История на Франция

ИСТОРИЯ
HA
ФРАНЦИЯ
Марк Феро
ИСТОРИЯ
НА
ФРАНЦИЯ
П ревод от ф ренски
П А И С И Й ХРИСТОВ
РИВА
2008
Cet ouvrage, édité dans le cadre du programme
de participation à la publication VITOCHA, bénéficie
du soutien du Ministère français des Affaires
étrangères et de l ’Institut Français à Sofia.
Тази книга, публикувана в рамките на програмата

за участ ие в книгоиздаването ,,ВИТОША “,
се ползва от подкрепата на Министерството
на външните работи на Франция и на Френския
институт в София.
Ouvrage publié avec le concours du Ministère

Français chargé de la culture - Centre national
du Livre.
Тази книга ce издава c любезното съдействие

на Националния център за книгата към
Министерството на културата на Франция.
Marc Ferro
HISTOIRE DE FRANCE
© Odile Jacob, 2001, mars 2003

15, rue Soufflot, 75 005 Paris
© Паисий Христов, превод
© Веселин Цаков, художник
Издателство „Рива“, 2008
ISBN 978-954-320-180-8
С Ъ Д Ъ РЖ А Н И Е
Историята на Франция и романът на нацията / 7

Кога започва историята на Франция / 1 3
Хлодвиг или Верцингеторикс?
Появата на Франция /15
П Ъ РВ А ЧАСТ
РОМАНЪТ НА НАЦИЯТА
ГЛАВА ПЪРВА
Времето на Църквата / 21
ГЛАВА ВТОРА
В рем ето на абсолютната монархия / 113
ГЛАВА ТРЕТА
Времето на революциите и на
колониалните империи / 206
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
В рем ето на опасностите / 3 4 1
ГЛАВА ПЕТА
В рем ето на промените / 4 8 3
ВТОРА ЧАСТ
ОТЛИЧИТЕЛНИТЕ ЧЕРТИ
Н А ФРЕНСКОТО ОБЩЕСТВО
Големите кризи:
История на Франция или история на Европа? / 509
Тази страна и другите / 511
5
ИСТОРИЯ НА ФРАНЦИЯ
Френското единство / 5 3 1
Присъединяването на провинциите; смешението на
народностите; централизацията и свещения характер
на властта
За труда и за дните / 580
Трудът; земята; преход към друг тип икономика; увлечение по
модата и по изкуствата; образование и здравеопазване; как се
живее и как се умира
Делът на жените / 6 4 8
ГЛАВА ПЕТА
Геният на гражданската война / 668
Религия и светски мироглед; левицата и десницата; доктрините
на подозрението и на омразата; уреж дането на социалните
конфликти; ролят а на интелектуалците и на дейците на изкус
твото; миналото като политически залог; позорното мълчание
ГЛАВА ШЕСТА
Франция в огледало / 740
Това ли е краят на „френската изключителност“? / 752

Епилог / 757
Избрана библиография / 759
ИСТОРИЯТА НА ФРАНЦИЯ
И РОМАНЪТ НА НАЦИЯТА
Днес, когато се пише тази „И стория на Франция“, глобализацията и

изграждането на обединена Европа водят до бавно отслабване на суве
ренитета тъкм о на европейските държави нации. При това една друга
тенденция, допълващ а първата, се проявява в претенциите за региона-
лизация и поставя под въпрос тяхната идентичност, тяхната същност.
Затова е наложително да се върнем към историята на тази стра
на, за да разберем по-добре в какво отнош ение са се намирали различ
ните елементи, от които е съставена, как нейните жители са изживели
тази история и как гледат те днес на миналото.
Същевременно се поставя и задачата да се разкрият специфичните осо
бености на тази история и на това общество, за да се сравнят с тези на съсед
ните страни: по този начин ще може да се установи как са реагирали едните и
другите на предизвикателствата както на миналото, така и на нашето време.
Защ ото е очевидно, че историята на тази страна не се свежда са
м о до историята на нацията.
П о необходимост тя е сравнителна.
О щ е при първия въпрос - кога започва историята на Франция,
може да се установи, че всеки отговор им а своя функция, която може
да бъде ерудитска и научна, но винаги крие някакво пристрастие. Не е
ли така и за повечето проблеми, разглеждани в тази история?
Всеки исторически обрат трябва да ни го напомня, защ ото тази
история присъства в пам етта на хората и това присъствие влияе върху
начина, по който общ еството възприема себе си и останалия свят.
О т Етиен Паские до Ернест Лавис и неговите последователи се
проявява функцията на написаната от тях история: те целят да научат
принца да управлява по-добре, запознавайки го с историята вм есто с
някогаш ните exempla (примери) и moralia (поучения); да разсъж дават
заедно с него или заедно с управляващ ите върху см исъла и законите на
историята, за да се разбере тя по-добре; да инвентаризират и класират
архивите на краля и на Републиката, които да служат на държ авата
нация като памет, като аргументация и защита. Във всички случаи се
наблю дава търсене на ефикасност.
Докато в стара Гърция според М ом иляно1 историците са имали
1Арналдо Момиляно е роден през 1908 г. Той е италиански историк, най-големият

капацитет в областта на античната историография през XX в. - Б. пр.
7
известна самостоятелност, тяхната зависимост и чувството, че тр яб

ва да служат, се проявяват по време на Великата империя. М оже да се
каже, че тази тенденция се възобновява във Флоренция от Леонарди
Бруни, а във Франция според Гене и Ю пер1същ о така през X V в. През
X IV в. Етиен П аские препоръча на историците да изоставят латинския
език и да пиш ат на френски, „за да въздействат по-добре“ . Три века
след това, през 1884 г., Трибюн де-з-енститюпгъор (Трибуна на учите
лите) смята, че ако от преподаването на история няма резултат, „учи
телят просто си е загубил врем ето“ . За какъв резултат става дума? Да
се създават истински патриоти.
Както преди, така и след Револю цията тази функция си остава
независима от идеологическия знак на управляващ ата институция, без
значение дали това е Ц ърквата, кралят или Републиката. Всяка от тях
изгражда своя визия за историята и я фокусира по свой начин. Поради
това се създават множество двойни историографии, които се застъпват
една друга и взаим но си влияят. Например след X V I в. се сблъскват
една „католическа“ и една „протестантска“ история на Реформацията и
на Религиозните войни и те не прославят едни и същ и герои; по-късно
помежду си се противопоставят редица историографии на Револю ция
та; за да се стигне до Третата република, когато една светска и една
църковна версия на историята влизат в истинска „война за учебници
те“ , която е анализирана от Кристиян Амалви. Всяка от тях проклами
ра съвсем противоположни идеали, но преследва една и същ а цел: втъл
пяване на патриотично възпитание чрез издигане на свой собствен пан-
теон на герои: от една страна, света Ж еневиев, Луи XV I, монсеньор
Афр и т. н., а, от друга - Етиен М арсел, младият Б ара, генерал Клебер
и др. Тази валоризация на държ авата нация преодолява границите на
отделните режими и институции, защ ото, от една страна, ги обединя
ват един общ пантеон (от Верцингеторикс до Ж ана д ’Арк и Б айар) и
едни и същ и отрицателни личности (от бургундците до конетабъла Дьо
Бурбон). Но всяка от тези историографии притежава неколцина герои,
които принадлежат и на другата: Карл Велики, Луи Свети и Анри Ιλζ
кардинал Л авижри - от една страна, а, от друга - републиканските ге
нерали, основатели на колониалната империя, антиклерикалът Клемансо
като бащ а на победата. О т научна гледна точка, разбира се, такава ис
тория не м ож е да бъде надеждна; но в нея са и кръвта, и нервите на
обществото.
Друга забележка: официалната, традиционната история много бър
зо се превърна както във Франция, така и в други европейски страни, в
дискурс по общ а история. О т християните в древността до Босю е, до
енциклопедистите, позитивистите и марксистите призванието на съот
ветните историци е да предлагат писания с универсално значение.
1 Бернар Гене и Жорж Юпер, френски историци. - Б. пр.
8
ИСТОРИЯТА НА ФРАНЦИЯ И РОМАНЪТ НА НАЦИЯТА
Но от половин век насам този тип писане умира. И неговата смърт

се дължи вероятно на факта, че то беше мираж за онази Европа, която
го осъщ естви според м ярата на своето бъдещ о развитие.
В тази историческа Вулгата, представена в голем ите енциклопе
дии и в ш колските учебници на всички европейски страни, която тръ г
ва от древния Египет и минавайки през Гърция, Рим и Византия, стига
до съврем енната ни епоха, различните народи на зем ята са пребивава
ли сам о като пътници тогава, когато Европа се е разхож дала по тия
м еста и е смятала, че като описва миналото на тези народи, те в крайна
см етка щ е се окажат нейни потомци. В това отнош ение е показателен
случаят с П ерсия и по-скоро със статута на нейната история. Според
писанията в целия западен свят тя се появява с идването на тракийско
то плем е м еди и изчезва след завладяването й от арабите, за да се появи
отново през X IX и X X в. в отнош енията си с руснаците и англичаните
(договорът от 1907 г.), като че ли междувременно персите не са имали
история. К ато че ли историческото им развитие не заслуж ава внимание
под претекст, че за тях на Запад никой не е говорил, с изключение на
М онтескьо. Ето защ о изобщ о не беше разбрана ислям ската револю ция
от 1979 г.
В традиционната история този евроцентризъм се прилага, ако
може така да се каже, и по отнош ение на самите европейски народи. На
първо м ясто, защ ото се смята, че някои от тях само случайно се вклю ч
ват в европейската история: такъв например е случаят със скандинав
ските народи. В исторически разработки, каквито се срещ ат във Фран
ция и Италия, датчаните и шведите се появяват по врем е на наш естви
ята през IX в., а след това изчезват, за да изникнат отново едва по вре
м е на Тридесетгодиш ната война, с Густав Адолф, сякаш и те не са им а
ли история меж ду тези два епизода, отстоящ и на пет века един от друг.
Случаят с руснаците е ощ е по-типичен: школските учебници в Западна
Европа ги споменават едва от м омента, когато държ авата им се „евро-
пеизира“, т. е. при П етър Велики. Понякога се напомня за царуването
на Иван Грозни, защ ото той предизвестява бъдещ ата сила на царете. А
дотогава Русия се представя като „изостанала“ , защ ото не е организи
рана по европейски образец.
Н а второ място, евроцентризмът се прилага и по отнош ение на
държ авите нации на сам ата Европа, в см исъл че ниш ката на историчес
кия разказ следва съдбата на онези нации държави, които са си осигу
рили хегемония в историята на Европа и на останалия свят: Римската
империя, Византийската империя, им перията на Каролингите, търгов
ските градове държави през Средновековието, испанското, френското,
а след това и английското господство. Като че ли съвкупността от цен
ности, които откриваме при тях и които дефинират цивилизацията (на
ционално единство, централизация, съобразяване със законите, индус
триализация, всеобщ о образование, демокрация), представлява нещо
9
като кодекс за правото на един народ да влезе в историята. С м ята се

за важно например да се възхваляват действията на Европа през XIX
в., когато разш ирява своето влияние в света, и да се говори по-малко
за нейното минало, което не съдърж а такива ценности.
Но това е само привидно. В действителност затвореният клуб на
нациите държави, които доскоро си приписваха правото да пишат истори
ята по свой образец, прославя своята virtus1, а не своите добродетели. За
доказателство - мястото на историята на Швейцария в общата история.
След като се смята, че тъкмо тази страна въплъщава буржоазните добро
детели и качества, които демокрацията изисква, след като прилаганият де
мократически режим не се ограничава само в една форма на парламента
ризъм, който предоставя властта на представителите на политическите пар
тии и само на тях, след като в нея съществува истински културен и езиков
плурализъм, от всичко това общата история е запазила само някои стерео
типи: например твърдението на Жан-Жак Русо, че в големите страни де
мокрацията не е приложима; запазила е също средновековните воини с
пики, калвинизма и дадаизма, иначе казано, три периода от историята, по
време на които Швейцария заплашва Църквата, образуването на държа
вите нации и морала, казано накратко, европейския ред.
Н ай-сетне мож е да се констатира, че традиционната история, раз
работена под знака на нацията държава поне в Западна Европа, взем а
под внимание различните етнически и политически общ ности само до
момента, когато те се интегрират в държавата, която ги абсорбира. Н ап
ример сега в Германия в най-разпространените на пазара книги по ис
тория не се споменава за Хановер, този град изчезва след 1866 г., кога
то е присъединен към Прусия и към Конфедерацията на Северна Гер
мания. Н е се споменава по никакъв повод и В ю ртем берг след 1870 г.,
когато е прокламирана Германската империя. По различен начин се пос
тъпва при държ авите нации, каквито са Франция и Русия. В случая с
Франция например какво казва историята за миналото на Савоя? Че е
била превърната в два департамента през 1861 г. А това княжество,
което за известно врем е е присъединено към П иемонт, им а твърде бо
гато минало, но какво се знае за него, ако не се прочетат някои разра
ботки по м естна история? М огат да се посочат много такива примери:
същ ото мож е да се каже за Елзас, за Корсика, за Б ретан и т. н. Б ез да
говорим за колониите, чието минало е „тъмно“ , а даже се твърди, че
жителите им „не са имали минало“ . Именно такива стереотипи са зало
жени в целия ром ан на нацията, а този ром ан е комбинация от офици
алната история, художествени произведения с историческа тематика,
картини, ф илми и пр. Нужно е отново да се върнем към него, но с кри
тически поглед, за да го опознаем по-добре.
1Латинското virtus тук е в смисъл „сила“, „храброст“ и се противопоставя на съвре

менното френско vertu - „добродетел“. - Б. пр.
10
ИСТОРИЯТА НА ФРАНЦИЯ И РОМАНЪТ НА НАЦИЯТА
Тази разработ ка съдържа две части
П ървата част, озаглавена Романът на нацията, проследява развитие

то на историята - такава, каквато французите са я изживели, с това,
което пам етта е запазила и въображението е възкресило. Тази история
и тази пам ет набелязват и проблемите, с които са се сблъсквали жите
лите на тази страна, изпитанията, на които са били подложени. Но тя ги
анализира от дистанцията на времето.
Тази част следва хронологията на главните м ом енти от история
та. П оследователно са разгледани врем ето на Ц ърквата, врем ето на аб
солю тната монархия, врем ето на револю циите и на колониалната ек
спанзия, врем ето на опасностите и накрая - последните изменения в
наш ето общ ество.
П ървата част вклю чва и епизодите, които са направили паметни
тези епохи: тук щ е срещ нем гражданите на Кале, Роланд, оттеглянето
от Русия, каквото го представя Виктор Ю го, и пр.
Знаем добре, че под такава ф орм а историята губи част от своята
същ ност, защ ото тя е едновременно представяне, разказване и анали
зиране на събитията. Н о мислим, че тя им а право на същ ествуване,
както и другата, която без съмнение е по-научна и експериментална,
защ ото и двете притежават сила за въздействие. К огато в началото на
Револю цията Камий Демулен предупреждава срещ у „една В артоломе-
ева нощ за патриотите“ или когато по врем е на Суецката експедиция
през 1956 г. френското правителство идентифицира Н асър с Хитлер и
И зраел е „м алката Чехословакия“ , тези позовавания им ат своята функ
ция независимо от това дали аналогията е оправдана или не. Лесно м о
гат да бъдат дадени много такива примери.
Да, тази история е една сила, както и м а икономически сили или
религиозни вярвания, и тя упражнява своето въздействие върху об
щ еството, върху идеята, която то си създава за себе си, върху неговото
развитие. Тя е елем ент от богатата идентичност на нацията.
В тората част на книгата, озаглавена Отличителните черти на
френското общество, засяга тъкмо формирането на тази идентичност.
Тя изследва въпроса по какъв път роденото от тази история общ ество
се диференцира от общ еството на съседите.
В този смисъл тази част на труда е по необходимост сравнителна.
Н алага се констатацията, че във Франция, в по-голям а степен,
отколкото другаде, съставът на населението и изграждането на съот
ветното жизнено пространство са направили от нея страна, където в
една или друга степен са се смесили провинциите и народностите.
М ного други характерни черти отличават Франция от нейните
съседи. С тава въпрос за естеството на властта, за изконните й връзки
с Ц ърквата, за централизиращ ата роля на държ авата, за начина, по
който преди и след 1789 г. тя стим улира единението на страната; ка
11
къв контраст се наблю дава в даден случай в сравнение с И спания, в

друг - в сравнение с Германия, в трети - в сравнение с В еликобрита
ния. П роявяват се други особености: духът на граж данската война,
м ястото на м и налото, което непрестанно се инвестира в нови м еж ду
особици, и т. н.
Колкото до всекидневните занимания на безименните французи,
те ту се представят със своите собствени черти, ту се вписват в един
по-ш ирок калъп: във връзка с организацията на труда и на икономика
та, с м ястото, което заем а религията или семейството, със статута на
жената и пр.
О става да видим ощ е какъв е погледът на другите. Как се схващ а
историята на тази страна, гледана отвън? И тук образът е променлив.
О тговаря ли той на онзи, който французите създават за себе си?
12
КОГА ЗАПОЧВА
ИСТОРИЯТА НА ФРАНЦИЯ
хлодвиг1И Л И ВЕРЦ И Н ГЕТО РИ КС?
К огато в учебниците по врем е на Третата република пиш еш е, че „гали

те са наш ите прадеди“ , това твърдение нямаш е за цел да убеж дава де
цата на френските заселници в Африка, че са галски наследници, както
някои обичаха да го тълкуват.
То просто означаваш е, че не франките са били наш и прадеди.
То означаваше съответно, че основател на нашата държава не е Хлод-
виг, покръстеният в Реймс син на Църквата, варварски крал, победил дру
ги варварски крале, които били нахлули в Галия и я завладели.
Спорът за произхода се възражда през X IX в. и се разгаря, кога
то Ш арл X е коронясан в Реймс с откритите като по чудо остатъци от
С вещ ената чаш а и е м иропомазан от епископа на Реймс Реми, а Ц ър
квата прославя намерените религиозни и кралски останки.
„Ф ранция е родена преди четиринадесет века на бойното поле
чрез един религиозен акт и една победа (...). Тя се раж да християнска и
им а за свой бащ а Исус Х ристос, а за майка светата Ц ърква.“ П рез 1907
г. папа Пий X прокламира: „П окръстването на Хлодвиг отбелязва раж
дането на нацията.“
Според някои поражението през 1870 г. може да се обясни с фак
та, че „наш ата страна е предала Бож ията кауза и не е останала вярна на
клетвата на Хлодвиг да се бори срещ у една анти-Франция, т. е. срещ у
безбожниците.
Според мит, който битува от VII в. насам, тази „нация“ се вписва,
от една страна, в историята, която започва от падането на Троя, а, от
друга, в една християнска святост, чиито стожери са светци като Х лод
виг, а по-късно Луи и М ишел. Според Фредегар франките и римляните
са произлезли от най-старата от познатите ни раси и са проникнали в
Галия твърде рано - през X в. преди Христа.
Ето защ о раждането на нацията е двойно, каквото е то за всеки
християнин: националната история преди Хлодвиг би м огла да се срав
ни с историята на дете преди кръщаването му, а покръстването на Х лод
виг от свети Реми се превръщ а във същ ествен м ом ент от раждането на
кралството (К олет Бом ).
Докато католическата традиция прави от Хлодвиг светец - модел,
архетип на християнския крал, републиканската традиция, напротив, при
1 На френски Кловис. - Б. пр.
13
помня неговата жестокост, неговото насилие и най-вече, че той е чужде

нец, нашественик, „предтеча на прусите“ , както се казва след 1871 г. Спо
ред Йожен Сю, „когато идват франките, Галия е опустошена, ограбена,
обезглавена и поробена, а епископите си поделят останките със завоева
телите“. Ние носим тяхното име, но сме деца на „старата Галия“ и Вер-
цингеторикс е този, който въплъщ ава душ ата на народа и на нацията.
С ъщ евременно франките се явяват праотци на аристокрацията,
която претендира, че е тяхна наследница, тъй като френската монархия
се изграж да върху господството на онези, които завладяват и побежда
ват галите, и така прокараният от йезуитите Лакари и Турнемин мит, че
франките освобож дават галите от римското господство, просъщ еству
ва кратко време.
Следователно хората от 1789 г. са могли да смятат, че ако благо
родниците и м онархистите са наследници на франките и на галите, как
то те самите твърдели, Револю цията е освобождение и Сийес приканва
емигрантите да си стоят у тях, „в горите на някогашна Германия“ . И така
аристократическото начало и идеята за равенство и когато се противо
поставят, и когато се сливат, се отнасят до един и същ етнически суб
страт. Нека отбележ им все пак, че Хлодвиг, който е от германско по
текло, е коронясан от гало-романския епископ Реми.
О ттогава всеки опит Хлодвиг да бъде представен като бащ а на
нацията изглежда като м аневра на Ц ърквата или на папството, за да се
възроди или подготви своеобразна реакция и дори реставрация срещ у
републиканския и светски режим, който е наложен от Револю цията.
В действителност, ако се премине от м итовете към фактите, се
оказва, че м алко се говори за нация преди XV в. Войната, гладът и
чумата, тези ужаси на XIV в., са оставили у всички чувство за несигур
ност. И м перията се сгром олясва в своята борба с духовенството, но и
двете се виж дат принудени да приемат независимостта на държавите;
папството загубва своите теократични претенции при сблъсъка си с
Филип Х убави, както духовенството загубва своя престиж след Голя
м ата схизма, по врем е на която папите се отлъчват един друг. „В тази
бъркотия според К олет Б о м нацията като ценност, чието ф ормиране
започва през XII в., изниква в атм осф ера на празнота и несигурност. Тя
успява да сплоти разклатеното общ ество и скоро след това се въплъ
щ ава в символи, в институции и в нови форми на солидарност.“
И това става, преди да започнат споровете за нейната идентич
ност и за началото на нейната история.
14
ПОЯВАТА
НА ФРАНЦИЯ
Дали тази страна е им ала винаги същите отличителни черти и дали те са

се проявявали еднакво в онези сфери и в онези региони, от които се със
тои тя днес? Лесно можем да приемем, че нейната идентичност се е про
явявала различно, изменяла се е с времето, и дори да се наблю дават ня
кои постоянни черти, тя и в миналото, и сега не е била нещо постоянно.
Освен това, за да м ож ем по-добре да схванем появата на Фран
ция, щ е е ум естно да я поставим в по-широк контекст, да съпоставим
нейните особености с тези на другите формирали се страни. Необходи
м о е да скъсаме веднъж завинаги с нарцисизма в историята.
Н ека видим например какви са били тези страни през една много
отдалечена епоха - когато се разпада Рим ската империя.
Каква промяна настъпва, и то не само тук, в държавните структу
ри и в сам ата рим ска цивилизация? Тя завинаги е заличена в Африка, в
Ориента преминава от латинския към гръцкия си стадий, а на Запад се
варваризира. Прекрасните римски градове са имали еднакъв външ ен
вид - с терм ите, ф орум а и т. н., - но по устройство са били различни.
Ориенът е им ал истински градове, а Западът е бил селски, тъй като
голем ите земевладелци са живеели в градовете, но поддържали коло
ниален тип отнош ения със сърцето на империята, което е било в Анти-
охия или в Александрия. В Галия например градовете са били римски, а
селата ощ е не са романизирани. И тъй като войните налагали да се
защ ищ ава л и м еса1, тази преждевременна линия М ажино12, търговията
западнала, ресурсите на държ авата се изчерпали, управляващ ите класи
загубили средствата, които осигурявали техния престиж. Градовете се
превърнали в празни черупки, а проникването на франките и на визи-
готите допринесло за създаването на см есена цивилизация с остатъци
от рим ската култура и с варварски елементи. Присъединяването към
християнството „погълнало всички културни дейности“ .
П ром ените продължили 4-5 века. За това свидетелства посоче
ният от Л ю сиен Фебвр пример с един жител на Л ион3. П рез IV в. той се
чувства у дом а си и в Рим, и в Белгия, и в Картаген, а ако е сенатор, той
не се см ята за натрапник в културните среди в А леп или Антиохия. Но
1 Limes (lat) - граница - Б. пр.

2 Система от френски укрепления по границата с Германия. Носи името на френския
военен министър Андре Мажино. - Б. пр.
3 Тогава Lugdunum. - Б. пр.
15
ако премине Рейн или Дунав, вече е загубен, той е при варварите. Пет
века по-късно ж ителят на Лион се чувства у д ом а си в Трев' или в
Магдебург, говори с духовниците на латински и м исли на латински ка
то тях. Н о не така се чувства той в Алеп, арабизиран град, нито в Раве
на меж ду схизматиците, или в Атина и Константинопол. Вследствие на
обединението на старите структури с нови социални образувания и с
елем енти от С евера се е образувал нов свят.
Тази м утация, разбира се, излиза извън рамките на промените,
които се наблю дават при смяната на кралете и на династиите. Но тя е
съпроводена от разделянето на империята на две части, с нахлуването
на исляма, с варварското нашествие. Тези явления допринасят за очер
таването на нов свят, защ ото разпокъсването на им перията отслабва
отделните и части и те трудно м огат да се защитават. След като по та
къв начин се заличава рим ската цивилизация в Африка, в О риента и на
Запад, се поставя въпросът дали тя не е била дело на ограничен елит,
една проста лакировка. Карл Велики е бил „римски император“ на импе
рия, която вече не била римска. За онази епоха голям ата промяна, коя
то се наблю дава, се състои в прехода от средизем номорска империя,
чийто център е м орето, към своеобразна зем на им перия м еж ду И зтока
и Запада, Севера и Ю га, чиято граница става морето.
П ром яна настъпила най-вече във вътреш ността на тази тери то
рия, голем ият владетел се превърнал в своеобразен феодал, господар и
защитник срещ у нахлуванията на сарацините или на други наш естве
ници: селският облик на страната заменил градския, който бил харак
терен за ром анизираната територия. Установява се общ ество със зат
ворена икономика, което Църквата поставя под свой надзор благодаре
ние на институциите, с които разполага и които се противопоставят на
държавните.
К ръстоносният поход, „това хубаво деяние, с което вярата до
принесла за засилване на алчността“, изиграло ролята на стимулатор
при см есването и унифицирането на французи и англичани, на итали
анци и германи. Той се провежда в м ом ента, когато А рабската империя
се разделя и се сблъсква със своите външни врагове - турците и мон-
голците. В същ ото врем е западното християнство отново си присвоява
м орето и през XI в. завладява Сардиния, Сицилия и Корсика. Това съв
падение свидетелства за неговата военна виталност, която е следствие
от възраж дането на търговията, а после и на градовете, благодарение
на търговците, които взем ат участие и във войната. Всички тези особе
ности са валидни за кралството на франките, но те се отнасят и за Флан
дрия, И талия и С ветата империя. Не се знае дали в основата на това
пробуждане не трябва да се види някакъв демографски взрив, повиш а
ване на раж даем остта, за което данните остават смътни.1
1 На немски Трир. - Б. пр.
16
ПОЯВАТА НА ФРАНЦИЯ
Тази начална експанзия, едновременно вътреш на - разораването

на целините, вследствие на което Европа се превръщ а „в свой Far W est1“
(Лю сиен Ф ебвр) - и външ на - кръстоносните походи, - подемът на
градовете, ф еодалният режим и конфликтите меж ду буржоата, ф еода
ла, епископа и монарха, ето характеристиките, които заедно с разделе
нието меж ду духовното и светското ф ормират идентичния облик на то
ва общ ество.
Така се представя социалната действителност на Запада, преди
тя да същ ествува в политически аспект. О бразува се цялост, която е
различна от другите исторически формации - Византия, исляма, ин
дийския свят.
В този контекст - ерата на катедралите, специфичните характе
ристики на капетинска Франция ощ е не са се появили (XII—XIII в.).
П рез X IV в. текст на Филип дьо Комин свидетелства, че поняти
ето Франция, а не кралството на франките, както и понятието Европа
и зм естват понятието християнство. К огато става дум а за врем ето на
Ш арл V II и Луи XI, той пише: „В кралство Франция Б о г е създал ан
гличаните, за да ги противопостави на французите, които, сравнени с
тях, изпъкват по-добре; на англичаните е противопоставил ш отландци
те, на испанците - португалците. В И талия им а нещ о подобно: повече-
то принцове притежават земи без документ за собственост ( ...), а сре
щ у тях, за да ги държ ат под напрежение, се изправят свободните градо
ве, търговските и буржоазни градове като Флоренция, Генуа, Венеция.
В Германия се е получило същото: Хабсбургската династия срещ у Клев,
Клев срещ у Ю лих, ханзейците срещ у краля на Дания.“ Тази „маш ина
рия“ , както той я нарича, изпъква на фона на другите характеристики
о т предходните векове, защ ото дори и папата след опустош аването на
Рим през 1527 г. трябва да стане принц, да притежава църковна зем я и
да я увеличава.
Впрочем, откакто изчезва Византия през 1453 г., как може да се
говори от им ето на християнския свят, когато повече от всеки друг път
той е раздиран, един век след Голямата схизма, от протестантски раз
при? О спорвано е единството на християнския свят и разпокъсването
м у се наблю дава във всички области. След врем ето на катедралите,
когато той е повече или по-малко единен, настъпва период на разли
чия, въплътени някъде от Ботичели, другаде от Дю рер, налагат се ня
кои специфични особености в областта на правото, икономиката и т. н.
Зад „м аш инарията“ на държавите, които започват да се диференцират
едни от други, се очертават нациите, техните стойности се вписват в
своеобразната празнота, причинена от безредиците в Ц ърквата преди
и след Голямата схизма.
Зараж дащ ата се идентичност на държавите се проявява чрез съ
1 Далечен Запад. - Б. пр.
2. 17
ответните културни различия, на които все повече се държи, какъвто е

случаят с езика. О ттатък Л ам анш а английският език взема превес над
френския, който се см ята за език на аристокрацията и на кралския двор;
езикът на Ч осър вече се налага в областта на правото и на политиката.
Н аблю дават се различия и в кухнята на французите и англичаните. Н а
сватбата на И забел Ф ренска и Ричард II на угощ ението последната ве
чер на всеки е сервирано според обичая в неговата страна (more suae
patriae ): варено м есо на едните, печено на другите; за англичаните би
ра, за ф ранцузите вино; макар че аристокрацията отвъд Л ам анш а про
дълж авала да пие бордо, тя вече плащ ала за него по-скъпо след загуба
та на Аквитания, където отказвали да говорят френски, както и в Нор-
мандия. Така постепенно се очертава обликът на Франция. И съответно
на французите.
18
ПЪРВА ЧАСТ
РОМАНЪТ
НА
НАЦИЯТА
ГЛАВАПЪРВА
Времето на Църквата
ХРОНОЛОГИЯ
от галите д о Франките
600 г. преди Христа Гърците основават Масилия (Марсилия) и други
колонии: Агд, Антиб...
IV в. преди Христа „Галите“ нахлуват в Италия, обсадата на Рим.
II в. преди Христа Рим основава Нарбонската провинция
113— 1 Ю г. Нахлуване на кимбрите и на тевтонците в Галия.
57-50 г. Римляните завладяват Галия - Цезар и Верцингеторикс.
96-180 г. Царуването на Антонините - Рах готапа.
258 г. Франките и алеманите преминават Рейн.
Въстанието на Постум.
288 г. Въстанието на багаудите.
303-312 г. Преследване на християните при Диоклетиан.
325 г. Покръстването на император Константин.
364 г. Амиен Марселин описва идването на варварите
(визиготи и др.)
395-430 г. Свети Августин, епископ на Хипона.
406-409 г. Нашествие на вандалите в Галия и Испания.
445-451 Атила и хуните в Галия.
476 г. Краят на Западната Римска империя.
СЪЗДАВАНЕТО НА ГАЛ И Я
Римляните са наричали „гали“ жителите на областта Галия, които сами
се наричали арверни, битуриги или венети. Така постъпили римляните
и с елините, наричайки ги гърци. С ъщ ото правят и французите, назова
вайки страната, чиито жители се казват араби, м озабити или кабили,
Алжир. М ога да се дадат и много други примери.
Такъв е случаят и с границите на Галия. Те са установени от Ц е
зар, който към 50 г. преди Х риста очертава страната в рамките на тери
ториите, които завладява: до Пиренеите, до Рейн и до А лпите - това,
което по-късно се нарича „естествени“ граници. Но то е друг въпрос,
защ ото по врем е на завладяването от римляните това пространство не
се схващ а от жителите м у като отделна страна. То е било разделено на
около 60 държавици със съответните племена.
Освен това тези „гали“ са били известни и като келти - име, кое
21
то им било дадено от гърците. Но келтският свят се простирал извън

границите на Галия и по врем е на галското наш ествие на запад част от
тези „гали“ нахлули в Италия и заплашили Рим около IV в. преди Христа.
Л егендата разказва - спомняме си я благодарение на Тит Ливий - как
този град е бил спасен от гъските на Капитолийския хълм , които събу
дили неговите защ итници...
За тези смътни векове - преди идването на рим ляните - сведения
ни дават преплитащ ите се легенди и митове. Писмени извори почти не
същ ествуват.
Ето защ о е показателно, че в своята История на Франция Ж орж
Дю би е поверил главата за Галия преди римляните на археолог, а не на
историк. Н аистина може да се констатира, че с изключение на текста
на Ц езар За галската война {De hello Galileo) сведения за Галия им ам е
само благодарение на това, което се приписва на Посидоний, посетил
страната половин век преди Ц езар, и което по-късно е възпроизведено
от Страбон. А и галите не са оставили писмени следи за своята история
преди римляните.
И звестно е, че галите били разделени на племена, чиито им ена се
разпознават в им ената на градове и провинции в днеш на Франция: така
например андегавите са им али за център укрепения град Анже, бъде
щ ата столица на Анжу; пиктавите - Поатие, в Поату; битуригите - Бурж,
в Б ери и т. н. Б и могло да се говори за народи, разпръснати по тази
територия, която Ц езар разделял на три: Аквитания, К елтия и Белгия.
Той поставя настрани Нарбонска Галия, която е отворена към Среди
земно м оре и е била под гръцко влияние още от V II в., когато приш ъл
ците от Фокия основават М асилия (М арсилия), а същ о така и Ница,
Антиполис (Антиб), А гат (Агд). Те е трябвало да вою ват срещ у лигу-
рите, волските и др. Галите се научили да пиш ат с гръцки букви вероят
но благодарение на гърците от М арсилия. Особено развитие получава
търговията по течението на Рона и в Провансалските Алпи. Ц езар спо
менава за Н арбонската „провинция“ , която съответства на днешните
Прованс, Лангедок и Русийон, която отначало частично е елинизирана,
а после е завладяна от римляните през II в. преди Христа.
Изглежда, че описанието на галите, оставено от Страбон и от Дио-
дор Сицилийски, въз основа на сведения от Посидоний и Цезар, е било в
основата на стереотипите, които по-късно се приписват на галите: раз
дразнителни, буйни, самохвални, безразсъдни, податливи на влияние и го
тови да се изложат на риск. По-късно Тит Ливий повтаря тази характерис
тика, представяйки ги като животни, но смели животни. Карикатурите в
комиксите за Астерикс повтарят някои от тези стереотипи: те представят
галите като хора, стоящи по-близо до праисторията, отколкото до римска
та цивилизация, което се поставя под съмнение от изворовия материал.
Така например ловът заем а скромно място в прехраната на хора
та, скотовъдството се развива е различна насоченост според голем ина
22
ВРЕМЕТО НА ЦЪРКВАТА
та на ф ермите, заради м есото се отглеждат най-вече свине, но същ о и

говеда и овце. В Пикардия се отглеждат кучета. Значителна част от
зем ята на „гористата“ Галия е обработвана.
Търговията била м ного по-добре развита, отколкото се е см ята
ло, градовете и плем ената продавали кожи, калай и най-вече роби; ета
лонът се см еня и се м инава от злато към сребро, курсът на парите се
поставя в съответствие с гръцките и римските. Това свидетелства за
вклю чването на страната в средиземноморския свят противно на сте
реотипа за нейната изолация. П одигравателно бе и отнош ението към
друидите - свещ еническа каста от просветени аристократи, а не обик
новени селяни. Както пише Цезар, при галите само рицарите и друиди
те са на почит. А Ц езар не греши.
Всеки опит да добием представа за населението на Галия се на
тъква на трудността, че разполагам е само с писмените сведения на Ц е
зар за битките, които той е водил. В Галската война около ш естдесет
пъти Ц езар сочи числови данни за силите на противника. Явно това би
могло да ни позволи да направим някои изчисления, макар и приблизи
телно, и да си създадем някаква представа за населението на страната.
Ако се позовем на сведенията, които той дава, това би означава
ло, че е водил война срещ у 263 000 хелвети и 105 000 съю зници от
други галски племена. Цезар говори за 80 000 гали при Алезия, а площта
на полето се изчислява най-много на 140 хектара, а най-малко на 47,
което означава, че данните не са правдоподобни. Освен това, както и
по-рано при Сула, загубите рядко превиш ават двуцифрено число. При
друг подход м ож ем да приемем, че според него броят на „нациите“ или
„плем ената“ възлиза на шестдесет. Дали това означава, че някои са
наброявали 500 000 души, а други десет пъти по-малко? Рядко съвпада
съотнош ението меж ду броя на участниците във войните и предполага
емия брой на жителите на всяка нация.
Следователно едно глобално изчисление се оказва илюзорно. Ако
се спрем приблизително на 15 милиона жители, това просто би отго
варяло на средноаритм етичното на предлаганите изчисления, всяко
от които е спорно.
При религията въпросът стои по същия начин: ние знаем за бого
вете на галите само по това, което е казал Цезар, или от надписи от рим
ската епоха. „Цял народ от богове изникна неочаквано“ . Някои говорят
за множество б о го ве... И все пак с някои изключения - Л уг (Lug), който
дава името си на градовете Лугдунум (Лион), Лаон (Laon) и Лонс (Lons),
бог ковач, дърводелец и поет - рядко има бог, който да е почитан в цяла
та страна, тъй като преди идването на римляните тя не е представлявала
една териториална цялост. Освен боговете, които олицетворявали обо-
жествените природни и животински сили (коня, рогатата змия, бика с
трите жерава, които са изобразени и върху монети), скулптурните изоб
ражения ни представят предимно героизирани покойници.
23
Ц езар отбелязва, че при галите начело на боговете стоял М ерку

рий - създател на всички изкуства, покровител на пътищ ата и пътува
нето, на търговията и печалбата. П оетът Лукан, съвременник на Ц е
зар, като говори за галските племена, споменава тревирите, лигурите,
а след това и „тези, които омилостивяват с кръв жестокия Тевтат, уж ас
ния Есус с дивите светилищ а, Таранис, чийто жертвеник бил същ о тъй
жесток, както този на Скитската Диана“ . Според традицията на тези
трим а богове на войната, на гората и на мълниите са принасяли в жер
тва и хора, но то, изглежда, е ставало по изключение, а това клише
поражда у римляните и други такива: черепи, намерени в светилищ ата
край Горне-сюр-Аронд, една костница край Рибмон-сю р-А нкр с тела
на воини, завързани за стълбове, показват, че редом с троф еите галите
поставяли тел ата или черепите на победените.
Защо завладяване?
Трябва да се съгласим и с факта, че завладяването на Галия ни е познато
само през погледа на победителите. Но ако научната правдоподобност не
винаги издържа, това не намалява историческата сила на този разказ, за-
щото поражението на Верцингеторикс, макар че е бил победен, допринася
за зараждане и утвърждаване на идеята за нация в това далечно минало.
Според Цицерон далечната причина за завладяването на Галия е
в спомена за слизането на тези народи на ю г чак до Рим. Изглежда те са
извикали „Горко на победените!“, когато римляните ги обвиняват в из
м ам а при претеглянето на откупа; през следващ ите векове подобни по
ходи правят лигурите и Ханибал, който минава през Испания, Галия и
А лпите и напада Рим в един по-широк, средиземноморски контекст.
Тези данни не изклю чват и друг поглед: в трактата си За републи
ката Цицерон припомня, че „ние забраняваме на нациите, които живе
ят отвъд А лпите, да отглеждат маслини и лозя: по този начин целим да
повиш им значението на наш ите маслинови насаждения и лозя. С осно
вание се твърди, че поведението ни е мъдро, а не че е справедливо. О т
това разбирате, че м ъдростта е в противоречие със справедливостта.“
За рим ляните като победители в Испания пространството, което
ги дели от И талия, е несигурна зона, която трябва да бъде овладяна.
Там само М арсилия се явява сигурен съюзник. А и сам ата М арсилия се
оплаква от набезите на салувите. След като били победени, вождовете
на салувите потърсили убежищ е при алоброгите, които отказват да ги
предадат. П оследвалият поход на Домиций А хенобарб срещ а съпроти
вата на арверните, докато едуените застават на страната на римляните.
Очевидно е, че този тип обвързване, определено като „колониално“ по
врем ето на римляните, води предположението, че във въпросните те
ритории са същ ествували самостоятелни политически единици, които
се съю зявали или не с други такива.
24
Завл ад яван ето, кръ стосаните съю зи, б унтовете срещ у окупа
цията, която теж и повече от обичайните конф ликти м еж ду „нации
т е “ в Галия, такива са процесите, които се повтарят, за да се стигне
до едно важ но събитие, пром енило въ треш н ото равн овеси е в отн о
ш енията м еж ду галските племена: през 58 г. хелветите и м ат н ам ере
ние д а н апуснат тери тори и те си, да осъ щ еств ят набези на запад и
та м да се установят. Д али това се дълж и на натиска на свевите, кои
то ид ват от изток? Тъй като Ц езар единствен пиш е за това, ние зн а
ем сам о, че то й реш ава да ги спре край Б и б р ак т, сто л и ц ата на едуе-
ните, разп олож ен а над долината на Сона, и като п обедител ги връ щ а
обратно.
Но за Ц езар, който тогава е проконсул, истинската опасност ид
вала от Ариовист, вожда на германското племе свеви, който се виждал
господар на земите отвъд Рона и Рейн.
Според Ц езар галите, които се обърнали към него, били терори
зирани от германите, „техния огром ен ръст, тяхната невероятна воен
на сила ( ...) М ного пъти се случваш е да се м ерим с тях и само видът на
лицата им, блясъкът в очите им вече бяха непоносими за нас.“
Ц езар ги победил в Елзаската равнина и избил всички свеви, кои
то се опитали да преминат Рейн, вклю чително жените и децата. Един
ствено А риовист и неколцина м ъж е успели да избягат и да се върнат
при останалата част от племето, която се намирала оттатък Рейн.
Аквитания на свой ред същ о се предала.
Дали Цезар вече е смятал, че страната е покорена? Той отишъл по на
север, стигнал до устието на Рейн по море и след като завладял кьолнската
област, се завърнал. Еюсле се насочил от Булон към Англия, останал там
няколко седмици и през следващата година отново се върнал, като нало
жил годишен данък на британците, които изобщо не го плащали.
Той предприел тези походи, защ ото тогава се смятало, че келтите
произлизали от Британия, че островът е религиозното средищ е на тех
ния свят и друидите черпели от тях своето вдъхновение: трябвало да се
пресече връзката меж ду Британия и континента, както се налагало да
бъдат победени германите и испанците.
По този начин Ц езар се стрем ял да пренесе в ъ р х у външ ните
съседи труд н ости те, които м ож ел да срещ не по врем е на своята за
воевателн а кам пания, която по неговите д ум и ч есто ставал а по м о л
ба на застр аш ен и те народи. И тук откри вам е типична колониална
схем а, която и стори ята м ногократно е въ зпроизвеж дала.
Друг е въпросът, че предизвиканите от насилията многобройни
бунтове в крайна см етка сближили онези народи, които иначе са щели
да се бият помеж ду си. След врем ето на безразборните бунтове на кар-
нутите, нервите и ебуроните идва ред на едно по-голям о въстание, ду
ш ата на което е вождът на арверните Верцингеторикс.
25
Верцингет орикс - ист ория и мит
По време на въстанието в Галия, което започва през 53-52 г. с избиване

то на римски търговци от Ценабум (Орлеан), Цезар, който през 58 г.
имал ш ест легиона, през 54 г. имал вече осем, а към края на войната -
единадесет. Центуриони и запасни войници съставлявали най-опитната
войска. Тилови части от нумиди и германска наемна кавалерия допълва
ли войсковия състав. А командващият техническите части М амура знаел
как да се окопава при всякакви обстоятелства и с помощ та на метателни
те си машини, тази обсадна артилерия, изненадвал и парализирал галите.
А те, понеже знаели какви трудности има Цезар в Рим, не спирали да
се бунтуват. Все пак Цезар решил по средата на зимата да премине покри
тия със сняг Централен масив, за да изненада галите, които обсаждали бои-
ените, и да освободи последните, тъй като те били негови постоянни съюз
ници. Верцингеторикс наредил на галските вождове да прилагат тактиката
на изгорената земя, единствения начин, за да бъде изтощен противникът. Но
галите не се решили да унищожат своя най-голям град Аварикум (Бурж),
след като вече били разрушили двадесет града за един ден. Аварикум бил
блокиран и завзет; твърди се, че 40 хиляди души били избити. Намерението
на Цезар било да завземе един по един галските лагери: той успял при Ава
рикум, но не сполучил при Герговия, близо до Клермон. Тогава едуените,
поначало противници на арверните, се надигнали, наложили второто пора
жение на Цезар, а при Бибракт те отправили апел за всеобщо въстание и
признали Верцингеторикс за върховен вожд. Дори в граничещите с Нарбон-
ската област райони племената и по-специално алоброгите започнали да се
бунтуват. Цезар си дал вид, че е склонен да напусне Галия и от Лангр се
насочил на юг. Но той извикал на помощ германската кавалерия, която по
бедила галите, защото в нетърпението си да се бият те допуснали неблагора
зумието да участват само със своята кавалерия и да лишат по този начин
Верцингеторикс от предполагаемите плодове на неговата тактика.
Скоро след това Верцингеторикс се оказал обкръжен в Алезия.
Но сега за разлика от битката при Герговия Цезар разполагал с цялата
си армия. И докато за защ итата на града били необходими 20 000 души,
Верцингеторикс трябвало да изхранва четири пъти повече - един доста
съмнителен брой, както вече споменахме. Той и помощ ните м у части
се натъкват на построените от римляните укрепления. Капитулацията
на галския вожд се превръщ а в легенда според разказа на Дион Касий.
Но неговата правдоподобност по-късно се поставя под съмнение:
„Понеже смятал, че Ц езар ще го пощади, тъй като разчитал на
предишното им приятелство, вместо да избяга, Верцингеторикс, без да
е искал мир чрез свой пратеник, отиш ъл при Ц езар и го нам ерил в м о
мента, когато заседавал неговият трибунал. П оявата м у предизвикала
известен страх, защ ото той бил висок на ръст и изглеждал внуш ително
в своето въоръжение. Н астъпила дълбока тишина. Галският вожд пад
26
нал на колене пред Ц езар и без да каже дума, започнал да м у стиска

ръцете за прошка. Тази сцена предизвикала м илост у присъстващ ите.
Но вм есто да бъде трогн ат от това, Ц езар веднага наредил да го оковат
във вериги, а по късно и да го убият - като венец на неговата победа.“
След арверните на свой ред се предали беловаките и карнутите.
Последните оказали най-сериозна съпротива под командването на вожда
на друидите Гутуатер, който бил заловен и екзекутиран.
П осле дош ъл редът на Арморик и наУ кселодун (в сегаш ната об
ласт Лот). По заповед на Каминий, един от пратениците на Ц езар, били
отсечени ръцете на защитниците на тези градове.
Така била завладяна цялата Галия с изключение на М арсилия, ко
ято в атм осф ерата на съперничество меж ду Помпей и Ц езар най-нап
ред взела страната на първия, с когото тя им ала всички основания да се
гордее. П осле гръцкият град обявил неутралитет, с което Брут, от им е
то на Ц езар, не се съгласил и Ц езар завзел отново града, но предвид
неговото славно минало, запазил името и свободата му.
С лавата на Верцингеторикс е резултат от тройно наследство. На
първо м ясто, както беш е казано, реабилитирането на галите се свързва
с поставянето под въпрос на образуването на Франция като дело на
франките и на Ц ърквата, белязано с покръстването на Хлодвиг - свое
образно въплъщ ение на истинското раждане на нацията. П рез X IX в.
антиаристократичната реакция и републиканските идеи възкресяват га
лите и героичните действия на Верцингеторикс.
П рез 1824 г. в своята песен Галските роби Б еранж е оплаква апа
тията на французите, които ощ е не са се освободили от своя монарх
Луи X V III, наследник на франките. П рез 1836 г. Б алзак в своя роман
Музей за антики, говорейки за револю цията от 1789 г., приписва след
ните думи на маркиз Д ’Егриньон: „чиято франкска кръв се е запазила
благородна и горда. ( ...) Галите триум ф ират“ .
Въпросът отново се поставя след поражението през 1870-1871 г.
Верцингеторикс вече е въплъщ ение на героичната съпротива срещ у
окупатора и неговото поражение не звучи непременно като край на не
зависим остта, защ ото галските бунтари от следващ ите векове са сви
детелство за ж изнеността на тази нация.
Н ещ о повече. Поражението на Верцингеторикс служи като сви
детелство за това, колко древна е нацията. „За галите се е говорело
м ного преди да се говори за германите. Те били навлезли в Италия и
Гърция, преди да се е знаело, че същ ествуват германи ( ...) Нито една
северна страна ням а такава древна история“ (Ш арл Б иго, Малкият
французин, 1883 г., цитиран по Кристиан Амалви).
Смятан за „първия герой от нашата национална история“, Верцинге
торикс вече се представя като обединител на страната, като баща на нацио
налното единство и защитник на отечеството, чиито наследници са воините
през година II по революционния календар, Гамбета, а после и Клемансо.
27
По-късно, по врем ето на буланжизма, национализмът се лю ш ка

отляво надясно. И Верцингеторикс, човекът, направил ненужната ж ер
тва, става „окървавеният Христос на патриотизм а“ . С лед 1918 г. гал
ският Ш антеклер се см ята за праотец на наш ите ф ронтоваци и на м ар
ш ал Петен при реж им а на Виши. Но и за генерал Дьо Гол той е първият
деец на съпротивата: по този начин той помирява всички французи по
меж ду им. Така че Верцингеторикс се явява едновременно въплъщ ение
на народа, на съпротивата и на единството на нацията.
ГОЛЯМ АТА ПРО М ЯН А
П рез 118 г. преди Х риста за първи път един град, в случая Нарбон,
приема колония римски граждани. О ттогава влиянието на М арсилия и
на Рим прониква в „гористата“ Галия и се създава Н арбонската про
винция, прокарва се известната via Domitiana, която свързва И талия с
Испания. След като вече завладява Галия, Цезар иска да й осигури връз
ка със средизем номорския свят.
И тази връзка се запазва, докато същ ествува Рим ската империя.
Но скоро след това тя започва да отслабва и успоредно с разпа
дането на Рим ската империя Галия се откъсва едновременно от Рим и
от С редиземном орието. С ъщ ото мож е да се каже впрочем и за цяла
една част от Запада. Няколко века по-късно не остава почти нищо об
щ о меж ду феодалния Запад и останалата част на бивш ата Римска им пе
рия с нейната „световна икономика“ .
Как се извърш ват тези промени?
От ром анизацият а към разпаданет о на държ авата

Историците от Гибон до Пирен, от М онтескьо до Фердинанд Л от не
престанно са си поставяли въпроси във връзка със „залеза“ и с „пада
нето“ на Рим ската империя, с изригването на Средновековието (един
появил се по-късно термин). Дали явлението се дължи на характерни
за империята особености, проявили се както в Галия, така и другаде?
Дали християнизацията на империята при Константин през 330 г. е ус
корила това разпадане? Дали тези сътресения не се дълж ат на варвар
ските наш ествия, на кои точно и откога?
Н епосредствено след завладяването на Галия Ц езар неутрализи
рал чувството за независимост на галите, като отворил римските гра
дове за аристократите и дал римско право на м ного селищ а в Н арбон
ската провинция. З а да сломи съпротивата на М арсилия срещ у асими
лацията, той разпокъсал нейната територия и създал рим ска колония в
Арл. Ощ е след края на Републиката Ю жна Галия е кръстосана от ри м
ски пътищ а, разви то било речното корабоплаване и с тр ан ата била
28
осеяна от паметници, които са оцелели и днес: арката в Оранж, арените

в Н им и други. Лион се превръщ а в римска колония и келтската циви
лизация постепенно изчезва1.
От всички езици на завладените народи келтският оказва най-малка
съпротива (бретонският е въведен отново през V в. от пристигналите от
Англия имигранти, които изгонили саксонците). Интегрирането на Галия
към останалата част на империята се осъществява и в областта на иконо
миката, където благодарение на горите си страната развива дърводелство
то, коларството, бъчварството, а също така керамиката и стъкларството.
О бщ уването на един език, прилагането на еднакви закони, пол
зването на едни и същ и институции постепенно допринасят за пълната
романизация.
Но постигнатото при Антонините равновесие за първи път е на
руш ено, когато натискът на алеманите в областта Ретия направил про
бив в лимеса, който ограждал империята, и те стигнали до М илано.
Франките се възползвали от това и проникнали в Галия. Поради кон
фликт с Валериан, син на император Галиен, генерал П остум се надиг
нал, обявил се за император и екзекутирал Валериан. Галите изобщ о не
били засегнати от този конфликт за власт меж ду римляни.
Друг тип тревога, този път дължащ а се на галите, била предизви
кана от багаудите, разбунтували се селяни от областта на паризиите,
която се наричала Лутеция. Но тя била ликвидирана от император Мак-
симиан към 288 г., а междувременно франките зачестили своите набези.
Тези селски бунтове, натискът на варварите и стремежът за откъс
ване на Галия не били изолирани явления. През III в. подобни сътресе
ния се наблю дават в цялата Римска империя. Например разбунтувалите
се берберски селяни не спират да нападат градовете по африканския бряг,
безбройни са случаите на отцепване на генерали, които узурпирали власт
та, а те трябвало да осигуряват защ итата на границите. Ако е вярно, че
тук и там тези движения свидетелстват за възраждането на съпротивата
срещ у римското господство, най-важното е, че се засилват противопос
тавянето и враждебността между градовете и селата, тъй като римските
градове на Запада станали стратегически пунктове, които само консуми
рат и живеят от данъците. И понеже търговията западнала поради вой
ните, ресурсите на държавата се изчерпали и ръководещ ата гръко-рим-
ска класа загубила средствата, с помощта на които осигурявала своя прес
тиж. Градовете се превърнали в празни черупки, започнали да се обез
людяват за сметка на продължаващото развитие на селското стопанство.
Колкото до центровете на властта, те преминали от гражданската към
военната администрация, която се грижела преди всичко за войската, със
тавена от римляни, гало-романи и варвари.
1 Би могло да се смята, че колоните (полукрепостните селяни), пътищата, хороса
нът и отстъпването на граждански права са главните фактори за успеха на романи-
зацията. - Б. а.
29
Делът на христ иянст вот о
При това засилване на господството на военните, при напора на варва

рите и вътреш ните бунтове разделянето на Европа на четири части при
Диоклетиан допринесло за по-нататъш ната дезорганизация (2 85-324 ).
Култът към им перията загубва цялото си значение и върху неговите
руини, върху безразличието към държ авата се възраж дат и развиват
други религии, които см енят официалния култ, чиято неефикасност е
вече съвсем явна. С тава дум а за мистериозни религии, проявяващ и се
като ереси, свързани с култа към Зороастра, каквито са митраизмът,
чийто символ е ж ертвопринош ението на бикове, или м анихейството,
според което, както проповядвал Мани, светът е жертва на борбата меж
ду доброто и злото; или най-сетне християнството, еврейска ерес, коя
то постепенно изм естила останалите мистериозни религии.
Понеже подценявали земните интереси, за принца християните
се явяват лош и граждани, със съмнителна лоялност, опасни за социал
ния ред. След врем ето на Траян подобно на евреите преди това те били
преследвани и екзекутирани, ако не се откажели от вярата си. П рез 177
г. Ц ърквата в Лион, организирана около едно ядро от християни, дош
ли от Азия, станала жертва на преследвания, със които се свързва м ъ
ченичеството на света Бландин, която била хвърлена на лъвовете. Хрис
тиянството било насочено тъкм о към обикновените хора, към безза
щитното простолю дие от предградията и от смазаните от данъци села.
То било евангелистко и хуманитарно. Родило се в градовете на О риен
та, то се разпространило и в селата и понеже стигнало до им ператор
ския двор, Константин се покръстил, като смятал, че щ е консолидира
трона, опирайки се на християнството, на селяните и на армията, само
че последните, тъй като били съставени отчасти от варвари, се оказали
податливи към някоя от християнските ереси.
М акар че се явявало като деструктивен елемент, християнството
допринесло и за възраждането на империята, тъй като Константин виж
дал в него важен принцип за морално единство, който изм естил разкла
тената имперска религия.
Х ристиянската доктрина, която проповядвала покорство, опро
щение, забрава на обидите, подценявала славата и земните блага. Н ей
ният принцип бил чужд на античната мисъл, че политиката и религията
не представляват отделни сфери - както е и днес в част от арабско-
ислямския свят. При християнството земният живот се противопоста
вя на небесния, както отбелязва свети А вгустин през 427 г., защ ото
небесният не е воден от някакъв чисто човешки идеал.
Може да се каже, че Средновековието започва, когато Църквата се
опитва да изземе властта на принцовете - става въпрос за така наречения
„политически авгусгинизъм“, ясно изразен от папа Григорий Велики, кой
то твърдял, че „земното царство трябва да служи на небесното“ (590-604).
30
Християнизирайки политическия ред, Григорий Велики полити

зира християнството.
Варварит е: наш ествие или проникване?
„По това време като че ли в целия римски свят се чували бойни тръби. И
най-дивите народи, обзети от ярост, преминавали границите на своите
съседи: алеманите плячкосвали Галия и Ретия, сарматите и квадите -
Панония, пиктите, саксоните и скотите непрекъснато досаждали на бре-
тонците ( ...) Готите грабели Тракия ( ...) Персийският цар сложил ръка
на Армения“ . Дали натискът на хуните е накарал визиготите, вандалите
и свевите да търсят убежище в Източната и в Западната империя? Във
всеки случай такова е впечатлението на Амин М арцелин, който през 364
г. описва идването на варварите, които се появили ощ е през III в. Дали
този ужас е причинен от техните насилия или от обичая W ergeid (откуп
за убийство), според който на жертвата или на нейното семейство се
плаща сума, съответстващ а на щетите, които са нанесени, или на тяхно
то социално измерение? М ъж в разцвета на силите си струвал повече от
жена, дете или старец. Подробностите, свързани с прилагането на този
закон, разкриват много добре нравите на варварите: „Ако удариш по
главата някого така, че да се покаже мозъкът и трите кости, които го
покриват - тридесет су. Ако откъснеш на някого ръката или носа или му
извадиш окото - сто су; ако ръката виси - 63 су. И така нататък. Герма-
ните са войници, но същевременно и селяни, защ ото бойната брадва им
служи и като средство за оране. Сидоний Аполинарий твърди, че хвър
лена във въздуха, тя сам а определя мястото, където ще удари ( ...) и че
въртенето на щ ита за тях е просто игра, както и хвърлянето на копието,
за да ударят неприятеля.“ Според легендата тези германи можели да из
ковават мечове, „способни да разсичат броните“, следователно те били
истински майстори при изработването на оръжия.
Това техническо превъзходство им давало предимство във вой
ните и те се установили в почти безлю дните крайни предели на Римска
та империя, като сключили договор с властите, които ги взели на своя
служба. Салическият закон, отразяващ един от най-старите обичаи при
германските племена, бил своеобразен мирен договор, разпоредба, на
ложена им от офицерите на установилата се там рим ска армия, за да ги
обуздаят и да осигурят защ итата на империята, преди този набор от
предписания да бъде допълнен и да се превърне в закон на франките.
В този см исъл салическият закон не е чисто варварски, защ ото е
съставен на латински, проникнат е от римското право, което с врем ето
почнало да се чувства все по-слабо. Той е въведен доста преди Хлод-
виг, тъй като не съдърж а никаква християнска черта. Както и бургунд-
ският закон Lex Gundobada, който същ о е написан на латински.
Този пример свидетелства за взаимното проникване меж ду рим-
31
ляните и варварите, което ни кара да нюансираме противопоставянето им

едни на други. И наистина част от варварските племена по границите на
Римската империя се включили само временно в римската армия, а други
се установили окончателно в империята и изпълнявали някаква дейност в
държавната или във военната администрация, трети - така наречените фе-
дерати - влизали на групи под ръководството на свой вожд и сключвали
договор с римския император. Поначало федератите били извън грани
ците, но впоследствие се установили и във вътрешността. Най-сетне има
ло и варвари военнопленници, установили се в Галия като laeti', т. е. като
колони, крепостни селяни, принудени да служат и във войската. Броят на
тези чужди елементи не е голям - 2 до 3 % от населението.
Някои вождове на федератите стигат до високи военни посто
ве, каквито са случаите е краля на остроготите Теодорик или с франк-
ския magister militum1 2 Едовик, който пом ага на император Константин
III срещ у неговия съперник Хонорий. Така, докато рим ската армия се
„варваризира“ , варварите се романизират и този двоен процес продъл
жава един-два века. К огато през 1653 г. откриват гроб а на Хилдерик,
бащ ата на Хлодвиг, той е облечен като висш римски сановник, но е
погребан като франкски вожд с оръжието и с конете му.
П рез 406 г., когато вандалите и бургундците нападат Рейн, ф ран
ките са на страната на римляните, както и във войните срещ у визиготи-
те. Б ез съмнение същ ественото тук е, че франките на Хилдерик и Х лод
виг са били част от франките, които се настанили доста преди това в
Галия и се оказали в рейнското франкско кралство, след като победили
визиготите, за да завладеят Ю жна Галия. Отначало франкското крал
ство на Хлодвиг заем ало и Парижкия басейн и затова Париж е един от
неговите центрове.
Тези нашественици - франките, бургундците, визиготите - не вли
зат непременно в големи сблъсъци с гало-ром аните дори когато пос
ледните се виж дат принудени по закона за „гостоприем ството“ да им
отстъпват част от земите си. Някои смятат, че порочната рим ска адм и
нистрация, която ограбвала обикновените хора, си е заслуж ила тези
неприятности. „По-добре да живеем под господството на добрите ви-
зиготски варвари, отколкото да понасяме тиранията на рим ските ку-
рии, които ни потискат. Там се корени истинският упадък на Римската
империя, която не изпълнява своите граждански функции. Н аистина
косите на бургундските жени миришели на гранясало м асло, а кухнята
им - на чесън, но е това се свиква.
Сливането на различните народности се осъщ ествява благодаре
ние на това, че наш ествениците заем ат празните части на им перията и
развиват там селскостопански дейности. „По-скоро пром яна на реж и
1От латинското laetus (плодороден; весел; приятен). Едно от съответствията на френски
език е gentil, оттам и името на селището Gentilly, както от сармати идва Сармез. - Б. пр.
2 От латински - военен командир. - Б. пр.
32
ма, отколкото завладяване, казват някои, защ ото в Галия войната про
тивопоставя „варваризирания“ римски крал Сиагрий на „романизира-
ния“ варварски крал Хлодвиг.
Внезапната поява на хуните през 451 г. допринася за сближаването
между германските варвари и гало-романското население. Техните особени
черти са ни известни от разказа на Йорданис, кьдето се преплитат сведени
ята и легендата - те са представени като хора, „които се хранят със сурово
месо и с диви корени и си правят грозни дрехи от плат или от кожи на плъхо
ве“ . Винаги на конете си, те не слизали на земята нито за да ядат, нито за да
пият. При бой действали със светкавична бързина и в момента, в който про
тивникът се готвел да ги нападате, те го опасвали с ремък, който парализирал
движенията му. Техният вожд Атила повтарял, че „трева не расте там, къде-
то е минал неговият кон“. Във всеки случай истина е, че те всявали ужас и че
Аеций, подпомогнат от франките, бургунддите, армориканите и визиготите,
успява да ги победи в Каталонските полета близо до Троа. „Поточето, което
минавало през равнината, се напълнило с кръв и потекло като порой111. Меж
дувременно Париж бил спасен благодарение на предсказанието на света
Женевиев, покровителка на Лутеция, която уверила населението, че няма
защо да се страхува от Атила. Това предсказание наистина се осъществило,
защото той тръгнал в друга посока. Светицата станала обект на народната
почит и тленните й останки били пренесени в църквата „Свети Петър и Па
вел“, а споменът за нея се запазил в безброй скулптури и платна, например
у живописеца Пюви дьо Шаван (1877 г.).
К ъм края на V в. Галия е разделена меж ду различни варварски
наш ественици, които слагат ръка на нейната територия. Франките от
династията на М еровингите завладяват областта на север от река С о
ма; римлянинът Егидий и неговият син Сиагрий владеят областта меж
ду Сена и Лоара; визиготите създават огром но кралство меж ду Л оара
и Испания, в което царуват Ерик и Аларик; бургундците владеят доли
ните на Сона и Рона, а аламаните заемат Елзас, Ваден и Лотарингия.
Най-сетне бретонците, след като били прогонени от британските остро
ви от пиктите, англите и саксоните, намерили убежище в Арморик.
Съюзът на Църквата с монархият а

Франките на М еровей и на неговия син Хилдерик се настаняват между
С ом а и Л оара и подобно на другите варвари подпом агат римлянина *
1 При турците романът за нацията сочи, че експанзията на хуните не само че не била

опустошителна вихрушка, а, напротив, е в основата на образуването на евро-азиат
ското общество; тя дала начало на първите рицарски прояви (както свидетелстват
нибелунгите), на много обичаи и организационни структури, които след разпадането
на империята породили някои многовековни държави, каквито са маджарската, гру
зинската и др. Споменът за Атила е спомен за много добър и приятен владетел, изви
сила се в историята личност. - Б. а.
з.
33
Аеций да прогони хуните. Техният наследник Хлодвиг възнам ерява да

разш ири своето кралство и се сблъсква с „краля на рим ляните“ Сиаг-
рий. Побеждава го при Соасон. П обеденият Сиагрий търси убежищ е
при визигота Аларик, който го предава на Х лодвиг и последният го
убива. Той е на възраст между петнадесет и двадесет години, както со
чи Хрониката на Григорий от Тур, написана десетилетия по-късно, ко
ято датира събитията на всеки пет години и поради това хронологията
буди съмнение. За характера на Хлодвиг може да се съди по случката
със соасонската ваза. Някакъв епископ поискал от Хлодвиг една от
вазите, които били взети като плячка по врем е на битката край Соасон.
Хлодвиг склонил да м у направи това удоволствие и по врем е на подял
бата накарал един от войниците да м у я даде, но той отказал и я счупил
с брадвата си. Х лодвиг не м у рекъл нищо, но една година по-късно,
като правел преглед на армията си, упрекнал войника, който м у бил
причинил тази обида, че оръж ието му не е в добро състояние, и го прос
нал м ъртъв на зем ята с думите: „Спомни си за соасонската ваза.“
Епизодът е показателен и с това, че Хлодвиг иска да поддържа
добри отнош ения с Ц ърквата, а визиготите, бургундците и аламаните
били възприели арианството, ерес, която твърди, че Х ристос не е ра
вен на Б о га Отец, че не са единосъщни, и критикува епископите, че
притежават голям а власт. Бидейки езичник, Хлодвиг ням а отношение
към този спор, но неговата жена, дъщ ерята на бургундския крал, е ка
толичка и той им а подкрепата на епископите, единствената сила, запа
зила се след упадъка на рим ската администрация. „Ако управлявате в
съгласие с епископите, подвластните ви територии щ е се чувстват още
по-добре“ , пиш ел м у реймският епископ Реми.
Х ристиянската традиция, опирайки се на Григорий от Тур, свър
зва покръстването на Хлодвиг с победата м у над аламаните. „О, Исусе
Христе, ако м е дариш с победата, ще вярвам в тебе и щ е се покръстя в
твоето им е.“ И хронистът добавя, че след като казал тези думи, „алам а
ните обърнали гръ б и почнали да бягат“ . Този разказ повтаря дум а по
дума историята за император Константин по време на битката при Мил-
вийския м ост през 312 г„ когато той възприел християнството.
Н езависимо от този случай между франките и алам аните имало
много битки. Една от тях е битката при Толбиак.
Х лодвиг бил покръстен в Реймс от епископ Реми, на когото един
чудодеен бял гълъб донесъл в човката си шишенце, пълно със свещ ено
миро. Реми потопил Хлодвиг в купела и м у рекъл: „О стави огърлиците
си (амулетите си), горди Сикамбриецо“ (а не : „Склони глава, горди
Сикамбриецо, както неправилно е преведено). „Почитай това, което си
изгорил; изгори това, което си почитал.“
П римерът на Хлодвиг бил последван от неговия народ. Григо
рий от Тур говори за три хиляди войници - число, което дава представа
за броя на франките и показва каква солидарност е проявена в случая.
34
Подкрепен от тази връзка с Църквата, Хлодвиг обединява рейнски-

те и салическите франки, после се обръщ а към визиготите и ги побеж
дава през 507 г. при Вуийе. И мператорът на И зточната империя А нас
тас го поздравява и м у връчва консулските инсигни, които осигуряват
законността на неговата власт в цяла Галия. Ц ерем онията става в гр.
Тур в базиликата „Свети М артен“ , където Хлодвиг надява пурпурната
хламида и слага на главата си диадема; „а после на кон м инава из града
и хвърля златни и сребърни монети на хората, които го акламират“ .
Дали това покръстване било по убеждение или по политически
причини е без значение, важното е, че Хлодвиг става единственият ка
толически крал на западния римски свят, единствен син на Църквата,
признат от духовенството като свой освободител.
Разбираем о е защ о през вековете - чак до папа Й оан-П авел II -
Ц ърквата го е прославяла, представяйки го като създател на френската
нация, защ ото в неин интерес обединява териториите на старата ро
м анска Галия, ръководена дотогава от варварски крале еретици. В хро
никата се добавя ощ е, че Реми, осенен от пророческия дух, предсказал
на Хлодвиг и на неговото потомство непреходно царуване, при усло
вие че зачита християнската вяра. Франция или щ яла да бъде христи
янска, или ням ало да съществува.
Мит, който по-късно е поставен под съмнение.
М онасите, покръстването на варварите (V—VIII в.)

Докато на изток най-напред се християнизира селото, селяните били
покръстени преди жителите на градовете, положението в Галия е об
ратно, защ ото Ц ърквата, която им ала най-здрави устои в романизира-
ните градове, не е могла да упражни по-дълбоко влияние върху хората
от селата, тези езичници (pagani ), верни на вековните традиции. За да
се проникне в селото, било нужно нещо различно от градските епис-
копства - наличие на монаси.
Но нещ ата не опирали само до това.
О щ е от древността Ц ърквата е позната в две разновидности.
Едната, имперската Църква, се появява при първия християнски
им ператор Константин: един Бог, един им ператор и същ ествуващ ият
вече папа като глава на тази Църква. Другата, Ц ърквата на апостолите,
описана от свети Лука, при която множеството вярващ и им ат едно сърце
и една душ а и всички блага са общи. Появата на монасите през IV в.
отговаря на необходимостта да се създаде Църква в лоното на Църквата.
И наистина през IV в. се заражда движение за оттегляне от об
щ ествения живот най-напред в Египет и Сирия, а след това и на Запад
под влияние на Йоан Касиан, който установява преки връзки между
Галия и традицията на монасите от египетската пустиня, както и благо
дарение на свети Хонорат, основател на Л еренското абатство, най-го-
35
лем ия монаш ески център през V в. В Уелс и Ирландия вм есто епископ-

ства били основани м анастири и тяхната организация, в тясна връзка
със съответни племена, се развива успоредно със специфичната дей
ност на поклонниците, които налагат отшелническия начин на живот от
двете страни на Л аманш а.
Именно като мисионери келтските, а след това и англосаксонски
те монаси допринасят за евангелизацията на селата на континента. О би
телта на К олум бан в Л ю ксьойл с нейните ш естстотин м онаси се прев
ръщ а в м онаш еска метрополия, която се рои в Ж ю миеж, Корби, Сен-
Вандрий, Сен-Гал и на други м еста. Начело на това движение застават
селяни като свети Валери и култът към природните сили се пренася
върху монасите. В Бретан кръстовете на тези свещеници заместват мен-
хирите', които на свой ред понякога били християнизирани, като им
поставяли м алък кръст. Това свързване на древната с новата култура
отворило духа на селяните за християнските влияния..
М онаш еството помогнало също така на папството в неговия стре
меж да възроди духовенството.
При осъществяването на тази задача главната роля не се пада на
ирландските или на англосаксонските монаси, а на свети Бенедикт, осно
вател на манастира в М онте Касино, чиито последователи, бенедиктинци-
те, водели задружен, а не аскетичен живот за разлика от отшелниците в
Египет или в Ирландия. Бенедиктинският манастир е нещо като миниа
тю рна държава със своя йерархия и организиран стопански живот. Бене-
диктинците отхвърлят „мързеливите монаси“, следват предписанията на
свети Августин и искат да дават личен пример чрез труд и молитва.
Това двойно движение получило подкрепата на свети Бониф а
ций, апостол на Германия, който се заобиколил с англосаксонски м иси
онери и разчитайки на своя престиж, положил много усилия за реф ор
мирането на цялата франкска църква. Династията на М еровингите ус
пяла да спаси Франция от арабското нашествие, а м айордомът Карл
М артел възнаградил своите езически привърженици, като им върнал
отнетите църковни имоти. „Религията е стъпкана, писал свети Бонифа-
ций на папа Захарий. - П ридобитото е раздадено на алчни езичници и
на безсрам ни свещ еници ( ...) Техните престъпления не им пречат да
стигнат до свещ енически сан. По този начин те постепенно са повиш а
вани и стават епископи ( ...) А тези от тях, които м огат да се похвалят,
че не са ни блудници, ни прелюбодейци, са пък пияници, ловци или
войници, които не се страхуват да проливат християнска кръв.“
К ато пратеник на Светия престол Бонифаций успял да въвлече
К аролингите в осъщ ествяването на църковната реформ а. Ц ърквата от
крила в м онаш еската култура нужните сили, за да се преустрои под
егидата на суверена. 1
1 Грубо одялани скални късове, подобни на колони. - Б. пр.
36
Голямата промяна, която настъпва, се състои в това, че основна

та черта на новата култура е в нейния религиозен характер. Докато по
врем ето на М еровингите държ авата въпреки съю за с Ц ърквата си ос
тавала светска, К аролингската империя установила една теократична
държ ава като политическо изражение на християнското единство.
Н ай-сетне развитието на м онаш еството се отразява върху значе
нието на труда като общ ествена дейност. Според гръко-рим ската тр а
диция хората живеели от труда на робите и се гордеели със своето без
делие, освен ако под влияние на варварите не предпочитали военния
начин на живот. Ю дейско-християнското наследство от своя страна пос
тавя ударението върху съзерцателния начин на живот. К огато бене-
диктинците изискват прилагане на ръчен труд, той представлява някак
ва ф орм а на покаяние. Именно защ ото ръчният труд се свързва с паде
нието, с божието проклятие, монасите, които са членове на религиозно
братство за покаяние, трябва да дават пример за такива самоизтезания.
Според Ж ак льо Гоф самият факт, че монахът като най-висока
степен на християнско съвърш енство се отдава на работа, придава на
тази дейност част от престижа на този, който я упражнява. Впечатли
телно е да гледаш един монах как работи. „М онахът, който се унижава
да работи, въздига сам ата работа.“
П рез коя епоха лат инският език престава да се говори?

Този въпрос се допълва и от друг: кога хората са престанали да разбират
езика, който според Изидор Севилски1 (560-635) вече бил варваризи-
ран? Изглежда, че в Галия, с изключение на Арморик, латинският език е
заместил напълно келтския за по-малко от четири века. Но за разлика от
(Велико)Британия латинският тук не изчезва като говорим език: той
продължава да се използва и това е свидетелство за романското наслед
с т в о - само че постепенно разговорният език се откъсва от писмения. На
събора в Тур през 813 г. пред епископите се поставя задачата да преведат
своите проповеди на селски латински език, за да м огат всички да ги
разбират. Два века преди това Цезарий Арлски „вече смирено настоявал
уш ите на грамотните хора да се примиряват със селските изрази, без да
се оплакват, за да може цялото божие паство да приема небесната храна
на прост и обикновен език“. А само един век по-рано Сидоний Аполина-
рий не говорел по един и същ начин, когато им ал работа с колони от
селото и когато водел разговор със свои приятели от Клермон. М оже да
се каже, че в зависимост от социалната среда са същ ествували по-скоро
различни форми на един език, отколкото различни езици. В същ ност до
като в началото на VI в. античното училище вече изчезвало в Галия, в1
1 Свети Изидор е живял през VII век; смята се, че е написал първата енциклопедия в
света. - Б. пр.
37
големите фамилии традиционното обучение продължило да се прилага

още един век, а дори и повече. Но скъсването с латински език става все
по-осезателно и се забелязва, че епископите носят все по-рядко латин
ски имена и все по-често имена от франкски произход.
Този факт се разбира ощ е по-добре, ако го съпоставим днес с
положението в Швейцария, където при германофоните им а разлика меж
ду говорим ия език на обикновените хора и писмения език в предназна
чените за тях вестници.
Текстовете, появили се във връзка със свиканите от К арл Велики
синоди, позволяват д а се констатира едно друго явление. С ъщ ествува
очевидна разлика м еж ду различните области в Галия по това време.
Тези синоди били свикани в пет града: Арл, Шалон, Тур, Реймс и М айнц1.
В М айнц се препоръча да се проповядва на разбираем за вярващ ите
език, защ ото езичниците от архиепископията не разбирали латински. В
Реймс и Тур препоръчвали да се проповядва на народен език. Това не
важи за А рл и за онази част от лионската архиепископия, в която е в
сила ш алонското законодателство: духовенството е см ятало за естес
твено вярващ ите да разбират проповедите, ако се четат на висок глас
по врем е на литургията. Така латинският престава да бъде разбиран в
Северна Галия, а в останалата част на страната нараства разликата между
латинския език в неговата писмена и все по-закостеняла ф орма и готапа
rustica lingua (селския романски език).
НА КАРЛ ВЕЛИКИ И НА КАРОЛИНГИТЕ______________________

713 Навлизане на арабите в Септимания.
716-719 Победи на Карл Мартел над ньойстрийците в
Саксония и фризия.
720-732 Арабите в Нарбон, Автун и Люксьойл.
732 Карл Мартел побеждава арабите при Поатие.
743 Идването на власт на Хилдерик III, последен представител
на Меровингите.
749 Ломбардският крал Астолф заплашва папата в Рим.
751 Избор и коронясване на Пепин Къси.
Ломбардците завладяват Равена.
754 Пепин Къси е коронясан от папа Стефан II.
755 Омеядите в Европа.
759 Франките си връщат Нарбон.
764 Пепин Къси в Тулуза.
768 Карломан и Карл наследяват Пепин Къси.
770 Женитби на Каролинги за ломбарди.
1 На френски Mayence. - Б. пр.
38
773-774 Карл в Италия.

775 Репресивен поход в Саксония.
778 Походът в Испания, поражението при Ронсевал.
Въстанието на Видукинд в Саксония.
779 Капитуларият от Херстал.
779-790 Репресивни войни в Саксония.
781 Срещата на Карл с книжовника Алкуин.
788 Покоряването на Бавария.
791-799 Походите срещу аварите, завладяването на Истрия.
794 Установяване в Екс-ла-Шапеп.
800 Карл Велики в Рим е коронясан като император.
801 Франките в Барцелона.
802 Капитуларий за missi dominici (кралските пратеници).
803 Походът срещу аварите.
814 Умира Карл Велики. Наследява го Луи Благочестиви.
823 Карл Плешиви (823-877).
840 Масово норманско нашествие.
842-843 Страсбургската клетва, Вердюнският договор,
разделяне на империята.
855 Умира Лотарий I. Кой ще наследи престола?
885 Норманите нападат Париж.
888 След детронирането на Карл Дебели на трона се
редуват Каролинги и Робертинци.
911 Договорът от Сен-Клер-сюр-Епт. Карл Простостодушният
отстъпва Нормандия.
987 С робертинеца Юг (Хуго) Капе започва династията на
Капетингите.
КАРЛ ВЕЛИКИ И КАРОЛИНГИТЕ

Карл Велики, легендата и историята
Дейността на К арл Велики и на Каролингите, преобразени от легенда
та, винаги са били залог за историята. Дори и през X X в. нацисткият
режим бе назовал „Карл Велики“ легиона, който трябваш е да въплъ
щ ава борбата на Европа срещ у болш евизма.
Л егендата е стара. И тя е преминала границите на наш ия конти
нент. В Сао Томе, първата португалска колония сред Гвинейския за
лив, жителите на острова, които, разбира се, са негри, от X V I в. до днес
играят един театрален цикъл Трагедията на император Карл Велики
или Чилоли. Е стествено К арл Велики никога не е бил в Сао Томе, но за
неговите жители той е въплъщ ение на властта, на португалския крал,
който насила ги е довел тук и ги е покръстил. Той тряб ва да отговаря за
престъпленията, които са извърш ени в негово име. Представлението
разкрива истината за насилственото покръстване, за депортирането на
саксонците, за ролята на императора, който раздава правосъдие.
В други легенди, по-близки до нас, като например Песента за Ро-
ланд, от дейността на Карл Велики са запазени войните, а от човека -
39
борещият се за вярата. Тъй като тези войни са се водили в пограничните

райони - Саксония, Бавария, Ломбардия и от двете страни на Пиренеите
- т о й е представен като защитник на „милата Франция“, която императо
рът бранил и срещ у арабските, а скоро след това и срещ у норманските
нахлувания, макар тези негови действия да не са от най-важните.
И друга легенда се преплита с историята: Карл Велики се см ята за
покровител на учениците, като че ли той е основател на училищата. Извес
тен е разказът, който сме чували като деца, за Карл Велики, който посе
щава едно училище, както правят инспекторите. В действителност тази
история е измислена през 884 г. от Ноткер Пелтека, монах от манастира
„Св. Гал“, т. е. 70 години след смъртта на Карл Велики. Това обаче не
изключва възмож ността императорът да е проявявал интерес към изуча
ването на латински език, защ ото той самият искал свещеникът Алкуин
да коригира писмените м у упражнения. М ного от неговите капитуларии
се отнасят до реорганизацията на училищата, а това свидетелства за же
ланието м у да се постигнат по-добри резултати, а може би и за съпроти
вата, която срещал. „За да се тълкува Светото писание, отбелязва той в
едно писмо, човек трябва да им а правилен език и основни познания по
латински. А в свещените молитви, които братята от манастирите повта
рят непрекъснато, откриваме правилен смисъл, но неумела реч“ ÇПисмо
до епископите, цитирано от Пиер Рише). По-късно в училищ ата се чес
тва и празникът на свети Карл Велики като проява на желанието на П а
рижкия университет, създаден около 1200 г„ да се освободи от опеката
на епископите и на краля. Във връзка с това се говори, че Алкуин помо
лил Карл Велики училището в Екс-ла-Ш апел да бъде преместено в П а
риж. По думите на Ж ан Фавие „скоро след това университетът разкрася
ва тази история“ : Алкуин преместил училището от Рим директно в П а
риж. А към края на XIII в. Александър дьо Роер добавя, че Карл Велики,
воден от грижата за това какво ще остави на потомството, бил разпреде
лил функциите на християнството между трите народа в империята: све
щеничеството било поверено на Италия, прерогативите на им перията -
на Германия, а образованието и науката - на Франция. О ттогава той е
патрон на Парижкия университет - „нещо парадоксално за онези, които
знаят колко малко Париж е зачитал императора“ .
Колкото до канонизирането на свети Карл Велики със съгласие
то на папа Паскал III, то е извърш ено през 1165 г. от им ператор Б арба-
р о са1, който заявил: „М акар че не меч м у е отнел ж ивота ( ...), постоян
ното м у желание да ум ре за покръстването на езичниците е направило
от него мъченик.“
Впрочем когато императорът умира, той все ощ е не се казва Карл
Велики {Carolus Magnus - Charlemagne). В надгробната епитафия не
пише Carolus Magnus, а се чете Corpus Karoli magni atque orthodoxi
1 Фридрих Първи Барбароса, германски крал (ок. 1125-1190). - Б. пр.
40
imperatoris (тялото на Карл, на великия православен император). М о

нетите от онази епоха свидетелстват, че за разлика от картините на
Д ю рер например К арл е бил без брада: далече см е от „побелялата бра
да“, за която говори легендата.
Ето как легендата замъглява фактите - за да ги разкраси. А и на
хронистите, които са ги предали на врем ето си, м ож е да се вярва само
наполовина. Освен Аналите от м анастира в Лорш , които се разглеждат
като официален извор, главен свидетел се явява хронистът Егинхард,
приятел на К арл Велики през втория период от ж ивота му. Н еговото
съчинение Vita Karoli, писано около 830 г., не е лиш ено от пристрастие.
Л ю бопитно е, че представеният от него портрет на Карл Велики, вдъх
новен от Житията на Светоний, напомня портрета на Август. Н а не
го дълж им и образите на трим ата меровингски крале на волски коли -
своеобразен начин да бъдат прославени техните наследници. Най-вече
той приписва на К арл много от завоеванията ощ е от врем ето на него
вия бащ а Пепин, например на Аквитания. Карл нито е анексирал Пире-
неите, нито е прибавил „цялата“ Италия. Не е вярно, че варварите „чак
до В истула (В исла)“ са м у плащ али данъци и че халифът Харун ал-
Раш ид реш ил да постави под негово покровителство Светите места.
Съчинени от поети с помощ та и сътрудничеството на свещеници,
рицарските поеми, в които се възпява Карл Велики, явно са се появили в
лоното на Църквата. Те датират от XII и дори от X III в., а героите в тях са
живели от VIII до X в. Те се пеели на големите панаири, какъвто е пана
ирът Ланди1, или по време на пилигримствата, какъвто е цикълът за Ги-
йом д ’Оранж, който явно се отнася до поклонничеството в Сантяго де
Компостела. Според трубадурите от XIII в. тези 70 или 80 песни м огат да
се разделят на три главни цикъла. Жирар дьо Виен казва:
В богатата Франция има три цикъла епически песни.

Този за краля на Франция е най-прекрасният,
А следващият, трябва да го кажа,
е за Доон с бялата брада.
Третият, който заслужава внимание,
е за Гарен дьо Монглан Гордия.
В цикъла за Доон дьо М аянс се говори за борбите във феодална

Франция: престижът на феодалите отслабва, Карл Велики е представен
като несправедлив и слаб владетел, в непрестанни стълкновения с не
говите васали, които не м у отстъпват по с и л а ... П о-известен е цикълът
за Гийом д ’Оранж, победен от арабите в А лискам ската битка, близо до
А рл, а неговата героична съпруга защ итава град Оранж.
1Най-големият панаир в Парижката област. Името му идва от латинското indictus -

„уречено място за срещи“. - Б. пр.
41
Н о най-известен е цикълът за К арл Велики, който вклю чва м еж

ду другото поем ата за Берта с големия крак и Песента за Роланд -
най-стария, датиращ мож е би от XI в.
Като съратник на К арл Велики по врем е на похода в Испания
Роланд, който е оставен в тила, е обсаден от превъзхождащ ите го по
численост сили на „м аврите“, както се казва в песента, а всъщ ност това
са били баски и гасконци. „П редателят“ Ганелон разубедил краля да не
се връщ а да помогне на Роланд. „Ако свири със своя рог, казва Гане
лон, това означава, че не се бие. Той е достатъчно горд, за да зове за
пом ощ “ . След като престанал да надува своя рог от слонова кост, д ър
жейки в ръка м еча си Дурандал, Роланд умира, обкръжен от враговете
си, а Карл непрестанно се разкайва, че не е отиш ъл да го извади от
засадата.
П рез епохата на ром антизма, когато като реакция срещ у револю
цията се възпява Средновековието, А лфред дьо Вини възраж да м ита
за Роланд в стихотворението си „Рогът“ (1825 г.).
По планината Карл и храбрите му воини

победно слизаха, доволни и спокойни.
Ликуваше войската. - На лютна трубадур
засвирил беше, в хор с върбите край Адур.
Струеше френско вино във чужда стъкленица,
войник задяваше овчарка хубавица.
Внезапно сводът бе от мълния разсечен,

последва втора, трета, дочу се рог далечен
и императорът се стресна в този час,
спря своя буен кон и със треперещ глас
попита: „ Чухте ли? “ - „Да, сир, навярно свирят
пастири —те така стадата си прибират.
И императорът с тревога във сърцето
отново тръгна, с лоб по-мрачен от небето.
Беда! Беда! Щом с рог Роланд ме призовава
на помощ, значи явна смърт го застрашава. "
О, Боже, този рог звучи така тревожно!...
С тихотворението на Вини е давало урок по храброст. По-късно

се преоткрива патриотичният аспект на Песента за Роланд , която са
мо меж ду 1880 и 1890 г. им а пет издания. В нея се говори и за еретичес-
ката, и за „м илата Ф ранция“ , а всъщ ност става въпрос за завоевателен
поход извън границите й. Най-важното е, че поражението зове за ре
ванш; оттук и м ястото, което се отрежда на см ъртта на Роланд в школ-
ските учебници след поражението през 1870 г.: съратникът на Карл
42
Велики (който впрочем по онова врем е все ощ е не е им ператор) се пос

тавя в една галерия от герои между Верцингеторикс и Д ю геклен1.
Кои събития от врем ето на М еровингите и Каролингите се свър
зват с въпросните легенди?
Величие и падение на Каролингит е

След врем ето на Хлодвиг франкската монархия на М еровингите се кон
солидира в борба срещ у аламаните, визиготите и остроготите. Но съ
щ еврем енно тя и отслабва, раздирана от вътреш ни борби за наслед
ство. А встразия на изток, Н ьойстрия на запад и А квитания на ю г се
обособяват като автономни единици в ръцете на кралски интенданти
като техни постоянни управители, а в това врем е кралете и кралиците
се бият помеж ду си, както Брунхилда и Фредигунда, онези две см ъ р
тни противнички. Ф ранското кралство намира някакво привидно спо
койствие едва при Дагоберт (622-639). Той упражнил своята власт, за
да наложи празнуването на Деня Господен (неделя): ако един свободен
човек за четвърти път наруши това правило, м у се конфискува една
тр ета от им ущ еството, а на роб, който го наруши за втори път, м у се
отсича дясната ръка. П есента за добрия крал Дагоберт, „който обър
нал гащ ите си наопаки“, е съчинена през X V III в., когато на м ода е
тем ата за онзи „опак свят“, в който кралският съветник свети Елигий
се представя като велик и свят, противно на френската традиция, спо
ред която такъв е само монархът: става въпрос за роялистка песен, ко
ято не се свързва с някакви реални събития, а само цели да представи в
приятна светлина връщ ането на Бурбоните.
Упадъкът на М еровингската династия позволява на Пепин от Хер-
стал, м айордом на трите кралства, а след това и на неговия незаконен
син Карл, наречен по-късно М артел, да обединят франкското кралство
(.regnum francorum ) и да осигурят победата на А встразия последова
телно над ньойстрийците, над саксонците, над аламаните, над аквита-
ните, над сарацините при П оатие през 732 г. П рез 741 г., когато ум ира
Карл М артел, не само че е възстановено единството на кралството, но
и м огъщ еството на франките значително нараства.
А встразийските принцове започват да се наричат „Каролинги“ в
чест на победителя при Поатие, а за франките това било голям а побе
да, вследствие на която кралството било предпазено от арабските на
шествия, макар че аквитанците не споделяли същ ото гледище. Ползвайки
се с одобрението на папата и на свети Бонифаций, който го миропома-
1 Бертран Дюгеклен (1315 или 1 3 2 0 -1 3 8 0 )- френски военачалник, застава начел^ на

французите, които започват „партизанска“ война срещу англичаните по време на Сто
годишната война. След серия от победи той успява да отвоюва почти всички френски
територии. - Б. пр.
43
зап като избраник на Господа, Пепин пратил последния представител

на М еровингите в манастир. „П о-добре е да се нарича крал този, който
наистина упраж нява властта, за да им а ред в държ авата“ - така бил
отговорил папа Захарий на въпроса, който през 751 г. м у поставил един
пратеник на Пепин Къси.
В отговор на тази подкрепа Пепин пом огнал на папството да се
справи със заплахата, идващ а от ломбардите, които били завладели Ра
вена, и с това си спечелил рим ската титла „патриций“ . Н еговият син
Карл, наричан по-късно Велики, бил коронясан в Павия и по този на
чин наследил част от ломбардското кралство.
С ъщ евременно Карл искал да си осигури господството над гер-
манките народи отвъд Рейн. Военните му походи срещ у саксонците са
едни от най-значителните за неговото царуване. В ойната срещ у сак
сонския вожд Видукинд е един от най-жестоките епизоди в завоевател
ните действия на Каролингите: след масовите покръствания през 777 и
782 г. К арл Велики избил 4500 саксонци и заплаш ил със см ъртно нака
зание всеки, който откаже да приеме господството на франките и хрис
тиянската религия. К огато броят на непокорните бил голям , К арл В е
лики ги депортирал. Това са първите случаи на масово депортиране в
ерата на християнството.
Б орбата срещу арабите, чиито нашествия не преставали след 713 г„
военните действия в С еверна И талия срещ у ломбардските нахлувания,
които застраш авали папството, насилственото покръстване на саксон
ците - тези действия срещ али само одобрение от страна на Ц ърквата и
на папата. „Ти си се посветил на защ итата на цялото християнство“ , му
казва книжовникът Алкуин - неговият постоянен съветник. Н а Карл се
наложило да отговори и на настоятелния призив на папа Л ъв III, който
м у искал помощ , след като бил бит от съзаклятници, обвиняващ и го в
клетвопрестъпничество и в прелюбодеяние. И този път К арл потеглил
към Италия, спасил папата и през 799 г. на Рождество Х ристово бил
коронясан като „император на Римската им перия“ . Някои твърдели, че
Карл бил протестирал против това издигане, може би за да избегне яда
на византийския император.
С разяването на Л ом бардската държава, присъединяването на
нейните територии към държ авата на франките, установяването на
протекторат над Рим , коронясването като им ператор - всички тези
успехи били придружени и от помирителни действия: той превърнал
франкска И талия и А квитания във вицекралства и привидно запазил
тези държави. П ри това титлата им ператор означавала, че Западът
отново е обединен. Византийският им ператор се видял принуден да
признае възраж дането на Западната им перия и склонил да бъде нари
чан „брате м ой “ .
И така К арл В елики, отначало като завоевател в и м ето на в я
рата, не се кол еб аел , както наприм ер при В ердю н, да об езглавява
44
залож ници, да изб и ва онези, които по стар езически обичай и згар я

ли покойниците, както и онези, които твърдели, че не са п окръ сте
ни. К ато политик той съум ял да се налож и над папата, притичвайки
м у се д ва-тр и пъти на пом ощ , и протести рал с привидна скром ност
срещ у коронясването, когато папата коленичил пред него. Н о в д ей
с тв и тел н о ст то й см ятал , че ти тл ата „рим ски и м п ер ато р “ м у е н еоб
ходим а, защ о то м у п озволява да вою ва срещ у ерети ц и те и езични
ците.
След като получил признанието на Рим, той направил от Екс цен
тър на своята империя и построил там параклис, подобен на Н ебесната
обител. О ттам искал „добре да управлява“, да упражнява своите об
щ ествени права да се разпорежда, да наказва, да принуждава. За да
осигури изпълнението на указите си с пом ощ та на своите пратеници
(;missi dominici), той разделил империята на повече от двеста района,
чиито управители изпълнявали функциите на съдии, на военачалници
и на отговорници по събирането на данъци.
Н еговите приближени установили частни връзки и с други хора и
по този начин се превърнали в основно ядро на васалството, а по-къс
но и на феодалния режим.
Вердю н - т ретото раж дане на Франция

С м ъртта на К арл Велики през 814 г. бележи началото на упадъка на
империята. Н аследил го Луи Благочестиви1, който трябвало да се из
повяда и да се покае в Атини за това, че е избол очите на своя племен
ник Бернар, крал на Италия, а по-късно с пом ощ та на Ц ърквата уредил
и въпросите със своето наследство.
В същ ност Каролингската империя била рим ска сам о привидно -
без римския град, без мреж ата от селищ а и пътища, без магистратите, а
само с едри териториални владетели - онези франкски управители, които
съответствали по-скоро на варварските вождове, отколкото на функци
онери в добре организирана държава.
Е динствено високопоставените представители на К аролингска
та Ц ърква играели определена роля и претендирали, че въплъщ ават
идеала на една обединена империя. Н априм ер А гобард Лионски нас
тоявал да бъде въведено всеобщ о християнско законодателство, кое
то да зам ести личното право на франките. А им ператорът вече не бил
наследствен принц, вожд на франкския народ, а една полудуховна лич
ност, м иросана по Б ож и ята воля, за да управлява им перията и да зак
риля Ц ърквата.
Н ам есата на Ц ърквата била съвсем явна при детронирането на 1
1 Марк Феро добавя и прозвището „Débonnaire“ и го обяснява като производно от „de

bonne aire“, т. е. от знатен род. - Б. пр.
45
Луи Б лагочестиви през 833 г. за това, че искал да отстъпи едно крал

ство на трети я си син Ш арл от втората м у съпруга Ю дит. То не е сам о
резултат от заговора, скроен от двам ата м у по-голем и синове, но се
дължи и на ж еланието на Ц ърквата да контролира функционирането на
империята, да стои над зем ната власт.
В този см исъл духовенството изпреварва папството в теократич-
ната концепция за властта. Д ърж авата не е вече отделена от Църквата,
а става част от нея, двете образуват заедно „едно тяло, управлявано от
две върховни личности - краля и свещ еника“ .
Д ърж авата се превърнала в орган на духовната власт.
С цел заздравяване на тази власт били публикувани (фалшиви)
декреталии, издадени от Изидор М еркатор в средата на IX в., в които
се утвърж дава правото на епископите да се обръщ ат към папата за за
пазване независим остта на Църквата, в случай че тя е застраш ена от
светската власт. М алко по-късно се появил и текстът на така наречения
Дар на Константин' (същ о фалшив документ), според който им пера
торското величие се дължи и на факта, че той е коронясан и м иропома-
зан от папата, а им ператор Константин м у е дарил част от своите тери
тории. Изглежда, че в това са виждали основание за същ ествуването на
държавите на Църквата. Едва през Възраждането се установява, че въп
росният докум ент е фалшив.
Но безспорен остава фактът, че хегемонията, която папството иска
да упражнява над западноевропейското общ ество, се осъщ ествява по-
скоро по-инициатива на епископите, отколкото на папата.
След см ъртта на Карл Велики през 814 г. се стига до такова тео-
кратично държавно устройство, при което императорът се смята за вожд,
а духовенството се стреми да стане истинският господар. Разприте меж
ду Луи Благочестиви и неговите синове са подобни на онези, които са
имали наследниците на Хлодвиг. Краят на Каролингите напомня този на
Меровингите.
Езикът и идентичността на нацията

Договорът от Вердю н (843 г.) за подялба на им перията бележи истин
ски завой в историята на Запада. Вече не става въпрос за единство, а за
три отделни кралства: френското за Шарл, немското за Луи, а в среда
та, от Фландрия до Адриатика, една буферна държ ава за Л отар, който
запазва титлата император.
Вердю нският договор за първи път в историята не е написан на
латински, а на френски и на немски, езици, които били разбираем и за
повечето от присъстващ ите войници.1
1 Документ, според който римският папа Силвестър (314-335) получил „земна власт“
и земни блага от император Константин Велики (чрез така наречения дар на
Константин). - Б. пр.
46
Този см ъртен акт за империята, макар че им перската идея го над

живява, е същ еврем енно акт за раждането на Франция, на Германия, а
защ о не и на Италия. След Верцингеторикс и Хлодвиг Франция се раж
да за трети път.
К огато става въпрос за очертанията на Ф ранция, често се при
веж да фактът, че договорът от В ердю н е написан на френски и на
немски език, за да се подчертае, че от онзи м ом ен т датира същ еству
ването на тия две страни. В същ ност, ако става въпрос за ролята на
езика, в случая тя се дълж и на историческата пам ет. Защ ото м ного
по-късно - едва през X IX в. - езикът се взем а като ф актор при очер
таване на държ авните граници. С лучаят с Ш вейцария, Х оландия и
А встрия, ако им а нужда от такъв пример, показва, че езикът изобщ о
не се е отразил на ф орм ирането им като държ ави и оф орм янето на
съответни нации. В навечерието на Револю цията някои области, къ-
дето се говори ф ламандски, са били част от Ф ранция, а пък в Ено и в
Л иеж ското княж ество се говори френски език, а те са принадлежали
към С вещ ената империя.
Очевидно е, че аргументът за държавна идентичност, основана
на езика, не би бил в полза на „единството на Франция“ . В договорите
от X V II в., които засягат Лотарингия, никога не е ставало въпрос за
езиковото различие.
Едва през последните два века в Германия (а после и в Ц ентрална
Европа) езиковата аргументация е взета на въоръжение и за тази цел
се издават географски карти.
Във връзка с Елзас и Л отарингия в своя отговор до М омсен през
1870 г. Ф ю стел дьо Куланж1 пише: „Това, което различава нациите ед
на от друга, не е нито расата, нито езикът. Х ората усещ ат в сърцата си,
че принадлежат към даден народ, когато им ат общ ност на идеи, на ин
тереси, на чувства, на спомени и на надежди.“
Републиката остана вярна на това виждане, макар че през пос
ледните десетилетия в името на правото на различие някои области или
общ ности поставят въпроса за крайностите, до които м огат да доведат
централизацията и уеднаквяването на законите, на предписанията, на
обичаите, на териториите - или на езика.
А щ о се отнася до налагането на френския език в публичната
документация, то датира от врем ето на Ф рансоа I, който през 1539 г.
издава разпоредба, подписана във Вилие-К отре, с която се цели да
бъде забранено използването на латинския език и се препоръча м ай
чиният език. Ч рез този акт през следващ ите два века Ц ърквата е из
ключена от области, за които преди това се е см ятала за компетентна, и
френският се налага преимущ ествено като административен език най-
1 Френски историк (1830-1889), автор на известното произведение „La Cité An

tique“. - Б. пр.
47
вече в онези провинции, където майчиният език е м огъл да бъде извор

на отцепнически прояви, каквито са Елзас, Фландрия, Русийон - по
врем ето на Луи X IV
След револю цията от 1789 г. пред новата власт стои въпросът да
привлече народа на своя страна. Депутатът Луи Ру предлага новите
закони да бъдат преведени на местните езици, за да станат разбираеми
за хората. Тази идея обаче е отхвърлена, защ ото според представите
лите на властта в тези райони местните говори не са просто пасивна
преграда, а среда, в която зрее истинска съпротива и се разпространя
ват контрареволю ционни идеи. През година II по револю ционния ка
лендар Б а р е р 1 пише: „Ф едерализмът и суеверието говорят на бретон-
ски; ем играцията и ом разата към Републиката говорят на немски; кон-
трареволю цията говори на италиански, а фанатизмът - на баски.“ Той
не напада пряко м естните говори, а предлага във всяка общ ина да бъде
назначен учител по френски, „който да чете и превежда за хората зако
ните на Републиката“ .
Това е преход от писането към говоренето: от знаенето на езика
към уроците на Револю цията. В основата на тази пром яна стои убеж
дението, споделяно от абата Грегоар (който направил проучване върху
местните езици), че им а почти пълна идентичност меж ду евангелския
дух, просветения разум и централизираната политика. В резултат от
политиката на национално единство местните говори се превръщ ат в
нещ о като антика, обект за колекциониране, фолклор (според Серто, Д.
Ж ю лиа, Ж. Равел).
Какви са последиците от норманските нашествия?

Вследствие на нашествията, най-вече на норманските, краят на епохата
на Каролингите се превръщ а в един от онези периоди във френската
история, в които владее чувството за несигурност. Сведенията за това
идват най-често от църковни източници, тъй като нашествениците ог
рабват предимно църквите и манастирите, и затова в тях наш ествията са
представени като проява на насилие. Към средата на IX в. Ермантер,
монах от Сен Филибер дьо Н оармутие2, рисува ужасяващ а картина на
нашествията: „Б роят на корабите расте, безбройното множество норма-
ни непрестанно се увеличава, навсякъде християните стават жертва на
кланета, на грабежи, на опустошения и пожари. Наш ествениците завзе
м ат градовете, през които преминават, без да срещ нат съпротива: Б о р
до, Анже, Тур и Орлеан са унищожени. Задигнати са мощ ите на много
светци (...). Н ям а селище или манастир, които да са пощадени. Всички
хора бягат, рядко са онези, които се осм еляват да кажат: „О станете,
1 Бертран Барер (1755-1841) - френски политик, депутат в Генералните щати. - Б. пр.

2 Манастир на остров Ноармутие в областта Вандея. - Б. пр.
48
останете, съпротивлявайте се, борете се за страната си, за децата си, за

семействата си“ . В своето вцепенение при всичките им междуособици те
откупуват с данъци това, което би трябвало да защ итават с оръжие в
ръка и оставят да загине християнското кралство.“
Н аш ествениците са представени като чисти пирати, за които е в
сила само законът на убийствата, на разю зданото варварство.
Те п р и сти гат на групи от тр и д есет до сто кораба, а п онякога и
повече (наприм ер д веста при нападението на П ариж през 885 г.), и
то н ай-често през л ятото. О бзети от злоба, те м о гат да зап алят едно
празно аб атство, ако видят, че м онасите всичко са отнесли. П рез
зи м ата остават на стан (всъщ н ост то в а е п ърви ят етап къ м тяхното
окончателно установяване) в очакване на въ зм ож н ост да тр ъ гн а т о т
ново.
Колкото до франките, отначало те били изненадани и безсилни
пред внезапните нападения и се съгласявали да плащ ат налози, но пос
тепенно започнали да се организират, защ ото откупите били примамка
за наш ествениците и те могли да ги подновяват безконечно. П рез 845 г.
Рагнар Л одброк1 се хвали в двора на крал Орик, че никога не е виждал
зем я по-богата от френската, и население, което да е така готово да я
защ итава. К огато през 882 г. селяните, живеещи в близост до абатство-
то Прю ни, се вдигнали да защ итават зем ята си, всички били избити,
защ ото им липсвал военен опит.
Ш арл Плеш иви поставя началото на организирана съпротива чрез
укрепване на м остовете и чрез построяване на castra2, за да се предпа
зят долините на Сена, а по-късно и на Лоара, както и Сен-Ваас, Сент-
О мер и др. М акар и спонтанни, защ итните мерки се оказвали ефикас
ни, защ ото норманите например не били готови да водят обсадна война
и все по-малко хора се поддавали на паника. Докато ш ведите (или ва-
рягите) нападали Русия, норманите (или викингите), норвежците и най-
вече датчаните атакували Ирландия и страните около Северно м оре и
Ламанш а. Други пък бродели из Испания и стигали чак до Италия. През
878 г. те принудили английския крал А лф ред Велики да им отстъпи
част от страната си. П рез 911 г. чрез договора от С ен-К лер-сю р-Епт
Шарл III Простодуш ният им отстъпил земите в долното течение на С е
на, които след това се наричат Нормандия, и признал техния вожд Ро-
лон за първи херцог на областта. За да бъде по-добре приет от населе
нието, което се намирало под негова власт, Ролон приел християнство
то, а този м у акт може да се смята за политически.
Днеш ните историци гледат уклончиво на драм ата, причинена от
норманските наш ествия, поради това, че хронистите привеждали неп
равдоподобни данни, и се задоволяват да отбележ ат сам о положител
1 Рагнар Лодброк - един от най-известните герои от викингските легенди. - Б. пр.

2 Castrum (лат.) - укрепен лагер. - Б. пр.
4. 49
ните м ом енти в хрониките, защ ото търговията със Скандинавия сти

мулирала икономическия растеж 1.
Воините, които през 1066 г. завладели Англия, се върнали оттам
с толкова голем и богатства, че могли да издигнат такива ш едьоври на
ром анската архитектура, каквито са църквите в абатствата Сент-Етиен
дьо Кан и Сен-Ж орж дьо Бош ервиле.
Ето как проличава разликата между изживяната история и исто
рията, тълкувана със съответно връщ ане във времето.
В съ щ ност норм аните са тези, които присъединили Англия към
континента, след като тя била завладяна от В илхелм Завоевателя. И
там , както и при далечните военни действия до Сицилия или другаде,
не става въпрос за им провизирани начинания. М еж ду Н орм андия и
другия бряг на Л ам анш а същ ествували м ногостранни връзки, а през
X в. К рал Е телред, един от потом ците на А лф ред Велики, се оженил
за дъщ ерята на норм анския херцог. След см ъ ртта на датския крал Ка-
нут, В илхелм К опелето, наречен Завоевателя, се нам есил във война
та м еж ду д вам ата синове на покойния крал и създал благоприятни
условия за идването на власт на сина на Етелред Едуард, наричан И зпо
ведника. По този начин Едуард се явява като артелчик на норм анския
херцог, а когато той ум ира, Вилхелм Завоевателят, под предлог, че е
повикан от норм анските барони, настанени на острова от И зповедни
ка, дебаркира на английския бряг, за да вою ва срещ у Х аролд, когото
Едуард бил определил за свой наследник. С транното е, че той прибяг
нал до сила, при полож ение че Х аролд се заклел да прием е за наслед
ник на И зповедника един нормански крал. При тези две клетви папата
застанал на стран ата на Вилхелм, който победил Х аролд в битката
при Х ейстингс (1066 г.) и присъединил неговото кралство към своето
норм анско херцогство.
Ето как нормански принцове, вече свързани с Капетингите, на
които те отдават съответна почит, царуват на острова, см ятан за тяхно
външно владение. Н овото кралство е изградено по м одела на норм ан
ския феод. Цистерцианци и клюнисти2 м инават през м орето, тъй като
и от двете страни френският подобно на латинския е официален език.
Сливането се осъщ ествява с пом ощ та на папската власт, която поощ
рява френската църква да сложи ръка върху Англия.
Н е след дълго това англо-норманско обединение става толкова
силно, че се превръщ а в заплаха за Капетингското кралство.
1 Поради тяхното присъствие от Новгород до Сицилия с позиции на всички морета

според някои историци те оформяли разширените очертания на бившата Западна Рим
ска империя, в които се вписва и Скандинавия. Те включили атлантическата фасада
на Европа в един ансамбъл, който се превръща в нов навигационен блок. - Б. а.
2 Привърженици съответно на Цистерцианския религиозен орден и на ордена Клю-
ни. - Б. пр.
50
ВРЕМЕТО НА КАПЕТИНГИТЕ
987 Избор и коронясване на Юг Капе.
989 Начало на движението за Божия мир1 в Аквитания.
996 Арабите ограбват абатството на Монте Касино.
996 Робер Набожния - син на Юг Капе.
1022 Изгаряне на еретици в Орлеан.
1031-1059 Крал на франция е Анри I.
1033 Глад. Смъртта на Авицена - научен гений от персийски
произход.
1037 Построяване на абатската църква в Жюмиеж.
1041 Организира се движението за Божието примирие2.
1046 Историите на Раул Глабер3.
1053 Норманите завладяват Южна Италия, а по-късно и Сицилия.
1060-1108 Крал на франция е филип I.
1066 Битката при Хейстингс. Гийом Нормандски (бъдещият Уилям)
Вилхелм Завоевателя) става крал на Англия.
1071 Битката при Манзикерт4. Турците в Мала Азия.
1073 Папа Григорий VII.
1077 Срещата в Каноса - унижението на германския император
Хенрих IV пред папа Григорий VII.
1079 Писанията на Пиер Абелар: нито една книга не бива да
бъде цензурирана; трябва да се слуша разумът.
1088 Беранже от Тур изказва съмнения относно тайнството
на евхаристията.
1095-1099 Урбан II на събора в Клермон. Първият кръстоносен поход.
1098 Робер дьо Молем^ основава Цистерцианския орден.
1099 Завземането на Йерусалим.
1100 Епическите песни за Гийом дЮранж.
1108 Луи VII Дебелия.
1108-1137 Хартата на град Лорис.
1115 Свети Бернар5 основава манастира в Клерво.
1130 Построяването на Клюни и на катедралата в Санс.
1Средновековно движение, чиито привърженици се заклеват публично да не посягат

на църковните имоти, да уважават представителите на Църквата, когато не са въоръ
жени. - Б. пр.
2 Движение, което отначало задължавало рицарите да не воюват в събота, а по-късно
задължението важало за периода от сряда вечерта до понеделник сутринта. Отнася се
и за коледните, и за великите пости. - Б. пр.
3 Раул Глабер е роден около 990 г. и умира през 1046 или 1047 г. Той произхожда от
Бургундия и е бил монах в Оксер, Дижон и Клюни. Хрониката Historiae sui temporis,
която Раул започва около 1031 г. и пише до края на живота си, обхваща периода от
900 до 1044 година. - Б. пр.
4 Манзикерт - византийска крепост в Източен Анадол. - Б. пр.
5 Св. Бернар е френски монах и богослов мистик, един от учителите на Църквата. До
смъртта си е абат на манастира в Клерво, обител, която има особено влияние върху
църковно-политическия живот в Западна Европа. Смятан е за вдъхновител на Вто
рия кръстоносен поход (1147-1149). - Б. пр.
51
1137 Луи VII се жени за Елеонор Аквитанска.

1147 Втори кръстоносен поход с Луи VII.
1150 Основани са университетите в Париж и в Оксфорд.
1152 Елеонор Аквитанска се жени за втори път - за Хенри И
Плантагенет.
1160-1170 Легендата за Тристан и Изолда от Берул и Томас.
1173 Пиер Валдо1 създава в Лион сектата на валденците.
1179-1224 Филип II Август (на френски Огюст) - крал на франция.
1182 Умира Кретиен дьо Троа, автор на Аанселот и Персевал
1189-1192 Третият кръстоносен поход: филип Огюст (Август) и
Ричард Лъвското сърце.
1198-1216 Папа Инокентий III.
1204 Четвърти кръстоносен поход. Завземането на Константи
нопол и основаването на Латинска империя.
1206-1227 Царуването на Чингиз хан.
1209-1229 Кръстоносен поход срещу албигойците.
1216 Създаване на ордените на доминиканците и на францис-
канците.
1223 Луи VIII - крал на франция.
1229 Инквизицията в Лангедок.
1226-1270 Луи Свети.
1240 Начало на монголските нашествия.
1242 Александър Невски побеждава тевтонските рицари.
1244 Християните загубват окончателно Йерусалим.
1245 Построяването на катедралата „Сент Шапел“ в Париж.
1248 Луи на кръстоносен поход.
1258 Монголците в Багдад.
1259-1267 Доминиканецът Тома Аквински2 отхвърля Авероес3 и
иска да съгласува вярата и разума.
1268 Ангевините4 в Неапол и Сицилия.
1270 Умира Луи Свети, филип III Смели става крал на франция.
1271-1292 Марко Поло в Китай.
1276 Жан дьо Мьон завършва Романът на розата
1282 Сицилианските вечерни5,
1285 филип IV Хубави става крал на франция,
1303 филип IV Хубави залавя папата в Аняни6.
1307 Процесът срещу тамплиерите.
1Заможен френски търговец, който, след като прочита Новия завет, бива поразен от
думите на Христос и дълбоко докоснат от евангелието, продава цялото си имущество
и се посвещава на проповядване. - Б. пр.
2 Тома Аквински (на латински Thomas Aquinas) е италиански теолог и схоластически
философ. Той е основоположник на томизма, една от средновековните школи, които
лежат в основата на късните философски възгледи на католическата църква. - Б. пр.
3 Авероес е името, с което е известен в Европа арабският философ, лекар, правист и
математик Абдул Валид Мохамед ибн Ахмед ибн Мохамед ибн Ахмед ибн Ахмед,
наричан още ибн Рушд. Неговите философски възгледи оказват силно влияние върху
европейската философия. - Б. пр.
4 На френски Angevins - от името на град Анже (Angers). - Б. пр.
5 Народно въстание в Сицилия срещу френското господство, установено от Шарл
д ’Анжу. - Б. пр.
6 Град в Италия на югоизток от Рим. - Б. пр.
52
1309 Заточаване на папите в Авиньон. Жоенвил пише

Животът на свети Луи.
1314 Луи X Кавгаджията става крал на франция.
1316 Крале са Жан I и филип V.
1316 Построен е папския дворец в Авиньон.
1320 Покоряване на катарите.
1322 Шарл IV Хубави става крал на франция.
1323 Социални смущения във Фландрия.
1328 Залезът на Капетингите. На власт идва династията Валоа.
филип VI.
РАЗПАДАНЕ НА ИМПЕРИЯТА,
ВИТАЛНОСТ НА ВЯРАТА
Според Лоран Теис за териториите, включващи се в кралството на Шарл

Плешиви след подялбата през 843 г., може да се кажат „най-противоречи
ви неща“ : зараждане на феодализма, при все че се запазва силата на крал
ската администрация, разпадане на кралството, при все че Западна Фран
ция е единна, спадане на влиянието на църквата, при все че епископите
контролират кралската власт, опустошения, нанесени от норманите, при
все че се осъществяват икономически и най-вече културни връзки, все по-
силна намеса на папството, при все че се появява галиканизмът1.
Ф ренските крале, били те Каролинги или М еровинги, винаги са
разделяли своето наследство. Наследниците на К арл Велики постъпи
ли по същ ия начин и според Вердюнския договор от 843 г. им перията
била разделена на три.
Н а фона на очевидното нарастване на влиянието на аристокраци
ята се забелязват и други интересни явления. Такова е например пос
трояването на множ ество замъци. Установено е, че тези, които са стро
ени преди X в., са принадлежали на държавата, например в Ш арант от
12 зам ъка само един се явявал частна собственост. В Прованс и в Оверн
броят на тези частни крепости расте, без да мож е да се каже дали те
служ ат за защ ита от норманите или от други нашественици. В Ш ампан,
както и на други места, развитието на замъците е белег за разпиляване
на управленческите власти и изземването им от отделни хора. В ластта
се разпокъсва, макар че само няколко фамилии си я присвояват. Тези
слабости обясняват факта, че тронът лесно м инавал от Капетингите
към робертинците, че предаването на властта ставало последователно
от поколение на поколение, тъй като наследственият принцип се при
лагал ефективно едва след Ю г Капе. Според Риш е Ю г Капе не криел,
че е постъпил противозаконно, като лиш ил Ш арл от трон а на своите
предци, за да го заем е той самият. Но скоро след това на свой ред въ з
1 Доктрина в защита на свободите на френската Църква по отношение на Светия

престол (Рим), макар че не се скъсва с католическите догми. - Б. а.
53
становил наследственото начало и короната била предадена на неговия

син Робер.
Нито каролингските, нито робертинските крале им ат влияние на
ю г от Лоара: в Гаскония, в Оверн и в Септимания франкски крал не е
стъпвал. Това обяснява какъв удар е представлявал по-късно „кръсто
носният поход“ срещ у албигойците. Дори и на север от Л оара те не са
били истински крал е... Затова на някои м еста хората свиквали и без
крал и там обикновено се разпореждали графовете.
Д руга отличителна черта на тази епоха е това, че с изчезването
на армиите от крепостни, поради липса на работна ръка голем ите им е
ния не са обработвани, а кастеланите и графовете се стрем ят да държ ат
под свой контрол подвластните си хора и не се гриж ат за разш иряване
или запазване на зем ите си, защ ото нямало как да ги използват.
Но ето че и Ц ърквата се разцепва на бяло и черно духовенство,
като последното в лицето на Одилон Клюнийски искало да се предста
ви за водач на християнството. Наистина епископите се м есели пряко в
земния живот, например в градовете М арсилия и Антиб двам а братя
управлявали заедно едно общ о богатство, единият - като господар на
земята, а другият - като прелат. Епископите постепенно започват да се
държ ат като рицари. Стремежът за чистота и зачитане на духовните
ценности идва не от катедралите, а от манастирите.
След като подобни движения имало и през VI в. и техни вдъхно
вители били свети Бенедикт и свети Колумбан, родоначалник на това
движение е друг един свети Бенедикт, абат на Аниан през IX в., който
въвежда систем на организация на монаш еския живот. П ървият от така
създадените монаш ески ордени е този в Клюни, който им ал свой цен
тър и клонове. Главната обител била построена през 909 г. от граф а на
М акон, а абати там били Бернон, а след това дон Одилон.
В Клюни, както и в други обители, монасите се ограничават в неп
рекъснати литургически служби. При насилията, които царят в общ ес
твото, и поради невъзможността да се спазват евангелските правила, се
налагало да се изкупува божията милост. Тази „духовна милиция“ (Г Дю-
би) нагаждала своите правила в духа на аристокрацията. М онасите не
притежавали нищо, но благодарение на имотите на ордена живеели охолно
и не полагали ръчен труд. Така един рицар, който служел за пример със
своята смелост или със своята необузданост, в лош ия случай можел да
се превърне в пример за добродетел, без това да се смята за падение.
В тази атмосфера на насилие поради войните и на уреждане на
частни сметки „през хилядната година след страданията на Спасителя,
както пише Раул Глабер, епископите, абатите и всички, които са се пос
ветили на светата религия, започнали най-напред в Аквитания да свик
ват събори за възстановяване на мира и за утвърждаване на светата вя
ра“ . Казахме вече, че в южната част на страната кралската власт се чув
ствала най-слабо. П ървите събори за мир се състояли в Шару и Поату, а
54
после и в Нарбон (989-990). С ръка на реликвите свещениците прикан

вали рицарите да произнасят следната клетва: „Аз не ще нахлуя в никоя
църква в никакъв случай, нито в съседните на нея килии. Н ям а да напа
дам нито свещеник, нито монах; няма да грабя, ням а да залавям нито
селяни, нито търговци, нито поклонници, нито благородни жени.“
Д ош ъл м оментът по време на война да се наложи принципът за
Бож ието примирие меж ду сряда вечерта и следващ ия понеделник сут
ринта. .. Но кой ли го е зачитал?
У стрем са могли да проявят както епископите, така и монасите.
М онасите в Ю пони предвидливо се поставили под прякото покрови
телство на папата. Но в действителност това си остава фикция до деня,
когато сам папата като първа инстанция в християнския свят пожелал
да взем е в свои ръце реформирането на общ еството. П апа Григорий
VII първи действа в тази насока.
ФЕОДАЛНА СИСТЕМА, Ф ЕОДАЛЕН Р Е Ж И М
В края на епохата на Каролингите - пък и след това - започват да се рушат

два елемента от основите на обществото - държавата и собствеността.
Д ърж авата била персонифицирана в краля варварин, който нало
жил свой правен ред. Н ям ало разграничение меж ду общ ествено и част
но. О тнош ението на зависим ост на един човек от друг, което напомня
клиентелата от времето на Римската империя, замества всички възможни
институции. Обвързани с клетва, приближените на краля представля
вали инструм ент за войни и завоевания, а кралят привличал най-верни
те меж ду граф овете. Те на свой ред привличат онези, които м огат да им
служат - васалите. Като възнаграждение за своята преданост васалите
получавали от господаря си (от сеньора) земи (феодално имение) - един
ственото богатство в една система, при която парите са рядкост, а пол
зването на земите е истинска изгода. К летвата, положена от васала, и
предаването на съответното възнаграждение ставали по своеобразен
договор, който уреж дал отнош енията между хората по такъв начин, че
авторитетът на държ авата отслабвал и изчезвал.
С ъщ ественото тук е, че този режим е с военен характер. Васалът
преди всичко е воин: той вою ва на кон, въоръж ен с копие, меч и щит.
Конникът прием а рицарски сан на специална церемония, която вклю ч
ва задължително: баня, потупване по врата от този, който го посвещ а
ва в рицарство, връчване на оръжие, имитация на двубой с манекен.
К ато следствие от породената от наш ествията несигурност и от
раздорите м еж ду принцове, принадлежащи на една и същ а династия,
ф еодалното владение се превръщ а в м иниатю рна държава, в която вер
ността се купува на търг. Всеки граф им а своята независимост във вре
ме, когато страната е осеяна със замъци, които гарантират сигурността
55
и властта на господарите. Феодалното устройство поначало се пред

ставя като протекционистко, то изгражда своята йерархична система,
според която васалът е подчинен на своя господар. К огато засвидетел
ства верноподаничеството си, васалът коленичи в знак на покорство,
но на доброволно покорство, защ ото преди да продължи церемонията с
размяна на жестове, той заявява: „Аз го желая.“ Ц елувката върху уста
та на господаря е знак за плътско равенство между партньорите, които
по този начин се сродяват и се свързват чрез клетва за подчинение.
„Заклевам се да бъда верен“, казва васалът. Установява се някакво вза
имно зачитане, което може да бъде придружено от женитби, а по този
начин хоризонталните връзки се кръстосват с вертикалните. При това
положение кралят е просто господар на господарите. Той е сю зерен, но
н еговата сувер ен н о ст е и зп разн ен а от съдърж ан и е. П ървите
Капетингски крале били сю зерени само по титла, а всъщ ност се мъчи
ли да спасят онова, което им оставало като суверенност, и под едно
„феодално прикритие“ да си възвърнат загубеното.
Успоредно с държ авата собствеността същ о започва да се р аз
клаща, а това е втората отличителна черта на феодалната епоха. Тъй
като робовладелските отнош ения изчезват, те са заместени от система
на концесии, която се увековечава и се превръщ а в наследствена. О тда
ването на зем ята под аренда е ф орма на притежание, която се различа
ва от собствеността, т. е. тя се свежда до съответни задължения към
господаря. Това е начин на експлоатация на зем ята и на хората, който
позволява на господаря да налага своята власт над крепостните - в по-
вечето случаи селяни, но същ о така и жители на градовете.
Земята на едно феодално владение се дели на две части: голямото
имение, от една страна, и земите на селяните, от друга. Арендаторът е
подчинен на своя господар и това се изразява в различни задължения: да
нъци, работни дни, ангария. По думите на Марк Блок феодът се превръща
в „голямо предприятие, едновременно ферма и манифактура, но ферма,
при която заплащането е заменено с отдаване на земята под аренда“ .
С врем ето продълж ителността на ангарията намалява: така нап
ример в село Тие тя се редуцира от 165 дни годиш но на десет, понякога
двадесет или тридесет дни, ако в имението живеят повече фамилии.
Причината е в това, че феодалите намаляват своите имения и се прев
ръщ ат в поземлени рентиери.
Три-четири века след врем ето на Каролингите, към 1200 г., нас
тъпва значителна промяна, която се състои в това, че феодалът започ
ва да раздава правосъдие. Той си присвоява правото да издава публич
ни заповеди и разпореждания. Както сочи Марк, през 1319 г. предста
вител на един пикардски феодал накарал някакъв селянин да отиде да
сече дърва. Това не било ангария, защ ото за работата щ яло да се плати
„на глава“ . „Човекът отказал и феодалният съд м у наложил глоба за
неподчинение. Тази промяна е свързана и с образуването на феодални
56
монополи: воденици, ползване на фурни и преси срещ у данък. П равото

на феодала да съди другите върви успоредно с възм ож ността да издава
заповеди и да налага нови данъци, каквито са десятъкът, акцизът, кой
то се превръщ а в постоянен и фиксиран годиш ен данък към феодала,
освен ако не се поставят някои ограничения.
Феодалът отдава своите съоръжения за общ инско ползване сре
щ у такси от рода на пътния данък, м итото върху стоките, налози за
продажба по пазари и панаири - това са все произволи, които селяните
наричат „лош и обичаи“ . Те не м огат да не се подчиняват, докато има
други, каквито са собствениците на алоди1, които си остават свободни
селяни (вилани) и не се подчиняват на феодалния ред.
През XI в. васалите с алоди в Понтийо могли да притежават до 50 %
от земите, а тези в съседното В ермандоа - едва 10 %.
Д ругата крайност се заключава в това, че крепостните, били те
н асл ед н и ц и и ли не н а б и вш и те за в и си м и с е л ян и о т е п о х а та на
Каролингите, образували остатъчна група. А какво е положението дру
гаде? Установява се някаква диференциация, по-скоро икономическа,
отколкото юридическа, между свободните селяни (виланите) и крепос
тните. Свободни или не, те трябвало да плащ ат данък „женитба“, нас
ледствен данък. Тяхната закрепостеност се изразява в правото на ф ео
дала да преследва тези, които са напуснали неговото имение. В П оату
и в Ш ампан такива крепостни им а много, а в Н орм андия почти няма. В
този см исъл всички крепостни селяни са зависими в една или друга
степен и отнош енията им с господаря не са непременно враждебни.
Защ ото той покровителства, арбитрира и въдворява мир.
По-късно, през XIII и X IV в., поради недостиг на доходи за гос
подарите, се п ром енят социалните отнош ения и ф еодалният режим.
Н о за XII в. е характерно споменатото разпределение на функци
ите. У местно е да се спомене и ролята на свещениците, за която свиде
телства следното стихотворение на Етиен дьо Фужер:
Отецът трябва да се посвещава

на всички, рицарят —да се сражава
с врага, за да печели чест и слава,
селякът —нивата да разорава...
С тава въпрос не толкова за режим, установен чрез някаква кон

ституция или харта, колкото за една кохерентна, но еволю иращ а систе
ма. Тя м ож е да бъде дефинирана чрез много отличителни черти.
П ървата се състои в това, че феодалът им а власт над земята и над
хората, които са закрепостени към мястото на живеене - те са свързани
със земята. В същ ност терминът paysan („селянин“) не същ ествува, а се
1 От лат. allodium - свободен личен имот на васал. - Б. пр.
57
употребяват думи за изразяване на статута на селяните (servi - „зависи

ми“, colliberti - „освободени от един и същ господар“ и т. н.) и думи за
изразяване м ястото на пребиваване (agricolae - „земеделци“, nistici -
„които живеят на село“ , coloni - буквално „живеещи в колония“). С ам а
та дума dominium „владение, имение“, изразява по-скоро отношение меж
ду хората и земята, отколкото между феодалите и селяните.
В тората особеност се заключава в същ ествуването на многоброй-
ни изкуствено създадени връзки, от които най-често срещ ана е ф орм а
та на покровителство, което важи както при засвидетелстване на пода-
ническия дълг (обред, който сакрализира йерархията м еж ду равни), т а
ка и при свободните васали, министериалите.
Ч рез тр етата отличителна черта феодалната систем а би м огла да
се представи като екосистема, вклю чващ а в своето функциониране вой
ната и търговията.
Най-сетне господството на Църквата характеризира по-скоро фе
одалната система, отколкото юридическите отношения. Всички елемен
ти на систем ата са под контрола на Църквата, на хора, обрекли се на
безбрачие, от които зависят икономическото производство, роднинските
връзки, културата, грижите за здравето. Тя организира не сам о възпро
изводството на населението, но и производствените отнош ения във фе
одалната систем а (А. Геро), като утвърж дава своето върховенство при
осъщ ествяване на функциите си в три насоки: на сакралното, на силата
и на просперитета - тях и кралете искат да си ги присвоят.
Там трябва да търсим характерните за феодалната епоха конфликта.
П роменит е във военнот о изкуство

В епохата на ф еодализма и на последните наш ествия Каролингите и
техните наследници са изправени пред заплахи от различни естество и
те си дават см етка колко са важни особено в този случай м обилността
на силите и тяхната численост. О ттук произтичат и особеностите на
военното изкуство по врем ето на рицарите, когато властта е децентра
лизирана: превес на теж ката кавалерия, по-широко използване на л ъ
кове и арбалети, по-масово строене на замъци - и всичко това за см ет
ка на пехотата. К авалерията е въоръжена от петите до главата, тъй ка
то мощ на е м огла да бъде само една армия, която е цялата в желязо.
Въоръжението на тези воини (armati) тежало средно по двадесет и пет
килограма, вклю чително и скъпо струващ ата ризница. Една армия от
пет хиляди войници тогава носела 125 тона желязо, чиято цена по оно
ва врем е била м ного висока. Средновековният кавалерист им ал на р а з
положение своя група от помощници на коне. Според характера на во
енните действия и врем ето, когато се провеждали, той притежавал къс
лък, който се опирал на гърдите (благодарение на него била спечелена
победата при Хейстингс) или дълъг двум етров лък, при който стрелата
58
била на височината на ухото и могла да пробие набедреник или да про

ниже кон (благодарение на дългия лък английските стрелци печелели
победи в началото на Стогодиш ната война). Но най-категорично се на
ложил арбалетът, който пронизвал и каски, и ризници. Луи VI е първи
ят крал, ранен от стрела на арбалет. Такава стрела убива Ричард Л ъв
ското сърце. За Ц ърквата арбалетите подобно на еретиците не се пол
звали с добро им е и бързо се превърнали в обикновено оръжие. Техни
ят недостатък е, че са бавни: докато арбалетът изстрелвал една стрела,
двум етровият лък м ож ел да изстреля шест.
По думите на Ото Фризинг „да влачиш цял замък с опашката на
коня“ също било белег на военна мощ. Построяването на множество замъ
ци е истинска новост в сравнение със съществувалите дотогава укрепле
ния, каквито са римските limes. Замъци, разбира се, са съществували и
преди това, но след X в. придобиват три нови отличителни черти: те са
многобройни, малки и високи. По отношение на броя в Северна Франция
например имало по един замък на всеки петнайсет километра. Построява
ли ги върху възвишения, отначало от дърво, а след това от камък, най-
често били отдалечени от населените места; това били солидни сгради с
високи кули, с концентрични защитни укрепления и на практика не могли
да бъдат завзети с атака или да бъдат запалени. Наложило се обсадното
изкуство също да получи подобно развитие благодарение на катапултите
и на каменометните машини: едно устройство можело да изстреля двеста
и петдесет килограма на разстояние триста метра. Във военните действия
все повече се включвали сапьори, подривници и тарани.
Н о военното изкуство се променя с появата на барута. П обедата
на пеш ите стрелци в битката при Креси през 1346 г. слага край на ата
ките на пронизаната от стрели тежка кавалерия. П рез X V в. оръдията и
пушките ликвидират царството на стрелците. М еждувременно брадва
та и копието пром енят условията за водене на военните действия, кои
то вече се изм естват от равнината в планината: вдигнатите пики на пе
хотинците напомняли настръхналата македонска фаланга, но те били
м ного по-подвижни.
Голямата промяна станала през X V в. по врем е на военните похо
ди на Ш арл VIII в Италия, когато успоредно с прехвърлянето на оръди
ята се развиват трите вида войски: пехота, кавалерия и артилерия.
СИЛАТА НА ПАПСКАТА ИНСТИТУЦИЯ НАРАСТВА
Призив за кръстоносен поход
През 1095 г. папаУ рбан II отправя към целия християнски свят призив
за кръстоносен поход. Отначало франките взем ат в него по-голямо учас
тие в сравнение с другите народи. Дори и по-късно ислямският свят
59
пази спомена за превзем ането на Й ерусалим от франките. С падането

на Акра през 1291 г. приклю чват кръстоносните походи, но те не са
забравени и през X V I в. В ойната на Филип II срещ у О см анската им пе
рия е наречена девети кръстоносен поход.
Призивът за кръстоносен поход се основава на реш енията, взети
в Плезанс, за осъщ ествяване на м орална реф орм а в християнския свят.
Освен че отлъчил краля на франките Филип I за това, че е наруш ил
предписанията на Ц ърквата по въпросите на женитбата, папата осъж
дал и тези, които не зачитали Бож ия мир. Но призивът им ал и м ного
по-далечни цели.
Защ ото Б ож ият мир не се е отнасял за неверниците. А тези, кои
то не знаели какво точно е казал папаУ рбан II, смятали, че това е при
зив за свещ ена война. О тминало било врем ето, когато м ю сю лм аните
смятали за свой м онопол свещ ената война, наречена джихад. За разли
ка от Исус Х ристос М охам ед никога не се обявявал против насилието.
Трудно било за християнството да включи на свой ред войната в своята
доктрина. П ърви в това отнош ение е свети А вгустин, който см ята за
легитимни „справедливите“ войни - когато трябва да се защ итава оте
чеството, в случая християнската общност, и в този см исъл през IX в.
папа Л ъв V отправил призив за защ ита срещ у сарацините. М ногократ
но папите обещ авали духовни награди на тези, които ум рат в защ ита на
Ц ърквата. Д ругото основание да се смята една война за „справедлива“
е тя да не бъде завоевателна - както джихадът, а да цели освобождение
или възстановяване на потъпканите права. О ттук и правото да убиваш
като наказание за злосторниците. Военното начинание при кръстонос
ните походи става нещо свято, след като инициативата за него се поема
от папата като първи наместник на апостолите.
Каква била целта на кръстоносния поход? Д а се избавят христия
ните от Ориента (а не Светите места) от драматичното им положение на
жертви на турците и арабите, които воювали за завладяване на тези об
ласти, особено след Манзикерт, където турците разбили византийската
армия и се установили в пределите на разпадащата се Арабска империя.
През 1071 г. те изтръгвали Йерусалим от египетския халиф и по-този
начин направили много труден достъпа на християните, отиващи на пок
лонение. Както казва Пиер Отшелника, идеята да се отвори насила път
към Светите м еста се породила у един „самотен“ поклонник от амиен-
ската епархия, когато се завърнал в Клермон и в пламенна реч съобщил,
че Исус м у се явил насън и м у повелил да се върне на Запад и да поиска
от папата военна експедиция във връзка с църковен събор.
Тази традиционна версия повдига няколко въпроса. О тбелязва
се, че не християните от Изтока, а византийският им ператор се обръщ а
към папата за помощ . Н ахлуването на кръстоносците, които били на
ричани франки, изненадало източните християни в момент, когато исля
мът ставал по-толерантен и християните не се чувствали преследвани.
60
Единствено войните между турците и арабите или срещ у Византия пос

тавяли в опасност Бож ия гроб. Освен това кръстоносният поход тряб
вало да започне една година след реш ението на събора в Клермон, със
тоял се на 15 август 1096 г., а в това време пред стените на К онстанти
нопол им ало вече рицари, дошли от Северна Франция, които били тръг
нали по-рано, вероятно преди призива на папата. „Б о г така иска“ (Deus
le volt), извикала тълпата, за да приветства Пиер О тш елника и папа
Урбан II.
Но дали това подклаждано от проповедници движение не е тръгна
ло от по-далече? Червеният кръст, който носели на рамото си тръгващ и
те, означавал, че те са готови да умрат, да осъщ ествят едно изкупително
поклонение. Н а тези, които умирали, преди да стигнат до Йерусалим, се
опрощавали всички грехове, а за другите се предвиждали възнаграж де
ния. М истичният порив, който увлякъл в една непозната посока селяни
те от Оверн, а по-късно и християни от други области, си остава загадка.
За тях през следващите векове напомнят само някои други подобни, буй
ни и непредвидими пориви. Всъщ ност става въпрос по-скоро за въоръ
жено поклонничество за покаяние, отколкото за военна операция за от
воюване на земи, но подобно на кръстоносния поход на бароните то е
предвождано от четири-пет фанатизирани армии.
Друг проблем: по време на похода към Йерусалим селяните, които
отговорили на този призив, се устремили направо към турците, но пре
небрегнали всички предупреждения и при Никея били напълно унищо
жени. По-късметлии се оказали рицарите по време на една от военните
експедиции срещ у м ю сю лманите (те вече били участвали в подобни
походи в Испания), защ ото успели да си отворят път за Йерусалим.
Това двойно настъпление било съпроводено от м ного кланета:
отначало на евреи, които в Германия били принуждавани да се покръс
тят, а после на м ю сю лм ани в Йерусалим. „Християните се възползва
ли напълно от правото си на победители, защ ото тяхната висока духов
на цел оправдавала ж естокостите... Навсякъде се виждали летящ и във
въздуха глави, отсечени ръце и крака, раздробени на парчета те л а ...
И збивали и децата в прегръдките на техните майки, за да изкоренят
тази проклета раса, както някога Б о г пожелал да бъдат унищожени ама-
лецитите1“ . Така пише йезуитът Луи М енбург по врем ето на Луи XIV
За арабите това не било „кръстоносен поход“ , а опит на франки
те да разорят м ю сю лм анските държави, а с им ето християни (nasrânî)
били наричани онези, които в ислямските страни се радвали на особен
покровителствен статут. Това объркване е явно свидетелство, че учас
тниците в тези исторически събития не са се познавали едни други. За
това говори например разказът на един граф (египетски християнин),
който описва военната офанзива срещ у Витлеем век по-късно, когато
1 Семитско племе, установило се в югозападната част на Палестина. - Б. пр.
61
владетелят на А л Карак изклал всички жители: и франките (Faraudji), и

християните (nasrânî).
До Й ерусалим пристигнали 1200-1300 рицари със своите свити
(или около десет-петнайсет хиляди души), а се смятало, че броят на
тръгналите от Европа кръстоносци възлизал на сто и петдесет хиляди:
повечето намерили см ъртта си в Германия, в Унгария, в Анадола, а още
повече около А нтиохия и в Сирия, било при бой, било от глад и жажда.
Те се чувствали приповдигнати в своите желания и тъй като голям ото
пилигрим ство било осъщ ествено, щ ом стигнали до Й ерусалим през
1099 г., образували своя държава, начело на която бил избран Годфроа
дьо Буийон за голям о разочарование на тулузкия граф. След см ъртта
м у Б алдуин се провъзгласява за крал на Й ерусалим и за представител
на Бож ия гроб, разделя територията на граф ства и херцогства и налага
своята власт над държ авите в Триполи, Едес и Антиохия.
За арабите, както и за християните, това било повторно завладя
ване, осъщ ествено със съгласието на Византия, но чийто главен двига
тел било папството.
И създаването на франкски държави в Сирия и П алестина стана
ло по негова инициатива и по този начин било засенчено намерението
на Пиер Отшелника. Религиозният подтик, подкрепен и от идеята, че
франкските рицари, които тръгнали на кръстоносен поход, съблю дава
ли Бож ия мир, както изисквала Църквата, и по този начин предприема
ли свещ ена война, неизбежно повиш авал престижа на Светия отец. По
неговия призив м ного армии от различни европейски страни поели към
Й ерусалим, в резултат от което повече от друг път папата се проявил
като вожд на християнството. Така се обясняват и неговите опити в
продължение на два века да спаси тези християнски държави, които за
разлика от Византия в неговите очи не били разколнически. Това обяс
нява и реакциите на императора, лиш ен от хегемонията, която е тр я б
вало да упражнява. Н е след дълго това съперничество става ключово.
За пример мож е да се посочи фактът, че към 1250 г. Фридрих II осво
бождава Й ерусалим от мю сю лм аните, а папата го отлъчва, което на
пръв поглед е парадоксално.
Седем кръстоносни похода са осъщ ествени след този от 1095 г.
Д вама от френските крале взели в тях много по-голямо участие от дру
ги кралски особи. Това са Филип О гю ст при третия кръстоносен поход
и Луи Свети при осмия.
За ислям а тук става въпрос за търсене на реванш от страна на
християнския свят за това, че тези земи три-четири века по-рано били
завладени от арабите. А и по-късно връщ ането на ф ранцузите в Египет
начело с Б онапарт през 1798 г. е връщ ане, след като християните били
изгонени от Сирия и П алестина през XIII в. А пък на деколонизацията
през XX в. отговаря създаването в средата на X X в. на държ авата И зра
ел, сравнявана от арабите с йерусалимските кралства на франките. Та
62
зи държ ава според тях трябва да изчезне, както са изчезнали фран-

кските държавици в Сирия.
Кой твърди, че „миналото трябва да се заличи“ 1 и че трябва да
ум еем да живеем в сегаш ното?
В очите на арабите вторият и третият кръстоносен поход придо
биват съвременен облик. В Саладин2 египетският кинорежисьор Ю сеф
Ш ахин описва война, която странно напомня конфликта с И зраел и па-
нарабския идеал, чието олицетворение беше Насър. Така например вър
ху знам ето на султана на Египет и Сирия (за когото не се казва, че е
кюрд) е изобразен орелът на О бединената арабска република. П алес
тина е представена като окупирана от неприятеля провинция, но там
няма евреи. Колкото до победата, която позволява на Саладин да си
възвърне Й ерусалим, трябва да се признае, че заслуга за нея им ат оне
зи арабски християни, които идват на пом ощ на м ю сю лм аните, и тук
става въпрос за приноса на ливанските християни за антиеврейската
кауза. Ще отбележ им още, че „рицарят“ Филип О гю ст в известна сте
пен е белязан с печата на страха и че хитростта винаги пом ага на О ри
ента да се справи с грубата сила.
Кралят на Франция между духовенството и империята
Н овост през XI в. е фактът, че папа Григорий VII иска да реф орм ира
Ц ърквата, за д а я направи достойна да реформира света. Той си пос
тавя за цел да ликвидира въздействието на цивилната власт върху жи
вота на Ц ърквата и поставя кралете и феодалите в подчинение на С ве
тия престол. О свен това той заявява, че в политически план Ц ърквата е
монархия, на която той е властелин (1073 г.).
Иначе казано, става въпрос да се възстанови автоном ията на ду
ховенството по отнош ение на военното съсловие. С ам ото духовенство
е трябвало да се обнови и да очертае своята идентичност, откъдето и
тази борба за безбрачие на свещениците. То трябвало да установи не
зависим а папска власт, а правото за избор на папата да бъде дадено на
кардиналите. Освен това Ц ърквата на Григорий V II и на неговите пос
ледователи иска да освободи духовенството от светската аристокрация
и по този начин да лиш и императора, кралете и ф еодалите от правото
да назначават епископи. По такъв начин духовната власт ням ало вече
да бъде подчинена на светската. А на свой ред м огла дори и да я кон
тролира, което за им ператора не може да не е било обидно.
Всичко това било съвсем ново. Първо, защ ото Църквата никога не
е била монархия. Нейната власт се опирала на църковните събори, къде-
1 „Du passé faisons table rase“ - стих от „Интернационала“ на Йожен Потие. - Б. пр.
2 Филм за египетския султан Саладин (1137-1193) от кюрдски произход, прочут със
своята борба срещу християните. - Б. пр.
63
то един римски епископ няма повече права от останалите. Но след араб

ското завоевание и загубата на епископствата в Антиохия, в Алексан
дрия и Картаген Рим добива ново значение и неговият епископ, който
подобно на някои други се наричал „папа“, направил от града столица на
християнството, осланяйки се, както се твърдяло, на посещението на свети
Петър и на дарението на Константин (което е невярно).
Друга новост е и това, че константинополският им ператор изоб
щ о не зачитал Ц ърквата и епископите. М оже би римският папа не тр я б
вало да обръщ а внимание на това, след като вече не разполагал със
средства, за да упражнява своята власт, но новите им ператори на За
пад, наследниците на К арл Велики, държели да запазят правата на сво
ите предш ественици, като при това положение папата оставал на тяхно
подчинение, а принцовете и бароните осигурявали властта на кралете
над м естните представители на Църквата. И се получава така, че папа
Силвестър II през 1003 г. се оказал под опеката на ф еодалите от Лаци-
ум , а през 1046 г. под тази на германските императори.
Конфликтът м еж ду светската и духовната власт подхранва поли
тическата история на Запада в продължение на няколко века. Този кон
фликт се проявява в Германия чрез борбата меж ду двете голем и ф ам и
лии кандидати за императорската корона - гвелфи и гибелини, първите -
привърженици, а вторите - врагове на папата; чрез унижението, на ко
ето са подложени императорите Хенрих IV в Каноса през 1077 г. и Фрид
рих Б арбароса във Венеция. И мператорът трябвало да отстъпи на па
пата правото да овластява „чрез жезъла и пръстена“ , обещ ал да съблю
дава свободата при избори и при ръкополагане, но запазил за себе си
инвеститурата чрез скиптъра на имущ еството в епископствата. К огато
император Фридрих II бил отлъчен и детрониран на църковния събор в
Лион през 1250 г., папството сметнало, че е победило окончателно.
Пирова победа, защ ото в тази многовековна борба папата подце
нява или фаворизира възхода на една нова власт - тази на кралете. И по-
специално на краля на Франция, който след коронясването в Реймс стрикт
но изпълнява задълженията си към папата и Църквата, независимо от
някои лични конфликти като този на Филип О гю ст с Инокентий III във
връзка с развода му. Така че под закрилата на папството, което вижда в
лицето на Капетингите съюзници срещ у императора, френската м онар
хия, опирайки се на бавната консолидация на кралското имение, става
все по-силна въпреки сериозния конфликт с Плантагенетите.
Но тъй като едни и същ и причини предизвикват едни и същ и пос
ледици, идва ред и на френската монархия да се противопостави на
претенциите на папството.
Ю ридическите съветници на краля възстановяват старото рим
ско право, според което волята на суверена е закон: „Ако кралят го
иска, и законът го иска.“ А това е в противоречие с ф еодалното право,
в разрез с претенциите на Ц ърквата и на папската власт.
64
П рез 1301 г. папа Бонифаций VIII иска да създаде епископство в

П ам ие без съгласието на френския крал Филип Хубави. Конфликтът
избухва. Съветникът на краля Ногаре заминава за И талия и отвлича
папата в Анани. Бонифаций умира. Бенедикт IX отм еня отлъчването,
отказва да прости на Ногаре, но последният го отравя. Филип нарежда
на неговото м ясто да бъде избран архиепископът на Б ордо под името
К лим ент V и през 1309 г. го настанява в Авиньон под свое покровител
ство. И в продължение на близо един век неговите наследници, които
са французи, се редуват на папския престол, установен в Авиньон.
В резултат на тези конфликти кралете и държавите утвърждават
своята независимост по отношение на папството, което вече загубва прес
тижа си и трябва да понесе Голямата схизма. Същевременно се утвържда
ва принципът за отделяне на светската от духовната власт, мотивирано
за първи път от М арсил от П адуа1, автор на Defensor p a d s (1324 г.).
■>
П О ДЕМ Ъ Т НА СЕЛАТА И Н А ГРАДО ВЕТЕ

В ЕПОХАТА НА КАТЕДРАЛИТЕ
В епическия цикъл на Гийом д ’Оранж, написан през X II в., песента

Монашеството на Гийом предлага синтетична картина на промените,
на които авторът бил свидетел. „Преди това, пише той, на зем ята не е
имало толкова хора, колкото сега, и тя не била така добре обработвана;
не са се виждали толкова богати имения, толкова замъци, нито толкова
богати градове. Човек изминавал десет, дори петнайсет левги, без да
срещ не селищ е, зам ък или град, където да нам ери подслон. П ариж по
това врем е бил твърде м алък“ (цитирано по Андре Жорис).
П оем ата подчертава на първо място демографския подем, което се
потвърждава и от изследванията върху регистрите в Пикардия или в
Ш артрската област, където след X I-X II в. имало средно по пет деца на
семейство. Изчислява се, че населението на кралството се е удвоило,
дори утроило в периода между XI и XIV в. и е достигнало 15 милиона
жители. Ако причините за това явление остават неясни, резултатите са
налице. Н а първо място това допринася за разширяването на обработва
емите площи, за по-нататъшното разораване на целините, за пресуш ава
нето на блатата (например във Фландрия след 1100 г.), за прочистването
на горите, които се използват за дървен материал, за лов и за паш а на
дребния добитък. „Човек повече се бори с къпините, отколкото с дъбо
вете“ (Робер Фосие). Но разораването на земята имало своите граници,
защото дървеният материал станал ценна стока. Поради това сред разо
раните земи възникнали много наши села, каквито са Боа-Сен-Дьони,
■Известен италиански политик (1270-1343), който се противопоставя на папските

претенции. Автор на съчинението „Защитник на мира“ (1324 г.). - Б. пр.
65
Есар-льо-Роа и пр. А тези махали и села се превръщ ат в огнища на раз

нообразна дейност. О т XII в. насам текстилната промиш леност най-доб
ре е развита в селските райони: тъкани в Бургундия и Франш-Конте,
платове в Лангедок. В близост до Алвар обработвали желязото, до Тиер
правели ножове и т. н. Тези занаятчийски дейности били източник за
допълнителни доходи за селяните - и това продължава до XIX в.
Същевременно се усъвършенстват и средствата за оране, увелича
ва се животинската тяга най-вече на север от Лоара, защото на ю г почвите
са по-леки и по-лесно се поддават на обработка. Твърдият нашийник на
хамута при конете и фронталният ярем при воловете позволяват животни
те да се впрягат едно след друго. Занаятчиите произвеждат метални па-
лешници и подкови за конете, така че ковачът става централна фигура в
селото. Според Р. Фосие през 1100 г. в Пикардия не е имало нито един
ковач, а през XII - XIII в. броят им възлиза на 125. Макар че земята „била
много добре обработвана“, доходите почти не се увеличавали, тъй като
тригодишното сеитбообращение се появява само в северната част на стра
н а т а - практикува се единствено в богатите общности или в големите име
ния. Тази колонизация, този подем имат различни особености в зависи
мост от това дали земите принадлежат на Църквата, на феодалите или на
селски общности. А последните предхождали по време другите.
Монашеството на Гийом представя увеличаващия се брой на се
лата и градовете като една от особеностите на подема през XII в. Това се
обяснява първо с възстановяването на интензивната средиземноморска
търговия (без значение дали е свързана или не с кръстоносните походи),
главните двигатели на която са големите италиански градове Венеция,
Пиза и Генуа. Другият център на възобновени търговски връзки се вписва
в областите Фландрия и Ено с такива развити градове, каквито са Брю ж,
Ганд, Ю и и Арас. Докато в последните се развива индустрията, обработ
ката на бронз и на месинг, производството на платове благодарение най-
вече на английската вълна, италианските градове се посвещават преди
всичко на търговията с ориенталски продукти.
Във Франция първият тип градове се свързва с установяването
на оста меж ду И талия и Фландрия. Тук се вклю чват четирите града в
областта Ш ампан - Провен, Бар-сю р-О б, Лани и Троа - и панаирите,
които ставали в тях. Ф. Бродел казва, че това е „един шанс за Франция“ .
Дали техният успех се дължи на дейността на ш ампанските графове,
които осигуряват на търговците гаранции и привилегии? Но панаирите
в Ланди, близо до Сен-Дьони, в М онпелие и т. н. същ о добре се разви
ват в този контекст на търговски обмен. Или целта е била да бъдат те
откъснати от епископските градове Реймс и Шалон? Но възникването
на повечето от другите градове (които са далече по-малки от Париж
или от градовете в И талия и Фландрия и които са били „празни черуп
ки“ през ранното Средновековие) се свързва с подема на съседните
села, откъдето идва и основният брой жители. Тези градове следват
66
феодалния м одел, тъй като феодалът или епископът държ ат под своя
власт всички васали в градовете, особено в Ю жна Франция.
А това все по-трудно се понасяло от м естните жители на градо
вете - от занаятчиите и търговците, от работниците, от всички онези,
които влизали в разни сдружения, братства, гилдии, ханзи, съзакля
тия и пр. Н ай-силни в случая са общ ините - те се с тр ем ят да освобо
дят градовете от ф еодалната зависимост. „Н ово име, ом разно им е“,
казва Гилбер дьо Ножан, благородник и абат. И звестен е бунтът на
Л аон през 1112 г. срещ у неговия ф еодал - епископ Годри: хората от
градовете и селата нахълтват с взлом в епископския дворец, избиват
неговите защ итници и линчуват епископа, когото откриват сгуш ен в
една бъчва. К ралската армия на Луи VI Д ебелия реагира веднага, със
сила въ звръ щ а града, плячкосва го, а значителен брой от ж ителите му
са убити (1112 г.). М ного често се стига до ком промис, пример за
което е Х артата на Л орис1, осъщ ествена със съгласието на Л уи V II
през 1155 г., която служи за м одел на м ного градчета в кралството.
Според клаузите на хартата всяка общ ност е повече или по-малко сво
бодна. Скоро след това се обособяват свободни градове, където власт
та е разделена м еж ду ф еодала и населението, а то запазва предиш ния
си статут за всичко, което не е уточнено в хартата. Редом с тези гр а
дове същ ествуват и други, чиито общини разполагат с автономно про
винциално управително тяло, напомнящ о в известна степен патриар
хата, начело на общ ината стои кмет, но в редки случаи градът е сво
боден; градът не е свободен и при консулската ф орм а на управление в
Ю жна Ф ранция, където специален съвет отговаря за общ ите интере
си. И скайки да се представи за извънф еодална, „бурж оазията“2 като
пазител на правото на народа започва да се обособява и като социал
на група.
Не е имало град или по-малко селище без своя църква, или катед
рала. Впечатляващ е фактът, че от втората третина на X II в. страната -
както и една част от Запада - се покрива с катедрали.
К атедралата в Санс отваря пътя на ром анската традиция с един
широк план без трансепт, с островърхи изпъкнали сводове. П остроен
по същ ото врем е, хорът на църквата „Сен-Дьони“ контрастира със сво
ята лекота и заедно с катедралата в Санс слага началото на готическото
изкуство. А батът Сюже, съветник на Луи VI и на Л уи VII, дава следно
то теоретическо обяснение: „Да се направи м атериалното нем атериал
но чрез въвеждане на светлината, която е в контакт с Господа.“ До това
време наистина църквата като римско и средиземноморско наследство
била с ограничени размери на ширина и на височина, но със стени,
които позволявали без риск от срутване да се издигне каменен свод. Тя
1Чрез тази харта на жителите на град Лорис се признават известни привилегии. - Б. пр.
2 Думата първоначално е назовавала жителите на градовете (les bourgs). - Б. пр.
67
предпазвала и от жегата. Култът към реликвите довел до увеличаване

броя на олтарите. В Клю ни и на други м еста планът, който включвал
деамбулаторий и параклиси с лъчиста каменна резба, се превръщ а в
модел, разпространен много повече на ю г от Лоара, отколкото на се
вер. За подема на това масивно и величествено романско изкуство не е
без значение развитието на монаш еската институция, например в К лю
ни или в Сито. Н еговите сводове във ф орм ата на лю лка, неговите кули
и камбанарии служ ат за м одел на повечето църкви в наш ите села. А
Оверн с църквата „Сен-Н ектер“ в Исоар се явява едно от огнищ ата на
романското изкуство.
Готическата катедрала, която се свързва с кралската власт, е в пря
ка зависимост и от развитието на градовете и нейното издигане се обяс
нява още от необходимостта да стои високо над населеното място, което
продължавало да се разраства. Усъвършенстването на voûte d ’arêtes avec
croisée d ’ogives е значителен технически прогрес, който позволява изця
ло да бъде променено отношението между височината и широчината на
катедралата. В Санс то е вече 1 към 1,4; в Шартр - 1 към 2,6, а в Бове -
1 към 3,4 с височини до свода съответно 24, 37 и 48 метра.
Тъй като целта е „да се просветлят духовете и те да бъдат водени
чрез истински светлини към истинската светлина, чиято истинска вра
та е Х ристос“ , както казва абат Сюже, тази цел показва колко е важна
ролята на витраж ите, което особено личи в Лаон и в Ноайон, чиито
катедрали са започнати по същ ото време, когато е строена и парижката
„Н отр-Д ам “ . Освен че са красиви, тези витражи позволяват да има по-
голям приток на светлина, която е по-необходима в северната част на
страната, отколкото в Ю жна Франция. Но този показател им а по-малко
значение от предишните, защ ото скоро след това катедралите в Толедо
и Б ургос в Кастилия щ е бъдат построени по готическия модел.
Третото нововъведение безсъмнено е в това, че новите катедра
ли са изпълнени не толкова с фрески и със стенописи, колкото със ста
туи и високи р е л е ф и ... Там са светците, Богородица, ангелите. Освен
ако скулпторът в своя порив не се еманципира, откъсвайки се от д огм а
та, за да утвърди свободата на своето изкуство.
П оява на градскат а култура
Н а едно и същ о географско м ясто средновековният град се оказва съв

сем различен от античния. И зчезват всички паметници от миналото,
освен ако по прим ера на Реймс пазарът не е на м ястото на античния
форум като символ за това, че търговията е дош ла да смени предишния
общ ествен живот. Топографската приемственост изобщ о не предпола
га функционална приемственост - изключение в случая правят само
църквите.
Така например, докато в схващ анията на хората през Античност
68
та противопоставянето между града и селото било много силно, което

се проявява в противопоставянето меж ду изискаността и грубостта,
през средните векове основното противопоставяне е меж ду куртоазия-
т а и низосгга, тъй като градът не предлага етични модели, понеже „бур-
ж оата“ искат да са храбри и куртоазни като аристократите.
Напротив, градът разработва политически м одел на „града дър
жава“ , който е по-добре развит в Италия и Фландрия, отколкото в са
м ата Франция, където той е овладян от монархията. Създава се и нов
архитектурен модел - готическият, градоустройствено изкуство, което
се дължи на дързостта на епископите строители от XIII в. и чието осъ
щ ествяване не само че не е спонтанна изява на вдъхновено множество
от хора, както ром антизмът иска да го представи, а е поверено на огра
ничен брой професионални каменоделци.
Градът прави нововъведения и в интелектуалната област, където,
за разлика от изолираните манастирски църкви епископските училища
пригаждат традиционното християнско обучение за нуждите на граж
даните, въвеждайки нов м етод за разглеждане на проблем ите - а имен
но схоластиката. Ж ак льо Гоф цитира Етиен дьо Турне, който като абат
на „Сент-Ж еневиев“ изразява своето възмущ ение по следния начин:
„Те спорят публично за божествените мистерии, за инкарнацията на
Словото, неделим ата Троица е разпокъсана по кръстопътищ ата (...).
Колкото публични м еста, толкова и случаи на светотатство.“
Градът създава и свой религиозен модел - просещ ата набожност,
въплътена в доминиканците и францисканците - едните се борят сре
щу ересите, другите срещ у парите. Това изместване се отбелязва в след
ното двустишие:
Бернар обичаше равнините, Беноа - планините,

Франсоа - градчетата, а Доминик - големите градове.
З а тези монаси преминаването от отш елническия към градския

живот, което започва при августинците, напомня за противопоставяне,
но вече не меж ду града и селото, а между града и пустош та, т. е. гората.
От X III в. нататък просяците са увлечени в едно движение за урбаниза
ция и тази пром яна се дължи на относителния неуспех на традиционно
то бяло духовенство. А за францисканците и доминиканците това озна
чава същ о да бъдат възмож но най-близо до своите паства, защ ото в
такъв случай проповедите са по-ефикасни и колкото нравите са по-ло
ши, толкова това е по-необходимо. Н ай-сетне според просяците чрез
градовете човек по-лесно се докосва до селата, а не обратно. 423 м а
настира били построени между 1210 и 1275 г., а 215 - меж ду 1275 и
1350 г. С лед това броят на тези обители спада.
При така очерталата се тенденция към урбанизация, характерна
за християнска Европа, във Франция не е имало градове държави, кои
69
то да властват над околните села, както в Италия. И все пак градовете

експлоатирали в една или друга степен съседните села. Впрочем след
X II в. в общ ините избухват бунтове и въстания. Принцът се съгласява
да освободи от данъци градските общности, но често това се натъквало
на съпротива от страна на епископа, както в Безансон.
Трябва най-вече да се отбележи, че в Ю жна Франция, която е
наследница на древна урбанизация, градовете играят по-незначителна
роля, отколкото в С еверна Франция. А важна особеност на френските
градове е, че те са подчинени на кралската власт, която в зам яна на
това им осигурява м ного привилегии и много изгоди за гражданите. От
Филип Х убави насам, когато монарсите събират представителите на
градовете в кралството, те им дават възмож ност въпреки съпротивата
на благородниците и свещениците да представляват и „третата функ
ция“ , която се отнася до икономическия просперитет.
К А П Е ТИ Н Г И СРЕЩУ П Л АН ТАГЕН ЕТИ

(Х П -ХШ век)
Някои наричат „първа“ Стогодишна война конфликта между Капетинги-

те и П лантагенетите, който започва от царуването на Луи V II в средата
на XII в. до врем ето на Филип О гю ст (Август) и на Луи V III и противо
поставя французите на англичаните, чиито крале по това врем е са Х ен
рих II П лантагенет и неговите наследници Ричард Л ъвското сърце и
Джон Беззем ни. Но меж ду този конфликт и истинската Стогодиш на
война, която започва през 1328 и свърш ва през 1453 г., им а същ естве
на разлика. П ървият конфликт противопоставя Капетингите на френ
ски принцове от Анжу, които им ат свое седалище във Франция, там
прекарват по-голям а част от врем ето си и ако царуват в Англия, то е
върху външ на територия, придобита един век по-рано от техния пред
теча - нормандския херцог. Докато при истинската С тогодиш на война
Едуард III Английски и Филип VI дьо Валоа, същ о и двам ата французи,
но територията, върху която царува първият, е негово постоянно седа
лищ е и ням а нищо общ о с Франция, така че войната м еж ду двам ата
монарси се явява като конфликт между две нации.
По времето на първите Капетинги кралството е разделено на два
надесетина княжества, управлявани от принц, който най-често им а тит
лата херцог или граф: Всяко княжество - Бургундия, Фландрия, Шампан
и т. н. - е едно съзвездие от графства, които м огат да прехвърлят приви
легиите си на владетелите на замъци, чиято власт започва да заплашва
тази на сюзерена. При Луи VI Дебелия (1108-1137) Капетингите заглу
шават в своето княжество този напор на замъците и така създават хомо
генно кралство, в което те са всесилни, макар че царуват над малка тери
тория. По този начин налагат своята власт над владетелите на Куси и
70
Монлери. При Луи VII М лади те излизат от своето княжество и се сблъс

кват със силни княжества, над които имат само номинална власт, като
наследство от коронясването, което ги свързва и с Църквата.
Застанал на трона през 1137 г. едва на 16 години, Луи V II разпо
лагал с територия, която била наричана Francia и се простирала само
от В ермандоа до Бурбоне. Чрез женитбата си той става херцог на Акви-
тания, а жена м у Елеонор м у донася владения, които се простират от
Пю и до Бейон. Този брак не се оказва щастлив, защ ото монархът бил
страстно влю бен и ревнив - „един монах е повече от един крал“ , казва
ла Елеонор. Колкото той бил кротък, недодялан и набожен, толкова тя
била образована, кокетна, малко вярващ а и се чувствала добре сред
трубадурите. Елеонор придружила Луи VII по врем е на кръстоносния
поход, но им ала прекалено близки отнош ения със своя чичо Реймонд
Аквитански, принц на Антиохия.
К ъм нещ астието на краля от провалилия се кръстоносен поход се
прибавил и позорът от унизителното м у завръщ ане; Ц ърквата се съг
ласила съпрузите да се разделят под предлог, че меж ду тях имало близ
ка кръвна връзка.
Това било истинска катастроф а за короната на краля на франки
те, защ ото Елеонор, която била на 27 години, веднага се омъж ила за
младия деветнадесетгодиш ен Хенрих Плантагенет, сангвиник с врат на
бик и сладострастен като нея. Той бил същ евременно граф на Анжу и
херцог на Н ормандия, а като такъв бил готов да стане крал на Англия.
В нарушение на феодалните порядки той не дош ъл да иска съгласието
на краля, неговия сюзерен, и чрез този брак станал най-могъщ ият принц
на Запада. А това означавало война.
Луи VII бил чистосърдечен като гълъб и толкова наивен, че оста
вил граф а на Анжу да командва като сенеш ал неговите армии. Другият
бил енергичен и деспотичен, но бързо се изхабил най-напред в кон
фликт със своите свещеници, а след това със своя секретар Томас Б е-
кет, който след като станал архиепископ, се превърнал в нещо като
непреклонен светец.
Х енрих II печелел битки, а Луи V II печелел примирия и успявал
винаги да привлече Ц ърквата на своя страна.
И се случва така, че той дал подслон на преследвания архиепис
коп, а после се м олил на неговия гроб, след като наемни убийци на
Хенрих II го ликвидирали.
По характер Филип е съвсем различен от баща си: още петнайсетго
дишен той м у отнема кралския печат, за да управлява сам, и успява да се
освободи от опеката на своята майка Адел Шампанска и на своите чичов
ци. За да си запази доверието на Църквата, той преследва евреите (с това
дава пример и на своите наследници), а после ги освобождава срещу голе
ми суми, които отиват в кралското съкровище: ударът е двоен. Той нама
лява територията на Фландрия, отделяйки от нея Ено, като се оженва, ко-
71
гато бил все още на 15 години, за наследницата на това княжество. След

туй анексира А ртоа и поставя под своя власт принцовете на Шампан. Той
още не бил навършил 20 години, когато заслужил прозвището Август (от
латинското eiligere1), което засилва неговия престиж.
С лабостта на П лантагенетите идва от кавгите меж ду стария Х ен
рих II и неговите синове Х енрих М лади (който ум ира рано), Ж оф роа
Бретански, Ричард, наречен Лъвското сърце, и последния Джон Б ез-
земни. Синовете се м разели един друг, а кралицата Елеонор, която би
ла скарана с м ъж а си, не пропускала да налива м асло в огъня. Филип
' О гю ст съумял веднага да се възползва от тези съперничества и дори
успял да привлече на своя страна лю бим ия син на Х енрих II - Джон
Б еззем ни, в съю з срещ у неговия брат. О т това старият крал, който бил
болен, получил такъв удар, че умрял.
Филип О гю ст завързал мъжко приятелство с Ричард Лъвското сър
це и отслабил натиска на Плантагенетите върху собствените м у владения.
Той дълж ал прозвищ ето си на рицарските си качества: например
когато ум рял бащ а му, той наказал бароните от М ен и Анжу, които м у
били изменили, и възнаградил англичаните, които били верни на бащ а
му, макар че били против самия него.
Ричард и Филип не искали да отидат на кръстоносен поход - те
избягвали да заминат, за да м огат по-добре да се следят. А либито на
Ричард било, че не м ож ел да замине, ако не бил придружен от брат си
Джон. Но тъй като все пак били принудени да заминат, Филип и Ричард
реш или да освободят заедно Бож ия гроб, но това пътуване станало при
чина за многократни разправии, тъй като Филип завиждал на Ричард,
който разполагал с повече пари и кораби от него. В Сицилия те си ста
нали толкова ом разни и продължили да се карат и да се бият до такава
степен, че в разгара на кръстоносния поход били принудени да подпи
ш ат мирен договор, сякаш продължавали да вою ват и на френска земя.
Понеже и двам ата се разболели при обсадата на С ен-Ж ан-д‘Акр,
Филип О гю ст се възползвал от първия удобен случай, за да напусне
кръстоносния поход, опасявайки се, че може да умре. Той си тръ гнал
под саркастичните погледи на другите, но в главата м у се породило ж е
ланието да си отм ъсти за нанесените обиди. Подобно на Ричард Филип
се бил заклел да не стори нищо лош о на другия, докато са в Светите
места. Н о след като се върнал във Франция, Филип сметнал, че клетва
та вече не е в сила, и се възползвал от по-ранното си завръщ ане, за да
пусне слух, че Ричард и Саладин искали да го убият, а след това се
установил в А ртоа и Вермандоа.
Ричард на свой ред напуснал Светите м еста веднага щ ом град
С ен-Ж ан-д‘Акр паднал, но при завръщ ането си бил спрян от австрий
ския херцог, чието знаме той бил хвърлил в калта по врем е на обсадата
1Augeo, augere - уголемявам, засилвам, развивам. - Б. пр.
72
на града. И херцогът го предал на императора. Филип не м ож ел да из

пусне такъв изгоден случай: той направил така, че неговият васал Джон
Б еззем ни заел м ястото на Ричард Л ъвското сърце, а в зам яна на това
Филип получил Нормандия. Същ евременно през януари 1193 г. и два
м ата предложили 50 000 марки на херцога и 30 000 марки на им перато
ра, ако Ричард бъде пленен до празника на свети М ихаил през септем
ври, и ощ е 1000 марки за всеки следващ месец. Ако това не станело, те
щели да платят 150 000 марки наведнъж, ако Ричард им бъде предаден.
Уплашен, последният предпочел, вм есто да стои на диета в М айнц, да
стане васал на император Хенрих VII и платил над 100 000 лири, пре
доставени от англичаните, за да бъде освободен.
К ато научил новината, Филип казал на Джон Беззем ни: „П азете
се, дяволът е п у сн ат...“
Войната продължила пет години, белязани от грабежи и кланета. Тя
се водела от вождове на различни банди, които били бич за селяните и
духовниците. Между тях на страната на Ричард бил Меркадие, собственик
от Перигор, а на страната на краля на Франция - Филип дьо Дрьо, епископ
на Бове. Колкото пъти сключвали примирие, толкова пъти го нарушавали,
а папа Инокентий III все се мъчел да сложи край на тези войни без битки.
Така се проявила и втората особеност на този конфликт: борбата между
лирата стерлинга и средновековната френска лира1. Но сега вече Филип е
този, който дал на папата най-много реликви (т. е. пари), без които в Рим
не можеш да постигнеш никакъв успех... Други псалми там няма защо да
се пеят. Иначе казано, законите и правистите не струват пукната пара.
За сетен път Нормандия се явява като един от залозите за кон
фликта. След като се върнал от Светите м еста, Ричард си я възвърнал и
построил зам ъка Гаяр, за да предпазва Руан. К репостта била издигната
по м одела на крепостта, построена от рицарите кръстоносци в Сирия.
Тя се извисявала над долината на Сена. „Ще я завзем а, дори стените й
да са от ж елязо!“ , провикнал се Филип Огюст. „Ще я запазя, дори сте
ните й да са от м асло!“ , отвърнал му Ричард Л ъвското сърце. Нормани-
те били на негова стран а... „Скоро кралят на Франция щ е си отиде“,
така пеели във Верньой, когато Ричард се завърнал. В Руан настроени
ето било същ ото, като се им ат предвид свободите, на които се радвал
градът. Но съперничеството меж ду двам ата не продължило дълго, за-
щ ото по врем е на обсадата на Шалю, в Л имузен, срещ у един от негови
те васали, с когото си оспорвали някакво съкровищ е, Ричард бил убит
от стрела, която м у причинила гнойна р а н а ...
След смъртта на Ричард изникнал правният проблем кой ще го нас
леди на престола: неговият по-млад брат Джон Б еззем ни или синът на
по-големия м у брат Ж офроа - Артур Бретански. За Филип О гю ст това
■La livre tournois - средновековна френска парична единица, която започва да се сече в
абатството Сен-Мартен, близо до град Тур, откъдено идва и наименованието й. -Б . пр.
73
бил удобен случай да подклажда раздора, който открай врем е царувал

сред Плантагенетите. Той подкрепил Артур, макар че Англия и Норман-
дия били признали Джон Безземни. Войната била подновена и аквитан-
ските барони повикали на помощ Филип срещу един сюзерен, който бил
толкова вероломен, колкото Ричард бил великодушен. По врем е на този
конфликт младият Артур бил затворен в замъка Фалез и там бил убит
при неизвестни обстоятелства от наемници на Джон Безземни.
Нямало как народното въображение да не възстанови сцената. На
колене пред своя чичо момчето молело за пощада: „Смили се над сина на
твоя брат, добри ми чичо, той е от твоята кръв.“ Тиранинът го бил хванал
за косата, забил меча в корема му, извадил го целия в кръв и потопил без
жизнената му глава във водите на река Ант, която течала под замъка.
Но престъплението се обърнало срещ у собствения си извърш и
тел: областта Б ретан се вдигнала на бунт, последвали я Анжу, М ен и
Турен. Скоро след това и Нормандия започнала да се бунтува. Войната
била подновена с обсадата на замъка Гаяр (1203-1204), която реш ила
съдбата на Руан, а после и на цяла Нормандия, след като бретонците
атакували от запад, откъм М он-Сен-М иш ел и Авранш. Двете войски
се слели пред стените на Кан. След това Филип завладял Поату, където
Туар подобно на Руан направил опит за съпротива.
Така бил сложен край на континенталната власт на П лантагене
тите, които си запазили само провинция Гиен.
Англичаните, които искали да разш ирят границите си по при
щявка на краля, трябвало скъпо да платят за тази война, която им нало
жила една Велика харта (1215).
Не минало много време и успехите на Филип О гю ст породили
безпокойство у неговите васали и съседи. Графовете от Фландрия и Б у-
лон, император Отон IV Брунсуик1и Джон Безземни образували коали
ция, чиято съдба се реш ила при Бувин, една от редките и истински битки
през тези векове на непрекъснати вражди. Победата на крал Филип, кой
то довежда в Париж своите военнопленници, утвърждава триум ф а на
монархията над Плантагенетите; единствената им крепост на континен
та остава Гиен, на която те вече не отдават особено значение.
У твърждават се разделението и диференцирането на земите и
хората от двете страни на Ламанш а. И не след дълго кралят на франки
те ще започне да се нарича крал на Франция.
Кръст оносният поход на албигойцит е (1209-1244)
„И збийте ги всичките. Б о г ще разпознае своите.“ Дали е вярно или не,

но се твърди се, че това прословуто възклицание на Арно Амалрик,
главен абат на Сито и л егат на папата, истинския водач на кръстонос
1 На немски Брауншвайг. - Б. пр.
74
ния поход, било произнесено в Б езие през 1209 г. и така започнало

ужасно клане. Н е само че този кръстоносен поход бил жесток, но той е
и първият, който Ц ърквата предприема срещ у християните, докато до
тогава нейните действия били насочени само срещ у исляма.
К атарската ерес, срещ у която се бори папа Инокентий III, започ
нала да се развива от средата на XII в. Тя се отъж дествява с еретиците
от Лангедок, наречени албигойци, макар че град А лби не се явява ней
но главно огнище.
П одобно на други „еретици“ от предишните епохи катарите ос
порвали както легитим ността на папската власт, установена в Р и м 1, та
ка и подмолната дейност на християнското духовенство, прекалено алч
но за пари и почести. Подобно на валденците един век по-рано, и ката
рите проповядват аскетизъм и бедност.
Взискателни към самите себе си, в желанието си да запазят чис
тотата и простотата на античната Църква, те са толерантни към греш
ниците, но безкомпромисни по отношение на доктрината: те отричат
въплъщ ението и възкресението на плътта. Те представляват нещо като
контра-Църква, достатъчно мощ на, за да не дава спокойствие на пап-
ството, което вижда, че тази доктрина, който е сродна с богомилството,
завладява целия западен свят и по-специално образованите и култур
ните среди в италианските градове и в Ю жна Франция.
Тъй като тулузкият граф Реймон IV, толерантен княз и приятел
на трубадурите, останал глух за предупреж денията на своите еписко
пи, те се оплакали на папата, който се обърнал към Ф илип О гю ст да
се нам еси и обявил кръстоносния поход. П онеже бил прекалено зает
във войните с П лантагенетите и им ператора, ф ренският крал въ зл о
жил на С им он дьо М онфор, дребен ф еодал от И л-дьо-Ф ранс, да пос
тави о б л астта под своя власт. В оенната операция добила вид на вар
варско завоевание, м ародери се стекли от цяла Европа, пристигнали
и тевтонски рицари, които извърш или м ного кланета. Тулузкият граф
трябвало да се подчини, да приеме унижението и да се присъедини
към кръстоносците. Н о тогава П едро II А рагонски, известният побе
дител над м ю сю лм аните при Л ае Н авас де Толоса2 през 1212 г., се
намесил с претенциите си на владетел над някои части от областите
меж ду Гарона и Рона, но бил победен от С имон дьо М онфор в битката
при М ю ре през 1213 г. и това окончателно откъснало тези области от
испанския им владетел.
В същ ност тулузкият граф не бил сломен, ф еодалният поход на
Симон дьо М онфор бил последван от похода на крал Луи VIII, който
завладял северната част на Л ангедок от Каркасон до Бокер. П регово
1 Още не се знаело, че тази власт почива на неверен документ, дело на римския епис
коп - така нареченото Дарение на Константин. - Б. пр.
г Село в подножието на Сиера Морена, Испания. - Б. пр.
75
рите в M o през 1228 г. възстановили мира меж ду краля и граф а и у т

върдили преминаването на Лангедок във владение на краля.
О ттогава борбата срещ у ересите започнала да се води от Инкви
зицията, на която Луи Свети възлож ил репресивни функции. Н елегал
ната съпротива на катарите се проявила чрез един акт на насилие: те
хвърлили в кладенец в Корд доминиканците, които ги преследвали. Но
силата вече била на страната на Църквата, на краля и на граф а, който
същ о се вклю чил в борбата срещ у катарите. Тези, които се били оттег
лили в зам ъка М онсегю р близо до Фоа, били обсадени и понеже не
искали да се откаж ат от убежденията си, били изгорени живи на 16
м арт 1244 г.
Този епизод бележи края на въоръж ената съпротива на катарите
и края на така наречения Албигойски кръстоносен поход.
Той оставя дълбоки следи. В гробищ ето на Овезин, м алка м ахала
близо до М онже и Рьовел, в областта на Тарн, им а плоча с надпис: „Тук
бяха избити десет хиляди тевтонски рицари.“
Реванш на окървавената памет.
Северът срещу Юга
О т XIII в. насетне Албигойският поход е бил тем а за истории и песни,

но споменът за него не винаги е бил еднозначен.
О щ е през 1210 г. трубадурът Гийом от Толедо написва първата
Песен на окситански:
В името на Отца и Сина, и на Светия дух

започва съчинената от Гийом песен.
Той знаеше, че страната ще бъде опожарена и опустошена
заради безсмислената вяра, която беше възприела.
Я ростен противник на кръстоносците, проповядвайки своята ка

толическа вяра, Гийом рисува по следния начин см ъртта на своя госпо
дар Симон дьо М онфор:
В епитафията пише, за който знае да чете,

че той е светец и мъченик, че трябва да възкръсне
и да носи Короната, да има престол в кралството...
Аз чух да казват, че се случва,
след като човек е убивал хора и е проливал кръв,
погубвал е души и е допускал кланета,
подклаждал е злото и е задушавал доброто,
убивал е жени и е умъртвявал деца,
и в нашия век е покорил дори Исус Христос,
той да носи корона и да блести на небето.
76
А ето как поетите описват ужасите на кръстоносния поход и по-

специално плячкосването на Безие:
На брой те са над петнадесет хиляди,

те обсаждат града, за да разрушат стените му.
Хората са се скрили в голямата църква,
свещениците и духовниците са отишли да се преоблекат
и да бият камбаните, като че ли имали намерение
да отслужат заупокойна литургия заради някакъв мъртвец.
И всички укрили се в църквата били избити,

нищо не могло да ги спаси -
ни кръст, ни олтар, ни разпятие.
Мисля, че не е имало по-дивашко клане
от времето на сарацините.
А французите, обзети от бяс,
донесли главни и направили клада.
Ужас обхванал всички, огънят обзел града
и той изгорял целият на шир и длъж.
К огато през 1837 г. тази песен била открита и публикувана от

романтиците, привърженици на движението за независима провансал-
ска култура подчертавали разликата м еж ду дивашкия Север и кроткия
Юг. А лбигойският поход е въплъщ ение на борбата меж ду „надменност
и благородство“ , т. е. меж ду варварщ ина и цивилизованост. Не става
въпрос за катарите.
За този кръстоносен поход си спомнят и през 1907 г., когато по
ради кризата в земеделието започва да се говори за „жестокия егоизъм
на цвеклопроизводителите от Севера, за северняците, които заедно с
някои други пожертвали Ю га, като достойни наследници на Симон дьо
М онфор“ . „Всички под знамето на лозарството, както по врем ето на
кръстоносните походи, наш ата армия е на стан в полите на Каркасес.
Н аш ето дело е благородно и свято. Н аш ите прадеди през XIII век са
падали като герои, за да го защ итават. Лозари, братя мои, вие щ е бъде
те достойни за тях.“
Възраждането на окситанското движение през 60-те години на XX
в. неизбежно се свързва със спомена за кръстоносния поход. Н о се стига
до противоречия и някои започват да оспорват този вид аналогии:
„Дали да не погребем Реймон V II?“, предлага една листовка, по
явила се през 1974 г. И м а ли смисъл да даваме доказателства, че Окси-
тания е била най-цивилизованата страна, че наврем ето сме били „ис
тинска“ страна, с „истински език“, след като това врем е е м ъртво и
няма да се върне (...). Д а не би да целим установяването на едно южно
отечество, където истински окситански ченгета ще пердаш ат с истин
77
ски окситански палки истинските окситански работници, които им ат

истински окситански работодатели, които ги експлоатират истински?“
Днес господстващ ата представа за този кръстоносен поход е плод
по-скоро на една м ода, на едно ново обаяние на катарството, на ориен
талските религии, на езотеричните секти, чийто успех нараства с упа
дъка на ценностите. Свидетелство за това е успехът на книгата на 3.
Олденбург Кладата на Монсегюр, излязла през 1959 г., и на филма
Катарите на А лен Дьоко и Стелио Лоренци, даван по телевизията
през 1966 г. С видетелство за това са и многобройните туристи, които
посещ ават Корд и М онсегю р. Но не и Б езие и М онтобан. Като че ли
искат да открият изворите на чистотата.
НА ЦАРУВАНЕТО НА ЛУИ IX, ИЛИ ЛУИ СВЕТИ

1226 Умира Луи VIII, баща на Луи IX, който, роден през 1214
г., е малолетен. Въпреки „аристократите“ неговата май
ка Бланш Кастилска поема регентството. Бунт на баро
ните.
1229 В Южна франция Бланш Кастилска довършва започнато
то от Луи VIII. Инквизицията ликвидира ересите.
1236 Луи IX става пълнолетен; макар че е миролюбив, той е
„задължен“ да води война.
1242 Той побеждава васалите си и английския крал при Тай-
бург и Сент.
1248 Обладан от пламенна набожност, той тръгва на кръстоно
сен поход и смята, че най-добрият начин да бъдат освобо
дени Светите места е да бъде завладян Египет; и отива в
Дамиета1.
„Обзет от нетърпение да се мери с неприятелите на Хрис
тос, той се хвърля в морето и до гуша във водата, с вдиг
нат меч върви към брега“ (Е. Лавис).
1250 „Той печели битката при Мансура2, където загива неговият
брат Робер д’Артоа. Малко по-късно, след като попада в
плен и за него се иска откуп, той учудва победителите си
със своята твърдост и гордост.“ (Е. Лавис).
1251 Движението на пастирите - млади овчари, които искат да
му се притекат на помощ и се отдават на грабежи.
1252 Умира Бланш Кастилска.
1254 Мир с англичаните.
1267 „За нещастие Луи IX тръгва на кръстоносен поход за вто
ри път.“ (Е. Лавис)
1270 Луи IX умира от чума край град Тунис.
1 Град в Египет. - Б. пр.

2 Мансура е град в Североизточен Египет. Впоследствие битката при Мансура се
смята за поражение. - Б. пр.
78
ЗАЩО Л У И „ С В Е ТИ “?
Той е единственият френски крал, канонизиран от Ц ърквата за светец,

следователно светец мирянин, „свръхчовек“, както го нарича папа Б о-
нифаций V III в своята була. Луи е бил миросан по необходимост, кога-
то става крал, и вследствие на това той влиза във връзка със свръхес
тественото, с Б ога, така че делегирането на пълном ощ ия свиш е е нещо
повече от коронясване.
Той става светец през 1297 г. - 27 години след см ъ ртта си. А
животът м у протича така, сякаш го бил програмирал, за да стане све
тец. Защ о „Луи Свети?“
П о врем е на коронясването той произнесъл поредица от клетви:
да покровителства Църквата, да въдворява мир и справедливост, да се
бори срещ у еретиците, да защ итава кралството, което Б о г м у е пове
рил. Той не е крал духовник, остава си мирянин, независимо от това, че
се причестява с нафора и вино подобно на свещениците.
Той проявява светското си начало в една контролирана сексуалност,
която е съвместима с кралското задължение за продължаване народа, както и
по отношение на войните, които трябва да бъдат справедливи, и те се смятат
за законни, когато се вод ят срещу неверниците. Но мирът за него е нещо свято
в отношенията с монарсите християни. Той се държи като идеален християн
ски крал и това му поведение е съобразено с Огледалата*1 на принцовете,
съставени по негово искане, и особено според произведението на франциска-
неца Гибер дьо Турне2. Следователно да изучаваш Луи Свети означава добре
да опознаеш онези, които са му служели за образец. Първият е Йосия, биб
лейски цар, който още като дете иска да открие Бога; вторият е капетинец -
Луи залага на проявите на милосърдие, каквито имал Робер Набожния3; тре
тият образец трябва да се търси между кралските особи и по-специално меж
ду кралете светци, мъчениците на ранното Средновековие, кралете разпрос
транители на християнската вяра през XI и XII в. На Луи най му допадат
представителите на Ордена на просяците, тъй като и той самият искал да влезе
в тяхното братство, но същевременно желаел да блесне с рицарски подвизи, с
набожност, да бъде смел и честен крал, да бъде „ценен човек“.
И м а и друга подробност, по която можем да съдим за образа на
краля, въплътен в Луи IX - в Луи Свети. Във връзка с Робер Набожния
се твърди, че епископ Адалберон дьо Лаон м у бил изпратил една поема,
в която фигурирала следната формулировка: общ еството е съставено от
три групи хора: тези, които се м олят (protores), тези, които се бият
(bellatores), и тези, които работят (laboratores). А кралят съсредоточава
1 Средновековен трактат, съставен от духовници, който имал за цел да представи

идеалния образ на властелина. - Б. пр.
1 Озаглавено Eruditio regum etprincipum. - Б. пр.
- Става въпрос за Робер II (9 7 2 -1 0 3 1 ), син на Юг Капе. Робер е пламенен католик и
оттам идва прякорът м у Набожния. - Б. пр.
79
в себе си и трите функции, които духовниците включили в един прочит

на Библията, като идентифицирали тримата синове на Ной - Сем, Яфет
и Шам, е въпросните три социални групи. В булата за коронясването на
Луи IX (1297 г.) папа Бонифаций VIII явно се позовава на този модел.
Миросването на краля го свързва с духовенството, а неговият първи
атрибут е съдебната власт, за което свидетелства една картина, представяща
краля в момент, когато раздава правосъдие под един дъб във Венсен. „Той
почти винаги сядаше на килим, постлан върху земята, за да изслуша показа
нията по съдебните дела, най-вече от страна на бедните.“ В тези случаи той
налага своето кралско правосъдие вместо феодалното и с това си действие
показва върховните си качества на справедлив монарх дори и когато трябва
да прояви жестокост, „като изгаря носа или устната на някой богохулен град
ски човек“, защото пред неговото правосъдие всички са равни.
Луи IX проявява своята втора добродетел - миролюбивия си дух, кога
то кралството е в опасност и се налага да се сложи край на конфликта с Арагон
чрез сключения в Корбей мирен договор, който му позволява да укрепи своя
та власт в Южна Франция, която все още не била приобщена към кралството.
Той се отказва да прави поход в Испания, а арагонският крал от своя страна се
отказва от претенциите си към областите Каркасон, Мило и Тулуза. Луи IX
слага край и на конфликта с Англия чрез парижкия мирен договор от 1259 г„
като си запазва Нормандия, Анжу, Турен и др., но изоставя именията в Пери-
гор и Сентонж; Бордо, Бейон и Гаскония оставали под френска зависимост, а
английският крал признава, че те са му отстъпени като владение от краля на
Франция. И така в продължение на петнайсет години в кралството цари мир.
Луи IX помирил Б ургундия и Лотарингия, бил призован като ар
битър при реш аването на много други конфликти, например между Х ен
рих III и английските барони (където той не се показал справедлив и се
произнесъл в полза на краля). Всичко това дава основание на неговия
биограф Ж оенвил да отбележи, че „това е човекът, който най-много е
работил за въдворяване на мир между своите поданици и по-специално
меж ду богатите съседи и принцовете в кралството“ .
Той бил голем ият „помирител“ на своето врем е и играел ролята
на арбитър в християнския свят.
Макар че бил миролю бив и се страхувал от войната и нейните нес
праведливости, Луи Свети изпълнявал много добре задълженията си на
воин, но само срещ у агресорите - най-вече срещ у еретиците и неверни
ците, заради които били организирани два кръстоносни похода.
Той давал всичко от себе си в битката при М ансура, гриж ел се за
построяване на укрепления при Я ф а1 и Сезария2, но същ о така и в Н ор
мандия, когато войната се подновявала.
1 Яфа или Иафа е едно от най-важните пристанища на древен Израел и едно от най-
старите селища в света. - Б. пр.
2 Египетски град на Средиземно море, построен от Херодот и наречен на името на
Октавиан Цезар. - Б. пр.
80
Най-сетне той се отдавал и на третата си функция, като доставял

много храни преди всичко на бедните, самият той искал милостиня от
монасите, които смятал за свои братя, но най-често раздавал милостиня
на другите. При всяко „влизане“ в Париж раздавал допълнително милос
тиня. Той построил известния Прию т за тристате1, предназначен за сле
пи хора, и се показал особено щедър, като раздал бъчви с жито и херинга.
В завещ анието си той приписал своето движимо имущ ество и доходите
от горите в именията си на жертвите на кралското беззаконие, на про-
сешки ордени, на своите служители. „Кралят благодетел засенчва краля
магьосник“, пише Ж ак льо Голф, защ ото шестдесет и петте чудеса, отбе
лязани в официалния сборник за Луи Свети, са станали след см ъртта му,
до неговия гроб - независимо от магическите му способности като крал.
„Той помагал на хората с гърчове, като обтягал крайниците им, и на тези,
които били толкова прегърбени, че почти допирали земята с лицата си.“
И на тези, които са прекарали някаква болест, която предизвиква гноене,
фистули, възпаление на жлезите или ги загрозява.
Ако поради някаква натрапчива наклонност Луи Свети посвещ а
ва своето царуване на Ц ърквата и на търж еството на вярата, той се
показва и взискателен към нея и бичува онези, които прекрачват гра
ниците на своята духовна власт и се дом огват до кралската, както и
алчните за надмощ ие, готови да отрекат всичко друго. Но той се показ
ва неотстъпчив към катарите и другите еретици, станали ж ертва на
Инквизицията. Такъв е и по отнош ение на неверниците, които иска да
покръсти - поне така той оправдава кръстоносния поход. Н о в този
случай говори един пленник и човек не знае какво да мисли за думите,
които привежда по-късно М атиьо Пари2. Н аистина в Светите м еста е
им ало хора, които са се покръстили.
По отнош ение на евреите Луи Свети счита, че тяхното „порочно
поведение“ трябва да бъде обуздано, но същ еврем енно см ята за свой
дълг да покровителства и тях, както и всички чужденци. Те го „отблъс
кват“ , защ ото м ърсят зем ята със своята „отрова“ . Важното е, че връх
взем а първото от тези действия, насочено предимно срещ у лихварство-
то, но той изгаря Талмуда3, за да ги принуди да се покръстят. Н а хрис
тиянин от онази епоха преследването на евреите не е могло да попречи
да стане светец. М алко е да се каже, че е бил против ю деите (да бъдеш
антисемит по това врем е е безсмислица); той е бил против евреите и
(всъщност) е „подготвил почвата на християнския, на западния, на френ
ския антисем итизъм (Жак льо Голф).
1 На фредски се нарича Hospice des Quinze-Vingts. - Б. пр.

2Английски хронист от Ордена на бенедиктинците (1197-1259). - Б. пр.
3Талмудът е сборник от религиозни книги, в които са записани обществените тради
ции, правила и закони на евреите. - Б. пр.
6 . 81
Братът на Л уч Свети — крал на Неапол.

