патария в Италия.
Най-масово се разпространили катарите (от старогръцкото „ката-
рос“, „чист“)29. В основата на катаризма легнал дуализмът, който
го сродявал с българското богомилство. Организацията, създа­
дена от катарите, включвала две категории вярващи: „съвърше­
ни“ (perfecti) — ръководителите, които водели живот на аскети, и
„вярващи“ (credentes) — те упражнявали различни професии. Уче­
нието на катарите проникнало в Южна Франция и упражнило бла­
готворно въздействие върху останалите еретични движения на
континента.
Френският философ и теолог Пиер Абелар (1079—1142)30 бил
един от ранните ересиарси в Западна Европа, които развивали идеите
на концептуализма, обосновавали диалектиката, прокарвали нови
идеи в обществознанието и философската мисъл. Роден в семейст­
вото на рицар в Пале, недалеч от Нант, той получил образованието
си в Париж, където изучавал теология, философия, литература и
„седем свободни изкуства“. Занимавал се с преподавателска дей­
ност в парижките учебни заведения.
Плодовит творец, П. Абелар оставил значително книжовно
наследство. В труда си „Увод в теологията“ гой разработва реди­
ца въпроси на философията: отношенията между философия и тео­
логия, между диалектиката и Божественото откровение, иманент­
ната същност на знанието, особеностите на схоластиката и пр.
Следващият му труд „Християнска теология“ изяснява особенос­

29 В о r s t, A. Die Katharer. Stuttgart, 1953.

30 Р а д е в, Р. Латинският Аристотел. С., 1982, 34—42.

229
тите на католическата догматика, взаимоотношенията между науч­
ното познание и вярата. Трудът „Етика или познай себе си“ анали­
зира идеите, които отхвърлят или оспорват теологията на Католи­
ческата църква. Вътрешното съдържание на античната мъдрост, на
Стария завет, на Евангелието са предмет на разработка в моно­
графията „Диалог между философ, евреин и християнин“. В този
труд се проследяват основните течения, формирани при изгражда­
нето на западноевропейската култура. Пиер Абелар обогатява
художествената литература с творбата си „История на моите бед­
ствия“ — своеобразна изповед, която има автобиографично съдър­
жание.
Като ересиарх Абелар реконструирал раннохристиянските ере­
си, противопоставяйки ги на официалната Църква. Той бранел пра­
вата на личността срещу попълзновенията на средновековните ав­
торитети, примата на разума над вярата. Според него духовното усъ­
вършенстване на индивида зависи не от благочестието, а от мъдрост­
та на философското знание. За разлика от официалната католическа
теология, която обявява вярата за единствен източник на познанието,
той приема разума за извор на образованието, науката и културата.
Абелар е апологет на античната философска мисъл. Всъщност той не
отхвърля вярата в Бога, но намира, че тя не трябва да бъде сляпа, а
осмислена, разумна. Установяването на истината можело да се
постигне чрез силата на светските, гражданските знания.
Заради своите еретически възгледи П. Абелар е подлаган на
преследване от Църквата и нейните служители. „Сред различните
врагове, които заобикалят Църквата — осведомява папа Инокен-
тий III Барнард от Клерво — . . . няма по-опасни и вредни от онези,
които . . . разкъсват отвътре.“ След това войнстващият абат визи­
ра Абелар и го нарича дракон, който от засада напада вярата в
Христа. Еретическите му схващания са осъдени на църковния съ­
бор в Соасон през 1121 г. Делегатите на събора квалифицират тру­
да му „Трактат за Божественото единство и троичността“ като
еретически и го изгарят. Самият ересиарх е подложен на насилие и
изпратен на заточение в едно абатство. Преследванията, на които
го подлагат, нямат граници. На събора в Санс през 1140 г. го дам-
госват като отстъпник от „чистата вяра“ на Иисуса Христа. Не
друг, а сам папа Инокентий II го осъжда като еретик и му забраня­
ва да преподава. Произведенията, които създава, са подложени на
унищожение. Абелар решава да потърси закрила от папата и на
път за Рим неочаквано умира в абатството Клюни.

230
 Следващият значим ересиарх на Европа бил Сигер Брабантски
(ок. 1235—1282)3', многостранно надарен философ3132, чиито трудове
са посветени на въпросите на космологията, обществознанието,
етиката, психологията, антропологията, физиката. За неговия жи­
вот и дело се знае сравнително малко. Известно е, че се е родил в
херцогство Брабант, разположено върху територията на съвремен­
на Белгия. Подготвил се за духовно лице, служител на Католиче­
ската църква, и станал каноник в Лиеж, но го напуснал и се пресе­
лил през 1255 г. в Париж. Защитил успешно магистърска научна
степен, той станал преподавател във Философския факултет на
Парижкия университет (1266—1277).
Като преподавател Сигер Брабантски се ориентирал към ла­
тинския авероизъм и станал един от неговите най-ярки представи­
тели в Париж, Франция и Европа. Студентите, най-обективните
ценители на качествата на своите професори, му дават най-високи
характеристики. Бившият му студент Пиер Бюуа пише за него, че
бил „превъзходен доктор на философията“, равен на Алберт Вели­
ки и Тома Аквински33. Друг негов студент — Жил Лесенски, отбе­
лязва в писмо до Тома Аквински, че професор Сигер Брабантски се
ползвал „с най-голяма репутация във философията“34. В своята
„Божествена комедия“ Данте поставя С. Брабантски — ересиарха,
в рая с Тома Аквински, неговия теоретически противник35.
Неговите заслуги към историята на обществената и научната
мисъл не се заключават само или единствено в преподавателската
му дейност, но и в огромното му научноизследователско дело. Тео­
ретичното наследство на С. Брабантски, покрито с пелената на от­
рицанието, преследването и забравата, съхранено от негови учени­
ци и последователи от зорките очи на инквизицията, станало известно
на научната общественост едва към средата на XIX в. Пръв Виктор
Леклерк открил през 1847 г. трудове на С. Брабантски и ги на­
правил достояние на културната общественост. По-специално той
успял да приведе в известност текстовете на следните трудове:

31 Н и к о л о в, Й. Сигер Брабантски като ересиарх. — Философска мисъл, 1987, № 2.

32 Р а д е в, Р. Сигер Брабантски. — ГСУ ФИФ, философия. С., 1972; M a n d o n n e t ,
Р. Siger de Brabant. Les philosophes beiges. T. 6. Louvain, 1 9 1 1 ; S t e e n b e r g h e n , F.
van. Siger de Brabant d’apres ses oeuvres inedites. Louvain, 1931.
33 S t е e n b e r g h e n, F. Aristotle in the West. The origin o f Latin aristotelism. Louvain,
1955, p. 220.
34 M a n d ο η n e t, P. Siger de Brabant et l’avero'fsme latin au XIII-me siecle. Vol. 2.
Textes inedits. Louvain, 1908, p. 29.
33D a n t e A l i g h i e r i . La Divina Commedia. Paradiso, canto X, 46. Milano, 1950,
f. 816-817.

2 31
„Естественонаучни въпроси“, „Въпроси на интелектуалната душа“,
„Логически въпроси“, „Невъзможното“. По-късно последователно
били открити и оповестени следващите трактати: „Въпроси на тре­
тата книга на трактата „За душата“, „Софизъм“, „За възникването
и унищожаването“, „За вечността на света“, „Морални и естестве­
нонаучни изследвания“, „За младостта и старостта“ и др.
В своите научни изследвания, както и в непосредствената си
преподавателска дейност, С. Брабантски прокарвал основни тези,
които оспорвали и подлагали на критична оценка изходните нача­
ла на католическата теология. Той, големият мислител, възприел
еретическите концепции на арабския философ, медик и правовед
Ибн Рушд (1126—1198), влязъл в историята на европейската фило­
софска мисъл с латинизараното име Авероес, развил и обогатил
предхуманистичната философия на Западна Европа.
В противоположност на ортодоксалните католически теолози,
които поставят на първо място в скалата на ценностите вярата в
Бога, С. Брабантски издига на преден план истината. Според него
истината съществува както във вещите, така и в човешкия разум,
поради което тя трябва да бъде единна. По точната му оценка в
това се заключава залогът на познанието.
В коментара към третата книга на Аристотел „За душата“
С. Брабантски не само разграничава, но и противопоставя Аристо­
тел на Блажени Августин. „Ако се оказва доверие на Аристотел —
поддържа мислителят философ, — разбираемо е, че не може да се
оказва доверие на Августин.“ Възприемайки науката на Аристотел,
той не приема безрезервно теологията на Августин, нещо повече, за
него тя е категория от по-друг порядък. За него философията и тео­
логията не могат да бъдат примирени, защото имат различни обек­
ти за изучаване. Докато единствено философията е мъдрост, теоло­
гията не може да направи човека по-учен. Според заключенията му
философът трябва да се основава на обективната истина, на рацио­
налната очевидност, а не на вярата в Бога. Върховен властелин на
живота е активният интелект, който е един и същ за всички хора на
земята. Сигер Брабантски развил и обогатил концепцията на Аве­
роес за двете истини: той достигнал до заключението, че разумът
може да разграничава истините, до които достига, от догмите на
религията. Така в новата си формулировка учението за двете исти­
ни легализирало паралелното съществуване на теологични и фило­
софски истини, на църковни и нецърковни учения.
Докато някои католически клирици било поради научна неосве­
доменост, било поради субективизъм отричат ролята на Аристо­

232
тел в процеса на познанието, С. Брабантски многократно изяснява
необходимостта от задълбочено изучаване на великия философ на
древна Елада. Той не приема мнението на един абат, който казва:
„Духът на Христа не царува там, където господства духът на Арис­
тотел“36. В своите съчинения С. Брабантски мотивира обективната
потребност от изследване на трудовете на този безсмъртен титан
на мисълта: „Никой не е длъжен да се опитва посредством разума
да изследва това, което превъзхожда разума, или да изяснява осно­
ванията на противоположните положения. Доколкото даже най-ве­
ликият философ може да греши много, не следва никой да отхвър­
ля католическата истина, следвайки философските доводи, даже
ако не е в състояние да ги преодолее.“37Казано с други думи, фило­
софът разграничава истините на философията от догмите на рели­
гията. Вярата — поддържа С. Брабантски — нямала за задача да
изучава природата — постановка, която притежава противотеоло-
гически характер.
Сигер Брабантски се съмнява в Божественото провидение, в
отвъдния свят, в съществуването на ада и рая. Той поддържа, че
нямало друг живот освен земния, настоящия. При обясняването на
социалните процеси и явления, на природната действителност той
не се задоволява с традиционния подход, а търси аргументи, из­
влечени не от текстовете на Библията, а от рационалното познание,
от обществения живот.
Всичко това предизвиква църковните прелати и те реагират не­
забавно. Още през 1277 г. епископ Тампие издава декрет за забрана
на 219 тезиса на авероистите, формулирани преди всичко и главно
от него, професора във Философския факултет на Парижкия уни­
верситет. По-късно, през 1277 г., Симон Дювал, визитатор на ин­
квизицията във Франция, призовава С. Брабантски за разговор и му
разпорежда незабавно да напусне Париж. По решение на инквизи­
цията го изпращат на заточение в лятната резиденция на папата в
Орвието. Предполага се, че е умъртвен по решение на инквизиционния
съд. Убива го служител на инквизицията, прикрепен към него като
личен секретар.
В негово лице философията има един голям мислител и ереси-
арх. Данте го причислява към групата на 12-те мъдреци, „украся­
ващи небето със своето сияние“38.

36 М i g η е, J. Patrologiae cursus completus. — Series Latinae, t. 211, col. 57.

37 G r a i f t, C. A. Siger de Brabant. Questions sur la Metaphisique. Louvain, 1948, p. 140.
38 Пак там, c. 7.

233
 В земите на кралство Франция най-широка популярност придо­
били катарите и валденците. В средата на XIII в. започнали да ги
наричат албигойци по името на гр. Алби, център на еретическото
движение. Във Франция избягал и италианецът Арналдо Бреша
(края на XI или началото на XII в. — 1155)39, с чието име било свър­
зано разпространяването на патаренството. След като бил осъден
от Латеранския църковен събор през 1139 г. и прогонен от родина­
та си, той пристигнал във Франция и се присъединил към групата
на П. Абелар. В своите проповеди А. Бреша демаскирал папи и кар­
динали за тяхната измяна на евангелската бедност на първите хрис­
тияни, за тяхното двуличие, алчност и притворство. През последна­
та четвърт на XII в. в провинция Лион се разпространила ереста на
Пиер Валдо, чийто баща бил едър търговец. Неговото учение било
родствено на катаризма. Пиер Валдо предал своето имущество на
съпругата си и започнал да пропагандира идеите за бедност и аске­
тизъм. Поради това, че новите еретици издигнали в култ бедност­
та, ги наричали „лионски бедняци“. Валденците отричали необхо­
димостта от църква и духовенство, от тайнства и обреди. Отхвър­
ляли също молитвите, индулгенциите, идеята за чистилището. Ос­
вен това не приемали култа към светците, църковния десятък,
смъртното наказание, военната служба, установения обществен
ред.
Разбира се, кръгът на ересите бил значително по-широк и мно­
гообразен, отколкото изглежда на пръв поглед. Към многобройни-
те отрицатели на официалната църковна идеология се присъединя­
вали различни мистици, граждански мислещи интелектуалци, кои­
то развивали и обосновавали свои виждания за природната и об­
ществената действителност. В Германия такъв мислител бил Йо-
хан (Майстер) Екхарт, а в Англия — Джон Уйклиф.
Иохан (Майстер) Екхарт (ок. 1260—1327)40 бил един от най-зна­
чителните теоретици на немската мистическа школа, родоначалник
на едно от основните направления в нецърковната мисъл на Запад­
на Европа41. Той поставил основите на кръжок „Божии приятели“
(Gottesfreunde), привлякъл в своите редове и доминиканския монах
Йохан Таулер. Формално Й. Екхарт се приема за представител на

39 F r u g ο η i, A. Arnaldo da Brescia nella fonti del secolo XII. Roma, 1954.

40 За него вж. L u c k e r, M. A. Eckhart und die devotio moderna. Studien und Texte zur
Geistesgeschichte des Mittelalters. Bd. I. Leiden, 1950; D e n i f 1 е, H. Acten zum
Prozesse Meister Eckharts. Bd. 1—2. Berlin, 1986; L a s s o n, A. Meister Eckhart, der
Mystiker. Berlin, 1986; В 1 a k n e s, B. Meister Eckhart. New York, Harpcer, 1941.
41 S c h m i d t, C. Johannes Tauler von Strassburg. Hamburg, 1841, 15—16.

234
схоластическата теология и философия, но фактически гравитира
към онези среди, които върху основата на неоплатонизма развили
самостоятелно еретическо течение.
Данните, с които разполага историческата наука за живота, дей­
ността и теологическото израстване на И. Екхарт, са сравнително
оскъдни. Знае се, че се родил в благородно рицарско семейство
към 1260 г. в Хохайм, близо до гр. Гота в Тюрингия. След като бил
приет в Ордена на доминиканците и назначен за приор в гр. Ерфурт,
го изпратили в Париж, където получил магистърска степен по тео­
логия. Освен теология той изучавал и философия. Придобил солид­
на квалификация, Й. Екхарт израснал сравнително бързо в адми­
нистративната структура на Църквата.
В Парижкия университет Й. Екхарт преподавал от 1300 до 1303
и от 1312 до 1314 г. Междувременно той заемал редица постове,
които му възлагала Католическата църква. През 1303 г. го назначи­
ли за ръководител на Доминиканския орден в Саксония, след кое­
то през 1307 г. станал генерален викарий на Бохемия. В изпълнение
на последната си функция Й. Екхарт предизвикал недоверие във
висшестоящата църковна управа, която го освободила с аргумен­
та, че заемал мекушава позиция относно еретиците. Две години
(1312—1314) прекарал в Париж, където преподавал в университета.
Преустановявайки преподавателската си дейност, той се преместил
в Страсбург, където обект на преследване били бегардите, обвине­
ни в ерес. В Страсбург се занимавал с педагогическа дейност. Това
засилило още повече недоверието към него, започнали да го обви­
няват в най-страшното — изпадане в ерес. За да се спаси от прес­
ледванията, на които го подложили през същата 1314 г., се пресе­
лил в Кьолн. Тук той преподавал в Генералната школа на Домини­
канския орден. От 1317 до 1325 г. започнало ожесточено преследва­
не на Ордена на бегардите. Не били пощадени и членовете на До­
миниканския орден, обвинени, че разпространяват „лъжливи уче­
ния“. Папския визитатор Николай Страсбургски през 1326 г. бил
назначен за наблюдаващ немската провинция. Архиепископът на
Кьолн Хайнрих Винебург повдигнал обвинение срещу Й. Екхарт в
еретичество, но Николай Страсбургски го защитил от обвиненията.
Сам Й. Екхарт си направил блестяща апология, но бил привлечен
пред папския съд в Авиньон, където подготвил аргументирана апе­
лация пред върховния понтифекс на^Църквата.
В хода на процеса през 1327 г. Й. Екхарт неочаквано починал.
Какви са причините за смъртта му може само да се предполага.
След две години, на 27 март 1329 г., папа Йоан XXII (1316—1334)
обнародвал була за осъждането му. Обвинявал го за личните му

235
връзки с дейците на багините и бегардите4243— женски религиозни
общности, които принадлежали към сектите и ересите, враждува­
щи с Църквата. По-конкретно го обвинявал, че „разврати множест­
во народ в Германия и на други места“ с вярата на багино-бегарди-
те, „съблазни ги и разпространи тези лъжеучения“42.
Откриването и обнародването на трудовете на Й. Екхарт е дело
на редица изследователи. Франц Ксавер фон Бадер въвел в научно
обръщение немските трудове на този автор в началото на XIX в.
След това през 1857 г. Ф. Пфайфер събрал и оповестил в голям том
проповеди на мислителя, произнесени през XIV в.44 Част от трудо­
вете му са издадени от Μ. Грабман45. Освен множество проповеди,
посветени на различни проблеми на теологията, Й. Екхарт оставя
незавършени „Трактат в три части“ и „Парижки въпроси“.
Издателят на латинските съчинения на Й. Екхарт X. Денифле
поддържа, че мислителят бил пантеист, което давало достатъчно
основание той да бъдел квалифициран като еретик46. Друг автор
като О. Дитрих мисли, че трудовете на Й. Екхарт на немски език,
както и латинските, притежават еретично звучене, при това сам
авторът съзнавал, че ще предизвикат подозрение в църковните
среди47. Италианският мислител Галвано дела Волпе поддържа,
че Екхарт и Н. Кузански принадлежали към неоплатоническото
направление в немската мистика и приема, че той бил антитомист48.
Следователно мнението, че Екхарт бил „схоластически мистик,
а не мистически схоластик“, е лишено от сериозни научни осно­
вания.
Със своите схващания за същността и функциите на Католиче­
ската църква, която по неговите разбирания изменила на евангел­
ските начала на християнството, Екхарт притежава ярка еретическа

42 G r u n d m а η η, Η. Zur Geschichte der Beginen im 13 Jahrhundert. — In: Archiv fur

Kulturgeschichte, 1931, Bd. 21, H. 3.
43 P r e g e r, W. Geschichte der deutschen Mystik im Mittelalter. ΤΙ. I. Leipzig, 1874,
p. 483.
44 Meister Eckhart, IV, unverand. Auflage, Gottingen, 1924.
43 N eu aufgefundene Pariser Quaestionen Meister Eckharts und ihre Stellung in seinem
geistigen Entwicklungsgange. — In: Abhandlungen der Bayerischen Akademie der
Wissenschaften, Philos.-Philol. und hist. ΚΙ. XXXII. Bd. 7. Abh. Miinchen, 1927.
46 D e n i f 1 е, P. Meister Eckharts lateinische Schriften und die Grundanschauung seiner
Lehre. — In: Archiv fur Litteratur und Kirchengeschichte des Mittelalters. Bd. 2. Berlin,
1886, p. 427, 519, 520.
47 D i 11 r i c h, O. Geschichte der Ethik. Bd. 3. Leipzig, 215—216.
48 V ο 1 p e, G. II misticosmo speculative di maesto Eckhart nei suoi rapporti storici.
Bologna, 1930, p. 99.

236
целенасоченост. Като съчетава теологическите схващания на Алек­
сандрийската школа с аристотелизма и платонизма, със свободо­
мислието на немския мистицизъм, Й. Екхарт създава един от само­
битните оригинални модели на обществено мислене, които разкре-
постявали съзнанието от традиционния начин на мислене и разкри­
вали нови простори за постулатите на рационализма.
Един от най-видните представители на еретическата идеология
в Англия, а наред с нея и в цяла Европа, бил Джон Уйклиф (ок.
1320—1384)49 — безспорен ересиарх, поставил началото на предре-
формационното движение на Британския остров. Предполага се,
че произхождал от фамилията на обикновен аристократ, притежа­
тел на дребен манор, с който семейството му се прехранвало. Ро­
дил се в Йоркшир. Завършил университета в Оксфорд, основан
още през 1169 г. Влязъл в редовете на бялото духовенство. Станал
преподавател в Оксфордския университет, където през 1372 г. бил
назначен за професор.
Уйклиф написал редица трудове, с които целял да преустрои
английското общество, кралството, държавата, включително и
Църквата, и да ги приведе в съответствие с обективните потреб­
ности на обществения живот. По характер произведенията му са
трактати и памфлети: „Трактат за Божията власт“ (1375—1376), „За
гражданската власт“ (1376), „За длъжностите на краля“ (1378), „За
слугите и господарите“ (1381), „За богохулството“ (1382)50.
Когато Дж. Уйклиф започнал да провежда своята реформацион-
на дейност, в Англия назрели условията за недоволство и протести
срещу Католическата църква и нейното духовенство. Данъчните
тежести, налагани от Папския престол, започнали осезателно да
изтощават населението в кралство Англия още при управлението
на крал Джон Безземни (1199—1215). На тази основа през 1240 г. се
разгорял най-острият протест на студентите в Оксфордския уни­
верситет против папския легат. Преговорите, които провел еписко­
път на Линкълн — Гростет, не дали никакви резултати. Увеличава­
нето на църковните данъци продължило. Това принудило монарха
да вземе решителни мерки, поради високите си размери ленният
данък, внасян в Римската курия, не бил погасяван в продължение на

49 L е с h 1 е г, G. Iohan von W iclif und die Vorgeschichte der Reformation. Bd. 1—2.
Leipzig, 1873; W o r k m a n η, H. John Wyclif. V. 1—2. Oxford, 1926; T r e v e l y a n , G.
England in the Age o f Wycliffe. London: Longmas, 1920.
50 Вж. S c h i r 1 е y, W. W. A catalogue o f the original works o f J. Wyklif. Oxford, 1865;
Select English works o f Wyclif. V. 1—3. Oxford, 1869—1871; The Englisch works o f
W yclif hitherto unprinted. London, 1902.

237
33 години. При това положение крал Едуард III (1327—1377) нямал
възможност да издължи натрупаните плащания и отказал на папа Ур-
бан V (1362—1370) да даде изискваните непосилни налози. В отговор
на упражнения натиск монархът предприел мерки за ограничаване
правомощията на Римската курия на Британския остров.
В напрегнатата обстановка, настъпила след конфликта с Рим,
Дж. Уйклиф застанал безрезервно зад решението на краля и защи­
тил интересите на Англия. Нещо повече, той подкрепил разпоред­
бата на краля да обложи Църквата с данъци. Позицията му по оно­
ва време била продиктувана от патриотични мотиви, но в хода на
задълбочаващите се противоречия той еволюирал и постепенно
формирал антипапските и антикатолическите си разбирания. По­
степенно той започнал да отхвърля основните догми на Църквата.
Джон Уйклиф се дистанцирал от учението на Християнската църк­
ва за благодатта, по силата на което духовенството притежавало
правото да опрощава греховете на хората и да осигурява тяхното
духовно спасение. Той изразил несъгласие с догмата за пресъщест-
вяването, съгласно която при тайнството причастие след произна­
сянето на формулата „това е Моето тяло и Моята кръв“ хлябът и
виното се превръщат в тяло и кръв Христови.
Не само високообразован, но и във висша степен талантлив ин­
телектуалец, Дж. Уйклиф развил и обосновал цялостна философско-
теологическа концепция за реформирането на обществото, Църква­
та и отношенията между хората. Застанал върху позициите на пла-
тонизма, той поддържал, че земният свят, светът, в който живеели
хората, не бил един от възможните множество светове, а единстве­
но възможният свят, създаден от Бога, Твореца и Промислителя.
Според него човешкото общество представлявало „войнстваща
Църква“ (ecclesia militans), имуществата на която били собственост
на върховния сюзерен —Бога; той ги предоставял на хората за вре­
менно ползване. По тази причина кралят, който бил „пратеник на
Бога“ (vicarius Dei), имал право да конфискува имотите на Църква­
та — недвижими и движими. В труда си „За гражданската власт“
Дж. Уйклиф подчертава нравствената същност и функции на Църк­
вата и нейната мисия на земята. Според неговите разбирания Бог
дал на висшия клир правото да стопанисва имуществото, с което
разполага, и да го използва за Негова прослава. Прелатите не мо-
жели да притежават имущество, а само да си служат с благата, ко­
ито се произвеждат. Ако духовниците не могат да изпълняват функ­
циите, които са им възложени, гражданските власти имали задъл­
жението да ги лишат от повереното им имущество и да го предадат
на друг, който е в състояние да служи достойно на Бога.

238
 Върховен идеал на Църквата трябвало да бъде евангелската
скромност на първите християни, нейната бедност следвало да съ­
ответства на бедността на християнските общини от времето на
апостолите. Материалните богатства не носели спасение на клири-
ците, а гибел. За да могат духовниците да се отдават на духовно
служение, грижата за тяхното поддържане следвало да се възложи
на държавната власт. Глава на Църквата трябвало да стане кралят.
С особена настъпателност Дж. Уйклиф апелирал за конфискуване
земевладението на абатствата, превърнали се в едри феодални
собственици.
По определението на ересиарха Църквата представлявала об­
щество от избрани. Съвременната му Църква обаче изменила на
заветите на Христа Спасителя да бъде „стълб и крепило на исти­
ната“, превърнала се във „Вавилонска блудница“. Това предизви­
кало недоволството на вярващите.
Джон Уйклиф се опълчил и против практиката на духовенство­
то да опрощава греховете чрез продажбата на индулгенции. Атаку­
вал правото на тайна изповед, която създавала възможности за
злоупотреби. Библията обявил за единствен източник на вероуче­
нието, поради което чрез нейното превеждане на народен англий­
ски език тя се превърнала в достояние на широките слоеве от насе­
лението. В неговата реформационна доктрина нямало място за
култа към светците, за почитта към иконите.
Като цяло схващанията на Дж. Уйклиф отразявали в крайна
сметка интересите на гражданството и по-специално на рицарите.
Затова те намерили широк отзвук сред угнетените и обезправени
слоеве в английското феодално общество. Антипапските му призи­
ви били съчетани с идеите за секуларизация на църковните иму­
щества, за установяването на обществена собственост върху сред­
ствата за производство. Съзнанието на недоволните било мобили­
зирано и от проповедите му за отмяна на крепостническата зави­
симост. Неслучайно лолардите, опирайки са на неговото учение, се
обявявали както против католическото духовенство, така и против
феодалните господари.
При все това, когато през 1377 г. папа Григорий XI (1370—1378)
осъдил учението на Дж. Уйклиф и се разпоредил той да бъде аре­
стуван и изправен пред съда, английското правителство се обявило
в негова защита. На негова страна застанали професорите и сту­
дентите на Оксфордския университет, а също и Джон Ланкастър-
ски, ръководителят на антипапската групировка при кралския дво­
рец. Това се обяснява с обстоятелството, че делото му все още ня­

239
мало достатъчно изразен антифеодален характер и не излизало
ярко извън рамките на теологическите спорове.
Когато обаче избухнало въстанието на Уот Тайлър през 1381 г.,
в което се включили голяма част от неговите последователи, отно­
шението на феодалната аристокрация към него се променило. Сам
Дж. Уйклиф откривал причините за въстанието в нарушаването на
Божия закон, в погрешната проповед на католическото духовенст­
во. Той започнал да издига като принцип идеята за „умерената“
експлоатация, организирана върху изпълняването на взаимните за­
дължения. Ересиархът се обърнал към краля с предложение да бъ­
дат предадени на лордовете част от секуларизираните църковни
земи, за да могат така да се възстановят загубите, понесени в резул­
тат от евентуалната отмяна на крепостничеството.
Загубил социалната подкрепа на аристокрацията, Дж. Уйклиф
бил подложен на преследване. През 1382 г. английските епископи,
свикани на специален събор, обявили учението му за еретическо и
го осъдили. Но върху него приживе не било посегнато. Ръководи­
телят на еретическото движение в Англия завършил живота си в
Латтероут, в графството Лестършир. В изпълнение решението на
Констанцкия събор тленните останки на осъдения еретик били из­
горени (1428 г.). Идеите на Дж. Уйклиф обаче продължили да шест­
ват по Европа и да активизират антифеодалните борби. В края на
XV и началото на XVI в. те импулсирали движението на лолардите,
които сами започнали да се наричат уйклифисти. Еретическите
схващания на английския реформатор оказали благотворно въз­
действие върху идеологията на Ян Хус в Чехия, на Мартин Лутер в
Германия, а също и върху Реформацията на Британския остров.
Учението му проникнало и на Балканския полуостров.
Както се вижда от проведените научни изследвания —традици­
онни и съвременни, — еретическите учения и движения възникнали
и се развивали в организационната система на Християнската цър­
ква —Православна и Католическа. Значителна част от ересиарсите
били клирици, служители на Църквата. Това се отнася за поп Бого­
мил, Василий врач, поп Йеремия и др. в Православната църква.
Валидно е и за Католическата, в средите на която израснали Петър
от Брюи, Анри от Ле Манс, Танхелм и др. Възникналата към 1015 г.
ерес в Орлеан била ръководена от двама каноници — Лизоа и Ети-
ен. Единият, Лизоа, бил служител в катедралата „Сен Кроа“ в Ор­
леан, ползвал се с уважение, а другият, Етиен, неговият помощник,
бил изповедник на съпругата на крал Роберт, Констанс дьо Про­
ванс. В организацията на ереста се включили и десетина каноници
от Църквата, „най-добрите клирици“, „част от благородните лаи­

240
ци“. Подобен облик притежавала и ереста в Монтефорте, където
имало еретически първосвещеник, който посещавал братята по це­
лия свят. Ръководител на групата бил Герард. Така че ересите на­
мирали свои последователи и ръководители в средите на духовенс­
твото и аристокрацията51.
Разбира се, в еретическите движения навлезли и огромни маси
светски лица, които постепенно заели ръководни места в организа­
цията, в отделните общини, и започнали да направляват тяхната
дейност, да формират насоките на тяхното учение. Светогледната
ориентация на ересите била сравнително разнообразна, поради което
крайно погрешно е те да се поставят под един знаменател. В публи­
куваните над 2000 изследвания само през периода от 1960 до 1979 г.
се приема, че една част от тях се движели в периметъра на теологи­
ята, друга част изразявали своята надежда в настъпването на хиля-
дагодишното царство Божие на земята, трета част се съмнявали в
Божието битие, във възкресението на Христа и основните догми на
Църквата, четвърта изразявали по-ясно или по-неясно недоволство
от установените обществени отношения. В този смисъл последна­
та, четвърта група, свързала своите концепции с недоволството на
селските бедняци и градския плебс. Върху тази категория оказало
решително влияние българското богомилство52.
В цялостната концепция на редица видни ересиарси централно
място заема любовта към науката. Не друг, а Пиер Абелар отбеляз­
ва голямото си преклонение пред науката в автобиографичното си
съчинение. „Аз — пише той — колкото повече и с по-голяма лекота
напреднах в научните знания, толкова по-страстно им се посвеща­
вах и бях увлечен от такава любов към тях, че отстъпвайки в наслед­
ство на братята си блясъка на рицарската слава и правото на моето
първородство, се отказах напълно от Марсовата курия, за да се обу­
чавам в скута на Минерва.“53 Ще рече, този мислител изразява раз­
бирането си за преимуществото на научните занимания над всякак­

51 Вж. по-подробна аргументация у Б о г д а н о в , Ст. Ересите в Западна Европа

през първата половина на XI век. (Възникване, същност, светоглед). — В: Трудове
на Великотърновския университет „Кирил и Методий“, Исторически факултет, т. 21
1983-1984, № 3. С., 1984, с. 20, 21, 29, 33.
52 Преглед на съществуващите схващания в историографията вж. у Б о г д а н о в ,
Ст. Спорът „Донден—Морген“ по въпроса за произхода на средновековните ереси
през XI век и неговото отражение в съвременната буржоазна историография. (Ис­
торически обзор.) — В: Научни изследвания на преподаватели от ВТУ „Кирил и
Методий“. В. Търново, 1979, 33—60.
53 Μ 1 g η е, J. Patrologiae, cursus completus, series Latinae, t. 178, col. 115.

16 История на Средновековния свят 2 41

ви други занятия и оценява философията като единственото поле,
достойно за неговите залягания.
Самостоятелно, творчески подхождат еретиците при оценката
на креационизма — официалното учение на Църквата за Божестве­
ния творчески акт, за създаването на живата и мъртвата природа от
Бога. Концепцията на еретиците за произхода на света не от Бога, а
от Сатаната, злата сила, не е в съгласие, а в пълно противоречие
със Свещеното писание. Като отричат Стария завет като Божестве­
но откровение, еретиците, по-специално павликяни, богомили, ка­
тари, албигойци, апостолици и др., признават Новия завет за Све­
щено писание и го овладяват и прилагат в своя живот.
С други думи, еретиците осмислят историята в есхатологически
план и изграждат специфичен тип теологическо и философско поз­
нание. „В основата на историята на света — обобщава Николай
Бердяев — лежи престъплението: основата на историята е в греха,
смисълът на историята — в изкуплението на греха и връщането на
творението при Твореца, свободното присъединяване на всички и
всичко към Бога, в обожествяването на всичко, което пребивава в
сферата на битието и окончателното изтласкване на злото в сфера­
та на небитието.“54Това разбиране на големия руски философ обяс­
нява до известна степен самобитния творчески характер на ересна-
та концепция за световната история и нейното бъдещо развитие.
В светлината на тази постановка става ясно, че еретическата
космологична платформа предвижда като крайна цел и върховен
идеал на човека и човечеството изкуплението и спасението. В осво­
бождаването от греха като зло, в спасението, се проектират както
земните, така и небесните, космическите аспекти на сакрализация-
та на създадения от Твореца свят. За еретиците човекът не е „тре­
ва, цвят, който цъфти и прецъфтява“, а център на битието, „венец
на творението“, душа, която е отпаднала от Бога и поради това е
длъжна да се върне при Него. В тази метаморфоза се изразява диа­
лектиката на антропологичното учение на еретиците.
Ересиарсите, еретиците и ересите били безмилостно преслед­
вани от страна на официалните църковни институции: едни от тях
били екзекутирани, други, които признавали пред съда своите
прегрешения, били хвърлени по затворите, трети — прогонвани от
родните им предели. Инквизицията свирепствала55. За Православ­

54Б е р д я е в, Н. Сммсл истории — опмт философии человеческой судьбьг Берлин,

1923, с. 150.
55 Литературата на инквизицията е огромна и непрекъснато се обогатява. Вж. V е -
k е η е, Е. van der. Bibliographie der Inquisition. Ein Versuch. Hildesheim, 1963.

242
ната и Католическата църква ересиарсите и ересите били не само
отпаднали от тяхната организационна система събратя, но и от­
крити противници, чиято присъда била предварително произнесе­
на. За еретиците са изказани изобличителните слова на св. Йоан Бо­
гослов в Първото му съборно послание: „Те от нас излязоха, но не
бяха наши, защото ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те
излязоха, за да стане явно, че не са наши“ (2:19).
Макар да знаели какво ги очаква, ересиарси и еретици в своето
огромно мнозинство отстоявали смирено и непоколебимо своите
разбирания за Бога, за религията, за духовенството. Казано най-
общо, те искали Църквата, която станала „Вавилонска блудница“,
разложила се, да възстанови принципите на ранното християнство
и да се ръководи от тях.
Огромната вълна еретически движения, разтърсила Право­
славната и Католическата църква, не била характерно явление само
за християнството, а в една или друга степен, с редица особености,
заляла и останалите религии, включително и исляма. През този пе­
риод, обхващащ XI—XV в., ислямът56придобил своите характерни
особености като световна религия, обхванал огромни пространст­
ва от Атлантическия океан до Китай и Индия. Ранносредновеков-
ните секти и ереси усъвършенствали своето съдържание57. Аш-
Шахрастани изнася, че според един хадис пророкът казва, че юдеи­
те се разпределяли на 71 или 72 секти, както и християните, „дока-
то уммата ще се раздели на 73, но само една от тях щяла да намери
спасение в съдния ден“58.
Както и в останалите официални религии, така и в исляма, от­
ношението към ересите е непримиримо враждебно. Това се вижда
от етимологичното съдържание на понятието. В турския език тер­
минът „ерес“ (rmirtet) означава „вероостъпник от ислямската вя­
ра“, „ренегат“59.

56 За средновековния ислям съществуват редица солидни проучвания: M a r s h a l l ,

С., S. Η о d g s ο η. The Venture o f Islam: Conscience and History in a World
Civilisation. Vol. 3. Chicago, 1974; S o u r d е 1, D. L’islam medieval. Paris 1979; M i -
q u е 1, A. L’islamet civilisation: VII—XX siecle. Paris, 1977.
57 L a o u s t, H. Les Schismes dans L’islam. Paris, 1983. Вж. трилогията на H a 1 m, Η.
Kosmologie und Heilslehre der friihen Ismailiya. Wiesbaden, 1978; Die islamische
Gnosis. Miinchen, 1982; Die Schia. Darmstadt, 1988.
58 А ш-Ш a x p a c t a h и, M. Книга o религиях и сектах. Ч. 1. Ислам. М., 1984, с. 27,
441; срв. П е е в, Й. История и философия на една религия. С., 1985, с. 37.
59 Турско-български речник. Съст. Н. Вранчев, Г. Гълъбов, Г. Класов, Т. Попов, В.
Шанов. С„ 1952, с. 389.

243
 Ересите и сектите в исляма през XI—XV в. възникнали и се раз­
вили върху основата на сунизма, шиизма и хариджизма, които се
формирали още в ранния ислям. От своя страна сунизмът е основ­
но направление в исляма, ортодоксалното, претендиращо за „пра-
воверност“. Шиизмът (названието идва от арабската дума „шиа“,
която означава „група“, „партия“, „привърженици“) е второто ос­
новно течение в мохамеданската религия, обединяващо последова­
телите на халифа Али. Хариджитите (от арабската дума „харидж“,
„въстаник“) основали най-старата секта в исляма в хода на борби­
те между Али и Муавий, владетеля на Сирия.
Най-масовата шиитска секта била сектата на исмаилитите60, ос­
нована от Исмаил, първородния син на имама Джафар, който
лишил сина си от право на наследство и от достойнство на имам
заради участието му в групировката, която се вдигнала на борба
против сунитските халифи. Така възникнал разкол в структурата на
шиизма. Сектата на исмаилитите признала Исмаил за свой родона­
чалник. Исмаилизмът поддържа, че Аллах е недостъпен за разби­
ране, той е „световен разум“, чието въплъщение на земята са про­
роците Адам, Авраам, Ной, Мойсей, Иисус Христос и Мохамед.
Сектантите не признават шериата като основен закон.
Разклонение на исмаилитите представлява сектата на кармати-
те, която възникнала в края на IX в. в Ирак и се разпространила в
Сирия и Палестина. Сектата обединявала селското население в
Багдадския халифат, което се вдигнало на въстание против управ­
ляващите и богатите. Карматите възприели философската система
на исмаилитите и отхвърлили обредите. Ръководителите на ереста
претендирали, че могат да проникнат в тайните на невидимия свят.
Идеолозите на карматизма съчетавали ислямското вероучение
с философията на неоплатонизма и гностицизма. Всеки човек —
поддържали те — е макрокосмос, създаден от Бога.
Сектата на хашишиуните (асасините) била друго направление,
което се обособило от ереста на исмаилизма. В основата на новата
секта легнала философията на настъпателна и победоносна борба
за разгрома на неверниците, които не приемали исляма. В периода
на кръстоносните походи (1096—1270) те проявили особена жесто­
кост в борбата против рицарите на Западна Европа, поради което
французите им прикачили прозвището „убийци“.
Възникнали и други еретически групировки. От последователи­
те на халифа Хаким (996—1021) се обособила нова ерес. По името
на основателя на групата Исмаил ад Дарази нейните членове били

60 Б е р т е л ь с, А. Е. Насир-и Хосров и исмаилизм. М., 1959.

244
наречени „друзи“. Крайъгълен камък на сектата е учението за единст­
вото на Аллаха, чието въплъщение е халифът ал-Хаким. Друзите вяр­
ват в преселението на душите. Не признават шериата. Не изграждат
мечети и нямат създадена обредност. Свещените книги, които прите­
жават, се четат само от служителите на култа, които им ги разясняват.
Възникнала и получила разпространение ереста на мутализити-
те (от арабската дума „мутазила“, „отдалечавам се“). Нейните сле­
довници били умерени рационалисти, които се борели против ис­
лямското правоверие. Халифът ал-Мамун (813—833) превърнал
мутализитизма в официално вероизповедание в халифата. Опрени
на аргументите на разума, еретиците използвали в борбата против
традиционалистите философското наследство на древна Елада. В
същото време те отстоявали официалните догми на исляма — за
еднобожието, за справедливия съд след смъртта, но се различава­
ли от правоверните относно атрибутите на Аллаха. Те не приемали
антропоморфизма, идеята за предопределението. Мутализитите
осъждали примитивизма и фанатизма.
Много голям представител на арабската научна, философска и
еретическа мисъл, действителен ересиарх бил Абу-л-Валид Моха­
мед ибн Рушд (1126—1196), известен в Европа с латинизираното
име Авероес61. Той се родил в Кордова в семейството на богат
аристократ. Дядо му бил авторитетен правист, върховен съдия в
Андалусия. В съответствие със семейните традиции Авероес тряб­
вало да изучава в университета право и теология, но сърцето му го
влечало към литературата, философията, математиката и медици­
ната. Квалификацията, която придобил, била на възможно най-ви­
сокото през онзи период равнище от развитието на Европейския
континент. Бил великолепен специалист по философия, теология,
право, литература, медицина, астрономия.
Пристигнал през 1153 г. в Мароко, където прочутият медик и
философ Ибн-Туфаил го препоръчал на владетеля Абу-Якуб Юсуф
да подготви коментари върху трудовете на Аристотел. Авероес
подпомагал развитието на образованието и науката, провеждал аст­
рономически наблюдения, които го убедили в кълбовидността на
земята. Той развивал и разнообразна обществено-политическа дей­
ност. Завърнал се в Испания, големият учен заемал важни постове:
през 1169 г. станал съдия в Севиля, а през 1171 г. — в Кордова.
Халифът на Мароко А-Мансул го поканил на работа през 1182 г. и
когато пристигнал, го назначил за свой придворен лекар. Придобил

61 G а η t h i e r, H. Ibn Rochd (Averroes). Paris, 1948.

245
голяма популярност, Авероес предизвикал завистта, а наред с нея
и омразата на ислямското духовенство в халифата на Омайадите,
което го обвинило в ерес, в измяна и отстъпление от вярата на про­
рока Мохамед. Трудовете на учения били обявени за еретически и
отречени. Самият Авероес бил изолиран и подложен на преследва­
не. Ислямските духовници решили да го изпратят в изгнание, а тру­
довете му започнали да изгарят на аутодафе. Поради редица при­
чини, включително и поради закрилата на двореца, преследвания­
та, на които бил подложен, били обезсилени, не го изпратили на
заточение. Но дискриминацията, с която бил обграден, го сломила
физически. Реабилитирали го и го поканили отново на работа в
Мароко. Наскоро след като пристигнал там, той починал на 72-го-
дишна възраст. Погребали го в Кордова. Авероес бил убеден при­
върженик на ереста на мутализитите.
Учен с разностранни интереси и дарования, Авероес бил енцик­
лопедист за своето време. Трактатите, които написал, засягат въп­
роси на философията и теологията, на правото и медицината, на
астрономията и граматиката. Основното му произведение „Опро­
вержение на опровержението“ анализира възгледите на Ал-Газали
за суфизма и ги подлага на унищожителна критика. Подготвил
също съчиненията „Въпроси на философията“, „Проблемът на
времето“. Издал коментари върху трудовете на Аристотел, Пла­
тон, Авицена, Гален. Коментарите му се отличават с дълбочина и
проникновение, характерни за учените от неговата висока класа на
философ.
В качеството на член на ереста на мутазилитите Авероес из­
граждал своите научни концепции върху основата на философията
на Аристотел. За разлика от правоверните мюсюлмани, които от­
стояват примата на вярата, той издига разума като първостепенен
фактор на познанието. „Но разумът — пише големият мислител —
не е нищо друго, освен постижение на съществуващото по неговите
причини и именно това отличава разума от всички други възприе­
мащи сили, така че който отрича причините, трябва да отрече и
разума.“ Във връзка с това Авероес подчертава значимостта на по­
знанието, което според неговите заключения може да бъде завър­
шено едва след като се опознаят причините, понеже силите на се­
тивното познание доставят материал за мислене. „Отрицанието
на това заключение — подчертава Авероес — съдържа в себе си
отрицание на познанието, а ако няма познание, то нищо в този свят
не може да бъде действително опознато.“
Както се вижда, разсъжденията си за разума и неговата роля и
процеса на познанието авторът изгражда в съответствие с постиже­

246
нията на древногръцката философска мисъл, респективно с трудо­
вете на Аристотел и Платон, преведени по това време на арабски
език. Без да се разграничава от исляма, той не противопоставя ра­
зума на религиозната вяра. Нещо повече, опитва се да обоснове
учението за качествата на Аллаха, за монотеизма и пр. Докато пра­
воверните разглеждат Корана като предвечно съществуващ, като
несътворен, Авероес поддържа, че свещената книга на вярващите
мюсюлмани е едно от творенията на Аллаха.
Авероес разграничава философията от теологията, знанието от
откровението в тясна връзка с учението си за двете истини — на
науката и на религията. Според него философията, както и теоло­
гията, притежава правото на самостоятелно съществуване, поради
което те не са длъжни да съгласуват истините, до които достигат.
По такъв начин той мотивира независимостта на науката от рели­
гията — мисъл, която имала определено разкрепостяващо звучене
през онази епоха, когато догмите на исляма притежавали непокла­
тима стойност.
Много важно е да се отбележи, че Авероес различава три степе­
ни на познанието. Първата обхваща риториката, втората —диалек­
тиката, третата — демонстрацията. Онзи, който разчита на ритори­
ката, неразумно подценява разума и се осланя на авторитетите.
Такъв човек не заслужава уважение. Втората степен, включваща
диалектиката, разполага с по-разумна аргументация. Висшата сте­
пен на познанието, достигната по пътя на демонстрацията, не се
задоволява с пантеизма и неговото обяснение за същността на
Бога. Между другото той привежда примера с робинята, която от­
говаряла на въпрос за вярата. На въпроса на пророка, къде се на­
мира Бог, тя отговорила, че той е на небето, превръщайки небето в
негово местопребиваване. „Ако той би се възвисил до строгото
тълкуване на този символ — продължава разсъжденията си Аверо­
ес, — би трябвало да отговори: „Бог е навсякъде“. Като разсейва с
помощта на своя разум последната завеса на сетивната представа,
той би могъл да разбере, че от Бога все още правят телесно същест­
во, когато вместо това, за да го поместят на небето, разпростират
понятието за Бога върху целия свят.“62
Както виждаме, мотивацията, която дава Авероес на филосо­
фията си за Бога и неговата същност, се отличава със своята орто-
доксалност, като в същото време тя притежава определена целена-

62 G a u t h i е r, L. La theorie d’Ibn Rochd (Averroes) sur les rapports de la religion et de

la philosophie. These pour le doctorat es-lettres. Publication de L’ecole des letters
d’Alger, Bullet, de correspon. afric. 41. Paris, 1909, 74—75.

247
 соченост дотолкова, доколкото отхвърля примитивната простона­
родна представа за Божието битие.
Сам Авероес поддържал, че учението му за вечността на света
противоречи на догмата на всяка религия, включително и на исля­
ма, за сътворяването на света от Бога. Ернст Ренан прави опит да
докаже, че учението „За тримата измамници“ (Мойсей, Христос и
Мохамед) било прокарано в първичен вид в трудовете на Авероес63.
Разсъжденията на Авероес за единството на материята и формата
поставят под съмнение учението на исляма за творението, за про­
изхода на света във времето и пространството. Във връзка с това
той оценява движението като изменение и развитие. Важно евристич-
но значение има заключението му за движението като продукт на тран­
сформацията на възможността в действителност. В хода на развитие­
то той открива детерминизма. Авероес отстоява обективната пот­
ребност от самостоятелно критично отношение към обективната
действителност, включително и при изучаването на философските
трудове. Неговите основни разбирания имат дълбоко хуманистичен
характер. В най-дълбоката си същност те спомагат за разкрепостява-
не на съзнанието от средновековните илюзии. Той, Авероес, поставя
основите на авероизма като основно философско направление в За­
падна Европа, което тласва напред възхода на Възраждането.
Ибн ал-Араби (починал 1240 г.) преминал сложния път от су-
физма — мистико-аскетично направление в исляма, към еретизма.
Теоретичен източник на неговата философия е неоплатонизмът.
Като теоретик на суфистическата екзегеза, той се изградил като ав­
торитетен философ-теоретик, който разграничава „Печата на съ­
вършената святост“ (Иисус Христос) от „Печата на мохамеданска-
та святост“ (Мохамед). Със своите съчинения и с практическата си
обществена дейност ал-Араби обосновал езотеризма и безразличи­
ето към религията като особен начин на отношение към действи­
телността. В неговото учение душата и тялото на човека се оценя­
ват като цял един свят, създаден от Бога, като еманация на Твореца
и Промислителя на света. В стремежа на човешката личност към мис­
тично единение с Бога се разрушавала границата между Твореца и
творението. Човекът осъзнавал Бога като абсолютно начало. За ал-
Араби върховен идеал по пътя на съвършенството бил пророкът Мо­
хамед. Според него не съществувало сътворение на света „от нищо“
(ех nihilo), поради което можело да се каже, че „битието на сътворени­
те неща не е нищо друго, освен битието на самия Творец“.

63 Пак там, 1—9.

248
 В будизма еретизмът придобил по-други форми и съдържание
поради конкретните условия, при които Буда развивал своята дей­
ност и предавал учението си на своите последователи. Още при въз­
никването си джейнизмът и будизмът се развивали успоредно с мно-
гобройни секти и движения. Приема се, че още през второто столетие
след смъртта на Буда се появили 17 секти, основани от „лъжеучители“,
съвременници на Буда64. По-късно броят на сектите надминал 30. Това
станало още на втория събор, когато противоречията, които възник­
нали, разделили и противопоставили служителите на новата религия.
През I в. сл. Р. Хр. възникнали двете основни течения, които постави­
ли началото на множество нови групировки. Едното течение било на­
речено „хинаяна“ (малка колесница), другото —„махаяна“ (голяма ко­
лесница). Следовниците на хинаяна спазвали най-строго приетите
догми, докато привържениците на махаяна се отнасяли по-либерал­
но към предписанията. През Средновековната епоха двете направ­
ления, превърнали се в школи, се запазили и развили, като успели
да усъвършенстват своята теологична аргументация.
Възникването и разпространяването на ересите през XI—XV в.
извършило прелом не само в мисловността на хората, но и в цен­
ностната ориентация на обществото, в неговия манталитет и ду­
ховност. Ересиарсите направили пробив в единната идеологическа
система на феодализма и разкрили нови, непознати хоризонти пред
човечеството, за които нямало обяснения в главите на Библията, в
сурите на Корана и в стиховете на Ведите и Упанишадите. Овладе­
ни от разбиранията им за света като цяло, за развитието на приро­
дата и обществото, на човека и човечеството, разкрепостените в
своето съзнание личности вече не се задоволявали с традиционни­
те обяснения на явленията и процесите, а търсели и откривали
обяснения въз основа на нови, рационални анализи и синтези.
Възникналата възможност ересиарси и еретици да се отклоняват
от господстващите обяснения на въпросите, които ги вълнували, пред­
ставлявала ново явление в обществения живот, непознато в дотога­
вашната практика, моделирана от християнството, исляма и будизма.
Единомислието и единоначалието действително продължили да нала­
гат своите концепции, но ересите научили хората да отстояват своите
религиозни и светски разбирания с цената на живота си. В обществе­
ния живот наред с образа на защитника на официалната религия, из­
пълняващ функциите на палача, изпъкнал образът на апологета на
новото мислене, превърнат в мъченик на своите разбирания.

64Б а р т, А. Религии Индии. М., 1897, 136—137.

249
 Ересиарси и еретици, недоволни от официалния светоглед, не­
отговарящ вече на тяхната духовност, отстоявали естественото си
право да мислят самостоятелно, да избират между възможните ре­
шения, които съществували. При онези условия това право все още
се оценявало като престъпление, поради което те се подлагали на
рискове и изпитания. Импулсирани от новата мотивация на своите
мисли и постъпки, те предпочитали огъня на кладите, мъченията на
палачите, изстъпленията на екзекуторите пред измяната на своите
разбирания за живота и неговите ценности.
Ересиарсите и еретиците отстоявали нови хуманни идеи и идеа­
ли за развитието на човешкото общество, за настоящето и бъдеще­
то на света. За пръв път те бранели своето право на независимост,
на самоопределение, на свобода, което властелините на тогаваш­
ния свят не искали да им разрешат. Разбира се, те отстоявали това
право с аргументи, извлечени от арсенала на теологията и, общо
взето, трудно прескачали нейните ограничения. При едно по-дално-
видно, широко мислене на духовните и светските властелини, въз­
никващите фронтове можели да бъдат избегнати, но фанатиз­
мът винаги е търсел и откривал своите врагове, дори и тогава, ко-
гато не ги е имало в практическия живот. Жестокостта и непримири­
мостта, с които се отнасяли към по-иначе мислещите, предизвиквали
естествено противодействие. Затова ересиарси и еретици от жаравата
на кладите доказвали своята правота. Така победите на силните в
онзи момент, на властниците, се превръщали в тяхно поражение в
световноисторически мащаби, в триумф на мъчениците.
Казано накратко, със своя нов, нестандартен начин на мислене
и поведение ересиарсите, надмогвайки ограниченията на времето,
били далечни, но естествени предшественици на гражданското об­
щество, което мъчително бавно се зараждало зад хребета на сто­
летията, в бъдещето. Едва в неговата мащабност се създала въз­
можността хората да придобият правото да избират своята рели­
гия, светогледа си, да се самоопределят, да изявяват своите пред­
почитания или да живеят без религия. Но до установяването на това
общество човечеството било принудено да преодолява океани от
фанатизъм и мизантропия, планини от ксенофобия. Трибуналът на
инквизицията не преставал да вилнее безпрепятствено. Западът и
Изтокът продължавали да се задушават сред дима на кладите, в
които били изгаряни най-добрите синове и дъщери на Европа, мно­
го трудно, почти невъзможно било жертви и палачи да постигнат
разбирателство, да си подадат ръка.

250
 Втори дял
Европа през XI—XV в.

Католическа църква
Прегледът на събитията в Западна Европа през този период започ­
ва с Католическата църква1I, но не завършва с нея най-малко по две
основни причини. Тя е факторът, оказал най-силно влияние върху
цялостния духовнокултурен, обществен, политически и икономи­
чески живот в установените държави на средновековното общество
като цяло. Без съответни познания за нея е невъзможно да се разбе­
ре и оцени правилно духът на цивилизацията на континента, начи­
нът на живот, главните тенденции в историческото битие на наро­
дите, доминиращите събития. В разединена, политически разпокъ­
сана, раздирана от конфликти Централна и Западна Европа Римска­
та курия била единствената обществена институция, която призова­
вала разнородните етнически, социални, класови и други групи към
единство, разбирателство и съгласие.
Значимостта и въздействието на нейната многостранна дейност
нараствала от обстоятелството, че тя била сакрализирана, провеж­
дала се във и от името на Бога, на Христа. Функциите й били не са­
мо душеспасителни, небесни, но и социални, земни. Поради своето
естество на необикновен духовен организъм Църквата вдъхвала на
слабите твърдост, на отчаяните —надежда, на злите —благородст­
во. Тя проявявала открит стремеж да провежда своята дейност над
ограниченията на времето и пространството, да не се обвързва офи­
циално със „силните на деня“ и да брани погазените права на оне­

I Най-новата литература за Католическата църква е сравнително богата. По-под­

робно изложение на събитията през разглеждания период вж, у: С а η о n, W i l l i -
а m, R. History of Christianity in the Middle Ages. New York: Abingdon, 1960; D e a n e s -
II е у, M. A History of the Medieval Church 590—1500. London — Methuen, 1951; F o a k e s, J.,
J. F r e d e r i c k. An Introduction to the History of Christianity, A. D. 590—1314. New
York: Macmillan, 1929; J a n s e η, H. W., J. D o r a, A. J a n s e n. History o f Art and Key
Monuments of the History o f Art. Englewood Cliffs, N . J.: Prentice Hall and New York.
Abrams, 1962; L a t o u r e 11 е, K. S. The Thousand Years of Uncertainty: A History of
the Expansion o f Christianity. Vol. 2. New York — Harper, 1938; R u n c i m a n, St. TThe
Great Church in Captivity. Cambridge — Cambridge Univ. Press, 1968.

2 51
правданите. Обявявала се в защита на бедните и нерядко осъждала
тиранията и установената социална система. Това укрепвало нейния
авторитет. Понякога обаче отделни духовни лица срещу благата на
Земята забравяли идеалите на Небесата.
От XI до XV в. Католическата църква преминала през много ва­
жен, съдбоносен период на победи и поражения. Непосредствено
след разделението на църквите през 1054 г., след провъзгласяване­
то на схизмата настъпили напрегнатите неравностойни конфликти
с империята, предизвикани от решаването на въпроса за инвеститу-
рата. Хронологически противоречията се разразили през двете сто­
летия — XI и XII в. Движението за реформи, предприети от абатст-
вото в Клюни, било друго мащабно събитие. Тринадесетото столе­
тие отбелязало апогея на папското могъщество2. Следващите два
века —XIV и XV, били етап на видим упадък на Католическата цър­
ква. Настъпил Авиньонският плен на папите (1309—1377). Кризата
се разразила още повече при т. нар. „Велик разкол“ или „Велика
схизма“ (1378—1417). За да разреши възникващите затруднения,
Папският престол през цялата първа половина на XV в. организи­
рал прочутите вселенски събори, образували цяла епоха. Началото
им било поставено със събора в Констанц (1414—1418), протекъл
под патронажа на император Сигизмунд. Своя голям връх съборно­
то движение достигнало в Базел (1431—1449) и Ферара — Флорен­
ция (1438—1445). Това били главните събития, които маркирали ис­
торията на Католическата църква по онова време.
Извори за Католическата църква3. По форма и съдържание те мо­
гат да се разделят на н як о л к о групи. Една част от тях включват жи-
вотописи на папите и епископите, друга — документи на папската
канцелария, трета — папски були, грамоти, бреве, четвърта —доку­
менти за Църквата на императорски и кралски канцеларии, пета —
решения на църковни събори, шеста — хроники и анали, седма —

2 Напоследък интересът към Папския престол и неговата роля през периода XI—
XV в. се засилва. Срв. К u h η е r, Н. Lexikon der Papste. Von Petrus bis Pius XII.
Zurich—Stuttgart, 1956; U 1 1 m a n, W. A Short History o f the Papacy in the Meddle
Ages. London — Methuen, 1972; P a s t o r, L. E. Geschichte der Papste seit dem Ausgang
des Mittelalters, neue Aufl. Bd. 1—16. Freiburg im Breisgau, 1955—1961; M a η η , H.
The Lives o f the popes. V. 1—19. London, 1902—1932; S е p е 1 1, F. H. Geschichte der
Papste, 2 Aufl., Bd. 1—6. Miinchen, 1954—1966.
3 Общ преглед на изворите вж. у: G ό 11 е г, Е., К. Н. S с h a f е r. Vatikanische Quellen
zur Geschichte Hof- und Finanzverwaltung 1316—1378. V. 1—6. Paderbom, 1910—1937;
v a n C a e n e g e n , R. C. Kurze Quellenkunde des westeuropaischen Mittelalters.
Gottingen, 1964.

252
трактати на теолози и философи, осма —дневници и др. Това е гра­
мадна документация, съдържаща значителна информация, изпол­
звана за реконструиране на динамичната и съдържателна история
на Църквата й нейния върховен ръководен орган —Папския престол.
Най-древен източник за нейното минало е известната „Книга за
понтифиците на Римската църква“4. Съставена в началото на VI в.,
тя обхваща живота на папите от 483 г., като втората й част достига
до 682 г. По-нататъшните записи, достигнали до 891 г., продължили
с известни прекъсвания. Съставени от официални служители в кан­
целарията на курията, материалите представляват безценна съкро­
вищница от факти не само за личния живот на папите, но и за тяхна­
та обществена дейност, в това число и за цялостния живот на Цър­
квата. Аналогичен характер има и друга поредица —„Дела на епис­
копите“. Както показва нейното заглавие, тя обхваща биографии на
висшите духовни лица, епископите, и затова представлява несъмнен
научен интерес.
През XII в., когато Папският престол се превърнал в първосте­
пенна обществено-религиозна сила в Западна Европа, възникнала
потребността от създаването на подробни животописи на понти-
фексите. Така се появили биографии на папа Адриан IV (1154—
1159), Александър III (1159—1181), Инокентий III (1198—1216), ма­
кар за него животописът да достига до 1208 г. Цитираните биогра­
фии, написани сравнително подробно, са много интересен и съдър­
жателен източник.
По време на Авиньонския плен на папите през XIII—XIV в. по­
ради сложността на обстановката животописът на папите бил изра­
ботван по кратката процедура, но през втората половина на XIV в.
положението се променило. Тласък на изворовата продукция дал
Урбан V (1362—1370), който подготвял условията за напускане на
Авиньон и за завръщане в Рим. Амори Оже се заел да подготви жи­
вотописи на папите до 1321 г. Поредицата носела заглавие „Дейност
на римските папи“5. Тя е нов ценен източник за участието на Пап­
ския престол при решаването на назрелите въпроси на континента.
Много ценни моменти от дейността на отделни папи, а също и
на Църквата като цяло и на нейните органи в частност са разпръс­
нати в аналите и хрониките, писани в отделните държави на Европа.

4 Liber pontificalis. Ed. L. Duchesne. 2 Vol. Paris, 1886—1892; ed. Th. Mommsen. — In:
Monumenta Germaniae historica. Berlin, 1898; ed. italiana: L. Duchesne. Liber ponti­
ficalis, part. 2-a. Sienna, 1935.
5 Acta Romanorum Pontificum. Series III, t. 1—13. Roma, 1943—1971; vol. 13, t. 2.
Roma, 1971.

253
Съчинението на чешкия доминиканец Мартин Опава (Тропау)
„Хроника на папите и императорите“ съдържа любопитни сведения
за живота на Църквата. Поради обстоятелството, че Мартин Опава
станал папски капелан, а след това архиепископ на Гнезно, той по­
лучил достъп до огромно количество информация, която обработил
и систематизирал. Запазена в многобройни преписи, хрониката на
Мартин Опава придобила голяма популярност и поставила начало­
то на специален род хроники, наречени „Мартиниански хроники“ —
наименование, доказващо тяхното високо качество. Към 1320 г. ано­
нимен автор подготвил „Хроника на папите и императорите“.
Широко използван от изследователите извор е един особен тип
документи, влезли в изворознанието под наслов „Апостолически
грамоти“. Под това заглавие се разбират не само грамоти, а и раз­
лични други произведения — були, разделяни от специалистите на
отделни групи: конституции, енциклики, декрети, декреталии. Осо­
бен род образуват малките грамоти, наричани бреве. Всички тези
материали съдържат сведения от разнообразно естество.
Друга категория извори, притежаващи изключителна ценност,
са царствените грамоти на френските крале, издавани по различни
поводи. Понеже грамотите на френските владетели Пипин Къси и
Карл Велики за образуването на папската държава не са запазени,
особен интерес предизвиква сред историците на Църквата прочути­
ят „Пакт потвърждение“ на Луи Благочестиви, грамота, потвържда­
ваща даренията на Карл Велики.
Актовете на църковните събори6 също са неоценим източник за
възстановяване различни страни от живота на средновековната
църква. В тази насока първостепенно значение имат документите от
съборите в Пиза (1409 г.), в Констанц (1415—1418)7, в Базел (1431—
1447), Ферара — Флоренция (1438—1445). Фактите за някои от събо­
рите се обогатяват от допълнителната информация, която изнасят
участници в тях. В „История на Базелския събор“ на Еней Силвио
Пиколомини, впоследствие папа Пий II (1458—1464), са включени
много сведения, които не се срещат в официалните актове. За събо­
рите в Пиза и Констанц могат да се научат нови неща от трудовете
на епископ Пиер Алиако (1350—1420), на Жан Жерсон (1363—1429)
и други участници в събитията.

6 F r а η z е п, A., W. Μ ϋ 11 е r. Das Konzil von Konstanz. Freiburg, 1964; F r a n z e n,

A. Das Konstanzer Konzil. Probleme, Aufgaben und Stand der Konzilsforschung. — In:
Concilium, 1, 1965, 555—574.
7 C e c ο n i, Eug. Studi storici sul Concilio Firenze, 1869; V a η n u t е 11 i, V. In concilio
die Firenze. Roma, 1899; G i 11, J. The Council o f Florence. Oxford, 1964.

254
 Особен дял извори съставляват аналите. За периода от 1061 до
1303 г. доминиканският монах Бартоломео Лукски подготвил „Цър­
ковни анали“, пресъздаващи съществени моменти от историята на
Църквата по онова време. Авторът изградил своето повествование
въз основа на архиви, съхранени в абатства на Италия и Франция.
Това повишава тяхната фактологическа стойност.
В количествено отношение фактологията се обогатява от мно-
гобройните хроники, появили се в абатствата на религиозните орде­
ни. Техните автори записвали доста подробно събитията, които ста­
вали по времето, през което живеели. Такъв характер притежават
различни жития на светци, на основатели на ордени, статути на ор­
дени, папски були за тяхното учредяване, списъци на абатите, на брат­
ствата и пр. Списъкът на братята в абатството Клюни например прет­
ворява времето от 910 до 1244 г. и съдържа любопитни вести от раз­
нообразно естество. Друг извор за това абатство представлява
„Клюнийска хроника“ за ордена през XIV в. Тя съдържа жития, пис­
ма, статути на ордена. Св. Бернард Клервоски (ок. 1091—1153), ос­
новател на абатството Клерво в Бургундия, съставил статут на Ор­
дена на цистерцианците и огромно количество писма, писани по
различни поводи, съдържащи много интересна информация.
Доминиканецът Бернард Ги8, починал през 1331 г., инквизитор в
Тулуза, епископ, съставил различни творения: „Каталог на папите и
императорите“, „Цветя на хрониките“, както и отделна хроника на
Доминиканския орден. Той написал изложение за дейността на ин­
квизицията, списък на доминиканските абатства, различни писма.
Единствено по рода си произведение е трактатът му „Практика за
разследване на еретическите заблуждения“, подготвен през време­
то от 1321 до 1323 г. Трактатът представлява ръководство на ин­
квизитора за провеждането на разпити на обвинените в ерес. Позна­
вателната стойност на творението се изразява не само в многоброй-
ните факти, които съдържа за делата на инквизицията, за нейната
организация, но и за учението на отделните еретически групировки
във Франция.
В структурата на документацията, набирана през столетията за
Католическата църква, влизат и дневници на съвременници, които
описват подробно събитията. Такъв характер има творението на
Стефано Инфесура (ок. 1436—ок. 1500) и Йохан Бурхард (ок. 1450—

8D е 1 i s 1 е, L. Notice sur les mss. de Bernard Gui. N otices et extraite des mss. T. 17, 2,
Paris, 1879,169—455; Memoires sur les ouvrages de Bernard Gui. Memoires de L’Ac. des
inscriptions, 1877, juin—aout.

255
 1506). Стефано Инфесура9бил римски магистър, поддръжник на ан-
типапската коалиция на Колона. Неговият „Дневник на гр. Рим“
претворява живота на папството от 1294 до 1492 г. Съвременник на
събитията, авторът предава подробно ежедневието на курията, но
от противникови позиции. Спира се подробно на моралната поква­
ра, обхванала ръководни среди на курията. Йохан Бурхард пък под­
готвил „Дневник на Римската курия“. В него се описват събитията
от 1483 до 1506 г. Наред с данни, извлечени от дневника на Стефано
Инфесура, са прибавени множество нови факти, които хвърлят свет­
лина върху политическата ориентация на римските папи. Това при­
дава на творбата уникален характер.
Многобройните изворови колекции, описващи живота и дей­
ността на Римската курия, на Католическата църква, са оповестени
в авторитетни издания, които ги правят достъпни за специалистите
и за всички, проявяващи интерес към историята на Църквата. Една
част виждат бял свят в „Германски исторически паметници“101—
най-авторитетната поредица в Европа. Друга част са оповестени в
„Патрология Латина“ на абат Мин11. Актовете на църковните събо­
ри са направени достояние на света чрез меродавното издание на
Йоан Батиста Манси „Светите събори. Нова и пълна поредица“12.
Интересуващите се от темата са улеснени от несъмнено по-удобно­
то за справки от тежките фолианти на Манси издание на Карл Йо-
зеф Хефеле „История на съборите13немска и френска едиция“. Дву-
томникът на А. Потхаст „Регеста понтификум романорум“14 не се
нуждае от специално отбелязване поради своята незаменимост.
Шесттомната поредица на Е. Кьолер и К. Шефер „Ватикански изво­
ри за историята на папския дворец и управлението на финансите,
1316—1378 г.“, е издадена от 1910 до 1937 г. в Падерборн.
Макар изворовата база на Католическата църква през Среднове­
ковието да е обогатена вече с огромни колекции, трябва да се приз­
нае, че известни фактографски и фактологически констатации, нап-

9 Stephanus Infessura. Diarium urbe Romae. Ed. Tomasini. Roma, 1890; Burchardus
Argentinensis. Diarium curiae Romanae. Ed. L. Thuasne. Paris, 1883—1885.
10 Monumenta Germaniae histirica (500—1500). Hanover, 1840 fF.
11 M i g n e, J. P. Patrologiae cursus completus. Series Latina, t. 221. Paris, 1844—1864.
12 M a n s i, J. D . Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectio. Florentiae et
Venetiis, 1759—1798; Reproduktion et conjinuatio L. Petit et J. B. Martin. Vol. 32—53
(59). Paris — Leipzig, 1901—1912, .
13 H e f е 1 е, C h., J. D o m, H. L е c 1 e r c q. Histoire des conciles. Studii et texte. Vol. 10.
Paris, 1907-1908.
14 Regesta Pontificum Romanorum inde ab post Chr. natum 1198, ad. a. Vol. 1—2. Ed.
Aug. Potthast. Berolini, 1874—1875.

256
равени от френския историк по църковно право Габриел льо Бра в
доклада му „Проблемът за институциите на средновековното хри­
стиянство“, изнесен на 27 август 1960 г. на XI международен конг­
рес на историците в Стокхолм, все още не са загубили значение. Раз­
бира се, не става дума за известното конфесионално пристрастие на
автора при поставянето и решаването на проблемите, а за разглеж­
дането на целия комплекс от нерешени въпроси, които все още из­
пъкват пред историците медиевисти, изучаващи социалните функ­
ции на папството и свързаното с тях движение на различните слое­
ве на населението в Западна Европа.
Медиевистът изследовател може да се съгласи с констатацията
на Льо Бра, че макар книжният пазар в Западна Европа и САЩ да е
наводнен с всевъзможни издания от католическо и прокатолическо
естество, е наложително да се пристъпи към многотомна публика­
ция на документи по историята на Църквата. Уместно е предложе­
нието му да се обнародват ред колекции, съдържащи всички реше­
ния на Папския престол, всички постановления на съборите — все­
ленски и поместни, данните за лицата, взели участие в съборите, а
също резултатите от приетите решения. Приемлива е идеята да се
издадат документи, характеризиращи всекидневния живот на цър­
ковните диоцези, ръкописите, съхранявани в абатствата, уставите
на самите абатства, текстовете, които регулират църковните цере­
монии, каноните на Църквата заедно с коментарите на канонисти-
те. Особено важно значение има искането на Льо Бра да се публику­
ват архивите на църковния съд, решенията на инквизиционните съ­
дилища, разпръснати в разнообразни картуларии и хроники, адми­
нистративни и други отчети, разпорежданията и кореспонденциите
на папите, архиепископите, епископите, абатите и лицата, свързани
с Църквата и нейната дейност.
Както може и да се очаква, източниковедската програма, пред­
ложена от Льо Бра, има за задача да доведе до обективно проучване
на социалните процеси и явления, а не да служи на ограничени апо-
логетични задачи. Това е обяснимо, като се държи сметка за мето-
дологическата ориентация на историците на Папството, както и за
целите, които те преследват. Във връзка с всичко това признанието,
според което висшите степени на Католическата църква са проуче­
ни достатъчно, но реалните отношения и връзки в Християнската
църква на най-ниско равнище остават неосветлени, заслужава вни­
мание. Според Льо Бра организацията на Църквата като посредни­
ца между земния и небесния свят била един от най-важните обекти
за изучаване, но структурата и животът на институциите, на тайнст­
вата, респективно кръщение, конфирмация, изповед, причастие и

17 История на Средновековния свят 257

др., в които „протича всекидневният живот на християните“, все още
не били станали предмет на внимателно изследване, макар да били
„същност на религиозния живот“. Ученият теоретик препоръчва да се
пристъпи към изследване живота и на нисшия клир, като се подхожда
диференцирано, да започне разглеждане на положението на енориа-
шите. Това можело да помогне за по-дълбоко разбиране на новите яв­
ления в живота на феодалното общество —упадъка на властта, раз­
витието на градове, освобождаването на селяните и др.
Безспорно при оценката на Католическата институция следва да
се изоставят някои традиционни представи, основани на повърхност­
ното познаване на изворите, и да се пристъпи към комплексно про­
учване на социалните процеси и явления. Така обикновените разби­
рания за тази епоха най-малко следва да бъдат коригирани.
Историографски проблеми. Огромната литература за историята на
Католическата църква през интересуващия ни период по научна
ориентация, конфесионална принадлежност и други критерии може
да се раздели на различни основни групи. От конфесионална гледна
точка тя се дели на 3 части. Едната принадлежи на католически ав­
тори, другата —на православни, третата —на протестантски. Що се
отнася до гражданската историопис, която, общо взето, е бедна от­
към автори и изследвания, в нея се открояват няколко течения, ди­
ференцирани по научен признак и методологическа принадлежност.
Както трябва да се очаква, групата на католическите изследова­
тели е най-многобройна и разполага с най-богата изследователска
продукция. Тезите, застъпвани от тях, са известни. Отстоява се раз­
бирането за вселенската власт на римския папа, за превъзходството
на духовната власт над светската, на папата над императори и кра­
ле. Разработва се и се обосновава схващането за супремацията на
папата, за неговата непогрешимост, за отпадането на Източната
църква от Западната, за схизматичния облик на Православната цър­
ква. През Късното възраждане платформата на Католическата цър­
ква се разработва последователно и мащабно от служители на пап­
ския престол като Цезар Бароний (1538—1607) в неговите „Църков­
ни анали“, кардинал Белармин (неизв. — 1621) и Жан Бенин Босюе
(1627-1704).
Големият въпрос за разделението на Църквата, за схизмата за­
нимава учени от двете групи: прокатолическата и антикатолическа-
та. В противовес на трактовките на А. Гфрьорер, отстояващи позиции­
те на курията за вината на патриаршията, А. Пихлер в „История на
църковното разделение между Ориента и Запада“ (т. I — II. Мюнхен,
1864—1865) смята, че разделението било породено от властнически-

258
 ге амбиции на папите. В тритомната си биография „Фотий, пат­
риарх на Константинопол“ (Регенсбург, 1867—1869) Й. Хергенрьо-
| ер обвинява за схизмата патриаршията.
В настъпателна борба с историците на Реформацията разработ­
ват своите трудове Игнаций фон Дьолингер, К. Хефеле, К. Хефлер,
И. Янсен, X. Брук, X. Денифле, X. Гризар. Разбира се, изброените
автори са учени от различна величина, с нееднакъв принос в исто­
риографията, но стремежът на повечето от тях е да изграждат свои­
те изводи върху базата на документални свидетелства. Естествено
някои от трудовете на историците от тази школа, свързана с Вати­
кана, носят голяма доза конфесионална пристрастност, която им
пречи да направят спокойно и приемливо своите изводи. На осно­
вата на изворите пишат своите трудове А. Тайнер, А. Гфрьорер и др.
Сравнително по-голяма толерантност, по-спокоен академичен
дух вее в проучванията на най-новите модерни изследователи на Ка­
толическата църква. Това се отнася за творци от ранга на Л. Брейе,
А. Аман, Р. Морген, Р. Мансели, О. Капитани.
През 1954 г. в САЩ излиза монографията на католическата мо­
нахиня Мери Жуст „Рим и Русия“. Френският католик Д. дьо Рай-
полд отстоява романтични тези за мисионерската дейност на Като­
лическата църква в Русия. Поради богатия документален материал,
с който оперира, интерес предизвикват трудовете на П. Пирлинг за
иапството и Русия. Приносен характер притежават също разработ­
ките на О. Одолжилик, О. Халецки, Н. Андреев.
Началото на антикатолическото направление в протестантската
историопис било поставено още през епохата на Реформацията.
Най-активни и последователни негови представители станали луте-
рани, калвинисти, англикани. Автори от категорията на Филип Ме-
ланхтон (1497—1560), Себастиан Франк (1499—1549) и Матиас Фла-
ций (1520—1575) разработвали проблемите от позициите на новата
лутеранска теология и оценявали отрицателно цялата дейност на
Католическата църква, а движенията против нея разглеждали като
борба против консерватизма, невежеството и тиранията. Първата
обосновка на новата платформа на Църквата била разгърната в „Маг-
дебургски центурии“, 13-томна лутеранска история на Християнската
църква, подготвена от група теолози под ръководството на Матиас
Флаций, убеден последовател на М. Лутер. По същество трудът
представлява енциклопедия, в която събитията се проследяват по
векове. Написан на латински език, той е отпечатан в Базел през
1559—1574 г. Подготвен е от непримирими антикатолически и анти-
папски позиции. Макар научното равнище на изданието да не е ви­
соко — от постановките вее фанатизъм, проявен е субективизъм в

259
анализа на изворите, среща се елементаризиране на явленията, —то
изиграва голяма роля в развитието на протестантската историогра­
фия и поставя фактически нейните основи.
Критично се отнасят към миналото и настоящето на Католиче­
ската църква редица протестантски философи и историци, които
проучват нейния живот, разработвайки конкретни проблеми на про­
тестантските деноминации. С безспорна международна известност
се ползват трудовете на Ернст Трьолч (1865—1923), Макс Вебер
(1864—1920), Паул Тилих (1886—1965). Всички те проявяват стремеж
да развиват теоретичните основи на различните течения на протестан-
тизма чрез ретроспективния анализ, отричайки идеологията и практи­
ката на Църквата.
Историците на православието, които засягат миналото на Като­
лическата църква в своите трудове, не са много, но те трябва да се
споменат, защото създават направления в историческата литерату­
ра и лансират тези, които не могат да бъдат отминати с мълчание.
В своите проучвания Евгений Голубински (1834—1912) въз основа на
изворови сведения засяга контактите между Католическата и Пра­
вославната църква. От позициите на либерализма големият руски
учен създава своя актуален и днес основен труд „Краткий очерк ис­
тории православнмх церквей болгарской, сербской и румьшской
или молдовалашской“ (М., 1971), проследява взаимоотношенията
между Папския престол и църквите в България, Сърбия и Влахия. В
подобен дух тази тематика е изяснена и в другия фундаментален
труд на Е. Голубински „История русской церкви“ (т. 1—2. М., 1880—
1917).
В много страници са проследени връзките между католицизма и
православните църкви в двутомника на професора от унивеситета в
Черновиц Евсевий Попович „Onha црквена исторща“ (Сремски
Карловци, 1912). В хронологическа последователност и генетична
връзка са описани вътрешни събития от историята на Католическа­
та църква, притежаващи междудържавно значение. Това се отнася и
за определена част от проучванията на Иван Снегаров (1883—1971),
по-конкретно за „Кратка история на съвременните православни
църкви“ (т. 1—2. С„ 1944—1946). Валидно е и за „Кратък историче­
ски очерк за поместните православни църкви: румънска, гръцка, ал­
банска, полска, финландска, чехословашка и бившите прибалтийски
църкви“ (С., 1948).
През епохата на Просвещението се зародила нова насока в науч­
ната литература, направила опит да оценява събитията, като се ста­
рае да надмогне двете основни концепции, сблъскали се дотогава —
католическата и лутеранската. Готфрид Арнолд (1666—1714), по­

260
следовател на сектата на пиетистите, подготвил „Безпристрастна
история на църквите и ересите от началото на Новия завет до 1688 г.
от Христа“, издадена в Цюрих през 1688 г. В този труд се отхвърлят
установените традиции на католицизма. Символите се обявяват за
чужди на истинското християнство. Причината за възникналите от­
клонения Г. Арнолд търси в практиката на Католическата църква,
от една страна, и в дейността на М. Лутер и Ф. Меланхтон, от друга.
В общи линии от подобна гледна точка проследява събитията Вайт
Лудовиг фон Зекендорф, а до известна степен Аугуст Херман Фран­
ке и някои други изследователи.
Автори евангелисти, отличаващи се с великолепно познаване на
средновековната епоха, обръщат внимание върху взаимоотношенията
между Западна Европа и Източната църква. В това отношение реди­
ца нови моменти са разработени от Е. Бенц, Р. Щуперих, В. Шпулер
и др. В Германия Леополд фон Ранке (1795—1886) започнал да пише
многотомна „Световна история“, но достигнал в 1885 г. до V том. В
своето произведение, като и в други работи той доказва подкопава­
нето на авторитета на папата, проследява драмата на Великия раз­
кол, описва смутовете в Англия, Франция и Германия. При все това
авторът не проявява стремеж да представи превратно Римската ку-
рия. „В тази епоха на всеобщо разложение — пише големият исто­
рик —погледите отново се обърнали към папството като единствен
авторитет, който още се признавал почти навсякъде.“ Колкото и не­
вероятно да изглежда на пръв поглед, Л. фон Ранке издига на пре­
ден план идеята за близостта, за сходствата на лутеранството с ка­
толицизма и се опитва да го докаже в лекциите, които чете на вла­
детели, изповядващи католицизма. Самата католическа рефлексия
на Реформацията той обяснява с условията на времето, с особено­
стите на епохата, с гъвкавостта, устойчивостта и приспособимост-
та на Църквата. Ученият подчертава, че Римската църква промени­
ла своята същност: формирал се нов образ на папата. Сблъсквали
се дейците на Реформацията и обновеното папство: две самостоя­
телни сили. Тази постановка на въпроса е интересна и заслужава
внимание, защото принадлежи на един от най-големите историци
на Европа.
Между огромния брой проучвания върху историята на Католи­
ческата църква, които се отличават с безспорните си научни качест­
ва, заслужава да се отбележат множество монографии, написани от
германски, италиански, английски, американски и други автори.
Върхът на научните изследвания по темата достига Лудвиг фон
Пастор (1854—1928) със своята написана на немски език в 16 тома
„История на папите след края на Средновековието“, изградена вър­

2 61
ху много извори, неизползвани преди него в по-голямата си част.
Първото издание излиза през 1886—1932, а от 1955 г. започва да се
печата осмото издание. Публикацията на католика Л. фон Пастор —
професор в университета в Инсбрук от 1887 г., а до 1901 г. директор
на Австрийския исторически институт в Рим, е уникална, тя няма
равна на себе си в историографията както по своята мащабност,
така и по качествата си. Друга публикация на немски език в 3 тома е
на Ерих Каспар „История на папството от началото до върха на не­
говото световно господство“ (Тюбинген — Дармщад, 1930—1956).
Тя също притежава значителни научни качества.
Поредица животописни очерци за папите обогатява не само ин­
ституцията на курията, но и на цялата Църква. В тази насока специ­
ално отбелязване заслужават „Гледището на папа Йоан XXII
(1316—1334) за Църквата и държавата“ на Г. Фротшер (Грюнберг,
1932), на Й. Халер „Григорий VII и Инокентий III“ (Щутгарт —Бер­
лин, 1922). Интерес предизвиква също трудът на Г. Хофман „Папа
Пий II и църковното единство с Изтока“.
В марксистката историография проблемите на Католическата
църква се разработват в съгласие с възгледа за базата и надстрой­
ката, за класите и класовата борба, за религията като „опиум за на­
родите“. Специализирани проучвания за развитието на Църквата
през средновековната епоха, изградени върху извори — познати и
непознати, — трудно могат да се посочат. Три монографии, значи­
телно претоварени в идеологическо отношение, заемаха централно
място в съветската историография. Едната е на С. Г. Лозински „Ис­
тория папства“ (М„ 1961), другата — на Д. Е. Михневич, „Очерки из
истории католической реакции (иезуитн)“ (М., 1955), третата на
И. Р. Григулевич, „История инквизиции (XIII—XX вв.)“ (М„ 1970).
Те са далеч от възможността да представят обективно сложната и
противоречива история на Църквата през Средновековието. Малко
по-различен облик притежава монографията на Б. Я. Рамм „Пап-
ство и Русь в X—XV веках“ (М. — Л.,1959). Тя е създадена въз осно­
ва на извори, но притежава доста войнстваща непримиримост, ха­
рактерна за времето, когато е написана и обнародвана.
Изключение прави гритомната монография на Едуард Винтер
„Папството и Русия“ (Берлин, 1960—1961, 1972)15. Тя се отличава с
голяма познавателна стойност, изградена е върху значителна факто-
логическа база и не страда от идеологическа пристрастност, макар
авторът да е бил католически духовник, напуснал Църквата.

15 W i n t е r, Ed. Rusland und das Papsttum. Teil 1—3. Berlin, 1960—1961, 1972.

262
 Прегледът на научната литература дава основания да се напра­
ви заключението, че в историографията са натрупани значителен
брой изследвания за Католическата църква през XI—XV в., написа­
ни от различни методологически позиции. Това показва, че застъпе­
ните гледни точки отразяват различни схващания. Върху основата
на постигнатото могат да се очакват нови многотомни изследвания,
които да разкрият многостранната история на папството в светли­
ната на цивилизационните процеси, на културологията, на новия
начин на живот, изграждан чрез урбанизацията на човешкото об­
щество.

Корени на промените. В началото на Възходящото средновековие в

учението, организационната структура и практическата дейност на
Католическата църква настъпили съществени подобрения. Време­
то, когато начело на Църквата според оценката на кардинал Цезар
Бароний стояли авантюристи, шарлатани и убийци, отминало без­
възвратно в историята. Папският престол започнал да се оглавява
от държавници, стратези и тактици, интелектуалци и хуманисти,
които си поставили за задача да реорганизират институцията, да
укрепят нейния авторитет и да приведат цялостната й дейност в
съответствие с новия етап на развитие, в който навлязла Европа, а
заедно с нея и човечеството. Дълбоко отражение върху преустрой­
ството на живота в Църквата дали понтифексите Григорий VII
Хилдебранд (1073—1085)16, Инокентий III (1198—1216)17 Григорий
IX (1227—1241)18и редица други големи нейни ръководители, които
издигнали мощта й до неподозирани висоти.
Върху икономическата, обществената, етническата и духовно-
културната структура на обществото голямо влияние оказало пре­
устройството в идеологическия живот, развитието на образовател­
ното и просветното дело. Успоредно с августинизма, представян от
Ал. Гелски и св. Бонавентура, постепенно като официална теология
се наложил томизмът. Схоластиката като образователна система
процъфтявала. Създадена била изключително сложна многоаспект-

16 М a r t е η s, W. Gregor VII, Bd. 1—2. Leipzig, 1894; F I i c h e, A. La reforme gre-

gorienne. T. 1—3. Louvain—Paris, 1924—1937; Studii gregoriani... Vol. 1—4. Roma,
1947-1952.
17 L u c h a i r e, A. Innocent III. Vol. 1—6. Paris, 1904—1908; H a 11 е r, I. Innozenc III
(Meister der Politik). Bd. 1, 2 Aufl., 1923; T i 11 m a η η, H. Papst Innozenz III. Bonn,
1954; K e m p f, F. Papsttum und Kaisertum bei Innozenz III. Rom, 1954.
18 В a 1 a η, P. Storia di Gregorio IX e dei suoi tempi. Modena, 1872; F е 11 e η, I. Papst
Gregor IX. Freiburg, 1886.

263
на философска доктрина, която си поставила за задача да синхрони­
зира научното дело на древногръцкия философ Аристотел с истини­
те на християнството.

Папският престол и империята19. Разделянето на двете църкви през

1054 г. изострило още повече и без това задълбочаващите се проти­
воречия между Изтока и Запада, но не успяло да отслаби могъщест­
вото на Папския престол, а заедно с него и на цялата Католическа
църква. В новите условия на живот, настъпили в Западна Европа,
укрепнала още повече курията в Рим — ръководният център на
християнството в неговата западна форма. Папа Стефан X, който
заемал престола за кратко време (3 август 1057 — 29 март 1058),
проявил стремеж да заздрави положението. Важна роля в оздрави­
телните процеси започнал да играе кардинал Хумберт, началник на
папската канцелария. При провеждането на новите тенденции на­
раснало влиянието на субдякона Григорий Хилдебранд, бъдещият
папа Григорий VII, който искал да реформира Църквата.
Избирането на новия папа Николай II (1059—1061) разкрило още
по-широки възможности за преустройство. Като потърсил подкре­
пата на онези обществени сили, които били недоволни от същест­
вуващото положение — нарасналата разпуснатост на духовенство­
то, увеличилата се симония, продажбата и купуването на йерархи­
ческите степени и длъжности и пр., — той пристъпил към провеж­
дането на известни реформи. Недоволството на определени общест­
вени кръгове не намаляло, защото папата водел двойствена полити­
ка. Сам той станал ръководител на Църквата под натиска на гер­
манския император, който пък желаел да я освободи от силното
влияние на едрите италиански магнати.
Конфликтите между Папския престол и империята, които отдавна
зреели, били подсилвани от много предпоставки. Основният въпрос
обаче се свеждал до решаването на въпроса за инвеститурата, за пра­
вото на императорите да въвеждат в длъжност и сан висшите духовни
лица — епископи и абати, което всъщност ги поставяло под зависи­
мостта на светската власт. Църковниците проявявали вече нескрит
стремеж да отхвърлят зависимостта от императора и да започнат са­
мостоятелно да решават възникващите проблеми на християнството.
От друга страна, в курията не били пресекнали намеренията да
подчинят светската власт на духовната, империята на Папството.

19 F и η k, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte. Paderborn, 1911, 297—314; G 1 o g e r,

Br. Kaiser, Gott und Teufel. Berlin, 1976, 11—32; W е r n е r, E. Zwischen Canossa und
Worms. Staat und Kirche 1077—1122. Berlin, 1973, p. 69 und Fg.

264
 Старата идея за създаване на световна католическа монархия не
слизала от дневен ред. Теорията за двата меча била трансформира­
на в учението за двете глави — духовната и светската. Тенденцията,
която се формирала, вече надхвърлила искането за едновременно
признаване на папата и императора. Тя поставяла въпроса за пре­
възходството, супремацията на папата като владетел на света. Тази
идея получила опора поради обстоятелството, че влиянието на Пап­
ския престол се разширило още повече след като към християнст­
вото били приобщени нови народи и държави. Покръстени били
унгарци и поляци. На него били вече подчинени народите на Скан­
динавския полуостров: шведи, датчани и норвежци.
Латеранският събор (1059 г.) издал декрет, по силата на който
единствен избирател на папата ставали не светските поземлени маг­
нати, а конклавът на кардинал-епископите. Императорът запазвал
само правото да утвърждава новоизбрания понтифекс. На практика
гози декрет ликвидирал влиянието на едрите земевладелци и на
императора във вътрешния живот на Църквата, в решаването на
нейните устройствени и управленски проблеми.
В изпълнение на взетото решение започнало отделянето на ду­
ховната институция от светската, от империята. Симонията била
отхвърлена. В движението за реформи нараснало значението на
Клюнийското абатство в Бургундия. То обединявало повече от 3000
абатства в Европа и прераснало в голяма духовно-политическа
сила. Материалният стабилитет на монасите пораждал потребност­
та от изграждане на могъща църковна институция, от силна власт
на папата, чиято воля трябвало да се изпълнява от всички светски
господари. Върховният ръководител на Църквата трябвало да се
превърне в абсолютен суверен. Освен това строгият устав на братя­
та клюнийци, сплотил множество абатства в Италия, Германия,
Франция, Испания и Англия, изключвал всякаква намеса на светски
сеньори и епископи във вътрешния живот на абатствата. Братята от
абатството отправяли повелителни искания за въвеждане на цели-
бат, безбрачие на духовенството, за отхвърляне на симонията. Те
били радетели за духовна просвета. За тази цел основавали учебни
заведения, откривали библиотеки, които постоянно обогатявали.
Издигали искания за най-строга дисциплина и спазване на морала.
Идеите на клюнийското братство били реализирани от брата на
абатството Григорий Хилдебранд, избран за папа и управлявал
Църквата под името Григорий VII (1073—1085). Той бил дълбоко
убеден привърженик на теокрацията, един от най-големите ръково­
дители на Католическата църква през столетието. Оформил се като
далновиден политик, стратег и тактик. Станал монах през 1047 г. и

265
преминал на страната на клюнийците, защото намирал, че Църква­
та трябва да бъде реформирана, за да може да ръководи цялостния
живот на Европа. Още при понтификата на Лъв IX (1049—1054) Хил-
дебранд се превърнал във фактически ръководител на вътрешната
и външната политика на институцията. За просперитета на Папския
престол използвал противоречията на континента, като сам инспи­
рирал умело и прикрито част от борбите между политическите гос­
подари.
През 1060 г. той въвел целибата, безбрачието на духовенството,
като задължителен не само за монасите, но и за свещениците. Така
той гарантирал целостта на църковната собственост върху земите.
Заздравил дисциплината, укрепил единството.
Вече като папа, той издал декрет през 1075 г. за отмяната на
светската инвеститура. Отменил правото на императори и крале да
утвърждават новоизбраните епископи и абати. По силата на реше­
нието утвърждаването на званията на духовните лица се предоста­
вяло единствено на папата. Отмяната на инвеститурата била по­
срещната с недоволство от германския император Хенрих IV
(1056—1106), който предприел незабавни мерки в защита интереси­
те на светската власт. По искане на императора на църковния събор
във Вормс през 1076 г., в който взели участие немските епископи и
аристокрацията, папа Григорий VII бил обявен за свален от престо­
ла. От своя страна папата свикал църковен събор на епископите от
Франция и Италия в Рим и обявил император Хенрих IV за отлъчен
от Църквата, а поданиците му освободил от задължението да му се
покоряват. Започнал ожесточен конфликт между папата и импера­
тора, от който умело са възползвали враговете на императора.
Император Хенрих IV се оказал изолиран. Мнозинството от ед­
рите феодали в Германия се отказали от него, не го подкрепили го­
ляма част от епископите и абатите. Поради това той трябвало да
търси опрощението на папата. В началото на 1077 г., на 25 януари,
Хенрих IV, придружен от малка свита, облечен във власеница на
разкаял се грешник, унизен, бос, в продължение на три дни прека­
рал пред вратата на замъка Каноса, за да бъде приет от папа Григо-
рий VII. Най-сетне могъщият властелин го приел и му опростил
греховете.
Помирение между светската и духовната власт обаче не настъ­
пило. Големият конфликт не бил премахнат, а само отсрочен. Не
след дълго императорът възобновил борбата. Папата отново ли­
шил императора от своята подкрепа, обявил го за свален, освобо­
дил князете от клетвата за вярност и ги призовал да изберат нов
император. След като разгромил новоизбрания император Рудолф

266
ПГвабски, който паднал убит, Хенрих IV преминал в атака. Настъп-
майки победоносно в Италия, той принудил папата да търси спасе­
ние в гр. Салерно, където през 1085 г. той починал като изгнаник.
В резултат от дейността на папа Григорий VII Църквата укреп­
нала и Римската курия се превърнала във важен фактор в полити­
ческия живот на Западна Европа.
През това време взаимоотношенията на Германия, Италия и
11апството преминали сложен и противоречив път на развитие и ут­
върждаване. Макар в различните страни феодалните отношения да
се налагали с различна сила, в края на краищата те се укрепили
окончателно и започнали да определят начина на живот в герман­
ското и италианското общество. В процеса на развитието и налага­
нето им Църквата играела важна роля. В лицето на висшето духо­
венство — папата, архиепископите, епископите и абатите — тя се
превърнала в едър феодален владетел, неразделна част от управля­
ващата феодална аристокрация. Противоречията между германски­
те императори и римските папи имали инцидентен характер и не
изменяли сложната религиозна и социална същност на Църквата.
През последните години от живота на император Хенрих IV кон­
фликтът за инвеститура навлязъл в нов етап. Неговият син Хенрих,
бъдещият император Хенрих V (1111—1125), още докато старият
владетел бил жив и воювал с Римската курия, установил връзки с
противниците му — папата и германските князе. Опрян на тяхната
подкрепа, през 1104 г. той вдигнал въстание. Когато баща му почи­
нал, Хенрих V продължил борбата за инвеститура. През 1111 г., по
време на похода в Италия, сключил договор с папа Пасхалий II
(1099—1118), по силата на който архиепископите и епископите се
задължавали да върнат на императора получените ленове и рега-
лии. Срещу обещанието на краля да се откаже от инвеститура, па­
пата се съгласил да го короняса за император. Това породило недо­
волството на епископата в Германия. Обстановката се усложнила и
понтифексът започнал да се колебае дали да изпълни обещаното.
Вземайки папата в плен, Хенрих V го принудил да го короняса.
Борбата за инвеститура приключила на 23 септември 1122 г. с
подписването на специален конкордат в гр. Вормс между императо­
ра Хенрих V и папа Каликст II (1119—1124). На папата било отстъ­
пено правото на духовна инвеститура и каноническото избиране на
духовниците било прието за непоклатимо, изключително право на
Църквата. Папа Каликст II дал съгласие императорът да присъства
на церемониите при избирането на архиепископите, епископите и
абатите в границите на империята. Признал и правото му да дарява
избрания висш духовник с гражданска (светска) инвеститура. В Ита­

267
лия, Бургундия и останалите страни на Свещената Римска империя
императорът бил лишен от правото на намеса при избирането на
прелатите и при получаването на духовна инвеститура. Той можел
да дарява светска инвеститура едва след като минели 6 месеца от
получаването на църковната. Това на практика ограничавало власт­
та на императора в делата на духовенството и разширявало относи­
телната самостоятелност на Римската курия.
Папският престол бил принуден да се съобразява с политиче­
ската обстановка в италианските земи, да лавира, за да запази свои­
те позиции. В началото на XII в. крал Рожер, който наследил през
1101 г. Сицилия и част от Калабрия, трябвало да отстоява своите
права не само в борбата с норманските нашественици, но и срещу
домогванията на римския папа. Военните успехи на Рожер принуди­
ли папа Хонорий II (1124—1130) през 1128 г. да му даде титула хер­
цог на Апулия. През 1130 г. папа Анаклет II (1130—1138) пък го
признал за крал на Сицилия, Калабрия и Капуа. Все през същата го­
дина Рожер II (1130—1154) бил коронясан в Палермо. Опрян на под­
крепата на градовете в борба с Папския престол и норманските ба­
рони, Рожер II включил във владенията си заграбените от нормалите
земи в Сицилия, а също и територии в Южна Италия. През 1139 г. папа
Инокентий II (1130—1143), свързан с агресивната политика на герман­
ските императори в италианските земи, бил принуден да го признае за
крал, макар да го бил отлъчил вече от Църквата.
Англичанинът Николай Брекшир, който бил избран на Папския
престол под името Адриан IV (1154—1159), бил привърженик на пап­
ската теокрация, активен борец против ересите. Когато през 1155 г.
император Фридрих Барбароса му предал Арнолд Брешански, папата
го екзекутирал. Макар през същата година да коронясал немския крал
с имперска корона, той влязъл в конфликт с него. През време на Вто­
рия поход на Фридрих Барбароса в Италия през 1158—1162 г. проти­
воречията между империята и Папството се изострили. След смъртта
на папа Адриан IV конфликтите нараснали още повече.
В процеса на борбата бил избран нов папа — Александър III
(1159, 1160— 1181), упорит защитник на теокрацията. Кардиналска-
та колегия се разделила на две. Компактната част, свързана с новия
папа, била готова да продължи борбата срещу императора; само
една малка група изразила готовност за разбирателство. За да обез­
вреди опасния привърженик на теокрацията, императорът свикал
през 1160 г. в Павия църковен събор, в който взели участие предим­
но негови привърженици. Съборът обявил Александър III за свален
от престола, за отлъчен от Църквата. За папа бил избран кардинал
Октавиан под името Виктор IV (1159—1160). Папа Александър III

268
 отлъчил Виктор IV и Фридрих Барбароса от Църквата заедно с тех­
ните привърженици. В края на 1160 г. всички държави в Западна
Бвропа признали за законен папа Александър III. През 1165 г. на
сейма във Вюрцбург, в който освен императора участвали герман­
ски епископи и князе, било обявено тържественото отделяне зави­
наги от „схизматика Роланд“ (гражданското име на папата). За папа
бил избран Пасхалий III (1164—1168). Към решението на Вюрцбург-
ския събор се присъединил английският крал Хенри II, но това не
се отразило върху позициите на епископата в Англия.
През 1166—1168 г. император Фридрих Барбароса за четвърти
път навлязъл в Италия и завладял Рим. Александър III, преоблечен
като поклонник, избягал в Беневент. Заедно със съпругата си Беат-
рис Фридрих Барбароса бил отново коронясан с императорска ко­
рона в катедралата „Св. Петър“ в Рим. Наскоро след коронацията
сред армията избухнала опустошителна чума, която принудила за­
воевателя да напусне с бягство Италия. Това активизирало негови­
те противници. През 1164 г. те образували известния Веронски съюз.
Император Фридрих Барбароса обаче продължил борбата. След
смъртта на Пасхалий III той организирал избирането на нов папа,
Каликст III (1168—1178), като в същото време започнал преговори
с Александър III. През 1174—1178 г. императорът преминал за пети
път Алпите и навлязъл в Италия. Поражението, което претърпял в
битката при Леняно (1176 г.), както и неуспехите му го принудили да
признае Александър III за законен папа. Мирът между двамата про­
тивници бил сключен през 1177 г. във Венеция. Каликст III признал
върховната власт на папа Александър III. Следващата 1179 г. бил
проведен третият Латерански събор. Междувременно бил издигнат
нов антипапа, четвърти по ред — Инокентий III, но наскоро и той
трябвало да признае върховната власт на законния папа. Несломи-
мият понтифекс Александър III успял да се измъкне невредим от
редица конфликти и отново победил в неравната битка с императора.
След смъртта на папа Александър III, който, както видяхме, бил
принуждаван неведнъж да бяга от „вечния град“, политическата ко­
нюнктура продължавала да бъде нестабилна, а в някои отношения
дори се влошила. Папа Луций III (1181—1185), който наследил
Александър III, успял да прекара сравнително кратко време в сто­
лицата. За разлика от него Урбан III (1185—1187) през двегодишния
си понтификат не можал да влезе в Рим нито веднъж. Папа Григо-
рий VIII, който бил на престола само няколко месеца, също не
смогнал да седне на апостолското седалище. Едва папа Климент III
(1187—1191) успял да се настани в папския дворец, но отношенията
между Папството и светската власт не се подобрили.

269
 Папата и императорът отново се сблъскали във връзка с наслед­
ството на маркграфиня Матилда. Не успял да реши въпроса и Тре-
тейският съд, към който те се обърнали с молба да ги помири. Раз­
лични позиции били застъпени по избора на Трирския архиепископ.
Не бил посрещнат с добро чувство и годежът на Хенрих VI, един­
ственият син на император Фридрих Барбароса, с Констанция, вуй­
на и предполагаема наследница на Вилхелм II, крал на Неапол и Си­
цилия. Папската област продължила да е ябълка на раздора за обе­
диняване на двете държави в едно цяло. При това положение Урбан
III (1185—1187) на два пъти отклонявал искането на императора да
бъде коронован неговият син Хенрих. Поради очевидни престъпле­
ния папа Урбан III решил да привлече императора на съд, но гер­
манският епископат застанал зад Фридрих Барбароса и принудил
папата да отстъпи. Пораженията на кръстоносците в Йерусалим на­
карали папа Климент III да даде съгласие за короноването на Хен­
рих, но това било направено от папа Целестин III (1191—1198) едва
след смъртта на Барбароса.
Най-висок връх в условията на развития феодализъм Папството
достигнало при понтификата на Инокентий III (1198—1216), властен и
амбициозен аристократ, поставил си за задача да наложи господство­
то на Римската курия над целия християнски свят и да подчини светс­
ката власт на духовната. В изпълнение на грандиозния теократичен
план, който си поставил, той започнал да се меси активно в живота на
европейските владетели и да ги привлича под папската власт. Като
сеньор на Сицилийското кралство и наставник на Фридрих II той го
подчинил на своите замисли. Той използвал умело борбата, която
се разгоряла през 1197 г. за императорската корона, за отслабване
на светската власт. Поддържайки кандидатура на Ото IV, Инокен­
тий III отлъчил от Църквата Филип Швабски Хохенщауфен, убит през
1208 г., а неговият противник заел престола. Влиянието на папата в
Германия било утвърдено. Той успял да ликвидира автономията на
гр. Рим и да наложи своята воля над пределите на Апенините.
Кралете на Франция, Англия, Португалия, Арагон признали не­
говата върховна власт. Затвърдил своето господство в Дания, Пол­
ша и редица други страни, папа Инокентий III организирал Четвър­
тия кръстоносен поход (1202—1204) и мълчаливо приел неговото
отклонение към Константинопол. След падането на Константино­
пол през 1204 г. папата пристъпил към покоряването на Константи-
нополската църква. Възползвайки се от военните възможности на
Латинската империя, той пристъпил към осъществяването на своя­
та идея за налагане господството на Католическата църква в пра­
вославния свят.

270
 Папа Инокентий III водил безмилостна борба за смазване на
еретическото движение. През 1209 г. организирал кръстоносен по­
ход срещу албигойците в Южна Франция, влезли в историята под
названието Албигойски войни, продължили с прекъсване от 1209 до
1229 г. След като френският крал Филип II Огюст отказал да вземе
участие в похода, Инокентий III призовал германския император и
английския крал да се включат в акцията. Френският владетел, кой­
то не желаел да се засили влиянието на Папския двор във Франция,
респективно в Лангедок, взел необходимите мерки и походът фак­
тически пропаднал, не бил осъществен в онези мащаби, в които бил
замислен. Севернофренските барони начело със Симон дьо Мон-
фор организирали 50 000 армия, която нахлула в Южна Франция.
Раздробеността, както и социалното разслоение сред населението
осигурили успеха на кръстоносците. Паднали гр. Безе и Алби, цен­
тър на движението. Победите на Симон дьо Монфор принудили
графа на Тулуза Раймунд VII да влезе в съюз с краля на Арагон Пед-
ро, който се безпокоял от претенциите на ръководителя на барони­
те кръстоносци. През 1213 г. при Мюра Симон дьо Монфор разгро­
мил коалицията и завладял Тулуза и Монтобан. Безмилостната раз­
права с еретиците обаче предизвикала недоволството на население­
то, което се организирало за отпор. Раймунд VII, подкрепян от анг­
лийския двор, освободил Бокер и застанал начело на въстанието,
което обхванало Тулуза. През 1218 г. Симон дьо Монфор бил убит.
Крал Луи VIII решил да се включи в похода и да смаже албигой­
ците. Борбата приключила с покоряването на значителна част от
Лангедок.
През 1204 г. папа Инокентий III фактически поставил началото
на инквизицията като специална съдебна институция за смазване на
еретическото движение. За тази цел той възложил на Ордена на ци-
стерцианците да създаде специален съд за изкореняване на ересите
в Южна Франция, макар папа Хонорий III (1216—1227) да я въвел и
в италианските земи. Инквизицията била изградена като съдебна
институция.
Смъртта на папа Инокентий III отбелязала края на папското
могъщество в Европа. Наследникът му Хонорий III, отстъпчив по
темперамент и характер, се стремял да избягва конфликтите. Зато­
ва той се съгласил да короняса за император през 1220 г. Фридрих II
(1212—1259), макар последният да бил дал обещание пред Инокен­
тий III да не осигурява за синовете си короните на Сицилия и Гер-
мания. Въпреки желанието си да се организира кръстоносен поход,
папата одобрил решението на Фридрих II да не участва в него, въп­
реки че предварително обещал да се включи в тази инициатива.

2 71
 Папа Григорий IX (1227—1241), който заел престола след
смъртта му, проявявал по-голяма решителност. Той не се подвоу­
мил да отлъчи от Църквата император Фридрих, когато отказал да
участва в Шестия кръстоносен поход (1228—1229). В отговор импе­
раторът вдигнал въстание в Рим и завладял някои области от пап­
ските територии. Подкрепян от ломбардците, папа Григорий IX на­
влязъл в Апулия. Като се завърнал от кръстоносния поход, импера­
торът разбил папските войски и ги прогонил от владенията, които
смятал за свой домен. Притиснат от неблагоприятната обстановка,
Григорий IX сключил през 1230 г. Сенжерменския мирен договор.
Продължавайки теократичната политика на своите предшестве­
ници, папа Григорий IX смазал антипапските движения, обхванали
Рим през 1234—1235 г. През 1232 г. той поел ръководството на ин­
квизицията, преустроил я, като я институционализирал и я предал в
ръцете на Доминиканския орден. През 1232—1234 г. той организи­
рал кръстоносен поход против щедингите, а през 1234 г. издал нов
сборник с папските декреталии.
Папа Целестин IV, който заел престола след неговата смърт,
ръководил Църквата едва 17 дни и след това в продължение на 2
години престолът бил вакантен. Папа Инокентий IV (1243—1254),
убеден привърженик на идеята за папска теокрация, се сблъскал с
император Фридрих II Хохенщауфен и воювал ожесточено с него. В
Лион, където избягал, той свикал през 1245 г. Вселенски събор, обя­
вил императора за еретик и призовал да се организира кръстоносен
поход за залавянето му. В борбата срещу императора използвал
италианските градове, които искали да отхвърлят диктата на завое­
вателя. Призовал за подкрепа и германските претенденти за престо­
ла. Когато Фридрих II умрял, папата продължил да се бори с при­
емниците му — Конрад IV и Манфред. Въпреки враждите с
германските владетели, той постигнал разбирателство с тях в обща­
та борба за покоряване на прибалтийските славяни, движен от же­
ланието да разшири влиянието на Папския престол.
Следващият папа, Александър IV (1254—1261), макар да се
опитвал да започне преговори с Конрад IV, бил принуден да про­
дължи войната с империята. В Германия било установено между-
царствие, свързано с боричканията за престола на двама претенден­
ти — Ричард Корнуолис и Алфонс X Кастилски. През 1258 г. сици-
лийските барони предложили на Манфред, който воювал в Италия,
корона. Наследникът на Александър IV, папа Урбан IV (1261—
1264), поставил короната върху главата на Карло Анжуйски — про­
тивник на Манфред. Това не можело да не разпали още повече про­
тиворечията. Войната продължила с нова сила.

272
 При Климент IV (1261—1264), след смъртта на Манфред през
1261 г. в битката при Беневент, войната приключила. При Скуркол в
1268 г. Конрадин, племенник на Манфред, претърпял поражение и
попаднал в плен, а след това бил екзекутиран в Неапол. Династията
на Хохенщауфените преустановила своето съществуване. Оваканте­
ната корона на Сицилия преминала в ръцете на Карло Анжуйски.
Основната грижа на папа Григорий X (1271—1276) била да осво­
боди Божия гроб от неверниците. Приемниците му — Инокентий V,
Адриан V, Йоан XXI (1276—1277) — провеждали унията, сключена
на Лионския църковен събор между Православната и Католическа­
та църква. Новият папа Николай III (1277—1280) предявил спрямо
византийците редица искания, в това число и признаването на фи-
лиокве, което пожелал да бъде включено в Символа на вярата. Папа
Мартин IV (1281—1285) решил да организира поход срещу Визан­
тия, отлъчил от Църквата император Михаил Палеолог като „ви­
новник за схизмата и ересите“. В отговор на папската акция визан­
тийският император премахнал от диптиха името на папата. При
Хонорий IV (1285—1287) Арагонската династия се утвърдила в Си­
цилия, а при Николай IV (1288—1292) папството загубило своите
позиции в Палестина. След смъртта на Николай IV папският пре­
стол останал вакантен дълго време.
Монашески ордени. Успоредно с укрепване мощта на Папството
нараснала ролята на различните монашески ордени. По своето уст­
ройство и по начина на живот, който водели, ордените се оформили
в три групи. Една част от тях, бедняшките, осигурявали препитание­
то си чрез доброволни дарения, получавани от вярващите. Абат-
ствата, в които водели организационния си живот, притежавали
само най-необходимото за поддръжка. Зародилите се пак във връз­
ка с кръстоносните походи рицарски ордени съчетавали рицарство-
то с монашеския начин на живот. Изградени върху принципа на цен­
трализацията, те се ръководели от генерали, гросмайстери, а в от­
делни области —от провинциали, ландмайстери. Третата група ор­
дени притежавала светски и монашески черти. Поначало техните чле­
нове продължавали да живеят сред хората, извън абатствата, но пра­
вели особени упражнения, спазвали изискванията на аскетизма и пр.
Между бедняшките ордени важна роля играел Орденът на фран-
цисканците, основан от св. Франциск Асизки (1182—1226) през
1207—1209 г. в Италия върху основата на Ордена на миноритите.
През 1212 г. било обособено женско отделение в ордена —на клари-
синките, а през 1221 г. към него се присъединили членовете на Брат­
ството на терциарите, специфичен светски религиозен орден. Уста­

18 История на Средновековния свят 273

вът на францисканците бил утвърден през 1223 г. от папа Хоно-
рий III. Членовете на ордена ходели облечени с кафяви вълнени
раса, препасани с обикновени върви. Обути били със сандали на бос
крак. Така с личния си пример те искали да опровергаят обвинения­
та на еретиците за охолния живот на духовенството, за неговата раз­
пуснатост. В борбата срещу еретиците те произнасяли проповеди,
организирали диспути. Участвали и в процесите на инквизицията. В
различните страни на Европа към средата на XIII в. имало 1100
абатства.
Друг орден бил този на доминиканците, основан от св. Доминик
Гусман (1170—1231), но утвърден от папа Хонорий III през 1216 г.
Въпреки че не давал обет за бедност, той бил обявен за бедняшки.
Доминиканците взимали активно участие в борбата срещу ересите.
През 1227 г. им била възложена задачата да проповядват и изповяд­
ват населението във всички страни. Малко по-късно, през 1232 г.,
орденът поел организацията на инквизиционните съдилища, пора­
ди което се превърнал в ударен юмрук на Църквата в нейните уси­
лия да смаже ересите. Доминиканците се ръководели непосредстве­
но от папата. Опрян на подкрепата на Папския престол, орденът уп­
ражнявал контрол върху дейността на университетите. От редовете
на доминиканците, които сами се назовавали „псета господни“, из­
лезли видни представители на католическата теология като св.
Тома Аквински, Алберт Велики и др. От XIII в. насетне орденът
развил широка мисионерска дейност не само в Европа, но и в Азия.
Наред с францисканците и доминиканците в историята на Като­
лическата църква значителна роля започнал да играе Кармелитският
орден, основан от кръстоносеца Бертхолд от Калабрия около 1156 г. в
Палестина. Към 1240 г. орденът се преместил в Западна Европа и
положил основите на свои абатства в почти всички страни. Те раз­
вивали както апологетична, така и мисионерска дейност.
В структурата на големите бедняшки ордени се включили и т. нар.
„вилхелмити“, основани около 1156 г. от Вилхелм Аквитански, как­
то и т. нар. „ямбонити“, началото на които поставил Йоханес Бон от
Мантуа (1168—1249). Между вилхелмитите и ямбонитите възникна­
ли остри противоречия, които подкопавали единството на ордени­
те. Поради това през 1256 г. папа Александър IV обединил всички
дребни ордени в едно общество, в Орден на августинците. Покро­
вителстван от папата, Орденът на августинците започнал да разви­
ва дейност в различните страни на Европа.
За разлика от големите бедняшки ордени, които играели голяма
роля в борбата срещу еретическите движения, сравнително по-огра-
ничено било въздействието на картезианци, цистерцианци, премон-

274
сгранци и др. Картезианският орден, основан през 1084 г. от Бруно
от Кьолн в Шартрьоз, Южна Франция, бил официално утвърден
през 1176 г. и се превърнал в един от едрите поземлени собствени­
ци. Продажбата на известния ликьор „Шартрьоз“, приготвян в абат-
с [вата на ордена, осигурявала значителни доходи на Църквата.
Цистерцианският орден, основан през 1098 г. от абат Роберт
Моисм в Цистерциум, недалеч от Дижон във Франция, спазвал ус­
тава на Бенедикт Нурсийски. Абат Алберих заменил черните одеж­
ди на монасите с бели, а приемникът му Стефан Хардинг въвел нов
статут, по силата на който бедността била издигната във върховен
идеал. Известен представител на ордена бил св. Бернард Клерво-
ски, който написал новия му устав. Конгрегацията на цистерцианци-
те, наричани на името на св. Бернард Клервоски бернардинци, се
разпространила в голяма част от страните на Европа. В началото на
XIV в. обаче броят на абатствата на ордена, макар да надминавал
700 мъжки и девически, започнал да намалява.
Премонстранците, свързани с дейността на Роберт Ксантенски,
водят своето начало от 1120 г., когато се създава самият орден. Той
укрепвал във връзка с издигането на Роберт Ксантенски за Магде-
бургски архиепископ през 1126 г. Конгрегацията на премонстранци­
те се разпространила в Германия.
Важна роля в утвърждаването на обществените отношения играе­
ли рицарските ордени —йоанити, тамплиери, тевтонци. В отделни­
те страни се наложили и някои по-малобройни ордени, като гранд-
монти, антонити, фонтефроти, хумилиати, тринитарии, мерцеда-
рии, хоспиталити, сервити, бегини, бегарди и др.
В новата обстановка, свързана с кръстоносните походи, нов сми­
съл придобило и рицар ството.
Теологична система на образование, наука и култура. Едно от най-
значимите дела на Католическата църква било изграждането на
учебните заведения, на университетите, а чрез тях и на образование­
то и просветата, на науката и културата. Първите университети в
Западна Европа се появили по инициатива на духовенството, с под­
крепата на Папския престол, на архиепископствата и епископствата
в най-напредналите държави. По принцип образованието —виеше,
средно и начално, било предоставено на Църквата, която се заела с
неговото организиране. Като единствено образовано съсловие през
средновековната епоха, духовенството преподавало в училищата и
другите учебни заведения. Служителите на клира преписвали раз­
лични видове документи в административните служби на държав­

275
ния апарат, подготвяли книги. Запазените само във Франция ръко­
писни книги от XII—XIII в. надхвърлят десетки хиляди.
Усъвършенстването на обществените отношения създало по-
благоприятни условия за развитието на учебното дело и научната
дейност. Наред с традиционните средновековни учебни заведения с
две степени на обучение — тривиум и квадривиум, започнали да се
откриват нови учебни звена. Следвайки традициите на Боеций и
Касиодор, нисшата степен на обучението, тривиум, обхващала изу­
чаването на граматика, риторика и диалектика, а висшата, квадри-
виумът — аритметика, геометрия, астрономия и музика. Ако през
Ранното средновековие доминирал тривиумът, през новия етап в
историята на обществото, особено от XIII в. насетне, общообразо­
вателната система започвала с квадривиум.
Средновековните университети били ново явление, действите­
лен феномен в живота на западноевропейското феодално общество.
Наистина, в Константинопол функционирала с известни прекъсва­
ния от 425 до 1453 г. прочутата Магнаурска школа. Но университе­
тите, които се появили в Европа през XII в., не продължили антич­
ните традиции в образованието, а представлявали продукт на нови­
те условия и по-специално на урбанизацията. Терминът „универси­
тет“ (universitas) първоначално означавал обединение на хора с
общи интереси, извоювали свой правен статут в обществото. През
1237 г. било въведено понятието „studium generale“, виеше учебно
заведение, което си извоювало широка известност. В изграждащата
се университетска общност се оформили два типа университети.
Първият тип били обикновените университети, признати по същест­
вуващия обичай (ех consuetudine), които постепенно се усъвършенс­
твали и се налагали като авторитетни средища за просвета и наука.
Другият вид университети получавали привилегии от Римската ку-
рия, от папата, от императора, от кралете и сеньорите. Завършили­
те придобивали правото да преподават във всяко учебно заведение
(jus ubique docendi).
В италианските университети около средата на XIII в. се офор­
мили две конфедерации на студентите. Едната била на учещите се
от Италия (universitas citramontanorum), другата — на студентите,
които пристигали от другите страни (universitas ultramontanorum).
Макар преподавателите, от една страна, и градските власти, от дру­
га, да гледали с подозрение на студентските гилдии и техните пре­
тенции, в края на краищата студентските организации поели ръко­
водството на университетския живот. В университетските събрания
гласували само учещите се, докато преподавателите били лишени

276
от това право. Студентските власти контролирали учебния процес
и нарушенията, които възниквали, бивали санкционирани.
Университетите се специализирали в различни клонове на хума­
нитарните науки. Парижкият университет държал палмата на пър­
венството в областта на теологията, Болонският — на правото. В
Парижкия университет била изградена солидна организация на пре­
подавателите. Това оказало влияние върху характера на преподава­
нето. Движени от желанието да издигнат нивото на преподаването,
професорите включили допълнителни изисквания към подготви­
телния факултет по изкуствата. За разлика от конфедерацията в Бо-
лоня, „нациите“ на факултета по изкуствата в Париж били разпре­
делени фактически в четири профила: френска, пикардийска, нор-
манска и англо-германска. В тях били включени преподаватели с
различни степени, като се започне с магистър и се стигне до профе­
сор. До това структуриране на преподаване се стигнало поради об­
стоятелството, че тук студентите не можели да участват в гласува­
нето и в дискусиите.
Устройството на старшите факултети — теологически, правен,
медицински — не било извършено „по нации“, а било свързано с
придобиването на научни степени. Подготвящите се магистранти се
включвали в своите „нации“ едва с получаването на докторска сте­
пен, която им гарантирала правото да станат членове на старши
факултети. Университетите в Пиза, Флоренция, Павия разделяли
управлението между преподаватели, студенти и муниципалитет.
Уставът предвиждал участието на студентите в управлението. По
принцип обаче проректорите били натоварени с голяма власт, но
понеже били избираеми, характерът на взаимоотношенията между
студенти и преподаватели бил поначало демократичен.
Поради своите несъмнени образователни преимущества Париж­
кият тип университет послужил за модел при формирането на уни­
верситетите в Оксфорд и Кеймбридж. В английските университети
традицията на колежите, създадена в Париж в края на XII в., полу­
чила много добро развитие и утвърждаване. В Париж колежите се
появили под формата на благотворителни институции при болни­
ците за обучаване на социално слаби служители на Църквата, духов­
ници. Капеланът на крал Луи IX, Робер дьо Сорбон, през 1253 г.
основал колеж-общежитие за магистранти по теология. Отначало
били приети едва 16, а след това — 36 души. В колежа-общежитие
влизали не само бедни студенти, но и бакалаври, доктори и др. Са­
моуправляващата се колегия, която била създадена, предоставяла
възможност за живеене не само на студенти, но и на професори. В
колежа се четяли лекции, провеждали се изпити. Процесът на обу­

277
чението продължавал 10 години и приключвал със защита на док­
торат. По името на капелана Робер дьо Сорбон този тип колеж-об­
щежитие получил названието Сорбона. По неин образец били изгра­
дени колежите в Оксфорд и Кеймбридж. Възникнали и други видове
университети в Европа.
Университетите се развивали, усъвършенствали и утвърждавали
като висша форма на обучение за подготовка на специалисти в раз­
личните науки. В края на XIV в. се появило съвременното значение
на думата университет. Това станало в Германия. Под университет
започнала да се разбира не само цялата школа, но и част от нея,
включително и отделен факултет, нация.
Средновековната наука, развивана от Католическата църква,
включвала както природни (астрономия, физика, геометрия, мате­
матика), така и хуманитарни науки. Процъфтяла теологията, а в тяс­
на връзка с нея и философията, етиката, историята. Духовният жи­
вот, регулиран от Църквата, поставял пред теолозите задължение­
то да обхванат и приведат в единство сложността и многообразие­
то, многоликостта и необхватността на света като цяло. Природа­
та, която в миналото невинаги привличала достатъчно вниманието
на учените, се превърнала в предмет на повече или по-малко редов­
но изучаване. Немалка роля за промененото отношение към наука­
та изиграло обстоятелството, че начело на духовната власт застава­
ли папи интелектуалци, а в някои случаи и хуманисти. Не става дума
само за папа Григорий VII или Инокентий III. Бонифаций VIII на­
пример бил великолепен правист, голям познавач на каноническото
право. Григорий XI познавал теорията на социалното управление.
Много интересен ръководител на Църквата бил папа Климент VII;
той не бил романтик, а с целия си разум наблюдавал реалните про­
цеси, които се извършвали. Когато му представили млад теолог,
студент в Парижкия университет, папата казал: „Каква глупост при­
нуждава човека да губи толкова време напразно. Всички тези бого­
слови са същински фантасти.“ Германец по произход, понтифексът
изразил настроенията на канонистите, привлечени в двореца на
Авиньон.
Науката, преподавана в средновековните университети, била на­
речена схоластика. Названието й произлиза от гръцката дума
„σχολαστικός“, която означава „школски“, „школска философия“.
Основната задача на схоластиката била апологетическа: да докаже
правотата, научната обоснованост на християнската вяра и да я за­
щити от нападките на еретици, отпаднали от Църквата, от скептици
и атеисти. В подкрепа на своите идеи схоластиците използвали тео­
ретичното наследство на древногръцката философия, приспособя­

278
вали теориите на Платон и Аристотел и ги съобразявали със своето
време. Културата на Европа започнала да се обновява. Върху осно­
вата на християнския светоглед различни съставки на античната
философия били обработени и придобили нов смисъл, християнски.
Според оценката на медиевиста философ Л. М. де Рийк, дадено в
труда му „Философията на Средновековието“ (Лайден, 1985), схо-
ластическата философия била „рационално изследване на послед­
ните реалности, а също така и на най-фундаменталните причини и
принципи на вещите“. Рационалното познание се изграждало върху
принципите на диалектиката, която започнала да се изучава интен­
зивно и задълбочено. Това направление намерило своите изявени
представители в лицето на Анселм от Безата, Беренгарий Турийски
и редица други учени-философи.
В процеса на синтезирането на антични и средновековни знания,
на изучаването на обективната действителност при новите условия
възникнали две философски течения: номинализъм, представляван
от Йоан Росцелин (ок. 1050—1122), Пиер Абелар (1079—1142) и др.,
и реализъм със св. Анселм Кентърберийски (1033—1109), Гийом от
Шампо и др. Реализмът приемал обективното съществуване на
действителността и намирал, че тя може да бъде превърната в
обект на изследване. Философите реалисти смятали, че общите по­
нятия, универсалните, предхождали появата на единичните явления
и определяли самата същност на нещата, тяхното битие. Не друг, а
св. Анселм Кентърберийски отстоявал тезата за абсолютното един­
ство на света. За разлика от реализма, номинализмът не приемал
битието, съществуването на универсалните, на общите явления. Не­
говите представители поддържали, че универсалните представлява­
ли звукова проява на думата, те били създадени от нашето мислене
и не отразявали действителните качества на нещата. Реално същес­
твували само или единствено отделните неща и техните индивиду­
ални свойства.
Дискусията за универсалните, за общите идеи и принципи не
протекла напразно. В усилията да се достигне до истината нарасна­
ло значението на човешкия разум, на метода на анализа, на систе­
матизирането на натрупаните знания. Увеличила се ролята на де-
дуктивния метод, предполагащ използването на няколко условия:
съвкупност от основни понятия и постановки, въвеждане на логи­
чески методи за достигане на изводи и систематизиране на напра­
вените заключения. Развила се силогистиката, обхващаща две пред­
поставки, от които се прави общо заключение.
В развоя на схоластиката се очертали два основни етапа. Първи­
ят, предварителният, бил наричан период на ранната схоластика, а

279
вторият се приемал за разцвет на схоластиката. Те обаче били не­
разделно свързани помежду си и протичали под знака на единното
закономерно развитие на обществената мисъл, на философията и
теологията.
Кентърберийският архиепископ св. Анселм, приеман за баща на
схоластиката, определил основната й задача с историческите думи:
„вярвам, за да разбера“ (credo ut intelligam). Вярата той приемал
като процес на търсене на знанието (fides, querens intellectum). Така
архиепископът реабилитирал ролята на разума в цялостния процес
на теологичното познание. В своите трудове той разглеждал догма­
та за изкуплението и доказвал, че въплъщението на Божия Син,
Иисус Христос, било средство за възтържествуване на Божията
правда заради оскърблението, нанесено чрез грехопадението на
прародителите.
Център на схоластичната наука станала Шартърската школа, ос­
нована от Фулбер в края на X в. В нея се изучавала библейската кни­
га „Битие“, въз основа на която се развивала християнската космо-
гония. Проучвали се също трудовете на Сенека, Боеций, Макробий,
Беда Преподобни и особено на Августин Блажени. Атомистиката на
Демокрит също занимавала умовете на схоластиците. Много голя­
ма роля за развитието на образованието изиграли Гийом от Конш
(1080—1145) и Йоан от Солсбъри (1115—1180). Жилбер дьо ла Пор
(1076—1154) разработвал гносеологическата проблематика на на-
турфилософията.
Най-големият разцвет на схоластиката бил свързан с Алберт
Велики (1193—1280), св. Тома Аквински (1227—1274), св. Джовани
Фиданца Бонавентура (1221—1274) и др. С научноизследователско­
то си дело те обогатявали идеологията на Католическата църква,
проявявали стремеж да я приведат в съответствие с интелектуално­
то равнище на своята епоха. В преподавателската дейност използвали
модерни методи на обучение, подкопавали несигурните авторитети
и давали простор на мисълта.
Алберт Велики бил бележит германски философ и теолог, учен-
схоластик, роден в Лауинген, Швабия, в семейство на граф, свързан
служебно вероятно с династията на Хохенщауфените. За първона­
чалното му образование не се знае нищо положително. Предполага
се, че се е обучавал в едно от училищата при местното абатство.
Към 1212 г. постъпил в университета в гр. Падуа, чийто Юридиче­
ски факултет се славел със своите модерни методи на обучение в
цяла Европа. Времето си посветил специално на изучаването на
Аристотел. Около 1223 г. бил приет за член на Ордена на домини-
канците, но продължил да се занимава с научна дейност. Обект на

280
 научните му дирения станали трудовете на църковните отци, които
изследвал системно и задълбочено. Изучавал и произведенията на
еретиците Арии, Савелий, Пелагий, Беренгарий, подлагайки ги на
самостоятелен критичен анализ.
През периода 1228—1230 г. Алберт Велики преподавал логика,
е гика и физика в университета на гр. Кьолн. Коментирал също тек­
стове на Светото писание и сентенции на Пиер Ломбардски. Изпъл­
нявайки задачи на ордена, четял лекции във Франция и Германия в
университетите на Страсбург, Фрайбург, Регенсбург, Хилдесхайм,
I Гариж. Алберт Велики се прославил като голям преподавател и
привличал слушатели от различни страни на континента. През 1245 г.
по разпореждане на ордена негов ученик станал св. Тома Аквински,
който го съпровождал неотстъпно в различните му пътешествия.
11рез същата година постъпил в Парижкия университет и оглавил
Катедрата по теология. Макар лекциите му да се ползвали с огром­
на популярност, през 1248 г. се завърнал в Кьолн, където продъл­
жил преподавателската си дейност. Назначен през 1254 г. за про-
нинциал на Ордена на доминиканците, той трябвало да посещава
абатства и градове и да произнася проповеди, да привлича нови
членове на братството.
Оценил високо неговата разнородна дейност, през 1260 г. папа
Александър IV го ръкоположил за епископ на Регенсбург. През 1268 г.
се преместил във Вюрцбург, където развивал редовна проповедни-
ческа дейност. Починал в Кьолн.
Кръгът на научните занимания на Алберт Велики бил сравни­
телно широк. Той разработвал проблеми на астрономията, физика­
та, метеорологията, географията, ботаниката, зоологията, физиоло­
гията, анатомията, психологията, логиката, етиката, метафизиката,
геологията. Между многобройните трудове се открояват „Кодекс
на теологията“, „За причините и възникването на всеобщото“, „За
растенията“ и др. Всестранно образован, учен-теолог, той давал со­
лидна обосновка на тезите, които разработвал. Привличал постиже­
нията и на древните науки. Трудовете му разкриват степента на на­
учната мисъл в Западна Европа през XIII в. Заради високата им
стойност съвременниците го наричали „универсален доктор“.
Голям представител на средновековната схоластика, Алберт
Велики се стремял да преориентира традиционния августинизъм
съобразно с изискванията на новия етап, в който навлязло средно­
вековното общество, етапа на рационалното обосноваване на об­
ществените явления. Свързвайки християнството с учението на
Аристотел, той доказвал с аргументи на разума постулатите на От­
кровението. Като философ-рационалист, Алберт Велики тръгвал от

281
 предпоставките, че науката като естествено Божествено откровение
се съгласува имплицитно със свръхестественото откровение. Без да
смесва науката и теологията, знанието и вярата, мислителят проя­
вявал последователен стремеж да мотивира тяхното единство.
Осъждайки принципите на авероизма, той отричал идеята за вроде-
ността на знанията и отстоявал разбирането, че била вродена само
способността на човека да опознава действителността.
Според Алберт Велики душата била форма на безтелесна суб­
станция. Във връзка с това той приемал, че най-висша обективация
на нематериалното е Бог, Причинният принцип. Поддържал тезата
за сътворяването на света от Бога и отхвърлял учението на Аристо­
тел, според което светът е вечен и безначален. За него Божието съ­
ществуване могло да бъде доказано с аргументите на разума. В под­
крепа на становището си търсел доводи в т. нар. „космологическо
доказателство“ за Божието съществуване, според което Първодви-
гателят е основна причина за съществуването на света.
Алберт Велики търсел основанията на морала в добрата воля, в
знанията и разума, като към тях добавял вярата, надеждата и лю­
бовта. Следвайки Блажни Августин, той поддържал възгледа за сво­
бодата на волята, като приемал, че спасението зависело от благо­
датта Божия. В съответствие с духа на ранната схоластика той въз­
приемал редица принципи на платонизма и неоплатонизма. Първо­
то пълно събрание на съчиненията му в 21 тома излиза през 1651 г.
Възприел учението за двойствения характер на истината, Алберт
Велики отстоявал разбирането за несъвместимостта между науката
и теологията. „Принципите на физиката — писал той в труда си
„Метафизика“ — не съответстват на теологията.“ Алберт Велики
имал големи заслуги за популяризиране идеите на арабските меди­
ци и математици в Западна Европа. След като прочел неговите про­
изведения, Данте Алигиери се запознал с идеите на Авероес и на ре­
дица други творци от арабския свят. Сложна и противоречива лич­
ност, Алберт оказал силно влияние върху св. Тома Аквински. Зара­
ди голямото си дело бил наречен „Велики“: Doctor universalis.
Св. Тома Аквински, ученик и последовател на Алберт Велики,
станал най-изтъкнатият теолог на Католическата църква през Сред­
новековието, неин признат идеолог. Произхождал от семейство на
италиански граф и подобно на някои свои съвременници влязъл в
Ордена на доминиканците. През 1245—1248 г. учил в Париж, а през
1248—1252 г. — в Кьолн, където слушал лекциите на Алберт Вели­
ки. В Парижкия университет, където постъпил през 1256 г., се борил
срещу гражданските тенденции в образованието и обосновавал идея­
та за превъзходството на вярата над разума, за подчиняване на нау­

282
ката на теологията. В продължение на 10 години преподавал теоло­
гия в различни италиански градове — Анани, Орвието, Рим, Витер-
бо. През 1269 г. той отново се завърнал в Париж, където се устано­
вил като преподавател в университета. Свързан с официалната ли­
ния на Католическата църква, св. Тома повел борба срещу последо­
вателите на Авероес. Дискутирал със Сигер Брабантски, Джон Пе-
към и др. Завърнал се в Италия, където живял до навечерието на
своята смърт. Той починал, пътувайки за Лион, за да участва в засе­
данията на Вселенския събор, свикан в този град.
Св. Тома Аквински написал редица фундаментални теологиче-
ски и философски трактати: „Кодекс на теологията“ (Summa
theologiae), „Против езичниците“ (Summa gentiles), „Университет­
ски спорове“ (Questiones disputae), „За битието и същността“ (De
ente et essentia), „За единството на интелекта против авероистите“
(De imitate intellectus contra Averoistos) и др.
Социалнополитическите, философските и други концепции на
св. Тома Аквински били сложни и в редица отношения противоре­
чиви. Свързан с управляващата аристокрация, бранещ официални­
те идеи на Средновековието, той разглеждал установения строй
като най-добрия от всички възможни светове и провеждайки повече
или по-малко последователно това разбиране, призовавал населе­
нието към подчинение и покорство.
В същото време „ангелският доктор“ прокарвал някои разбира­
ния, които контрастирали с официалните интереси на господства­
щата аристокрация. В неговата концепция за държавата е развита
идеята за правото на въстание, насочено срещу деспотизма на уп­
равляващите. В основното си произведение „Кодекс на теологията“
той пише ясно: „Наистина, всекиму е позволено да избягва угнете-
нието и насилията, т. е. човешките закони не са задължително пред­
писание за съвестта на човека.“ В друго съчинение — „Принципи на
управление“, св. Тома обяснява, че от гледна точка на Църквата
могат да бъдат оправдани свалянето и убиването на тирана (вклю­
чително и на законния крал). Бележитият теолог препоръчвал на
влиятелните личности при определени обстоятелства в интерес на
обществото да прибягват към убийството на тирана, рискувайки
собствения си живот.
Неговото учение за познанието имало теологичен характер.
Действително, той се стремял да преодолее традиционните схваща­
ния на Августин Блажени за разума, за знанието и науката, но в пос­
ледна сметка обявявал философията за слугиня на богословието. В
произведенията му се срещат елементи на диалектика; те предраз­
полагат към самостоятелно мислене, запознават читателя с всички

283
 аргументи „за“ и „против“ дадена теза. Като лайтмотив в тях е про­
карана последователно идеята за Божието битие. Св. Тома Аквин-
ски използвал християнизираното учение на Аристотел за утвърж­
даване на светогледа на Католическата църква.
Св. Джовани Бонавентура бил друг голям италиански философ,
теолог, роден в Баньореджо, недалеч от Витербо, област Тоскана.
След като изучавал системата на свободните изкуства, през 1238 г.
той бил приет в Ордена на францисканците. Продължил образова­
нието си в Парижкия университет, където се занимавал с теология.
През 1248 г. постъпил на работа в университета и започнал да пре­
подава теология и философия. Седем години по-късно му присъди­
ли научната степен „доктор по теология“. През 1257 г. той бил из­
бран за генерал на Францисканския орден. За да го укрепи, Бонавен­
тура посещавал монашеските братства в Италия, Франция и Герма-
ния. Поради големия авторитет, който си извоювал, папа Климент IV
му предложил да заеме архиепископска катедра в Йорк, Англия.
През 1273 г. папа Григорий X го отличил с кардиналски сан и го
ръкоположил за епископ. На църковния събор в Лион през 1274 г.
той пристигнал, за да преговаря с делегати на Източната право­
славна църква за уреждане на съединението на двете Църкви. Пора­
ди неимоверните усилия, които положил, здравето му било подко­
пано и той починал неочаквано по време на заседанията.
Като учен философ и теолог св. Джовани Бонавентура разработ­
вал различни проблеми, посветени на апологетиката, библеистика-
та, догматиката, омилетиката. За първи път съчиненията му в 8
тома са публикувани по разпореждане на папа Сикст V през време­
то от 1588 до 1596 г. През 1616 г. П. Трисис издава сборник с трудо­
вете му под наслов „Сумма теологика“. Внушително критично изда­
ние в 10 тома под редакцията на отци францисканци от Куарачи из­
лиза през времето от 1882 до 1902 г. Сред философските му произ­
ведения се открояват „Коментарии върху 4-те книги „Сентенции“
на Пиетро Ломбардски“, „Избрани речи върху теологични въпро­
си“, „Хексаемерон“. Свое място заемат „Пътеводител на душата
към Бога“ и „Сто речи“.
Крайъгълен камък на философските и теологическите му разра­
ботки представляват опитите да докаже Божието съществуване, да
достигне същността на Абсолютното. Занимавал се с времевите
измерения и пространствените мащаби на света като цяло. Основ­
ното внимание при поставяне и решаване на въпросите било насо­
чено към вътрешния свят на човека, към душата и душевността,
към религиозните преживявания, мистериите, анализирани в свет­
лината на Божественото откровение. Като се ръководел от принци­

284
 пите на теологията, св. Бонавентура изграждал своята концепция
върху два главни принципа: екзампларизма и илюминизма. Според
него екзампларизмът оценява света като олицетворение на Бога,
като Негова обективация, а илюминизмът приема, че човешката
душа достига до Бога чрез просветлението на вътрешното съзер­
цание.
Крайна цел и върховен идеал на св. Бонавентура били пълното
богопознание и съединяването с Бога, оценявано като висша степен
на битието. Постигането на богопознанието можело да се реализи­
ра чрез постоянен духовен стремеж, напрежение на разума и воля­
та, чувствата и съвестта. Постепенното достигане до идеала, фор­
мулиран като върховно благо и блаженство, протичало на три сте­
пени: символична, собствена и мистична. Така се овладявал види­
мият свят като огледало на Божеството. Самото усъвършенстване
на душата протичало по пътя на своеобразна „лествица“, включва­
ща чувството, въображението, разсъдъка, разума, разбирането, съ­
вестта, чистото съзнание. Чрез тях човекът достигал до съзерцани­
ето на Бога.
Според св. Джовани Бонавентура паметта, разумът и волята
представлявали чудодеен сбор от велики дарове, чрез които се по­
стигало най-висше състояние на духа. Той привел цялата система на
науките в съответствие с теологията. Истините на разума съчетавал
с истините на вярата.
Св. Джовани Бонавентура приемал, че теологията притежава
сакрален характер. Философската система, която изградил, имала
за цел да води личността на човека към Бога. Поради това тя имала
мистичен характер. Той се стремял да оформи цялостна теоретич­
на и практическа система на християнството за обясняване на Бога,
света и човека. Възприел идеята на августинизма, а до известна сте­
пен и на неоплатонизма, той се включил в редовете на догматична­
та школа в историята на схоластиката. Водил борба с онези направ­
ления, които не приемали Библията за извор на човешкото поз­
нание.
Св. Джовани Бонавентура написал редица съчинения с литурги-
чен, екзегетичен и общокултурен характер: лирични стихове, псал­
ми, химни, както и множество проповеди. Той оставил дълбок от­
печатък върху своето съвремие и върху развитието на философска­
та мисъл през вековете. Папа Сикст IV го канонизирал за светец
(1482 г.), а папа Сикст V го включил в списъка на петимата най-ве­
лики учители на Църквата (1587 г.). По-късно бил прославен като
„доктор серафикум“, сравняват го с „доктор ангеликус“ — св. Тома
Аквински.

285
 Разбира се, в утвърждаването на схоластиката, на католическа­
та теология, сериозни приноси дали и редица други творци, като
Роджър Бейкън (1214—1294), Йоан Дънс Скот (1274—1308), Уилям
Окам (1285—1349) и др. В своите виждания те тръгвали от различ­
ни предпоставки. У. Окам бил член на Ордена на францисканците,
но застанал на страната на светската, гражданската власт срещу
папата. В противовес на томизма, той разграничавал прерогативи­
те на разума и вярата, на науката и религията. Друг мислител,
Р. Бейкън, бил поклонник на експерименталната наука. Марсилий
Падуански пък отстоявал тезата за зависимостта на Църквата от
държавата.
Общо взето, във философската и теологическата мисъл били
прокарани различни идеи, които невинаги влизали в синхрон по­
между си. Доминирало разбирането за съчетаването на вярата и
разума, на религията и науката. Под влияние на арабската филосо­
фия и специално на Авероес популярност получила теорията за
двойствената истина или за двойната истина. По същество нейните
идеолози проявявали стремеж да се отграничи науката от религия­
та, философията от теологията. Концепцията за взаимната незави­
симост на философията от теологията се отстоявала от Дънс Скот
(1265/1266—1308), Уилям Окам (1285—1349) и др.
От Рим до Авиньон20. Преместването на столицата на папите от
Рим в Авиньон било резултат от влошаването на взаимоотношения­
та между френската корона и папския дворец. При понтификата на
папа Мартин IV (1281—1285) били установени нормални контакти с
краля на Франция. След като престолът бил зает от крал Филип IV
Красиви (1285—1314) положението се изменило. Войната, обявена
на Англия през 1294 г., изисквала големи разходи, много средства.
Финансите на фиска се изчерпали. Загубите на Франция в конфлик­
та с Фландрия също принуждавали краля да търси средства за ма­
териално стабилизиране на държавата. За попълване на възникна­
лите финансови потребности крал Филип IV решил да обложи ду­
ховенството с допълнителни налози, без да иска за това предвари-
телнотото съгласие на папата.
Папа Бонифаций VIII (1294—1303), който заемал по това време
престола, в специална була, оповестена през 1296 г., осъдил постъп­
ката на френския крал и забранил да се облага духовенството с да­
нъци без предварителното съгласие на папата. За подобни своево-

20 F r a n z е n, A. Kleine Kirchengeschichte. Basel—Wien, 1997, p. 220 und Fg.

286
лня светските владетели били заплашвани с отлъчване. Между Па­
риж и Рим възникнал конфликт, разразил се по драматичен начин.
Кралят забранил да се изнасят от Франция зад граница злато, среб­
ро и скъпоценни камъни. Интересите на курията били сериозно на­
кърнени. Противоречията взели още по-остър характер. В нова була
от 1297 г. папата декларирал, че дава разрешение „отделни духовни
представители във Франция доброволно да плащат и в извънредни
случаи да не изискват разрешение“. Продължавайки линията на
папа Григорий VII Хилдебранд, папа Бонифаций VIII развил теокра-
гичните концепции за управлението на средновековното общество
и подчертал идеята за превъзходството на религиозната власт над
гражданската. Това свое разбиране понтифексът обосновал с извест­
ния факт, че папите коронясвали императорите и кралете, а не об­
ратното.
Папата решил своевременно да компенсира загубите от финан­
совите постъпления, пристигащи в курията от Франция, като се въз­
ползва от благоприятната обстановка. Във връзка с наближаващата
1300 г. той решил да обяви за юбилейна 1300-годишнината от осно­
ваването на Църквата. На християните в Европа било обяснено, че в
юбилейната година всеки грешник, който прекара в Рим 15 дни и
ежедневно се моли в катедралата „Св. Петър“, ще получи пълно
опрощаване на всички грехове. Двуседмичните молитвени заляга­
лия на вярващия грешник били приравнявани с подвизите на кръс­
тоносците. Привлечени от перспективата да получат опрощение, в
Рим пристигнали два милиона поклонници от всички краища на
света.
В Париж френският крал, нуждаейки се от допълнителни сред­
ства, не се съобразил с предупреждението за подчиненото положе­
ние на светската власт, за превъзходство на папата, за неговото
върховенство над крале и императори. Крал Филип IV Красиви от­
ново обложил духовенството с допълнителни данъци. Обстановка­
та се нажежила още повече. В Рим били възмутени от това, че във
Франция владетелят се разпореждал така, сякаш „на света няма
папа“. Блестящ познавач на каноническото право, непримирим по-
лемист, влизал нееднократно в единоборство с монарсите на кон­
тинента, този път папа Бонифаций VIII променил тактиката и ре­
шил да отстоява своята кауза по-дипломатично. През 1301 г. той
изпратил епископа на Памиер, Саисет, в Париж с поръчение да убе­
ди владетеля на Франция да се включи в замислен кръстоносен по­
ход. Ако откажел, да го отлъчи от Църквата. Понеже централната
власт в страната вече била укрепена, Филип IV Красиви не проявил

287
желание да става кръстоносец. Възползвайки се от подкопания
авторитет на папския пратеник, който бил обвинен в редица пре­
стъпления, кралят се разпоредил той да бъде арестуван и даден
под съд.
Това преминало всякакви граници и засегнатият понтифекс реа­
гирал незабавно и остро. Обявявайки открито, че Църквата и нейни­
те служители във Франция са подложени на най-голям терор, той
призовал прелатите през есента на 1302 г. на събор в Рим. В отговор
на решението на Папския престол кралят поставил въпроса в Гене-
ралните щати на тяхното заседание от 10 април 1302 г. Ако се съди
от протокола на обсъждането, кралят настоявал да получи подкре­
па от делегатите. Искането било подложено на обсъждане. След
дълги разисквания представителите на аристокрацията и граждани­
те изразили готовност да подкрепят честта и свободата в кралство­
то и да не отстъпят от заявената веднъж позиция. От своя страна
един от прелатите направил опит да защити папата, като предло­
жил да се отсрочи обсъждането на повдигнатия въпрос. Френското
духовенство било поставено в „задънена улица“.
При все това прелатите на Франция реагирали по неочакван на­
чин. От една страна, те се отказали от открита защита на краля, но
от друга страна, в писмо от 10 април с. г. се опитали да убедят папа
Бонифаций VIII да запази съюза с кралството. Дали това писмо
било продиктувано от безпокойство за съдбата на Църквата или
било наложено от краля, е трудно да се каже. Във всеки случай пре­
латите не можели да не се съобразят с категоричното предупрежде­
ние на Филип IV Красиви, че който се опита да се противопостави
на неговата воля, ще се смята за враг на краля и кралството.
На 18 ноември 1302 г. папа Бонифаций VIII издал историческата
була Unam Sanctam, в която доказва, че Папският престол е прием­
ник на единната свята Католическа църква, която има един глава —
Христос, и един заместник, св. Апостол Петър. В ръцете на папата
— продължава по-нататък понтифексът — се намират два меча:
„единият е подчинен на другия —светският на духовния“. След това
папа Бонифаций VIII лансира мисълта за сакралния характер на
духовната власт, дадена от Бога. „Духовната власт, наистина —под­
чертава той, — е предадена на човека, но тя самата не е човешка, а
Божествена и който не й се покорява, противи се на волята Божия и
подлежи на принудително спасение.“ Конкретно той изтъква, че по
разпореждане на папата кралете са длъжни да служат на Църквата
и нейния предстоятел. „Ние тържествено заявяваме, определяме и
утвърждаваме —пише в заключение папа Бонифаций VIII, —че под-

288
чиняването на римския първосвещеник е за всяко човешко същест­
во необходимо условие за спасение.“
Очакванията на курията да принуди крал Филип IV Красиви да
отстъпи не се оправдали. Отговорът на светския владетел бил не­
примирим и категоричен. „Нека знае — писал той на нонтифекса в
Рим — твоя почтенейша глупост, че ние никому не се подчиняваме
в светските дела.“ Разгневеният властелин преминал в настъпле­
ние. Импулс за своята акция кралят получил от аристокрацията,
която се солидаризирала с него и декларирала: „Нито под заплаха­
та на смъртта няма да се откажем и няма да изменим на това дело
и ще постъпим така, както иска нашият крал.“ В писмото, в което
изказали това мнение, магнатите на Франция желаели да привлекат
на своя страна кардиналите, но опитът им излязъл безуспешен.
Съборът, който папата имал намерение да организира, бил свикан
същата 1302 г. и протекъл в съответствие с принципите на теокра-
цията.
За концила пристигнали мнозина от прелатите на Франция, без
да се страхуват, че могат да бъдат обвинени в неподчинение на кра­
ля, както съобщава хронистът в „Големите френски хроники“. За да
ги санкционира, кралят издал разпореждане участващите в събора
да бъдат арестувани, а имуществото им —конфискувано. В същото
време той постановил на 9 февруари 1303 г. да бъде свикана нова
асамблея, която да реши предстоящите въпроси. Един месец по-
късно, на 12 март, асамблеята била открита в Лувъра. Замисляйки
да дискредитира папата, правителството преминало към най-актив­
ни действия. Главен обвинител на папата бил Гийом Ногаре, юрист
по професия, един от служителите на крал Филип IV Красиви, по-
късно издигнат за пазител на кралския печат. Във встъпителното си
слово, както се вижда от протоколите на заседанията, той квалифи­
цирал папата като „лъжлив наставник“. Обвинил го, че е станал
папа през трупа на своя предшественик Целестин: убил го, за да зае­
ме неговия престол. Престъпен характер имала цялата дейност,
която развил като глава на Църквата. Понеже вършел само зло, ня­
мал нищо общо с името си „Бонифациус“ — „Добротворец“. Гийом
Ногаре обвинил папата, че изпаднал в ерес, отстъпил от догмите.
Приписал му симония, разоряване на Църквата, разпалване на раз­
дори, покровителство на недостойни хора. При това положение Но­
гаре предложил да се свика специален събор за обсъждане престъп­
ленията на папата-еретик. Освен това настоявал за арестуването на
папата и задържането му под стража. В своята обвинителна реч той
изтъкнал по-нататък, че кралската власт е длъжна да решава зада­

19 История на Средновековния свят 289

 чите, които духовенството било изоставило. По-конкретно споме­
нал грижата за разпространяването на вярата и процъфтяването на
Църквата и нейното дело. След това аргументирал прерогативите
на краля да застава против папите еретици. Много силно прозвучал
призивът: кралят да има пряка задача да покровителства Френска­
та църква, останала без истински пастир.
В новата асамблея на 13 и 14 юни 1303 г. взели участие заедно
със самия крал наследникът на престола Луи, графовете Сен Пол и
Дре, Гийом Плезиан. В първия ден на асамблеята, на 13 юни,
Г. Ногаре отправил призив присъстващите да възприемат неговото
предложение за свикването на събор, който да реши въпроса за сва­
лянето на папа Бонифаций от престола. Прелатите на Църквата,
участващи в заседанието, пожелали духовните лица да проведат от­
делно съвещание и да разискват направеното предложение.
Вторият ден на асамблеята, протекъл на 14 юни, започнал с об­
ширно изказване на Г. Плезиан, който подчертал главните мотиви
за детронирането на папата. Обвиненията в основни линии се свеж­
дали до изпадането в ерес. Ораторът привел подробни теологиче-
ски аргументи за възгледите на Бонифаций VIII и ги подложил на
унищожителен анализ, привеждайки аргументи от догматическо,
апологетическо и патрологическо естество. Обвиненията засягали
конкретни престъпления: злоупотреби с финансови средства и слу­
жебно положение, безнравствени постъпки. Злоупотребите със
средства били свързани с изразходването на големи суми, събира­
ни за организирането на кръстоносен поход. Нарушаването на
принципа за служебното положение се изразявало в неоправдана
намеса в отношенията между Франция, Англия и Германия. Обви­
нявали го също за интригантството на неговите родственици. От
своя страна крал Филип IV Красиви отправил много сериозни об­
винения, като призовал да се премахне голямата опасност от разкол
и над всичко да възтържествува истината. Очаквайки съпротива и
заговори от страна на Папския престол, кралят се обърнал към чле­
новете на бъдещия събор за подкрепа.
Делегатите взели решение, както се вижда от „Големите френ­
ски хроники“, да бъде свикан специален нов събор за осъждане на
папа Бонифаций VIII, чиито простъпки в Нарушаване догмите на
Църквата, морала, изпадане в ерес се смятали от краля и неговите
привърженици за доказани и не подлежали на никакво съмнение. От
състава на представителите на първото съсловие, присъстващи на
асамблеята, 40 души изразили съгласие за свикване на събор и пос­
тавили подписи под протокола. Съгласие дали и редица прелати:

290
архиепископите на Санс, Нарбон, Реймс, Тур, епископите на Осер,
Лан, Амиен, Бове и др. Подписали абати на Клюни и Ордена на пре-
монстрантите, на тамплиерите. Представителите на духовенството
обаче запазили независима позиция. Изразявайки готовност да бъде
свикан събор, те поискали гаранции за запазване честта и авторите­
та на Римската църква. Прелатите недвусмислено заявили, че ако
кралят желаел на събора да възтържествува истината за вината на
папата, духовниците имали намерение да докажат неговата невин­
ност. Позицията на висшето духовенство получила по-ясна форма
след декларацията, че дават съгласие за свикване на събора, но ка­
тегорично отказват да вземат участие в неговото организиране.
Това не можело да не предизвика сериозна тревога у краля и прави­
телството, които взели незабавни мерки за преодоляване на конф­
ликта.
Едно писмо на прелатите от 15 юни, подготвено един ден след
закриването на асамблеята, подсказва, че кралят вероятно е взел
необходимите мерки в своя защита. Прелатите декларирали готов­
ност да защитят положението, честта, достойнството и правата на
краля. За разлика от позицията, която заели на 14 юни, когато пре­
дупредили, че няма да участват в организирането на събора, сега те
изразили готовност да се свика събор и да участват в неговото про­
веждане. От своя страна кралят, който вероятно играел решителна--
та роля за категоричната формулировка на новото решение, дал
обещание да защитава духовенството на Франция.
Обстановката в кралството се променила. В цяла Франция била
предприета разяснителна дейност за необходимостта от свикване­
то на събор, който да свали папата от престола и да го осъди като
еретик и престъпник. Броят на духовниците, изразили несъгласие за
свикването на подобен събор, нараснал. Това обстоятелство може
би довело краля до решението от 27 юни — да се откаже от идеята
за събора. До подобно решение той стигнал след задълбочена оцен­
ка на обстановката, която не предвещавала победа.
Кралят обаче не се отказал от намеренията си, а от тяхното пря­
ко осъществяване. Той разпоредил служителят му Г. Ногаре да въз-
глави военен отряд, в който влизали двама кардинали, подложени
на санкция от папата, и да се пребори окончателно с непокорния
папа. Отрядът пристигнал в папската резиденция Анани, където се
намирал папата, и Г. Ногаре го арестувал, подложил го на оскър­
бления и както свидетелстват съвременници, му ударил плесница.
Папата, който бил вече навършил 86 години, понесъл много тежко
издевателствата. Възмутените жители на Анани се надигнали в за­

291
щита на папата против чужденците. В негова подкрепа пристигнало
военно подразделение от 400 конници, които влезли в резиденция­
та, овладели положението и придружили унизения понтифекс до
Рим. Един месец след покушението, на 11 октомври 1303 г., папа
Бонифаций VIII починал.
На мястото на покойника бил избран набързо Бенедикт XI
(1303—1304) — безличен слаб монах, който побързал да даде опро­
щение на всички съгрешили, окачествени като „виновници за чудо­
вищното престъпление“. Не било дадено опрощение само на Г. Но-
гаре и някои други „разбойници“. „Разбойниците“ обаче взели мер­
ки за кардинално решаване на възникналия нов проблем. Свежите
ягоди, които млад човек с монашески одежди предложил на новия
папа и той вкусил, сложили край на живота му. Близо една година
били подготвяни условията за избор на нов кандидат за овакантения
папски престол. Прелатът на Гаскония, Бертран дьо Го, който заел
престола под името Климент V (1305—1314), открил нов период от
историята на Католическата църква. Започнал т. нар. „Авиньонски
плен на папите“.
Французин по произход, новият първосвещеник преместил рези­
денцията на папите от Рим в Авиньон. Заел престола не без съдей­
ствието на френския крал, той изпаднал под негова зависимост, ус­
тановявайки се в двореца в Авиньон през 1309 г. В продължение на
70 години курията решавала своите въпроси в съответствие с воля­
та на френската корона. Вече всички папи били французи и се назна­
чавали от краля. Самият Филип IV Красиви разгромил Ордена на
тамплиерите, откъдето черпел своите големи кредити, и сложил
ръка върху неговите значителни имущества, включително и върху
касата му. Папа Климент V проявил стремеж да противодейства на
ликвидацията, но силите му били недостатъчни. Кралят успял да
придаде на борбата срещу тамплиерите широк обществен характер
и неколкогодишният процес приключил с неговата пълна победа.
На кладата на инквизицията били изгорени 54 ръководители на ор­
дена. Хиляди негови членове изтърпели най-тежки наказания: били
осъдени на доживотен затвор и заточени.
Поставен в ограничителните рамки на френската политика, папа
Климент V започнал своята дейност като френски патриот. В със­
тава на кардиналската колегия включил няколко французи и осигу­
рил приемствеността при избирането на бъдещите понтифекси. Ця­
лата дейност на крал Филип IV Красиви той оценил като „добра и
справедлива“. Без да изпитва каквото и да било смущение, той обя­
вил краля за „шампион на религията“. В кръга на борците за делото

292
на Църквата включил не друг, а Гийом Ногаре. В изпълнение на пое­
ти задължения спрямо короната, папа Климент V освободил краля
от анатемата, която му наложил покойният Бонифаций VIII. Всички
документи в канцеларията на Папския престол, представящи в не­
благовидна светлина краля, се разпоредил незабавно да бъдат уни­
щожени, за да се запази доброто му име. Версията, която развил Но­
гаре за събитията, разиграли се в резиденцията Анани, станала офи­
циална: според неговите обяснения той спасил живота на папа Бо­
нифаций VIII и предотвратил безредиците, които можели да въз­
никнат.
Като приели да живеят под патронажа на Франция, авиньонски-
те папи не излизали извън нейните граници, но взимали мерки да
ограничат влиянието на империята на Апенинския полуостров.
Подкрепяйки кралете на Неаполското кралство, те го превърнали
във фактор за обезсилване претенциите на империята върху тяхно­
то папство. Папа Йоан XXII (1316—1334) взел мерки за подобрява­
не положението на хазната на курията. За да гарантира нормалното
функциониране на институцията, въвел данъка анати — присвоява­
не доходите на новоизбраните епископи през първата година след
тяхното избиране. Въвел и други данъци. Така той успял да заздра­
ви финансите на своята хазна. Продажбата на индулгенции придо­
била голямо разпространение. Поради укрепването на църковните
финанси папата предоставил на френския крал през 1316 г. натрупа­
ните от 4 години средства от десятък и анати, за да може владете­
лят да смаже недоволството във Франция. За начина на управление,
практикуван от Йоан XXII, свидетелства нарастващото недовол­
ство от него.
Поставянето на папите в зависимост от френската корона воде­
ло до редица ограничения на правата на Църквата и нейните служи­
тели. Съвременник на събитията пише: „Фактически Париж дикту­
ва своята власт в Авиньон и поради това всеки, който се домогва да
получи някаква помощ от папата, трябва преди това да се обърне
към краля.“ Неслучайно Николай Клеманж назовава папата „раб на
рабите на френските принцове“. Така на практика Църквата била
подложена на натиск от две страни: от служителите на короната и
от обкръжението на понтифекса. Двете групи се надпреварвали да
богатеят за сметка на Църквата и вярващите. Това принудило краля
през 1385 г. да оповести „Прагматическа санкция за защита абат-
ствата и църквите от ненаситната алчност на папи и кардинали“.
Преместването на папската резиденция от Рим в Авиньон оста­
вило трагичен отпечатък върху живота на духовенството в италиан­
ските земи. Борбата за власт между отделните магнати водела до

293
разоряването на занаятчии и търговци. Нарасналото недоволство
подбудило през 1347 г. Кола ди Риенцо да вдигне бунт за отстраня­
ване от власт на градските бюрократи в Рим и за даване на винов­
ните под съд. След като за папа бил избран Климент VI (1342—
1352), Кола ди Риенцо възглавил делегация, която посетила
Авиньон и отправила към новоизбрания понтифекс молба да се за­
върне в Рим. Климент VI не дал положителен отговор, но назначил
Кола ди Риенцо за римски нотариус. След като през 1347 г. бунтов­
никът повел недоволните, установил се в папската резиденция на
Капитолийския хълм, станал трибун на Рим и взел властта в свои
ръце, на 1 август 1347 г. той възстановил правата на римляните. За­
почнала конфискация на крепости и замъци. Водачът на бунта обя­
вил гербовете за отменени, като не посегнал само на герба на папа­
та и на гр. Рим. Вечния град обявил за град на мира. Кола ди Риен­
цо издал указ за отмяна на сеньориата и обявил „папата и Църквата
за единствени сеньори на територията на Римската област“.
При все това, когато магнатите се обединили срещу бунтовници­
те, папата писал през октомври 1347 г. на своя наместник в Рим да
вземе мерки против бунтовника: „Виж, няма ли да намериш повод
да обвиниш Никола (Риенцо) в ерес или в покровителство на ерети­
ци. В такъв случай не изпускай възможността да проведеш процес
против него: глупавият не се поправя с думи, а се укротява с пръчка
и бич.“ На 3 декември 1347 г., когато феодалните сеньори предприе­
ли въоръжени акции срещу бунтовниците, папа Климент VI издал
специална була, в която назовал Кола ди Риенцо „предтеча на Ан­
тихриста, син на дявола, враг на справедливостта, чудовищен звяр“.
За да не попадне в ръцете на своите противници, бунтовникът избя­
гал в Неапол, но това не попречило да бъде осъден на два пъти за
изпадане в ерес. За да избегне кладата, той напуснал Италия и през
юли 1350 г. пристигнал в Прага под чуждо име. Там помолил за ау­
диенция при император Карл IV. Кола ди Риенцо смятал да поиска
помощ за римския народ срещу неговите угнетители. Понеже импе­
раторът забелязал у просителя „значителни семена ерес“, заповя­
дал да го арестуват, а през март 1352 г. го изпратил на папата в
Авиньон. Това предизвикало справедливия гняв на Франческо Пет-
рарка. „Императорът — негодувал големият поет — го подари на
папата; аз не смея да нарека тази сделка с истинското й име.“
Папа Инокентий VI (1352—1362), наследникът на починалия на­
скоро Климент VI, се отнесъл държавнически към затворника. Осво­
бодил го, назначил го за сенатор, дал му кардинала-воин Алборнос
с голяма бойна групировка и го изпратил в Рим. Под командата на
Алборнос Рим, а след него и териториите на папската област били

294
освободени. Възстановена била републиката. Кола ди Риенцо вър­
нал погазените права на гражданството. Той продължил да конфис­
кува имущества, но увеличил данъците и предизвикал недоволство
и протести. На 8 октомври 1354 г. пламнал бунт срещу него и заго-
ворниците го убили.