Шарл д ’А нж у и Сицилианските вечерни
К огато чрез ж енитбата си Шарл, най-малкият брат на Л уи Свети ста

нал провансалски граф, той получил като апанаж 1 градовете Анжу и
Мен. След като придружавал краля по врем е на кръстоносния поход,
той отговорил на апела на папаУ рбан IV (Ги Фуркоа), бивш съветник
на Луи Свети, който м у предложил да приеме короната на Н еапол и на
Сицилия, чийто сю зерен бил папата. Ставало въпрос короната да бъде
отнета от ш вабските владетели Хохенщауфените, което се явява нов
епизод в борбата меж ду духовенството и империята. Според легендата
Луи Свети М иротвореца се бил противопоставил на това предлож е
ние. П ротивно на нея Ж ак льо Голф се пита дали самият крал не е под
тикнал младия си брат да завладее неаполското и сицилианското крал
ство, за да направи там пристанище, нещо за което той мислел, откакто
в главата м у се родила идеята за нов кръстоносен поход.
В И талия Ш арл д ’Анжу побеждава Хохенщауфените при Таляко-
цо и по негова заповед техният наследник Конрадин е екзекутиран.
Докато бил в Прованс, Ш арл д ’Анжу се научил как се управляват
средиземноморските градове, където прилагането на рим ското право,
ролята на правистите, м ястото на асамблеите в градовете били неща,
които той не м ож ел да познава, докато бил в Анжу и във френското
кралство. Той непрестанно водел битки срещ у М арсилия. А Сицилия
по това врем е все още била слабо феодализирана, но преждевременно
урбанизирана, със силно развити общини и не било възмож но там да
се наложи с груба сила и с нецивилизовани действия. П редварително
се е смятало, че той с нея ням а да се справи лесно и наистина се отчита,
че по врем е на Сицилианските вечерни през 1282 г. били избити хиля
ди френски рицари, дадени били няколко хиляди жертви.
В Н еапол Ш арл I иска вече да не го наричат „син на френския
крал“ и говори за някакъв съвсем невероятен каролингски произход,
който м у позволявал да се разграничи от Капетингите и от Хохенщ ау
фените, които дотогава властвали в Неапол.
Н езависимо от това за всички този крал си остава „син на Фран
ция“ и именно като такъв е бичуван от Данте: К апетингите и Ангеви-
ните са две издънки на един плевел, посят от узурпатора Ю г К апе“ .
К ъм французите и Шарл са отправяни упреци, че са си останали недо
дялани и необуздани, и то в по-голям а степен, отколкото към неговия
наследник Робер, който се опитва да се италианизира. Така мислели и
провансалците, които непрестанно се бунтували срещ у Ангевините.
К огато Капетингите се установили в Неапол, Луи IX м ислел вече
1 Собственост, която остава в полза на короната след смъртта на наследниците от

мъжки пол. - Б. пр.
82
за своя кръстоносен поход. А като че ли и Ангевините са им али подоб

но намерение - да заграбят богатствата на тази страна, както по врем е
то на четвъртия кръстоносен поход.
След Сицилианските вечерни (1282 г.) Ангевините трябвало да
предадат Сицилия на краля на Арагон. Враждебните отнош ения про
дължили до 1442 г., когато Ангевините били победени и изгонени окон
чателно от Италия. Половин век по-късно Шарл VIII щ ял да се опита,
„в им ето на своите права“ да си върне поне Неапол, тъй като не е било
възмож но да завладее Сицилия.
Ф И ЛИ П Х У Б А ВИ И ТАМПЛИЕРИТЕ:
СРЕДНОВЕКОВНА „АФЕРА “
Процесът срещ у тамплиерите, организиран от Филип Х убави, внук на

Луи Свети и син на Филип Смели, който приклю чва с екзекутиране на
тамплиерите и с изгаряне на клада на техния велик м агистър Ж ак дьо
М оле (през 1314 г. в Париж), се разглежда като една от загадките на
историята и същ евременно служи за пример как се действа в съответ
ствие с държавните интереси.
Освен това той бележи завой във функционирането на м онархи
ята, която вече разчита на правни съветници за узаконяване на взем а
ните реш ения не само на базата на васалната традиция, но и в съответ
ствие с изискванията за доброто функциониране на държ авата и об
щ еството. А случаят с тамплиерите наруш ава търсената хармония.
Целият текст на разпита на великия магистър на ордена и на 231
рицари и монаси, публикуван от М ишле през 1841 г., свидетелства, че в
този процес срещ у тамплиерите всичко се свежда до обвинения срещу
православието и морала на Есквий Флоарак от Безие, дългогодишен член
на ордена, който се оплакал на краля на Арагон, но последният не му
обърнал внимание, а след това и на краля на Франция. Безразлични към
славните и героични подвизи на рицарите тамплиери в Светите места,
обвиненията се отнасят само до техните прегрешения във всекидневието,
след като се завърнали във Франция. Дали тамплиерите са били еретици,
идолопоклонници, богохулници или содомити? Те, разбира се, били дис
кредитирани сред обикновените хора, които казвали „пие като тампли-
ер“, а в Германия казвали „отивам в храм а1“, когато отивали при прости
тутки. Тези слухове се утежнили, когато хората научили за пълните приз
нания на тамплиерите, които всъщност са изтръгнати с изтезания. „Ако
ги обземела горещ а вълна поради полова невъздържаност, им разреша-
зали да се облекчат с други братя.“ „Б рат Робер ми показа служебник с
кръст и с образа на Исус Христос и ме накара да плюя върху него. Тъй
като бях изплашен, признава един стар пикардски свещеник, приет в орде
на френски temple (произнася се тампл и оттам тамплиери). - Б. пр.
83
на, когато наближавал шейсет години, аз извиках ужасен: „Ах, Света

Богородице, но защ о? Та аз ви донесох всичките си богатства - 40 лири
поземлен доход, а вие м е карате да извърш а подобен грях? Никога.“ То
гава брат Робер ми рече: „Добре, понеже сте стар, ще ви помилваме.“
Скандалът бил страш ен и възм утил целия храм.
Но ако за обикновените хора, които били надлежно инф ормира
ни, престъплението се заклю чавало тъкм о в такива действия, едно не
щ о са били признанията, изказани пред см ъртната опасност, а съвсем
друго са истинските данни от процеса.
И стинската „афера“ започва през 1291 г., когато по врем е на кръс
тоносния поход ум ират последните герои от рицарския орден и след
падането на А кра Орденът на тамплиерите не служи вече за нищо. К о
гато папството зам исля нов кръстоносен поход и иска да слее Ордена
на тамплиерите с Ордена на хоспиталиерите1, то се натъква на м ногото
трудности от страна на м агистър М оле. Този принц без териториални
граници, но не и без поземлено имение, вожд на религиозен орден, но с
влияние на кардинал, защ итава с нокти и зъби своята автономия, заб
равяйки, че изклю чителната щ едрост на вярващ ите почива само и един
ствено на м исълта за кръстоносен поход. А орденът се превръщ а във
финансова сила, която залага на своето богатство, но отказва, и това е
първият скандал, да даде необходимата сум а за откуп на Луи Свети:
през 1250 г. ш ампанският сенеш ал Жан дьо Ж оенвил трябвало да се
качи на галерата на там плиерите с брадва в ръка, за да бъдат отворени
сандъците на военното съкровище.
Но не финансовите съображения са причина за действията на крал
Филип Хубави: той слага ръка на богатствата на там плиерите по врем е
на процеса, но след това ги предава на хоспиталиерите, като им поста
вя условие д а се реформират.
Друг факт: след като получил оплакването, Филип IV Х убави по
искал настойчиво от папата да свърш и с тамплиерите. Но К лим ент V
изчаквал, защ ото обръщ ал по-голямо внимание на намерението си да
се слеят двата ордена и дори да се предприеме нов кръстоносен поход,
отколкото да се захване с такъв процес. Филип Хубави, който държ ал
да действа като император в своето кралство, искал нещ ата да се разви
ят нормално. Той вече бил им ал сериозен конфликт е папа Бонифаций
VIII, който настоявал десятъкът да се превърне в постоянен папски
данък, предназначен за кръстоносния поход, макар че по това врем е
такъв поход не е имало и той искал да запази парите за себе си. До
втория конфликт се стигнало поради това, че епископът на П ам ие бил
назначен от папата без разреш ението на краля. И кралят анулирал наз
начението. Този конфликт меж ду кралската и папската власт противо
1Наричат се така, понеже орденът построява в Светите земи много болници и стран
ноприемници (хосписи) за хилядите поклонници от Европа, които посещават тези
места. - Б. пр.
84
поставял духовенството на монархията и довел до отлъчването на Фи

лип Хубави през 1303 г. Съветникът на краля Гийом дьо Н огаре, под
държан от м огъщ ата фамилия Колона, отиш ъл в И талия и вдигнал ръка
срещ у папата в Анани. При тези два конфликта кралят утвърдил своята
власт над финансите и над правосъдието в кралството. Н о той искал да
се наложи и като духовен господар и сложил край на увъртанията на
наследника на Бонифаций Климент У като сам се заел да затвори всич
ки тамплиери. О перацията била водена тайно за всички командорства,
което било признак за порасналата ефикасност на държавния апарат.
Лиш ено от своите пълномощ ия, папството загубва една битка, която
била и м орална, и в това се заклю чава залогът за този процес.
Осъдени били да бъдат изгорени живи онези, които вече не очаква
ли нищо от папата и се отказали от своите признания след дълги години
затвор, като заявили, че не се чувстват виновни за това, в което ги обвиня
вали, и всъщност били осъдени, че са се отметнали от своите признания.
Н ито този процес, нито конфликтът с папата са могли да дадат
резултат, както твърдят някои през X IX в., ако не е била подкрепата на
кралските юридически съветници от Ю жна Франция. Филип Хубави
станал глаш атай на една светска държава. Като набожен крал той м ис
лел повече за кралството си, отколкото за Франция, искл да установи
норми за поведението на своите поданици и преследвал онези, които не
се съобразявали с тези християнски норми: ломбардите, евреите, про-
кажените, еретиците, а следователно и тамплиерите. Той искал да бъде
не сам о господар на васалите си и на своето кралство, но и да бъде
независим, а това предизвикало конфликт с папата, а след см ъ ртта му
неизбежно довело и до реакция от страна на феодалите.
Дали е искал да бъде справедлив крал? За него се пази споменът
за крал с желязна воля, твърд като статуя.
Нечистата кръв на „прокълнатите крале“

Романистите в по-голям а степен и от историците са били впечатлени от
последвалите престъпления, които спечелили печална слава на послед
ните Капетинги. Най-напред Александър Дю ма, а след това М орис Дрю-
он разказват за серията от ужаси, които Клод Б а р м а поставя на сцена
през 1970 г. Изглежда, че проклятието идва от последните думи на ве
ликия м агистър на тамплиерите, когато се качвал на кладата. Те били
отправени към Филип Хубави и неговите наследници. Те засягали съ
що Луи X Кавгадж ията (1314-1316), Филип V Д ългия (1316-1322),
Ш арл IV Х убави (1322-1328) и така се стига до криза в наследяването
на короната, което е една от причините за С тогодиш ната война. Филип
Х убави не е им ал късм ет със съдбата на своите деца. Д ъщ еря м у И за-
бел се ом ъж ила за Едуард II Английски, но се чувствала изоставена от
своя съпруг, защ ото той предпочитал масонството и още повече м ла
85
дите масони. Дали от завист или от яд, тя спомогнала да бъдат разобли

чени съпругите на братята й Луи, Филип и Шарл, които същ о били изос
тавени, но се развличали с млади любовници. Кралят научил какви не
щ а се разиграват около него. Скандално! Той наредил да бъдат заловени
двамата младежи, които били одрани живи, били кастрирани, обезглаве
ни и обесени на публично място, а половите им органи били хвърлени на
кучетата. Колкото до снахите м у (Маргьорит, съпруга на Луи (бъдещия
Луи X Кавгаджията), Бланш , съпруга на Шарл (бъдещия Шарл IV), и
нейната сестра Ж ана, съпруга на Филип (бъдещ ия Филип Дълги), те
били хвърлени в затвора. Последните две били от ф ам илията А ртоа-
Б ургундия - дъщ ери на графиня М ао д ’А ртоа и на Отон IV Б ургунд-
ски. Дали последната или нейният племенник Робер III д ’А ртоа са ус
корили см ъртта на М аргьорит, за да може Ж ана, вече оневинена, да
стане кралица след см ъртта на Луи, който, изглежда, е бил отровен
навярно пак от същ ите? Както отровили и новородения син на Луи от
втората м у съпруга Клеманс Унгарска, който под им ето Ж ан I, наречен
П осм ъртни, ум рял няколко дни след раждането му.
След см ъ ртта на Филип Хубави на трона застава неговият най-
голям син Луи X Кавгаджията, а след него, понеже ням ал жив син, идва
неговият брат Филип.
Преди М аргьорит да почне да изневерява на своя съпруг Луи X,
тя м у родила дъщ еря на име Жана. По настояване на К авгадж ията Ж а
на била отделена от семейството и пратена в манастир. Тъй като подоз
рението към м айката се прехвърлило върху дъщ ерята, хората почнали
да се питат дали тя е законно дете и затова била отстранена, за да не
може да претендира за наследство.
Три прелю бодеяния, две екзекуции и може би три убийства, за
които не се знае дали са просто слух, история или легенда. Н о въпро
сът за наследството продължавал да стои. О т Ю г Капе до Филип Х уба
ви монарсите винаги имали син за наследник и техните последвали за
бежки не давали отражение върху принципа за наследяването на прес
тола. С елиминирането на Ж ана като наследница чистотата на кралска
та кръв се превръщ а в точка на изкристализираш на властта. Но от
страняването на Ж ана създава прецедент: въвежда се м ъж кият прин
цип, според който оттогава във Франция не се разреш ава на дъщ ерите
да наследят короната, а в случая Филип Хубави реш ава въпроса в пол
за на втория си син Филип.
Братът на Луи X, Филип У бил признат за виртуален наследник -
това била последната възможност за членовете на Съвета да играят някак
ва роля във връзка с наследяването на трона. Нито Филип V нито Шарл,
който идва след него на престола по същия принцип, не са имали синове.
Но Изабел, сестрата на тримата покойни крале, имала момче от своя
съпруг Едуард II Плантагенет. Според слуховете, когато тя забременяла
от него, той се бил възбудил благодарение на това, че в брачното легло се
86
намирал и негов куртизан. Независимо от всичко, за да премахнат въз

можността Плантагенетите да завладеят Франция, бароните не допуснали
жена да наследи престола и през 1328 г. определили за крал сина на Шарл
дьо Валоа Филип, брат на Филип Хубави, който приел името Филип VI.
Н ито Едуард III (син на И забел и на Едуард II, който изглежда
бил убит по заповед на И забел), нито известен брой френски барони,
меж ду които и Робер д ’А ртоа, признали Филип VI. Тази криза в нас
ледството, резултат от много драматични събития, била и една от при
чините за Стогодиш ната война.
Забеж ките на снахите на Филип Х убави свидетелстват за злини-
те, които сполетели техните любовници. Но те свидетелстват и за сво
бодата, която са си позволявали жените извън брака. В борбата между
плътското и духовното, която водела Църквата, се нам есва и тр ета ин
станция - монархът с гриж ата за своето потекло, за своята кръв. Като
че ли през X IV в. пуританското влияние на монасите вече спада и плът
ското удоволствие, освободено от свещ еническата опека, възвръщ а до
известна степен своите права.
Що се отнася до народните маси в градовете, като се има предвид, че
по онова време са се женели късно (на 26-28 години), изглежда, че при тях
Църквата до известна степен е толерирала проституцията, за да се задово
ляват мъжките страсти и да се избегне рискът от кръвосмешение.
СТОГОДИШНАТА ВОЙНА
1328 Умира Шарл IV. филип дьо Валоа става регент, а после крал.
1337 Едуард III претендира за френската корона.
1340 Битката при Еклюз, френската флота е разбита. -
1346 Битката при Креси и обсадата на Кале. ■->
1348-1350 Черната чума. флагелантите1.
1349 Филип VI откупува Дофине.
1350 Жан II Добрия.
1351 Първа разпоредба срещу скитниците и разбойниците.
1355 Начало на дейността на Етиен Марсел.
1356 Битката при Поатие. Пленничеството на Жан II в Англия.
1357 Дюгеклен. Жакерията.
1359 Повсеместна война. Големият фере2.
1316 Договорът в Бретини.
1362 Един от синовете на Жан II е взет като заложник, но избягва.
Големите дружини3.
: Религиозна секта, членовете на която се самобичували за покаяние. От френското

flageller - бичувам. - Б. пр.
2 Le Grand Ferré - висок и силен пикардски селянин, който застава начело на 200
орачи, готови да умрат, но да не изгорят живи в домовете си. - Б. пр.
3Групи от разбойници и крадци, които нанасят много щети на френското население. - Б.пр.
87
1365 Шарл V.
1369 Подновяване на войната между Франция и Англия. Мар-
гьорит фландърска се омъжва за бургундския херцог филип.
1378 Начало на Голямата схизма.
1380 На власт идва Шарл VI.Умира Дюгеклен.
1382 Победата при Русбек над въстаналите фламандци.
Въстанието на токмакчиите и на тюшините1.
1392 Лудостта на Шарл VI.
1396 Кръстоносен поход срещу турците. Поражението на
бургундския херцог при Никопол.
1404 Жан Безстрашни срещу Луи Орлеански.
1409 Съборът в Пиза. Свалени са двамата папи, избран е трети.
1413 Разпоредбата на Кабош2 за реформиране на държавата
Които не желаят да работят са смятани за престъпници.
1414-1416 Събора в Констанц.
1415 Битката при Азинкур.
1417-1418 Ангевините в Нормандия. Бургундците в Париж.
1418 Клането в Арманяк3. Дофинът се провъзгласява за регент.
1419 Жан Безстрашни е убит на моста в Монтро.
1420 Мирният договор в Троа.
1422 Умира Хенрих V. Регентството на Бедфорд. Умира Шарл VI.
Шарл VII става крал на Бурж.
1428 Обсадата на Орлеан.
1429 Жана д’Арк. Освобождаването на Орлеан. Коронясването
на Шарл VII в Реймс.
1430 Залавянето на Жана д’Арк.
1431 Изтезаването на Жана дАрк. Хенрих VI е коронясан в Париж.
1435 Мирният договор в Арас с бургундския херцог.
1438 Прагматичната санкция4 от Бурж.
1440 Прагерията5.
1449 Подновяване на войната между франция и Англия.
1453 Завземането на Бордо. Начало на войната на Двете рози6.
Падането на Константинопол.
1461 Умира Шарл VII.
1475 Мирният договор в Пикини. Край на френско-английската
война.
1 Въоръжени групи, които се подвизавали в степта (от думата touche, която означава
ла „степ“, „ландите“ в Югозападна Франция. - Б. пр.
1 Става дума за административната реформа, предложена от Жан Безстрашни и него
вите съветници, за ограничаване на монархическата власт. Носи името на Симон
Кабош, бивш месар, оглавил терористическо движение, което всявало страх в Париж
и околностите му. - Б. пр.
3 Област в Югозападна Франция. - Б. пр.
4 Декрет, прогласен на 7 юли 1438 г. в Бурж, чрез който кралят се утвърждава като
пазител на правата на Църквата във Франция. - Б. пр.
5 Бунт на френските феодали срещу военните реформи на Шарл VII. Името е по
аналогия с бунта на Ян Хус в Прага. - Б. пр.
6 Войната на Двете рози (или Войната на Бялата и Червената роза) е гражданска
война, протекла в периода 1455-1485 п, която се води между английските родове
Ланкастър (символ - герб с червена роза) и Йорк (символ - герб с бяла роза). - Б. пр.
88
СТОГОДИШНАТА ВОЙНА,
И Л И СТО ГО Д И Н И Б Е Д С ТВ И Я
Вместо да се говори за Стогодиш на война, би могло да се говори за сто

години войни и бедствия. Враждебните действия м еж ду френския крал
Филип IV дьо В алоа и английския крал Едуард III започват през 1337 г.
и този династичен конфликт свърш ва едва през 1475 г. с мирния дого
вор в Пикини. П ърво, защ ото през този период от 138 години не е им а
ло непрекъснати военни действия, но пък са се случили друти бедствия,
като например черната чума най-напред през 1348 г., а след това през
1360-1362 г. Второ, загцото тази война е последица от друг конфликт,
започнал през 1150 г. с женитбата на Елеонор Аквитанска за Хенрих
Плантагенет, граф на Анжу, станал скоро след това крал на Англия.
Този поначало феодален конфликт прераства във война, която посте
пенно поражда от двете страни на Л ам анш а патриотични чувства, чий-
то носител във Франция се явява Ж ана д ’Арк.
Подписаният при Луи Свети мир оставя нереш ен въпроса за ос
новната причина за този конфликт - каква да бъде западната фасада на
кралство Ф ранция от Фландрия с нейните тъкачници до областите Бре-
тан с нейните моряци и Гиен с нейните лозя. По това врем е фламандци,
бретонци и гасконци им а и в двата лагера.
И така през 1328 г., след см ъртта на Ш арл IV Х убави, конфлик
тът се проявява с нова сила по династически причини.
Креси, граж данит е на Кале, Поатие, Големият Фере

Тъй като след см ъртта на своя съпруг вдовицата на Ш арл IV родила
дъщеря, за крал бил признат Филип и Едуард III м у оказал съответните
почести, „сам о с уста и думи, но не и с ръце“ , защ ото все ощ е не му
била върната областта Гиен. Войната започнала веднага по инициати
ва на фландърските буржоа, които били победени при К асел от ф ран
цузите с пом ощ та на фландърския граф, както и във връзка с процеса
ло реституцията на А ртоа, който се явявал последица от конфликтите и
убийствата, наследени от предишните крале.
• Креси и гражданите на Кале

Гиен и Фландрия представлявали две допълнителни причини за конфликт,
-'CBGH че френската победа при Касел лишавала английските скотовъдци
дт техния главен пазар. Жан д ’Артевелд бил убеден, че фламандците има
ли интерес да бъдат на страната на англичаните: гентската1 индустрия
трябвало да бъде спасена. Конфликтът избухва в м орето с битката при
Град Гент (в днешна Белгия) към средата на XIV век се е превърнал в най-големия в
Езропа производител на сукно, който внасял вълна от Англия. - Б. пр.
89
Еклю з, фламандците притискат французите и им причиняват голям а

загуби, всл ед стви е на което била ликвидирана ф ренската арм ада,
предвидена за кръстоносен поход. Този път победата осигурявала на
англичаните възм ож ност да си рази граят конете на континента. Тях
ната армия, добила опит при военните операции в Ш отландия, разчи
тала най-вече на своите стрелци, които били в състояние да пуснат
четири стрели, докато за същ ото врем е арбалетите изстрелвали сам о
една. П рез 1346 г. след дълъг изм орителен поход Ф илип V I, като ви
дял англичаните при Креси, не м огъл да се въздърж и да не започне
битка с тях. „И пролял кръв, защ ото м ного ги м р азел .“ С трелците с
арбалети започнали битката, но дъждът разхлабил техните тетива, до
като лъковете стреляли безпогреш но: „Завалял такъв град от стрели,
че заприличал на сняг. О тм алелите френски рицари продълж авали да
атакуват, но английските войници прониквали в техните редици, пре
рязвали сухож илията на краката на конете им, ранявали рицарите или
направо ги убивали.“
П ри съотн ош ен и е 4 към 1 ф ренските рицари показали п река
дена уверен ост в победата. „Те язд еха в безпорядък, обладани от
надм енност и стръ в, докато видяха в три бойни редици чакащ ите ги
а н гл и ч ан и .(...) П окосени от английските стрелци, ген уезки те арба-
летчици и зб я га х а.“ С лед петнадесет опита да разб и е редиците на
стрелците с лъкове кавалерията отстъпила. Всеки б ягал, както м о
же, вклю чително и Филип. 3800 френски войници останали на б ой
ното поле.
Обсаденият от Едуард III град Кале се съпротивлявал. След ня
колко м есеца „настъпил страш ен глад и хората ядели всякакви боклу
ци“, „кучетата, котките, конете били вече изядени“ . Филип V I се чудел
как да освободи града: дали да започне битка? В крайна см етка той
отстъпил, защ ото от Б ретан и Ш отландия идвали лош и новини. Жан
дьо В иен1, който защ итавал града, се опитал да преговаря. Едуард м у
отговорил, че всички хора от Кале, които са избили м ного от неговите
войници, щ е ум рат на свой ред.
Н акрая Едуард III настоял „при него да дойдат ш ест от най-вид-
ните жители на града, боси и гологлави, само по долни дрехи, с въж е на
врата, и д а м у донесат клю човете на града и на зам ъка“ .
Като научили за тази заповед, хората, събрани на търж ищ ето под
звъна на камбаните, започнали да крещ ят и да плачат толкова жално,
че и Ж ан дьо Виен се просълзил „moult tendrement“2.
„Тогава станал прав най-богатият гражданин на град Кале и ка
зал: „Ще бъде много жалко, ако тези хора се оставят да умрат, когато
1Жан дьо Виен (1341-1396) - френски адмирал, който се отличава по време на Сто
годишната война. Загива при Никопол по време на похода срещу турците. - Б. пр.
2 От старофренски - много жално. - Б. пр.
90
все пак мож е да се намери някакъв изход. А з много се надявам да полу

ча божията м илост и прошка, ако ум ра за спасението на този народ, и
искам да бъда пр ъ в . . Още петима се представили на свой ред.
Като излезли извън стените на Кале, ш естим ата извикали: „С бо
гом , добри хора, м олете се за нас!“ Кралят съвсем невъзм утим о запо
вядал на английски да им отсекат главите. Той не отвърнал на м олбите
на гражданите. Тогава кралицата, макар и в напреднала бременност, се
хвърлила в краката м у и го помолила на нея да повери ж ивота на ш ес
тим ата. Едуард се смилил. Кралицата отвела гражданите и ги нагости-
ла. Ж ителите на Кале напуснали града като изгнаници. Едуард раздал
голем ите дом ове на своите английски барони. Филип VI им оказал чест
и отпуснал пенсии на оцелелите.
Този славен епизод от героичната пам ет на нацията е възпроиз
веден от Роден в една бронзова композиция, спонсорирана от град К а
ле (1895 г.). В желанието си да повтори този жест през октомври 1941 г.
Петен м ислел сам да се предаде в плен на германците в зам яна на за
ложниците от град Ш атобриан1. Но П ю ш ьо2 го разубедил, защ ото този
ж ест щ ял да сложи край на неговата колаборационистка политика.
• Поатие
Няколко години след това, когато Черният принц, синът на Едуард III,
тръ гва от Гиен към Нормандия и Понтийо, войната е подновена. Със
своите четири пъти по-многобройни сили Ж ан Добрия, който е крал от
1350 г., се насочва към Поатие, където отново английските стрелци уни
щ ож ават кавалерията на наследника на династията Валоа, и кралят и
синовете м у са принудени да завърш ат боя пешком. Дали Ж ан II Д об
рия предпочел да се бие така заедно със синовете си, защ ото неговият
бащ а Филип IV В алоа отстъпил с бягство гр. Креси? Националната
пам ет е запазила спомена за тази героична битка: „Татко, пазете се от
ляво! Татко, пазете се отдясно!“ Той предпочитал да се бие и дори да
попадне в плен, а не да б я г а ... Вярност, смелост, лоялност, чест, най-
вече геройство - това се достойнствата, с които са белязани тези десе
тилетия, по врем е на които имало толкова обрати и предателства. Сред
благородниците се чувствала нуждата от обновяване на личните връз
ки: за тази цел Едуард III Плантагенет създал Ордена на ж артиерата3, а
Ж ан II, преди да тръгне към Поатие, Ордена на звездата. К ралят на
Франция искал да възстанови и да си присвои м истиката и м итология
1 Намира се в Северозападна Франция. - Б. пр.

2 Министър на вътрешните работи по това време. - Б. пр.
3 В паузата между ожесточените сражения монархът устройва бал. Докато танцува с
любимата си (вероятно графиня Солсбъри), на пода изпада нейната жартиера и той я
взима с думите: . .Нека се засрами този, който помисли нещо лошо за това... !“ Бри
танският крал, който по това време се домогва до френския престол, произнася знаме
нитата фраза на френски. По-късно тя става девиз на учредения от него орден. - Б. пр.
91
та, свързани с рицарството. Но когато Ж ан II попаднал в плен, страна

та трябвало скъпо да плати, за да го откупи1.
П оявява се героичната фигура на Дю геклен, на когото няколко
години по-късно Ш арл V поверява най-високите функции на конета-
бъл. Наследник на бретанските рицари на Кръглата м аса, той постъпва
на служ ба при краля и постига първия голям успех за династията Ва-
лоа в битката при К ош ерел през 1360 г. След това кралят м у възлага да
води бой с Големите дружини, съставени от професионални войници и
мародери, които се появили по врем е на конфликтите между Плантаге-
нетите и династията Валоа. Той цели да отвою ва териториите, които са
дадени на англичаните през 1360 г. според мирния договор от Бретини:
Мен, Анжу, Поату, Гиен. Той се явява олицетворение на стрем еж а за
освобождаване на френските територии преди Ж ана д ’Арк. И не е чуд
но, че след войната от 1870-1871 г. националната пам ет отдава почит
на спомена за него.
• Големият Фере
Романът на нацията запазва спомена за Големия Фере такъв, какъвто
той е представен от М ишле.
„И м а една крепост близо до Компиен, която принадлежи към м а
настира „Сен-Корней“ . Виждайки, че ги грози опасност, ако англичаните
завземат крепостта, местните хора се снабдили с храни и оръжие и я
заели с разреш ението на регента и на абата. Със съгласието пак на ре
гента те си избрали капитан из своите среди - висок и хубав мъж на име
Гийом о-з-Алует. Той взел при себе си един селянин с невероятно силно
телосложение, огромен на ръст, буен и дързък, но въпреки телесната си
сила той имал много слабо самочувствие. Наричали го Големия Фере.
Капитанът го държал като на юзда, за да го пусне при нужда. Та там се
настанили двеста души, орачи или други хора, които изкарвали скромна
та си прехрана със собствен труд. Англичаните, чийто лагер бил в Крей,
си казали: „Я да прогоним тези селяни. Позицията е добра и си струва да
бъде заета.“ Х ората не забелязали тяхното приближаване, вратите били
отворени и англичаните дръзко влезли вътре. Селяните, които били на
прозорците, много се учудили, като видели тези въоръжени хора. Капи
танът попаднал в техния обръч и бил смъртно ранен. Тогава Големият
Фере и другите си казали: „Да слизаме и да заложим живота си, защ ото
милост не можем да очакваме.“ Като видял, че неговият капитанът е смър
тно ранен, Големият Фере изстенал дълбоко, после застанал между сво
1 Договорът от Бретини през 1360 г. определя откуп от 3 милиона ливри за свободата

на Жан. В замяна англичаните получават сина му, граф Луи, докато Жан се върне във
Франция и събере парите за откупа си. Докато Жан събира парите, Луи бяга от Англия.
Ядосан, че синът му нарушава кралското достойнство и неспособен да събере парите
за откупа, Жан се предава отново на англичаните. Пристига в Англия в началото на
1364 г. и печели възхищението на англичаните. - Б. пр.
92
ите хора и англичаните, които едва м у стигали до раменете, започнал да

размахва една тежка брадва и да удря непрестанно така, че скоро след
това там не останал никой. Само да докоснел някого, и м у разсичал ш ле
м а на две или м у пребивал ръцете. И всички англичани ударили на бяг.
М нозина скочили в пълния с вода ров и се удавили. Този ден той убил
повече от четиридесет души. Понеже много се разгорещ ил, изпил голя
м о количество студена вода и почувствал, че почва да го тресе. Отишъл в
своето село, прибрал се в къгцурката си и си легнал в леглото, но не се
разделил с желязната си брадва, която обикновен човек едва можел да
вдигне. Като научили, че е болен, англичаните изпратили дванадесет души
да го убият. Ж ена м у ги видяла, че идват, и започнала да вика: „Бедни мой
Фере, ето англичаните. Какво да правим сега? Той забравил за момент
болката си, станал, взел брадвата и излязъл в малкото дворче: „Ах, раз
бойници! Идвате значи да ме заловите в леглото. Но аз все още не съм във
вашите ръце.“ Тогава той опрял гръб о стената, за миг убил петима, а дру
гите избягали. Н о пак м у станало горещо и отново пил студии вода. Отно
во бил обхванат от силна треска и подир няколко дни, след като се изповя
дал и причестил, предал Б огу дух и бил погребан в гробището на неговото
село. Всички негови приятели от цялата област го оплакали, защото, ако
не бил умрял, англичаните никога нямало да се върнат.“
„Н е е възмож но човек да не се трогне от този наивен разказ“,
добавя М иш ле. Този народ е видимо все още прост и груб, буен, сляп,
полухора, п олубикове... Той не знае да пази вратите си, нито сам себе
си да предпазва от глад и жажда. След като е разбил врага на пух и
прах, след като го е обработил с брадвата си, на този добър работник
м у става м ного топло, пие студена вода и ляга да мре. О т тежкия урок
на войните, под остена на англичаните животното ще стане човек. И
Ж ак ще се преобрази в Ж ана, в Орлеанската дева.
И девата тогава ще каже: „Душата ми кърви, когато виждам кръвта
на един французин.“
Тези думи са достатъчни, за да отбележи историята истинското
начало на Франция.
Голямата чума
К ъ м изпитанията, предизвикани от войната и от глада, който я пред
хождал, се прибавило бедствието на чум ата, която сполетяла стр ан а
та през 1348 г. Ужасна болест с пагубни последици и в двете й форми
(белодробна и бубонна), тя не оставяла почти никаква надеж да за оце
ляване. С поред Ф роасар, „една тр ета от хората и зм ряха“ , а Ж ан дьо
В енет казва, че „на двадесет душ и сам о двам а оставаха ж иви“ . Тези
данни естествено са преувеличени, но те дават представа за изпита
ния ужас. Един бич, който напълно обърквал живота. Н апример в Б о р
до, вм есто да се изнасят по сто и ш естдесет хиляди бъчви вино го
93
диш но, на корабите били натоварени ш ест хиляди бъчви след гр о зд о

бера през 1348 г. Тази катастроф а предизвикала появата на ф лагелан-
тите във Фландрия, на погром ите над евреите в Е лзас. Тя не се о гр а
ничила с бедствието през 1348 г. и се стоварила с нова сила през 1361 г.
Н априм ер в Л ангедок б олестта не се разпространявала вече на гол е
ми вълни, а тлеела повсем естно и м ож ела да се възбуди всеки м о
мент. М ежду 1347 и 1356 г. във Франция им ало двадесет и четири
изригвания на чумата.
Пощ адени били сам о отдалечените планински райони, като нап
ример Руерг1, или там , където хората се хранели най-добре и устоявали
на болестта, като в Х оландия и в Ломбардия. Не само Франция, разби
ра се, е преживяла последиците от чум ата и войната. Н о в тази страна
те са причина за намаляване броя на населението с една трета: ако през
1328 г. то наброявало към 2 0-22 милиона жители, то към 1450 г. било
10-12 милиона, когато е краят на големия демографски срив. Такъв
спад във Франция друг път не е имало.
Ужасите, причинени от войната и епидемията, нападенията на Голе
мите дружини, появата на разбойнически банди, поражението въпреки ог
ромните военни разходи, парите, които трябвало да се съберат за откуп на
пленения крал, всички тези причини „тревожат и разгневяват“ кралство
Франция и предизвикват силна реакция от страна на народа, за която може
да свидетелства следният предаден ни от Фроасар възглас: „Всички благо
родници в кралството, рицарите и оръженосците изменят на кралството и
го позорят. Голяма добрина ще стори този, който се справи с тях!“
Етиен Марсел
И ето че Етиен М арсел, старейш ина на парижките търговци, успява да
свърже Ж акерията с размириците в Париж, които предизвикват първо
то голям о реф орм аторско и антиаристократично вълнение в историята
на монархията. Непосредствено след Ф ренската револю ция и републи
канците, и реакционерите обръщ ат поглед към личността на Етиен М ар
сел, за да го нападат или защ итават.
След 1815 г. роялистите виждат в негово лице въплъщ ение на
„човека на заговора“ , който се възползва от нещ астието на Франция, за
да подстрекава населението срещ у неговите господари. С ъщ еврем ен
но в отговор на тях либералите, между които и Сисмонди2 с неговата
История на Франция, приветстват безрезервно в лицето на Етиен М ар
сел славния предшественик на представителното управление. През 1357
той иска от престолонаследника да издаде разпоредба, забраняваща про
мените в паричната система, а това всъщ ност е първата харта, която
1 На север от Тулуза. - Б. пр.

2 Жан-Шарл Сисмонди (1773-1842) - френски историк и публицист. - Б. пр.
94
буржоазията успява да извою ва, противопоставяйки се на м онархичес

кия произвол. Това е човекът, който първи обосновава принципа за су
веренитета на народа. И тази представа се налага във врем ето. Той е на
върха на славата си по врем е на създаването на Третата република и е
възпят в операта Етиен Марсел от Сен-Санс (1879).
В действителност представата за Етиен М арсел се разминава с ис
тината. Старейш ината на търговците бил доста богат буржоа, много по-
близък до благородниците и до двора, отколкото до народа в Париж.
Дори принадлежал към тези фамилии, които кралят трябвало да държи
настрани по настояване на държавите в кралството. Но той напуска сво
ята среда, взем а за пример фламандските градове и мечтае за славна съд
ба подобно на неговия съюзник, епископа Лаон Робер льо Кок, който
искал да стане кралски секретар. Подбуждането на населението срещу
непреките налози (тези тежки данъци, които са събирани заради войната
или за откуп на краля) било един от неговите начини на действие, които
не изключвали насилието. През 1358 г. пред очите на изплашения съвсем
млад престолонаследник (бъдещия Шарл V) той оставя подбудената от не
го тълпа да убие благородниците на Шампан и Нормандия. Скоро след
това той бил изоставен заради това, че подкрепил съю за на Ш арл Навар-
ски (който потуш ава Жакерията) с англичаните, и бил убит.
И все пак неговата дейност допринесла за засилване на инстан
циите, които оспорвали абсолю тизм а на войнолю бивите и разхитител-
ни принцове и крале. Непосредствено след това са избити и участници
те в Ж акерията. Преди да умре, разсъдливият Ш арл V успял да влее
нови сили в протестното движение. Н еговият бащ а Ж ан Добрия съу
м ял да повдигне достойнството на династията Валоа: след като била
платена част от откупа, той бил освободен от плен в Англия, така да се
каже, на доверие. Н еговите синове същ о били в затвора, но тъй като
един от тях, Ш арл, успял да избяга, Ж ан II реш ил да се върне в Англия
и да се предаде в плен - въпрос на чест.
След X IV в., вместо да се смята, че принцовете са изградили сво
ята държ ава в борба с феодалите, по-добре е да се приеме, че те са го
направили с пом ощ та на феодалите.
Новото за XIV в. е това, че феодалите вече не играят решителна роля.
Докато полюсът на суверена се засилва благодарение на разви
тието на кралската религия, което се проявява в нов церемониал при
влизането на краля, успоредно с това се обособява и втори полю с -
този на голем ите държавни инстанции: на съветниците по следствието,
на съветниците по исковете, на кралските нотариуси, на заетите в м о
нетния двор и т. н. и се стига до небивала бюрократизация през X IV в. -
тъкм о при царуването на Шарл V В същ ия м ом ент се появяват пред
ставителните събрания, които им ат такава тежест, че през 1355 г. кра
лят обещ ава да не променя паричните единици без съгласието на Гене
ралните щати. Но това са само краткотрайни победи.
95
И се получило така, че войната направила м онарха по-слаб, но не

поставила в опасност неговата власт. И той вече щ ял да залага на пат
риотизма, за да я засили.
Това засилване на държавната власт се проявява при нисшите
слоеве на общ еството в преследването на скитниците, на мнимите бед
няци, на просяците. П ървият кралски указ срещу тях датира от врем ето
на Ж ан Добрия, а разпоредбата на Кабош от 1413 г. е насочена изрич
но срещ у „тези, които не искат да работят“ . Х ората се страхували най-
вече от бандите на „лъжепоклонниците и обирджиите“, които върлува
ли в Б ургундия и в Прованс по врем ето на крал Р ьоне1. Започнали да ги
залавят и да ги вкарват в кралската флота, преди да дойде през X V II в.
времето, когато те били „затваряни“ .
Раздираното, разпокъсанот о кралство

Невиждани били ужасите, които изживели жителите на френското крал
ство непосредствено след царуването на Ш арл V М ъдрия. С тях започ
ват идните врем ена (религиозните войни през X V I в., фрондата2 през
XV II в.), когато по особен начин изпъква една от отличителните черти
на гения на нацията - гражданската война.
П о същ ото врем е в Англия заедно с Уиклиф3 и егалитаристични-
те бунтове, се проявява едно социално и религиозно движение, а в И та
лия чомпите4 въплъщ ават бунта на градските занаятчии срещ у онези,
които ги експлоатират. В началото на Стогодиш ната война и във Флан
дрия освен въстанието на А ртелвелде5 в градовете се наблю дават со
циални движения, които изразяват подобно на парижките по врем ето
на Етиен М арсел недоволството и безпокойството на зараж дащ ата се
буржоазия. Навсякъде те се израждат в насилия от страна на ощ е по-
нещ астните от тях - тези, които са наричани „простосм ъртните“, „бок
лука“ , и тези, които стигат до крайности: каймани и крадци, м ародери и
тюшини. И нтересен е фактът, че тези едновременни предимно градски
движения почти не си влияят едно на друго, с изключение може би на
контактите меж ду Англия и Фландрия и между Фландрия и Париж, за
което Ш арл VI искал да си отмъсти. Сигурно е поне, че те изразяват
всеобщ ата нестабилност, която съпровожда напредъка на градовете в
момент, когато традиционните власти в лицето на принцовете, на Ц ър
1 Крал на Неапол от 1438 до 1442 г. - Б. пр.

2 Названието идва от детската игра с прашки (fronde - прашка). - Б. пр.
3 Джон Уиклиф, (около 1330-1384) бил английски предреформатор, философ и тео
лог. Той направил най-стария превод на Библията на английски език. - Б. пр.
4 Въстанието на чомпите (наемни работници) във Флоренция избухва през 1371 го
дина. - Б. пр.
5 Якоб ван Артевелд (1290-1345) е капитан на пивоварите в Гент. Ръководи въстание
срещу французите. - Б. пр.
96
квата и на кралете ги см азват с данъци, за да м огат да вою ват. И докато

Ц ърквата се раздира от Голямата схизма, във Франция поне Големите
дружини плячкосват и разоряват страната.
Но тъкмо от това се възползвала монархията на Шарл X защото нови
ят начин да се води война с професионална армия, въведен от Дюгеклен,
позволявала бъдат отвоювани загубените в началото на Стогодишната вой
на територии. Но след като били потушени градските бунтове, опитът за
реставрация пропада поради лудостта на новия крал Шарл VI, който допус
ка да започнат кавги между принцовете (братята на баща му), и отваря нова
страница към главата за насилията и войните във френската история.
А всъщ ност Шарл VI започва своето царуване под щастлив знак:
той побеждава фламандците на сина на Филип А ртевелде1 в кървавата
битка при Розебеке (1382 г.). „Фламандската пехота напредвала като по
беснял глиган“, но двете крила на кралската армия обхванали това м но
жество и го смазали. Рицарите разбивали черепите, слугите доубивали
ранените, „без никаква милост, като да били куч ета... Най-голям брой
умрели задушени в една блатиста низина.“ Двадесет и пет хиляди фла-
мандци загинали, между тях и Артевелде. Град Б рю ж се предал, но кра
лят не благоволил да влезе в него, опожарил Кутре и си взел златните
шпори, които фламандците били отнели от първите френски рицари през
1302 г. Династията Валоа претендирала за наследството на Капетингите.
След като „умиротворил“ фламандските градове, Шарл VI се обър
нал среш у парижаните. Забравили лесно своите предишни бунтове, па
рижкият старейшина на търговците и буржоата, празнично облечени,
отишли да ги посрещнат при градската врата Сен-Дьони. Кралят заповя
дал да се приберат по домовете си и с дванадесет хиляди души влязъл в
Париж като в завладян град. Той наредил да бъде хвърлен в затвора и
екзекутиран Жан де М аре, кралски адвокат и бивш вожд на токмакчиите,
избран от тях да преговаря с Ш арл V Последвали жестоки наказания в
Руан, М онпелие и най-вече в Тулуза. „В Лангедок подобни жестокости
не е имало от врем ето на кръстоносния поход срещ у албигойците.“
• Лудостта на Шарл VI
За краля отиването в Лангедок било просто празник, празник след много
други подобни, като например влизането на кралица Изабел в Париж, ко-
гато вечери, закуски, състезания и танци следвали едни след други.
И м а ли някаква връзка м еж ду този разпуснат ж ивот и призна
ците на лудост, които кралят проявява? Той чувства пристъпи на л у
дост за първи път по врем е на военните операции в Б ретан , когато
иска да отм ъсти за своя приятел, конетабъла Дьо Клисон, станал ж ер
тв а н а атентат. „В горещ августовски ден“ Ш арл V I навлязъл в М ай
ската гора и изведнъж един стар човек, гологлав и бос, облечен само
1 Син на Якоб Артевелде. - Б. пр.
7, 97
в бяла горна дреха, се изпречил пред коня м у и казал: „К ралю , не

отивай по нататък, ти си предаден.“ Н яколко м ига след това той зас
пал на коня си, а в това врем е паж изпуснал копието си въ рху ш лем а
на един от другарите си. Ш арл VI се стреснал, сторило м у се, че виж
да неприятели около себе си и със своя м еч убил и ранил неколцина
от паж овете си. След като се успокоил, по заповед на чичовците му
бил отнесен на носилка, тайно от Клисон и от другите м у съветници,
тези „бю рократи“ , които М иш ле по-късно нарича „уродите“ и с кои
то се бил оградил Ш арл V Но болестта се проявила отново по врем е
на ш ум но търж ество, което той организирал по повод трети я брак на
една от придворните дам и на кралицата, „бал на диваците“ , за който
той се бил дегизирал и който завърш ил трагично, защ ото огън обхва
нал напоените със см ола дрехи на празнуващ ите. За историята този
бал останал като „бала на горящ ите“ .
Впоследствие чичовците и братът на лудия крал го изм естили при
изпълнението на неговите функции, а той си останал м онарх ощ е 30
години - до см ъ ртта си през 1422 г. Но тяхната борба за властта се
прибавя към възобновената война срещ у Англия и към конфликта в
лоното на Ц ърквата, който избухнал през 1378 г.
• Голямата схизма
След като папската институция се настанила в Авиньон по врем ето на
Филип Х убави, тя се консолидирала и забогатяла, построила си там
палати, в които пом естила целия папски двор, и дала подслон на Пет-
рарка сред такъв разкош , от който той не бил изненадан въпреки ос
трите критики на Катерина Сиенска1 срещ у Ц ърквата, която се гриж е
ла повече за финансите си, отколкото за вярата и за кръстоносните
походи. Но папската курия ставала все повече „френска“, тъй като от
110 кардинали меж ду 1316 и 1376 г. 90 били французи.
Когато в Рим бил възстановен редът, след см ъртта на Григорий XI
били проведени двойни избори: Климент VII се настанил в Авиньон, а
Урбан VI в Рим. Всяка партия се надявала да се наложи чрез аргум ента
на „свърш ения ф акт“, т. е. със сила. Но Парижкият университет се на
месил чрез Ж ерсон2, който организирал референдум в М атю ринския
манастир. Представени били 10 000 писмени становищ а и е трябвало
да се избере един от трите пътя (très viae): църковен събор, компромис
меж ду двам ата папи или оттеглянето на единия от тях. Тъй като К ли
м ент VII току-щ о починал, Педро де Л уна обещ ал, че ако бъде избран,
1 Италианка, родена в гр. Сиена през 1347 г. Обрича се на девственост и аскетизъм,

обявява се в защита на папската институция и на единството на Църквата. Умира
през 1380 г. Канонизирана е за светица. Покровителка на Европа. - Б. пр.
2 Жан дьо Жерсон (1363 -1 4 2 9 ) е един от големите мистици на своето време, който
искал да сложи край на Голямата схизма в Църквата. Той е един от инициаторите за
свикването на събора в Констанц. - Б. пр.
98
ще се откаже от папската тиара. Но след като бил избран, този араго-

нец „от страната на хубавите мулета“ заявил, че щ е се откаже сам о ако
и рим ският папа постъпи по същ ия начин. Н аложило се да се изчака
съборът във Констанц през 1414, за да се определи сам о един папа,
който да властва над християнството.
В резултат от тази тридесет и девет годишна схизма духовенството
се оказало повече от всеки друг път под зависим остта на краля на съот
ветната страна, а папите преговаряли с представители на нациите, взе
ли участие в събора. Тази схизма била благоприятна за развитието на
националните църкви, особено във Франция. Това е ощ е един фактор,
който консолидира за определено врем е идеята за нация, докато хрис
тиянската Ц ърква е в упадък и губи своето влияние.
• Арманяци и бургундци
Тъй като кралят бил на 12 години, когато умира неговият бащ а Шарл У
чичовците м у - херцогът на Бургундия и херцогът на Бери - го постави
ли, така да се каже, под свое опекунство. Но с подкрепата на по-младия
си брат Луи Орлеански той възстановява свободата си и се оженва за
Изабел Баварска, внучка на Висконти, „толкова мила, че кралят не мо-
жел да откъсне очи от нея“ . Той изгонва чичовците си и на тяхно място
поставя бившите съветници на баща си, „уродите“, които се заклели, че
ще се водят от едно желание и от една политика: да провеждат реформи
и да се подчиняват. През 1382 г. лудостта на краля послужила за повод
чичовците м у да завземат отново властта, но те се натъкнали на Луи,
който вече им ал подобни намерения. Съперничеството между брата и
чичовците се оказало фатално. Техните княжества, запазени за членове
те на кралската фамилия, си определят парцелите земя, това обезщ ете
ние, този „хляб, даден“ от всеки крал при идването м у на престола. По
принцип след времето на Капетингите княжествата се връщ ат към коро
ната, когато няма наследник мъж, но предпочитат да си останат автоном
ни и да се развиват като паралелни щати дори ако кралят запазва за себе
си събирането на данъците, сеченето на монети и свикването на войска
та. Както в наследствените княжества (в Бретан, в Б еарн и в княжество
то на Бурбоните), и тук се създават сметни камари, административни
служби, князете основават рицарски ордени, като например Ордена на
бодливеца, основан от Луи Орлеански, Ордена на хермелина от Жан Бре-
тански, Ордена на златното руно от Филип Бургундски Добрия. С една
дума, „князете постепенно узурпират правата на краля“ и искат да сло
жат ръка на кралските финанси и това м огат да направят единствено те,
защото са негови чичовци, братя или братовчеди (Клод Говар).
В кралския съвет Луи Орлеански и Филип Дръзки непрекъснато се
нападат един друг, Жан дьо Бери мисли само за своите колекции, а Луи
Бурбонски не спира да мечтае за кръстоносни походи. Жан Ж ю венал де-
з-Ю рсен, архиепископ на Реймс и автор на една Хроника за Шарл V I ,
99
пише: „Оттогава те много ръмжаха помежду си и се държаха дотолкова

странно, че смъртната омраза, която изпитваха един срещу друг, ставаше
съвсем явна.“ И основната причина за това била желанието на управляват
кралството и неговите финанси. Но до смъртта на Филип Дръзки през
1404 г. конфликтът си оставал ограничен. Ала неговият син Жан Безстраш
ни, разчитайки на подкрепата на парижаните и на буржоата, пред които се
представял като реформатор, решен да намали данъците, наредил да убият
орлеанския херцог Луи, престъпление, което породило вражди между бур-
гундците и арманяците. Така се наричали привържениците на орлеанския
херцог, водени от Бернар VII от Арманяк, сродник на убития.
Това престъпление зовяло за мъст. Ж ан Б езстраш ни признал, че
той е извърш ителят, и намерил поддръжници в университетските сре
ди, какъвто бил Ж ан Пьоти, който го оправдал в им ето на борбата сре
щ у тиранията - прецедент, предвещ аващ епохата на Катерина Медичи.
С такава подкрепа Ж ан Безстраш ни образувал партията на бургундци-
те, която се обявила в защ ита на свободите, противно на традициона-
листите от Арманяк.
И не след дълго последните са избити в столицата.
• Битката при Азенкур (1415 г.)

Бургундците и арманяците едни след други търсели начин да влязат в съюз
с Англия, като обещавали да й върнат Гиенското херцогство. Хенри IV
Английски, който умрял през 1413 г., не приел тези предложения. Но него
вият син Хенри V имал други амбиции и воден от претенциите на Едуард
III към френската корона, се обърнал към Шарл VI и поискал ръката на
неговата дъщеря Катрин. Същевременно той се разбрал с Жан Безстрашни
в случай на отказ от страна на краля да получи имения в областите Орлеан и
Арманяк. За тази експедиция били готови тридесет хиляди души и хиляда и
четиристотин кораба. И като начало той завладял Харфльор.
При Азенкур въпреки съветите на Ж ан дьо Бери, който знаел за
наличието на английските стрелци, спомнял си за станалото при Поа-
тие и затова предлагал французите да се откажат от битката, тежката
кавалерия, водена от Шарл д ’Албре, граф на Дрьо, атакувала при съот
нош ение три към едно и последвала истинска сеч.
„Ф ранцузите били заели позиция в равнината, цяла нощ останали
на конете си (...), а валял дъжд, зем ята била така размекната, че конете
едва мож ели да изм ъкват краката си от калта. А при това амунициите
им били толкова тежки, че не можели да пом ръднат (...). И м енно то га
ва английските стрелци влезли в действие под прикритието на една ог
рада. Те напредвали, поваляли, убивали безмилостно, взем али пленни
ци и си мислели, че противниците са богати, защ ото в битката участва
ли все благородници. Тогава английският крал заповядал всеки да убие
своя пленник. Всички френски благородници били избити, техните чу
десни на вид лица и глави били насечени на парчета.“
100
От френска страна имало единадесет хиляди жертви, а от английска -

хиляда и шестстотин: най-голямата катастрофа за френското рицарство.
Н а Хенри V се приписват следните думи: „Не мисля, че съм зас
лужил тази победа. Вярвам по-скоро, че Б о г е искал да накаже францу
зите.“ В действителност благородниците от А рманяк били изтребени,
Париж отворил врати за бургундците, а Руан - за англичаните. Жан
Б езстраш ни влязъл в съю з с Хенри V.
В столицата и този път арманяците „били заклани като прасета в
калта“ . Парижкият старейш ина на търговците Танги дю Ш ател спа
сил престолонаследника, като го загърнал в тогата си и го отвел в Б а с
тилията1 при вратата Сент-Антоан (май 1418 г.).
• Трите Франций
К ато станал вожд на своята партия, младият престолонаследник Шарл,
едва на 16 години, започнал да води преговори с Ж ан Безстраш ни, кой
то след м ного увъртане заявил, че ще вою ва срещ у англичаните. Н о на
м оста при М онтро те имали доста бурен разговор и арманяците си от
м ъстили, като убили Жан Б езстраш ни (1419 г. ).
Н еговият син Филип Добрия подновил веднага съю за с Хенри V,
а баварската кралица И забел се присъединила към тях с уговорката, че
„Хенри V ням а да носи титлата крал на Франция, а наследник на френ
ския крал“ и ще си запази Нормандия. „Той стана наш син“, заявил Шарл
VI, преди да ум ре, и щ е се ожени за Катрин, сестрата на „мнимия прес
толонаследник“, детрониран преди да царува.
Чрез мирния договор от Троа (1420), който бил одобрен от Гене
ралните щ ати по искане на Ш арл VI, френската корона минавала под
английска зависимост. Престолонаследникът отказал да приеме това
положение и потърсил убежищ е в Б урж при херцога на Бери. Н егови
ят съперник, сина на Хенри и Катрин, бъдещ ият Хенри VI, тогава бил
едногодишно бебе, но неговият чичо херцогът на Б едф орд държал здра
во управлението на страната от негово име. Той контролирал Париж,
Н ормандия и Гиен. А в съседство с него Филип Д обрия контролирал
Б ургундия, Нидерландия, Ш ампан и Фландрия.
Ж ана д ’А рк — патриотка и мъченица

В драмата Хенри VI, написана около 1590 г., Шекспир приписва на Жана
д ’Арк думите на истинска патриотка, отправени към бургундския херцог:
Виж своята Франция, цветуща нявга;

Към градовете ù осакатени,
Сравнени със земята от врага,
1 Крепостта е построена между 1370 и 1382 г. - Б . пр.
101
ти погледни, тъй както майка гледа

очичките на дребното си чедо,
безвременно склопени от Смъртта.
Виж болестта на Франция, виж тези
Чудовищни, срещуприродни язви,
Които ти отвори във гръдта й,
Разкъсана от скръб, и обърни
Обратно меча си, за да удариш
Противниците ù, а не онези,
Които защитават я от тях . 1
Отправеното в Б ургундия поучение е по-слабо от истинския пат

риотичен акцент. П рез 1803 г. Наполеон се връщ а към него, за да одоб
ри инициативата на жителите на Орлеан да издигнат нов паметник на
Ж ан ад ’Арк: „Знаменитата Ж ана д ’Арк доказа, че няма чудо, което френ
ският гений да не м оже да извърш и, когато е застраш ена националната
независимост. Ф ренската нация никога не е била побеждавана, когато
е била обединена, но нейните съседи са злоупотребявали с искреност
та и лоялността на наш ия характер, сеели са непрекъснато раздори,
които са причинили бедите по времето, когато е живяла ф ренската ге
роиня, и всички бедствия, за които напомня наш ата история.“
О т този текст се вижда, че нацията идва на см яна на отечеството.
В този текст чудото се заключава в гения на независимостта. След см ър
тта на Ж ана д ’Арк през 1431 г., след процеса срещ у нея и нейната реа
билитация този текст е първата публична изява на признателност към
Девицата, обявена от официална инстанция. Какви ли последици е по
родила дейността на Ж ана д ’Арк, за да се чака толкова дълго това приз
нание? Н а този въпрос щ е се върнем отново.
Когато през 1422 г. в разстояние на няколко месеца умрели англий
ският крал Хенри V и френският крал Шарл VI, Франция се оказала с два
м а крале: малкия Хенри, бъдещия Хенри VI, който бил на една година, син
на Хенри V и на Катрин и крал на Франция и на Англия, и престолонаслед
ника Шарл, бъдещият Шарл VII, когото неговият баща Шарл VI лишил от
наследство, защото не признавал легитимността на договора от Троа, м а
кар един крал да нямал право да лишава от наследство своя законен син.
Ето защо се носел слух, че като син на Изабел Баварска, доста лекомисле
на кралица, той не щ е да е бил наистина законен.
Докато бургундският херцог се колебаел дали да влезе в съю з с
престолонаследника или с херцога на Бедф орд, регент на Хенри VI,
престолонаследникът се видял принуден да се оттегли в Бери, за да се
бори срещ у своя противник, който се разполагал в Париж.
Но този, който бил наречен с присмехулното „крал на Бурж “, не бил
1 Превод Валери Петров. - Б. пр.
102
чак толкова неспособен, колкото го представя легендата за Жана д ’Арк.

Той контролирал всички области на юг от Лоара с изключение на Гиен, а
на югоизток разчитал на верността на Лион и Дофине. Парламентът в По-
атие поел ролята на този в Париж. След битките при Азенкур и Верньой
(последната била второ поражение за арманяците), всички големи феодал
ни владения загубили своите собственици. Херцогът на Бретан и графът
на Фоа имали двойствено държание, но не вземали страната на бедфор-
дския херцог, както се случвало на бургундския херцог. Престолонаслед
никът разполагал, разбира се, с истинска армия, но претенции към нея
имали и някои негови фаворити - Ришмон, Л а Тремоай - и той не знаел на
чия страна да застане, а те изчерпали съкровището. Тъй като бил слабоха-
рактерен, престолонаследникът оставил управлението на кралството в ръ
цете на тъщ а си Йоланда Арагонска, херцогиня на Анжу, която се опитала
да върне Бретан. И все пак тези слабости не накарали първенците на крал
ството да вземат страната на Бедфорд. Жан Фавие изчислил, че в Париж
броят на магистратите, които били верни на бургундския херцог, от 80
спаднал на 50 през периода между 1 4 1 8 и 1 4 3 0 п , докато в парламента на
Поатие, втората столица на престолонаследника, за същият период от 20
те станали 43. Това е само един, но не и единственият, знак за враждебнос
тта на част от населението към регенството на Бедфорд. А що се отнася до
Църквата, там не става въпрос за патриотизъм, защото тя се противопос
тавила на претенциите на Бедфорд само в защита на своите свободи: ако
те са зачитани, тя ще се моли за регента. Народната съпротива се дължала
на факта, че хората не понасяли да бъдат управлявани от чужденец дори
когато той зачитал обичаите и оставял повечето обществени функции да
бъдат изпълнявани от французи, които са смятани за „отречени“, а пък
„син на англичанин“ е означавало „кучи син“.
Най-голяма съпротива към английското господство оказвали нор-
мандците, и то до такава степен, че англичаните се чувствали несигурни в
провинция, която те смятали наистина за своя; те обявили истинска война
срещу участниците в съпротивителното движение и ги преследвали като
животни. Но хората били обладани от същите чувства, както и в столица
та, ьсьдето парижките буржоа, симпатизираши на бургундците, не нарича
ли вече своите противници арманяци, а французи. Впрочем при погребе
нието на Шарл VI в „Нотр-Дам“ хората „много мърморели“, когато виде
ли, че Бедфорд носел меча на покойния крал. Робер Блондел1 пише своята
Жалба на добрите французи в отговор на тези чувства, както и Ален Шар-
тие2 пише своя Обиден квадрилог. Франция е представена като майка,
която мъмри своите три рожби - благородниците, духовенството и наро
да, за това, че само се карали, вместо да я защитават.
„Какви остри думи да използвам , за да ви упрекна за ваш ата
1 Нормандски историк от XV в. - Б. пр.

2 Френски дипломат и писател от XV в. - Б. пр.
103
неблагодарност към мене? М ога ли да изтъкна на първо м ясто, че при

родата, освен че ви е вдъхнала католическа вяра, ви е вм енила да се
грижите за общ ото спасение на ваш ата родина и да пазите владението,
където сте се родили и живеете по божия воля.“
Не са ли това призиви за онзи патриотизъм, чието въплъщ ение е
Ж ана д ’Арк?
Ж ана д ’Арк, тази м лада и енергична девойка, била на 18-19 годи
ни, когато чула вътреш ни гласове; според нея това били гласовете на
света Екатерина и на свети М ихаил, които й повелили да се притече на
пом ощ на престолонаследника и да „изтласка англичаните извън Ф ран
ция“ . Д ом рем и1, в областта Б ароа, се намирало в зона, където арманя-
ци, бургундци и англичани враждували помежду си, а добитъкът на
Дом реми бил откраднат през 1425 г. от една бургундска банда.
В този см исъл за тази дъщ еря на орач, на замож ен селянин проя
вяващ ите се конфликти били реалност, която тя познавала в подроб
ности. Ж изнена и реш ителна, Ж ана получава подкрепата на владетеля
на Бодрикур, капитан, който все ощ е държал Вокульор - последното
арманяш ко м ясто в областта. Като научила, че англичаните са обсади
ли Орлеан, който бил стратегически център, тя го убедила, че ако „трябва
на колене да отиде при престолонаследника, тя щ е го стори“ . Н ейната
реш ителност надделяла, но за всеки случай той накарал свещ еника на
Вокульор да й чете против зли духове, а после с м алка група хора, на
кон, с меч и с акредитивни писма тя тръгнала към Шинон (февруари
1429 г.). Там я въвели при все така недоверчивия престолонаследник и тя
изглежда е изразила пред него убеждението си, че той наистина е син на
Шарл VI. Когато монахът Сеген я попитал какъв език са говорели света
Екатерина и света М аргарита, тя м у отвърнала „по-добър от ваш ия“,
защото той се изразявал на местно лимузенско наречие. След като й дали
малка войскова част, тя показала сръчност, смелост, настървение, твърд
характер и достатъчна разсъдливост, за да повярват, че е обиграна във
военното дело. Б и ла ударена в рамото от стрела на арбалет, но продъл
жила да напада за почуда на англичаните, въодушевявайки със своята
опитност първите си бойни другари: Жан - херцог на Алансон, Ж ил дьо
Ре, Л а Ир. Освобождаването на Орлеан било отпразнувано чак в Брин-
ьол и Тулуза, където тя била смятана за такова чудо, че общинският м а
гистрат предложил да повикат Ж ана д ’Арк да се справи с промяната на
паричните единици, която минавала за голямо бедствие.
П рестолонаследникът бил признателен на Жана, но не проявявал
особен стрем еж и не отиш ъл да види орлеанците, а в кралските писма,
в които се съобщ авала новината, само се казвало, че „това са подвизи
на дош лата при нас Девица“ .
След победата при П ате - (според италианския хронист Джовани
1 Родното място на Жана д ’Арк. - Б. пр.
104
да М олина „колкото повече англичани дойдат да я заплаш ват, толкова

повече щ е паднат мъртви на зем ята“) - Б едф орд и Т албо1 фактически
изчерпали всички свои средства, а Ж ана убеж давала престолонаслед
ника да отиде да бъде коронясан в Реймс. „Ако някой е видял как спо
менатата девица обхваща краката на коленичилия крал и им целува пръс
тите, би м у дом иляло“ (17 ю ли 1429 г.).
Девицата била на върха на славата, народът я наричал „ангелска
та“ и дори била повикана в Лани да възкреси едно дете.
Тя възвърнала на Шарл загубената слава и възстановила на крал
ството м ного провинции чак отвъд Сена.
След тържеството по коронясването Шарл VII и приближените му
оказали добър прием на пратеници на Филип Добрия: в Арас се открила
конференция за обсъждане условията за примирие. Но Жана тръгнала с
херцога на Алансон и без да се посъветва с когото и да било, продължила
да осъществява своя план - англичаните да бъдат изтласкани извън Фран
ция. Тя приближила до Сен-Дьони, била ранена в бедрото върху стените
на Париж и Шарл VII й забранил да подновява атаката. През март 1430 г.
отново искала да се бие в Лани, но при обсадата на Компиен попаднала в
ръцете на врага, в случая на англо-бургундците. „Тъй като всичко вършела
на своя глава“, тя станала жертва на своята самонадеяност.
Англичаните, които отдавали своите поражения на присъствието на
някаква магьосница, почувствали облекчение. Всъщност Бедфорд я пре
дал на епископа на Бове Пиер Кошон, тъй като Църквата единствена била
компетентна да съди за окултни и изключителни престъпления, в каквито
само еретиците могли да бъдат обвинени. Трябва Ж ана наистина да е била
магьосница, за да можем да си обясним подобно отношение.
Тъй като поведението и дейността на Ж ана д ’Арк засягали осно
вите на властта, нейното всесилие (както при Хенри VI, така и при Шарл
VII), обвинението в ерес съдържало в себе си политическо значение.
През този период, когато във Франция кралете били двама, а папите -
трим а едновременно, било необходимо да се затвърди законността на
властта, а тронът и олтарът да се съюзят.
Ш арл VII от своя страна не правил нищо, за да спаси Девицата.
Той дори чувствал облекчение от това, че тя вече не го принуждава да
вою ва на всяка цена. Той не се интересувал от нея най-вече от м ом ен
та, когато тя загубва способността да побеждава. Освен това неговите
прависти и съветници го убедили, че той ням а см етка да свързва трона
с дейността на една жена, на една магьосница.
Следствието по делото продължило няколко седмици и бургун-
децът Пиер Кош он, който смятал, че Ж ана е извърш ила престъпление,
заобиколил някои от правните норми, които се прилагат към еретици.
Така например той не обърнал внимание на проведеното в Дом реми
1Джон дьо Талбо (1388-1453) - английски граф, убит в битката при Кастийон. -Б . пр.
105
разследване, което било благоприятно за Жана, и дори не допуснал да

се споменава за такова разследване. Той не казал дум а и във връзка с
разследването относно девствеността на Жана. По врем е на разпитите,
тя отговаряла живо и убедено. Н а въпроса „Гол ли беш е свети М ихаил,
когато се яви пред вас?“, тя отговорила : „М ислите ли, че Б о г не е им ал
с какво да го облече?“ „А кой според вас е истинският папа?“ „А те
двам а ли са?“, отвърнала тя.
О бвинителният пасквил, дело на Жан д ’Естиве, я обявява за „га
дателка, лъжепророчица, която им а отрицателно отнош ение към наш а
та католическа вяра (защ ото слуш а светците, вм есто да се подчинява
на Църквата), скандалджийка, жадна за човешка кръв размирница, коя
то наруш ава спокойствието на хората“ . .. Въпреки заплахите, отначало
тя изобщ о не се отрекла от своята мисия и не приемала стореното от
нея за грях, макар да знаела, че щ е бъде предадена на англичаните и
изгорена жива, но най-накрая признала всичко, което искали от нея.
Тогава Пиер Кош он я осъдил на доживотен затвор. Но англичаните я
обвинявали в предателство и искали да бъде осъдена на смърт.
В килията на Ж ана д ’Арк оставили мъжки дрехи и когато Кош он
се появил там , тя ги облякла и м у рекла, че Б о г чрез света Екатерина и
света М аргарита я известил за голям ата си милост към нея, тъй като тя
не е устояла и се е отрекла от стореното, за да спаси ж ивота си, а после
заявила, че това отричане не било и скрено... О ттогава я взем ат за ве
роотстъпница и тя е обречена. Кошон, който се страхувал от английски
репресалии, полудял от радост:
„Сбогом, сбогом, казал той наУоруик. Готово, м ож ете да бъдете
доволен.“ 1
„Еретичка, неверница, вероотстъпница“, тя се качва на кладата и
казва на висок глас, че обещ аното избавление е в см ъ ртта и че нейните
гласове не са я излъгали (1431 г.).
„Каква см ела жена! Защ о не беш е англичанка!“ , бил казал няка
къв англичанин, присъствал на процеса.
Кралят не направил нищо за нея. Но през 1450 г. по негово иска
не процесът бил подновен и тя била реабилитирана. М ирът бил подпи
сан, ням ало ги вече англичаните и кралят не искал неговият трон да
дължи нещо на една магьосница, на една еретичка. П апата потвърдил
реабилитацията през 1456 г. Н о на Ж ана д ’Арк не била отдавана нуж
ната почит чак до врем ето на Бонапарт. А ла това е друга история2.
1 Предполага се, че с тези думи, изречени от Пиер Кошон на излизане от килията на

Жана д ’Арк, той се обръща към английския граф Уоруик, който заместил Бедфорд
като регент, след смъртта на последния. - Б. пр.
2 Виж по-нататък, във втората част, глава 5, разделът върху миналото като залог за
гражданска война. - Б. пр.
106
ЗАПАДЪТ, СТОЛИЦА БУРГУНДИЯ
Благодарение на Ж ана д ’Арк кралят на Бурж отново станал крал на Фран

ция. Но той трябвало да си възвърне изгубените провинции, както и П а
риж, защ ото англичаните били все още там. Наистина в Нормандия се
породило патриотично чувство, създаващо все по-критична обстановка
за окупатора, на който непрекъснато устройвали засади. Шарл VII мо-
жал да си върне Руан, а после и Шербург след битката при Формини
(1450 г.). Въпросът с връщането на Гиен бил по-сложен, но см ъртта на
Талбо в битката при Кастийон осигурила на краля Б ордо и целия Ю гоза
пад. П рез 1453 г. англичаните владеели само Кале.
В същ ото врем е силата на монархията се възстановявала, зат
върдявала се виталността на държавата. Кралят държ ал изкъсо духо
венството, парламентът и университетът били на негова страна. И все
пак князете все ощ е се съпротивлявали: Бретан, Анжу, Бурбон, А рма-
няк и най-вече Бургундия.
Да, Бургундия, защ ото ако Франция в този м ом ент се отърсва от
руините, това херцогство оставало непокътнато. Н ай-вече защ ото и в
Англия по това врем е им а династически конфликт - Войната на двете
рози, започнала през 1453 г., и това жестоко оправяне на сметки между
Йорк (бялата роза) и Ланкастер (червената роза) не давало възм ож
ност на англичаните да действат върху континента.
Тези сведения говорят за порасналата сила и слава на бургунд-
ските херцози.
„За Франция, пише М ишле, Бургундия се явява най-свързващ ият
елемент, който е в състояние да помири Севера и Ю га.“ Така е, разбира
се, но това твърдение е валидно за историк от X X век, когато Франция
е една цялост. А през X V в. Бургундия се е намирала по-скоро между
Франция и империята - заварено положение от делбите по врем ето на
Каролингите.
Нищо не вещае баснословна съдба за това херцогство, което Жан II
Добрия дарява на по-малкия си син Филип, наречен Дръзкия, чието крал
ство знае каква смелост и каква съобразителност той показал в битката
при Поатие през 1356 г. Но най-голямата сила на бургундския херцог идва
от връзката м у с Фландрия, „най-богатото, най-благородното и най-голя-
мото графство в християнския свят“, по думите на Кристин дьо Пизан.
Сватбата с наследничката на фландърския престол става през 1369 г.
Но Бургундия и Фландрия нямали еднакви интереси. За фламандци-
те било важно да могат свободно да внасят английска вълна и не желаели
Филип с верността си към династията Валоа да действа против интересите
на своята най-богата провинция и на нейните три града Гент, Брю ж и Ипр.
Но техните разногласия и интереси вземат връх над съображения от друг
характер и при Жан Безстрашни, сина на Филип, Фландрия става център
на тежестта на херцогството. По същия път върви и Бургундия, която ис
107
кала да бъде независима от френския крал, предвид своите икономически

интереси. При междуособиците във Франция се развива национално чув
ство, чието олицетворение се явява Жана д ’Арк, докато в Бургундия, нап
ротив, авторът на едно пасторално произведение1 и на Песен за бургун-
дските херцози отбелязва, че хората нямали усещането, че са французи.
Убийството на Жан Безстраш ни в М онтро през 1419 г. от наемници на
Шарл VII води до окончателното разделение на Бургундия. Въпрос на чест
е за сина на Жан Филип Добрия да премине на страната на англичаните и
да подпише мирния договор в Троа през 1420 г.
Всъщ ност, когато Филип вади меч срещ у своя сю зерен, това не
значи, че той играе заедно с англичаните.
И така след преждевременната смърт на английския крал през 1422 г.
Филип отказва да поеме регентството (регент става Бедфорд) и не прие
м а Ордена на жартиерата. Той предпочита позицията на независим принц
и след победите на Ж ана д ’Арк се помирява с Шарл VII. През 1435 г. в
Арас френският крал е този, който, за да се заличи споменът от М онтро,
търпи унижението, когато един от съветниците м у коленичи от негово
име пред херцог Филип и приема върху себе си вината за случилото се.
Това престъпление е опростено, забравено е и онова, което бащ ата на
краля извършил по отношение на Луи Орлеански.
След като се сдобива с територия, която по-късно щ е бъде наречена
Нидерландия, Филип Добрия се чувства дотолкова могъщ, че по думите на
крал Сигизмунд „Филип летял прекадено високо“. Филип отказал да м у по
дари Люксембургското херцогство. Германският крал не можел нищо да
направи, защото по това време бил зает на изток с хуситското въстание.
Макар че свикал Генералните щати от различните провинции, че
предприел кръстоносен поход срещу турците, за да отмъсти за своя ба
ща, който бил победен при Никопол, че бургундският флаг се е веел над
Дунав и Черно море, херцогът, „звездата на рицарството и перлата на
храбреците“ , за да бъде признат за крал, искал чрез Лотарингия да при
съедини към своето херцогство и северните и бургундските си владения.
Предишната столица бил град Шалон, след това я изместил на север
в Дижон с надеждата да има за столица Нанси, който е още по на север и
по-близо до Фландрия. Двадесет години по-късно пред стените на този
град неговият син Шарл, наречен Смели, ще бъде намерен мъртъв след
фаталния поход срещу швейцарците, които били съюзници на Луи XI.
Бургундия стига своя апогей при Филип Добрия. Н еговият двор
им а такъв голям престиж, че задминава кралските дворове на всички
европейски държави. Х ората на изкуството презират френския двор и
величаят двора на графа-херцог, на великия херцог на Запада.
Така след Екс-ла-Шапел по времето на Карл Велики, след Поатие,
1 Анонимно произведение от XIII в. {le Pastoralet), в което в пасторална форма се

представя конфликтът между бургундци и арманяци. - Б. пр.
108
трубадурската столица на Елеонор Аквитанска, след Париж и Бурж идва

ред на Дижон да претендира за първото място сред градовете на Запада.
С татуята на М ойсей в Ш ампинол, близо до Дижон, и образът на
Филип Дръзки, скулптиран от Клаус Слутер на портала на същ ия м а
настир, са меж ду най-големите шедьоври на световното изкуство. В
Гент Ян ван Ейк играе в двора същ ата роля, каквато играе Рубенс при
А лберт Австрийски. Н а Ван дер Вейден се дължи знаменитият олтар-
ник в Б ом . Всички се стичат там , възпявани от поетите Кристин дьо
Пизан и Й осташ Дешан, за да възславят великия херцог на Запада.
Дворът е море, от което извират

вълни на гордост, на пориви и бури.
казва Ж ан М еш ино1. Едно след друго се редят угощ ения и празненства,

най-известното от които е празникът на Фазана, състоял се през 1454 г.
в Лил, на който Филип Добрия и неговите рицари ознаменуват тр ъ гва
нето си на кръстоносен поход. Великият херцог на Запада много пове
че от други владетели бил изненадан от падането на Константинопол
през 1453 г. Н еговият епископ Ж ан Ж ермен дьо Ш алон не успява да
убеди Ш арл V II да тръ гне с него на кръстоносен поход. В съответ
ствие с обичая той щ е отиде сам. Всяко важно реш ение е тряб вало да
се предхож да от голям празник. По врем е на гощ авката нарязали една
печена птица, на която били поставени отново, перата. Един рицар я
разкъсал на парчета и всеки си взел по едно, както било на Тайната
вечеря. Така единството им се скрепявало с кръв. С ам о че обикнове
но птицата била паун, а в Л ил предлож или фазан. Н а херцога връчили
корона, едно м ом иче на 12 години, представляващ о „принцесата на
славата“ , облечено във виолетова коприна и окичено със злато, целу
нало короната, поставило я на главата на херцога и гощ авките пос
ледвали една след друга. Я стията идвали от небето посредством м а
кари, завързани за декорите. Тромпети свирели, факли се носели, иг
рите продълж авали безспир.
П рограм ата била много натоварена. „Успоредно с явната светска
красота срамежливо се спотаявала християнската добродетел. Светата
Ц ърква трябвало да толерира до себе си Херкулес и дори клетвопрес-
тъпника Язон. Във всичко това имало грандиозен зам исъл, страстно
вълнение, съответстващ о на вътреш ната буря, която в онзи м ом ент ув
личала хората в най-различни посоки.“
Готиката се превръщ ала в барок (О. Картелиери).
1Жан Мешино (1420-1491) средновековен френски поет, роден близо до Нант. - Б. пр.
109
ОТ ФРАНЦИЯ НА ПРИНЦОВЕТЕ
КЪМ ФРАНЦИЯ НА КРАЛЯ
Към края на Стогодишната война монархията могла да възстанови силите
си. Принос за това имат и нещастията, защото те развили силно патрио
тично чувство, от което се възползвала кралската администрация. Тя успя
ла да превърне наемната военна служба в .държавен монопол, а дотогава
била дело на някои предприемчиви хора. Едновременно с това, за да оси
гури освобождаването на територията, кралят определил държавен данък
и провинциалните щати го гласували, както той искал. П о този начин Шарл
V и Шарл VII наложили своята власт над армията и финансите, два главни
фактора, с които не разполагали техните предшественици.
О свен това, насочвайки вниманието си към доходите от тъ ргови
ята, м онархията се заобиколила с опитни печалбари, какъвто бил слу
чаят с Ж ак Кьор, чийто девиз „За обиграни хора ням а невъзможни не
щ а“ достатъчно красноречиво показва на какво е способен синът на
един кожар от средна ръка, когато знае да спекулира с парите и става
кредитор на придворните. И Ж ак Кьор подобно на отговарящ ия за м о
нетния двор на Ш арл VII бил търговец, разбиращ много добре, че в
кралския двор тряб ва да им а лукс, и успял да достави скъпи предмети
от Ориента. К огато придобил Прованс, той заменил М онпелие за М ар
силия като пристанищ е на И зтока и извлякъл значителни изгоди, които
позволили на този голям аферист да построи разкошния дворец в Бурж.
Неговите злоупотреби го отвели в затвора, но той успял да избяга и
ум рял на остров Хиос с оръжие в ръка.
Аристокрацията не могла да понася до монарха такъв силен и вли
ятелен нов човек. Но Ж ак Кьор е въплъщение на нещо, което надживява
времето си - той издига ролята на градовете и най-вече на пристанищата
като важни средища за икономическия живот на страната и сочи каква
изгода има монархията, ако излезе от рамките на феодализма.
В ойната с англичаните приключила и се смятало, че е свърш ила
добре, защ ото оттатък Л ам анш а Ланкастер и Йорк продължавали да се
бият помежду си. П рез 1475 г. м ладият Луи XI се хвалел, че „изгонил
англичаните по-изкусно, отколкото го бил сторил неговият бащ а, за
щ ото го постигнал, ядейки пастет от дивеч и пиейки хубави вина“ . К а
то че ли всички вече били убедени, че всеки трябва да стои в дом а си.
И все пак женитбените трикове и историческите обрати са остави
ли следи. Така например Ж ан V от Арманяк, съюзник на Талбо в Гиен,
изразил своето разочарование след поражението. Той трябвало да бъде
осъден от парижкия парламент за посегателство срещ у владетел, за не
покорство и кръвосмеш ение (имал няколко деца от сестра си). Но и по-
скромни васали искали да проявят независимост, когато Ш арл VII им
забранил да строят без разрешение нови крепости или да поправят ста
рите и ги отстранил от Съвета. Водени от бурбонския херцог, те се вдиг
110
нали на въстание (така наречената Прагерия, по подобие на бунтовници

те в Бохемия), към което се присъединил и синът на Шарл VII Луи, който
се скарал с бащ а си заради връзката на последния с Агнес Сорел. Луи
бил отстранен и изпратен в Дофине, където се държал като независим
принц, установил парлам ент в Гренобъл, развивал индустрията и тъ р
говията, ръководел провинцията като самовластен и педантичен владе
тел, проявяващ своята независимост макар и само осемнадесетгодишен.
Често пъти той действал против интересите на кралството и стигнал до
там, че когато бащ а м у вземал страната на Ланкастер, той подкрепял
Йорк и го насърчавал да нахлуе във Франция. П осле потърсил убежище
при Филип Добрия и бил в приятелски отношения с Бургундия.
П оложението, разбира се, се променило коренно, когато през
1461 г. Луи станал крал и държ авата му била заплаш вана много повече
от великия херцог на Запада, отколкото от Б ретан и Анжу.
Същите съзаклятници, принцове и феодали, с които Луи участвал в
Прагерията срещу Шарл VII, вече се обърнали против него. Съвременници
те му сочат като причина за това хитруването му и факта, че будел недове
рие у тези, с които преговарял, а по думите на Комин той „веднага почнал да
мисли как да отмъсти на тези, които помагали на баща му“. Лигата за Общес
твеното благо1, поддържана от духовенството, споделя мнението, че монар
хът е безчестен човек, който изменя на онези, които му служат, „обича пари
те повече от своите поданици и се свързва с чужденци (в случая със Сфорца
от Милано), за да нанася вреди на доброто френско благородничество. Тази
лига и този път се ръководи от бурбонския херцог, поддържана е в по-голя-
м а или в по-малка степен от англичаните, от някои германски принцове, от
херцога на Бретан Фарнсоа, от Шарл дьо Франс - по-младия брат на Луи.
Но офанзивата срещу краля се води от Шарл Смели, граф на Шароле и син
на Филип Добрия, а тя заплашва и Париж.
Луи успява да развали коалицията, като отстъпва Нормандия пър
востепенен дар, на своя по-малък брат. Той се бие, и то м ного добре,
при М онлери, защ ото под външ ността на хилав, грозен и болен човек
кралят бил физически издръжлив и много смел. Той бил самоуверен,
мислел се за добър играч, който може да разчита на хитрините в своите
ласкателни речи - наричали го Сирената, и се надявал, че ще може да
разговаря по мъжки с младия Ш арл Смели, когото нарекъл una bestia2
пред венецианския посланик М алета. Луи тръ гва без охрана и се срещ а
с Ш арл в Перон, а в този м ом ент в Лиеж избухва бунт срещ у бургун-
дския херцог, който според някои е подготвен от сам ия крал. Х ванат в
клопка, кралят е арестуван и само благодарение на нам есата на Комин
(срещ у съответно заплащ ане) той сключва срамен договор, който го
1 Става въпрос за бунта на благородниците, водени от Шарл Смели срещу засилва

щата се кралска власт на Луи XI (1465 г.). - Б. пр.
2 От италиански „животно“. - Б. пр.
111
задължава да придружи Ш арл до гр. Лиеж и да вика „Да живее Б ургун-

дия“ към онези, които той самият е вдигнал на въстание срещ у херцога.
След това Ш арл опожарил непокорния град (1468).
Това унижение подклаждало личната ом раза на Луи XI, който по
думите на Ком ин бил „универсален паяк“ 1, подстрекаващ с подкупи
принцове и държави против Ш арл Смели.
В същ ност той пом ага на англичаните от Ланкастер да се съвзе
мат, поддържа ш вейцарците, които се плаш ат от бургундския експан-
зионизъм, обръщ а се към император Сигизмунд да попречи на коро
нясването на Шарл. Н о при провеждането на тази политика интерес
имали и двете страни.
Н ай-важното е, че Луи XI искал да избегне нови войни, докато
Ш арл См ели се стрем ял да ги предизвика. Така например той искал да
отм ъсти за брата на Луи Шарл дьо Франс, който, както се говорело,
бил ум рял при съмнителни обстоятелства, за което Ш арл См ели обви
нявал Луи XI. Той опустош ил областите м еж ду Ш ампан и Нормандия,
за да обсади град Б ове, защ итаван от една м лада жена - Ж ана Леене,
легендарната Ж ана Аш ет. Сменяли се войни с примирия до м ом ента, в
който Ш арл атакувал Нойс на Рейн, защ итаван от лотарингския херцог
Рьоне; след това се впуснал срещ у швейцарците, понесъл две пораж е
ния съответно при Грансон и М ора през 1476 г. и загинал в битка сре
щ у Рьоне близо до Нанси, където намерили трупа м у гол и обезобра
зен, почти изяден от вълците (1477 г.).
С м ъ р тта на Ш арл См ели и завладяването на Бургундия, А ртоа
и Пикардия са несъм нени успехи за Л уи XI, а скоро след това били
анексирани и други области, тъй като вече било наруш ено равнове
сието меж ду короната и феодалите. Н е закъсняло присъединяването
на наследствата на Рьоне д ’Анжу и на Ш арл дю М ен, а след това на
Анжу, Б а р о а и П рованс, а и Русийон и Сердан като че ли били в него
ви ръце. О ставала об л астта Б ретан, която синът на Л уи XI придобил
чрез женитба.
Но тези безспорни успехи и това неимоверно засилване на коро
ната имали своите отрицателни страни със сериозни последици.
Така например Ш арл Смели напук на Луи XI се оженил за М арга-
рет от Йорк, а после неговата дъщ еря се омъжила за наследника на импе
ратор Фридрих III Максимилиан. О т първия брак не се раждат деца за
разлика от втория, защ ото синът на М аксимилиан - Филип Хубави, се
оженил за Ж ана Лудата, дъщ еря на И забел Кастилска и на Фердинанд
Арагонски. Луи XI не успял да попречи на този брачен съюз.
И става така, че от Филип Хубави и Жана Лудата се родил Карл
Пети, т. е. след Луи X I Франция се вижда в австро-испанско обкръжение.
1 Прякор на Луи XI. - Б. пр.
112
ГЛАВА ВТО РА
Времето на абсолютната
монархия
НОВА ЕРА Л И Е ТОВА ?
Може ли да се смята, че със смъртта на Луи XI започва нова ера във френ
ската история? Не, разбира се, ако се има предвид само това, че след като
принцовете са победени, Шарл VIII и неговите наследници слагат начало
то на период на външни войни. Впрочем френското присъствие в Италия е
стара история и споменът за Сицилианските вечерни през 1282 г. е един
измежду многотб други, без да говорим за военните експедиции, които
свидетелстват за заслепението пред богатствата на Италия и на Изтока.
Но истинската пром яна е другаде.
Тя се проявява най-напред в небивалото опълчване срещ у рели
гиозните институции, изразяващ о се в различните реформ аторски дви
жения, които разклащ ат основите на държавата.
Н а второ м ясто тя се изразява в разш иряването на света вслед
ствие на големите открития, което води до отвъдморска експанзия. Отна
чало френското кралство не е основен фактор за тези събития, но зна
чителното разширяване на границите на съседите променя напълно м яс
тото на Франция в европейския контекст.
Завладяването на им перията на инките става по врем ето на Лу-
тер. А същ ата година Ж ак открива река Свети Л аврентий в Канада, а
Ж ан Калвин публикува Християнската институция.
Тези събития предопределят в една или друга степен промените,
които щ е настъпят в К ралство Франция до Револю цията и те са свърза
ни с успехите на абсолю тизма.
Една от особеностите на развитието на френската държава в перио
да между възкачването на трона на Шарл VHI и времето на Анри IV - през
целия XVI в. - се състои във връщането към функциите на кралската власт.
В началото на Възраждането монархията се гради върху насили
ето по врем е на войните, които трябва да легитим ират подчинението по
отнош ение на краля. П о врем е на войните в И талия м онархът се пред
ставя като необуздан крал, който излага на врага и собственото си тя
ло. Ш арл V III е представен с меч в ръката в битката при Ф орново1; Луи
XII удря с настървение своите врагове при А гнадел2; Ф рансоа I пре
небрегва см ъ ртта в битката при М аригнано. А еретикът, който обижда
монарха, заклел се да ликвидира неправоверните, застава на кладата
1 Битката при Форново (Италия) става през 1495 г. - Б. пр.

2 Близо до Милано, 1509 г. - Б. пр.
113
като на бойно поле. Тези завоевания, тези прояви на сила предполагали

и позволили да се осъщ естви нещо като „скок напред на държ авата“ ,
която вече не се страхува от конспирациите на получилите кралско нас
ледство в м иналото, а се възползва от силата на аристокрацията.
И както сочи Дьони Крузе, след 1559 г. се наблю дава коренен
обрат. П ървата стъпка е прекратяването на войната чрез мирния дого
вор, сключен в К ато-К ам брези1. Анри II ум ира в рицарски турнир - по
думите на калвинистите, това е заслужен край за монарх, който прес
ледва протестантите. М онархът, който повсеместно прилага насилие,
става обект на насилие. А сърцето на неговия син, малкия Ф рансоа II, е
ексхумирано, преди да бъде изядено от войниците. П одобна агресив
ност проявяват и католиците, които оспорват м иротворческите едикти.
Кралският закон не би м огъл да се противопостави на небесните зако
ни. След религиозните войни свещ еният характер на кралската власт
не се основава вече на способността на краля да си служи с насилие
или да потуш ава насилието, а на волята м у да поддържа мир между
своите поданици. Тази идея защ итава пазителят на кралския печат М и
ш ел дьо Попитал, по свой начин се опитват да я налож ат Катерина М е-
дичи и Анри III, а неин триум ф се явява ж енитбата на дъщ ерята на
Екатерина за А нри Наварски, които им ат различно вероизповедание.
След кланетата по врем е на В артолом еевата нощ бракът е разтрогнат.
КРАЛСТВОТО ПО ВРЕМЕ НА РЕФОРМАЦИЯТА И НА

РЕЛИГИОЗНИТЕ ВОЙНИ____________________________________
1476 Първата Библия, излязла от парижка печатница.
1477 Шарл Смели умира при Нанси.
Максимилиан Австрийски се жени за Мари Бургундска.
1481 Въвеждане на Инквизицията в Испания.
Луи XI придобива Мен и Турен.
1483 Умира Луи XI. Отпечатване на Денамерон във франция.
1487 Папата осъжда Пико дела Мирандола.
Мемоарите на Комин.
1491 Женитбата на Шарл VIII за Ана Бретанска в замъка Ла Курон.
Льофевр д’Етапл: Въведение към метафизиката на
АристотеА
1492 Христофор Колумб прекосява Атлантика.
Александър VI Борджиа става папа.
Завладяването на Гренобъл.
Едикт срещу испанските евреи.
1494 Шарл VIII в Италия. В Неапол той слага императорската
мантия.
1 Град в Северна Франция. С този договор (1559 г.) се слага край на Италианските
войни. - Б. пр.
114
ВРЕМЕТО НА АБСОЛЮТНАТА МОНАРХИЯ
1497 Отлъчването на Савонарола, който критикува ексцесите

и нравите на папа Александър VI Борджиа.
1498 Луи XII се жени за Ана Бретанска.
1499 Луи XII в Италия.
1500 Юлий II образува Свещената лига. Еразъм, Възхвала на
глупостта.
1512 Битката при Равена. Загуба на Италия.
1515 Умира Луи XII. франсоа I печели войната при Маригнано.
Той кани Леонардо да Винчи във франция и се помирява
с папа Лъв X.
1516 „Вечен“ мир между франция и швейцарските кантони.
Макиавели, Принцът.Томас Мор, Утопия.
1517 Публикувани са 95 тезиса на Лутер.
1519 Франсоа I кандидатства за императорската корона.
Кан дю Дра д’ор1.
1521 Отлъчването на Лутер.
1522 Лутер превежда Библията.
1523 Предателството на бурбонския конетабъл.
Звингли реформира Цюрих.
1524 Умира Байар.
1525 Битката при Павиа. франсоа I е пленен.
1526 Игнаций Лойола, Духовни упражнения.
Договорът от Мадрид.
1527 Войските на Карл V ограбват Рим.
1528 Френско-турски търговски договор.
Съборът в Санс.
1529 Мира на дамите в Камбре.
1530 Франсоа I създава Колеж дьо Франс.
Аугсбургската диета, Аугсбургсната изповед на Лутер.
Завладяването на Перу.
1532 Рабле, Пантагрюел.
1534 Аферата с плакатите.
Експедицията на Ж ак Картие в Канада.
1535 Избиването на анабаптистите в Мюнстер.
1536 Карл V в Прованс.
1538 Преследване на реформираните във франция.
Срещата в Ег Морт между франсоа I и Карл V.
1540 Папата одобрява създаването на „Общността на Исус“2.
1541 Християнсната институция на Калвин е преведена на
френски език.
1545 Откриване на Трентския събор.
1547 Умира франсоа I. Наследява го Анри II.
1549 Дю Беле, Защита и възхвала на френския език.
1553 Обсадата на Мец. Екзекуцията на Мишел Серве. Ронсар,
Любовни стихотворения.
1556 Абдикацията на Карл V.
1 На френски Camp du Drap d’or - станът със златните палатки, установен във Флан
дрия, където Франсоа I се среща с английсксия крал Хенри VIII, с когото иска да
влезе в съюз срещу Карл V.- Б . пр.
2 Societas Jesu, основана в Париж през 1534 г. по инициатива на Игнаций Л ойо
ла. —Б. пр.
115
1557 Битката при Сен-Кентен.

1558 Женитбата на Мери Стюарт и Дофина.
1559 Договорът от Като-Камбрези.
Умира Анри II.
Маргьорит дьо Навар, Хептамерон.
Екзекуцията на съветника Ан дю Бург1.
1560 Съзаклятието в Амбоаз.
Едиктът от Роморантен.
Мишел дьо Попитал - пазител на кралския печат.
Франсоа II крал.
1561 Срещата в Поаси.
1562 Избиване на протестантите във Баси. Първата религиозна
война.
Ронсар, Трактат за бедите на нашето време.
1563 Убит е франсоа дьо Гиз.
В Амбоаз се сключва мир.
1564· 1565 Пътуване на Шарл IX и Катерина Медичи из франция.
1569- 1570 Третата религиозна война и сключване на мир в Сен-Жермен.
1572 Ронсар, франсиада.
Избиване на протестанти на свети Вартоломей.
Анри дьо Навар се отрича от протестантизма.
Четвъртата религиозна война.
1574 Умира Шарл IX. Анри III става крал.
1576 Основаване на Свещената лига.
Жан Боден, Републиката.
1580 Монтен, Опити.
1584 Умира херцогът на Анжу.
Анри дьо Навар е свален от папата.
Шестата религиозна война.
1588 Дни на барикадите. Генералните щати в Блоа.
Убийството на херцога на Гиз и на кардинал Дьо Порен.
1589 Умира Анри III. Анри IV или Шарл X.
Шарл дьо Майен начело на лигата, 20 септември. Анри IV
победител при Арк.
1590 Битката при Иври.
1591 Лигата всява ужас в Париж.
1593 Анри IV се отрича от протестантизма.
Анри IV е коронясан в Шартр.
Парижкият парламент осъжда йезуитите.
1595 Анри IV спасява Бургундия от испанско нашествие.
Папата сключва мир с Анри IV. Кралят в Париж.
1598 Публикуване на Нантския едикт.
Мирният договор от Вервен.
1 Магистрат и съветник в парижкия парламент. - Б. пр.

КО РЕН И ТЕ НА ПРОТЕСТАНТСКАТА
РЕВОЛЮ ЦИЯ
Обществото в Западна Европа преминало през големи сътресения. В про

дължение на повече от сто години различните френски области прежи
вели големи бедствия, на първо място войната, която макар с прекъсва
ния, причинила множество опустошения. Известно е кои са отговорни за
пораженията от войната, но не така стои въпросът за чумата, която си
остава едно мистериозно зло, сполетяло страната. Между 1347 и 1536 г.
тя връхлетяла Франция повече от двадесет пъти, средно веднъж на осем
години. След това нейните пристъпи били по-слаби и по-редки и засег
нали други страни като Лондон и Италия, след това Испания, а през 1720
г. и М арсилия. М ежду 1347 и 1357 г. Алби и К астр загубват повече от
половината от населението си. През 1450 г. в Париж им а едва 40 000
души. По думите на Даниел Дефо чумата в Лондон през 1606 г. оставила
кошмарни картини, като че ли е имало голям пожар.
В това врем е на нещастия, причинени от епидемията и от войната,
когато се задава турската заплаха и всеки ден хората се м олят дано да
бъде отстранена, когато е под съмнение сигурността на самия крал и
толкова много хора се избиват помежду си, единствено Ц ърквата и ре
лигията се явяват ако не убежище, то поне някаква закрила за всеки хрис
тиянин. .. Н о ето че и те на свой ред са раздирани от схизмата. Толкова
много събития объркват духовете и създават чувство за вина. Х ората си
мислят, че наближава краят на света и само вярата им пом ага да живеят.
О щ е при раждането си със своето кръщ елно име, което често м и
нава преди фамилното, християнинът е регистриран в Ц ърквата, както
става и преди да ум ре, когато повикват свещеник, който донася свети
ни и го причестява, докато някое дете църковен послуш ник разм ахва
звънче. Всичко, което човек прави между началото и края, носи печата
на религията. Той сяда на масата, главата на сем ейството чете благо
словия и всеки се кръсти по християнски; и хлябът се прекръства пре
ди да бъде наченат; да не се яде сланина през постите, да не се готви
петел в петък - колко много предписания, които не се съблю дават, а
това води до бой с камш ика или с тоягата в смутните времена. При
женитба религиозният обред носи Б ож ията милост, а свещеникът при
бавя и своята благословия. Когато човек се разболее, истинското оз
дравяване идва само от Б ога, директно или чрез нам есата на светците
от Рая. А пък ако чум ата сполети хората, те се м олят за здраве на свети
Себастиян или, ако е възможно, отиват на поклонение в Сантяго де
К ом постела и в базиликата „Свети П етър“ в Рим. И в професионалния
живот религията е навсякъде, защ ото както в М онпелие, така и на дру
ги м еста, дипломата за виеше образование или докторатът минават през
Църквата. П рез 1521 г. Ф рансоа I реш ава да открие в двореца Н ел в
Париж колеж за изучаване на гръцки език и предвижда да се построи
117
там параклис. Различните занаятчийски сдружения същ о се вписват в

религиозни рамки, те им ат свои параклиси, а през 1358 г. тъкачите пе
ели по врем е на литургията, за да започнат по-късно работа. Забранено
било да се работи в неделя и на празник.
Следователно във всички дейности на хората се включват Църквата
и религията и техните служители присъстват при всички обстоятелства -
те коронясват принцовете, те се явяват помощници на правосъдието.
Но когато едно бедствие, каквото е чумата (а има и много други), спо
лети хората, след като в продължение на десетилетия са превъзнасяни Жан
Безстрашни и храбрият и безупречен рицар Байар, Божията църква в този
случай вече не дава пример за добродетелност и смелост. Ето с какви думи я
критикува Лутер през 1539 г., когато чумата върлува във Витенберг:
„Те бягат един след друг и трудно може да се намери някой да се
грижи за болните и да ги утеш ава. Според мене страхът, който Б ог
вселява в сърцата на тези жалки хора, това е най-страш ната чум а (...),
наказание, че не зачитат Евангелието и проявяват уж асна алчност. С и
гурно е, че тази „ужасна алчност“ е една от причините за бунтуването
на Лутер. Ч рез продажба на синекурни длъжности папа Лъв X реали
зира всяка година печалба от половин милион дуката.
О тнош ението на църковната власт към народа било по-скоро за
коново, отколкото пасторско. Повечето от жертвите, застанали пред
църковните трибунали, могли да бъда откупени чрез глоби. Разреш е
нията за женитба при различните степени на роднински връзки се пре
връщ али в м ного доходна търговия, а някои теолози изм исляли дори
„духовно роднинство“ без кръвна връзка с намаляващ и такси. „Забе
лежете внимателно, че такива привилегии и разреш ения не е им ало за
бедните“ , заявява висш представител на Светия престол.
Тъкмо по въпроса за индулгенциите, свързани с Чистилищ ето,
избухва недоволството на Л утер и то запалва една част от християнска
Европа. Чистилищ ето не същ ествува в С ветото писание. Това средно
положение между А да и Рая било „измислено“ ... След момента, когато
то заем а м ясто в постройката на християнската религия, животът на
вярващ ия се променя, защ ото той разбира, че не всичко се реш ава при
смъртта. Това средно положение и това междинно врем е са въведени
изрично през X II -X III в., те получили своята първа папска дефиниция
през 1254 г., но тяхното търж ество се дължи в значителна степен на
славата на Божествена комедия на Данте, чиито първи песни Ад и
Чистилище са завърш ени към 1319 г. По врем е на папското опрощ е
ние през 1300 г. Бонифации VIII дава пълна индулгенция на всички,
които нам ират см ъ ртта си по врем е на поклонение и по този начин м о
ментално са освободени от каквото и да е наказание някои души, оказа
ли се в Чистилищ ето. За първи път на живите се дава възм ож ност да
освободят м ъртвите от Чистилището: дотогава е било необходимо жи
вите да им ат някакви заслуги, които те да прехвърлят на м ъртвите.
118
Но скоро след това Църквата променя този етап към спасението,

като въвежда продажба на индулгенции и всяка от тях позволявала на чо
век да съкрати за себе си или за други времето на наказанието, наложено
от Бога, преди да влезе в Рая: дарове за Света Богородица, почитане на
мощи и най-различни други действия позволявали да се купи индулгенция.
В замъка на саксонския херцог били оставени 17 413 реликви, които поз
волявали на поклонниците да спечелят 128 хиляди години от времето в
Чистилището. Между тези реликви имало клонче от горящия храст на Мой
сей, парчета от люлката на Исус и от неговите пелени и пр.
Започнала при папа Сикст IV и продължила при папа Л ъв X, тази
безсрам на продажба, която злоупотребявала с м ъката на обикновени
те хора, възм утила Л утер и показала колко силна била неговата борба.
И други критики са отправени към Църквата, например Е разъм във
Възхвала на глупостта се опълчва срещ у монасите, за които се смята,
че се подлагат на мъчения и че се м олят за спасението на християните.
„Днес, напротив, тези пастори само мислят как добре да се наядат. Те
см ятат за най-висш а ф орма на набожност нищо да не знаят, дори да не
м огат да четат. К огато те реват като м агарета в църквите, уж че пеят
псалми, които просто изреждат, без да ги разбират, те си въобразяват,
че радват уш ите на онези, които са на н е б ет о ... П ри това м ного други
си мислят, че печелят слава със своята нечистоплътност и просия и
м учат пред портите на хората, за да получат хляб (...), убедени, че по
този начин чрез м ръсотията си, чрез грубостта и безочието си напом
нят за апостолите, което е в ущ ърб на другите просяци.“
Н о за измъчените души критиките, отнасящ и се до начина на жи
вот, не са нищо в сравнение с тези, които засягали вероизповеданието.
За тях единствено Б иблията им ала несъмнен авторитет. Това връщ ане
към старите текстове, които никак не били преиначени, поставяло уда
рението върху вътреш ната религия, и по този начин поставяло под съм
нение значението на йерархията, на церемониите и пр.
В същ ност критиките идват от много по-далече. П рез 1000 г. не е
им ало всеобщ а психоза. И все пак хората изпитвали страх да не би
сатаната да се освободи според предвижданията в Апокалипсиса. К он
фликтите меж ду духовенството и империята се проявяват като „една
вонящ а склонност към грехопадение“ в тези толкова смътни времена,
когато човек все ощ е разчита на монархията и особено на цистерциан-
ските духовници, за да бъде спасен.
Успоредно със страха от появата на антихриста се заражда и на
деждата за щ астлива промяна, която би могла да дойде от страна на
принцовете като носители на светска власт, които, лиш авайки Ц ърква
та от нейните богатства, биха сторили така, че духовникът да „заблес
ти отново като чисто злато“ . Тази идея за прочистване била поддържа
на в м ного от писанията на Ж оаш ен дьо Фльор, този абат от Ю жна
Италия, който разделил историята на три стадия: първия - на Отца,
119
представян от С тария завет, втория - на Сина, според Н овия завет,

когато започва да се проявява истината, и третия стадий - на Светия
дух, наложен от монаш еските ордени на съответното м ясто в религиоз
ната йерархия. Тези идеи намират широка подкрепа у част от францис-
канците, подхванати са в Ю жна Франция от движението на бегините1,
които предвиждали преследване на Църквата, която била станала „го
лям ата вавилонска проститутка“ , а Йоан X II е определен като м исти
чен антихрист. След чум ата през 1348 г. се появяват ф лагелантите, ко
ито искат да се борят със страха от Бож ието наказание, водещ о до свър-
шека на света. Радикалното крило на хуситското движение в Бохем ия
подхващ а тези идеи, разпалени от Голямата схизма.
Очевидно главните критики са били насочени срещу държанието
на Църквата, но скоро след това и светското устройство на държавата не
е пощадено. А това са течения, които се преплитат и допълват от врем е
то на албигойците и валденците до времето на Еразъм, Лутер и Калвин.
Изобретяването и развитието на книгопечатането е своеобразен
резултат от нуждата да бъдат публикувани тези писания: то допринася
за разпространението на заложените в тях идеи, макар че тиражите по
това време са доста скромни. В случая е особено важно, че френската
география на книгопечатането, което изостава в сравнение със съседни
те страни, отразява данните за системата на градовете. В градовете с
печатници и особено в тези, където има университети (през X V в. уни
верситетите в Западна Европа се множат - основани са около тридесет),
най-напред се разпространяват религиозни произведения на латински или
на съответния национален език: Библията, Подражанието на Христос2
и др. М ежду 1450 и 1500 г. са известни 30 000 печатни екземпляра, които
отговарят на десет или петнадесет хиляди текста, което означава, че е
трудно да се изчисли действителният брой на книгите, които са в обра-
щение по това време. Годишната продукция варира между 198 книги през
1515 г. и 322 през 1549; религиозните книги достигат най-високия си
брой в началото на века, а след 1528 г. произведенията на гръцките и на
латинските класици и хуманисти дори ги надминават по количество.
Изчислено е, че тридесетина публикации на Лутер от 1517 до 1520 г. са
превишили тридесет хиляди екземпляра на немски език, а малко след
това и на френски език. В този смисъл може да се каже, че лутеранството
е рожба на печатната книга и най-напред се разпространява в градовете.
Всъщ ност тъкмо там социалното напрежение, несигурността, насилие
то се проявявали с най-голяма сила. Но в Германия и разбунтувалите се
селяни възприели доктрината на Лутер, защото тя позволявала да се въ
зобнови общ еството, да се ликвидират богатствата на Църквата, да се
1 Известно религиозно движение от XII век. То провокира църковните власти с идеята си '
за нова формация на живот чрез създаване на самоуправляващи се общности. - Б. пр.
2 Книга на Тома Кемпински, немски писател от XV в. (1379 или 1380-1471). - Б. пр.
120
изгради един нов, по-добър свят, в който бедните и обикновените хора

ще са на първо място. С Библията в ръка тези селяни потопили в кръв и
в пепелища замъци и манастири подобно на участниците във френската
Ж акерия няколко десетилетия преди това.
Реформацията, която е преди всичко религиозно движение, не м о
же да се сведе до социалната проблематика, макар че тук и там то вероят
но било породено от нарастващата бедност. Напротив, в Аквитания и в
Нормандия тъкмо знатните и образованите следвали хуманистичните тра
диции и въставали срещу заобикалянето на закона. Както в Париж и Б ор
до, така и в Тулуза обикновените хора си остават католици. Спадането на
престижа на духовенството и подемът на светския дух свидетелстват за
едно всеобщ о движение, но същественото в случая е, че когато се осъж
дат закононарушенията, свещениците са упреквани не за това, че живеят
зле, а защ ото вероизповеданието им не е в ред. Когато литургията се
представя като „нещо непристойно“, идолопоклонничеството като „прос
титуция“, а църквите като „бардаци“, самата употреба на тези думи е
насочена преди всичко против начините на богослужение. Протестант
ството държи особено на изкуплението на греховете чрез вярата, а не
чрез действията, на непогреш имостта само и единствено на Библията.
П ротестантите, след като са преодолели своя страх, с Библия в
ръка, което им осигурява пряк досег с Бога, се включват в някакво все
общо обновление, те искат да избягват ексцесите и лъжата, кабаретата и
пороците, танците и разпуснатостта, карнавалите и удоволствията.
Така трудът като задължение пораж дай протестантската суровост.
Това отричане от труда, това отхвърляне на сътвореното от чове
ка, тази убеденост в предопределението са накарали М акс Вебер в на
чалото на X X в. да стигне до заключението, че разривът меж ду вярата
и възмездието, от една страна, и земните дейности, от друга, е унищ о
жил по икономически път католическия м орал, който е враждебен към
изгодата, а това само по себе си е принос за подем а на капитализма.
К ъм така установената зависимост би могло да се добави, че Реф орм а
цията намира по-благоприятна почва за разцвет там , където се наблю
дава динамика на търговията и на банковите дейности, какъвто е слу
чаят с А м стердам или Женева.
М Е Ж Д У РЕФ ОРМ АЦИЯТА

И КОНТРАРЕФОРМАЦИЯТА
Благодарение на хуманистите, на Льофевр д ’Етапл и на други висо

кообразовани членове на групата от M o 1, преводачи и разпространи
1 Образувана е по инициатива на епископа на Mo Гийом Брисоне между 1521 и

1525 г. - Б. пр.
121
тели на Б иблията, християните можели да открият друг морал. Но в

този свят, в който владеел страхът, страхът от сегаш ното и страхът от
отвъдното, християните търсели преди всичко някаква вяра. В ъзм ож
но ли е било тя да бъде постигната чрез религиозни обреди и молитви,
чрез присъствие на литургии или чрез участие в процесии, чрез богос
лужение или чрез творческа дейност. Лутер отговорил на тяхното очак
ване, проповядвайки, че човек през целия си живот остава недостоен за
спасението, но че той мож е да продължи да възлага надежди на своя
спасител и да постигне спасение чрез вярата. П осланието било възпри
ето, без да се см ята за еретично. Сестрата на Франсоа I, М аргьорит дьо
Навар питие в своя Диалог във формата на нощно видение (1524 г.):
Не правете, както правят неверниците,

които смятат, че чрез похвални дела
могат да постигнат Рая;
Ако не искате да имате вяра,
Бог ще бъде възмутен.
Би било грешно да тичате при светците.
Каквото и да ви казват или правят,
знайте, че сте свободни,
ако имате Божията любов и милост.
Но докато хум анистите християни се стрем ят към реформиране

на Църквата, Л утер, Звингли и Калвин скъсват с Ц ърквата чрез публи
куването на тезисите от Витенберг. Те остро осъждат това, че тя си
присвоява правото да опрощ ава земните наказания, без греш никът да е
отговорил на съответните изисквания, сякаш опрощ ението е нещ о изо
лирано, което може да се откупи чрез индулгенции, а всъщ ност то е
втъкано в самия живот на християнина.
Д елото срещ у Л утер започнало в Рим през 1518 г., а в това врем е
в най-голем ите градове на Германия вече отхвърляли върховенството
на папата, както това ставало в Швеция, в Англия при Хенри VIII и пр.
Във Фландрия през 1523 г. в град Антверпен на изтезание са подложе
ни първите две жертви, които дава протестантската Реформация.
През 1519 г. френският печатар Фробен съобщ ава на Л утер, че
ш естстотин екземпляра от неговите произведения са изпратени във
Франция: „Те се продават в Париж и дори титулуваните доктори в Сор-
боната одобряват тяхното съдържание.“ О бразовани хора в Ноайон,
Амиен, М ец и др. се присъединяват към неговата доктрина. В Л атин
ския квартал се състояла срещ а на конгрегацията на протестантите.
Като облак прах се разпространяват тези идеи в градовете и селата.
Засегната е цялата страна, с изключение на Б ретан и Ц ентрална Фран
ция. Но френските градове не притежават политическата и духовна не
зависимост на ш вейцарските градове или на тези на империята. С еля
122
ните, т. е. преобладаващ ата част от населението, продълж ават да почи

тат светците, а в това феодално общ ество напорът на разпространява
ните в градовете идеи спират пред портите на дворците.
Поначало Франсоа I не се отнасял враждебно към тези идеи, а
пък сестра м у особено много ги е ценяла. Той влязъл в съю з с проте
стантските принцове в Германия, които се бунтували срещ у им перато
ра, но см ятал за голям а обида това, че протестантите поставили лозун
ги против литургията дори в спалнята м у в А м боаз. Той наредил да се
предприемат масови преследвания и впоследствие жертва станали три
хиляди валденци от Прованс и занаятчии протестанти от Mo. М ного
техни симпатизанти трябвало да потърсят убежищ е в Ж енева, където
Калвин проповядвал своите идеи. М ежду тях бил М аро, който допри
несъл м ного за тяхното разпространение: неговите Псалми имали пет
десет издания меж ду 1543 и 1563 г.
Тук трябва да се обърне внимание на един факт, свързан с успеха
на Калвин, а именно, че повечето от неговите привърженици били фран
цузи: между 1559 и 1581 г. Калвин изпратил във Франция над 120 миси
онери, представители на 72 местни църкви отишли на първия протестан
тски църковен събор, който се състоял в Париж, а през 1561 г. адмирал
Колини можел да се похвали със съществуването на 2150 конгрегации.
Първият понякога влизал в съглашение с властите и дори застанал на
тяхна страна по време на Селската война, докато вторият формирал цър
ковни организации. Но в началото Калвин също се бил обърнал към кра
ля, като м у посветил предговора към своята Християнска институция
(Institutio religiosis christianae) в превод на френски език:
„И зобщ о не се срамувах да призная, че тук съм включил (т. е.
събрал) известна част (т. е. едно резю м е) на тази доктрина, която на
ш ите противници смятат, че трябва да бъде наказана със затвор, с по
рицание, със забрана и с огън. М ного добре знам какви ужасни донесе
ния са стигнали до ваш ите уш и и до ваш ето сърце, за да представят
пред вас в отвратителен вид наш ата к а у за ...“
Като човек на действието със своите писания Калвин цели да съз
даде нов църковен м орал и нова църковна структура, които да м одели
рат преобразения християнин. Обезпокоен от това, парижкият факул
тет по теология нарежда да бъде изгорен един екземпляр отХристиян
ската институция, но се образуват нелегални групи, съставени пре
димно от образовани хора (професори, монаси, търговци, занаятчии),
които пеят псалми.
В случая кралят не обърнал внимание на апела на Калвин, който
смятал, че трябва да се работи за стабилизиране на Ц ърквата чрез въ з
приемане на мъченичеството.
За възприемането на новия калвинистки ред било необходимо да
се създаде консистория, която да скъса с папството както по отнош е
ние на богослуж ението, така и в социален план, тъй като от страна на
123
вярващ ите се изисквала истинска сегрегация, в см исъл че браковете с

поддръжниците на папската институция били заклеймени. Естествено
проповедите подтиквали хората да се освободят от всякакви папски
предразсъдъци и причестявайки се, те се задължавали да не участват
вече в „отвратителните литургии“ .
Не минало много врем е и около една десета от френското населе
ние възприело протестантството по-скоро в неговата калвинистка раз
новидност, отколкото като лутерански евангелизъм. И не след дълго се
наложило неговите мъченици да водят истинска борба.
Но не всички християни, които желаели да бъде реформирана Ц ър
квата, възприели тезите на Лутер и Калвин, не всички одобрявали създа
ването на враждуващи помежду си църкви. Имало разлика между тези,
които искали преди всичко възстановяването на величието на Църквата и
дори на папската институция, и тези, които се обявявали за борци, но сре
щу Реформацията. Тези разделения почивали на различни причини, нап
ример отхвърлянето или възприемането на жеста, на предмета и на тялото
при богослужението: протестантската чувствителност била отблъсната от
култа към реликвите, от наличието на тялото Христово в просфора, от
многото жестове, които се извършвали по време на литургия: коленичене,
кръстене и т. н. За други пък тези ритуали се явяват момент на осенение от
Бога. Друга причина: когато ударението се поставя върху социалната ре
форма, това тласка бедните селяни и занаятчиите към анабаптизма или
мелхиоризма, който към 1530 г. привлякъл една десета от населението на
Страсбург, проявяващо интерес към поднасянето на други знания, като
например, че Исус не е м огъл да бъде роден от Мария, защото по своята
божествена природа той бил единствен. В М юнстер дори била приложена
идеята да се създаде общност на благата. Но страхът от хаос много повече
помогнал на католицизма, отколкото на Реформацията.
Съпротивителните сили във Франция идват от страна на органите
на парижкия факултета по теология, който прави разграничение между
ерес и православие. П рез 1522 г. там е съставен списък на книгите, заб
ранени за всеки добър католик. През 1528 г. съборът в Санс установява
каталог с положенията, към които трябва да се придържа истинският
християнин. Той тр яб в а да приема: 1. безбрачието на свещ ениците; 2.
култа към светците; 3. култа към иконите; 4. ползата от направеното,
както и ползата от вярата; 5. свободния избор на индивида, който може
да се откаже от божията милост; 6. седемте тайнства; 7. религиозните
обети; 8. Чистилището; 9. реалното съществуване на Христос в човеш
кия род, 10. непогреш имостта на Църквата; 11. силата на църковните
събори; 12. традицията, която прибавя към библейския текст правото на
Църквата да казва кое е свещено и кое не е; 13. законността на църков
ните институции в Рим; 14. необходимостта от видима Църква.
Точно противоположните на тези положения предават същ ност
та на протестантската религия и обредите, които тя съблю дава.
124
Това определение, което съборът в Санс дава на православието, сви

детелства за воля за борба, споделяна също от парламента и от краля.
Освен тази защ ита м огат да се посочат и други факти, които го
ворят за наличието на воля да се възстанови католицизмът в неговата
начална чистота. Редом със спиритуалистичната религия същ ествува и
една м истична традиция, развила се във връзка с м онахизм а, особено
при м онасите от ордена на свети Бруно. Реф ормират се ордените на
просяците, капуцините тръгват да пом агат на б ед н и те... Н о най-вече
испанският м истицизъм се явява водещ при провеждането на католи
ческата реформ а. Това е масово литературно движение, създало към
три хиляди печатни или ръкописни произведения, в които доминиращи
фигури са Тереза А вилска1 и св. Йоан Кръстни2.
К ъм това трябва да се прибавят дейността на Игнаций Л ойола и
възходът на йезуитите, признати от папа Павел III през 1540 г., които
бележат подем в обновлението на православието. Преминавайки от иде
ала за войнствено рицарство - в борбата срещ у турците и другите м ю
сю лмани - към идеала за духовно рицарство, Игнаций Л ойола търси
см исъла на мисията, която Б о г м у е отредил. Тъй като не бил в състоя
ние да покръсти мю сю лманския свят, той се изкачил на параклиса „Сен-
Дьони“ на М онмартр и направил обет за бедност, целомъдрие и абсо
лю тно спазване на разпоредбите на папата, каквито и да са те. Н егови
те сподвижници - французи, испанци, португалци, савойци - не обра
зуват кръг около него, а около неговите Духовни упражнения (Exercicia
spiritualia) , наръчник с предписания, които поощ ряват хората да след
ват Х ристос, извършвайки умствени упражнения и апостолска дейност.
С цел защита на вярата първите йезуити отиват най-напред в Ита
лия; десет години по-късно техният орден има хиляда членове, които със
своя ум и със своята дисциплина тръгват да завладеят отново християн
ството и останалия свят, но този път под знамето на папската институция.
Това католическо завладяване, както и експанзията на Реф орм а
цията, не проявяват никаква толерантност и в скоро врем е се превръ
щ ат в прикритие на други конфликти.
Трентският събор (1545-1563) бележи апогея на това желание на
папството да взем е отново в ръцете си ръководството на Ц ърквата и да
дефинира католическата вяра. Това е нещо повече от обявяване на вой
на на протестантските ереси. Според реш енията на събора традицията
и Б иблията трябва да са равнопоставени, а образователните и възпита
телните цели са насочени само и единствено към духовенството и в
1Тереза Авилска (1515-1582) е една от най-големите светици на Църквата, реформа-

торка на Кармилския орден, велика мистичка и завладяваща писателка, първата же
на, провъзгласена за църковноучител. - Б. пр.
2 Йоан Кръстни (1542-1591), съратник на Тереза Авилска, основава първия рефор
миран мъжки манастир в Дуруело. - Б. пр.
125
живота на Ц ърквата не се предвижда никаква отговорност от страна на

светските личности. В един момент, когато се развиват науките и хум а
низмът, съборът се съсредоточава върху отнош енията м еж ду човека и
Бога. Като ответна реакция на господстващ ия на събора клерикализъм
се наблю дава засилването на антиклерикализма. Н а събора се прави и
глобален анализ на всички проблеми на религията, на отношението меж
ду Ц ърквата и държавата, а това превръщ а неговите постановки и р е
шения в един от паметниците на християнската история, будещи сери
озен размисъл.
Ф РЕНСКИТЕ КРАЛЕ
И ИМ ПЕРИЯТА НА КАРЛ V
Една от причините за И талианските войни трябва да се търси в тради

цията, която изисквала Шарл VIII да упражнява своите династични права
над Неаполското кралство. Той ги бил наследил от династията на Анжу
и трябвало да изгони оттам арагонската корона. Луи XII прибавя и пра
вата над М иланското херцогство, които наследил от своята прабаба
Валентина Висконти. По силата на тези факти двам ата крале, а след
тях и Франсоа I завладели и загубили четири пъти Неапол, ш ест пъти
М илано и един път Пиемонт.
К ъм всичко това се прибавя и миражът за италианските богат
ства. „Италианските градове се явявали почти непресъхващ извор на
книги, картини, м рам ор и порфир.“ Онзи, който иска да се кичи със
слава, трябва да им а свое място в страната на Ботичели. Най-сетне, ако
страстта за печалба е подтиквала Гийом Брисоне, финансов управител
при Ш арл VIII, и А нтоан Дюрпа, пазител на кралския печат при Фран
соа I, и ако най-вече рицарските романи са подхранвали духа на Шарл
Лю безния, обръщ ението на италианците свидетелства и за военните
експедиции оттатък Алпите. Във Флоренция Савонарола, който бичу-
ва безчестията на този век и особено на папа А лександър VI Борджиа,
вижда в лицето на французите варварски орди“ , които щ е прочистят
полуострова от всичките м у пороци... Д а владееш И талия и Рим, та не
значи ли това да възкресиш славата на империята?
За да гарантира сигурността на своите експедиции и на тиловите
части, м ладият крал отстъпва А ртоа и Франш -Конте на М аксимилиан
Австрийски, а Русийон и Сердан, придобити от Луи XI, - на Фердинад
Арагонски. К омин и някои други го убеждавали, че изпуска плячката,
за да гони сянката й. Но към първия мираж се прибавя и друг, който му
налагал такова поведение: миражът на кръстоносния поход и м исълта
за възстановяване на франкското кралство в Йерусалим. Но веднъж
стигнал до Н еапол, той го забравил. За първи път армията, която пре
косила Алпите, била съставена от три части, които щ е са характерни за
126
по-късното й състояние: пехота, кавалерия и артилерия. Това нововъ

ведение осигурило първите успехи на furia francese1, но в И талия се
създали коалиции, за да се сложи край на грабеж ите и насилията, които
не закъснели след триум ф алното пристигане на французите.
В Италия си задавали въпроси във връзка с появата на тази м огъ
ща френска армия, но след поражението на Шарл VIII при Форново мно
го търговци и хора на изкуството прекосили Алпите с намерението да
забогатеят във Франция. Благодарение на „безстраш ния и безупречен“
рицар Б айар и на Гастон дьо Фоа Луи X II продължил започнатото дело,
окупирал М илано, но умрял. Неговият наследник, младият Франсоа, ми
нал на свой ред Алпите с тридесетхилядна армия, победил една анти-
френска коалиция, съставена по идея на папа Ю лий II, в която участвали
Венеция и Кастилия. През 1515 г. той разбил при М аригнано швейцар
ските наемници, които се били включили в тази коалиция. „Те хвърлиха
пиките и извикаха Франция “ - така пише Франсоа I до своята м ай к а...
След победите на Ж ана д ’Арк това е една от първите „патрио
тични“ победи, възпети в м узиката на Клем ан Жанкен. Б лагородници
те го слуш али с меч в ръка „и нямало човек, който да не се повдига на
пръсти, за да изглежда по-важен и по-снажен. Обратно, бурбонският
конетабъл, който участвал в тази победа, но след това минал на страна
та на Х абсбургите, бил смятан за предател не сам о по отнош ение на
краля, но и на Франция.
П о това време, когато монарсите се сам озабравят по миражите
за италианските богатства, се появяват много нови факти, които про
менят положението.
Първо, във военен план намесата на швейцарските пиконосци и на
кастилските терции2 и координацията между трите видове оръжия по вре
мето на Шарл VÏÏI са фактори, които променят характера на войната.
В политически план Кралство Франция става много по-единно
при царуването на Луи XI и се превръщ а в доминиращ а сила, която
представлява заплаха за съседните страни. Д отогава неин главен враг е
Англия. След 1519 г. с идването на престола на Карл V династията на
Хабсбургите контролира вече част от Свещ ената империя, Н идерлан
дия, Франш-Конте, Миланското херцогство, Неаполското кралство, Сар
диния и Испания. Главният враг на Франция вече е друг, защ ото в Европа
се чувства заплахата на друг хегемон.
На Италия като мираж за французите съответства Бургундия
като мираж за Карл V. Той е бургундец и иска да си остане такъв; държи
да бъде погребан в Дижон и да върне Бургундия на своята фамилия.
Френската фурия (от италиански). - Б. пр.

- Терцио - военна формация, въведена от испанския военачалник Гонсало Фернандес
де Кордоба по време на Италианските войни в началото на XVI в. Състои се от на
пълно професионални войници, предимно испанци, но и италианци, валонци, немци,
отличаващи се с изключителна дисциплина и самоотверженост. - Б. пр.
127
Дуелът започнал твърде рано - още когато по волята на Максимили-

ан императорската корона предизвикала амбициите на двамата конкурен
ти Карл и Франсоа. Макар че бил пряк наследник, Карл не познавал гер
манските държавици и нямал ясен поглед върху тях, докато Франсоа I ис
кал преди всичко да напомни, че е наследник на Карл Велики, за да може,
след като се сдобие с императорската титла, да си върне Миланското хер
цогство. Франсоа I загубил избора, но не издал видимо своето недовол
ство, а просто заявил, че е пръскал злато само за да задоволи своите изби
ратели. .. Всъщност той похарчил много повече пари, отколкото най-голя-
м ата за онова време банкерска фамилия Фугер предложила на Карл V
Този избор бил първата победа на парите над феодалния ред.
Известно е, че те вече са печелели победи над вярата, тъй като, за да се
отиде в Светите м еста, „достатъчно било да се плати на Венеция“ и
това било равнозначно на ходене до там.
Кандидатурата на Ф рансоа I за им перската корона - истински
тайфун, по думите на Пиер Шоню - слага началото на период на недо
верие и ом раза и този период свърш ва със см ъртта на едно от действа
щите лица1.
Според географ ската и политическата карта наследникът на всич
ки корони бил много по-м огъщ от Ф рансоа I. Но освен че срещ ал труд
ности при преминаването от едно от своите владения в друго, той бил
сполетян от най-голям ата беда: част от неговите държави се намирали
съвсем близо до „окото на циклона, който пораждал вихруш ките“ , лу-
теранството, чиято буря в Германия вървяла с едно поколение преди
Франция, която в този см исъл била все ощ е пощадена. И тази буря
връхлетяла на К арл У който бил раздиран между своята вяра и уваж е
нието към лутераните, меж ду своите поданици в Нидерландия, от една
страна, и испанците и бургундците, от д р у га ...
Н етърпелив и импулсивен, Франсоа I м инава в настъпление. В
Навия той се показва повече като рицар, отколкото като стратег. Той
имал явно превъзходство при артилерията, но хвърлил напред конни
цата, за да спечели окончателната победа. Но тъй като конниците били
под окомера на собствените м у оръдия, последните не могли да стрелят
и конницата се изложила на сеч. Х ванат в обръч, кралят ,се предал на
вицекраля на Н еапол Шарл дьо Ланоа, който го взел като пленник. То
гава Ф рансоа I пиш е на своята майка, Луиз Савойска, прочутата фраза:
„Всичко е загубено; остават само животът и честта.“ Загинали между
ш ест и осем хиляди френски благородници и войници, защ ото тези,
които не могли да платят откуп, били убивани. Ф рансоа I бил откаран в
Кастилия като пленник и по силата на М адридския договор той трябва
ло да отстъпи Б ургундия, да се откаже от Италия, да възстанови на
престола Ш арл Бурбонски и да обещ ае флота срещ у турците.
1 Франсоа I умира през 1547 г., а Карл V - през 1558 г. - Б. пр.
128
Едва освободен, той заявява, че е подписал договора по принуда,

и подновява войната, но докато неговите войски стават ж ертва на чу
м ата при Н еапол, тези на К арл V и на неговия брат Фердинанд търпят
голям о поражение от турците в битката при Мохач.
Тогава се намесват майката на Ф рансоа I Л уиз Савойска и М ар
гарита А встрийска, дъщ еря на М аксимилиан и леля на К арл У които се
срещ ат в К ам бре и склю чват „мира на дам ите“ . Ф рансоа I отстъпва
Арас, Лил, Турне, Фландрия и Артоа, които са освободени от васална
та им клетва, а Х абсбургите се отказват от Бургундия и по думите на
М аргарита „голям а добродетел е да пожертваш една м ечта, тъй дълбо
ко вкоренена в сърцето, в им ето на интересите на своите народи“.
И оттогава нещо се променя: френското кралство със своята си
ла не безпокои вече съседите си, а, напротив, Х абсбургите със своята
сила поставят в обръч К ралство Франция. Те загубват съю за с Англия,
който и Ф рансоа I не успява да спечели през 1520 г., когато au camp du
Drap d ’or той иска със своя разкош да заслепи Хенри VIII.
През 1536 г. избухва трета война, продължила до 1538, а след това
се води и четвърта война между 1542 и 1544 г. Новото в случая е, че Фран
соа I се сближава с турците, докато Карл V предприема кръстоносен по
ход в Тунис. Този видимо скандален и при това нечестив съюз, изненадва
много по-малко, отколкото могло да се очаква, защото по това време папа
та смята, че протестантизмът е главната опасност за християнството.
К огато през 1547 г. ум ира Франсоа I, все ощ е не се вижда ника
къв изход и войната продължава е Анри II, който иска да помогне на
протестантските принцове в Германия и предприема нападение над трите
имперски епископства - М етц, Тул и Вердю н (1552 г.). И зтощ ен от те
зи конфликти, К арл V абдикира и се оттегля в м анастира „Сан Ю ст“ в
Испания, където ум ира през 1558 г. Той прави символичен жест, като
се отказва от всички свои титли и на първо м ясто от титлата Велик
магистър на О рдена на златното руно, който по-начало се свързва с
Бургундия. Ж енитбата на неговия син Филип II Испански с М ария Тю-
дор представлява нова опасност за К ралство Франция. П рез 1557 г.
испанците завзем ат Сен-Кантен, а французите си връщ ат Кале.
По силата на договора от Като-К амбрези, който Анри II сключва,
за да мож е да се посвети на борбата срещ у протестантизма, Франция
запазва К але и трите епископства, но загубва С авоя и И талия, които
остават под испанско влияние.
Италианските войни и конфликтът с Карл V не довеждат до при
съединяването на М иланското херцогство към империята, но пък доп
ринасят за поставяне началото на френския Ренесанс. И талианците на
ричали Rinascita връщ ането към като че ли изродила се вече антична
цивилизация, а П етрарка се явява един от първите предвестници на
това възраждане.
Б и могло вече да се каже, че не християнството открива нова ера в
129
историята, която да смени ерата на езичеството, а Ренесансът предлага

нов начин за периодизация на историята, защ ото слага край на Средно
вековието {Medium Aevum), което на свой ред сменя Античността.
La maniera tedesca 1, или готическият стил, трябва да бъде зам е
нен от добрия модерен стил по античен образец {antica et buona maniera
moderna). В ъзприемането на предписанията на Витрувий12 се превръ
щ а в нова м ода, разпространявана благодарение на книгопечатането
чрез множество преводи на италиански език, осъщ ествени под ръко
водството на млади архитекти, какъвто е Рафаело, но и чрез преводи на
френски и кастилски. Дворът на палата Форнезе в Рим е прекрасен при
мер за новия стил, който е инспириран пряко от наслагването на стило
вете на театъ ра на М арцелий и на К олизеум а (дорийски, йонически и
коринтийски). А им а и други. Очарован от паметниците, които вижда
във Флоренция, Рим и Неапол, Ш арл VIII вече не харесва зам ъка в
А мбоаз, който наскоро е обновен. Графът на А м боаз, вицекрал на М и
лано при Луи XII, нарежда да построят замъка в Гайон, чиито скулп
турни украси са вдъхновени от Ренесанса. Там кралят е представен ка
то римски император. Зам ъците в Ш енонсо, Б л о а и Ш амбор са постро
ени по идея на италиански архитекти, вероятно Доменико да К орлона и
Леонардо да Винчи. Себастиано Серлио, който пристига в двора на
Ф рансоа I, Филибер Дьолорм и Риер Леско, които, след като получили
италианска ш коловка, се настанили в Париж, дават нов подем на крал
ските дворци особено на Л увъра и на замъка в Анет, построен за Диан
дьо Поатие. Дворът на палата А сеза в Тулуза представлява типичен
пример за класическия период на френския Ренесанс. П остройката с
нейните три ордера е инспирирана от тракта на Серлио, който ги срав
нява с подредбата на действащ ите лица в една комедия.
След триум ф а на Гаргантюа на Рабле и на Защита и прослава на
френския език на Дю Б еле в сътрудничество с Ронсар, една от отличи
телните черти на литературния Ренесанс във Франция се състои в това,
че постепенно прозата придава на езика и на съответните произведения
първостепенно значение, което се затвърдява през XVII в. О т Опитите
на М онтен до Мемоарите на Рец3, а по-късно и до Разсъждение за ме
тода на Декарт се създава цял арсенал от нови жанрове в проза, докато
в Англия и в Испания продължават да господстват високият стил, поези
ята, художествената проза. Вместо да създава литература, предназначе
на за отделни хора, френското общество дава предимство на езика на
диалога и на общуването. Важно е изказът да бъде ясен и този подход
осигурява на френския език такова съвършенство, от което се възпол
зват по-късно френските интелектуалци (Марк Фюмароли).
1 Немският начин (от ит.). - Б. пр.
2 Марк Витрувий Полион (на латински: Marcus Vitruvius Pollio) е древноримски ав
тор, архитект и инженер, работил през I век пр. Хр. - Б. пр.
3 Жан Франсоа дьо Рец (1613-1679) - френски кардинал, политик и писател. - Б. пр.
130
ГРАЖ ДАН СК И И Л И Р Е Л И ГИ О ЗН И В О Й Н И
Названието Религиозни войни се отнася до конфликтите, които раздирали

френското общество по времето на Катерина Медичи до Нантския едикт
(1560 -1598). Кланетата по време на Вартоломеевата нощ през 1572 г. са
въплъщение на ужасите от тези войни. Макар да има своите основания,
названието религиозни не отговаря точно на реалността. Днес бихме гово
рили по-скоро за гражданска война, тъй като за повечето от хората тогава
религията служи за алиби, за претекст. „При тези деления на хората във
Франция всеки работи в защита на своята кауза ( ...) с притворство и лъ
жа“, пише М онтен в своите Опити. Как да се съди за тези събития, когато
съвременниците ги представят като „смътно време“ както през X X в. не се
говори за алжирска война, а за „събитията“ в Алжир.
Успехът на Реф ормацията до такава степен безпокоял А нри II, че
той чрез мирния договор от Като-К амбрези (1559 г.) турил край на И та
лианските войни. С Компиенския едикт той създал в Парижкия парла
мент извънреден съд, който предвиждал едно-единствено наказание за
протестантите - см ърт чрез изгаряне. След като А нри II е убит по вре
ме на турнир, неговата вдовица - ф лорентинката Катерина Медичи,
която била по-отворена за религиозните спорове, се постарала първо
да успокои страстите, за да запази бъдещ ето и наследството на своите
синове - Ф рансоа II, който ум рял скоро след това, и Ш арл IX.
По това време са издигнати над 25 хиляди протестантски църкви.
Това строителство дори е стимулирано от преследванията и то малко по
малко спечелва на своя страна благородническото съсловие. Този арис-
тократски протестантизъм, чието въплъщение се явява Ж ана д ’Албре,
кралица на Навара и съпруга на Антоан дьо Бурбон, стимулира протес
тантското население, което „постепенно се превръща от наковалня в чук“.
Кралската власт отслабва по време на регентството на една жена1,
а трябвало да се бори срещ у принцовете по кръвна линия, каквито са
Бурбоните, в случая Антоан дьо Бурбон, съпруг на наварската кралица -
лротестантката Ж ана д ’Албре. В името на религията те подклаждат опо
зицията срещу представителите на династията Гиз, лотарингските владе
тели, които отглеждат малкия Франсоа II и продължават репресивната
политика на неговия баща. Така е изгорен жив на площад Грее Ан дю
5ург, съветник по религиозните въпроси в парламента, чиито последни
думи при отиване към кладата са още едно свидетелство за неговата вяра
зъв висш ата Бож ия милост: „Господи, не м е изоставяй от страх аз да не
те изоставя“ (1559 г.). К ъм династията Гиз и династията на Лотарингите
:е присъединява фамилията М онморенси, дълбоко убедени католици,
които са възмутени от това, че в двора се пеят псалми дори и при принце-
Става дума за регентството на Катерина Медичи по време на управлението на не

пълнолетния й син Франсоа II. - Б. пр.
131
са Дьо Конде и адмирал Дьо Колини, който вою ва за защ итата на Сен-
Кантен; предградието Сен Ж ермен се превръщ а в малка Женева.
Така при установения външ ен мир застават един срещ у друг два
лагера, които м огат да разчитат на една разпасана войска, съставена
отчасти от м ними благородници.
Катерина Медичи иска да неутрализира тези партии, като ги прив
лича към двора, където техните водачи щ е м огат да бъдат под надзор.
Тъй като е доста безразлична към религиозните въпроси, в стрем еж а
си да ги разреш и, тя разчита на съветите на М иш ел дьо Д опитал, пази
тел на кралския печат, и прибягва до арбитражи и общи събрания, като
дискусията в Поаси, когато теолозите се сблъскали, без да м огат да
намерят компромисно решение. Тогава тя им налага едикта за пом ире
ние от А м боаз, който позволява на протестантите свободно да изповя
дат вярата си, сам о че извън градовете, и да свикват свои събори.
Вож довете на тези партии се възползват от положението, за да
м огат да реагират срещ у кралския абсолю тизъм , който се затвърдява
при Франсоа I и съвсем пренебрегва обичаите, привилегиите и другите
закони на кралството. Това, което отначало се проявява под ф орм ата
на бунт на благородниците, скоро се превръщ а в борба за подялба на
властта меж ду краля, благородниците и Генералните щати, които се съ
бират в О рлеан и тъкм о там се сблъскват тези, които настояват за ре
ф орма на духовенството, и онези, които искат да изкоренят ересите.
Недоволни им а и в двата лагера, тъй като идеите на протестантите пос
тавят под въпрос дори природата на кралската власт, докато, обратно,
ултрам онтанистите1 осъждат нарастващ ата независимост на м онарха
по отнош ение на папата.
По време на Седемте войни, които започват 1562 г. във Васи с кла-
нетата над протестантите от страна на католиците, двата враждуващи ла
гера виждат как с времето се променят техните цели и тяхната идеология.
Отначало протестантските църкви се стрем ят да се обособят ка
то успоредно общ ество - най-вече в П оату и в долините на Рона и на
Гарона. В тези области към новата религия масово се присъединява
аристокрацията, следвана от различни социални групи, но преди всич
ко от образовани хора като адвокати, търговци, занаятчии и пр. Хуге-
ноти по вероизповедание, те стават хугеноти и в политиката. Техните
църкви вече си поставят за цел да измъкнат краля от влиянието на ди
настията Гиз. След клането през Вартолом еевата нощ на атаки е подло
жена монархията, чиято власт уж била дадена от Б ога, и се налага изка
заната от Теодор дьо Б е з2 идея, че върховенството би трябвало да при
надлежи на народа, защ ото в миналото той избирал краля.
1Ултрамонтанизмът (ultramontanisme) е течение, което поддържа върховенството на

папата (букв. - оттатък планините, т. е. в Италия, в Рим). - Б. пр.
2 Теодор дьо Без ( 1519-1605), френски писател и теолог. - Б. пр.
132
Колкото до противниковата партия, тя се представя като партия на

Б ога и призовава да бъдат избивани враговете на земния и на божестве
ния ред. Тя им а за притегателен център фамилиите М онморенси, Гиз и
М онлюк и привлича на своя страна народните маси, преди те, възмутени
от декретите на „политиците“, да образуват лиги, които чрез едиктите си
признават правата на хугенотите. Тази партия претендира, че църквата
стои по-високо от държавата и също се обявява против абсолю тизма.
М ежду двата враждуващи лагера се издигат гласове, които се опит
ват да сложат край на убийствата и кланетата - такъв е М иш ел дьо Попи
тал, автор на Призив към принцовете и на Призив за мир (1568 г.). На
свой ред херцог Франсоа д ’Алансон и така наречените „политици“ (меж
ду тях Жан Боден, виден теоретик, който обаче не предизвиква такъв
интерес, какъвто представляват Опитите на М иш ел дьо М онтен, пуб
ликувани в Бордо през 1580 г.) отправят зов за толерантност и ум ере
ност. „Ще следвам правилния избор дори ако трябва да ида на кладата.“
Н аистина кланетата във Б аси (1562 г.), убийството на Франсоа
дьо Гиз (1563 г.), атентатът срещ у адмирал Колини и В артолом еевата
нощ (1572 г.), убийството на херцог Дьо Гиз (1588 г.), на Анри III (1589),
а после на А нри IV през 1610 представляват верига от насилия, какви-
то страната не е преживявала от врем ето на арманяците и бургундците.
Според А грипа д ’Обине папистите са тези, които избиват най-
вече слабите и невинните.
Портрет на Франция един ден пожелах

да нарисувам - майка със две деца на скута...
И да представя как по-силното от тях
брутално за гърдите я хваща и я бута,
как с нокти я дере и със крака я рита,
как секва ù кърмата, а трябва да засити
глада на двете си деца горката майка...
Конфликтът започнал като борба между две аристократични фрак

ции - династията Гизи и династията Конде, но била пропусната въ з
можността за помощ , която могли да окажат „безредията“ в А мбоаз,
където Л а Реноди1 не успял да задържи привържениците на династия
та Гиз. Но естеството на конфликта се променило след кланетата във
Васи през 1562 г., когато били убити 23 души и ранени повече от 100.
Войската на Гиз нападнала с аркебузи хугенотите, които тъкм о извър
швали своите проповеди в града въпреки януарския едикт. Херцогът
искал да атакува плевнята, където те се молели. Н овината се разпрос
транила и започнали войни, засади, атентати, насилия, за които можем
да съдим по жестокостите на барон Дез Адре, който се биел и за двата
Ръководител на протестантите в Амбоаз. - Б. пр.
133
лагера и който в М онбризон хвърлил военнопленниците в плам тящ ата

жарава. Той обяснил на А грипа д ’Обине, че, „тъй като тези ж естокости
не могли да бъдат простени“, неговите войници по-късно проявили без-
примерен героизъм .
И деята на адмирал Колини, който застанал начело на протестант
ската партия след см ъ ртта на Антоан дьо Бурбон, била да „изнесе вой
ната отвътре навън“ .
И наистина френските междуособици се вписват в един конфликт,
който излиза извън границите на страната. П апата и испанския крал
Филип II, който е на върха на своето могъщ ество, предприемат война
на живот и см ъ рт срещ у ересите по-конкретно в Ж енева, защ ото в Гер
мания лутеранството вече е спечелило на своя страна принцовете и се
е вклю чило в политическия и в социалния ред. Калвинизмът, обратно,
не допуска никакви компромиси в своята борба срещ у папския ред и
тази борба е сериозна заплаха за монарсите - дори при положение че
във Франция калвинизмът се представя за лоялен към установените
норми. За Филип II главният враг се намира в Нидерландия, където през
1566 г. избухва въстание срещ у Испания, една „чудна година“ (heb
wonderjaar), когато голтаците (всъщ ност това са нотабили и буржоа)
се вдигат на бунт с искания за премахване на Инквизицията, за осигу
ряване свобода на вероизповеданията, заявявайки, че са готови „да из
м ият ръцете си с кръвта на свещ ениците“ .
С рещ у въстанието в Нидерландия, което обхващ а обш ирна об
ласт от А м стердам до Валансиен и Армантиер, Филип II изпращ а свои
те терции, най-страш ната военна сила на епохата. Те преминават от
М илано в Савоя, от Савоя в Бери, Ш ампан и Л отарингия под контрола
на испанския крал и на неговите съюзници. Катерина М едичи е до та
кава степен обезпокоена, че не може да си позволи да не запаси вой
ските си при преминаването им през Шампан. Начело на терциите
застава херцог Д ’Алб, който отм ъщ ава за обидата, нанесена на него
вия монарх и оставя за десетилетия напред спомена за този страх от
испанците, описан м ного живо от Ж ак Федер в неговия „Героичен па
наир“ (1935 г.). Докато Катерина М едичи, обезпокоена от м огъщ ес
твото на Филип, иска да избегне всякакъв конфликт, нейният син Шарл
IX и Колини, напротив, смятат, че трябва да се окаже пом ощ на Гийом
д ’Оранж и на Нидерландия дори ако тя се съю зи с империята и с Англия,
чиято м ощ по м оре започва да плаши испанците.
И ето, че се оформят две коалиции, като всяка вклю чва съответни
държави и крале: Филип II, папството, шотландската кралица, Мери Стю-
арт, Лотарингите, династията Гиз, от едната страна, а от д р у га т а -Ж е н е
ва, Нидерландия, Беарн, Англия и германските принцове. Катерина М е
дичи търси някакво равновесие между двете, а протестантите и католи
ците се мъчат на място да реш ат конфликтните взаимоотношения.
В този международен контекст се вклю чва и политиката на двор
134
цовите женитби и на произтичащ ите от тях съю зи. Така например К а

терина М едичи оженила дъщ еря си за испанския крал, а Ж ана д ’Албре
и А нтоан дьо Б урбон искали да свърж ат сина си Анри (бъдещ ия Анри
IV) с първата дъщ еря на Катерина и Анри II М аргьорит, наречена „кра
лица М арто“ , чиято интелигентност и чиито лудории вдъхновили А лек
сандър Д ю ма, кинодейците, които ги пресъздават, както и актрисите,
които играят нейната роля - Ж ана М оро и И забел Аджани.
Впрочем никога друг път жените не са играли такава роля в поли
тическия живот: Ж ана д ’А лбре е пример за твърдост и неотстъпчи
вост, М аргьорит, напротив, е въплъщ ение на свободата на жената, ко
ето някак си не съответства на насилията и безкомпром исността на
епохата. Катерина М едичи е безразлична към тези преди всичко рели
гиозни раздори и като дипломатична майка се стрем и най-вече да задо-
ми своите д е ц а ... П ървата от тези жени, Ж ана д ’А лбре, ум ира малко
след женитбата на своя син за М аргьорит, която няколко дни след това
взем а участие във В артолом еевата нощ, за която отчасти е отговорна и
Катерина Медичи.
С ВЕТИ ВАРТОЛО М ЕЙ (1572 г. )
При анализа на отговорностите за В артолом еевата нощ, това клане

на протестанти от католици, станало на 24 август 1572 г., като винов
ници се сочат кралицата и м ладият м онарх, дори се н ам есват пряко
или косвено испанският крал и ощ е други личности. Вярно е, че кам
панията, която м ладият Ш арл IX организирал срещ у Филип II в Н и
дерландия в подкрепа на протестантите, в съгласие с м инистър Коли-
ни, сам ият той протестант, упражнил значително влияние над краля,
тази кам пания силно раздразнила католическите среди, Л отарингите,
династиите Гиз и М онморенси, та дори и кралицата майка, която била
м иролю бива и чужда на религиозната ом раза и се страхувала, че тези
военни действия м огат да им ат пагубни последици за ф ренското крал
ство. М огъщ еството на Филип II било в своя зенит, победата при Ле-
панто1 м у осигурила небивал престиж, макар че Ф ранция поддърж а
ла съ ю за си с Турция, което показва клю човото значение на експеди
цията, предприета от Нидерландия. Трябва да се тури край на всичко
това, см ятал а кралицата, която обърнала вним ание на ф акта, че вм ес
то да окаж ат подкрепа на Ш арл IX в Нидерландия, Англия и немските
протестантски принцове не проявили никакво усърдие. Та не е ли т а
зи политика неразумна?
Катерина М едичи искала бракът на М арго с Анри дьо Навар да
Състояла се на 7 октомври 1571 г. в Йонийско море, тя слага край на господството

на турския флот в Средиземно море. - Б. пр.
135
доведе до пом ирение м еж ду двете вероизповедания. Дали кралицата

е реш ила, че тр яб в а да се освободи от Колини и е поръчала убийство
то? Това е сам о предполож ение, но за съучастници в известна степен
м огат д а се см ятат и някои представители на династия Гиз, тъ й като
един от тях наистина е действал. Д а се предполож и, че Филип II е в
основата на атентата, за което ням а никакви улики или документи, би
означавало да се отхвърлят подозренията по отнош ение на кралската
ф амилия, които биха я компрометирали, и да се привеждат аргументи
в полза на протестантите. Това същ о би означавало да не се взем ат под
внимание острите памф лети и другите заклинания, които католическа
та църква, обзета от антихугенотска страст, повтаряла непрекъснато, и
които възбуждали ф анатизма на народните среди. Такова е поведение
то на свещ еника от църквата „Сен П ол“ („Свети П авел“) в Париж, кой
то заклеймявал протестантите - тези „болни от духовна проказа“ хора
- и призовавал към „свещ ено насилие“ : но „Б ог щ е нанесе своя удар и
всичко щ е унищ ож и.“ Колкото до краля, той не м ож ел да се покаже
добродетелен, „докато във Франция не били ликвидирани министрите
и вождовете на фалш ивата религия.“
До такива резултати води този антагонизъм на високо равнищ е
меж ду католическите и протестантските вождове, залог за който е, от
една страна, контролът върху властта и основанията за нейната леги
тим ност (в този конфликт религията им а само относителен дял), а, от
друга, дош лият отдолу фанатизъм, който се подхранва от църквите -
най-вече от рим ската католическа църква, която черпи силата си сред
народните маси, лесно изпадали в ревност, предизвикана от високото
социално положение на протестантското общество.
Н а този исторически кръстопът най-напред е извършен атентат.
Н а 22 юни 1572 г. адмирал Колини бил ранен от аркебуза, която
счупила лявата м у ръка и отнесла показалеца на дясната. Той останал
невъзмутим, посочил откъде е дош ъл изстрелът и продължил да върви
покрай Л у въ р а... Пренесли го в неговия палат и там той поискал да
разговаря с краля, но К атерина М едичи реш ила да осуети разговора и
превърнала визитата в търж ествена демонстрация на симпатия, в коя
то тя сам ата участвала заедно със своя син1, с придворните, с принцо
вете по кръвна линия, както и с всички неприятели на адмирала. Ударът
не успял. Но веднага се разбрало, че някой от династията Гиз бил наел
нарочно за тази цел апартамента, откъдето било стреляно с аркебуза.
Кралят настоявал за отмъщ ение, но майка м у искала да го успокои и
успяла. Н езависим о от всичко очевидно било, че този атентат щ ял да
отвори раната на гражданската война.
Н а следващ ия ден бил свикан в тесен състав съвет с преоблада
ващ о участие на твърдите католици, които не били съгласни да се води
1 Шарл IX. - Б. пр.
136
война срещ у Испания. Трудно е да се прецени каква роля е трябвало да

играе кралят. Дали да отстъпи пред натиска и по този начин да превър
не Колини и вож довете на хугенотите в изкупителни жертви на недо
волството, което извирало сред народа? Н е означава ли това той да се
съгласи, че клането е „политическо“, а впоследствие да приеме, че К о
лини е им ал повече влияние и от него самия. Във всеки случай било
взето реш ение да бъдат екзекутирани ограничен брой хугенотски р ъ
ководители, което се явява поражение за ум ерените и провал на сбли
жаването, към което се стрем яла Катерина М едичи. И стината е, че на
24 юни по даден знак херцог дьо Гиз отиш ъл с голям а група в дом а на
адмирала. „Н али ти си адмиралът?“ , попитал Б ен, който проникнал в
стаята, където Колини се възстановявал от раните си. „М ладежо, ти
трябва да се отнасяш почтително към един стар и ранен ч о в е к ... Поне
да ум ра от някой мъж, а не от този дебелак!“ Б ен го пронизал с меча си.
А отдолу херцог Дьо Гиз, като чул ударите, попитал: „Бен, свърш и
ли?“ - „Готово“ , отговорил другият. Твърди се, че придружаващ ите го
хванали тялото и го хвърлили през прозореца.
След това в Л увъра били избити протестантските водачи. Телата
им, вързани с въжета, били влачени из улиците като умрели животни.
К ам баната на С ъдебната палата започнала да бие за ум ряло, а
това подействало като сигнал за масово клане. Той се разнесъл из всички
парижки квартали и населението взело да се присъединява към войни
ците. Х угенотите били издирени, някои били хвърлени през прозорци
те, други били извеждани от домовете им и били убивани с пики или с
ножове. Ощ е преди обед имало вече над две хиляди душ и убити и хвър
лени в С е н а ... М ежду жертвите имало немци и фламандци, а същ о така
и книжари, чиито книги били изгорен и ... П оследвали грабежи.
Тази лудост не закъсняла да завладее провинцията. О щ е на 24
тя обхванала Л а Шарите, на 25 и 26 - Mo, на 26 - Бурж и Орлеан, на 28 -
Анже, на 31 - Лион; до началото на септември обзела цялата страна.
Б р о ят на м ъртвите стигнал към десет хиляди души, като една пе
та от тях били в Париж.
Дали хората са си помислили, че това става по заповед на краля?
Така поне са го представяли привържениците на Гиз, които викали: „Кра
лят нарежда; такава е волята на краля; това е по негова изрична заповед.“
Дали се е смятало, че кралят най-сетне изпълнява своя дълг, почиствайки
страната от хугенотската „мръсотия“? Много от хората са си мислели, че
това е кръстоносен поход. Колкото до краля, още на 24 той препоръчал на
управителите в провинцията да съблюдават едикта за поддържане на мира
и с това давал да се разбере, че убийствата са насочени само срещу хуге-
нотските вождове, за което впрочем той поемал отговорността, заявявай
ки в парламента, че е искал да предотврати съзаклятието на хугенотите.
П оемайки отговорността за престъпните деяния, извърш вани от
ф анатизирания народ, монархът искал да потвърди всем огъщ еството
137
на краля. „Изцапвайки се с кръвта на жертвите, короната потвърж дава

тези екзекуции от страна на народа, защ ото тя не може да допусне, да
бъде изпреварена или принудена от него.“
Впрочем и през други исторически периоди в различен контекст
властта е реагирала по същ ия начин, за да се легитимира; та не постъп
ват ли така и болш евиш ките ръководители през 1918 г., които поощ ря
ват изпреварилите ги насилия. Текстът на Жанин Гарисон върху Про
тестантите през XV I в. позволява да се направи и друга връзка м еж
ду престъплението, подбудителите и жертвите.
„К огато на другия ден, след като премине вцепенението от уж а
сите, протестантите издигнат глас за отмъщ ение, те ням а да търсят ви
ната в народа, в м онасите, в кварталите на дребните търговци или на
нисш ата м агистратура. Те ще се опълчат публично срещ у краля, който
с им ето си е искал да прикрие тези гнусни убийства.“ Зам естете в гор
ното изречение протестантите с меншевиките или с други револю
ционни дейци и те същ о ще се опълчат срещ у Ленин и неговата партия.
А не срещ у народните маси.
Като научил за случилото се през Вартоломеевата нощ, Филип II се
засмял от удоволствие - според хрониката, това му се случвало за първи
път. А Елизабет и нейният двор приели новината с дълбоко прискърбие.
М акар и измислена, тезата за протестантски заговор била добре
скалъпена. В артолом еевата нощ я изпълнила със съдържание.
Н о не веднага. Вцепенението от ужасите парализирало протес
тантите до такава степен, че много от тях се отказали от убежденията
си, а други емигрирали: през септември в Ж енева пристигнали седем
стотин души, а до края на годината ощ е шестстотин. Други потърсили
убежищ е на юг: в Л а Рош ел, Ним, М онтобан; протестантите от Б ордо
отиш ли в Б еарн, а тези от Н ормандия преминали в Англия. Така карта
та на протестантството се стеснила в границите на Ю жна Франция и на
централната западна част на страната.
По-късно празникът на свети Вартоломей, наречен от протестан
тите „ден на предателство“, е свидетелство, от една страна, за засилва
нето на националното съзнание (кралят е „тиранин на родината“), а, от
друга, за необходим остта от превръщ ането на това съзнание в съпро
тивителна сила, която води до създаването на сепаратистка държава,
тези обединени южни провинции, където „временно в очакване на спра
ведливата воля на краля и неговата свобода на действие за възстановя
ване на доброто държавно устройство щ е се възвърне силата и влияни
ето на общ еството и те щ е бъдат гарантирани за цялата страна на база
та на м ненията и обсъжданията в Генералните щ ати“ . П о такъв начин
се създава нещ о като хугенотска държава, към която се присъединяват
и католици, ужасени от случилото се на Свети В артоломей. Те вече
имали м одела на Нидерландия, една комунална и кралска държ ава, със
своите смесени камари, която била вече независима.
138
Сам о че във Франция образуването на подобна държ ава си оста

вало нещ о въображ аемо, ако изобщ о монархът се върне към някакъв
правилен начин на действие.
Това успява да постигне Анри IV след тридесет години граж дан
ски и религиозни войни.
И ст орическат а истина и съхранената в ром анит е памет

Докато Реформацията, Нантският едикт и неговото отменяне, съдбата
на протестантите са подхранвали френско-френската гражданска вой
на от Волтер до М иш ле и от Аксион ф рансез1 до възпоменателните
търж ества през 1998 г. по случай четиристотингодиш нината от публи
куването на Нантския едикт, ужасите, предизвикани от Вартолом еева-
та нощ и от управлението на Ш арл IX, са ощ е по-богат извор за истори
чески романи. Тези ужаси са дали м атериал най-вече през X IX в. за
картините от Епинал2 върху „религиозните войни“ . О бщ о взето (с из
ключение на Балзак, който е легитимист), те са благоприятни за про
тестантите, доколкото Републиката била идентифицирана с протестант
ството, а католицизм а с монархическия абсолю тизъм . Колкото А лек
сандър Д ю м а в Кралица Марго и в Дамата от Монсоро, М иш ел Зева-
ко3 в Пардаян остават относително верни на своята документация (ко
м ентарите на М онлюк, произведенията на Б рантом , на А грипа д ’Оби-
не и др.), толкова Понсон дьо Терай разм ества фактите, играе си с хро
нологията, например от М аргьорит дьо В алоа и Анри дьо Навар той
прави стара съпружеска двойка по врем е на В артолом еевата нощ, а те
тъкм о са се били оженили; Анри д ’Анжу пък вече е представен като
крал на П олш а, а това всъщ ност става през 1573 г.
Най-показателно е, че повествователите и памфлетистите, от кои
то са се вдъхновявали романистите, са създали образи, повечето от
които са наистина измислени, но в тях се открива повече истина, от-
колкото в сам ата действителност: отравянето на Ж ана д ’А лбре по вре
м е на сватбата на нейния син с чифт ръкавици, които К атерина Медичи
поръчала на своя парфю мерист; изхвърлянето от прозореца на адми
рал Колини, след като той бил убит и главата м у отрязана; Ш арл IX с
аркебуза „на ло в“ за хугеноти, които бягали от убийците, а после тр а
гичният край на Ш арл IX, преследван от кош м ара за убийствата; и фра
зата м у от 24: „Убийте всички. Д а не остане нито един!“ Тези участни
ци в драм ата присъстват и в романите със същ ата високопарност: сту
1Френско роаялистично политическо движение (Action française), основано през 1898 г.

по време на аферата „Драйфус“. Издава едноименния вестник Аксион франсез. - Б. пр.
2 Щампи с религиозни и исторически сюжети, изработвани най-напред от един печа
тар в град Епинал. - Б. пр.
3 Мишел Зевако (1860-1918) - френски писател, автор на приключенски и рицарски
романи. Тук става дума за серията с главен герой рицаря Пардаян. - Б. пр.
139
дената ж естокост на Анри дьо Гиз, адският гений на кралицата майка

(Понсон дю Терай), нейната нежна ръка, стиснала дръж ката на камата,
която винаги носела на кръста си (М иш ел Зевако), слабостта на Шарл
IX: „П равете каквото искате. А з не желая да се м еся.“
Ф илмите същ о допринесоха за съхраняването на тези образи, не
зависимо дали става въпрос за рицаря Пардаян, за кралица М арго и
пр., а същ о и за една своеобразна деполитизация на В артолом еевата
нощ, за разлика от историците, които полагаха усилия да направят пре
оценка на събитията, припомняйки както ролята на народния фанати
зъм, така и задните политически мисли на хугенотите и на папистите -
далече от всякаква набожност.
КРАЛСТВОТО Е РАЗПОКЪСАНО,
КРАЛСКАТА ВЛ АС Т Е ОСПОРВАНА
В артолом еевата нощ довела до резултати, точно противоположни на

целите на онези, които са отговорни за случилото се: лиш ена от своите
ръководители, партията на протестантите била организирана по съв
сем друг начин. К ралицата им ала намерение да неутрализира конфлик
тите меж ду кралските и херцогските династии, държейки ги близо до
себе си, до двора. П ротестантите виждали в това клопка, в която те
самите попаднали. Далече от Париж (след като преминало сътресение
то от В артолом еевата нощ), бидейки в провинцията, те спонтанно въ з
върнали силите си.
В ойната била възобновена - от Л а Рош ел до Сансер и до град о
вете по течението на Гарона, които се въоръжили и укрепили защ итни
те си стени. Подписан бил договор, който давал свобода на вероизпо
веданията в Л а Рош ел, Н им и М онтобан. Но последиците били ощ е по-
сериозни. .. К ралят е смятан за тиранин след неговото „предателство“
по врем е на В артолом еевата нощ. А ристокрацията и буржоазията пре
оценява своето отнош ение към монархията и далече от централната
власт се образува нещо като контрадържава на хугенотите, наречена
Обединени южни провинции, чието основаване става чрез харта, при
ета в Андю з и официализирана на събранието в М ило (1573 г.). О бра
зува се една федеративна република, която обхващ а южните и централ
ните западни области, като всяка провинция се ползва с автономия по
отнош ение на федералната власт и им а свое народно събрание, което
ги сближ ава с някогаш ните провинциални щати в Л ангедок или със
своеобразните щ ати в Руерг, Ажне и Керси. Ако всеки елем ент от ця
лото запазва старите институции, съю зът между тях е истинска рево
люция, защ ото с назначаването на принц Дьо Конде за протектор, ху-
генотската държ ава им а възмож ност да се ползва с кралските права,
които м онарсите са придобили в течение на времето.
140
В тези Обединени провинции може да се съзре ембрионът на но

ва, м одерна държава, плод на народната воля, каквато е Нидерландия, а
същ о така и своеобразен израстък от ф еодалната епоха, доколкото м о
нархическият абсолю тизъм е загубил завоеванията, постигнати при
Ф рансоа I.
К ъм този териториален взрив, бележещ връщане към традициите,
свързани с феодалния свят, се прибавя едно критично, този път догматич
но отношение към естеството на монархията, произтичащо също от като
лическите лиги, които в настъпателния дух на Контрареформацията искат
да осигурят на Църквата и на папата върховенство над монарсите. Тези
раздори предизвикват появата на множество писания и политически пам-
флети, отнасящи се до ролята на аристокрацията в държавата, до свободи
те на гражданите, до мястото на религията в градовете, до легитимността
на цареубийстаото. Всички ония, които се борят срещу абсолютизма на
монарха, наричани „монархоубийци“, формират първата група теоретици
по политическа история на страната: Франсоа О тман1 с неговата Френска
Галия, който бичува Римската империя за това, че е господствала над френ
ските гали, което е своеобразен начин да се критикува папската институ
ция; Теодор дьо Без, чието съчинение Правото на магистратите над
техните поданици си поставя за цел да бъде признато на поданиците пра
вото сами да избират своята религия; на Ла Боеси се приписват текстове,
чиято цел е да се докаже, че върховенството принадлежи на народа, т. е. на
тези, които го представляват, например на Генералните щати, които си ос
тават монархически, но не подкрепят абсолютизма.
И така след първото отхвърляне на толерантността граждански
те войни прибавят втори залог за възникналия конфликт, а именно за
суверенитета; В артолом еевата нощ ги сближава, съживявайки гнева и
ом разата на хугенотите.
В същ ото врем е католическото обновление, което се свързва с
К онтрареф орм ацията, предлага нови ф орми на религиозна практика,
например създаването в самите братства на идеална общ ност от вярва
щи, пред която стои задачата да се бори срещ у настъпващ ия калвини-
зъм и тя е загриж ена да го прави по врем е на процесиите. Пиер дьо
Л етоал отбелязва, че през 1583 г. в Париж пристигнали стотици пок
лонници, „облечени в бяло, едни от тях държели в ръцете си восъчни
свещи, а други - дървени кръстове, и вървели в редица по двама, пеей
ки като за покаяние“ . . .Някаква силна жажда за изкупление, обръщ ане
на насилието срещ у себе си, стремеж да се живее в отв ъ д н о то ...
Н овият крал Анри III, който през последните си години от херцог
на Анжу става крал на П олш а, буквално избягва от тази страна, щ ом
като научава за см ъртта на Шарл IX. Виена и Венеция м у устройват
1 Франсоа Отман (1524-1590), професор по протестантско право, автор на съчинението

„Френска Галия“. - Б. пр.
141
триумфален прием. Всъщ ност той много повече бързал да напусне Кра
ков, отколкото да отиде в Париж, и затова се забавил във Венеция,
където се опиянявал от удоволствие, купувал бижута и парфю ми и се
показвал по-женствен от всеки друг път. Но това не м у пречело да бъде
властен, борбен, загрижен за своя ранг, буен, и в скоро врем е той вля
зъл в стълкновение с протестантската партия, чийто ръководител ста
нал Анри дьо Навар, с „недоволните“, които се били присъединили към
него, а същ о така и с последния си брат.
Хората се присмивали на неговите приятели, на „миньончетата“ с
дълги коси, изкуствено фризирани многократно, покриващи малките ка
дифени шапчици, както при проститутките от публичните домове. Тези
коси ухаели на парфюми, а не на пот от битките или на барут за оръдията.
И все пак, тъй като бил убеден в отговорността, която м у налагала
кралската длъжност, и понеже вярвал, че неговите грехове са предизви
кали Божия гняв, той основал Братството на белите покаяници към Сдру
жението Нотр-Дам, а по-късно и към сдружението Смъртта и страда
нието на нашия Бог Исус Христос. Но с тези свои религиозни деяния
той не си спечелил симпатията на пламенните католици, които се съм ня
вали в неговата искреност. Обединените войски го принудили да подпи
ше мира на М ьосю 1, както наричали неговия по-млад брат. С този доку
мент навсякъде, с изключение на Париж, се давало свобода на протес
тантското вероизповедание и се осигурявали места, където то може да се
практикува. Той е известен още като едикта от Болийо (1576 г.), чрез
който в Б л оа се свиквало заседание на Генералните щати, на което се
обсъждали въпросите за властта на щатите и на монархията. Там се изя
вил правистът Жан Боден, чиято аргументация позволила да се сведе
едиктьт от Болийо до статута на закон на краля, докато Генералните щ а
ти издавали само законите на кралството.
В резултат на всичко това се разкрива несъвм естим остта меж ду
властта на Генералните щати, където крайните католици били мнозин
ство, и граж данската толерантност, тъй като кралят признал, че не раз
полага със средства да поддържа само една религия в кралството.
И се стига до положението, че крайните - т. е. Л игата - взем ат
нещ ата в свои ръце.
ЛИГАТА: В Е Р В Е Н И Н А Н ТС К И Я Т Е Д И К Т
С поглед назад в историята може да се каже, че 1598 г. бележи края на

Религиозните войни, а с Нантския едикт се подписва тяхната развръ з
ка. Този едикт на толерантността явно е бил много важен, след като е
1Така се наричал едиктът от Болийо (б май 1576 г.). Мьосю (Monsieur - „господин“)
е титла на брата на краля, в случая това е херцог Д ’Аласон, брат на Анри III. - Б. пр.
142
бил анулиран от Луи X IV през 1685 г. - злокобна дата в протестантска

та памет. При все това през 1598 г. съвременниците почти не проявя
ват интерес към едикта: той в известна степен възпроизвеж да основни
те положения на много други укази, които го предхождат. За разлика от
него договорът от Вервен, сключен по същ ото врем е с Испания, най-
напред се сторил благоприятен и бил честван за това, че се слагал край
на надвисналата над страната заплаха.
Как да се обясни този двоен поглед?
П рез 1584 г. ум ира М ьосю - бившият херцог Д ’А лансон, а след
това херцог на Анжу, последният син на Анри II - и това довежда до
криза във връзка с унаследяването на трона, тъй като Анри III нямал
деца. При това положение според салическия закон хугенотът Анри
дьо Навар става наследник на короната, тъй като бил братовчед на Анри
III от двадесет и втора генерация. В същ ност той бил от династията на
Бурбоните, един от наследниците на ш естия син на Луи Свети. К рай
ните католици, които мразели Анри III поради това, че не бил в състо
яние да осигури господстващ ата роля на католицизма, сега вече изпит
вали страх от бъдещ ия крал.
При това стечение на обстоятелствата била създадена Лигата,
чийто безспорен лидер бил Анри дьо Гиз, който в присъствието на из
вестен брой френски принцове подписал договора от Ж оенвил1 с пред
ставителите на Филип II.
Успоредно с тази коалиция на аристокрацията и католиците в П а
риж се ф ормирала една буржоазна и народна лига - тайна организация,
ръководена от Ш естнадесетимата (които управлявали ш естнадесетте
квартала в Париж) и тя станала толкова силна, че Анри III се видял при
нуден да напусне столицата, след като населението издигнало барикади.
Представителите на Л игата били мнозинство в Генералните щ ати в Б лоа
през 1588 г. и техните приятели искали да поставят кралските финанси
под свой контрол. Анри III, който бил крал на Полша, знаел от опит как
един монарх под контрол губи своята власт, както това се случило на
последък в Англия: той не е просто крал, той иска да действа.
Поражението на Непобедимата армада стеснило границите на Испа
ния, Анри дьо Навар имал успехи в Поату, дошъл бил часът да се отсече
главата на Лигата и да се нанесе удар - както по време на Вартоломеевата
нощ, срещу ръководителите на протестантската партия. Анри III грижли
во организирал убийството на херцог Дьо Гиз чрез тайната си стража -
четиридесет и петимата, епизод, възпроизведен от нямото кино във филма
на Шарл льо Баржи - един от съвсем първите исторически филми. След
това Анри III наредил да бъде убит и брат на херцога - кардинал Дьо Гиз.
Н овината за убийството „привлякло на страната на Л игата за един
час сто хиляди душ и“ . С орбоната заклеймила краля тиранин, който по
1Насочен против Анри дьо Навар. - Б. пр.
143
газил общ ественото доверие. В Париж и в други градове проповедни

ците вилнеели, избухнала „истинска револю ция на кю ретата“, която се
опирала на обзетото от небивал плам население, но същ о така и на
мощ но общинско движение, противопоставящ о се на все по-тежката
данъчна систем а на м онархията. Така например бил екзекутиран пред
седателят на парижкия парлам ент Брисон, заподозрян в намерение да
преговаря, от някои от Ш естнадесетимата, които упражнявали тира
нична власт и прибягвали до терористични методи, до каквито се стига
през 1793 г. Х ерцог Дьо М айен, брат на херцог Дьо Гиз (който е гене
рал-лейтенант на кралството по волята на Л игата - вм есто да бъде наз
начен от краля, е назначен от брат си херцог Дьо М айен) реш ил да
сложи край на насилията. Той се страхувал да не би Филип II да издигне
на френския трон своята дъщ еря. А ла с кого да преговаря? Та нали
Анри III току-щ о бил убит от монаха Жак Клем ан (1589 г.).
Напрежението на духовете било доведено до краен предел и е
трудно да се каже дали барикадите са били предизвикани по инициати
ва на Филип II, на династията Гиз или са плод на заговор на Ш естнаде
сетимата. Във всеки случай те имали характер по-скоро на защитно,
отколкото на офанзивно движение, защ ото били в отговор на нахлува
нето на кралски войски в града. Убийството на херцог Дьо Гиз и на
краля, както и арестуването на ръководителя на парижката гилдия на
търговците превръщ ат Свещ ената лига в нещо като кон травл аст... О т
друга страна, наличието на испански гарнизони в Париж предизвиква
негодувание, което пък е в интерес на помирителите, т. е. на „полити
ците“ - онези нотабили, които са обезпокоени от ексцесите на Л игата и
вм есто унищ ожаване на протестантите постепенно налагат друго р е
шение: връщ ане към политиката на едиктите, при положение че Л игата
се съгласи да не принуждава еретиците да се отказват от убежденията
си. По своята същ ност причината за отцеплението от Л игата не е рели
гиозна, защ ото то се проявява и като движение на католиците срещ у
други, понеже нотабилите в крайна сметка се оттеглят от движението,
което заплаш ва тяхната хегемония. Тези противоречия ни позволяват
да обясним факта, че Л игата е смятана както за револю ционно движе
ние, тъй като използва „демократични средства“ , така и за реакционно,
и то не толкова заради антипротестантския си ф анатизъм, колкото за
ради това, че прокламира първенство на Ц ърквата в държавата.
П рез това врем е харизматичният Анри дьо Навар печелел поред
ните си успехи. След см ъртта на Анри III през 1589 г. той обещ ал да
съхрани католицизм а като основно вероизповедание в кралството, но
за да го осъщ естви, м у се налагало да тръгне отдалече, тъй като херцог
д ’Епрон го бил изоставил и се отделил в автономно княжество в П ро
ванс, както направил и Л а Тремоай в Поату. За разлика от тях О бедине
ните ю жни провинции и няколко града с изключение на Бордо продъл
жавали да подкрепят к р а л я ... К ралската държава и нейните структури
144
си оставали лоялни към трона, тъй като кралят бил законен наследник,
а след Луи XI държ авата наистина станала по-силна. Анри IV успешно
противостоял на претендентите за престола, които се множели: Савоя,
Л отарингия, Ш арл X Бурбон, „крал“ за Л игата (ум ира през 1590 г.),
граф Дьо Соасон, друг представител на Б урбонската династия. И всич
ки те били готови да се качат на трона, ако Анри IV не се покръсти.
„Техните стрем еж и плаш ели политиците, но същ еврем енно им давали
средство за упражняване на натиск върху краля да приеме католициз
м а.“ Н о ето че на свой ред Бретан тръгва по прим ера на Лигата, а след
това и Бургундия. В Прованс хората на Анри IV се сблъскват с про
тивници от С авоя и от Лигата, тръгнали начело с херцог Дьо М айен от
своята столица Париж, който бил негова стол и ц а... Испанските и фла
мандските войници се отзовали на този апел.
Тогава Анри IV се противопоставя на мнението на всички оста
нали и реш ава да нанесе удар в сърцето. След една реш ителна победа
при А рк в Н ормандия той се насочва към Париж и срещ а арм ията на
Л игата при И ври на Йор. Неговият устрем , неговите военни успехи
при П оаси и М ьолан м у дават увереност да атакува Дьо М айен с две
хиляди конници осем хиляди пехотинци срещ у осем хиляди конници и
дванадесет хиляди пехотинци. Но тъй като съдбата до този м ом ент е на
негова страна, той се хвърля в битката.
„П риятели мои, Б о г е с нас. Ето неговите и наш ите врагове, ето
го и ваш ия к р а л ... Н апред към тях! Ако ви липсват знамена, следвайте
белите пера на моя шлем по пътя на победата и на честта.“
Това е победа на необуздаността, но същ о така и на призива към
„неговите“ благородници срещ у „бунтовническата клика на чужденци
те “ и „ако е им ало неподчинение, то е идвало от калта и о т тинята на
народа, когото кликата възбуждала и под стрекавала...“
П обедата при Иври е без непосредствена перспектива, защ ото
при обсадата на Париж Анри IV чувствал, че ням а да може да овладее
положението, ако Филип II, савойският и лотарингския херцог и Шарл
дьо М айен успеят да влязат в съглаш ателство. Впрочем Дьо М айен се
страхувал да не би Лигата, която той ръководи, да се стрем и да го из
ползва, а всъщ ност той се стрем ял към монархическо, към аристокра
тично, към френско реш ение на въпроса. Анри IV отлично бил раз
брал, че е дош ъл часът да приеме католицизма, че това вече било неиз
бежно и че по този начин можело да се стигне до динамичен мир, та
дори и до помирение.
Той обявява тези свои намерения, чието осъщ ествяване продъл
жава две години, помирява се с Римската църква, приема да бъде коро
нясан в Ш артр, тъй като Реймс е в ръцете на Л игата, а след това влиза
в столицата и получава папско опрощ ение през 1595 г.
Това, което най-много изненадало народната памет, било отрича
нето от протестантизма, станало на 25 ю ли 1593 г.
10, 145
Ц ерем онията се състояла след глада и ужасите, които Париж пре

живял по врем е на обсадата, и по своя блясък приличала на празник.
Улиците, които водели към базиликата „Сен-Дьони“ били отрупани с
цветя. П ред краля вървели швейцарци, ш отландска гвардия, над пет
стотин благородници, чували се свирни, биели тъпани. Анри IV бил
облечен с „жилет и панталони до коленете от бял сатен, с чорапи с бели
връзки, с бели обувки, а връхната дреха и ш апката били черни“ . В ъп
реки забраната, когато минавал по улиците, хората викали „Да живее
кралят“ . П ред входа на църквата кралят се представил на архиеписко
па на Бурж , който седял на стол, покрит с бяла дамаска.
- Кой сте вие?

- А з съм кралят.
—Какво искате?
-И скам да бъда приет в лоното на католическата, апостоли-
ческата и римската Църква.
-Н аист ина ли искате?
—Да, искам го и го желая.
Анри коленичил, архиепископът му подал пръстена и го въвел в

църквата: той изслуш ал литургията и както бил коленичил пред голе
мия олтар, повторил своята клетва, своето отдръпване от протестан-
тизма, изповядал се и се причестил.
„Да живее кралят!“ , викали големи и малки и „всички плачели от
радост“ . В ечерта Анри IV отиш ъл на кон до М онмартър, за да съзерца
ва „този Париж, който си заслуж ава една м еса“ .
П окръстването на А нри IV нанесло разруш ителен удар на парти
ята на Л игата.
В Диалога между Майостр и Манан' (който бил засенчен от
успеха на М ентовата сатира1 2, където е застъпена същ ата тенден
ция) е казано съвсем ясно (като в политическо завещ ание), че не бива
да се говори за салически закон и че единственото нещо, което има
значение, е честта пред Б о га и пред неговата Ц ърква ( ...). Ако е угодно
на Б о га да ни даде крал от френска националност, нека бъде благосло
вено им ето му; ако е от Лотарингия, нека бъде благословено им ето му;
ако е испанец, нека бъде благословено им ето м у (...). Н ие зачитаме не
нацията, а р ел и ги ята...“
Но след покръстването на Анри IV тези думи вече не са допустими.
1Наварският благородник Майостр отправя призив за подчинение на Анри ΐ γ докато

парижкият буржоа Манан се произнася против допускането на крал еретик до коро
ната, защото му се струва подозрително неговото покръстване. - Б. пр.
2 Колективно произведение, съставено в края на XVI в. (1594 г.). Представлява форма
на каламбурно сатирично слово; носи името на гръцкия автор Менип от Гадара (III
век пр. Хр.). - Б. пр.
146
Генералните щ ати „не могли да предложат друг крал“ освен Анри

i y а Дьо М айен вече виждал, че екстремистите от Л игата го обвиняват
в мекушавост. И така по военному партията била изиграна.
Все повече ставали привържениците на Анри i y а с това и Л ига
та се разпадала. Париж е обуздан, хората се връщ али към предишното
си състояние на покорство, единственият враг, който оставал, били ис
панските войски.
Главната идея на Анри IV била да обяви война на Филип II, за да
придаде ощ е по-подчертано национален аспект на монархията.
Благод арение на своята смелост той печели победа в битката при Фонт-
не-Франсез, губи при Дулан, близо до Камбре, но след отказването му от
протестантизма военните поражения не спират потока на онези, които зас
тават на негова страна - в това число последните представители на Лигата и
самият Дьо Майен, който покорно моли за благоразположението на краля.
М еждувременно обаче Испания е изтощ ена от войните по м оре с
англичаните и холандците, които грабели нейните колонии. Елизабет
поддържала Анри IV, макар че се бил покръстил. Д ош ъл бил часът кра
лят на Испания и кралят на Франция да погребат военната секира. Стиг
нало се до мирния договор от Вервен, който възстановявал клаузите на
договора от Като-К ам брези, френският крал си връщ ал Кале, а съдба
та на Бургундия трябвало да бъде реш ена впоследствие. Най-важното
било възстановяването на мира, подписано от Филип II, който починал
непосредствено след това (през 1598 г.). За С ю ли1 останало задълже
нието да обнови икономиката на страната.
Н антският едикт, споменът за който днес е ощ е по-ярък, оставил
у протестантите горчив вкус, защ ото за тях било очевидно, че Анри IV
просто искал да успокои католиците, за което свидетелства и неговото
покръстване. Приятелите на краля, например бъдещ ият херцог Дьо С ю
ли и Д ю плеси-М орне2, смятали, че покръстването било нещо необхо
димо, а А грипа д ’Обине съжалявал, че е стан ал о ... Н аистина едиктът
бил едно пожелание протестантите да се върнат към католическата вя
ра. Н еговите 148 точно формулирани члена осигурявали свобода на
вероизповеданието, каквато същ ествувала през 1595 г., и гаранции, а
именно 150 селищ а с гарантирана сигурност на разноските на кр ал я...
М онархът издържал протестантските пастори и разреш авал политичес
ките събрания на протестантите, при положение че стават в присъс
твието на кралския съдия. Това е връщ ане към едикта от Сен-Ж ермен
от 1562 г., но с повече реални военни гаранции.
По врем е на войните отново се появяват великите барони със сво
ите автономни княжества, отслабват протестантите като алтернативна
1 Максимилиан Сюли е министър на финансите на Анри IV - Б. пр.

2 Филип Дюплеси-Морне (1549-1623) - един от ръководителите на френския протес-
тантизъм, съветник на Анри IV - Б. пр.
147
сила на традиционната монархия, разтуря се папистката партия, която

имала намерение заедно с Църквата да продължи да упражнява своето
влияние над кралската власт. А последната в крайна сметка, макар и па
радоксално, излиза по-силна след тези тридесет и пет годишни граждан
ски и религиозни войни. Дали Анри IV не е целял да реставрира абсолю-
тизма? Тази хипотеза ще бъде проверена през следващите десетилетия.
Убийството на „ добрия крал Анри I V “

Н а 14 м ай 1610 г. следобедА нри IV заедно с херцог Д ’Епрон излязъл с
карета от Л увъра. Той поел по улица „Феронри“, която била тясна, и
каретата трудно преминавала между м ногото каруци. Един м ъж се въ з
ползвал от това, приближил се до краля и м у нанесъл удар с нож.
Д ’Епрон, който в това врем е четял на краля някакво писмо, не м огъл да
попречи и мъж ът нанесъл и втори удар, който бил смъртоносен.
Убиецът Франсоа Раваяк останал на м ястото си с нож в р ъ к а ...
Д ’Епрон попречил на стражата да го убие, той бил отведен в двореца
Ретц, където бил съден. Убиецът бил обвинен в най-тежките престъпле
ния - посегателство върху краля, престъпление пред Б о га и хората. Най-
напред м у прилагат мъчение с испански ботуш и1, с чук забивали гвоздеи
в колената и в глезените му, а ръката, с която е държал ножа, била изго
рена на огън от запалена сяра. А след това бил завързан за четири коня и
разкъсан. Едва издъхнал, тълпата се нахвърлила върху парчетата от тя
лото му и те били изгорени из улиците. Преди да бъде подложен на изте
зание, Раваяк казал на своя изповедник, че много бил изненадан от това,
че тълпата е настроена срещ у него: „Мислех, че хората ще ми бъдат
признателни, а ето че те докараха конете, за да бъда разкъсан.“
Дали Ф рансоа Раваяк е бил просто екзалтирана личност, както го
представя романът на нацията? Дали е бил някакъв самотник? Така твър
ди традицията за добрия крал Анри. Та нима Анри IV не сложил край
на Религиозните войни? Нали той благодарение на Сю ли възстановил
„нивите и пасищ ата, осигурявайки по този начин на всеки една кокош
ка в гърнето за неделния празник“? Но неговата веселост, непристой
ното м у поведение, лю бовните м у забежки не били по вкуса на набож
ните хора, а най-вече това, че се показал толерантен (през X V I в. да си
толерантен означавало „да си съгласен да понасяш “), а тъкм о това въ з
хваляват поддръжниците на Третата република.
Ако не е доказано, че Раваяк бил участник в заговор, той все пак
изразявал м нението на част от католиците. Така например в Б ретан в
скулптурната група при църквата „Свети Тегонек“, изобразяващ а Х рис
товата Голгота, и м а статуя на краля, представен като палач на Х ристос,
а това е начин да бъде отречен този, който се е родил хугенот. В Лота-
1 Средновековен уред за измъчване чрез стягане на краката. - Б. пр.
148
рингия били мнозина онези, които мечтаели да приличат на Раваяк. И

наистина Анри IV си навлякъл омразата на хората заради своя произход,
заради недоверието към него, което се дължало на снизходителността
му към протестантите след провъзгласяването на Нантския едикт. Като
лиците се съмнявали в искреността на неговото покръстване, а Раваяк
бил между онези, които мислели, че той ще обяви война и на папата.
П оетът А лф онс дьо Рамбервийе пише следното в чест на херцог
Дьо М еркьор, който е вою вал срещ у турците в защ ита на Унгария, а
същ о и против Анри IV в Б ретан по искане на императора:
Та Църквата да бъде и в кралските сърца

запазена - с риск кралят във битка да загине...
Не Вярата да бъде в държавата слугиня,
а над държавата и краля да е тя!
Всичко е казано. Омаловажаването ролята на Църквата от страна

на краля било главният упрек на католическата партия срещ у Анри IV и
затова и йезуитите са подозирани, че са дали оръжие в ръката на Раваяк.
Всъщ ност идеята да бъде убит кралят е по-стара. Тя започнала да
назрява още след Вартоломеевата нощ, във връзка с която един „лош крал“
бил казал, че поема вината за престъпленията. В духа на тази идея било
извършено убийството на Анри III от Жак Клеман; тя се споделяла на
различни нива в религиозната йерархия. Тъй като кралят бил свързан с
най-върлите неприятели на Църквата (Обединените провинции1 и Англия),
а, от друга страна, се готвел за война против Испания и Хабсбургите, спо
ред бившите членове на Лигата, според набожните и според испанския
крал той заслужавал прозвището „тиранин узурпатор“ и смърт2.
О Т АБСОЛЮ ТНАТА М О Н А Р Х И Я
К Ъ М ФРЕНСКАТА Р Е ВО Л Ю Ц И Я
След А нри IV монархията станала по-силна - тя развила държавен апа

рат, създала си бюрокрация и поставила висш ата аристокрация на свое
подчинение (след регентството на М ария М едичи и на Кончини започ
натото дело е завърш ено от Риш ельо и М азарини). Но Ф рондата сло
жила край на тяхната съпротива. Генералните щ ати били свиквани за
последен път през 1614 г. по врем ето на Кончини.
1 Федерална европейска държава, създадена през 1579 г. и присъединена към Холандия

през 1815 г. по решение на Виенския конгрес. - Б. пр.
2 Когато през 1948 г. бе убит Ганди, романът на индийската нация също казва, че то е стана
ло от самотник, от фанатик. А всъщност въпросният човек бил член на една хиндуистка
група, враждебно настроена към партията на Конгреса, която идва на власт през 1996 г.
Както католическите противници на Нантския едикт го отменили през 1685 г. - Б. а.
149
О целяването на м онархията след Религиозните войни и нейно

то засилване се вписват в един ощ е по-ш ирок конфликт, в европейски
м ащ аб; става дум а за Т ридесетгодиш ната война, в която уч аства и
Франция.
Триумфът на Версай при Луи X IV е въплъщ ение на победата на
абсолю тизм а, а централизирането на Двора отговаря на приобщ аване
то на аристокрацията. В същ ото врем е разходите, които са необходими
за поддържане на този лукс и за водене на войни, и ограничаването на
междинните звена - парлам ентите, градовете, щ атите - изолират въ р
ховната власт от нейните поданици, които се огъват под тежкото бре
ме. Ц аруването на великия крал завърш ва в мизерия.
Ако Версай е реванш срещ у Фрондата, то след 1715 г. кралският
двор е реванш срещ у абсолю тизма. Само че Париж, а непосредствено
след това и парлам ентите заем ат своето място по отнош ение на реген
та и на политически слабоволните монарси.
Версай срещ у Париж - борбата меж ду тях става неравностойна,
когато елитът на нацията на свой ред променя настроението и характе
ра си. По врем ето на Луи X IV монархът можел да избира най-способ-
ните хора, които да м у служат и да го величаят. Но неговите писатели
не дръзвали да критикуват открито държ авата и се ограничавали с ана
лиза най-вече на човеш ките страсти. За разлика от тях философите на
X V III в. се интересуват само от държ авата и от общ еството. Те ф орм и
рат трибунал на общественото мнение, който обсъждал и осъждал власт
та, а това довело в скоро врем е до реформ и и до Револю цията.
Франц ия и т р и д е с е тго д и ш н а т а в о й н а
(1618-1648)
1608-1609 В Германия се създава Протестантски евангелистки съюз,
който обединява Ваден, Вюртемберг, а след това Брандебург
и Палатинския елекгор. Влиза в съюз с краля на франция.
1610 Убит е Анри IV.
Създаване на Свещената лига начело с баварския хер
цог, църковните електори и йезуитите. Тя се съюзява с
краля на Испания.
1610-1617 Регентката Мария Медичи позволява на своята фаворит
ка Леонора Галигай и на нейния съпруг Кончини да взе
мат в свои ръце държавните дела.
1617 Убит е Кончини с разрешението на младия Луи XIII, кой
то е на 16 години.
1618 В Прага протестантите изхвърлят от прозорците пред
ставителите на краля на Бохемия Фердинанд, ерцхерцог
на Щирия, който искал да ограничи свободите на про
тестантите: „Войната започва“ ...
150
1620 Под командването на фон Тили баварската армия разгро

мява чехите в Шварцвалд.
1625-1629 Дания се намесва в подкрепа на протестантските електо-
ри. Валенщайн ги побеждава.
1625 Ришельо отива във Валтелино12 , между завладяното от ис
панците Миланско херцогство и австрийски Тирол, за да
изолира Хабсбургите от Австрия и от Испания.
Ришельо обсажда Па Рошел в борба с протестантите.
1630 Шведският крал Густав II Адолф се намесва, за да продъл
жи започнатото от краля на Дания.Той преговаря с прате
ника на Ришельо. Битката при Казал, в Италия.
1630 Отец Жозеф, пратеник на Ришельо, отива в Диетата в Ре-
генсбург и убеждава електорите да не избират Фердинанд
за император. „Капуцинът ме обезоръжи със своята мо
литва; той тури в качулката си шестте шапчици на електо
рите“, коментирал Фердинанд.
1631 Густав II Адолф побеждава Тили при Брайтенфелд.
1632 Умира Густав II Адолф.
1634 Шведите са победени при Нордлинген.
Съюз между франция и Швеция, Савоя и Швейцария.
1635 Ришельо обявява война на Испания.
Войната между френската династия и Хабсбургите е под
новена 37 години след Вервенския мирен договор.
1636 Имперските сили нахлуват в Бургундия.
Испанците нахлуват в Пикардия и стигат до Корби и Понтоаз.
1639 Маршал дьо Тюрен и шведът Врангел се опитват да коор
динират своите усилия.
1640 франция си връща Арас.
1642 Бунт на Португалия срещу Испания.
Франция завзема Русийон.
Умира Ришельо.
Фердинанд III Хабсбургски започва преговори в Мюнстер
и Оснабрюк.
1643 Конде побеждава испанците при Рокроа.
1644 Конде и Тюрен печелят битката срещу имперските сили
при фрайбург.
1648 Конде и Врангел побеждават фон Мерси и имперските си
ли при Зусмарсхаузен.
Императорът сключва мир.
фрондата.
1648 Конгресът във Вестфалия. французите поставят искания
та си на френски, а не на латински. Това е новост. Прего
ворите се провеждат в Мюнстер (за франция) и в Осна
брюк (за Швеция).
24 окт. 1648 Мирните договори от Вестфалия; Германия признава прин
ципа Cujus regio ejus religicP.
Шведският крал окупира Померания и взема участие в за
седания на немската Диета.
1 Долина в Северна Италия. - Б. пр..

2 От лат. : Какъвто кралят, такава и религията, т. е. каквато е религията на краля, така
ва трябва да бъде и на неговите поданици. - Б. пр.
151
Трите епископства, Пинерол и Елзас (без Страсбург) ос

тават за франция.
Договорът утвърждава принципа за европейско равновесие.
1648-1659 Продължава войната между франция и Испания, която е
принудена да признае независимостта на Нидерландия.
Това е времето на фрондата, когато Конде минава на стра
ната на испанците. Според Пиренейския мирен договор
(1659 г.) Франция загубва Португалия, но получава Руси-
йон, Сердан и Тионвил. И най-вече Елзас, но без Страс
бург. Договорът предвижда женитбата на Луи XIV за Ма-
рия-Тереза, дъщеря на Филип IV.
Д Е Н Я Т НА ИЗМАМЕНИТЕ,
ДВО РЦ О ВА ИНТРИГА И Л И П О ЛИ ТИ ЧЕСКА КРИЗА?
(1630)
Като че ли всичко започнало в Лион през септември 1630 г., когато се

разболял младият крал Луи XIII, който царувал под опеката на своята
майка. Той тъкм о бил навърш ил 29 години, когато се завърнал от битка
та при Казал в Италия. Лекарите констатирали, че има треска и дизенте
рия, предупредили неговия изповедник и кралят получил последно при
частие, което се дава, когато има опасност болният да умре. „Ето какво
докара това пътуване“ , отсъдила жена му Ана Австрийска, визирайки с
тези думи Ришельо. Тя предчувствала, че ако кралят умре, щ е го наследи
неговият брат Гастон, който ще бъде изгонен и екзекутиран. „Не знам
дали съм жив или м ъртъв“ , пише той на марш ал Шомберг, който ръково
дил военните действия при Казал. И наистина имало уговорка капитанът
на мускетарите Троавил „да м у счупи главата с пистолет“ .
Раздразнението на кралицата майка Мария Медичи е от много по-
рано. По времето на Кончини епископът на Люсон1 бил нейно протеже, тя
го направила кардинал, въвела го в Съвета, но ето, че в името на държава
та той действал по свое усмотрение, а на нея оставял само някаква привид
на власт. Луи XIII нямал нищо против това, тъй като кардиналът упражня
вал влияние върху краля, който смятал, че неговата политика повдига ав
торитета на короната, а с това и на държавата. В крайна сметка Луи XIII
толерирал издигането му, макар че отначало не понасял това създание на
Кончини. И станало така, че настъпил обрат в отношенията между крали
цата майка, Ришельо и краля. Само че зад Мария Медичи и срещу Ришельо
застанала цяла партия, поддържаща пазителя на кралския печат М ишел
дьо Марияк, който като представител на „набожните“ и бивше протеже на
Ришельо не приемал войната срещу католическите сили.
В Лион чревният абсцес на краля се спуква, изтича и изведнъж
Луи XIII се почувствал добре, като възроден. М айка м у е до него и го
1 Става дума за Ришельо. - Б. пр.
152
увещ ава да се освободи от кардинала. М ария М едичи си мисли, че го е

убедила. Н а 10 ноември в Лю ксембургския дворец кралицата майка,
която е регентка, докато кралят е болен, съобщ ава на Риш ельо, че го
освобождава от длъжностите главен интендант, председател на С ъвета
и главен капелан. Тя изгонва членовете на неговата фамилия, които кар
диналът е поставил на служба при нея.
Н а другия ден, давайки си сметка, че е изпаднал в немилост, и
предчувствайки, че М ария М едичи и нейният син са си говорили по
този въпрос, кардиналът влиза през тайна врата в апартаментите на
кралицата и чува острите думи по негов адрес: „О бзалагам се, че Ваши
величества говорят за мене“ , казва той смеейки се. - Д а“, отговаря М а
рия М едичи и го обсипва с ругатни, изразявайки по този начин ом раза
та си към него. В присъствието на краля кардиналът коленичи пред
кралицата майка, разридава се, целува й дрехата и се заклева, че ще си
тръгне, за да не пречи на отнош енията меж ду една майка и нейния син.
Веднага след това М ария Медичи съобщ ава новината на близките си и
обявява, че най-вероятно наследник на кардинала щ е бъде пазителят
на кралския печат М иш ел дьо Марияк. В сеобщ о задоволство настъпва
в двора. Това е истински празник.
Но и този път, както при случая с Кончини, Луи XIII смята, че
майка м у го е пренебрегнала. Той заминава за Версай, където призовава
да дойдат едновременно Ришельо и М ишел дьо Марияк. За м омент кар
диналът помисля да избяга, но понеже знаел, че „който напуска играта, я
губи“, той все пак отива във Версай, където кралят м у съобщава, че не е
съгласен с неговата оставка, че уважава майка си, „но дългът му към
държавата е по-голям“ . М арияк е освободен от длъжност, а брат му е
екзекутиран, защ ото той разполагал с армия от 7000 души, която могла
да се обърне срещу кардинала. Изпаднала в немилост, кралицата майка
трябвало да се оттегли под надеждна стража най-напред в Компиен, а
след това в Нидерландия. Впечатляваща промяна на ситуацията, „ден на
измамените“, подхвърля граф Б отрю и този израз остава в историята.
В същ ност тези личностни конфликти за упражняване на власт са
имали и по-сериозни последици, а това обяснява факта, че са били не
що постоянно. М ария М едичи се явява изразителна на съю за с И спа
ния и затова тя ценяла и одобрявала Ришельо, когато ликвидирал про
тестантската партия след обсадата на Л а Рош ел и мирния договор от
Алес, но била враждебно настроена към връзките, които кардиналът
имал с германските протестантски принцове, с краля на Дания и най-
вече с краля на Швеция, които през 1618 г. влезли във война срещ у
хабсбургския им ператор - началото на Тридесетгодиш ната война.
Н о тази първа голям а европейска война не се води единствено
под знака на религията. Тя изправя едни срещ у други, от една страна,
Хабсбургите от А встрия и Испания, а, от друга, онези, които били зап
лаш ени от хегемонията на Хабсбургите. Според Риш ельо П ровидение
153
то е поставило Франция в това географско положение и тя трябвало да

се противопостави на това обкръжение около най-голям ата дъщ еря на
Ц ърквата, което заплаш вало да тури край на нейната независимост. И
затова била военната нам еса във Валтелино, целящ а да прекъсне връз
ките между им енията на Х абсбургите в Германия и в И талия и интер
венцията в Л отарингия и по течението на Рейн - за да не м огат те да
окажат пом ощ на испанска Нидерландия. Затова бил и съю зът с О бе
динените провинции, както и финансовата помощ за шведския крал,
чиито военни действия сеели ужас чак до Елзас.
Тази политика на кардинала предизвиквала възмущ ение сред пар
тията на набожните, чийто вдъхновител бил Марияк. Но, от друга стра
на, тя разорявала държавата, във връзка с което Риш ельо казвал, че
„предпочита да й взем е парите, а не кръвта“ . П ротивниците на карди
нала се обособили в партия на мира, непосредствено след тежка житна
криза и предизвикания от нея глад, а освен това чумната епидемия тък
мо била сполетяла Франция и не пощ адила войската: цитира се случаят
с град Дин, който през 1628 г. наброявал десет хиляди жители, а само
година след това - не повече от хиляда и петстотин. Така че в градове
те, както и в двора, политиката на кардинала останала неразбрана, въп
реки че вестниците, които той подкупвал, представяли, например под
перото на Теофраст Ренодо, причините, поради които той бил прину
ден да води такава политика. Кралят, напротив, одобрявал съображ е
нията на Риш ельо, при условие че те са представени на неговото вни
мание, а Риш ельо никога не пропускал да го направи, макар че „чети
рите квадратни крачки на кралския кабинет не са по-трудни за завладя
ване от всички бойни полета на Европа“.
Денят на измамените се явява триумф на една политика над друга,
тъй като кралят категорично заявява, че съображенията на кардинала са
по-основателни, а тези на противниците му щели да го лиш ат от контро
ла, който той упражнявал над стопанския живот, а набожните представ
лявали „партия“ , каквато само протестантите били способни да създа-
дат, и техните координирани усилия заплашвали монархическата власт.
Като че ли съдбата на абсолю тизма била свързана вече с войните.
РИШ ЕЛЬО - О Т КРАЛЯ ДЪ РЖ АВА

К Ъ М ДЪРЖ АВАТА КРАЛ
Докато при Филип Х убави правистите успели до известна степен да

отделят м онархията от Ц ърквата и да я направят автономна, запазвай
ки нейния свещ ен характер, Реформацията променила коренно това от
ношение. О т м ом ента, когато католицизмът не бил вече въплъщ ение на
принципа за безспорен съю з, държ авата се явявала необходим зам ес
тител и за м онарха нейната сакрализация станала наложителна.
154
Въплъщ ение на прехода станал Ришельо.

И деята за това била изразена от Жан Боден в неговите Шест кни
ги за Републиката. Той разглежда държавата като цялост, различна от
краля и от народа. Нейното съществуване било безусловно необходимо
за просъщ ествуването на Франция и тя трябвало да стои над законите и
над обичаите. Тя трябвало да бъде суверенът. При Ришельо, който изра
зява вижданията си в своето Политическо завещание, до м исълта за та
зи необходимост се стига на базата на анализа на всички трактати, напи
сани от доминиканците и йезуитите, от Лутер и Калвин, а същ о и от
Макиавели. Именно този анализ на ситуацията той нарича „разум.“ „Ра
зумът и Светото писание почиват на един принцип, а именно, че не бива
да се отричат наставленията на Бога, който се явява общ а мяра за двете.“
За да отговори на тази необходимост и да утвърди своето върхо
венство, м онархът трябва да скъса с традицията, с освобождаването от
налози и с привилегиите за някои провинции, групи или индивиди на
базата на договор, на отстъпка или просто на наложили се порядки.
К ралят не трябва да се съобразява със своя закон, а с божия закон, с
разума. Н еговото всем огъщ ество м у позволява да не утвърж дава да-
ром привилегиите на градовете: така например от 1560 г. Тулуза плащ а
30 000 лири срещ у освобождаването от налози. Н апротив, верността
към краля се заплащ а с цената на привилегиите. Колкото до разума,
какъвто го определя Риш ельо, той дава на м онарха правото да решава,
защ ото той е информиран, и в това се крие тайната на краля. В Поли
тическото завещание на Риш ельо се казва, че „разумът трябва да б ъ
де правило за ръководене на държ авата“ . Разбиран по този начин, ра
зумът се превръщ а в посредник между върховенството на краля и вър
ховенството на Бога.
С ледователно властта на краля по необходимост е абсолю тна,
„неговото върховенство е неделимо подобно на точката в геом етрия
та“ . И вм есто на Луи X IV да се приписва м ак си м а та ,.Държавата, то
ва съм аз “ , за предпочитане е позоваването на една автентична ф орм у
лировка: „Не говоря аз, а моята държава. “ Придавайки светски ха
рактер на политиката, Риш ельо си навлича ом разата на партията на на
божните, която се противопоставя на държавния интерес. Теорията за
божественото право е спирачка за властта, тъй като тя свързва полити
ката с религията и признава на Ц ърквата и на папата ролята на арби
тър. К ъм тази партия принадлежат Б ерю л, М арияк и Я нсен1, които би-
чуват узаконяването на властта. „Искат да ни убедят, че било добре да
погубим душ ата на хората, за да запазим тялото на държ авата“ , пише
М атийо дьо Морг, а Янсен добавя: „Дали християните ще повярват, че
една светска, м им олетна държава трябва да взем е връх над религията и
1 Става дума за холандския богослов Корнелиус Янсен (1585-1638), основателя на

янсенизма. - Б. пр.
155
нейната Ц ърква (...)? Тези, които обичат само истината, не понасят

подобно убеждение, означаващ о погубване на християнството, заро
диш на атеизъм , крайъгълен камък, върху който дяволът строи своята
сграда, подкопавайки Ц ърквата на Б ож ия син“ (Янсен, Френският
Марс, 1637 г.).
Според Риш ельо държавният интерес трябва да осигури спасе
нието на общ еството. Това е върховен закон, на който са подчинени
всички останали, вклю чително и м оралните норми. Той иска да го на
ложи, противопоставяйки се на аристократите, на протестантите, до-
колкото те образуват държава в държавата, на Хабсбургите, които под
претекст, че защ итават католицизма, искат да налож ат своята хегем о
ния над цялата Ц ърква.
Този преход към държавата крал се характеризира с тенденция към
самостоятелност в политическата сфера. Политиката, държавата, евро
пейското равновесие - това са все области, в които Риш ельо иска да
наложи своята политика - в подкрепа на интересите на държавата.
Този преход е ощ е по-осезаем при М азарини, но той неизбежно
предизвиква реакции и съпротива.
Не само от страна на аристократите, на приемниците на партията на
Лигата, на партията на набожните... Но и на тези, чието подчинение се
вписва в рамките на една свещена монархия и които оспорват прехвърля
нето на властта върху министрите в името на държавата. Подобни почти
едновременни движения се наблюдават във Франция (против Ришельо и
Мазарини), в Испания (против Оливарес), в Англия (против Бъкингам).
Утвърждаването и възприемането на кралската особа не би м о т о да се
схваща като продължение на суверенност от друго естество - на държава
та или на нацията, още по-малко на народната власт. Оттук и притеснени
ето на испанския крал Филип няколко десетилетия преди това, когато от
името на гражданите общинските власти в Камбре прехвърлят светската
суверенност на епископа върху краля... И кралят не възразява.
К АК Ъ В Е Б И Л СМ ИСЪЛЪТ НА ФРОНДАТА?
(1648-1652)
Почти ням а друга криза, която да е предизвикала толкова анализи, кол-

кото Фрондата. Дали това е бунт срещ у кралските данъци, под който се
крие по-ш ирока атака срещ у властите в държавата? И ли продължение
на онази парлам ентарна Фронда, осъщ ествена от принцовете, които се
възползвали от случая, за да подложат на критика делото на Риш ельо и
неговото намерение „да принизи гордостта на аристократите“ ? К ралят
е ощ е дете, неговият съветник е чужденец, обстоятелствата са благо
приятни. И тази Фронда на принцовете срещ а народното съгласие в
противопоставянето си на М азарини, непопулярния наследник на кар
156
динала. Как да се определи тази криза, при която кралят дете избягва в
разбунтувания Париж, за да се скрие в Сен-Ж ермен? Според едни това
е „детската болест на абсолю тизм а“ ; гражданска война, започнала в
Париж, както подобна война, започнала в Лондон през 1642 г. „за м ал
ко пари“, по думите на Волтер; бунт, който предвещ ава Революцията;
политически конфликт, усложнен от социални проблеми; в провинции
те без парлам ент или без управител не е имало Фронда и не е могло да
има политическа опозиция, следователно конфликтът е преди всичко
политически.
Б у н т без истинска цел, обикновена игра за едни, както подсказва
самото название, и истинска война за д р у ги ...
Това изреждане вече позволява да се види първата особеност:
религията остава настрани. А в Англия кризата, която довела до екзе
куцията на Чарлз I и до идването на власт на Кромуел, се проявява под
знака на конфесионалните страсти; Френското кралство излиза от вой
ните, носейки белега на фанатизма; малко по-късно, при Луи XIV ян-
сенистката свада и отменянето на Нантския едикт свидетелстват за не
посредствената близост с Реформацията и Контрареф орм ацията. Дали
кризата, предизвикала Фрондата, е породена от тези конфликти? Тър
сенето на религиозна аргументация, поне в Мазаринадите 1, е само ин
струмент, а всъщ ност те изобщ о ням ат за обект религията.
Д руга диагноза, която дължим на Ернст Косман, показва Ф рон
дата в малко по-различен аспект. „Фрондата предлага лю бопитна глед
ка на вивисекция. П оявяват се една след друга съставните части на жи
вото тяло (на тази уж абсолю тна монархия). Народ, буржоазия, парла
ментаристи, провинциалисти - всички те показват в дискретно движе
ние своята отм ъстителност и своите желания. Явно, че не е било въ з
можно те да се осъщ ествят. Но ние виждаме какви контрасти е им ало и
какви напрежения са бушували под тяхната кожа.“
Д али хрониката на съб и ти ята п озволява да си съ став и м м н е
ние за тях?
Как да разберем какво е представлявала така наречената Фронда,
т. е. аф ерата с едикта Тезе? Достатъчно е да си представим какво би
могло да се случи, ако днес в Париж извадят някой декрет на Третата
република, който не бил приложен на врем ето си, но е изпълним днес,
и чрез който се налагат такси на сградите, построени оттогава досега,
намиращ и се меж ду външ ните булеварди („Б атиньол“ , „Рош еш оар“ и
т. н.) и периферните булеварди. „Наказанието е конфискуване на м а
териалите, разрушаване на къщите и произволна глоба“ . .. Едиктьт е от
1548 г., но едва през 1644 г. Партичели д ’Е м ри2 реш ава да го приложи
официално, което предизвиква бунтове в предградията С ент Антоан и
1Памфлети срещу Мазарини, които образуват цяла колекция (около 4-5 хиляди). - Б. пр.
2 Мишел Партичели д ’Емри (1596-1650), син на лионски банкер от италиански про
изход, съветник на Ришельо. - Б. пр.
157
Сен Ж ерм ен - докъдето е стигал Париж по врем ето на Анри II. В едик-
та Тезе са внесени промени, но към него се прибавя и указ за тариф ата
и по думите на кардинал Ретц, „щ ом като в парлам ента се чул шепот,
всички се събудили“ . Тогава главният адвокат О мер Талон произнася
твърде остра реч, отнасящ а се до окаяното положение на народа и до
злоупотребите с кралската власт. Н а 13 май 1648 г. парламентът пре
късва заседанието си и приканва С м етната палата, Съда за лиш аване
на спорните налози и Висш ия съвет да се присъединят към него в зала
„Сен Л уи“, за да се обсъдят въпросите за „реформирането на държ ава
та “ . Поискано било да бъдат отзовани интендантите и да бъдат въ зста
новени на своите служби офицерите, да се възстановят преди всичко
ковчежниците, за да се попречи на изразходването на приходите от да
нъци за други цели, а не за война, а данъците да бъдат намалени с 25 %,
поданиците на краля да не бъдат държани повече от 24 часа, без да са
разпитани от съдия, т. е. да се прилага въведеното от англичаните ha
beas corpus ', и т. н.
В известен см исъл става дум а за разпокъсване на държавата.
„Дворът се чувстваш е така, сякаш някой м у е бръкнал в окото“ ,
коментира кардинал Ретц. Анна Австрийска и М азарини си дават вид,
че са отстъпили, изгонвайки Партичели д ’Емри, но победите на Конде
над испанците при Ланс12 и победата на Тю рен над имперските сили
при Зусм арсхаузен позволяват тези успехи да бъдат пренесени в поли
тически план и на 26 август 1648 г. под звуците на Te D eum 3, което се
изпълнява, за да бъдат отпразнувани тези успехи, Висш ият съвет ре
ш ава да бъдат арестувани ръководителите на парлам ентарната опози
ция, меж ду които и съветникът Брусел, „побелял между чувалите с де
ла, потънали в праха на Голямата зала“ . С костеливо лице, с невчесани
брада и мустаци, беден, но неподкупен, той се ползвал с народното
доверие. Участниците във Ф рондата си играели на война и м ислели, че
по този начин щ е прибавят нов епизод към Астрея 4.
И збухнал бунт: за няколко часа Париж се покрил с барикади. М а
зарини трябвало да отстъпи, да освободи Брусел. Той повикал Конде
близо до Париж и през нощ та на 5 срещ у 6 януари 1649 г. отвел регент-
ката, малкия престолонаследник и семейството да потърсят убежищ е в
Сен-Ж ермен-ан-Ле: бягство, за което бъдещ ият Луи X IV запазил уни
зителен спомен.
Докато Конде покорявал със сила града, аристократите се присъ
1От латински, буквално „имай тялото“; т. е. задължение на съдията да въведе и пред

стави затворника в съда. - Б. пр.
2 Град в областта Па дьо Кале. - Б. пр.
3 Съкратено от латинското Te Deum laudamus - Тебе славим, Господи. - Б. пр.
4 Астрея (гр. αδτερι) в древногръцката митология е богиня на справедливостта, за-
щитница на правдата. Дъщеря е на Зевс и Темида. В случая става дума за пасторал
ния роман Астрея на Оноре д ’Юрфе (ХУН в.). - Б. пр.
158
единили към парламентаристите, за да окажат съпротива на кралската

армия. Във Ф рондата проявили своите качества П ол дьо Гонди1, прото
сингел на архиепископа на Париж, който възнам ерявал да зам ести М а-
зарини, хубавата херцогиня Дьо Лонгвил, сестра на принц Конде. С е
мейните разпри се преплели с буржоазния бунт, а въстаналият народ
на свой ред арестувал видните личности, които поддържали монархия
та. Дали тази намеса е обезпокоила буржоазните първенци, които били
инициатори на въстанието? Опустошенията, нанесени от войната в окол
ностите на столицата, обратът на събитията в Англия с екзекуцията на
Чарлз I през 1649 г., това са все събития, които обясняват реш ението
на парлам ентаристите да прекратят своя бунт, „за да не се оставят да
бъдат отнесени от вълненията на непостоянния народ“ .
Склю ченият в Рьой мир слага край на Фрондата.
Н о Конде бил „недоволен“, че не е назначен конетабъл, а Гонди
кардинал... Дали те щ е въстанат против кралицата?
В пиесата си Никомед, написана през 1651 г., Корней слага уда

рението върху конфликта, който противопоставя арогантния Конде на
Ана А встрийска и М азарини:
Щом някой поданик почувства се всесилен,

Дори да е без грях, той пак не е невинен;
Та той не би се спрял пред нищо - би могло
На своята страна дори да стори зло;
И само мъдър крал положил би старание
Да му спести едно по-тежко наказание.
„К ралицата и М азарини нареждат да бъдат арестувани Конде и

херцогиня Л онгвил“ - това е държавен преврат (18 януари 1650 г.)
Веднага последвал бунтът на благородниците, тази Фронда на прин
цовете, която трябвало да измие „раните, нанесени на честта“ . Тук се
проявила херцогиня Лонгвил, която вдигнала на въстание провинциите,
където управител бил нейният съпруг: Нормандия, Гиен, Бургундия, По-
ату. Госпожица Дьо Монпансие завзела Орлеан, виконтът Дьо Тюрен се
готвел да освободи принцовете - с помощ та на испанците. Тази „млада
Фронда“ опитала да се присъедини към „старата Фронда“ .
Никога не е имало такива вълнения, а и такава пропаганда: множат
се памфлетите, така наречените Мазаринади, чийто брой надвишава пет
хиляди, и те се разпространяват из Париж от стотина души. Перото, на
сочено срещ у М азарини и кралицата, идва да смени устната р е ч ...
„Хора, не се съмнявайте, истина е, че той я ш иба и че през тази
дупка тя ни атакува.“
1 По-известен като кардинал Дьо Ретц (1613-1679). - Б. пр
159
Виждайки, че враговете м у се съю зяват, М азарини привидно от

стъпва и се оттегля в Германия, но той е сигурен, че парижаните ще се
скарат с Конде. В края на 1650 г. Тю рен е победен близо до Ретел от
м арш ал Сезар дю Плеси-П раслен, представител на второстепенната
аристокрация, която не подкрепя фаворизирането на висш ата аристо
крация. М арш алът се присъединява към младия крал, когото народът
на Париж е дош ъл да поздрави... М еждувременно и Гонди, който е ста
нал кардинал, същ о сменя лагера и се присъединява към краля.
П рез л ятото на 1652 г. Конде тръ гва с войските си от Б ордо към
столицата, но се оказва притиснат меж ду кралската армия и стените на
Париж, където парламентът не м у позволява да влезе. Конде си м ис
лел, че е загубен, когато се случва известният епизод с госпожица Мон-
пансие, наричана Голямата госпожица, която наредила да дадат оръдия
на Конде и да го оставят да влезе в столицата, където той намерил убе
жище. Разприте меж ду принцовете, парламентаристите и Гонди про
дължили. А това в крайна сметка осигурило победата на краля.
Но Конде бил принуден да напусне Париж и по искане на парламента
младият крал заедно с майка си се върнал в столицата, посрещнат ентусиа
зирано от народа. Мазарини предпочел да не ги придружава, а да се върне
шест месеца по-късно. Тогава, за да му окажат чест, в кметството организи
рали банкет, по време на който пили „за здравето на всички Мазарини“ .
Л У И XIV: „ДЪРЖАВАТА, ТОВА С Ъ М A 3 "
Б и могло да се смята, че Франция от врем ето на абсолю тната монархия

се характеризира със сакрализацията на държ авата в им ето на някакви
интереси, които щ е станат държавни интереси. О тричането на Анри IV
от протестантизм а слага началото на тези промени, защ ото въпросът
за личната сигурност на краля съвпада с въпроса за сигурността на
монархията. Това отричане означава триум ф на разум а над страстите.
Щ ом Б о г го иска, и кралят го иска.
Н уждата от силна държава, опираща се на здравия разум , се обяс
нява отчасти и чрез травм ите, които са причинили Религиозните войни.
О ттогава насетне се поставя въпросът да бъдат запазени всички пода
ници, при пълна справедливост, без изключение.
С пълно основание Ж оел Корнет посочва, че след като Анри IV се
отрича от протестантизма и е коронясан, настъпва промяна в изкуството
да се управлява и това е втората характеристика на века. Тя може да бъде
отнесена към десетилетието след 1630 г. - военната мобилизация е в пряка
връзка с разходите, като последните от десет милиона достигат сто мили
она само за няколко години. Кралят, който дотогава се смятал за баща на
народа, „се превръща в студен изпълнител към една държавна машина“ ,
чието легитимиране се заключава в собственото й оцеляване. Тъй като
160
кралят се разпореждал в трите основни области (суверенитета, военното

дело и управлението на икономиката), той трябвало да избере коя ще му
донесе повече слава, и това можел да реши само той, а не дворът или пар
ламентът. И тази кралска власт трябвало да бъде демонстрирана със сила,
тъй като все още съвещателната и критична законност на парламентите се
противопоставяла на изпълнителната законност на принца.
К ато стожер в поле, където действат различни сили, принцът би
трябвало да действа в интерес на държавата, която той олицетворява и
която тряб ва да бъде ръководена от разума. Въпросът е не да се управ
лява на базата на някакви максими, а въз основа на придобития опит от
миналото.
В едно съвсем близко минало били възникнали множ ество кон
фликти, които могли да се разглеждат като следствие от така наречени
те Религиозни войни. Те могли да бъдат отнесени и към Тридесетго
диш ната война, която противопоставила католици на протестанти най-
напред извън границите на страната.
Някои от противниците на Ришельо - най-вече набожните - смята
ли, че съюзявайки се с протестантските принцове, той извърш вал преда
телство, като поставял държавните интереси над интересите на Ц ърква
та. Но когато по време на Фрондата принц Конде действал в услуга на
Испания, тогава смятали, че става въпрос за феодална измяна, а не за
предателство, и може да последва прошка (през 1659 г.). Това е двоен
знак за дълбока п ром яна... Следователно кралят и само кралят олицет
ворявал суверенитета на държавата и отговарял за нейните интереси.
Така се обяснява формулата „Държавата, това съм аз“ .
Но не всичко обаче зависи от кралската воля, от средствата, кои
то прилага, за да постигне своето могъщ ество. С ъстоянието на държ а
вата по врем ето на Луи XIV ням а онази хубава подредба, която е зало
жена в неговите разпоредби.
В своите Спомени за 1661 г. Луи X IV пише: „Н авсякъде цареше
безредие.“ О ттогава всички, които завзем ат властта - крале, им пера
тори, председатели на съвети, премиери, - повтарят същ ата фраза. То
ва е израз на гриж ата (нещо относително ново) да се придаде значение
на бъдещ ата дейност.
Както е известно, тогавашното общество се деляло на три: благо-
родничество, духовенство и третото съсловие, макар че богатите хора от
простолюдието постепенно преминавали към аристокрацията, а духовен
ството от своя страна включвало благородници (висшето духовенство), но
и потомци на простолюдието (нисшето духовенство). В това общество та
ка погледнато всеки имал свой ранг и съответните титли, уважение, почес
ти, а в зависимост от тях се сключвали и браковете. Но от дистанцията на
времето м огат да бъдат противопоставени имащите (аристократите, зе
мевладелците, кралят и т. н.) на тези, които не притежавали нищо. Това се
нарича „феодален начин на производство“, а тук трябва да се прибавят
161
банкерите и собствениците на манифактурни предприятия, които са пред

вестници на капитализма. Но тези различия нямат пряко отражение върху
протичащите конфликти, дори и да се проявяват в някои аспекти. Живи са
някои отношения на солидарност във вертикален план (от принца към не
говата провинция и към съответните градове), както и фамилните връзки,
с които се обясняват значителен брой конфликти по време на Фрондата.
Със своята дейност като продължение на започнатото от Ришельо
и М азарини Луи X IV се стрем и да овладее тези отнош ения или да ги
прекъсне. В прочем м ладият Луи X IV който през 1661 г. е на 22 г., се
огражда с хората, които са служили на предишния кардинал, и те не са
нито прелати, нито от висш ата аристокрация, а принадлежат към бур
ж оазията или към новата аристокрация (Ю г дьо Лион, Л ьо Телие, Фу-
ке1). К ралят им заявява, че щ е управлява „сам, без първи м инистър“ , и
ще ги пита за мнението им, само за мнението. Така се държи той по-
късно и към К олбер2, Л увоа3 и Вобан4.
Безредиците, за които стана дума, засягат военната и съдебната
аристокрацията, а същ о така и селяните. Но някои действия произти
чат пряко от политиката на м онарха (войните, преследването на про
тестантите) и създават други „безредици“, без да се говори за някои
прояви, които държ авата не успява да контролира по врем е на едно
царуване, продължило петдесет и пет години.
Най-неотложната задача за краля била да овладее съдебната арис
токрация, висш ата аристокрация, която предизвикала вълнения в крал
ството по врем е на Фрондата. Най-големите фамилии се подчинили (ка-
къвто е случаят с ф ам илията Бурбони-К онде), защ ото наистина имало
за какво те да искат прошка, или пък приели да живеят в двора (виж по-
нататък), като кралят им оказвал честта да ги постави начело на своите
армии. Н ай-дребните били смазвани, ако не преклонят глава, така нап
ример в Оверн Дьо Рувр бил насечен на пет парчета (1670 г.). По този
начин кралят наложил своята лична власт над аристокрацията, но най-
старите благородници започнали да се бунтуват, виждайки, че тяхната
идентичност е застраш ена, тъй като кралят, за да спечели пари, прода
вал благороднически титли и кралски служби. След см ъ ртта на Луи
X IV борбата в защ ита на благородническата кръв се изострила. Това
било първата проява на реакцията на аристократите през X V II в. и тя
започнала ощ е когато Филип Орлеански станал регент (1715 г.).
1Никола Фуке (1 6 1 5 -1 6 8 0 )- главен интендант по финансите при Луи XIV. Фаворизи

ра Молиер, Лафонтен и др. - Б. пр.
2Жан-Батист Колбер ( 1 6 1 9 -1 6 8 3 ) - държавен секретар при Луи XIV, управлява ико
номиката и финансите. - Б. пр.
3 Мишел дьо Лувоа (1641-1691) - един от главните министри при Луи XIV, отговаря
за войната и външната политика. - Б. пр.
4 Себастиен дьо Вобан (1633-1707) - маршал на Франция, главен комисар по укреп
ленията при Луи XIV Отправя критики към политиката на краля. - Б. пр.
162
М ного по-трудно било да се сложи край на селските бунтове, тъй

като засегнали Бурбоне, Оверн, Поату, Бери и Б еарн, където хората
отказвали да плащ ат данъците си и по-специално данъка върху солта.
Д есет години били необходими, за да бъде сломено това въстание. Пак
във връзка с данъка върху солта и с въвеждането на обгербваните до
кум енти1 избухнали въстанията в Б ретан през 1674-1675 г. След тази
дата селяните вече не се бунтували, с изключение на изпадналите в
жалко положение les tard-avisés от Керси (Quercy) през 1707 г. и ес
тествено на кам исарите2 в Севените3, но по религиозни причини.
Основната причина за окаяното положение на хората е в непрес
танните войни. М ежду 1672 и 1678 г. непрекъснато се водят войни,
които струват м ного пари, но за щ астие не причиняват опустош ения в
страната, защ ото се водят извън границите на кралството. Но войските
зим ували във вътреш ността на страната и това било свързано с непо
носими за населението реквизиции. Освен това възстановената от Лу-
воа милиция била набирана насила и нейната непопулярност се приба
вила към теж естта на данъците, които били събирани за нуждите на
войната. Тя била въведена отново, когато Луи X IV събирал два нови
данъка, поголовния данък (1695 г.) и десятъка (1710 г.), които засягали
всички кралски поданици, а не само селяните, но Ц ърквата и най-при-
вилегированите успели да се освободят от тях.
Фактът, който показва каква голям а тежест са представлявали да
нъците за селячеството, се състои в това, че те нанасяли удар на една
грохнала икономика, а това не се осъзнавало от Луи X IV и от неговите
министри, защ ото тогава те имали друга представа за функциониране
то на общ еството.
Като прави равносметка за царуването на Луи X IV и представя
състоянието на общ еството по това време, Пиер Губер отбелязва някол
ко отличителни черти, които са избледнели в паметта на нацията, но не
са убягнали от вниманието на историците. Н а първо място, голямото
неравенство сред селячеството, което включва значителен брой богати
стопани, а не само подлежащите на ангария по волята на феодала или
лишените от земя нещастници. Н а второ място, охолството на селските
свещеници, които живеят все по-добре през този век. Най-сетне богат
ството на висш ата аристокрация, което винаги надвишава това на бур
жоазията, която по това време купува благороднически ти тл и ...
Колкото до начинанията на монархията, те са успешни, когато става
въпрос за обуздаване на кралските чиновници и на областните съдии с
помощ та на интендантите, но тези действия предизвикват озлобление -
например у наследствената аристокрация след смъртта на Луи XIV Може
1 С които се удостоверява, че е платена съответна такса (или данък). - Б. пр.
2 Селяни хугеноти, наричали се така, защото носели бели ризи ( camisa ) в знак на
принадлежност към протестантизма. - Б. пр.
3 Област на изток от Централния масив. - Б. пр.
163
да се направи констатацията, че администрацията в кралството става по-

изискана и придирчива —най-вече благодарение на Колбер, ала има и не
що, което не е в ред, и то се заключава в липсата на единни критерии. С
изключение на областите между Сена и Лоара (бившето кралско имение),
почти всички провинции продължават да се ползват от привилегии в съот
ветствие с местните обичаи, без много да се съобразяват с кралските раз
поредби. Пък и много време минавало, докато те да бъдат приложени.
Няма съмнение, че по времето на Луи XI V във Франция държавата
много бързо се налага, и то с по-голяма твърдост, отколкото в Русия, къде-
то, както твърдяха някои през 1985 г., все още не се прилагало разпорежда
нето на Петър Велики относно продажбата на лисици. Към такава съпостав
ка води инерцията в едно общество, което, доколкото е възможно, гледа да
избегне разпоредбите и изразходва своята енергия, за да избегне данъците.
И все пак ф ренският народ, независимо от това дали данъците са
смазващ и или не, ги плаща, макар че по врем ето на Риш ельо те се утро
яват, а след това нещ ата почти не се променят, с изключение на перио
дите, когато са се водели войни. Колкото до монарха, в случай на неот
ложна нужда той взем ал заеми от тези, които обикновено не си плащ а
ли данъците, но то ставало с посредничеството на финансисти, които в
замяна на това получавали различни облаги и служби. Ч есто кралят
възстановявал сам о част от лихвите, понякога го правел с обезценени
пари или изобщ о не го правел поради банкрут.
Тези пари, както казва Колбер, трябвало да се харчат, за да може
кралят да се кичи с все по-голям а слава, какъвто е случаят с разходите
за Версай, за „великия век на Луи X IV “ , по думите на Волтер. Такава
слава се тъ рсела и във войните.
Но освен всичко друго от това царуване историята е запомнила
м изерията и преследването на протестантите.
Впрочем една от особеностите на абсолю тизм а датира от по-ра-
но и се проявява в подозрителното отношение на м онарха към Генерал
ните щати, тъй като от врем ето на Луи XI те се превръщ ат в своеобраз
на ф орм а на управление. Тази поначало аристократична институция е
наложена на краля от лигата за Общ ественото благо и тя им а реф орм а
торска и законодателна роля. М онарсите прибягвали до Генералните
щати в трудни ситуации: Ф рансоа I - през 1527 г., след пленничеството
си в М адрид; Анри II - след поражението при Сен-Кантен през 1557 г.;
Генералните щ ати са свиквани многократно по врем е на религиозните
войни: през 1560 г. в Орлеан, през 1561 г. в П онтоаз, през 1576 г. в
Б лоа, през 1593 г. в Париж. Но през 1614 г. Анри IV първи проявил
недоверие към тази институция, която будела спомените от граж дан
ската война. Но Провинциалните щ ати гарантирали някои привилегии
на съответните провинции и били запазени до 1789 г., например в Б ур-
гундия, Л ангедок, Бретан, Б рес, А ртоа и пр.
Н езависимо от всичко би било преувеличено да се каже, че през
164
периода от X V до XV II в. Генералните щ ати са били сила, която се е

противопоставяла при всички обстоятелства на властта на монарха. Те
го подкрепяли и м у изразявали своите съчувствия, а същ о така м у по
могнали да използва доходите, получавани от духовенството, които са
си били „истински дар“ . Твърдението, че същ ествувало противопоста
вяне меж ду упражняването на кралския суверенитет и участието на де
путати от Генералните щ ати в управлението на кралството, се поддър
жа по-късно, когато абсолю тизмът при Луи X IV наистина е господар
на положението.
Контрастът с А нглия
Така осъщ ествена, държавата на абсолю тизм а във Франция е в очеви
ден контраст с функционирането на английската монархия.
О снователите на френската държ ава трябвало да преодоляват
преградите на географ ската затвореност, езиковите бариери, старите
традиции, свързани със суверенитета, нуждата да се поддържа армия,
за да се дава отпор на евентуални врагове. Всичко това предполага пос
тоянни обсъждания за установяване реж има и разм ера на данъците. В
Англия подобно нещо няма, тъй като там данъчната политика и зако
нът са централизирани.
Н ай-същ ествената разлика е в това, че след 1614 г. във Франция
Генералните щ ати вече не се свикват и в този см исъл вече ням а центра
лизирани представителни институции. К ралят избягва да търси съгла
сието на своите поданици и разчита на частни контракти, даващ и при
вилегии на финансистите и бирниците, които подсигуряват общ естве
ната хазна. В Англия, напротив, в парламента са представени около
250 000 избиратели, които, избрани по един или друг начин, участват в
процеса на взем ане на политически решения, засягащ и нацията, те се
подлагат на публично обсъждане и стават известни на всички благода
рение на пресата, която след 1740 г. им а вече своя общ ествена роля.
Докато във Франция състоянието на финансите винаги си остава м ис
терия и това предизвиква скандал, когато през 1781 г. Н екер1 прави
финансов отчет, в същ ото врем е една част от населението, поне в голе
мите градове, притежава лихвоносни документи. Тази държ ава се ръ
ководи тайно и става подозрителна, тъй като на нея се гледа като на
частно предприятие. Това обяснява натрупващ ите се подозрения: кога
то липсвало жито, се породило убеждението, че по инициатива на м о
нарха бил създаден пакт за поддържане на глад и дори за траф ик на
кръв, чрез отвличане на деца (А рлет Фарж).
1 Жак Некер (1732-1804) - френски финансист и политик; три пъти министър на

финансите при Луи XVI. Баща на писателката мадам Дьо Стал. - Б. пр.
165
ВЕРСАЙ, ДВО Р Ъ Т
Най-характерното за царуването на Луи XIV е, че дворът се премества

във Версай. Никой друт кралски двор не се е ползвал е такава слава, дори
и този на Филип II. Дворът на Виктория в Англия и на Романови в Русия
ще бъдат единствените, които ще предложат подобно великолепие. Но преди
Луи XIV поне в християнския свят, не е имало такъв разкош.
До онзи м ом ент френският кралски двор наистина бил пътуващ.
Той става забележ им по врем ето на Ф рансоа I с проникването в него на
артисти и интелектуалци, с обзавеждането на замъците по река Лоара.
Но религиозните войни прекъснали тази тенденция и при Риш ельо и
М азарини дворът бил предназначен по-скоро за м инистрите, отколко-
то за монарха. И вм есто да въплъщ ава единството на кралството, той
се превърнал в извор на разпри, например когато един министър като
Фуке искал да блесне повече от краля.
П регрупирането на аристократите в двора им ало за цел да се уп
ражнява по-сериозен контрол върху тях: въпросът бил да се намали
влиянието на благородниците над техните земи и в техните провинции.
В съответствие с това Луи XIV реш ил да се премести от С ен-Ж ермен в
двореца във Версай, който бил много по-обширен. За това, доколко
Луи X IV е см ятал присъствието на благородниците като знак за вяр
ност, мож е да се съди по следната безапелационна присъда, която мо-
жело да се чуе от неговата уста: „Аз никога не съм виждал този човек.“
По-тежка присъда не е имало.
Следователно той трябвало да бъде ухажван. За да опише това
м у държание, благоразум ният Л абрю йер си дава вид, че рисува нрави
те на някакъв див народ, живеещ в близост до м орето на ирокезите и
хуроните: „Те си им ат бог, им ат си и крал.“
„П ървите хора на нацията се събират всеки ден в определен час в
един храм, който те наричат църква (става дум а за параклиса във Вер-
сайския дворец). Големците образуват широк кръг пред олтара и стоят
прави, с гръб към свещ ениците и с лице, обърнато към техния крал,
който е коленичил и към когото те са насочили ум овете и душ ите си. В
този обред като че ли ням а подчиненост, защ ото този народ явно обо
жава своя крал и кралят обожава своя н ар о д ...“
В Погребението на лъвицата Лафонтен представя придворните
по следния начин:
Ще споделя пред вас какво за мен е дворът -

куп весели и тъжни, но безразлични хора...
На своя господар те гледат да слугуват
най-предано или пък просто се преструват.
Не хора, а маймуни, цял куп хамелеони.
166
Всекидневието протичало в ритъм а на програм а с церемонии, в

които участвали привилегированите в съответствие със своя ранг: тяс
но присъствие, когато кралят е ощ е в леглото си - право да влизат им а
ли неговият лекар, неговата бивша гледачка и прислужници във връзка
с телесните м у нужди; широко присъствие, на което им али право пре
ките членове на семейството и главният кралски ш амбелан; обикнове
но присъствие, когато столът на монарха е поставен пред работната му
маса. И м ало голям куверт, когато представителите на двора присъс
тват прави, м алък куверт и т. н.
При Луи X IV предоставянето на апартамент било израз на крал
ското благоволение. Списъкът на апартаментите, който бил съста
вен през 1722 г., вклю чвал 364 апартамента в двореца, от които 5 ог
ромни за краля и 256 за неговото семейство. Н о с течение на врем ето
нарастването на членовете на семейството м у намалило броя на апар
таментите за придворните. Те намалели и поради построяването на опе
рата, на игрални зали и пр.
За придворните било въпрос на чест да им ат апартамент във Вер-
сай. За тези, които живеели в едно от крилата на замъка, било унизи
телно да ползват няколко стаи в сграда в Париж. М арш ал Дьо Вилар
бил поласкан от вълната от възмущ ение, която се надигнала, когато
той трябвало да бъде настанен в един хан. А през 1709 г. Сен Симон
заплаш ил, че ще се оттегли на село, когато бил лиш ен от апартамента,
който м у бил даден от негов родственик.
Вижда се разликата в сравнение с Англия, където дворът е много по-
малък. Там монархът не подслонява нисшата аристокрация, която живее в
своите имения през по-голяма част от годината. Именно тя дава пример
как да се живее, докато във Франция се следват дворцовите маниери.
Във френския двор рангът е този, който регулира междуличностните
отношения сред аристокрацията. Писмата на Мадам\ палатинската прин
цеса, показват недвусмислено, че правилата и примерите тръгвали отгоре:
„М оят син е внук Дьо Франс12. Внуците Дьо Франс стоят над нас
ледствените принцове. Те ням ат толкова привилегии, колкото им ат де
цата Дьо Франс, но им ат повече от наследствените принцове. Така нап
ример м оят син се храни на кралската м аса за разлика от наследствени
те принцове. Той никога не е носил титлата първи наследствен принц,
защ ото е внук Дьо Франс и затова го наричат Кралско височество. А
към неговият син, който е първи наследствен принц, се обръщ ат със
Светлейшо височество, а не с Кралско височество (...). Човек трябва
да познава обичаите в този двор, за да може да прави такава разлика.“
П алатинската принцеса не е могла да се примири с факта, че ней
1Става дума за Писмата на Елизабет Баварска (1652-1712), съпруга на Филип д ’Орле-

ан, брат на Луи XIV, който носел титлата Monsieur, а тя съответно Madame. - Б. пр.
2 Филип дЮрлеан е известен още като Philippe de Grance. - Б. пр.
167
ната внучка по ранг стои след омъжените наследствените принцеси - и

така се пораждат интригите.
Сен Симон уточнява йерархията в позициите: „Внуците Дьо Франс
поздравяват кралиците, сядат пред тях, качват се в техните каляски -
нещо, което наследствените принцове не м огат да п равят...“ Лотарин-
гският херцог твърдял пред Мьосю, че имал стол с поддакътници, който
м у бил даден от им ператора... А всъщ ност имал само стол с облегалка.
Колкото до сам ия замък, отначало той се свързва с градините,
които били поверени на Льонотр, архитекта, който развива аполонова-
та тем а за К раля Слънце. А когато кралят се настанява във Версай,
м итологическата алегория е последвана от декорация на двореца, пред
ставящ а самия крал и върховенството на неговата абсолю тна власт.
Волтер: „Геният си има свой век... “

О т 1682 до 1710 г. френският двор е в своя зенит. П осле кралят започ
нал да старее и блясъкът от предходните години помръкнал. След 1715 г.
регентът и царедворците предпочели блясъка на Париж и Енциклопе
дията се превръщ а в своеобразен кралски двор, а агресивно притесни
телният Луи X V се подслонил във Венсен. Н а ш ега той искал от слуги
те си да пеят като петли, за да го съ б уж д ат...
Но преди това „векът на Луи X IV “ постигнал своя блясък тъкм о
във версайския двор. Ето как Волтер показва неговите неповторими
особености:
„Това време е достойно за вниманието на идните епохи, това е вре
мето, когато гласовете на героите на Корней и Расин, на персонажите на
Молиер, на Б осю е и Бурдалу1, симфониите наЛю ли, които са съвсем но
ви за нацията (тъй като тук става въпрос само за изкуствата), са звучали за
Луи Χ ΐ γ за Конде, за Тюрен, за Колбер и за множество други високопос
тавени личности. Н ям а да се върне времето, когато авторът на Максими
те Ларошфуко излиза от разговор с Паскал и отива да гледа пиеса на Кор
ней. След хубавите дни с тези знаменити дейци на изкуството не се появи
ха вече други гении. Като че ли природата реши да си почине (...)
Наистина следващите поколения видяха, че пространството е за
пълнено, например в драматургията. Не бива да се смята, че големите
трагически страсти, големите чувства м огат да се поднасят до безкрай
ност все по нов и впечатляващ начин. Всичко им а своите граници. Висо
ката комедия също. В човешката природа им а не повече от една дузина
наистина комични характери със свои ярки черти. А бат Дю бо2, комуто
липсва гениалност, смята, че гениалните хора все ощ е м огат да намерят
1Луи Бурдалу (1532-1704) - френски проповедник. - Б. пр.

2 Жан-Батист Дю бо (1670-1742) - френски историк и дипломат, автор на „Критични
размисли за поезията и живописта“. - Б. пр.
168
множество нови персонажи. Но нали природата трябва да ги създаде (...).

Броят на ярките цветове е ограничен. Красноречието има следната осо
беност: щ ом като са изказани веднъж моралните истини, щ ом като са
нарисувани картините на човешките страдания и слабости, на суетата от
величието, всичко това после става нещо обикновено. И човек се вижда
принуден или да го имитира, или да блуждае.
В този см исъл геният си им а свой век, след което той дегенери
ра“ (Волтер, Векът наЛуи XIV).
М ЕРКАН ТИ ЛИ ЗМ ЪТ НА К О Л БЕР
Политиката на Колбер е френски вариант на това, което се нарича мер-

кантилизъм и чиито принципи самият той дефинира през периода меж
ду 1664 и 1670 г. „Лесно можем да се съгласим с твърдението, че в една
държава само м ногото пари позволяват тя да се отличава с величие и
сила.“ Тази идея е в пряка връзка с мисълта, че „има определено коли
чество пари, които са в обращ ение в цяла Е в р о п а... Не е възмож но да
се увеличат парите в едно кралство, ако в това врем е не се отнем е съ
щ ото количество пари от съседните държ ави... П арите трябва да се
привличат, да се съхраняват, да им се пречи да и зл и за т...“
Според разсъжденията на Колбер един човек може да бъде богат
само за сметка на другите, тъй като богатството само по себе си не се
увеличава. И наистина от няколко десетилетия цари монетна тревога.
Никъде не може да се каже, че златните и сребърните монети са доста
тъчни. За това свидетелстват забавянето на производството в мините и
намалелите спестявания. Това богатство, казва Колбер, не се увеличава,
„както не нараства и броят на корабите, тъй като населението на всяка
държава е постоянна величина и консумацията си остава в същ ия обем“ .
И той отрича възм ож ността за нарастване.
Тези идеи всъщ ност са споделяни ощ е от Б артелм и дьо Л аф м а1
( 1596 г.), но К олбер извлича поуки от тях и упорито ги прилага на прак
тика в продължение на двадесет и две годиш ната си кариера на минис
тър. В този см исъл при Колбер може да се говори за истинска иконо
мическа политика.
Тази политика по-конкретно се изразява в постоянната намеса на дър
жавата в икономическата област, било като стимулиране или като контрол.
Важно било да се ограничи вносът, за да се ограничи износът на метал.
Тъй като не можело да се разчита на земеделието, което било в
застой, усилията били насочени към индустриалната политика, водена
от държавата, защ ото тя единствена им ала общ поглед върху икономи
ческото положение.
1 Бартелми дьо Лафма (1545-1612) - френски икономист при Анри YV.- Б . пр.
169
Колбер създава манифактурни предприятия, чиято продукция би

ла предназначена за износ, тъй като знаел, че частните капитали не са
достатъчни Той предпочитал да инвестира в по-рентабилни вложения,
понеже заемите от монарха осигурявали по-значителни доходи. Освен
това Колбер смятал, че за да им а пазар, манифактурните предприятия
трябва да гарантират качество на продукцията, което от своя страна на
лага упражняване на контрол. Така например по регламент тъкачниците
в Амиен трябвало да произвеждат двеста петдесет и осем артикула.
Ето как се стига до една индустриална и търговска държава, коя
то развива м еж ду другото производството на килими в маниф актурата
на ф амилия Гоблен, чийто пръв директор е Л ьобрю н1, както и произ
водството на стъкла в м аниф актурата в Сен-Гобен, Пикардия, „която
явно надминава тази в М урано2“ .
Регламентирането и поощ ряването на производството водят до
резултати, които се оценяват високо от венецианския посланик. „Всич
ко, което представлява интерес в различните краищ а на света, се про
извежда сега във Франция, и тези стоки се ползват с такова име, че
отвсякъде идват поръчки за доставки.“
Най-важното е, че Колбер създава корпус от инспектори по мани-
фактурите, който благодарение най-вече на дейността на Трюден осигуря
ва на тази политика ряд ко постижима кохерентност, свидетелство за ефек
тивността на държавната администрацията, станала емблема на абсолют
ната монархия. Тази администрация в известен смисъл е предшественик
на сегашните функционери, защото заетите в нея са могли да бъдат осво
бождавани от длъжност за разлика от кралските служители и затова те се
опитват да направят тази служба наследствена, макар че не е добре плате
на. Най-същественото в случая е, че те са застъпници за високото качес
тво на стоките, свидетелство за което е например успехът на тъканите
„Бретан“ в чужбина, и м огат да следят развоя на производството незави
симо от това, че според указа на краля те не са длъжни да пътуват. Не след
дълго фабрикантите започват да чувстват този контрол като наказание,
още повече че вкусовете на клиентите еволюират и те се интересуват по
вече от новостите, отколкото от качеството.
Впрочем Колбер много се застъпва за реализирането на иконо
мии, неблагодарна задача при такъв монарх, какъвто е Луи XIV: „Трябва
да се икономисват и пет су3, ако разходите не са наложителни, но могат
да се хвърлят и милиони, когато става въпрос за ваш ата слава.“
Делото на Колбер е възвеличавано между другото и затова, че той
не бил аристократ, а обикновен буржоа, и неговото издигане е въплъщ е
ние на възхода на третото съсловие. Освен това той бил против непрекъс
1 Става дума за художника Шарл Льобрюн (1619-1690), канцлер на Френската крал
ска академия по изкуствата. - Б. пр.
2 Град на север от Венеция. - Б. пр.
3 Стара френска парична единица. - Б. пр.
170
натите войни, към които се стремял кралят, без да говорим за прекадените

разходи в двора, които Колбер не одобрявал. Той бил склонен да бъдат
подпомагани само архитектите, писателите и артистите, които прославяли
монарха. Ето защо се смятало, че кралят носел отговорност за прекадено
тежките данъци, които смазвали селяните и третото съсловие.
Но през последните две-три десетилетия някои са на мнение, че
Колбер бил родоначалник на държавното управление на икономиката
по френски образец, на това вм еш ателство на държавата, което сегаш
ните либерали остро критикуват - той бил причина за изоставането на
Франция в сравнение с Англия.
Този упрек се отправя към Колбер още през X V III в., конкурен
цията на стоките, произведени отвъд Ламанш а, предизвиква натрапчив
страх у френските манифактуристи. „Ако индустрията в Англия е по-
добре развита, това се дължи на факта, че англичаните не са притесня
вани от разни регламенти и инспекции.“ За това е виновен Колбер.
Така стои въпросът с м аниф актурата във Франция по това време.
Но ако се погледне по-отблизо, щ е се окаже, че френските м ани
фактуристи не са имали нужда от настойничество, а от покровител
ство. И от свобода за действие.
О Т П РЕСЛЕДВАНЕТО НА ПРО ТЕСТАН ТИТЕ

Д О ОТМ ЕНЯНЕТО НА Н АН ТС К И Я Е Д И К Т
През 1685 г. чрез едикта от Фонтенбло Луи X IV отменя Нантския едикт,

въведен от крал Анри IV през 1598 г. С м ята се, че с този акт се слага
край на политиката на толерантност, която е главната отличителна чер
та на ф ренската м онархия в продължение на близо един век. В същ ност
в Европа господства принципът Cujus regio ejus religio, признат още
във В естф алския договор, а именно, че поданиците на краля трябва да
изповядат неговата религия и тя трябва да бъде единствена. Франция
прави изключение благодарение на Анри IV, а нейната съседка И спа
ния дава точно обратния пример за абсолю тна неотстъпчивост по от
нош ение на принципа „един крал, един закон, една вяра“ . Тя покръства
насила или изгонва от Испания мю сю лм аните, м ориските1 и евреите.
В продължение на тези години императорът успял да победи тур-
ците при Виена през 1683 г. и да се прояви като единствен спасител на
християнството. В този смисъл се оказва, че Луи X IV изоставал в из
пълнението на върховната роля, за която той претендирал. Следова
телно ако изкорени протестантизма, той би бил на висотата на своя
съперник, а ако покръсти или изгони еретиците, той би се изравнил с
постигнатото в кралство Испания, чието наследство будело неговите
1 Покръстени маври. - Б. пр.
171
апетити. К ъм всичко това се прибавя ощ е един факт: след войната с

Холандия през 1679 г. кралят се натъква на коалицията на протестант
ските сили, а Обединените провинции са едни от поддръжниците на
френските хугеноти, които са преследвани от великия крал.
И така протестантите се явяват като вътрешен враг, макар че били
съвсем лоялни към властта. Лувоа1не е последният, който налага прину
дително покръстване чрез гонения (така наречените драгонади2) и чрез
принуждаване на хугенотите, които не искат да се покръстят, да осигуря
ват жилища за войската - практика, която той прилага в цялото кралство.
Обявявайки триумфално, че от всичко 4000 протестанти в Ортец
3800 са се покръстили, Фуко, интендантът на Беарн, постигнал наистина
забележителен успех. О т своя страна херцог Дьо Ноай писал, че вече не
знаел какво да прави с войската си, защ ото живеещите по м естата в
Лангедок, където смятал да я настани, обикновено се покръствали и това
ставало толкова бързо, че на войската м у не й оставало друго, освен да
прекара една нощ на случайно място. Интендантът на Поату Марияк твър
дял, че успял да покръсти 38 хиляди души за няколко дни. М оже би Луи
XIV е щял да осъди тези насилия, ако са му били известни.
Всички сведения са достоверни и те навеждат на мисълта, че Луи
XIV ощ е при заемането на трона е искал да им а само една религия в
кралството му. М огло да се предположи, че след като им ало толкова
много случаи на покръстване, и то се постигало сравнително лесно,
Нантският едикт бил вече излишен. Но изглежда, че по-късно кралят
бил изненадан от съпротивата на протестантите, м ного от които поели
по пътя на изгнанието.
И зследванията на Жанин Гарисон са интересни с това, че тя раз
ш ирява кръга и не се ограничава само и единствено с политиката на
Луи XIV, когато м отивира отм яната на Нантския едикт, а посочва и
други причини, по-стари и по-сложни. Все във сф ерата на кралската
политика мож е да се отбележи, че Нантският едикт, оповестен от пред
ставител на Б урбонската династия, се позовавал на предходните едик-
ти от Сен-Ж ермен и А м боаз, но бил и с претенции за връзка с династи
ята Валоа, застъпвайки тезата, че държавната, маж оритарната рели
гия, това е католицизмът. П рез 1599 г. в първата кам ара по съставяне
то на едикта трябвало да влязат ш естим а протестанти и тринадесетима
католици, а в действителност в нея имало само един протестант и ш ес
тнадесет католици. Битката между тях се водела при издаването на едик-
ти, но лагерът на протестантите бил малцинствен и отслабнал, тъй като
много от тях се отказали от това вероизповедание, например синът на
Сюли, синът на Колини, а и много пастори били изоставени и напусна
1 Министър на войната при Луи XIV - Б. пр.

2 От френското dragons, драгуни - конни войски, които били използвани при тези
гонения. - Б. пр.
172
ли своята енория... Б роят на протестанти се стопявал: през 1562 г. имало

два милиона протестанти, което съставлявало 10% от французите, през
1578 те били 1 250 000, а през 1670 - към 956 000. По врем ето на Луи
XIV и преди Риш ельо действията на кралската конница в Ю жна Фрнция,
в Б еарн и на други м еста отслабили протестантите, които загубили 80
селищ а с гарантирана сигурност. При обсадата на Л а Рош ел опасения
та от вътреш ния враг били по-големи, отколкото от еретиците, защ ото
той искал да се обособи като република подобно на Нидерландия или
пък се съю зявал с враговете на краля. И като такъв вътреш ният враг
бил сразен.
Но им а едно силно народно чувство, а успоредно с него напредва
и Контрареф орм ацията. Народът не обича различните и затова в Ю го
западна Франция, където М онпелие е цитадела на хугенотите, това чув
ство намира следното изражение:
Добри са лекарите в Монпелие,

добри хирурзи имаме и ние -
ще вземат те на хугенотите кръвта,
по дяволите да вървят.
Избивайте ги,
унищожавайте ги,
избивайте ги.
П ри царуването на Луи XIII, пък и след това, подтикът за репре

сивни действия винаги идвал от провинцията: надзорът и контролът
над протестантите са част от „добрите дела“ . В продължение на някол
ко десетилетия след 1630 г. тайното общ ество „За С ветото причастие“ 1
подкрепяло всеки, който се борел стъпка по стъпка срещ у еретиците,
евреите, м ю сю лм аните, атеистите, анархистите и другите богохулни
ци. В отговор на това идвали провокациите от страна на хугенотите: те
работели в празниците по римския календар, подигравали се със свето
то причастие. Н а някои м еста католиците искали да принуждават лека
рите да бъдат придружавани от изповедници, другаде протестантите
били изключвани от нотариата и били обект на клевети, а в гр. М ец
орденът на „Светото причастие“ смятал, че еретиците са прекадено пок
ровителствани. По всички тези въпроси парлам ентите действали в съг
ласие с Ц ърквата.
И се стига до насаждане на убеждението, че протестантите са
силни и влиятелни и че срещ у хугенотите трябва да се взем ат строги
мерки, „да не им се дава да диш ат“ до деня, когато щ е се възцари мир и
1 Религиозно общество, основано през 1627 г. Неговият девиз е „да се прави всяко
възможно добро и да се прогонва всяко възможно зло“. Дейността му срещу ерети
ците се подкрепя от Ришельо и папата. - Б. пр.
173
кралската армия щ е м ож е да покори и „изчисти“ вътреш ността на стра

ната: такава е ситуацията непосредствено след склю чването на мирния
договор в Н ийм еген1 през 1678 г. И започват системни репресии, кои
то продължават до издаването на едикта от Фонтенбло, предш естван
от стотина декларации, решения, регламенти, които били все по-огра-
ничителни: ликвидират се протестантските академии в Седан и Сомю р,
затварят се и се разруш ават гробищ а и т. н.
„Н аш ите усилия постигнаха целта, която си бяхме поставили“ ,
се казва в преам бю ла на акта от 1685 г. за отм яна на Н антския ед и кт...
„П о-голям ата част от наш ите поданици от „така наречената реф орм и
рана религия“ приеха католицизма (...). Следователно прилагането на
Нантския едикт се оказва излиш но.“ Освен това чл. 2 забранявал бо
гослужението в частни м еста и домове; чл. 4 задълж авал протестант
ските пастори, които не искат да се покръстят, да напуснат кралството
в срок от петнайсет дни, защ ото в противен случай ги очаквала галера
т а ... А според чл. 12 човек може да си запази религията, при условие че
не участва в богослужение.
Във Ф ранция това се приема с всеобщ ентусиазъм. Сам о Вобан и
Сен Симон изказват резерви. Б осю е отправя похвали към Л ьо Телие,
който е един от главните автори на едиктите за религиозна нетърпи
мост, и към краля, този „нов Константин“ . П одкрепата от страна на
папството е сдържана.
Следват безпрецедентни преследвания и преселения - подобна е
съдбата на евреите през периода 1940-1944 г., само че тогава не става
въпрос за покръстване, а при режима на Виши нисш ето католическо
духовенство не преследва нещастните, а ги покровителства, въпреки
че неговата върхуш ка с малки изключения подкрепяла режима.
След 1685 г. бягащ ите от Франция хугеноти тъ рсят убежищ е в
протестантските държави: те са приети в около четиридесет града в
Германия и Е лзас, а най-вече в Берлин, в двадесетина града в Ш вейца
рия, най-вече в Б ерн и Ж енева, в тридесетина града в Холандия, най-
вече в Н иймеген, в двадесетина града в Англия, най-вече в Лондон.
Х угенотската диаспора обхващ а и Скандинавия, Кейптаун, Суринам и
Северна Америка. Представени са всички социални категории: лекари,
занаятчии, часовникари, текстилци - общо около двеста хиляди.
Тези, които останали във Франция - между ш естстотин и осем
стотин хиляди, - оказват съпротива и изповядат някакъв повърхностен
католицизъм или пък в средите им се заражда едно трагическо, треска
во пророчество, понякога противоположно на традицията на френския
протестантизъм. В размирните провинции се наблю дават прояви на въ
оръжена селска съпротива като продължение на традиционните бунто
1 Подписан от Луи XIV, този договор слага край на войната между Холандия и Фран
ция. - Б. пр.
174
ве, но с подчертан религиозен акцент. Действията на камисарите в Се-

вените са една от проявите на съпротива срещ у католическата и м онар
хическа интеграция, но тя са потуш ени от кралските м арш али М онтре-
вел и Вилар 28 години след отм яната на ед и кта...
След като едва била усмирена, областта меж ду Н им и М онтобан
вижда как благодарение на пастора А нтоан Кур се възраж да Ц ърквата
„на пустинята“ 1, която е толерирана доста по-късно благодарение на
едикта на М алзерб2 през 1787 г. Две години преди Револю цията про
тестантите били реинтегрирани в националната общност.
Б ЕДИ ТЕ НА ВЕ Л И К И Я В Е К
Величието и м огъщ еството, с които се отличава царуването на Луи

X IY нам ират своето въплъщ ение в славата на Версай, в значимостта
на извърш еното, както и във завоеванията, вследствие на които към
кралството са присъединени Лил, Безансон и Страсбург. Но това е съ
що така векът на гоненията на протестантите, ерата на каторжниците и
на голем ия глад, който Франция многократно е трябвало да изпита.
Най-страшен бил гладът в селата. Подобни катастрофи вече нямало
в Англия, което е знак за подобряване състоянието на земеделското сто
панство. Във Франция „има беди, от които ти се свива сърцето... Хората
се плашат от зимата, страхуват се за живота си“, пише Лабрюйер. „Обик
новени буржоа, само защото са богати, имат дързостта да лапнат навед
нъж храната за сто семейства.“ През втората половина на царуването на
Луи XIV, към 1680 г., се констатира нарастване броя на просяците. Свеще
никът на Вик, близо до Монфор-Ламори, отбелязва, че „през януари на
текущата година имало такъв мраз, че всички дървета измръзнали, всички
овошки били унищожени, дори и най-дебелите кестени и орехи изсъхнали,
на много хора им измръзнали краката и ръцете и кожата им започнала да
се бели, като че ли са врели във вода ( . . През септември земята вече
струвала 7 пъти по-скъпо, отколкото преди това.
Д ош лите от източните райони вълци засилвали ощ е повече все
общ ото отчаяние. Те идвали на глутници, нападали хората и сам о в об
ластта Ш артр-М ентнон разкъсали повече от петстотин души.
Тези данни се отнасят за 1680 или за 1709 г., но те са валидни и за
други опустош ителни години, каквито са 1649 и 1661-1662 г.
И ако в народната памет се е запазил споменът за глада през 1709 г„
трябва да се каже, че през 1693-1694 г. той бил ощ е по-катастрофален,
1 Антоан Кур (1695-1760) - френски пастор, който работи за възстановяване на про

тестантството във Франция. Думата „désert“ (пустиня) отпраща към тайните срещи
на протестантите в пещери, гори и урви след отмяната на Нантския едикт. Терминът
е по аналогия с изпитанията на евреите през пустинята. - Б. пр.
2 Кретин дьо Малзерб (1721-1794) - френски магистрат. - Б. пр.
175
защ ото не бил локален, а засегнал цялата територия на страната, към

което се прибавила и епидемия, оказала се смъртоносна и поради това,
че хората били м ного отслабнали физически.
М арсел Л аш иве изчислил, че за една година от глад ум рели 1,5
млн. души при население от 29 милиона. Това е най-голям ата демог
рафска катастроф а в историята на нацията, съпоставим а с тази, която
причинява чум ата през 1348 г.
Зим ата на 1709 г. същ о била смъртоносна, но тогава ум рели по-
малко хора, защ ото ечемикът и второстепенните зърнени култури спа
сили част от жертвите, пък и липсата на зърно не била като през 1 693-
1694 г. О т друга страна, цените на зърнените храни ужасно се увеличи
ли, от което най-много пострадали най-бедните хора. П ри това властта
не била забравила тревож ното положение на страната при предходната
криза и успяла да взем е някои предпазни мерки.
Н аистина метеорологичните промени, които настъпват в част от
Европа по това време, „малката ледникова епоха“, са една от причини
те. Но обедняването на селото същ о играе значителна роля. Във връ з
ка с това през X IX в. И полит Тен пише, че френският селянин по врем е
на Стария режим бил „като човек в блато, на когото водата стигала до
устата“ . Това означава, че положението м у било много несигурно и той
можел да стане жертва на първото природно бедствие.
Тази несигурност се дължи не толкова на самите войни, чиято цел
била да съхранят територията на страната, колкото на тяхното отражение
върху кралските данъци, които се утроили по времето на Ришельо и Маза-
рини и не спирали да се увеличават. Именно тези налози били причина за
големите селски бунтове. Несигурността се дължи също така и на епиде
миите: чумата вече била на изчезване (с изключение на появата й в М арси
лия през 1720 г.), но останалите (като дизентерия, тиф и най-вече малария)
били свързани с бедността и с кризата, засягаща средствата за съществу
ване. О т такива бил сполетян Лангедок, но вълните на епидемия били обик
новено регионални. Друга причина трябва да се търси в лошите условия
на живот: лошото хранене и недохранването били хронични дори в равни
ните, ьсьдето се отглеждали житни култури, например в областта Солон1,
но често било и заболяването от ерготизъм поради прекомерната консу
мация на ръж, макар че в някои планини имало известно равновесие при
употребата на хранителни продукти. Но условията за живот били още по-
лоши: стените не били добре измазани, подът най-често не бил покрит
нито с плочки, нито с павета, хората живеели заедно с козите, птиците и
свинете в мрачни къщички, заобиколени от вонящи боклуци.
Военните действия, разбира се, не стават на територията на стра
ната, но хилядите убити войници се прибавят към бедите, сполетели
Франция в края на царуването на Луи XIV. Свещ ениците по това врем е
1 В Централна Франция (на френски Sologne). - Б . пр.
176
обикновено отправяли следната молитва: „Господи, избави ни от глада,

от чум ата и от войната.“ Войната срещ у Испания през 1648-1659 г.
дала 108 000 убити, срещ у Холандия - 342 000, срещ у А угсбургската1
лига - 680 000, а войната за испанското наследство - 1 251 000. Тези
данни се отнасят за всички жертви, дадени от вою ващ ите страни. Но
тесният строй2, наложен от Густав II Адолф, който се практикувал от
врем ето на Тридесетгодиш ната война, предизвикал многократно пове
че жертви. „Н икога и никъде не съм виждал на толкова малко прос
транство толкова много м ъртви“ , пише един офицер, присъствал на
битката при М алплаке3 (1709 г.).
О беднелите от войната селяни като нейни непреки жертви тряб
вало да понасят тежките данъци, които непрестанно се увеличавали и
множели. А м онархията била реш ена да см азва със сила всеки бунт,
всеки опит за съпротива.
О щ е през X V I в. въстанията на кроканите4 и на босяците (между
1589 и 1597 г.) свидетелстват за ум ората на селяните от Религиозните
войни. С ъпротивителното движение се възобновява в широки размери
в Ю гозападна Франция, след като Риш ельо увеличава трикратно данъ
ците, и военните действия в Гиен и П еригор се превръщ ат във въста
ния. Безнаказаността на гасконските крокани окуражава жителите на
Руерг, а В илф ранш постига намаляване на налозите. Н о непокорните
вече са изпращ ани на галерите.
Както посочва И.-М . Берсе, след 1660 г. репресиите, които д ото
гава били несистемни и случайни, вече стават целенасочени и терорис
тични. П ървият сигнал за това е бунтът в Б улоне5, в който участвали
3000 селяни, дош ли да прогонят гарнизоните, тъй като не били съглас
ни да се запазят налозите, след като бил установен мир. Но въстанието
било дивашки потуш ено. В плен попаднали 600 души, повечето от кои
то били пратени на галерите. После въстанали селяните от Ландската
област, които не искали да купуват солта на по-високи цени. Те били
последвани от бунтове във Виваре6 и Б ретан против въвеждането на
данък върху гербовата хартия. След 1675 г. царуването на Луи XIV не
било смущ авано от подобни вълнения и това продължило до въстание
то на камисарите, което поначало се свързва с борбата против протес
тантството, и на tard-avisés от Керси през 1707 г., в което участват между
десет и петнадесет хиляди селяни.
1 На 9 юли 1686 г. в гр. Аугсбург, Бавария, се сключва съюз между повечето западни
европейски страни срещу Франция. - Б. пр.
2 Войниците на огневата линия били подредени в три редици вместо в десет. - Б. пр.
3 На североизток от Париж. - Б. пр.
4 Въстанали селяни в Югозападна Франция. - Б. пр.
5 Гориста област край Ламанша. - Б. пр.
6 Област, която преди Революцията била в границите на провинция Лангедок. —Б. пр.
12 177
О ттогава до Револю цията селски въстания не избухват най-вече

поради терора, упражняван от държавата, който е своеобразен израз
на нейното засилване по врем ето на Луи X IV
И зпращ ането на галерите било най-трайната ем б лем а на пред
приеманите репресии. То достига връхната си точка между 1685 и 1748 г.
Н а К олбер са м у били необходими 260 души екипаж за обикновените
галери и 150 за кралската галера и той използвал всички средства, за да
постигне целта си. Турските или другите роби съставлявали 20 % от
състава, осъдените по общ о наказателно право разбойници или бун
товници възлизали на 40 %, контрабандисти на сол и на други стоки -
15 %, а след 1685 г. им ало и 5 % протестанти.
Общо взето, след изтезания, които можели да продължат и дваде
сет години, на всеки двам а каторжници един оставал жив. А тогава жи
вотът бил по-кратък от днес. Пък и кралската власт не се см ятала задъл
жена да спазва срока на присъдите. Нещо повече, след като някой си
изтърпи наказанието, започвали пазарлъци, за да бъде освободен.
Поначало изпращ ането на галерите трябвало да бъде в услуга на
могъщ еството и славата на монархията, която разчитала на своята флота
от 30-40 галери, разположени в Средиземно море. Но към края на ца
руването на Луи Χ ΐ γ когато войната се отдалечила от крайбрежието и
там се установил мир, диференциацията на военните операции води до
намаляване участието на галерите. И тогава остава тяхната чисто реп
ресивна функция. Каторжниците са принудени да греб ат на неподвиж
ни галери. С лед 1713 г. техният брой в М арсилия възлиза на 23 000, т.
е. по това врем е един на всеки ш ест марсилци бил каторжник.
Галерите се превръщ ат в „най-голямото блато, където изгнивали
ф ранцузите“ .
ЧЕТИРИТЕ СЕЗОНА НА Л У И X IV
М иш ле е първият, който сравнява царуването на Великия крал с го

диш ните врем ена и се спира по-специално на есента. Този м лад мъж,
пращ ящ от здраве, е изпълнен с жизнения сок на пролетта, той е неу
морим при лов и при лю бов, не е прекадено отдаден на четене, но р аб о
ти активно, голям лю бител на м узиката и театъра, горделив и мните-
лен, както го е научила Фрондата, когато бил ощ е дете. Това е врем ето
на реорганизация на властта чрез разделянето на предишния Кралски
съвет на четири съвета: Съвет по управлението, наричан ощ е Висш
съвет или Д ържавен съвет, в който влизали монархът и ощ е трим а-
четирима министри; С ъвет по депешите, който получавал кореспон
денцията от интендантите; Съвет по финансите и накрая С ъвет на стра
ните в съдебното производство, на който сега отговаря Касационният
съд или Държавният съвет. М ежду 1661 и 1715 г. четиристотин и пет
178
надесетте членове на тези съвети се превръщ ат в нещо като социална

група, която се възпроизвежда чрез кооптиране и ендогамия. Това са
също така години на възстановяване на реда: върховният съд вече се
казва висш съд, парламентите трябва да регистрират указите, които кра
лят им представя, и само след това да изказват съображения1. „Толкова
отдавана се е чувал ш ум в парламентите, че вече не си спомняме за то
ва“, казва Колбер през 1679 г. Под надзор е поставена не само аристок
рацията, а и онази част от духовенството, която поддържала испанците
по врем ето на Ришельо и Мазарини. През 1665 г. е разпуснато общ ес
твото „За Светото причастие“ и кралят бичува онези набожници, които
М олиер осмива в своята комедия Тартюф, получила подкрепата на м ла
дия монарх въпреки отрицателното отношение от страна на неговата май
ка и на Църквата. Той наредил да бъдат изгорени „П исмата до един про-
винциал“ на Паскал, защ ото бил враждебно настроен към янсенистите.
М ладежките години на Луи XIV - това е и времето на потушаването на
селските бунтове. Кралят създава в Париж полицейско интендантство и
го поверява на Ларени, който контролира събирането на хора най-вече
на подозрителни места, но надзирава също така издаването на книги и
пасквили, чието печатане се прехвърля в Холандия.
П ролетта на краля, това са и неговите военни успехи, с които той
се гордее и които свидетелстват за м ощ та на една страна много по-гъсто
населена и по-добре въоръжена от съседните, с изключение на Испания.
Тъкмо с Испания Луи XIV предизвиква конфликт на честта, като иска
Филип IV да м у се извини за това, че испанският посланик бил минал
пред френския при прием в Лондон. По думите на Луи XIV аудиенцията
по поднасяне на „испанското извинение“ бележи велика дата, която „не
оставя съмнение у нашите врагове, че нашата корона е първата сред хрис
тиянския свят“ . Но истината е, че английските васали отказвали първи
да поздравяват френските васали, както искал Луи XIV
Първата война се води след смъртта на испанския крал. Неговата
най-голяма дъщеря Мария-Тереза, съпруга на Луи XIV при сключването
на Пиренейския мирен договор се отказва от наследството на баща си сре
щу зестра от 500 000 екю, която кралят на Испания изобщо не дал. Тъй
като единствено детето от първия брак има право на наследство (поне във
Фландрия било така) и в случая това е Мария-Тереза, Луи XIV нахлул в
провинцията в името на това право на наследяване. При сключването на
мирния договор в Екс-ла-Шапел Луи XIV запазва Дуе и Фландрия с град
Лил, въпреки неговата съпротива. За да възпрат французите, холандците
наводнили страната си, а техният статудер2 Уилям Оранжки образувал
коалиция срещу Луи XIV Войната срещу Холандия се превърнала в евро
1Френският термин е remontrance от re-montrer- посочвам отново (с цел евентуално

подобрение). - Б. пр.
2 Управител на провинция. - Б. пр.
179
пейска, като и този път се водела срещу Испания и императора. В Елзас

Тюрен изненадал императорските сили, след като заобиколил Вогезите, и
им нанесъл поражение при Тюркхайм1, докато в Холандия по заповед на
Лувоа генерал Люксембург изгорил едно по едно селата заедно с жители
те им. При сключването на мирния договор в Ниймеген през 1678 г. Испа
ния, която във войната била загубила Франш-Конте, отстъпила тази про
винция, както и други градове във Фландрия: Валансиен, Мобьож, Ипр,
Камбре, Сент Омер. Вобан ги укрепил, за да ги превърне в защитна линия
за Париж. Освен това, тъй като императорът многократно нарушавал не
утралитета на Страсбург, Луи XIV анексирал града през 1680 г., „за да
попречи на германците да влязат във Франция“ .
Лятото, периодът между 1672 и 1678 г., дали това са годините
на триум ф алната слава, които продължават още едно десетилетие? Във
външ ен план е така. Но тези успехи стрували скъпо и ощ е през 1673 г.
на м онархията се наложило да продава на дребни служители освобож
даването от данъци. За да си набави нужните пари, тя изм исля и прода
ва полуфиктивни служби: измервани на зърно, продавачи на прясна
риба, викани на прасета и т. н. Н алагало се същ о така да се склю чват
заеми, да се продава част от кралското имение, да се нам аляват обещ а
ните финансови пом ощ и за манифактурите.
Но славата на века на Луи X IV е в своя зенит благодарение, как
то казва Волтер, на такива творци като М олиер от Училище за жени
(1662) до Мнимият болен (1673), Расин от Андромаха (1667) до Федра
(1677), Корней с последните м у пиеси - от Агезилас (1666) до Сюрена
(1674), Л афонтен с единадесет от дванадесетте му книги с Басни (1668—
1679) и Б осю е, и Бордалу.
Но същ о така благодарение на Версай, където кралят се устано
вява окончателно меж ду 1678 и 1682 г.
Дали е така, защ ото той дълго живял в грях и защ ото вдовицата
Скарон, издигната като м аркиза Дьо М ентнон, изисквала повече стро
гост в неговото поведение? Дали като твърде християнски крал той
искал да дисциплинира Ц ърквата и нейните служители? Той бил много
набожен и се представял за защитник на католическата, апостолическа
и римска църква и подобно на великия Григорий VII искал да я поуча
ва. „Н има е справедливо аристокрацията да отдава своите усилия и сво
ята кръв ( ...) и народът единствен да поема разноските на държ авата, а
в това врем е духовниците, които са освободени поради своята проф е
сия от рисковете на войната и от семейното бреме, да се радват на сво
ето охолство и с нещо да не допринасят за удовлетворяване нуждите на
държ авата?“ Той ги критикува и заради разврата, невежеството и охол-
ството им. По този начин обяснява защ о е просъщ ествувал протестан-
тизмът. Той смята, че във всяка държава трябва да им а само една рели
' В Бавария. - Б. пр.
180
гия и че ням а нищо по-лош о от свободата на съвестта. Той преследва

янсенистите, изгонва своя министър Арно дьо П омпон, приканва Льо-
нен и Великия А рно1да напуснат страната.
Н ещ о повече, за да запази назначенията на свещ ениците, той се
противопоставя на папата по въпроса за регалията2 и заповяда на Лу-
воа да окупира Авиньон.
Най-важното е, че той иска да изкорени ересите и зам еня Нант-
ския едикт с едикта от Фонтенбло, като обявява за нелегална „религия
та, представящ а се за реформ ирана“ . Опиянен от успехите и от славата
си, Луи X IV слуш а единствено Лувоа, сина на Л ьо Телие, който прави
от кралската армия най-усъвърш енстваната армия в Европа, но под
тиква краля, без да срещ а никаква съпротива, към завоевания, към анек
сии и към гонения на протестантите.
Луи X IV вече смята, че всичко м у е позволено. Той практикува
така наречената политика на „обединяване“ , целящ а да се установи кои
области в едно близко или далечно минало са принадлежали към про
винциите, анексирани през 1648 и 1678 г.: например М онбелиар към
Франш-Конте, част от Лю ксембург към Трите епископства и т. н. Освен
това той предприема и наказателни операции като бомбардирането на
Генуа, където се строели галери за испанския крал.
Според М иш ле през 1689 г. със създаването на една голям а коа
лиция започва есента за великия крал. Това се обяснява с неговите
ексцеси, но победата на им ператора над турците м у давала свобода да
действа на запад, а протестантските държави се възм ущ авали от прес
ледванията, чиито жертви били техните събратя по вероизповедание.
Н ай-сетне револю цията в Англия през 1688 г. поставила на трон а Уи-
лям III Оранжки. Луи X IV не успял да направи така, че Джеймс II да
получи заслуж еното. „Сам срещ у всички, Луи X IV правел усилия да
устои, но разполагал с армия от 300 000 души, нещо невиждано, а него
вите генерали Л ю ксембург и Катина се подчинили на Лувоа, който за
повядал да опустош ат П фалц3- това е първият пример на масово изби
ване и опожаряване, който останал в пам етта на германците.
Генерал Люксембург спечелил победите при Фльорю4 (1690 г.), Сте-
енкерк (1692) и Ниирвинден (1693) и бил наречен „тапицерът на Нотр-
Дам“, при видя на подредените там пленени знамена на противника, а Ка
тина завладял савойските държави. Но много решаващи били неуспехът
при десанта на адмирал Турвил в Англия и поражението при Х уга ( 1692 г. ).
1 Антоан Арно (1612-1694) - френски теолог и философ, поддръжник на янсениз-

ма. - Б. пр.
2 Право на френските крале да получават доходите на овакантените епископства. - Б. пр.
3 Пфалц (на фр. Palatinat) или сегашното Рейнланд-Пфалц (на немски: Rheinland-Pfalz)
е една от шестнадесетте федерални провинции на Германия. Столица на федералната
провинция е Майнц. - Б. пр.
4 Град в провинция Ено, Белгия. - Б. пр.
181
По врем е на преговорите в Рийсвик Луи X IV проявил изненадва

щ а сдържаност. Той изоставил териториите, завою вани след мирния
договор в Ниймеген, и пожелал да запази само Страсбург. Д еветте го
дини война изтощ или страната, но към това се прибавил, както видях
ме, и ужасният глад, предизвикан между другото и от лош ата реколта
през 1693-1694 г. С м ъртта покосила 3-4 пъти повече м ъж е и жени,
отколкото обикновено. „Франция се превърна в жалка болница“, пише
Фенелон, а Вобан подготвял чрез своето произведение Кралският де
сятък (La D im e royale) генерална реф орм а на данъците.
С м ъртта на испанския крал Карлос II слага началото на криза
(това е вече зимата), последвана от най-дългата война, продължила 12
години. Тази см ърт била очаквана, тъй като здравето на м онарха било
разклатено, пък и той ням ал деца. Н ай-близкият наследник бил внукът
на Луи X IV - херцог Д ’Анжу. Тъй като кралят знаел м ного добре (а
това се споделяло и от неговия министър Торси), че останалите евро
пейски страни ням а да приемат смесването на двете корони, през 1700
г. той се договорил с холандския крал Вилелм III и с Англия испанската
корона да се даде на ерцхерцог Карл, син на австрийския император,
като при това Неаполското кралство и М иланското херцогство и Сици
лия бъдат дадени на внука на Луи X IV И деята била по-късно той да ги
размени срещ у Л отарингия и Савоя.
Но преди да ум ре, Карлос II взел друго решение. За да запази
целостта на своята империя, той определил за единствен наследник на
испанската корона херцог Д ’Анжу, втори внук на Луи XIV, като уточ
нил, че двете корони не бива да бъдат обединявани.
При това положение Луи X IV трябвало да избира: да се съобра
зи със склю чената в Лондон „подялба“ или да приеме наследството за
своя внук. След дълго колебание той се произнесъл за второто.
„Кралят, казва Сен Симон, нареди да отворят вратата на неговия
кабинет и като огледа величествено насъбралото се м нож ество, посочи
херцог Д ’Анжу и рече: „Господа, кралят на И спания.“ И тъй като по-
късно се задавала война, той отсякъл: „По-добре да вою вам срещ у свои
те врагове, отколкото срещ у децата си.“
Луи X IV е отговорен за този обрат, защ ото европейските владе
тели с изключение на им ператора били признали Филип V Но Луи XIV
наруш ил договореностите по приемане на наследството, гарантирайки
на Филип V евентуални права над френската корона. Той завзел испан
ските цитадели в Х оландия и приел в Сен-Ж ермен-ан-Л е Дж еймс III,
син на Дж еймс II, и го поздравил като крал на Англия.
Това накарало У илям да зам исли „гол ям а коалиция“ : м еж ду
Англия, империята, Обединените провинции и германските княжества
срещ у Франция и Испания. К ъм тази коалиция по-късно се присъеди
нила и Савоя. Операциите срещ у Испания били водени от Джон Ч ъ р
чил, херцог М арлборо, който завладял Гибралтар. О т страна на им пе
182
рията принц Евгений победил Вилар при втората битка при Х ьохщ ет а
после и херцог Дьо Вандом приУденард, вследствие на което силите на
коалицията завзели Лил (1708 г.). При този неуспех Луи X IV се видял
принуден да иска мир, но армията му под командването на Вилар отно
во претърпяла поражение, този път при М алплаке. Той пак поискал
мир, но отказал да детронира своя внук и отстъпил Елзас и Фландрия
(1709-1710). Но тогава настъпил обрат: Вандом победил англо-австрий-
ците в Испания при Вилависиоса, а Англия се оттеглила от войната. И
докато принц Евгений напредвал към Париж и Луи X IV смятал, че сто
лицата е застраш ена, Вилар успял да победи принц Евгений при Денен
(1712 г.). Този път, тъй като имперските, английските и френските сили
били изтощ ени, вою ващ ите приели да преговарят.
Според Утрехтския мирен договор Филип V запазил Испания и ней
ните колонии, но загубил Нидерландия, Миланското херцогство, Неапол-
ското кралство и Сардиния в полза на императора. Той се отказал от правата
си над френската корона. Полупобедена, Франция загубила Нова земя и
Акадия, а Англия като голям победител получила монопол над търговията
на негри в Испанската империя, така нареченото асиенто1, и нещо като опорна
точка в испанска Америка - кораб с разрешение2. Тя си запазила Гибралтар
и придобила Минорка. Император Карл VI, другият победител, който под
писал мирния договор от Ращад, не се отказал от правата си над Испания.
Но испанското наследство и най-вече колониалните проблеми щ е
ли да предизвикат и други войни.
О старяващ ият крал се видял не един път принуден да признае
своите грехове. Под влиянието на м адам Дьо М ентнон той ставал все
по-набожен, а това водело до някакъв католически абсолю тизъм . Той
отправил остри нападки срещ у абатството Пор Роаял3, което било осъ
дено и с папската була Unigenitus4: две хиляди души били хвърлени в
затвора. Тези гонения идват непосредствено след войната срещ у ками-
сарите и след ужасния глад през 1714 г., който унищ ожил добитъка.
Зимата на краля е цял цикъл от нещастия.
И докато Сен Симон смятал, че духът на краля е „над посредстве
ното равнищ е“ , докато другите придворни забелязвали „по-скоро не
говата слабост, отколкото неговия вкус към славата“ , и диагнозата е
определено критична, Волтер изразява своето почтително възхищение:
„Всеки знае с какво великодушие той посрещ на приближаването на
смъртта. К ъм своя наследник той отправи следните думи: „Внимавайте
да запазите м ира със съседите. Аз прекалено обичах войната, не пра
1 Право на търговията с роби в испанските колонии. - Б. пр.

1 Англия получила правото да изпраща по един кораб на година в испанските коло
нии. - Б. пр.
3 Абатството Пор Роаял през XVII в. става център на янсенизма. - Б. пр.
4 Тази була е на папа Климент XI и започва с думите Unigenitus Dei Filius, откъдето и
названието й. - Б. пр.
183
вете като мене в това отношение, както и по отнош ение на твърде голе
мите разходи, които правех“ .( ...) “
И В олтер добавя: „М акар че животът и см ъртта на Луи X IV бяха
славни, неговата см ъ рт не предизвика толкова скръб, колкото той зас
лужаваш е. Видяхме, че същ ият този народ, който през 1686 г. със съл
зи на очи м олеш е Б о га за оздравяването на своя болен крал, сега въ р
веше след траурното ш ествие и се държеш е по съвсем друг начин...
Х ората пиеха, пееха и се смееха. М акар че беше обвиняван в дребна
вост, в твърдост при неговото настървение срещ у янсенистите, в сла
бост към м ного жени, в надменност към чужденците, когато е жънел
успехи, обвиняван за опожаряването на Пфалц, за преследванията сре
щ у протестантите, неговите големи достойнства, поставени на везни
те, теж ат м ного повече от греш ките м у ( ...) и въпреки това, което е
писано срещ у него, им ето м у не може да се произнесе без уважение и
без да се свърже с м исълта за един паметен век“ .
Какво да кажем за това мнение?
1715 ГОДИНА.
КАТО ЧЕ Л И ЗАПОЧВА НОВА ЕРА
Филмът Нека празникът започне на Б ертран Таверние показва рязка

та промяна, настъпила в двора при регентството1на онзи преситен раз
вратник, след врем ето на търж ествената добродетел, за чието олицет
ворение се представя м адам Дьо Ментнон, което по-късно става и обект
на подигравки. Завръщ ат се италианските комедианти, които няколко
години по-рано я били осмели в Лицемерната светица и се наложило
да избягат.
Д ош ъл часът за търж еството на безпътството, отразено в чудес
ната картина Отпътуване за остров Китера на В ато - този безприме-
рен принц на галантните празници. Волтер греш и, когато смята, че кла
сическите автори са довели докрай описанието на характерите. То е,
защ ото той не обича М ариво, който казва: „Да се открият в човешкото
сърце всички възмож ни ниши, където вероятно се е скрила л ю б о в т а ...
Всяка от м оите комедии изважда наяве лю бовта от една такава ниш а“ .
М аниерната грациозност при него е като нов стил облекло, уш ито от
леки платове. Н астанало е врем е за балове и по-специално за операта,
където м ладият Луи X V се чувства по-добре, отколкото на кралски съ
вет, макар че не м у липсва интелигентност.
Л есно е да се разбере как френското кино, вдъхновено от фри
волните и перверзни картини и писания от онзи век (от Рестиф дьо ла
1След смъртта на Луи XIV невръстният крал Луи XV е имал за регенти Филип Орле-
ански, а след това херцог Дьо Бурбон. - Б. пр.
184
Б ретон до Фрагонар или до Ш адерло дьо Лакло), присъства и на праз

ника в компанията на Бенжамен 1 или на Катрин Деньов.
Но и в града им а промяна (и то каква!), след като дворът е в П а
риж (за известно врем е) и в разгара на бала регентът се см есва с негод
ниците.
Н о главното е другаде: появява се нов герой - банкнотите, или
просто парите.
П арит е на магьосника Д ж он Л оу 2
Той е проникнал в живота на буржоазията - на онези, които са най

малко буржоа, както свидетелства гравю рата, представящ а банката на
Лоу на улица „Кенкапоа“ : хора от най-различно положение се редят
там на опашка.
Каква е идеята на шотландския банкер Джон Лоу? След като раз
брал, че функцията на парите, които са имуществен залог и гаранция за
бъдещи доставки, е да установят връзка между своя изкуствен свят и реал
ния свят на стоката, той предложил да се заместят златните монети с хар
тиени пари, тъй като последните са много по-подходящи за многократна
употреба, отколкото златото. О т тази разлика между другото произтича и
възможността хартията да увеличи паричното обращение и да спомогне
за попълването на държавното съкровище: казано накратко, да се осигури
нарастване, да се създаде богатство, нещо, което Колбер не знаел. За да
предизвика доверие, той най-напред сконтира търговските ценни книжа с
6%, а са удържани 30%. След това с гаранция от страна на държавата той
превръща своите кредитори в акционери на компании, които търгуват в
Индия и Антилските острови. Тъй като бирниците могат да събират данъ
ците в банкноти, успехът е поразителен, даваш злато срещу акции, и една
акция, която се котира 500 лири, не след дълго ще струва 20 000.
Достатъчно било банките съперници - тази на братята П арис -
да благоволят да върнат парите на двам а наследствени принцове, при
тежатели на м ного акции, колкото и невероятно да е, в злато, за да се
спука балонът, защ ото компаниите не са имали врем е да натрупат ди
виденти. А това означавало банкрут.
Този ф алит за дълго врем е подкопал доверието на французите в
борсата, която била създадена тъкм о по това време. Тя вече била разо
рила м ного притежатели на акции, но допринесла и за стопяването на
част от държавния дълг. Най-важното е, че това нахлуване на лесните
пари чрез спекулации и появата на нови богаташ и спомогнали за нару
ш аването на социалния ред. И така дъщ ерята на един търговец на зър
нени храни, забогатяла финансистка от ф амилията Поасон, станала фа
1Герой от едноименния филм на Мишел Дьовил, в който играе и Катрин Деньов. - Б. пр.
2 Джон Лоу (1671-1729), шотландски банкер. - Б. пр.
185
воритка на Луи X V - цялата плуващ а в разкош, в розова и синя граци

озност - такава, каквато Ван Л оо рисува м адам П омпадур в картината
си Хубавата градинарка.
Джон Л оу свързвал тези пари, които замайват ум а и заслепяват
очите, с предприятия в колониите.
Ето ощ е една новост за Луи XV, която се прибавя към свободата
да се отдава ц а удоволствия: в това отношение той се превръщ а в свой
собствен министър и оставя на фаворитките си м адам П опмпадур и
мадам Дю бари, някогаш на проститутка, гриж ата да назначават и да ос
вобождават другите - Ш оазьол, М опу и пр.
Освен бавното подобряване на икономиката важно е и това, че се
заражда общ ествен дух, който веднага се оказва в криза.
КАКВА Е НУЖДАТА О Т КОЛОНИИ?
Заради авантю рата, заради търговията с роби или заради рибата треска?
Защ ото причината за първата колонизация на А м ерика от страна
на тогаваш на Франция е по-скоро уловът на треска, отколкото вкусът
към приключения или борбата срещ у исляма.
След откритията на Ж ак Картие, който намира пътя за Свети Лав-
рентий, по врем е на Религиозните войни и на войната срещ у Испания,
целите на колониалните войни са били чисто милитаристични. И това
положение се запазва до м омента, когато Ш амплен1поставя жалоните
на едно истинско колониално начинание, но този път в антианглийски
дух. Населението отначало се изхранва от риболов, а след това своето
м ясто заем а и търговията с кожи.
Англичаните и французите търсят вече възм ож ност да се опрат
на някои индиански племена - понякога дори вою ват с тях в желанието
си да ги покръстят. Разм ерът на тези начинания става очевиден, само
като си припомним, че през епохата на Ришельо, т. е. на войните между
ирокезите (съю зници на англичаните) и хуроните (съю зници на ф ран
цузите) в Квебек им а между ш естдесет и сто жители, а в Б остън - 2000.
В началото, както сочи Жан Мейер, няма истинска колониална по
литика за „френската стока“ . След епохата на експедициите, чиято цел е
да се открият богатства, Канада си остава земя „на религиозен престиж,
чисто католическа колония в сравнение с еретическите колонии.
Ако имало нужда от колониална политика, то било с цел да бъде
завладява И спанската империя. Но по врем ето на Филип II2 това било
празна мечта. Тропическите продукти, разбира се, си остават притега
1 Френският изследовател Самюел Шамплен (1570-1635) основава в устието на р.

Св. Лаврентий град Квебек. - Б. пр.
2 Крал на Испания от 1556 до 1598 г. - Б. пр.
186
телна сила, а оттам идва и интересът към А нтилските острови с пре

димството, че те дават възмож ност за търговия с негри, които пък м о
гат да бъдат използвани за добив на тю тю н и захар, а това представля
ва финансов интерес за монархията. Но тези инициативи се натъкват
на м ного трудности: карибската съпротива, конкуренцията на флибус-
тиерите1и на другите съперници, всеки заграбил своята „исла“2, а това
се отразява зле на търсещ ия да извлече някаква печалба. О т меркан-
тилна гледна точка тези владения почти не представляват интерес, но
французите държ ат да останат там, защ ото не искат да позволят на „ди
ваците“ да слом ят силата на великия крал.
С икономическия подем отначало на град Нант, а после и на Б о р
до монархията се опитва да централизира дейностите в колониите, като
ги поставя под контрола на държавния секретариат по мореплаването.
Големият обрат става по врем ето на Колбер, когато се предлагат
и прилагат различни инициативи.
Френското присъствие в Канада е свързано с овладяването на зе
меделските райони и с разпространението на католицизма и то им а за
резултат обособяването на една малка военна империя. Но тази Луизиа
на3, която на картата „притиска“ вътрешните английски колонии, добива
истинско значение по времето на Лоу (1720 г.). Като трета ориентация
може да се посочи развитието в ограничен мащ аб на един чисто колони
ален империализъм в Антилските острови, който след 1680 г. чувстви
телно се подхранва от търговията с роби, а на м естна почва се поддържа
от колонистите в координация с френските пристанища и с монархията,
която ги подпомага и контролира под егидата на Сеньоле4.
Мит ли е френско-английскот о съперничество?

Френско-английското съперничество в колониите е оставило в историчес
ката памет на французите по-трайна следа от всяко друго противопоставя
не между двете страни: то е белязано с изпитания, продължили близо два
века, каквито са „загубата на Индия и на Канада“. Този исторически анта
гонизъм има една особена черта, изтъкната от Иманюел Валерщайн, а имен
но, че той се проявява, когато вътрешните конфликти във всяка от страни
те са по-незначителни от външните. Казано накратко, тогава, когато инте
ресът на държавата е по-важен от конфликтите на монарха с феодалите, с
нотабилите, по-важен от религиозните проблеми.
Външ ните конфликти се превръщ ат в конфликти меж ду нациите,
1 Морски пирати в Южна Америка през XVII и XVIII в. - Б. пр.

2 От латинското insula - „остров“. - Б. пр.
3Луизиана става френска колония през 1699 г. и носи името на Луи XIY но Наполеон
Бонапарт я отстъпва на Съединените щати през 1803 г. - Б. пр.
4 Жан-Батист Колбер дьо Сеньоле (1651-1690) е син на финансовия министър при Луи
XIV След смъртта на баща си става държавен секретар по морското дело. - Б. пр.
187
а компаниите, които са създадени в колониите, за да експлоатират тех

ните богатства, свиват знамената пред правителствата.
Тази формулировка ни оставя да мислим, че поначало при кон
фликта меж ду Франция и Англия се сблъскват две ясно очертани коло
ниални политики и докато по врем е на монархията преди Револю цията
се провежда политика на последователни сблъсъци, то едва в епохата
на им периализм а през X IX в. двете сили са в непрекъсната борба за
създаване на колониална империя. Един ретроспективен поглед в исто
рията позволява да се види, че този антагонизъм датира от X V III в.
О т X V II в. до падането на Наполеон, когато е им ало отделни
конфликти, те не са били специално насочени срещу Англия. По времето
на Филип II надделява желанието да се завземе част от Испанската импе
рия. По-късно обаче Франция се съю зява с Испания, за да попречи на
Англия да я разпокъса. През XVII в. в Индия най-напред на прицел се
вземат холандските владения, но въоръжените конфликти и там проти
вопоставят французите на англичаните. Когато към 1670 г. внезапно за
почва упадъкът на Холандия, Луи XIV, а след него регентът и кардинал
Фльори въпреки всичко гледат на Англия по-скоро като на слаб съю з
ник. Това подценяване на английската м ощ се проявява твърде рано.
Друга особеност: конфликтът с Англия не е навсякъде от еднак
во естество: докато в Канада той намирисва по-скоро на папизъм и във
всеки случай им а религиозна основа, защ ото там се води религиозна
война, то в Индия целите са търговски, и то чисто търговски, преди да
се проявят териториалните претенции.
Докато Л ьоноар, основателят на M axe1, който успял да спаси фи
нансите на ф ренската търговска компания в Източна Индия в момента,
когато Лоу банкрутирал, се проявявал като добър администратор и съ
образителен търговец, то неговият наследник Д ю м а вече не се държал
към индийците като търговец, а като колонизатор. Той преговарял с
набабите2 и се намесвал в техните конфликти. Б и л инициатор на чисто
политическа активност, която се изплъзвала от вниманието на компа
нията, и затова потърсил подкрепата на министрите. С ъщ ото може да
се каже и за неговия наследник Дюплекс. П олитиката на двам ата пре
дизвикала ответна реакция от страна на английската компания. През
периода меж ду 1735 и 1741 г. Д ю м ар еш и л д а организира м естна мили
ция от сипахи3 с началници французи и да превърне ф акториите4 в ци-
тадели, като постави своите войски в услуга на обединените принцове.
Той станал силен и влиятелен и получил титлата набаб. Дю плекс нап
1 Град в Югозападна Индия. - Б. пр.

2 Индийска феодална титла за управник на област или на цял регион. Титлата е харак
терна за мюсюлманите. - Б. пр.
3 Индийски войници, служещи в армията на английската компания (от тази дума идва
спахии“). - Б. пр.
4 Търговски бази. - Б. пр.
188
равил крачка напред. Според него, ако компанията, вм есто да се задо

волява с търговия и с военна окупация на една или повече области,
взем е под свое покровителство принцовете, те мож ели да й отстъпят
земи за експлоатация или да й дават приходите от данъците.
В този см исъл на него принадлежи концепцията за протекторат,
която един век по-късно щ яла да бъде приложена в Египет и в М ароко.
Ч рез посредничеството на индийски принцове той влиза в играта
на разприте за наследството в Карнатик и в Декан. Б ританците постъп
ват по същ ия начин, но англичанинът Клайв успява да победи кондо-
тиерите 1 на Дюплекс. Н аистина Дю плекс контролира обширни тери
тории, но неговите завоевания струват скъпо, а в същ ото врем е в П а
риж и в Л ондон компаниите търсят някакъв компромис. К ом исарят Го-
дейо прави заключението, че Дю плех е действал неразумно, и затова
през 1754 г. той е отзован. Договорът, под който се е подписал, извес
тява края на завоевателната политика.
Ф ранцузите Лали-Толендал и Б ю си се опитват отново да стъпят в
Индия, но тяхното начинание се проваля. Според Парижкия договор на
Франция й остават пет фактории2 в Индия, които всъщ ност тя била за
губила при военните действия, и това е дипломатически успех за Шо-
азьол.
В своето изследване върху дейността на Дю плекс М арк Вижи
споделя, че идеята за създаване на колониална армия принадлежи им ен
но на Дю плекс, който същ евременно е инициатор за провеждане на
една нова политика, но неговото заслепление го води до провал, а ан-
глофобията м у не се оказва резултатна.
И в това отнош ение Дюплекс може да се см ята за начало на нещо
ново: след провалите и отзоваването м у се поражда митът за „изгубе
ната Индия“ , „която англичаните ни взеха“ . В действителност тъкм о
неговата дейност накарала англичаните да действат в момент, когато
нямали намерение да завладяват Индия. Дюплекс става герой през 1870 г„
когато Франция иска отново да създаде своя империя, а споменът за
него (както и за М онкалм3) възбужда ом разата на англичаните. Между
1881 и 1913 г. са публикувани петнадесет изследвания върху дейност
та на Дю плекс и на Френската компания в Индия.
В С еверна А м ерика френско-английското съперничество проти
вопоставя едни на други съответните колонисти. Н о им а същ ествена
разлика в състоянието им и тя се заключава в това, че от френска стра
на м етрополията малко се интересува от съдбата на хората, докато Л он
дон действа много активно в защ ита на англофоните в Америка. Защ о е
тази разлика?
1 От италианското condottieri - командващи наемни войски. - Б. пр.
2 Пондичери, Чандранагор, Карикал, Maxe и Янаон. - Б. а.
3 Луи дьо Монкалм (1712-1759) - френски генерал, ръководил военните действия
срещу англичаните в Канада. - Б. пр.
189
Н а първо място, защото френското обществено мнение проявява

слаб интерес към тези райони. „Какво струват тези арпани1, покрити със
сняг?“, пита Волтер, а министър Шоазьол през 1758 г. твърди, че една
квадратна левга в Холандия струва повече от цялата Канада. И още: по
време на Седемгодишната война, когато маркиз Дьо Монкалм отправя апел
за помощ след падането на крепостта Фронтенак, министърът на флотата
му отговаря: „Човек не мисли за конюшните, когато му гори къщата.“
Англичаните им ат съвсем друго виждане за Северна Америка. За
тях колонистите представляват работна ръка и клиентела, която им дос
тавя евтини суровини (най-вече дървен материал) и кожи, а те на тях
продават манифактурни стоки. Тази така наречена „ексклузивна“ сис
тем а трябва да функционира в интерес на английските предприемачи,
при условие че колонистите в Америка не произвеждат никакви стоки,
„дори и един гвоздей“ , а ги купуват от Великобритания.
Английското правителство непрекъснато изпращ а заселници от
въд океана, докато Бурбоните във Франция остават безразлични по
въпроса - най-вече след като конфронтацията с Англия в Канада прес
тава да им а религиозен аспект. И се стига до положението, че през 1740
г. английските колонии в А мерика стават силни, с население близо един
милион души, докато френските колонисти са едва осем десет хиляди, а
към тях се прибавят и няколко хиляди в Луизиана.
Не политиката на Лондон, а именно това засилено англосаксон
ско присъствие е причина за конфликтите с французите - но Англия
подкрепя своите заселници, общ ественото мнение ги поощ рява и реа
гира бурно срещ у французите, докато Версай е безразличен.
Негодуванието на французите се засилва и от действията на ан
гличаните, след като завзем ат Акадия. Те извърш ват „голям ото раз
бъркване“ , т. е. разпръскването на акадийците: седем хиляди от тях (от
всичко десет хиляди) са изпратени в Нова Англия и в другите англий
ски колонии в Америка.
К огато се подновяват военните операции (по врем е на С едем го
диш ната война - 1756-1763 г.), англичаните разполагат с м ного по-го-
лям а военна флота (158 съда срещ у 60 френски), която веднага завзем а
триста френски търговски кораба. К ралската ф лота не е в състояние да
окаже никаква пом ощ на канадските французи, които се губят сред ан
глосаксонците. Военните качества на маркиз Дьо М онкалм забавят все
пак англо-американските успехи. Англичаните завладяват най-напред
укрепленията Дю кен и Фронтенак, за да откъснат К анада от Луизиана,
докато на изток ф лотата на Боскауен завладяла Луисбург, крепостта,
която била символ на френското присъствие в Северна Америка (1758 г.).
В реш ителната битка между Джеймс Улф и М онкалм и д вам ата генера
ли загиват близо до град Квебек, който пада в ръцете на англичаните.
1 Стара френска мярка за повърхнина, варира между 20 и 50 ара. - Б. пр.
190
Най-сетне маркиз Дьо Водрьой, управителят на М онреал, се вижда об

кръжен от английските войски и е принуден да капитулира.
При склю чването на мирния договор в Париж през 1763 г. прави
телството на Луи XV, погълнато от континентални проблеми, изоставя
отвъдморските въпроси и загубва Канада в полза на Англия, а Л уизиа
на е отстъпена на съю зна Испания. О т своите обширни владения в А м е
рика Франция си запазва само една част - на К арибите, които са пред
почетени пред Канада.
С поглед към миналото днес можем да кажем, че 1763 г. бележи края
на френската колониална империя. Но погледът на съвременниците бил
различен: първо, защото Франция си запазвала Антилските острови, кое
то изглеждало най-важно, и, второ, министрите на Луи X V възнамерявали
отново да стъпят в Канада - с това се били захванали Шоазьол и Вержен.
Тъкмо тогава започва Войната за независимост в Съединените
щати и парадоксът е в това, че Версай влиза в съю з със своите коло-
нисти, които били главната причина за поражението на французите, за
да се реванш ира по отношение на Англия. Разбираем о е, че при тези
условия французите в Канада са предпочели да стоят настрани.
И друга заплаха витаела над колониите от втория тип - тези, от
които можело да се извлече икономическа изгода, какъвто е случаят с
островите, от които се получавала захар. П олзата от тях била много го
ляма: така например от френска страна тези острови никога не са били
тъй проспериращи, както след загубата на Канада и на Индия - между
1673 и 1789 г. А след 1800 г. бунтовете на негрите, премахването на
робството и на търговията с роби могли да застраш ат бъдещ ето на тези
владения. След декларацията за независимост на Тусен Л увертю р1 в Х а
ити в Лондон и в Париж започнали да се питат дали не е за предпочитане
тези колонии да бъдат независими и с тях да се търгува по-изгодно.
1715-1789:
КРИЗА НА СЪВЕСТТА П О Ф РЕН СКИ М АН И ЕР
До средата на XVIII в. в злоупотребите на монархията в областта на

социалния живот се констатират нарушения на принципите, върху които
почива функционирането на държавата. След това се води борба против
самите принципи в името на разума. Така се ражда идеология, зад която
застават революционерите. „Б ез революционна идеология няма рево
люция“ , см ята Ленин в навечерието на 1917 г. Той отбелязва също, че за
да може една революция да избухне, „не е необходимо да им а революци
онери, достатъчно е да се даде възможност на ръководителите да дей-
1 Тусен Лувертюр е един от водачите на Хаитянското въстание от 1791 и основна

фигура в последвалите борби. - Б. пр.
191
стват“ - те биха създали благоприятните обстоятелства за такава рево

люция. Ленин говори за своето време, но неговата диагноза важи и за
Френската революция, която наистина се опирала на идеология, чиито
автори (Монтескьо, Волтер и т. и.) не били революционери.
И Ц ърквата успоредно с монархията, е атакувана от янсенистите
на Пор Роаял, които, така да се каже, идват на смяна на протестантите
от предходния век: янсенизмът се квалифицира като „отново закипял
калвинизъм“ . Н еговите аскетични изисквания са насочени срещ у „дос
татъчната благодат“ , за която говорят йезуитите и която според тях
пом агала на всеки да върш и добро.
В м анастира Пор Роаял, където се били оттеглили янсенистите,
се практикувало християнско смирение, но независимо от това се зани
м авали и с въпроса кое съблазнява елита. П рез 1656 г. йезуитите поис
кали от папата да осъди схващ ането на янсенистите за божията благо
дат и по този начин те си осигурили подкрепата на Риш ельо и на М аза-
рини, които се безпокоели от независимия дух на господата от Пор
Роаял и най-вече на Дю Вержие дьо Оран, абат на С ен-С иран1, защ ото
те били „по-опасни от ш ест армии“ . „Писмата до един провинциал“
на Влез Паскал били изгорени от ръката на палача. Преследвани от
Луи XIV, те били съдени и чрез папската була U nigenitus (1713 г.).
Делът на янсенист ит е
Този конфликт им а и по-далечни цели.
В същ ност идеите на Пор Роаял противопоставяли религията на
аристократическия идеализъм и с това допринесли за подкопаване на
наследените от Средновековието идеали. Рицарският идеализъм пред
ставлява отстъпление на християнството пред ценностите на аристок
рацията. Конфликтът между човеш ката слава и християнското м ило
сърдие се туш ира чрез регулиращ ата роля на Ц ърквата, но остава една
зона на несигурност меж ду сластолю бието и светостта.
Тази връзка меж ду християнството и аристократическия идеали
зъм е в основата на творчеството на Корней, който възхвалява хубави
те пориви на човека. И звисяването на неговите герои, техният стоици
зъм никак не се харесвали на янсенистите, които се обявяват против
валоризацията на свободата на човека, на неговата воля, против тъ рсе
нето на сю блимното, защ ото не вярват в тях. След П аскал и Ларош фу-
ко в своите Максими допринася за развенчаване на героя.
Всички янсенисти от рода на Арно, Паскал, Д ом а2 принадлежат
към висш ата буржоазия. „Х ората на меча ни наричат хора на перото, а
1 Jean du Vergier de Hauranne (1581-1643), Abbé de Saint-cyran - френски теолог,

приятел на Янсен. - Б. пр.
2 Жан Дома ( 1625-1696), френски правист, автор на Трактат за законите. - Б. пр.
192
би трябвало те, които са хора на ръката, да ни наричат хора на главата“,

пише м агистратът Дома. „Те отхвърлят м оралната систем а, която раз
крива превъзходството на аристокрацията над тях.“
Янсенизмът като политическо движение, чиято кауза неведнъж
се е оказвала застраш ена, утвърждавал известна независимост на съ
вестта, свързана с твърди морални устои, които те наричат „разум “ ,
т. е. принцип за истинност. Следователно янсенистите отхвърлят им
плицитно както папската монархия и преди всичко нейната непогреш и
мост, така и абсолю тната монархия, накратко казано - всяка истина,
дошла от другаде. А принципът на неподчинението мож е да им а далеч
ни последици: това е протест срещ у установените силови институции.
В този см исъл янсенизмът се явява като твърде ефикасен арсе
нал (по думите на С. Дейон) и парламентите използват неговите боеп
рипаси срещ у Рим и краля, бичувайки йезуитите, които са въплъщ ение
на съю за меж ду тях: „моралът на йезуитите, тяхната теология застра
шават всички принципи на религиозност и почтеност“ .
Облягайки се на парламентите, янсенистите, които по природа са
галиканисти1, не се абстрахират от света, след като техните идеи се
споделят вече от буржоазията и нисшето духовенство. След 1728 г. ян-
сенисткото движение разполага със свое периодично издание : Les
nouvelles ecclésiastiques2 и макар да е забранено, то се разпространява
широко и лансира идеята, че Ц ърквата не принадлежи нито на еписко
пите, нито на свещ ениците и че миряните им ат право да се намесват, за
да бъдат отстранени лош ите пастори и да се избират такива, които се
смятат за по-достойни.
Идеята за върховенството на народа в Църквата - която през
1790 г. щ е предложи „Гражданската конституция на духовенството“ -
предхожда идеята за върховенството на народа, на неговата спо
собност да избира своите ръководители, всички свои ръководители.
Появата на обществен живот

От врем ето на Регентството се забелязват прояви на общ ествен живот,
които поставят под въпрос упражняването на властта.
П ървата промяна се открива в селата, където след бурните въ с
тания срещ у злоупотребите от страна на кралските данъчни власти, на
които в крайна см етка селяните се подчинили, се наблю дават протести
срещу „правата“ , които феодалът бил узурпирал (правото на надзор и
пазене, на сортиране на дървен м атериал и пр.), срещ у кю ретата убий
ци, срещ у изискванията на финансистите. Тази пром яна в насоченост
• Галиканисти - привърженици на галиканизма, доктрина, която се бори за независи

мост на френската църква и папската институция. - Б. пр.
- „Ле Нувел-з-еклезиастик“ („Църковни новини“). - Б. пр.
193
та на протестите се проявява и като промяна на ф орм ата на протест:

към въоръж еното въстание се прибавя и воденето на съдебни дела.
При проучване на тъжбите, отразени в дневниците на Генералните
щати от 1614 до 1789 г., може да се констатира, че ако негодуванието
срещу тежките данъци си остава основната форма на протест, въпросите
за функционирането на съдебната система и за статута на службите ид
ват на второ място както през 1614, така и през 1789 г. П ромяната е
другаде: през 1614 г. се иска религиозна реформа, докато през 1789 г.,
понеже тя вече е осъщ ествена и се наблюдава известно откъсване от
религиозните обреди, почти не става въпрос за религията и отрицател
ното отношение към свещениците отстъпва място на отрицателно отно
шение на свещениците към тяхното паство, което те см ятат за твърде
грубо, като се им а предвид, че част от духовниците идват от града.
П ром ените в градовете се отнасят преди всичко до конфликтите,
свързани с трудовата дейност, и те се наблю дават при почти всички
занаяти (при 20 от всичко 27 в град Нант, във всичките 16 занаята,
упражнявани в Лион, и т. н.). Б роят на конфликтите непрекъснато рас
те и дори се удвоява през X V III в. При невъзмож ност за нам еса в об
щ ата политика на държ авата това неподчинение създава форми на со
лидарност, които водят до увеличаване броя на съдебните дела.
Както в града, така и в селото адвокатите играят все по-важна
роля: значителен е техният брой в Генералните щ ати през 1789 г.
Важен м ом ент е и това, че в градовете и особено в Париж се очер
тава литературна сфера, която е независима от двора и от властта. С а
лоните се явяват първата ф орма на литературни изяви и се превръщ ат
в активен и м ощ ен културен полю с, със съответните групировки и ин
триги, който овладява литературната власт и лиш ава краля и двора от
възм ож ността да се налагат в литературния живот. Рязката промяна
става през 1754 г. с избирането на Д ’Аламбер във Френската академия
в ущ ърб на кандидата, предложен от двора, и това става благодарение
дейността на м аркиза Дю Дефан и на приятелите й от нейния салон.
Този м алък свят, чиято активност по-късно се допълва чрез вестници
те, се политизира в зависим ост от това какви са участниците в литера
турните кръгове - от Г рим 1 до Дидро, от Тю рго2 до М алзерб или до
абат Ренал3 . Е м аню ел К ант м ного добре посочва по какъв начин бил
разклатен предиш ният ред: „Наш ият век е век на критиката, на която
всичко трябва да се подчинява. Религията с претенцията си за святост
и съдебната система със своята важност обикновено искат да избяг
нат критиката. Но в такъв случай те предизвикват срещ у себе си спра
1 Става дума за Мелхиор Грим (1723-1807), който след абат Ренал става редактор на
Correspondance littéraire, philosophique et critique, предназначена да дава сведения за
парижкия живот на чуждестранни принцове. - Б. пр.
2 Френски икономист (1727-1781). - Б. пр.
3 Френски историк и философ (1713-1796). —Б. пр.
194
ведливи подозрения и не м огат да претендират за онова искрено уваже

ние, което разум ът отдава само на нещ ата, които м огат да издържат
свободно обществено изпитание.“ Като коментира бележката на Кант
от 1781 г. в неговия Предговор към Критиката на чистия разум, Ро-
же Ш артие1 пише: „Ето кое анулира основната дихотомия, установена
от абсолю тизм а, между съвестта, която зависи от индивидуалното съз
нание, и държ авните интереси, ръководени от принципи, които изобщ о
не почиват на общ ия м орал“, една широко срещ ана мутация, дължащ а
се на успехите, от една страна, на Републиката на художественото сло
во, а, от друга, на франкмасонството, което и м а близо петдесет хиляди
привърженици и м акар че е отворено за три те съсловия, изклю чва
„онези, които н ям ат нито образование, нито добро м атериално съ с
тояние“ . Водено от м орала и от предразполож ението към дискусия по
въпросите на общ ествения живот, ф ранкм асонството се превръщ а в
средищ е, където се осъщ ествява при съблю даване на тайната истин
ска въ зм ож ност човек да се изразява съвсем свободно.
„ Тогава хората мислеха като Босюе, а сега —като Волтер “

Движението тръгва от по-далече. В Кризата на европейската съвест,
изследване от 193 5 г., което е запазило напълно своята актуалност и днес,
Пол Азар изтъква и другите отличителни черти, които противопоставят
времето на абсолю тната монархия на годините след нея, и те се свързват
с промените, настъпили към 1680 г. - средата на царуването на Луи XIV
„Хората на XVII в. обичат йерархията, дисциплината, реда, който власт
та се мъчи да осигури, утвърдените принципи, които регулират живота, а
техните преки наследници мразят ограниченията, самовластието, догми
те. П ървите са християни, а вторите са антихристияни. Първите вярват в
божията справедливост и водят сносен живот в общество, разделено на
класи, които не са равнопоставени, докато вторите вярват в природната
справедливост и мечтаят само за равенство. Повечето французи отнача
ло мислели като Босю е, а след това като Волтер.“ О т задълженията към
Б ога и към краля се преминава към правото на индивидуално съзнание,
на критиката, на разум а - към правата на човека.
К ъм фактите, отнасящ и се до трудностите в края на царуването
на Луи Χ ΐ γ се прибавят и други. Налице е преди всичко по-широко
познаване на света. Докато Расин и М олиер ограничават своите пъту-
вания само в рамките на кралския двор, М онтескьо, Русо и В олтер ски
тат из цяла Европа и искат да опознаят живота и настроението на дру
гите народи на планетата, ползвайки се от м нож еството пътеписи, из
лизащ и по това време. Лабрю йер отбелязва, че „това карало хората да
изгубят и малкото религия, която им оставала“ , но същ евременно то ги
1 Съвременен френски историк, роден 1945 г. - Б . пр.
195
подтиквало да сравняват, да разсъждават, да критикуват. Те просто за

щ итавали своята религия, своя крал и своя Б о г и не търсели истината.
Но как да ги възвеличават още повече: и в това отнош ение Франция
при Луи X IV била задминала Италия и Испания. Тя се извисявала със
своята мощ , с гения на писателите си, със своя език. П рез 1714 г. в
Р ащ ат1френският става език на дипломацията; в това врем е в Л им а се
играе Родогюн на Корней, а Париж става град на модата.
Но от север се задавал конкурент в лицето на Англия. И французите
трябвало да признаят, че англичаните имат едно предимство —това, че
мислят. За Франция са характерни изисканите маниери, а за Англия - дър
зостта да се разсъждава, пример за която са Лок2, Нютон, Суифт. Техните
идеи не закъсняват да се роят в Германия и във Франция, където те с охота
са преведени или пък са възприети от французи, намерили убежище в Х о
ландия. Това става по времето, когато отмяната на Нантския едикт съю зя
ва влюбените в свободата северни протестантски страни срещу френската
мощ, която престава да бъде зачитана тъкмо поради тази отмяна. Именно
тогава тези идеи без претенции за национален произход се обединяват под
названието Просвещение в борба срещу мрака на абсолютизма.
Действащите лица по време на Френската революция се предста
вят за привърженици на Просвещението и с пълно основание се твърди,
че неговите послания били в основата на революцията от 1789 г. Но, от
друга страна, може да се смята, че монархията загубва своята святост,
своето очарование, своя авторитет, и затова се пише против нея и хората
са склонни да приемат жестоките думи в памфлетите, насочени срещу
монарсите. Това обяснява факта, че писанията на философите, за които
става дума, довеждат до резултати, които традицията увековечава.
Така например може би е илюзорно да се вижда в радикалните слова
на Русо или на абат М абли3 причината за насилията на якобинците по
време на терора. Защ ото това би означавало да не се държи сметка за
спецификата на народните движения, за насилието, което те самите уп
ражняват, и за хода на събитията, сякаш всичко се е разигравало само
около текстове, оказали се едновременно и пророчески, и със свое въздей
ствие върху историята, преди да се е извършила революцията.
През следващ ите векове подобно изкушение карало някои да при
писват единствено на трудовете на М аркс, на Бакунин и на Ленин зас
лугата за социалните прояви и за цял един исторически процес, изпус
кайки факта, че в своите текстове те са взели предвид селските въ ста
ния, погром ите и ш ироките стачни движения. И всъщ ност след 1917 г.,
както и след 1789 г., събитията отчасти се изплъзват от контрола на
тези, които се представят за техни организатори.
1 През 1714 г. Франция подписва в Ращат мирен договор с Австрия. - Б. пр.

2 Става дума за философа Джон Лок (1632-1704). - Б. пр.
3 Френски философ и историк (1709-1785). - Б. пр.
196
Обвиненията към Стария режим
Английската историчка Б. Беренс поема риска да уточни м ом ента на

този голям исторически обрат - това е 1748 г. Тя, разбира се, знае, че
подобно точно датиране е изложено на всевъзмож но оспорване и на
сарказъм, когато става въпрос за такова сложно явление, каквото е кри
зата на С тария режим, причините за която се обясняват с голям о коли
чество разнообразни данни, извлечени по различно време. З а да посо
чи тази дата, тя взем а под внимание известен брой корелации: напри
мер, че в Енциклопедията при оф ормяне на статията „спестяване“
Едмон Ж ан Ф рансоа Барбие смята, че годината 1748 е довела до рево
лю ция в анализа на икономическите въпроси; че след 1750 г. според
пазителя на кралския печат М анипу парламентите представлявали зап
лаха за кралството; че през 1787 г. в своята реч пред Ф ренската акаде
мия историкът Клод дьо Рю лиер заявил, че през 1749 г. започнала ре
волю ция в нравите и в художествената литература - казано накратко,
че след споменатите години, както отбелязва и граф Дьо Сегю р, да се
противопоставяш и да критикуваш било своеобразна мода.
Наистина 1748 г. е известна с мирния договор от Екс-ла-Ш апел,
който слага край на войната за австрийското наследство, въпреки побе
дите на Морис дьо Сакс1 в битката2 при Фонтеноа3. П рез 1741 г. ум оре
ните вече французи сключили с англичаните мир, във връзка с който Луи
XV бил упрекван, че не се възползвал от своите победи, за да придобие
Нидерландия, и за това, че „воювал в полза на краля на Прусия“, на кого
то била дадена Силезия. По този начин Франция загубила хегемонията
си в континентална Европа, а малко по-късно, след пораженията в Индия
и в Канада по време на седемгодишната война (1756-1763), тя трябвало
да се раздели и с мисълта за господство по море.
Войната се водела на много фронтове, но се очертавал един побе
дител и това била Англия. С основание се поставял въпросът за причи
ните за тези успехи, които се обяснявали с режима в страната.
Докато по-рано френската монархия, особено при Луи XIV, пред
ставлявала модел, който будел възхищението на другите владетели, след
това за пример вече служел английският режим. В Англия намерил убе
жище В олтер, там отиш ъл и М онтескьо, а в това врем е се множели
преводите на Ричардсън4, на Лок, на Толанд5 и пр. Непрекъснато се
1 Френски генерал (1696-1750). - Б. пр.

2 Тази битка става известна с думите, които си разменили лорд Хей и граф ДЮтрош:
„Господа френски гвардейци, стреляйте първи!“, предложил англичанинът. Но му от
говорили: „Господа, на вас се пада тази чест.“ - Б. а.
3 В белгийската провинция Ено. - Б. пр.
4 Самюел Ричардсън (1689-1761) - английски писател, автор на „Клариса Харлоу,
или историята на една млада дама“. - Б. пр.
5 Джон Толанд (1670-1722) - ирландски теолог. - Б. пр.
197
правели сравнения меж ду функционирането на английския реж им и на

реж има във Версай и те винаги били в полза на английската монархия.
Очевидно английската м исъл била вече проникнала във Франция
благодарение на осъщ ествените от протестантите преводи: Лок под
държал идеята за социален договор и предлагал да се наложи разделе
ние на властите, а правителството да се избира и то да гарантира ед
новременно свобода на народа и толерантност. Дори и във Франция по
врем ето на Луи X IV Фенелон критикувал деспотизма на краля и него
вото увлечение по войните. Той искал кралят да се подчинява на зако
ните, на Генералните щати, но последните според него били въплъщ е
ние на аристокрацията. Едва десет години по-късно, през 1721 г., М он-
тескьо в своите Персийски писма критикува абсолю тизм а и с ирония
напада както монарха, така и неговите поданици. „К ралят на Франция е
най-м огъщ ият принц в Европа; той не притежава златни мини подобно
на своя съсед - испанския крал, но им а повече богатства от него, защ о-
то ги извлича от суетността на своите поданици, която е по-неизчерпа-
ема и от мините (...). Впрочем този крал е голям магьосник, той упраж
нява въздействие върху у м а на своите поданици и ги кара да мислят
така, както той иска. Ако им а само един милион екю в своята хазна, а
им а нужда от два, достатъчно е да ги убеди, че едно екю струва колкото
две, и те щ е м у повярват. Той може да им втълпи в главата, че едно
парче хартия струва пари, и те веднага се убеж дават в това.“
Този намек за произволното фиксиране на курса на парите при
първата емисия на банкноти през 1702 г., преди Лоу, показва как на
практика е ставало това. С ъщ ественото тук е, че М онтескьо заимства
от Ню тон, от Декарт и от Б е л 1 идеята, че само чрез разум а човек може
да опознае функционирането на държавата, т. е. чрез научен анализ на
отнош ението меж ду нещ ата, и предварително може да се каже, че все
ки друг подход граничи с „фанатизм а“ . Така М онтескьо, вдъхновен от
Лок, написва Духът на законите - теорията за разделението на влас
тите, където се анализират различните видове режими и се посочва, че
едно управление е добро, когато работи в полза на общ еството и за
щ астието на човечеството. Смятайки, че запазването на привилегиите
е гаранция срещ у деспотизма и че само то осигурява легитим ност на
монархията, М онтескьо отбелязва, че демокрацията може да бъде зас
траш ена от индивидуалните амбиции, от принципа за „крайно равен
ство“, който води до деспотизма на един-единствен човек.
Волтер, който същ о е монархист, критикува недъзите на режима,
неговата нетолерантност и се проявява като борец срещ у несправедли
востите, като защ итник на онеправданите. Така постъпва той при аф е
рата с тулузкия търговец Калас, който бил обвинен, че убил сина си, за
1 Пиер Бел (1647-1706), френски писател, автор на Dictionnaire historique et critique,

чийто критичен дух предвещава философската мисъл на XVIII в. - Б. пр.
198
да м у попречи да приеме католицизма. П арламентът в Тулуза, без да

разполага със сериозни доказателства, го осъжда на см ърт и той е ек
зекутиран през 1762 г. В олтер се намесва, постига преразглеждане на
делото и Калас е реабилитиран.
К ато човек на действието, присъстващ на всички ф ронтове на
борбата за толерантност, застъпник преди всичко за един просветен,
антиклерикален деспотизъм, Волтер, както и М онтескьо, не е револю
ционер, макар че идеите м у подкопават установения ред и той се явява
като апостол на свободите. Подобно на своя съратник Д ’А лам бер В ол
тер „не си поставя за цел да реформ ира институциите, а да ги накара да
работят срещ у Ц ърквата и в полза на П росвещ ението“ . Н а техния ре-
ф ормизъм се противопоставя радикалното виждане на Ж ан-Ж ак Русо,
който със своя Обществен договор става патриарх на демократичес
ката м исъл и на понятието за народен суверенитет.
Докато М онтескьо и Волтер са въплъщение на роялисткото тече
ние, което не поставя под въпрос монархическата институция, при това
вторият утвърждава своя деизъм, без да е настроен против християн
ството, докато Русо се вписва в една републиканска перспектива, същ ес
твува и друго, по-радикално течение, егалитарно, пантеистично и мате-
риалистично, което като че ли има връзка с франкмасонството. От Де-
карт то наследява критичния дух, а от Спиноза - отъждествяването на
Б ога с природата и най-вече поставянето под въпрос на богослужението
и на монархическия режим, „изкуството да бъдат лъгани хората, у които
властта насажда страх, за да ги държи в покорство“ . Породило се в Х о
ландия и в Англия, на това течение изглежда се дължи острият памфлет
Трактат за тримата измамници1който напада М ойсей, Исус и М оха
мед и предлага религията на страха да бъде заменена с религията на зна
нието. Тази идея намираме и у Х олбах - тя подхранва цяло едно идейно
течение по време на Френската революция и след нея.
Ако поради претърпените от Франция поражения някои предпо
читат английския модел, то победата във войната през периода между
1776 и 1783 г. този реванш , който води до образуването на Съединени
те щати, предизвиква адмирации към американската конституция и Дек
ларацията за правата на човека. Войната за независимост, една своеоб
разна револю ция, вследствие на която се образуват Съединените щ а
ти, оказва положително въздействие върху републиканските идеи и вър
ху приетата програм а за действие чрез създаването на комитети за си
гурност, на комитети за общ ествено спасение.
М аркиз Дьо Кондорсе2 заедно с Л аф айет и някои други въвежда
тези идеи във Франция и се бори за толерантност подобно на Волтер за
1 Отпечатан през 1719 г. от неизвестен автор. - Б. пр.

2 Френски математик, философ, икономист и политически деец (1743-1794). Като
жирондинец е хвърлен в затвора, където се отравя. - Б. пр.
199
премахване на повинностите и за икономическа свобода подобно на

Тю рго. Като истински символ на П росвещ ението и главен приемник на
философите Кондорсе се явява представител на учените и на писатели
те, които искат да оглавят общ ественото мнение, той въплъщ ава в по-
висока степен и от М онтескьо връзката меж ду достойнствата на наука
та и на реф орм аторската държава.
Тъкмо тези писатели и философи, без да са предтечи на Революция
та, тъй като тяхната цел не е да разрушат или да укрепят обществения ред,
а да го модернизират и реформират, имат идеи, които в не по-малка степен
проникват в управляващите среди в момент, когато избухва кризата, най-
напред във финансов план (дефицитът и опасността от банкрут на държа
вата), а след това и в институционален аспект, когато кралят свиква Гене
ралните щати, а Учредителното събрание изработва конституция.
Но редом с тези високи идеи, които вдъхновяват „револю ционе
рите“ през 1789 г., се разпространяват и други, но те им ат по-скоро
опустош ителна роля. Огромен брой пасквили и скандални памфлети за
лю бовниците на Луи X V или за развратния живот на духовенството
наводняват книжния пазар. Техните автори, пропаднали и отхвърлени
писатели, щ е се появят на светло, смесвайки своите нечисти желания с
най-висшите въжделения на елитните среди.
Според констатацията на германеца С торх „в Париж всички че
тат. Ч етат по врем е на пътуване, при разходка, в театъра през антрак-
тите, в кафенето, в банята. В магазините и работилниците жени, деца,
работници, чираци, всички четат. В неделните дни хората сядат пред
вратата на своите къщи и четат; лакеите четат, вървейки след колите;
кочияшите четат върху седалките си; войниците четат, когато са на пост“ .
И стината в П ариж е истина и в провинцията: тя може да бъде провере
на в Ш алон-сюр-М арн, където видните личности от академията търсят
в науките оръж ията на прогреса, които ще позволят да бъде възстано
вена икономиката в провинцията и ще осигурят на хората успехи и здра
ве. Според М але дю Пан „в средните и нисшите класи на общ еството
Русо им а сто пъти повече читатели от Волтер. Той единствен заразява
французите с доктрината за върховенството на народа и за крайните
резултати, до които тя води (...) През 1788 г. чух как М арат, разхож
дайки се сред хората, чете на глас Обществения договор, аплодиран от
едни ентусиазирани слуш атели.“
Дю П ан м огъл да добави: „Слуш атели от народа.“
Загубата на доверие в монарсите и във властниците

Очевидно е, че загубата на доверие в монархията се отнася и за самия
монарх. Говори се, че младият Луи XVI, който е на 18 г. и вече е женен за
петнайсетгодишната М ария-Антоанета, най-малката дъщ еря на Мария-
Тереза Австрийска, не бил спал с жена си в продължение на седем годи
200
ни. Тя сам ата го казва и го повтаря. Когато през 1774 г., четвъртата годи
на след сватбата им, той става крал, вече е един унизен монарх, с когото
се подиграват и дворът, и градът. През 1778 г. им се ражда дъщ еря, но
това не променя нищо. Н еговата страст към лова и към ръчния труд (по-
специално към железарството) съвсем не отговаря на духа на времето.
При това физическите усилия му изневеряват. „Един лош служител на
Венера, който иска да мине за Вулкан.“ Наистина той е коронясан в Реймс,
но „значение им а единствено короноването от страна на общественото
мнение“. Освен това австрийката М ария-Антоанета не се ползва е добро
име, защ ото е чужденка и води разюздан живот, а това е обидно за онези,
за които е скъпа съдбата на нацията.
В действителност кралицата явно не е им ала вина за скандала с
колието: една интригантка, госпожа Дьо Л а М от, убеж дава кардинал
Дьо Роан, че разточителната кралица, щ е бъде очарована, ако той й
подари колие. С пом ощ та на посреднички тя се сдобива с колието, пос
ле го продава, а бижутерът Б ьом ер представя ф актурата на кралицата.
П осле всичко се разкрива. Луи XV I е страш но ядосан, той осъжда гос
пожа Дьо ла M ot , а кардиналът е пратен в Б астилията. Но за радост на
тълпата парламентът оправдава Роан.
С рещ у М ария-А нтоанета се надигнала вълна от ом раза, която се
подхранвала от излизащ ите пасквили, чийто брой непрекъснато се уве
личавал, защ ото нещ о обичайно било в нечисти, измислени авантю ри
да се зам есват реални личности с цел да се дискредитират. Н ям а никак
во доказателство кралицата да е им ала любовници, като се изключи по-
късната й връзка с граф Дьо Ферсен, за която им а сведения. Н о паскви
лите не се интересували от истината. В един от най-разпространените
се казвало: „А нтоанета възнамерявала да забременее; това е главният
пункт в напътствията, които получила във Виена от м айка си, вещ ата
във всичко им ператрица. Тя позволила на своя августейш и съпруг да
използва всички свои ресурси за тази цел, но усилията м у били напраз
ни. Н аложило се да прибегне до любовник.“
С тан ал а об ект на всеобщ о презрение, породено в значителна
степен и от тези пасквили, М ария-А нтоанета е обвинявана в това,
че им а нен орм ал н а сексуалност (за която се говори в д евет от всеки
десет пам ф лета), че притеж ава непоправимия характер на чуж денка-
тя била австрийка, което сам о по себе си означавало, че м рази Ф ран
ция и ф ранцузите. О свен то в а е обвинявана, че и м ал а политически
амбиции, като при то в а твърдяла, че частният й ж ивот зависи сам о
от нея.
Загубата на доверие в кралската двойка е резултат от далечен
замисъл и им а по-ш ирока насоченост. Н а прицел са хората от благо
родно потекло, аристокрацията, която, за да се подиграе с краля, при
бягва до самоубийствени постъпки. Така например през 1784 г., тъй
като представлението на Сватбата на Фигаро било забранено във Вер-
201
сай, пиесата на Б ом арш е се играла в частния театър на г-н Дьо Вод-

рьой. М онологът на Фигаро звучи като предвестник на револю цията.
„Понеже сте от висшето съсловие, вие се смятате за голям гений!
Титли, състояние, ранг, място в обществото, всичко това ви прави толкова
горд! Какво сте сторили, за да притежавате тези неща? Направил сте си
труда да се родите и нищо повече. А всъщност сте си обикновен човек.“
Тази диагноза е валидна за властниците, валидна е и за кралете.
ФИНАНСОВА КРИЗА: П РО БИ ВЪТ
Тъкмо в този зловреден клим ат избухва финансова криза, която се за

силва и ускорява поради разходите за войната в Америка. В същ ност
очертаващ ият се на хоризонта банкрут е резултат от половинвековно
лош о управление и от безконтролни разходи. Френското правителство
изобщ о не е платежоспособно, откакто през 1741 г. се въвлича във вой
ната за австрийското наследство и само благодарение на половинчати
мерки успява да намали някои дългове. Револю ционна новост в случая
е това, че този голям дефицит става достояние на хората и общ ествено
то мнение се намесва, за да подкрепи проекта на министрите или да му
се противопостави. Този своеобразен „държавен преврат“ е дело на
Некер, който в своя Отчет до краля от 1781 г. разкрива нередностите
и злоупотребите в кралството и разобличава прекалените стремеж и на
придворните: за първи път страната научава какво се прави с нейните
пари. Този Отчет им ал небивал успех: от него били продадени сто
хиляди екземпляра.
Както отбелязва Ю рген Х аб ерм ас1, това е пробив в систем ата на
абсолю тизм а, ориентиран към една политически податлива област.
П реди това вече са се провалили повечето опити за реф орм а на
иконом иста Тю рго: нотабилите се противопоставили на неговите ини
циативи за бю дж етни икономии. Но, от друга страна, отварянето на
пазара за зърнени храни подпом ага развитието на селата, тъй като
Т ю рго се застъпвал за по-еф ективна обработка на зем ята. Н о това
пък предизвикало „войната за браш ното“ по инициатива на спекулан
ти, които използвали като повод лош ата реколта, за да предизвикат
бунтове, прокарвайки убеж дението, че Т ю рго е виновен за голем ия
глад. Т ю рго искал преди всичко да внесе някакво равновесие в данъч
ната систем а, за да не теж и тя почти изцяло въ рху селяните, защ ото
се отразявала пагубно и на зем еделското производство. Н о и тук съ п
ротивата на привилегированите осуетила неговите намерения. Тю рго
направил и друг опит - да премахне ангарията, която теж ала един
ствено на селяните, и я зам естил с паричен налог (ощ е един данък) и
1 Немски философ и социолог, роден през 1929 г. - Б. пр.
202
това било пробив в привилегиите на аристокрацията, чрез който се

целяло да бъдат нам алени като цяло данъчните задълж ение на селя
ните. И селянинът наистина се зарадвал.
Не искам с труд да се захващам -

не съм аз роб обречен...
Щом за труда не ми се плаща,
не ще работя вече.
Твърдят, че кралят отменил
и ангарията.. Той бил
наистина човечен...
Но това не продължило дълго.

И зм орен от тези трудности и от неприятностите, свързани с ре
ф ормите, кралят изгонил Тю рго, което се явявало победа за привиле
гированите и поражение за философите (1776 г.). С ъдбата на Некер,
другия голям реф орм атор, не била по-добра. Той им ал намерение да
възбуди общ ественото мнение, да го мобилизира и да го използва: ра
зигравал лотария, сключвал заеми, опитвал се да продължи реформ ите
на Тю рго. Но този протестант бил твърде подозрителен за висш ето ду
ховенство. Той повиш ил жизнения м инимум на кю ретата, смекчил ре
ж им а в затворите, основал центрове за благотворителност. Не минало
много врем е и бил принуден да заплати за подвига си от 1781 г. - и
Некер на свой ред бил изгонен от двора. Н еговият наследник Ж оли дьо
Фльори утроил поземления данък1, увеличил таксата върху тю тю на и
разм ера на безвъзм ездния дар от страна на духовенството, но не успял
да промени реж им а на издръжките, който бил критикуван от Некер за
ради м нож еството злоупотреби и нарушения.
И К алон2 на свой ред се сблъсква с реакцията на аристокрацията
срещ у предприетите от министрите реформи. За да обоснове по-ш иро
ко нуждата от данъци, той води политика на м ащ абно строителство,
което осигурява работа и улеснява търговията. За да възстанови дове
рието, той се впуска в непрестанни разходи. Според граф Дьо Сегю р
„хората им али усещ ането, че са в плен на някакъв чаровник“ .
Н еговото намерение било да покаже чрез тези разходи, че в край
на см етка държ авата е богата, да задоволи апетитите на най-алчните и
да създаде климат, който да м у позволи да действа. Тази политика, ко
ято целяла постигане на лесни резултати, била неговата първа крачка.
Но когато заемите изчерпали възмож ностите си, той предложил своите
1 Който преди това възлизал на една двадесета част от доходите (на френски le
vingtième). - Б. пр.
2 Шарл-Александр дьо Калон (1734—1802) - френски политически деец, държавен ми
нистър, на когото Луи XVI поверява контрола на финансите. - Б. пр.
203
реформ и и на първо м ясто въвеждането на поземлен налог за всички

собственици на земя, без значение от какъв ранг са: аристокрация, ду
ховенство, третото съсловие.
Н о той искал да отиде по-далече и за тази цел свикал събрание на
знатните (сто четиридесет и четирима души), към които бил изклю чи
телно благосклонен, и като им признал, че държ авната хазна е празна,
поискал от тях съвет как да се възстановят финансите.
Н отабилите разбрали какво ги чака: свидетелство за тяхната ре
акция е една известна карикатура, изобразяващ а кухнята към кралския
двор, където м айм уната, като деловодител, се обръщ а към придворни
те гъски, патици и пуйки с думите: „Скъпи мои подведомствени, съб
рах ви, за да ви попитам с какъв сос искате да бъдете изядени“ . А оби
тателите на задния двор отговорили: „Този въпрос не стои - ние не
искаме да бъдем изядени“ .
И Калон на свой ред бил изгонен (1787 г.).
К огато общ еството научило, че М ария-А нтоанета повикала ар
хиепископа на Тулуза Ломени дьо Бриен, за да я наследи, хората раз
брали, че в кралския двор се разпорежда кралицата. Парижкият парла
м ент отказал да регистрира въвеждането на поземлен налог, който да
се плащ а от всички собственици, декларирайки, че само нацията като
цяло, представена в Генералните щати, м ож ела да приеме подобен да
нък. П арламентът бил изм естен в Троа, но получил подкрепата на ос
таналите парлам енти и триумф ално се завърнал в Париж. След като
той отказал да подпиш е и друг едикт, Луи X V I наредил едиктът да бъде
регистриран въпреки опозицията на парламента. „Това не е законно“,
заявил неговият братовчед орлеанският херцог. „Законно е, защ ото аз
го искам“ , отвърнал кралят с авторитарен тон, с което напомнил за аб-
солю тизм а на френската монархия, макар че този терм ин влиза в реч
ника едва през 1797 година.
Тогава Луи XVI натоварил пазителя на д ържавния печат Ламоаньон
да се справи с магистратите. За да предотврати неговото действие, П а
рижкият парламент излязъл с решение от 3 май 1788 г., с което се напом
няло, че „Франция е монархия, управлявана от краля в съответствие със
законите и че на нацията принадлежи основното право свободно да ре
ш ава въпроса за налозите чрез Генералните щати, които се свикват ре
довно“ . Това означавало разрив между краля и парламента.
Д екларацията за правата на нацията била касирана от краля и той
искал да бъдат арестувани водачите на опозицията Д ’Еспременил и Мон-
сабер. „Всички ние см е д ’еспремениловци и монсаберовци“ , отговори
ли парлам ентаристите на кралския служител, който бил натоварен да
ги арестува. П арлам ентите в провинцията се солидаризирали с париж
кия: в Дофине войсковата част, която пристигнала, за да потуш и из
бухналото въстание, била посрещ ната с цигли, които ж ителите на Гре
нобъл хвърляли от покривите (денят на циглите - 7 ю ни 1788 г.). В
204
замъка Визий двам а парламентаристи, М уние и Барнав, формирали съб

рание, в което влизали представители на трите общ ествени групи (ду
ховенството, аристокрацията и третото съсловие) и реш или да не пла
щ ат данъци, докато те не бъдат гласувани от Генералните щати.
При това положение, тъй като и духовенството настоявало да се
свикат Генералните щати, кралят отстъпил и обявил свикването им за 1
май 1789 г. Въпреки тази отстъпка Бриен не намерил никого, който да
предложи паричен заем на държавата. Това означавало банкрут. Тога
ва Луи X V I се съгласил на втора отстъпка: той върнал Некер и същ ев
ременно освободил от длъжност Бриен и Ламоаньон.
С ъпротивата на привилегированите довела до свикването на Ге
нералните щ ати - за първи път от 1614 г.
В развоя на тези събития впечатляващ о е това, че се засилва раз
ривът меж ду общ еството и монархическата власт, която се оказва все
по-неспособна да намери път за реш аване на финансовите и други проб
леми, породени от водената от нея политика, и че по отношение на крал
ските произволи меж ду трите съсловия се проявява солидарност (а не
антагонизъм). И буржоазията на свой ред осъзнава правата си.
Освен че всички се противопоставят на премахването на приви
легиите (при положение, че привилегиите на аристократите били най-
очевидни и най-незаслужени), друг впечатляващ факт е и това, че по
литиката на властта, когато избухва кризата, заим ства своите прийоми
за действие от речите на философите и на някои физиократи - но това
не е било пречка за управляващ ите среди да се противопоставят на
реф орм ите и всъщ ност реакцията на привилегированите дава тласък
на револю цията.1
1 Известно е сравнението, което прави Троцки между Луи XVI и Николай II, което
навежда на размисъл върху падането на Стария режим във Франция и в Русия, както
е известно, че към края на комунистическия режим в Съветския съюз в кръговете на
властта проникват реформаторските идеи на протестиращите, каквито са заточени
кът Сахаров, Горбачов и Яковлев, които са близки в идейно отношение. По-нататък
ще се върнем отново на този въпрос. - Б. пр.
205
Времето на революциите
и на колониалните империи
Револю цията от 1789 г. бележи обрат в историята, в см исъл че за съв

ременниците вече нищо не било както преди. С ъсловната йерархия
(аристокрация, духовенство, трето съсловие), както и субординацията
по отношение на м онарха и на дворцовите маниери са изм естени от
принципите за равенство на гражданите, за суверенност на народа, за
нови колективни действия - от идеята за нация.
Тези събития пораждат нова, модерна политика, при която меж
ду другото се прави и разграничението ляво-дясно, излязло извън пре
делите на Франция и превърнало Револю цията в събитие със световно
значение.
Н аистина американската револю ция е осъщ ествена преди това,
но тя ням ала за задача да се бори против вътреш ния враг и м огла да
установи една по-егалитарна демокрация в сравнение с режима, който
бил наложен по-късно във Франция. Това било и война за независи
мост, с което по-късно се обяснява и отзвукът й в Латинска Америка,
както и сред колонизираните народи.
Един век по-късно револю цията от 1917 г. отвръщ а на ехото на
Френската револю ция и както през 1789 г. за французите, за няколко
м есеца и за руснаците вече нищо не било както преди.
Револю цията от 1917 г. била по-радикална от тази през 1789 г.,
но и в двата случая е налице процес на преминаване на общ еството от
начална фаза на порив, целящ да го направи по-справедливо, към след
ващ ата фаза, при която, понеже поставената цел не била постигната, се
преминава към радикален силов терор в им ето на запазването на пос
тигнатите завоевания и на революционните начинания.
Франция изживява столетието след 1789 г. в сянката на Великата
революция, която сякаш изобщ о не могла да осъщ естви своя замисъл.
А той бил насочен най-напред към развитието на цивилното граждан
ско съзнание, във връзка със свободата на словото и на вероизповеда
нията, с равнопоставеността пред законите, казано накратко, за утвър
ждаване правата на човека. След това трябвало да се постигне полити
ческо гражданско съзнание и да се осигури право на глас на все по-
широки групи от населението. Най-сетне добре разбраното социално
гражданско съзнание се насочило към разш иряване правото на м еди
цинско обслужване, на благосъстояние и об разование... П ървото по
бедило благодарение на Револю цията от 1789 г.; второто получило нов
206
ВРЕМЕТО НА РЕВОЛЮЦИИТЕ И НА КОЛОНИАЛНИТЕ ИМПЕРИИ
подем по врем е на револю цията от 1848 г., а третото постигнало своите

цели едва при държ авата майка в средата на X X в.
Успоредно с тази история, на чието разгръщ ане попречило пора
жението на Наполеон, Франция компенсирала провала на амбицията за
хегемония чрез установяването на обш ирна колониална империя, коя
то в им ето на правата на човека дала нов импулс на м исията й да сложи
край на робството, представяйки се като завоевание на цивилизацията.
Н о появата на нови велики сили, демографският спад в страната
и трудностите, които изпитвала в намерението си да следва новия ри
тъ м на развитие, допринесли за създаването на кризисна обстановка,
която била последвана от голям ата война. Ф ренската нация вече чув
ствала, че нейното излъчване, нейната световна роля, сам ото й същ ес
твуване са застраш ени. И то още преди колониалните народи да са пос
тавили под въпрос валидността на нейната мисия.
РЕВО ЛЮ Ц И И ТЕ О Т 1789 г.
Със свикването по реш ение на краля на Генералните щ ати през 1788 г.

започва цял цикъл от резки промени, които слагат край на така нарече
ния по-късно Стар режим: револю ция на аристократите, револю ция на
буржоазията, револю ция на народа, които в една или друга степен пред
ставляват прелом в юридически, социален и политически план.
По врем е на заседанията на Генералните щ ати кралят трябвало
да чуе оплакванията на своите поданици. Това било „добра новина“ .
През 1789 г. били издадени Тетрадки, които изразявали въжделенията
на трите общ ествени групи: аристократите, духовенството и третото
съсловие. Тетрадката на една м алка енория в близост до С ент изразя
ва надеждата, породена от този призив на краля: „Вече ням а да казваме:
„Ако кралят знаеш е, ако кралят знаеш е!“ Кралят, най-добрият от кра
лете, бащ ата на това голям о и мъдро семейство щ е знае. Всички поро
ци щ е бъдат изкоренени. Успешната и благодетелна вещина, почтеност
та, благоприличието, честта, добродетелността, патриотизмът, кротост
та, приятелството, равенството, съгласието, работата, милосърдието,
пестеливостта, всички тези хубави добродетели щ е са на почит и един
ствено м ъдростта щ е възтържествува. В заим ната лю бов между прин
цовете и поданиците щ е издигне този трон, който единствен е достоен
за краля и французите.“
Някои не толкова утопични тетрадки изразяват неприязънта на
повечето хора към привилегированите. Ж ителите на едно село близо
до Сезан настояват да се сложи край на съсловното разделение на об
щ еството и всички да им ат еднакви права. „Ние, бедните жители, сме
тези, които доброволно или насила служим на краля и на отечеството.
Ние плащ ам е оръдията, пушките, разноските по настаняването на во
207
енните, без да храним надежда, че наш ите деца ще стигнат до високи

военни постове. В ратата за тях е затворена.“
Ако първият от тези призиви възлага надежди на м онарха, вто
рият е насочен срещ у аристокрацията. Луи X V I като арбитър навярно
е м огъл да обнови състава на събранието във Визий, където аристо
кратите, подбуждани от Муние, организирали своеобразна революция,
целящ а да се постигне съгласие между всички съсловия, при взаимни
отстъпки, за да се подготви реф орм а „по английски образец“ . Н о във
Визий (Дофине) духовенството и аристокрацията се съгласили гласу
ването по съсловия да бъде заменено с поединично гласуване, което не
лиш авало третото съсловие от възм ож ността да реагира.
Защ ото тъкм о в това се заклю чавала ощ е преди свикването на
Генералните щ ати главната цел, дефинирана от абат Сийес в неговата
брош ура Какво представлява третото съсловие?, от която за четири
седмици били продадени тридесет хиляди екземпляра и която предиз
викала поразителен отзвук.
„Ц елта на този документ е съвсем проста, пишел Сийес. 1. Какво
цредставлява третото съсловие? Всичко. - 2. Какво беш е то досега в
политически план? Нищ о. - 3. Какво иска то? Д а стане нещ о.“
И се получава така, че успоредно с борбата срещу деспотизма трето
то съсловие трябва да води война срещу другите две съсловия, при все че
някои либерални аристократи се свързват с буржоазията и образуват една
„патриотична партия“, в която влизат маркиз Дьо Лафайет и маркиз Дьо
Кондорсе, епископът на Отюн Талейран1, граф Мирабо и абат Сийес, за
които се смятало, че принадлежат към „клиентелата“ на орлеанския херцог.
Кралят, разбира се, приел броят на представителите на третото със
ловие да се удвои и да се изравни с броя на представителите на аристокра
цията и на духовенството, взети заедно, но с решението си да се запази
гласуването по съсловия тази отстъпка била фактически измама.
Във Версай, в голям ата зала на двореца за М алките удоволствия,
отново се стига до бъркотия: по протокол аристократите трябвало да
бъдат в пъстри костю ми, представителите на духовенството - в блес
тящ о облекло, а пък тези от третото съсловие, което се намирало в
дъното на залата, срещ у краля - в строги черни костю ми. П ървата кав
га избухва във връзка с въпроса как ще се проверяват пълном ощ ията
на всяко съсловие: заедно или поотделно, защ ото това предопределяло
по-нататъш ното развитие на дебатите. Напрежението се покачва след
речта на краля, който отхвърля „прекадените нововъведения“ и не се
връщ а към въпроса за поединично гласуване.
На 10 юни от името на представителите на третото съсловие Сийес
кани другите две привилегировани съсловия да се присъединят към тях.
1 Шарл Морис Талейран (1754-1838) - френски дипломат, министър на външните

работи по време на Директорията ( 1797-1799 ). - Б. пр.
208
Този призив намира отзвук само при кюретата. На 17 юни третото съсло
вие се представя като Национално събрание и си присвоява правото да
взема решения по данъците. Кралят нарежда вратите на двореца за М ал
ките удоволствия да бъдат затворени за третото съсловие и депутатите се
събират в Залата за игра с топка, където Муние предлага да положат клет
ва „да не се разделят, преди да са дали конституция на Франция“.
Н а 23 ю ни кралят признал единствено на духовенството правото
да изразява своето съгласие, но само по религиозните въпроси. Трето
то съсловие виждало, че неговите реш ения били касирани, но и изрич
ните пълном ощ ия, на които се облягала аристокрацията, за да наложи
съсловно гласуване и да отхвърли фискалното равенство, същ о били
анулирани. П о този начин Луи X V I се опитвал да играе ролята на арби
тър, дистанцирайки се от Некер, който го бил посъветвал да приеме
вота поединично в едно бъдещо събрание.
Н а същ ата дата кралят разпоредил трите съсловия да се разделят
и когато церемониалмайсторът Б резе дош ъл да напомни на третото със
ловие заповедта на краля, известният астроном Байи, член на трите
академии, отвърнал: „С ъбралата се тук нация не може да приема запо
веди“ , а М ирабо бил добавил: „Само байонети м огат да ни накарат да
напуснем това м ясто.“
Тази твърда позиция на третото съсловие накарала мнозинство
то от духовенството и 47 благородници да се присъединят към него.
Според някои Луи X V I бил заявил: „Добре тогава, нека останат!“
Представяйки се за Учредително събрание, третото съсловие из
върш вало истинска юридическа революция.
Както във Везил, така и във Версай, противопоставянето между тре
тото съсловие и привилегированите не било така отявлено, както искал да
го представи Сийес в своя манифест. Известен брой либерални благород
ници както и членове на нисшето духовенство се обединили около прин
ципа за поединично гласуване и се присъединили към третото съсловие. И
тъкмо поведението на Луи XVI утежнило още повече положението. В слу
чая той бил поощряван от своя по-малък брат граф Д ’Артоа, от приятели
те на кралицата, които виждали, че все повече вълнения разтърсват Па
риж и провинцията, и настоявали кралят да не приема поражението.
И згонването на Некер, който бил идол за деловата буржоазия, и
навлизането на войски в Париж били предупредителни сигнали, че ще
последва реакция от страна на аристократите.
В Париж народната сила била тази, която спасила самото същ ес
твуване на Н ационалното събрание. Окуражени от красноречието на
Камий Д ем улен1, който предупреждавал срещ у опасността от „Варто-
лом еева нощ за патриотите“ , парижките избраници в Генералните щ а
1 Камий Демулен (1760-1794) - френски публицист и политик, загинал на ешафода

заедно с Дантон. - Б. пр.
14. 209
ти образували Национална гвардия начело с Л аф айет и се втурнали да

търсят оръжие в Двореца на инвалидите1. Тези 8000 души, обзети от
ярост и реш ителност, макар и невъоръжени, били в пълен контраст с
унилите и отчаяни войски, които се намирали в двореца. Впрочем френ
ските гвардейци се солидаризирали с протестиращ ите за разлика от гер
манския кралски полк.
След като се въоръжили, протестиращите окупирали Бастилията,
навярно за да взем ат оръдията, но и поради това, че тя била заплаха за
предградието Сент-Антоан и неговите занаятчии, които били в челните
редици на борбата срещу абсолютизма. Освен това Бастилията като зат
вор била символ на режим, на който трябвало да се сложи край.
Н а 14 ю ли управителят на Бастилията маркиз Дьо Лоне разпола
гал само с един много слаб гарнизон: тридесет швейцарци и между осем
десет и деветдесет и пет инвалиди. Той се опитал да преговаря, обещ а
вайки да не открива огън по манифестантите, ако те не го нападнат. Но
тъй като тълпата била вече проникнала в замъка, в настъпилата бърко
тия войската започнала да стреля и паднали стотина жертви. Когато Дьо
Лоне поискал да се предаде, тълпата нахлула в затвора, убити били три
м а офицери и други трим а мъже, Дьо Лоне бил заловен и екзекутиран, а
след него и старейш ината на парижката гилдия на търговците Флесел,
който бил обвинен в предателство. Главите им били набучени на пики и
занесени чак до Пале роаял (Кралския дворец), Байи бил назначен за
кмет на Париж, а Лафайет за командващ Националната гвардия.
Кралят капитулирал и обявил пред депутатите, че войската ще
бъде оттеглена, възстановил Некер като първи министър на финансите
и признал на практика своето поражение, като приел от Б айи и Л аф а
йет трицветната кокарда. Тези събития предизвикали внуш ителен от
звук както във Франция, така и в чужбина. Париж печелил победа, а
граф Д ’А ртоа трябвало да поеме пътя на емиграцията.
П ървата чисто юридическа револю ция била последвана от кръ
вопролития.
Доколко Парижкото въстание предизвикало вълнения и на други
места? Във всеки случай в селските райони се разнесъл слухът за заго
вор на аристокрацията, неточна, но близка до истината новина, която
предизвикала „големия страх“ , и селяните нападнали замъците, за да из
горят документите, в които били вписани техните задължения към гос
подарите. Всъщ ност това въстание изразявало връзката между две явле
ния: влош аването на положението в резултат от понижаването на цените
и на настъпилия глад и гнева, породен от моментната криза - последица от
половин век въстания, които през последните десетилетия добивали все
по-сериозен характер. Подготовката за свикването на Генералните щати
1 Построен по времето на Луи ΧΙ\ζ за да бъдат настанени офицерите и войниците

инвалиди от войните. - Б. пр.
210
била „хубава новина“, но ето че премахването на феодалните права, на

което много се разчитало, било поставено под въпрос.
О т 26 ю ли до 6 август голяма част от страната била обзета от пани
ка и това подтикнало селяните да въстанат най-вече срещу своите госпо
дари, а също и срещ у буржоата рентиери и срещ у търговците на зърно.
И ако до този м ом ент част от аристокрацията се била присъеди
нила към револю ционната буржоазия, насилията и ексцесите от страна
на селячеството откъснали М уние и неговите приятели от процеса на
радикализация, който продължавал да се засилва. След нощ та на 4 ав
густ те вече действали в защ ита на прерогативите на монархията, оттук
и названието „монархисти“ .
Дали случилото се в Националното събрание през нощ та на 4
август било предизвикано от големия страх? Според ром ана на нация
та Националното събрание, обхванато от ентусиазъм, гласувало за пре
махване на привилегиите, всъщ ност на собствените си привилегии и
феодални задължения, на задълженията на градовете и пр.
Б л и зостта в датите показва, че породените от голем ия страх на
силия предизвикали уплаха у депутатите: някои се опитали да защ итят
със сила правата на собствениците и това били същ ите, изненадани от
насилията на 14 юли. „Дали тази кръв е наистина така чиста?“ - този
въпрос задавал Б арнав, несъмнена алю зия към известната строф а от
Марсилезата. И той самият трябвало да бъде екзекутиран по време на
терора.
Победата била спечелена от партията на движението, в която глав
но участие взели бретонци и представители на либералната аристокра
ция, каквито са виконт Дьо Ноай и херцог Д ’Егийон. Те предложили да
им а равенство по отношение на данъчното облагане и да бъдат прем ах
нати феодалните задължения, които имали характер на лично подчине
ние, а за другите да бъде дадена възм ож ност да се откупуват. Освен
това били премахнати налозите за лов, феодалният натурален десятък,
правото за изземане на част от реколтата, а същ о така десятъкът за
духовенството и продаването на служби.
Всъщност до откупуване не се стигнало, но премахването на анга-
рията, на някои съдебни и корпоративни налози, станало в твърде благо
приятен момент, каквито историята рядко познава. Важното е, че се слага
окончателно край на стария социален и правов ред, наследен от предход
ните векове. Възтържествува равенството на хората пред закона.
В този смисъл, както с основание отбелязва Франсоа Фюре, нощта
на 4 август се явява най-важното събитие в историята на нацията и
поради това, че взетите реш ения за разлика от конституцията им ат
траен характер, защ ото разграничават ф еодалната собственост от соб
ствеността изобщ о и по този начин разруш ават напълно аристократич
ното общ ество.
Луи X V I не утвърдил нито декретите от 4 август, нито Деклара
211
цията за правата на човека, която е прелю дия към конституцията. Като

причина за това той изтъквал факта, че имало различия меж ду тези,
които при подготовката на конституцията подобно на М ирабо М уние и
Барнав възнамерявали да признаят правото на вето на краля (така на
речените конституционни монархисти), и онези, които смятали, че то
ва вето трябва да бъде само отлагателно.
Но вълненията в Париж продължавали, защ ото хляб трудно се
намирал и той бил скъп, броят на безработните непрекъснато се увели
чавал, тъй като благородниците и част от чужденците, които си зам и
навали, страхувайки се от размириците, били прогонили своите прис
лужници. Някои смятали, че трудностите и недоимъкът се дълж ат на
заговор. Вестта, че във Версай по врем е на един банкет кралското се
мейство било акламирано чрез афиширане на отличителните цветове
на кралицата, а трикольорната кокарда била тъпкана с крака, възпла-
м енила духовете. И както при изгонването на Некер, тази обида пре
дизвикала протестен поход към Версай начело с жените от предгради
ето Сент-А нтоан, които настоявали да им се даде хляб.
О бразувало се и второ ш ествие начело с Лафайет, което тр яб в а
ло да постави въпроса за връщ ането на кралското семейство в Париж.
Във Версай Луи XVI се отнесъл добронамерено към първото ш ес
твие, сметнал, че целта на второто ш ествие е да се настоява пред краля
да бъдат утвърдени декретите от 4 август, а на останалите въпроси
обещ ал да отговори на другия ден.
Н а 6 октомври рано сутринта тълпата вече била в зам ъка и стиг
нала до преддверието на кралицата, където последвало стълкновение.
Тогава Л аф айет се появил с кралското семейство на балкона на замъка.
М ножеството ги посрещ нало с викове: „В Париж!“ Тогава Луи XVI
казал: „П риятели мои, щ е отида в Париж с жена си и с децата си. На
лю бовта на моите добри и верни поданици поверявам най-ценното, ко
ето им ам .“
И така на 6 октомври шествието тръгнало към Париж, отвеждайки
„хлебаря, хлебарката и малкия чирак“ 1. Лафайет яздел редом с тях.
С м ятало се, че това завръщ ане ще разреш и кризата с прехраната,
но тя криела и друго поражение за монарха. Дисидентското държание
на монархистите, които били възмутени от новата вълна на насилие, не
могло да смекчи създалото се положение.
Няколко седмици преди това абсолю тният монарх се намирал във
Версай, сред своята аристокрация. С ега вече той бил в Париж под зор
кото око на народните маси. А там било и Националното събрание.
Н адеж дата и страхът, защ итната реакция и ж еланието за въ зм ез
дие са показателни за събитията през 1789 г. Тези отличителни черти
са съвсем видими и слагат отпечатък върху историята на нацията.
1Така наричали краля, кралицата и престолонаследника. - Б. пр.
212
О казва се, че подобно нещо намираме и в Русия през 1917 г.:

ф евруарската надежда отговаря на „добрата новина“ от 1789 г., само
че във Франция аспирациите на общ еството били изразени преди рево
лю цията, докато в Русия те се изразяват след падането на ц ар и зм а...
Но нали те били вече изразени през 1905 година? А страхът от репре
сиите и защ итната реакция, тях ги откриваме по врем е на гражданската
война. През 1789 г., както и през 1917 г., желанието за възм ездие пос
тавя все по-голем и изисквания, щ ом като в Париж и П етроград в изм я
на са заподозрени онези, които въплъщ ават някаква власт, но се оказ
ват безсилни пред събитията.
ДЕКЛАРАЦИЯТА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

И НА ГРАЖ ДАНИНА
Учредителното събрание имало за задача да изработи конституцията на

Франция. За тази цел били образувани комисии, но законодателната дей
ност на Събранието не протичала по някакъв ред и по план и би могло да
се каже, че конституцията се явява демократичен продукт от усилията на
1200 депутати, които спонтанно правели предложения и внасяли поправ
ки. В резултат на дискусиите и на „едно гласуване под пара“, без пои
менна проверка Старият режим бил съборен някак на шега.
Всички депутати смятали, че конституцията трябва да бъде пред
хождана от декларация за правата на човека и гражданина, „за да може
тя да се основава на тези права и да ги защ итава“ (Муние). Те заимствали
тази идея от Съединените щати, които през 1778 г. в началото на своята
конституция били поставили един Bill o f r ig h ts вдъхновено от трудове
те на Лок. Тази декларация, гласувана на 26 август 1789 г., започвала с
преамбюл, в който фигурират подписите на Станислас дьо Клермон-То-
нер, като председател, и наТалейран, който се подписвал „ / ’év. d ’Autun “1
2
Този преамбю л напомнял необходимостта в бъдеще действията на из
пълнителната и на законодателната власт да бъдат съобразявани с прин
ципите на декларацията, в която се говори за правата, „чието непознава
не, незачитане или забравяне били единствените причини за нещастията
в общ еството и за корупцията на управниците“ .
П оставяйки се под знака на Всевишния, Н ационалното събрание
признавало следните постановки: че хората се раж дат и остават сво
бодни и равни по права. Социалните различия м огат да се основават
само на общ ата полза (чл. 1); че принципът на суверенитета принадле
жи единствено на нацията. Никой орган и никоя личност не може да
упражнява власт, която не произтича пряко от нацията (чл. 3); че сво
1 Законопроект за правата. - Б. пр.

2 От évêque d’Autun - епископ на Отюн. - Б. пр.
213
бодата се състои в това да може всеки да прави това, което не вреди на

другия, (чл. 4); че законът е израз на общ ата воля. Всички граждани
м огат да съдействат при неговото изготвяне според възмож ностите си 1
(чл. 6); че никой не може да бъде осъждан, арестуван или обвинен,
освен в случаите, определени от закона (чл. 7); че тъй като всеки човек
се см ята за невинен до момента, когато неговата вина се докаже и след
като е осъден, ако се наложи той да бъде арестуван, всяко насилие,
приложено с цел да бъде идентифицирана неговата личност, трябва да
бъде строго наказвано от закона (чл. 9); че никой не бива да се бои от
изява на своите възгледи, дори и религиозни (чл. 10); че общ еството
им а право да поиска см етка от всеки общ ествен служ ител за неговата
дейност (чл. 15); че собствеността, бидейки неприкосновено и свещено
право, не мож е да бъде отнемана от никого освен в случаите, когато
общ ествените интереси налагат това, но при предварително справед
ливо обезщ етение (чл. 17)2.
Тази декларация трябвало да бъде променена при основаването
на П ървата република през 1793 г. К ъм посочените принципи се при
бавят правото на труд и правото на въстание. Но конституцията от 1793
г. не била въведена в действие. В замяна на това била приложена кон
ституцията от година III, в която връх взем а отливът от Революцията: в
нея собствеността се определя като основа на цивилизованото общ ес
тво, а правата на гражданите са представени ограничено за сметка на
изреждането на техните задължения.
П рез 1848 г. към другите членове на декларацията се прибавят
правото на труд и правото на образование. Но в нея се утвърж дава
абсолю тният характер на индивидуалните права и относителният ха
рактер на социалните права, по които можело да се съди за доверието
към общ еството.
С развитието на социалните (и на социалистическите) идеи от пра
вото да не бъдат ограничавани правата на човека се преминава към „пра
вото н а . . правото на труд, правото на медицинска помощ и т. н. замест
ват или се прибавят към така наречените „естествени права“ - към граж
данските права, които са пасивни, и към политическите, които са активни.
Списъкът на тези права се разширява: правото на свободни из
бори, правото на свободно изразяване на мисълта, правото на свобода
на събиранията и на сдруженията, синдикалното право, правото на за
етост. И тези „социални“ права вече заменят правата на човека, за кои
то става въпрос през 1789 г.
Тенденцията за утвърждаване правата на човека се прекъсва в С ъ
1 На тази база се въвежда избирателното право в зависимост от имуществения

ценз. - Б. пр.
2 Преводът е по сборника на Христо Глушков и Радослав Мишев Документи и
материали за семинарни занятия по нова обща история , Велико Търново, 1983,
с. 6 9 -7 0 . - Б. пр.
214
ветския съю з, където тези права се смятат „буржоазни“, и вместо тях

през 1918 г. се приема Декларация за правата на трудещите си, а всички
останали се смятат „формални“ . Когато през 1948 г. ООН приема Всеоб
щ ата декларация за правата на човека, СССР реш ава да се въздържи.
Развитието на социалното движение във Франция през 1946 г. навежда
новите депутати от Учредителното събрание на идеята, че правото на
собственост може да бъде относително и може да попречи на правото на
свобода на образование. Но тази конституция не била приета.
Оттогава Франция съблюдава наследените от 1789 г. права на чове
ка, но това понятие, възродено през 1948 г. от Рьоне Касен1като реакция,
предизвикана от престъпленията по време на войната, продължава да се
разширява, минавайки през декларацията от Хелзинки през 1975 г., и зася
га вече свободното движение на хората, защитата на правата на малцин
ствата и пр., без да се губи връзката с родените през XIX в. концепции.
П АДАНЕТО НА МОНАРХИЯТА
Никой, вклю чително и депутатите от Генералните щати, не си е пред

ставял, че започва револю ционен период, по врем е на който кралят ще
бъде обезглавен, а монархията свалена.
Под влиянието на Просвещението някои депутати като абат Сийес
изповядали радикални идеи, но провъзгласяваното от Волтер желание „да
се смаже безчестието“ има много по-голям ефект от демократичната идея,
чийто радетел е Ж.-Ж. Русо. Голяма част от депутатите знаели много пове
че за конфликтите между парламентите и краля, между йезуитите и янсе-
нистите, отколкото за писанията на философите. През 1789 г. такива идеи
все още няма, те възникват едва по-късно. Тъй като повечето от депутати
те били прависти, те се ръководели предимно от съдебната практика, от
силата на фактите, а не толкова от общи концепции и теории. По думите на
Роже Шартие, „колкото идеята за Просвещението е продукт на Революци
ята, толкова и Революцията е продукт на Просвещението“ .
Луи X V I дотолкова бил парализиран от дворцовите интриги, че
не се възползвал от ом разата на третото съсловие към аристокрацията
и неговото бездействие оставило у третото съсловие впечатлението, че
то е свободно да прави каквото иска: да състави конституция, да реши
как да бъдат разпределени данъците, да изработи гражданска консти
туция за духовенството и пр.
Луи XV I не разбирал, че по този начин правата му се ограничават.
И м ало депутати, аристократи или не - като М ирабо и Муние,
които го поддържали и се страхували от нееднократната подкрепа, ока
1Рьоне-Самюел Касен (1887-1976), френски юрист, носител на Нобелова награда за

мир за 1968 г. - Б. пр.
215
зана от „простолю дието“ на Учредителното събрание. К огато свиква

ли Генералните щати, нито Некер, нито кралят си представяли, че ще се
стигне до изготвянето на конституция.
Луи X V I бил реш ен да действа.
Той смятал, че вече е понесъл прекалено много обиди и дори телес
но се чувствал засегнат. През юни 1789 г., както и на 5 и 6 октомври, той
бил блъскан, а пристигането на Лафайет помогнало само на кралицата да
избегне насилието и обидите. Лафайет, който искал да се представи за
един нов Вашингтон, депозирал декларация за правата по подобие на аме
риканската и настоявал кралските войски да се оттеглят преди 14 юли.
После той съдействал за връщането на кралското семейство в Париж и се
превърнал в негов досаден покровител, в „господар на кралския дворец“,
когото Мирабо от ревност наричал Жил Ц езар1. Той искал да мине едно
временно за помирител и за човек на реда, за арбитър между монархията и
нацията и затова неговата популярност била във връхната си точка в деня
на празника на федерацията 14 юли 1790 г. Но той препоръчал на генерал
Буийе да сложи край на размириците и вълненията най-вече в Нанси. По
този начин той отблъснал от себе си якобинците, революционния клуб и
им дал по този начин оръжие срещу себе си.
Луи X V I предпочита съветите на М ирабо, на когото той плащ а и
който твърди, че иска само едно нещо: „когато вече не бъде годен за
любов, да стане министър“. Но Националното събрание не вярва в него
вия талант: когато то взем а решение, че никой от депутатите не може да
стане министър, това е насочено срещу Мирабо. И той става нещо като
таен министър, който иска да наложи обновена монархия, да разграничи
монарха от контрареволю цията и да спре революционното движение.
Това обновление не се харесва на Луи XVI, макар че той се вижда
принуден да м у се поддаде. Ветото, което м у отрежда конституцията от
1791 г., е само отлагателно; освен това гражданската конституция на ду
ховенството и по-специално клетвата, която трябва да положат свещ е
ниците, за да бъдат признати от държавата, са в разрез с неговите убеж
дения. Кралят е притеснен от това, че папа Пий VI осъжда тази консти
туция, солидаризирайки се с непокорните свещеници, и приема само тях
в параклиса в Тюйлери. „Патриотите“ са раздразнени и журналистът Ма-
рат предчувства, че кралят ще се опита да направи нещо „срещ у нация
та“, да избяга от Париж, да се обърне евентуално за чуждестранна по
мощ. Когато за великденските празници през април 1791 г. кралят иска да
отиде в Сен-Клу, националната гвардия и тълпата го възпират. „Бих пред
почел да бъда крал на Мец, казва Луи XVI, отколкото да остана крал на
Франция при сегаш ното положение, но това скоро ще свърш и.“
1 Цялото име на Лафайет е Marie-Joseph Paul Yves Roch Gilbert du Motier, marquis de
la Fayette. - Б. np.
216
Б ягст вот о във Варен
Какво е неговото намерение? Да отиде в М ец и там да се свърже -

какъв лапсус! - с маркиз Дьо Буийе, който разполагал със сигурни
войски, а после, опирайки се и на няколко австрийски дивизии, да се
насочи към Париж, за да възстанови влиянието и властта си. М ария-
А нтоанета с основание разчита на подкрепата на своя брат, австрий
ския им ператор, откакто монарсите, обезпокоени от револю ционната
зараза, се връщ ат към предприетите по-рано „просвещ енски“ реф ор
ми. А им а и друга причина: премахването на феодалните права е в ущърб
на германските принцове „собственици“ , които запазват своите им е
ния в Елзас и се позовават на Вестфалските договори. У чредителното
събрание отговаря, че Елзас принадлежи на Франция по волята на не
говите жители, а не по силата на договори те... Така става и в Авиньон.
Ето как в им ето на правата на човека се поставя въпросът за пра
вото на нациите.
Според чуждестранните монарси това право позволява на Франция
да анексира всички области, които искат да извършат революция в м о
мент, когато Учредителното събрание отхвърля правото на завоевание.
И затова М ария-А нтоанета см ята, че принцовете и м ат всички
основания да подкрепят нейното начинание. Лично тя м рази Л аф айет
и конституционалистите; освен това подкрепя Л уи X V I, който се про
тивопоставя на политиката на емигрантите, чиято вина е, че са ги изос
тавили. Горда и безкомпром исна, тя изобщ о ням а намерение да пре
говаря с новите хора на Револю цията, към които изпитва сам о непри
язън. Тя презира тълпата и същ еврем енно дем онстрира, че не се с тр а
хува от нея.
„Луи XV I им а само един човек - това е жена м у“ , казва М ирабо.
Заминаването на кралското семейство се подготвя в пълна тайна
от шведския граф Ферсен, който е негов добър приятел. П редоставена
е специална закрита карета, кралят трябвало да се дегизира като прис
лужник, направени са фалшиви паспорти на им ето на семейство Дю-
ран. Вечерта на 21 юни всичко се развива по план, само че те тръ гват
със закъснение и когато каретата пристига близо до Варен, не намират
на уреченото м ясто конете, с които да продължат. Пътниците са раз
познати от дъщ ерята на отговорника в пощ енската служ ба Друе, който
знае каква м ъл ва се носи от няколко месеца, бие тревога и кортежът е
спрян при влизането във В ар ен ... А войските на Буийе го очакват на
излизане. Н астанен у един търговец, отначало кралят не признава, че
той е монархът, но извикват за ставка човек, който преди това е прис
лужник във Версай, в този м ом ент живее във Варен. Той разпознава
Луи XV I, коленичи пред него и извиква: „О, го сп о д ар ю ...“
К ралят се опитва да преговаря и да обясни своята постъпка, но
хората от Варен реш ават да не пускат кралското семейство без изрич
217
на заповед от Националното събрание. В това врем е вече бият тревога,

камбанният звън събира селяните от целия район, войските започват
да се побратим яват със селяните, атм осф ерата става опасна. Това са
най-лош ите м ом енти за текущ ата 1789 г. След като депутатът Петион,
който става км ет на Париж след Байц, предава заповедта на Учреди
телното събрание1кралското семейство да бъде върнато в Париж, граф
Дампиер отива да поздрави кортежа и с това предизвиква гнева на се
ляните, които го убиват.
М акар че това завръщ ане става в опасна обстановка под надзора
на „патриотичните“ общински власти, към него се прибавя една ром ан
тична идилия: в каретата П етион и г-жа Елизабет, сестрата на Луи XVI,
се влю бват един в друг, а след Ферсен и пристигналият Барнав е съб
лазнен от държанието на кралицата. Националното събрание е силно
обезпокоено от развитието на събитията, които заплаш ват да провалят
зам исъла за един „конституционен крал“ . Опирайки се на Л амет, на
Льо Ш аплие и най-вече на Лафайет, то иска да прокара версията за
отвличането на краля, за да запази поне личността му, ако не и неговата
функция.
Ето как в историята се промъква идеята за разединението меж ду
двете същ ности на краля, при което обект на преценка става не фун
кцията му, а неговото т я л о ... Кралят е осъден, но не и монархията,
защ ото иначе би могло да се смята, че револю цията е завърш ена. Но
патетичното красноречие на Барнав не успява да наложи идеята за от
вличането на краля, пък и назрява мисълта, че трябва да се свали м о
нархията, за да се гарантира успехът на револю цията.
Членовете на К луба на фьойаните2, където се събират ум ерени
те, искат да пром енят конституцията, но Луи X V I не обръщ а внимание
на техните намерения. Той захващ а нова игра: да положи клетва в им е
то на конституцията, но същ евременно преговаря с им ператора и с дру
гите монарси. „За някои той е помилван крал, за народа е предател, а за
Револю цията - просто играчка“ (Ламартин).
И деята Л уи X V I да бъде заместен „чрез конституционни сред
ства“ , както предлага Б рисо, възбуж да народния гняв. Този път Л аф а
йет и Б айи реш ават, че трябва да се сложи край на ексцесите на „сган-
та“ . Н ационалната гвардия стреля по манифестантите. У бийствата на
М арсово поле предизвикват разкол в патриотичната партия. О т едната
страна са фьойаните, а от другата - якобинците и корделиерите, където
един нов - човек Робеспиер, олицетворява револю ционната воля.
1 Задачата била възложена на депутатите А. Барнав, Ж. Петион и Ш. дьо льо Тур-

Мобур. - Б. пр.
2 На 16юли 1791 г. умерените от „Обществото на приятелите на конституцията“ (между
които Антоан Барнав, Александър Ламет и Лафайет, се отделят от якобинците и об
разуват клуб, чието седалище е манастирът на фьойаните. - Б. пр.
218
Клопката на войната
Заминаването на краля във Варен било наречено бягство, а пътят в

обратна посока - жалко завръщане. Другите европейски принцове не
пропуснали да изразят своето възмущ ение и в приетата от тях деклара
ция от Пилниц (август 1791 г.) заплашили револю ционерите с репре
сии. В същ ност не ставало въпрос за истинско бягство, а за операция,
чрез която се целяло кралят да си възвърне властта благодарение на
войските на Буйе. Револю ционните среди знаели това, но тъй като би
ли загрижени да се сложи край на процеса на радикализация, народни
те избраници си дали вид, че вярват в историята за „отвличането“ на
краля, и по този начин спасили новата Френска конституция.
Емигрантите начело с граф Д ’Артоа и германските принцове, чиито
интереси били засегнати в Елзас, настоявали за санкции, но император
Леополд II се колебаел да предприеме подобно нещо от страх да не се
разпространи революционната зараза. И тогава Законодателното събра
ние, което наскоро било започнало да работи, поискало да се вземат мерки
срещу трирския курфюрст, който допуснал емигрантите да се съю зят и
можел да се обърне към императора за помощ, ако бъде заплашен.
Тъй като депутатите от Учредителното събрание не могли да бъдат
избирани в Законодателното, в последното начело излезли нови хора, кои
то били наричани брисотинци по името на техния водач, известен с дей
ността си в защита на негрите. Той се свързал с депутатите от Жиронда,
Вернио, Гаде и Жансоне, които впоследствие били наречени жирондинци.
Ако заемели позиция срещ у емигрантите, те щ ели да изправят
Луи X V I пред дилема: ако наложел вето на техните предложения, тога
ва той наистина щ ял да бъде разобличен и пренебрегнат, ако пък прие
м ел санкциите им, ветото щяло загуби всякаква сила и той щ ял да се
превърне в кастриран монарх. Ако пък жирондинците се обърнели към
потиснатия народ с намерението да го поведат на кръстоносен поход за
всеобщ а свобода, те просто щели да накарат курф ю рста и краля да
втвърдят ощ е повече позициите си.
„Глупаци, писала М ария-А нтоанета на граф Ферсен, те не виж
дат, че по този начин служат на нас.“
В К луба на якобинците единствен Робеспиер, увлечен от красно
речието на жирондинците, се противопоставил на течението. „Внима
вайте, казвал той, когато се касае за съпротивата на народа срещ у въ о
ръж ените м исионери.“ И той се чудел как е възмож но да се поверят
военните операции на такива като Нарбон, лю бовника на м адам Дьо
Стал (дъщ ерята на Некер), назначен от Луи XV I за министър на война
та, и като Л аф айет - „човека от М арсово поле“ .
Но да се правят клопки на Луи X V I и да се настройва Европа
срещ у тези принцове, това са твърде въодуш евяващ и цели, за да м огат
да се спрат войнолю бивите пориви.
219
К ралят и кралицата били сигурни, че в клопката щ е попадне са

м ата Революция, и се съгласили да направят министерски промени: наз
начени били жирондинци, като на мястото на Нарбон бил поставен Сер-
ван, а министър на вътреш ните работи станал Ролан, чиято съпруга
държ ала салон и била тайна съветничка на жирондинците; вклю чен бил
и генерал Д ю м урие1, благородник, който застанал на страната на Рево
люцията. Подобно на Л аф айет той се надявал, че едни успеш ни военни
действия биха му позволили да върне м онарха на трона и да управлява
от негово име.
Само че трябвало да се намери претекст, за да се започне война,
която и двата лагера щ ели да използват просто като инструм ент на сво
ята политика. Докато на власт бил предпазливият и миролю бив Лео-
полд2, разм яната на ноти не била резултатна. Но той ум рял внезапно
на 1 м арт 1792 г. и тогава неговият м лад наследник Франц II, убеден
привърженик на абсолю тизм а, поискал от френското правителство да
възстанови правата на принцовете собственици в Елзас, да върне К он
та и Авиньон на папата и да „задуш и онези сили във Франция, които
можели да причинят безпокойство у другите държави“ .
Както било предвидено, по предложение на краля събранието гла
сувало да се обяви война на „краля на Бохемия и Унгария“, т. е. един
ствено на Австрия, с надеждата, че германските князе ням а да я подкре
пят. Освен че предизвикала тези перипетии, кризата довела и до разгоре-
щяване на духовете. П атриотите смятали за обида настояванията на м о
нарсите за намеса във вътрешните работи на страната. Революционният
дух и лю бовта към засегнатото отечество се слели в едно и в тази атм ос
фера на опиянение, когато трябвало да се поведе борба срещ у емигран
тите и техните чуждестранни поддръжници, Руже дьо Лил съчинил сво
ята Бойна песен на Рейнската армия, бъдещ ата Марсилеза.
20 юни - ден срещу „ кралското вето “

Но отбранителната и наказателна реакция взела връх. Както и през
1789 г., почти навсякъде се разчитало на богатите, за да се въоръж ат
патриотите. С ъбранието приело предложението на Кутон аристократи
те да представят първоначалните си документи, ако искат да продъл
ж ават да получават данъци, чието откупуване било преустановено в
нощ та на 4 август. Тези разпореждания, както и галопиращ ата инф ла
ция и недостигът на зърно, на захар и сапун били ощ е една причина за
възбуждане на народния гняв: през май 1792 г. Ж ак Ру, викарий в па
1 Шарл Дюмурие (1739-1823), френски генерал по време на Великата френска рево

люция, победител над коалиционните армии (1792). - Б . пр.
2 Император на Свещената Римска империя (1790-1792), трети син на Франц I и Ма-
рия-Тереза. - Б . пр.
220
рижката църква „Св. Никола-де-Ш ан“ поискал см ъртно наказание за

спекулантите.
В ойната започнала зле, защ ото армията не била готова, полови
ната от деветте хиляди офицери били емигрирали или пък дезертирали
в навечерието на битката, която Д ю мурие см ятал да започне. Генерал
Дийон бил убит от собствените си войски заради това, че наредил да се
оттеглят, а М арат подтиквал войниците доброволци да се освободят от
своите генерали. Навсякъде витаело предателство и им ало опасност в
клопката на войната да попаднат тези, които са я подпалили.
Тогава Л аф айет направил остър политически завой и кралят се
освободил от своите министри жирондинци.
И този път, както на 14 ю ли 1789 г., народът на Париж се вдигнал
на борба, но сега вече за да спаси Законодателното събрание, върху
което Л аф айет упражнявал натиск с цел да бъде сломено демократич
ното движение. Събранието отвърнало с прокарване на тр и декрета:
единият заклеймявал непокорните свещеници като агенти на контраре-
волю цията, вторият бил за разпускане на Конституционната гвардия,
която всъщ ност била в служба на краля, а третият постановявал обра
зуването близо до Париж на лагер за 20 000 федерирани войници.
Луи X V I налага вето на първия и на третия декрет.
В спомен от клетвата, положена в Залата за игра с топка, пред
градията реш или да организират протестен ден. Привържениците на
П етион крещели: „Долу кралското вето!“ , „В ърнете м инистрите пат
риоти!“ , „И згонете ваш ите свещеници!“ . ..
Протестиращите нахлули в двореца Тюйлери и почнали да блъскат
краля; макар и слаб, той не се показал страхлив: не се огънал, сложил си
червената шапка и гоил за здравето на нацията. Но не отменил ветото си.
А жирондинците, обезпокоени от това надигане на народа „в м о
мент, когато той стигал до един логичен завършек на тяхната политика“ ,
не посмели да се намесят. Подобно на фьойаните през изминалите м есе
ци и на монархистите в края на 1789 г., които виждали ефекта от пламен
ните си речи, и жирондинците направили завой в своята политика.
10 август 1792 г. : падане на кралската власт

Тази обида към кралската особа предизвикала нов подем на монархичес
ките чувства. Лафайет напуснал армията и се явил пред Националното
събрание с настояване да бъдат наказани виновниците за 20 юни. Напра
вено било предложение той да бъде бламиран, но било отхвърлено с 339
гласа срещу 234. Независимо от това Лафайет не бил последван, защото
кралицата разубедила неговите привърженици: „По-добре човек да заги
не, отколкото да бъде спасен от Лафайет и конституционалистите.“
Тя разчитала на армиите на Франц II и на генерал Брауншвайг,
които подновили заплахите си в изготвения от тях Манифест'. „Те зап-
221
лаш ват Париж с военна разправа и с повсеместна подривна дейност и

ще отдадат незапомнено възмездие на онези, които отново упражнят и
най-малкото насилие над Техни величества краля, кралицата и над тях
ното сем ейство.“
Манифестът налял м асло в о гъ н я ...
Няколко дни преди това над краля надвиснала ужасна заплаха
след изказване на жирондинеца Вернио, който се отличавал с много
по-голямо красноречие, отколкото с последователност в действията:
„В им ето на краля френските принцове се опитаха да вдигнат всички
европейски дворове срещ у нацията. За да бъде отм ъстено за накърне
ното достойнство на краля, бе сключен Пилницкият договор и бе съ з
даден чудовищен съю з меж ду Виена и Берлин (...) А според конститу
цията, раздел I, член 6, при подобни действия от страна на краля се
смята, че той абдикира от своята власт.“
Събранието обявява „отечеството в опасност“ и призовава Париж
и провинцията да предоставят доброволци. Идващите от М арсилия пее
ли съставения от Руже дьо Лил химн и по този начин м у придали голяма
известност. Но и този път ръката на жирондинците трепнала при м исъл
та, че въстанието в Париж и действието на федератите ще сложат край
на конституцията и ще предизвикат избиране на Конвент, както искали
якобинците Робеспиер, М арат и парижката община. И така извън събра
нието и въпреки него най-отявлените революционери, якобинците и кор-
делиерите, взели решение да тръгнат отново към Тюйлери.
Н а другия ден след прогласяването на Манифеста от Брауншвайг,
подтиквани от призивите на Робеспиер, взводовете и парижката общ и
на настоявали да бъде свален Луи XVI.
Манда, който пазел двореца Тюйлери със своята ш вейцарска вой
скова част, бил арестуван, разжалван и разстрелян, а на негово място
бил поставен Сантер, един от ръководителите на предградията. Виж
дайки надвисналата заплаха, Луи XVI потърсил убежищ е в Законода
телното събрание, което го приютило. Ш вейцарските гвардейци били
нападнати и при завързалата се стрелба много от тях били убити. М еж
ду м аниф естантите имало 500 убити и ранени.
Н а 14 ю ли 1789 г. било спасено У чредителното събрание; на 10
август 1792 г. била произнесена присъда над Законодателното събра
ние. То си създава временен изпълнителен орган, в който влизат м и
нистри жирондинци и нов човек, Дантон, един „М ирабо за простолю
дието“ , който орган трябвало да пази изпълнителната власт от край
ностите на общ ината.
Успехът на 10 август осигурява падането на трона, а това предве
щ ава идването на власт на Републиката. Това е и първото посегател
ство срещу представителната власт, властта на първото избрано от
нацията събрание.
222
Ж И Р О Н Д И С ТИ И М ОНТАНЯРИ: ТЕРОРЪТ
Обикновено терорът през периода 1792-1794 г. се см ята за предтеча и

м одел на болш евиш кия терор. Впрочем веднага след падането на ца-
ризм а в Русия историкът на Ф ренската револю ция А лберт М атиез е
първият, който прави аналогия между двете револю ции и изпращ а след
ната телеграм а, която открихме в съветските архиви: „О бщ о събрание
изследвания върху Робеспиер поздравява ентусиазъм победата над дес
потизм а (...) Горещо пожелание руската револю ция намери ръководи
тели като Робеспиер и Сен Ж юст, на които тя щ е спести двойно пре
пятствие, слабост и прекомерност.“ (м арт 1917 г.) Колкото до руснаци
те, те винаги им али в съзнанието си примера на Ф ренската революция:
едни се страхували да не се стигне до втори Б онапарт, други смятали,
че тя се е ограничила само в „стадия“ на буржоазната револю ция, дока-
то Русия с появата на революционна класа мож ела да мине към следва
щия „стадий“ - социалистическата революция.
Но м еж ду двете револю ции им а нещо сходно и то се заклю чава
в това, че общ ествата, които са ги породили, били обзети както през
1917 г., така и през 1789 от дълбоко чувство на ненавист, а вдъхнови
телите на тези револю ции много бързо били изпреварени от събитията
и от народните вълнения.
Освен ако те самите не са били проводници на тези събития.
За разлика от предходните кризи въстанието от 10 август, което
сваля м онархията, не е насочено сам о срещ у аристократите или кра
ля. То е проява на недоверие към избраниците на нацията, срещ у З а
конодателното събрание, което отказва да проклам ира падането на
м онарха и оправда Л аф айет, който е за запазването на м онархията.
Н овото в случая е, че се появява власт в сянка, П ариж ката ком уна, и
тя оспорва както изпълнителната власт (до 10 август тя е все ощ е в
ръцете на краля), така и законодателната. П ариж ката ком уна осъжда
пом иренческата политика на събранието, без да поставя под въпрос
неговата легитим ност.
Парижката комуна се създава през 1792 г. в обстановка на напре
жение и гняв: войските на Брауншвайг напредват, съучастието на краля
в действията на враговете е очебийно, а събранието не предприема ни
що. Тогава ораторите Дантон, Робеспиер и М арат от К луба на якобинци
те (които скоро след това ще бъдат наречени „монтаняри“ 1) бичуват ос
тро жирондинците, онези известни личности, които извършили револю
цията, но не съумели да се сработят с народа, и ги см ятат отговорни за
създалото се положение. Жирондинците са революционери, държащи на
законността, те са против изключителните мерки, каквито са въвеждане-
1 В залата на събранието те заемали най-високите места, които се свързват с идеята

за планина, на фр. montagne, а оттук и названието им монтаняри. - Б. пр.
223
то на допълни регламенти, налагането на асигнация1, ограничаването сво

бодата на търговията, прибягването до изключително правораздаване.
През 1917 г. очевидно е тях би м огъл да се сравни Керенски.
Това са мерки, които целят да се постигне „обществено спасение“,
наложени по искане на трим ата магистрати: един специален трибунал,
който да съди виновните за хилядите убити на 10 август сподвижници
на Петион. „Народът не получи възмездие и той не е в състояние пове
че да търпи. Внимавайте, че може самият той да започне да раздава
правосъдие.“ А в този м ом ент гневът на предградията буш ува още по-
силно под заплахата на враг, който все повече приближава и е завзел
Лонгви. М ежду министрите се говори да се оттеглят в Тур, но речите на
Дантон насочват общ ественото мнение в обратна посока.
„С ъбранието тряб ва да се покаже достойно за нацията, призова
вал той. Трябва д а се издаде декрет, че ако някой откаже лично да слу
жи на нацията, щ е бъде наказан със см ърт (...). Кам банният звън, кой
то ще се разнесе, не щ е бъде знак за тревога, а зов за атака срещ у
враговете на отечеството. Господа, за да ги победим, ни е необходима
смелост, ощ е см елост и винаги смелост. И Франция ще бъде спасена.“
Този израз на красноречие, е в контраст с тревож ните думи на жирон-
динците, приповдига ентусиазма.
Той е придружен от някои съображения, будещи безпокойство:
„Ние съборихм е деспотизм а с политическо сътресение. С ам о с още по-
голям о национално сътресение ще можем да отблъснем деспотите. Д о
сега водехм е само привидна война срещ у Лафайет. Днес тя трябва да
бъде по-ожесточена (...). В рем е е да кажем на народа, че тряб ва м асо
во да атакува своите врагове. К огато корабът потъва, екипажът хвърля
в морето всичко, което го е излагало на гибел. Затова всичко, което
може да бъде вредно за нацията, трябва да бъде изхвърлено.“
Наистина след тези мъжествени думи се чували и други, произна
сяни от жирондински оратори като Вернио: налице било своеобразно
патриотично единодушие, подсилвано от подобен род призиви. Те били
необходими, за да се привлекат доброволци - тяхната победа във Валми
не закъсняла, и били достатъчни, за да м огат подразделенията в предгра
дията на Париж (Поасониер, Люксембург, Лувър) да се втурнат към зат
ворите и да избият там затворниците (септември 1792 г.).
М ного дни продължила тази сеч, убити били между 1100 и 1400
души. Екзекутирани били непокорните свещеници, аристократите, в то
ва число и принцеса Дьо Ламбал, която трябвало да понесе ужасни изте
зания. „Народът си отм ъщ ава за престъпленията, извършени в течение
на тези три години на предателство“, пише съпругата на Ж юлиен дьо ла
1 Тя се изразява в издаването на ценни книжа (асигнати) от революционното прави

телство през периода 1789-1796 г., които имали за покритие земите, конфискувани
от духовенството и от аристокрацията. - Б. пр.
224
Дром, който станал депутат в Конвента. Властите не реагирали, Сантер

първи заявил, че не бил сигурен в предаността на националните гвардей-
ц и ... Колкото до Дантон, който бил министър на правосъдието, той не
направил никакъв опит да защити затворниците. Неговият секретар Фабр
д ’Еглантин възхвалил убийствата и ги дал за пример на останалите об
ласти на Франция. Всъщ ност това не било наложително, когато ставало
въпрос за настоящ ите и бившите свещеници, защ ото често пъти провин
цията изпреварвала Париж при извършването на подобни убийства.
Този пункт е важен, защ ото потвърждава, че терорът през сеп
тем ври 1792 г., както и по-късно - през 1917 г., не идва от властта, а
отдолу, свидетелство за което е реш ението на К ом уната от 12 август
1792 г. да бъдат ликвидирани всички роялистки вестници. И тогава За
конодателното събрание не само че не протестира, но заедно с Камбон
приема тезата, че „народът не иска повече монархия и че връщ ането на
краля трябва да се направи невъзмож но“ . Кондорсе се обявява за ре
публиканец. В Законодателното събрание по-скоро се оспорва начи
нът, по който К ом уната става двигател на револю цията, създавайки не
законна власт в сянка. В случая жирондинците и монтанярите по свое
м у носят част от вината за този първи терор.
Конвентът и процесите срещу краля

След като изтекъл мандатът на Законодателното събрание, през сеп
тем ври 1792 г. то е заменено от Конвента, събрание, което разполагало
едновременно със законодателна и с изпълнителна власт - както в
Англия по врем ето на К ромуел след екзекуцията на Ч арлз I. О казва се,
че дейците на К ом уната са избрани и в Конвента, но срещ у тях било
мнозинството на жирондинците. Те веднага започнали да атакуват три-
ум вирата Дантон, Робеспиер, М арат по-скоро за да обезоръж ат П а
риж, отколкото за да осъдят убийствата, отговорността за които била
доста неопределена. Жирондинецът Л асурс се опитал да осмисли тази
атака, заявявайки, че понеже във Франция им ало 83 департамента, за
цялата страна влиянието на Париж се свеждало до 1/83. И м ало същ о
така и класов конфликт, в смисъл че ако ръководителите принадлежали
всъщ ност към една общ ествена среда, те не разчитали на еднаква под
дръжка, нито пък им али едни и същ и врагове: жирондинците визирали
свещ ениците, а монтанярите - спекулантите. Опълчвайки се едновре
менно срещ у якобинците, срещ у Париж, срещ у санкю лотите и м онта
нярите, жирондинците искали да предотвратят тяхната диктатура. Д у
ховете се разпалвали. Застанал на трибуната, М арат извадил пистолет
от своя джоб и го опрял на челото си: „Трябва да заявя, че ако се издаде
обвинителен декрет срещ у мене, ще си пръсна черепа край тази трибу
на.“ Ефектът бил неимоверен. М арат олицетворява народния гняв, който
го прави ж ертва на Ш арлот Корде: тя го убива във ваната.
15. 225
Обикновено не се отбелязва, че М арат бил вече м ъртъв, когато

започва Големият терор.
Но меж дувременно той постоянно играел ролята на страж. Прия
телят на народа предвиждал най-лош ото с цел да го предотврати: бяг
ството на краля, дезертьорството на Лафайет, предателството на Дю-
мурие и т. н. Той разгадал мистериозните мисли на противника, раз
пространявал идеята, че срещ у народа се готви заговор. Н ай-лош ото
не е в това, че контрареволю ционерите били враждебно настроени, а
това, че народът упорито не искал да го види. „Трябва да се пролеят
капки кръв, за да се избегне проливането на цели реки.
Когато в събранието започва процесът срещ у краля, негови обви
нители, настояващи за смъртно наказание, са монтанярите със Сен Ж ю ст
(според когото „Луи XVI е виновен поради самия факт, че царувал -
едно царуване не може да бъде невинно“) и с Робеспиер (който казва:
„Ако кралят не е виновен, виновни са тези, които са го детронирали“).
Жирондинците държ ат да се проведе национален вот, на което събрани
ето се противопоставя, за да не се признае в несъстоятелност. След като
кралят е осъден на смърт, те предлагат отсрочка, но тя е отхвърлена с
380 срещу 310 гласа. Те и тук се показват непоследователни, тъй като са
обявили война, за да разкрие кралят своето „предателството“. А щ о се
отнася до краля, който бил защитаван от М алзерб, той не се чувствал
удобно на тази арена, но демонстрирал смелост пред смъртта: „Умирам
невинен и м оля Б о га м оята кръв да не тежи върху Франция.“
К огато при последвалото ново парижко въстание атаките са на
сочени срещ у Конвента, който е обвинен в слабост по врем е на проце
са срещ у краля, и когато предградията, водени от свещ еника Ж ак Ру и
от други привърженици на аграрния закон (т. е. на идеята за подялба на
земите), окупират Конвента, завладяват го и арестуват депутатите жи-
рондинци, М арат е там и се стреми да посочи с пръст „предателите“ и
да спаси „б латото“ (2 юни 1793 г.). Той е убит на 13 юли.
Големият терор
Провалът на Ж ирондата предизвикал бунт в провинциите, откъдето ид
вали нейните депутати: тя се смяла за „федералистка“, защ ото подтик
вала народа да въстане срещ у Париж, отъждествяван с диктатурата на
предградия, където се подвизавали монтаняри и екстремисти, нарече
ни по-късно „Б есните“ , какъвто е и Е берт1. Но тя не препоръчала у ста
новяване на децентрализиран федерализъм. М ного от арестуваните 29
ръководители на Ж ирондата успели да избягат, а Вернио дори заплаш
1 Жак-Рьоне Еберт (1757-1794) - френски политик и журналист, ръководител на ра

дикалните революционери (неговите привърженици се наричат ебертисти). По запо
вед на Робеспиер е арестуван и екзекутиран през 1794 г. - Е. пр.
226
вал с еш афод своите обвинители. Факт е обаче, че царял произвол и че

идеята за диктатура си проправяла път, макар че не била изрично фор
мулирана. Така например Робеспиер, който на 2 юни не се противопос
тавил на държавния преврат, написал в своя бележник: „Н еобходима е
единна воля. Тя трябва да бъде републиканска или роялистка, нужни са
министри републиканци, с буржоазна самоличност. За да се постигне
победа е необходимо обединение на народа.“
К огато Робеспиер пише този текст, той знае, че жирондистите
начело с Б ю зо са вдигнали на въстание една част от Н ормандия, че в
Бордо, Лион и Вандея отказват да приемат изпратените представите
ли, че срещ у Париж се готви нападение. М онтанярското мнозинство в
Конвента отива по-далече и под давлението на Дантон се приема дек
рет, според който Париж бил спасил Републиката. Същ евременно се
взем а реш ение за подялба на общинските имоти, за премахване без
обезщетение на феодалните права, за продажба на имущ еството на емиг
рантите. Това е м орална офанзива, целящ а да спечели народните маси
и да гарантира поражението на жирондистката партия. По-късно, кога
то се съставя револю ционното правителство, което си поставя за цел
да преодолее инфлацията и да покори своите врагове чрез въвеждане
на „максимални цени“ и „налагане на всекидневен терор“ , понятието
„контрареволю ционен“ добива още по-широко значение.
В брой 3 ш.Лъо Вийо Кордъолие1 през месец фример на година II
от републиканския календар (декември 1793 г.) К амий Демулен, вдъх
новен от Тацит, критикува тази нагласа в общ еството, според която у
всеки гражданин им а нещо подозрително
„И м а ли един гражданин популярност? Ако е така, той е съперник
на принца и може да предизвика гражданска война. - Подозрително.
Ако пък избягва да бъде популярен и си стои край огнищ ето, та
къв живот на усам отение привлича вниманието върху него и м у спе
челва известна почит. - Подозрително.
Б о га т ли сте? И м а неизбежна опасност народът да бъде корум
пиран от ваш ата щ едрост. - Подозрително.
Б еден ли сте? Как така! Такъв човек трябва да бъде следен от
близо. Никой не е по-предприемчив от този, който не притежава нищо.
П одозрително.“
Така прокламираният терор възприема и своите средства за действие,
с които се разпорежда Комитетът за обществено спасение. Отначало това е
Комитетът за всеобща сигурност, дясната ръка на репресивния апарат, а
после и Революционният трибунал и неговите представители, изпратени със
специално поръчение в провинцията. Законът от Прериал2, приет през про
летта на 1794 г., премахва следствието като процедура при предполагаемите
1 Le Vieux Cordelier - Старият корделиер. - Б. пр.

2 Десетият месец от републиканския календар. - Б. пр.
227
виновници и въвежда осъждане на заподозрените по донесение. Този закон

е наложен от Кутон, а Робеспиер се явява негов отявлен защитник: „Тази
строгост застрашава само конспираторите, враговете на свободата.“ Заедно
със Сен-Жюст1, „архангелът на гилотината“, „неподкупният“ Робеспиер става
въплъщение на терора в името на добродетелта. Той осъжда тези, които
искат терорът да бъде по-системен, какъвто е случаят с „бесните“ начело с
Еберт; той се бори и срещу снизходителните, които възприемат позицията
на Дантон и смятат, че терорът е прекомерен. Всъщност механизмът на по
дозренията и донесенията нанася удари на всички оратори от предишните
години: от Камий Демулен до жирондистите, до ебертистите и до самия Дан-
тон, който се бил компрометирал в някои уж позволени дейности и чийто
частен живот изглеждал недопустим за добродетелните и за безимотните.
Когато на свой ред е гилотиниран, той се обръща към палача с думите: „Ти
ще покажеш главата ми на народа. Тя си заслужава.“
В продължение на много месеци гальотите с осъдените на гило
тина следвали една след друга. Терорът довел до 2625 жертви в Париж
и до 16 600 във Франция, а броят на арестуваните достигнал 500 000. В
Н ант вследствие на организираните от Карие „удавяния“ ум рели меж
ду 2000 и 3000 души, толкова наброявали „адските колони“ на Тю ро
във Вандея, такива са данните за жертвите на една комисия по пребро
яването в Анже. Засегнати са всички социални групи.
Трябва да се отбележи, че този терор е наложен по време на импери
ята поради необходимостта да бъде защитена Революцията, но той про
дължава и когато опасността е преминала, по времето на победите при
Ондскот и Ватини. В този смисъл явлението не се обяснява със стечение
то на обстоятелствата - тази отличителна черта е валидна и за руската
революция, тъй като и там държавният терор започва преди въстанието на
белите и чуждата интервенция и продължава след победата на червените.
Терорът се явява своеобразна ф орма на управление, което се опи
ра на известно негодувание от страна на населението, останало недо
волно от пром яната във властта. И в това отнош ение случилото се в
Русия през 1918-1921 г. възпроизвежда по свой начин събитията по
врем е на Ф ренската револю ция меж ду 1793 г. и падането на Робеспиер.
ТЕРМ И ДО Р2
Като че ли усилията на якобинците и на К ом итета за общ ествено спа

сение и терорът, който те налагат, трябвало да бъдат възнаградени: с
битката при Ф льорюс, която на 26 юни довежда до победата над Ко-
бургите; лятото на 1794 г. става наистина победно.
1Той е член на Комитета за обществено спасение. - Б. пр.

2 Единадесетият месец от републиканския календар. - Б. пр.
228
Очаквало се, че най-после револю ционерите щ е слож ат край на

терора, тъй като дотогава всичко било преустановено поради необхо
дим остта да се води война и навсякъде се виждали предатели: така нап
ример Робеспиер твърдял, „че им а доказателства, че генерал О ш същ о
е предател“ просто защ ото той бил заподозрян в ебертизъм , а в борба
та меж ду различните групировки едно такова обвинение било основа
ние да бъдат премахнати съответните съперници.
Д отогава К омитетът за общ ествено спасение се осланял на К о
м итета за всеобщ ата сигурност, но тъй като впоследствие сметнал, че
последният е твърде снизходителен към ебертистите, той си създал по
лицейско бю ро, което после м у изневерява. А мар и Вадие от К ом итета
за всеобщ а сигурност, които принадлежали към дехристиянизиращ ото
екстремистко крило на монтанярите, мразели Робеспиер, който бил жрец
на вярата във Всевиш ния, но бил смятан за отговорен за ликвидиране
то на „снизходителните“ като Дантон и на ебертистите. Те знаели, че в
К ом итета за общ ествено спасение Бийо-В арен и К оло д ’Е рбоа споде
ляли техните чувства към триумвирата Робеспиер - Кутон - Сен-Жюст.
Последният оспорвал на Карно воденето на войната, а буржоазните
представители в Конвента смятали, че трябва да се сложи край на пла
новата икономика и на декрета за м аксим ум а на цените“ 1.
Вадие поел инициативата за осмиването на Робеспиер и настоял
да се заведе дело срещ у някоя си Катрин Тео, която се представяла за
Б ож ията майка. Робеспиер смятал, че това дело е безпредм етно2. В К о
м итета за общ ествено спасение Робеспиер спечелил в борбата срещ у
Вадие, но той държ ел да спука абсцеса и да разобличи съзаклятието
което се готвело срещ у ком итета и срещ у самия него. Н а 8 термидор
обстановката в Конвента станала много напрегната.
Един депутат: „Когато човек се хвали, че им а см елостта да защ и
тава добродетелта, той трябва да може да застане и на страната на ис
тината: да назове тези, които вие обвинявате.“
М ълвата за нова чистка разтревож ила Конвента. Робеспиер до
пуснал ф атално неблагоразум ие и не посочил имена. К ам бон3 се чув
ствал застраш ен, тъй като според Робеспиер „неговият декрет върху
финансите бил пресметнат така, че да увеличи броя на недоволните.
Талиен4 същ о се чувствал в опасност, защ ото тъкм о се бил завърнал в
Париж и трябвало да спасява своята лю бовница Кабарю с, която малко
преди това била арестувана в Невер. Ц ентърът на К онвента не харес
1 Закон, приет от Конвента на 4 май 1793 г. - Б. пр.