Велика схизма. След приключването на Авиньонския плен на папи­

те започнала т. нар. „Велика схизма“ или „Велик разкол“. Така се
нарича в историческата литература разцеплението, което настъпи­
ло в Църквата подир смъртта на папа Григорий XI (1370—1378),
последният понтифекс, с когото завършвал периодът на пребивава­
нето на папите в Авиньон. Изборът на кандидат за овакантения
престол породил много спорове и остри противоречия. На 8 април
1378 г. избирателите дали своя вот за неаполитанеца архиепископ
Бартоломей Приняно Барски, свързан с кардиналската колегия.
Името, което получил, било Урбан VI (1378—1389). Провъзгласява­
нето му обаче не можело да се осъществи, понеже в конклава нахлу­
ли граждани, които попречили на процедурата. В настъпилата бър­
котия кардинал Петър, римлянин, бил сбъркан с действителния из­
браник. Грешката била поправена, но бъркотиите не свършили, те
едва започвали. Интронизацията на новоизбрания папа Урбан VI
била проведена на другия ден, а самото коронясване —на 18 април.
Избирането на новия папа не решило проблемите, а ги увеличи­
ло. Урбан VI бил опърничав човек, който пораждал недоволство.
Желанието да го свалят споделяли не само магнатите на Рим, но и
кралят на Франция Шарл V (1364—1380). Обнадеждена от краля,
кардиналската колегия избрала в гр. Фокли Роберт Женевски под
името Климент VII (1378—1394) за първосвещеник. От 1378 до 1417 г.,
в продължение на близо 4 десетилетия, Църквата била управлявана
от двама папи: единият бил в Рим, другият — в Авиньон.
Разделянето на Църквата на два управляващи центъра довело
до разделяне и на Европа. Докато Франция, Савоя, Неапол, Испа­
ния, Ирландия и част от германските княжества признавали
авиньонския Климент VII, останалите страни — Северна и Средна
Италия, Англия, Скандинавия, Унгария, голяма част от Германия,
се ориентирали към римския папа Урбан VI. От своите седалища
двамата понтифекси — единият наричан папа, другият „антипапа“
— си отправяли анатеми и се обявявали за отлъчени от единната
свята, съборна и апостолска Църква.
Възникналото драматично положение било ненормално и необ­
ходимостта от възстановяване на единството се усещала остро.
Назрявала идеята за свикване на вселенски събор. В „Послание на

295
мира“ на Хенрих Хангенщайн (1379 г.) и в „Послание на съгласие­
то“ на Конрад Хелнхаузен (1380 г.) се прокарвала мисълта за про­
веждането на такъв събор като единствено спасително средство.
Идеята намерила пълна подкрепа в специалното предложение на
университетите в Европа от 1381 г.
Замисленият събор се сблъскал с препятствията, създадени от
кралицата на Неапол Йоана, която се включила в антипапската коа­
лиция, и папа Урбан VI не се подвоумил да я анатемоса. Побързала
да реагира на анатемата и кралицата, като предоставила на крал
Шарл I Дурацо и някои други градове. Получила съгласието на кра­
ля на Франция и на папа Климент VII, тя осиновила анжуйския хер­
цог Людовик, който застанал начело на голяма армия и навлязъл в
Италия. Това създало много сериозна тревога в Римската курия.
Пламнали неприязнени отношения между папа Урбан VI и крал
Карл, владетелят на Неапол, поддържани след неговата смърт през
1386 г. от сина му Ладислав, който заел престола.
В Рим също възникнал конфликт. Военните подразделения, из­
пратени още при папа Григорий XI от Франция и Англия, се обяви­
ли против Урбан VI и в подкрепа на Климент VII, като поставили
под свой контрол част от вечния град. В областта Тоскана те прину­
дили населението да премине на страната на папа Климент VII.
Поддръжниците на Урбан VI били арестувани и изпращани в затво­
рите. С подкрепата на префекта на Рим, който застанал на страната
на Климент VII, продължили да преследват неговите противници.
Материалното положение на двамата първосвещеници не било
еднакво. Докато Климент VII получавал в Авиньон данъци от Фран­
ция, Кастилия, Арагон, Неапол и Шотландия, в Рим Урбан VI по­
стоянно обеднявал. След смъртта си през 1389 г. папа Урбан VI ос­
тавил празна каса. Новият понтифекс, Бонифаций IX (1389—1404),
който бил избран на негово място, срещнал сериозни затруднения
при нормализиране на финансите на Църквата. Той се помирил
единствено с краля на Неапол Ладислав, но с другите си врагове
нямал намерение да възстановява отношенията си, защото смятал,
че е прав и не искал да се съюзява с престъпници. Бонифаций укре­
пил финансовото положение на Църквата, възстановявайки данъка
на епископите анат, като го превърнал в постоянен, а не само през
първата година от въздигането в епископски сан. В касата започна­
ли да се стичат постъпления и от продажбата на бенефиции.
В Авиньон положението обаче се влошило. На мястото на почи­
налия папа Климент VII през 1394 г. бил избран Бенедикт XIII
(1394—1423), който при заемането на престола се заклел да работи
за преодоляването на разкола, за възстановяване единството на

296
Църквата. През 1398 г. обаче понтифексът на Авиньон се отказал от
управлението на църквите във Франция, Навара и Кастилия, затво­
рил се в двореца си и освободил колегията на кардиналите. Мярка­
та, която приложил, т. нар. „субстракция“, не дала резултати. Въз­
никващите проблеми не можели да бъдат решени, поради което
неговите противници се увеличавали. През есента на 1403 г. папата
бил принуден да възстанови частично своята власт. През следваща­
та 1404 г. той пристигнал в Рим за преговори, като предложил да се
срещнат с Бонифаций IX на безопасно място. В противен случай
пратениците му предупредили, че ще поставят въпроса за закон­
ността на неговия понтификат в Третейския съд. Папа Бонифа­
ций IX отхвърлил предложението, защото то било в груба обидна
форма, засягаща неговото достойнство.
Обстановката се променила след като Бонифаций IX неочаква­
но починал. Овакантения престол заел новоизбраният папа Инокен-
тий VII (1404—1406). Изникнали нови въпроси, свързани със сваля­
нето на император Венцел и заместването му с Рупрехт Пфалцки
(1400—1410). В противоречията около разкола се включила и импе­
рията. Персонални промени настъпили и в Рим, където на мястото
на починалия папа Бонифаций IX бил избран кардинал Анжело Ка-
рарио, който застанал начело на Църквата под името Григорий XII
(1406—1415). Загрижен от тревожната обстановка, той замислил не
формално, а на дело да възстанови единството на Католическата
църква. В главата му назрявала идеята да се отрече от Папския
престол, за да бъде възстановено единството. За тази цел той вля­
зъл във връзка с Бенедикт. Направено било предложение двамата
понтифекси да започнат преговори в Савоя.
Изгледите за постигането на единство били добри, но все още
дългоочакваното разбирателство нямало реални шансове за успех.
Силите, които не били заинтересовани от установяването на траен
мир в Църквата — разни забогатели родственици и др., — започна­
ли да действат и да се организират. Намесил се крал Ладислав Неа-
полски, който изпитвал тревога за своята власт. Затова папа Григо-
рий достигнал едва до Лука, а папа Бенедикт — до Порто Венере.
При настъпилия обрат на събитията възникнали нови проблеми.
Между папа Григорий и кардиналите, които очаквали своите про­
моции, възникнал разрив, защото папата ги отменил и така поста­
вил на изпитание нервите на кандидатите. Кардиналите на Рим пре­
минали на страната на папа Бенедикт. Разколът в Църквата не бил
преодолян. Противоречията се разгорели и задълбочили отново.
Това наложило да се търсят нови средства за решаване на конфлик­

297
та. Единодушно било разбирането, че отношенията могат да се из­
гладят, а единството — да се постигне само на Вселенски събор. И
започнали да работят за неговото незабавно свикване.

Вселенски събори. Разколът в Църквата породил толкова сериозни

безпокойства, че потребността от неговото ликвидиране обхванала
най-широки слоеве от католическата общност: както духовници,
така и миряни. Безпокоели се кардинали, епископи и абати. Тревога
обхванала университетите. И владетелите в Европа — императорът
и кралете, не можели да гледат спокойно задълбочаващите се про­
тиворечия. Всеобщата грижа за излизане от кризата породила масов
кипеж, влязъл в историята под названието „Съборно движение“. То
било продиктувано от необходимостта да се извършат реформи,
които да обновят Църквата и да я освободят от разкола.
Всички реални обществени сили се обединили около идеята да
се свика църковен вселенски събор през 1409 г. в гр. Пиза. В заседа­
нията му трябвало да вземат участие и двамата папи, но още преди
да получат покана те решили да не изпускат инициативата, да не
бъдат поставени пред свършен факт и сами свикали събори. Папа
Григорий призовал своите привърженици в Чивидал, Аквилея, до-
като папа Бенедикт обявил своя събор в Перпинян. Това на практи­
ка означавало, че двамата понтифекси нямали намерение да обеди­
нят Църквата и се обявявали против учението на Символа на вярата
за „единна свята, съборна и апостолска Църква“. Това дало сериоз­
ни основания те да се квалифицират като еретици и схизматици и да
бъдат обявени за свалени от папските престоли. За папа бил избран
архиепископът на Милано Пиер Филарг, управлявал Църквата под
името Александър V (1409—1410). Това поставило край на същест­
вуващия разкол, понеже новоизбраният папа получил всеобщо приз­
нание. Въпреки това неразбориите продължили. На практика към два­
мата папи бил добавен трети. Двупапството станало трипапство.
В обстановка на продължаващо разцепление пиратът Балтазар
Коса заел престола на папите в Рим вместо починалия Александър V.
Балтазар Коса получил името Йоан XXIII (1410—1415) и влязъл в
историята на Църквата като антипапа. Йоан XXIII не изоставил
пиратската си дейност, обявил война на неаполския крал, избивал
безпомощното население и го ограбвал. Това засилило антицърков-
ните настроения. Карловият университет в Прага се превърнал в
център на движението, възглавявано от Ян Хус. Аргументите за не­
забавно свикване на събор се увеличавали. През есента на 1414 г.
бил свикан XVI вселенски църковен събор, продължил занимания­

298
та си до пролетта на 1418 г. Това бил най-многобройният събор в
историята на Църквата. Присъствали повече от 1000 архиепископи,
епископи и абати, кардинали, монаси, професори по теология. Има­
ло също и много князе, сеньори, графове, магнати, както и различ­
ни представители на широки обществени кръгове. На заседанията
присъствал и император Сигизмунд. Обхванат от надеждата, че
присъдата на Църквата може да му се размине, пристигнал и папа
Йоан XXIII.
Дневният ред включвал три основни въпроса. Първият засягал
единството на Църквата, вторият —ересите, третият —реформира­
нето й. Прелатите проявили особено старание да изключат от днев­
ния ред третия проблем.
След обстойно обсъждане на учението на еретика от Прага съ­
борът осъдил на смърт чрез изгаряне Ян Хус и неговия съидейник
Иероним Пражки. Присъдата била приведена в изпълнение. През
1415 г. били отлъчени от Църквата двама от тримата папи. Йоан XXIII
избягал от съда, но на XII заседание на 29 май бил обвинен в симо-
ния — разгулен начин на живот, и обявен за свален от престола. На
XIV заседание, на 4 юли 1415 г. Григорий XIII се отказал добровол­
но от папската корона. След като не поискал да стори това, през
лятото на 1417 г. бил детрониран и папа Бенедикт XIII.
На 11 (21) ноември се състоял избор за нов предстоятел на Пап­
ския престол. Бил избран кардинал Одо Колона, приел духовно име
Мартин V (1417—1431). По решение на събора новият папа бил ли­
шен от постъпващите доходи от вакантните длъжности в църковния
апарат. Отнето му било и правото да използва имуществото на по­
чиналите духовни лица. Така Констанцкият събор ограничил права­
та на понтифекса и разширил прерогативите на прелатите. Това
обяснява и изказванията на Мартин V срещу парламентаризма, как­
то и исканията му да възстанови старите абсолютистични права на
папата.
Детронираните папи се разпръснали в различни райони на Европа.
Папа Бенедикт се установил в замъка Пенискола, издигнат между Та-
рагона и Валенсия в Испания. След като починал през 1424 г., за не­
гов заместник бил избран Муноза Барселонски с име Климент VIII.
Бил издигнат и друг антипапа, Бенедикт XIV. Понеже броят на разкол-
ниците не надминавал повече от 2000 души, схизматиците папи не раз­
полагали с желаната социална опора. През 1429 г. Климент VIII се
отказал от своя титул. Заглъхнал и споменът за Бенедикт XIV.
Поради усложняването на обстановката Констанцкият църковен
събор взел решение в бъдеще подобни събори да се организират по-

299
често: първоначално на всеки 5 или 7 години, а след това —на всеки
10 години. По силата на взетото решение следващият събор бил
заплануван да се проведе в Павия. Свикали го през 1423 г., но чума­
та, която се разразила, наложила да бъде пренесен в Сиена. Остри­
те спорове между делегатите за провеждането на реформите в Цър­
квата не довели до никакви резултати. През пролетта на 1424 г. съ­
борът бил закрит.
Хуситското движение в Чехия, породило организирането на 5
кръстоносни похода за смазването на таборитите, послужило като
повод за свикването на нов XVII вселенски църковен събор в Базел
(1431—1449). Там била обсъдена обстановката в Чехия и сключен
договор с чашниците, т. нар. „Пражки компактати“, по силата на
който било признато правото на миряните да се причастяват с
чаша. Узаконена била и секуларизацията на църковните имущества
по време на събитията в Чехия.
Базелският църковен събор, протекъл при понтификата на ново­
избрания папа Евгений IV (1431—1447), решавал своите задачи в
трудна обстановка. Самият понтифекс се безпокоял от клаузите на
договора, подписани още от папа Мартин V, за свикване на събор с
Православната църква с цел подписването на уния между Папския
престол и Патриаршията в Константинопол. Тревога пораждала и
обстановката в Базел и неговите околности. Несигурните условия за
работа на събора дали основания на папата да го закрие на 18 де­
кември 1431 г. Заседанията трябвало да продължат в Болоня през
лятото на 1433 г.
Декретът за преместването на заседанията не получил одобре­
нието на голяма част от делегатите. Кардинал Цезарини, който се
завърнал от поход против хуситите, произнесъл пламенна реч, в ко­
ято подчертал необходимостта от отмяна на решението. Кардинал
Николай Кузански, както и някои други делегати отстоявали тезата
за подчиняване на папата на съборните постановления. Първосве-
тителят отстъпил, но разбирателството продължило кратко време.
Недоверието и враждебността продължили да разделят духовниците.
Част от делегатите предложили съборът да продължи в някои
от италианските градове, друга част предлагала това да стане в
Авиньон. На 29 май 1437 г. Евгений IV издал декрет за организира­
нето на събора в някой от италианските градове. Тогава делегатите
решили да го призоват на съд, а той разпуснал събора на 18 септем­
ври 1437 г. Базелският събор обаче свалил папа Евгений от престо­
ла, а на негово място избрал Феликс V.
Свиканият от папа Евгений събор във Ферара бил открит и за­
почнал своите заседания. Задачата му била да сключи уния между

300
двете църкви: Източната и Западната. За тази цел тук пристигнала
през 1437 г. делегация от Константинопол, водена от император
Йоан VI Палеолог (1425—1448) и патриарх Йосиф II (1416—1439).
Делегацията включвала към 700 души. От тях 20 души били архие­
реи, презвитери, дякони и изтъкнати православни теолози.
Самият събор бил открит на 8 януари 1438 г., макар редовните
заседания да били отложени за октомври. Понеже във Ферара избух­
нала чумна епидемия, делегатите се преместили във Флоренция.
Основният въпрос, който ги занимавал, било съединението на две­
те църкви. Императорът и неговите приближени отстоявали идеята
за необходимостта от уния, чрез която Изтокът можел да получи
военна подкрепа от Запада за отблъскване на турската опасност. На
8 октомври 1438 г. във Флоренция пристигнала многобройна деле­
гация на Руската църква — около 200 души, начело с митрополита
на Москва, Исидор.
Дискусионните проблеми, които разделяли православни и като­
лици —учението за филиокве, за чистилището, за папската супрема-
ция и причастяването с безквасен хляб —станали предмет на оживена
дискусия. Против подписването на унията се изказали митрополитът
на Ефес Марк Евгеник, Антоний Йраклийски и др. В подкрепа на
обединението се обявили Висарион Никейски, Исидор Московски,
Григорий Мама и д,р. Католическото учение за филиокве било при­
ето от император Йоан Палеолог, патриарх Йосиф II и други митро­
полити. Един ден преди приключването на преговорите и подписване­
то на акта на унията —на 10 юни 1439 г. —патриарх Йосиф II починал
и го погребали в църквата „Санкта Мария Новела“.
Актът на унията бил прочетен на 6 юли, когато била извършена
обща тържествена литургия. За патриарх на Константинопол бил
назначен Митрофан Кизички (1440—1443), убеден защитник на унията.
Първата работа на новия патриарх била да свали архиереите, които
не приемали унията, и да ги замени с униати. Провъзгласяването
на унията било посрещнато с недоволство в страните на Изтока.
Наследникът на патриарх Митрофан, Григорий III Мама (1445—
1450), не успял да намери подкрепа при налагането на католицизма
в православния Изток. През 1443 г. на събор в Йерусалим трима от
патриарсите на Изтока — йерусалимският, александрийският и ан-
тиохийският — осъдили унията. На друг събор, този път в Констан­
тинопол през 1450 г., унията била отново отхвърлена. Поради про­
тиводействието, което срещал навсякъде, патриархът-униат Григо­
рий Мама се видял принуден да напусне константинополската ка­
тедра и да търси спасение в Рим, където прекарал последните годи­
ни от живота си. Нерадостна участ сполетяла и московския митро­

301
полит Исидор, когато се завърнал в Москва като униат. След като
прочел актовете на унията в Успенския събор на 11 март 1441 г. по
време на тържествена литургия, великият московски княз Василий
Василиевич заповядал да арестуват Исидор и да го изпратят на за­
точение под стража в Чудовия манастир. Митрополит Исидор ус­
пял да избяга и пристигнал в Рим, където бил ръкоположен за кар­
динал.
Византийският император Константин XI Палеолог (1448—
1453), надявайки се да получи подкрепа от Западна Европа в борба­
та против турците, изразил съгласие с предложението на папата в
Константинопол да бъде провъзгласена тържествено унията, под­
писана във Флоренция. Кардинал Исидор, който бил натоварен да
изпълни волята на папата, прочел текста на унията на 12 декември
1452 г. в църквата „Св. София“. Присъстващите на церемонията
богомолци реагирали многозначително с думите: „По-добре турска
чалма, отколкото папска тиара.“ Така приключило делото на уния­
та, която не срещнала привърженици и последователи в православ­
ния Изток. Делото на папа Евгений не се увенчало с успех. Разделе­
нието между църквите не било премахнато. Схизмата продължила
да разделя Изтока и Запада за векове.
* * *

Четирите столетия и половина — от средата на XI до края на XV в.

— били напрегнато, интензивно време от живота на Католическата
църква и на нейния ръководен център — Римската курия. Категории­
те, с които си служат някои медиевисти, за да квалифицират епоха­
та — „упадък“, „Авиньонски плен“, „Унижението в Каноса“, „Въз­
дигане на папството при папа Инокентий III“ — по същество пред­
ставляват опити чрез схематични социологически фрази да се за­
мъгли един съдържателен, изключително сложен, но във всички
случаи динамичен, възходящ период на подем и на утвърждаване.
Това заключение се налага от непредубедения анализ на изворите, с
които разполага медиевистиката. То се потвърждава и от извърше­
ните научни изследвания, натрупани през продължителните векове
на проучване миналото на човечеството през Средновековието,
включително и на Църквата.
В обстановка на задълбочаваща се политическа раздробеност и
разпокъсаност, обусловена от развитието на феодалните отноше­
ния, ролята на Римската курия започнала закономерно да нараства.
От втората половина на XI в. нататък нейната мисия като социал­
но-религиозен и духовнокултурен център на западноевропейското

302
общество придобила значително по-всеобхватни мащаби. Тя моти­
вирала теократичната концепция за управлението на Европа, на све­
та. Липсата на силна централна власт, включително и в Свещената
Римска империя, подготвила почвата за появата на папоцезари-
стичната идея, оформена в управленска система. Единствен папски­
ят престол бил призван да се заеме с формирането на световна тео-
кратична монархия. Папа Григорий VII Хилдебранд (1073—1085),
един от най-големите ръководители на Църквата, бил убеден, че
всяка власт получава легитимност дотолкова, доколкото се ползва
с одобрението на Римската курия. Затова той аргументирал тезата
за подчиняването на светските владетели — императори, крале, ца­
ре, сеньори — на предстоятеля на Католическата църква. За него и
най-нископоставеният служител на духовната власт стоял значител­
но по-високо от всеки владетел. Становището на папа Григорий VII
било до голяма степен осъществено от друг бележит понтифекс,
може би най-значимият в историята на Църквата през Средновеко­
вието, папа Инокентий III (1198—1216). Неслучайно той поставил
във васална зависимост императора на Свещената Римска империя,
кралете на Франция, Англия и редица други страни. На практика на
континента по това време нямало организирана политическа сила,
която да противостои на могъщата папоцезаристична институция,
провеждаща своята дейност под знамето на сакрализацията.
Политическата победа на френския крал Филип IV над папа Бо-
нифаций VIII била резултат от промените в живота на Европа през
XIV в., когато укрепнали централизираните държави, възникнали
хуманистичните движения, хуманизмът започнал да руши консерва­
тивните средновековни традиции и стереотипи. Абсолютизмът,
формиран в папските дворове, вече не намирал достатъчно социал­
на опора. В резултат от конфликтите, които се разразили, се появи­
ли нови религиозни институции. През 1438 г. френският крал Шарл VII
(1422—1461) оповестил известната „Прагматическа санкция“, с коя­
то легализирал обособяването на Галиканската църква и водещата
и роля на вселенските събори в решаването на верските въпроси. От
своя страна император Фридрих III (1440—1493) започнал диалог с
папа Евгений IV за обявяването на църквата в Германия като наци­
онална. Германските князе протестирали срещу опитите на импера­
тора да внесе разкол в католическия свят, но той заживял с убежде­
нието, че е извоювал отделянето на църквата в Германия и обявява­
нето й за национална.
Опитите на някои историци да доказват залеза на Католическа­
та църква през периода на Възходящото средновековие нямат доста­
тъчни основания. Противоречията, които се разгаряли между от­

303
делни владетели и Папския престол, конфликтите, които възниква­
ли, били изолирани явления. Все още съюзът между Църквата и
държавата бил достатъчно силен. Светската и духовната власт не се
противопоставяли, а взаимно се подпомагали, макар теократична-
та идея да загубила почва, а папоцезаризмът да заглъхвал постепен­
но, докато изчезнал окончателно. Не може да се отрече обаче, че
Авиньонският плен подкопал авторитета на Рим като духовен ба­
стион на католицизма, а Великата схизма му нанесла такива пора­
жения, които се отразили значително върху могъществото на Църк­
вата. То вече трудно можело да се възстанови в някогашния му бля­
сък, сила и величие. Католическата църква като социално-религиоз­
на институция и Папският престол като неин върховен орган про­
дължили да са единствената институция с голямо континентално
значение. Това се усеща достатъчно силно след падането на Кон­
стантинопол през 1453 г.

Кръстоносни походи'
Катастрофалното поражение, което нанесъл селджукският султан
Алп-Арслан (1063—1072) над армията на византийския император
Роман IV Диоген (1068—1071) при езерото Ван, недалеч от армен­
ския град Манцикерт на 26 август 1071 г., имало исторически после­
дици за Изтока и Запада. Огромната войска на императора от пече-
нези, узи, нормани и от български отряди била напълно разбита, а
самият владетел попаднал в плен. В Константинопол побързали да
изберат на престола Михаил VII Дука (1071—1078), който отказал да
изпрати искания от султана откуп за освобождаването на задържа­
ния в плен император. Не след дълго Алп-Арслан освободил Роман
Диоген, но като се завърнал в империята, той бил заловен от агенту-
рата на новия владетел. Не друг, а сам император Михаил VII Дука1

1 Върху историята на кръстоносните походи е натрупана вече огромна литература,

която много трудно може да бъде систематизирана и оценена. За нейните размери
дават известна представа направените библиографски справки: A t i у a, A. S. The
Crusade: Historiography and Bibliography. Blomington, 1962; В o e h m, L. Die Kreuzziige
in Bibliographischer und Historiographischer Sicht. — In: Historisches Jahrbuch, 81,
1962; M а у e r, Η. E. Bibliographie zur Geschichte der Kreuzziige. 2-te Aufl. Stuttgart,
1965; Literaturbericht iiber die Geschichte der Kreuzziige. Veroffentlichungen 1958—
1967. — In: Historische Zeitschrift, Sonderheft 3. Miinchen, 1969; C a r d i n i, F. Gli studi
sule crosiate dal 1945 al oggi — In: Rivista storica italiana, 1968, fasc. I. Единственото
обобщаващо изследване в руската историопис е трудът на 3 а б ο р о в, М. Исто­
риография крестовнх походов (Литература XV—XIX вв.) М., 1971.

304
се разпоредил Роман да бъде арестуван, ослепен и затворен в
тъмница.
Императорът отстранил съществуващата опасност за трона си,
но над Византия надвиснали застрашително градоносните облаци
на селджукската заплаха. Султанът на селджуките решил, че смърт­
та на Роман Диоген го освобождава от задължението да спазва
мира и предприел широкомащабни операции. През 1077 г. в Мала
Азия той поставил основите на Румския (Иконийския) султанат,
превърнат в изходна база на бъдещите завоевания. През 1078 г. сел­
джуките за втори път завладели Йерусалим. Под техните удари пад­
нала Сирия. Заедно с нейните градове те присъединили Никея, Ки-
зик, Смирна, проникнали в Егейско море и се укрепили на острови­
те Хиос, Лесбос, Самос, Родос.
Стабилитетът на Византия бил подкопан. Опасността за империя­
та ставала от ден на ден все по-реална. Морският пират Чаха вече
се разпореждал в Мраморно море и заплашвал не само Босфора, но
и Константинопол. Император Алексей I Комнин (1081—1118), обез­
покоен от настъпленията на завоевателите, отправил поглед към За­
пада и за подкрепа. Основната надежда на василевса идвала от па­
пата, който с огромния си авторитет на духовен глава на Запада
можел да организира стабилна защита на Византия. Той се обърнал
към граф Робърт Фландърски, както и към други владетели за по­
мощ. На Запад, особено след като селджуките разрушили храма
„Възкресение“ през 1009 г. в Йерусалим, следяли с увеличаващо се
безпокойство събитията, които се разразявали в свещения град.
Много тревога предизвикало и второто падане на Йерусалим в ръ­
цете на мюсюлманите. Затова и сърцераздирателните призиви на
василевса за подкрепа срещу неверниците намерили широк отзвук.
Кръстоносната идея назряла в папския дворец и владетелските до­
мове и сплотявала хиляди ентусиасти под своите знамена.
Кръстоносните походи били масово социално-религиозно дви­
жение на западноевропейското общество, обхванато от идеята да
освободи Божия гроб, завладян от селджуките. Осем на брой, те за­
почнали през 1096 и приключили през 1270 г. Това била забележи­
телна епопея, в която си давали среща основните противоречия
между Изтока и Запада2.
За кръстоносните походи в историографията са прокарвани най-
различни определения, едни от други по-разнообразни и противоре­

2 Обстановката във Византийската империя при управлението на Алексей I Ком-

нин (1081—1118) е предадена сравнително обширно у: С h а 1 a n d ο n, F. Essai sur le
regne Alexis I Comnene (1081—1118), Paris, 1900.

20 История на Средновековния свят 305

чиви. Какво представляват те като историческо явление? Може ли
да се приеме, че са били военноколонизаторско движение на запад­
ноевропейската феодална аристокрация за покоряване на Източ­
ноправославната църква, за заграбване на нейните богатства, от
една страна, а от друга, за завладяване на източните държави? Ос­
нователни ли са определенията за кръстоносците като „разбойници,
подпалвачи и убийци“, както ги наричат някои автори от по-старата
школа? Има ли достатъчни основания да се поддържа, че участни­
ците в движението си поставили за цел само да стъпят на Светата
земя, където се е родил, страдал и умрял Христос, да видят Божия
гроб и да влязат в съприкосновение със светините? Това са само
част от въпросите, поставени пред историческата наука, които ча­
кат убедителен отговор, приемлива аргументация.
Извори за кръстоносните походи3. Те не са толкова многобройни,
но, общо взето, доколкото ги има, позволяват да бъдат реконструи­
рани предпоставките, ходът и завършването на походите. Най-общо
могат да се разделят на западноевропейски и източни, включител­
но и византийски. И едните, и другите притежават необходимата
познавателна стойност, защото са излезли изпод перото на съвре­
менници на събитията и спомагат за разкриване на историческата
истина.
Първият кръстоносен поход (1096—1099) е, общо взето, богато
документиран. Изследователите са единни в заключението си, че
най-голяма фактологична ценност притежава хрониката „Дела на
франките и другите йерусалимци“4на анонимен автор от итало-нор-
мански произход. В нея са описани събитията от 1095 до 1099 г„
свързани с отряда на Боемунд. Поради обстоятелството, че след
като подразделението на Боемунд завладяло Антиохия и се устано­
вило в града, авторът се присъединил към Раймунд Тулузки и заед­

3 Recueil des Historiens des Croisades. Vol. 1—17. Paris, 1841—1906; B ο n g a r s, J.

Gesta D ei per Francos. Hannoverae, 1611; B r u n d a g e, J. A. The Crusades. A
Documentary Survey. Milwaukee, 1962; C h r i u s t, A. Quellen zur Geschichte des
Kreuzziiges Kaiser Friedrich I. Zurich—Berlin, 1964; G a b r i е 1 i, F. Storici arabi delle
crociate. Torino, 1957; Arab Historians o f the Crusades. University of California Press,
1969; H a g e n d e r , O., A. H a i d a c h e r . Die Register Innocenz III. Bd. 1: Texte.
Graz—Koln, 1964. В руската историография извороведски характер притежава из­
данието на 3 а б о р о в, М. Введение в историографию крестовмх походов (Латин­
ския хронография XI—XIII вв.). М., 1966. Срв. също и друга негова публикация: Ис­
тория крестовнх походов в документах и материалах. М., 1977.
4 Anonymi gesta francorum, hsg. von Hagenmeyer. Heidelberg, 1980.

306
но с него влязъл в Йерусалим, информацията в хрониката дава до­
пълнителни знания. По форма съчинението представлява дневник,
воден сравнително подробно. По всичко изглежда, че „Дела на
франките и другите йерусалимци“ са създадени от гражданско лице.
Това определя и мястото им в поредицата извори за събитията, кои­
то ни интересуват.
От провансалския свещеник Раймунд Ажилски е останала друга
интересна хроника — „История на франките“, в която той обрисува
обсадата на Антиохия през 10985, както и събитията до края на 1099 г.
Значимостта на произведението нараства от голямата осведоме­
ност на автора — духовник на граф Раймунд Тулузки и близък на
епископ Адемар Монтейлски. Това му позволявало да се движи в
центъра на събитията и да разполага с широк достъп до тях.
Френският духовник Фулхерий Шартърски (ок. 1059—ок. 1128) в
качеството на капелан на Балдуин Булонски наблюдавал събитията
в Киликия. Включен отначало в групата на херцог Роберт Норманд­
ски, той натрупал богати впечатления и ги предал в „Деяния на
франките“6, едно от кай-интересните произведения за кръстоносни­
те походи. Събитията обхващат предисторията на кръстоносната
държава в Йерусалим и достигат до 1127 г. Понеже авторът пише
като осведомен наблюдател, трудът му по общо признание прите­
жава голяма фактологична ценност.
Въз основа на „Дела на франките и другите йерусалимци“ са на­
писани две други произведения, съдържащи също изобилна инфор­
мация. Едното е „История на йерусалимския поход“ на Пиер Туде-
бод, другото — „Йерусалимска история“ на Балдрици Бургундски
(ок. 1047—1130), архиепископ на Бретан7. Това са неравностойни от
гледна точка на фактологията творби, но те разширяват сведения­
та, с които разполага медиевистиката.
Компилативната хроника на Гвиберт Ножански (1053—1124)
„Дела на Бога чрез франките“ отразява, както показва и заглавието,
провиденциалистичното разбиране на историята. Нейното значение
обаче не се изразява в теориите, които развива, а във фактите, които
изнася. А те са любопитни.
„Йерусалимец, или Книга за угнетяването, освобождаването и
възстановяването на светата Йерусалимска църква“ на бенедикти-

5 Raimundi de Agiles historia francorum. — In: Recueil des hist, des croisades, t. 3.
6 Fulcherii Carnotensis gesta francorum. — In: Recueil des hist., t. 3.
7 Tudebodi, Roberti Remensis, Baldrici Burguliensis, Guiberti Novigensis historiae. — In:
Recueil des hist., t. 3—4.

307
неца абат Екехард Аврийски отразява пребиваването на автора в
Палестина. Написана била след неговото завръщане от пътешест­
вието в Йерусалим, където натрупал богат материал, събран от оче­
видци и свидетели на събитията. Хрониката била написана между
1112 и 1117 г. Стойността й е вън от всякакво съмнение.
Изпод перото на Раул от Кан (ок. 1050—1130) излизат „Дела на
Танкред в йерусалимския поход“, творение не на непосредствен
участник в събитията, но предаващо спомените на очевидец —аван­
тюриста Танкред, брат на Боемунд ТаренскщСамият Раул пътувал
до Палестина след събитията и стигнал в Йерусалим, където от
1112 до 1118 г. добавил към личния дневник на Боемунд Таренски
разкази на Танкред и други кръстоносци. Раул бил бележит творец,
талантлив автор. Трудът е интересно, правдиво съчинение, което
пресъздава обективно хода на събитията.
В „Йерусалимска история“ каноникът от гр. Аахен, Алберт, раз­
казва за похода, за възникването на кръстоносната държава, а след
това описва събитията до 1120 г. Трудът му обаче бил построен,
както предполагат някои историци, върху основата на загубена хро­
ника, подготвена от великолепно осведомен участник в събитията.
Авторът възвеличавал ролята на германците в похода. Това се дъл­
жало на германската му принадлежност и е лесно обяснимо.
За Първия кръстоносен поход дава сведения архиепископ Гийом
Тирски (ок. 1130—1186) в „История на делата в задморските земи“.
В хронологично отношение съчинението описва не само Първия
кръстоносен поход, но и Втория (1147—1149). Нещо повече, описа­
нието излиза извън границите на Втория поход и достига до 1184 г.
По такъв начин творбата на Гийом Тирски придобива характер на
справочен труд за кръстоносните походи от 1095 до 1184 г. Качест­
вата на произведението се дължат на високата образованост на ав­
тора: той владеел освен латински,uгръцки и арабски език. Освен
това бил канцлер на кралството в Йерусалим (1174—1183). Изпъл­
нявал и функциите на възпитател на крал Балдуин IV. Всички тези
обстоятелства, както и сравнително продължителното писане на
хрониката, определили нейната стойност като изключително важен
извор за събитията.
Първия кръстоносен поход отразяват и някои поетични творби,
които включват известни подробности, представляващи интерес за
историците. В тази насока заслужава да се спомене „Песен за Антио-
хия“ (на провансалски език), произведение на трувера от Артоа, Ри-
шар. Поклонник сътворил също „Песен за Антиохия“. Появили се
различни балади и хумористични произведения. Започнали да се

308
пишат и романи, претворяващи живота на рицари от ранга на Гот-
фрид Булонски.
Вторият кръстоносен поход (1147—1149) разполага с по-малко
произведения не само поради печалния си край, но защото нямал
специален хронист, който да отбелязва събитията. Капеланът на
френския крал Луи VII (1137—1180) Ед Дейлски, който бил и негов
секретар, дава сведения за похода в своеобразния си дневник, съ­
държащ материали до юни 1148 г., когато авторът прекъснал повест­
вованието. В Големите френски и немски хроники, засягащи живота
на крал Луи VII, са включени данни и за събитията. Това се отнася
и за труда на Ото Фрайзингски „Делата на Фридрих“. Материалите
се обогатяват с няколко писма на Сугерий и Вибалд, бивш регент на
Германия. Това е всичко, или почти всичко по-съществено, отразя­
ващо възникването и хода на Втория кръстоносен поход.
За Третия кръстоносен поход (1189—1196) много важна доку­
ментация включва епископът на Насау, Дитполд, в известното
„Описание на азиатския поход на Фридрих“ —хроника на пътуване­
то. Авторът не успял да дочака края на похода, завършил дневника
си на 21 юни 1190 г., и наскоро починал. Но това, което отразил,
притежава висока познавателна стойност. Описанието се цени от
изследователите заради точността, с която са предадени събитията.
Друга творба в този цикъл е хрониката на австрийския духовник
Ансберт „История на похода на император Фридрих“. Авторът пре­
дава сведения от началото на похода до неговия завършек. Това е
цялостно произведение. Ценността му се увеличава поради привли­
чането на няколко автентични писма на участници в събитията.
Арнолд Любекски в своята „Славянска хроника“ разширява све­
денията, привличайки допълнителни материали. Предводителство-
то на френския крал Филип II Огюст и на английския крал Ричард
Лъвското сърце е описано в поредица хроники, излезли изпод перо­
то на френски и английски автори. В този кръг влизат и писмата на
светски феодали и духовни лица, патриарси от Йерусалим и Антио-
хия, които се тревожат от хода на събитията. Интерес пораждат и
писма на консули, дейци на религиозни ордени и други. Много пис­
ма на князе и духовници, включили се в бойните подразделения на
кръстоносците, изнасят съществени подробности, които допълват
знанията за събитията.
За формирането на кръстоносните държави, за тяхното устройст­
во и управление също могат да се открият първостепенни докумен­
тални свидетелства. В „Антиохийски войни“ канцлерът на Антио-
хийското княжество Готие описва цялата му динамична история. В
творбата събитията започват с възникването на държавата в Антиохия

309
 и достигат до 1119 г. Централно място заемат войните на княз
Рожер, но са проследени и други не по-маловажни събития. Своето
произведение авторът подготвил през периода от 1119 до 1126 г.
Някои от хронистите компилирали други произведения и ги пре­
писвали дословно. Роберт Монах например бил автор на самостоя­
телно произведение, преписано от Тудебод и от Бодри от Бургейл.
Той съставил хроника около 1107 г.
Жак Витрийски (ок. 1180—1240) подготвил „Източна или йеруса-
лимска история“, предаваща събитията в Палестина до 1193 г.8, но
тя засяга и конфликтите през 1211—1218 г., наситени с драматизъм.
За Петия кръстоносен поход Жак Витрийски свидетелства в писма­
та, написани от 1216 до 1221 г.
„Йерусалимски асизи“ основателно се ценят като основен извор
за управлението на Йерусалимското кралство. В това творение са
включени закони за управление не само на Йерусалимското, но и на
Кипърското кралство. В структурата на тази поредица извори вли­
зат и „Кралски книги“, притежаващи характер на закони.
За Четвъртия кръстоносен поход и Латинската империя са запа­
зени няколко хроники с несъмнена стойност. Произведението на
маршала на Шампания Жофроа дьо Вилардуен (ок. 1150 —ок. 1214)
„Завладяване на Константинопол“ е едно от най-интересните в ця­
лата литература за кръстоносните походи. То ангажира не само с
фактологията, която съдържа, но и с великолепната си форма на
изложение. Друг съвременник и участник, рицарят на Пикардия Ро­
берт дьо Клари, подготвил „История на тези, които завоюваха Кон­
стантинопол“9. Като обикновен рицар той предал сведения, които
били свързани с живота на обикновените бойци. В този смисъл не­
говата хроника допълва творбата на Жофроа дьо Вилардуен, свър­
зан с управляващите среди, с аристокрацията.
Събитията в Латинската империя били описани в „Асизи на Ро-
мания“ — много важна творба, сборник със закони. Анонимната
„Хроника на Морея“ предава обстановката на Пелопонес по време
на френското управление. Събитията, включени в повествованието,
засягат периода от 1204 до 1305 г. Марино Санудо Стари (1270 —ок.
1314), произхождащ от Венеция, подготвил „История на Романия“,
в която предал много подробности за Балканския полуостров. Той
написал и трактат за Близкия изток, описващ историческото разви­
тие и географските особености на тези земи.

8 Jacobi de Vitriaco historia orientalis — In: Bongars.., t. 1.

’ R o b e r t d e C l a r y . Estoire de chiaus que conquisent Constantinoble. Berlin. 1873.

310
 Вторият основен цикъл извори за кръстоносните походи включ­
ва произведения на византийски и арабски автори. Между визан­
тийските историци на първо място по време изпъква Ана Комнина
(1083—ок. 1153—1155) с нейната „Алексиада“. Никита Хониат (сре­
дата на XII в. — 1213) в своята „Хроника“ предава редица сведения
за Четвъртия кръстоносен поход. За падането на Константинопол
под ударите на кръстоносците пише и Георги Акрополит (1217—
1282) в своя труд за Никейската империя, включващ данни за похо­
дите на кръстоносците на Балканите. Специално в „Кратка хрони­
ка“ той проследява събитията от 1202 г. от падането на Константи­
нопол под ударите на латинците до неговото освобождаване през
1261 г. В „История“ Георги Пахимер (1242— ок. 1310) пресъздава
живота на империята от 1255 до 1308 г. и разказва за много важни
моменти от кръстоносната инвазия. Първостепенен източник е
„Кипърска хроника“ на Леонтий Махера за XIV—XV в.10
Фактографията и фактологията за кръстоносното движение в
Изтока се разширява и от историческите произведения на различни
.арабски автори. Достатъчно е само да се отбележат творбите на
Ибн ал-Каланиси (1073—1160) „Дамаска история“, на Ибн ал-Асир
„Пълен сборник всеобща история“, на Абу-л-Фарадж (Бар Евбрай)
— „Сирийска хроника“. Това са различни по стойност съчинения,
които разкриват отношението на източните народи към кръсто­
носните походи и по-специално към рицарите и техните опустоши­
телни набези.
В биографичните произведения на арабски историци като Кемал
ад-Дин (1192—1262), Бег ад-Дин (1145—1234), Имад ад-Дин (1125—
1201) също са включени съществени данни за взаимоотношенията
между завоеватели и завоювани.
Особен дял исторически извори са произведенията на арменски
автори. Между тях се открояват Матей Едески със своята „Хроно-
графия“ и Михаил Сирийски (1126—1199) с „Всемирна хроника“.
Това са уникални произведения, чиято информация все още не е
достатъчно оползотворена от изследователите на походите.
Сред представителите на различните градове, които предават
конкретната атмосфера, създадена в хода на нашествията, също мо­

10 През 1974 г. покойният византолог Петър Тивчев обнародва в български превод

„Кипърска хроника“ (С., 261 с.). Въз основа на информацията в споментата хрони­
ка той обнародва и 4 студии: Леонтий Махера като историк на Кипър. — В: ГСУ
ФИФ, 1971, 65; Кипърската хроника на Леонтий Махера. — Истор. пр., 1972, № 5;
Страници от социалната история на Кипър през XIV—XV в. — Истор. пр., 1971,
№ 5; Хрониката на Леонтий Махера за роби на остров Кипър. — Векове, 1971, № 3.

31 1
гат да се открият автори с оригинално виждане. Поетът от Халеб
Ал-Хазими (1090—ок. 1161) написал „Кратка хроника“ за своя град,
в която предал обстановката от началото на походите до 1143—1144
г. В талантливо написаната „Книга за назидание“ Усами ибн Мун-
киза (1095—1188) излага изключително разнообразна информация
за историята на Изтока по време на кръстоносните акции. Тя е един­
ствена по рода си заради изобилието на сведения и по начина на
претворяване на историческата обстановка.
Ибн ал-Асир изнася много данни за живота в средите на араб­
ските бойни подразделения, за конфликтите, които ги противопос­
тавяли. Съвременникът на Ал-Асир, Кемал ад-Дин, написал хрони­
ка, в която също говорел за разединение, за слабости в организира­
нето на съпротивата. Ибн Джубайра разказва за тежестите, които
трябвало да преодоляват арабите при изплащането на данъците.
Латинските господари искали от 1/3 до половината от добивите от
гроздето.
Обективната картина за същността на кръстоносните походи
може да се пресъздаде едва след като се синтезират сведенията,
съхранени в запазените хроники: не само латински, но и византий­
ски, арабски и пр. По такъв начин могат да се избегнат пристра­
стията, субективизмът и да се получи една по-правдива картина,
която да отрази историческата действителност.
Обнародването на изворите за кръстоносните походи започва
успоредно с тяхното изучаване в историографията. Пристъпва се
към подготвяне на отделни автори в зависимост от конкретните
интереси на националните медиевистични школи в Европа. Извори­
те намират място в авторитетни серии, като германската поредица
„Германски исторически паметници“, френската „Патрология Ла-
тина“ на абат Мин. Френската медиевистична група подготвя „Съб­
рани истории за кръстоносците“ в няколко много добре съставени
тома (1—5. Париж, 1841—1843). Византийските автори са много доб­
ре издадени в „Бонски корпус“. Появяват се в преводи на езиците на
Западна Европа арабски историци: „История на Дамаск“ на Ибн ал-
Каланаиси излиза на английски в Лайден; преведено е „Пълно съб­
рание на всеобща история“ на Ибн ал-Асир. Появяват се хрониките
на Матей Едески, на Михаил Сирийски и др.
Значителна част от произведенията на участниците в кръстонос­
ните походи излизат в превод на езиците на народите в Европа. Така
те стават достояние на по-широк кръг читатели и дават възможност
да се опознаят характерните своеобразия на епохата, да се вникне в
действителната, неподправена същност на социалните конфликти.

312
Проблеми на историографията. Те възникват непосредствено след
появата на първите проучвания върху кръстоносната епопея. Това,
че отделните автори, свързани с различни школи в медиевистиката,
не мислят еднакво, а застъпват противоположни становища за ха­
рактера на походите, за тяхната роля в историята, е напълно естест­
вено и разбираемо. Вече в продължание на 5—6 столетия тази тема­
тика привлича вниманието на голям брой специалисти от отделни­
те клонове на хуманитарните науки и ги подтиква да проникнат в
нейната най-дълбока същност. Огромното количество изследвания
пораждат необходимостта от библиографски справочници за ориен­
тация в постоянно увеличаващия се брой на проучванията. През
1960 г. в Хановер германският медиевист Ханс Еберхард Майер
обнародва солидна „Библиография по история на кръстоносните
походи“, която само след 5 години излиза във второ допълнено из­
дание. В библиографията са обхванати трудове на около 20 езика:
английски, арабски, български, датски, иврит, испански, италиан­
ски, китайски, латински, немски, полски, португалски, румънски,
руски, сърбохърватски, сирийски, турски, унгарски, френски, холан­
дски, чешки, шведски и др.
След труда на X. Е. Майер се появява подобен труд на американ­
ския медиевист А. С. Атия. През 1968 г. италианският историк
Ф. Гар дини оповестява допълнение към справочника на X. Майер,
като обхваща цялата литература, излязла през 50-те—60-те години
на столетието. Както компендиумът на германския историк X. Майер,
така и наръчникът на италианския автор Ф. Гар дини не са пълни, в
тях има известни пропуски, но това не намалява тяхната стойност.
От по-други методологически позиции, но при всички случаи
полезно монографично проучване е двутомникът на покойния медие­
вист Михаил Заборов, който цял живот разработва кръстоносната
история. Единият том „Введение в историографию крестовнх похо-
дов (латинская хронография XI—XIII веков)“ (М., 1966) представля­
ва фактологически анализ на изворовата база, приведена в извест­
ност. Другият том „Историография крестовмх походов (литература
XV—XIX вв.)“ (М., 1971) е естествено продължание на първия том,
но придобива облик на систематичен обзор на основната научна и
научнопопулярна продукция за кръстоносните походи. Макар да
могат да се направят редица уговорки по един или друг проблем, по
неговата интерпретация, качествата на проучването са значими.
Това е солиден справочник, „лебедова песен“ на един дългогоди­
шен изследовател, посветил живота си на изучаването на тези исто­
рически събития.

313
 Естествено, основните етапи в развитието на историографията
са проблем, по който може да се дискутира, без да се стигне до при­
емливо за всички учени решение. Един закръглен цикъл образува
хуманистичната историопис в лицето на италианските (Флавио Би-
ондо, Бартоломео Саки, Павел Емилий), германските (Себастиан
Брант, Якоб Вимпфелинг) и други учени. Историците хуманисти
правят опит да развият традицията, без да скъсват с нея. Те при­
движват напред поставянето и решаването на проблемите на базата
на критичността и добросъвестността.
Както може и да се очаква, кръстоносната тематика получава
диаметрално противоположна трактовка в трудовете на католиче­
ските и на протестантските историци на XVI и XVII в. Двете нап­
равления се заемат с издаването на извори, което представлява не­
съмнен научен принос. Католическата линия (кардинал Цезар Баро-
ний, Луи Мембру, Пиер Утреман, Ж. Б. Босюе) има апологетически
характер, обосновава позицията на Папския престол, на Католиче­
ската църква. Протестантските историци (И. Авентин, М. Власич,
Готфрид Арнолд) подлагат на критика отношението на Църквата
към кръстоносното движение, гледат негативно на кръстоносците.
Свои схващания застъпва просветителската и романтичната ис­
ториография на XVIII и първата половина на XIX в. Литературата
на Просвещението (Ф. М. Волтер, Й. Г. Хердер, И. К. Майер, К. Хе-
лер) поначало застъпва възгледите на протестантите за Църквата и
нейните походи на Изток. Това разбиране обхваща редица проучва­
ния, които се намират под влияние на водещите представители на
школата на Просвещението в Европа.
Не само историци, но и философи достигат до извода за отрица­
телните последици от кръстоносните походи за Европа: безсмисле­
на загуба на хора, от една страна, и на средства, от друга. Просвети­
телите подчертават големите размери на загубите, които имали ка­
тастрофални последици. Едуард Гибън изчислил, че само при обса­
дата на крепостта Антиохия паднали 50 000 кръстоносци. От своя
страна Ф. Волтер заключава: „Единственият резултат за християни­
те в техните варварски походи било изтреблението на други христия­
ни.“ По-нататък мислителят детайлизира, че броят на загиналите
европейци възлизал на 2 млн. души. „Ако от двата милиона души,
загинали на Изток — обобщава Волтер, — всеки имал само по сто
франка, това означава, че кръстоносните походи донесли загуби
в размер на 200 милиона ливри.“ Не по-различно разсъждава и
У. Робертсън, който заключава: загубени били „невероятно множес­
тво хора и пари“. Френският просветител-ерудит Ж. Б. Майи изясня­
ва, че само от бедните слоеве през 1096 г. „загинали по дребни из­

314
числения 300 000 човека, не направили и крачка за осъществяването
на това дело, за което се стремили, не стъпили на късче земя и даже
не успели да зърнат онези места, освобождаването на които били
запланували“. След това авторът говори за обезлюдяването на Ев­
ропа, за огромните загуби, които тя дълго не могла да възстанови.
В трудовете на историците от епохата на Просвещението кръ­
стоносното движение се представя като голямо историческо явле­
ние, резултат от действието на земни, а не на свръхестествени при­
чини. Те обърнали внимание на редица подробности, систематизи­
рали множество факти, лансирали своите концепции. Учените под­
хождали към изворите, общо взето, критично, не идеализирали съ­
битията. Това спомогнало за придвижване на проблематиката нап­
ред, за навлизане на мисълта в нови, по-широки простори.
В края на XVIII и първата трета на XIX в. в историографията на
Франция и Германия възникнали нови разбирания за кръстоносни­
те походи. Френската академия на науките възобновила работата по
издаването на „Събрани истории на кръстоносците“. Френският
маркиз Андре Дайкур публикувал работата „За влиянието на кръ­
стоносните походи върху състоянието на европейските народи“, а
ориенталистът от университета в Гьотинген И. Айхорн издал трак­
тата „Излага се историята на войната на кръстоносците по съчине­
нието на Абулфед, при това по такъв начин, че едновременно от
творенията на други писатели, както източни, тъй и западни, се из­
влича това, което може да служи за оценка, изправяне и поясняване
на неговото повествование“. В случая обширната формулировка на
заглавието е извършена в духа на германските традиции от онази
епоха, но същественото е, че авторът привлича значителен брой
наративни извори, анализирайки с комплексните методи на ерудит-
ската школа.
Противникът на Ф. Волтер, Фр. Шатобриан, в „Пътешествие от
Париж в Йерусалим“ разказва впечатленията, които натрупал през
1806 г. по време на преминаването си през Гърция, Египет и Пале­
стина. Той изказва несъгласие с историците и философите на Про­
свещението и застъпва различно становище. Според него кръсто­
носните походи били гигантско стълкновение между две религии,
едната от които, ислямът, била въплъщение на всяко зло, другата,
християнството, напротив, поборник на високите идеали на Просве­
щението и свободата. За Шатобриан походите били велико зрелище,
битка на две армии, на Европа и Азия, атакуващи под знамето на
своите религии, атакуващи Мохамеда и Иисуса Христа сред техни­
те почитатели.

315
 От своя страна философът Фридрих Шлегел отстоявал позиции­
те на германската историко-философска традиция. Изразявайки по­
ложително отношение спрямо някои възгледи на просветителите, в
своите лекции авторът не приема становището за позитивното въз­
действие на Изтока за издигане културата на Европа. Той се отзова­
ва позитивно за религиозния ентусиазъм на епохата, изразява възхи­
тата си от героичните подвизи на християнските рицари за защита
на ценностите на християнската цивилизация. Представителят на
германския романтизъм Фридрих Вилкен пък оценява кръстоносни­
те походи като религиозни войни, в които и западните християни, и
източните мюсюлмани се сражавали в защита на светия град Йеру­
салим и другите свещени места. За него решаващ фактор за органи­
зирането им било сблъскването между религиозните интереси на
християнска Европа и ислямския Изток.
Във „Философия на историята“ германският философ Г. В. Хе-
гел вижда предпоставките за кръстоносните походи в областта на
кардиналните духовни потребности и интереси на Католическата
църква. За него те били войни с религиозен характер, чиято цел била
Църквата да освободи Свещената земя, да придобие светините.
Според големия философ резултатите за самата Църква не били по­
ложителни, а отрицателни: „Църквата извратила принципа на хрис­
тиянската свобода, превръщайки го в безнравствено заробване на
душите.“ В резултат от кръстоносните походи тя подкопала напъл­
но своя авторитет като институция.
В петтомната „История на кръстоносните походи“ на Ж. Ф.
Мишо романтичното виждане за религиозната епопея намерило
разгърната обосновка. Както и други историци от неговата школа,
авторът акцентира на религиозния фактор, на религиозния ентусиа­
зъм, обхванал населението в Западна Европа, на желанието му да
освободи от неверниците Божия гроб. По думите му най-силен дви­
гател на кръстоносците било благочестието. За него идеята за из­
бавлението от гнета и нищетата било второстепенен фактор, а по­
бедите на кръстоносците били дело не на герои от истинската исто­
рия, а по-скоро на епични герои. Романтизмът на Мишо достига
дотам да сравнява Първия кръстоносен поход с Троянската война:
„славата на нашите предци“ съставлява „реално благо на нацията“.
Жозеф дьо Местр в трактата си „За папата“ пише апология на
кръстоносните походи, величае подвизите на рицарите. Авторът
изказва благодарност на римския понтифекс за организирането на
тези войни. Съдържанието и идейните насоки на научнопопулярна­
та книга на Π. Ф. Жиро „Красотата на историята на кръстоносните
походи“ се подсказват от заглавието. В книга за Танкред, пълково-

316
деца на войната за Йерусалим, Т. Делбара не може да сдържи въз­
торга си от подвизите на рицарите, от техния героизъм. Възхвала на
Ордена на тамплиерите и на нашествието в източните страни се
въздига и в книгата „Исторически изследвания за кръстоносните
походи и тамплиерите“. В двутомния труд „История на кръстонос­
ците“ Чарлз Милз, английски историк, отстоява тезата, според коя­
то походите били отражение на гнева на християнския Запад, на въз­
мущението му от оскърбленията на мюсюлманите, нанесени на
християнските светини, на гроба Господен в Йерусалим.
Нов етап в изучаването на кръстоносната проблематика настъп­
ва в края на 30-те и началото на 40-те години на XIX в. В Германия
медиевистите създали системата за диференциран подход към из­
ворите и тяхната интерпретация. Принципите на научното изворо-
знание, разработени за античната историография от В. Нибур, започ­
нали да се използват и в медиевистичната литература. Подготовка­
та на многотомната поредица „Германски исторически паметници“
привела в известност документацията за походите. В Берлинския
университет Леополд фон Ранке през 1837 г. поставил на семинар
началото на критиката на изворите за Първия кръстоносен поход.
След този семинар Хайнрих фон Зибел (1817—1895) издал своята
„История на Първия кръстоносен поход“ (1841 г.). Авторът анали­
зира критично изворите за движението, оценява го като „световно
събитие“ и прави сериозен опит да изясни предпоставките за него­
вото възникване. Според младия учен, привърженик на позитивиз­
ма, причините за зараждането му били три: първата той видял в
най-общите религиозни настроения на средновековната епоха, кои­
то се засилили особено много през XI в. в резултат на клюнийското
движение. Съзнанието за греховност, обхванало обществото, по­
раждало увлечение по аскетизъм, отшелничество и духовни подви­
зи, към поклонничество на Божи гроб, към разработване на фило­
софски и теологични проблеми. Следователно, посочените настрое­
ния били първата обща причина за масовото надигане на населе­
нието за освобождаване на Божия гроб. Втората предпоставка
X. фон Зибел открива във възхода на папската институция през XI в.,
респективно при понтификата на Григорий VII, който обосновал
идеите за организирането на кръстоносен поход. Поради обстоятел­
ството, че те разкривали пред папството широки възможности за
разширяване влиянието в нови страни, католическото духовенство
възприело кръстоносната идея с отворени обятия. Намерението на
Папския престол да освободи Светата земя, да окаже подкрепа на
християните неизбежно увеличавало властта му, неговото могъщест­
во. Най-сетне, третата причина се кореняла в интересите на свет­

317
 ските, гражданските власти, които раздвижили различните класи в
обществото и го вдигнали на борба. Обхванати от общия порив,
феодални аристократи, барони, рицари открили възможност да за­
доволят своето славолюбие и войнственост, да увеличат своите
средства. Селяните, смазани под тежестите на феодалното безпра-
вие, били обхванати от религиозни чувства, но в самите походи те
виждали средство за освобождаване от тежките условия на живот. В
кръстоносния поход, в който проявили готовност да участват, те
откривали възможност да получат отстрочване на времето за из­
плащане на дългове, да защитят семейството си и неговото иму­
щество и да се освободят от греховете си.
Свои интереси да участват — според заключението на X. фон
Зибел — имали гражданите, които все още живеели при трудни ус­
ловия и не били решили социалните си въпроси. Следователно по­
ходите изиграли съществена роля за икономическия подем на гра­
довете, доколкото разширили икономическите контакти с Леванта
и активизирали търговските операции на Изтока и Запада. Това спо­
ред големия историк имало съществено значение.
Набелязаните от X. фон Зибел основни фактори за появата на
кръстоносното движение поради своята правдивост в основни ли­
нии влизат в позитивната научна литература и служат като модел за
обясняване на епохата, на събитията, на процесите и явленията.
Това доказва голямото научно проникновение на историка-медие-
вист, способността му да вниква в най-дълбоката същност на неща­
та и да ги интерпретира с възможностите на изследователя. „Исто­
рия на Първия кръстоносен поход“ на X. фон Зибел била научно за­
воевание, основополагащо проучване, проправило пътища на ми­
сълта, начертало перспективи.
Крачка напред в изучаването на походите от протестантска
гледна точка направили историците X. Хагенмайер, К. Клайн и др.,
които натрупали много факти за опустошителния характер на дви­
жението, подлагайки на анализ позициите на официалната католи­
ческа историография. Следвайки тази линия нюансирано, съобраз­
но възможностите на отделните автори, германски медиевисти като
В. Хайд, В. Холцман, В. Норден обогатили фонда на научните из­
следвания.
Православните историци (П. И. Малицки, Ив. Снегаров, Е. По-
пович) акцентирали върху пораженията, нанесени от рицарите вър­
ху Православната църква. Обърнали внимание върху избивания­
та на духовници, разрушаването на храмове, изнасилванията на мо­
нахини.

318
 Сериозни приноси дали цяла поредица френски учени от ранга
на П. Риан, Л. Брейе, А. Люшер, Ф. Шаландон, които придвижили
напред обсъждането на въпросите, привлекли нови документални
свидетелства, разработили нови проблеми, посветени на икономи­
ческите предпоставки, на социалната база на походите и пр. Заси­
лил се интересът към Четвъртия кръстоносен поход, ангажирал
научните дирения на Ш. Дил, А. Грегоар, Ж. Льонон, А. Ваас, П. То-
пинг, които се опитали да подложат на комплексен анализ извест­
ните факти и да ги приведат в научна система. Разбира се, има исто­
рици, които виждат в покоряването на Константинопол — както
пише Р. Грусе — „международно разбойничество“. Други медие-
висти като Е. Тилман поддържат, че папа Инокентий III нямал дру­
га мисъл, освен грижата да бъдат освободени Светите места, пору­
гани от неверниците.
В потоците литература се въвеждат схващания като това на
американския медиевист А. С. Атия, който твърди, че кръстоносни­
те походи повлияли върху развитието на цивилизацията и по-кон­
кретно върху Възраждането и откриването на Америка. В съгласие
с тази постановка Ш. Айкур намира, че походите се превърнали в
основен фактор на прогреса. В тритомната си „История на кръсто­
носните походи“ (1951—1954) английският учен Стивън Рънсиман
отхвърля мисълта за някакво тяхно пряко участие върху развитието
на западната цивилизация, но приема, че заедно с тях се родила съв­
ременната история.
Хронологически граници. Между учените медиевисти няма устано­
вено единно мнение относно границите на кръстоносните походи.
Има автори, които включват в тях периода X—XI в., предхождащ и
подготвящ възникването им, както и XIV—XV в., времето след за­
вършването им. Така смята германският историк Ханс Еберхард
Майер в „Библиография по история на кръстоносните походи“. В
този труд авторът обхваща всички събития от IX до XVI в., в една
или друга степен свързани с кръстоносната идея. За крайна граница
на походите той приема 1453 — годината на покоряването на Кон­
стантинопол, с която приключвали организираните експедиции в
защита на християнството. Ханс Майер сам стига до заключението,
че това е твърде разширена периодизация, поради което я квалифи­
цира като „малко удовлетворителна“, защото през 1453 г. кръсто­
носното движение придобило друг характер, трансформирало се в
„антитурски войни“.
Ползва се с гражданственост и друга хронология: 1096—1291 г.,
когато гр. Акра бил покорен от султана на Египет и кръстоносците

319
били изтласкани от своята последна опора. Тази теза също страда
от известен субективизъм.
При това положение традиционното периодизиране, включващо
времето от 1096 г., когато започнал Първият кръстоносен поход, и
стигащо до 1270 г., когато протекъл последният, Осми кръстоносен
поход, възглавяван от краля на Франция Луи IX (1226—1270), про­
дължава да се отстоява в научната литература. То е най-приемливо,
поради което се радва на най-многоброен кръг привърженици и на­
мира опора в изворите и историографията.
Общи и конкретни предпоставки за походите. Както е известно,
идеята за обявяване на „свещена война“ срещу мюсюлманството в
Западна Европа се разпространила още по време на арабската ин­
вазия в Пиренейския полуостров в началото на VIII в. По-късно не
друг, а папа Александър II (1061—1073) благословил кръстоносния
поход против маврите през 1063—1064 г. и обещал да бъдат опро­
стени греховете на всички, които се сражават за „делото на Светия
Кръст“. В края на април 1073 г. следващият понтифекс Григорий
VII (1073—1085) призовал французите на поход в Испания срещу не­
верниците, обещавайки им да придобият земята, която освободят
от завоевателите мюсюлмани. Своя призив той мотивирал с факта,
че „испанското кралство, макар и заето от езичници, принадлежи
само на Папския престол“.
Кръстоносното движение, което обхванало Западна Европа в
края на XI в., представлявало неразделна част от взаимоотношения­
та между Запада и Изтока, от промените, настъпили в цялостния
социално-икономически и обществено-политически живот, от голе­
мия колонизационен процес. Върху обективния ход на събитията в
междуконтинентални мащаби отражение дало нашествието на нор-
маните. Предприемайки своите походи от херцогство Нормандия,
основано през 911 г. в Северна Франция, те подложили на нападе­
ния Испания и Италия. Разгромявайки арабските бойни единици,
норманите прогонили арабите от Сицилия, завладели острова и се
устремили към Южна Италия. В защита на византийските владения
на Италия император Константин IX Мономах (1042—1055) възло­
жил на военачалника Георги Маниак да спре напора на завоевате­
лите. След като през 1042 г. този пълководец загинал в бунта срещу
императора, норманите завладели византийските градове на Апе-
нинския полуостров. Нормандският херцог на Апулия Роберт Гискар
не се задоволил само с покоряването на византийските градове, но
се насочил към вътрешността на Византийската империя. Премина­
вайки на Балканския полуостров, той завладял Дирахиум, остров

320
Корфу, Йонийските острови. Неочакваната смърт на Гуискар през
1085 г. поставила край на норманската опасност и в Константино­
пол отдъхнали. Отминаването на норманската опасност обаче не
поставило край на изненадите. Над империята надвиснала стихията
на селджуките и узо-печенезите. Император Михаил VII Дука Пара-
пинак (1071—1078), изпаднал в безизходица, изпратил до папа Гри-
горий VII послание с молба да му окаже подкрепа, в замяна на коя­
то обещал да бъдат съединени двете църкви. Папата възприел иде­
ята и откликнал положително на молбата. „Ние се надяваме... —пи­
сал понтифексът до бургундския граф, —че след покоряване на нор-
маните ще се отправим към Константинопол в помощ на христия­
ните, които, бидейки силно потискани от честите действия на сара­
цините, жадно молят да им протегнем ръка за помощ.“ Папата ре-
шил да привлече за тази кауза и германския император Хенрих IV
(1056—1106). В писмото си до императора Григорий VII напомнял,
че „голяма част от задморските християни биват изтребвани от езич­
ниците в нечувани поражения... и ежедневно християнският род се
унищожава“. Планът на папата обаче не могъл да бъде осъществен.
Между другото в Западна Европа постоянно се завръщали пок­
лонници от Палестина, от Йерусалим, които разказвали за тежкото
положение на християните, подлагани на ужасни страдания и уни­
жения, след като през 1078 г. Свещеният град отново паднал в ръце­
те на селджуките. Обстановката станала напрегната.
Масовите завоевателни войни на западноевропейските феодали
в Близкия изток, известни под названието „кръстоносни походи“, за­
почнали в края на XI в. Това било фактически социално-религиозно
движение, организирано под знамето на борбата на християнството
против исляма, на „кръста против полумесеца“. Походите били об­
що осем. Първият започнал през 1096, а последният завършил през
1270 г. Между тези години, които маркират една от най-продължи­
телните кръвопролитни войни в историята на средновековна Евро­
па, били избити много хора. Народите на Балканския полуостров, на
Византия, Сирия, Палестина и Египет понесли огромни загуби. За­
бележителни постижения на културата и цивилизацията били разру­
шени.
Повод за организирането на кръстоносните походи дали селджук-
ските турци, които след като превзели Багдад, успели да покорят
почти цяла Мала Азия, включително Сирия и Палестина. В ръцете
им паднал и гр. Йерусалим, където бил погребан и възкръснал Иисус
Христос. Това създало в Западна Европа масова психоза. Разпрост­
ранявали се слухове за оскверняване на християнските светини, за
избиване на християни, за преследване на поклонници. Световната

21 История на Средновековния свят 321

общественост била подготвяна да се вдигне на борба и да освободи
Божия гроб, осквернен от неверниците.
Това бил конкретният повод за организиране на кръстоносните
походи, но фактическите причини се намирали в дълбоките проме­
ни, които настъпили в живота на западноевропейското общество.
В навечерието на походите социалните противоречия в Западна
Европа се изострили. В тясна връзка с разцъфтяването на градовете
нараснали стремежите на магнатите да разширят именията си, да
увеличат доходите си, което вече трудно се постигало чрез повиша­
ване на рентата и чрез налагането на нови повинности на феодално
зависимите селяни. Разпределението на свободните земи в Европа
вече приключило. Не случайно в походите още в началото се вклю­
чили всички едри земевладелци, които трудно умножавали своите
богатства. Гладът за земя се увеличил.
Въвеждането на майоратната система, по силата на която след
смъртта на земевладелеца единствен наследник по право ставал
първородният му син, а останалите синове били лишавани от на­
следство, довела рицарството до тежко положение, до безизходица.
Лишени от възможността да се снабдят със земя и зависими селя­
ни, рицарите масово се включвали в кръстоносните походи, движе­
ни от измамната надежда да забогатеят.
Селячеството в Европа, което се намирало в много тежко поло­
жение, масово откликнало на призива за „освобождаване на гроба
Господен“ и се присъединило към походите. Задушавано от феодал­
ната експлоатация, която се увеличавала заедно с развитието на па­
рично-стоковите отношения, то било изправено пред ужаса на глад­
ната смърт, предизвиквана от неплодородните години, продължи­
ли близо половин век. Ето защо селяните изоставяли домовете си и
се опитвали да намерят избавление в рискованите начинания. Освен
това примамливо им действали обещанията на Църквата за покро­
вителство, за освобождение от закрепостяване и за придобиване на
земи и богатства в непознатите предели на Изтока, обвити в тайн­
ствена романтика.
Селяните, компактната част от населението в Западна Европа, се
включили в походите и по много други причини. Поначало те били
най-слабо защитени в социално отношение, страдали от неплодо-
родни години, глад, епидемии, болести. Екехард Аврейски свиде­
телства за „много неблагоприятни обстоятелства“, които тегнели
върху живота на хората в края на XI в. Те били потискани от „об­
ществени раздори“, глад, огромна смъртност, от епидемии. Папа
Урбан II казвал, че „денем и нощем няма покой от грабители и раз­
бойници“.

322
 В края на X в., когато бил организиран Първият кръстоносен
поход, социалната безизходица, гладът, отчаянието, обхванали хо­
рата, били неописуеми. За времето около 1032 г. и след това хронис­
тът Раул Глабер (ок. 985—ок. 1047) е оставил едно страхотно описа­
ние, което дава реална представа за тежкото положение на населе­
нието. В „История на моето време в пет книги“ авторът разказва как
в резултат от безплодни години настъпил голям глад и хората в свое­
то отчаяние достигнали до канибализъм. „Това, което по-рано ряд­
ко се случваше —свидетелства с горест съвременникът, —към него
подбуждаше сега бесен гладът: хората поглъщаха човешко месо.
Нападаха пътниците онези, които бяха по-силни, деляха ги на части
и като ги изпичаха на огън, ги изяждаха. Много хора, гонени от гла­
да, преминаваха от място на място. Тях ги приемаха за пренощува-
не, през нощта ги удушаваха и стопаните ги употребяваха за храна.
Някои показваха на децата ябълка или яйце и като ги отвеждаха в
уединено място, ги убиваха и изяждаха. На много места телата, из­
ровени от земята, също така служеха за уталожване на глада...“
Описанието на Глабер няма равно на себе си по драматизъм.
Явлението, което той пресъздава, не било единично, а типично през
XI в. Това се дължало главно, но не единствено на неплодородните
години. Влияели също недостатъчното развитие на комуникациите,
нередовното снабдяване на населението, слабите пазарни връзки.
Изследователи изнасят данни за неплодородни години през XI в.
Единия път гладният период продължил 26 години, другия път — 7
години, респективно от 1087 до 1095 г.
Подобно описание, датиращо от 869 г. за Франкската държава и
специално за Аквитания и Бургундия, се дава и в „Анали на Санска-
та църква „Св. Колумб“. В аналите гладът се свързва с появата на
една комета, която създала безпокойство сред хората. „Кометата —
пише авторът — се появила към 29 януари и стояла около 25 дни,
отначало при опашката на Малката мечка, а след това преминала
почти до Триъгълника. И възникнали в онази година глад и нечува­
на смъртност почти по цялата държава на франките, а особено в
Аквитания и Бургундия, така че поради многото умиращи нямало
кой да ги погребе. В град Сан били намерени за един ден 56 мъртви.
При това нещастие в същия окръг се намирали мъже и жени, които
— о, злодейство! — убивали и ядели други хора. Защото в мястото
Пон дьо Шерю някой си, като дал подслон на знатна жена, убил я,
нарязал я на парчета, посолил я и я сварил за храна на себе си и за
своите деца. В същия град една жена направила същото с някой си
юноша. И в разни други места правели същото, принудени от глад,
както гласи мълвата.“

323
 Цитираното свидетелство е достатъчно силно като илюстрация
за историческата обстановка и показателно в много отношения. Тра­
гедията, изживявана от хората, била страхотна. Както гладът бил
масов, всеобщ, така и желанието за търсене на изход било неизразимо.
Положението на селяните се влошавало и по други причини.
Войните, които бушували непрекъснато, ги разоравали, опустоша­
вали и опожарявали техните посеви, разрушавали къщиците им.
„Жаждата за война така свирепстваше, че селяните и мирните граж­
дани не можеха да остават спокойно по своите домове“ — пише за
живота в Нормандия в края на XI в. хронистът Ордерик Виталий.
Друг хронист отбелязва същата картина през 1050 г. в района на
Турен. „Вследствие на честите войни — пише в хрониката на едно
абатство —тази местност беше превърната в пустиня и почти седем
години никой не можеше да живее върху нея.“
Много важна роля играли в походите италианските градове-ре­
публики Венеция, Генуа, Пиза и др„ които снабдявали кръстоносци­
те с оръжие и муниции, организирали превозването им по море и
пр. Това те правели, защото искали да възстановят търговските си
връзки с Изтока, нарушени от нашествениците, да сломят търговс­
кия си съперник — Византия, и да вземат в свои ръце пазарите на
Изтока.
Католическата църква, която играела ръководна роля в кръсто­
носните походи, искала да ги използва за своите мисионерски цели.
Нейните папи се надявали да покорят Православната църква и да
сложат ръка върху нейните богатства. Освен това разчитали и на
възможността да разширят своето влияние в страните на Изтока.
Клермонски църковен събор11. За провеждането на кръстоносния
поход Църквата свикала голям събор в гр. Клермон, Франция, през
1095 г. В речта си папа Урбан II (1088—1099), французин по народ­
ност, призовал участниците да вземат оръжието и да отвоюват Бо­
жия гроб от неверниците. Заедно със спасението на душите папата
им обещавал големи материални придобивки: „Които тук са го­
рестни и бедни, там ще бъдат радостни и богати.“
Блестящ оратор, познаващ великолепно духовния свят на свои­
те съвременници, папата обещавал на вярващите не само награди­
те на небето, но и благата на земята: „На всички, които отидат там,
в случай че загинат по суша или в бой с неверните, още отсега да им
бъдат опростени греховете. Това обещание на заминаващите давам

11 D a n i е 1-R о р s, Н. Cathedral and crusad. New York, 1957.

324
аз като пълномощник на Бога. Какъв позор, ако тази презряна, пок­
варена и служеща на демоните порода хора би надделяла над про­
никнатия от вяра в Бога и блестящ с Христовото име човешки род.
С какъв срам ще ни покрие сам Господ, ако вие не помогнете на
тези, които се признават за такива християни, каквито сме и ние.
Нека пристъпят против неверниците в бой, който предстои да за­
почне, в бой, който трябва да даде в изобилие трофеи, тези хора,
които отдавна са привикнали да злоупотребяват с правото на чест­
на война против своите едноверци християни.“
Както се вижда, папа Урбан II поставя на преден план общата
християнска принадлежност на вярващите от Изток и Запад. За да
привлече своите слушатели, стекли се от всички страни на католи­
ческия свят, за кръстоносната кауза, той представя драматичното
положение на християните, попаднали под игото на неверниците,
които нарича „презряна, покварена и служеща на демоните порода
хора“. При онези условия това имало огромно значение за мобили­
зиране на вярващите.
Проповедта на папа Урбан II била посрещната с пълно одобре­
ние от слушателите. Вдъхновени от нея, присъстващите решили да
тръгнат на път. След закриването на събора служителите на Църк­
вата —епископи, абати, свещеници и монаси —продължили да при­
зовават населението да се включи в движението за освобождаване
на гроба Господен в Йерусалим.
Както съобщава в „Божиите дела чрез франките“ Гвиберт Но-
жански, след закриването му през ноември 1095 г. славата на Клер-
монския събор се разнесла по всички провинции на Франция. Всеки
християнин, който научавал новината, бързал да убеди своите съсе­
ди и роднини да тръгнат по „Господния път“. За каузата били спе­
челени придворни графове, средни рицари. С голяма ревност се
възпламенили бедни селяни, които добили смелост. Вече никой от
тях не обръщал внимание на оскъдността на доходите, не се грижел
за належащата разпродажба на къщи, лозя и ниви. Стопаните про­
давали най-хубавата част от имота си на значително по-ниска цена.
Поради повсеместния недоимък от храни имало голяма нужда дори
сред земевладелците. Лихварите се радвали, че в резултат на криза­
та ще могат да увеличат своите постъпления. По такъв начин по
думите на хрониста те се надявали да „притурят към натрупаните
планини от злато“.
Подготовката за похода напредвала. От кръстоносната идея
били обхванати бедните селски маси от Средна и Северна Франция,
а също и от Западна Германия. Било запланувано да се използват

325
традиционните пътища на поклонниците за Божигроб, минаващи
по Рейн и Дунав за Константинопол, а оттам към Йерусалим.
През пролетта на 1096 г.12под ръководството на Петър Пустин­
ника, Валтер Голтака и свещеника Готшалк десетки хиляди бедня­
ци от Франция и Германия се отправили на Изток. Без да могат да
се подготвят добре за дългия рискован път — те били въоръжени
само с брадви, коси и тояги, —те очаквали да намерят избавление в
кръстоносния поход. Наред с бедняците в отрядите се включили и
много рицари, авантюристи, жадни за плячка и приключения.
Кръстоносците, които ограбвали и разорявали населението по
своя път, срещнали мъжествената съпротива на унгарци, българи и
византийци, защитаващи домовете си от нашествениците. Визан­
тийският император бил обезпокоен от престъпленията на авантю­
ристите, които пристигали в Константинопол, и ги изпращал на­
бързо в Мала Азия. Поставяйки засади пред зле организираните и
недобре обучените селски бедняци, селджуките ги разгромявали и
унищожавали. Мечтите на западноевропейските селяци да се осво­
бодят не се осъществили. Първата инициатива пропаднала.
Походът на аристократите (1096—1099)13. Действителният Първи
кръстоносен поход бил организиран от феодалите на Франция, Ита­
лия и Германия, които били добре въоръжени и снабдени с необхо­
димите запаси и съоръжения. Рицарите от Лотарингия възглавил
Готфрид Булонски, на Нормандия — херциг Роберт. Тръгнали по
различен път, рицарите се добрали до Константинопол, откъдето
на византийски кораби преплавали в Мала Азия. Разгромявайки от­
рядите на селджуките, те си пробивали път на Изток. Един след
друг падали в ръцете им градовете Едеса и Антиохия. Най-после на
15 юли 1099 г. превзели и Йерусалим. Създало се Йерусалимското
кралство начело с Готфрид Булонски, окончателно оформено при
Бодуен Фландърски. В неговия състав влизали различни кръстонос­
ни княжества, които били васално зависими — Едеското, Антио-
хийското и др.14В завладените територии кръстоносците въвели за­
падноевропейския феодален начин на живот.
Западноевропейските феодали — светски и духовни — осъщест­
вили истинските цели, които преследвали, и пристъпили към раз­
пределяне на придобитите богатства. В новооснованите кръстонос­

12 R и η с i m а п, St. A Histori o f the Crusades. V. 1, p. 121 und fg.

13 Пак там, c. 134 und fg.
14 C a h e n, C. La Syrie du Nord a L’epoque des Croisades et la principaute franque a
Antioche. — In: Intitut Frangais de Damas, Bibliotheque Orientale. Paris, 7, 1940, p. 768.

326
ни държавици италианските търговци получили редица привилегии
и организирали широка търговска дейност, изолирайки византийци­
те. Църквата придобила огромни земи. Създадени били църковни
ордени, които се ръководели от Папския престол —тамплиери, хос-
питалиери и тевтонци. Единствено селяните не получили нищо и
били закрепостени към земята.
Новият обществен строй, установен от аристократите на Запад­
на Европа в Близкия изток, получил правно уреждане в своеобразна
конституция, наречена „Йерусалимски асизи“ —своеобразен модел
на феодално устройство. Местното население било обложено с теж­
ки данъци, задължения и повинности и затова се отнасяло с омраза
към чужденците и многократно се вдигало на бунтове. Емирът на
Мосул организирал въстание и Едеса отхвърлила чуждоземното
господство. Кръстоносците едва задържали властта си в Антиохия.
Това създало сериозни безпокойства в Западна Европа и папата
призовал владетелите на нов кръстоносен поход.
Втори и Трети кръстоносни походи. Вторият кръстоносен поход
(1147—1149)15 бил проведен под ръководството на католическия
абат св. Бернард Клервоски, но фактическите му ръководители
били френският крал Луи VII и германският крал Конрад III. Него­
вите участници не успели да накажат неверниците и претърпели
пълен провал. Една голяма част от рицарите били избити, а онези,
които оцелели, едва успели да се спасят с бягство.
Катастрофата, претърпяна във Втория кръстоносен поход, била
пълна. Загубени били най-важните опорни пунктове на бойните под­
разделения. При разгорените се конфликти между Изтока и Запада
се очертали слабостите на воюващите страни. За владетелите на
арабските държави станало ясно, че основна причина за претърпе­
ните поражения била липсата на политическо единство. През втора­
та половина на XII в. започнал процес на обединяване. Египетският
султан Салах ад-Дин (1171—1193), кюрд по етническа принадлеж­
ност, обединил не само разпръснатите територии на Египет, но и
значителни предели от Сирия и Месопотамия. Така възникнала могъ­
ща държава, която можела да се противопостави на кръстоносците.
Самият султан Салах ад-Дин, основателят на династията на
Аюбидите, бил син на прочутия военачалник на сирийския султан
Нур ад-Дин, Аюб ибн Шади, който взимал участие в битките срещу
кръстоносците. Той се включил в цяла поредица акции на султана

15 R и п с i m a n, St. Op. cit., 2, p. 247 und fg.

327
против рицарите от Западна Европа, по-специално през 1164, 1167
и 1168 г. Поради качествата, които показал в битките, султан Нур
ад-Дин го назначил през 1169 г. за везир на Египет. Като се възпол­
звал от смъртта на последния представител на халифата на Фати-
мидите, Аида, през 1171 г. той незабавно се обявил за султан. При­
добил качества на голям държавник, Аюб ибн Шади съсредоточил
в ръцете си цялата власт. Когато починал султанът, през 1174 г. за­
владял неговите имения в Сирия и ги присъединил към своите. По­
корил и някои територии в Ирак.
Разширил границите на своята държава, превърнал я в голяма
сила, която можела да противостои успешно на кръстоносците, сул­
тан Салах ад-Дин преминал в победоносно настъпление. Под него­
вото лично командване обединените сили на Египет, включващи
различни мюсюлмански бойни подразделения, удържали съкруши­
телна победа над рицарите. На 3—4 юли 1187 г. той нанесъл стра­
хотно поражение на кръстоносците под Хатин, близо до езерото Ти-
вериада в Палестина. Победата имала непоправими последици за
бойния потенциал на европейската армия, губеща своите възмож­
ности да побеждава. По-късно, на 2 октомври 1187 г., султан Салах
ад-Дин смазал частите на рицарите и завладял Йерусалим. Кралят
на Йерусалим Гуидо Лузинян попаднал в плен. Настъпил пълен об­
рат в съотношението на силите между двата военни блока, които
вече били неравностойни гю жива сила и бойна техника. Двадесет-
хилядната кръстоносна армия, включваща знатни рицари, търпяла
загуби. Продължавайки победоносните си настъпления, султанът
завзел от рицарите на Запада голяма част от Сирия и Палестина.
Той превзел Акра, Яфа, Сидон, Бейрут, Аскалон. Срещу откуп насе­
лението на Йерусалим можело да напусне града, като остави оръ­
жието и конете си. Всички, които не успели да се откупят, попадна­
ли в плен и били продадени като роби по пазарищата на Азия, Аф­
рика и Европа.
Загубата на свещения град Йерусалим, предхождана и последва­
на от неизчислими провали на рицарите, отекнала болезнено в За­
падна Европа и особено в Римския папски двор. Като научил но­
вината за пораясението, папа Урбан III (1185—1187), вече достигнал
дълбока старост, не понесъл загубата и скоропостижно починал.
Новият папа, Григорий VIII (21 октомври 1187—17 декември 1187),
който живял много малко като понтифекс, призовал владетелите на
Европа: „Да върнем Йерусалим!“ През 1188 г. — само два месеца
след неговата кончина, заместникът му, папа Климент III ((1187—
1191), възвестил свикването на нов, Трети кръстоносен поход.

328
 Третият кръстоносен поход (1189—1192)16 бил организиран след
като на Изток възникнала новата държава с център Египет начело
със Салах ад-Дин, който разгромил кръстоносците и превзел Йеру­
салим. В похода, възглавяван от германския император Фридрих
Барбароса, френския крал Филип II Огюст и английския крал Ри­
чард I Лъвското сърце, взели участие основните политически сили
на Западна Европа.
Замислите на феодалите не се осъществили. Нямало общ план
за съвместни действия. След като император Фридрих Барбароса се
удавил в една река, германските рицари се върнали в родината си.
Запътил се обратно и Филип II Огюст. Ричард I напразно се опит­
вал да превземе Йерусалим и в края на краищата сключил мир със
Салах ад-Дин. Не била загубена само земята от Тир до Яфа. Така
Третият кръстоносен поход не довел до очакваните резултати и по
същество спомогнал за изостряне на противоречията между запад­
ноевропейските държави17.
Четвърти кръстоносен поход (1202—1204)18. Действителният харак­
тер на кръстоносните походи като военно начинание бил разкрит от
Четвъртия кръстоносен поход, който показал истинските намере­
ния на участниците му. Папският престол, зает от Инокентий III
(1198—1216), който си поставил за задача да създаде световна апо-
столическа монархия, издигнал призива за отвоюване на Божия
гроб от неверниците, съсредоточени в Египет. В похода взели участие
френски рицари, но се включили и венециански търговци. Важна
роля играел дожът на Венеция Енрико Дандоло. Превземайки гр.
Задар в Далмация, силен съперник на търговците от Венеция, кръ­
стоносците се отправили не към Йерусалим, а към Константинопол.
На 13 април 1204 г. те превзели столицата на Византия и я подложи­
ли на разграбване и опожаряване. Били разрушени неоценими мно­
говековни паметници на културата. Византийската империя, разби­
та от нашествениците, се разпаднала. Военният ръководител на по­
хода, италианецът Бонифаций, маркграф на Монферат, вдъхновявал
изстъпленията. Така постъпвал и Бодуен Фландърски.

16 Срв. идеологически претоварената работа на 3 а б ο р о в, М. Крестовне походи.

М„ 1956, с. 162 сл.
17 Л и ш е в, Стр. Третият кръстоносен поход и българите. — ИИБИ, 7, 1957.
18 Вж. двете студии н а П р и м о в , Б. Роберт дьо Клари и отношенията между Бъл­
гария и Латинската империя. — ГСУ ИФФ, 1947, 43; Ж о ф р у а дьо В и л а р -
д у е и. Четвъртият кръстоносен поход и България. — ГСУ ИФФ, 45, 1949; Върху
някои въпроси от общата и българската средновековна история във връзка с Чет­
въртия кръстоносен поход. — ИИБИ, 1951, № 3—4.

329
 Известна, макар и не достатъчно пълна представа за разрушава­
нето на Константинопол дава маршалът на Шампан, Жофруа дьо
Вилардуен, в „Завладяването на Константинопол“ — неоценим из­
вор за Четвъртия кръстоносен поход, уникален по своето съдържа­
ние. Авторът свидетелства, че поради страх от нападение на гърци­
те бил запален кварталът, отделящ рицарите от гърците. Констан­
тинопол бил обхванат от страшни пламъци, горял цяла нощ, дори
до вечерта на следващия ден. След като уточнява, че това бил тре­
тият пожар в града след идването на франките, той дава следната
оценка: „изгоряха повече домове, отколкото се намират в три от
най-големите градове на кралство Франция“. Зает бил император­
ският дворец и бойците се пръснали да събират плячка, която била
„толкова голяма, че никой не е в състояние да ви определи коли­
чеството на намереното злато, сребро, съдове, скъпоценни камъни,
кадифе, копринени материи, кожени дрехи и други предмети“. Това
уверение на непосредствен участник в събитията е показателно. За
да потвърди сведенията, които привлича, маршалът на Шампан каз­
ва, че сам „свидетелства по съвест истината, че в течение на много
векове никога не се е намирала толкова голяма плячка в един град“.
Хронистът не спестява подробности за по-нататъшното раз­
грабване: „Всеки си взимаше къща, каквато му беше удобна, и таки­
ва къщи имаше достатъчно за всички. По такъв начин войската на
кръстоносците и на венецианците се настани по къщите и всички се
радваха на честта и победата, която им дари Бог и вследствие на
което те преминаха от бедност към богатство и наслаждения.“
Вести за неудържимите грабителства на кръстоносците, за
убийствата, извършени още при разрушаването на гр. Зара в Далма­
ция и в Константинопол, достигнали в папския дворец в Рим. В пис­
мо до маркиз Бонифаций Монфератски папа Инокентий III осъжда
командването за отклоняването на похода от първоначалното му
предназначение и предпочитането на „земните богатства пред не­
бесните блага“. Първосвещеникът на Римокатолическата църква
пише, че вината им била „още по-тежка поради това, че вие не по­
щадихте никого, нито религиозен сан, нито възраст, нито пол. Не ви
беше достатъчно да изчерпите до дъно богатствата на императора
и да оберете малките и големите знатни, но протегнахте ръце и към
имуществата на църквите, и което е още по-лошо, към техните све­
тини, като взехте от олтарите сребърните подноси, като разкъсахте
ризниците, като си присвоихте икони, кръстове и реликви. Заради
това Византийската църква се отказа да се възвърне към подчине­
ние на апостолическия престол, като видя от страна на латинците

330
само фанатизъм и дяволски дела, затова византийците имат право
да се отнасят към латинците с отвращение като към кучета.“
Справедливият гняв на могъщия понтифекс останал без реални
последици. Разрухата и разграбването не били преустановени. Идея­
та за разгрома на Египет и освобождаването на Божия гроб била
забравена. Византийската империя рухнала. Действително, през
1203 г., когато кръстоносците обсадили Константинопол, провъз­
гласили възстановяването на престола на император Исак II. След
като той не могъл да им предостави сумата, която им обещал, по­
стигнатото споразумение било нарушено. В Константинопол кръ­
стоносците основали Латинска империя. За пръв неин император
бил избран Бодуен Фландърски (1204—1205). „Радваме се в Бога и в
могъществото на Неговата добродетел —писал папа Инокентий III
на новоизбрания владетел, — защото Той, Който се противи на гор­
деливите и на смирените дава благодат, те удостои с постигането на
такова велико и чудно дело за възхвала и слава на Божието име, за
чест и успех на апостолическия престол, за полза и въздигане на
християнството.“
Латинската империя продължила да разширява своите граници
и да включва нови земи. Под ударите на рицарите паднали Тракия,
Македония, райони от Тесалия, части от Средна Гърция, Пелопо­
нес, различни крепости в Мала Азия и острови в Егейско и Йоний-
ско море. В границите на империята влизали редица васални дър­
жави: кралство Тесалоника, княжество Ахея, Атинско-Тиванското
херцогство.
Завоевателната политика на Латинската империя предизвикала
съпротивата на балканските държави, които се организирали за
противодействие. На 14 април 1205 г. българският цар Калоян
(1197—1207) разгромил при Адрианопол армията на кръстоносци­
те. Латинският император Бодуен бил пленен и отведен в столица­
та Търново. Овакантеният престол бил зает от брата на покойния
император, Анри (1206—1216)19.
Недоволството от агресията на Латинската империя кипяло в
териториите на бившата Византийска империя, където се обособи­
ли самостоятелни държави. В северозападна Мала Азия водела не­
зависимо съществуване Никейската империя, по южното крайбре­
жие на Черно море — империя Трапезунд, върху пределите на Ко-

19 П е т р о в, П. Борбата на българския народ против латинските нашественици.

С., 1960; Поражението на латинците при Одрин през 1205 г. и неговото историчес­
ко значение. — Истор. пр., 1960, № 4.

331
ринтския залив — Епирският деспотат. Това били средища, в които
кипял оживен стопански, политически и културен живот. Както вла­
детелите, така и местното население не можели да се примирят със
завоевателите и очаквали да настъпят благоприятни условия за въз­
становяване миналото величие на империята, разрушена от латин-
ците.
Латинската империя, създадена в резултат от завоевателни опе­
рации, не просъществувала дълго: едва около половин век — от
1204 до 1261 г. Възстановяването на Византийската империя през
1261 г. от Михаил VIII Палеолог (1259—1282) поставило край на ла­
тинското господство. Във владение на рицарите останали само ня­
кои имения в Средна и Южна Византия.
Падането на Латинската империя подкопало кръстоносната
идея в Западна Европа. Ако в началото на движението на Изток на­
селението от различните социални групи с готовност тръгвало на
път, сега вече положението коренно се променило. Увеличили се
факторите, които започнали да задържат хората в родните огнища,
по домовете.
Върху отслабването на кръстоносното движение оказали влия­
ние и други причини. Около началото и средата на XIII в. икономиче­
ският живот в Западна Европа се стабилизирал и рискованите аван­
тюри започнали да губят почва и перспективи. Развитието на про­
изводителните сили в селското стопанство и по-специално използ­
ването на технически новости, усъвършенстването на оръдията на
труда неизбежно обуславяло перспективността му. Земеделието за­
почнало да се изгражда в известна степен (дотолкова, доколкото
това било възможно през епохата) на научни основи. Алберт Велики
написал трактат „За растенията“. По същото време — около среда­
та на XIII в. — в Англия били подготвени пет трактата от подобен
характер: „Трактат за стопанството“ на Уолтър Хенри, „Правила за
управление на стопанството“ на епископ Робърт Гросетест и др.
Италианският агроном Пиеро Крешенци написал труд „За ползата
от селското стопанство“.
Тласък върху производителността на труда дали редица техни­
чески нововъведения. Водният двигател спомогнал за развитието на
различните отрасли в селското стопанство. Растял броят на водни­
те мелници, а в края на XII в. на континента били изграждани вятър­
ни мелници, с които се запознали кръстоносците по време на свои­
те походи в Арабския изток. Двата вида мелници —и водните, и вя­
търните — служели не само за смилане на зърно, но и за производ­
ството на сукно, за движение на изтисквателните преси, за раздро­
бяване на руда.

332
 В селското стопанство земевладелците преминали от двуполна
към триполна система на обработване на земята. В резултат от об­
лагородяване на целинни земи, пресушени блата, изсичане на храс­
ти и пр. били увеличени обработваемите площи. Внесени били усъ­
вършенствания на железния плуг. Възможностите на воловете при
орането на земята се увеличили след като започнали да теглят плу­
говете не с рога, а с гърди.
В развитието на стопанския живот настъпили промени и след
като била въведена паричната рента, която създала по-големи въз­
можности за повишаване производителността на труда. Възникна­
ли по-добри условия за натрупване на стоки и пари. Масовият глад,
надвиснал като Дамоклев меч над селяни и граждани през X—XII в.,
започнал да намалява през XIII—XIV в. Селяните, които преди
кръстоносните походи нямали възможност да се преселят от едно
място на друго, започнали да се установяват в градовете, където на­
мирали по-добри перспективи за реализиране на своя труд. Въз­
можностите за изхранването на населението се увеличили и от раз­
делението на труда между града и селото. Разширяването и специа­
лизирането на градското занаятчийство създало повече възможно­
сти за ангажирането на селяните в новите отрасли на производст­
вото. Не маловажно значение имало укрепването на централизира­
ните държави. Под ръководството на императори и крале те били в
състояние да ограничават произволите на местните феодали, техни­
те злоупотреби. Войните, междуособиците, които разорявали селя­
ните, били ограничени. Настъпила по-голяма стабилност в общест­
вените отношения.
Последни кръстоносни походи. След катастрофалния Четвърти
кръстоносен поход, който не подобрил материалното благосъстоя­
ние на участниците и не довел до освобождаване на Божия гроб,
обстановката в Западна Европа се променила. Голямата идея за ос­
вобождаване на Божия гроб от неверниците престанала да вълнува
широката общественост. Престанали да действат традиционните
условия за организиране на масови континентални кръстоносни
походи. Вече само отделни крале или едри магнати можели да огла­
вят подобно начинание, което заплашвало да се провали още в на­
чалото.
Породили толкова кръвопролития, кръстоносните походи загуб­
вали не само своята привлекателност, но и социалната си опора.
Духовниците все по-трудно набирали кандидати за Изтока. В духов­
ната безпътица, в която изпадали проповедниците на движението,
все по-широко разпространение получило мнението, че възрастни­

333
те хора поради своята греховност не могат да освободят гроба Гос-
поден. Наложило се разбирането, че само чистите неопетнени души
на малките деца могат да освободят Йерусалим от неверниците с
Божията помощ. Тази идея била подета от един невръстен пастир
на име Стефан във Франция, който успял да събере около себе си
12—13-годишни деца, чийто брой достигнал около 30 000. Те тръг­
нали на път и през градове и села били посрещани и изпращани със
симпатии и материална подкрепа. Когато осведомили краля на
Франция Филип II Огюст за събитието, той незабавно се разпоре­
дил младите кръстоносци да се завърнат при родителите си. Само
малцина се подчинили, а по-голямата част пристигнали в Марси­
лия, за да отплават на Изток. Двама собственици на кораби, които
се оказали търговци на роби, дали съгласие да прекарат със седем
кораба децата. По пътя два от корабите потънали при буря, а дру­
гите пет достигнали до Египет и търговците продали децата.
Освен във Франция кръстоносна група деца била събрана и в
Германия. Младите кръстоносци били отведени в Бриндизи, град в
Южна Италия, където местният епископ се разпоредил групата да
бъде върната обратно. При дългото пътуване за родината по-голя­
мата част от децата измрели от глад, болести и преумора.
Петият кръстоносен поход (1217—1221) бил от френски и гер­
мански рицари. Обхванати от вътрешни противоречия, англичани­
те не взели участие. Испанците, подпомогнати от кръстоносците на
някои страни от Европа, разгромили маврите при Лае Навас де То-
лоса, поради което не успели да се включат. Единствен унгарският
крал Андраш II (1205—1235) застанал начело на голяма армия и
през лятото на 1217 г. от гр. Сплит в Далмация отпътувал на кора­
би. Заедно с васалите си тръгнал на път и корпусът на южногерман-
ските князе. Включили се австрийският херцог Леополд VI и холанд­
ският граф Вилхелм.
Групата не била посрещната добре от френските рицари в Си­
рия, които не били заинтересовани от настъпването на промяна в
обстановката: в продължение на две десетилетия те поддържали
нормални търговски отношения с Египет. Рицарите от германската
и унгарската група се установили в Акра, превърната в опорен пункт
на тяхната бойна група. Оттук те възнамерявали да се отправят за
Египет, в чиито владения била включена Палестина. Опитите да
превземат Дамаск завършили с неуспех. Най-сетне паднал гр. Дамие-
та — голям занаятчийски и търговски център. Унгарският крал Ан­
драш, напълно разочарован от начинанието, решил да се завърне в
страната си и не се стреснал от заплахата на патриарха на Йеруса­
лим, че ще бъде отлъчен от Църквата. През 1221 г. останалите кръс­

334
тоносни отряди напуснали Египет. Намеренията на рицарите и този
път претърпели провал.
Шестият кръстоносен поход (1228—1229) бил възглавен от гер­
манския император Фридрих II Хохенщауфен (1212—1250), но папа
Григорий IX забранил провеждането му, понеже императорът бил
отлъчен от Църквата. Пристигнал в Палестина, императорът уста­
новил дипломатически отношения със султана на Египет. В резул­
тат от преговорите султанът се съгласил да му предаде гр. Йеруса­
лим срещу обещанието да не оказва подкрепа на християните в Си­
рия в тяхната борба против Египет. Император Фридрих II влязъл
тържествено в Йерусалим и бил коронясан в църквата на гроба Гос-
поден. На пръв поглед светините на християнството отново преми­
нали в ръцете на кръстоносците. На практика това било само при­
видно. След като император Фридрих II напуснал Палестина и се
отправил за Европа, положението се променило. Започнали остри
конфликти, пламнали ожесточени битки. Силите на християните
били недостатъчни и мюсюлманите победили. През 1244 г. Йеруса­
лим отново паднал в ръцете на мюсюлманите, които повече не го
отстъпили.
Следващият, Седми кръстоносен поход (1248—1254) трябвало
да бъде насочен отново срещу Египет, главната политическа сила
на мюсюлманите в този райони на Изтока. Възглавил го френският
крал Луи IX Свети (1226—1270), но го организирал папа Инокентий IV
(1243—1254). В похода участвали малко рицари и барони, главно от
Франция, а до известна степен и от Англия. В началото на 1249 г.
кръстоносците на крал Луи навлезли в Египет, завзели гр. Дамиета,
а в началото на следващата 1250 г. превзели Мансур с измама, в ре­
зултат от предателство. Мюсюлманската армия бързо се организи­
рала и нахлула в града. Паднали неколкостотин рицари, включител­
но и граф Роберт Артуа, брат на крал Луи IX.
Кръстоносците понасяли поражение след поражение. Египтяни­
те успели да потопят целия им флот, дебаркирал в Мансур. В техни
ръце паднал и гр. Дамиета. Преследвани от настъпваща мюсюл­
манска армия, кръстоносците отстъпвали по суша и по море. Мно­
зинството от тях попаднали в плен. Заедно с двамата си братя бил
пленен и крал Луи IX Свети. Срещу голям откуп той бил освободен,
давайки обещание рицарите да освободят Дамиета, където се били
укрепили. През 1251 г. крал Луи се завърнал във Франция и призо­
вал населението на страната си да окаже подкрепа на страдащите
християни в Палестина. За разлика от аристокрацията, която се от­
несла мълчаливо към призива за нов поход, селяните откликнали
масово. В цяла Франция се разгърнало кръстоносно движение; то

335
придобило характер на въстание срещу аристокрацията и духовен­
ството. Между проповедниците, които учели, че Йерусалим трябва
да бъде спасен не от рицарите, а от бедняците, ярко се откроявал
един старец, наричан от някои съвременници хронисти „Учителят
от Унгария“. Този учител насочвал своите проповеди против свеще­
ниците и монасите. Вдигнали се — според някои около 100 000 не­
доволни, очевидно цифрата е преувеличена — селяните от Северна
Франция за Париж, в Орлеан и Тур — срещу официалната власт.
Правителствените войски с големи усилия успели да смажат бунта.
В сраженията бил убит „Учителят от Унгария“. Заловените били
съдени и избити, спасили се само онези, които успели да избягат.
В средата на XIII в. положението на кръстоносците в Сирия и
Палестина станало много тежко. Разтърсвано от вътрешните бор­
би, рицарството от Западна Европа не могло да даде отпор на сул­
таната в Египет, а също и на монголите, които нанесли тежки пора­
жения на княжество Антиохия. Династическите промени в Египет
укрепили неговата мощ. След като през 1250 г. династията на Аю-
бидите била смъкната от власт и начело на страната застанали вое­
началници от султанската гвардия, държавата укрепнала още пове­
че. Бойците от гвардията били наричани „мамелюци“, на арабски
език „роби“, откъдето династията влязла в историята под название­
то „мамелюци“. Под командването на султана на мамелюците, Би-
барс, монголите били прогонени от Сирия, след което било взето
решение да се ликвидират окончателно рицарските подразделения
на франките. В настъпателния си устрем султанът Бибарс разгро­
мил кръстоносците, освободил през 1265 г. Кесария и Арсуф, а през
1268 г. — Яфа и Антиохия.
Настъплението на мамелюците предизвикало провеждането на
последния, Осмия кръстоносен поход. Той бил организиран пак от
краля на Франция, Луи IX Свети през 1270 г. Поради това, че не ус­
пял да привлече доброволци, кралят се принудил да събере наемни­
ци рицари. Върху похода не можело да не се отрази обстоятелство­
то, че от 1268 г., когато починал папа Климент IV, до 1272 г., когато
бил избран папа Григорий X (в продължение на 33 месеца) папски­
ят престол бил без предстоятел, нямало папа. Новото кръстоносно
опълчение се отправило срещу Тунис, откъдето идвала главната
заплаха. Натоварени върху корабите на Генуа, отплавали от приста­
нището Егморт в Сардиния и на 17 юли 1270 г. дебаркирали на бре­
га на Тунис. Под техните удари паднал гр. Картаген. Армиите на
крал Луи и на брат му Карло Анжуйски победоносно напредвали в
Тунис. Чумата, която неочаквано избухнала, покосила голяма част
от рицарите. Починал крал Луи IX Свети. Походът бил разбит, но

336
настъпателните операции продължили. В Тунис навлезли подразде­
ленията на Карло Анжуйски, на новия френски крал, Филип Смели
и на Тибо Наварски. Емирът на Тунис не бил в състояние да оказва
по-нататъшна съпротива и бил принуден да подпише мир. По сила­
та на постигнатото споразумение емирът поемал задължението да
изплаща в двоен размер прекъснатия данък за краля на Сицилия,
предоставян преди това на династията на Хохенщауфените, да въз­
станови всички загуби на християнските крале във войната и да връ­
чи на Карло Анжуйски 70 000 унции злато. Договарящите се страни
гарантирали неприкосновеността на търговците в Сицилия и Тунис.
Макар да настъпили основни промени не само в отношенията
между Изтока и Запада и в съотношението на силите, макар да се
подобрило материалното положение на различните слоеве от насе­
лението, Римският папски двор не бил доволен от положението на
светите места и продължавал да подготвя нови и нови походи Бро­
ят на желаещите да заминат ставал все по-малък и по-малък, но
грижата за Божия гроб не можела да остане без отзвук. Все пак от­
делни владетели изразявали желание да поемат кръста си, но на
практика кръстоносен поход в познатите мащаби не можел да бъде
организиран. Това усложнявало и утежнявало положението на кръ­
стоносците, които бранели достойнството на западното християнст­
во в страните на Изтока, свързани с мюсюлманството. Владенията
на франките, отслабени и изолирани в монолитните арабски тери­
тории, трудно можели да бъдат удържани. Антиохия паднала през
1268 г. През април 1289 г. армията на султан Келаун завладяла Три­
поли. През май 1291 г. паднала и Акра. Сирия и Палестина били под
протектората на мюсюлмански владетели. Малко по-продължител­
но време рицарите удържали своите владения в Кипър, чийтю вла­
детел от династията на Лузиняните се титулувал „крал на Йеруса­
лим“. През XV в. Венеция покорила острова и го включила в своите
владения. Вярата в освобождаването на Свещения град била окон­
чателно подкопана. Светините на християнството останали трайно
под мюсюлманска доминация.
По-различна била съдбата на учредените на Изток духовно-ри­
царски ордени, които продължили да развиват своята дейност.
Един от най-старите^ордени, на тамплиерите (храмовниците), осно­
ван около 1118 г. в Йерусалим от френски сеньори, имал за задача
да пази поклонниците и да укрепва държавите на кръстоносците в
Палестина и Сирия. Наброяващ около 15 000 членове, в края на XII в.
той се превърнал в могъща институция, чийто устав бил изработен
през 1128 г. със съдействието на св. Бернард Клервоски. След ус­
ложняването на обстановката на Изток, през 1291 г. неговият цен­

22 История на Средновековния свят 337

тър бил пренесен на о. Кипър, а оттам във Франция. Орденът на
тамплиерите получил разпространение в Италия, Испания, Порту­
галия, Франция, Англия, Чехия, Унгария. В началото на XII в. в Па­
лестина възникнал и Орденът на хоспиталиерите (йоанитите). Зада­
чата му била да подпомага поклонниците с храна, жилища, пари, да
лекува болни. Главната му цел обаче била да води борба за разгро­
ма на мюсюлманската религия. Поради разнородната дейност, коя­
то развил, орденът получил подкрепата на папа Анастасий IV
(1153—1154), който му предоставил през 1154 г. привилегии и мате­
риална помощ. Както Орденът на тамплиерите, през 1191 г. и хос­
питалиерите се преместили на о. Кипър. По-късно, през 1306—1308 г.
се установил на о. Родос. През 1530 г. турците подложили членове­
те му на изтребване, но останалите живи преминали на о. Малта.
Третият орден, тевтонският (германският), наричан „Братя на дома
на св. Мария в Йерусалим“, бил учреден ок. 1190 г. Организационно
бил изграден върху основата на дома на св. Мария, за да обслужва
германските кръстоносци. Получил двукратното утвърждаване от
папите Климент III (1191 г.) и Йнокентий III (1198 г.), орденът ук­
репнал. В началото на XIII в. бил изтласкан от Палестина и през
1226 г. се установил в Североизточна Европа. Поради активната дей­
ност, която развил в утвърждаването на своята социална и идеоло­
гическа платформа, срещнал съпротивата на поляци, литовци и ру­
си. През 1240 г. орденът бил разбит при р. Нева, а през 1242 г. — на
Чудското езеро. Армията му претърпяла поражение в битката при
Грюнвалд през 1410 г. След 1525 г., в хода на Реформацията, земите
му били секуларизирани и орденът загубил материалната си опора.
Кръстоносен поход против полабските славяни (1147 г.). По време
на Втория кръстоносен поход германските феодали подели военна
акция против полабските славяни. Идеята за неговото организира­
не принадлежала на саксонските светски и духовни магнати, които
се опитали да възстановят своите имения зад р. Елба, загубени след
като славяните се вдигнали на въстания през 983 и 1102 г. и ликви­
дирали германското владичество. Обосновка на похода дал папа
Евгений III (1145—1153), който оповестил специална була на 11 ап­
рил 1147 г. за свикването му.
В него се включили освен германски аристократи и рицари от
Дания и Бургундия. Ако са верни сведенията на хронистите, очевид­
но преувеличени, срещу славяните се вдигнали 100 000 души войни­
ци. В земите на бодричите нахълтали рицарите на саксонския хер­
цог Хенрих Лъв и обсадили крепостта Добин. Предвождани от княз
Никлот, бодричите защитили успешно крепостта и преминали в

338
атака, навлезли в Любек и разрушили Вагрия, база на кръстоносци­
те. Плановете на рицарите се провалили. Германският хронист
Хелмхолд, който участвал в похода, свидетелства: „Този голям по­
ход допринесе малка полза.“ Пораженията, които претърпели, при­
нудили нападателите да сключат мир с княз Никлот.
Втората експедиция на кръстоносците под предводителството
на Албрехт Мечката също не се увенчала с победа и била отблъсна­
та. Наистина, кръстоносците разорили земите на лютичите, напра­
вили опит да завладеят крепостта Димин, както и да разгромят гр.
Щетин, опората на поморяните. През 1147 г. полабските славяни на­
несли последното сериозно поражение на нашествениците.
Малко по-късно, през 50-те—60-те години на XII в. германски
феодали отново нахлули в земите на полабските славяни. Поради
своята разединеност те не успели да им дадат необходимия отпор и
да защитят независимостта си. Рицарите покорили последните сво­
бодни територии на полабските славяни и основали маркграфство
Бранденбург в земите на лютичите и херцогство Мекленбург в пре­
делите на бодричите.
Значение на кръстоносните походи. Макар кръстоносците да не ус­
пели да осъществят своята програма — да освободят гроба Госпо-
ден и да сложат ръка върху богатствата на Изтока, кръстоносните
походи изиграли голяма роля в стопанския и културния живот на За­
падна Европа. Походите спомогнали да се ликвидира монополът на
арабските и византийските търговци върху търговията между
Изтока и Запада и за утвърждаване господството на италианските,
френските и испанските търговци в Леванта. Икономическите взаи­
моотношения между Изтока и Запада, които по-рано- били нередов­
ни, придобили системен характер. Станало възможно европейците
да се запознаят с постиженията на Източния свят в селското стопан­
ство и промишлеността. В земеделието били пренесени редица нови
селскостопански култури, непознати дотогава на Запада: ориз, су­
сам, елда, фъстъци, дини, захарна тръстика. В градините започнали
да засаждат зарзали, лимони. Употребата на захар получила широ­
ко разпространение.
В резултат от взаимоотношенията с Източните страни получили
тласък и занаятите, усъвършенствала се занаятчийската техника. В
металургията били приложени нови методи на закаляване на мета­
лите, рицарите започнали да се въоръжават с арбалети, разширил
се кръгът на тяхното снаряжение. Обогатила се и текстилната про­
мишленост — под влияние на Изтока на Запад пристъпили към из­
работката на фини източни тъкани — дамаска, муселин и др.

339
 Кръстоносните походи оживили парично-стоковите отношения. В
книгата „Божиите дела чрез франките“ Гвиберт Ножански, съвремен­
ник на събитията, свидетелства: „Тогава стана нещо удивително: всич­
ки купуваха скъпо и продаваха евтино, а именно: скъпо купуваха това,
което бе нужно за използване по пътя, а евтино продаваха всичко, кое­
то трябваше да покрие издръжката.“
Сравнително по-високият стандарт в страните на Изтока оказал
въздействие и върху бита и битовата култура на западноевропейското
феодално общество. В замъците били изградени бани, в които се къпе­
ли с топла вода. Рицарите, а наред с тях и останалото население започ­
нали да се грижат за външността си, за поддържане на тялото, косите,
за изяществото на облеклото си. В резултат от засилване на стокооб­
мена с Леванта в живота на феодалната аристокрация влезли редица
предмети на разкоша, както и изисканите маниери, принципите на
придворното изящество. Културата на европейците се обогатила и
разширила. Религиозната принципност на Католическата църква била
сравнявана с толерантността, проявявана от служителите на източни­
те религии, и започнала да губи социална опора. Теократичните пре­
тенции на римските папи също били подкопани.
Макар и по косвен път кръстоносните походи повлияли върху фор­
мирането на централизираните държави, върху по-нататъшния възход
на градовете и градския начин на живот, върху развитието на хумани­
стичната мисъл, оплодена от идейните традиции на Изтока.
Ако за развитието на Западна Европа кръстоносните походи оказа­
ли положително влияние в материалния и духовния живот, за страни­
те на Изтока те имали гибелни последици. Както за Западна Европа,
така и за Близкия изток те донесли смъртта на стотици хиляди хора.
Били разорени много градски центрове и селища в Мала Азия. Рица­
рите унищожили или заграбили неоценими паметници на културата.

Италия — от разпокъсаност
към консолидация
Трите самостоятелни части на Италия —южната, средната и север­
ната, обособили се още през изминалите столетия, продължили да
се развиват като автономни, независими обществени системи1. Още*

' H a r t m a n n , L. Die Geschichte Italien’s im Mittelalter. Bd. 2. Leipzig, 1910; L e i c h t,

P. S. Livellario nimine. — In: Scritti vari di storia des dritti italiano. Vol. 1—2. Milano,
1942-1948.

340
от времето на Римската империя централната територия не успяла
да превъзмогне разединението. При ранносредновековното общество
положението не се променило. В новите условия на Възходящо
средновековие политическата раздробеност и разпокъсаност се
превърнали в характерно своеобразие на обществените отношения
в Италия, свързано с полицентризма на градовете. Поради неравно­
мерното развитие на страната, обусловено от изключително слож­
ни вътрешни и външни причини, разнороден модел на утвърждава­
не бил установен в Ломбардия, Средна Италия, Папската област и
Южна Италия. Така в италианските земи било изградено многооб­
разно устройство на икономиката, респективно на аграрния живот,
занаятите и търговията, на взаимоотношения в обществото. В тери­
ториите, подвластни на Византия, господствала друга администра­
тивна структура.
Когато приключили кръстоносните походи, формите на управ­
ление се диференцирали. В основни линии възникнали няколко ос­
новни типа държавни структури: кралства, свободни градове-репуб­
лики, сеньории и Папската курия. Всяка една от тези обществени
системи притежавала свои закономерности, свързани с конкретна­
та историческа обстановка, при която се реализирали социалните
отношения. В редица големи градове управлявала колегия на консу­
ли, след това тя била изместена от подестат, комунално управление,
принципат.
Кралска форма на управление възникнала през XII—XIII в. в
Южна Италия и Сицилия, наричана Сицилийско кралство2. Основа­
но с коронацията на крал Рожер II (1130—1154), родоначалник на
Норманската династия, то просъществувало до известната „Сици-
лийска вечерня“ (1282 г.), когато започнало да запада. Другото крал­
ство, Неаполското3, се обособило от Сицилийското след „Сици-
лийската вечерня“ и по-късно било присъединено към владенията
на Испания през 1504 г.
Свободните градове на Италия успели да създадат разнородни
управленски системи, свързани с политическото развитие на стра­
ната. След като германският крал Ото I (912—973) подчинил Лом­
бардия (951 г.) и се оженил за вдовицата на италианския крал Лотар,
Аделхайде, положението на италианските земи се променило. Това

2 A m a r i, М. La guerra del Vespro Sicilian. 9 ed. Vol. 1—3. Milano, 1886; R u n c i -

m a n, S. The Sicilian Vespres. Cambridge, 1958.
3 C ο 1 e 11 a, P. Storia del reame di Napoli. Vol. 1. Napoli, 1951; C r o c е, B. Storia del
regno di Napoli. 4 ed. Bari, 1953; L e ο n a r d, E. G. Les Angevines de Naples. Paris,
1954.

3 41
станало с коронацията на германския крал за император през 962 г.,
когато била възстановена Свещената Римска империя. Наистина,
стремежът на императора да подчини Южна Италия (967—971) не
успял, но северната част признала неговото върховенство. Натова­
рен с титула на римските императори и с короната на лангобард-
ските крале, Ото I поел в свои ръце управлението на разделената
страна. Собствениците на земята — херцози, графове, маркизи, ви-
конти и др., му станали васали.
Прелом в съотношенията между дребните и едрите собствени­
ци настъпил след като император Кондрад II (1024—1039) издал
през 1037 г. известната „Конституция на феодите“, която узаконила
правото на дребните собственици да наследяват ленове. Така било
обезсилено ръководството на магнатите и зависещите от тях васа­
ли придобили самостоятелност и независимост. Кралската власт
укрепнала.
Формите на управление в Северна и Средна Италия били детер­
минирани от гъстата мрежа градове, която възникнала и се укрепи­
ла. Понеже нямало силна кралска власт, единна държава, а завоева­
телните походи на германските императори били епизодични, гра­
довете получили възможност да изграждат крепостни стени, да раз­
полагат с охрана. Императорите гарантирали на италианските
граждани безопасност и защита. Градовете свързали своето разви­
тие с интересите на занаятчии, търговци, лихвари, банкери, които
изградили тяхното величие. За мащабите на този процес известна
представа дават изчисленията на италианския историк Е. Серени,
който проучил зараждането на 8000 селища. От тях според неговите
заключения 2689 водели началото си от доримско и римско време.
След това авторът проследява появата на новите градове в хроно­
логичен ред: през VIII в. възникнали 228 града, IX в. — 262, X в. —
552, XI в. - 945, XII в. - 1014, XIII в. - 886, XIV в. - 217, XV в. -
258, XVI в. — 207. Следователно основната част от градовете, най-
многобройната в Европа, повече от 42%, била изградена през периода
X—XIII в. Възникналите градове обусловили появата на италиан­
ската градска цивилизация, определили нейното характерно своеоб­
разие. Не напразно Исидор Севилски изтъквал, че „град се наричат
не камъните, а жителите, не просто типът постройки, а характерът
на човешката общност“. Градове като Венеция, Флоренция, Мила­
но, Генуа, Верона, Пиза, Амалфи и др. образували свои свободни
общини, управлявани от избираеми ръководители: подести, капита­
ни, дефензори, дожи, гонфалониери.

342
 Вечният град Рим, макар да се изменил в редица отношения, за­
пазил своя сенат, префектура, а също и 12-те района, но муниципа-
литетът еволюирал. Градовете на Северна и Средна Италия извест­
но време продължили да бъдат управлявани от сеньор: светски или
духовен, но постепенно борбата против традиционната власт обхва­
нала най-развитите от тях. Тя се разгоряла към края на XI и начало­
то на XII в. и довела до освобождаването на градовете в Ломбар­
дия. Възникнали градове-комуни, управлявани от колегия или кон­
сули, избирани с едногодишен мандат. Създавайки градове-комуни,
гражданите продължили своята съпротива. Най-силните градове се
превърнали в градове-държави. Такъв характер придобили Генуа,
Пиза, Венеция, управлявани от представители на търговската оли­
гархия. Големият съвет, изпълняващ функциите на законодателен
орган във Венеция, броял 242 души. Начело на изпълнителната
власт стоял дож, подкрепян от градския патрициат.
Когато император Фридрих Барбароса след съвещанието в Рон-
кали през 1158 г. лишил градовете от независимост, поставил наче­
ло на управлението свои наместници, наричани викарии или поде-
сти. Подестат бил установен във Флоренция, Тревизо, Верчели, Ви-
ченца, Генуа, Арецо, Анкона, Парма, Падуа. Подестът, който управ­
лявал само по една година, трябвало да е навършил 30 години, да
притежава рицарско звание и да се ползва с авторитет. След смърт­
та на император Фридрих II (1212—1250) положението се промени­
ло. Подестът запазвал формално своето място, но политическата
власт преминавала в ръцете на „капитан на народа“.
В резултат от икономическия подем, настъпил в градовете на
Италия през XIII—XIV в., се зародила като форма на управление
тиранията или сеньорията, установена в голяма част от градовете-
държави. Институциите на републиката губели влияние, измества­
ни от тираните, свързани с магнатите. В Милано се укрепила фами­
лията Висконти, а във Флоренция — Медичи, управлявала 3 столе­
тия. Лоренцо Медичи (1469—1492), наречен „Великолепни“, се проя­
вил като голям дипломат, покровител на културата. Поначало тира­
ните дали тласък на промишлеността и търговията и спомогнали за
по-нататъшния разцвет на икономиката4.
През 1347 г. в Рим била провъзгласена република, но тя се рад­
вала на краткотрайно съществуване. Кола ди Риенцо, провъзгласен
за трибун, се надявал да възстанови миналата слава на Рим, но ма­
кар да взел властта през 1354 г. и да придобил титула сенатор, не

4 La cita nell’alio medioevo. Spoleto, 1959.

343
могъл да се задържи дълго на власт. Убили го и идеята за републи­
ка пропаднала.
Така отсъствието на кралска власт в Италия, на държава, било
компенсирано до известна степен от синьорията, установена в гра­
довете. При съществуващата децентрализация тя се наложила като
най-разпространена управленска структура и била призвана да осъ­
ществява идеята за централизация на страната.
Извори и историография. В зависимост от динамиката на основни­
те компоненти на историческия процес в италианските земи извори­
те могат да се групират в няколко основни раздела. Една част от тях
обхващат живота на градовете, друга — на селското стопанство,
трета — на политическите отношения, четвърта — на духовнокул-
турния живот. Това най-общо структуриране на изворовата основа
на историята позволява да се осмислят и оценят същностни особено­
сти на средновековната епоха, основни тенденции на развитието.
Източниците за градовете са богати по съдържание: харти за
тяхното основаване, статути, актове, законови кодекси, цехови ста­
тути, различни анали, хроники. Особен раздел образуват различни
трактати, художествени произведения, творения на материалния и
духовния бит, на възрожденските дейци.
Най-много харти за образуването на италианските градове са
запазени за периода XI—XII в. Обикновено те са издавани от импе­
раторите на Свещената Римска империя, които давали съгласие за
образуването на отделните градове: Мантуа, Пиза, Ферара, Кремо-
на. Интересни документи за епохата представляват статутите за
създаването на Генуа, Падуа, Пиза, Милано, Бреша, Верчели, Пар-
ма, Модена, Пистоя, Лука и др. Хронологически статутите произ­
хождат от различно време: от X до началото на XIV в. По съдържа­
ние те представляват записи на съдебни обичаи, разпоредби, регу­
лиращи отношенията между отделните обществени групи.
Животът на градовете-комуни намерил своята правна регламен­
тация в актовете, които били оповестявани. Болоня издала „Райски
акт“, „Свети и светейши установления“, Венеция — „Граждански
статути на Венеция“, „Златна книга“, Флоренция — „Постановления
на справедливостта“, Сиена —„Народни статути“. Това били разпо­
редби, регулиращи вътрешното устройство на градовете, засягащи
стопанския живот, взаимоотношенията между хората, техните пра­
ва и задължения.
Много интересни извори за живота в италианските градове през
XIII—XIV в. са цеховите статути. В тях намирали регламентация
процесите на производството в професионалните занаятчийски ор­

344
ганизации, условията, на които трябвало да отговарят стоките, тях­
ното качество, взаимоотношенията между майстори, калфи, чира­
ци, състоянието на инструментариума. Уреждали се също условия­
та на труда, управлението, правата и задълженията. Във връзка с
това особен интерес предизвикват статутите на Венеция от 1219 г.,
на Флоренция от 1328 г., на Сиена от 1298 г. и др.
Животът на градовете намирал отражение в сключваните дого­
вори с различни владетели, грамоти, були на папите. „Книга на
правата на Генуезката република“ съдържа вести за занаятите,
търговията, политическата дейност. Разпоредбите на дожите на Ве­
неция разкриват малко познати аспекти от нейната разностранна
история. „Книга за приходите и разходите“ на Флорентийската ре­
публика показва динамиката на търговските операции на града.
Промишлените акции на градовете намерили описание в конкрет­
ни документи, разкривайки специализацията на различните дейно­
сти: „Книга за вълната“, „Книга за бояджиите“, „Книга за предани­
те“. Това са извори, които дават пълна представа за състоянието на
отделните отрасли на занаятчийската дейност, трансформираща се
в промишленост.
Знанията в тази сфера се разширяват още повече с изучаването
на специализираните трактати, подготвени за самостоятелните от­
расли на производството. Става дума за „Трактат на вълнарите“,
написан от анонимен автор за производство на сукно в края на XIV в.
и произведението на Франческо Пеголоти „Книга за различните
страни и търговски мерки. Наставление по търговско дело“5въвеж­
да в цялостната търговска дейност на Флоренция. Един век след Пе­
голоти Бернардо д’Антонио Уцано, друг специалист по търговията,
издал трактат „Наставление по търговско дело“, включващ пореди­
ца нови раздели, особено по мореплаване.
Цяла поредица извори образуват различните кралски едикти,
капитуларии, формули, книги. Сред тях се откроява обобщителният
сборник „Капитуларии“, съдържащ разпоредби на владетелите. Съ­
ществено значение придобила правната школа в Павия, чиито пре­
подаватели обогатили юридическата теория и практика. За препо­
даването на професорите бил издаден сборникът „Павийски книги“.
В него били включени поредица закони: кралски едикти, формули,
разпоредби на германски императори, а също коментари върху тях,
т.нар. „глоси“. В този кръг влиза и прочутото „Експозицио“, комен­
тар на законите, издадени от владетелите. По-късно „Павийска кни­

5 Р е g ο 1 о 11 i, F. B. La pratica della mercatura, ed. Evans. Cambridge, Mass., 1935.

345
га“ била допълнена, обогатена и преработена и подготвеният кодекс
бил издаден в една книга под заглавие „Ломбарда“, разделена на 3
части.
Промените, настъпили във феодалното общество, получавали
законова регламентация в редица кодекси: „Ленен закон“, „Книги
на феодите“, „Обичаи на феодите“ и др. В тях се разкривали слож­
ните отношения във феодалното общество на Италия. Връх на тео­
ретичната мисъл отбелязали трудовете върху римското право, пре­
върнало се в универсално право. То се изучавало в Болонския уни­
верситет и получило научна разработка в книгите на Булгарели,
Мартин де Гози, Якопо Уголино, Уго Алберичи и други създатели
на блестящи коментари за средновековните закони.
Италианските градове-републики подготвили основни направ­
ления в правото: кодексът на Амалфи по морско право бил разпро­
странен във всички страни, които се занимавали с мореплаване.
През 1255—1256 г. свой „Морски кодекс“ оповестила Венеция. В за­
конодателството се включили и норманските завоеватели. Крал
Вилхелм I (1160—1166) прокламирал т. нар. „Конституции“. Гер­
манският император Фридрих II Хохенщауфен издал „Мелфийски
конституции“. През 1283 г. Карло Анжуйски оповестил „Постанов­
ления на св. Мартин“ — сборник от закони, регулиращ установени­
те при неговото управление обществени отношения.
Аграрното устройство в италианските земи получило законова
регламентация в различни документи, издадени от канцелариите на
императори, крале, херцози: харти, частни актове, грамоти, догово­
ри, завещания, дарения. Статутите на селските комуни, законовите
разпоредби на управленските институции, папските були, архиепи-
скопските и епископските указания, както и поземлени преписи, ка­
дастри също разкриват основни моменти от аграрния живот. За
Южна Италия и Сицилия неоценим извор представлява „Каталог
на бароните“ от 1152—1153 г., фиксиращ техния брой —8620, разме­
рите на техните имения, както и редица подробности от устройст­
вото на феодалните домени. Кралството на двете Сицилии и Неа-
полското кралство също разполагат с голямо количество запазени
кадастри, грамоти, преписки, законови актове. Прочутият трактат
на Пиетро Крешенца (ок. 1233—1321) „За изгодите от селското сто­
панство“ е много важен извор за аграрното устройство на Северна
и Средна Италия.
Наративните извори обогатяват познанията с много факти, поз­
воляващи да се реконструират редица подробности от политичес­
кия живот на Италия. Такава поредица от свидетелства се открива в
„Делата на Беренгарий“ —животопис за крал Беренгарий I за периода

346
 от 887 до 916 г. Хронологичните записки, водени в по-големите
абатства на Апенинския полуостров за събитията в обществото, а
също аналите на градовете, попълвани, общо взето, редовно, обра­
зували добра основа за продължаване на историческата традиция.
Люлка на традицията да се описват събитията, които протичали,
станало абатството Монте Касино, където в края на X в. било по­
ставено началото на историята на херцогството на лангобардите. В
изпълнение разпореждане на абат Дезидерий, монах Лъв подготвил
в края на XI в. „Хроника на Касиненското абатство“, продължена от
монаха Пиер Дякон.
Периодът на византийското господство в херцогствата на Лан­
гобардите също намира своите хронисти. В „Хроника на беневент-
ските, салернските, капуанските и неаполските херцогства“, подгот­
вена от анонимен автор около 965 г., са описани събитията от 518
до 943 г. Друга творба, „Салернска хроника“, пресъздава периода
747—974 г. В началото на XII в. била завършена „Кратка хроника на
делата в Неаполското кралство“ от анонимен автор, който засяга
византийското, арабското и норманското господство през времето
от 855 до 1102 г. Приблизително същата хронология на събитията,
по-точно 855—1115 г., обхваща „Анонимна Баренска хроника“.
По-големите градове на Италия се сдобили с по няколко анали
и хроники. Например Милано разполага с „Дела на миланските ар­
хиепископи“ от Арнулф, завършена в края на XI в., както и с „Ми­
ланска история“ на Ландулф и „Големи милански анали“. Не оста­
нала назад и Ломбардия, която подготвила „Дела на императорите
на Ломбардия“. Ежедневието на херцогство Милано било пресъзда­
дено в труда на Джовани Симонета „История на делата на херцог
Франциско Сфорца“, описваща времето от 1421 до 1466 г. Бернардо
Корио написал „История на Милано“, включваща периода от сре­
дата на XIII в. до 1499 г.
Добре е засвидетелствана и историята на Венеция, Генуа и Фло­
ренция. Венеция обобщила своята „Венецианска хроника“ от анони­
мен автор, а също „Кратки венециански анали“, „История на вене­
цианските дожи“, „Хроника на венецианците“ на Мартино Канале,
„Хроника на венецианците“ на Андреа Дандоло, „Венециански ана­
ли“ на Доменико Малпиеро, „Животът на князете на Венеция“ на
Марино Санудо Младши. Антонио Морозини оставил за времето от
1404 до 1434 г. „Дневник“ за различни страни на Европа, които той
посетил.
За миналото на Генуа голяма стойност притежават „Генуезки
анали“ (1099—1294), включващи цяла поредица от серии, написани
от различни автори в различно време. Това е многотомна хроника с

347
голяма познавателна стойност. Свои исторически произведения
сътворила и Флоренция: „Дела на флорентийците“ от анонимен ав­
тор, „Хроника“ на Джовани Вилани, „Флорентийска хроника“ на
Маркионе Стефани. Един талантлив професионален аналист, Лео-
нардо Бруни (1369—1444), написал две класически произведения,
надживели столетията. Едното е „История на флорентийския на­
род“, другото „История на съвременните събития в Италия“. Освен
тях авторът оставил биографии на Данте и Петрарка, блестящи об­
разци на този модерен за времето жанр.
Останалите градове на Италия следвали утвърдената традиция
и отразявали историческите събития било в анали (Кремона, Пиза,
Верона, Пиаченца, Бергамо), било в хроники (Болоня, Лука, Сиена,
Падуа, Савоя, Пиемонт). Салимбене Пармски написал „Хроника“ —
рядко произведение за духовния живот в Ломбардия през 1167—
1287 г. Монахът Аме подготвил „История на норманите“, в която
отбелязал техните завоевателни набези и опустошения. На тази тема
е посветена и „Историческа поема за делата на норманите в Сици­
лия, Апулия и Калабрия“ на Вилхелм Апулийски. Изпод перото на
Ромуалд, архиепископа на Салерно, излязла „Световна хроника“,
проследяваща историята на Сицилийските кралства, както и нашест­
вието на норманите. На тази тема са посветени „История на Сици­
лийските дела“ на Хуго Фалканда, „Хроника на Сицилийското крал­
ство“ на Рикардо от Сен-Жермано, „Сицилианска хроника“.
В поредицата трудове, посветени на един или друг проблем от
бурната и динамична история на Италия, се открояват две съчине­
ния, заслужаващи специално отбелязване: „За монархия“ на Данте и
„За тирана“ на Калучо Салутати. Това са епохални произведения,
които маркират основни конфликти по онова време и им дават ори­
гинална интерпретация. В тях вее духът на новото гражданско
общество, разкъсващо политическите вериги на средновековната
епоха.
Историографията на новото и най-новото време по основните
въпроси от развитието на Италия през разглеждания период е не­
обозрима. Естествено, водещо място в проучването на проблемите
заемат италианските историци медиевисти. Най-голям брой из­
следвания са посветени на градовете, гражданите и градския живот
— на тяхното възникване, развитие, обществени функции. На второ
място е темата за аграрния живот, Възраждането, политическата
система, Църквата.
Все по-голям брой автори се обединяват около мнението на Ар-
мандо Сапори за комплексния характер на средновековния град:
историята не може да бъде само икономическа или политическа,

348
или литературна и т.н., а история на всичко това, взето заедно. Раз­
биране, което дава широки възможности за показването на нови
страни от най-важния феномен от средновековната история на Ита­
лия, превърнал тази страна в най-напреднала на стария континент.
Концепцията за континуитета в историята на градовете, за не­
прекъснатата еволюция на градската цивилизация от древността
към Средновековието се споделя от автори като А. Дюпон, Е. Енън,
М. Беренго, Р. Лопез, Дж. Луцато.
Появата на градовете-комуни като революционизиращ акт се
оценява от Р. Каджезе, Н. Родолико, Е. Сестан, Г. Салвемини, Дж.
Фазоли, Е. Кристиани, Дж. Луцато. Автори като Н. Отокар, послед­
ван от мнозина историци, обаче мислят, че възникването им не до­
вело до никакви промени във феодалното общество.
Редица изследователи (М. Л. Абрамсон, Е. В. Бернадская, Л. А.
Котелникова, Л. Т. Милская, В. И. Рутенбург и др.) поддържат марк­
систката теза за появата и същността на градовете като продукт на
обособяването на занаятите от селското стопанство, развитието на
парично-стоковите отношения, от бягството на селяните от феодал­
ните имения и установяването им в нови местоживелища. Новите
поселения се разглеждат като центрове на занаяти и търговия.
Аграрният живот привлича научните дирения на все по-значите­
лен брой специалисти. Еволюцията на селската община и образува­
нето на селски комуни занимава Дж. Бонети, А. Кекини, Г. Роза,
П. Силантини, А. Солми, Дж. Менгоци, Д. Палмонери, Ф. Шнайдер,
Дж. Волпе. Състоянието на селото в Италия през XII—XIY в. е пред­
мет на проучване в трудовете на Е. Кристиани, Ч. Виоланте, Р. Ро­
мео, Ф. Джоне, Дж. Фазоли, Дж. Луцато, К. Чипола. Изследват се
процесите на колонизирането на неразработени площи, прилагане­
то на технически новости, на нови оръдия на труда в обработването
на почвата, диференцират се различните категории селяни, уточняват
се формите на зависимост, мащабите на селските движения и въста­
нията, на рентата и нейните видове. От европейските и италиански­
те учени приноси в различен мащаб внасят Г. Фазоли, М. Монтане-
ри, Е. Конти, П. Лайхт, а от бившите съветски — М. Л. Абрамсон,
Л. М. Брагина, Л. А. Котелникова, М. Самаркин, С. Д. Сказкин и др.
Италианското възраждане с неговите характерни черти, същ­
ностни особености и историческа роля вече образува основно на­
правление в научната литература, придобило интердисциплинарен
характер. Изучават го не само историци медиевисти, но и филосо­
фи, социолози, естетици, юристи, филолози, изкуствоведи. Това
произтича от универсализма на епохата на Възраждането в Италия,
от нейното многостранно, многоаспектно съдържание.

349
 Основополагащо значение имат две справочни издания: „Библио­
графия на историята на италианския град“ на Г. Монтеки (Болоня,
1982) и „Ранний итальянский гуманизм и его историография“ (т. 1—
4,2. изд. М„ 1914) на М. Карелин. Заслуга на авторите е, че доказват
една основна теза, която се налага трайно в литературата. Учените
заключават, че хуманизмът не е някакво обикновено „възраждане“
на класическата гръко-римска древност, а качествено ново явление,
свързано с дълбоките изменения в цялостния икономически, поли­
тически и духовно-културен живот на италианското общество. През
1919—1927 г. в Лайпциг излиза трудът на Леонардо Олшик „Исто­
рия на новите въпроси на научната литература. Т. I. Литература на
техническата и химическата наука от Средновековието до Ренесан-
са; т. И. Образование и наука. I. Епоха на Ренесанса в Италия“. В
това солидно проучване са включени новите изследвания на Итали­
анското възраждане в различните клонове на природните и хумани­
тарните науки.
От методологическа гледна точка в необятната литература за
Възраждането в Италия се налагат две основни насоки, коренно раз­
лични по своя характер и заключения. Една част от изследователи­
те акцентират върху неделимата обвързаност на Ренесанса със
Средновековието, друга част отстояват тезата за едно съвършено
ново явление, насочено против Средновековието и Католическата
църква. Първият кръг обхваща много автори — историци, фило­
софи, социолози, теолози: Е. Жилсон, Дж. Тофанин, П.Дюхем,
Л. Торндайк, А. Кромби, Ф. Джоне, П. Лаведан, К. Бурдах, Й. Хьой-
зингха и др. Вторият кръг включва Ж. Мишле, Я. Буркхарт, Е. Ха-
рин, Дж. Ларнер, Д. Буне де Мискити, Ф. Диас, А. Вентури, Дж. Та-
бако, Л. Мартинес, Дж. Сайта, У. Дюрант, Г. Барон, Е. Гарен.
В най-ново време определени приноси в литературата правят
Η. Н. Галенишчев-Кутузов, В. Н. Лазарев, А. К. Дживелегов, М. Ал-
патов, М. А. Гуковский, Б. Р. Випер, В. В. Соколов, Л. М. Баткин,
В. И. Рунтенбург, Л. М. Брагина и др.

Монархическа институция. При отсъствието на единна, обединява­

ща държава на италианското общество монархическата институция
била един от основните консолидиращи фактори на италианския
народ. Неговото значение се определяло от мястото на италианци­
те в етническата история на Европа. Според заключения на А. Бе-
летрини, направени въз основа на задълбочени проучвания, през
1500 г. в Италия живеели към 14% от населението в Западна Евро­
па. При положение, че по това време то обхващало към 69 млн.
души, италианците били към 10 млн.

350
 След смъртта на Карл Велики през 814 г. Апенинският полуост­
ров навлязъл в период на нестабилност и несигурност. Действител­
но по силата на договора във Вердюн, Лотар (840—855), придоби­
вайки титула император, наследил Италия, всички територии от
устието на р. Рейн до устието на р. Рона, включително и Фрислан-
дия заедно с владенията на Рипуарските франки. В новата империя
влизали градовете Рим, Милано, Марсилия, Лугдунум, Трир, Аахен,
Кьолн. По такъв начин земите на италианската общност, макар да
не представлявали хомогенно етническо цяло, получили територи­
ално оформление. Това вероятно наложило през 870 г. да се извър­
ши ново преразпределение на Карловата империя. Земите с герман­
ско население, по-специално Лотарингия и Фризия, преминали в
границите на Източното франкско кралство, възглавявано от Луд-
виг Германски.
Когато император Лотар починал през 855 г., короната на импе­
рията преминала към Лудвиг II (855—875). Неговата кончина поста­
вила края на династията на Каролингите, но фактически реалната
власт принадлежала на едрите поземлени магнати. Кралят на фран­
ките Карл Плешиви завладял Италия. През 875 г. папа Йоан VIII
(872—882) го коронясал за император и той управлявал под името
Карл II (875—877). След смъртта на краля на Йзточната франкска
държава Лудвиг Германски (843—876) владенията му били разделе­
ни между тримата му синове: Карломан, Лудвиг и Карл Тлъсти,
внук на Карл Плешиви.
През 881 г. Карл Тлъсти бил коронясан за крал на Италия, но
това само разпалило тлеещите династични конфликти. Короната
била оспорвана от различни претенденти за престола: от един пра­
внук на император Лудвиг Благочестиви, Хуго от Бизон, зет на Карл
Плешиви. Боричкали се и различни маркграфове, херцози, едри соб­
ственици. Апенинският полуостров бил разтърсван от противоречия.
В тази сложна и тревожна обстановка Италия станала обект на
разграбване от различни страни. През целия IX в. араби извършва­
ли опустошителни нападения в Южна Италия, завладели о. Сици­
лия, застрашили Рим. Навлезли дълбоко в италианските земи, те
нахлули в Лациум и Кампания, проникнали в Пиемонт и Лигурия. В
края на IX и първите три десетилетия на X в. в италианските земи
връхлетели маджарите. Те опустошили Фриули, Венецианската об­
ласт и Ломбардия. Едва след поражението, което претърпели при р.
Лех (955 г.), те преустановили своите нападения. Италианците оба­
че били застрашени от нови нападатели, норманите, които през
1030 г. се укрепили в Аверс и Кампания и продължили да разширя­
ват своите владения. Нашествениците били легитимирани от папа

3 51
Николай II, който през 1059 г. провъзгласил Роберт Гискар за граф
на Апулия и Калабрия. Под опустошителните пристъпи на норма-
ните паднали Палермо, а след това Ното, една от мюсюлманските
крепости в Сицилия. Новата норманска държава била обявена за
кралство, управлявано от династията Отевил. Последователно на
престола застанали крал Роже I (1060—1101), Роже II (1101—1154),
Вилхелм I (1154—1166) и Вилхелм II (1166—1189), чиято смърт по­
ставила края на норманското господство. Управлението преминало
в ръцете на Хохенщауфените.
Източната Римска империя, Византия, продължавала да държи
в подчинение и покорство южноиталианските области Апулия и
Калабрия.
Инвазия на Свещената Римска империя6. Началото на организира­
ното системно нахлуване и укрепване на германските владетели в
Италия започнало в средата на X в., когато вдовицата на краля на
Италия и Прованс, Аделхайде, се обърнала към крал Ото I с молба
да й окаже помощ срещу попълзновенията на Беренгарий от Ивреа,
който искал чрез династически брак да заграби овакантения пре­
стол на Италия. Откликвайки на нейната молба, през 951 г. крал Ото I
провел своя първи поход в италианските земи. Възглавил огромна
армия, той навлязъл в Италия, разгромил князете на Северна Ита­
лия и сключил брак с кралица Аделхайде. Позициите на германския
крал в Италия се засилили и укрепнали. След като нанесъл страхот­
но поражение на маджарите при р. Лех, кралят преустановил техни­
те нахлувания в Италия. При втория си поход през 961—962 г. крал
Ото I оказал неоценима подкрепа на римския папа Йоан XII (955—
964), който бил свален от престола и прогонен от Рим. След влиза­
нето си в Рим Ото I го възстановил на престола. От своя страна
папата го коронясал за император на Свещената Римска империя.
Отношенията между папството и империята били уредени с до­
говор. Императорът признал за законни гражданските владения на
папата в Италия, а папата се задължавал да произнася клетва пред
императора. Синът на Ото I, Ото II бил коронясан за крал. Така
били установени тесни връзки между императора и папата. При Ото II
(973—983) империята организирала поход за покоряване на Южна
Италия. В ръцете на завоевателите паднали Неапол и Тарент. След

6 F u е t е г, Е. Geschichte des europaischen Staatensystems von 1492 bis 1559. Miinchen,

1919; V a 1 e r i, N. Italia nell’eta principati dal 1343 al 1516. Milano, 1949;
F e r g u s o n , B,R. Europe in transition 1300—1520. Boston, 1962.

352
претърпяно поражение Ото II починал в Равена. През 966 г. папа
Григорий V (996—999) коронясал за император крал Ото III (983—
1002).
Активна завоевателна политика в италианските земи провеждал
германският император Фридрих I Барбароса (1152—1190), който
бил привлечен от несметните богатства на италианските градове,
разцъфтели през времето на кръстоносните походи. Когато бил ко­
ронясан в Рим за император (1154—1155), той имал възможност да
се запознае не само с икономическите възможности на градовете и
с техните богатства, но и с вътрешната слабост на италианските
земи. Той бил улеснен от италианците, които не успели да изградят
единен политически център, не разполагали с необходимата военна
сила и били разтърсвани от дълбоки вътрешни противоречия.
Първоначалните дружески отношения на императора с италиан­
ската аристокрация и с Папския престол (през 1143 г. той предал на
папата основателя на Римската република, революционера еретик
Арналдо Бреша) постепенно преминали в ожесточена вражда. На
открито предявяваните претенции на императора за господство в
Италия понтифексът отговорил, че Фридрих I получил император­
ската корона като бенефиций от папата. Поради това следвало им­
ператорът да проявява към него послушание като васал. В заседа­
нията на Райхстага в Безансон през 1157 г. папският легат Роланд,
който по-късно станал папа под името Александър III, прочел була
на папата, в която се говорело за васалната зависимост на герман­
ския император. Това засегнало амбициозния властелин, който ре-
шил да настъпва.
През 1158 г. Фридрих Барбароса, който възнамерявал да подчи­
ни Италия, навлязъл с многобройна армия — по свидетелството на
някои хронисти 100 000 души, цифра по всяка вероятност преувели­
чена —в нейните земи. Милано и някои други градове в Ломбардия,
които отказали да му се покорят и да признаят властта на предлага­
ния от него наместник — италиански подест, били наказани да пла­
тят огромни контрибуции. В заседанията на голям сейм, свикан бли­
зо до гр. Пиаченца на 11 ноември 1158 г. с участието на всички едри
земевладелци и представители на градовете, били приети т. нар.
„Ронкалски постановления“ (по името на Ронкалската долина, в
която бил свикан сеймът). По силата на постановленията Фридрих
Барбароса придобивал неограничена власт в Италия.
Германският император лишавал от управленски функции и
привилегии италианската аристокрация. Той съсредоточавал в ръ­
цете си правото да разпределя поземлени владения, да назначава

23 История на Средновековния свят 353

градски подест, консули, да сече монети; заграбил също законода­
телната и изпълнителната власт.
Недоволни от политиката на завоевателя, градовете на Ломбар­
дия се вдигнали на борба и въстанали. През 1162 г. Фридрих Барба-
роса нахлул в Милано и го подложил на опожаряване и разораване
— стените на града били сринати из основи, а много сгради разру­
шени. Центърът бил разоран и засипан със сол, което означавало,
че е напълно ликвидиран като град. Населението било предупреде­
но в 8-дневен срок да напусне града и да се засели по околните се­
лища.
Засегнатите граждани образували съюз, Ломбардска лига, в коя­
то влизали 15 града. В нея се включил и папа Александър III (1159—
1181). Основната грижа на лигата била да изгради отново Милано и
да отстрани пречките за неговата занаятчийска и търговска дейност.
Когато през 1166 г. Фридрих Барбароса, придружен от огромна
войска, за четвърти път минал Алпите и навлязъл в италианските
земи, настъпило сериозно безпокойство. Императорът си поставил
за задача този път да смаже съюза на градовете, да свали непокор­
ния папа Александър III и на негово място да постави своя канди­
дат —антипапата Пасхалий III. Разтревожен и изплашен, папата на­
пуснал Рим и заминал на юг при краля на Сицилия, който бил негов
васал. Неочаквано избухналата чумна епидемия покосила 25 000
души от германската армия и принудила Фридрих Барбароса да
напусне Италия и да се завърне в Германия.
Готвейки се за предстоящата среща с агресивния император,
Ломбардската лига обединила 18 града и активизирала своята во­
енна подготовка. Към нея се присъединили градът-република Вене­
ция, както и множество италиански князе. В подготовката за борба
водеща роля играел гр. Милано, който бил изграден отново. Издиг­
нат бил нов град-крепост — Александрия, носещ името на папата.
Военните сили на лигата били значителни.
В изпълнение решението на имперския сейм във Вормс Фридрих
Барбароса пристигнал в Италия, но изгледите за успех този път не
били обнадеждаващи. Напразно германските рицари се опитвали да
покорят крепостта Александрия. Шестмесечната обсада на града не
дала резултати и войската била вдигната. На 29 май 1176 г. при сра­
жението в околностите на Леняно, на северозапад от Милано, гер­
манските рицари били разгромени, а Барбароса, леко ранен, едва се·
спасил от плен.
Претърпял поражение в открития конфликт, императорът за­
почнал мирна дипломатическа офанзива, надявайки се да подкопае
единството на лигата и да внесе разкол сред своите противници. За

354
да постигне това, той се решил на отчаяна постъпка. През 1177 г.
пред катедралата „Св. Марко“ във Венеция била извършена цере­
мония на помиренито между императора и папата. Фридрих Барба-
роса бил принуден да целуне папския чехъл и да съпровожда като
маршал, качен на кон, свитата на папа Александър III. Едва след
това отлъчването от Църквата било снето и той можел пълноправ­
но да участва в преговорите за сключване на мир с градовете на
Ломбардия.
Мирният договор, сключен между враждуващите страни в Кон-
станц през 1183 г., предвиждал да се запазят самоуправлението на
градовете и техните свободи. От своя страна италианците се задъл­
жавали да признаят върховната власт на императора, да му дават
клетва за вярност и на всеки пет години да получават ново потвър­
ждение на свободите си. Те трябвало да му оказват военна и финан­
сова подкрепа при посещението му в Ломбардия. Това обаче били
задължения, които имали до голяма степен формален характер.
В обстановката на германската агресия норманското господст­
во в Южна Италия и Сицилия протичало в по-други темпове и ма­
щаби. Норманите, които през X в. основали по устието на Сена хер­
цогство Нормандия, през XI в. изтласкали арабите и се настанили в
голяма част от Южна Италия и Сицилия. Нормандският херцог, Ро­
берт Гуискар, през XII в. завладял Беневент и Сполето, основал Си-
цилийското кралство и разпрострял своята власт над цяла Южна
Италия. Друг херцог, Рожер II (1130—1154), получил от папата крал­
ска корона. През 1186 г. император Фридрих Барбароса оженил
сина си Хенрих VI (1190—1197) за наследницата на престола в Си­
цилия —Констанция. В резултат от изгодния брак Хохенщауфените
включили в границите на кралството цяла Южна Италия. Брачните
връзки на императора обаче засилили ненавистта на градовете в
Ломбардия и на Папския престол.
Самият крал Хенрих не успял да спечели симпатиите на населе­
нието, което гледало на него като на натрапник. След смъртта на
Фридрих Барбароса през 1190 г. Хенрих VI включил в състава на
империята и Сицилийското кралство. Това засилило ненавистта на
населението към натрапника. Когато той починал през 1197 г., за
крал на Сицилия бил провъзгласен неговият тригодишен син, Фрид­
рих II Хохенщауфен, който през 1212 г. бил провъзгласен от папа
Инокентий III за император, обявен за васал на папата по линия на
владението си в Сицилия.
Император Фридрих II (1212—1250) се мъчел да превърне Сици­
лийското кралство в силна феодална държава с централизирана
бюрократична форма на управление, опирайки се на щиковете на

355
наемни отряди мюсюлмани. През 1231 г. той издал Конституция на
Сицилийското кралство, с която узаконявал правата на аристокра­
цията и свободите на градовете в Южна Италия. Начело на адми­
нистративните окръзи назначил губернатори. Кралството разпола­
гало с наемна армия и флот.
Следвайки традиционна завоевателна политика, император
Фридрих II Хохенщауфен положил неимоверни усилия да утвърди
германското господство в Италия. При надвисналата външна опас­
ност северноиталианските градове възстановили Ломбардската
лига. В организирания отпор взел участие и папата. В битката при
Кортеново, пламнала през 1237 г., император Фридрих II разгро­
мил италианските подразделения, но не успял да наложи своята
воля. При обсадата на гр. Бреша, предприета през 1238 г., той пре­
търпял поражение. Не се увенчал с успех и опитът му да покори пап-
ството. В отговор на неговите претенции папата му отправил поред­
ната анатема. Папа Григорий IX свикал в Рим вселенски събор, дви­
жен от желанието да организира Църквата за борба срещу агресия­
та, но Фридрих II заловил духовниците, пътуващи за събора, и об­
садил Рим. Неочакваната смърт на папата не изменила изхода на
борбата. Новият папа, Инокентий IV, свикал вселенския събор в гр.
Лион, който лишил император Фридрих II от всички звания и при­
вилегии и го отлъчил от Църквата като еретик.
На мястото на анатемосания владетел, изоставен от германска­
та аристокрация, бил избран антикрал Хенрих Распе. Възползвайки
се от новосъздадената обстановка, Ломбардската лига възобнови­
ла войната. Напразно новият император Конрад IV (1250—1254),
който заел престола на внезапно починалия Фридрих II, се опитвал
да подчини разбунтуваните италиански градове. В Сицилия, пока­
нен от папата, пристигнал братът на френския крал Луи IX — Кар-
ло Анжуйски, който се включил в борбата срещу завоевателите. В
разгара на ожесточения конфликт нашествениците претърпели по­
ражение. В Неапол бил обезглавен последният представител на Хо-
хенщауфените — Конрадин. През 1268 г. в Сицилия и цяла Южна
Италия била установена властта на Карло Анжуйски.