2 Според Вадие Катрин Тео имала подкрепата на Робеспиер, който всъщност бил ме
сията, за когото тя говори. - Б. пр.
3 Жозеф Камбон (175 6 -1 8 2 0 )-ч л ен на Конвента, автор на голямата книга за Общес
твения дълг. - Б. пр.
4 Жан Ламбер Талиен (1767-1820), член на Конвента, допринася за кризата на 9 тер
мидор. - Б . пр.
229
вал тези представители, но „Равнината“ 1намирала в тяхно лице съю з

ници, посредством които да мож е да си възвърне властта, изтръгната й
от К ом итета за общ ествено спасение, а в самия К ом итет Карно, Ленде
(приор на К от д ’Ор) и Б арер били техни хора. Злобни и раздразнител
ни от преумора, те започнали да се подозират помежду си.
Решени да започнат гонения, за да не бъдат подгонени те самите,
на 8 термидор всички, които се смятали застраш ени, сформ ирали отде
лен блок. К огато Сен-Ж ю ст поискал да прочете своето донесение пред
якобинците, К оло д ’Ербоа_заявил: „Това е обвинителен декрет. Ти си
предател и подлец (...). Ти можеш да ни отнем еш живота, но ням а да
излъжеш народната съвест.“
В ечерта на 9-и Коло д ’Ербоа ръководи заседанието на Конвента
и дава дум ата на Сен-Ж юст. Но Бийо-Варен го прекъсва: „Той бе обе
щ ал да предостави своята реч на двата ком итета.“ И добавя: „Ще из
тръпнете, когато разберете, че този човек, когато е трябвало да изпра
ти хора с поръчение в провинцията, не намерил в К онвента 20 души,
които да са достойни за такава мисия (...). В продължение на ш ест м е
сеца той налагаш е своята воля и аз не вярвам, че някой от вас би приел
да стои под властта на един тиран.“
Вик: „Гибел за тираните!“
Робеспиер иска думата. Вик: „Долу тиранът!“ . Робеспиер се свли
ча на м ястото си. Сен-Ж ю ст вцепенен не казва нищо.
Вадие: „Той е единственият защитник на свободата (...). Рядко
скромен човек.“ Смях. Робеспиер става и се обръщ а към събранието:
„К ъм вас се обръщ ам , чисти хора, а не към разбойниците.“
А след това казва на председателстващ ия К ол д ’Ербоа: „За пос
леден път, председателю на убийци, искам д у м а т а ...“
Глас: „К ръвта на Дантон го зад уш ава...“
Луве и неговият по-малък брат настояват Робеспиер да бъде аресту
ван. Гласува се Кутон и Сен-Жюст също да бъдат задържани. На изхода
всички те са арестувани. Към тях доброволно се присъединява и Льоба2.
Парижката комуна била разтревожена и поискала да освободи Ро
беспиер и неговите сподвижници, но бил арестуван и нейният ръководи
тел Анрио, а неговият заместник не посмял да разпръсне Конвента. Все
пак той освободил арестуваните депутати, но те продължавали да твър
дят, че управляват от името на Конвента, и не посмели да поемат ръко
водството на едно въстание. Тогава под ръководството на Б ара3 нацио
налната гвардия обградила кметството и Льоба, виждайки, че положени
1 „Равнината“ или „блатото“ - така се наричала групата на най-умерените депутати в

Конвента (но те били и най-многобройни - 400 души). - Б. пр.
2 Филип Льоба (1765-1794) - член на Комитета за всеобщо спасение, приятел на Ро
беспиер. - Б. пр.
3 Пол Бара ( 1755—1829) -ч л ен на Конвента, а после и на Директорията. Допринася за
падането на Робеспиер. - Б. пр.
230
ето е безнадеждно, се прострелял в главата. Като че ли Робеспиер искал

да постъпи по същ ия начин и си счупил челю стта (освен ако не се прие
м е версията, че един от жандармите нахлул в стаята, където се намирал,
и стрелял в него).
Н а 10 термидор всички са гилотинирани на П лощ ада на републи
ката; на 11-и ги последвала група от 71 души, а на 12-и - ощ е 12.
Кой е м огъл да повярва, че Робеспиер и Сен-Ж ю ст след Еберт и
Дантон същ о били предатели на Револю цията? Н о и кой ли не е бил
доволен от това, че с тяхната см ърт щ ял да се сложи край на терора?
Н а 9 термидор съзаклятниците надминават Робеспиер и неговите
привърженици и техните действия се насочват срещ у терора, а скоро
след това и срещ у сам ата Революция.
След терора на дневен ред се поставя правосъдието. Най-напред
били оправдани депутатите от Нант, след това били заклеймени теро
ристите, преди да бъдат реабилитирани техните жертви и да бъдат вър
нати 78-те жирондисти, които избегнали гилотината и осъдили „рево
лю цията“ от 31 май - 2 юни 1793 г. Те били върнати не като проява на
снизхождение, а в името на справедливостта. А след това били съдени
К оло д ’Е рбоа и Бийо-Варен, Б арер и Вадие.
Н ай-сетне на 2 ф евруари 1795 г. м асовото избиване в Лион сла
га началото на белия терор - знак, че за няколко м есеца е направен
пълен обрат.
Англичаните дебаркирали в Киброн, за да пом огнат на ш уаните1,
които били солидарни с непокорните свещеници и се противопостави
ли на свикването на 300 000 войници, а О ш хвърлил емигрантите в м о
рето или в затвора: военният съд осъдил на разстрел 748 души, от кои
то 428 били благородници. Започвала нова вандейска война.
В Париж термидорците решили две трети от бъдещ ите депутати
да бъдат бивши членове на Конвента и това накарало роялистите да се
надигнат. За да мож е да окаже съпротива, „Равнината“ потърсила опо
ра в санкю лотите2. Б ара взел нещ ата в свои ръце и натоварил младия
Бонапарт, който бил любовник на Ж озефин дьо Боарне, да потуш и въ с
танието. Бонапарт изпълнил задачата със силата на оръдията. Така се
получило едно балансиране, при което „Равнината“ се опирала после
дователно на дясното и на лявото течение. И това продължило по вре
м е на Д иректорията, режима, наложен от новата конституция, приета
от Конвента.
Термидорците не се задоволили с разпускането на правителство
то, което сами съставили, с гоненето на якобинците, към които се чис
лели, с връщ ането обратно на депутатите - техните колеги, които изго
1 Въстаници монархисти по време на Френската революция. - Б. пр.

2 Така аристократите наричали революционерите републиканци, които вместо „cu
lotte“ с крачоли до коленете, носели дълги панталони. - Б. пр.
231
нили. Те сложили край на ръководената икономика, която били въвели,

и сключили мир, след като започнали войната.
Тази ескалация и резкият обрат в тяхната политика били фрапира
щи: никога досега събранието не се било отмятало до такава степен. Тер
минът „термидор“ получил емблематично значение. Втренчени в приме
ра от 1793-1794 г., руските революционери от 1917 г. били непрестанно
преследвани от призрака на термидор. Лев Троцки го използвал като ос
нование за борбата си срещ у Сталин, който според него играел ролята на
Бонапарт. Но доста преди 20-те години на XX в. страхът от арести и от
рязък обрат на революционния поток ги преследвал и техният анализ на
случилото се на 9 термидор обяснява много от сътресенията в Русия.
Тамара Кондратиева анализира тези проблеми в Болшевика и якобинци.
КОНТРАРЕВОЛЮ ЦИЯТА И ЦЪРКВАТА
О щ е преди Генералните щ ати от 1789 г. се проявявили сили, които не

след дълго щели да станат двигатели на контрареволю цията. О т врем е
то на Тю рго и К алон същ ествувало течение, което се противопоставя
ло на каквато и да е демократизация на монархията: м ож ело да се гово
ри за „благородническа предреволюция“ и дори за „феодална реакция“ .
Ч аст от благородническите фамилии не искали в салоните да се см ес
ват хора от различни социални групи, например на м айката на Барнав
било отказано да влезе в една театрална ложа. До военните чинове имали
достъп единствено доказалите своята благородническа автентичност.
Тази аристократична реакция търсела подобни примери в историята и
представяла привилегиите като нещо, което имало корени в миналото
на франкското кралство.
И едните, и другите се вписват в традицията на изклю чване от
общ еството на групи от хора, до онзи момент практикувана срещ у про
тестантите, янсенистите и камисарите, а формулирана ощ е от някои
дейци на П росвещ ението като М онтескьо и Русо, които поставят „из
вън общ еството“ онези, които не се поддават на общ ата воля и по този
начин стават чужденци. Тази нетолерантност се проявява ощ е на 20
юни 1789 г., когато депутатът М артен Док се противопоставя на клет
вата от Залата за игра на топка и при враждебното отнош ение на други
те избраници е принуден да излезе от залата под покровителството на
Байи. И той щ е се обърне срещ у тези, които са мобилизирали народни
те м аси против краля - през 1788 г. това са аристократите., а през
1789 г. - буржоазията.
П рез август 1789 г. е създадена „десницата“ около председателя
на събранието, който защ итава правото на религиозни убеждения, ви
зирани в член 7 на Декларацията за правата на човека. „Никой не бива
да бъде обезпокояван заради неговите виждания, дори и религиозни“ ,
232
или пък за това, че застава в защ ита на краля подобно на М уние и м о

нархистите. След октомври страната е разделена на две: „нацията“ сре
щ у десните, които им ат своите клубове и своите лидери, каквито са
М ирабо и Д ’А н трег', който планува народно въстание от Форе до Ви-
варе и бягство на краля от Лионската област след 1790 г. Силен натиск
от дясно, при който особено се изявява Риварол12, слага началото на
своеобразен кръстоносен поход под ръководството на първите емиг
ранти, какъвто е граф Д ’А ртоа, намерил „убежищ е“ най-напред в То
рино, а оттам - в Кобленц.
В случая религиозният въпрос играе ролята на детонатор, но съ
щевременно съю зява различните групи, които са враждебно настроени
към революционното движение, доколкото и кралят е против граждан
ската конституция на духовенството, гласувана през юни 1790 г. от вол-
теровски настроено събрание, макар че е принуден да я приеме.
Решенията от 1789 г. нанасят най-големи щети на Църквата, тъй
като събранието премахва десятъка без каквото и да е обезщетение и по
предложение на епископ Талейран3 задължава Църквата да изплати дефи
цита, като поставя имотите на духовенството на разположение на държа
вата. (Духовенството не се оплаква от тази мярка, защото в замяна на това
получава бюджетна издръжка). Но осъждането на тези мерки от папа Пий
VI и враждебното отношение на някои католически среди, близки до про
тестантските бастиони, към посегателствата върху установени от тради
цията норми, предизвикват почти шоково състояние. Намаляването броя
на епископите от 130 на 89, колкото са департаментите, е истинска гавра.
Граж данската конституция уреждала религиозното устройство в
съответствие със социалното и легитим ността на църковните служите
ли трябвало да се базира на изборното начало, както при държавата.
Тъй като ставали държавни служители, епископите и кю ретата тряб ва
ло да полагат клетва за вярност към конституцията.
Б роят на положилите клетва бил към 52-53 %, следователно бро
ят на непокорните бил малко по-нисък, но впоследствие се увеличил:
кю ретата били по-склонни да полагат клетва, отколкото викариите, а
учителите в духовните колежи били още по-неотстъпчиви. Колкото един
град бил по-голям, толкова повече били непокорните духовници: те има
1 Граф Д ’Антрег (1753-1812), дипломат и памфлетист, политически авантюрист по

време на Френската революция и на Наполеоновите войни. - Б. пр..
2 Антоан Риварол (1753-1801) - френски писател и журналист, автор на Слово за
универсалността на френския език. - Б. пр.
3 Шарл Морис дьо Талейран (1754-183 8) - френски прелат и дипломат: епископ на Отюн
(1788 г.), депутат в Учредителното събрание, ръководител на конституционната фракция
на духовенството, но осъден от папата, той напуска Църквата. При Наполеон е министър
на външните работи от 1797 до 1807 г. Образува временно правителство през 1814 г. и
допринася за идването на власт на Луи XVIII, при когото отново е министър на външни
те работи, а по време на юлската монархия е посланик в Лондон. - Б. пр.
233
ли значителен превес в западната част на страната, в Ц ентралния м а

сив, в периферните области на кралството, т. е. в провинциите, които
последни се присъединили към държавата, докато Парижкият басейн и
областта меж ду Б рес, Дофине и Прованс били зони с положително от
ношение към граж данската конституция на духовенството.
Това разпределение се запазва и по-късно, тъй като областите с
непокорни кю рета отговарят на тези, в които хората се придържат към
религията и в средата на X X в. То съответства в известна степен и на
противопоставянето дясно-ляво, тъй като зоните на непокорните и на
крайната десница съж ителстват или са в съседство със зоните, в които
се налага протестантството и духовенството е най-еманципирано, като
например в областите Вандея и Поату.
Напротив, контрареволю ционният дух впоследствие става неот
делим от католицизма, защ ото контрареволю цията се проявява най-ве
че във връзка с граж данската конституция на духовенството, а след
това се стига до противопоставянето между клерикалната и светската
партия, както и меж ду твърдия католицизъм, който не признава общ ес
твената и частната сам остоятелност на индивида, и светския католици
зъм, който я признава и се бори за нея.
Непокорните свещеници и емигрантите образували (според Т. Та-
кет и Кл. Ланглоа, Анали , 3/88) твърдото ядро на контрареволю цията,
но крайните револю ционери от своя страна поради склонността си да
изклю чват другите отхвърлили последователно конституционните м о
нархисти, фьойаните, лафайетистите, а малко след това жирондистите,
та дори и снизходителните монтаняри като Дантон, в другия лагер, който
бил враждебно настроен към К ом итета за общ ествено спасение, и по
този начин ги направили съучастници на външ ните сили.
Подобни маш инации откриваме и в Русия след 1917 г., когато
временното правителство на Керенски, което сваля царя, менш евиките
и дори някои болшевики, са обвинени последователно от Ленин и С та
лин като агенти на контрареволю цията.
Вандейското въстание според Ж.-К. Мартен илю стрира много доб
ре този процес, тъй като въстаниците, които защитавали своите общност-
ни права, противопоставили се на набирането в армията на 100 000 души
и всъщ ност продължавали традицията на селските бунтове, били осъде
ни от депутатите в Конвента, готови да сломят всяка съпротива срещу
мерките, които предлагали, представяйки я за контрареволюционна.
И в това отнош ение се наблю дава подобен процес в Русия, къде-
то се смятало, че всички, които не изпълнявали нормите и спъвали до
ри несъзнателно правилното развитие на държавата, заслуж авали да
бъдат пратени в ГУЛАГ
„Н ова Вандея“ - така наричали болш евиките селските въстания
в началото на двадесетте години.
234
ДИ РЕКТО РИ Я ТА: Г О Л Е М И Я Т СТРАХ Н А

УПРАВЛЯВАЩ ИТЕ
Х ората, управлявали Франция през 1795 г., когато настъпило разцеп

ление в Конвента, били същ ите тези термидорци като Карно и Б ара,
които преди да екзекутират Робеспиер, пратили на гилотината Луи XVI.
При тези условия, след като според закона „за двете трети “ повечето
си остават депутати, мож ем да си представим техния страх от отм ъщ е
нието на якобинците, както и от това на роялистите. Н о най-много се
плаш ели от връщ ането на народното управление. По такъв начин соци
алният страх взел връх над събитията, свързани с Директорията. Той е
послужил за претекст на случилото се на 18 б рю м ер1, както и за дър
жавния преврат, осъщ ествен на 2 декември 1851 г.
П о този начин били премахнати някои институции и практики, на
които се опирала народната власт: общ ината и км етството в Париж,
публичността на дебатите в събранието. К лубовете не били ликвиди
рани, но дейността им била ограничена. „Религиозната свобода“ про
дълж авала да лиш ава от правото на процесии и биене на камбани, на
носенето на костю ми и ходенето на поклонение. В същ ност термидор-
ците смятали, че Револю цията е несъвм естим а с католицизма.
Освен това, опирайки се на опита, управляващ ите се страхували
не сам о от демокрацията и роялизма, но искали да се застраховат и
срещ у всяко връщ ане към всесилна централизирана власт.
Конституцията от година III по Републиканския календар раздели
л а законодателното тяло на два съвета: Старите, над четиридесетгодиш
на възраст, и Петстотинте, по-младите, които можели да общ уват само
чрез съобщения. Последните имали право да предлагат решения, които
Старите приемали или не като закони. П етимата директори били избира
ни от Старите въз основа на списък, съдържащ 50 кандидати, предложе
ни от Петстотинте. Директорите нямали право да отлагат заседанията,
нито да разпускат съветите, нито да представят текст за закон. Съветите
не могли да отзовават директорите. А при изборите вече не ставало въп
рос за всеобщ о гласуване: запазвала се системата на избирателния ценз,
накратко казано, стигнало се до демокрация за първенците.
Това, което било предвидено, за да се избегнат произволът или
абсолю тната власт, се оказало безсилен фактор, а то се дълж ало между
другото и на съперничеството между законодателната и изпълнителна
та власт. И Директорията им ала своя 9 термидор, но в обратен ред:
това бил 18 брю м ер, държавният преврат на Бонапарт, който устано
вил диктатурата.
Н а Директорията не й провървяло - започналата тежка валутна
криза снижила курса на асигнираните парични единици до стойността на
1 Ноември по републиканския календар. - Б. пр.
235
самата хартия. К ъм скъпотията се прибавил и глад, недоимъкът прину

дил управляващ ите да раздават едва по 75 грам а хляб на ден. Само през
година IV от Републиканския календар (1796 г.) в департамента на Сена
броят на смъртните случаи се увеличил с десет хиляди. М изерията била
в пълен контраст с показния лукс на спекулантите, а установилият се
реакционен климат обяснява появата на млади безделници, контета и свет
ски дами, натруфени като суингите и зозите в по-ново време.
В тази вредна атм о сф ер а м и зери ята п оддърж ала някакво п ос
тоянно брож ение. То било в основата на една съ в сем нова, ултра-
якобинска п роява - заго во р а на Гракх Б а б ь о ф 1 (м ай 1796 г.). Този
син на м и тар по солта, чиято м айка била н еграм отн а, бил сам оук и
се п ред ставял за ком унист, с полож ително отнош ение къ м аграрния
закон, т. е. към п о д ял б ата на зем ите. Той се движ ел из среди, п ри е
м ащ и контрола над иконом иката от страна на държ авата, близък бил
с най-радикално н астроен и те якобинци, като А м ар от бивш ия К о
м и тет за всео б щ а си гурн ост или Робер Л енде, които п осещ ават кл у
ба на п ан теон и сти те2. Н о той е об зет от отчаяние пред заси лващ ата
се м изерия, пред н ар астващ ата сила на б огати те и корум пираните:
Талиен, Б ар а.
Докъде ст ига заговорът на Гракх Бабьоф

Б абьоф не приема представителния режим, замисля заговор, за да го
свали, и образува заедно с Буонароти3 „тайна директория“ . Н еговото
намерение да осигури на народа властта, която след термидор все м у се
изплъзва, и този път той успява. Движението м у става известно благо
дарение на пропагандата, която осъщ ествява, но „заговорът на Равни
те“4, който той подготвя, трябва да остане таен. К арно иска да изкоре
ни това течение и посочва неговите екстремистки намерения. Д оноси
те следват един след друг и Равните са арестувани. Якобинците, с под
крепата на някои военни се опитват да им окажат пом ощ и да ги осво
бодят. По заповед на военната комисия били разстреляни тридесет от
осъдените, м еж ду които тр и м а бивши депутати от К онвента. Гракх
Б абьоф се опитал да се самоубие и окървавен бил отведен на еш афода
1 Гракх Бабьоф (1760-1797), френски утопист, автор на „Плебейски манифест“. Не

говият заговор цели отхвърляне на Директорията. - Б. пр.
2 Нарича се още Клуб на пантеона. Основан е на 6 ноември 1795 г. В него влизат
бивши терористи и якобинци. Отначало проявява лоялност към новите институции.
Без да е член на клуба, Гракх Бабьоф е негов главен оратор и там той излага своята
доктрина за равенството, която по-късно ще публикува в своя вестник „Народен три
бун“. - Б. пр.
3 Филип Буонароти ( 1761-1837), френски революционер от италиански произход. -
Б. пр.
4 Нарича се така според застъпваната от Бабьоф теория за „република на равните“,
т. е. за извършване на „егалитарна революция“. - Б. пр.
236
на 27 м ай 1797 г. Други съзаклятници или привърженици на аграрния

закон били екзекутирани през лятото на същ ата година.
Заговорът пропада, а неговите организатори са екзекутирани. Но
той оставя трайна следа в историята. Не толкова със своята програма или
с това, че се обръща особено внимание на развитието на индустрията и на
машините, които да освободят човека от тежкия труд. Историческата роля
на Бабьоф е в това, че той първи преценява, че един режим на народно
представителство не може да гарантира радикално преобразуване на об
ществото или на собствеността и че решение може да се постигне чрез
група решителни хора, които да вземат властта в името на народа. При
това тайната на действията им е една от гаранциите за успех.
Предадени чрез Буонароти, който успява да избяга, тези идеи от
носно начините за осъществяване на революцията по-късно стигат до
Бланки, а после и до Ленин, който се вдъхновява от тях, за да напише
през 1902 г. Какво да се прави? и да основе болш евиш ката партия.
П рез 1918 г. съветският режим в М осква издига статуя на Гракх
Бабьоф .
Б ез да е постигнал непосредствени успехи, заговорът на Равните
все пак успял да съживи антиякобинската реакция и да установи нещо
като бял терор: Директорията трябвало да се откаже от регламентиране
на вероизповеданието, защ ото това било своеобразно преследване сре
щу църквата. Всъщност, тъй като корупцията и спекулата ставали все
по-характерни за режима по времето на Талиен и Б ара, с техните непла
тени функционери, могло да се очаква някаква реакция на общественото
мнение. За да бъдела тя предотвратена, на 18 фруктидор1 управляващ и
те манипулирали изборите с някакво подобие на държавен преврат.
18 фруктидор възкресил някакво подобие на якобински терор, наис
тина без гилотина, а с арести и последвало ги депортиране в Гвиана - суха
та гилотина. Главните жертви били завърналите се след 1795 г. емигранти, а
още по-голям бил броят на свещениците - осъдени били 9284 души. Антик-
лерикалното движение ставало все по-осезаемо както във висшите среди,
така и сред част от народните маси. По инициатива на Рьобел и Б ара Ди
ректорията подканила дори Бонапарт, който по това време бил в Италия,
да „разруши единството в центъра на римската църква“, т. е. папската ин
ституция. Смятало се, че тя винаги ще остане враг на Републиката.
Но тези действия и преследвания за разлика от година II по репуб
ликанския календар били насочени само срещу определен кръг лица; на
селението не се чувствало засегнато. Впрочем, след като отново манипу
лирали изборите на 22 флореал2, този път с антиякобинска насоченост,
термидорските първенци започнали да губят сили поради това, че прак
тикували политика на балансиране. За да можели да управляват, ръково
1 Последният месец от републиканския календар - от 18 август до 17 септември. -Б .п р.

2 Осмият месец от републиканския календар (20 април-19 май). - Б. пр.
237
дителите на Директорията прибягвали към действия, характерни за вре

мето на терора, запазвайки полицейския режим, но за разлика от техните
предшественици от втората и третата година, те не издигали тези дей
ствия в система (Ани Жордан) и смяната на управлението, предизвикана
от поредните държавни преврати, не променяла способността на общ ес
твото да се изразява политически. В това се състои голямата разлика в
сравнение с времето на Конвента или на последвалия Консулат.
М исълта да се обърнат към някой прославил се с победите си
генерал, за да си запазят властта, минала през ум а на много от членове
те на Д иректорията... Талантливи генерали не липсвали, но Пиш грю
бил м инал на страната на роялистите, О ш загинал в битка; оставали
Ж убер, М оро, Журдан, а същ о и Бонапарт.
След военните действия в Италия и завръщ ането от Египет, за
което почти ням а сведения (а освен това Жубер меж дувременно у м
рял), като че ли Б онапарт бил най-подходящ за целта. И наистина той
успял да завзем е властта.
Бонапарт в И т алия
Б ара бил първият, който се доверил на Бонапарт, като м у възлож ил да

сложи край на действията на роялистките взводове в Париж. Той стре
лял по тях с оръдия и си спечелил прозвището „вандемиерски1 гене
рал“ . Той показал, че много добре е схванал термидорския дух, и зак
рил К луба на пантеона, където якобинците продължавали да властват.
Карно на свой ред открил качествата на Б онапарт да взем а реш е
ния и м у поверил италианската армия.
В Италия Бонапарт, който на вид бил толкова крехък, летял от победа
към победа, като най-напред успял да се наложи в армията със своята физи
ческа издръжливост, със своята смелост, с буйния си характер и с начина си
да говори на войниците. Той бил навсякъде, занимавал се с всичко и само за
няколко дни наложил своя авторитет. Той награждавал онези, които имали
заслуги, давал половината от заплатата в брой, и за съвсем кратко време
спечелил армията. Битките при Мондови, Лоди, Кастилионе, Аркол, Риволи
- това са все победи, които свидетелстват за военния му гений.
В същ ото врем е той се изявил като твърде реш ителен: в Чераско
подписал примирие с Пиемонт, в М илано, което било окупирано, при
нудил богатите да плащат, отказал да атакува папството и предпочел да
м у наложи голям данък, подал си оставката, когато не м у позволили да
действа, при своите завоевания спечелил 50 милиона, като 10 милиона
изпратил на Директорията, която не се е надявала чак на толкова. Но
вече се проявявала неговата грабителска наклонност.
1 Вандамиер е първият м есец от републиканския календар (22 септември-21

октомври). - Б. пр.
238
В Лоди той осъзнал своята същност: „Виждах как светът потъва

под мен, като че ли бях отнесен във въздуха.“
Докато пехотата на Ж урдан и М оро била в Германия, успехите на
Б онапарт изглеждали ощ е по-необичайни, когато А встрия поискала да
се сключи мир след битката при Риволи. В Льобен той преговарял с
австрийските пълномощ ници и като компенсация за Л омбардия, къде-
то см ятал да основе цизалпийска република, той „отстъпил“ независи
м ата Венеция на А встрия и по този начин предал италианците на гер
манците, а присъединил към Франция територии, които били извън ес
тествените й граници. Присъединил същ о и Йонийските острови, за да
им а поглед към Изтока.
Военнат а експедиция в Египет

Поначало военната експедиция в Египет била замислена с цел Англия да
бъде поставена на колене, тъй като без продоволствени запаси и без дос
татъчна ф лота проектът за дебаркиране изглеждал нереализуем. Една
интервенция в Хановер навярно нямало да бъде реш аващ а и рискувала
да поднови войната в Германия. А египетският проект бил съблазните
лен и в друго отношение. Смятало се, че към тази дата Османската импе
рия наистина упражнявала само номинална власт и на нея гледали като
на „болен човек“ . К ъм тези съображения се прибавяла и водещ ата идея,
че посредством Египет и Суец, където се планувало прокопаването на
канал, може да бъде застраш ена Английска Индия, стига само съю зни
ците на Франция да й окажат съдействие, и по този начин щ е се подкопае
търговията на неприятеля, която в по-голямата си част се осъщ ествява
ла с тази страна. Талейран, новият министър на Директорията, подхваща
в известен смисъл вижданията на Вержен1, но те се кръстосват с тези на
Бонапарт, който е заслепен от мисълта за експедиция в Ориента, но си
им а и други подбуди. Глашатай на „велика нация“, Б онапарт им а намере
ние да разш ири границите на Франция чак до Ориента, защ ото „там вече
няма цивилизация и тя трябва да бъде възстановена: в Ориента в много
по-висока степен, отколкото в Европа може всичко да бъде преобразено,
да се направят много нововъведения“. Да бъде възстановена, а не да
бъде въведена, защ ото Бонапарт, който познава добре Ориента (той е
чел М арини2, барон Дьо Тот3 и дори е писал малка арабска приказка,
знае, че „цивилизацията“ се е зародила там, но деспотичната система я е
изкоренила. Турците са ориенталското съответствие на феодалната арис
1 Шарл Вержен (1719-1787) - френски държавник, посланик в Константинопол и в

Стокхолм, министър на външните работи при Луи XVI; през 1786 г. подписва тър
говски договор с Англия. - Б. пр.
2 Ангеран дьо Марини (1260-1315) - френски държавник. - Б. пр.
3 Става дума за Мемоарите на барон Дьо Тот за турците и татарите, публикувани
през 1785 г. - Б. пр.
239
токрация в Е в р о п а -т е трябва да бъдат победени. Всъщност, както обяс

нява Анри Лоран, тук може да бъде пренесена формулата на Сийес: на
родите, които са под властта на турците - гърци, арменци, египтяни - са
всичко в социално и културно отношение и нищо в политическо отнош е
ние; а те искат да бъдат нещо. Трябва да им се помогне да възкръснат.
Бонапарт иска да бъде глашатай на националностите в името на цивили
зацията.
За да постигне своята цел, Бонапарт разчита на подкрепата на
Френската академия. И нтелектуалец, учен, като такъв се представя той
и неговият проект съблазнява не само дипломатическите среди. П од
помогнат от К аф арели',той привлича 187 ентусиазирани учени, архи
текти, художници, каквито са М онж12 Б ертол е3, Ж озеф Ф урие4.
Н о нищ о не станало по план.
Адмирал Н елсън разбрал за тези намерения и поискал да унищ о
жи френската флота, която била по-зле организирана от английската, но
Бонапарт го изпреварил и пристигнал първи в Александрия. Така ш ан
сът помогнал на Бонапарт да дебаркира, а Н елсън се върнал обратно, за
да го търси другаде... Там Бонапарт отправил към войските си легендар
ния апел: „К ъм церемониите, които се предписват от Корана, и към джа
миите имайте същ ото толерантно отношение, което имахте към манас
тирите, към синагогите, към религията на М ойсей и Исус Х ристос.“
Той побеж дава м ам елю ците при пирамидите, влиза в Кайро, от
блъсква И брахим , един от турските военачалници, чак до провлака, а
Дьозе преследва другия до А су ан ...
Тогава Н елсън се връщ а и на 1 август 1798 г. унищ ожава ф лотата
на Б онапарт при Абукир.
Изцяло погълнат от мисълта за своето завоевание, Бонапарт се дър
жи така, като че ли нищо не се е случило. Той установява нещо като протек
торат, обляга се на видните личности, отрупва исляма с почести, модернизи
ра страната, възстановява каналите, построява вятърни мелници, възлага
работа на своите учени, които трябвало да подготвят Описание на Египет.
Тогава О см анската империя обявява война на Франция. З а да й
попречи, Б онапарт отива в Сирия и унищ ожава събиращ ата се там ар
мия, но е принуден да се откаже да завладее А кра5 и се оттегля. В ърнал
се в Египет, той побеждава една турска армия п р и ... А б у к и р ...
1Луи Мари дьо Кафарели ( 1756-1799), бригаден генерал в армията на Наполеон; по
време на експедицията в Египет се занимава и с решаването на научни проблеми,
свързани с военното дело. - Б. пр.
2 Гаспар Монж (1746-1818), виден френски математик, основава Парижката поли
техника. - Б. пр.
3 Клод Луи Бертоле ( 1748-1822) - видният френски химик участва и в походите на
Наполеон. - Б. пр.
4 Жан Батист Жозеф Фурие (1768-1830) е френски математик и физик, най-известен
с изследванията си върху редовете на Фурие. - Б. пр.
5 Град в Северен Израел. - Б. пр.
240
П оложението става безизходно и през август 1799 г. Бонапарт

изоставя армията си на генерал Клебер, връщ а се във Франция и де-
баркира при Фрежюс, след като се отървава от Нелсън.
А във Франция се знае, че той два пъти успял да заблуди врага, че
завел Египет, че победил п р и ... Абукир. Той се завръщ ал във Франция
като герой и победител и дори рационалистично настроената Философ
ска декада интерпретирала неговото завръщ ане като някакво чудо, ка
то знак на съдбата.
18 и 19 брюмер
В м ом ента, когато Б онапарт дебаркирал при Фрежюс, генерал М асена
и м арш ал Султ печелели победи срещ у руснаците, които били влезли в
коалицията срещ у Франция, но при втората битка близо до Ц ю рих би
ли принудени да напуснат Швейцария, която отново се оказала в ръце
те на французите. И както не се наложило на генерал Б рю н да се бие с
англичаните в Холандия, защ ото те станали жертва на епидемия, така и
Републиката явно не се излагала на никакъв риск.
Наистина шуаните били завзели Нант, а после и Сен-Брийок, но за
политиците голямата грижа били изборите през година V III —и този път
те трябвало да бъдат манипулирани: най-доброто решение щ яло да бъде
да се промени конституцията от година III, за да м огат дотогавашните
депутати да бъдат преизбрани. Както го бил предсказал старият абат
Сийес. Като човек, познаващ ситуацията, той смятал, че с помощ та на
няколко военни работата могла да бъде доведена до успеш ен край ...
А в това време Бонапарт продължавал да се налага - не толкова със
своите победи, тъй като Морсо, Журдан и някои друти също били спече
лили хубави победи, а защото „вандемиерският генерал“ бил доказал, че
се бори срещу роялистите. Ако успее да предотврати един якобински заго
вор, тогава би могло да му се вярва. Талейран в съгласие с Камбасерес1се
намесил. В същ ото време братът на Наполеон Люсиен Бонапарт бил пос
тавен начело на Петстотинте. Играта трябвало да се играе.
Н а 18 брю мер Корне, депутат от Петстотинте, предупредил, че съ
щ ествува непосредствена опасност от якобински заговор, и били гласу
вани необходимите мерки: пренасяне на Съветите в Сен-Клу, което било
законно, и назначаване на Бонапарт за командващ на войските в Париж,
което не било законно, защото подобно решение можело да се вземе са
мо от Директорията. И както съобщ ава Рьодерер2, след като узнал за
това, Бонапарт посетил Академията, срещнал се с някои личности, прес
трувайки се на невинен. Това бил ден на хитрини, в който нищо особено
1 Жан-Жак Камбасерес (1753-1824), френски юрист и политик, един от главните със

тавители на гражданския кодекс. - Б. пр.
2 Пиер-Луи Рьодерер (1754-1835), френски политик и адвокат. - Б. пр.
16. 241
не се случило. Но на 19 Бонапарт отива в Съветите със своите войски

под предлог, че „ще ги защ итава“. Понеже левицата била против взетите
предния ден мерки, той бил извикан най-напред при Старите, където един
глас се позовал на конституцията: „Конституцията, вие я нарушихте, тя
вече не същ ествува.“ В групата на Петстотинте, където левицата била
силна, настъпила бъркотия. Чули се викове: „Престъпник! С какво пра
во армията идва тук?“ Бонапарт пребледнял и напуснал залата, а негови
ят брат Люсиен м у се притекъл на помощ, без да обръщ а внимание на
виковете за незаконност, и излязъл от залата. След това двам ата братя
на коне държали речи пред войската и освободили Оранжерията.
Всъщ ност истинският държавен преврат става на 19 брюмер, но
Наполеоновата легенда успява да го изтегли с един ден, защ ото датата 18
поставя ударението върху институционалния аспект или по-точно върху
инициативите на двата Съвета. По такъв начин историческата традиция
приписва на 18 рязката промяна, която в действителност става на 19.
Скоро след това две комисии, излъчени от С ъветите, подготвят
нова конституция и назначават трим а временни консули, които да оси
гурят прехода. Сийес е един от тях, но той фактически се оказва и зл ъ
ган, защ ото малко след като бил назначен, Наполеон взел нещ ата в свои
ръце, отстранил го и спечелил подкрепата на Роже-Дюко, ко й то ... бил
посочен за консул от Сийес.
В резултат на всичко това държавният преврат на Б онапарт до
върш ва започнатото на 9 термидор, защ ото се осъщ ествява в им ето на
борбата срещ у якобинския терор. Но той е белязан от победното нав
лизане на военните в политическия живот. Това е прецедент.
Н ЕУ С ТО И М И Я Т ВЪ ЗХО Д НА Н АП О Л ЕО Н Б О Н А П А Р Т
Човекът, който щ ял да въведе диктаторски режим във Франция (кой е

предполагал това, когато е бил назначен за консул?), излъчва вече обая
ние, с каквото малко хора в историята са могли да се похвалят. Бонапарт
е едва на тридесет години, когато е приключил победите си в Италия, и
според неговия най-добър портретист Ж орж Льофебвър той е „дребен и
набит, доста мускулест, червендалест и все още сух; тялото м у е издръж
ливо и е винаги готов да действа. Неговата чувствителност и здравите му
нерви са възхитителни, има поразяващо бързи рефлекси, неограничена
работоспособност, сънят м у идва по команда.“ Но преумората понякога
го довежда до м оментна слабост, понякога до плач и всяко притеснение
предизвиква у него страш ен гняв. „М озъкът му е от най-съвършените,
неговото винаги будно внимание борави непрекъснато с факти и идеи;
вследствие на внезапни просветления във въображението м у възникват
нови идеи ( ...) Този плам е осветен от искрящите м у очи, а под правите
м у коси лицето м у пази корсиканския загар.“
242
Той е корсиканец - с чувството си за семейство и род, с авторитар

ния си характер, с омразата си към жените, чиято интелигентност не може
да понася - мадам Дьо Стал, която е трябвало да свърши в изгнание, го е
изпитала на свой гръб. Същевременно той е парвеню, което заедно със
своите близки е познало бедността, и изпитва удоволствие да се докосва
до светските среди, до хубавите жени, приятно му е да извлича ненаситна
наслада от успехите си. При разговорите си с учените той наистина е на
равна нога с тях, много е любопитен и изобретателен, отхвърля само
„бъбривите идеолози“, които при все това го подкрепили в навечерието
на 18 брю мер. Според него образованието и възпитанието са крайъгълен
камък за прогреса на обществото, развива ги, макар че трябва да се приз
нае, че при него това носи полза за властта и увеличава славата му.
М ного скоро се проявяват неговият авторитарен характер и склон
ността м у към притворство. Той току-що е избран за консул и вече 61
депутати са изключени, в това число 56 якобинци, от които 20 са депор
тирани в Гвиана. Когато в комисията се обсъжда проектът за новата кон
ституция, той включва имената на Камбасерес и Льобрюн, които били
консули заедно с него, и никой не протестира против насилственото ели
миниране на Сийес и Роже-Дюко. Конституцията от година VIII започва
да се прилага, преди да е одобрена. И все пак тя е одобрена и народът я
приема с 3 милиона гласа срещу 1562, така че Бонапарт м огъл да смята,
че нацията (с избирателен ценз) признава неговата законност.
А по неговите думи тази конституция трябвало да бъде „кратка и
смътна“ . И тя наистина била такава, а това позволявало лесно да се про
меня нейното прилагане. Първият консул разполагал с цялата изпълни
телна власт, с изключение на правото на мир и на война: той назначавал
министрите и държавните служители, с изключение на мировите съдии,
които единствени били изборни. Той бил под контрола само на Държав
ния съвет, чиито членове са назначени от него; само той имал право да
предлага закони, които Трибуналът дискутирал, без да ги гласува, а зако
нодателното тяло ги гласувало, без да ги дискутира. Сенатът можел да
анулира институционалните закони, но основното м у право било, след
като членовете м у са назначени, да назначава членовете на останалите
събрания. И така всички членове на събранията се назначавали и се до
пълвали чрез кооптиране въз основа на списъци на видни личности, из
брани при многостепенно всеобщо гласуване. Но никога такова подно
вяване не ставало със сенатори, посочени от Сийес.
Н отабилите, които допринесли за издигането на Бонапарт, си в ъ
образявали, че щ е м огат да го въздърж ат благодарение на м асовото си
присъствие в Трибуната, където не същ ествувала демократическа опас
ност. Но от тях нищо не зависело. По врем е на председателството на
Д ом у те поне могли да говорят, от което приятелят на м адам Дьо Стал
Б енж ам ен Констан не се лишавал; но Б онапарт бил много ядосан и
натоварил Сената да поднови Трибуната, като го освободи „от 12 до 15
243
метафизици, годни да бъдат хвърлени във водата“. Това е друга проява

на насилие, понеже подновяването трябвало да се осъществи чрез тегле
не на жребий. О т друга страна, роялистите се питали: след като консулът
Льобрюн може да се смята на тяхна страна, докъде ще отиде Б онапарт с
намерението си да държи настрана якобинците и термидорците? За да си
отговорят на този въпрос, те поискали по-рязка чистка. Н а 17 януари
1800 г. Б онапарт им отвърнал, като ликвидирал отведнъж 60 от техните
73 вестника, а след това и лявата преса била снета или цензурирана. Той
предложил амнистия на шуаните в Западна Франция, срещу която те тряб
вало да предадат оръжието си, но отговор не последвал. Тогава Б рю н и
Льофебвър получили заповед да бъде разстрелван всеки, заловен с оръ
жие. М ного от тях капитулирали, най-накрая и Кадудал. А Ф рот и него
вите другари били разстреляни.
По този начин Б онапарт се показал и като „терорист“, продълж а
вайки традицията от година II: някои го наричали Робеспиер на кон.
Но за разлика от якобинците той го правел само за назидание.
Независимо от това режимът не се е радвал на пълно одобрение
дори и сред тези, които били негови гаранти или извличали облаги. Фуше,
който бил начело на полицията, минавал за якобинец и средствата, с които
си служел в своето министерство, му позволявали да оказва съпротива на
консула. А последният се питал дали да не се възползва от една втора
военна операция в Италия, за да го свали чрез заговор. Победата му при
Маренго променила диаметрално положението и това лишило роялистите
и якобинците от всякаква надежда. „Не бива да искате да се върнете във
Франция, пише той на Луи XVIII през септември 1800 г., защото би тряб
вало да преминете през сто хиляди трупа.“ Бонапарт бил наистина попу
лярен: атентат, извършен вечерта срещу Коледа на улица Сен-Никез, при
чинил смъртта на 22-м а души. Фуше се съмнявал, че хората, които хвър
лили адската машина, са „септемврийци“ или „конспиратори“ . Независи
мо от това той изпратил 130 опасни личности, смятани за якобинци, в Се-
шел и Кайен. Когато по-късно открил, че истинските виновници са роя
листи, той все пак напомнил за депортираните неоякобинци. Веднага след
това той прибягва до законодателен акт, чрез който Сенатът е упълномо
щен да променя конституцията, макар да е неин гарант, а Бонапарт пожиз
нено е произведен консул. Осемте хиляди гласа, противопоставили се при
народното допитване на пожизненото консулство, изглежда, били от реди
ците на армията, където, както се знае, заговорничели Моро и Пишгрю.
В крайна см етка ориентацията била към монархичен режим.
Н а Фуше м у се удало да разкрие нов заговор, този път подготвян
от Б ернадот, съпруг на Дезире Клари, бивш а годеница на Б о н а п а р т ...
чиито пасквили бичували „републиканския пигм ей“ . След това явно
незаменимият Фуше разкрил и големия заговор на Ж орж Кадудал, Пиш
грю и М оро. Начинанието пропаднало, защ ото М оро не бил съгласен
то да доведе до реставрация на Бурбоните. След разкритието генера
244
лът бил изпратен на заточение, П иш грю се обесил, а Кадудал бил гило-

тиниран (1804 г.).
Зад тези заговори стоял Луи X V III и най-вече граф Д ’А ртоа, но
според проучванията командването на една военна експедиция щ яло да
бъде поверено на херцог Д ’Анген, ако планът за отвличане на Б о н а
парт бил успеш ен. Тогава херцог Д ’Анген бил заловен в Баден, т. е. на
чужда територия, бил отведен в Париж, съден и екзекутиран без дока
зателства, под предлог че бил „подкупен от Англия“ и че горял от жела
ние да влезе в Елзас.
Заговорът на Кадудал и екзекутирането на херцог Д ’Анген пре
дизвикали скандал. Те подтикнали намерението на Б онапарт да се про
възгласи за пожизнен император: отвсякъде дебнело предателство и
консулът смятал, че по този начин ще сложи край на амбициите и на
заговорите. С ам о че се колебаел да направи тази стъпка, понеже нямал
наследник, пък и евентуалното му наследство щяло да породи конфликти
в неговото семейство. Тази фамилия, преситена от облаги и почести,
преди да се стигне до кралства, м у създавала хиляди грижи. Там власт
вала майката и подтиквала своите синове Луи, Ж озеф и Люсиен да изис
кват все повече от Наполеон. В крайна сметка за наследник той опре
делил Ж озеф.
Трибунатът формулирал изискване за „необходима наследстве
ност“ . А Сенатът от своя страна изобщ о не се произнесъл по въпроса.
Тази манипулация носела печата на Бонапарт, защ ото законодателните
актове на Сената и конституционните промени трябвало да произлизат
само и единствено от Сената. И Сенатът не се осмелил да възрази.
И тогава Талейран и Феш (архиепископ на Лион и чичо на Н апо
леон) били натоварени да уговорят с папата коронясване на Б онапарт
като това на Пепин Къси. Пий VII бил извлякъл изгода от един конкор-
дат, подписан две години преди това, и приел въпреки протестите на
разгневените роялисти след екзекуцията на херцог Д ’Анген. В париж
ката катедрала „С вета Богородица“ при една великолепна сцена, която
сам а по себе си говори за персонажа, Бонапарт взем а короната от р ъ
цете на папата и сам я поставя на главата си. Давид обезсм ъртява тази
сцена. А Ж озеф дьо М етр1 заключава: „Пий V II се унизи до такава
степен, че приличаш е на някакъв незначителен палячо.“
И така възходът на Бонапарт станал възможен благодарение на
силния м у темперамент, на неговата съобразителност, на победите му,
разбира се, на невероятното му умение да води политика, с която целял
да удари якобинците, за да спечели на своя страна старите съзаклятници
и да държи в подчинение първенците. След конкордата духовенството
същ о не се съпротивлявало, а на роялистите при липса на нашествия
отвън им оставало само да прибягват до заговори, до атентати.
1 Жозеф дьо Метр (1753-1821) - френски писател и философ. - Б. пр.
245
М ож ем да си представим как якобинци и роялисти са беснеели,

как привлечените на негова страна загубили всякаква възм ож ност да
действат. Б онапарт ги обезвредил един след друг и ги отрупал с обла
ги. Единствени генералите водели някакво реално и активно същ еству
вание, понякога двусмислено, защ ото някои от тях били заговорници, а
други - предани, някои били враждебно настроени, а други - заслепени
от военния гений на императора. И неговите м инистри - двулични и
необходими, каквито били Талейран и Фуше.
А м ястото на нацията във всичко това? К онстатира се, че оная
част, която и м ала избирателен ценз, гласувала за първия консул. А за
него имали значение тъкм о тази част от общ еството и армията, а не
„простолю дието, тези двадесет или тридесет хиляди перачки или хора
от подобен род“ . О станалата част от населението, изтощ ено от терора,
инфлацията и дефлацията, очаквало ред и мир. Ако става въпрос за
реда, то могло да оцени какво значи ред. А колкото до мира, трябва да
се напомни, че повечето от войните се водят извън Ф ранция и че те
дълго врем е носели слава и плячка.
Ето защ о не бива много да се учудваме, че тъкм о буржоазията е
враждебно настроена към деспотичната политика на Наполеон. Репуб
ликанците и якобинците, от една страна, роялистите, от друга, не мо-
жели да се пом ирят с това, което е той. Но благодарение на създадения
м ит и на спомена за роптаещ ите, народните слоеве си създали друг
образ за императора. З а доказателство може да се изтъкне фактът, че
когато неговият племенник Луи-Наполеон се представя на изборите
през 1850 г. срещ у един републиканец (при положение че монархията
за сетен път е свалена съвсем наскоро - през 1848 г.), именно той е
избран, и то при всеобщ и избори.
ШЕСТТЕ КОАЛИЦИИ СРЕЩУ РЕПУБЛИКАТА И ИМПЕРИЯТА

*2 0 април 1792 г. Законодателното събрание обявява война на краля
на Бохемия и на Унгария, т. е. единствено на
Австрия, а не на империята.
20 септември 1792 г. Битката при Валми.
6 ноември 1792 г. Дюмурие побеждава при Ж емап1. Кюстин в
Кобленц.
23 януари 1793 г. Втора подялба на Полша - между Прусия, Русия и
Полша. Процесът срещу Луи XVI и неговата смърт.
Испания и Англия се присъединяват към Прусия и
Австрия. Душата на тази коалиция е Пит.
26 юни 1793 г. Победа на Републиката във фльорюс.
1 Град в белгийската провинция Ено. - Б. пр,
246
1793-1794 г. Под егидата на Карно, победа на Жордан и Пишгрю.

Април-май 1795 г. Мирните договори от Базел и Хага. Единствено
Англия остава във война.
Юни 1795 г. Англичаните дебаркират при Киброн с помощта на
вандейците.
* Краят на 1795 г. Подновяване на войната с Австрия. Русия се присъе
динява към тази Втора коалиция, която включва и
Англия.
5 октомври 1795 г. Бонапарт потушава роялисткото въстание от 13 ванде-
миер.
1796-1797 г. Победи на Бонапарт в Италия: Мондори, Лоди, Аркол,
Риволи.
Октомври 1797 г. Мирният договор от Кампо Формио.
1798 г. Бонапарт в Египет. Битката при пирамидите. Нелсън
разбива френската флота при Абукир.
Победата на Бонапарт при Абукир.
Ноември 1799 г. Държавният преврат от 18 брюмер.
Юни 1800 г. Победа на Бонапарт при Маренго. Умира Дьозе. Кле
бер е убит в Египет.
Декември 1800 г. Победа на Моро при Хохенлинден.
9 февруари 1801 г. Мирният договор от Люневил слага край на втората
коалиция.
1802 Льоклер слага край на независимостта на Хаити.
Мирният договор от Амиен.
Юни 1803 Лагер в Булоня, за да се направи десант в Англия.
Имперски протокол: реструктурирани са 112 малки
германски държави.
Лятото на 1803 г. Тъй като Франция окупира Брабант, Хоновер и Фле
синг, Англия нарушава Амиенския мирен договор.
1804 г. Бонапарт става император Наполеон.
* 1805 Третата коалиция: Англия - Австрия - Русия - Швеция.
Октомври Нелсън разбива френската флота при Трафалгар.
Декември Победа на Наполеон над австро-руските сили при
Аустерлиц.
Юли 1806 г. Образуване на Рейнската конфедерация, която е
свързана с Франция. Франц II Австрийски се отказва
от титлата си император на Германия.
* 1806 Образуване на Четвъртата коалиция: Прусия - Русия -
Англия - Швеция.
Октомври Наполеон смазва руснаците и прусите при Йена.
Наполеон влиза в Берлин.
1807 г. Договорът от Тилзит слага край на четвъртата коали
ция. Прусия става остатъчна държава.
Руският император Александър се обръща срешу Англия.
Образува се континенталният блок, към който се при
съединява Дания.
1808 г. Царят окупира Финландия, която дотогава била шведска.
Наполеон е във война с Испания.
Ерфуртският конгрес между императора, царя и неза
висими германски владетели.
1809 г. Испания, капитулация на французите при Байлен. И
все пак те влизат в Мадрид.
247
* 1809 г. Образуване на Петата коалиция: Австрия - Англия.

Наполеон побеждава ерцхерцог Карл Австрийски при
Екмул.
Французите влизат във Виена. Победа на Наполеон
при Ваграм.
Мирният договор от Шьонбрун: Наполеон ще се ожени
за дъщерята на австрийския император Мария-Луиза.
1810 г. Кралят на Холандия Луи Бонапарт абдикира.
Наполеон анексира Холандия, която става осми де
партамент.
Русия скъсва с континенталния блок.
* 1812 г. Образуване на Шестата коалиция: Русия - Англия -
Швеция - Испания.
Юни Начало на войната срещу Русия
14 септември Наполеон в Москва. Русия се оттегля.
Май 1813 г. Победи на Наполеон при Лутцен и Баутцен.
Октомври Поражението на Наполеон при Лайпциг. „Битката на
народите“. Договорът от Валансе: край на френското
присъствие в Испания.
1814 г. Войната срещу франция.
31 март Съюзниците влизат в Париж.
6 април Наполеон абдикира.
Май Парижкият мирен договор, франция се връща в грани
ците си от 1792 г., запазвайки Шамбери, Мюлуз (Мюл-
хаузен) и Cap.
1815 г. Стоте дни. Наполеон напуска остров Елба.
20 март-22 юни Поражението на Наполеон при Ватерло.
18 юни Втора абдикация. Виенският конгрес, край на коалициите.
НАПОЛЕОН, Н Е Г О В И Я Т ОБРАЗ И Н ЕГО В И ТЕ ДЕЛА
Н аполеон в огледалот о
О бразът на Н аполеон до такава степен е очаровал хората на X IX в.,

че трудно м ож ем да си представим точно с кои свои черти той успял
да се наложи. В ъв Франция с течение на врем ето републиканската,
антим илитаристична и пацифистка традиция от края на века - съж и
вена и след 1914-1918 г. - обяснява защ о впоследствие м у се отреж да
ограничено м ясто във вулгатата на историците. И доколкото истори
ята битка изгуби за известно врем е своята легитим ност, напразно се
търси в голем и те издания от X X в. с какво той си е спечелил слава. В
История на Франция от Е рнест Л авис казаното за А устерлиц по в р е
м ето на Н аполеон заем а половин страница от всичко 440 страници,
като се цитира ф разата: „Войници, аз съм доволен от вас.“ В Наполе
он на Ж орж Л ьоф ебвър, 585 стр., Аустерлиц заем а половин страни
ца. В История на Франция под редакцията на Ж орж Д ю би са м у от
редени 10 реда.
248
Н ям а съмнение, че образът м у присъства най-ярко в Русия. За-

щ ото по думите на Сорокин в тази страна той се представя под всички
възможни аспекти: „Антихрист, варварин, тиранин, убиец, непризнат
мъченик, един от най-големите гении на света, призрак, който се рее
към Франция на призрачен кораб, тайнствен пратеник на съдбата, до
ш ъл в Русия, за да я събуди и да й покаже пътя към едно славно бъдеще,
син на Революцията, безпринципен комедиант, жаден за могъщество, ин
струмент на историческа фаталност, човек на Австрия и на Апокалипси
са, слуга на буржоазията и император на Франция.“ За последните руски
класици той е вероломен тиранин, за Пушкин е епически герой, за Лев
Толстой във Война и мир - даденост на философията на историята, а за
Достоевски - доказателство за марксистите, защото според тях неговата
дейност потвърждава тезата им за преминаването от феодалния строй
към буржоазния и за капиталистическата експанзия...
„Н еговият замъглен ум виждаше оправдание във факта, че меж
ду стотиците хиляди жертви броят на французите е доста по-малък от
този на H essois и на баварците“, пише Толстой. Във Франция не исто
риците, а писателите - от Ш атобриан до Виктор Ю го - са тези, които
създават неговата легендарност - именно легендата за Наполеон с доб
ро или с лош о е пленявала хората и е печелила сърцата на французите
поне в продължение на половин век.
М оят а слава: Граж данският кодекс и префектите

„М оята слава не се заключава в това, че съм спечелил 40 битки, Ватерло
щ е изличи спомена за толкова победи; това, което нищо не ще може да
заличи и ще пребъде, е м оят Граждански кодекс.“ (Las Cases, Мемори-
ал от о-в Света Елена).
Написани по врем е на заточението м у на остров С вета Елена,
тези думи не винаги са смятани за правдоподобни от враждебно нас
троената към човека Бонапарт републиканска традиция, доколкото той
си приписва авторството на Гражданския кодекс със закон от 1807 г., а
всъщ ност разработването м у е започнало ощ е по врем е на У чредител
ното събрание, а по-късно като негови главни съставители фигурират
П орталис, Тронше и Камбасерес. Освен това Н аполеоновият кодекс е
крачка назад по отнош ение намеренията на Конвента. Н о той осигуря
ва неговото прилагане.
Чрез унифицирането на гражданските закони, чрез разработва
нето на нов правов ред с цел нивелиране на титлите и имотните състо
яния, чрез промяна в наследствения егалитаризъм кодексът гарантирал
едновременно индивидуалната свобода и отделянето на Църквата от
държавата в гражданското общество. В своето представяне на кодекса
Порталис изтъква водещите идеи: отношенията между закона и ю рис
пруденцията, които уточняват неговото прилагане; връзките между се
249
мейството и общ еството - „добрите бащи, добрите съпрузи, добрите

синове са тези, които създават доброто общ ество“ ; необходимият ком
промис м еж ду писаното право и обичаите. Кодексът се връ щ а върху
правата на незаконно роденото дете; правото на развод се ограничава в
случаите на прелю бодеяние, на тежки обиди и ексцеси; препотвържда-
ват се правата на бащ ата на семейството, освен правото на лиш аване
от наследство. О т това законодателство най-силно засегнато е полож е
нието на жената, защ ото тя е поставена по-ниско от м ъж а както при
изневярата, така и при развода. И все пак женитбата се превръщ а в
обикновен договор, наследството се разделя, а държ авата вече контро
лира социалните отношения. Кодексът е триум ф на уеднаквяването и
на централизацията: една нация, един закон, едно право. И все пак в
него им ало доста нюанси, тъй като законът „поощ рявал бретонците да
зачитат равенството и позволявал на баските да запазят своята при
вързаност към неравенството“ (Ж. Гоа). Н ай-същ ественото е, че след
като кодексът бил смятан за добър за всички французи, той бил смятан
за добър и за всички европейци. Както казвал К ам басерес, три нещ а са
необходими и достатъчни на човека в общ еството: да бъде господар на
своята личност, да им а блага, които да задоволяват нуждите му, да м о
же да разполага с личността си и със своите имоти. Следователно всич
ки граждански права се свеждат до правото на свобода, правото на соб
ственост и правото на договаряне. Гражданският кодекс ги гарантирал.
Във Франция той е в сила близо два века след това (допълван е
със Селския кодекс, с Кодекса за застраховките и др.), и е служил за
образец на холандското, италианското, португалското, румънското, ис
панското законодателство и в този смисъл след християнската Ц ърква
той се явява главният обединител на Европа.
Друго наследство от Наполеоновата епоха са префектите, оне
зи „императори с м алък крак“, своеобразни наследници едновременно
на изпратени е м исия представители и на интендантите на С тария ре
жим. Най-вече след като висш ите служители на монархията изчезват
от общ еството, администрирането се поема само от един човек и вече
се прави разлика м еж ду администрирам, обсъждам и съдя. Префектите
им ат задачата да осигуряват реда, прилагайки закона, гарантират при
съствието на държ авата и най-вече са главните дейци на централизаци
ята, една от оригиналните черти на изграждането на нацията (за цен
трализацията и резултатите от нея виж втората част, глава 2).
Мъжът по време на война

О т всички походи на Н аполеон най-прочутият е този, който завърш ва с
триум ф а при Аустерлиц, където той побеждава едновременно силите
на двам а им ператори - на А встрия и на Русия. Н аистина и преди да
стане император, Наполеон Бонапарт е постигал блестящ и успехи. Той
250
бил произведен генерал в Италия и макар че не бил известен, „този

корсиканец според генерал Сю ш е има единствената репутация, че е
добър началник на една част (...). Той е познат сам о на парижаните
(намек за 13 вандемиер) и този интригант не се опира на нищо (...). Не
знаете ли какви са корсиканците? О т две хиляди години никой не е м о
гъл да разчита на тях.“ Генерал Болиьо, стар австрийски аристократ,
говори за този „младок“ (giovinastro). Сам о с две фрази този „домаш ен
генерал“ заковава своите събеседници. Хладнокръвен, рязък, той из
лага новите принципи на война в движение. „Това дребно генералче ме
изплаш и“, признава генерал Ожро, победителят при М илезимо. В дей
ствителност той преобразува армията, изгладняла и бедна, но с нацио
нално и револю ционно съзнание, в алчна кохорта, готова на всичко, за
да го следва, защ ото неговата буйност, интелигентност см елостта м у я
заслепяват. В деня на победата при Лоди през 1796 г. той щ е надене
дрехите на герой: „Н има щ е ви е страх от врагове, които поставят река
меж ду себе си и вас?“ И той полита с вдигнат меч, последван от чети
рим а генерали и си спечелва прозвищ ето М алкият ефрейтор за това, че
се е сражавал редом със своите войници. „Те ощ е нищо не са видели“ ,
казва той на генерал М армон. Н еговата см елост отново е оценена при
Аркол. Н о това не са единствените случаи.
Ако битката при Пирамидите била военна разходка, а след това
бягството м у от Египет просто епизод, за чиято перверзност Франция
ням а да научи нищо (известна остава само втората битка при Абукир),
то битката при М аренго (1800 г.) е своеобразно чудо. В този м ом ент
М асена бил поставен на тясно близо до Генуа. Някои м ислели, че Н а
полеон щ е подсили Сю ш е, който се намирал във Вар, за да окаже той
пом ощ на М асен а... Рискът при М аренго се състоял преди всичко в
това войската да премине през прохода Сан-Бернар, нещо невиждано
от врем ето на Ханибал, и да се появи като м ълния над Торино и над
М илано. Наложило се да бъдат демонтирани оръдията. Н о ето че Генуа
пада, австрийският генерал М елас намира начин да отвърне на м анев
рите на Бонапарт, последният губи битката, но по чудо Дьозе и Келер-
ман-син пром енят коренно положението, появявайки се в м ом ента, ко-
гато Б онапарт вече не ги очаква... П ървият ум ира в битката, за по
м ощ та на втория не се споменава, така че в своето комюнике Б онапарт
приписва победата на себе си.
С хем ата при М аренго се повтаря два пъти: при последната битка,
при В атерло, но Груши не пристигнал; при знаменита битка, при Аус-
терлиц - когато започнал да отстъпва, както при М аренго, но този път
привидно, за да може да атакува фланга на врага, Б онапарт повторил
маневрата, но този път бил господар на положението.
Той вече се бил приближил с форсиран м арш до град Улм, а в
това врем е си мислели, че полага усилия да укрепи лагера в Болоня,
който бил на крак, за да извърш и дебаркиране в Англия. Но тъй като
251
ф лотата на адмирал Вилньов била разбита при Трафалгар (21 октом

ври 1805 г.), Н аполеон, който ощ е преди този провал вече си бил изва
дил поуки от своите военни неуспехи, наредил на войските си меж ду 30
август и 25 септември да изм инат 700 килом етра и те стигат до Шпа-
йер. За два дни след победата при Улм една от дивизиите м у изминава
129 километра. О т тази бърза маневреност се възхищ ава К лаузевиц1,
който не след дълго заел м ясто в пруските редици за да вою ва срещ у
него. И тази негова способност винаги да атакува щ е бъде възприета
като принцип от м арш ал Фош през 1914-1918 г. Той стига до Виена,
окупира я и войските му присъстват на дефилето на 27 хиляди воен
нопленници. „Какво опиянение обзе нашите войници!“ , ком ентира ге
нерал М а р м о н ... По-късно, на 2 декември, в Аустерлиц Н аполеон при
видно изоставя П раценското плато, за да си помислят, че се оттегля.
Скрит в мъглата, той оголва едно от крилата си, за да бъде то атакува
но, щ ом като неприятелят види, че войската се изтегля. Тогава Н аполе
он отново овладява изоставеното вече от врага плато, за да заем е пак
позиция на върха и да атакува с основната част на армията си, която се
била скрила. „Войници, бил казал той предната вечер, аз лично ще ко
м андвам всички тия батальони. Ще стоя далече от огъня, ако с присъ
щ ата ви храброст предизвикате объркване във вражеските редици. Но
ако в даден м о м ен т победата изглежда несигурна, щ е видите как в а
ш ият им ператор се излага на първите удари.“ И когато слънцето раз
късало мъглата, австрийците и руснаците разбрали хитрата маневра.
Кутузов и М ак били победени и в П ресбург бил подписан мир. След
така спечелената цобеда Наполеон се обърнал към своите с думите:
„Достатъчно ще е да кажете: бях на битката при Аустерлиц, за да ви
отговорят: „Ето един храбрец.“
Блокадат а и конт инент алнат а система

Във войната меж ду им перията и Англия, след двете поражения на френ
ската ф лота при Абукир и Трафалгар, блокадата на Англия над Фран
ция, а след това континенталната блокада на Наполеон след 1806 г. пред
ставляват основните форми, под които продължава войната. Н ам ере
нието на англичаните било да разруш ат континенталните пристанища,
а намерението на Наполеон било да не се допускат английските стоки в
Европа: и всеки се надявал чрез тази политика да успее да сключи изго
ден мирен договор.
Н о за да се осъщ естви континенталната блокада, било необходи
м о Европа да се затвори - от папските държави до П ортугалия и от
ханзейските градове до Русия. В отговор на това Англия реш ила да
1Карл фон Клаузевиц е пруски генерал и военнен теоретик. Известен е най-вече със
своя военен трактат „За войната“. - Б. пр.
252
атакува неутралните: всеки неутрален кораб, който излизал от конти

нента или се насочвал към Франция, трябвало да мине през Англия и да
плати мито. След като императорът сключил в Тилзит съю з със царя,
той вече не се страхувал от никого: декларирал като английска всяка
стока, която стигала до Англия, и по този начин възнам ерявал да под
копае нейната икономика, да я доведе до банкрут, до безработица и
дори до революция. Но Испания и най-вече Ориентът оставали отворе
ни, Л атинска А м ерика същ о, а монополът на Англия върху колониал
ните храни й позволил да издържи. Подкупеният от англичаните пуб
лицист Д ю вероа пише следните подигравателни редове по адрес на Н а
полеон:
Блокадата ви нищо не блокира,

по-сигурен е нашият похват:
онези, дето плашите със глад,
по-скоро от пресита ще умират.
Тази блокада принудила Европа да търси зам естители на колони

алните продукти: леблебията заменила кафето и все ощ е се пие в Се
верна Франция, захарното цвекло заменило захарната тръстика, което
допринесло за забогатяването на Северна Франция и на Силезия, къде-
то намерили реш ение на създалото се положение. Най-тежко се отра
зила липсата на модния тогава памук, някои предачници трябвало да се
затворят, а вълнените и ленените тъкани стрували м ного по-скъпо.
Тази икономическа изолация раздразнила жертвите на блокадата
(корабостроителите, индустриалците, а и потребителите) до такава сте
пен, че братът на Наполеон Луи, който бил крал на Х оландия и продъл
жавал да изнася м асло и сирене с посредничеството на американците,
се оказал със затворена граница: в крайна см етка Н аполеон анексирал
Холандия. А М ю р а1, който бил станал крал на Неапол, се поддал на
ш ирещ ата се контрабанда.
Освен това, въвеждайки системата за лицензиране, която увели
чавала френското съкровище, Наполеон естествено ф аворизирал френ
ската търговия, но не и търговията на другите страни и затова през
1811 г., когато Англия била застраш ена от голям глад, Франция й дос
тавяла жито, но на много висока цена, все с намерението да я разори.
В същ ност такъв риск не същ ествувал, но понеже им ператорът не поз
навал добре систем ата на полиците и на менителниците, не можел да
разбере, че „от всички английски манифактури най-важната била тази
за обращ ението на банкнотите.“
Дислокацията на търговията, която започнала с револю ционните
1 Жоашен Мюра (1767-1815), маршал на Франция, крал на Неапол (1808-1815), стра

стен привърженик на Наполеон, активен участник в неговите войни. - Б. пр.
253
войни, достигнала връхната си точка през 1811 г. и предизвикала недо

волство сред онези буржоазни кръгове, които виждали в лицето на Б о
напарт човека, който щ е възстанови реда и щ е сложи край на заплахите
отдолу.
Упадъкът на някои дейности като корабостроенето, стъкларство
то, производството на платна и платове, индустриалното оголване на
крайбрежните региони се оказали убийствени за областите, които р а
ботели и за Изтока. И затова Ф. Крузе се пита дали икономическото
изоставане през XIX в. в Западнаи в Ю гозападна Франция и в Лангедок
не се дължи на рухването на тяхната традиционна индустрия по врем е
на Наполеоновите войни. Обратно, забраната на британски прежди и
тъкани позволила на предачната и тъкачната индустрия да пусне коре
ни в Северна и И зточна Франция. М ного важна последица от двойната
блокада се явява преместването на индустриалното производство от
перифериите към центъра на Европа и по този начин били засегнати
Нант, Брест, Бордо, а от това се възползвали Лион, Ш вейцария и вът
реш ната част на Германия. Коренна промяна станала и в Каталуния,
която изоставила средиземноморския износ и насочила своята тъ р го
вия към вътреш ния испански пазар.
Континенталната търговска система допълвала федеративната поли
тическа система, наложена от Наполеон в Европа. А тя можела да функцио
нира само при положение, че обхваща всички страни. А Португалия в това
време оставала отворена за Англия. Затова Наполеон се разбрал с испан
ския крал да я разделят на три части. Едната той предложил на Мюра, който
предпочел Неаполското кралство. Така императорът на Революцията се въз
ползвал по свой начин от дипломатическата практика, прилагана по време
на Стария режим. Колкото до Испания, отворена за английските стоки, На
полеон имал два противоположни един на друг аргумента, за да я освободи
от крал Карлос IV: или този последен представител на Бурбоните да изчез
не, или в съответствие със завещанието на Луи XIV във Франция и Испания
на власт да остане само един принц. Изгодно за Наполеон обстоятелство
била семейната свада между краля, кралицата, министър Годоа, който бил
неин любовник, и сина на Карлос IV - Фердинанд, който смятал, че има удо
бен случай да замести баща си и се обърнал към Наполеон за посредничес
тво. Императорът извикал семейството в Бейон и за крал на Испания сло
жил не Фердинанд, а своя брат Жозеф, а пък Карлос IV отказал да остави
короната на своя син и абдикирал.
Клопката в Бейон е свидетелство за методите, с които си служел
Наполеон, като вече смятал, че всичко м у е позволено. И спанците вед
нага реагирали, в същ ото време Ж ю но1 дебаркирал в П ортугалия, а
крал П едро потърсил убежищ е в Бразилия.
1 Жан-Андош Жюно (1771-1813), френски генерал, участвал в походите в Египет и

Португалия. - Б. пр.
254
П од напора на духовенството, което негодувало при мисълта, че

страната м у щ е бъде профанизирана от французите, Испания се вдиг
нала на бунт начело със своята аристокрация, която се стрем яла да си
възвърне властта. П ортугалия също. И зцяло отдаден на намерението
си да се сближи с царя и на подготовката за срещ ата в Ерфурт, Н аполе
он подценил силата на испанската армия и изпратил отвъд Пиренеите
само 150-хилядна войска. Той не си давал сметка най-вече за това, че в
тази страна за разлика от останалата част на Европа същ ествувало много
силно патриотично чувство, може би наследено от борбата срещ у исля
ма. О т друга страна, стратегът не успял да анализира особеностите на
физическата география на полуострова.
В стремежа си, както в другите страни, да завладее най-напред сто
лицата М адрид в центъра на Кастилските плата, Наполеоновата армия
контролирала най-изостаналите провинции на страната, а извън нейния
обсег оставали развитите области като Галиция, Астурия, Каталуния, Ле-
ванте, Андалусия, Португалия. Между последните и Кастилия се издига
обръч от планини, които изолират центъра от периферните области, кои
то англичаните могли да снабдяват с хранителни продукти. За да излезе
от вътреш ността, армията на Наполеон трябвало да овладее дефилетата.
В едно от тях, Байлен, испанците заставили войските на генерал Дюпон
да капитулират. В Португалия в друго дефиле Ж юно бил разбит от ан
гло-португалските войски и се видял принуден да освободи страната по
силата на конвенцията от Синтра.
За да окаже помощ на своите генерали, Наполеон върнал Жозеф
на престола в Мадрид. Но без да се допита до него, той премахнал Инкви
зицията, намалил броя на манастирите, иззел техните имоти. Поднове
ната окупация на столицата отново щ яла да покаже отрицателните си
страни - нито Султ, нито М онсе успели да установят контрол в страната.
Тъй като бил сигурен, че Австрия, виждайки как основната част
на ф ренската армия се е заплела в Испания, щ е влезе във войната, Н а
полеон напуснал В алядолид и заминал за Париж. И все пак се надявал,
че царят ще предотврати войната с Австрия. Но той не се намесил. И
затова Н аполеон възнамерявал, след като завладее Виена, да отм ъсти
на руския цар Александър.
Тъкмо през тези години (1808-1809) М але и М оро подготвяли нов
заговор. Фуше смятал, че заговорът бил вече осуетен, и уверил Наполе
он, че опасността е ликвидирана. Но М але пристъпил към действие по
време на похода в Русия. О т своя страна Талейран, който бил незаменим
съветник по външ ните работи, макар че окуражавал Наполеон да се на
меси, смятал, че войната в Испания може да му донесе „само съжаление“ .
Виждайки, че императорът вече няма реална представа за действително
то положение на нещата, той започнал тайни преговори с Австрия, доп
ринесъл за нарушаване на съю за между царя и Наполеон и замислил
заедно с Фуше заговор с уточнението, ако М ю ра умре, Талейран да го
255
замести. През 1809 г. настъпил разрив и принцът на Б еневенто1, бивш

първи електор и първи шамбелан, загубил длъжностите си. Той действал
за връщ ането на Бурбоните, разграничавайки по собствените м у думи
интересите на Франция от тези на императора, който даже и през 1814 г.
се надявал на услугите на Талейран, а последният в това време готвел
неговото абдикиране. Такава двойна игра играел и Фуше, „министър на
полицията“ и херцог на Отрант: те преговаряли с М етерних2 по врем е на
Стоте дни и подготвяли второто абдикиране на Наполеон.
В Русия: Валеш е сняг. Сразен в победата си см ела...
„Ако бях успял, щ ях да бъда най-великият човек в историята“, споделя

Н аполеон в своя Мемориал от Света Елена. В същ ност руската под
крепа не отговаряла на дадените на срещ ата в Ерф урт обещ ания по
врем е на войната срещ у А встрия през 1809 г.; Н аполеон трудно прие
м ал амбициите на царя, насочени към Константинопол, и, обратно, съз
даването на една гол ям а полска държава според царя било акт на агре
сия. И все пак войната не била неизбежна, дори Русия да не приложи
континенталната блокада.
Алианс, обрат, поражение: налага се историческият паралел с на
чинанието на Х итлер, дори това да изглежда изкуствено, защ ото наис
тина основните дадености са съвсем различни. И все пак подробности
те, отнасящ и се до поражението, си приличат. И в двата случая има
една космополитна армия - през 1812 г. французите от Франция пред
ставляват само една трета от Великата армия, защ ото и войниците от
анексираните страни били смятани за френски, а останалите са германци,
поляци и италианци; през 1941 г. германците били относително по-мно-
гобройни, но им ало същ о и унгарци, румънци и италианци.
Реш им остта на тези космополитни армии е по-малка от тази на
противника, който защ итава своята родна земя. Д ругата прилика (ос
вен че военните действия започват прекадено късно - Н аполеон и Х ит
лер сякаш са се наговаряли да тръгнат през юни: първият на 24, а вто
рият на 20) се заклю чава в подценяването на разстоянията, а те са в
ущ ърб на пехотинците на Наполеон, както и на м оторизираните сили
на Хитлер. П реди да настъпи студът, калта е факторът, който спасява
руската армия през октомври 1941 г. : свидетелство за това са картини
те на затъналите в кал войски, които след това били сковани от лед.
П оследната прилика: руската тактика на опожарената зем я и на непре
къснато отстъпление, за да отдалечи наш ественика от базите му, да
бъде изолиран и поставен на тясно.
1 Става дума за Талейран, който през 1806 г. става принц на Беневенто, град в Южна
Италия. - Б. пр.
2 Австрийският държавник Метерних (1773-1859) е посланик в Париж (1806-1809), а
през 1813 г. вкарва Австрия в алианса срещу Франция. - Б. пр.
256
В същ ност Наполеон мислел, че руснаците ще го атакуват в П ол

ша. И понеже техните сили били по-малобройни, той вярвал, че като
навлезе в руска територия, те ще поискат да преговарят. Н о надделяла
идеята на Ростопчин, че при оттеглянето обширните пространства и зи
м ата щ е бъдат най-добрите съюзници на руснаците. Колкото повече На
полеон напредвал, толкова по-малка била възмож ността да маневрира
поради липса на хранителни запаси. Той отначало възнамерявал да спре
във Витебск и да вдигне селяните на крак, но продължил своя поход и на
5 септември спечелил битката при река Москва, но загубил 30 хиляди
войници, докато руснаците загубили 50 хиляди. Когато пристигнал в об
зетата от пламъци Москва, Наполеон се оказал в плен на своята победа,
както в Египет през 1798 г. Той решил да се върне обратно, преследван
от Кутузов, когото победил при М ало Ярославец. Но вече било твърде
късно, настъпили студовете и когато на 8 октомври Великата армия прис
тигнала в Тилзит, вече била загубила 400 хиляди души, докато на отива
не при прекосяването на Висла те били 611 хиляди.
В своето стихотворение „Изкупление“ от цикъла „Възмездия“
Виктор Ю го като историк описва ужасите на изтеглянето от Русия:
Валеше сняг. Сразен в победата си смела,

Глава навеждаше за първи път орела.
Зловещи дни! Москва оставил в плам и над,
Наполеон унил се връщаше назад.
Валеше сняг. Света бе зимата сковала.
След снежнобяла степ пак степ безкрайно бяла.
Не се познаваше ни стяг, ни капитан.
До вчера армия, днес стадо, тъмна сган.
Ни център, ни крила след тежката разруха.
Ранените подслон подирваха в търбуха
На мъртвите коне; накрай бивака прост
Се виждаха, от студ замръзнали на пост,
Тръбачите на кон, от скрежа побелели,
До медните тръби уста от лед допрели.
(...)
Тъй цяла армия загиваше в снега.
Прав императорът я гледаше с тъга.
Приличаше на дъб, за сечене белязан.
Във този великан, до този ден опазен,
Като зловещ дървар се покачи смъртта...
(...)
Тъй пред Наполеон течаха в кал и рани
Поток мъже, коне, хоругви, барабани,
И сетил в туй тегло как смутът бе жесток,
От угризение изплака с глас дълбок
17. 257
Пред толкоз мъртъвци като стъкло разбити:

„Дали е казън туй, о, Боже, на войските? “
Дочул да го зоват, преви той колене
И глас от сянката тогаз му рече: „Не!
П ораж ениет о — сбогом на амбициите

В крайна сметка Наполеон вече разбирал, че с похода му в Русия дните на
империята били преброени. Нямало я вече Великата армия, а императорът
все още не искал да си даде сметка за размерите на поражението: след като
преминал Висла, той оставил М юра да възпира руснаците и се насочил
към Франция да набира нова армия. Под напора на националното движе
ние пруският крал се възползвал от този момент, за да започне освободи
телна война (.Befreiungskrieg), и броят на доброволците достигнал полови
ната от действащата армия. Единствени поляците от Силезия и Западна
Прусия отказали да се подчинят и дезертирали. Пруската армия със своя
та решителност продължила започнатото от руската армия. Тъй като след
Виенския мирен договор от 1809 г. австрийската армия била сведена до
150 хиляди души, австрийският император предпочитал да играе ролята на
арбитър, вместо пряко да участва във военни действия...
Признаците на разрухата ставали все по-многобройни. При завръща
нето си от Русия М юра уверил Метерних, че ще му окаже помощ, ако запази
Неаполското кралство, а пък на Бернадот12 предложил Норвегия и Гваделу-
па. Наполеон от своя страна поверил регентството на Мария-Луиза, за да
неутрализира Австрия и се опитал да се помири с папата. Междувременно
той осъществил мобилизационния набор 1813 г. и със своята решителност,
изпреварвайки противниците, спечелил две победи над прусите - при Лут-
цен и при Баутцен. Тъй като руснаците се оттегляли, той предложил прими
рие. Докато течали преговорите, при които Австрия настоявала Наполеон
да напусне Полша, да възстанови Прусия и т. н., в ИспанияУелингтън пече
лел последни победи над французите при Витория. Това стимулирало Австрия
да предприеме по-решителни действия, образувала се голяма коалиция, в
която освен обичайните участници влизала и Швеция. Всъщност нейният
нов монарх, крал Бернадот, взел съвсем слабо участие във войната, за да не
се бие срещу своите съотечественици и те да не си помислят, че иска да
наследи Наполеон, ако той бъде победен. В Битката на народите при Лай
пциг, в която болният Наполеон не успял да се включи успешно, много от
неговите лейтенанти били победени: Макдоналд от Блюхер, Ней и Даву от
Бернадот, Вандам и Гувион Сен-Сир от Шварценберг. Разгромяването на
саксонския корпус в разгара на битката накарало императора да бие отбой,
но мостът при Линдау бил хвърлен във въздуха доста преди това и изтегля
1 Превод Ат. Далчев и Ал. Муратов. - Б. пр
2 Шарл-Жан Бернадот (1763-1844), маршал на Франция; след като станал крал на
Норвегия и Швеция, той влязъл в съюз с Русия против Франция. - Б. пр...
258
нето се превърнало в безразборно бягство: Мавдоналд преплувал Елстер, а

Понятовски се удавил (октомври 1813 г.). Към коалицията се присъединили
още Вюртемберг и Ваден. Единствен Даву успешно удържал напора при
Хамбург. Цяла Германия била вече загубена за Наполеон.
След поражението в Русия Наполеон за втори път се върнал по
беден в Париж, където царяла атмосфера, вещ аещ а края на неговата
власт. Роялистите м ислели, че е дош ъл часът на Луи X V III, спрягало се
им ето на орлеанския херцог, Ж озеф се надявал да бъде прикрепен към
реген тката... П редателството бродело навсякъде и хората почнали да
си мислят, че оттеглянето на Франция в нейните предишни граници ще
реш и въпроса за отнош енията с коалицията. Коленкур защ итавал глед
ната точка на императора, а Талейран проявявал колебание, но негово
то присъствие било все така необходимо.
С цел да успокои общ ественото мнение и да го задържи на своя
страна, Н аполеон обявил, че ще оповести публично условията на неп
риятеля. След това, за да нанесе удар, той съкратил законодателното
тяло и на 1 януари 1814 г. се обърнал с рязък тон към присъстващ ите
депутати. По този начин той скъсвал с онези буржоазни среди, които
дотогава ласкаел, и заклеймил техните интриги:
„Вие можехте да извършите за мене много добрини, а ми причиних
те само злини. Вие представители на народа ли сте? Защ ото аз съм. Чети
ри пъти бях призован от нацията и четири пъти се сдобих с вота на пет
милиона французи. Аз имам титла, а вие нямате. Вие сте само обикновени
депутати от департаментите (...). Искате да хвърляте кал върху мене, но
аз съм от онези, които могат да бъдат убити, но не и обезчестени (...). Вие
искате да бъдат променени институциите тогава, когато трябва да бъде
отблъснат врагът. Но аз не приличам на предишния крал. Предпочитам да
бъда част от народа като суверен, а не да съм крал в робско положение...“
Това сближаване с народните маси - със собствените си войници -
той щ е повтори ощ е един-два пъти...
Докато военните действия били извън границите на Франция, Н а
полеон се радвал на истинска подкрепа. Но когато им ператорът поис
кал да ф орм ира нова Велика армия, след като загубил две - в Русия, а
после и в Германия, - това вече хората не го понесли и броят на отцеп-
ниците се увеличил.
П рез 1814 г. страната е поразена от нахлуването на съю зниците
от изток, а идващ ите от Испания англичани навлизат през Аквитания.
Със своята тактическа сръчност Наполеон успява да възпре съю зни
ците, но военните действия във Франция показват, че поражението е
неизбежно. К огато напуска Париж, Наполеон разполага с 60 хиляди ду
ши срещ у стотици хиляди на страната на съюзниците. Той бяга от Bulow
в Блю хер, от Блю хер в Шварценберг, спечелва и някои победи, но те са
привидни. Н а 31 март, придвижвайки се към Париж, съюзниците се об
ръщ ат към французите с прокламация, в която искат те да се произнесат
259
по въпроса какво правителство би подхождало най-добре на страната, и

дават за пример Бордо, където е акламиран херцог Д ’Ангулем.
Европейските сюзерени заявили, че няма да претоварят с Наполеон.
Тогава Талейран поискал от Сената да сформира временно правителство,
което оглавил. Сенаторите обявили падането на императора и изработили
нова конституция, която признавала техните наследствени права, и изви
кали Луи XVIII на трона. Докато съюзниците влизали в Париж, във Фон-
тенбло маршалите притискали Наполеон да абдикира. Тъй като войската му
оставала вярна и била готова да се бие, той се колебаел. Войниците викали
„Да живее императорът! К ъм Париж, към Париж!“, дефилирали пред него
и пеели Марсшезата и Походната песен. Но когато Наполеон разбрал,
че скъпият м у М армон по принцип бил съгласен с абдикирането и под
хвърлил идеята да се даде на Бонапарт малка територия, на която да бъде
сюзерен (ставало въпрос за остров Елба), той абдикирал.
Н аполеон се обърнал със следните думи към гвардията, която
станувала във Фонтенбло:
„Генерали, офицери, подофицери и войници от м оята стара гвар
дия, казвам ви „сбогом “ . П рез изминалите 20 години все съм бил дово
лен от в а с ... Винаги съм ви виждал как вървите по пътя на славата
(...). О става ми ощ е една мисия и аз се съгласявам да живея, за да я
изпълня. И скам да разкажа на потом ството за великите дела, които из
върш ихме с вас.“
Войниците п л ачел и ... Тогава „той вдигнал палатката си, която
покривала целия свят“ (Ш атобриан).
„Полетът на о р е ла “
Докато Н аполеон се настанявал на о-в Елба, организирайки го като
м алка държава, Луи X V III се връщ ал на своя трон.
За ф ранцузите той изглеждал като същ ество от друга планета.
Д вадесет и три години били изминали от см ъртта на Луи X IV и
м исълта за завръщ ане на Бурбоните изглеждала неуместна: те можели
да се върнат сам о във фургони от чужбина. „В очите на народните м а
си, казва Курно в своите Спомени, с ужасното и дивашко унищожаване
на цяло кралско семейство и с разхвърлянето на костите на неговите
прадеди се слагало край на старата династия. И да оставало някъде не
щ о съвсем второстепенно, то било без значение.“
К огато Луи X V III се връщ ал в Париж, до него вървяла херцогиня
Д ’Ангулем, дъщ ерята на Луи XVI. Роклята й била обш ита със сребро,
знак за траур по нейния баща. Ето какво разказва Ш атобриан: „Един
полк от старата гвардия образуваше жив плет от Пон ньоф (Новия мост)
до катедралата „Н отр Д ам “ . Не вярвам да е имало някога човешки ли
ца, които да са изразявали нещо по-ужасно и застраш ително (...). Н я
кои нахлупваха на очите си кожените си шапки, като да не виждат, дру
260
ги като ти гри показваха своите зъби и м устаците им не м ож еха да ги

с к р и я т... Те взеха за почест с такова злобно движение, че дрънченето
на оръж ието ни накара да изтръпнем.“
Макар че Реставрацията станала с въдворяването на мир, тя била пос
рещната с относително безразличие. Само духовенството шумно изразило
своята лоялност. Не чак така се държала аристокрацията, която виждала в
Луи ХУШ силно желание по-скоро да помири хората, отколкото да ги раз
дразни, докато неговите приближени, „които нищо не били научили и нещо
не били забравили“, мечтаели само за отмъщение, за възстановяване на при
вилегиите, за реституция на имотите, които били загубили. Граф Д ’Артоа,
братът на краля, олицетворявал връщането към най-лошата форма на реак
ция. Трикольорът бил заместен с бялото знаме с цвят от лилия1.
Карно, който преди това излязъл от заточението си, за да предло
жи м еча си на Наполеон, тъй като Франция била в опасност, написал
Паметна бележка до краля, която била разпространена нелегално. В
нея се казвало, че „вм есто да иска да получи короната от своите съоте
чественици, „предлагайки“ им някаква харта, всеки, който се чувства
патриот, не подкрепя каузата на краля. Човек трябва да е шуан, ванде-
ец, казак или англичанин, за да бъде приет добре в д в о р а ... Н ад три
четвърти от французите са наранени.“
Н аполеон, който се намирал на острова, бил известен за всичко
това. Той бил обзет от гняв срещ у тези, които водели преговорите на
Виенския конгрес и го лишили от сина му, срещ у М ария-Л уиза, която
си нам ерила любовник, срещ у Луи X V III, който не м у изплащ ал пенси
ята. Според някои слухове намерението било да го пратят на далечно
заточение. А като човек той не м ож ел бездейно да се терзае.
Н а 26 февруари 1815 г. той избягал с двеста корсикански ловци, сто
поляци и четиристотин войници от Старата гвардия... Той дебаркирал в
залива Жуан с онзи с порив, който имал през най-великите си дни: „Войни
ци, ние не бяхме победени (...). Върна се вашият генерал, призован от
народа да заеме трона. Развейте отново знамената, които носехте при Улм,
Аустерлиц, Ваграм, при река Москва, Лутцен и Монмирай. Победата ще
дойде с марш ова стъпка. Орелът с цветовете на националното знаме ще
лети от камбанария на камбанария, за да стигне до кулите на „Нотр-Дам“ .“
„Полетът на орела“ продължил 20 дни.
Той е част от романа на нацията със сцени, които са останали в наци
оналната памет. Например при Лафре, по пътя за Гренобъл, в тясното де
филе, което генерал М аршан искал да прегради, императорът вървял сам и
се обърнал към войниците, които се прицелвали в него, с думите: „Ако
между вас има войник, който иска да убие своя император, нека го стори.“
Войниците хвърлили пушките. А той казал на тези, които го при
ветствали и последвали: „Ваш ите братя са застраш ени от възстановя
1 Символ на френските крале. - Б. пр.
261
ването на данъците, на привилегиите, на феодалните права. Н е е ли

вярно това, граждани?“
О твсякъде се чуват викове: „Да живее императорът!“ А в Лион
скандират: „Д олу свещ ениците!“ И той вече премахва К ам арата на пе
ровете, разпуска кралската администрация, проскрибира бялата кокар
да. „Аз щ е го върна в желязна клетка“ , казал м арш ал Н ей на краля.
П осле се върнал при разбунените си войници и ги отвел при им перато
ра: „О бичам ви, сир, но преди всичко обичам отечеството. - Нали л ю
бовта към отечеството м е върна във Франция“ , отговорил Наполеон.
Сега той сам завладява отново Франция, а на Луи XVIII не м у ос
тава нищо друго, освен да избяга в чужбина. Всички марш али, с изклю
чение на Виктор и на Гувион Сен-Сир се връщ ат при „своя“ император.
К ъм конституцията той обнародва една добавка, която установява свое
образна парламентарна монархия, доста близка до хартата на Луи XVIII,
и я подлага на допитване до народа. Но се установява, че близостта с
онези, които разполагат с доходи, вече не съществува: от записалите се
5 -6 милиона само 1 305 206 били „за“ , при 4206 „против“ .
И всички се питали: Какво ще прави той сега?
Наполеон пак се опитал да впечатли умовете и организирал голяма
церемония на Шан-дьо-ме. За да влезе в Париж, Луи XVHI си избрал
бяла каляска, теглена от осем бели коня, бил си сложил ш апка с бели
пера, в бяла униф орма със златни еполети. М акар че обикновено идвал
на кон, сега Наполеон същ о пристигнал с каляска, облечен с велурено
виолетово манто, а на главата им ал шапка с пера. Б ратята м у били обле
чени в бяла тафта, а пък архиканцлерът Камбасерес носел синьо манто,
осеяно с пчелички. С ръка върху Евангелието пред коленичилия архие
пископ на Б урж той се заклел да спазва конституциите на империята.
Изведнъж, тъкм о когато били раздавани имперските орли, Н апо
леон отм етнал м антото си, приближил се до войниците и им казал:
„П оверявам ви имперския орел с националните цветове.
Закълнете се, че щ е го браните с цената на кръвта с и ...“
Сред мълчанието на изненаданата тълпа националната гвардия, а
след това и имперската гвардия отвърнали:
„К ълнем се!“
Е, всички разбрали, че войната щ е почне отново.
Б ило 1 ю ни 1815 г.
На 15 юни той е вече в Белгия, изправен срещу Уелингтън и Бюлоу.
След спечелена битка над англичаните Уелингтън коментира: „Трябва да
настъпи нощ та и тогава прусите ще дойдат.“ И Наполеон мисли така, в
очакване на Груш и1. Но изникването на Блюхер предвещава разгрома на
французите и Ней напразно ще се опита да го предотврати. Посред нощ
Наполеон дава заповед за отстъпление. Загубва и битката при Ватерло.
1 Еманюел дьо Груши (1766-1847), френски маршал, останал докрай верен на Напо
леон. - Б. пр.
262
В Париж пред враждебно настроената К ам ара той реш ава да аб

дикира. И отново Луи XVHI се насочва към Париж, където се устано
вява на 8 ю ли 1815 г. И тъкм о тогава благодарение на Фуше, а после и
на Луи X V III Н аполеон е предаден на англичаните. Н а 15 ю ли той е
откаран с кораба Белфорон на заточение на о-в С вета Елена.
А рагон сравнява 1941 с 1815 година
М ежду м арт 1814 и ю ли 1815 г. страната минава през четири режима:

края на империята, първата реставрация (от 6 април 1814 до февруари
1815 г.), С тоте дни на Н аполеон (от м арт до ю ли 1815 г.) и втората
реставрация след второто завръщ ане на Луи XVIII.
Това, което постигнали маршалите, дипломатите и министрите (об
рати и предателства), Луи Арагон представя в Страстната седмица, чи-
ето действие става в Париж през 1815 г. Разпознават се имперските м ар
шали, примирили се да служат на краля, аристократите, които са се завър
нали от заточение, и героят Жерико (не е ли това самият Арагон?), който
не знае в какво се състои неговият дълг, къде е неговият интерес, каква
„линия“ да следва. Чрез Жерико очевидно се изобразяват онези комунис
ти, които по време на германо-съветския пакт не знаели в какво да вярват
и в какво да се кълнат - в партията или в нацията - и които, след като са
направили един или друг избор, продължавали да се колебаят... Сякаш се
налагало да изменят на нещо, за да останат верни на себе си.
НАПОЛЕОН, К АК ЪВ ВЕ Л И К ЗАМ ИСЪЛ?
Той несъмнено твърдял, че има такъв. Макар и много по-късно в своя

Мемориал от о-в Света Елена той споделял пред Las Cases, че бил желал
до образува единна Европа, ръководена от едни и същи принципи, по една
и същ а система; един европейски кодекс, един европейски касационен съд
(...), единна парична система (...). И децата на принцовете да се отглеждат
заедно (...). Да се създаде единен университет и единна европейска акаде
мия. Да се реализира и проектът на абат Сен-Пиер за вечен мир (...).“
„П ариж щ ял да стане световна столица.“
Наполеон обяснява: да раздаде тронове на своите братя, „това озна
чава да се хвърлят спасителни котви на дъното на морето (...), защото на
родите щ е се чувстват като в едно семейство с братята и сестрите на Бона
парт“. Може би преди това трябва да се осъществи обединението на Италия...
Но като пример за обединение първият акт в тази насока било
присъединяването на П ием онт към Франция през 1802 г.
Този случай м огъл да бъде последван от много други и той свиде
телства за разликата меж ду едно намерение, разкрито доста късно (и
нищо не доказва дали го е им ал или не), и реалните действия.
263
И все пак налага се констатацията, че Наполеон държал на рево

люционната традиция и непрекъснато се стараел да прилага някои от
нейните принципи, например разпространяването на Гражданския кодекс.
Освен това той прави първите стъпки за административно обе
динение на Европа, както и за въвеждане на социални реф орм и дори и
в окупираната от него Русия, в резултат на което следващ ите поколе
ния револю ционери са го превъзнасяли (или бичували) повече откол-
кото в другите страни.
Дали той наистина е им ал такъв глобален проект? Нека кажем, че
той е м огъл да ф игурира между различните цели, които Н аполеон е
преследвал поне в краткотраен срок и които са отговаряли на други
необходимости.
За онова врем е идеята да се изгради обединена Европа произти
ча от възгледите на Просвещ ението: тя е подхваната от Сен-Симон, а
по-късно и К ант изказва желанието да се установи вечен мир, който да
съпровожда осъщ ествяването на този проект.
Само че от това не се е подразбирало, че Европа може да бъде изгра
дена под егидата на една-единствена държава. Пречките са щели да се ока
жат непреодолими, а легитимността на такъв проект - доста съмнителна.
Н авярно по тази причина Наполеон обещ авал, че б ратята м у (ка
то крале на Х оландия и Испания) ням а да бъдат зависими от им перия
та. Н о тъй като в И талия Ж озеф не приемал тази идея, понеже се надя
вал един ден да царува и над Франция, Наполеон се провъзгласил за
крал и на И талия, изтъквайки довода, че в качеството си на император
той им а власт и над И талия, както било по врем ето на С вещ ената Рим
ска империя. Освен това, приемайки короната от папата, той искал да
увери австрийския император, че оставал император само на францу
зите и нищо повече. Но това не изключвало възмож ността посредством
своите братя той д а властва и над останалите завою вани страни.
След толкова години сега лесно мож ем да изтъкнем, че ако Н апо
леон наистина им ал доброто намерение съвсем съзнателно да работи
за обединението на Европа, за нейното унифициране, не е им ало ни
каква вероятност то да бъде възприето от другите крале.
Д а се питам е дали това могло да трае дълго врем е е въпрос на
историческата фантастика. В крайна сметка намерението му да властва
над Европа пропада.
Как се обяснява това? По време на Революцията от 1789 г. в Евро
па властват кралете и държавите. Съперничеството между тях извиква
на дневен ред нуждата от равновесие, за което народите са все ощ е не
подготвени, докато философите препоръчват мирно общоевропейско ус
тройство. Но това означавало да бъдат игнорирани не само държавите и
кралете, а и народните маси, които изригват по време на Революцията.
Поначало тя е френска, но отчасти и европейска, защ ото е заразна и
привлекателна. А Б онапарт се оказва съвсем вътре в това движение.
264
Сам о че кралете и държавите са същ ествували реално, а завоева

нията на Бонапарт преди и след като става император превръщ ат дви
женията на симпатия към една по-ш ирока револю ция във враждебност
от страна на народа, която в някои страни като Германия се прибавя
към съпротивата на кралете и на държавите срещ у завоеванията на Ре
волю цията, на консулата и на империята.
П олучава се така, че политиката на експанзия, която в началото
си е освободителна за народите, скоро след това става потисническа и
така нареченият „револю ционен“ експанзионизъм предизвиква отри
цателна реакция у нациите, които искат да утвърж дават своята иден
тичност и са враждебно настроени към всяка унификация. О същ естве
ните от Н аполеон реф орм и явно са го представяли, поне за известно
време, повече като враг на кралете, отколкото на техните народи, които
впоследствие той щ е подложи на натиск.
Н е всички крале обаче били враж дебно настроени къ м Н апо
л е о н .. . Ш веция призовала Бонапарт да заем е нейния трон, А встрия не
се страхувала от него като револю ционер - доказателство за това е
бракът м у с М ария-Луиза, дъщ ерята на австрийския им ператор, а пък в
Тилзит царят възнамерявал да влезе в съю з с Наполеон. Нито един
монарх не признал Луи X V III като суверен; колкото до Н аполеон, па
пата не сам о че не го отлъчва, но дори го провъзгласява за император,
след като подписали конкордата. Това означава, че в периода между
1804 и 1814 г. не мож е да се говори за единство на контрареволю цията.
К ъм тази констатация се прибавя и фактът, че много държави
смятали, че техният главен враг не е револю ционната или Наполеонова
Франция с нейната завоевателна политика, а Англия, която се била пре
върнала в м орска империя по времето, когато капитализмът забогатял
м ного повече от търговията, отколкото от войните. Такъв е случаят с
Русия, която м еж ду другото срещ а Англия по своя път през Балтийско
и Средиземно море; такъв е случаят и с Холандия, която е изм естена от
Англия на световния пазар и в много от колониите й.
Тези фактори свидетелстват за възмож ностите и за благоприят
ните условия, с които е разполагал императорът. Н о неговият тем пера
м ент изисквал впечатляващи успехи. Освен това той смятал, че само
със силата на оръж ията ще може да укрепи господството си във Фран
ция - във всеки случай те били по-сигурни, отколкото реф орм ите, р е
зултатите от които не м огат да се почувстват в кратки срокове.
И понеже войната била онази дейност, в която най-добре се раз
гръщ ал геният му, и той разполагал с армия м ного по-мощ на от армия
та на всеки от неговите противници, той харесвал тази авантю ра с всич
ките й рискове - рисковете, които крие коалицията, рисковете, идващи
от необятната руска земя. По този начин се проявявали чертите м у на
романтичен герой.
265
1789-1815 г.
ФРЕНСКАТА РЕ ВО Л Ю Ц И Я - КАКВА РАВНОСМ ЕТКА?
Ф ренската револю ция, схващ ана като най-радикалната пром яна в ис
торията на страната, е поставена на преоценка от Токвил1 ощ е в среда
та на X IX в. Авторът сочи, че Револю цията далече не е скъсване с м и
налото и че нейните корени трябва да се търсят в Стария режим; и още,
че държ авният абсолю тизъм , запазен и модифициран при Наполеон,
се явява своеобразно продължение на администрацията при Стария р е
жим, но вече подсилена и усъвърш енствана - централизация, започна
л а преди повече от век.
Н ека помним, че да се направи преоценка означава да се взем е
предвид какво са мислили съвременниците и какво се откроява с вр ъ
щ ането назад в историята. Тук ще се спрем на първия въпрос2.
П ървият резултат е политически. С Револю цията всъщ ност суве
ренитетът се пренася от м онарха с неговото божествено право върху
народната воля, върху нацията. Но вместо да ограничи атрибутите
на този суверенитет, Революцията критикува неговите поддръж
ници - било ръководителите на С тария режим, било тези, които уч ас
твали в органите, създадени от Конвента. Друга промяна: този сувере
нитет подобно на държ авата вече е светски, макар че коронясването на
Наполеон и Реставрацията през 1815 г. съживяват привилегированото
отношение, поддържано от Ц ърквата и държавата.
Вторият резултат се състои в премахването на юридическите рам
ки на старото корпоративно общество: правата на човека предполагали
освобождаване от структурите, основани на привилегии или придобити
по рождение. В резултат на това служителите на Ц ърквата са сведени до
статута на обикновени граждани, а нейните имоти, както и тези на арис
токрацията, са подвластни на общия закон и положението на тези две
съсловия значително се влошава. О т друга страна, подкопани са благо-
роднически аспирации на едрата буржоазия, а тя се оказва силно засег
ната от премахването на акционерните дружества, от отпадането на скон
товата каса и пр., а това са водещите форми при капитализма. П рез 1789
г. корпоративната организация заем а по-важно място от феодалните от
ношения. Не може да се каже, че конфликтите са изчезнали, както свиде
телства напрежението между различните форми на дейност и на органи
зация на всеки занаят. Тези конфликти са предпоставка хората на труда
да навлязат в политиката. Така започва борбата за социално равенство ,
което, както обяснява Токвил, има нова движеща сила - желанието, „за-
щ ото страстта към равенство не може никога да бъде утолена“ .
След 1815 г. се стига и до друг резултат - появата на едно откри
1Алексис дьо Токвил (1805-1859), френски историк и политик, автор на изследване
то Старият режим и Революцията. - Б. пр.
2 Виж във втората част Френската революция залог за историята. - Б. а.
266
то за таланта общ ество, съставено от self-made-men}, иначе казано - от

буржоазни парвеню та, които запазват аристократическия модел, им и
тират го, макар че аристокрацията ги гледа със снизхождение.
„Геоложки пласт“ разделя капиталистите и службогонците на Бал-
зак и на Стендал от нотабилите по времето на Бомарш е. Спекулантите и
„средната класа“ се появяват едновременно като „деца на Френската ре
волю ция и на индустриалната революция“ . Но за да не се превърне об
щ еството в „песъчинки“, империята иска най-напред да структурира бо
гатството, да узакони поземлената собственост. В крайна сметка бедни
те губят най-много. Впрочем Френската революция и империята утвър
ждават и семейството на базата на брачния договор по сметка. Граждан
ският кодекс се превръщ а в библия на режима, в плод на Революцията:
той утвърждава личната свобода, равенството пред закона, свободата на
труд, свободата на съвест и, разбира се, свободата на държавата. В този
смисъл той се явява символ на Революцията и предлага за значителна
част от Европа най-важните правила на модерното общество.
В резултат на това иконом иката и б огатството не се вм естват в
социалните отнош ения, а обратно - социалните отнош ения вече се
вм естват в икономиката, нещо, което Поланий12 нарича „голям ата тран
сф орм ация“ .
Доколкото револю ционерите, а след това и Б онапарт се отнасят
критично към богатството на аристокрацията и като се взем ат предвид
дълбоките убеждения на депутатите от Учредителното събрание и на
техните наследници, на народното образование се пада ролята да струк
турира нацията. Н е толкова от началното образование, което е опасно
за имотните, колкото от средното образование и от развитието на науч
ните изследвания се очаква да осигурят появата на ново общество. Слава
на учените: за тази цел, след като Конвентът основава В исш ето педа
гогическо училищ е и Политехниката, както и М узея по естествена ис
тория, Револю цията и им перията увеличават многократно броя на тези
разсадници, от които щ е излезе внуш ителен нов елит. Докато през епо
хата на П росвещ ението им а непрекъснато движение на идеи и ф илосо
фи, след това науката се локализира и национализира.
Венец на всичко това е В исш ето парижко училищ е по медицина,
от което през първата половина на X IX в. се учи цяла Европа, дори и
Америка. Този разцвет на френската медицина и наука, от Б и ш а3 до
Клод Б ерн ар4, продължава до епохата на П астьор и е една от проявите
на делото на Револю цията.
1 Самоиздигнали се хора (от англ.). - Б. пр.

2 Карл Поланий (1886-1964), икономист от унгарски произход. Автор на труда „Го
лямата трансформация“ (1944 г.). -Б . пр.
3 Ксавие Биша (1771-1802), френски анатом и физиолог. - Б. пр.
4 Клод Бернар (1813-1878), френски физиолог, работил в областта на експеримен
талната медицина. - Б. пр.
267
Някои дисциплини се оказват в известен см исъл привилегирова

ни. Н а първо м ясто са математическите науки, които служат, от една
страна, за изясняване на икономическите явления (например при Кур-
н о 1), а, от друга, за напредъка на медицината (например при Луи23, кой
то използва статистически методи). Техният относителен триум ф е сви
детелство за това, че знанията придобиват светски и научен характер и
стоят встрани от идеологическите конфликти, породени от Револю ция
та и продължили дълго след това.
Векът, който започвал, щ ял да бъде своеобразно бракосъчетание
на науката и прогреса.
През 1792 г. Робеспиер заявил, че обявяването на война на Австрия
и на Европа ще изкопае гроб за свободите на Революцията. Жирондис-
тите отишли ощ е по-нататък, за да накарат краля да се подчини или да
извърши предателство. Крайният резултат от това начинание е, разбира
се, падането на монархията, но то породило и нескончаемите войни на
монарсите, които били застрашени от френската мощ. В революционен
аспект то довело до възхода на Бонапарт - един завоевател, напомнящ
Цезар. Най вече след като революционната зараза стигнала до Рейнска
Германия, Швейцария и Италия, това движение се проявило като носи
тел на универсални стойности, защ ото навсякъде допринасяло за въз
никването на нациите, които се надигали срещ у тираните. „Nation, das
klingt Jacobin : Нацията, това звучи якобински.“ Обратно, наследниците
на Стария режим например в Холандия предпочитали да останат под ав
стрийско владичество, а не да загубят своите привилегии. Ето как благо
дарение на гражданската война и на войната изобщо национализмът за
м ества космополитизма от епохата на Просвещението и универсализма,
въплътен в Революцията. Но пробуждането на националностите проме
ня своя облик, щ ом като грабежът измества идеализма като фермент на
експанзията. Освен това, възгордели се от своите завоевания, французи
те се отнасяли с презрение към „онези робски нации, които не могли да
свалят своите тирани“ . Упражнявайки натиск над тях, те ги накарали да
разберат цената на своята независимост, в резултат на което чрез един
непредвидим обрат в отговор на революционната експанзия се проявило
националното чувство на германците, а после и на италианците. Не след
дълго на револю ционната концепция за нацията, основаваща се на поли
тическите контакти и борби, се противопоставя една глобална концеп
ция, Volksgeis?, Kulturnation4, чиято изява са езикът и обичаите и чиито
първи глашатаи са Хердер и немските романтици.
1Антоан Курно (1801-1877), френски математик, работил в областта на теорията на

вероятностите. - Б. пр.
2 Жозеф Доминик Луи (1755-1837), френски финансист, министър по време на Рес
таврацията и на Юлската монархия. - Б. пр.
3 Народностен дух (от немски). - Б. пр.
4 Национална култура (от немски). - Б. пр.
268
Голяма нация или Европа на националностите.

Това е отличителната черта на първата половина на века.
К огато след Февруарската революция през 1848 г. се поставя въп
росът дали Франция ще поддържа револю ционните движения, които се
разпространяват в една голям а част от Европа, Л амартин, в качеството
м у на министър на външ ните работи на временното правителство, пра
ви следното обръщ ение към чуждестранните правителства:
„П ровъзгласяването на Френската република (В тората републи
ка) не е акт на агресия срещ у никоя ф орм а на управление в света (...)
пред очите на истинските държавници. М онархията и републиката не
са абсолю тни принципи, които водят война на живот и смърт. Това са
противостоящ и един на друг факти, които м огат да същ ествуват лице в
лице, като взаим но се разбират и зачитат.
Д а се върнем с половин век в пролетта на 1792 г. не значи да
вървим напред, а да се върнем назад във времето. Вчераш ната револю
ция е крачка напред, а не назад.“
И руската революция на свой ред ще прокламира такова мирно съ
жителство. Но след създаването на Коминтерна през 1919 г. и на комунис
тическите партия се наложило те да се отклонят от този принцип...
1815-1848
НОВА ЕРА ЗА ДЕЦАТА НА ВЕКА
П адането на Н аполеон е такъв разрив, какъвто Франция рядко е позна

в а л а ... П о думите на А лфред дьо М ю се по врем е на Н аполеоновите
войни „неспокойните майки родили едно пламенно и нервно поколение
(...). И изведнъж върху развалините на света сяда една тревож на м ла
деж. В продължение на 15 години те сънували московските снегове и
слънцето на пирамидите. Като млади мечове те били калявани в омраза
към ж ивота (...). Осъдени на бездействие от господарите на света, из
паднали в безделие и скука, тези намазани с м асло гладиатори чувства
ли в дъното на душ ата си непоносима беда.“
С тава дум а за появата на ново поколение, поколението на младе
жите, родени с века. Предходното поколение било изчерпано от рево
лю циите и войните. А новото е извикано от мирновременното състоя
ние за един духовен живот. Л итературата и техниката идват да сменят
войната и политиката. Това е епохата на ром антизм а, на идейната ли
тература, и тя е нова, в см исъл че в центъра й стои не монархът или
режимът, както по времето на Корней или Расин, през епохата на Прос
вещ ението, а Революцията, независимо от това дали тя е възпявана
или отричана, или ощ е индивидът, неговото собствено „аз“ . Х ората са
за или против Револю цията, към левицата или към десницата, тези две
партии, п росъ щ ествувал и и до днес, които то га в а били наричани
269
„съпротивата“ и „движението“ . „Напред! Човечеството не живее от ед

на идея, то изгася всяка вечер тази, която го е водила. И запалва друга от
безсмъртния факел.“ Така пише Ламартин, който подобно на много дру
ги през първата половина на века преминава от десницата към левицата.
Романтизмът поставя в движение духовния свят в м ом ента, кога-
то „индустриалната револю ция“ задвижва икономиката и общ еството.
П рез първата половина на X IX в. присъстваме не толкова на ин
дустриална революция, колкото на трансформация на техниките: мно
жат се впечатляващ и изобретения, каквито са тези на парната маш ина,
която обновява транспорта по суш а и по море, на телеграф а и т. н. Раз
витието на кредитната систем а стимулира тези промени. В същ ност те
м аскират започналата по-рано експанзия на индустрията към селото,
тази прото-индустриализация, която е много по-характерна за Ф ран
ция, отколкото за Англия, както и традициите в м аниф актурното про
изводство, което датира от X V III в.
Н арастването на обем а на промиш ления труд в рам ките на село
то е една от особеностите на тази първа индустриализация, която пред
хожда бавното навлизане на въглищ ата и на парата; текстилната инду
стрия изм ества традиционните тъкани, изработени на м алките градски
станове. Тежката промиш леност (металургията, мините, а м алко след
това и индустриалната химия) стига до истински разцвет едва през пос
ледната третина на века.
Именно тези комбинирани ф орми са източникът за възникването
на работническата класа.
Разликата в сравнение с Англия се дължи не толкова на факта, че
в тази страна техническата револю ция настъпва по-рано (защ ото Фран
ция веднага внася съответните машини), колкото на това, че в Англия
само м алка част от активното население е вклю чено пряко или косвено
в земеделското производство. Освен това навлизането на френската
икономика в международното разделение на труда е значително по-сла
бо в съпоставка с икономиката отвъд Ламанша.
Б езспорен е фактът, че Анри дьо Сен-Симон най-добре е видял
бъдещ ето на тази пром яна и нейното дълбоко значение. Той разбрал,
че неговото поколение е свидетел по-скоро на планетарна икономичес
ка и индустриална револю ция, отколкото на национална политическа
револю ция, и преценил ощ е преди Карл Маркс, че тази пром яна трябва
да бъде планирана. Той смятал, че тази истинска револю ция трябва да
се свърже с нова власт, с нови кадри, с учени, с „индустриалци“ , и в тях
вклю чва както инженери, така и работници. Н еговата цел е да покаже
кой в едно общество е полезен и кой не е. А лбер Тибоде1 с основание
изтъква, че в своята Човешка комедия Б алзак се явява художник на
това ново общ ество. Х илядите реформ атори с ръководни функции при
1 Албер Тибоде (1874-1936), френски литературен критик. - Б. пр.
270
С ен-Симон водят към хилядите Балзакови герои с тяхната типичност:

хора като В отрен, Гобсек, Ню сенжен и Растиняк се вписват в една кар
тина на Франция, която е съвсем различна от тази преди 1789 г. и пред
вещ ава общ еството по врем е на В тората империя. В нея е очертана
както драм ата на човека, така и общ ествените явления: стари фамилии,
високопоставени дами, нови буржоа, всички те са пълнокръвни като
характери - скъперничеството при Гранде, завистта при Б ета, м исти
ката на парите при Гобсек, амбицията при Растиняк.
Н а Зола се паднало двадесетина години по-късно да допълни кар
тината и да обрисува работника и народните среди в Ругон-Макарови,
естествена и социална история на едно семейство от епохата на
Втората империя, серия от романи, които претендират за научност,
представящ а картината на условията за труд на м иньора в Жерминал,
на падението под влияние на алкохола във Вертеп , на проституцията в
Нана.
П остнаполеоновата ера като съвременница на развитието на ка
питализма, родителка на ново общ ество, оставя в наследство на м одер
на Франция реалните основи на парламентарното управление. К он
ституциите от револю ционната епоха не са им али реално приложение,
но хартите от 1814 и от 1830 г. били приложени. За първи път между
1814 и 1830 г. били експериментирани механизм ите на правото на ини
циатива, на министерската отговорност, на равновесието меж ду изпъл
нителна и законодателна власт. След 1830 г., по врем ето на Луи-Фи-
лип, се наблю дава известен компромис между револю ционните и кон
сервативните принципи. К ъм това наследство Третата република при
бавя всеобщ ото избирателно право, извою вано по врем е на револю ци
ята от 1848 г. В резултат от това прилаганата през целия X X в. полити
ческа систем а дължи значителна част от своите характеристики на на
чалните прояви на конституционната монархия. И все пак монархията
във Франция, оказала се меж ду божественото право и суверенността
на народа, изобщ о не успява за разлика от случая в Англия да намери
своя път в систем ата, която сам ата установява. Тя се проваля тр и пъти:
през 1830, 1848 и 1873 г. Освен ако не е републиканска, каквато става
при Ш арл дьо Гол.
П РО ВАЛЪ Т Н А ПАРЛАМЕНТАРНАТА М О Н А Р Х И Я
(1815-1848)
С предписания в хартата режим Франция отново се опитва да установи

парламентарна монархия. По време на Революцията от 1789 г. крайното
изостряне на настроенията, подклаждано и от бягството във Варен, пра
ви невъзможно постигането на решение, при което да съжителстват наслед
ственият принцип и принципът за национален суверенитет. През 1815 г.
271
страстите съвсем не са укротени, но четвърт век сътресения и войни про

менят хода на играта. След Ватерло монарсите и преговарящ ите на В и
енския конгрес правят всичко възможно Луи XVIII да не се върне в П а
риж с фургоните от чужбина. Дали е щ ял да се върне на трона, ако те не
са се намесили? Тъй като бил прозорлив, той съумял да се държи на
нужното разстояние, за да може да залага на своята легитимност. Впро
чем във Виена, както правилно отбелязва Хенри Кисинджър1, победите
лите съумели да не злоупотребяват със своята победа. Тук, разбира се,
своята роля изиграла сръчността наТалейран, който „нищо не поискал“ ,
но и монарсите си имали свое интимно убеждение: те вою вали единстве
но срещу Наполеон и Революцията. Съвсем логично и пресметливо те
пощадили Луи XV III като свой брат. Именно в съответствие с принципа
за легитимност той дори бил приет в Свещения алианс...
В резултат на това Франция остава в мирни отнош ения със свои
те съседи до 1870 г. - петдесет и пет години. Във Версай победителите
във войната от 1914-1918 г. не взели под внимание този урок и не по
щадили победените.
Това означава, че не външ ните обстоятелства са причина за пос
ледователните провали по врем е на Реставрацията (1815-1830) и на
Ю лската монархия (1830-1848). Напротив, през 1830 г. Франция дори
завладява Алжир. П рисъствието на миналото се чувства твърде силно,
за да бъдат забравени раните и за да може да действа хартата, която
предлага компромисен режим.
След червения терор през 1794-1795 г. белият терор от 1815 г.,
който е особено жесток в Ю жна Франция, се представя като празник,
като някакво „хоро“, при което всички крайности са възмож ни. Той се
опира на властта и както пише отявленият роялист Вилел, „след като
народът е доведен до крайно раздразнение, той се превръщ а в диво
животно, независимо от това дали върви под знамената на монархията
или под цветовете на републиката“ . Избиването на републиканци и бо-
напартисти в М арсилия започва на 22 юни, три дни след абдикирането
на Наполеон. С лед това в Авиньон е убит м арш ал Б рю н, в Тулуза -
генерал Р а м е л ... Упреквайки херцог Д ’Ангулем и рицарите на вярата,
които препоръчват налагането на белия терор, на 1 септември Луи XVIII
подписва прокламация, с която осъжда ексцесите в Ю ж на Франция.
Тези, които осъщ ествяват Б елия терор, искат да им а „страш ен
крал, комуто да бъдат признати думи като добрина, милост, прош ка“, а
освен това да бъде свалено министерството Талейран - Фуше, да се
очисти цялата назначена от Наполеон администрация, да се премахне
хартата, която прави твърде много отстъпки на либералите.
Но тези екстремисти строго се придържат към вярата и щ е из
1 The World restaured, Metternich, Castebreagh, the Problem o f Peace, 1812-1822,

Londres, Weidenfeld, 1957. - Б. np.
272
ползват всички законни средства, за да продълж ат белия те р о р ... Гене

рал М утон-Д ю верне е разстрелян, а същ о и м арш ал Ней. По силата на
един проскрибиращ закон са изгонени като цареубийци 153-ма депута
ти от Конвента, меж ду които Карно, Фуше и художникът Давид.
Успоредно с това кралят като че ли имал намерение да възкреси Ста
рия режим. Неговата обичайна резолюция била: „защото това ни доставя
удоволствие“. Нещо повече: емигрантите искали настойчиво реституция
на тяхната собственост, конфискувана през 1795 г.; свещениците крещели
от амвона срещу тези, които си присвоявали националните богатства. А
понякога отказвали да изпълняват религиозните обреди. В пенсия с поло
вин заплата са изпратени офицерите, участвали в Наполеоновите походи,
а в редовната войска са върнати воювалите срещу Франция, какьвто е
случаят с граф Ларош-Емон, „който през 1806 г. спасил една пруска вой
скова част, застрашена да падне в ръцете на французите“ .
Ексцесите на роялистите екстремисти продължили револю цион
ното насилие. Х ерцог Дьо Б ери бил убит от работника Л увел, който
заявявал, че иска да унищожи бурбонската раса: понеже херцог Д ’Ангу-
лем ням ал деца, короната могла да се падне на херцог Дьо Бери; но и
той все ощ е ням ал деца, значи ако бъде убит, династията щ е изгасне.
„Ножът, който уби херцог Дьо Бери, е либералната идея“ , про
викнал се Ш атобриан. Премиерът Дьоказ бил обвинен като съучастник
в убийството поради това, че бил твърде толерантен. П ри тези думи,
вещ аещ и гражданска война, се наложило той да подаде о ставк а...
В противоположния лагер се организирали тайни общества, как-
вото е Карбонарството: то обединявало републиканци и бонапартисти и
през 1820 г. броят на привържениците м у надхвърлял 30 хиляди. Между
неговите водачи имало и буржоа като Дюпон дьо Льор, М анюел, а може
би и Лафайет. С помощ та на уволнените офицери Карбонарството орга
низирало военни конспирации, които нямали успех. Като последица от
тях много от участниците били осъдени на смърт, били разстреляни че
тирим ата сержанти от Л а Рошел, които със своята смелост силно раз
вълнували населението и се вписали в републиканската легенда.
Н аследството от миналото, злобата и жаждата за реванш възкре
сили клим ата от врем ето на Револю цията и на граж данската война. В е
роятно кралят се стрем ял към помирение, но хартата, с която той „да
рява“ народа, не била в състояние да възпре политическите борби, за
щ ото поради дейността на крайните, бонапартистите и републиканци
те, т. е. същ инската Франция, отказали да признаят тази власт за закон
на, т. е. двете събрания, чиято представителност и начинът на избира
нето им изобщ о не били демократични. Н а някои избори имало само
м еж ду 88 и сто хиляди избиратели, най-заможните, за които се предпо
лага, че притежавали земи, т. е. на един департам ент се падали хиляда
избиратели. М оже ли тогава да се говори за представителност на реж и
ма, дори той да е парламентарен? Освен това според хартата изпълни
273
телната власт принадлежала на краля, а законодателната се осъщ ествя

вала съвместно от м онарха и двете камари. Никаква поправка в зако
ните не могла да се приеме без негово съгласие. В противовес на К ам а
рата на депутатите Луи XV III учредил К ам ара на перовете на Франция,
които били наследствени и които самият той назначавал.
В тази систем а почти нямало място за собствено мнение било
при селекцията на избирателите и при определяне на техния брой, било
при фиксиране н а пълномощ ията, с които избраниците мож ели да раз
полагат. „О ткъде се взе тази кам ара?“, възкликнал Луи X V III учудено.
Но когато разбрал какъв е нейният състав, той се показал прозорлив и
предпазлив. Скоро след това тя била разпусната, за да се тури край на
ексцесите, но нито по-умереното управление на херцог Дьоказ, който
се стараел да прилага хартата и само нея, нито осъщ ествената частична
реф орм а на избирателния закон могли да успокоят духовете - на бур
жоазията, разбира се. След изборите през 1819 г. в събранието им ало
около четиридесет независими депутати. В този брой влизали либера
ли като Б енж ам ен Констан, банкери като Лафит, бонапартисти като
М аню ел, републиканци като Лафайет; там бил и генерал Фоа, на чието
погребение присъствали над сто хиляди парижани.
Н а крал Луи X V III не му е липсвал разсъдък; той успял да обуздае
реваншистките страсти на екстремистите: неговият брат Ш арл X, който
го наследява след см ъртта м у през 1824 г., е представител тъкм о на това
течение. За да запази поста си, неговият министър Вилел прокарал зако
на за седемгодишния мандат на Законодателното събрание. Реакцията
успяла да се наложи: коронясване в Реймс според традиционните оби
чаи, университет, поставен под надзора на духовенството, обезщетения
за емигрантите, възстановяване на правото на старшинство, репресивни
закони срещ у пресата, наречени от Шатобриан, комуто може да се вярва,
„вандалски“ . К ъм лявата опозиция минали и депутатите от ум ерената
десница, какъвто е случаят с Гизо, който основал общ еството Небето
ще ти помогне, което имало такъв успех, че през 1828 г. либералите
имали 180 места, „отлъчилите се“ от десницата - 75, а Вилел, който пред
ложил по-суровия закон срещ у пресата - само 170.
Шарл X и трите славни дни 1
В този м ом ент с намерение да приложи крайни мерки Ш арл X повикал

принц П олиняк2, бивш шуан, на м ястото на Вилел. В неговото м инис
терство на войната влизали Л а Бурдоне, един от дейците на белия те
рор, и Б урм он, който през 1815 г. се бил обърнал срещ у императора.
Коментарът, който либералният вестник Журнал де деба прави
1 Става дума за 27, 28 и 29 юли 1830 г. - Б. пр.

2 Жул дьо Полиняк (1780-1847), министър при Шарл X. - Б. пр.
274
на дейността на това министерство, се см ята за една от най-известните

риторически фигури в историята: „Кобленц, Ватерло, 1815 г. ! Ето тр и
те принципа, трите персонажа на министерството: изстисквайте го и го
изцеждайте, от него ще капят само унижение, нещ астие и опасност.
П равителството дало на съд директора на вестника Б ертен и той бил
осъден от първата инстанция, но оправдан от А пелативния съд.
Ш арл X заявява, че не иска „да предвижда осъдителните м анев
ри, които биха създали пречки пред неговото управление“ . К ам арата
изпратила до краля обръщ ение от им ето на 221 депутати, съставено от
Ройе-Колар, с което м у се напомня, че „хартата представя взаим одей
ствието меж ду правителствените възгледи въж деленията на народа ка
то необходимото условие за напредъка на народните дела. Сир, пише
ощ е в обръщ ението, наш ата лоялност и наш ата преданост ни задълж а
ват да ви кажем, че такова взаимодействие не е възм ож но.“
И този път става въпрос за хартата, за нейното зачитане и нямало как
Полиняк да не бъде заподозрян, че иска да я наруши: той вече бил отказал да
положи клетва пред нея през 1814 г., защото тя правела отстъпки на парла
ментаристите. Прибягването до този екстремист между екстремистите, член
на Конгрегацията, който нямал вярна представа за общественото мнение,
преживяло революционната и Наполеоновата епоха, станало причина за об
разуването на една открито републиканска партия, която се свързала с оне
зи, които смятали, че е належащо извършването на династическа промяна.
При едните личат имената на Иполит Карно, Гарние-Пажес, Кавеняк, които
в една или друга степен били свързани с тайните общества, а между другите
фигурират Лафит, Талейран иТиер, известен историк, който прославя Френ
ската революция, както и журналисти от вестник Насионал. Най-влиятелни
ят между тях бил орлеанският херцог Луи-Филип.
Ленин прави следното наблюдение, което им а своите основания:
„Не е необходимо да им а революционери, за да се осъщ естви револю
ция, е достатъчно да бъдат оставени водачите да действат.“ Тази забе
лежка важи за 1830 г., тъй като при изборите броят на депутатите на
опозицията от 221 става 274, Полиняк и Шарл X реш ават да ги касират:
„П о-добре да яхаш кон, отколкото да се возиш в каруца“ , казва Шарл
X. Те реш ават да законодателстват чрез разпоредби и да пром енят за
коните: премахване свободата на пресата, промяна на електоралния за
кон в полза сам о на земевладелците, разпускане на камарата.
Но преценявайки зле възмож ните чувства и реакции в страната,
убедени в това, че постъпват легитимно, те тихом ълком издават разпо
редби, без да си представят до какви последици м огат да доведат: м и
нистърът на войната бил в Алжир, а помощ ник държ авният секретар
дори не бил предупреден; нищо не било предвидено в случай на трево
га; военният комендант на Париж бил в своя департамент. К ралят оти
ш ъл на лов: хитрост или непредвидливост?
Ж урналистите не се оставят да бъдат манипулирани и реагират
275
веднага; Тиер първи съставя см ела протестна декларация: „П од тази

хартия трябва да паднат глави, казва той. Ето м оята.“ Парижките бур-
жоа го последвали - и били лиш ени от правото на глас. Веднага столи
цата била покрита с барикади. В продължение на три дни - Трите слав
ни дни - се водят боеве. М армон еднакво се страхува от керемидите, от
вероятността войската да се обърне срещ у него, както и от истинско
стълкновение с въстаниците. Н а 29 ю ли армията евакуира Париж, въ с
таниците се нахвърлят срещ у партията на свещениците, опустош ават
епископството и обителта на йезуитските послушници; на 30 ю ли един
манифест съобщ ава, че орлеанският херцог е кандидат за трона; кралят
реш ава да оттегли своите разпоредби... Но тласъкът е даден и понеже
херцогът приема да стане генерал-лейтенант на кралството, Шарл X
абдикира на 2 август и заминава за Англия.
Тиер и Л аф ит били съставили текст в подкрепа на орлеанския
херцог Луи-Филип. „Ш арл X не бива да се връщ а в Париж; той проля
народна кръв. Републиката може да ни изложи на ужасни раздори, тя
може да ни скара с Европа. Орлеанският херцог е един предан на Рево
лю цията принц. Той никога не се е бил срещ у нас - орлеанският херцог
беше в Женап. Орлеанският херцог хвърли трибагреника в огъня. О рле
анският херцог е крал-гражданин.“
Всичко било казано добре - позоваването на историята било свое
образна гаранция; премълчавало се само едно нещо за бъдещ ето - как
ще бъде организирана властта, тъй като орлеанският херцог щ ял да при
еме хар тата... Някои думи будели страх: „Републиката и монархията - и
двете думи са ни нужни“, писал Виктор Ю го. Акламирайки Луи-Филип в
кметството, Л аф айет заявил: „Това е най-добрата република.“ Републи
канската целувка на Л аф айет направи от него крал“, коментира Шатоб-
риан. Н а краля гражданин м у оставало само да направи няколко обещ а
ния. .. „Кралят царува, но не управлява“, обяснява Тиер.
Според Пиер Розанвалон, единствен Бенжамен Констан прави съ
държателен анализ на тези формулировки: „Монархията не е установена,
за да управлява, а за да пречи, от една страна, на управляващите да ламтят
за повече власт, отколкото им е необходима за изпълнение на тяхната ми
сия, от друга, да не позволява на тези, които не управляват, да се стремят
да завземат управлението с насилствени средства и метежи.“
Луи-Филип само заявява, че иска да предложи политическа форма,
която да не прилича нито на Стария режим, нито на революционната
република. Луи XVIII, тънък психолог, по липса на голям характер, бил
изказал следната диагноза: „Той не помръдва, но аз чувствам, че върви.“
Той непрекъснато маневрирал между една партия на „движението“ с Л а
фит, Одилон Б аро и Лафайет като командващ националната гвардия, и
една по-консервативна партия на „съпротивата“ с Гизо и Казимир-Пе-
рие. При това последните били много по-твърди от другите и успели да
се противопоставят на легитимистите и най-вече на републиканците.
276
Н ай-отчаяните се възползвали от м ом ента на погребението на

републиканския генерал Ламарк, за да се сблъскат с драгуните, да из
дигнат барикади, но са смазани при м анастира „Сен-М ери“ .
П рез 1834 г., докато работниците от копринените фабрики в Л и
он се бунтували, в Париж републиканците помогнали на работниците,
които се били вдигнали на протест срегцу разпускането на едно сдру
жение за взаим опомощ . Войската избила всички, които се намирали в
къщ а на улица Транснонен. М алко след това е извърш ен атентат срещ у
краля, от който той се измъква, но им а 18 убити. По инициатива на
Тиер са приети репресивни закони за пресата и това предизвикало още
по-силен гняв у републиканците. Тези събития са отразени в карикату
рата на Д ом и е1.
В същ ност републиканците смятали, че двукратно са били изм ам е
ни: първия път, през 1830 г., когато активно участвали в провеждането
на революцията, но монархът успял да измъкне властта, а те само се
представяли за наследници на революцията; втория път, когато видели
как властта преминава от „движение“ към „съпротива“ и после посте
пенно към репресия. Същевременно републиканците и либералите виж
дали как глашатаите на политическия социализъм с нетърпението си уве
личавали ощ е повече чувството им на фрустрация: Кабе, Прудон, Луи
Блан, както и Луи-Наполеон Бонапарт, виждайки задаващ ата се криза,
се застъпвали за правото на труд - нещо невиждано дотогава. Получава
се така, че парламентарната опозиция, в която влизали представители на
буржоазията, започнала да се страхува да не би радикалното й крило да
вземе връх, а Гизо не търсел начин да постигне компромис с него. Така
например той вкарвал в парламента държавни функционери - броят им
достигнал 184 от всичките 459 депутати. О т друга страна, той се мъчел
да отклони нотабилите от политиката, а те горели от нетърпение да учас
тват в нея. „Забогатявайте“, казвал им той.
В действителност никога дотогава предприемачите и буржоазия
та не са били толкова богати: железните пътища, заемите от общините
предлагали на най-състоятелните възм ож ност да забогатяват още по
вече. П ри това режимът почти бил завладял Алжир, Гизо въвеждал в
цялата страна начално образование, което не било нито безплатно, ни-
то задълж ително, но се предвиждало да стане безплатно за бедните.
В този контекст задълбочаващ ата се мизерия на работниците ка
то че ли не см ущ авала никого. О бщ ественото мнение започнало да се
вълнува единствено от разкритията на доклада Вилерм е, отнасящ се
до детския труд2. ..
1 През 1831 г. Оноре Домие прави карикатурата Гарганпгюа, която изобразява Луи-
Филип. - Б. пр.
2 По въпроса за детския труд виж втората част, глава IV, Делът на жените, Драмата
на детството. - Б. пр.
277
К артината на условията на живот във фабриките и в мините едва

по-късно щ е предизвика интерес в общ еството.
И кономическата криза от 1846-1847 г. породила в опозицията
онзи порив, който и бил нужен. Понеже все ощ е нямало общ о избира
телно право, тя настояла за разш иряване на електоралното тяло.
Първоначално кризата се проявила като последица от лош ата р е
колта, от наводненията, опустош или областите по течението на Л оара
и Рона. Гладът бил причина за последвалите бунтове, безработицата в
и н д у с тр и ята се р а зр а зи л а в С ев ер н а Ф ранция и в Н о р м а н д и я ...
Опозицията, която им ала на разположение само пресата, за да може да
критикува властта, започнала да губи търпение. Гизо се видял прину
ден да забрани организирането на банкети във връзка с провеждането
на реф орм ите (става въпрос за политическите реф орм и) и за по-реално
участие на избраниците във властта. Един инцидент на булевард „Ка-
пюсин“ станал повод за избухването на февруарската революция.
Колкото до Луи-Филип, който успял дълго време да се справя с поло
жението, отначало постигнал някои успехи, които го направили авторита
рен и самоуверен. Той не приемал критиките, нито дори някои съображения.
„Но не му стигнали сили, за да вземе мъжко решение“ и абдикирал.
КЛАСОВАТА БОРБА Е ОБЯВЕНА
1831 г. —лионскит е тъкачи
Още преди Карл Маркс да я дефинира, преди Парижката комуна да избух

не като нейно въплъщение, през 1831 г. лионските тъкачи първи развяват
знамето на класовата борба: „Да живеем, работейки, да умираме, борейки
се.“ Наистина романтическата и социалистическата мисъл от първата по
ловина на XIX в. добре схванали важността и значението на този бунт, но
след това следата м у избледняла. Така например в една История на Фран
ция, написана от съветски автори през 1973 г., на Парижката комуна са
отредени 63 страници, а на лионските тъкачи - едва две.
П рез 1815 г. работниците в копринените фабрики печелели по
сто су на ден. Вследствие на конкуренцията и на кризата през 1830 г.
изкарвали едва по 18: това било истинска мизерия. Б лагодарение на
посредничеството на префекта някои собственици се съгласили да под
пиш ат договор за минимална заплата. Но другите отказват. След задо
волството идва гневът, стачката, борбата. Работниците слезли от Кроа-
Р у с1 и окупирали Лион. П равителството на Казим ир-П ерие ги тр ети
рало като бунтари, репресивните мерки били ужасни, тариф ните став
ки били отменени, префектът бил отзован.
1 Хълм в Лион, където се намирали текстилните фабрики. - Б. пр.
278
След това правителството ускорило работите по укрепването на

града и изградило крепости околовръст: Ламот, М онтесюи, Сент-Ирене.
Кой знае дали щ ели да издигнат по-добри защ итни съоръжения
срещ у външ ен враг? „Оръдия, за да се борят срещ у злините, причине
ни от конкуренцията, ( ...) бедни въоръжени войници, за да вою ват сре
щ у невъоръжени бедняци... Сякаш министрите, депутатите, перовете
на Франция не знаят по-добри средства за управление“ , писал Луи Блан.
Благородното и безкористно държание на въстаналите работници
изненадало и очаровало съвременниците, дори и тези, които трябвало да
потуш ават въстанието. Ето какво казва Ламартин: „Градът беше завзет с
щ урм от 40 хиляди работници, които, след като победиха, се държаха
като семинаристи.“ Н а 29 ноември 1831 г. той пише на М арсьолин Де-
борд-Валмор, която живее в Лион: „Погледите са обърнати към Лион
(...). Вие, която проявявате интерес към цялото човечество, в този м о
м ент явно сте обзета от милост (...). Колко много невинни жертви (...).
Х ората си поръчат толкова много траурни дрехи, че човек изпада в почу
да как така и той не е облечен в траур. В този толкова голям бунт няма
място за политика. Хората въстават от глад. Ж ените се хвърлят пред тру
повете и крещят: „Избийте ни всичките и вече няма да гладуваме... “ Два-
три пъти се чува „Да живее Републиката!“, но работниците и народът
отговаря: „Не, ние се бием за хляб и за р аб о та...“ . Очаквахме грабежи и
пожари, ако бяха победили. Такова нещо не се случи. След борбата не
стана нито едно хладнокръвно престъпление. Загинаха триста войници.
Рона потече червена. Ж алката (национална) гвардия отказа да стреля пър
ва по работниците, които не искаха нищо друго освен работа. Десетина-
двадесет безразсъдни войници от гвардията започнаха да стрелят. И то
гава настъпи страш на бъркотия: жените, децата и обикновените хора
минаха на страната на оголелите работници, които проявяваха нечувана
смелост, макар че бяха изтощени от глад.“
Ламартин коментира: „Всички инстинктивно чувстват, че социал
ният въпрос не е в цвета на знамето.“ Той отправя критики към национал
ната гвардия, която по състав е буржоазна, какъвто е и Ламартин, и която
„при първия бунт, без съпротива, застанала на страната на закона“ .
П рез 1848 г. Л амартин явно е оценил значението на събитието,
но през 1831 г. за него това е изпитание, накарало го да се завърне
доста объркан в родния си край, в село Мийи. Другите романтици не се
поддават на чувствата и правят анализ на събитията. В тази връзка
Сен-М арк Ж ирарден пише: „Съдбините на модерния свят сега зави
сят от превратностите на търговията (...). Варварите, които зас
траш ават общ еството, не са в Кавказ или в татарските степи; те са в
предградията на нашите манифактурни градове ( ...) О бщ еството ни има
своята язва, това са работниците (...). П рем ахнете търговията и об
щ еството ни щ е у м р е ... Увеличете я и вие ще увеличите пролетарското
население, което при най-малката злополука може да загуби средства
279
та си за същ ествуване.“ Ш атобриан вижда в тези събития по-дълбок

политически урок: „Това съсловие (на работниците) предвещ ава края
на едно общество и началото на друго (...). П редстоящ ото нахлуване
на собствеността е характерно за френското общ ество явление. Иначе
казано, съсловната йерархия е заменена с им отна йерархия. П од въп
рос сега се поставя индустриалната собственост, а утре на прицел ще
бъде собствеността изобщ о.“
П рез 1840 г. Прудон пише: „Собствеността е кражба“ . През 1831
г. М етерних, който е гарант на европейския ред, отбелязва: „В Германия
е налице отявлена атака на средната класа срещ у трона и висшите класи.
Във Франция, където тези два елемента почти са изчезнали, населението
се бунтува срещ у средната класа. Ако не се взем ат репресивни мерки,
ще се стигне до разпадане на буржоазното общ ество.“
Известен брой романтици смятат, че бунтът на тъкачите се дължи
на идеите на Сен-Симон. Вярно е по-скоро обратното. Събитията в Лион
са накарали сенсимонистите да отидат при работниците. В своя Поглед
върху въпроса за пролетариата Сен-Симон пише през 1835 г.: „Както
при долните слоеве всекидневните превратности на частните производ
ства и колебанията на пазара изобщо, така и по-високо фазите на полити
ческия ред като върховен регулатор на цялото ще отбележат като на тер
мометър степените на засилване и спадане на нашата основна криза.“
В Анти-Дюринг Енгелс добавя, че първото работническо въ ста
ние, което избухнало в Лион през 1831 г., и английският чартизъм до
веждат до реш ителна промяна в схващ ането за историята. Това е крах
за либералните икономически доктрини - свободната конкуренция на
лага една всеобщ а хармония..
Обявена е класовата борба между труда и капитала.
От класоват а борба към интернационализма

П оявата на работническата класа носи в себе си бунт, който се разли
чава от традиционните социални конфликти. Тази нова сила се появява
през първата третина на X IX в. и избухва за първи път по врем е на
бунта на тъкачите1.
М айстори, занаятчии, работници, всички те разорени или жертви
на новото робство, което е индустриалната революция с нейните фабри
ки, смятали, че техните ръководители са изменили на идеалите от 1789 г.
Гракх Бабьоф им служел за пример, от Фурие се учели да мислят, преди
Прудон и доста преди М аркс. Условията на труд се влошават, задава се
нова каторга, спътник на бедността, спътник на мизерията. Н а сцената
1 По-късно единствено появата на ветераните от войната след 1918 г. или на младе
жите след 1968 г. като социални групи могат да се разглеждат като подобни явления,
защото са нови и необичайни, но те нямат непреходността на работническата класа и
на нейните борби. - Б. а.
280
на историята излиза нов герой, стачката, която възкръсва, след като би
ла забранена по време на Революцията със закона „Льо Ш апьолие“ . Тя
се превръщ а в оръжие с непозната дотогава сила, като се им а предвид
групирането на работниците в новите големи индустриални градове. Вик
тор Ю го я възпява. Йожен Потие бичува виновниците за стачките. В
една своя песен1 той призовава гражданите да се солидаризират със стач
ниците от всички времена. Призив, в който се съдържат бъдещите ак
центи на Интернационала. Естествено духът на класовата борба е този,
който въодуш евява поколенията работници олед 1831 г. Експлоатацията
на човек от човека, надпреварата за забогатяване, това са проклятията,
които по онова време са събрани в термина лихва. „Фамилното ти име е
буржоазия, а собственото ти име е лихва.“
Докато реакцията се обединява под знака на Свещ ения алианс, а
капиталистическият свят е в процес на създаване и се образува нещо
като Л иберален интернационал (в областта на икономиката случаят с
банките е емблематичен), срещ у тях и до тях в света на работниците и
в социалистическото движение, което се заражда и бележи подем, се
смята, че работниците от всички страни трябва същ о да се обединят.
Така се заражда интернационализмът, който след 1830 г. се превръщ а в
организирано движение. Преди това той същ ествува сам о като идея,
символично, по-скоро като политическа представа, отколкото чрез фун
кцията си на колективен социален фактор. С видетелство за това било
присъствието в революционните асамблеи на американеца Томас Пейн,
на герм анеца Анахарсис Клотц, на англичанина Уърдсуърт.
Семето покълва. П рез 1833 г. работници от шиваш ката индустрия
предлагат създаването на Асоциация на работещите от всички стра
ни. И деята за солидарност набира скорост, на преден план излиза и иде
ята за координация, която се осъщ ествява през 1848 г. П рез 1830 г. ан
глийската феминистка Франсис Райт пише: „Това, което отличава сегаш
ната борба от всяка друга борба, в която досега е участвал човешкият
род, е, че тя е явна война между класите (това открито се признава) и се
води в световен мащаб. В целия свят милиони потиснати се обединяват
от общ ата кауза за борба против потисничеството.“
Първата инициатива идва от Уилям Кобет, който се опитва да органи
зира синдикат, за да постави индустрията и капитала в ръцете на работещи
те, на трудещите се. На неговия апел отвръщат работниците от Нант, които
пишат на тези от Лондон: „Нека свържем Лондон, Париж, Нант, Порто,
Кадикс, Торино и всички индустриални центрове в света. Втора подобна
инициатива идва пак от Англия, когато един работник - Уилям Лоует, уста
новява връзка с френските революционери Огюст Бланки и Флора Тристан;
заедно с Ферпос о ’Конър той основава първото революционно работничес
ко движение, чартисткото, чиято цел е „свалянето на буржоазията“.
1 Става дума за „Courage, a la poche“. - Б. пр.
281
За тази цел през 1847 г. в Лондон била организирана конференция,

на която М аркс и Енгелс прочели това, което ще се превърне в Комунис
тически манифест, в който теориите на Сен-Симон, Фурие и Кабе се
свързвали с идеите на английските икономисти, с постановките на чартиз-
ма, с революционната тактика на бланкизма. Те разглеждали всички тези
тенденции като прояви на един и същ процес, процеса на класовата борба,
която щ яла да доведе до създаването на работническа партия с цел пре
махването на собствеността, тази „кражба“ по думите на Прудон.
До м ом ента, когато работниците щ ели да се денационализират
благодарение на индустриалния прогрес, те щ ели да си останат члено
ве на собствената си нация, преди да са отнели властта на буржоазията
във всяка страна. След това на свой ред те щ е се явят като въплъщ ение
на нацията и успехът на тази револю ция ще осигури победата на ин
тернационализма и на мира.
Успоредно с този революционен интернационализъм, който се бо
рел за социална организация на трудещите се от всички страни, успоредно
с реформисткия интернационализъм, който бил изплашен от провала на
революциите през 1830 и 1848 г. и препоръчал по-скоро международно
сътрудничество с цел да се постигне прилично жизнено равнище за труде
щите се, се появил хуманитарен и пацифистки интернационализъм, враж
дебен на надигането на националностите. Той се свързва и с антимилита-
ризма. Като истински основатели на движението за мир анархистите след
вали руснака Бакунин, който прибавил нова точка към революционната
програма, включваща: защита на атеизма, премахване на наследственото
право, обществена собственост и разпределение на произведените блага,
премахване на държавата, образуване на федерация от комуни. Неговата
програма отива по-далече от тази на Интернационала, който трябвало да
бъде основан по инициатива на междувременно създадените английски
синдикати и на френски работници като Анри Тулен. Той е свикан в Лон
дон през 1864 г. Там по проблемите на тактиката се сблъскват мацинисти1,
марксисти, бакунинисти и бланкисти, а в това време избухва и е смазана
Парижката комуна, чийто устрем бил одобрен от всички. С работническо
то движение се кръстосват социалистически и анархистични течения. Отно
шенията между тях щ е вдъхновяват борбите на работниците и на тези,
които говорят от тяхно име.
Авт орит арен или анархист ичен социализъм...
• Притчата на Сен-Симон
„Да предположим, че Франция загуби внезапно своите петдесет най-добри
физици, своите петдесет най-добри химици (...), своите петдесет най-
1Последователи на Джузепе Мацини (1805-1872), италиански патриот, основател на

тайното общество Млада Италия. - Б. пр.
282
добри художници (...), своите петдесет най-добри музиканти (...), свои

те петдесет най-добри инженери, своите петдесет най-добри архитекти,
своите петдесет най-добри лекари, своите петдесет най-добри банкери,
своите шестстотин най-добри земеделци, своите петдесет най-добри фаб
риканти на оръжие и т. н., т. е. трите хиляди най-добри учени, артисти,
занаятчии на Франция. Тъй като тези французи са най-вече производите
ли, нацията щ е се превърне в тяло без душа, ако случайно ги загуби.
Д а направим друго предположение. Да допуснем, че Франция си
запази всички надарени хора, но им а нещ астието в съш ия ден да загуби
господин брата на краля, монсеньор херцога наА нгулем (...), висш ите
служители на короната, всички държавни министри, всички държавни
съветници (...), всички кардинали, архиепископи и епископи, всички
префекти и помощ ник-префекти, и още десетте хиляди най-богати соб
ственици (...).
Такъв един инцидент сигурно би покрусил французите, защ ото
те не биха могли да посрещ нат с безразличие внезапното изчезване на
толкова много техни съотечественици. Но загубата на тридесет хиляди
души, смятани за най-важните личности в държ авата, щ е им причини
болка сам о в чисто сантиментално отношение, но ням а да последва ни
каква беда за държавата. ( ...) П росто защ ото би било лесно да се за
пълнят освободените места: им а много французи, които са в състояние
да изпълняват функциите на брат на краля; колкото до десетте хиляди
живеещи благородно собственици, техните наследници ням а да им ат
нужда да се обучават, за да правят чест на салоните им така добре,
както и родителите им ( ...)
Тези предположения показват ясно, че сегаш ното общ ество е един
преобърнат с в я т ... тъй като неспособните се оказват натоварени с гри
ж ата да управляват способните“ (1819 г.).
П ритчата на Сен-Симон е дело на фантаст и тя не само отразява
промяната, която вещае триумфа на капитализма, на промишленото про
изводство и на бизнеса. Тя е придружена и от едно виждане за органи
зация на общ еството, която щ е даде власт на учените. Те заедно ще
образуват научен кооператив, който ще властва над парлам ентите и ще
сложи край на конфликтите между силните на д е н я ... Идвайки да см е
нят теолозите, т. е. тези, които се занимават с религия, учените ще ца
руват в им ето на науката.
Доктрината на Сен-Симон си поставяла за цел да се организира
производството, да се извърш ат грандиозни дейности, като прокопава-
нето на Суецкия канал, нещо което впрочем неговите следовници (Анфан-
тен, Дьо Л есепс1, принц Наполеон) ще осъществят. Според тази доктри
на производството трябвало да бъде планирано по авторитарен начин...
1Фердинанд дьо Лесепс разработва проектите за прокопаването на Суецкия и на Па

намския канал. - Б. пр.
283
Тя е ф орма на социализъм, която си поставя за цел „премахването на

нищетата“ , поради което от нея ще се вдъхнови и Карл Маркс.
М аркс подхващ а и идеите на С исм онди1(който е враждебен към
либералните теории), на Рикардо и на някои други, за да покаже, че
свободната конкуренция не води до някаква предварително установена
хармония, а до концентрация на богатствата, до свръхпроизводство и
до кризи, а това е фактор за социални смущ ения и за революции.
В началото на X X в. с ускоряването на явленията на глобализа
цията за тези теории настъпва ера на подмладяване. Те поставят два
главни въпроса: как да се организират производството и трудът и как
да се предотвратят икономическите и социалните кризи, които са зало
жени в развитието на общ еството и икономиката.
На тези авторитарни социалисти, залагащи на икономическата стра
на, се противопоставят социалистите антиетатисти и на първо място Фу-
рие, който смята, че политическите идеи са ефимерни, и иска да създаде
ново общество, основано на система от кооперативи. Този принцип е
експериментиран в САЩ и в Бразилия, но не дава очакваните резултати.
Прудон със своя аф оризъм Собствеността е кражба се проти
вопоставя едновременно на либералите, на сенсимонистите и на м арк
систите.
Той посочва какъв е характерът на принадената стойност, която
собственикът извлича от броя на своите работници: „И здигането на
обелиска изисква да се ангажират двеста гренадири и то не би било
възмож но с усилието само на един човек, дори той да разполага с двес
та пъти повече време. Следователно колективната сила превъзхожда
индивидуалните сили: кооперирането на трудещ ите се поражда стой
ност, която не получава парично възнаграждение. С обствеността пред
полага индивидуално присвояване на печалбата от общ ия труд, в слу
чай че се изисква такъв.“ Прудон препоръчва данък върху доходите и
народна банка за осъщ ествяване на колективни планове. Той оспорва
етатичните проекти на Луи Блан.
П о-късно Прудон препоръчва създаването на комуни, на коопе
ративи за производство и консумация и се обявява против хегемонията
на политическата власт, защ ото общ еството почива на икономическа
база. П оставяйки въпроса за навлизането на работническата класа в
политическия живот, той смята, че след като осъзнае своето същ еству
ване и м ястото си в общ еството, тя ще създаде нов политически ред,
както сторила буржоазията през 1789 г.
Н а базата на тези идеи Бакунин отива ощ е по-нататък, като пред
лага най-напред да бъде премахната държавата, защ ото деспотизмът
произтича от сам ата държава, а не от ф орм ата на държ авна организа
1Леонард Сисмонди ( 1773-1842), швейцарски политик и икономист, един от теоре

тиците на социализма, автор на Нови принципи по политическа икономия. - Б. пр.
284
ция. Според него най-големи шансове за осъщ ествяване на тотална р е

волю ция същ ествуват в Италия, защ ото нейният дрипав пролетариат е
надарен с изклю чителна интелигентност и съзидателност.
М алт усианст во и социализъм

Ф илософите на X V III в., които били изцяло отдадени на борбата срещ у
абсолю тизм а, положили основите както на републиката, така и на де
мокрацията. Разбира се, след меркантилистите и физиократите разбра
ли определящ ата роля на икономиката и на търговията в цялостния жи
вот на страната. Н о през 1798 г. трудовете на М алтус, които твърде
рано станали известни във Франция макар и в някакви приблизителни
версии, представлявали съвсем ново предизвикателство за револю ци
онерите и за социалистите.
М алтус см ята населението и по-точно неговият брой за най-важ
ната променлива в развитието на общ ествата, докато социалистите - и
особено М аркс - смятат, че най-важни са начините на производство.
Понеже мисли, че населението нараства в геом етрична прогре
сия, а продуктите м огат да нарастват само в аритм етична прогресия,
М алтус изразява съмнение в идеята за напредък, за прогрес и се явява
предш ественик на Дарвин и на неговия естествен подбор. Той предлага
„превантивни спирачки“, които да попречат на увеличаването на насе
лението, разглеж да брака като централното звено на м еханизъм за р е
гулиране на общ еството и констатира, че само „репресивните спирач
ки“ , каквито са войната и дори гладът, м огат да се прилагат успешно.
О бщ о взето, идеята на М алтус е, че би трябвало да се контролира раж
даем остта, за да се осигури просперитет на нациите.
М алтус има предвид свръхнаселеността на Ирландия и глада в та
зи страна, но той смята, че цялата планета е като голям остров, тъй като
им а и други подобни случаи и тези явления м огат да се възпроизведат.
Впрочем, както и при М алтус, социалистическата идея се е заро
дила при вида на пауперизма. Но докато М алтус смята, че равновесие
то население-ресурси е ключ за преодоляване на беднотията, социа
листите търсят реш ението в обновена организация на общ еството и на
производителните сили. Двете виждания са по-скоро конкурентни, от-
колкото противоположни, с което се обяснява и силният антагонизъм
меж ду тях. Н а проклятието на първородния грях като причина за свръх
населеността социалистите противопоставят вярата в науката, в ево
лю цията, в икономическия растеж. Според тях една добра организация
на труда щ е позволи да се преодолее трудността, за която говори М ал
тус. Но подобно на него, без да си го признават, те се страхуват от
„черния континент“ на сексуалността. Както пиш е Прудон, „трудът е
най-силният антиафродизиак за обуздаване на ж еланието“ .
В края на X IX в. неомалтусианството се превръщ а в теория за
285
регулиране на ражданията. „Научният“ социализъм на М аркс, а след

него и на Карл Кауцки скъсват напълно с М алтусовата хипотеза. Спо
ред тях тя е погреш на, защ ото не може да им а демографски проблем
сам по себе си, той неминуемо е свързан с икономическата и социал
ната организация и зависи само от нея.
Но противоборството между доктрините прод ълж ава... Тъй като
привържениците на неомалтусианството смятали, че науката и хигие
ната вече изм естват Б о га и м орала (в това отнош ение те са в противо
речие със сам ия М алтус), би следвало ограничаването на ражданията
да се превърне в инструм ент за постигане на индивидуална свобода и в
лост за осъщ ествяване на социална революция, лост подривен, анар
хистичен, препоръчващ сексуална свобода. За м арксистите неом алту
сианството се превръщ а в дребнобуржоазна теория. „П ролетариатът
иска да им а деца, щ е каже по-късно М орис Торез, защ ото чрез своята
м ногочисленост работническата класа ще успее да доведе револю ция
та до победен край.“ Там, където М алтус мисли за „спирачки“ , ком у
нистите м ислят за растеж; там , където се мисли за „регулиране“, ком у
нистите и социалистите м ислят за „револю ция“ .
Ощ е преди 1939 г. се образува общ фронт срещ у м алтусианство-
то и срещ у контрола на ражданията, защ ото спадането на раж даем ост
та във Франция започнало да буди безпокойство. По този въпрос Ц ър
квата се явява съю зник на социалистите и на ком унистите1.
П ЕРИ П ЕТИ И ТЕ НА РО М АН ТИ Ц И ТЕ
Дали сравнението е основание? Във всеки случай ретроспективно ня

кои последици от револю цията от 1917 г. м огат да ни пом огнат да схва
нем една от нишките, които поне във Франция обясняват въздействие
то на романтиците.
П о врем е на февруарското въстание от 1917 г. поети и артисти
ентусиазирано се присъединили към движението: Блок, М аяковски и
М айерхолд, а след това и Айзенщайн. Този елит възнам ерявал да осъ
щ естви своята естетическа револю ция, както новият режим искал да
осъщ естви социалната революция.
Сам о че последната изгонила от Русия култивираната публика,
която щ яла да оцени авангардните произведения. Така че читателите-
зрители (работниците и мужиците заели м ястото на въпросната публи
ка), които трябвало да се запознаят с такива произведения, не разбрали
нищо от абстракциите на тези автори, които били принудени дълго време
след това да мълчат.
1 Виж във втората част, глава ΐ γ как противозачатъчното хапче и тези за прекъсване на
бременността променят изцяло теориите и практиките, засягащи раждаемостта. - Б.пр.
286
Така се случило и непосредствено след Ф ренската революция.

А вторите на Опасни връзки, на Сватбата на Фигаро, на Павел и Вир-
гиния, които продължили да живеят и след Револю цията, вече не напи
сали нищо значително.
Те били загубили своята публика...
Някои емигрирали, като Ж озеф дьо М етр и м адам Дьо Стал. Дру
ги писали за себе си, единствено за себе си: Сьонанкур - Оберман,
Ш атобриан - Ръоне, все монолози на самотата.
Станали насила космополити, някои в чужбина разбират как се
събуждат националностите. Във връзка с това Ж озеф дьо М етр споде
ля: „В живота си съм виждал французи, италианци, руснаци; благода
рение на М онтескьо знам, че човек може да бъде и персиец. Колкото до
човека, заявявам , че не съм го срещ ал в ж ивота си. И да го им а някъде,
аз не го познавам .“ Така тези емигранти, всички от аристократичен про
изход, реагирали против универсализма на Просвещението, докато пред-
ром антиците търсели оригиналните черти на всяка нация. Но това о з
начава също, че те се обръщ али към миналото, докато дейците на П рос
вещ ението се обръщ али към бъдещ ето в им ето на прогреса.
М ежду тези вътрешни емигранти дребният благородник Ш атобри
ан за известно време се свързва с императора. М ечтаейки да стане „На
полеон в някое отношение“, той усещ а духа на времето, признава, че е
осенен от вярата и става глашатай на връщ ането към религията. Негови
ят Гений на християнството (1802 г.) става манифест на онези, които
оспорват духа на Просвещението. Това произведение се радва на офици
алната подкрепа и предизвиква необикновен отзвук: то прославя по-ско-
ро деянията и излъчването на християнството, отколкото неговата док
трина, по-скоро стореното, отколкото догмата. За да се докаже състоя
телността и превъзходството на християнството и нуждата от него не е
била необходима нова апологетика, а нов начин да се докоснем до него.
„Добродетелта не се проявява най-силно в листата на гората или край
изворите; тя трябва да се търси в сянката на стените на затвора, да се
види между вълните от кръв и сълзи. Колко божествена е религията,
когато в дъното на някой сутерен, в гробовен мрак и мълчание един пас
тор, когото дебне опасност, прославя на светлината на лам па пред малко
паство от вярващи тайнствата на преследвания бог.“
П овлиян от М алтус, настроен враждебно към индустрията, Ш а
тобриан се страхува, че с дем ограф ския прираст „зем ята щ е продъл
жи да се стеснява, а непрекъснато нарастващ ите ж елания щ е предиз
викат рано или късно ужасни револю ции.“ Едно връщ ане към толко
ва „порицаваното“ м инало напомня, че християнството успяло да се
превърне в своеобразна щ едрост, която впоследствие изчезнала. „Н я
кой м ож е би щ е каже, че тъй като причините, обусловили м онаш ес
кия живот, при нас вече не същ ествуват, м анастирите са се превърна
ли в излиш ни убеж ищ а. А кога са изчезнали тези причини? Н ям а ли
287
вече сираци, сакати, странници, бедняци, нещ астници? ( ...) Толкова

хубаво нещ о са тези религиозни дом ове, където човек нам ира сигур
но убеж ищ е срещ у ударите на съдбата и срещ у бурите на собствено
то си сърце (...). Твърде варварска е онази политика, която кара нес-
ретника да живее сред хората.“
За първите ром антици Геният на християнството е своеобра
зен политически манифест, а битката за Ернани отговаря на битката
при Аустерлиц. „И ли да си Ш атобриан, или нищо“ , казвал м ладият Вик
тор Ю го. Ю го искал да изобрази това, което въплъщ авал неговият пред
ш ественик - една нова философия на историята. Б итката трябва да се
води в театъра, единствената сцена, която трогва ш ироката публика.
Както В алтер Скот и Осиан вдъхновили френските романтици, така
преоткриването на Шекспир през 1827 г. създава ударна вълна. Тя е в
основата на драмата. Стендал и Александър Д ю ма свалят шапка на Шек
спир. „Разбрах, че Шекспир е толкова драматичен, колкото е Корней,
толкова комичен, колкото е Молиер, толкова оригинален, колкото е Кал-
дерон, толкова пламенен, колкото е Шилер, толкова задълбочен, кол
кото е Г ь о т е .. . ( ...) . Това е човекът, чието творчество по обем отстъпва
само на божието творение.“ Виктор Ю го, който застава начело на ли
тературния кръг на романтиците, в предговора към Кромуел изказва
мнението си, че драм ата премахва произволното разграничение на жан
ровете и отваря възм ож ност за всякакви свободи: тя показва човека в
неговата сложност; на сцената излизат герои като тези на Д ю м а от Анто-
ни, на Ю го от Ернани.
По врем е на битката за Ернани през 1830 г., когато се сблъскват
класиците и романтиците, „щ еш е да се стигне до бой, припомня Тео-
фил Готие. Две системи, две партии, две армии, дори две цивилизации
без преувеличение бяха изправени една срещ у друга, м разеха се д ъл
боко и бяха готови за бой“ . Едно младо поколение, това на двадесетте
години, срещ у друго, по-възрастно поколение...
Културна битка, но и политическа битка: няколко м есеца след
това, когато Трите славни дни свалят крал Ш арл X, револю ционерът
Л уи-О гю ст Б ланки възкликва: „Романтиците са разгром ени.“
Н езависим о от това след 1830 г. ром антиците изм естват класи
цизм а и излизат на мода. Това се дължи на техния стил (наприм ер на
ритм изираната проза), който скъсва със стила на техните предш ес
твеници. Ч есто пъти, както в областта на л и тературата, така и в об
л астта на изкуството, тъкм о това скъсване допринася за успеш ното
предаване на новите послания. С лед ром антическия пробив в л и тера
турата, Н овата вълна в киното е свидетелство за подобно явление.
С лед 1830 г. певците на ром антизм а пренасят ж еланието си за пром я
на от ли тературн ата върху политическата почва. По принцип те и зоб
що не отричат религиозните убеждения, но чувстват, че са призвани
да бъдат м исионери в служ ба на нещ астните. Л ам артин, Ж орж Санд,
288
Ю го се об ръщ ат към социалните проблем и или пък подобно на Б ай-

рон подкрепят подем а на националностите.
И те не закъсняват да се впуснат в политическа авантю ра. През
1848г. те са в центъра на борбата, но този път на страната на револю
ционерите.
1848 г.
П О РИ В И П РО ВАЛ
НА РОМ АНТИЧНАТА РЕВО Л Ю Ц И Я
„П ървата република ни даде земята, В тората ни даде изборното право,

а Третата - знанието“ : тази кратка формула на Жул Фери, изказана 40
години след револю цията от 1848 г., не ни дава представа какви следи
тя е оставила в пам етта на французите, които успяха да осъщ ествят
нейния проект едва по-късно, по врем е на Третата република.
Револю цията от 1848 г. била преди всичко порив за справедли
вост, за свобода и демокрация. Тя, разбира се, била бунт срещ у режима
на Луи-Филип, който изиграл либералите, за да взем е властта, а след
това разкрил своя авторитарен характер. П роявите през 1848 г. съжи
вили в известен см исъл неизпълнените обещ ания от 1830 и 1792 г. Но
след като били забранени банкетите (за повече политическа свобода),
което довело до абдикирането на монарха, пламенният порив на дем он
странтите от 24 февруари очертал насоките на очакваната промяна и тя
надминала целта, която си били поставили демонстрантите.
П ровъзгласена е Републиката и за разлика от 1793 г. по полити
чески причини е отменена см ъртната присъда, както и робството, обя
вен е всеобщ мир, провъзгласено е правото на труд и на борба срещ у
мизерията. Дори лош ото държание към животните на общ ествени м ес
та се см ята за престъпление (според закона Грамон от 1850 г.).
Х ум анитарна и щ едра по своя дълбок порив, вдъхновена от голе
м ите автори на ром антизм а Л амартин, Ж орж Санд и Виктор Ю го, ре
волю цията от 1848 г. била ръководена и от адвокати, които се застъп
вали за правата на човека и на гражданина. П евците на тази револю ция
са вдъхновени от някаква мистика, която ням а равна в историята освен
мож е би по врем е на Ф евруарската револю ция от 1917 г. в Русия.
А ла се извърш ил рязък обрат в това, което започнало като нена-
силствена революция, и то отстъпило място на авторитарен и консерва
тивен режим. За по-малко от година илюзиите изчезнали и републикан
ската идея пропаднала, което било в интерес на В тората империя.
Ф евруари 1848 г. В кметството спонтанно е образувано прави
телство с депутати от опозицията, негови вдъхновители са Л ам артин и
Л ьодрю -Ролен, последният е смятан за „историческия“ основател на
републиканската партия. К ъм тях се присъединяват либералите от вест
19.
289
ник Лъо Насионал, ученият А раго1и някои демократи със социалисти

чески убеждения като_Арман М араст и Флокон. В противовес на тези
депутати, свързани със сваления режим независимо от това, че стояли
вляво, демократите като Льодрю-Ролен се обърнали към Луи Б лан, зас
тъпник за правото на труд, и към работника А лбер, превърнал се в
символ на борбата. П онесла се песен: „Шапки долу пред каскета, на
колене пред работника!“
Това правителство е въплъщ ение на В тората република. Тя не
възприема червеното знаме, както искали най-револю ционно настрое
ните, а подобно на Л ам артин предпочита трицветното, което било оби
колило света, като м у се прибавя червен пискюл.
Така се противопоставят едни на други либералните републиканци
и социалистите, а Льодрю-Ролен и Ламартин въплъщ авали помирител
ния център. Настроението било радостно, отпуснато. „Тъй като деловите
контакти бяха преустановени, отбелязва Гюстав Флобер, безпокойство
то и сеирджийството изкараха хората от домовете им. Небрежното им
облекло смекчаваше различията в социалния ранг, омразата бе прикри
та, всички даваха израз на своите надежди, тълпата беше изпълнена с
доброта. По лицата на всички се четеше гордостта, че е извою вано едно
конституционно право. Хората бяха обзети от празнична веселост, дьр-
жеха се като на бивак. С нищо не можеше да се сравни забавният вид на
Париж през първите дни“ (Възпитание на чувствата).
Но тези дни не продължили дълго.
Как тъй положението могло да се влош и толкова бързо?
О щ е на 28 февруари се провежда демонстрация, която настоява
да се създаде м инистерство на труда с цел да се осигури заетост на
безработните, чийто брой непрестанно нараствал от началото на ико
номическата криза през 1847 г. Голямо било въодуш евлението на де
монстрантите, искащи установяване на социализма, което за онова вре
м е не означавало национализация на средствата за производство, а по-
скоро покровителство над трудещ ите се от страна на държавата.
За проучването и реш аването на този въпрос била създадена т а
ка наречената „лю ксем бургска“2 комисия, поверена на Луи Б л ан и
Албер; по този начин от тях могли да се освободят останалите, обхва
нати от безпокойство, членове на правителството. Колкото до практи
ческото реш аване на въпроса (създаването на национални работилни
ци) , то било възложено на министър М ари, който не бил благоприятно
разположен към тази инициатива, така че предприетите дейности - нап
ример някои земекопни работи - видимо не били полезни и дискреди
тирали онези, които ги осъщ ествявали. И деята се провалила.
Тъй като държавната хазна трябвало да се напълни, същ ото това
1 Франсоа Араго (1786-1853), френски астроном и физик. - Б. пр.

2 Комисията заседавала в двореца „Люксембург“ в Париж. - Б. пр.
290
правителство увеличило преките данъци с 45 %, така наречените „45

сантима“, подразбира се „45 сантима удържан данък на всеки франк“,
мярка, която предизвикала смут в онази част от общ еството, настроена
надясно. Друг несръчен ход на правителството било реш ението да се
разпуснат елитните части от Националната гвардия (в най-заможните
квартали) и това предизвикало първата проява на десницата.
О т демонстрация към демонстрация, настроението и на левицата,
и на десницата се влошавало. Тъй като предчувствал, че останалата част
от страната не м ож ела да има представа за целите, които преследвали
тези парижки противоборства, човекът на конспирациите Бланки поис
кал отлагане на изборите. Този облечен в черно м ъж внушавал страх:
„блед, храчещ кръв, той най-спокойно искал главата на Ламартин и пред
лагал награда за главата на своя брат, който бил член на Академията. С
мрачна гордост излагал на показ дрипите си и подновявал само обувките
и ръкавиците си, които винаги били черни“ (Виктор Ю го).
Той постигнал отлагане с осем дни.
М акар че Л ьодрю -Ролен като въплъщ ение на врем енното прави
телство изразил отрицателното си отношение към социализма, този за
щитник на установения ред бил твърде щ едър на проекти за реф орм и и
минавал за дем агог в буржоазните среди. Н а изборите крайната левица
е победена и това личи от някои явни провали: на Бланки, на Распай, на
Кабе. Но се появява нов избраник: Л уи-Н аполеон Бонапарт.
Н а 4 м ай Националното събрание провъзгласило отново репуб
ликата, но с цел да заличи 24 февруари, когато тя се родила на барика
дите. .. Това е знаменателно.
Така легитимиран, режимът не допуска вече кощ унствените м а
нифестации: на 15 май по повод провеждането на ден в защ ита на неза
висим остта на П олш а, всичко преминава, като че ли победените на из
борите искали д а дадат нов устрем на февруарските надежди. В Наци
оналното събрание нахлуват хора, Б арбес се качва на трибуната и про
изнася имена, с които сякаш иска да провъзгласи ново временно прави
телство. Там е Бланки, а същ о такаЛ уи Б лан, Распай и А лбер. Н ам ес
ват се силите на реда и те са арестувани.
Дали това е знак за отлив? Л ьодрю -Ролен вече не е министър,
католикът Лакордер подава оставка, Б ю ш е се отказва от президентство
то и то се поем а от човек, потуш ил работническия бунт в Руан. Но
искрата, която предизвиква гняв, това е затварянето на националните
работилници. Н а трудещ ите се е предложен избор: да постъпят в арми
ята или да останат безработни. „Ах, господин А раго, провиква се един
манифестант, вижда се, че никога не сте гладували.“
В същ ност въстанието през юнските дни е първият случай на кла
сова борба в национален м ащ аб - не на работниците срещ у собствени
ците, както при лионските тъкачи, а на бедните срещ у богатите. Кон
фликтът бил ожесточен, защ ото реш ителността на новите буржоазни
291
ръководители по принципни въпроси, засягащ и реда, чистотата, сво

бодата, била същ о така голяма, както и тази на въстаналите, които се
борели за справедливост и щастие.
Сам о че вклю чилите се в мобилната Национална гвардия безра
ботни стреляли по своите „братя работници“ .
Н ационалното събрание смятало, че правителството е нереш и
телно: обявило го за несъстоятелно и поверило изпълнителната власт
на м инистъра на войната генерал Кавеняк. Л амартин и Л ьодрю -Л орен
се оттеглили и вече не се върнали обратно: Републиката се освободила
от своите републиканци.
Колкото до Кавеняк, той потушил въстанието през останалите три
дена от месец юни, по време на които се противопоставили една на друга
западната част на Париж на източната, където били барикадите. Като
последна проява на февруарския дух архиепископът на Париж монсеньор
Афр пожелал да посредничи. Но при влизането м у в предградието Сент-
Антоан станал жертва на фанатик. Той паднал с разпятието в ръка, изри
чайки думите: „Нека последната пролята кръв бъде м оята!“
Реакцията е брутална: убити са 7 генерали, 1600 души, 4000 въ с
таници; арестувани са 11 000, а 4300 са депортирани.
„П ам учната ш апка (на буржоазията) се оказала същ о така отвра
тителна, както и червената ш апка (на пролетариата)“ , отбелязва Фло-
бер. А Ж орж Санд от своя страна пише: „Не вярвам в бъдещ ето на една
република, която разстрелва пролетариите.“ В действителност реакци
ята победила под знамето на Републиката, защ ото Националното съб
рание, което политически се определяло като „ляво“ , в социално отно
шение се оказало „дясно“ , тъй като отнемало правото на труд, отхвър
ляло проекта на И полит Карно за светско и безплатно образование и
провъзгласявало свободата на труд, т. е. обратното на правото на труд.
Н а 10 декември 1848 г. се провеждат избори за президент на Ре
публиката и нацията си отмъщ ава, като избира Луи Бонапарт с 5 436 000
срещ у 1 448 000 гласа за Кавеняк. Романтическият период бил отм и
нал. Л ьодрю -Ролен събрал само 37 0000 гласа, а Л ам артин едва 17 000.
2 декември 1851 г. - държавен преврат; три диагнози

Револю цията от 1848 г. установила Републиката, която провъзгласила
суверенността на народа и въвела всеобщ о избирателно право. Но от
немането на правото на труд и последвалите кланета през юни прекър
шили нейния порив.
Социалният въпрос бил показателен за това, че в сравнение с
монархията Републиката като народно представителство се явявала про
мяна в основите на суверенността, но това още не се разбирало каква
ще е нейната политика. В тората република оставила горчив вкус у т е
зи, които я установили - на първо м ясто у народа на Париж.
292
Тя дала на страната конституция, която поверявала основната власт

на едно силно изпълнително тяло. На президентските избори през декември
1848 г. републиканците се разцепили: Кавеняк олицетворявал съпротивата
срещу реставрацията на монархията, защитата на светското образование.
Той бил истински републиканец, но Льодрю-Ролен, Распай и Ламартин не
могли да м у простят за юнските кланета през 1848 г. Това разцепление оси
гурило победата на „партията на реда“, която залагала на .Луи-Наполеон, за
когото Тиер казвал, че „бил глупав и че ще може да се води“ .
Но Луи-Н аполеон се отличавал с голямо притворство. Като убе
ден сенсимонист той им ал своите идеи за бъдещ ето на страната. В него
се разпознавали индустриалците. А м асата на избирателите, най-вече
селяните, гласувайки за него, санкционирала републиканците, тяхното
благосклонно отношение към хора като Прудон, които смятали, че „соб
ствеността е кражба“ . М ежду тези, които се застъпвали за правото на
труд, и онези, които настоявали за премахване на собствеността, нас
тъпило объркване, подклаждано и от партията на реда.
Принцът-президент потуш ава манифестация, ръководена от Льод-
рю -Ролен, срещ у френската интервенция в Рим и в подкрепа на папата,
и с това дава гаранции на партията на реда. След това прави отстъпки
на духовенството чрез закона „Ф алу“, който, разбира се, не осигурява
на духовенството монопол в образованието, но в им ето на свободата го
оставя в конкуренция със светските училищ а и учители. „Окуражена“
от закона от 31 м ай 1850 г., партията на реда ограничава всеобщ ото
избирателно право чрез изискването избирателите през последните три
години да са им али постоянно м естож ителство в съответния кантон, а
това е удар срещ у трудещ ите се, принудени от икономическото разви
тие да см енят местож ителството си. При това положение броят на из
бирателите от 9 600 000 спада на 6 800 000.
Партията на реда скъпо плаща за тази „грешка“ . Луи-Наполеон обя
вява, че „републиканците“ са нарушили конституцията. Той възнамерява
да възстанови всеобщото избирателно право. Когато се обръщ а към На
ционалното събрание да промени конституцията, за да може да бъде под
новен неговият мандат, за ревизиране на конституцията гласуват 442 де
путати при 278 против, а са били необходими две трети, т. е. 482 гласа.
Провалът на намерението да се ревизира конституцията лишил Луи-
Наполеон от законното средство да остане на власт. Той се реш ил да
извърш и държавен преврат и повишил с една степен генералите в П а
риж, в които имал доверие. Не държал сметка за политическите им въз
гледи, защ ото бил сигурен, че повишаването в ранг ще ги задържи на
негова страна. Той имал и други доверени лица, като неговия едноутро
бен брат Морни, Персини, Руе. Какво било намерението му? Да разпус
не Националното събрание и да арестува най-видните м у представители,
защ ото по думите на Морни „няма защо да бъдат репресирани хора, ко
ито са в затвора, а умно проведените арести м огат да предотвратят граж
293
данска война“ . Така и постъпили: през нощ та на 2 декември (спомен за

Аустерлиц) „с една добре проведена полицейска операция“ били аресту
вани в домовете им партийни ръководители като Тиер, военни като Ла-
морисиер, Кавеняк и Шангарние, който бил заявил, че по заповед на Н а
ционалното събрание щ ял да арестува президента.
О питите за легална съпротива в Националното събрание се про
валят въпреки усилията на Одилон Баро. С декрет е обявено свалянето
на Л уи-Н аполеон, но арм ията разпръсква депутатите и вечерта вес
тник Монитъор публикува декрет, с който се призовава френският на
род на плебисцит за нова конституция.
Н о към републиканските депутати бил отправен апел да защ итят
конституцията, а не Националното събрание, което с отм яната на все
общ ото избирателно право било загубило своята популярност. М орни
и генерал Сент-А рно реш или да оставят парижаните да се качат на ба
рикадите, за да м огат след това „да им дадат добър урок“ . Но ощ е пър
вия ден избухнал инцидент и един изстрел убил депутата Боден. Както
свидетелства Ш олш е1, човекът, който премахнал робството, този епи
зод щ ял да остане в историята: „М алко преди това, споделя той, един
работник казал на Боден: „М ислите ли, че ще идем на см ърт, за да
запазим ваш ите 25 франка на ден?“ А Б оден отговорил: „Ще видите
как се ум ира за 25 франка на ден.“ И един курш ум го ударил. По-късно,
когато започнала битката на барикадите, били убити 180 души, от кои
то 27 войници, а повечето от останалите били работници.“2
Републиканското въстание се разгърнало ощ е по-осезаемо в про
винцията, най-вече в м алките градове в Ю гоизточна и Ю гозападна
Франция, както и в селата. Но до жакерия не се стигнало, противно на
твърденията на бонапартистката пропаганда. О т 26 хиляди и осем сто
тин арестувани, повечето били занаятчии и със свободни проф есии...
И мало десет хиляди депортирани, най-вече в Алжир, а в Кайен били
интернирани над 2 хиляди и осемстотин души. Виктор Ю го и Виктор
Ш олше заклеймили държавния преврат и емигрирали.
П артията на реда, която била обезглавена при така извърш ения
парламентарен държавен преврат, от социален страх подкрепила прев
рата в провинцията. „Да се гласува за Наполеон не означава одобрение
на всичко, което той е извърш ил. Това е избор меж ду него и пълната
разруха на Ф ранция“ , казвал М онталамбер. И добавял: „Да се гласува
против означава да се оправдае извърш ването на социалистическа ре
волюция. Това означава да се призове червената диктатура да замести
диктатурата на един принц, който от три години насам е направил нес
равними услуги в полза на реда.“
1 Виктор Шолше (Victor Schoelcher) (1804-1893), френски политик. - Б. пр.
2 През юнските дни на 1848 г., когато републиканците на Кавеняк стреляли срещу
работниците, сред силите на реда имало около 900 убити, а сред работниците - почти
два пъти повече. - Б. а.
294
П ри провеж дане на плебисцита от 24 до 31 декем ври им ало

7 439 216 „да“ и 646 737 „не“, а 36 880 били невалидни. В чужбина
изразили съмнение относно истинността на резултатите от тези избо
ри. Една по-късна проверка на запазените в архивите протоколи сочи
7 149 393 „за“ и 592 609 „не“ .
Републиканската традиция наблягала повече на репресиите, прид
ружили държавния преврат, отколкото на жертвите на същ ата тази Ре
публика през ю ни 1848 г., които били три пъти повече, както и на начи
на, по който републиканците орязали всеобщ ото избирателно право,
преди Луи-Н аполеон да наруши на свой ред конституцията.
При анализа на тези събития О гю ст Конт, Токвил и М аркс уста
новили различни диагнози.
Първият се радвал на изчезването на парламентарните институ
ции, установени чрез Х артата от 1815 г. и коригирани през 1830 г. Спо
ред О гю ст Конт парламентаризмът в Англия е израз на победата на арис
токрацията и на другите класи над монархията. Не така стои въпросът
във Франция, където от Средновековието монархията остава свързана с
общините и с буржоазията с цел намаляване влиянието на аристокраци
ята. Съчетаването на парламентаризма с монархията било абсурдно. Пре
махването на парламентаризма щяло да бъде задоволително дори при
управлението на Наполеон III, защ ото така се слагал край на „парла
ментарния кретенизъм“. Според Реймон Арон тази диагноза има своите
основания, които не са антидемократични. А О гю ст Конт твърди още, че
светът на икономиката държи вече командните лостове, и вече са от зна
чение социалните и производителните сили, а не политическите мнения,
а това, което става в парламента е второстепенно, ако не и смешно.
Като монархист, обременен от успеха на февруарската революция
от 1848 г., Токвил се представя на изборите и влиза в правителството на
Одилон Б аро по време, когато президент на републиката е Луи-Наполе
он. За разлика от кабинетния професор О гю ст Конт, Токвил участва в
събитията. О т монархист този виден политик става консервативен ре
публиканец, той вижда, че се задава заплаха от диктатура, и проявява
отрицателното си отношение към революцията, в резултат от която „ед
на полузаконна монархия е заменена с нелегитимна монархия“ . Той пос
тавя ударението върху „възбудата на едно безработно множество, тлас
кано от стръвта към материални наслаждения и подстрекавано от прави
телството“ и описва „демократическото неразположение, на което то се
поддава“ . Той бичува социалистите, „които спечелиха значително влия
ние и се възползваха от това, за да вдъхнат страх у буржоазията и у
значителна част от селяните, но то не бе достатъчно, за да си осигурят
наистина силна позиция (...). И те предварително не знаеха дали ще дей
стват в полза на революцията или на конституционния режим. А в реш и
телния м ом ент изоставиха своите бойни отряди - парижките работници,
които се бореха сами, без ръководители“ .
295
К ато ж урналист и револю ционен деец М аркс участва в револю

ционните събития в Германия и вярва в интернационалния характер на
револю цията. В Класовата борба във Франция, 1848-1850 г. и в 18
брюмер на Луи-Бонапарт М аркс подобно на Токвил е изненадан от
това, че парлам ентаристите монтаняри били дезавуирани след Ю нски
те дни. И той като Токвил вижда в револю цията от 1848 г. обещ ание за
социална револю ция, но това го радва. И той см ята за норм ален факта,
че след 1789 г. и след поражението на аристокрацията народните маси
се насочват срещ у видните личности и буржоазията.
М аркс посочва най-вече, че избирането на Луи-Н аполеон на 10
декември 1848 г. е „ден на надигането на селяните“, защ ото Наполеон
бил „единственият представител на интересите и въжделенията на но
вата селска класа, породена от 1789 г.“ С развети знамена тя крещи:
„Долу данъците! Д олу богатите! Д олу Републиката! Д а живее им пера
торът!“ „Да се избере Наполеон означавало да се свали Републиката на
богатите.“ „П о-слабо цивилизованият селянин, казва М аркс, предпо
чита да избере племенника на Наполеон, който е символ, а не някакъв
генерал републиканец. Според обясненията на М аркс селската класа
си остава разпокъсана, ограничена само в някои местни контакти, без
истинска общ ност на интересите, която да й осигури единство на наци
онално равнищ е. „Неспособни да излъчат свои собствени представите
ли, селяните трябвало да бъдат представлявани от някой външ ен чо
век, който да осъщ ествява изпълнителната власт“ , и това м ож ел да бъ
де само Л уи-Н аполеон.
Петдесет години по-късно Ленин подхваща тези разсъждения и под
чертава, че социализмът на работническата класа не би могъл да изникне
от демократическите практики, защото работниците нямали средства, за
да представляват самите себе си. Оттук и необходимостта от партия, коя
то да е тяхно въплъщение и да говори от тяхно име. Какво да се прави? на
Ленин е, така да се каже, продължение на 18 брюмер на Маркс.
ВТОРАТА И М П ЕРИ Я: КАКВА Е РАВНОСМЕТКАТА?
Републиканската пам ет не е забравила държавния преврат от 2 декем

ври 1851 г.: в Ю гоизточна Франция (в департаментите Вар, Високите
Алпи и Н иските Алпи), в Ю гозападна Франция (в департамента Еро) и
през 2001 г. им а асоциации, които отбелязват годиш нината от клетво-
престъпничеството на Луи-Н аполеон, който се бил заклел, че „ще и з
дигне Републиката в култ“, а изпратил на заточение онези, който въ с
танали срещ у извърш ения от него държавен преврат. След като про
възгласил, че „империята значи мир“ , Наполеон III започнал да води
война, претърпял поражение при Седан, попаднал в плен на прусите,
които анексирали Елзас и Лотарингия.
296
Втората империя била обект на сарказма на Виктор Ю го, който на

рича Луи-Наполеон Наполеон Дребни, и на критиките на Жорес и на Жул
Фери (Фантастичните сметки на барон Осман); тя не могла да разчита
на други адвокати, които да я защитават. Наистина, след като политичес
ките и литературните среди били отстранени от кръгозора, нито спеку
лантите, нито светските кръгове, нито инженерите, приятели на Луи-Напо-
леон, били призвани да възхваляват нейната памет.
Републиканската традиция слага отпечатък върху политическия ас
пект на режима, установен от Наполеон III, който само година след дър
жавния преврат се провъзгласява за император. С основание тя сочи реп
ресивния характер на този режим: изисквало се предварително разреш е
ние за издаване на вестници с „предупреждение“ при провинение и заб
рана при повтарянето му, надзор над университета и забрана на лекции
те по нова история, клетва за вярност от страна на държавните служите
ли, гонение на републиканските лидери, кметовете да бъдат назначавани
от правителството, кандидатурите да бъдат издигани оф ициално...
Окръжните писма до кметовете могат да съставят цяла антология:
„Господин кмете, гласуването започва утре. И м ам честта да ви
напомня, че вие трябва да го обявите веднага след първата ли ту р ги я...
и че в изборните бю ра им а известен брой бю летини с им ето на г-н Дьо
Д алм а (официален кандидат), а други няма. Важно е същ о така интели
гентни и сигурни хора, снабдени с бю летината, носещ а неговото име,
да застанат в близост до кметството и да внимават добронамерените
избиратели да не допуснат греш ка или да бъдат подведени.
Представени са трим а кандидати: г-н Дьо Далма, неговият начал
ник на кабинета на императора г-н Льо Бьозелм дьо Шансавен и г-н Дрео,
зет на г-н Гарние-Паже, основател на Републиката от 1848 г., един от
онези, които издадоха декрета за данъка от 45 сантима, за което сигурно
си спомняте. Г-н Дьо Д алма олицетворява принципа за преданост към
правителството. Само той чрез позицията, която заема, щ е може да съ
действа благоприятно за многостранното развитие на градския район.“
Една конституция, представляващ а смесица от някои елементи
на конституцията от 1848 г., и от наследството от П ървата империя,
постановява, че законодателната власт не мож е да внася поправки в
законопроектите, предложени от императора. Този така наречен режим
на „авторитарната им перия“ се посмекчил, когато Н аполеон III, под
крепяйки П ием онт срещ у папската власт при изграждането на единна
Италия, отблъснал католиците и когато сметнал за наложително да ото-
ризира законодателното тяло да отправя „обръщ ения“ към него и по
искане на депутатите той да се явява в парламента. Някои републикан
ци като Ем ил Оливие взели страната на режима. Представителната власт
придобила реални права, например да гласува бю дж ета по раздели и да
им а законодателна инициатива.
Докато в продължение на десетина години авторитарната империя
297
се превръщала в либерална, опозицията станала по-многобройна и тя би

ла стимулирана от монархиста орлеанист Огюст Тиер, който настоявал на
нацията да се дадат „нужните свободи“ (свобода на личността, на пресата,
свобода да се сваля правителството). Той непрестанно говорел за неиз
бежния провал на режима и с това си спечелил голяма популярност.
Подобно отхвърляне на реж има от политическата класа се обяс
нява отчасти с чувството, че е извърш ено истинско предателство. П ле
менникът на Н аполеон, независимо от наследството, което той олицет
ворявал, носел отличителните черти на потомък на Револю цията. В м и
налото той членувал в тайното карбонарско общ ество, борил се срещ у
папата през 1831 г., през 1836 г. направил опит да свали Ю лската м о
нархия в Страсбург, а после безуспешно се опитал да пом огне за сва
ляне на м онархията и в Б олоня, поради което бил пратен в затвора, в
крепостта Ам, откъдето избягал през 1846 г. Там той написал Преодо
ляване на пауперизма, текст, „чиято единствена цел е благосъстояние
то на работническата класа“ . Убеден сенсимонист, той принадлежи към
семейството на социалистите и се представя като реш ителен реф орм а
тор. Той няма нищо общ о с първенците от епохата на Луи-Филип. Ето
какво казва за него Гизо: „Прекадено е да олицетворяваш едновременно
националната слава, революционната гаранция и авторитарния принцип.“
Тъй като е лош оратор, той говори малко и още по-малко се издава; при
добил е някои навици на конспиратор - наричат го Сфинкса. Като се
изключи тази черта на характера му, антидемократическата преориента
ция, която той демонстрира при завземането на властта, го представя
като ренегат. Точно същ ото се случва половин век по-късно е М усоли
ни. Само че фашисткият лидер дава външен израз на преориентацията
си, докато Наполеон III се показва като потаен човек. За да задържи власт
та и от лю бов към славата, той забравя своите убеждения.
Но преориентацията при Наполеон III не е абсолю тна. П рез 1852
г. той проявява благосклонно отнош ение към развитието на „общ ес
твата за взаим опом ощ “ , макар че упражнява надзор над тях. След като
потуш ава стачките, той изтръгва от законодателното тяло гласуването
на закон, с който те се узаконяват, при условие че не са придружени от
насилия и не наруш ават правото на труд (1864 г.). Това е значителен
завой в историята на работническото движение. Ако начинанието да
бъдат съблазнени народните маси се проваля, но само частично, за ко
ето свидетелстват резултатите от изборите, все пак може да се конста
тира, противно на някои просъщ ествували дълго твърдения, че „соци
алните закони, въведени от В тората империя, не са по-назад в сравне
ние с тези в Прусия или Англия“ . (А. Плесис). И наистина на изборите
през май 1870 г. близо 7 300 000 гласа срещ у 1 500 000 одобряват ре
шението на Сената за установяване на парламентарен режим, победа,
улеснена вероятно от репресиите срещ у опозицията, но това е успех и
на императора, който постига вот като този през 1851 г.
298
Б е з съмнение, много е важен фактът, че Н аполеон III е първият

владетел във Франция, а и в Европа, който, при все че споделя идеите
на Сен-Симон, смята за приоритетно икономическото развитие на стра
ната и иска да утвърди властта на „производителите“ (а според доктри
ната на Сен-Симон в тях се вклю чват и работниците), преценявайки,
че там са жизнените сили на страната, а не в политическото представи
телство. П о съвет на икономиста М иш ел Ш евалие, той дори упражнява
известно насилие над индустриалците, като въвежда през 1860 г. сво
бодния обмен, който отваря френското пространство за английската
конкуренция и ги принуждава да модернизират своето оборудване. За
него са важни тези проблеми, а не политическите. За слабия интерес,
който той проявява към политиката, може да се съди по следната него
ва закачка: „И м ператрицата е легитимистка, принц Н аполеон е репуб
ликанец, М орни е орлеанист, а аз съм социалист; сам о Персини (ми
нистърът на вътреш ните работи) е бонапартист, но той е луд.“ Това са
неговите сподвижници, неговите побратими.
За Наполеон III първостепенно значение имат сделките, развитие
то на производството, банките; в неговия кръг се срещ ат не толкова пар
ламентаристи, колкото хора от деловите среди (които често образуват
свой клан), банкери, инженери. Представителните за режима лица са Пе-
рейр, Фулд1, Ротшилд, банкери и строители на френската железопътна
мрежа; барон О сман, който преустроява Париж, се движи сред светско
то общ ество и е един от тези, които организират Имперския празник...
успоредно с хората, които осигуряват реда, като Руе и Персини.
При Н аполеон III на трона стоят парите и Б орсата, която според
Д ю ма-син „за тази генерация се превръщ а в това, което са били катед
ралите за Средновековието“ . Той поощ рява револю ционните промени
в банковото дело, например при братята П ерейр, основатели на банка
та Креди м обилие2, която издава акции и не се ограничава, подобно на
банката на Ротшилд, да работи само със свои собствени капитали. Б л а
годарение на световната коню нктура за банките и за предприемачите
настъпва „празникът на изгодите“ . Подкрепяни от Наполеон III, братя
та П ерейр виж дат бъдещ ето в опнатите релси; освен това те за основа
телите на съврем енната банкова система. По техен м одел се създават
Сосиете женерал,3 Нидерландската банка, Л ионската банка и др. Голя
м ата заслуга на реж им а на Наполеон III е построяването на национал
ната железопътна мреж а, която навремето се е състояла от 42 малки
мрежи, впоследствие обединени в ш ест компании (Северната, Париж-
Л ион-М арсилия, Париж-Орлеан, Ю жната, И зточната и Западната) с
техните гари, със създадената от тях културна с р е д а ... За двадесет го
дини м реж ата нараства от 3200 на 6400 километра.
1Ашил Фулд, министър на финансите при Наполеон III. - Б. пр.
2 На френски Crédit mobilier, банка за движимо имущество. - Б. пр.
3 На френски Société générale. - Б. пр.
299
Другата епохална програма се заключава в строителството и в част

ност в преустройството на Париж, чийто главен архитект е префектът
Осман, подпомаган от Виктор Балтар и Адолф Алфан, а Наполеон III
следи отблизо цялостната работа. Никога дотогава както в Париж, така и
в провинцията сделките не са вървели така добре: по време на Втората
империя обемът им се удвоява. Това обновление се проявява при разра
ботването на новия план на Париж и при последвалата „османизация“ 1и
то увеличава богатството на собствениците на терени, които получават
много добро обезщ етение за сметка на наемателите, които са смазани.
Защ ото новият Париж е създаден за тези, които им ат пари, и той ще
подчертае ощ е повече социалната сегрегация, тъй като изтласканите ра
ботници се виждат принудени да търсят жилище в периферията. Тази
„хирургическа“ урбанизация (с красиви перспективи и с лъчисти площ а
ди) налага да се разруш ат голям брой стари квартали и това взем а много
жертви. Днес то би изглеждало като светотатство, но въпреки всичко по-
късно Виена, Кайро, а след тях и Брю ксел последвали примера на Осман.
Изпълнен с грандиозни проекти, Наполеон III подкрепил и Ферди
нанд дьо Лесепс при прокопаването на Суецкия канал2, който бил открит
от императрица Евгения. Той поощрил и младия инженер Густав Айфел,
чиято елипса с метални арки възпроизвела сензация на Световното из
ложение в Париж през 1867 г. Тогава осмина крале и трим а императори
били в Париж - не е ли това апотеоз на царуването на Наполеон III?
След като се стопява миражът на Парижкото изложение, строгият
републиканец Жул Фери във Фантастичните сметки на Осман, кри
тикувайки корупцията, отбелязва: „През 1867 г. започнаха да се проя
вяват резултатите от всички греш ки на империята. Във външ ен план
нейната политика стигна до голямото двойно разочарование в Мексико
и в Садова, във вътреш ен план от просперитета остана сам о една бо
лезнена криза, защ ото финансовите институции, които бяха създадени
с такова внимание и лю бов, им аха същ ата съдба, каквато им аш е и не
говата дипломация: след като бяха вдигнали толкова ш ум по света, не
мощни, останали без дъх, те се провалиха и пропаднаха.“
След фалита на Перейр и разкриването на всички скандали (фи
нансови и нравствени) с неуспехите във външната политика удря пос
ледния час за режима. Наистина страната става по-богата, но Наполеон
III като глашатай на националностите води несръчна политика, която не
може да се сравнява с тази на Кавур3 и Бисмарк. Загубата на Елзас и
Лотарингия след поражението във войната през 1870-1871 г. кара хора
та да забравят, че тази политика все пак е допринесла за разш иряване на
територията на страната с присъединяването на Савоя и Ница.
1 Осъществяването на проекта на архитект Осман (на френски: Haussmann). - Б. пр.