Папският престол и неговата историческа роля. В границите на

Италия папството се утвърждавало като център на Католическата
църква, който ръководел църквите в оттделните й територии. Реше­
нията, които взел Вормският събор от 1122 г., дали възможност на
курията да заздрави епископствата в Италия, а наред с това и в те­
риториите на Римската империя. Папският престол укрепил своите
позиции и в останалите страни на Запада.

356
 В териториално отношение папската област непрекъснато се
разширявала. В нея били обхванати редица градове-държави: Боло-
ня, Ферара, Урбино, Перуджа, Римини. Икономическото развитие
на папските земи било сравнително високо — те отстъпвали един­
ствено на Ломбардия и Тоскана. Материалните възможности на
Църквата нараствали непрекъснато. В касите на Папската курия
влизали постъпления от архиепископствата, епископствата и абатс-
твата, от десятъка и пр.
Икономическото и политическото могъщество на Католическа­
та църква достигнало най-високи върхове през понтификата на папа
Инокентий III (1198—1216), който се стремял да наложи господст­
вото на Църквата в целия свят. Той обосновал теорията за папската
теокрация: „Властта на папата е като Слънцето, на императора —
като Луната. Както Луната получава своя блясък от Слънцето, тъй
и императорите получават своята власт от папите.“
Ръководен от принципите за превъзходството на духовната над
светската власт, папа Инокентий III се стремял да подчини владе­
телите на Европа на своята воля. Кралете на Франция, Англия, Ара-
гон, Португалия, Швеция, Полша, Армения признали васалната си
зависимост от папата. Той се месел активно и в живота на Римската
империя, като санкционирал избора на император. Възползвайки се
от противоречията, които разтърсвали Германия, Инокентий III
провъзгласил за император Фридрих II.
Папа Бонифаций VIII (1294—1303) бил друг голям защитник на
теократичната политика на Католическата църква. За увеличаване
на нейните доходи била въведена практиката да се продават на хо­
рата специални грамоти — индулгенции за опрощаване на грехове­
те. Всякакво неподчинение се наказвало с отлъчване от Църквата.
Поради измененията, които настъпили в живота на западноевро­
пейското феодално общество, свързани с укрепването на държавна­
та власт, теокрацията срещнала сериозна съпротива. Плановете на
Бонифаций VIII да осъществи теократичната платформа срещнали
противодействие. Френският крал Филип IV провалил опитите за
възтържествуване на духовната власт над светската.
В разгара на конфликта, който взел остри форми, папа Бонифа­
ций се видял принуден през 1309 г. да премести резиденцията на
папите от Рим в Авиньон, където десетилетия наред се намирал под
контрола на френския кралски двор. Едва през 1378 г., след 70-го-
дишно изгнаничество, папата се завърнал от Авиньон в Рим. Този
период от историята на папството се нарича „Авиньонски плен на
папите“. След него позициите на Римската курия били значително

357
подкопани. Някогашното могъщество не можело вече да се възста­
нови. Папите се отказали от теократичната програма за господство
в цяла Европа.
В борбата срещу супремацията на Католическата църква въз­
никнали множество ереси, които изразили в религиозна форма на­
строенията на вярващите. Ереста на патарените, възникнала в Ита­
лия, демаскирала моралната поквара на някои клирици. Последова­
телите на Арналдо Бреша — арналдистите, се борели за преуст­
ройство на обществото, за въвеждане на републиканска форма на
управление. Привържениците на Долчино —апостолиците, се вдиг­
нали на въстание и мечтаели за социална справедливост.
За да смаже съпротивата на селските бедняци и градския плебс,
Католическата църква създала в края на XII в. инквизицията — спе­
циален съд, подчинен отначало на епископите, а през XIII в. станал
самостоятелна институция, ръководена от папата. Инквизицията
създала система от съдебни разследвания, които имали за цел да
принудят подследствените да признаят, че са виновни. Разпростра­
нени били доносничеството и клеветничеството. Еретиците, които
отказвали да признаят своята вина, били изгаряни по кладите, а раз-
каялите се грешници изпращали на заточение. Жертви на инквизи­
цията станали милиони хора, представители на науката, заподозре­
ни от Църквата.
В Рим и неговите околности избухвали вълнения. В папската сто­
лица властта преминала в ръцете на комуната, която посегнала вър­
ху привилегиите на феодалите. Когато през 1347 г. аристократите се
завърнали от своите замъци, които напуснали, за да се спасят от
революцията, и започнали да въстановяват загубените си права, на­
селението се вдигнало на въстание. Бунтовниците били предвожда­
ни от Кола ди Риенцо — образован интелектуалец и талантлив ора­
тор, който вдигнал привържениците си на борба срещу феодалите.
На 20 май 1347 г. Кола ди Риенцо повел въстаниците към Капито-
лий, където се намирала правителствената резиденция, и провъз­
гласил републиката в Рим.
Под ръководството на революционера било извършено преуст­
ройство на обществения живот. Аристократите били задължени да
положат клетва за вярност към републиката, да предадат на новата
власт своите замъци и крепости. Наложена била нова система на
данъци. Постъпленията в градската каса били използвани за нужди­
те на града. Пусната била в употреба нова монетна единица. Приета
била единна система на мерки и теглилки. Опитът на Кола ди Риен­
цо да обедини всички градове в Италия, около Рим не получил под­

358
дръжка, защото интересите на отделните градове-държави, които
не искали да се лишат от своята независимост, надделели.
Системата на управление, въведена от „трибуна на свободата“,
носела до голяма степен едноличен характер, поради което не полу­
чила подкрепа и загубила влияние. В края на 1347 г. бил извършен
преврат и вождът на републиката бил убит.
Аграрен живот7. В различните райони на Италия селското стопан­
ство се намирало на различен стадий на развитие, обусловен от кон­
кретната историческа обстановка. В онези райони, които пострада­
ли по-малко от нашественици —араби, нормани, маджари и др., на­
селението понасяло по-малко загуби. В незасегнатите райони про­
дължавали да се развиват основните селскостопански отрасли: ло­
зарство, маслинопроизводство, зърнопроизводство. Апулия, Ка-
лабрия и Сицилия се утвърдили като райони за производство на ве­
ликолепна пшеница и бобови растения. Лозарството и овощарство­
то процъфтявали в Южна Италия и Тоскана.
По долината на р. По още през X—XI в. започнало строителст­
вото на напоителни съоръжения. Най-забележим подем на селското
стопанство настъпил в Сицилия през време на арабската инвазия, а
и след нея, когато били въведени нови култури, непознати дотогава
— памук, захарна тръстика, черничеви и цитрусови растения. От­
глеждали също лук, чесън, ряпа, зеле, спанак, салати, дини, пъпеши,
тикви.
Върху всеобщия подем силно влияние оказали не само връзките
с източните страни, но и необикновено бързото развитие на градо­
вете, разцветът на парично-стоковите отношения. Потребностите
на градовете от суровини и от селскостопански продукти породили
разширяването на обработваемите площи, откриването на нови, по-
съвършени оръдия на труда, въвеждането на напояването. Всичко
това неизбежно предизвикало увеличаване на производството.
За разлика от Германия, Франция и Англия, където формите на
зависимост приемали най-различен характер, в италианските земи
сравнително по-рано започнало ликвидирането на формите на под­
чинение. Отработната рента била заменена с парична. Въведена
била изполицата, арендата. Градските магнати закупували земя и я
раздавали на обезземлените селяни срещу задължението да предо­
ставят на собственика различни количества от продукцията: от 1/3
до половината, другата задържали за своите семейства.

7 L е i с h t, Р. S. Un movimento agrario nel Cincuicento. — In: Scritti vari di storia del

diritto. Vol. 1. Milano, 1943.

359
 По социално съдържание арендната форма на стопанисване
била преходен етап от феодалната към капиталистическата систе­
ма. Тя характеризирала развитието на селското стопанство в Север­
на и Средна Италия, докато в Южна Италия феодалната зависи­
мост на селяните продължила да господства. Изолираните опити за
освобождаване през XIV—XV в. не можели да доведат до сериозни
промени. В редица случаи имало влошаване на положението, увели­
чаване на експлоатацията. При Хохенщауфените отработната рен­
та достигнала 140 дни годишно. В именията на император Фридрих
II бил използван трудът на роби. Засилена била експлоатацията на
селяните при управлението на Анжуйците и Арагонците. В граници­
те на Папската държава се прилагали традиционните форми на фе­
одална експлоатация. Арендаторите били длъжни да предават на
Църквата половината от произведената продукция, а в някои случаи
била въведена парична рента. В редица градове на Североизточна
Италия, като Ферара, Верона, Парма, Модена, Урбино, Равена и др.
традиционните отношения били запазени. В графство Савоя и хер­
цогство Монферат експлоатацията се засилила и изострила.
Върху основата на нарастващия феодален гнет назрявало недо­
волство сред селяните. През 1303 г. в Парма избухнало въстание на
селяните, възглавявано от Долчино, бивш монах в едно католичес­
ко абатство, последовател на сектата „Апостолски братя“, основа­
на от Сегарели, по професия занаятчия. Заради революционната
дейност, която развил, Сегарели бил осъден през 1300 г. и изгорен
на кладата. Следвайки учението му, Долчино проповядвал, че ос­
новните причини за злото в света се дължат на частната собстве­
ност и богатството. Затова той искал да бъде въведен уравнителен
комунизъм с общност на имуществата. Долчино призовавал бун­
товниците да избият всички богаташи и духовенството като крепи-
тел на съществуващите неправди. Привърженик на хилиазма, той се
борел за установяването на хилядагодишно „царство Божие на Зе­
мята“, в което да тържествуват свободата, справедливостта и брат­
ството между хората.
Когато въстанието обхванало недоволните от близките и далеч­
ните райони на Италия и армията на епископата претърпяла пора­
жение, папата свикал кръстоносен поход срещу апостолиците. В
помощ на бунтовниците се стекли бедняци от различни райони на
Италия, а наред с тях — от Швейцария и Австрия. Укрепил се в
труднодостъпната крепост Цебело, Долчино успешно отблъсквал
нападенията на кръстоносците. През март 1307 г., след 4-годишна
мъжествена борба, апостолиците били разгромени, а Долчино зало­
вен, подложен на мъчителни изтезания и екзекутиран.

360
 По-късно, през 1382—1387 г., пламнало друго въстание, което
вдигнало зависимите селяни в Савоя. Селяните били обединявани
от лозунга „тукин“ — „като един“. Те нападали господарските име­
ния, ликвидирали господството на феодалите и присвоявали тяхна­
та собственост. След като не успял да ги разгроми, херцогът на Са­
воя бил принуден да направи отстъпки на бунтовниците. Той им дал
право да предават по наследство имуществото си и да встъпват сво­
бодно в брак. Савойският херцог намалил ангарията и отменил ре­
дица прекомерни облагания на селяните.
Градове и граждани8. В италианските земи градовете се обособили
сравнително рано. Част от тях (около 300) възникнали върху осно­
вите на старите римски градове. Такъв характер имали средиземно­
морските пристанища Амалфи, Гаета, Бари, Генуа, Венеция, Палер­
мо и др. Някои процъфтели върху благоприятни географски места,
където имало добри условия за развитие: Верона, Бреша, Виченца,
Неапол и Павия били свързани с подходящи водни ресурси. Много
градове в Италия (Рим, Верона, Торино, Пиаченца) запазили силни
антични традиции. Същественото обаче не били античните остатъ­
ци, а качествено новото в средновековните градове, функциите им
като обществени комуникации, ролята им като центрове на занаят­
чийска дейност. Основно било значението им в духовно-културния
живот на италианското общество.
В резултат от редица причини населението в италианските гра­
дове много бързо нараствало. През времето от 1200 до 1330 г., т.е.
за 130 години, жителите на Флоренция се увеличили от 10 000 на
90 000 (9 пъти). С много бързи темпове се разраствал град Милано.
През 1288 г. той вече наброявал 200 000 жители с 12 500 домакинст­
ва. В Милано по това време имало 200 църкви, 300 пекарни, 150 гос­
тилници, 1000 кръчми, 440 месари, 40 преписвани на книги.
Възникналите градове-държави Милано, Равена, Флоренция, Пиза,
Лука и др. се превърнали в първостепенен фактор в историческия жи­
вот. „Почти цялата тази земя —отбелязва в средата на XII в. герман­
ският хронист Ото Фрайзингски —е разделена на държави; всяка една
от тях принуждава жителите на своите области да й се подчиняват и
едва ли може да се намери някакъв знатен или могъщ човек, толкова
честолюбив, че да не се подчинява на своята държава.“

8 La citta nell’alto medioevo. Spoleto, 1959; S e s t a η, E. La citta comunale italiana. —

In: XI Congries International del Sciences Historiques, Raports, III. Stokholm, 1960;
Y v e r, G. Le commerce et les marchands dans L’ltalie meridionale au XHI-e et au XIV-
e siecle. Paris, 1903.

361
 През XI—XII в. италианските градове били оградени с нови кре­
постни стени. Появили се нови селища, наричани „свободни градо­
ве“. Вътрешноградската търговия се разширявала, нараствала ро­
лята на панаирите. През XII в. във Ферара панаирите се провежда­
ли два пъти през годината, а в Милано — 4 пъти. Развивала се за­
наятчийската промишленост. Милано, Пиаченца, Сиена, Пиза, Фло­
ренция се специализирали в производството на сукно, Лука — на
копринени, а Кремона — на ленени тъкани, Венеция произвеждала
кожуси. Милано се наложил и като оръжеен център. В Ломбардия и
Тоскана бил в подем рудодобивът. Във Венеция, Пиза и Генуа
строяли кораби.
В процеса на своето развитие и утвърждаване като центрове на
занаятчийска и търговска дейност градовете в Италия придобили
някои особености, които ги отличавали от градовете в другите ев­
ропейски страни. Докато например градовете в Северна Франция,
Англия, Германия и др. се превърнали във фактори за политическо
консолидиране, градовете в Италия в редица случаи задържали и
сковавали обединителните тенденции. За това спомагало обстоя­
телството, че италианските градове били свързани повече с външ­
ния пазар. На тази основа между тях възникнали остри противоре­
чия. Известни са конкурентните боричкания между Венеция и Генуа,
Флоренция и Пиза, Сиена и Лука, както и между Генуа и Пиза. Не­
веднъж се сблъсквали Милано и Кремона, Болоня и Модена. Това
слагало отпечатък върху ориентацията на търговските центрове,
върху тяхната социална политика.
Както и в останалите европейски страни, в Италия градовете
били принудени да преодоляват съпротивата на сеньорите, върху
земите на които възниквали и се утвърждавали. В Северна и Средна
Италия въоръжената борба между сеньорите и гражданите започна­
ла още в края на IX в. През XII в., тя, общо взето, завършила успеш­
но. В резултат от победата били създадени известните градове-ко­
муни, управлявани от консули. Законодателната власт се намирала
в ръцете на специален „Съвет на доверени лица“, избиран от граж­
даните.
Ако се съди по данните, съдържащи се в изворите, в Кремона
комуна съществувала още през 1078 г. Комуни имало в Пиза (1081),
Генуа (1099), Верона (1107). В Лука, Анкона, Асти комуни били създа­
дени в края на XI в., а в Бергамо, Тревизо, Басано, Падуа, Виченца —в
началото на XII в. През 1115 г. комуната се наложила във Флорен­
ция, Сиена, Ферара. Като орган на новата власт консулатът се поя­
вил в редица градове-комуни: към 1130 г. в Кремона, около 1136 г.

362
във Верона, към 1138 г. във Флоренция, около 1141 г. във Верчели,
към 1150 г. във Фаенца.
Поемайки управлението на градовете в свои ръце, гражданите
трябвало да продължат борбата с феодалните сеньори, които вла­
деели териториите около градските стени и създавали редица преч­
ки на населението, живеещо свободно съгласно принципа „градски­
ят въздух прави хората свободни“. Феодалните замъци и крепости,
намиращи се върху непристъпни твърдини, се превърнали в среди­
ща, от които били извършвани грабежи и нападения. Затова граж­
даните се организирали и разрушавали замъците. Ликвидирането на
опорните пунктове на грандите, които събирали различни такси за
преминаване по пътищата, мостовете и пр., осигурявало не само по­
нататъшното развитие на градските центрове, но и създавало пред­
поставки за гарантиране на тяхното снабдяване със селскостопан­
ски продукти и суровини.
Преимуществата на градския живот били умело използвани от
представителите на аристокрацията. В градовете се заселили и бо­
гати земевладелци, дребни и средни феодали, които се съюзили с
богатите търговци и занаятчии. Настъпило своеобразно сливане
между феодалите-граждани и пополаните-земевладелци. Това не
можело да не се отрази върху структурата на феодалната система. В
Италия поради липсата на централна власт майоратната система
почти отсъствала. Поземлените владения можели да се делят меж­
ду различните потомци, да се отчуждават и пр. В резултат от всичко
това феодалната аристокрация отслабнала и не успявала да играе
роля в процеса на обединяването на страната.
В Ломбардия и Тоскана движението за създаване на комуни
било свързано с усилията за провеждане на църковни реформи. В
обстановката на разпалващите се противоречия папите Александър
II (1061—1073) и Григорий VII (1073—1085), стремейки се да укре­
пят Църквата, използвали умело настроенията на гражданите и
смазвали сепаратистично настроените епископи. Архиепископите
на Милано, както и едрата аристокрация заставали на страната на
империята и изменяли на интересите на италианските градове. Та­
кава линия поддържали и други архиепископи, поради което пре­
дизвикали недоволството на градовете.
Като се вземат под внимание социалните функции на Католи­
ческата църква като пазител на установените обществени отноше­
ния, могат да бъдат разбрани причините, поради които борбата
против нея започнала сравнително рано. В най-тясна връзка с раз­
витието на градовете още през X в. гражданите се вдигнали на бор­
ба срещу епископите-сеньори, които владеели мнозинството от тях

363
и задържали по-нататъшното им развитие. През следващото XI
столетие властта на епископите била отхвърлена в Кремона, Пиза,
Асти, Лука и други градове на Северна Италия.
Един от върховете на борбата на недоволното градско населе­
ние от установената феодална система отбелязало въстанието на
Арналдо Бреша (1100—1155) в Рим през 1143 г., когато римляните
се вдигнали против папата, за република. В проповедите си ръково­
дителят на бунта атакувал Църквата, папата и кардиналите. Изразя­
вайки въжделенията на бюргерството за гражданска власт, незави­
сима от Църквата, Бреша се борел за създаване на църква, която да
не взима данъци. Принуден да напусне Рим, метежникът-еретик бил
заловен през 1155 г. от император Фридрих Барбароса и предаден
на папа Адриан IV (1154—1159). Арналдо Бреша бил хвърлен в
р. Тибър.
Като занаятчийски и търговски центрове, извоювали своята не­
зависимост от сеньорите, градовете не преставали да бъдат разтър­
свани от противоречия и конфликти. Когато борбата срещу сеньо­
рите приключила, тя преминала в друга насока. Изострили се кон­
фликтите между занаятчиите, калфите и чираците, от една страна, и
аристокрацията — от друга. В Милано, Павия и други градове се
сблъскали занаятчиите и едрите собственици, а във Флоренция —
богатите граждани и плебсът. Борбата обхванала и останалите
градски центрове на Италия.
Своебразията на градския живот в Италия не можели да не се
отразят в определена степен върху развитието на селата, върху тях­
ното устройство, върху положението на селското население, върху
характера на класовата борба и пр. Макар развитието на произво­
дителните сили в различните райони да протичало неравномерно,
селското стопанство като цяло отбелязало значителен напредък. В
Тоскана, Ломбардия, Кампания и в други области триполната сис­
тема се наложила и била въведена повсеместно. Усъвършенствала
се обработката на почвата. Развило се напояването. По долината на
р. По били изградени напоителни канали.
Изменения настъпили и в отглеждането на селскостопанските
култури, които били обогатени и разнообразени. Наред с традицион­
ните култури, като пшеницата, просото и пр., били въведени различ­
ни технически растения. Сеел се лен, отглеждала се захарна тръсти­
ка. Модернизирало се лозарството. В подем било скотовъдството,
отглеждали се породисти видове овце и други животни.
През XII в. практиката на феодалите да намаляват своите доме­
ни и да ги предоставят под аренда на селяните и дребните рицари
се разширила. В обработването на земята под аренда били включе­

364
ни и значителна част от гражданите, които започнали да купуват
големи парцели земя. Развитието на парично-стоковите отношения
се отразило върху въвеждането на комутацията, т.е. върху налагане­
то на паричната рента.
Закономерното отслабване на феодалната власт спомогнало за
освобождаването на селяните от зависимост под влияние на ранно­
то развитие на градовете, както и на разцвета на парично-стоковите
отношения. Започнали да бягат от селата още през XII в., селяните
се освобождавали от феодална зависимост и търсели защитата на
градовете-републики. В резултат от настъпилите благоприятни ус­
ловия през XIII в. освобождаването на селяните от крепостна зави­
симост приключило окончателно.
В процеса на своето освобождаване селяните образували само­
стоятелни селски комуни, възникващи върху основата на съседски­
те общини-марки. Селските комуни, ръководейки се от специални
статути, създавали свое самоуправление, разполагали с изборни орга­
ни, съд и пр. По такъв начин комуните, изграждани в селата, защи­
тавали интересите на селяните от произволите на феодалната ари­
стокрация, грижели се за благоустройството на селищата и пр. Това
обаче не можело да подобри напълно тежкото положение на сел­
ското население. Отхвърлили гнета на феодалната аристокрация,
селяните изпаднали в известна зависимост от градовете, които за­
почнали да ги подлагат на експлоатация и потисничество.
Вече към XII в. компактната част от селяните, лишени от земя,
започнали да изпадат в зависимост от феодалните господари. Селя­
ните, наричани серви, не се ползвали с никакви права; можели да ги
купуват и продават заедно със земята, към която били прикрепени.
Поради недостатъчното развитие на пазарните връзки, наследстве­
ното крепостно право не преставало да господства. Полусвободни-
те и свободните селяни, рустиките, продължавали да съществуват,
обединени в общини, които оказвали съпротива на произволите на
сеньорите. Една част от лично свободните селяни, емфитевтите,
обитавали пустеещите земи на феодалите при известни по-изгодни
условия.
Недоволни от засилващите се процеси на закрепостяването, на
експлоатацията, селяните се борели срещу установената феодална
система, оказвали съпротива, която взимала разнообразни форми.
Вдигали се и на въстания, избухнали през 1123, 1168, 1178 и 1179 г.
Разпространявали се и еретическите учения.
Докато в Северна и Средна Италия феодалните отношения се
развивали сравнително добре, въпреки че йерархическата система
на феодалната класа не успяла да се оформи напълно, в Южна Ита­

365
лия и Сицилия положението било по-различно. В южноиталиански-
те територии феодалните отношения се налагали при господство на
чуждоземни завоеватели. Това влияело върху обществените проти­
воречия.

Подем на промишлеността и търговията9. Макар да се развивали

неравномерно в различните части на страната, градовете на Италия
изпреварили градските центрове в останалите страни на Западна
Европа. По степен на промишлено развитие Северна и Средна Ита­
лия били значително по-напреднали, отколкото останалите страни
на континента. Палмата на първенство държали градовете на Лом­
бардия и Тоскана. Най-голям разцвет достигнали градовете-репуб­
лики Венеция и Генуа, а след тях се нареждали Милано, Флоренция,
Падуа, Верона, Парма, Пиаченца, Пиза, Сиена и др.
Подемът, който настъпил в италианската промишленост, бил
свързан с оживената търговска дейност с Изтока, с Леванта, про­
цъфтяла във връзка с организирането на кръстоносните походи.
Италианските търговци, наложили своето господство в Средизем­
но море, продължили да проникват в пристанищата на Мала Азия и
Африка и да разширяват своите връзки с мохамеданите. Получавай­
ки редица привилегии, венецианци, генуезци, пизанци и др. създава­
ли свои бази, откривали фактории и изграждали трайни, системни
делови контакти.
Запознавайки се с богатия опит на източната промишленост, те
започнали да прилагат натрупаните знания в италианската занаят­
чийска дейност, да внасят суровини за развитието на нови промиш­
лени отрасли. Наред със старите занаяти се появили нови. Разцъф­
тяло тъкачеството. Венеция, Генуа и Лука станали центрове за про­
изводство на сукно, на вълнени, памучни и ленени платове. Във Ве­
неция се произвеждало стъкло, в Милано — оръжие. Усъвършенст­
вали се металолеенето, металообработването и корабостроителст­
вото.
Успоредно с промишлеността големи успехи достигнала и тър­
говията. Пазарите и панаирите привличали не само италиански, но
и чуждестранни търговци. Търговците на Венеция, Генуа, Пиза,
Амалфи разширявали своите връзки с Алжир, Тунис, Мароко и др.
Това спомагало за оживяване на парично-стоковите отношения.

9 Р г о с a с с i, G. Storia degli italiani. Vol. 1. Bari, 1968; Storia d’ltalia, Vol. 1. Torino,
1959; L a c h a i r e. Les societes italiennes du XIII au XV siecles. Paris, 1933; D o r e n,
A. Die florentiner Wollentuchindustrie. Stuttgart, 1901.

366
 Върху основата на постигнатите успехи в търговските операции
възникнало и се изградило банковото дело. Първите стъпки в тази
насока били направени във Венеция, която се оформила като център
на счетоводството и банкерството. В началото на XIII в. в Пиза за
нуждите на счетоводството били въведени в употреба арабските
числа и изработена съвременната цифрова систиема. В края на XIII в.
в пазарите на Западна Европа водеща роля започнали да играят бан­
керите на Флоренция. В резултат от усъвършенстването на банково­
то дело в Италия понятията, въведени от италианците — „банка“,
„банкрут“, „авизо“, „ажио“ и др., се употребяват дори до днес.
Както в останалите страни на Западна Европа, така и в Италия
градовете били разтърсени от противоречия и борби. В края на XI в.
пламнала борбата на градовете със сеньорите, приключила през
XII в. В мнозинството градове победа завоювали гражданите, кои­
то създали независими градове-комуни като Генуа, Венеция и др.,
възглавявани от консули, избирани ежегодно. Консулите държали в
ръцете си съдебната, административната и финансовата власт, а
законодателната се изпълнявала от „Съвет на доверените лица“,
наричан по италиански „креденца“. Свиквали се при особени случаи
общи събрания (парламенто), които решавали неотложни въпроси
от живота на градовете.
Когато били изградени градовете-републики, се разгоряла оже­
сточена борба между патрициата, едрите търговци, земевладелци,
лихвари и др., наричани „гранди“, които заграбили управлението, и
популарите —дребните търговци, занаятчиите, рибарите, които из­
дигали искания за повече права. Популарите, обединяващи търгов­
ско-занаятчийските слоеве, се борели за участие в управлението на
градовете. В защита на своите интереси грандите укрепвали власт­
та, предавали я в ръцете на първия консул, а в края на XII в. — на
подеста, чиновник, избиран ежегодно. Грандите не можели да за­
държат властта. Към XIII в. популарите, опрени на цеховете и на съ­
юзите, в които се включвали, завзели властта и създали своя комуна,
която изместила аристократическата комуна на грандите. В Парма
популарите победили през 1144, във Флоренция — през 1250 г.
Причините за изострянето на борбите, които разтърсвали градо­
вете, били твърде сложни и отразявали вътрешните социални про­
тиворечия. Значение имали и германските нашествия и пр. Разбира
се, основните конфликти били свързани с противоречията между
феодалната аристокрация и селяните и занаятчиите. Те носели от­
печатъка на антагонизма между занаятчиите и дребните търговци,
от една страна, и градския патрицият, грандите — от друга.

367
 Върху конфликтите давали отражение борбите между императо­
ра и папата, породили оформянето на отделни партии. В резултат
на редица предпоставки в градовете възникнали политически пар­
тии —гвелфи и гибелини. Защитниците на императора били нарече­
ни гибелини, а враговете му —гвелфи. Названието „гвелфи“ произ­
лизало от „Велфи“ — княжеската династия, която оспорвала коро­
ната на Хохенщауфените, а названието „гибелини“ било свързано с
името на родовия замък на Хохенщауфените „Вайблинген“.
Гвелфите, свързани с търговско-занаятчийските слоеве в градо­
вете, поддържали папата, а гибелините изразявали интересите на
аристокрацията. Названията „гвелфи“ и „гибелини“ станали нари­
цателни. Флоренция била обявена за град на гвелфите, а Пиза и
Лука — на гибелините.
Борбата за външни пазари и за търговски бази в Изтока и Леван-
та изострила противоречията между Венеция и Генуа. Между тях
пламнала истинска война. Сблъскали се Милано с Кремона, а Па-
вия и Лука — с Пиза. Малките градове воювали за отхвърляне гос­
подството на големите градове.
Противоречията и борбите, разтърстващи градовете, били по­
родени от господстващия търговски капитал, който диктувал инте­
ресите на известна част от гражданите. Една от основните причини
за разпокъсаността на италианските земи произтичала от обстоя­
телството, че външната търговия определяла насоките на вътреш­
ната търговия. Движени от своите външнотърговски планове и ин­
тереси, редица магнати не били заинтересовани от развитието на
вътрешния пазар, от обединяването на Италия, разпокъсана на мно­
жество градове-държави.
Противоречията в системата на зараждащите се капиталисти­
чески отношения много ярко се разразили във Флоренция, където
предприемачите промишленици подложили на ожесточена експлоа­
тация занаятчиите, обработващи вълна и вълнени произведения. В
изградените около 300 сравнително големи предприятия за произ­
водство на сукно били заети повече от 30 000 работници. По същество
това били манифактурни предприятия, в които предприемачите ек­
сплоатирали наемните работници. При ниски заплати работниците
се трудели от 14 до 16 часа.
През 1345 г. пламнало въстание на четкарите на вълна и на дру­
ги работници, предвождани от Брандини. То било смазано още в на­
чалото, а неговият ръководител —обесен. По-късно, през 1371 г., се
надигнали работниците и занаятчиите в Сиена и Перуджа. Както и
по-рано, бунтовниците претърпели поражение. Най-масов характер
придобило въстанието на чомпите във Флоренция, пламнало през

368
 1378 г., насочено против цеховата аристокрация. В резултат от ак­
тивността на работниците, ръководени от даракчията Микеле Лан-
до, управлението на старите цехове било свалено и на тяхно място
била създадена нова сеньория, ръководна роля в която играели бед­
ните занаятчии.
Поради недостатъчната последователност и нерешителността
при осъществяване на набелязаното преустройство, както и поради
предателството от страна на М. Ландо, извоюваната победа не дала
очакваните резултати. Започнал глад, появили се неуредици, сабо­
тажи. Богатите предприемачи, които продължавали да са собстве­
ници на манифактурите, закривали предприятията и изнасяли оръ­
дията на труда. При новосъздадената обстановка цеховете отново
се вдигнали на борба.
Между синовете на Италия през онази епоха едва ли може да се
посочи друга личност, която да отразява в такава степен противо­
речията, които я разкъсвали, като Джироламо Савонарола (1452—
1498). В него по най-трагичен начин са обединени единството и раз­
единението, разумът и вярата, Божественото и човешкото.
Виден обществено-политически деец, реформатор-проповедник,
член на Доминиканския религиозен орден, Савонарола е роден в гр.
Ферара, един от центровете на италианската култура. Той произ­
хождал от лекарско семейство, отгледало прочути учени-медици;
получил хуманистично образование и се оформил като мислител-
хуманист, но постъпил в абатството на доминиканците в Болоня.
Свързал се с напредничавите кръгове на своето време. Савонарола
се завърнал отново във Ферара през 1479 г. и започнал да изнася
публични проповеди. Където и да пристигал — във Флоренция, Сан-
Джустиниано или Бреша, той взимал активно участие в борбите,
разтърсващи обществото. Важен етап в дейността му настъпил през
юли 1491 г., когато бил утвърден за приор на абатството „Св. Мар­
ко“ във Флоренция. Той въвел строг ред в живота на абатството,
възстановил погазените регули на монашеския устав. Премахнал от
употреба златото и среброто и принудил монасите да работят. Обе­
динил около себе си недоволните от управлението на Медичите, той
обосновал цялостна реформационна концепция за преустройство
на господстващите обществени отношения.
В книгите, които издавал, в проповедите, които произнасял, Са­
вонарола атакувал безнравствения облик на папството, бичувал на­
чина на живот, воден от ръководителите на Римската курия. Изди­
гал глас за отнемане богатствата на Католическата църква, за ре­
формиране на богослужебния култ, за неговото опростяване. Саво­
нарола критикувал тиранията, установена от Медичите във Флорен­

24 История на Средновековния свят 369

ция, порицавал социалните неправди. Обхванат от своеобразен ре­
лигиозен консерватизъм, той не можел да приеме хуманистичната
култура и я отхвърлял. Цялостната му обществено-политическа и
църковно-религиозна доктрина страдала от средновековна ограни­
ченост, макар поначало да притежавала редица положителни граж­
дански аспекти. Неговите реформационни идеи имали антиистори-
чески характер. Савонарола се борел за преустройство в духа на
утопичните принципи на ранното християнство, не успял да превъз­
могне ограничените мисловни граници на своето време. Като бо­
гослов бил ортодоксален католик.
В обстановката, настъпила през 1494 г., когато във Флоренция
бил извършен политически преврат и властта на Медичите била
ликвидирана, той поел управлението на града и се превърнал в дик­
татор. Савонарола дал своя принос за установяването на републи­
канска форма на управление. Изразявайки интересите на онези слое­
ве от населението, които били недоволни от властта на Медичите,
той започнал да извършва реформи, задоволяващи техните искания:
освободил бедняците от дългове, прогонил лихварите. Въвел ма­
настирски принципи в градския живот. Задължил населението да
посещава храмовете. Разпоредил се да бъдат изгорени „езическите“
книги, а музикалните инструменти и картините —да се унищожат.
Напразно папа Александър VI (1492—1503) се опитвал да го
привлече с кардиналско звание. Като не успял, забранил му да про­
изнася проповеди. През 1497 г. го отлъчил от Църквата. Савонаро­
ла не признал отлъчването и излязъл с призив за свикване на църко­
вен събор, който да разгледа престъпленията на папата. Поддавай­
ки се на папските уловки, сеньорията във Флоренция арестувала ре­
форматора и го изправила пред съд. Савонарола бил обвинен в
прегрешения спрямо Църквата и осъден на смърт. Бил обесен, а
тялото му — изгорено.
Възраждане10. Разцветът на градовете бил свързан с възхода на Въз­
раждането, което обхванало различните форми на общественото
съзнание в Италия. Цяла епоха в литературата създали творци като

10 A n g е 1 е r i, С. Ill problema religioso del Rinascimento. Firenze, 1952; B a r ο η, H.

The Crisis o f the Early Italian Renaissance. Vol. 1—2. Princeton, 1955; C a r i η, E. Ill
Renaissancimento italiano. Milano, 1949; H u i z i n g a, J. Geschichte und Kultur.
Stuttgart, 1954; K r i s t е 11 е r, P. O. The Pace o f classical humanism in Renaissance
Thougt. — In: Journal of the History o f Ideas N o 1. Vol. 4, 1943; S a i 11 a, G. II pensiero
italiano nell’Umanesimo e nel Rinascimento. Vol. 1—2. Bologna, 1950—1951; S a p o r i,
A. II Rinascimento economico. Milano, 1955; U 1 1 m a η, B. L. Studies in the Italian
Renaissance. Roma, 1955.

370
Данте Алигиери (1265—1321), Франческо Петрарка (1304—1374) и
Джовани Бокачо (1313—1375). Данте се прославил с „Божествена
комедия“, Петрарка — със своите сонети, Бокачо — с „Декамерон“.
Наред с творците на литературни ценности своя талант развили
цяла плеяда художници, които изобразили с багри и форми живота
на епохата, радостите и скърбите на хората, техните борби и идеа­
ли. В картините си Джото (1266—1337) претворил индивидуалните
образи на хората, най-характерните им черти. Мазачо (1401—1437)
предавал реалистично религиозни сюжети, обезсмъртявал ценно­
стите на християнската нравственост. Донатело (1386—1488) създал
блестящи скулптурни произведения, особено статуята на Давид —
герой от Библията, който поразява със своя меч Голиат. Брунелес-
ки (1377—1446), гениален архитект от Възраждането в неговия ранен
период, съчетавал изяществото на формите, тяхната здравина и це­
лесъобразното използване на изкуството.
В областта на философията Николай Кузански (1401—1464) из­
разил съмнения в неподвижността на Земята, в това, че е център на
Вселената. Лука Пачоли (ок. 1445—към 1509), блестящ; математик,
създал ръководство по математика. Откритието на Йохан Гутен-
берг — изобретяването на печатната машина, спомогнало за раз­
пространяването на просветата и книжнината.
Отбелязала напредък и историографията. Леонардо Бруни
(1374—1444) обогатил тематиката на научните изследвания. Лорен-
цо Вала (1405 или 1407—1457) поставил началото на критичното
изучаване на изворите. Флавио Бьондо (1392—1463) пръв развил
идеята за Средновековието като отделен самостоятелен период от
историята на човешкото общество.
Дейците на Италианското възраждане утвърждавали принципи­
те на хуманизма, издигали на преден план човешката личност. „Бог
е създал човека — пише Пико дела Мирандола в творбата си „За
достойнството на човека“, —за да опознава законите на Вселената,
да обича красотата и да се възхищава от нейното величие. Човек
може да расте и да се усъвършенства по свободна воля. В него ле­
жат кълновете на най-разнообразен живот.“
С цялостното си икономическо, политическо и духовнокултурно
развитие Италия, макар и разпокъсана, преодолявала постепенно раз­
единението и се утвърждавала в общността на европейската цивили­
зация. Разпокъсаността, свързана със спецификата на установените
феодални отношения, отстъпвала в резултат от зараждането на нови­
те обществени сили, които формирали хуманистичния начин на живот.
В италианските земи бил създаден специфичен неповторим модел на
средновековната цивилизация, отразяващ преходното и непреходното,
старото и новото.
371
 Внимателният критичен преглед на изворите и историография­
та, а също и анализът на обективната действителност, отразена в
документалните свидетелства, дават известни основания да се стиг­
не до заключението, че в периода между средата на XI и края на XV в.
в Италия възникнало изключително сложно явление. Това била епо­
ха, която трудно може да се вмести в официалните канони на тради­
ционната научна литература, разпъвана между различните школи и
направления. Казано с други думи, тя не била единна, а разтърсвана
от противоречия. Толкова търсеното единство в установената об­
ществена система, в стопанския живот, в църковната институция, в
духовната култура било по-скоро един идеал, който така и не могъл
да се постигне. За това спомагали борбите между империята и пап-
ството, между Изтока и Зацада, между християнството и исляма,
между папоцезаризма и цезаропапизма.
Затова са прави онези автори, които твърдят, че началото на но­
вия етап в цялостното развитие на италианското общество, наука и
култура извира от мрака на лангобардската нощ, абсорбирала гръ-
ко-арабската и византийската цивилизация. Не пораждат възраже­
ния, а пълно съгласие заключенията за ролята на арабската култура
като преддверие на културата в Западна Европа, включително в
Италия през XII—XIII в. Научната мисъл получила тласък чрез пре­
водите от гръцки и арабски на латински език на трудовете на Арис­
тотел и Платон, на Птолемей и Евклид, Гален и Хипократ.
Не е случайно, а напълно закономерно обстоятелството, че в
Италия възникнали първите средновековни университети: в Болоня,
а след това в Неапол и Падуа. В тях се изучавали медицина, юрис­
пруденция, математика. Знанията, които били придобивани, служе­
ли на социалната практика, на прогреса. Още през средата на XI в.
била открита медицинска школа в Салерно. Забележително пости­
жение на социалната мисъл е трактатът на Данте „За монархията“,
в който се прокарва идеята за единството на човешкия род, идваща
от мъдростта на източната философия. Гуидо Вернари пък стигнал
до извода, че сред владетелите имало повече тирани и грешници, от-
колкото праведници, а действителният монарх бил Иисус Христос.
Многобройните дребни държавици в Италия носели върху своето
безсилие единството на страната, ръзкъсвана от вътрешнотърговски-
те интереси на градовете-републики, които подчинявали местните
проблеми на проблемите на външните сили. След дълги размирици
двете кралства се разпаднали: Сицилийското (на Рожер II; 1130—1154)
през 1282 г. и Неаполското през 1504 г. Останали папската държава,
Венеция, Милано, Флоренция, които били разтърсвани от борби. Ос­
манската инвазия ги принудила да се обединят през 1454 г. за защита.

372
 Свещена Римска империя
на германската нация
В зависимост от характера на династията, управляваща империята,
държавната система преминала през няколко основни етапа на раз­
витие1. Първият етап бил свързан с властта на Франконите (1024—
1125), изместила династията на Саксонците, вторият включвал Хо-
хенщауфените (1138—1254). Времето на Великото междуцарствие
обхващало 1254—1273 г. След него начело застанала фамилията на
Люксембургите (1308—1313, 1346—1400, 1410—1437), властвала с
известно прекъсване. Династията на Хабсбургите поела управлението
през 1438 г., когато Албрехт II (1438—1439) възстановил държавата.
Наследил го Фридрих III (1440—1493), който пък бил заместен от
Максимилиан I (1493—1519).
Ако се премине към същностен анализ на цялостния период на
възходящото развитие на средновековното общество в империята,
биха могли да се очертаят три основни етапа. Единият обхваща бор­
бата между императори и папи за инвеститура, разгоряла се от вто­
рата половина на XI до началото на XII в., оказала силно влияние
върху характера на политическата система. Вторият включва сто­
панския подем през XII—XIII в. Третият период засяга времето на
укрепване на териториалните княжества и неизбежното отслабване
на императорската власт, породено от обективните процеси на фео-
дализацията.
Извори и историография. По водещи показатели изворите12за Све­
щената Римска империя на германската нация могат да бъдат гру­
пирани в четири големи раздела: политически, стопански, църков­
ни и духовнокултурни. Поради значимостта на политическата орга­
низация на обществото, наложително е прегледът да започне с из­
ворите, които отразяват състоянието на империята, нейното уст­
ройство и управление.

1 Общ поглед върху развитието на страната през този период вж: J a n s s e n , !

Geschichte des deutschen Volkes. Bd. 1. Freiburg, 1893, В е 1 o w, G. v. Der deutsche
Staat des Mittelalters. Leipzig, 1914; M i 11 e i s, H. Der Staat des hohen Mittelalters.
Weimar, 1953; P 1 a n i t z, H. Die deutsche Stadt im Mittelalter. Gratz—Koln, 1954;
R u m p f, M. Deutsches Handwerkerleben und der Aufstieg der Stadt. Stuttgart, 1955;
R o r i g, F. Wirtschaftskrafte im Mittelalter. Weimar, 1959.
2Weistiimer gesammelt von J. Grimm, bearb. von R. Schroder. Gottingen, 1840—1843,
1863—1878; Die Chroniken der deutschen Stadte vom 14 bis zum 16 Jh. hrsg. v. d. Hist.
Komm. b. d. Bayer. Akad. d. Wiss., 36 Bde, 1862 bis 1931/Neudruck: Gottingen seit 1961.

373
 Много важни сведения за това съдържат прочутите Хилдес-
хаймски анали, създадени в епископството на Хилдесхайм. Написа­
ни въз основа на по-стари хроники, те отразявали историята на
страната. Всички запазени записки били обработени през X в. в ця­
лостно съчинение, съхранено в две редакции. Едната, кратката, до­
вежда събитията до 1137 г. Аналите на абатството Кведлинбург3,
подготвени по стари извори в абатство Фулда, също предават мно­
го интересни факти за образуването на империята и нейните първи
венценосци.
Управлението на император Хенрих III (1039—1056), както и на­
чалните години от дейността на Хенрих IV (1056—1085) намерили
описание в прочутата Вюрцбургска хроника. Събитията били про­
дължени и доведени до 1104 г. в различни други анали, водени в
Аугсбург. Една хроника на Херман Паралитик (1013—1054)4, включ­
ваща събитията до 1054 г., намерила продължение в аналите на Ал-
тайх и Мелк. В Хилдесхайм обстановката била предадена до 1109, в
Майнц до 1137, а в Корбей до 1148 г.
Една анонимна биография на Хенрих IV, подготвена след него­
вата смърт като император, включва изключително интересна ин­
формация за разнообразната му дейност и за състоянието на импе­
рията. В „Книга за саксонската война“ на духовника от Мерзебург-
ската архиепископия са включени събития от 1073 до 1081 г. Борба­
та за инвеститура намерила отражение в аналите на Ламперт, раз­
казали събитията от 1069 до 1077 г.
За началото на XII в., респективно за 1101—1125 г., знанията за
историческото развитие на империята се разширяват от Екехарт от
Аврея5, един от големите автори на епохата. Неоценим извор за кон­
фликтите на императорите и папите са многобройните трактати —
повече от 100 на брой — оповестени през XIX в. в сборника „Пам-
флети за спора между императорите и папите“. Излезли изпод перо­
то на италиански, френски и германски автори, те съдържат вижда­
нията на официалните политически сили по онова време за инве-
ститурата и за ролята на папската институция, а така също и за от­
ношението на монархията към курията.
В най-големите абатства в земите на Германия били водени хро­
ники и анали, описващи с най-големи подробности обществения
живот. Това се отнася за аналите в Магдебург, Мерзебург, Падер-
борн, Халберщадт, Лиеж, Утрехт, Трир, Кьолн, Майнц, Залцбург.

3 Annales Quedlinburgenses. — In: M GH Scriptores. T. 3.

4 Herimanni Auguensis chronicon. — In: MGH Scriptores. T. 5.
5 Ekkehardi Uraugiensis chronicon. — In: MGH Scriptores. T. 6.

374
Всички те дават възможност на историците медиевисти да проник­
нат в същността на обществените явления и да реконструират в
максимални подробности събитията.
Безспорно европейско значение имат някои съчинения, включва­
щи мащабни събития на епохата. Това се отнася на първо място за
„Саксонско огледало“, забележителен паметник на историята на
правото, юридическата мисъл и обществено-политическия живот в
Германия през XIII в. „Саксонско огледало“6 дава сведения за уст­
ройството и управлението на империята, за обществения живот,
стопанските отношения, духа на времето.
Епископът на баварския гр. Фрайзинг, Ото (ок. 1113—1158), в
своята световна хроника „Книга за двете държави“ предава събития­
та, които протекли в света и ги довежда до 1146 г. Тя е неоценима
съкровищница от факти и събития. Значимостта й нараства от об­
стоятелството, че като съвременник, близък на династията на Хо-
хенщауфените, епископът изнася много уникални сведения, остана­
ли непознати на другите автори. В „Делата на император Фридрих“,
подготвени 1157—1158 г., той описва управлението на Фр. Барбаро-
са (1152—1190). „Кралски кьолнски анали“ са подготвени от монаси
на абатства в Кьолн, наченати от 1144 г. и доведени до 1249 г. В сво­
ето произведение „Делата на хамбургските архиепископи“ Адам
Бременски7обрисувал историята на германците от времето на Карл
Велики до събитията, на които сам бил свидетел. Много важно зна­
чение има и „Славянска хроника“ на Хелмхолд, свещеник в Хол-
щайн, починал ок. 1177 г. Неговата хроника била продължена от
Арнолд от Любек, абат на манастира в този град. Анонимната
„Саксонска световна хроника“, подготвена през периода от 1237 до
1250 г., представлява класическо повествователно съчинение с голе­
ми достойнства. Наред с информацията, която дава, тя поражда ин­
терес и със стила си, характерен за германската школа.
Стихотворната „Имперска хроника“ на немски език от средата
на XII в. не е съхранена, но благодарение на други извори, в които
тя била отразена, в основни линии нейната фактология е запазена. В
нея е описан Хенрих IV, макар и представен в негативна светлина.
За образа на владетелите е описанието в имперска хроника, подгот­
вена в Регенсбург. Свещеник Конрад превел „Песен за Роланд“ на
немски език, обработил я и я допълнил, поради което тя придобила

6 Sachsenspiegel, hsg. von R. Hildebrand. Leipzig, 1882.

7 Adami Bremensis Gesta Hammaburgensis ecclesiae pontificum. — In: MGH Scriptores
in us. schol., 1876.

375
правдив облик. В нея са показани политическите борби в империята
през Х И -Х Ш в.
За аграрния живот могат да бъдат ползвани множество извори
от типа на „Книги копия“, „Книги за дарения“, различни урбарии и
др. От XII в. насетне възникнала практиката да бъдат създавани
описи на сеньориите. Регистрите на леновете, „Ленови книги“, „Мо-
лителни грамоти“, „Устави на марки“ позволяват да бъдат рекон­
струирани особеностите на собствеността, размерите на именията,
формите на зависимост.
Изключително важни са трактатите, които били подготвени от
специалисти по селско стопанство. През XII в. абатиса Херада Ланд-
сбергска от манастира Хохенбург в Елзас написала „Градина на
наслажденията“, своеобразен енциклопедически наръчник по сел­
ско стопанство. Миниатюрите в творбата дават знания за мелници­
те, за пресата за изстискване на вино и др. По-късно, през периода
от 1254 до 1256 г. Алберт Велики (1193—1280) написал трактата „За
растенията“8. В него ученият доминиканец обрисувал продуктите,
произвеждани в селата на империята, технологията, практикувана в
различните отрасли на селското стопанство. Друг учен монах, Тео-
фил, оставил „Записки за различни занаяти“, своеобразно ръковод­
ство за занаятчийска работа, включващо редица указания за качест­
вено производство на стоките, за тяхното художествено изработва­
не. Показани са и различните видове инструменти.
Регистрите на отделните градове позволяват да бъдат разкрити
редица сведения за занаятчийската дейност, за икономическия жи­
вот в страната. Това са документи, които дават информация за съ­
стоянието на производствения процес, както и за неговите съдебни
аспекти. Цеховите устави са друг вид извори, описващи занаятите,
технологията на производството, правата и задълженията на отдел­
ните видове занаятчии: майстори, калфи, чираци. Търговските кни­
ги, които отразяват цялостния процес на търговията, дават възмож­
ност да се види състоянието на производството от аспекта на по­
купко-продажбата, на размяната.
Развитието на феодалното право наложило да бъдат диференци­
рани традициите при изграждането на собствеността в отделните
територии на Германия. В тази насока много голяма познавателна
стойност имат законите на обичайното право и на ленното право.
Любопитни сведения се срещат за земите, стопанисвани по франк-
ското право в Австрия, Швабия, Бавария и Източна Тюрингия. Това

8 Alberti Magni de vegetabilibus, ed. E. Meyer und C. lessen. Berlin, 1867.

376
се отнася и за земите, управлявани по саксонското право, господст­
ващо в самата Саксония, Източна Фризия, Тюрингия и Северна Гер­
мания. Запазените повече от 200 преписа на споменатото вече „Сак­
сонско огледало“ разширяват знанията за икономическия живот в
обществото. Същото се отнася и за известното „Германско огледа­
ло“, завършено между 1235 и 1237 г. Това е сборник по общогерман-
ското право, макар да бил написан въз основа на „Саксонско огле­
дало“. Информацията се обогатява и от „Швабско огледало“, под­
готвено между 1274 и 1275 г.9
Многобройните видове законови актове се оценяват от юристи­
те като основен извор за стопанския и обществения живот в импе­
рията. Това се отнася за законите, издавани от крале и императори.
Един много любопитен сборник по същата тема е „Решение за су­
веренните права“ на Фридрих I Барбароса, взето на Ронкалския
сейм през 1158 г. Вормският конкордат от 1122 г. дава информация
по въпроса за инвеститурата. Интересни като фактология са и реше­
нията на съборите в Констанц (1418) и във Виена (1448).
Известното Магдебургско право, въведено в завладените от им­
перията страни на западните славяни, позволява да се видят редица
съставки от управленската система: права, задължения и пр. Зако­
ните на Реймските градове са друг вид извори. В тази насока инте­
рес предизвикват правовите статути на Страсбург, Аугсбург, Фрай-
бург, Виена.
Освен „Памфлети за спора на императорите с папите“ за исто­
рията на Църквата, голям интерес пораждат различните анали на
архиепископствата, епископствата и абатствата. „Делата на еписко­
пите“ е поредица, поддържана в Магдебург, Мерзебург, Падерборн,
Щедербург, Халберщадт, Хамбург, Марбах. Хроники се поддържа­
ли в епископствата: Мец, Вердюн, Лиеж, Утрехт, Трир, Кьолн,
Майнц, Залцбург. Мнозина епископи и теолози оставили научни
трактати. Такива автори били Бернхолд, епископ на Констанц, Геб-
хард, епископ на Залцбург, Валрам, епископ на Наумбург, както и
Манеголд Лаутенбахски, обосновал в произведенията си тезата на
папа Григорий VII за супремацията на папата.
За културата в Свещената Римска империя на германската нация
паметници на духовния живот са произведенията на поети, писате­
ли, философи и теолози. Майстер Екхарт (1260—1327) обосновал
принципите на схоластичната философия. Неговият ученик Йохан
Таулер (1300—1371) разглеждал в проповедите си социални въпро­

9 Der Schwabenspiegel, hsg. von Lasberg. Tubingen, 1840.

377
си на времето. В „Книга на истината“, „Книга писма“ и „Биогра­
фия“ на Хенрих Зойзе (1295—1366) са дадени интересни сведения за
състоянието на културата. Трудовете на Николай Кузански (1401—
1464) „За ученото незнание“, „За произхода“ са паметник на герман­
ския хуманизъм. Много важен извор за културния живот са творби­
те на Конрад Вюрцбургски, Хуго Тримбергски, Валтер фон дер Фо-
гелвайде и др.
В историографията за Свещената Римска империя на германска­
та нация продължават да се сблъскват две тенденции. Автори като
К. Хамне, И. Халер, Д. Шефер поддържат, че походите на импера­
торите в Италия водели до укрепване на империята, докато изсле­
дователи от категорията на Г. фон Белов, Ф. Керн, М. Линцел от­
стояват тезата, че италианската политика не укрепвала нито ролята
й в междудържавния живот, нито вътрешния й стабилитет. С други
думи, пренесена в по-широки мащаби, апологетичната и критична­
та линии при оценката на империята не са заглъхнали, макар в най-
новата историография да получават по-убедителна мотивация. Това
се вижда в проучванията на А. Бракман, Ф. Керн, Ф. Хер и др.

Укрепване на империята10. Основаната от германския крал Ото I

Велики (936—973) през 962 г. Свещена Римска империя, чието глав­
но ядро съставлявало Източното франкско кралство, наречено по-
късно Германия, се превърнала в най-голямата политическа сила в
Западна Европа. Тя играела решаваща роля в уреждането на между­
държавните отношения. Мястото й в установената политическа си­
стема произтичало не само от голямата военна мощ, с която разпо­
лагала, но и от функциите й като продължител на Карловата импе­
рия, провъзгласена за единствен наследник на Римската империя. В
официалните документи от епохата титулът „Римска империя“
(Romanum imperium) бил употребен спрямо новата Германска им­
перия през 1034 г., а самият император бил наричан „император ау-
густус“ (imperator augustus). Конструкцията „Свещена империя“
(Sacrum imperium) започнала да се използва едва през втората по­
ловина на XII в., а от средата на XIII в. придобива известност като
„Свещена Римска империя“ (Sacrum imperium Romanum). В края на
XV в., когато съзнанието и самосъзнанието на германската нацио­
нална общност нараснало, придобило гражданственост триумфира­
щото „Свещена Римска империя на германската нация“, в латинска

10 Н е е r, F. Die Trag5die des Heiligen Reiches, Stuttgart, 1952; S c h r a m m , P. E.

Kaiser, Rom und Renovatio, Th. 1—2, Leipzig—Berlin, 1929.

378
форма Sacrum imperium Romanum nationis Germanicae, а в герман­
ски превод Heiliges romisches Reich deutscher Nation.
Еволюцията в названието на империята не протичала произвол­
но, а отразявала нарастващата териториална и политическа мощ на
интегрираните политически общности. Първоначално новата, въз­
становена Римска империя включвала освен пределите на Източ-
нофранкското кралство, и земите на Северна и Средна Италия заед­
но с Рим, но постепенно започнала да се разширява и да се превръ­
ща в първостепенна обществено-политическа сила, да мери ръст с
Източната Римска империя. Тя не била някакво изкуствено ефимер­
но образувание, а голям блок на разнородни държавни структури.
Това, че увеличавала територията си не по мирен начин, а по пътя
на завоеванията, не било нещо необичайно, а реална практика, ти­
пична за феодалния строй. Покорените от Ото I западни славяни
между Елба (Лаба) и Одер (Одра) вдигнали през 983 г. въстание,
освободили се и отхвърлили властта на завоевателите, а в империя­
та останала само Сърбо-лужишката област, на която не достигнали
силите да отвоюва независимостта си. От 1032 до 1034 г. империята
присъединила кралство Бургундия, макар владетелят на Източно-
франкската държава да се титулувал „крал на Италия и Бургундия“.
Развита била императорската институция. Специално в италиан­
ските земи били създадени мощни управленски структури. Още
през 961 г. Ото I се коронясал за крал на Италия. На 3 май 996 г.
папа Григорий V (996—999) короновал Ото III (983—1002) с корона
на римски император. През 1000 г., планирайки да изгради универ­
сална монархия, включваща Германия, Италия, Галия и Славония,
Ото III организирал събор в Гнезно, Полша, но плановете му не
могли да се осъществят. Наистина той избрал Рим за своя резиден­
ция, но починал наскоро, едва навършил 22 години; тялото му било
пренесено в Аахен и погребано тържествено. Последният предста­
вител на Саксонската династия, император Хенрих II (1014—1024),
запазил сеньориалната си власт над италианските магнати, но не
успял да постигне забележими успехи в борбите с владетелите на
Чехия и Полша.
Приемникът на Хенрих II, Конрад II (1024—1039) бил коронясан
за крал на 7 ноември 1024 г. в Коимба на р. Рейн в присъствието на
трима архиепископи, множество епископи и херцозите на Бавария,
Швабия и Франкония. С неговото възшествие на престола започна­
ло управлението на Франконската или Салическата династия
(1024—1125). През 1027 г. Конрад, II провел поход в Италия и бил
коронясан за император от папа Йоан XIX (1024—1032).

379
 При управлението на Хенрих III (1039—1056), провъзгласен за
император през 1046 г., укрепнала върховната власт на империята
над Чехия, установена била васалната зависимост на Унгария
(1044—1046). Крал Хенрих IV (1056—1085), коронясан за император
през 1084 г., продължил борбата за инвеститура (1056—1076). В от­
говор на решенията на папа Григорий VII Хилдебранд (1073—1085)
да отстрани императора и аристокрацията от участие в избора на
папа, да отмени светската инвеститура, кралят свикал на 24 януари
1076 г. събор на германския епископат и аристокрацията в гр.
Вормс. По предложение на Хенрих IV съборът отменил каноничния
принцип за избор на папа, въведен от папа Григорий VII, и възста­
новил старото положение за подчиняването на папата на императо­
ра. Ог своя страна понтифексът незабавно реагирал и свикал събор
в Рим, в който взели участие не само италиански, но и френски епис­
копи. Папата предложил, а съборът единодушно решил, да освобо­
ди поданиците на краля от клетвата, която са му дали. Конфликтът
между папата и кралят взел драматичен характер.
Изолиран, крал Хенрих IV се видял принуден да пристигне с
малка свита в замъка Каноса и да моли за прошка. Тя била получе­
на, но борбата тепърва започвала. Кралят смазал съпротивата сре­
щу него в Германия и на 25 юни 1080 г. организирал събор в Брик-
сен, Тирол, привлякъл делегати от Италия и Германия. Решенията,
които били взети, оповестили свалянето на папа Григорий VII. На
негово място бил избран архиепископът на Равена, Виктор, управ­
лявал под името Климент III (1080—1084). През периода от 1081 до
1084 г. крал Хенрих IV провел три похода в италианските земи. През
1084 г. той превзел Рим, влязъл победоносно във вечния град и го
поставил под свой контрол. Управляващият курията папа Григорий
VII напуснал столицата и се установил в Салерно, където починал
на 25 май 1085 г. На 31 март 1084 г. папа Климент III коронясал
Хенрих IV за император.
Правата и привилегиите на Католическата църква били узаконе­
ни с Вормския конкордат от 1122 г., сключен между император Хен­
рих V (1190—1197) и папа Калист II (1119—1124). По силата на по­
стигнатото разбирателство духовенството можело да избира епис­
копите, докато императорът запазвал светската инвеститура, изра­
зяваща се в предаването на скиптъра като символ на властта на
епископа над земите в неговия диоцез. Що се отнася до духовната
инвеститура, тя се извършвала от папата или негов представител,
легат, натоварен с нейното провеждане. Конкордатът ограничавал
правата на императора над Църквата и укрепвал ръководните функ­
ции на Римския папски двор.

380
 Междувременно империята разширявала по различен път и с
различни средства своите територии. В средата на XIII в., макар и
формално, в нейните предели влизали териториите на Италия. При­
съединени били още в стари времена пределите на Швейцария, об­
ластите на Нидерландия и Брабант, земи на Централна Европа. В
състава на империята били включени кралство Чехия, херцогство
Горна и Долна Лотарингия. Върху тези граници възникнали херцог­
ствата Лотарингия, Люксембург, Брабант, Саксония, Брауншвайг,
Мекленбург, Холщайн, Померания, Вюртенберг. Обхванати били
ерцхерцогство Австрия с херцогства Щирия, Каринтия и Крайна,
маркграфства Бранденбург, Майсен, пфалцграфство Рейн, графст­
ва Бургундия, Тирол, Клеве, Хенегау, а така също архиепископства
Майнц, Трир, Залцбург, Бамберг, Бремен, епископства Мюнстер,
Утрехт, Тренто. Причислени били Великото херцогство Тоскана,
херцогства Милано, Савоя, графство Прованс.
Стопанско развитие11. Новите обществени отношения, които се на­
ложили, създали възможности за развитие както в селското стопан­
ство, така и в промишлеността. Триполната система, която през
Ранното средновековие била прилагана много рядко, през развито­
то станала господстваща. Обработваемата площ се увеличила — из­
сичани били гори, пресушавани блата, разоравани целини. Започна­
ло наторяването на земята с оборски и растителен тор —по-специ­
ално пепел, шуплест варовик (мергел) и др.
Разширен бил кръгът на селскостопанските култури, които се
отглеждали. Селяните сеели овес, ръж, пшеница, просо, грах, ече­
мик. Овесът служел за приготвяне на хляб, за фураж на добитъка.
Пшеничен и ръжен хляб употребявали главно заможните семейства.
Бил разпространен и ечемикът, от него приготвяли бира, която се
търсела много. Отглеждани били и технически култури — лен, ко­
ноп, хмел, вайда и др. От лена и конопа получавали маслодайни се­
мена, хмела използвали за приготвяне на бира, а вайдата —за полу­
чаване на растително масло, за боя, за фураж на животните.
Значителен напредък отбелязало и лозарството, което се радва­
ло на голямо разпространение по долините на реките Рейн и Мозел.
Появили се нови сортове лози. В резултат от прилагане на селекция*

" L ii t g е, F. Geschichte der deutschen Agrarverfassung von friihen Mittelalter bis zum
19 Jahrhundert. Stuttgart. 1963; Е p е r 1 e i n, S. Bauerbedriickung und Bauernwiderstand
im hohen Mittelalter. Berlin, 1960; F r a n z, J. Geschichte des deutschen Bauernstandes
vom friihen Mittelalter bis zum 19 Jahrhundert. — In: Deutsche Agrargeschichte.
Stuttgart, 1970, Bd. IV.

38 1
започнало и отглеждането на нови сортове пшенични, бобови и ко­
реноплодни растения. В Германия била пренесена и елдата, с която
рицарите се запознали по време на кръстоносните походи.
Напредък отбелязало и скотовъдството. Отглеждан бил едър
рогат добитък — волове и крави, използвани в селското стопанство
и за получаване на месо и мляко. Голяма роля започнало да играе
овцевъдството. До края на XIII в. конете били използвани главно за
организиране на турнири, при водене на война, а след това били
включени и в селското стопанство. Свиневъдството, което било
разпространено широко още през Ранното средновековие, през
XII—XIII в. западнало. Значението му се запазило главно в онези
области, в които растели дъбови гори, които давали жълъди за от­
глеждане на свинете. По-голямо развитие получило птицевъд­
ството.
Градове в империята12. Важно значение в икономическия живот на
Германия придобили градовете. Те получили значително развитие.
Възродили се върху нови обществени структури старите римски
градове — Кьолн, бившата Колония Агрипина, Регенсбург, няко­
гашната Регина Кастра, и др. В тясна връзка с отделянето на заная­
тите от селското стопанство възникнали много нови градове. По
мостовете на реките израснали Франкфурт на Майн, Франкфурт на
Одер, Цвайбрюкен, Швайнфурт („Свински брод“). По устията на
реките се появили Хамбруг, Бремен и др. По пълноводните реки
като Дунав, Рейн, Везер и Лаба изникнали множество нови градски
центрове. По Рейн се развили Кобленц, Майнц, Вормс, Шпайер,
Старсбург, Бон, а по Дунав — Регенсбург, Аугсбург.
Развили се нови занаяти, оформили се непознати дотогава про­
фесии. Те породили необходимостта от появата на цехови органи­
зации, които се увеличили в началото на XII в. Рудодобивното дело
получило силен тласък в редица райони. Злато се копаело в Голд-
бург, Силезия, а желязна руда в Шварцвалд и Тюрингия, мед — в
Мансфелд, сребро —в Горна Саксония, калай —в Рудните планини.
В резултат от икономическия възход на градовете нараснала по­
требността от отхвърляне властта на князете, които спъвали разви­
тието им. Най-организираните селища успели да ликвидират гос­
подството на териториалните магнати и под покровителството на

12 С ζ о k, К. Die Stadt. Ihre Stellung in der deutschen Geschichte. Leipzig—Jena—

Berlin, 1969; R o h r i g, F. Wirtschaftskrafte im Mittelalter. Abhandlungen zur Hanse
und Stadtgeschichte, hrsg. v. P. Kaegbeim. Weimar, 1959.

382
императора да започнат самостоятелен политически живот. По та­
къв път на развитие тръгнали Кьолн, Вормс, Шпайер, Регенсбург,
Майнц и др. Основната част от градовете обаче не могли да отхвър­
лят властта на сеньорите. Управлението им преминало в ръцете на
патрициата, по-специално на богатите търговци. В някои градове,
като Фрайбург, Гослар, Улм и др., начело застанали цеховите пър­
венци.
Характерна особеност на урбанизацията в Германия била нейна­
та динамика. Към началото на X в. в страната имало около 40 гра­
да, а в XI в. достигнали 400, в XII в. —2500, в края на XIII в. — 3000.
Действително техните размери били малки. От всичките 3000 града
около 30 не наброявали повече от 2000 жители, докато големите се
движели в рамките на 20—30 хил. души. Това се отнася за процъф­
тяващи центрове като Маастрихт, Вормс, Кьолн, Майнц.
В самите градове нараснала ролята на херцози, маркграфове,
пфалцграфове, бургграфове, които извоювали своята независимост
и били притежатели на поземлени имения. Херцозите започнали да
раздават ленове на по-нисшестоягци феодали, които ставали техни
васали. Поради това аристокрацията се разпаднала на две катего­
рии: княжеска и некняжеска. В княжеската група влезли херцозите на
Бавария, Саксония, Швабия, Лотарингия, Брабант, Австрия, Бохе­
мия, Каринтия, Щирия, а също и пфалцграфовете на Рейн, Саксо­
ния, маркграфовете на Бранденбург, Майсен, Лужица, графът на
Анхалт. Това били 16 светски князе и към 50 прелати: архиеписко­
пи, епископи и абати.
В хода на историческото развитие, макар и забавяно от традиции­
те на общината-марка, социалните отношения продължавали по­
нататъшния си развой. Разцъфтявало и се утвърждавало новото об­
щество. Поземлената аристокрация се наложила като господства­
ща. Във владенията на най-едрите собственици се разпореждали
абсолютни господари. Много важна роля играело католическото
духовенство, съсредоточило в ръцете си огромни земи. През XII в.
се възприел принципът на майоратната система. Оформили се от­
делни имения, които включвали по 1000—1500 селски стопанства.
Важен елемент на обществената система в Германия образувало
фохтството. Самите фохти били светски собственици, главно графо­
ве, които управлявали владенията на абатствата и църквите. Прите­
жавайки голяма власт, те се разпореждали в църковните стопанст­
ва, присвоявали рентата и облагали селяните с допълнителни за­
дължения, разширявали формите на икономическата и политичес­
ката зависимост.

383
 Движена от стремежа си да увеличава своите имения, аристо­
крацията започнала да присвоява владенията на общините-марки.
Поземлените парцели, обработвани от свободните селяни, хуфите,
също били включени в именията на господарите. В резултат от за-
грабванията най-едрите стопанства включвали 1000—1200 хуфи,
средните — от 300 до 600, а най-малките — от 20 до 50 хуфи. Отдел­
ните категории селско население —зависимите (грундхьориге), лич­
но зависимите (лайбайгене) и др., постепенно се слели в еднородна
зависима маса.
Политическо развитие13. Изграждането на икономическата система
на обществото в империята завършило през XI в. и било свързано с
формирането на нейното политическо устройство. В началото на
XII в. в основни линии били въведени строги йерархически отноше­
ния. Вече през XIII в. функционирала германската йерархия в лице­
то на т. нар. „порядък на щитовете“. Върховният повелител на
властта, императорът, бил сюзерен, в ръцете на когото се съсредо­
точавала законодателната и изпълнителната власт. В „порядъка на
щитовете“ императорът заемал първо място, а негови васали били
князете. На второ място се нареждали духовните князе — архиепис­
копи, епископи, на трето място — светските князе, на четвърто —
т. нар. „свободни барони“. По-нататък пето място заемали рицари­
те, шесто — министериалите, седмо — „свободните хора, родени в
резултат от сключване на брак“.
Включването в тази йерархия било свързано с придобиването на
ленове, на поземлено имение. Получаването му ставало чрез специ­
ална церемония. Васалът, придобиващ лен, полагал клетва за вяр­
ност на своя сеньор, който му връчвал знаме и скиптър.
В процеса на политическото развитие в империята продължила
консолидацията на германските земи. Император Конрад II (1024—
1039) присъединил Бургундското кралство. Наследникът на Конрад
II, Хенрих III Черният (1039—1056) подчинил Чехия, принудил Пол­
ша и Унгария да признаят неговата върховна власт.
При все това централната власт не могла да осигури единство в
обществото. За разлика от Франция и някои други страни в Западна
Европа, в които кралската власт се наложила над местните князе, в
Германия единството на империята било в значителна степен под­
копано. Усилията на императора да наложи своята воля над ари-

13 W a i t z, G. Deutsche Verfassungsgeschichte, 2—3 Aufi., Bd. 1—8. Berlin, 1880—1893;

B r u η n е r, H. Deutsche Rechtsgeschichte, 2 Aufl., Bd. 1—2. Leipzig—Miinchen,
1906-1928.

384
стокрацията срещнали упорита съпротива. Това разклатило пози­
циите му и той не могъл да се справи с нарастващата икономическа
и политическа мощ на отделните едри собственици — князе, архие­
пископи, епископи и абати. Политическата децентрализация в Гер-
мания започнала при управлението на Хохенщауфените (1137—
1254), когато било поставено началото на разпадането на страната.
Династията на Хохенщауфените. През 1125 г. завършило управление­
то на Франконите. За престола се сблъскали династиите на Велфите
и Хохенщауфените. Първите владеели херцогствата Бавария и Сак­
сония, а вторите —именията по средното течение на р. Рейн. Хохен­
щауфените, които се наложили през XII в., получили названието си
от родовия си замък в Швабия — Хохенщауфен.
В борбите за завземане на престола за крал бил избран Лотар III
(1125—1137), херцог на Саксония. Той напразно се опитвал да заз­
драви позициите си. След неговата смърт овакантеният трон бил зает
от херцога на Швабия, Конрад III Хохенщауфен (1137—1152), поста­
вил началото на династията. При неговото управление бил направен
опит да бъдат обвързани с кралския престол министериалите и рица­
рите, но без особени успехи. Този владетел взел участие във Втория
кръстоносен поход, но не успял да получи императорска корона.
През 1152 г. кралският престол бил зает от Фридрих I (ок. 1125—
1190), наречен от италианците „Барбароса“ (Червенобрадия). Обя­
вявайки се за продължител на Карл Велики, той се опитал да нало­
жи волята си в Западна Европа, като си служел не само със силата
на оръжието, но и със средствата на дипломацията. Крал Фридрих
I не успял да покори князете и да утвърди васално-ленните отноше­
ния. Постигнал известно разбирателство само с една част от най-
силните князе, на които направил редица отстъпки. На своя най-го-
лям противник, Хенрих Лъв, отстъпил Бавария. През 1156 г. от нея
се обособила като самостоятелно херцогство Австрия, превърната
в наследствено владение. При провеждане на своята политика крал
Фридрих Барбароса намирал опора в министериалите, а до извест­
на степен и в рицарите.
Като укрепил позициите си в страната, той насочил вниманието
си към италианските земи и положил неимоверни усилия да подчи­
ни градовете в Северна Италия, които го привличали със своите
богатства. Той организирал 5 похода в Италия: първият 1154—1155
г., вторият — 1158—1162 г., третият — 1163—1164 г., четвъртият —
1166—1168 г., петият — 1174—1178 г. По време на първия поход през
1154 г. той смазал антипапското въстание в Рим, вдигнато от Ар-

25 История на Средновековния свят 385

 налдо Бреша, и спасил Римската курия от гибел. В знак на благодар­
ност папата го коронясал за император.
Поради обстоятелството, че Северна и Средна Италия били
включени в Свещената Римска империя, Фр. Барбароса смятал, че
има право да се меси във вътрешните работи на градовете в Лом­
бардия, завоювали правото на самоуправление. През 1158 г. той из­
дал известните Ронкалски постановления, с които лишил градовете
от самостоятелност и ги подчинил на властта на свой представител
— подест. Град Милано отказал да се покори, но бил разрушен до
основи. През 1167 г. недоволните градове образували Ломбардска
лига, в която бил привлечен и папата. В сражението при Леняно на
29 май 1176 г. армията на императора претърпяла поражение, а сам
Фр. Барбароса бил ранен и едва успял да се спаси.
Поражението, което претърпял, принудило император Фр. Бар­
бароса да капитулира пред папата. На конгреса във Венеция през
1182 г. бил сключен мир между тях. Клаузите на договора били по­
твърдени през следващата 1183 г. в Констанц, където било подпи­
сано споразумение. По силата на разбирателството била възстано­
вена политическата самостоятелност на италианските градове, а
след брака на неговия син Хенрих с Констанция Сицилийска, склю­
чен 1186 г., към империята били присъединени Южна Италия и Си­
цилия. По време на Третия кръстоносен поход император Фр. Бар­
бароса се удавил в р. Салеф.
Наследникът на императора, синът му Хенрих VI (1190—1197),
си поставил за цел да подчини във васална зависимост кралете на
Западна Европа и императора на Византия. Плановете му обаче не
могли да се осъществят. Империята била разтърсвана от въстания.
Много сериозен характер придобил бунтът на населението в Сици­
лия, което се борело за своята независимост. Неочакваната смърт
на Хенрих VI дала повод на претендентите да започнат борба за
престола — Фридрих И, който бил едва двегодишен, Филип Шваб-
ски и Ото IV Велф. Папа Инокентий III (1198—1216) се възползвал
от династическите противоречия и поел управлението в свои ръце.
В условията на настъпилото междуцарствие в Германия терито­
риалните княжества укрепнали още повече. Възникването им било
свързано с политиката на императорите, които се нуждаели от под­
крепата им при провеждане на външната завоевателна политика и за­
доволявали техните искания. Князете черпели сили от развитието на
парично-стоковите отношения и подчинявали селското и градското
население, укрепвали своята самостоятелност. Икономическата
раздробеност и политическата разпокъсаност на Германия се засил­
вала и задълбочавала, а политическата децентрализация нараствала.

386
 През периода на формирането на териториалните княжества прес­
толът бил зает от Фридрих II Хохенщауфен. Подпомогнат от папа
Инокентий III, през 1212 г. той поел управлението, а през 1220 г. бил
коронясан за император на Свещената Римска империя. Като син
на Хенрих VI и Констанция Сицилийска бил възпитаван в Палермо
и получил солидно образование: познавал добре източната култура
и привлякъл в двореца си византийски, арабски и еврейски учени.
Главното внимание на Фридрих II било насочено към превърща-
нето на Сицилийското кралство в централизирана държава. Пора­
ди това цялото си време той прекарвал в Палермо, в разкошния си
дворец, посторен в стила на източните арабски традиции. През 1231 г.
издал т. нар. „Мелфийски конституции“, с които затвърдил устано­
вените икономически и политически отношения, ограничавайки са­
мостоятелното развитие на градовете.
Във вътрешния живот на Германия Фридрих II провеждал поли­
тика на отстъпки на териториалните князе, която спомагала за раз­
дробяването на страната. Със законите от 1220 и 1232 г. той разши­
рил правата на князете и забранил градските съюзи. Съпротивата
на градското население, оказана през 1235—1237 г., била сподавена.
Фридрих II започнал борба за подчиняване на градовете в Лом­
бардия. В отговор на неговата политика през 1226 г. била възстано­
вена Ломбардската лига. Макар отначало да постигнал успехи, по­
ходите му не дали особени резултати. Изострили се отношенията му
с папа Григорий IX (1227—1241), който го отлъчил от Църквата.
През 1245 г. папа Инокентий IV (1243—1254) свикал църковен събор
в Лион, който го осъдил като „еретик“ и „клетвопрестъпник“, обя­
вявайки го за свален от императорския престол. По време на оже­
сточената война с Папския двор и Ломбардската лига през 1250 г.
Фридрих II неочаквано починал.
Упадък на императорската власт. Овакантеният престол бил зает
от сина на Фридрих И, Конрад IV (1250—1254), но той скоро почи­
нал и князете отказали да признаят за император малолетния му син
Конрадин. Папата, който търсел удобен момент да отхвърли гер­
манското господство в Италия, поканил в Сицилия Карло Анжуй-
ски, брат на френския крал Луи IX. Във войната, започнала между
империята и Карло Анжуйски, Конрадин бил пленен и обезглавен.
В Германия настъпил продължителен период без император (1254—
1273), междуцарствие.
Свещената Римска империя губела опора, децентралистичните
тенденции в нея се засилили и задълбочили. Имперските князе, кои­
то в началото били 23 на брой, през XIII в. се оформили в самостоя­

387
телно съсловие. Важна роля играели четирима курфюрсти —кралят
на Чехия, пфалцграфът на Рейн, херцогът на Саксония и маркгра-
фът на Бранденбург. Нараснала ролята на курфюрстите на Цър­
квата — архиепископите на Майнц, Трир и Кьолн —всички те учас­
твали при избирането на император.
Вътрешното разпадане на империята било съпроводено с външ­
ни загуби. В края на XIII в. трите швейцарски кантона —Швиц, Урт
и Унтервалден, сключили помежду си „вечен съюз“ с цел борба з;
свобода. В сражението при Моргартен през 1315 г. армията на Хаб
сбургите претърпяла поражение. В борба срещу чуждоземните на­
шественици в Алпите бил изграден Швейцарският съюз.
Съюз на германските градове. В условията, създадени от между-
царствието, обхванало империята от 1254 до 1273 г., децентрализа­
цията се засилила. Нараснали своеволията на светските и духовни­
те феодали. Зачестили грабежите, извършвани от рицарите. Същест­
вуващата анархия принудила градовете да се организират, за да
бранят своите интереси, самоуправлението си. Още през XIII в. въз­
никнали редица съюзи с търговски характер, които окончателно се
оформили през XIV—XV в.
В средата на XIV в., по-точно през 1356 г., била изградена Север-
ногерманската Ханза, най-мощният съюз на градовете в страната.
Тя .обединявала градовете по бреговете на Северно и Балтийско
море, както и по бреговете на реките в Северна Европа — Любек,
играещ водеща роля, Хамбург, Бремен, Щралзунд, Рощок, Висмар,
Кьолн, Гданск, Рига и др. Отначало в съюза влизали 77 града, които
достигнали към 80. Градовете, обединени в Ханзата, си поставили
за цел да монополизират търговските връзки със скандинавските
страни, Русия, Нидерландия и Англия. Те изградили мрежа от тър­
говски кантори в Стокхолм, Брюге, Лондон, Каунас, Новгород, Бер-
ген и други градски средища, значителни центрове на занаятчийска
и търговска дейност. В скандинавските страни и Русия Ханзата вна­
сяла метални изделия, сукна, вино и др., а изнасяла зърнени храни,
мед, восък, риба, сол, кожи и др. От Изтока били превозвани под­
правки и предмети на разкоша.
Върховен ръководен орган на Северногерманската Ханза бил
конгресът, заседаващ в гр. Любек, където се намирало седалището
на Върховния съд. Превърнала се в значителна икономическа и по­
литическа сила, тя установявала съюзни отношения с редица дър­
жави. Образувайки съюз с Швеция, Холщайн и Мекленбургския хер­
цог, през 1367 г. Северногерманската Ханза обявила война на Да­
ния, понеже датският крал отнел някои привилегии на градовете. По

3 88
силата на мирния договор от 1370 г., с който приключила войната,
в ръцете на Съюза преминали множество крепости в южните пре­
дели на Скандинавския полуостров. Ролята на германските търгов­
ци нараснала. Дания понесла сериозни загуби.
Макар и да притежавал значителни материални възможности,
Ханзейският съюз започнал постепенно да запада. Една от причини­
те за това била конкуренцията от страна на Англия, Нидерландия и
Дания. Преместването на търговските пътища край бреговете на
Атлантическия океан подкопало неговото значение. Самата му уп­
равленска система имала олигархен характер: цеховете били лиша­
вани от правото да участват при решаването на предстоящите зада­
чи. Недоволството на плебса било сподавяно. Понеже градовете,
включени в Ханзата, се ръководели от своите местни интереси, те
не спомагали за укрепване единството на империята. Поради всич­
ки тези причини значението на тази организация намаляло, макар да
продължила съществуването си през XVI и XVII в.
През XIV—XV в. се появили и други съюзи на градовете в Гер-
мания. Около 90 града, разположени по течението на Горен Дунав,
образували Швабския съюз с главни градове Аугсбург, Нюрнберг,
Улм. Недълго след него възникнал и Рейнският съюз, в състава на
който се включили градовете по р. Рейн — Майнц, Страсбург,
Вормс, Шпайер и др. Двата съюза се обединили през 1381 г., за да
защитят интересите си. Обединеният съюз на феодалите в Герма­
ния, изграден през 1388 г., разгромил организацията на градовете.
Макар и останали без организация, градовете в Германия про­
дължили да се развиват. През XVI в. те не престанали да поддър­
жат оживени търговски връзки с другите страни на Европа и Азия.
Важна роля започнала да играе търговско-лихварската фирма Фу-
гер, която отпускала кредити на монарсите и Папския престол.
Политическа разпокъсаност през XIII—XTV в. Политическата раз-
погьсаност на Германия се задълбочила още повече при управление­
то на император Карл IV (1347—1378), представител на Люксем­
бургската династия. През 1356 г. той издал специална „Златна
була“, превърната в основен закон на обществото. Тя осигурила
правото на имунитет на князете в техните имения. Уреден бил въп­
росът за избирането на императора от князете избиратели — кур-
фюрстите, които започнали да играят важна роля в политическия
живот в империята.
В края на XV в. империята била преименувана в „Свещена Рим­
ска империя на германската нация“, но разпокъсаността не била
преодоляна. Действително, в структурата на империята по това вре­

389
ме влизали наред с Германия Нидерландия, Пиемонт, Модена, Ге-
нуа, Лука, Флоренция, Мантуа, Монферат, Швейцария и Чехия, но те
водели, общо взето, самостоятелно съществуване. Дори самата
Германия се състояла от отделни княжества, несвързани достатъч­
но помежду си. Династията на Люксембургите управлявала до 1437 г.,
когато била изместена от Хабсбургите. Сигизмунд, последният им­
ператор от дома на Люксембургите, присъединил Унгария към им­
перията, защото бил женен за унгарска принцеса, но от Свещената
Римска империя веднага след неговата смърт се обособила Чехия.
Смяната на императорската династия не могла да заздрави ог­
ромната държава, която неудържимо западала. Според един съвре­
менник на събитията при продължителното властване на Фридрих
III (1439—1493) в Германия започнали да забравят, че в страната
имало император. От империята се освободили редица други дър­
жави и започнали самостоятелен живот. Пруският орден преминал
към Полша, а Шлезвиг-Холщайн — към Дания. Отхвърлила васал­
ната си зависимост Чехия, освободила се Швейцария. Франция при­
съединила Прованс. Хабсбургите не могли да задържат Австрия,
която била тяхно наследствено владение. Унгарският крал Матиаш
Корвин завзел Щирия и Каринтия.
Социални конфликти. Те били породени от противоречията между
земевладелците, от една страна, и селяните, от друга, между ари­
стокрацията и градския плебс. В селското стопанство германските
селяни водели борба с феодалите за общинните владения, за разме­
рите на задълженията и повинностите, които трябвало да изпълня­
ват на господарите, за оброците, за арендата и пр. Земевладелците
изострили недоволството на селското население през XI в., когато
започнало усилено строителство на замъци, свързано с допълни­
телни задължения на селското население. През 1073—1075 г. селяни­
те в Саксония и Тюрингия се вдигнали на въстание и започнали ис­
тинска война против министериалите. През 1074 г. бил разрушен
кралският замък Харбург, събаряни били и крепостите на господа­
рите. Те се борели и против църковния десятък.
През XII в. сред населението по течението на Горен, Среден и
Долен Рейн била разпространена ереста на катарите, а през следва­
щия XIII в. — на валденците. През XI в. с голям успех се ползвали
проповедите на аскетите Хаймерад, Зебалдус, Удалрих, а през XII в.
на Бертолд от Регенсбург, на Давид от Аугсбург. Социалното съ­
държание на еретическите учения било насочено против официал­
ната католическа църква и висшия клир.

390
 В края на XI в. в Саксония и Тюрингия избухнало въстание на
селяните против архиепископа на Бремен и графовете Олденбург.
Въстаниците разрушавали крепостите на господарите. През 20-те
години на XIII в. срещу военната организация на селяните „Съюз на
щедингите“ („брегови жители“) се вдигнал новият архиепископ Гер-
хард II, но войските му били разгромени. Претърпели поражение и
акциите на магнатите през 1223 г. Едва през 1234 г. аристокрацията
успяла да победи въстаниците. Въпреки че претърпели поражение,
селяните принудили феодалите да облекчат формите на експлоата­
ция и да намалят задълженията им.
През 1336—1339 г. бушувало въстание на селяните във Франко-
ния, Швабия, Хесен и Елзас. В основните райони въстаническите
отряди били разгромени през 1339 г„ но съпротивата продължила
до 1345 г. Основната причина за неподчинението се кореняла в уве­
личаването на феодалните повинности, лихварството и неплодо-
родните години. На първо място експлоатираните стоварили своя
гняв върху лихварите, които ги ограбвали, а след това върху мона­
сите. Въстанието имало стихиен характер и бунтовниците в редица
случаи действали с разбойнически методи. Разгромявани били име­
нията на земевладелците и представителите на градския патрициат.
В продължение на две столетия с прекъсвания и нови избухвания
горял пламъкът на недоволството във Франкония, Швабия и Елзас.
През 1431 г. било организирано въстание на селяните и във
Вормс, насочено срещу феодалната аристокрация и особено срещу
лихварите. Размахът му породил сериозни безпокойства сред ари­
стокрацията, която се стархувала, че под влияние на чешките хуси-
ти може да се вдигнат всички обезправени и да ликвидират устано­
вената власт.
Ново въстание се разразило през 1476 г. във Вюрцбургското
епископство начело с овчаря Ханс Бьохайм. Под знамето на бунта
се събрали към 40 000 разбунтувани селяни, които планирали да
разрушат замъка на епископа. Опрян на аристокрацията, епископът
успял да смаже зле организираните и недостатъчно въоръжени се­
ляни. Водачът на недоволните, Ханс Бьохайм, бил заловен и изгорен
на клада.
През 1460 г. в Хегау се вдигнали селяните, обединени в органи­
зацията „Дървена обувка“. През 1493 г. бил организиран заговор на
същата организация в Елзас. Групата си поставила за задача да за­
владее гр. Шлетщад и да предприеме всеобщо настъпление срещу
феодалната власт. Крайната цел на въстаниците била да вземат
властта и да проведат реформи, с които да защитят интересите на
селяните и градския плебс. Плановете им обаче не могли да се осъ­

3 91
ществят поради съпротивата на аристокрацията, която смазала
бойните отряди.
В движенията, обхванали градовете на Германия, все по-нараст-
ваща роля играели най-угнетените и експлоатирани маси — плеб-
сът. Бедняците се вдигнали срещу патрициата, подмайсторите сре­
щу майсторите, калфите и чираците срещу ръководната върхушка в
цеховете. В най-развитите промишлени райони плебсът излизал със
самостоятелни програми, включващи редица искания за коренно
преустройство на установените обществени отношения.

Политика на аристокрацията. В началото на XI в. западните славя­

ни, обединени в Полша и Чехия, направили опити да освободят зе­
мите, завладени от империята. Поради изолирания характер на ос­
вободителните акции, както и поради проявена слабост, силите на
императора възобновили агресивните си планове спрямо земите на
западните славяни.
Първоначално феодалите нахлули в пределите на полабските,
приморските и прибалтийските славяни. Под знамето на идеите за
кръстоносни походи рицарите нахлули в земите по течението на
Елба и Одер и по южните брегове на Балтийско море, но срещали
мъжествената съпротива на местното славянско население. През
1147 г. саксонският херцог Хенрих Лъв нахлул в земите на ободри-
тите, но княз Никлот отблъснал нападателите. В края на краищата
обаче рицарите успели да сломят съпротивата им и да ги покорят.
Завоевателите изградили Мекленбургското херцогство, включено в
структурата на империята.
Паднали и земите на лютичите. Албрехт Мечката, сложил ръка
на Барнибор, получил в дар от императора Северната марка. По-
късно било образувано маркграфство Бранденбург, включило вла­
денията на шпревяните, където бил изграден гр. Берлин, превърнал
се в голям икономически, политически и културен център на Гер­
мания.
В процеса на настъплението срещу славянските народи в нача­
лото на XIII в. бил основан орденът на Меченосците, призван да
завладее земите на Източна Прибалтика (днешните територии на
Латвия и Естония). Под прикритието на лозунга за разпространение
на християнството меченосците пристъпили към асимилирането на
населението в завладените територии: непокорните избили, а оста­
налите претопили. В хода на разгрома на племената в Литва, орга­
низиран от прусите, първостепенна роля играл Тевтонският орден.
В условията, създадени от опустошителното монголско нашест­
вие в Русия, германски рицари нахлули в нейните земи и завладели

392
Новгород и Псков. Наред с тях навлезли и шведите. През лятото на
1240 г. княз Александър нанесъл на шведските подразделения на
брега на р. Нева страхотно поражение —в чест на победата той бил
наречен „Невски“. На 5 април 1242 г. Александър Невски разгромил
германските рицари на Чудского езеро и поставил прегради срещу
тяхното по-нататъшно настъпление.
Мъжествени борби срещу рицарите тевтонци водили и другите
славянски народи — литовци и поляци. През 1409 г. тяхната смесе­
на армия започнала война срещу Тевтонския орден, опустошаващ
земите и на двете държави. На 15 юли 1410 г. обединените полско-
литовски и чешко-руски войски разгромили Тевтонския орден при
Грюнвалд, Северозападна Полша. Набезите на рицарите били пре­
установени. По силата на мира, сключен в Торун през 1466 г., Тев­
тонският орден трябвало да признае васалната си зависимост от
Полша.
Епични борби срещу чуждоземното проникване водили и чехи­
те. Забележителни заслуги за преодоляване на германското влияние
имал чешкият национален герой Ян Хус.
В условията на икономическото и политическото разцепление на
Свещената Римска империя назрявали силите, заинтересовани от
укрепване единството на немското общество. Водеща роля в тази
насока изиграли известни среди на бюргерството. В памфлета „Ре­
формация на император Сигизмунд“, излязъл през 1439 г„ се разра­
ботвала цяла програма за изграждане на единна, централизирана
германска държава. Важен фактор за укрепване на единството ста­
нали градовете. В края на XV в. затвърдили своите позиции и пред­
ставителите на Хабсбургската династия. Император Максимилиан
I (1493—1510) възприел идеята за провеждане на имперски рефор­
ми, но срещнал съпротивата на Райхстага.
Култура и културен живот14. Икономическият възход на градовете в
империята дал тласък и върху процъфтяването на културата. В про­
изведенията намирали отражение събитията на времето. През XI—
XII в., когато идеите на реформиране на монашеството обхванали
широки слоеве от обществеността, възникнали различни творби,
посветени на тази тематика. Поетите пресъздавали сюжети от Биб­
лията. По модела на „Песен на песните“ от Стария Завет се появи­

14 Н a u с k, A. Kirchengeschichte Deutschlands, Bd. I, 7 Aufl. Bd. II, 6. Aufl. und Bd. Ill,
6. Aufl. Berlin, 1952; K u 1 i s c h e r, J. Allgemeine Wirtschaftsgeschichte des Mittelalters
und der Neuzeit, Bd. I. Berlin, 1954 (Neudruck).

393
ли различни варианти на библейската творба, прославяща любовта,
живота и делата на Спасителя, на св. Дева Мария.
Появили се и граждански сюжети. Възпявали се герои на древ­
ността, дейци на религиозни ордени: йоанити, тамлиери, тевтонци.
Светската любов също така привличала вниманието на творците.
Разцъфтяла куртоазната лирика. В края на XIII в. в Страсбург се
появил „Малък хайделбергски сборник песни“. Около началото на
XIV в. в Констанц бил завършен „Вайнгартенски сборник песни“;
Между 1310—1330 г. в Цюрих бил nycHaj в употреба „Голям хайдел­
бергски сборник песни“. В прочутия „Йенски сборник песни“ били
включени нотни записи на различни песнопения.
Любим сюжет на ранните германски песни бил проявеният герои­
зъм на бойното поле. Това се потвърждава от „Песни за Хилде-
брант“, а така също и „Песен за нибелунгите“, великолепен герман­
ски поетичен епос на средногорнонемски диалект от края на XII в.
Старинните мотиви намерили по-нататъшно развитие в рицарската
литература, достигнала небивал разцвет. В романа на Волфрам фон
Ешенбах (ок. 1170—1220) „Парсивал“ е прославен образът на герой,
олицетворяващ дълбока религиозност, човечност, благородство, вяр­
ност, любов. В „Роман за Еней“ на Хенрих фон Фелдеке (ок. 1140—
1210), оценяван като родоначалник на куртоазния роман, се претво­
рява любовта на Дидона към Еней и на Еней към Лавиния.
Възникването на университетите в градовете на Европа, включи­
телно и в Германия през XII—XIII в., породило появата на песните
на вагантите, прославящи радостта и веселието. Те пеели за свобод­
ния живот, осъждали всякакви ограничения, демаскирали лицеме­
рието. Минезингерите, творците на нежната любовна поезия, излъ­
чили цяла плеяда свои ярки представители. Между тях се открояват
Хартман фон Ауе (1160—1210), Хенрих фон Морунген (ок. 1150—
1220), Валтер фон дер Фогелвайде (1170—1230), най-талантливият
творец от този кръг, Райнмар фон Хагенау (1170—1205). Късният
етап от развоя на минезингерите дават Улрих фон Лихтенщайн
(1200—1275), Буркхарт фон Хозенфелс (1190—1242), Готфрид фон
Найфен (1200—1255), Улрих фон Винтерщетен (1220—1280). В тяхно­
то творчество любовната тематика била широко застъпена като
придобила непознато дотогава изящество.
Цял един Артуровски цикъл в куртоазната епическа поезия анга­
жира творческите дирения на множество автори, които оставили и
своя почерк. Великият поет Хартман фон Ауе сътворил „Книжка“,
новелата „Бедният Хенрих“. В „Книжка“ той претворява легендата за
Григорий, разкаял се грешник, а в „Бедният Хенрих“ използвал позна­
тия сюжет от старофренския поет Кретиен дьо Труа за крал Артур.

394
 В епическия раздел на ранната градска поезия се оформили нови
направления. През периода от 1205 до 1215 г. Готфрид написал ро­
мана „Тристан и Изолда“, чийто сюжет останал незавършен и тряб­
вало да бъде доразвит от Айлхарт фон Оберге. Към 1230 г. Фрай-
данк издал своята творба „Разбиране“, сборник народни пословици
и поговорки. Поетът Райнмар фон Цветер (1200—1260) усъвършен­
ствал поезията чрез разширяване тематичния обхват на хумани­
стичните мотиви.
Възникнали различни дидактически творби. Към 1300 г. Хуго
Тримбергски (ок. 1230—1313) завършил поемата „Състезателен
кон“, поема от 24 611 строфи. Конрад Вюрцбургски (1220/1230—
1287) написал три легенди за папа Силвестър, за св. Алексей и за св.
Пантелеймон, а така също и романите „Златната ковачница“, „Ен-
гелхард“, „Рицарят с лебеда“, „Партенопиер и Мелиур“. Това са
произведения, които развиват познатите жанрове в литературата,
но ги представят в тяхната по-съвършена форма.
Забележителен напредък достигнала лириката. Сред най-изяве-
ните поети били Освалд фон Волкенщайн (1377—1445) и Хенрих от
Майсен (1250—1318), създал оригинални любовни стихове, включе­
ни в 448 съчинения.
За размаха на културата в Свещената Римска империя на гер­
манската нация свидетелства не само литературата, но и скулптура­
та, живописта и архитектурата. На територията на Германия въз­
никнали местни традиции, отразявайки конкретната обстановка.
През XIII в. Либфрауенкирхе в Трир и Санкт Елизабет в Марбург
поставили началото на готическия стил в Германия. В храма на гр.
Фрайбург в Брайсгау била изработена висока кула, украсяваща це­
лия строителен ансамбъл. В северните територии на Германия го­
тиката има кубическа характеристика. В Мариенкирхе в Пренцлау
архитектурата придобила нови естетически измерения. В Корин за­
почнали да доминират декоративните елементи при фасадите.
В паметниците на култовата скулптура и архитектура, както и в
живописта през XIY в. били застъпени сюжети от християнската
църковна идеология. Забележителни постижения били „Разпятие“ в
Бергхайм, „Разпятие“ в Санкта Мария в Кьолн. Живописта по това
време се движела в рамките на традиционния канон, но обогатява­
ла своите форми.

395
 Кралство Франция —
централизирана държава
За разлика от Свещената Римска империя на германската нация,
която продължила да се раздробява икономически и политически,
Френското кралство1мъчително преодолявало децентралистични-
те тенденции и постепенно се формирало като силна и единна дър­
жава. Върху политическото развитие на страната се отразило управ­
лението на три династии: на Каролингите след договора във Вер-
дюн (843—987), на Капетингите (987—1328) и на Валуа (1328—1589).
Началото на династията на Каролингите поставил Шарл II Пле­
шиви, крал от 843 г., император от 875 до 877 г., а края й —крал Луи
V Лениви (986—987). Извършени били значителни изменения в по­
литическия, стопанския и културния живот на Западна Франция,
както се наричала страната в изворите от онова време. Положител­
на роля изиграло укрепването на държавния апарат, развитието на
обществените отношения, оформянето на едрото поземлено име­
ние, сеньорията, усъвършенстването на законодателството. Обек­
тивните процеси на феодализация водели до отслабване на кралс­
ката власт, до засилване на политическото раздробяване и разпо­
късване на страната.
Етническата картина продължавала да бъде сложна и отделните
народностни групи трудно намирали пътя към единството. Баските
в Гаскония, келтите в Бретан, фламаидците във Фландия продължа­
вали да живеят обособено. Романоезичната общност, която обита­
вала останалите предели на кралството, била диференцирана в две­
те народностни групи, наричани северофренска и южнофренска
(провансалска). Норманите, които се установили по течението на
р. Сена, създали в началото на X в. херцогство Нормандия. В Испан­
ската марка, основана още от Карл Велики, живеели групи, представ­
ляващи субстрат, от който възникнали и се утвърдили каталонците.
В навечерието на своя исторически залез Каролингите загубили
социална опора и тяхното управление фактически не се усещало. Те

1 Общ поглед върху процесите у: В 1 о с h, М. La societe feodale. Т. 1-2. Paris, 1949;

В a r a t i е r, Е. La demographie provengale du ΧΙΙΓ0 au XVLCsiecle. Avec chiffres de
comparaison pour le XVIII-e siecle. Paris, 1961; B o u t r u c h e , R. Seigneurie et
feodalite. Paris, 1959; F o u r n i e r, G. Le peuplement rural en Basse Auvergne durant le
haut Moyen Age, Paris, 1962; G e n i c o t, L. L’economie rurale Namuroise au bas
Moyen Age (1399—1429). T. 1-2. Louvain, 1943—1960; J u 1 1 i a n, C. Histoire de la
Gaule. T. 1-8. Paris, 1908—1926; P e r r i n , Ch. La seigneurie rurale en France et en
Allemagne. T. 1-3. Paris, 1951—1953.

396
успели да запазят позициите си сред населението в териториите на
Северна Франция. Материална сила намирали главно, но не един­
ствено, в своя домен, включващ земите на Средна Сена и Лоара, по-
специално в околностите на Париж и Орлеан. Отначало кралският
двор нямал постоянна резиденция — сравнително по-продължител­
но време бил установен в гр. Лан. Едва в края на X в. Париж бил
превърнат в столица на Франция.
В административно отношение страната била разделена на
графства (комитата) и херцогства. Графства били Вермандоа, Ва-
лоа, Шампан, Невер, Блоа, Турен, Марш, Оверн, Фландрия, Анжу,
Мен, Поату, а херцогства — Бургундия, Бретан, Тулуза, Аквитания,
Гаскония, Бурбон. Графствата били управлявани от графове, замес­
твани от виконти, назначавани от краля. В края на IX в., когато Ка-
ролингите изпуснали властта, нараснало влиянието на най-едрите
земевладелци от фамилията Робертини, установени в Париж. Нача­
лото на рода било поставено от Роберт с прозвище „Силният“, кой­
то бил маркграф на Нейстрия и граф на Париж, прославил се с отб­
раната на Франция от нашествието на норманите. Под негова власт
се намирали земите на Париж и Орлеан. Родът на Роберт Силният
започнал да съперничи на династията на Каролингите и да им ос­
порва правата върху престола. През 888 г. синът на Роберт станал
крал, а синът на неговия брат, Хуго Велики, се превърнал в дейст­
вителен владетел на страната, макар да нямал кралски титул.
. След смъртта на крал Луи V Лениви, последния представител на
Каролингите, през 987 г. съборът на църковните и светските сеньо­
ри на Франция избрал за крал сина на Хуго Велики, Хуго Капет
(987—996). Самото прозвище „Капетинги“ идва от особената шап­
ка, която той носел.
Краят на Каролингите означавал край на историята на франки­
те. Излизането на Капетингите на историческата сцена поставило
началото на модерната френска държава. Наименованието „Фран­
ция“ било свързано с родово владение на Капетингите — Ил дьо
Франс.

Извори2. Те могат да се разпределят на няколко групи във връзка с

политическата, стопанската, църковната, духовнокултурната исто­
рия на Франция. Всяка група от своя страна се дели на подгрупи в
зависимост от диференциацията на обществените отношения.

2 S t е i η, Н. Bibliographie generate des Cartulaires frangais ou relatifs a L’histoire de

France. Paris, 1907.

397
 Аналите и хрониките, писани в графствата и херцогствата, са
основните извори за политическия живот на кралството. За новия
етап, отбелязан в развитието на аналистиката във Франция, която
имала богати традиции, голяма роля изиграло абатството Сен
Дени, недалеч от Париж. До началото на XI в. там кипяла активна
творческа дейност. От Сен Дени средището на скрипториума на
аналистите било пренесено във Фльори, където „Големи Сенденис-
ки хроники“3 били продължени и започнали да се наричат „Големи
френски хроники“. Това е основен извор за историята на кралство
Франция. В началото на XII в. монахът Хюг съставил хроника, коя­
то била продължена в абатството на владенията, включени в кралс­
кия домен на Капетингите. В края на XII в. в Сен Дени се появила на
латински език хроника под наслов „Съкратено изложение на дей­
ността на френските крале“.
Абат Сугерий (ок. 1081—1151), който бил не само абат на мана­
стира „Сен Дени“, но и личен съветник на крал Луи VI (1108—1137),
написал биографичен очерк „Животът на крал Людовик“4, съдър­
жащ богат фактически материал, пречупен през призмата на възхва­
лата. При все това произведението е уникално заради информация­
та, която дава. В него били описани общите начални тенденции,
свързани с укрепването на монархическата институция.
Каноникът на абатството Сен Кантен, Дудон (ок. 960—1043), ос­
тавил хроника „За нравите и делата на норманските херцози“5, Ги-
йом от Жюмен (края на XI и началото на XII в.) —„История на нор-
маните“. В херцогство Бретан били подготвени „Нантска хроника“,
„Анжуйска хроника“, „Дела на анжерските графове“, „История на
анжуйските графове“, а в абатствата на Артоа и Фландрия — „Хро­
ника на Ламберт“ и „История на нантските графове Гински“, напи­
сана от местен каноник. В Северна Франция била издадена световна
хроника на Сигиберт (ок. 1030—1112). Раул Глабер (ок. 985 — ок.
1047) написал „Пет книги истории“6и „Житие на св. Бенигна“.
Една особена група епистоларни произведения дава солидна ос­
нова за възстановяване на историята на кралството през XII в. По-
конкретно, това са 569 писма на крал Луи VII и други представите­

3 Sugeri Liber de rebus in sua administratione gestis (Oeuvres completes de Suger, p. p.

Lecoy de la Marche). Paris, 1867.
4 Sugeri Vita Ludovici VI regis (Oeuvres completes de Suger, p. p. Lecoy de la Marche).
Paris, 1867.
5 Dudoni de moribus et actis primorum Normanniae, p. p. Lair (Mem. de la Soc. des
antiq. de Norm., XXIII). 1865.
6 Glaberi Rodulphi historiarum libri quinque, p. p. M. Prou, Paris. 1897.

398
 ли на обществеността, писани през периода от 1159 до 1171 г., об­
разуващи цял сборник, подготвен от канцлера Хуго дьо Шанфлери.
В този кръг влизат множество писма на абат Сугерий, Пиер Абелар,
св. Бернард Клервоски, абатът на Клюни — Пиер.
Историята на френското кралство от XIII до XV в. е отразена в
множество хроники и анали. Между тях на първо място следва да
бъде поставено продължението на споменатата вече „Хроника на
абатството Сен Дени“, водена през този етап от Ригор, Гийом Бре-
тонски, Гийом от Нанжи и др. Мемоарите на маршал Жоенвил
(1225—1317) са друго ценно произведение, написано от талантлив
автор, пресъздал събитията, от които имал богати наблюдения.
Хрониката на Пиер Монах „За делата и паметните победи на Си-
мон, граф Монфорски“, разказва историята на албигойците и тяхно­
то поражение.
Миналото на Тулузкото графство, описано твърде свободно, а в
някои отношения произволно, е предадено от Гийом Пюироран в
„История на албигойците“. В „Генеалогия на тулузките графове“
анонимен автор в поетична форма обрисува войната, разтърсила
региона.
Въз основа на хрониката на Сигиберт от Жамбул Роберт Оксер-
ски (1156—1212) съставил световна хроника, в която се опитал да
разкрие редица тогавашни аспекти на историческото развитие. По­
лучила се интересна разработка за 1175—1212 г. не само за Европа,
но и за Изтока по време на латинската инвазия. Това повишава ин­
тереса към повествованието, което притежава несъмнена познава­
телна стойност.
Появила се нова форма на изложение на събитията, привлякла
вниманието на творците през XIII—XIV в. Това се вижда в труда на
доминиканеца Винцентий от Бове (1190—1264). В неговото „Исто­
рическо огледало“ се отразяват събитията, на които авторът е бил
свидетел. Той описал живота на Католическата църква, албигойски-
те войни, социалните конфликти. По това време редица автори, като
Фроасар, Пиер д’Оржеро и др., продължили „Големи френски хро­
ники“, които били подготвяни не само в абатството Сен Дени, но и
при двора на краля. Около 1350—1414 г. анонимен автор в абатство
Сен Дени претворил историята на управлението на крал Шарл VI
(1380—1422). Жувенел Дезюрсен (1388—1437) преработил този труд
и обрисувал събитията от гледна точка на управляващата монархия.
Отново била преработена от Жил Лебувьо (1386 — ок. 1454). Исто­
рията на крал Шарл VII била описана от монаха Жан Шартио. Вели­
колепна хроника написал Жан дьо Венет (ок. 1307 — ок. 1370), оце­

399
нявана като най-голямото постижение на повествователната проза
през този период.
Събитията, свързани с Жакерията и с въстанието на Етиен Мар-
сел, са описани в „Норманска фроника“ и в „Хроника на първите
четирима Валоа“. Дело на скромни клирици, които дори не отбеляз­
вали имената си, те предават добросъвестно фактите и събитията.
Поради това значението им за историческата наука е много голямо.
Една поредица от хроники отразява драмата на Стогодишната
война (1337—1453), по-скоро отделни епизоди от войната. „Досто­
верна хроника“ е написана от Лебел, а Фроасар е автор на „Хрони­
ки на Франция, Англия, Шотландия и Испания“. Труверът Кювелие
подготвил стихотворна биография на конетабъла Дюгеклен. Итали-
анката Христина Пизанска написала биография на Шарл V (1364—
1380) — „Книга за делата и добрите нрави на мъдрия Шарл Пети“,
изключително интересно произведение, посветено на индивидуал­
ните качества на владетеля. Авторката се спира върху заниманията
му като учен и литератор.
Една серия от дневници на съвременници на събитията разкри­
ват атмосферата на времето от гледна точка на субективните пре­
живявания на своите автори. Между тях са дневникът на Никол дьо
Бе (ок. 1364—1419), секретар на Парламента в Париж, и дневникът
на анонимен автор, озаглавен „Дневник на парижки гражданин“,
духовник при университета в Париж, който предава събитията в гра­
да, случили се по онова време.
В периода на Стогодишната война възникнали множество хро­
ники: „Анонимна гиенска хроника“, „Кратка гиенска хроника“,
„Хроника на градовете Фуа и на сеньорите Беарн“, „Арлска хрони­
ка“. В Монпелие била подготвена консулска хроника „Малък тала-
мус“, обхващаща периода 819—1446 г. Тя проследява цялостното
развитие на този град. Хрониката на епископ Тома Базен (1412—
1491) „История на делата на Шарл VII и Луи в 12 книги“ е написана
от особени позиции, представящи крал Луи XI като тиранин. В
творбата са допуснати множество неточности и грешки. За разлика
от нея „Скандинавска хроника“ на Жан дьо Руа представя сравни­
телно обективно управлението на крал Луи XI. Най-голям интерес
пораждат „Мемоари“ на Филип дьо Комин (ок. 1447—1511)7, оценя­
вани от някои автори като най-забележителния паметник на френ­
ската историческа мисъл.
През 1420 г. Ангеран дьо Монстрел (1390—1453) започнал да
пише хроника, която продължила повествованието на Фроасар. Об­

7 Commines. Memoires, р. р. Mandrot. Paris, 1903—1906.

400
разован автор, Ангеран дьо Монстрел проследил отношенията в
Европа през 1400—1444 г. Достойнството на съчинението се изразя­
ва в публикуването на различни междудържавни договори, кралски
укази, епистоларни материали. Друг автор, Оливие дьо Марш
(1427—1502), пресъздал в своите мемоари събитията, протекли от
1435 до 1489 г. Това е труд, описващ официалния живот при двора
на владетеля в Бургундия, както и бойните акции на Шарл Смели.
Голям представител на бургундската школа бил Жорж Шателен,
който написал обстойна история на Европа, разглеждаща периода
от 1418 до 1451 г. Дело на този автор са и ценните мемоари, „Огле­
дало на френските благородници“. Тези произведения са извор на
много сведения за историята на Франция.
Множество материали, свързани с дейността на Генералните
щати, а така също и на провинциалните щати, свидетелстват за из­
ключително интересни явления и събития. Това са кралски грамо­
ти, отчети, преписки, петиции. Особено важен дял от изворите са
дневниците на сесиите, които започнали да се водят от 1356 г. на­
сетне.
За икономическите отношения във френското общество, респек­
тивно за аграрния строй, за градовете и търговията съществува бо­
гата и разнообразна документация. Множество грамоти, картула-
рии, описи отразяват живота на френското село, на абатствата и
църквите. От абатство Мармут е запазена „Книга на сервите“, а раз­
нообразни картуларии са останали от абатство Сен Бертен. Запазе­
ни са и записи на частни актове и харти. Абат Сугерий написал
„Книга за делата на управлението“, която се отнася за абатство Сен
Дени, но информацията в нея е показателна и извън конкретното си
съдържание. Една интересна „Книга за ценза и повинностите“ се
отнася за 1240 г. Това е документ на две села, принадлежащи на
нормайското абатство Свети Михаил. Есту льо Гоз подготвил
„Поема за версонските вилани“. Жан дьо Бри съставил около 1349
г. „Трактат по овцевъдство“, чийто оригинал не е запазен. За съдър­
жанието му отчасти се съди от един съкратен и преработен вариант
от началото на XVI в.
Многобройните извори за градовете във Франция започвали да
се натрупват в резултат от издаването на специални харти (консти­
туции) за тяхното образуване. Хартите били обнародвани от сеньо­
рите, върху земите на които възниквали самите градове, та заселни­
ците трябвало да получат предварителното съгласие от собствени­
ците на пространствата, върху които се установявали, за да живеят
и упражняват своите занаяти. Типичен пример за това представлява
Лориска харта, дарена от крал Луи VI Тлъсти (1108—1137) за само­

26 История на Средновековния свят 4 01

стоятелното съществуване на града, разположен в Орлеан. През
1182 г. в Шампан била издадена Бомонска харта, дарена от архие­
пископа на Реймс за превръщането на село Бомон в град. Интерес
поражда грамота, издадена през 1270 г. от графа на Пуату, Алфонс,
за гр. Риом. По времето, когато бил херцог на Нормандия (1160—
1170), бъдещият крал Анри II Плантадженет оповестил Руанска
харта. През 1129 г. епископът на гр. Лан издал харта на града за са­
моуправлението му. Подобна харта получил и гр. Сен Кантен. Град­
ски статути придобили Монпелие, Тулуза и други селища.
В хода на възникването и утвърждаването на самите градове се
появили множество допълнителни извори за узаконяване правата и
задълженията на гражданите: решения и постановления на градска­
та администрация, протоколи за избори на градски органи, решения
на магистратурата. Цеховите статути, които регламентирали проце­
сите на производствения цикъл, дават знания за различни видове
занаяти. Към 1268 г. била оформена известната „Книга на занаяти­
те“. Тя била оповестена по разпореждане на Етиен Боало, прево на
краля. Макар оригиналът на документа да изгорял, неговият препис
дава представа за характера на съдържанието му. „Книга на заная­
тите“ обхваща уставите на 100 цеха, разкриващи общата картина на
занаятите, практикувани в Париж и региона по онова време.
През този период, особено през XIII в. и след него, социалната
практика извикала на живот поредица нови цехови статути. В „Кни­
га на занаятите“ те са изброени поименно, една непосилна и ненуж­
на задача. Голяма познавателна стойност имат множеството трак­
тати за занаятите и занаятчийската дейност. В един забележителен
албум на инженер Вилар дьо Генекур, подготвен около средата на
XIII в., са изобразени кули, мостове, сгради, пресъздадени с конту­
ри и геометрични чертежи. Появили се безброй други албуми, кои­
то обслужвали занимаващите се с архитектура и строителство.
В големите градове на Франция възникнали търговски дружест­
ва, които били призвани да съдействат за развитието на търговията
и да защитават правата на търговците. Чрез съответни документи
получили регламентация новите форми на размяна. Това били про­
токоли за образуване на ханзи, търговски договори, актове за създа­
ване на панаири, грамоти за извоювани привилегии, кредитни дек­
ларации, тарифни таблици, търговски книги. Появили се документи
на обичайното право, законови актове: кутюми, муниципални стату­
ти. В Нормандия бил съставен „Древен нормански съдебник“, напи­
сан първоначално на латински език, а през 1199—1200 г. преведен на
нормански диалект. По-късно бил изработен „Голям нормански
съдебник“. Забележителен паметник на законодателството е трудът

402
на Боманоар (ок. 1250—1296) „Кутюми* на Бовези“, отразяващ
принципите на християнския модел.
Към 1253 г. Пиер дьо Фонтен подготвил „Кутюми на Орлеан“.
През XIII—XIV в. били съставени редица други законодателни
сборници. „Книга на правосъдието и съда“ от анонимен автор вляз­
ла в употреба в Анжу, Турен, Орлеан и други градове. Крал Луи IX
оповестил закони, включени в „Установления на Луи Свети“. Съз­
дадени били кутюми в Артоа, Пикардия, Шампан, Бретан. За цяла­
та страна първостепенна роля изиграли прочутите „Кутюми на Па­
риж“, превърнати в модел на законодателството. В края на XIV в.
адвокатът Д’Аблеж създал някои трудове, включени в „Голям френ­
ски съдебник“, забележителен паметник на правото.
Законите на кралете, оповестявани периодично, са незаменим
извор за държавното управление. Това се отнася особено за ордо-
нансите на крал Луи X. Ордонансът от 1413 г., влязъл в историята
под названието Кабошенски, съдържа информация за икономичес­
кия живот, обществените отношения, за състоянието на занаятчии­
те и търговците в Париж и цяла Франция от средата на XIV до на­
чалото на XV в. В съдебните регистри, в ордонансите за реформите
в управлението на щатите на гр. Тур също така се откриват изненад­
ващи факти за функциите на съдебния трибунал. Решенията на крал­
ския съд, отразени в протоколите на съда, в регистрите, изясняват
много неизвестни страни от ежедневието на гражданството, от не­
говия материален и духовен живот. Състоянието на морската тър­
говия било отразено в кодекса по морско право „Орлеански свитъ­
ци“, подготвен към 1266 г. на остров Орлеан.
Аналите и хрониките, водени в абатствата и църквите, житията
на светците, биографиите на архиепископи, епископи и абати показ­
ват начина на живот във Франция, не само на духовенството, но и
на гражданите. Това се отнася особено за аналите на гр. Реймс, респек­
тивно за архиепископския център, където се пресичало стопанското,
политическото, духовното и културното битие на френската общ­
ност. В тази насока цяла съкровищница от факти могат да се открият в
преписката на Реймския архиепископ Херберт, в документацията на
архиепископ Адалберон. Хрониката на монаха от абатство Фльори,
Хуго, от началото на XII в. е залегнала в основата на прочутото
„Съкратено изложение на делата на френските крале“. То предлага
огромен брой факти за лица и събития.
Изворовата база за френското кралство е оповестена в редица
авторитетни издания, позволяващи да бъде използвана и пусната в

* Coutume, фр. — нрави, обичаи.

403
научна употреба. Част от изворите са намерили място в германска­
та поредица „Монумента германиа хисторика“. Друга част са фик­
сирани в „Библиография на основните френски картуларии и рела-
ции в историята на Франция“, отпечатана през 1907 г. в Париж. Най-
ценните извори се появяват в отделни издания, снабдени с обширни
коментари. Това улеснява тяхното ползване.
Капетинги8. Както родоначалникът на династията, Хуго Капет, така
и неговите приемници, Роберт II (996—1031), Анри I (1031—1060),
Филип I (1060—1108), не могли да се наложат като върховни власте­
лини на Франция, не всявали респект и уважение в средите на ари­
стокрацията. Това се вижда най-добре от репликите, които си раз­
менили крал Хуго Капет и графът на Париж, Алдеберт. При един
разгорещен диалог излезлият от нервите си монарх задал многозна­
чителния въпрос: „Тебе кой те постави да бъдеш граф?“ Отговорът,
който последвал, не търпял възражения: „Ами тебе кой те сложи да
бъдеш крал!“
Репликите, разменени в афектирано състояние, показват най-
малкото, че в началния период на своето управление венценосците
на новата фамилия намирали недостатъчна опора в аристокрация­
та, отделни представители на която превъзхождали официалните
владетели. Хуго Капет, който управлявал едва 9 години, не поста­
вял короната върху главата си и не натрапвал званието си. Кралете,
които наследявали престола, като върховни сеньори се намирали в
парадоксално положение: притежавали по-дребни имения от свои­
те богати васали. Упражнявали върховната власт, но изпитвали
страх, ако напуснели своите замъци. Главното, ако не и единствено­
то превъзходство на краля, което го разграничавало от сеньорите,
било неговото кралско звание. Нищо или почти нищо друго.
Наследствените князе, които възглавявали областите във френ­
ското кралство, превърнали своите владения в малки независими
държави. Титулували се дук или граф „по Божия милост“. Провеж­
дали самостоятелна политика, обявявали война или сключвали
мир, секли монети. Многото държавици във Франция зависели от
броя на наследниците, сключените бракове или бойните успехи,
постигнати от сеньорите им.
Постепенно към края на XII и началото на XIII в. кралската
власт укрепнала. Владетелският домен Ил дьо Франс разширил свои­

8 L u с h a i r е, A. Histoire des institutions monarchiques de la France sous les premiers

Capetiens. V. 1—2. Paris, 1891; F a w t i e r, R. Les Capetiens et la France. Paris, 1942;
C a l m e t t e , ! Les rois de France. Paris, 1943.

404
 те граници. Видимото начало на възхода на кралската институция
поставил Луи VI Тлъсти (1108—1137), синът на крал Филип I. Про­
дължавайки традицията на баща си, който подел борбата за прео­
доляване на съществуващата анархия, той ликвидирал своеволията
на дребните сеньори, разрушил замъците им и развил енергична дей­
ност за укрепване на държавния апарат. В усилията си да сломи опи­
тите за децентрализация кралят намерил опора в Църквата и градове­
те след брака на сина му, бъдещия Луи VII, с графинята на Аквитания,
Елеонора. Под формата на зестра били присъединени към кралския
домен обширните територии между р. Лоара и Пиренеите.
Като дарявал прелатите на Църквата с различни права и приви­
легии, крал Луи VI ги привлякъл още по-тясно в борбата за укреп­
ване единството на Франция. Подкрепян от градовете, той продъл­
жавал да разрушава замъците на непокорните васали и установявал
органи на властта — гарнизони. Неоценима помощ му оказвал аба­
тът на големия манастир „Сен Дени“ Сугерий, който изпълнявал
функциите на канцлер. Той му написал хвалебствена биография
„Животът на Луи Велики“, съдържаща несрещани в други извори
свидетелства за епохата.
Централистична политика провеждал и крал Луи VII (1137—1180).
Застанал начело на Втория кръстоносен поход (1147—1149), той пове­
рил властта на регента, абат Сугерий, който бранел интересите на
кралския двор. След като се завърнал от похода, Луи се развел със
съпругата си Елеонора Аквитанска, която през 1154 г. се омъжила за
Хенри Плантадженет, заел кралския престол в Англия. В резултат от
брачната промяна Аквитания била присъединена към Англия. Започ­
нала борба между Капетинги и Плантадженети. Френският кралски
двор не могъл да се примири с понесените териториални загуби и
водил продължителни кръвопролитни войни за тяхното връщане.
Воювайки с Плантадженетите, значителни успехи постигнал крал
Филип II Опост (1180—1223), подпомаган от средните и дребните маг­
нати, от Църквата, от градовете, които дарявал с права и привилегии.
Много голям напредък постигнал той в борбата за ликвидиране съп­
ротивата на феодалите. Побеждавайки английските войски на крал
Джон Безземни, той успял да присъедини към Франция Нормандия,
Мен, Турен, Анжу и основните територии на Поату. Договорът,
сключен с английския крал през 1206 г., го задължавал да се откаже
от правото да владее френските земи северно от р. Лоара. В сраже­
нията при Ларош о-Моан и Бовине през 1214 г. крал Филип II Опост
разгромил отново английските войски, а германският император
Ото IV, който воювал на страната на англичаните, едва успял да се
спаси. Завоеванията на френската армия били укрепени.

405
Албигойски войни. Така били наречени войните, които водила фео­
далната аристокрация срещу населението на Лангедок с център гр.
Алби, изповядващо учението на катари и валденци. Недоволството
на селските бедняци и градските занаятчии намерило израз под
формата на борба против Католическата църква.
Наред с бедняците от селата и градовете към еретиците се при­
съединили и представители на аристокрацията, рицари, които обя­
вявали земния свят за дело на дявола. Те отричали учението на Цър­
квата и призовавали да бъде отнето имуществото на духовенството
и абатствата. Еретик бил и графът на Тулуза Раймон.
Напразни били опитите на Църквата да задуши еретическото
движение, което взимало все по-масови размери. Изплашена от ак­
тивността на албигойците, Римската курия взела незабавни мерки.
Папа Инокентий III (1198—1216) организирал кръстоносен поход за
смазване на ереста. През 1209 г. папски легат възглавил армията
начело със Симон дьо Монфор, която нахлула в Лангедок. Обхвана­
ти от яростен фанатизъм, рицарите разрушавали южните градове
на Франция и избивали безмилостно населението. Във войната се
намесил и крал Филип II Огюст, който присъединил към Франция
редица градове, разположени по бреговете на Средиземно море.
Когато войните приключили, градовете в Лангедок, пострадали от
кръстоносците, постепенно се възстановили.
При крал Луи VIII (1123—1226), който бил женен за внучката на
краля на Англия Хенри II Плантадженет, били направени опити за
присвояване на английската корона. Поканен от бароните, които
вдигнали бунт срещу крал Джон Безземни през 1216 г., крал Луи VIII
хранел сериозни надежди да заеме престола на Британския остров.
През април 1217 г. той претърпял поражение при Дувър, но извою­
вал от англичаните Поату, Лимузен, Перигор. За да привлече на
своя страна градовете, ги дарявал с различни права и привилегии.
Следващият владетел, крал Луи IX (1226—1270), провел редица
реформи, с които целял да ограничи феодалната анархия и да укре­
пи централната власт. Той забранил воденето на частни войни и се
разпоредил възникващите конфликти да бъдат уреждани чрез крал­
ски съд. Била изградена кралска курия, централен орган на управ­
лението. Специална Счетоводна палата уреждала паричните въпро­
си. Кралските доходи нараснали. Въведена била единна монетна
система. Законите, издавани от краля, били задължителни за насе­
лението на цяла Франция. Над администрацията в провинциите бил
установен строг контрол. Крал Луи IX починал от чума. През 1297 г.
Католическата църква го канонизирала за светец.

406
 Нов етап в утвърждаване на френската централизирана държава
отбелязал крал Филип IV Красиви (1268—1314). През 1284 г. той
сключил брак с кралицата на Навара и присъединил кралството на
своята съпруга към Франция. Включил в кралския домен Шампан,
Ангулем, Лион, крал Филип IV завладял Фландрия, но неотклонна­
та съпротива на населението го принудила да отстъпи. През 1302 г.
французите претърпели страхотно поражение. В т. нар. „Брюгско
утринно богослужение“ гражданите на Брюге изклали към 3000
френски войници. Разгромена била и,новата кралска армия, изпра­
тена да проведе наказателна акция в града. Френската корона се
отказала от плановете си да покори Фландрия.
Крал Филип IV укрепил още повече феодалната власт във Фран­
ция. От 1302 г. насетне той започнал да свиква Генералните щати
като орган на държавната власт, съсловно събрание, парламент.
Посредством тях кралят се стремял да си осигури подкрепата на
феодалната общественост при провеждането на своята вътрешна и
външна политика. В Генералните щати заседавали представители
на висшето духовенство, светската аристокрация и патрициата. По­
ради установените традиции трите съсловия — висшето духовенст­
во, аристокрацията и патриациатът —образували отделни камари и
заседавали самостоятелно.
При управлението на крал Филип IV Красиви започнал Авиньон-
ският период в историята на Църквата. Проведен бил процес срещу
Ордена на тамплиерите (1307—1312), а огромното му имущество —
конфискувано. След смъртта на владетеля управлявали последова­
телно тримата му синове: Луи X (1314—1316), Филип V (1316—1322)
и Шарл IV (1322—1328). Смъртта на крал Шарл IV през 1328 г. пос­
тавила край на династията на Капетингите.
В резултат от тяхното управление възникнала и се наложила със­
ловната монархия. Създали се предпоставки за политическо обеди­
няване на страната. Разширили се търговските връзки между облас­
тите. Нараснала ролята на панаирите в Шампан, Париж, Руан. Етни­
ческата и езиковата консолидация на населението навлязла в нов
етап. Победата над Папския престол и преместването на седалище­
то на Католическата църква в Авиньон укрепило международното
положение на Франция.
След прекъсване управлението на Капетингите властта преми­
нала в ръцете на династията Валоа (1328—1589), която била разкло­
нение на рода на старата монархическа фамилия. Крал Филип VI
(1328—1350), първият венценосец на новите властелини, поставил
началото на едно от най-трагичните събития в историята на Европа

407
— Стогодишната война (1337—1453) между Франция и Англия. Той
предприел през 1349 г. настъпателни операции и сложил ръка на
провинция Дофине.

Държавно устройство и управление9. Формирането на френската

държавна система не било еднократен акт, а продължителен процес
на развитие, съзряване и усъвършенстване. Крайната разпокъса-
ност, която се запазила дори до началото на XII в. затруднявала
укрепването на кралската власт, нейното управление имало до из­
вестна степен номинален характер. Причината за това се кореняла в
запазването на натуралното стопанство, което поради, общо взето,
затворения си характер било в основата на политическата изолация
на отделните области. Изпадането на селяните общинници в раз­
личните форми на зависимост водело до подкопаването властта на
краля, който намирал в тяхно лице известна обществена опора. Ма­
кар монарсите на управляващата династия да мотивирали своите
владетелски права върху принципа на наследството на короната,
"сеньори протягали ръце към престола. Имунитетните права, завою­
вани от едрите магнати, подхранвали апетитите към трона. Единст­
вото на страната било подкопавано и от етническата разпокъса-
ност, отсъствието на общ език, разпространяването на диалекти,
които разделяли населението.
Както в останалите страни на Европа, така и във Франция кра­
лят бил върховен собственик на земята в държавата. Поради обсто­
ятелството, че доменът на Капетингите в периода на първите пред­
ставители на династията бил значително по-малък от именията на
сеньорите, възможностите на краля били сравнително ограничени.
Сеньорите на Фландрия, Бретан, Нормандия, Анже, Аквитания,
Шампан, Бургундия и др. били значително по-богати от върховния
владетел. Едва при крал Луи VI (1108—1137) децентралистичните
тенденции на сеньорите били до известна степен ограничени и крал­
ският домен се разширил чрез присъединяването на Мен, Анжу,
Турен, Нормандия, Поату, Аквитания. Това обстоятелство проме­
нило коренно съотношението на силите. Вследствие завоеванията
на крал Филип II Огюст, който отвоювал от Англия владенията на
крал Джон Безземни (1199—1216) във Франция, по-специално доме­
ните в Нормандия и Анже, икономическата мощ на монарха се уве­
личила още повече. Специалистите изчисляват, че доменът на кра­

5 L о t, F., R. F a w t i е r. Histoire des institutions frangaises au moyen age. T. 1—3. Paris,

1957-1962.

408
ля нараснал четири пъти. Владенията му заели голяма част от
Франция при крал Филип IV Красиви (1285—1314), който след же­
нитба получил в зестра графство Шампан. Провеждайки политика
на разширяване границите на страната, този владетел присъединил
през периода 1308—1309 г. графство Ангулем, Марш и земите по
протежението на двете реки Дордона и Гарона, прочути с плодоро­
дието си.
Органите на държавната власт били оформени върху принципа
на васалитета. В началото, когато кралят бил избиран, при интро-
низирането му взимали участие неговите васали и ръководителите
на Църквата: архиепископи, епископи и абати. След като кралската
власт придобила наследствен характер, положението се променило.
За престолонаследник бил избиран първородният син на краля.
Майоратната система се наложила като официална.
Върховен орган на управлението, ръководен от владетеля, бил
Кралският съвет, състоящ се от неговите васали, а така също и от
прелатите на Църквата. Председателстван от самия крал, съветът
бил свикван периодично, за да решава предстоящи, най-важни зада­
чи на управлението на държавата. В процеса на укрепването на цен­
тралната власт и на ликвидирането на политическата раздробеност
се утвърдила съсловно-представителната монархия. Силната власт
на краля формирала нов орган на управлението — Генералните
щати, които изпълнявали съвещателни функции. Това обстоятелст­
во дало тласък за изграждането на единен пазар, а чрез него и за по­
нататъшното развитие на Франция.
Постепенно възникнали и се утвърдили централните органи на
държавното управление в лицето на Държавния съвет, Сметната
палата, Парламента. Държавният съвет упражнявал общо ръковод­
ство и контрол в управлението на кралството. Сметната палата се
занимавала с финансите, а Парламентът — със съдебните дела. В
управлението ръководно участие взимали канцлерът, конетабълът,
камерарият, палатинът. Канцлерът уреждал непосредствените въп­
роси на управлението, конетабълът в началото командвал рицар­
ското опълчение, а по-късно — армията в кралството. Камерарият
ръководел разпределението на хазната, а палатинът бил съветник
на краля със специално предназначение.
Около средата на XIII в. било изградено местното администра­
тивно устройство на кралството. Областите се наричали превотажи,
окръзите —байажи, а големите имения — сенешалства. Превотажи-
те били управлявани от т. нар. прево, байажите — от байли, а сене-
шалствата —от сенешали. Байажи били Санлис, Вермандуа, Амиен,
Санс, Орлеан, Бурже, Макон, Тур. Град Париж, столицата на Фран­

409
ция, бил издигнат в превотаж с право на байаж. Нормандия се със­
тояла от 5 байажа, а юясните територии включвали 9 сенешалства.
В края на XV в. броят на байажите достигнал 42.
Съдебните органи функционирали в структурата на администра­
тивните звена. Кралската курия упражнявала контрол върху съдеб­
ната система. Административното управление на съда се осъщест­
вявало от министериалите, а също така и от превото. Местната цър­
ква също така притежавала определени правомощия в съдебната
област. Армията била изградена върху началата на васалитета. Тя
била основна опора на кралската власт.

Конфликти с Папския престол. Крал Филип IV засегнал интересите

на Католическата църква, започнал да облага духовенството с данъци,
с което предизвикал силното недоволство на папа Бонифаций VIII.
Папата обнародвал специална була, с нея забранил на краля да об­
лага Църквата с данъци и го заплашил с отлъчване, а духовенство­
то задължил да не дава налози без негово разрешение. Като забра­
нил износа на злато, сребро и скъпоценни камъни от Франция, кра­
лят засегнал още повече финансите на курията. Конфликтът между
светската и духовната власт се задълбочил и взел още по-остри раз­
мери.
Претенциите на папата за превъзходство на духовната власт над
светската не могли да бъдат реализирани. През 1302 г. крал Филип IV
свикал Генералните щати, които го подкрепили, обаче представите­
лите на Църквата, заемайки колеблива позиция спрямо претенции­
те на папа Бонифаций, фактически не оказали подкрепа на Папския
престол. Легатът на папата, който пристигнал във Франция, за да
обяви отлъчването на френския крал от Църквата, бил арестуван.
Крал Филип IV изпратил група въоръжени войници при папата в
градчето Анани и го подложили на оскърбителен разпит. Унизен,
със смазано достойнство, Бонифаций VIII неочаквано починал.
Ликвидирал по такъв начин непокорния римски самодържец,
френският крал подчинил Папския престол и преместил седалище­
то на папството от Рим във френския град Авиньон. За папа бил из­
бран архиепископът на Бордо, Бертран дьо Го, управлявал под име­
то Климент V (1305—1314). Поставено било началото на т. нар.
„Авиньонско пленничество“ на папите, продължило от 1309 до 1377 г.,
когато настъпил известният „Велик разкол“ в историята на Католи­
ческата църква (продължил от 1378 до 1417 г.). През времето, кога­
то папите пребивавали в Авиньон, ръководният център на Католи­
ческата църква изпаднал в зависимост от френската политика.

410
 Галиканска църква. Конфликтите между френската корона и Пап­
ската курия довели до обособяването на Галиканската църква. Фак­
тически тя се зародила на базата на галиканското движение през
XIII в., обхванало част от теолозите в Парижкия университет, които
се включили в конфликта между папството и краля на Франция и
обосновали теорията за независимостта на светската власт от ду­
ховната. Специални искания отправили те за ограничаване папоце-
заристичните претенции на Католическата църква. Основните плат­
формени искания на теолозите били оформени в известната Праг-
матическа санкция от 1269 г.
Голяма роля в борбата за извоюване независимостта от Църква­
та във Франция изиграл крал Луи IX (1226—1270). Победата на крал
Филип IV Красиви (1285—1314) над папа Бонифаций VIII подкопа­
ла влиянието на Рим върху Франция. В нов етап навлязло галикан­
ското движение през XV в., когато крал Шарл VII (1422—1461) из­
дал през 1438 г. Прагматическа санкция, с която провъзгласил неза­
висимостта на Галиканската църква от Папския престол, подчиня­
вайки я на короната. По силата на споменатата санкция, оповестена
в гр. Бурже, решенията на църковния събор били обявени за по-важ­
ни от волята на папата. Кралят на Франция възстановявал старите
си права чрез инвеститурата при назначаването на висшите духовни
лица, което било подсъдно. Служителите на Църквата трябвало да
се представят за санкциониране пред служителите на Парижкия
парламент.
През 1516 г. бил сключен между краля на Франция Франсоа I и
римския папа Лъв X Болонският конкордат. Конкордатът възстано­
вявал някои права на папството, но запазвал привилегията на краля
да назначава духовните лица на съответните длъжности. През 1682 г.
крал Луи XIV (1643—1715) провел събор на френското духовенство
за уреждане положението на Църквата. Съборът по предложение на
кардинал Босюе (1627—1704) приел „Декларация на галиканското
духовенство“. Декларацията включвала четири основни положения,
узаконяващи върховенството на краля при решаване делата на Цър­
квата и духовенството. Първата точка обявявала независимостта на
владетеля от духовните власти във всички дела на държавата; вто­
рата прогласявала ограничаване правата на папата при решаване
въпросите на църковния живот и издигала за решаващ авторитет
постановленията на църковния събор. Третата точка гласяла, че
властта на папата се подчинявала на законите и обичаите на крал­
ство Франция и неговата Църква. Най-сетне, четвъртият тезис гла­
сял, че решенията на папата по въпросите на вярата, непотвърдени
от Църквата, от събора, нямат непогрешим характер. Папата се ли­

4 11
шавал от възможността да обявява кралете за свалени и да се меси
в делата на гражданската власт. Решенията му могли да бъдат ва­
лидни, ако не влизат в противоречие с каноните и обичаите на крал­
ството. Така Галиканската църква придобила независимост.
Напразно Римският папски двор се опитвал да запази своите по­
зиции във Франция и да предотврати откъсването на Църквата от
Рим. Не помогнали анатемите, нито заплахите с отлъчване. За ук­
репване на линията на галиканството спомогнало решението на
църковния събор в Базел от 1431 г., който ограничил правомощията
на папата и провъзгласил примата на църковните събори, свобода­
та на избор. Кралската власт подчинила Галиканската църква и на­
ложила своето господство в нейния вътрешен живот.
Икономическо развитие. В тясна връзка с развитието и укрепване­
то на обществените отношения във Франция, на кралската институ­
ция, на градовете, се намирало усъвършенстването на двата основ­
ни отрасъла на стопанството: аграрния и промишления. Те си влия­
ели взаимно: градовете въздействали върху техниката и технологи­
ята на аграрния живот, а селата снабдявали градовете със суровини.
Социално-икономическото развитие на Франция по това време
протичало с нееднакви темпове, обусловени от своеобразията в от­
делните райони на страната. Ако в северните територии феодални­
ят начин на производство се налагал сравнително по-бързо, то в
южните процесите протичали, общо взето, по-бавно и новите об­
ществени отношения не можели да получат завършен характер.
Това спомогнало за запазването на традиционните различия: в
Южна Франция продължавали да говорят на провансалски език, а в
Северна — на севернофренски.
Аграрни отношения10. Франция навлязла във втория основен пери­
од на епохата — развития феодализъм, с оформени обществени от­
ношения. Производителните сили в селското стопанство и промиш­
леността били в подем.
В селското стопанство се практикувала триполната система.
Железният плуг постепенно измествал дървеното рало. Запустели­
те през време на арабското нашествие земи в Южна Франция през
VIII—IX в. били усвоени и включени в обработваемия фонд. Изси­

10 В 1 о с h, М. Les caracteres originaux de L’histoire rural fraru;aise. Oslo—Paris, 1931; D

u b y, G. L’economie rurale et la vie des campagnes dans LO ccident medieval. Paris,
1962.
 чали се гори, разработвали се целини. В тясна връзка с колонизация­
та на земите започнало усилено строителство на замъци. По хълмо­
вете и на местата на пресушените блата земевладелците издигнали
множество крепости. В областите на Северна Франция колонизаци­
ята придобила масов характер в края на X в., но продължила и през
следващите столетия. Като се започне от средата на X в. и се стигне
до XIII в., площите на обработваемите земи нараснали с около 15%.
В началото обект на присвояване били целините и изоставените
земи, а след това горите, блатата, крайбрежията на океана и на ре­
ките. Водеща роля при разчистването, достигнало най-висока точка
през втората половина на XII в., играели селските общини. В за-
грабването се включвали и селяните, но по-голяма част от земите
били присвоени от сеньорите и от абатствата, които се превърнали
в едри поземлени собственици.
Въведени били нови, подобрени сортове зърнени култури, което
спомогнало за увеличаване на добивите. Разраснало се потреблени­
ето на пшеница, ръж, ечемик, овес. Подобрило се отглеждането на
фий, грах, коноп.
Важен отрасъл в селското стопанство станало лозарството.
Като традиционни лозарски центрове се оформили Бордо, Ланге-
док, Бургундия, Анжу, Сентонж, Прованс и др. Усъвършенствало се
приготвянето на виното, изнасяно в Англия и в редица други стра­
ни. Подобрило се и градинарството, започнало отглеждането на по­
добри и по-разнообразни зеленчуци.
Много важни промени настъпили и в животновъдството. Увели­
чил се броят на конете, кравите, свинете и овцете. Подобрили се
техните породи. В земите на Лангедок пасели многобройни стада,
отглеждани за мляко, вълна и месо.
Оформило се едрото феодално земевладение, сеньорията, ком­
плексът феодална поземлена собственост и свързаното с нея гос­
подство на собственика над селянина. В зависимост от установена­
та система на производство се обособили три относително самос­
тоятелни типа сеньории. Единият вид, обявяван за класически, бил
свързан с градското стопанство. Сеньорията от този род била срав­
нително обширна по размери и включвала нивите на земевладеле­
ца, обработвани от селянин, държател на земя, под формата на
аренда. Най-широко разпространение имала тя в Централна Фран­
ция и в земите северно от Париж. Вторият вид сеньория се характе­
ризирала с малки по размери стопанства, изградени на основата на
натуралната система, макар да била практикувана и паричната рен­
та. Що се отнася до сеньорията от третия тип, при нея доминирала

413
политическата, административната форма на управление, поземле­
ната зависимост била сравнително ограничена. Разпространена
била главно в Южна Франция.
В процеса на икономическите промени във френското общество
земевладелците изоставили отработната рента като по-неизгодна и
започнали да практикуват натуралната и паричната. Самите селяни
произвеждали повече продукция от своите малки парцели земя, от-
колкото от земите на господарите. Поради това феодалите започна­
ли да раздават своите земи на селяните за обработване срещу опре­
делена аренда. През XII—XIII в. ангарийният труд бил изоставен и
заменен с други форми на зависимост — натурални, парични и др.
Това било свързано не само с установяването на по-развити общест­
вени отношения, но и с увеличаване на експлоатацията, с нараства­
не на данъците.
Развитие на градовете'1. През X—XI в. в резултат от по-нататъшно­
то развитие на производителните сили, обусловили отделянето на
занаятите от селското стопанство, във Франция възникнали градо­
вете. Една част от тях разцъфтели върху основата на стари римски
средища — Париж, Бордо, Тулуза, Лион, Марсилия, Нарбон, Ним,
Поатие, Руан, Орлеан, Реймс и др. Друга част били нови градски
центрове. И в двата случая те станали средища на занаятчийска и
търговска дейност.
Занаятите във Франция се развивали динамично. В края на XIII в. в
Париж вече се практикували около 300 различни занаяти, в Амиен
също около 300, в Абевил — 64, в Сен Кантен —56. В другите градо­
ве броят им варирал от 70 до 80. Важна роля в икономическия жи­
вот започнали да играят мелничарите, хлебарите, строителите, са-
рачите, златарите, кожарите, коларите, металиците, книговезци-
те, дърводелците, текстилците и др.
Във Франция цеховата организация била изградена върху срав­
нително по-свободни начала, отколкото в Германия. Ако се съди по
данните, съдържащи се в „Книга на занаятите“ от Етиен Боало, съ­
ставена през 1268 г., по това време функционирали към 120 занаят­
чийски корпорации, включващи около 5500 цехови майстори. При­
ведените данни свидетелстват за сравнително голяма диференциа­
ция в профилирането на занаятите.1

11 D ο 11 i η g е r, Ph., Ph. W o l f f . Bibligraphe d’histoire des villes de France. Paris, 1967;

Cambridge Economic History o f Europe. T. 2—3. Cambridge, 1952—1963.

414
 Неразделно свързана с развитието на занаятчийството била и
търговската дейност. В „Книга на талията“ става дума за търговци
на платове, на вино, споменават се и аптекари. През XII в. в Париж
функционирала Ханза на речните търговци, а в началото на XIII в.
търговците от Париж и Руан, които провеждали своите търговски
операции по р. Сена, се обединили в общ съюз, включил впоследст­
вие и търговци от Бургундия. Аналогични дружества възникнали и
в другите предели на френското кралство.
Нараснало значението на външната търговия. Установени били
връзки с Леванта. Френските търговци изнасяли пшеница, вино,
вълна и др. Вината от Шампан и Бургундия намирали добър прием
в Англия, Фландрия, а също така и в страните на Северна Европа и
Близкия изток.
Оживили се панаирите, привличащи търговци от близки и далеч­
ни страни. В средата на XIII в. се наложили панаирите в Шампан и
по-специално в Труа, Бри, Бар, Лан и др., където пристигали тър­
говци от италианските градове и Фландрия. Френски търговци про­
давали платна, кожи, зърнени храни, добитък, вина и пр., италиан­
ски — източни стоки, предмети на лукса, фландърски — вълнени
платове, а немски — метални изделия, вино, кожи и др.
В резултат от развитието на занаятите и търговията разцъфтели
стоково-паричните отношения. Това довело до т. нар. комутация,
изразяваща се в замяната на натуралната рента с парична. Селяни­
те снабдявали гражданите с хранителни продукти, а занаятчиите —
с различни суровини, за което получавали пари. Сеньорите, водещи
разточителен начин на живот, се нуждаели от повече средства, по­
ради което принуждавали зависимите селяни да плащат данъците в
пари.
В развитието на градовете се забелязват някои своеобразия. Гра­
довете в Южна Франция —Тулуза, Бордо, Монпелие, Нарбон, Ним,
Марсилия и др., запазили определени римски муниципални тради­
ции и извоювали самостоятелно управление било по пътя на въоръ­
жената борба, било чрез паричен откуп от сеньорите. Те се включи­
ли в транзитната търговия с Леванта и дали тласък на развитието
на сукненото производство и оживен обмен с други стоки. Градове­
те в Северна Франция — Арас, Бове, Амиен, Ноайон, Лан, Реймс и
др., също водили упорити борби срещу пречките, които забавяли
тяхното икономическо развитие.
Както южните, така и северните градове повели борба срещу
сеньорите за самоуправление и свобода. Въстанията им започнали
в края на XII и началото на XIII в., но завършвали с различен ре­
зултат. Гражданите на Камбре, Сен Кантен, Арас, Амиен, Сен Рике,

415
Корби, Ноайон, Соасон, Лан, Бове, Санлис, Реймс и др. успели да
извоюват победа над управниците. Правата, за които се борели,
били отразени в специални „харти на свободите“, дадени от сеньо­
рите и утвърдени от краля.

Стогодишната война в историографията. Най-голямото събитие

през този период не само в историята на Франция, но и в Европа —
Стогодишната война (1337—1453), както може и да се очаква, отдав­
на занимава изследователите на Средновековната епоха. Изучават я
не само историците във Франция и Англия, което е напълно естест­
вено и разбираемо, но и в останалите страни в Европа, а също и в
САЩ. В издадения през 1963 г. в Париж труд на Ж. Ерс „Западът
през XIV и XV в.“ е обобщена цялата литература по тази тематика,
която обаче непрестанно нараства.
Големи са заслугите на френската и английската медиевистични
школи по издирването, обработването и оповестяването на извори­
те за войната. Много ценни сведения съдържа „Английска история“
на Томас Уолсингъм, претворил събитията от периода 1377—1422 г.
Друг английски съвременник на събитията, Дж. Капгрев (1393—
1464), пише „Английска хроника“, съдържаща много важни факти.
Произведението на френския хронист и поет Жан Фроасар (ок. 1337 —
след 1404 г.) описва събитията в „Хроники на Франция, Англия, Шот­
ландия, Испания, Бретан, Гаскония, Фландрия и съседните страни“. В
повествованието обаче са допуснати много грешки, пристрастни оцен­
ки, субективизъм. Затова И. Хьойзингха подлага на критика неговия
опростенчески подход към събитиаята, изпадането му в баналности.
Издаван е продължителят на Ж. Фроасар, Ангеран дьо Монст-
рел (ок. 1390—1453), който описал събитията до 1444 г. В своята
хроника Дьо Монстрел рисува подробно битки, турнири, различни
празници. Това поражда недоволство у неговите критици, които не
одобряват витиеватия му език, риторичните отклонения. Макар да
използвал някои материали от други автори, Жорж Шателен, пред­
ставител на бургундската школа, съобщава някои интересни факти
за периода до 1475 г. Френският хронист Томас Базен (1412—1491)
подготвил в два тома „История на Шарл VII“, издадена в Париж
през 1944 г., а Гийом Кузикно (ок. 1400—1484) обобщил серия ан­
глийски хроники. Събрани, те били издадени в Париж (1859 г.).
Интерес поражда „Хроника на първите четирима Валоа“ от ано­
нимен автор. Тя съдържа ценни сведения и е пропита с френско пат­
риотично чувство. Робер Блондел и Жак дьо Бувер съставили хро­
ники, в които проследили събитията при управлението на крал
Шарл VII.

416
 Както признават изследователите, изворите, с които разполага
сега историческата наука, са ценни, но недостатъчни за написване­
то на цялостна история на конфликта между Франция и Англия.
Всеобщо е убеждението, че са необходими допълнителни материа­
ли. Многотомното издание на дипломатически документи за Стого­
дишната война на Т. Раймер до известна степен запълва някои праз­
ноти в документацията. Такъв характер има и публикацията на Е.
Косно „Велики договори на Стогодишната война“, издадена в Па­
риж през 1889 г.
Материалите, които се съдържат в публикуваните документи,
позволяват на историците да изяснят много нови аспекти на война­
та. Впрочем вече могат да се считат за установени редица подроб­
ности от предпоставките, започването, характера и хода на войната.
Хвърлена е светлина върху противоречията между Франция и Анг­
лия, произтичащи от териториалните им интереси. Изучени са мо­
тивите за противоборството — сблъсъкът за Аквитания. Показани
са претенциите на английската корона. Подробно са проследени по­
литическите ходове ка английския крал Едуард III (1327—1377), от
една страна, и на крал Филип VI (1328—1350), владетелят на Фран­
ция, от друга.
Различията между френските и английските историци при ин­
терпретирането на събитията са естествени и неизбежни. При оцен­
ката на военния конфликт двете исторически школи достигат обаче
до редица общи изводи и заключения. Между медиевистите на
Франция и Англия не съществува спор относно сериозния между­
държавен характер на конфликта. При разглеждането на събитията
доминира правният подход, прилаган и при анализа на гасконския
проблем. В тази насока сериозни приноси в научната литература
внасят френски (М. Депре, А. Ковил, П. Камбер, Е. Перуар) и ан­
глийски (Т. Таут, Д. Макин, М. Постан, А. Стил) изследователи. Ха­
рактерна особеност на авторовата трактовка е позитивистичният
поглед при проследяването на събитията и влиянието на историко-
икономическата или юридическата принадлежност. Всички тези
учени разработват генезиса на военния конфликт, корените на вой­
ната, социалното й съдържание, етапите и последиците.
Разбира се, в отделните изследвания могат да бъдат открити
конкретни виждания, които противопоставят или нюансират пози­
циите на авторите. Така например английският историк Дж. Пату-
рел, следвайки друг свой сънародник, Д. Теплемен, поддържа, че
претенциите на английския крал за трона на Франция били напълно
справедливи. В своя монография френският медиевист К. Фаулер
намира, че за Англия войната имала отбранителен характер и прие­

27 История на Средновековния свят 417

ма, че била резултат от съперничество между двата владетелски
дома. Самото заглавие на монографията му е показателно: „Векът
на Плантадженети и Валуа (борба за преобладаване)“.
В най-новите изследвания във френската научна литература (П.
Камбер, Р. Бутрюш, А. Леже, Ж. Фуркен) се отстояват позициите на
френската историография, противопоставени на английската офи­
циална линия за законните основания на Плантадженетите. Това
разбиране с различна мотивация се отстоява в изследванията на Ж.
М. Сойе, Ж. Бордонова, Ж. Фаве, Е. Бурасен.
Макар да не могат да бъдат посочени специални монографични
трудове.за Стогодишната война, в руската историография са прока­
рани редица интересни виждания. Според А. Д. Люблинска кон­
фликтът между Англия и Франция бил предизвикан от експанзиони-
стичните стремежи на френската феодална държава. Авторката, из-
следователка от европейска величина, обръща сериозно внимание
върху факторите и предпоставките за войната и разкрива добросъ­
вестно характера на конфликта. О. Л. Вайнщейн се спира върху от­
ражението на войната в международните отношения. В своята мо­
нография за възникването на Генералните щати във Франция Н. А.
Хачатурян разглежда вътрешното състояние на Франция и акценти­
ра върху експанзионистичните стремежи на френските феодали. На
огромния патриотичен подем, обхванал Франция, обръща поглед Н.
Н. Мелик-Гайказова в труда си „Французские хронистм XIV в. как
историки своего времени“, М., 1970. В руската историография се
засягат материалните предпоставки за войната, стадиалните изме­
нения в живота на Европа и на феодалните отношения.
В заключение на краткия историографски преглед, който беше
направен, може да се каже, че проведените научни изследвания
представляват сериозно постижение в изучаването на проблема.
Приведени са в известност документалните свидетелства. Лансира­
ни са редица концепции, които се нуждаят от солиден научен ана­
лиз. Между френските и английските историци различията са про­
сто непреодолими. При това положение новите проучвания, които
неизбежно ще се появят, ще разкрият обективно съдържанието и
резултатите от войната.
Избухване на Стогодишната война (1337—1453)12. Бушувала с из­
вестни прекъсвания 116 години, войната била породена от проти­

12 Р е r г о у, Е. La guerre de Cent Ans. Paris, 1945; B u r n e, A. N. The Grecy War: a

Military History of the Hundred Years’War from 1337 to the Peace of Bretigny 1360.
Oxford, 1955.

418
воречията между Англия и Франция. Франция се стремяла да из­
тласка англичаните от Аквитания и да я включи в своите владения,
докато Англия искала да завладее Нормандия, Мен и Анжу. Ябълка
на раздора била и Фландрия, привличаща интересите и на двете
страни. Династическите разпри между английската и френската ко­
рона подсилвали вече изострените конфликти, които можели да бъ­
дат решени само чрез война.
След избирането на Филип VI Валуа (1328—1350) за крал на
Франция претенции за френския престол предявил английският
крал Едуард III (1312—1377), внук на Филип IV Красиви. Смъртта
на тримата синове на Филип IV откривала пътя към престола на
Едуард III, който бил единствен законен наследник. Ръководени от
стремежа да запазят независимостта на своята страна, френските
аристократи побързали да нарушат клаузите на средновековното
право и да изберат за крал Филип VI Валуа. При това положение
войната станала неизбежна.
Застанал начело на английската армия, през 1337 г. крал Едуард III
навлязъл в пределите на Франция. Сравнително бързоподвижните
английски стрелци и рицари нанесли редица поражения на френски­
те войници, които били свързани с традициите на феодалното воен­
но изкуство — провеждали своите акции недостатъчно организира­
но, не съгласували действията си, воювали на отделни групи и пр.
Затова французите търпели поражение след поражение: през 1340 г.
при Слайс, през 1346 г. при Креси, през 1347 г. при Кале. При Креси
били убити повече от 1500 френски рицари, докато англичаните
дали много малко жертви.
В ръцете на англичаните паднали Гиен и Гаскон. Синът на ан­
глийския крал Едуард III, Едуард, наричан „Черният принц“, нахлу­
вал в централните райони на Франция и подлагал на ограбване гра­
довете и селата, плячкосвал. През септември 1356 г. англичаните,
макар и по-малобройни, но по-добре организирани, победили френ­
ските рицари при Пуатие. Франция понесла огромни загуби. Паднал
в плен крал Жан Добрият (1350—1364). Смъртта си намерили най-
добрите рицари. За откупването на краля и на другите пленници
били нужни много средства, а хазната била празна.
Принуден от тежките условия, при които бил поставен като
пленник, през 1359 г. Жан Добрият подписал в Лондон унизителен
договор. По силата на поетите задължения той отстъпвал на англи­
чаните половината кралство и за своето освобождаване обещавал
да заплати 4 милиона златни екю. Жан Добрият не успял да се за­
върне във Франция, а наместникът на престола Шарл, който поел
короната под името Шарл V Мъдрия (1364—1380) отказал да изпла­

419
ти обещания откуп. След сключеното с англичаните примирие през
1360 г. Шарл V се опитал да укрепи кралската власт, търсейки опо­
ра в средните и дребните феодали. Той свикал още през 1356 г. Ге­
нералните щати, за да осигури средства, но делегатите поискали да
бъдат проведени редица реформи: упражняване на контрол, избор
на нови членове на Кралския съвет, ликвидиране на всякакви нало­
зи и др. Дофинът не се съгласил с направените предложения и раз­
пуснал Генералните щати. Правителството загубило контрол над
управлението. Недоволството на населението нараснало.

Въстание начело с Етиен Марсел. На 22 март 1358 г. в Париж избух­

нало въстание, възглавявано от Етиен Марсел, търговски прево,
кмет на муниципалитета на Париж. Той публикувал предварително
т. нар. „Велик мартенски ордонанс“, включващ искания за коренни
реформи. Предвиждало се ограничаване правата на краля. Дофинът
обаче отхвърлил исканията за промени.
Недоволното парижко гражданство се събрало пред двореца и
нахлуло в покоите на монарха. Маршалите на Шампан и Норман-
дия, които подпомагали краля в управлението на страната, били
убити, но дофинът Шарл останал жив, понеже бил пощаден от Ети­
ен Марсел. По-късно дофинът организирал управляващите сили за
смазване на въстанието.
Жакерия13.На 28 май 1358 г. избухнало едно от най-масовите въста­
ния във Франция, наречено от аристокрацията „Жакерия“ (от сел­
ското име Жак, както били назовавани презрително селяните). Към
бунтовниците се присъединили и градските бедняци. Селяните на­
паднали един отряд рицари в областта Бовези и убили четирима
от тях. Вдигнали се на оръжие и селяни в Пикардия, Ил дьо Франс и
Шампан, подпомагани от градския плебс. Над 100 000 недоволни се
събрали под знамената на въстанието. Революционните подразде­
ления нападали именията на феодалите, разрушавали замъците,
разграбвали имуществата им. Бунтовниците нямали специална
програма. Те се ръководели от лозунга: „Да бъдат избити всички
знатни хора“. Върху знамената на въстаналите отряди била изобра­
зена лилия, емблемата на кралския двор. Това показвало преда­
ността на въстаниците към династията. Парижкото гражданство
оказвало подкрепа на въстаниците. Господстващата класа изпадна­
ла в неописуем страх.

13L u с е, S. Histoire de la Jacquerie. Paris, 1894; D o m m a n g e t , M . L a Jaquerie. Paris,

1971.

420
 Революционните битки на въстаниците били ръководени от Ги-
йом Кал, който служил в армията и притежавал богат военен опит.
Той изградил структурата на военните подразделения. Под негово
ръководство бунтовниците разгромявали кралската армия.
Под предводителството на краля на Навара, Шарл Злия (1380—
1422), аристокрацията се организирала за отбрана. Отправяйки се за
Париж, където се надявал да заграби властта, той срещал въоръже­
ните селски отряди, но избягвал да влезе в сражение с тях. Гийом
Кал също така се отправил за Париж, но бил изоставен от гражда­
ните, които не изпълнили обещанието си да му окажат подкрепа. В
продължение на два дни враждуващите сили — селско-плебейските
отряди на Г. Кал, от една страна, и аристократите, от друга, заели
позиции и очаквали началото на битката. Гийом Кал приел предло­
жението да влезе в лагера на Шарл Злия, но го измамили, заловили
го, подложили го на мъчения и го екзекутирали. Това нанесло не­
поправим удар върху изхода на въстанието.
Започнала безмилостна разправа с останалите без предводител
селски отряди. В продължение на месеци армията на управляващи­
те преследвала бунтовниците и ги изтребвала. Над 20 000 селяни
паднали избити.
Причините за поражението на Жакерията лежат в стихийността
и недостатъчната организираност на въстанието. Бунтовниците ня­
мали ясна програма, не разполагали с план за настъпателни опера­
ции, повече се отбранявали, отколкото нападали. Въстанието не из­
бухнало едновременно в цялата страна. Въстаниците нямали доста­
тъчен боен опит и материална подкрепа. Катастрофално се отразила
и чумата, която бушувала в страната.
Макар и разгромена, Жакерията нанесла сериозен удар върху
феодалната обществена система. Тя разкрила огромната революци­
онна мощ на недоволстващите маси. Изплашена от размаха на дви­
жението, аристокрацията не посмяла да увеличава повече задълже­
нията на селяните. Процесът на освобождаването от феодална зави­
симост бил ускорен.
Поражението на Жакерията не могло да постави прегради пред
недоволството на селяните и градските бедняци. През 1379—1384 г.
цяла Франция била обхваната от поредица въстания, чието начало
поставили селяните в Лангедок. В Монпелие бедняците и занаятчии­
те, недоволни от новия данък, наложен от властта, избили кралските
чиновници, а след тях започнали да нападат аристократите и особено
търговците. Вдигнали се недоволните в Але, Ним и Клермон, Ами-
ен, Сен Кантен, Лан, Суасон, Реймс и Орлеан. Пламнало въстание и
в Париж, където се хванали за оръжието градските бедняци.

421
 Характерна особеност на въстанията била тяхната антифеодал-
на насоченост. Причините, поради които гражданите недоволства­
ли, много ясно били посочени от един кожар, който произнесъл реч
през 1380 г. „Хората, на които сме принудени да се подчиняваме —
заявил този кожар, —мислят само как да блестят със златото и скъ­
поценностите си, как да се обкръжат с прислужници, как да издиг­
нат богати дворци и да измислят данъци заради благоденствието,
от което ние бедстваме.“ Въстанията били смазани безжалостно.
Като се започне от март 1382 г. и се стигне до юли 1384 г. в
Оверн, Пуату и Дофине се разгоряло ново въстание на селяните,
които били подкрепяни от градските занаятчии. Това била истинска
селска война. Въстаниците били наречени „тюшени“ (криещи се в
гората) и се борели срещу въвеждането на нови данъци, които ги
разорявали. Макар в началото да имали успехи, в края на краищата
били разгромени.
По-нататъшно развитие на Стогодишната война. Войната срещу
Англия продължавала. За това спомогнало преустройството във
френската армия, извършено от крал Шарл V. Като се възползвал
от благоприятната обстановка след подписването на унизителния
мир в Бретини през 1360 г., кралят усилил артилерийските подраз­
деления, увеличил военноморския флот, възлизащ на 120 кораба,
привлякъл наемни отряди. В края на XIV в. в английски ръце оста­
нали много малко територии: крайбрежието с градовете Бордо, Ба-
йонна, Шербург, Брест, Кале. Крал Шарл VI сключил през 1396 г. с
англичаните примирие за 28 години.
Англичаните не се примирили с понесените загуби и решили да
нахлуят във Франция. През 1415 г., когато страната била разтърсва­
на от въстания, херцозите на Бургундия и Орлеан враждували, кра­
лят на Англия Хенри V (1413—1422) навлязъл в Северна Франция.
Английският флот се насочил по водите на р. Сена към Кале. През
октомври в битката при Азенкур армията на Орлеаните била раз­
громена, а орлеанският херцог пленен. Пет години по-късно, 1420 г.,
френският крал бил принуден да подпише мирен договор, по сила­
та на който Англия и Франция трябвало да преминат под властта на
бъдещия крал Хенри VI, син на краля на Англия и на френска прин­
цеса. През 1422 г. обаче двамата крале, Хенри V и Шарл VI, почина­
ли и френският дофин заел престола под името Шарл VII (1422—
1461).
Франция била разпокъсана. В ръцете на Шарл VII останали само
териториите на юг от р. Лоара, а англичаните завладели земите на
север и северозапад. В покорените земи англичаните провеждали

422
политика на гнет и потисничество. Окупаторите налагали на насе­
лението тежки данъци. Назрявало силно недоволство срещу ан­
глийските завоеватели. Започнала героична борба за отхвърляне на
чуждоземното господство, за свобода. Център на освободителната
съпротива станал гр. Орлеан.
Жана д ’Арк (1412—1431)14. Според един историк, за нея са запазени
много повече сведения, отколкото за останалите дейци на епохата.
През времето от 1841 до 1849 г. френският историк Жул Кишер пуб­
ликувал в пет тома всички извори за нейния живот и дело и привел в
известност цялата фактология. Широката общественост, в това чис­
ло и специалистите, разполагат с материалите по делото на Жана
д’Арк от 1456 г. Те преразглеждат смъртната присъда на инквизи­
ционния трибунал от 1431 г., обявява я за съдебна грешка, а герои­
нята на Франция признава за невинна. Литературата, посветена на
нейния изумителен подвиг, расте постоянно. Продължават да изли­
зат както сериозни проучвания, така и сензационни заглавия от рода
на прословутите „Тайната на Жана д’Арк“, „Съществувала ли е
Жана д’Арк?“
За столетията е запазен вълнуващият образ на девицата от Дом-
реми, обрисуван от Персовал дьо Буленвилие в писмо от 21 юни
1429 г. „Тази Дева —пише съветникът на крал Шарл VII —е изящно
сложена; държи се по мъжки, говори малко, в думите й се разкрива
необикновена разсъдливост; има приятен женски глас. Яде малко,
още по-малко пие. Харесват й бойните коне и красивото оръжие. Тя
предпочита обществото на благородните воини и ненавижда много­
людните сборища. Пролива обилно сълзи (макар че лицето й обик­
новено е весело). С невиждана лекота понася и тегобата на бойния
труд, и тежестта на бронята, така че може по шест дни и нощи под­
ред да бъде в пълно въоръжение.“
Цитираният откъс от писмото притежава достоверен характер.
Авторът му написал редовете, за да осведоми миланския херцог
Филипо Мария Висконти за обстановката на оживена подготовка за
коронацията на дофина. Французите, предвождани от Жана д’Арк,
са разгромили англичаните при стените на Орлеан. Славата на
предводителката се разнася по Франция, а след нея — по целия то­
гавашен свят.

14 Proces de condamnation de Jeanne d’Arc. Paris, 1959; La rehabilitation de Jeanne la

Pucelle. Paris, 1961.

423
 Истински прелом в борбата на френския народ за свобода на­
стъпил, когато начело застанала именно тя, обикновената селска
девойка. Жана д’Арк се превърнала в хода на борбата в национална
героиня. Родена в село Домреми в Лотарингия през 1412 г., тя се
оформила като пламенна патриотка, неразделно свързана с трево­
гите, мъките и радостите на своя народ. Като наблюдавала хода на
събитията, тя твърдяла, че Бог й възложил да спаси родината си.
След като Домреми пострадало от нахлуването на англичаните,
Жана възглавила отряд бойци и се отправила за Орлеан, завладян
от англичаните през октомври 1428 г. На 8 май 1429 г. тя превзела
града и удържала победа над английските рицари. Популярността
на народната героиня, наречена „Орлеанската дева“, нараствала.
Приета от крал Шарл VII през март 1429 г. в един от неговите
замъци, тя му отправила молба да я подпомогне в борбата с враго­
вете. Придружен от армията на Жана д’Арк, Шарл VII бил короня­
сан по най-тържествен начин в катедралата в Реймс, където тради­
ционно били коронясвани френските монарси. Бургундският херцог
го признал за законен владетел. Популярността на народната герои­
ня изплашила френската аристокрация, а също така и краля.
Когато през 1430 г. бургундците пленили Жана д’Арк при отбра­
ната на гр. Компиен, те не се подвоумили да я предадат срещу
10 000 ливри на англичаните. Срещу нея бил проведен процес в гр.
Руан, център на английските владения. Осъдили я като еретичка и
магьосница на смърт чрез изгаряне на клада. На 30 май 1431 г. Жана
д’Арк била изгорена на клада, издигната в центъра на гр. Руан. Кра­
лят на Франция, Шарл VII, не се застъпил за нейното оправдание.
Мощният патриотичен възторг, запален от Жана д’Арк, вдигнал
на всенародна борба селяните и гражданите на Франция. В хода на
Стогодишната война настъпил пълен обрат. Крепостите, завоюва­
ни от англичаните — Шампан, Мен, Нормандия и др., били освобо­
дени. През 1436 г. кралят, Шарл VII, влязъл тържествено в Париж.
Възстановен бил държавният суверенитет на Франция. През 1453 г.
френските земи били напълно свободни. В ръцете на англичаните
останал само гр. Кале, присъединен към Франция едва през 1559 г.

Завършване на обединението. В развитието на френското общество

в края на XIV и началото на XV в. протичали сложни и противоре­
чиви процеси. Голямо значение имало антифеодалното движение на
селските бедняци и градските занаятчии, изразяващи недоволство­
то на масите от феодалната експлоатация. В резултат от селските
въстания, както и на редица други причини, формите на феодалната

424
експлоатация били смекчени, Сервите били превръщани в лично
свободни —във вилани. Премахнати били и редица други феодални
повинности, укрепващи личната зависимост — за наследство, за
встъпване в брак, талията и пр.
В хода на Стогодишната война бил прекъснат закономерният
процес на обединяване на Франция. Централизацията била подко­
павана и от съпротивата на херцогствата Бретан и Бургундия, които
сключвали съюзни отношения с Англия, движени от желанието да
запазят своята независимост. След края на войната се създали още
по-добри условия за укрепване на кралската власт, за развитие на
абсолютна монархия. Във втората половина на XV в. Франция се ут­
върдила като най-мощна държава в Европа. Кралската власт се
оформила като абсолютна монархия.
Пръв владетел, който се характеризира като представител на
абсолютната монархия, бил Луи XI (1461—1483). При неговото
управление завършило териториалното обединение на Франция.
Създали се необходимите предпоставки за формирането на френс­
ката нация. Оформили се единно френско самосъзнание, общ лите­
ратурен френски език.
Както отбелязва големият френски историк Ш. Сеньобоз в своя­
та „Откровена история на Франция“, това било най-плодовитото
време в историята на страната, когато се родила френската цивили­
зация. С характерните й особености — рицарството и куртоазията,
общините, гражданството, градските и занаятчийските сдружения,
обичайното право, възкресяването на римското право, създаването
на университетите, готическата архитектура, френският език и ро­
манският език на Юга. Това било — по заключенията на автора, ес­
тествен безпримерен разцвет, който можел да бъде сравнен с „гръц­
кото чудо, благодарение на което се появила френската цивилиза­
ция, различаваща се от древната или тази на Средиземноморието“.
Шарл Сеньобоз локализирал раждането на френската цивилизация
в областта около Париж, в пределите на Нормандия, Пикардия и
Шампан. В същото време ученият историк уточнява, че не бива да
се подвеждаме по определението „романско“ и „латинско“, понеже
романското било романско само по име. Макар че френският език
се определя като латински, на практика латински е само речникът
му главно като говорим език на народа. По същество френският
език — продължава аргументацията си той — се различава коренно
от латинския език по своята фонетика, по своята морфология —изо­
ставил падежите, по синтаксиса, придобил аналитична насока, и по
обратите на изречението, формулирано ясно и просто.

425
Културен живот15. Върху основата на постиженията през Ранното
средновековие в новия период френската духовност придобила
ново съдържание и изяви: по-богати, по-сложни и в по-разнообраз­
ни форми, предизвикани от появата на гражданството като социал­
на категория. През XII—XIII в. френската култура заемала уникал­
но място в живота на Европа. Характерна черта било нейното мно-
гоезичие. Научните трактати, учебните занимания в школите, зако­
нодателството, официалната документация, богослужението били
създавани на латински език. В писмовната литература на базата на
народните говори, използвани в латинския език от късната антич­
ност, се появили диалектите на старофренския и провансалския
език. Вече през XIII в. в Ил дьо Франс и Париж в хрониките и лите­
ратурните произведения започнало да се създава словесното богат­
ство, оформило по-късно френския език.
Консолидираща роля в укрепването на френското общество
изиграло формирането на именната система. Ако до XI в. населението
на кралството носело само лично име, след това постепенно към име­
то, дадено при кръщаването, било прибавено презимето, отразява­
що традициите в семейството. В едни случаи то носело информация
за занятието (Масон, Шарон, Мьоние), в други за качествата на лич­
ността (Пти, Льогран, Льонуар), в трети се прибавяло името на рас­
тение (Фужер) или на животно (Льобьоф). В съответствие с тради­
циите, които се утвърждавали в северните територии, към презиме­
то се поставяла наставка: славянското -ов, -ич, английското -сон,
скандинавското -сен.
От XI до XIII в. разцъфтяла рицарската литература. Възникнала
цяла поредица „Песни за подвизите“, прославяща героизма и доб­
родетелите на рицарите. В този цикъл влиза „Песен за Роланд“, зна­
менита поема, развиваща мотиви на старофренския епос. Произве­
дението обезсмъртява подвизите на граф Роланд, паднал в битка
при Ронсвалдската клисура. В „Песен за Роланд“ историческата
правда била нарушена — фактически граф Роланд паднал убит от
християни-баски, а не от араби-мюсюлмани —но това обстоятелст­
во не намалява въздействието на творбата.
Създадени били рицарски романи: за „Тристан и Изолда“, за
„Св. Граал“, „Роман за Ланселот“, „Роман за розата“. Появила се
цяла серия от творби със сюжети от животинския епос — „Роман за
лисицата“ и др. Кретиен дьо Труа писал рицарски романи, Бернар

15 L о t, F., R. F a w t i е r. Les fondaments etniques, sociaux et politiques de la nation

franqaise. Paris, 1967; R e a u, L. La civilisation frangaise au Moyen age. Paris, 1958.

426
дьо Вентадорн, Маркабрюн, Пиер Видал — стихове, Арно Даниел,
Жофруа Рюдел, Гийом дьо Кабестан —проповеди и различни рели­
гиозни произведения. Със своето съчинение „Завладяването на
Константинопол“ Жофруа дьо Вилардуен развил и усъвършенствал
френската проза. Неговата хроника, пресъздаваща историята на
Четвъртия кръстоносен поход, е една от най-талантливите творби в
литературата на Европа.
Настъпил подем в архитектурата и изобразителното изкуство.
Катедралните църкви в готически стил в Париж, Шартр, Бурж,
Бове, Амиен, Реймси др. представляват забележително постижение
на култовата строителна техника. Готическата архитектура, разви­
вана от талантливи архитекти от мащаба на Вилар от Онекур, сви­
детелства за високото техническо равнище, на което се намирала
строителната дейност във Франция. Тя отразявала не само натру­
пан опит, но и висока естетическа култура. Това се вижда от изпъл­
нението на нервюрите в колоните, от контрафорсите в стълбовете,
от блестящата живопис върху стъклата (витражите).
Всеобщият строителен подем дал отпечатък и върху изгражда­
нето на замъците. Характерно за тях е вътрешното им разкрасяване
—на папския дворец в Авиньон, замъка Перфон, дома на Жан Кер в
Бурж.
Разцъфтяло изкуството на фресковата живопис, изпълнила не
само църкви и абатства, но и дворците на земевладелците и град­
ския патрициат. Скулптурните украшения на църквите в Шартр,
Амиен, Париж и др. разкриват естетическия вкус не само на твор­
ците, но и на духовенството. В развитието на националната френска
култура голямо значение имало основаването на Парижкия универ­
ситет през 1150 г., а след него на университета в Монпелие, школа­
та в Шартр. Парижкият университет имал четири факултета: „сво­
бодни изкуства“, медицина, право и теология. През 1253 г. Робер
дьо Сорбон, духовник на крал Луи IX, поставил началото на студент­
ско общежитие при факултета по теология. В общежитието били
приемани не само студенти, но и бакалаври, доктори и професори.
Обучението продължавало 10 години и завършвало със специална
защита на научната степен „доктор“.
Вече в началото на XIII в. Парижкият университет се превърнал
в притегателен център на образованието в Европа. Императорът на
Византия се обръщал към университета с молба да му бъдат изпра­
щани преподаватели за делото на образованието и науката. Броят
на студентите в него нараствал. Възникнали висши училища и в ре­
дица други градове. Школата в Шартр, основана още през X в., ста­
нала люлка на платонизма и привлякла множество видни интелек­

427
туалци — Фулбер, нейния пръв ръководител, който поставил нача­
лото и, Бернар, Жилбер. Прочула се и школата в Тур, ръководена от
Беренгарий, след това от Анселм от Безата и други големи учени от
онова време.
Потребностите на духовния живот наложили през XIII в. да бъ­
дат създадени много школи за развитие на живописта и книжните
миниатюри. Парижката школа се откроявала със съвършенството
на своя рисунък.
Преведени и интерпретирани били трудовете на Аристотел от
арабски на латински език. Засилило се влиянието на Авероес. Твор­
ци от категорията на Пиер Абелар, св. Бернард Клервоски, Гийом
от Шампо обогатили схоластическата философия, написали поре­
дица научни трактати.
Множество поети, отразявайки събитията на своята епоха, из­
дигнали на по-високо равнище литературата. Филип дьо Витри
(1319—1361), Гийом дьо Машо (ок. 1300—1377), Ойсташ Дешан (ок.
1346 — ок. 1407), Кристин Пизанска (1363 — ок. 1431), Шарл Орле-
ански (1394—1465) оставили истински шедьоври на поетическото
творчество. Талантлив поет, надживял вековете, бил Франсоа Вийон
(между 1431—1463), пресъздал по своеобразен начин контраверсите
на своето време.
Наред с литературата се развивала и медицината, тясно препле­
тена по онова време с алхимията. Имало лекари, които преодолява­
ли забраните на Църквата и изследвали анатомията на човека чрез
разрязване на трупове. На основата на натрупания опит била разви­
вана хирургията.
През XIV в. се оживила историческа проза. Жан Жуанвил под­
готвил „История на св. Луи, крал на Франция“. В своите „Мемоари“
Филип дьо Комин подлагал на критика средновековните концепции
за управлението и отстоявал принципите на централизираната мо­
нархия. „Римувана хроника“ на Ойсташ Дешан показва нарастващо­
то съзнание и самосъзнание на гражданството. Жофруа Парижки
прокарал идеята, според която хората трябва да бъдат оценявани
не по техния произход, а по личните им качества. Ален Шартие из­
казвал възмущението си от разпуснатостта, обхванала средите на
управляващата аристокрация.
Достиженията на литературата, историята, философията, скулп­
турата и архитектурата създали условия за развитието на хуманиз­
ма през Възраждането.

428
 Централизирано английско кралство
Кралство Англия1било управлявано от шест династии, определящи
вътрешната и външната политика на страната. Те били: Англосак­
сонска (1042—1066), Норманска (1066—1154), Анжуйска (1154—
1399), Ланкастърска (1399—1461), Йоркска (1461—1485) и династия­
та на Тюдорите (1485—1603), чийто първи представител бил
Хенри VII (1485-1509).
Премине ли се от династическия към феноменологичния прин­
цип на периодизиране на английското кралство, картината се услож­
нява. Не би могло да не се отдели в самостоятелен период краткото
управление на Англосаксонската династия и по-специално на крал
Едуард Изповедник (1042—1066), който ликвидирал владичеството
на датчаните и прогонил завоевателите от страната. Нов етап в
историята на Англия настъпил на 28 септември 1066 г., когато нор-
манският херцог Вилхелм застанал начело на около 15 000 френски и
нормански рицари, преплавал Ламанш, разгромил на 14 октомври при
Хейстингс армията на англосаксонския крал Харолд, който бил убит.
Третият период започнал с идването на власт на Хенри II Планта-
дженет, граф Анжуйски (1154—1189). При неговото управление били
прекратени настъпилите феодални междуособици. В структурата на
английското кралство били включени домените на Анжуйците: Анжу,
Мен, Турен, Пуату, Аквитания. Икономическото могъщество на ан­
глийския владетел нараснало. Създали се предпоставки за сливането
на различните етнически групи — нормани, французи, в едно етни­
ческо цяло, англосаксонско. През следващите столетия, тринадесе­
тото и четиринадесетото, настъпили забележителни постижения в
селското стопанство и градското занаятчийство, в търговията.
Извори. Изворите12, въз основа на които се изучава историческото
развитие на Британския остров през развития феодализъм, могат да

1 Най-обща оценка върху епохата вж. у: С о х, J. С. The Royal Forests o f England.

London, 1905; D e n h ο 1 m-Y o u n g, N. Seingorial administration in England. London,
1937; F a i t h, R. Peasant families and inheritance customs in medieval England. — In:
Agricultural Review, 1960, vol. XVI; Hilton R. H. A medieval Society: The West
Midlsend o f the end of the thirteent Century. London, 1966; Η o y t, R. S. The Royal
Demesne in English Constitutional History, 1066—1272. London, 1951; R u s s е 11, J. C.
British Medieval Population. Albuquerque, 1948; V i n o g r a d o f f , P. Growth o f the
Manor. Oxford, 1911.
2 Select documents of English constitutional history, ed. by G. B. Adams and Η. M.
Stephens. New York, 1935; Rerum Britanicarum medii aevi scriptores. V. 1—99. London,
1858-1892.

429
бъдат разделени на четири отделни групи. Една част отразяват аг­
рарните отношения, друга част — занаятчийската и търговската
дейност, трета — политическия живот, четвърта — социалните кон­
фликти. Важни сведения за аграрния живот се съдържат в „Книга на
страшния съд“3, „Велика асиза“, „Каларендонска асиза“, „Манор на
абатите Риптон“, „Мертонски статут“, „Уестминстърски статут“ и
др. Значителен интерес пораждат законодателните актове, статути­
те, кралските ордонанси, съдебните протоколи, манориалните опи­
си и картуларии, папските разпореждания, решенията на църковния
съд и пр. За занаятчийската и търговската дейност богата информа­
ция може да бъде почерпана от „Статут на работниците“, обнарод­
ван от крал Едуард III през 1349 г., „Закони на Уилям“, „Закони на
Хенри I“, два статута на Парламента за работниците от1315и1361
г., „Ковчежнически сборници“, „Свитъци на кралската курия“, „Раз­
следвания в абатство „Св. Августин“, както и от многобройните це­
хови статути, кралски харти, даряващи градовете с различни права
и привилегии. Неоценими извори са „Глостърски статут“, „Уинчес­
тър ски статут“ и др.
Обществено-политическият живот в английското общество, а
заедно с него и класовите конфликти са отразени в „История на но­
вовъведенията в Англия“ на св. Анселм Кентърбърийски, „История
на английските крале“ на Уилям Мемсбърийски, трудовете на съвет­
ника на крал Хенри II, Хералд Камбрейски — „Описание на Уелс“,
„Топография на Ирландия“, „Завоюване на Ирландия“, „Автобио­
графия“, изнасящи интересни сведения за обществените взаимоот­
ношения и политическия живот в английското кралство. Първосте­
пенен източник е „Велика харта на свободите“. Знанията се разши­
ряват от „Английска история“ на Уилям от Нюбург, „Лондонска
хроника“ на Вас, „Хроника“ на Ингалф, „Хроника“ на Флоренс Вер-
сберски, „Англосаксонска хроника“ и др.
Трактатите на Дънс Скот, Уилям Окам и Джон Уиклиф разкри­
ват основните концепции на английски мислители и учени от онази
епоха и дават богат материал за изучаване равнището на обществе­
ната мисъл, на социално-класовите конфликти, за основните форми
на борба между различните прослойки и групи. Първостепенен ис­
торически извор представляват трактатите на Джон Уиклиф „За
гражданската власт“, „За длъжностите на краля“, „За слугите и гос­
подарите“, „За богохулството“ и пр. Програмите на селяните, вдиг­
нали се на борба под ръководството на Уот Тайлър —Майлендска-

3 Domesday Book, ed. Farley and Ellis. London, 1783—1816.

430
та и Смитфилдската, спомагат за изясняване характера на искания­
та на революционните селско-плебейски маси за преустройство на
обществото.
Икономически живот. Социално-икономическото4 и обществено-
политическото развитие на Англия през периода XI—XV в. било
тясно и неразривно свързано с развитието на селското стопанство
и градската промишленост, с търговията. Подемът в земеделието и
занаятите обуславял закономерния възход на английското общест­
во. Върху тях обаче голямо влияние оказали няколко основни фак­
тора. На първо място в историята на Англия през XI в. решаващо
се оказало завоюването на страната от франкско-норманските ри­
цари, предвождани от Вилхелм Завоевателя (роден 1027 или 1028—
1087), херцог на Нормандия. Освен това съществено значение има­
ло състоянието на природните и географските условия, които били
разнородни по характер. За разлика от редица страни на континен­
та, в Англия развитието на парично-стоковите отношения в селско­
то стопанство протичало при недостатъчно укрепнали градове. На
четвърто място, в страната сравнително рано се извършил проце­
сът на централизация, обхванал целия Британски остров. Влияние
оказали външнотърговските контакти, демографските процеси и пр.
Всички тези фактори сложили дълбок отпечатък върху общите зако­
номерности на страната, върху особеностите на нейното историче­
ско развитие.
Норманско завоевание. През 1062 г. норманският херцог Вилхелм
присъединил към своите владения графство Мен и една част от
именията на Анжуйския граф. На 28 септември 1066 г. той застанал
начело на 15 000 армия нормански, френски и италиански феодали,
към които се присъединили рицари от други страни, разни авантю­
ристи, жадни за плячка, и нахлул в Южна Англия. Основания за този
голям поход херцог Вилхелм намирал в известното „Завещание“ на
английския крал Едуард Изповедник (1042—1066), въз основа на ко­
ето се обявил за наследник на овакантения престол. Идейна опора

4 В е η η е 11, Н. S. Life on the English manor: a study of peasant conditions (1150—1400).

Cambridge, 1938; C a m, Η. M. Studies in the Hundred Rolls. Oxford Studies in Social
and Legal History (Ed. P. Vinogradoff). Oxford, 1921, vol. XI; H a 11 a m, Η. E. The New
Lands o f Elloe: A study of Early Reclamation in Lincolnshire. Leicester, 1954; H a l l -
m a η, Η. E. Settlement and Society. Cambridge, 1965; H i 1 t o n, R. H. The economic
development of Leicestershire Estates in XIV—XV cc. Oxford, 1955; H i 1 t o n, R. H. A
medieval Society: The West Midland o f the end o f the thirteenth Century. London, 1966.

43 1
за осъществяване на своите планове намерил в лицето на папа
Александър II (1061—1073), който благословил похода, надявайки се
да подчини непокорната Английска църква. Херцог Вилхелм бил улес­
нен от превъзходството на своята армия над англосаксонската, от
противоречията и борбите между английските магнати.
На 28 септември 1066 г. херцог Вилхелм, разполагащ с по-добре
организирана армия, преплавал Ламанш и дебаркирал в Южна Ан­
глия. На 14 октомври в битката при Хейстингс англосаксонската
войска била разбита. Рицарите и селското опълчение на крал Ха-
ролд, който заел престола на покойния Едуард Изповедник, не мог­
ли да отблъснат европейските нашественици. В битката паднал
убит и самият крал Харолд. Пътят на завоевателите към вътреш­
ността на Британския остров бил открит.
Един след друг, оказвайки мъжествена съпротива, били покоре­
ни градовете и селата на Англия. Като заобиколил Лондон, херцог
Вилхелм завладял Дувър, Кентърбъри, Саутуорк, а след това се пре­
дал и Лондон. На 25 декември 1066 г. той бил провъзгласен за крал
на Англия под английското име Уилям I (1066—1087 ), наречен За­
воевател. Норманските барони разгромили английската армия, но
не могли да покорят населението на Британския остров, което про­
дължило да оказва съпротива. През периода от 1069 до 1071 г. из­
бухнали редица въстания срещу чуждоземните нашественици, в кои­
то взели участие селяните в Северна и Североизточна Англия.
Въстанията били смазани по най-безмилостен начин. Хиляди селя­
ни били избити, десетки градове и села опожарени и сринати до
основи.
Завоевателите установили нова централизирана военно-феодал­
на обществена система, изградена чрез преразпределение на земя­
та. Владенията на англосаксонската аристокрация били конфиску­
вани. Уилям I Завоевател включил в своя домен повечето от градо­
вете на страната, голяма част от обработваемите земи, друга раздал
на духовенството, военната аристокрация, роднините си. Феодали­
те, които получили имения, дали на краля клетва за вярност. Това
създало условия за укрепване на централната власт. Йерархически­
ят принцип „васалът на моя васал не е мой васал“, господстващ в
редица страни на Европа, в Англия не могъл да бъде приложен. По­
ради централизацията, установена чрез системата на поземлената
собственост, феодалният имунитет не можал да намери приложе­
ние. Свободите и привилегиите, които получили най-големите гра­
фове и висшите духовни лица —правото да провеждат съдебни дела
в своите имения и пр., имали ограничен характер. Кралят упражня­

432
вал контрол, противопоставял се на децентралистичните тенден­
ции, ликвидирал сепаратизма.
За по-нататъшното развитие на феодалните отношения важно
значение имало описанието на земите, извършено по разпореждане
на краля през 1086 г. в цялата страна. Описите, които направили
кралските пълномощници, били извършени в резултат от показани­
ята на собствениците, дадени под клетва. Записани на пергамент,
текстовете били наречени от населението „Книга на страшния съд“.
В книгата била упомената точно собствеността на земите —на кра­
ля, на графовете, абатствата, църквите. Характерно е това, че голя­
ма част от полусвободните и свободните селяни били записани като
вилани, т. е. поземлено зависими.
Провеждайки описите, кралят се стремял да установи материал­
ното състояние на своите васали, за да ги облага със съответен да­
нък. Освен това, установявайки размерите на тяхното имущество,
той могъл да определя и данъците, с които облагал населението.
Това обяснява и недоволството на широките слоеве от населението
от преброяването. Били разширени формите на феодалната зависи­
мост.
Аграрни отношения5. Според „Книга на страшния съд“ население­
то в Англия възлизало на около 1,5 млн. души. Приема се, че около
95% били селяни, а 5% граждани. Основното занятие на население­
то било земеделието, след него се нареждало скотовъдството, по-
специално овцевъдството.
Според „Книга на страшния съд“ компактната част от селяните
образували виланите, собственици на парцел земя в размер на 30
акра. Виланите изпълнявали задължения под формата на отработе­
на рента, натурални и парични данъци, предоставяни на земевладе­
леца —лорда. След тях се нареждали т. нар. бордъри, зависими се­
ляни, разполагащи с парцел земя 7—10 акра. Те нямали социална
база, не разполагали със самостоятелност, поради което през XII в.
в основни линии се смесили с виланите. Наред с виланите и бордъ-
рите в английското село имало и една трета категория — котъри,
малоимотни селяни, държатели на малки парцели земя 2—3 акра).
Средства за препитание те добивали чрез практикуването на допъл­

5 L е η η а г d, R. V. Rural England, 1086—1135; A Study o f Social and agrarian

conditions. Oxford, 1959; L e v e 11, G. R. Studies in Manorial History. Oxford, 1938;
P o s t a η, Μ. M. Essays in the Agrarian History. Cambridge, 1968; P o s t a η, Μ. M.
Essays on medieval agriculture and General Problem o f the medieval Economy.
Cambridge, 1973.

28 История на Средновековния свят 433

нителни занаяти — ковачество, дърводелство и др. Сервите били
най-онеправданата социална група зависими селяни. Понеже не раз­
полагали със земя, те изпълнявали най-груби и тежки задължения в
дворовете на земевладелците.

Развитие на градовете6. В сравнение с Франция и Германия гра­

довете в Англия възникнали по-късно, развили се по-бавно. В „Кни­
га на страшния съд“ са отбелязани около 100 града. От края на XI в.
до 1307 г. се увеличили от 100 на 278, а през 1377 г. те наброявали не
повече от 300. По броя на населението английските градове били
по-малки, отколкото на континента. Населението на големите сели­
ща не надминавало 10 000 души. По начало градовете на Англия
били свързани с вътрешния пазар, докато Лондон, Бристъл, Лин и
някои други — с външния.
Както и в другите страни на Западна Европа, занаятите били ос­
новната част на населението на градовете. Много важна роля игра­
ела и търговията.
В резултат от разширяване връзките с континента били създаде­
ни необходимите условия за оживяване на външната търговия. Уи-
лям Завоевател се оженил за графиня от Фландрия и това дало зна­
чителен тласък на английско-фландърската търговия, покровител­
ствана от краля. Важно значение имали и търговските контакти с
Германия и по-специално с гр. Кьолн.
Английските градове, особено Лондон, Дувър, Кентърбъри, Но-
рич, Нотингам, Бъкингам, Колстър, Оксфорд, Хънтингтън, Брис­
тъл и др., се превърнали в средища на активна занаятчийска и тър­
говска дейност. Населението им нараствало, увеличавало се с нови
жители, избягали от селата. Отначало търговците изнасяли вълна, а
след това платове, зърнени храни, желязо, олово, калай и др.
В тясна връзка с разпространяването на лихварския капитал,
проникващ от Италия, Южна Франция и други страни, в Англия
възникнало и се развило кредитното дело. В резултат от изостряне
на противоречията между местния и чуждестранния лихварски ка­
питал започнало преследване на евреите. През 1290 г. Парламентът
взел решение за изгонване на около 16 000 евреи от Британския
остров.
Както в другите страни на Европа, тъй и в Англия градовете ста­
нали центрове на социални борби. Понеже голяма част от селищата
се развивали върху земите на краля, борбата между гражданите и

6 Срв. Л е в и ц к и й, А. Я. Города и городское ремесло в Англия X—XII вв. М.,

1960.

434
сеньорите не взела остър характер. Английските градове обективно
подкрепяли обединителните усилия и спомагали за централизация­
та на страната. По-късно те обаче изоставили краля и се влели в
движението на феодалните магнати за формирането на Парламен­
та, възникнал през 1265 г.
Политическо развитие7. Наследниците на крал Уилям Завоева­
тел, неговите синове, следвайки политическата платформа на своя
баща, продължили да громят съпротивата на англосаксонската
аристокрация, да задушават недоволството на селяните. Крал Хен­
ри I (1100—1135) изградил съдебната система, финансовата служба.
При крал Стефан Блоаски настъпил период на междуособици. По­
ложението на короната се заздравило при крал Хенри II Плантадже-
нет (1154—1189), който включил в границите на Англия Нормандия,
Анжу, Пуату, Турен, а също така и Аквитания. Опрян на феодалната
аристокрация, той започнал завладяването на Ирландия, в която по
това време господствали родовообщинни порядки.
Във вътрешнополитическо отношение Хенри II подкопал мощ­
та на феодалните магнати, разрушил към 300 техни замъци. По си­
лата на съдебната реформа, която провел, Кралският съд се пре­
върнал във висш съд за сеньорите. Кралските доходи били увеличе­
ни. Проведена била и военна реформа. Създала се възможност
службата на феодалите да бъде откупвана чрез т. нар. „Щитови
пари“. Били наемани рицари, за да служат в кралската армия. Влия­
нието на едрите феодали намаляло, нараснала ролята на краля. На­
родното опълчение било възстановено.
Крал Хенри II влязъл в конфликт с Църквата. В стремежа си да
подчини духовенството той се опитал да ограничи господството на
папския престол в Англия. През 1164 г. на събора в Кларендон били
приети известните постановления, по силата на които духовните
лица, извършили престъпления, да бъдат подвеждани под отговор­
ност и изправяни пред Кралския съд. Кентърбърийският архиепис­
коп Томас Бекет, подкрепян от папата, епископата и някои барони,
ги отхвърлил. Започнала ожесточена борба. Архиепископ Томас
Бекет бил убит. В отговор на църковните реформи на краля папата
заплашил Хенри II с отлъчване. За да запази престола си, кралят
трябвало да се покае публично за извършения грях.
Синът на крал Хенри И, Джон Безземни (1199—1216), обявил
безперспективна война на Франция, в която претърпял поражение.

’ П е т р у ш е в с к и й , Д. Очерки из истории английското государства и общества

в средние века. Издание четвертое, вновь исправленное и дополненое. М., 1937.

435
Франция завладяла Нормандия, Анжу, Турен и някои територии на
Пуату. Недоволството на бароните нараснало. Засилили се и анги-
феодалните настроения на селяните и градския плебс, породени от
увеличаването на налозите.
Във връзка с назначаването на архиепископ на Кентърбъри въз­
никнал остър конфликт с папския престол. Папата наложил над
Англия интердикт. Крал Джон Безземни бил отлъчен от Църквата.
Изолиран от феодалната аристокрация, която престанала да му се
подчинява, кралят, лишен от власт, се видял принуден да положи
клетва за вярност пред папа Инокентий III (1198—1216). През лято­
то на 1215 г. бароните се вдигнали на въстание. Разбунтуваните маг­
нати съставили специален документ — Велика харта на свободите8
и я поднесли на крал Джон Безземни да я подпише.
По същество Великата харта на свободите представлявала свое­
образен манифест на монархията, изразяващ интересите на едрата
феодална аристокрация —лордовете, бароните. В нея се правят изве­
стни отстъпки на рицарите, търговците и градовете. На първо място в
хартата е включено задължението кралят да се откаже от всякакви
произволни и несправедливи искания от бароните, рицарите и търгов­
ците; исканията му трябвало да бъдат в съгласие с обичаите. Фигури­
рало и задължението да се осигури свобода на Английската църква.
Великата харта на свободите въвеждала общи мерки и теглилки,
задължителни за цялата страна. Освен това в нейните статии се по­
твърждавали правата, привилегиите и свободите, дадени на градо­
вете и по-специално на Лондон. Според 20-та статия фрихолдъри-
те, свободните хора, получавали право на защита от злоупотребите
на държавните чиновници, гарантирала се тяхната неприкоснове­
ност. В същата 20-та статия се забранява да се отнемат от виланите
по съдебен ред добитък и оръдия на труда. Чуждите търговци могли
да пристигнат и пребивават свободно в страната. Хартата потвър­
дила пълното безправие на зависимите селяни.
Кралят се лишавал от правото да налага нови повинности и за­
дължения без съгласието на феодалите. Щитовите пари и субсидии­
те той могъл да получава само чрез одобрението на общото събра­
ние в кралството. Кралят се задължавал да осигури правилен съд за
всички. Кралските съдии се лишавали от правото да искат редовни
припаси от населението. Налаганите глоби не трябвало да надмина­
ват състоянието на осъдения, за да не се лишава от средства за съ­
ществуване.

8 М с K e c h n i e . Magna Carta. Glasgow, 1915.

436
 Великата харта на свободите не била осъществена, понеже след­
ващата 1216 г. крал Джон Безземни починал. При управлението на
Хенри III (1216—1272) противоречията между враждуващите групи­
ровки се изострили. Сключвайки брак с принцеса от Прованс, кра­
лят снабдявал с поземлени имения френските аристократи, които
пристигнали в Англия и породил недоволството на английските ба­
рони. В знак на протест английските магнати се събрали през 1258
г. в Оксфорд на конгрес. Там били създадени т. нар. „Оксфордски
провизии“, специфична конституция, укрепваща властта на барони­
те. Възникнал Парламентът. В неговите заседания взимали участие
както бароните, тъй и гражданите и рицарите. По-късно в него се
оформили две палати. Едната палата, наречена горна, включвала
лордовете, другата, долна, обхващала общините.
Върху историческото развитие на Англия неблагоприятно отра­
жение дала гражданската война, избухнала през 1263 г. и загаснала
1267 г. Тя била породена от противоречията между рицарите, сво­
бодните селяни и гражданите, възглавявани от Симон дьо Монфор,
от една страна, и олигархията, едрите феодали с краля, от друга.
Симон дьо Монфор разгромил Хенри III в битката при Люис през
1264 г., пленил краля и неговия наследник и взел властта в свои
ръце, но положението не се променило. В борбата, която продължи­
ла, се включили широките селски маси и градските занаятчии. Из­
плашени, една част от бароните се съюзили с краля. Симон дьо
Монфор бил убит и крал Едуард I (1272—1307) свикал Парламента,
за да реши назрелите въпроси. Утвърдила се парламентарната фор­
ма на управление, но социалните противоречия не били изгладени,
а продължили да разтърсват английското общество.
Антифеодално движение —фактори и предпоставки. В резултат от
по-нататъшното развитие на парично-стоковите отношения майо­
рът, феодалното владение, започнал да се разлага. Натуралната
рента постепенно била заменена с парична: лордовете извършили т.
нар. комутация. Сравнително по-бързо протичала комутацията в
северозападната и голяма част от централните територии на Бри­
танския остров, където било развито овцевъдството, а в югоизточ­
ните земи, където се разпространило зърнопроизводството, налага­
нето на паричната рента се извършвало общо взето по-бавно. Нови­
те обществени отношения трудно изтласквали старите традиции,
свързани с натуралната форма на експлоатация в именията на едри­
те собственици и в земите на абатствата и църквите.
Въвеждането на комутацията се отразило различно сред различ­
ните слоеве на населението: докато богатите селяни, които били

437
свързани с пазара, имали интерес от нея, бедните селяни, които не
могли да се снабдят с пари, се отказали от паричната рента и пред­
почитали натуралната и трудова форма на зависимост. Увеличава­
нето на паричната рента водело да влошаване на положението на
селяните и до засилване на недоволството им. Лордовете продъл­
жавали да заграбват пустеещи земи, пасища, а в някои случаи и
ниви на бедняците.
Процесът на обезземляването нараствал и се задълбочавал.
Това водело неизбежно до изостряне на социалните противоречия,
до нарастване на недоволството.
През 1348 г. Британският остров бил връхлетян от „Черната
смърт“, покосила една трета част от населението. Катастрофално
намалял броят на селскостопанските работници и на занаятчиите.
Нямало достатъчно работна ръка. Дребните земевладелци, които
разчитали на труда на волнонаемните работници, изпаднали в теж­
ко положение. Пред сериозни затруднения се оказали и цеховите
майстори. През 1349 г. крал Едуард III (1327—1377) издал ордонанс,
с който задължил безимотните мъже и жени, не по-възрастни от 60
години, да работят като наематели срещу заплащане. През 1351 и
1361 г. Парламентът издал статути, с които потвърдил кралския
указ. В същото време статутите предвиждали най-сурови наказания
за онези, които напускали работа. Глобявани били и собствениците,
които плащали по-високи заплати на работниците.
Феодалното законодателство, уреждащо въпросите на работни­
ците, засилило недоволството на онеправданите и спомогнало за
изостряне на класовата борба. Една част от лордовете възстанови­
ли натуралната рента и изоставили паричната. Това засегнало как-
то селото, тъй и бедняците от градовете. Пораженията, понесени от
Англия през 60-те и 70-те години на XIV в. изправили правителст­
вото пред необходимостта да предложи на Парламента да въведе
нови данъци.
При управлението на крал Едуард III започнала Стогодишната
война с Франция (1337—1453)9. Тя пламнала в резултат от територи­
алните конфликти между френската и английската корона за някои
територии. Английските аристократи искали да си възстановят вла­
денията в Нормандия и Анжу, а френските —да изтласкат англича­
ните от Аквитания. Двете държави протягали ръце към богатствата
на Аквитания. Сблъскали се претенциите на двете враждуващи

’ F о w 1 е г, К. The Age of Plantagenet and Valois. The Struggle for Supremacy 1328—
1498. New York, 1967; J a c o b, E. F. The Fifteenth Century 1399—1485. Oxford, 1961;
J a c o b, E. F. Henry V and the Invasion o f France. London, 1947.

438
страни и за Фландрия, станала ябълка на раздора. Династическите
съображения също така усложнили обстановката. Самият крал Еду­
ард III бил по майчина линия внук на френския крал Филип IV Кра­
сиви и след прекратяване управлението на династията на Капетин-
гите през 1328 г. по права линия изявил претенции за френската ко­
рона. Издигането на Филип VI Валоа (1328—1350) за крал на Фран­
ция дало непосредствен повод за нахлуването на английската армия
във Франция.
Първоначалните успехи след победите при Слайс през 1340 и
при Креси през 1346 г., а след това и при Пуатие през 1356 г. поста­
вили Франция пред тежки изпитания. Войната продължила с про­
менлив успех. След като траяла 116 години, тя приключила на
19 октомври 1453 г., когато английската армия капитулирала при
Бордо. Победила френската корона. В хода на завършека на война­
та английският крал загубил през 1441 г. Шампан, през 1450 г. Мен
и Нормандия. Англия смогнала да запази само Кале, като го владя­
ла до 1558 г. Англия излязла от войната с изтощени ресурси.
През 1377 г. при крал Ричард II (1377—1399) Парламентът взел
решение да въведе поголовен данък, задължаващ всеки мъж и жена
на 14 години да плаща този данък. Данъкът, който засегнал много­
людните семейства, породил мощна вълна на недоволство.
През 1381 г. английското селячество се вдигнало на въстание.
Въстанието било предшествано от проповедническата дейност на
Джон Уиклиф (1320—1384). В своите трудове, както и в проповеди­
те, които произнасял, той отхвърлял господството на Католическа­
та църква и папския престол. „Кралят е получил своето кралство
непосредствено от Бога — казвал Уиклиф, — а не от папата.“ Про­
фесорът осъждал богатствата на Католическата църква, култа и ду­
ховенството. Превеждайки Библията на английски език, той отстоя­
вал идеята за извършване богослужението на английски език. По
такъв начин той дал тласък за развитието на английската национал­
на култура.
Антипапската дейност на Дж. Уиклиф и неговите последователи
имала важно политическо значение в живота на Англия. Като се има
предвид, че английската общественост се отнасяла отрицателно
към папския престол особено през периода на т. нар. „Авиньонски
плен на папите“, може да се разбере идеологическата целенасоче-
ност на борбата срещу папския престол. Парламентът издал специ­
ален статут за забрана на църковно-съдебните функции на папския
двор в Англия. Въздействието на Уиклифовото учение нараснало.
Неговите последователи, наречени лоларди, осъждали крепостни-
чеството в различните му форми и призовавали за преустройство на

439
 обществото. В това отношение особена активност проявявал народ­
ният проповедник Джон Бол. „Мои скъпи приятели — казвал Дж.
Бол, — положението в Англия няма да стане по-добро дотогава, до-
като всичко не стане общо, когато няма да има ни васали, ни лордо­
ве и всички различия между хората бъдат унищожени, когато лор­
довете престанат да господаруват над нас.“
Заловен и изпратен в затвора за своите революционни възгледи,
той бил освободен от въстаналите селяни през 1381 г. в Кент и се
включил в борбата против феодалната обществена система. Като
един от ръководителите на въстанието, Дж. Бол се борил за премах­
ване на социалните неправди, против социалното неравенство.
Въстанието, избухнало през 1381 г. в графство Есекс, Югоизточ­
на Англия, обхванало графствата Кент, Съфолк, Норфолк и заляло
общо 25 графства. Признат ръководител на вдигналите се на борба
селски маси бил Уот Тайлър, селянин по произход, зидар по профе­
сия, добър познавач на военното дело. Срещу Лондон се вдигнали
основните отряди на въстаниците, начело с Уот Тайлър, Дж. Бол и
Джек Строу. Атакували от юг бунтовниците от Кент, а от североиз­
ток —революционните подразделения от Есекс. Преминавайки през
моста, селяните навлезли в столицата и я завладели. Започнала су­
рова, но справедлива разправа с представителите на феодалната
аристокрация. Министрите на краля били избити. Затворите в Лон­
дон били сринати до основи. Разрушен бил дворецът на Ланкастър-
ския херцог, а съдебният архив — изгорен.
На 14 и 15 юни селяните се срещнали с краля и представили по­
следователно своите програми: Майлендска (Есекска) и Смитфилдска
(Кентска). Майлендската програма била умерена. Тя била предаде­
на на краля на 14 юни, включвала четири основни искания: отмяна
на крепостното право; амнистия на въстаналите селяни; свобода за
търговията в страната, въвеждане евтина арендна такса за земята,
не по-голяма от 4 пенса за 1 акър земя.
Майлендската програма имала умерен характер и узаконявала
интересите на богатите селяни, които произвеждали за пазара. На­
истина, в нея било включено искане за отмяна на крепостното пра­
во, но не съдържала призиви срещу феодалния строй като социална
система. По тази причина кралят изразил съгласие да изпълни ис­
канията на селяните.
Принципите на Смитфилдската програма, издигнати на 15 юни,
при второто посещение при краля, имали по-революционен харак­
тер. „Всички отделени за ползване изключително от сеньрите гор­
ски и водни територии — се казва в програмата — трябва да станат
общо достояние, за да може както богатите, тъй и бедните навсякъ­

440
де свободно да ловят риба, да ловуват за зверове във всички гори и
да гонят зайци във всички ливади... Правата на сеньорите трябва да
бъдат отнети и да бъде установено равенство за всички, освен за
краля. Намиращото се в разпореждането на монасите, настоятели­
те на енории, викарии и други църковни люде имущество, трябва да
бъде отнето от тях и разпределено между енориашите. В Англия
трябва да има един епископ и един прелат, и всички земи и имуще­
ства на епископите и прелатите трябва да бъдат отнети и разпреде­
лени между общините.“
Както се вижда, Смитфилдската програма изразявала интереси­
те на бедняците и обосновавала идеята за премахване на крепост­
ното право, експлоатацията и неравенството. Кралят изразил при­
видно съгласие да удовлетвори програмата на селяните. Мерът
(кметът) на Лондон обаче вероломно убил в двореца У. Тайлър.
Бунтовниците, останали без ръководител, били прогонени от столи­
цата, а въстанието — смазано. Наказателните експедиции, изпрате­
ни в графствата, избивали безпощадно селяните, вдигнали се на
борба за социална справедливост, но съпротивата продължила през
цялата година.
Макар и разгромено, въстанието от 1381 г., предвождано от У.
Тайлър, изиграло важна роля в историческото развитие на англий­
ския народ. Мощният революционен тласък на бунта, бушувал през
следващата 1382 г. и след нея, разтърсвал основите на феодалната
обществена система. Изплашени от размаха на революцията, лор­
довете били принудени да правят отстъпки. Феодалните отношения
били подкопани. „В Англия — пише Маркс — крепостната зависи­
мост изчезва фактически в края на XIV столетие.“
Въстание на Джон Кейд. Това въстание било породено от редица
причини. Преди всичко върху неговото избухване оказали влияние
пораженията, нанесени на Англия в Стогодишната война, както и
тежките налози върху населението, наложени от династията на Лан-
кастърите и по-специално от Хенри VI (1422—1461). Недоволство­
то било засилено и от политическата криза, разтърсила страната, от
феодалната анархия, от произволите на бюрокрацията, от злоупо­
требите на данъчните чиновници. Социалните противоречия взели
най-остри форми в Южна Англия, където икономическите отноше­
ния били сравнително по-развити.
Въстанието избухнало през 1450 г. под ръководството на Джон
Кейд, васал на Йоркския херцог, богат фрихолдър, който имал зна­
чителен военен опит. Пламнал в края на май в графство Кент и об­
хванал графствата Съсекс, Съри и др., в бунта участвали не по-мал­

441
ко от 40 000 души. Движеща сила на въстанието били селяните, най-
експлоатирани и недоволни от господстващите обществени отно­
шения, ратаите и градските калфи. В хода на борбата се присъеди­
нили и голям брой рицари и много граждани. Те издигали искания
за промяна, които да доведат до подобряване на тяхното положе­
ние. На 2 юни 1450 г. революционните маси влезли победоносно в
Лондон и пристъпили към изпълнение на програмата си, формули­
рана в Манифеста, написан от Дж. Крейд, както и в „Жалби на об­
щина Кент“.
Крал Хенри VI, изплашен от гнева на масите, избягал от столи­
цата. Заловените кралски съветници, включително и мерът на Лон­
дон, били екзекутирани. Въстаниците отправили искания за въвеж­
дане на ред в централните и местните органи на управлението, за
ликвидиране на произволите на властта. Под формата на борба за
възстановяване правата на краля, накърнени от лордовете и барони­
те, бунтовниците по същество се стремели да ограничат политиче­
ските привилегии на едрите аристократи. Отправено било искане за
ликвидиране на реакционното законодателство, лишаващо работ­
ниците от права. В програмата на бунта била вписана специална
точка за включване на Йоркския херцог в съвета на краля.
Изплашено от размаха на въстанието, правителството било при­
нудено да отстъпи. Архиепископът на Йорк, който бил канцлер на
кралството, обещал на бунтовниците амнистия, ако напуснат Лон­
дон и се завърнат по домовете си. Когато въстаниците започнали да
излизат от града, властите на Лондон, подпомогнати от кралската
армия, ги нападнали и прогонили. Смъртно ранен, Дж. Кейд бил
заловен, по пътя за Лондон починал. След неговата смърт въстани­
ето било разгромено.

Война на Червената и Бялата роза. След смазването на въстанието,

възглавявано от Дж. Кейд, противоречията между феодалната арис­
токрация се изострили в крайна степен. Те намерили израз в борба­
та за власт между двете династии, борещи се за кралския престол —
на Ланкастърите и Йорките. Поради това, че върху герба на Ланкас-
търите розата била червена, а на Йорките — бяла, войната между
тях била наречена война между Бялата и Червената роза.
С известни прекъсвания тя бушувала три десетилетия: пламнала
1455 и приключила 1485 г. Зад Ланкастърите се наредили най-едри­
те феодали на Северна Англия, а зад Йорките — феодалите на юж­
ните и източните територии, които били отстранени от власт от
Ланкастърите. Едните, феодалите от Югоизтока, се нуждаели от

442
 силна кралска власт, която да ги подпомага в придобиването на
нови богатства, другите, аристократите от Севера, искали да запа­
зят своята независимост.
Борбата между враждуващите групировки протичала ожесточе­
но и кръвопролитно. Поради заболяването на крал^Хенри VI през
1455 г. за регент на Англия бил обявен херцогът на Йорк — Ричард,
но Ланкастърите го отстранили. По-късно в едно от сраженията го
убили. Върху отрязаната му глава била поставена книжна корона и
изложена на една от крепостните стени в гр. Йорк. Съотношението
на силите обаче се променило. През 1461 г. синът на падналия Ри­
чард — Едуард, разгромил армията на Ланкастърите и завладял
Лондон. Крал Хенри VI бил изпратен в затвора-крепост Тауър и
Едуард IV (1461—1483) заел престола.
Недоволни от настъпилата политическа промяна, през ΗΤΟ­
Ι 471 г. Ланкастърите организирали преврат за връщане на престо­
ла на затворения крал Хенри VI, но опитът им излязъл неуспешен.
Едуард IV успял да разгроми заговорниците, да залови излезлия от
Тауър заточеник и да го убие. Режимът, установен след това в Анг­
лия, имал деспотически характер. Крал Едуард IV управлявал са­
мостоятелно, изолирал Парламента и взел в ръцете си законодател­
ната и изпълнителната власт. Принуждавал градовете да му предос­
тавят задължителни заеми, а феодалите — „доброволни подаръци“.
Създавайки условия за развитие на промишлеността и търговията,
той забранил износа на сурова доброкачествена вълна. Сукнарство-
то разцъфтяло. Английските сукна били изнасяни в Нидерландия и
италианските градове.
Братът на Едуард IV, Ричард III (1484—1485), който се разпо­
редил след смъртта на Едуард да бъдат убити малолетните му си­
нове, за да заеме престола, настроил срещу себе си бароните от
графство Йорк и защитниците на Ланкастърската династия. Започ­
нала борба. Пламнало въстание. На 22 август 1485 г. в битката при
Босуърт Ричард III бил убит. Кръвопролитната война между Чер­
вената и Бялата роза завършила. За крал бил издигнат Хенри VII
(1485—1509), родоначалник на династията на Тюдорите. В резултат
от брака, който сключил с дъщерята на Едуард IV — Елизабет, той
фактически обединил партиите на Ланкастърите и Йорките. Създа­
ден бил единен герб за двете групировки. Новият владетел укрепил
кралската власт. Централизираната английска държава се стабили­
зирала. Социална опора на монархията била новата аристокра­
ция. Създали се предпоставки за утвърждаване на английския абсо-
лютизъм.

443
Зараждане на английската нация10*.Развитието на социално-иконо­
мическите и обществено-политическите отношения през XIV—XV в.
обусловило превръщането на английската народност в нация. Един­
ният англосаксонски пазар и централизацията на държавата нало­
жили заличаването на езиковите различия и налагането на единен
английски език. Френския език, на който се говорело в кралския дво­
рец, бил изоставен. Латинският език се използвал от Католическата
църква при богослужението и от преподавателите в университетите.
Наистина, още крал Хенри III трябвало да се обръща към насе­
лението на Британския остров на английски език, по-специално на
лондонски диалект. По-късно, през 1362 г. крал Едуард III издал
разпореждане съдебните дела да бъдат разглеждани на английски
език, понеже „френският език е твърде малко известен“. Родният
език на англосаксите —английският —се наложил окончателно през
втората половина на XIV в.
Английският литературен език бил оформен в произведенията
на Джон Уиклиф и на Джефри Чосър, забележителен поет. Важно
значение за по-нататъшното развитие на езика имало превеждането
на Библията от латински на английски език. Произведенията на Ци-
церон, Вергилий, Овидий, Езоп били преведени и разпространени в
Англия. В историята на литературата влязло творчеството на Уи-
лям Ленглънд, талантлив поет на селото. Формирана била нова ан­
глийска душевност, нов бит и култура.
Културно развитие11. През новия етап, в който навлязло английско­
то общество след норманското завоевание, в страната се засилило
френското влияние. Френският език се превърнал в официален език.
Употребявали го в съда, Парламента, учебните заведения, с него си
служела и управляващата аристокрация. Преселниците от конти­
нента също така говорели на своя език. Англосаксите употребявали
англосаксонски, който бил техен майчин език. Латинският език бил
в употреба в богослужението и в практиката на Църквата. По такъв
начин в живота и в литературата се употребявали три езика. Научни
трудове по традиция се пишели на латински, включително и исто­

10 М е у е r s, A. England in the late midle ages (1307—1536). Melbourne, 1953;

F 1 e u r е, H. J. A natural history o f man in Britain. London, 1951; H u j z i n g a, J. H.
Britain. London, 1970; S i m ο η, E. The Anglo-Caxon manner, The English contribution
to civilization. London, 1972; P r i e s 1 1 e y, J. B. The English. London, 1973; Η ο 1 е, C
h. A. A dictionary of British folk customs. London, 1978.
" T r y l e , G. D .,D . M a n n . The Social England. V. 1—6. London, 1893—1897; T r e -v
е 1 y a n, J. M. England in the Age o f Wicliffs. London—New York, Bombay, 1899.

444
 рическите хроники. Рицарската поезия се създавала на френски.
Едва през XIII—XIV в., когато възникнала английската нация, офи­
циален език станал английският.
На латински език били написани редица исторически произведе­
ния: „История на нововъведенията в Англия“ на Бадмер Кентърбъ-
рийски, „Делата на английските крале“ на Уилям Мемсбърийски,
„История на англите“ от Хенри Хентингтънски. Голямо значение
имали произведенията на Хералд Камбрейски „Автобиография“,
„Топография на Ирландия“, „Описание на Уелс“. Това били осново­
полагащи трудове, които очертавали направления в хуманитаристи-
ката. „История на бритите“ на Халфрид Монмаутски притежава не
само историческа, но и белетристична стойност. Уилям от Нюбург
в „История на англичаните“ описал събитията от 1066 до 1198 г.
Джон Солсбърийски подготвил прочутото си произведение „По-
ликратикус. За развлеченията на придворните и пътищата на фило­
софа“, великолепно описание на бита и нрави те на аристокрацията.
Ценна е и незавършената му „История на папи ιе“.
Англия се превърнала в едно от средищата на образованието в
Европа. Още през втората половина на XII в. започнало откриването
на университети. През 1169 г. възникнал Оксфордският университет,
1209 — Кембриджският. В тях се развивала схоластическата наука, а
по-късно през епохата на Възраждането разцъфтяла хуманистичната
мисъл. В Оксфордския университет преподавал бъдещият архиепис­
коп Робърт Гросетест (ок. 1175—1253), коментатор на Аристотел. Не­
гов ученик и последовател бил Роджър Бейкън (ок. 1214—1294). Про­
фесор в Оксфордския университет бил Дънс Скот (ок. 1265—1308).
В своите произведения Р. Бейкън се наложил като предвестник
на експерименталната наука. Като разглеждал трите източника на
познанието: авторитет, разум и опит, той ограничавал ролята на
авторитета и го обявявал за недостатъчен, ако в своя подкрепа не
привлече аргументите на разума. Призовавал да се изучава природ­
ната действителност и заключенията да се подлагат на проверка.
Изучавайки оптиката, предсказал откриването на очилата, телеско­
па и микроскопа. Роджър Бейкън се надявал да бъдат приведени в
движение корабите без помощта на гребци. Той приготвял рецепти
за правене на барут.
Друг представител на схоластиката е Д. Скот, член на Францис-
канския орден. Той признавал зависимостта на разума от волята.
Дънс Скот развивал идеите на номинализма във философията. Не­
гово откритие представлява понятието „интенция“, „умопостигаем
вид“. Развивайки математическата логика, обосновал максимата:
„От неистината следва всичко“.

445
 През XIV и XV в. в английските университети проникнали идеи­
те на хуманизма и промените, исканията за реформи. В Оксфорд­
ския университет Уилям Окам (1300—1350) развивал тенденциите
на номинализма. Отстоявайки тезата за познаваемостта на обектив­
ния свят, той поддържал, че познанието се развива чрез усещания­
та, но започва с опита. Уилям Окам поддържал, че Божието битие
не може да бъде доказано с аргументи на разума, поради което се
базира на вярата. Учението му било обявено за еретическо и през
1327 г. папа Йоан XXII (1316—1334) го отлъчил от Църквата. Уче­
нието на философа било забранено.
Преподавател в Оксфордския университет бил и Джон Уиклиф
(1320—1384)'2, последовател на древногръцкия философ Платон.
Неговата общественополитическа теория изключвала идеята за не­
погрешимостта на папата. Приемал, че глава на Църквата трябва да
бъде кралят, а не папата. Джон Уиклиф учел, че духовната власт
трябва да се откаже от земите, които владее. Според учения теолог
култът към светците и продажбата на индулгенции противоречи на
християнското учение. Той намирал, че посредством „преосъщест-
вяването“ хлябът и виното не могат да се превърнат в тяло и кръв
на Иисуса Христа. Понеже смятал, че вярващите християни трябва
сами да четат Библията, той я превел на английски език. Това било
свързано с разбирането му, че Библията е единственият източник на
вярата. Според него Църквата и папството нямат права над Англия
и не трябва да вземат десятък, което съвпадало с политиката на кра­
ля и магнатите. Дж. Уиклиф бил обявен за еретик. Вселенският цър­
ковен събор в Констанц през 1415 г. осъдил учението на английския
теолог като еретическо, а книгите му трябвало да бъдат предадени
за изгаряне. Не попаднал на кладата поради обстоятелството, че по
време на Стогодишната война папата заел профренска позиция, по­
ради което влиянието му на Британския остров било ограничено. В
защита на ересиарха застанал кралят.
Промените, които настъпили в обществения живот, създали ус­
ловия за проникването и разпространяването на хуманизма. Заси­
лил се интересът към античните писатели. В началото на XV в. че­
тири гилдии в Лондон организирали преписването на книги за ма­
сова продажба. Разширила се практиката да бъдат създавани част­
ни библиотеки. Наред с писането на трактатите в мерена реч, започ­
нало тяхното съставяне в проза. Това спомогнало за по-нататъшно­
то усъвършенстване на литературния английски език. Уилям Кекс-

12 L е с h 1 е г, G. Johann von Wiclif und die Vorgeschichte der Reformation. Bd. 1—2.
Leipzig, 1873; W o r k m a n η, H. John Wyclif. V. 1—2. Oxford, 1926.

446
тън (1422—1491), преводач и книгоиздател, въвел книгопечатането.
През 1477 г. от Фландрия в Уестминстър била пренесена печатни­
ца, която започнала да издава книги на английски език. Той обна­
родвал 100 книги. След Уестминстър печатници възникнали в Лон­
дон и Оксфорд. Печатната продукция се увеличила: до края на XV
в. в Англия били отпечатани към 400 книги: теологически, философ­
ски, исторически, литературни. Броят на читателите нараснал. На­
учните концепции започнали да влияят на общественото мнение.
Много сериозни успехи достигнала и литературата: белетристи­
ка и поезия. През XII в. на френски език се появили произведения на
писатели като Вас, Бенуа, Дьо Сент-Мор, Робер дьо Борон, Мери
Френска. Вас издал роман в стихове „Роман за Ру“, в който пресъз­
дал завладяването на Нормандия, а Робер дьо Барон — стихотвор­
ния роман „Йосиф Ариматейски“, в основата на който била претво­
рена легендата за Светия Граал. На английски език също така за­
почнали да се появяват различни произведения: „Крал Хор“, „Пе­
сен за Хавелок“, „Сър Хавей и Зеленият рицар“. Образът на крал
Артур бил използван за създаване на цяла серия романи „Артур“,
„Артур и Мерлин“, „Езерният Ланселот“. Това били творби, в кои­
то се пресъздават победите на крал Артур, завладял с меч в ръка
множество земи. Томас Мелъри (ок. 1417—1471), талантлив поет,
събрал сюжетите за крал Артур и ги обобщил в творбата „Смъртта
на крал Артур“, отпечатана в печатницата на У. Кекстън 1485 г.
„Смъртта на крал Артур“ придобила огромна популярност и стана­
ла най-търсената книга. Сюжетът за крал Артур раздвижил перата
на творци от ранга на Е. Спенсър, Дж. Милтън, Р. Саути, У. Скот, А.
Тенисън, У. Морис и др.
През XIV в. се появили множество нови творци. Уилям Ленг-
лънд (ок. 1300—1400) написал „Видение за Петър Орача“, Джон Ха-
уър —„Гласът на викащия“. Джефри Чосър (1340—1400), талантлив
поет, който достигнал нови висоти в английската литература, съз­
дал обширно и многообразно творчество. Неговите „Кентърбъ-
рийски разкази“ представляват едно от най-талантливите произве­
дения не само в Англия, но и в Европа.
През XIV—XV в. възникнали поредица балади. Мотивът за Ро­
бии Худ послужил за създаване на множество произведения: „Мал­
ка песен за Робин Худ“, „Делата на Робин Худ“ и др. С лирико-дра-
матично съдържание са пропити баладите „Две сестри“, „Чайл Уо-
търс“, „Жестокият брат“, „Лейди Изабел“ и др.
Литературните произведения, достигнали до множество читате­
ли, формирали нов естетически вкус, нова душевност, хуманистич­
но мислене.

447
 През XI—XII в. в Англия получил развитие романският стил, мо­
делиран след норманското нашествие през 1066 г. Храмовете, които
били построени в Норидж и Уинчестър, снабдени с трансепти и голе­
ми кули, са шедьоври на култовата архитектура. Замъкът Тауър в Лон­
дон, с неговите кулообразни върхове носи своеобразна стилистика,
рядка, уникална по своя замисъл и реализация. Катедралите в Да-
рем, Кентърбъри, Линкълн, Солсбъри, Йорк, Уелс били построени в
готически стил. Уникално постижение е и Уестминстърското абатство
в Лондон.
Във връзка със строителството на храмове и абатства били усъвър­
шенствани миниатюрите, с които били украсявани църквите. Естети­
чески въздействат декоративните дърворезби на фасадите, нервюрите
на сводовете, стенописите, скулптурните творби, надгробните камъни
с гравюри. През втората половина на XIV в. в храмостроителството
навлезли редица светски, граждански тенденции, които обогатили кул­
товото изкуство с нови моменти. Връх на архитектурното изящество
е капелата „Св. Джордж“ в Уиндзор, издигната от 1474 до 1528 г.
Банкетните зали в колежите започнали да се украсяват по нов начин.
Възникнала и се наложила портретната живопис. Красотата навляз­
ла в тъкачеството. С рядък естетически вкус започнали да се изра­
ботват ковьори, шевици, килими. Напредвало ювелирното изкуст­
во. Изработвали се изящни предмети от кост.
Заслужава специално отбелязване обстоятелството, че катедра­
лите и абатствата в романски стил (само през XI—XII в. в Англия и
Шотландия те наброявали 95) били изграждани сравнително про­
дължително време. Монументалните кули, които украсявали раз­
лични части на култовите сгради, не отразявали само нарастващата
материална мощ на Църквата, но и духовната култура на прелатите.
Извисявани край брега на Някоя река или на градските площади,
катедралните църкви на. кралството укрепвали религиозното само­
съзнание на различните слоеве от населението: на лордове и плебс,
на фрихолдъри и селяни. Вътрешната архитектура на храмовете —
високите ниши, арките, внушителните сводове, стенописите внуша­
вали тържественост. Самото богослужение формирало специфична
душевност.
В Англия готиката навлязла в архитектурата след като била раз­
пространена във Франция. За разлика от френските катедрали, ан­
глийските били строени на сравнително по-обширни площи. На
Британския остров кулите били изграждани по-уравновесено. Хра­
мовете придобили по-земен характер. От XIV в. насетне готически­
те сгради започнали да се украсяват: западните фасади получили

448
по-разгърнат вид, сводовете станали по-широки, стъклата по-голе-
ми. Паралелно с библейските мотиви в украсата на църквите влезли
сюжети от народното творчество, от фолклора. Символиката била
съчетана с реалистичния рисунък. Школата на английските миниа-
тюристи придобила своите характерологични очертания. Най-ярък
модел на миниатюрите е „Псалтирът на кралица Мери“, украсен с
60 големи и повече от 600 малки миниатюри, а така също и около
200 различни украшения.
В резултат от благоприятните исторически условия, които били
създадени, английското кралство преодоляло трудностите по своя
път и се превърнало в силна централизирана монархическа държа­
ва. Създаден бил Парламентът. Моделирали се своеобразията на
английската национална душевност, бит и култура. Ликвидирани
били различните форми на зависимост на селяните. Кралство Ан­
глия навлязло в последния период от своята средновековна история
с процъфтяваща икономическа система, с могъща централизирана
форма на управление, с авторитетна монархическа институция.

Монархии на Пиренейския полуостров

Трансформацията на Кордовския емират (756—929) в халифат
(929—1031) не могла да увековечи господството на арабите, нарича­
ни маври. В земите на метежния полуостров укрепвали своята мощ
организационните структури на християнското население. След
като през 718 г. армията на Палайо, пълководец от готски произход,
разгромил завоевателите при Кавадонга, Астурия, неудържимото
настъпление на завоевателите било преустановено. Останали сво­
бодни, непокорени от арабите, Баскония, Галисия, Кантабрия. Ор­
ганизирани в графствата Стара Кастилия, Арагон, Рибагорса, Соб-
рарбе и др., астури, вестготи, баски, кантабри предприели съпроти­
вителни и освободителни борби, дали дълбок отпечатък върху ис­
торията на Пиренеите. В завладените от маврите територии закипя­
ва величествената и героична епопея на Реконкистата.
През тези съдбовни столетия от историята на Пиренейския по­
луостров доминирали различни политически сили. В началото се
утвърдил Арабският емират, но в хода на социалните конфликти в
борбата срещу маврите се образували три християнски държави —
Кастилия, Арагон и Португалия. Обособила се и Испания. По фор­

29 История на Средновековния свят 449

ма на управление християнските държави били кралства. Самосто­
ятелното им развитие, както и конфликтите им с арабската държа­
ва, очертавали насоките на историческото развитие.

1. А р а б с к и халифат
След като арабите се установили на полуострова и превърнали Ис­
пания в провинция на халифата1, Андалузия (ал Андалуз), управлен­
ската система продължавала да се ръководи от династията на
Умайядите12. Дори след като в Багдад Умайядите (661—750) били за­
местени от династията на Абасидите (750—1055), на Пиренеите про­
дължили да властват представители на старата монархия. Абд ар-
Рахман, спасил се от изпитанията на новата власт, се добрал до
Испания и образувал самостоятелен емират, управляван от 756 до
1031 г. Преобразуван бил в халифат през 929 г.
Извори3. Някои автори изброяват 108 извора за историята на Араб­
ския халифат за времето от VIII до първата трета на XI в. За след­

1 Научната литература върху възникването на Арабския халифат на кирилица е

сравнително обширна. Вж. Б е л я е в, Е. А. А раби, ислам и Арабский халифат в
раннее средневековье. М., 1965; Т е о ф а н о в , Цв. Езическата арабска поезия. С.,
1988; Б а р т о л ь д, В. В. Работи по истории ислама и Арабското халифата. — В:
Сочинения. Т. 6. М., 1966; Н е г р я, Л. В. Общественннй строй Северной и Цен-
тральной Арабии в V—VII вв. М., 1981; Очерки истории арабской культурн V—XV вв.
— В: Материали и исследования (Отв. ред. Ο. Г. Большаков). М., 1982.
От проучванията на латиница по-специално внимание заслужават: H a m m e r -
P u r g s t a l l , J. Literaturgeschichte der Araber. T. 1—7. Wien, 1850—1856; H i 11 i, R. K.
History o f the Arabs. London, 1946; R o s e n t h a 1, F. A. History o f Muslim
Historiography. Leiden, 1965; S a u n d e r s, J. J. A History of Medieval Islam. London,
1965; S e d i 11 o t, L. P. Histoire generate des arabes. Leur empire, leur civilisation, leurs
ecole — philosophiques, scientifiques et litteraires. T. 1—2, Paris, 1877.
2 За инвазията на Умайядите на Пиренейския полуостров могат да бъдат визирани
редица солидни изследвания както на кирилица, така и на латиница. От проучва­
нията на кирилица вж.: Б о й к ο, К. А. Арабская историческая литература в Испа-
нии. М., 1977; Ш и д ф а р, Б. Я. Андалусская литература. М., 1970; К р а ч к о в -
с к и й, И. Ю. Арабская поззия в Испании. — В: Избранньге сочинения. Т. 2. М.—Л.,
1956; К у д е л и н, А. Б. Класическия арабо-испанская поззия. М., 1973.
Между трудовете на латиница специален интерес предизвикват: Η о u d a s, О.
Histoire de la conquete de l'Andalousie, par Ibn Elqouthiya. — In: Recueil de textes et
de traductions publies par les professeurs de L'Ecole des Internationals des orientalistes
tenue a Stockholm en 1889,1.1, HP Serie, vol. V; P r o v e n c a 1, E. Levi. La civilisation
arabe en Espagne. Vue generate. Paris, 1948; P r o v e n c a l , Levi, E. L'Espagne
musulman au X-eme siecle. Institutions et vie sociale, Paris, 1932.
3 Изворите за историята на Пиренейския полуостров през епохата на арабското
господство могат да бъдат разделени на два основни раздела. В единия раздел
влизат типични арабски източници, в другия — испански и португалски.

450
ващия етап, включващ дългия период до края на арабското господ­
ство, те станали значително повече. Правени са опити да ги разде­
лят на две основни групи: историческа литература и биографични
произведения. Да се посочат техните названия, да бъдат анализира­
ни, е непосилна и нереализуема задача. Затова ще направим опит да
набележим най-важните, описващи управлението на арабите на Пи-
ренейския полуостров.
Многобройните трудове на историка Абу Марван Абд ал-Малик
(ок. 797—852/53) са незаменим източник за Арабския халифат, за не­
говото устройство и управление, за междудържавните му връзки и
взаимоотношения. Голяма част от тях не са съхранени, но за тях се
съди по откъслечни текстове, запазени в трактати на съвременници,
които ги цитират. Това се отнася например за „Книга за светската
власт и начина на живот на имама“, „Книга за действията на имама
в отношенията му с еретиците“, „Книга за достойнствата на проро­
ка“, „Книга за походите на пратеника на Аллаха“, „Книга за завла­
дяването на Андалузия“,“Книга за жените“, „Книга за генеалогия­
та“, „Книга известия за курейшитите и техните родословия“.
Както се вижда от непълния списък на трудовете, написани от
Абд ал-Малик, това са произведения с исторически профил. Една
всеобща история, известна в медиевистиката с краткото название
„История“, се счита за единствената негова запазена творба. Факто-
логическата стойност на „История“ се заключва главно, но не един­
ствено, в богатите сведения за стопанския живот, обществените от­
ношения, науката и културата. Материалите, въз основа на които е
изградена книгата, били записани от автора в Андалузия и извън
нейните предели.
Научната критика обаче отнася труда на Абд ал-Малик към вто­
ростепенните извори поради компилативния му характер. Като
цяло той действително не е оригинален. За разлика от неговата „Ис­
тория“, редица други произведения привличат вниманието със сво­
ята познавателна ценност. Това се отнася например за прочутата
„Книга за групата на секретарите“ на Абу ан-Нахви, известен с псев­
доним Августин. Трудът е загубен, но откъси от него са запазени в
съчиненията на други автори, надмогнали изпитанията на времето.

В кръга на арабските единици влизат следните поредици: K h a l d u n , Inb. Histoire

des Berberes et des dynasties musulmanes de L'Afrique septentrionale. Tr. de L'arabe,
T. 1—3 .Paris, 1925—1934; A b d a l H a k a m , Ibn. History of the conquest o f Spain, tr.
from the Arabic. Gottingen, 1858; Collectioh de documentos ineditos para la historia de
Espana. V. 1 -1 1 2 . Madrid, 1842-1896.

451
 За състоянието на арабската историопис в Испания по време на
халифата на Умайядите (929—1031) може да се съди по активизаци-
ята на писателите, занимаващи се с издаването на исторически тру­
дове. Заслуга за това имали халифите от рода на Абд ар-Рахман III
(961—976). По разпореждане на този халиф голяма група историци
се заели с подготовката на съчинения, които да прославят минало­
то и настоящето на Арабския халифат. Халифът Абд ар- Рахман III
основал специална школа, която се занимавала с изготвянето на
тези съчинения. Съставени били модели за писане на хроники.
Между придворните аналисти се утвърдили Абу Бакр Ахмад ар-
Рази (888—955), който написал „Книга за живота на традиционалис-
тите“, „История на владетелите“, „Голяма книга известия за владе­
телите на Андалузия, техните слуги, конници и походи“, „Книга из­
вестия за андалузийците и история на династиите на техните владе­
тели“. Творбите на Ахмад ар-Рази не са съхранени, но части от тях
са запазени чрез цитати в трудовете на Ибн Хайан от XI в., както и в
произведенията на други автори. Това обстоятелство прави наслед­
ството му особено ценно поради големия брой на трудовете и бо­
гатството на сведенията, които те съдържат. Не случайно името
му се е наложило като водещо сред изворите за мюсюлманска Ис­
пания.
Съчинението на Ариб ал-Куртуби, живял при управлението на
Абд ар-Рахман (912—961), починал вероятно 980 г., „Компендиум“,
изнася данни, които не се срещат в историческите работи на Ат-
Табари, поради което притежават голяма стойност. Конкретно за­
сяга развитието на Магреба, но описва и управлението на Кордова:
йерархията на управляващите, списък на сановниците, стоящи наче­
ло на управлението. Въпреки че са запазени само отделни раздели,
„Компендиумът“ е необикновено интересен за възстановяване кар­
тината на живота в Испания и Северна Африка.
Иса ар-Рази (починал 989 г.) бил син на Ахамад ар-Рази. От съ-.
чиненията му са запазени „Книга за везирите и везирствата“ и „Кни­
га за халифските хаджиби в Андалузия“. Това са произведения, кои­
то съдържат информация за живота на владетелите в Испания.
Разказите на Абу Сулайман (860—861—934) пресъздават живота
на съдиите и законоведите в Кордова. Факти за подготвянето им
получил от свои учители, поради което няма съмнения относно тях­
ната достоверност. Абд ас-Салам (починал 981) подготвил „Кодекс
по генеалогия“, незапазен, но цитиран от съвременници, поради ко­
ето заслужава да бъде споменат.

452
 Ибн ал-Фаради (962—1013), законовед, поет, биограф, написал
„История на учените в ал-Андалус“, съхранена и издавана много­
кратно. В нея има сведения за творците на духовни ценности. Друг
голям биограф бил Ибн Башкувал (1101—1182), изработил обширен
сборник с биографии на учени от Андалузия.

Възход и упадък на арабското владичество4. Налагането на араб­

ската военна и политическа система на Пиренейския полуостров
срещнало упоритата съпротива на местните християнски владете­
ли, които бранели своята родна земя от нашествениците, наследе­
ното от деди и прадеди. С оръжия в ръце арабските подразделения
покорявали Толедо и Севиля, Навара и Северна Месета, голяма
част от територията на полуострова.
Изменила се етническата картина. Повече от 30 000 преселници
се установили в градовете. Това били представители на различни
народности: бербери, наричани в латинските извори маври, сирий-
ци. По-късно от Сахара пристигнали алморавиди, а от Мароко —
алмохади. От Европа се преселили французи, главно албигойци от
Лангедок, и се установили в Арагон и Навара, в градовете Хака,
Бургос, Леон, Сантяго и др. Заселили се също евреи и славяни. Де­
мографските процеси породили масово преселване на мосараби и
арабизирано християнско население, което се устремило към Леон
и Кастилия. Етническият облик на Пиренейския полуостров обаче
продължавал да се определя от завареното испано-римско населе­
ние, което противостояло на маврите. Свързано с местните тради­
ции, то запазило през столетията локалните си названия — кастил-
ци, арагонци, андалузци.
Компактната част от завоевателите образували берберите, етни­
ческа група от семитско-хамитската общност, обитаваща страните
на Северна Африка, но след покоряването на Магреба от арабите
приели исляма и поради естественото си родство с тях били асими­
лирани. Берберите се разселили по планинските предели на Месе­
та, Нова Кастилия и Естремадура. Занимавали се със скотовъдство.
Самостоятелно място в етническата панорама заели евреите.
Понеже при управлението на вестготските крале били подлагани на
различни ограничения, по време на арабската инвазия те премина­
ли на страната на завоевателите. В обстановката на арабското гос­
подство евреите придобили право на самоуправление на своите об­

4 Historia de Espana у su influencia en la historia universal. T. 2. Barcelona, 1920, p. 2

und Fg.

453
щини. Активни и находчиви, в резултат от умели търговски опера­
ции те успели да забогатеят. Това им създавало проблеми не само с
алморавидите и алмохадите, но и с кралство Испания.
Завоевателите араби извършили значителни промени както в аг­
рарния живот, тъй и в управлението на градовете. Арабската воен­
на аристокрация получила значителни поземлени владения, принад­
лежащи на кралския фиск, на разгромените магнати, а така също и
различни запустели земи. В по-голямата си част земите, присвоени
от арабите, били превърнати в мюлк или икта, поземлена собстве­
ност, аналогична на бенефиция в Западна Европа. Собственикът на
икта бил задължен да внася в държавната хазна една десета от от­
гледаната реколта.
Мястото на поданиците на арабската държава в обществената
пирамида зависело от етническата и религиозната принадлежност,
а така също и от професията. Заварените испанци и римляни, както
и готите в Андалузия, постепенно се диференцирали. Онази част от
тях, която приела исляма, придобила известни привилегии, данъч­
ни облекчения. При все това те образували отделна социална кате­
гория с недостатъчно пълни права: в армията били включени в спе­
циални отряди, молели се в отделни джамии и мечети, а когато вли­
зали в джамиите, заставали не в първите, а в последните редове.
Испанците, които запазили християнската си вяра, но по пътя на
брачните връзки, социалните контакти, системата на образование­
то и пр. придобили арабски имена, овладели арабски език, форми­
рали друга категория поданици: „мосараби“ („този, който желае да
стане арабин“). Трета група съставлявали християни и юдеи, които
пазели вярата си. Арабите ги разграничавали от езичниците, отна­
сяли се толерантно с тях, но ги квалифицирали като „хора на Писа­
нието“. В Кордова, Севиля, Толедо, Мерида и др. градове мосара-
бите образували самостоятелни общини, плащали поземлен данък
(харадж) и поголовен данък (джизие). В религиозно отношение те
изповядвали християнството, организирани били в енории, образу­
ващи самостоятелни църкви.
Арабите общо взето запазили социалната стратификация на по­
луострова. Завареното християнско население продължавало да се
дели на знатни, средни собственици и роби. Постепенно обаче знат­
ните загубили икономическата си сила, обеднели и намалели в ко­
личествено отношение. В тясна връзка с утвърждаването на власт­
та, установена от завоевателите, започнало ограничаване правата на
християнското население. Дори мосарабите били заселени в отдел­
ни квартали, оградени със стени от пълноправните араби в градовете.

454
 Настъпил подем в селското стопанство. Подобрения били вне­
сени в обработването на земята: въведен бил в употреба плуг с три
лемежа. Усъвършенствана била и браната. В големите имения за­
почнали да използват тегловата сила на бикове, а в малките — на
магарета. При напояването, което се практикувало и по-рано, било
включено хидравличното колело. Прокопани били напоителни ка­
нали. Периодично се сменяли есенни с пролетни култури. Внесени
били нови, източни култури: памук, ориз, нар, палми, лимони, кай­
сии, черница, захарна тръстика. Особено внимание се отделяло на
лозарството и производството на вино. Животновъдството също
било добре развито, особено овцевъдството.
Започнали да разцъфтяват и градовете, утвърдили са като сре­
дища на разнообразна занаятчийска, търговска и културна дейност.
Подемът им продължил върху основата на римските муниципални
традиции в Бетика, Таракона и Южна Лузитания. В епохата на им­
перията в Бетика се утвърдили Гадес (Кадис), Хиспал (Севиля),
Корудба (Кордова), в Таракона —Нов Картаген, Валенсия, Дертоза
(Тороза), Таракон, Баркинон (Барселона), а в Лузитания — Олизи-
пон (Лисабон), Емерита (Мерида). Според данни на И. С. Русел,
Гадес имал 65 000 жители, Кордуба — 20 000, Таракона — 27 000,
Хиспал — 8000, Картаген — 10 000, а Емерита — 15 000.
В периода на арабското господство на Пиренейския полуостров
според изследователите имало около 400 средновековни града от
нов тип. Кордова, превърнат в столица още през X в., бил с около
250 000 жители, а по-късно те достигнали 500 000, Толедо с 37 000,
Алмерия с 27 000, както заключава X. Висенс Вивес. При положение,
че по това време в другите държави на Западна Европа в градовете
(при това в най-големите) живеели 8—10 хиляди жители, може да се
разбере значението на градските средища в Испания.
В развоя на икономиката водеща роля започнали да играят та­
кива отрасли като обработката на метали, текстил, стъкло, хартия.
Желязо, мед, олово, злато, сребро, живак се произвеждали в Анда-
лузия, оръжие — в Толедо, Гранада, Севиля, Мурсия, Алмерия и
Кордова, хартия — в Хатива. Стъкларски изделия се изработвали в
Абас бен Фирнас, ювелирни стоки и предмети на разкоша —в Севи­
ля и Кордова, кожи и ленени платна — в Сарагоса, коприна — в Ал­
мерия и Кордова. Малага и Калтаюд се прочули с великолепната си
керамика.
Поради тесните връзки на селата с градовете, на аграрната систе­
ма със занаятчийското производство се оживила търговията. Търгува­
ло се с промишлени стоки, хлебни и други хранителни изделия.
Испанският историк Е. Леви-Провансал сравнява испанския град

455
при владичеството на арабите със селскостопански окръг. Пазари­
те били организирани в градовете, по традиция близо до мечета,
където се събирали хората преди да влязат за молитва и след изпъл­
няването на култови церемонии. В обръщение били златни динари и
сребърни монети, дирхеми. През X в. в циркулация влязла и златна
монета.
Арабската държавна организация притежавала централизиран
характер. В Испания тя била възглавявана до 929 г. от емир, а след
това от халиф. Върховният владетел притежавал абсолютна неогра­
ничена власт, предавана по наследство. Органите на управлението
в държавата били т. нар. дивани. Арабите разделили държавата на
окръзи, начело с валии. Съдебните дела се водели от кадии. Пре­
дишното комплектуване на армията по племена отпаднало. Въведе­
на била наемна войска, кооптирана от чужденци и освободени роби.
Поради сложния нееднороден характер на халифата държавата по­
степенно, особено от края на X и началото на XI в., започнала да се
разпада.
Испанските историци имат различни виждания за характера на
общественото устройство. Медиевистът Е. Леви-Провансал нами­
ра, че въпросът за съществуването на феодализма в Испания стои
открит, докато А. Балестерос приема, че в края на IX в. в емирата
на Кордова съсловието на сеньорите и магнатите от феодален тип
било вече оформено. Група автори поддържа, че аграрната система
по това време била продължение на вестготската, но открива в Ан-
далузия парична икономика, стоково-парично стопанство. Тезата за
феодалното съдържание на обществения строй в арабска Испания
се отстоява от марксистката историопис.
След като достигнала най-голямото си могъщество при Абд ар-
Рахман III (912—961), който превърнал в 929 г. емирата в халифат,
арабската държава започнала да запада. В края на X в. централната
власт загубила влияние. Управляващата аристокрация се раздира­
ла от противоречия и конфликти. Възникнали отделни емирати, ко­
ито водели самостоятелно съществуване. Вече към средата на X и
началото на XI в. се обособили 23 държавици, които притежавали
различни форми на управление. Укрепнали емиратите Гранада,
Малага, Валенсия, Барселона. Появили се и градове-държави или
градове-републики.
Настъпателното движение на християнското население за свобо­
да и независимост, появата на отделни кралства, които застрашавали
властта на завоевателите, принудили арабските емири да се обединя­
ват и да вземат мерки за запазване на своето положение. Непосредст­
вено след като испанците освободили гр. Толедо през 1085 г. емирите

456
потърсили подкрепа от берберите-алморавиди в Северна Африка.
Организирайки съпротивата, кастилците спрели настъплението· на за­
воевателите, които успели да запазят части от Испания и да се укрепят
в Маракеш, Мароко. Това обаче били временни успехи. Нашествени­
ците загубвали една след друга териториите на полуострова.
Катастрофалното поражение на арабите, което им нанесъл през
1212 г. кралят на Кастилия Алфонс VIII (1158—1214), заедно с кра­
лете на Навара и Арагон при Лае Навас де Толоса, било последвано
от нови загуби. Арабите успели да се задържат единствено в Грана­
да. Те изпуснали Андалузия, Кордова, Севиля, Валенсия и Балеар-
ските острови. В самия край на XIII в. арабите задържали емирата
Гранада, но неговата богата икономика представлявала солидна
база за тяхното съществуване. Интензивното земеделие, развивано
върху най-плодородната земя на полуострова, процъфтявало. Мате­
риалната основа на арабското господство било поливното земеде­
лие, градинарството, отглеждането на маслини, както и разширява­
щата се занаятчийска дейност в градовете, вътрешната и външната
търговия. Всичко това обаче не могло да гарантира дълговечност
на емирата. През 1481 г. укрепващото испанско кралство предприе­
ло настъпление срещу завоевателите. Освободителното движение
този път придобило облик на кръстоносна акция срещу неверници­
те. Най-сетне —след единадесетгодишна неравна борба —столица­
та на емирата, Гранада, паднала под ударите на испанците и била
присъединена към тяхното кралство. Последната опора на мюсюл­
маните преустановила своето съществуване. Гранада станала вече
християнска, но мюсюлманите придобили право да останат да жи­
веят в нея, като запазят своята собственост. Гарантирано им било и
правото да изповядват своята религия. Аналогични права придобили
и евреите. Не минало много време и свободата на мюсюлмани и юдеи
била погазена. В отговор на насилията потиснатите се вдигнали на
въстание. След като въстанието било смазано през 1502 г., управлява­
щите предложили на бунтовниците да се покръстят, да приемат хрис­
тиянството или да напуснат Испания. Една част станали християни, но
мнозинството мюсюлмани и евреи се преселили в Африка и в някои
страни в Европа. Покръстените маври, наричани мориски, премина­
ли под патронажа на Католическата църква.

Културен живот5. Още през първите столетия от установяването на

арабската власт настъпил забележителен подем във всички области

5 Historia de Espana..., t. 2, 110—119.

457
на културата. Люлка на новата духовност, която се оформила, ста­
нала Андалузия, където били привнесени ценностите, създадени в
източните страни на мюсюлманския свят.
В тясна връзка с развоя на градовете в най-големите центрове на
романската и готическата архитектура започнало да се усеща въз­
действието на арабската стилистика. Възникнал т. нар. мавритански
стил, разпространил се в Северна Африка и Южна Испания, но при­
добил своя специфика в Южна Испания и останалите държави. В
Испания неговите особености започнали да се проявяват в VIII и
началото на IX в., но до XV в. придобил испанско-мавритански ха­
рактер.
Може би най-убедително този тип архитектура намира материа-
лизация в Кордова, превърната в истински град музей. В града били
построени повече от 111 300 домове, 600 мечети, 800 училища, 80
висши школи, 900 бани, 50 болници, 70 библиотеки. Само библиоте­
ката на халифа Хакем II съдържала 400 000 тома. В нея били събрани
най-редки ръкописи. Ежегодно се преписвали по 18 000 ръкописа.
Улиците в Кордова, наричана „втори Багдад“, били настлани с
камък. Многобройни фонтани освежавали въздуха и създавали ряд­
ко красива атмосфера. За богатата част на града, в която живеели
имотните, аристократите, поетът Ибн Хазм, сам роден в града, раз­
казва: „И струва ти се, че тези разпръснати домове и украсени по­
кои, сияещи, както сияе слънцето, и разсейващи прекрасния образ
на своята грижа... станаха подобни на разтворена паст на лъвове“.
Разбира се, не бил само Кордова градът, където била събрана и
извисена толкова красота и изящество. Това подсказва и едно вели­
колепно свидетелство на Ибн Рушд (Авероес). „Когато в Севиля
умира учен и искат да продадат неговите книги —казва Авероес, —
превозват ги в Кордова. Когато умира музикант в Кордова и искат
да продадат неговите инструменти, превозват ги в Севиля“. Това
диференциране на градовете е просто показателно за влиянието и
славата на отделните клонове на културата и изкуството.
Най-ранните характерни своеобразия на арабската архитектура
намерили израз в прочутата „Врата на слънцето“ в гр. Толедо, в ан­
самбловите съоръжения в Авила. Те се извисили в центровете на
градовете Валенсия, Саламанка. Класически паметници на арабско­
то изкуство са дворците Алхамбра в Гранада и Алказар в Севиля,
джамията в Кордова.
Високи върхове достигнала арабската обществена мисъл. Науч­
ното дело на древногръцкия философ Аристотел намерило цяла
плеяда последователи в Кордовския халифат, които развили отдел­
ни клонове на хуманитаристиката. Наред с теологията се утвържда­

458
вали и философията, астрономията, физиката, математиката, меди­
цината. Перипатетикът Ибн Бажда (1070—1138) създал трактатите
„Книга за душата“, „Прощално послание“, „За начина на живот на
уединилия се“. В тях той обосновава идеята за усъвършенстването
на човешката личност, за ролята на разума, за щастието. Коменти­
райки труда на Аристотел „За душата“, философът изяснява въпро­
сите за усещанията, за мисленето, за ролята на естествознанието.
Поетът, астрономът, философът и медикът Ибн Туфайл, Абубацер
(1110—1185) написал многобройни трудове, в които развил схваща­
нията на Аристотел за природата, обществото и човека. В романа
си „Живият, синът на Бодъретващия“ той пресъздава разбиранията
си за човека и неговото мислене.
Абу л-Валид Мухамед бну-Ахмад ибн Рушд (1126—1198) с лати­
низираното име Авероес, се родил в Кордова, но поради широката
популярност, която придобил, се превърнал в гражданин на света,
на човечеството. Изучавал теология, философия, ислямско право,
литература и медицина. Написал около 50 фундаментални труда,
повечето от които станали популярни в латински и староеврейски
преводи. Енциклопедист на науката на своето време, той разработ­
вал проблемите на философията в съчиненията си „Опровержение
на опровержението“, „За единството на отделния интелект“, „За
съгласието на религията и философията“, „Размишление за времен­
ното и вечното съществуване“, „Проблемът за времето“, „Пробле­
ми на науката за душата“. В посочените съчинения той разработва
теорията на познанието, за причинно-следствените връзки и взаи­
моотношения, за ролята на интелекта, за науката и религията, за
вярата и знанието. Много внимание отделил на антропологичните
въпроси. Засягал и редица проблеми на обществознанието, като
отстоявал тезата за демократично устройство на човешкото обще­
ство, проявил се като противник на тиранията и я осъждал като сис­
тема на управление. Големи били заслугите му за развитието на уче­
нието на Аристотел по проблемите на гносеологията и онтология­
та. Авероес, взимайки отношение към вечния въпрос за свободата
на волята, приемал принципите на детерминизма. Той не приемал
концепцията за абсолютното предопределение, понеже оправдава­
ла произвола, субективизма и волунтаризма. Хуманистичната фило­
софия на Авероес оказала огромно въздействие върху възхода на
Ренесанса в Западна Европа, където мислителят придобил много­
бройни привърженици и последователи.
Ибн Халдун (1332—1406), родом от Тунис, развил теорията на
историческото познание, философията, етиката, теологията, както и
различни други области на науката. Според него „историята, това е

459
изследване, установяване на достоверното, точно изясняване на ос­
новите и началата на всичко съществуващо, дълбоко знание за това
как и защо са произлезли събитията. Затова историята е една от ос­
новите на философията и тя може достойно да бъде причислена към
философските науки“. Мотивирайки с философски аргументи ес-
тественонаучната концепция за измененията в света, Ибн Халдун
търси „причините, които са свързани със следствието, вселените се
съединяват с вселените, едни съществуващи вещи се превръщат в
други и безкрайността на неговата дивност не познава граници“.
Много интересно е разбирането му за промените в обществото.
„Това, което е природно —учи той, —е незаменимо“. Измененията,
които настъпвали в икономическата, стопанската дейност на хората —
по неговите заключения — имат закономерен характер. В своето
развитие човечеството преминавало през два етапа: единият бил на
примитивност (бидава), а другият — на цивилизация (хидара). Уче­
ният философ намирал, че двата етапа се отличавали помежду си по
начина на придобиване и потребление на средствата за съществува­
не. Появата на излишъците в средствата за съществуване бележела
границата между двата етапа. „Нравите, свързани с цивилизацията
и разкоша — заключава мислителят, — това е самата извратеност,
защото човекът е човек, ако е способен да извлича полза и да се от­
клонява от вредата, притежавайки при това прямота в нрава. А
човекът на цивилизацията не е способен сам да удовлетворява сво­
ите потребности било поради безсилие, произтичащо от изнеже-
ност, било поради високомерие, свързано с излишно благополучие
и разкош.“
Превъзмогвайки мисловността на своето време, прониквайки
като пророк в бъдещето на човечеството, Ибн Халдун обосновавал
идеите на хуманизма не само в историята, но и във философията,
етиката, теологията. Според него строгият историзъм изключва из­
мислиците при оценката на събитията и объркването на фактите.
Трезвият и дълбок анализ на събитията изключва умозрителните
конструкции на мисълта, историята предполага и изисква научно
аргументирано обясняване на явленията.
Плодотворно набирали скорост литературата и историята, пи­
сането на хроники. Арабският емират се нуждаел от укрепването на
държавната институция, поради което получили тласък онези фор­
ми на литературата, а също така и на историята, формиращи етно-
политическо единство, специфична атмосфера, духовност. В сто­
личния град Кордова получили разработка различни хуманитарни
науки: литературознание, история, право, шериат. Обогатявала се
арабо-испанска образованост. Формирала се местна научна школа,

460
която преработвала постиженията на Изтока и ги приспособявала
към условията на Пиренеите. Поставило се началото на интензивно
събиране на ръкописи, на материали от различен жанр. Основана
била специална школа за преводачи, които превеждали от арабски
на латински език творбите на учени от Изтока. Наред с университе­
та в Кордова, школата се превърнала в притегателен център на на­
учното творчество. Започнало воденето на анали на халифските до­
мове, на биографии на велики личности.

Реконкиста. Населението на Пиренейския полуостров никога не се

примирило с господството на арабите, то ги посрещнало с оръжие
в ръце. Мъжеството, проявено в борбата, било легендарно. Араб­
ският пълководец Муса свидетелства за испанците: „Като лъвове се
сражаваха те в своите крепости и като орли в своите гнезда.“ Това
изказване звучи като признание за високите бойни качества на мест­
ните бойци и е показателно в редица отношения.
В обстановката на арабското господство в Пиренейския полуос­
тров, както видяхме, още през 711 г. пламнала величествената и без­
смъртна епопея на Реконкистата, освобождаването на земите, поко­
рени от завоевателите. Самият термин „Реконкиста“ (Reconquista),
влязъл в езиците на европейските народи, произлиза от испанския
глагол „reconquistar“, „отвоювам“, „възстановявам“, „възвръщам“,
и означава освобождаването на завладения полуостров. Борбата,
продължила почти осем столетия, привлякла всички обществени
групи на Пиренеите: сеньори и васали, граждани и селяни. Мнозин­
ството изследователи —не само испански, но и френски, германски,
италиански, английски, руски — приемат, че Реконкистата била
широко етносоциално движение, което включвало както освобож­
даването на земите и населението, тъй и тяхното заселване и коло-
низиране.
Историците медиевисти на Испания и Португалия, които най-
добре познават миналото на своите народи, поддържат, че владете­
лите на християнските държави прилагали два метода в овладява­
нето на освободените земи. В случаите, когато не могли да се укре­
пят в териториите, пристъпвали към разграбване и опожаряване на
селищата, макар местното население да оставало понякога в бащи­
ните си къщи. В повечето случаи обаче опожарените земи запустя­
вали. Ако християнските крале били достатъчно силни и могли да
се задържат трайно, те пристъпвали към установяване на своя ад­
министрация и към пълна колонизация.
Динамични промени обхванали и останалите свободни предели
на полуострова. Като се започне от VIII в. насетне в заварените ра­

461
йони, незаети от арабите — Баскония, Галисия, Кантабрия, се фор­
мирали нови социални системи, графства. Това били Стара Касти-
лия, Арагон, Рибагорса, Собрарбе, а върху известната Испанска
марка —Барселона. Появили се и кралства: Навара, Галисия, Овие-
до. В началото на X в. Галисия и Овиедо се влели в едно кралство —
Леон. В напрегнатата обстановка между IX и X в. тези държавни
образувания започнали да се раздробяват, докато към XI в. върху
основата на съществуващите обединения възникнали двете кралст­
ва: Кастилия и Арагон. Укрепнали икономически и политически, те
започнали да привличат съседните кралства и графства и да ги при­
съединяват към себе си. Това било позитивна съзидателна тенден­
ция, която променила облика на тази част на Европа.
Целият многовековен период на Реконкистата, продължил 781
години от 711 г., когато арабите нахлули на полуострова и започна­
ла съпротивата, до 1492 г., когато била освободена Гранада. Той
преминал през два основни етапа на развитие и размах. Единият
обхванал времето от XI до XIII в. включително, а другият — XIV и
XV столетие. Що се отнася до периода от 711 г. до XI в., той може
да бъде окачествен като предварителен.
В резултат от множество обективни и субективни предпоставки
на полуострова се очертали три главни центъра на Реконкистата.
Първият център се утвърдил в Астурия, където през 718 г. възник­
нало самостоятелно кралство. Второто средище било в Навара, от­
начало графство, а след 860 г. — кралство. Що се отнася до третата
опора, тя се оформила в Каталония, известната Испанска марка,
укрепнала като независима държава под предводителството на гра­
фа на Барселона.
Изследователите са единодушни, че времето от средата на XI до
средата на XIII в. отбелязало забележителни победи на покорените
и непокорените християнски народи. Те станали възможни благода­
рение на укрепващите организационни структури на християнските
монархии. Не било без значение обстоятелството, че още крал Ал-
фонс I (739—757) освободил Галисия, Алава и Риоха, като принудил
арабите да се оттеглят зад р. Ебро, достигайки до Бургос, Леон,
Валенсия. Крал Алфонс II (791—842) пренесъл своята резиденция от
Правиа в Овиедо, провеждайки поредица настъпателни бойни опе­
рации срещу завоевателите. Разширявал териториите на съпротива­
та и крал Ордоньо I (850—866), който възстановил градовете, опо­
жарени в хода на битките — Амайо, Леон, Асторг.
Продължавайки политиката на своите предшественици, крал
Алфонс III (866—910) изтласкал арабите от освободените терито­
рии и достигнал Дуеро, Самора, Симанка, Сан Естебан де Гомес,

462
станали здрава непристъпна линия, отбиваща пристъпите на завое­
вателите. При някои от следващите владетели настъпили противо­
речия между християнските монарси и арабите завоювали победи.
Когато починал крал Алфонс III, кралството било разделено между
тримата му синове: Гарсиа, Ордоньо и Фруела.
В периода от XI до XIII в. започнала консолидация на съпроти­
вителните сили. През 1035 г. графство Арагон, възникнало още към
края на IX в., се обединило с Навара и от 1118 г. образували крал­
ство със столица Сарагоса. Малко по-късно, 1037 г., владетелят на
Леон, Фернандо I (1035—1065) сложил ръка върху владенията на
арабите в Арагон. Възникнал пограничен район с многобройни за­
мъци-градове, наречен кастилия (от лат. дума „кастедо“, „замък“).
Така на историческата сцена се появила Кастилия, „страна на замъ­
ците“, с център гр. Бургос. Крал Алфонс VI (1065—1109) поставил
под своя власт Кастилия и Леон. След като завзел гр. Толедо, кра­
лят проникнал в Нова Кастилия и достигнал Естремадура.
Възползвайки се от разгорилата се война между Кастилия и Ара­
гон след смъртта на крал Алфонс VI, алморавидите вдигнали въс­
тание и завладели Мадрид. Крал Алфонс VII (1126—1157) смазал
въстанието, след което освободил Нахера, цялата територия на Ри-
оха и Сарагоса, Кориа и в 1144 г. влязъл победоносно в Кордова.
Негови васали станали Арагон, Навара, графствата Барселона и
Тулуза. Установил своята власт и във френските земи, по-специал­
но във Фуа, Монпелие, Коменж. През 1135 г. бил коронясан за им­
ператор, но не могъл да запази своята власт над Испания. Наслед­
ниците на крал Алфонс VII — Санчо III и Фернандо II разделили
кралството. Необходимостта от обединяване налагала търсенето на
пътища за разбирателство между патриотичните сили от целия по­
луостров.
Противоречията между завоеватели и завоювани довели до ко­
ренна промяна в съотношението на враждуващите политически и
военни сили. В началото на XII в. четирите християнски държави:
Кастилия, Навара, Арагон и Португалия вече освободили полови­
ната земи на метежния полуостров. В борбата на потиснатите за
свобода подкрепа оказали християнските държави в Европа: Фран­
ция, Англия, Италия, Свещената Римска империя. Важен фактор в
хода на Реконкистата станали католическите религиозни ордени.
Наред с тамплиери и хоспиталиери законите на борбата породили
появата на нови ордени. Създадени били ордените Сант Яго, Алканта-
ра и Калатрава. Като цяло Католическата църква, ръководена от Рим­
ската курия, вдъхновявала освободителните борби на християните.

463
 Реконкистата намерила великолепно отражение в най-големите
паметници на испанския героичен епос „Песен за моя Сид“. Поради
високите си естетически качества и силно въздействие това произ­
ведение е сравнявано с „Песен за нибелунгите“ в германската лите­
ратура, с „Песента за Роланд“ във френската. Историческата лич­
ност от XI в. Родриго Руис де Вивар (1030—1099), прославен под
името Сид Кампеадор, е превърнат в герой на поемата, но, както
може и да се очаква, получава необикновена идеализация, поради
което се отдалечава съществено от първообраза. Родриго Руис по­
бедил няколко мавритански пълководци. Изпаднали в положението
на разгромени, те го признали за свой господар — една блестяща
литературна емблема на освободителния патос на епохата.

2. К р а л с т в о И с п а н и я
Вече през XI в. християнската Испания6, противостояща на арабс­
ките завоеватели, започнала динамично да се консолидира и укреп­
ва. Действително в края на столетието Реконкистата срещнала про­
тиводействието на алморавиди, през XII в. — на алмохади, но в на­
чалото на следващото XIII столетие обстановката се променила.
Победата на коалицията на Кастилия, Навара и Арагон под коман­
дването на кастилския крал Алфонс VIII (1158—1214) над алмохади-
те при Лае Навас де Толоса променила коренно съотношението на
воюващите сили. Под победоносното знаме на Реконкистата се на­
редили нови територии. През 1236 г. била освободена Кордова,
1248 г. — Севиля, 1262 г. — Кадис.
Извори7. След XI в., когато броят на освободените селски общини,
наричани „бегетри“, нараснал неимоверно много, се появили мно­
жество „Книги за бегетриите“, които представляват незаменим из­
вор за аграрната уредба. Автентични сведения за това време се съ­
държат и в известните „Харти за свободите“ (Фуерос), дарявани от
кралете. След тяхната поява селяните придобили лични свободи.
Друг извор за състоянието на общините са „Телешки книги на бе­
гетриите“. В тях се дава описание на задълженията на селяните.

6 Historia de Espafia..., t. 2, 339—372.

7 Вж. Cronica general de Espana. Madrid. 1779—1780; A y a l a . Cronica del rey do
Pedro. Madrid, 1779—1780; J u z g o F u e r o . Los Codigos Espagnoles condortados y
annotados. T. 1. Madrid, 1847; Siete Partidas. Madrid, 1807; Roderici toletani archie-
piscopi chronica Hispaniae. — In: Rer. hispan, script., 1 .1; P u 1 g a r. Cronica de los reyes
catolicos. Granada, 1856; L o p e s . Cronica. — In: G olleccao de livros ineditos de hist,
portug., t. 4.

464
 Характерът и размерите на собствеността са описани в т. нар.
„Списъци“, подготвени след освобождаването на Мурсия и Севиля.
В Каталония били съставени статистически списъци на различните
категории земи: кралски, сеньориални и др. Отделно били фиксира­
ни именията на абатствата и църквите. Това са извори с голяма фак-
тографска и фактологична ценност.
Когато през XIII—XIV в. стоково-паричните отношения се ожи­
вили и основното средство за производство — земята, влязла в об­
ръщение като стока, започнало масовото издаване на актове за по­
купко-продажба. Но понеже майоратната система пазела целостта
на едрите поземлени имения, възникнали друг тип документи за
уреждане на поземлените отношения. Това били т. нар. „Договори
за вечна аренда“. Те, както и нотариалните актове, давали правна,
законова регламентация на задълженията на селяните, включител­
но и техните права върху арендованата земя. В Кастилия се появили
специални грамоти, издавани от краля за стопанствата за отглежда­
нето на животни. Подобни привилегии били давани с грамоти от
крал Алфонс XV (1311—1350), а по-късно от Изабела Кастилска
(1474—1504) и Фердинанд Арагонски (1479—1516), сключили брак
през 1469 г. Всички тези грамоти, разширяващи правомощията на
скотовъдците, били издадени в сборник през 1511 г.
По времето, когато градовете на Пиренейския полуостров на­
влезли в период на невиждан подем, кралете започнали да издават
специални „Харти на свободите“ (Фуерос). Те фиксирали различни­
те права и привилегии на гражданите. От X в. насетне започнали да
се появяват Фуерос на всички градове в Арагон и Навара („Фуеро
Собрарбе“), в Леон, Кастилия, Каталония. Това са документи, кои­
то постепенно разширявали своето съдържание: регламентирали се
правата на краля в заседанията на кортесите, формите на зависи­
мост на самите градове от волята на монарха. В страниците на този
род извори навлезли данни за устави, различни декларации, разпо­
редби. Много важен източник представляват декларациите на Съю­
зите (Ермендада) на свободните градове. Постепенно тенденциите
били институционализирани, през 1312 г. била учредена „Свещена
кралска ермендада Толедо, Талавера и Виляреал“, а 1473 г. кралят
утвърдил устав на ермендадата в Сеговия. В края на XIII в. били
създадени устави на градовете по северното крайбрежие на океана,
но те били загубени. Както ермендади, тъй и кралски грамоти уза­
конявали правата на градовете в Арагон. Аналогична документация
—фуерос и устави — били създадени в Сан Себастиан и Саламанка.
От XII в. насетне многобройни цехови устави утвърждавали раз­
воя на занаятчийските организации в градовете на Каталония, Ва­

30 История на Средновековния свят 465

ленсия, Леон и Кастилия. През XIII и XIV в. устави възникнали в
Бургос, Толедо, Севиля, Арагон, Навара, Сантяго. Серията закони
за мореплаването, изработвани през XIII в., били събрани в специа­
лен закон „Книга за морските консулати“ и служели на социалната
практика. Кодексът на търговското право под наслов „Обичаи“ по­
казва състоянието на търговията по това време. Испанската медие-
вистика разполага и с договори за външнотърговските операции,
сключени с чуждестранните търговци.
За аграрната система също така са запазени множество извори.
Старият текст на „Вестготската правда“ от ранносредновековния
период бил преиздаван многократно, но и последователно прера­
ботван през XI, XIII в. и след това. Преработката показва, че усло­
вията се изменили, но някои текстове продължавали да обслужват
обществените отношения. Потребностите на новите етапи, в които
навлизало селското стопанство, били регулирани с допълнителни
титули. Несъмнено познавателно значение имат преводите на Фуе-
ро Фузго от средата на XIII в. на „Вестготската правда“ на различ­
ни диалекти. Като ръководство за управление тя запазила своята
действена сила до XV в.
Особен род извори образували законите, създадени след XI в. в
отделните градове на испанските земи. Такъв характер имат „Съ­
дебни обичаи на Барселона“, „Уставни грамоти“, „Обсерванции“,
„Огледало“, „Кралско фуеро“, „Книга закони“ и др. Разнообразни
по характер, създавани по различни поводи, посочените кодекси
дават възможност да се разбере духът на обществените взаимоот­
ношения, да се проникне в общите тенденции в развоя на градовете,
да се анализират исканията на отделните групи граждани, техните
права и привилегии.
„Кралски разпореждания на Кастилия“, оповестени от кралица
Изабела в самия край на XV в., съдържат законовото богатство на
кралството: решения на кортесите, кралските укази, старите закони.
Основополагащо значение за историята на Испания имат раз­
личните повествователни произведения: анали, хроники, истории и
пр. Сред неизброимите извори от този род, съставяни в абатствата
и кралските дворове, трябва да бъдат споменати „Анали на Албел-
динг“, „Анали на Барселона“, „Анали на Лузитания“. Кралят на
Леон Алфонс III съставил „Кратка история“, в която описва съби­
тията от края на X в. до своето време (883—910 или 911). „Корпус
Пелагианум“ подготвил епископът на Овиедо — Пелайо. В него
епископът събрал откъси от трудовете на Исидор Севилски, хрони­
ките на Сампио, епископ на Асторг, и др. Цялостна история на Ис­
пания подготвил епископът на Толедо Родриго де Рада (1170—

466
1247). Въз основа на стари анали и хроники авторът комплектувал
своя интересен и талантливо написан труд. Под наслов „За испан­
ските дела“ епископът завършил нов труд, преведен по-късно на
кастилски език.
Крал Алфонс Х Мъдри (1252—1282)8изработил първата част на
известната „Обща испанска хроника“, продължена през следващо­
то столетие от други автори, познавачи на миналото на своята ро­
дина. Много интересен е трудът „Три хроники“, при подготовката
на който участвали няколко автори. Произведението обхваща исто­
рията на Кастилия от средата на XIII до началото на XIV в. Есте­
ствено продължение на „Три хроники“ е монументалното съчине­
ние „Хроника на Алфонс XI“. Канцлерът на Кастилия Педро де
Айала (1332—1407) написал „Хроника“, която описва управлението
на крал Педро I Жестокият (1350—1369), продължена по-късно от
Гусман, чиито разкази достигнали до 1454 г., а Диего дел Кастильо
пресъздал дейността и живота на крал Енрике IV (1454—1474).
Обособяването на етническите групи на полуострова, свързано
с образуването на народностите, породило използването на различ­
ните диалекти в историческите съчинения. Така в Барселона въз­
никнала хрониката „Дела на графовете на Барселона“, в Каталония
— „Книга за делата на крал Хайме Завоевателя“, в Арагон — „Хро­
ника на управлението на крал Педро III Арагонски“.
Едно обобщаващо произведение „Хроника на католическите
крале“ на Ернандо дел Пулгара оживява обединяването на Касти­
лия и Арагон. Толкова обширен бил и трудът на Андреас Бернал-
дес „История на католическите крале“, който макар да повтаря
Пулгара, притежава мемоарен характер.
Изворовата основа на испанската историография има сравни­
телно богата документация. Мащабният облик на събитията, които
протичат на Пиренейския полуостров, бил засвидетелстван подроб­
но. Това позволява на испанските медиевисти да възстановят пълно
и подробно историята на Испания по онова време. Най-авторитет­
ното издание на изворите е колекцията от документи по история на
Испания в 112 тома, оповестени в Мадрид през 1842—1896 г.

Развитие на Испания9. Територията на страната, която се простира

върху по-голямата част от Пиренейския полуостров, в XI в. била
заета от редица държави. В южните земи бил разположен Арабски­

8 За него вж. Historia de Espafia у su influencia eu la historia universal. T. 3, 11—26.

9 Historia de Espafia y su influenca..., t. 3, 58—73; P r o v e n c a 1-L e v i, E. Histoire de
L’Espagne musulmane. T. 1—3, Paris—Leyde, 1950—1953.

467
ят халифат. Леон, Кастилия, Навара, графство Барселона и различ­
ни други земи били разпръснати в южните предели. Бурно и дина­
мично протекло столетието, което отбелязало края на ранносредно-
вековния период и началото на новия етап в историческото разви­
тие на полуострова. Династическите борби, които разтърсили
управляващите домове, довели до ликвидирането на едни кралства
и до възникването на други. Кралство Кастилия обединило Гали-
сия, Леон и Астурия. В резултат от подписването на уния Каталония
се обединила с Арагон.
През следващите столетия, XIII и XIV, Кастилия развявала зна­
мето на Реконкистата. Настъпателните походи на християнските
владетели довели до освобождаването на почти целия полуостров.
Кралство Арагон отвоювало от Франция графствата Каркасон,
Фуа, Русийон, Бигор, Беарн, а така също и някои острови в Среди­
земно море от Южна Италия.

Политическо устройство. Устройството и управлението на полити­

ческата организация в кралствата, които по-късно влезли в структу­
рата на Испания — кралствата Кастилия, Леон, Астурия, Навара,
били под въздействието на Реконкистата. Стремежът за отблъсква­
не на външната опасност пораждал обективната петребност от кон­
солидацията на вътрешните сили и обединяване на християнските
кралства. В най-силното кралство —Леоно -Кастилското, обедини­
ло се трайно през 1230 г., монархията в лицето на кралската власт
придобила наследствен характер.
Кортесите, събранията на съсловията, обаче започнали да огра­
ничават правомощията на краля. В различните кралства те имали
различни структури: в Кастилия провеждали заседанията си в три
камари — на духовенството, аристокрацията и градовете, докато в
Арагон —в четири камари: на висшите аристократи, на средните и
дребни аристократи, на духовенството и накрая — на градовете.
При събранията на кортесите кралете прогласявали волята си до
поданиците на държавата. Законодателната им инициатива обаче
била иззета до голяма степен от аристокрацията.
Административното управление на страната било съсредоточе­
но в ръцете на краля, който притежавал правото да издава решени­
ята за назначаване и освобождаване на длъжностните лица, на ръ­
ководителите на управленския апарат. Кралството било разделено
на окръзи, а окръзите —на графства. Най-високопоставеното длъж­
ностно лице бил графът, след това вицеграфът, мерионо, сайон.
През XII в. окръзите били заменени с меринанди, възглавителите на
които —т. нар. мерионо, събирали съдебните глоби и налозите. По-

468
късно мерионо бил натоварен със съдебната и политическата власт,
включително и с военната.
Отношенията между краля и длъжностните лица, които назнача­
вал, притежавали сложен характер. Една част от изследователите
приемат, че това били отношения между сеньори и васали, други
мислят, че в Кастилия кралската власт, а наред с нея и политиче­
ското устройство, нямали феодален характер.
Изграждала се военната организация на кралствата, но дори до
XIII в. кралете нямали постоянна армия. Комплектуването на воен­
ния контингент във военно време протичало по четири линии. В
личните отряди на краля влизали служители в домените, бенефици-
арии. Втората категория бойни подразделения били събирани от
сеньорите и изпращани в общия състав на армията. Трета група
образувало т. нар. опълчение, а четвърта се състояла от членовете
на ордените. Върховното командване на армията се намирало в ръ­
цете на краля. Голяма роля играело и духовенството, архиеписко­
път на Толедо, а наред с него и епископатът участвали в бойните
походи. Сеньорите командвали своите васали.
Материалната опора на армията съставлявали аграрната систе­
ма и градовете. Разширяването на огромните пространства в пла­
нинските райони на Централна Испания осигурило разцвета на ско-
товъдството. Много доходи носело овцевъдството, което подхран­
вало външнотърговската дейност. Великолепната испанска вълна
намирала прием в Италия, Франция, Фландрия, а също така и в Ан­
глия. Добитък, кожи, селскостопански суровини, вино, риба, сол и
др. стоки били изнасяни от Астурия, Галисия, Каталония и Арагон.
Аристократи, рицари, граждани и селяни водили решаващите
битки срещу завоевателите. Езикът на населението в Кастилия об­
разувал основния лексикален фонд, от който се оформил испански­
ят език. Грандите взимали активно участие в борбите срещу араб­
ските завоеватели и поддържали непосредствени връзки с кралския
двор. Градовете-комуни, които възникнали в продължение на сто­
летия, осигурявали материалната сила за разгрома на нашествени­
ците.
Селяните, които се освободили от различни форми на зависи­
мост, получавали редица отстъпки от земевладелците и подпомага­
ли борбата за свобода. В резултат от обединените усилия на град­
ските и селските общини били оформени кортесите, общосъсловни-
те представителства в Кастилия. През XV в. в кортесите изпращали
свои представители 36 града. В стремежа си да сломи съпротивата
на непокорните магнати кралската власт се облягала на подкрепата
на градовете, които играели все по-нарастваща роля.

469
 Противоречията между кралската власт и едрите феодали, гран­
дите, се изострили особено много през XIV в., когато крал Педро I
Жестокият (1350—1369) избил много едри собственици и конфиску­
вал земите им. Подкрепяни от френската феодална аристокрация,
грандите успели да свалят крал Педро I от престола и да поставят
на негово място Хенрих II Трастамара. Въпреки че получили под­
крепата на кортесите, кралете не успели да смажат грандите, които
продължавали своята децентралистична политика. Настъпил пери­
од на междуособици.
Нараснала ролята на градовете. През XIII—XIV в. се увеличило
производството на копринени, вълнени и памучни тъкани. Усъвър­
шенствали се изделията от кожа. Ковачите произвеждали велико­
лепни оръжия. Разцъфтяло ювелирството. Градовете Севиля, Сан­
тяго, Толедо, Сеговия, Медина дел Кампо и др. се превърнали в го­
леми занаятчийски и търговски центрове.
За разлика от Кастилия Арагон заемал малка територия на Пи-
ренейския полуостров, но владеел редица имения в Сицилия, Сар­
диния, Неаполитанското кралство, Балеарските острови и др. Дока-
то Кастилия била континентална държава, Арагон се оформил до
голяма степен като морска федерация.
В Арагон обществените отношения в резултат от редица причи­
ни не могли да получат пълно развитие. Кралската власт била сла­
ба. Поземлената собственост преминала в ръцете на т. нар. „знатни
люде“ („рикос омбрес“), аристократи, които разполагали с неогра­
ничена власт.
Селяните се намирали в пълна зависимост от феодалите, гран­
дите, които имали дори право да им налагат смъртни наказания.
Лишени били от всякакви права. Не по-различно било положението
и на селяните в Каталония, която се присъединила към Арагон през
1137 г., и на приобщилата се през 1238 г. Валенсия.
Различните области на Арагонското кралство се намирали на
различна степен на икономическо развитие. С изключение на Сара­
госа и някои други градове, градските центрове изоставали. В гра­
довете на Каталония обаче занаятчийската и търговската дейност
процъфтявала.
По-нататъшното развитие на парично-стоковите отношения на
Пиренейския полуостров довело до засилване на феодалната екс­
плоатация, а наред с нея и на недоволството. Селяните били трети­
рани като безправни. Въведени били т. нар. „глупави обичаи“, като
напр. известното „право на първата брачна нощ“. В продължение на
десет години — от 1462 до 1472 г. в Каталония бушувало масово
въстание, възглавявано от обеднелия благородник (идалго) Вернта-

470
лят. На страната на въстаналите селяни застанал крал Хуан II, кой­
то се намирал във враждебни отношения с магнатите. През 1472 г.
кралят направил опит да примири въстаниците с феодалите, като
успял да смекчи формите на експлоатация. Вернталят получил тит­
лата виконт и редица имения и се примирил, но селяните останали
недоволни.
През 1484 г. избухнало въстание начело със селянина Педро
Хуан Сала. Борбата се водела с голяма непримиримост. След като
Сала попаднал в плен, селяните продължили да се сражават. Ара-
гонският крал Фердинанд се видял принуден да издаде указ за от­
мяна на крепостното право и да смекчи „глупавите обичаи“.
Въстания пламнали в Балеарските острови и в други райони.
Настъпателните операции принудили магнатите да направят реди­
ца отстъпки на селяните. Бунтовете, макар в редица отношения да
облекчили участта на експлоатираните, не успели, но принудили
аристокрацията да пристъпи към централизиране на държавните
институции.

Обединяване на Кастилия и Арагон10. Изострянето на борбата, раз­

търсила Кастилия и Арагон, подтикнала феодалната аристокрация
да пристъпи към обединяване на двете държави в една единна Ис­
пания. За това спомогнало родството на кастилци и арагонци по
произход и език, по съвместни борби срещу завоевателите. Обек­
тивната материална основа за обединяването било развитието на
парично-стоковите отношения, сравнително еднаквата степен на
напредък в сферата на стопанството, бита, културата, политически­
те взаимоотношения.
Между двете кралства била установена уния чрез брак между
арагонския крал Фердинанд и кралицата на Кастилия, Изабела. Той
бил сключен през 1469 г., но обединяването на кралствата било осъ­
ществено едва през 1479 г. В състава на новото кралство —Испания
— били включени освен земите на Леоно-Кастилското и Арагоно-
Каталонското кралство, също така Балеарските острови, Сицилия,
Сардиния и Южна Италия. Градовете в Кастилия образували съюз
—т. нар. „Света Ермендада“ за борба срещу феодалите и за защита
на вътрешния ред и законност. Въведена била инквизицията.
Кралската власт в Испания укрепнала. През 1492 г. била освобо­
дена Гранада и арабите завоеватели —прогонени от Испания. Она­

'“ M e n e n e d e z P i d a l , R. Historia de Espafia. T. 3. Madrid; I m a m u d d i n, S. Μ.

Political History o f Muslim Spain. Daca, 1961.

471
зи част от незаминалите араби и евреи, които отказали да приемат
християнството, били принудени да напуснат страната. Установена
била абсолютна монархия.

Културно развитие". Тревожните времена, които изживявала Испа­

ния, не могли да попречат на испанските творци да създадат много­
образна култура. В условията на Реконкистата Католическата църква
развивала активна дейност. Катедралите в Бургос (1221—1230)
и Толедо (1227) били изградени в готически стил. През втората по­
ловина на XIII в. великолепна катедрала била издигната в Леон. По­
разява със своето изящество и тази в Сарагоса (1119—1550). Непре­
ходна естетическа ценност притежават стенописите в капелата Сан
Мигел на абатството Подралбес в Барселона (1346), дело на худож­
ника Ф. Баса, основател на школа на художниците в Испания. Свои
шедьоври създала колегията на художниците в Санта Крус. Ескори-
ал, резиденцията на крал Филип И, строена от архитекта X. Б. де
Ерера, също бележи високи върхове на строителното изкуство. Съз­
дала се стилистиката с високи естетически критерии в архитектура­
та, скулптурата и живописта на Възраждането, което формирало
цяла плеяда забележителни творци.
Реконкистата извикала на живот поредица епически произведе­
ния. Прочутата „Песен за моя Сид“ в 3735 стиха била сътворена
още 1140 г., а друго произведение от този род се появило под наслов
„Родриго“ през XIV в., но било преработено през XV в.
През време на съпротивата неподозиран разцвет достигнало уст­
ното народно творчество, фолклорните произведения в литература­
та, които пресъздавали величието на освободителните битки с ара­
бите. Народни певци, хуглари, възпявали подвизите на крале и ри­
цари, паднали в неравната, но величествена епопея на съпротивата.
Родриго Руис де Вивар, героят на „Песен за моя Сид“, намира опи­
сание в известната „Римувана хроника“ от XV в. На неговия живот и
безсмъртни подвизи са посветени множество романи, анали и раз­
лични белетристични творби. Предмет на претворяване станали и
освободителните подвизи на крал Родриго, на Бернардо дел Кар-
пио, на Фернан Гонсалес. Голяма част от това богато творчество не
е запазено, но безсмъртното произведение „Ронсевал“, преработена

" Р г о v е η с a 1-L е v i, Е. La civilisation arabe en Espagne, vue generate. Paris, 1948;

C h e i n e, Anwar G. Muslim Spain: Its History and Culture. Minneapolis, 1974; A r i e,
R. L'Espagne musulmane au temps des Nasrides (1232—1492). Paris, 1973; Η o d g s o n ,
M. G. S. The Venture of Islam. Conscience and History in a World Civilization. V. 1—3.
Chicago—London, 1974.

472
хроника в едно от абатствата, разкрива достойнствата на този лите­
ратурен жанр.
Клерикалната литература, както се нарича книжнината, възник­
нала през XII—XIII в. в средите на духовенството, преследва опре­
делени цели на духовната просвета. В тази проза и поезия се трети­
рат мотиви от Светото Писание, както и различни житейски сюже­
ти, свързани със спасителното дело на Католическата църква. Осно­
воположникът на испанската религиозна поезия, Г. де Берсео (края
на XII в. — след 1246 г.) създал жития на светци, стихове, както и
догматически, екзегетически и др. произведения на кастилски език.
Кастилската литература била обогатена и с оригиналното книжов­
но дело на крал Алфонс X (1221—1284), оставил „Първа обща хро­
ника“, лирични стихове, които се родеят с духа на провансалската
лирика. Събрани в „Песни за св. Мария“, стихотворенията му са на­
писани с безспорен талант. Дело на крал Алфонс Х е й кодекс зако­
ни в „Седем части“.
Поредица романи са посветени на подвизите на различни рица­
ри. Романът „Книга за Аполония“, създаден през XII—XIII в., обез-
смъртявал смелостта на царя на Аполония. Друга творба от този
цикъл, създадена в края на XIII в., е „Книга за Александър“, обез-
смъртяваща смелостта на Александър Македонски. Модел на ри­
царски средновековен роман в Испания, при това първият, пред­
ставлява „Рицарят Сифар“, пропит с нравствени и битови мотиви,
описващи духа на епохата.
Нравствено-дидактични идеи били разработени по време на ди­
намичния подем на литературата през XIII—XIV в., когато градове­
те достигнали непознат дотогава разцвет. Педро Алфонс (1062—
1140) създал множество разкази с назидателно съдържание. Хуан
Мануел (1282—1348) оставил поредица произведения „Книги за ри­
царите и оръженосците“, „Книги за лова“. Те притежават голяма
фактографска стойност, понеже съдържат много ценни сведения за
рицарството и неговата нравственост, за бита и обичаите, за праз­
ненствата и атмосферата на онова време. Това се отнася с особена
сила за неговата най-популярна творба „Граф Луканор“. Творец с
хуманистична ориентация бил Хуан Руис (1283 —ок. 1350), автор на
„Книга за хубавата любов“. П. Лопес де Аяла (1332—1407) написал
„Поема за двореца“, жигосваща нравствената поквара, проникнала
в средите на аристокрацията, на грандите, монарсите и на техните
семейства.
През XIV и XV в. настъпило преустройство в системата на про­
светата и образованието. Потребностите на духовнокултурния жи­
вот в кралство Испания породили необходимостта от различни

473
учебни заведения: университети, школи от различен тип. Последо­
вателно възникнала система от университети: 1300 г. в Лерида, 1334 г.
— в Уеска, 1346 г. — във Валядолид, 1450 г. — в Барселона, 1500 г. —
във Валенсия. Това били висши учебни заведения, в които се препо­
давало богословие, различни хуманитарни науки: философия, исто­
рия, астрономия, картография, география, математика, както и раз­
лични други клонове на естествените науки. Схоластичната мисъл,
единствената форма на научна образователна структура по онова
време, намерила своя естествен център в Саламанка, където още
през 1215 г. бил учреден университет, станал притегателен център
за учените в Европа. В него през XIII—XIV в. били преведени трудо­
вете на Ибн Сина (Авицена), Ибн Рушд и редица други учени от
арабския свят. В кралство Испания хуманистичната мисъл опреде­
ляла научното дело на поредица учени — А. Турмеда, А. де Небри-
ха, А. Тостадо и много представители на обществената мисъл.
Укрепвало съзнанието и самосъзнанието на испанците, форми­
рали се националният характер, душевността, традициите и обича­
ите им. Самата испанска народност, както е известно, се оформила
върху основата на етническите групи, заселили се по земите, върху
които възникнала испанската държава. Езикът на испанците при­
надлежи към романската група на индоевропейското езиково се­
мейство. Компактната, най-многочислената етническа група, легна­
ла в основата на народността, били иберите. Голяма роля играели и
келтите, които се заселили на Пиренеите. Влияние упражнили също
така отделните групи, установили се като колонисти през различни
времена: финикийци, гърци, картагенци. От II в. пр. Р. Хр. до V в. сл.
Р. Хр. се заселили римляните, които чрез т. нар. „народен латински
език“ положили основата на испанския език. При формирането на
народността важно значение имали свеви, вандали, алани и вестго-
ти. Те завоювали полуострова през V—VI в. и се претопили в по-
цивилизованата римо-испанска общност. Арабите и берберите, ко­
ито нахлули в Испания (от 711 до 714 г.), също упражнили известно
въздействие върху интеграционните и консолидационните процеси.
Силно влияние върху духовността, моделирана от Католическа­
та църква, оказала литературата, създавана на каталонски език и на
неговите диалекти. По това време творили писатели и поети като Ф.
Ешименис (1340—1409), В. Медже (ок. 1350—1410), а така също и
най-талантливият каталонски поет А. Марк (1397—1459). Изявен
писател и поет на мюсюлманска Испания бил Ибн ал-Хатиб (1313—
1374), обогатил историческата и философската книжнина. Осъден
като еретик, той бил затворен и убит.

474
 Тежкият период, в който навлязло испанското общество през
XV в., оживил народното творчество. Обогатили се романсите, пое­
мите с лиричен и епичен характер. Подвизите на героите, паднали в
борбите срещу арабите, отново раздвижили перата на творците и
активизирали песните на хулгарите. През втората половина на XIV
и XV в. се появили сборници с песни „Канцониеро“. С високи есте­
тически качества се отличавали „Кансьонеро Баени“, „Кансьонеро
Стуниги“.
Развила се и поезията. Първата испанска поетика била написана
от И. Лопес де Мендоса, маркиз де Сантиляна (1398—1458). Поети­
ката носела заглавие „Предговор и послание“ и подлагала на кри­
тичен анализ поезията в Галисия и Португалия. Изпод перото на X.
Манрике (ок. 1440—1479) излезли талантливите „Строфи за смърт­
та на бащата“, завършени през 1476 г. Художествената литература
намерила вдъхновен творец в лицето на Ф. Перес де Гусман (ок.
1337 —ок. 1460). Неговите „Поколения и портрети“ са изпълнени с
образите на редица съвременници на автора. В своя роман „Гарван“
А. Мартинес де Толедо (ок. 1398 —ок. 1470) описва редица ежеднев­
ни събития и случки, предава ги живо и увлекателно. Ново направ­
ление с психологизация на героите чертаят съчиненията на X. Род-
ригес дел Падрон (вероятно 1395—1452) „Роб, освободен от лю­
бов“, „Книга за почетната смърт“.
Така в периода, предшестващ Възраждането, в литературата на
Испания — проза и поезия — били прокарани новаторски мотиви.
Писатели и поети развивали и обогатявали това национално твор­
чество в жанрово и съдържателно отношение. По такъв начин били
създадени условия за навлизане в новата епоха на развитие на ис­
панското общество.

Католическа църква в Испания12. В епичната борба за освобожде­

нието на Пиренейския полуостров Католическата църква взимала
дейно и ръководно участие. В лицето на своите прелати —архиепис­
копи, епископи и абати —тя се сражавала в битките срещу арабите,
проявявала патриотизъм и себеотрицание. Множество духовни
лица паднали убити със смъртта на храбрите и се обезсмъртили
чрез смъртта. Това не могло да не обвърже най-тясно Църквата с
живота на Испания, с нейната съдба. Рицарите от нейните духовни
ордени проявявали чудеса от храброст. Архиепископите на Сантя­

12 Historia de Espana у su influencia en la historia universal. T. 3, 423—580; S ο 1 d e v i 1 a,

F. Fernando el Catolic (1458—1478). Madrid, 1952; S ο 1 d e v i 1 a, F. Monarqua y
revolucion en la Espana del siglo XV. Barcelona, 1953.

475
го, Картаген, Барселона се наложили като авторитетни и уважавани
прелати. Те били привлечени в управлението като съветници на кра­
лете на Кастилия и Арагон.
В изграждането на Испания като нова европейска държава дава­
ла своя принос и курията в Рим. Папският двор и неговите служите­
ли на Пиренейския полуостров провели акцията за покръстването
на маврите, но били нарушени принципите на хуманизма и толе­
рантността. През 1481 г. в Испания била създадена Инквизицията.
Когато Торквемада възглавил инквизиционния трибунал, суровата
разправа с еретици и другояче мислещи взела огромни размери.
Маврите и евреите, които били подложени на преследване, се виде­
ли принудени или да се покръстят, или да напуснат полуострова.
След Великите географски открития и по-специално след открива­
нето на Америка от Христофор Колумб, духовенството взело актив­
но участие в процеса на колонизацията на Новия свят.

3. К р а л с т в о П о р т у г а л и я
Португалия, която се оформила като самостоятелна държава в бор­
бата срещу арабите, през ранните етапи от своето развитие не се
отличавала съществено от другите държави, свързани с християн­
ството в неговия католически модел. Разположена в Югозападна
Европа, на Пиренейския полуостров, по крайбрежието на Атланти­
ческия океан, тя се развивала като самостоятелен социален органи­
зъм. Наименованието си „Португалия“ получила от гр. Портуш
(Порту), превърнат първоначално в столица.

Извори13. Една част от изворите, отразяващи историята на Испания,

засягат и миналото на Португалия. Както в испанските извори, тъй
и в португалските са включени документи от групата фуерос, град­
ските статути, изворите за аграрната система на обществото.
През XIII в. и след това старите латински анали, а също и тези
на абатствата били преработени и приведени в съответствие с по­
требностите на обществения живот. Редица загубени хроники полу­
чили разработка в „Хроника на Вицентес“ и в абатството „Светият
Кръст“ в Коимбра били включени редица нови преработки на ста­
рите анали. Бащата на португалската историография, Фернан Ло-
пеш (1380 — ок. 1454), започнал да подготвя животопис на крал

13 Collecao de livros ineditos de historia Portugueza... T. 1—5. Lisboa, 1790—1824;

Portugaliae monumenta historica. T. 1—12. Lisboa, 1856—1897.

476
Жуао I (1385—1433), която развил до 1415 г. Това произведение се
основавало на солидна документация и било написано по блестящ
начин от големия хронист, наричан не без основание „португалски
Фруасар“.
Неговите традиции продължил Гомец Зурара (починал около
1479 г.)· Той написал редица хроники, в които отразил събитията на
своето време. Проследил управлението на кралете Дуарте и Алфонс
V (1433—1481). Хронистът Рюи де Пина (ок. 1440—1521) описвал
събитията до края на XV в.
Преписките на кралете с други владетели представляват незаме­
ним извор за времето на тяхното управление. Решенията на корте-
сите са също много интересни сведения.

Образуване на държавата14. Появата и развитието на португалската

държава било обвързано в най-тясна връзка с Реконкистата, обхва­
нала нейните предели още през IX в., когато християните отвоюва­
ли областта Миню. През X в. люлка на освободителното движение
станали северните земи на бъдещата държавна общност. Алмора-
видите обаче преустановили настъпателните операции на краля на
Леон, Алфонс VI (1065—1109), чиито войски били разгромени през
1094 г. при Лисабон. В следващата 1095 г. крал Алфонс VI, движен
от желанието да поднови съпротивата, превърнал португалските
земи от р. Дуеро до р. Мондегу в самостоятелно графство с главен
град Портус-Кале, днешния гр. Порту. Кралят подарил графството
като феод, лен, на своя зет, граф Хенрих Бургундски, който по име­
то на резиденцията в гр. Портус-Кале придобил титла граф Порту­
галски.
Новият граф, влизайки във функциите си, изпълнявал задълже­
нията си на васал спрямо своя сеньор, краля на Леон. В същото вре­
ме той провеждал самостоятелна политика, отстоявал независи­
мостта на графството от пристъпите на алморавидите. Нов етап в
историческото развитие на Португалия настъпил, когато синът на
Хенрих Бургундски, граф Алфонс Енрикиш, поел управлението.
През 1139 г. той разгромил арабите при Орики и се провъзгласил за
крал на Португалия, Алфонс I (1139—1185). Коимбра станала сто­
лица на кралството.
По препоръка на папа Целестин II (1143—1144) кралят на Леон
признал независимостта и законността на кралство Португалия.

14 D i е r с k s, G. Portugiesische Geschichte. Berlin—Leipzig, 1927; O l i v e r a M a r -

t i n s, J. P. Historia de Portugal. V. 1—2. Lisboa, 1951; D e s c a m p s, A. Histoire sociale
du Portugal. Paris, 1959; M a r t i n s, A. Historia da civilizacao portuguesa. Porto, 1952.

477
Това станало през 1143 г. Кастилия обаче смятала, че откъсването
на Пор ругалия от нейната организационна структура е незаконно и
не се примирила с промяната. Едва през 1385 г., когато португал­
ската армия разгромила военните подразделения на Кастилия, ней­
ният владетел се примирил с понесената загуба.
След като извоювало своята независимост и получило призна­
ние, кралство Португалия продължило да разширява своите грани­
ци. През 1147 г. бил присъединен гр. Лисабон, а 1249—1250 г. — об­
ластта Алгарва. В освободените земи кралството извършвало об­
ществено и стопанско преустройство. В началото резиденцията на
краля се намирала в Коимбра, а след това в гр. Опорто, а накрая —
в Лисабон. Окончателният избор на постоянна столица бил напра­
вен през 1255—1256 г., когато кралят пренесъл столицата в Лисабон,
превърнат във всепризнат център на политическия, обществения и
духовно-културния живот на страната.
Реконкистата в Португалия успяла да победи, защото придоби­
ла масова социална опора. В борбата за освобождение се включили
най-широки слоеве от населението: от едрите земевладелци и рица­
рите, до духовните лица, градските занаятчии и селяните15. Голяма
била подкрепата на Римския папски двор. Признавайки се за васал
на папата, крал Алфонс V Енрикиш придобил официална подкрепа,
а авторитетът на католическото духовенство неимоверно много на­
раснал. Увеличило се значението на религиозните ордени: ависки,
както и познатите йоанити, тамплиери.
В общата борба срещу арабите, протичаща с победи и пораже­
ния, двете страни —Португалия, от една страна, и Навара, от друга,
се обособили и тръгнали по самостоятелен път. За разлика от Пор­
тугалия, която бързо набирала сили и напредвала, Навара се разви­
вала мъчително бавно. Тя изпаднала под френско влияние, поради
което се затворила в тесните рамки на вътрешния си живот и не
могла да играе забележима роля на историческата сцена.
В разразилите се конфликти между светските и духовните магна­
ти авторитетът на монархическата институция нараствал. Съслов­
ната монархия се оформила окончателно. В борбата за смазване на
вътрешните конфликти кралете намирали опора в градовете. През
XIII в. възникнали съсловно-представителните събрания, кортеси-
те, в заседанията на които отначало участвали представители на
аристокрацията и висшето духовенство, но впоследствие в тях влез­
ли и представители на градовете. През 1261 г. влиянието на градо­

b V a s c o n с е I 1 o s , J. Leite de Etnografia portuquesa. V. 1—7. Lisboa, 1980.

478
вете в кортесите нараснало: те можели да определят размерите на
налозите.
Когато починал крал Фернанду I (1367—1383), преустановила
господството си Бургундската династия. Кастилският крал, който
бил зет на покойния крал Фернанду, женен за единствената му на­
следница, проявил претенции за овакантения престол. За да защити
правата си, той изпратил в Португалия военен контингент. Издиг­
нал кандидатурата си за крал и Жуан, велик магистър на Авиския
орден. В заседание на кортесите през април 1385 г. в Коимбра за
крал на Португалия бил избран Жоао I (1385—1433). През август
същата 1385 г. при Алжурбарота той разбил кастилските войски.
Това осигурило укрепването му на престола. Запазена била и неза­
висимостта на кралство Португалия.
Отбивайки пристъпи на нашественици, Португалия отстоявала
своята самостоятелност. Кралете поддържали регулярни връзки с
римските папи и осигурявали тяхната подкрепа при решаване на
външните противоречия. Понеже кортесите подкопавали единство­
то на страната, разпалвали сепаратистките тенденции, недоволст­
вото срещу тях нараснало и придобило широк обществен отзвук.
Крал Жоао I (1418—1428), който провеждал политика за укрепване
на централната власт, не свикал нито веднъж кортесите на заседа­
ние. Той въвел абсолютистична власт.
При следващите владетели абсолютизмът като форма на управ­
ление започнал да се налага и да придобива неповторимите си осо­
бености. Едрата родова аристокрация била изолирана от властта.
Намаляло значението на кортесите. Властта на монарха придобила
неограничен характер. При крал Жоао II (1481 —1492) юрисдикция­
та на кортесите преминала открито в ръцете на краля. Абсолютиз­
мът в Португалия укрепнал и се превърнал в господстваща форма
на управление.
Икономически отношения. Реконкистата в Португалия завършила
успешно. Развивали се феодалните отношение. Магнатите —гранди
и прелати, светски и духовни, придобили голяма част от земята.
Опряна на градовете и дребната аристокрация, кралската власт се
стремяла да подкопае могъществото им и да ги подчини.
През X—XII в. селяните, които били лично свободни, започнали
да изпадат в зависимост. В южните територии обаче общините за­
пазили своите позиции и селяните притежавали известна лична сво­
бода. През XIV в. развитието на парично-стоковите отношения лик­
видирало ангарията и наложило паричната рента. Премахната била
феодалната зависимост на селяните.

479
 Аграрната система получила оформен вид. Кралят, а наред с
него и едрите земевладелци, ръководителите на духовно-рицарски­
те ордени, разполагали с правото да определят налозите, данъците
и размерите на рентата. В една част от страната формите на зависи­
мост, в които изпаднало населението, били доста сурови, в друга
част стопаните запазили своята лична свобода.
Градовете на Португалия се развивали, импулсирани от благо­
приятното географско положение на страната. Занаятчийското про­
изводство процъфтявало в столицата — Лисабон, а след нея и в
Порту, Коимбра, Врага, Лагуш. Търговците поддържали контакти с
Лондон, Брюге и редица други центрове на европейската търговия.
Крал Диниш I (1279—1325) водил борба за ограничаване присвоява­
нето на нови земи от представители на грандите — светски и духовни.
Култура. Езикът, на който била създавана тази култура, бил порту­
галският, принадлежащ към романската група езици на индоевро-
пейската общност. Етническият субстрат на най-старото население
включвал лузитани, келти, които били романизирани. В етническия
процес се включили също така свеви, вестготи и араби, дотолкова,
доколкото през периода от VIII до XII в. населявали южните тери­
тории на Португалия. Народността на португалците възникнала
след образуването на самостоятелна португалска държава към сре­
дата на XII в. и на базата на завареното население. Заедно с гали-
сийците, родствена по език и култура етническа група, била сфор­
мирана португалска народност. Официална религия била католи­
ческата, португалците влизали в диоцеза на Римската църква.
Най-важен център на образованието, просветата, науката и кул­
турата станали учебните заведения. През 1290 г. в Лисабон бил от­
крит университет, но в началото на XIV в. го преместили в Коим­
бра. За степента на общественото съзнание по онова време говори
обстоятелството, че през периода 1352—1388 г. бил основан и ком­
плектуван Национален архив „Тори ду Томби“ в Лисабон, където се
съхраняват документи от IX в. насетне. През 1790—1824 г. в Лиса­
бон са обнародвани „Колекция извори за историята на Португалия“
в 5 тома, през 1856—1897 г. — в 12, а 1862—1936 г. — в 15 тома. Това
е документалната основа на историческата наука, съхраняваща
историческата памет на португалците.
През XIII в., когато в Прованс бушували кръстоносните походи
срещу албигойците, мнозина поети били принудени да напуснат
родните си краища и да потърсят избавление на Пиренеите. Една
част от тях намерили прием в двора на краля на Арагон, в чиито
владения през 1264 г. влизало графство Барселона, Каталония. Това

480
 обстоятелство създало предпоставки за развитието на двуезична
поезия и белетристика сред поетите на Каталония в продължение
на няколко столетия. В същото време възникнала тенденцията пое­
тите и писателите да преодоляват двуезичието и да започнат да пи­
шат на роден език. Пътеводна роля в тази насока изиграл талантли­
вият каталонски поет, писател и философ Раймунд Лулий, който
прекъснал традициите на провансалската школа и започнал да
пише на каталонски език. С творбата си „Книга за Бланкер“ той по­
ставил началото на литературния език на Каталония. Езикът, на ко­
ито създавал своите произведения, бил излят в блестящи форми в
поемите „Разочарованият“ и „Хам“. Раймунд Лулий разработвал
проблеми и на логиката.
Каталонската литературна класика била обогатена от Гийом де
Бергедан, Гираут де Кабрейра, Сервери ле Джирона, Раймон Видал.
Макар те да били свързани с разцвета на провансалската литера­
турна школа, принадлежността им към Каталония не подлежи на
съмнение. Първотворци на португалската национална поетическа
традиция били двамата братя Джаум Марк и Пере Марк. Джаум
Марк създал „Куплети за Фортуна“, а П. Марк написал стихотворе­
ния с любовни и политически мотиви. Кралят на Кастилия и Леон,
Алфонс X Мъдрият (1252—1284), писал стихове на галисийско-пор-
тугалски език. Запазени са неговите „Песни за любовта“ и над 20
„Песни на присмеха и хулите“.
В комплекса на културните ценности влизат архитектурните
произведения, изграждани в готически стил. В абатството на цис-
терцианците Алкобаса великолепен паметник на тази архитектура
била църквата „Санта Мария“ (1148—1222), оформена с бял камък.
Друга стилистика, по-разгърната и свободна, била приложена при
строежа на църквата „Санта Мария да Виториа“ в Батала (1388—
1402).
Катедралите в Брага, Визе, Евора, Лисабон свидетелстват за ви­
соките естетически принципи на романския стил. Дърворезбата
била включена нашироко в храмостроителството. Готическата
пластика изпълва градския център на Коимбра.
Укрепвайки централната власт, кралете на Португалия взели
участие при провеждането на Великите географски открития. Още
при управлението на Жуан I португалските моряци предприели за­
воевания по бреговете на Африка. Синът на краля, принц Енрике
(1394—1460), наречен Мореплавателя, командвал флотилията, коя­
то открила Мадейра, Азорските острови, Гвинейския бряг, Зелени
нос. При управлението на крал Жоао II Бартоломео Диаш през 1486 г.
с флотилия от три каравели открил нос Добра Надежда. При крал

31 История на Средновековния свят 481

Емануил Велики (1495—1521) през 1498 г. Вашку да Гама (1469—
1524) с екипаж от 160 души успял да открие морски път до Индия.
Експедицията му имала огромно световно-историческо значение.
Търговията с Индия и другите страни на Източния свят била съсре­
доточена в пристанищата на Пиренейския полуостров. На полуост­
рова от X до XV в. броят на населението се увеличил от 7 на 9 и по­
ловина милиона.
Възникването и утвърждаването на двете кралства на Пиреней­
ския полуостров — Испания и Португалия, отбелязало нов етап не
само в историята на полуострова, но и на Европа. Било ликвидира­
но чуждоземното арабско господство. Създали се необходимите ус­
ловия за формирането на нови държавни структури, които опреде­
лили облика на Югозападна Европа. Новият тип цивилизация, коя­
то се изградила в двете християнски кралства, обогатила формите
на управление, начина на живот, бита, душевността и културата на
стария континент.

Кралства на Скандинавския полуостров

Скандинавският полуостров, най-големият в Европа, обхваща ог­
ромна площ от около 800 000 км. Бреговата му линия, започваща от
Северно море, продължаваща в Норвежко и достигаща до Баренцо-
во море, е дълга около 27 500 км и се състои предимно от фиорди.
Върху климата на полуострова голямо влияние оказват Атлантичес­
кият океан, Ледовитият океан, както и Балтийско море. Течението
Голфщром от югозапад на североизток в основни линии обезсилва
мразовете на Севера. През мразовитите зими ледът сковава само
Зундския пролив, но не и водите, които мият бреговете на Норвегия
и Исландия. Климатът е умерен и субполярен, като в някои части е
твърде суров. Планинската верига, образуваща поредица от плата,
се извисява от 400 до 700 м. Обширни територии на полуострова се
оросяват от реките Глома, Далелв, Танаелв, Улаелов. Езерата Ве-
нерн, Ветерн, Меларен и др. напояват земята и създават условия за
скотовъдство и земеделие.
Населението, обитаващо Скандинавския полуостров — шведи,
норвежци, датчани и др., принадлежи към германската група на ин-
доевропейската общност. По време на масовите набези на народи­
те от полуострова в земите на Европа през VIII—XI в. били нарече­
ни „нормани“, „северни хора“. Самите те обаче се назовавали „ви­
кинги“. В Русия ги именували „варяги“. Етимологичният произход

482
 на съчетанието Скандинавски полуостров отвежда към англосак­
сонското Scoeneg, Scedenieg, което в български превод звучи „пре­
красен остров“. В някои извори от ранносредновековната епоха по­
луостровът е прославян като „утроба на народите“ (vagina
nationum). Латинската формулировка отразявала древната герман­
ска представа, че от тук започнало Великото преселение на народи­
те, разселването по Европа на вестготи, остготи, гепиди, вандали,
бургунди, лангобарди.

Културологични проблеми. Средновековното минало, както и ця­

лостната история на полуострова е предмет на комплексно изуча­
ване от специализирана хуманитарна наука скандинавистика1. Тя из­
следва обеществено-политическия, стопанския и духовно-култур­
ния живот на народите в Дания, Швеция, Норвегия, Исландия,
Фарьорските острови и др. народностни групи, обитаващи тези се-
верноевропейски земи.
Скандинавистиката се създава към края на XVII и началото на
XVIII в., когато в Западна Европа група френски, холандски, итали­
ански и др. учени пристъпили към разработване на научните проб­
леми, свързани с историята на икономическия и културния живот на
тези народи. Пионери в тази област на научното познание са П. А.
Мале, Ж. П. Като-Калвил, Е. И. Потгитер, Дж. Ачерби. Техните тру­
дове имали характер на исторически изследвания. В това се заклю­
чава и тяхното значение.
Скандинавистиката се обогатява от предприети през 30-те годи­
ни на XIX в. филологически изследвания. В Германия работят Я.
Грим, К. Маурер, в Дания —А. Олрик, в Норвегия —С. Буге, в Шве­
ция —А. Нурен. Всички те изследват не само филологическите, но и
общокултурните проблеми, свързани с миналото на скандинавците.
Постепенно учените диференцират характера на своите проучва­
ния. Обособяват се специализирани направления за изучаване на ру­
ните, сагите, скалдическата поезия, митологията, Католическата
църква, Реформацията. Продължават историческите изследвания,
обособява се историко-географско направление в научните разра­
ботки за скандинавските езици. Особен дял образуват филологиче­
ските трудове, монографиите, свързани с литературата на сканди­
навските народи и със социално-икономическото им развитие.
Оформят се местни национални школи с изградени специалисти.

1 По проблемите на скандинавистиката вж. International Association for Scandi­

navian Studies: Scandinavica. London—New York, 1962.