2 През 1869 г. - Б. пр.
3 Камило Бенсо ди Кавур (1810-1861), италиански държавник. - Б. пр.
300
ДЕЙНОСТТА НА ВТОРАТА ИМПЕРИЯ ИЗВЪН ФРАНЦИЯ________

1852 г. Създаване на каторгата в Кайен; по време на Втората им
перия там са изпратени 18 000 каторжници.
1853 г. Анам (Среден Виетнам) - френската интервенция при Ту-
ран1 с цел „покровителство над мисиите“.
Анексиране на Нова Каледония.
1854 г. Френска намеса в Крим, който е свързан с турците по въп
роса за Светите места; царят настоява да се признаят пра
вата на православните. В Сенегал генерал федерб превръ
ща факториите в една обширна колония.
1855 г. Кримската война: победа на французите над руснаците при
Инкерман; обсадата на Севастопол.
1856 г. Парижкият мирен договор - успех за Наполеон III. Царят
трябва да признае целостта на Османската империя, да от
стъпи Каре2 и да признае Черно море за неутрална зона.
1858 г. Среща между Наполеон III и Кавур, премиер на Сардиния,
в Пломбиер, за да се подготвят етапите на осъществяване
на единството на Италия. В замяна на военната помощ сре
щу Австрия франция ще получи Савоя и Ница.
Египет: начало на прокопаването на Суецкия канал; дей
ността на Фердинанд дьо Лесепс.
1859 г. Война за единството на Италия; французите побеждават
австрийците при Мажента и Солферино. Примирието от Ви-
лафранка.
1860 г. Мирният договор от Торино: франция получава Ница и Савоя;
папа Пий IX получава Парма, Модена, Романия3 и Тоскана.
Отрядът4 на Гарибалди допринася за присъединяването на Не
апол и на Сицилия към Италианското кралство.
Алжир : френската колония в Алжир оказва резервиран прием
на Наполеон III, който се застъпва за арабско кралство.
1862 г. Анам : императорът отстъпва на франция провинция Сайгон.
Мексико. Хуарес5 не изплаща на франция дължимите лихви.
Китай: френско-английска интервенция срещу Тайпе.
1863 г. Полското въстание, потушено вследствие намесата на ца
ря и на кайзера.
Камбоджа : френски протекторат „по молба на цар Нородом“.
Мексико: френските войски влизат в град Мексико.
1864г. Дания, победена от австро-пруската коалиция, загубва
Шлезвиг и Холщайн; франция и Англия не успяват да се
намесят.
1 Град Да-Нанг в Централен Виетнам, който по време на френската колонизация се

наричал Туран. - Б. пр.
2 Град в Североизточна Турция. —Б. пр.
3 Област в Северна Италия. - Б. пр.
4 Отрядът наброявал около хиляда доброволци. - Б. пр.
5 Бенито Пабло Хуарес Гарсия (на испански Benito Pablo Juârez Garda) е мексикан
ски политик, президент на Мексико от 1861 до 1872. - Б. пр.
301
1865 г. Среща между Бисмарк и Наполеон III за обсъждане въпро

са за неутралитета на франция в случай на конфликт меж
ду Австрия и Прусия.
1866 г. Войната между Австрия и Прусия, която е съюзник на Ита
лия: победа на прусите при Садова; поражението на Ита
лия при Кустоца. Към обединението на Германия под прус-
ко господство; благодарение посредничеството на Наполе
он III Италия получава Венето.
Наполеон III и Бисмарк поставят на румънския трон Куза I,
представител на династията Хохенцолерн.
Алжир: Наполеон III се противопоставя на намерението на
архиепископа на гр. Алжир Лавижри да „привлече бербе-
рите в лоното на християнството“. Основаване на мисио
нерския орден Белите отци'.
1867 г. франция поставя на мексиканския трон Максимилиан, кой
то е победен от Хуарес и екзекутиран.
Индоиитай: Дудар дьо Лагре и франсис Гарние в Горен Меконг.
Ментана: френските войски се бият в подкрепа на папата и
отблъскват италианците на Гарибалди, с което попречват
Рим да бъде интегриран в Италианското кралство. Ментана
заличи Мажента, казват италианците, обзети от ярост сре
щу франция.
Наполеон III пропуска да анексира Люксембург и той оста
ва независим.
1869 г. Откриване на Суецкия канал.
1870 г. Декретът „Кремиьо“ дава френско поданство на алжирски
те евреи.
Хохенцолерн е кандидат за испанския трон.
Френско-пруската война.
1870 г. УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖ ЕНИЕ
Кой си е м ислел през лятото на 1870 г., че Франция щ е загуби две про
винции, че нейните армии щ е бъдат победени, че нейният император
ще бъде пленен и свален от власт чрез револю ция? С ъстоялият се м ал
ко преди това плебисцит м у осигурявал истински триум ф с над седем
милиона гласа срещ у един милион и половина „против“ , и то след десет
години управление. „В политическо отнош ение ням а какво повече да
се направи“ , см ятал републиканецът Жул Фавр. „И м перията е по-сил
на отвсякога“, допълвал като ехо гласът на Гамбета. А бивш ият репуб
ликанец Ем ил Оливие, вече поддръжник на Н аполеон III и негов пре
миер, прибавя: „Ще осигурим на им ператора щ астлива старост.“
Два месеца по-късно, след като обявява война на Прусия, Наполеон
III отива при армията, за да поеме командването й. Едва пристигнал в Мец,
той отсъжда: „Нжцо не е готово. Предварително смятам, че сме загубени.“1
1 Негов основател е кардинал Лавижри. - Б. пр.
302
Дали тъй са мислели и онези, които демонстрирали такова войно-

любие из улиците на Париж, че отново било позволено на тези патриоти
да пеят Марсилезата, която в продължение на десетилетия била забра
нена? Голяма част от страната била обхваната от истерия. Виковете „Да
живее войната!“ и „К ъм Берлин!“ огласяли големите булеварди. Наро
дът се обединявал около принца; негови врагове можели да бъдат само
чужди агенти и предатели. В Отфе, община в департамента Дордон, бли
зо до Н отрон, един аристократ легитимист бил съсечен, нарязан на пар
чета и изгорен. Той не можел да бъде друг освен съучастник на прусите.
Какво е могло да породи този гняв?
С м ятало се, че арм ията е готова, „не й липсва дори едно копче за
гетра“, твърдял министърът на войната марш ал Льобьоф.. „Нашите пуш
ки направиха чудо срещ у италианските републиканци на Гарибалди“ ,
се твърди в комюнике непосредствено след битката при М ентана. Фран
цузите им али усещ ането, че Прусия си играе с тях.
П рез 1863 г. Н аполеон III не м огъл да попречи на Б исм арк да
окаже пом ощ на царя при потуш аване на въстанието в П олш а, „наш ата
традиционна приятелка“ . П рез 1864 г. френското правителство се ос
тавило да бъде изиграно в аферата с датските херцогства, които П ру
сия анексирала, след като си поделила с А встрия завою ваната плячка.
Бисм арк се подигравал на императора, наричайки го „голям неп
ризнат некадърник“ . През 1866 г„ по време на австро-пруската война,
Наполеон III желаел успех на прусите, защ ото Италия, която била враг
на Австрия, щ яла по този начин да си върне Венето и голямото дело на
императора, обединението на Италия (без Рим) да се увенчае с успех. Но
лесно спечелената победа на прусите при Садова оставя горчив вкус у
френската дипломация. По думите на Бисмарк в замяна на неутралитета
Наполеон III искал „компенсации“ и „бакшиш“; това се знаело. Минис
търът на външните работи Грамон тайно преговарял за Люксембург. „И
въпрос не мож е да става да се отстъпи земя, принадлежаща към Герман
ската федерация“, бил отговорът на Бисмарк, който искал да остави убеж
дението, че Франция може да се надява да получи нещо от Белгия. Но
Англия, узнавайки за това, въстанала против подобно нам ерение...
По този начин френската дипломация, след като загубила под
крепата на Великобритания, на И талия (заради Рим) и на Австрия, не
очаквано била поставена пред ново предизвикателство: кандидатурата
на принц Л еополд Хохенцолерн за испанската корона.
Работата била стъкмена от Бисм арк и от премиера на Испания
П рим и трябвало да бъде представена като семейна афера, като при
това Б исм арк се криел даже и от своя крал. Но тайната била разкрита и
Франция естествено протестирала против едно намерение, което би въз
становило им перията на Карл V Грамон уверявал, че Франция разчита
„на м ъдростта на немския народ и на приятелството на испанския на
род“ , за да бъде предотвратен подобен ход, защ ото в противен случай
303
тя щ яла „да изпълни своя дълг твърдо и без колебание“ . А нтоан, бащ а
та на Л еополд, като глава на семейство, обявил, че синът м у се отказва.
Но дипломатическата победа на Франция била непълна, доколкото
не пруският крал бил този, който отстъпил, а Антоан, един далечен родни
на, и неговият първи министър. Наполеон III и Грамон поискали настоя
телно кралят да им даде гаранции занапред: отказът трябвало да излезе от
Леополд, а също и от пруския крал. Посланик Бенедети бил натоварен да
го получи, но кралят отговорил устно, че това не е негова работа. Тъй като
под давление на Париж Бенедети продължавал да настоява, кралят отго
ворил, че е в отпуск в Емс, и оставил на Бисмарк грижата да отговори.
Отказът, изразен чрез „депешата от Емс“, имал следната обидна формули
ровка: „Негово величество отказа да приеме отново посланика и м у преда
де чрез дежурния адютант, че няма какво повече да м у съобщи.“
Това означавало война.
В законодателното тяло единствен Тиер изтъкнал, че щ е е греш
но „да се проливат потоци кръв заради една ф орм алност“ , но гласът му
бил заглуш ен от отправени по негов адрес обиди.
Но възбудата била толкова голяма, че само с 11 против и 5 въ з
държали се били гласувани военните кредити, а м инистър-председате
лят заявил, че с леко сърце обявява войната.
Франция се била готвила за войната, но понеже м обилизацията и
съсредоточаването на войските ставало едновременно, това предизви
кало неописуема бъркотия: „О тряд от 53-типолк, тръ гнал от Лил на 18
ю ли и пристигнал в гарнизона в Кап на 28 ю ли, бил препратен на 30
август в Л и о н ...“ Един генерал, след като пристигнал в Б елф ор, телег
рафирал: „Н е намерих м оята бригада, какво да правя?“ (Ш. Сеньобос).
И така войната фактически била свърш ила. А рм ията на Б а зе н 1,
въпреки че вою вала храбро, загубила много битки (във Висембург, във
Фрьошвилер, във Форбах, въпреки чудесното нападение на кирасири-
те при Райхсшофен. „Ах, какви смели мъж е“, бил възкликнал Вилхелм)
и била принудена д а се затвори в Мец, а тази на им ператора трябвало
да капитулира при окупирания Седан2.
Вече нищо не можело да спре прусите, които напредвали към П а
риж, където на 4 септември законодателното тяло обявило падането на
императора, преди да провъзгласи републиката. В това време в Париж под
егидата на генерал Тронно и в провинцията под ръководството на Еамбета
се готвели за продължаване на войната. Трима генерали - Федерб на се
вер, Орел дьо Паладин и Шанзи по течението на Лоара - се стягали да
помогнат на Париж, който бил застрашен, а в това време генерал Бурбаки
се опитвал напразно да откъсне пруската армия от нейния тил.
1 Франсоа Ашил Базен (1811-1888), маршал на Франция, като командващ Рейнската

армия има вина за поражението на Франция във войната от 1870 г. - Б. пр.
2 Град в Североизточна Франция. - Б. пр.
304
КОМУНАТА О Т 1871 г. - М И Т И И С ТО Р И Я
Според Карл М аркс Парижката комуна, това бунтовно и патриотично

движение, смазано от оттеглилото се във Версай правителство на Адолф
Тиер, било „славен предвестник на „едно ново общество (...), не като пар
ламентарен организъм, а като действащо изпълнително и законодателно
тяло“ . За Бакунин, напротив, комуната била преди всичко дръзко и твърде
ярко отрицание на държавата, тя била същевременно „федералистка и ате
истична“ . Повече от половин век след това Ленин подхваща аргументаци
ята на Маркс, за да види в комуната първообраза на октомври 1917 г.,
когато съветите се явяват като своеобразно нейно възраждане. Стали-
нистката традиция продължава в този дух: в Новия Вавилон1 кинорежи
сьорите Козинцев и Трауберг представят конфликта като сблъсък между
стария и новия свят, между буржоазията и трудовия народ.
Социалистите, комунистите и анархистите претендират, че са нас
ледници на П арижката комуна, но споменът за нея се свързва с ж есто
ка репресия, която довежда до 20 000 разстреляни, чиято пам ет се пази
в гробищ ето Пер Л аш ез върху стената на федератите. П арижката ко
м уна продълж ава от 26 м арт до 28 май 1871 г.
В същ ност историята на комуната трябва да се търси в едно по-
старо револю ционно минало, което излиза отново на повърхността с
появата към края на В тората империя на силна републиканска партия,
намерила израз в програмата от Белвил2. Принос за засилването на пар
тията им а работническото движение, чиито дейци, вдъхновени от Пру-
дон, см ятат подобно на Варлен, че „никаква реф орм а не може да се
постигне, ако не се унищожи старата политическа държ ава“ . Републи
канската идея и работническото движение си дават срещ а в повечето
от голем ите градове, които приемат изселниците от селата и където се
стичат трудещ ите се и „опасните класи“ , където избухват голем и стач
ки. Л ьо Крьозо, Лион, М арсилия, Руан. М оже да се каже, че в противо
вес на им перията същ ествува и република на градовете, която печели
победа на изборите през 1869 г., най-вече в Париж.
Но тези градове „са само острови в океана от села“ . П ристигна
лото от селата мнозинство, след като приветствало обявяването на война
на Прусия на 19 юли, провъзгласило падането на им перията на 4 сеп
тем ври след поражението при Седан, когато Наполеон III попада в плен.
Републиката е провъзгласена по предложение на Жул Фавр и е сф орм и
рано правителство на националната защ ита под председателството на
генерал Трошю, който е губернатор на столицата. Париж се хвърля
във войната, мобилизиран в националната гвардия, а в това врем е Гам-
бета преустройва армията в провинцията. О бразува се комуна, както
1 Филмът е от 1929 г. - Б. пр.

2 Реч на Гамбета, произнесена в гр. Белвил. - Б. пр.
20. 305
през 1792 г., но не за да конкурира правителството според разпростра

нявания през 1917 г. мит, а за да го подпомага. Впрочем, комуни се
създават във всички голем и градове, най-напред в Лион (където под
егидата на Бакунин тя по-скоро съответства на револю ционна опози
ция на властта), а същ о и в М арсилия и в няколко други града. Във
връзка с установяването на общинска автономия провинцията значи
телно изпреварва столицата.
А в това време окупираният Париж гладува и зъзне от студ. В народ
ното съзнание е останал споменът, че хората ядели плъхове, понеже лип
свали хранителни запаси. Междувременно Гамбета заминава с балон при
армиите в провинцията. След капитулацията на Базен при Мец, на 28 яну
ари 1871 г. правителството иска примирие. Хората са изумени и разгневе
ни, още повече че Тиер, който печели изборите, се представя за републи
канец и „очаква да оглави френските институции“. Във Версай, където се
е установило Националното събрание (това е символично!), правителството
взема решение да спре заплатата за националната гвардия, която трябвало
да бъде разпусната, и премахва мораториума върху наемите за населени
ето, което по време на обсадата загубило своите доходи.
Д рам ата избухва на 18 март.
П равителствените войски се изкачват на хълм а М онмартр, за да
завзем ат оръдията, които парижани са закупили със свои пари и са ги
поверили на националната гвардия. Генерал Льоконт, който е натова
рен с тази задача, е арестуван от националните гвардейци, а населени
ето е свръхвъзбудено и разярено. А рестуван е и генерал Тома, който
минавал оттам , но бил участвал в репресиите през ю ни 1848 г. И два
м ата са разстреляни. Този епизод е възстановен през 1906 г. в един от
първите исторически филми.
В ъстанието обхващ а квартал след квартал, окупирано е и париж
кото кметство. Тиер бяга във Версай, защ ото „не иска да се договаря с
убийци“ .
Тогава Париж избира своята комуна и сформира „правителство
от непознати“, в което влизат якобинци от 1848 като Делеклю з, блан-
кисти, членове на Интернационала като Лео Франкел, прудонисти. Доста
смътен остава социализмът на тази комуна, макар че нейната програма
цели премахването на експлоатацията на човека от човека. Не става
дум а нито за обобщ ествяване на големите предприятия, нито за кон
фискация; на преден план излиза активният антиклерикализъм, изразя
ващ се в отделянето на Ц ърквата от държавата. К ом уната екзекутира
архиепископа на Париж монсеньор Дарбоа. В столицата е заличено
всичко, което напомня за деспотизма и за предишните завоевания, сва
лени са болтовете на колоната Вандом, излята от Наполеон, заедно със
завладените през 1809 г. оръдия.
Х ваната в кръг от войските на Тиер, националната гвардия, ръко
водена от Луи Росел, опитва да се измъкне, но не успява. К ом унарите
306
се надяват, че щ е избухне национално въстание. Но бунтовете в Лион

и М арсилия същ о се провалят, както и опитите за помирение, предпри
ети от част от франкмасонството.
П одписаният във Франкфурт мир предоставя на Тиер войски със
свежи сили. Твърди се, че Б исм арк се оказал отстъпчив по клаузата за
разреш ените от договора войски, за да м ож е Тиер да сложи край на
въ стан и ето ... Така ли е наистина? Н езависимо от всичко комуната из
лъчва ком итет за общ ествено спасение, който да оглави борбата, и наз
начава начело на своите сили полския офицер Ярослав Домбровски,
който се отличил по врем е на въстанието през 1863 г. срещ у руснаците,
а след см ъ ртта м у е заместен от стария Делеклю з. Но „хората търсели
в терора някаква сигурност, каквато не можели да нам ерят в силата“ и
м алко по-късно, след един декрет, отнасящ се до заложниците, било
уточнено кои са подозрителни и те били разстреляни.
Н а 21 м ай О тьойската врата се отваря за версайските сили, които
тръ гват неудържимо. Дните от 21 до 28 май стават К ървавата седмица,
по врем е на която падат между 17 000 и 35 000 жертви. След битката
военните съвети заседават чак до 1875 г. : 35310 душ и са дадени на съд,
13 000 са осъдени, 3043 са депортирани. О бщ ият брой на изчезналите
стига 100 0 0 0 ... А колко са изпратени на заточение!..
Във Версай вече смятали, че револю ционната партия е обезгла
вена. Н аистина това е поражение, но то е увенчано с победна слава,
защ ото репресията щ е породи мит.
За втори път, както през 1848 г., Републиката се оказала подозри
телна. Гамбета и Жул Фери останали настрани; дори Ж орес проявил
предпазливост. Трябвало да мине време, за да се стигне до помирение
меж ду Марсилезата и Интернационала.
О СН О ВО П О ЛО Ж Н И Ц И ТЕ НА РЕПУБЛИКАТА:
ТИЕР, ЕАМБЕТА, Ж У Л ФЕРИ, ВИ КТО Р Ю ЕО
По врем е на В тората империя Адолф Тиер се проявява от дистанцията

на врем ето като М ъдреца, който всичко бил предвидил, тъй като през
ю ли 1870 г. единствен той от законодателното тяло поискал от онези,
които се развихряли в полза на войната срещ у Прусия, „миг за разм и
съл“ . След абдикирането на Наполеон III и след прокламирането на
Републиката на изборите, проведени на 8 февруари 1871 г., той е из
бран в 27 департамента, а след това единодушно е провъзгласен за „глава
на изпълнителната власт на Френската република ( ...) в очакване да
бъде поставен начело на френските институции от Н ационалното съб
рание, в което влизали 400 монархисти и 200 републиканци. Л ибера
лен журналист по врем ето на Ш арл X, теоретик на парлам ентарната
монархия (негова е ф разата „кралят царува, но ням а да управлява“), а
307
след това историк на револю цията, Тиер като м инистър при Луи-Фи-
лип показва, че мож е да удря наляво и надясно. По врем ето на Н аполе
он III той става певец на „необходимите свободи“ и се проявява като
уравновесен републиканец, ако не и като консерватор. В ъв всеки слу
чай, след като участва в преговорите с Прусия във Франкфурт, в резул
тат на които Франция, която е загубила Елзас и Лотарингия, запазва
поне Б елф ор, той предлага на Националното събрание да ратифицира
мирния договор въпреки опозицията на безкомпромисните републи
канци начело с Гамбета. Чрез пакта от Б ордо (10 м арт 1871 г.) той се
съгласява да остави висящ въпроса за институциите на страната до ней
ното възстановяване. И тогава, пренебрегвайки страданията на пари
жаните, жертви на обсадата, подценявайки техния патриотизъм , загри-
жен да осигури реда, той безцеремонно смазва Парижката комуна.
Тиер виждал в това въстание изключителна възмож ност да се по
каже като гарант на реда, след като се е застъпвал за използване на м ир
ни средства. И когато социалният ред не бил вече застрашен, монархис
тите били тези, които причинявали безредие. Буржоазна Франция и сел
ска Франция се чувствали спокойни и били готови, под егидата на Тиер,
да се пречистят морално, чрез покаяние, за да получат прошка за ексце
сите по врем е на имперския празник и за неблагоразумията, причинени
от една войнолю бива и безразсъдна надменност. В подкрепа на това из
купление били предприети някои религиозни действия като възвръщ ане
на ултрамонтанизма, възвръщ али се и ставали все по-многобройни кул
товите прояви в чест на Света Богородица и поклоненията в Лурд, Ла
Салет, Понмен, близо до Лавал. „Днес отвсякъде се носят слухове за
чудеса и пророчества“ , пише монсеньор Дюпанлу през 1874 г.
Дали появата на свръхестественото не вещ аела връщ ането на м о
нарха? Републиканците, в това число и Адолф Тиер, се страхували от
подобен развой на събитията, но сливането на двете монархически фрак
ции се провалило. Орлеанистите, наследници на Луи-Филип, приемали,
разбира се, върховенството на граф Дьо Ш амбор', който нямал деца и
щ ял да остави за тях наследството. Но графът декларирал своята вяр
ност към бялото знаме, „което за него било неотделимо от липсващото
отечество“, защ ото според него „човек не може с временни решения да
избегне вечните истини“ . За този легитимист революциите от 1789 г. и
от 1830 г., както и П ървата и Втората империя били само „временни
решения“ . Тази негова позиция запечатала разрива между тях.
Ако хората от народа можели да бъдат легитимисти или републи
канци, то им ало само една буржоазия и тя била орлеанистка. Тиер го
знаел м ного добре и клонял към републиканизма, който очевидно се
проявявал като м онархическа и консервативна тенденция. 1
1 Под името Анри V той бил законният претендент за френския трон след смъртта на
Шарл X през 1836 г. - Б. пр.
308
Друго въплъщ ение на републиката се явява Леон Гамбета. П о вре

ме на империята той блести като адвокат, защ ото се бори за издигане на
паметник в чест на депутата Годен, заел позиция срещ у държавния прев
рат от 2 декември 1851 г. и загинал на барикадите. Гамбета е страстен
оратор и е избран за депутат на Белвил през 1869 г. на базата на една
програма, която става Библията на радикализма: всеобщ о избирателно
право, индивидуални свободи, отделяне на църквата от държавата, въ
веждане на безплатно и задължително светско начално образование. На
4 септември 1870 г., непосредствено след поражението при Седан, той
приветства падането на Наполеон III и заедно с Жул Фери и Жул Фавр
провъзгласява Републиката. Той напуска с балон обсадения от прусите
Париж и организира провинциални армии, които обаче не м огат да поп
речат на окончателната победа на прусите. С тази си дейност, както и
като депутат от Долен Рейн, той става символ на смелост. Но след сключ
ването на франкфуртския договор подава оставка в знак на протест сре
щ у отстъпването на Елзас и Лотарингия на Германия.
Ексцесите, до които стига Парижката комуна, и репресиите сре
щ у нея го безпокоят и той стои настрани. Н еговото желание е Републи
ката да въплъщ ава „една нова класа“ , в случая това е средната класа,
т. е. дребната буржоазия, и той се бори отявлено срещ у всеки опит за
реставрация на м онархията. П рез май 1877 г., след като едва била при
ета конституцията от 1875 г., с която се реставрирала Третата републи
ка, подозирайки, че президентът Републиката М акмахон е разпуснал
камарата, за да улесни тази реставрация, Гамбета м у отправя рязка за
бележка, с която става известен: „Когато се чуе суверенният глас на
Франция, трябва или да се подчиниш, или да си вървиш .“
Някои започват да се плаш ат от популярността и от авторитар-
ността на Гамбета. Ето защ о вторият президент на Републиката Жул
Греви опитва да го отстрани от властта. Но след победата в изборите
през 1881 г. в крайна см етка м у поверява едно м инистерство. Левицата
атакува Гамбета за това, че подкрепя колониалната експанзия, а десни
цата - защ ото иска да национализира железниците. Но той управлява
само няколко м есеца - ум ира на 44 години, без да е м огъл да осъщ е
стви съдбовното си предназначение.
Жул Фери, напротив, изпълнил своето, но това било с цената на
една безподобна непопулярност, каквато историята рядко познава. И
все пак по врем е на В тората империя вогезкият1 депутат пак става из
вестен с публикуването във вестник Лъо Тан на серията остри статии
Фантастичните сметки на Осман, с които този строг провинциалист
разобличава финансирането на работите по преустройството на столи
цата. Жул Фери отново е избран в ш естнадесети парижки район. П ла
менен републиканец, той заедно с Гамбета допринася за падането на 1
1 От департамента, носещ името на планината Вогези. - Б. пр.
309
Н аполеон III и по врем е на обсадата на Париж е натоварен с доставяне

то на храни за столицата. О ттогава е първият м у прякор - Фери Глада.
Враждебно настроен срещ у ексцесите на комуната, които м у на
помняли тези на якобинците, той се застъпвал за отвъдм орската ек
спанзия на Франция, която щ яла да възроди „великата нация“ . Тъй ка
то съпругата м у била от Елзас, предполагало се, че искал да спечели
благоразположението на Бисмарк, който да остави Франция да се раз
вива отвъд океана, и затова м у бил прикачен вторият прякор - Фери
Германеца. К огато изпращ ал на „малки порции“ френски войски в Индо-
китай, той силно бил атакуван в своя собствен лагер най-вече от Ж орж
Клемансо, който след поражението при Л ангсон обявил края на поли
тиката на Фери. Н о той бил принуден да запази м ълчание по най-съ
щ ествения въпрос: тайните преговори с Китай, според които Тонкин
трябвало да бъде отстъпен на Франция. В случая Тонкинеца (третият
му прякор) е критикуван за това, че е изневерил на каузата за реванш и
„е отклонил погледа си от сините очертания на В огезите“ .
Но за Жул Фери най-важното било другаде. Искал животът му да
бъде изпълнена клетва. През април 1870 г., няколко месеца преди падане
то на империята, той произнесъл в Париж паметна реч за равенството в
образованието: в нея настоявал да бъде премахната една жестока неспра
ведливост, която идвала по рождение. Той черпел тази съществена идея от
богатите републикански традиции: от Просвещението през XVIII в. и по-
специално от Кондорсе, който искал да постави образованието на научна
основа; на второ място от позитивната религия, наследена от О гю ст Конт,
чийто лозунг бил „Ред и прогрес“, т. е. „наука и индустрия“; от постанов
ката за отделяне на Църквата от държавата, на земното от духовното. Спо
ред Конт и Фери училището ще позволи да бъде изтръгнат народът не
само от влиянието на духовниците, но и от влиянието на революционери
те. Фери се вдъхновява и от либералното протестантство - той е католик,
но еволюира към свободната мисъл. Както учи Рьонувие, става въпрос да
може да се преподава морал без позоваване на Евангелието. Впрочем Фе
ри е заобиколен от либерални протестанти и управлява заедно с тях: Пол
Бер, Вадингтон, Фресине. За Фери училището е мястото, където трябва да
се срещат бедните и богатите, защото демокрацията означава смесване на
класите, поставяне при равни условия, идеал, поддържан и от франкма-
сонството, към което той принадлежи.
Стоейки на върха на политическия живот в периода м еж ду 1879
и 1885 г., Фери остава верен на клетвата си от 1870 г., създава институ
ти за начални учители, висш съвет по народното образование, средно
образование за девойки, въвеж да задължително безплатно и светско
начално образование. Като инструмент на цивилизацията, училищ ето
трябва да предотвратява класовите конфликти, които започнали да се
проявяват през 1830-1831 г., да предотвратява и револю ционните из
блици, като тези на якобинците и на комунарите.
310
Жул Фери знаел наизуст Възмездия на Виктор Ю го, който същ о

изповядал горните идеи, участвал в борбите срещ у империята, която
през януари 1852 г. го праща на заточение. Тогава поетът написал: „Нима
след като см е им али Наполеон Велики, трябва да им ам е и Наполеон
Д ребни.“
Н аистина Виктор Ю го извървява политически път, който го от
вежда от пълния роялизъм (с който той скъсва в Марион Делорм, къде-
то се поставя под въпрос монархията) до присъединяването към Луи-
Филип. Той приема ордена на Почетния легион, влиза в кам арата на
перовете и е избран за член на Ф ренската академия. П рез февруари
1848 г. от солидарност към краля гражданин отказва поста министър
на образованието, предложен м у от Ламартин.
В същ ност той не се интересува от това какъв е режимът. Важното
за него е, че социалните въпроси изместват политическите конфликти.
Но той усещ а много добре, че страхът от народа се превръщ а в
истински двигател на действията на управляващите и последователно се
разграничава от републиканците, когато ги вижда да изневеряват на ду
ха на Републиката. Преди да напише Клетниците, той вече се е борил
против смъртното наказание и сега се опълчва срещ у Наполеон III, от
правяйки от остров Джърси, където е на заточение, пророческите призи
ви към народа да свали тирана. Във Възмездия той приканва златните
пчели от пурпурната мантия на императора да дадат пример за храброст:
Отвред с безчет жила го пронижете,

Народа разтреперан засрамете:
Нападайте лъжеца - не е грях!
И яростта ви нека не отслабва -
Да го прогонят насекоми трябва,
Понеже хората изпитват страх1.
Величието на Виктор Ю го идва от заточението, защ ото неговата

популярност никога не е била така голяма, както когато е бил на своята
скала. Всички са чели Клетниците, всички рецитират Възмездия. Но
през 1870 г. подобно на Фери и Гамбета той се противопоставя на при
м ирието, отказва да подкрепи комуната, която м у напомня юни 1848 г.,
„народът сам срещ у себе си“ . И той като Гамбета и К лем ансо се про
изнася само срещ у репресиите, които смята за несправедливи, а през
1877 г., когато М акмахон разпуска Националното събрание е напраз
ната надежда монархът да се върне, той пише следните редове, които
го утвърж дават като пророк, такъв, какъвто народът го вижда на 80
години:
1 Превод - Пенчо Симов. - Б. пр.
311
Ужасно нещо е да си пророк...

През март 1870 г. казвах:
Ако отхвърлите Републиката, ще вдигнете на крак Париж;
Ако Париж въстане, ще го смажете;
Смазването на Париж ще доведе до разоръжаване на Нацио
налната гвардия;
Това разоръжаване означава Франция да бъде предадена на ар
мията;
Армията - господарка на Франция, това е пропаст.
И ние сме в нея...
Очевидно Ю го не е играл във всекидневните политически борби

същ ата роля, която са имали другите основатели на Републиката. Но
силата на неговото слово придава необикновен отзвук на идеите, които
той защ итава заедно с другите републиканци.
Творчеството м у надживява врем ето си. Б лагодарение най-вече
на Жул Фери следващ ите поколения ще бъдат проникнати ощ е от учи
лищ е от неговия идеал, от неговата щедрост.
„ ЗАБОГАТЯВАЙТЕ! “
От първенците на страната до капиталистите

и спекулантите
„Забогатявайте чрез труд, чрез спестяване и честност.“ Така казал Гизо

на един банкет в чест на избирателите, състоял се в Сен-П иер-сю р-
Див през 1843 г. Този съвет е цяла програма, но той е същ еврем енно и
отговор на тези, които упреквали Гизо за неговия консерватизъм. Той
по-скоро подкрепя поведението на буржоазията и не съответства чак
толкова на настроението на един строг протестант. Н аистина романът
на нацията е запомнил само първата дума, а президентът на Република
та Ар ман Фалиер припомня тъкм о тази дум а със скандализирано съж а
ление. .. за да бичува „долните поуки от м онархията“ .
Но кои са тези хора, към които се отправя поканата да забогатяват
и които забогатяват? Как да се обясни явлението, което започва да се
проявява по врем ето на хартата, достига своя зенит през В тората импе
рия и в началото на Третата република и продължава чак до 1914 г. ?
В таблица на им отното състояние, направена през 1870 г. (като
се започне от доходите на генералните съветници), начело излизат без
числови показатели, новите богатства на барон Ротш илд и на Ем ил Пе-
рейр, както и на няколко банкери с най-високи доходи. Впечатляващ о
е, че наред с богатствата, идващи от индустрията и търговията, които
същ о са нови (на фамилиите Шнайдер, Дю файел и др.), се наблю дава
312
м асово присъствие на хора от аристокрацията, т. е. на приходи от по

зем лената собственост: херцог Дьо Ларошфуко, херцог Д ’Одифре-Пас-
кие, маркиз Дьо Ш аслу-Лоба и т. н.
Така към средата на X IX в. редом с едрата позем лена собстве
ност се появява новият индустриален и банков капитализъм.
Според правилата за прилагане на хартата, по която се управля
ва стран ата от 1814 до 1848 г., позем лената соб ственост е факторът,
от който зависи м ястото на човека в йерархията и неговата избирае
мост, ако плащ а ценз от 500 франка. П оради това онези, които забо-
гатявали от тъ рговия или от пром иш леност, купували някакво и м е
ние. Н о истинският нотабил не трябвало да бъде н овобогаташ - само
брачните връзки осигурявали първенство в социалната йерархия. Вид
ните личности са силни и упраж няват иконом ическа власт над селя
ните и работниците, техният авторитет се налага от сам о себе си, за-
щ ото те служ ат като посредници при контактите с П ариж, където м о
гат да п редставят своите искания и тези на своя кръг. А. Ж. Тю деск
дава прим ер с Гаяр дьо К ербертен, който е не сам о първи председател
на кралския съд в Рен, но и едър собственик и председател на м асон
ската лож а на С ъвърш ения съю з. Друг пример: Б ерм он , заместник-
префектът на Гайак, е син на бивш член на С ъ вета на старите, либера
лен д епутат през 1830 г., брат на главен съветник, а сем ейството е
второ по б огатство в окръга. Този първенец им а им оти, връзки, рен
ти, които са по-слабо податливи на колебания от другите доходи. Той
се явява продълж ител на една консервативна система, докато общ ест
вото непрекъснато се променя.
Б ез съмнение новите индустриалци доста приличат на предишни
те търговци фабриканти, но различията между буржоазията, произлязла
от Третото съсловие, и тази, която се формира по врем е на Третата ре
публика, се задълбочават. Постигането на бърз икономически успех е
относително ново явление дори при положение, че част от огорчението
на работниците в края на XIX в. се дължи на това, че те осъзнават колко
ще им е трудно да станат ръководители на предприятия. Това, което е
изглеждало възмож но в началото на века, когато обзавеждането на едно
предприятие не е струвало скъпо, впоследствие се оказва непреодолимо.
И все пак в маш иностроенето, където изобретателността и сръчността
при изпълнението се ценят много повече от другаде, свръхнадарени май
стори успели да станат големи предприемачи, каквито са създателите на
фирмите „Роше-Ш найдер“ и „Берлие“ за производство на велосипеди, а
по-късно и на автомобили в Лион към 1890 г.
Не след дълго към тази социална група се присъединяват работе
щ ите в областта на политехниката, тези нови личности, които много
бързо преминават през гражданските приложни училищ а (по минно де
ло, по пътно строителство) и допринасят за формирането на специали
зиран орган за контролиране на икономическата дейност от страна на
313
централната власт. Някои артилеристи стават металурзи, какъвто е слу

чаят с М артен 1, който не закъснява да се свърже с първенците от Фур-
ш ам бо-К ом антри. Инженерите създават фамилни системи, чиято ико
номическа власт им позволява да си предават предприятията от бащ а
на син или на зет. П онякога обаче сработването става трудно, защ ото
предприемачът и инженерът или ученият принадлежат към различни
културни среди: един от братята Пруво, които основават голем ите ф аб
рики за разчепкване на вълна в Рубе, няма никаква университетска сте
пен, както и Пиер П ежо или някои от ф амилията Ш найдер. В иконом и
ческите среди се смята, че обучението може би е нужно за осъщ ествя
ване на технически прогрес, но сигурно е, че завърш илият политехни
ката през X IX в. не мож е да се мери с банкера. В м есто да бъде пионер
при осъщ ествяване на индустриалните обновления, той най-често из
пълнява второстепенна роля и това важи за цялата страна, защ ото на
растването броя на местните банки е следствие от икономическото раз
витие. В ездесъщ ата Б анк дьо Франс, голям ата парижка институция за
ресконтиране, гарантира финансово същ ествуването на предприятия
та, но не им позволява да се прегрупират. Банкерите са кралете на XIX
в., докато индустриалецът няма първостепенна роля в тогаваш ното об
щ ество. Н ай-високопоставената банка иска да се домогне до властта и
тя го постига с Л аф ит и Казимир Перие по врем е на Реставрацията, с
Гудшо по врем е на револю цията от 1848 г., а след това и с Аш ил Фулд.
Но над нея стоят Ротшилд, Талабо и Перейр, които се интересуват най-
вече от изграждане на инфраструктурата в национален и международен
план (железници, канали и пр.) и привличат спестяванията на нацията.
Така се появяват кредитните банкери - не толкова Ротшилд, който оста
ва в лагера на привържениците на фамилната фирма, колкото Перейр и
Фулд, които през 1852 г. създават Креди мобилие, опирайки се на стари
знатни фамилии като М але, Сейер и др. или на протестантски династии,
емигрирали в миналото, каквато е фамилията Мирабо.
П редприятията и фамилните династии дават им ето си на съот
ветната банка или индустрия с онази несигурност, която се крие зад
всяко предаване по наследство, както при собствениците на Пере-О ли-
вие от Лион, които по лични причини продават своите химически заво
ди на ф ирм ата „Сен-Гобен“ - така че в скоро врем е успоредно с ф ам ил
ните предприятия се появяват анонимни дружества и акционерни ко
мандитни дружества. Ф ормирането на капитала и неговото натрупва
не, избирането на членове на административните съвети водят до поя
вата на капитализъм от нов тип, по-анонимен, а това е началото на нов
исторически период.
Тази анонимност засилва тайната, която във Франция е в основата
1 Пиер Мартен (1824—1915), френски инженер и индустриалец в областта на мета

лургията. - Б. пр.
314
на всичко, което засяга парите и финансите. „В затворена уста мухи не

влизат“ , казва Ж ак К ьор1. Една от заслугите на Ж ан Гариг2 е, че разкрива
онази част от дейността на „великите републиканци“ като Гамбета, Фе-
ри, Греви, която историческата памет не е съхранила, а именно, че след
като бичували царството на парите по време на Втората империя, те изоб
що не са се помъчили да измъкнат парламентарната демокрация от дело
вия свят: по някаква договореност последният подпомага Републиката
да изплати на Германия обезщетения заради войната, да стабилизира дър
жавните финанси, доколкото режимът ги спасявал от „червените“ и от
легитимистите. В замяна на това той трябвало да отговори с патернали-
зъм или с репресии на исканията на работническата класа, а в икономи
чески план държавата трябвало да м у осигури изгоди в железниците, при
снабдяването на метрополията и на колониите и т. н. Х ора като Леон
Сей, министър и банкер, дясната ръка на Ротшилд, Фресине, министър
на труда, Анри Ж ермен, основател на банката Креди Лионе, въплъщ ават
тази връзка, която се вписва под знака на левия център.
Взаим ното преплитане между деловите среди и политическото
представителство е предпоставка както във Франция, така и в други
страни за злоупотреби и корупция. И нтригантството при изборите ид
ва да замести официалните процедури за кандидатиране. В Скритите
пари Ж .-Н. Ж аньоне цитира думите, казани едно или две десетилетие
по-рано от А лф ред М аскюро, президент на Републиканския ком итет за
търговия и индустрия, който събирал и разпределял избирателните фон
дове: „Не съм оставил нищо писмено (...), ням а да намерите и следа от
избори, нищо няма. При нас, щ ом изборите свърш ат, всичко свършва.
Б ъд ете сигурни, че никой не е разбрал какво см е направили.“
Колкото повече нещ ата се премълчават, толкова по-голям скан
дал избухва.
Крахът на дружеството „Ю нион женерал“3 през 1882 г. е пример
за борбата меж ду висшите католически финансови кръгове и висшите
протестантски и еврейски финансови кръгове: жертва стават дребните
притежатели на акции. В Панамската афера през 1892 г. са замесени 104
„чекари“4, които получили пари, за да гласуват в Кам арата заем, пред
назначен за финансиране на Панамската компания, ръководена от Фер
динанд дьо Лесепс и Бюно-Варийа, който бил директор на Матен. Ока
за се, че това не ставало без съучастието на пресата, която запазила пов
семестно мълчание, тъй като между замесените били и Рувие5, Клеман-
1 Придворен бижутер и търговец, живял през XV в. - Б. пр.

2 Професор по история в университета в Орлеан. - Б. пр.
3 Union générale, букв. „общ съюз“. - Б. пр.
4 Френското „chéquards“ (от chèque - чек) - това са парламентаристите, заподозрени
в корупция по време на Панамската афера през 1892 г. - Б. пр.
5 Морис Рувие (1842-1911), депутат и сенатор, сътрудничи във вестника на Гамбета,
многократно е министър на финансите. - Б. пр.
315
со, Рейнах1: в случая осемдесет хиляди спестители били разорени.

Тези афери по-късно ще послужат за почва, върху която щ е ви
реят антисемитизмът, антипротестантизмът, антипарлам ентаризм ът2.
ВТОРА КО ЛО Н И ЗАЦ И Я И Л И И М ПЕРИАЛИЗЪМ ?
Дали новият колониален подем през X IX в., определян като империа

лизъм , се различава от експанзията през предходните векове? Н е във
всяко отнош ение. Както отвъдм орската експанзия на П ортугалия през
X V I в. отклонява след редица неуспехи страната от пряката борба сре
щ у Кастилия и м аврите, така и френската експанзия през 1871 г. им а за
цел да се забрави или да се заличи по подобен начин поражението при
Седан, провалът на европейската политика на Наполеон III и загубва
нето на Елзас и Лотарингия. Това м ного добре е изразено в думите на
Клемансо към Жул Фери, който е главното действащ о лице при завла
дяването на Тунис и Индокитай: „Аз загубих две деца, а вие ми предла
гате двам а прислужници.“
Д руга отли чи телн а черта, приписвана на им периализм а, е т е
ри тори ал н ата булимия, чието най-ярко израж ение се явява п од ял
бата на черна А ф рика през периода 1885-1890 г. - тази стрем глава
надпревара става д оста преди така наречената „ера на и м п ери ал и з
м а “ . З а да оправдае п о-н ататъш н ото завладяване на К анада, през
1615 г. Ш амплен пиш е на М ария М едичи: „А ко ние не се настаним
там , щ е го с то р ят англичаните или п р отестан ти те.“ И м а пионери в
това отнош ение, каквито са Й осташ дьо Л а Фос през X V I3 в. или
Б р а за 4 през X IX в., които отварят път към тези страни преди завл а
дяването им чрез войни.
Тогава на какво се дължи виж дането на съврем енниците и дори
на техните потом ци, че европейската експанзия слага начало на нова
ера? П ърво, на това, че се проявява изричен стрем еж към експанзия,
докато преди това тя е резултат от стечение на обстоятелствата. С л у
чаят с Алжир заем а меж динно положение меж ду двете тенденции. Н а
второ м ясто се констатира, че новите колонии ум иш лено били засе
лени с бунтовници, с политически затворници и дори с разбойници,
както станало в А лжир, Н ова Каледония и Гвиана - в това отнош ение
Ф ранция след ва прим ера на П ортугалия (най-вече в А нгола) и на
1Жозеф Рейнах, (1856-1921), общественик и държавник, замесен в Панамската афе

ра. - Б. пр.
2 Виж по-нататък във втората част Доктрините на омразата. - Б. а.
3 Пътуването на Йосташ дьо ла Фос до Гвинея, Португали и Испания става в края на
XV в. - Б . пр.
4 Пиер Браза (1852-1905), френски пътешественик и откривател. На него е наречен
град Бразавил. - Б. пр.
316
Англия (в А встралия). Освен това се наблю дава създаването на ин

ституции, които се идентиф ицират с тези завоевателни операции: во
енната ф лота в К ош инш ин1, арм ията в Алжир. „Успоредно с колониа-
лизирането на част от арм ията върви и м илитализирането в съзнани
ето на част от общ еството на сам ата колониална идея“ , пиш е Раул
Ж ирарде. Н ай-сетне от врем ето на С тария реж им се констатира из
м естване на см исъла: при вече светска Република християнизацията
се идентиф ицира с цивилизация.
Н ай-същ ественото е, че материалните мотиви са в основата на
формулировката, която определя новата експанзия. Тя е изказана от
Жул Фери при завладяването наТонкин: „К олониалната политика е д ъ
щ еря на индустриалната политика. За богатите държави експанзията е
важен фактор за техния просперитет. Ако меж ду м аниф актурните на
ции м ож еш е да се установи нещо като разделение на индустриалния
труд, Европа ням аш е да търси извън границите си пазари за своята
продукция. Но всички искат да предат, да коват, да дестилират, да про
извеж дат захар и да изнасят.“ Н уждата от пазари и от снабдяване със
суровини на сметка благодарение на евтината работна ръка налага пред
приемането на отвъдм орска експанзия. „Освен това, обяснява Жул Фе
ри, висш ите раси трябва да изпълняват своя дълг към нисш ите раси,
които все ощ е не са тръгнали по пътя на прогреса.“ О става и национа
листическият аргумент: ако ние се оттеглим от тези начинания, Англия
или И спания ще ни заместят. П олитиката „край своето огнищ е“ може
да бъде аргумент, който води към „упадък“ . „Да блестиш , без да дей
стваш , означава да абдикираш .“
Ако народната подкрепа в полза на експанзията е една от харак
терните особености на епохата на империализма, било че по този на
чин се съж ивява френско-английският антагонизъм (както свидетел
ства фаш одският2 инцидент от 1901 г.), било, че се задълбочава стра
хът от Германия и ом разата към нея (във връзка с мароканската криза
през 1911 г.), то отличителна нейна черта се явява обвързването й с
финансовия капитал. Това се потвърждава в Тунис, в М ароко, в Индо-
китай. Д ействието на финансовия капитал може да се ограничи в уста
новяване на влияние без завладяване на територии, както постъпва
Франция (пък и Германия, и Великобритания) в О см анската империя, в
Китай и в Русия. При анексирането на Тунис и по врем е на египетската
криза от 1882 г. водещ а роля им ат финансовите магнати.
С ъщ ествува и друга разлика между колониалната експанзия и им
периализма: „индустриалната револю ция“ дава на им периализм а сред
ства за действие, които променят неговата природа.
1 Провинция в Южен Виетнам. - Б. пр.

2 Фашода е град в Судан, където се сблъскват френските и английските колониални
интереси. Фашодската криза е провал за френската дипломация. - Б. пр.
317
Първоначалният вид експанзия не е стоял далече от колонизацията

в най-ранния й вид (каквато е при турците, арабите и римляните), в смисъл
че икономическото и културното отклонение между колонизатори и коло-
низирани било слабо. Но според изчисленията на Пол Берох нещата се
променят: в началото на „ерата на империализма“ : в средата на XIX в.
отклонението е 1,9, а през 1914 г. то става 3,4 и 5,2 през 1950 г. Разбираемо
е, че придобивките на цивилизацията - училища, болници, пътища, язови
ри и пр. - е трябвало бързо да балансират тази относителна изостаналост.
Н ека добавим, че разликата в жизненото равнищ е непрекъснато
нараства след края на колониалната епоха - това са последиците от
икономическия неоколониализъм, нежеланите последици от даването
на независимост, която често се ограничавала само в пром яна на суве
ренитета, което впоследствие води до глобализация.
Алжир: „не война, а пожари“ (Бюжо[)
Ако завладяването на Алжир при Шарл X отговаря на политически цели,

които се прибавят към търговските намерения особено на марсилските
среди, колонизацията на страната е, така да се каже, експанзия от стар,
предимпериалистически тип. Но естеството на френското господство над
страната се променя с превръщането на Алжир в запазена зона за френ
ските капитали (предимно частни) при гарантирана от страна на държа
вата изгода. Поради това изглежда спорно широко разпространеното мне
ние, че колониите и експанзията представлявали финансова бездна. Ако
наистина колониите са стрували скъпо на държавата, в замяна на това те
са твърде доходоносни за частните интереси в метрополията.
О т друга страна, разходите допринасят за забогатяването на ев
ропейските заселници там , които в м етрополията не биха им али същ и
те изгоди.
Фактът, че Алжир се поддържал в едно прединдустриално състо
яние, осигурявал на капиталите, пласирани в индустрията на м етроп о
лията, сигурен пазар благодарение на протекционизма, установен над
онези „департам енти“ .
Завладяването на Алжир става от нова раса завоеватели, които не
само че не са мутри с мечове, а се представят за носители на велика мисия.
И макар че под огън и меч са прекарани цели народи (Бю жо в Алжир, а
отначало и Галиени), в собствените им очи тези действия са просто необ
ходими средства за осъществяване на „пивилизаторската им мисия“, коя
то идва да смени евангелизацията, така скъпа на завоевателите от пред
ходните векове. Подобно на руските революционери те съставлявали не
що като интелигенция, към която по-късно се числели и Браза, Лиоте,1
1Тома Робер Бюжо (1784-1849), маршал на Франция, през 1836 г. е изпратен в Алжир,
където води военни действия срещу Абдел Кадир. - Б. пр.
318
Лаприн. Само Федерб в Сенегал и Пави в Индокитай произхождали от

народа. Всички са писали памфлети и книги, а в Алжир Сент-Арно пали
селищата и междувременно чете Подражанието на Христос.
Най-последователен без съмнение е Бю ж о: той апелира към Ти-
ер в А ф рика да м у бъдат изпратени идеолози и той да нареди да ги
убият: това означавало да служи на страната.
В Алжир той печели победа над А бдел К адир1, от когото иска
бакш иш за прокарването на междуселски пътища в областта Дордон и
за своите оф ицери... Д оброто състояние на войниците за него било от
първостепенно значение. Той въвел желязна дисциплина, а в замяна на
това ги оставял да грабят и изнасилват - защ о да не се заб ав л яват... По
врем е на бой винаги бил при тях, на което се дължи и неговата попу
лярност, и известният припев:
Ти видя ли кепето, кепето,

кепето на бай Бюжо...
Тъй като в Алжир интерес представлявала единствено земята, за

да бъдат принудени арабите да се предадат и да м олят за милост, тя
трябвало да бъде опожарена. „Не бой, а палеж и ... опожарени са всич
ки махали, всички села, всички колиби... По огньовете се виж да къде
м инава военната колона.“
П рез 1845 г. генерал П елисие задуш ава с дим хиляда араби в ед
на пещ ера на планината Дахра.
П рез 1844 г., след битката при И сли2 арабската съпротива в об
щи линии е сломена. Отделни прояви на непокорство им а през 1871 г.,
а и след т о в а ...
Тунис - Мароко
Ако другите европейски страни не се намесват при ф ренската офанзи
ва в Алжир, то не така става в Тунис, където европейските сили си
съперничат посредством дейността на своите консули, за да наложат
влиянието си в тази страна.
Главният подход, който се прилага, се свежда до това да се пос
тигнат отстъпки от местните власти за осъщ ествяване на комунално
строителство, а на бейовете да бъде дадена възм ож ност да склю чват
заеми, които един ден те ням а да бъдат в състояние да изплатят. Този
подход се оказва особено ефикасен в Египет. В Тунис съперничеството
м еж ду Франция и И талия става съвсем очебийно, най-вече когато една
италианска компания купува от английска компания концесията за пос-
1Абдел Кадир (1808-1883), алжирски политически лидер. - Б. пр.

2 Река между Алжир и Мароко. - Б. пр.
319
трояване на жп линията Тунис - Л а Гулет, елиминирайки френската

железопътна компания „Бон-Гелма“ . След като успяват да назначат един
от своите клиенти за министър-председател, французите се сдобиват с
имението А нфида с площ от 90 хиляди хектара. С ъздава се нещ о като
финансов консорциум, в който едновременно участват тези, които спе
кулират със земи, и тези, които спекулират с тунизийски ценности. Н е
говите членове съставят едно от ядрата на колониалната партия, „об
щ уват с Гамбета“ и явно знаят какво става в политическите среди.
Една фраза на лорд С олсбъри1 произвела необикновен отзвук: „Не
бива да оставяте Картаген в ръцете на варварите“, казал той на Вадинг-
тон2, когато през 1878 г. Англия имала намерение да завладее Кипър. И
наистина, щ ом като Италия предусетила френските планове, тя протести
рала и изпратила свои заселници, чийто брой за кратко време достигнал 10
хиляди, докато французите били само хиляда. Освен това тя се обърнала
към Гладстон, наследник на Солсбъри, и Бисмарк, които не били недовол
ни от зараждащото се френско-италианско съперничество. Но Бисмарк
смятал, че след загубата на Елзас и Лотарингия не би било много уместно
Германия да се изпречи на пътя на Франция. „Крушата е узряла, рекъл той
на френския посланик. Вие трябва да я откъснете.“
Няколко десетилетия преди това Високата порта, която теорети
чески била суверена, нямало да допусне мисълта, че Алжир е загубен
безвъзвратно. Впоследствие от територията на Тунис се извърш ват
твърде чести арабски нахлувания в Алжир, насочени срещ у френските
заселници, които като мазно петно покривали вече с т р а н а т а ... Според
изчисленията от 1871 до 1878 г. броят на тези нахлувания достигнал
2379. Н о най-значителното било 2380-ото, защ ото дало повод на ф рен
ската армия да сложи край на „крумирската3 опасност“ . Б ъ рзи ят успех
изненадал всички. Германия направила ход, целящ да отклони Турция
от намерението й да се намеси откъм Триполитания4. И талия протести
рала: в ю ж ната част на страната имало сътресения, които настоявали
да се предприеме втора експедиция, но в Б ардо бил подписан договор с
бея, който бил ратифициран от френската К ам ара благодарение на Жул
Фери въпреки съпротивата на Клемансо.
П рез 1883 г. е подписана конвенцията от Л а М арса, чрез която се
установява френски протекторат над Тунис, една нова формулировка,
вклю чващ а отстъпки и на европейските сили, които си съперничели, и
на бея; главен управител на страната става френският м инистър на вън
ш ните работи.
В случая с М ароко се повтаря тунизийската обстановка, но с две
същ ествени разлики. О тначало Франция е подкрепена в своите дей
1Лорд Солсбъри (1830-1903), британски политик. - Б. пр.
2 По това време Вадингтон е министър на външните работи. - Б. пр.
3 Крумир е планинска област в Турция. - Б. пр.
4 Историческа област в Либия. - Б. пр.
320
ствия от Германия, но след това положението се променя, тъй като Кай

зерът пром еня позициите си през периода между 1880 г. и края на века
и проявява все по-настоятелни амбиции, защ ото подялбата на черна
Африка не го задоволява. Отправяйки заплахи към Франция, той иска
да тества Сърдечното съглаш ение1. В тората разлика се състои в това,
че във Франция икономическите и финансовите интереси „в крайна см ет
ка налагат своята воля на държавата, докато в Тунис те все ощ е не раз
полагат с нужните средства за това“ (Ж. Тоби).
Делкасе2 следи отблизо финансовата страна на нещата: той зала
га на Парижката и на Холандската банка, тъй като водещ а роля имал
финансовият капитал. П о това врем е интересите на френските банки
съвпадат с политиката на правителството. Банките поставят драконов
ски условия на султана, а някои от тях смятат, че една военна окупация
ще бъде най-добрата гаранция за отпуснатите заеми. Комитетът за френ
ска Аф рика субсидира дори генерал Лиоте, за да м ож е той от Орания3
да подкупи вож довете на оазисите, намиращ и се от другата страна на
границата: К олом б-Б еш ар, Фигиг, Б ерган4. „Н апредвам като свредел“,
коментира Л иоте, който в Алжир е подпомаган от губернатора Ж онар.
В Алжир наистина си спомнят, че намесата на султана през 1844 г. по
могнала на Абдел Кадир да се брани срещу Франция и тази интервенция,
въпреки военното поражение, ограничила териториалното разширяване на
Алжир на запад; но границите там не били фиксирани твърдо и през 1960 г.
те се запазват и след като двете страни получават независимост...
М ежду другото се смятало, че в тези скалисти области имало бо
гати фосфатни залежи.
След конференцията в М адрид през 1880 г. Франция е принудена
да приеме едно международно използване на богатствата на Мароко:
заедно с И спания, В еликобритания и Германия. Д елкасе отклонява
Англия, но й дава възмож ност да действа с отвързани ръце в Египет;
И спания се позволява да окупира Рио дел Оро. О ставала Германия.
Конфликтът с нея започва да назрява преди 1906 г., когато се
провежда конференцията в Алхесирас5. Той се изостря през 1911 г.,
когато В илхилм II поставя канонерка срещ у град Агадир. П рем инава
нето на В илхелм през Танжер6 осигурява на Германия за половин век
напред симпатията на арабите. В случая кайзерът въплъщ ава силата на
една държ ава без колонии, противостоящ а на френските и английските
империалистически интереси.
1 Съглашението между Франция и Англия , Антантата от 1843-1845 г. - Б. пр.

2 Теофил Делкасе (1852-1923), френски политик, допринесъл за сближаването меж
ду Франция и Великобритания и за подписването на Сърдечното съглашение. - Б. пр.
3 Най-европеизираната област в Алжир. - Б. пр.
4 Алжирски градове оазиси. - Б. пр.
5 Пристанищен град в Южна Испания близо до Гибралтар. - Б. пр.
6 Град в Мароко. - Б. пр.
21
321
Франция в И ндокит ай: двойна компенсация
В средата на X IX в. Великобритания си отваря китайския пазар чрез

О пиумната война1: тя си осигурява база в Хонконг (1842 г.), а след
това за нея стават достъпни и китайските пристанища. Франция на свой
ред същ о постига тази цел. Все в средата на века капитан Невелской
завладява устието на р. А мур в им ето на царя, поставяйки Пекин пред
свърш ен факт, и това завоевание е утвърдено чрез мирния договор от
Айгюн. М еждувременно договорът от Колджа отваря Ксинянг за рус
ката търговия - това е първият от неравноправните договори, които
Русия налага на Китай.
В това врем е френската флота, която още не се е съвзела от загу
бата на Индия, „се интересува“ от Индокитай, където някои мисионери
били убити „въпреки договорите“ .
С тара история.
След като оказал пом ощ на краля на А нам Н гуен Ан да се върне
на трона, апостолическият викарий Пиньо дьо Б еен очаквал Франция
да стане покровител на тази страна (1787 г.). Но събитията в Европа
отклонили м етрополията от тези й намерения и наследниците на Нгуен
Ан проявили ж естоката си ом раза срещ у „религията на И сус“ . „Всич
ки европейски свещеници, посветили се на тази религия, трябва да б ъ
дат хвърлени в м орето.“
Н езависим о от това все в името на защ итата на религията, след
като Англия и Ф ранция вече се били намесили в Китай, Н аполеон III
разпоредил на своите адмирали да действат в Индокитай: той бом бар
дирал Туран, настанил се в част от Кошиншин, а през февруари 1859 г.
завзел Сайгон. През 1863 г. император Ту Дук подписал договор, с кой
то отстъпвал на Ф ранция три провинции: Сайгон, М и Тхо и Б иен Хоа.
„Ние изобщ о ням ам е намерение да превръщ ам е Кошиншин в колония
подобно на А нтилите и Реюнион“ , заявил министърът на ф лотата Шас-
лу-Лоба. Тъй като анамитската съпротива срещ у Франция била съсре
доточена в трите западни провинции, адмирал Дьо л а Грандиер завла
дял и тях и им ператор Ту Дук бил принуден да отстъпи. Същ евременно
Франция предлож ила на краля на Камбоджа Н ородом покровителство
срещ у А нам и Сиам, което той приел макар и с колебание.
В същ ност три сили подтикват Франция да извърш и интервенция
в Индокитай: евангелизаторското усърдие, което хронологически е пър
во и остава активно през целия X IX в.; англофобията на ф лотата, чийто
най-отявлен носител е офицерът Гарние, който искал Франция да раз
полага с колониална империя в Далечния изток, съответстващ а на ан
1 В края на 1839 г. англичаните намерили повод за въоръжена интервенция. Поводът

бил запалването на голяма пратка с опиум в Гуанджоу (Кантон), принадлежаща на
английските търговци. Започнала „първата опиумна война“ (1840-1850). - Б. пр.
322
глийската, простиращ а се от Бирм а до Сиам; най-сетне спекулантство-

то на текстилците и на търговците на оръжие, чиито намерения изразя
вал бизнесменът Ж ан Дю зюи, както и лионските производители на коп
рина, които искали да завладеят Тонкин, а ощ е повече да контролират
Ч ервената река: тя според тях била път за достигане до китайския па
зар, голем ия м ит на X IX в. Именно в този контекст в резултат на раз
лични инциденти през 1873 г. Франсис Гарние завладява Ханой, но ско
ро след това нам ира см ъртта си в битка срещ у пирати, а при склю чва
нето на договора между флотския капитан-лейтенант Ф иластр и Ту Дук
окончателно се признава откъсването на Кошиншин, превръщ ането на
А нам във френски протекторат, а Франция слага ръка на три укрепле
ния в Х айф онг и получава достъп до Ч ервената река.
„Проникването в Тонкин е въпрос на живот и см ърт за бъдещ ето
на наш ето господство в Далечния изток“, см ятат търговските среди и
адмиралите в Сайгон. А през 1872 г. Гамбета виж да в Червената река
втори Суец - отворен път за цялата световна търговия.
Военната обстановка ескалира и командващ ият френските вой
ски Ривиер е натоварен с окончателното завладяване на Тонкин, чиито
богатства били вече нанесени в Париж на карта, раздадена на депута
тите от приятелите на Ж ан Дюпюй, който току-щ о бил създал Сдруже
нието за тонкинските мини. К омандващ ият Ривиер ум ира там , където
загинал няколко години преди това и Гарние. Той е обезглавен. „Смъртта
на Ривиер обвея с патриотичен дух големите късове самороден м етал
на Д ю пю й“ , пиш е Шарл Фурнио.
А Жул Фери, който тогава е начело на правителството, отбеляз
ва, че „истинските преговарящ и с китайците са хубавите и надеждни
оръдия“ . Н о правителството подценявало противника. То изпращ ало
войски на малки групи. В крайна сметка с 25 хиляди душ и адмирал
Курбе спечелил няколко победи и Китай подписал втория договор от
Тиенцин (1885 г.) с обещ анието да изтегли войските си от Тонкин.
Но в ж еланието си да завладеят Ланг Сон френските войски били
принудени да отстъпят. Поражението предизвикало паника, обърква
не, криза в Париж, а К лемансо се обявил против Жул Фери. В същ ност
Китай отстъпил, но понеже договорът бил все ощ е таен, Фери се видял
принуден да подаде оставка (1885 г.). В крайна сметка е създадена Индо-
китайската конфедерация, вклю чващ а една колония, Кошиншин и че
тири протектората: Тонкин, Анам, К ам бодж а и Лаос.
Ако за виетнамците вече ударил часът да окажат съпротива, те
все пак трябвало да изчакат няколко десетилетия, за да изразят открито
волята си. В края на X IX в. сблъсъците меж ду зараж дащ ите се финан
сови и индустриални групи, от една страна, и държавата, от друга, изос
тр ят апетитите на индустриалните нации, които искат да пласират сво
ите стоки и капитали. Колонизацията става една от ф ормите на тази
експанзия, но завладяването на територии, което изглежда най-сигур
323
ното средство, не винаги се см ята за най-изгодно и във Франция напри

мер финансовата експанзия меж ду 1870 и 1914 г. става преим ущ естве
но извън колониалната империя: в О сманската империя най-вече пре
ди 1882 г., а в Русия - след 1891 г. Но това не изклю чва в по-далечна
перспектива или при удобен случай идеята за господство от полуколо-
ниален характер: като примери м огат да се посочат египетската криза
от 1881-1882 г., кризата, в която изпадат тунизийските финанси през
1882 г., подялбата на Осм анската империя през 1918 г. и планът за раз
делянето на Русия на „зони на влияние“ по врем е на руската граж дан
ска война и чуж дата интервенция (1918-1920).
Ако не същ ествува пълна зависимост меж ду политическото нас
таняване на Франция в отвъдморските територии и разш иряването на
ф ренската търговия, то поне се наблю дава обратна зависим ост меж ду
частта на износа към им перията и спадането на общ ия износ.
Колониалната експанзия се явява за Франция своеобразна ком
пенсация за провалите й след 1871 г. и същ еврем енно й осигурява ико
номическа сигурност и в този смисъл същ о им а ком пенсаторна роля.
О Т ПАТРИОТИЗМ А П Р И ПОРАЖ ЕНИЕТО

К Ъ М Н АЦИОНАЛИЗМ А П Р И РЕВАНША
Поражението на френската армия от армията на краля на Прусия, тази

„малка държавица“ , унижението след Седан от капитулацията на Базен
при Мец, най-вече загубата на Елзас и Лотарингия, тези събития пре
дизвикват патриотичен изблик, който бързо прераства в национализъм и
разделя французите на два лагера, за да ги обедини отново през 1914 г.
О тправената към победителите анатема подхранва литературата
след 1871 г., свидетелство за което е стихотворението Свещената ом
раза на Виктор Лапрад:
Какво ли да възпея, какво да нарисувам

след страшния разгром, при срутената чест?
Цветя ли да бера, какво ли да празнувам,
когато варварски ботуш ни тъпче днес?
За да сме равни с тях по сила, нека бъдем
и ние варвари и алчни егоисти.
Ах, стига милост! Нека да мразим без предел!
И тъкм о началната драма, драмата, причинена от загубата на про

винциите, поражда едни от най-патриотичните разкази, какъвто е Пос
ледният урок на Алфонс Доде от сборника Разкази от понеделник:
324
Тази сутрин бях м ного закъснял за училищ е (...)■ Тогава, тъкм о

като пресичах площ ада тичешком, ковачът Вахтер ми извика:
- Н е бързай толкова, малкият. При всички случаи щ е стигнеш
твърде рано в училище!
Взех това за подигравка и задъхан влязох в м алкия двор на г-н
А м ел (...). Господин А м ел ме погледна без гняв и меко ми каза:
- В ърви бързо на м ястото си, малки ми Франц; щ яхм е да започ
нем без теб.
Ч ак тогава забелязах, че учителят ми беш е с хубавия си зелен
редингот ( ...) , който носеш е само когато на уроците присъстваш е ин
спектор или когато раздаваха награди. О свен това целият клас из
глеж даш е някак си необикновен, търж ествен. Н о най-м ного се зачу
дих, като видях в дъното на класната стая, по чиновете, които обик
новено оставаха празни, хора от селото, седнали и притихнали като
нас (...).
- Д еца мои, днес за последен път ще ви преподавам. О т Берлин
дойде заповед в училищ ата в Елзас и Л отарингия да се преподава само
немски е зи к .... Н овият учител пристига утре (...).
Тези няколко думи ме потресоха. А, ето какво бяха окачили пред
км етството тези мерзавци (...).
И зведнъж църковният часовник удари дванадесет. След това се
разнесе звънът на молитва. В същ ия миг тръбите на прусаците, които
се връщ аха от учение, гръм наха под прозорците н и ... Господин А м ел
се изправи целият пребледнял зад катедрата. Н икога не ми бе изглеж
дал толкова голям.
- П риятели - сподавено промълви той - приятели, а з ... а з ...
Но нещ о го задушаваше. Не мож еш е да довърш и изречението си.
Тогава той се обърна към черната дъска, взе едно парче тебеш ир
и натискайки с всичка сила, написа с възмож но най-голем ите букви:
„Д а живее Франция!“
След това остана там , опрял глава на стената, и без да продума,
ни правеш е знак с ръка:
„Свършено е...Вървете с и “.’1
М ного са свидетелствата от първите години след поражението:

Сю ли П рю дом, Едмон Абу, Франсоа Копе. Този постоянен протест до
известна степен заглъхва през следващ ите десетилетия, които са време
на френско-френски неразбории във връзка с колониалната експанзия,
на финансови скандали, на аферата „Драйфус“, в която е замесен един
елзасец и която съживява национализм а... Дали Елзас и Л отарингия са
забравени? М орис Б арес съживява спомена за тях в Колет Бодош ,
тази героиня от Мец, влю бена в един германец, която по врем е на тъ р
1 Преводът от Доде е на Маргарита Тошева. - Б. пр.
325
ж ествата в пам ет на ж ертвите от войната през 1870 г. започва да си

задава въпроси и се отказва от своята любов:
„П ростим о ли е да се ом ъж а за германец, след като са изминали
35 години?“ Тя разбира добре, че човек не може да се извинява с изтек
лото време, че тези 35 години са просто един твърде дълъг период,
през който героите са чакали да получат заслуженото. Сенките им се
докосват до нея, наблю дават я. Н им а тя щ е ги разочарова, щ е ги обиди,
ще се отрече от тях? Тази катедрала, тези песни, тези видни хора, всич
ко това разтъ рсва клетата девойка, но най-силно й действа присъстви
ето на покойниците. К олет разбира, че не бива да прави компромиси
със съвестта си в присъствието на тези покойници.
М исълта да бъдат върнати двете загубени провинции възражда
едно тежнение, което с врем ето остава на заден план, тъй като значи
телна част от населението е обзето от чувство на примирение. П атрио
тичното и национално пробуждане в началото на века е обусловено от
две противоположни политически течения, които впоследствие се обе
диняват, за да се стигне до възраждането на силен национализъм.
О т една страна, в лицето на основателите на Републиката виж
дам е онези патриоти, които разработват доктрината за възвърнатото
величие, опирайки се не на ш естоъгъ лн и я1 патриотизъм , а на колони-
: алния им периализъм . Тази п о-голям а Ф ранция е въ звеличавана от ге-
I ограф ите, от иконом истите и по-специално от А натол Л ьороа-Б оли-
йо, според когото „на първо м ясто в света е онзи народ, който е зав-
■ладял най-м ного колонии“ . К олонизаторската политика, провеж дана
от Жул Фери, започва да се см ята за хум анно и прогресивно дело и то
е възхвалявано от толкова различни хора, каквито са Ж ан Ж орес,
Ернест Л авис и архиепископът на град Алжир. Н а тях, разб и ра се, се
противопоставят такива като К лем ансо, чийто п атриотизъм се впис
ва в границите на м етрополията. Но и последните се присъединяват
към им перията най-вече когато нейното разш иряване е застраш ено
от Германия (в М ароко и в К амерун) и сам ият К лем ансо пиш е предго-
; вора към м ем оари те на О гю ст Пави Завладяването на сърцата, къ-
; дето става въпрос за присъединяването на Л аос към Ф ранция. Гор-
Iдостта от осъщ ественото отвъд океана дело подхранва въображ ение-
; то на ф ранцузите, които постепенно взем ат страната на империята.
■И зброяването на извърш ените от Франция благодеяния дава м атери-
|а л за разказите на П ол д ’И воа и Жул Верн, а в своята История на
' Франция Л авис въ звеличава всички завоеватели като Ж офр в Судан,
• Галиени в М адагаскар, Гуро в Дахомей, Л иоте в М ароко, независим о
от техните политически позиции.
Както Е лзас и Л отарингия, така и им перията подхранват ф рен
ския национализъм независимо от това, че левицата осъж да ексцеси
1Т. е. френския, защото на картата Франция представлява шестоъгълник. - Б. пр.
326
те, без да го отрича по принцип, а десницата, чийто изразител става

Д рю м он 1, се страхува, че ням а да бъде запазена чиста ф ренската иден
тичност.
Френският национализъм добива по-остра ф орм а благодарение
на второто течение, което се опасява, че режимът ням а да е в състояние
да възстанови страната и да гарантира очаквания реванш . То изпитва
страх от това, че парламентаризмът ням а да може да отговори на де
м ограф ското предизвикателство (в сравнение с Германия Франция се
обезлю дява), на икономическото предизвикателство, както и на нужда
та от съживяване на жизнения порив. Генерал Буланже първи изразява
това поведение: „Нищ о не може да се направи навън, преди да е изле
кувана Франция ( ...) С траната ни е болна, тя е отпаднала и се нуждае
от цялостно лечение (...) Преди да си вземем Елзас и Лотарингия, трябва
да си възвърнем сам ата Франция (..) Да, за м ом ента ни трябва прави
телство, а не сбирщ ина от полудели м арионетки.“ (1888 г.)
Този тип патриотизъм се обръщ а срещ у институциите.
П ол Дерулед го възпява2, една част от радикалите го проклами
рат, в това число и бивш ият участник в Парижката ком уна Рошфор.
Буланже допринася за утвърждаването на национална партия, коя
то при наличието на финансови и други скандали иска да им а „голяма
м етла“ . Назначен за министър на войната, той няколко пъти след това
печели изборите със своята програма („разпускане, учредително съб
рание, ревизия“) и предизвиква ентусиазъм. Вечерта на 27 януари 1889 г.
тълпата го подтиква да се насочи към Ш ан-з-Елизе. Тъй като не желае
да рискува, той предпочита да изчака изборите през есента, отдава се
на сантим ентално приключение и отива при лю бовницата си в Белгия.
П о-късно тя е тежко болна и агонизира; Буланж е се самоубива на гр о
ба й на 30 септември 1891 г.
Епизодът с Буланж е не продължава дълго, но идеята за спасител,
за национална партия, обединяващ а хора от десницата и от левицата,
просъщ ествува и след него. Но се появява Ш арл М орас3 като носител
на „интегралния национализъм“ , който обединява около себе си всич
ки противници на Драйфус, представяйки се за глаш атай на борбата
срещ у демокрацията, застъпвайки се за връщ ането „на наследствена
та, традиционната, антипарламентарната и децентрализирана монархия“ .
Той издига нацията на най-високото място в политическата действи
телност и подкрепя онези институции, които осигуряват нейното оце
ляване. М орас смята, че реалната власт е минала в ръцете на „четирите
съучастнически съсловия“ - на евреите, на чужденците, на м асоните и
на протестантите - и всички те идват от странство.
1 Едуард Дрюмон (1844-1917) е френски журналист и писател, антисемит и национа
лист. - Б. пр.
2 Пол Дерулед (1846-1914), френски писател националист - Б. пр.
3 Шарл Морас (1868-1952), френски писател. - Б. пр.
327
След 1905 г. и особено след 1911 г. герм анската опасност сбли

жава тези две крила на национализма. Предвид патриотизма, който вдъх
новява интернационалистите, социалистите и анархистите, борещ и се
за мир, но принудени да водят война, става разбираем о как през 1914
г., щ ом като прозвучала военната тръба, се образува правителство на
Свещ ения съю з, правителство на реванша.
АФЕРАТА „ДРАЙФУС“
„В самия край на века Франция това е преди всичко аферата „Драйфус“

(Мадден Рьобриу). Започнала през септември 1894 г., тя избухва много
по-късно, когато се доказва, че обвинението и осъждането на капитан
Драйфус са резултат от процес, воден извън нормите на военното право
раздаване, а освен това обвинението се опира на неверни сведения, кои
то то самото е изфабрикувало. Тлеещият отначало скандал избухва, след
като на 13 януари 1898 г. Емил Зола публикувал статията си „Аз обвиня
вам “ във вестника на Ж орж Клемансо Орор. О т осъждането на Драйфус
(1894 г.) до неговата реабилитация (1906 г.) аферата разкрива дълбоките
разделения във френското общество, които се проявяват под острата фор
м а на антисемитизма, антимилитаризма и национализма.
Те се разкриват чрез перипетиите на тази драма, която в продъл
жение на цял век си остава една от тем ите на френско-френската граж
данска война.
К ъм края на септември 1894 г. на бю рото на военния министър
генерал М ерсие пристига бордеро, адресирано до германския военен
аташ е в Париж М аксимилиан фон Шварцкопен, чийто автор известява,
че ще дойде съобщ ение с интересни сведения, отнасящ и се до спирач
ната систем а на 120-милиметровото оръдие, до плана за мобилизация
на войските за прикритие и др.
Ф ренската разузнавателна служба, ръководена от полковник Сан-
дер, веднага приписва авторството на бордерото на капитан А лфред
Драйфус, стажант в Генералния щ аб, защ ото бил артилерист, защ ото
бил евреин, защ ото временно бил там на служба. Б е з изобщ о да е уве
домен за това, в което го обвиняват, той е арестуван на 6 октомври, а
пресата споменава им ето м у на 31. Н а другия ден антисемитският вест
ник на Д рю м он Ла Либр Парол 1 пише: „Държавна измяна! Н о тази
афера щ е бъде потуш ена, защ ото този офицер е евреин.“ В същ ност
следствието се ограничава само с разследване, засягащ о връзките на
Драйфус с жени - преди да се ожени, той тичал след фустите, на което
военните обикновено гледат с добро око, но го подозирали, че мож е да
е направил някои признания в леглото. Диктуват м у да напиш е част от
1 Свободно слово (фр.). - Б. пр.
328
текста на бордерото, за да сравнят почерците: за едни експерти имало

прилика в почерците, за други нямало, но заклю чението е, че Драйфус
е „подправил почерка си“ . Тъй като той отказва да направи признания,
делото е насрочено за 19 септември и майор Анри от разузнавателната
служ ба заявява, че е бил предупреден, че в щ аба им а предател: „Ето го
предателя!“ , заявил той, посочвайки Драйфус. По врем е на разисква
нията съдиите се запознали с тайно досие, съдърж ащ о писмо на итали
анския военен аташ е до германския военен аташ е, в което се казвало:
„Този негодник Д . . На защ итата не се съобщ ава за досието и тя не
знае за неговото същ ествуване. Драйфус е признат за виновен и е осъ
ден на доживотен затвор. Ж орес смята, че не е достатъчно: „М арш ал
Базен, бе осъден на см ърт и уличен в предателство, но не беш е раз
стрелян, капитан Драйфус бе уличен единодушно в предателство, а не
беш е осъден на смърт; как да гледаме на тези присъди, когато безм и
лостно са разстрелвани обикновени войници, станали жертва на ми
нутна заблуда или насилие.“ В Правосъдието Клемансо представя Драй
фус по следния начин: „Просто долна душа, отвратително сърце.“ Драй
фус е разж алван в двора на Военното училище. Той заминава за Гвиа-
на, а след него хората подвикват: „С м ърт на евреите!“ Както се вижда,
възм ущ ението от предателя е всеобщо.
Капитан Драйфус продължавал да твърди, че е невинен. Н егови
ят брат Л ю сиен, съпругата му Люси, цялото му елзаско семейство, ко
ето през 1871 г. предпочело да живее във Франция, нито за м иг не се
съм нявало в неговата невинност. Близките м у се обърнали към журна
листа Б ернар Л азар да направи разследване върху условията на про
веждане на процеса. В това време подполковник Пикар, който зам ест
вал полковник Сандер в разузнавателната служба, открил, че почеркът
на бордерото е на майор Естерхази, чиято кореспонденция с Ш варцко-
пен била заловена. Но началникът на Пикар, генерал Б оадеф р, не ис
кал и да знае. А вестник Еклер 1 бил вече публикувал писмото, където
ставало въпрос за „този негодник Д“ . Оказало се, че някои тайни м ате
риали не били представени на защ итата, нито пък били споменати по
врем е на процеса. Това било нарушение на съдебната процедура.
О т този м омент процесът се превръщ а в афера. Понеже клеветни
ците на Драйфус не искали да бъдат опровергани, те представили писмо
от италианския военен аташе, който нападал директно Драйфус. В същ
ност ставало въпрос за „фалшификата Анри“, чието естество щяло да
бъде разкрито по-късно. Пикар бил отстранен от Париж, но истината
започнала да си пробива път. Предупреден от журналиста Б ернар Лазар,
от брата на Драйфус и от Пикар, заместник-председателят на Сената
Ш ьорер-Кестнер, който бил от Елзас, взел да се пита с какви протекции
се ползва Естерхази. Последният бил подведен под отговорност, но ек
1 От фр. - „Светкавица“. - Б. пр.
329
спертите затаили, че това не е неговият почерк. Той бил оправдан под

акламациите на присъстващите, докато Емил Зола, който във Фигаро
поставял някои въпроси във връзка с тази афера, е помолен от дирекци
ята на вестника да преустанови сътрудничеството си, тъй като много
хора се отказали от абонамента си заради неговите статии.
Така се оф ормило общ ествено мнение срещ у Драйфус в момент,
когато правителството и армията смятали, че нямало „афера Драйфус“ .
Но присъдата била произнесена: капитан Драйфус бил признат за ви
новен, капитан Пикар е осъден на 62 дни задържане в крепост, а Шьо-
рер-К естнер не бил преизбран за заместник-председател на Сената.
В основата на това първо движение анти-Драйфус било доверие
то, с което хората се отнасяли към армията в момент, когато отново мо-
жела да избухне война с Германия и затова около командващите армията
се образувало нещо като свещен съюз. К ъм него се присъединила и ан-
тисемитската кампания на Едуар Дрюмон, тази на католиците „възне-
сенци1“ 27а Кроа2, както и аргументацията на Анри Рошфор в Ентранси-
жан3·. „Преразглеждането на делото „Драйфус“ би било край за Фран
ция“ . А някои добавят: „Дори Драйфус да е невинен, заради честта на
армията той трябва да склони да се признае за виновен.“
Вече убеден в невинността на Драйфус, Емил Зола публикува своя
памфлет „Аз обвинявам“ във вестника на Клемансо, който вече си е про
менил ориентацията вследствие на натрупаните доказателства (януари
1898 г.). Убеден в същ ествуването на „финансово еврейство“, Зола про
явявал слаб интерес към съдбата на Драйфус, но несправедливото раз
витие на процеса го убедило, че нещо трябва да се направи...
Ето няколко от последните параграфи на писмото на Зола „Аз

обвинявам
„О бвинявам генерал М ерсие в това, че е станал съучастник, ве
роятно от малодуш ие, в една от най-големите неправди на века.
Обвинявам генерал Бийо в това, че е притежавал безспорни доказа
телства за невинността на Драйфус, но ги е укрил и по този начин е станал
виновник за престъпление срещу човечеството и правосъдието, което има
политически подбуди и цели да спаси компрометирания военен щаб.
О бвинявам генерал Боадеф р и генерал Гонс в това, че са били
съучастници в същ ото престъпление, единият - вероятно от клерикал-
на страст, другият - може би от онази съсловна солидарност, която
превръщ а военните бю ра в старозаветен кивот, в нещо неатакуемо.
Отправяйки тези обвинения, аз много добре си давам сметка, че
попадам под удара на членове 30 и 31 от закона за печата от 29 юли
1 Монаси от конгрегацията на „асомпсионистите“, от френското assomption - възне
сение: Успение Богородично на Запад се нарича Възнесение Богородично. - Б. пр.
2 От la croix (фр.) - кръст. - Б. пр.
3 L’intransigeant (фр.) - непримирим. - Б. пр.
330
1881 г., които наказват клеветата като престъпление, и ум иш лено се

излагам на ударите на този закон.
Колкото до хората, които обвинявам, аз не ги познавам, никога
не съм ги виждал, не изпитвам към тях нито омраза, нито злоба. З а мен
всеки от тях е индивидуалност, социално вредна душ а. И актът, който
извърш вам , е само революционно средство, за да може по-бързо да
блеснат истината и справедливостта.
И м ам само една страст, страстта към светлината в им ето на чове
чеството, което толкова е страдало и което и м а право на щастие. М оят
пламенен протест е вик на м оята душа.
Н ека някой посмее да м е даде под съд, та следствието да се про
веде пред очите на всички!
А з чакам!
Благоволете, господин председателю, да приемете моето най-дъл
боко уваж ение!“
Зола чувствал известно колебание, защ ото по този начин отпра

вял нападки срещ у армията, срещ у правителството, срещ у католичес
ката църква. М инистърът на войната се позовал на 15 реда от всичките
39 страници на памф лета, дал Зола под съд за клевета и той бил осъден
на една година затвор и 3000 франка глоба. Зола се видял принуден да
потърси убежищ е в Лондон, а когато се върнал, се натъкнал на ом раза
та на националистическата и антисемитска крайна десница, тъй като
бил обвинил Военния съвет, че умиш лено е оправдал един виновник -
Естерхази. К лем ансо го подкрепил за разлика от социалистите, които
заедно с Ж орес осъждали „еврейските тунеядци, които очаквали кой
знае каква реабилитация“ .
Тъкмо тогава за всеобщ а изненада капитан Кю ине, аташ е към
кабинета на новия м инистър на войната Кавеняк, разкрива маш инаци
ята с „фалш иф иката А нри“ . Подполковник Анри признава, че е автор
на писмото, в което се споменава името на Драйфус, и се самоубива
(август 1898 г.). Естерхази избягва в Белгия. Но значителна част от
общ ественото мнение е настроена срещ у Драйфус. Ш арл М орас въ з
хвалява Анри, „този героичен служител на висш ите интереси на дър
ж авата“ , този велик човек на честта“ . К огато тръ гва подписка за съби
ране на средства, с които съпругата м у да м у издигне паметник, от цяла
Франция започват да се стичат пари.
И стината обаче излиза наяве и министърът на правосъдието по
исква ревизия на присъдата от 1894 г., образува се Л ига за правата на
човека в защ ита на честта на един невинен. Н езависимо от това на про
цеса в Рен В оенният съвет отново го осъжда, но при смекчаващ и вина
та обстоятелства. Завърналият се от Гвиана „герой“ разочарова своите
защитници. Н а този процес той се държи сковано, говори малко и не се
изразява добре, враждебно настроен към целия ш ум около него и око
331
ло армията: щ е си кажеш, че ако това се отнасяло за някой друг, самият

Драйфус би бил антидрайф узар... Инцидентите се м нож ат и председа
телят на съвета нареж да да бъдат арестувани главните водачи на дви
ж ението „анти-Д райф ус“ . Един от тях, Герен, се затваря със свои
привърженици в сградата на Великия запад1 на улица „Ш аброл“ . Стана
лият известен „инцидент с укреплението „Ш аброл“ дава представа за
отчаянието на националистите и на антисем итите, които се борели
за „оцеляване на нациите“ макар и с цената на съдебна греш ка. Както
казва Пол Л еото, давайки своята лепта за вдовицата на Анри, „аз учас
твам, в им ето на реда против справедливостта и истината“ . Напротив,
„драйфузарите“ обясняват, че армията щ е бъде обичана повече, ако
признае греш ките си и се покаже справедлива. И нтелектуалците същ о
не са единни: А натол Франс, Пруст, Жул Ренар защ итават Драйфус,
докато Б арес, Ф. Копе, Жул Верн са „антидрайфузари“ . Франция, поне
щ о се отнася до „интелектуалците“ и до ръководните среди, е разделе
на на две. След манифестациите против Драйфус идва ред на масови
републикански манифестации, с които се увенчава борбата на „драй-
ф узарската“ партия, която от дълго врем е почти не се радвала на на
родна подкрепа (ноември 1899 г.).
Президентът Л убе подписал акта за „помилване“ на А лфред Драй
фус, който го приел, за да може да се защ итава. П рез 1904 г. някои нови
разкрития позволяват да се стигне до цялата истина, отново се иска
ревизиране на съдебното реш ение и през 1906 г. Драйфус е реабилити
ран. Той участва като майор във войната и ум ира през 1935 г.
По време на цялата афера армията играела роля на група за упраж
няване на натиск, но без да застраш ава властта, която от управлението
на М елин2 проявява очевидно безсилие. Н а процеса срещ у Зола м агис
тратурата се държи като агент на тази власт въпреки предполагаемата си
независимост. Две Франций се противопоставят една на друга като „два
хора от класическата трагедия“ , които си отправят обиди и една голяма
част от страната участва в тази кавга, при това „драйфузарите“ стават
все по-многобройни. Една карикатура на Каран д ’Аш, появила се във
Фигаро през 1898 г„ илю стрира този климат. Две рисунки изобразяват
семейна вечеря. Н а първата прислужникът донася супника, а в това вре
ме главата на семейството препоръчва: „Не бива да се говори за аферата
„Драйфус!“ Н а втората маси и столове са обърнати, сътрапезниците са
се хванали гуш а за гуша: „Те вече са говорили.“
П реобладаващ ата част от пресата е насочена против Драйфус.
Но постепенно и тя променя ориентацията си, подобно на социалисти
те, които, следвайки Ж орес, започват да твърдят, че Драйфус е невинна
1 Великият запад (Le Grand Occident) е антисемитска и антимасонска лцга, основана

от журналиста „антидрайфузар“ Жул Герен през 1899 г. - Б. пр.
2 Жул Мелин е министър-председател от 1896 до 1898 г. - Б. пр.
332
жертва, ч е „той не е просто офицер или буржоа, той е сам ото човечес
тво“ . Дали активните малцинства, които се противопоставят, покриват
цялата страна? Във всеки случай открито антисемитските маниф еста
ции, макар и редки, слагат отпечатък върху епохата. П ресата е тази,
която дава тон. Тези манифестации са последвани от други, много по-
масови, предизвикани от национализма и най-вече от страха Франция
да не бъде предадена. Всички те допринасят за излизането на полити
ческия живот на улицата.
Спорът, който тогава разделя Франция на две, не се отнася само до
вината или невинността на Драйфус. Той противопоставя тези, които за
щитават правата на индивида, на онези, които поставят на първо място
правата на обществото и нацията. Но какво всъщност представлява наци
ята, Франция? За едните тя се въплъщава в нейната армия, в нейната арис
токрация, в нейната църква; а другите са привърженици на някаква идея за
Франция, някаква идея за демокрация, за права на човека, за република...
Въпросът за дефинирането на това, което е наистина френско, разделя
обществото и по-точно политическите, културните и артистичните среди.
Свидетелство за това е и голямата кавга във връзка с идентичност
та на музиката , която избухва тъкмо по повод аферата „Драйфус“ .
Срещу Консерваторията е основана Schola cantorum1, насочена про
тив нахлуването на чуждата музика и за издигане значението на хорова
та музика, произлизаща най-вече от Църквата. Тази школа поддържа тесни
връзки с Л игата на френското отечество, чийто главен идеолог Венсан
д ’Енди участва в борбата срещу Драйфус редом с Льометр, Брю нтиер и
др. П о този начин музиката се появява на интелектуално равнище като
истински политически залог. Б орба се води както срещ у М айербер, така
и срещ у трим ата големи германски музиканти, които са на върха на м у
зикалната култура - Шуберт, Бетовен и Брамс. Н а прицел е същ о и „ита-
ло-ю дейската“ музика на абат Росини и на някои други.
Н а другия полю с са приятелите на Е м ил Зола А лбер Б рю но и
Густав Ш арпантие, чиято музика е с по-подчертани социални конота-
ции, например операта Луиза на Ш арпантие, която се определя като
„драйф узарска“ .
Проблемът е в това, че едните и другите се представят за последова
тели на Рихард Вагнер, който за първите въвежда тоналности, близки до
грегорианските песни, а за вторите се явява въплъщение на модерността,
макар че Ромен Ролан се бунтува тъкмо срещу този неомистицизъм.
Н еясната звучност и ритмичност на К лод Д ебю си предизвикват
парадоксални гледища. Националистите представят този новатор, им
пресионист като пряк наследник на Рамо и Купрен2. А К лод Дебюси,
който се възхищ ава от Вагнер, приема, движен от националистическо
1 От латински - училище за певци. - Б. пр.

2 Франсоа Купрен (1668-1733), френски композитор. - Б. пр.
333
чувство, да м инава за класик, за „истински защитник на френския ге

ний“, както в съпоставка с Вагнер, така и противопоставен на Стра-
вински, друг преуспял чужденец, чието революционно звучене кънти и
покорява в навечерието на войната (освен ако не настройва срещ у себе
си шовинистите).
П РО Е К ТЪ Т ЗА РАДИКАЛНА ФРАНЦИЯ
И Н ЕГО ВИ ТЕ П РО ТИ ВО РЕЧ И Я
В продължение на петдесетина години, от аферата „Драйфус“ до три й

сетте години на X X в., на власт е една радикална Франция, обвързана
или не с други политически формации, същ ествуващ и в страната. Тя е
пуснала корени вляво. Н о докато либералната и демократична левица,
която същ о е наследница на ценностите от 1789 г., се борила срещ у
монархическия абсолю тизъм и успяла да установи режим, основан на
свободата на индивида и на контрола върху изпълнителната власт от
страна на законодателната (това е поставено под въпрос през 1945 г.),
особеното за радикалната левица е, че се бори срещ у сила, която и се е
сторила опасна, срещ у католическата църква.
А Ц ърквата, която взем а страната на консервативните сили, е
смятана за виновна за това, че държи народа в невежество; оттук и
враждебното отнош ение на радикалите към правото на глас на жените,
които са подозирани, че чакат от свещениците нареждане как да гласу
ват. Установяването на светско училище, отделянето на Ц ърквата от
държавата, задълж ителното и безплатно начално образование, това са
трите главни съставки на радикализма, който, бидейки наследник на
идеите на К ондорсе1, укрепва, опирайки се на тезата, че прогресът м о
же да се развива сам о благодарение на науката и образованието.
В очите на радикалите като бардове на равенството тази идея се
въплъщ ава преди всичко във възм ож ността всеки индивид да се издиг
не по социалната стълбица, откъдето идва и ролята на образованието.
Този приоритет противопоставя радикализма на онези доктрини, които
затварят индивидите в групи: отхвърляйки радикализм а и м арксизма,
радикалите не прием ат и безусловната и фатална принадлежност към
дадена социална класа. Тези концепции завладяват една част от страна
та и центърът на теж естта на радикализма през X IX в. преминава от
големия град към селските райони, „нивата зам ества булеварда, око
лийските градчета зам естват работническите предградия“ .
П онятието се появява по врем е на ю лската монархия, когато е
1 Маркиз Дьо Кондорсе (1743-1794) - френски математик, икономист, философ и

политически деец, председател на Законодателното събрание, депутат в Конвента.
Арестуван като жирондист, той се отравя. - Б. пр.
334
забранено да казваш , че си републиканец. Ето как то е обяснено в По

литическия речник от 1842 г. „Доктрина на обновлението, която се
основава на съвестта и разума, без изобщ о да държи см етка за правото
на собственост, което установените привилегии са заимствали от м и
налото.“ То е въплътено в един човек - Л едрю -Ролен1: неуспехът на
револю цията от 1848 г. и вътреш ното м у изгнание по врем е на В тората
им перия ограничават неговата дейност, но разш иряват влиянието му,
понеже някои вярващ и като Л ам ене2 участват в неговите борби.
„Клерикализмът, ето го врага!“ - това е лозунгът на Гамбета, кой
то след 1870 г. става търговски пътник на Републиката, комбинирайки
вярата в свободата с вярата в отечеството. П рограм ата от Белвил, разра
ботена непосредствено след Втората империя, се превръща в базова харта
за демократическата и парламентарна република, която Клемансо защ и
тава в борба срещ у буланжизма3, свеждащ се според него до бонапар-
тизма: „Ако смятате, че под названието парламентаризъм вие жигосвате
един режим, основан на дискусията, знайте, че това е режим на народно
представителство. Значи вие дръзвате да вдигнете ръка срещ у Републи
ката“ (1888 г.). Тази възхвала свидетелства за сближаването на либерал
ната и на демократическата традиция, които дотогава били ясно разгра
ничени, дори противостоели една на друга. Синтезът се осъществява,
когато през 1901 г. радикалите се организират в политическа партия, обе
динявайки различни разпръснати елементи, които се представят за ради
кални, а същ о и масонските ложи и други републиканци, в това число
армията на учителите и Лигата за правата на човека.
По време на изборите департаментите, които имат поне един депу
тат радикал за срок от ш ест законодателни мандата, образуват средизем
номорска крепост и по течението на Рона стигат до Централния масив.
Видели се вече в своя апогей, след като приключва аферата „Драй-
фус“ , по врем е на която К лемансо развива впечатляващ а дейност, ра
дикалите подкрепят образователната програм а на Жуп Фери и обвър
зват антиклерикализма, олицетворяван от К ом б4 и от неговия закон за
отделяне на църквата от държавата, с действията, които трябвало да се
извърш ат в социалната сфера, като създават министерство на труда, за
което работниците настояват ощ е през 1848 г. По врем ето, когато се
разгръщ ат социалистическите идеи, радикалите се стрем ят да спрат на
1Ледрю-Ролен (1807-1874), адвокат, политик демократ, издава вестник Реформ, ор

ган на радикализма; депутат в Закнодателното събрание (1849 г.). - Б. пр.
2 Ламене (1782-1854), френски писател; отначало като монах се бори за религиозна
свобода; по-късно е отлъчен от папа Григорий XVI, скъсва с Църквата и се застъпва
за социален и мистичен хуманитаризъм. - Б. пр.
3 Буланжизъм - политическа партия (и течение) във Франция на името на нейния
основател Буланже (1837-1891). - Б. пр.
4 Емил Комб (1835-1921), един от ръководните дейци на радикализма, през 1905 г.
прокарва закона за отделяне на Църквата от държавата. - Б. пр.
335
пора на колективизма и се представят за поддръжници на солидариз-

м а 1, защ ото опасността е в „тръстовете, големия черен облак, идващ от
Америка, който помрачава човеш ката свобода“ (Леон Бурж оа). С цел
да гарантират победата на републиканските идеи радикалите настояват
демокрацията да се простре и извън политическата систем а и да засег
не избора на съдиите, както и подоходния данък. И зразител на тази
„револю ционна“ идея е Ж озеф Кайо2. М акар че през 1914 г. тя се осъ
щ ествява, неговият пацифизъм в един м ом ент на нарастващ и за стра
ната опасности го поставя в защ итна позиция по отнош ение на Кле-
мансо, който вече успял да свали Гамбета, а след това и Жул Фери във
връзка с колониалната политика.
В навечерието на войната радикалите, които отскоро били станали
радикалсоциалисти, въвеждат една политическа култура, която за дълго
време остава приоритетна за френската нация и продължава до Втората
световна война. Тя се опира на печата, който се представя за републи
кански и не е под контрола на партията от улица „Валоа“3. Този „прия
телски“ печат, обхващ ащ близо 400 местни седмични издания, е везде
същ и представя официалните позиции на партията. М ежду многото вес
тници изпъкват няколко големи всекидневника: La Tribune от Сент-Ети-
ен, Le Progrès от Лион, La Dépêche от Тулуза. Ако пресата разпростра
нява идеите, то комитетите, чийто брой достига 800, ф ормират субстан
цията на партията, която обхваща страната. Радикалите се срещ ат в ка
фенетата, превърнали се в истински центрове за политически живот, съ
бират се на конгреси в навечерието на изборите, а понякога организират
и гигантски банкети. Враждебното отношение към закона от 1913 г. за
задължителна тригодишна военна служба, въвеждането на подоходен да
нък, защ итата на светския характер на държавата и институциите пре
дизвикват най-оживени събрания, в които участват все по-голям брой
граждани. В своя роман Жил (Gilles) Дрийо Ларош ел представя мрачна
та картина на тези празненства: „Във влака звездите се смесваха с фигу
рантите. И едните, и другите се възползваха от обстановката, за да се
отдадат на истинска предварителна проституция. Ръководителите мил
ваха партийните дейци и дейците милваха ръководителите. Ръцете се
търсеха, стискаха се, разделяха се сластно, за да се допрат до други р ъ
це. Х ората се познаваха, изказваха си благодарности, ш егуваха се, подо
зираха се, извиняваха се (...). Всички си приличаха, всички бяха про
винциални буржоа, и шкембелии, и хилави (...), със страх пред властта,
1 Икономическа и социална доктрина (чийто идеолог е Леон Буржоа), основана на

солидарността, т. е. на зачитането на всички живи същества в тяхната хармонична
взаимовръзка. - Б. пр.
2 Жозеф Кайо (1863-1944), френски политик и държавник, един от лидерите на Ради
калната партия. През 1914 г. по негова идея се осъществява реформа върху преките
данъци. - Б. пр.
3 Седалището на Радикалната партия е на ул. „Валоа“. - Б. пр.
336
но подтиквани от едно зловредно съперничество (...). Със смирено тър

пение те изтръгваха от своите началници трохи наслада и престиж.“
Н о горната картина не ни казва, че този м алък политически свят
е поддържал някаква негласна връзка с първенците в индустрията и
банките, смесвайки се с тях, и че като награда за тяхната подкрепа към
Републиката властта им осигурявала експанзия и почести (по това вре
м е в броя на префектите влизали 88 перове на Франция), а същ о така и
гарантиран социален мир.
Радикалите и ум ерените подкрепяли изцяло образователния про
ект и имали такава вяра в бъдещ ето на общ еството благодарение на
напредъка на науката, че според тях единствено клерикалите и военни
те като Буланже представлявали опасност за Републиката. Докато Комб
бил министър, те изкоренили образованието, осигурявано от конгрега-
циите, и бичували всяко подозрително деяние, така например забрани
ли на Ц ърквата да участва в търж ествата по случай битката при Бувин,
отказали да превърнат честването на Ж ана д ’Арк_в национален праз
ник под претекст, че папството се готви да я канонизира, и т. н. Това
означава, че този политически свят не вярва в класовата борба, че по
същ ество я отрича, както м ладият депутат либерал Едуард Ерио, който
отказва да се присъедини към социалистическата партия, защ ото по
неговите дум и „той не вярва, че тази теория е приложима в страна като
Франция, където условията са толкова разнообразни, собствеността е
така разпокъсана, занаятчийството е така добре развито“ .
Всъщ ност, гледана от центровете на властта и богатството, стра
ната се образовала в своята основа и просперирала в своята върхуш ка
благодарение на индустриалното си развитие, което увеличавало нейно
то имущ ествено състояние. Банкнотите й били ковертируеми навсякъде
в съответствие със златното им покритие и затова незначителните ин
дустриални кризи през 1900 и 1907 г. били бързо преодолени. „Франция
е касата“, обичал да повтаря руският цар, когато сключвал заеми.
В течение на тази бел епок (хубава епоха), на която съответстват
блясъкът и излож бите на Париж, с неговите фойерверки и таланти, с
А йф еловата кула, деловият свят разш ирява своите граници и прониква
в света на изкуството и най-вече на живописта, за който по врем ето на
им пресионизм а и след него Франция се явява най-добрият пазар. Пред
нас не е онзи буржоазен Париж на м одата, какъвто го рисува Гоген, а
популисткият Париж на М улен Руж и на Тулуз-Лотрек, на кокотките.
Това е знак, че стават промени - те довеждат до прокарването на кана
ла от Б астилията до занаятчията в предградието Сент-А нтоан, който,
облечен като буржоа, отива в caf-conc1, а след това на О пера комик. От
градската врата Сен-М артен дотам разстоянието не е по-голям о, от-
колкото от Б о р сата до улица Ла П е : там финансовите спекуланти вди
1 Съкратено от café concert - мюзикхол, кабаре. - Б. пр.
22. 337
гат банкети с градските първенци. Отдолу догоре, всеки в това общ ес
тво иска да се издига - все по-бързо и по-високо.
Но въпросът не се свежда само до това общество.
В селата, където е съсредоточено три четвърти от населението,
им а райони, които от врем ето на В тората империя съумяват да се въ з
ползват от изгодите, предлагани от индустриалното развитие. Н апри
м ер К онта Венесен и Воклю з стават все по-богати благодарение на
това, че пращ ат ранните си зеленчуци във всички градове, обхванати
от железопътната мрежа. Както сочи Клод М еслиан, арендаторите ста
ват добре информирани акционери и бързо забогатяват.
Не така стои въпросът в други френски провинции, които са за
сегнати тежко от земеделската конкуренция на новите държави: от ка
надското жито, от австралийската вълна и т. н. П оследвалата криза ка
то че ли идва от друга планета, освен ако не става въпрос за някои
необясними явления, каквото е филоксерата най-вече в Лангедок, къ
дето кризата продълж ила 20 години - от 1880 до 1900 г. Технически
погледнато, лозята могли да се възстановят и дори да се разраснат. Но
каква психологическа драма представлява това за Лангедок, където прес
тават да отглеждат б рош 1, бубарството запада поради японската кон
куренция, а м аслиненото м асло се обезценява, тъй като от колониите
масово се внасят фъстъци. След това обновените вече лозя започват да
отговарят на нарасналото търсене, за експедиране на виното се изпол
зват вагони бъчви. Но когато неочаквано пада курсът на продажбите,
хората все по-често пресаждат лозята, тъй като кризата удря еднакво
силно както голем ите, така и малките производители (както отбелязва
Реми Пек). При подобен упадък им а само едно решение: заклинателни
призиви към политическата власт и въстания. През 1907 г. избухва бун
тът на войниците от 107-и полк - те са родом от този район и отказват
да служат. Клем ансо, който е станал „първото ченге на Ф ранция“, по
туш ава жестоко бунта. Н а 12 май в Б езие 150 хиляди разгневени лоза
ри пеят по м елодията на Интернационалът:
Мошеници ни поразяват
лозята - нашата храна!
Министри ги окуражават -
от тях е цялата злина.
На крак, на крак, онеправдани!

Да станем, с песен на уста!
Със празните си обещания
не ще ни заблуди властта!
1 Багрилно растение. - Б. пр.
338
Интернационалът се пее и на 1 май 1906 г. -„д ен , който не тр яб

ва да бъде като другите“ : работниците настояват за осемчасов работен
ден; студени тръпки м инават по гърба на големците, които гледат м а
совата манифестация. Създадени са, разбира се, министерство на тру
да и министерство на социалното подпомагане, но работниците разби
рат, че сам о някои зап лащ ат за тази ф ренска виталност, и то с ΙΟ
Ι 1-часов работен ден и без платен отпуск, а братовчедът в провинция
та, получил някакво образование, е назначен като пощ енец или друг
служител, без да се излага на никакъв риск. Тъкмо през тези години
Куртелин написва Господа чиновниците.
Заетите в електрификацията, в мините и строителството избух
ват от гняв. З а да ги сломи, правителството изпращ а войска във Ф ур
ми, а същ о и в Д равел през 1908 г., и във Вилньов-Сен-Ж орж; им а и
жертви. К лем ансо си спечелва прозвищ ето Тигъра.
Нарастват разногласията между политическите среди, дори между
тези отляво, например меж ду радикалите и работническото движение
под ръководството било на синдикалисти револю ционери, било на со
циалисти, тъй като анархистите са се дискредитирали с извърш ените
от тях атентати а ла Раваш ол1. П рез 1894 г. при такъв атентат е убит
президентът на Републиката Сади-Карно.
Окончателното им разделяне става при гласуването на Амиен-
ската харта2 от 1906 г., но и едните, и другите са достатъчно жизнени и
са подкрепяни все по-реш ително от трудещ ите се: стачките следват ед
на след друга, а през 1910 г. за първи път всички железопътни компа
нии са парализирани.
Н о целта, която те преследват, се променя: на преден план излиза
военната опасност: „война на войната“, викат в един глас радикалът
Кайо, социалистът Ж орес, марксистът Гед, антимилитаристът Ерве.
Но интернационализмът и револю ционният дух на всички си ос
тават с патриотична насоченост: членовете и дейците на съответните
партии и движения смятат, че ако избухне война, виновна щ е бъде Гер
мания.
К огато избухва кризата през ю ли 1914 г., Ж орес, м ощ ният глас
на пацифизма, е убит.
Н о ръководните среди са обезпокоени от развитието на паци-
ф исткото движение и от засилването на антим илитаризм а, което се
проявява при вида на извърш ваните от арм ията репресивни действия.
Но д езертьори няма.
У правляващ ите не очаквали, че при създалото се военно положе
ние щ е загубят част от властта си.
1 Франсоа Равашол (1859-1892), френски анархист и терорист. - Б. пр.

2 На състоялия се през 1906 г. конгрес на Общата конфедерация на труда се взема
решение за независимост на синдикатите от политическите партии. - Б. пр.
339
О т лятото на 1914 г. военните стават господари на страната. „П ре

фекти вече няма, парлам ентаристите са унижавани, генералите изяж
дат цивилните.“
Това е реванш.
След Буланж е и аф ерата „Драйфус“ една част от армейските кад
ри очаквали тъкм о този м ом ент - войната. И били доволни. За четири
седмици нещ ата се оправят в тяхна полза. Президентът на Републиката
Поанкаре не успява да разбере кои генерали командват всяка от репуб
ликанските армии. К огато пожелал да придружи генералисим ус Ж офр
във възвърнатия Е лзас, м у било отказано. Едно окръжно писмо за б
ранявало на преф ектите да телеф онират без разреш ение дори на съ
ответния си м инистър. Н яколко м есеца след това п редседателят на
М инистерския съвет В ивиани научил от своята цветарка, чийто и нти
мен приятел бил офицер в щ аба, че Генералният щ аб щ ял да напусне
Ш антийи: „Това никак не е приятно за един прем иер“ , заявил той пред
М инистерския съвет.
340
ГЛАВА Ч Е ТВ Ъ РТА
Времето на опасностите
Конфликтите меж ду държавите нации, техният стрем еж към експанзия

довеж дат до Голямата война, която започва през 1914 г. и може да се
каже, че приклю чва едва през 1945 г. В действителност тези два све
товни конфликта, обременени с комунизма и фашизма, застраш ават как-
то същ ествуването на Франция, така и сам ата й същ ност.
Тези войни и револю ции разбъркват традиционното политическо
разпределение: деленията по оста консерватизъм-реформ и-револю ции
се смесват е деленията по оста м илитаризъм -неутралитет-пациф изъм .
Тези интерференции обясняват някои страни на поведението на
французите по врем е на двете войни.
Ако се съпоставят снимките, показващ и тръ гван ето на война
през 1914 и 1939 г., щ е се види, че разликата е поразяваща. П рез 1914 г.
е възм ож но д а се види някакво приятно настроение дори ако се д о
пусне, че то се дълж и на кам ерата. Във всеки случай контрастът със
снимките, направени през 1939 г. на същ ото м ясто - на И зточната
гара в П ариж, е фрапиращ : отказът на хората да отидат д а вою ват,
отчаянието, предизвикано от това заминаване, свидетелстват за дру
го състояние на духа. О т писмените извори и от изследванията, които
благоговейно ги възпроизвеж дат, се вижда, че никога пацифисткото
движение не е било така м ощ но, както в навечерието на 1914 г. ; об
ратно, в навечерието на 1939 г. то почти не се проявява, м акар че в
дълбочина владее страхът от войната.
Една от особеностите, които могат да обяснят това различие, се със
тои без съмнение в това, че през 1914 г. за разлика от 1939 г. не е имало
никакво колебание относно идентичността на врага: той бил познат, това
били германците, докато 25 години по-късно нещата съвсем не стоят така.
Кой е врагът за френските управници през 1939 г.? Н ацистка Гер
м ания или С ъветският съю з и болш евизмът? С ъщ ият въпрос важи и за
англичаните; а и С ъветите не знаят дали ударите щ е дойдат от Герма
ния или от западните капиталистически сили. П рез 1943 г. германците
се питат дали им ат интерес да склю чат сепаративен мир със западните
страни или със С ъветския с ъ ю з ... В това врем е пред колонизираните
нации в Индия или в М агреб стои въпросът: кой е главният враг - ан
гличаните и ф ранцузите или германците и японците?
И Ф ранция като колониална нация след 1945 г. се пита дали нане
сените върху нейната империя удари идват от ком унизма или от амери
341
канците и предпочита да игнорира факта, че те идват от самите колони-

зирани народи.
Загубите на Франция през войната от 1914-1918 г., поражението
през 1940 г., поставянето под въпрос на нейната „мисия“, изчезването
на колониалните империи, нарасналата м ощ на други страни - дали то
ва не са признаци на едно необратимо падение?
Не.
Защ ото населението на тази страна успява да намери други м еха
низми за своето развитие. Н о те отслабват държ авата нация и вписват
общ еството в една по-обш ирна цялост, в Европейската общност.
1914-1918 г.: ПАТРИОТИЧНАТА ВОЙНА
М алко войни са оставили у поколението по трайна следа от тази, която

оставя Голямата война. Ветераните от войната подобно на Наполеоно-
вите войници през целия си живот продължават да говорят за сторена
та от тях жертва. Те живеят с впечатлението, че в тила тя си остава
недооценена. Какъв ужас, докато да се съвзем ат, след като приключи
ли военните действия: чувството им на неудовлетвореност ту взем а фор
м ата на револю ционен порив, ту се превръщ а в реакция срещ у ония,
които дискредитирали тяхната борба: така се раж дат комунизмът и ф а
ш измът - като изчадия на войната.
В продължение на дълъг период от врем е Голямата война се см я
та за един от редките конфликти в историята, който обединява народи
те около техните управници в „Свещен съю з“, защ ото във всеки лагер
управниците убеж дават граж даните (и често те им ат право), че врагът
е против самото същ ествуване на нацията. Така например „септемврий
ската програм а от 1914 г.“ на немските управници предвижда отслаб
ване на Франция „до такава степен, че тя да не мож е да се възстанови
като велика сила“ . О т своя страна Поанкаре, Делкасе и френските вое
началници им али намерение да върнат Германия до положението преди
1866 г. Тази особеност обяснява разликата в сравнение с миналите кон
фликти - религиозните войни, революциите: никоя от вою ващ ите стра
ни не извлича полза от друга държава. Голямата война, разбира се, има
и своите противници. Те естествено не са солидарни с врага - те осъж
дат „империалистическата война“ , но см ятат за съвсем оправдана за
щ итата на националната територия, когато тя е застрашена. Всеки граж
данин участва във войната със същ ото убеждение, с което са се извър
швали кръстоносните походи или с което се защитава собствената майка.
Ф ранцузите очевидно дълж ат тази своя увереност на далечната си ис
тория, преподавана и преповтаряна от учителите, съживявана по врем е
на спортни срещ и или в печатни кампании. Това важи и за лидерите на
социалистическото движение, които са глаш атаи на пацифизма: през
342
ВРЕМЕТО НА ОПАСНОСТИТЕ
1910 г. Ж орес във Франция и Кауцки в Германия поставят ударението

върху отговорностите, които поема управляващ ата класа в собствена
та страна в случай на война. Но през 1914 г. това се отнася и за управ
ляващ ата класа във вражеската държава. Това убеждение обяснява еди
нодушието, с което хората се отзовават на апела за мобилизация - изоб
щ о не се налага използването на Регистър Б за евентуални дезертьори.
За по-късно се отлага осъщ ествяването на други мечти, например на
социалната револю ция. В продължение на няколко седмици призивът
за м обилизация доставя на хората нещо, което те не м огат да очакват
от всекидневието: да пътуваш с влак, да видиш голем ия г р а д ... И едва
навърш илите 20 години си въобразяват, че скоро щ е се завърнат по
дом овете си, увенчани с лаврите на победата.
П рез 1914 г. систем ата от военни съю зи свидетелства за им пери
алистическия характер на войната. О бразуването на Тройната антанта
(Франция, Великобритания и Русия), която контролира обш ирни им пе
рии, съответства на Двойния съю з (Германия и Австро-Унгария), кой
то настоява за компенсации. Причина за сблъсъка се явява същ о неед
наквото развитие на съответните нации и произтичащ ото от него съ
перничество, защ ото Англия вече вижда, че нейният превес над други
те нации намалява, че я заплаш ва напредъка на Германия с нейното
предизвикателно поведение, стимулирано от гордостта, че е постигна
л а необикновен икономически успех.
В ойната е резултат и от едно непредвидимо развитие на събити
ята, започнало на Балканите, където на 28 юни 1914 г. млади сръбски
терористи, свързани с военния щаб, извърш ват атентат срещ у престо
лонаследника - либерала Франц-Фердинанд. Те си въобразявали, че с
това ще накарат своето правителство да води война с А встрия, която
всъщ ност е провокирана да атакува. И наистина В илхелм II подтиква
А встрия към война, смятайки, че Франция щ е попречи на Русия да ока
же пом ощ на сърбите. Нищо подобно. Санкт-П етербург извърш ва м о
билизация, Париж го следва и на 1 август войната избухва. Англия се
намесва на свой ред веднага щ ом неутралитетът на Б елги я е нарушен
от Германия, която междувременно се вклю чва във войната.
През 1919 г., след като свърш ва войната, победителите смятат, че
главният виновник за нея е Вилхелм II - и това е вярно за 1914 г. Но
заключенията биха били различни, ако се върнем по-назад във времето и
взем ем предвид, че царският режим е помагал на сръбските служби да
дестабилизират Австро-Унгария, че нито Франция, нито Англия са били
готови да отстъпят на Германия „място под слънцето отвъд океана“ . Н а
истина едни по-широки концесии нямало да попречат на собствената им
експанзия, но управляващите се страхували по-скоро от реакциите на
собствените си граждани, каквито е имало по време на френско-англий
ския конфликт при Фашода, защото политиката на всяка от страните би
ла да печели престиж, за да устоява на натиска отдолу.
343
В ойната започнала твърде зле за французите, защ ото германци

те отделили сам о войски за прикритие срещ у Русия, която бавно м оби
лизирала своите части, и приложили най-дръзкия вариант на плана
„Ш лифен“ 1: те концентрирали своите усилия в най-дясната част на за
падния ф ронт (срещ у Б елгия) и заплаш вали да хванат в обръч ф рен
ската армия, която се била насочила към Лотарингия. Французите били
по-малобройни и с това се обясняват пораженията при Ш арлероа и в
Лотарингия. Но техният шанс, според Де Гол, бил в това, че „Ж офр не
загубил равновесие, макар че несръчно въртял м еча“ . Разочарования
та били неочаквани, успехът при оттеглянето - изненадващ . Ж офр от
стъпил до река М арна, преценявайки като добър специалист от поли
техниката, че колкото по-близо до Париж се намира, толкова по-добре
за разлика от врага щ е може да използва железопътната мрежа, за да
придвижва своите части. Галиени и „такситата“ при М арна осигурили
подкрепления в предвидените срокове. Н ека прибавим, че руската офан
зива накарала Фон М олтке2 да отслаби своята атака. В крайна сметка
битката при М арна била победа на френското командване. Германците
отстъпили до И пр3, ф ронтовете се стабилизирали и в продължение на
повече от три години се водила окопна война, при която войниците се
заравяли в зем ята, за да оцелеят. П рез 1915 г. военната офанзива в
Ш ампан и в А ртоа се провалила, както и опитът войната да се пренесе
в най-слабата точка на врага - в Турция. Дебаркирането при Дардане-
лите било безрезултатно. И там на французите и англичаните се нало
жило да правят окопи, за да „издърж ат“ .
В опита си да координират усилията си с руснаците, които били
принудени да евакуират П олш а през 1915 г., французите и англичаните
подготвили офанзива при река Сома4, разчитайки на превъзходството на
своята артилерия. Германците се опитали да им попречат, атакувайки
Вердюн, за да изтощ ят напълно френската армия. И двете начинания се
провалили (виж по-нататък, във връзка с Вердюн), но тази двойна сеч не
могла да изцери френското командване и през 1917 г. то предприело нова
офанзива при Ш мен-дьо-дам5. Сега то смятало, че танковете ще м огат да
1Планът „Шлифен“ е общ стратегически план на германския Генерален щаб за побе

да над Франция, разработен в годините преди 1914. Наречен е на името на своя автор,
Алфред фон Шлифен. Най-общо той предвижда бърза мобилизация, пренебрегване
на неутралитета на Люксембург, Белгия и Холандия и масово нахлуване на германски
войски през Белгия на юг, в гръб на френската защита, възползвайки се от слабото
ляво крило на французите в Елзас и Лотарингия. - Б. пр.
2 Хелмут фон Молтке (1848-1916), германски военачалник и шеф на Генералния щаб
от 1909 г. Той е един от командващите германските войски през Първата световна
война, но след като загубва първата си битка при Марна ( 1914 г.) е отстранен. - Б. пр.
3 Град във фламандска Белгия. - Б. пр.
4 Река в Северна Франция. - Б. пр.
5 На френски Chemin des dames - път (и плато) в Северна Франция в департамента Ен.
Нарича се така, защото оттам минавали дъщерите на Луи XV Аделаид и Виктоар. - Б. пр.
344
осигурят победата. Но и този опит се провалил. Тези ненужни офанзиви

станали причина за множество бунтове (виж по-нататък).
Споменът за Наполеоновата епоха не бил забравен и Съюзниците
решили да устроят икономическа блокада на Германия. Но нейната търго
вия с неутралните страни й била достатъчна, а и самите англичани, верни на
принципа business as usual', доставяли на врага това, от което има нужда,
през неутралните Дания и Швеция. Тирпиц12 иска да води подводна война до
крайна победа, но също не успява: той не е в състояние да прекъсне амери
канските доставки, защото англичаните организират конвои. Но неговото
начинание предизвиква САЩ да се включат във войната, което променя
нейния ход много повече, отколкото Февруарската революция в Русия, за
щото източният фронт продължава още известно време да държи непод
вижни много от германските дивизии. От друга страна, американската на
меса променя характера на военните операции: от война, разчитаща на лич
ния състав, се преминава към война на техниката. „Очаквам танковете и
американците“, казва Петен, наследникът на Жофр и на Нивел3.
През 1918 г. германците започват да атакуват, защ ото вече са се
освободили от източния фронт и искат да хвърлят всички сили на запад,
преди да е станало много късно. В това време Дъглас Х ейг4 и Фош, кой
то става върховен главнокомандващ, опарили се от поражението при Па-
ш ендейл5, където загиват 400 000 англичани, все ощ е не са готови за
нападение. Те проявяват такава готовност едва след като спира германска
та офанзива и това става при р. М арна, където съвместното използване
на танкове и авиация осигурява победата на Съюзниците.
След края на Голямата война не военачалниците, а К лем ансо е
този, на когото е отреден прякорът Б ащ а на победата. И той наистина
го заслуж ава, защ ото със своята енергичност начело на правителство
то през 1917 г. той успява да стабилизира политическото и военното
положение и настроението на народа, които след руското „отстъпни-
чество“ и непосредствено преди предстоящ ата герм анска офанзива из
глеждали твърде влошени.
Н еговият стил на работа бил в пълна противоположност със стила
на предшествениците му: Аристид Бриан6 не знаел дали иска мир или
война; Александър Рибо7 бил елегантен и приятен старик, по-скоро вой-
1 От англ. „бизнесът преди всичко“. - Б. пр.

2 Алфред фон Тирпиц се смята за създател на големия германски флот, с който Гер
мания участва в Първата световна война. - Б. пр.
3 Робер Нивел (1856-1924), френски генерал, главнокомандващ на армията при офан
зивата при Ен (Aisne); заместен е от Петен. - Б. пр
4 Дъглас Хейг (1861-1928), британски главнокомандващ във Франция. - Б. пр.
5 Във Фландрия. - Б. пр.
6 Аристид Бриан (1862-1932), френски политик, многократно заема поста министър-
председател. - Б. пр.
7 Александър Рибо (1842-1923), френски политик, умерен републиканец, министър-
председател от 1892 до 1917 г. —Б. пр.
345
нолюбец, отколкото войнствен; Пол П енлеве1, човек на науката, не бил

по бързите реш ения и трудно излизал от затруднено положение.
Напротив, Жорж Клемансо бил борбен, настъпателен, импулсивен и
двадесет пъти демонстрирал своята енергия и смелост в сражения, от които
излизал победител. „Генерал, който не вярва в победата, не е достоен да
бъде и ефрейтор“, казвал той за Жофр (и допринесъл за освобождаването
му от служба). Той бил енергичен, борел се против пацифизма под всичките
му форми и дори заповядал да бъде арестуван Жозеф Кайо, който смятал, че
Франция губи кръв и следователно една победа би била излишна. Кайо имал
право, но независимо от това бил осъден за държавна измяна. А Жорж Кле
мансо заслужил прозвището Неотстьпчивия.
Той знаел как да бъде популярен и е първият м инистър-предсе
дател след 1914 г., който отива на фронта, в окопите. Н езависимо че
тогава бил на 76 години, говорел с войниците, разказвал им вицове,
пускал духовитости, вдъхвал на фронтоваците нужната им в онзи м о
м ент енергия. Той допринесъл за укрепване на гражданската власт, пре
небрегвана от военните през първите три години на войната.
След славата идват унижението, падението. „Клемансо бе изго
рен, подобно на Ж ана д ’Арк“, казва английският премиер Лойд Джордж,
но този път „французите запалиха огъня“ . Н аистина на президентски
те избори през 1920 г. той е победен от достойния за уважение парла
ментарист П ол Деш анел. Около това име щ е се обединят всичките му
неприятели начело с Бриан и душите на онези, които той поваля - Гам-
бета, Жул Фери и колко д р у ги ...
Франция дава пример, за това какво значи народна неблагодар-
ност. В това отнош ение тя за първи път изпреварва Англия, която през
1945 г. гласува за Атли2, а не за Чърчил, нейния спасител.
За хората в тила, цивилни и управляващи, заслугата за победата е на
Клемансо. За бойците - генерал Петен е този, който олицетворява тяхната
голгота, техните страдания. Той спечелва своята популярност при Вердюн.
Вердюн - смъртното оцеляване на фронтоваците

През февруари 1916 г., изненадан от силата на атаката, главнокомандва
щ ият Ж офр твърде късно разбира целите на германското командване -
„пълно изтощение на френската армия“ . Тогава, страхувайки се да не
оголи фронта при река Сома, където Фош подготвя „решителната“ офан
зива, Жофр дава на защитниците на Вердюн нареждане „да издържат“ .
О щ е от първия ден тази битка, която е една непрекъсната им про
визация, се превръщ а в истински ад. Предните линии навлизат в дъл
1 Пол Пенлеве (1863-1933), математик и държавник, републиканец социалист, ми

нистър-председател през 1917 и 1925 г. - Б. пр.
2 Клемънт Атли е министър-председател от 1945 до 1951 г. - Б . пр.
346
бочина, но не е предвидена никаква съобщ ителна м реж а, нито пък са

осигурени окопи, за да се отвърне на втори удар. Ф ронт вече няма,
царят разпокъсаност и пълно объркване на позициите, правят се нап
разни опити те да бъдат свързани една с друга, остава сам о легендата
върху военната карта: М ортом 1, кота 304, К от-дьо-Л оа2. И золирани и
често бомбардирани от собствената си артилерия, всички войскови части
били оставени сами да се справят с положението. П ри едно-единствено
разпореждане - „да издърж ат“ . И всяка била с убеждението, че изхо
дът от битката може да зависи само от нея: никога толкова м ного хора
не са били обзети от подобна увереност, никога толкова много хора не
са поемали такава отговорност и с такова себеотрицание.
Сред тази разпокъсаност на безкрайното бойно поле заповедите се
промъквали само благодарение на „бегачите“, за които нямало отдих. Те
донасяли на бомбардираните с оръдия и обстрелваните с картечници м ъ
же, обгърнати от задушливи газове, лишени от боеприпаси, разбити, нещо
повече от живот - края на чувството им за несигурност, защото при Вер-
дюн нямало нищо по-лошо от натрапчивото очакване на връзка с живи
т е ... И техният вечен отговор: трябва, „издържат“ и да ч акат... Какво?
Края на бомбардировката, часа на вражеската атака, с трескавата надежда
да излязат от този импровизиран окоп и да умрат, както често се случвало.
С настъпленията на предните позиции, с изолирането на някои
войскови групи, с дигите и прегражденията, образувани от обсипаните
с трупове м еста, това бойно поле като никое друго било смесица от
живи и умрели. Щ ом като дойде ред да се биеш, ужас те хващ а за гъ р
лото и ти напомня за неизбежната съдба: ако си жив, да се заровиш в
земята, за да я защ итаваш ; ако си м ъртъв, все още да я защ итаваш и да
останеш там завинаги. Продължителността на жертвоприношението за
виси от батальона; ако една част от наличния състав излезе от строя, тя
щ е бъде заменена на свой ред. „Едно е сигурно, приятелю , един от два
м а ни трябва да у м р е ... И ли и двам ата.“
Н азначен за командващ на войските, генерал Петен не бил съгла
сен да бъде ограничаван броят на войниците, с които разполага. Той
получил разреш ение непрекъснато да ги обновява. И се стигнало до
една „въртележ ка“ на вою ващ ите. О т този м ом ент почти цялата армия
участвала в битката при Вердюн.
И така с по-ограничена техника, отколкото в другите битки, побе
дата при Вердюн може да се разглежда в известен смисъл като победа на
войника. Каква голям а разлика в сравнение с битката при р. Сома, къде-
то предимство им ат оръдията, или в сравнение с първата битка при М ар
на, където победата е на командването. Ако Петен се прославя, то е,
защ ото е загрижен за живота на пехотинците и непрекъснато се вслушва
1 Селище в Ардените, Североизточна Франция. - Б. пр.

2 Планински хребет. - Б. пр.
347
в тях. Войниците при Вердюн вече се били разделили с младежките си

илюзии. Те престанали да се надяват, че ще спечелят войната само с една
битка. Но поне съхранили увереността си, че германците няма да успеят.
Те всички заедно страдали за спасяването на страната, цяла Франция на
учила за тяхната саможертва, пресата възхвалила тази победа повече от
всяка друга. Нали всъщ ност тя е първата, която е дело на цялата нация.
Франция заплащ а с над 350 хиляди жертви честта да я спечели. Поради
тази причина чак до 1940 г., пък и след това, милиони хора си спомнят за
нея. През тези дни те не са „онези от 1914-а“, заминали с приповдигнато
настроение, а „тези от Вердюн“, граждани и стражи на земята.
Ако за вою ващ ите им ето на Петен се свърза с битката при В ер
дюн, за неговите противници през 1917 г. и след това то се свързва с
потуш аването на войниш ките въстания.
Въст анията през 1917 г. и настроението на войницит е

През април 1917 г. във френската армия избухнали въстания. Те били
последица от провалилата се офанзива на Нивел и от тежките загуби,
които тя причинила. Движението тръгнало от областите Соасон и Обрив
и бързо се разпространило. То се прекратило, щ ом като се разбрало, че с
Петен, който заменил Нивел, ще се сложи край на напразните атаки. Оче
видно тези движения са израз на умората от войната и от сам ата форма,
под която тя се води. „Ние не сме животни, водени към кланицата“, пише
в писмо, заловено от цензурата. Въстаналите войници се държат зле с
офицерите, крещ ят „Долу войната“ и пеят Интернационала. Те не искат
да служат за пушечно месо, „да помагат за издигането на господата с
нашивките“ . Н а тази особеност се спира Стенли Кубрик в Пътеките на
славата (1957 г.). Тази констатация е много по-реална от диагнозата на
военачалниците от онази епоха като Франше д ’Е спре‘, който на 4 юни
1917 г. пише наП етен: „Положението е ясно. Става въпрос за една обща
организация, идващ а от Париж под давление на германците, чрез която
се цели Франция да бъде предадена на врага. Правителството трябва да
действа, удряйки фронтално“ . Всъщ ност подобно нещо нямало и Пед-
ронсини12 доказва, че там , където имало войнишки бунтове, нито имало,
нито се знаело за пацифистична пропаганда. Б роят на манифестантите
бил между тридесет и четиридесет хиляди. Около 10 процента от тях
били съдени (оттук и версията за децимацията3 ), 554 души били осъдени
на смърт, 49 били екзекутирани. Макар че броят им е по-нисък от този,
за който говори антимилитаристичната традиция, той е наистина значи
1Генерал Франше д’Еспре е назначен главнкомандващ на Солунския фронт на Антан-

тата. - Б. пр.
2 Ги Педронсини е историк, изследвал проблеми на Първата световна вайна; биограф
на Петен. - Б. пр.
3 Убиване на всеки десети човек; от лат. decimus - „десети“. - Б. пр.
348
телен, като се им а предвид фактът, че осъдените били бедни хорица, ко

ито не можели повече да издържат. След като дълго врем е се пази м ъл
чание по въпроса за това мъченичество, през 1999 г. премиерът Лионел
Ж оспен им отдава заслужена почит. Лъо Канар аншене\ основан през
1916 г., за да разкрива измислиците на пресата, бил вече разобличил тези
екзекуции и злоупотребите на командването, което разстрелвало без съд,
„за назидание“ . Но отъждествяването на въстанията с пацифистичното
движение поне във Франция било погрешно. В Русия, напротив, крити
кувайки ексцесите във военната дисциплина, войниците се обявяват про
тив инструментариума, с който командването си служи за осъщ ествява
не на репресивни цели, а не само за да подготви по-добре войниците да
се бият срещ у врага. Поведението на войската във Франция изобщ о не
подлежи на обобщение. Как да се обясни по друг начин солидарността
между войниците и офицерите при парадите на ветераните от войната.
Колкото до генерал Петен, който налагал безмилостни, но все пак огра
ничени репресивни мерки, в негово лице хората виждали един военен,
който, слагайки край на безсмислените офанзиви, бил загрижен за живо
та на хората. О ттам идва и популярността му, - и в левицата, и в десни
цата, - и то чак до 1940 г.
Но под войнишките въстания от 1917 г. тлее много м ащ абен гняв,
насочен срещ у цивилните управници, тези тилови герои.
Значителен брой войници, измъчени, озлобени, с усещ ането, че
са били изиграни, изпитват неприязън към останалите в тила. В днев
ниците, които някои водят в окопите, пише:
На фронта ти си кралят вече.

Войнико, я в ръце вземи
гранатите и ги хвърли
далече, много надалече -
в Лион, в Бордо да се взривят!..
Добре се прицели, човече -
онез в тила да си платят!
„Те им ат права над нас“, заявил К лемансо, след като свърш ила
войната. Върнали се в цивилния живот, бивш ите войници не могли,
разбира се, да забравят чувството на унижение, което били изпитали,
но го потискали и идеализирали своя живот в окопите, добродетелите,
на които там се научили. В сравнение с тила, където се ш ирели служ-
богонството, тарикатлъкът, луксът, тънките удоволствия, животът на
войника станал пример за мъж ествена солидарност меж ду хората, обе
динени от един идеал, независимо от техните религиозни убеждения,
от политическите им виждания, от тяхната раса или от социалния им про-1
1 Френски сатиричен вестник (Le canard enchaoné). - Б. пр.
349
изход. Усещането, че си „ветеран от войната“ било породено от неприязън

и носталгия, но било съпроводено от стремеж към зачитане на другите, от
нуждата да се срещнеш с тях, за да изживееш отново онази неизразима
привързаност между същества, изстрадали заедно една трагедия.
Непоследователност в мирните договори: Версай и другите
Често се е поставял въпросът дали страхът от болш евизма не е накарал

Съю зниците да пощ адят германците и да им предлож ат относително
изгодни условия за примирие. Наистина такава м исъл м инава през гла
вата на Ф ош и К лемансо, германците се опитали да се възползват от
това, но ням а доказателства, че този страх е изиграл реш ителна роля.
Преди това Съю зниците като Петен и американеца П ърш инг не
виждали изгодата да бъде накаран врагът да почувства своето пораже
ние и да пренесат войната на негова територия. Във всеки случай на 11
ноември 1918 г. победителите изобщ о не са им али намерение да разру
ш ават военния потенциал на победена Германия. Военните сключили
„примирие м еж ду войници“ . Европа и А мерика били вече навлезли в
индустриалната ера, но военначалниците все ощ е не си давали сметка
за това и мислели, че една разоръж ена нация е вече победена.
След като примирието било подписано, победителите открили в
този победен народ нация, изпълнена със злоба. В хода на войната гер
манците успели да запазят непокътната територията на своята страна и
по тази причина нямали чувството, че са загубили войната. Свидетел
ство за това са радостните възгласи, с които населението на Берлин
приветства дефилиращите войски на другия ден след 11 ноември, а Фрид
рих Е берт поздравява войниците, „които се връщ ат непобедени от ед
на славна битка“ . И социалистите затвърдяват този мит, от който по-
късно щ е се възползва хитлеристката пропаганда.
Във Версай германският народ, който бил лиш ен от своите тери
тории, обявен за виновен за войната по силата на член 231 от договора
и осъден да плати репарации, се почувствал обруган, а окупирането на
левия бряг на Рейн довело раздразнението м у до краен предел. Двули-
чието на победителите засилило неговия гняв, защ ото те претендира
ли, че вою ват в им ето на принципи (14-те точки н аУ и л сън 1), а ги при
лагали в своя изгода: защ о в противоречие с правото на народите да
разполагат със себе си судетските немци били предадени на Ч ехосло
вакия, трансилванските унгарци - на Румъния, а на австрийския народ
е отказано правото на аншлус, на присъединяване към германския райх?
В своята прибързаност да представят гнева на германците като
залог за собствената си победа, Съю зниците не могли да разберат, че1
1 Президентът на Съединените американски щати Удро Уилсън излага пред Конгреса

своята програма за мир в 14 точки. - Б . пр.
350
те губели м ира в м ом ента, в който смятали, че печелят войната: Герма

ния оставала непокътната с изключение на две-три отстъпени провин
ции, тя не била понесла никакви щети, а репарациите въобщ е не попре
чили на нейното развитие. Франция, напротив, обезкръвена, измъчена,
отчасти разруш ена чак до река Сома, била принудена да изплащ а своя
дълг към Америка, загубвала пласираните в Русия или в О сманската
империя фондове, казано накратко, тя била разорена и виж дала как гу
би предимствата, които е им ала преди 1914 г., по-специално в сравне
ние с Германия.
Н епосредствено след войната няколко прозорливи анализатори,
като географ ът Дьоманжон, стигнали до заклю чението, че освен всич
ко друго тя бележела залеза на Европа и неудържимия подем на нова
световна сила, на Съединените щ ати. П олитиците обръщ али внимание
по-скоро на „голям ата светлина от изток“, на болш евиш ката револю
ция. В действителност тя преминава в Унгария, в Германия и нейното
настъпление, изразяващ о се и в създаването на III интернационал, по
раж да голем ия страх в буржоазните среди и в консервативните общ ес
тва. Д иплом атите от своя страна констатирали, че изчезването на
А встро-У нгария било голям а политическа греш ка, тъй като Франция
или Англия при конфликт с Германия или С ъветите вече не можели да
се опрат на никоя сила, способна да осигури нужния баланс.
Н еобходима е историческа дистанция, за да си дадем сметка, че
за среден период от врем е договорите от Версай и от Сен-Ж ермен са
им али възмож но най-трагични последици за бъдещ ето на Европа. Но в
дългосрочна перспектива най-решителни постановки относно бъдещ е
то на света се съдърж ат в Севърския1 мирен договор. След поражени
ето на турците френско-британското господство над Сирия, Ирак и Л и
ван освободило огром ната енергия, натрупана в ислям а и в арабския
свят. С вързани помеж ду си, тези две сили продължили дълго врем е да
отправят предизвикателства към Европа и колониалните сили.
Кой е м огъл да си представи в периода меж ду 1918 и 1922 г., че в
резултат от последния договор, този, който предизвикал най-малко въл
нения, м ож ело един ден да се стигне до поставяне под въпрос на запад
ната цивилизация?
1914-1918: задълго в паметта

През 1966 г., петдесет години след битката, френски и германски вете
рани от войната се събрали във Вердюн, за да отбележ ат годиш нината
от своята саможертва. След кратко колебание те си протегнали ръце,
прегърнали се разридани, като братя, намерили се след една трагедия,
каквато се случва рядко в историята.
1 От 10 август 1920 г. между Съюзниците и Османската империя. - Б. пр.
351
М ож ем ли да си представим сега във Варш ава, 50 години след

войната, поляци и евреи, германци и руснаци да се прегръщ ат, спом
няйки си за другия кош мар? Две войни, но те не са оставили еднаква
следа, еднакъв спомен.
Както споменът за войната, така и сам ата война се вписват раз
лично в паметта.
Така например споменът за арменските кланета през 1915 г. из
веднъж се възраж да в началото на 60-те години - след като германците
признаха своите престъпления срещ у евреите, арменците искат същ о
то от турското правителство. Освен това изгубилите вече давност до
говори от Трианон1 и Севър отново се възбуж дат всеки път, когато
избухне конфликт в О риента - Сирия постави под въпрос техните ре
шения, а след това и Ирак. В Елзас и Лотарингия, тези спорни провин
ции, все ощ е се чувства присъствието на войната от 1914 г. и нейните
последици. Така например през септември 1940 г. германците залича
ват надписа върху паметника в чест на загиналите във войната 1914—
1918 г. и го зам естват с надпис на немски език, посветен на загиналите
за райха. Н а тази церемония присъства значително множество.
Споменът е и нещ о, на което можем да се позоваваме. С ъщ естве
на част от запазеното в историческата пам ет на управляващ ите меж ду
двете световни войни (с изключение на болш евиките) е почерпана от
арсенала на експериментите по врем е на П ървата световна война. Д а
ли става въпрос за една бъдещ а война, за защ итата на страната, за со
лидарност и за трайни или нетрайни приятелски отнош ения, през пери
ода 1918-1945 г. хората винаги са се позовавали на годините 1914—
1918. Това позоваване става натрапчиво, когато се касае за Х итлер и
Петен, за военните от всякакъв калибър (с изключение на Де Гол); през
1940 г. планът „Ш лифен“ е същ о така жив, както през 1914 г. операция
та на Фон М анщ айн в Ардените, разчитащ а на слабата защ ита на пла
нинския м асив, същ о представлявала изрично позоваване на събития
та от 1914-1918 г. За да подпише примирието, П етен се позовава на
1918 г., а Х итлер, за да не прилага неговите клаузи, същ о се позовава
на събитията от онази година.
Но позоваването не е истинската памет. П ам етта деф орм ира по
свой начин. Тя прави необяснима селекция, например жертвите на га
зовите камери. А забравя другите жертви, например на тиф уса и на
грипа, който през 1918 г. нанася такива поражения в Западна Франция,
каквито и м ащ абните военни действия. С м ъртта от епидемии, както и
см ъртта на цивилното население не е така благородна и за нея не се
говори. Както м алко се говори за жертвите в тила или в окупираните
територии - за изнасилените жени, за децата на врага.
1От 4 юни 1920 г., подписан в двореца Трианон във Версай, за окончателно фиксира
не на европейските граници. - Б. пр.
352
Франция повече от всж а друга страна отдаде почит на жертвите от

Голямата война - музеи, специализирани библиотеки (Библиотеката за съв
ременна международна документация - BDIC), но единствено Ваймарска
Германия1 решава да построи пацифисткия музей (Antikriegs-Museum2) в
Берлин. Във всички страни тази война подхранва въображението на рома-
нистите, на поетите, на философите, на кинодейците. От Е. М. Ремарк3 до
Анри Барбю с, от Жул Ромен до Бертран Ръсел, всички те описват ужасите
на войната, опитват се да анализират нейните особености, а за други автори
като Дейвид Лорънс и Маринети краят на тази война означава връщане към
старата система, към скуката и фрустрацията. Показателни в това отноше
ние са размишленията на Бертран Ръсел, според когото западната мисъл
преди 1914 г. е надценявала ролята на разума и е подценявала значението на
вътрешния импулс. Казано под сурдинка, успоредно със стария антагони
зъм между революционери и традиционалисти се развива антагонизмът меж
ду войнолюбци и пацифисти. През 1939 г. вторият взема връх.
Това разделение вероятно е главното наследство, което войната
оставя на оцелелите.
Ужасите от войната, нейната абсурдност същ о са предпочитана
тем а за писателите и кинодейците. Възгласът на Пеги: „Блаж ени са
загиналите в една толкова справедлива война“ , все пак беш е чут, но
той бе заглуш ен от гласа на онези, които възпяваха връщ ането към
едно м иролю биво човечество.
Жестокостите на войната са, разбира се, първото нещо, към което
отпраща споменът: към него се прибавя носталгията по онова братство между
воюващите, изразено в Дървените кръстове на Реймон Бернар (1931 г.). Но
огорченията на войниците, нехайното поведение в тила, държанието на же
ните, които понякога изневеряват, се натрапват в следвоенната памет: от
Западния фронт на Пабст4 до Дяволът в тялото на Радиге, по-късно с
филмовата адаптация на Отан-Лара, една и съща идея преминава през цяла
поредица от филми и романи. Типичен е антифеминизмът в Голямата илю
зия5, но същият проблем битува и през целия период между двете войни.
Навярно Абел Ганс с Аз обвинявам, а след това и с Изгубеният рай с най-
голяма сила е изразил драмата на всеки изгубен или сломен живот.
М ного рядко след 1945 г. се поставя под въпрос легитим ността
на В тората световна война: това обаче се прави винаги от тези, които
1 Периодът в германската история от 1919до 1933 е познат като Ваймарска републи

ка. Името идва от град Ваймар, където се е състояло Национално събрание, свикано
за да изготви нова конституция, след като монархията е свалена след краха на Първа
та световна война. - Б. пр.
2 От немски, „антивоенен музей“. - Б. пр.
3 По време на Първата световна война едва 18-годишен Ремарк заминава доброволец
на фронта, където е ранен от снаряд. - Б. пр.
4 Георг Пабст (1885-1967), германски кинодеец. - Б. пр.
5 Филм на Жан Реноар от 1937 г. - Б. пр.
23.
353
се връщ ат към Голямата война, дори след края на втория световен кон
фликт. Н а първо м ясто се посочва, че вою ващ ите от двата лагера са
поначало братя: безсм ислено било да се бият германци и руснаци (в
Покрайнина 1), французи и германци (в Голямата илюзия ), лъжлива
била идеята, че народите наистина искат да се унищожават. Периодът
след В тората световна война задълбочава още повече анализа, подхва
щайки идеята от На Западния фронт нищо ново* 2, че военният ред и
институциите са причинители на смърт, било защ ото пораждат съпер
ничество, завист, безотговорност (Пътеки на славата3, Хора против4),
било защ ото превръщ ат смятаните за свободни хора в илоти и подла
гат на екзекуция невинните (За краля и отечеството “5).
ВОЙНАТА - П РЕДВЕС ТН И К
НА ТОТАЛИТАРНОТО НАСИЛИЕ
За Франция една от особеностите на Първата световна война е тази, че през

1914 г. участниците в нея не изразяват никакви резерви относно целесъоб
разността й, поне при започването й. Те скандирали: Към Берлин, към Бер
лин, докато няколко седмици преди това високо се чувал техният възглас
Война на войната. Но когато войната свършила, вече гледали на нея като на
нещо абсурдно и си въобразявали, че „вече няма да бъдат излъгани“ и че
тази война „ще бъде последната“, „последната от последните“ .
Трябва ли да се припомни какво пише Анри Б ергсон в Бюлетин
на армиите на Републиката от 4 септември 1914 г.: „При сегаш ния
конфликт се противопоставят две сили (...), силата, която се изхабява
(германската), защ ото не се осланя на висш идеал, и силата, която не се
изхабява (френската), защ ото се опира на идеала за справедливост и
свобода“ . О т своя страна модният драм атург Анри Лавдан пише: „Аз
вярвам в силата на наш ето справедливо дело, в този цивилизационен
поход. Вярвам в кръвта от раните, в светената вода, в наш ите съграж
дани, в наш ето велико минало и в наш ето още по-велико бъдещ е. В яр
вам в самите нас, вярвам в Бога. Вярвам, аз вярвам .“
Този мистицизъм е една от характерните черти на онези години.
Той продължава и след войната и го откриваме, дори и да е променен
цветът на знамето, сред нацистките общности, по време на онези цере
монии, когато се възпява вярата във фюрера. Намираме го и в С ъвет
ския съю з, където новият режим уверява гражданите, че от тях произти
'Филм на Борис Барнет от 1933 г. - Б. пр.

2 През 1933 г. нацистите публично изгарят книгата на Ремарк На Западния фронт
нищо ново. - Б. пр.
3 Филм на Ст. Кубрик по романа на Хъмфри Коб (1957 г.). - Б. пр.
4 Филм на Франческо Рози. - Б. пр.
5 Филм на Джоузеф Лоузи от 1964 г. - Б. пр.
354
чат властта, правосъдието, знанието. Достатъчно е само те да се съобра

зяват с партията, да влязат в нея, в този свят на избрани, да участват в
мероприятията, да следват безрезервно разпорежданията на държавата.
Учудващи са поведението и думите на такива независими умове, сле
довници на Просвещението, чиято култура отговаря на изискванията за
научност. Три години след започването на войната Анри Бергсон конста
тира този разрив: „С течение на времето войната фиксира точно стойност
та на всяко нещо; много от нещата, които изглеждаха важни, станаха нез
начителни, а други, за които мислехме разсеяно, станаха съществени: бързо
падна булото на условностите и на навика, което пречеше на нашия ум да
види реалността. Една ценностна скала се появява за всяка личност, за
всеки предмет, за всяка нация, за всяка идея и тази скала ни сочи абсолют
ното значение, извън пространството и времето.“ Дали този дух няма да
вземе връх по-късно в тоталитарните режими, кьдето се налага нов начин
на мислене и на живот? В Германия се установява нов морал, откъснат от
нормите на християнството, а в Русия старите норми са поставени под
въпрос: правата на човека, произтичащи от Просвещението, се определят
като „буржоазни“ в името на революционната необходимост и с търсене
на подкрепа в гнева на недоволните. Този гняв обединява членовете на
различните фашистки или други лиги в останалата част на Европа.
Д руга отличителна черта. Ако оставим настрани пацифистично-
то и револю ционното течение, би могло да се см ята като критика или
не, че патриотизмът „заклю чва“ (П рош асон) всякаква възм ож ност да
се м исли различно. Ж озеф Кайо го констатира, макар че си плащ а за
това, когато при толкова човешки жертви в неговата страна (една ис
тинска „касапница“) той търси трети път между войнолю бието и миро-
лю бието. Тогава го см ятат за предател. А в съветското общ ество през
20-те години е трудно да се мисли различно от партията, докато при
Сталин вече е изключено да се мисли публично, преди той да се е про
изнесъл. В прочем неговите анализи претендират за научност и в кому
нистическата партия (по-късно и във Франция) изобщ о не м огат да се
представят аргументи срещ у него. Така е и при ф ю рера - щ ом като той
се е произнесъл, всяка самостоятелна м исъл е изключена. Само в емиг
рация може да се мисли свободно. Както постъпва Ромен Ролан, който
през 1914 г. от Ш вейцария си позволява да говори против войната.
В своите Военни бележници Жорж Ренар си спомня как при завръ
щането си от фронта „цивилизованият отново се оказва дивак“ . Всички
социални класи, всички възрасти бяха засегнати от това „подивяване“
(Жорж Мое). То се прибавя към тоталната мобилизация на обществото,
даже и на децата, както сочи С. Одуен-Рузо: възхваляват се онези героич
ни деца мъченици, които се отдават на чудесиите на вестникарските хро
ники; възхваляват се също децата, които дават неверни сведения на врага
в окупираните територии. И така нататък. След войната подобно „полко-
визиране“ се наблюдава в нацистка Германия и в комунистическа Русия,
355
където режимът те възнаграждава, ако издадеш своите родители, които не

са съгласни с властта. Когато наближава поражението на нацистка Герма
ния, на фронта са мобилизирани и деца на възраст от 10 до 14 години.
Н е сам о другите са засегнати от това подивяване на индивида.
Военните камери през 1914 г. уж пропускат да покажат и не показват
никога как мъж е се бият с ножове и как умират. Те показват само обра
за на ум релите (освен при възстановките през 1919 г.). Н ацистките ка
мери са заснели извърш ените от есесовците ужаси, но те държели да
не се показват на публиката. По този начин населението или се чув
ствало невинно за извърш ването на престъпленията, в които и то често
участвало, или изобщ о не знаело за тях. Дълго врем е и комунистите не
искали да знаят какви престъпления е извърш ил съветският режим и
колко непочтено било собственото им държание - между другото във
връзка с донесенията. Б лизостта между събитията е фрапираща. Тя пре
нася Голямата война в полето на тоталитаризм а и е показател за някак
ва родствена връзка. Вою ващ ите смятат, че само те са били жертви и
искат да игнорират извърш еното от тях насилие.
Голямата война довежда до появата на нова йерархия на заслугите,
която общ еството безропотно възприема. В първата позиция учителят и
миньорът са изместени от ослепелите по време на войната като безспор
ни жертви, след това идват обгазените, ампутираните, на опашката са
артилеристите, които не са били изложени на пряка опасност, „тиловите
герои“, всеки от които търси да се скрие зад някой друг. Най-накрая са
цивилните и всички останали, които извличат изгода от войната и обик
новено са публично обругавани. Във Франция формираните лиги, друга
де нацистите или фашистите се препитават от недоволството на войни
ците. В Русия войниците си отмъщ ават на офицерите, на собствениците,
на „господата“ - партията разбира, че по този начин те прогонват един
гняв, който обаче ням а да закъснее да избухне.
Б ъдещ ите дни не щ е са дни за песни.
П О ДЕМ ЪТ НА РАБОТНИЧЕСКОТО Д В И Ж Е Н И Е
И РАЖ ДАНЕТО НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА П А Р Т И Я
Дали след като свърш ила войната, били вече забравени думите на Жо-
рес, че „социализмът не може да приеме само част от властта; че той
трябва да се стрем и към цялата власт“? Те били изречени през 1904 г.,
когато Вторият интернационал принудил различните течения да се обе
динят. Социалистите тогава се намирали на кръстопът меж ду рефор-
м изм а и револю цията, м еж ду „министериализма“ 1 и неучастието във
властта. В лизането в правителството било част от стратегията за про-
Позиция в подкрепа на министерските решения при парламентарно управление. - Б. пр.
356
никване в държ авата, но с постоянна готовност за „атака“ на идния

ден, както см ятал Ж орес. Според други, като Л аф арг и гедистите, то
ва водело до класово съглаш ателство и дори до предателство. Н а кон
гр еса в Ж ап и 1 през 1899 г. отказът от участие в управлението се на
ложил с 818 гласа срещ у 634. Но предложената от Д ьоласал поправка
смекчила това реш ение с допускането, че „изключителни обстоятел
ства“ мож ели да пром енят развитието на нещ ата. М акар че след прие
мането на амиенската харта през 1906 г. укрепва единството и съю зът
меж ду социалистическите елементи, от една страна, и независимите от
партиите синдикалисти, от друга, и социалистите имат все по-голямо учас
тие в законодателната власт в парламента: „Както сянката се удължава
при залез слънце, така и завземането на властта става все по-далечно
(...). М есията ощ е не е дошъл, великата вечер ощ е не е настъпила“ (М и
ш ел Перо). Въпреки своята активност Генералната конфедерация на труда
във Франция си остава малочислена сила, вклю чваща едва 10 процента
работници, плащ ащ и членски внос. Като че ли работническата класа ис
ка да се изплъзне и мисли по-скоро да излезе от положението, в което се
намира, а не да прави революция. О същ ествява се известна социална
интеграция - тя се подсилва от училището и се изразява в националния
стремеж за обявяване на война: чрез войната, а не чрез предателството
на военачалниците, може да се обясни поведението на френския социа
лизъм и синдикализъм, когато звучала военната тръба.
С влизането във войната социалистическото и револю ционното
движение губи своята легитим ност, защ ото, образувайки Свещ ения
съю з, всички граж дани поставят своя патриотизъм преди социализ
м а. То губи позиции и поради това, че не възприем а общ ата стачка
като средство за възпиране на надпреварата във въ оръж аването - по
не във Ф ранция развитието на стачното движение не става с такива
тем пове, каквито м о гат да се очакват. То губи и своите аргум енти,
понеже утвърж дава определящ ата роля на иконом ическия строй, до-
като причините за войната не произтичат сам о от им периалистичес
кото съперничество. Н ай-сетне, доверието в социалистическото дви
жение спада и поради дълго продълж илата война: идеята за взем ане
на властта, за револю ция отстъпва на заден план; на нейно м ясто ид
ва м и съ л та за победа във войната.
Тогава избухва руската революция.
В този контекст първите реакции на социалистите потвърждават
тяхната привързаност към Свещения съюз: „Каква радост, какво опия
нение, пише Густав Ерве (...). Какво е Вердюн и какво е И зер2 ( ...) в
съпоставка с несравнимата морална победа, която каузата на Съюзни
1 В залата на парижкото спортно училище, носещо името на Фредерик Жапи, създа
теля на модерната индустрия. —Б. пр.
2 През октомври 1914 г. белгийският крал Албер I използва река Изер като естестве
на защита, така наречения Изерски фронт. - Б. пр.
357
ците постига в П етроград? Каква нова сила за руската армия, която ще

им а зад себе си модерна, честна и патриотична администрация! Какъв
изненадващ удар за кайзера и какъв пример за германския народ!“ Тази
еуфория явно не продължава дълго време и същ ият Густав Ерве се стра
хува „да не би работниците и войниците от П етроград да саботират на
ш ата освободителна война“. Не след дълго най-революционно настрое
ните идват да сменят ръководителите на Февруарската революция от 1917 г.
и Русия се превръщ а в глашатай на мира. След призива на Петроград-
ския съвет да се сключи мир без анексии и контрибуции и след срамното
завръщане на социалпатриота К аш ен1, който бил заминал да защитава
интересите на своето правителство, Русия вече става славният певец на
родината на революцията. Съветска Русия се явява въплъщ ение на ми
ра, а след Октомври и Брест-Л итовск2 - въплъщение на световната ре
волюция на Третия интернационал, на Коминтерна.
В ъв Франция, след като мирът бил възстановен, пред крайните
револю ционери стоял въпросът да попречат на плана за пълно обеди
нение на работническата класа в така установилото се общ ество, за да
се запазят ш ансовете за осъщ ествяване на револю ция и за установява
не на социалистическо общ ество.
Но идва часът на истината - на изборите през 1919 г., наречени
„син хоризонт“, социалистическата партия претърпява унизителен про
вал: 68 депутати при 102 през 1914 г. П од егидата на Б ори с Суварин,
М арсел К аш ен и Фернан Лорио се прокарва идеята за револю ционно
разцепление по болш евиш ки образец, тъй като реф орм изм ът изглеж
дал съвсем обречен. С ъстоялите се през 1919 и 1920 г. голем и стачки
показват, че същ ествуват потенциални сили за борба. Освен това осле
пителното въздействие на О ктомврийската револю ция, на правител
ството на С ъветите (без да се обръщ а внимание на факта, че то се кон
тролира сам о от една партия) е причина да бъдат възприети Ленинови
те 21 условия, за да може една партия да стане член на Третия интерна
ционал, на Коминтерна.
Леон Б л у м предупреждава тези, които си въобразяват, че м огат
да се водят преговори. За международния социализъм въпросните 21
условия образуват едно цяло и се явяват обобщ ение на понятията, из
влечени от частен опит. Б л у м критикува демократически централизъм ,
който слага край на демокрацията отдолу нагоре и я зам ества с упраж
няване на власт отгоре надолу. Той критикува съпоставянето на общ ес
твени и на нелегални органи, тъй като окултната власт в крайна сметка
взем а връх; той критикува тероризм а3 като постоянно средство за уп
1 През 1917 г. Марсел Кашен е изпратен с мисия в Русия. - Б. пр.

2 Където през 1918 г. се подписва мирен договор за прекратяване на войната между
Съветска Русия и Централните сили. - Б. пр.
3 Днес този термин се употребява с друго значение. В случая трябва да се разбира
държавен тероризъм. - Б. а.
358
равление. И той е победен: 3208 гласа (всичките са малко над 4000)

подкрепят предложението К аш ен-Ф росар1.
До „старата социалистическа партия“ се ражда нова, комунисти
ческата партия.
Тя ням а нищо общ о със социалдемокрацията, при която, по прин
цип членовете определят политиката на ръководителите и ги избират.
Това разцепление е всъщ ност разкол.
Тази болшевизация на партията е чужда на демократическата тр а
диция и стеснява кръга на нейните привърженици независимо от това,
че в чужбина съветският м одел започва да заслепява хората; той се
отъж дествява с терора от 1793 г., с гражданската война, с чуж дестран
ната намеса, която оправдава насилията. Членският състав на ком у
нистическата партия бележи рязък спад през периода 1920-1930 г. и
това продълж ава до възникването на фаш истка заплаха във Франция -
около 6 февруари 1934 г.2
Д отогава, държейки се настрани от буржоазната власт, комунис
тите следвали лозунга „класа срещ у класа“ и проявявали безусловна
враж дебност към „социалните предатели“, оставайки верни подобно
на Леон Б л у м и П ол Фор на „старата социалистическа партия“ .
М Е Ж Д У А П О Г Е Я И ПРОВАЛА
Л удит е години, среща в П ариж ...
Една друга среда. Тук всичко започва през 1920 г. с бала на вдовиците,
организиран от онези жени, които са изгубили своите съпрузи, но искат да
се върнат към нов живот. Кинематографичните снимки ни показват как те
се понасят две по две, облечени в черно. Ако се съди по ритъма на стъпки
те, те танцуват валс, отначало бавен, като бостон. Нищо общо с младите
еманципирани дами, с поли доста над колената, които се пробват в чарл-
стон; нищо общо с онези двойки, който се понасят в танго. Музиката, же
ните, американският джаз, модата - такива са първите прояви на ново нас
троение, което избликва в Париж. „Париж, целият Париж“ . Както пее Жо-
зефин Бекер, тази мулатка с дълги крака, която съживява вкуса към един
свят на багрите, забравен за известно време поради войната. Гоген я рису
ва в такива кабарета като Le Bal nugre3, La Boule noire4.
Париж е градът, където хората се забавляват, срещ ат се в аван
1 За присъединяване към Третия интернационал (на конгреса на Френската секция на

работническия интернационал, състоял се през декември 1920 г. в гр. Тур. - Б. пр.
2 На тази дата в Париж имало антипарламентарни демонстрации, организирани от
крайнодесните сили. - Б. пр.
3 От фр. Негърски бал. - Б. пр.
4 От фр. Черната топка. - Б. пр.
359
гардни замож ни среди, защ ото не е забравена славата на предвоенния

М онпарнас, на фовистите, на Мулен Руж. Славата на художници като
Ван Донген, който рисува млади еманципирани жени, Пикабиа, Пика-
со и други, които се срещ ат в „Ла Купол“1.
Но не в Париж се раждат революционните новости. Преди да стиг
нат дотам, те са се появили другаде.
Западналата отначало столица Берлин предлага кабарето с еро
тичните спектакли, които после плахо щ е се пренесат в парижкия Коли-
зей2. Там се налага поведение на протеста, резултат от преплитането на
марксизма и психоанализа, въплътено в киното на Пабст с неговия филм
Лулу, или в театъра на Б рехт с неговата Опера за три гроша. Виена,
макар по-западнала и от Берлин, предлага Фройд, когото австрийците
отхвърлят, но чиито анализи се възпроизвеждат в творчеството на м но
го от почитателите м у - като Салвадор Дали в неговата Мечта.
Друг център - Италия на футуристите, движението, чието начало
поставя М аринети3 през 1912 г. и което възпява всички прояви на м о
дерния живот, от маш ините до скоростите. Някои като Д ’Анунцио4 ста
ват привърженици на фашизма, но възпяват най-вече киното. Тези идеи
преминават границите и вдъхновяват между другото руските творци на
изкуството като Кандински, Маяковски и Айзенщайн, теоретици и съз
датели на новаторски форми, които те наричат „конструктивизъм“ .
Техните твърде изискани творби не срещ ат одобрението на на
родните класи в Русия - новите, всъщ ност традиционни, за да не кажем
ретроградни, арбитри на вкусовете и ценностите. Поради това режи
мът отлъчва тези автори, принуждава ги да м ълчат или да емигрират.
Голям брой от тях - руснаци, германци, виенчани - се оказват в
Париж, където се срещ ат с наследниците на дадаизма, това неконфор-
мистко движение, чийто вдъхновител е румънецът Тристан Цара, за
родило се в Ц ю рих по врем е на войната. Н еговата програм а е насочена
срещ у ужасите на войната и срещ у конф ормизма и се свежда до прово
кацията: обявен и представен на сцената като голям поет, той просто
прочита статия от вестник, а след това десет души четат едновременно
на глас десет различни стихотворения сред ш ум от кречетала и свирки.
П убликата протестира срещ у тази мистификация, а дадаистите изгон
ват зрителите от залата. Нападките са насочени срещ у конф ормизм а на
спектаклите, на институциите, на войната, на патриотизма. „О творете
затворите и уволнете войската!“ , се призовава в първия м аниф ест на
сю рреализма, който идва да смени дадаизма в Париж: тук се срещ ат
Тристан Ц ара и Андре Бретон.
1 Бирария на бул. „Монпарнас“. - Б. пр.

2 Развлекателно заведение в Париж, открито още в края на XVIII в. - Б. пр.
3 Италиански писател (1876-1944). - Б. пр.
4 Габриеле д ’Анунцио ( 12.03.1863—1.03.1938), един от родоначалниците на модерна
та италианска белетристика. - Б. пр.
360
Един манифест определя целите на движението. То валоризира спон

танните творения на подсъзнанието, игрите упражнения... Това движение
отначало критикува дори руската революция чрез гласа на Арагон, който
говори за „изкуфялата Москва“, но по-късно по въпроса за революцията
се разцепва на две и същият този Арагон, след като се завръщ а очарован
от Москва, се противопоставя на онези, които бичуват комунистическите
ексцеси. Разделение се получава и по въпроса дали да се правят отстъпки
на „буржоазния дух“. Под давление на Бретон е изключен Антонен Αρτο,
защото смятал, че литературната дейност има своята стойност, но други
идват на смяна и скоро след това Рене Клер и Луис Буню ел революциони
зират кинематографичното изкуство, използвайки новите възможности за
монтаж, за придаване на дълбочина...
Н о към края на 20-те години възходът на фаш изм а в Италия, на
растването на опасностите в Германия, сталинското вледеняване, после
диците от кризата във Франция пресушават вдъхновението на творците,
които през този мътен период на издайничество и отлъчване, сложил край
на лудите години, предчувстват наближаването на трагедията.
Франция със столица Ж енева

В средата на 20-те години поради това, че победата не донесла очаквани
те плодове (освен връщ ането на Елзас и Лотарингия), френските ръко
водители пренасят върху Обществото на нациите, чието седалище е Ж е
нева, надеждата да хванат отново юздите на световната политика, която
на преговорите във Версай минала в ръцете на американците и англича
ните. Главен изразител на тази стратегия се явява Аристид Бриан.
Ф ранция се почувствала изолирана в своята политика на реванш
към Германия, настояванията на Фош и Поанкаре по въпроса за левия
бряг на Рейн били отхвърлени и само благодарение на Кпем ансо било
прокарано компромисно реш ение за врем енна окупация.
Клем ансо, който залагал на продълж ителността на съю зните до
говори, не се оказал прозорлив, тъй като американците не ратифицира
ли Версайския договор, а англичаните се страхували от хегемонистич-
ните намерения на френските управници. Ако във френския парлам ент
същ ествувало реванш исткото мнозинство на групата „син хоризонт“,
в страната то се натъквало на явна опозиция.
Десницата от Националния блок, ядосана от това, че Германия не
искала да плати „репарациите“ и оспорвала „версайския диктат“ 1, съу
м яла на тази база да създаде Свещения съю з, тъй като К лоц2 казвал:
1 Германия смята, че Версайският мирен договор от 1919 г. е несправедлив, и го нари

ча „диктат“. - Б. пр.
2 Луи-Люсиен Клоц (1868-1930), министър на финансите при Клемансо. —Б. пр.
361
„Германия щ е плати“ , а Аристид Бриан добавял през 1921 г.: „Ще я

хванем за яката.“ Н ачело на този „свещ ен съю з“ се намирал човекът,
който винаги казвал „не“ на всяка една отстъпка за Германия. Това бил
върналият се на власт през 1922 г. Реймон Поанкаре, реш ен да накара
Германия да си плати, още повече че американците искали от Франция
да си изплати заем ите към тях.
Германия твърде скъпернически доставя на Франция дървен м ате
риал и най-вече въглища по силата на договора за репарациите. Поанка
ре приема принципа за мораториум върху издължаването със злато само
срещ у един залог: грубата окупация на Рур, осъдена от англичаните и
американците, които се страхуват от възможна френска хегемония, ос
новаваща се на лотарингското желязо и на германските въглища. Докато
курсът на марката рухва и отвъд Рейн се провеждат все повече манифес
тации срещу Версайския договор (националсоциалистическата партия
на Хитлер се появява през 1920 г.), в Рурската област се организира „па
сивна съпротива“ срещ у злоупотребите на чуждите окупатори. Б роят на
инцидентите расте, а при едно сбиване в заводите „Круп“ 13 германски
работници падат под курш умите на един френски военен отряд.
Международните банки търсят и намират решение, за да избавят
Германия от инфлацията, планът „Дос“ трябва да осигури по-нататъшно
разсрочване на репарациите, а в това време Поанкаре не съумява да се
възползва от ситуацията и отказва да преговаря с Берлин. Във Франция
вече смятат, че тази твърдост не е уместна, защото битката за Рур не дона
ся почти никакви изгоди. Хората са изморени от последиците от войната,
осъждат Поанкаре, че е допуснал да се прояви рейнски сепаратизъм с под
крепата на генерал Манжен, казано накратко, омразата на германците към
Франция предизвиква реакция. Те искат да играят нова игра.
Това отхвърляне на реванш исткия и войнствен дух, на изм иш
льотината „син хоризонт“ намира израз по време на изборите от 1924 г.,
които са триум ф за Л евия блок и за пацифизма, чийто носител вече се
явява Аристид Бриан.
К аква е идеята? Д а се сложи край на изолацията на Ф ранция,
като се п оставят акцентите от 1789 г. с нам ерението нейната щ едрост
да озари света, като се доближ и до американците и англичаните - ход,
осъщ ествен през 1921 г. на ваш ингтонската конференция за р азо р ъ
жаване и повторен чрез съглаш ение м еж ду Ерио и лейбъ риста Рамзи
М акдоналд и най вече чрез пакта за отказ от войната, м еж ду Б риан и
Келог, чрез който САЩ са въведени отново в европейския хор. Д ру
гата идея: да бъде върната Германия на м асата на преговорите с при
ем ането й в О бщ еството на нациите, което всъщ ност става чрез спо
разум ението, подписано в Л окарно през 1924 г., когато Щ резем ан1
признава западните германски граници за окончателни, а подписалите
1 Германски министър на външните работи от 1923 до 1929 г. - Б. пр.
362
сп оразум ен и ето - М усолини, Ч ем б ърл ей н , Б ри ан и В ан д ер вел д е1 -

о ставят откри т въ п роса за източните граници. З а ф р ен ско -гер м ан
ското сближ аване най-резултатно работи А ристид Б ри ан , н асто я
вайки заедно с духовния си наследник П иер Л авал „да п огреб е секи-
р а та на вой н ата“ . В Б ер ли н м еж ду него и Щ резем ан се о съ щ ествява
„историческо сближ аване“ , приветствано както от герм ан ц и те, така
и от ф ранцузите.
Междувременно Съюзниците поетапно евакуирали левия бряг на Рейн.
В периода меж ду 1924 и 1931 г. Б риан се проявява като „пилиг
рим на м ира“ , който успява да върне на Франция загубената във Вер-
сай меж дународната позиция.
Б риан наистина води, както сам той се изразява, „политика на
наш ата раж даем ост“ , тъй като Франция излиза от войната „обезкръве
на“ и не й остава нищо друго, освен да възприеме политика на д ълго
срочно оздравяване. Освен това Бриан винаги използва трибуната на
О бщ еството на нациите, за да защ итава както политиката на разоръж а
ване и на сближ аване с англичаните, така и на помиряване с Германия.
Докато в Париж Л евият блок разполага с крехко мнозинство и Ерио и
Поанкаре се см енят един друг, Бриан остава на своята позиция и от
стоява политика, която придава на Франция ново лидерство благодаре
ние на спечеления в О бщ еството на нациите престиж.
К огато през 1932 г. ум ира А ристид Бриан, Ерио чувства, че при
настъпилата криза най-напред в САЩ, а след това и в Германия, идва
вече краят на врем енното подобрение на климата, постигнато от двой
ката Б риан и Щ реземан (последният ум ира през 1929 г.).
Докато в Германия след успехите на Хитлер на изборите през
1931-1932 г. нацизмът набира сили, във Франция за радост на М усоли
ни надига глава крайната десница, прикрита до известна степен от при
ятелските отнош ения на Андре Тардио2 с лигите.
С ъ д б ата на Ф ранция вече не се реш ава в Ж енева, а в П ариж,
на улицата.
Общество и икономика: неочаквана криза

А мериканският историк Ю джин Уийбър анализира френската история
през 30-те години на X X в. и отбелязва, че творчеството на Е м ил Зола
разкрива последователните аспекти, под които тя се проявява. Серията
започва с Дамско щастие, продължава с Пари за финансовите пробле
ми, с Плячка за скандалите и безредиците, с Жерминал за социалните
конфликти, за да стигне до рухването в Разгром.
В действителност тези епизоди се вписват в един по-широк, двоен
1 Белгийски министър на външните работи от 1925 до 1927 г. - Б. пр.

2 Министър на вътрешните работи и премиер при Поанкаре. - Б. пр.
363
контекст, определящ се, на първо място, от застаряването на нацията, и,

на второ, от нейния пацифизъм, който отчасти произтича от предходното.
Застаряването на френското общ ество се дължи преди всичко на
изчезването на най-младите - на загиналите във войната: един милион
и четиристотин хиляди умират, един милион са обгазени, обезобразе
ни, осакатени, а от ш ест милиона и петстотин хиляди оцелели полови
ната са инвалиди. Д ем ограф ският срив се засилва, когато поколенията
с намален брой стигат до зряла възраст: през 1936 г. сам о 31 % от ф ран
цузите са на по-малко от 20 години и 15 % на повече от 60. Това заста-
ряване се наслагва върху едно по-старо малтусианство, което пощ ади
ло само състоятелната част от буржоазията в богатите селски райони.
След 1935 г. см ъртността превиш ава раж даемостта. Н а базата на този
ритъм се изчислява, че френската нация е застраш ена от изчезване преди
1980 г. Единствено им играцията може да компенсира загубите от вой
ната и последиците от м алтусианството. Този демографски спад някак
приглушено (освен ако не се прокламира политика за насърчаване на
раж даем остта) започва да безпокои общ еството, което продълж ава да
преценява въоръж ените конфликти само от гледна точка на личния със
тав на войската, и това се проявява във Франция по-подчертано, откол-
кото в съседните страни, например в Германия.
Освен това застаряването е видимо и по сам ото държание на у п
равляващ ите, по дълголетието на режима. Х итлер е нов човек, М усо
лини се представя в разцвета на своята възраст, Сталин току-щ о е оси
гурил господството си, а на личностите, които ръководят френската
политика (Бриан, Ерио), като че ли им липсват сили и реш ителност.
Н ай-малкото, което мож е да се каже, е, че Третата република не води
онази впечатляващ а политика на съседите, които се стрем ят да пока
жат своята сила и завладяващ а енергия.
Колкото до окръжаващ ия пацифизъм в неговата начална версия,
той не се дължи на страха от евентуално поражение. Това щ е се получи
едва след герм анската окупацията на Рейнската област през 1936 г. Па-
цифизмът се основава главно на ужасите от войната на собствена земя.
Лозунгът „Никога вече това!“ на тогаваш ните пацифисти се различава
от „Война на войната!“ на пацифистите преди 1914 г. Той не е привиле
гия на една политическа групировка - в случая на социалистите и на
анархистите, - а произтича от цялото общ ество.
Ако страхът от нова война все още не се свързва със страха от
поражение, до това положение щ е се стигне със засилването на хитле-
ризм а и то щ е доведе до увеличаване броя на запалените пацифисти.
Кой е м огъл да предположи през 1930 г., когато в САЩ се разра
зява криза, че след апогея на френската м ощ ще настъпят най-смутни
времена. Поанкаре току-щ о е напуснал властта, неговият франк е из
раз на успеш ната м у финансова политика, наследникът м у А ндре Тар-
дио върви по неговите стъпки. Във всички сектори на производството
364
балансът е положителен: добив на въглищ а (55 млн. тона), добив на

ж елязна руда (51 млн. тона), добив на стомана, на електричество. При
това Франция е вторият производител на автомобили след САЩ, оси
гурена е пълна заетост на работната ръка, златото тече към касите на
Банк дьо Франс. Нейните резерви от 18 млрд. франка през 1927 г. дос
тигат 80 млрд. през 1930 г. Но кривата на тази прогресия започва да
спада, отбелязва застой и все още не се разбира, че това се дължи как-
то на загубата на конкурентоспособност, така и на последиците от ам е
риканската криза. А през ноември 1929 г. Тардио обещ ава на францу
зите „политика на просперитет“ .
К ато следствие от девалвирането на лирата стерлинга и на об
вързаните с нея валути балансът на плащ анията върви надолу поради
бързия спад на износа и на обема на производството. П оследното при
показател 100 през 1929 г. стига до 89 през 1932 г. М аразм ът засяга
най-напред текстилната индустрия поради японската конкуренция, след
това земеделското производство и най-сетне Генералната трансатлан
тическа ком пания1. И зчезва престижната автомобилна м арка Бугати.
О целяват само голем ите металургични компании като „Вендел“ , „не-
коронованият крал“ „М иш лен“, първите призюници2 са рядкост. Това
влош аване на икономическото състояние засяга най-напред държ ав
ния бюджет, с който предишните правителства са се гордеели и в който
вместо излишък се наблюдава дефицит отначало от 5 млрд., а през 1933 г.
от 11 милиарда. Н амерението на Тардио е да го компенсира чрез поли
тика на разходи, които да раздвиж ат икономическия живот: построява
не на пътища, електрификация на селата, пенсии за ветераните от вой
ната, казано накратко - да се развие консумацията. Но четири източни
ка на ресурси внезапно пресъхват: туризм ът (заради кризата), репара
циите, след като американците налагат на Европа м ораториум а на Ху-
вър3, доходите от фрахта4 и доходите от капитали, вложени в чужбина.
За да даде тласък на износа, Пол Рейно предлага девалвация на франка -
но той е единственият, който споменава за подобно светотатство. Дру
гите предпочитат да възстановят равновесието в търговския баланс чрез
повиш аване на м итата и с допълнителни такси върху стоките от стра
ни, в които е извърш ена девалвация. След това вносът постепенно се
ограничава, преди да бъдат забранени онези стоки, които заплаш ват
най-много равновесието в страната, т. е. земеделските продукти и по-
специално житото. Същ евременно се води м алтусианска политика на
ограничаване на някои производства, например на грозде, като се да
1 За преозокеански превози. - Б. пр.

2 Верига магазини с единни цени, от фр. prix uniques. - Б. пр.
3 С този мораториум, носещ името на тогавашния американски президент, се отлага
за една година изплащането на репарации от Германия и на междусъюзническите
военни дългове. - Б. пр.
4 Даване на кораби под наем. - Б. пр.
365
ват премии за изкореняване на лозята, а в индустриалната област се

приема закон, забраняващ създаването на нови фирми с множество кло
нове, за да се попречи на падането на цените поради конкуренцията.
Тези реш ения са придружени от цяла серия дефлацонни мерки, които
са насочени най-вече към държавните служители и се изразяват в огра
ничаване на техния брой и в намаляване на заплатите им. П рез 1935 г.
Пиер Л авал предприем а ощ е по-бързи мерки и редуцира държавните
разходи с 10 процента, а това засяга пенсиите, заплатите, заем ите и пр.
Н ещ о невиждано, но то съвпада с оживлението в меж дународен м а
щаб, така че Франция не извлича никаква изгода.
Общо взето, политиката, водена от Тардио и Лавал, е своеобразен
израз на малтусианство и на страх от риска, а това кара Франция да преми
не през нещо като зимен сън. Да се спаси на всяка цена стойността на
валутата, да се избегне обременителната модернизация - това са постоян
ни грижи, целящи да успокоят обществото, което управлява икономичес
кия живот в страната, както се управлява бюджетът на едно семейство.
Икономическата катастрофа предизвиква социална криза не само в
пряко засегнатите сектори. „Работа или хляб“ - такъв вик надават безра
ботните, тръгнали към Париж, чиито прояви са обезсмъртени в кинохро
никите през 1932 г. Техният брой възлиза на 500 хиляди при пълно работ
но време и милион и 500 хиляди при частична безработица от всичко 12
милиона и половина наемни работници. Особено силно са засегнати стро
ителството и металургията. Жертвите на кризата не разполагат с резервни
каси, а ощ е по-малко с осигуровка за безработица. Работниците почти не
могат да разчитат на защита, като се има предвид и обстановката, която
налага ограничаване на стачките: едва една трета от тях са успешни срещу
една втора през периода 1922-1929 г. Процентът на членуващите в синди
катите е много нисък, а множеството работнически организации са разе
динени. Освен това стагнацията засяга непряко и средните класи, в час
тност селяните, поради обедняването на тяхната клиентела.
Икономическата криза налага такъв курс на събитията, че лиш а
ва политическите ръководители от възмож ност да предлож ат идеи за
разреш аването й. Н аистина Франция изживява финансови кризи през
1919 и 1923 г., вследствие на които франкът се обезценява двойно, пре
ди да настъпи ф аталният спад през 1925 г., когато котираната през 1914
г. лира струва 42 франка през 1919 г., а през 1925 - 100. Но предпола
гаемите причини били видими и Франция оставала с надеждата, че Гер
мания в крайна см етка „щ е плати“ и това ще допринесе за оправяне на
положението. Спекулацията обаче се отразява зле на управлението на
Ерио и на Л евия блок: понеже се страхували за цената на своите боно
ве, техните притежатели предизвикали падането му. П рез 1926 г. лира
та стерлинга достига стойност от 286 франка. С ъставеното от Поанка-
ре правителство на националното обединение, което напомня С вещ е
ния съю з от 1914 г., изведнъж възвръщ а доверието. То позволява на
366
Поанкаре да извърш и девалвация чрез закона от 25 юни 1928 г., което

струва скъпо на рентиерите, но им вдъхва увереност в бъдещ ето.
П рез 1932 г., напротив, ударите идват не от следвоенните дълго
ве и не от спекулацията. Както левицата, така и десницата са объркани
пред тази неочаквана криза, идващ а след период на възход. И тя ще
продължи м ного по-дълго, отколкото в другите страни, по-специално в
САЩ и Германия.
ФАШИСТКОТО ИЗКУШ ЕНИЕ О Т 1934 г.
След победата на Левия блок през 1924 г., последвана от обявяването на

данък върху капитала, „паричната стена“ 1 слага край на този експери
м ент и радикалите на Ерио започват да водят политика на балансиране
между десницата на Тардио и социалистите на Б лум . В този период на
криза, след като левицата печели изборите през 1932 г., десницата въз
приема по-агресивно поведение. За да може да се бори по-успешно сре
щ у левите сили, огорченият от загубата на изборите Тардио лансира ли
гите срещу тях. Д отогава десницата, която не обича режима, обикновено
не го атакува, защ ото нейни представители държат ръководни постове.
Но поражението на изборите променя ситуацията: десницата използва
лигите като буфер, за да разклати режима. Зад лигата Аксион франсез
стои Шарл М орас, който вдъхновявал своите „кралски вестникопродав
ци“2, необуздани нарушители на реда, чиято организация отслабнала, след
като била осъдена3 от папата през 1926 г., а по-късно поради скъсването
с претендента4. Друга лига е тази на „М ладите патриоти“ с ръководители
Тетенже, Ксавие Вала и Филип Анрио, чиито членове подобно на пред
ходните са антипарламентаристи и антисемити. Тези движения предхож
дат фаш изм а и са сходни с него, без да са антикапиталистически. През
1928 г. около Л ’А ми дю пъопл {Приятел на народа5) се формира „Френ
ска солидарност“ на Коти - организация от нацистки тип. Привържени
ците на францизма на Б ю кар6адмирират и имитират италианския фаш и
зъм при вероятността да бъдат подпомагани от М усолини, но той разпо
1 „Стената“, която банковите и финансовите среди издигат пред всеки опит за иконо
мическа реформа през 20-те години. - Б. пр.
2 Основното ядро на лигата, чиито основатели са монархисти, било съставено от про
давачите на нейния орган Action française. - Б. пр.
3 Най-вече заради нейния национализъм. - Б. пр.
4 Лигата „Аксион франсез“ признава за законен претендент за френския трон Анри
д ’Орлеан (1908-1999), но през 1937 г. отношенията между лигата и претендента са
обтегнати. - Б. пр.
5 Вестник, основан от Франсоа Коти през 1928 г., индустриалец известен с успехите
си в парфюмерийната промишленост. - Б. пр.
6 Марсел Бюкар (1895-1946), ръководител на профашисткото Франциско движе
ние. - Б. пр.
367
лага с малко войски. Тези групировки се ползват с поръчителството на

именити военни, каквито са победителят в операциите в О риента Фран
т е д ’Еспре, Лиоте, Вейган1 (който подписва договора от Ретонд, но не и
Петен, който, дистанцирайки се от тях, си спечелва репутацията на ре
публикански марш ал. Те разчитат и на доверието на много членове на
Френската академия. Истинското масово движение, на което разчита дес
ницата, е това на Огнените кръстове („Кроа дьо фьо“), на онези ветера
ни от войната с ордени от фронта, които същ о са субсидирани от парфю
мериста Коти, чиито привърженици възлизат на сто и петдесет хиляди.
Ръководено от полковник Дьо ла Рок, това движение прилага фашистки
методи, но идеологически е твърде различно от фашизма, тъй като под
крепя по-умерени личности като Думерг2 иТардио (последният подобно
на Лавал отпуска значителни субсидии за движението). Лоялни към пред
ставителите на десницата, тези движения не успяват да „се закачат“ за
работническата класа за разлика от фашистките организации в чужбина
или от по-късно появилото се движение на Дорио, които не проявяват та
кава лоялност и се представят за антикапиталистически. В своето социа
листическо или радикално крило левицата смята, че те представляват ис
тинска опасност за Републиката и че тъкмо дейността на лигите и по-кон
кретно бунтът от 6 февруари 1934 г. допринасят за обединението на леви
цата в Народен антифашистки фронт.
Колкото до интелектуалците след края на войната, някои прие
мат, а други отхвърлят общ еството, в което живеят, но погледът им е
обърнат към „голям ата светлина от изток“ . Н о сега вече те определят
своята позиция спрямо фашизма.
Фашистките идеи във Франция се разпространяват по-скоро от пи
сатели, отколкото от чисто политически движения, като се изключи Сно
път3или францизмът на Бюкар. Например в Жил на Дрийо Ларошел геро
ят изразява отрицателното си отношение към съвременна Франция и нос
талгията си по отминалото златно време, в което царял корпоратистки (хрис
тиянски или не) ред. Новият ред 4 на Робер Арон също отхвърля капита
лизма и парламентаризма подобно на съставителите на Рьовю юниверсел5
Бразияк, Морис Бардеш, Тиери Моние. Стоейки далече от тях, но също
така критично настроен по отношение на режима и в частност на колони
алните репресии, М арк Сание, а след него и Еманюел М уние искат да
1 Максим Вейган (1867-1965), френски генерал, подписал заедно с маршал Фош при
мирието от 11 ноември 1918 г. в щабния влак близо до жп гара Ретонд, а след това
сътрудничил на германците. - Б. пр.
2 Гастон Думерг (1863-1937), френски държавник, президент на републиката от 1924
до 1931 г., премиер-миннистър през 1934 г. - Б. пр.
3 На френски Faisceau, на италиански Fascio (мн. ч. fasci), оттам - фашизъм. - Б. пр.
4 Политическа група. - Б. пр.
5 Revue universelle (Универсално списание) е с нацистка насоченост, близко до „ Аксион
франсез“. - Б. пр.
368
възродят Църквата, да я очистят от компрометиращото я минало. Те от

хвърлят установения строй, подобно на ултралевите, на интелектуалците
комунисти като Пол Низан, Жак Сустел, Жорж Батай, на сюрреалистите.
Наблюдава се и някаква солидарност между екстремистите, която според
Анри Дюбиеф се проявява през 1932 г., когато комунистическият деец Е.
Фрич бил повален на земята от двама полицаи, деяние, осъдено както от
неговата партия, така и от някои малки списания на крайната десница. По-
късно Ромен Ролан и Ваян-Кутюрие заедно с крайната левица (Жан Жио-
но, Рамон Фернандес), с десницата и с крайно десните съставят възпоме
нателна брошура в памет на жертвите от 6 февруари.
Н о 6 февруари 1934 г. слага край на тази солидарност. Тогава
смесването на политиците в центъра и на интелектуалците екстрем ис
ти вляво и вдясно отстъпва пред изясняването на позициите от гледи
ще на антифаш изма. Това изясняване се проявява при бунтовете, кога
то срещ у полицията и „некадърното“ правителство вървят едни до дру
ги, макар и временно, крайно десните лиги, Огнените кръстове, и край
но левите групировки.
Шести февруари 1934 г.

П ричините за този взрив са ясни. О т една страна, с провала на лиде
рите отдясно, а след това и на ръководителите отляво, и, от друга, със
заслепението и страха, предизвикани от д ействията на ф аш изм а и на
нацизм а в чуж бина, мож е да се обясни този гневен протест, подклаж
дан и от скандали като аф ерата „Стависки“ 1. И м ало е, разб и ра се, и
други ф инансови скандали след края на войната, но докато все ощ е
същ ествувал риск те да ком пром етират десницата, която, бидейки на
власт, била съучастник и извличала полза от тях, тези скандали не
предизвиквали реакция в общ ественото мнение. П рез 30-те години те
сам о се подем али от пресата, която нито била автоном на, нито пред
ставлявала някаква движещ а сила (както в САЩ или във Франция през
втората половина на X X в.). Тя била инструм ент на политически ор
ганизации и на финансови групи, принадлежащ и в повечето случаи
към десницата или към крайно десните (Гренгоар, Кандид, Лъо Жур
нал, Лъо Матен 2).
В този смисъл, по време на аферата „А но“ и особено на аферата
„Устрик“3, в която се компрометирали трим а членове на кабинета на Тар-
дио, обвинени в корупция, тази преса останала дискретна. Всичко се про
менило при аферата „Стависки“ (1933-1934 г.), в която бил замесен Ка-
1 Финансови злоупотреби, в които взема участие и закоравелият престъпник Алексан

дър Стависки (украинец по произход), убит при мистериозни обстоятелства. - Б. пр.
2 Gringoire, Candide, Le Journal, le Matin. - Б. np.
3 Март Ано (жена от бизнеса) и банкерът Албер Устрик вземат участие във финансо
ви злоупотреби. - Б. пр.
24. 369
мий Ш отан1, чийто близък роднина2 се мъчел да потуши съдебната про

цедура. Когато измамникът бил открит мъртъв от полицията, левите смя
тали, че тя го е убила, за да не компрометира полицейския префект Шяп,
свързан с лигите. Според десните нареждане за убийството дал самият
Шотан. Той организирал и убийството на съветника Пренс, натоварен с
досието на Стависки, намерен мъртъв на една жп линия.
Десницата и лигите нападат този евреин, „този метек и безотечестве
ник“, един от многото, тъй като г-жа Ано и Острик са също такива, но преса
та не се задълбочава с техните случаи при управлението на Андре Тардио.
Напротив, антисемитизмът и ксенофобията, разпалени от дейност
та на лигите и на М орас, сега вече се разразяват и кризата довежда до
оставката на Шотан. В Аксион франсез се появява заглавието: Камий
Шотан —главатар на банда крадци и убийци.
Умереният сенатор Албер Льобрюн, избран за президент на Републи
ката през 1932 г., се обръща към Едуар Даладие, радикал, стоящ по-надясно
от Ерио, да състави правителство. Повсеместната криза (икономическата,
политическа и социална) прави все по-напрегната атмосферата в началото
на 1934 г. : тринадесет улични манифестации, почти всичките подстрекавани
от Аксион франсез. Лозунгите са: „Долу крадците!“, „Долу убийците!“. На
селението не се отнася враждебно към дефилиращите Огнени кръстове. Всяка
манифестация събира около четири хиляди души. Полицейският префект
Шяп не ги закача, освен когато се намесват леви демонстранти, например
някои служители: на 22 януари са арестувани 346 души. И все пак броят на
ранените жандармерисги (тринадесет) е по-малък, отколкото при други слу
чаи. Две тежести - две различни мерки за тях. Ето защо Даладие решава да
повиши Шяп и го изпраща резидент в Мароко.
Б унтът избухва.
Н а 6 ф евруари всички лиги се движат нагоре-надолу по Ш ан-з-
Елизе: Френска солидарност, Аксион франсез, Младите патриоти,
Федерацията на данъкоплатците, Огнените кръстове. Там са същ о
Националният съюз на военните , по-скоро десен, и Републиканската
асоциация на ветераните от войната, близка до комунистите. О т раз
лични посоки маниф естантите се насочват към Бурбонския дворец -
насилията са неизбежни: 15 загинали и 1435 ранени.
Според левицата това е неуспешен акт на насилие; според десни
цата - кървава репресия от страна на прогнилата държ ава срещ у чес
тните хора, които са недоволни от нехайството на правителствата и от
скандалите. Тези са двете преобладаващ и обяснения, преди Серж Б ер-
стен да предложи своята по-подробна интерпретация, която е изграде
на на предположението за повече сценарии.
1 Тогава премиер-министър. - Б. пр.

2 Става дума за прокурора Пресар, който непрекъснато отлагал делото срещу Ста
виски. - Б. пр.
370
Според комунистите правителството на Даладие толерира фашис

тите, както са постъпвали и предходните правителства. То трябва да
бъде санкционирано. Ветераните от войната смятат, че насилията са
насочени срещ у героите от войната и с това те се доближ ават до пози
цията на лигите. К огато се чуват изстрелите, Огнените кръстове на
полковник Л а Рок получават от своя вожд нареждане за дислокация.
Той си остава легалист - поне такива упреци м у отправят хората от
неговите редици, които искат да дестабилизират Републиката и се при
съединяват към активистите от Аксион франсез. Но последните и най-
вече Младите патриоти на Тетенже1наистина им ат намерение да сва
лят Републиката и да установят режим от фашистки тип.
В крайна см етка Даладие устоява. Н о той чувства, че полицията
м у убягва, тя не е арестувала нито един от ръководителите на бунта.
П равосъдието същ о се измъква, а армията не м у вдъхва доверие. По
настояване на председателите на двете камари и на А лбер Л ьобрю н
Даладие подава оставка.
Успехът на 6 февруари се проявил по-късно, когато десницата се
върнала на власт при управлението на бившия президент на Републи
ката Гастон Думерг. Редом с него били Тардио, Лавал, Фланден и Ерио -
гаранция отляво за управлението на националното единство. И м ало е,
разбира се, опити за подриване на дейността на парлам ентарната ре
публика, тъй като десницата била загубила изборите.
Изтъквайки факта, че истинските фашистки организации не били
особено силни, повечето от най-добрите историци смятат, че през 30-те
Франция била алергична към фашизма. Те, разбира се, признават, че анти-
парламентаризмът бил жив и че имало стремеж да се установи твърда власт,
както и предразположение да се премине към преки действия. От друга
страна, във въпросните френски движения не се наблюдавала тоталитарна
визия: те били по-скоро консервативни и не целели смяна на елита или
социален прелом. Следователно може да се говори за някакъв смътен фа
ш изъм или по-добре за фашистко проникване сред консервативните уп
равленски среди. В този смисъл периодът на Виши също не би трябвало да
се смята за фашистки (освен към края), защото видните личности и тех-
нократите нямали нищо общо с плебеите, които управлявали в Берлин и
Рим. Трябва да се отбележи все пак, че в основата на събитията от 6 фев
руари и на тези, които са свързани с Виши, стояли същите хора, със същи
те аспирации: Морас, Анрио, Пиер Лавал, Ксавие Вала; същият антисеми
тизъм, същ ата омраза към франк масоните, същият антипарламентаризъм
(освен при Лавал), същите началнически стремежи.
Ако е вярно, че във Франция Републиката е пуснала най-здрави
корени, то да се твърди, че не е имало фаш истко изкушение, би било
просто една игра с д у м и т е ...
1 Пиер Тетенже (1887-1965). - Б . пр.
371
Н АР О ДН И Я Т Ф РО Н Т
Откога датира истинското начало на Народния фронт? О т неговата по

беда на изборите през 1936 г. или от 12 февруари 1934 г., когато се про
вежда общ а стачка в отговор на манифестацията от 6 февруари и което е
символично при призива „Единство“ враждебно настроените едни сре
щ у други синдикални кортежи, свързани със социалистите или с кому
нистите, се сливат, вместо да стигнат до сблъсъци. В същ ност победата
през 1936 г. става възмож на и благодарение на присъствието на хора от
много други формации - на Радикалната партия, на Християните за м ла
дата република, на К ом итета за бдителност на интелектуалците антифа
шисти, на Л игата за правата на човека и т. н. - всичко 87 организации.
М акар че международният хоризонт се помрачава от ремилита-
ризацията на Рейнската област от страна на Хитлер, Франция предпо
чита да не обръщ а внимание на нищо - до такава степен хората вярват,
че победата на левицата щ е промени бъдещ ето на французите.
През 1936 г. тази трудно спечелена победа, която идва след успеха на
Frente popular1 в Испания, е истинска победа. Първо, защото в изборите
участват 84 % от населението - най-масово след 1914 г. ; второ, защото леви
цата побеждава с 5,4 млн. ш аса срещу 4,2 млн. ; най-сетне защото сред леви
те сили комунистите спечелват най-много нови гласове и кресла, а радика
лите загубват от своите кресла. Със 147 кресла социалистите от Френската
секция към Работническия интернационал2 стават първата партия във Фран
ция; радикалите били 106, а комунистите 72. Левите сили имали всичко 376
депутати, а десните -2 2 2 , но радикалите можели да наклонят надясно, което
правело победата на Народния фронт по-уязвима.
Ето защ о Леон Б л у м претендирал за властта, което впрочем си е
било законно, но той посочил ощ е в началото, че понеже не бил полу
чил абсолю тно мнозинство и не бил „завою вал“ властта, см ятал прос
то да я „упражнява“ .
В трудовия свят тази победа била посрещ ната с бурна радост. В
продължение на няколко седмици не секвали манифестациите и корте-
жите под звуците на акордеон. И зборите се провели на 26 април и на 3
май. Н а 28 м ай в чест на годиш нината от комуната 600 хил. души дефи
лирали пред С тената на федератите и пеели Интернационалът.
Пеели същоЛеоне, хайде... на Монтею:

Страната ни гори от нетърпение,
за хляб реве народът. Да вървим
без страх, Леоне! С твоето умение
негодниците днес да заглушим
1 Народен фронт. - Б. пр.