483
 Ценни приноси в скандинавистиката внасят от края на XIX и
първите десетилетия на XX в. германските учени X. Лайнбург, П.
Швайцер, Р. Хайнцел, Р. Майснер, френските А. Жоливие, Ф. Масе,
шведските Е. А. Кок, А. Нурен, английските Б. Филпотс, В. Крейги,
В. П. Кер, холандските Р. К. Боер, Я. де Фрис. След края на Втората
световна война изследователската дейност продължава. В САЩ
проблематиката се обогатява от В. Валгрен, В. Вуоринен, К. Лундин,
в Англия — от Т. Дери, Е. 0 ’Дел, в Германия —от В. Хубач, В. Хар-
пе. В бившия Съветски съюз със скандинавистика се занимават
И. П. Шасколский, В. В. Похлебкин, А. С. Кан, А. Я. Гуревич, А. А.
Сванидзе. В научната дейност участват датчани, норвежци, шведи,
италианци, чехи, поляци и др.
През 1964 г. е основана Международна асоциация за изучаване
на Скандинавия, чиято основна задача е да координира научноиз­
следователската дейност. От 1962 г. излиза печатният орган, списа­
ние „Скандинавика“, разпространявано в Лондон и Ню Йорк. Науч­
ни учреждения функционират в Дания, Швеция и Норвегия, а така
също в САЩ, Франция, Германия, Англия, Италия, Япония и др.
При университета в Санкт Петербург е открита катедра по сканди­
навски филологии, предметът се изучава и в университета „М. Ло-
моносов“ в Москва, а така също и в Тарту. В институтите за исто­
рия при Академията на науките на бившия Съветски съюз също се
разработват въпроси на скандинавистиката.
Както би следвало и да се очаква, миналото и настоящето на
скандинавските народи се изучават усилено и системно в самите
държави на Скандинавския полуостров. В Дания от Кралското дру­
жество на събирателите на древностите на Севера, в Норвегия въз­
никват цяла поредица общества, дружества и институти: Академия
на науките и литературата (1857 г.), Общество за изучаване на древ­
ността (1844 г.), Археологическо общество (1848 г.), Географско об­
щество (1882 г.), Историческо общество (1895 г.). Основаният през
1920 г. Институт за сравнително изучаване на културата си е завою­
вал международни позиции. С авторитет се ползват и научните инс­
титути в Швеция, по-специално Академията на хуманитарните нау­
ки, основана през 1786 г., Кралското дружество за издаване на ръ­
кописи по скандинавска история (1817 г.), Шведското историческо
общество (1880 г.), Упсалско историческо общество (1862 г.), Лунд-
ско историческо общество (1869 г.). Научните институции започна­
ли да се специализират в отделни направления: Шведското общест­
во за паметниците на древността (1869 г.), Историко-библиограф-
ско общество (1905 г.), Общество по история на шведската култура
(1918 г.). Създадени били и научноизследователски институти към

484
университетите в Стокхолм, Упсала, Лунд, Гьотеборг, Умео и към
различни академии.
Написани от различни гледни точки се появяват фундаментални
трудове, разкриващи историята на скандинавските народи. Мина­
лото на викингите изследват А. Алберт Пьотит, Е. Леонард, К. Бар-
телеми, О. Янсен и Д. Уилсон, К. Рандсборг, Й. Петерсен, Г. Лебе-
дев. Някои автори подготвят самостоятелни очерци за историята на
Скандинавските държави (Г. Т. Флом, Г. Францен, Е. Лагутина, Н.
Николаева, В. Сергеев, А. С. Кан). Множество трудове се посветени
на отделните страни. За Дания пишат Е. Аруп, И. Данструп, Е. Брих,
К. Ален, за Швеция —У. Далин, Г. Гайер, К. Щюфе, Е. Берендтс, за
Норвегия — Е. Саре, А. Мунх, А. Холмсен, М. Янсен, К. Ларсен.
Специализирани разработки осветляват кралската институтция (М.
Ларсон, Й. Шрайнер, О. Моберг), държавната система (У. Шпоронг,
Г. Нафстрьом, А. Я. Гуревич, А. Христиансен, П. С. Андерсен). Ин­
терес поражда разпространяването на християнството и устройст­
вото на Църквата (С. Екстрьом, Р. МурайъВ. Густафсон, Е. Бекстон,
Й. Химелструп, Г. Толдерлунд-Хансен, Й. Йоргенсен, Г. Лунд, Й.
Риан, К. Енгер, Т. Аустад, Ф. Биркели, Е. Моланд).
Авторитетни изследователи разделят историческото развитие
на Скандинавския полуостров на два основни периода. Първият пе­
риод е епохата на викингите, започва на 8 юни 793 г. и завършва на
14 октомври 1066 г. Вторият период обхваща времето от смъртта на
крал Кнут I Велики (1018—1035) до края на XV в.
Началото на епохата на викингите бележи нападението на пира­
тите от Скандинавия върху абатството Св. Кътбърт на о-в Линдис-
фарн, а края й —битката при Хейстингс на 14 октомври 1066 г., при
която франкско-норманските рицари на Вилхелм Завоевателя
(1066—1087) победили военните подразделения на английския крал
Харолд. В своя хроника „Цветовете на историята“ Матей Парижки
предава с покъртителни слова опустошенията на викингите през 836 г.
„Изпрати всемогъщият Бог тълпи свирепи езичници датчани, нор-
вежци, готи и шведи, вандали и фризи — пише историкът, — цели
230 години те опустошаваха грешна Англия от единия морски бряг
до другия, убиваха народ и добитък, не щадяха ни жени, ни деца.“
Със залеза на епохата на викингите настъпил краят на ранно-
средновековния период от историята на народите в Скандинавския
полуостров. Вторият основен етап се определял от зараждането на
новите обществени отношения в държавите на Скандинавия.
Дискусията за съществуването на феодализъм в Дания, Швеция
и Норвегия, за неговите същностни особености, за темповете му,

485
вече не е актуална, може да се счита за слязла от научните обсъжда­
ния. По принцип медиевистите на тези държави като цяло не прие­
мат теорията за феодализма. Отстояват я историците от бившия
Съветски съюз в отпечатаните си трудове, а така също и някои пол­
ски изследователи, като напр. С. Пекарчик.

Общи тенденции и самобитни черти. Своеобразната сходна исто­

рическа съдба на трите големи общности на Скандинавския полу­
остров — датчани, шведи и норвежци, не произтичала само или
главно от общия им индоевропейски корен, от принадлежността им
към германската етническа група. Редица предпоставки детермини­
рали тяхната душевност, характерология, начин на живот, бит, оби­
чаи, традиции. Основният фактор, определил нравите на скандинав-
ците, било християнството. Да се отбележи само това обстоятел­
ство, без да се обясни спецификата на мисията, която се заела да ги
приобщи към новата религия, означава нищо да не се каже. Първи­
ят мисионер, който започнал да разпространява християнската ре­
лигия в Дания, бил бенедиктинският монах Анскар (801—865), кой­
то от 826—827 г. разпръсвал семената на Христовото учение. През
829 г. шведският гр. Бирка отправил молба до краля на франките
Луи Благочестиви (814—840) да им изпрати проповедник на христи­
янството. В отговор на искането им кралят на франките им изпра­
тил монаха Анскар, приет благосклонно от крал Бьорн. По-късно
Анскар, вече като архиепископ, посетил Швеция през 853 г., а след­
ващата 854 г. пристигнал в Дания. Обстоятелството, че орденът на
бенедиктинците се заел с въвеждането на датчани и шведи в исти­
ните на християнството, имало много голямо значение. Това бил
орденът, който въвел спазването на дисциплината и упражняването
на труд като върховно задължение и свързвал своята мисионерска
дейност с образованието, просветата и книжовността. Добродете­
лите на християнството, утвърждавани от Бенедиктинския орден,
формирали скандинавците.
Пространствата, които разделяли местното население от стари­
те центрове на ранносредновековната цивилизация, не могли да не
влияят върху начина на живот. Огромните територии с гори давали
възможност за развиване на скотовъдство, докато земеделието се
развивало в Южна Скандинавия и Ютландия, сред датчаните. Нор-
вежците, които обитавали крайбрежието, а също така и шведите по
северния район упражнявали риболов и лов на диви животни.
Скандинавците били организирани в големи патриархални се­
мейства, които представлявали основните стопански структури. Те
обработвали земята общо до VIII—IX в. Запазило се и кръвното от­

486
мъщение. Въпросите на социалното управление се решавали на об­
щите събрания, наричани „тинги“. Обществените отношения се ре­
гулирали от клаузите на обичайното право. Населението изповядва­
ло древната германска религия. Знанията за вярванията на сканди-
навците изследователите черпят от „Старата Еда“, уникален лите­
ратурен паметник, митологична енциклопедия.
Скандинавците се изградили като великолепни мореплаватели,
които смело се оправяли на далечни плавания. Природните усло­
вия, сред които се раждали и живеели, формирали у тях издръжли­
вост. Викингите провеждали близки и далечни походи. Те нападали
Британския остров, достигали Бискайския залив и навлизали във
водите на Средиземно море. До 911 г., когато била образувана Нор-
манската държава, те нападали земите на франките, плавали необез­
покоявани по р. Сена и Гарона, по Рейн и Елба, разграбвали Париж,
обсадили и Рим.
Образуването на трите държави — Дания, Швеция и Норвегия,
отразявало обективните процеси на съзряване и усъвършенстване
на обществените отношения. Към IX в. започнало обособяването на
народностите. Датчаните се укрепили на полуостров Ютландия и
близките острови, а шведи и норвежци — на Скандинавския полу­
остров.

1. К р а л с т в о Д а н и я
Произходът на названието на страната, Дания, дори до днес не е
получил задоволително решение. Историци, които се опират на
Прокопий Кесарийски и Иорданес (VI в.) приемат, че „дани“ били
наричани най-старите племена, обитаващи тези земи още в най-
древни времена. Според други автори, които търсят обяснението в
някакви стари ръкописи, Дан бил първият крал на държавата.
Ако се съди по археологически данни, Ютландия била заселена
с германски племена кимври, тевтони, амброни и др. Още в начало­
то на третото хилядолетие пр. Р. Хр. племената на даните се пресе­
лили в Ютландия от островите на Зеландия. Поради своята много-
бройност и добра организация те успели да се наложат над остана­
лото население и да го асимилират. Племето на даните послужило
за основа на формиращата се датска народност. Това се потвърж­
дава от факта, че към VIII в. те вече доминирали над другите пле­
менни общности. Нараснала ролята на конунгите.
Основна, преобладаваща сила в обществото дори до края на
VIII и началото на IX в. продължавали да бъдат бондите, свобод­
ните самостоятелни общинници. Провеждането на пиратските на­

487
падения на викингите по това време по всяка вероятност било свър­
зано с измененията, които настъпили в цялостния живот на датча­
ните. Установено е, че около IX в. започнало обособяването на дат­
ската етническа общност.

Извори2. Когато медиевистът се запознае с изворовия комплекс на

народите на Скандинавския полуостров, включително и на датчани­
те, не може да не установи, че те са обособени в две основни групи.
Едната, додържавната, обхваща предимно народно творчество,
песни, предания, легенди, оформени едва след появата на писме­
ността в по-късно време, поради което тяхната автентичност по­
ражда въпросителни. Втората категория свидетелства, появили се
след XII в., включват писмени извори, археологически паметници,
произведения на изкуството и пр. Това структуриране може да стра­
да от известна едностранчивост, да тръгва от формални показате­
ли, но позволява да се пристъпи към изучването на документалните
свидетелства по интересуващия ни въпрос.
Всички медиевисти, които говорят за изворите на Скандинавия,
се чувстват задължени да започнат прегледа с хрониката на Адам
Бременски „За делата на хамбургските архиепископи“, както и с
аналите на северогерманските англосаксонските и ирландските ав­
тори, с житието на Анскар от Роберт, неговия ученик. Поддържа се,
че това са произведения, в които се намират индиректни вести за
Скандинавия и нейното население, организирано в съответни об­
ществени структури. След това проучвателите се спират на архео­
логическите паметници. Те анализират паметниците на културата
на викингите, на формиращите се етнически общности. Голямо вни­
мание се отделя на руническите надписи, използвани за религиозни
потребности, своеобразни надгробни текстове.
Характерна особености на голяма част от запазените и открити
писмени свидетелства за дългия период от XII до XV в. е техният
правен, законов характер. Това били съдебници, кралски укази и
разпоредби, кодекси, законници, различни преписки за администра­
цията и управлението. Самобитен, уникален извор са древните скан­
динавски саги, отразяващи ежедневието на населението: бит, тради­
ции, обичаи, оръдия на труда, производствени отношения.
За Дания, която заела първо място сред държавите на Сканди­
навия, изворовият комплекс е в основни линии приведен в извест­

2 Repetorium diplomaticum regni Danici mediaevalis. Bd. 1—7. Kobenhavn, 1894—1939;

Acta pontificum Danica, 1316—1356, Kobenhavn. Bd. 1—6, 1904—1943; Scriptores
rerum Danicarum medii aevi. Bd. 1—9. Hafniae, 1772—1878.

488
 ност, в смисъл — открит и систематизиран, обработен и отпечатан.
Разбира се, значителна част от документацията, както може и да се
очаква, била свързана с общото развитие на трите кралства. Не ста­
ва дума само за текста на Калмарската уния от 1397 г., оповестяващ
подчиняването на Швеция и Норвегия на кралство Дания. Касае се
за множество църковни кодекси и анали, съдържащи обща инфор­
мация за трите страни. Това е напълно разбираемо, като се отчете
фактът, че трите народности имали общ път на развитие, сходна
историческа съдба.
Конкретно за светската власт, за нейната вътрешна и външна
политика интерес предизвиква известната сага за Кнут I Велики
(1018—1035), съдържаща вести за държавата и на нейните външно­
политически набези, за нейната история. Аналите, водени в различ­
ните абатства от XII в. насетне съдържат много ценни, но все още
недостатъчно оползотворени сведения. За периода от 1130 до 1300
г. интерес поражда „Аналес Витесколенсес“, а за времето от нача­
лото на християнската ера до началото на XIII в. — „Аналес Валде-
мариани“. Датски монах, който не посочил името си (Анонимус
Роскилденсис) написал „Датска хроника“, описваща времето от 826
до 1157 г . Приема се, че това е най-древният извор от такъв род.
Грамотите на кралете са друга поредица от документи, възник­
нала в края на XI в. През 1085 г. крал Кнут II Свети (1080—1086) дал
дарителна грамота на катедралата в Лунд. За състоянието на позем­
лените владения много голяма стойност има подготвеният през
1231 г. по разпореждане на крал Валдемар II (1202—1241) опис на
имуществото в Дания („Книга на именията в Дания“). Земите на
абатствата и църквите били описани в специални регистри като
напр. „Регистър на повинностите, дължими на епископа в Род-
скилд“, датиран около 1370 г. Към 1420 г. се появила „Книга на вла­
денията на епископа в Шлезвиг“. Тя отразява системата на стопа­
нисване в именията на Католическата църква. „Поземлени закони“,
подготвени при крал Валдемар II през 1241 г., поставили началото
на поредица материали по обичайното право, написани на датски
език. В този кръг влизат „Зеландски закони“. На латински език изли­
за „Книга закони на Сканиа“, принадлежаща вероятно на архиепис­
копа на Лунд, Андрей. Поради своя всеобхватен характер тези зако­
ни били валидни в кралство Дания дори до XVII в.
В градовете били приети и въведени в употреба законите на гра­
довете в Шлезвиг от 1200 г. Около 1284 г. в гр. Хленсберг било запи­
сано местното право. Търговските гилдии също така подготвили
свои устави. Стопанските взаимоотношения в градовете на Сканди-

489
навия са отразени в множество документи на Ханзата, която под­
държала с тях търговски контакти.
В „Датска история“ („Дела на датчаните“) могат да бъдат от­
крити ценни сведения, събрани от автора Саксон Граматик (1150—
1216), един от големите историци на Дания. Това е драгоценен
справочник за развитието на страната. Хронологичните граници на
произведението започват в древността и достигат до 1185 г. Вклю­
чени са древни легенди, както и разработки за историята на епис-
копство Лунд.
Латинските извори за историята на кралство Дания са издадени
в седем тома в „Дипломатически реперториум на кралство Дания
през Средновековието“. В шест тома излиза „Акта понтификум Да-
ника“. Отпечатани са и редица други поредици, както и самостоя­
телни извори с голяма значимост.

Образуване на кралството3. Династията, която поставила началото

на кралската форма на управление в Дания, била Горма, чийто пър­
ви представител бил Горм Старият, а последният — Хердекнут
Кнутсен (1035—1042). Кога Горм заел престола не може да се уста­
нови, знае се, че починал около 950 г. За столица бил избран гр.
Елинге, в Централна Ютландия. Усилията на германските крале да
поставят в ленна зависимост Дания породили ответна реакция.
Кралят на Дания организирал отбранителните сили и укрепил дър­
жавната система. Аристокрацията, която се замогвала, се превър­
нала в могъща военна сила, която противострояла на завоеватели­
те. За обединяването на силите определени заслуги имал кралят
Харалд I Синезъбият (починал ок. 985). Могъщ владетел, който уве­
личил външнополитическото влияние на Дания бил крал Кнут I
Велики (ок. 995—1035). Кралския престол в Дания той заел още през
1018 г., но от 1016 г. станал крал на Англия, а от 1028 г. — на Нор­
вегия.
В страната било усъвършенствано общественото устройство.
Поради увеличаването на данъците възникнало недоволство. Неза­
етите земи били обявени за собственост на краля. Нараснало значе­
нието на рицарството. В резултат от установяването на задължите­
лен десятък, както и от дарения на земи архиепископствата, епис-
копствата и абатствата заздравили свооето положение.

’ D a n s t r u p , J. A history of Danmark. Kobenahavn, 1947; A r u p, E. Danmarks

historie. T. 1—2. Kobenhavn, 1961.

490
 Укрепнала вътрешно, Дания започнала да провежда завоевател­
на политика. В ръцете на кралството при Валдемар I, Кунт VI и Вал-
демар II паднали редица земи в Прибалтика. През 1166 г. превърна­
ли князете на Русия във васали. Присъединена била Източна При­
балтика, а след това Северна Естония.
Засилването на аристокрацията подкопало позициите на краля.
През 1282 г. крал Ерик Клипинг (1259—1286) се видял принуден да
свиква ежегодно Парламента. При крал Кристоф II (1320—1333)
свикването му станало редовна практика. Привилегиите на аристо­
кратите и висшите духовници не можели да бъдат отнемани.
Кризата, обхванала политическия живот на страната, била прео­
доляна при крал Валдемар IV Атердаг (1340—1375), който възстано­
вил миналото величие на Дания. Армията била реорганизирана.
Тъй като накърнил интересите на северногерманската Ханза, срещу
него била организирана коалиция от можество градове в Швеция,
Мекленбург и Холщиния. Победена, Дания сключила през 1370 г. в
Щралзунд неизгоден мир. През 1380 г. била подписана уния между
Дания и Норвегия при доминацията на Норвегия.
През XI—XII в. на полуостров Ютландия израствали градовете
Слезвиг (Шлезвиг), Олборг, Охбус, Рибе. На остров Зеландия про­
цъфтявал гр. Роскиле, на о-в Фюн — Оденсе, а в Скандинавия —
Лунд. Оживяването на занаятите и търговията през следващите сто­
летия породило появата на нови градове. Копенхаген възникнал
през 1157 г. В областта Сконе били организирани големи есенни
панаири. Търговци продавали риба и различни селскостопански
продукти.
След като починал крал Валдемар, дъщеря му, Маргарита Дат­
ска (1387—1412), поела управлението на страната. Тя подчинила
Швеция и Норвегия, като наложила племенника си Ерик за крал на
Норвегия, а след това на Дания и Швеция. През 1397 г. на специален
събор на аристокарцията — светска и духовна — в Калмар била
сключена едноименна уния. Крал Ерик VII Померански (1412—
1439) бил коронясан за крал на Дания, Швеция и Норвегия с Ислан­
дия. Макар унията да изразявала интересите на Дания, тя вдъхвала
известни надежди на магнатите в Швеция и Норвегия да извлекат
някакви изгоди, поради което се примирили с положението.
В Швеция обаче управлението на датските владетели възбужда­
ло недоволство, поради което на събрание през 1435 г. крал Ерик
бил обявен за незаконен владетел. В Норвегия обаче била проявява­
на търпимост. Ако формално унията с Швеция била отменена през
1523, с Норвегия била преустановена едва през 1814 г.

491
Културен живот4. През XV в. развитието на градовете дало тласък
върху процъфтяването на културата. Производството на зърнени
храни и месо осигурявало значителни количества излишък за износ.
Търговците продавали земеделски продукти и риба на Северна Гер-
мания. Оживените контакти спомогнали за развитието на култура­
та. През 1479 г. в Копенхаген бил основан университет.
Построени били дворци, абатства и църкви. Отначало започна­
ли да изграждат дървени, а след XI в. и каменни църкви. Това се
вижда от църквата „Св. Богородица“ в Роскил. Паметници на ро­
манския стил са църквите в Риба и Виборг. През периода, когато
навлязла готиката — началото на XIII в., били издигнати най-голе-
мите катедрали в Роскил и Оденс. Около 1335 г. на остров Зеландия
бил изграден великолепен готически храм. Строени били и отбрани­
телни съоръжения: кули, стени, мостове. Започнало украсяването на
църквите със стенописи и мозайки.

2. К р а л с т в о Ш в е ц и я
Основа на шведската народност дали германските племена свеви,
гаути, герули, готи, установили се в Швеция през И—I хилядолетие
пр. Р. Хр. Самата шведска етническа група се диференцирала от
останалите скандинавски народи през I—II хилядолетие, когато те
сами се назовали „швенскар“. През VI—VII в. се зародила първата
шведска държава. Свейското княжество.
Извори5. Кралските дарителни грамоти, които започнали да се поя­
вяват през XII в., изразяват една типична тенденция, характерна за
останалите скандинавски държави: формирането на поземленото
имение чрез бенефиции. Първата редакция на т. нар. „Вестиетски
закон“ се отнася към началото на XIII в., а втората — към края на
XIII в. или началото на XIV в. Това е извор за стопанската структу­
ра на държавата. Все по това време възникнали поземлените зако­
ни. Кодекс от норми на Уплан били утвърдени от крал Бригер Маг-
нус (1270—1318) през 1296 г. Една от запазените редакции на Есиет-
ския кодекс е от 1285—1303 г. Кодекс закони от Смолан е утвърден
от крал Магнус Ериксон (1319—1363) през 1327 г. По-късно, в 1350 г.
крал Магнус оповестил „Устав за правата на краля“, сборник зако­
ни, задължителен за цяла Швеция. Това е фактически справочник за

4 Grammaticus, Saxo Gesta danorum. Strassburg, 1886.

5 Scriptores rerum svecicarum medii aevi. Bd. 1—3. Stokholm, 1818—1867; C ο 11 i η, H.
S., C. J. S c h 1 y t e r. Samiing af Sweriges gamla lagar. Bd. 1—13.

492
правата и задълженията на аристокрацията. Неговият вариант, поя­
вил се през XV в., отразява усилията на едрите собственици да
ограничават правомощията на върховния владетел.
В Стокхолм градското право било създадено към 1300 г. След
това било оформено и в останалите градове с известни харти, под­
писани от краля.
В „Датско-шведски анали“ е фиксирана последователността на
управлението на кралете по години от 916 до 1263 г. През XV в. мо­
нахът Ерик Йохан обработил аналите на абатството Вадстен (1040—
1450). Много любопитен паметник, научен трактат „За управление­
то на кралете“, бил подготвен към 1321 г. от канцлера Рагвалдсон.
Това е документ, отразяващ управленската мисъл на епохата.
Един специфичен извор представляват „Откровения на св. Бри-
гита“ от XIV в. Съчинението било подготвено от Бригита (1303—
1373), основателка на девически монашески орден във Вадстен. От­
кровението е извор за живота на Църквата, за нейното устройство и
управление.
През XIII—XIV в. били писани масово анали като повествова-
телна проза. Анонимен автор през 1320—1330 г. написал на шведски
език „Хроника на Ериковците“ в стихотворна форма. В нея са опи­
сани събития от 1230 до 1319 г. Естествено продължение на това
произведение представлява „Хроника на Карл“, подготвена от ня­
колко придворни автори при управлението на Карл Кнутсон (почи­
нал през 1470 г.). Една „Голяма римувана хроника“ описва полити­
ческия живот в кралство Швеция през XIII—XIV в. Най-старата
част на произведението представлява „Хроника на Енгелбрект“, от­
насяща се за периода 1389—1436 г. В преработен вариант тя била
продължена след неговата смърт и достигнала до 1452 г.
Епистоларните произведения също навлезли в живота на крал­
ството. Едно писмо на търговеца Бернард Озенбрюге от Данциг от
1 август до градския съвет на Данциг описва подготовка на въста­
ние, както и програмата му. Великолепна проза е запазена в „Поема
за Енгелбрект“ от епископ Томас от Страгнес (починал в 1443 г.). В
нея се съдържат данни за управлението на датчаните, описани с
очевидна ненавист.

Възникване на държава6. През VI в. център за обединяване на швед­

ските земи станало езерото Меларен, в областта Упланд. Племенни
вождове, конунги, възглавявали областите. Липсата на конкретни

6 A n d е r s s ο η, I. A. History of Sweden. New York, 1968; N o r b o r g, L. A. Kallor till

Sveriges historia. Lund, 1968, p. 25.

493
данни затруднява реконструкцията на събитията с точност. Пред­
полага се, че в края на VIII и началото на IX в. конунгьт на свевите
Ерик Емундсон възглавил викингите при техните набези в Източна
Прибалтика. Хронистът Снори Струлсон уточнява, че конунгьт во­
ювал с краля на Норвегия, Харалд Харфагр, за Вермланд, област,
локализирана в Западна Швеция.
В житието на св. Анскар, дело на неговия ученик Римберт, се каз­
ва, че мисионерът, посетил за първи път Швеция през 829 г., бил
приет от крал Бьорн, подкрепян в управлението си от князете. След
като през 853 г. гой отново посетил гр. Бирке, вече управлявал крал
Олаф, който сменил стария крал Анунд.
Държавното устройство имало примитивен характер. В грани­
ците на държавата обаче били обхванати най-напред поданиците на
Упланд, а след това цялото останало население. Кралете се избира­
ли от фамилията на Инглингите на общи събрания —тинги, свиква­
ни на религиозни тържества в Упсала. Ръководна роля в тингите,
свиквани в областите, бил лагманът, човекът на закона. Избиран от
родовите бонди, той организирал събранието и ръководел неговите
заседания.
Обществените отношения в Швеция навлезли в по-висок етап на
развитие през втората половина на XII в., когато се разгоряла бор­
ба за кралския престол. Раннофеодалната централизация на страна­
та приключила при родоначалника на династията на Фолкунгите
(1250—1363) — Валдемар Биргерсон (1250—1275). Крал Магнус Ла-
дулсон (1275—1290) освободил от всякакви задължения воините от
личната му гвардия, както и от армията на брат му и епископите.
Военните лица се задължавали да изпълняват васални функции
спрямо върховния сеньор, краля. Общественото, политическото и
военното значение на монарха нараснало.
Приемане на християнството7. Разпространяването и укрепването
на християнството протичало в идейна борба с езическите религи­
озни структури. Официалното покръстване на крал Олаф Шьотко-
нунг (995—1020), а след това на семейството му и военната му гвар­
дия през 1008 г., не създало прелом в живота на кралството. Езиче-
ството като религия било осъдено едва към края на XI в. Езическо­
то капище в Упсала, където се извършвали жертвоприношения,
било разрушено и на негово място била построена църква. Люлка
на християнството станал гр. Сигтуна близо до Упсала.

7 Bremensis Adami. Gesta Hammburgensis ecclesiae pontificum. — In: Ausgewahlte

Quellen zur deutschen Geschichte des Mittelalters, Bd. 2. Berlin, 1961.

494
 До учредяването на архиепископията в гр. Лунд в Дания през
1104 г. църквата в Швеция се намирала под юрисдикцията на Бре­
менския архиепископ. След трайното укрепване на християнската
религия папският престол основал в Швеция шест епископства:
Лунд, Скара, Линчвопинг, Стренгнес, Векшьо и Упсала.
Под знамето на новата християнската религия крал Ерик Свети
(1156—1160) провел походи във Финландия, за да я приобщи към
Евангелието. Териториите на Финландия били присъединени към
кралство Швеция. По-късно, през 1240 г., шведите навлезли в рус­
ките земи, но били разгромени от Александър Невски. През 1152 г.
в гр. Линчьопинге бил свикан църковен събор, първият в страната,
председателстван от папски легат. Взето било решение Швеция да
придобие правото на папска провинция. Папа Адриан IV постано­
вил да се внася ежегоден данък в хазната на Римската курия. През
1164 г. папа Александър III (1159—1181) решил да бъде основано
архиепископство в Швеция със седалище гр. Упсала. За пръв архие­
пископ бил интронизиран монахът от абатството на цистерцианци-
те Алвастра Стефан. Действително, архиепископът на Лунд про­
дължавал да бъде примас на Швеция, но на практика шведската
църковна организация, издигната в ранг на архиепископия, придо­
била самостоятелност.

Швеция през XIII—XV в.8 През 1284 г. кралят започнал да свиква

риксрода, съвет на аристокрацията и висшето духовенство. Влияни­
ето на магнатите нараснало. Създадени били редица закони. Стра­
ната била разделена на ленове, начело с наместници на монарха.
Ленинците събирали налозите и данъците от населението. Започна­
ло изграждането на замъци. В средата на XIII в. замък бил издигнат
в Стокхолм. Кралете присвоили големи парцели от общинските
земи, от горите и пустеещите територии.
Нарастващата роля на краля, който укрепвал централизацията,
срещнала недоволството на едрите собственици, които през 1319 г.
го прогонили от Швеция. На неговото място избрали малолетния
крал на Норвегия Магнус Ериксон (1319—1363). Обявена била пер­
сонална уния между Швеция и Норвегия, продължила от 1319 до
1363 г. Законите били променени: на мястото на обичайното право
влезли в сила новите закони на държавата. В процеса на преустрой­
ството, което извършвал, крал Магнус Ериксон започнал да зася­
га привилегиите на шведската аристокрация. Това предизвикало

Nya eller Karlskronikan (1389—1452). Stockholm, 1866.

495
нейната съпротива. Разбунтуваните велможи прогонили Магнус от
страната. За крал бил избран германският курфюрст Албрехт Мек-
ленбургски (1363—1398). Засилило се германското влияние, което
проникнало в рудодобивното дело, занаятчийската дейност и тър­
говията. Това принудило шведската аристокрация да потърси под­
крепата на Дания. Сключването на Калмарската уния (1397—1523)
обаче довело до доминацията на Дания. Недоволството от управле­
нието на крал Ерик Померански станало причина за избухването на
въстание през 1434—1435 г. начело с Енгелберкт Енгелбректсон,
рицар, притежател на рудник. Датските бойни подразделения били
разгромени, а крал Ерик — детрониран. В разгара на битките един
от магнатите, швед по произход, убил предводителя на недоволни­
те Енгелбректсон. Въстанието загаснало. Управлението на Швеция
преминало в ръцете на регентски съвет, образуван от членове на
аристокрацията.
Калмарската уния била формално възстановена, но противоре­
чията между двете страни не били изгладени, продължавали да бу­
шуват. Избирането на аристократа Карл Кнутсон за крал (1448—
1457, 1464—1470) довело до фактическо разпадане на унията. Швед­
ската държава тръгнала по пътя на самостоятелното развитие.
Култура. Развитието на културата в Швеция било неразделно свър­
зано с настъпилия подем във всички области на живота след въз­
никването на градовете. Стокхолм, Упсала, Калмар, Сьодьорчьо-
пинг, Льодьосе се превърнали в средища на занаятчийство и търго­
вия. През 1477 г. в Упсала бил открит университет. Е. Олаи (ок.
1420—1486) бил първият историк на Швеция. Просветна реформа­
торска дейност развива О. Петри (1493—1552).
Едно от големите постижения на архитектурата станала катед­
ралата в Лунд, изграждана от 1080 до 1145 г. Катедралните църкви
в редица градове били несъмнено постижение на строителното из­
куство. Първите християнски църкви били изградени в правоъгълен
план, с правоъгълна апсида. Забележителна била катедралата „Сан-
кта Мария Минор“ в Лунд, църквата в Стара Упсала, храмът в абат-
ството Вастаден. Катедралата в Упсала е шедьовър на романската
архитектура.

3. К р а л с т в о Н о р в е г и я
Норвегия се простира в западните предели на Скандинавския полу­
остров. В антропологично отношение норвежците принадлежат към
атланто-балтийския тип на голямата европеидна раса. Наименова­

496
нието „нормани“ за първи път се среща в старинен английски извор
от IX в., където е записано понятието „нордман“, „северен човек“.
Ранносредновековната държава на норвежците възникнала около
X -X I в.

Извори9. Първите вести за норвежците се съдържат в древните саги

и археологическите паметници. За развоя на обществените отноше­
ния научаваме от законника на Църквата, написан при крал Олаф
Свети (1015—1024), за да обслужва въвеждането на християнството.
Друг документ, „Грамота на златното перо“ от 1174 г., разкрива
практиката на духовната власт да събира десятък.
През 1263 г. при управлението на крал Магнус бил издаден сбор­
ник „Поправка на законите“, включил всички обичайни разпоредби,
употребявани до XI в. Друг кодекс, „Сборник закони“, подготвен
през 1274—1276 г., бил приет на общи събрания и представлява за­
конодателството на социалния ред, установен в Норвегия. Градско­
то право в Берген било разгледано, преработено и през 1276 г. пус­
нато в обръщение. Много важен паметник са кралските саги, прие­
ти при крал Свер. Неоценима стойност има сагата за управлението
на крал Харалд, обединителя на Норвегия. „Сага за Фритьоф Сме­
ли“, подготвена в края на XIII в. и началото на XIV в. за събитията
от VIII—IX в. обогатява фактологията.
Както в другите страни на Европа, тъй и в Норвегия възникнала
поредица от повествователни съчинения, хроники. „История на
древностите на норвежките крале“, написана от 1183 до 1188 г.,
претворява събитията от 1177 г. до 1180 г. Тя принадлежи на мона­
ха от абатството на бенедиктинците в Надхолм, Теодрик, който я
написал на латински език. В „Кралско огледало“, макар и да е ком­
пилация, се съдържат ценни сведения за народите, живеещи в Скан-
динавия.

Обществено устройство10. За разлика от Дания и Швеция, които до­

стигнали по-висока степен на развитие на обществените отноше­
ния, Норвегия по-бавно навлизала в епохата на цивилизацията. Пла­

” Norges Indskrifter med de aeldre runer, udg. ved S. Bugge, M. Olsen. Bd. 1—4. Chris-
liania, 1891—1924; Norges inskrifter med de yngre runer, utg. ved M. Olsen. Bd. 1—5,
Oslo, 1941—1961; Norges gamle Love indtil 1387. Bd. 1—5. Christiania, 1846—1895;
Norges gamle Lover. 1388—1604. Christiania, 1904.
" ' S c h r e i n e r , ] . Trondelag og rikssamlingen. — In: Vid. Akad. Avhandlinger. Bd. 2.
1928, N o 3; S c h r e i n e r, J. Olav den hellige og Norges samling. Oslo, 1929; K o h t, H.
Ilarald Harfagre og rikssamlinga. Oslo, 1955; H е 1 1 е, K. Tendenser i nyere norsk
liymiddelalderforskning. — In: Nytt fra norsk Middelalder. Bd. 1. Oslo, 1970.

<2 История на Средновековния свят 497

нинския релеф, гористите масиви и изключително сложната брего­
ва линия, прекъсвана от фиорди и заливи, органичавали социалните
контакти.
Преодоляването на традиционния патриархален начин на живот
и установяването на новите обществени отношения протекло по
своеобразен начин. Поради малките площи, удобни за обработване,
земеделието не могло да се развие. Дълго време се запазила общата
собственост върху земята, особено върху необработваемите земи:
целини, блата, гори. Арендната обработка на земята трудно си про­
бивала път и не намирала привърженици. Традициите на общината
векове наред оставали непроменени. Свободните селяни трудно до­
бивали средства за препитание.
Изграждането на политическата система на обществото начена­
ла в епохата на викингите. Първият крал на норвежците, конунгът
Харалд Хорфагер Прекрасни (872—930) успял да ликвидира съпро­
тивата на отделните управители на области, но властта все още
продължавала да страда от самоуправството на местните властели­
ни. Едва след въвеждането на християнството като официална рели­
гия и след основаването на църковната организация държавата се
заздравила и кралската институция закрепнала.
Покръстване на норвежците11. Да преодолее езичеството и да по­
кръсти норвежците се опитал още крал Хакон Добрият (934—961),
но усилията му не дали резултати. Едва крал Олаф Трюгвасон (995—
999) получил кръщение в Англия и предприел по-активни мерки за
въвеждането на християнството. За тази цел той довел със себе си
свещеници от Британския остров. Крал Олаф Харалдсон (1015—
1028) продължил по-упорито и настойчиво да разпространява бла­
говестието. През 1024 г. той провел първия църковен събор в Мус-
тер за изграждане устройството на християнската църква в Норве­
гия. Срещу неговите методи на покръстване се вдигнали на въоръ­
жена съпротива бондовете и крал Олаф бил убит. Католическата
църква го канонизирала за светец. Самата Църква в Норвегия полу­
чила своето организационно устройство при крал Олаф Спокойни
(1066—1093). Учредени били четири митрополии (епархии): в Нида-
рос, Селя, Осло и Ставангер. За задоволяване материалните потреб­
ности на духовенството крал Сигурд Кръстоносец (1103—1130) въ­
вел задължителен десятък.

11 Р a a s с h е, F. Kristendom og kvad. Rristiania, 1914; J o h n s e n, A. Fra aettesamfunn

til statssamfunn. Oslo, 1948; B u 1 1, E. Folk og kirke i middelaldueren. Rristiania,
Kobenhavn, 1912.

498
 Окончателното устройство на Църквата в Норвегия завършило
през 1153 г., когато папският престол се разпоредил да бъде осно­
вано архиепископство в Нидарос (Тронхайм). През 1163 г. крал Маг-
нус Ерлигсон (1162—1184) подписал заедно с архиепископ Айстен
конкродат, по силата на който кралството признавало своята зави­
симост от Църквата. При катастрофалните противоречия, които
разтърсвали полуострова през следващите столетия, духовната
власт съумяла да запази своята самостоятелност.
Обществени отношения12. В борбата против външни нападения, а
така също и в защита от вътрешни изненади, в Норвегия се офор­
мили две партии. Едната — партията на биглерите, била създадена
от светската и духовната аристокрация, втората била на биркенбой-
нерите, на селяните и гражданите, недоволни от установената об­
ществена система.
През 1184 г. избухнало въстание против Църквата и аристокра­
цията, възглавявано от Свере. Отменени били привилегиите на Цър­
квата, поради което епископите се изселили. Недоволен от хода на
събитията, папа Инокентий III отлъчил водача на въстанието Свере
и наложил над Норвегия интердикт. Отнетите имения на духовен­
ството били възстановени. Крал Магнус кодифицирал обичайното
право и заздравил позициите на земевладелците.
Норвегия XIV—XV в.13 Поради недостатъчни съпротивителни сили
Норвегия не винаги смогвала да запази своята независимост. През
1387 г. Маргарита Датска си присвоила титула кралица на Дания и
Норвегия, защото още през 1380 г. между двете кралства — датско­
то и норвежкото — била установена уния. По-късно, през 1397 г.
била подписана Калмарската уния, диктувана от най-мощните гру­
пировки на магнатите от онова време. Ерик II, внук на кралица Мар­
гарита, бил наложен за крал на Дания, Швеция и Норвегия. По това
време позицията на Норвегия в унията била твърде слаба. Недовол­
ството на населението, включително и на аристокрацията, от уста­
новения режим започнало да се засилва.
Датската корона поставяла в неравноправно положение Норве­
гия. Държавният съвет бил попълван от датчани. Монетната систе­

12 Н е 1 1 е, К. Konge og gode menn i norsk riksstyring ca. 1150—1319. Bergen, Oslo;

Tromso, 1972; В 1 o m, G. A. Kongemakt og privilegier i Norge inntil 1387. Oslo, 1967;
S a n d n e s, J. Norges historie. Oslo, Bd. 4. 1977.
13 H a m r e, L. Norsk historie fra omlag ar 1440—1513. Forelesingar. Oslo, 1968; K o h t,
H. Dronning Margareta og Kalmarunionen. Oslo, 1956; L i n t ο η, M. Drottning
Margareta. Fullmaktig fru och rat husbonde. Arhus, 1971.

499
ма на Норвегия била обезцененна. Шотландските и Оркадските ост­
рови, които принадлежали на Норвегия, били предоставени на Шот­
ландия. Това предизвикало избухването на голямо въстание през
1501 г. начело с Кнут Алфсен. Подпомагана от норвежките магнати,
Дания успяла да го потуши. Клаузите на Калмарската уния били за­
пазени, а заедно е тях и датското владичество в Норвегия.
Норвежка култура14. След въвеждането на християнството започна­
ло изграждането на норвежката материална и духовна култура. Раз­
бира се, запазили се старите песни и предания, съхранени в „Стара­
та Еда“, в „Исландските саги“. Възтържествувало в борбата с ези-
чеството, християнството започнало да дава своите обилни плодо­
ве. През XI в. започнало сторителството на особен тип дървени
църкви: в Урнес (1060—1130), Боргун (ок. 1150) и др. През XII—XIV
в. по модела на английската архитектурна школа се развил романс­
кият стил: катедралата в Свангер (1130—1300). Великолепен готи­
чески паметник е катедралата в Тронхайм (ок. 1140—1320). По това
време разцъфтява изобразителното готическо изкуство — скулпту­
ра, миниатюри, живопис.
Трите големи кралства на Скандинавския полуостров — Дания,
Швеция и Норвегия15, преминали труден, но плодоносен етап в сво­
ето развитие като християнски държави, включени в организацион­
ната система на средновековната цивилизация. Кралствата успели
да преодолеят превратностите на живота и да запазят своята форма
на управление, начин на живот, обичаи и традиции. Изоставили ези­
ческото изповедание, което влизало в противоречие с духа на сред­
новековната епоха, етническите общности на полуострова възприе­
ли Евангелското благовестие и започнали да претворяват доброде­
телите на Библията. Това обстоятелство било решаващо за тяхното
по-нататъшно развитие.

14 Kulturhistorisk leksikon for nordisk middelalder. Bd. I—XXII. Kobenhavn, 1956—

1978. Norsk historisk leksikon. Naeringsliv, rettsvaesen, administrasjon, mynt, ma l '
ogvekt, militaere forhold, byggeskikk m. m. 1550—1850. Red. R. Fladby. Oslo, 1974.
15 За съжаление единственото справочно пособие за трите държави на Скандинав­
ския полустров — Дания, Швеция и Норвегия, е трудът на К а н, А. С. История
скандинавских стран (Дания, Норвегия, Швеция). Допущено Министерством
висшего и среднего образования СССР в качестве учебното пособия для студен-
тов вмсших учебнмх заведений, обучающихся по специальности „История“. М.,
1980. Трудът е написан в характерната стилистика на периода на студената война,
поради което страда от прекадена идеологическа претовареност. Макар и написа­
ни сравнително по-добре, две други съчинения не могат да бъдат вписани в новия
цикъл на европейската историография от последния четвърт век. Едната е „Исто­
рия Швеции“ (М., 1974), другата — „История Норвегии“ (М., 1980). Те носят офи­
циалния дух на субективизма и волунтаризма.

500
 Западни славянски кралства
В края на ранносредновековната епоха и началото на новия етап от
своята история западните славяни продължили да се развиват и
утвърждават. В лицето на трите си етнически групи, организирани в
държави — чехи, словаци и поляци — те изграждали своята духов­
но-културна и етносоциална самобитност. Католическият модел на
християнството изтласкал окончателно езическата традиция и по­
средством регулативните механизми на нравствеността, на ценност­
ната система формирал нов начин на живот и нови идеали. Запад­
ните славянските държави, управлявани от кралете си, успели да
създадат свой бит, обичаи, традиции. Дворците, кметствата, уни­
верситетските сгради, катедралите, абатствата, живописта, дърво­
резбата, мозайките, скулптурните произведения маркирали много­
образието на естетическата школа със свое неоспорвано място в ев­
ропейския културен живот. Новият тип интелигенти, професиона­
листи, които се обучавали в университетите, в различните учебни
заведения разкъсвали веригите на традиционните органичения и се
устремявали към висините на съвършенството. Първите проблясъ-
ци на Ренесанса в Чехия, Словакия и Полша обогатили общество-
знанието, литературата, философската мисъл, историята. Западно-
славянската цивилизация, изграждана като неразделна част от
средновековната цивилизация в Европа, придобивала своите харак­
терни черти, неповторими измерения, облик.

1. К р а л с т в о Ч е х и я
Новият етап*1, в който навлязла Чехия, създал възможности за прев­
ръщането на княжеската форма на управление в кралска. През 1085 г.
чешкият княз Братислав II (1061—1092) бил удостоен от императо­
ра на Свещената Римска империя Хенрих IV (1056—1106) с кралска

1 За историята на кралство Чехия през периода на Възходящото средновековие има

вече натрупана значителна литература. Между обнародваните трудове специално
отбелязване заслужават: F i а 1 a, Z. Premyslovske Cechy. Praha, 1963; Н a v 1 i k, L.
Velka Morava a stredoevropsti Slovane. Praha, 1964; N o v j, R. Rremysolvky stat 11 a
12 stoleti. Praha, 1972; O p o c e n s k y , J. Protireformace v Cechach. Praha, 1921; P a -
1 a c k y, F. Dejiny narodu ceskeho v Cechah a na Morave. Dil 1—2. Praha, 1848—1854;
S p e v a c e k , J. Karel IV (1316—1378). Praha, 1979; V a r s i k, B. Husitske revolucne
hnutie a Slovensko. Bratislava, 1965; K o n r a d, K. D e j n y husike revoluce. Praha, 1964;
P a 1 a c k y, F. Urkundliche Beitrage zur Geschichte des Hussitenkrieges vom Jahre 1419
an. Bd. 1—2. Praha, 1873; Idem. Vorlaufer des Hussitenthums in Bohmen. Praha, 1869;
P e k a r, J. Zizka a jeho doba. T. 1—4. Praha, 1928—1933.

501
титла. Действително, тя не могла да се предава по наследство, била
лично отличие за владетеля, но имала огромно значение за укрепва­
не международното положение на страната, която по онова време
влизала в пределите на Свещената Римска империя. По-късно им­
ператор Фридрих I Барбароса (1152—1190), отблагодарявайки се на
чешкия владетел Владислав II (1140—1173) за участието му в италиан­
ските походи, го дарил с кралска корона. Това станало през 1158 г.
Васалната зависимост придобила формален характер. Чехия факти­
чески била независима. При походите на императора чешкият крал
поемал задължението да се включва в армията му с подразделение
от 300 конници, а ако не участва — да внесе 300 гривена. Чешкият
крал трябвало да присъства на заседанията на Райхстага в импери­
ята, ако се провеждали близо до границата на Чешкото кралство.
Включили го и в състава на курфюрстите, които избирали импе­
ратора.
Начело на управлението на Чехия заставали последователно три
кралски фамилии, които дали тласък върху политическия, стопан­
ския и духовно-културния живот на страната. Династията на Прше-
мисловците властвала от 995 до 1306 г., когато последният неин
представител, крал Вацлав III (1305—1306) бил убит. След това че­
хите избрали за крал Рудолф Хабсбург (1306—1307), който не могъл
да се задържи на престола. Под въздействието на папа Климент V
(1305—1314) за крал бил интронизиран Йохан Люксембургски
(1310—1346), син на император Хенрих VII. В продължение на 127
години (1310—1437) управлението се намирало в ръцете на герман­
ската династия Люксембурги. Крал Сигизмунд (1436—1437), по­
следният представител на този владетелски дом, управлявал крат­
ко време. Не успял да се задържи дълго на престола и неговият зет
Алберхт II Хабсбургски (1438—1439). В краткия период на между-
царствие управлявали хетмани. През 1444 г. източночешкият съюз
на хетманите избрал най-богатия пан, Иржи Подебрад, за владетел,
а на 27 февруари 1458 г. Сеймът го узаконил за крал (1458—1471).
Когато починал, на престола застанал Владислав II Ягело (1471 —
1516). Ягелонската династия управлявала до 1526 г.

Извори2. В хронологическа последователност най-напред се появи­

ли дарителни грамоти на владетелите за уреждане на имуществени

2 Archiv koruny ceske. Katalogy, soupisy, registare a rozbory jeho fond. T. 1—5. Praha,
1928—1947; Codex diplomaticus et epistolaris Regni Bohemiae. T. 1—4. Praha, 1904—
1942; Codex diplomaticus et epistolaris Moraviae. Urkunden-Sammlung zur Geschichte
Mahrens im Auftrage des mahrischen Landes-Ausschusses. V. 1—5, Brno, 1836—1903;

502
 отношения в чешкото общество. Известната „Литомержицка гра­
мота“ от 1057 г. поставила началото на правните актове в Чехия,
съдържащи данни за състоянието на поземленото имение. Запазена
в оригинал, грамотата била издадена по повод основаването на ка-
питула в Литомержиц. Оповестените след това имунитетни грамо­
ти за отделните абатства маркират порцеса на създаването, развоя
и укрепването на именията на Църквата. В тази насока несъмнен
интерес предизвикват дарителните грамоти на абатствата: през 1144
г. на Оломоуц, 1160 — на Храдище, 1176 г. —на Кладоруби и др.
Наред с актове за имуществото на Църквата възникнали мно­
жество извори за различни владетели на земи, принадлежащи към
гражданската аристокрация. Цяла поредица грамоти, издавани въз
основа на т. нар. „германско право“, оповестени в края на XII в.,
уреждат правата и задълженията на собствениците. Появата на та­
кива грамоти придобила масов характер през XIII в. Написани на
латински език, те се квалифицират в историографията с различни
названия — „урбарии“, „опис на владения“, „книга на ценза“, „опис
на имущество“. Обикновено в документите се упоменават селата,
придадени към някой едър стопанин или абатство. През времето от
XIII до XIV в. били издадени петнадесетина такива, но по-късно се
появили значително повече. За 1374—1389 г. едрите собственици зе­
мевладелци Рожмберкови придобили документи за притежанието
на над 350 села. Запазени са описи на абатства: от 1378 г. на Тше-
бонското, от 1414 г. на Лихтенщайн.
За уреждане на отношенията в чешките села били пуснати в
обръщение документи за ползването на различни полски и горски
имоти. По съдържание те наподобяват уставите за общините-мар-
ки в Германия, но в Чехия те придобили по-друг характер, съобра­
зен с облика на славянската община.
Възникването и укрепването на градовете извикало на живот нов
цикъл извори, издавани по различни поводи. Една грамота, приема­
на за най-стар документ от подобно естество от 1178 г., носи загла­
вие „Привилегии на германците, преживяващи в предградието на
Прага“. Както се вижда и от самото заглавие, грамотата урежда
правата на германските колонисти в столицата на чешката държа­
ва. Безспорна фактологическа стойност притежават хартите за ос-

Dalimil. Ceska kronika tak receneho Dalimila. Novym jazukem preps. V. Flajshans.
Praha, 1920, Docimenta mag. Joannis Hus vitam, doktrinam, causam in Constantiensi
concillo... Prana, 1869; H 5 f 1 е r, K. Geschichtsschreiber in der husitischen Bewegung in
Bomen. Bd. 1—2. Wien. 1856—1866. — In: Fontes rerum Austriacarum.

503
новаването на градове, издавани от краля. За положението в Прага
може да се съди от „Пражка книга по право“, издадена на немски
език и пусната в употреба в края на XIII и началото на XIV в. Реше­
нията на градския съвет в Прага през 1314—1418 г. са включени в
споменатата книга като допълнение.
Цехови статути, издавани от цеховите организации на различни­
те градове, хвърлят светлина върху състоянието на занаятчийското
производство. Интерес предизвикват поредицата устави, циркули­
ращи в Прага, Оломоуц, Бърно. За външната търговия сведения се
черпят от договорите с италианските градове-републики, с градове­
те на Полша и Литва.
„Статути на Конрад“ от 1189—1191 г. откриват поредицата па­
метници на обичайното право. Неизвестен автор от XIV в. подгот­
вил „Книга на стария пан Рожмберк“, представляваща кодекс за
местно право. От XIV в. излиза друг труд от неизвестен автор3 „Ред
на местно право“. Прочутата „Майестас Каролина“ на Крал IV по­
казва усилията на централната власт да укрепи държавното управ­
ление и да обуздае своеволията на местните магнати. В отговор на
тази тенденция се подготвя „Изложение на чешкото местно право“
на Андрей от Дуба. През 1380 г. излиза „Приписка“ на Вацлав IV, в
която намерили място принципите на правото, практикувано в Че­
хия в края на XIV и началото на XV в.
Една поредица от анали маркирали началото на чешкото исто-
риописание. Център за водене на аналите станала катедралата „Св.
Вит“ в Прага4. Първото произведение от този род е „Пражки анали“,
описващи събитията от 894 до 1220 г. Една част от аналите възпро­
извеждат други съчинения, в друга част от 997 г. нататък авторите
описват събития, на които самите те са свидетели. Край гр. Оломо­
уц, в абатството „Св. Стефан“ са водени „Градиценски анали“
(893—1150), а в абатството Опатовице са писани „Опатовиценски
анали“ (1150-1158).
Началото на чешката историопис обаче поставил Козма Праж­
ки (1045—1125). Неговата „Чешка хроника“5предава събитията от
стари времена до 1125 г. В това забележително произведение наме­
рили отражение много важни подробности от историята на чешкия
народ, позволяващи да бъде реконструирано миналото. Естествено

3 Majestas Carolina. — In: Codex Juris bohemici. T. 2, p. II. Praha, 1870.

4 Annales Pragenses. — In: Fontes rerum Bohem. T. 2.
5 Cosmas Pragensis. Chronica boemorum. — In: Monumenta Germaniae historicae.
Scriptores. N. S. t. II.

504
 продължение на „Пражка хроника“ представляват добавките за
следващите събития, правени от ученолюбивия монах Гервазий,
който извлякъл много факти от ръкописи в Прага, Краков, от Реги-
пон. Хрониката на Козма била продължена до 1162 г. в Сазовския
манастир, а до 1142 г. във Вишехрад. Двама автори продължили да
описват събитията, единият Винценций Пражки, другият — Герлах,
абат на манастира при Милович. Произведението, което подготви­
ли, получило наслов „Анали или хроника на чехите“. В стиховорна
форма събитията били предадени в известната „Далимилова хрони­
ка“6, отразяваща миналото на чехите до 1310 г. Авторът не е напи­
сал името си, но се предполага, че това бил епископ Гинек Жак от
Дубе. През 1320 г. Далимиловата хроника била преведена на немски
език. „Анали на кралския дворец“ били подготвени в абатството на
цистерцианците в Кьонигзаале и отразявали статута и властта на
империята.
Разширявала се и жанровата форма на историческите произве­
дения. Биографията на крал Вацлав II (1283—1335) започнал Ото
Тюрингски, а я завършил абат Петър от Цитау, който преработил
текста на „Хроника на кралския двор“. Събитията за краткото вре­
ме от 1341 до 1353 г. били отразени в „Хроника на чехите“ на кано­
ника Франтишек7 по разпореждане на крал Карел I. По волята на
този владетел Прибика Пулкава написал хроника. В тази връзка за­
служава да се отбележи обостоятелството, че Карл IV (1346—1378),
който станал император на Свещената Римска империя, подготвил
своя автобиография, изключително интересно произведение, автен­
тично свидетелство на онази епоха. Въз основа на автобиографията,
както и на други поризведения, Бенеш от Крабице написал хроника
на събитията.
Възникването и развитието на Пражкия университет, Карловия
университет в Прага, основан 1348 г., е отразено в редица извори.
Това са „Хроника на Пражкия университет“ (1348—1420)8, както и
някои други произведения на Кутнохорския едикт от 1409 г. Тракта­
тът на Ян Хус „За чешката ортография“ съдържа неоценима ин­
формация за правописната реформа. Целокупното творчество на
големия чешки реформатор е великолепен извор за събитията по
онова време. Процесът срещу Ян Хус на Констанцкия събор е от­
разен по неповторим начин в писмата на италианския хуманист

6 Dalimil. Kronyka Boleslawska. — In: Fontes rerum Bohemicarum, t. III.

7 Franciskus Pragensis. Cronica bohemorum. — In: Fontes rerum Bohemicarum, t. IV.
8 Monumenta historica Universitatis Pragensis. Praga, 1830—1849.

505
Паджо Брачолини (1380—1459). Трудът на Петър Младеновиц „Ис­
тория на съдбата и делото на Ян Хус в Констанц през 1414—1415“'
представлява подробно описание на цялата драма. Без него вероят­
но нямаше да е възможно да се разбере, а още по-малко да се възс!
танови процесът срещу големия чешки реформатор.
За да се разбере цялостната атмосфера в чешкото кралство, как-
то и учението на Ян Хус, първостепенно значение има произведени­
ето на магистър Вавринец от Бржезова (1365—1437) „За делата и
различните събития в чешкото кралство“*10. В него са описани съби­
тията от 1414 до 1422 г. Обстановката от 1419 до 1443 г. е пресъзда­
дена в труда на Бартошек от Драгоница „Чешка хроника“. Най-пъл­
но и подробно описание на конфликтите намираме в „Таборитска
хроника“, подготвена според някои автори от двама творци —Йоан
от Лукавец и Николай от Пелгржимов. Предполага се, че произве­
дението било написано около 1443 г., поради което фактите, преда­
дени в него, се приемат за достоверни. Трудът на Еней Силви Пико-
ломини „История на Чехия“ разказва за събитията от 894 до 1458 г.
и отразява възгледите на Католическата църква. В съчинението на
германския търговец Мартин от Болкенхайм „За хуситската война
в Силезия и Лужица“ можем да намерим много интересни подроб­
ности за похода на хуситите в Силезия. Събитията са предадени от
непосредствен очевидец.
За разбиране различията между чашници и таборити, на сход
ствата между тях, великолепен справочник са „Пражки статии“ οι
1420 г., „Пражки компактати“ от 1433 г. Песните, които прославя-
победите и пораженията на таборитите, са съхранени в „На плани
ната“, „Поздрав на победителите“, както и в бойния химн на табо­
ритите „Кои сте вие, Божи воини“. Трактатът на Ян Пшибрима, де­
кан в Карловия университет в Прага, „Животопис на таборитските
свещеници“, представлява справочник за различни детайли от лич­
ния живот на реформационните дейци в Чехия. Научната критика
обаче намира, че авторът проявявал субективизъм при оценката на
събитията.
Едва ли подлежи на съмнение, че в количествено и качествено
отношение документалистиката върху историята на Чехия е приве­
дена в известност и представлява солидна основа за реконструира­
не на събитията. Съществуват и критични издания на изворите,
снабдени с нужния коментар.

’ P e t r u s d e M l a d e n o w i c z . Historia de fatis et actis magistri Johannis Hus

Constanciae. — In: Geschichtsschreiber der hussitischen Bewegung. T. 1.
10Vavrinec z Brezove. Kronika. — In: Fontes rerum Bohemicarum, t. V.

506
 Историческа обстановка. Възходящото развитие на Чехия през X в.
било спряно след въвеждането на християнството в Полша, от по­
литическото укрепване на унгарската държава, от една страна, и на
юлската, от друга. Обвързването им с Католическата църква до из­
вестна степен засенчило славата на Чехия като крепост на новата
християнска цивилизация в този район на Европа. Могъщият владе­
тел на Полша Болеслав Храбри откъснал от Чехия гр. Краков и об­
ластта около него, Моравия и Западна Словакия. Териториалните
загуби на княжеството били предшествани от остри вътрешни кон­
фликти. В страната бушувала непримирима битка за княжесткия
престол в Прага. Княз Болеслав III бил свален от престола и прого­
нен от Прага. Болеслав Храбри покорил Чехия.
Плановете на Болеслав Храбри за създаване на единна западна
славянска държава не могли да бъдат осъществени поради проти­
водействието на империята. Тази идея не намерила подкрепа и от
чешките магнати, макар една част от тях да застанали на страната
на полския владетел. Подпомогнати от император Хенрих II, през
1004 г. чешките шляхтичи прогонили от Прага завоевателя. Втори­
ят син на Болеслав II, Яромир, поел управлението и успял времен­
но да овладее събитията. Пламналото през 1012 г. въстание довело
до свалянето му от престола и до издигането на по-малкия му брат,
Олдржих, който бил подкрепен от широката чешка общественост,
заинтересувана да бъде защитена държавната независимост.
Политическата криза започнала да се преодолява. Боричкания-
га между аристократите намалели. Княз Олдржих успял да заздра-
и престола и предприел настъпателни бойни операции за освобож­
даването на завзетите земи. През 1019 г. той върнал Моравия. При
управлението на неговия син Бржетислав I (1035—1055) централна­
та власт укрепнала още повече. Нараснало нейното влияние на кон­
тинента. Навлизайки в Полша, той подчинил Силезия, Малка Пол­
ша, завладял гр. Гнезно, седалището на Полската архиепископия.
Ръководейки се от предварително набелязан план, княз Брже­
тислав I пренесъл от Гнезно в Прага мощите на св. Войтех. Това
направил с мисълта да убеди папата да учреди чешка архиеписко­
пия в Прага. Папата обаче не приел посланиците на княза в Рим и
идеята пропаднала. През 1041 г. император Хенрих III принудил
княз Бржетислав да му даде клетва за вярност и да признае васална­
та си зависимост. Императорът желаел да си осигури подкрепата на
Чехия в борбата против Унгария, която пораждала сериозни трево­
ги. В отговор на провежданата стратегия Бржетислав I издал „Закон
за сеньорията“. Законът предвиждал да се гарантира приемстве­
ността на династията.

507
Образуване на кралство11. Важно събитие в историята на Чехия
било обявяването на държавата за кралство. Това станало през 1085 г.
при княз Братислав II, но големият обществено-политически акт от­
разявал в края на краищата борбата за инвеститура между пап-
ството и империята, разразила се през 50-те — 80-те години на XI в.
Междудържавният авторитет на страната нараснал.Чешкото крал­
ство се утвърдило като първостепенна политическа сила в Централ­
на Европа.
В тясна връзка с династическите конфликти, които продължава­
ли да разтърсват страната, наследникът на крал Братислав II, княз
Бржетислав II (1092—1100) се обърнал към император Хенрих IV с
молба да осигури предварително, т. е. преди да бъде избран за крал,
престола на неговия син. Това дало основания на императора да се
меси в управлението на Чехия. Положението обаче не било стаби­
лизирано. Династическите борби продължили да разтърсват стра­
ната. Едва княз Собеслав (1125—1140) успял да заздрави обстанов­
ката. През 1126 г. в битката при Хлумец той разгромил армията на
император Лотар, която нахлула в Чехия. Големият брой жертви,
които дала германската войска, принудил императора да поиска
мир. Исторически прозвучали предупредителните думи на Собес­
лав към императора в обръщението, което му изпратил. „Знай, им­
ператоре, — писал чешкият владетел, — че съгласно древното пра­
во и обичая върху главата на чешкия народ принадлежи правото да
избира княз и господар, а на императора само правото да го пот­
върждава. Ти нямаш право да го обременяваш с нов закон. Ние
предпочитаме гибел в справедливо сражение пред новия закон.“
В усилията си да укрепи завоюваните позиции Собеслав уредил
отношенията с император Лотар по мирен път: признал сюзерени-
тета на императора, декларирал васалната си зависимост. Уредил
успешно междудържавния конфликт, той трябвало да се справи с
вътрешния метеж, вдигнат от магнатите. Така през 1130 г. свикал
организаторите на бунта Мирослав, Собеслав и др. във Вишеград
на сейм и ги осъдил. Княз Владислав II (1140—1173), който насле­
дил престола на Собеслав, опрян на подкрепата на императора и на
Църквата, успешно преодолявал междуособиците. Участвайки в
походите на император Фридрих Барбароса (1152—21190) в Италия,
си осигурил неговата подкрепа при уреждане международното по­
ложение на Чехия. С помощта на императора станал крал на Чехия.

11 Р а 1 a с k у, F. Dejny narodu ceseho v Cechach a v Morave..., t. 1; N o v y, R.

Premyslovsky stat 11 a 12 stoleti. Praha, 1972; F i a 1 a, Z. Premyslovske Cechy. Praha,
1965.

508
 Коронацията била проведена през 1158 г. От тази година в между­
държавните договори, а така също и в официалната документация
Чехия започнала да се титулува кралство. В рода на Пршемислов-
ците короната вече се предавал по наследство. Чехия се превърнала
в наследствена монархия. Номиналната зависимост на кралството
от империята намалява.
Вътрешните противоречия обаче не били изгладени. Междуосо­
бици продължавали да разтърсват Чехия още четвърт век: от 1173
до 1197 г., когато се сменили десетина владетели. Кризата, обхвана­
ла чешката политическа система, била преодоляна едва към края на
XII в. Споровете между членовете на управляващата Пршемисло-
вичева династия били най-сетне прееустановени. През 1197 г. сино­
вете на крал Владислав I — Пршемисъл Отакар и Владислав — по­
стигнали съгласие да разделят страната. Пршемисъл Отакар насле­
дил Чехия, а Владислав станал маркграф на Моравия. Чешкият крал
Пршемисъл Отакар (1197—1230) получил признание на кралската
титла от германския император Филип Швабски. Потвърден бил и
суверенитетът на Чехия. През 1212 г. император Фридрих II (1211 —
1250) оповестил Сицилийската златна була, уреждаща взаимоотно­
шенията между империята и кралството. По силата на клаузите, за­
легнали в нея, чешките магнати придобили правото сами да изби­
рат своя крал, при положение, че управляващата династия няма
наследници. Кралят се задължавал да участва при избирането на
императора и при неговата коронация. Трябвало също така да при­
съства в заседанията на Сейма. С една реч, Сицилийската златна
була на император Фридрих II потвърждавала суверенния характер
на Чешката държава, а също така и законността на владетеля в ка­
чеството му на крал.
По такъв начин XIII в. открил нова епоха в историческия живот
на Чехия. Поставен бил край на вътрешните междуособици. Поли­
тическата криза била преодоляна. Укрепнало международното по­
ложение на държавата. В границите на кралството влизали и Мора­
вия, Лужица, Кладска област, Виторазска област, част от Силезия,
Хебска област, т.е. земите на Чехия и на Моравия.
Укрепили своите позиции, кралете на Чехия започнали да взи­
мат участие при избирането на германски императори. Влиянието
им в живота на империята нараснало — през XIII в. чешкият крал
влизал в състава на седемте курфюрсти-избиратели. Това обстоя­
телство повишавало стремежите им да разширят пределите на сво­
ята държава. Роднинските връзки на кралския двор на Чехия, уста­
новени при крал Вацлав I (1230—1253) с австрийския род на херцо­
зите Бабенберг разкрил възможности за проникване в Австрия.

509
 Крал Вацлав I организирал борбата против нашествието на мон-
голо-татарите, нахлули в Централна Европа. През 1241 г. те били
принудени да се изтеглят от Моравия. Синът на Вацлав I — Прше-
мисъл Отакар II (1253—1278), при когото Чехия достигнала голямо
могъщество, бил поканен от австрийки феодали да им окаже помощ
след смъртта на последния херцог на Бабенбергския двор — Фрид­
рих Храбрият, и той нахлул в Австрия. С подкрепата на духовен­
ството Вацлав I завладял по-голямата част от територията на Ав­
стрия, докато унгарският крал Бела покорил значителна част от
Щирия. През 1260 г. крал Пршемисъл Отакар принудил крал Бела
да освободи цяла Щирия и да му я остъпи, а по-късно присъединил
като наследство и Хорутанското херцогство. В границите на Чехия
били включени Австрия, Щирия, Хорутания, Крайна. По такъв на­
чин пределите на чешката държава достигнали бреговете на Адриа­
тическо море. Крал Пршемисъл Отакар II фактически отхвърлил
немското господство и застрашил целостта на империята. Провеж­
дайки редица реформи, отслабил позициите на магнатите, укрепил
централната власт и реорганизирал армията. Когато започнал вой­
на с император Рудолф Хабсбург, срещу него се опълчили не само
немските князе, но и чешката аристокрация, поради което претър­
пял поражение. В усилията си да възстанови отнетите територии на
Чехия, в битката при Дюрнкрут в Моравия бил убит. Той бил наре­
чен „Златен крал“. Хабсбургите завладели Австрия.
Напразно синът на Пршемисъл Отакар II — Вацлав II (1273—
1305), се опитвал да върне заграбените земи. Династията на Прше-
мисловичите престанала да управлява след смъртта на крал Вацлав
III (1305—1306), който бил убит в гр. Оломоуц.
През 1310 г. управлението на чешката държава преминало в ръ­
цете на германския двор на Люксембургите, които се намирали под
френско влияние. Първият крал на чехите от рода на Люксембурги­
те — Ян, сключил брак с Елишка Пршемисловна, но прекарвал по-
голямата част от времето си в чужбина, поради което си оставал чужд
за своите поданици. В битката при Креси през 1346 г. той бил убит.
Наследникът му, Карл IV, който управлявал Чехия като Карел I
(1346—1378)12бил коронован в Рим през 1355 г. за император. При не­
говото управление била издадена т. нар. „Златна була“, изградила ос­
новите на чешката конституция и уредила положението на чешките
земи в империята. Чешкото кралство било признато за суверенно.

12 Fontes rerum Bohemicarum. Т. 3—4. Praha, 1878—1882; F r i e d j u n g , Н. Kaiser

Karl IV. Wien, 1876; S u s t a, J. Karel IV Otec a syn. Praha, 1946; Idem. Karel IV za
cisafskou koronou. Praha, 1948; Cteni o Karlu IV a Jeho dobe. Praha, 1958.

510
 В качеството си на император Карл IV преместил столицата на
империята в Прага, където още на 30 април 1344 г. била учредена
архиепископия и Чешката църква била освободена от юрисдикция­
та на Майнцкия архиепископ. При управлението на императора
чешката държава достигнала върховете на своето политическо мо­
гъщество, икономически просперитет и културни успехи. В изпълне­
ние на неговите планове през 1348 г. в Прага бил основан универси­
тет, наречен „Карлов университет“, първият в Централна Европа.
Той послужил за модел на университетско устройство и по негови­
те стъпки тръгнали университетите в Краков, Виена, Хайделберг.
Знанията, които Карл IV придобил през годините на своята мла­
дост при двора на френския крал Филип VI, в папския дворец в
Авиньон, прилагал в управлението. Опирал се на съветите на цър­
ковните прелати — на пражкия архиепископ Арнош, на Ян Очко от
Влашим. За канцлер избрал епископа на Оломоуц — Ян. Широките
му общокултурни интереси дали тласък върху обогатяването на
материалната и духовната култура на страната. Проявявайки стре­
меж да укрепи централната власт, обновил законодателството, пре­
върнал Чехия във водеща държава на империята. Още преди да ста­
не император, през 1350—1351 г. под неговия патронаж бил подгот­
вен известният кодекс закони „Майестас Каролина“, утвърждаващ
върховната власт на краля и ограничаващ правомощията на магна­
тите. Поради съпротивата, която срещнал, през 1355 г. трябвало да
отмени този манифест на централизираната държава.
При все това Карл IV взимал мерки за консолидирането на чеш­
кото общество. Той дарявал градовете с редица права и привиле­
гии. В Прага предприел строителна дейност: върху р. Вълтава по­
строил мост, останал под името „Карлов мост“, издигнал велико­
лепен дворец, както и поредица други сгради. Оживило се изкуство­
то — скулптурата, живописта. Организирал събирането на различни
свети мощи. Провеждали се придворни церемонии.
В икономическия живот на Чехия Карл IV провеждал политика
на планомерно развитие на занаятите и селското стопанство. При
неговото управление в страната имало повече от 200 различни за­
наяти, докато в края на XIII в. те достигали едва 40. Успехите на
страната били огромни. Много голяма подкрепа оказвал на произ­
водството на вино, на стъкларството и сукнарството. Станал меце­
нат на книжовната дейност, по-специално на литературата и исто­
рията. Сам Карл IV написал своя „Автобиография“. При него бил
нарушен монополът на латинския език в книжовността и в култура­
та навлязъл народният чешки език. Проявил желание да възстанови
забравената славянска литургия.

51 1
 Плодотворни резултати дава дейността на владетеля за развити­
ето на селското стопанство. Хронистът Бенеш от Вайтмил свиде­
телства в своята хроника за Карл: „Около Прага заповяда да заса­
дят лозя, а също... пановете и владиците, духовните лица и простите
хора да обработват градини“. По думите на този автор императорът
проявявал грижи за зеленчуковите градини, овощарството, рибарс­
твото, за навлизането на нови селскостопански култури. Въвеждане­
то през XIV в. на паричната рента повишило материалната заинте­
ресованост на селяните и ги увлякло да произвеждат повече и по-ка­
чествена селскостопанска продукция както за лични нужди, тъй и за
задоволяване на пазара.
При управлението на Карл IV били разширени границите на
кралство Чехия. Присъединени били Долна Лужица, части от Силе­
зия. През юни 1373 г. Карл IV навлязъл победоносно с войските си
в Бранденбург. На 15 август с. г. бил подписан мирен договор във
Фюрстенвалд, по силата на който Бранденбург се присъединявал
към Чехия, която се превърнала отдавна във водеща държава в
структурата на империята. Доволни от управлението му, чехите го
наричали „баща на отечеството“.
Достигнал върховете на своето политическо могъщество, Карл
IV решил да поиска от папата да коронова неговия син Вацлав за
крал. Искането било отправено в началото на 1375 г„ но папа Гри-
горий XI (1370—1378) забавил решаването на въпроса. На 10 юни
1376 г. свиканият Райхстаг във Франкфурт избрал единодушно Вац­
лав за крал на римския престол. Курфюрстите осведомили папата
за проведения избор и отправили искане избраникът да бъде коро­
нован на 6 юли. Това наистина станало, но без папата и дори против
неговата воля. За да не разгаря започналия конфликт с Римската
курия, императорът направил остъпки на Църквата и противоречи­
ята били изгладени. На 27 ноември 1378 г. император Карл IV почи­
нал. Историците медиевисти оценяват времето на неговото управ­
ление като „златен век“ в историята на Чехия.
Наследникът на починалия император, синът му Вацлав IV
(1378—1419) поел управлението като крал на Чехия и император на
Свещената Римска империя. Сложността на обстановката, нажежа­
вана от претенциите на Люксембургската династия, наложила об­
ширната монархия да бъде разделена. Вацлав IV продължил да
управлява Чехия, докато брат му Сигизмунд наследил по-късно
кралската корона в Унгария. Така династията на Люксембургите
увеличила своето влияние, политическата й мощ нараснала неимо­
верно много.

512
Панорама на обществените отношения. Движен от желанието да
преустрои икономическия живот на страната, да даде тласък на нейно­
то развитие, чешкият крал Пршемисъл Отакар II привлякъл мно­
жество германски колонисти — селяни и граждани. В страната се
преселили и голям брой представители на феодалната аристокра­
ция — светска и духовна. Аристократите преминали на служба в
управленито: от кралския дворец до следващите звена на админи­
страцията. Великолепни специалисти в различните области на сто­
панството, германските колонисти предавали на чехите своя опит
при усъвършенстването на земеделието, при повишаване културата
на стопанисване, на техниката, на оръдията на труда. Много подоб­
рения направили и в рудодобива, в минното дело.
Влиянието на германските преселници нараснало във всички
сфери на живота. В двореца на краля настъпило известно германи-
зиране: за да се приравнят с германците, домакините говорели на
немски език, чешките магнати усвоявали езика им наред с опита им
в управлението. В резултат от германската колонизация, започнала
още с покръстването на четиринадесетте чешки велможи в Герма-
ния през 845 г., били създадени голям брой германски абатства и
църкви, които се превърнали в едри феодални собственици и владе­
ели многообройни села заедно със зависимото население. Немски­
те духовници заели архиепископските и епископските престоли, а
наред с тях в страната нахлули и множество членове на различните
духовно-рицарски ордени. Решаваща роля в управлението на Кар-
ловия университет в Прага, основан през 1348 г., започнали да игра­
ят немските теолози.
Заели важни ръководни места в чешката феодална система нем­
ските колонисти привличали множество рицари и селяни, които се
заселили в пустеещите необработваеми земи. Ръководени от жела­
нието да трупат допълнителни доходи, чешките крале дарявали нем­
ските колонисти, особено занаятчиите и търговците, с различни
привилегии. Тази политика улеснила чужденците в усилията им да
сложат ръка на рудниците — сребърни, златни и др., и да ги
експлоатират. В градовете немските колонисти заели господстващо
положение в занаятчийската промишленост и в управлението.
Установявайки своебразен монопол в промишлеността и търго­
вията, немците провеждали политика на асимилация и подтиничес-
тво. Те не само подлагали населението на експлоатация, но и го уг­
нетявали, задържали неговото самостоятелно етническо развитие.
Това пораждало силно недоволство сред широките слоеве на об­
ществото.

33 История на Средновековния свят 513

 Кризата, обхванала четката управленска политическа система,
била преодоляна към края на XII в. Споровете за престола между
членовете на Пршемиеловия род били преустановени. През 1197 г.
синовете на крал Владислав I —Пршемисъл Отакар и Владислав —
постигнали съгласие да разделят страната. Пршемисъл Отакар на­
следил Чехия, Владислав станал маркграф на Моравия.
В основата на подема в чешкото общество в крайна сметка ле­
жало развитието на производителните сили, дало мощен тласък на
селското стопанство и градската промишленост. В края на XII в. в
аграрното стопанство и занаятчийското производство в Чехия на­
стъпили дълбоки промени. Започнало масово култивиране на гори­
те. Усилено се обработвали пустеещи земи. Основани били много
нови паланки, села и градове. Наред с местното чешко и словашко
население в процеса на усвояване на целините се включили много
чужденци и преди всичко немци.
Наред с увеличаването на посевните площи се подобрявало об­
работването на земята. Наложила се окончателно триполната сис­
тема, която включвала последователно редуване на есенни посеви,
пролетници и угар. Въведени били в употреба големи колесни плу­
гове с двоен лемеж, теглени от две, а понякога и четири двойки во­
лове. В селското стопанство се употребявали брани, сърпове, бухал­
ки за очукване на зърното. В своите инструкции за кралските име­
ния крал Пршемисъл Отакар се разпореждал да се уреди управле­
нието на стопанството. Според свидетелството на хронистите този
крал полагал грижи за развитието на земеделието, за подобряване
на лозарството. Започнало отглеждането на нови култури. През
XIII—XIV в. напредък отбелязало градинарството, овощарството,
лозарството, рибовъдството. В изворите се говори за добив на пше­
ница, овес, просо, грах, ряпа. Широко било разпространено отглеж­
дането на лен и коноп.
В чешкото феодално имение се развили редица нови занаяти —
зидарството, бакърджийството, оръжейничеството. В Чехия и Сло­
вакия нараснал добивът на злато, сребно и желязо. Главни миньор­
ски средища станали Ихлава, Немски борд, Кутна Хора, а в Слова­
кия — Банска Щиавница, Кремница, Смолник, Банска Бистрица и
Гелница. Злато се добивало в околностите на градовете Книн, Ило­
ве, Помук, Седлчани, а сребро — в Немски брод, Бела, Хотеборж,
Пршибислав и др. В началото на XIV в. били открити редица нови
златни и сребърни рудници в Моравия.
Започнало сеченето на сребърни монети — пражки грошове,
превърнати в платежно средство не само в Чехия, но и в редица ев­
ропейски страни. Създали се условия за преминаване от натурални

514
форми на стопанство към парично-обменни. Паричната рента се
наложила като господстваща. Грубите феодални степени на зависи­
мост били заменени с по-меки форми на обществена йерархия.
Променила се и структурата на чешката феодална аристокра­
ция, в която се обособили две съсловия — едното, на едрите соб­
ственици, наречено панско, и другото, на рицарите, владическо. В
панското съсловие били включени най-богатите земевладелци, кои­
то взимали участие в управлението на страната и ръководели най-
важните учреждения. Макар и многобройни, рицарите нямали ре­
шаващ дял в управлението, но играели важна роля в армията. През
XIV в. в Чехия господствали 40 семейства на панове, а в Моравия —
към 80, и всички притежавали имунитетни права и привилегии.
Оживяването на парично-стоковите отношения се отразило вър­
ху по-нататъшното развитие на градовете. Старите центрове укреп­
нали и получили от феодалните господари редица привилегии. Въз­
никнала гъста мрежа от нови градове, които се превърнали в цен­
трове на занаятчийска и търговска дейност. Много от тях нарасна­
ли и по броя на населението. През втората половина на XIV в. Пра­
га наброявала около 40 000 души, Бърно — 8000, Хебе — 4500, Буде-
йовица — 2700, Хрудиме — 3000 души.
В процеса на своето развитие и утвърждаване градовете получи­
ли редица привилегии от стопанско и политическо естество, както
и от сферата на търговското право. Придобивали и т. нар. право от
една миля, която забранявала в разстояние на една миля от градо­
вете да се упражняват занаяти. Градовете извоювали правото да
варят бира, да издигат градски стени, да имат самоуправление как­
то и правото на лична свобода на гражданите и пр. Основаните вър­
ху кралски земи градове притежавали по-големи права и привиле­
гии, те получили статут на привилегировани политически общности
наред с аристокрацията — панството, рицарството, духовенството.
Онази част от градските центрове, която израснала върху земите на
аристокрацията и духовенството, нямали кралски привилегии и
били зависими от сеньорите.
В резултат от укрепването на градовете гражданите започнали
да взимат активно участие в политическия живот на Чехия, в разви­
тието на нейния духовен живот. През XIII—XIV в. се увеличил изно­
сът на чешки стоки. Чешките търговци изнасяли риба, мед, вино,
животни, особено коне и волове, кожи, хмел, восък, платна, а внася­
ли сол, тъкани, лен, вълна, подправки и др. Редовни контакти били
поддържани с немските градове Регенсбург и Нюрнберг, с унгар­
ските градове, с Венеция. Увеличил се стокообменът с Полша и Ру­
сия, както и с други по-далечни страни.

515
 Компактната част от градското население били занаятчиите, ко­
ито работели по поръчка за задоволяване потребностите на пазара.
Занаятчиите от един профил се обединявали в свои професионални
организации — цехове, които възникнали през началото на XIV в.
Цеховете поставяли калфите в зависимост от майсторите. Те гаран­
тирали монопола върху дадено производство, органичавали конку­
ренцията, подпомагали по-бедните. Стопанският разцвет на Чехия
се отразил благотворно върху нейното политическо състояние. В
края на XIV и началото на XV в. тя станала една от най-могъщите
държави в Централна Европа. Столицата на страната — Прага —
мерела ръст със столиците на най-големите държави на континен­
та. Благосъстоянието на Чехия било осигурявано от труда на селя­
ните и занаятчиите, творците на материалните блага във феодално­
то общество.
Социално-религиозни протворечия. Икономическият възход на
чешката държава бил неразривно свързан с труда на селското насе­
ление и градския плебс. По-нататъшното развитие на парично-сто­
ковите отношения водело след себе си нарастването на социалните
противоречия. Основното противоречие във феодалното общество
било противоречието между зависимите селяни и земевладелците.
Светските магнати, а наред с тях и църковните прелати, увеличава­
ли повинностите на селяните, данъците, задълженията.
Самото налагане на парично-стоковите отношения водело до
по-нататъшно задълбочаване на имуществената диференциация.
Увеличил се броят на безимотните и малоимотни селяни. Магнати­
те продължавали да заграбват земите на дребните селяни и шляхти-
чите, да увеличават размерите на рентата, с която облагали населе­
нието.
Много по-тежко било положението на селяните, работещи в
именията на Църквата, която в началото на XV в. присвоила около
половината от обработваемата земя в Чехия. Пражкият архиепис­
коп владеел 14 града и 900 села. Духовенството облагало населени­
ето с десятък, както и с многобройни други данъци и такси. Затова
недоволството на селяните от клира, като и от немските колонисти,
било голямо и нараствате непрекъснато.
Наред със селяните, недоволни от господстващите отношения
били и градските бедняци. Задълбочавали се противоречията меж­
ду феодалите и градовете. Недоволството на бюргерството, което
включвало занаятчии, дребни и средни търговци, от градския пат­
рицият нараствало. Като се има предвид, че ръководният състав на
градския патрицият обхващал предимно немци, а бюргерството,

516
компактната част от населението, се състояло от чехи, социалните
противоречия придобивали народностен характер. Заедно с това те
се изразявали и в религиозна форма поради социалната роля на
Католическата църква като едър феодален собственик и експлоата-
тор. Недоволството назрявало и поради обстоятелството, че ръко­
водството на духовната власт в Чехия се намирало в ръцете на нем­
ски прелати.
Междуетническата и социалната борба взела форма на ерети-
ческо движение. През 60-те години на XIV в. започнал проповедни-
ческата дейност монахът Конрад Валдхаузер (1320—1369), насочена
против Католическата църква, изменила на древното християнство.
Наред с него срещу духовенството се опълчили Ян Милич, който
проповядвал на чешки език. Друг проповедник, Матей от Яно
(1350—1393), скъсал с официалната Църква и подлагал на критика
основни положения в Библията. Срещу папството дигнали глас и
други обществени дейци.
Нараснало опозиционното съзнание на селските бедняци и град­
ския плебс. Между населението се движели народни проповедници,
които подлагали на безпощадна критика злоупотребите на католи­
ческото духовенство и особено на висшия клир.
Ян Хус и неговото дело като реформатор (1371—1415)'3. Идеолог и
ръководител на чешкото реформационно движение бил Ян Хус, за­
бележителен учен, мислител, обществен деец. Той се родил в бедно
селско семейство в с. Хусинец, Южна Чехия. През 1393 г. завършил
университета в Прага. Защитил магистърска научна степен през
1396 г. и постъпил на работа като преподавател в Карловия универ­
ситет.
Ян Хус превърнал в център на своята кипяща реформаторска
обществена дейност Витлеемската капела в Прага, където започнал
да проповядва от 1402 г. В началото той подлагал на критика поква­
рата и корупцията на отделни духовни лица, а след това нападнал и
официалното учение на Католическата църква. Речите, които произ­
насял, имали ярък патриотичен характер, били насочени срещу нем­
ското господство в политическия и духовно-културния живот.13

13Hus Jan Sebrane spisy, Sv. 1—6. Praha, 1903—1908; Η o f 1 е r, K. Geschichtsschreiber

der hussitischen Bewegung in Bohmen. T. 1. Wien, 1856; L o s e r t, J. Hus und Wiklif,
1884; N ο v o t n у, V. Jan Hus. Zivot a uceni. T. 1. Praha, 1919; K y b a 1, V. Jan Hus.
T. 1—2. Praha, 1923—1926; F l a j s h a n s , V. Mistr Jan, receny Hus z Husince. Praha,
1901; B a r t o s, F. M. Cechy v dobe Husive, o Husove noveho. Praha, 1946; M a c e k, J.
Jan Hus. Praha, 1961.

517
 В своите проповеди Ян Хус осъждал феодализираната Църква с
нейните богатства, призовавал духовенството да се откаже от съби­
ране на десятък и да възстанови реда на древнохристиянската Цър­
ква. Той смело осъдил търговията с индулгенции и издигнал глас за
преустройство на духовната власт. Реформаторът отхвърлил необ­
ходимостта от многобройно паразитно духовенство, оспорвал не­
състоятелността на католическото учение за папата като наместник
на Христос на земята. Ян Хус се утвърдил като представител на
бюргерската ерес и отстоявал идеята за създаване на народна Чеш­
ка църква, отхвърлила господството на папския престол.
Ян Хус развил огромна културно-просветна дейност, написал
редица съчинения на чешки език, включително и чешка граматика.
Превел и Бибилята на народен чешки език. По такъв начин дал своя
принос за развитието на образованието и културата.
Когато Ян Хус се обявил открито в защита на английския рефор­
матор Джон Уиклиф, архиепископът на гр. Прага го обявил за еретик.
Поради конфликта между крал Вацлав IV и архиепископа Хус успял да
си осигури защитата на върховната политическа власт. В резултат от
неговата дейност през 1409 г. бил издаден известният Кутнохорски
едикт, по силата на който били ликвидирани привилегиите на немски­
те професори в Пражкия университет. Най-сетне ръководството на
това виеше учебно заведение преминало в ръцете на чехите. През
1409—1410 г. Ян Хус бил избран за ректор на Пражкия университет.
През 1412 г. стълкновението между архиепископа на Прага и Ян
Хус се разгоряло с нова сила и реформаторът бил отлъчен от Цър­
квата. Това не изплашило смелия трибун на чешката Реформация и
той продължил да осъжда злоупотребите на Католическата църква.
В проповедите, които произнасял, поддържал, че ако папските раз­
поредби влизат в противоречие с учението на Христос, вярващите
не са длъжни да ги изпълняват. Лично папата наредил Хус да бъде
анатемосан, арестуван и хвърлен в затвора, а Витлеемската капела,
където изнасял проповедите си, разрушена до основи.
В защита на смелия реформатор се вдигнали гражданите на
Прага, които защитили народния проповедник. През есента на 1412
г. Ян Хус напуснал Прага и живял в провинцията до 1414 г., където
продължил книжовната си дейност. През 1414 г. папата го призовал
на събора в гр. Констанц, за да даде обяснение за своите възгледи.
Той пристигнал на събора, защото очаквал, че ще може да се изка­
же и да защити правотата на учението си14.

14 F г а η ζ е п, А., Μ ϋ 11 е г, W. Das Konzil von Konstanz. Freiburg, 1964; F r a n z e n,

A. Das Konstanzer Konzil. Probleme, Aufgaben und Stand der Konzilsforschung. — In:

518
 Актовете на събора обаче дават основание да се заключи, че
върховната управа на Католическата църква не му създала условия
да докаже своята невинност, правдата на своето дело. „Вместо да
предоставят на проповедника свобода да изложи своето учение —
пише Айнбекен, представител на Саксонския курфюрст на събора —
те му запушиха устата с шум и вик, за да не дадат възможност нико­
му да разбере желанията и стремежите му.“ След като оценява, че в
„Констанц е дадено на целия свят такова зрелище, от което нашият
брат (свещеник) трябва да се срамува“, Айнбекен допълва, че „до­
пуснатото от нас голямо безправие и нарушение на неприкоснове­
ността на личността на чужденеца може да навлече на цялото наше
духовенство тежко наказание и мъст несравнимо по-големи, откол-
кото ние можем да помислим“.
В духа на разбиранията на представителя на саксонския кур­
фюрст са позициите на друг член на събора, Винченцо Ферери.
„Вече няколко дни аз присъствам на съборните заседания — казва
той, —но от целия шум и брътвежи аз не видях нито едно показание
срещу Хус, което той да не оправдае. Вследствие на това вие няма­
те право да го заточавате, да го оскърбявате и хулите, а още по-мал­
ко да го горите. Да се покрие с вечен позор вашето поведение към
него; аз с пренебрежение плюя на това поведение... Вие сте по-слепи
от слепородените, по-упорити от езичниците, и нима мислите, че с
изгарянето на Хус ще загине светата почва на неговото учение? Не!
Казвам ви! Ако със своя пламък вие изгорите класове, ще заплачат
камъните; ако стопите камъните с огън, тогава от тях ще се излее
стъкло, което в хиляди отблясъци ще ви покаже истината, провъз­
гласена от Хус.“
Според свидетелството на Поджо Брачолини речта на Ферери
разгорещила противниците на Ян Хус и те още по-ядовито откол-
кото преди се нахвърлили върху него. „Ако този чех имаше десет
живота — казал архиепископът на Лондон, —тогава аз бих отнел от
него седем живота за неговата реч за тайнствата на причастието. Но
и останалите три живота аз не бих му оставил: първо за това, че той
унижи наместника на Христа; второ за това, че той оголи духовен­
ството, като не му остави нито едно парче, за да прикрие своята го-
лота; трето за това, че той отклони от пътя много народ, като пре-*V

Concilium I (1965), 555—574; ders., Zur Vorgeschichte des Konstanzer Konzils. Vom
Ausbruch des Schismas bis zum Pisanum. — In: Franzen-Muller, 3—35; V ο o g h t, P.
D e Les pouvoirs du concile et L’autorite du Pape au concile de Constance. Paris, 1955;
V ο o g h t, P. De, Husiana. Lowen, 1960; ders., L’Heresie de Jean Huss. Lowen, 1960;
ders., Jean Huss et ses juges. — In: Franzen-Muller, 152—173.

519
 достави на народа право сам да съди за делата на вярата; между
това за народа е по-спасително нищо да не знае и простодушно,
сляпо да вярва. Нека да загине този чех.“
Становището на Лондонския архиепископ изразявало позицията
на Римокатолическата църква. Не само, че не се разграничил, но се
присъединил към предложението за осъждането на Хус чрез изгаря­
не на клада и император Сигизмунд, който му дал защитна грамота
преди да отпътува за събора. След като делегатите гласували и 45
души дали своя вот за осъждането на Ян Хус, трябвало да каже сво­
ята дума и императорът. По всяка вероятност той не бил много убе­
ден в правотата на присъдата, та проявил известни съмнения. По
думите на съвременника „император Сигизмунд, който като изслу­
ша окончателния резултат, побледня и се разтърси като че ли беше
длъжен да произнесе присъда над самия себе си: той знаеше, че от
него зависят свободата и животът на Хус“. Затова той заявил, че Хус
е еретик и заслужава смърт чрез изгаряне. След като казал тези
думи, той станал и пожелал да се оттегли. „Едри капки пот се поя­
виха по челото му“ — свидетелства наблюдателният хронист. Рим­
ският легат Михаил Ле-Санзия помолил император Сигизмунд да
остане, докато бъдела подготвена присъдата, за да я утвърди с под­
писа си.
В паузата, която настъпила, Ян Хус се обърнал към владетеля с
покъртителни думи за защита. „Ваше императорско величество —
казал осъденият, — нима вие можете така да постъпите и да унижи­
те своята корона и немската чест? Нима вие сами ще унищожите
своята защитна грамота, потвърдена с вашия печат и подпис, като
вземете върху себе си престъплението и вероломството? Касае се
не за моя живот, а за вашето честно име и истинско величие, които
вие искате да погребете приживе от страх да се възпротивите на
моите безбожни съдници!“
Изслушвайки молбата на обречения патриот на Чехия, импера­
торът отвърнал, че му дал грамота само за пътуване до Констанц, а
за пътуване обратно до Прага не бил давал никакво обещание. Обя­
вявайки искането му за неоснователно, той допълнил, че съборът го
бил осъдил с мнозинство. Повече нищо не могло да бъде направе­
но.· След като папският легат подал на императора кървавата при­
съда, тогава Хлюм, един от участниците в събора, го призовал:
„Господарю! Не подписвай! С това вие ще опозорите себе си и име­
то на своя народ и ще поемете върху себе си хулите заради плача на
безчет християнски сърца. Моля ви в името на Светата Троица да
не подписвате. Господарю, господарю! Кървав и мръсен ще бъде
вашият подпис!“

520
 Настъпила голяма суматоха. „Всички бяха толкова разгорещени
—пише П. Брачолини, —че чупеха масите и хвърляха парчетата им.
По време на този шум господарят се оттегли. Можеше да избяга и
Хус, ако би поискал. Той обаче се завърна в тъмницата.“ Противни­
ците му изчакали да излязат от храма всички и тогава започнали да
го търсят. За да не може осъденият да избяга, църковните камбани
забили тревожно, а градските врати били завардени. Влизайки в зат­
вора, те намерили Ян Хус да се моли, коленичил на земята. „Паза­
чите дори не бяха затворили вратите на затвора, — заключава хро­
нистът, — а се любуваха на благородството на душата на Хус.“ На
6 юли 1415 г. го изгорили на кладата. Следващата 1416 г. пламъ­
ците на кладата обгърнали и неговия съратник Йероним Пражки.

Хуситски войни (1419—1434)15. Вестта за гибелта на Ян Хус породи­

ла масово недоволство сред населението в Чехия. В защита на него­
вите идеи, проникнали дълбоко сред вярващите, се вдигнали раз­
лични слоеве на чешкия народ, които разрушавали абатствата и
църквите, избивали духовенството. Пламнали хуситските войни, ко­
ито бушували 15 години.
На 30 юли 1419 г. в Прага избухнало въстание. Начело с Ян Же-
ливски бедняците навлезли в сградата на градския съвет и изхвър­
лили през прозорците членовете на градската управа. Властта в сто­
лицата преминала в ръцете на бедняците и занаятчиите.
Наред с тях пановете също така се включили в обсебването на
църковните имущества.
Разбунтувало се населението в Пилзен. Въстанали и други градове
в Чехия. Патриотите взели властта в Жатец, Лоуни, Клатови. В едни
от тях победили недоволните бедняци, в други — аристокрацията.
Страната била залята от мощна революционна вълна. Вдигнали се на
борба против феодалите масите от селото и града. Римският папа
Мартин V (1417—1431) обявил кръстоносен поход против хуситите.
Начело на поход застанал император Сигизмунд. Около 100 000 кръс­
тоносци нахлули в Чехия и подложили градове и села на огън и меч.

15 G r a u s, F. Dejny venkovskeho lidu v Cechach v dobe predhusitske. T. 1—2. Praha,

1953—1957; Ibid. Chudina mestska v dobe predhusitske. Praha, 1949; D u r d i k, J.
Husitske vojenstvi. Praha, 1953; K a 1 i v o d a, R. Husitska ideologie. Praha, 1961; M a ­
c e k, J, Ktoz jsu bozi bojovnici Cteni o Tabore v husitskem revolucnim hnuti. Praha,
1953; Ibid. Husite na Baltuave Velkopolsku. Praha, 1952; Ibid. Prokop Veliky. Praha,
1953. Всички тези монографични трудове са издържани в духа на традиционната
марксистко-ленинска историопис. В тях идеологическата и политическата оценка
на събитията доминират над обективния анализ на фактите и събитията. Нови про­
учвания за епохата обаче все още трудно могат да бъдат посочени.

521
 Защитавайки родината си, чехите, предвождани от прославения
пълководец Ян Жижка, разгромили кръстоносците в околностите
на гр. Прага. През лятото на 1421 г. бил свикан сейм, който лишил
император Сигизмунд от чешката корона и установил републикан­
ска форма на управление. Начело на държавата застанали 20 пред­
ставители на аристокрацията. Сред тях бил Ян Жижка.
Таборити и умерени. В процеса на борбата в състава на въстаници­
те се оформили две основни направления. Едното направление из­
дигнало умерени искания и обединявало богати занаятчии и търгов­
ци, крупни феодални собственици. Наричани „чашници“ (на латин­
ски каликстинци или утраквисти), те се борели за изгонване на нем­
ците от Чехия, за разпределение огромните земи на Католическата
църква.
Програмата на умерените, обоснована в „Четири пражки ста­
тии“, искала богослужението да се провежда на народен чешки език,
причастието да се извършва с хляб и вино, привилегиите на духо­
венството да бъдат отнети. Включено било задължението тайнства­
та и обредите да се извършват безплатно.
Другото направление сплотявало селски бедняци, дребни зана­
ятчии, градски плебеи. По името на гр. Табор, където се събирали,
те били наричани таборити. Таборитите се борели за ликвидиране
на крепостничеството, за премахване на данъците и повинностите.
Те отхвърляли гнета на Католическата църква, господството на нем­
ските колонисти.
Исканията на таборитите имали революционен характер. Заед­
но с реформирането на Църквата те се борели за преустройството
на икономическите и политическите взаимоотношения. В бъдещия
живот те мечтаели да няма богати и бедни, а всички да бъдат равни
помежду си. Като осъждали експлоатацията, те искали да бъде лик­
видиран феодалният ред.
Военните части на таборитите, предвождани от Ян Жижка, гро­
мели кръстоносната армия. Те проникнали в Бавария, Саксония, до
Балтийско море и Австрия. За да сломят съпротивата на чешкия
народ, римският папа и германският император организирани пет
кръстоносни похода. Макар да нанесли големи опустошения в Че­
хия, походите завършили с неуспех. Антифеодални селски въстания
пламнали в Германия и Унгария.
Ян Жижка се опирал на артилерията и подвижната пехота и съу­
мявал да провежда изненадващи нападения върху мъчноподвижна-
та немска конница. Артилерийските оръдия, въведени в неговите
подразделения, били използвани за бой при полеви условия. Кару­

522
ците, които обслужвали армията му, били превърнати в подвижни
крепости, всяващи ужас сред рицарите. Щом чуели техния грохот,
рицарите ужасени се разбягвали, за да се спасят.
В хуситското движение, обединяващо таборити и умерени, на­
стъпило разцепление. Умерените изменили на таборитите, с които
воювали съвместно, и преминали на страната на католическия
блок. В битката при Липани на 30 май 1434 г. обединените сили на
рицарите-кръстоносци нанесли катастрофално поражение на табо­
ритите. Възтържествувала феодалната аристокрация.
Макар отделни таборитски отряди да продължавали за оказват
съпротива и след поражението, борбата вече била обречена на про­
вал. Паднали и последните крепости на хуситската организация.
Със своите победи и поражения хуситското революционно дви­
жение изиграло важна роля в историята на чешкия народ. Под зна­
мето на антифеодалната борба застанали бедняците от селото и
града и нанесли силен удар върху установения ред, укрепван от Ка­
толическата църква.
Хуситското революционно движение укрепило чешката народ­
ностна общност и оказало положително въздействие върху антифе-
одалните освободителни борби на словаците. Превождани от Петр
Аксамит, словаците се вдигнали на борба за отхвърляне на унгар­
ското господство, за извоюване на своята свобода.
Революционните антифеодални идеи на хуситите имали не само
вътрешно, но и международно значение. Те намерили отзвук сред
населението на Унгария, Полша, Литва, Русия, Германия, Франция
и останалите държави на Европа.

Чехия след конфликта. След загасването на разорителните войни

настъпил период на възстановяване. Победата на европейските бой­
ни подразделения над патриотичните сили в кралство Чехия не би­
ла тотална. В резултат от стълкновението настъпили значителни
промени, които придобили необратим характер. Преустроена била
установената феодална система. Настъпил прелом в имуществени­
те отношения. Едрата поземлена собственост на Католическата църк­
ва била преразпределена между пановете от двата блока - хусит-
ския и католическия. Израснали големите земевладелски имения на
фамилиите Рожъмберк, Кунщат, Подебрад и др. Забогатели и мно­
жество хуситски хетмани, които станали собственици на латифун­
дии. Възползвали се от обстановката и голям брой бюргери, рица­
ри. Преустановено било плащането на десятък в полза на Църквата.
Демократизирало се общественото устройство. В градското са­
моуправление били създадени нови органи като Общото събрание,

523
в което взимали участие всички граждани. Голямото събрание про­
тивостояло на муниципалния съвет в традиционните управленски
структури, съставени от представители на патрициата. Зависимост­
та на градовете от магнатите намаляла. Извоювали пълно самоуп­
равление значителна част от кралските градски средища.
Не могли да не се променят и методите на управление, използ­
вани от върховната власт на страната. Синът на император Карл
IV, Сигизмунд I (1419—1436), последният представител на Люксем­
бургската династия, имал странна съдба. През 1378 г. той наследил
маркграфство Бранденбург и се стремял да заеме не само кралска­
та, но и императорската корона. През 1387 г. сключил брак с Мария,
дъщеря на унгарския крал Лайош I Велики, поради което станал
крал на Унгария. След това като син на Карл IV го избрали за им­
ператор на Свещената Римска империя (1410—1437), измествайки
император Вацлав IV (1378—1419), който управлявал Чехия, но през
1410 курфюрстите го свалили от императорския престол. В изпъл­
нение на функциите си като крал на Унгария през 1396 г. крал Си­
гизмунд застанал начело на кръстоносния поход на западноевро­
пейския свят срещу османските турци. Поради непреодоляната тра­
диционна рицарска военна тактика, както и поради противоречията
между магнатите, командваната от него кръстоносна армия пре­
търпяла поражение при Никопол през 1396 г. Според оценката на
един съвременник в тази битка загинал „цветът и гордостта на ев­
ропейските рицарски страни“.
Вече като император на Свещената Римска империя Сигизмунд
взел участие в заседанията на Констанцкия събор и, както видяхме,
узаконил с подписа си изгарянето на Ян Хус на кладата, макар санк­
цията му да срещнала неодобрението и дори противодействието на
някои членове на събора. След смъртта на крал Вацлав IV през 1419 г.
с военна сила, защото се сблъскал с недоволството на широките
слоеве от чешкия народ, заел престола. Заедно с папа Мартин V
(1417—1431), който безрезервно го подкрепял, организирали пет
кръстоносни похода на смазване на хуситското движение. Платфор­
мата на Ян Хус за преустройството на обществото претърпяла про­
вал. Наистина, т. нар. Базелски компактати показват, че бил постиг­
нат известен компромис с Католическата църква. Компромисът об­
хващал два въпроса. Единият включвал примирението на Църквата
с разграбването на нейните огромни имущества в хода на хуситски-
те войни и след тях. Другият въпрос се заключвал в съгласието на
папството вярващите да бъдат причастявани в двата вида: с хляб,
както било до тогава, и с вино, което било привилегия само на духо­
венството. Завоюваната привилегия поставяла в особено положение

524
 чешкия народ, който по такъв начин бил разграничен от останалите
народи, изповядващи католицизма. По тази причина това право
имало временен характер. Папският престол отказал да го утвърди.
Поради противоречията на Сигизмунд с определени политиче­
ски среди в Чехия, както и поради участието му в осъждането на Ян
Хус, той настроил срещу себе си голяма част от чехите. Загубил со­
циална опора, каквато и да било популярност, императорът се ви­
дял принуден да назначи за владетел София, вдовицата на почина­
лия крал Вацлав IV. Тактиката му обаче претърпяла неуспех. Свален
от престола през 1421 г., той бил обявен отново за крал в заседани­
ята на Сейма през 1436 г. в гр. Ихлава. По това време (1431 г.) били
провъзгласени Базелските компактати, подписани от папството и
чашниците, и чехите отново били признати за истински синове на
Католическата църква. Понеже разбрал, че не е в състояние да
устои на всеобщата ненавист на чехите, решил да обяви за свой на­
следник зет си Албрехт Хабсбургски (1437—1439), германски и ун­
гарски крал, който действително заел престола. Сигизмунд се при­
нудил да избяга от Чехия, но неочаквано по пътя за Унгария същата
1437 г. починал. Управлението на страната преминало в ръцете на
Сейма.
Наскоро починал и Албрехт Хабсбургски. Синът му, Ладислав,
който се родил след смъртта на баща си, наречен поради това По-
хробек, бил признат за крал по-късно. Настъпил период на между-
царствие. Под ръководството на хетманите в градовете започнали
да управляват политически съюзи на хетманите. Източночешкият
съюз на хетманите избрал през 1444 г. за владетел Иржи Подебрад,
чашник, богат чешки пан. Завладявайки след четиригодишно управ­
ление гр. Прага, той предприел победоносни операции срещу поли­
тическия съюз на южночешките велможи Олдржих и Рожъмберк.
Успял да се наложи и започнал да се титулува „владетел на страна­
та“, титул, който му бил признат през 1452 г.
Стратег и тактик от висока класа, Иржи Подебрад подкрепил
кандидатурата за крал на Ладислав Похробек (1453—1457), защото
бил малолетен, поради което не могъл да упражнява фактическата
власт в Чехия. Принадлежността на невръстния крал към Католи­
ческата църква създавала възможност за помирение с папския двор,
както и за консолидиране на онази част от поданиците на кралство­
то, която изповядвала католицизма. Когато крал Ладислав неочак­
вано починал, Иржи Подебрад успял да се опре не само на чашни­
ците утраквисти с архиепископа на Прага Ян Рокицан, но и на ши­
роките среди на шляхтата и различни слоеве на градовете. Намерил
широка обществена подкрепа, той успял да неутрализира петимата

525
претенденти за кралската корона в Чехия: император Фридрих, Ка-
зимир, полския крал, Албрехт Австрийски, Вилхелм Саксонски и
френския принц Шарл. Земанският сейм, състоящ се от представи­
тели на нисшата аристокрация, на 27 февруари 1458 г. избрал Иржи
Подебрад за крал на Чехия (1458—1471). След като дал клетва да се
подчинява на Римската курия, бил коронован. В историята той вля­
зъл обаче с прозвището „Хуситският крал“.
Една година преди неговото избиране за крал, към 1457 г. в с.
Кунвалд при Жамбрек, Източна Чехия, бил образуван известният
Съюз на чешките братя (Братски съюз). В платформата на съюза се
изключвали всякакви връзки с Католическата църква, а така също и
с утраквистите. Следвайки традициите на таборитите, те се обосо­
били през 1467 г. в самостоятелна Църква и започнали да водят ак­
тивен организационен живот. Макар да декларирали, че се подгот­
вят за задгробния живот, те започнали да участват в политическите
конфликти. Застрашавайки устоите на обществото, предизвикали
безпокойството на властите, поради което започнали да ги изправят
на съд.
За кратко време крал Иржи Подебрад успял да стабилизира по­
ложението си и да се укрепи на трона. Единствено в гр. Вроцлав
патрициатът от германски произход не се приобщил към неговата
политическа линия. Поради улесненията, които дал на търговците и
занаятчиите, той спечелил на своя страна градовете. Привлякъл и
селското население. Много грижи положил за въстановяване на ста­
билитета на държавния фиск. Сребърните рудници в Кутна Хора и
Ихлава били въстановени. От 1469 г. започнал да сече пражки гро­
шове. Рибните стопанства в Пардубице, Товачов, Тршебон и др.
носили значителни приходи.
Исканията на папа Пий II (1458—1464) кралят да предприеме
мерки срещу ересите, т.е. срещу хуситите, срещнали противодей­
ствието му и довели до конфликт с римския папски двор. В отговор
на папските претенции Иржи Подебрад и архиепископът Ян Роки-
цан отговорили, че утраквизмът бил вероизповедание, признато от
държавата и от Католическата църква. Двамата владетели на Чехия
— гражданският и духовният, поддържали, че под ереси и секти
следвало да се разбират само онези групи, които се намирали под
закрилата на компактатите, издадени от Църквата. Кралят се борел
както против тях, тъй и против Съюза на Чешките братя, оформили
своята организация в 1457 г. Папата не могъл да се примири със
съществуването на две вероизповедания в Чехия — едното на като­
лиците, другото на утраквистите и на 31 март 1462 г. отменил ком­
пактатите.

526
 Актът на папа Пий II заплашвал за подкопае международния
авторитет на чешкия крал и му създавал сериозни проблеми. По
тази причина той взел предохранителни мерки за неутрализиране
както на вътрешните, тъй и на международните компликации. Заед­
но с краля на Унгария Матиаш Корвин и с краля на Полша Кажи-
меж Ягелонски през 1463—1464 г. подготвил предложение за съв­
местно мирно съжителство чрез подписването на международна
уния за борба срещу турците. Сам Иржи Подебрад възглавил деле­
гацията, която пристигнала в Париж при крал Луи XI, за да го убеди
да подпише унията. Под въздействието на папския престол обаче
френският владетел отказал да я подпише. По инициатива на чехите
Франция и Чехия подписали договор за дружба. Освен това била
оповестена и грамота за верността на крал Иржи Подебрад към
Католическата църква.
Това обаче не задоволило Римската курия, която очаквала пове­
че лоялност, и през 1466 г. папа Павел II (1464—1471) анатемосал
краля на Чехия и освободил поданиците му от задълженията на
клетвата, която са му произнесли. Католическите панове в страната
се вдигнали на борба против своя владетел. Крал Иржи Подебрад
спешно изпратил делегации до европейските държави за избягване
на опасността от кръстоносен поход, заплашващ суверенитета на
страната му. Делегатите имали за цел за изяснят за заинтересовани­
те страни същността на взаимоотношенията между римския папа и
чешкия крал. Пратениците отстоявали разбирането, че папският
престол се намесва във вътрешните дела на чешкото кралство. Дип­
ломатическата офанзива обезсилила до голяма степен плановете на
кръстоносците. Единствен кралят на Унгария Матиаш Корвин, чи-
ято дъщеря била омъжена за сина на Иржи Подебрад, движен от же­
ланието да сложи ръка върху земите на чешкото кралство, се отзо­
вал на призива на папата. През лятото и есента на 1468 г. Матиаш
Корвин успял да проведе поредица завоевателни акции. В ръцете му
паднали Моравия, Силезия и Лужица. През зимата на 1469 г. поло­
жението се променило коренно. Крал Иржи Подебрад обградил ар­
мията на Матиаш Корвин в Източна Чехия, при Вилемов, и го пле­
нил. При разговорите, които били проведени през април 1469 г., М.
Корвин дал обещание да окаже подкрепа при уреждане взаимоотно­
шенията с папата, като срещу това получи свободата си. Компакта-
тите трябвало да послужат за база на помирението.
Почувствал се на свобода, крал Матиаш Корвин продължил да
провежда сепаратистична политика, направлявана от папа Павел II
и император Фридрих II. Само един месец след постигнатото спо­
разумение с крал Иржи Подебрад, унгарският крал го нарушил,

527
като организирал заговор с католическата опозиция в Чехия. На
13 май същата 1469 г. в Бърно Матиаш Корвин бил избран от група
чешки магнати за крал на Чехия. Папски легат извършил интрони-
зацията и го коронясал. В отговор на извършения преврат Иржи
Подебрад обявил за наследник на чешкия престол Владислав Яге-
лонски, син на полския крал Казимир. Същата година чешкият
Сейм гласувал избирането му за крал на Чехия. Така бил оформен
военен блок между Чехия и Полша за борба против унгарската ин­
вазия.
Агресивната война на Матиаш Корвин усложнила обстановката.
Опирайки се на противниците на Иржи Подебрад, той опустошил
градовете и селата на Моравия, Силезия и Източна Чехия. Като ла­
вирал, той успявал да задържи за известно време покорените земи,
но в сражение през август 1470 г. армията на чешкия крал му нане­
сла сериозно поражение. Чехия освободила Моравия. Нарастваща­
та опасност от агресията на турците принудила враждуващите стра­
ни са се преориентират. Обстановката вещаела благоприятен изход
за чешката армия, но Иржи Подебрад неочаквано починал. Овакан­
теният престол бил зает от избрания вече от чешкия Сейм крал —
Владислав Ягелонски (1471—1516). Подкрепян от баща си, крал Ка­
зимир, той предприел мерки за стабилизиране, опрян на една част
от шляхтата. Матиаш Корвин обаче успял да привлече на своя стра­
на по-голямата част от католическите панове, които се събрали
през 1471 г. в Ихлава и го избрали за крал на Чехия. Започнала бор­
ба между Владислав и Матиаш Корвин. Зад Владислав застанали
неговият баща крал Казимир и императорът на Свещената Римска
империя Фридрих III. Най-сетне, след непрекъснати конфликти, ко­
ито продължили 7 години, в гр. Оломоуц бил сключен мир. Това
станало през 1478 г. По силата на компромисното споразумение
Моравия, Силезия и Лужица преминавали в ръцете на М. Корвин,
след смъртта на когото могли да бъдат отстъпени на Чехия срещу
голям откуп в размер на 400 000 жълтици. Крал Владислав продъл­
жавал да владее Чехия. Когато починал крал М. Корвин през 1490
г., Владислав Ягелонски бил избран за крал на Унгария при условие,
че премести своята резиденция в Буда, столицата на Унгария. Така
и станало.

Културен подем. Мрежата от католически абатства, които възникнали

през ранносредновековния период, както и великолепните катедрални
църкви продължавали да бъдат средища на латинската материална и
духовна култура. Високо образовани били членовете на различните ре­
лигиозни ордени — бенедиктинци, цистерцианци и премонстранти.

528
 Отначало дървените сгради доминирали в култовите средища,
но постепенно те били изместени от каменни катедрали, облицова­
ни с дялани блокчета, несъмнено постижение на архитектурната ми­
съл. Величествени били ротондите в гр. Прага и Зноймо, а така
също и в Словакия, в Дехтице и в Скалице. Храмовете „Св. Георги“
в Прага, в Тршебич в Моравия са паметници на базиликалния тип
култови строежи. В края на XII и началото на XIII в. броят на хра­
мовете нараснал на няколко десетки.
Оживила се гражданската архитектура: дворците в Прага, Ви-
шехрад и Оломоуц отразявали постиженията на чешката строител­
на традиция. Прочутият Юдитин мост в Прага, издигнат към сре­
дата на XII в., е уникално завоевание на строителството не само в
Чехия, но и в Европа. Цялостният архитектурен облик на комплекса
на Пражкия град бил изграден през периода от 1150 до 1250 г. Ро­
манският стил се оформил през първата половина на XIII в. Сгра­
дите в готически стил започнали да се строят под влиянието на
френската школа. Типично проявление на този тип архитектура
представляват комплексите на Анежкото абатство, на абатствата и
храмовете във Висши брод, Злата коруна.
През времето от XI до XIII в. изобразителното изкуство в Чехия
се развило под благотворното въздействие на Германия и Визан­
тийската империя. Това се вижда в миниатюрите на „Вишехрадския
кодекс“, в стенописите на църквата „Св. Катержина“ в Зноймо, как-
то и в други църкви в кралството.
Все по това време —от XIII в. насетне, дори до XV столетие — в
градовете се изграждат множество готически постройки. През XIV в.
била достроена източната част на катедралата „Св. Вит“. Право­
ъгълният площад в Ческа Будейовица, Чески Крумлов, както и мно­
жество други строежи носят характерните особености на тази сти­
листика. Между тях са Емауското абатство, Тинският храм, храмът
„Дева Мария“, Каролинумът. Тяхното изграждане е свързано с кул­
турната политика на Карл IV, комуто принадлежи и идеята за из­
граждането на великолепния замък Карлщайн, запазен до днес. В
готически стил са построени и църквите в Колин на Лаба, в Пилзен
и Кошице.
Изобразителното изкуство, живописта и скултурата оживяват и
показват нарасналите възможности на самобитната чешка школа. В
библиотеката на крал Вацлав IV са събрани ръкописи, свързани с
чешката калиграфска група. Абатиса Кунхута създава своя прочут
Пасионал. Едно рядко явление представлява Вилиславовата Биб­
лия. Поле за изява намерили много худжници живописци, сред кои­
то и Дитрих Пражки. Някои творци, не записали своите имена, но

34 История на Средновековния свят 529

 оставили произведения в Тршебон, Вишеброд и в Мадоната на
Крумлов. Французинът Матиаш от Арас, заедно с П. Парлерж из­
градил катедралата „Св. Вит“.
Прочутата „Чешка хроника“ на К. Пражки си остава най-талант-
ливото произведение не само на XII в., но и през следващите столе­
тия, един от върховете на историческата проза в Европа. В хроника­
та са описани събития не само от живота в Чехия, но и на Моравия,
Унгария, Полша, а също и в Свещената Римска империя. Забележи­
телна творба е „Збраславска хроника“, написана на латински език от
монаха Ото.
Обогатявала се рицарската епика за Александър Велики. Анони­
мен чешки автор написал „Александриада“, в която прославил
управлението на династията на Пршемисловичите. Появили се
баснописци. Смил от Пардубице оставил сборник с пословици и
басни със сатирична тематика. В края на XIV в. била създадена са­
тирата „Коняр и студент“, в която под формата на дискусия се об­
съждат важни житейски проблеми.
Сред житийната литература, обогатила се през XIV в., като по­
стижение могат да бъдат посочени „Легенда за св. Прокоп“, „Леген­
да за св. Екатерина“ и др. В тях се третират въпроси на християн­
ската нравственост.
Много литературни произведения, написани на латински и на
чешки език, били посветени на борбите на хусистите. По форма на­
писаните книги били теологически трактати, хроники, анали, мани­
фести от разнообразно естество, епистоларни творби, памфлети.
Създадени били цяла поредица трактати, истинска библиотека.
Нейното началото отбелязват трудовете на Ян Хус „Огледало на
грешния човек“, „Кодекс на вярата“, „За съпружеството“, в които
авторът обосновава своето учение за светската и духовната власт на
папата. В „Книга за симонията“ се разисква стопанската дейност на
Църквата. Морални проблеми се разработват в трактата „За позна­
ване истинския път за спасение“. „Повествуване за светите неделни
четения“ включва проповеди. Трудът на Ян Хус „За чешкия право­
пис“ решава основни въпроси на езиковата реформа. Съчиненията
на реформатора, изградени върху солидна теологическа и философ­
ска основа, представляват научно обоснована платформа на проме­
ните, които трябвало да се проведат в цялостния политически и ду-
ховнокултурен живот на чешкия народ. В идеологическо отношение
те нямали за цел да рушат Католическата църква, а да я обновят и
приведат в съответствие с принципите на ранното християнство и с
обективните потребности на епохата, в която се родил, живял и се
борил за осъществяване на своите идеи Ян Хус.

530
 Един интересен цикъл песни, изпълнявани от народа, прославят
гибелта и делото на реформатора. Това се отнася за популярните
творби „Въстани, въстани, велики граде Прага“, „Кои са те, Божии­
те воини“, „В Божията надежда“, „За събора в Констанц“ и др. Те са
химни, в които се възпяват идеалите и борбите на Ян Хус и негови­
те последователи, борбите им за изграждането на един нов свят,
приведен в съзвучие с истините на Светото Писание.
Свое място в произведенията на хуситите заемат творбите на
Петър Хелчицки (ок. 1390 —ок. 1460). Става дума за „Мрежи на вя­
рата“, „Постила“ (коментари към Светото Писание), в които се раз­
работва система за преустройство на обществото, осъждайки уста­
новения режим, по-специално държавното управление, Църквата,
смъртното наказание и пр.

2. К р а л с т в о П о л ш а
Единадесетото столетие изправило Полша пред сериозни изпита­
ния16. След смъртта на Болеслав Храбри (992—1025) страната била
принудена да отстоява неведнъж своята независимост от настъпа­
телната инвазия на империята. Полско-германската война, разрази­
ла се през 1007—1013 г„ протекла с променливи резултати. Не се из­
менила обстановката и при войната, бушувала 1015—1018 г., когато
поляците успели да отблъснат германската армия от своите преде­
ли. По силата на мирния договор, сключен в Буджишин, в граници­
те на Полша останали Лужишко и Милско. Кралството устояло и на
германско-руската коалиция, организирана в 1031 г. През тази годи­
на двамата братя на полския крал Мечеслав II (1025—1034) — Без-
прим и Ото, недоволни, че останали без владения по силата на майо-
ратното право, направили коалиция с княза на Киевска Рус — Яро­
слав Мъдри. Притиснат от коалицията, изоставен от аристокрация­
та, крал Мечеслав се видял принуден да емигрира в Чехия. На им­
перията той отстъпил Лужишко, а Ярослав Мъдри завзел Червенс-
ките градове. Начело на Полша застанал Безприм, чиято неочаква­
на смърт създала условия за връщането на Мечеслав II в Полша и
за възстановяването му на престола.

16 По-обстойно за тези събития вж.: Т и м о в с к и , М. , Ян. К е н е в и ч , Й. Х о л -

ц е р . История на Полша (превод от полски Вера Деянова, Боян Обретенов). Вели­
ко Търново, 1998, 34—53; W у r о z u m s k i, J. Historia Polski do roku 1505. Warszawa,
1984, 88—96; S c z a n i e c k i , M. Powpodzenia wojenne Mieszka II i zalamanie sie
polskej potegi militarnej. — In: Historia Polski, torn I do roku 1764 szesc I do polowy
XV w. pod redakcja Henryka Lowmianskego. Warszawa, 1958, 200—218.

531
 Следващият владетел, княз Кажимеж I Обновителят (1034—
1058), бил принуден да капитулира пред метежа на пановете срещу
него през 1037—1038 г. и временно да напусне родината си. В създа­
дената обстановка страната се разделяла на области, възглавявани
от магнати. В Мазовше се обособила самостоятелна държава наче­
ло с Маслав (Мецлав), придворен администратор на крал Мечеслав II.
Нови изпитания настъпили през 1038 —1039 г., когато могъщият
чешки княз Бржетислав I (1035—1055) се възползвал от вътрешната
слабост на Полша и нахлул в страната, завладял Шльонск в Силе­
зия и влязъл в гр. Гнезно, седалището на Полската църква. Чешкият
княз взел мощите на св. Войтех, а наред с тях и голяма част от бо­
гатствата на Църквата и ги отнесъл в Прага. Опустошителни набези
в полските земи организирали пруси и поморяни.
През 1039 г. княз Кажимеж I, подкрепян от германския крал Хен­
рих III (император от 1046 до 1056 г.) и от киевския княз Ярослав
Мъдри, се завърнал тържествено в Полша и освободил Великопол-
ша, заедно с териториите на висляните. Присъединил и Краков, и
Краковската земя. Провеждайки последователна политика за осво­
бождаване на всички земи на Полша, княз Кажимеж I съумял да
присъедини и Мазовия. Подкрепян от киевския княз Ярослав Мъд­
ри, през 1047 г. разгромил армията на Вацлав. Авторитетът на пол­
ския владетел нараснал. През 1054 г. на събора в Кведлинбург им­
ператор Хенрих III официално признал завоеванията на Кажимеж I,
респективно Шльонск, срещу задължението на Полша да плаща на
Чехия ежегоден данък.
Извори17. Те се групират в два големи дяла. Единият обхваща архео­
логическите, веществените, а другият дял — писмените паметници.
Провежданите археологически разкопки обогатяват информацията
за икономическия строй, за начина на живот, за социалните отноше­
ния. Що се отнася до писмените извори, те са отдавна оповестени и
дават възможност за реконструиране на историческите събития, за
явленията и процесите в Полша.
От средата на XII в., когато фактически се появили първите по-
вествователни извори за историята на Полша, започнали да се съз­
дават документи за аграрните и за имуществените отношения. Как-
то и в останалите страни на континента, така и в Полша това са
т. нар. дарителни грамоти на князете, с които те снабдявали абатства

17 Monumenta Poloniae Historica. V. 1—6. Lwow—Krakow, 1864—1893; Codex diploma-

ticus Poloniae. T. 1—4. Warszawa, 1847—1887; Starodawne prawa polskiego pominki
(ser. I). T. 1—12. Warszawa—Krakow, 1856—1921.

532
и църкви, както и представители на светската аристокрация. Модел
на такъв документ представлява дарителната грамота на княз
Мечеслав от 1145 г. на Лендското абатство. Подобни грамоти се по­
явили в големи количества през следващите векове, като с тях се га­
рантирали права на аристокрацията от светски и граждански тип.
Други извори са описите на големите имения на абатства и църкви.
В началото ги наричали „Книги на основата“ или „Книги на дарения­
та“, но по-късно придобили конкретни наименования като напри­
мер „Книга на Вроцлавското епископство“.
Самостоятелен дял образуват частните актове за купуване и про­
даване на именията, завещанията, даренията и пр. Значителна част
от тях са включени в известния „Краковски капитул“, съдържащ
множество картуларии, датиращи от XV в. и след това столетие.
Много документи от този вид са поместени в поредица кодекси —
„Кодицес дипломатици“. Оригинален извор, свързващ развитието
на Полша с останалите страни на Западна Европа, образува т. нар.
„Полска правда“ (Елблонска книга), законови разпоредби, урежда­
щи аграрните отношения в полското общество. Тя била съставена
към 1270 г., но най-старият ръкопис, запазен през столетията, е от
XIV в. Изследователите оценяват „Полска правда“ като много це­
нен извор за живота в полското село през XIII в. В нея се дава ин­
формация за устройството на общината, за поземлените порядки, за
основния поминък на населението, за неговата социална структура.
В този кръг влиза и един друг, не по-маловажен извор —„Конститу­
ция на Ленчицката земя“, разкриващ германската колонизация в
Ленчицко.
Множество извори засягат възникването и развитието на пол­
ските градове. В своята „Книга на Рожер“ арабският географ Идри-
си (1099—1164) предава впечатленията, които натрупал по време на
посещението си в Полша през 1154 г. Градовете получили права,
подобни на тези, регламентирани от германското Магдебургско
право. Борбата за повече права, подета през началото на XIII в. в
Силезия, обхванала и редица градове в Полша. През 1253 г. били
отправени нови искания от гражданите в Познан, през 1257 г. от
жителите на гр. Краков, през 1317 г. от тези на Люблин, през 1414 г.
на Варшава. Във всички тези градове били издадени исканията на
населението за права и привилегии. В окончателен вид те били
оформени в общополско право при управлението на крал Казимир
III (1333—1370). Градовете получили правото сами да решават наз­
релите въпроси. Регистри на градските съвети започнали да съста­
вят Краков, Познан, а след тях и другите селища на кралството.
Оформен бил и „Малополски кодекс“, а преди това бил оповестен

533
„Кодекс на Велика Полша“. Появили се „Вислицки статут“, „Петро-
ковски статут“ и др.
Автори на първите повествователни извори на Полша са Виду-
кинд Корвейски, Ибрахим ибн-Якуб и др. Както и в другите страни
на католическия Запад, така и в Полша писали анали, хроники, ис­
тории. Към 1122 г. било поставено началото на известните „Анали
на Светия Кръст“, предполага се в Гнезно, и продължени до 1410 г.
Между многобройните анали на градовете ярко се открояват тези
на гр. Краков, Меховиа, Познан, Куява, Каменец и др. Между изво­
рите от такъв характер специално отбелязване заслужават „Стари
полски анали“ (730—1309), „Вроцлавски анали“ (1238—1308), „Хен­
рихови анали“ (977—1293)18. Освен данни за икономическия, об­
ществения и политическия живот на градовете, някои от тях включват
жития на полските светци: на св. Войтех, св. Ото Бамбергски, а така
също и на някои светици: св. Ядвига, св. Станислава, св. Саломея и др.
Започнали да се появяват големи автори историци, които отра­
зявали събитията на своето време. Гал Аноним написал „Хроника
на поляците“, оценявана единодушно от медиевистите като най-
важния извор за историята на тази държава. Винцент Кадлубек,
епископ на Краков, завършил „Хроника на поляците“19, запазена в
повече от 50 преписа. Тя не само продължила традицията на Гал
Аноним, но включила много нови сведения, особено за времето от
1113 до 1202 г. Това са уникални произведения, които обогатяват
историческата картина и поставят основите на полската историче­
ска мисъл.
През XII—XIII в. повествователната проза достигнала нови ви­
соти. Наред с локални хроники възникнали мащабни исторически
произведения, поставили си за цел да отразят живота в Полша като
цяло. Такъв характер има „Великополска хроника“, описваща съби­
тията до 1271 г. Задачата, която анонимният автор преследвал, била
да разкрие заслугите на владетелите на полската държава. По това
време била подготвена и друга хроника със същото заглавие „Хро­
ника на поляците“. Някои историци изказват предположението, че я
е написал Петър от Бичин. Нейно продължение е „Хроника за нача­
лото на Полша“, доведена до 1370 г„ претворила събитията от 1202
до 1285 г. в Силезия. Не се знае кой бил действителният автор на
произведението, защото не е отбелязал името си.
Прелом в историческите съчинения в Полша настъпил през XIV в.,
когато авторите започнали да изоставят латинския език и да пишат

18 Ksiega Henrykowska. Posnan—Wroclaw, 1949.

19 K a d 1 u b e k, V. Historia polonica. — In: Monumenta Poloniae Historica, t. II.

534
своите работи на полски език. Към началото на XIV в. по всяка ве­
роятност някакъв монах от бедняшки орден написал бележки на
славянски език към текста на „Великополска хроника“. Характерна
особеност на бележките е, че те представляват опит да интерпрети­
рат от позициите на полската общественост протичащите събития.
Анонимният автор предал в полска транскрипция имената на сла­
вянските народи и на географските наименования.
Познанският архидякон Янко от Чарнков (ок. 1320—1387), подкан-
цлер на крал Казимир III, подготвил хроника за периода от 1370 до
1384 г., обръщайки внимание главно върху политическата история на
страната. Авторът прославил делата на владетеля, като включил мно­
го сведения, до които се добрал в резултат от общественото си поло­
жение като служител при двора на владетеля. Това повишава в значи­
телна степен фактологическата стойност на повествованието.
Вън от всяко съмнение, най-голяма ценност притежават трудо­
вете на Ян Длугош (1415—1480)20, каноник в гр. Краков, изтъкнат
учен, чиято значимост преминава границите на Полша и придобива
общоевропейски мащаби. Като историк изследовател, като служи­
тел на Католическата църква, той изпълнявал отговорни църковно-
политически мисии: в Чехия, Унгария, при Тевтонския орден. Най-
голямото му произведения е дванадесеттомната „История на Пол­
ша“ на латински език. Трудът проследява цялото историческо раз­
витие на поляците от най-стари времена до смъртта на автора. При
написването й Ян Длугош използвал множество сведения от гер­
мански, руски, чешки, унгарски и друг произход. Блестящ стилист,
талантлив писател, той проявил своите големи възможности при
описанието на битката при Грюнвалд. Фактологичните достойнства
на труда нарастват поради обстоятелството, че една част от изпол­
званите извори са загубени и Ян Длугош ги запазва за науката.
Статутът на княз Болеслав Кривоусти (1106—1138) от 1138 г.
поставя началото на друга поредица извори, регулиращи управле­
нието на държавата. Той е важен поради сведенията, които изнася
за политическите отношения, за функциите на владетеля, за ролята
на армията. За обществения строй може да се съди и по многоброй-
ните привилегии, предоставени от кралете на пановете, шляхтичите
и прелатите през XIV—XV в. Специален интерес предизвикват при­
вилегиите, дадени от крал Владислав II Ягело (1386—1434): Червин-
ски, Едлински и др. Това се отнася и за „Петроковския статут“ от
1496 г., предоставен от крал Ян Олбрахт (1492—1501).

20 D 1 u g о s z, J. Opera omnia. Т. 1—15. Kracoviae, 1836—1887.

535
 През XIV и XV в. материалите нарастват и трудно могат да бъ­
дат групирани по съдържание и форма. Това са грамоти, издавани
от императори, крале, князе и от Папския престол по различни по­
води. Оповестяват се законови актове за избирането на крале. Изли­
зат решения на Полския сейм: централния и областните. Обогатява
се и публицистиката. „Мемориал за устройството на Реч Посполи-
та“ на Ян Остророг (1436—1501)21 разкрива състоянието на общест­
вената мисъл.
Изворите за този период от историята на средновековна Полша
са пуснати в употреба в меродавни издания, както в миналото, така
и в най-ново време.
Както Чехия, така и Полша продължавала да се развива като са­
мостоятелна държава. В нея се утвърдили феодалните обществени
отношения в икономическия, политическия, обществения и култур­
ния живот. В селското стопанство решаваща роля играели едрите
феодални имения, обработвани от зависими селяни. В градовете
социалната диференциация се задълбочавала. Изострили се проти­
воречията между майстори, калфи и чираци. Политическата систе­
ма на феодалното общество навлязла в нов етап на развитие —пре­
одоляна била децентрализацията, поставени били прегради пред
немското влияние. Укрепнали позициите на монархията, кралският
двор се утвърждавал като ръководен център на политическия живот
в страната.
Кралете осъществявали законодателната, съдебната, админи­
стративната и военната власт. В управлението те били ограничава­
ни от Кралски съвет, в който влизали шляхтичите, едрите феодали,
можновладците — светски и духовни. Страната била разделена на
воеводства, които през XII в. били 7, управлявани от наместници,
назначавани от краля.
Феодални отношения през XI—XIII в.22 В началото на Развитото
средновековие феодалните порядки в Полша продължили да се
утвърждават. В резултат от смазването на бунта, обхванал полските
земи през 1037—1038 г., господстващата аристокрация заздравила
своето положение. Укрепнала и централната власт в лицето на
кралския двор.
Оформянето на едрата поземлена собственост било свързано с
обезправяването на свободните селяни-общинници. Земевладелци­

21 О s t г о г о g, J. Monumentum pro republicae ordinatione congestum. Warszawa, 1831.

22 S c z a n i e c k i, M. Przejawny rozdrobnenia feudalnego w drugiej polowie XI w. — In:
Historia polski..., 214—218.

536
те разширявали своите имения по пътя на даренията, получавани от
кралския двор, и чрез заграбване земите на свободните селяни. Те
произлизали от средите на кралските дружинници и били наричани
панове, а средните и дребните собственици, рицарите, били назова­
вани шляхтичи. През XII в. средните феодали се превърнали в на­
следствени собственици на земята, условният характер на владени­
ята прераснал в безусловен. Наред със светското владение нараст­
вало и църковното.
Селяните изпадали във феодална зависимост в едни случаи за
неизплатен дълг, в други —за получен, но невърнат инвентар, в тре­
ти — за заселване в именията на феодала и пр. Трудът на робите
станал неизгоден за господарите. Робите били разселени по обра­
ботваемите участъци земя и постепенно се превърнали в зависими
селяни. Както в Киевска Русия, така и в Полша в началото селяни-
те-общинници били наричани „смерди“, а след това — „кметове“.
Закрепостените селяни се наричали „серви-хлопи“.
Натуралната рента продължавала да господства като основна
форма на експлоатация в селското стопанство. Наред с данъци в
продукти селяните изпълнявали редица повинности, броят им не­
прекъснато се увеличавал. Те участвали в поддържането на пътища­
та, в изграждането на крепости и мостове, обслужвали домакинст­
вата на господарите. Една десета от получените доходи селяните
давали на Църквата.
Паралелно с развитието на феодализма широко разпростране­
ние получила практиката князът да дарява магнатите с имунитетни
грамоти. Върховният владетел освобождавал едрите земевладелци
от редица задължения и им давал разрешение да упражняват съдеб­
ни и административни функции в своите владения.
В тясна връзка с развитието на градовете разцъфтявала про­
мишлеността. Като важни центрове на занаятчийска и търговска
дейност се оформили Краков, Познан, Гнезно, Вроцлав, Шерадз, а в
Поморие —Шчечин, Колобжег, Гданск и др. В подем била ювелир­
ната, грънчарската, дървообработващата, металообработващата и
леярната промишленост. През XIII в. значителни успехи били пос­
тигнати в производството на сукно. Разцъфтели парично-стоковите
отношения.
Важна роля в икономическия живот започнали да играят външ­
нотърговските връзки. Полските търговци поддържали контакти с
Русия, Скандинавските страни, Чехия, Германия, Фландрия, Англия
и др. Развита била и транзитната търговия.
Възникнали върху земите на пановете, градовете трябвало да им
плащат данъци, а за обмена на стоки —мита. Засилените материал­

537
ни интереси на аристокрацията улеснявали разширяването на гра­
довете. На занаятчите и търговците били предоставени определени
права и привилегии.
Представителите на феодалната аристокрация — крале, панове
и др., привличали в своите земи немски търговци и занаятчии, като
им осигурявали редица улеснения и привилегии. Във връзка с това
бил затруднен притокът в градовете на местни полски селяни,
упражняващи занаяти. Започнал процес на понемчване на много
полски градски центрове. Колонизацията засегнала не само градо­
вете, но и селата. Преселвайки се от Германия, колонистите започ­
нали да управляват селата и градовете по немското право. Една
част от градовете, в които било въведено т. нар. „Магдебургско пра­
во“ получили вътрешно самоуправление, както и някои привилегии.
Немската колонизация засегнала в най-голяма степен западните те­
ритории на Полша, особено Шльонск (Силезия), а така също Мало-
полша и Голяма Полша.
Наред с немските търговци и занаятчии в Полша пристигнали и
много католически свещеници и монаси, които започнали да понем-
чват полското население и да го разделят на религиозна основа. По­
раженията засегнали особено много югозападните области.
Феодална раздробеност23. Развитието на феодалните отношения до­
вело до подкопаване на икономическото и политическото единство
в полското общество. Самата феодална класа се разпаднала на раз­
лични групи —панове, шляхтичи, средно и дребно рицарство и дру­
ги, които били разтърсвани от противоречиви интереси и стремежи.
В отделните воеводства властвали феодални магнати, които провеж­
дали самостоятелна политика и прокарвали децентралистични тен­
денции. Обособили се Силезия, Мазовия, Куявия, Голяма Полша, Сан-
домирска земя, Краковска земя и други, които се превърнали в мал­
ки държави. Немските колонисти, които сложили ръка върху основ­
ните стратегически звена на полската икономика, на политическите
взаимоотношения, подсилвали разцеплението в страната.
Наистина, след смазването на антифеодалното въстание от
1037—1038 г. феодалната аристокрация — светска и духовна, изпла­
шена от гнева на недоволните селяни, се обединила около централ­
ната княжеска власт, но процесът на разцеплението се задълбоча­
вал. Немската империя продължавала да заграбва полски земи. Си­
нът на Мешко II —Кажимеж I (1034—1058) признал васалната си за­

23 В a r d a с h, J., G. L a b u d a. Przezqyciezenie rozdrobnenia feudalnego. Powstanie

krolestwa polskiego. — In: Historia polski..., 428—432.

538
висимост от императора, но с помощта на руския княз Ярослав
Мъдри освободил Силезия и Мазовия.
Икономическата база на полската феодална аристокрация била
изградена след първата половина на XI в. При двора на Пястите се
наложили няколко можновладски родове, които оказвали значител­
но влияние на обществено-политическия живот в страната. Родове­
те Старжи-Топорчици, Авданци, Одровожнижи, Грифити и други
играели важна роля в Малополша. Приема се, че броят на можнов-
ладските родове в Полша възлизал на няколко десетки. Една част от
тях произхождали от племенните княжески фамилии, друга — от
близките на княза след възникването на държавата, трети се офор­
мили в резултат от даренията, получени от княза за лични заслуги.
Устройство и управление на Полша24. През този период от история­
та на Полша управлявали два владетелски рода: на Пястите и Яге-
лоните. Пястите, чието начало поставил Мечеслав I (ок. 960—992),
били на власт до 1370 г., когато починал крал Казимир III (1333—
1370), а Ягелоните от 1386 до 1572 г.
Наследникът на Казимир I, Болеслав II Смели (1058—1079),
следвайки политиката на баща си, продължил да заздравява един­
ството на държавата, да се бори за завоюване на пълна независи­
мост чрез отхвърляне на васалитета към Свещената Римска импе­
рия. Възползвайки се от конфликата между Хенрих IV и папа Григо-
рий VII, княз Болеслав бил коронясан от папата през 1076 г. за крал
на Полша. Това обаче довело до засилване на духовнокултурното и
социално-религиозното влияние на Католическата църква.
Под ръководството на Краковския епископ Станислав пановете
и шляхтичите вдигнали бунт срещу крал Болеслав, който трябвало
да намери убежище в Унгария. Неговият брат Владислав Херман
(1079—1102), който заел престола, не можел да провежда самостоя­
телна политика, управлението преминало в ръцете на магнатите.
Кралската власт отслабнала и загубила влияние. Полша се разпадна­
ла на воеводства, в които фактически владетели станали пановете.
Процесът на феодално раздробяване, задържащ понататъшното
развитие на страна, бил временно забавен от Болеслав III Кривоус-
ти (1102—1138), син на В. Херман. Поради надвисналата над Полша
немска опасност той успял да консолидира политическите сили в
обществото. Подпомогнат от Русия и Унгария, през 1108 г. Боле­
слав III обединил полските земи. Големият поход срещу Полша, ор­

24W y r o z u m s k i , J. Historia polski di roku 1505, 116—141.

539
ганизиран от император Хенрих V, завършил безуспешно. В сраже­
нието, разразило се близо до Вроцлав, императорът бил разгромен
и трябвало да се завърне в Германия. Западно Поморие било при­
съединено към Полша, а поморските князе признали върховната
власт на Болеслав III.
Феодалната раздробеност, временно задържана, продължила да
подкопава единството на полската обществена система. През 1138 г.
Болеслав III разделил държавата между своите четирима синове.
Първородният му син Владислав наследил върховната власт и ти­
тула „велик княз“, като получил Шльонск (Силезия), Западна Мало-
полша и територии в Централна Полша. За столица той избрал Кра­
ков. Княз Владислав поел върховната власт, останалите братя полу­
чили други области. Въведена била майоратната система. Настъпил
период на раздробяване на страната, изправил полския народ пред
сериозни изпитания.
През 1146 г. пламнала гражданска война. Княз Владислав бил
свален от престола и принуден да напусне Полша. Малко по-късно,
през 1157 г. немският император Фридрих Барбароса нахлул в Пол­
ша. Полските князе признали върховната му власт. Маркграф Алб-
рехт Мечката покорил Бранибор. Германските феодали подчинили
полабско-прибалтийските славяни. Признало васалната си зависи­
мост от империята Западно Поморие. Полският княз Конрад Мазо-
вецки, за да противодейства на езическа Прусия, която застрашава­
ла независимостта на страната, предоставил на Тевтонския орден
областта Хмелно. Подпомаган от Папския престол и Немската им­
перия, орденът завоювал Прусия, създал своя държава и започнал
да покорява полските земи. Бил отрязан излазът на Полша към Бал­
тийско море.
Сериозни поражения върху историческото развитие на страната
нанесли нашествията на татаро-монголите, започнали през 1241 г. и
разорили териториите на Южна и Средна Полша. В сражението при
Легница в Шльонск полският княз Хенрик II Благочестиви бил убит
и неговите отряди претърпели поражение, но пред опустошителни­
те татаро-монголски набези били поставени известни прегради.
При следващите им нахлувания през 1259, 1287 г. и др. били разру­
шени много села и градове, опожарени били Краков и Вроцлав.
През XIII и XIV в. в Полша господставили едрите земевладел­
ци, пановете-магнати, наричани обикновейо можновладци. Полша
се разпаднала на отделни самостоятелни княжества, които управля­
вали самовластно. Формално начело на държавата стоял предста­
вител на кралската династия на Пястите, но фактическа властта му

540
имала номинален характер. В историята този период бил наречен
можновладство, господство на аристокрацията.
Както външните нашествия, така и вътрешните противоречия
отслабили полската държава. Немските феодали продължили нас­
тъпленията си в полските земи. Засилил агресивните си действия и
Тевтонският орден, узаконени със специална папска була през 1234 г.

Начало на обединението на Полша. Опустошителните нападения

на татаро-монголите, както и непрестанната агресия на Немската
империя не могли да попречат на обединението на страната. В на­
чалото на XIV в. се създали условия за заздравяване на държавното
единство. За това спомогнало развитието на производителните
сили в селското стопанство и градската промишленост. По-ната­
тъшното разцъфтяване на градовете довело до укрепване на връз­
ките между отделните воеводства.
Градовете навлезли в нов етап на развитие. Увеличила се произ­
водителността, нараснал броят на работниците. Появили се цехови
организации. Възникнали търговски гилдии, своеобразни обедине­
ния за защита и взаимопомощ. Разширили се търговските връзки
със Западна и Източна Европа. Поляците изнасяли зърно, кожи,
риба, а внасяли тъкани, подправки, ювелирни изделия, килими,
вино и други стоки. Те поддържали оживени търговски връзки с
близки и по-далечни страни, особено от IX в. насетне. За развитие­
то на полското стопанство голямо значение имали търговските кон­
такти с Русия, откъдето се внасяли различни видове оръжие — шле­
мове, украшения, както и различни занаятчийски произведения. От
другите славянски страни поляците търгували с Чехия. Полша из­
насяла зърно, риба, кожи, керамични и ювелирни продукти в Герма-
ния, Унгария и Скандинавските страни.
Разцъфтели приморските градове, важна роля в живота на поля­
ците започнало да играе мореплаването.
Изобилието от суровини, както и развитието на селското сто­
панство и занаятчийството дали възможност на страната да под­
държа оживен обмен и с Близкия изток. Като се възползвали от
удобните търговски пътища в руските земи, полските търговци до­
стигали до Арабския халифат и до Византийската империя. Оттам
внасяли подправки, килими, вино.
Необходимостта от обединение на Полша била обусловена от
развитието на икономическите отношения и от опасността, която
пораждала агресията на Тевтонския орден. Рицарите, чиито интере­
си били накърнявани от можновладците, се нуждаели от силна цен­
трална власт. Компактната част от населението също не била до­

5 41
волна от своеволията на пановете. Полските духовни лица искали да
се освободят от диктата на немските епископи и абати, които огра­
ничавали техните икономически интереси и политическо влияние.
Селските бедняци и градският плебс били заинтересувани от ликви­
дирането на съществуващото разделение, от силна власт, която да
им осигури закрила.
В края на XIII в. започнала борба за обединяване на полските
земи, възглавявана от великополските князе, макар че още през пър­
вата половина на столетието княз Хенрик Брадати и неговият син
Хенрик Благочестиви да се стремели да ликвидират разцеплението.
През 1295 г. княз Пршемисъл II бил коронясан за крал и обединил
голяма част от полските земи, но в следващата 1296 г. бил убит.
Князът на Куява, Владислав I Локетек (1306—1333), получил крал­
ската корона в Краков през 1320 г. Периодът на феодалната раздро­
беност приключил.
По пътя към централизацията25. Синът на Владислав I Локетек —
Казимир III (1333—1370), направил сериозен опит да изгради цен­
трализирана полска държава и да обедини населението във всички
полски земи. Като се отказал от правата на Полша върху Силезия,
той сключил договор във Вишеград с Ян Люксембургски, който дал
съгласие да не предявява никакви претенции за полския престол.
По силата на договора с Тевтонския орден, сключен през 1343 г.,
Куявия и Добжинската земя били присъединени към полската дър­
жава.
В границите на Полша влизали Голяма и Малка Полша, Краков-
ската земя, Куява, Галиция и част от Волиния. Силезия продължа­
вала да бъде владение на империята и била превърната в херцог­
ство. В Поморие продължавал да властва Тевтонският орден. Зав­
ладяна била и Галицка Русия. Крал Кажимеж, провеждайки центра-
листична политика, укрепил държавния апарат. В централното
управление той включил представители на шляхтата. Начело на
воеводствата поставил губернатори. За да укрепи боеспособността
на армията, изградил мрежа от замъци, начело с кралски служите­
ли, наречени каштелани. Въвел единна монетна система. Започнал
да сече монети — краковски грошове.
Феодалните отношения получили правна регламентация. Около
1347 г. били издадени два съдебни сборника — единият, Вислицки-

25 Historia Polski. Т. 1. cz I. Warsazawa, 1957, 420—428, 536—554; B a s k i e w i c z , I.

Powstanie zjednoczonego panstwa polskiego na przelome XIII i XV wieku. Warszawa,
1954; B a r d a c h, J. Historia panstwa i prawa Polski. T. 1. Warszawa, 1957, 366—370.

542
ят, за Малка Полша, а другият, Петроковският —за Голяма Полша.
Висшият съд в Краков бил обявен за Върховен съд. Магдебургското
право, по което се уреждали дотогава правните въпроси на полско-
немските градове, загубило значение. За подготовка на юристи и
дейци на просветата и образованието през 1364 г. в Краков бил от­
крит университет.
Крал Казимеж III водил упорита борба с пановете. Той разбил
тяхната конфедерация през 1352 г., а водача им хвърлил в затвора.
Поради това, че направил опит да защити все още независимата
част от селяните (кметовете), предизвикал ненавистта на земевла­
делците, които го нарекли подигравателно „крал на хлопите“.
Обединяването на полските земи и укрепването на единната пол­
ска държава било обаче сложен и труден процес. Полските крале не
успели да приключат напълно обединяването. Все още продължава­
ли да съществуват автономни области. Когато починал крал Кази­
меж III децентралистичните тенденции на магнатите се засилили.
През 1374 г. в Кошице били издадени т. нар. „привилегии“, по сила­
та на които шляхтата придобила значителна права, а се ограничава­
ла кралската власт.
В изпълнение на едно споразумение полският престол бил зает
от унгарския крал Лайош (1370—1382), представител на Анжуйска-
та династия, който получил подкрепата на магнатите. Крал Лайош
присъединил руски земи към Унгария, поради което предизвикал
недоволството на полската аристокрация и тя започнала да търси
други начини за укрепване на своето господствво, за защита на сво­
ите интереси. За да задържат своята власт в руските земи, магнати­
те решили да използват възможностите на Тевтонския орден и на­
мислили да сключат съюз с Великото литовско княжество.
Полско-литовска уния26. Германската агресия, провеждана чрез Тев­
тонския орден не само спрямо Полша, но и спрямо Великото литов­
ско княжество породила изграждането на полско-литовския съюз.
През 1385 г. двете страни подписали в Креве уния. По силата на пос­
тигнатото разбирателство литовският княз Ягайло бил издигнат за
полски крал под името Владислав II (1386—1434). По такъв начин
магнатите успели да включат Литва в структурата на Полша и да я
обвържат по-тясно чрез въвеждане на католицизма. Една година по-
късно дъщерята на покойния унгарски крал Лайош —Ядвига, която
заела полския кралски престол, сключила брак с Ягайло.

“ W y r o z u m s k i , J. Historia polski do roku 1505, 190—195; S a m s o n o w i c z , H.

Historia polski do roku 1795. Warszawa, 1976, 109—132.

543
 В резултат от унията нараснала отбранителната мощ на двете
страни. Полските магнати навлезли в земите на Украйна, включени
в границите на Литва, и започнали да ги ограбват. Това предизвика­
ло недоволство сред аристокрацията на Литва. Не било посрещна­
то с одобрение и налагането на католицизма. Начело на борбата
срещу домогванията на полските магнати застанал братовчедът на
Ягайло — Витовт. Унията била ликвидирана и Литва била призната
за самостоятелна държава, управлявана от Витовт в качеството му
на кралски наместник. През 1401 г. унията била възстановена, но
Литва запазила своята самостоятелност.
При почти полувековното управление на Владислав II станали
важни събития. В резултат от обединяването на военните сили на
Полша и Литва бил даден решителен отпор на немските нашестве­
ници. В сражението, което се разразило на 15 юли 1410 г. при Грун-
валд, между полско-литовските отряди и Тевтонския орден, кръсто­
носците претърпели страхотно поражение. Предвождани от крал
Ягайло, полковете на Полша и Литва удържали победа над немски­
те рицари. В битката взел участие вождът на чешките таборити Ян
Жижка. Воювал също така и владетелят на литовско-руското кня­
жество —Витолд. Присъединявайки Източно Поморие, Хелминска-
та земя и Западна Прусия, кралство Полша получило излаз на Бал­
тийско море.
Във вътрешнополитическо отношение крал Владислав II проя­
вявал редица слабости — правел отстъпки на пановете, бил непо­
следователен, грижел се главно за утвърждаване на своята династия.
През 1422 г. той издал Червинските привилегии, с които осигурил
неприкосновеността на поземлените имения на пановете. По-късно,
през 1430—1433 г. обнародвал Елинско-Краковските привилегии, в
които се забранявало арестуването на знатни, освен в случаите, ко-
гато това се налагало от закона.
Изграждане на сейм и засилване на кралското право. Синът на Вла­
дислав Ягайло, Казимир IV (1447—1492), продължил борбата с Тев­
тонския орден, която завършила с победа за Полша. През 1466 г. в
Торун бил сключен мирен договор, по силата на който Полша си
върнала Източно Поморие, Хелминската земя, Гданск и част от
Прусия. Рицарите на ордена признали своята васална зависимост
от кралство Полша.
Казимир IV се видял принуден да направи редица отстъпки на
шляхтата, която не била доволна, че магнатите засилвали своите
позиции в икономическия и политическия живот. Той издал извест­
ните Нишавски статути, които ограничили привилегиите на мож-

544
новладците, а шляхтичите придобили правото да навлизат в адми­
нистрацията и съдебните органи на страната.
В края на XV в. в Полша възникнал Сейм с две палати —горна и
долна. В горната палата влизали можновладците — най-едрите зе­
мевладелци и църковните прелати, а в долната — шляхтичите.
В тясна връзка с развитието на феодалните отношения се утвър­
дило и крепостното право. Шляхтата получила не само права, но и
привилегии, регламентирани чрез закон. Петроковският статут от
1496 г. гарантирал правото на шляхтичите да произвеждат моно­
полни продукти, да продават спиртни напитки и да изнасят безмит­
ни стоки зад граница. За селяните настъпил период на ожесточена
експлоатация. Във връзка с изострянето на класовите противоречия
се развило крепостното право. Народностите, включени в полската
държава — белоруси, украинци, литовци и други, били подложени
на народностно и религиозно потисничество.
През този период от своята история кралство Полша се включи­
ло в организираната съпротива на християнска Европа срещу осма-
нотурските нашественици. Гибелта на полския крал Владислав III
Ягелонски при гр. Варна (1444 г.) е върховната изява на християнска
саможертва в името на свободата и независимостта на Стария кон­
тинент.
Културно развитие27. Романският стил, проникнал в страната през
втората половина на XI в., повлиял на архитектурата на храмовете в
Познан и Гнезно, в Полоцк и Вроцлав. Неговите характерни особе­
ности се забелязват в катедралата в Познан, в църквата „Св. Андж-
ей“ в Краков, в църквите в Тума и Стшелно. Интересна е архитекту­
рата на църквата „Св. Мария Магдалена“ във Вроцлав. Уникална е
криптата „Св. Леонард“ в катедралата на двореца Вавел в Краков.
През XII в. настъпил подем в живописта.
Готическият стил навлязъл в архитектурата през XIV—XV в. Не­
гови върхови постижения са катедралата във Вавел, както и църква­
та „Св. Дева Мария“ в Краков. Готиката намерила приложение в
гражданската архитектура, по-специално при строежа на кметства­
та в Торун, Вроцлав и други градове. Ярко постижение била сграда­
та на Ягелонския университет в Краков.
Построени били величествени замъци и крепости. В началото на
XV в. процъфтели дърворезбата (в църквите „Св. Дева Мария“ в

27 Historia kultury materialnej Polski w zarysie. T. 1—2. Wroclaw, 1978; Historia polski
on I do roku 1764, 2 4 0 -250, 35 4 -3 6 8 , 64 0 -6 6 1 .

35 История на Средновековния свят 545

Краков), скулптурата (сътворена от Вит Ствош), живописта (капе-
лата на замъка в Люблин).
Творческата дейност била свързана с потребностите на Католи­
ческата църква. Канонизирането на св. Станислав през втората по­
ловина на XIII в. породило създаването на химна „Радвай се, Май­
ко Полша“. При управлението пък на крал Кажимеж Велики възник­
нала великденската песен в Полоцк, датираща от 1365 г.
„Днес Христос възкресе,
светлина донесе —
да се възкресите
с Бога да цариме. Господи помилуй.“

Във връзка с развитието на образованието и просветата в Пол­

ша трябва да се отбележи, че още през XIII в. сред възпитаниците
на Болонския университет се срещат имена на преподаватели и сту­
денти от полски произход. Между представителите на чужди наро­
ди в университета в Падуа поляците заемали трето място. Учено­
любиви полски младежи получили образование в учебните заведе­
ния на Рим, Ферара, Павия. За развоя на полската наука голяма роля
изиграл Краковският университет, открит през 1364 г. от крал Ка­
жимеж Велики. Според замисъла на полския владетел задачата на
университета била да подготви специалисти по законодателството,
необходимо в управлението на страната. През 1424 г. Ягелонският
университет в Краков, както било наречено по името на Ягелонска-
та династия учебното заведение, лекции слушали първите специа­
листи по гръцки език в Полша — Ян Любрански, Миколай Чепел и
Ян Урсин, който по-късно станал професор в университета.
При Ягелонския университет се формирала школа от полски
юристи, сред които най-изявен представител бил Бартолдо да Са-
соферато (1314—1357), автор на „За тиранията“. Магистър Сасофе-
рато дал своя принос за усъвършенстването на статутите на пол­
ските градове, като използвал традициите на римското градско пра­
во. Той осъждал своеволията на властващите и бранел свободата на
гражданството. Последователите на магистър Бартолдо Сасофера-
то, наричани „бартоломисти“, издигнали равнището на правната
култура не само в Краковския, но и в Пражкия университет, където
преподаването на римското право било на почит.
Катедрата по математика, която била открита в Ягелонския уни­
верситет през 1455 г., подготвила полска математическа школа, съз­
дала условия и за развитието на астрономията. Прочут астроном
бил Мартин Регис, който имал голям брой следовници, преподава­
тели в университетите на Италия, Унгария и Германия. Седем души

546
математици от Полша водели заниманията по математика в Болон­
ския университет. Между тях се откроявали Ян от Глаголов и Вой-
цех от Будаев. Магистър Войцех от Будаев чрез своите коментари
върху труда на Аристотел „За небето“ формирал откривателските
интереси на Николай Коперник (1473—1543), обосновал хелиоцен-
тричната система в забележителния си труд „За обиколките на не­
бесните тела“.
В Краков живели множество италиански хуманисти, специали­
сти по архитектура, живопис, медицина. Кралете на Полша привлек­
ли различни съветници, банкери, специалисти в рудодобива, които
се пръснали в различни градове на страната, за да предадат своя
опит. Флорентинецът Якоб Публий, доктор по медицина, живял в
Краков през 1469 г. и изучавал историческите паметници. Големият
полски историк Ян Длугош поддържал контакти с германския учен
философ Николай Кузански, снабдявайки го с карти на Германия,
публикувани през 1491 г. Близкият приятел на Длугош, Сендзивой
от Чехла (1400—1476) изпратил на Наварския колеж в Париж книга,
описваща живота на кралство Полша. Архиепископът на Лвов, Гже-
гож от Санок (1407—1477), се изявил като педагог, филолог и поет с
ясни хуманистични разбирания. Италианецът Филипо Буонакорси
Калимах (1437—1496) обогатил полската литература чрез своите ис­
торически трактати, а така също и с биографии на различни исто­
рически личности. Калимах запознал интелигенцията в Краков с
прекрасната поезия на Понтано, Полициано и Санадзаро.
Германският хуманист Конрад Целтис (1459—1508) основал ли­
тературен кръжок и съдействал за възхода на хуманистичната ми­
съл на Полша. Целтис имал много последователи, които разпалили
интереса на полската общественост към класическата гръко-рим-
ска култура. Ученикът на К. Целтис, Ян Рак (1456—1520), написал
трудове по епистолография и граматика.
Ян Дантишек (1485—1548), полски дипломат при владетелите на
Свещената Римска империя, Испания и Нидерландия, поддържал
оживени контакти с хуманистите на Западна Европа. Еразъм Ротер-
дамски му посветил своя превод на един от трудовете на св. Васи­
лий Велики. В средите на европейските хуманисти станал популярен
и поетът Анджей Кжицкий (1482—1537), примас на Полша, поет.
Той осъждал лутераните и призовавал за обединение срещу осман­
ските турци, застрашили населението на континента.

547
 Кралство Унгария
Това кралство било последната държавата система, която възник­
нала и се наложила в историята на западноевропейското феодално
общество. С неговото зараждане приключило Великото преселение
на народите в Европа. Завършил и процесът на образуването на
държави. Затова в унгарската монархия намерили отражение реди­
ца най-общи и специфични закономерности в мъчителното и про­
дължително формиране на държави и народности в Европа. В този
смисъл Унгарското кралство образувало интересен, оригинален
модел на обществено устройство със свои уникални особености, с
неповторими своеобразия.
Териториите, върху които възникнала и се утвърдила унгарска­
та държава, обхващали Среднодунавската равнина, предпланините
на Западните, Южните и Източните Карпати. Когато дошли по тези
земите, маджарите, както се наричат още унгарците, се сблъскали
със славяните, които вече се били настанили там. Княжество Вели­
ка Моравия се възправяло северно от р. Гарам, а дребното Панон-
ско княжество било зад р. Дунав, в Залавар. Остатъци от могъщия
някога Аварски хаганат продължавали да съществуват в простран­
ствата между езерото Фертьо и Виена. Границите на Българското
ханство достигали Среднодунавската равнина и Трансилвания.
Критичният анализ на изворите позволява да се установи, че
маджарите започнали да се настаняват тук през 896 г., когато тех­
ните подразделения, предвождани от княз Арпад, напуснали свои­
те първоначални местоживелища в Приазовието и течението на
р. Дон. Някои автори приемат, че преселниците наброявали към
200 000—250 000 души, голяма етническа група за онзи период от
историята на Европа.

Извори1. За маджарите има сведения в арабските, византийските,

славянските, а така също и в латинските извори. От арабските съ­
временници за маджарите пишат Ибч Русте, Гардизи, Худуд, Мар-
вази, Ал Масуди, от византийските — Лъв VI Мъдри, Константин
VII Порфирогенет, Георги Амартол, Теофан, а от славянските —
житиеписците на св. братя Кирил и Методий, авторът на „Повест

1 За средновековна Унгария вж. следните многотомни издания: Monumenta

historica. Т. 1—41. Budapest, 1857—1948; Monumenta ungariae historica, II. Scriptores.
T. 1—38. Budapest, 1857—1906; Scriptores rerum Hungaricarum veteres ac genuini. T. Ι­
Ο. Vienna, 1746—1748; Corpus juris Hungarici. T. 1—68. Budapest, 1889—1932;F e j e r,
G. Codex diplomaticus Hungariae ecclesiaticus et civilis. T. 1—42. Buda, 1829—1844.

548
временньгх лет“. В кръга на латинските извори влизат Фулденски
анали, Бертниански анали, Равенски анали.
Голяма познавателна стойност имат древните унгарски извори
на латински език. Крал Ищван I (997—1038) написал две книги за­
кони, а също така и поучението „За строежа на обществото“, пред­
назначено за неговия син. То съдържа сведения за положението на
различните слоеве в маджарското общество: войните, чиновници­
те, духовните лица. Крал Владислав I (1077—1095) подготвил три
книги, едната с кралски укази и разпоредби, а в следващите две са
публикувани различни документи на кралската канцелария. След­
ващите закони на крал Калман (1095—1116) уреждат въпроси на
собствеността, поземлените отношения, социалното устройство.
Основна категория извори образуват дарителните грамоти, пре­
доставени от краля на различни светски и духовни лица. Тук се от­
насят също така различни урбарии, статути на капитулите на абат-
ствата и църквите. За историята на градовете неоспоримо значение
имат хартите за тяхното основаване: за Секешфехервар, Буда, Ше-
лемецбан и др. В това отношение интерес предизвикват уставите на
цеховете. Златната була на крал Андраш II (1205—1235) от 1222 г.,
макар и запазена по преписи от по-късно време, дава сведения за
характера на обществения строй и за социалните отношения в Ун­
гария. „Единственият декрет“ на Людовик Анжуйски документира
съглашения на краля с магнатите по въпросите на поземлената соб­
ственост и на съдебната власт. Такъв характер има и „Великият
декрет“ от 1486 г. на Матиаш Корвин. През 1492 г. крал Владислав II
под натиска на аристокрацията отменил разпоредбите на „Великия
декрет“, ограничаващ правата на магнатите.
Аналите, които се появили в кралство Унгария, рисуват живота
в обществото след въвеждането на християнството. От многоброй-
ните извори са се запазили аналите на Секешфехервар от 997 до
1127 г. Появили се хроники. Към 1200 г. била подготвена хроника
на Секешфехервар, на Пожон. Свое място заема „Дела на унгарци­
те“, писани през XII в. от неизвестен автор. Това е творба, която
изнася факти за ранната история на маджарите. Друга хроника —
„Дела на унгарците“ написал нотариусът на крал Бела III (1172—
1196). Подготвена след смъртта на този крал, тя разкрива история­
та на унгарците от преселението им до времето, когато е живял ав­
торът.
Симон Кезаи, духовник на крал Владислав IV (1272—1290), оставил
„Дела на хуните и маджарите“. Знанията се обогатяват от „Дубниц-
ка хроника“, рисуваща събитията до 1356 г. По-късно в нея били
внесени добавки за периода до 1479 г. Известната „Будска хроника“

549
реконструира историята на кралство Унгария от най-стари време­
на до 1458 г. Протонотарият на крал Матиаш Корвин, Ян Туроцки,
се изявил като талантлив хронист, автор на прочутата „Хроника на
унгарците“. В нея описва събитията до 1464 г. Фактите, които той
систематизира, са изключително ценно свидетелство за миналото
на Унгария. Различни грамоти, дипломатически преписки, писма,
международни договори дават сведения за събитията през XIV—XV в.
Унгарските медиевисти са издали значителна част от изворите
на унгарски език.
Предистория на Унгария. Маджарите, както се наричали предците
на унгарците2, създали своята държава в Централна Европа, в земи­
те на Средно дунавския басейн, който привличал хората с плодо­
родните си земи, с добрите условия за живот още в древни време­
на. Най-старите сведения за човешки следи се отнасят преди около
150 000 години, за което свидетелстват археологически останки в
планинския масив Брук. Илирите, даките и траките, едни от исто­
рически засвидетелстваните племена в този район, през периода от
VI до III в. пр. Р. Хр. били изтласкани от келтите, които се засели­
ли край Шопрон, установили се в Малък Алфьолд и северозападно­
то крайбрежие на Балатон. В периода на залеза на Стария свят и на­
чалото на Християнската ера в земите на днешна Унгария римля­
ните създали провинция Панония, завоювана от императорите Ок-
тавиан (35—33) и Тиберий (13—9). Император Траян (98—117) раз­
делил Панония на провинции, наречени Горна и Долна Панония.
По-късно император Диоклетиан (284—305) основал в Долна Пано­
ния още две провинции: Първа и Втора. Римляните създали редица
колонии, които прераснали в градове: Сарбанциа, Невиодун, Мо-
негнациана, Карнунт, Мурсела, Карнаут, Аквинк, Бригенцион, Вин-
добона, Арабона, Интерциза и др. Издигнати били крепостни сте­
ни, построени били триумфални арки, порти, театри, амфитеатри,
храмове, басейни, фонтани.
Римляните организирали колонизация на провинциите. В края
на II в. те започнали да преселват тук жители от гръцкия Изток.
Започнало почитането на римски богове: Юпитер, Юнона, Минер-
ва. Възникнал култ към богинята на победата Виктория, на Марс,
богът на войната. Зародил се култ към боговете на Елада — Хера-

2Н о f е г, Fel, Е. Proper Peasants raditichal Life in Hungaria Village. Chicago, 1969;

Magyar Neprari Lexikon, Kot. T. 1—5. Budapest, 1977—1982; F o d o r, I. In Search of a
New Homeland: The Prehistori o f the Hungarian People and the Conquest. Budapest, 1982.

550
къл, Немезида, Асклепий. Появили се почитатели на египетския
пантеон: Изида, Серапис. Почитала се келтската богиня Епона.
Християнството започнало да се разпространява през втората
половина на III в. Църквата на Аквилея изпращала свои мисионери
в Савария, Сирмиум, Сопиана. Възникнали раннохристиянски цър­
кви, изграждани още през първата половина на четвъртото столе­
тие. Археологически разкопки свидетелстват за християнски погре­
бения през IV в. Функционирали раннохристиянски общини.
Нападенията на различни варварски племена довели до разру­
шаването на редица градове. През I—II в. германски племена ква-
ди, маркомани и др., разселени в Чехия и Моравия, нахлули в Гор­
на Панония. Предприело нападения и сарматското племе язиги,
което изтласкало даките и ги прогонило по планините. В Панония
навлезли и лангобарди. Войните между Римската империя и нахлу­
ващите варвари продължавали да бушуват. От Скандинавия връх­
литали готи, гепиди, вандали, а от Северното Черноморие — ала-
ни, барани, херули, уругунди. Земите на Панония били превърнати
в обект на опустошителни набези от квади, маркомани и сармати.
През III—IV в. нахлули готи, карпи, вандали, херули, барани, сарма­
ти. В продължение на цяло столетие — от III до IV в. — империята
се сражавала срещу готи и армати. Император Клавдий (268—270)
разгромил на брега на Дунав 320 000-ата армия на готите.
В резултат от нападенията на варварите в началото на V в. жи­
вотът в Панония бил парализиран. През 378 г. готите разбили рим­
ската армия при Адрианопол, а императорът загинал заедно с бли­
зо 40 000-ата армия. Империята се видяла принудена да възлага за­
щитата на границите си на варвари. Военната мощ на Западната
Римска империя залязвала, изгрявала новата военна и обществена
сила: варварските кралства. Ставайки федерати на Рим, те продъл­
жили да укрепват и да се утвърждават като политическа и етничес­
ка сила.
Алани и готи, които се настанили в земите на Панония, устано­
вили мирни отношения с Рим и станали федерати. В Панония при­
стигнал епископът на Йовиа — Аманций, мисионер на Аквилейската
църква. По времето на император Теодосий и след неговата смърт
през 395 г. Панония била изоставена. През 402 г. Аларих придобил
право да засели там своите скири. През 454 г. в Панония на р. Не-
дао се разгоряла битката между хуните и гепидите. Хуните се сра­
жавали с остготи, алани, садаги, ругии и отделни общности на ски­
ри и сармати, а гепидите — със свеви, херули, ругии, сармати. Ати-
ловият син Ернах претърпял поражение, той бил убит, а гепидите и
техните съюзници победили, предвождани от крал Ар дарих. Съкро­

551
вищата на хунския вожд Атила в Алфелд преминали в ръцете на
Ардарих, който установил мирни отношения е Източната Римска
империя. В кралството на Ардарих било въведено християнството.
Остатъците от хунската държава окончателно се разпаднали.
През 471 г. германски племена херули, ругии, скири, гепиди,
алани се установили в Панония. Одоакър нахлул в Рим през 476 г.
Римската империя рухнала под напора на варварите. Гепидите
утвърдили своята мощ в Панония. През 510 г. императорът на Ви­
зантия Анастасий (491—518) разделил областта. Постепенно памет­
ниците на римското владичество били разрушени. Нови народи се
заселили трайно върху тези земи.
Ликвидирането на хунското надмощие в Средното Подунавие
разкрило пътя на славяни и авари. Падането на Аварския хаганат
през 60-те години на VII в. създало условия за формирането на кня­
жество Велика Моравия, унищожено от маджарите през 906 г.
Етническа принадлежност на маджарите. През Средновековието
самите маджари живеел със съзнанието, че са клон на хунската общ­
ност. Първият маджарски владетел — Арпад — се мислел за пото­
мък на Атила. Истината обаче била съвсем друга. Най-новите етно-
ложки проучвания стигат до заключенито, че маджарите принадле­
жат към семейството на угрофините. Концепцията за угрофинския
им произход вече не подлежи на съмнение и се споделя от съвре­
менните изследователи.
Според хрониката на Аноним, родината на маджарите била в
Урал, където били организирани в 7 колена и 108 клана. Всяко ко­
ляно обхващало повече от 30 000 души. Всяко едно от колената из­
лъчвало повече от 200 000 войници. Посоченият брой обаче пораж­
да съмнения. Обитаващи териториите на Урал, течението на р. Дон
и бреговете на Азовско море, те били изтласкани от печенегите и
една част от тях се придвижила на юг в района на Кавказ. Друга
част се насочила към Волга и Каспийско море, но променила посо­
ката си и се отправила към Молдова, откъдето достигнала в Пано­
ния. Предводителят на маджарите избрал за столица Естергом или
Гран, издигнат върху десния бряг на р. Дунав.
Етнонимът „маджари“ е самоназвание на самите унгарци. Ун­
гарският език принадлежи към подгрупата на угрите във финоуг-
рийската клонка на уралската семейна общност. Предполага се, че
през IV—III хил. пр. Р. Хр. протоуралската общност се разпаднала.
Племенната група на финоугрите се отделила и се установила от
двете страни на планината Урал. Отделянето на общността на
угрите протекло през първата половина на първото хилядолетие до

552
Р. Хр. Вероятно по това време далечните, но естествени предци на
маджарите се отделили от общността на угрите, образували самос­
тоятелна племенна група и се настанили по земите на днешна Баш-
кирия. Някои автори изказват предположението, че те се заселили
по долното течение на р. Кама. Това предположение намира доку­
ментална опора в сведението на унгарския монах-пътешественик
Юлиан, който през 30-те години на XIII в. посетил тези места, на­
речени в унгарската историография „Велика Унгария“, и заварил
там население, което разбирало неговия унгарски говор.
Компактната част от маджарската етническа общност през
VII—VIII в. отново се преселила и се установила в пространствата
край Северното Черноморие. Така маджарите установили най-тес­
ни контакти с българи, хазари и оногури, племена от тюркски про­
изход. Понеже тюркските племена се намирали на по-висока степен
на икономически живот, маджарите усвоили от тях знания и опит в
селското стопанство, скотовъдството и управлението на обществото.

Разселване3. Демографските процеси, импулсирани от нуждата за

нови земи, достатъчни да гарантират тяхното препитание, продъл­
жили. Един византийски историк отбелязва, че като съюзници на
дунавските българи маджарите достигнали към 839 г. устието на р.
Долен Дунав. През това време източни автори като Ибн Руста, Гар-
дизи и др., като говорят за тяхната етническа принадлежност, ги на­
ричат „маджари“. Когато пребивавал в Крим, Херсонес, през 861 г.
св. Константин-Кирил, първоучителят на славянството, се срещнал
с тях.
Печенегите, които изглежда ги превъзхождали по численост, ги
принудили да се отправят по Днепър, Буг, Днестър, Прут и Среден
Дунав. Тюркоезичното племе кабари, което се присъединило към
тях, било асимилирано. При новите условия на живот племенните
съюзи укрепвали. Това спомагало за организирането на успешни
набези в поселенията на славяните от източния и западния клон.
Съвременници на събитията отбелязват зачестили нападения на
маджарите. Според Бертинските анали през 862 г. те организирали
грабителски походи в териториите на Източнофранкското кралст­
во. През 881 г. те нахлули във Виена. През 80-те години на IX в. един
от техните предводители, наречен „маджарски крал“, приел сла­
вянския мисионер св. Методий някъде в Средното Подунавие. Ус­
тановили съюзни отношения с българите през 30-те години на IX в.,

F a s ο 1 i, G. Le invasion! ungheresi in Europa nelsecolo 10. Firenze, 1945.

553
по-късно, вече през 892 г., маджарите взели участие в акция на из-
точнофранкския крал Арнулф (император от 896 до 899 г.) срещу
княжество Велика Моравия. Присъствието им на континента — во­
енно и политическо — започнало да се налага все по-убедително.
В усилията за реконструкция на цялостната картина на заселва­
нето унгарските медиевисти са единодушни, че то се отнася към
896 г. По това време главните сили на маджарите, предводителст-
вани от Арпад, син на Алмош, преминали прохода Верецке и про­
дължили да търсят удобни земи за настаняване. Друга група, обе­
диняваща останалите сили, навлязла в проходите на Трансилвания,
откъдето се отправила към центъра на Европа. Историческият мо­
мент на навлизането на новите заселници бил благоприятен във
всяко отношение. Обезсилена след смъртта на княз Светопулк
(870—894), Велика Моравия не била в състояние да запази незави­
симостта си и да им противодейства. През 907—908 г. тя била раз­
громена, след като преди това успяла да запази своята независи­
мост от набезите на източнофранкските крале. Земите на Панон-
ското (Блатненското) княжество, включено в границите на Велика
Моравия, били също така завладени.
Въпреки че се установили в Среднодунавската равнина, те не
променили съществено стария си номадски начин на живот. Свик­
нали да пасат своите стада в безбрежните степи на Леведия и Етел-
кьоз, в новата си родина те се изправили пред съвършено друга об­
становка. В планините имало бизони, в равнините и мочурищата
пасели лосове, водите гъмжали от риба, а горите от множество пти­
ци. Равнините били обрасли с гори, а Балатон бил обграден с бла­
та. Езерото Фертьо разливало водите си върху големи простран­
ства. Понеже ливадите не достигали за техните стада, а култивира­
нето на земите едва начевало, маджарите потърсили други, по-лес­
ни начини за препитание. Започнали да провеждат грабителски по­
ходи в близки и далечни страни на континента.
Опустошителните набези на маджарите всявали ужас сред насе­
лението в различните страни на Европа. Въоръжението им било
традиционно —лък, стрели, меч, боздуган, щит, но бойната им так­
тика била неочаквана, това пораждало предварителен страх. „Спа­
си ни, Боже, от стрелите на маджарите!“ — такава молитва мълве­
ли народите на Европа при нахлуването на завоевателите в техните
земи. От тях пропищели жителите на Северна Италия, Източна
Франция, Прованс, Южна и Западна Германия. Маджарите преми­
нали брегове на Мраморно море, като вихър прелетели Пиренеите
и се спрели пред вълните на Атлантическия океан.

554
 Хронисти описват техни големи походи в Константинопол
през 934—959 г., в Тесалия през 943—961 г., в България през 961 —
970 г.
Ударна сила на маджарите била конницата. Според един от хро­
нистите техните лекоподвижни ездачи много бързо и успешно се
справяли с тежките, трудно маневриращи конници на западноевро­
пейските владетели. По признанието на италиански съвременник на
събитията те победили армията на крал Беренгар „с гнусно и дя­
волско викане „хюй —хюи“. Много любопитна подробност изнася
прюмският абат Регино. „Със сабя не секат много — пише абатът,
— повече убиват със стрелите си, които насочват от направени от
рог лъкове, с такова голямо изкуство," че едва могат да бъдат избег­
нати.“ След това Регино предава много подробно тактиката, която
прилагали при настъплението. „Те воюват на коне, препускащи
напред или отдръпващи се назад, като често имитират бягство. И
не могат продължително време да се бият. Впрочем, ако издръжли­
востта им би била толкова голяма, колкото силно е нападението
им, тогава биха били непоносими. Обикновено по средата на оже­
сточената битка изоставят сражението, малко след бягството отно­
во се хвърлят в битката. И когато би помислил, че вече си победил,
тогава изпадаш в смъртна опасност.“
Към средата на X в. маджарите се сблъскали с организираната
съпротива на Европа. Когато в Източнофранкското кралство била
преодоляна съществуващата феодална анархия, съотношението на
силите се изменило. На 15 март 933 г. крал Хенрих I Птицелов
(919—936) разгромил маджарите при Мерзебург. По-късно, на 10
август 955 г. германският крал Ото I (император от 962 до 973 г.)
им нанесъл страхотно поражение при гр. Аугсбург в полето Лех.
След това те вече не могли да възобновят предишните си победо­
носни операции.
Походите, които предприели след 955 г. против България и Ви­
зантийската империя, били, общо взето, безрезултатни.
Кралство на маджарите —възникване и укрепване4. За възникване­
то на маджар ската държава спомогнали редица неразривно свърза­
ни помежду си фактори. Самото им заселване в Панония било съ­
битие, което изменило тяхното обществено устройство. Констан­
тин Порфирогенет свидетелства, че маджарите се установили в но­

4 В a k а у, К. Archaologische Studien zur Frage der Ungarischen Staatsgriindung. — In:

Acta Archaeologica Academiae Scientiarum Hungaricae. T. 19, n. 1—2, 1967, 105—173.

555
вата си родина като народ, „водещ номадски начин на живот“.
Изоставянето на номадския начин на живот и придобиването на
нов манталитет на земеделци било изключително трудно и мъчи­
телно. При все това, особено сред пораженията, които претърпели,
те се насочили към овладяване на земеделския поминък, ползвайки
опита и навиците на завареното местно население. По това време
множество думи от славянски произход, свързани със земеделието,
градинарството, овощарството, занаятчийската дейност навлезли в
речниковия им фонд, като се запазил дори до днес.
В утвърждаването на новите отношения голямо значение имали
контактите, които установили маджарските предводители с други­
те държави. Като съюзници на руския княз Светослав, те се вклю­
чили в похода против България през 970 г. Преди това, още през
943—956 г. унгарските пълководци Булчу и Дюла приели кръщение
в Константинопол. В резултат от проведените походи военните
предводители, а наред с тях и възникващата аристокрация, се пре­
връщали в самостоятелни собственици на богатства: на хора, доби­
тък, различни видове имущество. Както пише Видукинд Корвейски,
маджарите започнали да задържат робите и да ги използват при об­
работването на притежаваната от тях земя, при цялостната стопан­
ска дейност, която развивали. Земята се превърнала в частна неот-
нимаема собственост, която се увеличавала заедно със социалната
диференциация на обществото.
Значението на племенните съюзи нараснало, а заедно с тях и на
князете, които ги възглавявали. Вождът на една от племенните общ­
ности — Алмош, поставил основите на владетелската фамилия на
Арпадите. Неговият наследник Арпад се превърнал в родоначал­
ник на кралския дом на едноименната династияя. В различните об­
ласти на завладените територии се наложили владетелски домове,
притежаващи много земя и голям брой животни: в Трансилвания —
Дюла, в Шомод —Копаня, в Марош —Айтони. Територията, която
завладели маджарите, в началото на XI в. обхващала освен днешна
Унгария, още Словакия, Трансилвания, Банат, Хърватско. Това
били огромни пространства, включени в границите на възникваща­
та държавна общност.
Начинът на живот на маджарите бил, общо взето, скромен. Ос­
новната им храна била месото и млякото. Мъжете били войни, по-
голямата част от времето прекарвали върху конете. Майстори от
ирански произход изработвали тяхното оръжие, както и техните
златни и сребърни украшения. Те били украсени с растителни мо­
тиви, според вековните традиции на източното изкуство.

556
 Пътят от номадството към цивилизацията на християнска Евро­
па бил извървян постепенно. Едва 18 години след поражението в
полето Лех при Аугсбург княз Геза (972—997) пристъпил към про-
веждане на радикални промени в живота на маджарите. През 973 г.
гой делегирал пратеничество при императора в Кведлинбург с
молба да му изпрати духовници и рицари, за да приобщят маджа­
рите към Католическата църква, да ги покръстят. Освен това из­
брал за съпруга на сина си Ищван Гизела, принцеса от династия на
херцог в Бавария.
В изворите се съобщава, че княз Геза започнал да изкоренява
езичеството и да покръства маджарите не доброволно, а принуди­
телно, със силата на оръжието, подкрепян от чуждестранни госпо­
дари. Приобщаването на княза към Папския престол укрепило не­
говото влияние и му осигурило кралска корона. Това заключение
някои историци правят въз основа на нумизматични материали, на
монети, които показват Геза с достойнствата на крал.
Коренната промяна, която извършил маджарският владетел,
предизвикала недоволството на старата аристокрация — племенни
вождове и предводители на родове. Между недоволните изпъквали
Копан от Шомог, Tap, близък на Арпадите, както и някои други
представители на замогващата се аристокрация от нов тип. Бунтов­
ниците били смазани.
В историята на Унгария се наложили няколко владетелски ди­
настии: на Арпадите (889—1301), на Анжуйците (1301—1409). След
това се изредили различни владетели: Албрехт II Хабсбург (1437—
1439), Владислав III Ягелонски (1440—1444), Лаело V (1444—1457),
Матиаш Корвин (1458—1490), Уласло I (1490—1516).
В укрепването на маджарската държава големи заслуги имали
кралете от владетелския дом на Арпадите. Забележителна роля иг­
рал Ищван I Свети (княз от 997, крал от 1001 до 1038 г.). Започнато­
то при баща му Геза (970—997) укрепване на унгарската държав­
ност при неговото управление продължило успешно и придобило
основните си очертания. Крал Ищван I изградил организационната
структура на ранносредновековната маджарска държава. Той раз­
делил страната на административни окръзи, наречени кралски ко­
митата, възглавявани от ишпани. След като въвел католицизма, за­
почнал да раздава поземлени имения на представители на светска­
та и духовната аристокрация. Когато през 1030 г. германски войски
нахлули в страната, той възглавил армията и отблъснал нападате­
лите. Заради големите му заслуги през 1083 г. бил канонизиран за
светец.

557
 При крал Ищван започнало формирането на служебна аристо­
крация. Магнатите, снабдени със земя, изграждали свои крепости.
Комитатите организирали армията, като за нейното издържане съ­
бирали специални данъци. Броят на комитатите постепенно се уве­
личавал: в началото те били малко, към края на XI в. нараснали на
45, а в средата на XIII в. достигнали 72. Това били здрави организа­
ционни звена, които образували административната система на
кралството.

Покръстване на маджарите5. Въвеждането на християнството в

Унгария не било еднократен акт, а сложен и продължителен про­
цес. Още преди официалното покръстване, проведено от Ищван I
(1000—1038) в резултат от установените традиции на взаимодейст­
вие, новата християнска религия вече била проникнала сред насе­
лението. Геза приел християнството и при покръстването взел име­
то Ищван (Стефан). Дюла Старши (943—956), княз на едно от пле­
мената в Трансилвания, също бил покръстен от мисионерите. В
българския гр. Видин се покръстил в православен обред владетелят
на Марош, Айтон.
Както установява Петер Юхас във фундаменталната си моно­
графия „Тюрко-българи и маджари“, С., 1985, в продължение на
четири столетия Византия провеждала християнизиране на маджа­
рите по времето, когато населявали северното крайбрежие на Чер­
но море. Убедително е заключението на автора за тъждеството на
„хунския“ крал Маугерис, споменаван от хронистите Малала и Те-
офан, с името на маджарски княз. Според П. Юхас името Маугерис
„представлява първата поява на маджарското народностно име,
въпреки че това предположение се нуждае от по-нататъшни доказа­
телства“. За автора не подлежи на съмение, че двама от князете,
записани от Малала, властвали над целия оногурско-български
племенен съюз, а така също и над маджарите. Тези факти, а също и
покръстването на княз Геза в Константинопол, представляват до­
казателството, че оногурският племенен съюз, а заедно с него
и маджарите или поне една част от тях, били приобщени към хри­
стиянството още през VI в. По това време в системата на гръцките
епархии била включена Меотида, населявана от тюрко-български и
маджарски племена. Това на практика означава, че една част от
маджарските племена била приобщена към истините на християн­
ството още преди да се преселят в новата си родина в Европа.

3 Ш у ш а р и н, В. П. Образование королевства Венгрии и прияние христианства. —

В: История Венгрии (В трех томах). Т. 1. М., 1971, 111 —113.

558
 Безспорна познавателна стойност притежават фактите, въз ос­
нова на които П. Юхас доказва, че около 860 г. връзките на маджа­
рите с християнството се засилили. По-конкретно той насочва вни­
манието към 861 г., когато св. Кирил пристигнал в Херсонес, хазар-
ски княз нахлул в един хазарски град и го превзел. Тогава славян­
ският първоучител се срещнал с него и провел назидателна беседа.
В края на беседата хазарският вожд се преобразил, изразил желание
да се покръсти и да се оттегли. Продължавайки пътя си, св. Кирил
бил нападнат от маджари, които искали да го убият. Без да се из­
плаши, той започнал да се моли и да пее: „Господи, помилуй!“.
Виждайки всичко това, маджарите се укротили и започнала да му се
кланят. След като изслушали поучителните му слова, те го пуснали
с цялата му дружина.
Една част от изследователите намират разказа в житието на св.
Кирил за легендарен, но приемат, че апостолът покръстил в Крим
един княз на маджарите. Въз основа на друг извор („Пространно
житие на св. Методий“) ученият прави извод за ролята на св. Мето­
дий като първоапостол на маджарите. В съгласие с Дюла Моравчик
и някои други медиевисти, П. Юхас приема, че покръстеният от св.
Методий „крал“ на маджарите бил Арпад.
В условията, създадени в Панония след заселването, разпро­
страняването на християнството продължило с по-динамични тем­
пове. Като се завърнал от Константинопол, трансилванският княз
Дюла Старши, който искрено приел християнството, довел в Унга­
рия епископ Иротей, който се заел с разпространяването на еван­
гелското учение. Епископът на гр. Видин покръстил няколко души
маджари. Съпругата на княз Теза, Шарлота, била християнка и
привлякла в двореца на съпруга си един християнски свещеник. С
одобрението на Теза свещеникът се заел с проповедническа дей­
ност.
В Унгария започнали да пристигат християнски мисионери от
Германия, Чехия, България. Епископът на Пасау, Пилигрим (971—
991), възложил на швабския монах Волфганг да разпространява за­
падното изповедние. Пражкият епископ Адалберт (983—997) дошъл
заедно с група проповедници, които получили задачата да разпро­
страняват християнството. Сам епископ Адалберт се заел с изграж­
дането на храмове. Приел християнството и Вайк, синът на Геза.
Още през 995 г. той бил кръстен от епископ Адалберт с името Ищ-
ван. Бъдещият владетел се оженил преди това за принцеса Гизела,
дъщеря на Хенрих III, баварски херцог.
Много усилия положил този владетел за разпространяването на
християнството и за устройството на Църквата. В края на 90-те го­

559
дини на X в. Ищван I се обърнал към папа Силвестър II (999—1003)
с молба да му изпрати кралска корона. На 25 декември 1001 г. по
разпореждане на папата легатът Асхерик (Астрик) короновал Ищ­
ван за крал на Унгария. Това се потвърждава от хронистите Титмар
Мерзебургски и от Шимон Кезаи.
С подкрепата на империята крал Ищван I изградил организаци­
онната структура на Църквата в Унгария по западен образец. В Ес-
тергом основал архиепископство, в чийто диоцез влизали 10 епис-
копства, 4 големи абатства и многобройни по-малки. Това дало
повод на император Ото III (983—1002) да се обърне към папата да
го издигне от княз в крал, а папата да му даде звание „апостолски
крал“. В края на XI в. епископски центрове обхванали цялото крал­
ство. В диоцеза на Естергомския архиепископ влизали веспремско-
то, дерското, печкото, егерското, а на архиепископа в Калач — ча-
надското, бихарското и трансилванското епископство.
Крал Ищван полагал грижи за утвърждаването на новата хри­
стиянска религия в съзнанието и поведението на населението. Зато­
ва по законодателен път той уредил спазването на религиозните
обичаи. Наложен бил задължителен църковен десятък. Изграждане­
то на храмове било превърнато в неотменно задължение: по една
църква трябвало да бъде построена в десет села.
Почивката в неделя била обявена за задължителна, нарушаването
й се санкционирало от закона. Всеки маджарин трябвало задължител­
но да се черкува. „Ако някой свещеник, ишпан или друго вярващо лице
види някого в неделя да работи с волове —повелявал кралският закон,
—да му вземат воловете и да ги дадат за месо на народа при крепост­
та. Свещениците и нишаните да наредят на всички селски кметове да
заставят със заповед всички в неделен ден да отиват в църквата: ста­
ри, млади, мъже и жени, с изключение на тези, които пазят огъня.“
Бунтовете в защита на езичеството били наказвани сурово. Крал
Ищван наредил ръководителите на езическите протести да бъдат
посечени на четири части. Племенният вожд на печенегите Тонузо-
ба бил обвинен, че се колебае във вярата и бил погребан заедно със
съпругата му живи. Вазул, княз, който симпатизирал на езичество­
то, също бил наказан жестоко: извадили му очите, а ушите му на­
пълнили с врящо олово.
Унищожавайки остатъците от езичеството, кралската власт съ­
действала за укрепването на Църквата. Крал Андраш I (1046—1060)
забранил езичеството под страх от смъртно наказание. Метежът,
възникнал в знак на протест срещу това решение, бил смазан по
най-жесток начин от крал Бела I (1061 —1063). Езичеството загуби­
ло социална опора и постепенно започнало да изчезва.

560
 Кралете на Унгария оказвали всестранна подкрепа на Католи­
ческата църква. Както изглежда обаче, някои магнати, движени от
свои интереси, са посягали върху именията на храмовете, поради
което папа Хонорий III (1216—1227) издал була през 1223 г., в която
осъдил нарушаването на имуществените права на арадския и ег-
решкия капитули от страна на земевладелците. По този повод пон-
тифексът обърнал внимание на унгарския крал да вземе мерки за
защита правата на духовенството. В Златната була от 1222 г. крал
Андраш II предупреждавал магнатите, че ще ги постигне „най-су-
рово кралско наказание“, ако се осмелят да предприемат нещо про­
тив църковните прелати.
През 1231 г. този владетел в специално обновление на Златната
була, след като подчертал старите привилегии на духовенството,
ограничил някои права на Църкавата — събиранието на десятък и
продажбата на сол, но направил нови отстъпки на клира. Църквата
придобила съдебни правомощия: освободена била от върховната
власт на Кралския съд и получила компетенция да урежда семей­
ните и стопанските въпроси на магнатите. По силата на титул 21 от
булата Църквата поела функциите на нотариата. Духовниците вече
можели да решават имуществени спорове, да участват при разде­
лянето на имущества, да уреждат завещания, да издават различни
документи. Едно от задълженията на църковните служители било
да решават въпросите на „Божия съд“, специална наказателна про­
цедура.
По искане на Папския престол крал Андраш II подписал на
20 август 1233 г. съглашение с папски легат за прекратяване дей­
ността на мюсюлмански и еврейски лихвари. До това се стигнало
след като чужденците отказали да приемат християнството и да се
приобщят към Католическата църква. Тогава папа Григорий IX
(1227—1241) изпратил през 1232 г. пренеотския епископ Якоб да на­
ложи интердикт над Унгария, приведен в изпълнение на 22 февруа­
ри 1232 г. от архиепископа на Естергом — Роберт. Взаимоотноше­
нията между Папския престол и кралството били уредени с подпи­
саното съглашение между крал Андраш II и папския легат на 20 ав­
густ 1233 г.
Влиянието на Църквата нараствало. В големите имения на зе­
мевладелците започнало изграждането на абатства, а в самите до­
мове били откривани семейни храмове и параклиси. През XIII в.
били издигнати църквите в Лебен, в Яке, в Жамбек, монументални
сгради, които величествено се извисявали над останалите по-
стройкки. Започнал да се налага романският стил на строителство.

36 История на Средновековния свят 561

 Разбира се, както в другите страни на Европа, така и в кралство
Унгария възникнали известни настроения против духовенството и
Църквата. Ако се съди по текста на римувана хроника от XIII в.,
кардиналът на Калая, Шмарагд, бил убит от слугите си. Това убий­
ство обаче било отделен, изолиран случай, който не дал отражение
върху историческите процеси. Възниквали конфликти между служи­
тели на Църквата и представители на аристокрацията. В един извор
от 1298 г. се съобщава, че „църквите и благородниците и други жи­
тели на страната в селата с имота си почти напълно са подложени
на грабеж“. Кралят се разпореждал да бъдат отлъчвани насилници­
те от Църквата и да бъдат санкционирани по най-строг начин.
Укрепване на политическата система6. По форма на управление
маджарската държава възникнала и се наложила като монархия,
възглавявана от крал. При изпълняването на своите задачи той се
опирал на магнатите и духовенството. Короната, получена от папа­
та, била символ на идеята за „Божествения произход“ на кралската
власт. Затова тя била сакрализирана и се смятала за свята.
При династията на Арпадите монархията станала наследствена.
Престолонаследието се предавало по мъжка линия на първородния
син. Когато Арпадите престанали да управляват, тронът престанал
да се предава по наследство, а по линия на родството с „кръвта на
светите крале“. Така управлението преминало в ръцете на други
династии — Анжуйската, Люксембургската, Хабсбургската и др.
Самата коронация представлявала сложна церемония. След
като папата приключвал ритуала, кралят произнасял тържествена
клетва, чрез която декларирал задължението си да пази целостта на
страната. При управлението на крал Андраш I независимостта на
държавата била съхранена: в нейните граници били включени Сед-
моградско, Хърватия и Далмация. Кралство Унгария се утвържда­
вало като развита феодална държава. Нараствала едрата поземле­
на собственост, оформяло се феодалното имение. Развитието на
земеделието и скотовъдството давало тласък на външната търго­
вия, на износа на пшеница, месо, едър рогат добитък.
Нарастващата роля на магнатите принудила крал Андраш II
(1205—1235) да издаде прочутата „Златна була“ (1222), с която им
гарантирал правото да упражняват контрол върху краля, осигуря­
вал им редица права и привилегии. Унгарският владетел взел уча­

6 Срв. Ч и з м а д и а, А., К. К о в а н, Л. А с т а л о ш. История венгерского государ-

ства и права (перевод с венгерского). М., 1986, 75—118.

562
стие в провеждането на Петия кръстоносен поход (1217—1219), кой­
то завършил без особени резултати и по тази причина авторитетът
му намалял.
Развитие на градовете7. В кралство Унгария градовете в основни
линия възникнали и процъфтели през XIII в. Тяхното изграждане
било свързано с промените, настъпили в селското стопанство, кое­
то процъфтяло. Голям напредък бил постигнат в разработването на
земята. Въведена била триполна система на стопанисване на позем­
ления фонд. Унгарците пристъпили към засаждането на овощни
градини, към отглеждането на зеленчуци. В околностите на градове
и селища били засадени лозя. В големи лозарски центрове се пре­
върнали масивите на планината Мачек, на Карпатите, а така също
териториите на Срем и Токай. Започнали да се приготвят велико­
лепни вина.
С успехите в аграрната система били създадени предпоставки за
появата на градовете: една част от тях се развили върху основата на
стари градски средища, друга част били новосъздадени. Голяма
икономическа роля играели свободните кралски градове Буда, По-
жон (Братислава), Шопрон, Надсомбат (Трнава), Каша (Кошице),
Епереш (Прешов). Нараствало значението и на останалите градове
—Естергом, Гран, Калач, Пеща, Пресбург, Кремница, Банска Щав-
ница и др.
Броят на жителите не бил голям. В Буда живеели около 8000—
10 000, в Шопрон —към 4000. В края на XIV и началото на XV в. на­
селението на кралство Унгария достигало към 3 млн. души, но към
края на XV в. вече било към 4 млн. Гражданите били около 1 —1,5 %.
По откъслечни данни става ясно, че били развити редица заная­
ти — кожарство, златарство, обущарство и др. Занаятчиите били
организирани в цехове, които бранели техните непосредствени ин­
тереси. Основани били пазарища и панаири. В пазара на гр. Естер-
гом търговците продавали вино, жито, добитък, лен, кълчища, в
Буда и Пожон — вино, жито, различни занаятчийски изделия.
Оформили се търговски пътища, които свързвали градовете по­
между им. Единият главен път тръгвал от Буда, Естергом и Галич и
отвеждал към Чехия, другият — от Каша през Сепеш към Полша.
В градовете нараснало значението на германските колонисти,
включени в тяхното управление. С равноправие се ползвали и евреите,
които се занимавали с търговия.

7 Ш у ш а р и н, В. П. Феодальная раздробеност (середина XIII в. — 20-е годм XIV в.).

— В: История Венгрии. Т. 1, с. 168 и сл.

563
 През XIV в. в кралство Унгария били създадени условия за раз­
витието на образованието. Важен фактор станала интелигенцията.
Татаро-монголското нашествие в Унгария през 1240—1241 г. се
отразило гибелно върху развитието на страната. Под предводител-
ството на хан Бату завоевателите връхлетели върху процъфтяваща­
та земя. При р. Шайо, недалеч от гр. Мохи, армията на унгарците
претърпяла погром. Градовете Пеща и Гран, а наред с тях и много
други центрове били разграбени и опожарени. Безсилен да даде от­
пор на завоевателите, крал Бела IV (1235—1270) се приютил при ав­
стрийския херцог Фридрих, а след това се скрил в замъка Трау в
Далмация. Беззащитното население било подложено на избиване и
заробване. „В тази година татарите унищожиха Унгария след 350-
годишното й съществуване“ —пише през януари 1242 г. един бавар­
ски херцог.
Завоевателите се оттеглили през лятото на същата 1242 г. Това,
което останало след тях, било само пожари и развалини. „Започнах­
ме да скитаме из обезлюдената, празна земя — писал италианецът
Рогерий, свещеник от Ногварад. — Водещи знаци ни бяха само ку­
лите на църквите... Пътищата и пътеките бяха заличени, треви и
плевели растяха по тях. На края на осмия ден с големи мъки изля­
зохме от гората и достигнахме до град Гюлафехервар, в който
нищо друго не се намираше, освен костите и черепите на убитите и
разрушените, разпилените стени на църквите и палатите.“
Започнало възстановяването на разграбената страна. Крал Бела
IV се заел с възстановяването на селищата — Пеща, Буда, Естер-
гом, Шопрон, Пожон, Секешфехервар. Оживили се рударските сре­
дища: Шелмец баня, Бестерце баня и др. Усилено се изграждали за­
мъци. Укрепвала отбранителната мощ на кралството.
В новата обстановка влиянието на централната власт обаче от­
слабнало. Кралете от династията на Арпадите след смъртта на
Бела IV през 1270 г. не успели да въведат ред в управлението. Без­
помощни били Ищван V (1270—1272), Лаело IV (1272—1290) и Анд-
раш III (1290—1301). Династията на Арпадите слязла от историчес­
ката сцена заедно със смъртта на Андраш III през 1301 г., когато
престолът бил зает от чужденец — Вацлав III Чешки (1301—1305).
Настъпил период на междуцарствие. Едва когато управлението
било поето от крал Карло Анжуйски (1308—1342), представител на
Анжуйската династия, положението се променило.
Всъщност претенциите на Анжуйците за трона в Унгария се за­
силили още при управлението на Андраш III, но той успявал да па­
рира техните желания. След смъртта на чешкия крал Вацлав II не­
говият син Лаело Чех заел чешкия престол и управлявал като Вац-

564
лав III. През октомври 1305 г. той се отказал официално от унгар­
ската корона и я предал на херцога на Бавария Ото (1305—1307).
Крал Роберт, подкрепян от папа Бонифаций VIII, успял да се нало­
жи в битката за престола на Унгария. На събранието на магнатите
в Ракошкото поле, близо до Пеща, той бил избран за крал. Корона-
цията му била проведена на 20 август 1310 г. в Секешфехервар.
Великолепен политик и дипломат, опитен администратор, крал
Карл Роберт успял да измъкне страната от тресавището на разру­
хата. В процеса на управлението той укрепил икономическите отно­
шения, дал тласък на производството, издигнал междудържавния
авторитет на кралство Унгария. Неговият син Лайош Велики
(1342—1382), който наследил престола след смъртта му, превърнал
кралството във велика европейска държава. Включил в границите
на страната Хърватско и Далмация, поставил във васална зависи­
мост владетелите на Влахия и Молдавия. Покорил Видинското цар­
ство и Галич. Монарх с мащабно европейско мислене, той плани­
рал да обедини в едно цяло Неаполското кралство, което било вла­
дение на Анжуйците, с Унгария и да създаде могъща континентал­
на държава. Двата похода, които организирал с тази цел в Италия, оба­
че не дали резултати, замислите му не могли да бъдат осъществени.
Унгария в антиосманската коалиция3. Смъртта на Лайош Велики
през 1382 г. отбелязала края на Анжуйската династия, макар че дъ­
щеря му Мария управлявала за известно време. През 1387 г. унгар­
ският престол бил зает от Зигмунд Люксембургски.
Зигмунд Люксембургски направлявал съдбините на Унгария до
1437 г. и с неговата дейност била свързана подготовката на страна­
та за активни акции срещу настъплението на османските турци в
Европа.
Той бил един от владетелите в Европа, които посрещнали с на­
растваща тревога устремното нахлуване на завоевателите. Отпра­
вяйки апел към монарсите за организирането на общ християнски
фронт в защита на европейската цивилизация, възглавил рицарски
подразделения от Унгария, Германия, Франция, Англия, България
и Влахия и се отправил за Балканския Югоизток. В кървавото сра­
жение при Никопол през 1396 г. обаче султан Баязид разбил армия­
та на кръстоносците. Крал Зигмунд, изплашен от смърт, спасил
живота си с паническо бягство. Пътят на турците към Централна
Европа бил открит. Кралство Унгария било застрашено от въз­

8 Ш у ш а р и н, В. П. Области среднего подунавья под властью Османской импе­

рии. — В: История Венгрии. Т. I, с. 3 и сл.

565
можността да загуби свободата си. Една година след поражението,
1437 г., кралят починал.
Към външната опасност се прибавила и вътрешна. През 1437—
1438 г. страната била обхваната от пламъците на селско въстание,
избухнало в Североизточна Унгария и Седмоградско. Вътрешните
съпротивителни сили на кралството отслабнали, макар въстанието
да било потушено. Борели се за престола Хабсбурги и Ягелонци.
Властта преминала в ръцете на Владислав Ягелонски (1440—
1444), крал на Полша. Новият крал на Унгария продължил борбата
за защита независимостта на християнските държави. Заедно с
Янош Хуняди той участвал в битката край Варна през 1444 г., къде-
то бил убит. Янош Хуняди се спасил и се включил в по-нататъшни­
те борби срещу турците. Опитен пълководец, той защитавал Белг­
рад от нашествениците.
Синът на Я. Хуняди, Матиаш Корвин (1458—1490), успял да раз­
шири границите на Унгария, разгромил Хабсбургите и предот­
вратил техните опити да покорят сраната.
Културно развитие9. В съкровищницата на унгарската култура до
покръстването влизат фолклорните произведения. Една част от тях
прославят бойните качества на унгарците, друга част — семейства­
та на вождовете, а трета била свързана с религиозния живот. Осо­
бен дял заемат предания за шаманството — бяло и черно, за дей­
ността на шаманите, служители на доброто и злото.
От записаните през XI в. предания се вижда, че почитали пре­
красен елен, обявен за прародител и покровител на маджарите.
Култът към елена разкрива силни елементи на тотемистичната
форма на многобожието. Произходът пък на рода Арпад се свързва
с ястреба. В легенда се разказва, че маджарите откупили Средното
Подунавие от един моравски княз за бял кон с позлатено седло и
юзда. Цикъл от песни възхвалява крал Лаело Свети.
Маджарите отделяли голямо внимание на просветното дело.
Тласък на образоването бил даден след покръстването, създадена
била мрежа от католически църкви и абатства. Руническото писмо,
изрязвано на дървени плочки, било изоставено. Заедно с Библията
била разпространена латинската писменост. Ако се съди по някои
изворови податки, само част от маджарите, по-специално секеите,
продължили да пишат с руническо писмо, което те запазили до към
XVI в. заедно с общинната форма на стопанисване и с традициите
в бита.
9 Ш у ш а р и н, В. П. Культура XI—XV в. — В: История Венгрии, т. 1, 255—296.

566
 Образователната система била създадена от членовете на мона­
шеските ордени. При капитули и абатства била изградена мрежа от
училища, чието начало се отнася към XIII в. Изучавал се тривиум:
граматика, риторика и логика. Разширявали се знанията по латин­
ски език. Според някои изследователи църковната школа в гр. Вес-
прем изпълнявала функциите на виеше училище, университет. Дру­
га част от историците обаче изказват известни съмнения относно
университетския й характер. Може да се предполага с известно ос­
нование, че първоначално католическото духовенство в Унгария
получавало образование в университетите на Болоня, Париж, Падуа,
докато аристократите учели в университетите на Прага, Виена и
Краков. През 1367 г. в гр. Печ била основана висша школа, която се
намирала под патронажа на краля и епископа. През XY в. крал
Жигмонд основал висша школа в Обуда, където се извършвала под­
готовката на кандидати за университетите в Западна Европа. Създаде­
ни били школи в Буда, Загреб, Пожон, Надсомбат. Това спомогна­
ло за превръщането на посочените градове в средища на образова­
телното дело, на науката и културата. Наред с духовните лица об­
разование получавали и светски лица, граждани. През 1342—1382 г.
студентите били обособени в две основни групи: едната група
включвала обучение за граждански служби в системата на държавна­
та администрация, друга част подготвяла служители на Църквата.
Възникнала литература, написана на латински език. Издаването
на грамоти в канцелариите на кралете още при Ищван I Свети било
превърнато в изкуство. Появили се кодекси, включващи разнооб­
разни литературни творби, придружени с миниатюри. Особен инте­
рес предизвикват „Кодекс на Ернст“, „Кодекс на Прай“, „Хахотски
сакраментарий“, „Слепченски евангелистарий“ и др.
Самостоятелно се развивала агиографската литература. Епис­
копът на Печ — Мор, съставил жития на св. Зерард и св. Бенедек.
Появило се Пространното житие на крал Ищван I Свети. Съставе­
ни били кратки жития на св. Гелерт, на Лаело I Свети, на св. Мар-
гит, дъщеря на крал Бела IV. Чрез житията авторите давали на чи­
тателите модел на поведение съгласно добродетелите на християн­
ството: скромност, почтеност, смирение, покорство.
Излязло и първото съчинение на латински език на епископа на
Чанад Гелерт, трактатът „Разсъждение“, призван да противодей­
ства на разпространяването на богомилството. Неговата поява по­
казва готовността на Католическата църква да защити своето
учение.
За потребностите на духовния живот в Унгария проникнали още
през XIV в. творби на автори от съседни страни: хроника на Реги-

567
но, анали от Алтхайм. От втората половина на XI в. в кралство Ун­
гария започнали да се пишат анали и хроники. Автори на повество­
ванията били Янош Хорват, Ференц Толди, Хенрик Марцал, Шан-
дор Домановски, Янош Дьори, Дьорд Дьорфи и др.
През 1374 г. като подарък в Париж било изпратено копие от из­
вестната „Илюстрована хроника“ на Марк Калти, съдържаща 136
миниатюри. Целта била да се подпомогне обучението на престоло­
наследника Луи и дъщерята на крал Лайош I Свети, Каталина. Съ­
хранявана дълго време във Виена, през 1933 г. „Илюстрована хро­
ника“ била върната в Будапеща. Копия на това рядко произведение
били правени през XV в. — през 1431, 1462, 1467 г.
Възхищението на унгарските крале от постиженията на евро­
пейската култура ги карало да привличат изтъкнати чужденци. През
1417—1444 г. в кралската канцелария работил Пиер Паоло Верже-
рио, хуманист от гр. Падуа. При управлението на Матиаш Корвин
и Лаело II пребивавали италианските хуманисти Марцио Галеоти и
Антонио Бонфини. В самата Унгария се утвърдили местни учени-
хуманисти. Това били Янош Битез от Зредин (1408—1472), Янус
Паноний (1437—1472), автори на самостоятелни творби по литера­
тура и история. През 1488 г. била окомплектована „Библиотека на
Корвин“, чийто фонд наброявал около 400—500 тома.
Започнали да се създават и литературни творби на унгарски
език. Началото им поставила „Надгробна реч“, латинска молитва,
предадена в превод. По-късно се появава „Плач на Мария“, поетич­
на творба. Учени медиевисти установяват, че от XV в. до първата
четвърт на XVI в. са запазени 39 кодекса, послания, преводи, раз­
лични документи. Това са произведения, които отразили развитие­
то на унгарската книжовност.
Естетическите и духовнокултурните потребности на унгарско­
то общество намерили материализация в построените кралски замъ­
ци и тези на магнатите. Несъмнено архитектурно постижение пред­
ставлява катедралата в Печ, базиликите в Естергом, Секешфехервар,
църквата в Залавара, базиликата на св. Лаело в Надварад, храмът
във Веспрем. Уникални строежи са абатствата в Яке, Лебен, Жамбек.
От гражданската архитектура през ранните столетия, когато
кралство Унгария отстоявало своята независимост, голямо внима­
ние било отделяно на строителството на отбранителни съоръже­
ния: крепости, кули, стени, ровове. С мащабните си измерения се
откроява кулата „Шаламон“ във Вишеград, замъците и кулите в
Будатин, Баторка и др. През XIV в. бил изграден величественият
кралски замък Диошдьор. Впечатляват също така и замъците Тат,
Зойм, Тренчан, Таполчан.

568
 Характерна особеност на църковната архитектура от края на
XIII в. е доминирането на готическия стил. Църквите били оформе­
ни с островърхи покриви. В този дух били преустроени два мону­
ментални храма: на францисканците (гр. Шопрон) и на доминикан-
ците (гр. Буда). Разцвет готиката достигнала в храмостроителство-
то през XV в.
Архитектурни шедьоври от XV в. са кралските дворци в Буда,
Тат, Вишеград. При тяхното оформяне взели участие не само унгар­
ски, но и италиански архитекти — Мането Амонатини (1384—1450),
Бенедето да Манайано (1442—1497), Джовани Далмати (1445—1509).
Внасяйки стилистиката на Италианското възраждане, творците
утвърдили в Унгария най-добрите образци на европейската архи­
тектура. Това се вижда особено ясно в прочутия замък Хунеадора.
Скулптурни фигури на Иисус Христос, св. Дева Мария, св. Дьорд,
св. Лаело, св. Мартин и др. украсявали католическите храмове.
Появили се скулптурни образи на крал Ищван, херцог Имре,
крал Лаело. Изобразителното изкуство също така навлязло в своя
зенит. Храмовете в Сепеш, Брашо, Варада, капелата в Естергом
били украсени със стенописи, мозайки, разкошни олтари. В храма
на Сепеш била нарисувана коронацията на крал Карл Роберт.
През периода от XI до XV в. културата на Унгария отбелязала
възход. В нейното изграждане се включили както унгарски, така и
европейски, по-специално италиански творци. Това свидетелства за
нарасналите културни потребности на унгарското общество, за не­
говите икономически възможности.

От Велико Московско княжество

към централизирана Руска държава
Според един от големите историци на нашата епоха — А. Фернан-
дес, професор в университета в Оксфорд, гибелта на Византийската
империя била компенсирана от появата на Московското княжество,
поставило основите на могъщата Руска империя. За едно столетие
от бедно, изпаднало в татарска зависимост, княжество Москва из­
раснало във внушителна държава, простряла се между Солвиче-
годск на Северна Двина и Тула, близо до изворите на р. Дон. През
1478 г. то присъединило Новгородското княжество и успяло да раз­
шири територията си до р. Печора и езерото Ладога, а през 1480 г.
било отхвърлено татарското господство. Една просперираща дър­
жава извоювала своята независимост. Рисувайки контурите на ней­
ния възход, А. Фернандес маркира провъзгласяването на Москва за

569
„Трети Рим“, като допълва, че тя „подхваща жезъла, а навярно и
скиптъра, изпуснат от мъртвата ръка на Византия“1. В подкрепа на
това заключение авторът допълва, че през 1490 г. Москва била раз­
красена от италиански архитекти, които внесли в нейната архитек­
тура класически мотиви, както и различни фрагменти, запазени
дори до днес.
Разбира се, преди да проникне в европейската, а чрез нея и в све­
товната историография, концепцията за Московската държава като
наследник на Римската империя и на Рим като център на християн­
ството била задълбочено обоснована в късносредновековната рус­
ка книжнина. В съответствие с най-добрите средновековни тради­
ции в Хронографа и в Никоновия летописен свод генеалогията на
руските князе и царе се свързва с най-изтъкнатите владетели на све­
товната история — царете на Юдея, фараоните на Египет, импера­
торите на Рим и Византия*2. Все по това време (през XYI в.) монахът
Филотей от Елеазаровия манастир в Псков в прочутите си послания
до великите князе Василий III (1479—1533), Иван IV Грозни (1530—
1584) и до Μ. Г. Мисюр Мунехин, великокняжески дякон в Псков,
развил православното схващане за световноисторическата роля на
руската държава. Според дякона двете империи — Римската и Ви­
зантийската, загинали поради измяната на православието. С тях за­
гинали и „Двата Рима“ — древният Рим и Константинопол. Един­
ствената крепост на православното християнство — Руското царст­
во, в лицето на Москва издигнало и утвърдило в света „Третия
Рим“. Според разбиранията на монаха-мислител Руското царство
било последното световно царство на Земята, то отбелязвало най-
висшия етап, завършек на историческото развитие на човечеството.
Руският цар бил единственият, от Бога поставеният, избран христи­
янски цар на Земята. „Блюдьга же, внемли, благочестивьга царю,
яко вся христианская царства снидошася в твое едино, — пише мо­
нах Филотей до великия московски княз Василий III —два убо Рима
падоша, а третий стоит, а четвертому не бьгги, и уже твое хрестьян-
ское царство инем... не останется.“3
Голямата идея за приемствеността в историята намерила задъл­
бочена философска мотивация не само в книжнината, но и в нарас­
налото православно съзнание и самосъзнание на руския клир, на

' Ф е р н а н д е с , А. Хилядолетието. С., 1999, с. 78.

2 Полное собрание русских летописей. Т. 9. СПб., 1862, XV—XX; срв. Ч е р е п н и я ,
Л, В. Образование русского централизованного государства в XIV—XV веках. М.,
1960, с. 18.
3 М а л и н и н, В. Старец Елеазарова монастьфя Филотей и его послания. Киев, 1901,
с. 524; V e r n a d s k y , G. A Source Book Russian History. New Haven, 1972, p. 156.

570
Руската църква като приемник на древния Рим. Решенията на цър­
ковния събор във Флоренция през 1439 г. за обединяването на Като­
лическата и Православната църква изтикали на предно, ръководно
място Руската православна църква, която след падането на Кон­
стантинопол през 1453 г. се превърнала в естествен център, в стълб
на православния Изток. „Константинопол падна, — пише Москов­
ският митрополит до Василий III — защото изостави истинската
православна вяра... На земята съществува една-единствена истин­
ска църква, църквата на Русия.“
Формирането на Руската централизирана държава било свърза­
но с генезиса на съсловно-представителната монархия и с цялост­
ния комплекс от фактори и предпоставки, извикали на живот нейна­
та поява. Както е известно; по това време руската държава била
управлявана от велик княз, обявен през 1547 г. за цар. Под негово
ръководство протичали обединителните процеси, които обхванали
цяла Източна Европа и по-специално руските земи. Великият мос­
ковски княз Иван III Василевич (1440—1505)4 успял да обедини го­
ляма част от разединените територии на отделните княжества, как­
то и да проведе поредица преустройства в управлението5.
Корените на обективните процеси на централизацията обаче
следва да бъдат търсени още в условията на феодалната раздробе­
ност, когато възникнали предпоставките за интеграцията и консо­
лидацията в големи политически комплекси. Още преди нашествие­
то на татаро-монголите по огромните територии на Русия започна­
ло концентрирането на политическите сили. Това се долавя осеза­
телно при управлението на владимирския княз Андрей Боголюбски
(1157—1174), на Всеволод Голямото гнездо (1176—1212)6, на га-
личко-волинския княз Роман Мстиславич (1172—1205)7. По това
време владетелите започнали да се титулуват „короля Руси“ и „са-
модержци“.
Монголски завоевания. Превръщането на монголската държава в
империя довело до едно от най-съдбоносните събития в историята
на Азия и Европа, включително и на Русия8. Многобройните мон­

4 П р е с н я к о в, А. Е. Образование великорусского государства. Очерки по исто­

рии X III-X V столетий. Пг., 1918, 4 0 8 -4 5 8 .
5 Л у р ь е, Я. С. Идеологическая борьба в русской публицистике конца XV — нача-
ле XVI вв. М., 1960; М а в р о д и н, В. В. Образование единното русского государ­
ства. Л„ 1951, 3 1 -6 7 .
6 П р е с и я к о в, А. Е. Образование великорусского государства. . ., 29—41.
7 П а ш у т о, В. Т. Очерки по истории Галицко-Волинской Руси. М., 1950.
8 Б а р т о л ь д, В. В. Образование империи Чингис-хана. — В: Записки Восточного
отделения Русского археологическото общества. Т. 10. СПб., 1897.

5 71
голски племена, обитаващи обширните територии на днешна Мон­
голия, Манджурия и Югоизточен Сибир, сплотявани от своите ха­
нове, успели да образуват могъща държавна институция, монархия
по устройство, варварска по форма. Чингис хан (1206—1227), обеди­
нявайки множество монголски племена, след като бил избран за Ве­
лик хан, започнал да подчинява племената буряти, якути и киргизи,
разпръснати в Южен Сибир. През 1211 г. той поставил началото на
покоряването на Китай, завършило окончателно в края на неговия
живот. Опрян на материалния стабилитет на родовете и племената,
на желязната дисциплина на своята армия, Чингис хан водел завое­
вателна политика. Той покорил Хорезъм, земите по течението на
р. Сърдаря, планинските проходи между р. Тигър и Оман. Паднал
Иран, чийто последен владетел Джелал ад-дин (1221—1231) бил
убит. Нахлул в Кавказ, Чингис хан достигнал в Половецките степи
до р. Дон. Монголците продължили неудържимото си настъпление.
В завладените територии влизали земите от Охотско до брегове­
те на Каспийско море. Наред с Монголия под ударите на завоевате­
лите паднали Северен Китай, значителни предели от Средна Азия,
Южен Сибир и част от Задкавказието. В подчинените земи Чингис
хан установил специфичен режим. Столицата, град Каракорум,
била разположена близо до р. Орхон.
Там, откъдето минали монголските орди, останали само пожа­
рища и развалини, неизброим бил броят на убитите. До април 1214 г. в
Китай били разрушени 90 процъфтяващи градове9. Не била пощаде­
на и Русия. Според свидетелството на арабския историк Ибн ал-
Асир татарите „над никого не се съжалили, а избивали жени, мъже,
младенци, разрязвали утробите на бременните и умъртвявали заро­
дишите“101.
При завладяването на нови държави монголите си служели с
обещания, заплахи и измама. За да привлекат на своя страна кипча-
ците (половците) в борбата против аланите, по свидетелството на
Рашид ад-дин, им обещали подкупи и злато. „Ние и вие сме един на­
род и от едно племе, — казвали монголските пратеници на местните
кипчашки първенци — аланите са ни чужди. Ние ще сключим с вас
договор, за да не се нападаме едни други и ще ви дадем толкова зла­
то и дрехи, колкото душа ви пожелае, само ни предайте аланите.“11

9 Б и ч у р и н, Н. Я. История первмх четмрех ханов из дома Чингисова. СПб., 1829,

с. 57.
10 Сборник материалов, относящихся в истории Золотой орди (под ред. Тизенгау-
зена). Т. 1, с. 2.
11 Пак там, т. 2, 32—33.

572
Обещанията на монголските делегати дали очакваните резултати —
кипчаците скъсали съюза си с аланите. Погазвайки сключения дого­
вор, монголите нападнали половците (кипчаците). Преследвайки ги,
завоевателите завладели гр. Судак, разположен на Кримския полу­
остров. Оцелелите половци намерили спасение при русите12.
Когато монголите навлезли в земите на русите през 1223 г., ру­
сите в съюз с половците организирали отбранителен поход срещу
завоевателите. Служейки си с измама, монголите в продължение на
12 дни отстъпвали и като изтощили малобройните руско-половец-
ки отряди, неочаквано ги нападнали. Превъзходството на бойните
сили на нашествениците се оказало решаващо; те разбили съюзни­
ците и ги подложили на пълен разгром —бойците избивали, а сели­
щата разграбвали, опожарявали и сривали до основи.
Сражението при Калка през 1223 г., описано твърде подробно в
Първата Новгородска13, Лаврентиевската14, Ипатиевската15 и други
летописи, между русите и монголо-татарите било повратен момент
във военния конфликт. Информацията, съдържаща се в отделните
извори, е в някои отношения противоречива. Първоначално монго­
лите били разбити, но в решителната битка на 13 май 1223 г. при
р. Калка те завоювали победа. Причините за изхода на битката се
дължали на сепаратизма, разединяващ военачалниците, на липсата
на единство в бойните операции, на единно командване. Нямало
боен план, осигуряващ победа. Имало пълководци като Мстислав
Киевски, които не взели участие в сражението. Половците неочак­
вано отстъпили и улеснили разгрома на русите. Загубите на руските
подразделения били тежки. Шестима от князете паднали със смърт­
та на храбрите. Според съвременници, успели да се спасят от всеки
десет души само един. Избитите бойци от района на Киев възлиза­
ли на 10 000 души16. Опиянени от победата, завоевателите достигна­
ли Новгород. Опитвайки се да покорят волжките булгари, срещна­
ли сериозна съпротива. По свидетелството на Ибн ал-Асира булга-
рите организирали засади, нападали изненадващо и избили множест­
во бойци17. Това принудило монголите, преминавайки през Казах­
стан, да се завърнат в Монголия.

12Пак там, с. 33.

13 Обнародвана в Москва—Ленинград, 61—63, 264—267.
14 ПСРЛ, т. 1, вьш. 2. Л„ 1927, стлб. 4 4 5 -4 4 7 .
15 Пак там, т. 2, 740—745.
16 ПСРЛ, т. 1, вьш. 2, стлб. 446—447.
17 Сборник материалов, относящихся к истории Золотой ордм, т. 1, 27—28.

573
 След победата при Калка Чингис хан възложил управлението на
„страната на кипчаките“ на своя син Джучи, а на нойона Хуину пре­
доставил руските и черкезките земи. Той трябвало да се грижи и за
организирането на нови завоевания. Подир смъртта на Джучи вла­
денията му преминали в териториите на Бату. Овакантеният след
смъртта на Чингис хан престол през 1227 г. бил зает от третия му
син Угедей. В заседанията на курултая от 1235 г. било решено да бъ­
дат завладени страните на булгарите, асите и русите, които били
съседи на Бату. Булгария паднала в края на 1236 г. и била подложе­
на на разграбване и опожаряване. „Безбожни татари“ — пише един
от съвременниците с горест — завзеха „славния велик град бол-
гарскьш, сожгли его, предали смерти многих жителей от старца и до
унаго и до сугцаго младенца“, завладели „товара множество“ и „всю
землю их плениша“18.
В изпълнение решението на курултая от есента на 1237 г. Бату
предприел огромно настъпление в руските княжества, които били
привлекателен обект за разграбване. По изчисленията на някои
изследователи броят на армията му възлизала на около 120 000—
140 000 души19. Съвременници на събитията съобщават, че няколко
монголски подразделения се насочили към руските предели. Пър­
вата група настъпила към Суздал, втората се отправила към Рязан,
третата — към Воронеж. На 21 декември 1237 г. паднал гр. Рязан и
бил разграбен напълно. Следващият обект бил гр. Коломна, откъ-
дето монголите се насочили към Москва, управлявана от княз Вла­
димир Юриевич, който възложил отбраната на града на Филип
Нянко, прославен руски войвода. Въпреки мъжествената съпротива на
защитниците, гр. Москва бил покорен след петдневна обсада. При раз­
рушаването на отбранителните съоръжения нападателите използвали
„метательнне орудия“. Според свидетелството на летописец „след
няколко дни от този град останало само неговото име“20.
Завзели Москва, монголите се насочили към Владимир, паднал
на 7 февруари 1238 г. Обект на техния завоевателен напор станал
Суздал. Паднали един след друг Ростов, Углич, Ярославл, Юриев
Подолски, Переяславл, Кснятин, Кашин, Твер, Торжок, Дмитров,
Волоколамск, Городец, Кастрома, Галич Мерски21. Напълно били
разрушени 14 града. Откъснати били огромни земи от снагата на

18 ПСРЛ, т. 1, вьгп. 2, стлб. 460.

19 К а р г а л о в, В. В. Внешнеполитические фактори развития феодальной Руси.
Феодальная Русь и кочевники. М., 1968, с. 75.
20 Сборник материалов..., с. 21, 23.
21 К а р г а л о в, В. В. Цит. съч., с. 98.

574
Североизточна Русия. Бойни единици на монголо-татарите обкръ­
жили лагера на княз Юрий Всеволодович, разположен на р. Сити, и
го подложили на поголовна сеч. Убили княз Юрий Всеволодович, а
неговия племенник княз Василко Константинович взели в плен.
С неимоверни усилия нашествениците превзели Козелкс, след
това се насочили към Смоленск. Първоначално не успели да го за­
владеят и се принудили да се оттеглят в Половецките степи, за да
реорганизират бойните си подразделения. Преодолявайки вътреш­
ните си противоречия и боричкания, владетелите на отделните кня­
жества постигнали съгласие да се помирят и продължили завоева­
телната си политика. Сблъскали се с половци и черкези, те отново
продължили изпълнението на завоевателните си планове: превзели
Переяславл, Чернигов и достигнали Крим. Битката за гр. Киев, раз­
горяла се след разрушаването на укрепителните съоръжения по
улиците на града, придобила епичен характер. В края на 1240 г. ор­
дите на Бату превзели Киев, майката на руските градове; според
едни това е станало на 19 ноември, а според други —на 6 декември.
Преодолявайки Галицко-Волинската земя, завоевателите про­
дължили устремно на Запад: нахлули в Полша, Унгария, Чехия,
Молдавия, Влахия, Трансилвания. Навсякъде, където стъпели тех­
ните орди, сеели смърт и опустошение. Плано Карпини, католиче­
ски легат, който минал по тези места наскоро след затихналите бой­
ни действия, пише: завоевателите „извършили велико избиване на
земите на Русия, разрушавали градове и крепости и избивали хора...,
когато ние преминахме през техните земи, намерихме безброй гла­
ви и кости на мъртвите хора, лежащи на полето“. По неговите думи
в Киев останали едва 200 домове, във Волин „църквите били изпъл­
нени с тела на мъртвите, а в околностите на останалите градове не
могло да се мине поради смрадта на множество избити“22.
Обществен строй, установен от монголо-татарите. Монголската хе­
гемония в степите на Евразия обхваща периода от 1240 до 1450 г. В
продължение на близо две столетия Русия пъшкала под монголско
иго, започнало от 1238 г. Формално заварената система на управле­
ние била запазена, местните руски князе съхранили своите привиле­
гии. Старите административни институции били подчинени на цен­
тралната власт в Каракорум, но след създаването на Златната орда
през 1243 г., включваща Източна Европа, Западен Сибир и Средна
Азия, върховната власт на монголите била поета от нейните ханове.

22 К а р п и н и П л а н о . История монголов, СПб., 1911, с. 25.

575
Владетелите на ордата проявявали стремеж да ликвидират устано­
вените обществени отношения, но не успели да постигнат своите за­
мисли. За тази цел те принуждавали руските князе да посещават
Каракорум, както и седалището на Златната орда. При пристигане­
то си те трябвало да носят подаръци и да декларират своята вяр­
ност към централната власт, към върховния владетел. Когато хано­
вете имали информация, че местните князе са нелоялни, не се коле­
баели и ги убивали. В седалището на ордата завършили живота си
князете на Чернигов Михаил Всеволодович и Андрей Мстиславич.
Тук бил отровен и Ярослав Всеволодович, князът на Владимир.
През 1252 г. княз Андрей Ярославович се отказал да служи на хана,
привлякъл около себе си група боляри и заедно със семейството си
избягал в Швеция, където намерил прием23.
Монголо-татарските ханове установили в руските земи режим на
гнет и подчинение. Както формите на зависимост — икономическа,
политическа, лична и пр., били увеличавани, така и данъците, с кои­
то били облагани русите, непрекъснато нараствали. Монголският
хан Мунке (1251—1259) въвел тежък фискален режим. Било проведе­
но преброяване на населението, съпроводено с пълна регистрация
на имотното състояние. Цялата обработваема земя била описана.
По такъв начин събирането на данъчните задължения било поста­
вено под най-строг контрол24. Единствено служителите на Църква­
та били освободени от задължението да плащат данъци.
За защита на установените обществени отношения била създа­
дена специална институция, военна баскаческа организация, която
трябвало да брани обществения ред. Посредством създадената ор­
ганизация владетелите на Златната орда наблюдавали поведението
на местните князе и държали в подчинение и покорство широките
слоеве от населението. Взетите мерки обаче не могли да сподавят
нарастващото недоволство на руското население, което се вдигало
на борба.
Владетелите на Златната орда забавили развитието на Русия, но
обединителните процеси получили нов тласък, импулсиран от бор­
бата против нашествениците. В края на XIII и началото на XIV в.
нараснала ролята на Москва и Твер, които били движени от проти­
воречиви интереси и враждували помежду си25. В хода на борбите,

23 П р и с е л к о в, М. Д. Троицкая летопись. Реконструкция текста. М.—Л., 1950,

с. 324.
24К а р п и н и П л а н о . История монголов, с. 33.
ь Б о р з а к о в с к и й, В. С. История Тверского княжества. СПб., 1876.

576
около средата на XIV в., Москва започнала да играе водеща роля. В
Галицко-Волинското княжество също протичали аналогични обеди­
нителни тенденции26.
Форми на социално недоволство. Покоряването на руските земи
станало изключително трудно. На петнадесетте похода, проведени
от завоевателите, била оказана организирана съпротива27, която
приемала различни форми.
В различните княжества от завладените територии на Русия из­
бухнали въстания. Преселенията, бягствата, също така били изпол­
звани като средство за отхвърляне чуждоземното господство. В
проповедите си духовенството в своеобразна, апокалиптична форма
осъждало завоевателите и тяхната тирания.
През 1136 г., когато селяните и градските бедняци в Новгород се
вдигнали на въстание, болярите установили републиканска форма
на управление. Те се възползвали от бягството на княз Всеволод и
решили да променят управлението. По такъв начин в условията на
феодална раздробеност в Новгород била създадена република.
Властта на князете била отхвърлена. Това въстание обаче било сре­
щу руската аристокрация и начина й на управление.
Установяването на монголо-татарската хегемония предизвикала
поредица от протести. Покореното руско население, което не иска­
ло да се примири с новия ред, избивало бирниците, които събирали
данъците, както и представителите на чуждоземната власт. Така
постъпвали гражданите и селяните в районите на Ростов, Ярославл,
Суздал, Владимир още през средата на XIII в. Едва затихвали пър­
вите бунтове, пламвали нови, още по-ожесточени и масови. През
1289 г. се надигнали жителите на Ростов, след това на Твер, които
се хванали за оръжието на два пъти — първия път през 1293 г., вто­
рия — през 1327 г.28 Паднал убит Чолхан, племенник на хан Узбек.
Не може да се говори за борбите против чуждоземните завоева­
тели, без да бъде подчертана победата, която нанесъл новгородски-
ят княз Александър Невски (1220—1263) над шведите край р. Нева.
През 1242 г. той разгромил Инфлантския орден на кръстоносците.

26 Н а с о н о в, А. Н. „Русская земля“ и образование територии древне-русского

государства. М., 1952.
27 К а р г а л о в, В. В. Внешнеполитические фактори развития феодальной Руси.
Феодальная Русь и кочевники. М., 1968, с. 171.
28 Л у р ь е, Я. С. Роль Твери в создания Русского национального государства. —
Учение записки Ленинградското Государственого университета, 36, серия истори-
ческая, вьш. 3. Л., 1939, 103—109.

37 История на Средновековния свят 577

Битката се провела върху леда на замръзналото езеро Пейпус. Кня­
зът разгромил както нахълталите в неговата родина европейци-
християни, така и монголите, мохамедани по вероизповедание.
В освободителните борби на русите особено внимание заслужа­
ва прочутата Куликовска битка, разгоряла се на 8 септември 1380 г.
Руските войски били предвождани от великия княз Дмитрий Дон­
ски, а монголо-татарите — от Мамай. Преди това армията на Мос­
ковското княжество разбила през 1378 г. ордата на Бегич. Мамай си
поставил за задача да смаже силната руска армия. В подкрепа на Ма­
май се обявил великият литовски княз Ягайло. Към коалицията се
присъединил и великият княз на Рязан Олег Иванович. Основното
ядро на освободителната войска на Дмитрий Донски било сформи­
рано от русите от района на Москва и Коломна. Армията му на­
броявала около 100 000—150 000 бойци. Разполагайки подразделения­
та си в тила на противника, Дмитрий Донски провел победоносния по­
ход от август до началото на септември. В резултат на предварител­
но разработената тактика и на героизма на руския полк, който очаквал
в засада, бил нанесен съкрушителен удар на пълчищата на Мамай.
След поражението при Куликовското поле русите преследвали 50 км
бягащите остатъци от монголо-татарските подразделения. Победа­
та на Дмитрий Донски не довела до ликвидиране на Златната орда, но
спомогнала в значителна степен за нейното разлагане29.
Един от начините за отхвърляне на монголското господство бил
преселването в други страни, емиграцията. Княз Андрей Ярославич
заедно със семейството си и група боляри потърсили спасение в
Швеция.
Православни клирици в своите проповеди осъждали по особен
начин завоевателите. „Какви наказания от Бога не възприехме? —
казва в една своя проповед през 70-те години на XIII в. епископът
на Владимир Серапион. — Не е ли пленена нашата земя? Не са ли
завзети нашите градове? Не паднаха ли наскоро на земята трупове­
те на нашите отци и братя? Не бяха ли отведени нашите жени и чеда
в плен? Не бяха ли заробени от иноплеменници оставилите горко
своята работа?“ По-нататък в своето поучение православният ду­
ховник припомня, че в продължение на 40 години хората са били из­
пълнени с томление и мъка и са били принудени да плащат тежки
непосилни данъци30.

29 За събитието вж.: Повести о Куликовской битве. М., 1959; Г р е к о в, Б. Д., А. Ю.

Я к у б о в с к и й , Зологая орда и ее падение. М.—Л., 1950.
30 П е т у х о в, Е. В. Серапион Владимирский, русский проповедник XIII века. СПб.,
1888, с. 231.

578
Формиране на Московското велико княжество. Както е известно,
най-старият център на руската държавност бил Киев, чиито преде­
ли след 1240 г. се разделили на множество независими княжества.
Върху основата на натрупания социален опит станало възможно
преместването на центъра на руската държава от Киев в Москва.
Московското велико княжество се обособило като самостояте­
лен етносоциален, политически и административен организъм през
първата половина на XIII в. като област (удел) на Владимиро-Суз-
далското княжество. Неговите владетели от 20-те години на XIV в.
се титулували „Велики Владимирски князе“. Синът на Александър
Невски (ок. 1220—1236)31, княз Даниил, положил началото на разраст­
ването на Московското княжество. През 1301 г. Московското княжест­
во присъединило Коломна, 1302 г. — Переславл-Залески, 1303 г. —
Можайск. В обширните руски земи били създадени необходимите
материални възможности за укрепване и утвърждаване на Москва
като обединителен център на руския народ. Интеграционните и кон-
солидационните процеси се засилили особено при управлението на
княз Юрий Данилович (края на 70-те и началото на 80-те години
на XIII в. — 21 ноември 1325)32. През 1318 г. той успял да заеме ве-
ликокняжеския престол в гр. Владимир. Малко по-късно, 1325 г.
князът на гр. Твер завладял Владимирското велико княжество.
Нов етап в развитието на Московското велико княжество отбе­
лязало управлението на Иван I Данилович Калита (неизв. — 1340)33,
талантлив държавник, безмилостен и коварен, издигнал до невиж­
дани висоти своето княжество. Син бил на московския княз Даниил
Александрович. Увеличил прекомерно данъците, с които облагал
населението и предизвикал недоволството на поданиците си, които
се вдигнали на бунт. Смазал по най-жесток начин центровете на
метежа, княз Иван I Калита успял да се справи и с предводителите,
различните князе и боляри. Освен това той смогнал да неутрализи­
ра монголо-татарското нашествие и да укрепи влиянието си в Севе­
роизточна Русия, по-специално Новгородска земя, Ростов, Углич,
Галич, Белоезеро.

31 Вж. М а и с и к а, В. Житие Александра Невского. — Памятники древней письмен-

ности и искусства, т. 180, СПб., 1913; П а ш у т о, В. Т. Героическая борьба русского
народа за независимость (XIII в.). М., 1965.
32 3 к з е м п л я р с к и й, А. В. Великие удельнне князья Северной Руси в татарской
период с 1238 до 1505 гг. Т. 1. СПб., 1889, 59—69; П р е с н я к о в, А. Е , Образова­
ние Великорусского государства. Очерки по истории XIII—XV в. Петербург, 1918,
1 24-134.
33 Т и х о м и р о в, Μ. Н. Древняя Москва (XII—XV вв.). М., 1947; Ч е р е п и н, Л. В.
Образование Русского централизованого государства XIV—XV вв. М., 1960.

579
 При управлението на княз Иван I Калита Москва се превърнала
в седалище, резиденция на митрополитите на „цяла Русия“ („всея
Руси“). Това укрепило ролята на църквата като фактор за утвържда­
ване могъществото на руското княжество.

Начало на централизацията. Корените на централизацията могат

да бъдат търсени в организираната съпротива на русите срещу та-
таро-монголските нашественици, в епохалните, изпълнени с герои­
зъм и саможертва битки в защита на Рязан, Чернигов, Киев, Моск­
ва. Процесът на феодалната раздробеност продължил дори до вто­
рата половина на XIII и началото на XIV в., но забележителният
подем в икономиката на Североизточна Русия довел до засилване
на тенденциите към обединение. Разрастването на градове, оживе­
ните пазари спомогнали да се засилят контактите между отделните
княжества. Налице били обективните предпоставки за създаването
на единна централизирана Руска държава с естествено средище
Москва.
Могъща опора и двигател на обединителните тенденции стана­
ли представителите на аристокрацията, на болярите — светски и
духовни. Те се нуждаели от силна централизирана власт, която да
брани семействата им, градовете им, селата им, имуществата им от
разораване, от външни нападатели и от вътрешни грабители. Не
само болярите и духовенството, но и останалите слоеве от населе­
нието били заинтересовани от осигуряването на ред, на законност.
Само по такъв начин те можели да се избавят от несигурността, от
нападенията и издевателствата на грабителите и от външните вра­
гове. Крещящата потребност от защита на живота и на имота на
хората извикала на живот обединението на княжествата, а чрез него
и централизацията на държавната институция, възглавявана от си­
лен авторитет монарх.
Възможностите на Москва да се превърне в ръководен център
на руските земи се проявили още при Иван Калита, но нараснали с
огромна сила при победите на Дмитрий Донски. Мощен тласък на
обединителните процеси бил даден при Иван III и неговия прием­
ник Василий III (1505—1533), който укрепил руското самодържавие.
Положително влияние оказало и образуването на руската народ­
ност. Наложил се и влязъл в употреба политонимът „Россия“ като
консолидиращ фактор.

Стопанско развитие. През 70-те и 90-те години на XIV в. произво­

дителните сили в руската държава отбелязали значителен подем,
обхванал селското стопанство и градското производство. Оформя-

580
ла се единната руска държава, обединяваща разнородни етнически
групи. Московското княжество се превърнало в ръководен стопан­
ски център на руските земи. В границите на държавата били вклю­
чени Казанското и Астраханското ханство. Нараснали международни­
те търговски връзки на многонационалната руска феодална държава.
Икономическото развитие на страната навлязло в нов етап. През
този период феодалните поместил в Русия продължили да се разви­
ват като затворена натурална стопанска организация. Продукцията,
която се получавала от селското стопанство, задоволявала потреб­
ностите на болярите и на останалото население. Една част от сел­
скостопанските произведения обаче се предлагали на пазара. Па­
рично-стоковите отношения, които се развивали, дали тласък за по­
нататъшното развитие на производителните сили. Търговските
връзки с държавите на Западна Европа пораждали необходимостта
от увеличаване на продукцията.
В резултат от политическото обединение на страната вотчината
започнала постепенно да губи сеньориалния си характер и да се
превръща в едро феодално имение. Васалните връзки били подко­
пани. Подкрепяни от централната власт, едрите земевладелци про­
дължавали да заграбват общинските земи. Това водело до измене­
ние на традиционните средновековни форми на собственост, до
възникването на нови явления в селското стопанство.
Започнало да нараства условното земевладение. Великият княз
пристъпил към оземляване на дворяните, освободените вотчинни-
ци и служещите боляри. В структурата на феодалната класа възник­
нала нова социална прослойка дребни и средни служители, които
постепенно се превърнали в опора на княжеската власт.
В селското стопанство прониквали и се наложили парично-сто­
ковите отношения. Търговията със зърнени храни се разширила.
Феодалните земевладелци, възползвайки се от стоковия характер на
селското стопанство, започнали да увеличават експлоатацията на
селяните. Формите на зависимост налагали да търсят допълнител­
на работна сила. Разпространила се баричината. Наред с другите
форми на експлоатация била въведена паричната рента.
Настъпили промени и в правното положение на селяните. Била
създадена общодържавна система на крепостно право. Феодалите
земевладелци оземлявали селяните и ги закрепостявали. Появила се
нова категория зависими селяни — кабалните хора. Те получавали
от земевладелеца заем срещу разписка, като се задължавали да вър­
нат задълженията си чрез отработъчна рента. В резултат от проме­
ните, които настъпили в социалното положение на селяните, фор­
мите на извъникономическата принуда се разширили. Недоволство­

581
то на зависимото население нараствало, изостряла се борбата меж­
ду земевладелци и селяни.
В икономиката на градовете също настъпил значителен подем.
Увеличил се техният брой, още през XII—XIII в. те били 250. В са­
мостоятелни княжества се превърнали много нови градски центро­
ве. Занаятите достигнали повече от 200 и непрекъснато се усъвър­
шенствали. Много високо развитие отбелязало производството на
оръжие: щитове, ризници, брони, лъкове, мечове. Руските майстори
оръжейници конкурирали италианските, турските и сирийските спе­
циалисти. Произвеждали се медни топове. В Москва била създаде­
на известната „топовница“. Отливали се и камбани от бронз. В по­
дем било изработването на кожени изделия, на предмети от кост.
Висока степен на развитие достигнало грънчарството. Разцъфтяло
строителството и др.
Продължила да се развива търговията. В летописите от това
време се говори за оживена търговска дейност. Като големи търгов­
ски центрове се наложили Москва, Новгород, Твер, Нижний Новго-
род, Ростов и др. Руските търговци търгували със занаятчийски из­
делия, а така също и със селскостопански продукти — жито, месо,
вълна, кожи и др. Господствали парично-стоковите отношения.
Усилено се сечели монети.
В икономическия живот нараснало значението на външната тър­
говия. Поддържали се редовни връзки с Константинопол, със за­
падноевропейските градове. Новгород поддържал редовни контак­
ти със Северногерманската ханза, с градовете на Литва и др.
Въпреки подема в икономическия живот се изострили социални­
те противоречия в обществото. Избухвали въстания, разпространя­
вали са еретически учения — стриголници, жидовствуващи и др.

Руска православна църква. Нашествието на монголо-татарите в

руските земи се отразило гибелно върху живота на църквата. Много
духовни лица били избити — Митрофан Владимирски, Симеон Пе-
реяславски, вероятно и Йосиф, митрополит на Киев, и др. В плен
били взети голям брой клирици. Нападателите не се посвенили да
поругаят и безчестят девици, млади жени, съпруги на свещеници,
монахини. Разрушени били църкви и манастири34. Както уточняват
някои специалисти, едва след като завладели руските земи, нашест­
вениците започнали да се отнасят търпимо и толерантно спрямо
църквата и вярващите.

34 Вж. подробно С н е г а р о в , Ив. Кратка история на съвременните православни

църкви (Българска, Руска и Сръбска). Т. 2. С., 1946, 134—138 и цит. лит.

582
 В новата обстановка Руската православна църква започнала да
разпространява християнството между татарите. Имало случаи, ко-
гато татари се покръствали, ставали християни, макар че броят на
приелите исляма да бил значително по-голям. При всички случаи
управляващите поощрявали привличането на християни към ис­
лямската религия.
При господството на монголите ръководители на Руската църк­
ва станали редица изтъкнати йерарси, като митрополит Кирил
(1249-1281), Максим (1287-1305), Петър (1308-1326), Теогност
(1328—1353), Алексий (1353—1378) и др. Всички те в една или друга
степен съдействали за укрепването на руското национално съзна­
ние. Започналата борба за единство на руските митрополии, за ут­
върждаване на Московската митрополия като ръководен орган на
Руската православна църква. В тази насока позитивна роля изиграл
митрополит Киприан (1390—1406)35, българин по народностна при­
надлежност.
Противоречива е ролята в историята на Руската православна
църква на митрополит Исидор, отначало Киевски, а след това Мос­
ковски митрополит. С подкрепата на Цариградския патриарх Йо­
сиф II, син на българския цар Иван Шишман, заел митрополитския
престол в Киев, но като Московски митрополит участвал в заседа­
нията на Флорентийския църковен събор през 1439 г. и приел уния­
та. Бил прогонен от Москва и в Рим бил ръкоположен за кардинал.
След опразването на митрополитския престол в Москва от Иси­
дор московският велик княз Василий Василиевич проявил желание
да извоюва самостоятелност на митрополията, автокефалия. Въве­
дена била практиката руските епископи сами да избират своите
митрополити. Без да търсят съгласието на патриарха в Константи­
нопол, руснаците избрали за митрополит на Москва епископът на
Рязан Йона (1448—1461). Така била създадена автокефалната на
Руската православна църква36.
Културен живот. Както периодът на феодалната раздробеност и
разпокъсаност, така и татаро-монголското иго до известна степен
забавили, но не могли да парализират развитието на руската духов­
ност и култура. Продължило по-нататъшното укрепване и утвърж­
даване на етническото съзнание на руси, белоруси и украинци, на

33 Срв. К а р т а ш е в, А. В. Очерки по истории русской церкви. Т. 1. М., 1991,

2 7 7 -338.
3бС н е г а р о в , Ив. Кратка история..., с. 148.

583
тяхната културна идентичност. Паралелно с традиционните полити­
чески и културни центрове около Киев — Новгород и Чернигов, се
утвърждавали новите средища: Владимир Залески, Владимир Во-
линский, Полоцк, Смоленск, Туров и Галич.
Най-добре новите процеси в живота били отразени в летописи­
те37. В самото начало на XII в. се появява „Повесть временннх лет“,
специфична антология на предишните книжовни сводове: „Слове о
Законе и Благодати“ на митрополит Иларион, „Поучение и казнях
Божии“ на Теодосий Печерски, както и на редица други творби по­
добни на руските жития на светците38. Все по това време — начало­
то на XII в., бил завършен Киево-Печорският патерик.
Следващите столетия се появяват поредица летописи, отразява­
щи многообразния живот на русите. През XIII в. бил завършен Си­
нодалният списък на Новгородската първа летопис, XIV в. — Лав-
рентиевската летопис, a XV в. — Ипатиевската летопис. Безспорен
връх на руската летописна традиция от XII в. е „Слово о полку Иго-
реве“, призоваваща към единство различните сили в обществото.
Събитията, които разтърсвали обществото и имали важно зна­
чение за утвърждаването на руската държавност, породили появата
на редица исторически съчинения. Победата на Куликовското поле
през 1380 г. била отразена в народното творчество. Създадени били
повестите „Задонщина“, „Сказание о Мамаевом побоище“, „Слово
о жития и о представлении Дмитрия Ивановича“. Освен това сътво­
рени били и „Летописная повесть о Куликовской битве“, „Побоище
великото княза Дмитрия Ивановича на Дону с Мамаем“. „Задонщи­
на“, чийто сюжет отразява победата на руските войски над монго-
ло-татарите, била написана в началото на XV в. от иерей Софроний.
Запазена в 6 списъка, „Задонщина“ поради очевидни грешки в тек­
ста, била реконструирана от Р. П. Дмитриев39.
„Сказание о Мамаевом побоище“ е сътворено в средата на XV в.,
на базата на повестта за Куликовската битка и съдържа множество
подробности за сражението. В него се прославя мъжеството на ру­
сите. По форма това е художествено произведение, което има не­
съмнени естетически достойнства. „Повесть о московском взягии

37 Вж. подробно Н а с о н о в, А. Н. История русского летописания: XI — начало

XVIII века. М., 1969.
38 Ш а х м а т о в, А. А., „Повесть временннх лет“ и ее источники. — В: Трудм отде­
ла древнерусской литературм. Т. 4. М.—Л., 1940,
39 Д м и т р и е в а, Р. П. Взаимоотношение списков „Задонщинн“ и „Слово о полку
Игореве“. — В: Слово о полку Игореве и памятники Куликовского цикла. М.—Л.,
1966.

584
от царя Тохтамьппа“ спомага за укрепването на руското национал­
но съзнание. Друго творение — „Повесть о взятии Царьграда“ от
Нестор-Искандер описва завладяването на Константинопол от ос­
манците. Историческото познание било обогатено от „Повести о
Вавилонском царстве“, създадено вероятно в Константинопол.
Появило се и „Слово о погибели Русский земли“, възникнало не
по-рано от 1240 г. В памет на героя в борбата против нашествени­
ците било написано „Житие Александра Невского“.
В резултат от активната литературна дейност на руските творци,
както и на емигранти от балканските славянски страни била създа­
дена значителна книжовна продукция. Плодотворна дейност разви­
ли Сергей Радонежски и Стефан Пермски, Епифаний Премудри. За
книжовника Пахомий Логотет има сведения, че бил българин, ма­
кар по традиция да е обявяван за сърбин. Бележит книжовник бил и
българинът Григорий Цамблак.
Забележителна личност не само в историята на Руската право­
славна църква, но и в руския културен живот бил митрополит Кип-
риан40, митрополит на цяла Русия. Българин по етническа принад­
лежност, Киприян заемал митрополитския престол на Киев, а след
това на Литва. Московски митрополит станал през 1381 г., но кога-
то Тохтамиш заплашил Москва, през 1382 г„ избягал от столицата
на княжеството. През 1390 г. се завърнал в Москва. Митрополит
Киприан бил автор на житие на митрополит Петър, написано с ли­
тературен талант. Подготвил издаването на Троицката летопис, със­
тавена по негова препоръка, както и на други летописи. Митропо­
лит Киприян е автор и на забележителното послание до Сергий Ра­
донежски. Руската църква го обявила за светец и го канонизирала.
Според Д. Лихачов по характер руската литература от края на
XIV и началото на XV в. е предвъзрожденска41. Изключително труден
и мъчителен, кръвопролитен и драматичен, но възходящ, настъпа­
телен и победоносен бил пътят на руската държавност от Киевска
Рус до Великото Московско княжество. Действително, периодът на
татаро-монголското иго забавил закономерното развитие на руския
народ, но в същото време активизирал неговите съпротивителни
сили, динамизирал етническата и политическата му активност. Две­
те забележителни победи на Дмитрий Донски над пълчищата на за­
воевателите, особено тази край Куликово поле, съдействали за ук­

40 За него вж. С н е г а р о в , Ив. К истории культурньк связей между Болгерией и

Россией в конца XIV — начале XV в. — В: М еждународнне связи России д о XVII в.
М„ 1961.
41 Л и х а ч е в, Д. Прошлое — будущему. Статьи и очерки. Л , 1985, с. 243.

585
репването на етническото съзнание и самосъзнание на русите. Опо­
жаряването на Москва от завоевателите, през 1382 г., било тежък
удар върху набиращата сили държавност, но загубите били преодо­
лени и княжеството продължило своя неудържим възход. В резул­
тат на кръвопролитните битки срещу завоевателите, на саможертвата
на руските бойци и на техните пълководци била поставена преграда
пред настъплението на монголите към Западна Европа. На практи­
ка това спасило народите на Стария континент от неподозирани из­
питания, страдания, кръвопролития, разруха, загуба на материални
и духовни ценности.
На базата на постиженията в Киевска Рус, във Владимирското
княжество през XI—XIII в. израснало и се утвърдило Великото Мос­
ковско княжество, превърнало се в естествен и признат център на
руските земи. Създали се необходимите предпоставки за възниква­
нето на единната руска държава. В края на XIV и началото на XV в.
настъпил подем в цялостния живот на обществото. Нараснала ро­
лята на Православната църква утвърдило се руското съзнание и са­
мосъзнание.

Византия по пътя на катастрофата

29 май 1453 г., когато Константинопол паднал под ударите на ос­
манските завователи1, не била обикновена дата в историята на Из­
тока и Запада. На този паметен ден била превзета столицата на Ви­
зантийската империя, символ на историческото развитие на древна
и на средновековна Европа. Загива една цивилизация, която прите­
жава свои неповторими особености.
Краят на столицата на Византийската империя отбелязал нача­
лото на нещо качествено ново. Животът, макар и в други измере­
ния, продължил своя неуморен ход. В Константинопол влязъл побе­
доносно новият владетел султан Мехмед II Фатих (1432—1481), За­
воевателят. Столицата на султанската държава била пренесена от
Едирне в Константинопол.
Настъпилата катастрофа била подготвена не само от силата на
завоевателите, но и от слабостта на империята, чиято гибел била
предопределена от кризата, обхванала цялостния живот на общест­

1 Сравнително подробна справка за литературата върху падането на Константино­

пол вж. Д у й ч е в, Ив. Турското завладяване и превземането на Константинопол в
славянската литература. — В: Византия и славянския свят. С., 1998, 371—372; А н- г
е л о в, Д. История на Византия. Т. 3. С., 1967, с. 120 и сл.

586
вото. Като се започне от 12 април 1204 г., когато рицарите на Чет­
въртия кръстоносен поход нахлули в Константинопол, и се стигне
до появата на османлиите на Галиполския полуостров през 1362 г.
Византия бавно, но неизбежно се подготвяла за собствената си
смърт.
Предпоставки за гибелта на Византия. Завладяването на Констан­
тинопол било завършек, финал на една трагедия, която продължила
столетия наред. Фактическото начало на гибелта на Византия било
поставено с нахлуването на рицарите от Четвъртия кръстоносен
поход в града2, а краят настъпил с разрушаването на империята
през 1453 г. Макар да били отдалечени във времето с 249 години,
двете събития имат както сходства, така и различия. Завоевателите
— латинците, от една страна, и османците, от друга, имали катего­
ричното намерение да останат завинаги в него. Кръстоносците до­
вели много духовници и основали Католическа патриаршия. Участ­
ващите в похода френски и венециански рицари, както и пришълци­
те от Азия продължили настъплението си във вътрешността на по­
луострова. И в двата случая Византия била почти напълно унищо­
жена и на нейно място били създадени нови държави: Латинската
империя и султанатът, превърнал се в империя.
Различията между двете катастрофи били несъмнено твърде
значителни. Латинците останали в Константинопол до 25 юли 1261 г.,
когато бойците на Алексей Стратегопулос навлезли в града и го ос­
вободили, улеснени от отсъствието на латинския гарнизон, отпра­
вил се заедно с венецианския флот в експедиция по Черно море.
Като разбрал за промяната, император Бодуен се отправил към
остров Евбея, а оттам за Италия. В освободения от византийците
Константинопол се завърнал Михаил VIII Палеолог, коронясан
като законен владетел. За разлика от латинците, османците остана­
ли в Константинопол наистина завинаги. Султанът основал главно
мюфтийство — през 70-те години на XV в. главният мюфтия започ­
нал да се нарича „шейх ул-ислям“.
Имало и други различия, които засягали не само етническата
принадлежност и религията, но и стратегията и тактиката на бойни­
те действия и пр. По-важното е обаче, че по ненавист към обекта на
завладяването, по разграбване на натрупаните материални ценности,
по размера на разрухата, която носели със себе си, завоевателите не

2 Справка за най-важната литература върху Четвъртия кръстоносен поход у А н-

г е л о в, Д. История на Византия. Т. 2. С., 1963, 230—231.

587
се различавали съществено помежду си. В много отношения те си
приличали. Могат да бъдат открити известни сходства и с походите
на татаро-монголите, които имали междуконтинентален характер,
но чиито неповторими особености им отреждат специално място в
историята на Средновековието.
Първата разруха на Константинопол в известен смисъл може да
бъде разглеждана като прелюдия към онова, което предстояло да се
случи. Станало ясно, че Византийската империя не била непобеди­
ма. Легендата за нейната несъкрушимост, създавана през вековете,
била опровергана.
Пораженията, нанесени от кръстоносците, както показват науч­
ните изследвания, били значителни. Те продължили да оказват не­
гативно влияние върху стабилизирането на държавната институция.
Въпреки че през 1261 г. Константинопол бил освободен, очакваното
обединение на Епир, Никея, Трапезунд, Пелопонес не последвало
толкова бързо. Териториалното разделение продължило да се за­
дълбочава поради непреодолимите поражения, които били нанася­
ни върху икономическата система. Стопанският живот бил напълно
зависим от търговците на италианските градове-републики, по-спе­
циално на Венеция, Генуа и др., които монополизирали външната
търговия. Данъците, които се стичали в държания фиск, попадали в
техни ръце. Флотата на Византия загубила правото да плува по мо­
ретата, които се намирали под контрола на италианските морски
сили — военни и търговски. Византия била обезсилена от обектив­
ния процес на феодализацията, от системата на имунитета, която
водела до нейното вътрешно разпокъсване и разпадане3.
Причините за окупацията на Константинопол, както и за завла­
дяването на цялата Византийска империя от османците, са много и
от различно естество. Едни от тях се крият във вътрешните проти­
воречия, които разделяли и противопоставяли владетелите на балкан­
ските държави — Византия, Сърбия, Босна, Албания, които не могли
да осъзнаят драматизма на събитията. Движени от тесни користни
интереси, императорите на Византия, царете на България, кралете
на Сърбия враждували помежду си, заграбвали чужди територии,
облагали населението с непосилни данъци, което пораждало недо­
волство.
Византия била напълно обезсилена по време на управлението на
Йоан Кантакузин (1347—1354), което се характеризирало с финан­
сов упадък, с разделяне на империята на области, управлявани от

3 Разгърната подробна аргументация вж.: А н г е л о в, Д. Цит. съч., 123—125.

588
неговите синове. Той водил не особено успешна война със сръбския
владетел Стефан Душан, а след това воювал с генуезците, които в
битката на Златния рог разгромили флотата на Византия. Понесени­
те загуби принудили Йоан Кантакузин да сключи мир. Преди да зае­
ме императорския престол, още през 1345—1346 г. той сключил
съюз с османските акьнджии и ги привлякъл на своя страна, за да
заеме престола. В желанието си да укрепи своя съюз с османците
Йоан Кантакузин дал дъщеря си Теодора за жена на Орхан. В изпъл­
нение на съюзните задължения Орхановият син Сюлейман се вклю­
чил във войните на Византия срещу Сърбия и България4.
Опустошенията, на които били подложени балканските земи от
съюзниците на император Йоан Кантакузин го принудили да въз­
станови контактите си с владетелите на Сърбия и България за съв­
местна борба срещу „варварите“. Предложението му обаче не било
прието. След като Йоан Палеолог (1354—1391), претендент за ви­
зантийския престол, организирал сръбски и български бойни под­
разделения срещу него, Йоан Кантакузин не намерил друго решение
на въпроса и призовал отново своите османски съюзници за под­
крепа. Междувременно завоевателите завладели крепостта Цимпе
на Галиполския полуостров, която имала голямо стратегическо зна­
чение. По време на преговорите с Орхан Йоан Кантакузин му пред­
ложил огромна сума да напусне крепостта, но предложението му
било отклонено. Земетръсът, разрушил укрепленията в Галипол-
ския полуостров през март 1354 г., улеснил завоевателите в техния
победен марш към Европа.
Колкото повече османците настъпвали във вътрешността на
Балканския полуостров, толкова повече изпъквала безпомощността
на империята. Йеуспешната обсада на Константинопол през 1359 г.
не ги отчаяла. Завладени били градовете Димотика, Адрианопол,
Пловдив. Наследникът на Орхан, неговият син Мурад I (1362—1389)
харесал Адрианопол и пренесъл в него своята столица от Бурса.
Настъплението на османците принудило император Йоан Палеолог
да привлече в борбата против тях Венеция и Генуа, но италианските
градове-републики не пожелали да влязат в открит конфликт със сул­
тана. Не се отзовал на поканата и българският цар Иван Алексан­
дър, който поддържал мирни отношения със султана. Във войната
между Византия и България през 1364 г. в армията на българския
владетел участвали османски наемници. Победили византийците.

4 Подробно вж. Е р м е е в, Д м., Μ. М е й е р. История на Турция в Средните векове

и Ново време. С., 1998, с. 122.

589
 България загубила Месемврия, а българският цар трябвало да пла­
ти обезщетение за понесените загуби от противника.
Император Йоан Палеолог напразно се опитвал да привлече за
съюзници отначало Сърбия, а след това Унгария. Сръбският крал
Стефан Душан отказал, а унгарският крал Лайош I обещал да по­
могне, ако Византия и императорът приемат католицизма. Импера­
тор Йоан Палеолог посетил Унгария, но се завърнал без да намери
съюзници. Когато пристигнал във Видин, го арестували и задържа­
ли заради загубите, които понесла България във войната с Византия.
Заинтересован да остане единствен владетел на трона, синът на
Йоан Палеолог не взел мерки да освободи баща си. Тогава родстве­
никът на императора граф Амадей Савойски, наричан „Зеленият
граф“, организирал по препоръка на папа Урбан V експедиция за
спасяването му. Застанал начело на малък флот, граф Амадей от­
плавал през 1366 г. към Константинопол. Той завзел Галиполи и се
отправил по Черно море за Видин. Като завладял пристанищата по
крайбрежието, той принудил българския владетел да освободи пле­
нения император, който не след дълго се прибрал в Константинопол.
В знак на благодарност към Римската курия, император Йоан
Палеолог решил да отпътува за Рим и да преговаря с папата за
сключването на уния. Във Вечния град той бил приет от папа Урбан V,
с когото провел разговор за съединяването на двете църкви — Ка­
толическата и Православната. Императорът изразил съгласие да
приеме всички искания на папата. Унията била подписана през ок­
томври 1369 г. Призната била супремацията на папата като глава на
единната християнска църква. Унията обаче останала само един
книжен документ и не била приведена в изпълнение.
Междуособиците, които разтърсили Византия, довели до нейно­
то разделение. Империята се разпаднала на четири части, управля­
вани от синовете на владетеля. В Константинопол управлявал Йоан
Палеолог, Андроник — в Южна Тракия, Мануил — в Солун, Тодор
— в Пелопонес. Враждата между императора и Андроник продъл­
жила. След като Йоан V склопил очи на 16 февруари 1392 г. престо­
лът бил зает от сина му Мануил II Палеолог (1391—1425). За да се
справи с османците, той сключил съюз с Венеция, но това предиз­
викало гнева на султан Баязид, който през 1394 г. обсадил Констан­
тинопол. Окупацията продължила няколко години, но градът не се
предавал: венециански кораби снабдявали жителите с необходимо­
то. Понеже османците още не разполагали с огнестрелно оръжие, не
могли да превземат непристъпната крепост, тя устоявала на техни­
те атаки.

590
 По времето, когато Константинопол бранел своята свобода, ос­
манците продължили да завладяват нови територии на Балканския
полуостров. През 1393 г. паднало Търново, 1396 г. — Видин. Завла­
дяна била Тесалия, Пелопонес бил опустошен. На 17 май 1395 г. се
разгоряло сражение при Ровине.
В средите на византийската аристокрация разложението се за­
дълбочавало. Контактите с османците се увеличавали. „Ние знаем
мнозина, — пише Димитрий Кидон в писмо до император Йоан V
през 1373 г. — които отиват при турците и се споразумяват против
тебе, с тях участват в съвместни угощения, дават им дарове, сами
получават дарове от тях, после открито се завръщат назад, без ня­
кой да им пречи нито като отиват, нито ги упреква като се завръщат,
нито ги обвинява в измяна, нито ги смята достойни за безчестие.“5
Връзките и взаимоотношенията между византийци и османци
стигнали дори дотам, че те организирали съвместни опити за сва­
ляне на законния владетел на империята. През 1373 г. в заговора,
който организирал Андроник срещу баща си Йоан V, се включил и
синът на султан^Мурад Сауджи. Разгневеният повелител на осман­
ците принудил Йоан V да се обединят за съвместна борба срещу
метежните си синове. След като разгромили бунтовниците, султан
Мурад се разпоредил синът му да бъде ослепен. В изпълнение на
султановата заповед императорът заповядал да ослепят с врял оцет
сина му Андроник.
Защита и защитници. Съпротивата, организирана от Византия и
другите народи на Балканския полуостров против османците била
изключително трудна и в много отношения обречена. Борбата за­
почнала още през 1352 г., когато османците заваладели крепостта
Цимпе на полуостров Галиполи, за да продължи до падането на
Константинопол и столетия след това. Това било напълно естестве­
но, защото Византия и балканските народи отстоявали своята сво­
бода и независимост. При навлизането във всяка столица, във всеки
град и селище османците се сбълсквали с мъжествената съпротива
на местното население.
Защитата на християнската цивилизация приемала различни
форми — сключване на унии между двете църкви, организиране на
кръстоносни походи, въоръжена борба и др. Събирани били помо­
щи, изказвали се пожелания, изразявало се съчувствие. Макар че
през последните часове от своя живот император Мануил II забра­

5 L о е η е r t z, R. Demetrius Cydones. — Corespondance, I, Studi e text., t. 186, Vatican,

1950, 144-145.

591
нил на своя син Йоан VIII (1425—1448) да търси помощ от Запада,
надеждите за толкова очакваната подкрепа били винаги силни във
Византийската империя. Желанието на новия император да спаси
загиващата християнска общност било iio-силно от завета на баща­
та. Затова през 1438 г. Йоан УШ застанал начело на голяма делега­
ция, в която влизал и патриарх Йосиф И, и се отправил за църков­
ния събор във Флоренция, където била подписана уния6. Делегация­
та на Византия приела основните изисквания на Католическата цър­
ква — учението за филиокве, принципа за супремацията на папската
власт и пр. На православните клирици било възложено да убедят
населението да приеме униатството. Едва тогава би могла да се
очаква реална подкрепа от Запада. Както император Йоан VIII, така
и патриарх Йосф II, който починал преди края на събора, били убе­
дени, че православното население нямало да приеме учението на
Католическата църква. Според някои историци, унията, прогласена
във Флоренция, била мъртвородена.
Кръстоносните походи били друга, по-ефективна форма на бор­
ба срещу завоевателите. Такъв характер имал походът на унгарския
крал Сигизмунд (1387—1437), завършил катастрофално с поражение­
то при Никопол през 1396 г. Покорено било Видинското царство, а
неговият цар Иван Срацимир бил заточен в Мала Азия, за да се пре­
къснат връзките му с родината. Завоевателните походи на султан
Баязид (1389—1403) продължили с нова сила.
Император Мануил II, който все още хранел надежди да получи
подкрепа от Европа, се обърнал с молба към московския велик княз
Василий Дмитриевич да подпомогне борбата в защита на християн­
ската вяра. Призовал за помощ и римския папа, кралете на Франция
и Англия, дожа на Венеция. Сърцераздирателните призиви били
чути. На Византия била оказана финансова помощ, но въоръжена
подкрепа така и не била организирана. Един единствен кралят на
Франция Шарл VI Безумният (1380—1422) решил да подпомогне
освободителните борби на грохналата империя. Той сформирал от­
ряд от 1200 бойци. Командването му възложил на спасилия се в по­
хода на крал Сигизмунд от 1396 г. маршал Бусико, който повел от­
ряда си към Константинопол. Флотилията пристигнала в Мрамор­
но море, провела няколко смели, но в края на краищата не особено
сериозни атаки. Като установил безнадеждността на положението,
маршалът се завърнал във Франция.

6 Ч о л о в а, Цв. Българската църква и опитите за уния през Средновековието. — В:

Религия и църква в България. С., 1999, с. 127.

592
 Погромът на султан Баязид при Ангора на 28 юли 1402 г. вдъх­
нал надежда на Запада. Монголският завоевател Тимур разбил ар­
мията на Баязид I, пленил го и го затворил в клетка. Плененият сул­
тан наскоро се самоубил. Европа посрещнала със задоволство по­
бедата на Тимур, но не взела мерки да организира адекватна въоръ­
жена съпротива.
Най-мащабната акция срещу завоевателите била проведена от
коалицията на държавите от Източна и Средна Европа, възглавява­
на от полския крал Владислав III Ягело (1434—1444). В нея се вклю­
чил и трансилванският воевода Янош Хуняди. Присъединили се
деспотът на Сърбия Г. Бранкович и Влад Дракул, воевода на Влаш­
ко. Походът бил не само одобрен, но и благословен от папа Евге­
ний IV (1431—1447). Битката се разгоряла на 10 ноември 1444 г. край
Варна. Кръстоносната армия претърпяла пълен погром. В сражение­
то бил убит крал Владислав, а Янош Хуняди успял да се спаси7. В
поражението угаснали последните надежди на Европа да спаси за­
страшената християнска общност.
Османците продължили да напредват на Запад и да заплашват
не само управляващите монарси, но и различните социални слоеве
в държавните общности. Това принудило Европа да реагира отно­
во. През април 1446 г. Я. Хуняди навлязъл в Щирия, Каринтия и
Горна Австрия, а през септември 1447 г. завладял Буда. В сблъсък с
османците през октомври 1448 г. той претърпял поражение и едва
успял да събере бойците си и да се завърне в Унгария. Последните
прегради на османците към Централна Европа паднали.
Обсада и гибел на Константинопол. Кризата и разрухата на Визан­
тийската империя предопределили и погрома над Константинопол.
В резултат от завоеванията на османците през XIV в. от Византия
отпаднала огромна част от нейните територии. От огромната импе­
рия останали няколко осторова в Егейско море, както и някои гра­
дове в Източна Тракия. Признали васалната си зависимост от сул­
тана, императорите станали играчка в техните ръце — плащали не­
посилен данък, включвали се в султановата армия по време на завое­
вателните походи на Изток и Запад.
Бедността и мизерията, обхванали в прегръдката си население­
то на Константинопол. Двете чумни епидемии, връхлетели града от
1348 до 1431 г., ликвидирали огромна част от трудоспособното на­

’ Ц в е т к о в а , Б. Паметна битка на народите (Европейският югоизток и османско­

то завоевание — края на XIV и първата половина на XV в.). Варна, 1979.

38 История на Средновековния свят 593

 селение. Останалите живи, обхванати от апокалиптичен ужас, из­
паднали в безпътица, нямали ясен поглед за бъдещето, което ги
очаквало. Част от гражданите, свързани с традиционното правосла­
вие, дълбоко ненавиждали генуезците и венецианците, които ги
тласкали към униатството. Друга част от тях загубили вяра в уп­
равляващите и в църковния клир и били готови да преминат на
страната на османците. Техен изразител станал видният византий­
ски аристократ Лука Нотарас, който казвал: „Предпочитам да видя
турски тюрбан, отколкото папска митра.“ По същество сентенция­
та отразявала накипялото недоволство от католическа Европа, коя­
то само на думи обещавала да помогне, а също и известно прими­
рение пред силата на османците.
Решаващият щурм срещу столицата на загиваща Византия бил
свързан с управлението на новия султан Мехмед II Фатих (1451 —
1481), който заел престола след смъртта на баща си Мурад И. В
Константинопол управлявал^император Константин XII Драгаш
(1448—1453), наследник на Йоан VIII Палеолог. Властолюбив и
енергичен, вероломен и безмилостен, едва 22-годишен, изпълнен с
неизтощима сила, султан Мехмед II си поставил за непосредствена
задача да завладее Константинопол и да разгроми окончателно Ви­
зантийската империя, от която вече имало само жалки остатъци.
След като погребал баща си, заповядал да убият брат му, за да няма
съперници. По негово разпореждане започнало изграждането на ук­
репления с наблюдателни кули. Градът бил изолиран, връзките му
с околните държави — разрушени. Султан Мехмед II съсредоточил
огромни морски и сухопътни сили. Военният потенциал възлизал на
200 000-на армия, оборудвана с бойна техника, с артилерийски оръ­
дия. През април 1453 г. бойният контингент на султана бил увеличен с
подразделения от завладените страни на Балканския полуостров.
Според някои статистически данни броят на гражданите на Кон­
стантинопол по това време не надминавал повече от 50 000 души.
По разпореждане на императора било направено най-щателно
преброяване на хората, които можели да носят оръжие и да вземат
участие в отбраната на столицата. Когато Константин XII научил,
че те са изключително малко на брой —4973 души, изпаднал в „тъга
и велико униние“. Към тях можели да се включат и към 2000 чуж­
денци. Съотношението на воюващите при всички случаи било не­
равностойно.
В сравнение със силите на противника, император Константин
XII Драгаш разполагал с крайно ограничен военен потенциал.
Пристигнал и отряд рицари от Генуа, наброяващ 700 души. След
бягството на униатския патриарх в Рим (в Константинопол той не

594
намерил почва за своята дейност) папа Николай V (1447—1455) из­
пратил през есента на 1452 г. рицарски отряд, предвождан от кар­
динал Исидор — православен митрополит, прогонен от Москва за­
ради измяна на православната вяра. В него се влели доброволци на­
емници от остров Хиос. Рицарите на кардинала се присъединили
към генуезкия боен отряд, командван от Джовани Джустиниани
Лонг, православен военачалник. Два кораба бойци под предводи-
телството на Морозини доплавали от Венеция.
Откликът на Запада, включително и жестът на папата, подтикна­
ли император Константин XII Драгаш да обяви възстановяването
на унията с Римската църква. Той се разпоредил в църквата „Св.
София“ да бъде отслужена тържествена униатска литургия. Отслу­
жил я кардинал Исидор на 12 декември 1452 г. Православното насе­
ление посрещнало с неодобрение новината и изразило своето въз­
мущение. Заедно с една голяма група монаси гражданството се от­
правило за манастира „Пантократор“, при Генадий Схоларий, бъде­
щият патриарх на Константинопол. Далновидният църковник, учен
теолог, не излязъл пред тълпата, а поставил върху вратата на килия­
та си обръщение към униатите. В него се казвало: „О, жалки ромеи!
Защо се отклонихте от правилния път: отдалечихте се от надеждата
на Бога и започнахте да се надявате на силата на франките; заедно с
града, в който всичко скоро ще бъде разрушено, отстъпихте от бла­
гочестието.“
Протестът на православното гражданство обаче не дал резулта­
ти. Правителството на Константинопол сключило нова уния с Ка­
толическата църква. Това станало близо половин година преди па­
дането на столицата. Очакванията за нов кръстоносен поход не се
сбъднали. След катастрофата при Варна (1444) в Западна Европа
вече не могли да се намерят кандидати за борба срещу ордите на
султана.
Щурмът на царствения град започнал на 29 май. Султан Мехмед
издал заповед за общо настъпление. Отначало пристъпите били от­
бивани под командата на самия император, който участвал рамо до
рамо с редовите защитници. След като Джовани Джустиниани бил
ранен, а императорът бил убит в битката, положението се влошило
още повече. Османците нахлули в града и го подложили на разграб­
ване и опустошаване. Много мъже, жени и деца потърсили спасение
в църквата „Св. София“. Надеждите им останали напразни. В храма
нахлули озверените нападатели и започнали поголовна сеч. „Кой ще
разкаже за плача и крясъците на бащите, —кой ще разкаже? —пита
византийският историк Дука и отговаря: —Тогава робинята взима­
ха с господарката, господаря —с пленника, архимандрита — с обик­

595
новения монах, нежния юноша —с девицата, а ако те ги отблъсваха,
ги избиваха.“ Цели три дни нашествениците разграбвали богатства­
та на града. Унищожени били вековни паметници на културата —
статуи, икони, книги, ръкописи. Султанът се настанил във Влахерн-
ския дворец.
Завладяването на Константинопол на практика отбелязало ги­
белта на Византийската империя. Ликвидиран бил един съвършен за
времето модел на обществено устройство, уникален и неповторим
по своите характерни особености. Слязъл от историческата сцена
основният крепител на източноевропейската феодална система.
Променило се коренно съотношението на силите не само в Европа
и Азия, но и в света. Върху земетръсната зона на Босфора и Дарда-
нелите, която разделяла Запада от Изтока, се настанила нова поли­
тическа сила, която се наложила като господар в продължение на
много столетия.
Унищожаването на Византийската империя било събитие с не­
съмнени световноисторически последици. Излизането на истори­
ческата сцена на такава несравнима обществено-политическа сила
като султановата държава представлявало съдбоносна заплаха за
стабилността и сигурността на европейските държави и народи.
Султан Мехмед II Завоевателят признал, че имал амбицията да за­
владее Унгария, Италия и дори Германия. Застанал в центъра на
военностратегическото пространство между двата континента, но­
вият господар контролирал основните пътища, които пресичали
Европа, Азия и Африка.

Освободителни движения
на балканските народи
Победата на Осман бей над армията на византийския император Ан-
дроник II Палеолог (1282—1328) при Бафеон на 27 юли 1302 г. спомог­
нала за трайното утвърждаване на османците в Мала Азия. Започнали
завоеванията им на Балканския полуостров1, продължили век и поло­
вина. Народите на Балканския полуостров оказвали мъжествена съп­
ротива на завоевателите, но силите били неравностойни. За начало на
системното нахлуване на завоевателите в Югоизточна Европа се при­
ема 1352 г., когато войските на принц Сюлейман превзели малката
крепост Цимпе на Галиполския полуостров и я превърнали в база за*

‘ Д и м и т р о в , Стр., К. М а н ч е в. История на балканските народи (XV—XIX в.).

Т. 1.С ., 1999, с. 19 сл.

596
по-нататъшните си настъпателни операции2. Преди това обаче през
времето от 1330 до 1345 г. тюркски войскови подразделения спора­
дично плячкосвали и разрушавали югоизточните територии на Бал­
канския полуостров3. Император Йоан Кантакузин напразно се
опитвал да убеди османците да се оттеглят в Мала Азия. През март
„съюзниците“, превърнали се в завоеватели, улеснени от катастро­
фалното земетресение, сложили ръка на крепостта Галиполи и на
някои селища в района. Преодолели препятствията, възползвайки
се от благоприятната обстановка, османците продължили настъп­
лението. Започнала драмата на европейските народи, променила за
столетия тяхната история.
Завоевателна политика на османците. Учените, които се занимават с
историята на Османската империя, разделят продължителния период
на нейната инвазия в Европа на два основни етапа. Първият, ранният,
започнал през 1352 г., когато паднала крепостта Цимпе, и приклю­
чил през 1371 г. с битката при Черномен. Вторият етап наченал през
1371 г. и завършил с поражението на османците при Анкара през
1402 г. Това периодизиране може да се оспорва, защото не е построено
върху единен индикатор, поради което се приема като условно.
В своите изследвания специалистите османисти са единодушни в
оценката за действителната военна мощ на султанската държава, за
нейната непрекъсната завоевателна политика. Поддържа се, че уче­
нието за „джихад“, за „свещена война“, за постоянна борба срещу
„неверниците“ се превръща във философия, в идеология на исляма,
в настъпателната политика на азиатската държава, надвесила се над
балканските народи, а наред с тях и над Европа. Друга много важна
причина се заключава във военната организация на държавната ин­
ституция4. Едва след това идват слабостта, разединението и проти­
воречията между държавите на Балканския югоизток, които не мо­
гат да се организират и да дадат единен отпор. Известна роля за­
почнала да играе психическата обстановка, създадена на Балкани­
те след 1391 г.5 Оттогава съвременниците на събитията говорят за
страх о турците (timor Turcorum).

2 А н г е л о в, Д. Византия, политическа история. С., 1994, с. 303.

3 С а д у л о в, А. От руините на Селджушкия султанат към висините на световната
империя. — В: Светът след Иисус (I век пр. Хр. д о 1 свет. война). В. Търново, 1999,
с. 1198.
4 С а д у л о в, А. Завладяването на Балканския полуостров от османските турци. —
В: Светът след Иисус..., с. 1198.
3 С м е т а н и н, В. А. Византийское общество XIII—XV веков по данньм зписто-
лографии. Свердловск, 1987, с. 223.

597
 Въпреки това или може би именно поради това султанската дър­
жава преодоляла с по-голям или по-малък успех изпитанията на
времето. Османците успели да надмогнат затрудненията, които съз­
дали рицарите на кръстоносните походи (XIII—XV в.). Много по-
тежки последици имали конфликтите с монголския вожд Тимур (Та-
мерлан), който турил ръка на Месопотамия и Иран и отправил ис­
кане към султан Баязид I да отстъпи бейлиците в Мала Азия и част
от териториите, които завладял. Понеже султанът не се съгласил,
между османци и монголи избухнала кръвопролитна война. В катас­
трофалното поражение на султанската армия при Анкара на 28 юли
1402 г. султан Баязид и двамата му синове били пленени. Победите­
лите разорили Мала Азия. Султан Баязид починал в пленничество.
Разделяйки победената държава на три части между синовете на
Баязид, Тамерлан създал предпоставки за конфликт между претен­
дентите за престола на починалия султан. Наследникът на Баязид I
— Сюлейман Челеби, паднал убит от брат си Муса (1408 г.), а по-
късно бил убит и Муса, който преди това претърпял поражение в
битката с брат си Мехмед в сражението при Чамурли, Самоковско.
Овакантеният престол бил зает от Мехмед I Челеби (1413—1421 )6.
По време на своето управление той възстановил властта си над бей­
лиците в Мала Азия и укрепил османското господство на Балкан­
ския полуостров.
Както е известно, в досегашните научни изследвания хронология­
та на османските завоевания на Балканския полуостров все още не е
установена с достатъчна яснота и убедителност. Може да се твърди
с положителност, че в отговор на исканията на византийския импе­
ратор Йоан Кантакузин за военна помощ в борбата му срещу него­
вите противници, Орхан бей му оказал съдействие. Установен бил
съюз, ознаменуван с брака между Орхан бей и дъщерята на Йоан
Кантакузин, Теодора. Роднинските връзки обаче не попречили на
османците да нарушат договора и да установят мирни отношения с
противниците на Йоан Кантакузин и на Византийската империя.
Още през 1341 и 1354 г. османски отряди нахлували в Тракия и Ма­
кедония и нанасяли големи поражения на населението7. През перио­
да 1352—1354 г. епизодичните нападения прераснали в планирано
завладяване на Балканския полуостров. Това проличало особено
ясно след 1 март 1354 г., когато катастрофално земетресение сри­

6 Η о в и ч е в, А. Д. История Турции. Т. 1. М., с. 3 сл.

7 А н г е л о в, Д. Възход и залез на една империя, 1991, с. 389 и сл.

598
нало защитните стени на Галиполи и османците се настанили в кре­
постта8.
Макар да не е установена сравнително точна датировка на падане-
го на отделните градове и крепости на Балканите, все пак съществу­
ват известни ориентири, които могат да дадат относителна предс­
тава за хода и мащабите на завоеванията. Като се започне от втора­
та половина на XIV в., османците организирали настъпателни воен­
ни действия във вътрешността на Балканския полуостров. В тях взи­
мали участие Сюлейман, Евренос бей, престолонаследникът Мурад
и др. Крайната цел, която си поставяли завоевателите, била да
проправят пътя към Централна Европа.
Заслужава специално да се отбележи и подчертае обстоятелст­
вото, че владетелите на балканските народи, макар и разделени и
противопоставени поради различни причини, все пак намирали
сили да се организират и да дадат отпор на завоевателите. Пораже­
нията на византийци, българи, сърби, бошняци, албанци, власи и
др., които не искали да се примирят с османските тирани, били мъ­
чителен и продължителен процес. Като се започне от 1352 г., когато
завладели Цимпе, и се стигне до 1479 г., когато паднала Албания,
изминали 127 години. Това били драматични, но величави години
на поражения и победи. „Проклето да бъде нашето време! — пише с
горест съвременник на събитията. —Турците разрушиха градовете
ни, ограбиха светилищата ни, изпълниха всичко с кръв и трупове!“
Османците нахлули в Тракия и продължили завоевателния си
устрем j o >m вътрешността на Балканския полуостров. Още през
1352 г. Йоан Кантакузин се обърнал към тях с молба да го подкре­
пят в борбата му с Йоан V Палеолог, зад когото застанала Венеция,
а наред с нея сръбския крал Стефан Душан и българският цар Йоан
Александър. През 1352 г. в сражението при Димотика коалицията
на Йоан Кантакузин разгромила сръбските подразделения и прину­
дила военните части на Йоан Александър да напуснат театъра на
бойните действия.
След това Йоан Кантакузин напразно се опитвал да убеди Сю­
лейман да освободи завладените земи. Османците направили без­
успешен опит да превземат Константинопол. През 1355 г. те нахлу­
ли в Тракия и организирали армията в три основни направления.
Лявото крило начело с Евренос бей се отправило по брега на Егей­
ско море в западна посока. Под командването на Сюлейман паша

8 С а д у л о в, А. Първи завоевания на Балканите (1352—1371). — В: Светът след

Иисус..., с. 1199.

599
централното крило тръгнало по пътя Цариград—Одрин—Пловдив
—София; дясното се насочило към Стара Загора и Карнобат, а от­
там за Добруджа9.
Настъплението срещу балканските народи продължило във
вътрешността на полуострова. През 1362 г. паднала Димотика, а през
1369 г. —Адрианопол. Нов етап в опустошителния напор на осман-
лиите отбелязал султан Мурад I (1362—1389). При неговото управ­
ление столицата била пренесена от Бурса в Адрианопол, преимену­
ван в Едирне. След като центърът на султаната бил установен в Ев­
ропа, османската заплаха надвиснала и над българските предели.
Възползвайки се от византийската агресия в българските земи през
1364 г., подкрепена от графа на Савоя Амадей, османците завладе­
ли Пловдив и Стара Загора.
Лявото крило на султанската армия навлязло в Кавала и Гю-
мюрджина и надвиснало над именията на деспот Углеша, чиято
столица била Сяр, и на брат му Вълкашин, който господствал в
Прилеп, Скопие и Призрен. Коалицията на двамата братя била раз­
громена от Евренос бег на 26 септември 1371 г. в битката при Чер-
номен10, където паднали убити крал Вълкашин и деспот Углеша.
Крал Марко, наследник на Вълкашин, признал васалната си зависи­
мост от османците. Склонил глава пред тях и деспот Константин,
владетел на Кюстендил, Петрич, Струмица, Щип. Не устоял на на­
тиска и жупанът Багдан, чиито владения се простирали на север от
Солун. Византийският император Йоан V Палеолог (1354—1391)
също признал султана за свой сюзерен. Българският цар Иван
Шишман (1371—1395) се принудил да произнесе васална клетва и да
изпрати сестра си Кера Тамара в харема на султан Мурад.
След героична съпротива паднали градовете София, Ниш, Се-
рес, Солун. Господството на агресорите било наложено над Югоза­
падна Македония. Заплахата надвиснала над Сърбия и Албания.
Обединените войски на сръбския княз Лазар и на босненския бан
Твърдко разгромили османците през 1387 г. при Плочник. Вестта за
победата повдигнала духа на балканските владетели. Цар Иван Шиш­
ман отхвърлил османското господство, поради което Мурадовия
пълководец Али паша нахлул в българските предели. Притиснат от
султана, българският цар трябвало да признае повторно върховна­
та власт на Мурад I и да загуби значителна част от владенията си.
Заздравил позициите си в България, султан Мурад решил да за­
владее останалите славянски държави и нахлул в Сърбия. На 15 юни

9 С а д у л о в, А. Цит. съч., с. 1199.

10 А н г е л о в, Д. Византия. Политическа история, с. 303.

600
1389 г. при Косово поле11 срещу османците се сражавали отряди на
сръбския княз Лазар, на босненския бан Твърдко и на българския
цар Иван Шишман. Представяйки се за дезертьор, който искал да
предаде важни сведения, сръбският велможа Милош Обилич вля­
зъл при султана и го убил с меч, намазан с отрова. Това не измени­
ло изхода на битката. В решителната атака фанатизираните осман-
лии, предвождани от Баязид, син на Мурад, извоювали победа. Княз
Лазар паднал в плен и бил убит върху трупа на Мурад, а синът му —
княз Стефан, който заел престола, станал васал на новия султан.
След Косово османците продължили борбата за разгрома на
Византия. Цариград бил откъснат от сушата и можел да поддържа
връзки единствено по море. Султан Баязид I умело разпалвал про­
тиворечията между владетелите, които изпаднали в пълна зависи­
мост от него. Подкрепян от османците, в столицата влязъл Йоан
VII, а старият император Йоан V бил принуден да търпи унижения.
В края на краищата султан Баязид I дал съгласие Йоан V да заеме
отново престола, като задържал сина му Мануил за заложник. След
смъртта на императора на 16 февруари 1391 г. Мануил заел престо­
ла (1391-1425).
През 1393 г. на 17 юли паднало Търново, а след него и Търнов­
ското царство. Цар Иван Шишман не бил в столицата, поради кое­
то успял да оцелее. Предполага се, че тогава той пребивавал в Нико­
пол, за да посрещне Сигизмунд, краля на Унгария, който трябвало да
пристигне, за да продължи борбата против нашествениците.
В хода на събитията обсадата на Константинопол била продъл­
жена. Евренос бег окупирал Тесалия. Завладяна била и Беотия. През
1394 г. султан Баязид I тръгнал на поход срещу войводата на Вла-
хия Мирчо Стари. В армията на султана влизали подразделенията
на неговите васали крал Марко, деспот Константин Драгаш112 и на
сръбския княз Стефан Лазаревич. Войските на воюващите страни се
сблъскали при Ровине на 17 май 1395 г. В сражението паднали крал
Марко и деспот Константин. Войските на Мирчо удържали победа,
но неравностойността на силите принудила влашкия войвода по-
късно да признае върховната власт на султана и да се подчини на
неговата воля.
По това време под патронажа на Римския папски двор бил орга­
низиран кръстоносен поход с участието на френски, полски, родос-

11 А н г е л о в, Д ., Б. Ч о л п а н о в. Българска военна история през Средновекови­

ето (X—XV век). С., 1989, т. 2, с. 235.
12 М а т а н о в, Хр. Княжеството на Драгаши. С., 1997.

6 01
ки, немски, австрийски и други рицари. Под командата на граф Лан-
кастър се включили 1000 англичани. Графът на Хохенцолерн Фрид­
рих командвал 2000 германски рицари. Тръгнали на път и 30 000
унгарци. От страна на кралство Франция се включили Жан дьо Бур-
бон, Анри дьо Бар и Филип дьо Бар, внуци на владетеля на Фран­
ция. Към коалицията се присъединили пратениците на италиански­
те градове-републики Венеция и Генуа с 44 галери под командата на
адмирала на Венеция Томаниче Нико. Кръстоносната армия, възли­
заща на 60 000 бойци, тръгнала по течението на р. Дунав, стигнала
гр. Оршова и се установила в пределите на Видинското царство.
Командващ армията бил императорът на Свещената римска импе­
рия Сигизмунд (1347—1437), крал на Унгария.
Владетелят на Видинското царство цар Йоан Срацимир (1356—
1397) отхвърлил васалната си зависимост от султана и незабавно се
присъединил към освободителите кръстоносци. Според френския
маршал Бусико, участник в кръстоносния поход и непосредствен
свидетел на събитията при Видин, „излезе от града господарят на
този град, който беше православен християнин и беше подчинен
насила на турците. Той предаде града и цялата си земя на маджар-
ския крал, а също и всичките турци, които бяха вътре в града.“13
Съпроводен от своя васал, сръбския деспот Стефан Лазаревич,
султан Баязид I в началото на септември 1396 г. влязъл в крепостта
Никопол, а след това се отправил за лагера на кръстоносната ар­
мия. Кръстоносците претърпели страхотно поражение на 25 сеп­
тември 1396 г. Причините за разгрома на рицарите са много, но ос­
новната се крие в остарялата военна стратегия на кръстоносците,
които не успели да се противопоставят на маневреноспособността
и боеготовността на султанската войска. Краят на Видинското цар­
ство настъпил. Според свидетелството на Григорий Цамблак сул­
тан Баязид заповядал да оковат цар Йован Срацимир във вериги и го
изпратил в гр. Бурса, където го хвърлил в тъмница. За по-нататъш­
ната му съдба може само да се гадае. Така завършило сражението
на кръстоносците при Никопол14. Що се отнася до цар Иван Шиш-
ман (1371—1395), след падането на Търновград на 17 юли 1393 г.
той се преместил в Никопол. Според една османска летописна бе­
лежка подир битката при Ровине на 17 май 1395 г. султан Баязид,
завръщайки се от Влашко, се установил на Дунавския бряг срещу

13 Ц в е т к о в а, Б. Френски пътеписи за Балканите, XV—XVIII в. С., 1975, с. 36.

14 За битката при Никопол вж. докладите, изнесени на научната сесия за 600-годиш-
нината от нея: Никоиолската битка 1396 в съдбата на България, Балканите и Ев­
ропа. С., 1999.

602
Никопол, който „се владееше от един господар на име Шишман,
който също като влашкия войвода плащаше хардж на новия госпо­
дар. За да премине на отсамния бряг на реката, той поиска ладии от
онзи — така и онзи му подготви. След като се озова на отсамния
бряг, той накара да доведат споменатия Шишман и го обезглави. И
като завладя също Никопол, превърна го в санджак.“
През следващата 1397 г. османците нахлули в Средна Гърция и
я подложили на разграбване. Паднал и Пелопонес. Била покорена
Атина. Баязид запланувал да завладее Константинопол. За тази цел
той издигнал крепостта Анадолу-хисар на най-удобното място на
Босфора. Защото не успял да блокира столицата на Византия от
Мраморно море, организираната обсада не дала резултати.
Плановете на Баязид да разшири териториите на империята в
Мала Азия довели до война с монголския завоевател Тимур (Тамер-
лан), който го разгромил в епохалната битка при Анкара. Макар и
за кратко време, завоевателният устрем на османците срещнал се­
риозни прегради.
След смъртта на султан Баязид I в империята настъпил период
на остри политически борби за Црестола, поради което османците
преустановили завоевателната си политика. При управлението на
Мехмед позициите на империята били заздравени. В Мала Азия
властта над бейлиците, отхвърлили османската зависимост, укреп­
нала. Единствен Караманският бейлик запазил независимостта, по­
ради което султанът сключил с него мирен договор. Войната с Ве­
нецианската република завършила с поражение. Понеже нямал мо­
щен флот, султанът не успял да се наложи над венецианците и се
принудил да сключи мир.
Султан Мехмед I успял да заздрави завоеванията на предшест­
вениците си и на Балканския полуостров. В границите на неговите
владения била включена Албания, която била заета във война с Ве­
неция и не могла да окаже сериозен отпор. Териториите на Южна
Албания били оформени в отделен санджак, а владетелите на Сред­
на и Северна Албания признали васалната си зависимост15. Прину­
ден бил да признае отново своето подчинение и Мирчо, войводата
на Влахия.
Завоевателната политика на османците получила нов тласък при
управлението на Мурад II, който подновил обсадата на Цариград и
организирал нови нападения в Албания и Влахия. Присъединена

15 Ф р а ш а р и, Кр. История Албании. Тирана, 1964, с. 56; срв. Д и м и т р о в , Стр.,

К. М а н ч е в. Цит. съч., с. 23.

603
била Черна гора. Паднало Далматинското крайбрежие. Превзет бил
и Солун. Султан Мурад провел грабителски акции в Пелопонес и
Сърбия, смазал въстанието на Г. Кастриоти. През 1440 г. Сърбия
била покорена, но през 1444 г. —отново възстановена. След като на­
несъл поражение на кръстоносците при Варна през 1444 г.!6, Мурад
II предприел поход в Пелепонес и Албания, насочил се срещу дес-
пота на Пелопонес Константин и заграбил земите, които той преди
това завладял в Беотия и Фокида. Със завоеванията си султан Му­
рад II подготвил условията за опустошителната инвазия в Унгария.
Синът на Мурад II, Мехмед II, успял да нанесе съкрушителни
удари на Византия и завладял Константинопол. Той реорганизирал
армията, развил флота, построил кораби, укрепил артилерията.
След като превзел последните византийски крепости, разположени
край столицата, Мехмед II организирал нейната пълна блокада. На­
ред с крепостта Анадолу-хисар, построена от султан Баязид I, той
издигнал нова крепост —Румели-хисар, снабдена с модерни за вре­
мето оръдия. Връзките на Цариград по море и суша били прекъсна­
ти, снабдяването му с храна и боеприпаси — преустановено.
На стохилядната османска армия, която започнала да атакува
столицата през април 1453 г., били противопоставени около 10 000
войници на император Константин XII Драгаш (1448—1453), значи­
телна част от които били наемници. Силите били неравностойни.
Решителният щурм започнал на 29 май. Градските стени се рушали
от артилерията. В Златния рог проникнали корабите на нашествени­
ците, превозени по дървена платформа по суша. Еничарите успели
да проникнат в града. Защитниците героично бранели свободата си,
но изходът от битката бил предрешен. Паднал убит и самият импе­
ратор. Османските отряди избивали безпощадно бранителите на
Византия и разрушавали опорните пунктове. Константинопол пад­
нал, обхванат в пламъци и разрушения. Цели три дни нашествени­
ците разграбвали вековните ценности на Византия, унищожавали
паметниците на културата, избивали безжалостно населението. Биб­
лиотеките, които съхранявали най-ценните постижения на научната
мисъл, на културата, били опожарени1617.
Завладяването на Константинопол, посрещнато с тревога от
цяла цивилизована Европа, по същество поставило край на могъ­
щата някога Византийска империя. По такъв начин била застраше­
на свободата не само на съседите, на и на другите по-далечни дър­

16 Ц в е т к о в а, Б. Паметна битка на народите, Европейският Югоизток и осман­

ското завладяване — краят на XIV век. Варна, 1979.
17 А н г е л о в, Д. Възход и залез на една империя, 404—408.

604
жави. Макар да запазили своята относителна самостоятелност, Пе-
лопонеското деспотство и Трапузиндската империя не след дълго
станали жертва на агресорите. В границите на империята била
включена и Средна Гърция.
Победата на Ян Хуняди над османците при Белград през 1456 г.
забавила падането на Унгария, но не можела да отсрочи задълго
гибелта на Сърбия. През същата 1456 г. молдавският княз Алексан­
дър Добрият (1432—1457) признал върховната власт на султана и
започнал да му плаща данък. В сръбските земи започнали опусто­
шителни набези, посрещнати с въоръжена съпротива. Направен бил
опит за покоряване на Белград, но градът се сражавал упорито. Ко-
гато през 1459 г. кралят на Босна Стефан навлязъл в Сърбия и се
провъзгласил за неин владетел в Смедерево, султан Мехмед II на­
хлул в страната и завладял града. Сърбия паднала под властта на
османците. В страната била наложена военноленна система18.
През периода между 1458—1463 г. в границите на Османската
империя били включени останалите свободни територии на Визан­
тия. През 1460 г. паднала Морея, а през 1463 г. —Босна. Окончател­
но била подчинена и Влахия. След продължителна съпротива била
завладяна Черна гора. Османците откъснали от Австрия Щирия и
Каринтия. Избухнала война между империята и Венеция, завърши­
ла с победа на османците, които отнели от венецианците редица
острови в Егейско море. През 1480 г. войските на империята нахлу­
ли в земите на Южна Италия. Завладян бил гр. Отранто. Италиан­
ците се вдигнали на борба и отблъснали нашествениците от своите
земи. През 1482 г. била завладяна и Херцеговина.
Основните причини за победите на османците на Балканския по­
луостров се криели не само в превъзходството им, но и в дълбоките
политически противоречия между феодалните владетели. За реша­
ване на вътрешните конфликти те търсели помощта на нашествени­
ците. В армията на завоевателите, нахлуващи в отделните държави,
нерядко се включвали военни подразделения на балканските госпо­
дари, които подпомагали разгрома на своите съседи, осигурявали
победите на завоевателите. Освен това султанската държава разпо­
лагала с големи икономически и социални възможности, гарантира­
щи успеха на победите.
Балканските държави — противоречия и единство. Когато в нача­
лото на XV в. тюрките предприели своите първи походи на Балка­

18 М и х а л> ч и h, Р. Край српског царства. Београд, 1975.

605
ните —в тях участвали племена от бейлиците Айдън и Кареси, а Ос­
манският бейлик не се включил19, — балканските народи се намира­
ли в етапа на развитите феодални обществени отношения. Завладя­
ваните се намирали на по-високо стъпало в областта на културата и
цивилизацията. Не рядко владетелите на християнските държави —
византийски императори, български царе, сръбски и босненски кра­
ле, албански бегове и пр. — проявявали неразбирателство, вражду­
вали помежду си и в края на краищата не успели да изгладят проти­
воречията и да се обединят за общ отпор срещу нашествениците.
Единение и разбирателство липсвало не само в европейски и общо-
балкански план. Държавите били разтърсвани от неизгладени вът­
решни конфликти и противоречия. В разгара на гражданските вой­
ни във Византия Йоан Кантакузин се обърнал към Орхан бей за по­
мощ срещу своите опоненти. „Той (Орхан —б. а., Й. Й.) — свидетел­
ства в произведението си „Искендернаме“ поетът от XIV в. Ахмеди
— първи простря ръка на Руми (Византия), причини на императора
много бели: тогава всички бяха с него: варсеки, тюрки, гърци и си-
рийци.“ Аналогични данни изнася и сърбинът Михаил Константи-
нович: „И знайте, че езичниците тюрки са така силни не сами по
себе си, а поради несъгласието на християните. Защото за езични­
ците тюрки несъгласието сред християните е щастие и радост, а
нашата ненавист и междуособна вражда им носи победа.“
Обхванати от егоистични интереси, монарсите, благородниците,
аристокрацията, особено представителите на династиите, борещи
се за престола, изменяли на своите страни. Поставяйки личните
планове и домогвания над държавните, те установявали съюзни от­
ношения с османците и ги въвличали в борбата срещу собствените
си народи. В края на краищата взаимните боричкания улеснили пла­
новете на нападателите от Азия.
Не успяла да окаже решителен отпор и българската държава,
разпаднала се на две царства (Търновско и Видинско) и на две дес-
потства (Добруджанско и Велбъждско). За нашествието на османци­
те в България през 1349 г. византийският император Йоан Кантаку­
зин свидетелства: „Сюлейман изпълнил това, което заповядал баща
му: да измисли някакъв неоснователен повод и да се вдигне по река­
та Евроз (Марица) в Мизия за плячка. Залавяйки голямо количество
добитък и хора, той се завърна в Азия... Сюлейман причини мно­
го мъка на българите, той ги нападна с голяма войска, отвлече

С а д у л о в, А. Първи османски завоевания на Балканите (1352—1371). — В: Све-

тът след Иисус..., с. 1198.

606
жителите на градовете в робство и опустоши цялата страна.“ През
1355 г. османската опасност наложила подобряване на отношения­
та между царство България и империя Византия. В резултат от
сключения съюз Кираца, дъщерята на Йоан Александър (1331—
1371), била омъжена за Андроник, византийския престолонаслед­
ник. По-късно, през 1364 г., когато между двете страни избухнала
война, Йоан Александър прибягнал до подкрепа на османците. В
армията на българския цар били включени османски наемници. В
хода на борбата срещу османците цар Иван Шишман (1371—1395)
се принудил да признае васалната си зависимост.
Йе се включила активно в борбата срещу завоевателите и Сър­
бия, подценила опасността, надвиснала над континента. Както и
останалите балкански държави, тя била политически разединена.
Мисията на цариградския патриарх Калист, пристигнал в Сърбия
през 1364 г. да сключи съюз за съвместни действия, била безрезул­
татна. Сръбският княз Стефан Лазаревич (1389—1427) признал ва­
салната си покорност пред султан Баязид. Наред с другите васали
на султана —крал Марко и деспот Константин Драгаш, Стефан Ла­
заревич участвал в битката при Ровине между влашкия войвода
Мирчо и Баязид. В сражението на султан Баязид I с кръстоносната
армия при Никопол през 1396 г. решаваща роля за победата на за­
воевателите изиграли подразделенията на Стефан Лазаревич. На
страната на Баязид той участвал в битката при Ангора на 28 юли
1402 г. След поражението той успял да се спаси и пристигнал в Ца­
риград, където византийският император Мануил II Палеолог
(1391—1425) го дарил с титлата деспот. В боричканията между Бая-
зидовите синове Стефан Лазаревич подкрепил Мехмед Челеби. В
сражението при Чамурли, Самоковско, между Муса и Мехмед побе­
дата била осигурена от сръбския княз и босненските феодали. В знак
на благодарност Мехмед I дарил Стефан Лазаревич с поземлени
имения, феоди, укрепил васалното положение на Сърбия и преуста­
новил походите в нейните предели.
Недостатъчно организирана и неефикасна била съпротивата,
оказана от владетелите на Босна и Албания. Босненският войвода
Хрвоя Вукчич многократно се съюзявал с османците за борба сре­
щу унгарската корона. Възползвайки се от конфликтите между бос­
ненските владетели, завоевателите често навлизали в земите на Бос­
на. През 1414 г. османците нахлули в Босна и поставили на престо­
ла детронирания крал Твъртко II. С разцеплението помежду им ал­
банските феодали също улеснили османците.
Наистина, в борбата срещу нашествениците владетелите на бал­
канските държави оказвали известна съпротива, търсели подкрепа

607
от западноевропейските страни, от Папството. За да привлече Пап­
ския престол, Патриаршията в Константинопол сключила уния с
Католическата църква, но не получила очакваната помощ. В редица
случаи феодалите на Европейския югоизток, застрашени от нашест­
вениците, намирали общ език, но между тях не била постигната
достатъчна съгласуваност, липсвало единство. Бушуващите проти­
воречия, конфликтите между Византия и отделните страни на Бал­
канския полуостров, между Унгария, България, Сърбия, Босна
обективно улеснявали противника и подкопавали силите на съпро­
тивата. Васалната зависимост на отделните владетели също изигра­
ла своята отрицателна роля.
Аристокрацията, която влязла в разбирателство със султанска­
та власт, се включила в състава на християните спахии, приела ис­
ляма, и постепенно била трансформирана в структурата на властва­
щата султанска аристокрация. Заварената централизирана държав­
на собственост върху земята била съхранена под името „мирийска
земя“. Условното феодално владение, наричано във Византия про-
ния, а в Западна Европа бенефиции, било обозначено с названието
„тимар“. Не била разрушена селската община, която в новите усло­
вия разширила своята социална база.
В завладените територии османските феодални господари про­
веждали политика на експлоатация, социален гнет, икономическо
неравенство, народностна и религиозна дискриминация. Включени
в състава на експлоатираното население, рая (стадо), балканските
народи били задължени да предоставят на спахиите 1/10 част от
продукцията в селското стопанство и градската промишленост.
Зрелите феодални отношения, господстващи в балканските страни,
били подкопани, видоизменени и заменени с примитивните форми
на ранния азиатски тип феодализъм.
В началото на завоеванията османските феодални насилници
провождали своята политика на икономическа експлоатация и по­
литическо неравноправие в сравнително по-меки форми, но с нала­
гането на господството си започнали да установяват тираничен ре­
жим, деспотизъм, гнет. За да гарантират стабилността на своето
управление, в началото те запазили някои привилегии на местната
аристокрация от доосманския период. В спахийската войска били
допускани и християни. В системата на управлението политическо­
то неравноправие, социалната дискриминация като същностна ха­
рактеристика на режима взимали все по-остри форми.
В качеството на поданици на империята балканските народи
били принудени да живеят при крайно тежки, несигурни условия;
техните имот, семейства, живот не били достатъчно гарантирани.

608
Османската власт проявявала социална, идеологическа и полити­
ческа ненавист спрямо покореното население, раята. Самите султа­
ни Баязид I, Мохамед II и др. се отличавали с безмилостна жесто­
кост, която проявявали спрямо християнските народи. При завладя­
ването на градовете султан Мохамед II разделял населението на
три групи. Една част определял да обработва земята, друга част
поробвал, трета избивал.
В Османската империя посягането върху имота, живота, семей­
ната чест на християните се приемало като нещо обикновено и
властта не преследвала насилниците мюсюлмани. Мюсюлманско­
то право, Шериатът, оценявал правоверните мохамедани като вис­
ши същества, призвани да управляват, да господстват, а подчинени­
те народи като „задължен народ“, който трябвало да работи за гос­
подаря, да плаща данъци и да изпълнява различни повинности.
Християните нямали право да притежават оръжие, да се обличат с
хубави дрехи, да носят обувки и ботуши, а само цървули.
Османската феодална аристокрация асимилирала нетюркските
народи чрез налагането на исляма. Масови размери взело помоха-
меданчването на населението в българските земи, Сърбия, Алба­
ния, Босна, Херцеговина. Въпреки че били принудени да се откажат
от вярата си, от своите багциниобичаи и традиции, помохамеданче-
ните в голямата си част успели да запазят езика, бита, нравите и
обичаите си.
Един от най-тежките данъци бил кръвният данък (девширме),
насилственото събиране на момчета християни за армията. Властта
набирала девширмето всеки 3 или 5 години. Чрез него покорените
народи били лишавани от най-здравите си и красиви подрастващи
представители, а османската държава формирала един от фактори­
те за утвърждаване на своето господство. Възпроизводството на
подчинените народности било затруднено. Християнските подани­
ци били облагани с данък испенче, възлизащ на 25 акчета, а раите,
приели исляма, го внасяли под названието ресми-чифт в размер на
22 акчета. При плащането на данъците мохамеданското население
било в значителна степен облагодетелствано, докато християните
били поставени в неравноправно положение. Християните били за­
дължени да плащат поголовен данък джизие, докато мюсюлманите
не го внасяли.
В състава на раята завоевателите оформили обособени привиле­
гировани групи, които били освободени от обикновените данъци,
тегоби и повинности, но се задължавали да носят известни служби.
Така войниците обслужвали обозите на армията или били включени
в конюшните на султана, за да работят в тях. С особен статут се

39 История на Средновековния свят 609

ползвали пазачите на проходите (дервенджиите), доставчиците на
ловни соколи за султанския двор (доганджиите), миньорите (мадан-
джиите), въглищарите (кюмюрджиите), оризарите (чалъкчиите) и
др. Всички те изпълнявали своите задължения срещу освобождава­
нето от непосилните данъци, смазващи останалото население.
Както в хода на завоеванията, така и след тях османците разру­
шавали крепостите, в които се отбранявали балканските феодали,
градовете с техните опорни пунктове, селищата. За да лишат завла­
дените народи от техните съпротивителни сили, те извършвали ма­
сови кланета, поробвали, пленявали, продавали в робство по паза­
рите на Европа и Азия, изселвали жителите на градовете, обезлюдя­
вали земите. При все това нашествениците не успели да ликвидират
напълно заварената селищна система в пределите на Балканския
полуостров.
В хода на установяването на новите отношения част от заваре­
ните институции била разрушена, друга — видоизменена съобразно
новите условия. Разрушени били органите на управление на заваре­
ните феодални държави — обществената организация, администра­
цията, армията и пр. Запазени били онези социални институции, ко­
ито след известно преустройство можели да обслужват господства­
щия султански режим.

Съдържание на османската обществена система. В научната лите­

ратура — историческа, социологическа, етнологическа, философс­
ка, политологическа и пр. — се дават различни квалификации на ос­
манския режим, установен в земите на балканските народи, включи­
телно и на българския народ. В историографията се срещат катего­
риите „турско робство“, „османско владичество“, „османска
власт“, „османско господство“ и пр. Що се отнася до „османско
присъствие“, това съчетание е внесено изкуствено, то отразява дру­
га действителност, поради което е неприложимо към условията на
живот в Югоизточна Европа. Широко използваната в традиционна­
та историопис, формулировката „турско робство“ в най-новата ху-
манитаристика се отхвърля най-малко по две причини. Първата е от
фактологическо, съдържателно, втората от формално естество. По­
нятието „турчин“ е въведено в неговото съвременно съдържание
като етноним едва през втората половина на XIX в. Преди това то
притежава негативна натовареност: под „турчин“ се разбира „селя­
нин“, „пейзан“, „примитивен“, „необразован“, „простак“. От друга
страна, робовладелска обществена система в балканските и евро­
пейските територии на Османската империя не е била установена,
поради което това понятие е неприемливо. Конструкциите „осман­

610
ско присъствие“ и „контактна зона на цивилизации“ са заети от съв­
ременната френска историопис и без всякакво научно основание са
въведени в научната литература и масмедиите. Те са очевидно не­
приемливи, понеже не съответстват на конкретната действителност
на Балканите и в частност в българските земи под османска зависи­
мост.
Освен с терминологични и съдържателни, в историографията се
сблъскват и със същностни различия за особеностите на османска­
та обществена система, наложена в българските територии. Част от
историците, особено съвременните турски историци, поддържат
мнението за положителното влияние на султанския „строй“ върху
българския народ. Друга част, главно европейски и преди всичко
български учени, застъпват разбирането за отрицателната роля на
завладяването на България от османците и за регресивната роля на
наложените обществени отношения. Противоположните мнения са
напълно разбираеми; те отразяват различни подходи, различна цен­
ностна система. В литературата са прокарани и други компромисни
виждания, но те са без особено влияние в обществения живот и в
хуманитарната наука.
В предговора към своята монография „Турското владичество —
пречка за културното развитие на българския народ и другите бал­
кански народи“ покойният акад. Иван Снегаров подлага на крити­
чен анализ една от тезите на съвременни турски историци, според
която „турското владичество е донесло на покорените народи на
Балканския полуостров благоденствие и им създало благоприятни
условия за културно развитие“20. Конкретно академикът се спира на
становището на колективния научнопопулярен труд „Tarih“ (3.
Istanbul, 1931, р. 28), в който се съобщава: „Ще рече, по този начин
относно земите турците са следвали метода на покровителстване на
народа. Християнските селяни в Балканите под турско управление
се сдобили с много по-щастлив и благоденстващ живот, отколкото
по време на василевсите и кралете. Турците, които никак не били
фанатици и знаели да управляват много добре, не закачали земите
на селяните, а може би и са ги увеличавали. Те не разтурили селски­
те организации на християнските си поданици. Изобщо те запазили
техните обществени и религиозни организации, както са били.“21
Преведеният от българския учен текст е само един от възмож­
ните варианти в историографията на нашата южна съседка, където

20 С н е г а р о в , Ив. Турското владичество, пречка за културното развитие на бъл­

гарския народ и другите балкански народи. С., 1958, с. 3.
21 Пак там, с. 19, бел. 1.

6 11
се прави с късна дата апология на османския режим, установен на
Балканите. Изразявайки несъгласие с него, акад. И. Снегаров го от­
хвърля със следната аргументация: „Това твърдение се опроверга­
ва от цялата история на тези народи през турското робство. Турци-
те били некултурен народ през XIV в., когато започнали своето на­
стъпление срещу Византия и балканските държави. Дълго време след
утвърждаването на тяхната държава те стояли в културно отноше­
ние много по-ниско от подчинените им християнски народи. Макар
че чрез мохамеданството Турция е възприела някои елементи от
арабската култура (религиозна архитектура, литература, юриспру­
денция), тя се явява регресивна сила, която държала немохамедан-
ските народи в подчинение само чрез силата на меча. При това раз­
палвайки религоизния фанатизъм на своя народ, султаните не му
давали тласък да развива творческите си сили, а го държали цели
векове в дълбоко невежество и застой.“ По-нататък историкът под­
държа' че в сравнение с равнището на европейската култура, чак до
края на XVIII в. турската държава оставала твърде назад, поради
което турското владичество „не само че не могло да благоприятст­
ва за културното развитие на българи, сърби, гърци, албанци и др.,
но ... то било голяма пречка за техния напредък. Турските властни­
ци, експлоатирайки ги жестоко, дори се стремели да рушат тяхната
народностна култура.“22
Като имаме предвид развоя на българската историография от
1958 г., когато излиза трудът на акад. Ив. Снегаров, до днес, можем
да изразим несъгласие с някои от формулировките на стария учен
историк, които звучат пристрастно. Става дума за неизбежната мо­
дернизация на някои оценки. Като цяло обаче позицията му е непо­
клатима и се намира в съответствие с изворите на епохата и с най-
добрите традиции на европейската историография, включително и
на българската.
Съпротивителни борби. Провежданата от османските феодали по­
литика на експлоатация, гнет и безправие пораждала различни фор­
ми на съпротива —дипломатически, идеологически, бунтове, въста­
ния, хайдутство и пр. В съпротивата на покорените намирало израз
недоволството от господстващите феодални отношения, стреме­
жът да се отхвърли властта на завоевателите и да се извоюва свобо­
дата.

22 С и е г а р о в, Ив. Цит. съч., с. 3.

612
 С цел да привлекат католическия Запад в борбата срещу осман­
ските завоеватели византийските императори се виждали принуде­
ни да търсят подкрепата на императорите и кралете, на Римския
папски двор. За тази цел император Йоан VIII Палеолог и патриарх
Йосиф II взели участие в събора, започнал във Ферара и приключил
във Флоренция през 1439 г. На 6 юли с. г. била подписана уния меж­
ду двете църкви —Католическата и Православната, но практически
резултати не били постигнати. Патриарсите на Антиохия, Алексан­
дрия и Ерусалим осъдили унията и я окачествили като „ безчестно
дело“. Не дала резултати и унията от 12 декември 1452 г.
По принцип Папският престол одобрявал кръстоносните похо­
ди срещу османските нашественици, включвал се в тях, но възмож­
ностите му да организира решителен отпор срещу завоевателите
били ограничени.
Хайдутското движение23, което взело масови размери в балкан­
ските страни, било стихийна форма на борба. В Гърция хайдутите
били наричани клефти, а в Сърбия — ускоци.
Въстанията обхванали пределите на България, Византия, Сър­
бия, Албания. Важно значение имало въстанието на царствените
потомци в България Константин и Фружин24, което имало за цел да
отхвърли робството и да възстанови българската държава. Широки
размери взело и въстанието на Бедредин Симави, пламнало в Севе­
роизточна България през 1416 г. и обхванало Южна България и Тра­
кия. В него участвали българи, власи, гърци и др., които се борели
за равенство и братство между хората. Това била величествена ос­
вободителна епопея.
Под ръководството на Бедредин Махмуд избухнали и двете въс­
тания в Мала Азия, пламнали също през 1416 г. Едното въстание
било предвождано от Бьорклюдже Мустафа, ученик на Бедредин, и
обхванало района на Измир. Другото било възглавено от Тор лак
Кемал, също последовател на Бедредин, и се разпространило в
Маниса. Вдигналите се против феодалния строй селски и градски
маси се борели срещу социалното неравенство, за справедливост,
за общност на имуществата, за равноправие независимо от народ­
ностна и религиозна принадлежност. Въстанието било смазано без­
пощадно, а бунтовниците избити поголовно.