2 Section Française de l’Internationale Ouvrière (SFIO). - Б. np.
372
Леоне, хайде, ти си наш министър,

за Мариана 1 да издигнем глас!
Леоне, нека мир да въдворим

в света! Мира да съхраним и тука!
На среща с любовта днес да вървим,
оръдията —те са за боклука.
Да подкрепим, Леоне, старостта

с хляб, с огън - н е с медали, с празна слава!..
Да може да се труди младежта,
а не ръка за милост да подава.
В същ ото врем е в подкрепа на левицата се провеждат и стачки. Те

започват в заводите Б реге в Хавър, а след това за няколко дни завладя
ват цяла Франция, парализират производството и търговията, защ ото са
придружени от окупация на заводите и на работните места, включително
и на големите магазини. Н ещ о невиждано: дотогава имало по петдесети
на стачки на месец, а само през юни се провели 12 хиляди.
М ож ем да си представим уж аса на работодателите и особено на
по-дребните; те никога не били им али работа с подобно движение и
надавали глас срещ у наруш аването на правото на собственост. Но ра
достното настроение на събирачите на пом ощ и „за стачниците“ свиде
телства за приятна атмосфера, която не застраш авала никого, труде
щ ите се вярвали, че щ е им ат реална полза от тази изборна победа.
Н овост в случая е това, че стачниците очаквали работодателите,
които се см ятали за такива по божия воля, да благоволят да им обърнат
м алко внимание. Иначе казано, движението било спонтанно и ако е би
ло подкрепено от синдикатите, както м ож ело да се очаква, не синдика
тите са тези, които са в основата му. Свидетелство за това е поведени
ето на работещ ите в комуналните служби, които членували най-масово
в синдикатите, но не участвали в стачката. При тези безредици, които
подлудили собствениците - десет милиарда франка в масивно злато
преминали ш вейцарската граница - някои мислели за възстановяване
на реда (насилствено, разбира се), а старото правителство, което все
ощ е изпълнявало функциите си (знае ли човек какво щ е се случи?) под
готвяло за действие няколко полка.
М инал цял месец, преди да се сформ ира новото правителство,
тъй като Л еон Б л у м не искал да го оглави, преди да е изтекъл мандатът
на предиш ната Камара. То било съставено на 4 юни сам о от социалис
ти и радикали, понеже комунистът Торез отказал да влезе в него, „за да
не плаш и буржоазията“ .
1Алегоричен образ на Френската република. - Б. пр.
373
Леон Б л у м веднага свикал синдикатите и представители на рабо

тодателите и той сам ият ръководел срещ ата на високо равнищ е, проя
ва, каквато не била виждана в двореца М атиньон. П ристигналите круп
ни работодатели като Л амбер-Рибо, макар и пребледнели, си придава
ли важност; синдикатите същ о били там - Фрашон, Жуо, Б ьолен и дру
ги. Те знаели, че ако все пак им ат определен дял в политическата побе
да, сам о са присъствали на стачките и на окупирането на заводите, дей
ствия, които Л еон Б л у м поначало не одобрявал.
М ного бурно бил приет Леон Б л ум в К ам арата („за първи път
тази стара гало-ром анска държава се управлява от евреин“ , заявил Кса-
вие Вала), но в зам яна на това договорите в М атиньон се сключили в
атм осф ера на взаим но уважение, макар за работодателите преговорите
да били „трудни и мъчителни“ . Имайки предвид не толкова завидната
съдба на „своите“ работници, собствениците приели увеличаване на
заплатите със 7 до 15 %, признаване ролята на синдикатите в предпри
ятията, на колективните договорености за всеки вид индустрия, на сво
бодния избор на делегати (задължително французи) от персонала. Щ ом
като договорите били сключени, правителството представило проекто
закон, осигуряващ на работниците 15-дневен платен годиш ен отпуск, и
друг, който гарантирал 40-часова работна седмица.
В отговор на получените отстъпки от М атиньон синдикатите обе
щ али да прекратят окупирането на заводите и да възобновят работата.
Но значителна част от хората на труда и техните организации
отказали да прием ат споразуменията, сключени от правителството на
Народния фронт. „Всичко е възм ож но“, заявили троцкистите и пивер-
тистите1 от лявото крило на SFIO. „Не, не всичко е възм ож но“, отвър
нал М орис Торез, застъпник за прилагане на ум иротворителната поли
тика, вм енявана от Сталин, за да не се разложи страната в момент, ко-
гато се задавала криза и щ яла да избухне неизбежна война с нацистка
Германия. Това изисквало една силна Франция, способна да осигури
своята национална защ ита.
Разпореждането не прекратило стачките, а това допринесло за
отслабване властта на правителството 40-те часа произвели отрицате
лен ефект: собствениците на големите заводи обяснили, че въвеж дане
то им щ е попречи на преустройството на техните предприятия, които
били призвани да служ ат на националната отбрана. Същ евременно по
явилата се отново инфлация изяла повиш аването на заплатите. С една
дума, радостта отстъпила пред разочарованието.
Политиката на Б л у м в Испания предизвикала още по-голяма обър
каност сред хората от Народния фронт. Естествено било да се помогне
на Frente popular, който бил законно избран, но станал ж ертва на наци
оналистите на генерал Франко. Но след 6 февруари всички ум ове били
1 Привърженици на Марсо Пивер (1895-1958), десен социалист. - Б. пр.
374
в плен на страха Франция да не се върне към атм осф ерата на граждан

ската война и това накарало Б л у м да отстъпи под давлението на ради
калите и на англичаните и да препоръча политика на ненамеса в И спа
ния. Но М усолини, Салазар и Хитлер все пак изпратили хора, оръжие
и самолети, в това число и легиона Кондор, докато Сталин не възнам е
рявал да оказва пом ощ на режим, където преобладават социалисти и
анархисти, подкрепя републиканците с половин уста. О т своя страна
Франция блокирала оръжията, предназначени за законното правител
ство и допуснала само организирането на М еждународни бригади под
ръководството на Пиер К от и Андре М алро.
„М ислите ли, че аз не споделям някое от ваш ите чувства?“ , казва
Б лум , изразявайки разочарованието си пред хората от левицата. В ъп
реки тази отдаденост неговото самочувствие се пречупва при първото
отстъпление, което Франция е принудена да направи по врем ето на
А лбер С аро', когато Хитлер ремилитаризира Рейнската област.
Прозорлив, макар и с отслабнали позиции, Б л у м увеличава раз
ходите за националната отбрана, но това става за см етка на придобив
ките, които трудещ ите се постигнали през ю ни 1936 г.
Тази първа голям а социална срещ а е главната причина за фантас
тично увеличение на членовете на синдикатите. Така например броят
на привържениците на Генералната конфедерация на труда от 1 млн.
достига 5 милиона. Работническата класа се интегрира с нацията, а съ
щ о и с реж им а - докато след руската револю ция, по-точно през 1920 г.,
когато се раж дат комунистическата партия и Коминтернът, вече се про
явява, дори двукратно, тенденция за разцепление. Н о тази голям а со
циална срещ а във френската история скоро щ яла да стане изкупител
ната ж ертва на поражението: безпочвен процес, както сочат по-късно
Робер Франк12 и Ж ан-Луи Крем ийо-Брилак3. Но тези, които празнували
своя първи летен отпуск (патетични картини с достойни хора, открива
щи щ астието да се живее), не си представяли, че точно четири години
след това те ще се окажат пленници зад телени огради. Народният фронт
и неговите отговорници са осъдени, а през 1941 г. епископът на Дакс
заявява, че прокълнатата година не е 1940 - годината на външ ното по
ражение, а 1936 - годината на вътреш ното поражение. В този смисъл
Виши се явява своеобразен реванш срещ у Н ародния фронт и днес още
им а хора, които се питат дали неговата победа озарява или помрачава
наш ата история.
1 Арбер Саро (1872-1962), френски политик, радикалсоциалист, защитник на „коло

ниалния хуманизъм“, министър-председател при две краткотрайни правителства (1933
и 1936). - Б . пр.
2 Съвременен френски историк, роден 1944 г. - Б. пр.
3 Френски политик и историк, участник в съпротивата. Роден 1917 г. - Б. пр.
375
М Ю Н ХЕН : ГЕРМ АН С К О -С Ъ ВЕТС К И Я Т П А К Т -

С ЕДАН И ВАТЕРЛО
ЗА ФРЕНСКАТА ДИ П Л О М АЦ И Я
Конференцията в М ю нхен през 1938 г. и подписването на германско-

съветския пакт през 1939 г. са, така да се каже, Седан и В атерло за
френската дипломация.
Сам о че при завръщ ането си от Германия председателят на М и
нистерския съвет Едуард Даладие е посрещ нат от ликуващ а тълпа и е
приветстван за това, че е запазил мира. А той, пребледнял и ом ърлу
шен, преценявайки какво поражение се явява тази капитулация, си ка
зал: „Глупаци“ .
О сем м есеца по-късно подписването на пакта меж ду Сталин и
Хитлер изпълва с недоумение френските, английските и други държ ав
ни ръководители. Комунистите са поразени - те не разбират какво ста
ва. Френските фаш исти също. Парадоксалното е, че този изненадващ
ход променя изцяло политическата карта на страната: сега французите
трябва да се борят едновременно срещ у нацизма и срещ у комунизма.
Тази обстановка се променя едва през юни 1941 г., когато Германия
влиза във война срещ у Съветския съюз; същ ествува възм ож ност ф рен
ско-френската граж данска д а ^ ъ д е възобновена, както преди.
М еждувременно Франция претърпява военен неуспех, инвазия
та, поражението и Петен.
Откакто Хитлер идва на власт през 1933 г., френските правител
ства водят много предпазлива политика. Те са обзети от чувство на страх -
страх, който ги парализира, но не винаги е породен от едни и същ и при
чини. В началото на управлението на фюрера, при първите нарушения
на Версайския договор, и левицата и десницата, и Б л у м и Тардио искат
да вярват, че диктаторът няма да се задържи дълго. При ремилитаризи-
рането на Рейнската област през 1935 г. французите като П.-Е. Фланден1
смятат, подобно на англичаните, че „хората се страхуват да водят война,
чиято единствена цел е да попречи на следващ ата война“ .
Напрежението във Франция нараства след франкисткото въстание,
което е последица от победата на Frente popular. За едни главният враг е
Съветският съю з със своята комунистическа партия. За други - това са
нацистка Германия и фашистка Италия, които подкрепят генерал Фран
ко. По това врем е Б л у м се страхува да не би, подкрепяйки испанските
републиканци, да предизвика гражданска война във Франция. Ето защо
отчаяният Леон Б л у м се произнася за „ненамеса“ в Испания. За него
главната опасност е нацистка Германия и затова, за да осигури финанси
ране на превъоръжаването на Франция, той отделя скромни средства за
1 Пиер-Етиен Фланден (1889-1958), френски политически и държавен деец, преми

ер-министър от ноември 1934 до юни 1935 г. - Б. пр.
376
социални нужди, надявайки се по този начин да успокои капитала. Но

неговите наследници предпочитат да задоволят Хитлер, за да спечелят
доверието на капитала. „По-добре Хитлер, отколкото Б лум “, смятат много
от тях. И се получава така, че от 1936 до 1939 г., докато мнозинството от
гражданите са настроени пацифистично, тъй като Народният фронт дава
надежди за по-добър живот, управляващите среди, макар по-разделени
отвсякога, насочват своите позиции срещ у войната, която се задава. П а
цифистично настроената доскоро левица (поне до 193 5 г.) смята, че трябва
да се окаже отпор на Хитлер, но тя не притежава нужните за целта сред
ства. Подкрепят я отделни дясно ориентирани политици като Пол Рейно
и Ж орж Мандел. Десницата, която преди това е войнствено настроена и
не отстъпва пред ваймарска демократична Германия, сега се показва по-
толерантна към нацисткия режим, който я очарова. За какво мечтае тя?
Д а обърне Хитлер срещу СССР К ъм нея се присъединяват и някои леви
елементи като Ж орж Боне, М арсел Деа и Жак Дорио, който скъсва с
комунистическата партия.
Успехите на Хитлер, аншлусът на Австрия, стоманеният пакт, склю
чен с Мусолини, нарастването на силата на Райха и съответно чувството
за неподготвеност на Франция, превръщат страха на френските управни
ци в паника. Когато судетите се обръщат към Хитлер да ги присъедини
към Германия, Петен подхвърля на френския посланик във Варшава: „Не
можем да окажем никаква военна помощ на Чехословакия.“ „Нашата въз
душна армия щ е бъде унищожена за 15 дни“, заявява командващият я ге
нерал Вюймен на своя министър през септември 1938 г. Ако е истина, че
през есента на 1938 г. съотношението на силите е изключително небла
гоприятно, особено при авиацията, военният фактор не е единственият, на
който се основава френската политика в Мюнхен и след това.
К огато през пролетта на 1938 г. чехословаш кото правителство
отхвърля исканата от судетите автономия, френското правителство се
оказва изправено пред първото изпитание, защ ото е подписало два до
говора с П рага, които го задължават да оказва военна пом ощ на Ч ехос
ловаш ката държ ава в случай на нападение от трета страна. И СССР е
подписал подобен договор, но неговото прилагане е подчинено на при
лагането на първия. Ако президентът Даладие е склонен да окаже съп
ротива, неговият м инистър на външ ните работи е против всяка намеса,
извърш ена без подкрепата на Великобритания. В една нота от 20 юли
1938 г. той съобщ ава на чехословашкия министър в Париж, че „Фран
ция ням а да вою ва заради судетите; ние, разбира се, публично ще пот
върдим своята солидарност (...), но това трябва да даде възмож ност на
П рага да постигне мирно и почтено реш ение.“
К олкото до Великобритания, тя заявила, че иска да се проведе
референдум в Судетската област, решение, което не могли да приемат
нито Франция, нито Прага, защ ото било много вероятно мнозинството
от судетите да последват съвместните призиви на своя лидер Хенлайн
377
и на Хитлер: толкова трагични изглеждат последиците от Версайския

договор, според който победителите поставили 2,5 милиона судети под
властта на чехите с претенцията, че действат в името на правото на
народите да разполагат със себе с и ... При това англичаните си пред
ставяли твърде смътно възм ож ността чехите да се защ итават в случай
на германско нападение - което впрочем не отговаряло на действител
ността. Решени да „запазят мира на всяка цена“ , френските управници,
под прикритието на британската сдържаност, стигат дотам, че упраж
няват натиск върху П рага да отстъпи пред германските искания, които
силово са изразени на 12 септем ври1.
В крайна сметка Лондон и Париж се обръщат с ултиматум към чехи
те, предупреждавайки ги, че ще носят отговорност, ако избухне война.
С ъветите от своя страна напомнят, че са готови да се намесят,
ако Париж даде пример, както е предвидено в договореностите.
Те знаят, че П олш а и Румъния се противопоставят на преминава
нето през тяхната територия на съветските войски, натоварени със зада
чата да помогнат на чехите. Но и те не преместват войските си към тех
ните граници и дори не показват, че такава възмож ност съществува.
Ч ем бърлейн предлага четиристранна конференция2, с което М у
солини се съгласява.
В М юнхен Франция и Англия отстъпват по цялата линия и чехите,
макар и недоволни, са принудени да се съгласят. Чехословакия се прев
ръщ а в остатъчна държава, а П олш а се възползва и анексира Шчечин.
Във Франция народната радост, предизвикана от вестта от М ю н
хен, не продълж ава дълго. Общ ественото мнение бързо си дава см ет
ка, че това е една нетрайна победа на мира. Но М юнхен им а своите
поддръжници. Н а първо м ясто жителите на Елзас и Л отарингия начело
с Робер Ш уман, които естествено искат да се избегне френско-герман
ски конфликт. Такова е становищ ето и на десницата, изразено в Аксион
франсез : „Ф ранция не иска да вою ва нито заради евреите, нито заради
руснаците, нито заради пражките франкмасони,“ М ю нхенските дого
ворености срещ ат масова подкрепа с 535 гласа срещ у 75 против, а м еж
ду депутатите от десницата се противопоставил само Анри дьо Кери-
лис, който е см ятан от съпартийците си за „агент на М осква“ .
В това е тайната на тази капитулация.
Тиери М оние го казва изрично в Комба („Б орб а“): „П обеда на
Франция не би била толкова победа на Франция, колкото победа на
принципите, за които с основание се смятало, че водят до гибелта на
Франция и на цивилизацията.“ Това означавало, че тоталитарните дър
жави били главната крепост срещ у болш евизма.
1 На тази дата Хитлер произнася остра реч в Нюрнберг, в която настоява Суцетската
област да бъде присъединена към Германия. - Б. пр.
2 В нея участват Франция, Англия, Германия и Италия. - Б. пр
378
В навечерието на образуването на Народния фронт Пиер Лавал си

поставял за цел да се сближи с Италия, за да може да неутрализира Герма
ния. Сега някои английски и френски държавници искали да се съю зят с
Германия и да я ориентират към Централна Европа, за да се противопоста
вят на СССР. След Мюнхен се състояли англо-германски преговори, пос
ледвани и от френско-германски икономически договори, които Париж
приветствал в „една ведра атмосфера на очарование и оптимизъм“ .
След анш луса на А встрия Сталин много добре разбрал накъде
клони ф ренската дипломация: да избегне съю за с него и да обърне Гер
м ания срещ у СССР. „Франция се скри зад своята „бавачка“ Великоб
ритания“ , казва Хитлер, за да не изглежда толкова унизително нейното
измъкване, но и преди, и след М юнхен било съвсем ясно, че Париж не
е държ ал М осква в течение на преговорите, съгласно които Ч ехослова
кия трябвало да бъде отстъпена. Ч ембърлейн и Даладие спеш но взели
самолет, за да отидат при Хитлер, а когато трябвало да преговарят със
СС СР за военна помощ , Франция и Англия изпратили делегация, в ко
ято не бил вклю чен дори един държавен секретар и която пътувала с
крайцер. „С тига са ни разигравали, това не е сериозно“ , казал Сталин
на М олотов, който в това врем е подготвял тайно предстоящ ия пакт с
Хитлер. Този път в ущ ърб на П олш а и на балтийските държави. За да
изпревари коалицията, която според Сталин крояла планове против
СССР, М олотов подписал с Рибентроп договор за ненападение, гаран
тиращ източните граници на Германия в случай на война на запад.
Тогава Даладие преценил, че може най-сетне да каже на руснаци
те, че в случай на война между Франция и Германия няма да е необходи
мо да взимат съгласието на поляците за преминаване през тяхната тери
тория, но инструкцията, която трябвало да получи генерал Думенк, прис
тигнала твърде късно: Сталин вече бил сключил договора с Хитлер.
Два месеца по-късно, когато Хитлер иска Данциг и заплаш ва П ол
ша, Англия, която била дала гаранции на П олш а, обявява война на Гер
мания. Б ез обсъждане в парлам ента Франция трябвало да я последва
(септември 1939 г.).
ЗАЩО „ СТРАННАТА В О Й Н А “
„Странната война“ - така се нарича началната фаза на Втората световна

война (от септември 1939 до май 1940 г.), когато цивилните и военните ръ
ководители на Франция се държат по такъв начин, че не може да се разбере
смисълът на техните действия или по-точно на тяхното бездействие. Когато
пада мълнията на германското нападение през май 1940 г„ френските вой
ници продължават, разбира се, да се бият, но несигурността през измина
лите месеци подкопава самочувствието на управниците и на хората, а за
съюзниците това се оказва решаващо за последвалата катастрофа.
379
Окупацията на П рага въпреки М юнхенското споразумение, а след

това и агресията срещ у П олш а променили настроението в общ еството:
според една осъщ ествена по това врем е анкета 76% от запитаните см я
тали, че тряб ва да се попречи на Хитлер да завзем е със сила Данциг. В
своето примирение общ еството си давало сметка с какви илю зии е жи
вяло след М ю нхенското споразумение. То не последвало М арсел Деа,
който писал: „С м ърт заради Данциг?“ „Н а това трябва да се сложи край“,
смятали хората, а пацифистите от 1938 г. вече почти нямали влияние.
Ето защ о, след като с окупацията на П олш а войната започнала,
общ ественото мнение след толкова отстъпления и унижения очаквало
все пак да се случи нещо.
Но нищо не се случва.
Генерал Гамлен обявява, че за да се окаже пом ощ на П олш а съг
ласно споразуменията, атака можело да се предприеме едва на четвър
тия ден, а според някои тълкувания чак на петнадесетия. Н езависимо
от това на 7 септември френските войски завзем ат Варндската гора, на
десетина килом етра в герм анската територия. О т разположените там
стотина дивизии сам о 10 участват в операцията. Но на 12 септември тя
е прекъсната, а на 16 октомври се взем а реш ение за оттегляне, при това
с евакуиране на френския град Ф орбах1.
Ето как била оказана пом ощ на П олтпа!
Б и л а предвидена защ итна система от Ж ю ра до Северно море, при
това френските сили мож ели да предприемат атака към М айнц, само
ако бил успеш ен източният фронт. В противен случай те трябвало да се
оттеглят зад линията М ажино.
Но източният фронт не издържа. Смазани от германците, а след
това прегазени при нахлуването на съветската армия на 17 септември,
поляците са унищожени. Тогава французите се оттеглят в очакване на
германците с пушки при нозе.
Днес знаем много по-добре причините за това поведение. В тях се
крие тайната на „странната война“ и на примирието след поражението.
Показателни в това отношение са няколко момента от този период.
Ощ е през септември френското командване отказва да бом бар
дира Германия „от страх да не последват наказателни операции и това
да забави концентрацията на войските“
П рез януари 1940 г„ когато белгийският крал Л еополд се страху
ва от германско нахлуване и съобщ ава за този риск на французите,
генерал Гамлен иска да влезе в Белгия, но неговият заместник генерал
Ж орж го разубеж дава и заедно с Даладие го уверява, че това би могло
да послужи за алиби на Хитлер и той да окупира Белгия.
О т френска страна се изтъква аргументът, че трябва да се печели
време, защ ото авиацията трябва да продължи да укрепва, тъй като е
1 В Лотарингия. - Б. пр.
380
ощ е слаба, за да предприеме действия. „В такъв случай, отговарят ан

гличаните, Франция може да издържи и без наш ия експедиционен кор
пус. Впрочем сърцето на английската империя е Суец. Н а една меж ду
съю зническа конференция, състояла се на 22 септември, на която дори
не станало въпрос за Полша, Чембърлейн обещ ал 32 сам олета на Фран
ция. А се знае, че авиацията е слабото място на ф ренската армия.
Този факт обяснява позицията на Генералния щ аб. Гамлен пред
почитал Германия да бъде контрирана на Б алканите, защ ото бил убе
ден, че след П олш а германците ще искат да сложат ръка на румънския
петрол. Той искал да избегне фронтална битка във Франция, защ ото се
страхувал от масовите бомбардировки над цивилното население: на та
зи заплаха се гледало м ного сериозно, на парижаните били раздадени
противогази и населението се подготвяло да посрещ не задаващ ата се
опасност, защ ото ощ е бил жив споменът за обгазените през П ървата
световна война. Д а се води война на Балканите с дебаркиране в Солун,
както през 1915 г., означавало всъщ ност да не се вою ва, да се допусне
компромис, appeasement1.
Нито англичаните, нито французите искали да приемат непоправи
мото; те все ощ е се надявали, че ще могат да преговарят. „Не може да се
говори за неуместна инициатива, казва Гамлен и добавя: Да загинат и
Румъния, и Ю гославия, и Финландия, стига ние да спечелим войната.“ И
така Франция влиза във войната заднешком и това е съвсем ясно за об
ществото, което, след като разбрало необходимостта да изпълни своя
дълг, през зим ата започва да чувства отчаяние и безсилие.
Даладие осъзнава много добре, че обявяването на война го е вка
рало в задънена улица. Подобно на Пиер Давал и той смята, че понеже
непосредствено след мюнхенския договор П олш а анексирала Шчечин,
който бил в Чехословакия, този отвратителен акт освобождавал Фран
ция от обещ анието да окаже помощ. Но ето че и Англия, по принцип
вярна на дадената на полковник Б ек2 дума, все пак обявява война, на
Франция не й остава друго, освен да я последва.
Познавайки м ного добре състоянието на наш ето въоръжение, ко
ето наистина м ного бързо се развивало, но все още не било оперативно
през есента на 1939 г. преди приближаващ ата зима, и имайки предвид
позицията на Англия - да обяви война, но да не изпращ а експедицио
нен корпус, - Даладие заявил на своя военен съветник В илелю м , който
същ о бил пацифист: „Франция вою ва сам а“ - това било начин да бъдат
забравени поляците и да бъдат атакувани англичаните. „Ако продъл
жат нещ ата така, щ е сключа мир с Х итлер.“
К огато Съветският съю з нападнал Финландия, френските управ
ници почнали да хвърлят огън и жупел. Възприели изчаквателна пози
1 Политика на отстъпки. - Б. пр.

2 Полският министър на външните работи. - Б. пр.
381
ция по отнош ение на Германия, те са обхванати от ярост срещ у С ССР и

се превръщ ат в нападатели, за да помогнат на „м алката Ф инландия“ и
да я защ итят. С ъдбата на тази страна предизвиква в управляващ ите
среди по-голям отзвук, отколкото смазването на Полш а.
Плановете за атакуване на Съветския съю з излизат готови от чек
меджетата. Генерал Вейган иска да изпрати от Близкия изток ескадри
ли да бомбардират Баку. Френското командване възнам ерява да под
готви експедиция във финландска Лапония, минавайки през Пецамо.
Ц елта е да се атакува и отслаби Съветският съю з и по този начин Гер
мания да се откъсне от него.
За Гамлен и Даладие този план е интересен и с това, че вместо
французите да предприемат фронтална атака, при която те не са много
сигурни, че щ е успеят поради недостиг на танкове и авиация, по-добре
да осъщ ествят далечни операции, които в по-голям ата си част щ е бъдат
поети от англичаните поради нуждата да се използва флотата.
Двоен удар!
В пресата и в Сената до такава степен се унасят в поздравления
към Финландия за нейната героична съпротива, че забравят ролята на
Германия в тази история.
„Но ние обявихм е война на Германия“, припомнят англичаните
на Висш ия меж дусъю знически съвет. И техен ред е да изчакат осъщ ес
твяването на норвежката експедиция, която предвиждат французите,
за да се помогне на Финландия. Осланяйки се на антисъветската реш и
телност на ф ранцузите, която се подкрепя от папа Пий X II и от Руз-
велт, Даладие подготвя почвата за мирни преговори с посредничество
то на М усолини и Дьо М онзи1
Н о склю ченото примирие меж ду Финландия и СССР на 12 м арт
1940 г. обезсилва част от съображ енията за водене на периферна вой
на. Англичаните го приемат с облекчение, но във Франция Даладие се
чувства дискредитиран. Притиснат от „твърдите“ като П ол Рейно, кои
то казват, че нещ о тряб ва да се предприеме, и „меките“, които предла
гат да се изчаква, Даладие подава оставка.
„Запазете и няколко „меки“ в правителството си“ , казваЛ еон Б лум
на Пол Рейно, който заем а м ястото на Даладие с м нозинство само от
един глас. Той, разбира се, се разделя с Ж орж Боне, взем а М андел, но
запазва и Дьо М о н зи ... О тстранява от своя кабинет проанглийски нас
троения П алевски и задържа пацифиста В илелю м, когото Дьо Гол по-
късно не успява да о тстр ан и ...
И докато върви подготовката за отиване в Норвегия, на 9 април
германците, след като са минали през Дания, навлизат в Норвегия. Тра
гична война, при която германската военна авиация (.Luftwaffe) утвър
ждава своето превъзходство над флотата и побеждава английската бре
1Анатол дьо Монзи (1876-1947), министър на благоустройството при Даладие. —Б. пр.
382
гова отбрана {Home Fleet). Тогава съюзниците, след като твърдели, че

ще завладеят Норвегия, едва успяват да стигнат до Н арвик1. Като лорд
от адмиралтейството Чърчил поема отговорността за този провал. Нали
някои още говорят за „мистър Дарданели“ , като спомен от провалилата
се авантю ра през 1915 г. Във Франция правителството на П ол Рейно
става смешно с твърдението си, че за германците е прекъснат „пътят за
ж елязото“ на Швеция. Дали във Великобритания това поражение не из
вестява часа на лорд Халифакс, човек миротворец, привърженик на ком
промисна политика по отношение на Германия? Тъй като белгийският
крал бил резервиран, французите не навлезли в Белгия, както искал Гам-
лен, пък и П ол Рейно нямал намерение да го стори. Всичко станало така,
сякаш Рейно се е показвал войнолюбец само за да заеме м ястото на Да-
л ади е... Той искал да мине за „твърд“, но се оказал „чуплив“ .
Н а 9 м ай, след инвазията в Холандия и Белгия, Англия вече влиза
във войната. Но за да си осигури победата по-късно (в м ом ента на ка
тастроф ата), както Франция изоставя Полш а, така Англия оставя Фран
ция да се бие сама. Със сълзи на очи.
РАЗГРО М
Това бедствие оставя отпечатъка на много силни преживявания: пики

ращ ите „щ уки“ с пуснати сирени, които плаш ат и цивилните, и военни
те, неописуемата бъркотия при преселването в началото на юни, по
бедният м арш на войниците на вермахта, които пеят из улиците на зав
ладените гр а д о в е ...
Всичко започва на 10 май 1940 г., когато германските дивизии се
стоварват в Холандия и в Белгия, сякаш за да повторят плана „Ш лифен“
от 1914 г. Френските сили бързат да им се притекат на помощ. Сърцеви
ната на германската офанзива - с ядрото на нейните Panzer Divisionen
(танкови дивизии) - се намира в Ардените, смятани от французите за
непреодолими. Но вместо да бъдат „спипани на излизане“ , тези блинди
рани войски с подкрепата на „щуките“ пробиват френската защ ита там,
където свърш ва линията Мажино, и като бедствие се стоварват върху
Абевил и Дюнкерк, за да хванат като във винтер напредналите на север
съюзнически войски. Германците вече са взели един милион и половина
пленници, когато 330 хил. англичани и французи им се измъкват при
Дюнкерк при трагично прекачване на войските. Н а 15 и на 27 май хо
ландците и белгийците вече капитулират. О т френска страна линията по
река Сом а не може да бъде удържана и войските заедно с милиони бе
гълци напускат Б елгия и Северна Франция, а после и Париж. Германци
те стигат до р. Ен, а на 14 юни окупират столицата. М ежду Сена и Лоара
1 Град в Северна Норвегия. - Б. пр.
383
се кръстосват в небивал безпорядък върволици бежанци с военни конвои.

Правителството на Пол Рейно се оттегля в Бордо и скоро след това отстъпва
властта на маршал Петен, който подписва примирие на 16 юни 1940 г.
Рядко са произведенията, които изобразяват тази катастрофа: рома
нът на Робер М ерл Уикенд в Зюидкот, с филмовата адаптация на Анри
Верньой, представя трагедията при евакуацията на Дюнкерк; най-патетич-
ният филм на преселението е Забранени игри, в който едно момиченце
вижда пред очите си как родителите му загиват при бомбардировка; то се
скита само и най-после е приютено от селско семейство. След поражени
ето всеки анализира причините за случилото се по свой начин.
Някои насочват стрелите си изключително срещ у Виши, откъсват
този режим от онези, които са го довели, и не искат да се разпростират в
критики към Третата република; други като голистите превръщ ат това
поражение за французите в обикновена загубена битка в тридесетгодишна
война, започнала през 1914 и завърш ила през 1945 г.; за разлика от тях
комунистите прескачат епохата на германско-съветския пакт (септем
ври 1939-ю ни 1941), който те са одобрили, и следователно пропускат
военните действия, в които участва Франция през тази епоха. Колкото до
петенистите и до техните наследници, те превръщ ат това поражение в
средство за легитимиране на режима във Виши и за критикуване на Тре
тата република, като още на процеса в Риом 1 (1942 г. ) се подготвят да
произнесат присъдата си над нея. Но обвинените успяват да покажат, че
и маршалът като министър по това време същ о като тях е отговорен за
поражението през 1940 г.
Н о съвременниците остават с убеждението, че отговорностите
падат единствено на политиците и особено на ръководителите на Н а
родния фронт, които не успели да подготвят страната за война. Н а този
предразсъдък се гради в началото и режимът на Петен.
Германците не са писали фарсове за своето поражение през 1945
г. М ного са френските фарсове, посветени на окупацията: Прекосява
нето на Париж на О тан Лара, Голямата разходка на Г. Ури и др. Д ва
десет и пет години след войната французите се развличаха и със сати
ричната бурлеска на Робер Л ам урьо Къде отиде седма рота?, посве
тена същ о на разгром а. Този филм непрекъснато е вклю чван в програ
м ата на телевизията и внуш ава първоначално убеждение, породено и
от м ащ абите на поражението, а именно, че французите не са искали да
се бият и изобщ о не са били воювали. За ш ест седмици във войната
загиват сто хиляди французи, но те не влизат в националната памет, не
са чествани, не им се отдава почит, както на загиналите през П ървата
световна война или по врем е на Съпротивата.
Колективната пам ет възпроизвежда друга неистина, а именно, че
1 Град в Централна Франция, където Петен организира съдебен процес над виновни
ците за катастрофата. Повечето от тях, включително Пол Рейно, са осъдени. - Б. пр.
384
в Дю нкерк англичаните спасяват самите себе си, изоставяйки францу

зите на собствената им съдба. Всъщ ност от преминалите в Англия всич
ко 330 хил. войници тридесет хиляди били французи. Н аистина първи
те, които се качват на корабите, били англичани и това е причината за
многократно повтаряното твърдение.
Въпрос: Защ о линията М ажино стига до Ардените, при положе
ние че част от нея се дублира от р. Рейн като естествена защ ита? Нали
историята учи, че през 1914 г., по време на Ф ренската револю ция, та
дори и при Л уи X IV навлизането във френска територия е ставало от
към Б елгия? П ричината линията да спре преди град Седан била в това,
че ако е била продължена до Северно море, това щ яло да означава Б е л
гия да бъде изоставена на произвола на съдбата.
Но през пролетта на 1940 г. белгийците отхвърлили военната ин
тервенция, която адмирал Д арлан1предлагал, за да се отговори на гер
манското нахлуване в Норвегия. Ф ранцузите уверявали англичаните,
че „щ е вою ват с неприятелите при влизането им в Б ел ги я“ , ако те нах
луят в тази страна.
Но това изисквало наличието на блиндирана военна сила, за каква-
то се застъпвал полковник Де Гол, и на силна авиация, както искал Пе-
тен. Но освен Гудериан2 в Германия никой не обръщ ал внимание на съ
ображенията на Дьо Гол, а левицата се страхувала, че със създаването на
блиндиран корпус може да се стигне до изместването на националната
армия с професионална, способна да извърши държавен преврат.
И все пак през 1940 г. Франция разполагала с блиндирани вой
ски: противно на породено от поражението убеждение Франция имала
2946 действащ и танка, докато Германия и м ала 2977. Френският танк
„ Б “ дори бил от по-висока класа от германския „М арк“ , но за разлика
от ниго, френските танкове не били в основната си част групирани в
блиндирани корпуси; те били разпръснати, за да поддържат пехотата -
както през 1918 г., но през 1918 г. били поддържани от авиацията, до
като през 1940 г. тя не само че не изпълнява такава задача, но и по брой
отстъпвала на германската: 2200 срещ у 4500.
К ъм тези същ ествени причини се прибавят и такива от полити
чески характер или свързани с управлението на държавата. Те създа
ват клим ат на несигурност, който, без да е пораженчески, не дава ясна
представа за предстоящ ото изпитание с хитлеристка Германия.
Страхът да не се пропусне и най-малкият шанс за мир, ако се ата
кува врагът, изкушението на англичаните и на французите да си прех
върлят едни на други тежестта на военните операции, всичко това тежи,
създава зловреден климат и обществото го чувства. Тази атмосфера обяс
1 Сътрудник на Петен. - Б. пр.

2 Хайнц Гудериан (1888-1954), германски генерал, наречен Бащата на танковата вой
на, защото е инициатор за формирането на блиндираните дивизии. - Б. пр.
25.
385
нява защ о парижани се втурват да бягат след съобщението на правител

ството, че то самото напуска столицата. Нека напомним, че в началото
на юни хората се страхуват от обгазяване и от бомбардировки, но никой
не допуска германско нашествие и толкова бързо поражение.
При анализа на чисто военните причини за разгром а на Франция
чуждестранните историци изтъкват доста особености. Н а първо място, че
е погрешно да се мисли, че Франция била изостанала в подготовката си за
война. Всъщност идеята на нейните политически и държавни ръководите
ли за една „подготвена битка“ блокирала вземането на инициативи, когато
врагът атакувал там, ьсьдето не бил очакван - в Ардените. Друго обясне
ние: организацията на военното командване също се представя като фата
лен недостатък. Командирите на сухопътните и на въздушните части не
поддържали постоянен контакт помежду си и поради това авиацията не
успяла да спре челните блиндирани сили на врага, които настъпвали в Арде
ните, където силата на германската въздушна армия (Luftwaffe) спомогна
ла за разбиването на френската защита. Англосаксонските и германските
коментатори отбелязват също, че дългите месеци на тази „странна война“
не били използвани, за да се укрепят границите на страната, а се изчаквало
авиацията да се изравни с тази на врага - 1941 г. Те прибавят също и кон
фликтите между политическите и военните ръководители, тъй като пос
ледните били скептични и враждебно настроени към правителството, из
лъчено от лявото мнозинство. Навярно това не се отнася за генералисимус
Гамлен, който стоял твърде близко до Даладие, но м у липсвали харизма,
динамика, авторитет; той познавал добре ситуацията и неговата разсъдли-
вост го предразполагала към изчакване. Въпреки че надушил клопката,
той влязъл в Белгия, подчинявайки се на някаква фаталност, след като
през пролетта неговият заместник генерал Жорж се противопоставил на
такава операция. „Генерал, който се съмнява в победата, трябва да бъде
разстрелван“, казвал Клемансо.
„Ех, да беш е тук м арш алът“, казал П ол Рейно, след като зам ес
тил Гамлен с Вейган.
Д В Е Т Е ФРАНЦИИ
П ълномощ ият а на П ет ен
Н а 10 ю ли 1940 г., три седмици след подписване на примирието, Трета

та република си отивала след един останал в историята вот: с 569 гласа
„срещ у“ 80 и 20 „въздърж али се“ . Националното събрание (Сенатът и
К ам арата на депутатите, събрани във Виши) давало „цялата власт на
републиканското правителство под разпореждането и подписа на м ар
ш ал П етен с цел да се приеме с един или повече актове нова К онститу
ция на Ф ренската държ ава“ . Тя трябвало да гарантира правото на труд,
386
на семейство и отечество. Щ яла да бъде ратифицирана от нацията и

прилагана от събранията, които щ яла да създаде.“ Тази конституция
така и не била съставена.
Н а 11 ю ли излиза първият акт, с който се разпускат Кам арите с
формулировката: „Ние, м арш ал Петен, държавен глава“ и т. н. Една
дум а била пропусната. Пиер Лавал, главният извърш ител на парлам ен
тарната операция от 10 юли, изръмжал: „Ето как се убива една репуб
лика.“ У бийство или самоубийство?
Във всеки случай изненадващо при всичките тези събития е от
съствието, мълчанието или въздържанието на онези, които дотогава
ръководели Републиката. Един по един те били елиминирани или прос
то изчезнали. Ако се посочат обстоятелствата, при които слезли от по
литическата сцена, това би допринесло за изясняване на обратната стра
на на поражението, за да се види ощ е по-добре как враговете на Репуб
ликата са се възползвали от случая.
Първият, който изчезва, е Едуард Даладие, все ощ е министър на
националната отбрана, когато на 22 м арт Пол Рейно го наследява начело
на правителството, за да придаде по-силен тласък на войната. Н а 14 май,
14 дни след германското нахлуване в Холандия и Белгия, П ол Рейно е
информиран, че противниковите блиндирани части са направили пробив
при Седан, за да откъснат навлезлите в Белгия съюзнически сили от тех
ния тил. „Но Гамлен дал ли е заповед за отстъпление“ - „Н е“, отговаря
му военният съветник Вилелюм. Н а 15 май в 7 ч Даладие, който винаги
поддържал стратегията на Гамлен срещу Пол Рейно, телефонирал на пре
зидента1: „Всичко е загубено.“ „И ето, че в 10 ч той пристигна, както
свидетелства Доминик Льока, началник на кабинета на П ол Рейно. - И
изведнъж този човек онемя, обърка се, стана жалък, седна в един ъгъл,
изчерви се като лош ученик, когото са наказали: вече никой няма да го
слуш а.“ Веднага след това генерал Гамлен обяснява, че „след огорчения
и изненади армията вече понася поражение“ . Той е спокоен, като че пра
ви анализ на битката при Азенкур (...), никаква надежда в думите му, той
няма на какво да разчита. Уволнен е и скоро след това е обхванат от
някаква мистична криза и открито започва да говори за своята вина.
Две седмици по-късно поражението вече е факт: м инистрите,
объркани и смазани, се оттеглили между Л оара и Гарона. Н аселението,
обезум яло, присъствало на бягството на една разгром ен а армия, която
все пак вою вала, и то добре. При тази неописуема гледка на преселени
ето, при което военните се смесвали с бегълците, управляващ ите спо
рели по въпроса как да се сложи край на тази катастроф а. Дали да се
продължи войната в Северна Африка, а страната да бъде поверена на
един „бургм истър“ , който да ръководи текущ ите задачи? Дали да се
приеме капитулацията и да се продължи войната другаде? Дали да се
1Албер Льобрюн. - Б. пр
387
иска примирие? При тези обстоятелства новият държавен секретар по

военните въпроси генерал Дьо Гол срещ а недалече от Б ордо премиер-
м инистъра Рейно и м у заявява, виждайки го, че е склонен да се поддаде
на натиска, упражняван от привържениците на примирието: „Аз ви ока
зах своята скромна помощ , но то беш е с цел да се води война. Отказвам
да приема примирие. Ако останете тук, щ е потънете. Трябва да тръ гн е
те веднага за гр. Алжир. Д а или не? Решен ли сте?“
И наистина под напора на Вейган, наследника на Гамлен, който нас
тоява веднага да се сключи примирие и има подкрепата на Петен, замес
тник-председател на Министерския съвет от 16 май, изоставен от своите
министри Пол Бодуен и Ив Бутийе, Рейно може да разчита само на Луи
Мартен и Ж орж Мандел, но последният, виждайки, че се надига антисеми
тизъм, се укрива през тези трагични дни, когато се спори по въпроса под
каква форма да приключат последните дни на войната. Той само се задово
лява да подкрепи Дьо Гол, този нов човек, който олицетворява съпротива
та и бъдещето. М ного по-податлив, отколкото решителен, както самият
Дьо Гол предчувствал, Пол Рейно не можел да се сравнява по думите на
Камий Шотан с „Наполеон или Жана д ’Арк“, и той предал властта на Пе
тен, когото бил извикал в правителството, за да повдигне самочувствието
на нацията. Щ ом като станал премиер-министър, Петен веднага поискал
примирие (17 юни). В това време и Пол Рейно е във Виши, но междувре
менно е ранен при тежка автомобилна катастрофа, пристига късно и не
взема участие в гласуването, нито в предшествалите го дискусии.
П рез това врем е нито Едуард Ерио, който като председател на
К ам арата е освиркан в своя град Лион, нито Жул Ж аньоне, председа
тел на Сената, който не вярва в Петен, не разубедили П ол Рейно да
предложи на П етен да го наследи. Колкото до президента на Републи
ката А лбер Л ьобрю н, той вече не същ ествувал, преди да е изчезнал:
никой не чул, че на заседанието на М инистерския съвет от 25 май той
самият първи предложил да се сключи примирие. Във Виш и президен
тът заявява, че не иска да подаде оставка, Ерио се въздърж а от гласува
не, а Ж аньоне, който ръководи заседанието, не гласува.
Колкото до другите парламентаристи, които искали да продължи
войната в С еверна Африка, част от тях, 27 души, се видели излъгани,
защ ото се качили на кораба Масилия, без да знаят, че не е възприет
принципът за разделение на управлението между Алжир и м етрополи
ята. М ежду тях били П ол Бастид, Пиер М ендес Франс, А ндре льо Тро-
ке. О станалите във Виш и очаквали становищ ето на своите лидери, нап
ример на френската секция на Работническия интернационал, които пък
се питали къде се намира Леон Б лум . „М ястото на този евреин е в м ор
гата“ , казва неговият съпартиец М арсел Режи. Вредният климат, който
цари във Виши, е главната причина за случилото се след това: част от
групата последвала Ш арл Спинас, който гласува за м арш ала и смята,
че парлам ентаристите трябва да „бъдат разпънати на кръст“ . Колкото
388
до Леон Б л ум , той гласува против предложението на Лавал, даващо

пълном ощ ия на Петен, но остава неподвижен и ням на м ястото си. Тези
държавници, тези оратори на Републиката, парализирани от поражени
ето, се държ али като останали без глас тенори.
Други обаче (Вейган, Лавал, Петен) се възползвали от това по
ражение, за да ликвидират Републиката. В същ ност Вейган е този, кой
то сразява Рейно, като дава дум ата за много изказвания в полза на при
мирието. „Д а се бием докрай, та нали го правим “ , казва той, когато
вече е загубена битката при река Сома. Той се противопоставя на капи
тулация като холандската, при която кралицата търси убежищ е във В е
ликобритания, за да може да продължи борбата. „Каква аналогия може
да се прави м еж ду тази кралица, представителка на своята страна (...),
и един председател на М инистерския съвет, каквито Републиката им а
л а стотина за седем десет години?“
Тези отвратителни думи свидетелстват за това, какви идеи е имал
Вейган. Те се потвърждават от нота, която той изпращ а на Петен след
подписване на примирието: „Старият ред, т. е. политическият режим на
масонски, капиталистически и интернационални компромиси ни доведе
тук, където сме: Франция повече не го желае.“ Делото срещ у Република
та е заведено. Скрита е само отговорността на военното командване. И
Вейган подобно на Петен отказва да напусне страната, „дори и с окови
на краката“ . Споменавайки за хората от Масилия, адмирал Дарлан доба
вя: „Те казват на другите „Умирайте“ и заминават“. Независимо от всич
ко обаче Вейган ще продължи да се бори срещ у сътрудничеството с Гер
мания, докато не бъде арестуван и депортиран от германците.
Л авал, напротив, ощ е от началото иска да играе с картата на ко-
лаборационизма. Той цели установяване на благоприятен за това ре
жим. И го заявява на група парламентаристи ощ е на 4 ю ли, когато дра
м ата при М ерс-ел-К ебир1 му предоставя удобен случай: „Трябва да се
избира: или приемате това, за което ние настояваме, и се съобразявате
с герм анската и с италианската конституция, или Х итлер щ е ни наложи
своя реж им .“ В тези думи прозира принципът на неговата политика и
те безпокоят поддръжниците на Венсан Вади, които искат да блокират
предлаганите от Л авал конституционни промени в интерес на Петен.
Той залага на страха на парламентаристите от военна диктатура като
тази на Вейган, повтаря, че властта щ е си остане граж данска и че хора
та не бива да се отричат от този, който е сложил край на военните дей
ствия, когато германците били вече в М улен2. Л авал знае, че застъп
вайки се за Петен, той го освобождава от Вейган, когото мрази и кого
то непрекъснато е срещ ал по пътя си от 1918 г. насетне.
‘Английското „съединение Н“ атакувало френските кораби, разположени в базата

Мерс-Ел-Кебир, Алжир. - Б. пр.
2 Град в Централна Франция. - Б. пр.
389
След като на 18 май Рейно извиква при себе си Петен, последни

ят изиграва играта си със съвърш ено притворство. Виждайки вече, че
войната е загубена, той преценява, че Рейно се обръщ а към него само
заради склю чването на примирие. Но той не се издава, когато Рейно м у
заявява, че го е призовал, за да подкрепи намеренията му, и така добре
се преструва, че кланът Вейган „се надява да го доведе до м исълта за
примирие“ . След това Петен оставя Вейган да отиде в огъня, да се сблъс
ка с Рейно, да заплаш ва, че щ е си подаде оставката, когато смята, че
правителството прекадено се бави и се впуска „в маневри на протака
не“ . А вторитетът на П етен остава ненакърнен и той приема властта,
без им ето м у да е опетнено. През 1934 г. той не се проявява като гене
рал превратаджия и се въздърж а да изрази каквато и да е симпатия към
пучистите. Н о при съставянето на своето правителство изваж да хора
като Шарл П ом аре, А дриен М арке и Рафаел А лбер, открити противни
ци на Републиката, или пък антисемити като Ксавие В ала - всички отяв-
лени симпатизанти на 6 февруари 1934 г.
Н а 17 юни той иска от германците да определят условията за
„сключване на м ир“ . Това е първата греш ка. След това по радиото зая
вява, че трябва „да се преустановят военните действия“ . В тора греш ка,
тъй като все ощ е не се знаят условията за примирието. Той внася лека
поправка: „Трябва да се предвиди спиране на военните действия.“
Но същ еврем енно бърза да смени режима. Ощ е на 25 май казва
на Рейно, който критикува слабостите на командването, че „преустрой
ството на Ф ранция не може да започне без армията“ . М акар да е обез
покоен, Рейно все пак смята, че Петен не щ е се осмели да подкрепи
Вейган, когото сам ият Рейно мрази. Но Петен го прави. И старият чо
век, изгаснал ощ е в първите дни на правителството, се съживява, отб е
лязва представителят на Ч ърчил Едуард Спиърс, сякаш се радва на по
раж ението“ . Н а 4 юни той заявява на американския посланик Уилям
Булит, че ако англичаните не се вклю чат със своята авиация, щ е трябва
да се стигне до споразумение с германците. А на 5 юни пред посланика
на Франко във Франция признава, че „Льобрю н е само слуга на парти
ите и че щ е е необходим държавен преврат, ако иска да взем е властта,
но това вече е нещ о м ного сериозно“ . Две седмици след това Бодуен го
пита какво щ е прави, ако Л ьобрю н откаже да остане във Франция. „Ще
наредя да го арестуват“, отвърнал Петен.
Той оставил Л авал да уреди саморазпускането на режима. „Не
искам да виж дам онези хора“ , казва той за парламентаристите. Н е ис
кам да правя обръщ ение в Националното събрание, което набързо е
свикано във Виши. Той дава картбланш на Лавал, защ ото им а нужда от
него, за да държи в подчинение Националното събрание, а и Л авал им а
нужда от картбланш , за да се изразява съобразно с положението на
Петен във властта.
По дум ите на социалиста Пол Рамадие в дните преди вота „угри
390
зенията излизат на повърхността, или най-малкото управниците изпит

ват страх да не са се компрометирали. П етен е удобно прикритие за
тяхната подлост: те намират някаква легитим ност зад неговия прес
тиж “ . В общ еството цари страх: тези, които са искали да се съпротив
ляват на Хитлер (Анри дьо Керилис, Б лум ), знаят, че са застраш ени от
бандите на Д орио1.
Л авал се чувства господар на положението, защ ото е подкрепян
от Гастон Берж ери, друг противник на Народния фронт, и от Д еклара
цията на 68-те, която е близка до неговите виждания. Той им а теж естта
на м арш ала, когато критикува предиш ната политика, когато се произ
нася в полза на сътрудничеството с Германия и упражнява натиск над
Н ационалното събрание да не се губи в безплодни дебати, „когато
германците са в М улен“ . И така Пиер-Етиен Фланден изоставя предло
жението, което прави излиш на нова конституция. Но председателства
щ ият Ж аньоне не дава дум ата на истинските опозиционери, онези 28
депутати, които стоят зад Венсан Бади и предлагат просто суспендира
не на конституцията до сключването на мир, нито на девет други запи
сали се оратори. Някои по-късно го упрекват за това. Н о през 1945 г.
Дьо Гол не се показва злопаметен.
В същ ност на какво се противопоставят тези 28 депутати, съста
вящ и ядрото на 80-те? Н а един авторитарен държ авен преврат, какъв-
то те предчувстват, на Лавал, но не и на Петен, към когото отправят
поздравление. Ж ан Сан обстойно проучва въпроса за отказа на репуб
ликанците и посочва, че „той идва по-скоро от наследниците на М арк
Сание2 и Сийон3, отколкото от тези на Жул Гед и Ж ан Ж орес, на Льод-
рю -Ролен и Гамбета“ . В 569-те „за“ се вклю чват повечето от присъс
тващ ите депутати социалисти, радикали и най-вече центърът (тъй като
комунистите са „изпаднали“ на 20 януари 1940 г.).
Н о колко всъщ ност тежат тези 569 гласа и колко теж ат 80-те или
по точно 28-те, чието парламентарно предложение не споменава нито
за примирие, нито за война. Кои са онези французи, втрещ ени от раз
гром а и от преселването, които не се примиряват с поражението? И все
пак освен дош лия от Лондон Призив трябва да се признае, че 28-те
успяват да разпръснат семето на Съпротивата: ощ е на 10 ю ли у един от
тях - сенатора радикал от Ж иронда Ж ан Оден - възниква идеята за
нелегална група. И сторията трябва да запомни неговото име.
1Жак Дорио (1898-1945) - френски политик и журналист. Името му се свързва с

радикалния социализъм, фашизма и колаборационизма. - Б. пр.
2 Марк Сание ( 1873-1950), френски политик и журналист, застъпник за прогресивен
католицизъм, републиканец, участва и в Съпротивата. Сътрудничи активно на вес
тника на Пол Реноден Сийон, орган на движението за социално и демократично хрис
тиянство. - Б. пр.
3 Виж предходната бележка. - Б. пр.
391
Лондон: „Аз съм тук, за да спася

честта на Ф ранция
• Юни 1940 - по пътищата на Франция

Разгром ът бил неописуем, френските армии били разбити и обкръж е
ни, Париж бил окупиран. М инистрите и правителството се били оттег
лили и разпръснали, те били смазани и отчаяни. Втрещ еното население
присъствало на безразборното бягство на една разбита армия. П ри
дружават я сам о пронизителните полети на „щ уките“ .
По един от пътищата на преселението, недалече от Бордо, Доми-
ник Льока, началник на кабинета на министър-председателя Пол Рейно,
докладва за създалата се ситуация на Дьо Гол, новия държавен зам ес
тник-секретар по въпросите на войната: „Тогава клепачите на Дьо Гол
се сведоха презрително към мене: „Въпросът е дали ще се бием или не.“
Н а 14 юни П ол Рейно изпращ а Дьо Гол в Лондон да подготви
реорганизация на все ощ е действащ ите френски войски с цел насочва
нето им към С еверна Африка и да иска пом ощ та на англичаните. И дея
та за реорганизация се зараж да ощ е в началото на м есеца, когато Вей-
ган иска от командващ ия ф лотата адмирал Дарлан да прехвърли 80 хил.
новобранци в Северна Африка, понеже не мож е да разчита на опорен
пункт в Б ретан, в който той вече не вярва, имайки предвид м ощ та на
герм анската авиация. Н а 12 юни Дьо Гол иска от Дарлан да подготви
заминаването на 900 хиляди души за 45 дни. „Тридесет хиляди м огат да
тръгнат тази вечер“ , отговаря Дарлан на П ол Рейно, но тъй като нищо
по-конкретно не е предвидено, на корабите са качени само отделни во
енни отряди, които не представляват особен интерес.
По раздразнението на Д арлан Дьо Гол разбира, че ням а какво
да очаква от адмирала. В него прозира нереш ителност - един Гамлен
във ф лотата. П лавайки към Англия, той неочаквано се об ръщ а към
капитана на кораба: „Щ е бъдете ли готов да се биете под английското
зн ам е?“ В ъпросът вещ ае взем ане на полож ително реш ение ощ е при
слизането на английския бряг. Той нарежда кораба Пастъор, който
прекарва оръж ия от Съединените щ ати, да бъде отклонен към някое
английско пристанищ е.
Щ ом като пристигнал в Лондон, Дьо Гол бил приет от Чърчил, с
когото се бил срещ ал и който бил забелязал неговата непоколебима
решителност. По врем е на разговора на Чърчил бил предложен неочак
ван проект, изготвен в Лондон от англофили и франкофили (Ж ан М о
не, който ръководел К ом итета за френско-британска търговия, посла
никът Корбен, лорд Ванситарт) - текст от пет страници, озаглавен Anglo-
French Unity, който им ал за цел да се запази френският суверенитет
чрез сливане на двете нации по врем е на война. „Ако територията на
Франция е напълно окупирана, Франция би могла да продължи да се
бие, докато безкрайно по-големите ресурси на двете съю зни империи и
392
на САЩ постигнат победа.“ В подготвената от Ж ан М оне Нота откри

вам е аргументите, заложени в Призива от 18 юни.
Тази инициатива има катастрофални последици и отслабва още по
вече позициите на Пол Рейно. Англичаните уж искали „да доведат Фран
ция до положението на свой доминион“. „Не може да става сливане с
труп“, коментира м арш ал Петен. „По-добре нацистко присъствие, поне
ще знаем какво ни очаква“, споделя Ибарньогаре1, обзет от заобикаля
щ ата го англофобия, породена от ненавистта към евентуален съюзник,
който много малко е направил за общ ата защита. „Предпочитам да си
сътруднича с приятелите си, а не с моите врагове“ , отвръщ а Пол Рейно.
К огато на 16 юни вечерта Дьо Гол напуска Лондон със самолет,
за да се върне в Б ордо, той не знае, че проектът за съю з е отхвърлен и
Пол Рейно е подал оставка.
Това означава, че той вече не е държавен заместник-секретар.
Едва пристигнал в Б ордо, Дьо Гол реш ава да се върне в Лондон,
предупреждава за това Пол Рейно, който все ощ е ръководи текущите
задачи и тайно м у отпуска средства. Но смята, че щ е е твърде прежде
временно да го придружи.
К огато се завръщ а в Лондон, на въпроса на г-жа Ж ан М оне каква
м исия изпълнява, той отговорил: „Аз не съм в командировка, госпожо.
Тук съм , за да спася честта на Франция.“
Н а 17 юни Ч ърчил се съгласява Дьо Гол да направи обръщ ение
към французите и м у предоставя микрофоните на Б и Б и Си.
Той не предупреждава нито Моне, нито Корбен.
„Французи,
Началниците, които от доста години командват френската армия,
образуваха правителство.
Това правителство изтъква наш ето поражение като аргумент, за
да се свърже с врага с цел прекратяване на сраженията.
Вярно е, че бяхме и продължаваме да см е окупирани от танкова
та, пехотната и въздуш ната сила на врага (...).
Но аз ви казвам, че нищо не е загубено за Франция.
С ъщ ите средства, които ни победиха, м огат един ден да ни доне
сат победа.
Защ ото Франция не е сама. Тя не е сама! Тя не е сама! Тя има обшир
на империя зад гърба си. Тя може да образува блок с Британската импе
рия, която държи морето и продължава борбата. Франция може подобно
на Англия да използва неограничено огромната индустрия на САЩ (...).
А з, генерал Дьо Гол, понастоящ ем в Лондон, приканвам ф рен
ските офицери и войници, които се намират на британска територия
или пък им се случи да дойдат тук, да се свърж ат с мене.
1 Жан Ибарньогаре (1883-1956), френски политик, държавен министър в правител

ството на Пол Рейно. - Б. пр.
393
Каквото и да стане, огънят на френската съпротива не трябва да

угасне и ням а да угасне.“
Кой е м огъл да чуе този призив? Като че ли малко хора. И все пак е
сигурно, че Франция научава за него въпреки противоположна версия,
защото британските вестници и по точно Таймс м у осигуряват широко
разпространение, а френските вестници в неокупираните територии (Льо
Прогре дьо Лион, Ле Пти провансал) възпроизвеждат информацията. На
тази дата французите са все още по пътищата на преселението, но преоб
ладаваща част от тях научават, че в Лондон има един генерал, който про
дължава да се бие редом с англичаните и заявява:
„Франция загуби една битка, но Франция не е загубила войната.“
Тази прочута фраза, която се чете върху напечатаните през юли
афиши в Лондон, не е вклю чена в Призива от 18 юни. Тя е негово до
пълнение. Защ ото Призивът бил повтарян, подновяван, променян и неп
рекъснато подобряван.
В Лондон Дьо Гол знаел, че може да разчита на подкрепата на
Чърчил. Н о кои са французите, на които м ож ел да се довери?
Той вече не бил държавен заместник-секретар. А обикновен ге
нерал с две звезди и с временен статут - сам човек.
Н ай-влиятелните меж ду французите вече са се отвърнали от не
го. П ървият е Ж ан М оне, който при все това анализирал ситуацията
както Дьо Гол и им ал солидни връзки във Великобритания и САЩ. Той
смятал, че било пагубно реш ението на Дьо Гол френската съпротива да
се гради на английска почва: „Н еговата организация може да се яви
като създадено в чужбина представителство на властта в защ ита на
Англия и на нейните интереси.“ М оне е раздразнен от това, че Дьо Гол
прави изявление по вълните на Б и Б и Си, без да го инф ормира за това.
Навярно е искал той да им а водещ а роля? Във всеки случай М оне см я
тал, че Дьо Гол е прекадено рязък и че ням а да се окаже добър ръково
дител. Тези съображения по принцип се споделяли и от Ш арл Корбен и
Алексис Леже, бивш главен секретар на Ке дЮ рсе1.
Военните от своя страна масово отхвърлят идеята на Дьо Гол - първи
между тях е командващият френските сили в Северна Африка генерал Ногес.
П олучава се така, че когато Чърчил признава „французите за сво
бодни“, той споделя с Дьо Гол: „Вие сте сам, виждам, че сте съвсем сам.“
Сам тръгва Дьо Гол на борба, но той има м оралната подкрепа на
непознати дотогава второразредни личности като Рьоне Плевен, който
изоставя Моне, за да следва генерала, на няколко капитани като Кьониг
и Дьо Отклок (бъдещ ият генерал Льоклер2), на някои намиращи се в Лон
дон цивилни като професор Рьоне Касен, П.-О. Лапи, Стефан Есел, а
скоро след това и на няколко французи, дошли от метрополията.
1 Френското министерство на външните работи. - Б. пр.

2 Генерал Льоклер е един от най-известните съратници на Дьо Гол. - Б. пр.
394
Единствените високопоставени личности, които се присъедини

ли към него, били контраадмирал М юйзелие, намиращ се тогава в Гиб
ралтар, който се бил скарал с адмирал Дарлан, и генерал Катру, с три
звезди, току-щ о освободен от правителството във Виш и от функциите
м у на губернатор на Индокитай. Той смирено приел да се подчинява на
заповедите на генерал Дьо Гол.
А Дьо Гол се чувствал крайно самотен и виждал, че този акт на
неподчинение е безсмислен. За всички било ясно, че дните на Англия
са преброени; „щ е й извият врата като на пиле“, повтарял Вейган и
всички във Виши, а и другаде били склонни да м ислят така. Освен ако
не капитулира преди това поражение, както допускали доста пацифис
ти в правителството на Чърчил, като например лорд Халифакс. В сам а
та Англия общ ественото мнение не било подготвено за евентуално нах
луване на чужди войски, а само за бомбардировки. В същ ност нахлува
нето предстояло, но страната не била готова да го отблъсне.
Нещо повече, някои англичани твърдели, че се чувстват „възбуде
ни“ от опасността. Защото Англия вече била сама и войната щяла да бъде
обикновена национална афера, нещо като футболен мач. По-добрият щял
да спечели и това по необходимост трябвало да бъде Англия, която се
показва по-добра, само когато е освободена от своите съюзници. „Сега,
когато вече нямаме съюзници, с които да се съобразяваме и да ги ласкаем,
пише Джордж VI на майка си, лично аз се чувствам по-щастлив.“
Ф легматичност или лекомислие?
К огато Чърчил казва на англичаните: „М ога да ви предложа само
кръв, пот и сълзи“, Дьо Гол на свой ред м ож ел да се попита дали и в
тази страна той няма да се бори сам, да иска да се бори докрай.
• Мерс-ел-Кебир
И тогава м ълнията пада в краката на Дьо Гол. Ч ърчил потопява френ
ския флот, хвърлил котва при М ерс-ел-К ебир (3 ю ли 1940 г.).
Това се разбирало от само себе си за един англичанин, който се стра
хувал да не би френският флот да мине на страната на врага, като се има
предвид англофобията на неговите началници. Омразата към Албион все
повече се изостряла след Дюнкерк и най-вече след отказа на британците
да изпратят Кралските въздушни сили в помощ на губещите френски си
ли. „Това нямаше да помогне с нищо.“ Този свещен егоизъм имал, разбира
се, своите основания, но той обяснява и горчивината на френските военни
началници. Независимо от това по време на подписването на примирието
те нито за миг не си представяли, че ще оставят германците да завладеят
техния флот. Чърчил обаче не искал да поеме никакъв риск: ако Хитлер
мине през Испания, тогава с флота на М ерс-ел-Кебир той ще стане госпо
дар на Средиземно море, тъй като и Италия влязла във войната.
Ултиматумът, който адмирал Съмървил отправил към френския флот,
предлагал избор на една от пет възможности: да продължи войната заедно с
395
англичаните, да се присъедини към английските пристанища, да потегли за САЩ,

да се установи в пристанищата на Антилските острови или да се самопотопи. В
противен случай следвала война. Адмирал Женсул информирал Ви т и само за
една алтернатива: или да отидат в английските пристанища, или да воюват. И
постъпил така, сякаш трябвало да се отговори само на тази алтернатива. Наис
тина заминаването към пристанищата в Антилските острови или към САЩ щя
ло да бъде в разрез с клаузите на примирието. Останал без самочувствие, фло
тът се подготвя за война и един от броненосните крайцери успява да пробие
блокад ата Останалите са потопени. Убити са 1297 френски моряци.
Съображ енията на Ч ърчил са известни. Той ням а доверие в пра
вителството в Бордо, което не е държало Великобритания в течение на
преговорите за примирие.
Реакциите на Виш и са по-неясни: то отвръщ а с гняв, който може
би е основателен. Но се споделя и идеята, че агресията на британската
ф лота води до пълното освобождаване на френската политика от об
вързаностите с Великобритания. За Л авал и някои други това вече уза
конявало сътрудничеството с Германия.
А Дьо Гол? М ожем да си представим неговото отчаяние, неговата
болка - той споделя болката и отчаянието на всички онези възмутени фран
цузи, които се намират във Великобритания. През главата му минава ми
сълта да се откаже от борбата и да се оттегли в Канада като обикновен граж
данин. Този жесток удар дълбоко го е засегнал. В своите Мемоари той не
казва нищо за него. „4 юли, черен ден, най-черният в историята на нацията.“
Дейст вит елност ли е или е мит ,,двойната и г р а “?

„Двойна игра“ се нарича водената от марш ал Петен тайна алтернатив
на политика на сътрудничество. Това е една от големите прояви на двой
ственост по врем ето на Виши. Тя поставя два въпроса. П ърво, имало
ли е такава политика или не? Второ, какво е въздействието на тази по
литика, ефективна или неефективна, върху състоянието на духа на фран
цузите, а може д а се добави - и на германците?
Действителност или мит, идеята за двойната игра се заражда с от
страняването на Лавал от правителството. Застъпник на сближаването с
Германия (по пацифистки подбуди или от неприязън към англичаните,
които попречили на усилията м у за съюзяване с Италия, Пиер Лавал
поема върху себе си задачата да работи за сътрудничеството с Германия,
но след юни 1940 г. това става в съгласие с маршала. Когато на 13 декември
1940 г. той бил отстранен, французите разбрали, че марш алът се е осво
бодил от своя министър, защ ото смятал, че неговата политика на сътруд
ничество, обоснована два месеца преди това по врем е на срещ ата в Мон-
тоар1, е прекалено предприемчива. Тази „спирачка“ много допринесла за
1 Град на р. Лоара, където на 24 октомври 1940 г. се срещат Петен и Хитлер. - Б. пр.
396
популярността на м арш ала и затова дълго време се смяташ е, че на 13

декември е направен важен завой в историята на сътрудничеството. Б л а
годарение на германските и френските архиви, които бяха отворени нас
коро, може по-добре да се проникне в случилото се. А и значението на 13
декември се промени в известен смисъл.
• Монтоар и сътрудничеството
В М онтоар Л авал и П етен не подхващ ат дискусията по един и същ на
чин. П ървият настоява категорично да бъде разгром ена Великобрита
ния и се обръщ а за сътрудничество към фю рера. М арш алът, напротив,
не избързва: той констатира, че при трагедията в М ерс-ел-К ебир Л он
дон не се е държ ал като съюзник; по въпроса за сътрудничеството той
приема предложения от Хитлер принцип; но не проявява настойчивост,
макар че по същ ество и той, както Лавал, го иска.
З а П етен сътрудничеството, това е политиката за периода между
юни и декември 1940 г., но м етодите за прилагане на тази политика по-
късно се променят. След като П ол Рейно извикал П етен от посолството
в М адрид, той не веднъж си мислел, че един ден ще се срещ не с фю рера
и щ е си говорят „като войници“ . След примирието той се опитва да
лансира такъв разговор, но е изпреварен от Лавал.
Фактически Лавал се явява главното действащо лице в Монтоар. Пе
тен естествено идва да преговаря по предложението на Хитлер, но той не
играе ролята на инициатор, както си го е представял по-рано, и не печели
никакви точки, произтичащи от политиката на сътрудничество: нито връ
щането на правителството във Версай, нито уточняването на демаркаци-
онната линия, нито дори някои мерки в интерес на военнопленниците.
Освен всичко друго антуражът на маршала обръща особено внимание
на жестовете, които Лавал не пропуска да направи по отношение на германци
те: прекратяване на френското участие в мините в Б ор1, ограничаване на злат
ната наличност в Белгийската банка и пр. Между другото 70 хиляди жители
на Лотарингия били експулсирани от германците към Франция.
Тези мерки се осъщ ествяват безпроблемно, с изключение на връ
щ ането във Франция на тленните останки на райхщ атския херцог, сим
волично предложение, което щ яло да даде повод за спречкване. Лавал
си мислел, че връщ ането на тленните останки на сина на Н аполеон мог
ло да се използва за възстановяване седалищ ето на правителството във
Версай, а дори и в Париж.
П етен чувствал определено, че контактите с Германия м у се из
плъзват. Дали ако отиде във Версай, той ням а да се постави под кон
трола на Л авал и на германците - и то повече, отколкото преди това?
„Този човек ми изневерява, не го искам вече“ , доверява се той все
по-открито на всеки срещнат.
1 В Сърбия. - Б. пр.
397
• Отстраняването наЛавал
На 9 декември в присъствието на генерал Дьо л а Л оранси м арш алът
реш ава да се раздели с Пиер Лавал и пише на канцлера Х итлер, за да го
информира. В писмото на Петен в ръкописната м у ф орм а се казва:
„Оставането м у на власт неминуемо щ е предизвика трудности, а може
би и смущ ения, които м огат да ком прометират наш ата политика.“ Но
това писмо не било изпратено веднага.
Във въздуха цари известно колебание, но министърът на вътреш
ните работи П ейрутон наруш ава м ълчанието и заявява, че арестуване
то наЛ авал не поставя никакви технически проблеми и той поем а о тго
ворността за това.
С ъщ ата вечер Петен се обръщ а към своите министри да подпишат
писмото за оставка, което е подготвил. Всички се подписват, вклю чител
но и Лавал. М аршалът се оттегля за малко, после се връщ а и съобщава,
че се приемат сам о оставките на Рипер и Лавал. Реплика на Лавал:
И м а греш ка, господин марш ал.
- Не, господин Лавал. Н ям а почти никаква греш ка, защ ото тук
става въпрос за вас. И вижте, ще ви го кажа веднага, става въпрос само
за вас, защ ото ви ням ам доверие. А ваш ите приятели в Париж правят
най-отвратителното нещо: те ме атакуват, атакувайки м оите министри.
Стига вече, настоявам за ваш ето отстраняване.“
Н а което Л авал отговаря:
„Вие, господин маршал, заличихте всичко, което подготвих в про
дължение на три месеца в интерес на Франция. Германците ще разберат
много добре, че с моето отстраняване вие искате да обърнете гръб на сът
рудничеството. Ще разберат, че сте техен враг, че вече не съблюдавате
примирието. Вие се впускате лековато в най-безразсъдната авантюра. Може
кръв да се лее, но аз не искам тя да падне върху вас, господин марш ал.“
За германците отстраняването наЛ авал не било проста вътреш но
политическа мярка, както твърдял маршалът. В очите на германския пос
ланик Абец, на Рибентроп и най-вече на Хитлер това било най-голямата
обида. Писмото от 10-и е предадено от Дарлан на фюрера, който побес
нял. Преводачът Ш мид добавя: „Адмирал Дарлан учтиво настоя Герма
ния да благоволи да приеме сътрудничеството с Франция.“ А бец комен
тира: „Това дава на лудите глави от 13 декември да разберат, че са извър
шили нещо страш но глупаво. Х ората от Виши наистина са забравили, че
същ ествува германска а р м и я...“ Но Хитлер се държи благосклонно към
тях, защ ото присъствието на Петен, на неговия флот и на „неутралните“
м у колонии служат да завоалират една ситуация, която е в негова полза.
• Двете политики на Виши

В края на 1940 г. само най-близките хора на м арш ала знаели истински
те причини за отстраняването на Лавал. Не след дълго пътуването на
адмирал Дарлан до Германия и политиката на военно сътрудничество,
398
започнала под неговата егида, дали ново изм ерение на френско-гер

манските отношения. Единственият истински противник на започнало
то с Л авал и П етен и продължено от Дарлан сближаване с Германия
бил генерал Вейган. Германците го знаели, но кой във Франция освен
ръководните среди бил в течение на това? Във всеки случай не населе
нието, което сам о било впечатлено от отстраняването на Л авал, т. е. от
м ом ентно прекъсване на сътрудничеството.
Но митът за двойната игра започнал вече да се проявява, под
хранван от демонстративното приятелство, с което м арш алът се отна
сял към посланика на САЩ адмирал Лейхи. Станало същ о известно, че
правителството във Виши приветствало американската помощ , а спо
разум ението меж ду М ърф и и Вейган от 26 февруари 1941 г. било пър
ва стъпка към реално сближаване между Виши и американците. Уста
новявайки явен контрол на американците върху разпределението на
храните, споразумението открито целяло да се попречи на конфиску
ването им от германците при пристигането им в м етрополията.
П рез първото трим есечие на 1941 г. правителството във Виши
води две политики: едната се олицетворява от Вейган и се състои в
оказване на съпротива на врага и в превъоръжаване (морално, полити
ческо, а после и военно) на Северна Африка; другата, чийто инициатор
е Варлан, цели продължаване на политиката на сътрудничество с Гер
м ания чрез вкарване в правителството на партията за „икономическо
сътрудничество“ ; тя се поддържа от Льоидьо, Биш лон, а същ о така и
от Бьоноа-М еш ен, който отива по-далече и проповядва военно сътруд
ничество. П етен се колебае между двете.
Но двойната игра остава само маска по врем е на Сирийската афе
ра, когато германците искат да използват френските летищ а в Сирия,
за да окажат пом ощ на арабина Рашид Али да изгони англичаните от
Ирак. Н ахлуването в Ю гославия и в Гърция, които стават през май и
ю ни 1941 г., светкавичните успехи на В ерм ахта карат Дарлан, който е
на власт, да уговаря с Хитлер политика „ти - на мене, аз - на тебе“ , на
която П етен трудно може да се противопостави, но която срещ а опози
цията на Вейган, когато става въпрос да се разреш и на германо-итали-
анците да придвижат своите сили от Сицилия в Тунис.
С нахлуването в СССР, представено едва ли не като кръстоносен
поход, двойната игра вече става невъзможна, тъй като Дарлан налага
своята realpolitik на все по-тясно сътрудничество, която през 1941 г. се
изразява в отстраняването на Вейган, защ ото П етен вече не се колебае.
Новото, което се случва след връщ ането на Лавал във властта (17
април 1942 г.), под натиска на германците, е в това, че Петен обръщ а
внимание на факта, че той е пасивната страна в тази политика на сътруд
ничество, и многократно изтъква факти, доказващи, че не е свободен да
взем а решения, както след това няма да бъде свободен и да действа. Но
неговият начин да представя положението е верен само отчасти. Защ ото
399
когато става въпрос например да бъде изгонен Дьо Гол от Екваториална

Африка, Петен отива по-далече и от Лавал в намерението си за военно
сътрудничество с германците. Така става и след англо-канадското дебар-
киране в Диеп’ през август 1945 г. Макар че той поздравява германците,
че са го отблъснали, митът за двойната игра се възвръщ а и двуликата роля
на Дарлан в Северна Африка по време на съюзническото дебаркиране
продължава този мит, поне за германците, тъй като адмиралът заявява, че
„действа от името на марш ала“, когато се съюзява с американците.
Тъй като П етен за разлика от Л авал и неговите сътрудници в П а
риж никога не е казвал, че ж елае Германия да победи, „французите ос
тават предпазливи относно истинското м у поведение“ . Впрочем, макар
да е резервиран към германците, маршалът предприема репресивни м ер
ки по отнош ение на онези, които са против тях и се борят с оръж ие в
ръка. П ропагандата на режима, поддържана и от Филип А нрио12, проя
вява открито своята враждебност към англосаксонците и към Дьо Гол
естествено. Н алага се в крайна сметка идеята, че м арш алът се чувства
принуден да приеме сътрудничеството, и се забравя, че режимът е в
основата на тази политика. И още, че П етен само препоръчва необвър-
заност, докато същ ият този м арш ал освещ ава знамената, с които се
вою ва срещ у болш евизма.
О т ноември 1942 до август 1944 г. Петен трябвало да стои сгушен,
докато Лавал играел открито германската карта, осъждайки,двойната иг
ра“ : „Има две политики - тази на Дьо Гол и моята, непрестанно повтарял
той. - Ако Германия победи, благодарение на мен и Франция щ е има сво
ето място в Европа. Ако победят съюзниците, аз ще бъда разстрелян...“
П рез 1943 г. и след това тази разлика същ о подхранва м ита за
двойната игра.
Н о дребните маневри на м арш ала, неговите антигермански изя
ви, които всъщ ност са само хитруване, карат Л авал и А бец да се зам ис
лят как да се освободят от него. Н овите изисквания на Х итлер изглеж
дат неприемливи. Л авал и А бец си мислят, че П етен щ е ги отхвърли и
планират вече отстраняването му. Но този 3 декември 1943 г. не се
случва, защ ото въпреки очакванията Петен отстъпва по всички ф рон
тове. П роклам ацията за неговото отстраняване била готова, но така и
не била приложена. Това обаче не намалява голем ия интерес, който тя
предизвиква. Ето текста, който намерихме в Н ационалните архиви: „В
основата на отстраняването на Петен стои личната трагедия на един
ветеран, натоварен от своя народ в критичен момент да ликвидира греш
ките на Третата република, да създаде държавна организация, където
цари социален ред, и да осигури възстановяването на Франция в нова
Европа. М арш алът не м ож а да се справи с тази задача (...).
1 Град в Северозападна Франция. - Б. пр.

2 Държавен секретар по информацията и пропагандата в кабинета на Лавал. - Б. пр.
400
Н еговото отстраняване и окончателното ликвидиране на негова

та камарила отвориха сега свободно поле за истински национална Фран
ция, защ итена от външ ни атаки, която се надява на сигурност, на спо
койствие, на социална справедливост в една нова Европа и желае окон
чателно помирение с Германия“ (подписано Абец).
В часа на дебаркирането Петен осъжда всички военни действия,
които биха могли да бъдат породени от съпротивата, и оставя милици
ята на Дарлан да действа. Той осъжда ужасите, причинени от герм ан
ците в О радур1, същ о така и действията на партизаните, сам о че в пър
вия случай думите м у не са огласени на всеослуш ание, а във втория ги
съобщ ава по радиото.
П рез лятото на 1944 г. вече никой не се съм нява в реалността на
двойната игра, но митът продължава да живее с постановката, че „П е
тен е бил щ итът на нацията, докато Дьо Гол е бил мечът й“ .
Националната революция или ореолът на режима

Хората, който взем ат властта през юли 1940 г., имат намерение да уста
новят силен режим. О т генерал Вейган до Алибер2 и Петен те говорят
езика на крайната десница, съгласни да възприемат формулата Семей
ство -Работа - Отечество, изваяна от Лавал, към която Петен добавя
Ред. Когато Д еат3 предлага на Лавал да образува една-единствена пар
тия от фашистки тип, отказът на стария парламентарист е недвусмислен.
Петен е на същ ото мнение и смята, че „не бива да им а една-единствена
партия“ . Те освен Лавал се възхищ ават от Аксион франсез, но на поли
тическо мислене се учат по-скоро от починалия няколко години преди
това Андре Тардийо. Впрочем на 6 февруари 1934 г. Тардийо им а двояко
държание: между лигите и републиканската законност. Това важи и за
дейците на Националната революция (националистите). О т своя страна
Петен твърди, че се вдъхновява от Салазар. Н а бю рото м у лежи творе
нието на португалския диктатор Как се възстановява една държава.
Подобно на Салазар Петен възнамерява да се опре на армията и да уста
нови нов, по същ ество корпоративен ред. Преди всичко той мрази парла
ментаристите и е признателен на Лавал, че го е освободил от тях. Той
ненавижда и учителите и смята, че те са отговорни за пацифизма и пора-
женството в периода между двете войни. Нещ о повече, Петен, който ми
навал за агностик, мислел, подобно на кардинал Ж ерлие4, че „Франция
едва не ум ряла поради това, че станала светска“ .
1Село близо до Лимож, което било унищожено от германците на 10 юни 1944 г. - Б. пр.
2 Рафаел Алибер е министър в правителството на Петен. - Б. пр.
3 От социалист и „неосоциалист“ Марсел Деат минава на страната колаборацониз-
ма. - Б. пр.
4 Архиепископ на Лион, който твърдял: „Франция, това е Петен, Петен, това е Фран
ция“. - Б. пр.
26 401
Освен Л авал всички тези хора са антисемити и в това отношение

Петен непрекъснато е подтикван от своя лекар М енетрел, който през
1943 г. заявява, че „се възхищ ава от реш ителността, с която герм анци
те унищ ожават евреите“ . Това обаче не означава, че през октомври 1940
г., когато поем а инициативата за мерки срещ у евреите, П етен е знаел
каква съдба очаква бъдещ ите депортирани (на този въпрос щ е се въ р
нем във втората част, глава пета). Но когато назначава Ксавие В ал а1,
най-стария антисемит във Франция, той познава м ного добре неговите
идеи: да бъдат изпратени евреите, които той см ята за чужденци, в дру
га страна, където те щ е се прегрупират, и да се признае статут на чуж
денци на онези, които евентуално останат.
• Низвергнатите: евреите и франкмасоните

По инициатива на правителството на Петен още през октомври 1940 г., из
преварвайки намеренията на германците, е приет първият статут за евреите.
Макар че френският антисемитизъм се представя за национален, а не за
расов, евреите са дефинирани по расов критерий: ако повече от двама от
родителите на майката и на бащата са евреи или практикуващи еврейската
религия или пък ако трим а или повече са евреи, дори да са атеисти или аг-
ностици. Попадащите под удара на този закон се изключват от обществени
те служби, от образованието, а достъпът до университетите и до свободните
професии се определя от един numerus clausus (ограничен брой). През 1941
г. се предвижда арианизация на еврейските предприятия, ако такива се от
крият. От 1942 г. на личните карти започва да се поставя определението
„евреин“, но Петен не иска евреите да носят звездата в свободната зона,
нещо, което са длъжни да правят в окупираната зона. Отклонение от поста
новката за numerus clauses се позволява за ветераните от войната.
Другите низвергнати са франкмасоните, които Петен мрази, но се
колебае дали да ги удари, защото, по думите на Абец, който настоява за
това, „той не иска да елиминира нито една група французи от национал
ната общ ност“ . Независимо от това, законът за тайните общ ества от 11
август 1941 г. позволява да бъдат разпуснати франкмасонските органи
зации и да бъдат преследвани лицата, членуващи в тях. Фанатичните ан-
тимасони Вейган, Дарлан, адмирал Платон, Анри Костон и Б ернар Фей
предлагат крайни мерки, които Петен се вижда принуден да приеме. Но
неговата лична ом раза визира най-вече „онези, които ни натопиха“ , на
първо място „войнолюбците“ като П ол Рейно и Мандел, на второ място,
отговорните за поражението, в случая според него привържениците на
Народния фронт. Но на процеса в Риом Б лум и особено Даладие се за
щ итават като лъвове, посочвайки ролята на Петен в интерпретацията на
нещата. По искане на германците процесът е прекъснат, защ ото се обръ
щ ал срещу виновниците за поражението.
1 Начело на Главния комисариат по еврейските въпроси. - Б. пр.
402
В духа на Националната револю ция искала Франция трябвало да

бъде „здрава, дисциплинирана, солидарна“, подхранвана от традици
онните ценности. „Зем ята не лъж е“, обичал да повтаря Петен, който се
застъпвал за традиционното многочленно семейство. Той не възразил
14 майки да кръстят децата си Филип или Филипина, а той самият се
оженил за разведена жена и нямал деца. Той осъщ ествил преустрой
ство в училищ ата и направил усилия да дисциплинира м ладежта, да й
вдъхне лю бов към усилието, към природата. За тази цел са създадени
младежките бригади, които отначало се см ятат за петенистки, но впос
ледствие техните членове участват в Съпротивата.
Всъщ ност мерките в интерес на семейството и на младежта не били
нови освен създаването на младежките бригади. Но те били придружени с
такова силно морализиране, че хората повярвали в тяхната оригиналност.
Речите за раждаемостта и прославата на семейството задръствали вече и
киноекраните, както в Синият воал на Жан Стели, където Габи М орлей не
играе като влюбена жена или прелюбодейка, а се поставя в услуга на сира
ците. Това е най-касовият филм във френското кино по време на окупаци
ята, най-вече в свободната зона, което показва, че този период налагал
проява на солидарност, когато толкова хора са пленници, изселени (като
жителите на Елзас и Лотарингия) или депортирани... Като реакция срещу
предходната епоха на екрана почти не се виждат уличници, проститутки:
нито краката на Виван Раманс, нито устните на Б ети Стокфелд; Жинет
Льоклер се появява, но като недъгава, Рьоне Дари замества заминалия за
СА1Ц Жан Габен, „един Габен, възроден от Националната революция“ в
Кръстопът на изгубените деца на Леон Жоанон.
М арш алът присъства навсякъде, чрез своите пътувания, чрез сво
ите речи, печели популярност, установява култ към личността си, за
която се пее и в детските песни, обръщ а все по-голям о внимание на
пленниците, които се завръщ ат на малки групи въпреки колаборацио-
низма, на селяните и на занаятчиите, с които се идентифицира. Х артата
на труда, която иска да въведе, за да изгради корпоративна държава,
им а сам о частичен успех, макар че синдикалисти като Рьоне Б ьолен са
я подкрепяли, защ ото режимът ги е освободил от опеката на полити
ческите партии, които са забранени.
В края на юни един от глаш атаите на м арш ал Петен, Рьоне Жиу-
ен, от протестантската десница, заявява, че националната революция,
разбира се, е създала нов климат, установила е социална и национална
авторитарна държава, поощрявайки семейството, грижейки се за здра
веопазването, замествайки класовата борба със сътрудничество, «хар
монизирайки» духа, тялото и характера на учещ ите се при обучението,
но за неин пасив той см ята това, че е допуснала греш ки в „желанието
си да ф ормира една гражданска младеж с тоталитарни методи и в ниц-
ш еански дух, което не подхожда на френския плурализъм и на христи
янската цивилизация, с въвеждането на отвратителни антисемитски за
403
кони, което слага незаличимо петно върху режима, с въвеж дането на

полицейски режим, основан на донесенията, насилието и произвола (...),
както и с това, че под прикритието на борбата срещ у капитализма е
утежнила прекалено много плутокрацията, което е основната причина
за рухването на демократическия режим.
Възстановяването наЛ авал през април 1942 г., окупирането на сво
бодната зона след дебаркирането на съюзниците в Северна Африка, арес
туването на Вейган през ноември 1942 г., това са все признаци на втвър
дяване на германската окупация и свидетелстват за натиска, който уп
ражняват френските фашисти Деат, Дорио, Дарнан върху правителство
то във Виши, защ ото нито Петен, нито Лавал са искали да обявят война
на англичаните и на американците, макар че тя реално се води в Тунис.
Докато Службата за трудова повинност налага все по-големи огра
ничения на младежите, които не искат да заминат за Германия, договоре
ностите между Буске и О берг1свидетелстват за все по-подчертана намеса
на Гестапо във вътрешните работи на Франция. Жан Мулен е арестуван в
Калюир през ю ли 1943 г. Но по радиото от името на Виши се чува гласът
на Филип Анрио, а не на Жан-Еролд Пакис в окупирания Париж, и той
критикува най-остро съюзниците, „които ни бомбардират, за да ни осво
бодят“ . След като Анрио бил екзекутиран от Съпротивата през лятото на
1944 г., голямото множество, което присъства на погребението му, свиде
телства за популярността на неговите идеи, поне в столицата.
Режимът се фаш изира, без това да се признава, а дейците на С ъп
ротивата, определяни като терористи, били според Виш и виновници за
всички нещ астия, сполетели страната.
В този клим ат на граж данска война режимът е обзет от страх,
когато се разбира, че съю зниците са дебаркирали успеш но. „Вие сте
нация от диваци“ , казва Петен на германците след м асовите убийства в
Орадур. „П о-добре Дьо Гол, отколкото А нрио“, см ята той за разлика
от Лавал, който предпочита другата възмож ност: но и двам ата губят
тази игра на политическа фикция и са отведени от германците в Сигма-
ринген, където доброволно са отиш ли Деат, Дорио и Дьо Бринон.
Но Х итлер не държ и на последните и смята, че дори и там Петен
все още м ож е да бъде полезен.
Дьо Гол, Съпротивата и освобож дението...

Да им а подкрепата на Чърчил, при това да разполага с териториална
база във Ф ренска екваториална Африка, да състави национален коми
тет, който да властва недвусмислено в свободна Франция - такива са
първите прояви от дейността, която до този м ом ент Дьо Гол непоколе
бимо осъщ ествявал. Успоредно с постепенно налагащ ото се присъс-
За съвместна работа на германската и френската полиция в окупираните зони. - Б. пр.
404
твие на Генерала в света, най-важното за него е да върви начело на

французите и на Франция.
Разбира се, след поражението, радиото - Тук е Лондон, францу
зите говорят на французите - непрестанно им втълпява м исълта за
победа на Съю зниците, за възкръсване на отечеството.
Ако в началото на 1942 г. наистина се разгръ щ а ш ирока нелегал
на дейност, то не би могло да се каже, че тя упражнява истинско въз
действие върху населението като цяло.
И все пак, когато Германия се насочва срещ у СССР, общественото
мнение се разцепва по много по-категоричен начин, отколкото преди то
ва. „Уви, не само комунистите възлагат на М осква надежди за освобож
дение. .. отбелязва заместник-префектът на Анделис. Една втора тенде
нция, по-ограничена, не гледа така зле на германците сега, когато те се
борят срещ у болш евизма.“ Това засилване на крайните течения слага
край на почти единодушната подкрепа на маршала: докато сподвижни-
ците на Д еат критикуват Виши, тази „клиника за аборти“, за това, че не
застава по-открито на страната на нацистка Германия, участниците в Съп
ротивата развиват активна дейност, организират атентати срещ у окупа
торите, а това променя напълно климата в окупираната зона.
П етен, който е все така чувствителен към настроението на хора
та, осъзнава м ного добре това раздвоение. Н а 12 август 1941 г. той
разпространява съобщ ение, в което казва, че „чувства как почва да ду
ха лош вятър“, бичува голистите и комунистите, наричайки ги бунта
ри, създава специални наказателни отряди и изисква висш ите функци
онери и м агистратите да полагат клетва за вярност. П етен реш ава да
прекъсне дейността на политическите партии.
А те, доста изморени след поражението, започват тайно да се пре
устройват най-вече в свободната зона и насочват критиките си срещ у
реж им а във Виши. Н ай-активна от всички е нелегалната комунисти
ческа пария, особено в окупираната зона, и то откакто започва да въ з
връща, вследствие на германо-съветския конфликт, своята легитимност,
която била загубила при сключването на пакта м еж ду Хитлер и С та
лин. Н ова енергия вече й дава и нейното участие в Съпротивата.
А от другата страна на Ламанша Дьо Гол се питал каква линия да
следва. Като имал предвид, че общественото мнение във Франция в мно
зинството си е за Петен и че организациите за съпротива са все още слаби,
той смятал, че тези атентати са пагубни и че крият в себе си адския цикъл
на репресиите и на вземането на заложници; екзекутирането на заложни
ците от Ш атобриан1 през 1941 г. потвърждавало неговото гледище. Впро
чем той трябвало да се присъедини към съпротивителните движения, да
1 На 20 окт. 1941 г. в Нант е убит германски офицер. Германското комадване издава

заповед да бъдат убити 50 заложници от гр. Шатобриан (Западна Франция), което
става на 22 октомври. - Б. пр.
405
координира дейностите им, с една дума, да застане начело. А за техните

ръководители, които най-често били синдикалисти или били свързани с
други политически партии, Дьо Гол трябвало да покаже опознавателен знак,
да прояви своя републикански дух, да даде гаранции.
Със задачата да подложи Дьо Гол на подобно изпитание е натова
рен синдикалистът Кристиан Пино, ръководител на съпротивителното
движение Освобождение-север. Той щ е бъде първият говорител на Съп
ротивата, който се срещ а официално с Дьо Гол.
Пино забелязва, че неговите другари не са особено ентусиазира
ни от тази мисия. „Да не би да се страхуват, че тяхното движение ще
им се изплъзне, че щ е трябва да се подчиняват на разпореждания, дош
ли от другаде“ , пита се той.
Това, което изненадва Пино, когато за първи път се срещ а с Дьо
Гол, то е, че генералът не знае почти нищо за вътреш ната съпротива.
Според Кристиан Пино той гледа на историята с очите на военен.
Н еговото виждане за френското общ ество е смразяващ о. П о искане на
Пино той изпращ а на синдикалистите следното послание: „Кажете на
тези достойни хора, че аз ням а да ги предам.“
Но най-важното, което очаква Съпротивата, е посланието - то
щ яло да определи политическата позиция на свободна Франция.
„Н е искайте от мен да одобря това, което многократно съм осъж
дал - една Република без власт, един партиен реж им .“
„Но поне потвърдете вашата вярност към републиката и демокрация
та“, казват му Пино и Адриен Тиксие, които присъстват на този разговор.
П одготвеният от Дьо Гол текст осъжда както Третата република,
така и Виши. Но в него се говори за „вековния френски идеал за свобо
да, равенство и братство, който трябва да бъде осъщ ествен при нас“ .
М еждувременно един друг пионер на С ъпротивата, Пиер Б росо-
лет, който отиш ъл преди това в Рондон, представил на Дьо Гол състоя
нието на политическите партии в метрополията.
През 1941-1942 г. Дьо Гол е изправен пред два подхода. Първият е
на Пиер Бросолет, който смята, че партиите представляват само фаза от
историята, че те нямат призванието да бъдат вечни, с изключение на кому
нистическата партия, която е свързана със съдбата на СССР. Освен това
те са се компрометирали в изминалите събития. Въпреки всичко, тъй като
техните лидери са носители на някаква идея, уместно било някои да минат
надясно, като Шарл Вален1, а други като Андре Филип и Ерио - наляво.
Заедно с тях можело да се сложи началото на движение, което ще е плод на
Съпротивата и което ще преодолее старите политически деления.
Точно обратен е подходът на Ж ан Мулен, тогава пратеник на Дьо
1 Шарл Вален (1903-1948), отначало участва в движението Аксион франсез, после

основава Френската социална партия и става депутат през 1938 г. Поддържа нацио
налната революция. - Б. пр.
406
Гол за свободната зона. Той смятал, че партиите трябвало да бъдат за

читани като такива и че само това можело да отстрани всеки опит Дьо
Гол да бъде заподозрян във фаш изъм или в диктаторски намерения, да
м у даде свидетелство за демократичност, от което свободна Франция
и м ала нужда и което можело да неутрализира враж дебността на Руз-
велт (Г ийом Пикети).
След дебаркирането на съюзниците в Северна Африка, за да се
направи „сечено“ на генерал Жиро и на Дарлан (които били минали на
страната на американците), помощ та на забранените вече от Виши пар
тии им а първостепенно значение и Дьо Гол го взем а предвид. Вярно е, че
междувременно (1941-1942) тези партии се съвземат, по-специално пар
тията на социалистите в свободната зона. О т крепостта в Б уразол1, къде-
то е интерниран, Леон Б л ум отново се проявява като признат водач, за-
щ ото на процеса в Риом той успява да посочи вината на Петен за пора
жението, изтъквайки, че Народният фронт няма отговорност за това. Той
подкрепя пред Рузвелт вожда на бореща се Франция, а същевременно
пише на Дьо Гол, че „би било греш ка да се отрича законността на парти
ите, когато става въпрос за социализма, а да се приема, когато се отнася
до комунизма ( ...), и да се смята комунизмът за единствена народна си
ла, както изглежда са склонни да мислят вашите преки представители“ .
Н аистина това била главната организирана сила и нейните лиде
ри същ о см ятали, че е нужна координация със свободна Франция. В
нелегалните среди гъм ж и във връзка с подготвяния проект за образу
ване на Национален съвет за Съпротивата (CNR) под егидата на гене
рал Дьо Гол. Нужно било да се използва създалата се възмож ност: това
впрочем прави и Реми, този монархист, който се срещ а с комуниста
Фернан Грьоние и го завежда в Лондон, както социалистът Бросолет
бил завел Ш арл Вален няколко м есеца преди това.
П олучава се така, че Дьо Гол се вижда принуден д а преговаря с
партиите, към които изпитва смесени чувства.
В навечерието на дебаркирането на съюзниците в Северна Африка
Дьо Гол вече е изготвил първият манифест, който го свързва със съпротиви
телните движения. Този демократичен завой стига до своя край: под негово
ръководство се образува с представители на партиите парламентарната гру
па на бореща се Франция, в която влизат 21 членове на камари от 1939 г.,
между които фигурират, разбира се, онези, които не оказали доверие на
Петен. В това число имало 5-има социалисти, 5-има радикали, 3-ма комунисти
и 8 от центъра и десницата. Президент става социалистът Феликс Гуен.
Така надделява традиционното схващ ане за представителство на
политическите партии и то продължава с формирането на първото Кон
султативно събрание в град Алжир, после на второто и на Учредител
ното събрание след освобождението.
1 Жилищен квартал в Тулуза. - Б. пр.
407
• Правителството в град Алжир

По врем е на дебаркирането на съю зниците в Северна А ф рика през но
ември 1942 г . , за което Дьо Гол не бил информиран, Дарлан изм естил
генерал Ж иро и почнал да твърди, че „от им ето на м арш ал П етен“ се
съю зява с американците. Вейган вече бил започнал да прилага Н ацио
налната револю ция - с премахването на закона Кремийо, който приз
навал френска националност на евреите, с интерниране на голистите и
комунистите и пр. П осрещ нати в началните часове с изстрели, а след
това акламирани, американците спомогнали да просъщ ествува реж и
мът във Виш и под егидата на Дарлан, а след като той бил убит на К оле
да (1942 г.), и на Ж иро. „Да, казва Рузвелт на социалиста А ндре Фи
лип, тези, които м и помагат, са добре дошли. Днес Дарлан м и дава град
Алжир и аз викам „Да живее Д арлан!“ Ако утре Л авал ми даде Париж,
ще викам „Да живее Л авал“ (цитат на Л акутю р).“
М ож ем да си представим колко разгневен бил Дьо Гол. Ч ърчил
все пак успял да го заведе в А нфа, в М ароко, за да се срещ не с Р у з
велт и да стисне р ъ к ата на Ж иро, сцена, възпроизведена в кинопрег-
лед на американското студио Парамаунт, защ ото при първия кон
такт Дьо Гол дем онстративно си бил извърнал главата, когато протег
нал ръка на своя противник.
А в м етрополията съпротивителните движения са също много въз
мутени от избора на американците; Жиро славно се измъква, но той си е
творение на Петен. Чърчил убеждава Рузвелт да включи Дьо Гол в поли
тическата игра в Алжир, защ ото на негова страна стои Съпротивата.
Н а 3 ю ни 1943 г. се сключва „бракът“ между голисти и жиралдис-
ти 1: Френският комитет за национално освобождение осъщ ествява сплав
от бедната армия на Свободните френски сили на Льоклер, които се
бият в Ч ад от 1940 г. и са участвали в Б ир-Х акейм 2, и снабдяваната от
американците богата армия на Жиро, Жуен и Дьо Л атр, които вече се
представят като съюзници. В този комитет с подкрепата на представи
телите на партиите Дьо Гол може вече да елиминира Ж иро, който спо
ред съветниците на генерала Кув дьо М урвил и М оне бил некомпетен
тен. П од командването на Жуен френските сили взем ат широко учас
тие във войната с И талия, но все пак Ж иро е този, който ръководи
дебаркирането на съю зниците в Корсика.
• Французите по време на окупацията

Франция по врем е на Окупацията - това е едно разпръснато бежанско
население, което се опитва по някакъв начин да се прибере по дом ове
те си, след като е загубило м ного жертви във войната: 1,85 млн., от
1 Хората на Жиро. - Б. пр.

2 Оазис в Либийската пустиня, където през 1942 г. една свободна френска бригада
печели битката срещу немския генерал Ромел. - Б. пр.
408
които 92 000 са загиналите, повече, отколкото се твърдяло; тук влизат

и военнопленниците. В три пети от страната им а германско присъс
твие; Франция е разделена на части: анексираната зона (Елзас и Лота-
рингия), северната зона, която е под германското командване в Б рю к
сел (департам ентите Н орд и Па-дьо-Кале), забранената зона (където
бежанците ням ат право да се завърнат), вклю чващ а около осем депар
тамента: В огезите, М ьоз, Ардените и др., окупираната зона и накрая
свободната зона с демаркационната линия. П рез ноември 1942 г. след
съю зническото дебаркиране в Северна А фрика свободната зона е под
военна окупация, но запазва своя статут, който всъщ ност е нарушен.
Това разделение на зони е много осезателно и неокупираната зона из
глежда твърде свободна в сравнение с останалите, а с това се обяснява
и популярността на Петен през 1940 г. и най-вече през 1941 г.
Разделението на страната, липсата на мъже, наличието на сво
бодна зона са първите явления от врем ето на окупацията - хората са
потресени от поражението и са изпълнени с ом раза към виновните за
това управници.
По това врем е - в края на 1940 и в началото на 1941 г., когато
герм анската победа изглежда необратима - вече се смята, че съдбата
на Англия е въпрос на време, и за повечето хора идеята за съпротива е
сам о морална, както свидетелстват манифестациите от 11 ноември в
Париж, макар че вече се формират малки групи, чиято цел е изгонване
то на окупатора. П олитиката на колаборационизъм, обявена от Петен
през октомври в М онтоар, все ощ е не е предизвикала отвращ ение в
общ еството, защ ото то ощ е не се е опомнило, макар че на 1 юли в оку
пирания Париж Серж Лифар посреща Гьобелс в Операта, макар че Юма-
ните *1се мъчи по всякакъв начин да излезе ощ е същ ия месец, макар че
през август френските и германските полицаи предоставят без колеба
ние антинацистките произведения, включени в листата на О то Абец.
Съвсем в началото на филма le Chagrin et la Pitié Мъка и милост
М арсел Офюлс2 е поставил репликата на един аптекар от Клермон-Фе-
ран, комуто поставят въпроса коя е била първата грижа на французите по
времето на Виши, и той отговаря: „да ядат.“ Този твърде рязък отговор
попада точно в целта през 1973 г., когато времето на окупацията представ
ляваше все още табу, спомена за което си оспорваха участниците в Съпро
тивата и бившите петенисти. Ограниченията се наложили много рано по
ради дезорганизация в страната и най-вече поради германските реквизи
ции, които довели французите до положението едва да преживяват. Всич
ки хранителни продукти подлежали на купонна система, дажбата месо през
1943 г. спаднала на 125 грама на седмица. Не по-добро било положението
с мазнините, хляба и яйцата, за които през зимата на 1940—1941 г. хората
1 Вестникът на Френската комунистическа партия. - Б. пр.
1 Френски кинодеец от германски произход, автор предимно на документални
филми. - Б. пр.
409
са се редили на опашка. В книгата си На хубавото масло, написана не

посредствено след войната, Жан Дютур чудесно представя своите герои -
търговците на бакалски стоки, мляко и яйца, с тяхната древна търговия и
черния пазар, който се върши зад касите. В този отрасъл преди войната
фалитите възлизат на 2000 годишно, докато през 1943 г. имало само 48.
„Ще ги накарам да изядат седлата на конете си“, казвал Гьоринг, говорей
ки за французите, ядосан от това, че те ядат хрупкави франзели. И той
почти успява, защото в свободната зона в началото на 1944 г. в един от
университетските столове в Гренобъл имало надпис: Четни дни - ряпа;
нечетни дни - цвекло. Освен прехраната недоимъкът засягал и други сек
тори: липсвали дървени подметки и кожа за обувки; жените си рисували
краката, защото нямало чорапи нито от естествена, нито от изкуствена
коприна; били пуснати сурогати по германски образец, които да заместват
други стоки, например текстил или захарин. Градовете страдали повече от
селата, тъй като за селяните се смятало, че на дребно се възползват от
войната. Разширявала се трампата, цигарите се превръщали в разменна
монета, навсякъде се прилагал принципът „оправяй се сам“.
В доклад във връзка с експлоатирането на френската икономика се
казва: „Нашите най-добри съюзници са умората и безразличието на насе
лението, което не си дава труд да спори по политически въпроси и се задо
волява само с хляб и работа.“ Тази констатация се отнася за началото на
1941 г. Филип Бю рен прониква по-дълбоко в нея, опитвайки се да види как
французите горе-долу са успели да се приспособят към окупацията. Така
например след реквизициите и след поемането с пасивна съпротива на
преките разноски, индустриалците се стараят да намерят начин да оцеле
ят, без да оказват твърде голяма помощ на окупатора. Ако през 1941 г.
седем хиляди френски предприятия изпълняват поръчки за Германия, през
1944 г. броят им се удвоява. „Колкото повече им помагаме да спечелят
войната, толкова по-голям е рискът да попадгерман под тяхно робство“ .
Както „Шнайдер“ 1, така и „Вендел“ и другите маталургични компании за
губват всичките си позиции и макар че са с консервативни виждания, ни
как не са благоприятно настроени към окупатора, нито към Виши. Тази
сдържаност не изключва търсенето на изгода, грижата да се ограничи прех
върлянето на работна ръка при смяната на личния състав или при постъп
ване в Службата за трудова повинност, било от патриотично чувство или
от добре разбран интерес. При Луи Рено прехвърлянето на металообра
ботващи машини е по-неизгодно, отколкото използването на работници
те. Заводите „М ишлен“ предпочитат да пожертват настоящето, да се раз
граничат от политиката на икономическо сътрудничество, за да спасят бъ
дещето: те приемат предложението на Германия да доставя синтетичен ка
учук от буна в замяна на финансово участие.
Случаят с индустриалците е само пример, в чиято подкрепа може да
1 Фамилия френски индустриалци. - Б. пр.
410
се посочи този с банкерите, които намират в колаборационизма на дър

жавно равнище, осъществяван от Лавал, Бишлон, Льоидьо и др., легити
миране, което им позволява да чувстват съвестта си чиста. Други отиват и
по-далече, като изпреварват германците, например собствениците на пред
приятия, които искат да представляват германски фирми във Франция, ад
министраторите, които временно се занимават с еврейски имоти и пр.
По-ангажиран е случаят с изданията, демонстриращи с някои из
ключения несравнима благосклонност, подкрепяна отчасти от съвестта на
интелектуалците, които ги подхранвали с материали. Н а първо място Ро-
бер Бразияк1. Несравнима ли? Не: светът на спектаклите отива още по-
нататък с аргумента, че активността е форма на съпротива, която „френ
ската култура противопоставя на германската окупация“. Тази мисъл се
ражда едва в часа на освобождението, защото кинодейците, например Ж,-
П. Бертен-М агит и Д. Делескевич, не си поставяли този проблем по време
на окупацията, когато са правили своите филми. Очевидно е, че подобно
поведение не е предполагало „присъединяване“ към политиката на кола-
борационизъм. След войната, както свидетелства текстът на Луи М ал Ла-
комбЛюсиен, съпоставянето на Съпротивата с колаборационизма е свое
образен начин за банализиране поведението на французите; и още: поста
вянето на преден план нуждите на ежедневието, както звучи една от пър
вите реплики във филма на Марсел Офюлс, води до снижаване и обезце
няване на тяхното участие по време на войната. И други филми са постига
ли същия ефект, например Прекосяването на Париж на Клод Отан Лара,
който в това отношение спечелва битката за смях.
• Колабо2...
В началото са тримата вече мухлясали дейци на Общия фронт: Бел-
жери, бивш радикал, Марсел Деат, бивш социалист, и Ж. Дорио, бивш кому
нист, на които през 1932-1933 г. изпреварващо им хрумва идеята за създа
ване на Народен фронт - този Общ фронт, който се проваля поради това, че
е отхвърлен от съответните партии. Те са солидарни помежду си относно
създаването на нов ред, насочен към сътрудничество с нацисткия режим
поради симпатии към него, а не към самата Германия. Точно обратното се
наблюдава при членовете на комитета „Франция-Германия“ , създаден доста
преди 1933 г. по инициатива на Ото Абец, който поначало не е нацист. Този
комитет се поставя в услуга на фюрера. Вместо да прави чиста пропаганда,
неговото намерение е да съблазнява с добри маниери. Благодарение на не
го, докато през 193 7 г. на немски език са преведени само 15 френски произ
ведения, през 193 8 г. те стават 81, а само през първите шест месеца на 193 9
г. броят им е 55. Как тогава тези писатели няма да смятат, че (нацистка)
Германия е цивилизована страна? Между най-активните в този комитет са
1 Писател, журналист и кинокритик, известен като колаборационист. - Б. пр.

2 Често употребявано съкращение на „колаборационист“. - Б. пр.
411
посланикът в Берлин Дьо Бринон, стар неин приятел, Скапини, бъдещият

„посланик на пленниците“. Дитрих вече прилага своите методи в киното и
във филма на А ндре Каят Ние всички сме убийци се вижда как един неуспял
музикант се възползва от случая, че германците искат да се свири Вагнер, и
става антисемит и колаборационист.
В стрем еж а си да стигне докрай в своя колаборационизъм Дорио
се записва доброволец за източния фронт; при завръщ ането си той е
приветстван от 20 хиляди посрещани. К ъм този френски легион от доб
роволци са се обърнали всичко 13 400 души за три години, от които
само половината били включени. Другите организации, които са по сла
би от Ф ренската народна партия на Дорио - например тези на Б ю кар,
на Дьолонкл и др., - образуват малки контраобщ ества; през 1944 г.
около 12 000 душ и участват в бойни формации. Но те разполагат с ш ум
на преса: всекидневниците О пилори 12,Гренгоар, Жъо сюи парту2 изли
зат в повече от милион и половина екземпляра. Тяхното четене е пър
вата степен на ангажираност.
Тези организации и повечето от вестниците произхождат от оку
пираната зона. В свободната зона службата за легионния ред на Дарнан,
произлязла от Френския легион на участниците във войните, отначало
наброява 15 000 членове, числящи се по-скоро към десницата. Н а тази
база поради липсата на армия след нахлуването в свободната зона Лавал
оставя Дарнан да формира милицията, която е натоварена с поддържане
на реда и с политическото устройство на страната и не след дълго се
представя като дясната ръка на една-единствена партия - но партия без
глава, защ ото Л авал винаги е бил враждебен към тази идея. За Дарнан
нейният шеф е Хитлер, пред когото той се е клел във вярност. Зад него
застават 30-40 хил. души, които в мнозинството си не знаят за тази клет
ва или пък са влезли в милицията, за да не заминат на Службата за трудо
ва повинност, т. е. в Германия. Те участват заедно с германците при реп
ресиите срещ у партизаните в планината Веркор и на свой ред са обект на
репресии от страна на Съпротивата. Те са въплъщение на гражданската
война и си навличат такъв позор, че Петен се вижда принуден (едва след
дебаркирането през юни 1944 г.) да критикува техните издевателства,
обвинявайки ги, че се, „държат като червените, като чекистите“ . Дарлан,
който заема м ястото си благодарение на Петен, не скрива своето учудва
не: „Вие сте ветропоказател, господин м арш ал.“
•... и участниците в Съпротивата

Дали слуш ането на английското радио - „ Тук е Лондон, французите
говорят на французите “ - мож е да се см ята за първа степен на изя
ва на чувството за съпротива, против герм анците, против Виш и, така
1 Au pilori (На позорния стълб). - Б. пр.

2 Je suis partout (Аз съм навсякъде). - Б. пр.
412
както четенето на Гренгоар означавало заем ане на съвсем различна

позиция?
Голямата заслуга на Ж ак С ем лен1 е в това, че се е опитал да сте
пенува ф ормите на гражданска съпротива, показвайки как те са служи
ли или не като почва за различните прояви на борбата срещ у окупато
ра: излизане от кафене, щ ом като там влезе германски офицер, отказ от
участие в церемонии, където им а германци, спасяване на еврейски де
ца, а това е свързано с все по-големи рискове. М анифестациите на 11
ноември 1944 г. в Париж са свидетелство за колективно съзнание за
отказ. Те са последвани от арести, министърът на образованието Рипер
е отстранен, но нещ ата отиват ощ е по-далече, в гр. Ойонакс2, където
всички честват победата от 1918 г., а вечерта редът напълно се възста
новява, както на 14 юли. Големите стачки през м ай и юни 1941 г. и през
октомври 1942 г. са с една степен по-висока изява на бунта, макар че
стачниците твърдели, че целта им била осигуряване на прехраната.
М асовото гражданско неподчинение, например отказът да се отиде
в служ бата за трудова повинност след края на 1942 г., представлява
една по-общ а ф орм а на съпротива, която в крайна см етка щ е увеличи
броя на партизаните. Акциите на съпротива, които дотогава се върш е
ли сам о от нелегални организации, придобиват масов характер. В Ро
м ан3 например е организирана народна манифестация против замина
ването на младеж ите за Германия, вследствие на която железопътната
линия е окупирана и влаковете са блокирани. Освен това им а и прояви
на индивидуална съпротива, които историята не отчита, защ ото те не
са дело на регистрирани организации. Например м аш инисти, които за
бавят движението на композицията на завой, за да мож е някой избягал
да скочи от влака, или пък младежи, на които предоставят стари дрехи,
за да м инат през някое заграждение, и пр.
О бщ о взето, държанието на правителството във Виши в сравне
ние с това на администрацията в другите страни като че ли стои най-
близо до вижданията на окупатора - дори и да не го следва във всичко,
администрацията във Виши често пъти проявява такова усърдие, че
Х итлер се хвали например с поведението на ф ренската полиция.
Зародилото се през юни 1940 г. съпротивително движение отначало
е доста рахитично. С основание за начало на Съпротивата се смята апелът
на генерал Дьо Гол от 18 юни 1940 г. Но в същото време на територията на
страната генерал Коше отправя апел към своите войски за организирана
съпротива. Н а 17 юни префектът Жан Мулен, първият деец на вътрешна
та съпротива, вече е измъчван от германците. В свободната зона се раз
гръщ ат три големи движения. „Комба“ е основано от офицера Анри Фре-
1 Съвременен френски историк, вж. библиографията. - Б. пр.

2 В източната част на Централна Франция. - Б. пр.
3Град на р. Изер, югозападно от Гренобъл. - Б. пр.
413
не, който се надява да вдъхне у хората дух на съпротива срещу Виши, и то

продължава поне до 1942 г. Успоредно с това християн-демократично дви
жение, под ръководството на Еманюел д ’Астие дьо л а Вижри действа и
„Либерасион“ 1, участниците в което са из средите на социалистите и на
техните симпатизанти. О т лятото на 1941 г. създаденият от нелегалната
комунистическа партия Национален фронт развива своята дейност и в двете
зони. Едва през 1943 г. се осъществява обединението на съпротивителни
те движения под егидата на генерал Дьо Еол и на Жан Мулен.
В партизанското движение, което възниква в отговор на създава
нето на О бщ еството за задължителен труд, участват хора от различни
среди: младежи, военни от бивш ата армия на примирието, разпусната
след нацистката окупация на свободната зона, чуждестранни добро
волци - полски и испански републиканци, тази И м игрантска работна
ръка2, която германците бичуват с Червения афиш 3. М алко е да се ка
же, че броят им възлиза на около триста хиляди души, защ ото тези
партизани се ползват с подкрепата на населението, стига сам о техните
действия да не предизвикват репресии. Действията, които те извършват
саботажи, въоръж ени нападения, а същ о така екзекутирането на пър
вите германски войници през 1941 г. - са причина за остри конфликти
между различните групи за съпротива, така както подялбата на доста
вените от Лондон оръжия с параш ути предизвиква конфронтация меж
ду В ътреш ните френски сили4, свързани с Лондон и с голистките сили,
доброволците и партизаните, свързани по-скоро с комунистите.
Това обаче не пречи на силите на С ъпротивата да се увеличават:
разш иряването на военната карта, разбира се, дава надежди на всички
ония, които м разят окупатора, а това са преобладаващ ата част от ф ран
цузите. Ею да се предположи, че всички те се стрем ят да постигнат
победа колкото се може по-рано, означава да се забрави, че рискът да
бъдат разстреляни е по-голям през 1941, отколкото през 1940 г., по-
голям през 1943, отколкото през 1942 г. и ощ е по-голям през 1944 г.
Заложниците от Ш атобриан през 1941 г. са първите жертви; след това
убитите стават все повече и повече.
О бщ еството установява, че въпреки обещ анията пленниците не
се завръщ ат, а, напротив, работниците заминават за Германия; страна
та е изтощ ена, заводите затварят, освен ако не работят за Германия,
отправят се поздравления към Хитлер във връзка с неуспеха на англи
чаните при Диеп, след дебаркирането един френски м арш ал призовава
1 Освобождение. - Б. пр.
2 MOI - Main d’oeuvre immigrée. - Б. пр.
3 Нацистки афиш, разлепен в Париж през лятото на 1944 г. в 15 000 екземпляра. На
сочен е предимно срещу арменците и евреите, които влизат в групата на Мисак Ма-
нукян (партизани емигранти). —Б. пр.
4 Съкращение от Forces Françaises de l ’Intérieur - Вътрешни френски сили. - Б. пр.
414
французите да не се бият, защ ото в противен случай щели да последват

санкции: в историята на Франция ням а подобни примери.
След края на войната според две версии, едната голистка, а дру
гата ком унистическа1, цялата страна била обладана от дух на съпроти
ва. П етдесет години по-късно, за да се подчертае чрез ром ани и филми,
че тези твърдения са смехотворни, се лансира друга версия, според ко
ято страната била царство на атентатори, че истинските дейци на съп
ротивата били една ш епа (с малко повече от колаборационистите и по
същ ество излишни). Трябваше някой от чужбина да докаже неверност
та на подобни твърдения: например генерал Пач2 дебаркира в Прованс
на 15 август и плановете м у са да завзем е Гренобъл през ноември, на
деведесетия ден от началото на операцията. В същ ност Гренобъл е ос
вободен на петнайсетия ден, благодарение на действията на партизани
те от П рованс и Дофине, а същ о и от Веркор. Пак за Франция се отнася
и фактът, че на 11-а германска танкова дивизия били нужни 33 дни, за
да отиде от С трасбург до Кан3, а само за една седмица тя се върнала от
източния ф ронт и стигнала до Елзас. Това се дължи на саботажите,
организирани от дейците на Съпротивата по железниците и ш осетата.
Б ез да говорим за разузнавателните дейности, които били така необхо
дими в Н ормандия и в Бретан.
Ако е вярно, че поради действията на Виши и особено на Петен
страната не м огла да изиграе онази роля, която да е на висотата на дей
ствията на ю гославяните (защ ото се налагало да се действа както сре
щ у Германия, така и срещ у собственото правителство, водено от чув
ството за някаква национална слава), това положение обяснява колко
трудно било във Франция да се прецени кое поведение е достойно за
републиканските принципи.
• Париж освободен
За сетен път държан встрани от англо-американците във връзка с опе
рация Овърлорд за дебаркиране в Нормандия, генерал Дьо Гол все пак
успява да стъпи на френска зем я на 12 юни 1944 г. меж ду Курсьол и
Гре-сю р-М ер. Н о кой може да го познае? Едва в Б ейо приемът е като
на плебисцит.
М еждувременно партизаните са в гората и очакват второто дебар
киране в Прованс, предвидено за 14 юли. Понеже дейците на съпротива
та във Веркор виждат, че това все още не се случва, те упрекват Дьо Гол,
че ги е „изоставил и предал“ . Те не знаят, че Съюзниците са отложили
реш ителния ден за 15 август и че Дьо Гол дори не е информиран: но кой
е м огъл да го предположи, слушайки призивите по радиото от Лондон?
1 За поведението на комунистите, този залог на историята, виж по-нататък: Комунисти
те и тяхното участие в съпротивата (към Геният на гражданската война). - Б. пр.
2 Американски генерал, командващ седма армия. - Б. пр.
3 В Северна Франция. - Б. пр.
415
Във Ф режюс този път французите дебаркират заедно с ам ери

канците; те стигат до Лион на 2 септември, а на 12 септември в М онбар
се свързват с дебаркиралите в Нормандия военни сили, където е и ге
нерал Льоклер. При свързването на двете операции ОвърлордиАнвил1,
което става символ за възраждането на Франция, войниците на Л ьок
лер и на Дьо Л атр първи се прегръщ ат.
При освобождаването на столицата американците оставят танко
вите войски на Льоклер и Кьониг да отидат сами във въстаналия Париж,
където се водят боеве под ръководството на Рол-Танги2. Така се стига до
символичната спойка между външните и вътрешните френски сили.
Н а 26 август Дьо Гол слиза по Ш ан-з-Елизе. До него е Ж орж
Бидо, който е зам естил Ж ан Мулен начело на Националния ком итет за
съпротива: „Две крачи назад, м оля ви“, нарежда м у Дьо Гол. А на Д а
ниел М ейер, един от социалистическите лидери на С ъпротивата, прави
забележка: „Господине, по врем е на парад не се пуш и.“
Клод Роа припомня: „Напред вървяха открити камиони, един триц
ветен военен карнавал, бандероли, знамена, групи от младежи и девойки,
бели ризи и светли рокли, вдигнати нагоре пушки и револвери, автомоби
ли, върху които са изписани огромните букви FFI3, а от вратите им се по
казват цевите на пушките, половината-„Чикаго 1930“, другите-„Барселона
1936“; и хубави, лъснати черни леки коли, пълни със сериозни офицери с
кепета и с префекти с бели ръкавици. Една великолепна амалгама.“
• Недолюбените хора на освобождението

Тези победни дни обаче оставят у дейците на вътреш ната съпротива
горчив вкус. З а да се предотврати евентуална ком унистическа под
крепа, ком исарите на Републиката, назначени от врем енното прави
телство, тр яб в ал о „да установят власт по закон, която да се противо
постави на реалните власти“ . Н ационалният ком итет за съпротива,
вклю чително и ком унистите, които членували в него, дори бил съгла
сен да бъдат обезоръж ени патриотичните милиции. И това се извъ р
ш ва безкомпром исно.
П очестите били отредени най-вече за външ ните сили, на които
им предстояло да се бият в Лотарингия, а после и в Германия. Дьо Гол,
разбира се, прави обиколка в различни градове на Франция, но не бър
за да отиде там , където С ъпротивата е подложена на най-голем и изпи
тания, например в Гренобъл. В Тулуза почести се отдават на офицери
те, на които вече им е м инало врем ето, които са извадени от долапите
тъкм о по врем е на освобождението, а не на Раванел - герой партиза
нин от тази област.
1 Дебаркирането в Прованс. - Б. пр.

2 Полковник Рол-Танги е един от най-активните дейци на Съпротивата. - Б. пр.
3 FFI - Forces Françaises de l’Intérieur - Вътрешни френски сили. - Б. пр.
416
Да, вътреш ните дейци на Съпротивата, Ф ренските вътреш ни си

ли или доброволците и партизаните, така наречените „терористи“, ос
тават недолю бените хора на свободата.
И кой от тях е тананикал някога Партизанската песен на Ж озеф
К есел и М орис Дрю он, която им била посветена: „ Приятелю, чуваш
ли черния полет на гарваните над полето? . . след като в планините
и в го р и т е ... те не са могли да чуят нито м елодията й, нито текста.
В часа на чистката:
от говорност т а на инт елект уалците
Въпросът за отговорността се поставя експлицитно и за първи път по
врем е на чистката през периода 1944—1947 г. И нтелектуалците колабо-
рационисти са преследвани с по-голям а строгост, отколкото ръководи
телите на компанията „Гном и Рона“ 1, които доставили толкова много
самолетни мотори на германците и които били оправдани, а „Сенрап“ и
„Б рис“2, които между другото помагали за построяването на Атланти
ческата стена34, били осъдени единствено заради придобиването на не
законни облаги. Те възстановили само един процент и не били предаде
ни на наказателен съд. Сам о че нова реконструиращ а се Франция им а
л а нужда от тях, с което се обяснява снизходителното отнош ение на
правосъдието и на властта. По това врем е се смята, според Симон дьо
Б овоар, че „им а думи по-убийствени от газовите кам ери“ . В този сми
съл интелектуалците представляват видим и уязвим обект. Това съв
сем не означава, че те са били невинни.
Ако идеята за чистка на интелектуалците е обявена за първи път в
гр. Алжир през 1943 г., тъй като нелегалният вестник Ле Летр франсезА
смята, че академ ията „Гонкур“ тряб ва „да даде отчет“ за избора на
петениста Ж ан дьо л а Варанд, с мръсни ръце си остават значителен брой
от подлежащите на чистка, съдени през 1944—1945 г. Като се им ат пред
вид ексцесите, извършвани по време на освобождението от импровизи
раните трибунали, които присъждат 10 000 екзекуции по бързата проце
дура, а всъщ ност според пресата след освобождението на страната тех
ният брой възлиза на 100-150 хил., по време на чистките някои заявяват,
че правото на защ ита не било достатъчно гарантирано.
Но в такъв случай от какви „права на защ ита“ са се възползвали
160-те хиляди депортирани по политически причини (често пъти нак
леветени тъкм о от „очистените“ през 1944 г.), отведени от полицията
или от м илицията „през нощ та и в мъглата“ и изчезнали завинаги. В
1 За производство на двигатели. - Б. пр.

2 Предприятие за строителни дейности. - Б. пр.
3 Система от укрепления, построена от Третия райх за предотвратяване на съюзни
ческо нападение. - Б. пр.
4 Les Letters françaises, литературен орган на Комунистическата партия. - Б. пр.
им ето на възвърнатата свобода миналите през чистката в периода 1944—

1945 г. вдигнали неописуем шум. Те разполагали с адвокати, със съдии,
които по врем ето на Петен работели в девет категории изключителни
съдилищ а... Б е з да говорим за Шарл Морас, който в продължение на
десет години отправял призиви за смъртно наказание („за Леон Б лум
бил достатъчен и хубав кухненски нож“), но който се обявявил за неви
нен под претекст, че бил настроен против германците, а се възмущ авал
от това, че издадените от него евреи настоявали за справедливост. Една
след друга следвали петициите да бъде спасен Робер Бразияк, който нас
тоявал да „бъдат разстреляни всички депутати комунисти, както и Пол
Рейно и Ж орж М андел“ , и който през 1941 г. нетърпеливо повтарял: „Но
какво още се чака?“ В защ ита на своето мило дете се вдигнал целият
интелектуален Париж начело с петениста Франсоа Мориак, обявил се за
голист, инициатор на машинации за проява на снизхождение.
Н ям ало обаче петиции, когато били арестувани комунистите, со
циалистите, испанците в М арсилия или другаде. Н ямало петиции и през
1940 г., за да се протестира срещ у списъка „О то“ , поставящ под забра
на някои писатели, значителен брой от които били евреи. Знае се, че
П ол К лодел е писал Ода за Петен, преди да напише такава за Дьо Гол.
Но историята е длъж на да напомни, че той е единственият писател,
който публично протестира срещ у мерките.
Н е е им ало петиции, нито дори прикрита нам еса „от съображ е
ния за ефикасност“ в защ ита на пам етта на поета Робер Деснос, на Ж ан
К авайес1, на Ж орж Полицер, или на историка М арк Б лок, които били
екзекутирани от германците.
К огато ставало въпрос за Бразияк, „когото Дьо Гол не пом ил
вал“ , доносникът бил представен за жертва, а всъщ ност „с донесенията,
с призивите си за см ъртно наказание и геноцид той пряко сътрудничел
на Гестапо“ (С. дьо Бовоар). Други интелектуалци колаборационисти
като журналиста Ж ан-Еролд Пакис, Ж орж Фердоне, Ж орж Сю арез, Жан
Л ю ш ер били екзекутирани, а Дрийо Л арош ел се самоубил. Други били
осъдени на затвор с различна продължителност, защ ото през 1944-1945
г. строгостта взем а връх над снизхождението, а през следващ ите годи
ни става обратното. Националният ком итет на писателите съставя спи
сък на нежеланите, който вклю чва 148 имена.
Преследвани са същ о така и издатели като Грасе и Галимар, а
Дьоноел е убит след Освобождението. Те публикували произведения
на писатели колаборационисти, но тайно и на дейци от Съпротивата.
През 1940 г. издателската къщ а „Галимар“ била отворена за условията
на окупатора. Но свое м ясто в тази августейш а къщ а им али същ о така
Камю , Дрийо Л арош ел, М алро, Сартр и Жан Полан.
Важното е, че преследванията за колаборационизъм се извърш ва
1 Математик и философ, виден деец на Съпротивата. - Б. пр.
418
ли в съответствие с член 75, според който „виновниците за предател

ство подлеж ат на смъртно наказание“ .
О ткъдето идва и естеството на защ итата на Ш арл М орас, който
винаги проявявал антигермански ч у вств а...
К огато става въпрос за отговорността на интелектуалците, съ
щественото е, че тяхната защ ита се поляризира около „правото на греш
ка“ , чийто теоретик става Ф рансоа М ориак в спор с А лбер Камю .
„И грахм е и загубихм е“, споделя друг. Иначе казано, отъждествявайки
се с учените, които греш ат, или с гражданите, които искат да се ползват
от правото да се изразяват, тези писатели не знаят или искат да игнори
рат вредните последици от своите писания и отговорност, съответства
щ а на тяхната известност (П. Асулин).
Освен ако не смятат, че талантът ги поставя над м ерзките прев
ратности на политиката; казано накратко, че изкуството прави от тях
отделна раса. Ако е истина, че по врем е на чистките се нам есват и от
нош ения на омраза, съперничество, уреждане на сметки, без да гово
рим за тероризм а и натиска, упражняван от комунистите (те им ат 70
седмичника и 50 всекидневника в провинцията), факт е, че интелекту
алците отказват да се замислят по въпроса за своята отговорност.
И те не са единствените.
Един и същ глас през 1940-1941 г. в Актюалите Пате 1 заклей
м ява англичаните, а през 1944 г - германците; едни и същ и художници
сътрудничат на Лъо пти нази илюстре2 и правят комикси след войната
(Паскал Ори). Същ ите кинодейци, като например К лузо, в им ето на
„изкуството“ предпочитат да игнорират политиката и историята с игра
на необвързаност, за да м огат по-добре да скрият липсата на щ едрост
или да задоволят своя нарцисизъм.
ПОВЕЛИТЕ НА ОСВОБОДЕНАТА СТРАНА
В своето произведение Пламенност и необходимост 3 Ж ан-П ол Риу

убедително разкрива нам еренията на правителството на освобож де
нието. Н а първо м ясто да се постигне окончателна победа, защ ото
Германия не е сломена; рисковете за война в Е лзас и заплахата С трас
бург отново да бъде завладян от германците свидетелстват за тяхната
сила. Това се потвърж дава от оф анзивата на фон Рунстедт, който без
м алко да прогони англо-американците до м орето, докато ракетите Ф-2
падали над Л ондон. Ако поражението на Германия все ощ е не е окон
чателно, руснаците и англо-американците, към които се присъединя
1 Вестник за новини в областта на киното. - Б. пр.

2 Le Petit Nazie Illustré (Малкия илюстрован нацист). - Б. пр.
3 На френски: L’Ardeur et la Nécessité. - Б. пр.
419
ват силите на Дьо Л атр, постигат своята цел - капитулацията на Гер

мания, в която участие взем а и френското командване. О ставало да
бъде победена Япония.
О т л ятото на 1945 до лятото на 1946 г. спада вече радостното
настроение от освобож дението, пленниците и част от депортираните
се прибират, но колко м ного хора чакат пред списъците в хотел „Лу-
теция“ онези, които изобщ о не се завръщ ат и чиито им ена остават
неизвестни.
Вестник Комба публикува статия със заглавие „Н е ги противо
поставяйте едни на други“ . Наистина от дълго врем е властта във Виши
проявява загриж еност за съдбата на военнопленниците. Ф рансоа Ми-
теран, който е натоварен да ги посрещ а във Виши и при Дьо Гол, им а
желание да образува партия на военнопленниците, подобно на Огнени
те кръстове след 1918 г., смятайки, че „избягалите са толкова герои,
колкото са и тези от Бир-Х акейм. А относно депортираните никой не
говори за лагерите, където една много голям а част от тях са изтребени,
най-вече евреи, но същ о така цигани, славяни и др. О целелите обикно
вено си м ълчат - те искат да се върнат в националната общ ност, от
която ги били изклю чили германците и Виши.
Д ругият им ператив е оцеляването. С траната е загубила близо
600 хил. душ и и е понесла ужасни разруш ения. В Н орм андия от Х а
вър оцеляват 18%, а от Кан - 27% ; атлантическите пристанищ а са
силно засегнати. О свен това населението става по-хилаво поради при
чиненото от ограниченията недохранване в годините на окупация: ед
но на всеки три деца и м а смущ ения в растеж а. Н а кинокадрите от
1945 г. се вижда контрастът между изм ърш авелите французи и герм ан
ците, които, м акар и победени, изглеждат м ного добре. О скъдните
транспортни връзки, разруш ени от бом бардировките, и саботаж ите
правят почти невъзм ож но снабдяването с въглищ а, а остарелите м а
шини не дават въ зм ож ност за индустриално възраж дане. Отливът на
раб отн ата р ъ к а към градовете прави по-трудно подсигуряването на
хората на село с хранителни продукти, в резултат на което до 1947—
1948 г. снабдяването та м все ощ е не се подобрява и се чувства липса
та на м ляко и недостиг на хляб. Внася се американско браш но, но уж
като греш ка в превода се прави поръчка за corn (царевица), а не за
wheat (пш еница) и затова за известно врем е ф ранцузите ядат ж ълт
царевичен хляб.
Режимът на хубавото масло 1 продължава дълго врем е след осво
бождението.
Друг императив: производството. „Да запретнем ръкави“ , казва
1 В романа на Жан Дютур става дума за търговци на мляко и млечни продукти,

които трупат резерви, та в случай на недоимък, както по време на окупацията, да
забогатеят. - Б. пр.
420
социалистът Рамадие. „Да спечелим третата битка за Ф ранция“, при

бавят комунистите. В съгласие с Националния ком итет за съпротива
Дьо Гол припомня, че в Лондон не е имало работодатели; други доба
вят, че Франция щ е бъде окончателно освободена сам о след отстраня
ване на тръстовете. Подобно на комунистите и на социалистите Дьо
Гол смята, че „голем ите източници за национално богатство трябва да
бъдат заложени в колективното начало“.
П од негова егида започва национализацията на въглищ ните м и
ни, на част от м еталургията, на кредитирането, на застраховките, а ко
мунистът М арсел П ол и социалистът Робер Л акост се опитват да пос
тавят начело на голем ите национализирани предприятия активисти от
С ъпротивата или синдикалисти. Ч истката е друг императив. За съучас
тие в колаборационизм а компаниите Рено и Берлиет м инават под кон
трола на държавата.
Всички тези мерки се вклю чват в своеобразна програма, нарече
на „очистителен антикапитализъм, примесен с технократична плано
вост“ (Ж ан Бувие).
Едновременно с това се провежда дръзка социална политика, чи-
ето олицетворение се явява създаването на социалното осигуряване
под ръководството на Пиер Ларок.
Друго нововъведение е това, че правителството на Дьо Гол приз
нава правото на глас на жените.
П етдесет години по-късно се констатира, че всички тези мерки,
които м инават за „леви“ , навремето не са били схващ ани като цялостна
програм а на Дьо Гол, а като постижения на комунистите и на Н ацио
налния ком итет за съпротива. И най-вече не се оценява напълно тяхно
то значение, защ ото се смята, че се налагат от само себе си в общ ество
в процес на преустройство. Освен това цялото внимание е съсредото
чено върху отрицателните последици от инфлацията, защ ото за две го
дини цените се увеличават три пъти, докато заплатите едва се удвоя
ват, в резултат на което покупателната способност спада, а продължи
телността на работното врем е се увеличава с 10%.
В този мрачен контекст Дьо Гол предпочита по-класическите и
по-гъвкави реш ения на П левен1, а не воденето на твърда политика, за
което се застъпва Пиер М ендес Франс2. „Н им а с грижи към егоистите
и алчните щ е м ож ем да преобразуваме Франция?“ , пита М ендес Франс,
подавайки оставка. - „Не, разбира се, отговаря Дьо Гол. Но страната е
болна и ранена, за нея трябва да се грижим.“
1 Рьоне Плевен (1901-1993), сътрудничи на Дьо Гол в Лондон през 1940 г., член е на
Френския комитет за национално освобождение, участва във временното правител
ство на Френската република. - Б. пр.
2 Пиер Мендес Франс (1907-1982), френски политик, сподвижник на Дьо Гол, но е
привърженик на по-твърда политическа линия. - Б. пр.
421
Да се върне на Франция м ястото, което е загубила, - и това било

императив, на който нейните армии отговорили по врем е на войната с
Германия. След това Франция трябвало да участва във войната срещ у
Япония, за да си върне Индокитай. Само че ония, които започнали тази
война, не си мислели, че щ е вою ват не с японците, а с виетнамците. И
кой ли е искал да знае, че на 8 май, в деня, когато се празнува прекратя
ването на войната, потуш аването на бунт в К онстантин1 с пом ощ та на
авиацията причинява над 15 хиляди жертви.
Понеже влиза в конфликт с Консултативното събрание във връз
ка с проектите за конституция, на 20 януари 1946 г. Дьо Гол подава
оставка. П равителството се поема от социалиста Феликс Гуен.
ЧЕТВЪРТАТА РЕПУБЛИКА (1946-1958)
В центъра на циклоните
Ч етвъртата република оставя впечатлението за епоха на нестабилност

и на социални сътресения. Тя свърш ва на 13 м ай 1958 г. в гр. А лжир с
акт на насилие, с нещ о като държавен преврат, но перипетиите, през
които преминава, скриват дълбоките промени във френското общ ес
тво, довели до модернизирането на страната.
Това, което обяснява особената нестабилност на епохата, е фак
тът, че Франция се оказва пресечна точка на два исторически циклона:
студената война и деколонизацията. Великобритания и Нидерландия
трябвало да се сблъскат само с проблем ите на деколонизацията, И та
лия - само със студената война, а разделената и окупирана Германия -
нито с едното, нито с другото. П ри тези условия във Франция настъпва
политическо лю ш кане, което напомня за най-трудните периоди в исто
рията на страната.
П ъ р вата причина е в студената война, която във Ф ранция н а
м ира п родълж ение в стачките, стигнали до м ащ аб и те на истински
въстания. Те избухват под ръководството на комунисти и на ултралеви
лидери в м ом ент, когато престижът на СССР е в зенита си. Н а другия
полю с, Дьо Гол, който в началото на Ч етвъртата република е изключен
от властта, както впрочем вън от нея са и комунистите, създава Сбор
за Франция2, за да може по-добре да разпалва ж аравата и да бичува
институциите.
Колониалните войни ощ е повече дестабилизират Републиката. Те
започват някак незабелязано, например в началото на операциите в М а
дагаскар и в Индокитай, а след това добиват все по-силно изражение,
3 Град в Алжир. Бунтът е породен от алжирския национализъм. - Б. пр.

2 RPF - Rassemblement pour la France. - Б. np.
422
например при Алжирското въстание след разгром а на ф ранцузите при

Диен Б иен Фу. П ровалът на суецката експедиция е провал и за управ
ляващ ите при Ч етвъртата република: от Бидо до Ги М оле, от Плевен
до Робер Ш уман, без да забравяме Венсан О риол и А нтоан Пине.
Тези драматични събития, които довеждат до 13 м ай 1958 г. и до
завръщ ането на Дьо Гол, м аскират положителните сътресения, настъ
пили в общ еството благодарение на плана „М оне“ 1, на плана „М ар
ш ал“ и на въвеждането на Социалното осигуряване.
Франция, без да си дава сметка, в края на периода, който ще се
запомни като Тридесетте славни години2, се превръщ а в м одерна стра
на. Но тя е сам о на средата на п ъ тя... П редстои й да строи обединена
Е в р о п а... Докъде стигнаха нещ ата днес?
Това, което характеризира Ч етвъртата република е безсилието и
експанзията.
Какъв полит ически реж им за Франция?

След като подава оставка на 20 януари 1946 г., Дьо Гол дори не желае да се
обърне към онези, които през последните месеци са го акламирали. Него
вите другари искат той да обясни поведението си: „Вие влязохте в истори
ята чрез призива от 18 юни; хората няма да разберат как решавате да я
напуснете чрез едно писмо до Феликс Гуен.“ Това настояване го вбесява и
той отвръща: „Само мълчанието е велико. Останалото е слабост.“
В същ ност той мисли и се надява, че нацията щ е го повика. И не
отива далече - установява се в М арли. К ъм Ж. Ж аньоне, който сравня
ва неговата съдба с тази на Клемансо, когото ф ранцузите изоставят
след 1918 г., Дьо Гол отправя следното уточнение: „Клемансо никога
не е предизвиквал м истика (...). Докато във всичко, което направихме,
ние бяхме носени от голям ото м ъртво вълнение, което аз предизвиках
и което излезе далече извън м оята личност.“
И понеже вълната все ощ е не се появявала, той започнал да кри
тикува тези, които управлявали на негово място. „Това не щ е бъде пра
вителство на националното събрание, а правителство на бираджии.“
Правителството наистина се явява олицетворение на партийната дик
татура. Веднага след като бил избран за премиер, Феликс Фуен делегира
на ръководствата на съответните партии грижата да посочат министрите,
а той се задоволява да оформи правителствения екип. Това действие всъщ
ност изземва пълномощията на избирателите и на изпълнителната власт.
На първите, защото са гласували за една идея, а човекът, избран от парти
1Жан Моне (1888-1979), френски икономист и политик, министър на търговията

във временното правителство, предлага план за икономическо въстановяване на стра
ната чрез модернизация на индустрията и селското стопанство. Смятан е за бащата
на европейската интеграция. - Б. пр.
2 След края на Втората световна война. - Б. пр.
423
ята да я защитава, не щ е бъде непременно този, когото те са определили.

На изпълнителната власт, защото министър-председателят няма влияние
над министрите, тъй като те не са избрани от него.
Веднага след като П етен забранил партиите, се оказало, че те
представляват сам ата същ ност на възвърнатата свобода. Д а се оспорва
тяхната хегемония - това означавало открита проява на цезаризъм 1.
Дьо Гол, разбира се, от своя страна можел да см ята (пък и не сам о той),
че е възстановил свободите, че се е отнесъл много съвестно към нор
м ите на Републиката и в м ом ента на освобождението се е задоволил
само със скром ното кресло на държавен секретар по националната от
брана, което м у се наложило да напусне през 1940 г. М акар че винаги
имало някакво подозрение и то се пораждало и от най-м алката дума.
Когато Дьо Гол заявява в Епинал, че приема с „желязна ненавист“
смеш ните обвинения в диктаторски амбиции, политическият свят пре
възнася ю велирния отговор на Пиер Ерве в Юманите : „Ж елязна о м
раза, кожени гащ и, дървена сабя.“
Н еговото противопоставяне на партийния режим намира своята
аргументация, категорично формулирана през май 1946 г.:
„Франция никога ням а да се промени. Отляво винаги им ате една
револю ционна маса: в м ом ента това са комунистите. И винаги имате
известен брой идеолози, рогоносци и утописти, които вчера бяха ради
кали, а днес - социалисти. И м ате и консерватори, които се м ислят за
прогресивни: днес това е Народното републиканско движение, вдясно
от което е м асата на католиците, традиционалистите, собствениците,
индустриалците и едрите търговци. Най-сетне в средата имате едно бла
то без вяра и без съвест (...), неуравновесена м аса (...). Ето защ о р е
ш ението не е в партиите (...). Всяка от тях държи само на своето (...).
К омунистите твърдят, че ще провалят реакцията. Десницата претенди
ра, че щ е провали московската диктатура.“
К ъм тази диагноза се прибавя едно пророчество:
„Никой не иска да планира, никой не поема риск. К огато дойде
бурята, всички ще се снишат, както през 1940. И щ е им ат сам о една
грижа: да тъ рсят начин, укривайки се под м оето крило, да останат нев-
редими, за да се появят отново, когато отмине опасността. Ето защ о ще
ги оставя да отидат до дъното. И м ам време. Ужасно е, но трябва да се
мине по този път. След това, да, едва тогава щ е м ога да поставя своите
условия. Разпускането е жестоко оръжие.“
Тези думи от май 1946 г. предвещават ситуацията от май 1958 г.
Дьо Гол ги отправя към Народното републиканско движение с цел да го
накара да заеме определена позиция, а и той самият им а намерение да се
върне в играта. Колкото до условията, той ги формулира в речта си от
Бейо (16 юни 1946 г.), преди да е предложен референдум на нацията.
Режим, при който властта е в ръцете само на един човек, покрепян от народа. - Б. пр.
424
Ако наистина Дьо Гол имал ясни виждания относно политичес

ките партии, другите регистри на организацията на политическия жи
вот м у били по-малко познати. Той се сблъскал с тези проблеми, когато
след освобождението трябвало да се реши какви да бъдат ф ормите, под
които да се осъщ естви възстановяването на Републиката.
Възмож но било просто да бъде използвана конституцията от 1875
г. с някои поправки, които да засилят пълном ощ ията на президента на
Републиката, ограничавайки тези на Сената, чието съгласие вече да не
е необходимо за разпускане на Камарата. Но част от членовете на К он
султативното събрание били против това връщ ане към м иналото и М о-
рис Ш уман казал на Дьо Гол, че неговото движение ням а да подкрепи
подобна реставрация на „измити тленни останки“ . Освен това имало
някаква непоследователност във факта, че човекът, който скъсва с Л е
тен, а същ о и със събранията, които го били облекли във власт, се нае
м а да възкреси подобни останки. Единствени радикалите се застъпва
ли за такава реставрация. А мнозинството от членовете на Консулта
тивното събрание се противопоставило. П ък и Дьо Гол трябвало да
спази едно обещание от гр. Алжир в разпореждането от 21 април 1941 г.,
където са формулирани две правила: че след победата френският народ
ще избере Учредително събрание, което предполага край на Третата
република, и че избирателите щ ели да бъдат призовани да гласуват,
което предстояло да се извърши.
Едно друго реш ение се заклю чавало в това да се предлож и кон
ституция от по-президентски тип, както Дьо Гол се бил уговорил с
Ж аньоне, Касен, Капитан, доколкото Б л у м не отхвърлял тази идея в
своето произведение За цялото човечество, на което особено често се
позовават след победата. Но да се подложи тази конституция на реф е
рендум би означавало провеждане на плебисцит и една значителна част
от левицата мож ело да се развика.
Ето защ о през ю ли 1945 г. с цел свикване на Учредително събра
ние Дьо Гол предпочел друго решение, съобразено с републиканската
традиция, с прецедентите от 1789 и 1848 г., както и с разпореждането
от 1944 г. Свикването трябвало да бъде предхождано от провеждането
на реф ерендум с две точки: 1. Съгласни ли сте да се проведе избор за
Учредително събрание? 2. Одобрявате ли то да им а ограничени пълно
мощ ия до приемането на конституция? Втората точка предизвикала вой
у комунистите, които с Роже Гароди1„смятали, че Дьо Гол предпочитал
доверието на тръстовете пред доверието на народа, тъй като искал да
упражнява лична власт“ .
К олебанията на Дьо Гол във връзка с избора, който трябва да се
направи, издавали неговото затруднение в обстановка, която не владе
1 Роже Гароди (1913 г.) - университетски преподавател, политик, философ, писател.

Член на Комунистическата партия от 1933 г. - Б . пр.
425
ел напълно. „Б ез съмнение той си оставаш е господар на играта, отбе

лязва О ливие Гишар, но сам ата игра м у се изплъзваш е.“
В същ ност бъдещ ето зависело не толкова от проведения на 21 ок
том ври референдум (на първия въпрос - 96 % „за“; на втория въпрос -
66 % „за“, тъй като комунистите и радикалите гласували отрицателно),
колкото от състава на бъдещ ото Учредително събрание... А съставът
м у бил свързан с начина на гласуване, област чиито потайности и пре
дизвикателства Дьо Гол същ о не владеел. Той просто предчувствал, че
един м аж оритарен вот рискувал да подчертае превеса на комунистите.
Гласуването по области било свойствено за Третата република и той не
виждал каква мож е да бъде ползата от него. В крайна см етка пропорци
оналният вот м у се сторил по-оправдан най-вече в идеен план, защ ото
ще даде възм ож ност за избор между големи програмни виждания и ще
засили участието на партийните централи.
На тези избори комунистическата партия излиза на първо място
с 26,2 % от гласовете и 160 кресла. Непосредствено след нея идвали
Н ародното републиканско движение и Френската секция на работни
ческия интернационал - крайната левица и левицата разполагали с аб
солю тно мнозинство. Учредителното събрание изработило проект, без
обаче да взем е становищ ето на Дьо Гол под претекст, че „той нямал
право да участва в редактирането на един конституционен текст, тъй
като не бил депутат“ . Тази обида се прибавила към други подобни и
предизвикала неговото оттегляне. Комисията, която била натоварена
да изработи конституцията, изготвила проект, противоречащ изцяло
на вижданията на Дьо Гол. Н а 1 януари 1946 г. той заявява: „Какво се
иска - правителство, което да управлява, или всесилно Събрание, кое
то възлага на правителството да изпълнява неговата воля?“ Въпреки
че Народното републиканско движение и радикалите се противопоста
вят, м аж оритарният текст предлага чрез референдум да се взем е реш е
ние за едно-единствено Събрание, което избира президента на Репуб
ликата и председателя на М инистерския съвет и което мож е да свали
правителството чрез вот на недоверие.
П равителството м ож ело да разпуска събранието, при условие че
то самото подаде оставка и предаде властта на председателя на С ъбра
нието, което в такъв случай пак им а последната дума.
Реагирайки в м ного по-висока степен срещ у хегем онията на л е
вицата, отколкото срещ у проект за конституция, даващ вл астта в р ъ
цете на представителите на народа под ф орма, която напом ня К он
вента от 1793 г., на 5 м ай 1946 г. общ ественото м нение отхвърлило
проекта с 53 % от гласовете. То потвърдило своята воля при избора
за второ У чредително събрание, когато двете леви партии вече ням а
ли м нозинство.
Дьо Гол почти не се намесил в кампанията, оставяйки Н ародното
републиканско движение само да се бори с огъня. Но тъй като след
426
оставката м у то предпочело да не застава на негова страна, а да се съю

зи със социалистите и комунистите, за да остане на власт (тройна коа
лиция), Дьо Гол бил много засегнат и понеже см ятал, че спешно трябва
да се попречи на левицата сама да взем е властта, реш ил да се намеси в
дебатите, които започвали във второто Събрание.
Каква била целта му? Д а напомни за своето присъствие и да се
произнесе по въпроса за политическия режим, който би бил най-добър
за Франция.
Ядът, този „свързан с неприятностите рак“, подтикнал Дьо Гол да се
намеси пет месеца след като се бил оттеглил. Причина за това е и отслаб
ването на главния неприятел, комунистите, които „били пропуснали две
възможности“ : през 1945 г. с това, че не завзели властта незаконно, и през
1946 г. с това, че бил отхвърлен техният законен опит да вземат властта
чрез конституция, която би им осигурила средства, за да я задържат.
Той избрал Бейо, града, където дебаркирал през 1944 г., за да
обяви принципите на режима, който би подхождал на страната и да
придаде на церемонията от 16 юни 1946 г. необходимия блясък и съот
ветния отзвук. Не присъствал нито един министър, но там били гене
рал Л ьоклер, генерал Кьониг, адмирал Аржанлийо, както и М орис Шу-
ман, Ж ак Сустел, А ндре М алро, Рьоне Капитан.
„И зпълнителната власт трябва да произтича от държавния глава,
стоящ над партиите и избиран от съвет, вклю чващ парламента, но м но
го по-широк, съставен така, че той да се явява президент едновременно
на обединена Франция и на републиката.“
Държавният глава назначава министрите и естествено премиера.
Държавният глава предлага законопроекти, издава декрети, председа
телства заседанията на М инистерския съвет.
К ъм основното положение, че изпълнителната власт не бива да
произтича от законодателната, той добавя и това, че правителството
продълж ава да бъде отговорно пред парламента, а ролята на президен
та е да ги „съгласува“ . Необходима била втора Кам ара, която да пред
ставлява местните колективи и избраниците по професии и по социал
ни дейности, например на синдикатите. Най-сетне президентът им а пра
во да предизвика избори, след като разпусне Събранието.
Главната цел на тези разпореждания не била сам о отделянето на
изпълнителната от законодателната власт, но и еманципирането на из
пълнителната власт, на която се отреж да върховенство, произтичащо
от демократическата й легитимност.
Единодуш ният отзвук гласи: бонапартизъм.
О тхвърлянето на тези виждания на Дьо Гол засегнали по-скоро
личността и ж еланието м у да се върне в играта, отколкото самото съ
държание на програм ата от Бейо.
Н а заседанието на второто Учредително събрание, свикано след
отхвърлянето на първия проект за конституция, левицата вече няма
427
мнозинство и Народното републиканско движение прави поправка на

стария проект, като увеличава малко пълномощ ията на президента на
Републиката, който щ е може да назначава министър-председателя, преди
той да мине пред Събранието. Добавя се и създаването на втора К ам а
ра, С ъвет на Републиката, в случая остатъчен Сенат.
„Не, категорично не! “, отсича Дьо Гол и заклеймява тази консти
туция, която все пак е приета през октомври 1946 г. с 36% от списъчния
състав, при 31% против и 31% въздържали се, т. е. както казва той, от
една трета от французите. И оттогава непрестанно я осъжда.
Ако все ощ е продълж ава присъствието на Дьо Гол във френския
политически живот, било когато говори или когато мълчи, било когато
основава Сбор за Франция, за да подготви връщ ането м у на власт, или
когато се отделя от него, въздействието на неговата реч от Б ейо про
дължило сам о едно лято. Не само че програм ата от Б ей о не станала
знаме на политическия режим, който трябвало да спаси страната, но
м ного бързо била погребана както от Н ародното републиканско дви
жение, така и от Сбор за Франция. Тя предизвикала голям ш ум и се
оказала пречка за нормализиране на отнош енията, които политически
те партии, в това число и голистките, искали да поддърж ат с генерала.
Единствен Дьо Гол се позовава на тази реч, акцентирайки върху нейно
то съдърж ание през 1958 г., преди да се осъщ естви онзи пророчески
обрат, чрез който тя се превръщ а в изходно начало за П етата републи
ка (Б. Гаити, Дьо Гол —пророк на Петата република ').
Нито Д ьо Гол, нит о комунист ит е...

Учредителното събрание принуждава Дьо Гол да подаде оставка. Една
година след това социалистът Рамадие отнем а пълном ощ ията на м и
нистрите комунисти. И се получава така, че партиите, които са се осво
бодили от Дьо Гол (и то най-слабите), тъкм о те изгонват най-силната
партия, която очаровала - комунистическата.
Тази партия участвала в правителството от 1943 г. (гр. А лж ир)
до 1947 г. (П ариж) вследствие на тройна коню нктура: предимно тя
ръководела вътреш ната съпротива; съветската м ощ см еня нацистко
то владичество; С С С Р е на върха на славата си и след войната вече са
забравени критиките, които са м у отправяни преди това (по врем е на
голем ите процеси в М осква), а твърде приглуш ени са критиките, кои
то се появяват непосредствено след процеса на ком унистите срещ у
К равченко12, който в Аз избрах свободата разкрива същ ествуването
на концентрационни лагери в СССР.
1 В. Ganti, De Gaulle, prophute de la Ve République, Париж, 1998, 370 c. - Б. np

2 Виктор Кравченко ( 1905-1966). Свидетел на тъжните събития в Украйна преди и по
време на Втората световна война, Кравченко иска политическо убежище в САЩ през
1943 г. и там написва Аз избрах свободата. - Б. пр.
428
Н епосредствено след войната комунистите станали първата пар

тия във Франция; преди това чрез посредничеството на Торез Сталин
се противопоставил на вземането на властта, към което се стрем ял М ар
т и 1и най-револю ционно настроените партийни дейци, защ ото участие
то във властта било достатъчно и не рискувало да предизвика амери
канска интервенция. Но тази позиция не затваряла перспективата към
бъдещ ето. Това поведение обяснява отстъпките, направени на Дьо Гол,
когато партията реш ила да ликвидира въоръж ените си групи.
П рез 1945 г. Дьо Гол отказал на ком унистите клю човите посто
ве, които те искали в правителството: м инистерствата на вътреш ните
работи, на външ ните работи и на националната отбрана, избор, който
разкривал задните им м исли, тъй като „партията на трудещ ите се“ не
искала нито иконом иката, нито социалните дейности, нито здравео
пазването. С ъщ еврем енно противно на револю ционните тези под еги
дата на Торез тя лансирала лозунга „Д а се произвеж да днес това е
висш а ф орм а на класов дълг, дълг на французите, за да бъде провале
на реакцията“ . П роизводството трябвало да се отрази благоприятно
на партията, да накара социалистите и Дьо Гол да направят ком про
миси. Това било врем е на реф орм и, макар че същ ествувала и алтерна
тивна стратеги я за оф анзива срещ у бурж оазията, но без граж данска
война, за да се подготви почвата за Ч ервената арм ия и да се установи
народна демокрация. П рез този период (1 9 4 5 -1 9 4 6 г.) политиката на
партията станала непрозрачна и за нейните членове, тъ й като най-
твърдите не разбирали тази политика на сътрудничество с „бурж оаз
ната вл аст“ в м ом ент, когато в И зточна Европа се установявали на
родни демокрации.
О съж дането на стачките от страна на партията нейната сдърж а
ност по колониалните въпроси остават неясни за онези, които не искат
или не м огат да разберат, че Сталин е главният разпоредител в светов
ната револю ционна стратегия и че за м ом ента според него не е дош ъл
часът комунистите във Франция да взем ат властта.
Н езависим о от това те са убедени, че един ден все пак ще го сто
рят. К огато през май 1947 г. след една криза П ол Рамадие ги изгонва от
правителството, те смятат, че това е само временно, а и другите ф рен
ски политически сили са убедени, че това отстраняване е перипетия и
че ком унистите отново щ е влязат в правителството.
Н а конгреса в С трасбург в атм осф ера на ентусиазъм Торез прок
ламира, че те щ е се върнат на власт „при по-добри условия“ . Те подце
няват изострянето на обстановката в началото на студената война. През
1946 г. във Фултън Ч ърчил първи говори за „ж елязна завеса“ , след
1 Андре Марти (1886-1956) е член на Френската комунистическа партия от 1922 г.,

един от най-активните комунисти в периода между двете войни, представител на пар
тията в Консултативното събрание 1943-1944 г. - Б. пр.
429
това Труман излага своята доктрина за containment (възпиране). Френ

ските държавници живеят с чувството, че американската пом ощ щ е бъ
де по-същ ествена, ако комунистите не са в управлението.
И тъкм о след конгреса в Страсбург в Скларска-П ореба, Полш а,
се основава К ом инф орм ът1. Тогава в духа на студената война Ж данов
остро критикува френските комунисти, че са се оставили да бъдат от
странени от властта и препоръчва политика на скъсване със западния
икономически и политически модел.
За м ного от членовете на партията това връщ ане в пълна опози
ция отговаряло на същ ността на поетите ангажименти, както те ги обя
вили, когато министрите им били принудени да напуснат властта. А за
ръководството на партията това означавало, че вече ням а да може да се
води политика на принципа „с единия крак вътре, с другия вън“ .
За голям о удовлетворение на членската м аса партията подкрепя
масовите стачки в края на 1947 и в началото на 1948 г., макар че не тя
ги е предизвикала. Насилията, които придружават тези стачки (това е
времето на „пражкия преврат“, докарал Клем ент Готвалд на власт), пре
дизвикват см ут в електората, който постепенно отхвърля прим ера на
народните демокрации, независимо че славата на СС СР и неговият м о
дел са в своя апогей.
И както през 1913 г., за револю ционерите и синдикалистите „зав
земането на властта се отдалечава все повече - като сянка, която се
удължава при залеза на слънцето“ (М иш ел Перо).
При все това на хората се струвало, че м огъщ еството на ком у
нистическото контраобщ ество е неразруш имо, че е неустоим ходът на
историята, че е неизбеж на победата на соц и али зм а... Една година пре
ди това 261 парлам ентаристи гласували доверие на М орис Торез и не
достигали сам о 49, за да стане той първият министър-председател ко
мунист в историята на страната.
М ежду 1947 и 1951 г. партията заедно със сродни нейни органи
зации събира над 5 млн. избиратели и се явява най-силната политичес
ка сила във Франция. Както сочи Ани Крижел, тя образува истинско
контраобщ ество, което много добре усещ а теж естта си в държавата.
М еталурзите и миньорите дават пример за антикапиталистическа бор
ба, за противопоставяне на собствениците, за враждебно отнош ение
към плана „М арш ал“ , към американския им периализъм, към превъо
ръж аването на Германия. Предпочитанието към конкретните действия
и безкомпромисното поведение са характерни особености на тази пар
тия, която придава на политическите борби изострен характер, какъв-
то те ням ат в съседните страни. П артията разчита в скоро врем е да
взем е властта.
Никога партията не е изглеждала толкова силна. Тя им ала 814 000
1 Информационно бюро на комунистическите партии. - Б. пр.
430
членове, т. е. два и половина пъти повече в сравнение с 1937 г. и 14 пъти

повече в сравнение с 1945 г. Най-важното е, че тя присъствала в цялата
страна, дори повече на юг, отколкото на север, и понеже се представяла
за партия на вътреш ната „съпротива“ , станала национална партия. С ъ
юзът на френските жени има над 600 000 привърженички, друж еството
Франция-СССР - 257 000, Юманите достига тираж 429 930 екземпля
ра, а комунистическите всекидневници - 876 000. С ъщ ествен момент,
подчертан и в изследванията на Филип Б ю тон, е значим остта в селски
те райони на комунистическия електорат, развиващ индустриални дей
ности в населените м еста, както и в традиционно социалистическите
земеделски региони като например в Ю жна Франция. Д руга важна осо
беност е и тази, че партийните ръководители се стрем ят „партията да
напусне заводите“ (М арсел Кашен), макар че след м ай 1947 г. тя се
обявява за работническа. В Булон-Биянкур, в заводите Рено, които са
бастион и символ на комунистическата мощ , членовете на партията са
едва една десета от личния състав, докато през 1937 г. те били около
една четвърт. Ръководните инстанции са в течение на този отлив, кой
то не бил известен на масите. Колкото до причините, те се свързват с
политиката, препоръчана от Торез през 1944 г. - „да се предизвикват
стачки и да се знае как да им се сложи край“ . С държ аността на работ
ниците във връзка с участието на Френската комунистическа партия в
правителството не е отхвърляне, а предупреждение, за което свидетел
ства и „облекчението“ на низовите партийни членове, когато комунис
тическите министри напускат властта.
Н езабелязано от общ еството, това отдръпване остава скрито и
поради активното присъствие на ком унистите в интелектуалния жи
вот, където те упраж няват нещ о като диктат в общ ественото мнение.
К ом унистическата партия се обявява за „партия на ф ренската интели
генция“ . С лавата от С ъпротивата, престижът на СССР, силата на пар
ти ята очароват писателите и другите дейци на изкуството, които пар
ти ята на свой ред „признава“ и изтъква тяхното значение. В Н ацио
налната дирекция на комунистическите интелектуалци се оказват Фре-
дерик-Ж олио К ю ри, Луи А рагон, Андре Л ю рса, Роже Гароди. П ос
ледният уточнява важ ността на м арксизм а „като м айка на всички ду
ховни стойности“ . М орис Торез се представя като въплъщ ение на ця
ла Франция: следователно да се действа срещ у работническата класа
или срещ у партията е равносилно на действие срещ у Ф ранция. И ин
телектуалците се чувстват призвани да служ ат на тази кауза. Роже
Панкен отначало твърди, че не същ ествува нищ о извън ком унисти
ческата партия, но след като я напуска, едва тогава открива, че извън
партията същ ествуват все пак писатели...
431
„МОНЕ“, „МАРШАЛ“, „ШУМАН“:

ПЛАНОВЕ, А КАКВИ СА КЛЕЛИТЕ ИМ?
В периода меж ду 1946 и 1950 г. били предложени три плана: тяхната
основна цел била да се организира преустройството на френската ико
номика, на нейната модернизация, за да може тя да се вклю чи в евро
пейския контекст.
„Господин генерал, вие говорите непрекъснато за величие, а Фран
ция е м алка страна (...), защ ото произвежда малко и методите й са ос
тар ел и ... Тази страна трябва да бъде модернизирана.“ Тези думи на
Ж ан М оне към генерал Дьо Гол попадат в целта. Дьо Гол, разбира се,
изпитвал смесени чувства към човека, който през 1940 г. в Лондон м о
гъл да бъде и негов съперник, и то опасен съперник поради приятел
ските м у отнош ения с американците (датиращ и от П ървата световна
война), когато той оттам осигурявал снабдяването на Франция с необ
ходимите стоки. Но това не се случило и през 1945 г. след дълги години
на сътрудничество в Лондон и Алжир Дьо Гол поверил на Ж ан М оне
гриж ата да ф орм ира комисариат за своя план.
И да предприеме съответните действия.
Този търговец на коняк и голям технократ никога не е искал да
бъде м инистър, защ ото според него политиците се стрем ели по-скоро
да се сдобият с повече власт, отколкото да постигнат определени ре
зултати. Поради тази причина той не се присъединил към нито една
формация, но им ал контакти с всичките. Сам той смятал, че не подлежи
на политическо класиране.
Очарован от американската ефикасност, той бил убеден, че Фран
ция трябва да следва примера на Рузвелт, т. е. да повери на държавата
отговорности в рамките на либералната икономика, да въведе нещо като
New Deal1 на френска почва, конкретен и ограничен план, който не пред
виждал пълно преустройство на икономическия живот на страната, какво-
то било намерението на Мендес Франс, с когото Моне бил свързан; този
план не трябвало да бъде прилаган по авторитарен начин, какго в СССР.
Най-същественото в случая е, че след като живял повече от 20 години в
чужбина, Жан М оне съумял да очертае съвременното състояние на Фран
ция с погледа на лекар, стоящ извън субекта. Първата идея, която той фор
мулирал, била, че преустройство трябва да се прави, но не като американ
ците. Той смятал, че недостигът в икономическия живот, наследен от ми
налото, е много по-голям, отколкото щетите, причинени от войната.
В тората идея, която той приложил, се свеждала до целта да се
свържат работодателите, синдикатите и служителите и да започнат кон
кретни действия едва когато трим ата партньори се уточнят как да о тго
1 Политиката на Рузвелт Новата даденост предвижда намеса на правителството за

възстановяване на икономиката на страната. - Б. пр.
432
ворят на авторите на съдърж ащ ите се в плана предложения: Жан М оне

и неговите сътрудници - Рьоне М аржолен, Пиер Ю ри, Етиен Ирш. Стиг
нало се до установяване на йерархия на неотложните задачи, при която
на първо м ясто излязло преустройството на енергетиката посредством
въглищ ата и водната енергия, следвана от м еталургията и производ
ството на селскостопански машини.
З а да се даде ход на плана, били необходими пари, а правител
ствата на Феликс Гуен и на Бидо знаели добре, че Франция не може да
се справи сама. Трябвало да се иска заем. С тавало въпрос да се извър
ш и револю ция в мисленето на висш ите функционери във финансовата
сфера, защ ото вече не се касаело, както през периода 1914-1918 г., да
се ж ертва икономическото развитие в им ето на ортодоксалността или
на финансовото стабилизиране, което никак не било близо. „Н алагало
се да се щ урм ува слепешката, но възмож но ли било да се тръгне с отво
рени очи?“ Д руго реш ение нямало: ако се притисне Германия, това ня
м а да отговори на всички изисквания на плана; ако се продълж ат стро
гите мерки на ограничения по английски образец, това ням а да бъде
прието от общ еството; ако Франция се обедини с Бенелю кс, това ще
раздразни Англия и Германия, без да доведе до сигурен резултат. С ле
дователно оставал изходът да се търси заем.
П ървият пратеник, тръгнал да търси пари, е Л еон Б л у м и той се
обръщ а към Ваш ингтон. Там изпитват уважение към този носител на
демокрацията, но преди да отпуснат заем, американците искат да се
изчистят дотогавашните сметки: Франция имала дълг от 3,5 млрд. долара
от които били изплатени 2774 млн. долара и оставали ощ е 720 милио
на; отпуснатият заем бил за 300 млн., а за закупуване на стоки от САЩ -
ощ е 650 милиона. Тъкмо договорът между Б л у м и Б ърн с отворил ш и
роко вратите на френските киносалони за американските филми. Той
бил подписан бързо, за да бъдат прокламирани неговите предимства в
навечерието на изборите и по този начин социалистите д а не се страху
ват от атаките на комунистите.
И нещ ата започват.
Американската помощ не била свързвана с отстраняването на ко
мунистите от правителството на Рамадие, както се твърдяло; ако пък
тя отслабвала техните позиции, толкова по-добре. И американците нап
равили каквото трябва. Така станало и в Италия.
В контекста на очерталата се студена война американската по
м ощ се придружава от условия, които им али различна обосновка.
Така се раж да планът „М арш ал“ , лансиран през юни 1947 г. като
„пом ощ за свободните народи и за тези, които са заплаш ени от чуждес
транни сили“ . Той е предш естван от пом ощ за Турция и Гърция - там
срещу съветската заплаха, а тук срещ у комунистическата подривна дей
ност. П ом ощ та „М арш ал“ се поражда о т страха на американците да не
би м изерията да дегенерира и това важи както за Германия, така и за
28 433
Франция, И талия, а същ о и за Великобритания, където суровите мерки

са насочени срещ у изнемогващ ото население.
Дали планът се предлага само от страх пред комунистическата
подривна дейност, или се представя и благоприятна възмож ност за неп
ряко господство над Европа - един шанс за американската икономика
да си осигури пазари, тъй като част от пом ощ та е насочена за закупу
ване на стоки от САЩ ? Н ам есват се всички тези фактори, а им а ощ е
един: да не би евентуална криза в Германия или другаде да наложи от
ново да се изпращ ат американски „boys“ в Европа - за трети път.
И деята е предлож ена на всички страни, вклю чително на СССР.
П олш а и Ч ехия - и комунистите в тези страни - вече се радвали на
хубавата възмож ност. Но тъй като според доклада на иконом иста В ар
та планът „М арш ал“ им ал за цел най-вече спасяването на американска
та икономика, М олотов изразил своите резерви и поискал пом ощ та да
бъде предоставена в рамките на двустранни договори, а не като едно
цяло, от което европейците да се възползват заедно. Той не е съгласен
победените да получават толкова помощ , колкото и победителите, и
А мерика единствена да контролира използването на пом ощ та. Това о з
начава скъсване с Изтока. Н о Западът приел плана, който допълвал
предоставената преди това помощ . Великобритания получила 33% ,
Франция - 21% , Германия - 12%, И талия - 10,5%, Б енелю кс - 8%,
А встрия - 4% , Гърция - 6% , скандинавските страни - 3%.
Ф инансовите среди във Франция били обхванати от подозрение:
„Ние ф алирам е“ , казвали те, преценявайки американските фондове. Но
се лъжели: тези фондове наистина спомогнали за прилагането на плана
„М оне“ и за започването на Тридесетте славни години.
П ом ощ та „М арш ал“ позволила да се осъщ ествят значителна част
от целите на плана за модернизация. Администрацията за икономическо
сътрудничество (Economic Cooperation Adm inistration - ЕСА) следяла
за валутното равновесие и оставяла отговорниците за плана да действат,
но тя им отправяла критики, когато трябвало да се подпомага едно наци
онализирано предприятие, а, от друга страна, не способствала за разви
тието на водещите сектори, каквито са петролът, антибиотиците, аеро-
навтиката, научните изследвания, електрониката и производството на хра
ни в земеделието. С една дума, индустриите на бъдещ ето почти не са
подпомогнати от плана „М арш ал“ . „Американците не се интересуват от
индустриалната модернизация на Франция, а от развитието на една отво
рена, конкурентоспособна икономика, открита за техните капитали и за
висима от тях.“ Замислен като програма за борба срещу подривната дей
ност, планът „М арш ал“ бил преобразуван от Ж ан М оне в инструмент за
модернизация. Но „в европейския пашкул“ (Г Босю а).
Ж ан М оне смятал, че такъв пашкул е необходим. Той приемал
принципа за врем енна зависим ост от Америка, доколкото тя предпола
гала по-нататъш на икономическа независимост, която била осъщ естви
434
м а в рамки, чиито м ащ аби отговарят на тези в САЩ или в СССР. Но

само в рам ките на Европа. Европа без СССР, разбира се. Европа, свър
зана със САЩ, но независима.
Колкото повече врем е се губело, за да бъде формирана такава
общ ност, толкова по-осезателно се съвзем ала Германия, поощ рявана
от американците, които виждали в нея най-добрата крепост срещ у ко
м унизм а и съветската експанзия. Б ез да се консултират с ф ранцузите и
със СССР, американците спомогнали за провеждането в Германия на
валутна реф орм а, чрез която райхмарката била заменена с дойчемар-
ката, на което руснаците отговорили с блокадата на Берлин. По сходна
процедура американците допринесли за създаването на Германската фе
дерална република, на което СССР отвърнал със създаването на Гер
м анската демократична република (1949 г.). Разделянето на Германия
на две антагонистични държави става в атм осф ера на напрежение, пос
ледиците от което криели опасност. А Франция в това врем е търпеливо
следяла развитието на германския съсед и подобно на другите съю зни
ци ръководела административно своята окупирана зона: тук тя играела
малко неуместната роля на победител, окупирал по-динамична от него
вата страна. И не бързала да търси реш ение на саарския1 въпрос, за да
продължи да експлоатира залежите от въглищ а - ябълка на раздора,
която особено м ного дразнела германците.
Какво реш ение да се намери на тези проблеми?
Както Труман представил драматично положението в Европа, за да
бъде гласувана помощта „Маршал“, така и Жан Моне като инициатор пред
ставил тревожен доклад върху икономическото състояние. В него той пред
лагал да бъде създадена Европейската въглищно-стоманена общност.
Какъв е поводът? Страхът, предизвикан от светкавичното нарас
тване производството на въглища в Германия, което за една година почти
се удвоило и м ож ело да върне страната към предиш ната агресивна ико
номика и политика. Каква е целта? Д а се обвърж ат въглищ ата, като
основа на герм анската икономика, със стом аната, която е силното м яс
то във ф ренската индустрия, за да се направи невъзмож ен нов кон
фликт. „Ако въглищ ата и стом аната престанат да бъдат под контрола
на страните, където се произвеждат, тези страни ще изгубят онова, ко
ето им позволявало да водят война.“
Жан М оне винаги им ал предвид необходим остта от такъв тип съ
юзи. Ощ е по врем е на П ървата световна война той констатирал, че па
раходите меж ду Дю нкерк и Дувър тръгвали пълни, а се връщ али праз
ни. И предложил образуването на консорциум, който да направи така,
че корабите да се връщ ат пълни.
П рез 1950 г. поне във Франция се см ята, че би било чудо, ако се
1Саар е погранична област между Франция и Германия, обект на спорове между две
те страни. - Б. пр.
435
осъщ естви друг консорциум - проектът за Въглищ но-стом анена об

щност; до такава степен са влош ени отнош енията с Германия във връз
ка със саарския проблем , а същ о и поради враждебното поведение на
френските представители в окупираната зона, откакто през 1949 г. би
ла създадена Ф едералната република без консултации с Франция. Раз
дразнението на ф ранцузите идва по-точно от факта, че в англо-амери
канската зона генерал Клей действа по-скоро като съюзник, отколкото
като окупатор в желанието си да присъедини Западна Германия към
„свободния свят“ . Но част от френското общ ество - комунистите и го-
листите - см ята за прекомерна и скандална пом ощ та на американците
за Германия. Ж ан М оне м ного добре осъзнава това и иска да обезвреди
френско-германския конфликт, който според него отново се проявява с
възраждането на една вече почти суверенна държава.
В прочем и в Германия канцлерът Аденауер смята, че установява
нето на клим ат на доверие с Франция е стъпка към привързването на
Ф едералната република към свободния свят. Робер Ш уман, който се
залавя с проекта на Ж ан М оне, говори тайно за него със своя „събрат“
от Християндемократическата партия Конрад Аденауер, който се въ о
душ евява от това, което м у се струва като „скок към неизвестното“ .
И деята на Ж ан М оне е да се склю чат договори на основата на
ефективна икономическа действителност, а не общи и несигурни поли
тически конвенции. Той, разбира се, би предпочел стабилен френско-
английски договор, не само дипломатически, да послужи като първо
звено в обединена Европа, към което ще се прибави Ф едералната р е
публика. Но макар че конгресът в Х ага през 1948 г. м инава под п атро
нажа наУ инстън Ч ърчил, образуването на С ъвета на Европа през 1949
г. е само символичен акт. Това е първата международна парлам ентарна
асам блея в историята, но тя е само съвещ ателна и ням а никакви пълно
мощия. Спори се за евентуалния статут, броят на членовете нараства,
но Англия стои настрани, в резултат на което дискусиите за бъдещ ата
ф орм а на Европа стигат до безизходица.
Проектът на Ж ан Моне предвиждал точно обратното: да се започне
с две държави върху точно определена основа. Тъй като Великобритания
не искала да се включи, наложително било да се спечели Германия, която,
свързана със Запада да не става вече причина за студена война. „Тогава да
вървим сами“, предлага Жан Моне на Робер Шуман. О т този момент те
започват да се крият от англичаните, уведомяват американците, провеж
дат се тайни срещи с германците и бомбата избухва на 9 май 1950 г. под
името план „Ш уман“. За една година се подготвя създаването на Европей
ската въглищно-стоманена общност, разширена с Бенелю кс и Италия със
седалище Люксембург и под председателството на Жан Моне. Тя пред
ставлявала здраво ядро в оставащата икономически автономна Европа, в
една Европа на държавите, в която няма никаква устойчивост. Въглищно-
стоманената общност според замисъла на нейния основател трябвало да
436
разшири периметъра си и в други насоки - атомната енергия, земеделско

то производство, което ще стане шест години по-късно с Римския договор,
защото междувременно Корейската война и кризите във Френската импе
рия забавят осъществяването на тези проекти.
Важното в случая обаче е, че под ронливия слой на правителствени
те промени и на политическите борби се ражда и укрепва в дълбочина
едно ядро от икономически интереси, очертаващи се все по-ярко като тран-
снационални, и това ядро под флага на изграждането на обединена Европа
се представя не като общност от държави, а като общност държава, която
в скоро време ще застраши суверенитета на държавата нация.
ТРИДЕСЕТТЕ СЛАВНИ ГОДИНИ
Този израз на Ж ан Фурастие1служи за назоваване на изключителните про

мени, които преобразяват френското общество и френската икономика в
периода между 1946 и 1975 г. Тази метаморфоза слага край на продължи
телното, но бавно развитие на страната през предходните години. Тя нару
ш ава политическата периодизация, тъй като въпросната епоха започва по
време на Четвъртата република, развива се и се задълбочава още в нача
лото на П етата република и продължава и след май 1968 г.
И други страни (най-вече Германия, Ш вейцария и Япония) са им а
ли своите Тридесет славни години, но явлението не се наблю дава във
всички държави със сходно развитие. То не е познато нито във В ели
кобритания, нито в СССР, нито в Скандинавските страни, нито в Аржен
тинската република. В някои страни като Италия, а след това и И спа
ния то се проявява по-късно. В други - никога.
Н аврем ето си тези трансф ормации изглеждат свойствени за една
естествена еволюция, когато страната влиза в консуматорското общ ес
тво. Тези тридесет години бележ ат рязко скъсване с близкото или да
лечното минало. Няколко примера свидетелстват за това.
Активното земеделско население през 1946 г. представлява 65 %
от това, което е било през 1700 г., а през 1975 г. то е една четвърт от това
през 1946 г. Друг пример - броят на хората, чиято прехрана се осигурява
от 10 работници през 1850 г., е 25, през 1946 г. - 55, а през 1975 - 260.
М ожем да си представим каква промяна е настъпила. Известен е също
така напредъкът в здравеопазването и в продължителността на живота,
но и там Тридесетте славни години се оказват решителни. През 1856 г.
имало 232 000 души на 80 и повече години, за един век през 1946 г. броят
им почти се у д в о я в а - 536 000, а през 1975 г. той стига 1 467 000, т. е. три
пъти повече за тридесет години. В подкрепа на това: броят на лекарите
през 1911 г. е 20 000, през 1946-29 0 0 0 ,, през 1975 г. - 81 000.
1 Френски икономист (1907-1990). - Б. пр.
437
С ъщ ествената социална промяна се изразява в преминаването от

дейностите, спадащ и към „първичния сектор“ (по определението на ав
стралийския икономист А. Г. Б. Фишер, а по-късно и на Колин Кларк),
този на продуктите, които директно се извличат от природата (зем еде
лието, риболова, мините), към „вторичния“ сектор (индустриалното про
изводство) и към третичния сектор (услугите, където се вклю чват тъ р
говията, банките, грижите за тялото, образованието, правораздаване
то). В продължение на векове съотнош ението при работната ръка меж
ду тези три сектора на дейност било 80 : 10 : 10. П рез 1946 г. то става
36 : 32 : 32, а през 1975 г. - 10 : 39 : 51. При положение че в третичния
сектор броят на ангажираните в търговията е постоянен, голем ият скок
се наблю дава при образованието, банките и медицинските услуги: броят
на заетите в тях се е увеличил поне пет пъти в течение на Тридесетте
славни години, най-вече в областта на националното образование.
Б ю дж етните разходи на държ авата, на департам ентите и общ ините
били 2,73 млн. през 1912 г., през 1947 г. стават 8,26 млрд., а през 1971 г.
достигат 80,33 млрд. (изчислено според курса на франка през 1838 г.).
Подобен скок се наблю дава и при продълж ителността на свободното
време, при строителството на нови къщи, при съотнош ението меж ду
живеещ ите на село и тези, които отиват в града, най-често в работни
чески квартали. З а един век съотнош ението между селското и градско
то население се обръщ а; през въпросните тридесет години селското
население, което съставлявало половината, намалява на по-малко от
една трета, докато през 1925 и 1946 г. двете групи били почти еднакви.
Казано накратко, обликът на страната и най-вече на общ еството за тр и
десет години се променя повече, отколкото за предходния период от
век и половина.
Данните щ е се пром енят поради кризата през 1974 г., по-специ
ално безработицата, която почти отсъства през Тридесетте славни го
дини, а сега вече трайно се установява във вторичния сектор.
Преди настъпването на въпросната криза не всички в страната
схващ ат напредъка в различните области наистина като такъв.
П ърво, защ ото тези п реобразувания причиняват м н ого ж ер т
ви, независим о от това, че се повиш ава жизненото равнищ е и се п ро
м ен я начинът на ж ивот за повечето ф ранцузи. Н а второ м ясто , за
щ ото родените и израсли по това врем е м ъж е и жени стават п о-взи с
кателни в сравнение със своите предш ественици, което се и зразява
наприм ер в с тр е м еж а към подобряване на усл ови ята на живот. Този
стрем еж , както и исканията за равенство или по-точно б о р б ата с р е
щ у крайните прояви на н еравенство (м акар че от половин век броят
на тези случаи нам алява) са причина за провеж дането на редица стач
ки и м аниф естации. Н априм ер годиш ната зап л ата на завеж дащ д и
рекция в м и н и стерство за 1875 г. о тго в ар я на 110 000 ч аса д о м аки н
ски труд, срещ у 10 300 часа през 1976 г., или д есет пъти по-м алко.
438
П ри го л ям брой проф есии (в м едицината, в образован и ето и пр.)

р азл и ката е ощ е по-м алка.
Ч у вство то за неудовлетвореност било тол кова силно, колкото
и осъзн аван ето на п остигнати те м атериални подобрения, така че и с
канията на раб отн и ц и те продълж ават въпреки п о-добрите условия
за живот. В секи см ята, че заслуж ава м ного повече о т това, което
получава, без д а иска да знае, че един египтянин за същ ия труд п о
лучава 5 до 10 пъти по-малко. Както днес м ладите си мислят, че т р я б
ва да и м ат то л ко в а пари, колкото и въ зрастн и те, м акар че ощ е нищ о
не са произвели.
Напредъкът в производството и в производителността, свързана
с рационалната организация на труда, позволяват да се осъщ естви в
течение на Тридесетте славни години необикновеният скок в областта
на консумацията и в подобряването на условията на живот. Н аблю дава
се огром ен напредък в производството на домакински уреди и на стоки
за вътреш ното обзавеждане, значителен е той в областта на хранител
ната промиш леност, най-вече при производството на житни култури, в
ж ивотновъдството при отглеждането на пилета и прасета, в многосе-
рийното производство на различни артикули, в общ ествените м еро
приятия. Н априм ер житото, основна култура, през 1946 г. изисква 35
часа работа за производството на един тон и само 10 часа през 1975 г.
Доходите от жито от един хектар в началото на X IX в. възлизат на 9
квинтала (450 кг), през 1945 г. се покачват на 15 квинтала, за да достиг
нат през 1974 г. 42 квинтала. В някои области обаче производителност
та е по-слаба: при добива на картофи и вино, при отглеждането на гове
да и овце, при занаятчийското производство и при артикулите в малки
серии. Не може, разбира се, да се говори за повиш аване на производи
телността в областта на културата, на четенето на книги, на концертна
та дейност и пр. Днес един бръснар не обслуж ва за дадено врем е пове
че клиенти, отколкото през X V III в. Следователно цената на неговата
услуга е същ ата или почти същ ата за всички страни в света, постоянна
по отнош ение на средната заплата, защ ото подстригването не се свър
зва с развитието на техниката.
Б и м огло да се заключи, че повиш аването на покупателната спо
собност не зависи толкова от увеличаването на възнаграж дението, кол
кото от падането на цените за консумация, което се дължи на техничес
кия прогрес, на печалбата от повиш аване на производителността, коя
то след 1946 г. достига небивали показатели благодарение на организа
ционните мерки на плана „М оне“ и на пом ощ та „М арш ал“ .
Цикълът се прекъсва и се затваря вследствие съвм естното дей
ствие на повече фактори. Първо, повиш аването на цената на петрола
слага край на лесното добиване на енергия. В торо, пресищ ането на па
зара, който не може да поглъщ а непрекъснато нарастващ ото производ
ство на автомобили, на хладилници, на хранителни продукти и пр. На
439
следващ о м ясто индустриализацията на някои страни в третия свят, ко

ито престават да бъдат купувачи и стават дори конкуренти; най сетне,
настъпилата дезорганизация в меж дународната търговия и във валут
ната система.
Някои от мерките, прилагани по време на Тридесетте славни годи
ни, в самото начало на петролната криза можели да се окажат пречка за
бъдещ ото развитие. Н а първо място, твърде високите заплати и доходи,
каквито са в САЩ и Япония. Освен това структурата на международната
търговия се оказва недостатъчно изгодна например за Франция, която в
повечето случаи изнася стоки, каквито и другите страни произвеждат
(автомобили и др.), а износът й е по-малък в сектори, където търсенето
на международния пазар се увеличава; при това текстилната и стомано
добивната промиш леност срещ ат силната конкуренция на страните от
третия свят. Несъмнено им а и друг парализиращ фактор - това е злоу
потребата с регламенти, които затрудняват адаптацията към пазара.
Н аслагването на всички тези отрицателни фактори нанася удари
върху икономиката и общ еството, когато процесът на глобализация ста
ва все по-осезаем и по-силен. Увеличаването на безработицата и на
държавните разходи довежда до твърде лош и последици, които се оказ
ват най-трудно предвидими.
Обратната страна на подема: полит ическит е кризи
Съвременниците на Ч етвъртата република били чувствителни не то л

кова към протичащ ите икономически и социални преобразувания, кол-
кото към нестабилността на режима и неговата неспособност да реш и
колониалните въпроси.
Двайсетина правителства между 1946 и 1954 г. : една непрекъсната
министерска криза оформя облика на режима. И тя си им а свой ритуал:
появата в Елисейския дворец на някой член на партията, която е свалила
предишното правителство; „премахване на преградите“ чрез консулта
ция с друг кандидат, чийто провал изглежда неизбежен, и пр. Тези кризи
стават все по-чести след 1948 г. и се дължат на множество фактори.
Оттеглянето на Дьо Гол и образуването на Сбор за Франция са
дестабилизиращи фактори, чието въздействие в парламента е все още
слабо, но те се прибавят към другата сила, която е враждебна на режима
и е съвсем реална, а именно комунистическата партия, след като Пол
Рамадие я елиминира от правителството. „Третата сила“ между голисти-
те и комунистите е социалистическата пария, която е свързана с католи
ците на Народното републиканско движение и разполага с ограничено
мнозинство. Това мнозинство се разпада във връзка с кавгата за учили
щата, когато Ж ермен Поенсо-Шапюи, първата жена министър от врем е
то на Народния фронт, иска да помогне на свободни училища, оказвайки
440
помощ на родителите, които изпращат там своите деца. Това събужда

стария демон на светската кавга, разруш ава алианса между С ъю за на
републиканците за прогрес (URP) и социалистите и Робер Шуман пода
ва оставка (1948 г.).
Твърде отслабнала, за да може да противостои на „срамния алианс“
на крайните партии, „третата сила“ трябва да търси съюзници в лицето
на радикалите (Рьоне М ейер, Анри Кьой) или на независимите, като Пол
Рейно и Антоан Пине. Но последните са либерали, докато социалистите
и Народното републиканско движение са привърженици на контролира
ната от държавата икономика, поради което политическата везна се нак
лонява все по-надясно. За да може да се стабилизира, по идея на Анри
Кьой, третата сила въвежда нова избирателна система, наречена систе
м а на сродяванията, която позволява на политическите организации, ко
ито искат да се съю зят, да се прегрупират за втория тур, така получените
формации да получат поощрение и по този начин на бъдат санкционира
ни крайно настроените, които не могли или не поискали да се съю зят с
никого, в случая голистите и комунистите. Това „ограбване на гласове“
води до свръхпредставителство на третата сила.
Но тя трябва да отговори и на друго предизвикателство - на стач
ките от нов тип, тези на железничарите, на учителите, на пощенските
служители, които защ итават своя статут, не м огат изобщ о да бъдат см я
тани за революционни или насилствени, както стачките през 1947-1948
г., и чийто м одел се повтаря през 1995 г. К ъм тази допълнителна причи
на за правителствената нестабилност се прибавя и противопоставяне
то на превъоръж аването на Германия, с което се сблъскват Рьоне П ле
вен, Ж озеф Ланиел, Пиер М ендес Франс.
Но всъщ ност колониалните проблеми са тези, които вещ аят края
на режима.
ИНДОКИТАИ: КОЛОНИАЛНА ВОИНА

ИЛИ ВОЙНА СРЕЩУ КОМУНИЗМА ?
К раят на колониализма се дължи на освободителната борба на потис

натите и победени народи, на упадъка на метрополиите, които се оказ
ват неспособни да управляват натрупаните огромни капитали, както и
на натиска от външ ния свят.
П о с ти ган е то на н езави си м о ст във всяка ед на от стран и те не
е р а зч и т а л о сам о м естн и сили (с и зклю ч ен и е м ож е би на М а д а га с
кар) и п р и м ер ъ т със С еверн а А ф рика ни нап ом н я, че т у ислям ът,
ту ч увството за п ринадлеж ност към арабски я свят, ту чисто и п рос
то п а тр и о т и зм ъ т са п ослуж или за сти м ул атор, за л о с т при н ар о д
ните въ стан и я.
В ъв В иетнам интернационализмът изиграва своята роля в м н о
441
го по-висока степен от другаде, но реш ителен се оказва ударът, кой

то японската експанзия нанася на европейските м ечти в Ю го и зто ч
на А зия, безпрецедентно униж ение (с изклю чение на руското п о р а
жение през 1905 г.), което се изразява в акт на насилие на 9 м арт
1945 г., когато Токио настоява н ам иращ ият се та м ощ е от врем ето
на В иш и адм ирал Д ьоку да се оттегли. С лед неговия отказ японците
задърж ат насилствено ф ранцузите и п ровъ згл асяват н езави си м о ст
та на В и етн ам начело с Б ао Дай, п отъ рсил политическо убеж ищ е в
Япония. К р ал ете на Л аос и К ам бодж а същ о провъ згласили своята
независим ост.
М еж дувременно се създава друга група от борци за независи
м ост под ръководството на Хо Ши Мин, член на Крестинтерна (С ел
ския интернационал към Коминтерна), чиято цел била борбата против
„японския и френския (на Виши) ф аш изъм “ . Един срещ у друг се оказ
ват два фронта, от една страна, В иетм ин1 - САЩ - Китай, на които
сътрудничат и свободни французи, а, от друга - каодайстките2 нацио
налисти, вариант на будизма, свързани с Япония и подкрепяни от Б ао
Дай: всички се борят помеж ду си и за независимост.
Непосредствено след избухването на бомбата в Хирошима Хо Ши
Мин отправя призив за всеобщо въстание. Япония капитулира, Бао Дай
абдикира, но препоръча на Франция да признае независимостта на Виетнам.
Като изникнал от земята Виетмин (на Хо Ши Мин) демонстрира своята сила
на 25 август 1945 г.: Бао Дай е назначен за висш съветник в образуваното
временно правителство, в което участват много комунисти. В публикувания
в духа на американската Декларация за независимост и на Декларацията за
правата на човека от 1789 г. текст не става дума нито за комунисти, нито за
СССР, който дори не е споменат. Но комунистическата партия сама поема
управлението на Виетмин. Тази независимост и властта трябвало да бъдат
отвоювани от Франция, която не закъсняла да се върне.
М акар да осъж да френската колонизация, Х о Ши М ин изразява
приятелските си чувства към французите и се страхува най-вече от ки
тайците на Чан Кайши, на когото на конференцията в П отсдам С ъ ю з
ниците реш или за поверят Северен Индокитай, а пък англичаните оста
вяли Ф ранция да заем е тяхното м ясто в ю ж ната част.
В Париж продължават да гледат на индокитайската афера като че
ли не е имало война, не е имало поражение, нито японска окупация, нито
двойно провъзгласяване на независимост, нито всеобщ о въстание.
Все пак между пратеника на Дьо Гол Ж ан Сентьони и Хо Ши Мин
се сключва договор, според който Виетнам влиза като свободна държава
1Политическа виетнамска организация, създадена с цел премахване на зависимостта

на Виетнам от Франция. - Б. пр.
2 Као дай е нова синкретична монотеистична религия, основана във Виетнам през
1926 г. - Б. пр.
442
в Индокитайския съю з, но без Кошинншн. Но какво е означавало Doc-

Lap1: независимост или свобода? „Нов М юнхен“, см ята висшият коми
сар адмирал Д ’Аржанлийо. При това на конференцията в Д алат2 по пред
ложение на Франция се създава автономна Индокитайска република, ко
ето за Х о Ши М ин е провокация, целящ а да попречи на обединението на
трите Ки3, т. е. на обединението на Виетнам. Докато на ю г Виетмин из
върш ва терористична дейност срещу виетнамците, които са склонни на
разбирателство с Франция, генерал Валюи се възползва от възможността,
за да бомбардира Хайфонг (декември 1946 г.). Тогава французите са ата
кувани в Ханой и има 40 убити: войната започва.
Френските войски дебаркирали в Сайгон, а след това и в Ханой, но
понеже обстановката се усложнила, социалистическото правителство се
обърнало към Бао Дай и се съгласило да м у даде това, което вече било
отказало на Х о Ши Мин. Но след победата на М ао Це Дун Виетмин можел
вече да получи пряка помощ. За да попречат на това, французите започват
погранична битка, която завършва с поражение: загубата на Као Банг и
евакуирането на Ланг Сон оставили „мрачен спомен“ .
Голяма промяна настъпва през 1951 г. по врем е на корейската вой
на. Благодарение на Робер Шуман и на Дьо Л атр дьо Тасини, назначен за
командващ на войските в Индокитай, американците приемат твърдение
то, че в Индокитай Франция води същ ата война, каквато и те - срещу
комунизма. Като доказателство и знак за този аспект на конфликта Дьо
Л атр наистина привлича виетнамците във въоръжената борба и устано
вява с Б ао Дай отношения от нов тип. В замяна на това американците
отпускат оръжие и кредити в помощ на французите и войната вече се
превръщ а в алиби за тези искания, което пълни френското държавно
съкровище и поощрява трафика на пиастри. Този скандал, към който се
прибавя и фактът, че комунистите като Ж ан П ол Сартр и други осъждат
войната, предизвиква манифестации в Париж и М арсилия, където не се
съобщ ава за пристигането на ранените от Индокитай. Арестуването на
отцепника Анри М артен, който е комунист, същ о става повод за тежки
схватки. Отправят се остри критики срещу „мръсната война“ .
Успехите през 1951 г. са мимолетни: след см ъ ртта на Дьо Л атр
нито генерал Салан, нито генерал Навар са в състояние да окажат от
пор на В иетмин и военните действия се водят около Диен Б иен Фу,
който пада през май 1954 г.
След сключеното в Корея примирие се оформя идеята за мирни пре
говори за Индокитай, за която Мендес Франс говори още в края на 1950 г.
Назначен да състави правителство след провала на Ж орж Бидо на прего
1 На виетнамски - „независимост“. - Б. пр.

2 Град във Виетнам. - Б. пр.
3 Става дума за трите провинции: Тонкин (Вас ку), Аннам (Trung ку) и Кошиншин
(Nam ку). - Б. пр.
443
ворите в Женева, Мендес Франс обещава да се оттегли, ако не постигне

успех в срок от един месец. Той удържа на думата си и това го прави ис
тински държавник. В Женева той преговаря открито с Китай, с Виетмин и
с американците и сключва договор, според който 17-ият паралел ще служи
за временна демаркационна линия между Северен и Ю жен Виетнам, кои
то остават под контрола на собствената си администрация. Това на прак
тика означава признаване независимостта на Северен Виетнам. След като
Б ао Дай абдикира, антифренски настроеният католик Дием става прези
дент на Ю жен Виетнам. Предвижда се организиране на свободни избори в
северната и в южната част още преди 1956 г. Но те изобщо не се провеж
дат. А тъй като САЩ не признават комунистически Китай, те, както и
другите участници, не подписват Женевската конвенция.
Конфликтите меж ду Севера и Ю га стават все по-чести и тогава
американците се нам есват във виетнамската война.
В М А ГР Е Б -
ФРЕНСКАТА ПОЛИТИКА Е ПАРАЛИЗИРАНА
Когато след Втората световна война в трите страни на Северна Африка

се засилва националистическото движение, се наблю дава фрапиращо не
съответствие между положението в М агреб, такова, каквото го изживя
ват въпросните страни, и начина, по който то се вижда в Париж. Евро
пейците в Тунис и М ароко се страхуват преди всичко да не би беят или
султанът да поставят под въпрос статута на протекторат, за да го насо
чат, както е отбелязано в договорите, към вътрешна автономия и дори
към независимост. Именно това иска Хабиб Бургиба, лидерът на Нео-
Д естур1 през 1950 г., който настоява за връщ ане на тунизийската изпъл
нителна власт и за Учредително събрание, избрано при всеобщ о гласу
ване. М ожем да си представим какъв щ ял да бъде резултатът, след като
по това време в Тунис им а 150 000 французи, 84 000 италианци и 3 200 000
тунизийци. Повече автономия искал и султанът, който се почувствал оку
ражен от визитата на Рузвелт през 1942 г., и сега вече настоявал за неза
висимост, а в своя реч, произнесена в Танжер2 през 1947 г., само при
помнил тесните връзки между М ароко и арабския И зток (без да споме
нава Франция). Ето защ о французите в Тунис и М ароко правят всичко
възможно, за да забавят тези събития, и тактиката им се състои било в
проверяване дали прерогативите на доминиращата нация се съблю дават
и дали някакво нововъведение не ги отслабва, било в дискредитиране
или в подкопаване устоите на местните владетели най-вече в М ароко,
както и на смесеното правителство в Тунис.
1 Дестур е тунизийска политическа партия, основана през 1920 г. - Б. пр.

2 На арабски Танджа. - Б. пр.
444
Колкото до населението, то никак не е еднородно. В М ароко нап

ример голяма част от мнозинството се подчинява на традиционните пред
ставители на властта - паши, каиди' и пр.; друга част, малобройна но
активна, вклю чващ а дребната урбанизирана буржоазия и част от служи
телите, е много по-политизирана и по-настойчива в исканията си: тя е
във връзка с Партията на независимостта (Истиклал), ръководена от Алал
ел-Фаси. Трета част държи на единството на страната и е предразполо
жена към Франция. Всички те протестират срещ у политиката на дискри
минация на местното население и срещу администрацията, която, след
като хвали въведената от метрополията училищна реформа, прибира за
себе си нейните плодове в ущ ърб на дипломираните мароканци. „Разре
ш ава ни се да отидем до гарата, но никога нямаме право да се качим на
влака.“ П рез 1952 г. от 706 лекари само 11 са мароканци и им а само един
местен архитект от над двеста архитекти европейци.
В Тунис елитът, който е по-многоброен, по-образован, по-араби-
зиран, а в м ного случаи и по-ислямизиран, успява по-масово да навле
зе в коридорите на властта. Тук контрастът между традиционното насе
ление и това, което се е модернизирало, е по-слаб в сравнение с М аро
ко. Тунис е по-отворен на изток и поддържа контакти с университета в
Кайро, а програм ата на неговата националистическа партия Д естур е
повлияна отчасти от светските реформ и на А татю рк. Друго характер
но за Тунис е това, че образованите младежи се противопоставят на
старото поколение по-категорично, много по-отявлено, отколкото в
Алжир или в М ароко; именно те участват в отрядите на Н ео-Д естур на
Х абиб Б ургиба. Те твърдят, че се борят за демократична конституци
онна монархия, докато Старият Д естур настоява за независимост, коя
то да предхожда всякакъв вид преговори с м етрополията, и намерения
та м у фактически не почиват на реална основа. Освен всичко друго в
Тунис им а мощ ен синдикат - О бщ ият тунизийски съю з на труда.
Но Париж не гледа на това положение със същите очила. Французи
те в Тунис имат по-малко значение, отколкото тези в Мароко и най-вече в
Алжир, доколкото мароканските имат голям принос за безпрецедентната
модернизация на оборудването, създава се „нов Тексас“, и те заедно с фран
цузите от Алжир образуват твърде силни групи за икономически и поли
тически натиск. Начело на французите в Тунис се намирали Антоан Коло
на, пощенски деятел, и Пьоти Блан, както и посланикът Габриел Пюо. Те
щели да са безсилни без помощта на представителите на алжирските фран
цузи, чиято дума се чувала в парламента: Анри Боржо, председател на
Сбора на републиканската левица в Съвета на републиката, адвокатът Ро-
жие, председател на Независимите; общо 111 парламентаристи, между ко
ито и министри като Рьоне Мейе, Л. Мартино-Депла и др.
И нтересното в случая е, че тъкм о представителите на французи- 1
1Управител на град или провинция в Мароко и другаде. - Б. пр.
445
те в Алжир са тези, които бдят за сигурността на целия М агреб, проти

вопоставят се на реф орм ите в Тунис (а и в М ароко), защ ото не след
дълго те биха могли да заплаш ат и тяхното господство в Алжир. Кога-
то през 1950 г. главният резидент на Тунис Перийе възнам ерява да про
веде реф орм и в отговор на натиска от страна на националистическите
среди, Л. М артино-Депла, председател на Радикалната партия и за крат
ко врем е м инистър на вътреш ните работи, следователно отговарящ за
Алжир (но сам о за Алжир), го предупреждава: „В аш ата политика е не
възможна. М ного е опасна. Ще направим всичко, за да й попречим.“
К ризата избухва и в двете страни в резултат на сходни стечения
на обстоятелствата. В М ароко, както и в Тунис следвоенните години си
текат, без да е прокарана каквато и да е значителна реф орм а, а нетър
пението сред националистическите среди нараства. В същ ото врем е в
метрополията правителствата с християнсоциалистически превес от пе
риода 1947-1950, поне на думи предразположени към реформ и, се см е
нят от екипи, стоящ и по-надясно (след Рамадие идват Ш уман, М ейе,
Пине), които често са безпокоени от депутатите от Сбор за Франция,
чийто брой нараства след изборите през 1951 г. Те критикуват всяка
политика на „изоставяне“ , макар да знаят, че генерал Дьо Гол не споде
ля тази позиция. „Той знае, че Ч етвъртата република не мож е да осъ
щ естви никаква ефикасна реф орм а (...). В ъзстановяването на Франция
предполага премахване на този режим (...). Ако атаките на парлам ен
таристите м огат да допринесат за това, какво значение им а тяхното
съдържание (цитирано в Г. Елже, с. 405-406).
К ъм това се прибавя и политиката на „меката ръка“ , дълж ащ а се
на факта, че управляващ ите в Париж ням ат възм ож ност да влагат ин
вестиции в М агреб, тъй като средствата се поглъщ ат от политиканска-
та политика на парламента, насочена към изграждането на Европа, на
европейската армия, както и срещ у комунизма и голизма. М ека поли
тика, дълж ащ а се и на непознаването на проблем ите на тези страни,
чиито националистически ръководители според французите били м а
нипулирани от Кайро или от Москва.
За това свидетелства например голямото нехайство на Робер Шу
ман, министър на външните работи, който през юни 1950 г. в Тионвил
пред делегация на Асамблеята на Френския съюз говори за „тунизийска
независимост“ . Всъщност за този „европеец“ думите почти нямат значе
ние: независимост, суверенитет, автономия. Тогава националистите се въз
ползват от подадената им топка... Б еят провъзгласява „правото на туни-
зийския народ да диша въздуха на свободата“, а премиерът М охамед Ше-
ник, който служи за буфер между френските власти и тунизийския народ,
веднага настоява за „пълен суверенитет“, иначе казано, за вътрешна авто
номия. Екстремистите отзовават резидента Луи Перийе, който според тях
е прекалено отстъпчив. „Нищо не трябва да се отстъпва ( ...) и нека туни-
зийците го запомнят веднъж завинаги.“ Замества го Жан дьо Отклок, кой
446
то смята за нужно да пристигне на военен кораб - един символичен жест.

В писмото от Париж до Шеник и Салах бен Ю сеф, заместник на Бур-
гиба като ръководител на Нео-Дестур, се казва, че връзките между двете
нации са „ненакърними“, докато статутът на протекторат предвижда те да
могат да еволюират. Нео-Дестур иска от Шеник правителството му да депо
зира в Обединените нации жалба срещу това „насилие“ и той го прави. Бур-
гиба повтаря: винаги по дипломатически път, никога чрез насилие.
За първи път страна, членуващ а във Френския съю з, се обръщ а
към ОО Н , без, разбира се, да предупреди Париж.
Б урги б а е арестуван и е интерниран в Табарка (януари 1952 г.).
Веднага избухва въстание, убит е полковник Дю ран, следва прочис
тване на нос Б он от страна на френската армия - им а около двеста
убити. Б е я т започва протестна подписка.
В Париж най-активен е Мартино-Депла. Робер Ш уман и Плевен
не м у се съпротивляват. Все пак е приет график за провеждане на рефор
ми, чиято крайна цел е постигане на автономия. С това са натоварени
Ж ак Д ю амел и Франсоа Митеран. С една дума, води се съвсем противо
речива политика. За това допринася и Националното събрание, което
гласува осем предложения за дневен ред по тунизийските въпроси и всич
ки са отхвърлени. М еждувременно, продължавайки своя път, Отклок ис
ка да свали бея. „Не ще го допусна“, съобщ ава м у Робер Ш уман и доба
вя: „Извинявам се за всички неприятности, които ви създавам.“
Тероризмът, последван от прочистване, предизвиква контратеро-
ризъм , организиран на м ясто от страна на френските заселници. През
декември 1952 г. синдикалистът Ф ехрат Х аш ед, партньор в преговори
те с бея, е убит от Ч ервената р ъ к а1. Цикълът от насилие е започнал, в
М ароко и в Тунис се провеждат манифестации, предизвикани от това
убийство. И два ред и на наследника на бея да бъде убит от националис
тите, които го см ятат за прекален франкофил.
Тероризмът и дейността на борците за независимост се засилват.
В М ароко кризата стига връхната си точка. Сам о пром яна в по
литическия клим ат в Париж може да измени ситуацията.
Н осител на тази промяна се явява Пиер М ендес Франс със склю
чените договори в Ж енева (юли 1954 г.). В съответствие с тях той оти
ва в столицата на Тунис заедно с м арш ал Жуен, който м у служи за га
рант, и лично съобщ ава на бея, че Франция признава вътреш ната авто
номия на Тунис, но отказва, дори и в перспектива, да мисли за неговата
независимост. Това е отстъпление пред голистите, което Х абиб Б урги
ба много добре разбира. Благодарение на неговата нам еса борците за
независимост предават оръжието си, а в Париж Н ационалното събра
ние най-после гласува след бурни дебати договорите от Картаген. И
все пак хората чувстват, че в скоро врем е независим остта щ е стане
1 Френска терористична група, действаща в Магреб. - Б. пр.
447
факт, защ ото по този път М ароко вече било изпреварило Тунис, а меж
дувременно избухнало и алжирското въстание (ноември 1954 г.)1.
Няколко години преди това м арш ал Жуен заявява, че в М ароко
трябва да се изоставят „ориенталските комбинации“, т. е. изкуш енията
на арабския свят. Султанът разчита по-скоро на американците, които
през 1943 г. м у дават някои обещ ания... Но тъй като през 1951 г. П а
риж се съгласява САЩ да настанят свои бази в М ароко в рамките на
студената война, султанът се вижда по-изолиран. Но отхвърля проекта
за косуверенитет и настоява за прилагане на договора за протекторат.
„Ще го накарам слам а да яде“ , коментира генерал Гийом, наследникът
на Жуен. И збухналите въстания, свързани и със събитията в Тунис, са
потуш ени с танкове. Видните личности и по-специално префектът Б о-
нифас организират свалянето на султана с пом ощ та на Глауи от М ара-
кеш: М охам ед V е зам естен от Б ен Арафа.
За националистите от Партията за независимост става ясно, че ни
какъв диалог не е възможен, а възприетото в Индокитай идентифицира
нето на национализъм с комунизъм не е допустимо в Тунис и в Мароко.
Големият завой в Мароко, както и този в Тунис, става през 1952 г.
Благодарение на държавите от Арабската лига САЩ гласуват за включване
на тунизийския въпрос в дневния ред на ООН. Те се въздържат за Мароко,
но тласъкът е даден и Едгар Фор успява да осигури връщането на „истин
ския суггган“. Ентусиазмът на мароканския народ вече показва, че никакво
отлагане не е възможно. Последвало признаване на независимостта.
В същ ност френските управници ускоряват неизбеж ното с това,
че разиграват сцени на борба за власт в мароканския свят и че правят
прекадени отстъпки на движението на френските заселници, без да об
ръщ ат внимание на факта, че О О Н поддържа настъпателното движе
ние на нациите към независимост.
1954 г. АЛЖИРСКОТО ВЪСТАНИЕ
Въстанието от ноември 1954 г. изненадало френските политически сре

ди, робуващ и все ощ е на мита, че Алжир представлява три френски
департамента. С ъвм естните действията на А рм ията за национално ос
вобождение, дисидентско крило на Движението за победа на демокра
тическите свободи и на въоръжения клон на Ф ронта за национално ос
вобождение (ФНО) се представяли за „атентати“ . Френските управни
ци явно били потънали в сън, тъй като не искали да чуят нито идващ ите
от полицейските служби информации за укриване на оръжие, нито пре
1 Между 1950 (началото на кризата) и 1956 г. (датата на признаване на двете незави-
симости) във Франция се сменят 12 правителства: Ж. Бидо, Р. Плевен, А. Кьой, Р.
Плевен, А. Мари, Е. Фор, А. Пине, Р. Мейе, Ж. Ланиел, П. Мендес Франс, Е. Фор, Ги
Моле. - Б. а.
448
дупрежденията на единствените информирани лица от м етрополията

(адвокатите Стиб, Деш езел, Верже) за политическите намерения на ал
жирците. Те били забравили за масовите убийства в С етиф 1 през 1945
г., макар да знаели, че след Диен Б иен Фу и със събуждането на араб
ския свят ударната вълна на борбата за независимост вече достига Ту
нис и М ароко. Стреснати пред м исълта, че Алжир на свой ред може
отново да бъде засегнат от тази вълна, те искали да вярват, че един
ствено истински реф орм и биха могли да изиграят своята роля. Сам о че
тези реф орм и ни били реализуеми, тъй като френските заселници и
стоящ ата на тяхна страна м естна администрация не били съгласни на
никакви отстъпки, допускащ и участието на представители на национа
листическите партии в политическата м аш ина на страната.
„Алжирската криза е сготвена в алжирска тенджера от алжирски
готвачи. Разбирайте - алжирски европейци... Честни избори? Я м е оста
вете на мира! Н ям а политически въпроси, ако не ги създавате.“ Повечето
европейци в Алжир одобряват тези думи на сенатора Боржо, дебел пре
селник от областта на гр. Алжир. Комунистите, чийто брой в областта на
гр. Оран е значителен, виждат, разбира се, нещата различно. Те смятат, че
има да се решава само един социален въпрос и че реформите трябва да
бъдат осъществени незабавно, за да се попречи на надигането на национа
лизма. Единствени либералите в градовете Алжир и Оран са съгласни да
включат мюсюлмани в политическия живот, за да направят от тях пълно
правни граждани. За да се намери решение на алжирския въпрос, те искат
да включат в диалога националисти, комунисти и синдикалисти. Но дина
мизмът на тяхното движение Алжирско братство, което в Оран напри
мер спомага за преодоляване на кризата през 1954-1955 г., сега се срива
вследствие провала на Ги М оле от 6 февруари 1956 г., довел до скъсване
на ФНО и на други националистически организации с всяко движение,
което не е под техен контрол. Така се стига и до разпадане на Алжирската
комунистическа партия - уникален пример в историята.
Губернаторът Леонар е отзован от правителството М ендес-М ите-
ран за това, че не е предотвратил събитията от ноември 1954 г. Когато
през февруари 1955 г., три месеца след началото на въстанието, Жак
Сустел е назначен за губернатор на Алжир, не може да се каже, че френ
ските управници били наясно каква политика трябва да следват. Преди
да си тръгне, губернаторът Леонар, благоразумен като своя учител по
политическо мислене Кьой, който го назначил през 1951 г., изобщ о не
проявил инициатива да осветли Париж по алжирския въпрос. Поне да
спомене, че нещо тайно се готви. М итеран същ о така не е в течение на
нещата. Той многократно ходи на място в качеството си на министър на
вътрешните работи, между другото за да съчувства на жертвите от зе
1 На 8 май 1945 г. френската армия убива 5000 алжирски мюсюлмани, искащи авто
номия. - Б. пр.
29
449
метресението в Орлеанвил, но само участва в традиционните церемо

нии, по време на които са раздадени отличия на видни личности, нарича
ни от активистите „подлизурковци“, и изобщо не познава алжирските
политически партии Демократичен съю з на алжирския манифест, Дви
жение за победа на демократичните свободи, Алжирска комунистическа
партия. Леонар бил много предпазлив, преди да реш и да се срещне с
Ферхат Абас, най-умерения от националистическите лидери, защ ото зна
ел, че нито европейските преселници и на първо м ясто Б орж о, нито
Рьоне М ейе, твърде влиятелният министър от Радикалната партия и де
путат от областта на Константин, няма да м у го простят. Освен това той
не познавал много добре позициите на бившето Движение за победа на
демократичните свободи, което Митеран разпуснал след атентатите през
ноември 1954 г., нито позициите на дисидентските групи.
Кметът на гр. Алжир Жак Шьовалие минавал за либерал, защото
смятал, че трябва да се завърже диалог с ръководения от Ферхат Абас
Демократичен съюз на алжирския манифест (Ю ДМ А - U D M A 1), който
дълго време бил благосклонен към интеграция, но Шьовалие си мислел, че
въстаническото движение било манипулирано от комунистите (натрапчи
ва идея, споделяна от много политици), а всъщност въстаналите бягали от
комунистите като от огън. Подобна грешка щял да допусне и Сустел, кой
то бил убеден, че въстанието се ръководи от Насър, докато последният
през 1955 г. само дава подслон на някои от водачите на въстанието, осигу
рява тренировки за няколко независими борци (фелаги) и им обещава оръ
жие. В действителност европейските заселници продължавали да смятат,
че ако успеят да удържат арабите (фалшифицирайки изборите във втората
избирателна колегия, третирайки като престъпници онези, които разобли
чават тези методи, смятайки за табу всяка една мисъл за бъдещето на
Алжир, на тези „три департамента“), тогава няма да има въпроси за реша
ване, защото събитията от 2 ноември 1954 г. били предизвикани от някол
ко „терористи, които не представлявали никого“.
По това време само малка част от мюсюлманите били готови да въз
приемат въоръжената борба като крайно средство. Мнозинството все още
се надявало на реформи, на истински реф орм и... Избраните във втора
избирателна колегия мюсюлмани, всъщност несполучливо избрани, се ко
лебаели. Тези от Демократичния съюз на алжирския манифест не смеели
да се надяват на политическо решение; „движението започна, не можем да
го спрем (...), ще следва независимост“, казва Ферхат Абас на заминава
щия си губернатор Леонар. Колкото до ФНО, произлязъл от Движението
за победа на демократичните свободи, той бил разединен, тъй като някои
от лидерите м у смятали, че все ощ е е възможно да се мисли за етапи на
преговори с правителството на Мендес Франс. Но непосредствено след
сключените в Ж енева договори за Индокитай, в момента, когато течали
1 На френски Union Démocratique du Manifeste Algérien (UDMA). - Б. np.
450
преговорите за Тунис, Мендес Франс прехвърля въпроса за Алжир на вът

решния министър Митеран, признавайки, че изобщо не познава ситуаци
ята в тази страна. Той препоръча на Сустел да се прилага добросъвестно
статутът от 1947 г. и да се вземат мерки за осигуряване работа на арабите.
Митеран отива и по-далече, препоръчвайки на Сустел да прилага интегра
цията, т. е. реалното включване наАлжир във френската система, което пред
полагало присъствието за известно време на 100 депутати араби в парла
мента. Като се има предвид галопиращата демография в Магреб, „скоро ще
казваме Colombey-les-Deux-Mosquees1“, отвръща Шарл Дьо Гол на Сустел.
Когато Сустел пристига в град Алжир, той не е посрещнат добре, защо-
то бил назначен от Мендес Франс, който вече е зарязал Индокитай и се пред
полага, че има намерение да осъществи политически реформи. Но интеграци
ята, както той я вижда, затвърдявала включването наАлжир във Франция, тъй
като в Алжир имало един милион европейци и те щели да се видят подкрепени
от 40-те млн. французи срещу 9-те милиона араби. А контролът, който роде
ните в Алжир французи упражнявали по време на изборите, им вдъхвал вяра
в бъдещите представители на тези департаменти. Още повече че Сустел пред
лагал все по-нови инициативи, които можели да задоволят арабите, без да
засегнат европейците: разрушаване на мизерните крайни квартали, право на
глас на жените на втората избирателна колегия, отстъпване на земя от дър
жавните имоти и пр. За няколко месеца той става много популярен. Фронтът
за национално освобождение реагира, като наказва с терор и смърт арабите,
които се възползват от тези мерки на генералното правителство. Стотици хо
ра са убити във Филипвил, Коло и Ел Халиа, други са страшно осакатени. Тези
убийства се приписват на ФНО, макар в някои случаи въстанията да са спон
танни: например разчистване на сметки между ползващи се и неползващи се с
облаги алжирски села или убиване на французи във връзка с някакъв инци
дент. Тези масови убийства през лятото на 1955 г. предизвикват завой в поли
тиката на Сустел, който се смята обиден, а в същото време Фронтът за нацио
нално освобождение отлъчва онези, които не се присъединяват към него
така е убит племенникът на Фехрат Абас. Вече по пялата територия на Алжир
се ширят репресии и тероризъм, а както сочи снимковият материал, войната
вече е обхванала цялата област около Константин и част от Кабилия.
Тъкмо когато Сустел е в съюз с европейските преселници и става
популярен, е отзован, защото на изборите през януари 1956 г. правителство
то на Едгар Фор пада и печели Републиканският фронт, воден от социалис
тите Ге Моле, Мендес Франс и Митеран. Заминаването на Сустел е апотеоз,
но назначаването на генерал Катру предизвиква силно недоволство у ал
жирските французи, защото Ги Моле го съпровожда с триптиха: прекратя
ване на огъня, избори, преговори. Първата капитулация, Ги М оле заменя
генерал Катру, за когото в Алжир се знае, че е възстановил на трона султана
1Дьо Гол има резиденция в Colombey-les-Deux-Eglises: играта на думи се състои в

заместването на думата за „църква“ с думата за „джамия“. - Б. пр.
451
на Мароко в ущърб на европейците. Н а 6 февруари 1956 г. Ги М оле присти

га в гр. Алжир с надеждата, че налагайки своя триптих, ще спечели довери
ето на мюсюлманите. И той подобно на Сустел смята, че арабският свят и
особено Насър контролират ФНО, и затова, без да е обявено официално,
изпраща външния министър Пино в Кайро (но го кара да мине през Индия,
за да скрие истинската цел на тази обиколка) с надеждата, че щ е може да
неутрализира Насър, за да осъществи третия пункт от триптиха. Ги Моле е
силно изненадан от враждебните манифестации, с които е посрещнат. Той
изобщо не познавал ситуацията в Алжир и преселниците, които го освирка
ли, съвсем не били онези видни личности, които той си представял, а обик
новени хорица. „Те биха могли да бъдат мои социалистически избиратели“,
повтаря той. Напълно се променя представата му за алжирския проблем: той
не е знаел за неговото двойно измерение - расистко, от една страна, и нацио
нално, от друга. Верен на социалистическата си доктрина, той делял света
на две: от едната страна - дребните и левицата, а от другата - едрите и
десницата. Когато го посещава делегация от либерали от Оран, в която
бил и М арк Феро, той им заявява, че „като бъде възстановен редът, ще
бъдат организирани свободни избори, по време на които мюсюлманите
ще имат възможност да защитават своите идеи дори и за независимост“ .
Очевидно той изобщо не разбира какво става. „Катру и Мендес в морето“,
викали хората под прозореца му. Унизен и ядосан, той се видял принуден
да замени К атру с Лакост. Последният веднага сменя триптиха с диптих:
реформа и капитулация на ФНО. Второ поражение за Ги Моле.
Лакост използвал специални пълномощия и дал абсолю тно пре
димство на военната победа. „На мен не ми пука“, повтарял често той.
Подобно на Сустел и той виждал в намесата на арабските страни и осо
бено на Египет с Н асър причина за втвърдяването на поведението на
бунтовниците. Не м ож ел да си представи, че силата на ФНО идва от не
говите алжирски корени; подценявал способността на неговите ръково
дители да използват тероризма не само срещу французите, но и срещу
организациите, които им съперничат например срещу Алжирското на
ционално движение на М есали Хадж' и срещу своите съграждани, за да
им покажат кой държи властта. Макар да не бил многочислен, Фронтът
за национално освобождение обявил, че ще осъществи „алжирската ре
волюция“ , т. е. ще ликвидира старите партии и те вече няма да същ еству
ват (освен ако някои от тях не се присъединят към Фронта12), а ще се
интегрират в организация, представляваща нещо като контрадържава,
имащ а единствена правото да си служи с насилие срещу всички, които не
се борят против врага - против Франция и французите. Конгресът в Су-
1 Месали Хадж (1898-1974), алжирски политик националист, основател на Алжирско

то национално движение. Той първи лансира идеята за независимост на Алжир. —Б. пр.
2 Така се разпуска партията на алжирските комунисти - уникален случай в исто
рията. - Б. пр.
452
м ам през август 1956 г. бележи втвърдяване на въстаническата актив

ност и непосредствено след това в град Алжир започват системно да при
бягват до тероризъм, тъй като капитулациите от 6 февруари показват, че
Париж ням а да е в състояние да прилага реформи. П равителството Мо-
ле-М итеран-Л акост смята, че ще удари в главата Фронта за национално
освобождение, ако подготви операция срещ у Насър, и затова лансира
суецката експедиция, която се проваля. Този неуспех увеличава многок
ратно силата на ФНО. И ако парашутистите на генерал М асю разруш а
ват терорисгическата организация в гр. Алжир, издевателствата им из
копават непреодолима ям а между двете общности. В същ ото врем е вой
ната се разширява, френският контингент вече взем а участие в нея, а в
Париж левицата се обявява против използването от военните методи на
„умиротворяване“ ; тя посвещава своята енергия най-вече за да критику
ва съответните правителства (Ги Моле, Едгар Фор, Бурже-М онури и пр.),
а не за да предложи решение на алжирския проблем. Това се потвържда
ва и от М анифеста на 121 френски интелектуалци, чиято съвест се стряска
пред мъченията и ексцесите, извършени от армията. Н о манифестът (от
есента на 1960 г. - времето на Дьо Гол) не казва нищо за терори зм а... На
този въпрос ще се върнем отново'.
П о врем ето на Пакост обаче военните операции взем ат превес
над останалите действия, а с това се разш ирява и властта на военните.
П рез 1958 г. като че ли „умиротворяването“ побеждава, поне във
военно отношение: за успеха на френските войски допринасят и при
съединилите се към тях харки12, които съставляват една четвърт от за
гиналите в боевете. Но тази „победа“ на алжирска зем я е съпроводена
от политическо поражение, защ ото ФНО разполага вече с м одерна ар
мия, разположена по границите, с организиран държавен апарат, с м ощ
ната подкрепа на имигриралите във Франция работници; най-вече с поч
ти окончателно международно признание, което е особено важно. И м ен
но тези факти са причина за м етеж а в столицата, организиран от фран
цузите в Алжир и от армията като палиатив за неспособността на П а
риж да уреди алжирския проблем и да предотврати един „дипломати
чески Диен Б иен Фу“ .
Суецката криза
В разгара на алжирското въстание Франция се нам есва в С уецката кри
за, смятайки, че с военна експедиция срещ у Н асър щ е изтръгне коре
ните на ФНО. Френските управници не са разбрали нито см исъла на
алжирското въстание, нито значението на тази криза, от която щ е се
породи третият свят.
1 Във втората част, в раздела Позорното мълчание, към глава 5. - Б. а.

2 Мюсюлмани на служба във френската армия. - Б. пр.
453
Суецката афера възниква от преплитането на няколко конфликтни

зони. Н а първо м ясто арената на студената война. Режимът на полковни
ците1, който зам ества крал Фарук, заявява на Идън2, че насочената сре
щ у СССР „солидарност на свободния свят означава всъщ ност империа
лизъм и господство“ . И понеже страните от Източна Европа доставят
оръжие на новата египетска държава, американският президент Фостър
Дълес реш ава да ги надмине: „Те им дават оръжие, аз ще им създам прос
перитет.“ С тава въпрос за финансиране на Асуанския язовир, но Дълес
смята неприемливи гаранциите, искани от Световната банка за рекон
струкция и развитие, и анулира заема. Разярена от тази обида, бурна
тълпа египтяни акламира Насър, който обявява реш ението си да нацио
нализира Суецката компания: с доходите от нея щ е бъде финансирано
построяването на язовира. По този начин той нанася удар и н а ... англи
чаните, които току-щ о са евакуирали зоната на канала, но са си запазили
контрола над него. Той нанася удар и на Франция, която им а слабо учас
тие в Суецката компания, но се идентифицира с делото на Фердинанд
дьо Лесепс. За Франция тази втора конфликтна зона, отнасящ а се до де
колонизацията на Средния изток, се свързва с идеята, че от този арабски
свят идват сега нейните затруднения. В Египет се намира един от вождо
вете на алжирското въстание - Бен Бела, и оттам той ръководи изпра
щането на оръжие за фелагите. Под покровителството на Насър друг
лидер, Язид, участва като законен представител на конференцията на
колонизираните народи в Бандунг. Най-сетне Насър дава гласност на
дейността на ФНО чрез предаванията на радио Гласът на арабите, кое
то може да се слуш а с транзистори в цял Алжир, докато преди това ал
жирците в своите колиби без електричество изобщ о не могли да слуш ат
радио. Ето защ о за Франция става много трудно да твърди, че въстание
то се свежда до няколко атентата.
Ц елта на френските управници е да се прекъсне пъпната връв на
алжирското освободително движение с арабския и ислямския свят. Оби
дата от извърш ената национализация, прокламирана в целия М агреб
чрез гръм кия см ях на Н асър по Гласа на арабите, принуждава Ги М о-
ле, подтикван и от Робер Лакост, да „поеме инициативата“ , както той
казва на М ендес Франс. В ъзмож ният съю зник е И зраел, който е обез
покоен от прекомерното засилване Египет (благодарение на доставки
те на „чеш ко“ оръжие), на което не може да попречи английското въ з
пиращо присъствие. Б ен Гурион3 знае добре, че И дьн е загрижен да
запази приятелството си с арабите и нищо ням а да направи, за да спаси
И зраел от грозящ ата го см ъртна опасност. При Ги М оле нещ ата стоят
1 През нощта на 22 срещу 23 юли 1952 г. група офицери под ръководството на Насър
свалят крал Фарук и завземат властта. - Б. пр.
2Тогава (1955-1957) Антьни Идън е министър-председател на Великобритания.-Б . пр.
3 Бен Гурион (1886-1973) е израелски политик и държавник. - Б. пр.
454
различно. В П ариж смятат, че И зраел би бил идеален съю зник срещ у

Насър. Д а се спаси Израел, който вече играе ролята на м алката Ч ехос
ловакия, това означава срещ у новия Хитлер да се води мю нхенска по
литика1, а за френските управници това означава да се освободи ви
новната съвест на една нация, която няколко години преди това не дава
пример за щ едрост и см елост във връзка с м артирологията на евреите.
Подтикван от арабските врагове на Н асър и по-специално от Ну-
ри Саид от Ирак, Идън нямал нужда от подканата „Ударете го, ударете
го силно, и то сега!“ Унижен в Палестина, а след това и в Египет, нас
ледникът на Ч ърчил искал да запази империята, а не да управлява „но
ва м алка Холандия“ . Той ще вою ва, а това го иска и Ги М оле, засегнат
от м ю нхенския комплекс, след като капитулира на 6 февруари в гр.
Алжир. Освен това Н асър успял да пусне канала в действие, докато
европейските „експерти“ били отзовани и това още повече подразнило
англичаните и французите.
Севърската конвенция, подписана тайно между Б ен Гурион и Бур-
же-М онури, министър на вътрешните работи, уточнява подробностите
във връзка с еврейското участие във френско-английското начинание,
а не обратното, както см ятат някои впоследствие. Б ен Гурион уверява
Бурж е-М онури, че е готов да се намеси „веднага“ . Но И дън не иска да
изглежда, че е в съю з с И зраел срещ у арабите. За да играе ролята на
ум иротворител, той предлага И зраел да нападне Н асър, а англичаните
и французите да се намесят, като Франция удари Египет, а Англия -
И зр а е л ... „Твърде прекалено“, отвръщ а Б ен Гурион.
Лансиран е планът „М ускетар“2 за военна координация между
И зраел и Ф ренско-британските сили с цел завладяване на канала. Тога
ва американците заявяват, че няма да позволят каналът да бъде отво
рен с оръдейни изстрели. Те вече са декларирали, че не са съгласни
тяхната политика да се идентифицира със защ итата интересите на ко
лониалните сили. Това становищ е на американците кара Н асър да стои
нащрек; то безпокои Идън, а Ги М оле не иска да го разбере.
Както е предвидено, на 29 октомври 1956 г. израелската армия на
генерал Даян3 окупира Синай, което изненадва и обърква египтяните.
И както е договорено, тя спира в залива Акаба; разгъва се английското,
както и френското въздуш но прикритие. Което не било предвидено, то
е Н асър да започне да играе ролята на мъченик, който щ е се оттегли, за
да избегне какъвто и да е бой, и щ е се обърне към ООН; в това врем е
1Алюзия за Мюнхенската конференция от 1938 г. - Б . пр.

2 Предвидената френско-английска намеса в Πορτ-Саид носи кодовото название „Опе
рация Мускетар“. - Б. пр.
3 Моше Даян е израелски офицер и политик. Той е началник-щаб на израелската ар
мия по време на Суецката криза и военен министър по време на шестдневната война.
Както в родината си, така и за външния свят той се превръща в символ на военните
успехи на новата израелска държава. - Б. пр.
455
арм адата следва своя ритъм по пътя за Суец и единствено френските

параш утни части ще м огат да се доближат до канала, който е задръстен
по нареждане на Н асър.
И зненадващ ият удар идва от това, че в съгласие със С С С Р ам е
риканците в О О Н осъж дат всяко използване на сила в Средния изток.
В тората изненада е от резолю цията, която призовава за незабавно прек
ратяване на военните действия, а успоредно с нея излиза и съветска
нота, деклариращ а, че „СССР е готов да използва всичките си м одер
ни разруш ителни оръжия, ако не се сложи край на експедицията“ . Зас
траш ено е сам ото същ ествуване на Израел. След това се разбира, че
заплахата на Булганин е блъф, че съветските ракети през 1956 г. не са
в състояние да стигнат до Париж, Лондон или Израел. Н о руснаците
разполагат с атом на бом ба и тази заплаха е взета насериозно.
Заплахата, идващ а най-вече от сработването меж ду русите и ам е
риканците, оголвала англо-френските намерения, за сетен път ги пра
вела смеш ни, а Н асър излизал победител. Англичаните първи отстъпи
ли пред ултим атум а, последвали ги и французите, макар че почти били
стигнали до Суец. Н аложило се да се върнат, страш но разярени.
Това поражение от първа величина за Англия, за Франция било
„дипломатически Диен Биен Фу“, както казва Ф рансоа М ориак. То дис
кредитирало Ч етвъртата република и ядосало военните, които дълго
врем е недоволствали от правителството на Ги М оле, защ ото не могло
„да доведе нещ ата докрай“ . То позволило на СССР да потуш и въстани
ето в Будапещ а, без да даде възмож ност на западните сили, които били
заети по това врем е, да овладеят положението. За Франция провалът
при Суец е от значение най-вече с това, че увеличава многократно енер
гията на ФНО и обединява арабския свят срещ у нея. Според Ги М оле
експедицията им а поне една положителна страна - това, че „спасява
И зраел“ , който в противен случай щ ял да бъде атакуван от поразява
щ ите сили на Насър.
И м а и друга послед ица, която изглежда парадоксална: от страх да не
се превърнат в инструмент на Насър или на панарабизма, който бил в своя
зенит, алжирците решили да се откъснат от тях и ФНО напуснал Кайро и
се преместил в гр. Тунис, за да бъде по близо до въстаническите огнища.
Н а политическата сцена излиза третият свят под ръководството
на Н асър, Н еру и С укарно1. Това е главната неволна последица от Су-
ецката експедиция, която утвърж дава появата на партньор, търсен и от
двете „Велики сили“ , както и необратимия залез на колониалните им
перии и преди всичко на френската.
1 Първият президент на Индонезия (1945-1967). Има решителен принос за извоюва

нето на независимостта от Холандия. - Б. пр.
456
ВРЪЩАНЕТО НА ДЬО ГОЛ
13 май —мет еж или държ авен преврат?
Дали случилото се на 13 май 1958 г. е метеж или държавен преврат? Във

всеки случай Дьо Гол успява да канализира събитията в своя изгода, дър
жейки се докрай така, сякаш той не участва в тях. На 8 юни 1962 г. той дори
публично говори за „начинание за узурпиране, дошло от Алжир“ . .. „Аз
трябваше да хитрувам, обяснява той на Ален Перфит1, но не си помръднах
и малкия пръст в подкрепа на това движение. Дори се опитах да го блоки
рам, когато то се превърна във военна операция срещу метрополията.“
Наистина движението срещу режима се заражда извън метрополия
та и в основата му има две сили: армията и французите от Алжир. Армията
е понесла унижението от загубата в Индокитай, от провала на Суецката
експедиция и се отнася с яд към слабостите на правителствата, пипащи с
меки пръсти... Армията печели битката за гр. Алжир, тя смята че е настъ
пил „решителният момент“ на борбата срещу фелагите, и се страхува да
не започнат преговори, при положение че победата е на една ръка разсто
яние. Разчита се на подкрепата на главния управител на Алжир Лакост,
който от 6 февруари 1956 г. заменя правителствения триптих „примирие,
избори, преговори“ със своя диптих „реформа и капитулация на ФНО“ .
След Суец ФНО спечелва битката за интернационализация на кон
фликта. Заплахата от него приближава, защ ото той прем ества базите
си от Кайро в столицата на Тунис и се установява там като в завою вана
страна. Б ом бардирането на Сакхиет, близо до гр. Тунис, където Ф рон
тът им а своя база, показва, че френската армия прави каквото си иска,
без инструкции от правителството, както при отклоняването на сам о
лета на Б ен Б ела. Провалът на политическата власт се проявява и кога
то П левен пита командващ ия френските войски генерал Салан какво е
нужно, за да се ликвидира ФНО. И деята на военните е в Париж да се
установи силно правителство начело с Дебре или Сустел.
Д ругата сила са алжирските французи. Те са водени не толкова
от довчераш ните видни личности като Скиафино, Б орж о и Бланш ет,
колкото от родените в Алжир млади французи, които се опитват да във
лекат военните в осъщ ествяването на заговор. Изникващи от земята
групировки се свързват с доктор М артен, бивш член на Качулката2, с
пужадиста3 генерал Фавр, който планира двоен преврат - в Алжир и в
1Ален Перфит (1925-1999), френски политик, привърженик на Дьо Гол, многократно из
биран за министър в периода между 1962 и 1981 г. Член на Френската академия. - Б. пр.
2 Така се нарича (на френски la Cagoule) Тайният комитет за революционна дейност,
принадлежащ към крайната десница. - Б. пр.
3 Привърженик на дясното политическо движение, основано от Пиер Пужад през 50-
те години на XX в. в защита на корпоративните интереси на дребните търговци и
занаятчии. - Б. пр.
457
Париж. П ървата стъпка е да се освободят от генерал Салан, който нап

разно е подозиран, че иска да „продаде“ Алжир. И м а и други групиров
ки, ръководени от Лагаярд, от името на студентите, от полковник Тома-
зо за „териториалните единици“ 1; някои от тях твърдят, че действат от
името на Ш абан2, на Сустел или на Дьо Гол. Говори се за „13 заговора
на 13 м ай“ (М ери и Серж Б ромберж е).
Кризата избухва на 26 април 1958 г. с оставката на правителството
на Феликс Гаяр, притиснато от протестите на Б ургиба и армията, която
настоява за гаранции и за премахване на убежището на ФНО в Тунис,
чудовищни манифестации се провеждат в столицата Алжир, за да се поп
речи на създаването на „предателско правителство“ . И докато в Париж
започва отново балетът на претендентите, в Алжир Лакост предупреж
дава военните, че се готви „дипломатически Диен Биен Фу“ .
В същ ност Пиер П ф лем лен, назначен за председател на М инис
терския съвет, току-щ о е изразил публично становищ е в полза на ед
но съгласувано примирие. С толицата Алжир се е вдигнала на въ ста
ние, за 13 м ай е предвидена общ а стачка, 100 хиляди душ и са се стек
ли на ф орум а и крещ ят „Алжир - ф ренски“ . П араш утистите на пол
ковник Тренкие предоставят на м аниф естантите камион, с който те да
атакуват оградата на правителствената сграда. Л агаярд се появява на
балкона, а след това и М асю , който е приел да стане председател на
О бщ ествения съвет за спасение. И той заявява на всеослуш ание: „Аз,
генерал М асю , току-щ о организирах О бщ ествения съвет за спасение
с цел образуване на правителство, ръководено от генерал Д ьо Гол.“
Ф разата м у е подсказана от представителството на Ш абан-Д елмас в
А лжир, в което влизат Д елбек и Ньовирт, преди да се присъедини
към тях С алан, а след това и С устел да дойде като „освободи тел“ , за
да координира движението.
В столицата Алжир директорът на ΤΊ’Εκο д ’Алже 3 А лен дьо Се-
рини първи спом енава им ето на Дьо Гол. Но към него се проявява из
вестно недоверие, защ ото французите в Алжир не са забравили анти-
петенистката м у политика и враждебното му отнош ение към генерал
Жиро. И Дьо Гол от своя страна е скептичен към тези призиви на хора
като Серини и Салан, които не може да контролира, или като Сустел, в
когото вече е загубил доверие. Той все пак реш ава да се хване на и гра
та и макар правителството на П ф лемлен да е получило пълном ощ ия от
К ам арата на депутатите за борба срещ у въстанието, Дьо Гол заявява,
че е „готов да поеме властта в Републиката“ .
О т този м ом ен т политическите лидери, с изклю чение на М ен-
дес-Ф ранс и М итеран, се произнасят един след друг, че сам о Дьо Гол
1 Патрулни групи, формирани от европейци, които били под командването на френ

ската армия. - Б. пр.
2 Жак Шабан-Делмас (1915-2000), френски политик, участник в Съпротивата. - Б. пр.
3 Алжирски вестник L’Echo d ’Alger, основан 1912 г. - Б. пр.
458
м ож е да реш и алж ирския въпрос, и повлияни до известна степен от

Гаяр, открито или тайно се обединяват: Ги М оле и Л акост, Венсан
О риол и Коти, а скоро след това и сам ият Пиер П ф лем лен. Но тъй
като груп ата на социалистите не прием а започнатия от Дьо Гол про
цес, а и той сам ият не иска да се яви пред Н ационалното събрание,
докато левицата м аниф естира из улиците на П ариж и вика „Дьо Гол -
в м у зея!“ , Дьо Гол заявява, че оставя парлам ентаристите да се обяс
няват с параш утистите, след като парлам ентът не го ще. М асю и ня
кои други организират операция „В ъзкресение“ , предвиж дащ а ш ес
твие до Б урбонския дворец с цел налагане на правителство на общ ес
твеното спасение.
Н о Рьоне Коти отваря пътя за по-мирно развитие на процеса. В
своето Послание до Кам арите той известява, че „се е обърнал към най-
видния французин“ , а след това заедно с Дьо Гол полага усилия да пос
тигне „примирение на партиите“ и на 3 юни Дьо Гол може вече да влезе
в М атиньон.
Н о едва на 28 м ай той прибягва директно до сила, „за да предот
врати граж данската война и да запази републиканските свободи“ , а и с
цел да взем е властта в свои р ъ ц е ...
Д ьо Гол в Алж ир:„Разбрах ви “

(4 юни 1958 г.)
В ръщ ането на генерал Дьо Гол на власт се дълж и сам о и единствено
на алж ирските събития. В м етрополията по това врем е голистите пе
челят сам о 4,4 % от гласовете на изборите през 1956 г. А и личното
участие на Генерала в самоубийството на Ч етвъртата република е съв
сем премерено. „Зачената в грях, П етата република се роди в лъж а“
(Ален П ерфит). Ч етири епицентъра допринасят за успеха на този сво
еобразен държавен преврат. Военните (Шал, Салан), които са горди
със своите успехи на м ясто и с това, че са спечелили битката за столи
цата Алжир (например М асю ); някои фашизирани дейци като д-р М ар-
тен; голистите с Леон Делбек, М иш ел Дебре, Ж ак С устел и Люсиен
Ньовирт, които са движ ещ ата сила на 13 май и на последвалите съби
тия; най-сетне м асата на алжирските французи, им ащ и доверие в арми
ята, представлявани от директора на Л Έκο д 'Алже А лен дьо Серини.
Координатори на тези движения са М иш ел Дебре за Париж и генерал
М асю за Алжир.
М ай 1958 г. В ойната продължава вече три години и половина, в
Алжир ФНО се налага чрез терор, упражняван и върху своите, такъв,
какъвто извърш вали и френските репресивни сили. За това свидетел
ства случаят с Оден, комунистически деец, арестуван, измъчван, а след
това безследно изчезнал. М ю сю лм аните проявявали страх и недоверие
при това засилване на ФНО, тъй като знаели с какви методи (чрез убий
459
ства) били елиминирани противниците м есалисти1 от А лжирското на

ционално движение, и това ги карало да проявяват ощ е по-безкомпро-
мисен радикализъм към французите в Алжир.
Н о те се страхуват да дадат израз на настроението си в този нап
регнат клим ат на двойна война. О т м ю сю лм анска страна тук се наблю
дава фрапиращ контраст с политическия нгум от предиш ните години;
сега вече алжирските французи са тези, които се борят и дебатират,
докато преди 1956 г. алжирският проблем е табу.
Дьо Гол не знае до каква степен и на каква цена каузата на ФНО
е завладяла алжирското население. Впрочем той вече е споделил с Па-
левски иЛ ьоф ран през 1947 и през 1951 г., когато преминал през Алжир,
че между тези, които го приветстват, имало малко а р аб и ... Но оттогава
положението продължавало да се влош ава и най-важното било, че нито
алжирските французи, нито ръководителите на ФНО искали да напра
вят каквито и да е отстъпки.
Н езависим ост или френски Алжир? Преди тези събития Дьо Гол
споделял със своите съратници, че независимостта на Алжир е неиз
бежна. Дали това означава, че той знаел как да го постигне? Мемоари
те му, написани по-късно, го подсказват, но това доказателство ли е?
Н а 3 юни генерал М асю заявява пред Дейли телеграф, че генерал Дьо
Гол трябва да приеме идеята за интеграция (каквато я вижда Сустел),
защ ото той идва на власт благодарение на алжирското движение, което
се застъпва за тази формулировка“ . Генерал М асю казва на глас това,
което всички мислят.
П ристигнал в Алжир на 4 юни, за да утвърди своята легитим ност
и да бъде облечен във власт, Дьо Гол попада във водовъртеж а на м ани
фестациите и се обръщ а към алжирските французи с думите: „Аз ви
разбрах.“ Тази ф ормула видимо е недвусмислена. Но някои подроб
ности м огат да се окажат смущ аващ и, ако се взем е предвид взаим ната
им обвързаност. П ърво, Сустел отсъства от първото преходно прави
телство. Във второто, където фигурира М иш ел Дебре, привърженик
на идеята за френски Алжир, Сустел същ о липсва. Едва през ю ли той
ще бъде назначен в м инистерството н а ... информацията. Изклю чени
са и хората от столицата Алжир, както и онези, които участвали в „три
надесетте заговора на 13 м ай“, като Серини, Делбек и др.
Друг многозначителен жест: на 6 май Дьо Гол отказва да приеме в
Оран К ом итета за общ ествено спасение; а когато все пак се реш ава да го
стори, заявява: „Вие не ще продължите революционната си дейност.“ Един
показателен лапсус, напомнящ за Комитетите за освобождение - душ ата
на Съпротивата, същ о като самия Дьо Гол, - но които той елиминира
през 1944 г. Както елиминира и хората от гр. Алжир. Дали от загриже
ност да се освободи от тези, които са го направили крал? О става все пак
1 Последователи на Месали Хадж. - Б. пр.
460
убеждението, че някои французи в Алжир, за които Дьо Гол поначало е

подозрителен (поради неговото държание с хората от Виши през 1943—
1944 г.), съдейки по действията на генерала, м огат да заключат, че той ги
изоставя. А рм ията не го обича и не смее да м у се довери. Колкото до
третия стълб на реставрацията, алжирските французи, нека отбележим,
че след като в Оран тълпата викала „Сустел, Сустел“, на другия ден в
М остаганем Дьо Гол за първи и единствен път казва „Да живее френски
Алжир“ . По-късно той признава, че това му се е изплъзнало, и съумява
да го премълчи в столицата Алжир.
Крайно поляризирани чрез своята дейност в страната, комитети
те за общ ествено спасение, армията, която продълж ава да води война,
мнозинството от алжирските французи, които се втренчват във всяка
д ум а на Дьо Гол, не обръщ ат внимание на другите аспекти от полити
ческата м у дейност и по-конкретно на думите, които той отправя към
отвъдм орска Франция. Н а 13 юни 1958 г. той все пак заявява: „Ние
вървим към една обш ирна свободна общ ност, изградена на федерален
принцип. В нея Алжир им а своето почетно м ясто.“ Дали вече ням а да
става въпрос за трите департамента? К огато предлага на Ч ерна А ф ри
ка „независимост и асоциация“ , той дава знак, който щ е бъде допълнен
от думите, произнесени в Мадагаскар: „Утре вие отново щ е бъдете дър
ж ава.“ Това голям о пътуване на Дьо Гол в черна Африка, област, която
м у станала скъпа след 1940 г., завърш ва със спиране в гр. Алжир, къде-
то той иска да покаже, че алжирският случай по същ ество не е разли
чен от тези на останалите държави от континента. А това е ощ е един
знак, че той се отдалечава от идеята за „френски А лж ир“. О щ е се пом
ни, че докато Сенгор в Сенегал, Уфуе-Буани в К от д ’Ивоар и голям а
част от населението посрещ ат ентусиазирано Дьо Гол, който щ е осъ
щ естви рамковия закон за повече автономия, Секу Type в Гвинея казва
„не“, защ ото „независимостта не се получава, а се изтръ гва“ .
К огато на 28 септември той приканва ф ранцузите да гласуват за
новата конституция (широко одобрена от двете страни на Средиземно
море), за първи път Дьо Гол казва: „Да живеят Алжир и Ф ранция.“
Н а 28 октомври 1958 г. Дьо Гол отправя апел към алжирските въс
таници, приканвайки ги към „мир на смелите“ . За повечето алжирски
французи това е провокация, защ ото нарича „смели“ онези, които били
смятани за ш епа терористи, „не представляващи нищо“ . Дьо Гол знаел
добре какво говори: той бил забранил на военните и на държавните слу
жители да участват в комитетите за обществено спасение.
Н о изобщ о не е м огъл да прецени м ащ аба на ФНО, на неговото
засилване, предизвикано от войната и от репресиите, на интернациона
лизирането на неговата борба. Фронтът току-щ о бил ф ормирал В ре
менно правителство на Алжирската република, на което било препо
ръчано да „позвъни на вратата на тунизийското посолство за започва
не на преговори“ . Поставяйки Фехрат Абас начело на правителството,
461
ФНО искал да покаже, че не изклю чва преговорите, че независимостта

ням а да бъде поставяна като предварително условие. Но според Ф рон
та Дьо Гол не направил никаква отстъпка, когато заявил, че щ е е „под
ло и глупаво да бъде изоставен А лж ир“ .
Провал. В ойната продължава.
Д ум ите за „бащ иния А лжир“ (през пролетта на 1959 г.*1), осво
бождаването на М есали Хадж2 (маневра за разделение според ФНО),
отказът от интеграция, „препоръчана от тези, които до вчера бяха про
тив“, все малки формулировки, които объркват: С устел м ислел да по
даде оставка, но Дебре го уверил, че няма да им а нито алжирска държ а
ва, нито преговори.
И наистина на 16 септември 1959 г. Дьо Гол прокламира прибяг
ване до самоопределение. Изключен по този начин от преговорите, ФНО
никак не е доволен, както впрочем и М асю , който е освободен като
командващ , както и алжирските французи, които отново се активизи
рат, но този път срещ у Дьо Гол. Защ ото в едни избори, при които отно
ш ението м еж ду арабите и европейците е 8 към 1, м алко е вероятно да
се гласува за френски А лж ир... Н астъпва нощ та на барикадите, 24 яну
ари 1960 г., когато пужадистът Ортис и студентът Л агаярд въстават в
опорния пункт на факултетите. С треля се по жандармерията, но арм и
ята не реагира. За да сложи край на бунта, Дьо Гол се показва в уни
ф орм а по телевизията и заявява, че ням а да преговаря с непокорната
организация и ням а да се откаже от идеята за самоопределение, която
единствена е достойна за Франция. А след това, обръщайки се към фран
цузите, добавя: „Е, м оя скъпа и древна страна, ето ни пак заедно, ощ е
един път см е изправени пред тежко изпитание... “ О т думите м у следва,
че той отказва да вярва във францизирането на Алжир, което обаче не
означава оттегляне оттам. Вече успокоени, алжирските французи ос
тавят Л агаярд да се предаде, със съответните почести.
По време на своята пропагандна обиколка сред войската през м арт
1960 г. Дьо Гол продълж ава да препоръча провеждане на реф ерендум,
добавяйки, че по този начин щ е се роди „алжирски А лж ир“, ф ормули
ровка, която кара С устел да скъса с голизма.
Успоредно с тези събития, докато продължавала войната, М алий-
ската федерация (С енегал и Судан) постига независимост, не след д ъл
го тя е последвана от всички бивши френски колонии в черна Африка,
както и от М адагаскар (през лятото на 1960 г.). Разчитайки на себе си,
„двете хайки“ (на „стерилния консерватизъм и на вулгарното напуска
не на А лжир“) принуждават Дьо Гол да мине към нов етап и да говори
не за „алжирски А лж ир“, а за А лжирска република (ноември 1960 г.).
1 Дьо Гол заявява: „Бащиният Алжир е мъртъв. Който не го е разбрал, ще умре с
него.“ - Б. пр.
1 По време на бунтовете в Константин през 1945 г. се носели викове: „Освободете
Месали.“ - Б . а.
462
За да консолидира позицията си в метрополията, заявявайки същ евре

менно, че асимилацията е невъзможна, той организира реф ерендум за
самоопределение, на който гласувалите „за“ печелят с 1 5200 000 гласа
срещ у 4 900 000 „против“ ; в Алжир, при 41% въздърж али се, 1 700 000
са „за“ срещ у 780 000 „против“ (януари 1961 г.).
След като Временното правителство на Алжирската република се
произнесло, че това самоопределение било просто предопределение, Дьо
Гол реш ил да изпрати тайно директора на своя кабинет Ж орж Помпиду
да преговаря с ФНО. За да може да направлява събитията, на 11 април
1961 г. той заявил, че Алжир „струва по-скъпо от това, което се получа
ва от него, и че Франция може по-хладнокръвно да мисли за решение,
при което Алжир ще престане да принадлежи към нейната общ ност“ .
Д есет дни след това избухва метежът на генералите - Шал, Са-
лан, Жуо, Зелер - „тази ш епа генерали в пенсия“ , които критикуват
напускането на Алжир и искат да се бият за френски Алжир.
Н а 21 април 1961 г., неделя, Дьо Гол отново се явява по телевизията,
в униформа, за да „заповяда да бъдат използвани всички средства, казвам
всички средства, за да се прегради пътят на тези хора“ . М ишел Дебре при
канва парижаните „да преградят пътя, пешком или с коли, на парашутис
тите: няколко дни след това пучът не успява, тъй като войниците от кон
тингента чули Дьо Гол и отказали да се подчиняват на въстаналите.
Тъй като от уважение към военната традиция Ш ал не приел по
м ощ та на Тайната организация в армията (О А С1), създадена през пос
ледните месеци с поддръжката на бившите комитети за общ ествено спа
сение, пучистите, лиш ени от подкрепата на арм ията от алжирски фран
цузи, не могли да победят. Сустел и Бидо в известна степен същ о учас
твали в пуча.
След капитулацията на Шал някои полковници (Годар, Аргу) в коор
динация с Венсенския комитет, в който фигурират Делбек, Жан-Мари льо
Пен, Ж. Бидо, организират 196 атентата. Но между тях настъпват разно
гласия във връзка с ролята, която трябва да се отреди на техния водач
Салан, Лозунгът им „ОАС убива когото иска, където иска, когато иска“
изправя срещу тях последните привърженици на идеята за френски Алжир.
М ного от атентатите срещу Дьо Гол се провалят, при някои от тях, едва
оцелява, като този в Пьоти Кламар (22 август 1962 г.).
Докато във Франция срещ у ОАС се води борба, в която участват
левицата и синдикатите, а през февруари 1962 г. при една м аниф еста
ция близо до м етростанция Шарон са убити 8 души, правителството
преговаря отначало тайно, а след това и открито с В рем енното прави
телство на А лж ирската република.
Н а 18 и 19 м арт 1962 г. са подписани Евианските договори, с
които се слага край на войната и се признава независимостта на Алжир,
1 На френски OAS (Organisation de l’armée secrète). - Б. np.
463
което е потвърдено и на състоялия се референдум със 17 млн. гласа

„за“ срещ у 1 700 000 „против“ . След като лидерите на ОАС (Жуо, Са-
лан) са арестувани в Алжир, организацията реш ава систематично да
бъде разруш ено всичко, което би могло да служи на арабите1; така би
ла изгорена библиотеката в гр. А л ж и р... Дали по това врем е само стра
хът от репресиите обяснява м асовото преселение на алжирските ф ран
цузи (ю ли 1962 г.).
В крайна см етка преговорите предш ествали прекратяването на
огъня противно на нам ерението на Дьо Гол и тези преговори се про
вели с ФНО, станал В рем енно правителство на А лж ирската р еп уб ли
ка, без участието на останалите ф ормации (всъщ ност те били елим и
нирани от ФНО). Н ека добавим, че С ахара била присъединена към
Алжир (вероятно през пролетта на 1961 г.) поради несръчност на ф рен
ските преговарящ и, които предвиждали да се обсъди нейният статут,
но ФНО н ям ал такива намерения, тъй като не се вклю чвала в „трите
департам ента“ , а през септем ври 1961 г. Дьо Гол вече бил реш ил тя да
бъде изоставена. П овечето ф ранцузи не обръщ али особено вним ание
на всички тези отстъпления и провали, защ ото ги см ятали неизбеж
ни: за това свидетелстват резултатите от реф ерендум а - в м етроп оли
ята см ятали, че Дьо Гол ги е освободил от алжирския въпрос, и това
било най-важното.
Но французите в Алжир се смятали предадени...
Как стоял въпросът в действителност?
М истификацията се състои в това, че алжирските французи ис
кали да вярват, че Дьо Гол щ ял да запази статуквото, когато им казал
„Аз ви разбрах“ . В същ ност не такова било неговото намерение. Б и
било прекадено да се твърди, че е имал предумиш лена стратегия за
промяна, макар в Мемоарите си той да намеква за това. С ъвсем веро
ятно е той да си е представял, че след всички перипетии, каквито и да са
те, щ е се стигне до независимост; за това свидетелстват етапите на не
говата дейност, дори когато е трябвало да държи сметка едновременно
за съпротивата на алжирските французи и за тази на ФНО.
Сигурно е обаче, че той не си е представял, че постигнатото ре
шение щ е предизвика заминаването на французите: доказателство за
това е фактът, че нищо не било предвидено, за да бъдат те посрещ нати.
Очевидно за това допринесла и дейността на ОАС, но при настъпилото
влошаване на отнош енията между различните групи население в Алжир
едно съвместно същ ествуване или една подялба, за които се м ислело
известно време, вече изглеждали неосъщ ествими. В това се заклю чава
разочарованието от Дьо Гол, негодуванието на алжирските французи,
които не сам о се почувствали предадени, но и изоставени. И м ало и
1 Използваме названието, което се употребява по онова време - тогава все още не се

говореше за „алжирци“. - Б. а.
464
други жертви - харките, т. е. алжирците, които заели страната на френ

ските сили; оставайки в Алжир, те станали жертва на победителя, а
тези, които заминали за Франция, трябвало да приемат тъж ната съдба
на им игранти. Те пострадали най-много.
КОНСТИТУЦИЯТА НА ПЕТАТА РЕПУБЛИКА
Н епосредствено след кризата от 13 май 1958 г. парламентът гласувал

на Дьо Гол всички пълномощ ия и го натоварил със задачата да промени
конституцията.
Преди това генералът бил заявил, че „няма намерение на 67 години
да започва кариера на диктатор“ .
Успоредно с реш аването на алжирския проблем Дьо Гол пред
виждал бързо да реш и и въпроса за властите съобразно своите схващ а
ния, които и М иш ел Дебре поддържал, ощ е повече че ощ е през 1945-
1946 г., т. е. преди речта в Бейо, той и теоретически ги бил обосновал.
В конституцията от 1958 г. той прем ества президента от член 5 в член 2
(член 1 се отнася до суверенитета) и поставя парлам ента в член 4. П ре
зидентът щ е бъде избиран за 7 години от избраници и неговата избор
на колегия щ е обхващ а общинските и департаментните съветници и
парламентаристите, т. е. около 80 000 души, докато дотогава той бил
избиран сам о от депутатите и от Сената. П резидентът ще може да наз
начава премиера и да разпуска Националното събрание, да прибягва
до реф ерендум , да се позовава на член 16, който м у отреж да изклю чи
телни пълномощ ия, когато институциите или независим остта на стра
ната са застраш ени.
П о този начин конституцията слага край на хегемонията на пар
лам ента, тъй като президентът на Републиката не се избира от парла
м ента; той мож е само да се консултира с председателя му, ако иска да
го разпусне; освен това се установява несъвм естим ост меж ду парла
ментарните и министерските функции, което разхлабва връзките меж
ду правителството и парламента.
П арламентът обаче м ож ел да свали правителството чрез вот на
недоверие, при абсолю тно мнозинство на членовете му, а и правител
ството от своя страна можело да поиска вот на доверие. При все това
чл. 49, алинея 3 м у позволява да приема текст, без той да бъде гласу
ван, стига парлам ентът да не гласува вот на недоверие, тъй като тази
практика била все пак очертана.
Колкото до Сената, той се запазва, но е лиш ен от пълномощ ия,
освен от пълном ощ ието да забавя проектозаконите или да внася в тях
поправки, които Националното събрание прием а на своя отговорност.
Тази конституция е резултат и от компромис меж ду ръководите
лите на ф ренската секция към Работническия интернационал и Н арод
30. 465
ното републиканско движение (Ги М оле и П флемлен) и Дьо Гол, който

не възразява правителството да остане отговорно пред Н ационалното
събрание.
Н езависимо от всичко конституцията не го задоволява.
Тя задоволява ощ е по-малко онези, които трябвало спеш но да от
стъпят, давайки си см етка колко голямо е доверието на общ еството
към генерала, след като чрез референдум то одобрило принципа за са
моопределение на алжирците, а след това и договорите от Евиан.
След 1958 г. всеки етап от голисткото управление се явява стъп
ка към изземване пълном ощ ията на Националното събрание, а това
озлобява влизащ ите в него партии. Едно подир друго се извърш ват от
зоваване на м инистри по реш ение на президента на Републиката (пред
ложението на прем иера в случая е чисто ф ормално), отказ да бъде сви
кан парламентът през м арт 1960 г., макар че мнозинството от депутати
те им а право да го поиска, най-сетне заместването на М иш ел Д ебре с
непознатия Ж орж Помпиду без предварителни консултации, поради ко
ето м у се гласува доверие с минимален вот. К ъм отчаянието на привър
жениците на идеята за френски Алжир се прибавя яростта на „незави
сим ите“, които негодуват заради отстраняването на Пине, както и ядът
на Н ародното републиканско движение, предизвикан от сарказм а на
генерал Дьо Гол във връзка с европейския проект.
Понеже чувствал, че се надига недоволството на парлам ентарис
тите и на партиите, Дьо Гол, реш ен да се бори на всяка цена, предпочел
да прибегне до провокация и да предложи на заседанието на М инистер
ския съвет от 12 септември 1962 г. президентът на Републиката да бъде
избиран при всеобщ о гласуване. Той се обръщ а към французите с пред
ложение да отговорят на този въпрос чрез референдум, а това вече е
втората провокация, която отприщ ва злобата на всички партии, обеди
нени благодарение и на действията на П ол Рейно в своето негативно
отнош ение по въпроса. И ззем ване на пълном ощ ията, плеби сц и т...
П редседателят на С ената Гастон М онервил говори дори за „престъп
ление по служ ба“ .
Всички партии се противопоставят на това предизвикателство...
от комунистите до независимите, с изключение, разбира се, на голист-
кия Съю з за новата Република. По това време Дьо Гол вече е прекратил
алжирската война и е неутрализирал военните, благодарение на които бе
дош ъл на власт, и престижът м у е такъв, че отправяните към него упреци
почти не впечатляват хората и на референдума от 28 октомври 1962 г.
той печели с 62,25 % от гласовете срещу 37,75 % „против“ и 23 % въз
държали се. Този успех е потвърден на изборите през ноември, на които
групата на отрицателно гласуващите е победена, а Народното републи
канско движение почти изчезва от хоризонта, докато голистите разпола
гат с 233-м а депутати, приближавайки се до абсолю тното мнозинство.
М ажоритарните избори с два тура засилват тяхното предимство.
466
Триумфалното ш ествие на Дьо Гол продължава 6 години. През

1965 г. то е подсилено с победата на президентските избори с 54,5 % от
гласовете срещ у 45,5% за Франсоа М итеран.
Режимът изглежда с толкова добри позиции, че кризата през 1968
г. изненадва заспалия като евангелски девици политически свят. След
като преминали тези перипетии, „изборите на страха“ върнали сам о
чувствието на голистите, но позициите на Генерала отслабнали, докато
тези на неговия премиер Помпиду се засилили. Тъй като французите
искали повече свободи, Дьо Гол преценил, че трябва да се ревизира
конституцията независимо от реф орм ата в университетите, която пре
им ущ ествено трябвало да се осъществи.
Н алага се новата идея за по-активно участие на французите в по
литическия живот. Тя предполага реформа, която дава по-голем и пъл
номощ ия на регионалните съвети. П рием ането на този принцип озна
чава по-ш ироко участие в цялостния икономически и социален живот -
от университетите до предприятията.
Регионалната реф орм а предполага реф орм а на Сената, който да
стане нещ о като регионален свръхсъвет, но лиш ен от законодателна и
дори от консултативна власт.
Въпреки настояването на М арсел Жаньоне и на Помпиду, Дьо Гол
отказва да преговаря със сенаторите по въпроса за реф орм ата в Сената.
„Значение може да им а само фронталната атака“, казва той. Но този път
нападателната м у тактика се проваля, защ ото при провеждането на ре
ферендума вниманието на французите е привлечено не толкова от него
вото съдържание, колкото от личността на генерала. П рез май 1968 г.
Помпиду успява да покаже качества на консервативен лидер. А консер
ваторите във Франция през 1945 и 1958 г. били принудени да водят нес
войствена за тях политика. Те вече нямали нужда от Дьо Гол и заедно с
левицата гласували с „не“ на референдума от 27 април 1969 г.
Макар че Дьо Гол се произнесъл за построяването на нова Европа,
че погребал брадвата на войната с Германия и се прегърнал с Аденауер,
макар че отказал да включи френските сили в НАТО и по този начин запа
зил своята независимост във военно отношение благодарение на атомната
бомба, казано накратко, макар че водил самостоятелна до провокативност
външна политика... (да си припомним възгласа Да живее свободен Кве-
бек или призива за солидарност с третия свят, отправен в Пном Пен1),
политическите сили вече не понасяли неговия проконсулат и направили
всичко, за да провалят референдума, предизвикан от Дьо Гол въпреки го
лемите рискове, свързани с отслабените му през май 1968 г. позиции.
Загубил с 52,4 % от гласовете срещ у 47,59 % „за“ , Дьо Гол още
същ ия ден реш ава да се откаже от своите функции.
1На 1 септември 1966 г. Дьо Гол държи реч в Националния спортен комплекс в Пном
Пен пред 100 000 души, в която особено внимание обръща на третия свят. - Б. пр..
467
ЕКСПЛОЗИЯТА О Т М А Й 1968 г.
М айската експлозия през 1968 г. е съвсем неочаквано явление. След

врем е някои успяват да открият неговите корени и дори някои предиз
вестяващ и го знаци. П рез ноември 1966 г. Генералната асам блея на сту
дентите в С трасбург публикува ситуационистката1 брош ура За нище
тата сред студентите·, през 1967 излиза филмът на Ж ан-Лю к Годар
Китайката, който свидетелства за влиянието на м аоистките идеи въ р
ху младежите; през февруари 1968 г. се провеждат студентски м ани
фестации по въпроса за „селективната ориентация“ при постъпване в
природонаучния факултет; пак през февруари 1968 г. се провежда вну
ш ителна м аниф естация в знак на протест срещ у реш ението на Андре
М алро да елиминира основателя на К инематеката Анри Ланглоа; ф а
култетът в Нантер постоянно се вълнува, а на 22 м арт в него „нахлу
ват“ 142-ма студенти и го окупират; Виансон-Понте публикува във в.
„Монд“ статията „Франция скучае“ , която представя контраста меж ду
еволю иращ ото общ ество и реж има в стагнация.
В същ ност това впечатление за скука произтича от господства
щ ото мнение, предпоставящ о като догм а стабилността на индустриал
ното общ ество, дълж ащ а се на обединението на работническата класа
под въздействието на синдикатите, една нова работническа класа, свър
зана с електронните технологии, която игнорира сляпото насилие в от
говор на експлоатацията; освен това политическите ръководители са
убедени, че с пом ощ та на все по-често практикуваните обществени сон
дажи те щ е м огат по-добре да контролират тенденциите в общ еството.
Бунтът на студентите се дължи между другото и на това, че те не
виждат възможност да играят в обществото онази роля, която би отгова
ряла на техните способности. Тази непригодност на структурите поражда
безработица при завършване на университета и е основната причина за
недоволството. К ъм всичко това се прибавят някои дразнещи педантични
мерки, като например забраната на сексуалните връзки в студентските спал
ни, мерките за селекция, предвидени в плана „Фуше“, и пр. Бунтът се раз
пространява: конфликтът е причинен не от самото затваряне на универси
тета в Нантер, а от прекия отзвук, който предизвиква, от грубата намеса на
полицията и на силите на реда в Сорбоната по време на митинг, свикан с
цел продължаване на борбата. Очертават се вече някои от дейците на дви
жението като Жак Соважо, вицепрезидент на Националния съюз на френ
ските студенти, Ален Жесмар, професор по физика, член на бюрото на На
ционалния синдикат за виеше образование, и Даниел Кон-Банди, студент по
социология, съосновател на Движението от 22 март, „една групичка срещу
1През 1952 г. е създаден Ситуационисткия интернационал, движение за перманентно

революзионизиране на всекидневния живот чрез непрекъснато създаване на нови
ситуации. - Б. пр.
468
групичките“, която демонстрира твърде рано своята враждебност към син

дикалната бюрокрация и още повече към бюрокрацията в партиите, кому
нист и маоист, който с хумор и присмех въплъщава майския дух: „Забране
но е да се забранява“, „Правете любов, а не война“. Подхваща се и лозунгът
на Че Гевара „Трябва да ставаме по-твърди, но не бива да се разделяме с
нежността“. На силите на реда се подаряват цветя и усмивки на девойки.
Това е протестно движение. „А защо в него има и професори?“, питат се
хората, а някои смятат, че професорите вече са се изчерпали и трябва да
отстъпят място на младите, които имат какво да кажат.
М айското движение се задоволява с критики, без да предлага прог
рам а за действие („Университетът фабрикува ченгета, бъдещ ите потис
ници на работниците“). То се вдъхновява от Х ерберт М аркузе1, който
смята, че в индустриалното общество студентите са единствената ефек
тивна сила за протест. Разобличена като инструм ент на властта, през
май С орбоната щ е се превърне в „автономен народен университет на
Париж“ . „Ние взехм е тук властта“, казват групите, които частично са я
окупирали на 3 май, преди да бъдат прогонени от полицията, и започ
ват сериозни схватки в Латинския квартал.
П рез първите седмици на май, след като са арестувани мирни
м аниф естанти и е започнала стачка на заетите в образованието, сблъ
съците с Републиканските роти за сигурност (C R S ... SS)2 са едни от
най-острите, палят се коли: нощ та на 10 май става истинска бунтовна
нощ. А щ е им а и други. Припомняйки тези случаи на насилие, снимки
те дават деформ ирана представа за случилото се през май 1968 г.
Тази нощ на барикадите, нощ на голямо насилие, бележи все пак
първия политически завой.
Д отогава синдикалните организации и комунистическата партия
се отнасяли резервирано, дори враждебно към тези прояви. „К он-Бан
ди, този германски анархист“ , пише Ж орж М арш е в Юманите. П ре
фектът Гримо от своя страна не показал особено влечение към репре
сиите. П омпиду и П ерф ит взем ат мерки за отслабване на напрежение
то, освобож дават задържаните и предприемат умиротворителни м ер
ки. П олицията се вижда пренебрегната. Н ай-важното е, че синдикатите
и партиите пром енят отнош ението си към движението. Те постепенно
се присъединяват към него, доколкото то отговаря на правителствени
те мерки чрез ескалация на напрежението: окупация на някои симво
лични м еста като театър Одеон, С луж бата на френското радио и теле
визия (ORTF). И ако на 11 май движението все ощ е е изолирано, на 13
май то продълж ава с всеобщ а стачка на солидарност.
Ето как студентското движение, вместо да породи нещо като контра-
1Американски философ от германски произход. Теоретик на радикалната левица. - Б. пр.

2 На френски Compagnies républicaines de sécurité, съкратено CRS, a авторът прави
аналогията с есесовците. - Б. пр.
469
общество (културно като в САЩ или политическо като в Германия), във

Франция се явява увличаща сила: към него се присъединява едно социално
движение, което превръща студентския бунт в политическа криза.
С индикатите като традиционната опозиция виж дат добре сво
ята рол я да ръ к о во д ят и контролират това социално движ ение ощ е
повече че то тр ъ гв а отдолу и изл и за извън тесн и те си рам ки. Н а
револю цион ните лозунги и на окупирането на заводите във Ф лен1,
главният секретар на Генералната конф едерация на труда Ж. Сеги
отговаря: „В сяко нещ о с врем ето си.“ К акто п овечето политически
кадри и дейци в соц и алн ата сф ера той чувства, че са иззети ф ункци
ите му, както и функциите на онези духовни наставници (като Ролан
Б а р т и Рейм он А рон), които са засенчени от м айските събития, за-
щ ото вече не м о гат да направят н и щ о ... И едните, и другите играят
р о л ята на спирачка, тъ й като не сам о са иззети ф ункциите им , но те
се о казват и изостанали.
Нов м ом ент в света на труда е това, че в глобалната икономика
личният статут на индивида се променя по-малко, отколкото позицията
на предприятието. Тъй като става възмож но да бъде парализирана ця
лата продукция, тръгвайки от най-високо развитите технологични сек
тори, в сам ия производствен апарат, а не в неговите най-необлагоде-
телствани периферии, се появява класова борба от нов тип. Новите
искания са насочени не толкова към увеличаване на заплатите или на
дните за отпуск, а към организацията на отговорностите в предприяти
ето, в университета, в телевизията и пр. Стига се до сблъсък между
исканията във връзка с управлението на общ еството и традиционните
искания на работническата маса, която за разлика от студентите не ата
кува консуматорското общ ество (и с основание).
Тази разлика обяснява и факта, че голямата стачна вълна през вто
рата половина на май не стига до някаква обща цел. Защ ото, докато при
работниците преобладават икономическите и социалните искания, и тези,
отнасящи се до управлението на стопанския живот, са по-революционни
и поставят под въпрос самата организация на труда. Те не са приемливи
за собствениците, както за дирекцията на Службата за радио и телевизия
не е приемлив контролът върху информацията от страна на журналисти
те, или както ръководството на Националния център за научни изследва
ния не приема научните работници, а не държавата, да определят обек
тите за изследване. За да бъде предотвратено нарушаване на социалния
ред, на завършилите на 27 май преговори в Грьонел Помпиду отстъпва
по въпросите за гарантираната минимална заплата, която е увеличена, за
продължителността на работното време и пр., но не и за реорганизация
на труда, за която настоява Едмон Мер, който ръководи Френската де
мократична конфедерация на труда (CFDT).
Община близо до Париж с развита автомобилна промишленост. - Б. пр.
470
В крайна см етка синдикатите превръщ ат началния конфликт в

политическо стълкновение, но с определени искания.
Д ълго врем е властта изостава значително от събитията и оставя
силите на реда да се намесват все по-грубо (макар че един областен
полицейски управител подава оставка). Дьо Гол не иска да гледа тр а
гично на тези събития и на 14 май отлита за Румъния. К огато се завръ
щ а на 18 май, той се опитва да овладее положението с формулата: „Ре
ф орм а - да, размирици - не.“ Говорейки след това за референдум, той
се оказва на светлинни години след събитията, докато Генералната кон
федерация на труда и комунистическата партия, доволни от договоре
ностите в Грьонел, искат да излязат от тази игра, която не м огат да
контролират.
Н о м асата отказва да сложи край на стачката.
В тази вакуумна ситуация, при която властта е безсилна, а икономи
ческият живот е прекъснат, левите политици, които дотогава отсъстват от
сцената, смятат, че е дошъл техният час. Н а големия митинг, състоял се на
27 май на стадион „Шарльоти“, Националният съюз на френските студенти
и Обединената социалистическа партия с Мишел Рокар се застъпват за ре
волюционно решение на ситуацията. Мендес Франс присъства, но се държи
настрани. Митеран м у предлага да състави правителство. Не се знае обаче
какво искат комунистите, говорейки за „революционно правителство“ . ..
Но ето че на 29 май Дьо Гол изчезва - заминава в Баден-Б аден да
провери настроението на М асю , след като все пак предупреждава Пом-
пиду. П осле пак неочаквано се появява, за да изрази своята реш ител
ност да се задържи, да подкрепи своя министър-председател и да от
прави призив към поддръжниците си. Н а 30 май верните на Дьо Гол
хора - М алро, Дебре, М ориак - организират м аниф естация на Шан-з-
Елизе, на която присъстват меж ду 400 и 500 хил. души.
За нула врем е инициативата се поема от възкръсналата десница,
която завладява улицата. Помпиду преустройва правителството си, ка
то елиминира „меките“ (като Кристиан Фуше, Луи Ж окс, взел участие
в преговорите в Евиан) и несръчните (като Ален Перфит, който някол
ко седмици преди тези паметни събития заявил, че най-голям о удов
летворение в политическия живот м у е доставила дейността м у в м и
нистерството на националното образование).
В левичарските движения напразно се чуват възгласите „избори-
предателство“ ; традиционните сили си възвръщ ат предишната сръчност
и се готвят за обявения провал. Голистката вълна отнема на подстрекате-
лите на майските събития възм ож ността да овладеят положението.
Общ еството е уморено и отчасти подлудяло, защ ото наближават отпус
ките. Левицата е смазана и смятана за съучастничка в движение, което и
е чуждо, освен в случаите, когато накрая се опитва да го овладее.
Възстановяването на реда видимо става без много щети. Не се стига
до реваншистки настроения, защото през петте седмици, докато трае май
471
ското движение, им а съвсем малко загинали, малко са и арестуваните

(освен в началото). Реформата на Едгар Фор прокламира автономия на
университетите, което означава да не се оставя единствено на титулува
ните професори монополът да организират учебната работа, а в управ
лението на университетите да участва целият персонал. В същ ност на
изборите в университетите печелят най-консервативните.
Колкото до политическия живот, той влиза в традиционното си
русло, Кув дьо М ю рвил зам ества Помпиду, който прекалено явно е и з
разявал амбициите си да смени Дьо Гол, ако е необходимо, за което
генералът не м у прощ ава.
Една година по-късно движението Май ’68 щ е постигне реванш,
отхвърляйки Дьо Гол и неговия референдум.
Май ’68 оставя дълбока следа: авторитарният принцип е поста
вен под въпрос, той е освиркан и отхвърлен в университетите, в парти
ите и синдикатите, в предприятията, в театралния свят, в семейството.
В това се състои духът на 1968 г. И той просъщ ествува ощ е десе
тилетия, защ ото „вече нищо не е като преди“, макар някои от лидерите
на движението да са минали към номенклатурата, срещ у която са се
борили. Това младежко изригване води и до промяна в настроението на
държавата.
И зригванет о: „Ние, м ла д и т е ...“ (1968)

М ладежта като социална група се изявява за първи път през 1968 г.
Дотогава, разбира се, някои млади хора са играели видна роля, която е
била забелязвана: млади били повечето от френските револю ционери
през 1789 г., както и романтиците, а от револю ционното движение на
М ацини, където щ е се роди Интернационалът, били изклю чени всички
по-възрастни от 40 години.
Но тези прим ери не са общовалидни, защ ото ако Б онапарт е бил
млад, Ж орес, Ц езар или Ленин не са били млади. Тези примери не са
убедителни и защ ото дейността на младежите не се м отивира с това, че
са млади. Тяхното числено превъзходство им а само второстепенно зна
чение дори в случаите, когато през XIX или X X в. те се групират им ен
но под този знаменател като гаранция за обновление: „М лади турци“ ,
„М лада И рландия“, Християнска работническа м ладеж и пр.
К ато м асово явление м ладеж та във въ зрастовата група м еж ду
19 и 29 г. достига числения си м аксим ум в Германия през 1933 г., в
Е гипет през 1919 , а после и през 1946-1952 г. - в най-реш ителните
м ом енти от историята на тези страни. Н о примерите не свидетелстват
за някаква специфична роля на м ладеж та, защ ото и въ зрастните са
били засегнати от кризисната обстановка, заклю чаващ а се в б езраб о
тицата, в бунта срещ у чуж дата окупация и пр. П ри такива об стоятел
ства, както по врем е на голем и те исторически сътресения, м ладите
472
м о гат да бъд ат по-активни от останалата част на общ еството. Н о т о

ва, че са млади, е само второстепенна черта. И м а комунистическа м ла
деж, хитлеристка м ладеж , католическа м ладеж, защ ото им а ком унис
ти, хитлеристи,католици.
Н овото, което се наблю дава в средата на 60-те години, е в про
явата на бунт, който тясно се свързва с въ зрастовата група. С трани
те, в които м ладеж ите им ат числено превъзходство над възрастните и
децата, са Япония (64 % по отнош ение на възрастните), САЩ ( 45 %),
Ф ранция (44 % ), И талия (44 %), В еликобритания (42 % ), т. е. тези, в
които им а най-силни и впечатляващ и младеж ки движения. Очевидно
в тези страни изригването на голям брой индивиди на пазара на труда
създава сам о по себе си първия проблем . Н о най-често той служи
сам о за детонатор, защ ото и преди да навлязат в живота, младеж ите
са изпитали първите затруднения: ощ е в училищ ето и в университета
м ладите хора от развитите страни започнали да поставят под въпрос
функционирането на общ еството и се политизирали. П рез 1967 г. бро
ш урата на Ситуационисткия интернационал в Страсбург, озаглавена
За нищетата сред студентите, подлага на критика полож ението на
„една все повече м асовизиращ а се прослойка, чието бъдещ е не може
да бъде друго, освен да подкопава институциите“ . Н овата коню нкту
ра засилва протеста на м ладите и го прави по-последователен от все
ки друг път. Н а първо м ясто благодарение на рекл ам ата тази въ зрас
това груп а добива колективна идентичност на нови консуматори. Ра
диото ги м обилизи ра в часа на Привет, приятели. О свен това м ул
типлицирането чрез м едиите (филми, телевизия, плочи) им предлага
успоредна култура и нова визия за общ еството. В САЩ явлението
изригва ощ е през 50-те години с Дивакът на Л аело Б енедек и с Бун
товник без кауза на Н икълъс Рей, в които се изявяват М арлон Б ран-
до и Д ж ейм с Дийн. В ъв Ф ранция Н овата вълна в киното разкрива
прем ълчаното в социалните отнош ения и играе рол ята на паралелна
възпитателна институция най-вече с ф илм ите на Ж ан-Л ю к Годар, на
К лод Ш аброл и на Ф рансоа Трюфо.
Ако киното, повече отколкото телевизията (която се гледа при до
машни условия), изиграва ролята на възпитател, музиката се явява енер
гетичен център на своеобразна антикултура, защ ото единствено тя осво
бождава тялото. Благодарение отначало на Елвис Пресли, а после във
Франция и на Джони Холидей рокендролът става големият двигател на
тази революция, преди да дойде на смяна попмузиката по времето на
„Бийтълс“ и Б об Дилън. Тази музика възпява свободното време, прос
лавя края на периодите на притеснение (времето в семейството, в учили
щето, на работното място), отразява бягството от света, предизвиквано
от оглушителните усилвателни уредби, от дрогата и от другите халюци-
ногенни вещества. Тя събира огромни тълпи на спектакли, продължава
щи по няколко дни, където се размива разликата между елитарна и на
473
родна култура и се срещ ат юнош и от различен социален произход и от

различни националности, както вУ удсток1 (1969 г.).
О тнош енията меж ду половете се променят благодарение меж ду
другото на противозачатъчните хапчета. Тази културна револю ция пос
тавя под въпрос както институциите, така и войните и револю ционното
насилие. „Револю цията на бащ ите означава да се посветиш на револю
цията.“ Това поколение консумира всичко и критикува консуматорско-
то общ ество. То осъж да както репресиите по врем е на П раж ката про
лет, така и войната във Виетнам.
М ежду ненасилието на хипитата или на техните последователи и
насилието на хулиганите с черните якета им а нещ о общо: и хипитата,
синове на мениджъри, на служители или на хора със свободни проф е
сии, и черните якета, синове на физически работници, упрекват въ з
растните, първите - за това, че мислят сам о да произвеждат и консуми
рат, вторите - за това че не са променили общ еството и децата им тряб
ва непрекъснато да протестират срещ у злоупотребите... „След като вие
бомбардирате децата на Виетнам, четейки Библията, ние ще стоим м ръс
ни, но с чисти душ и“, казвали американските протестиращ и, на които
пригласяли м ладите пацифисти във Франция.
Техните първи контакти с общ еството стават в училищ е или в
университета, чиито програми разкриват, по отнош ение на тяхната ан-
тикултура, пълна неадаптираност към действителните нужди на живо
та и една непоклатим а социокултурна система, утвърж даващ а господ
ството на управляващ ите класи. Д емократизирането на образованието
е само заблуда, защ ото селекцията отхвърля м асата на онези, които не
са най-добрите в даден, избран от ръководителите момент, т. е. тези,
които са ощ етени от липсата на културно наследство (П. Б урдийо, Ж,-
К. Пасрон). П о-късно, тъй като рециклирането е невъзмож но, всеки
техен неуспех се оказва непоправим.
О гром ната м аса декласирани младежи на възраст около 20 години
през периода 1965-1970 г. политизират своя бунт тъкм о там , където за
първи път могли да констатират, че висшите принципи, защитавани на
думи от политиците, от съдиите, от учителите, се оказват опровергани от
действителността. Н а първата линия тези младежи срещ ат своите препо
даватели, които продължават да повтарят програми, съставени в отговор
на нуждите на друго поколение, по-малобройно, без да си задават въпро
си за тяхното съдържание, за това дали са полезни, за значението на
университетските традиции. В очите на младежите те се явяват своеоб
разни потисници от друг тип, които не си дават сметка за своята роля,
тъй като техният авторитет почива на собствеността на знанията, които
те монополизират като стока, благодарение на своеобразни малтусиан-
1 Рок фестивалът „У уцсток“ (град в щата Ню Йорк) е най-известният музикален фестивал

на всички времена. Той се провежда за първи път на 15,16 и 17 август 1969 г. - Б. пр.
474
ски конкурси, предназначени да „запазят нивото“ . По този начин уни

верситетът се превръщ а не само в място, където младежите формират
своето съзнание, но процесът се превръщ а в политически акт: неотлож
на става нуждата от глобално въздействие върху обществото.
Така се обяснява възраждането на всички револю ционни тече
ния, окачествявани като левичарски в университетите на напредналите
страни (Бъркли, Берлин, Париж). Те поставят под въпрос традицион
ните ф орм и на политическа дейност и партиите, които ги прилагат, за-
щ ото тези ф орми са доказали своята несъстоятелност.
ПРОМЯНА НА ЕПОХАТА
Голистите след Дьо Гол

Трябва ли да се говори за „голизъм “ и за „голисти“ след оттеглянето на
Дьо Гол и неговата см ърт през 1970 г.?
Това, с което впечатляват онези сили, които се представят като
наследници на генерала, е, че подобно на птицата феникс те непрекъс
нато се възраж дат и всеки път сменят им ето си. П ет названия, докато
бил жив, и тр и след см ъ ртта му: Сбор на френския народ (RPF), осно
ван от Дьо Гол през 1947 г., който щ е бъде продължен от Съюза на
републиканците за социална дейност (U RA S) на Ж ак Ш абан-Делмас
(1953 г.); после идват Съюзът за новата република (UNR) на Роже
Фре (1958 г.), Съюзът за новата република - Демократичният съюз
на труда (U N R -U D T) на Ж ак Б о м ел (1962 г.), Демократичният съюз
за Петата република (UD V émé République) на Робер П уж ад (1968 г.),
Съюзът на демократите за република (UDR) на Рьоне Томазини (1971
г.), Сборът за републиката (RPR) на Ж ак Ширак (1976 г.), названието
R PF отново е поискано от Филип Сеген, само че Сборът на френския
народ се зам еня със Сбор за Франция на Ш арл Паскуа.
Сбор и съюз са двата термина, които голистите избират, за да се
представят.
Н езависим о от това с изключение на два м ом ен та (О свобожде
нието и на прекратяването на алжирската война) Дьо Гол и голистите
не само че не въплъщ ават единението, а, напротив, са схващ ани като
принадлежащ и към десницата: през 1947 г. от 52 % от французите, а
сега от 58 % от тях. Отъждествяване, което голистите убедено отхвър
лят, но то си остава.
Ако има някаква константа, тя е парадоксална по своему, защото Дьо
Гол е този, който въвежда социалната сигурност, той вписва в програмата на
своето правителство планирането на икономиката и национализацията, дава
избирателни права на жените, довършва деколонизацията в черна Африка и
в Алжир; това са мерки, които левицата непрекъснато предлагала.
475
Как да се обясни, че това парадоксално виждане е просъщ еству

вало толкова дълго?
Непосредствено след освобождението, в началния период на упра
влението на Дьо Гол, общите места на антимилитаристичната традиция
могли да се използват срещу генерала, който е уподобяван по-скоро на
Буланже, отколкото на Бонапарт. Това, че той поставя под въпрос режима
на партиите, се тълкува като знак за неговата враждебност към Републи
ката, въпреки че именно той я възстановява. Същата непоследователност
се констатира 15 години по-късно по време на деколонизацията на черна
Африка и на установяването на мир в Алжир. Поставена натясно, левица
та се вижда принудена да признае заслугите му, но тя не пести похвалите
си за Мендес Франс, който сложил край на войната в Индокитай.
Що се отнася до взетите през 1945-1946 г. икономически и социални
мерки (национализацията, социалната сигурност и т. н.), те са схващани по-
скоро като израз на воля, породена от Съпротивата, отколкото като лична
инициатива на Дьо Гол. Нека добавим, че по това време тези мерки изглеж
дат като бледо копие на английската Welfare State1 или на съветския режим,
чиито заслуги са възхвалявани от мощна комунистическа партия.
С лабостта на десницата, която се дължи и на спомена от Виши,
оказва отрицателно влияние върху образа на голизм а и то е дори по-
силно от собствените м у действия. Това става ощ е по-очевидно през
1947 г. със създаването на С бора на френския народ, когато голизмът
се представя като крепост против ком унизма и СССР.
Трябваше да рухне комунизмът в Източна Европа и да се разпадне
държавата майка, за да си спомним за ролята на генерал Дьо Гол за ней
ното установяване, което сега се идентифицира с лява политика.
Тъкмо голистите (или поне една част от тях) са тези, които в
днешно врем е хвърлят това наследство на боклука.
В изявление през 1998 г. по време на дебати в партията Сбор за
Републиката се казва, че държавата майка ограничава индивидуалната
свобода за сметка на колективните или общностните свободи, че държа
вата непрекъснато си превишава правата и това кара гражданите да се
обединяват в групи за упражняване на натиск, че национализацията трябва
да бъде заменена с приватизация, че периметърът на държавата трябва
да се ограничи и пр. В същ ност програмата на някои голисти, като Едуар
Баладю р граничи с либерализма за разлика от позицията на генерала.
Днес голистите като че ли стоят по надясно от Дьо Гол, независи
м о че това впечатление ги ш окира и ги изкарва от нерви.
Истина е, че наличието на Националния фронт (който не приема да
бъде смятан като крайна десница) и на либерали, които се смятат за автен
тични, измества голистите към „центъра“ на политическото пространство,
макар самите либерали да се представят за центристи, защото по-важна е
1 Държава на благоденствието. - Б. пр.
476
солидарността със Сбора за Републиката при противопоставянето на Льо

Пен, отколкото между самите членове на Съю за за френска демокрация:
голистката традиция и споменът за Съпротивата задължават.
В м етаморф озите на голистките сили им а и друга впечатляваща
особеност. След оттеглянето на Дьо Гол през 1969 г. голистите запазват
властта до см ъртта на Помпиду и през 1974 г. загубват президентството
на Републиката в полза на Жискар д ’Естен. През 1976 г. губят и м и
нистър председателския пост с назначаването на Реймон Бар. Те все пак
участват във властта от 1969 до 1981 г., а след това и по врем е на двойно
то съжителство: М итеран-Ш ирак и М итеран-Баладю р. В ъзвръщ ат си
напълно властта с избора на Жак Ширак за президент с министър-пред
седател Жюпе. След оттеглянето на Дьо Гол, т. е. за период от около 30
години, те са имали пълна власт 7 години, а частична - 20 години.
Затова човек се изненадва от факта, че по време на дебатите за об
новяване на Сбора за Републиката през 1998 г. в различни изказвания и
дори в заключението на бюрото положението във Франция се представя
така, сякаш голистите нямат никаква отговорност, за да се стигне до него.
Те искат да се представят като нова, обединителна сила, готова
да събере в едно всички, които са подвластни на това възраждане. Така
се обяснява и тази привързаност към дум ата „сбор“ .
К огато през 1947 г. Дьо Гол създава С бора на френския народ
(RPF), неговите аргументи за избора на названието и за доказателство,
че тази организация не е партия като останалите, се свеждат до това да
се посочи, че ф ранцузите се обединяват под тази формула, за да проти
востоят на една крайна опасност - комунизма и съветизацията на Е вро
па. Това не означавало изчезване на политическите партии, защ ото би
л а възм ож на и двойна принадлежност - към политическа партия и към
RPF. Така например М иш ел Дебре бил радикал и член на RPF, други
членували в U D S R 1 и в RPF и пр.
Петдесет години след онези събития изборът на названието е знак
за вярност към голисткото наследство. Какво повече? Призвание да се
състави твърдото ядро на съюз, обединяващ силите, които са против со
циализма и Националния фронт. Желание да не се поставят вдясно, при
помняйки действията или опитите на генерала, проекта за „ново общ ес
тво“ на Ш абан-Делмас по времето на Помпиду, президентските речи на
Жак Ширак при мандата на М итеран (1995 г.), речите на Сеген като пред
седател на Съю за за Републиката, преди провеждането на изборите през
1997 г., които с победата и на Лионел Жоспен2 поставят голизма натясно
и го изтласкват по необходимост към по-либерална програма, което е
условие за просъщ ествуването на движението и за привличане на при
върженици, стоящ и по-надясно от присъщия м у политически дискурс.
1 Демократически и социалистически съюз на съпротивата. - Б. пр.

2 Той става министър-председател. - Б. пр.
A ll
Ролята на комунист ическат а партия:

от зенит а до падението
Друга важна особеност в историята на тази страна поне през X X в. е

тази за ролята на комунистическата партия най-вече след 1945 г. О т за
падните страни единствена Италия познава подобно предизвикателство.
Трябваш е да м инат десетилетия, за да се види, че залезът на ко
мунистическата партия е необратим. Някои от белезите на този упадък
се проявяват ощ е през 1947 г., когато тя е в своя апогей.
Н езабелязан от хората, този спад дълго врем е се крие зад актив
ното присъствие на комунистите в интелектуалния живот, където те
упражняват диктат над общ ественото мнение.
К огато през 1950 г. С еверна К орея нахлува в Ю ж на Корея, ком у
нистите не са единствените, които не искат да го повярват: според тях
просто става въпрос за провокация от страна на Ю жна Корея, м анипу
лирана от американците. Никога движението за мир не се е показвало
така категорично. Комунистите се бяха наострили и срещ у Виктор Крав-
ченко, който след Я н В алтин1 и преди Давид Русе2 говори за терора в
СССР и за същ ествуването на лагери. Според комунистите не можело
да се вярва на „клеветническите“ им думи, след като техните свидете
ли, бивши затворници, споделят, че самите те не знаели защ о са били
депортирани. Значи не може да се вярва същ о така и на твърдението, че
Лаело Райк в Унгария и Слански3 в Чехословакия не са били предатели
по примера на Тито. Нали на процесите те самите си го признават.
По нареждане на К оминформа, стеснения Коминтерн, партията
на М орис Торез, разкритикувана, че не реагирала на изгонването на
Торез от правителството, прави завой в своето поведение и подбужда
социални борби, които са особено остри в края на 1947 г. през 1948 г.,
но са грубо потуш ени от социалиста Жул М ош, министър на вътреш
ните работи. В продължение на 12 месеца в стачките участват близо
три милиона души, най-остри конфликти избухват в мините, където
силите на реда използват танкове. Движението е сломено.
Тук се наблю дава първият белег на застой в комунистическото
движение, което все ощ е е в своя зенит: партията дърпа ю здата на ра
ботническия устрем , който след освобождението бил способен на всич
ко, и м у препоръча „да спечели битката... в производството“ . К огато
ю здата била отпусната, последвал нов провал, а той предизвикал и съ-
1 Псевдоним на Рихард Кребс, автор на книгата „В царството на нощта“, посветена

на съветската действителност. - Б. пр.
2 Давид Русе (1912-1997), френски писател. След като през 1946 г. публикува книга
та „Концентрационната вселена“, посветена на нацистките лагери, през 1949 г. във
Фигаро литерер представя системата на лагерите в СССР. - Б. пр.
3 През 1952 г. срещу Руцолф Слански, член на Чехословашката комунистическа партия, е
инсцениран процес: той е обвинен в сътрудничество за западното разузнаване. - Б. пр.
478
ответното отчаяние. В същ ото врем е през периода 1946-1950 г. анти

комунизмът сред политиците се втвърдява поради „Пражкия преврат“ 1
и м нож еството инсценирани процеси в Ц ентрална Европа. Тези уж ас
ни събития започват да безпокоят французите и особено политическа
та класа, която се страхува да не би комунистите, ако дойдат на власт,
да превърнат страната в народна демокрация. А в това врем е Сталин се
надява възстановяването на Франция да не започне с плана „М арш ал“ .
След см ъртта на Сталин през 1953 г. много други фактори обясня
ват настъпилия спад на силите на комунистите, макар че те остават глав
ната политическа сила в страната, доколкото голизмът е в упадък (след
проблясъка, свързан с образуването на Сбора на френския народ).
Ръководството на партията е потресено от осъждането в СССР
най-напред на Берия, а след това и на Сталин от неговите приемници
М аленков, Хрушчов и пр. Те грижливо крият тези факти в продължение
на повече от три години - до публикуването на доклада на Хрушчов за
престъпленията на Сталин. Същ ото ръководство е потресено и от нас
тъпилите разделения в международното комунистическо движение: от
една страна, Толиати препоръча „единство в различието“ на партиите,
накратко казано, автономия по отношение на Москва; от друга страна,
М ао Дзедун защ итава прибягването до сила за установяване на социа
лизма. Парализирано от доклада на Хрушчов, ръководството на френ
ската комунистическа партия отново изпада в криза през 1956 г. след
интервенцията на Съветите в Будапеща, която предизвиква объркване в
голям брой интелектуалци, между които Пикасо и Ж ан-П ол Сартр.
След това крахът на френската колониална политика, особено в
Алжир, предизвиква връщането на генерал Дьо Гол на власт, а отправе
ните срещ у него от страна на комунистите обвинения във „фаш изъм“
водят до безпрецедентен изборен провал: през 1958 г. комунистическата
пария събира 19% от гласовете. Нещо повече, независимостта като пос
тигнато реш ение на алжирския въпрос съответства малко или много на
това, към което и комунистическата партия се придържа. За разлика от
случая с Виетнам Френската комунистическа партия дълго време се бо
ри против идеята за независимост на Алжир под претекст, че по този
начин Северна Африка ще бъде вкарана в орбитата на американския им
периализъм. Но сега вече противопоставяне на алжирската политика на
Дьо Гол би било абсурдно. Подобна неустановеност се наблю дава и по
врем е на майските събития през 1968 г. Ръководството на комунисти
ческата партия отначало заклеймява техните водачи, а след това се при
общ ава към студентския бунт, представяйки го като „рожба на освобо
дителното движение на работническата класа“ . Най-същ ественото в слу
чая е, че една авангардна партия се оказва остаряла, изпреварена, с една
1 На 25 февруари 1948 г. под натиска на СССР чехословашките комунисти начело с

Клемент Готвалд завземат цялата власт. - Б. пр.
479
дума, дезориентирана от проблемите, които повдига кризата, защ ото те

поставят под въпрос не само глобалната стратегия на партията, но и „де
мократическия централизъм“, който е водещо начало за нейното функ
циониране. Б ез да говорим за главните въпроси, които майските съби
тия поставят на дневен ред: сексуалната свобода, придобиването на зна
ния, авторитарността.
След съветската интервенция в П рага образът на СССР непопра
вимо се влош ава. О щ е през 1964 г. писанията на Солженицин започват
да разколебават интелектуалците, които вече проявяват недоверие към
равносм етката от съветския опит. П рага 1968 г., Архипелагът ГУЛАГ
и публикациите на дисидентите заменят във Франция стахановските и
колхозните картини, преобладаващ и през 50-те години. М акар че Ж орж
М арш е обявява за „глобално позитивна“ равносм етката за СССР, опо
зицията все по-добре разбира, че комунистическият експеримент в зна
чителна степен означава провал, и притегателната сила на съветския
модел, все ощ е жива през 1950 г., напълно изчезва през 70-те години.
О щ е през 60-те години партията дискретно почва да страни от него, но
вече остава без опора.
Съществено е и това, че комунистическата партия не иска да си даде
сметка за мащабите на огромните промени, настъпили във френското об
щество през Тридесетте славни години. Тя дори оспорва постигнатия нап
редък, лансирайки теорията на Анри Клод за „относителната и абсолютна
пауперизация на трудещите си“ в ерата на голизма, който „служи на кос
мополитните монополи“ . През 1976 г. тя говори за съществуването на 10,
а по-късно и на 16 млн. бедни. Продължавайки да критикува фашистите и
голистите, след 1968 г. тя препотвърждава първостепенната роля на ра
ботническата класа в борбата за установяване на „напреднала демокра
ция“ . Това връщане към словесния радикализъм след тактическите и стра
тегическите колебания засяга непрестанно намаляващата работническа кла
са, в която имигрантите вече заемат широко място.
Казано накратко, тази партия, която винаги се е представяла за
партия на работническата класа и остава такава по характера на своето
ръководство, вижда как намалява численият състав на работническата
класа, която й се изплъзва. А останалата част от нейните някогашни
избиратели, т. е. част от средната класа и селяните, не може да приеме
нейните прекалени и неуместни речи. Наистина от сто избиратели ко
мунисти през 1973 г. 50 са все ощ е работници, но през 1988 г. партията
събира сам о 15% от работническия вот, срещ у 21% за Л ьо Пен и 40%
за М итеран. Тя постига ощ е няколко добри изборни резултата, но учас
тието й в С ъю за на левицата и в правителството на Пиер М ороа изчер
пват и последните й сили. Ч аст от нейното наследство вече се поем а от
Националния фронт а по-късно и от Зелените. През 1984 г. тя им а само
11% от гласовете, а през 1994 г. - 6,09%. Рухването на ком унизма в
СССР през 1989 г. ускорява този упадък.
480
О т дистанцията във времето може да се състави каталог на „греш

ките“ , довели до падението на Френската комунистическа партия през
последните 50 години.
Някои неуспешни действия през периода 1945-1947 г. разочаро
ват най-борбения авангард, който съжалява, че не е участвал в „голямата
вечер“ 1. Непоследователна политика на участие във властта или на оста
ване в опозиция, без да е възможно да се разбере смисълът на това пове
дение, ако не се приеме, че решенията се взем ат в Москва. Все по-нарас-
тващ о съмнение в дейността на съветския режим, чиито прояви в Буда
пещ а и в П рага през 1968 г. стават неразбираеми за онези, които вярват
в догмите и в законите на марксизма-ленинизма. Комунистите продъл
жават да стоят на стари, догматични позиции, докато общ еството се пре
образува и модернизира, а благодарение на множеството медии разпола
га с информация, която прави негодна програмата на една партия, окон
чателно дезориентирана след края на СССР.
Вече никой не вярва в комунистическото общ ество като алтерна
тива и партията губи своята функция на трибун, която се иззем ва от
Зелените, от левичарите и от Националния фронт.
К раят на Н ароднот о републиканско движ ение
Народното републиканско движение върви като сянка след комунисти

ческата партия по пътя на падението и изчезва на свой ред. То се ражда
по врем е на борбата за освобождение, за да смени една ком пром етира
лата се при окупацията десница, и се явява единствената немарксистка
сила, способна да се противопостави на левицата и особено на крайна
та левица. Н о неговата социална отвореност, изразена от Франсиск Ге23
или в Християнско свидетелство2, го доближ ават до социалистичес
ката партия, чиито антикомунизам бил вече патентован. Ч етвъртата ре
публика просъщ ествувала под неговото крило, защ ото народното ре
публиканско движение било ядрото на „третата сила“ и повечето пра
вителства меж ду 1947 и 1958 г. вклю чвали м еж ду 6 и 10 министри от
Народното републиканско движение - във всеки случай не по-малко от
една тр ета от своя състав. Под тяхната егида след плана „Ш уман“ , се
осъщ ествява изграждането на Европа - със съдействието на Аденауер
и Де Гаспери.
Но съперничеството със Сбора на френския народ на Дьо Гол,
1Понятие, използвано от марксисти и анархисти за означаване на революционен пре

лом, когато старата власт си отива и отстъпва място на ново общество. - Б. пр.
2 Франсиск Ге (1885-1963), френски политик и издател, държавен министър в прави
телството на Дьо Гол (1945-1946 ). - Б. пр.
3 Седмичник, който е наследник на нелегални брошури, издавани от съпротивително
то движение Християнско свидетелство, действало по време на Втората световна
война. - Б. пр.
31. 481
залезът на комунистите, провалът на Льоканюе на президентските из

бори през 1965 г. (под друг етикет), см ъртта на Ш уман и преминаване
то на Б идо към ОАС, това са все причини, поради които Н ародното
републиканско движение губи своята представителност и идентичност.
За това допринася и Ватикан II1, който осигурява на католиците свобо
ден политически избор в момент, когато общ еството се откъсва от по
ученията и традициите на Църквата.
1През 1962 г. папа Йоан XXIII поставя началото на Ватикан II - Великият вселенски
събор, чиято цел е отваряне на Църквата към модерния свят. Съборът приключва
през 1965 г. при папа Павел VI. - Б. пр.
482
ГЛАВА ПЕТА
Времето на промените
ВРЕМЕТО НА ПРОМЕНИТЕ__________________________________
1973 Петролен шок, страните от ОПЕК1 увеличават чети
рикратно цените на горивата.
Май 1974 Валери Жискар д’Естен - президент на Републиката; Жак
Ширак - министър-председател.
Дек. 1974 Гласуване на закона Вейл за доброволно прекъсване на
бременността.
Скандалът Уотъраейт 8 САЩ.
1975 Закон, улесняващ развода.
Вземане на заложници в Алерия, Корсика. Убити са два
ма полицаи.
1975 Комунистическата партия изоставя идеята за диктатура
на пролетариата.
Умира Мао Дзедун.
Проект за реактор-размножителя феникс.
Р. Бар замества Ж ак Ширак, който основава Сбор за ре
публиката, а следващата година става кмет на Париж.
1977 Садат в Йерусалим-там се среща с Беаин.
1978 Алжир национализира френските петролни компании.
Петролното петно от танкера „Амоко Кадис“.
Докладът Нора-Менк2 за информатизация на обществото.
„Пежо“ и „Ситроен“ заедно откупуват „Крайслер“.
План за реструктуриране на металургията.
Призивът от „Кошен“34
: Жак Ширак критикува изграждането на
единна Европа, каквато я представя Валери Жискар д’Естен.
1979 Манифестация в Лонгви срещу плана за металургията.
Втори петролен шок.
Льо Канар Антена1изнася данни за диамантените подаръци
на император Бокаса5 за президента на Републиката.
1 На български език се използват инициалите от английското название на Организа

цията на страните износителки на петрол: OPEC - The Organization o f the Petroleum
Exporting Countries. - Б. np.
2 Става дума за доклада на Симон Нора и Ален Менк, изготвен по искане на прези
дента на Републиката. - Б. пр.
3 След пътнотранспортно произшествие Жак Ширак е откаран в болницата „Кошен“,
откъдето отправя въпросния призив. - Б. пр.
4 Le Canard enchaoné, френски сатиричен вестник. - Б. пр.
5 На Централноафриканската държава. - Б. пр.
483
Ислямската революция в Иран.

Съветският съюз нахлува в Афганистан.
1980 Умира Жан-Пол Сартр.
Солидарност излиза на полската политическа сцена.
1981 Митеран е избран за президент на Републиката; Пиер Мороа е
министър-председател; четирима от министрите са комунисти.
Увеличаване на минималната заплата и на минималната
пенсия за старост.
Премахване на смъртното наказание благодарение на дей
ността на Робер Бадентер.
1982 Раждане на първото бебе в епруветка.
Край на държавния монопол в телевизията.
Италия: мафията атакува държавните ръководители.
1983 Пиер Мороа въвежда план за строги мерки в икономиката.
1984 Манифестации в защита на частното училище.
Успехът на Националния фронт на Жан-Мари льо Пен.
Лоран фабиус заменя Пиер Мороа.
Два милиона и половина безработни.
1985 Аферата „Рейнбоу Уориър“1.
фантастът Колюш отваря Ресторантите на сърцето2.
Горбачов и перестройката.
1986 Победа на десницата на законодателните избори. Жак Ши-
рак, министър-председател - първи случай на съжител
ство между президент и министър-председател от различ
ни партии.
Терористични атентати във франция.
Големите стачки.
Катастрофата в Чернобил.
Войната между Иран и Ирак.
1988 Преизбиране на фр. Митеран. Мишел Рокар - министър-
председател.
Манифестации на медицинските сестри, после на пощенските
служители; а следващата година и на преподавателите.
Приемане на надбавките за социален минимум.
1989 Случаят с ислямските забрадки.
Рухване на комунистическия режим в ГДР. Разрушаване
на Берлинската стена.
1990 Разпадане на СССР. Край на комунизма в Източна Евро
па. Обединението на Германия.
Нахлуването в Кувейт и войната в Залива.
Криза в Сбора за Републиката. Криза в социалистическа
та партия.
Манифестации на ученици.
1991 Оставката на Жан-Пиер Шевенман3- не приема военната
намеса на франция във войната в Залива.
1 Френските специални служби потопяват кораба „Рейнбоу Уориър“, собственост на

екологичната организация „Грийнпийс“, докато е в пристанището на Окланд (Нова
Зеландия), за да осигурят провеждането на ядрен опит на атола Муроа. - Б. пр.
2 Френският хуморист и актьор Колюш образува асоциация за безплатно раздаване
храна на най-бедните. - Б. пр.
3 По това време министър на отбраната в правителството на Мишел Рокар. - Б. пр.
484
ВРЕМЕТО НА ПРОМЕНИТЕ
Едит Кресон заменя Мишел Рокар.

Аферата със заразената кръв.
Разпадане на Югославия.
1992 П. Береговоа замества Едит Кресон.
Договорът от Маастрихт.
1993 Провал на социалистите на изборите. Оставката на П. Бе
реговоа, който се самоубива.
Втори случай на съжителство между президент социалист
(Митеран) и министър-председател от десницата (Едуар
Баладюр).
Аферата с корупцията във футболните мачове.
1994 Френската интервенция в Руанда.
Разкрития за миналото на франсоа Митеран.
1995 Президентските избори: Жак Ширак побеждава Лионел
Жоспен. Ален Жупе министър-председател.
Избухват скандали във връзка с финансирането на поли
тическите партии.
1997 Ж ак Ширак разпуска Националното събрание с цел кон
солидиране на мнозинството. Тази операция свършва с по
беда на левицата: Лионел Жоспен става министър-пред
седател. Трети случай на съжителство.
1999 Икономически възход. Успехът на Мартин Обри във връз
ка с 35-часова работна седмица, генерализиране на зак
рилата при болест и намаляване на безработицата.
М УТАЦ И И ТЕ НА ИДЕН ТИ ЧН О СТТА
Като резултат от Тридесетте славни години, от глобализацията, от лик

видирането на колониите, а същ о така и от дем ограф ското и култур
ното изменение, предизвикано от Май ’68, образът на Франция в края
на 70-те години, когато векът преваля, е напълно променен.
В политическо отношение видимо нищо не се е променило. След
см ъ ртта на Помпиду през 1974 г. левицата и десницата без особени
усилия се връщ ат към своите традиционни речи и жестове, към съпер
ничеството помеж ду си и към вътреш ните си противоречия. К ъм оби
чайните избори - общински, околийски, законодателни - с установява
нето на П етата република се прибавя и пикантността на президентски
те и на европейските избори (последните са по-анонимни): никога не
се е гласувало толкова много. Вследствие на тази игра се наблю дава
ново явление: политическото съжителството, когато президентът и пар
тията, която е победила на законодателните избори, са от различен
ц в я т ... Н апример от 1974 г. до 2000 г. във Франция се установяват хо
могенни реж ими най-напред отдясно, а после и отляво: при президент
ството на Жискар д ’Естен с министър-председатели Ширак и Бар (1974—
1981), после при М итеран с М ороа и Ф абиюс като премиери (1981—
1985), после отново при М итеран (II) с Рокар, Едит Кресон и Б ер его
воа (1988-1993), най-сетне при Ширак като президент с министьр-пред-
485
седател Жупе (1995-1997). Франция познава и няколко политически съ

жителства: при М итеран (I) с Ширак (1986-1988), при М итеран (II) с
Б аладю р (1993-1995) и най-сетне при Ширак с Ж оспен след 1997 г. Това
редуване между левицата и десницата, между политическото съжител
ство и единството във властта е солта за политическия и парламента
рния живот във Франция. Според сондажите французите смятат, че по
литическото съжителство е хубаво нещо. Политиците, напротив, мислят,
че то парализира тяхната дейност. Установява се обаче, че след всеки
хомогенен експеримент (1986 и 1995 за социалистите, 1997 за Сбор за
Републиката) управляващите стигат до обичайния провал.
Тези дебати и противоречията вътре във всяко политическо се
мейство подхранват хрониките на коментаторите, които това и чакат и
не пропускат случай да ги подклаждат. Перипетиите в отношенията меж
ду М итеран и Рокар, меж ду Фабиюс и Ж оспен (при социалистите), меж
ду Жискар д ’Естен, Ширак, П аскуа и Сеген (при десницата) влизат ка
то съставна част в ром ана на нацията. Те допринасят за дискредитира
нето на политическата класа, преди тя да се види ощ е по-изцапана от
мръсните финансови скандали. Н а този въпрос щ е се върнем отново.
Но не това е най-важното.
Налага се констатацията, че както при политическото съжителство,
така и при хомогенното управление трудно може да се каже (тук изключ
ваме епическите излияния в речите) какъв е реалният дял на мерките, про
веждани от десницата или от левицата, нито как едните или другите оценя
ват тези мерки. Очевидно е например, че мерките срещу нарастването на
безработицата при едно управление (с изключение на периода 1981-1983 )
се явяват продължение на мерките на предходното. Нещо повече, знае се,
че десницата винаги се е борила срещу изискването за предварително раз
решение от Инспекцията по труда при злоумишлените уволнения, а всъщ
ност то се въвежда по инициатива на Жискар д ’Естен от 1975 г. Освен това
строгите мерки, установени от М ороа през 1983 г., получават одобрение
то на Реймон Бар. Объркването е още по-голямо, когато става въпрос за
изграждането на обединена Европа (то води до разделение както в десни
цата, така и в левицата), за петгодишния президентски мандат и пр.
П олучава се така, че политическото противопоставяне л яво -д яс
но е доста осезаем о, разбира се, сред политиците, пък и сред граждани
те като цяло, но то се проявява най-вече в предизборните полемики,
които нам ират отзвук и в общ ественото мнение, както и в борбата за
власт, и то м ного по-ярко, отколкото в преобразуванията, които стават
в държ авата и в общ еството.
Н ям а съмнение, че главната промяна, настъпила в края на послед
ните 30 години, се заключава в урбанизацията на обществото. Прекъс
ването на връзката меж ду града и селото доведе до рухване на селското
общество и до изчезване на образа, който селянинът им аш е за себе си.
Смяташ е се, че той дава лош о и остаряло производство, а ето че произ
486
вежда и в излишък; той беше олицетворение на природата, а ето че го

сочат като замърсител на околната среда. Агонията на енорийската ци
вилизация, свързана с разпада на семейството, носи в себе си залеза на
религиозните практики. Казано по-точно, привързването към религията
е вече въпрос на индивидуален избор и той не се излага на обществени
санкции в случаите, когато човек стои далече от нея. За да направят по-
видимо присъствието си, религиозните институции полагат усилия да
напомнят за себе си на хората, които са склонни да ги забравят: протес
тантите настойчиво се позовават на Нантския едикт и на неговото отм е
няне; евреите постоянно се връщ ат към спомена за холокоста и се мъчат
да предотвратят разпадането на своята общност, за което допринасят и
множеството смесени бракове; католиците се стрем ят да подкрепят съз
нанието на вярващите чрез възкресяване на традицията младежи да хо
дят на поклонение в Рим или в Сантяго де Компостела.
О сновната част от населението се оказва в градовете. Н астъпи
лата пром яна се изразява в непрекъснатото увеличаване броя на наем
ните работници. П рез 1960 г. те представляват 70 % от активното насе
ление, а през 2000 г. достигат 90 % . О бщ еството на наемния труд се
разклащ а поради глобализацията, петролните сътресения и повсем ест
ната криза, успоредно с това губи почва държ авата майка, а социални
ят статут става все по-несигурен.
Докато от един век насам - с изключение на военните периоди -
градските общности живееха в атмосфера на настъпателни искания („все
повече и повече“), коренната промяна, настъпила поради засилването
на безработицата, принуждава наемното общ ество (работници, чинов
ници, ръководни кадри) да заеме защитни позиции и синдикатите вече
си казват, че „са щ астливи онези, които все ощ е им ат постоянна раб о
та “ . П рез 1994 г. броят на временно заетите вече надминава три м или
она; 31 % от жените работят при непълно работно време: това, което е
било някакво удобство, се превръщ а в принудителна мярка. В широк
м ащ аб създалото се положение поражда постоянна несигурност: ниски
доходи и принудителна смяна на работното място.
Бъдещето на трудовите хора става вече несигурно, а същевременно
се появява нова социална категория - на „изключените“ от обществото.
Тези сътресения довеждат и до увеличаване на непостоянната за
етост, до ограничаване на автономията на трудещ ите се, до развитието
на служби, насочени към отделния индивид, до по-голям о разнообра
зие в трудовия статут и в професионалната подготовка, а за някои до
търсене на изгоди от социалните помощ и вм есто стрем еж към изграж
дане на собствена кариера.
Различните правителства полагат множество усилия, за да спрат
този процес на деградация, и се насочват към създаване на админис
трирана икономика, разчитащ а и на държавни помощ и.
Успоредно с продължителната криза, която като че ли приключи
487
към 1999 г., настъпи и друга промяна, като отзвук от събитията през
1968 г. и в непряка връзка с урбанизацията и с развитието на медици
ната: на жените се признава правото да взем ат реш ение във връзка със
своята плодовитост. Откриването на противозачатъчното хапче може
да се см ята за събитие, намерило най-дълбоко отражение във френско
то общ ество през последните тридесет години. А бортът и противоза
чатъчните намеси са забранени със закон от 1920 г., а по врем ето на
Виши се предвижда и смъртно наказание. Трябваше да се изчакат уси
лията на Л ю сиен Н ьовирт по врем ето на Дьо Гол, а след това на Ж изел
А лими и на Симон Вейл, за да бъде абортът разреш ен със закон при
Жискар д ’Естен, който иска да се представи за м одерен президент. Раз
ходите по доброволното прекъсване на бременността вече се поем ат
от държ авата и то се превръщ а в нещо обичайно, макар че нравите се
променят бавно и съотнош ението на абортите към ражданията продъл
жава да е едно към четири. И все пак трябва да се признае, че законите
„Вейл“ и „Н ьовирт“ промениха коренно социалния статут на жената.
Впрочем правното уреждане на здравеопазването същ о се у съ
върш енства. То се свежда до правото да бъдеш лекуван и се превръщ а
в нов социален фактор, който на изборите през 1995 г. съперничи, как-
то в САЩ, с традиционните искания за увеличаване на заплатите или
за подобряване на условията на труд.
Но успоредно с опосредстването на политическия живот, което
допринася за разкриване на увеличаващ ия се брой скандали, с появата
на новата власт на съдиите, която разклащ а политическата класа, в края
на века се наблю дава и друга голям а промяна. Става дум а за разпада на
националния суверенитет в резултат от изграждането на нова Европа и
от глобализацията, за конфликтите, до които те водят, за съпровож да
щото ги възраждане на някои регионални стремежи. Очевидно тези про
мени са по-сериозни от интегрирането на имигрантите, с което нацията
в крайна сметка се справя за нужното за целта време.
1974 г. : КАКВА Е КРИЗАТА ?
Докато експлозията от май 1968 г. събуди света на управляващите, които

спяха върху лаврите от експанзията, кризата от 1974 г. ги изненада, разби
ра се, но в смисъл, че нито политиците, нито икономическите експерти не
можаха да схванат нейните мащаби и да разберат значението й. Според
комисариата по плана, а също и според Организацията за икономическо
сътрудничество и развитие рецесията през 1974—1975 г. била резултат от
неблагоприятно стечение на обстоятелства. Смущенията, последвали пет
ролния шок, предизвикан от избухналата в деня Й ом кипур1 война, при
1 Еврейски празник на изкуплението и опрощението. - Б. пр.
488
която Египет и Сирия нападат Израел, за да си възвърнат окупираните

територии, и която принуждава ОПЕК да упражни натиск върху Запада,
увеличавайки двойно и тройно цената на петрола, са своеобразен детона
тор, но те налагат според тогавашните преценки адаптиране на икономи
ката към новите цени на енергията.
Причините за тази рецесия, която не трябвало да продължи м но
го, се приписвали и на конкуренцията на индустриализиращите се страни
от третия свят. Така в продължение на две, даже на десет години тези
ръководители непрекъснато говорят за „излизане от тун ела“, за „м ига
чите“, известяващ и икономическо съвземане.
Н аистина, когато през 1972 г. Ж орж Помпиду смятал, че Фран
ция не би допуснала 500 хил. безработни, той не е м огъл да си предста
ви, че двайсетина години по-късно броят им щ е достигне три милиона.
Но той виж дал ясно къде може да бъде причината за такава криза.
П родълж илата дълго рецесия (и то не само във Франция) напом
ня за кризата от 1929 г. Дали става въпрос за повторение с леко пром е
нени характеристики? Или това е началото на нов безпорядък? В същ
ност първата криза от 1929 г. е причинена от пазарната икономика и
заличена от войната, докато втората се дължи на приклю чването на
период на безпрецедентен растеж, факторите за който вече се изчер
пват. М оже би предпочитание към петрола („всичко е петрол“) и към
автомобилния транспорт („всичко за ш осето“) за сметка на другите енер
гийни източници, на жп транспорта и на каналите, прави петролният
ш ок във Ф ранция по-силен, отколкото в другите страни, тъй като не
произвежда гориво, а добиваното в Сахара принадлежи на Алжир. Но
докато наченките на рецесията се проявяват ощ е преди този шок (поне
в САЩ), Франция при П омпиду като че ли навлиза в процес на неопре
делен растеж чрез модернизиране на икономиката и свръхпроизвод-
ство, което би позволило по-лесно разпределение на ресурсите и би
реш ило някои от социалните проблеми, поставени по врем е на бунта
от 1968 г., и успеш но гради „новото общ ество“ , за което ратуват Ж ак
Ш абан-Делмас и Ж ак Делор.
Шокът и прекъсването на растеж а предизвикват покачване на
сконтовия процент на 11, вследствие на което страната навлиза в пери
од на стагфлация: необичайна комбинация от прекратяване на иконо
мическия растеж и инфлация, дълж ащ а се на повиш аването на цената
на петрола. И нф лацията във Франция е 10 % срещ у 11 % за САЩ, 25 %
за Я пония и 7 % за Германия. Тъй като от 1946 г. се прилага индексация
на възнаграж денията в съответствие с цените, заплатите скачат. И ин
флацията се превръщ а в саморегулиращ се процес. Същ евременно през
1975 г. се използват само 70 % от индустриалния капацитет на страна
та, което се отразява негативно на рентабилността на предприятията и
м ного от тях започват да фалират. П рез 1975 г. се наблю дават 17 224
такива случая, жертва на които са малки и средни предприятия, които
489
не са достатъчно добре въоръжени, за да устоят. Б езработицата започ

ва неочаквано бързо да нараства и през 1975 г. засяга 420000 работни
ци - равнищ е, което обезпокоило Ж орж Помпиду.
Повишаването на цените е първата реакция от страна на производи
телите в отговор на комбинираното въздействие на рецесията и на пови
шаването цената на петрола. През периода 1973-1975 г. цените на автомо
билите във Франция се увеличават с близо 50 %, за да се компенсира на
маленият обем на печалбите поради настъпилия спад в продажбите. За
правителството връщането към пълната заетост се явява условие за борба
срещу инфлацията. Жискар д ’Естен споделя диагнозата на Х елмут Шмит:
„За предприятията днешните печалби са инвестиция за утрешния ден, а
утрешните инвестиции са нови работни места за следващия ден.“
С поставянето на ударението върху заплатите се цели да се попре
чи на влош аването на положението в предприятията и това е толкова по-
наложително поради факта, че заплатите се индексират в съответствие с
цените. Н о търсенето на електродомакински стоки (хладилници, перал
ни, телевизори и т. н.) никога не е било толкова високо, колкото през
предходните десет години, така че рязкото понижаване на заплатите би
попречило на производството на потребителски стоки. Освен това под
новените след 1968 г. обещания за подобряване условията на живот ка
рат работниците да реагират срещ у всяко ограничаване на тяхната поку
пателна способност. Виждайки опасността от стачки, управляващ ите се
стрем ят да предотвратят всеки изблик на нови искания, който би м огъл
да съживи революционните пориви. Трудно за поддържане равновесие:
в общ ественото съзнание се пази споменът не толкова за забавянето на
темпа на инфлацията, колкото за политиката на строгите мерки при уп
равлението на Бар, както и за „лова на куци патици“ - предприятията,
които оцелявали само благодарение на субсидии. Но тяхното ликвиди
ране ускорява увеличаването на безработицата.
„М оже ли общ еството да мине и без работещ ите във Франция
чужденци?“ , пита списание Антръоприз' през 1973 г. В навечерието на
петролния ш ок 100 хил. френски предприятия използват нелегални р а
ботници. Техният брой продължава да расте през следващ ите години:
те зам естват французите, които отказват да върш ат трудните дейности,
и са по-изгодни за работодателите, защ ото по-рядко предявяват иска
ния за увеличаване на заплатите. Това прибягване до резервната ин
дустриална армия от страните от третия свят е характерно за цяла За
падна Европа, тъй като през периода 1970-1975 г. им игрантите пред
ставляват 16% от населението на Швейцария, 6-7 % от населението на
Франция, на Великобритания и на ФРГ Н о предимствата, които дава
тази армия, намаляват, когато нейните членове придобиват права и утеж
няват бю дж ета на социалните осигуровки. Тяхното присъствие, най- 1
1 Предприятие. - Б. пр.
490
вече на тези от М агреб, подхранва расистки настроения, които са при

чина за появата на фаш изираната крайна десница.
Освен че се използва работната ръка на чужденците, което е свое
образна протеза срещу кризата, прибягва се и до друга мярка: индустрия
та се изнася към периферията. САЩ първи прибягват към нея, установя
вайки в Източна Азия и в Латинска Америка част от своите манифактурни
предприятия, защото в тези страни работната ръка струва от 6 до 10 пъти
по-евтино, отколкото в метрополията или в Европа. П о този път тръгват
Япония, Германия, а след това и Франция. Но няколко години по-късно се
получава ответен удар: тези страни (Хонконг, Ю жна Корея, о-в Мавриций
и др.) се превръщат на свой ред в будещи тревога износители.
От момента, когато във френската икономика и в тази на другите нап
реднали страни все по-често започва да се прилага автоматизацията като пос
ледна мярка, може да се каже, че страната навлиза в постиндустриална ф аза...
Но броят на безработните продължава да расте и достига един милион.
В същ ност през тези десетилетия поради намаляването на цените
на потребителските стоки (хладилници, телевизори и т. н.) нараства
делът на разходите за здравеопазването и за почивното дело, а те обус
лавят развитието на други производствени сектори, които да отговорят
на новите изисквания. За пример може да се посочи засиленото строи
телство през последните десет години на яхти и на круизни кораби като
компенсация, макар и частична, за корабостроителниците, чиято дей
ност през периода меж ду двете световни войни бе обречена на отм ира
не. Това, разбира се, е само м алък пример, но той свидетелства как се
възраж да един второстепенен сектор.
В крайна сметка може да се каже, че се предлагат две концепции за
решаването на социалните и икономическите проблеми, предизвикани от
кризата. Някои се стремят да се върнат към конкурентния пазар на работна
ръка: такова решение избират американците, но то се прилага много по-
радикално във Великобритания от МаргаретТачър и много по-умерено от
Реймон Бар при Жискар д ’Естен и от Фабиюс при Митеран. Други пък си
поставят за цел да се постигне синхрон между въздействието на подобрени
те методи и организация на производството върху производителността и
участието на трудещите се в масовото потребление, т. е. в общата експанзия
на производството. Това решение се прилага в Швеция, в Австрия и във
Франция от правителството на Пиер Мороа при Франсоа Митеран.
Критиките срещу държавата майка, която прибягва до твърде обре
менителни удръжки, постепенно отварят път за либералните доктрини, кои
то в крайна сметка се налагат. Превъзнасянето на предприемачите води до
ограничаване ролята на държавата, до все по-голяма свобода на пазара, до
поставяне под въпрос на целесъобразността от национализация1.1
1 Виж Aux sources du module libéral français, sous la dir. d’Alain Madelin, Perrin, 1997,
482 p. - Б. np.
491
За някои доскоро процъфтяващ и, но вече стари производства то

ва е началото на края, а заетите в тях работници са застраш ени от разо
рение. ..
Упадъкът на работ ническот о семейство

и краят на една илюзия
Ето в какво се и зразява упадъкът на едно сем ей ство, ж ивеещ о на
улица „Ж онкий“ , близо до Л онгви, с което р азговаря П иер Б урд и й о
през 1992 година:
„Н ам и р ам е се от двете страни на го л ям а м аса, за е м а щ а почти
ц ялата столова. Тук е центърът на сем ейния живот: м о м и ч етата си
пиш ат дом аш н и те, докато м айката ш ие или плете. Този м алък, зад у
ш евен, но затворен в себе си свят, със старателн о л ъ с н а та м асичка,
украсен а със снимки на м о м и ч етата и с играчки, с п ъ стри я диван
срещ у тел еви зора, с пищ ните цветя, с кученцето, за което всички се
гриж ат, принадлеж и на господин и госпож а Л. и с ъ о т в е тс тв а на т е х
ните приятни, усм и хн ати лица, по които е изписано б езпокойство и
дори опасения, когато стане дум а, м акар и по заобиколен начин, за
някои проб л ем и със съседи те. Едно от последните ф ренски с е м ей
ства, което ж ивее на улица „Ж онкий“ . За това спом ен ава госпож а
Л. в края на наш ия разговор: „А х, знаете ли, тука, ние см е седм ина
ф ранцузи, седм ина ф ранцузи, защ ото дори и там , срещ у нас, им а
сам о м алки к ъ щ у р к и ...“ А след м алко добавя: „А х, зн аете ли, аз
м ного не и зл и за м ... “
Това е сам о един от белезите, вероятно най-болезненият, на упа
дъка на индивида, който върви успоредно с упадъка на колектива, в
индустриалните предприятия от тази област. И г-н Л., който по чудо
се е отървал от вълните на масови уволнения и е успял да запази
работното си м ясто на контрольор (при добива на м етали), описва
всички белези на деградацията на своето проф есионално положение:
заплатата м у е нам алена с 30 до 40 %, тъй като сега той не е в непре
къснатия цикъл на производство, което не спира и през почивните
дни; работните групи са съкратени от 9 на 4 души, м акар че в тях все
по-често се вклю чват хора без квалификация, например възрастни,
на които се въ зл ага такъв труд в очакване да се пенсионират; все по
засилени са контролът и ограниченията, за да се нам алят отсъ ствията
дори и при болест. „Ч овек не тряб ва да се разболява, защ ото ням а кой
да го за м е с т и ... С ега, за да се разболееш , трябва да искаш р азр еш е
ние. .. Ако някой си счупи крак в завода, им а кола на предприятието,
която отива да го взем е от дом а м у и го връ щ а обратно всеки д е н ...“
Синдикатите са слаби: „Н епрекъснато ни повтарят, повтаря ни се до
втръсване: „Щ ом им аш работа, значи си щ а с тл и в ... .“ Вече седем го
дини не съм прекъсвал работа, даже и когато съм бил б о л е н ... Едва
492
през септем ври ми се наложи 9 дни да остана вкъщ и заради въ зпале

ние на червата. К огато се върнах на работа, м оят началник, инжене
рът, м е извика и ми каза, че не съм проявил добра в о л я ... и едва нак
рая ме попита какво ми е било.“
В завода ням а млади работници... Ето как се обяснява този факт:
„Н аврем ето ние не бяхме толкова взискателни, колкото са сега млади
т е ... П рекалява се с тяхната подготовка в училище; м ного нещ а им се
набиват в главите. И ето че някой си излиза със свидетелство за проф е
сионална подготовка и смята, че работата не подхожда на неговия
бранш. За това са виновни училищ ата.“ А същ еврем енно хората се м о
лят децата им да ходят колкото се може по-дълго на училище: „Докато
съм на училищ е, не съм безработен.“
„С м есица от гордост и покорство пред нуж дата“, заклю чава П.
Бурдийо.
Упадък на семейството, а същ о и на една социална група, която е
изгубила илю зиите, поддържани от работническите организации. Как
младите, които са свидетели на този упадък, да искат на свой ред да
станат работници?
Именно в тази атм осф ера на разочарование и огорчение левица
та печели изборите през 1981 г. и М итеран дава огром ни надеж ди...
МИТЕРАН: КАКВА РАВНОСМЕТКА, К А К Ъ В ЧОВЕК?
Н ям а спор по въпроса, че впоследствие Франсоа М итеран е смятан за

най-подривния политик, управлявал страната. Н еговият път, лъжите,
до които прибягва през даден период или за даден епизод от своя жи
вот, са косвена равносм етка за политическата м у дейност. Чрез лави
ране той успява да неутрализира някои ферменти на граж данската вой
на, които тлеят във френската политика. В ероятно го прави неволно,
но като че ли с идването на левицата на власт установяването на този
вътреш ен мир, затвърдяван чрез нововъведения от рода на редуване на
леви или десни правителства или на смесено управление, се явява ос
новен м ом ент в равносм етката за него.
Дали хипотезата може да се потвърди чрез съпоставката на ос
новните м ом енти от неговата биография с конкретните м у действия?
На младини той участва в ксенофобски манифестации на крайната
десница, а през 1983 г. заявява, че било „случайно“ ; малко по-късно до
бавя, че бил привлечен от левите идеи по силата на породените от Н а
родния фронт емоции, а още през 1937 г. сътрудничи н а Л ’Еко дьо Пари,
седмичник, враждебно настроен към Народния фронт. Като пленник той
бяга три пъти, а след това семейни и други връзки м у позволяват да зае
ме пост в правителството на Виши. „Щом като се освободих, отидох при
Дьо Гол“ , заявява той през 1965 г. като кандидат за президент. И добавя:
493
„Защото обичам свободата“. Всъщност, понеже бил натоварен със служ

бата за военнопленниците, той бил свързан с Легията на участниците
във войната, с Габриел Жанте, бивш кагулар1, член на С ъвета за присъж
дане на франциския орден2, който смятал, че „на Виши е липсвал фана
тизъм “ . М итеран получава този орден, а през 80-те години заявява, че по
това време бил в Лондон, и продължава да го носи до ю ли 1943 г., когато
скъсва с Виши, тъй като Андре М асон получава поста комисар за воен
нопленниците, към който той самият се е стремял. Във Виши се нарежда
в първия кръг на управляващите и изготвя фалшиви документи за избя
галите пленници - режимът на Петен представя тази м у дейност като
своеобразна съпротива срещ у германците, макар че след войната тя кара
истинските врагове на колаборационизма и на Виши да скърцат със зъ
би. В Лондон, а след това и в Алжир той не е съгласен с Дьо Гол по
въпроса за бъдещ ата дейност на движенията на военнопленниците, но
заради см елостта м у при освобождаването на Париж той получава съот
ветното признание; междувременно се свързва с Даниел Гуз3, известна с
твърдите си леви убеждения.
С лед освобож дението е назначен за ком исар по въпросите на
военнопленниците в м инистерството на Ф рьоне, сътрудничи на тех
ния вестник Либр и публикува съчинението Военнопленниците пред
политиката, с което цели да привлече електората на пленниците, хва
лейки избягалите, които според него „им ат заслуги не по-малки от
тези на вою валите при Б и р Х акейм“ и във всеки случай са по-надеждни
от „терористите във вътреш ната съпротива“ . Тази нападка срещ у сво
бодна Франция и срещ у ком унистите - защ ото той отъж дествява съп
ротивата и партизанското движение с ком унистите - определя н его
вото м ясто в политиката. К огато го попитахм е какво е значението на
тази книга, той отказа да отговори. В същ ност през 1946 г. става член
на Д ем ократическия и социалистически съю з на С ъпротивата, „най-
л явата от десните ф орм ации“, където ф игурира и Рьоне П левен. Н а
изборите през 1946 г. неговите афиш и го представят като борец про
тив „болш евизацията на Ф ранция“ . Да, той наистина е антикомунист,
но не до такава степен, че да откаже да оглави м и нистерството на
ветераните от войните в правителството на П ол Рамадие през 1947 г., в
което М орис Торез е зам естник-премиер. М итеран остава в правител
ствата на Ш уман, на А ндре М ари, на Кьой и П левен, в които ръ ково
ди министерството на отвъдм орските територии, в правителствата на
Ж озеф Л аниел и М ендес Франс и отговаря за вътреш ните работи, най-
сетне в тези на Едгар Фор и Ги М оле като м инистър на правосъдието
по врем е на С уецката к р и за ...
1 Член на френска фашистка организация след Първата световна война. - Б. пр.

2 За заслуги към правителството на маршал Петен. - Б. пр.
3 Бъдещата му съпруга. - Б. пр.
494
П рез годините, когато Дьо Гол го см ята за негодник, М итеран

укрепва полож ението си, „изваждайки от затвора в черна А ф рика сед
м ина бъдещ и президенти на Републиката“ , които идват да подсилят
редиците на Д ем ократическия и социалистически съю з на С ъпроти
вата. Той подава оставка от правителството на Л аниел, защ ото не е
съгласен с насилственото заточение на султана1, и с то в а си спечелва
първите лаври на левицата. Като министър на вътреш ните работи увол
нява преф екта Б ей ло, който подготвя антиком унистическа провока
ция, и става обект на заговор, организиран от сам ия Б ей ло, според
когото М итеран бил отговорен за „източване на средства“ в полза на
ком унистите, които поддърж али Хо Ши М ин в И ндокитай. П ак като
м инистър на вътреш ните работи в сравнение с другите членове на
п равителството той се показва като най-отявления привърж еник на
репресивните м ерки - не чрез казаното за френски А лж ир, което от
говаря на духа на повечето от управляващ ите, а с това, че прехвърля
делата срещ у терористите от граж данското към военното правосъ
дие. О тказът м у да подаде оставка, както постъпва А лен Савари през
1956 г. във връзка с отклоняването на сам ол ета на Б ен Б ела, хвърля
съм нение въ рху неговото поведение. За оправдание той изтъква ф ак
та, че вече е подавал оставка през 1953 г. П о този начин се солидари
зира с Ги М оле.
Пътят, който следва М итеран, го прави твърде подозрителен.
М акар че през 1958 г. той се противопоставя на Д ьо Гол, на повър
хн остта изплува м иналото м у като привърженик на Виши: част от
социалистите взем ат страната на генерала, Д ем ократическият и со
циалистически съю з на С ъпротивата вече не същ ествува, а като де
п утат от Н иевр не принадлежи към никоя група и в известен см исъл
се оказва и золиран и сам.
Н аистина той държи гръм ки речи срещ у Дьо Гол: „През 1944 г.
на ваш а страна бяха честта и отечеството. С ега ваш ите сподвижници,
които явно не сте избирали, са насилието и раздорите.“ Но една съмни
телна афера - атентат (истински, фалш ив или инсцениран2) при О бсер
ваторията - го дискредитира в очите на политическата класа.
Той отново се появява на сцената през 1962 г., когато осъжда про
екта за избор на президент на Републиката чрез общи избори - „перма
нентен държавен преврат“ . Отново се оказва сам, разбиран само от не
колцина „новодошли“ в политиката (Естие, Ерню, Дю ма, Жокс, Баден-
тер) и образува с тях малък, но достатъчно съдържателен кръг, за да
представи своята кандидатура на президентските избори през 1965 г. след
провала на Голямата федерация, замислена от Дефер, който сътрудничи
1 През 1953 г. правителството на Жозеф Ланиел сваля султана на Мароко Мохамед

бен Юсеф и го заточава в Корсика. - Б. пр.
2 Срещу Митеран през 1959 г. - Б. пр.
495
ш Л ’Експрес, подписвайки се „М. X .“ Левицата не го смята опасен, тъй

като е изолиран. От негово име Ролан Д ю ма сондира мнение с неизбеж
ния и емблематичен Мендес Франс, който отказва да се кандидатира,
понеже е евреин. По същ ите причини и социалистът Даниел М ейер не се
представя на изборите. Центристът Пине също се оттегля. За всеобщ а
изненада в съперничество с Дьо Гол М итеран получава 45 % от гласове
те: но голистите не взем ат под внимание този сигнал.
М ай 1968 г. го хващ а неподготвен... Подобно на останалите по
литици (с изклю чение на М иш ел Рокар, идващ от една протестиращ а
социалистическа формация - Обединената социалистическа партия -
PSU) М итеран се чувства неловко. След като отм инава вихърът на и з
борите през август 1968 г., на които левицата е разбита, а М ендес Франс
е победен в Гренобъл, М итеран, който не е отхвърлен от комунистите
през 1965 г., се представя като радетел за обединението на левицата с
намерението „да оскубе перуш ината на комунистите“ (подобно било
през 1925 г. намерението на комунистите по отнош ение на социалисти
те), макар че на втория тур разчита на техните гласове. С ъ щ еврем ен
но, за да м ож е д а се надява на подкрепата на една истинска партия,
той се сдуш ава с лидерите на двете най-силни социалистически ф еде
рации на агонизиращ ата френска секция към Работническия интер
национал - Пиер М ороа за Северна Франция и Гастон Д еф ер за Б уш -
дю-Рон. С лед това става член на партията, за да мож е д а я завладее
отвътре, държ ейки радикален език на скъсване с капитализм а. Това
м у позволява да спечели подкрепата на Ц ентъра за социалистически
изследвания и въ зп и тан и е1 на Ж ан-П иер Ш евенман и Дидие М очан.
Той се прави на социалист, облича се като Л еон Б л у м и носи ш апка с
ш ирока периферия. Н а конгреса в Епине побеж дава Савари, като у в е
личава неправомерно броя на м андатите на своите републикански при
върженици.
М итеран не се представя на президентските избори през 1969 г.;
тогава съперници са Помпиду, Жак Дюкло и Гастон Дефер, който пре
търпява тежко поражение. След като Мендес Франс предварително се е
оттеглил, М итеран смята, че е дош ъл моментът отново да атакува прези
дентското място. Но понеже вижда, че се задава противник в лицето на
М ишел Рокар, той привлича на своя страна млади „жертви“, „новодош
ли“, за да придаде свеж облик на своята партия: П ол Килес, Жак Лан,
Лоран Фабиюс и Лионел Жоспен. Той губи битката за президентското
място през 1974 г., когато по време на телевизионни дебати Валери Жис-
кар д ’Естен, който се чувства по-сигурен, м у отправя упрека, че „не вла
дее монопола на сърцето“, но пък печели тази през 1981 г. и си го връщ а
на Жискар с реплика, която хваща място: „Вие сте човек на миналото“,
казва му Д ’Естен. - „А вие сте минат човек“, отвръщ а М итеран. Този
1 CERES - Centre d’études, de recherches et d’éducation socialiste. - Б. np.
496
път след него са левицата и общественото мнение, което не иска повече

десницата да им а монопол над властта и се дразни от маниерите на Жис-
кар, от мнимата му модерност, от неспособността м у да преодолее кри
зата. Победа, която с четирима комунисти в правителството като че ли
бележи завой в историята на страната.
След см яната на властта настъпва период на въздърж ане от кри
тика на новото управление вследствие на някои мерки като отм яната на
см ъртното наказание (благодарение дейността на Робер Б адентер), по
ощ ряването на потреблението и на национализацията. Но враждебно
настроените срещ у левицата предприятия не успяват или не искат да се
възползват от предоставената възможност. Капиталите изтичат, без да
ги е гриж а за националния интерес. М итеран разбира, че това не е ико
номическо оживление, а стагнация, но е наложително да се извърш и
пром яна в политически план. Ж ак Дьолор и Пиер М ороа им ат см елост
та да слож ат край на тази разсипническа политика, без това да им а ико
номически последици.
М итеран нарича „адаптиране“ този обрат, който е всъщ ност от
казване от обещанията, дадени през 1981 г., и неговата непопулярност
трябва да бъде понесена от младия Лоран Фабиюс. Н а законодателните
избори през 1986 г. М итеран избягва най-лошото, като сключва местен,
но „позорен“ и таен съю з с Националния фронт и въвежда известна доза
пропорционалност в изборите, което позволява на Льо Пен да влезе с
натиск в Националното събрание с трийсетина депутати, намалявайки с
толкова броя на депутатите от мнозинството - на Сбора за републиката
(RPR) и на С ъю за за френска демокрация (UDR). Н о победата на Ширак
е безспорна и той е призован да състави правителство.
П о този начин М итеран недвусмислено показва, че практикува
политика на съжителство.
Това първо съж ителство се оказва доста трудно, в М инистер
ския съвет цари ледена атм осф ера, а М итеран изчерпва дневния ред
за половин час. П резидентът сам играе рол ята на опозиция и отказва
д а подпиш е разпоредбите за приватизация, които м у поднася м инис
търът на ф инансите Едуар Б аладю р, подкрепя учениците, които се
бунтуват срещ у селекцията, и т. н. Тази м у борбеност м у позволява
да спечели втори президентски м андат срещ у Ширак. Тъй като не у с
пява да обвърж е центъра в някаква нова комбинация, М итеран пред
л ага на Рокар да стане м инистър-председател, но се стрем и да го д ър
жи настрани, защ ото вижда, че им а гол ям а популярност б лагодаре
ние на успеш ното реш аване на въпроса за Н ова К аледония и на в ъ
веждането на минимален доход при професионално вклю чване (R M I1)
и се явява негов съперник на изборите през 1995 г. Въвличайки с тр а
ната във войната в Залива, „неговата война“ в им ето на правото, тъй
1 Revenu minimum d’insertion. - Б. пр.
32. 497
като И рак е нахлул в Кувейт, М итеран изтласква ощ е повече Рокар,

понеже въ нш ната политика на страната е в п ълном ощ ията на прези
дента. Н о в м ом ен та на падането на ком унизм а и на обединението на
Германия тази политика се отразява на вътреш ната дейност на м инис
тър-председателя.
М итеран се освобождава от Рокар, обвинявайки го, че не е доста
тъчно борбен, и го зам ества с Едит Кресон, енергична волунтаристка,
срещ у която се обединяват всички „слонове“ от социалистическата пар
тия, които тя отстранява, упреквайки ги в доктринерство. Прибягвайки
до машинации, пресата се присъединява към тях, за да изтъкне нейната
вербална несръчност и безсилието й въпреки усилията на финансовия
министър Б ереговоа, който преди това се е стрем ял към поста на Рокар
и наследява Едит Кресон.
След 1993 г. съвсем неочаквано цяла серия от скандали и драм и
пом рачават об раза на М итеран и на социалистическата партия. Н а
първо м ясто, съдията Ж ан-П иер изваж да наяве тайните и нелегални
начини на финансиране на социалистическата партия. С тава въпрос
за аф ерата U rb a 1. Скоро след това П ьола2, с когото М итеран се спри
ятелява като военнопленник, закупува при съм нителни обстоятелства
сдружението A m erican Сап и е уличен в престъпление на посветен
във ф инансова тайна, в което участие взем а и сам ият Б ереговоа, в
зам яна на което - според враж дебно настроената преса - П ьола м у
бил дал на заем един милион франка за закупуване на апартамент.
Въпросът не е чак толкова сериозен, но м инистър-председателят е
дълбоко засегнат и когато Социалистическата партия търпи пълен
провал на изборите, Б ер его в о а се самоубива. „Той беш е оставен на
произвола на кучетата“ , казва М итеран. С ледва сам оубийството на
Ф рансоа дьо Гросувр, таен съветник, който знаел всичко за М азарин,
незаконната дъщ еря на М итеран (той п оем а нейната издръж ка и обу
чение). П редполага се, че Дьо Гросувр се е сам оубил, след като е
изпаднал в немилост. В м ом ента, когато пресата разкрива д войстве
ния частен ж ивот на президента и неговите съм нителни приятелства,
ракът, от който той страда, се възбужда. И тогава се разбира, че М и
теран не сам о е знаел за б ол естта си ощ е през 1981 г., но че тогава, за
да скрие истината, си наум ява да известява веднъж на всеки 6 м есеца
своето здравословно състояние чрез медицински бю летини, в които
по негово нареж дане не се казва н и щ о ... П рез септем ври 1994 г. П и
ер П еан публикува книга за М итеран, в която не сам о разкрива под
робно неговото м инало от врем ето на правителството във Виш и (с
което той е свързан м ного повече, отколкото се предполага), но и тес
ните м у връзки с Рьоне Б уске, префекта, който се бил заел с отвлича
1 Нарича се така по името на сдружението URBA (чиято сфера на дейност е урбани
зацията), което взема участие в тези финансови спекулации. - Б. пр.
2 Роже-Патрис Пьола, участник в Съпротивата е личен приятел на Митеран. - Б. пр.
498
нето на евреите от Зим ния колодрум по врем е на окупацията1. Н ям а

съм нение, че ам нистираният ощ е през 1949 г. Рьоне Б уске благода
рение на Депеш дьо Тулуз, оказва гол ям а п о м о щ н а М и тер ан в к а м
п а н и ята за п р е зи д ен т с к и те и зб о р и п рез 1965 г. Н о съучастничес-
твото м еж ду тях било м ного по-дълбоко и едва по-късно се разбира,
че през 1989 г. М итеран прави всичко възм ож но, за да попречи на
усилията на адвоката К ларсф елд да подведе отново Б уске под отго
ворност. Тук своята роля изиграват първите п риятелства във Виши.
Явно, че всеки опит за обвинение в антисем итизъм би бил неоснова
телен: свидетелство за това е старото м у приятелство с Ж орж Деян, а
по-късно и с Робер Б аден тер и с м ного други. И стината е по-скоро в
това, че покровителството над Б уске в този случай, подкрепата за
Н ационалния ф ронт при изборите, поддърж ането на връзки с м ъж е и
жени с различна ориентация, които са и негови близки приятели, това
са ком поненти на постоянната линия на поведение на М итеран: да се
постигне съвпадение на личните интереси с всичко, което би позво
лило да не се възбуж дат раните от ф ренско-ф ренската война. М ите
ран е човекът, който успява да смекчи подбудите към граж данска вой
на. Н еговото благосклонно отнош ение към Виши, останало дълго вре
м е в тайна, продълж ава да изненадва и да ш окира онази левица, която
той издига до вл астта и която им а друго схващ ане за м орала.
Равносм етката за двата президентски мандата на М итеран зави

си и от дистанцията във времето. Докато неговият прикрит характер и
някои от действията м у оставят горчив вкус у тези, които доверчиво са
м у сътрудничили, „познавайки най-много до 30 % от неговата личност“,
пет години по-късно тази м у черта избледнява, и то м ного повече сред
общ еството, отколкото в пресата и в политиката. Ако като личност той
продълж ава да е потаен и дистанциран, близките м у споделят, че отно
ш енията с него са непринудени и прости, че той се отнася с голямо
внимание към хората. Всички признават, че вярното м у приятелство с
различни кръгове - от най-старите връзки до най-новите - е важна не
гова отличителна черта, но тя е причина и за пагубни последици: било
когато става въпрос за спекуланта П атрис П ьола, неговия приятел от
врем ето на пленничеството, или за Ерню във връзка с аф ерата Рейнбоу
Уориър, та дори и за Буске, който м у бил правил м ного услуги. М ите
ран наистина е циничен в своето непостоянство и в негативизма си.
П рез 1974 г. той показва враждебно отнош ение към властовия церем о
ниал, а всъщ ност го сакрализира; отрича конституцията, която той са
м ият впоследствие поддържа; става глашатай на една О бщ а програма,
която според някои дори не е прочел и която м алко го интересува; като
социалистически демагог иска да сложи край на капитализма (лозунг, в
1 Юли, 1942 г. - Б. пр.
499
който самият не вярва); да не говорим за неговите предишни измятания

по алжирския въпрос.
Голямо е изкуш ението той да бъде представен за М акиавели без
реални убеждения, за закоравял лъжец.
Сигурно е, че обича да се огражда с м алък кръг от хора или по-
скоро, че оставя раболепните да се проявяват - с риск да се възползва
и от тяхната безхарактерност.
С веденията за него от частни лица са много по-симпатични от
ехото на хронистите: импулсивен, весел, лю бител на жени и на хубави
предмети, съблазнител и преди всичко приятел, готов на всичко.
Тези противоположни черти на характера м у обясняват неговите
успехи и факта, че и едните, и другите м у помагат. Н о какво да се каже
за политическата равносметка?
Според Едуар Б аладю р, който не може да бъде обвинен в прис
трастие, в негов плю с може да се отбележи, че въпреки риска той се
произнася за премахване на смъртното наказание, преди да е избран за
президент, което за м ного от близките м у е самоубийствено, като се
им ат предвид чувствата в общ еството по това време. Значи той може
да им а твърди убеждения дори в ущ ърб на своя добре разбран полити
чески интерес. Освен това, както твърдят Ж ак Дьолор, Елизабет Гигу и
някои други, той им а здраво вкоренени европейски убеждения - откак-
то Чърчил лансира идеята за Европа в Х ага през 1948 г. Френско-герман
ското помирение, прегръдката с канцлера Кол - за него са резултат от
дълъг път, от продължителна борба - и в този случай общ ественото
мнение не стои зад него. И зграж дането на Европа във вътреш ен и вън
шен план - това е голем ият м у проект, който се увенчава с успех, макар
и с м алък превес, на реф ерендума върху договора от М аастрихт. И ако
м у се налага да промени мнението си, да изостави идеята за „скъсване
с капитализма“, да погребе своя план за „френски социализъм “ , то е
защ ото към това го принуждават събитията, свързани с глобализация
та, и сега трябва да се признае, че той не го е правил на драго сърце.
Вероятно не си е представял, че либерализацията на икономиката ще
нанесе толкова вреди на предприятията и на личния им състав и ще
доведе до провал за държ авата майка въпреки мерките на М иш ел Ро-
кар за нейното спасяване.
Това са все явления, които цялата политическа класа и икономис
тите не успяват да предвидят, защ ото не проникват в дълбочината на
кризата и в нейната същност. М оже същ о така да се каже, че с подкре
пата си за Горбачов той не е м огъл да прецени колко силен щ е е трусът
в СССР, в И зточна Европа и по-конкретно в Германия. Н о кой ли е бил
по-прозорлив от него?
И с т о р и я та щ е зап ом н и М итеран н ай-вече с това, че усп ява
да съж иви а го н и зи р а щ ат а соц и али сти ческа парти я, да п р егр у п и р а
р азед и н ен ата леви ц а, д а победи десн и ц ата - д о то га в а с тр а н а та гл а
500
сува м аж о р и тар н о за нея. Н ещ о повече, б л аго д ар ен и е на тези 14

години като п р ези д ен т той у сп ява да вкара л е в и ц а та въ в в л а с тт а, в
с ъ ж и тел ство или не, и тя вече се ч у вств а т а м л е ги ти м и р ан а , нещ о
невиж дано от 1936 г. (то га в а е било за кратко в р ем е). И тя д оказва
с в о я т а с п о со б н о ст да у п р авл ява, да сти м ул и ра и ко н о м и ката в ъ п
реки б ури те, м ак ар че о б щ ествен о то м нение д о с та н еохотно й го
признава. Б л аго д а р е н и е на двойния си м ан д ат в х о р а та о т л ев и ц а
т а се п ораж д а ч у вств о то , че и сто р и ята е н ап р ави л а крачка напред,
че т е у с п я в а т д а п о сти гн ат реван ш , м акар р е зу л та ти т е да не о т г о
ва р я т на очакванията.
Н ека добавим, че Франсоа М итеран не може да се нагърби с уста
новяване на мир в политическия живот, за което все пак им а някакъв
принос, защ ото неговата легитимност няма как да се опира на такъв про
ект в страна, чийто организъм е изграден на противопоставянето л яв о -
дясно. Всеки подобен опит би го обрекъл на неизбежен провал.
ПОЯВАТА НА ЕДНА
КОНТРАВЛАСТ - ПРАВОСЪДИЕТО
„Вижда се как политическата власт с близката подкрепа на съдебната

институция се опита да задуш и скандала и най-вече да избегне пълното
дискредитиране на политическата класа.“
Това разсъждение на историка Ж ан Гариг не се отнася за коруп-
ционните сделки през десетилетията на М итеран и Ширак, а за П анам
ската аф ера през периода около 1892 г....
З а разлика от сега тогаваш ният скандал бил разкрит от полити
ческата опозиция, а не от правосъдието.
И понеже единствен министърът на индустрията Ш арл Б ео приз
нал, че е получил чек, само той бил изправен пред наказателния съд,
бил осъден и по този начин станал изкупителна жертва. М алко са при
м ерите, когато нарушенията, извърш ени от министър, не са осъждани
от политическа инстанция. В случая трудността се заклю чава в това
политиците да съдят за наказателната отговорност на министрите при
изпълнението на техните функции, което в една правова държ ава е в
противоречие с принципа за разделение на властите.
Ако това е така, то в противния случай политическата власт не се
притеснява да заяви, както прави през 1991 г. м инистърът на правосъ
дието Анри Нале: „Съдиите са независими, но прокурорите тряб ва да
се подчиняват.“ Това подчинение си е нещо традиционно и от него следва
нам есата от страна на министрите на правосъдието: те командват про
куратурата, тези „пазачи на съдиите“ .
П о в рем е на П етата република ролята на м аги страти те е подце
нявана, което меж ду другото се дължи на силата на изпълнителната
501
власт, както и на тяхното незавидно социално полож ение („м алките

съдии“), на униженията, на които е подложена тяхната професия. Една
от пречките се крие в юридическата привилегия според закон от 1974 г.,
който предвиж да в случай когато един км ет подлежи на съд за п рес
тъпление или за наруш ение по служба, прокурорът на Републиката
да сезира касационния съд, който да посочи друга ю ридическа ин
станция. Това означава досието да бъде погребано, защ ото запозна
тият с него съдия се лиш ава от въ зм ож ността да се заним ае с него в
полза на някой друг, който тряб ва да тръ гн е от нулата. Тази „приви
легия“ е отм енена едва през 1993 г. Едно друго унижение произтича
от законите за ам нистия, приети през 1988 и 1990 г., с които се цели
да бъдат покровителствани парлам ентаристите и км етовете срещ у об
виненията в присвояване от длъж ностно лице, които м о гат да им б ъ
дат отправени. П рез 1989 г. директорът на го л ям а м арсилска ф ирм а
за ком унално строителство обяснява: „Н аш ата дейност е свързана с
властта, която в зем а реш ения на общ инско, департам ентално и наци
онално равнищ е. Д обиването на пазари в строителния сектор твърде
често, дори прекалено често, се постига чрез изгоди, които а poste
riori или a prioiri се дават на онези, които взем ат реш енията (...):
отпускане на фондове в брой и ф актуриране на неоправдани помощ и.
С тава въпрос за ф актурирани от проучвателните бю ра добавки, в ъ з
лизащ и на 1 до 3 % от търговския оборот на строителните работи.
П роучвателните б ю ра са специфични за ком унистическата и за соци
алистическата партия, а останалите видове бю ра (съобщ ителни или
рекламни) - за д руги те партии.
Така например едно полицейско разследване в М арсилия по съ
дебна поръчка разкрива тайна систем а за финансиране на политичес
ките партии. П ървите засегнати са социалистите, чиито интереси са
управлявани о т Ж ерар М онат чрез сдружения като U rba-G racco, U rba-
technic и др. В Париж негов колега от Сбор за Републиката е Ж ан-Клод
М ери, друга една изкупителна жертва.
Но това, което след закона за амнистията предизвиква конфликта
и разбуж да съдиите, е изземването на функциите на съдията Ж ан-Пиер
при аф ерата Urba, защ ото неговите задни политически м исли будят по
дозрение. В резултат на всичко това част от ю ристите се обединяват и
неговите наследници довеж дат следствието докрай.
За да ограничи м ащ абите на поражението (което е причина соци
алистите да загубят изборите през 1993 г. - 91 депутати срещ у 480 от
десницата), правосъдният министър М иш ел Возел препотвърж дава не
зависим остта на съдиите, но ограничава тяхната м исия в политико-фи-
нансовите афери: „Съдиите щ е им ат трудната отговорност да разкри
ват случаите на лично обогатяване.“ Това разграничение позволява да
се прави подбор. В такъв случай личното обогатяване за един парла
ментарист е „греш ка“, разбира се, но нейната стойност е по-м алка от
502
изгодите и възмож ностите, които той получава при „греш ките“ на не
говата партия, защ ото те са извърш ени под закрилата на „националния
интерес“ . Б лагодарение на тях той разполага с функции и правомощ ия,
които струват повече от „личното“ обогатяване. Но тази безнаказа
ност вече не мож е да продължава.
Защ ото правосъдието постепенно набира кураж, стимулирано от
италианския пример с кампанията „чисти ръце“ . И вече нищо не спира
настъплението на съдиите - Ван Рю имбек, Х алф ен и др. - в борбата им
срещ у корупцията. Те не взем ат властта, както ги обвиняват политици
те, а изпълняват напълно своите функции.
След социалистите десните партии същ о прибягват до подобни
експерименти. В този смисъл в Сбор за Републиката разцеплението
м еж ду поддръжниците на Б аладю р и на Ширак в навечерието на прези
дентските избори през 1995 г. подпомога правосъдието, защ ото при
вържениците на двам ата съперници не се пощ адиха едни други: свиде
телство за това е продължението на конфликта, изразило се в аферата
за ж илищ ата с нормиран наем в Париж. Особено пък в провинцията,
системата, въведена от Ален Кариньон в Гренобъл, позволи да се уста
нови до каква степен м ощ ните групировки като Лионското сдружение
за водите м огат да заразят политическия живот: срещ у изгоди, които
увековечават техния монопол, те увековечават политическите дейнос
ти на онези, които са им задължени.
Н овост в случая е фактът, че след като се превръщ а в контрав-
ласт, правосъдието успява да разкрие за гражданите тъм ните страни на
отнош енията меж ду света на политиката и света на бизнеса.
До какви заключения щ е стигнат гражданите по-нататък?
ЕВРО П А - СРЕДСТВО И Л И Ц ЕЛ?
И зграж дането на обединена Европа, поначало френска идея, е начина

ние, равносм етката за което буди противоречива диагностика.
Н егов инициатор е Ж ан М оне, който смятал, че за да се сложи
край на френско-германския антагонизъм и за да се удържи икономи
ческият подем на тази съседка, е необходимо да се обединят силните
страни на всяка от тези държави и да се създаде м онополно обедине
ние за въглищ а и стом ана (Въглищ но-стоманената общ ност). И м пли
цитно това означава, че договорите върху съответните производства
щ е зам естят многопосочните преговори, които правителствата тради
ционно водели. По-късно договорите щели да засягат земеделските про
дукти, атом ната енергетика и пр.
Робер Ш уман подкрепил този проект (носещ вече неговото име)
и постигнал договореност сА денауер, който си давал сметка, че съпер
ничеството с Франция рискува да парализира възраж дането на негова
503
та страна, както и всяка идея за обединение на Германия. С подкрепата

на Де Гаспери1 се образува нещо като Свещен съю з на три м ата хрис-
тияндемократи, които тогава са на власт и които виж дат във В ъглищ
но-стоманената общ ност консолидация на своето разбирателство и на
чин за противопоставяне на комунистите - това става непосредствено
след преврата в Прага.
Така че в своето първо издание европейската сграда е начинание
както за помирение, така и за борба.
Това е и врем ето на плана „М арш ал“ и американците виждат в
така замисленото изграж дане на Европа коз, който може да позволи да
се засилят факторите за обединение на Европа, за да мож е по-ефикас
но да се противостои на СССР.
Тъй като Германия все още не е икономически гигант, а си остава
политическо джудже, тя оставя Франция да ръководи разш иряването
на съю за. И то става независимо от големите дебати в общ еството:
сближаването с Германия и а fortiori нейното превъоръжаване, тази
начална автономия на един икономически полюс се натъкват на враж
дебното отнош ение на голистите и на комунистите. Впрочем проектът
за Европейска общ ност за отбрана вече се е провалил. В този смисъл
напредъкът в осъщ ествяването на идеята за Общ ия пазар протича тай
но и засяга най-напред земеделските стоки. За това свидетелства и М о-
рис Фор, главният представител от френска страна на преговорите в
Рим: неговата задача била улеснена от това, че „той м ож ел да действа
„независимо от общ ественото мнение“, което по това врем е било заето
с алжирския въпрос (1957 г.).
Твърде предпазлив по отнош ение изграж дането на обединена
Европа, което мож ело да подкопае суверенитета на държавите, Дьо Гол
приема създаването на „Е вратом “ , но е против влизането на В еликоб
ритания, на което по-късно Ж орж Помпиду не се противопоставя.
Н о петролната криза през 1973 г. забавя начинанието и едва през
1984 г. с назначаването на Ж ак Делор за председател на Б рю кселската
комисия изграж дането на Европа стартира отново. Актът от 1986 г.
слага край на нетарифните бариери меж ду страните членки на Общ ия
пазар, чийто брой нараства на десет.
И тогава се предлага към този единен пазар, изграден на базата на
договореностите от 1986 г., да се прибавят единна валута и централна
европейска банка, както и институции с по-широка компетентност, кои
то можели да подронват компетенциите на държавите членки. Но за оня
м омент нерешен остава въпросът за бюджета на Европейската общност,
тъй като Англия ползва малки изгоди от компенсаторните помощи за
земеделието, а им а голям принос за бюджета, благодарение на митата,
1Ръководител на италианското правителство и министър на външните работи от 1945

до 1953 г. - Б . пр.
504
които се налагат на хранителните стоки, внасяни от Британската общност.

От друга страна, влизането на Испания увеличава с 30 % производство
то на ранни плодове и зеленчуци, което засилва европейското свръхпро-
изводство и утежнява разходите за обезщетение, налагани поради нуж
дата от ограничаване на производството. И ето че във Франция започват
протести на земеделските производители, които виждат как техните це
ни, техните обезщетения, качеството на тяхната продукция са поставени
под контрол в техен ущ ърб, а те са вложили инвестиции, за да произве
дат много повече. През 1995 г. разходите в полза на земеделските произ
водители достигат 45 % от бюджета на общността.
К огато през 1992 г. М итеран трябва да постави договора от М а-
астрихт на референдум във връзка със създаването на единна валута,
от историческа гледна точка страната се оказва в ситуация, подобна на
тази от Тридесетте славни години. Тогава намира израз не толкова в
задоволството на онези, които печелят от общ ия пазар (индустриалци,
едри земеделски производители и пр.), колкото в протеста на жертвите
на свободната конкуренция и на брюкселските регламентации, които
смятат, че разноските за социални нужди при някои страни членки като
Испания, И талия и пр. са по-малки от тези, които теж ат върху ф рен
ските производители. По време на кампанията „за“ или „против“ М аас-
трихт партиите заем ат съответна позиция и едва тогава се разбира ка
къв е залогът за изграждането на обединена Европа, дори някои от дан
ните да са спорни. Както левицата, така и десницата са разделени: вдяс
но, Ж искар д ’Естен, Ширак и Б аладю р са „за“ , центристите на Б ейру -
същ о, но Сеген и Паскуа са „против“ , както и Дьо Вилие и Л ьо Пен от
крайната десница. О т левицата социалистите са „за“, но Ш евенман и
комунистите са „против“ . Гласувалите с „да“ побеждават с минимален
вот от 51 %, а тези с „не“ образуват новото политическо семейство на
„суверенистите“, но то не успява да укрепи своята вътреш на солидар
ност, тъй като членовете м у им ат различна принадлежност. Почти съ
щ ата контрастна конфигурация се получава и при реш аване на въпро
сите за регионализацията и за Корсика.
И други промени настъпват през този период. Н а първо място, в
отнош ението на САЩ, които започват да виждат в икономическа Евро
па съперник, чийто динамизъм се утвърждава в области като самолето-
строенето, химическата промиш леност и др. Но Европа запазва няка
къв антисъветски, антируски дъх, тъй като в нейните инстанции се спо
м енава за присъединяване на съседите на Русия, нейните бивши сате
лити, а дори и на бивш ите съветски републики като Украйна, без изоб
щ о да става въпрос за присъединяване на Русия, сякаш тя не е толкова
европейска страна, колкото и Турция например.
Д руга промяна: Германия се стреми, както и Франция, да стане
м оторът на Европа, а в началото Франция настоява Германия да бъде
интегрирана, за да се контролира нейното развитие. Отново обедине
505
на, тя е в състояние да смята, че регионализмът като неин политически

м одел може да доведе до съревнование и да подпомогне някои перспек
тивни икономически групировки. Така се поставя алтернативата Евро
па на нациите или Европа на регионите.
Трудно е да се направи равносметка за осъщ ественото и за това,
което предстои. За Франция с отрицателен заряд се явява разклащ ане
то на суверенитета, което става някак подмолно; но и глобализацията
причинява икономически щ ети и предлага икономически изгоди, по
добни на тези при европейската интеграция. Очевидно е, че америка-
низацията, която породи глобализацията, не рискува да застраш и иден
тичността на нацията, и че изграждането на обединена Европа им а двой
ствена роля - като протекция и като опасност. Отрицателен елем ент е и
анонимното взем ане на реш ения в Брю ксел, м нож еството разпоредби
в резултат от пазарлъците, при които често пъти реш аващ а роля имат
лобитата. О трицателна черта е и налагането от страна на Б рю ксел на
различни икономически или други календарни планове, които задъл
жително тряб ва да се спазват, докато за много от ж ертвите на катас
троф и например правителствата не фиксират никакви планове. О брат
но, с положителен заряд е фактът, че обединена Европа дава простор
за ф ренската икономика, тя придава повече динамика на водещ ите й
сектори, които допринасят в значителна степен за просперитета на стра
ната. О бщ ата земеделска политика чувствително увеличава продуктив
ността на Франция и нейния капацитет на износител, а структурните
помощ и са в полза на зоните, намиращ и се в неблагоприятни условия.
И затова Париж спъва реф орм ата в тази политика, докато германците,
за които тя е важна, непрекъснато настояват за нея.
При тези условия се стига до противопоставяне меж ду тези, кои
то искат да попречат на прехвърлянето на пълномощ ията от държавите
към институциите на съю за, и онези, които смятат, че сам о по-пълна
интеграция може да бъде ефикасна; между тези, които се стрем ят да
разш ирят компетенциите на обединена Европа и в политическата об
ласт, и онези, които считат, че съю зът трябва да се запази като сила в
служба на всяка от държавите нации.
Както се питаше Стенли Хофман, дали „Европа“, която беше сред
ство за Франция, щ е се превърне за нея в цел?
Дали Франция с нейния така подронен суверенитет щ е може о т
ново да се разгърне в света, след като се оттегли от Африка, от Ориен
та и от И зточна Европа през последните десетилетия?
506
ВТОРА ЧАСТ
ОТЛИЧИТЕЛНИТЕ
ЧЕРТИ НА ФРЕНСКОТО
ОБЩЕСТВО
УВОД
ГОЛЕМИТЕ КРИЗИ:
ИЛИ ИСТОРИЯ НА ЕВРОПА?
П роследявайки ром ана на нацията, можахме да констатираме, че стра

ната е преминала през няколко големи кризи: протестантската Рефор
мация през X V I в., с която се свързват Религиозните войни; Револю ци
ята от 1789 г., от която произтича политическата история на тази стра
на до днеш ен ден; войната от 1914-1918 г., породила идеологически
конфликти, които ощ е не се загаснали; кризата на наш ето време.
В прочем първите ни наблю дения водят до заклю чението, че при
чините, предизвикали тези кризи, са колкото френски, толкова и евро
пейски.
Реф ормацията възниква в отговор на религиозна нужда, изразе
на както в Германия от Лутер, така и във Франция, Ш вейцария или И та
лия от Л ьофевр д ’Етапл, Калвин, Звингли или Валдес. Н ейните корени,
еретически или не, трябва да се търсят векове назад, така както и обви
ненията срещ у Ц ърквата и особено срещ у папската власт.
П оследвалата криза завладява цяла католическа Европа, вклю
чително Скандинавия и Великобритания. Тя продължава близо два ве
ка и досега служи за разделителен белег между протестантска Европа
и останалата й част.
За подобен общоевропейски характер може да се говори и при Прос
вещението, породило Революцията от 1789 г. По време на аферата „Ка-
лас“ Волтер лансира подписка отначало в Англия, а след това се обръща и
към други чуждестранни владетели. Дидро също поддържа кореспонден
ция с принцове и философи от цяла Европа. На Енциклопедията сътруд
ничат както М опертиус, така и Холбах и Франклин, защото за философ
ското движение няма граници. В този смисъл и зародилата се във Франция
революция от 1789 г. няма своя собствена територия. Тя привлича герман
ци, англичани и американци, които престояват в нейните клубове и събра
ния, преди да избухне общата война. Тя също минава за универсална.
П рез 1914 г., навечерието на първия световен конфликт, се наб
лю дава подобно движение на идеи в света на социалистите. Около
Интернационала гравитират европейци от различни народности: от гер
м анеца Кауцки до французина Ж орес, от руснака Плеханов до белгие
ца Х ю йсманс. И збухналата война е европейска, но европейско е и со
циалистическото движение, което поддържа или отрича нейната леги
тимност. Франция е в центъра на военните действия, тя е и участничка
във всички дебати.
509
Европейският характер на тези големи кризи е тяхната първа от

личителна черта. В тората се заклю чава в това, че те пораждат по едно
и същ о врем е противоположни едно на друго движения.
Това е валидно за Реформацията. Тя както и католическата рес
таврация черпят от същ ите корени. Игнаций Л ойола и йезуитите са
съвременници на Калвин и на Подражанието на Исус Христос.
П рез X V III в. се наблю дава едновременното избликване на един
общ порив за политическа и социална промяна, който довежда до Френ
ската револю ция, съчетана с предвестниците на индустриалната рево
люция, която отчасти се дължи на учените и на енциклопедистите. По
същ ото врем е се заражда и „предромантизмът“, свързан с порив на
ирационални сили, противопоставящ индивида на общ еството.
В процеса на тези две кризи се наблюдава движение на едни и съ
щи мъже и жени, произлезли през XVI в. от едни и същ и манастири и
абатства, а през X V III в. от едни и същи салони и кръгове, които могли
да преминават от един лагер в друг или да стоят някъде между тях.
След аферата „Драйфус“ едновременно се появяват социалисти
чески и предфаш истки течения; такива явления им а и в Германия и И та
лия и те бликват с всичката си сила след руската револю ция от 1917 г.,
за да се разпространят в цяла Европа. И по врем е на тези кризи същ ите
хора, принадлежащи към едни и същи организации, преминават от един
лагер в друг: такъв е случаят с М усолини в Италия, който отначало е
социалист, а след това фаш ист; подобен е пътят на Савинков в Русия,
на Густав Ерве и Дорио във Франция.
П ри тези тр и кризи се открива ощ е едно сходство: почти без
бройното м нож ество от течения и стратегии както по врем е на Реф ор
мацията и при Ф ренската револю ция, така и при подготовката за пре
минаване към социализма, белег за тяхната жизненост, за което свиде
телства и днес оставеното от тях наследство, дебатите за значението
им и за тяхната легитимност.
Тези наблю дения не означават, както м ож ахме да се уверим в
първата част на този труд, че всяко от тези явления или течения не е
имало във Франция свои специфични черти. Те по-скоро показват, че
не е възмож но явленията да бъдат разбрани, ако не бъдат съпоставени
със ситуацията в други страни.
Това съпоставяне е толкова повече необходимо и поради факта,
че през последните десетилетия настъпилите във Франция промени се
различават в известна степен от тези в съседните страни, които същ о
са засегнати от последиците на глобализацията и са изправени пред
проблем а за изграж дането на обединена Европа.
Трябва да бъдат разкрити именно тези свойствени за френското
общ ество отличителни черти, проверявайки всеки път, когато е въ з
можно, дали те наистина са такива.
510
Тази страна и другите
Д А Н Н И ЗА ПОЯВАТА
Преди да същ ествуват като граждани на дадена държава или нация, жи
телите на една страна са се чувствали членове на християнството и пос
тепенно монарсите допринесли за отделянето на държавата от управля
ващ ите християнски институции, т. е. от папската власт и от Църквата.
Впрочем държ авата им е изградена по същ ия модел.
П осле като на ф отографска плака се показва лицето на тази стра
на, различно от това на другите.
Така в резултат от конфликта между Капетингите и Плантагенетите-
ангевини Франция и нейната сиамска сестра ангао-норманското кралство се
отделили необратимо, откривайки дълга ера на съперничество.
Именно чрез тези съседски отнош ения и конфликти се оф ормя
идентичността на тази страна.
Отделяне от Църквата и от папската институция

Тъканта на отнош енията на папската институция и на Ц ърквата с крал
ската власт във Франция и с последвалите я реж им и се пром еня в съот
ветствие с постепенното отстъпление на католицизм а в пряката борба
срещ у секуларизацията на общ еството.
Тези отнош ения се завързват ощ е в сам ото начало на историята
на тази страна.
Приемайки православното християнство - а не арианството - Хлод-
виг спечелил за франките правото на старшинство в света на западното
християнство. Два века по-късно евангелизаторското дело, осъщ естве
но със съдействието на Шарл М артел, направило ощ е по-внушителен
образа на франкското кралство в очите на папата. Придобила такава важ
ност, Ц ърквата на франките се стремила да се представи за универсална,
опирайки се на Рим, само че Карл Велики смятал, че Ц ърквата е посвете
на не на папата, а на него и че той управлява от нейно име.
След разпадането на империята на Каролингите папската инсти
туция се стрем и да установи своеобразно световно господство, нала
гайки клетвата за покорство на епископите в лоното на Ц ърквата, оси
гурявайки директно покровителство над м анастирите, например над
Клю ни, играейки ролята на арбитър при спор меж ду владетелите и т. н.
Освен това тя хвърля християнството в авантю рата на кръстоносните
походи и се превръщ а в светска сила чрез своята фискална систем а и
511
чрез администрацията си и създава Инквизицията като свой собствен

репресивен апарат, за да се справи с ересите.
В продължение на тези векове в борбата си против им ператора
папството спом ага за консолидирането на вражески настроените м о
нархии, например на франкската монархия. Тя, след като се почувства
ла еманципирана, реш ава да наложи данъци на духовенството и на цър
ковните имоти. П апа Бонифаций V III в своята була Unam sactam (1302
г.) утвърж дава властта на Светия престол над всички крале и над всич
ки хора.
Филип Х уави, един християнски крал, приел, разбира се, да бъде
коронясан от Църквата, но по съвета на правистите см етнал за ум естно
да „отдели държ авата от Ц ърквата“ .
В ъв връзка с тези конфликти се появили и други персонажи: пре
ди всичко църковните събори, алтернативната власт в лоното на Ц ър
квата, и правистите, чиято намеса осигурява на френския крал светски
суверенитет и автономна легитим ност в лоното на Ц ърквата. В след
ствие на Голямата схизм а френските крале отиват ощ е по-далече: под
крепяни от парламентите, те свикват да действат като глави на Ц ърква
та, зачитайки папата само като носител на духовна власт.
С лед събора в Констанц, в който участва ректорът на Парижкия
университет Ж ан дьо Ж ерсон, те поставят под въпрос реципрочното
върховенство на папата и на събора. Във Франция тези наченки позво
ляват на Ш арл V II да ф ормулира прагматичната санкция от Б урж (1438
г.), закон, ограничаващ папските прерогативи върху националната те
ритория. Тя остава в сила до конкордата от 1516 г., който дава право на
Ф рансоа I да разполага с ощ е по-големи права.
О бразът на папството и на Ц ърквата не излиза по-внуш ителен от
тези конфликти, при които интересът и апетитът за власт надделяват
над истинската загриж еност за християнството.
По врем е на Реф ормацията монархът показва склонност към по
мирение, а папството се намесва, поддържайки привържениците на Све
тата лига срещ у крал Анри III.
Тази нам еса бележи първото участие на папската институция във
френско-френската война.
Но след като А нри IV се отказва от протестантството, папата м у
оказва подкрепа, дава м у опрощение, но с цената на отстъпки, напри
м ер признаването на реш енията на Трентския събор, които стават свое
образна харта на К онтрареф ормацията. Някои от тези реш ения се от
насят до църковната йерархия.
Но този път парлам ентите отказват прилагането на принципа в
им ето на прагматичната санкция от Бурж.
По този начин след XVII в. се установяват нов тип връзки между
краля и папата, при които епископството и парламентите се произнасят в
защ ита на свободите на Църквата, докато преди това (от времето на Мар-
512
ТАЗИ СТРАНА И ДРУГИТЕ
силий Падуански с неговото Defensor p a d s - Защитник на мира ) Ц ър

квата била използвана за обществени нужди и била зависима от държа
вата. По думите на един прелат на Луи XIV Църквата „вече им ала двама
господари (краля и папата) и за нея това било начало на свободата.
Терминът „галиканизъм“ служи да назове поведението на онези,
които защитавали свободите на Църквата срещу папството, и той се свър
зва с еманципацията на краля, на епископството или на парламента. На
тях се противопоставя ултрамонтанизмът, който обединява привърже
ниците на идеята за превъзходството на духовната власт на папата. Ней
ните главни поддръжници са йезуитите, но както привържениците на Све
тата лига, така и набожните при Луи XIII и Ришельо са повлияни от ул-
трамонтанизма. За да очертаят по-добре границите на своята позиция,
йезуитите с Беларм ин прехвърлят светския суверенитет от папата върху
краля, но допускат при някои обстоятелства поданиците да бъдат осво
бодени от клетвата за вярност към своя крал и той да бъде свален.
След конфликт между Луи XIV и Инокентий XI (Луи XIV разш и
рява действието на конкордата и върху завою ваните от него провин
ции) Б осю е превъзнася галиканската църква, защ итава своя крал, на
помня за независимостта на светската власт и за върховенството на
църковния събор над папата, „който играе първостепенна роля само
при проблем ите, свързани с вярата“ . Той напомня и факта, че реш ени
ето на папата не е безапелационно и че галиканската църква разполага
със свободи, които трябва да бъдат съблю давани. В отговор на тази
Декларация в четири члена (1682 г.) папата отказва да ръкоположи
новите епископи, назначени от краля, и през 1689 г. 35 епархии се оказ
ват без пастори. Н о Луи X IV се вижда принуден да отстъпи, за да има
подкрепата на папата срещ у янсенистите и квиетистите и по този на
чин ограничава перим етъра на декларацията.
Подемът на „просветените“ обществени кръгове срещу абсолютиз-
м а по времето на Луи XV се изразява в по-тесен съюз между парламента
ристите и янсенистите, един възроден галиканизъм, който печели най-го-
лямата си победа срещу папата с изгонването на йезуитите (1764 г.).
П о врем е на Революцията папството не приема гражданската кон
ституция на духовенството, която в известен см исъл означава, че Ц ър
квата губи своята автономия и попада под пряката зависим ост на свет
ската власт. С тига се до положението първият консул да определя ре
лигиозните празници на нацията като 15 август и 1 ноем ври ... Бонапарт
реш ава да сложи край на конфликта с папа Пий V II и подписва конкор-
дат, чрез който се възстановява папският авторитет във ф ренската цър
ква, като назначаването става от държавния глава, а ръкополагането се
извърш ва от папата. Признаването на католическата религия като „пър
ва за мнозинството ф ранцузи“ означава по-скоро зачитане на факти
ческо състояние, отколкото утвърждаване на някакво право или на ня
какъв м онопол (1801 г. ).
33.
513
К оронясването на Наполеон оставя убеждението, че се е стигна

ло до помирение м еж ду папството и револю ционното наследство. Но
за Светия престол загубата на Авиньон (чиито граждани суверенно у т
върждават чрез вот своята привързаност към Револю цията) прави оче
видна несъвм естим остта между принципите от 1789 г. и установената
от папската институция традиция, според която политическият и рели
гиозният свят са управлявани от Б о га и от неговата Църква, както м о
нарсите са легитимирани от Б о га и от тази Църква, дори тя да се съгла
сява да не стои над светската власт.
Поражението на Наполеон, което се идентифицира с поражение на
Революцията, възстановява ултрамонтанизма и разширява неговите пер
спективи, защ ото той се превръщ а в истинска мисловна система, алтер
натива на либерализм а и на демокрацията. Рим и папството се превръ
щ ат в култов обект и това поражда относително ново чувство на рев
ностна преданост към папата, от което се възползват Пий IX и Лъв XIII.
Ултрамонтанизмът, представляван във Франция от Л амене и Луи Вьойо,
се бори за абсолю тното право на Църквата да влияе върху поведението
на държавата в духа на традицията на Лигата, защ ото оттогава Старият
режим прави завой, подготвяйки почвата за Просвещението и Револю
цията. Под влиянието на Ж озеф дьо М етр и Ламене някои се надяват да
възстановят около папската институция единството на християнска Евро
па. .. Проект, който по-късно папа Пий XII ням а да отхвърли.
И тогава се събуж дат позадрямалите антиезически настроения и
взем ат връх над антиклерикализма, който винаги е същ ествувал в една
или друга степен.
По врем е на П ървата световна война папата недвусмислено из
разява своето отрицателно отношение към И талия, която станала ан-
тиклерикална държава, и към нейните съюзници, следователно и към
езическа и републиканска Франция, която през 1905 г. отделя Ц ърква
та от държавата.
П рез 1917 г. опитите на папа Бенедикт XV за установяване на
мир са в интерес на католическа Австро-Унгария, която от врем ето на
М етерних се бори срещ у революционния дух, откъдето и да идва той.
Съветник на Б енедикт X V е кардинал Пачели, бъдещ ият Пий X II, кой
то е благосклонно настроен към Германия. Този международен контекст
прави разбираем о изострянето до краен предел на конфликта меж ду
френското общ ество и папата.
Впрочем, когато радикалната партия през 1924 г. издига лозунга „Пи
то Рим, нито Москва“, Рьоне Ремон отбелязва, че така отхвърляният Рим
не е фашисткият, а ватиканският. По този начин се идентифицира вер
ността към Коминтерна с верността към папата - като проява на намеса
във вътрешните работи на демократична и републиканска Франция.
Всъщ ност това идентифициране намира известно оправдание след
края на В тората световна война, когато във връзка с отвъдморските
514
територии на Франция френското правителство и преселниците в Индо-

китай и А лжир осъж дат както М осква, така и папската институция за
това, че поощ ряват движенията за независимост. В случая с Ватикана
става въпрос за нова ситуация, чиито принципи и доктрина намирам е в
енцикликата Evangeli Praecones , носещ а наслова за Успеха на Мисии
те (1953 г). Вече не се смята, че мисионерите трябва приоритетно да
служ ат на своята родина - те трябва да станат помощ ници на м естното
духовенство. Тази обявена от Пий XII доктрина скъсва с традицията,
установена от Л ъв X III 60 години преди това, когато Ц ърквата оказва
пом ощ на колонизацията. Франция, първата по старш инство дъщ еря
на Църквата, става светска дъщ еря, следователно тя е полузагубена за
Ц ърквата, която вследствие на своето постепенно освобождаване от
Запада щ е осигури бъдещ ето на папството. Този процес се провежда
особено настъпателно в черна Африка.
След трудната епоха на деколонизацията настъпва пром яна в от
нош енията на сдържаност меж ду папската институция и Републиката
към все по-голям о доверие, когато Йоан XX III свиква Ватикан II, за да
осигури (меж ду другото) aggiornamento (актуализиране) на отнош ени
ята меж ду папската власт и държавите.
Н о за най-интегристката част на Ц ърквата и на вярващ ите въп
росът се поставя по друг начин.
Н ие християни ли сме или патриоти? В същ ност до първата тре
тина на X IX в. патриотизмът винаги е бил подозрително чувство за
християнския свят.
Ж озеф Ур припомня, че според м нозина Ц ърквата единствена е
могла да бъде ръководещ орган, без който човешките общ ества не биха
могли да минат. Разграничението между духовното и светското би м ог
ло да се спазва, ако функциите на държ авата са в ръцете на миряни
( ...), но под постоянния контрол на религиозните власти. В краен слу
чай би могло да се стигне до абсорбиране на държ авата в Ц ърквата.
( ...) П о д умите на папа Пий XII би могло да се м исли за Ц ърква, която
не се ограничава да съветва народите, а претендира да изпълнява кон
трол над изпълнението на своите съвети.
Англия, сестра или съперница?
Един от парадоксите в отношенията между Франция и Англия е в това, че

никога те не са били така разделени и не са хранели една към друга така
ва омраза, както когато Великобритания е им ала за лидер Уинстън Ч ър
чил, човека, който от всички англичани най-много обичал Франция.
П рез 1936 г. той пише: „Франция извърш и своята револю ция пре
ди сто и петдесет години, когато тя поведе Европа по ужасни пътища
към м одерното врем е (...). След падането на Рим ската империя галска
та раса се съхранява във взаимоотнош енията си с всички новодош ли и
515
въпреки тях, защ ото притежава най-хубавата област във всемира. Труд
но някой би м огъл да м е убеди, че достойнствата и себеотрицанието,
които са създали и затвърдили величието на Франция, изведнъж са из
чезнали от характера на ф ранцузите.“ А всъщ ност тъкм о по врем ето
на Чърчил, след драматичните събития в Дюнкерк и в М ерс-ел-К ебир
англофобията във Ф ранция е във връхната си точка и каквито и да са
по-късните пром ени в чувствата пред английската твърдост, каквато и
да е ролята на Дьо Гол за сближаването меж ду двете страни, винаги е
оставала някаква доза ревност или недоверие на ф ранцузите към ан
гличаните и някаква добре администрирана франкофобия оттатък Ла-
манша.
Очевидно тези две нации са се появили, за да противостоят една
на друга.
• Разделянето на сиамските сестри

По врем е на феодалните борби, на Плантагенетите-ангевини сре
щ у К апетингите-франсилиенци1 все още не се поставя ясно въпросът
за утвърж даване на идентичността на двете „нации“ .
Казват, че когато английският м онарх преминава Л ам анш а, той
отива да води „своята“ война, т. е. че това не е война на островитяните,
чиито истински врагове са шотландците. Стремежът да се различаваш
от континента се превръщ а в необходимост и в училищ ата децата при
ем ат с негодувание необходимостта да учат на френски, докато „благо
родниците го научават ощ е щ ом проговорят и започнат да играят с ня
каква дрънкулка“ . В края на X IV в. според Поликратикон2 англосак
сонският народен език взем а превес, а английският остава език на Ц ър
квата с Уиклиф, на литературата с Чосър, на правосъдието и на поли
тиката. И докато в Гиен не става въпрос за налагане на английския език
на гасконците, не така стои въпросът в Нормандия, където се поражда
чувство на враж дебност срещ у тези, които са разбирани все по-малко.
С вързаните с храненето навици същ о бележ ат различия меж ду двата
народа - бира или вино, м есото варено или печено и пр. Н а сватбата на
Ричард II и И забел Ф ренска на заклю чителната вечеря на всеки се сер
вира според обичая в неговата страна.
' Стогодиш ната война и Ж ана д ’Арк допринасят особено м ного за
развитието на националното съзнание във Франция въпреки стрем еж а
към обособяване в Бургундия и Бретан. „Всеки трябва да остане в стра
ната си“ , казва хронистът Тома Базен. Но по врем е на войната към
неразбирателството и недоверието се прибавя ом разата, първо меж ду
моряците, а след това между редовните войници, между наемните. Отна
1Жителите на областта Ил-дьо-Франс, обхващаща осем департамента около Па

риж. - Б. пр.
2 Произведение на Джон от Солсбъри. - Б. пр
516
чало ом разата е по-силна при французите, защ ото тяхната страна се

см ята за нападната. „Аз дотолкова ненавиждам англичаните, че обичам
тези, които ги мразят, и м разя тези, които ги обичат“ , казва Ж ан дьо
М онтрьой през 1411 г.
П ървата причина за неразбирателство е заложена в принципа „все
ки в страната си“ . Н а френските крале били необходими два века, за да
си присвоят териториите на Франкското кралство (Regnum Francorum ),
които били контролирани от английския крал до Кале и Дю нкерк вклю
чително.
В тората причина за конфликти е в религиозните въпроси, когато
англиканската църква скъсва частично с папата. Ако все пак се устано
вява връзка м еж ду английските крале, които отново са католици, и тех-
ните.подцръжници от Франция, по врем е на английската револю ция от
1688 г. тези отнош ения се прекъсват.
О т този м ом ент английският крал е вече олицетворение на про
тестантството; той дава подслон на засегнатите от отм яната на Нант-
ския едикт, а това поражда недоволство, към което се прибавя и коло
ниалното съперничество.
И третият случай на неразбирателство е в религиозен план и се
проявява в Канада, където французите се настаняват, за да предотвра
тят идването на протестантите, и където по-късно, най-вече в Акадия,
се води истинска религиозна война. Поначало обаче френската коло
ниална експанзия се осъщ ествява в борба срещ у испанското надмо
щие, но след X V III в. на преден план се очертава съперничеството с
Великобритания. Антагонизмът между двете страни се проявява най-
вече в ерата на „империализма“ , защ ото по врем ето на Парижкия дого
вор от 1763 г., чрез който Франция губи Канада и Индия, двете нации
все ощ е не са мобилизирани една срещ у друга. Това става по-късно и
инцидентът при Ф аш ода през 1901 г. е илю страция не сам о френско-
английското съперничество в Египет, но и на взаим ната враждебност
меж ду двете страни. Тя продължава, макар и не явно, по врем е на С ър
дечното съглаш ение, а ощ е по-подчертано по врем е на втория световен
конфликт, когато събитията в Сирия и Ливан са едни от най-сериозни
те м отиви за скъсване между Дьо Гол и Чърчил, на което се противо
поставят петенистите, голистите, англичаните.
Но на колониална основа се осъщ ествява и първото сближаване;
то е насочено едновременно срещу колонизираните страни и срещу пре
тенциите на американците и е причина за противопоставяне меж ду пе
тенистите и английските голисти, чието намерение е да налож ат своето
икономическо влияние, измествайки традиционното господство на „ко
лонизаторите“ . Н ова ситуация намира израз в С уецката криза, при ко
ято САЩ , СС С Р и арабските страни се обединяват срещ у Франция и
Англия. П оследен спомен за този обрат в отнош енията е подкрепата,
която М итеран оказва на британците по врем е на М алвинската криза.
517
Друг терен за съперничество се очертава в областта на „индустри

алната револю ция“, която Англия осъщ ествява преди Франция благода
рение отчасти на изгодите от м орската и колониалната търговия. Опре
делящите различия настъпват след 1780 г.: Англия е по-урбанизирана,
по-индустриализирана, по-богата, изчезнало е натуралното стопанство,
докато във Франция настъпват кризи, наблюдават се резки колебания на
цените. Освен това по-свободната икономическа рамка в Англия позво
лява разгръщ ането на личната инициатива и осигурява по-голяма соци
ална мобилност. Разширяването на английския пазар играе реш аващ а
роля и води до take-off, какъвто другите европейски страни, Франция и
Обединените провинции постигат доста по-късно. Англия вече води ин
дустриалното хоро както чрез текстилното си производство, така и чрез
строителството на кораби, чрез своите steamboats (параходи) или rail
ways (железници), които предизвикват фантастичен подем в м еталургия
та. По този начин Франция вижда в лицето на Англия съперница, която я
изпреварва в икономически план, тъй като в крайна сметка финансите
налагат своята власт в лондонското Сити.
Англия иска да осигури европейското равновесие, защ ото гледа с
недоверие на Н аполеонова Франция, а след това и на Германската им
перия с нейния главоломен напредък през периода 1871-1900 г.
Този напредък е причина за френско-английското сближаване, за
това Сърдечно съглаш ение, чествано през 1904 г., което е в основата
на съю за меж ду двете страни по врем е на Голямата война. Но след 1918
г., тъй като се страхува от изкушението на французите да постигнат
реванш и да установят хегемония, Англия пресича техните амбиции и
претенциите им да получат по-големи репарации от Германия.
Една далечна неприязън възстановява недоверието меж ду двете
страни, но те отново щ е се сближ ат пред заплахата от Х итлер. П олити
ката на appeasement (помирение), която води до М ю нхенската конфе
ренция от 1938 г., а след това и до войната, се вклю чва и в антиком у
низма на правителствата в Париж и Лондон, които се м ъчат да насочат
германските амбиции на изток, но тази политика се проваля.
• Стереотипите
Парадоксално е, че през X X в., през най-мрачните периоди на своята
история (1914-1918 г., 1939-1940 г., 1956 г. по врем е на Суецката кри
за) двете страни са били съюзници, но тъкм о в тези м ом енти недовери
ето меж ду тях е било най-силно, особено от френска страна. П рез X IX
и X X в. се проявяват и повтарят всички антианглийски стереотипи, под
силени от спомена за Ж ана д ’Арк и Наполеон. Ощ е по врем е на войни
те през X V III в. французите обвинявали англичаните, че вою ват с кръвта
на другите. Това обвинение е подновено през 1914-1918 г., макар че 1
1 От англ., „подем“. - Б. пр.
518
англичаните им ат почти толкова убити, колкото и французите - един

милион срещ у 1 млн. и 350 хиляди. Англофобите изтъквали, че англи
чаните са загинали, защитавайки най-вече своята империя: това не е
съвсем вярно, защ ото при река С ом а и във Фландрия ум ират толкова
англичани, колкото французи при Вердюн.
В навечерието на Втората световна война киното много добре отра
зява това чувство на злоба. В Голямата илюзия англичаните се предста
вят в добра светлина, само когато пеят Марсилезата. Те са пленници, а се
появяват с ракети за тенис - начин да се каже, че не са истински войни
ц и ... Във филма Тревога в Средиземно море, сниман през 1938 г., френ
ските моряци пеят антианглийски, а не антигермански маршове. Френски
те командири на кораба поставят англичаните и германците на едно равни
ще, макар че по това време Англия е съюзник, а Германия е враг.
По време на самата война недоволството на френското командване
се подхранва от това, че англичаните не полагат достатъчно усилия за де-
баркиране на значителен експедиционен корпус, а англичаните на свой
ред упрекват французите, че искат да изтласкат военните действия към
Норвегия, за да се освободят от тежестта на войната, тъй като при това
положение английската флота би трябвало да бъде изложена на опасност.
Случаят с Дюнкерк, а след това и с М ерс-ел-К ебир, условията на
примирието засилват омразата между двете страни, на която слага край
сам о реш ителността на Чърчил и Дьо Гол.
Вярно е, че в часа на победата французите са признателни на ан
гличаните за това, че през 1940 г. „са издържали“ . Те показват и възхи
щението си, макар то да е примесено с известна ревн ост... Англичаните,
обратно, см ятат малко арогантно поведението на Дьо Гол и на французи
те, които заемат позата на победители. Когато през 1948 г. Чърчил при
канва европейците към обединение, то е, защ ото той мисли за опасност
та от СССР, макар Англия да е встрани. Всъщ ност трим ата глашатаи на
нова Европа - Де Гаспери1, Аденауер и Шуман - олицетворяват страни,
които са прегърнали фашизма, нацизма и колаборационизма. Комплек
сът за морално превъзходство на англичаните се потвърждава и от фак
та, че страната е загубила част от своето могъщ ество.
Ф ранкофобията на англичаните и англофобията на французите -
две особености на техните характеристики, които същ ествуват и днес.
Във Ф ранция това чувство е придружено и от завист. Наистина
англичаните са служили за пример на французите както с начините за
финансиране на войните, за развитие на земеделието, за поддържане
на империята, за оптимално използване на въглищ ата, на железниците,
на параходите, така и с изкусното приготвяне на м есото - на рамстек,
бифтек, ростбиф и пр., с комфорта, без да се забравят футболът, тени- 1
1Алчиде де Гаспери, италиански политик и държавник, министър-председател на Ита

лия (1945-1953). - Б . пр.
519
сът и другите спортове. Те проявяват подобно превъзходство и в поли

тиката, където френските философи следвали уроците на Джон Лок по
времето, когато, нека го подчертаем, движението на идеите меж ду две
те страни било по-добро отвсякога.
Това превъзходство се проявява едва ли не и в областта на театъ
ра, както свидетелстват думите на Волтер: „Англичаните вече им аха
театър, испанците същ о, докато французите им аха сам о панаирджий
ски представления. Ш експир, когото англичаните см ятат за своя Софо-
къл (...), създаде театър. Но в неговия силен и плодотворен гений, неп
ринуден и възвиш ен, ням а и искрица добър вкус, ням а никакво позна
ване на правилата (...). Повечето от странните и гигантски идеи на то
зи автор придобиха правото да минат за възвишени. П очти всички съв
ременни автори са го копирали.“
Но както добавя Волтер няколко десетилетия по-късно: „Не м ис
лех, че един ден щ е дам повод да бъдат стъпкани короните на Расин и
Корней, за да бъде украсено челото на една варварска история.“
И наистина, за разлика от Германия на Лесинг и Гьоте Франция
устоява на Ш експир. Първите, които се възхищ ават от него, играят го
и го разпространяват, са романтиците: те възхваляват най-вече рево
люционното в театралното изкуство, наложено от творчеството на Шек
спир. „В театралния свят всичко е еманация на Ш експир, казва А лек
сандър Д ю ма, както в реалния свят всичко е еманация на слънцето.
( ...) Той е толкова драматичен, колкото Корней, толкова комичен, кол-
кото М олиер, толкова оригинален, колкото Калдерон, толкова д ълб о
комислен, колкото Гьоте, толкова страстен, колкото Ш илер.“ А в бит
ката на ром антиците Кромуел на Шекспир служи за знаменосец на но
вата школа. Според Стендал възхищ ението от Шекспир е своеобразен
критерий за присъединяване към новия дух, срещ у който хвърлят огън
и жупел защ итниците на Расин.
И все пак Ф ранция устоява на гения на Шекспир в м ного по-ви
сока степен от другите европейци. Но тя се връщ а към него, и то под
чертано при новаторите в театралното изкуство Копо, А нтоан и най-
вече П ланш он и Ж ан Вилар, който на фестивала в Авиньон преоткрива
политическото послание на Ш експировите трагедии, на първо м ясто на
Ричард II, „за да върнат те на зрителите вярата в бъдещ ето, която са
могли да разклатят някои от отчаяните творби на С артр“ .
Трябвало да се изчакат годините след В тората световна война, за
да мож е един ангажиран авангард да експлоатира най-сетне политичес
кия и револю ционен характер на някои пиеси на Шекспир.
Франция —Германия: раж данет о на ,, наследст вения враг “
И м а ли мяра за това? Франция е смятана за наследствен враг на герм ан

ците доста преди отнош ението да се представи в обратна посока.
520
П рез 1948 г., чествайки гръм ко Вестфалския мирен договор, пре

зидентът на Републиката Венсан Ориол целял преди всичко да напом
ни за принадлежността на Елзас към Франция. Тази идентификация е
прекалена. Вестф алският договор от 1648 г. признава, че трите лота-
рингски епископства Мец, Тул и Вердюн принадлежат на Франция - те
били окупирани ощ е през 1552 г. при Анри II. Франция получавала,
разбира се, имперските територии в Елзас, но не и С трасбург (анекси
ран през 1697 г.), нито десет други свободни града. Според други клау
зи на договора Франция и Швеция били гаранти за новия статут на и м
перията и на им ператора {Reich und Kaiser), за да се подчертае автоно
м ията на империята по отношение на императора. И м перията се раз
раствала, а им ператорът се свивал в собствените си имения извън Гер
м ания - в Унгария.
Участието на Франция в Тридесетгодишната война изкарва на пре
ден план конфликта на традиционното съперничество меж ду австрий
ската и ф ренската династия, който поражда чувство на национална ом
раза, чието начало трябва да се търси в анексирането на части от Елзас.
След това противоречията стават все по-сериозни. Впоследствие френ
ската монархия се явява като своеобразна „хищна маш ина“, чиято главна
жертва е Германия. Защ ото след трите епископства идват Безансон,
който бил свободен град в империята, след това парчета от Фландрия,
после отнем ането на Страсбург. И всичко това става по врем е на воен
ните походи на Лувоа, привърженик на тактиката на изгорената земя,
приложена най-напред в П алатинската об л аст1, чиито ужаси надмина
ват тези от Тридесетгодиш ната война.
Ж озеф Рован припомня, че мирният договор от Н им ег се нарича
Nimmweg, т. е. „отнем ане“ , договорът от R ysw ick се нарича Reissweg,
или „отвличане“, а договорът от У трехт - Vertrag zu Unrecht, т.е. нес
праведлив договор.
В ъзпом енателните търж ества през 1948 г. в Германия, три годи
ни след нейното поражение, явно не са събудили хубави спомени.
Защ ото Франция вече е станала наследствен неприятел на герман
ците, преди да е настъпил обрат в историята. Но за това изобщ о не се
знае във Версай, нито в кралския двор, нито в столицата, където дори
не бил известен Вестф алският договор, толкова м алко значение се об
ръщ ало на германците в момент, когато преимущ ество се отдава на
войната с И спания и се прославя Пиренейският договор (1659 г.), кой
то осигурява на монархията А ртоа и Русийон.
Силна и единна, дори централизирана, Франция и нейните граж
дани игнорират Германия и ом разата, която тя храни. У низително е за
нея снизхождението на Луи XIV, който дори см ятал да стане неин и м
ператор, тъй като короната м у била изборна. П ък и френският крал
1 На немски —Пфалц. - Б. пр.
521
подронвал силата м у в момент, когато той им ал задачата да защ итава

християнството срещ у турците.
Револю цията от 1789 г. променя до известна степен положението
и установява м еж ду двете общ ества връзки, по-добри от всички пред
ходни контакти. Увлечени от Aufklärung', германските интелектуал
ци като Ф. Г. Клопщ ок, Хьолдерлин и др. изживяват с приятно чувство
прилагането на ценности и идеали, които са и техни. Но при тях ням а
револю ционна ситуация, макар че избухват селски и градски разм ири
ци в областите около Рейн, в Саксония и Силезия.
С френско-пруската война и с битката при Валм и*2, както го виж
да и Гьоте, „започва нова ера в историята на човечеството“ и Германия
пряко е засегната от Революцията. Револю ционната война се превръ
щ а в завоевателна. Н аполеон налага своеобразна васалност: анексира
не, а след това въвеж да департаментална организация на областите по
левия бряг на Рейн; имперски протокол (от 1803 г.), който премахва
църковните княжества, повечето от свободните градове и м алките дър
жавици; Тази зависим ост става ощ е по-голяма през 1806 г. чрез създа
ването на Рейнската конфедерация, която институционализира Напо-
леоновата хегемония до реките Елба и Ин. „М оята конфедерация“ , каз
вал Наполеон. Това е краят на Свещ ената империя, който се заклю чава
в разш иряването на Франция, състоящ а се вече от 130 департам ента и
владеещ а васалните държавици Вестфалия и Бавария. И ако структур
ните реф орм и и Гражданският кодекс са приети, зависим остта от една
централизиращ а и авторитарна държава не се приема: унизена и огра
бена, Германия на Фихте зове за бунт, за освобождение.
Преиначени вследствие на френското завоевание, принципите на
Революцията са отхвърлени. През 1806 г. пруските реформи са тези, ко
ито въплъщават германското обновление, минаващо през единството като
залог за възвърнатата идентичност. Омразата на германците е още жива
след Наполеоновите завоевателни войни и е отразена в поезията на Хай-
не, на когото отговаря Алфред дьо Мюсе: „Няма да си получите вашия
германски Рейн.“ За Бисмарк след 1848 г., когато отново възниква рево
люционна опасност от френски тип, германското единство се превръщ а
в категоричен императив. То се осъщ ествява през 1871 г., когато „из
тръгнатите“ чрез Вестфалския мирен договор провинции най-после се
връщ ат на Германия. Елзас и Лотарингия се превръщ ат в залог за см ър
тно съперничество с наследствения враг. „Версайският диктат“ отново
ги отнема и за нацистите тази загуба се прибавя към споровете със стра
на, която освен всичко друго ням а „никакво расово единство“ и олицет
ворява безпорядъка, причинен от принципите на Революцията.
В завоевателните намерения на Х итлер, наследени от „септем
' Просвещението. - Б. пр.