“ Ц в е т к о в а , Б. Хайдутството в българските земи през XV—XVIII век. С., 1971.

24 Вж. П е т р о в, П. Въстанието на Константин и Фружин. — В: Изв. на Инст. за
история., 1960; К у з е в, А. Восстание Константина и Фружина. — В: Bulg. Hist.
Revue, 1974, 3, 5 3 -6 9 .

613
 Епичен характер имало и въстанието в Албания, предвождано от
Г. Кастриоти Скендербег25, а след смъртта му от неговия син. Ал­
банците се борели срещу тиранията на османците, за извоюване на
своята свобода. Смелата упорита съпротива на бунтовниците при­
нудила завоевателите да сключат примирие. В края на краищата
обаче въстанието било разгромено, но свободолюбивите албанци
се изселили в планините, защото не желаели да живеят под чуж­
до иго.
Антиосманските освободителни борби на балканските народи —
българи, византийци, албанци и др., отразявали задълбочаващото
се недоволство на покорените от господстващия османски феода­
лен ред, техния неизкореним стремеж да извоюват свободата си.
Мъжественият отпор на балканските народи, оказван на султан­
ските нашествия около век и половина, дал възможност на държа­
вите от Средна и Централна Европа да изградят силни централизи­
рани монархии. Като се организирали, те успели да поставят пре­
гради пред завоевателния напор на османците и да защитят култу­
рата и цивилизацията на Европа и свободата си.
Покоряването на балканските държави нарушило закономерно­
то историческо развитие на Византия, България, Сърбия, Албания и
останалите народи, откъснало ги от европейската социална общ­
ност. Това било катастрофа с огромни последици. Е[анесени били
тежки поражения върху техния икономически, политически, социа­
лен и духовнокултурен живот. Ликвидирани били държавните орга­
низации, монархическите институции, църковните общности, съ­
ществуващите социални взаимоотношения. Наложен бил азиатски
феодален начин на живот, влизащ в коренно противоречие с непо­
средствените интереси, с историческите традиции, душевността,
бита и културата на южните славяни, на европейските народи. Заба­
вено било с векове нормалното развитие на балканските страни26.

25 Вж. С е н к е в и ч, И. Г. Георгий Скендербег — руководитель освободительной

борьбн албанского народа в XV веке. — В: Вопросья истории, 1968, № 3; Д и м и т ­
р о в, Стр. Георги Кастриоти — Скендербег и неговата освободителна борба. — В:
Скендербег 1468—1968.С., 1970; О миссии болгарского князя Фружина в Албании в
1435 г. — В: Studia Albanica, 1968, № 2, 103—109.
26 Д и м и т р о в, Стр., К. М а н ч е в. Цит. съч., с. 33.

614
 Трети дял
Изтокът IX—XV в.

Когато държавите на Европа изграждали своите обществени инсти­

туции и достигали високи върхове, в Източния свят протичали ана­
логични, сходни поцеси. Това се дължало на обстоятелството, че
въпреки че живели на различни континенти, народите през Средно­
вековието се развивали по общи закони. Както в Европа, така и в
Азия, и Северна Африка по това време градовете станали средища
на средновековната администрация, занаятчийството, стопанския
напредък, търговията, науката, просветата и културата.
Традиционните държави — Китай, Индия, Япония, преминали
през етапа на общественото разделение на труда, на подема на сто­
ковото производство, на тясната специализация в занаятчийската
дейност, на цеховите организации, на манифактурните предприя­
тия. Напредъкът на техниката оказал влияние върху обособяването
на металургията, текстилното производство, керамиката. С бързи
темпове се движело корабостроенето, производството на оръжие,
техническото съоръжаване.
Както в Европа, така и в източните държави, важна роля играе­
ли търговските връзки. Оформили се градове-емпории, призвани да
обслужват транзитната търговия. Засилили се контактите между
континентите, а заедно с тях и вътрешно държавните взаимоотно­
шения. Взаимодействието между по-силните и по-слабите страни се
превърнало в движеща сила на социалното развитие и прогреса.
Поради своето положение на центрове на парично-стоковите
отношения в страните на Азия, градовете импулсирали развитието
на аграрния живот, на селото, оказало положително въздействие
върху земеделието и скотовъдството. По-съвършените оръдия на
труда, създавани в градските занаятчийски работилници, спома­
гали за повишаване производителността на труда в селското сто­
панство.
В хода на демографските промени възникнали нов тип държави:
империите на османските турци и монголи, които провели разори-
телни походи и изменили картата на Азия и Европа. Народите в ре­

615
дица страни били изправени пред тежки изпитания. Водеща роля в
Изтока не преставали да играят Китайската империя, Индия, Япо­
ния, а също така и новите империи — Османската и Монголската.

Китайска империя
През този период от своята история най-голямата държава в тога­
вашния свят, китайската1, изживяла тежки драматични изпитания.
Това било време на дълбоки изменения в социално-икономическия
живот, на големи сътресения в политическата система. В обстанов­
ка на нестабилност, на коренни преобразувания, на чуждестранни
нашествия китайската цивилизация отстоявала своята самостоя­
телност и моделирала неповторимия си облик.
Поради многообразието на протичащите социални процеси, по­
ради сложността на събитията, които изживяла Китайската имерия,
тя трудно може да бъде оценявана с мащабите и критериите на ев­
ропейската медиевистика. Това бил изключително сложен свят на
конфлити, на стълкновения, но и на единство. С известни уговорки
началото на новия етап може да се свърже с управлението на динас­
тията Тан (618—907), а краят — с афганистанската династия Лоди
(1451-1526).
Селската война (874—883) подкопала властта, политическата
разпокъсаност се задълбочила и изострила. Половинвековната
„Епоха на петте династии и десетте царства“ (907—959) увеличила
различията между Юга и Севера. В Северен Китай пълководци и
аристократи били обхванати от властогонски амбиции и постоянно
враждували помежду си. В Североизточните територии връхлетели
кидани, номадска пламенна група, обитаваща Манджурия. Възпол­
звайки се от съществуващото безвластие, предводителят на кидани-
те Абаодзи (Амбагян) се провъзгласил за император. В диоцеза на
новата империя били включени 16 административни единици, окръ­
зи. Понеже не могъл да окаже необходимата съпротива, императо­

1 Общ поглед върху историята на Китай през разглеждания период вж.: С и м о н о в -

с к а я, Л. В., 3 . П. С т у ж и н а, 3. Г. Л а п и н а. Китай в период сложившихся фе-
одальнмх отношений. — В: История стран Азии и Африки в средние века. Ч. 1. М.,
1987, 173—209; Б о к щ а н и н, А. А. Китай в X —XII вв. (Империя Сун. Государства
Ляо и Цзинь). — В: История Востока. Т. 2. Восток в средние века. „Восточная ли­
тература“. РАН, 1995, 298—320; Китай во второй половине XIV—XV в. (Империя
Мин). — В: История Востока, т. 2, 528—546; С м о л и н, Г. Я., В. Μ. Η о в и к о в, Китай
VIII—XV вв. — В: История стран зарубежной Азии в средние века. М., 1970, 219—269.

616
рът в Хайфън се видял принуден да признае васалната си зависи­
мост от император Абадзи. През 946 г. киданите влезли в столицата
Хайфън, но се оттеглили в Северен Китай, където се чувствали по-
сигурно.
Десетте царства били образувани още при Танската династия, в
Централен и Южен Китай. Те смогвали за запазят своята независи­
мост и да стабилизират обстановката. Не било преустановено про­
изводството в селското стопанство и занаятите, продължили да се
осъществяват търговските връзки. Въпреки че била разпокъсана,
държавността на Южен Китай пазела съзнанието и самосъзнанието
на китайците. Аграрната система се развивала, занаятите процъф­
тявали. Династията Джао (951— 960) проявила стремеж да заздра­
ви администрацията, да нормализира селското стопанство, за за­
здрави дисциплината в армията.
Увеличавал се жизненият потенциал на китайците, възпроизвод­
ството на населението протичало с небивали темпове. Според дър­
жавна преписка на Китай за 755 г. броят на селяните, подлежащи на
данъчно облагане, възлизал на около 53 млн. Това на практика оз­
начава, че по брой на населението Китайската империя продължа­
вала да държи палмата на първенството.
Извори12. През IX—XV в., историците на Китай продължили тради­
цията да събират документални материали, да описват събитията,
които протичали. Голяма роля изиграло обстоятелството, че от XI
в. насетне било въведено и се разпространило книгопечатането в
империята3.
Прегледът на изворите може да започне с прочутия „Кодекс за­
кони на Танската династия“ в 8 тома4, подготвен от Ли Линфу, пръв

1 От информацията в европейската историопис за състоянието на изворовата база

на Китайската империя през това време се вижда, че знанията на европейските
медиевисти по темата са все още недостатъчно пълни и систематизирани. В не
съвсем точен превод на български език една част от многотомните публикации на
китайски извори гласят: „Най-важни материали по история на династията Тан“,
т. 1—3, Шанхай, 1955; „Най-важни материали по история на династията Мин“,
т. 1—2, Шанхай, 1956; „Историко-литературна енциклопедия“, Шанхай, 1935; „Про­
дължение на Историко-литературната енциклопедия, съставена по височайша по­
веля“, Шанхай, 1935; „Политическа енциклопедия“, 1935, Шанхай; „Историческа
енциклопедия“, 1935.
3 Вж. Т е р е н т ь е в - К а т а н с к и й , А. П. Из истории книги и книгопечатания в
странах Дальнего Востока и Центральной Азии. — Странн и народи Востока, вьш
23, М., 1982, с. 117; С а г t е г, Th. F. The Invention o f Printing in China and its Spread
Westward. New York, 1955, p. 41.
4 Поредицата е обнародвана през 1922 в Шанхай.

617
министър на император Сюандзун. Приема се, че това е било най-
представителното издание на законови актове в целия Изток. Значе­
нието му за изучаване управлението на Китайската империя, за ней­
ната обществена система, политическо устройство, икономика и ду­
ховен живот, е просто неоценимо.
Друго фундаментално издание от тази епоха е „Записки за запад­
ните страни през периода на великата династия Тан“, подготвени от
монаха Сюандзан, пътешествал по земите на Северна Азия и Север­
на Индия, натрупвайки впечатления, които отразил в съчинението
си. Друг монах пътеписец, И Дзин, оставил „Повествование за пла­
ването по южните морета и за вътрешния закон“, с което споделил
наблюденията си по време на пътуването си по Ханджоу, бреговете
на Бенгалския залив, Суматра и Индия.
За по-дълбоко проникване в учението на средновековните ки­
тайски мислители за държавата много важно значение има тракта­
тът на конфуцианския теоретик Ли Гоу (1009—1059) „План за обо­
гатяване на държавата, план за засилване на армията, план за успо­
кояване на народа“. В това произведение, истински справочник за
обществения живот, за управлението, за икономиката, политическа­
та система и духовната култура, се съдържат всякакви сведения от
разнообразно естество.
Известната „Сунска династийна история“ („Сун шъ“) отразява
постиженията на историческата наука в Китай до XIV в., когато
била подготвена. Трудът включва в своите хронологически граници
управлението на династията (960—1279). Една поредица от произве­
дения като „Хронологически таблици“, „Нова история на пет ди­
настии“ разкрива цялостния социално-икономически и обществено-
политически живот в огромната държава. „Всепроникващо огледа­
ло, помагащо в управлението“ на Съма Гуан (1019—1086)5дава ин­
формация за проблемите на администрацията, устройството и уп­
равлението. „История на пет династии“ подготвил Удай, един от
големите историци на империята.
Една необозрима категория извори са извикани на живот от
развитието на градовете, от тяхното утвърждаване като първостепен­
ни центрове на стопанския живот, обществените отношения, управ­
лението, религията, културата. В тази насока богат фактически ма­
териал съдържат „Ново описание на двете столици Чанан и Лоян“,
„Записки за ярки съновидения за Източната столица“, „Записки за
процъфтяването на столицата“ и др.

5 Поредицата излиза в Пекин 1956 г. в 20 тома.

618
 Приведени са в известност голям брой документи за създаване­
то на градове, пазарища, панаири. Цеховите статути са друг тип до­
кументални източници, които разкриват необятната история на
средновековния китайски град, неговите функции в обработването
на коприна, памук, керамика и др. В тази насока любопитни подроб­
ности изнася Марко Поло в своя забележителен пътепис.
Поредица извори разкриват политиката на императорите. Това
се отнася например за „Кодекс закони на династията Мин“, „Съб­
рани укази на династията Мин“ и др. В тях намира обобщение цяла­
та законодателна политика в империята.

Империя Сун (960—1270)6. Киданската държава на Абадзи, приел

през 947 г. названието Ляо, не могла да разчита на траен успех, го­
сподството на завоевателите предизвикало масово недоволство.
Въстанията, които избухнали, принудили киданите да напуснат една
след друга покорените територии и да се приберат в северните про­
винции Шанси и Хубей. Започнало укрепването на китайската дър­
жавност. В резултат от настъпателните освободителни операции,
които провел, император Чай Жуан съумял за обедини огромни те­
ритории на страната. Успешно протичали консолидационните тен­
денции в живота на китайската етническа общност. Неочакваната
смърт на императора по време на един поход против киданите дала

6 Историкът-медиевист, изучаващ династията Сун, разполага както с извори, така

и историография. Четири тома (от 15 до 18) от „24 династически истории“, 1958,
Шанхай, обхващат „Историята на Сун“ („Сун ши“). Освен това осемте тома изво­
ри за династията под наслов „Основни сведения за Китай през периода Сун“, т. 1—
8, 1957 г. Пекин, позволяват да бъдат реконструирани главните тенденции в живо­
та на империята.
Този етап от историята на Китай е предмет на не особено многобройни, но
достатъчно сериозни научни изследвания, написани от различни методологически
позиции. За възгледите на китайските историци относно съдържанието на общест­
вените отношения по онова време вж. Б о к щ а н и н, А. А. Китайские историки о
характернъгх чертах и особенностях феодального строя в Китае. — В: Обществен­
ите науки в КНР. М., 1986, 85—116; Очерки истории Китая (под ред. Шан Юз, пе-
ревод с китайского). М., 1959, 273—352; Л а п и н а, 3. Г. Об одной концепции запад-
ной историографии в освещении реформаторското движения в Китае XI в. — В:
Историография стран Востока. М , 1969, 323—342; К r a с k е, Е. A. Civil service in
early Sung China (960—1067). Cambridge, 1953; L i u, J. T. Reform in Sung China.
Cambridge, 1959; W i 1 I i a m s ο η, H. R , Wang An Shi. A Chinese statesman and
educationalist o f the Sung dynasty. V. 1—2. London, 1935—1937; W i 11 f o g е 1, K. A.,
F e n g C h i a-s h e n g. History o f Chinse society Liao (907—1125). New York, 1949;
P е 1 1 i o t, P. Les grands voyages maritimes chinois au debut du XV siecle. — T’oung
Pao, 1933, v. 30, N. 3 - 5 .

619
възможност на Джао Куанин, началник на придворната стража, да
заеме овакантения престол. През 960 г. той успял да смаже претен­
дентите за императорската корона и да поеме съдбините на Китай
в свои ръце.
Джао Куанин се провъзгласил за император (960—976). Той ста­
нал родоначалник на новата династия Сун (960—1279). В началото
столица бил Хайфън, а след 1127 г. — Ханджоу. Новият император
пристъпил към укрепването на централната власт и към ликвидира­
не на опустошенията, нанесени от чуждоземното господство. Той
увеличил правомощията на държавните чиновници. Органите на
финансите и съда получили най-строга регламентация на своите
права и задължения. Въведена била наемна армия. Императорската
гвардия била увеличена неимоверно: нейният личен състав достиг­
нал две трети от цялата войска.
За решение на проблемите императорският министър Уан Аншъ
(1021—1086)7провел от 1068 до 1075 г. поредица реформи в област­
та на финансите, данъчното облагане, имуществото и пр. Данъците
били разпределени равномерно. Селяните се освобождавали от ан-
гария, която била заменена с паричен откуп. Поземлените имения
били наново измерени, за да се ликвидират злоупотребите. Изграде­
на била мрежа от държавни хамбари, от които се раздавало зърно
на гладуващите. Държавната банка, която била създадена, имала за
задача за предоставя на нуждаещите се заеми с ниски лихви. Пред­
виждало се да бъде въведена всеобща военна служба. Селското
опълчение било превърнато в основен род армия. Всяко семейство
трябвало да осигури по един пехотинец, а всеки 10 домакинства —
по един кавалерист.
„Новите закони“ предвиждали също така и промяна в държавно­
то устройство. Реформата на Уан Аншъ облекчавала положението
на широките слоеве от населението, но накърнявала интересите на
аристокрацията и бюрокрацията. По тази причина на два пъти —
единият през 1074, другият през 1076 г. — магнатите искали остав­
ката на законодателя. Вторият път, 1076 г., Уан Аншъ действително
бил свален от министерския пост, обвинили го, че представлява
опасност за държавата. Аристокрацията била достатъчно силна и
успяла да се справи с този, който дръзнал да засегне нейните права

7 L i u J a rn е s, Т. С. Reform in Sung China. Wang An-shin (1021—1086) and is new

policies. Cambridge (Massachusetts), 1959; И в а н o в, А. И. Ван Ань-ши и его ре­
форми (XI в.). СПб., 1909; Ш т е й н, В. М. Китай в X и XI вв. — Средние века, 1945,
№ 3; Д з н Г у а н-м и н. Ван Ань-ши. Пекин, 1953.

620
и привилегии. Освен това реформите му нямали достатъчно под­
крепа сред останалите слоеве от населението.
Междувременно нападенията на киданите били възобновени. В
безсилието си да се справи с тях, империята се принудила да им
плаща данък, контрибуции. В края на X и началото на XI в. държа­
вата на тангутите Западна Ся (982—1227) предприемала системни
нападения върху северозападните граници на Китай. Сунската ди­
настия отстъпвала пред напора на завоевателите. Столицата на им­
перията била пренесена от Хайфън в Ханджоу. През 1127 г. импера­
торът успял да задържи само Южен Китай, а през 1141 г. Северен
Китай бил присъединен към друга китайска държава с център Ман­
джурия. В империя Сун настъпили и вътрешни безредици. Само от
1127 до 1132 г. избухнали 93 въстания. Обезсилена, империя Сун ус­
пяла да просъществува до 1279 г., когато паднала под ударите на
монголо-татарите на хан Хубилай.
Китай под монголско иго (1271—1368)8. Монголските племена,
предвождани от Чингис хан (1206—1227) и Хубилай (1259—1294), в
продължение на около 70 години провеждали завоевателни походи,
за да покорят Китайската империя. Началото на монголските набе­
зи поставил Чингис хан, който завладял Сибир и насочил своите
орди към Китай. Обект на походите от 1205, 1207 и 1209 г. станала
държавата Западна Ся, която паднала под неговите удари и владе­
телят на тангутите признал васалната си зависимост. Под предво-
дителството на Чингис хан през 1211 г. тангутите се включили в за­
владяването на чжурчжунската империя Цзин. След като превзели
Пекин през 1215 г., монголите го подложили на разграбване и опо­
жаряване. Разрушени били и други 90 града. Макар да установил

8 Китайските извори за господството на монголите в империята са включени в 20

том на поредицата „24 династически истории“, обединени в заглавието „История
на династията Юан“, Шанхай, 1958. Срв. М у н к у е в, Н. Ц. Китайский источник о
первнх монгольских ханах. Перевод и исследование. М., 1965; Многобройните
монголски извори за владичеството на монголите в Китай са анализирани в м о­
нографиите на двама учени: Д а л а й Ч у л у у н ь т Монголия в XIII—XIV вв. М.,
1983, 34—140; Б и р а, Ш. Монгольская историография XIII—XVII вв. М., 1978,
7 6 -1 5 4 .
За господството на монголите в Китай вж. Б о к щ а н и н, А. А. Монгольское
владичество в Китае. — В: История Востока, т. 2, Восгок в Средние века, 384—398;
С в и с т у н о в а , Η. П. Гибель государства Южнних Сунов. — В: Татаро-монголи
в Азии и Европе. М., 1970, 271—293; Д у м а н, Л. И. Некоторие проблеми соци-
ально-зкономической политики монгольских ханов в Китае в XIII—XIV вв. — В:
Татаро-монголм в Азии и Европе, 311—351.

621
съюзни отношения с владетеля на Западна Ся, през 1217 г. Чингис
хан нападнал неговите територии и ги разграбил.
Третият син на Чингис хан, Угедей (1229—1241), избран за велик
хан след неговата смърт от народния хурал, продължил завоевател­
ната политика на баща си. В изпълнение решението на хурала да
бъде подчинен Северен Китай, Угедей заедно с брат си Толуй през
1231 г. нахлули в Северен Китай. Походът бил, общо взето, безре­
зултатен. През 1234 г. под ударите на монголите паднал Северен
Китай. През 1235 г. ордите на Угедей връхлетели в Южносунската
империя, но се сблъскали с организираната съпротива на армията и
населението. Китайците бранели земите на дедите си. Близо поло­
вин столетие продължила борбата.
През 1271 г. следващият върховен владетел на монголите, Хуби-
лай, поставил началото на нова династия, наречена Юан (1271 —
1368), властвала както в Китай, така и в Монголия. След като пре­
взели през 1278 г. столичния град Ханджоу, монголите продължили
настъплението и през 1279 г. завладели основните територии на
страната. Паднала династията Сун. Град Пекин бил превърнат в
столица, наречена Ханбалък.
Борбата обаче продължила. Популярен предводител на послед­
ните подразделения на китайците, сражавали се до последна капка
кръв, станал пълководецът Уън Тиенсян (1236—1282). Възглавил от­
ряд доброволци, които въоръжил със собствени средства, той успял
за прогони монголите от провинция Дзянси и да я освободи. Съот­
ношението на силите обаче било неравностойно. Подкрепяни от
китайски аристократи колаборационисти, монголците успели да
сломят доброволците, оказващи съпротива. Сам Уън Тиенсян пад­
нал в плен. В продължение на три години лежал в затвора. След
като отказал да служи на Хубилай, бил екзекутиран в центъра на
Пекин.
Последните части на китайската армия били разгромени през
1280 г. Настъпил период на монголско владичество в Китай. Поко­
ряването на великата империя представлявало катастрофа за цялост­
ния живот на обществото: стопански, политически, духовнокулту-
рен. Преустановено било възходящото развитие на Китайската им­
перия, висша форма на държавна организация в Средновековния
свят. Монголското иго донесло със себе си огромни разрушения в
селищната система, в аграрния живот и в икономиката. Прирастът
на населението бил нарушен: в сравнение с началото на XIII в. през
30-те години съставът на населението намалял десет пъти. Това
било истинска народностна катастрофа. Много разрушени градове
и селища просто обезлюдели.

622
 В завладените територии на Китай още Угедей въвел нова си­
стема на управление. Фиксирано било плащането на налози, такси и
данъци. Хубилай започнал да управлява с укази. Монголският хан
съумял да се опре на китайската аристокрация, която го подкрепя­
ла. Традиционната бюрократична система била запазена, понеже
монголите не могли да се справят само със спецификата на адми­
нистрацията. В управленската система влизали четири категории
служители: привилегировани, кооптирани от монголи, „чужденци“,
китайци от севера, и на четвърто място — китайци от юга. Устано­
веното деление, проведено на принципа на народностната дискри­
минация, било узаконено.
Крепител на династията Юан, нейна военна опора била монгол­
ската армия, в която започнали да привличат и китайци, изпълнява­
щи допълнителни задачи: пренасяли багаж, вършели трудоемка
работа при обсадата на крепости, копаели военни изкопи. Дискри­
минацията, въведена от монголите, обаче не могла да ги предпази
от влиянието на по-цивилизованата китайска народност. Намиращи
се на по-ниска, номадска степен на развитие, завоевателите били
принудени да приемат китайския език, китайската писменост. Мон­
голите се примирили с установената административна система на
управление. През периода 1351—1368 г. Монголската империя,
„Държавата на великите ханове“, била разделена на четири части —
Монголия, Манджурия, Китай и Тибет.
Политиката на покровителство на чужденците осигурила въз­
можността в държавния апарат да навлязат множество чужденци,
включително и европейци. В продължение на 17 години при Хуби­
лай изпълнявал функциите на съветник италианецът Марко Поло
(1251—1323). При двореца на хана служел Джовани Монте Корвино,
делегат на римския папа, който пристигнал в Китай през 1294 г. и
останал до края на живота си. Тук прекарал от 1318 до 1325 г. Одо-
рико ди Пардероне (1286—1331), католически мисионер, пътешест­
веник от италиански произход.
Като търговци, дипломати, проповедници, лихвари, пътешест­
веници в Китай проникнали множество чужденци. Нахлули и не
малко авантюристи. Търговци от ирански, арабски, индийски и друг
произход провеждали различни сделки: изнасяли желязо, мед, коп­
рина, порцелан, чай. Увеличаването на чуждестранните търговци
накърнявало интересите на китайците, които започнали да негоду­
ват. Недоволствали не само търговци, но и представители на други
съсловия на китайското общество: занаятчии, селяни, аристократи.
Противоречията между монголи и китайци се задълбочили и изост­
рили. Много била недоволна традиционната китайска бюрокрация.

623
От феодалния гнет в една или друга степен страдало цялото насе­
ление.
Системата на управление, установена от завоевателите монголи,
предизвикала масово желание за ликвидиране на съществуващия
гнет, от който изнемогвало китайското население. Възникнали заго­
вори, бунтове, въстания с освободителен характер. През 1351 г. в
провинциите на Хънан и Шандун пламнало въстание на „Червените
тюрбани“, организирано от мощен съюз „Белият лотос“. Бунтовни­
ците създали заплаха за столицата Пекин. Освободителното движе­
ние извикало на живот отряди бунтари, образуващи цяла армия.
Между реките Хуанхъ и Хуайхъ начело на бунтовниците застанал
Лиу Футън, ръководител на тайното общество „Белият лотос“. Хан
Шантун и други предводители възглавили останалите отряди. Сюъ
Шоухуей и Мин Юджън застанали начело на въстаниците в Хубей и
Анхой. Джан Шъчън и Фан Годжан повели борците за свобода по
долното течение на р. Яндзън и югоизточното крайбрежие.
Към армията на Го Дзисин през 1352 г. се присъединили отря­
дите на Джу Юанджан, който след смъртта на Го Дзисин (1355) за­
станал начело на многолюдната армия. Движеща сила на освободи­
телното движение били селяни и граждани. През 1363 г. Джу Юан­
джан постепенно се налагал като всепризнат ръководител. Негови­
те пълководчески и организаторски способности го поставили на
челно място. Под негово командване през 1363—1365 г. армията на
монголите търпяла поражение след поражение. През 1367 г. завое­
вателите били изтласкани от земите на Китай, а следващата 1368 г.
Джу Юанджан бил провъзгалсен за имератор на свободен Китай.
Приел името Хунву, той застанал начело на управлението (1368—
1369). Джу Юанджан станал родоначалник на династията Мин9.
Династия Мин10. Победата на освободителното движение начело с
Джу Юанджан поставило началото на нова епоха в историята на

’ Б о р о в а к о в а , Л. А. О борьбе китайското народа против монгольских завоева-

телей в середине XIV в. — В: Татаро-монголи в Азии и Европе, 419—434.
10 За династията Мин са оповестени поредица извори, натрупана е и значителна
литература. Между изданията на изворите заслужават да бъдат отбелязани след­
ните: Най-важни материали по история на династията Мин. Т. 1—2. Шанхай, 1956;
Материали за селските въстания в края на периода Мин. Шанхай, 1954.
Що се отнася за научната литература върху историята на династия Мин, тя не
е особено богата. Вж. Очерки истории Китая. С древности до „Опиумннх войн“,
(перевод с китайското). М., 1959; Краткая история династии Мин. Ухань, 1957;
С в и с т у и о в а, Η. П. Аграрная политика минского правителъства во второй по-
ловине XVI в. М., 1966; Материали из „Свода законов династии Мин“ о соци-

624
Китай, епохата на възстановяване на разрухата, на съзиданието и
творчеството. С първите си укази новият император ликвидирал
най-суровите форми на гнет и потисничество, установени от мон-
голдите. Робите били освободени, забранявала се търговията с ро­
би. Тежките данъчни задължения били отменени. Земите на монгол­
ските аристократи, напуснали страната, били конфискувани. Поло­
жението на различните слоеве от населението по пътя на законова­
та разпоредба се подобрявало. Отначало за столица бил избран гр.
Нанкин, но не след дълго столицата била пренесена в Даду, преи­
менуван в Пекин.
В усилията си да укрепи материалните основи на обществото
императорът провел цялостен контрол върху собствеността на зе­
мите в страната. През 1393 г. той се разпоредил за бъдат записани в
регистрите на общината конкретни данни за количеството на при­
тежаваната земя, за разположението на поземлените участъци и пр.
Проведената регистрация послужила за облагането на собственици­
те със съответни адекватни данъци и такси. За да укрепи положение­
то на дарените собственици, императорът въвел система на разда­
ване на условни поземлени владения, доходите от които преминава­
ли във фиска, а не се събирали от непосредствените притежатели.
Понеже аристокрацията не била доволна от извършената реформа,
наложила по-късно през ХУ в. да се извърши ново преразпределе­
ние на собствеността върху земята. Поземленият фонд в страната
бил разделен на две групи: на гражданска и държавна. В държавна­
та земя били обхванати 1/6 от всички земи, които били предоставя­
ни на титулуваната аристокрация, а също така и на длъжностните
лица. Така едрите поземлени собственици придобивали нови права
и привилегии.
Династията Мин укрепила своето материално положение. В тяс­
на връзка с нарастването на едрото земевладение император Джу
Юанджан присвоил огромни парцели обработваема земя, а също
така и пасбища, прикрепени към императорския двор. Сам той
имал повече от 20 синове-наследници, които станали едри поземле­
ни собственици и заемали висши ръководни функции в държавния
апарт. Императорът успял да ограничи влиянието на едрата позем­
лена аристокрация: една част, опозиционно ориентираната, ликви­
дирал физически, друга лишил от собственост. Опора на своето уп-

аяьно-зконохмических отношениях в Китае XIV—XVII вв. — В: Народи А з и и и

Африки. 1962, № 3; О свободной крестьянской собствености в начале правления
династии Мин. — В: Н ароди А з и и и Африки. 1961, № 3; Б о к щ а н и н, А. А. Импе-
раторский Китай в начале XV века. М., 1976.

40 История на Средновековния свят 625

равление той създал в лицето на по-дребните собственици, които
дарил с нови имения. Общините станали реален фактор в управле­
нието на империята.
Прогонените монголски властници обаче не се отказали от на­
мерението си да възстановят своите загубени позиции в Китай. През
1372 г. те организирали завоевателен поход, но били отблъснати.
Продължили да правят нови опити до 1387 г., но империята успяла
да заздрави своите граници. Укрепнала във вътрешнополитическо
отношение, династията Мин преминала в настъпление. Провеждай­
ки завоевателни походи, империята достигнала на север Великата
китайска стена, която послужила за граница, а на югоизток обхвана­
ла Съчуан и Юнан. Североизточните предели заемали полуостров
Ляодун и долното течение на р. Ляохъ. През 1406—1407 г. армията
на императора завладяла Виетнам, но през 1428 г. съпротивата на
виетнамците принудила Китай да изтегли войските си.
Китайската империя, управлявана от династията Мин, решила
да установи дипломатически отношения с близки и далечни страни.
В края на XIV и първата четвърт на XV в. специални военно-поли­
тически експедиции посетили Манджурия, Центална Азия и отвъд­
морските държави. Китайският флот предприел далечни плавания.
Под командата на Джън Хъ китайски кораби многократно порили
водите на Южните морета. От 1405 до 1433 г. военноморският флот
на Китай преминал по бреговете на Югоизточна Азия, продължил
край Индия, Арабия и достигнал Източна Африка.
Били организирани и военни нападателни акции за разширяване
на границите. През 1410 г. империята провела победоносен поход в
Монголия, но следващите експедиции от 1421—1422 г. се оказали
безрезултатни. Когато през 1449 г. китайската армия настъпила от­
ново, западните монголи, ойратите, разбили нейните подразделения
при Туму. Предприели настъпление, монголите пленили китайския
император, а столицата Пекин била обсадена.
В края на XIV и първата половина на XV в. започнало строител­
ството на нови иригационни системи за напояване. Предприети
били големи градостроителни операции. Китайската империя въз­
становила миналото си величие.

Подем на градовете11. Монголското иго дало неблагоприятно отра­

жение върху нормалния ритъм на градовете и занаятчийската дей­

11 За града в империята вж. С т у ж и н а , 3 . П. Китайский город X I—XII вв. М., 1979;

С т у ж и н а, 3 . П. Проблеми зкономической и социальной структури города и
ремесленного производства Китая X I—XIII вв., в современной историографии. —

626
ност, но след освобождението на Китай те навлезли в период на
подем. Процесът на възход през VII—VIII в., когато традиционните
градски центрове се оживили и възникнали множество нови градо­
ве като центрове на занаяти и търговия, продължил и при новата
обстановка. Образец на градостроителство станали столиците Ча-
нан, Лоян, Ханджоу, а след това Пекин. По размери и великолепие
те предизвиквали възторга на съвременниците.
Специализацията и диференциацията на производството про­
дължили. Предачеството и тъкачеството се развивали в Динджоу
(Хубей), в района на Ханджоу (Дзянсу —Джъндзян), в Чънду (Съчу-
ан). Кораби се строели в Янджоу, а Дзянси не преставал да се нала­
га като средище на керамичното производство. Забележителен про­
изводител на хартия си оставал Чънду.
Нов подем в занаятчийството и търговията настъпил през XI—
XIII в. Нараснал добивът на метали. Увеличило се производството
на тъкани, специално на копринени платове. По-големи естетичес­
ки изисквания били поставени пред производителите на порцелано­
ви изделия. Строителството на кораби също така било подобрено с
оглед на по-далечни плавания.
Самите градове започнали да нарастват. Изследователите уста­
новяват, че в южните градове на Китай населението се увеличило с
над 10 процента. Над един милион жители наброявали градовете
Хайфън, Чанша, Ханджоу, Фуджоу, Цюанджоу. Настъпили положи­
телни изменения и в търговската дейност. Външната търговия пре­
минала в ръцете на големи търговски компании.
Състояние на религиите*12. Китай се превърнал в средище на раз­
лични религиозни общества. Наред с будизма получили разпро­
странение зороастризмът, християнските ереси — манихейство и

В: Историография стран Востока. М., 1969, 343—376; Ф о м и н а, Н. И. Купечество

средневекового Китая в советской историографии. — В: Социальная и социально-
зкономическая история Китая. М., 1979, 134—158; С т у ж и н а, 3 . П. Городской
монастнр и средновековой город в Китае (некоторне аспекти взаимоотношений).
— В: Генезис капитализма в промншленности. М., 1968.
12 В а с и л ь е в, В. П. Религии Востока. Конфуцианство, буддизм и даосизм. СПб.,
1873; В а с и л ь е в, Л. С. Культн, религии, традиции в Китае. М , 1970; Л а п и н а,
3. Г. Функционирование механизма традиции и проблема идеалов в политической
мисли средневековья. — В: Конфуцианство в Китае — проблеми теории и практи­
ки. М., 1982, 88—110; W е 1 с h, Н. The Buddhist Revival in China. Cambridge, 1968;
Z u r c h е r, E. The Buddhist Conquest of China. V. 1—2. Leiden, 1959; W i e g e r, L.
Confuciisme. Taoisme. Buddhisme. Hienhien, 1930; F u n g Y u-L a n. Conficianism and
Chinese Civilization. New York, 1965; C h i n g, J. Confucianism and Christianity: A
Comparative Study. Tokyo, 1978.

627
несторианство, ислямът. Към X в. влиянието на будизма намаляло.
При Сунската династия конфуцианството се превърнало в официална
идеология, разпространена сред най-широки слоеве от населението.
В новата обстановка конфуцианството, възприемайки постиже­
нията на китайската философска мисъл, започнало да се реформи­
ра, поради което получило названието неоконфуцианство. Негови
видни теоретици били Джоу Дун (1017—1073), Джан Дзай (1020—
1078), Чън Хао (1032-1085), Чън И (1093-1177) и др. Това били
най-изявените представители на теологичната и философската ми­
съл, които привели учението на Конфуций в съответствие с обек­
тивните потребности на новата епоха, в която навлязла Китайската
империя. В съответствие с будизма мислителите включили в поня-
тийния апарат и във философското съдържание на неоконфуциан-
ството категорията „ли“, универсален закон. Въвели и редица други
понятия, които приближили конфуцианството до общественото
устройство на империята. Това улеснило наговото масовизиране.

Разцвет на културата13. През това време китайската култура достиг­

нала небивал разцвет. Люлка на нейното развитие станали столици­
те Чанан и Лоян, Хайфън и Ханджоу, Нандзин и Пекин. Останалите
големи градове също давали своя принос.
В империята били концентрирани огромни материални и духов­
ни ценности. Първо място по значимост в развитието на среднове­
ковната цивилизация не само в Китай, но и в целия свят заели три
открития, дело на китайското общество: откритието на барута, въ­
веждането на магнитния компас и печатният шрифт. Още през XI в.
печатът се превърнал в мощно средство за разпространението на
знания в различни области на общественото съзнание.
Люлка на научната мисъл, както и в другите страни на света, така
и в Китай станали университетите, лицеите, школите, библиотеките
и музеите. Големият център на научната мисъл била Генералната
академия (Палатата на учените) при императорския двор. Астроно­

13 N е е d h a m, J. Science and China’s influence on the world. — In: Eaastern Horizon.

London, 1966, vol. 5, N . 2, 3; Science and civilisation in China, vol. 2, Camgridge, 1956;
T s i p e r o v i c h , I. A Bibliography of Soviet Studies on Culture of China and Neighbou­
ring Countries, 10 th-14 th Centuries, 1967—1976. — In: Buletin of Sung and Yuan Studies.
Ithaca, 17, 1981 (1982); Shen Fuwei Cultural Flow Between China and Outside World
Throuhout History. Foreign Languages Press, Beijing, China, 1966, 122—226; Ф л у r, K.
K. История китайской печатной книги сунской зпохи, X—XIII вв. М.—Л., 1959; В о -
р о б ь е в, М. В. Культура Чжурчжзней и государства Цзинь (X в. — 1234). М., 1983;
Ф и ц д ж е р а л ь д , С. П. Китай. Краткая история культурьт СПб., 1988, 279—379.

628
мическата обсерватория в Нанцзин, открита през 1385 г., също така
обогатявала комплекса на познанието.
Подем отбелязали хуманитарните науки — историята, филосо­
фията, правото и др. Като се започне още от императорите Тан и
Сун и се върви през следващите столетия, историческата наука се
обогатявала. Били сътворени повече от 2200 научни произведения,
в които се разработвали проблеми на миналото и на текущия живот
в Китайската империя. Голяма, многотомна история на Китай била
написана през периода 1066—1084 г. от специализирана група учени
под ръководството на известния историк Съма Хуан. В нея се опис­
вали събития от IV до X в. Лиу Джъиу-дзи поставил началото на
критичното направление в историческата наука, а след него тази
линия била продължена и утвърдена от Оуян Сиу, Су Шъ и др.
Философската и социологическата мисъл също така постигнали
занчителни успехи. В трактата си „Обяснение към схемата на Вели­
кия предел“ Джоу Дун (1017—1073) анализира концепцията за без­
крайното и безкрайността и я определя като „Велик предел“. Спо­
ред заключенията на този философ безкрайното предизвиква покой
и движение, които се намират във взаимодействие. При обосновка­
та на своите заключения Джоу Дун следва онтологичните и космо-
логичните възгледи на Конфуций. Оползотворява и определени ста­
новища на ранния даосизъм. Неоконфуцианството намерило своя
голям теоретик в лицето на Джу Си (1130—1200), родоначалник на
специално направлнеие във във философската мисъл, което носи
неговото име: джусианство.
Оформило се направление на учените енциклопедисти, които
подготвили обобщаващи трудове, свързани с основни клонове на
хуманитарните и природните науки. Джън Цяо (1104—1162) написал
„Исторически кодекс“, Ма Дуанлин (1250—1325) — „Систематичес­
ки кодекс на писмените паметници и съждения“. „Голяма енцикло­
педия Юнлъ“ се появила в началото на XV в. Създадените по това
време трудове във всички клонове на науките наброявали около
23 000 тома, една огромна за онова време цифра.
Китайската култура отбелязала голям напредък с усъвършенст­
ването на поезията. Нов етап в развоя на стихосложението оформи­
ли творците Оуян Сиу (1007—1072), Су Шъ (1036—1101), Хуан Тин-
дзиен (1045—1101). Цялото творчество на поетите от периода на Тан-
ската и Сунската династия достигнало над 50 000 стихотворения,
образуващи огромна антология на поезията.
Възникнал историческият роман, чието начало поставил Шъ Най-
ан (1296—1370) с произведението си „Речни заливи“, пресъздаващо
събитията от периода на династията Сун. Писателят Ло Гуанджун

629
(ок. 1330—ок. 1400) написал „Трицарствие“. В романа си разработил
тематика, свързана с борбата за свобода и социална справедливост,
разпалвайки патриотични мисли и чувства.
Изобразителното изкуство се развивало и обогатявало. Един та­
лантлив творец от ранга на теоретика художник Го Си (1020—1090)
дал нови насоки не само в теорията на живописта, но и в изобразя­
ването на природата, по-специално той дал блестящи образци на
пейзажната живопис. Върху платна от коприна и върху хартия се
появили блестящи произведения, изобразяващи света с неговата
безкрайност, сурова строгост и величие. В тази насока великолепни
картини, графики и др. оставили пейзажистите от Северен Сун
(960—1127) Ги Си, Фан Куан, Ми Фей, Ли Чън. Много нови мотиви
претворили в творбите си пейзажистите от Южен Сун (1127—1279)
Ли Тан, Ли Ди, Ма Юан. Декоративно-приложното изкуство също
така имало своите постижения. Орнаментите на порцелан притежа­
ват неостаряваща свежест.
Много ценности били създадени в областта на архитектурата.
Комплексите дворци и паркове, които се превръщат в неразделна
част от градската панорама на Китай,се увеличили. Върхово пости­
жение на архитектурния гений представлява ансамбълът „Забране­
ният град“ в Пекин. Своите непостижими върхове достигнала кул­
товата архитектура. Храмът Циняндиен от ансамбъла „Храмът на
небето“ в Пекин е нещо изумително като идея и реализация. Това се
отнася и за Кулата на гробницата Чанлин в ансамбъла Шъсанлин до
Пекин.
Подвижният наборен шрифт, приписван на Би Шън, създаден през
1041—1048 г., дал тласък върху появата на книжнината. Напредъкът в
техниката на книгопечатането породил илюстративната гравюра.

Индия — през султанат към империя

Китайската империя не била единствената държава в източния свят,
която изживяла трагедията на чуждородното господство, на поли­
тическата зависимост. Индия също била подложена на изпитания1.

1 Сравнително достъпно изложение на събитията в Индия през този период вж. у:

М е д в е д е в, Е. М. Индия в ранне средновековие. — В: История стран Азии и
Африки в средние века. Ч. 1. М., 1987, 85—89; М е д в е д е в, Е. М. Индия XIII—XV
вв. — В: История стран Азии и Африки..., 285—305; А л а е в, Л. Б. История стран
зарубежной Азии в средние века, 96—111; Историята на Индия от XIII до първата
четвърт на XVI в. под наслов Южная Индия. Империя Виджаянагар, пресъздадена

630
Тежки поражения нанесли арабите, които проникнали тук на етапи
и образували своите социални структури. Първоначално, през 712 г.
Мухамед ибн Касим, военачалник на халифа на Омейадите, завою­
вал страната Синд в Индия, но при налагането на исляма завоевате­
лят срещнал упоритата съпротива на индусите. По-късно, през XI в.,
султан Махмуд Газневи (997—1030) подновил интервенцията в Се­
верна Индия. Новата империя, основана от него, обхващала прост­
ранствата от Амударя до бреговете на р. Ганг и Инд. Господството
на Газневидите, които преселили в Северна Индия огромен брой
турци и афганистанци, продължило до 1186 г. Те пристъпили към
асимилацията на индусите, предимно в днешен Пакистан, посредст­
вом ислямската религиозна мисия. Газневидите, чиято столица се
намирала в гр. Лахор, били разбити от новата, укрепваща мюсюл­
манска династия, династията на Гуридите.
През 1175 г. владетелят Мухамед Тури нахлул в Пенджаб и раз­
громил армията на Газневидите при Тараин, движен от желанието
да подчини държавата на Гуридите, разположена в Афганистан. За
тази цел той преместил столицата от Бахор в Делхи. В границите на
новата мюсюлманска държава били включени западните земи на
Ганг, областта Доаба, територии от Раджастхан и Ауда. Пълководе-
цът на Гуридите, Кутб уд-Дин Айбек се установил в Делхи и го пре­
върнал в средище на своето управление.
През 1206 г., когато Мухамед Газневи починал, Кутб уд-Дин Ай­
бек поставил началото на независима държава, Делхийския султан.
Новосформираната държава заела основно място в обществения
живот на индусите и играла съществена роля в историческия живот
на Изтока.
Извори*2. Историографията на Индия разполага с голямо количест­
во извори от разнообразно естество: писмени, веществени, произве­

от Ашрафян К. 3. Пак там, 308—332; А л а е в, Л. Б. Южная Азия X —XII вв. —

В: История Востока. Т. 2. Восток в средние века, 283—292; А ш р а ф я н, К. 3. Де-
лийски султанат XIII в. (с. 412—418) и Делийски султана XIV в. — XV в. Пак там,
с. 451—466; 469 и сл.
2 В основни линии изворите за историята на Индия през времето на Възходящото
средновековие са приведени в известност в научната литература на Европа. По-
голямата част от тях са обнародвани на английски език, а сравнително по-малка
на руски език. Вж. Epigraphia Indo-Moslemica. Calcutta—Delhi, 1908; Ibn Batoutah,
Voyages.., t. 3, Paris, 1855; Manucci Niccolao. Storia do Mogor. V. 1—4, London, 1907—
1908; Corpus Inscriptionum Indicarum, v. III. F 1 е e t, J. F. Inscriptions of the Early
Gupta Kings and their Successors. Calcutta, 1888; Epigraphia Indica. V. Ill, IV, VIII,
IX, XVII. Calcutta—New Delhi, 1888—1965; A b b a s K h a n S a r v a n i . Tarikhi

631
дения на изкуството. Основната база писмени документи обхваща
сведения за стопанския живот, по-специално за аграрната система
и градската икономика, за собствеността на феодали ленници —
мукта, иктадар, за различните форми на собственост — държавна и
частна. Много факти могат да се намерят за данъчната налогова
политика на султани и императори. Много информация дават доку­
ментите за различните видове рента — отработна, натурална и па­
рична, за отношенията между сеньор и васал, за формите на васали-
тета в Индия.
Писмени извори ни запознават със занаятчийската и търговска­
та дейност на гражданите в различните империи и султанати, със
занаятчийските гилдии, със състоянието на търговския и лихвар-
ския катипал. В тях са запазени данни за религиозни, еретически,
сектантски организации и институции: за будизма, индуизма, исля­
ма и др. Трактати, надписи, различни други произведения на хума­
нитарните науки разширяват информацията за формите на държав­
но управление — империи и султанати, за монарсите и тяхната дей­
ност. По такъв начин съхранената чрез изворите историческа памет
на Индия позволява да бъдат реконструирани основни моменти от
миналото на тази голяма страна на Изтока.
По всеобщо признание на медиевистите „История на Фируз
шах“ („Тарих-и Фируз-шахи“), написана от съветника при двореца
на султана Зия уд-Дин Барана (1286—1356), е много ценен извор за
живота в Делхийския султанат от втората половина на XIII до сре­
дата на XIV в. Широката осведоменост на автора, съчетана с талан­
та му на голям повествовател, правят произведението безценно.
Показана е личността на Фируз шах, обрисувана твърде идеализи­
рано, разкрити са делата му в управлението, политическата линия,
а така също икономическия живот, аграрните отношения и градска­

Shershahi. Calcutta, 1952; F о г b е s, A. К. Ras Mala. Hidoo Annals of the Province o f

Goozerat in Western India. V. 1—2. London, 1856; F o r b e s, J. Oriental Memoirs. V.
1—2. London, 1873; M i r z a C h a l i b . Dastanbuy. Delhi, 1976; Sikandar bin-
Muhammad. Mirat-i Sikandari (Local Muhammadan Dynasties, Gujarat). London,
1886; Selections from the Sacred Writings o f Sikhs. London, 1960.
Б и р у н и А б у Р е й х а н . Избраннме произведения. Т. 2. Индия. Ташкент,
1963; Н и к и т и н, А. Хождение за три моря (1466—1472). М,—Л., 1958; Б е р н ь е, Ф.
История последних политических переворотов в государстве Великото Могола
(пер. с франц.). М.—Л., 1936; Б а б у р З а х а р и д д и н М у х а м м е д . Бабур-наме
(пер. с арабското). Ташкент, 1958; П е т р о в, П. Раджа-Тарангини. Историческая
поема Кальхана Пандитм. — В: Моск. унив, известия, 1865, № 1; Тараната. Исто­
рия буддизма в Индии. — В: Соч. Таранатьг по тибетским рукописям. СПб., 1868.

632
та промишленост. Следващият владетел Фируз шах Туглак (1351 —
1388) лишил историка от политическо доверие и Зия уд-Барани бил
подложен на политическа дискриминация.
Написаната по разпореждане на самия Фируз шах хроника „По­
бедите на Фируз шах“ („Футухат-и Фируз-шахи“) обхваща богата
фактология за търговците и търговията, за реформите в селското
стопанство, за религиозните течения и сектите. Това е неоценимо
находище на информация. Една част от медиевистите предполагат,
че хрониката била подготвена от самия Фируз шах, друга част до­
пускат, че била писана под негова диктовка, трета — че я съставили
по негова препоръка. Каквато и да е истината за авторството й, не
подлежи на съмнение, че в нейно лице историческата наука прите­
жава първостепенна документация за епохата и нейните дейци, за
икономическата, обществената и религиозната панорама на Индия
при султаната.
Първостепенен извор за втората половина на XIV в. представля­
ва трудът на Шамс Сиради Ариф „История на Фируз шах“ („Тарих-
и Фируз-шахи“). Предполага се, че била написана в началото на XV в.,
времето след похода на Тимур в Индия, проведен през 1498—1499 г.
По тази причина авторът Ариф акцентира върху управленческите
качества на Фируз шах, както и върху разцвета на земеделието,
градската икономика, търговията. Съвременник на събитията, авто­
рът поднася достоверна информация за наблюдаваните от него съ­
бития.
Хронистът Сикандар ибн Мухамад завършил „История на Гу-
джарат през XV—XVI в.“ („Мират-и Сикандари“). Стойността на
това съчинение не се дължи само на данните за земевладението, за
занаятчийската дейност и търговията, които са вън от всяко съмне­
ние. Значението на повествованието е много по-широко и многост­
ранно: в него се изнасят сведения за личности и събития, за специ­
фиката на времето, за духа на Индия.
Един интересен трактат от средата на XIV в. „Джаймини няма­
ла“ подготвен от министъра на виджянагарските императори, уче­
ният Мадхавачара, съдържа юридически коментарии върху съществу­
ващите сборници по индуско право, създадени в древността и Сред­
новековието. Авторът изгражда изложението си въз основа на фак­
та, че земята е собственост на императора.
Произведението на пътешественика Афанасий Никитин „Хожде-
ние за три моря — 1466—1472“ включва данни за състоянието на
градовете в Индия, за занаятите и търговията в държавата на Брах-
манидите.

633
 Спомените на Ибн Батута (1304—1337), арабски пътешественик,
който пътувал цели 25 години в страните на Изтока, включително и
в Индия, представляват истинска съкровищница от факти и наблю­
дения. Уникалният характер на произведението, което той диктувал
на придворния писар на султана на Мароко Абу Инан —Ибн Джуза-
йа, не подлежи на обсъждане, въпреки известни неточности и греш­
ки. Авторитетът му не спада от компилативния характер на някои
страници. Специално разделите за Индия впечатляват с дълбоко
познаване на обстановката. Както е известно, по време на пребива­
ването си Ибн Батута изпълнявал функциите на съдия при двореца
на султан Мухамед Туглак (1325—1351), който му присъдил звание­
то „съдия на столицата“. Текстът на пътеписа, „Пътуванията на
Ибн Батута“, придружен с коментар, излиза в четири тома в Париж
през 1853—1858 г. След това се появява английска едиция в два тома
в Кеймбридж, 1958—1962. В чешки превод „Пътуване по Африка,
Азия и Европа през 1325—1354 г.“ пътеписът е оповестен в Прага
през 1961 г.
В своите записки за пътуването си в Индия през 1225 г. китаецът
Джоу Жугуа дава подробно описание на 32 града по Кроманделско-
то крайбрежие. Записките представляват действителен справочник
за стопанския живот и търговията. Трудът излиза в Санкт Петер­
бург през 1911 г.
С голяма познавателна стойност са спомените на венецианеца
Марко Поло (1292—1293) за пътуването му в Централна Азия и Ки­
тай, включително и в Индия, публикувани в превод на езиците на
Европа с краткото название „Книга на Марко Поло“. Това е творба,
включваща разнообразна информация за градовете и селищата на
Индия, за поминъка, занаятите и търговията, за културните пости­
жения. В този смисъл книгата е своеобразен компендиум.
Знанията на медиевистите за Индия се обогатяват от наблюдения­
та на Вартема Людовико, който пътувал в Индия от 1503 до 1508 г.,
на Д’Аблукерки Алфонсо, отпечатани в четири тома в Лондон през
1844—1875 г. на Барбоша Дуарте. Фактологията се разширява от
труда на М. Елиът и И. Доусън „История на Индия, разказана от не­
йните собствени историци“, издаден в осем тома, Лондон, 1864—
1877 г. Това е информационен компендиум за цялостния живот на
Индия, засвиделстван от съвременници на събитията.
Не може да се говори за изворовата база на Индия, без да се от­
бележи документалистиката на будизма, индуизма и исляма. В сък­
ровищницата на будизма влизат „Описание на щастливата земя“,
„Осемхилядник“, „Стохилядник“, „Наставления на Вималикирти“,
на джайнизма —45 разнородни произведения, обхаванати в извест­

634
ния сборник „Сидханта“ („Агама“). Що се отнася до исляма, свър­
зан с инвазията на Арабския халифат, а след установяването на
Делхийския султанат — с различни политически сили, включително
и Газневиди, Гуриди и пр., по-'специален интерес предизвиква ко­
дексът „Закон на Аламгир“ и др.

Съхранената индуска държавност3. В обстановката на арабска ин­

вазия в обширните пространства на Индия продължили да функцио­
нират многобройни държавици, които се намирали на различна сте­
пен на устройство. Като се започне от VI и се стигне до XII в., мно­
жество монархически династии продължили да отстояват своята
независимост. Диапазонът им бил широк: започвал от малки кня­
жества и завършвал с обширни империи.
В кръга на малките княжества влизали тези на фамилиите Ка-
дамба, Бани, Ганги, Чалуки, Томари, а имало и не малко други дър­
жавни формации. Характерно за тяхното управление било това, че
съчетавали патриархалните тенденции с ранните феодални елемен­
ти. Когато княжествата от такъв тип попадали под чужда зависи­
мост, владетелите запазвали своята автономност, независимост,
проявявайки покорство. По тази причина чуждестранният власте­
лин запазвал установените управленчески структури и се задоволя­
вал с верноподанството на местния монарх. Това било достатъчно
основание за запазване на заварената форма на управление.
За разлика от княжествата, които представлявали по-нисша и
неразвита форма на държавна организация, империите били по-вис-
ша система на устройство и управление на обществото в Индия.
Такъв модел бил постигат в империите на династиите Чалуки, Хар-
ши, Пратихари, Пали, Ращракути, Чали и др. Възможностите на
споменатите империи в редица отношения били символични, при
тях определяща роля играела армията, но не рядко тя не успявала
да запази статуквото.
Върху основата на имперската система на управление били съз­
дадени необходимите условия за формирането на централизирана
държава. Това явление се забелязва в изграждането на държавата на
Чалите през XI—XII в. и на Хайсалите през XII—XIII в.

3 По този въпрос Вж. А ш р а ф я н, К. 3. Средневековьш город Индии XIII — сере-

динь1 XVIII века. М., 1983; Феодализм в Индии. М., 1977; А л а е в, Л. Б. Ранпефео-
дальнше государства Южной Индии в X I—XIV веках. — В: История Индии в сред-
пие века. MV, 1968, 130—222; М е д в е д е в, Е. М. Очерки истории Индии до XIII
века. М., 1990.

635
 В резултата от експанзията на раджпутските племена, както и на
вътрешните противоречия, раздиращи индийското общество, въз­
никнали множество нови държавици, които враждували помежду
си. Племената на раджпутите нахлули в Северна и Централна Ин­
дия и успели да създадат държава в Малва и Гуджарата, но тя не
могла да съществува продължително време и била сменена от дър­
жавата на Чалуките. През X в. установените държави —на Пали, на
Гуджара-Пратихира и на Кришна II —отслабнали. Появили се нови
независими държави — Парамари, Чандели, Калачури, Гупилоти,
Чаухани, Чалуни и др.
В Северна Индия нямало условия за укрепването на единна дър­
жава. В края на X в. в Бунделкханд се наложило владението на Чан-
делите, разпростряло се в Източен Доаб, Варанаси и Западна Бенга-
лия. В Централна Индия династията на Калачурите успяла да се зак­
репи до XIII в., държавата на Чалите едва се задържала за кратко
време.
Естественото развитие на разединените държави било прекъсна­
то от външни нападения. В Индия се устремили араби и тюрки, ко­
ито изменили хода на събитията.
Делхийски султанат4. Газневидите, господстващи в Северна Индия,
успели да се задържат временно, но не могли да останат дълго.
Краят на тяхното управление настъпил, когато Мохамед Гури връх­
летял в Пенджаб през 1175 г. и продължил настъпателния си устрем
на изток. Вече към края на XII в. цялата територия между Джама и
Ганг била завоювана. Паднала под неговите удари и Бенгалия. Нов
етап в историята на Индия настъпил през 1206 г., когато Мохамед
Гури бил убит и Кутб уд-дин Айбек обявил своята независимост и
основал Делхийския султанат.
Образуването на новия султанат било улеснено от множество
причини. Местното население нямало достатъчно сили да окаже ор­
ганизирана съпротива на новите господари. При това Мохамед
Гури вече успял да сломи всякакво възможно противодействие, за­
воевателите създали здрави опорни пунктове на своята власт. Самият
Кутб уд-Дин се провъзгласил по най-тържествен начин за султан
на владенията на Гуридите в Индия. Така че два фактора улеснили

4 А ш р а ф я и, К. 3. Северная Индия XIII—XIV вв. Образование Делийского султа­

ната. — В: История Индии в средние века, 223—265; Разпад Делийского султаната
и нашествие Тимура. — В: История Индии в средние века, 268—305; Делийский сул­
танат (X III-X IV ). М , 1960.

636
плановете на новия султан: съществуващата разпокъсаност на Ин­
дия, от една страна, и заплахата от монголско нашествие, от друта.
По името на столичния град Делхи новият султанат бил наречен
Делхийски султанат.
Когато Аюбук починал, престолът бил зает от Шамс уд-Дин
Илтутмиш (1211—1235), бивш владетел на Бадзум, роб (гулям) на
покойния султан. Той завладял Пенджаб, а след него Синд и Бенга-
лия. През 1221 г. синът на шаха на Хорезъм, Джалал уд-Дин, пре­
следван от Чингис хан, се добрал до Пенджаб и помолил да бъде
приет и защитен от монголите, които го следвали по петите. Илтут­
миш не го приел, опасявайки се от разправа с могъщия владетел.
Освен това Джалал уд-Дин предварително бил нанесъл сериозни
поражения на Пенджаб и Синд. Опасността от нападение на Чингис
хан отминала. Монголите отсрочили разорителните си набези.
Падането на Индия под властта на тюрките се отразило тежко
върху цялостния социално-икономически и обществено-политичес­
ки живот. Понеже голяма част от местната аристокрация се прими­
рила със завоевателите, те не я унищожили, а я принудили да поло­
жи васална клетва за вярност и да им служи. Върху земите била ус­
тановена държавна форма на собственост. Новите господари разда­
вали икта (служебни земевладения) на различните привилегировани
социални групи: на раджпутите, изпълнавящи функции, аналогични
на спахийските, на аристокрацията от мюсюлмански произход и на
чиновниците от държавния апарат. В замяна на получените парцели
земя облагоделстваните поемали задължението да подготвят съот­
ветен брой бойци и да ги предадат на разположение на султанското
командване. Освен това на самите войни Илтутмиш раздал икта в
мащабите на едно или половин село срещу задължението да се
включват непосредствено в бойните операции на армията.
Въведени били и други форми на земевладение. След иктата ид­
вала друга държавна форма на собственост, наричана халис. Насе­
лението, което било включено в халиса, плащало харадж, специфи­
чен поземлен налог. Появили се и други типове земевладение: инам,
мюлк, вакъф. Инамът (дума, която означава дар) включвал обикно­
вено парични подаръци, дрехи и пр. Инамът обхващал и поземлено
имение, което ставало наследствено. Мюлкът бил също наследст­
вено владение, но не безусловно. Собственикът на мюлк бил задъл­
жен да предоставя на държавата една част от получения доход:
обикновено една десета част. Що се отнася до вакъфските земи, те
се предоставяли на духовенството от различните религии: индуист-
ката, мюсюлманската и др.

637
 В Индия била запазена собствеността на традиционната общи­
на. Както и по-рано, тя доминирала в стопанския живот. Самите
феодали, общо взето, не обработвали земята, а я предоставяли на
селяните срещу задължението да плащат определен вид рента: от-
работна, продуктова, а от XV в. насетне — парична.
При управлението на Илтутмиш настъпило известно консолиди­
ране на местното население около новата власт. Това се дължало на
външни причини, засвидетелствани от хрониста Зия уд-Дин Барани.
Според този съвременник страхът от кръвопролитията на Чингис
хан принудил много емири, везири и и други знатни лица да се обе­
динят около трона и по такъв начин да гарантират своята сигур­
ност. Така султанската власт успяла да укрепи своето положение,
опряна на външната опасност. Действително султанът бил собстве­
ник на земята, върховен владетел, но местните аристократи — ра­
джите —му плащали данъци, налози, изпълнявали различни задъл­
жения, поради което управлявали самостоятелно своите земи.
Когато Илтутмиш починал, настъпило известно децентрализи­
ране в държавата. Военачалниците, гулямите, започнали да вражду­
ват помежду си. Само за 10 години се сменили четирима владетели.
Убити били в резултат на заговор трима от монарсите, не била по­
щадена и дъщерята на Илтутмиш Разийя, която управлявала като
султанша. През 1246 г. властта поел Насир уд-Дин Махмуд, син на
Илтутмиш, но той управлявал до голяма степен формално. Факти­
чески владетел от 1246 до 1265 г. бил Гийяс уд-Дин Балбан, роб, гу-
лям, който по-късно станал султан. При управлението му (1265—
1287) бушували постоянни битки за султанския престол, които след
неговата смърт взели неподозирани размери.
В несигурната обстановка на борба за власт начело на султаната
застанал Ала уд-Дин Хилджи (1296—1316), който успял да се нало­
жи като най-изтъкнат владетел на Делхийския султанат. Съвремен­
ниците го представят като добър администратор, крупен военачал­
ник. В началото на своето управление успял да завладее Гуджарат,
да сложи ръка на основните раджпутски княжества. Многократно
появяващите се монголски орди, прелитащи страната и достигащи
до Делхи, били отблъсквани благодарение боеспособността на ар­
мията, която той организирал и подготвил. Когато монголите отно­
во се появили през 1306 г. при р. Рави, били разгромени от Малик
Гази, един от неговите пълководци.
Отблъснал монголите, предотвартил по-нататъшните им набе­
зи, султан Ала уд- Дин успял да разшили границите. Освен Северна
Индия, той приобщил към държавата си Центална Индия и Декан,
чиито земи завладял през 1306—1310 г. Така Ала уд-Дин не само

638
уголемил пределите на държавата, която наистина не била много
голяма, но успял да я заздрави и укрепи. Това била могъща центра­
лизирана институция. Облегнат на постигнатото, един от следващи­
те султани, Мухамед Туглак (1325—1351) подчинил Индустан и пла­
нирал да завладее Иран, а след това да подчини Китай.
В качеството си на организирана феодална монархия Делхийски-
ят султанат представлявал чуждоземна и чуждородна ислямска мо­
нархия, наложила своята власт в Индия. В управлението се сменили
няколко десетки династии, които имали не еднакво влияние в живо­
та на страната. Това били Гулями (XIII в.), Хилджи (XIII—XIV в.),
Туглакиди (XIV —нач. на XV в.), Саиди (XV в.), Лоди (XV —нач. на
XVI в.).
Разпадането на Делхийския султанат настъпило незабележимо,
но се усетило осезателно през втората четвърт на XIV в. От цент­
ралната власт започнали да отпадат отделни княжества и да обра­
зуват самостоятелни държави. През 1347 г. бил създаден султанат
Бахмани, разпаднал се в края на XV и началото на XVI в. на отдел­
ни, малки самостоятелни държавици. Обособили се и други държа­
ви, този път в Южна Индия, Виджаянагар.
Монголско господство. В края на XIII и началото на XIV в. надвис­
нала съдбовна опасност над Индия от страна на монголите. Вът­
решните противоречия между васалните владетели на Бенгалия,
Синд, Ориса, Гуджарат и др. изтощили страната до краен предел.
Султан Фируз издал разпореждане през 1366 г. да бъдат избивани
индусите до крак в районите, в които избухвали въстания. Това под­
сказва, че съдбата на Делхийския султанат била предрешена. В на­
вечерието на катастрофата се сблъскали двама претенденти за
престола. „Ден след ден — пише хронистът Бадауни — протичаха
сражения между двамата падишаха, които бяха само крале в шах­
матна дъска“.
През септември 1398 г. на бреговете на р. Инд застанал начело
на 120 000 армия монголският властелин Тимур. След като преди
това неговите орди завладели Мултан, той преминал голямата река
и започнал да завладява град след град. Обезсилена от вътрешните
разпри, войската на Делхийския султанат не била в състояние да
окаже съпротива. Пенджаб бил подложен на разграбване и опожа­
ряване. На всеки завладян град неуморимият завоевател налагал
неимоверно тежки контрибуции. Наближавайки гр. Делхи, Тимур се
разпоредил да бъдат поголовно избити сто хиляди пленници, взети
от различни страни. Паднали под меча на тирана всички, без разли­
ка на народност и изповедание: правоверни мюсюлмани и езичници

639
индуси. Това било направено, за да се предотвратели всякакви
враждебни действия.
На 17 декември 1398 г., недалеч от гр. Делхи, в сражение била
изтребена до крак десетхилядна армия на султан Насир уд-Дин
Махмуд шах. За да избегне разграбването и унищожаването, гр. Дел­
хи предоставил на победителя огромен откуп. Това обаче не било
спасение. На 18 декември петнадесет хиляди бойци на Тимур на­
влезли в града, мотивирайки агресията си с потребността от снаб­
дяване с фураж. Едва проникнали в процъфтяващия град, нашестве­
ниците, които представлявали само една малка част от огромната
армия на необуздания властелин, го подложила на невиждано разг­
рабване. Оказаната въоръжена съпротива от страна на гражданст­
вото озлобило още повече нападателите. „Кулата, издигната от гла­
вите на индусите — пише един хронист, съвременник на събитието,
— достигна огромна височина, а телата им станаха храна за диви
зверове и птици.“
Пощадени били само занаятчии и каменоделци, които били от­
ведени в Самарканд, за да участват в изграждането на джамия, по­
светена на голямата победа. Тимур напуснал гр. Делхи на 1 януари
1399 г., „претоварен с плячка и пленници“. „В околностите на Делхи
— пише историкът Сирхинди — и навсякъде, където премина него­
вата войска, начеваха болести и глад.“ Начело на опустошения сул­
танат Тимур поставил свой наместник.
Разорителният поход на Тимур в Индия забавил за векове нор­
малното историческо развитие на страната. Обезлюдени били мно­
жество градове и села. Между претендентите за власт избухнали
остри стълкновения. Последният представител на династията на
Туглакидите, Насир уд-Дин Махмуд шах, починал през 1413 г. и не
оставил наследник. Към опразнения трон се протегнали множество
ръце. Една година по-късно в Делхи навлязъл Хизр хан, бивш вла­
детел на Мултана. По-късно за независим владетел се провъзгласил
Джаунпура. През 30-те години на XV в. Властта била поета от ди­
настията Хилджей.
Различни владетели се издигали и падали, но в политическия
живот успели да запазят влияние само няколко сравнително влия­
телни държави. Това били държавата на Бахманидите, на Ваджаяна-
гар и др. Първата обхващала териториите на Западен Декан със сто­
лица гр. Бидар, значителен стопански и културен център. Що се от­
нася до Виджаянагар, тази държава била сформирана към 1336 г. и
успяла да оцелее до 1486 г. Владетелите на двете държави вражду­
вали постоянно помежду си.

640
 Идването на португалския мореплавател Вашку да Гама през
1498 г. в Каликут (дн. Кожикоде) изменило хода на историческото
развитие на Индия. Над целия регион португалците успели да уста­
новят своето колониално господство. Делхийският султанат пре­
станал да бъде велика държава. На нейно място се утвърждавали
нови обществени институции, които започнали да доминират в из­
точните страни.
Културно развитие3. Цялостният културен живот на Индия отразя­
вал в определена степен разцвета на градовете, където се развивали
тъкачество, ювелирство, сарачество, ковачество, грънчарство. Про­
извеждало се индиго, масло, памучни изделия. Центрове на тъка­
чеството станали Ахмадабад, Броча, Барода, Камбе и др.
Въпреки нашествията нараснало значението на парично-стоко­
вите отношения. Търговията, особено външната, достигнала голям
разцвет. Израснали множество пристанищни центрове: Камбей,
Броч, Сурат, Чаул, Диу, където акостирали кораби от близки и да­
лечни страни. Марко Поло отбелязва, че от Индия пристигали „хи­
ляди видове подправки, тъкани, извезани със злато, слонски бивни
и много други стоки“.
Развивала се образователната система, науката и културата.
Продължавал да функционира университетът в Наланда. Възникна­
ли различни школи и в други градове. В подем били историята, фи­
лософията, литературата.
Големи постижения отбелязала повествователната проза на ис­
ториците Зия уд-Дин Барани, на Шамс Сирадж Афиф, на Яхъя ибн
Азмед Сирхинди. Много талантливи представители на философска­
та мисъл развивали активна книжовна дейност. В Гуджарат творил
Нарасима Мехта, в Кашмир —Лала, в Махаршт —Намдев. Раману-
джа изградил системата веданта и обогатил теистическата фило­
софска мисъл на Индия. Философите Мадхава и Нимбарка разра­
ботвали проблеми на индуистката философия.
Поети и писатели създавали истински шедьоври на изящната
словесност. Появили се творби на хинди, гуджарати, маратхи, пан-
джаби. Популярният поет Чанд Бардаи написал на гуджарат герои­
ческа поема за владетеля на Гуджарат. Изявен представител на пер-
соезичната поезия бил Амир Хосроу, наложил се като един от най-

3 За културното развитие на Индия по това време вж. Л у н и я, Б. Н. История ин-

дийской культурн с древних веков д о наших дней. М., 1960, 309—375; А ш р а ф я н,
К. 3. Дели история и культура. М., 1987, 74—87, 162—178.

41 История на Средновековния свят 641

големите поети на Индия. Кабири и Сурдасе писали на хинди, а
Чандидаша и Мукундорама — на бенгалски.
Невиждани размери придобило строителството на дворци и
крепости, на мавзолеи, култови сгради —пагоди, мечети, минарета.
Наред със столицата Делхи много други градове като Бидар, Ман-
ду, Ахмадабад, Гулбарга били осеяни с резиденции, дворци, храмове.
Изумително произведение на архитектурното строителство
представлява храмът Кандаря Махадео в Кхаджурахо. С него се ро­
дее по изящество храмът Лингараджа в Бхубанешвар. Своя стилис­
тика притежавала ислямската строителна школа, неин шедьовър е
минарето Кутб Мйнар в Делхи. От периода на възхода на Делхийс-
кия султанат са запазени много архитектурни паметници и произве­
дения на скулптурата. Поразяват със своите мащаби крепостните
стени в Сири, Джапанпанах, Туглакабад, Фирозабад. Мечетът Ади-
на в Пан дуе буди възхищение с естетическите си качества. Това се
отнася и за мечета Сиди аид в Ахмадабад, както и за редица други
култови сгради, издигнати по онова време.
Бурната история на Индия, преминала под знака на чуждестран­
ни нашествия. Разностранните влияния, свързани с различни вижда­
ния за начина на живот, природата, обществото и човешкото мис­
лене, на които била подложена, както и поради редица други обсто­
ятелства, са причина културните паметници, изразяващи духовните
потребности на различните етнически и религиозни групи да придо­
бият различни стилистични особености. В това се заключава и тях­
ната уникалност.

Японска империя
Както през Ранното средновековие, назовано в японската историо­
графия епохи на Нара и Хейан, включваща времето от VII до XII в.,
така и зрялото, класическото средновековие, епохите на Камакура
и Муромати (XIII—XVI в.) японската етническа общност запазила
своята самостоятелност1. За разлика от китайци и индуси, които
претърпели драмата на монголското иго, японците упели да оцеле­

1 Сбито изложение на събитията в Япония през X —XIV в. вж.: С и р и ц ьг н, И. М.

Япония в X—XI в. — В: История стран Азии и Африки в средние века, 239—257; Т о -
л ь о г у з о в, А. А. Япония X —XIII в. — В: История Востока. Т. 2. Восток в средние
века, 333—346; Япония XIII—XV в. — История Востока, 559—571; Г о л ь д б е р г , Д.
И. Япония с конца XII до конца XVI в. — В: История стран зарубежной Азии в
средние века, 159—184.

642
ят, понеже монголците се опитали да нахлуят в Япония на два пъти
по море и претърпели провал. Единствени те, монголците, се помъ­
чили през XIII в. да покороят островната държава, но без да постиг­
нат реален успех. Поради това Япония спада към малкото държави
на Земята, които не познали трагедията на чуждо господство и не
изпитали потребността да го отхвърлят. В замяна на това обаче
страната била разтърсвана от вътрешни войни, които забавяли ней­
ното социално-икономическо и обществено-политическо развитие.
Това била, общо взето, изолирана от международните конфликти
страна, една от малкото в средновековния свят с подобно географ­
ско разположение.
Извори2. В общата медиевистика на Европа изучаването на извори­
те за средновековна Япония, тяхното привеждане в известност, за­
почнало сравнително късно, през 50-те години на XIX в., когато се
формирало японознанието като компелксна интердисциплинарна
наука за изследване цялостния живот на японското общество, рес­
пективно история, икономика, политика, право, религия, етнология,
култура. В самата Япония това било време на ликвидиране на фео­
далната система и образуване на централизирана модерна държава,
период на обновление (Медзи исин), а на Европейския континент
японознанието изграждало своите основи и се превръщало в све­
товна наука, придобиваща гражданственост в различните страни на
света.
Първите опити за изучаването на средновековното японско об­
щество обаче датират още към XVI—XVII в. Португалски мисионе­
ри, пристигнали тук с цел да разпространяват католическата веро-
изповед, се заели с приобщаването на японците към учението на
Христос. Те започнали да подготвят и отпечатват различни спра­
вочници, които разкривали пред чужденците духовните качества на
японеца, неговото минало и настояще. През 1591 г. М. Барету опо­
вестил учебник по японски език, а през 1595 г. излязъл първият латин­
ско-португалско-японски речник. През 1604 г. Ж. Родригиш съставил
граматика на японския език. Многобройните проповедници водели
дневници, записки, изучавали старинни ръкописи. Въз основа на

2 По понятни причини японската транскрипция на изданията на изворите се преда­

ва в български словоред: Материали и документи по история на Япония Т. 1—12.
Токио, 1901—1961; Събрани книги по отечествена история. Т. 1—124. Токио, 1929—
1966; Класификация на писмените паметници. Т. 1—54. Токио; Забранителни укази
на Токугава. Т. 1—6. Токио, 1959—1961.

643
натрупания фактически материал Ф. Ксавие (1506—1552) написал
обширна „История на Япония“, видяла бял свят едва през 1754 г.
В отделните страни на Европа, а също така и в самата Япония се
появили специализирани научни институти, които пристъпили към
конкретно изучаване на средновековната епоха в страната. Герман­
ският учен К. Флоренц (1865—1939) основал специализирана гер­
манска школа за разработване проблемите на Япония. В Англия
още преди това В. Чембърлейн (1850—1935) създал английска япо-
новедска школа, която отбелязала значителни постижения. През
1873 г. в Токио, следвайки английския научен модел, възникнало
„Германско общество за изучаване природата и народите на Източ­
на Азия“. Не останала назад и френската историография. Истори­
кът, специалист по миналото на Япония, А. Р. Мазелер, подготвил
8-томна история под наслов „Япония. История и цивилизация“, Па­
риж, 1907—1923 г. Това е много интересно проучване, изградено върху
разнородна фактологична документация. Американецът У. Грифис
(1843—1929), който положил началото на японистиката в САЩ, от­
печатал двутомник по история на Япония, Ню Йорк, 1876 г.
В самата Япония издаването на документални материали проти­
ча с непознати за европейските мащаби критерии. Един от много­
томните сборници с документи е озаглавен „Кими сикимоку“ и
включва дневници, описания, материали, подготвени от група мо­
наси. В български превод заглавието гласи „Кодекс на годините на
Каму“ (1334—1338). Задачата му като „Политическа програма на
шогуната Асикага“ била да ликвидира възникналите смутове и да
укрепи централната власт. През 1569 г. към основния текст били
направени редица допълнения, в резултат от което документите
достигнали 530 тома. Фактически в това многотомно издание са
включени всички автори от най-древни времена до XVIII в.
В труда на японския изследовател Рай Санье „История на Япо­
ния“ се проследява времето от XII до XVII в. в 22 тома, като се
включват различни документи.
Най-добрите издания на извори в Япония са подготвени и реа­
лизирани през XX в. и носят отпечатъка на високо професионално
майсторство. През периода от 1901 до 1961 г. в Токио излизат от
печат 124 тома извори под общото заглавие „Древни документи на
Япония“. Все по същото време в Токио са отпечатани „Материали
по история на Япония“ в 228 тома. След това от 1929 до 1966 г. пак
там са издадени в 124 тома „Събрания на книги по отечествена ис­
тория“, а от 1952 до 1960 г. и „Древни анали на Япония“ в 24 тома.
Разбира се, всички тези единици обхващат цялото изворово богат­

644
ство на страната и надхъврлят хронологичните рамки на среднове­
ковната епоха. Цитирането им има за цел само да подскаже маща­
бите на издателската дейност.
Най-обща историческа обстановка3. Върху историята на Япония ог­
ромно влияние продължило да упражнява особеното географско
положение на страната. Климатът бил сравнително суров. Плани­
ните, които заемали значителна част от пределите на страната, не
предлагали добри условия за живот. Земетресения разтърсвали не­
прекъснато островите, тайфуни връхлитали градовете и селищата.
Суровите условия влияели върху характерологичните особености на
населението.
Приема се, че феодалният строй бил изграден през XI—XII в.
Феодалното имение (сеен) било освободено от всякакви налози и
представлявало неотнимаема частна собственост, можело да се
предава по наследство. Селяните били мнозинството от население­
то и се делели на няколко основни групи. Една част от тях, компак­
тната, били държавни селяни и се подчинявали директно на импе­
ратора. Друга категория се намирали в различни форми на зависи­
мост. Трета част били безправни и земевладелците фактически ги
прикрепяли към земята.
Аристокрацията в Япония образувала няколко класи. Най-едри­
те собственици, наричани хонке, били фактически сеньори. Втората
група образували васалите, които се назовавали реке, те изпълнява­
ли определени задължения спрямо своите господари. Аристократи­
те хонке, от една страна, и реке, от друга, притежавали на разполо­
жение отряди самураи.
Характерна особеност на политическия строй на обществото в
Япония било неговото типологично многообразие, обусловено в
крайна сметка от географската и социално-икономическата обста­

3 Срв. С м р и ц н н, И. Μ. К вопросу об изучения феодализма в Японии. — В: Ис­

ториография стран Востока. М., 1969,209—221; Π о з д н я к о в, И. Г. Проблеми япон­
ското феодализма в трактовках прогрессивних японских историков. — В: Историо­
графия стран Востока. М , 1977, 156—169; С н р и ц н н Д М. Современная историо­
графия генезиса японското феодализма. — В: Историография стран Востока, 170—
186; X р у с л о в, Г. В. Советская и западная историография периода феодализма и
генезиса капитализма в Японии. — В: Историография стран Востока, 187—199.
М a z е 1 i е r е, A. R. de La. Le Japon. Histoire et civilisation. 1—8. Paris, 1907—1923;
M u r d o c h , ! A history o f Japan. V. 1—3. London, 1925—1926; S a n s o m, G. A history
o f Japan to 1334. London, 1958; A history o f Japan 1334—1615. London, 1961; B r o w n ,
D. M. Money economy in medieval Japan. N.-Nawen, 1951; W a n g Y i-t’u n g,
Officialrelations between China and Japan. 1368—1549. Cambridge (Mass.), 1953.

645
новка. Върховният собственик на земята бил императорът, Микадо,
който се считал за абсолютен владетел. Под негово върховно ръко­
водство се намирали управителите на областите, губернаторите.
Постепенно централизираната власт на императора загубила
влияние, нараснала ролята на най-силния земевладелец в империя­
та, шогуна, който бил обявен за върховен владетел. Началото на
шогуната се отнася към П92 г. През тази година магнатът на об­
ластта Канто, Минамото Йоритамо, разгромил своите противници
с активната подкрепа на самураите. Той влязъл в столицата Киото.
След това оставил императора от династията Тайра в неговия дво­
рец, а сам той се завърнал в замъка си в Камакура. Императорът
утвърдил Минамото в чин „велик пълководец, покоряващ варвари­
те“ („сейн тейсешогун“, съкратено „шогун“). Започнал нов етап в
политическата история на Японската империя. На власт дошла
военната аристокрация. Камакура, където живеел шогунът, се пре­
върнал в политически център на Япония. Императорът запазил своя
титул и изпълнявал функции на главен жрец на шинтоистката ре­
лигия.
Шогунът Минамото Йоритомо изградил нов държавен апарат. В
управлението функционирали две паралелни институции^ домини­
рала обаче военнофеодалната власт, шогунът Минамото Йоритомо
се превърнал във върховен главнокомандващ армията. По-късно,
през XIII в., когато властта на императора укрепнала, шогунът за­
почнал да изпълнява символични функции. Йаследниците му поели
ръководството на регентите.
След XIV в. в Япония нараснало едрото княжеско земевладение.
Настъпил напредък при обработването на земята. Усъвършенства­
ли се иригационните съоръжения, което довело до отглеждането на
две реколти годишно. Страната се развивала успешно. През 1267 и
1268 г. монголите изпратили в Япония пратеничество с категорич­
но искане императорът да признае васалната си покорност. Владе­
телят на страната Токимуна Ходзьо отказал за се подчини. В отго­
вор на отправената заплаха той се разпоредил да бъдат подобрени
отбранителните съоръжения по крайбрежието. Монголците напра­
вили опит да проникнат в страната през 1274 г., когато техният флот
в състав около 30 000 души покорил островите Цушима и Ики и
достигнал пристанището Имацу. Стархотният тайфун, който се по­
явил, потопил монголската флота. Загинал и главнокомандващият
флота Лю. Това провалило експедицията за покоряването на Япо­
ния. Нов опит да завладеят империята направили монголците през
1281 г., когато вече два флота се насочили към островната държава:
40 000 армия от Корея и 100 000-на от Китай. Японците оказвали

646
съпротива в Северен Кюню. Нов тайфун помел флотата на монго-
лите и ликвидирал заплахата.
Настъпил периодът на изострени противоречия межу магнати­
те. През 1333 г. Камакура паднала, а 1335 г. Асикага се обявил за
шогун. Император Годайо успял да се закрепи на трона, но впослед­
ствие претърпял поражение и основал южната династия. Асикага се
утвърдил в Киото, където била основана северната династия. След
като южната династия капитулирала през 1392 г., управлението на
Асикага било признато за законно. Неговата династия властвала до
1573 г.
През 1441—1485 г. избухнали поредица селски въстания, органи­
зирани от недоволни и подложени на преследване будистки секти.
Бунтовниците се борели за подобряване на положението си.
Самурайство: структура и идеология4. Самурайството се оформило
като относително самостоятелно съсловие, неразделно свързано с
аристокрацията. Изграждането му било реализирано върху базата
на едрите поземлени собственици в най-тясна връзка с обективния
процес на общественото развитие на задълбочаването на социални­
те противоречия. Самураите били организирани на военни начала:
в големи групи (наричани дан) и в по-малки отряди —то. Организа­
ционните структури обхващали родственици, възглавявани от авто­
ритетен семеен клан.
Ценностната система на самурите включвала вярност към гос­
подаря, мъжество, скромност, самопожертвувателност. Ръководи­
телите на будизма поставяли на първо място изпълняването на дъл­
га, а не робуването на чувствата.
Нравствеността на самурая намерила отражение в две големи
литературни произведения: едното „Повест за дома Тайра“, друго­
то — „Повест за великия свят“. Конфликтите между Тайра и Мина-
мото са обрисувани в „Повест за дома Тайра“. Борбите между арис­
токрацията от Западна и Източна Япония, жестокостта, проявявана
в стремежа към властта, са показани в „Повест за великия свят“.
В най-голяма степен идеологията на самурая намерил израз в
наръчника „Път на война“, произведение, изградено върху началата
на будизма, по-специално върху учението за предопределението,

4 Вж. С п е в а к о в с к и й , А. Б. Самураи — военное сословие Японии. М., 1981; Т

а -к е ο, О н о. История на самурайството и селяните в Япония (на японски език),
1938, Токио; R a m m i n g, Μ. Die wirtschaftliche Lage der Samurai am Ende der
Tokugawa Periode. Tokyo, 1928.

647
кармата, за нетрайността на земния живот, за тленността. „Път на
война“ издига пред самурая идеите за патриотизма, за самоконтро­
ла и самообладанието, за съсредоточаването. Акцентира се върху
медитацията, достигането на небитие пред смъртната опасност. В
„Път на война“ се разработва конфуцианският принцип за верност­
та към дълга, за послушанието пред господаря. Популяризира се
идеята за моралното усъвършенстване.
Самураят бил дължен да даде три обета. Първият включвал
пълната забрава на своето семейство: жена, деца, а така също и лич­
ния си живот. Освен това азбучно задължение на самурая било неза­
бавното самоубийство при смъртта на господаря: разпарянето на
корема, сепуко. Оспорването на първенството в боя било много
важно задължение на самурая.

Градове5. Занаятите и търговията в империята се развивали заедно

с развитието на градовете, които се появили сравнително рано.
През XIII в. броят на градските средища се увеличил. В градовете
Нара, Киото, Камакура занаятите били свързани с ръчния труд. За­
наятчийските цехове възникнали през XII—XIII в. Десетина-петна-
десет майстори, калфи и чираци образували корпорация. Укрепва­
нето на търговията предизвикало появата на гилдии.
Историците на Япония разделят градовете на четири групи в за­
висимост от местата, където възникнали. Към първата група отна­
сят тези, които се появили около храмовете и манастирите на буди-
стките институции — Нара, Хейан и др. Втора група се зародили
край основните пътища и кръстопътища —Оцу и др. Една трета ка­
тегория възникнала около замъците на магнатите — Нагоя, а такива
градове като Хього и Сакаи се превърнали в пристанищни центрове.
По редица причини отначало занаятчиите сами реализирали
стоката си на пазара, поради което търговците като социална група
се появили по-късно.
Броят на градовете нараствал заедно с подема на икономичес­
кия живот. През периода XII—XIV в. градовете били 40, през XV в.
нараснали на 60, а в края на XVI в. те достигнали внушителната
цифра 269. По броя на своите жители и по архитектурното си уст­

’ И с к е н д е р о в , А. А. Феодльньш город Японии XVI столетия. М., 1961; Иконо­

мическа история на Япония (на японски). Т. 1—2. Токио 1955—1957; Μ ο т ο о
Е н д о, История на занаятичиите (на японски). Токио 1959; T a k e k o s h i Y o s a -
b u r о. The economic aspects o f the history of the civilization o f Japan. V. 1—3. London,
1930; H e n j o E i j i r o . The social and economic history o f Japan. Kyoto, 1935.

648
ройство се откроявали градовете Хиого (по-късно Кобе), Нанива
(бъдещата Осака), Хаката (Фукуока), Цуруга и др.
В Японската империя числото на свободните градове било,
общо взето, незначително. Това се дължало на силната централна
власт и на магнатите, които не отстъпвали от завоюваните иконо­
мически позиции. При все това свое самоуправление извоювал
пристанищният град Сакаи, а също и градовете Хаката и Мацуяма.
В хода на развитието и усъвършенстването на обществените от­
ношения градовете се специализирали в производството на копри­
нени тъкани, хартия и др. Текстилната промишленост се развивала
в Сакаи, Киото, Хаката, Ямагути, а производството на хартия про­
цъфтяло в множество стопански средища, особено след като през
XV в. производството на хартия било зависимо от Корея. Рудодо­
бивът се развивал на островите Садо, Битю, Бунго, Сацума, Веси.
Добивало се злато, сребро, мед. Успехи били постигнати в ковачес-
твото, по-специално в производството на мечове. Голямо майстор­
ство постигнали японските производители при изготвянето на лако­
ве и порцелан. Изяществото на тъканите и качеството на хартията
предизвиквали естетическа наслада.
Подемът в занаятчийската дейност постепенно довел до поява­
та на панаирите. В началото те се провеждали ежемесечно, но по-
късно, през XIV—XV в., броят им достигнал до 6 пъти месечно.
Възникнало и лихварството. Постоянните пазари се увеличили и
към края на XV в. техният брой достигнал 60.
Държавно устройство6. В държавното управление на Япония по оно­
ва време се очертали два основни периода, всеки от които придобил
специфични особености, обусловени от характера на политическата
система. Единият обхванал IX—XII в., другият протекъл след XII и
достигнал до края на Развитото средновековие, респективно до XVI в.
През първия период властта била съсредоточена в аристократична­
та фамилия Фудзивара, образуваща голямо семейство, което прите­
жавало обширни наследствени имения и разполагало с най-важните
дължности в системата на държавния апарат — регентската и кан­
целарската. В редица отношения Фудзивара проявявал не подчине­
ние спрямо императора, който се принууждавал да търпи самовлас-
тието на големия и силен магнат.

6 D u u s, Р. Feudalism in Japan. New York, 1976; S a n s o e u , G. A History o f Japan to

1334. Standford, 1958; A Tale o f Flowering Fortunes: Annales o f Japanese Aristocratic
Life in the Heian Period. Transl., with Introd. and Notes by W. H. and H. C. McCullough.
Standford, 1980; P a s s i η, H. Society and Education in Japan. New York, 1965.

649
 Когато Минамото поел управлението като шогун, направил се­
риозен опит да спре децентралистичните тенденции, но дворецът
на императора фактически се превърнал в център на опозицията.
Възникнали конфликти. Императорът запазил титлите, които при­
тежавал, отдавали му се необходимите почести, но самият той, а
така също и приближението от семейството и роднините му праве­
ли многократни опити да възстановят загубената по същество реал­
на политическа власт. За тази цел от 1221 г. императорът трябвало
да се представя в императорската резиденция. Но от XIII в. шогу-
нът увеличил правомощията си като владетел. Императорът про­
дължавал за се счита „тено“ („небесният“), но вече шогунът дикту­
вал положението. Преди всичко шогунът утвърждавал избирането
на императора, регулирал възпроса за престолонаследието, назна­
чавал служителите в двореца.
Настъпили промени и в структурата на държавния апарат. На­
раснало значението на самураите, на военното съсловие. Правител­
ството (бакуфу) обхващало три основни ведомства, значението на
които се увеличило. Едното командвало армията, другото —управ­
лението на икономиката, а третото се занимавало с въпросите на
култа.
Начело на провинциите били назначени военни губернатори,
протектори (сюго), които упражнявали контрол върху изпълняване­
то на разпоредбите на централния апарат. В техни ръце се намира­
ло управлението, командването на местните гарнизони. Били отго­
ворни за ефективното реализиране на съдебната и изпълнителната
власт. Освен това военните губернатори командвали полицията.
Тяхно първостепенно задължение било да предотвратяват всякакви
опити за бунт. Имали за задача да наблюдават настроенията на зе­
мевладелците, тяхната дейност.
Установената система на управление, изградена на военни нача­
ла, била, общо взето ефективна и гарантирала сигурността на шогу-
на и негоовата власт. За смазване на опозиционните прояви сред
магнатите била сформирана колегия на правителствени докладчи­
ци в състав от 10 души, които били доверени лица на шогуна.
В началото на XIV в. обстановката се променила. Централната
власт отслабнала. Шогунът изпаднал във васална зависимост от
императора на Китай. Правото за назначаването на японски импе­
ратори било присвоено от Китай. Управленските функции на шогу­
на намалели и отслабнали.

650
Религиозен живот7. В Японската империя будизмът продължавал
да изпълнява задачите си на основно вероизповедание. Нови будистки
секти — дзен, дзьодо и нитиран, възникнали през XII—XIII в. и на­
мерили широк прием сред населението на островите. При тези ре­
лигиозни общности съзерцанието като самовгълбяване се осъзнава­
ло като средство за достигане на истината. Интуицията също така
била на особена почит, тя се използвала за възприемането на обек­
тивната действителност. Срещу формализма в познанието сектан-
тите предпочитали аскетичното изтощаване на тялото, простотата
в отношенията между членовете на общността и в начина на живот,
в бита.
Понеже сектата дзен учела, че войната трябвало да се превърне
в съдържане и смисъл на живота на всеки благороден мъж, тя съот­
ветствала на нравствеността на самураите, на войнствената част от
аристокрацията. Това улеснило превръщането на сектата дзен в
официално изповедание на онази част от японската аристокрация,
която управлявала страната. В края на XVI в. най-активната част на
сектата дзен — сото, обединявала 8 млн. следовници, главно саму­
ри, и разполагала с 13 000 храма и манастира. При продължителни­
те богослужения дзенските свещеници използвали чайните церемо­
нии за укрепване на телата и за поддържане на бодростта. Свеще­
ниците призовавали своите привърженици да се откъсват от грижи­
те за света и да се отдадат на самовглъбение и съзерцание.
Друга популярна секта била сектата монтосю, свързана също
така с будизма. Тя обединявала към половин милион души членове.
Сектата, обявила се през XIII в. в „истинска секта на праведната
земя“, била организирана от Синран (1173—1262). Той проповядал,
че върховният идеал на всеки вярващ — спасението на душата след
смъртта, може да се постигне с помощта на Буда Амида. Това на­
лагало всеки вярващ да повтаря възклицанието: „Благословен да
бъде Амада-Буда!“.
Между селяните получила разпространение сектата ико, която
издигала за идеал самоуправлението на селските общини. Пропо­
ведниците на сектата образували голяма стегната военизирана гру­
пировка с многобройни последователи, разпръснати в цели села на
югозапапд от Хонсю. Последователите на сектата ико, организира­
ни от своите свещеници, противостояли на бойните отряди на маг­

7 K i t a g a w a, J. M. Religion in Japanese history. New York, 1931; Teaching o f Buddha.

Tokyo, 1970; E l i o t , Ch. Japanese Buddhism. London, 1964; Р а д у л ь-3 а т у л о в -
c к и й, Я. Б. Конфуцианство и его распространение в Японии. М.—Л., 1947.

6 51
натите и на армията на императора. Масовизирането на сектата я
превърнало в голяма обществена сила, фактор в политическия жи­
вот на Японската империя. Свещениците, бонзите, през XV в. орга­
низирали известните религиозни бунтове на ико-ики. Бонзите при­
зовавали селяните да не плащат данъци на храмовете, да разделят
земята на земевладелците и да установяват социално равенство. В
края на XVI в. сектата ико променила своето учение и преминала на
страната на аристокрацията.
Следващата будистка секта — нитирен — била оформена в ре­
зултат от дейността на Нитирен Сьонин (1222—1282). Нейните по­
следователи придобили войнствен характер. Бонзата Нитирен про­
повядвал отричане на познанието и пълно отдаване на будизма,
притежващ единствен ключа на познаването на природната дейст­
вителност. Сектата поддържала, че спасение можело да се постигне
при непрекъснатото повтаряне на формулата „Да почитаме сутра
лотоса на тайнствения закон!“. Нитирен апелирал за обединяването
на всички самураи, занаятчии и търговци в сектата. Той отхвърлял
останалите будистки изповедания като неверни и несъстоятелни.
Появата на различните секти в будизма била свързана с естест­
веното развитите на обществените отношения. Тяхната дейност ид­
вала в отговор на разложението, което настъпвало в обществото и
представлявало опит за обновяване на религията.
Японска култура8. Слоговата писменост, кана, се наложила оконча­
телно през XI в. Това дало тласък върху развоя на националната
писменост. Китайската йероглифна писменост постепенно била за­
менена с японска. Стиховете на поетите от IX—X в. били събрани в
антологиията „Кокинсю“, оповестена през 925 г.
През XII—XIII в. се развило книгопечатането. Излезли епопеите
„Хайке-моногатари“ („Повест за Тайра“) и „Тайхейки“ („Повест за
великия свят“). „Повест за Тайра“ прославя борбите между Тайра и
Минамото при образуването на шогуната. „Повест за великия свят“

8 За културата на Япония вж. С а б у р о И з н е г а . История японской кутьтурн.

М., 1972; К о н р а д, Н. Очерк истории культурм средневековой Япоиии. М., 1980;
История на японската култура (на японски език). Т. 1—3. Токио, 1977; С е н с у й
С ь о д з и. История на книгопечатането (на японски език). Токио, 1957; История на
японската кулутура (на японски език). Т. 1—7. Токио, 1953—1955; Развитие и състо­
яние на историческата наука в Япония (на японски език). Т. 1—2. Токио, 1965; С в и ­
р и д о в, Г. Г. Японская средневоковая проза сзцува (структура и образ). М., 1981.
К р ъ с т е в а , Цв. По следите на четката. Японска лирическа проза X —XIV век. С.,
1994; В и о л е, Р. Въведение в японското изкуство (превод от немски език Велизар
Бонев). С., 1990.

652
обрисува конфликите между феодалите през XIV в. Това са творби,
възпроизвеждащи народни предания.
Основен мотив в японската художествена литература е победата
в междуособиците, разтърсващи феодалното общество. В различ­
ните „Записки за войните“ намерили отражение настроенията, об­
хванали феодалната аристокрация в хода на победите, които завою­
вали над метежниците. Друг основен дял в литературата заели пре­
живяванията на будистките монаси. В тази насока типична форма на
повествование били „Записки от килията“. В едно интересно произ­
ведение „Огледало на Изтока“ се претворява миналото на Япония.
Китабатаке Тикафуса завършил през 1339 г. „История на правилно­
то наследяване на Божествените монарси“. Това е произведение, в
което се обосновава законният характер на императорската власт,
обявена за единствено легитимната.
Идеята за превъзходството на древността над съвременния жи­
вот намерила израз в „Записки от скука“. Това е произведение, до­
казващо правотата на аскетичния начин на живот, тленността на
съществуващото.
В Япония просветното дело получило широка популярност през
XIII—XVI в. Открити били множество школи: граждански и рели­
гиозни. При будистките пагоди били основани школи за деца. В
тях обучението се провеждало в съответствие с принципите на бу­
дизма.
През 1270 г. в гр. Иокохама, при будистката пагода Сьомьодзи
възникнала библиотека. В нея били събрани голям брой книги и ръ­
кописи, написани на японски и китайски език. Голям просветен цен­
тър станала библиотеката след като правителството я разширило и
усъвършенствало. Школата Асикага също така била достроена и
превърната в първостепенно средище на образователното дело в
Япония.
В развитието на образователното дело били извършени пореди­
ца промени с идването на европейците, които включили в учебните
програми нови предмети. Започнало изучаването на география, на
корабоплаване. От холандците били възприети знания по медицина.
В училищата подрастващите получавали подготовка по военно
дело. Основани били специални школи по фехтовка. Преподавали се
сръчности и знания за подготовка на самураи.
Японската архитектура се развивала с динамични темпове. Мо­
дел за построяване жилища на аристократи и самураи станали
дворците на императора. Освен това положително въздействие
оказвала архитектурната строителна школа в Китай, създадена при
управлението на династията Сун. Но се наложил японският стил

653
„синден-дзукури“. При него характерно било изграждането на про­
сторна зала павилион. Стълбите били строени от необработено
дърво. От двете страни на стълбите имало галерии, които свързва­
ли основата на сградата.
Изумително постижение на японската архитектурна школа е им­
ператорският дворец Дайдари в Хейан, построен 794—805 г. Систе­
мата на строителство „стил-синден“ била прилагана в храмовото
сторителство. През 1052—1053 г. храмът Хоодо, изграден към 1000 г.
бил реконструиран. През 1397 г. бил завършен прочутият „Златен
павилион“ в Киото, оценяван като едно от най-големите постиже­
ния на строителството като изкуство. В тази поредица влиза и „Сре­
бърният павилион“ Гинкако. При строителството на сградите се
взимало под внимание състоянието на ландшафта. „Сребърният
павилион“ представлява двуетажна сграда, издигната в разкошна
градина, ансамбъл, реализиран от архитекта Мусо Кокуси, будист-
ки свещеник.
На сградите с култово предназначение се отделяло голямо вни­
мание. Започнало строителството на специални помещения. Мона­
си от сектата дзен създали в храма Рюандзи в Киото „градина на
камъните“. Самата градина символизирала състоянието на човек,
отдаден на философско самовглъбяване, отречен от света. Започна­
ло сторителството на сгради за специални ритуали. През XIV в. бу-
дисткият свещеник Сюкю се заел с изграждането на помещения за
пиене на чай, придружено със специален ритуал. Ритуалът бил въ­
веден в цяла Япония.
Скулптурата навлязла в период на възход след като започнало
масовото изобразяване на Буда и божествата на японския пантеон.
Скулптурната фигура на седящия Буда в Камакура била отлята през
1352 г. Скулпторите Кайкей, Канкей и Ункей, подпомагани от 16
майстори, подготовили осемметрови дървени изображения на два
коня Дева.
Усъвършенствало се приложното изкуство. Подобрения били
внесени в техниката на лакиране, на гравюрите. Специално внима­
ние се отделяло на металните предмети, на мечовете, на тяхното ор­
наментиране. Много големи успехи били постигнати при изготвяне­
то на порцелан и различните видове керамика.
Най-изявени представители на изобразителното изкуство били
Фудизвара, Нобудзана, Кейон, Сушафта. Създадени били дългите
вертикални картини, снабдявани с пояснителни текстове. Обогатя­
вала се живописта, пейзажът. Голямо постижение е свитъкът „Хижа
на отшелник при планински ручей“. Впечатлява внушитената карти­
на „500 ученици на Буда“.

654
 Школата „Кано“, която била създадена в края на XV в. от Кано
Масанобу, си поставила за цел да възпроизвежда всички детайли на
природната даденост. Особено внимание се отделяло на декоратив­
ните особености. Монохромната живопис с туш разкрила своите
големи естетически възможности в творческото дело на художни­
ците Сесю, Дзосецю, Сюбун и др., които използвали линията и ту-
шовата покривка. Най-характерен модел на групата била творбата
„Буря“.
Много голям напредък бил постигнат в музиката. Трудовите
песни прославяли земеделския труд, засяването и прибирането на
ориза. Особена прелест придобили песните, изпълнявани с акомпа­
нимент на флейта и барабан. В семейните празненства нашироко
навлезли ритуални и фолклорни песни. Специални песнопения въз­
никнали при дворцовия церемониал и при богослужението на шин-
тоистките свещеници.
Епическите песни, които били създадени, образували друг важен
цикъл на народното творчество. Под акомпанимента на лютня сле­
пи певци изпълнявали в речитатив „Сказание за Тайра“, забележи­
телно поетическо произведение. Основен мотив в песните бил геро­
измът на борците, паднали във войните. От музикалните инстру­
менти, които отразяват спецификата на музикалното изкуство на
Япония широко разпространение получила триструнната арфа, пре­
върнала се в популярен народен инструмент.

Монголска империя
Подир залеза на Арабския халифат (661—1055), първата голяма за­
воевателна държава през ранносредновековната епоха, през XII—
XIII в. изпъкнала друга велика сила, която променила посоките на
живота в Азия и Европа — Монголският хаганат. Възникнала под
формата на хаганат1, монголската държава се превърнала в огром­

1 За изучаване средновековното минало на Монголия безспорни заслуги имат ре­

дица европейски учени — шведски, английски, немски, американски, руски и др.
Вж. напр. d’O h s s ο n, C. Histoire des Mongols depuis Tchinguiz-Khan jusqu’a Timour
Bey ou Tamerlan. V. 1—4. La Haye-Amsterdam, 1834—1835; Remusat Abel. Melanges
asiatiques, V. 1—2. Paris, 1825—1826; Η o w o r t, H. History o f the Mongols. V. 1—3.
London, 1876—1888; L a 11 i m o r e, O. Nomads and commisars. M ongolia revisited.
New York, 1962; B r e t s c h n e i d e r , E. Notes on Chinese Mediaeval travellers to the
West. Shanghai-London, 1875; S e r r u y s, H. The Mongols in China during the Hung-
wu period (1368—1398). Bruges, 1955; The Morgols of Kansu during the Ming, Bruges
1955. Б a p т o л ь д, В. Д. Образование империи Чингиз-хана. — В: Записки Восточ-

655
на, всепобеждаваща имеприя. Една грандиозна държавна система,
която трудно се вмества в традиционните мащаби на Средновеков­
ния свят. По военен потенциал, по завоювани пространства, по по­
литическа мощ тя нямала равна на себе си, поради което не може
да бъде сравнявана с нито една държава, която водела борба за от­
стояване на социалната си самобитност.
Зараждането и оформянето на империята на монголите протек­
ло общо взето, много бързо — за около половин столетие. Страни­
те, които подчинила, обхващали огромни пространства, разпръсна­
ти в почти целия свят. В най-общ план тя започвала от бреговете на
Великия океан и достигала устието на р. Дунав, от пустините и оази­
сите на Арабия до тундрите на Сибир. Влизайки в единоборство с
нея, Китайската империя претърпяла поражение, покорителят хан
Хубилай се провъзгласил за император на Китай и поставил нача­
лото на монголо-китайската династия Юан. Преди това внукът на
Чингис хан, Хулагу, завоювал Иран, Месопотамия и Сирия. Не мог­
ла да удържи завоевателния напор на Тимур и Индия, която била
покорена и разорена. В Далечния изток единствена Япония се спа­
сила по чудо, понеже на два пъти монголският флот бил потапян от
развихрили се тайфуни, поради което нашествениците не успели да
завземат островната държава. Не била пълноценен противник на
монголите Византийската империя. Без да срещнат сериозна съпро­
тива, монголските орди преминали Русия, прекосили Полша, Унга­
рия, Чехия и достигнали Албания. Така Монголия се превърнала в
най-силната държава в тогавашния свят. Империя на завоеватели,
които преминавали през всякакви прегради, изпречващи се пред не­
йните побеждаващи пълчища.
С необикновените и страховити по своята разрушителност похо­
ди монголите създавали апокалиптични представи у съвременници­
те за себе си като на необуздани безмилостни злодеи, загубили чо­
вешкия си образ варвари, които носят гибел, опустошения и смърт,
невиждани разорения. Ала и оценките на мнозина съвременни исто­
рици не винаги се отличават с научна обоснованост и критичност,

ного отделения Русского археологического общества, 10, СПб., 1896; Туркестан в

зпоху монгольского нашествия. Ч. 1—2. СПб., 1898—1900; В л а д и м и р ц о в , Б .Я .
Общественьш строй монголов. Л., 1934; Г р е к о в, Б. Д., А. Ю. Я к у б о в с к и й .
Золотая Орда и ее падение. М —Л., 1950; П о к о т и л о в , Д. История восточньгх
монголов в период династии Мин 1368—1634. По китайски источникам. СПб., 1893;
Π о з д а н е е в, А. М. Монголия и монголн. Т. 1—2. СПб., 1896—1898; Π о т а н и н,
Г. Н. Очерки Северозападной Монголии. Т. 1—4. СПб., 1881—1883; Б а н з а р о в, Д.
Черная вера или шаманство у монголов. СПб., 1891.

656
поради което преповтарят безкритично едностранчивите описания
на средновековните хронисти, без да се разбере достатъчно дейст­
вителната същност на тази нетрадиционна държава. Една част от
историците, които предпочитат литературните образи пред критич­
ния анализ, обявяват монголците за една загадка, неразрешима
дори до днес. Друга част, онази, която се поддава на схемите и дог­
мите, продължават да пишат за решаващата роля на неосъзнатата
гибелна разрушителност на масите, без да разкрият значението на
великите предводители от категорията на Чингис хан, Бату, Хулагу,
Хубилай и Тимур. Трета категория автори разглежда монголите
като врагове на цивилизацията, създадена от по-напредналите на­
роди. Те подценяват обстоятелството, че това били завоеватели на
Земята, които искали да подчинят останалите народи на своя начин
на живот, на своята култура, ценностна система.
В съвременната китайска историография се оформят две кон­
цепции за монголите и монголското владичество в Китай. Едното,
традиционното, разглежда монголския режим като завоевателски.
Такава теза застъпват Фан Уънлан, У Хан, Мън Симин, Уан Чуну,
Ю Юанан, Шан Юе и др. Другото, формирано през 60-те години,
оценява монголското управление в Китай като епоха на Велико обе­
динение на Китай, осъществено в резултат от завоюването на стра­
ната от монголите. Освен това поддържа се, че при династията Юан
контактите между Китай и западните държави се засилили и укреп­
нали. Наред с всичко това в Китай се развили занаятчийството, тър­
говията, процъфтяла икономиката. В Монголия под влияние на ки­
тайската цивилизация получили невиждан подем стопанството и
културата, търговията. В една или друга форма това разбиране се
отстоява от Хан Жулин, Уан Шушъ, Шао Сюнжън, Джоу Лянсяо,
Уан Джун и др.2
Извори3. Документалните свидетелства за монголите са доста мно-
гобройни, предвид зловещата слава, която си завоювали. Според

2 Конкретното развитие на Монголия през разглеждания период у: 3 л а т к и н, И.

Я., А. Π. Π ο π о в а. Образование монгольского государства и развитие фео-
дальнмх отношений в Монголии. — В: История стран Азии и Африки в средние
века. Ч. 1, 209—227; К и ч а н о в, Е. И. Монголм и Монгольские завоевания. — В:
История Востока. Т. 2. Восток в Средние века, 364—429; У с п е н с к и, В. Л. Госу-
дарств Даян-хана в Монголии. — В: История Востока, Т. 2. 524—528.
3 Благодарение активната изследователска дейност на медиевистите в Европа го­
ляма част от изворите за Монголия са приведени в известност и обнародвани:
Б и ч у р и н, Н. Я. Собрание сведений о народах обитавших Средней Азии в древ-
ние времена. Т. 1—2. М,—Л., 1950; К ю н е р, Н. В. Китайские известия о народах

42 История на Средновековния свят 657

езика, на който са написани, те могат да бъдат разделени на някол­
ко групи. Основната част от документите са монголските, след това
идват китайските, арабските, латинските, византийските и др.
От монголските материали голяма фактологична стойност при­
тежава известната „Тайна история“, подготвена, както показват проуч­
ванията на специалистите, през 1240 г. по време на Великия хурал
(събор). Тя обрисува ежедневието на Чингисидите, разкрива съби­
тията, които протекли през живота на Чингис хан (1206—1227) и
след неговата смърт. Приема се, че била написана по разпореждане
на Великия хан Угедей (1229—1241). Била подготвена под диктовка­
та на участниците в непосредствените събития, които разказвали за
тях на анонимни преписвани, знатни по произход, които се прекла­
няли пред подвизите на Чингис хан. Притежаващи високи професи­
онални качества като повествователи, авторите съчетавали умело
прозата и поезията и успели да създадат едно рядко произведение,
което спада към най-добрите класически творби на документална­
та историопис на Средновековния изток.
По съдържание „Тайната история“ се състои от три части. Пър­
вата обхваща генеалогията на Чингис хан, втората —непосредстве­
ната животопис на Чингис хан, а третата — управлението на Вели­
кия хан Угедей. По богатство на привлечения фактически материал,
както и по литературната си форма, това е паметник на новите об­
ществени отношения, които възникнали и се наложили в живота на
монголите при Чингис хан и неговите следовници. Светогледна ос­
нова на творбата представлява шаманизмът. Дейността на Чингис
хан се оценява като изпълнение на божествената повеля.
Друго класическо произведение, което пресъздава живота и дей­
ността на Чингис хан, е „Златно сказание“ на Лубсан Дандзан, под-

Юж. Сибири; Центральной Азии и Дальнего Востока. М., 1961; Сокровенное ска­
зание. Монгол. хроника 1240. М.—Л., 1941; Рашид-ад-дин. Сб. летописей. Т. 1—3.
М.—Л., 1946—1952; История монголов по армянским источникам (перевод и объ-
яснения К. П. Патканова). Вьш. 1—2. СПб., 1873—1874; Г р и г о р ь е в, В. В. Исто­
рия монголов. От древнейших времен до Тамерлана (перевод с персийското).
СПб., 1834; История первнх четмрех ханов из дома Чингисова (перевод с китайс­
кото). СПб., 1829; Т и з е н г а у з е н , В. Г. Сборник материалов, относящхся к исто­
рии Золотой Орди. Т. 1. СПб., 1884; Π о з д н е е в, А. М. Новооткрмтьш памятник
монгольской письменности времен династии Мин. — В: Восточньге заметки. СПб.,
1895; Тайната история на монголите (превод от старомонголски и студия Алексан­
дър Федотов). С., 1991. S с h m i d t, J. Geschichte der Ost-Mongolen und ihres
Fiirstenhauses, verfast von Ssanang Ssetsen Chungtaidsch der Ordus. Leipzig, 1829;
S a y a n g S e e n . Erdeni-yin tobc. Ulanbator, 1961 ; E r d e n i y i n t o b c i . Mongolian
chronicle by Sayand Secen with a critical introduction A. Mostaert, V. 1—4. Cambridge,
1956.

658
готвено също така през 1240 г. Целта на произведението била до
опише управлението на Чингис хан, да прослави делата му. Освен
това в него се проследява възникването на монголската държава,
нейното утвърждаване на историческата сцена. Изключително вни­
мание се отделя на превръщането на ханството в империя. Привле­
чени са богати данни за епохалните завоевания на монголската им­
перия, потресли целия тогавашен свят.
Неизвестен автор написал през 20-те години на XVII в. ново про­
изведение „Златното копче“, което представлява допълнение и обо­
гатяване на „Златното сказание“. В „Златното копче“ се проследя­
ват събитията от XIV до началото на XVII в. Това съчинение про­
дължава традициите на монголската историопис, като отразява об­
ществените явления от гледна точка на управляващите династии. В
такъв дух е проникнато и следващото голямо историческо повест­
вование „Драгоценното копче“ от Саган Сецен от Ордоса. В него,
наред с реалните факти и събития, са предадени поредица легенди,
в които се преплитат невероятното и правдоподобното.
Документацията за монголската държава се разширява и от
„Жълта история“, анонимна хроника. Това съчинение представлява
преглед върху по-нататъшното развитие и укрепване на монголска­
та империя. Самата „Жълта история“ не само увеличава данните за
средновековното минало на тази голяма държава, но го възкресява
във възможно най-големи подробности.
За реконструиране живота в Монголия основополагащо значе­
ние имат китайските източници. „Пълно описание на монголо-тата-
рите“ представлява записки на очевидец, по-специално на пратени­
ка на империята Южен Сун, Джо Хуан при главнокомандващия
монголски военачалник Мухали в Янцзин през 1221 г. Това произве­
дение, най-ранното от този род в Китай, дава знания за миналото и
за съвременното на автора състояние на монголците, завоювали
вече огромни пространства в Източния свят.
Двама от членовете на делегацията на Южен Сун при хан Уге-
дей — Пън Дая и Съ Тин, дали „Кратки сведения за черните тата­
ри“. Пън Дая провел мисията си през 1233 г. и предал своите наб­
людения за тях. Що се отнася до Съ Тин, той пристигнал в Монго­
лия през 1235—1236 г. Сведенията са свързани със социалния живот
на монголите, с техния поминък, занаяти и търговия, с положението
на монголската аристокрация.
През 1334 г. китайският учен Су Тянцзюе подготвил сборник с
надписи за гроба на Елюй Чуцай, съветник на Чингис хан, под на-
слов „Образци съчинения на управляващата династия“. Това е любо­

659
питна документация за положенито на управляващата аристокра­
ция в Монголия.
Първият представител на династията Мин, Джу Юанжън, се раз­
поредил да бъде подготвена „История на династията Юан“. Тази
история била написана от група хронисти под ръководството на
Сун Лян. В „История на династията Юан“ са включени много факти
за монголското общество и по-специално за държавното устройст­
во, за управляващата аристокрация. Фактически съчинението пред­
ставлява най-подробно пресъздаване на китайската история при
монголското владичество.
От иранските автори първо място заема Фазлалах ибн Абу л-
Хайр Хамадани, познат с краткото име Рашидадин (1247—1318).
Държавен деец, общественик, историк, медик, той натрупал обшир­
ни знания за монголците в качеството си на везир на монголските
ханове Хазан и Улджайт. Понеже засегнал интересите на аристокра­
цията, обвинили го, че отровил хан Улджайт и го екзекутирали. Не­
говото основно съчинение „Сборник анали“ на персийски език в две
части било подготвено в окончателен вид през 1310—1311 г. Първа­
та част под наслов „История на Хазан хан“ обхваща събитията през
XIII и началото на XIV в., като в нея е отделено подобаващо място
на монголската държавна институция. Несъмнена фактологическа
ценност притежават разделите, в които са включени укази и разпо­
реждания на Хазан хан. Много прегледно е пресъздадена дейността
на Чингис хан като държавник и главнокомандващ монголската ар­
мия. Управлението на Хулагуидите в Иран до 1304 г. също така на­
мира място, има информация по различни въпроси на държавното
устройство, стопанския живот, обществените отношения.
Втората част на „История на Хазан хан“ рисува развитието на
мюсюлманската държава до завоеванията на монголите, но засяга
и миналото на Юдея, Индия и Китай. Освен това възкресява исто­
рията на народите в Европа — Западна, Централна и Източна. При
подготовката на тази част от своята история Рашидадин привлякъл
сътрудничеството на учени специалисти от различни народности и
религии: монголи, перси, индуси, китайци, както и католически мо­
нах. Това той направил, защото бил убеден, че в предмета на „об­
щата история“ трябва да бъдат обхванати всички известни народи.
За разлика от традиционните ислямски историци, които описвали
само историята на народите, изповядващи исляма, Рашидадин
включил всички народи без разлика на религиозна принадлежност.
Това било новаторско за онова време разбиране за историческата нау­
ка. В съчинението са включени писма, преписки и други документи.

660
 Основен извор за управлението на Тимур е съчинението на Ша-
раф ад-Дин Йезди (починал 1454 г.) „Книга на победите“ („Зафар-
наме“) на персийски език. Поготвена през 1419—1425 г. в двореца
Шахруха в Шираз, тази творба съдържа богата информация за вре­
мето на Тимур и особено за неговите победни походи. Много под­
робности са дадени за владетелите и хановете в Средна Азия. Зна­
чението на „Книга на победите“ не намалява от панегиричния начин
на прослава на Тимур, защото трудът представлява основен извор
за миналото на Средна Азия, Иран и Афганистан. Произведението
на Шараф ад-Дин Йезди е отпечатвано в Калкута през 1887—1888 г.,
в Техеран през 1957 г„ в Ташкент през 1972 г.
Западна Европа не само изживяла тревоги от нашествията на
монголите, но тръпнела от опасността да бъде превърната в обект
на нападения. За това свидетелстват данните, които изнасят някои
автори, съвременници на разорителната инвазия. Това са на първо
място хрониката на Алберик от абаството „Три фонтана“ и „Голя­
ма хроника“ на Матей Парижки. Ценни сведения се съдържат в от­
четите на францисканците Плано Карпини и Гийом Рубрук за посе­
щенията им в Монголия. Плано Карпини посетил тези земи през
1245—1247 г., а Г. Рубрук —през 1246—1248 г. Произведението на П.
Карпини излиза под наслов „История на монголите“, а на Г. Рубрук
— „Пътуване в източните страни“. Богат документален материал се
съдържа в книгата на Марко Поло за пътешествията му в страните
на Изтока. В своите описания за пътешествието си по „Велика Ун­
гария“ през 1237 г. унгарският доминиканец Юлиан предава инте­
ресни сведения за монголите. Една делегация от исмаилити, която
посетила през 1238 г. Франция и Англия, се обърнала към кралете
на двете страни от името на шиитската секта с молба да подкрепят
тяхната религиозна общност в борбата против монголците. Сведе­
нията, които те дали за разрушенията и погромите на монголските
орди, разтърсили обществеността и ръководните кръгове.
Монголознанието — постижения и проблеми4. Като направелние в
изтокознанието, комплексната наука за Монголия и монголците се
4 Монголознанието обхваща комплекс хуманитарни и природни науки, които раз­
глеждат цялостния живот на монглоския народ, неговото минало, настояще и бъ­
деще. Постиженията в областта на историографията са маркирани в три моногра­
фии, които дават реална представа за решените и нерешените проблеми в истори­
ческата наука за Монголската империя през средновековния период: Б и р а, Ш.
Монгольская историография XIII—XVII вв. М., 1978; Д а л а й Ч у л у у н м . Мон­
голия в XIII—XIV веках. М., 1983; Е г ο р о в, В. Л. Историческая география Золо-
той ордь! в XIII—XIV вв. М., 1985. В съчинението на Егоров проблема за изворите
и историографията е засегнат от 5 до 25 стр.

661
формира през XVIII—XIX в. Първи френските мисионери Ж. Дю-
галд, А. Гобил, Ж. дьо Гин, Ж. Майо превели и обнародвали китай­
ски хроники за монголите и запознали с тях западноевропейската
общественост. През XVIII в. се появили трудовете на руските учени
Г. Ф. Милер и И. Е. Фишер по история на Сибир, в които засегнали
историята на Монголия и нейните взаимоотношения с други страни.
През следващото XIX столетие проблеми на монголознанието
започнали да се разработват от руските изследователи И. Я.
Шмидт, Н. Я. Бичурин, С. В. Липавцев, В. П. Васильов, В. М. Успен-
ский и пр. През XIX и XX в. шведският учен К. Осон обнародва че-
тиритомен труд върху историята на монголите, изграден върху
ирански и тюркоезични документи. Френският историк А. Ремюз
издава в два тома специализирано съчинение за Азия и един труд за
монголите, а английският изследовател X. Хауърс оповестил три
тома по история на монголите. Това са изследвания, които изигра­
ли основополагаща роля в хуманитаристиката на Западна Европа.
Историографията след това била допълнена от проучванията на
руски, германски, английски и други автори. От руските учени цен­
ни приноси дали А. Позднев и В. В. Бартолд, от германските —К. Дуг-
лас, от английските — Д. Картърс. В съвременната историография
историята на Монголия през средновековната епоха привлича вни­
манието на американски, английски, японски, германски и други из­
следователи. От американските автори с тези проблеми се занима­
ват Р. Рупън, У. Балис, О. Латимър и др. От английските историци
внимание на въпроса отделя А. Тойнби. В бившата съветска исто­
риография главните усилия са насочени към най-новата история на
Монголия, но се проучва и средновековното минало на страната.
В натрупаната литература тази проблематика се разработва не­
равномерно. Основно внимание се отделя предимно на Чингис хан,
Тамерлан и другите завоеватели, като сравнително слабо и незадо­
волително са разработени спецификата на монголската цивилиза­
ция, положението на религиозните институции, на държавната ор­
ганизация, просветното дело. При това апологетичният подход към
делото на великите личности не винаги е реализиран достатъчно
диференцирано, аналитично, критично. В теорията и в практиката
не са избегнати двете крайности, които си дават непрекъснато сре­
ща в научната литература: апологетичната и нихилистичната. От
критичен анализ се нуждае огромната литература за Монголската
империя. Наложително е да бъдат подготвени за издаване на основ­
ните европейски езици изворите за монголците, написани на раз­
лични езици. Усеща се потребност от написване на модерна теория
на средновековна Монголия.

662
Етническа специфика на монголите5. В научната литература етно-
нимът „монголи“ все още не е намерил задоволително обяснение,
поради което дискусиите за неговото вътрешно съдържание про­
дължават да разделят специлистите. В широкия смисъл на думата
под „монголи“ се разбират всички народности, които говорят мон­
голски и принадлежат на монголския етнос: калмици, буряти, мого-
ли от Афганистан, баоани, дунсяни, монгори, дахури, а в тесен сми­
съл — едно от многобройните племена, които обитавали земите на
Монголия: хамаг монголи, джалаирци, тайчуди, кереити, меркити,
наймани, онгци и др.
Монголският език представлява един от клоновете на алтайско­
то езиково семейство. При монголите се оформили няколко вида
писменост, като най-древната, киданската, била изградена върху
китайската йероглифна система. Друг вид писменост, която те
практикували, била възприета от алфавита на уйгурите. Антрополо­
гически монголите са свързани с централния азиатски тип на голя­
мата монголоидна раса.
Етнонимът „монгол“ се среща за първи път в „Стара история на
династията Тан“, подготвена през 945 г. С него било означено едно
от племената, образуващо конфедерацията на тунгусо-манджурски-
те и монголските племена, които се намирали под патронажа на Из-
точнотюркския хаганат (552—630). По това време те живеели по го­
рите, простиращи се по горното течение на р. Амур. Това били но-
мадски племена, които се препитавали с лов, отглеждали свине и
едър рогат добитък.
В документалистиката на Средновековието названията „мон­
гол“ и „татарин“ понякога се смесват. Мнозина източни историци
започнали да виждат в лицето на монголите част от татарите. През
XIII в. обаче положението коренно се променило: татарите били
разглеждани като част от монголите. Така — по заключение на из­
следователите — етнонимите „монголи“ и „татари“ в началото на
XIII в. станали синоними.
Обществено устройство на монголите. В навечерието на образува­
нето на държава монголските племена обитавали степите на вът­

5 За етническата принадлежност на монголите вж. К и с л я к о в, В. Н. Хазарейцм,

аймаки, моголь 1 (к вопросу об их происхождении и расселении). — В: Советская
зтнография, 1973, № 4; Л и г е т и, Л. О. Монгольских и тюркских язьжах и диалек-
тах Афганистана. — In: Acta orienatlia academiae scientiarum Hungaricae, 1955, t. 4,
fasc. 1—3; S c h u r m a η η, H. F. The Mongols of Afganistan, s’ Gravenhage 1962;
Schriftliche Quellen in Mogoli hrsg. Von M. Waiers, T. 2. Opeaden, 1975.

663
решна Азия, по-точно, огромните необятни пространства на север
до Великата китайска стена, до Южен Сибир, до Манджурия, на из­
ток до Иртиш, а на запад до Енисей. Отделните етнически клонки в
основни линии вече били локализирани. Монголите били настанени
трайно по горното и средното течение на реките Онона и Керулена.
Другата група, на керитите, обитвала пространствата между Тола,
Селенга и пустинята Гоби. По течението на р. Селенга се установи­
ли меркитите. В земите на езерата Боир Нур и Коли Нур обитвали
татари. В необятните пространства край Великата китайска стена
живеели онгути.
Спецификата на климатичните условия, на георграфската среда
позволявали да се развива скотовъдство. Монголите отглеждали
овце, кози, коне, едър рогат добитък, които осигурявали суровини­
те за препитание на населението. Ловът и риболовът — основният
поминък в горите на Южен Сибир, Прибайкалието и Приуралието,
вече престанали да имат първостепенно значение.
Настъпили промени и в социалната организация на монголите.
Родът, който бил най-важното звено в цялостната организация на
обществото, започнал да се разлага. Всяко племе се оглавявало от
нойон, който придобивал наследствени права и носел различни по­
четни титули: „герой“ („багатур“), „мъдър“ („сечен“), „царевич“
(„тайши“), „княз“ („онг“) и др. Нойоните, както се вижда от сведе­
нията на „Тайната история“, през втората половина на XII в. натру­
пали богатства, превръщали се в едри скотовъдци, притежатели на
големи стада добитък.
Промените, които настъпвали в обществения живот на монголи­
те, довели неизбежно до появата на нукерството. Самите нукери —
така били наричани дружинниците —били сподвижници на нойони­
те, защото имали за задача да подпомагат тяхното утвърждаване,
като ликвидират противниците им. Произлизащи из средите на ро­
довата аристокрация, нукерите били снабдени с поземлени имения,
които им предоставял нойонът, срещу които те изпълнявали опре­
делени задължения. В Европа тези имения били наричани бенефи-
ции, а в Монголия — „хув“, част, дял.
Диференцирането на аристократическите родове предизвикало
появата на противоречия, разпалени от жаждата за повече блага и
власт. „Всяко племе —пише Рашидадин —има господар и емир. Го­
ляма част от времето те воювали и се сражавали един с друг, про­
тивопоставяйки се един на друг, мърсейки се един друг и ограбавай-
ки се един друг“. Така в хода на конфликтите протичала консолида­
цията на феодалната обществена система, формирането на ари­
стокрацията като обществена сила на държавната организация.

664
 В Монголия, Манджурия и Югоизточен Сибир се формирала
нова обществена организация. Една част от родовете укрепнали
икономически, създали силни бойни дружини, които се обединили в
големи съюзи, възглавявани от ханове. Така се зараждали първични
примитивни форми на преддържавни институции. Съюзите, които
възниквали, се събирали на особени събори, наричани курултай.
При тях се избирали ханове, взимали се решения за обявяването на
война и сключването на мир.
Чингис хан (1206—1227)6. За консолидирането на монголските пле­
мена в единна държавна общност голяма роля изиграл Темучин,
наречен от Марко Поло „мъж надарен, умен и смел“. Това бил бъ­
дещият Чингис хан. Не се знае точната година, през която се родил,
а за датата на появата му на бял свят може само да се предполага.
Има историци, които сочат за година на раждането му 1162 г., но
мнозина автори я оспорват. Застъпва се и 1167 г., но без особен ус­
пех. По-голямата част от изследователите се обединяват около 1154 г.
като вероятна година на неговото рождение. Така твърди китайски­
ят пътешественик Джао Хун. Може да се счита за установено, че
произхожда от селището Делиун Болдак, разположено на р. Онон,
от древен благороднически род. Баща му Иисугей Багатур бил княз
на знатен род, прославил се като безстрашен пълководец на мон­
голска чета.
Самият Темучин се проявил като талантлив смел военен пред­
водител на монголските племена между горното течение на р. Амур
и северните граници на Китай. През времето от 1183 до 1204 г. той
успял да победи своите съперници, които претендирали за властта
— Тохтоа, Таян хан и др. През 1190 г. на всеобщ монголски събор
(улус) бил избран за хан. Завладявайки необятни територии, той на­
строил срещу себе си претендентите за престола на монголските ха­
нове. При все това на общо събрание на курултая през 1206 г. Тему­
чин бил избран за велик хан на монголите и провъзгласен за Чингис
хан. „Чингис хан — обяснява Марко Поло — знаел да упражнява
властта с ловкост и твърдост. Така че при него се стекло невероят­
но множество от татари и когато видял толкова много народ, вед­
нага решил да се приготви за завоюване на други земи.“

6 F о х, R. W. Genghis khan. New York, 1936; G r o u s s e t, R. Le Conquerant du

Monde. Vie de Gengis-Khan. Paris, 1944; В л а д и м и р ц о в , Б. Я. Чингис-хан. Бер­
лин—Петербург—Москва, 1922; К м ч а н о в, Е. И. Жизнь Темуджина, думавшего
покорить мир. М., 1973.

665
 Избирането на Темучин за велик хан приключило формирането
на монголската държава. Титулът „Чингис хан“ започнал да се
употребява за него не само като звание, но и като лично собствено
име. Това се обяснява с качествата му на държавник. Следвайки
древни традиции, установени още от времето на хуните, той разде­
лил страната на две части. Едната част била наречена „ляво крило“,
другата — „дясно крило“. Териториите по течението на реките Ке-
рулана, Анона и Толи превърнал в свое имение. Предоставил вла­
дения и на своите роднини. По такъв начин създал родова аристо­
крация.
Съществен момент в административното устройство на импе­
рията представлява създаването на управленски органи. Традици­
онната десетична система той превърнал в модел за усъвършенст­
ване на империята. В двете крила —лявото и дясното, основал де­
сет стотни, а всяка стотна разделил на десетки. Така всяко крило
образувало тема, основно организационно звено на административ­
ната система. Образувал лична армия в състав 10 000 души. Адми­
нистративно-териториалният принцип изместил кръвнородстве-
ния. Скотовъдството, което практикували, се превърнало в матери­
ална основа на тяхното могъщество. Отглеждането на коне осигу­
рило възможността да създадат великолепна конница, ударният
юмрук на тяхната армия. Нито един народ, занимаващ се със земе­
делие, не могъл да се противопостави на техните завоевания.
Монголите, които живеели в съседство с Китай, възприели ре­
дица постижения на китайската цивилизация. По-специално те из­
ползвали опита на китайците в завладяването на градовете. С по­
мощта на бойната техника, на стенобитните и огнеметните машини
започнали да покоряват градовете, защитени с крепостни стени.
За върховен съдия в Монголия Чингис хан назначил през 1206 г.
Шигихутуг. При въвеждането в длъжност му заповядал: „Всички
вътрешни кражби възпирай, лъжата изкоренявай, виновните за
смърт —убивай, виновните за други провинения —наказвай в съот­
ветствие със закона“. Освен това Чингис хан му наредил да записва
решенията, които взима съдът. Най-важните от тях впоследствие
били включени в известния кодекс „Великата Яса на Чингис хан“.
Според свидетелството на М. Поло, той „знаел да упражнява
властта с ловкост и твърдост“. В потвърждение на това заключение
венецианецът пояснява, че „никога не закачал населението, нито
отнемал имуществото на хората, а ги карал да тръгнат след него за
завоюване на други земи. По този начин успял да събере много на­
роди и всички те се подчинявали на заповедите му, защото го оби­
чали и почитали заради добротата му.“

666
 Чингис хан искал от своите поданици да му бъдат безпрекослов­
но предани и да му се покоряват. Изменниците наказвал най-стро­
го. Той ценял високо честността на своите подчинени. В ценностна­
та система, която формирал, първостепенно място заемали такива
добродетели като справедливост, търпимост, дисциплина. Чингис
хан поддържал, че не трябва да бъде оставен жив човек, който „вди­
га ръка против своя природен хан“.
След като обединил разпръснатите монголски племена, включи­
телно и компактни маси от татарите, Чингис хан пристъпил към
покоряването на племената в Южен Сибир: буряти, киргизи, якути.
През 1207 г. той покорил всички „горски народи“, разпръснати от
Вайкал до Енисей. Следващата 1208 г. неговият пълководец Субу-
тай разгромил найманите и меркитите. През 1211 г. се заел с поко­
ряването на Северен Китай, което продължило дълго и приключи­
ло едва през последните години от бурния му живот. От 1218 до
1223 г. организирал присъединяването на държавата Хорезъм, чии-
то обширни земи обхващали Източен Иран, необятните простори
на р. Сърдаря до Афганистан. По такъв начин с допълнително зав­
ладените земи империята на Чингис хан обхванала освен Монголия,
Северен Китай, преобладаващата част от Средна Азия, Южните
земи на Сибир и една част от Задкавказието. През 1224 г. ордите на
големия завоевател разгромили коалицията на кумани и алани, на
руси. При р. Булгар армията на волжските българи поразила орди­
те му. В резултат от поражението, което претърпели монголите,
настъплението към Югоизточна Европа било отложено за по-късно
време.
Избрал за своя столица гр. Каракорум, Чингис хан управлявал
обширната си империя посредством свои наместници, които уп­
ражнявали най-строг контрол. Под негово ръководство била орга­
низирана регулярна поща в различните краища на държавата. За
провеждането на разорителните походи били нужни огромни сред­
ства, поради което облагал поданиците си с тежки данъци и налози,
но поощарявал занаятчийската и търговската дейност. Спрямо раз­
личните религиозни изповедания се отнасял толерантно, търпимо.

Монголската империя след Чингис хан7. През 1227 г. неуморният

завоевател склопил очи. В навечерието на смъртта си той разделил

7 С е р о н, В. М. Поход монголов в Корею 1231—1232 гг. и его последствия. — В:

Татаро-монголн в Азии и Европе, 142—157; Ч е р е п н и н, Л. В. Монголо-татарн
иа Руси (XIII в.). — В: Татаро-монголн в Азии и Европе, 179—203; П а щ у т о, В. Т.
Монгольский поход в глубь Европьг — В: Татаро-монголн в Азии и Европе, 204—221.

667
държавата на четири части между четиримата си синове, родени от
първата му жена. Третият му син Угедей получил титула „велик
хан“ и наследил Западна Монголия и Джунгария. Той бил слабоха-
рактерен, имал склонност към пиянство и произвол. Първородният
син Джучи не се разбирал добре с баща си, отнасял се милостиво
спрямо победените и бил убит през 1227 г. от хора, изпратени от
самия Чингис хан. Двамата синове на покойника — Орда и Бату по­
лучили дялове в северозападните части на империята: в степите на
Южен Сибир и урало-каспийските територии. На Чагатай, втория
си син, предоставил земите в Средна Азия. Толуй, четвъртият син,
управлявал Източна Персия и Северна Индия.
Продължавайки външната политика на баща си, наследниците на
Чингис хан от 1231 до 1234 г. завладели Северен Китай. Свиканият
през 1235 г. хурал взел решение да започне поход в Югоизточна Ев­
ропа. Под предводителството на хан Бату (1236—1255) монголската
войска победила волжските българи и завладяла държавата им.
Покорен бил Крим, а наред с него и значителна част от Кавказ. През
1238 г. паднали княжествата Рязан и Владимирск. Не устоял и Киев.
Походът към вътрешността на Централна Европа продължил.
Защото — както пише Плано Карпини — те мислели, че са „длъжни
да покорят цялата земя и не трябва да установяват мир с никой на­
род, ако преди това не им се подчини“. Унгарският доминиканец
монах Юлиан в писмо до крал Бела IV съобщава, че монголите има­
ли намерение да завладеят Рим, столицата на папите.
Жертва на нашествениците станали и редица други страни на
Стария континент. От есента на 1236 г. до пролетта на 1241 г. мон­
голите опустошавали земите на Волжка България и Русия. Нахлули
в Полша, Чехия, Унгария и достигнали бреговете на Адриатическо
море, проникнали в Далмация.
Завръщайки се обратно за Монголия, хан Бату преминал през
царство България и опустошил българската държава. Малолетният
син на покойния цар Иван Асен И, Каломан (1241—1246), безсилен
да се справи с нашествениците, бил принуден да признае васалната
си зависимост. България трябвала да плаща ежегоден данък на
монголите, които продължавали да нахлуват в пределите на страна­
та. Селският вожд Ивайло успял да прогони техните орди отвъд
р. Дунав. След разгрома на въстанието Ивайло решил да потърси
подкрепата на монголите, но хан Ногай се разпоредил да го убият
по време на един пир.
След смъртта на великия хан Угедей монголските войски се от­
теглили от Европа. Предводителите на монголските орди трябвало
да се приберат в Каракорум и да вземат участие в заседанието на

668
курултая за избирането на нов велик хан. Рашидадин пояснява, че
синът на Угедей, Гюка, и племенникът му Мунке напуснали армия­
та на Бату и пристигнали в Монголия, където „се разположили в
своите орди“. Че разногласия между командващия състав на мон­
голската армия е имало по това време, едва ли може да има съмне­
ние. Плано Карпини обяснява разногласията с общото отслабване
на армията. В тази връзка било отстъплението и на хан Бату, който
намерил подходящ предлог да прекрати изморителния поход и да
предприеме отстъплението на Изток. Завърналите се в края на 1242
и началото на 1243 г. от Западна Европа орди на хан Бату се устано­
вили в причерноморските и прикаспийските степи. При тази проме­
нена обстановка се създали условия за появяване на нова държава.
Златна орда8. Така била наречена в руските извори държавата, коя­
то основал хан Бату през 1243 г. В монголската документация тя се
назовава „Улусът на Джучи“, а в някои други извори — „Синята
орда“. Държавата на хан Бату включвала Хорезъм, Северен Кавказ,
Половецките степи, Крим, Западен Сибир, а също значителни тери­
тории по течението на Долен Дунав, достигала Финския залив, бре­
говете на Черно и Каспийско море. Земите по долното течение на
р. Волга се превърнали в основно средище на държавната общност.
Хан Бату изградил нов град, който превърнал в столица. По-късно
градът получил название „Сарай на Бату“. Хан Бату бил подчинен
на великия хан на Монголия, чиято столица продължавала да се на­
мира в Каракорум. В литературата държавата на Бату се разглежда
като татарска държава, включена в състава на Монголската им­
перия.
При хан Берке (1257—1266), силен и талантлив владетел, Златна­
та орда получила самостоятелност от Монголската империя. Меж­
дувременно възникнали противоречия сред синовете и внуците на
Чингис хан. Внукът на големия предводител на Азия, Хулагу, поко­
рил Иран, Месопотамия и Сирия, а през 1258 г. влязъл победоносно
в Багдад. Братът на Хулагу, хан Хубилай, възглавил победоносен
поход на Изток, покорил Китай, превзел столицата гр. Пекин и през
1279 г. се провъзгласил за император.
Завоеванията на монголите в Азия и Европа нанесли огромни
поражения на народите в стопанско, обществено, политическо, ет­
ническо и духовнокултурно отношение. Забавено било за столетия

8 Натрупаната литература по темата е значителна. За бърза справка вж. Г р е к о в,

И. В. Восточная Европа и упадок Золотой ордьт М., 1975; Е г ο р о в, В. Л. Истори-
ческая география Золотой орди в XIII—XIV вв. М., 1985.

669
тяхното развитие. Разрушени били класически центрове на стари
цивилизации. Производственият цикъл бил нарушен. Занаятите и
търговията замрели. Разстроени били вързките и взаимоотношенията
между отделните държави, между Изтока и Запада.

Тимур и неговите завоевания (1336—1405)9. В обстановка на разра­

зили се династически конфликти, обхванали владенията на монголи
и татари в Централна Азия, успял да се наложи тюркизираният мон­
голски емир Тимур (Тамерлан), свързан по произход с племето бар-
ласи. Самото племе, изоставило номадския начин на живот и се за­
селило в Маверанахр. Самият Тимур се родил в семейството на бек
Таргай в селището Ходжа Илгар, недалеч от гр. Шахрисабс. Отрано
се включил в политическите борби на племената и около 1361 г.
вече успял да се наложи като командир на група джигити. Когато
през 1362 г. хан Тоглук-Тимур завзел властта в Маверанахр, той вля­
зъл в редовете на неговата войска и ханът го назначил за управител
на гр. Кеш, център на вилает.
В стремежа си да постигне самостоятелност Тимур отхвърлил
зависимостта си от сина на Тоглук-Тимур, Иляс Ходжа, и преминал
на страната на неговия противник —емира на Балха и Самарканд —
Хусеин. В тясно взаимодействие с него вдигнал въстание, но и два­
мата съюзници претърпели поражение. Включвал се на служба при
различни ханове и емири, участвал в различни битки. По време на
едно от многобройните сражения през 1362 г. получил тежка рана в
десния крак, от което окуцял. Така получил прозвището Тимур Ленг
—Тимур Куцият, което в езиците на европейските народи получило
модификацията Тамерлан.
Двамата съюзници Тимур и Хусеин успели през 1364 г. да завла­
деят Маверанахр и да установят своята власт. Следващата година
обаче били разгромени и трябвало да се спасяват с бягство в гр.
Балх. През 1366 г. се завърнали отново в Самарканд, където успели
да измамят ръководителите на въстанието сербедари, да ги избият
и да покорят столицата на Маверанахр. Известно време управлява­
ли съвместно. Между двамата съюзници възникнали противоречия,
предизвикани от жаждата за власт. Като разбил през 1370 г. Хусеин,
взел го в плен и го екзекутирал, Тимур станал единствен владетел
на Маверанахр и си присвоил титлата емир.

9 Броят на трудовете за него е, общо взето, ограничен. Вж. Уложение Тимура. Таш ■
кент, 1968; Я к у б о в с к и й , А. Ю. Тимур (Опьгг краткой характеристики). — В:
Вопросн истории, 1946, № 8—9; М у м и н о в, И. М. Роль и место Амира Тимура в
истории Средней Азии. Ташкент, 1968.

670
 Изразявайки интересите на феодалната аристокрация, той по­
ставил началото на редица завоевателни походи в Средна Азия. В
границите на неговата държава влязло цялото Двуречие, долината
на р. Сърдаря. В борба срещу завоевателите, отблъсквайки пет тех­
ни похода, загубило своята независимост населението на Хорезъм.
Столицата Ургенч, важен икономически и културен център в Сред­
на Азия, била разрушена до основи, населението насилствено ева­
куирано в Самарканд, а върху територията на бившия град бил за­
сят ечемик. Едва след три големи похода разбил Златната орда и
подложил на разграбване и разрушаване столицата й Сарай-Берк, а
след нея и Астрахан. Грузия и Армения били опустошени. През ля­
тото на 1395 г. той навлязъл в земите на руската държава и замис­
лял да предприеме поход към Москва, но несигурният тил, който
имал в Средна Азия, го принудил да се върне назад.
След като завладял през 1393 г. Иран, Тимур покорил Грузия,
Армения, Азербайджан, Афганистан. През 1398—1399 г. осъщаест-
вил своя поход, най-големия, в Индия, която била покорена, а про­
чутата й столицата, гр. Делхи — разграбена и опустошена. Покоре­
на била и Сирия, а след това и една част от Мала Азия. При гр. Ан-
гора през 1402 г. Тимур разгромил армията на турския султан Бая-
зид и го взел в плен.
Походите на Тимур били съпровождани не само с опустошения,
по и с масови избивания на огромни маси хора. При покоряването
на гр. Исфахан в Иран през 1387 г. той наредил да посекат 70 000
души, от главите на които била издигната огромна пирамида. Кога-
го през 1398 г. завладял Индия, заповядал да ликвидират 100 000
пленници, понеже транспортирането им до Средна Азия било свър­
зано с редица затруднения. Само в Багдад за един ден през 1401 г.
били избити 90 000 човека. Всяка най-малка съпротива се наказвала
по най-безмилостен начин. През 1389 г. Тимур се разпоредил една
част от гражданите на Сабзевара в Хорасан да бъде зазидано с кир­
пич, други да бъдат живи заровени в канавките, а от телата на оста­
налите да се изгради жива стена.
По своя характер държавата на Тимур представлявала огромно
военно-феодално образувание, включващо разнородни страни, на­
родности, племена, които се намирали на различна степен на разви­
тие. Земята, основното средство за производство през това време,
била разпределена между най-близките на владетеля — членовете
на фамилията му, представителите на светската и духовната фео­
дална аристокрация, мюсюлманското духовенство, което подкрепя­
ло завоевателната му политика. При организирането на армията
била съблюдавана традицията, установена от Чингис хан — спазва­

671
ла се десятъчната система. Опирал се главно на конницата, която
играела решаваща роля. Артилерията била твърде примитивна, на
нея все още малко се разчитало.
Самарканд, столицата на държавата, бил център на културата.
Тимур се стремял да увековечи паметта си с грамадни паметници
на архитектурата, дворци, мавзолеи, джамии, медресета и пр. За
него бил изграден грамаден дворец „Ак Сарай“. Забалежително
постижение на средновековната архитектура била съборната джа­
мия, която поразялвала със своето великолепие и красота.
Блясъкът в двореца на Тимур бил резултат от труда на чуждест­
ранни занаятчии. Селското население и градският плебс били обла­
гани с огромни данъци и налози. Държавата на Тимур нямала со­
лидна социална база, тя била краткотрайно образувание. Затова
след неговата смърт наследниците му султан Шахрух (1405—1447) и
Углугбек се видели принудени да разделят огромната империя. Въз­
никнали десетки малки княжества, възглавявани от емири и бегове,
които враждували непрекъснато помежду си.
Културен живот10. Монголите не били само или единствено разру­
шители на сътвореното от другите народи, те създали културни
ценности, които надживели столетията и конфликтите, разтърсва­
щи живота на континенти и държави. Не друг, а сам Чингис хан про­
явявал грижи за развитието на образованието и просветата. По ду­
мите на Елюй Чу-цай, сътрудник в двореца, той „обичал знанията и
подкрепял учените“. Като оценявал правилно значението на писме­
ността, той поканил в своя дворец на служба уйгуреца Тататонга,
пазител на печата при хана на найманите, и поискал от него да прис­
пособи уйгурската писменост към монголския език. След това Та­
татонга въвел в изкуството на писмовността и книжовността някол­
ко монголски младежи.
Така под ръководството на Чингис хан била създадена писме­
ността в Монголия. Образувана била група на т. нар. битекчи,

10 Преглед върху литература за монголската култура вж. у: Д а л а й, Ч. Монголия в

XIII—XIV веках, 147—168; М и х а й л о в, Г. И. Литературоведческие концепции
Б. Я. Владимирцова. — В: Филология и история монгольских народов. М., 1958;
К ω з л а с о в, Л. Р. Ранние монголм (К проблеме истоков средневековой культури).
— В: Сибир, Центральная и Восточная Азия в средние века. История и культура
востока Азии. Новосибирск, 1975; Н е к л ю д о в, С. Ю. Героический зпос мон­
гольских народов. М., 1984; П у ч к о в с к и й , Л. С. Монгольская феодальная исто­
риография XIII—XVII вв. — Учение записки Института востоковедения АН СССР,
т. 6, М.—Л., 1953; Монгольские рускописи и ксилографн Института востоковеде­
ния. М.—Л., 1957.

672
включваща монголи, уйгури, наймани, китайци и др., които изпъл­
нявали книжовни поръчения. Така те трябвало да описват най-важ­
ни събития в живота на монголите, да подготвят документи на пра­
вителството. Те съставили споменатата вече „Тайна история на
монголите“. В двореца на Чингис хан бил привлечен един член на
династията на киданския владетел, Елюй Чуцай, който изпълнявал
просветни задачи. По-късно, през 1269 г., Хубилай поискал от будист-
кия монах Пагба Лама (1239—1280), известен учен езиковед, да съ­
стави монголска азбука, използвайки тибетската писменост. Така
било извикано на живот „квадратното писмо“. Поради несъвършен­
ството си то не могло да измести въведената вече от Тататонга пис­
меност, създадена върху основата на уйгурското писмо. При все
това квадратното писмо било упторебявано в двореца, Хубилай
възнамерявал да го превърне в държавно, официално, защото пре­
давало звуците на останалите народности в Монголия. Замислите
му обаче не могли да се осъществят. Първото книжовно творение
на монголски език било „Тайна история на монголите“.
През XIII в. възникнали поредица произведения с исторически
характер, прославящи личността и делото на Чингис хан. Това са
„Повест за две състезания на Чингис хан“, „Поучения на Чингис
хан“. Интересно произведение представлява „Сказание за Аргасун-
хурчи“. Възникнало монголското стихосложение. Появили се поре­
дица поетически творби, които прославяли героизма на монголски­
те конници и предводители. По това време било поставено начало-
го на книгопечатането в Монголия на дъски.
На монголски се появили преводи на чуждестранни произведе­
ния, които обогатили културата на монголите. Преведено било тво­
рението „Калила и Димна“, откъси от Панчатантра. Преведени
били избрани места от „Исторически записки“ на китайския исто­
рик Съма Циен.
През XIV в. монголската книжнина била обогатена с нови ори­
гинални творения. Появила се стихосбирката „Плач на Тегон Те-
мур“, излязла вероятно изпод перото на император Тегон Темур
(1328—1368), с владичеството на когото завършва династията Юан.
Развивало се народното творчество. Продължила традицията да
бъдат създавани народни песни за прослава на героите.
Монголите отделяли внимание на архитектурата, на градострои-
Iелството. През 1220 г. бил основан гр. Каракорум, превърнат в сто­
лица. В града бил издигнат дворец на хан Угедей. При проведени
разкопки са разкрити остатъци от двореца, както и основите на бу-
дистка пагода. Издигнати били храмове и на други религии, изпо­
вядвани от монголите: християнски, ислямски и др. Когато през

43 История на Средновековния свят 673

 1254 г. в Каракорум пристигнал пратеникът на краля на Франция
Гийом дьо Рубрук, той видял многобройни монументални дворци,
които описва най-подробно.
Оживило се строителството на дворци и култови сгради при уп­
равлението на Тимур, който искал да увековечи името и делата си.
За тази цел той привлякъл в Самарканд, столицата на империята по
това време, архитекти, каменоделци, керамици, които трябвало да
разкрасят столицата. По разпореждане на Тимур бил построен дво­
рецът „Ак Сарай“, а също така мавзолей, голяма джамия. Бил да­
ден тласък върху обновяването и на гр. Маверанахр. Оживила се за­
наятчийската дейност, процъфтявала търговията. В Самарканд при
Улугбек била построена астрономическа обсерватория. Астроно­
мическите таблици, подготвени от астрономите, били използвани в
различните страни на тогавашният свят.
В границите на Монголия по това време творил Низамадин Али-
шер (1441—1501), узбекски учен, философ, историк, писател, худож­
ник, музикант и държавен деец. В качеството си на везир на султан
Хусеин Байкари поел инициативата за изграждането на училища,
болници, храмове. Автор на редица произведения, които влезли в
съкровищницата на световната литература: „Фархад и Ширин“,
„Седем планети“, „Искандерова стена“ и др.
Съвременник на Алишер Навои бил Абдурахман Джами (1414—
1492), автор на великолепни произведения „Пролетна градина“,
„Огледало на мислите“, с които поставил началото на таджикската
литература. Бил специалист по философия, астрономия и матема­
тика. Както А. Навои, така и А. Джами били учени енциклопедисти,
чиято слава се разнасяла в различни страни на Изтока.
Монголите изповядвали различни религии11. „Вечното небе“ по­
читали като „Баща“, а „Черната земя“ като „Майка“. Били последо­
ватели на Буда, чийто култ възприели от уйгурите. Все под тяхно
влияние една част от монголите били привлечени от манихейство-
то, ранна християнска ерес. Ислямът също така намерил голям
брой последователи. Будизъмт получил разпространение в края на
XII и началото на XIII в., а ламаизмът, сектата гелугпа, се наложил
едва през XVI в. В широки слоеве от монголското население се за­
пазили традиции на шаманизма. Несторианството, разклонение в
християнството, привлякло известен брой следовници, но заглъхна­
ло окончателно и преустановило своето съществуване през XIV в.

11 Π о з д н е е в, А. М. Очерки бмта будийских монастмрей и будийского духовен­

ства в Монголии. СПб., 1887; За мястото и ролята на религията в живота на Мон­
голия вж. Д а л а й, Ч. Монголия в X III—XIV веках, 162—169.

674
 Османска империя —
възникване и развитие
По своята социална същност Османската империя била източен,
азиатски тип централизирана феодална институция, изградена вър­
ху военни начала. Наричат я „единствената истинска държава през
Средновековието“. Поради своята правдивост квалификацията е
убедителна и приемлива. В империята, възглавявана от султан, кой­
то притежавал неограничена абсолютна власт, господствал специ­
фичен азиатски режим, освещаван от ислямското духовенство. Под
лозунга за „световна победа на исляма над неверниците“ той про­
веждал завоевателна политика в Азия, Африка и Европа. В завладе­
ните страни султанът налагал специфичен феодален азиатски начин
на живот, своеобразен режим на управление.
Предпоставки за възникване на Османската империя. Заражда­
нето на империята1било сложен и продължителен процес, свързан
с преодоляването на старите родови традиции и утвърждаването на
качествено нови обществени отношения. В периода, предшестващ
нейната поява12, Западна Мала Азия представлявала сложна, пъстра
и противоречива етническа картина. В началото на XI в. колониза­
цията на многобройните тюркски племена, нахлули от Изток в
провинциите на Византия още през IV в., взела най-широки размери.
Водеща роля в процеса на разселването играел родът на Селджуките,
поставил началото на тюркска (огузка) династия, управлявала редица
страни на Близкия и Средния изток от XI до началото на XIV в.3
През 1038—1044 г. селджуките, консолидирайки огузко-тюркски-
те племена, покорили Хорезм, от 1042 до 1051 г. —Иран, през 1054 г.
—Азербайджан, през следващата 10 55 г. —Ирак. Халифът Каим от
династията на Абасидите бил разгромен и признал вожда на сел-

1 По отделни въпроси от сложната история на империята има вече натрупана ог­

ромна литература. Между обобщаващите трудове все още не са загубили познава­
телната си стойност старите изследвания на: Н a m m е r, J. Geschichte des
Osmanischen Reiches, 2 Aufl. Bd. 1—2. Pest, 1834; Z i n k e i s e n, J. Geschichte des
Osmanischen Reiches in Europa. Bd. 2—3. Gotha, 1854—1855; J o r g a, N . Geschichte
des Osmanischen Reiches. Bd. 1—2. Gotha, 1909; Н о в и ч е в , Н . Д . История Турции.
T. 1. Зпоха феодализма (XV—XVIII века). Л. 1963.
2 W е г η е г, Е , W. М а г k ο V. Geschichte der Tiirken. Von den Anfangen bis zur
Gegenwart. Berlin, 1878, p. 1 sq.
3Подробно у Г о р д л е в с к и й , В. А. Г осударство Сельджукидов в Малой Азии. —
В: Избр. произв. Т. 1. М., 1960, 48—69.

675
джуките Тогрул бек (1038—1063) за султан и „цар на Изтока и Запа­
да“. Столица на новата държава, наречена държава на „Великите
селджуки“ станал гр. Рей, древният Рага, един от най-големите тър­
говско-занаятчийски, политически и културни центрове на Иран,
чиито развалини днес се намират в югоизточните предградия на
съвременен Техеран.
Укрепили своите позиции в западните земи, огузите и тюрките
продължили завоеванията си в другите райони на Мала Азия. Под
ударите им паднала Армения. Не могла да устои на техния опусто­
шителен напор и Византия. Император Роман II Диоген (1068—
1071) не успял да отблъсне нашествениците, макар при първите
сблъсъци с тях да постигнал известни успехи. На 19 август 1071 г.
при ез. Ван, недалеч от арменския град Манцикерт, Торгул бег Алп
Арслан (1063—1072)4 разгромил византийската армия, включваща
нормани, узи, печенеги и българи. Император Роман Диоген не
смогнал да пробие обсадата и паднал в плен. Катастрофално пора­
жение претърпяла Византия и в битката при Мириокефал, пламнала
през 1176 г.
В края на XI в. почти цяла Мала Азия била покорена от огузко-
тюркските племена. Паднали Сирия и Палестина. Завладени били
Грузия, Ширван и Мавераннахар. Важна роля в по-нататъшното за­
воюване на Мала Азия играл Сулейман ибн Кутулмуш (1077—1086),
основател на първата селджукска държава в Мала Азия с център
Никея, дн. Изник. Възникнал емиратът на Данишмендидите със сто­
лица Сивас, ръководителите на която се представяли за борци за
вяра (гази). Появили се отделни тюркски владетели в Смирна, Ер-
зерум, Арзинджан, Диарбакър.
Тюркските държавици, които се зараждали, не успели да загра­
бят всички земи в Мала Азия. Наред с тях се оформило Арменско
царство в Киликия, завладяно отначало от Византия, а след това от
селджукските тюрки.
Арменската държава в Киликия просъществувала от 1080 до
1375 г. Запазили своята самостоятелност и византийските владения
в Трапезунд (Трабзон), превърнал се през XII в. в Трапезундска
империя, укрепила се по югоизточното крайбрежие на Черно море,
като включвала пространствата от Батуми до Синоп. В началото
империята била възглавявана от внуците на византийския импера­
тор Андроник I Комнин (1183—1185), император Алексей I (1204—
1222) и неговия брат Давид.

4А н г е л о в, Д. Възход и залез на една империя. С., 1991, с. 248.

676
 Формално владетелите на тюркските държавици, оформили се в
Мала Азия, признавали върховната власт на „Великите селджуки“,
установени в Багдад, намирали се във васална зависимост от тях.
Проявявайки непрекъснат стремеж към независимост, те враждува­
ли помежду си, водели борба за разширяване сферите на влияние, за
нови земи. В резултат от провеждането на Първия кръстоносен по­
ход (1096—1099) Никейският емират понесъл огромни загуби, значе­
нието му на голяма политическа сила намаляло. Изтласкани от
кръстоносците, тюрките се оттеглили във вътрешността на Мала
Азия. През 1116 г. те избрали за своя столица гр. Икония (Коня),
важно стопанско и културно средище в Централна Анатолия.
Конийският султанат, формиран в пределите на Византийската
империя в Мала Азия, бил наречен от арабските автори Рум. Офи­
циален език в него станал персийският. Завладяването на Констан­
тинопол от кръстоносците през 1204 г. улеснило още повече сел-
джуките от Румския султанат в борбата им за разширяване на гра­
ниците на държавата. Още през 1157 г. те завладели княжеството на
Данишмендидите — основната сила, която била известна пречка в
осъществяването на завоевателната им политика. През 1207 г. Ко­
нийският султанат завладял Анталия, през 1214 г. — Синоп. Значи­
телни успехи в икономическия и политическия живот били постиг­
нати при управлението на султан Аляеддин Кей кубад (1219—1236),
провел завоевателен поход в Крим. Настъпил подем в стопанския
живот. Като центрове на занаятчийска и търговска дейност израс­
нали Коня, Кайсери, Сивас, Аксарай и др. Нараснала икономичес­
ката и политическата мощ на султаната. Султан Хияседцин Хей-
Хюсрев II (1236—1245) си прикачил титула „изтребител на неверни­
те и безбожниците“. Той се обявил за „султан на Рум, Армения, Ди-
арбакър и Сирия“.
Материалната основа на Румския султанат била свързана със
селското стопанство и градската икономика в покорените земи. Ос­
новно занятие на тюркските племена в Анатолия било чергарското
скитническо скотовъдство. Под непосредственото влияние на местно­
то население — византийци, арменци и др., тюрките се запознали
със земеделието и различните видове занаяти. Макар в завладените
територии да господствали формите на управление, установени от
завоевателите, в султаната се запазили и редица елементи на мест­
ните държави — византийски, монголски, ирански, арменски и др.
Така титулът на селджукските султани „румски“ изразявал претен­
циите на владетелите да бъдат признати за наследници на василев-
сите на Източната Римска империя — Византия. Завоевателите въз­
приели и системата на експлоатация, на данъци, налози и др.

677
 Основна структура в държавната система на селджуките образу­
вали т. нар. „уджове“ („удж“ означава връх, остър край, стрела, гра­
ничар) —погранична войска, военно граничарско поделение, грани­
чен пост. В обстановката на непрекъснатите войни, които водели
султаните, уджовете, възглавявани от бейове, извършвали настъпа­
телни операции, участвали в събирането на данъците, смазвали съп­
ротивата на покореното население. В резултат от завладяването на
нови земи властта на уджбейовете нараснала и те започнали да раз­
дават поземлени владения (тимари) и различни ценности на победи­
телите във войните. За да притъпят съпротивата на покореното за­
висимо население в Мала Азия, селджукските султани го обявявали
за свободно, но го принуждавали да приеме исляма5. Така завоева­
телите укрепвали позициите си в подчинените територии. Прикри­
вайки агресивната си политика с лозунга „война за вярата“, султа­
ните й придали идеологическо оправдание, превърнали я в задълже­
ние за мюсюлманите, в дело на официалната държавна власт.
При управлението на Селджукския султанат, а също и в Рум
компактната част от населението образували чергарски племена,
които се намирали на нееднаква степен на икономическо, общест­
вено, политическо и духовнокултурно развитие. За разлика от Евро­
па, където основното средство за производство била земята, в Мала
Азия сред огузи и тюрки доминирало скотовъдството. Разбира се,
след като започнали да водят уседнал начин на живот, те овладели
постиженията на по-напредналите народи в областта на земеделие­
то и скотовъдството. През XII—XIII в. аграрните отношения се раз­
вивали ускорено и придобили нов облик, характерен за държавите,
в които господствала ислямската идеологическа система. Макар да
се срещало и частно земевладение, преобладавала държавната соб­
ственост върху земята. Възникнала специфична форма на масо­
во раздаване на държавна земя, наречена на арабски „икта“, съот­
ветстваща на бенефиция в Западна Европа. Иктата била наследст­
вено дарение, получавана срещу изпълнението на определени за­
дължения. Въведена била поради пораженията, нанесени от завоева­
телната политика на султаните, поради разрушенията, загубите,
смъртността, епидемиите. Наред с представителите на земевладел-
ската аристокрация икта придобивали и едрите скотовъдци, прите­
жаващи големи стада добитък. Аристокрацията получавала в безус­
ловна собственост и специални имения — мюлкове.

5 С a h е п, Cl. L’Islam, des origrnes au debut de L’Empire ottoman. Bordas, 1970.

678
 Както в Селджукския, така и в Румския султанат се формирали
нови обществени отношения, които постепенно придобивали фео­
дален характер със силни патриархални традиции. Отработъчната
и паричната рента била широко практикувана форма на експлоата­
ция, но се срещала и натуралната рента. Старата система на обла­
гане с данъци и налози, установена в земите на Византия и Анато-
лия, била в основни линии запазена. Формиращата се нова аристо­
крация обаче я подчинила на нормите на Корана и Шериата. Полу­
чили разпространение данъците хардж (поземлен) и джизие (по­
головен).
През първата половина на XIII в. в Мала Азия настъпил значи­
телен подем в развитието на градовете. Коня, Кайсери, Сивас и др.
достигнали до 100 000—120 000 жители, а Ерзерум и Аксарай —де­
сетки хиляди занаятчии и търговци. В градовете била установена
държавна власт, функционирали органи на управление. В тях били
съсредоточени промишлеността и различните видове занаяти. В
цеховете, които възникнали, работели множество византийци, ар­
менци, перси и др., които предавали своето професионално май­
сторство на тюрките. Така трудовите навици и производственият
опит, натрупаната социална практика били запазени и въведени в
новите социални образувания. Това имало голямо значение за по­
нататъшното икономическо развитие на установената икономичес­
ка система.
В промишлеността, търговията и селското стопанство, както и в
семейството на аристократите бил използван трудът на роби, наби­
рани по време на завоевателните походи и войните. Положението на
робите било крайно тежко, те работели по нивите, участвали в от­
глеждането на стадата и изпълнявали различни трудови задълже­
ния. Върху ушите им били поставяни пръстени, по които ги разпоз­
навали, стрижели им косите, те ходели полуголи.
През 20-те—30-те години на XIII в. в резултат от монголското
нашествие в Средна Азия и Анатолия нахлули многобройни маси
тюркско население, което търсело избавление от новите завоевате­
ли. Преселниците, които се намирали в стадия на скитничество, не
можели да се примирят с отношенията, установени в султаната, с
принципите на господство и подчинение, на раннофеодален гнет.
Тяхното недоволство се сливало с недоволството на селското насе­
ление и градския плебс срещу развиващата се нова социална систе­
ма, феодалната. Противоречията се изостряли поради народност­
ната, социалната и религиозната дискриминация, провеждана от
аристокрацията. Непрекъснатите заговори в двореца на султаните
създавали социална нестабилност и политическа несигурност.

679
Превратите, свързани с процеса на феодализацията, също били из­
точник на конфликти и нажежавали обстановката.
Въстание на Баба Исхак. Назряващите противоречия, породени от
засилващия се гнет, намерили израз в трите основни форми на про­
тест срещу господстващата класа, характерни за Средновековието:
мистиката, ересите и въстанията. Недоволството на масите се про­
явило в разпространяването на различни мистични и аскетични уче­
ния. Второто направление било свързано с шиизма, който призна­
вал Корана за божествена книга, но приемал, че в него са допуснати
редица пропуски. Поради своята опозиционна насоченост шиизмът
се превърнал в знаме на селските движения срещу установения ре­
жим в страните на исляма. Възникнали множество религиозни брат­
ства, недоволни от официалното мохамеданско духовенство —
„Румски братя“ и др.
Протестът на недоволните намерил най-силен израз във въста­
нието начело с Баба Исхак, пламнало през 1239 г. и обхванало сул­
таната на сулджуките. Според съобщението на хрониста Ибн Биби
възглавителят на бунта бил родом от Кафер-суда, предградие на
крепостта Самосата, издигната на десния бряг на р. Ефрат. Ученик
и последовател (мюрид) на известния шейх Баба Иляс Хорасани,
проповядващ учението на шиизма, Баба Исхак водел скромен начин
на живот, обявил се за „пратеник на Аллаха“ и насочил проповеди­
те си срещу разврата и пиянството на султана Хияседдин Хей-Хюс-
рев и аристокрацията, изобличавал социалните неправди и атакувал
установения политически строй.
Въстанието, което той организирал, обхванало недоволното на­
селение в Централна и Югоизточна Анатолия и се разпространило
в областите по думите на Ибн Биби „като черен дим“. Войската, из­
пратена от султана срещу бунтовниците, била разбита. Разгромени
били и повторно пристигналите подразделения. Баба Исхак влязъл
победоносно в Амасия, носен от своите мюриди. Армията, която
султанът за трети път изпратил срещу бунтовниците, успяла най-
сетне да разбие отрядите на недоволните. Заловен заедно с мгори-
дите си, Баба Исхак бил осъден на смърт и обесен.
Въстаническите чети обаче продължавали да се сражават в про­
винция Киршевир. Макар и останали без предводител, те не скло­
нили глава. Понесли големи загуби, лошо въоръжени и недостатъч­
но организирани, бунтовниците били разбити. Започнало безмилост­
но изтребване на оцелялото население. „Не пощадиха нито старите,
нито младите — свидетелства Ибн Биби. — ... Освен 2—3-годишни
деца, никого не оставиха жив.“

680
 Върху по-нататъшното развитие на Сулджукския султанат не­
благоприятно отражение оказало опустошителното нашествие на
монголите, които през 20-те години на XIII в. нахлули в Средна
Азия6. През 1242 г. техните пълчища навлезли в земите на селджу-
ките и следващата години при Кьоседаг разгромили армията на
султан Хияседдин Хей-Хюсрев II. Това поражение се отразило ка­
тастрофално върху живота на Румските селджуки. В държавата на
Хулагуидите била включена Източна Анатолия. Румските селджуки
изпаднали във васална зависимост от монголските владетели. Дър­
жавата на селджукските тюрки започнала да се разпада: в началото
на XIII в. на 10, а през втората половина на XIII и първата половина
на XIV в. —на около 20 княжества —емирати. Една част от тях има­
ли краткотрайна, друга част по-продължителна история7. Спорът за
окончателния брой на емиратите все още не е заглъхнал8.
Османският бейлик. През 60-те години на XIII в. възникнал Кара-
манският бейлик, разположен в планинските райони на Тавр. Освен
него голяма роля играели Гермиянският и Айдънският бейлици.
Караманският бейлик, изграден в Западна Киликия, организирал
походи в Коня. Бейликът възприел дервишката идеология на Баба
Иляс, свързана с движение против феодалния строй. През 1277 г. в
борбата срещу селджуките и Хулагуидите се включил някой си
Джимри, който се обявил за син на султана на селджуките. Джимри
заел престола в Коня, опрян на караманската армия. За везир той
назначил караманския бей Мехмед. През 1277 г. въоръжените сили
на селджуките и Хулагуидите смазали въстанието и поставили край
на започнатото социално преустройство.
Политическата активност на караманския бейлик продължила и
след разгрома на въстанието. След като покорили Коня и я превър­
нали в столица, владетелите на бейлика се обявили за наследници
на селджуките. Макар да се намирали между монголската държава
и Сирийско-египетския султан, две могъщи политически сили, те
успели да се укрепят и да разширят границите на страната.
Държавата на Караманите влязла в единоборство с бейлика на
Гермияните, включил в края на XIII в. редица бейлици северно и
югозападно от Анатолия и достигнал до Ангора. Постепенно нови­
те бейлици, оформили се по крайбрежието на Егейско море, започ­

6 Р r a w d i η, М. The Mongols Empire. Its Rise and Legacy. London, 1953; P h i 11 i p s, E.

D . The Mongols. London, 1969.
7 Срв. Ж у к о в , K. А. Згейские змирати в XIV—XV вв. М., 1988, 19—54.
1 W е r η е г, Е. Die Geburt einer GroBmacht — die Osmanen. Berlin, 1972, p. 78 fg.

6 81
нали да заграбват земите на Гермияните и да подкопават тяхното
политическо господство. Анатолия се превърнала в център на раз­
лични пришълци, които под прикритието на лозунга „борба за вя­
рата“ се занимавали с пиратство9.
В началото на XIV в. между бейлиците в Северозападна Мала
Азия се откроявал малък удж, възглавяван от вожда на огузите Ер-
тогрул бей, васал на селджукския султан Ала-ад-Дин Кайкубад I
(1219—1236). Предвождащ малката чергарска група на племето
кайъ, състояща се от 400—500 шатри, Ертогрул пазел северозапад­
ните граници на селджукската държава. Неговият син Осман (1258—
1324) превърнал бейлика в държава, получила поради това названието
османска, а поданиците й — османци. Продължавайки завоевател­
ната политика на баща си, Осман заграбил редица територии на
Византия и разширил границите на своята държава. Той покорил
земите на империята в Мала Азия.
Изпълнявайки функциите на уджбей на конийския султан, Осман
се възползвал от благоприятната обстановка през 1299 г., когато
избухнало въстание срещу селджукския султан Ала-ад-Дин Кайку-
бат I, и отхвърлил васалната си зависимост. Макар формално все
още да признавал върховната власт на Хулагуидите, той започнал
да провежда самостоятелна политика.
След смъртта на Осман властта преминала в ръцете на неговия
син Орхан (1324—1360), който фактически управлявал страната през
последните години от живота на болния си баща. През 1326 г. той
завладял гр. Бурса (Бруса) и го превърнал в столица. Покорил също
Никея, Никомидия (Измит) и други градове и селища на Византия.
В завоевателния си устрем Орхан достигнал проливите на Черно
море.
За военните успехи на османския бейлик спомогнали редица
причини, включително и благоприятното географско положение.
Сравнително дребният удж на османците, установен в района на
Ескишехир, бил далече от центъра на монголите, поради което за­
висимостта им от тях била номинална. Отслабващата Византийска
империя, разтърсвана от вътрешни противоречия, била привлекате­

9 Разбира се, в сериозните научни изследвания се поставя под съмнение въпросът

за достоверността, за автентичния характер на сведенията за ранния период от
историята на Османската държава. Ако се приеме за достоверен първият запазен
надпис от Бурса (1337—1338), емирът Орхан си прикачил титула „султан на борци­
те за вярата, борец за вярата, сина на борец за вярата“. Това означава, че титулът
„султан“ имал по-скоро символично, а не реално значение. Б а р т о л ь д, В. В.
Халиф и султан. — В: Соч. Т. 6. М., 1966, с. 17 сл.

682
лен обект за разширяване владенията на османските бейове. Въз­
можностите да се осигурява непрекъснато нов приток на добровол­
ци в опълченията, жадни за плячка, гарантирали до голяма степен
успехите на завоевателните операции. Мощен фактор за успеха на
агресивните набези били ислямските духовници, които оправдавали
с текстовете на Корана разпалването на „свещена война“ против
„неверниците“.
Важно значение за вътрешното укрепване на османската държа­
ва имали преустройствата, които извършил Орхан в политическата
система и военното дело. В завоюваните земи било въведено ново
административно устройство. Изградена била институцията на ве­
зирите, висши сановници, възглавяващи областите, а по-късно въз­
никнал султанският съвет. Започнало сеченето на монети. Форми­
рана била редовна пехота.
Много и често неуловими за изследователите се оказват основ­
ните причини за неизчерпаемата мощ, за успехите на османската
държава и държавност. Самите османци, както показват научните
изследвания, се отличават с крайна агресивност и войнственост.
Като етническа общност те разполагали с неизчерпаеми възмож­
ности за разрастване. След като приели исляма към края на X в., те
настъпили срещу тюрките, а след тях и към останалите етнически
групи в Близкия изток. Наблюдателните, критично мислещи исто­
рици търсят и не намират отговор на въпроса, как слабо развитият
османски бейлик успял да създаде и развие такава военна мощ, коя­
то излизала извън границите на държавните му територии101.
Обяснението на победите на османците с умението им да овла­
дяват постиженията на Арабския халифат и Византийската империя
звучи приятно, пьделичка традиционното православно съзнание, но
не е достатъчно убедително. Причините трябва да се търсят преди
всичко и главно в собствените качества на османците, в умението
им да намират възможно най-правилното решение на възникващи­
те проблеми. Една от най-важните предпоставки за успешната завое­
вателна политика на османците е ислямската концепция за „джиха-
да“, „свещената война“ срещу неверниците, превърната в догма,
във философия на завоеванията, основана на Корана и Шериата11.
Съгласно учението за джихада светът се разделял на две части, не­
примирими помежду си. Едната част била светът на исляма, на вя­
рата, другата част — на неверниците, на войната. Светът на исляма

10 W е r η е г, Е. D ie Geburt einer GroBmacht..., 115—116.

11 Вж. П е т р у ш е в с к и й , И. П. Ислам в Иране в VII—XV веках. Л., 1966, 80—82.

683
обхващал земите, които се намирали във владенията на ислямските
господари, независимо от това дали поданиците изповядвали пра­
вата вяра или били неверници. При обявяването на джихада пред
неверниците се откривали няколко възможности за оцеляване. Пър­
вата е да приемат исляма и да станат братя по вяра с победителите;
втората е да не приемат исляма и да запазят вярата си, но да се
признаят за поданици на ислямската държава. Това на практика оз­
начавало покорените народи да признаят своето подчинено нерав­
ноправно положение. В същото време те поемали задължение да
плащат поголовен данък и да преминат в неравноправната катего­
рия на неверниците (зимми). Така че ислямът отстоявал схващане­
то за превъзходство на правоверните над неверниците, които тряб­
вало да се превърнат в обект на ислямизация и асимилация.
За успешното осъществяване политиката на джихад помагали
личните качества на османците: войнственост, дисциплинираност,
готовност да жертват живота си за победата на вярата. Това осигу­
рявало възможности за нови победи и завоевания.
Възникване на османската държавност. Възникването на осман­
ската държава било сложен, труден, продължителен и противоре­
чив процес. То било свързано с обстоятелството, че османското об­
щество се забавяло в своето развитие от силните патриархални тра­
диции, от кръвнородствените връзки, от нашествията на араби,
монголи и др.
Затова важен фактор в изграждането на единната османска дър­
жава било преодоляването на старите форми на организация, свър­
зани с патриархално-родовия строй. Друг фактор било формиране­
то на мощна централна власт. Този двуединен процес намерил най-
ярка изява и обективация при управлението на Мурад I (1361—1389),
получил за първи път титлата султан, и при Баязид I (1389—1403).
Развил се по-нататък при Мурад II (1403—1451), Мехмед II (1451—
1481), Баязид II (1481-1512).
Външната политика на османците имала активен завоевателен
характер. Султан Мурад I се борил за престола с брат си Али и на­
сочил вниманието си към покоряването на Балканския полуостров,
завладял Тракия, покорил Адрианопол и пренесъл в града своята
столица. През първата половина на XIV в. политическият център на
османците бил пренесен от Азия в Европа, на Балканския полуост­
ров. Служейки си не само с военна сила, но и с възможностите на
дипломацията, династическите бракове и пр., Мурад I направил
опит да покори Центрана Анатолия. Повод за войната с бейлика на

684
Караманите му дали контактите, установени от него с римския
папа, Венеция и Сърбия.
Султан Баязид I, наречен „Светкавицата“ (Илдъръм), продъл­
жил войната на Балканския полуостров и разширил владенията на
османците в Анатолия. Той присъединил към държавата бейлиците
Гермиян, Хамид, Айдън, Сарухан, Ментеше, Караман, както и Си-
вас. Завоевателните планове на Баязид I срещнали сериозна прегра­
да. През 1400 г. средноазиатският емир Тимур (Тамерлан) нахлул в
Мала Азия. На 22 юли 1402 г. в битката при Анкара армията на Ба­
язид I била разгромена, сам той паднал в плен заедно с двамата си
синове.
Достигнал Коня и Бурса, Тимур подложил на опустошение сто­
тици градове и села в османската държава. Според свидетелството
на византийския историк Дука опожаряването било толкова голямо,
че в страната „вече не се чува нито кучешки лай, нито пеенето на
петел, нито детски плач“. Тимур разделил османската държава
между четиримата синове на Баязид — големият син Сулейман на­
следил владенията в Европа и се смятал за наследник на престола,
султан. Той възстановил някои бейлици и създал условия за разпал­
ване на противоречия между синовете на Баязид. През 1404 г. Тимур
напуснал пределите на османската държава и се завърнал в Самар-
канд, където починал в началото на 1405 г. През 1410 г. Сулейман
бил убит. Престолът бил зает от Муса. Той управлявал едва 3 годи­
ни и паднал в борбата срещу брат си Мехмед I (1413—1421), който
заграбил властта в Адрианопол.
Борбите за престола в европейските владения на султаната от­
разявали не само династичните конфликти, но и назряващите соци­
ални противоречия в обществото. В дворцовите боричкания взима­
ли участие социални групи, свързани с определени тенденции на
развитие. Ако Сулейман получил подкрепата на уджбейовете, Муса
бил свързан с газите, „борците за вярата“. Феодалните господари
застанали зад Мехмед I и го поддържали безрезервно. Обстоятел­
ството, че център на борбите станал Адрианопол, показва, че тук се
формирали основните сили на султаната, главната опора на ари­
стокрацията.
Султан Мурад II (1421—1444 и 1446—1451), който наследил Мех­
мед I, трябвало да преодолява усилията на братята си да заемат
престола, както и въстанието на Дюзме Мустафа, разтърсило осно­
вите на обществото. Мурад II успял да се укрепи и да покори бейли­
ците в Анатолия, Айдън, Сарухан, Ментеше, Хамид, отцепени в на­
чалото на XV в. в хода на борбите за престола. При неговото уп­
равление османската държава успяла да укрепи позициите си и да

685
продължи завоевателните си акции. Мурад II възстановил и укре­
пил еничарския корпус, чието начало османската летописна тради­
ция отнася към управлението на Мурад I (1359—1389).
Султан Мехмед II (1451—1481) организирал огромна армия от
100 000 души, с която завладял Константинопол на 29 май 1453 г. и
го преименувал в Стамбул. След като се укрепил на Балканския по­
луостров, той продължил агресията в Мала Азия. От Черно море
били изтласкани търговците на Венеция и Генуа. Паднал гр. Трапе-
зунд. Мала Азия била окончателно завоювана.
Значението на османската държава нараснало. Султан Мехмед
II изградил окончателно структурата на султаната. Като се започне
от този владетел насетне, султаните се обявявали за наследници на
византийските императори — в титулатурата си включвали „римс­
ки император“ (кайсер-и-Рум). Османската държава била обявена за
Османска империя.
Развитие на обществените отношения. В качеството на особена
социално-икономическа система, в основата на която лежал феода­
лизмът, новият обществен строй възникнал в зачатъчните форми
по време на сулджукската епоха (XI—XIII в.). В османското общество
феодалните отношения били съчетани със силни патриархални тра­
диции; затова новите порядки били на ниска степен на развитие. Зе­
мята, основното средство за производство, била заграбена от заво­
евателите и превърната в собственост на държавата12. С нея се раз­
пореждал султанатът, съсредоточил законодателната и съдебната
власт.
Според формата на присвояване на материални блага били
оформени четири вида феодална поземлена собственост. Първият
вид, мирисийската земя, била собственост на държавата; вторият
вид, наречен хасове, принадлежал на фамилията на султана; трети­
ят, вакъфи —на мюсюлманските религиозни институции; четвърти­
ят, мюлкове — на отделните самостоятелни собственици. Основна­
та част от държавния поземлен фонд била раздадена като условно
наследствено дарение на спахиите, военните чинове в конното
опълчение. В земевладението била изградена специфична военно-
ленна система.
По размери леновете били два вида: малки, наречени тимари, и
големи — зиамети. Основните категории феодално земевладение

12 М у т а ф ч и е в а, В. Османска социално-икономическа история (Изследвания).

С„ 1993.

686
получили по-нататъшно развитие през втората половина на XV в. За
утвърждаването на военната мощ на османската държава важно
значение имала практиката ленниците да живеят по задължение в
получените имения. Когато султанът издавал указ за обявяване на
война, ленниците трябвало да съберат зависимите от тях въоръже­
ни конници и да се включат в опълчението на съответния санджак-
бей, управляващ окръга. Създадената система осигурявала успехи­
те във военното дело.

Устройство и управление на държавата. В процеса на изграждане­

то на поземлените отношения укрепвала, усъвършенствала се и се
утвърждавала политическата система, формирали се основните
класови структури, регламентирани от установеното мюсюлманско
право. Според законите (канун-наме) на Мехмед II Завоевателят
поданиците на османското общество се разделяли на две големи
групи: аскери (военни) и рая. Аскерите обхващали голяма социална
общност на завоевателите, която включвала не само феодалите, но
и селяните, мюсюлмани, различните акънджии, делии и др., които
се издържали от военната плячка и нямали устойчиви позиции в
държавата. Що се отнася до раята, тя включвала цялото останало
население: заварените местни жители, пришълците колонисти и др.
Аскерите били привилегировани, представлявали господстващата
експлоататорска класа, а раята —обезправеното експлоатирано на­
селение, обложено с многобройни феодални задължения, данъци,
налози, тегоби и пр. Основните класи придобили своите характерни
особености през първата половина на XV в.
В състава на господстващата феодална аристокрация влизали
три съсловия —военните, духовенството и административните слу­
жители от най-различен ранг. Върховен представител на господст­
ващата феодална аристокрация бил султанът, наложил се като аб­
солютен господар (хан, хакан, падишах, хюнкяр). В ръцете му била
съсредоточена цялата власт: светска и духовна. Това на теория и
практика означава, че османската държава била неограничена, аб­
солютна теократична монархия.
Според клаузите на мюсюлманското право —шериата, султанът
изпълнявал три върховни функции: законодателна, военна и съдий­
ска. Властта му се приемала за свещена и неприкосновена. Той бил
пръв законодател, неговата мисловна и практическа дейност тряб­
вало да протича в пълно съгласие с текстовете на Корана и Шериа­
та, но на практика той разполагал с абсолютна власт, бил неограни­
чен господар. Обявили го за „заместник на Аллаха на Земята“. При
управлението на Селим I Явуз (1470—1520) султанът бил провъзгла­

687
 сен за халиф, върховен духовен ръководител на мохамеданите в ос­
манската държава. Титулувал се „емир на правоверните“ (емир-ул-
мюминин). В качеството на светски, граждански владетел, султанът
възглавявал „феодалите на меча“ и бил върховен главнокомандващ
армията. Неговата основна задача се изразявала в задължението да
води „свещена война с неверниците“, да ги побеждава и да завоюва
техните земи. След завоюването на Константинопол през 1453 г. за­
почнало извършването на специален ритуал, наподобяващ коро-
нацията на монарсите в Европа13.
Господстващата феодална класа била разнородна по социална
структура, Най-облагодетелствани били „феодалите на меча“, кои­
то обхващали две групировки. Едната, сравнително малобройна, се
състояла от едри феодали, разполагащи с големи богатства —хасо­
ве, зиамети и др. Другата групировка, включваща многобройната
нисша прослойка на господстващата класа, присвоявала незначи­
телна част от рентата; тя била заинтересована от разпределението
на благата, но не развивал производителните сили.
През XV в. административният апарат на султанската държава
бил вече сравнително добре оформен. В управленската система
след султана се нареждал великият везир, Той издавал по време на
война фермани от името на султана, дарявал военните с ленове, наз­
начавал служителите в държавата, която започнала да се оформя като
империя. Великият везир бил пазител на големия държавен печат.
Освен великия везир в основните правителствени органи, участ­
вали кадъаскерът, дефтердарят и нишанджията. Всички те подпома­
гали султана в управлението на държавния апарат. Великият везир
бил заместник на султана, той уреждал както политически, така и
военни въпроси. Кадъаскерът бил главен армейски съдия, ръково­
дещ правораздаването, просветата и религиозната институция.
Дефтердарят се занимавал с проблемите на финансите, на държав­
ния фиск. За подготовката и издаването на закони отговарял нишан­
джията.
В централното управление бил изграден Диван, играещ ролята
на Държавен съвет, свикван отначало от султана, а по-късно от ве­
ликия везир. В Дивана, заседаващ ежеседмично, се разисквали въп­
росите на вътрешната и външната политика. Разглеждали се и жал­
би на недоволни поданици, които търсели справедливост. Освен
султана и великия везир, Диванът включвал и 7 висшестоящи вези­
ри, трима кадъаскери, началника на еничарската армия, началника на

13 Η о в и ч е в, А. Д. История Турции. Т. 1, 64—65.

688
флота (капуданпаша), трима дефердари, двама бейлербейове и па­
зителя на държавния печат (нишанджибашията).
През 1477 г. султан Мехмед II издал закон за определяне място­
то на едрите съсловия в йерархическата структура на обществото.
В строга последователност се нареждали различните санове. Били
определени и заплатите на върховните ръководители: великият ве­
зир получавал 2600 акчета, дефтердарят — 600 000, нишанджията —
400 000. Изработени били обръщенията към върховните ръководи­
тели, които трябвало да бъдат спазени.
Мюсюлманските кадии решавали съдебните въпроси. След като
османската държава била разделена на две бейлербейства (намест­
ничества) —Анатолийско в Мала Азия и Румелийско в Европа, в тях
били назначени двама кадъаскери, които ръководели военните ду­
ховни дела и уреждали правните въпроси във вакъфите. Начело на
окръзите стояли санджакбейове, които организирали феодалното
опълчение.

Османска армия. В хода на развитието в състава на армията се

оформили три групи: феодално (конно) опълчение, конница (акън-
джии) и редовна пехота (еничари), попълвана на всеки пет години
чрез принудително набиране на юноши от покореното християнско
население. В количествено отношение султанската армия надмина­
вала личния състав на армията на отделните европейски държави.
Гя притежавала добра организация и боеспособност, имамите и хо­
джите поддържали духа на бойците, като разпалвали техния рели­
гиозен фанатизъм. През първата половина на XV в. султанът въвел
в армията огнестрелно оръжие.
Султанската армия играела първостепенна роля в процеса на
трансформиране на османската държава в империя. Тя била вели­
колепно организирана и маневреноспособна, спазвала желязна дис­
циплина, изградена не само на военни, но и на религиозни начала. В
нейната основа влизала еничарската пехота, в която били събрани
младежи от покорените християнски народности на възраст от 5 до
15 години. Тяхното приобщаване, уредено със специален закон дев-
ширме (кръвен данък), ставало насилствено. След като били откъс­
вани от семействата им, юношите преминавали специална военна и
религиозна система на образование и възпитание. Тя целяла да из­
корени съзнанието за етническа и християнска принадлежност и да
ги обвърже най-тясно със султанската власт, на която били призва­
ни да служат вярно и фанатично. Придобили бойно майсторство,
превърнали се в професионалисти, те били готови да умрат за сул­
тана и ислямската вяра.

•14 История на Средновековния свят 689

 Организационната структура на еничарската пехота била строго
определена. Първата бойна структура обхващала 10 души, всеки
един от които бил снабден с боен кон, палатка и котле за храна.
Следващата организационна единица, наричана „одая“, се състоя­
ла от 8 до 12 десятки души, които спели в едно помещение, оттам
идвало наименованието „одая“. Всеки боец бил въоръжен с лък,
стрели и ятаган.
Бойците от пехотата, азебите, също били въоръжени с лъкове,
стрели, леки копия, къси мечове и щитове. Азебите били свиквани
по време на война и играели активна роля в бойните операции. Пе­
хотата била организирана в отделни отряди (яя или пияда).
Развивала се и конницата. Тя се деляла на спахийска и тимари-
отска. Собствениците на феодалните имения — спахиите и тимари-
отите, които организирали бойните подразделения на конниците,
взимали непосредствено участие в бойните операции. Организаци­
онна единица на конницата бил алаят, командван от санджакбей.
Броят на бойците в един алай обхващал към 1000 войници. Върху
главите си конниците носели тюрбани.
Леката конница, азапи и акънджии, била създадена през първата
половина на XIV в. В нея били обхванати хора от номадските етни­
чески общности. Поделенията се състояли от 10 бойци, командвани
от онбашия. Следващата единица обединявала 100, а след нея идва­
ла бойна група от 1000 души. Бойците от 100 души били командва­
ни от субашия, а от 1000 — от бинбашия.
След като огнестрелното оръжие започнало да се разпространя­
ва, в османската армия били въведени към края на XIV в. аркебузи-
те и бомбардите. Приема се, че за пръв път османците използвали
огнестрелно оръжие в битката при Косово през 1389 г.
Специални бойци охранявали султана. Те били въоръжени с ко­
пия и криви саби. Дейността им била ритуализирана, имала церемо­
ниален характер.
Определена роля играела платената армия, използвана още при
султан Мурад I. Наред с еничарския корпус тя увеличавала бойната
мощ на султаната.
В османската феодална държава голяма роля играело мохаме-
данското духовенство, по-специално висшето —улеми, мюфтии, ка­
дии, както и преподавателите в духовните училища, основани при
храмовете — мюдерисите. В йерархическата система на духовенст­
вото, утвърдена от султан Мехмед II, ръководна роля имали глав­
ният мюфтия (шейх-юл-ислям), кадъаскерите и пр. Нараснало зна­
чението и на шейховете, ръководителите на дервишките ордени —
халвети, мевлеви, бекташи и др. Служителите на исляма не само

690
бранели завоеванията на османската държава, но взимали най-ак­
тивно участие в борбата за разширяване на нейните владения, в за­
воевателните войни.
Компактната част от угнетената експлоатирана класа в завладе­
ните страни се състояла от обикновени земеделци и скотовъдци,
които образували раята, феодално зависимото население. Раята
била лишена от права, тя се намирала в различна степен на феодал­
на зависимост, като се започне от прикрепяването към леновете на
господарите и се свърши с гражданското неравноправие. Обложе­
на била с многобройни данъци — десятък, испендже, джизие (ха-
радж) и др. Задължена била да изпълнява различни повинности и
тегоби, както и да дава ангария — отработъчна, трудова рента. Да­
нъците на мюсюлманите били по-леки и поносими.
Обезправено и подложено на различни форми на експлоатация
било и населението в градовете. То било подлагано на политическа,
народностна и религиозна дискриминация. Поради това недовол­
ството на селяните и градските бедняци нараствало и се проявява­
ло в различни форми.
Антифеодална съпротива. Недоволството на населението в ази­
атските предели на империята, породено от експлоатацията, било
подсилено от завоевателните войни, както и от вътрешните между­
особици, разразили се между синовете на султан Баязид.
В Хорасан протестът срещу господстващите феодални отноше­
ния се разразил в разпространението на ереста на хуруфите, свърза­
ни с шиизма, специфично опозиционно направление в исляма. Ху­
руфите, които в началото на XV в. намерили множество последова­
тели в градовете на империята, разпространявали идеята за общ­
ност на имуществата и социално равенство.
В Мала Азия избухнали въстания: в началото на 1416 г. в Запад­
на Анатолия, а през пролетта на същата година —в Измир и Мани-
са. В района на Измир движението било възглавено от Бьорклюдже
Мустафа, а в Маниса —от Торлак Кемал: и двамата последователи
на шейх Бедредин, който вдигнал въстание в българските земи.
В своята програма въстаниците включили ликвидиране на фео­
далния строй и установяване на общност на имуществата, социал­
но равенство и пр. Под знамената на движението се наредили около
10 000 бойци. Синът на българския цар Иван Шишман —княз Алек­
сандър, васал на султана, който приел исляма, бил изпратен да раз­
громи бунтовниците, но паднал убит. Въстанието било смазано.

691
Културен живот. Османската империя не била само или единстве­
но първостепенна военна организация, способна да побеждава ев­
ропейските армии, но и център на духовен живот, на култура, която
носела особеностите на ислямската религия. Затова не е лишена от
научни основания констатацията на американския историк Е. Хес,
който поддържа, че стълкновенията между Западна Европа и Ос­
манската империя са стълкновения между две мощни цивилиза­
ции14. Не подлежи на никакво съмнение, че в османската държава
била създадена разнообразна култура с богато съдържание. Преди
всичко, както посочват някои автори, в основата на исляма лежи
юдейско-християнският светоглед15, християнството, от една стра­
на, и ислямът, от друга. Макар да притежават относителна само­
стоятелност, в края на краищата те имат единна семитска основа.
Редица персонажи от Корана съответстват на героите от Стария
завет. Това е напълно разбираемо и между изследователите няма
сериозни разногласия. Османотурската култура, която възникнала в
османската държава, била тясно и неразделно свързана с формира­
нето, развитието и утвърждаването на турския етнически елемент
като социално явлание. В основата на турската етническа общност,
формирана според някои изследователи през XVI в., лягат два глав­
ни компонента. Единият включва тюркските скотовъдни племена,
преди всичко и главно огузи и тюркмени, разселени в Мала Азия,
другият — кюрди, лази, арменци, гърци. В състава на турската ет­
ническа общност се влели след завоеванията в Европа славянските
народи, албанци, румънци, молдавци, унгарци. Старинни митове и
легенди, проникнали и възприети от османската историография,
откриват общ прародител на тюркските племена: Огуз Хан, който
имал шестима синове — Гюн (Слънце), Ай (Месец), Йъдъз (Звезда),
Гьок (Небе), Даа (Планина) и Дениз (Море). По името на Огуз Хан
тюрките се нарекли огузи, а според преданието синовете му дали
начало на по 4 рода. Така 24 племена произлизат от шестимата си­
нове на Огуз Хан.
Преселването на тюркските племена в Предна Азия започнало
през X в. и продължило през следващите столетия. През XI в. тюр­
ките успели да покорят Мала Азия и голяма част от Задкавказието.
Демографските процеси спомогнали за възникването на османска­
та, азербайджанската и други народности. Всичко това упражнява

14 Н е s s, A. The Batle o f Lepanto and its place in mediterranean history. — In: Past and
Present, 57, 1979, p. 72.
15 T o k a p е в, C. Религията в историята на народите. С., 1983, с. 342.

692
дълбоко въздействие не само върху формирането на тюркските
държави — на Данишмендидите, Селджуките и Османците, но и
върху развитието на тюркската духовност и култура. Политонимът
„Турция“ е употребен за първи път през 1190 г. в една хроника за
кръстоносците, но придобива гражданственост много по-късно.
Това се отнася и за етнонима „турци“.
В хода на консолидацията на османската народност през XIV—
XV в., на централизацията на османската държава се формира
единната турска литература, преодоляват се различията, налага се
като официален анатолийско-тюркският диалект. Утвърждава се
единният литературен език. Наред с религиозните тенденции нав­
лизат светски граждански мотиви. Свое място заемат природните
и хуманитарните науки. Диференцират се и се специализират ос­
новните направления: теология, философия, история, математика и
пр. Върху духовния подем положително влияние оказал възходът на
градовете в Мала Азия, обхванал икономиката през първата поло­
вина на XIII в. Градовете се превърнали не само в центрове на ад­
министрацията, на комуникацията, но и в средище на духовен и
културен живот. Това се отнася за огромните територии на осман­
ската държава, включващи Армения, Азербайджан, Кюрдистан,
Ирак, области на Иран и Анатолия.
Най-широко разпространение получили митичните, легендарни­
те и древните религиозни предания, оформени в различни произве­
дения, носещи традиционното наименование „Огуз-наме“. Както
показва и самото заглавие, поредицата прославяла подвизите на
родоначалника на огузките племена Огуз Хан, легендарна или полу-
легендарна личност. Преданията за неговите синове също били об­
лечени в изящни литературни форми. В прослава на огузките бойци
били създадени различни песни, предания и легенди. Превърнати в
песни, преданията били изпълнявани от певци, които в съпровод на
различни инструменти сакрализирали подвизите на героите.
Цяла плеяда талантливи теолози и философи разработвали
проблемите на ислямската философия и теология. Такъв бил Давуд
бин Махмуд, един от просветените мислители, който открил през
1331 г. в Изник мюсюлманско медресе, първото по рода си в ислям­
ския свят. Към труда на Мухиеддин Араби „Скъпоценните камъни
на мъдростта“ той подготвил специален обширен коментар, високо
ценен от съвременниците.
С творческа писателска дейност, както и с произнасянето на
проповеди се занимавал друг теолог —Алаеддин Али Ев-сед (Кара
Ходжа). Той написал две произведения: „Съкровищници на светли­
ни“ и „Трудностите на Корана“. Първото творение имало правен

693
характер, анализирало законите на Шериата, второто коментирало
сурите и аетите на Корана.
Роденият в Хорасан Баба Иляс развивал проповедническа дей­
ност сред огузите, като отстоявал шиитското направление в исляма.
Неговият ученик Баба Исхак вдигнал въстание през 1241 г. срещу
султанската власт. Султан Хияседин Хей-Хюсрев го осъдил на
смърт и го обесил.
Прочут ислямски мистик и писател бил шейх Бедредин Махмуд
Симави, организатор на въстание в Западен Анадол и североизточ­
ните български земи, в Лудогорието. Заловили го, осъдили го на
смърт и го обесили. Освен шейх Бедредин Симави в османската
държава през този период развивали дейност и други мислители,
които отстоявали различни от официалната ислямска теология
възгледи. Такъв бил Лютфи Такади, теолог, астроном и математик,
работил отначало като библиотекар в библиотеката Фатиха, а след
това преподавал в едно от висшите медресета в Стамбул. Лютфи
Такади овладял трудовете на философите на древна Елада и ги по­
пуляризирал. Самостоятелно мислещ интелектуалец, той подгот­
вил оригинален труд върху класификацията на науките. Обвинен в
ерес, Лютфи Такади бил подведен под съдебна отговорност, обя­
вили го за безбожник и през 1494 г. го осъдили на смърт и уби­
ли. През 1449 г. за свободомислие бил убит Улугбек, велик узбекс­
ки астроном и математик. Астрономическата му обсерватория в
Самарканд била разрушена.
Гюран Мевляна (Ахмед бин Исмаил), известен теолог, който
преподавал в университета в Бурса при управлението на султан
Мурад И, починал през 1488 г. Давуд Кайсери Мевляна бил специ­
алист по проблемите на ислямското право, преподавал в медресе-
то в Изник, починал през 1350 г. С популярност се ползвал мисти­
кът Емир Султан (Емир Сейд), почитан като светец, склопил очи през
1429 г. Сираджеддин Коневи Мевляна бил учен правовед и теолог,
преподавал в университета в Коня. В двора на султан Мехмед I се
подвизавал ученият теолог и правовед Хайдар Мевляна, придобил
широка популярност. Бележит теолог и правовед бил Хусрев Мев­
ляна (Мехмед, син на Фарамюрз), кадъаскер на султан Мехмед И.
За развитието на културата в османската държава, а след това и
в империята голяма роля изиграва откриването на висши учебни
заведения в големите градове — Стамбул, Кайро и др. През 1494 г.
била основана първата печатница в Стамбул. Развивала се и карто­
графията.
Обогатявали се различни исторически произведения, които от­
разявали събитията, протичащи по онова време — хроники, анали,

694
летописи. Самите султани и техните сътрудници искали да останат
в паметта на поколенията, поради което подкрепяли писането на
книги с такъв характер. Една от ранните хроники е съставена от
Хюсеин ибн Мохамед, популарен като Ибн Биби (Ибн Биби Моне-
джиме). Като секретар на Дивана той разполагал с цялостната ар­
хива на селджушкия султанат за времето от 1192 до 1280 г. Трудът
му, базиран върху богата документация, е завършен през 1281 г.
Озаглавен е „История на Селджуките“.
Друг голям представител на ранната османска аналистика бил
Керимеддин Махмуд Аксарайлъ, от средите на управляващата
дворцова аристокрация. Неговата идеология била свързана със су-
физма, отстояващ пантеизма във философията и мистиката в исля­
ма. Хрониката на Аксарайлъ е продължение на съчинението на Ибн
Биби и описва събитията от 1283 до 1323 г., периода на монголска­
та инвазия в държавата на селджуките. Авторът е привлякъл бога­
та документация, много факти за състоянието на държавната адми­
нистрация, за деспотизма на монголците, за финансовото състояние
на населението, за недоволството и бунтовете.
Али Язъджъзаде пише на турски език „Огузнаме“, творба, вляз­
ла в обществознанието и като „Селджукнаме“. В творението се
пресъздават събитията от епохата на Огуз до времето, в което жи­
вял авторът. Хрониката е написана през 1423 г. и пресъздава извес­
тните сведения за живота на тюркския етнос. Отличава се с разно­
образието на привлечената информация, с богатството на идеите,
които отстоява.
Нов етап в развитието на историческата мисъл настъпва при
управлението на султан Мурад II (1403—1451), когато започва под­
готовката на османо-турски произведения. Началото на този цикъл
постави Урудж Бин Адил, роден в семейство на търговец на копри­
на в Адрианопол, наричан Едирне. Трудът му, отличаващ се с висо­
ките си фактологични качества, носи заглавие „Истории на Али и
Осман“ (Теварих-и Ал-и Осман). В него се описва периодът от об­
разуването на османската държава до султан Мехмед II Фатих. Ав­
торът акцентира върху своята съвременност, за която разполага с
разнообразни лични впечатления и значителна фактология. Това
придава на хрониката изключителна познавателна стойност.
Дервишът Ахмед Ашъкпашазаде (1392/1393 — ок. 1484), един от
най-известните творци в османската историопис, се родил в с. Ел-
ванчелеби, в околностите на Амасия, значителен административен
център на османската държава. Хрониката, която той написва през
1481 г., пресъздава времето до 1478 г. Авторът бил непосредствен
участник в походите от султаните Мурад II и Мехмед II Фатих. В

695
научната литература хрониката на Ашъкпашазаде влиза с условно­
то заглавие „Истории на Али и Осман“ (Теварих-и Али Осман).
Написана е от автор с висока квалификация на учен и с таланта на
писател.
Свое място сред историческите повествования заема трудът на
Мехмед Нешри „Огледало на света“ (Джиханюма)’6. Авторът се ро­
дил в Карамания. Точната година, в която се ражда, не е установе­
на, но се знае, че е починал при управлението на султан Селим I
(1512—1520), през 1520 г. Принадлежи към групата на учените тео­
лози и носел титлата Мевляна. „Огледало на света“, завършено
през 1439 г., е посветено на управляващия османската държава по
онова време Баязид II (1447—1512). По структура се състои от 6 са­
мостоятелни части. Последната пресъздава живота в Румския сул­
танат. Събитията в Османската държава са описани до 1485 г. Тру­
дът е публикуван в края на XVI в. в труда на Леонклавиус „Извори
за мюсюлманските турски истории“. В наше време той е познат на
учените специалисти в 14 ръкописни копия.
Последният представител на османската хронистика от тази
школа е Идрис Битлиси, кюрд по етническа принадлежност, служи­
тел при дворците на султаните Баязид II и Селим I. Не се знае годи­
ната на раждането му, но умира — това е установено с положител­
ност — през 1520 г. Хрониката му е озаглавена „Осем рая“ (Хещ
Бихищ) и пресъздава живота на османските владетели от 1310 г.
насетне.
Несъмнен интерес предизвиква и „Писание за верските битки на
султан Мурад“ на Мехмед хан1617, това произведение дава сведения
за покоряването на балканските народи.
Към този кръг може да се отнесе и „Световна история“ (Бухчет-
юл теварих) в 13 части на Шюкрюлах Мевляна (1388 — след 1458).
Творбата съдържа огромен фактологичен материал, хвърлящ до­
пълнителна светлина върху малко познати моменти от живота на
османската държава.
Друга област, в която селджуци и османци достигнали постиже­
ния, е литературата. В обстановката след създаването на османска­
та държава художествената литература — поезия и белетристика —
процъфтява. Новата литература носела отпечатъка на арабските и
персийските традиции: сюжети, мотиви, образци, речников фонд и

16 На български език трудът на М. Нешри излиза в превод и съст. на М. Калицин.

С., 1984.
17В превод на български език от османо-турски трудът е обнародван със студия и
коментар на М. Калицин, 1992.

696
 др. Постепенно подражателството отстъпило пред появата на ори­
гинални османски произведения, отразяващи тенденциите на раз­
витие в османската държава и империя. Това е обща закономер­
ност, характерна за редица народностни и национални литератури.
Турският писмен литературен език възникнал през XIV в. Дотога­
ва, а известно време и след това официален език в администрацията
бил персийският, използван и в литературата. Първият поет в ос­
манската държава с турска етническа принадлежност по всеобщо
признание бил Али Ашък паша (1271—1332), дервиш, отстояващ
идеите на суфизма. Изпод неговото перо излезли редица произве­
дения: „Книга на странника“ (Харибнаме), „Разкази“ (Хикяие) и др.
„Книга на странника“ се състои от 15 000 двустишия. В поемата са
прокарани принципите на хуманизма. Поетът прославя 7 сили, бла­
готворно влияещи си помежду си: земята, културата, човекът, ду­
шата, разумът, любовта и Аллах: „Всички градове и села живеят с
културата. Тя е душата на Вселената. Но без човека тя не може да
съществува. Без душата човекът е мъртъв, както и душата —без ра­
зума и без знанията.“
Произведението „Разкази“ се оценява като един от най-ранните
образци на хумора в средновековна Турция. Това е творба, която
съдържа 59 двустишия. Квинтесентицята на твореца се изразява в
мисълта, че в края на краищата победата е на страната на знаещия,
на истината, а не на самохвалците и лъжците. Правдолюбците не
трябва да спорят с измамниците и лъжците.
През втората половина на XV в. творил поетът Таджуддин Иб-
рахим Ахмеди, тънък лирик, мислител, завършил образованието си
в Кайро. Неговото „Сказание за Александър“ (Искендернаме) обе­
ма към 10 000 двустишия. По съдържание представлява среднове­
ковна енциклопедия. В него се прославят събитията до 1410 г. Впе-
летени са предания за Александър Македонски, превърнат в модел
за всички завоеватели.
През втората половина на XIV и началото на XV в. живее и тво­
ри поетът Ахмеди Дай, написал 17 творения с исторически, меди­
цински, юридически и теологичен характер. Сред съчиненията му се
откроява „Поема за арфата“ (Ченгнаме). Като религиозен мислител
Ахмеди Дай плете химни в чест на Аллаха, както и на човешките
добродетели.
С падането на Константинопол под властта на османците през
1453 г. се поставя началото на нов период в историята на науката и
културата в Османската империя. Поетите започват да пишат пани-
гирични произведения. Прославят се подвизите на султаните завое­
ватели и пълководци. Създава се традицията в двореца да се съби­

697
рат за разговори поети, писатели, различни интелектуалци. Четат се
стихове, обсъждат се различни въпроси.
Много известен поет от новия етап е Ахмед паша (рождената му
година е неизвестна, починал през 1497 г.). Отначало бил мюдерис в
Бурса, родния му град, а след това кадия в Едрине. Станал близък на
султан Мурад II и го назначили възпитател на престолонаследника.
Стиховете му са написани на османо-турски. Влиянието му сред
поетите било голямо. От него се учили Иса Неджатин, Месихи и др.
Талантлива поетеса била Мехри Хатун (1456 —ок. 1516), родена
в Амасия в семейството на местния кадия. Образована жена, тя из­
дава сборник със стихове, в които възпява любовта и щастието,
описва природата и животните. Жигосва лицемерния морал на вре­
мето и обсъжда безправното положение на жената в обществото.
Една умна жена струва много повече от хиляда глупави мъже —
твърди поетесата.
Поетът Масихи (умрял през 1512 г.), албанец по произход, бил
нежен лирик. В своите произведения той прославя природата. Пое­
мата му „Пролет“ описва характерните особености на събудилата
се за нов живот след зимата природа. „Възбуждащият град“ (Шех-
рен гиз) е поема от 180 двустишия, които имат за сюжет хомосексу­
ализма. Авторът сам оценява творбата си като скандално творение,
но изразява надеждата, че Аллах ще му прости греховете.
Едно от постиженията в поезията в Османската империя отбе­
лязва творчеството на Илияз Ревани (неизв. — 1524). Псевдонимът
на поета „Реван“ — „Поток“, е свързан с родния му град Едирне,
разположен по течението на р. Тунджа. В своите стихове Ревани
пише за любовта, за лекия начин на живот. Поемата му „Книга за
наслажденията“ (Ишретнаме) съдържа множество пословици и по­
говорки, както и разнообразна информация за нравите и бита на
епохата.
Постижения имало и в архитектурата и строителството. Докато
в началото архитектурата притежавала подражателен характер, от
XV в. тя започнала да придобива свои характерни особености и ори­
гиналност. Това се забелязва, на първо място, при религиозните
постройки —храмове (джамии, меджиди), мавзолеи (тюрбета) и др.
През 1378 г. е построена Зелената джамия в Изник, а през 1339, 1363
и 1399 г. се извисяват джамиите на Орхан и Мурад I. През 1415 г. е
изградена Зелената джамия в Бурса. По-късно (1448 г.) е завършена
Юч Шереиели джами в Едирне. Към края на XV в. по разпорежда­
не на Махмуд паша и Мурад паша са издигнати джамии в Стамбул.
В джамия е превърнат и храмът „Св. София“ (Ая София) в Стам­
бул. Джамиите са великолепни произведения на изкуството, които

698
носят отпечатък на майсторството на своите архитекти — Кема-
леддин, Хайредин, Айаса и др.
Към култовата архитектура се отнасят и медресетата, включе­
ни в строителния комплекс на джамиите. През първата половина на
XIV в. в Изник по разпореждане на Сюлейман паша е построено
едно от ранните медресета —галерия с два купола. Гробниците, ко­
ито се строят в Средния изток, представляват мавзолеи, в които се
погребват султаните и духовенството. Образец на такива мавзолеи
от ранния период представляват гробниците в Изник и Бурса.
Дворците на султаните също са интересен образец на изящно
строителство. Такъв облик притежават султанските дворци в Бур­
са, Кайсери, Коня и др.
Един от най-известните архитекти бил Коджа Сенан, грък по
произход, роден през 1490 г. в Кайсери. Изучавал архитектура, той
станал еничарин. През дългия си жовит (починал на около 108 го­
дини) построил 81 храма, 33 дворци, 26 библиотеки, стотици часов­
никови кули и различни съоръжения.
Не останали назад и художниците, които, макар да спазвали заб­
раните на Корана и Шериата, да не изобразяват хора и животни,
усъвършенствали своето майсторство в декорацията и илюстраци­
ята. В запазени до наши дни ръкописи се откриват илюстрации и
миниатюри, изпълнени с високо майсторство и талант. В един ръ­
копис, известния „Хунернаме“, има 300 илюстрации и 65 миниатю­
ри, рисувани с рядко майсторство.
* * *

Приема се, че Османската империя се създава през XV—XVI в. в

процеса на огромните завоевания в Азия, Европа и Африка, но въз­
никването на държавата протекло значително по-рано. В значител­
ната, постоянно нарастваща литература за генезиса на османската
държава, за нейното социално съдържание и роля, са лансирани
различни схващания, които много често взаимно се изключват.
Част от изследователите надценяват слабостта на Византийската
империя, която не можела да окаже необходимия отпор на новата
политическа сила. Друга част абсолютизарат изключителните въз­
можности на османския бейлик като държавна структура и идеоло­
гия. Трета категория историци търсят обяснение в благоприятното
географско разположение, в обстановката, при която се заражда и
израства османската обществена система. Някои хуманитаристи
насочват погледа си към ислямската религия. Има автори, които
откриват тайната на османската жизненост в подкрепата, която сул­

699
таните получавали от един или друг европейски владетел. Разбира
се, всички тези фактори, взети заедно, в една или друга степен ока­
зали влияние върху израстването на османската държава като вели­
ка сила, но откъснати един от друг не са в състояние да обяснят
сложността на явлението.
Предпоставките за превръщането на малкото османско емирст-
во в световна империя са комплексни. Владетелите на Селджукския
емират създали своята държава върху основата на старите цивили­
зации на Средна Азия, включително и на Иран, един от древните
центрове на културата. Монархията на Селджуците Анатолия със
столица Коня, която османците наследили, назовали „Рум“ (Рим),
а владетелят им приел титула „Султан на Рум“. Така те спазили
принципа на приемствеността, който при всички случаи играе по­
зитивна роля.
Както селджуците, така и османците изграждали своя начин на
живот върху постиженията на различните народи в Средна Азия и
Иран. Самите тюрки започнали да отстояват своята идентичност,
още когато приели исляма в резултат от връзките, установени с ара­
бите, особено с различните мисионери, търговци, войни, които про­
никнали в Централна Азия и започнали да проповядват учението на
Мохамед. Докато останалите етнически общности оказали съпроти­
ва срещу ислямизирането, тюрките приели исляма доброволно, по
убеждение. Новата ислямска религия ги завладяла със своята до­
стъпност, естественост и простота, с практическата си целенасоче-
ност. Допаднали им проповедите за защита на вярата, за подвизи и
героизъм в борбите срещу неверниците. Ислямът приобщил тюрки­
те към класическите цивилизации на Персия и Ирак, които достиг­
нали забележителни върхове в тогавашната наука и култура. Те
изоставили несъвършената си остаряла писменост и възприели
арабската, която им помогнала да овладеят постиженията в различ­
ните области на природните и хуманитарните науки. В Багдад, Да­
маск, Самарканд и в Кайро съществували висши учебни заведения,
в които се изучавали не само теологически, но и светски, граждан­
ски научни дисциплини. Издигнати били астрономически обсерва­
тории. За да запазят самостоятелността си тюрките продължили да
говорят на своя език. В съответствие със сурите и аетите на Корана
селджуките-тюрки се превърнали във воини за победата на исляма
над неверниците.

700
 Хронологическа таблица

(Личности и събития)
1054 Разделяне, схизма на християнската църква на две:
Източна, православна, със седалище Константино­
пол и Западна, католическа, със столица Рим.
1055 Селджукските турци на Тогрул бек (1038—1063) за­
владяват гр. Багдад, столица на Арабския халифат.
1056-1106 Хенрих IV, император на Свещената Римска им­
перия.
1058-1079 Болеслав II, Смели, княз на Полша.
1066 Завладяване на Англия от войските на Вилхалм
Нормански.
1066-1154 Управление на Норманската династия в Англия.
1066-1087 Уилям I завоевателят, крал на Англия.
1068- 1073 Реформи на Уван Аншъ в Китай.
1069- 1167 Императори Инсей в Япония.
1071-1127 Гийом Аквитански, херцог, поет, трубадур.
1071 Битката при Манцикерт между селджукските турци
на Алп Арслан (1063—1072) и византийските войски
на император Роман IV Диоген (1068—1071).
1073-1075 Въстание в Саксония против император Хенрих IV.
1073-1085 Григорий VII (Хилдебранд), римски папа.
1077 Среща на император Хенрих IV с папа Григорий
VII в замъка Каноса.
1079-1142 Пиер Абелар, френски философ и теолог.
1085 Завоюване на Толедо от кастилците.
1086 Чешкият княз Братислав II (1061—1092) става крал.
1086 Създаване на „Книга на Страшния съд“ в Англия.
1088-1099 Урбан II, римски папа.
1090- 1119 Хенри Готшалк, крал на ободритите.
1091- 1153 Св. Бернард Клервоски, католически теолог.
1147-1149 Втори кръстоносен поход.
1150-1180 Бернард Вентадорн, поет трубадур.
1150 Основан университет в Париж.

7 01
1152-1190 Управление на Фридрих I Барбароса, германски
император.
1154-1399 Управление на династията на Плантадженетите в
Англия.
1154- 1189 Хенри II Плантадженет, крал на Англия.
1155- 1227 Управление на Темучин, Чингис хан от 1206 г.
1157-1182 Валдемар I, крал на Дания.
1158 Откриване на университет в Болоня.
1158 Ронкалски постановления, издадени от император
Фридрих I Барбароса.
1159-1181 Александър III, римски папа.
1164 Кларендонски постановления.
1167 Ронкалски сейм.
1173-1177 Мечеслав III, върховен княз на Полша.
1176 Битката при Леняно с победа на Ломбардската
лига над император Фридрих I Барбароса.
1180-1223 Управление на Филип II Огюст, крал на Франция.
1182-1226 Св. Франциск Асизски, основател на монашеско
братство.
1183 Мир в Констанц между император Фридрих I Бар­
бароса и градовете на Ломбардия.
1187 Превземане на Йерусалим от Салах ад-Дин, султан
на Египет.
1188- 1207 Бонифаций, монфератски маркиз.
1189- 1192 Трети кръстоносен поход.
1189-1199 Управление на Ричард I Лъвското сърце, крал на
Англия.
1192- 1333 Минамото, шогунат в Япония.
1193- 1280 Алберт Велики, теолог на Католическата църква.
1198-1216 Папа Инокентий III.
1223-1226 Управление на Луи VIII, крал на Франция.
1225 или
1226-1274 Св. Тома Аквински, католически философ и теолог.
1226- 1270 Управление на Луи IX Свети, крал на Франция.
1227- 1241 Григорий IX, римски папа.
1228- 1229 Шести кръстоносен поход.
1230 Начало на завоюването на пруските земи от Тев­
тонския орден.
1231-1234 Монголците покоряват целия Северен Китай.
1235-1270 Бела IV, крал на Унгария.
1236 Завоюване на Кордова от кастилците.
1237-1238 Татаро-монголският хан Бату нахлува в Русия.

702
1237 Обединение на Тевтонския орден с Ордена на ме-
ченосците.
1238-1241 Хенрих Благочестиви, княз на Велика Полша.
1238-1252 Управление на Конрад III, германски император.
1240 Княз Александър Невски (1220—1263) разгромява
шведите при р. Нева.
1242 Княз Александър Невски побеждава кръстоносците
1243-1254 Инокентий IV, римски папа.
1243 В Източна Европа, Западен Сибир и Средна Азия е
основана прочутата Златна орда.
1245 Първи лионски църковен събор.
1248-1254 Седми кръстоносен поход.
1249 Победа на Реконкистата в Португалия.
1250-1288 Управление на Валдемар, крал на Швеция.
1250-1254 Управление на Кондрад IV, германски император.
1251 Въстание на пастирите във Франция.
1253- 1278 Управление на Пршемисъл Отакар II, крал на
Чехия.
1254 Откриване на университет в Севиля.
1254- 1273 Междуцарствие в Германия.
1258 Оксфордски провизии.
1291-1292 Чешкият крал Вацлав II (1283—1305) завладява
Малополша.
1293 Установяване „Статут на справедливостта“ във
Флоренция.
1294-1303 Бонифаций VIII, папа в Рим.
1298-1308 Албрехт I Хабсбург.
1300 Откриване на университет в Ясрида.
1302 Битката при Куртре, победа на фламандците над
французите.
1302 Към Арагон се присъединява Сицилия.
1302 Начало на Генералните щати във Франция.
1304-1307 Въстание на „Апостолските братя“ в Италия.
1304-1374 Франческо Петрарка, италиански поет-хуманист.
1307- 1327 Управление на Едуард II, крал на Англия.
1308- 1342 Крал Роберт Анжуйски, крал на Унгария.
1309- 1378 Авиньонско пленничество на папите.
1313- 1374 Бокачо, италиански писател-хуманист.
1310- 1419 Управление на Люксембургската династия в Чехия
1314- 1316 Управление на Луи X, крал на Франция.
1314-1347 Управление на Лудвиг IV Баварски, германски им­
ператор.

703
1315 Победа на швейцарците над войските на Хабсбур-
гите при Моргартен. Извоюване на независимост в
Швейцария.
1320-1333 Управление на Владислав Локетек, крал на Полша.
1320-1384 Джон Уиклиф, английски ересиарх.
1325-1351 Управление на Мохамед Туглак в Индия.
1327- 1377 Управление на Едуард III, крал на Англия.
13 2 8 - 1589 Управление на династия Валуа във Франция.
ок. 1320-1350 Уилям Окам, английски философ.
13 3 2 - 1408 Ибн Халдун, арабски историк и социолог.
13 3 3 - 1370 Управление на Казимир III, крал на Полша.
1336 Възникване на държава Виджаянагар в Индия.
1337-1453 Стогодишната война.
1340-1375 Управление на Валдемар IV, крал на Дания.
13 6 8 - 1644 Управление на династия Мин в Китай.
13 6 9 - 1444 Леонардо Бруни, италиански историк.
1371-1415 Ян Хус, ръководител на Реформацията в Чехия.
1377-1466 Филипо Брунелески, италиански архитект.
13 7 7 - 1399 Ричард II, крал на Англия.
1378 Въстание на чомпите във Флоренция.
13 7 8 - 1389 Урбан VI, римски папа.
1378-1449 Великият разкол, схизма в Католическата църква.
1380-1459 Поджо Брачолини, италиански историк.
1380 Битка при Куликовско поле.
1380 Битка при Кьоджа, победа на Венеция над Генуа.
1380 Томас Кепмийски, германски теолог, монах.
1381 Въстание на Уот Тайлър в Англия.
1381 Образуване на съюз между Англия и Португалия.
1382 Въстание на майотените в Париж.
1383 Откриване на университет в Ерфурт.
1383 Въстание на граждани в Португалия.
1385 Кревска уния между Полша и Литва.
1385 Победа на португалците над кастилците при Алжу-
барот.
1385 Откриване на университет в Хайделберг.
1386-1572 Управление на династията на Ягелоните в Полша.
1386-1418 Мирчо Стари, княз на Влашко.
1386-1434 Управление на Владислав II Ягело, крал на Полша.
1387 Приобщаване на Литва към Кат олическата църква.
1389- 1402 Управление на Баязид I, турски султан.
1389 Основан университет в Будапеща.
13 9 0 - 1463 Флавио Биондо — италиански историк.

704
1397 Калмарска уния между Дания, Швеция и Норвегия.
1399-1413 Хенри IV Ланкастър, крал на Англия.
1399-1461 Управление на Ланкастърската династия в Англия.
1434-1436 Въстание на Енгелбрехт Енгелбрехтсон в Швеция.
1434 Поражение на таборитите при Липани.
1434 Установяване тиранията на Медичите във Флорен­
ция.
1438-1439 Църковен събор във Ферара — Флоренция.
1439 Сключена Флорентинска уния за обединавяне на
Православната и Католическата църква.
1440-1444 Владислав Ягелонски, крал на Полша от 1434 г.
1442 Завоюване на Неаполитанското кралство от Арагон.
1444 Битка на европейските народи при Варна срещу
турците.
ок. 1445 Преоткриване на книгопечатането от Йохан Гутен-
берг.
1447-1492 Управление на Казимир IV, крал на Полша.
1447-1455 Николай V, римски папа.
1450 Въстание на Джон Кейд в Англия.
1450-1451 Въстание на Балеарските острови.
1453 Превземане на Константинопол от турците.
1455-1536 Льофевр, д’Етаил, философ-хуманист във Франция.
1455-1485 Войната между Червената и Бялата роза в Англия.
1457- 1504 Стефан III, княз на Молдова.
1458- 1490 Управление на Матиаш Корвин, крал на Унгария.
1458-1471 Управление на Иржи Подебрад, крал на Чехия.
1459 Откриване на университет в Базел.
1461-1483 Управление на Луи XI, крал на Франция.
1461- 1483 Управление на Едуард IV Йорк, крал на Англия.
1462- 1472 Селска война в Каталония.
1463 Основаване на панаир в гр. Лион, Франция.
1464-1471 Павел II, римски папа.
1466 Торунски мир. Установяване на васална зависи­
мост на Пруския орден от Полша.
1469-1527 Николо Макиавели, италиански историк.
1469-1492 Лоренцо Медичи, италиански магнат, политик, ме­
ценат.
1470 Начало на книгопечатането във Франция.
1471-1484 Сикст IV, римски папа.
1477 Битка при Нанси. Разпадане на Бургундската дър­
жава.

45 История на Средновековния свят 705

1477 Откриване на университет в Упсала, Швеция.
1479 Обединяване на Арагон и Кастилия в единно Ис­
панско кралство.
1479 Откриване на университет в Копенхаген.
1480 Учредяване на инквизицията в Испания.
1481-1484 Селско въстание в Каталония начело с Педро Хуан
Сала.
1483-1485 Ричард III, крал на Англия.
1483- 1498 Шарл VIII, крал на Франция.
14 8 4 - 1492 Инокентий III, римски папа.
1485 Битка при Босуърт.
1485- 1603 Управление на династията на Тюдорите в Англия.
1485-1509 Управление на Хенри VII Тюдор.
1491 Присъединяване на Бретан към кралство Франция.
1492 Отвоююване на Гранада от испанците.
Разгром на Арабския емират в Гранада.
Окончателна победа на Реконкистата.
1493-1519 Максимилиан Хабсбург, император на Свещената
Римска империя на германската нация.

706
 Извори и литература

А б е л а р, П. Избрани съчинения. С., 1986.

А в д е е в а, К. Д. Внутренняя колонизация и развитие феодализма в Англии в XI—
XII вв. Л., 1973.
А в е р и н ц е в, С. С. Позтика ранневизантийской литератури. М., 1977.
А л е к с и д з е, А. Д. Мир греческого рицарското романа (XIII—XIV вв.). Тбилиси,
1979.
А л ь т а м и р а-К р е в е а, Р. История Испании. Т. 1. М., 1951.
А н г е л о в, Д. Възход и залез на една империя. С., 1991.
А н у ч и н, В. А. Географический фактор в развитии общества. М., 1982.
А н ч а б а д з е, 3. В. Кипчаки Северното Кавказа по данним грузинских летописей
XI—XIV вв. — В: Материали научной сессии по проблеме происхождения бал-
карского и карачаевского народов. Нальчик, 1960, 113—126.
А р с к и й, И. В. Очерки по истории средневековой Каталонии д о соединения с
Арагоном (VIII—XII вв.). Л., 1941.
А ч а д и, И. История венгерского крепостното крестьянства. М., 1956.
Б а к а л о в, Г. Византия, културно-политически очерци. С., 1994.
Б а н к, А. В. Прикладное искусство Византии IX—XII вв. М., 1978.
Б а р г, А. В. Прикладное искусство Византии IX—XII вв. М., 1978.
Б а р г, М. А. Зпохи и идеи: становление историзма. М., 1987.
Б а р г, М. А. Исследования по истории английското феодализма в XI—XIII вв. М.,
1962.
Б а р г, М. А. О так назнваемом „кризисе феодализма“ в XIV—XV вв. — Вопроси
истории, 1948, № 1.
Б а р г, М. А. Проблеми социальной истории в освещении современной западной
медиевистики. М., 1973.
Б а р т о л ь д, В. В. История изучения Востока в Европе и России. Сочинения. Т. 9.
М., 1977, 199-482.
Б а с о в с к а я, Н. И. Столетняя война 1337—1453 гг. М., 1985.
Б а х т е е в, Ф. X. Очерки по истории и географии важнейших культурних расте-
н и й . М., 1960.

Б а х т и н, Μ. М. Творчество Франсуа Рабле и народная культура средневековья и

Ренессанса. М., 1965.
Б е с с м е р т н и й , Ю. Л. Некоторие дискуссионние вопроси генезиса феодализ­
ма на территории Франций. — СВ., 1984, Вьш. 47.
Б е с с м е р т н и й , Ю. Л. Феодальная деревня и рьшок в Западной Европе XII—
XIII вв. М„ 1969.
Б е с с м е р т н и й , Ю. Л. Феодальная революция X—XI вв.? — Вопроси истории,
1984, № 1.
Б и ц и л и, Π. М. Европейската култура и Ренесансът. С., 1994.
Б и ц и л л и, Π. М. Салимбене. Одесса, 1916.

707
 Б и ц и л л и, Π. М. Злементи средневековой культурьг Одесса, 1919.
Б л о к , М. Характернме черти французской аграрной истории. (Пер. с франц.). М.,
1957.
Б о л ь ш ь к о в, Ο. Г. Средневековьш город Ближнего Востока, VII — середина
XIII в. М , 1984.
Б о р и с е н к о в , Е., В. П а с е ц к и й . Зкстремальнме природние явления в русских
летописях X I-X V II вв. М„ 1983.
Б р у н о в, Н. И. Архитектура Византии. — В: Всеобщая история архитектури. Т. 3.
Л. - М., 1966.
Б у г а н о в, В. И., А. А. П р е о б р а ж е н с к и й , Ю. А. Т и х о н о в. Зволюция
феодализма в Росени: Социально-зкономические проблеми. М., 1980.
Б у р к х а р т , Я. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. Превод от немски език
X. Костова-Добрева. С., 1986.
Б а з а р и , Дж. Жизнеописания наиболее знаменитнх живописцев, ваятелей и зод-
чих. Т. 1 -5 . М., 1956-1971.
В а с и л ь е в, А. А. Византия и араби. Т. 1—2. Санкт Петербург, 1900—1902.
В а с и л ь е в с к и й , В. Г. Византия и печенеги. Санкт Петербург, 1908.
В е й с, В. Д. К вопросу о природе фогтства в Германии X—XII вв. — В: Историчес-
кие записки. Т. 19. М., 1946.
В е с е л о в с к и й , А. Н. Данте и символическая поззия католичества. — В: Вест.
Европн. Т. 4. 1866, 152-209.
Взаимосвязь социальних отношений и идеологии в средневековой Европе. М.,
1983.
Византийския литература. М., 1974.
В и л л а р и, П. Джироламо Савонарола и его время. Т. 1—2. Санкт Петербург.
В и н о г р а д о в , Π. Г. Происхождение феодальннх отношений в Лангобардской
Италии. Санкт Петербург, 1880.
В и π п е р, Б. Р. Итальянский Ренессанс XIII—XVI века. Т. 1—2. М , 1977.
В л а д и м и р ц о в , Б. Я. Общественний строй монголов: Монгольский кочевой
феодализм. Л., 1934.
Возникновение и развитие земледелия. М., 1967.
Г а с п а р о в, М. Л. Поззия вагантов. — В: Поззия вагантов. М , 1975, 421—514.
Г о л е н и щ е в—К у т у з о в, И. Н. Средневековая латинская литература Италии.
М., 1972.
Г о л е н и щ е в—К у т у з о в, И. Н. Творчество Данте и мировая культура. М., 1971.
Г о р д л е в с к и й , В. А. Государство Сельджуков в Малой Азии. — В: Избр. сочи-
нения. Т. 1. М., 1960.
Г р а ц и а н с к и й, Η. П. Из социально-зкономической истории западноевропейс­
кото средневековья. М., 1960.
Г р е к о в, Б. Д., А. Ю. Я к у б о в с к и й . Золотоя орда и ее падение. М.—Л., 1950.
Г у р е в и ч, А. Я. Английское крестьянство в X — начале XI в. — В: СВ, 1957, Вьга. 9.
Г у р е в и ч, А. Я. Категории средневековой культурьг М., 1984.
Г у р е в и ч, А. Я. Походм викингов. М., 1966.
Г у р е в и ч, А. Я. П роблеми средневековой народной культурьг М., 1981.
Г у р е в и ч, А. Я. Свободное крестьянство феодальной Норвегии. М., 1967.
Г у р е в и ч, А. Я. „Здда“ и сага. М., 1979.
Г у с а р о в а, Т. Π. Город и деревня в Италии на рубеже позднего средневековья.
М„ 1983.
Г у т н о в а, Е. В. Английское феодальное государство в XIV—XV вв. — СВ, 1987,
Вьш. 50.

708
Г у т н о в а, Е. В. Влияние зкономической зволюции на изменения в социальной
иерархии в Англии XIV—XV вв. — СВ, 1983, Вьга. 27—52.
Г у т н о в а, Е. В. Возникновение английского парламента. М., 1960.
Г у т н о в а, Е. В. Историография истории средних веков (1848—1917). М., 1985.
Г у т н о в а, Е. В. Классовая борьба и общественное сознание крестьянства в сред-
невековой Западной Европе (XI—XV вв.). М., 1984.
Г у т н о в а, Е. В. О движущих силах перехода от феодализма к капитализму. —
Вопросм истории, 1983, № 9, 160—165.
Д а н и л о в, А. И. К вопросу о роли светской вотчинм в зпоху генезиса феодализ­
ма. — СВ, 1958, Вьш. 12.
Д а н и л о в, А. И. Немецкая деревня второй половини VIII— начала IX в. в бас-
сейне нижнего течения Неккара (по материалам Лоршского куртулария). —
СВ, 1956, Вьш. 8.
Д а н и л о в а, И. Е. От средних веков к Возрождению. М., 1975.
Д а р к е в и ч, В. П. Аргонавти средновековья. М., 1976.
Д а р к е в и ч, В. П. Народная культура средневековья. М., 1988.
Д а р к е в и ч, В. П. Путями средневекових мастеров. М., 1972.
Д а р к е в и ч. В., П. Светское искусство Византии: Произведения византийского
художественного ремесла в Восточной Европе X—XIII вв. М., 1975.
Д а р к е в и ч , В. Художественний металл Востока VIII—XIII вв. М., 1976.
Д в о р ж а к, М. История итальянского искусства в зпоху Возрождения. Т. 1. (XIV
и XV столетни). М„ 1978; Т. 2 (XVI столетие). М„ 1978.
Д ж и в е л е г о в , А. К. Средневековне города в Западной Европе. СПб., 1902.
Д ж и в е л е г о в , А. К. Торговля на Западе в средние века. СПб., 1904.
Д о б и а ш - Р о ж д е с т в е н с к а я , О. А. Культура западноевропейского средне­
вековья. М., 1987.
Д о б и а ш—Р о ж д е с т в е н с к а я , О. А. Церковное общество Франций в XIII в.
Петербург, 1914.
Древнее жилище народов Восточной Европн. М., 1975.
Европа в средние века: Зкономика, политика, культура: Сб. статей. М., 1972.
3 а б о р о в, М. А. Крестоносци на Востоке. М., 1980.
3 в е р е в а, Г. И. История Шотландии. М., 1987. Гл. 1.
3 н а ч к о—Я в о р с к и й, И. Л. Очерк истории вяжущих веществ от древнейших
времен до серединн XIX в. М,—Л., 1963.
И б н Х а л д у н . Встъпление, превод от арабски Й. Пеев, П. Братоева, М. Нури-
дин. С., 1984.
И в а н о в, К. А. Трубадури, трудверм и миннезингерн. СПб, 1901.
Из истории культури средних веков и Возрождения. М., 1976.
Искусство стран и народов мира. Т. 1—5. М., 1962—1981.
История Венгрии. Т. 1. М., 1971.
История всемирной литератури. Т. 2. М., 1984; Т. 3. М., 1985.
История Ирландии. М., 1980.
История Италии. Т. 1. М., 1970.
История крестьянства в Европе: Зпоха феодализма. Т. 1—2. М., 1985—1986.
История Норвегии. М., 1980.
История средних веков. Т. 1—2. М., 1989.
История Польши. Т. 1. М., 1956.
История Франций. Т. 1. М., 1972.
История Чехословакии. Т. 1. М., 1956.
История Швеции. М., 1974.
История южнмх и западнмх славян: Курс лекций. М., 1979.

7 09
К а з а к о в а, Н. А. Русско-ливонские и русско-ганзейские отношения (конец XIY
— начало XV в.). Л., 1975.
К а з а к о в а, Н. Я., Я. С. Л у р ь е. Антифеодальнме еретические движения на Руси
XIV - начала XVI в. М .-Л ., 1955.
К а р а е в, Г. Н. Грюнвальдская битва 1410 г. М., 1960.
К а р π о в, С. П. Итальянские морские республики и Южное Причерноморье в
XIII—XV вв., проблеми торговли. М., 1990.
К а р π о в, С. П. Торговля итальянских морских республик в Южном Причерно­
морье в X III-X V вв. М , 1986.
К а р π о в, С. П. Трапезундская империя и Западноевропейские государства в
X III-X V вв. М., 1981.
К а р с а в и н, Л. П. Основи средневековой религиозности в XII—XIII веках,
преимущественно в Италии. IX, 1915.
К и р и л л о в а, А. А. Классовая борьба в городах Восточной Англии XIII в. (К
вопросу о социально-зкономическом содержании „свободи“ и „полноправия“
в английском городе XIII в.). — СВ, 1958, Вьш. 13.
К о в а л е в с к и й , С. Д. Образование классового общества и государства в Шве­
ция. М., 1977.
К о л е с н и ц к и й , Η. Ф. Исследование по истории феодального государства в
Германии (IX — первая половина XVV в.). М , 1958.
К о л е с н и ц к и й, Η. Ф. „Священная Римская империя“: Притязания и действи-
тельность. М , 1977.
К о н о к о т и н, А. В. Жакерия 1358 года во Франций. — В: Учен. зап. Иванов, гос.
пед. инст. 1964, № 35, 3—98.
К о н о к о т и н, А. В. Очерки по аграрной истории Северной Франций в IX—XIV вв.
— В: Учен. зап. Иванов, гос. пед. инст. 1958, № 16.
К о н р а д, Н. И. Запад и Восток. М., 1966.
К о р е л и н, М. С. Важнейшие моменти в истории средовекового папства. СПб.,
1901.
К о р е л и н, М. С. Ранний итальянский гуманизм и его историография. Т. 1—4.
СПб., 1914.
К о р о л ю к, В. Д. Древнепольское государство. М., 1956.
К о р с у н с к и й , А. Р. Готская Испания. М., 1969.
К о р с у н с к и й , А. Р. История Испании, IX—XIII вв. М., 1976.
К о р с у н с к ий, А. Р. Религиозньш протест в зпоху раннего средневековья в За-
падной Европе. — СВ, 1981, Вьш. 44, 48—75.
К о с м и н с к и й , Е. А. Исследования по аграрной истории Англии в XII в. М,—Л.,
1947.
К о с м и н с к и й , Е. А. Проблеми английского феодализма и историография сред-
них веков. М., 1963.
К о т е л ь н и к о в а , Л. А. Итальянский город раннего средневековья и его роль в
процессе генезиса феодализма. — СВ, 1975, Bun. 38.
К о т е л ь н и к о в а , Л. А. Феодализм и город в Италии в VIII—XV вв. (По матери-
алам центрапьних и северньгх областей). М., 1987.
К р а ч к о в с к и й , И. Ю. Арабская географическая литература. — В: Избр. соч.
Т. 4. М .-Л ., 1957.
К у д р я ш о в, К. В. Половецкая степь. М., 1948.
К у з н е ц о в, В., А. Алания в X —XIII вв. Орджоникидзе, 1971.
Культура Византии, IV — первая половина VII в. Под ред. 3. В. Удальцовой. М.,
1984.
Культура и искусство западноевропейского средневековья. М., 1981.

710
K у м е κ ο в, Б. Е. Государство кимаков IX—XI вв. по арабским источникам. Алма-
Ата, 1972.
К у р б а т о в, Г. Л. Византийский город в раннефеодальную зпоху и некоторие воп-
рось! своеобразия социальной структури византийското общества. — В: Проб­
леми социальной структури и идеологии средневекового общества. Л., 1984.
Л е б е д е в, Г. С. Зпоха викингов в Северной Европе. М., 1985.
Л е в и ц к и й, Я. А. Город и феодализм в Англии. М., 1987.
Л е в и ц к и й, Я. А. Города и городское ремесло в Англии в X —XII вв. М.—Л., 1960.
Л и Т.-Ч. История инквизиции в средние века. Т. 1—2. СПб., 1911—1912.
Л о с е в, А. Ф. Зстетика Возрождения. М., 1982.
Л у ц ц а т т о , Дж. Зкономическая история Италии: Античность и средние века
(Пер. с ит.). М., 1954.
Л ю б а р с к и й, Я. Н. Михаил Пселл: Личность и творчество: К истории визан­
тийското предгуманизма. М., 1978.
Л ю б л и н с к и я, А. Д„ Д. Π., П р и ц к е р, Μ. Η. К у з ь м и н. Очерки истории
Франций. Л., 1957.
я с к о в с к а я, О. А. Французская готика. М., 1973.
22^

е й е р, В. Е. Деревня и город в Германии XIV—XVI вв. Л., 1979.

а к и а в е л и , Н. Избрани съчинения, превод от италиански Иван Тонкин. С.,
1985.
а ц е к, Й. Табор в гуситском революционном движении. М., 1956.
222

е д в е д е в, И. П. Византийский гуманизм XIV—XV вв. Л., 1976.

е д н и к о в, Н. А. Палестина от завоевания ее арабами д о крестових походов:
(По арабским источникам). Т. 1—2. СПб., 1897—1903.
е й л а х, М. Б. Язик трубадуров. М., 1975.
22

е л е т и н с к и й , Е. М. Средневековнй роман: Происхождение и классические

форми. М., 1983.
2

е л ь н и к о в а, Е. А. Меч и лира: Англосаксонское общество в истории и зпосе.

М„ 1987.
2

и л ь с к а я, Л. Т. Некоторие проблеми формирования крестьянства раннефео-

дальной Германии. — СВ, 1976, Вип. 40.
и л ь с к а я, Л. Т. Очерки по истории деревни в Каталонии в X —XII вв. М., 1962.
22

и л ь с к а я, Л. Т. Светская вотчина в Германии νΠΙ—IX вв. и ее роль в закрепо-

щении крестьянства. М., 1957.
и н о р с к и й, В. Ф. История Ширвана и Дербенда X—XI вв. М., 1963.
22

и х а й л о в, А. Д. Французский рьщарский роман и вопросн типологии жанра в

средневековой литературе. М., 1976.
Μ о к р е ц о в а, И. П., В. Л. Р о м а н о в а. Французская книжная миниатюра ХШ в.
(в советских собраниях, 1200—1270). М., 1983.
Н е с с е л ь ш т р а у с , Ц. Г. Искусство Западной Европн в средние века. Л,—М.,
1964.
Н е у с и х и н, А. И. Дофеодальньш период как переходная стадия развития от
родоплеменного строя к раннефеодальному: (На материалах Западной Ев­
ропн раннего средневековья). — В: Проблеми истории докапиталистических
обществ. М., 1968.
Н е у с н х и н, А. И. Крестьянские движения в Саксонии в IX—XI вв. — В: Ежегод­
ник германской истории. 1973, М., 1974.
Н е у с и х и н, А. И. Судьбн свободното крестьянства в Германии в VIII—XII вв.
М„ 1964.
О з о л и н, А. И. Бюргерская оппозиция в гуситском движении. Саратов, 1973.
О з о л и н, А. И. Из истории гуситского революционното движения. Саратов, 1962.

71 1
 О с и п о в а , Т . С. Ирландский город и зкспансия Англии в X II—XV вв. М., 1973.
Очерки истории арабской культури V—XV вв. М., 1982.
П а в л у ш к о в а , М. А. Венгерское крестьянство XI—XIII вв. — Вопросм истории,
1955, № 3.
П а в л у ш к о в а , М. А. К вопросу о классовом характере и значении „Зологой
булли“ венгерского короля Андрея II. — В: Из истории средневековой Европи.
М„ 1957.
П а в л у ш к о в а , М. А. Крестьянская община в Венгрии в X I—XIII вв. — СВ, 1955,
Вьш. 6.
Памятники средневековой латинской литератури IV—IX вв. М., 1970.
П е т р у ш е в с к и й , Д. М. Восстание Уота Тайлера. М., 1914.
П е т р у ш е в с к и й , Д. М. Очерки из истории английското общества и государс-
тва в средние века. М., 1937.
П е т р у ш е в с к и й , Д. М. Очерки из истории средневекового общества и государ-
ства. М., 1922.
П и р е н н, А. Средневековше города Бельгии (Пер. с фр.). М., 1937.
П и с к о р с к и й , В. К. История Испании и Португалии. СПб., 1909.
П и с к о р с к и й , В. К. Кастильские кортесн в переходную зпоху от средних веков
к новому времени. Киев, 1897.
П и с к о р с к и й , В. К. Крепостное право в Каталонии в средние века. Киев, 1901.
II л е т н е в а, С. А. Половецкая земля. — В: Древнерусские княжества X—XIII вв.
М„ 1975.
Π о л е в о й, Л. Л. Очерки исторической географии Молдавии XIII—XV вв. Киши­
нев, 1979.
Прибори и инструменти историческото значения. Т. 1. М , 1968.
Проблеми испанской истории. М., 1981.
Проблеми истории международния отношений, Л., 1972.
Проблеми методологии истории средних веков: Европейский город в системе фе­
одализма. Ч. 1, 2. М., 1979.
П р о х о р о в , Г. М., Повесть о Митяе: Русь и Византия в зпоху Куликовской битвм.
Л„ 1978.
Р а д е в, Р. Средновековна философия. Антология. С., 1994.
Р а д е в, Р. Латинският Аристотел. Пиер Абелар — живот и дело. С., 1982.
Р а з у м о в с к а я , Л. В. Очерки по истории польских крестьян (от древних времен
д о XV в.). М. - Л„ 1958.
Р а й ц е с, В. И. Жанна д ’Арк. Л., 1982.
Р е п и н а, Л. П. Сословие горожан и феодальное государство в Англии XIV в. М.,
1979.
Р о м а н о в а, В. Л. Рукописная книга и готическое письмо во Франций в XIII—
XIV вв. М„ 1975.
Р у б ц о в, Б. Т. Исследования по аграрной истории Чехии XIV — начала XV в. М.,
1963.
Р у т е н б у р г, В. И. Итальянский город от раннего средневековья д о Возрожде-
ния. Л., 1987.
Р у т е н б у р г, В. И. Н ародние движения в городах Италии XIV — начала XV в. М.
- Л., 1951.
Р у т е н б у р г, В. И. Очерки истории раннего капитализма: Флорентийские компа­
нии XIV вв. М .-Л ., 1951.
Р ьг б а к о в, Б. А. Первне века русской истории. М., 1964.
Р н д з е в с к а я , Е. А. Древняя Русь и Скандинавия, IX—XIV вв. М., 1978.
С а в е л ο, Η. Ф. Раннефеодальная Англия. Л., 1977.

712
С а м а р к и н, В. В. Историческая география Западной Европм в средние века. М.,
1976.
С а η р и к и и, Ю. М. Социально-политические взгляди английского крестьянства
в X IV -X V III вв. М„ 1972.
С а х а р о в, А. Н. Дипломатия Древней Руси IX — первая половина X в. М., 1980.
С в а н и д з е, А. А. Деревенские ремесла в средневековой Европе. М., 1985.
С в а н и д з е, А. А. Зависимое крестьянство Швеции д о конца классического сред-
иевековья. — Вопросьт истории, 1984, № 2.
С в а н и д з е, А. А. К вопросу об зтапах возникновения Шведского государства:
Взаимосвязь социальних отношений и идеологии в средневековой Европе. М.,
1983.
С в а н и д з е, А. А. Средневековьш город и рьшок в Швеции XIII— XV вв. М., 1980.
С и д о р о в а, Н. А. Очерки по истории ранней городской культури во Франций.
М„ 1953.
С и н с к а я, Е. Н. Историческая география культурной флори. Л., 1969.
С к а з к и н, С. Д. Из истории социально-политической и духовной жизни Западной
Европи в средние века. М., 1981.
С к а з к и н, С. Д. Очерки по истории западноевропейското крестьянства. М., 1963.
Славяне и скандинави. М., 1986.
С м и р и н, Μ. М. Очерки истории политической борьбн в Германии накануне Ре­
формации. М., 1952.
С м и р н о в, А. П. Волжские Болгари. М., 1951.
С о к о л о в, В. В. Средневековная философия. М., 1979.
С о к о л о в, Η. П. Образование Венецианской колониальной империи. Саратов,
1963.
С о к о л о в а, Μ. Н. Поместье в Англии д о нормандското завоевания. — СВ, 1971,
Вьш. 3.
Социальная природа средневекового бюргерства XIII—XVII вв. М., 1987.
Социально-политическое развитие стран Пиренейского полуострова при феода-
лизме. М., 1985.
Социально-зкономические проблеми истории Испании. М., 1965.
Средневековьш город. Вьш. 1—8. Саратов, 1968—1987.
С т а м, С. М. Зкономическое и социальное развитие раннего города (Тулуза X I—
XIII вв.). Саратов, 1969.
С т е б л и н - К а м е н с к и й , М. И. Культура Исландии. Л., 1967.
Степи Евразии в зпоху средневековья. М., 1981.
С т о к л и ц к а я - Т е р е ш к о в и ч , В. В. Основние проблеми истории средневе­
кового города. М., 1960.
С т о к л и ц к а я - Т е р е ш к о в и ч , В. В. Очерки по социальной истории немец-
кого города в XIV—XV вв. М., 1936.
Техника в ее историческом развитии. М., 1979.
Т у ш и н а, Г. М. Города в феодальном обществе Южной Франций. М., 1985.
Т я ж е л о в, В. Н. Искусство средних веков в Западной и Центральной Европе. М.,
1981.
У д а л ь ц о в а, 3. В. Византийская культура. М., 1988.
У о т т, У. М. Влияние ислама на средневековую Европу. М., 1976.
У о т т , Μ., Π. К а к и а. Мусульманская Испания. М., 1976.
У р л а н и с, Б. Ц. Рост населения в Европе: (Опит исчисления). М., 1941.
У с п е н с к и й, Ф. И. История Византийской империи. СПб., 1901.
Ф е д о р о в—Д а в и д о в, Г. А. Кочевники Восточной Европи под властью золо-
тоордьшских ханов. М., 1966.

713
Ф е д ο р о в—Д а в и д о в, Г. А. Общественньш строй Золотой орди. М., 1973.
Феодальная рента и крестьянские движения в Западной Европе XIII—XV вв. М.,
1985.
Ф р е й б е р г, Л. А., Т. В. Π ο π о в а. Византийская литература зпохи расцвета, IX—
XV вв. М., 1978.
X а ч а т у р я н, Н. А. Город в системе феодальной формации. — Вопросм истории,
1983, № 1.
X а ч а т у р я Hj Н. А. Сословная монархия во Франций XIII—XV вв. М., 1989.
Х е й з и н г а , И. Осень средневековья. М., 1988.
X е н н и г, Р. Неведомме земли. Т. 2—4. М., 1961—1963.
Художественньш язнк средневековья. М., 1982.
Ч и с т о з в о н о в , А. Н. Европейский крестьянин в борьбе за землю и волю (XIV—
XV вв.) - СВ, 1975, Вьш. 39, 6 -2 4 .
Ч и с т о з в о н о в, А. Η., М. А. Б а р г. Итоги историческото процесса в Западной
Европе XIV—XV вв. — В: Проблеми генезиса капитализма. М., 1978, 3—70.
Ш е в к и н а, Г. В. Сигер Брабантский и парижские аверроисти XIII в. М., 1972.
Ш т о к м а р, В. В. История Англии в средние века. Л., 1973.
Ш у ш а р и н, В. П. Крестьянское восстание в Трансильвании (1437—1438 гг.). М.,
1963.
Я б р о в а, Μ. М. Зарождение раннекапиталистических отношений в английском
городе (Лондон XIV — начала XVI в.). Саратов, 1983.
Я к о б с о н, А. Л. Закономерности в развитии средневековой архитектури IX —
XV вв. Л., 1987.
Я с т р е б и ц к а я , А. Л. Основнме проблеми ранней истории средневекового го-
рода в освещении современной западной медиевистики. — СВ, 1980, Вьш. 43.
A b е 1, W. Crises agraires en Europe (X llle —XXe siecles). Paris, 1973.
A b е 1, W. Geschichte der deutschen Landwirtschaft vom friihen Mittelalter bis zum 19.
Jahrhundert. Stuttgart, 1967.
B r e m e n , A d a m v o n . Gesta Hammaburgensis ecclesiae pontificum (Ed. B.
Schmeidler) Screptores rerum Germanicum in usum scholarum. Hannover, Leipzig,
1917.
A d r i a η, K., Μ. Μ o r t e n s e n. Fra slave til faestebonde: Problemer i dansk
middelalder. Kobenhavn, 1979.
A d r i a n i, M. L’Europa cristiona: D al declino della romanita alle soglie dell anno mille.
Roma, 1971.
Agricoltura e Mondo rurale in Occidente nell’alto Medio evo. Spoleto, 1966.
A h r w e i 1 е r, K. L’Ideologie politique de l’empire byzantin. Paris, 1975.
A l l i a c u s P e t r u s . Ymago Mundi (Ed. E. Buron). Paris, 1930. Cap. VIII—XIV.
A m i r a, K. von. Thierstrafen und Thierprozesse. Innsbruck, 1891.
A n b e r s o n , I. Sveriges historia. Stockholm, 1975.
A n d r а е, C. G. Kyrka och fralse i Sverige under aldre medeltid. Uppsala, 1960.
A n d r e w s, M. C. The Study and Classification o f Medieval Mappae Mundo.
Archeologia. V. 75, 1926.
A n g ο 1 d, H. Byzantine Government in exile. Oxford, 1975.
A n k a r 1 ο ο, B. Das Geschrei der ungebildeten Masse. Zur Analyde der schwedischen
Hexenprozesse. — „Hexenprozesse. Deutsche und skandinavische Beitrage“. Hrsg.
von Chr. Degn. H. Lehmann. D. Unverhau. Neumunster, 1983.
A n k a r 1 ο ο, B. Trolldomsprocesserne i Sverige. Lund, 1971.
A r i e s , Ph. Centuries o f Childhood. Social History o f Family Life. New York, 1962.
A r i e s, Ph. L'Enfant et la vie familiale sous l'Ancien Regime. Paris, 1973.
A r i e s , Ph. L'homme devant la mort. Paris, 1977.

714
A r t z, F. B. The mind of the Middle Ages, A. D. 200 — 1500. N. Y., 1953.
A r u p, E. Danmarks historie. Kobenhavn. V. 2, 1961.
Aspetti della vita economica medievale. Firenze, 1985.
A s t ο η, T. H. The origins of the manor in England/Trans. Roy. Hist. Soc. Ser. 5. 1958.
Vol. 8.
B a b i c z, J., W a 1 e z a k. Zaruys historii odkryg geograficznych. Warszawa, 1970.
B a k, J. M. Konigtum und Stande in Ungarn im 14,—16. Jahrunderts. Wiesbaden, 1973.
B a n d m a n n , G. Mittelalterliche Architektur als Bedeutungstrager. Berlin, 1951.
B a n n e r m a n , J. The church of Christ: A treaty on the nature, power, ordonances,
discipline and government o f the Christian church. London, 1960.
B a r b e r, R. The knight and chivalry. New York, 1970.
B a r b e r o, A., V i g i 1, M. La formation del feudalismo en la Peninsula Iberica.
Barcelona, 1979.
B a g r o w, L. History of Cartography. Cambridge, 1964.
B a r d a c h, J. Historia panstwa i prawa Polski. Warszawa, 1965. T. 1.
B a r r a c l o u g h , G. Eastern and Western Europe in the Middle Ages. L., 1970.
B a r r o w, G. W. S. Kingship and unity: Scotland, 1005—1306. London, 1891.
B a r t h a, A. Hungarian society in 9th and 10th centuries. Budapest, 1975.
B a r t m u s, H. J. D ie Geburt des ersten deutschen Staates. Berlin, 1966.
B a r t o s, F. M. Husitska revoluce. T. 1—2. Praha. 1965—1966.
B a s c h w i t z , K. Hexen und Hexenprozesse. D ie Geschichte einen Massenwahns und
seiner Bekampfung. Munchen, 1963.
B a u е r, H. Reise in die Karolingerzeit. Leipzig, 1974.
В e a z 1 е у, C. R. The Dawn o f Modern Geography. V. 111. London, 1906.
В е c k, H. G. Geschichte der orthodoxen Kirche im byzantinischen Reich. Giittingen, 1980.
Beda Venerabilis, D e natura rerum, Migne J.-P. Patrologiae Cursus Completus. Series
latina. T. 83. Paris, 1845.
В е е 1 e r, J. Warfare in feudal Europe, 730—1200. Ithaca; London, 1971.
В e n t z i e n, U. Bauernarbeit im Feudalismus. Berlin, 1980.
B e r c e , Y .-M .Fete et revolte.Desmantalites p o p u la tesd u X V F auXVIII' siecle.Essai.
Paris, 1976.
B e r n h a r d t , E. Berthold von Regensburg. Ein Beitrag zur Kirchen-, Sitten- und
Literaturgeschichte Deutschlands im XIII. Jahrhundert. Erfurt, 1905.
В e r t ο 1 i n i, O. Roma di fronte a Bisanzio e ai Longobardi. Roma, 1941.
В e u m a η η, H. Gregor von Tours und der Sermo rusticus. — „Spiegel der Gechichte.
Festgabe fur Max Braubach“. Munster, 1964.
B i g o n g i a r i , D. Were there Theatres in the Twelvth and Thirteenth Centuries? —
“The Romanic Review”, vol. 37, 1946, N o 3.
В 1 e i b e r, W. Naturalwirtschaft Ware-Geld-Beziehungen zwischen Somme und Loire
wahrend des 7. Jahrhunderts. Berlin, 1981.
В 1 o c h, M. La societe feodale. Paris, 1968.
B o k e n k o t t e r , Th. S. A concise history o f the catholic church. New York, 1977.
B ο 1 g a r, R. R. The classical heritage and its beneficiaries. London, 1973.
B ο 1 g i a n i, Fr. Christianecimo e cultura: Classica e „altre“. Torino, 1974.
B ο 1 1 e m e, G. Les almanachs populaires aux XVII' siecles. Essai d'histoire sociale.
Paris, 1969.
B ο 11 e m e, G. Litterature populaire et litterature de colportage du 18° siecle. — „Livre
et societe dans la France du XVIII siecle“. Paris, 1963.
B ο η n a s s i е, P. La Catalogne du milieu du X' a la fin du XP siecle. T. 1—2. Toulouse,
1975-1976.
B o n, A. Le Peloponnese byzantin jusqu'en 1204. Paris, 1951.

715
B o r d e n a v e , J. M. V i e l e l l e . Aux racines du mouvement cathare: La mentalite
religieuse de paysans de l'Albigeois medieval. Toulouse, 1973.
B o r s t, A. Lebensformen im Mittelalter. Frankfurt a. M. Berlin, 1973.
B o r s t, A. Knighthood in the high Middle Ages: Ideal and reality: Yardship and com ­
munity in medieval Europe. New York, 1968.
B o s 1, K. Die Grundlagen der modernen Gesellschaft im Mittelalter. Eine deutsche
Gesellschaftsgeschichte des Mittelalters. T. II. Stuttgart, 1972.
B o s 1, K, Staat, Geselschaft, Wirtschaft im deutschen Mittelalter//Gebhardt B. Hand-
buch der deutschen Geschichte. Bd. 1. Stuttgart, 1970.
B o u i 11 е r, M. N. Dictionaire universel d’histoire et de geographie. Paris, 1871.
B o u t r u c h e , R. Seigneurie et feodalite T. 1. Paris, 1968—1970.
B r a n d t, W. J. The shape of medieval history: Studies in modes o f perception. New
Haven, London, 1966.
В г е e n, A. Christianity and humanism: Studies in history o f ideas. Ferdman, 1968.
В r e z z i, P. Politica, economia, vita sociale nell’alto Medio evo. Napoli, 1970.
В r e z z i, P. Societa feudale e vita cittadina dal IX al XII sec. Roma, 1972.
B r o w n, L. A. The Story o f Maps. Boston, 1950.
В r o w η, P. The cult o f the saints. Chicago, 1981.
B r u n i u s, J. Bondebygd i forandring. Lund, 1980.
B r u y n е, E. de. Etudes d’esthetique medievale, V. 1—3. Brugge, 1946.
B u r k е, P. Popular Culture in Early Modern Europe. London, 1983.
Byzantium and the classicval tradition. Birmingham, 1981.
C a h е n, C. Orient et Occident en Temps des croisades. Paris, 1984.
The Cambridge economic history o f Europe. V. 1. Cambridge, 1966.
Le campagne italiane prima e dopo il Mille: Una societa in transformazione /a cura di B.
Andreolli et al. Bologna. 1985.
C a m p b е 11, F., et al. The Anglo-Saxons. Ithaca, New York, 1982.
C a p e l l a M a r t i a n u s . D e nuptiis Phiologiae et Mercurii/Rec. F. Eyssenhardt.
Leipzig, 1866.
Caratteri del secolo VII in Occident. T. 1—2. Spoleto, 1958.
C a r o B a r o j a , J. Les sorcieres et leur monde. Paris, 1972.
C a s t r o, A. Estudos de historia socio-economica de Portugal. Lisboa, 1976.
C i p ο 11 a, C. M. Storia economica dell’Europa pre-industriale. Bologna, 1974.
La citta nell’alto Medio evo, Spoleto, 1959.
C 1 a n c h y, Μ. I. England and its rulers, 1066—1272. Glasgow, 1983.
C o h n, N . Europe’s Inner Demons. London, 1975.
The comparative history o f urban origins in Non-Roman Europe: Ireland, Wales, Da-
nemark, Germany, Poland and Russia from the ninth to the thirteenth century /Ed.
Η. B. Clarke. A. Simms //BAR Intern. Ser. 1985, N o 255.
C o u 1 1 o n, G. G. Life in the Middle Ages. V. 1—4. Cambridge, 1930.
La crisi degli ordinamenti comunali e le origini dello stato del Rinascimento /А cura di
G. Chittolini. Bologna, 1979.
C r ο n e, G. R. Maps and Their Makers: An Introduction to the History o f Cartography.
5th Ed. Folkeston. Kent, 1979.
La culture populaire au Moyen Age. Sous la dir. de P. Boglioni. Montreal, 1979.
C u r t u i s, E. R. Europaische Literatur und lateinisches Mittelalter. 8. Aufl. Bern, Miin-
chen, 1973.
C u r t i u s, E. R. Europaische Literatur und lateinisches Mittealter. 2. Aufl. Bern, 1954.
C h a d w i c k, Η. M. Origin o f English nation. London, 1907.
C h r i s t e n s e n , A. E. Kongemagt og aristokrati. Kobenhavn, 1968.
C h r i s t e n s e n , A. E. Vikingetides Danmark. Kobenhavn, 1977.

716
C h а р е 1 o t, J., R. F o s s i e r. Le village et al maison au Moyen Age. Paris, 1980.
Le charivari. Actes de la table ronde. Publ. par J. Le Gorr et J. C. Schmitt. Paris, La Haye,
New York, 1981.
C h a u n u, P. European expansion in the later Middle Ages. Amsterdam etc., 1979.
C h a u n u, R. Sur la fin des sorciers au XVIIP siecle. — „Annales. E. S. C.“, 24' annee.
N o 4, 1969.
C h e r u b i n i , G. Signori, contadini, borghesi. Firenze, 1974.
C h i f f ο 1 e a u, J. La camptabilite de l’au-dela. Les hommes, la mort et la reigion dans
la region d’avignon a la fin du Moyen Age (vers 1320 — vers 1480). Rome, 1980.
D a n i е 1 o u, J., Η. M a r r o u. Des origines a Saint Greogire le Grand. Paris, 1963.
D a n s t r u p, J. A. History o f Danemark. 2nd ed. Copenhagen; New York, 1947.
D a v i s, N. Z. Society and Culture in Early Modern France. Stanford, 1975.
D a v i s, R. H. C. East Anglia and the Danelaw //Trans. Roy. Hist. Soc. Ser. 5. 1955. Vol. 5.
D е 1 a m е 11 е, E. L’eglise au temps du Grand Schisme et de la crise conciliaire (1378—
1449). Paris, 1964.
D е 1 a r u е 1 1 e, J.-F. La piete populaire au Moyen Age. Torino, 1975.
D е 1 u m e a u, J. Au sujet de la dechristianisation. — „Revue d’histoire moderne et
contemporaine“, t. 23, 1975.
D е 1 u m e a u, J. Le catholicisme entre Luther et Voltaire (Nouvelle Clio, 30, bis). Paris,
1971.
D е 1 u m e a u, J. Une enquete historiographique sur la peur vers quoi? pourquoi?
comment? — „L’histoire et ses methodes“. Amsterdam, Lille, 1981.
D е 1 u m e a u, J. La Peur en Occident (XIVC—XVIIP siecles): Une cite assiegee. Paris, 1978.
Den danske landby: Fra Storfamilie til Adelssamfund /Red. A. Steensberg. Kobenhavn.
1927-1929. Bd. 1 -8 .
Den Danske landbrougs Historie /Udg. R. Hansen. Kobenhavn, 1940, Vol. 1.
Det nordiske syn pft forbindelser mellem Hansestaederne og Norden. Aarhus, 1972.
D h ο n d t, J. Das friihe Mittelater. Frankfurt a. M., 1968.
D i c u i 1. D e mensura orbis terrae /Ed. G. Parthey. Berlin, 1870.
D i n z e l b a c h e r , P. Vision und Visionsliteratur im Mittelalter. Stuttgart, 1981.
D o p a t k a , R . , H . H o p p n e r . Das Buch vom Schiff. B., 1972.
Deutsche Geschichte. Bd. 2. Berlin, 1983.
D o v r i n g, F. Attungen och marklandet: Andier over agrarforhallanden i medeltidens.
Lund, 1947.
D o z y, R. P. A. Recherches sur l’histoire et la litterature de l’Espagne pendant le Moyen
age. V. 1—2. Paris, 1881.
D u b u s, J.-F. Histoire du christianisme cathare du I au XX siecle. Narbonne, 1970.
D u b y, G. L’econmie rurale et la vie des campagnes dans l’Occident medieval. T. 1, 2.
Paris, 1962.
D u b y, G. Guerriers et paysans, VII—XII s.: Premier essor de 1 economie europeenne.
Paris, 1973.
D u b y, G. Hommes et structures du Moyen Age. Paris; 1973.
D u b y, G. Les trois Ordres ou l’imaginaire du feodalisme. Paris, 1978.
D u b y, G. Le temps des cathedrales: L’art et la societe, 980—1420. Paris, 1976.
D u b y, G., R. M a n d r o u. Histoire de la civilisation fran?aise. T. 2. Paris, 1958.
D u f o u r e q , Ch.-E., J. G a u t i e r-D a 1 c h e. Histoire economique et sociale de
l’Espagne chretienne au Moyen Age. Paris, 1976.
D u p a q i e r, G. Introduction a la demographie historique. Paris, 1974.
D u p ο n t-B o u c h a t, M. S., F r i j h o f f, W., M u c h e m b l e d , R. Prophetes et
sorciers dans les Pays-Bas, XVI'—XVII' siecle. Paris, 1978.

717
 D v o r n i k, F. Early Chistian and Byzantine political philosophy: Origins and
Backgrounds. Wash (D. C.), 1966.
E g g e r t , W. Das ostfrankissh-deutsche Reich in der Auffasung seiner Zeigenossen.
Berein, 1973.
E g g e r t , W., В. P a t z ο 11. Wir-Gefuhl und Regnum Saxonum bei frlihmittelalterlichen
Geschichtsscheribem. Weimar, 1984.
E h r i s m a n n , G. Geschichte der deutschen Literatur dis zum Ausgang des Mittelalters.
2. T., Schlussoband, Miinchen, 1935.
Е 1 i a s, N . liber den Prozefi der Zivilisation Soziogenetische und psychogenetische
Untersuchungen. Bd. I. Frankfurt a. M., 1981.
E n g e l m a n n , E. Zur stadischen Volksbewegung in Siidfrankreich: Kommunenfreiheit
und Gesellschaft. Paris, 1976.
E η n e η, E. Friihgeschichte der europaischen Stadt. Bonn, 1953.
E η n e η, E. Die europaische Stadt: Studien zu den Anfangen des europaischen
Stadtewesens. Lindau; Konstanz, 1958.
E η n e η, E. D ie europaische Stadt des Mittelalters. 2. Aufl. Gottingen, 1975.
E r b s t o s s e r , M. Die Kreuzziige: Eine Kulturgeschichte. Leipzig, 1980.
E r b s t o s s e r , M. Religion und Klassenkampf im Spatmittelater. Leipzig, 1966.
E r i c k s o n, C. The medieval vision: Essays in history and perception. New York, 1976.
E r x o n, S. Lantbruket under historisk tid med sarakild hansun till bondetraditionen //
Nordisk Kultur. Stockholm, 1956. T. 13.
Famille et parente dans l’Occident medieval. Paris, 1977.
F a s ο 1 i, G. I longobardi in Italia. Bologna, 1965.
F a v i e r, J, La Guerred de Cent ans. Paris, 1981.
F e h r, J. Zur Erklarung von Folter und HexenprozeB. — In: „Zeitschrift fiir schweizeri-
sche Geschichte“, 24. Bd., 1944.
F e h r, H. Zur Lehre vom FloterprozeB. — In: „Zeitschrift der Savigny-Stiftung fiir
Rechtsgeschichte. Germanistische Abteilung“, 53. Bd., 1933.
F i c h t e n a u , H. Das karolingische Imperium. Ziirich, 1949.
F i s c h е r, H. Gestaltungsschichten in Meier Helmbrecht. — In: „Beitrage zur Geschite
der deutschen Sprache und Literatur“, Bd. 79. Tiibingen, 1957.
F r i t z, B. Hus, land och lan Forvaltningen i Sverige, 1250—1434. V. 1—2. Stockholm,
1972-1973.
F o s s i e r, R. Enfance de l’Europe: Aspects economiques et sociales, Paris, 1982.
F o s s i e r, R. Histoire sociale de l’Occident medieval. Paris, 1970.
F o s s i e r, R. Le Moyen Age. T. 1—3. Paris, 1982—1983.
F o s s i e r, R. Paysmans d’Occident (XI—XIV ss.). Paris, 1984.
F o s s i e r, R. Les tendances de l’economie: stagnation ou croissance? //XXVII
Settimana di studio del Centro italiano di studi sull’alto Medio evo. Spoleto, 1979.
F o s s i e r, R. La terre et les hommes en Picardie jusqu’a la fin du XIIIe s. T. 1—2. Paris,
Louvain, 1968.
F o u r q u i n, G. Histire economique de l’Occident Medieval. Paris, 1969.
F o u r q u i n, G. Seigneurie et feodalite au Moyen Age. Paris, 1977.
F o u r q u i n, G. Les soulevements populaires au Moyen Age. Paris, 1972.
F o u r n i a 1, E. Historie monetaire de lO ccident Medieval. Paris, 1970.
F o u r n i e r, G. L O ccident de la fin du V' siecle a la fin du IXe siecle. Paris, 1969.
F u h r m a n n , H. Einlandung ins Mittelalter. Miinchen, 1987.
G a n s h o f, F. L. Etudes sur le developpement des villes entre Loire et Rhin au Moyen
Age. Paris, Bruxelles, 1943.
G a r c i a de C o r t a z a r, J. A. La epoca medieval. Madrid, 1978.

718
G e a n a k o p l o s , D. J. Byzantine East and Latin West: Two worlds o f Christendom in
Middle Ages and Renaissance. Oxford, 1966.
G e r h a r d, D. Old Europe: A study o f continuity, 1000—1800. New York, 1981.
G h е 1 i c h k, J. de. Le mouvement theologique du XIP siecle. Bruxelles, Paris, 1948.
G i 11, J. Byzantium and the papacy, 1198—1400. New Brunswick (N. J.), 1979.
G i d e m e i s t e r , H. Das deutsche Volkseben im XIII. Jahrhunder nach den deutschen
Predigten Bertholds von Regensburg. Jena, 1889.
G i 11 i n g h a m, J. The Angevin Empire. London, 1984.
G i 1 s ο η, E. L’espirit de la philosophie medievale. Paris, 1969.
G i 1 s ο η, E. La philosophie au Moyen Age: Des origines patristiques a la fin du XIV'
siecle. Paris, 1962.
G i n z b u r g , C. I benandanti: Stregoneria e culti agrari tre Cinquecento e Seicento.
Torino, 1979.
G i n z b u r g, C. II formaggio e i vermi. II cosmo di un mugnaio del’500. Torino, 1976.
G i n z b u r g, C. Presomptions sur le sabbat. — In: „Annales. E. S. C.“, 39° annee, N o 2,
1984.
G i s s е 1, S. et al. Desertion and land colonization in the Nordic countries c. 1300—1600.
Uppsala, 1981.
G i v e n-W i 1 s o n, Cn. The English nobility in the late Middle Ages. London, New
York, 1987.
L e G o f f, J. La civilisation de l’Occident medieval. Paris, 1965.
L e G o f f, J. L’imaginaire medieval. Essais. Paris, 1985.
L e G o f f, J. Les intellectuels au Moyen Age. Paris, 1957.
L e G o f f, J. La naissance du Purgatoire. Paris, 1981.
L e G o f f, J. Ordres mendiants et urbanisation dans la France medievale //Annales,
1970, N o 4.
L e G o f f, J. Les trois fonctions indo-europeennes, l’historien et l’Europen feodale. —
„Annales. E. S. C.“, 1979, N o 6.
L e G o f f, J. Pour un autre Moyen Age. Temps, travail et culture en Occident: 18 essais.
Paris, 1977.
L e G o f f, J. J.-C. S c h m i 11. Au XIIP siecle: Une parole nouvelle. — “Histoire vecue
du peuple chretienl“ Sous la dir. de J. Delumeau. T. 1. Paris, 1979.
G o u b e r t, P. Beauvais et le beauvaisis de 1600 a 1730. Contrivurion a l’histoire sociale
de la France du XVIICsiecle. Paris, 1958.
G o u b e r t, P. La vie quotidienne des paysans frangais au XVII0 siecle. Paris, 1982.
G r a b m a n n , M. Die Geschichte der scholastischen Metode. 1—2. Freiburg im Brei-
sgau, 1909—1911.
G r a u s, F. Dejiny venkovskeho lidu v dobe predhusitsko. Prais, 1957.
G r a u s, F. Volk, Herrscher und Heiliger im Reich der Merovinger. Praha, 1965.
The green world: Classical, Byzantine and modern. London, 1985.
G r i g g, D. B. Population growth and agrarian change in historical perspective.
Cambridge, 1980.
G u e n e e . B . Historie et culture historique dans l’Occident medieval. Paris, 1980.
G u e n е е, B. LOccident aux XIV° et XV° sieles: Les Etats. Paris, 1971.
G u i 11 o u, A. La civilisation byzantine Paris, 1974.
H a 1 p h e n, L. Les barbares: Des grandes invasions aux conquetes turques du XI° siecle.
Paris, 1940.
H a m i 1 1 ο η, B. The medieval inquisition. London, 1981.
Handbuch der Schweizer Geschichte. Bd. 1. Zurich, 1972.
H a r m e n i n g , D. Superstitio: Uberlieferungs- und theoriegeschicchtlische Untersuch-
ungen zur kirchlich-theologischen Aberglaubensliteratur des Mittelalters. Berlin,
1979.

719
H a t t e n h a u e r , Н. Zutn Dbersetzungsproblem im hohen Mittelalter. — „Zeitschrift
der Savigny-Stifung fiir Rechtsgeschichte. Germanistische Abteilung“, Bd. 81, 1964.
H a s k i n s , Ch. H. The Renaissance o f the twelfth century. Cambridge, 1927.
H a s 1 a m, F. Early medieval towns in Britain: c. 700 to 1140. London, 1985.
Haupttendenzen der Europaischen Stadtgeschichte im 14. und 15. Jahrhundert. T. 1,2.
Magdeburg, 1974.
H a u s s i g, H.-W. Kulturgeschichte von Byzanz. Stuttgart, 1959.
H a u s 1 e y, N . The Italian crusades: The Papae-Angevin alliance and the crusades
against Christian lay powers, 1254—1343. Oxford, 1982.
H e c k s c h е r, E. F. Sveriges ekonomiska historia fran Gustav Vassa. D. 1. Stockholm,
1935.
H е e r s, J. Le clan familial au Moyen Age: Etudes sur les structures politiques et sociales
des milieux urbaines. Paris, 1974.
H е e r s, K. Norge blir en stat, 1130—1319. Bergen etc., 1974.
Heresies et societes dans 1’Europe pre-industrielle ( l l c—18c siecles). Paris, 1968.
H е r 1 i h y, D., Ch. Klapisch-Zuber. Les Toscanes et leurs Families. Paris, 1978.
H е r 1 i h y, D. The social history of Italy and Western Europe. 700—1500. London, 1978.
H e r r m a n n , J. Zwischen Hradschin und Vineta: Fuiihe Kulturen der Westslawen. Lei­
pzig, 1971.
H i 1 1, D . A history of diplomacy in the international development o f Europe. L., 1921.
V. 1: The struggle for universal Europe.
H i 1 1 o n, R. Bond men made free: Medieval peasant movements and the English rising
o f 1381. London, 1973.
H i 11 o n, R. Class conflict and the crisis of feudalism: Essays in medieval social history.
London, 1985.
Histoire de la France rurale. T. 1. Paris, 1975.
Histoire de la France urbaine. T. 1. Paris, 1980.
Histoire de la France urbaine. T. 2. Paris, 1980.
Histoire generale de l’Europe /Red. G. Lyvet, R. Moresnier. V. 1—2. Paris, 1980.
Histoire dds relations internationales /Publ. sous la dir. de P. Renouvin. T. 1: Le Moyen
Age /Par F. L. Ganshof. Paris, 1953.
Histoire chopow polskich /Red. S. Jaglota. T. 1. Warszawa, 1970.
Histoire o f technology and inventions: progress through the ages, V. 1—2. New York,
1969.
Histoire o f seafaing based on underwater archaeology. London, 1972.
Η ο 11 i s t е r, C. W. Anglo-Saxon military institutions on the eve o f Norman conquest.
Oxford, 1962.
Η ο 1 m e s, G. Europe: Hierarchy and revolt, 1320—1450. Fontana, 1975.
Η ο 1 m e s, A. Horges historie fra de eldste tider til 1660. Oslo etc., 1871.
H o n e g g e r , C. (Hrsg.). D ie Hexen der Neuzeit. Studien zur Sozialgeschichte einer
kulturellen Deutungsmusters. Frankfurt a. M., 1978.
Honorii Augustodunensis de imagine mundi //Migne J.-P. Patrologiae Cursus
Completus. Series latina. T. 172. Paris, 1854.
H r o c h o v a , V. Byzantska mesta ve 13—15 stoleti: Prispevek k sidelne topografii
stredovekeho Recka. Praha, 1967.
Η u g 1 i, H. Der deutsche Bauer im Mittelalter dargestellt nach den deutschen
literarischen Quellen vom. 11,—15. Jahrhundert. Bern, 1929.
H u m b ο 1 d t, A. Examen critique de histoire de la geographie. T. 4. Paris, 1836.
H u m b ο 1 d t, A. Kritische Untersuchungen. Bd. 1. Berlin, 1852.
H u n g е r, H. Byzantische Geisteswelt von Konstantin dem Grossen bis zum Fall
Konstantinopels. Baden-Baden, 1958.

720
H u n g е г, H. Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner. Miinchen, 1978.
H u s s e y, J. M. Church and learning in the Byzantine Empire, 867—1185. New York,
1963.
I ceti dirigenti in Toscana nell'eta comunale nei secoli XII—XIII. Pisa, 1982.
I ceti dirigenti in Toscana nell'eta precomunale. Pisa, 1981.
I ceti dirigenti nella Toscana tardocomunale. Pisa; Firenze, 1983.
I b n B a t u t a . Voyages d'Ibn Batoutah. T. 1. Paris, 1874—1879.
II passagio dell antichita al medioevo in Occidente. Spoleto, 1962.
I s е r 1 o h, Er. Kirchengeschichte: Eine theologische Wissenschaft. Mainz, 1982.
Isidori Hispalensis Etymologiarum lebri XX //Migne J.-P. Patrologiae Curcus Comple-
tus: Series latina. Paris, 1844.
J a c k s o n, W. T. H. The Composition o f Meier Helmbrecht. — “Modern Language
Quarterly”, Vol. 18, N o 1, 1957.
J a n a c e k, J. Prehled vyvoje remeslne vyroby v ceskych zemich za feudalismu. Praha,
1963.
Le Jan H e n n e b i c q u e , R. „Pauperes“ et „paupertas“ dans L'Occident carolingien
aux IX et X siecles. — „Revue du Nord“, t. L. N o 197, 1968.
J a n k u h η, H. Spatantike und merowingische Grundlagen fur die friihmittelalterliche
nordeuropaishe Stadtbildung//Early medieval studies: Antik arkiv. Stockholm, 1970.
J a n s e η, Η. M. Daglivliv i danske middelalder byer. Kobenhavn, 1982.
J o h a n n s s o n , G. SkSne, Halland och Blekinge. Stockholm, 1984.
J o h n s e η, O. A. Norges folk i middelalderen //Nordisk Kultur. Oslo, 1938. T. 2.
K a i c, N. Povijest Urvata u vazvijenom srednjem vijeku. Zagreb, 1976.
Katalog dawnych map Rzeczypospolitej Polkiej w kolekcji Е. H. Gzapskiego. T. 1. Wro­
claw; Warszawa; Krakow, 1978. Мара 2; 3.
K е e η, M. A history of medieval Europe. London, 1968.
K e i 1, E. W. Deutsche Sitte und Sittlichkeit im 13. Jahrhundert nach den damaligen
Predigtern. Dresden, 1931.
K i e c k h e f e r , R. European Witch Tirals: Their foundations in popular and learned
cultures, 1300—1500. Berkeley; Los Angeles, 1976.
K i 1 g o u r, R. L. The decline of chivalry as shown in the French literature o f the late
Middle Ages. Cambridge, 1937.
K i m b 1 e, G. H. Geography in the Middle Age. London, 1938.
K 1 a s s e n, J. M. The nobility and the making of the Hussite Revolution. New York,
1978.
K r a m e r, W. N eue Horisonte. Leipzig; Berlin, 1978.
K r a t i n s, O. Ethical Absolutism in Meier Helmbrecht. — “Symposium”, vol. XVIII,
N o 4, 1964.
K r e t z e n b a c h e r , L. Des Teufels Sehnsucht nach der Himmelsschau. — „Zeitschrift
fiir Balkanologie“, Jg. IV, 1966.
K r z e m i e h s k a , B., D. T r e s t i k . Hospodarske raklady rane stfedove statu ve stredni
Evrope (Cechy, Polsko, Uhry v 10 a 11 stoleti) // Hosp. dejiny. 1978, N o 1.
K o c h, G. A uf dem Wege zum Sacrum Imperium: Studien zur ideologishen Herrschaf-
tsbegrundung der deutschen Zentralgewalt im 11. und 12. Jahrhundert. Berlin, 1972.
K o h t, H. Norsk bondereising. 2. utg. Oslo, 1975.
K ο 1 b, H. Der „Meier Helmbrecht“ zwischen Epos und Drama. — „Zeitschrift fiir deut-
sche Philologie“, 81. Bd. 1. H., 1962.
K r e t z e n h a c h e r , L. Legende und Spiel vom Traumgesicht des Sunders auf
Jenseitswaage: Zu Fortleben und Gehaltswandel einer friihchristlichen Legende um
einen „sozialen“ Heiligen. — „Rheinisches Jahrbuch fiir Volkskunde“, 1956.
K u c z y n s k i , J. Geschichte des Alltags des deutschen Volkes. Bd. 2. Berlin, 1981.

46 История на Средновековния свят 7 21

 Kultur der einfachen Leute. Bayerisches Volksleben vom 16. bis zum 19. Jahrhundert.
Hrsg. von R. van Dalmen. Miinchen, 1983.
Kulturhistorisk leksikon for nordisk middelalder. Kobenhavn, 1956—1978. Bd. 1—22.
K u n z е, M. StraBe ins Feuer. Vom Leben und Sterben in der Zeit des Hexenwahns.
Miinchen, 1982.
K u 11 n e r, St. Medieval councils, decretals and collections o f canon law. London, 1980.
K u c е r a, M. Slovensko po pade Vel’kej Moravy: Studie o hospodarskem a socialnom
vyvine v 9—13 stoleti. Br., 1974.
L a i n g, L., F. L a i n g. Anglo-Saxon England. London, 1979.
L a i o n-T h o m a d a k i s, A. E. Peasant society in the Late Byzantine Empire: A social
and demographic study. Princeton, 1977.
L a m b e r t, M. D . Medieval heresey: Popular movements from Bogomil to Hus. Lon­
don, 1977.
L a m m e r s, W. Gottschalks Wanderung im Jenseits: Zur Volksfrommigkeit im 12.
Jahrhundert nordlich der Elbe. — „Sitzungsberichte der Wissenschaftlichen
Gesellschaft an der Johann Wolfgang Goethe Universtat“, 19, 2, 1982.
L a n d e r, J. H. Government and community: England, 1450—1509. London, 1980.
L a r s s o n, L.-O. Engelbrekt Engelbrektson och 1430-talets svenska uppror. Stockholm,
1984.
L e h m a η η, H. Hexenglaube und Hexenprozesse in Europa um 1600. — „Hexenpro-
zesse. Deutsche und skaninavische Beitrage“. Hrsg. von Chr. Degn, H. Lehmann, D.
Unverhau. Neumiinster, 1983.
L e h m a η η, P. D ie Parodie im Mittelalter, mit 24 ausgewahlten parodistischen Texten.
2., neu bearb. und erganzte Aufl. Stuttgart, 1963.
L е 1 e w е 1, J. Geographie du mogen-age. T. 1—3. Bruxelles, 1852.
L е 1 e w е 1, J. Geographie du mogen-age. Atlas. Bruxelles, 1850.
L a v e d a η, P., J. H u g u е n e y. L’urbanisme au Moyen Age. Geneve, 1974.
L e v i c k i, T. Polska i kraje sasiednie w swietle „Ksiegi Rogera“. Cr. 1—2. Krakow, 1945.
L e w i s, A. R. The development o f Southern French and Catalan sociey. Austin, 1965.
L e w i s, P. La France a in fin du Moyen Age: Trad, de l’angl. Paris, 1977.
L’homme et son destin d’apres le penseurs du Moyen Age. Louvain; Paris, 1960.
L i n d k v i s t, Th. Landboma i Norden under aldre medeltid. Uppsala, 1979.
L i n s e n m a y e r , A. Geschichte der Predigt in Deutschland von Karl dem GroBen bis
zum Ausgange des vierzehnten Jahrhunderts. Miinchen, 1886.
L i n t z е 1, M. Ausgewahlte Schriften. Bd. 1—2. Berlin, 1961.
L ο o m i s, C. G. White magic: An introduction to the folklore o f Christian legend. Cam­
bridge (Mass.), 1948.
L o w m i a n s k i , H. Prezmiany feudalne wsi polskiej do 1138 r. //Przegl. hist. 1974,
N o 45.
L o y η, H. R. Gesith and thegns in Anglo-Saxon England from the seventh to the tenth
century //Engl. Hist. Rev. 1955, V. 70.
L o n n r o t h , E. Sverige och Kalmarunionen, 1397—1457. Goteborg, 1934.
L o n n r o t h , E. Statsmakt och Statsfinans i det medeltida Sverige: Studier uyer skattv-
asen och lansforvaltning //Coteborgs Hogskolas Arsskirft. 1940, Bd. 46, N o 3.
L ii h е, I. v ο n der, W. R o c k e. Standekritiche Predigt des — „Literatur im Feuda-
lismus“ (Literaturwissenschaft und Sozialwissenschaften, 5). Stuttgart, 1975.
L’uomo medievale /А cura di J. Le Goff. Roma; Bari, 1987.
L u z z a t o, G. Dai servi della gleba agli albori del capitalismo. Bari, 1966.
M a k k a i, L. Grand domaine et pette exploitation seigneur et paysans en Europe en
Moyne Age et aux temps modemes //Eight Intern, econ. hist, congr. Budapest, 1982.

722
М a I e, R. L’art religieux du XIII' siecle en France. Paris, 1924.
M a 1 o w i s t, M. Wschcid a zachod Europy w XIII—XVT wieku. Wazszawa, 1973.
M a a 1 o u 11, A. Les croisades vues par les arabes. Paris, 1983.
M a c f a r l a n e , A. Witchcraft in Tudor and Stewart England: A regional and
comparative study. New York, 1970.
M a c o u d i. Les prairies d’or. T. 1—9. Paris, 1861—1877.
M a g o u 1 i a s, Η. I. Byzantine Christianity: Emperor, church and the West. Chicago,
1970.
M a j e r, Η. E. Geschichte der Rreuzziige. Stuttgart, 1965.
M a n s е 1 1 i, R. La religion populaire au Moyen Age: Problemes de methode et
d’histoire. Montreal, 1975.
M a r i n е 11 i, G. Geographia ei padri della Chiesa. Roma, 1882.
M a r s i n a, R. K vyvoju miest na Slovensku do zaciatku 15. stor. //Hist. cas. 1973. Roc.
21, c. 3. S. 337-367.
M a r s i n a, R. O. narodnostnej struktiire stredovekych miesh: (K 600. vvrociu vysad pre
zilinskych slovakov) // Ibid. 1981. Roc. 29, c. 5, 681—694.
M a r t i n i, F. Das Bauerntum im deutschen Mittelalter von den Anfagen bis zum 16.
Jahrhundert. Halle (Saale), 1944.
M a 1 o w i s t, M. Croissance et regression en Europe, XIV—XVII siecles. Paris, 1972.
M a t s c h k е, K. P. Fortschritt und Reaktion in Byzanz im 14. Jahrhundert:
Konstantinopel in der Biirgerkeiegsperiode von 1341 bis 1354. Berlin, 1971.
M a t s c h k е, K. P. D ie Schlacht bei Ankara und das Schicksal von Byzanz: Studien zur
spatbyzantinischen Geschichte zwischen 1402 und 1422. Weimar, 1981.
M c e v e d y . C . , R . J o n e s . Atlas o f world population history. London, 1978.
M c F a r 1 a n е, K. B. Nobility o f later medieval England. Oxford, 1973.
M c K i s a c k, M. The fourteenth century, 1307—1399. Oxford, 1959.
The medieval literature o f Western Europe. New York, London, 1966.
Medioevo rurale: Sulle tracce della civilta contadina /А cura di V. Fumagalli, G. Rossetti.
Bologna, 1980.
M е 1 i s, F. Aspetti della vita economica medievale. Siena, 1962.
M e n d 1, B. Vyvoj remesla a obchodu v mestech prazskych. Paris, 1947.
M e r z b a c h e r, Fr. Die Hexenprozesse in Franken. Munchen. 1957.
M e z n i k, J. K otazce strukturyvceskych mest v dobe predhusitske //Sb. pr. files, fak.
Brnenske univ. R. hist.v1965, C. 12.
M i k a, A. Poddany lid v Cechach v prvni polovine 16 stoleti. Paris, 1960.
Μ i 11 е r, E., J. H a t c h e r. Medieval England; Rural society and economic changes,
1086-1348. London, New York, 1978.
M i 1 1 е r, K. Die Weltkarte des Castorius. Ravensburg, 1888.
Μ ο 1 1 a t, M. Les pauvres au Moyen Age: Etude sociale. Paris, 1978.
Μ ο 11 a i, M. Ph. W ο 1 f f. Ongles bleus Jacques et Ciompi: Les revolutions populaires
en Europe aux XIVCet XVCsiecles. Paris, 1970.
M o n t a n a r i , M. L’alimentazione nell’alto Medio evo. Napoli, 1979.
Μ ο n t е r, E. W. Inflation and Witchcraft: The Case o f Jean Bodin. — “Action and
Conviction in Early Modern Europe. Essays in Memory o f Е. H. Harbison.”
Princeton New Jersey, 1969.
Μ ο n t е r, E. W. (ed.). European Witchcraft. New York, 1969.
Μ o b i u s, F., H. S c i u r i e. Symbolwerte mittelalterlicher Kunst. Leipzig, 1984.
M i i l l e r-M e r t e n s, E. Regnum Teutonicum: Aufkommen und Verbreitung der
deutschen Reichs- und Konigsauffassung im friiheren Mittelalter. Berlin, 1970.
Μ ϋ 11 e r-M e r t e n s, E, Die Reichsstruktur im Spiegel der Herrschaftspraxis Ottos des
GroOen. Berlin, 1980.

723
 M u c h e m b l e d , R. Culture populaire et culture des elites dans la France modeme
(XVs—XVIIP siecles). Essai. Paris, 1978.
M u c h e m b 1 e d, R. La sorciere au village (XVC—XVIIP siecle). Paris, 1979.
M u n k t е 1 1 ,1. M. Gods, godsagare och landbor, 1450—1520. Goteborg, 1982.
M u r r d e M. n o t i c e l e Ch . M. B e h a i m. Premier voyage autour du Monde...,
Paris, 1798.
M ur ra y, A. The medieval mind. London, 1978.
M ur rа у, M. The God and the Witches. London, 1933.
Mur rа у, M. The Witch-cult in Western Europe. Oxford,1921.
M u r r i s, O. Der „Erdapfel“ des M. Behaim //Ibero-Amerikan Archiv. Bonn; Berlin,
1943. Bd. XVIII. H. 1 - 2 .
N a e s s, Η. E. Trolldomsprosessene i Norge pa 1500—1600-tallet. En rettsog
sosialhistorisk unddersakelse. Oslo, 1982.
N a g е 1, B. Probleme der Nibelungenlieddeutung. — „Deutsche Philoloie“, Bd. 75, Η. 1,
1956.
N a n s e n, F. Nebelheim: Entdeckung und Erforschung der nordlichen Lander und
Meere. Leipzing, 1911.
N e u m a n n, Fr. Meier Helmbrecht. — „Wirkendes Wort“, 2, 1951—1952.
N e u m a n n, Fr. Schichten der Ethik im Nibelungenlied. — „Festschrift fiir Eugen
Mogk“. Halle, 1924.
N e v e u s, C. Tralarna i lands kapslagamas samhalle Danmark och Sverige. Uppsala,
1974.
N e u s c h a f e r , H.-J. Boccaccio und der Beginn der Novelle. Strukturen der
Kurzerzahlung auf der Schwelle zwischen Mittelalter un Neuzeit. Miinchen, 1969.
N i c h ο 1 a s, D. M. Medieval urban origins in Northern continental Europa: state o f
research and some tentative conclusions //Studies in medieval and Renaissance
history. Lincoln, 1969.
N i c o 1, D . M. The last centuries o f Byzantium, 1261—1453. London, 1972.
N i t s c h k e, A. Junge Rebellen. Mittelalte, Neuzeit, Gegenwam Kinder verandern die
Welt. Miinchen, 1985.
N or b o r g, N.-A. 0dog&rdar og ny bosethning i de nordiske land i senmiddelalder //
Problemer i Nordisk historieforskning. Bergen, 1964.
N o r d e n s k j o l d , A. E. Facsimile-Atlas to the Early History o f Cartography.
Stockholm, 1889.
N o r d e n s k j ο 1 d, A. E. Periplus: An Essay on the History o f Charts and Sailing
Directions. Stockholm, 1865.
N o r d s t r o m, G. L. Stockholms blodbad: ett drama frim 1520. Girla, 1979.
N o v y, R. Die Anfange des bohmischen Staates. Praha, 1969.
N o v y , R. Premyslovsky stat 11 a 12 stoleti. Praha, 1972.
O i k o n o m i d e s , N . Hommes d’affaires grecs et latins a Constantinople (XIIP—XVC
ss.). Montreal; Paris, 1979.
Les origines de la civilisation technique. V. 1. Paris, 1962.
O s t e r b e r g , E. Kolonisation och kriser: Bebyggelse, skattetryck, odling occh
' agrarstruktur i Vastra Varmlahd ca 1300—1600. Lund, 1977.
P a c a u t, M. Les structures politiques de l’Occident Medieval. Paris, 1969.
P a n o f s k y , E. Gothic architecture and scholasticism. New York, 1957.
P a t c h, H. R. The other world according to description in medieval literature.
Cambridge, 1950.
P а у e n, J.-Ch. Pour en finir avec le diable medieval ou pourquoi poetes et theologiens
du Moyen-Age ont-ils scrupule a croire au demon? — „Le diable au Moyen Age.

724
 Doctrine. Problemes moraux. Representations.“ (Senefiance, N o 6). Aix-en Proven­
ce, 1979.
Les pays de la Mediterrannee Occidentale au Moyen Age: Etudes et recherches. Perpig­
nan, 1981.
P e g ο 1 o 11 i, F. B. La pratica della mercatura. Cambridge (Mass.), 1936.
P e u q u e t, F. A. A. Dictionnaire de heresies, des ereurs et de shisme. Amsterdam, 1969.
P е у е r, H. C. Konige, Stadt und Kapital: Aufsatze zur Wirtschafts- und Sozialgeschichte
des Mittelalters. Zurich, 1982.
P f a n n e n s c h m i d , H. Germanische Emtefesten im heidnischen und christlichen
Cultus. Hannover, 1878.
P i c k a r c z y k, St. Studia nad rozwojen struktury spolecznogospodarczej wczenosred-
niowiecznej Szwecji. Wazszawa, 1962.
P i c k a r c z y k, St. Barbarzyncy e chrescijanstwo. Wazszawa, 1968.
P 1 a n i t s, H. D ie deutsche Stadt im Mittelalter von der Romerzeit bis zu den Zunftkam-
pfen. Weimar, 1954.
Poczatki panstwa polskiego. Poznan, 1962. T. 1—2.
P ο 1 y, J. P. La Provence et la societe feodale (879—1166). Paris, 1976.
Popular Belief and Practice. Cambridge, 1972.
P o p p e, A. The rise o f Christian Russia. London, 1982.
P o s t a η, M. Essays on medieval agriculture and general problems o f the mediveal
economy. Cambridge, 1973.
P o u n d s, N. S. G. A historical geography o f Europe (450—1330). Cambridge, 1973.
P o w i c k е, M. The thirteenth century, 1216—1307. Oxford, 1962.
Predication etpropagande au Moyen Age: Islam, Byzance, Occident. Paris, 1983.
Preheld dejin Ceskoslovenska, 1/1. Doroky 1526. Paris, 1980.
Probleme des friihen Mittelalters in archaolgoischer und historischer Sicht. Berlin, 1966.
R a g o t z k y , H. Die Thematisierung der materiellen Bedeutung von „guot“ in Texten
des Strickers. — „Soziale Ordnungen im Selbstverstandnis des Mittelalters“. 2.
HlbBd. (Miscellanea mediaevalia, Bd. 12/2). Berlin, New York, 1980.
R a p p, F. L’Eglise et la vie religieuse en Occident a fin du Moyen Age. Paris, 1971.
Relation between East and West in the Middle Ages. Edinburgh, 1973.
R e n u c c i, P. L’aventure de l’humanisme europeen au Moyen Age (IVe—XIVCsiecles).
Paris, 1953.
R е y η ο 1 d s, S. An introduction to the history of English medieval towns. Oxford, 1977.
R е y η ο 1 d s, S. Kingdom and communities in Western Europe, 900—1300. Oxford,
1984.
R i c h a r d, T. Orient et Occident au Moyen Age: Contacts et relations (XII—XV ss.).
London, 1976.
R i c h t e r, D. D ie deutsche IJberlieferung der Predigten Bertholds von Regensburg.
Untersuchungen zur gestlichen Literatur des Spatmittelalters. Miinchen, 1969.
R i g h t е r, M. Kommunikationsprobleme im lateinischen Mittelalter. Miinchen, 1976.
R o m a n o, R. Tra due crisi: L’ltalia del Rinacimento. Torino, 1973.
R o s e η, T. Svensk historia. D . 1. Stockholm, 1969.
R o s e n t h a l , F. The classical heritage in Islam. Berkeley; Los Angeles, 1975.
L e R o y L a d u r i e , E. Carnaval de Romans. Paris, 1979.
L e R o y L a d u r i e , E. Histoire du climat depuis Pan mil. Paris, 1967.
L e R o y L a d u r i e , E. Montaillou, village occitan de 1294 a 1324. Paris, 1975.
L e R o y L a d u r i e , E. Les paysans de Languedoc. Paris, 1966.
L e R o y L a d u r i e , E. Le territoire de l’historien. Paris, 1978.
R u m p f, M. Das gemeine Volk. Stuttgart, 1933.
R u n c i m a n, S. The fall of Constantinople, 1453. Cambridge, 1965.

725
 R u n c i m a n, S. Kunst und Kultur in Byzanz (ein (Jberblick). Miinchen, 1978.
R u n e b e r g , A. Witches, Demons and Fertility Magic. Helsingfors, 1947.
R u r a l protest: Peasant movements and social changes /Ed. H. Landsberger. London,
New York, 1974.
R u s s e i 1, J. B. Witchcraft in the Middle Ages. Ithaca, London, 1972.
R y d b e r g, V. The magic o f the Middle Ages. New York, 1979.
S a m s o n o w i c z , H. Pozne sredniowiecze miast nadbaltyckich. Wazszawa, 1968.
Sa n che z-A 1 b o r η o z, Cl. Ensayos sobre historia de Espana. Madrid,1973.
Sa ndne s, J. Norges historie. Bd. 3. Oslo, 1976.
S a r o n, G. Introduction to the History Science. V. 1—2. Baltimore, 1927—1931.
S a w у е r, P. From Roman Britain to Norman England. New York, 1978.
S a w у е r, P. H. Kings and vikings: Skandinavia and Europe, A. D. 700—1100.Londo
New York, 1982.
S c h i 1 d, W. Strafrecht als Phanomen der Geistesgeschichte. — „Strafjustiz in alter
Zeit“. Rothenburg, 1980.
S c h i l d h a u e r , J., K F r i t z e , W. S t a r k . D ie Hanse. Berlin, 1985.
S c h i n d е 1 e, G. „Helmbrecht“. Bauerliche Aufstieg und Landesrechtiche Gewalt. —
„Literatur im Feudalismus“ (Literaturwissenschaft und Sozialwssenschaften, 5).
Stuttgart, 1975.
S c h m i d t, P. G. The vision o f Thurkill. — Journal o f the Warburg and Courtauld
Intstitutes, vol. 41, 1978.
S c h m i t t , J.-C. Les revenants dans la societe feodale. — ,,Le temps de la reflexion“, III.
Paris, 1982.
S c h m i t t , J.-C. Le saint levrier: Guinefort, guerisseur d’enfants depuis le XIIICsiecle.
Paris, 1979.
S c h o r b a c h . Studien das deutsche Volksbuch Lucidarius und seine Bearbeitung in
fremden Sprachen. Strassburg, 1894.
S c h o r m a n n , G. Hexenprozesse in Nordwestdeutschland. Hildesheim, 1977.
S c h 6 n b c h, A. E. Studien zur Geschichte der altdeutschen Predigt. II. Das Wirken
Bertholds von Regensburg gegen die Ketzer. — „Sitzungsberichte der philosophisch-
historischen Classe der kaiserlichen Akademie der Wissenschaftem“. 147. Bd., Wien,
1903.
S c h o n b c h , A .E . Studien zur Geschichte der altdeutschen Predigt. II. Zeugnisse
Berthols von Regensburg zur Volkskunde. — „Sitzungsberichte der philosophisch-
historischen Classe der kaiserlichen Akademie der Wissenschaften“. 142. Bd., Wien,
1990.
S c h r o d e r, W. J. Das Nibelungenlied. Versuch einer Deutung. — Beitrage zur
Geschichte der deutschen Sprache und Literatur“, 76, 1. 1954.
S c h u c k . A . Stadsyasen i norden under medeltiden //Nordisk Kultur. T. 18. Oslo, 1933.
S c h ii c k, A. Studier rorande det svenska stadsbebyggelsens uppkomst. Stockholm;
Uppsala, 1929.
S c h u 1 z e, Η. K. Von Reich der Franken zum Land der Deutschen. Berlin, 1987.
S c o c o z z i , B. Klassekampen i Danmarks historie. Bd. 1: Feudalismen. Kobenhavn,
1977.
S c r i b n е r, B. Cosmic order and Daily Life: Sacred and Secular in Pre-Industrial
German Society. — “Religion and society in Early Modern Europe, 1500—1800”.
London, 1984.
S e v c e n k o, Ih. Ideology, letters and culture in the Byzantine world. 1., 1982.
S e w a r d, D. The hundred years war: The English in France. London, 1978.
Siedlung, Burg und Stadt: Studien zu ihren Anfangen. Berlin, 1969.

726
S i v е r y, G. Mirages mediterrraneens au realites atlantiques? XIII'—XV' siecles. Paris,
1976.
S k е 1 t o n, R. A. Explorers’ Maps; Chapters in the Cartographic Records o f
Geographical Discovery /Feltham. N. Y., 1970.
S k е 11 o n, R. A. Explorers’ Maps. London, 1958.
S k o v g a a r d-P e t e r s e η, I., A. E. Christensen, H. Danmrks historic. Copenhagen,
1978. Bd. 1: Tiden indtil, 1340.
S k o v g a a r d-P e t e r s e η, V. Danmark i Norden og Europa. Kobenhavn, 1980.
S l i c h e r v a n B a t h , В. H. D e agrarische Geschiedenis van West-Europa (500—
1850). Utrecht, 1962.
S m i t h, C. T. A historical geography o f Western Europe before 1800. London, 1967.
S ο 1 d a n-H e p p e. Geschichte der Hexenpozesse. Bd. 1—2, 3. Miinchen, 1911.
S o w i n s k i, B. Helmbrecht der Narr. — „Beitrage zur Geschichte der deutschen
Sprache und Literatur“, 90. Bd. 2—3. H., 1968.
S p r a n d e l , K. Verfassung und Gessellschaft im Mittelalter. Paderborn etc., 1988.
S p i 1 1 i n g, H. D ie Visio Tnugdali. Eigenart und Stellung in der mittelalterlirchen
Visionsliteratur zum Ende des 12. Jahrhunderts. Miinchen, 1975.
S t a h 1, W. Macrobius Commentary o f the Dream o f Scipion. New York, 1952.
S t a h l e d e r , H. Arbeit in der mittelalterlichen Gesellschaft. (Miscellanea bavarica
monacensia, H. 42). Miinchen, 1972.
S t a h l e d e r , H. Das Weltbild Bertholds von Regensburg. — „Zeitschrift fur bayersche
Landesgeschichte“, Bd. 37, H. 3, 1974.
S t e n t o n, F. M. Anglo-Saxon England. Oxford, 1971.
S t e r n, L., H.-J. B a r t m u s. Deutschland von 6. bis zur Mitte des 11. Jahrhundert.
Berlin, 1963.
Storia d’ltalia: Einaudi. T. 1—5. Torino, 1972—1974.
Storia d’ltalia /А cura di G. Galasso. T. 3. Torino, 1981.
Structures feodales et feodalism dans l’Occident mediterraneem (X—XII ss.). Roma, 1980.
Les structures sociales de l’Acquitain, du Languedoc et l’Espagne. Paris, 1969.
Strutture familiari, epidemie, migrazional nell’Italia medievale /А cura di R. Comba et
al. Napoli, 1984.
Studia z dziejow geografii i kartografii: Etutes d’histoire de geographie et de la
cartographie //Pod. Red. J. Badicza. Wroclaw; Warszawa; Krakow, 1973.
S t y f f е, C. G. Scandinavien under Unionstiden. Stockholm, 1880.
S u m m e r s, M. Witchcraft and black Magic. London, 1958.
S u m p t i o n , ! Pilgrimage: An image o f medieval religion. New York, 1976.
S u s t a, J. Dve knihy ceskych dejin. T. 1—3. Praha, 1917—1919.
T a c k s o u, W. T. H. The literature of the Middle Ages. New York, I960.
T a i s t n е r, M. L. W. Thought and letters in Western Europe, A. D. 500—900. London,
1957.
T a l b o t R i c e, D . Constantinople from Byzantium to Istanbul. New York, 1965.
T а у 1 o r, H. O. The mediaeval Mind: A history o f the development o f thought and
emotion in the Middle Ages. London, 1949.
T e l l e n b a c h , G. D ie westliche Kirche vom 10. bis zum friihen 12. Jahrhundert.
Gotingen, 1988.
T h o m a s, K. Anthropology and the Study o f English Witchcraft. — “Witchcraft.
Confessions and Accusations”. London, New York, 1970.
T h o m a s, K. Religion and the Decline o f Magic. Studies in popular beliefs in XVth and
XVIIth century England. London; New York, 1971.
T h o m p s o n, Е. P. The Moral Economy of the English Crowd in the Eighteenth
Century. — “Past and Present”, No 50, 1971.

727
T h o m s ο n, J. A. F. The Transformation o f medieval England, 1370—1529. New York,
1983.
T h o r n d i k e , L. A history o f magic and experimental science during the first thirteen
centuries o f our era. New York, 1923.
T h r o w e r, N. J. W. Mops and Man: An Examination o f Cartography in Relation to
Culture and Civilization. New York, 1872.
T i e r n е у, B., S. P a i n t e r. Western Europe in the Middle Ages (300—1475). New
York, 1974.
T i 11 m a n n, J. P. An Appraisal o f the Geographical Works o f Albertus Magnus and
His Contributions to Geogr. Thought //Mich. Geogr. Publ., 1970, N o 4.
T i η n e f е 1 d, F. H. Kategorien der Kaisekritik in der byzantinischen Historiographie:
Von Prokop bis Niketas Choniates. Miiuchen. 1971.
T o p f е r, B. Die Entwicklung chiliastischer Zukunfterwartungen im Hochmittelalter.
Berlin, 1960.
T d p f е r, В., Е. E n g е 1. Vom staufischen Imperium zum Hausmachtkonigtum.
Deutsche Geschichte vom Wormser Konkordat 1122 bis zum Doppelwahl von 1314.
Weimar, 1976.
Topograpfia urbana e vita cittadina nell’alto Medio evo in Occidente. T. 1—2. Spoleto,
1974.
T r e v o r-R o p е r, H. R. Religion, the Reformation and Social Change, and other
essays. London, Melbourne, 1967.
U 11 m a n n, W. The individual and society in the Middle Ages. Baltimore, 1966.
Urbanisering processen i Norden. D. 1: Middelalderstader: D et XVII nordiske
historikermote. Trondheim, 1977.
V a c a l o p u l o s , A. Origins o f the Greek nation: The Byzantine period, 1204—1461.
New Brunswik (N. J.), 1970.
V a n c h e z, A. La spiritualite du Moyen Age occidental, VIII—XII siecles. Pairs, 1975.
V a s s i 1 i e v, A. A. Expositio totius mundi: An Anonymous Geographic Treatise o f the
Fourth Century A. D . S. I. 1936.
V a s ο 1 i, C. La filosofia medioevale. Milano, 1961.
V a u c h e z, A. La saintete en Occident aux demiers siecles du Moyen Age d’apres les
proces de canonisation et les documents hagiographiques. Paris, 1981.
V e i t, L. Volksformmes Brauchtum und Kirche im deutschen Mittelalter. Freiburg i. Br.,
1936.
V e n c e n t i u s B e l l o v a c e n s i s . Speculum historiale. Nurnberg. 1983.
La ville. Bruxelles. V. 1. 1954; V. 2. 1955.
V i n o g r a d o f f , P. English society in the eleventh century. Oxford, 1908.
V i n o g r a d o f f , P. Villainage in England. Oxford, 1892.
V o g е 1, W. Geschichte der deutschen Seeschiffart. Berlin, 1915.
Vor- und Friihformen der europaiscchen Stadt im Mittelalter. Gottingen, 1972. T. 1—2.
V o v е 11 e, G. et M. Vision de la mort et de 1’au-dela en Provence d’apres les autels des
ames du purgatoire, XVC—X X Csiecles. Paris, 1970.
V o v е 11 е, M. D e la cave au grenier. Quebec, 1980.
V o v е 11 е, M. Ideologies et mentalites. Paris, 1982.
V o v е 1 1 е, M. La mort et l’Occident de 1300 a nos jours. Paris, 1983.
V o v е 11 е, M. Piete baroque et dechristianisation, attitudes provemales devant la mort
au siecle des Lumieres, d’apres les clauses des testaments. Paris, 1978.
W a 11 е r, H. Die „Collectanea reruma memorabilium“ des C. J. Solinus. Wiesbaden, 1969.
W a r d, B. Miracles and the medieval mind. Philadelphia, 1982.
W e i s s, G. Joannes Kantakuzenis — Aristokrat, Staatsmann, Kaiser und Monch in der
Gesellschaftsentwicklung von Byzanz in 14. Jahrhundert. Wiesbaden, 1969.

728
W е r η е r, Е., M. E r b s t δ s s e r. Ketzer und Heilige: Das religiose Leben im
Hochmittelalter. Berlin, 1986.
W е r n е r, E. Stadt und Geistleben im Hichmittelalter. (11. bis 13. Jahrhundert).
Weimar, 1980.
W е r n е r, E. Zwischen Canossa und Worms: Staat und Kirche, 1077—1122. Berlin,
1978.
W e r n i c k е, H. Die Stadt in der Stadtehanse: Zwischen stadtischen Autonomie und
bundischer Pflichterfullug //Hansische Studien. Weimar, 1984. Bd. 6.
e s s е 1, K. Die Kultur von Byzanz. Frankfurt a. M., 1970.
h i t e, L. The expansion of technology, 500—1500. London, 1972.
i n k е 1 m a n n, F. Die ostlichen Kirchen in der Epoche der christologischen
Auseinandersetzungen (5. bis 7. Jahrhundert). Berlin, 1980.
W o j c i e c h o w s k i , Z. Pahstwo polskie w wiekach srednich — dzieje ustorju. Poznan,
1948.
W u e f, M, de Histoire de la philosophic medievale. V. 1—3. Louvain, 1934—1947.
W u n d е r, H. Hexenprozesse im Herzogtum Preussen wahrend des 16. Jahrhunderts. —
„Hexenprozesse. Deutsche und skandinavische Beitrage“. Hrsg. von Chr. Degn, H.
Lehmann, D. Unverhau, Neumiinster, 1983.
W y r o s u m s k i, J. Pramiasta na ziemiach polskich: Zaranie feudalizmu (od VI
dpotowu X w.) //Historia Polski do roku 1505. Warszawa, 1980.
Y u 1 e -0 1 d h a m, H. Cathay and thy way thither. London, 1866.
Zgodovina slovencev. Ljubljana, 1979.
Z i e g е 1 e r, W. Moglichkeiten der Kritik am Hexen- und Zauberwesen im ausgehenden
Mittelalter. Zeitgenossische Stimmen und ihr soziale Zugehorigkeit. Koln, 1973.

729
 Съдържание

Първи дял
Възходящо развитие
на Средновековното общество

Класическо средновековие в Европа, Азия и Северна Африка 5

Съсловно-представителна монархия........................................... 15
Дипломатически контакти............................................................ 45
Средновековни градове................................................................. 93
Цивилизацията в своя зенит......................................................... 122
Възраждането като културно-исторически феномен................. 160
Световни религии............................................................................ 183
Ересиарси, еретици ереси............................................................. 216

Втори дял
Европа през XI—XV в.

Католическа църква....................................................................... 251

Кръстоносни походи...................................................................... 304
Италия — от разпокъсаност към консолидация......................... 340
Свещена Римска империя на германската нация....................... 373
Кралство Франция —централизирана държава......................... 396
Централизирано английско кралство.......................................... 429
Монархии на Пиренейския полуостров....................................... 449
1. Арабски халифат.................................................................... 450
2. Кралство Испания................................................................. 464
3. Кралство Португалия......................... 476
Кралства на Скандинавския полуостров.................................... 481
1. Кралство Дания..................................................................... 487
2. Кралство Швеция................................................................... 492
3. Кралство Норвегия................................................................ 496

730
Западни славянски кралства........................................................ 501
1. Кралство Чехия...................................................................... 501
2. Кралство Полш а................................. . ............................... 531
Кралство Унгария............... .......................................................... 548
От Велико Московско княжество към централизирана Руска
държава................................................................. 569
Византия по пътя на катастрофата............................................... 586
Освободителни движения на балканските народи................ 596

Трети дял
Изтокът IX—XV в.

Китайска империя.................................. 616

Индия — през султанат към империя......................... 630
Японска империя............................................................................ 642
Монголска империя....................................................................... 655
Османска империя — възникване и развитие............................. 675
Хронолоическа таблица (Личности и събития).......................... 701
Извори и Литература.......................................................................... 707
 Йордан Николов
История на Средновековния свят
Възходящо средновековие
Второ преработено и допълнено издание
Редактори Любов Йонева, Лиляна Лучева
Художник Скарлет Панчева
Технически редактор Правда Глогинска
Коректор Мариана Видулова

Издателски индекс 778

Формат 60/84/16 Печатни коли 45,75
Печатница на Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“
1113 София, ул. „Акад. Г. Бончев“, бл. 5
Поръчка № 62

http://www.bgob.net/acad_publ_house.asp

ISBN 954-430-692-7