2 20 септември 1792 г. - Б. пр.
522
врийската програма“ наВ илхелм II (1914 г.), Люксембург, Франш-Конте

и дори част от Бургундия трябвало да бъдат върнати на райха, който
щ ял да се възстанови в границите от врем ето на Сигизмунд. А Фран
ция да бъде изправена пред бъдещ ето на земеделска страна.
Н аистина за дълго врем е Франция чувства за свой наследствен
враг Англия. Разпокъсана и отслабнала, Германия почти не същ еству
ва, а освен това се знае м ного малко за нея и за главните и щати. Дори
произведенията на М ирабо за Пруската монархия (1788 г.) и тези на
м адам Дьо Стал, които щ е се радват на ш ирока известност, им ат твър
де ограничено разпространение.
Германските писатели и философи се приемат възторжено по време
на революцията от 1789 г., когато Към вечната революция на Емануел
Кант издига доверието в идеята за един якобински Кант и за универсал
ността на революционните принципи. Имигрантите, напротив, обръщат
внимание на Критиката на чистия разум, за да покажат, че тази филосо
фия на вътрешния факт не може да бъде асимилирана във Франция.
Тази инструментализация се срещ а и в случая с творчеството на
Х егел и на другите германски политически мислители, а в края на XIX
в. К арл Кауцки се см ята за папа на социалистическата мисъл.
Това заслепение от герм анската м исъл, чието проникване във
Франция се стимулира последователно от м адам Дьо С тал и от Виктор
Кузен, е примесено с почитта към герм анската наука, меж ду другото
към медицината, залог за съперничество, което намирисва на национа
лизъм и се проявява по-конкретно при П астьор и Кох, който е истин
ският наследник на Клод Бернар. По същото време Рихард Вагнер власт
ва в м узиката след толкова други германски музиканти.
Така след 1870 г. и тук се открива синдромът на наследствения враг.
В това съзвездие, встрани от Англия, пруският крал е този, който
изглежда, че носи първите белези на злото. По врем е на войната за
австрийското наследство (1740-1748) Луи X V и М орис Саксонски са
съю зници на Фридрих II, който ги изоставя, след като Силезия е анек
сирана. .. Война, която се е водила „за пруския крал“ 1. И този м онарх
влиза във всички коалиции срещ у Франция по врем е на Револю цията и
на им перията въпреки компенсациите, които той получава от Н аполе
он през 1803-1805 г. Най-вече окупирането на Б ерлин през 1806 г.,
разпокъсването на Прусия, избухването на освободителната война през
1813 г., реш ителната роля на пруската армия при Лайпциг, когато В е
ликата арм ия се връщ а от Русия, са събитията, представящ и Прусия
като държ ава, която заедно с Англия иска гибелта на Франция. П рис
тигането на пруския генерал Блю хер на бойното поле при Ватерло убива
и последните надежди на Наполеон и добива символично значение. Пру-
сите на свой ред окупират Париж.
1 Израз, който се употребява за назоваване на нещо безсмислено. - В. пр.
523
Така митът за наследствения враг се появява и от тази страна на

Рейн и се развива през XIX в. след войната от 1870 г., когато все ощ е става
въпрос за прусаците. Едва след войната от 1914—1918 на смяна идва
германецът. По време на Втората световна война продължава да е той - а
не нацистьт: срещу него са настроени управниците и обществото, без зна
чение дали са „за“ или „против“ „съглашателството“ . Доколкото по време
на Нюрнбергския процес пред съда са изправени както висшите военачал
ници, така и нацистките управници, германците колективно са будели въз
хищение (със своите победи) и същевременно са били мразени.
Н о след края на войната се наблю дава промяна. Докато у повече-
то французи е останал споменът от окупацията, тези, които са били
военнопленници (а не депортираните, разбира се), им ат по-благосклонно
отношение към Германия - чувство, изразено с хум ор и нежност на
ф илм овата лента (Кравата и пленникът на Анри Верньой от 1959 г. и
особено Преминаването на Рейн на Андре К аят с Ш арл Азнавур). То
ва антигерманско чувство се запазва все тъй живо в лявата част на
общ еството, доколкото американската пом ощ като че ли привилегиро
ва победените, поне щ о се отнася до възстановяване на тяхната армия
за евентуална война против СССР.
До връщ ането си на власт през 1958 г. Дьо Гол същ о е против
обединяването на трите зони, окупирани от западните сили. Но съвет
ската опасност и настъпилите дълбоки демократични промени в Герма
ния стават причина за бавен завой и през 1962 г. Дьо Гол целува кан
цлера Аденауер в знак на помирение. М итеран повтаря този ж ест във
Вердюн с канцлера Кол. О т френска страна помирението се вписва в
тесните икономически връзки и в общ ата политика за изграж дане на
обединена Европа. С ъщ ото мож е да се каже и за герм анската страна.
П роведените след 1980 г. допитвания до общ ественото мнение свиде
телстват за несъмнено сближаване между двете страни и същ еврем ен
но сочат, че враж дебността към Англия не е изчезнала, м акар да ням а
реални основания за това.
П рез 1931 г. Б риан и Л авал м ечтаели двете страни да погребат
„военната брадва“ . С едемдесет години по-късно, в зората на X X I в.,
може да се смята, че настроението е същ ото, макар че обединението на
двете Германии през 1989 г. накарало да поизтръпнат онези, които по
думите на Ф рансоа М ориак обичат Германия до такава степен, че искат
да им а м ного Германии.
М еж ду П ариж и М осква -
константи и вариации при един съюз
В случая с отнош енията между Франция и Русия се поставя въпросът
дали утвърдилите се характеристики на големите алианси от близкото
минало се запазват или, напротив, обстоятелствата и смущ енията в об
524
щ ествено-политически план са в състояние да ги пром енят из основи;

казано накратко, дали природата на политическите режими, свойстве
ната и пром енлива съдба на всяка нация, традициите и географските
нужди придават стабилна архитектура на политиката на дадена страна
и на съю зите, в които тя влиза.
Тази архитектура често излиза на показ. О т XVI век насам френ
ските крале и Републиката са се стремили да си осигурят твърди терито
риални очертания: проблемът се е свеждал най-вече до упражняване на
контрол над бреговете на Рейн и над проходите в Алпите. Открай време
това намерение се е натъквало на враждебността на кралете или на дър
жавите, чиято м ощ се е вкоренила в Централна Европа и затова Франция
винаги е търсила срещ у тях някакъв „опак“ съю з - такава роля най-нап
ред са играли турците, а след това скандинавците и поляците. В края на
X V III в., тъй като Турция и Швеция показват очевидни признаци на сла
бост, Франция засвидетелства своето живо и искрено приятелство към
Полша, ощ е повече че за разлика от нейните други два източни съю зни
ка П олш а е католическа държава, тясно свързана със западните кралски
фамилии: женитбата на Луи XV за дъщ ерята на Станислав Лешчински
през 1725 г. е въплъщ ение на този съюз. В този контекст Русия се очер
тава просто като неприятел на нашите приятели.
В края на XVIII в. френската дипломация вече се питала кой е ней
ният главен враг на континента: Австрия ли или Прусия? Въпросът тряб
вало да намери отговор, защ ото Франция не можела до безкрайност да ги
противопоставя една на друга. Прусия изглеждала по-опасна и по-чужда
със своите протестантски владетели. При това нейните стремежи на из
ток били за П олш а заплаха по-опасна от австрийските и дори от руските
амбиции. Показателно е, че първият голям френско-руски съю з е склю
чен с Елисавета по време на седемгодишната война тъкм о срещ у Пру
сия. Но за да ограничи рисковете, френската дипломация пренасочва ек-
спанзионисгичната политика на руските управници, отклонявайки я от
запад към ю гозапад; по този начин Франция за първи път изоставя Тур
ция и предпочита да я замени с Русия (1787).
Н еобходимост от съю з срещ у враговете от изток, необходимост
от съю з срещ у враговете от запад.
В продължение на тези два века в стрем еж а си да балансира опас
ностите, които идват от изток, Франция иска да запази възмож ностите
за развитие на своята морска търговия, за експанзията си отвъд океа
на. Н а сцената на този огром ен театър Испания, а после и Англия игра
ят ролята на главен противник; през XVIII в., когато националната те
ритория не е заплаш ена от нахлуване нито от север, нито от изток, на
преден план м инават морските и колониалните конфликти - нали имен
но те засягат най-динамичните категории от населението!.. Ф ренската
дипломация разполага с твърде ограничени средства, за да може да пре
дотврати действията на англичаните, които така често пристигат пър
525
ви: тя настройва местното население в Индия и в Америка против своите

съперници, но независимостта на Съединените щати сам а по себе си не
води до особени резултати. Франция не контролира нито един от двата
пътя, водещи към Индия и към Америка. Затова тя търси трети път -
през Средиземно море. Там по това време Англия държи само ключа за
Гибралтар, докато Франция си е спечелила добри търговски позиции в
Левант и френските кораби м огат през Черно море да стигат до незави
симата тогава Грузия и до Персия. Търговията с Русия и с нейните съсе
ди се превръщ а в нещо обичайно за френската външ на политика след
посещението на Петър Велики, който от своя страна иска да тури край
на англо-холандския м онопол във външната търговия с Русия.
Тези две оси във френската политика - срещ у териториалната
м ощ на центристките държави и срещ у икономическата и колониал
ната хегемония на англо-холандския капитализъм - се кръстосали, ко-
гато Револю цията и им перията се натъкнали на обединената и реш и
телна съпротива на тези две сили. И м ало м ного колебания и м ного не
сигурност в международната политика, но нищо не било по-спонтанно,
по-естествено, сякаш налагащ о се от само себе си, от тилзитската „це
лувка“ на Н аполеон с цар Александър (1808 г.), макар че няколко м есе
ца след това изклю чителният темперам ент на един м ъж щ ял да направи
за известно врем е илю зорен втория френско-руски съю з.
През X IX в. тези стари насоки се запазват: договорът от 1815 г.1 и
формирането на Свещения съю з замразяват за известно врем е картата
на Европа. Тогава английската м ощ се явява най-опасна съперница за
френската буржоазия: херцог Ришельо, министър при Луи XVII, и него
вите наследници смятали, че търговията на нашите пристанища няма бъ
деще нито в Ю жна Америка, нито „в Северна Америка, където общ ност
та на езика и на икономическите връзки са по-силни от американското
приятелство“ . Обратно, всички надежди можели да бъдат насочени на
изток, накъдето било възможно да се отвори път отчасти по суша, отчас
ти чрез речен или морски транспорт - към Черно море, Персия и Ориен
та. Александър II посрещ а с ентусиазъм тези идеи, но прокопаването на
Суецкия канал - дали това е случайно? - прави напразни тези надежди.
Подобно френско-руско съглашение срещу Англия се наблю дава и в Д а
лечния изток по врем е на break-up o f China - тази подялба на страната на
зони на влияние в края на XIX. Тогава френско-руските отношения до
биват лек антианглийски оттенък. Н о през последвалите десетилетия кон
тиненталната заплаха ставала все по-осезаема и се очертавала като най-
голямата опасност за страната. Както през 1814, и след войната от 1870-
1871 г. Франция отчаяно търси помощ та на Русия. Ц арете били против
1 Става дума за Парижкия договор, подписан след поражението на Наполеон при

Ватерло от Великобритания, Австрия, Русия и Прусия, които образуват така нарече
ния Свещен съюз. - Б. пр.
526
формален съю з с родината на Революцията. Независимо от това те см я

тали, че германската опасност надминава заплахата, произтичаща от съ
перничеството с Хабсбургите. За Франция положението е аналогично на
това от 1756 г. : след 1887 г. се стига до завой, а през 1891 г. до френско-
руски съю з като нещо съвсем естествено.
К огато Ц ентрална Европа добива застраш ителна м ощ до такава
степен, че Франция е заплаш ена от унищожение, Англия се присъеди
нява към Русия, за да попречи на това. Подобно е стечението на обсто
ятелствата и през 1940 г.
П рез 1918 г. континенталната заплаха е видимо неутрализирана,
но Франция е изтощ ена и е в състояние единствено да празнува годиш
нината от победата. Русия се е превърнала в СССР, огром на заплаха за
„общ еството“ , което във Франция е остаряло, разделено, уязвимо. Но
сам о да се появи гигантската сянка на Германия и СССР за Луи Б арту
от десния център и за радикала Едуар Ерио отново става Русия. Н аис
тина бегъл м омент, защ ото нашите управляващ и слоеве са ослепели и
се страхуват от СССР като дявол от там ян и предпочитат всякакви ком
промиси пред един вечен съю з. П родълж ението е известно. Спасена
след 1940 г. с пом ощ та на своите съюзници, след освобождението Фран
ция едва не попада под англосаксонска хегемония. А ним а А м ерика не
пое щ аф етата от Англия, за да оспорва френските позиции отвъд океа
на, в Индокитай, в М ароко и другаде? Тъй като икономическата и поли
тическата независимост на Франция бяха застраш ени, Дьо Гол много
бързо намери пътя към М осква (1940 г.).
Н ека резю м ирам е казаното: през последните два века защ итата
на френската зем я явно е минала през особено драматични епизоди.
К огато съю зът с Русия се оказвал необходим и спешен, той е принуж
давал френската дипломация да взем а трудни реш ения и да прави бо
лезнени, понякога дори „неморални“ жертви в ущ ърб на своите тради
ционни съю зници. И всеки път руснаците се показвали неотстъпчиви,
защ ото турчинът, шведът и полякът били за тях наследствен враг, как-
то по-късно и германецът, идентифициран с тевтонците. Турците били
пожертвани многократно и Франция стигала дори дотам, че да поддър
жа руските стремеж и, насочени към Константинопол през 1914 г., но в
м ного случаи тя се опитвала да подкрепя интересите на този традицио
нен съюзник. Казано накратко, това ставало всеки път, когато имало
равновесие м еж ду двете Германии, стоящ и една срещ у друга, и съю зът
с Русия не бил от първостепенна важност. П риятелството с П олш а се
оказвало ощ е по-скъпо; но то било пожертвано заради съю за с Русия,
когато сам ото същ ествуване на нацията било под заплаха. Така напри
м ер в най-критичния м ом ент на битката при В ердю н френското прави
телство се изплаш ило да не би Николай II да подпише сепаративен м и
рен договор; за да го предотврати, Бриан м у отстъпил П олш а (склю ч
вайки таен договор през февруари 1917 г.).
527
Но след като Германия е вече победена, се открива възмож ност

Полша да бъде изтръгната от болшевишкото влияние. Франция като вдъх-
новителка на борбата против съветския режим помага на католическа и
реакционна П олш а да отблъсне Червената армия. В навечерието на све
товната война антиболшевишкото заслепение на френските управници
ги кара да сложат на кантар съю за с Полша, който не е особено надеж
ден, и съю за със съветска Русия. През 1944 г. пак във връзка с полския
въпрос Дьо Гол се сблъсква със Сталин, подновявайки по този начин
стара традиция: показателно спречкване, макар то да не е могло да има
непосредствено отражение върху бъдещето на Полша.
К ъм тези закономерности, вписващи се в продълж ителна тради
ция, се прибавят и други, които се обясняват с нееднаквото развитие на
двете страни, откакто историята установила отнош ения м еж ду тях.
В същ ност до края на X V III в. „преднината“, която Франция им а по
отнош ение на Русия, е без значение, защ ото тя не засяга нито отнош е
нията м еж ду двете държави, нито връзките между техните народи -
това е врем ето на европейския космополитизъм. Този косм ополитизъм
обаче не засяга останалите светове. Така например философ ите като
интернационалисти и пацифисти осъждат всяко започване на война, но
не протестират, когато Русия напада Турция. Те дори поздравяват Е ка
терина II, когато тя участва в разпокъсването на П олш а. Н им а това е
възмож но? Да, защ ото всичко, което допринася за намаляване влияни
ето на католицизм а и на исляма, е нещо прогресивно, както в случая
отслабването на П олш а и на Турция. Ф илософите продълж ават да ко
кетират с царицата, макар отлично да знаят с какво се свързва нейният
либерализъм . С ъю зът с една деспотична страна не изглежда противо
естествен за „просветените“ умове: за тях заемането на идеологическа
позиция може да става само по отнош ение на религията.
Не така стоят нещ ата след 1789 г. П ревърнала се в родина на
револю цията, Франция става ом разна в очите на царете и на техните
съветници, които подозират дори Луи X V III, че искал да вкуси от но
вите идеи. Така се развиват отнош енията меж ду правителствата и през
X IX в.: те стоят на разстояние, докато никаква заплаха не тежи над
сигурността и просперитета на двете страни. О братно, народите и опо
зиционните сили се побратим яват най-вече след 1848 г., когато Репуб
ликата, а след това и империята преследват републиканците, както цар
ската полиция преследва нихилистите. И все пак по силата на френска
та традиция полските бежанци са тачени повече от всички други, защ о
то били преследвани от царизма.
Ф ренските социалисти, увенчани с успехите на своите предци,
проявяват изпълнена със състрадание симпатия към руските револю
ционери, които два пъти били победени - през 1825 и през 1905 година:
два сим вола на тяхната трагична съдба. По това врем е обаче францу
зите вярват повече в бъдещ ето на германската социалдемокрация.
528
П одобно държание възприем а и буржоазна Франция, която в тех

ническо отнош ение напредва и се развива победоносно: макар и необ
ходим, руският съюзник не е добре познат, дори е подценяван. Не трябва
ли той всичко да научи от Запада? П етър Велики е получил първите
уроци. Дидро е давал уроци на Екатерина. А Н аполеон бил победен от
студа, а не от руската армия.
Ако през 1854 г. Севастопол устоява на френско-английските ата
ки, то е единствено защ ото градът бил укрепен от Тотлебен, един прусак.
Ч ертите на този обобщ ен образ на Русия, който намирам е в учеб
ниците от онази епоха, се подсилват от икономическите договоренос
ти, постигнати в края на века. Тези договори са неравноправни и на
помнят за онези, които Западът сключва с Китай или с Аржентина, до
говори на колонизатор с колонизиран. Франция се установява в Ю жна
Русия, в Украйна, на брега на Черно море: тя постига стара мечта, но
си навлича ом разата на м естното население.
П рез 1917 г. настъпва обрат в отнош енията: победителите в
О ктомврийската револю ция не обещ ават никакво бъдещ е на френско
то работническо движение. Достатъчно е да си спомним второстепен
ната роля, която играят френските комунисти в К оминтерна; незагри-
ж еността на френското правителство към руския съю зник е последва
на от продълж илата доскоро същ о такава незагриж еност от страна на
М осква, която крие от френската комунистическа партия своите нам е
рения. Друг пример за разм яна на ролите: през X IX в. френската рево
лю ция от 1789 г. и френската история са пример за руснаците, ако не и
модел, който те познават в най-големи подробности. След 1917 г. роли
те се разм енят - френските социалисти и комунисти знаят всичко за
СССР, с изклю чение на това, което не искат да знаят. Те им итират м е
тодите на болш евиш ката партия и м ечтаят да действат по неин маниер.
О т своя страна съветските ръководители и обществото им ат само смътна
представа за Франция. М ежду руснаците и французите (които са на
власт и които са в опозиция) никога не е им ало по-голям о разминаване
и неразбиране, макар лоялността на френските комунисти към М осква
да е пълна и искрена, а приятелството на Съветския съю з към нещ аст
ния съю зник да е запечатано в сърцата и изписано върху надгробните
плочи на борците, загинали във войната срещ у хитлеризма.
Освен това с никой друг партньор направените отстъпки и жер
тви не били по-болезнени от тези, които са налагали френско-руските
отношения, защ ото разм яната на ролите в хода на световната история
носи със себе си съответните последици. До 1917 г. царската бю рокра
ция, като съю зник на републиканска Франция трябвало да се въздърж а
да стреля явно по демонстрантите, „за да не ш окира наш ите съю зни
ци“ ; от своя страна руските револю ционери трябвало да държ ат под
сурдинка интернационализма си, щ ом като тяхната страна е съю зник
на една западна „демокрация“ . След 1917 г. настъпва разм яна на роли
34. 529
те: при всяко френско-съветско сближаване замож ните хора си задава

ли въпроси с надеждата, че ще си върнат фондовете, пласирани в Русия
преди войната. Освен това работническата класа и комунистическата
партия във Франция ограничават своите искания и възприем ат поне на
думи, ако не и на дело, принципа за сътрудничество с буржоазната д ър
жава, която пък стига до положението да толерира наличието на ком у
нистически министри в правителството: те наистина са безобидни по
ради необходим остта да се поддържа въпросният съю з.
Но оттогава врем ената се промениха най-вече под въздействие
то на един интернационален механизъм. О т 1789 до 1917 г. Франция е
в авангарда на европейската революция, а царска Русия е в ариергарда;
от 1917 до 1956 г. СССР м инава в авангарда на световната революция,
а Франция със своите имперски позиции остава в ариергарда. В послед
ствие тези екстремни роли се поемат от А мерика и Китай. Някаква неп
реодолим а сила сближ ава народите, намиращ и се в „центъра“ , напри
мер Франция и СССР, но към това ги тласкат новите нужди.
С изострянето на студената война, с интервенцията в Будапещ а
през 1956 г. и в П рага през 1968 г. СССР се представя все по-отчетливо
като експанзионистична сила и като ново въплъщ ение на тоталитарния
режим. Във Франция комунистическата партия губи своята атрактив
ност, а след отлъчването на Тито и след процесите срещ у Л аело Райк и
Слански тези нови посегателства върху свободата в социалистическия
лагер, всички френски интелектуалци изоставят комунистическата пар
тия. С ъщ евременно в СССР се чува гласът на дисидентството чрез пе
рото на Солженицин, а същ о така и на Сахаров и Зиновиев. Изтокът
престава да бъде м одел и ако режимът започва да затваря някои от л а
герите, своите ГУЛАЦ икономическият провал е катастроф ален. С ъ
ветският режим се разпада отвътре, той губи позиции и се проваля. От
дълго врем е той вече не играе никаква роля във френската политика,
която изцяло е излята в калъпа на обединена Европа.
И се стига до положението да се поставя въпросът дали СССР, а
след падането на комунизма дали Русия принадлежи към Европа. С тра
нен въпрос за тези, които знаят какво значение придава Франция на рус
ката култура, произведенията на която най-много се превеждат и сега.
Трябва ли да се припомня, че Толстой, Чехов, Достоевски фигурират
между най-четените и най-често поставяни на сцена европейски автори,
непосредствено след Шекспир? Че макар да отсъства дипломатически,
Русия присъства на наш ите сцени (например в Авиньон), на нашите ста
диони, в концертните ни зали, в ревю тата на висш ата мода. Колкото Ру
сия става по-европейска с опознаването на нашите автори, а после и на
Маркс, толкова по-сериозно стои въпросът дали тя наистина е част от
Европа. А такива въпроси не са се поставяли в царско в р е м е ...
530
Френското единство
П РИ С Ъ ЕДИ Н ЯВАН ЕТО НА П РО ВИ Н Ц И И ТЕ
Една гравю ра на Льороа Ладюри илюстрира присъединяването на Флан

дрия към кралството през 1660 г., представяйки я с чертите на жена,
каквито са френските кралици, които влизат голи в кралството, а после
се обличат в модните дрехи на новото си отечество.
К ак п о-добре да се представи процесът на хом оген и зи ран е на
нравите и на обичаите, който води до културното униф ициране на
с тр ан ата и редуци ра различията! Този процес дори е предизвиквал
реакции, които д ва-три века по-късно м о гат да се отн асят до защ и
тата на „привилегиите“ , например в Елзас, до съхраняването на езика
както в Русийон, така и в К орсика, Б р етан , та дори и във Ф ландрия.
Д нес някои други културни м алцинства на свой ред м о гат да искат
„п рава“ : едни - с цел запазване на идентичността си, други, напро
тив - за да не бъд ат изклю чени от политическата об щ н ост поради
п роизхода си.
При тези условия не е изненадващо, че френското правителство,
което през 1981 г. разработи програма за децентрализация, същ евремен
но пледира за разширяване правата на имигрантите: същ ествува някаква
връзка меж ду мястото, което се отрежда на малцинствата, и мястото на
регионалните власти. Д а се признае културното своеобразие на арабите,
предполага признаване и това на баските или на бретонците.
От О ксит ания до Л ангедок 1

П рисъ единяването на о б л асти те от Ю ж на Ф ранция, към тези , р а з
полож ени м еж ду Л о ар а и С ена, е едно о т най-успеш ните, но то о с та
вя най -трай н и те следи, като се започне с кръ стоносния поход на ал-
бигойците.
М ежду тези две части на днеш на Франция поначало е им ало не
само езикова граница, но и същ ествени културни различия. След тази
травм а и нейните последици разликата в икономическото развитие от
слабва позицията на Ю жна Франция, макар че през последните десети
летия отнош енията меж ду Севера и Ю га м алко се промениха. И все
1 Област в Южна Франция, носеща името на езика, който се е говорел (на френски
langue d’oc )_- романски диалекти, при които няма палатализация, за разлика от диа
лектите в Централна и Северна Франция langue d’oïl, при които палатализацията е
под влияние от немски език. - Б. пр.
531
пак в някои от тези области се съживяват регионални претенции, под

хранвани от спомена за минали раздори.
По врем ето на Грегорий от Typ (VI в.) противопоставянето между
Северна Галия с нейната франкска или германска култура и Ю жна Га
лия, в която са се запазили романските нрави и обичаи, много осезател
но се е чувствало от съвременниците. До VIII в. франките продължавали
да наричат аквитаните „романи“, а всъщ ност тъкмо последните са аси
милирали германските племена, а не обратно. По-късно положението се
променя коренно, защ ото франкските крале продължавали да гледат към
Средиземноморието, но напредвали и на изток и стигнали до Панония,
днешна Унгария. Те съхранили и дори подсилили характерните черти на
своята цивилизация и по този начин задълбочили разликата между този
свят и най-средиземноморската част на Галия, в която се говори лангдок.
Това състояние продължава с векове, като търпи известни про
мени, предизвикани от нашественици, дош ли от север, от изток или от
ю г - нормани, унгарци, араби, които още повече дестабилизирали крал
ствата, образували се вследствие разпадането на Каролингската им пе
рия: маркизатът на Фландрия, Невтрия (от която води началото си Френ
ското херцогство, Нормандия, Гасконското херцогство, Тулузкото граф
ство, Б арцелонското граф ство и пр.
Както при последните Каролинги, така и при първите Капетинги
кралете притежават престиж, който идва от коронясването, макар че
тяхната реална власт, например в случая с Ф ренското херцогство, не
излиза извън кралското имение - от Компиен до Орлеан. Но властта на
големите феодали същ о е относителна, защ ото фактически те контро
лират твърде ограничени територии.
Впрочем властта се определя не от границите, а от правата.
В навечерието на албигойския кръстоносен поход (1209-1229)
капетингските крале упражняват само номинална власт над областите
меж ду Гарона и Рона, които сега се наричат Окситания. О т Париж тех
ните погледи са обърнати на запад, където те водят война с П лантаге-
нетите, а същ о и на изток, към империята. Н орм андия и Ш ампан са
следващите стъпки в разширяването на кралството, чийто хоризонт сти
га до Ц ентралния масив.
Всички тези области принадлежат към големия феодален комплекс,
който включва и Църквата. За тях спорят Плантагенетите от запад (през
1159 г. те заплаш ват Тулуза) и Арагонското кралство. По тази причина
френските крале за първи път минават на ю г от Централния масив.
Тъкмо един от тулузките графове - Ремон IV, оглавява Първия
кръстоносен поход, а един век по-късно Ремон VI се явява въплъщ ение
на просветения крал, който ръководи своята държава с толерантност,
както са управлявани италианските градове, изплъзнали се до известна
степен от опеката на Ц ърквата, с което създали възм ож ност да се р а з
вие трубадурското изкуство.
532
ФРЕНСКОТО ЕДИНСТВО
Н а културата на Окситания, която е предимно светска, се проти

вопоставя културата на капетингската м онархия с нейния църковен ха
рактер като последица от реймското коронясване: абатът на Сен-Дьо-
ни Сю жер изпълнява ролята на първи министър, след като през X в.
архиепископът на Реймс А далберон осигурява победата на Капетинги-
те над последните Каролинги.
К огато се разпространява катарската ерес, като реакция срещ у
прекадената толерантност в Ц ърквата и като бунт против нелегитим-
ността на папството, епископите от Окситания смятат, че реакцията на
тулузкия граф е прекадено мека, и се обръщ ат към краля на Франция,
който, разбира се, осъжда тази ерес. Ужасните репресии, с които е свър
зана нам есата на Симон дьо М онфор, особено в Б езие, и последвалият
кралски кръстоносен поход им ат за политически резултат присъединя
ването на повечето от земите на Транкавел и Л ангедок към кралското
имение. Като последица от кръстоносния поход на ю г се устрем яват
завоеватели от различен произход (някои дори се наричат тевтонски
рицари) и техните насилия и грабеж и по-скоро приличали на чуждо, на
варварско наш ествие, а не на кръстоносен поход.
Албигойският кръстоносен поход прави окончателно включването
на Лангедок във Френското кралство, но то отваря рана между северните
и южните територии, които преди това не са осъзнавали същностната раз
лика помежду си, въпреки несъвм естим остите в езиково отношение.
Ч увството на неприязън е най-силно в областите, засегнати от
катаризма. Но то не е насочено срещ у краля, за което свидетелства
начинът, по който са приети Луи VIII и неговите наследници. М акар че
впоследствие Сен Л уи не сам о не се противопоставя на Инквизицията,
но дори я окуражава в действията й срещ у тази ерес, важното е, че
лоялността на Окситания към монархията е неизменна.
Когато династията Валоа идва на трона, което слага началото на Сто
годишната война, претенциите на Едуард III1 изправят една срещу друга
две монархии и лоялността на окситанците, съседи на английската област
Гиен, е подложена на изпитание. Тази лоялност се запазва и интеграцията
се консолидира поради това, че в Тулуза, Каркасон или Бокер не се назна
чават обикновени сенешали от дребната или от средната аристокрация, а
напротив, висши съдии, какъвто е нормандският херцог Жан, бъдещият
Ж ан II Д обрият, който става кралски зам естник в Л ангедок (133 8—
1344). Продажбите на Майорка на френския крал, а след това и на феодал
ните владения около Монпелие бележат края на процес, който води до
свикването на първите Генерални щати на Лангедок в Тулуза през 1345 г.
След религиозната омраза, изразяващ а се в катарския бунт, и след
тази към нашествениците от север идва ред на социалната омраза, изра
зила се към 1380 г. в бунта на тюшините - в гнева на селяните, но и на
1 Присвоява си титлата крал на Франция и оспорва законността на Филип VI. - Б. пр.
533
буржоазията от някои градове, въстанали, както във Фландрия по същ о

то време, против злоупотребите на кралските или феодалните данъчни
власти. Но това не поставя под въпрос лоялността на окситанските об
ласти към краля. Целият Лангедок плаче, когато Жан II Добрият попада
в плен след битката при Поатие и е отведен в Англия (1356 г.).
Разпоредбата от Вилие-К отре на Ф рансоа I (1535 г.) слага край
на един аспект от лангедокския партикуларизъм, тъй като след този
м ом ент съдебните актове трябва да се съставят на френски, а не на
латински, а административните - същ о на френски, а не на окситански.
Всички събития, взети заедно, оставят трайна следа и съвсем не е
случайно, че протестантството прониква в Ю жна Франция, тъй като про
дължителното налагане на Инквизицията в тази част допринася за раз
витието на силно антиклерикално чувство. След албигойците Тулуза и
Каркасон същ о се присъединяват към Свещ ената лига, докато Н им и
източната част на Лангедок са протестантски. За миналото свидетелства
също и бунтът на Анри дьо Роан, а после и на М онморенси, които в тези
области се натъкват на съпротива срещу централизирането на монархи
ята. Когато през 1685 г. Луи X IV отменя Нантския едикт, това предиз
виква в Севените така нареченото въстание на „камисарите“ , ръководе
но от Жан Кавалие и потушено от марш ал Дьо Вилар (1710 г.). О т еди
ния до другия край, от кладата в М онсегюр до разпръскването на сино
дите на „пустинята“, Окситания става жертва на католическия абсолю -
тизъм, който всъщ ност е инструмент на монархическия абсолю тизъм.
Тези спомени подхранват днес окситанската пам ет и предлагат
м атериал за безброй най-различни изследвания и м емоари.
Токвил твърди, че в навечерието на Революцията от 1789 г. Лангедок
е най-гъсто населената и най-богата френска провинция. Наченките на
индустриален упадък трябва да се търсят по времето на Консулата, когато
Шаптал спасява все още процъфтяващата вълнена индустрия, но нанася
решителния удар на дребния капитализъм в Лодев, давайки предимство на
големите държавни поръчки, т. е. на капиталистите, които разполагат с
голям обем операции. Белезите на упадък се проявяват по време на Вто
рата република, защото тоталната механизация прекъсва връзката между
работодатели и работници най-вече в Бедарийо и Лодев и прави противо
поставянето между тях още по-радикално и по-остро от другаде.
Този упадък се прибавя към една по-стара носталгия, която в средата
на XIX в. поражда в Лангедок и особено в Прованс движението фелибриж1
за възраждане на областта и на местния език. Поетът М истрал е един от
неговите най-видни представители. Тази носталгия се подхранва от затваря
не в себе си, подсилено от твърде неблагоприятното икономическо развитие
на Лангедокския регион. Той е сполетян последователно от кризата, причи
нена от филоксерата в началото на XX в., а след това от бунта на лозарите и
1 Основано през 1854 г. в защита на местните говори и обичаи. —Б. пр.
534
от последвалия след Втората световна война упадък, засегнал и вътрешнос

тта на страната. Горен Лангедок търпи последователни загуби в железници
те и училищата, намалява броят на населението м у и той влиза в сферата на
„френската пустиня“. В крайните райони Тулуза и Монпелие продължават,
разбира се, да бъдат активни благодарение на самолетостроенето и на кул
турните дейности. Разбира се, че туризмът поддържа плажовете, но зад тях
Безие, Каркасон, Нарбон и Сет бавно западат. А какво да се каже за малките
доскоро процъфтяващи градчета, от Сен-Пон-дьо-Томиер до Бедарийо, Ло-
дев и Алби? По обема на брутния вътрешен продукт (БВП) Лангедок-Руси-
йон заема тринадесето място от двадесет и две френски области, но това е
най-ниският БВ П на човек от населението.
Не е странно при това положение, че тъкмо във вътрешността, напри
мер в Ларзак, през 70-те години на XX в. се възражда окситанско движение.
Една отж ивелица на протест в област, която е по-светски настро
ена от м ного други, но където при навлизането в градовете се четат
едно до друго разписанията на литургиите, на службите в храмовете и
на изявите на масонската ложа; област, която дълго врем е е била из
вестна като Ч ервения ю г и в която днес, в периода на глобализацията и
на изграж дането на обединена Европа, идентичността се цени по-висо
ко от другаде. За това свидетелства привързаността към спорта ръгби,
чието разпространение бележи северната граница на културната съп
ротива на латинизираните страни срещ у доминиращ ото влияние на Се
вера, както и присъединяването към движението на ловците, което е
м ного по-интензивно, отколкото в останалата част от страната.
Един обратен пример: случаят с Русийон
П оказателен е контрастът между, от една страна, съдбата на Лангедок

(който К апетингите отнем ат от някои народи и отчасти против тях и
тези народи в продължение на векове хранят ом раза към Севера), и от
друга, съдбата на Русийон (който не е завладян нито от, нито против
някакви народи, а от Испания, с която народът бил в деликатни отно
шения, за да не кажем в конфликт).
Това е врем ето, когато границата меж ду Лангедок и А рагон-Ка-
талуния м инавала през Салс, чийто зам ък бдял над теснината меж ду
Корбиер и м орето, нещ о катоТермопилите. Перпинян ощ е преди Б а р
селона им ал свой консулат, свой кортес (парламент) и общ инска адми
нистрация. За няколко десетилетия Русийон се освобож дава от Ката-
луния в един комплекс, обхващ ащ Балеарските острови и дори М онпе
лие, Сердания, Конфлан и Валеспир. Този м алък апогей на Перпинян
се отнася до периода между 1276 и 1344 г. и съвпада с неговия тъ ргов
ски и м анифактурен просперитет, свързан с производството на плато
ве и с търговията меж ду Средиземноморието и северните страни. След
това А рагон вече господства над Каталуния и си възвръщ а Русийон, за
535
който настъпва черен период поради чумата и Стогодиш ната война,

докато най-сетне през 1493 г. Фердинанд Арагонски и И забела Кастил-
ска влизат триум ф ално в Перпинян, присъединяват го към Испания и
го подчиняват на Барселона. Присъединяването на Арагон-Каталуния
към Кастилия представлява завой в съдбата на Русийон, който се отда
лечава от главните центрове, започва период на упадък, за два века
населението на Перпинян спада от 18 000 на 8000 жители. В Русийон
постепенно се забелязват агресивни тенденции, насочени срещ у Б а р
селона. Тази провинция става залог в борбата между Бурбоните и Хабс-
бургите и през 1640 г. каталонският бунт срещ у Филип IV Кастилски
дава повод на Луи X III да се намеси. През 1642 г. армията на Риш ельо
подчинява Перпинян, а през 1659 г. Русийон е отстъпен на Франция
заедно със С еверна Каталуния.
Завладяването е директно, без провинциални щати (за разлика от
Лангедок) и се извърш ва посредством един Съвет с компетенции по теж
ките престъпления, както при регистрирането на кралските едикти. Чле
новете на този съвет са назначавани, т. е. заеманият от тях пост не им
принадлежи, за разлика от парламентаристите със съдебни функции в крал
ството. М естните обичаи се запазват, включително и назначаването по
жребий на общинските съветници, само че кралският комисар определя
кой щ е им бъде председател. Бунтът на Ангелчетата1, тези контрабандис
ти на сол, които се борят срещу данъка върху солта, е израз на недовол
ството на хората от планинските райони, но то не продължава дълго.
Б урж оазията взем а по-определено страната на френския крал,
тъй като аристокрацията ем игрира в Испанска Каталуния: запазва се
антипатията към дош лото от север духовенство. И докато каталонският
език започва постепенно да се провинциализира, местният елит често
посещ ава двора (като например художника Хиасинт Риго) и се вклю ч
ва в П росвещ ението. Това е епоха и на икономическо възраждане, как
то в съседния Лангедок: мискетът от Ривзалт и Б аню л и грьонаш ът2 се
налагат на пазара, развива се градинарството, което впоследствие ста
ва печеливш поминък за Русийон.
Револю цията засилва модернистичните тенденции сред населе
нието. След аристокрацията и непокорните свещеници емигрират в Б а р
селона. И ако планинската област около Конфлан и Валеспир с пом ощ
та на испанците се превръщ а в малка Вандея, по врем е на им перията и
след това се наблю дава общ о присъединяване към Франция. Заражда
се определена гало-каталонска идентичност със силна републиканска
ориентация, чиито изразители са Франсоа Араго, най-известният учен
1 През 1674 г. избухва въстание срещу решението на Луи XIV да възстанови данъка
върху солта. Селяните, взели участие във въстанието, наричали себе си „земни ан
гелчета“. - Б. пр
2 Едро черно грозде, характерно за Южна Франция. - Б. пр..
536
от първата половина на X IX в. и водач на републиканската опозиция,

Ф рансоа А лбер, лидер на лозарите от Л ангедок по врем е на бунта
през1907 г., роденият в Ривзалт м арш ал Жофр. Голямата война засилва
разделението м еж ду двете части на Каталуния, макар че в северната
борците за езикова самостоятелност остават нащрек.
Д окато окситанското движение, което е особено активно през
70-те години на X X в., засяга горен Лангедок и стига до Ларзак, Руси-
йон изостава. Всичко става така, сякаш произходът винаги трябва да
различава Русийон от съседния Лангедок, който дълго врем е си остава
катарски, протестантски и бунтовно настроен.
Савоя и Н ица
П оследният случай на присъединяване, това на Савоя и Ница, не пре
дизвиква многословни изследвания от страна на историците в съвре
м енна Франция. Дали защ ото то става при Наполеон III, чиито успехи
не са превъзнасяни чак толкова от републиканската традиция? Или за
щ ото кю ретата са тези, които се застъпват за присъединяването (това
важи поне за Савоя)?
То се осъщ ествява след постигане на договорености, според кои
то прехвърлянето щ е стане „със съгласието на населението“ .
В случая със Савоя се намесва Швейцария, която по силата на Ви
енския договор от 1815 г. получила гаранции за неутралитет на Шабле и
Фосини. Сега тя иска анексиране на двете околии, но населението се
противопоставя на разпокъсването на старото Савойско херцогство и
гласува за присъединяване към Франция, още по-ентусиазирано и от фак
та, че бидейки католическо, то осъжда остро антиклерикалната политика
на краля на Пиемонт и Сардиния. За това допринася и обединяването на
Италия (както в Русийон при обединението на Испания през XV в.), за
щ ото центровете на властта се отдалечават много от средата на страна
та: М адрид и Рим заместват Барселона и Торино. През 1859 г. населени
ето на Савоя изпраща до краля обръщение, в което се казва: „Савоя не е
и не може да бъде италианска.“ От друга страна, тъй като говорело френ
ски език, бедното население на херцогството имало очевиден интерес да
бъде част от богата държава. За благословеното от кю рето трицветно
знаме с положителен вот се произнасят 130 533 души и само 235 са „про
тив“ . И тогава Савоя е разделена на два департамента.
• Какво се променя в живота на жителите на Савоя?

След X V III в. копринената индустрия била в ръцете на буржоазията в
градове като Ш амбери и пиемонтската държ ава следяла отблизо това
предназначено за износ производство. Фабриката за леки платове в Ш ам
бери била известна и в чужбина. Тази дейност особено добре се разви
ва през X IX в. в П ьоти Б ю ж е, К омб и М ориен, най-вече след 1860 г.
537
П рисъединяването към Франция позволява на някои малки пред

приятия или на отделни хора да работят на парче за тъкачниците в Л и
он. П о това врем е в областта им а около 2500 бубари.
Освен че води до положителни резултати, присъединяването пре
дизвиква много тежко разоряване на някои металургични дейности, нап
ример производството на желязо в Мориен, което поначало става по ини
циатива на сардинските владетели (1753 г.). В Л а П раз и в Арбин се
произвеждат до 40 квинтала желязо на ден, а консумацията за цяла Са-
воя възлиза на 6000 квинтала. Двете главни ковачници произвеждали
9500. Индустриалното развитие на периферията става причина за пре
късването на този подем, с изключение на кралската манифактура в Кран,
която оцелява след анексията през 1860 г. Но мините в Сикст и ковачни
ците в Б ож западат още преди присъединяването, а работилниците за
пирони са разорени от френската и от английската конкуренция.
Едно славно изключение представлява фабриката за сечива Опи-
нел, създадена на базата на една ковачница в Ж евуда (А лбие-Л ьо ви-
йо), която се запазва благодарение производството на ножове, което
ставало все по-известно.
В крайна сметка присъединяването към Франция се оказва изгод
но, най-вече когато започва да се развива туризмът. Н а първо място от
криването на алпинизма и на планината изобщо (през лятото и през зи
мата) допринася за въвеждането на някои нови дейности: първите ски
клубове през 1896 г., първите олимпийски игри в Шамони през 1924 г.,
първото училище за ски във Валоар през 1936 г., а след това и в Межев.
Днес съществува Савойска лига, която събира 6% от гласовете и пре
тендира за автономия: етап или средство да се получават повече кредити.
Но С авоя не се е чувствала италианска. А Ница?
Главният изразител на противопоставянето на анексията е Гарибал-
ди, радетел за италианско единство... Но неговата опозиция идва и от фак
та, че според него „кюретата и императорът“ искат анексия, противореча
ща на неговите републикански убеждения. Ето едно доказателство: когато
Наполеон III абдикира и Франция е изправена пред опасността да бъде
победена от Прусия, Гарибалди откликва на призива на Гамбета и се бие
редом с французите, които в онзи момент се чувствали изоставени от всич
к и ... Значи той се чувства повече италианец, отколкото гражданин на Ни
ца1, но и повече републиканец, отколкото италианец.
През 1871 г. той се примирява с присъединяването на родния си град
към Франция, което става в резултат на почти единодушен вот, макар някои
да твърдели, че референдумът бил манипулиран. През 1891 г. в Ница му е
издигнат паметник въпреки враждебното отношение на католиците.
Единствените недоволни от присъединяването на Ница били жи
телите на района около Грас, които били откъснати от департамента
1 Гарибалди е роден в Ница. - Б. пр.
538
Вар, за да бъдат вклю чени в А лп-М аритим, и властите в Ница им обръ

щ али по-малко внимание, отколкото властите в Драгинян.
Н аселението на Ница изпитвало по-скоро чувство за регионално
обособяване, отколкото за италианска принадлежност. Главният проб
лем идвал от пофренчването на езика, защ ото жителите на Ница почна
ли да говорят на френски в училищ е едва тридесет години след присъ
единяването. Но въпросът с местното наречие не забавил интеграция
та и тя се осъщ ествила доста б ъ р зо ...
• 1860 г. Какво се променя в живота на графството с център Ница

В течение на десетилетията, които предхождат присъединяването на Ница
към Франция, една от най-продуктивните дейности е морската контрабан
да. За дълго време областта, разположена между кралския Прованс и Ге-
нуезката република, успява да съхрани своите свободи, защото нейният
капацитет я превръща в най-доброто пристанище за Пиемонт. Но тези пре
димства изчезват, след като през 1814 г. Генуезката република е присъеди
нена към Пиемонт. По този начин Ница губи една от своите функции.
Колкото до съседното княжество Монако, макар че от 1817 г. се намира
под сардинска опека в съответствие с договора от Стрепинизи, то също се
радва на някои свободи. Получава се така, че на разстояние от 50 километ
ра, от Антиб до Монако, имало четири митнически режима: на Франция,
на Сардиния, на Монако и на Ница. Малко трябвало на марсилските, кор-
сиканските, генуезките и каталонските моряци, за да се отдадат на контра
банда, която била главният източник за доходи в Ница, но била ударена от
силната конкуренция на Генуа. И това се осъществявало чрез безброй малки
четириместни или шестместни лодки и платноходки.
Тази контрабанда с Франция, съгласувана с Корсика, а същ о така и
с М арсилия, засяга, по стара традиция, на първо място английските пла
тове; на второ място идва марсилската захар, но предназначените за нея
бурета били изпразвани и пълнени с други стоки или пък се симулира
пътуване в обратна посока или към Барселона. Корсиканците като голе
ми консуматори на захар за своите сладка и конфитюри имали складове
на остров Капрера, на север от Сардиния. Тю тюнът бил третата контра
бандна стока. Френските и сардинските митници не успявали да контро
лират каталонските превозвачи, които имали свои съучастници в Ница и
издавали фалшиви декларации. Така например голям сандък с пури, пред
назначен за малката платноходка Сент-Антоан, бил свален от кораба
Сен-Мишел, докато митничарите ровели в платноходката.
Тези дейности се обясняват с м изерното положение на рибарите
или на контрабандистите по суша. Въпросните нещастници нямало какво
да губят: ако ги заловят и ги осъдят на глоба, те не можели да я платят.
В доклад на М инистерството на външ ните работи се споменава, че е
по-добре да се увеличат телесните наказания, защ ото иначе „ще взем ат
на босия цървулите“ .
539
П о врем е на присъединяването упадъкът на Ница изглеждал не

обратим. Генуа, която до този м ом ент била зависим а от Савоя, станала
вече голям ото пристанищ е на Италианското кралство и си възвърнала
загубеното през X V I в. величие. А Ница се намирала твърде встрани,
за да мож е да я конкурира.
След 1860 г. се наблюдава фрапираща промяна. На първо място с
това, че през 1864 г. Наполеон III докарва железницата до Ница. Той също
така увеличава субсидиите за развитието на бившето графство: отпуска
10 пъти повече средства от краля на Сардиния. Във връзка с това обаче в
областта започва да се шири спекугаа, а банкерът Анри Ж ермен вече съзи
ра туристическото бъдеще на региона. Разполагаме с данни за извършени
те в Ница разходи: 300 милиона през 1912 г., докато за периода 1850-1859
г. те възлизали на 300 хиляди франка. Инвеститорите разбират, че „тук се
искат луксозни сгради“, и привличат английски, руски и френски туристи.
Началният устрем е даден още през 1914 г.
Интеграцията се извърш ва съвсем естествено, макар че национал
ният капитал залива постепенно този на местните предприемачи, които
все пак запазват позициите си. Единствените жертви на тази м етаморф о
за са онези, които са отдалечени от морето и не м огат да се възползват от
възхода на хотелиерството и туризма. По този начин се засилва нерав-
новесието между крайбрежието и вътрешността, тъй като били засегна
ти и маслинените насаждения поради конкуренцията на м асла от семена,
идващи от империята. П рез 1866 г. от един хектар маслинени насажде
ния се получавали 300 франка доход, а през 1907 г. само 15 франка. Едва
след В тората световна война маслиненото олио възвръщ а своя престиж
и забележимо се появява на масата на французина. Заедно с цветята и
парфю мите това производство осигурява на вътрешните области около
Ница и Грас средства, които намаляват неравновесието.
Г раници... на североизт ок: Л от арингия и Елзас

Тези две провинции са присъединени към Франция едва през 1871 г.
Д отогава нищ о не ги свързва с нея. Елзас е обърнат към Рейн и се
см ята за герм анска провинция; Л отарингия се см ята за френска и Анри
IV искал да установи в нея парламент.
У становяването на граници в зависим ост от езика, на който гово
ри населението, никога не могло да се осъщ естви, макар че Луи X IV се
позовавал на този критерий при анексирането на Франш-Конте. До ези
ковия аргум ент се прибягвало само в крайни случаи. Трябвало да се
изчака X IX в., за да излезе той на по-преден план.
В онези врем ена на Европа не били известни национални терито
рии и национални граници. Тя познавала само войни за надмощ ие, ди
настически войни или кръстоносни походи. С врем ето, най-вече след
револю цията от 1789 г., понятието държавен суверенитет довежда до
540
утвърж даване на понятието географски граници и до създаване на м и

та за необходимост от тях.
Даниел Нордман дава пример с територия от 20 квадратни левги
между реките Cap и М озел, която през 1737 г. била едновременно част
от Франция, от Лотарингия, от Люксемберг, от Трир и от империята. Тя
обхващ ала стотина селища, от които 27 се числели към Трир, 29 към
Франция и Лотарингия, 18 към Франция и Люксемберг, 10 към импери
ята, а 16 били с неустановено положение между Лотарингия и Трир.
В продължение на векове, от рим ската епоха до X V I-X V II в.,
почти не се правела разлика меж ду държ авата и другите ф орми на чо
вешко общество. Тя заемала своето място в поредица от форми - от м ощ
ното кралство до градската общност или до „нацията“ . Почти нямало
разлика между територията на държава и на абатство или на град. Д ър
жавата се получавала от съединяването на няколко феодални владения.
И те представлявали по-скоро правни, отколкото териториални общ нос
ти. Границите - или по-скоро очертанията - били не толкова простран
ствени, колкото юридически. Една и същ а територия можела да е под
властна на повече владетели. Понятието териториален суверенитет се
утвърждава доста късно, през XVI в., тъй като терминът граница вече не
означава фронтова линия, а териториално очертание. Границата по р.
Рейн представлявала система от укрепления...
Д отогава от короната се отделят феодални владения; след това
преминаването на границата означава окупиране на друга територия.
Големият завой като че ли става малко преди Ф ренската революция,
когато м онарсите чрез договори придобиват територии, които сега на
ричам е „провинции“ : Артоа, Русийон и т. н. Н о би било преувеличено,
дори невярно, да се каже, че през 1789 г. Франция била разделена на
провинции, защ ото по това врем е терминът се прилага при всички въ з
можни случаи: за Гатине и за Валансиен, за Б ю ж е и за Арманяк. Фак
тически по онова врем е истинското институционално деление се свеж
дало до епархиите, до интендантствата, до военните управи, до ю риди
чески подразделения, и всички те били с неустановени граници и може-
ли да отговарят или не на понятието „страна“ .
В същ ност провинцията представлява разнородно множество от
местности, постове и зависимости. Ж ителят не се колебае, той казва:
„Вие сте в Руерг, или в Оверн, или в Ш ампан, или в Лотарингия. И
макар че М арсили се нарича М арсили-ан-Бос, за м естните хора това
селищ е не е в Б ос, а в Бокаж. Администрацията на Лоар-е-Ш ер го е
нарекла така през 1806 г., за да го различи от едно друго М арсили. По
същия начин през XV III в. Сиервил било наричано Сиервил-ан-Ко, крал
ско название, докато неговите жители наричали ж ивеещ ите в Ko „ко-
ш оа“ , за да се разграничат от тях (Л. Фебвр).
Ж ан-Ж ак Русо, който присъства в Ш амбери на преминаването на
френските войски, пише: „Вървях с тълпата зяпачи към площ ада в очак
541
ване на куриерите. И в състояние дори по-глупаво от това на м агарето

в баснята, аз с безпокойство се питах на кой господар щ е им ам честта
да нося самара, защ ото тогава се твърдеш е, че принадлежим към Фран
ция, а С авоя беш е отстъпена в замяна на М иланското кралство.“
На колко още места той м огъл да се натъкне на подобна ситуация,
тъй като размяната на територии широко се практикувала до времето на
Наполеон! Преди 1789 г. тя била нещо постоянно. За това свидетелства
случаят с херцогствата Бар и Лотарингия, които били обект на размяна
срещу Миланското кралство или срещу Нидерландия. Във всички случаи
поданиците сменяли господаря си - не само част от тях, а всички заедно. В
Лотарингия, тъй като херцогът е в поданически дълг към краля на Фран
ция заради зависимата област Бароа, т. е. заради част от Бароа, която е
във феодална зависимост от френския крал, той не може да има достъп до
империята: женитбата м у с Мария-Тереза е възможна само ако се откаже
от Лотарингия. Същевременно, след като загубил полското кралство, тъй
като бил детрониран, Станислав Лешчински става тъст на Луи XV: той се
съгласява да замени титлата крал с титлата херцог; след смъртта му Лота
рингия минава към френския крал. Административното й управление е
поверено на канцлер, макар че някои гласове изразяват голямото си учуд
ване. В германофонските области по поречието на М озел лоялността към
краля и към последвалите режими не е проблем, защото този район дава
най-много доброволци още при Луи XVIII.
• Елзас в сърцето на европейските конфликти

О т всички френски области и провинции Елзас без съмнение е един
ствената, която директно е участвала в големите конфликти на евро
пейската история: по врем е на Реформацията, по врем е на Револю ция
та от 1789 г. и във френско-германското съперничество.
Присъединяването й към френската корона, осъществило се между
Вестфалския договор и присъединяването на Страсбург, се свързва отчас
ти с разногласията, които противопоставяли лутераните на Хабсбургите.
През 1701 г. във Версай си казват: „Не трябва да се посяга на обичаите в
Елзас. Там Нантският едикт не се прилага и практиката на simultaneum
(едновременност) позволява на католиците и на протестантите да разпола
гат, ако е необходимо, със същите сгради. Тъй като през XVIII в. владее
дух на толерантност, било възможно съвместното съществуване на трите
религии - католическа, протестантска и израилтянска.
Революционният епизод независимо от проблема с германските прин
цове със запазени владения в Елзас предизвиква криза, за която доприна
ся и „войната срещу местното наречие“, защитавано със зъби и нокти от
католическото духовенство, идентифициращо пофренчването с налагане
то на светски мироглед. Благодарение на Конкордата Наполеон печели
доверието на Църквата и използва билингвизма, за да повери на елзасците
висши длъжности в старата романо-германска Свещена империя.
542
Германофонски и франкофилски, такъв е Елзас през X IX в. и за

това присъединяването към Германия през 1871 г. предизвиква частич
на емиграция и враждебна реакция, за което свидетелстват и изборите
през десетилетието 1871-1880 г. Режимът на Вилхелм II провежда м но
жество реф орм и, но дали населението е спечелено чрез тях? К огато по
врем е на П ървата световна война руските социалисти предлагат в Елзас
да се проведе референдум, за да се реш и неговото бъдещ е, М ариус
М уте и М арсел Каш ен са съгласни по принцип, но при условие, че ста
не под изклю чителния контрол на френските власти.
К огато през 1918 г. Е лзас става отново френски, той запазва
обичаите си, но антиклерикализмът на Третата република възражда из
вестни стремежи за автономия, които нацистка Германия нарича „регио-
нализъм“, преди анексирането на провинцията през 1940 г. Тогава отка
зът да се служи във вермахта бил смятан за дезертьорство и затова 60 000
елзасци, смятащ и се за франкофили, били предварително експулсирани
към Лион. Но тъй като броят на франкофилите бил много по-голям, зна
чителна част от тях били депортирани в Полша, а на тяхното място били
изпратени германци от балтийските страни или от Бесарабия.
След войната драм ата на така наречените Въпреки нас 1 е породе
на от процеса срещ у отговорните за клането при О радур2. М ежду пала
чите от батальона на ф ю рера от II есесовска дивизия на райха имало
известен брой елзасци, насила вкарани във верм ахта, които заявявали,
че са невинни. Ако бъдат осъдени, Елзас ще излее своя гняв, ако бъдат
оправдани, Л имузен ще крещи от възмущ ение. „Засегнати дълбоко в
душ ата си“ , елзасците заклеймили правителството във Виши, че ги е
и зо стави л о ... Такава била цената за една от проявите на съглаш ател-
ската политика на Виши. Тринадесет от тези Въпреки нас били осъде
ни, но няколко дни след това (1953 г.) парламентът ги амнистирал.
• Елзас без идентичност: погледът на франкофила Анси

За отчаянието си, че родината м у Елзас е присъединена към Германия през
1871 г., свидетелства писателят Жан-Жак Валц, наречен Анси, който рису
ва един неподвижен Елзас, традиционен и селски, който не приема герман
ската окупация и остава верен на спомена за Франция. Преди 1914 г. авто
рът многократно трябвало да се явява на съд заради своето творчество, а
след второто присъединяване на Елзас към райха през 1940 г., след една
агресия на гестапо през април 1941 г. той е смятан за убит. Писателят все
пак се спасява и Петен м у предоставя кола, за да мине в Швейцария, къде-
то той намира убежище в Лозана. През 1951 г. Анси умира като почетен
гражданин на родния си град Колмар. „В украсения Колмар, който е свел
знамената в знак на траур, момиченца с бели блузки и сини поли, момчен-
1Така се наричали елзасците, които въпреки волята им били ангажирани във вермах
та. - Б. пр.
2 На 10 юни 1944 г. германците избиват населението на това селище. - Б. пр.
543
ца в традиционни костюми, една рота от 152-ри пехотен полк, където Анси

служил през 1914 г., го придружават до последния м у дом.“
Безброй са произведенията на Анси за Елзас, самият той е илю с
трирал най-известните от тях. Но се поставя въпросът дали тъкм о исто
рията на Елзас се разказва от „чичо Анси“. Когато говори за Елзас, той
извиква спомена за Ж ана д ’Арк и за Годфроа дьо Буйон. Съставената
според неговите виждания история на Елзас прилича особено много на
историята на Франция, подправена с елзаски сос. Обратно, изобщ о не се
усещ а вкусът на това, което би трябвало да бъде история на самия Елзас.
Например не става изобщ о въпрос за онзи политически експеримент през
XIV в., отнасящ се до С ъю за на градовете, Декаполиса от 1354 г., един
от най-оригиналните успехи на Запада, при който Елзас си остава Елзас.
Няма и следа от „освободителната война“, водена от М юлуз срещу Страс
бург, нито за конфликта с швейцарците един век по-късно.
И сторията при Анси ням а за цел да очертае или да обясни м ина
лото, а да каже за миналото онова, което може да го утвърди. Това,
което радва и ентусиазира автора, е неговото натрапчиво желание до
осмее германеца, да го напада е подигравки. И да възпява Франция.
За Анси история е само това, което служи на историята. О стана
лото не представлява интерес. И затова той наблю дава Елзас по оста
запад-изток, а не по оста ю г-север по течението на Рейн. П рието е, че
идващ ото от И зтока е лошо. Това важи за германските наш ествия. Но
тъй като най-ж естокото нахлуване е това на хуните, той го обяснява с
факта, че те били „толкова жестоки, колкото пангерманите“ . Колкото
до войната на селяните, към които Анси се отнася със симпатия, той
пропуска да напомни, че тя започва на изток - в Тю рингия и в Ш вабия,
и я представя като последица от Стогодиш ната война, която завърш ила
почти един век преди това. Опълчвайки се срещ у англичанина, Анси
отново намигва съучастнически на Франция.
Биха могли да се посочат още много такива негови дяволии. Те го
карат, ако е необходимо, да извади част от съдържанието на елзаската
история. Той премълчава например разцвета на минезингерската рицар
ска поезия от XIII в., защото е на немски. Не казва нищо за Гутенберг и за
връзките на Елзас с големите градове по долното течение на Рейн. Споме
нава ли, че Елзас е част от тази „улица на свещениците“ (на германски
Pfaffengasse)', един от чиито князе е епископът на Страсбург? Не, разбира
се, защото това би напомнило за включването на Елзас в други простран
ства, извън тези, които Анси мрази или почита. Нищо не се казва и за
изминатия от протестантското вероизповедание път от Холандия до Б а
зел, който прави от Елзас и Рейн една от осите на Реформацията.
П олучава се така, че, говорейки за Елзас, Анси възхвалява Трис-1
1Така се наричала областта на Горен Рейн, в която влизали седем църковни княжес
тва. - Б. пр.
544
тан и Изолда на норманския трубадур Берул, и изобщ о не споменава

Легендата за Нибелунгите.
В този век на национална и шовинистка истерия имагинерното у Анси
се превръща в исторически разказ и Клио се поддава на това без труфила.
В Бретан, запазване или край на регионализм а

За разлика от Л отарингия или Елзас Б ретан представлява хомогенно
единство и дълго врем е устоява на пълното поглъщ ане от страна на
Плантагенетите, Капетингите или на династията Валоа. Династията Мон-
фор е неизменно на власт от битката при Оре през 1364 г., спечелена
срещ у племенник на Филип VI, до смъртта на Франсоа II през 1488 г. Той
оставя на единствената си дъщ еря Ана, много отворено момиче, наслед
ство, за което спорят император Максимилиан, за когото тя ще се омъжи
по-късно, Ан дьо Божьо, регентка след см ъртта на нейния бащ а Луи XI,
английският крал и монарсите на Арагон и Кастилия.
Намирайки се между тези заговорнически групировки, които про
дължавали да се борят една срещ у друга в двора, А на преценила, когато
една кралска армия стигнала до Рен, че щ е бъде най-добре да разтрогне
този брак, сключен без съгласието на нейния сюзерен, и да се омъжи за
него, а след това за неговия наследник, ако той умре, без да са имали
деца. Така последователно тя се омъжва за Шарл VIII и за Луи XII.
Това бил краят на феодалните войни и на независимостта на Бретан.
Датата 1675 г. например бележи завой със своите два бунта: този про
тив данъка върху гербовата хартия, в Горен Бретан, един градски, антифис-
кален бунт, и този на Червените шапки1 селско, антифеодално, егалитарист-
ко въстание, вследствие на което бил съставен селски кодекс, предшестве
ник на Тетрадките от 1789 г. Тези събития са предизвестени от въвеждане
то на данък върху регистрирането на официални актове, към който се при
бавя и данъкът върху тютюна (освен въвеждането на данък върху солта,
срещу който също се надават викове), и изразяват отчаянието на хората,
преминало в бунтове, които били грубо потушени от монархията.
Този завой бележи края на златната ера за Бретан, започнала през
1532 г., когато Бретан приема да бъде присъединен към Франция в замяна
на признаване на съответни, по-конкретно данъчни, привилегии. Поетап
ният упадък след присъединяването чрез женитба през 1488 г. явно е мит.
Според Ален Кроа градовете, щатите и парламентът не бива да се смятат
за жертва на системно начинание за унищожение от страна на централизи
ращ ата държава, защото те се стремели по-скоро да запазят привилегиите
си, отколкото да защитават някакъв партикуларизъм. До времето на Луи
X IV Бретан е просперираща област благодарение на своята текстилна
промишленост, която осигурява износ за Испания и Америка, както и на
1 Нарича се така, защото въстаниците носели червени шапки. - Б. пр.
35. 545
използването на морето: за риболов, за добив на сол и за транспорт. Към

М орле и Нант по времето на Колбер се прибавят Б рест и Лориан. Този
напредък се обяснява именно с производството на платна.
Впоследствие трудностите ще започнат да се увеличават. Тъй ка
то протекционизмът на Колбер налага такси на английските платове,
бретонците от областта Леон губят износа на платна и това причинява
упадък на гр. М орле. П оследвалите войни объркват търговията, а кор-
сарството в С ен-М ало не може за компенсира загубите. Търговията на
черни роби осигурява, разбира се, просперитет на Нант, едно от двете
големи пристанищ а заедно с Бордо, но останалата част на страната е
арена на м ного въстания, породени от проблем и с житото, и на най-
различни конфликти с интендантите, които им ат пред себе си борбени
провинциални щ ати, а парламентът в Рен се възползва от правото си да
критикува кралските наредби. Тези трудности се изразяват в нещ о като
предпремиера на реакцията от страна на аристократите - парламентът
изключва представителите както на простолю дието, така и на придоби
лите наскоро благороднически сан. С това се обяснява фактът, че през
1789 г. бретонските депутати от третото съсловие участват активно в
борбата срещ у аристокрацията и висш ето духовенство.
След Револю цията аристокрацията губи функцията си на хеге
мон. Д уховенството застава начело на тези, които се противопоставят
на якобинския антиклерикализъм и още повече на военната повинност,
която в им ето на Републиката призовава бретонците да се бият далече
от домовете си. За гол ям а част от населението нежеланието да се отда
лечи от корена си е в основата в движението на шуаните. Избиването
на републиканци от вандейци в М ашкул, организираните от Кариер
през 1793-1794 г. удавяния в Нант в им ето на Конвента оставят в па
м етта на бретонците такива следи, с каквито е останал в пам етта на
окситанците след кръстоносния поход на албигойците.
Индустриалният прелом през XIX в., географската и икономическа
централизация, свързана с железопътните мрежи, замирането на колони
алните пазари (най-вече на този в Антилските острови), благодарение на
които бяха забогатели много пристанища, ето кое подбужда и съживява
съзнанието за идентичност, което намира все по-силно изражение: 500 000
разорени бретонци трябва да напуснат страната. Бретан се оказва марги-
нализиран, фолклоризиран: ако човек иска да оцелее, трябва да научи френ
ския език. След дадените тежки жертви през периода 1914—1918 г. се наб
людава организирана реакция срещу Париж и централизацията. „Селско
то“ движение на Доржер1, в известна степен популистко и фантазирано,
слага край на опозицията сини-бели (републиканци-монархисти), която
разделя страната след Революцията. За селячеството тези „зелени ризи“
са това, което е след Втората световна война пужадисткото движение за
1Анри Доржер е виден деец на селското движение в Северозападна Франция. - Б. пр.
546
дребната търговия. Част от това движение оценява селския език на Петен,

но друга част вече е мислила за отделяне. След поражението Хитлер ги
подмамва с обещанието да освободи бретонските пленници. През юли 1940
г. борещите се за независимост се надяват, че Бретан щ е стане нацио-
налсоциалистически: германците назначават там военен управител, но в
крайна сметка се отказват от намерението си, за да не отслабят прекалено
много позициите на Петен. През 1943 г. дори се сформира милиция за
борба срещу болшевизма - това е първата въоръжена бретонска форма
ция след разпръскването на армията на шуаните.
В същ ност тези движения си остават крайно малцинствени, с всич
ко около 3000 участници, но те са изпълнени с реш им ост и разпростра
няват идеите си чрез Ла Депеш дьо Брест. Въпреки англофобията на
част от бретонците, подкрепата за Съпротивата е несравнимо голяма,
дори всеобщ а, след като и Доржер участва в нея.
Това не пречи на регионалистичната идея отново до изплува, м а
кар че през Тридесетте славни години страната напълно се обновява,
отчасти благодарение на земеделските кооперативи и на водещ ите ин
дустриални производства, най-вече на електрониката. Н о тази идея се
подкрепя настоятелно само от една малка част от населението. З а това
свидетелства проучването, осъщ ествено в П лозве, едно съвсем обик
новено градче в Бигуденска област1. Във връзка с това А ндре Б ю ргиер
пише: „Тези, които говорят за „етноцид“, ще бъдат разочаровани. И зчез
ването на бретонския език в Плозве не води до нищо драматично. У
белите ням а съжаление, у червените ням а омраза. Културното наслед
ство никога не е било убежищ е за идентичността, нито обект на поли
тически или идеологически цели. Ж ителите на Плозве поддържат с бре-
тонската култура ведри и топли отношения, примесени с лека ностал
гия. Те са приели цената на едно окултуряване, отчасти осакатяващ о,
но им се струва, че ползата от него ще компенсира значително загуби
те. Те са забравили репресивната страна на образованието и ги интере
сува сам о неговата интелектуална и социална ефективност.“
Вярно е, че при смяната на хилядолетието последиците от из
граждането на обединена Европа, от глобализацията, от епидемията „лу
да крава“ и от други случаи на мор по животните създават сериозни
финансови трудности, които м огат да възкресят селския гняв. Н о какви
м огат да бъдат неговите цели?
Корсика или колонизацият а в обратен ред

Присъединяването на Корсика към Франция през 1769 г., много по-ярко
от другаде, е обект на официалната история, която скрива някои от проце
дурите и перипетиите при осъществяването му. В тази история под перото
1 Полуостров в Бретан. - Б. пр.
547
на Анри Каре в колекцията Jlaeuà се казва, че Корсика приема покрови

телството на Светия престол, но че живее в пълна анархия, „последица от
географското й положение и от нравите на нейните жители“. След това си
я оспорват Генуа и Пиза, като първата се налага, но никога не успява да
контролира напълно острова, тъй като там непрекъснато избухват въста
ния, „в които се намесват и чужденци“ . След XVI в. зачестяват и френски
те военни нашествия. През XVIII в. отначало холандците, а после и англи
чаните подкрепят един интересен авантюрист, Теодор дьо Ньохоф, който
през 1736г. си присвоява титлата крал на корсиканците. През 1739г. то й е
изгонен от малка френска армия. Франция сключва с Генуа договор, спо
ред който има право да държи на острова свои гарнизони. Най-сетне през
1768 г. Генуа продава на Луи XIV правото на сюзеренна власт. Тежките
военни действия срещу борците за независимост, чийто водач е Паоли,
завършват с покоряването на острова през 1869 г. Шоазьол вижда в това
компенсация за загубата на Канада.
В този разказ не се казва най-важното - че Генуа се противопос
тавя на независим остта на острова, че Теодор дьо Ньохоф бил извикан
от самите корсиканци, за да се опита да постигне някаква начална неза
висимост, че страхът от Паоли накарал Генуа да предпочете да отстъпи
на френския крал срещ у пари някои укрепени градове. Но същ ността
на проблем а е д р у га д е ...
Днес клубовете Паскал Паоли припомнят в противовес на горно
то нещо, което французите от континента не знаят. „Победена през 1769
г., първата демократична държава на новото време, страната, от която се
възхищ авал Жан-Ж ак Русо, е отклонена от пътя на своето бъдеще, за да
влезе под Стария режим“ . Литературната история, разбира се, знае доб
ре, че Русо подготвя (демократическа) конституция за Корсика, но това
знание не съответства на преподаваното по история. Паоли, от когото
философите се възхищавали, искал да установи републикански и демок
ратичен режим и оставил на Корсика един университет. Покупката анек
сиране фактически се явява връщ ане назад, защ ото 20 г. преди А м ери
канската револю ция и 30 г. преди Френската революция паолизмът съз
дал доктрина, според която народите им ат право да разполагат със себе
си12. През 1970 г. Ж ак Грегори пише в Populi corso : „Поализмът беше
отрицание на колониализма, на генуезкия колониализъм, на френския
колониализъм, на всички колониализми... Ето защо приравняването на
положението в Корсика със статута на зависима и „колонизирана“ стра
1 Наречена на името на френския историк Ернест Лавис, който я лансира. - Б. пр.

2 „Рим трябва да остане в Рим.“ Във Франция официалната история поражда републи
ката през 1792 г . , а Корсика не е могла да я изпревари и затова се игнорира. Същото
явление може да бъде видяно като пренесено и в СССР: официалната съветска история
премълчава факта, че първата болшевизирана социалдемократическа партия не е рус
ката, а латвийската - още от лятото на 1917 г. Днес историографията на независимата
русофобска и антикомунистическа Латвия на свой ред пропуска да го спомене. - Б. а.
548
на, в която живеят френски заселници и континентални жители, им а сво

ите прецеденти. Това обяснява и отъждествяването на движението за
отделяне с подобни движения на народите от третия свят, особено на
палестинците. Нали ощ е през XVIII в. те са подпомогнати от бея на Ту
нис в борбата срещ у Генуа и французите? О т това минало (от което Б о
напарт е изключен, докато официалната френска история го сочи за при
мер) контраисторията в Корсика изважда други символи: бялото знаме с
глава на мавър, емблем а на независима Корсика, възприето в Корте през
1762 г., следователно предхождащо френскиятрикольор; хим нът Dio-Vi-
Savi Regina, който отново е въведен от националистите през 1960 г.; гер
бът на Корсика, изобразяващ удължен триъгълник със стрелка, симво
лизиращ а географския нос; ежегодното честване на битката при Понте
Ново, при което хиляди хора са в траур, като спомен за това пораже
ние. . .Но тази контраистория пропуска да спомене, че проектът на Пао-
ли е предвиждал Корсика да премине към пазарната икономика от ан
глийски тип и към парламентарен реж им ...
В прочем по врем е на Револю цията Паоли се обръщ а за помощ
към англичаните, преди островът да е завладян от французите. Според
неговото схващ ане, свободите от английски тип трябвало да бележат
скъсването с традициите на острова и да отворят път към ново иконо
мическо развитие, но то било отхвърлено от м естните хора.
К ак д а се обясни избухването на политическите насилия след
70-те години на XX в.? Н ям а съмнение, че връщ ането към корените на
корсиканската култура обяснява някои социални отличителни черти на
населението на острова. Както и в други планини и острови на Среди-
зем ном орието, културата не почива на граж данствеността, а на семей
ството, на честта, на разм яната на услуги. Във всички тези планини и
острови се практикува омерта 1 и те им ат своите почетни бандити: от
Ф ра Дяволо до Джулиано, от клефтите2 до Паоли, а техните днешни
наследници се държ ат като своите предшественици.
В същ ност насилието не се появява на острова през 60-те години
на X X в. - то изобщ о не е спирало, с това уточнение, че по-рано не е
им ало особен политически характер и следователно правителствата не
са го идентифицирали като такова. Около 1890 г. в Корсика им а средно
по 60 убийства на година, но 1848 г. чупи всички рекорди с 207 убий
ства - повече, отколкото в П алермо или в Неапол.
През 1840 г., когато Проспер Мериме пише Коломба, писателят кон
статира противопоставянето между традиционната вендета, въплътена в
героинята, и по-модерните концепции на нейния брат Орсо, лейтенант на
полунаемна служба, който, разбира се, е смел, но смята вендетата за вар
1Гангстерска игра, при която участващите извършват най-различни престъпления, за

да получат съответни точки. - Б. пр.
2 Прави се аналогия с гръцките борци за освобождение от турско робство. - Б. пр.
549
варска отживелица. Този конфликт между законността и обичая, между

омертата и гражданския дълг преминава като нишка през историята на
страната чак до днес, но винаги предимство имат семейството и селото.
В книгата си Залезът на корсиканците Никола Джудичи1 поставя
ударението върху сътресението, предизвикано на острова от деколони
зацията. През X IX и X X в. никоя друта провинция не е взем ала такова
участие в отвъдморската авантюра, като последен етап от многовеков
ната активност на Генуа. „Б ез корсиканците няма нито колониална вой
ска, нито колонии“ , казвал генерал Гуро, който се е срещ ал с тях в Судан
(1898 г.), в М ароко (1910 г.), в Сирия (1919-1923). А лбер Саро, бивш
министър на колониите и управител на Индокитай, смятал, че „корси
канците в голям ата си част образуват здравата и чудесна арм атура на
далечна Франция. Те прекрасно служат на своята страна. Колониите пред
лагат на тези корсиканци - офицери, подофицери, администратори, пре
фекти, митничари - лек против злините на селския свят. „Никой не м о
жеше да си представи, че един ден този неуморен социален асансьор ще
се повреди.“ Корсиканците първи се присъединяват към Дьо Гол, към
африканската армия, освобождават първия френски департамент. Един
ствени те се противопоставят на Дьо Гол, когато „продава“ Алжир, това
е единственият френски департамент, последвал алжирския метеж.
Установяването в Корсика на френските заселници от Африка
през 50-те години на X X в. явно е провокация. П ървите атентати са
срещ у рапатрираните, обвинени от Тайната военна организация (ОАС)
в дезертьорство. Те им ат пари, получават обезщ етения, взем ат заем и с
бонификации, оползотворяват земите си и по този начин със своята
дейност опровергават твърдението, че островът не е способен да се
развива сам остоятелно. О т друга страна, отъждествявайки начина на
живот на острова с култура, застраш ена от модерното съврем ие, което
сигурно щ е я отдалечи от нейната идентичност, Едмон Симеони него
дува срещ у Корсика на летовниците, на нощ ните заведения и хотелите,
които щ е изтласкат м естните жители в нещо като резерват. И наистина
поради недостатъчната си транспортна мреж а островът остава недо
развит, защ ото парите на сем ействата не идват от експлоатирането на
ресурсите на сам ата страна, а от другаде. Корсиканският гняв е насо
чен срещ у пром ъкващ ата се икономическа колонизация, но в същ ото
врем е самите кадри на общ еството и неговите кланове се пром ъкват в
държ авата и я колонизират, за да извлекат повече субсидии.
О стровът разполага с 30 парламентаристи, национален рекорд на
човек от населението. Това превръщ а общ ествените институции - те
риториалните събрания, търговската кам ара - в източници за плячка.
Л ипсата на островна икономика пречи на корсиканците да участват в
мирно гражданско общ ество и битките за власт и за клиентела са един- 3
3 Nicolas Giudici, Le crépuscule des Corses. - Б. np.
550
ствените, които им ат смисъл и представляват интерес и изм естват тъ р

говските сделки. Основните дейности се заклю чават в отпускане на суб
сидии и надбавки, освобождаване от налози, парични злоупотреби на
всички етажи: корсиканците не живеят от корсиканската икономика.
Впрочем изконното корсиканско население възлиза на един и полови
на милиона души, но по-малко от 10 % живеят на о с тр о в а... Това не
пречи на разпространението на клиентелизма на пазара на работната
ръка и в общ ествения сектор: от 30 000 чиновници на острова, 20 000
са корсиканци. „Вие заем ате м ястото на един корсиканец“ - това е зап
лахата за всеки новодошъл. А на онези корсиканци, които заемат служби
на континента, никога не им минава през ум а, че може да им се каже:
„Вие заем ате м ястото на един ангевин или на един с а в о е ц ...“
Такъв е контекстът след 70-те години на X X в., в който обществото
се връщ а към своята военна традиция и към клановите си борби, само че
ги възражда в обратен порядък; то се смята жертва, докато други го смятат
за паразитно, колонизира ресурсите на континента, след като е колонизи-
рало отвъдморските територии. Преоценката на старите практики служи
за алиби на прикриващия ги национализъм, на насилие, което част от на
селението не одобрява, без обаче да се отказва от последствията.
Очевидно е, че поне на острова въпросът не е да се възстанови, а
да се установи правова държава, без при това населението, което се
възползва от тази подмолна дейност и от изгодите, които тя носи, да се
остави на течението.
Защ ото една от особеностите на корсиканското общ ество е м о
нолитността, дори и да се наблю дават разделения, произтичащи от дей
ността на някои групи, били те автономистки или не. Делението по по
литически партии тук ням а такова голям о значение, каквото им а в дру
ги страни. Тази особеност доближава корсиканското общ ество до дру
ги островни общ ества в Средиземноморието - онези голем и острови,
които м ногократно в своята история са продавани и купувани и са м и
навали в ръцете на най-различни владетели: преди всичко Крит, който
притежава толкова сходни черти в отнош енията си с Гърция, Сицилия
през някои периоди от своята история, та даже и Сардиния.
См ятано за реакционно или антинационално, това възраждане на
регионалния дух, което се утвърждава и като националистическо - кор
сиканската нация, - е видяно като заплаха за единството на държавата.
Но разликата в икономическото развитие на някои райони в сравнение
с други през Тридесетте славни години се оказвала такава, че книгата
на Ж.-Ф. Гравие Париж и френската пустиня, както и м ного произве
дения в окситански дух, например тези на Робер Лафон, говорят за съ
щ ествуването на многоаспектен проблем 1.
1Нещата впоследствие се промениха, виж по-нататък „Север-Юг - обръщане на по

соката“ към превъплъщенията на индустриалната идентичност. - Б. а.
551
Експлозията през май 1968 г. направи явни някои други факти,

свидетелстващ и за враждебното отношение към централизиращ ата, но
неегалитарна държава.
Предвидените след това мерки, насочени към децентрализация,
бяха плод на централизиран (бю рократичен и административен) под
ход за децентрализагщя, окачествявана като якобинска, а освен това
те бяха пресечени от напредъка в изграждането на обединена Европа и
от глобализацията, които отнемат на националната общ ност част от ней
ните прерогативи.
Това „якобинство“ всъщ ност е само върхът на републиканската
сграда, „жирондинска“ поза, схващ ана с основание или без основание
като деструктивна по отнош ение на държ авата нация, определяна като
съвкупност от граждани, а не като сбор от общности, какъвто е случаят
в герм анската история.
Тук централизацията само продължава и засилва сакралността
на властта, това многовековно наследство. При тези условия провеж
даната отгоре централизация трудно може да отговори на политичес
ките въжделения и на стрем еж ите за идентичност, когато те се проявя
ват. Н а този въпрос щ е се върнем отново.
И М И ГРАН ТИ ТЕ В СМЕШ ЕНИЕТО

НА Н АРО ДН О СТИ ТЕ ВЪ В ФРАНЦИЯ
Кой „смуче кръвта и жизнения сок на нещастния френски народ (...), из
мисля (...) толкова данъци, които одират бедните хора (...), подтиква към
войни и причинява толкова безчестия?“ - „Италианската сган“, или по-
скоро тези, които се наричат „итало-гали, итало-французи“ . Този ксено-
фобски текст не е нито от XIX, нито от XX в., а е откъс от съчинение1 на
прависта Франсоа Отман от 1595 г. Той обаче съдържа основните елемен
ти от това, което се говори за чужденците по време на големите кризи в
историята: гражданските и религиозните войни през XV I в., отрицателни
те последици от индустриалната революция в края на XIX в., кризите през
30-те години на X X в., а също и след 1974 г. Така се говори и по време на
изблиците на национализъм, съответно при аферата Драйфус, при фашис
тките лиги, през периода между двете световни войни, при Националния
фронт, който не засяга въпроса за предишните имигранти.
Но ако миграционните движения не са нещ о ново, всяко от тях се
вписва в различна историческа конфигурация и в този см исъл прием
ствеността е илю зорна и всеки път се поставят различни проблеми. Но
последиците си приличат.
В същ ност територията на днеш на Франция м ногократно е била
1 Става дума за Monitoriale adverses Italo-Galliam. - Б. пр.
552
арена на завоевания и чуждо проникване. Тя носи им ето на един от

народите, които са я населявали, франките, както готите са дали им ето
си на Готалания или днеш ното Каталуния. В продължение на векове в
християнския запад все ощ е не била споделяна идеята за идентичност
на нацията дори и когато им ало прояви на патриотизъм в борбата сре
щ у англичаните или германците; но същ евременно ом разата и недове
рието към „агентите на сатаната“ - мю сю лм аните и евреите - винаги са
се възраждали, подсилвани от Ц ърквата по врем е на Реформацията,
когато тя се чувствала застраш ена.
П редш ест веницит е: ит алианцит е

През XVI в. случаят с италианците във Франция е особено показателен,
защ ото се явява първа проява на глобално отношение на французите
към чужденците, схващани като имигранти в една нация, която е на път
да се обособи. Това е прецедент и поради това, че в крайна сметка тази
имиграция преди другите приключва с интегрирането и дори асимилира-
нето на онези, които са останали във Ф ранция... През 2000 г. на всеки
четирима французи поне един има, макар отчасти, чуждестранен произ
ход. О т тази гледна точка случаят с италианците е емблематичен, защ о
то, след като дълго време били жертва на най-върли ксенофобски из
стъпления, с годините те били интегрирани, асимилирани до такава сте
пен, че в съвременна Франция вече не съществува италианска общ ност...
В действителност от средата на XVI в. до средата на X V II в. съ
щ ествува нещ о като италианска Франция, която им а за представители
Катерина М едичи, Кончини, Гонди, М азарини, а същ о така Бенвенуто
Челини и Томазо Кам панела и която не се изчерпва с тези бележити
личности. Тяхното присъствие е знак за една имиграция, която се нала
га най-вече със своите търговски и банкерски аспекти, и за неин първи
апогей м огат да се см ятат панаирите в Лион през X V I в. Тук става въп
рос за миграция, предизвикана не от мизерия, а от прогрес и от проспе
ритет, дори за имиграция на лукса, където важна роля играе аристок
рацията, която по пътя на странничеството във Франция намира въ з
мож ност да избяга от италианските неразбории.
Военните походи в Италия, от Ш арл V III до Ф рансоа I, м ного
допринасят за отприщването на това движение, защ ото нарасналата мощ
на Ф ранция предвещ ава изграждането на силна държ ава като стъпало
към установяването на универсална монархия. В ъзм ож ността да се на
м ери м ясто в нея създава своеобразна мистика около краля на Ф ран
ция, който е ухажван от множество финансисти и прелати. Така се сфор
м ират италиански мрежи, организации за взаим опом ощ , стимулирани
от успеха на някои от италианците. Ц ърквата се използва като инстру
м ент за покровителство: Ж.-Ф. Дю бо изчислява, че им ало 147 еписко
пи от италиански произход, тъ й като от 1500 до 1675 г. свещ еническо
553
то облекло предпазвало срещ у превратностите на съдбата. В същ ото

врем е повечето голем и италиански финансисти били взем ани на служ
ба в двора и не след дълго ставали съветници на к р а л я ...
Реакцията срещ у тях била неизбежна. Сред народните маси тя се
основавала на мита за изграденото върху нищо състояние, идея, която
ерудитите от онова време изразявали по съвсем друг начин: „Те са дошли
във Франция, но не са донесли нищо друго освен писмени принадлеж
ности и хартия“ („пера за писане и мастило“), което пък свидетелства за
културното превъзходство на тези емигранти, за степента на тяхната об
разованост, а същ о и за познаването на икономиката... Една непоноси
м а ситуация, която обикновените хора и завистниците отдават на м орал
ната разпуснатост на италианците, въплътена на първо място от К атери
на Медичи. Чудното слово 1 за живота, дейността и безпътството
на кралицата майка Катерина Медичи, в което са изложени сред
ствата, които тя използва, за да узурпира управлението на Френско
то кралство и да разори държавата му (от 1575 г.) изброява нейните
италиански престъпления, показните случаи на отравяне, при които, както
се твърди, тя убива престолонаследника, опитва се да действа по същия
начин, този път с отровна ябълка, по отношение на принц Конде, а Жана
д ’Албре наистина е убита с хитрата намеса на един милански парфю ме
рист. Александър Д ю м а развива тази легенда в Кралица Марго.
Н астроенията срещ у италианците бързо се превръщ ат в истерия
както в Лион, така и в М арсилия и Париж, а през 1617 г. тялото на
Кончини, чието богатство е силно преувеличено от пасквилите, е кас
трирано, разкъсано, изядено, изгорено и хвърлено в Сена.
Тази ксенофобия се обяснява с враждебното отнош ение към слу
чаите на издигане в общ еството, на географска мобилност, или произ
тича от хора, които завиждат на икономическото и културното превъз
ходство на италианците; такова е и отнош ението към евреите през XX
в. Но това не изклю чва непреодолимото интегриране на италианците,
чийто произход се знаел както през XV II и X V III в., така и по-късно,
освен ако не са пофренчили им ето си. А после?
Италианците играли ролята на катализатори, устремявайки Франция
към създаването на свят на финансисти. Но не след дълго този свят се из
мества и италианската имиграция пресъхва. Когато през XX в. отново се
наблюдава имиграция от Италия, тя няма отношение към предходната и ком
плексите между французите и италианците се променят в обратна посока.
Тази втора италианска им играция съответства на друга ф орм а на
установяване на чужденците във Франция. След 1850 г. италианците
заем ат работни м еста, които французите не искат. П рез 1851 г. броят
им възлиза на 63 000 души, а през 1911 г. достига 420 000. Заедно с
поляците и белгийците те стават предимно селскостопански работници
1Автор на това Слово е Анри Етиен (1531-1598). - Б. пр.
554
или „пехотинци“ в процеса на индустриализацията. Те си създават ре

путация на добри зидари и за кратко време монополизират строителна
та дейност в Парижкия регион. Присъствието им предизвиква реакции,
насочени към тяхното отхвърляне, за което свидетелстват размирици
те в М арсилия, Ег-М орт и Лион в края на X IX в.
О т една страна, участието на италианците в стачките ги интегрира
в общ еството; от друга страна обаче, тяхната политическа активност ги
прави подозрителни в очите на онази част от населението, което е по-
традиционалистко. О т техните редове последователно произлизат рево
люционери като приятеля на Гракх Бабьоф Буонароти, един от основа
телите на тайното общество на карбонарите, анархисти като Касерио,
който убива президента на републиката Сади Карно. По време на фа
ш изм а те са политически бежанци и вземат активно участие в кампании
те против Мусолини. Макар че са все така подозрителни, когато Дучето
влиза във война на страната на Хитлер, факт, който е в техен минус и
през 50-те години (въпреки коректното държание на окупационните вой
ски до 1943 г.), италианците във Франция постепенно се интегрират, на
турализират се, многобройни са смесените бракове, най-вече при тъ р
говци и занаятчии и по-малко при общите работници. С това се обяснява
относителното спадане броя на италианците във Франция, който през
1950 г. е под 450 000, докато през 1931 г. възлиза на 800 000.
Н овост в края на X X в. е това, че отново се появяват личности от
Италия, които продължават славната традиция на Ренесанса, внасяйки
в Париж добрия италиански вкус, нещо, което се наблю дава при Скиа-
парели, Н ина Ричи и Карден в модата, при Ч езаре в изкуството.
Случаят с белгийците, поляцит е и испанците
Тъй като имиграцията на белгийците е по-скорошна, през XIX в., тя се отли

чава със същите особености, които са характерни за втората имиграция на
италианците, само че остава по-огранична. През 1886 г. тя достига истори
ческия максимум от 482 000 души, като най-голяма част от тях идват във
Франция по време на Втората империя. Те са или работници, или селяни, но
и едните, и другите са обект на едно и също отхвърляне от френското об
щество, „защото отнемат на французите работата, с която си изкарват хля
ба“, и затова още преди 1900 г. избухват бунтове. Но съдбата на „малката
Белгия“ по време на двете войни смекчава враждебния поглед на живеещите
в пограничните райони французи към белгийците, които вече не са смятани
за имигранти и чийто брой продължава да намалява и до днес.
И полската имиграция има някои общи черти с италианската. Отна
чало тя същ о е политическа и е свързана с провала на варшавското въста
ние от 1830 г. И тя включва елитни личности като Адам Мицкевич, „пол
ския Виктор Ю го“, Фредерик Шопен, а по-късно и М ария Склодовска,
която става съпруга на Пиер Кюри. Симпатиите на Франция към Полша
555
преди и след Първата световна война ориентират втората полска имигра-

ционна вълна, която се дължи на мизерията и има масов характер: френ
ското правителство поема издръжката на полските имигранти от присти
гането до заминаването им. През 1931 г. броят им достига 500 000, ловене
то от тях с временно пребиваване. Това е първият пример на имиграция по
трудов договор и понякога се стига до насилствено заминаване, какъвто е
патетичният случай с миньорите от Ескарпел през 1934 г.
Загриж ени да запазят своето полско поданство, тези имигранти
са и активни католици, с което се обяснява недоверието на работещ ите
с тях французи, които са със светски мироглед и са синдикално органи
зирани. И те се женят помеж ду си, и то повече, отколкото италианците.
Тяхното общ ествено издигане става по-трудно, освен в спорта, какви-
то са случаите с К оп а1 и Ж ази2. Третата полска им играция напомня до
известна степен първата: тя е антируска, но същ еврем енно и антико
мунистическа. И нтелектуална и политическа, тя се свързва със съот
ветните парижки среди чрез такива свои видни представители като Чес-
лав М илош , историка Геремек и издава своето списание Култура.
П рез 1938-1939 г. Франция е страна, където ксенофобията за
почва да отстъпва, и затова през този период се наблю дава най-голя-
м ата имигрантска вълна. Б лизо половин милион испански републикан
ци стигат до каталонската граница като „съю зници“ , приети с недове
рие и интернирани без особена снизхоздителност, освен ако не са зака
рани в Орания, където им се дава възмож ност да си подредят отново
живота. П реди поражението във Франция вече цари климатът на Виши
(преди установяването на правителството във Виши) и това показател
но поведение хвърля срам върху края на Третата република. П рез 1940
г., когато м арш ал П етен се премества, лагерите с испански бежанци са
под наблю дение от високо, защ ото сред тях им ало „особено опасни
индивиди“ . Н аистина мнозина избягват и се вклю чват в С ъпротивата,
където образуват твърдите ядра на първите партизански отряди в сво
бодната зона. М ежду тях е и Хорхе Семпрун3.
Но съществува известно неразбирателство между тези испанци и
масата на временните преселници, които идват за прибирането на рекол
тата в Лангедок-Русийон или пък стават домашни прислужници (най-вече
след 1960 г.). С изминаващите десетилетия значителна част от тях се зав
ръщат, а други се натурализират, както италианците, или сключват брак с
французи. К ъм 1990 г. „чужденците“ от испански произход са само 20 000,
но Ю жна Франция, от Бордо до Тулуза и Монпелие, е чувствително беля
зана от тяхното присъствие (в Русийон то датира от векове).
О т всички чуждестранни присъствия това на испанците и особено
1 Става дума за футболиста Реймон Копа, син на полски миньор. - Б. пр.

2 Мишел Жази, френски атлет, потомък на полски имигранти. - Б. пр.
3 Мълчанието на срама покрива тези събития; виж по нататък Позорното мълча
ние. - Б. пр
556
на каталонците най-силно се чувства в градовете, например в Безие, Пер-

пинян и пр. П рез X X в. и те подобно на италианците правят значителен
принос към културата: от Пикасо до Луи дьо Фюнес, от Б аленсиага1 до
М ария Казарес и Пабло Казалс2, който живее в изгнание в Прадес през
целия франкистки период. За разлика от тях присъствието на португал
ците е предимно селско, значителен брой от тях пристигат в периода
1950-1970 г., често пъти нелегално, поради липса на междуправителствен
договор за работната ръка. Това са първите (имигранти) „без докумен
ти“, чиято жалка съдба е представена във филма Скок на Кристиян дьо
Шалонж. Впоследствие те се солидаризират с онези, които вече са живе
ли в подобно положение. След „революцията на карамфилите“ идването
и завръщ ането на португалци става все по-често и те образуват първия
имигрантски контингент във Франция, те са напълно интегрирани, но
запазват връзките помежду си, смесвайки се все по-често със своите съг
раждани чрез женитби или чрез натурализиране.
Евреи от Франция, французи израилт яни

и чуж дест ранни евреи
Преселването на евреи от Източна и Централна Европа предизвиква про

мени в състава на еврейската общност, съществувала във Франция открай
време в градове като Марсилия, Бордо, Авиньон, Париж, в Елзас и пр.
Нейната специфика започва да се утвърждава по времето на Филип Хуба
ви. Тя се разширява с пристигането на бежанците от Испания през XVI в.
По това врем е същ ествували „португалска нация“ и „германска
нация“, но те не се познавали, с изключение на техни представители в
Париж. Евреите същ ествували не като отделни индивиди, а като об
щ ности и едва Револю цията от 1789 г. прави от тях граждани, ограни
чавайки религиозните им свободи до зачитане законите на Република
та - което важи и за католиците и протестантите.
П о този начин евреите стават французи израилтяни.
К ъм тези стари общ ности, които са на път да се интегрират и да
се претопят, през X IX в. се прибавя значителна имигрантска вълна,
предизвикана от м нож еството погром и в Русия и Украйна след 1881 г.,
както и след войната. Политически бежанци или жертви на антисеми
тизм а, тези евреи м инават през Франция, за да отидат в САЩ, но като
втори избор или като отклонение. Над 100 000 остават, защ ото искат
„да ж ивеят във Франция като Б о г“ ( Leben vi Got in Frankreich). След
1933 г. тук пристигат и онези, които са преследвани от нацизма.
Докато след револю цията от 1789 г. почти всички французи с из-
1 Кристобал Баленсиага е един от видните представители на висшата мода. - Б. пр.

2 Испански виолончелист и композитор. - Б. пр.
557
раилтянско вероизповедание били интегрирани в общ еството и държ а

вата, при голям ата вълна през X IX в. и в началото на X X в. евреите си
остават чужденци, говорещ и идиш, повечето занаятчии (шивачи, д ър
воделци, кожухари), като значителен брой от тях са бедни. О тнош ени
ето на асимилираните евреи към новодош лите е двояко: някои не иска
ли да прием ат тези имигранти, тъй като били една неасимилирана об
щност, други пък се тревожели от налагащ ия се светски характер във
френското общ ество и виждали в лицето на пристигащ ите своеобразно
подкрепление, което би им позволило да продължат да живеят като об
щност, обединена около синагогата. Но и меж ду самите им игранти се
наблю дава разделение: някои се представяли повече като синдикалис
ти и общ ествени дейци, отколкото като евреи, други отдавали предим
ство на своето ю действо. Използването на идиш и вероизповеданието
се превръщ ат в различителен признак; в същ ото врем е във връзка с
тези конфликти израилтяните от Ю жна Франция, наречени сефаради,
се виждали в някаква чудесна изолация.
В по-висока степен от другите чуждестранни общ ности евреите,
вклю чително и тези, които не били имигранти, са силно обезпокоени
от настъпващ ия антисемитизъм по врем е на аферата „Драйфус“ и през
30-те години на X X в. В общ еството се създава настроение, че след
„еврейските“ капиталисти Перейр и Ротш илд идвали еврейски работ
ници, които отнем али работните м еста на французите. Отчасти в това
минало се коренят спонтанно взетите от правителството във Виши мерки
след октомври 1940 г. Но натискът на германците и политиката на съг
лаш ателство са главната причина за изтреблението на 10 % от израил-
тянските французи и на 40 % от „евреите“, родени в чуж бина1.
Тези, които оцеляват, се връщат към традиционните си занимания и
отново се интегрират. Със създаването на Държавата Израел вече се губи
идишката традиция, но пък се възражда известен обгцностен еврейски дух.
А рм енцит е
М оже да се каже, че арменската общност, възлизащ а на около 350 хил.
души, по-добре е запазила своята колективна идентичност. И нейното
присъствие датира ощ е от Средновековието, но голям ата диаспора се
свързва с преследванията и кланетата по врем е на О том анската им пе
рия, когато м асовото изтребление на арменци е с м ащ абите на геноци
да от 1915 година. Д вете преселнически вълни, които след 1920 г. се
смесват, се интегрират напълно във френското общ ество, запазвайки
все пак свои общ ностни връзки, подхранвани от националните леген
ди: че арменците образуват първото християнско царство в историята
(преди Римската империя) и че са една наистина обречена нация. А рм ен
1 Виж по-нататък раздела за антисемитизма. - Б. а.
558
ците продълж ават да изтъкват тези свои особености, най-вече втората.

П одобно на евреите от Ц ентрална Европа второ и трето поколение при
арменците същ о се забелязва отказ от работническото съсловие, спе
циализация в областта на занаятите, учудващ а изобретателност и твор
ческа плодовитост в областта на изкуството: на им ената на М арк Ша-
гал, Серж Генсбург и Франсис Л ьомарк при първите, съответстват им е
ната Ш арл А знавур и Анри Троая при вторите.
Рапат риранит е от Алж ир

Сам о през 1962 г. от Алжир са се завърнали 800 хил., а общ о над един
милион. Кой от тях някога си е мислил, че те щ е напуснат Алжир?
Никой.
Десет или двайсет години преди това французите в Алжир живеели
на светлинни години от подобна мисъл. Такава мисъл изобщо не същес
твувала. Вероятно родените в Алжир французи са си представяли, че един
ден протекторатите Тунис и Мароко ще си върнат независимостта. За тях
било достатъчно този процес да се забави. Но подобен изход не се свър
звал със заминаване на преселниците, а най-много с някои трудности.
Колкото до Алжир, сам ата идея за вероятни трудности била вече
табу, както и засягането на въпроса за отнош ението с арабите.
Европейците там си живеели извън историята.
В същ ото врем е кой в м етрополията си е представял м асово зав
ръщ ане на французите от Алжир? Направо казано, никой. Такова нещо
сам за себе си не е помислял и Дьо Гол, който, напротив, бил убеден, че
признаването правото на независимост на алжирците щ е позволи на
французите от Алжир да останат там , където са родени, и да доприна
сят за едно обновяване сътрудничество с арабите и с м етрополията.
Именно с тази грешка в оценката се обяснява липсата на политика
на рапатриране, защото да се заговори за подобно нещо означавало про
вал в политиката (според Колет Зитнички1). Впрочем Дьо Гол предпочита
да ги нарича „оттеглили се“ и си представя, че не след дълго те ще се вър
нат в Алжир. Колкото до мюсюлманите, те трябвало да се наричат „укрили
се бежанци“ и можели да останат в метрополията само ако са в опасност.
Ж ителите на Алжир не се наричали „черните крака“ ; този термин
става популярен по-късно2. Там имало араби, евреи, испанци, малтий-
ци, а същ о и хора от м етрополията, наричани „франкауи“, заемащ и раз
лични служби. Всяка общ ност изпитвала завист към другите и живеела
най-често изолирано, особено арабите. А тези, които били отиш ли в
1 Преподавател по съвременна история в Университета в Тулуза. - Б. пр.

2 На френски с този термин (pieds-noirs) се назовават французите от Алжир, репат
рирани във Франция след 1954 г. Няма общоприета мотивировка на термина: може
би се прави алюзия за техните черни обувки (или ботуши) или пък за това, че краката
на преселниците са почернели от работа в алжирските блата. - Б. пр.
559
Алжир преди един век или преди век и половина, най-вече след 1871 г.,
както и новата вълна испанци, пристигнали в Оран след гражданската
война през 1936 г., смятали, че Алжир е тяхна страна, било защ ото там
са родени, било защ ото са допринесли за нейното развитие. „Б ез нас
тази страна ням аш е да същ ествува.“
• Преди „събитията отношенията с арабите

Когато французите пристигнали в равнините на Ш елиф1, там отглежда
ли жито, ечемик и ориз. И м ало малки язовири, овощни градини и се
мейна индустрия, например на фамилията Улед ел Аби. За ж ивотно
въдството не се полагали м ного грижи, търговията била активна и но
села изгода на голем ите фамилии и съвсем малко на изполичарите (ка-
масите), които получавали една пета от реколтата.
След френското завоевание, покорените племена, раята, унищ о
жават м агзенските2 племена, които са от турски произход и не плащ ат
поземлен данък. Така бейовете Зуг Зуг се освобождават от узагарите3 -
хората от Д ахра4 завладяват равнината, както постъпили кабилите в
М итиджа5. Турко-арабските метиси трябвало да евакуират напълно град
М илиана; живеещ ите в планините са по-демократични, а тези от р ав
нините - по-религиозни.
Франция се сдобива с нови владения, като конфискува м агзен
ските земи, изолира плем ето Улед Косер и превръщ а колективната соб
ственост в индивидуална. Така в долината на Ш елиф Франция разпола
га с 40 хиляди хектара, една ш еста от цялата площ , оставяйки по 3-4
хектара на всяко м естно семейство. Но известен брой м ю сю лм ани у с
пяват м имоходом да увеличат своята собственост.
След това свободната колонизация се настанява в земите, които
администрацията от врем ето на Наполеон III и Третата република от
стъпва на европейците (по силата на закона Варниер от 1873 г.).
Успоредно с тази колонизация върви създаването на арабски села,
откъдето да идва работната ръка. С изключение на Релизан, повечето
села на заселници дълго време вегетират; 44 местни села напълно запа
дат. Твърди се, че гладът от 1867 г. унищожава 30 % от населението.
Но постепенно в областта се прокарват пътища за комуникация,
строят се язовири. М еждувременно големите собственици поглъщ ат
по-малките. О свен че се отглежда памук, правят се опити и с овощни
насаждения, които изискват капитали. През 1950 г. тази равнина, дълга
200 килом етра, задърж ала едва 15 хил. европейци, тъ й като голем ите
1 Река в Северозападна Африка. - Б. пр.

2 Изкуствено създадени племена в Турция и завладените от нея земи в подкрепа и
защита на султана. - Б. пр.
3 Племе, живеещо в равнината. - Б. пр.
4 Планинска област в Алжир. - Б. пр.
5 Равнина в Алжир. - Б. пр.
560
контингенти се намирали в областта на Орлеанвил и Релизан. Една прос-

периращ а зона.
След рязък спад демографската крива на м естното население се
насочва нагоре и обитателите на планината слизат в равнините, където
се арабизират. А рендата и наемният земеделски труд зам естват изпо-
личарството, но м естното население като цяло обеднява. К олибите не
са по-добри от някогаш ните катуни. П рез 1907 г. всеки европеец при
теж ава средно по 3,8 хектара, а всеки м естен ж ител по 1,4 хектара,
докато през 1950 г. европеецът притежава 4,7 хектара, а м естният жи
тел - 0,46 хектара (според Е м рит и Яконо).
Н аблю дава се следователно трайно обедняване на м естното насе
ление, за което свидетелства наличието на бидонвили в квартала около
крепостта в град Алжир, както и в „негърското село“ в Оран. Но това не
означава, че европейците са богати, пък и не всички те са колонисти,
както се см ята в метрополията. Същ ествуват наистина заможни коло
нисти, които им ат доминираща роля в обществото, те произвеждат вино,
цитрусови плодове, дори и житни храни, а някои са дори корабовладел-
ци - като Борж о и Скиафино. Но повечето от европейците са „дребни
бели“ , търговци или дребни собственици, адвокати или лекари, състоя
телни, разбира се, но в най-добрия случай това са забогатели хора от
народа. Да отидат на плаж, да празнуват, да се разхождат по „алеите“ на
градовете - това са удоволствията, които им се предлагат през лятото,
един месец във Франция, във Виши или другаде.
Арабите са изключени от този свят, освен ако не са прислужници
или фатми, а когато става въпрос за работа - докери и земеделски работ
ници. Всички носят името Ахмед. Но това не пречи на арабските деца във
фермата да играят заедно с белите, да ходят с тях на училище, често да се
хранят на една маса. Но не може да се мисли нито за сексуални връзки,
нито за политическо издигане. „Ако някой от тях влезе в общинския съ
вет, изваждам моя маузер от войната през 1914 г. “, казва един собственик
на автосервиз. Това разделение, този расизъм властват широко, макар че в
синдикатите по принцип не се наблюдават. Но си остават в умовете на
хората. „Дори м оята мавританка би ги разбрала“, ми каза един ден евро
пейският секретар на комунистическата партия в Оран.
Живеейки на своята планета, европейците в Алжир не знаят какви
са исканията на арабите. В редакцията на Оранрепюбликен, един от два
та всекидневника на града, който е с лява ориентация, никой не чете Ла
репюблик алжериен, вестникът на Демократическия съю з на алжирския
манифест на Ф ехрат Абас, при все че той е доста умерен. Разчита се на
администрацията, когато трябва да се фалшифицират изборите, да се да
де предимство на подлизурковците, да се въведе някаква система за из
ключване на арабите, като непрекъснато се напомня, че Алжир е съста
вен от истински департаменти. Ако някой протестира против изборните
далавери, той е обвиняван в смущаване на общ ествения ред. А когато в
36. 561
отговор на това насилие се прибегне до тероризъм, извърш ителите се

смятат за углавни престъпници. Европейците се ш егуват с това, което
биха казали арабите: „Куфара или ковчега!“, но не след дълго европей
ските заселници от ОАС са тези, които ще използват този лозунг против
либералите, които препоръчат провеждането на р еф о р м и ...
К огато започват първите съгласувани атентати (които по-късно
щ е бъдат известни като ноемврийското въстание от 1954 г.), ф ранцузи
те в Алжир втвърдяват ощ е повече позициите си, макар че и дотогава
те не допускат никакви отстъпки. М алко са онези, които се съгласяват
да преговарят с мю сю лм анските политически организации: с Д ем окра
тическия съю з на алжирския манифест, с Движението за победа на де
мократическите свободи или с Алжирската комунистическа партия. Н е
щ о повече, екстрем истите заплаш ват онези, които купуват им ущ ество
в метрополията и си мислят, че може да им се случи най-лошото. Отстъп
лението на Ги М оле в град Алжир на 6 февруари 1956 г. засилва тяхна
та реш ителност: те са раздразнени от това, че Париж прави отстъпки
на М ароко и Тунис. Н а 13 май 1958 г. в столицата на Алжир се повта
рят успехите от 6 февруари 1956 г. К огато по-късно обиколката на Дьо
Гол след неговото „Разбрах ви“ от 3 ю ни 1958 г. разкрива постепенно,
че водената политика противоречи на очакванията, всичко се обърква.
Н ям а вече нито социалисти, нито комунисти, а разгневено население,
готово да въстане, а част от него да мине на страната на ОАС.
И скат всичко или нищо, това е „курс към самоубийство“, смята
Дьо Гол.
Всъщ ност, след като са подписани евианските споразумения, на
селението не си представя, че властта минава в ръцете на арабите. След
ва голям ото преселение, за което пее по-късно Енрико М асиас.
И пада гръ м от ясно н е б е ...
Това масово заминаване добива ф ормата на бягство, когато френ
ското правителство в стрем еж а си да го възпре нам алява броя на сед
мичните курсове на корабите между Франция и Алжир от 16 през яну
ари 1962 г. на 3 през април. Атакувани са кейовете на градовете Алжир
и Оран, рапатрираните бежанци им ат чувството, че са изоставени и
предадени, и тяхната ом раза към Дьо Гол никога ням а да стихне. И все
пак те отново се вклю чват в общ еството (в Л ангедок-Русийон, в П ро
ванс, в Париж) и след дълго чакане, поне част от тях, и то онези, които
са вече състоятелни, получават същ ествени обезщ етения.
М агребци и „ бьори
През последните 20 години случаят с имигрантите от М агреб разпали
най-много страсти, особено откакто Националният фронт реш и да за-
1 На френски Berns е арготично видоизменение на думата Arabes. - Б. пр.
562
лага на страховете, които тяхното прииждане м ож еш е да предизвика

след деколонизацията. Ксенофобският дискурс бе възроден от идеята, че
французите щ е бъдат лишени от работа и това ще увеличи безработица
та, тъй като имигрантите от Алжир и Мароко приемат да работят срещу
ниски заплати. Стар аргумент, използван още през X IX в. по отношение
на италианците, макар че имигрантите изпълняваха всъщ ност задълже
ния, от които французите вече се отказваха. Случаят с алжирците се ус
ложняваше и от това, че като произхождащи от „трите френски департа
мента“ те им аха статут на французи мю сю лмани, което ги обособява
като отделна категория, защото имат статут на двойна националност по
силата на евианските споразумения. През 1974 г. прекъсването на имиг-
рационната политика и паралелно с това изострянето на кризата в отно
шенията меж ду Париж и Алжир доведоха до нова ситуация.
О т едно-две десетилетия насам врем енната им играция на работ
ниците, която се явява продължение на потоците бежанци от М ароко,
К абилия и Орания, започнали в началото на века, е изм естена от фа
м илната полуокончателна, а впоследствие и окончателна имиграция,
свързана с прекъсването на приливите от бежанци поради засилването
на ислям изм а и поради гражданската война в Алжир.
О ттогава ксенофобският дискурс във Франция се подхранва от
друга аргументация: м асата на имигрантите от С еверна Африка, най-
вече от Алжир, които остават в метрополията, се превръщ а в заплаха
за националната идентичност, доколкото тези им игранти са араби, м ю
сю лмани, принадлежащ и към друга култура, „естествено не се подда
ват на асимилиране“ и не биха могли да се интегрират в общ еството на
метрополията. С трахът да не би тези им игранти във Франция да се пре
върнат в троянски кон, страх от интегристки интернационализъм, на
сочен срещ у Запада, стана съвсем осезаем, когато през 80-те години,
след ислям ската револю ция в Иран, тероризмът се развихри в им ето на
борбата срещ у империализма.
Тъй като граж данската война в А лжир продълж и дълго и вече
второ поколение им игранти остана да живее във Ф ранция, присъс
твието на тези „бьори“ предизвика съвсем явна пром яна. Тя свиде
телства за това, че дискурсът на Н ационалния ф ронт изобщ о не е бил
основателен.
Д оскоро на универсалисткия дискурс на хората отляво, които по
патерналистичен начин казваха на арабите, че са техни „братя“, пос
ледните отговаряха иронично, че предпочитат да станат техни „баджа-
наци“ . И наистина въпреки конфликтите след войната днес броят на
смесените бракове с французи от м етрополията е по-висок откогато и
да било и почти достига този с португалците. Освен това като знак за
адаптирането им мож е да се посочи и фактът, че във Франция м ю сю л
манските жени се ж енят за французи или за други с две или тр и години
по-късно, отколкото в М агреб.
563
Д руга особеност се състои в това, че дебатите върху интегри

рането, асим илирането и вклю чването в общ ествения живот на им иг
рантите се водят от ф ранцузи, интелектуалци или функционери, кои
то са на служ ба, спокойни са за своя статут и не оценяват правилно
факта, че в техните редици се пром ъква расизъм , вследствие на което
цветът на кож ата се превръщ а в пречка за проф есионалното развитие
на хора, дош ли от бивш ите колонии. Тази дискриминация е по-реал
на, отколкото в други страни, например в Германия, където преди за
кона от 1999 г. за правото на граж данство за родените на герм анска
територия (нещ о револю ционно) в les Lander и в парлам ента им аш е
депутати от турски произход, докато Франция в това отнош ение мож е
да се похвали сам о с приказки. При този протекционизъм, който ги
елиминира от голям брой дейности, им игрантите и по-конкретно ал
жирските тъ р сят изход в слабо институционализираните професии,
например в м едиите. „К огато съм на театрал н ата сцена, се чувствам
80 % в собствената си страна“ , заявява писателят и актьор С лиман
Бенеся. Това важи и за И забел Аджани, А ся Дж ебар и за колко ощ е
други писатели след К атеб Ясин.
А това означава, противно на твърденията на крайната десница,
че културното интегриране на алжирците е нещо реално и че има
закъснение в политическото и социалното интегриране.
За това всъщ ност свидетелстват атрибутите на тяхната иден
тичност. Ако се държ и см етка за посещ аването на дж ам иите, те не са
повече м ю сю лм ани, отколкото останалите ф ранцузи са католици...
Не „бьорите“ са тези, които искат да се строят други джамии. С ам о в
конфликтните ситуации ислямът се появява със своя инструм ентари
ум. П реди години в А лжир целта беш е да се привлече селското насе
ление към Ф ронта за национално за освобождение или към А лж ир
ското национално движение, а сега вече целта е да се зам ени прова
лът на политическата и икономическата интеграция с интегристка иде
ология. П о врем е на аф ерата с ислямските забрадки интелектуалци
те, които заеха позиция по въпроса, не бяха от алжирски произход.
С ъщ ите алжирци, които се см ятат и са см ятани за араби и наврем ето
се м обилизираха в подкрепа на Н асър, не се пом ръднаха, за да под
крепят С аддам Х ю сеин по врем е на войната в Залива, докато прави
телството в А лжир и И слям ският ф ронт за спасение станаха на крак
срещ у „американския им периализъм “ . Дори мож е да се каже, че ал
жирците във Ф ранция постепенно са се отдалечили от страната си: за
това свидетелства отсъствието им при конфликти меж ду И слям ския
ф ронт за спасение и правителството в А лжир, м акар че те участват в
провеж даните в родината им избори. А преди 50 години френската
ф едерация към Ф ронта за национално освобож дение беш е един от
двигателите на политическата борба.
564
Н ека приклю чим със сравнение

м еж ду Франция и Герм ания...
П рисъствието на чужденци предизвиква въпроси и полемики не само

във Франция. С ам о че от тази страна на Рейн искат да пренебрегнат
факта, че Франция отдавна вече е страна с имиграция. Той е пренебрег
ван и поради това, че след Револю цията Франция става държ ава нация,
която преследва осъщ ествяването на един политически проект с всеоб
щ о предназначение, според който чужденецът трябва да бъде приоб
щ ен чрез училищ ето, армията и другите национални институции и да
изчезне като такъв. И ако „от всички европейски страни Ф ранция е
тази, в която законодателството отдава най-голям о значение на право
то на френско граж данство за родените на френска територия, то е,
защ ото тя е единствената страна, чието население се е ф орм ирало на
базата на им играцията“ (Д. Шнапер).
За да се отговори на тревож ния демографски спад в средата на
X IX в., наследникът на им игранта ставал французин и по този начин
бил задълж ен да отбива военна служба по време, когато силата на една
нация се изм ервала с броя на нейните дивизии. Ето защ о законът целял
да утвърди и дори да наложи това „пофренчване“ на децата на чужден
ците, настанили се в страната. Със закона от 1851 г. едно дете на чуж
денец все ощ е могло да се откаже о т френско граж данство, но със зако
на от 1889 г., когато се мисли за реванш срещ у Германия, това не е
възмож но, ако бащ ата е роден във Франция.
Н о доколкото същ ествуваш е тенденция тези подробности да бъ
д ат игнорирани, както по врем е на Тридесетте славни години искаха да
игнорират факта, че Франция отправя зов към им игрантската работна
ръка, под внимание се взем аш е единствено поведението на тези работ
ници, когато те са атакувани за това, че не се държ ат като м нозинство
то от трудещ ите се. Тази „заплаха“ за културната идентичност на наци
ята винаги е подхранвала партиите от крайната десница - от М орас до
Л ьо Пен.
В Германия, където до 60-те години на X X в. им а м ного малко
чужденци, с „unsere ausländische M itbürger“ (нашите чуждестранни съг
раждани - едно учудващо название) са наричани турците, които рабо
тят в страната. П онятието етническо малцинство не се използва, защ о
то то предполага, че тези чужденци м огат да се запазят като такива и да
пуснат корени. Г то защ о германците се безпокоят не толкова от кул
турните различия, колкото от политическите и социалните претенции
на турците, които не искат просто да бъдат вписвани в регистрите на
систем ата за социално подпомагане.
В прочем герм анската култура, по традиция дълбоко белязана от
конфликта, който я противопоставя на ром анския католически свят, се
стрем и да набляга върху различията, да се отделя, дори да се изключва.
565
Така например Л утер поставя основите на лутеранската Ц ърква върху

прочита на Б иблията на народен език. Хердер препоръча да се поощ ря
ва развитието на всяка култура, което в крайна см етка води до изолира
не. Така се случва с хугенотските бежанци, за чието настаняване се
застъпва Прусия-Бранденбург, без да се стрем и да ги интегрира: те са
подпомагани при изграждането на училища, храмове, съдилищ а и по
този начин продълж ават френската култура. Н ещ о повече, в един или
друг щ ат някои неконформистки групи „стари лутерани“ са превръщ а
ни в секти, следователно не е нужно да си „чужденец“ , за да бъдеш
безотечественик в една конфедерална Германия“ (Фон Таден). Така се
случва по-късно и с полските работници в Горна Савоя, на които е от
редено съвсем ограничено м ясто в социалдемокрацията преди 1914 г.
Да не говорим за м ястото на евреите в германската общност, даже дос
та преди 1933 г.
Днес турците им ат 4-м а депутати в Райхстага и тяхното вклю чва
не в герм анската икономика им а вече своя структура: те са вече раб о
тодатели за над сто хиляди германци. Парадоксално е, че образуват
малцинство, по-добре организирано от това на алжирците във Фран
ция. Но последните се вклю чват по-добре в Републиката - в това поне
се уверихме.
. . . м с расист кия и ант ирасист кия дискурс

в Съединените щати
Що се отнася до дискурса, трябва да се отбележи на първо м ясто при

ликата в поведението на французите и на американците. К огато тук
става въпрос за арабите, а там за негрите (при едно проучване сред
работниците и нисш ите служители), и в двете страни расистите и анти-
расистите използват по същ ество аргументи от общ оприетия морал. За
да обяснят различията, американските расисти в по-висока степен от
френските се позовават на механизмите на пазара. О т друга страна,
френските антирасисти за разлика от американците изграж дат своите
аргументи на базата на егалитарни ценности, на идеята за солидарност.
В САЩ расистите упрекват негрите, че не живеят съобразно ис
тинските норми и понеже семейството им се разпада - че ням ат семеен
морал. И че не ум еят да организират своето същ ествуване, да правят
спестявания: „П огледнете Джо Луис и М айкъл Джексън, които пръс
наха парите си.“ А нтирасистите сочат, че във всяка общ ност и при вся
ка раса им а добри и лош и. И докато расистите използват биологически
аргументи, които намекват, че негрите трябва да се обучават и възпи
тават, предвид нивото на тяхната интелигентност, нито те, нито анти
расистите използват аргументи, свързани с религията, с каквито си слу
жат негрите, когато твърдят, че и на тях Б ог е дал същ ата кръв, по два
крака и по две ръце. Колкото до моралните критерии, черните смятат,
566
че те са в тяхна полза: „те са по-щедри, ням ат стрем еж да господстват

над другите, не прибягват до бомби, когато трябва да се изразяват“ .
Във Ф ранция подобен дискурс държ ат и арабите, наблягайки на
индивидуалния егоизъм на французите най-вече към възрастните хо
ра, на това, че не проявяват щ едрост в общ ността, в която живеят.
Колкото до антирасистите във Франция, в общ ествената сфера
те са склонни да изтъкват специфичното в частните аспекти на иден
тичността, докато в САЩ общ ностното чувство е в сам ата същ ност на
американския живот. С това се обяснява фактът, че за негрите не се
казва, че не „подлежат на асимилиране“, както във Франция някои ра
систи казват за арабите, тъй като били м ю сю лм ани (Л амон и Тевно).
ЦЕНТРАЛИЗАЦИЯТА
И СВЕЩ ЕНИЯТ ХАРАКТЕР НА ВЛАСТТА
Ж изненият сок на историята на тази страна е в хом огенизирането на

нейните хора и на областите й. Очевидно е, че животът е различен в
Елзас и в Лангедок, в Оверн и в Париж или в предградията, но тези
разлики, дълж ащ и се на климата, на културата, на особеностите в исто
рията на тези райони или на социалните групи, не поставят под въпрос
функционирането на държавата, не засягат авторитета на нейните р ъ
ководители. А втоном ията, на която се радват в своето ежедневие ж ите
лите на тези провинции или на тези общ ности, ням а реален политичес
ки залог. Ако такъв се появи - в Корсика, в Окситания или другаде -
кризата е неизбежна. Трябваше да се стигне до събитията през май
1968 г. и до идването на власт на левицата през 1981 г., за да се постави
на дневен ред провеждането на политика на децентрализация и на отва
ряне към културната идентичност, докато преди това някои механизми,
насочени в обратната посока, постоянно пречеха на подобна политика.
О формили се като държави нации много по-късно от Франция, Герма
ния и И талия не са така централизирани, да не говорим за Испания,
където А рагон, страната на баските, К аталуния и т. н. запазват и до
днес значителна част от своите собствени институции.
Тази способност на френската държава да хомогенизира и да раз
ш ирява своята територия - чрез данъците, чрез законодателството и
пр. - се свързва в известна степен със свещ ения характер на властта,
наследен от С тария реж им и от близките връзки на м онархията с Ц ър
квата, докато в Англия тези връзки са прекъснати при Хенри V III (след
В еликата харта от 1215 г. властта на м онарха там е вече ограничена), а
в им перията лутеранската реф орм а води до разединение на германски
те държави и до отслабване суверенитета на владетелите, които съж и
телствали там . Тази сакрализация на властта е едно от наследствата на
абсолю тизм а и тя се утвърж дава особено подчертано във Франция по
567
ради това, че м онархът разполага със сили, каквито не притежава ни

кой друг сю зерен освен краля на Испания.
И збухналата през 1789 г. револю ция не поставя под въпрос само
м онархическата власт, но и цялата социална и ю ридическа сграда, съз
дадена благодарение на съю за меж ду трона и олтара. Нейният повей е
толкова силен, че оттогава френската нация става въплъщ ение на пра
вата на човека и гражданина, даже и при положение, че (както отбеляз
ва Токвил) револю цията прави централната власт по-ловка, по-силна,
по-предприемчива. И ако във Великобритания демократизацията на дър
жавата предхожда нейното развитие, във Франция благодарение на Ре
волю цията демократизацията и развитието на държ авата са в едновре
менен подем, но процесът на засилване на държ авата се ускорява, а
пък демократизацията добива различни превъплъщения.
Свещ еният характ ер на властта
П рез май 1940 г., по врем е на разгром а, президентът на Републиката и

правителството със своите телохранители отиват високопарно да се
м олят в катедралата „Н отр Д ам “, където трябва да се отслужи литур
гия за спасението на родината. Учудваща проява за човек, който знае,
че държ авата и Ц ърквата са отделени. В същ ност тези управници, по-
вечето от които са агностици и миряни, повтарят ж еста на Л уи VI
Дебелия, който през 1124 г. отиш ъл в Сен-Дьони, взел хоругвата от
олтара, изрекъл м олитва за закрила на кралската си власт и направил
дарове за абатството, всичко това, за да предотврати нападение, идва
щ о от другата страна на Рейн.
И така Б ож ията пом ощ се осигурява чрез дар за Ц ърквата. Раз
ликата се състои в това, че впоследствие процедурата се обръщ а. След
XIII в. кралят и държ авата, вм есто да дават, вземат. Те въвеж дат данък,
който трябва да осигури защ итата на кралството, данък върху парите,
кръвен данък. Н о и в двата случая жестът добива свещ ен характер.
Да си платиш данъка, да осигуриш защ итата на своя владетел, на
кралството, на родината, това са двата вида жертви, които един сю зе
рен очаква от своите васали, а по-късно и от своите поданици, от Сред
новековието до X X в. Те са в основата най-напред на монархическия, а
след това и на републиканския абсолю тизъм.
Това не е само френска особеност. Н ам ирам е я и в Англия, и в
други общ ества, където монархът изисква подобни жертви от своите
поданици. Н о във Франция въпросният процес се отличава с това, че е
придружен от процес на централизация, какъвто не се наблю дава в съ
седните страни.
Тъкмо в това се заклю чава разликата в сравнение с Германия.
Докато династическият принцип и монархията действат съвм естно за
постигане на интеграция, докато съвпадат трите пространства (на су
568
веренитета, на легитим ността и на управлението), Германия не успява

да „ср аб о ти “ д ърж авното устройство с универсалния империум. “
И м перският универсализъм, активиран от кавгата във връзка с обли
чането във власт на епископите1, смазва кралската власт, а територии
те - L änder - осъщ ествяват този синтез в своя полза.
Във Франция „нацията стига до положението да обуе ботуш ите
на принца, но сам о след като самият принц е обул папските и епископ
ските пантоф и.“ Защ ото, след като започва коронясването на кралете,
управлението не е просто избор, то е мистериум, упражняван от краля
като велик жрец и от неговите неотстраним и функционери. Те наджи
вяват личността на м онарха и по този начин осигуряват държавния кон-
тинуитет. К ралският сан е вечен, докато личността, която го въплъщ а
ва, е само негов инструмент.
Това е заложено в християнството. По времето на Луи VII юристът
Етиен дьо Турне казва: „Двойно е тялото Христово: материалното човеш
ко тяло, наследено от Света Богородица, и едно съборно, духовно тяло, на
съборната Църква. Едното тяло е на самия Христос, а на другото той е
главата.“ Подобна формулировка се среща у правниците през по-късните
векове, когато става въпрос за държавата: „Кралят им а две тела, едното е
естественото тяло, подвластно на страстите и на смъртта, както телата на
останалите хора; другото тяло е политическото и то е съставено от крал
ските поданици; той е в тях и те са в него. Това тяло не е подвластно на
страстите и на смъртта, защото в това си тяло кралят не умира никога.“
Следователно според Е. Канторович понятието държавна мисте
рия като извор на абсолю тизма произлиза от смесването на духовното и
светското и с това се обяснява, на базата на многовековните връзки между
Ц ърквата и държавата, размяната на почетни права, на церемониали и на
обноски меж ду двете инстанции. С това се обяснява и появата на съвре
менната държава на абсолю тната власт, след като нацията измести кра
ля, и тази държава действа така, както само една Ц ърква може да го пра
ви. С ъщ ото важи и когато става въпрос да се жертва животът. Както
Ц ърквата установява индулгенции за кръстоносците, тъй като кръсто
носният поход се смята за еквивалент на различните прояви на покаяние
(пост, милостиня, молитва), така съвременната държава отдава морален
капитал на ветераните от войната. С м ъртта на един кръстоносец в бит
ката се превръщ а в ново мъченичество. И папаУ рбан II казва, че „този,
който бъде убит във войната за спечелване на Бож ията лю бов и на л ю
бовта на своите братя, той трябва да бъде сигурен, че ще получи из
купление за греховете си“ . А не само Бож ията любов.
Н а църковния събор в Лимож през 1031 г. един васал на Гаскон-
ския херцог разбрал, че „трябвало да ум ре за своя господар (...) и че
1Тази кавга противопоставя папската власт на германската Свещена Римска империя

в периода между 1075 и 1122 г Б. пр.
569
заради тази своя преданост щ ял да стане мъченик господен“ . С м ъртта

на един васал за неговия господар била нещо обичайно - но това не
означавало, че ум ира за Гаскония, а само за херцога.
П ром яната настъпва, когато см ъртта за страната, за родината
се схваща в религиозна перспектива и вече не се ум ира за сю зерена, а
за върховния властелин. След XIII в. това вече не е кралят на ф ранцу
зите, а кралят на Франция. Н еговото владение - отначало кралското
имение, а по-късно територия на Франция - се разглеж да като неотде
лимо имение на държавата. Следователно властта на краля над им ени
ето и над данъчната систем а може да се сравни с „властта, която има
съпругът над им ението на своята жена“ ... Това са понятия, с които си
служат през X V I в. ю ристите Рьоне Шопен и Ф рансоа Отман.
Друг източник на тази власт може да се търси в това, че тя пуска свои
корени и през периода между X и XV в. се оформя коренова система, която
постепенно заприличва на родословно дърво, тези „икони на властта“ (Кла-
пиш-Зюбер). Велфите1в Южна Германия, след като свързали родословието и
историята на своите земи е антиримското минало на трикасите2и на франките,
първи придават на властта формата на дърво, която се използва за изобразя
ване на генеалогията на едно семейство. По-късно Капетингите постъпват по
същия начин, но те срещат трудността, че тяхната кръв не ги свързва с
Каролингите до момента, когато Филип Август се оженва за Изабел от Ено и
негов син и наследник е Луи VÏÏI. Кръвната връзка дотогава била без значе
ние, защото Божията воля била прехвърлила наследствената легитимност от
една династия, която се е отнасяла зле към Църквата, върху друга династия,
която я превъзхождала със своите добродетели. За това свидетелства подреж
дането на гробовете на кралете: в църквата на абатството Сен-Дьони отляво
се намират гробовете на Капетингите, отдясно - на Каролингите, а в средата
за връзка между тях служат гробовете на Филип Август и на Луи VIII, което е
потвърждение на тази наследственост и на нейната легитимност.
На доминиканеца Бернар Ги се удава възможността да представи
под формата на генеалогично дърво следващите френски крале. При със
тавяне на генеалогията на кралете той прилага модел, използван дотогава
от свещениците, които се отдават на тълкуването на библейските генеало
гии. По този начин се затвърдява свещеният характер на монархията.
От свещената кралска власт до демокрацията

Свещ еното изм ерение на кралската власт е една от най-трайните черти
в историята на тази страна. Дали това измерение е неотделимо от всяка
монархическа власт, или се свързва с конкретна ситуация и със съвсем
определени ритуали?
1 Германска династия. - Б. пр.

2 Галско племе, което дало името си на френския град Троа. - Б. пр.
570
Оказва се, че във Франция между епохата на Каролингите и времето

на Сен Луи, т. е. от IX до XIII в., се установява кралскарелигия, като същев
ременно се утвърждава и нейната сакралност, което всъщност е резултат от
преднамерената политика и застъпничеството от страна на Църквата. В та
зи схема, която е изградена главно по модела на Христос, монархът по Б о
жия воля е определен да изпълнява своята функция на земята.
Този аспект на кралската власт е много същ ествен и е включен в
литургията по коронясването, за да се изрази връзката на краля със свръ
хестествените сили, а това е нещо повече от коронясването като просто
делегиране на власт. М иропомазването от страна на архиепископа на
Реймс е алюзия за свръхестествените сили. Коронясването превръща м о
нарха от крал по наследство в крал по религиозно посвещение.
В зам яна на това монархът трябва да покровителства Ц ърквата и
да бъде нейната светска ръка.
Основополагащо в случая е миропомазването, което получава Пе-
пин Къси през 751 г. То зам ества ритуалния поздрав, германското Ней.
След това чудодейният елей от Свещ ената чаша, която се свързва с
Библията, привързва владетеля към ориенталската традиция. После идва
ред на преходните инсигни, на палмите и скиптъра, на лилиевия цвят1,
на споменаването на свещ ените м еста (на Реймс, където бил покръстен
Хлодвиг, и на Сен-Дьони - за погребението). Н ай-сетне се налага и
една теория за властта, формулирана от реймския архиепископ Хинк-
м ар, която прем ахва границата меж ду светското и свещ еното.
Правейки от краля свещен персонаж, придавайки на функцията м у
религиозни атрибути, Ц ърквата м у помага да заздрави своята власт и да
създаде държавата, която впоследствие е в постоянно развитие.
Н о по врем е на коронясването в Реймс народът бил държан из
вън катедралата. О т вярващ ите се иска да вярват, а не да участват.
Според Токвил историята на монархията до 1789г. е история на „посте
пенното възшествие на една социална революция, на демократическата рево
люция“. Което явно означава, че разликата между двата вида практикуване на
властта и управлението не би трябвало да се търси между монархията и ре
публиката, а между монархията по Божия воля и конституционната монар
хия, защото истинският обрат настъпва с прокарването на идеята, че кралят
получава от своите поданици, а не от Бога, властта, която има над тях.
До този обрат довежда Просвещ ението.
Скъсва се с политическата система, отнасяща властта към сферата
на свещеното, без значение дали то ще се нарича конституционна монар
хия или република. И последната запазва все пак свои сакрални черти.
С лед X IV в. и след врем ето на ю ристите на Филип Х убави м о
нархията се освобождава от опеката на Църквата; през X V II в. дей
ствията на кралската власт са обвеяни с героика и сакралност. По вре
1 Символ на кралската фамилия. - Б. пр.
571
мето на Луи X III кралете започват да се представят в образите на Ю пи

тер, Аполон или Херкулес. Това същ о е знак, че те не са от този свят.
Вече само функцията на м онарха остава свещ ена, а не неговата
личност.
Англия първа потвърждава тази постановка, екзекутирайки Чарлз I,
но запазвайки монархията.
П рез 1792 г. французите елиминират двойното тяло на краля: те
премахват и Л уи X V I като личност, и монархията.
Дали режимът е кралски или републикански, промените след 1789 г.
не водят до премахване на сакралния характер на властта: под егидата на
нацията тя замества монарха. Кралският флот става Национален флот; това
важи и за Кралското събрание и Националното събрание. И хората викат
„Да живее нацията“, както викали „Да живее кралят“ - и „крал Робеспиер“
След 1789 г. процесът на демократизация почти не прекъснал връз
ката между властта и сакралното, защ ото както по времето на револю ци
онната религия, така и след нея, както през 1941 г., така и сега ръководи
телите на страната поддържат церемониала и жестовете, които увекове
чават връзката между поведение и вероизповедание, а честването на па
метни събития допринася те да бъдат поддържани все така живи.
За това свидетелства фактът, че парламентът гласува да се състои
национално погребение за маршалите от Третата република, включително и
на Жофр, един агностик; национално погребение, т. е. религиозно. Н а Дьо
Гол и Помпиду най-напред нацията отдава почести като на обществени лич
ности, а след това техните близки ги почитат като частни лица. За Митеран
има едновременно две отделни церемонии: „Нотр-Дам“ предлага спектакъ
ла на католическата церемония при слаба религиозност - всички отиват там;
а в Жарнак се провежда религиозна церемония със слабо католическо при
съствие и от нея нищо не се вижда. А ковчегът е изнесен от църквата под
звуците на Химн за радостта (Д. Ервийо-Леже).
Така стои въпросът с безсилието на светския идеал да подхранва
дълбоко в народа емоцията, породена от лю бовта към нацията. Н а по
м ощ идва католицизмът, религията, която освещ ава вечната власт.
Абсолют изъм и цент рализация

След Френската революция най-вече управляващите намират средства, чрез
които да закрепят своята власт, а също така да осигурят нейното прилага
не чрез проникване в плътта на страната, стигайки дори до провинциите,
които последни са присъединени към нея. По този начин те продължават
осъществената от монархията централизация. Освен това чрез премахва
нето на старите корпорации, с изчезването на парламентите и на другите
инстанции държавата поема в свои ръце организацията на обществото,
което вече е съставено от обикновени индивиди с равни права. Чрез тях
ното представителство тя трябва да задоволи интересите на всички - про
572
цес, който след 1945 г. доведе до установяването на държавата майка.

За да разпростре своите пълномощ ия, властта най-напред увели
чава броя на служителите в централната администрация. През 1789 г.
те са по-малко от 500, за да се доближ ат през 1850 до 2500. Данъчните
агенти през 1843 г. достигат 60 хиляди: по това врем е бирниците про
никват във всяко населено място. През 1914 г. един на всеки единаде
сет избиратели е държавен служител. По този начин присъствието на
властта се чувства навсякъде, а тези, които я упражняват, вече се опи
яняват от своето всем огъщ ество и се см ятат за недосегаеми - функци
онерите в министерството на финансите, префектите и генералните ди
ректори на национализираните фирми. За сравнение дейците на поли
тическите партии, дори техните избиратели гледат с полузатворени очи
тези бъдещ и началници, с които те с упование се идентифицират.
И ням а нищо изненадващо в това, че когато обикновените граж
дани отворят очи, те се опълчват против режима, против държ авата и
нейните функционери, против нейната армия. Х ората са възлагали на
нея всичките си надежди; а се оказва, че тя е навсякъде, че тази д ър
ж авност е прекадена - и непоносима.
При Стария режим броят на държавните служители няма решаващо
значение за естеството на тази централизация и за последиците от нея: при
Луи XIV за цялата страна те са 12 хиляди, докато в Испания са към 70
хиляди; наистина тази страна разполага с обширна империя, но тя е по-ряд
ко населена. Важното в случая е по какъв начин държавата редуцира раз
личните социални групи. С всяка една от тях монархията прилага някакъв
компромис. Висшата аристокрация, която е неотделима от монархията, учас
тва във войните и разполага със съответни привилегии в двора, където се
чувства като в свой дом. Чрез Конкордата от 1516 г. Църквата е купена и
висшето духовенство е поставено под властта на краля. Градовете и буржо
азията са отрупани с данъци, но те пък имат монопол в търговията. Продаж-
ността на различните служби води до феодализация на част от буржоазията:
една служба представлява част от обществената власт, тя е отделена от дър
жавата, както по време на феодализма земята се дава в ленно владение. Дър
жавата се превръща в машина за фабрикуване на богаташи. За буржоа
зията офисът е това, което е дворът за аристокрацията. Само че след войната
за наследството на Австрия държавата престава да е благодатен за режима,
защото обществото остро се противопоставя на продажностга. Още в нача
лото на Революцията продаването на службите е ликвидирано.
Ето как абсолю тизм ът и централизацията довеждат до вклю чва
не на общ еството, поне на неговите най-висши слоеве, в държавата.
Приемствеността е въплътена в съответния персонал, чиито статут и
състав се променят след Френската революция, но дейността му води до
сходягци, натрупващи се последици. Висшите държавни служители от Ста
рия режим са заменени от висши функционери. Преди 1789 г. могат да се
различат три типа висши държавни служители : титулярните чиновници най-
573
вече със съдебни функции към дадена служба (която те са откупили от кра
ля и става наследствена срешу съответен годишен данък); интендантите и
държавните съветници, които можели да бъдат отзовавани по всяко време;
кралските съветници и военни специалисти. Революцията и консулатьт уни
фицират техния статут и премахват продаването и унаследяването на служ
би и плащането чрез директна удръжка. Няма съмнение, че роднинските
връзки и ходатайствата продължават да играят своята роля, но под други
форми. Така например по време на Втората империя шестима префекти са
родом от Пюи-дьо-Дом, защото двама министри - Руе и Морни, са от Оверн.
Но се оформя все пак единен, все по-силен корпус от функционери, чиято
позиция се дължи по принцип на техните заслуги. Този принцип на Иполит
Карно от 1848 г. се прилага през 1945 г. и от Мишел Дебре, който със създа
ването на Националното училище за администрация концентрира още пове
че набирането на висши функционери, макар че взаимното проникване между
света на бизнеса и този на администрацията се утвърждава още през XIX в.
Фигурата на висшия централизиращ функционер най-видимо се оли
цетворява от префектите. През 1800 г. по време на Консулата Шаптал1 оп
ределя по следния начин отличителните черти на един префект, които в зна
чителна степен се запазват и по-късно: „Зает по същество с изпълнителна
дейност, той предава разпорежданията на заместник-префекта, а той пък на
кметовете на градовете и селата (от 1884 г. кметовете вече не се назначават
от правителството, а се избират от общинските съвети). По този начин вери
гата на изпълнението слиза без прекъсване от министъра до администрира
ния и предава законите и разпоредбите на правителството до последните
разклонения в обществената мрежа с бързината на електрически ток.“
В ероятно на префекта се налага да предава нагоре изискванията,
идващи отдолу, но той се отнася с пренебрежение към хората, „които
са деца“ и тряб ва да знаеш как да ги наказваш, ако тряб ва и с пом ощ та
на армията, защ ото това е „за тяхното добро“ . Н ай-важното е, че той
осигурява правилното прилагане на инструкциите на правителството и
„добре подготвя“ изборите за него, тъй като при Н аполеон III напри
мер подкрепата на „официалния“ кандидат е явна и изрична. В този
смисъл префектът е уязвим, защ ото пада заедно с правителството, ко
ето го е назначило. О щ е не е настанала епохата, когато той иска „да
бъде над и извън“ партиите. Това успяват да внуш ат някои други висо
копоставени функционери от висши държавни органи, каквито са С м ет
ната палата, Държавният съвет, Инспекцията по финансите.
Различните чистки по врем е на револю циите меж ду 1800 и 1875
г. свидетелстват за двойствеността, която същ ествува при Третата ре
публика: притиснати м еж ду кариеризма и необходим остта от деполи-
тизация, висш ите функционери искат да бъдат независими от полити
1Жан-Антоан Шаптал (1756-1832) - френски химик и политик, министър на вътреш

ните работи при Наполеон. - Б. пр.
574
ческата власт, да въплъщ ават приемствеността в държавата. Те пре

тендират да им ат истинска административна власт, защ ото са убедени,
че идеологиите и партиите си отминават, а тяхната задача да унифици
рат и контролират страната си остава.
И не след дълго в им ето на своята ком петентност те си присвоя
ват пълном ощ ия, които политиците постепенно губят, защ ото борбата
за власт ги изхабява. П ървите признаци на тази технократична власт
се появяват, когато след Народния фронт правителствата търсят да наз
начат за министри „техници“ като Ги Л а Ш амбр, станал министър на
авиацията, Раул Д отри - на транспорта и пр. Робер П акстон с основа
ние твърди, че по времето на Виши технократите държ ат реалната власт
и иззем ат пълном ощ ията на парламентарното представителство, осъ
щ ествило „държавния преврат“ на 11 ю ли 1940 г.
Докато Дьо Гол и Дебре консолидират върховенството на функцио
нерите чрез създаването на Националното училище по администрация, с
което се цели администрацията да стане независима от корпоративните, по
литическите и регионалните интереси, дейността на Жан М оне след 1946 г.
бележи още един етап по пътя на изземането пълномощията на парламен
тарното представителство, но тя се свързва и с една радикална промяна.
Наистина с плана „Моне-Шуман“ въглищата и стоманата се изплъз
ват поетапно от политическата власт в полза на една автономна инстан
ция, чието седалище е Люксембург и се управлява от технократи. Разши
рява се списъкът на стоките, чиито статут и режим зависят от тези така
наречени европейски инстанции. През 2000 г. Еврокомисията в Брю ксел
централизира реш енията и ги „сваля“ обратно, филтрирани или не от
властта на „суверенната“ държава - следователно прибавя ощ е една цен
трализираща инстанция към предходните. Само че тя не подлежи на пре
кия контрол на гражданите. Докъм 1960 г. във Франция не е възможно да
се прокара шосе или общински път без разрешението на най-различни ин
станции: кметството, съвета на съответния департамент, префекта, минис
терството. .. Обратно, централната власт в името на обществения интерес
има правото да експроприира понякога в полза на частни предприятия...
Днес към тези централизиращи ограничения се прибавят и идващите от
Брюксел, който например може да решава каква трябва да бъде степента
на изпичане на сиренето в общината Сен-Некгер.
Д ьо Гол и след него: цент рализираната децент рализация

Трябваше да се стигне до събитията през май 1968 г., за да м огат Дьо Гол
и политическите ръководители да осъзнаят с каква враждебност част от
нацията гледа на централизираната държава и на нейните агенти.
Анархистичният вятър, който духа през 1968 г. в общ еството, е
насочен на първо м ясто против институциите и държ авата, чието вели
чие и независим ост Дьо Гол искаше да осигури.
575
Затова на 24 м ай 1968 г. в Лион той заявява, че „многовековното

усилие за централизация, което дълго врем е било нужно на страната,
за да осъщ ествява и да поддържа своето единство, вече не е наложи
телно“ . Той натоварва Ж ан-М ари Ж аньоне и Оливие Гиш ар да помис
лят за преустройство, което той свързва с участието в управлението,
предполагащ о реф орм иране на Сената, но такава децентрализация е
реализирана едва през 1982 г. от Гастон Дефер.
Тъй като не става въпрос за децентрализиране само на централната
власт, а за дълбока децентрализация, Дьо Гол смята, че това може да се реши
единствено чрез референдум, защото засяга цялата нация. Той обосновава
естеството на тази реформа, като напомня за привързаността на хората към
съответната провинция, за проникването в нравите на департаментите, осъ
ществено след Френската революция, но и за несъстоятелността им в даде
ния момент да се справят със задачите на икономическото и социалното
развитие, за това, че „областта като рамка е по-подходяща от ограничената
рамка на департамента, който е отдалечен от централната власт“ .
Дьо Гол уточнява, че тук не става въпрос на префектите да се
делегират отговорности за областите (което би означавало деконцен-
трация), а да се признаят нови пълномощ ия на м естните власти с цел
различните дейности да не бъдат обсъждани от разстояние от служ ите
лите на централната администрация, а от хора, упълном ощ ени отдолу,
тъй като те познават по-добре хората и нещата. По този начин иконо
мическите и социалните интереси и тенденции щ е бъдат представяни
от комисиите за икономическо и социално развитие и щ е се вклю чат в
тази нова инстанция на централизираната власт.
Така в своята мотивировка Дьо Гол иска да спести идеологическите и
политическите спорове, породени от продължилата практика провинциите да
се държат настрани. Изолацията на провинциите като въплъщение на опреде
лен тип привилегии, била премахната в нощта на 4 август 1789 г. по инициати
ва на Сийес, а впоследствие заемането на позиция в нейна защита се смята за
федерализъм поради факта, че жирондинците се противопоставят на якобин
ския принос, който поражда съмнението, че поддържа Реставрацията (според
писанията на Бенжамен Констан и на Дьо Барант - За общините и за арис
токрацията, 1821 г.) по времето на Биле, и че иска да разкъса целостта на
държавата нация през периода на засилените тенденции към регионализация
в провинциите. Трябвало да се внимава да не би регионализацията да породи
и развие претенции за автономия, риск, който можел да се появи както в Елза:
или Бретан, така и в Корсика, Фландрия или в Ю жна Франция.
Но референдумът, който Дьо Гол предлага на ф ранцузите, не бид
достатъчно ясен. В него политиците виждат маневра, чрез която се це
ли да се сложи край на Сената, и голям а част от десницата го атакува
За обикновените граждани „участието“ в управлението на предприяти
ята, за което става дума, изглеждало доста изм ам но и явно нямало да
доведе до конкретни резултати. Колкото до регионализацията или сл-
576
централизацията, тя засягала повече държ авата като функционер, от-

колкото обикновените граждани.
Дьо Гол е победен и си заминава. Тринадесет години по-късно
Гастон Дефер превърна централизацията в бойния кон на първия се
демгодиш ен м андат на М итеран, провъзгласявайки автономията на об
ластите и тяхната свободна инициатива - проект, който тогава явно
отговарял на нуждата от реорганизиране на националното простран
ство и на неговото управление. Така Франция трябвало да мине от ре-
гионализация на плановете за развитие към регионално планиране.
Дали това означава поставяне под въпрос на якобинството? Във
всеки случай референдумът през 1969 г. е по-скоро едно „не“ за Дьо
Гол, отколкото за същ ността на неговите предложения.
По това врем е централизацията на всички нива е в своя апогей и
по израза на М иш ел Крозие общ еството се оказва „блокирано“ , а през
Тридесетте славни години м етам орф озата на общ еството изисква про
м яна в отнош ението към всесилната държава.
През 60-те години новият подем на движенията за утвърждаване
на идентичността, които в случая са регионалистични, свидетелства за
затруднения на местно равнище, тъй като местните колективи са само
пространства за административно управление. И деята да се даде въз
можност на избирателите да взем ат решения на място им а двустранна
обосновка: едната е в регионалистите, а другата - в теоретиците отляво,
които целят да се възкресят местните свободи, „станали пленници на ка
питалистическата държава“, както отбелязва М ишел Рокар в Деколонизи-
рането на Франция (1966 г.). След като левицата идва на власт, законът
„Дефер“ освобождава местните съвети от опеката на държавата, осигуря
ва по-активна намеса на общините в икономиката, а по този начин и по-
голям разцвет на областите, запазвайки при това статута на департаменти
те. Това е закон, целящ децентрализация на пълномощията.
Тази еманципация на местните власти се натъква на склеротичната
данъчна система и на влошеното финансово състояние в различните об
ласти, а увеличаването броя на местата, откъдето се упражнява властта,
довежда до размиване на отговорностите и отваря ново поле за подозри
телност. Осъществяваната от съдиите тиха революция (операцията „чис
ти ръце“, която има своя прецедент в Италия), кара местните власти да
бъдат по-предпазливи, а това парализира тяхната дейност, още повече че
развитието на обществото стига дотам, че всички власти (административ
ни, университетски, медицински и пр.) стават обект на подозрение и сре
щ у тях може да се предяви съдебна отговорност от трето лице, например
от обикновените граждани. Отрицателна последица от тези промени е фак
тът, че в зората на 2000 г. много кметове отказват да представят отново
своята кандидатура за предстоящите избори, тъй като смятат, че функци
ите им стават твърде уязвими и това парализира тяхната дейност.
Н астъпилите промени във Франция във връзка с децентрализа
37.
577
цията изглеждат твърде ограничени в сравнение с това, което се случва

в съседните страни. Ф инансовата автономия на френските области е
твърде ограничена, ако се съпостави със съответното явление в герм ан
ските Länder 1 - ф едералната система в тази страна позволява на м ес
тните колективи да се вклю чат в европейската интеграция по-успешно,
отколкото във всички други европейски държави.
Във Франция не се наблю дава нищо подобно и затова се започва
голям спор във връзка с предложението на Фишер за хармонизиране
на тези отнош ения в Европа, като се отбелязва и фактът, че в Англия
по врем ето на Тачър се забелязва обратният процес на рецентрализа-
ция (последван о т подобен процес и в Ирландия през 1987 г.) с риск да
се остави по-голямо поле за статута на Шотландия, наУелс и на Ъ лстър.
За това, че децентрализацията е осъществена по централизиран на
чин, свидетелства и фактът, че през последните години местните избраници
говорят дори за „рецентрализация“. Особено показателно е например пре
махването на винетката, която носеше на департаментите доход от 12 млрд.,
макар че държавата им предлага компенсации, чийто размер се уточнява от
съветите в департаментите, и автономията в това отношение се оказва твър
де ограничена, за да не кажем нищожна. „Това е четвъртата спънка от страна
на правителството по отношение на данъчната автономия“, смята един ли
дер от опозицията: става дума за данъка за упражняване на професия, за
премахването на областната съставка от данъка за жилище, за последова
телното намаляване на таксите при промяна на собствеността.
По този въпрос принадлежащ ият към мнозинството Пиер Мо-
роа, като отговарящ за провеждането на децентрализацията, е съгласен
с г-н Фуркад („Льо М онд“ от 2 септ. 2000 г.).
Испания: може ли да служи за пример?

За разлика от Франция, Испания е образувана от държавици, всяка от
които имала собствена юридическа система. В Кастилия кралят имал пъл
на власт, докато в държавите на арагонската корона пълномощ ията му
са ограничени по традиция от един набор от закони (fueros). Баските
провинции Н авара и Леванте също се ползват с особени права. „Нито
един крал в света не притежава провинция, каквато е Каталуния, пише
министър Оливарес на своя крал през 1640 г. Тя си им а крал и господар,
но не м у служи (...) Той не може да прави каквото си иска ( ...) Непрекъс
нато трябва да гледаме дали конституцията казва това или он ова...“
Н ям а съмнение, че впоследствие централизацията извърш ва сво
ето, но идентичността на регионалните единици се запазва, за което
свидетелстват м ного епизоди от гражданската война.
1Бюджетът на Бавария възлиза на 200 млрд., а този на френската област Рона-Алпн-

тее само на 8 млрд. - Б. а.
578
Автономизмът се възражда през 60-те години в Каталуня и в Стра

ната на баските, където през 1959 г. е създадена баската сепаратистка ор
ганизация ETA (Euskadi Ta Askatasuna1), която се бори за независимост.
С връщ ането към демокрация благодарение на крал Х уан Кар-
лос, чрез конституцията от 1978 г. се въвежда децентрализация, с коя
то на общ ностите се възстановяват правата, загубени по врем е на р е
жима на Франко или преди това.
Разпределението на пълномощ ията меж ду държ авата и общ нос
тите е коренно различно от това във Франция, защ ото тези пълном о
щия, независимо от това дали са наследени от м иналото или не, идват
отгоре и отдолу, докато във Франция децентрализацията се осъщ ествя
ва от държавата.
Общностите в Испания - Андалусия, Каталуния и т. н. - имат ком
петенции в областта на благоустройството, на железниците и на транспор
та като цяло, на икономическото развитие, както и в организирането на
местното управление. Държавата си запазва изключителното пълномо
щие да изисква съблюдаване на правото на труд, на равенството между
всички испанци, независимо от тяхната националност, от това дали са чуж
денци имигранти или испанци, напуснали родината си, и пр. Кастилският
език е официален, но и всеки от другите испански езици се радва на офи
циален статут в различните общности, където традиционно е използван.
О бщ о казано, Испания е управлявана на четири равнища: държ а
вата, регионалната общ ност, провинцията и общ ината.
Разликата при съпоставка с „регионите“ от френски тип е трой
на: тук общ ностите им ат много по-широки пълном ощ ия в сравнение с
Франция; статутът им при различните общ ности е различен; всичките
17 общ ности не се развиват с еднаква бързина и и м ат различен ръст
(А ндалусия вклю чва осем провинции, а А стурия - сам о една. Освен
това някои от тях са възприели по-бърз път за осъщ ествяване на про
мените (С траната на баските, Каталуния, Галиция, Канарските острови
и пр.), а други - по-бавен: А стурия, Б алеарските острови, Естрам адура
и пр. Недостатъчните финансови възмож ности на последните се явяват
пречка за разш иряване на техните пълномощ ия.
О става нереш ен въпросът с баските и с тероризм а на ЕТА, нес-
ломим о ядро, чиято дейност не би могла да се легитим ира в атм осф ера
та на демокрация и на ефективна децентрализация, ако тази организа
ция претендираш е за дем ократичност... Но случаят не е такъв. Опи
райки се на антимадридската традиция, ЕТА се стрем и чрез терор да се
обособи като кон травл аст... И сторията познава и други организации в
Европа или другаде, които са постъпвали по подобен начин - за да
успеят или да изчезнат.
1 Което означава „Страната на баските и нейната свобода“. - Б. пр.
579
За труда и за дните
М УТАЦ И И ТЕ НА ТРУДА
Открай врем е във Франция и в останалия западен християнски свят се

наблю дава еволю ция на оръдията на труда и на начините за осъщ ес
твяването му. От простия инструмент до машината, този път е бе
лязан от важни събития: приучване на тялото да извърш ва различни
движения с краката и ръцете, използване и опитомяване на животното,
адаптиране на систем а за модерен впряг (хамутът и подковаването при
конете, ф ронталният ярем при воловете), експлоатирането на природ
ните сили (водното колело, вятърната мелница и т. н.). Тепавицата се
появява в Сен-Вандрий през 1086 г., дъбенето на кожи започва близо
до Шел, водният трион заработва през XII в., а чекръкът - през X III в.
Последователни неимоверни скокове в развитието на техниката на
труда се получават с изобретяването на парната машина, на двигателя с
вътрешно горене, най-сетне с въвеждане на роботите. Общ оизвестната
история не бива да се смесва обаче с историята на техниките, защото
различните трудови практики се отразяват на отношението между чове
ка и неговата среда, но те не са едни и същи в Севера и в Ю га, в равнина
та и в планината, а техническият прогрес не се прилага по еднакъв начин
във всички части на страната и през всички исторически епохи.
Паралелна, но не и синхронна, историята на различните начини на
организация на труда засяга както разделението на труда, така и раз
пределението на задачите. Това е преди всичко историята на разделе
нието между мъжкия и женския труд, което отчасти се запазва и сега. На
второ място, тя се опира на историята на властта и на богатството, на
историята на държавите и на капитала. Още преди индустриалната рево
люция Монтескьо отбелязва, че при различните общества „духовенството,
кралят, важните личности и някои видни граждани незабелязано стават
собственици на страната, а трудовият човек не притежава нищо“ . До вре
мето на Каролингите все още същ ествува противопоставянето между
свободен и робски труд (макар че има привилегировани роби - просбо-
писци, дърводелци и пр.), между крепостния труд и дейността на благо
родника, между труда като такъв и някои дейности, които не се см ятат за
труд (например женската работа у дома или в стопанството), между ръч
ния и механизирания труд. Всички тези начини на разделение на труда
водят до следния въпрос: дали даден труд губи своя престиж от това, че
е тежък, или от това, че е смятан за унизителен и по тази причина напри
мер духовниците отказват да практикуват занаяти на хирурзи и касапи.
580
ЗА ТРУДА И ЗА ДНИТЕ
защ ото са свързани с кръв, или занаяти, минаващи за обидни поради

мръсотията, например този на бояджията; а за недостойни са смятани и
заниманията на един жонгльор или на един актьор?..
И ли пък една работа се см ята за унизителна поради статута на
тези, които я върш ат? Античните Гърция и Рим, Индия от вчера и днес,
дори съврем енният свят предлагат понякога противоречиви отговори
на този въпрос, който засяга еднакво поробените, победените, воен
нопленниците, „нечистите“ , бедните, имигрантите и т. н.
Бунтът срещ у злоупотребите, свързани със задължението да се
работи - или да се изпълнява една или друга задача - преминава през
цялата тази история: той предшества развитието на капитализма и го
припокрива. О т Спартак до бунта на черните роби под властта на араби
те или на европейците, от Ж акерията и другите „народни вълнения“ пре
ди индустриалната революция до „дивите“ стачки и окупирането на за
водите. При господството на капитала тези бунтове добиват нови форми -
при преминаването от работилницата към фабриката, а след това и към
завода. Центърът на тежестта на тези народни въстания се премества от
селото към града. Във Франция жакериите и другите бунтове на крока-
ните и на босяците, които не се свързват със статута на труда, отстъпват
място на въстанията на лионските тъкачи, а след това и на движенията на
миньорите, които са изражение на големите промени в резултат от ин
дустриализацията. В Англия, както и във Франция, особено показателен
за експлоатацията на човек от човека се оказва детският труд“ .1
Безмилостният характер на някои условия на труд, така добре опи
сани от Дикенс, Енгелс и Зола, поражда хуманитарно движение, чиято цел
е да се възвърне достойнството на работника, да м у се даде възможност да
си възстанови здравето, особено след като бе установена зависимост меж
ду някои болести и дейността на тези, които са засегнати от тях. По този
начин и лекарите участват в движенията в защита на достойнството човек
да се труди, без значение дали тези движения идват от самите работничес
ки среди (синдикати, кооперативи и пр.) или от другаде (Църквата, социа
листически или анархистични движения и пр.). Те не са насочени срещу
труда като такъв: например лудитите в Англия чупят машините, за да оси
гурят работа на всеки, но те не визират капитала или частната собстве
ност. За право на труд започва да се говори, откакто се чува възгласът
„Работа или хляб“. Но поставянето под въпрос на частната собственост
върху средствата за производство ще стане със зараждането на колекти-
вистичните, на социалистическите и на други такива теории.
И сам ата идея за труд претърпява развитие. П рез Средновеко
вието, в рамките на християнската цивилизация, по традиция трудът е
високо ценен, тъй като и Б ог си почива на седмия ден. Според Библията
1 По въпроса за детския труд виж по-нататък в главата Делът на жените (Драмата

на детството). - Б. а.
581
„човекът е създаден, за да работи, както птицата е създадена, за да лети“ .

Но друга традиция предлага различно схващане: след грехопадението в
Битие трудът е представен като наказание за първородния грях. И така
трудът, който човек се чувства длъжен да върши, и трудът, който м у се
възлага, се приемат или не според значението, което м у се придава. А то
е двусмислено. О т една страна, работата предполага тежест, мъчение,
дори и унижение: ако в Европа през XVI в. един благородник сам хване
ралото, той губи своя статут. Но по примера на свети Павел трудът е
израз на достойнството на човека и най-вече на неговата независимост.
Така през Средновековието монахът, който работи, се оказва, след све
теца най-близо до съвърш енството, когато извърши съответното трудо
во задължение за изкупление на греховете... Но при просещите монаси
чистотата е въплътена в бедността, а не в труда. При господството на
земеделското стопанство селянинът вече не е смятан за (долен) работ
ник подобно на този, който изпълнява „механични“ задачи.
П ром яна се наблю дава и в естеството на труда. Различните об
щ ества разграничават и противопоставят изнурителния труд с негова
та повторителност и възраж дащ ото творчество с неговата изобрета
телност. Различните общ ества в съответствие със своята култура кла
сифицират в йерархичен ред трудовите дейности: систем ата на кастите
в Индия, корпорациите в християнския Запад и във Ф ранция до Рево
лю цията - това са начини на организация на труда, които навсякъде
ограничават социалната мобилност, възмож ността или свободата да се
премине от един труд към друг.
В тази история на идеята за труда големият обрат, поне в Европа, е
белязан не от осъществената от машината революция, а от разширяващо
то се влияние на Просвещението, когато философите правят преоценка нг
труда, на всеки труд, противопоставяйки се на Стария режим и на негови
те безделници. Притчата на Сен-Симон дава първия модел на ново об
щество, наречено по-късно „социалистическо“, което създава утопията,
съвършена организация, при която трудът има еманципираща роля, а пло
довете на труда се разпределят между всички според положените усилия и
според нуждите. Кабе, Фурие, Прудон, Маркс, Бакунин изграждат своите
бъдещи градове, от които по-късно се е вдъхновявала историята.
И така от изкупление, каквото е бил трудът за монасите през Сред
новековието, той се превръща в стойностна дейност, в освобождение, в
смисъл на съществуване. СССР след 1917 г. и Китай след 1949 г. искат да
дадат на XX век пример за това желание да се утвърди преобразуващата
роля на труда. Под каквато и да е форма - социалистическа, кооперативна
или като самоуправление... В социалистическите страни да не работиш
означаваше да те смятат за противообществена личност или дори за прес
тъпник. И френското общество през X X в. не е далече от положението да
възприеме тази позиция, поне през периодите на пълна заетост.
Н о успоредно с опозицията безделие-труд се появява и опозиция
582
та труд-развлечение. Дали това означава, че идеята за труда отново се

проваля? Защ ото в м омент на механизация на индустрията и на дейнос
тите самият човек се превръщ а в робот и се стига до връщане към от
блъскващия труд, до „труда на трохи“, както казва Ж орж Фридман, след
като е възпявана неговата атрактивност. И както може да се предполага,
това отхвърляне на труда тръгва от най-механизираното общество, от
Америка, където тейлъризмът и разделението на трудовите дейности е
най-подчертано. Нейните хипита поставят под въпрос организирания труд
- и неговите постоянни поддръжници и агенти: парите и войната, изго
дата и държавата. Те възпяват единствено онзи труд, който доставя удо
волствие и допринася за разцвета на самата личност, на нейните способ
ности. Повиш ава се престижът на занаятите и на всички ръчни дейности.
В този смисъл американската антикултура установява връзка между ан-
тикапитализма от западен тип и борбата срещу империализма, която во
ди Индия по времето на Ганди - с неговия чекрък1.
Видимо тези идеи и това поведение (които след м ай 1968 г. опре
делят за някои хора тенденцията за връщ ане към селските дейности,
например в Л арзак или другаде, а за други хора това е връщ ане към
дребните занаяти) не се отразяват върху развитието на способите за
производство, които водят до унификация на едромащ абните дейности
с ниска добавена стойност - металургията, автом обилостроенето и пр.
Всъщност поддръжниците на девиза Small is beautiful („малко, но ху
баво“) са имали интуицията за значителна промяна в икономическата орга
низация, а именно, че йерархическата организация на труда ще бъде посте
пенно заменена от друга, мрежова система, основана на инициативата и на
относителната автономия, но с цената на нужната сигурност.
Едновременно с проявилата се през 1973 г. „криза“ се променя и
понятието за труд.
Независимо от модификациите в различните сектори на човешка
та дейност връзката между доходите и извърш ената работа постепенно
изчезва както във Франция, така и в съседните страни. Всъщ ност семей
ните надбавки, обезщетението за безработица, разходите за здравеопаз
ването постепенно се превръщ ат в отделен вид приходи и колкото по-
непривлекателен става трудът поради несигурността на работните места
и блокирането на заплатите, толкова техният дял става все по-голям. Тру
дът си остава атрактивен само за онези, които м огат да се издигат в об
щ еството благодарение на качеството на своята дейност, чийто труд е
творчески или сами са отговорни за решенията, които вземат, и са сво
бодни да организират времето и продължителността на своя труд. Често
пъти тъкм о през свободното време, което става все повече, се възстано
вяват социалните връзки, и то в момент, когато спойката в колективите
1 Символ на програмата на Ганди за провеждане на независима икономическа поли

тика. - Б. пр.
583
се губи поради упадъка в семейството, в синдикатите и в Църквата. Те

постепенно заем ат място редом с връзките, които се създават около ра
ботата в едно вече разпадащо се предприятие.
Във Франция в началото на третото хилядолетие дейностите, тру
дът и заетостта престават да бъдат еквивалентни, каквито бяха през
X IX и X X в. Д ейностите обхващ ат социално полезни действия, трудът
се свежда до дейностите, които се заплащат, а заетостта е работа, орга
низирана в нейната продължителност. И зм ененията в процента на без
работицата и трудното м у и бавно снижаване (понякога предлаганите
работни м еста не се заем ат) са израз на противоречията в една страна,
която произвежда все повече богатства.
И в тази насока отнош ението към труда претърпява промени.
О казва се, че историята на труда във Франция не се ограничава е
рамките на историята на начините и средствата за неговото осъщ ествя
ване, на идеята, която си създаваме за него, на формите на експлоата
ция на човека от човека, на институциите, оформили се в резултат от
бунта на хората (гилдии, синдикати, партии и пр.), на ф ормите на съп
ротива, в които се изразява борбата (пожари, стачки, чупене на м аш и
ни, окупиране на предприятия и пр.), или пък на изявите, чрез които се
прославя трудът (шедьоври, празници на труда).
Тази история изучава и продуктите на труда, с които човек си
служи или пък ги консумира. О т тази гледна точка през последното
столетие се наблю дава униф ормизация в общ ественото използване на
тези продукти, която не се свързва само с факта, че днес преобладава
м асовото производство. Разнообразието от начини за осъщ ествяване
на трудовата дейност с цел изхранване, обличане, настаняване в жили
ще, мебелиране и пр. е изм естено от една униформизация, свързана с
динамиката на капитализма, с промените в империалистическите начи
ни на експлоатация, с унификацията на нуждите и на вкусовете, което
се постига чрез образованието в училище, чрез проникването на ауди
овизуалните м атериали и чрез рекламата. Следователно отнош ението
меж ду труда и произведените продукти същ о се променя.
В периода между X V I и X X в. някои занаяти са изчезнали, за да се
появят на тяхно м ясто други; но днес твърде често едни и същи дейности
се изпълняват в Хонконг и Милано, в Париж и Барселона, за да се полу
чат същ ите продукти. В това време турци, индийци и араби се оказват
заедно и върш ат еднаква работа извън страните си - в Сингапур или в
заводите „Рено“. Трудът постепенно губи своята идентичност.
Успоредно с това някои страни, в които доскоро са се развивали
определени дейности, престават да ги практикуват по силата на един
исторически процес на международно разпределение на икономичес
ката дейност, който те не м огат да контролират.
Н езависимо от това през последните десетилетия спецификата
на някои продукти изм ества отчасти стандартизацията, към която неп
584
рекъснато се вървеш е, а това допринася за повиш аване престижа на

съответния труд. За разлика от занаятчийските дейности, извърш вани
след 1968 г., продуктите в последния случай (тук влизат м одата, ком у
никациите, високите технологии и т. н.) се вклю чват в световния пазар.
ЗЕМ ЯТА: ОТ СЕЛЯНИНА Д О ЗЕМ ЕДЕЛЕЦА
Една от особеностите на френското общ ество се състои в това, че то се

запазва като селско общество за по-дълго време, отколкото в другите
западни държави. Това означава, че поне до периода непосредствено
след В тората световна война селското начало доминира в живота на
страната и налага понякога своя начин на действие и мислене, а не че
Франция е останала селска.
Контрастът А нглия-Ф ранция

В това отношение има значителна разлика в сравнение с Англия, където
селянинът е изчезнал от сцената, дори и в селските райони, още през XVIII
в. и той вече не е стълб в земеделското производство. Причината за тази
разлика се дължи отчасти на факта, че в Англия морската и речната търго
вия се развиват много по-рано, отколкото във Франция. Едрите собстве
ници и големите фермери разполагат със състояние, което поглъща земи
те на дребните селяни, в резултат от което селянинът земеделец (освен в
келтските покрайнини) изчезва по-бързо, докато във Франция (и в Запад
на Германия) селяните поглъщат феодалните владения и се превръщат в
опора на земеделието. Търговското преимущество на англичаните наисти
на позволява на едрите собственици да заграждат своите имения, да нап
равят труден достъпа до общинските земи и до другите пасища и по този
начин да накарат селяните да продават земите си, защото междувременно
цената на продуктите се запазва, а данъците продължават да растат. Този
процес на заграждане на земите достига връхната си точка в края на XVHI
в. и принуждава обеднелите селяни, след като земята им е продадена, да
станат земеделски работници или да търсят работа в градските фабрики.
Във Франция, напротив, селяните независимо от това дали през 1791 г.
придобиват или не имоти от духовенството се чувстват поне в продълже
ние на няколко десетилетия по-силни в своята идентичност благодарение
на Революцията и на премахването на привилегиите и не се сблъскват със
заграждане на големите имения, нито с ограничения при използването на
общинските земи. Освен това те участват в индустриализацията, вършей
ки надомна работа. За дълго време индустрията и селото съществуват ка
то два взаимно свързани свята - това е явление, което за период от век и
половина определя идентичността на френската икономика.
585
Нещастните времена
Селските райони преживяват много труден период по време на Стогодиш

ната война и на съпроводилата я демографска катастрофа, причинена от
черната чума, докато с развитието на градовете се поощрява развитието
на спекулативните култури и се наблюдава подем на индустрията, свърза
на със селското стопанство. Но картината е твърде различна в зависимост
от областите. И ма селяни, които не са в пълно феодално подчинение и те
се възползват от отслабналата феодална зависимост и от понижаването на
налозите, но кралската данъчна система, която отначало не е напълно ус
тановена, впоследствие се затвърдява и става все по-тежка. В Северна
Франция изниква аристокрация от земеделски търговци и тя превръща
някогашните земи от обект на спорове в райони на спокойствие, докато в
Ю гозападна Франция селските размирици продължават. Още в средата на
XIV в. се проявяват много големи сътресения, подсилени и от чумата, но
те са предхождани от симптоми на вътрешно неблагополучие: недостиг на
зърнени храни, убийствен глад, „народни вълнения“ против прокажените
и евреите, такива бедствия се стоварват върху тази страна, в която населе
нието постоянно се увеличава през периода XI - XII в. В 1250 г. броят на
населението в областта Бос със средище Шартр е такъв, какъвто е и през
1850 г. В селските райони в равнинната част около Париж имало между 50
и 70 жители на квадратен километър; толкова били те и в Кос Контал, един
сух и безлюден сега район в Пиренеите. Получава се несъответствие меж
ду струпването на населението в дадени райони и слабите доходи от земе
делието. Спекулацията с житни храни и овце, а също и с влакнодайни и
багрилни растения е един от първите лекове в Артоа-Камбрези, а в Бур-
гундия и Аквитания - с грозде. Друг лек е техническото усъвършенстване,
прилагано във Фландрия, където угарите намаляват в районите около градо
вете, които доставят плодородни отпадъци. Но тежестта на пътните такси,
рискът от грабежи забавят ритъма на тези промени. О т друга страна, обра
ботваемите площи не са достатъчни при наличието на значителен демограф
ски ръст и селяните се виждат принудени да посвещават част от времето си
на „феодалния резерв“, за да получават допълнителни средства.
М ежду средата на X IV и средата на X V в. към посочените зат
руднения се прибавят непрестанните чумни епидемии и войни, за да
превърнат този период в нещастно време.
За известно врем е бедите намаляват, за да се проявят с нова сила
в периода на гражданските и религиозните войни; нам аляват и в нача
лото на X V II в., за да се повторят отново. Налице е съвсем очевиден
контраст меж ду радостните селяни, описани от Н оел дю Фел в Селски
слова от 1547 г., и „дивите животни“ на Лабрю йер след повече от един
век, причина за които са множество фактори: настъпилият към 1580 г.
краткотраен ледников период, Фрондата, войните на Луи XIV, завръ
щ ането на голем ите студове през 1697 и 1709 г. Всички тези бедствия,
586
разбира се, не засягат в еднаква степен цялата страна, която по това

врем е представлява съвкупност от различни землищ а.
Това, което ги обединява и е показателно за глобалното влош ава
не на положението на селяните, произтича от бавното и необратимо
уеднаквяване на тежестите, които понася селото при засилващ ия се аб~
солю тизъм , придружаващ ите го войни и все по-високите данъци.
• Безогледната експлоатация на селяните

Селяните дължат на духовенството десятъка, пропорционален данък, въз
лизащ на около 8 % от добивите. С него се облагат и новите земеделски
култури, смятани от селяните за необлагаеми, защ ото не са били познати
на техните бащи: десятък върху люцерната, върху царевицата, върху
лозята във Вал-дьо-Лоар, растящи между овощните дървета, които вече
са обложени с данък. Десятъкът тежи и върху всички земи. Той се запла
щ а на кю рето или на епископа и е извор за огромен брой дела: почти
половината от жалбите през 1789 г. са срещу него.
Селянинът естествено плаща на господаря помощта в случай на риск,
а също така и прекия данък, за който като че ли има „абонамент“ : например
във Форе той е събиран единадесет пъти през периода между 1404 и 1434 г.,
от които шест пъти за преустройство на замъка, веднъж за военни разходи,
веднъж за заплащане на войската. На феодала се плаща и поземлена рента,
или ценз. Една ферма в Савини-сюр-Орж, в областта Ил-дьо-Франс, през
1524 г. се наема срещу 14 модия1 зърно, а половин век по-късно срещу 17
модия; в Маркуси рентата минава от 10 на 14 модия. Тя се покачва винаги
когато се подобрява животът на селяните. При продажба на феодала
също се плаща съответен данък. Имало е и други феодални налози: личен
данък, наречен данък „на феодала“, данък за покрива на новите къщи, данък
за извънбрачие върху имуществото на незаконородените, ако са починали,
без да оставят законни деца, и т. н. Данъкът върху сноповете от пожънатите
житни култури също бил много тежък в случаите на оскъдна реколта. Към
тях се прибавят още данъците върху земеделските сечива, върху мелница
та, върху пещта, върху пресата, върху продажбите и пр.
Ангарията същ о се см ята за „злоупотреба с властта“ . Тя про
дълж авала от два до десет дни годишно, които приоритетно се опреде
ляли от господаря. Ч есто била заменяна от парично задължение, което
било по-високо за орачите, отколкото за общ ите работници, а жените
плащ али половината... И м ало налози за панаирите: при влизането в
тях, при ползването на сергия и т. н.
Голяма част от тези задължения били смятани за твърде „унизи
телни“ , като например забраните, засягащ и лова. През 1396 г. при Шарл
VI излизат разпоредби, които превръщ ат лова в привилегия на краля и
1 Стара мярка за вместимост: един модий възлизал на 274 литра вино или на 18
хектолитра зърно. - Б. пр.
587
на аристокрацията, а Франсоа I засилва тази привилегия, като прем ах

ва толерантното отнош ение към лова при хората от простолю дието.
И здадената от К олбер през 1669 г. разпоредба за водите и горите пред
вижда по-тежки наказат-елни мерки при нарушение, но премахва см ъ р
тното наказание за бракониерите. Селяните непрестанно протестират
против злоупотребите с правото на лов.
В тетрадките за оплаквания през 1789 г. тази привилегия едино
душ но се осъжда.
Колкото до правото на първа брачна нощ, то е мит. След като
проучва 72 сведения, смятани за доказателствен материал, че подобно
право същ ествувало, Ален Буро, доказва, че такова нещ о не е имало.
И м ало е обаче сексуални злоупотреби от страна на феодалите, но пра
во на първа брачна нощ преди омъжването на м ладите жени не е съ
щ ествувало. Този м ит все пак продължил да битува като израз на недо
волството от феодалния режим.
„Безогледно експлоатираният“ селянин вижда, че непрекъснато
нарастват и се множ ат дължимите на краля данъци, които се прибавят
към налозите, плащ ани на Ц ърквата и на феодалите. Някои се дубли
рат, като например десятъка към духовенството и данъка върху снопо
вете , плащ ан на земевладелците, независимо от позем лената рента.
Кралската данъчна система рязко се засилва след периода на отно
сителен мир през XIII в. - след Филип О гю ст и Сен Луи. Този спокоен
период способства за увеличаване на населението, за развитие на търго
вията, за натрупване на богатства. Но богатството на търговците, на лом-
бардците, на евреите, на Църквата е първата жертва, която отива в ръцете
на Филип Хубави, когато му трябвали пари, а сеченето на златни монети
се изчерпвало. Тези му нужди се увеличавали във връзка с продължител
ната Стогодишна война: щ ом трябват средства, ще идват от данъци. Крал
ските данъци вече излизат извън своята област и се превръщат в нещо
постоянно, а системата на вземания добива твърде големи размери най-
вече във връзка с откупуването през 1356 г. на Жан II Добрия, който бил
пленен в битката при Поатие, а недобори се плащали чак до 1400 г.
Тази система почива върху три главни данъка, които щ е се запазят
за дълго врем е и ще теж ат изключително върху селяните, като се има
предвид, че другите съсловия са освобождавани от тях. Това са данъкът
върху стоките за консумация, данъкът върху солта и димнината, който
се превръщ а в пряк данък. Отначало те са вземания по изключение, а
след това се превръщ ат в нещо постоянно, обикновено, окончателно. Та
ка например прекият данък (la taille) в Пей дьо Ko е основният налог,
който тежи върху селяните. Той съставлява 60 % от всички данъчни за
дължения по времето на Сюли: от 1 200 000 средновековни френски ли
ри при Шарл V II те стигат до 7 500 000 през 1568 г., което е едно реално
удвояване, ако се държи сметка за движението на цените. През 1588 г.
той нараства на 18 000 000, а по време на религиозните войни се запла
588
щ а двукратно - на краля и на Лигата в зависимост от развитието на воен

ните действия.
Този пряк данък се понася по-леко от селяните в областите, къде-
то се представя като „реален“ , т. е. като поземлен данък, например в
Ю жна Франция, за разлика от областите, където е „личен“ , т. е. произ
волно се удържа от доходите на отделните лица и изчисленията се пра
вят от бирниците по м еста. При Луи XIII и особено при Луи X IV тях
ното идване в селото всява истински страх.
Тези „изчисления“ карат селяните да скриват реалните си доходи, ко
ито и без това са доста ниски, като свеждат до минимум „външните белези
на богатство“, каквито са броят на вратите и прозорците, броят на стаите за
живеене и пр. Тази отличителна черта в манталитета се запазва за дълго и
контрастира с поведението на хората, които в продължение на векове не са
познавали подобна данъчна система. Нека добавим, че размерът на този да
нък и разпределението му по провинции се фиксира от краля и неговия съ
вет и за разлика от другите налози той не подлежи на одобрение от генерал
ните или от провинциалните щати и не се внася в парламентите.
Освен този пряк данък през 1695 г. Луи XIV въвежда поголовния
данък, който се плаща от всички, с изключение на просяците. Особеното
при него е, че се установява скала за класиране на населението на 22
категории, една данъчна йерархия, предложена от щатите в Лангедок и на
ложена от Пончартрен1, която е първият опит за въвеждане на общ данък.
Селяните са тежко засегнати и от различните такси върху храните и
питиетата, най-вече върху виното, но също и върху картите за игра, тю тю
на и пр. Те са стриктно установени и регламентирани по времето на Кол-
бер. В различните провинции те се събират по съвсем различен начин,
например в Бретан те постъпват в интерес на провинциалните щати.
Но от всички непреки данъци (термин, появил се едва през XVIII в.)
данъкът върху солта бил почувстван най-тежко поради грубия начин, по
който бил събиран от съответните бирници, а същ о и заради нуждата на
селяните да солят месото, рибата, маслото, за да ги съхранят за по-дълго
време. Най-лошото се случва през 1702 г., когато се определя минимална
годишна консумаиця от 100 ливри2, което надвишава нуждите на хората,
но съответният данъчен еквивалент трябвало да се даде на бирника. Из
провинциите се разнасяли викове: „Да живее кралят без данък върху сол
та!“ Този данък бил неравноправен и затова омразен, а и скандален, защо-
то привилегированите можели да купуват само солта, която им е необхо
дима, на цени без такса. Злоупотребите стигнали връхната си точка при
Ришельо и Колбер и предизвикали множество бунтове и селски насилия,
по-специално в Бретан. Никога съдбата на бедния селянин не е била така
плачевна. Ето какво казва във връзка с това Лабрюйер:
1Луи дьо Пончартрен (1643-1727), главен контрольор по финансите при Луи X IV -Б . пр.
2 Около 50 кг. - Б. пр.
589
,Ц з полето се виждат диви животни, мъжки и женски, почернели, бледи,

изгорели от слънцето, привързани към земята, която те ровят и обръщат с
непреодолима упоритост. Те притежават членоразделна реч и когато се из
правят на двата си крака, се вижда, че са хора. Нощем те се оттеглят в бърло
гите си, където се изхранват с черен хляб, вода и корени (...). Ако сравня
вам условията на живот на тези противостоящи една на друга групи хора,
искам да кажа на големите и на народа, че го правя, защото хората от народа
не биха сторили никакво зло, а големите не искат да направят никакво доб
р о ... При народа непринудено се проявява грубостта и откровеността, а при
другите под кората на учтивостта се крие една зловредна мъзга. Н а народа
не му достига ум, а големите изобщо нямат душа. ‘‘
Л абрю йер описва положението на най-бедните; другите успяват
да живеят не толкова зле.
• Семейството на средните селяни през XVII и XVIII в.

Данъкът върху солта, десятъкът, прекият данък, акцизите и другите
феодални права и данъци, дължими на краля, на Ц ърквата и на ф еода
лите, са все тежести, които притискат средния селянин и предизвикват
бунтове, достигащ и своя апогей през XV II в. Дали по врем ето на Луи
X V стягата се отпуска, или просто непреките данъци постепенно взе
м ат връх над директните вземания? Във всеки случай въстанията са
по-редки и причините за вълненията не са само в данъците.
Как по-конкретно тези данъчни тежести засягат реалните доходи и
начина на живот на селяните? Тук се намесват също демографският ръст
и последвалото разпокъсване на земята. Редки са примерите, с които раз
полагаме, отнасящи се до живота на селското семейство за дълъг период
от време. М ишлин Волан прави възстановка на историята на едно семей
ство от областта Ври за период от над сто години - 1655-1761.
Въпросното семейство М аскле не принадлежи към елита на об
ществото, защ ото между членовете м у няма едри търговци или адвока
ти. Но не става въпрос и за бедни селяни, а за средно имотни хора, при
тежаващи около 40 хектара не много плодородна земя и ферма с площ 80
арпана1, бивши имоти на абатството Сен-Дьони, взети под аренда, а след
това и придобити (в началото на XVII в.). Съставяните преди женитба
инвентарни списъци и договорите за отдаване на земя под наем позволя
ват да добием представа за средствата, с които разполагат тези 3-4 поколе
ния. Те отглеждат жито, овес, зимен фий, от които се получава чудесен
фураж. През 1676 г. фамилията разполага с едно рало, с 4 брани, с двукол
ка за браните. Във фермата има и 3 коня, предназначени за оране, 13 кра
ви, 2 до 4 свине. Всяко следващо преброяване показва много малки проме
ни, с изключение на броя на предметите в къщата, които от 50 стигат до
190. Това са преди всичко вериги, сандъци, тенджери, ракли, шишове и др.
1 Стара френска мярка за повърхнина, раняваща се на 20 -5 0 ара. - Б. пр.
590
Това семейство имало най-вече проблеми с наследствеността, с дългове

те, породени от съжителството на съпружески двойки при втора, трета,
дори четвърта женитба, които изпадат във все по-големи задължения, тъй
като трябва да изплащат рента на различните наследници и да дават зес
тра. Н а всеки две деца едно умира, преди да е навършило 10 години. Жени
те много често забременяват и умират от изтощение. Странното в случая е
това, че собствеността могла да се запази за толкова дълго време въпреки
трудностите, които могли да я осакатят.
• Дребното стопанство и „ селската икономика “

В края на X IX в. Ж ю л Фери, като говори за съдбата на селяните, споделя
тяхното признание: „Първата република ни даде земята, Втората - изби
рателните права, а Третата - знанието.“ Л ош ата реколта, беднотията и
скъпите зърнени храни в навечерието на Революцията от 1789 г. наисти
на правят непоносими удръжките за феодалите и за духовенството, а
най-бедното селячество се виж да принудено да скита и да проси.
Общ ественият взрив след Генералните щати и победата на Революцията
довеждат до премахване на феодалните права и до преразпределение на
земите, което е предизвикано от конфискацията и от продажбата на им о
тите на духовенството. О т друга страна, овладяването на общинските
имоти, обект на толкова конфликти през вековете, допринася за небива
ло подобряване съдбата на селяните. Поради натрапчивата грижа за хля
ба дребните селяни смятат за контрареволюционно използването на фу
ражните култури за спекулативни цели, в това число и на черницата, арис
тократичен по предназначението си продукт.
Но след 1795 г. новите управници скъсват с принципите от 1793 г. и
консолидират основите на индивидуалната собственост, която единствена
вече осигурява пълноправно гражданство. Така превъзнасяна, частната
собственост минава за прогресивна и модерна и отхвърля подялбата на
общинските имоти, за да се осигури по-съвременно икономическо управ
ление. Ж ертва на това са бедните селяни, вследствие на което започва миг
рация от най-ощетените от природата равнини и планини. Беднотия и бяг
ство на хората от селото се наблюдават още преди средата на XIX в.
Оцеляването на вездесъщ ото дребно селско стопанство е харак
терно за френското общество от началото на X IX в. до периода след
В тората световна война, но то според най-видните икономисти е обрече
но да стане жертва на интеграцията на земеделието в условията на пазар
ната икономика, т. е. на неизбежната концентрация на селскостопанско
то производство. Тези теории се развиват под знака на социализма, бил
той марксически или не, и техните автори се учудват и дори се възмущ а
ват от това, че дребните селски стопанства, смятани за отживелица, не са
изчезнали по-рано, в съответствие с техните предвиждания, както това
става в Англия. Вярно е, че „първата“ земеделска революция в края на
XVIII в. слабо засяга Франция, във всеки случай по-слабо, отколкото
591
Холандия и Англия: земеделските оръдия на труда остават примитивни,

слабо се използват торове, животновъдството не се обвързва с отглеж
дането на съответни култури и само малка част от целините са разорани.
Рутината взем а връх над динамиката на едрото земеделие. Но този
образ е отчасти илюзорен. Съпоставяйки постиженията на дребното и
на едрото селско стопанство според едно проучване от 1909 г. върху
собствеността във Франция, Роналд Ю бш ер показва, че в Алие, Калва
дос, Шарант и т. н. едрото стопанство не само запада за сметка на разви
тието на дребното (откакто били създадени кооперативите), но че на юг
от Лоара, вм есто да се чувстват ощетени поради недостатъчните сред
ства за производство, дребните селски стопанства реализират добри и
много добри постижения, например във Воклюз. Наистина през X IX в.
няколко големи имения на бивши благородни фамилии искат да дадат
пример как поземлената аристокрация прави нововъведения и усъвър
ш енства начините на производство, но това са само отделни случаи.
П реобладаващ и са м алките селски стопанства, при които посте
пенно престава да бъде цел задоволяването на вътреш ните нужди на
семейството и все по-често хората се насочват и към други дейности.
С тава въпрос за така наречения „напреднал тип селско стопан
ство“ , оперативно понятие за френската икономика до началото на XX
в., но не и след това. То отговаря на критериите, дефинирани от Чая-
н ов1 към 1925 г.: 1. поне половината от производството на страната е
земеделско; 2. поне половината от активното население се занимава
със земеделие; 3. същ ествува подчертана разлика м еж ду градовете и
селата; 4. поне половината от земеделското производство идва от сел
ските домакинства, които обработват главно собствените си земи с учас
тието на членовете на своите семейства.
Голямата пром яна щ е настъпи към средата на X X в., когато селя
нинът вече не мож е да минава от един занаят на друг, а се превръщ а в
земеделец - освен ако не изчезне изобщ о като такъв.
Селяните — от един занаят към друг

Освен обработването на земята селяните винаги са имали и друг занаят,
който е изпълнявал допълнителна роля. Става дума за занаяти, които са
необходими за живота на дадена общност: ковачи, бъчвари, обущари, зи
дари, дърводелци и пр. Те получавали своето възнаграждение най-често
като замяна на услуги. Например в Прованс селянинът зидар получава
възнаграждението си в маслини, в грозде за вино, в предоставяне на кон.
Но тази дейност може да се включи и в пазарната икономика: най-вече при
тъкачите, обущарите, ръкавичарите, железарите от Вимьо, ножарите от
Тие. Изобретенията през XIX в. допринасят за значително разнообразява
1Александр Чаянов (1888-1937) - виден руски икономист. - Б. пр.
592
не на занаятите: кантонерите (по железниците), работниците във фабри

ките за бельо в Бери (след като е създадена шевната машина) и пр. Всички
тези дейности се редуват с обработването на земята, било през мъртвия за
земеделието сезон, било когато е осигурено наемането на работници, нап
ример когато настъпи време, подходящо за строителни работи.
В своите Мемоари и разкази Фредерик Мистрал споделя как наел на
работа Жан Русиер: „Какво знаеш да правиш? - Почти всичко. Б ях слуга в
маслобойна, мулетар, каменоделец, орач, мелничар, косач, мога да стрижа
овци, да кастря тополи, дори да почиствам кладенци.“ Такава многостранна
дейност, изпълнявана от един и същ човек, се среща по-често в скотовъд-
ните и лозарските области, където хората разполагат с повече свободно
време, отколкото при зеленчукопроизводството. В областите, за които е
характерна дребната собственост, главната цел на хората най-вече след
края на X IX в. е да проникнат в местната промишленост: например живе
ещите в областта Вар могли да работят във военните заводи в Тулон или в
корабостроителницата в Сен-сюр-Мер. По време на резигбата на лозята и
брането на гроздето на заетите в промишлеността се дават отпуски и по
този начин се постига взаимно допълване между живота на полето и живо
та в завода. Селяните занаятчии и работниците селяни обикновено при
надлежат към изходната социална група. А може да се наблюдава и прекъс
ване на връзката. Така през 1870 г. в Ниевр и в Кармо селяните стават
изключително миньори. В Тиер, напротив, един ножар си остава селянин.
М ногостранната заетост стига своя връх през периода 1850-1880 г.,
и то не като личен избор, а по необходимост, тъй като средствата за
производство на село не отговарят на демографския подем. Както бо
гатите райони, така и най-бедните започват да запустяват: наблю дава
се и масово заминаване на просяците.
П одобно засилване на заетостта с други дейности, но все пак по-
ограничено, им а през втората половина на X X в., когато преобладава
желанието хората да останат по родните си м еста. К ъм 1960 г. един на
всеки двам а земеделци в областта Вар, един на всеки четирим а лозари
в Л ангедок упражнява м ного дейности: поставяне на подови настилки,
на фаянс и т. н. О братно, меж ду въпросните два периода поради м игра
цията на селяните намалява преситеността с работна ръка и човек м о
же да живее само и единствено от зем ята си. В долината на р. Рона
селяните занаятчии напълно или почти изчезнали в края на X IX в. Селя
нинът си остава селянин най-вече през периодите 1850-1880 и 1930-
1950 г. Някои се затварят като пленници във Вандея или в горите на
Прованс. Други опитват да водят по-отворен живот, но в Л имузен, нап
ример, след като инвестират в зем ята спечелените другаде пари, хората
инвестират в малкия или в голем ия град, където са се заселили. Това е
първият етап към изоставянето на селото.
П рез вековете меж ду Стария режим и началния разцвет на бан
ковото дело промените на село се осъщ ествяват благодарение намеса
38, 593
та на нотариусите, които служат за посредници при склю чване на зае

ми. По този начин хората м огат да се сдобият със зем я и да м одернизи
рат обработването й. При едрите собственици, които през X IX в. са
увлечени от идеала за модернизация, заемите се склю чват по-лесно,
тъй като нотариусите разполагат с нужната инф ормация относно ре
сурсите на всеки един от тях. Колкото до наемателите, на тях кредит се
отпуска сам о ако притежават земя, от което може да се заключи, че
едрите ф ерм ери купуват земя, за да им ат право на кредит.
Б иха могли да се съпоставят формите на тази помощ и модерниза
ция в различните области през XIX в. Артоа например е провинция, която
най-добре се ориентира към прогресивните методи; нейният напредък се
дължи на отглеждането на захарно цвекло, на построяването на рафине
рии и на продажбата на захар. Бри се съсредоточава върху дестилацията и
продажбата на алкохол. В тези два случая са ползвани кредити благодаре
ние на нотариусите. Докато в Бос подобряването на породите на овцете,
увеличаването на добивите от жито, засаждането на фуражни култури в
целините става без ползване на кредити. В Лангедок след кризата с филок-
серата традиционните източници за кредитиране дават възможност за под
младяване на лозята. Следователно развитието на земеделието не зависи
пряко от съществуването на кредитна институция. Според Г Постел-Вине
наличието или отсъствието на финансови институции не е самостоятелен
фактор, който може да ускори или забави развитието на земеделието. Те се
появяват, когато се чувства нужда от техните услуги (същото важи и за
банките през XIX в.). Този проблем се повтаря, но под други форми, кога
то става въпрос за индустриалното съоръжаване на страната.
• Изключените от земята
Всеки път, когато се е поставял въпросът за подялбата на наследството
и за запазване на дадено стопанство, винаги е им ало хора, които са
изключени от трансм исията. Как законът е модифицирал отнош енията
меж ду тези, които получават в наследство една част от стопанството
или цялото стопанство, и тези, които са изключени от тази подялба?
През епохата на Революцията (1791-1801) правовата реформ а об
ръщ ала особено внимание на отстраняването на несправедливостите, ко
ито могли да възникнат при традиционните завещания. Премахването на
привилегиите през нощ та на 4 август 1789 г. не засягало само хората от
социалните групи или от градовете, но и много обикновени граждани:
правото по маскулинитет и по старшинство са премахнати, провъзгласе
но е равноправието на наследниците, което предизвиква съпротива най-
вече в южните провинции, където съществувал обичаят „да се прави нас
ледник“. Но по време на Директорията и Консулата Порталис иска да
внесе поправка в закона, която да позволява на съдиите да намират ком
промисно решение. П о този начин се установява единен граждански ко
декс, но с различни приложения, а това води до запазване на разделител
594
ната линия между областите с писани закони и областите, където се за

читат обичаите. Пред „изключените“ им а три възможности: те или са
обезщетени, или не са в съответствие с фамилните или регионални нее-
галитарни традиции, или пък се обръщ ат към съдилищата.
Колкото повече държавата осъзнава необходимостта от запазване
на конкуретоспособностга на селските стопанства, толкова повече обез
щ етяването на „изключените“ заплашва да разори главния наследник.
След П ървата световна война правителствата на Третата репуб
лика въвеж дат преференциална помощ за дребните стопанства и раз
срочено обезщ етение за „изключените“ . Тази политика стига връхната
си точка при правителството във Виши. Тя продълж ава и през 60-те
години и се стига до положението, че „правото по старш инство се из
м ества от правото по селска принадлежност“ .
Но как да се сравни съдбата на изключените от зем ята с тази на
селяните, които продълж ават да я обработват, при влош еното състоя
ние на дребните собственици на село? В някои случаи, например в Ц ен
тралните Пиренеи, „изключените“ са поставени в крайно неизгодно по
ложение, особено вдовиците, освен ако им ат деца. В други случаи съд
бата на „изклю чените“ е променлива, но рядко се срещ ат такива, които
да са жертва сам о на чисто семейно решение.
Големият срие през 60-те години на X X в.

О т средата на X IX в. до средата на XX в. дребната собственост успява
да се приспособи към механизацията на селското стопанство и изпол
зването на изкуствени торове, но тя не устоява по врем е на плана „М ар
ш ал“ и през Тридесетте славни години.
Два филма на Жорж Рукие представят много добре тази промяна в
едно село в областта Реург, което очевидно е по-изостанало от другите. Пър
вият филм Фарбик (Farrebique), сниман през 1946 г„ рисува живота на едно
семейство през годината, когато във фермата се вкарва електричество. Свър
заните с това разноски не позволяват на хората да ремонтират къщата си.
Литургията и селският танц са единствените отклонения в живота на тази
ферма за цялата година, в който властва ритъмът на тежкото съществуване,
ограничаващо се в работата на полето и вкъщи, където хора и животни жи
веят в съседство, в мърсотия и без течаща вода, както през Средновековие
то, а миризмата на изпражнения и тор насища цялата лента.
П рез 1984 г., 30 години по-късно, Ж орж Рукие се връщ а в това
село и със същ ите артисти, но вече остарели, рисува портрета на това
семейство във ф илм а Бикфар (Biquefarre). То изпитва финансови зат
руднения и трябва да продаде имението, което е твърде малко, за да
може собственикът м у да го използва рентабилно. Един от братята за
м инава заТупуза като град и н ар... „За да купи модерен инвентар, тряб
ва да им а производство; за да има производство, трябва да разш ири
595
стопанството, за да разш ири стопанството, трябва да сключи заеми.

Всичко е обвързано.“ П родават фермата, защ ото не м огат да постъпят
по друг начин. Но тя вече не е същата: използват се химически препа
рати, а и разбирателството меж ду хората е изчезнало. Н акрая имение
то е присъединено към други, то се възражда, но равносм етката е теж
ка: едно общ ество и един свят са изчезнали...
Н аистина фам илията Фар бик Бикфар живее в трудна област и
не всички дребни стопанства са така изостанали преди 1950 г. Но факт
е, че селското преселение става повсеместно. И то нанася на селячес
твото по-тежък удар от това, което става след кризата през 80-те годи
ни на X IX в., когато международната конкуренция е причина за разо-
ряването на м ного френски села.
В началото на 60-те години на X X в. започва третата аграрна
револю ция, свързана с използването на пестициди и на свръхмодерна
техника, която предизвиква намаляване броя на селските стопанства с
2 % годишно и на земеделците, чийто брой през 1974 г. представлява
12 % от активното население, докато през 1958 г. те са били 25 %.
Концентрацията продължава, а заедно с нея нараства и произво
дителността: през 1974 г. земеделската продукция е двойно по-голям а
в сравнение с 1946 г., но делът на земеделието в брутния национален
продукт продълж ава да спада: от 17 % през 1946 г. на 5 % през 1974 г.
Краят на селяните, произведение на Анри М ендра с показателно
заглавие, изпреварва в известна степен действителността, тъй като е пуб
ликувано през 1967 г., а дава много ясна картина на бъдещето. През 1990
г. заетите в земеделието не превишават 5 % от активното население. Селя
ните вече се наричат „земеделци“, разполагат с технически багаж, потъват
в дългове, за да се модернизират, да се обзаведат, да живеят като гражда
ни, да управляват фермата си, да я разширяват, както става с предприяти
ята. Истинска икономическа и културна революция. Но успехите водят до
нови трудности: френското земеделие, след като произвежда големи коли
чества и за износ, се сблъсква с конкуренцията и е въвлечено в търговска
та война между Европейската икономическа общност и САЩ: налагане на
квоти при млякото и месото, намаляване на подкрепата за цените, които не
са компенсирани чрез преки помощи, и пр. Главните жертви са дребните
земеделци и животновъди: в зората на XXI в. над 30 % от тях имат доходи
по-ниски от гарантирания минимален доход.
О ттук произтичат недоволството и прибягването до насилие от
страна на земеделците срещ у държавата, която ги изоставя, макар че те
са положили огром ни усилия, за да се модернизират.
• Насилие, което не е от вчера.

Прибягването до насилие напомня за действията на селяните в м инало
то; при днеш ните същ о се стига до подобни крайности. Ж ак льо Гоф
установява далечния произход на това поведение и причините за него.
596
Той отбелязва, че в продължение на повече от 8 века, през Средно

вековието, художествената литература не казва нещо за селяните. Защо е
това мълчание? Защ ото трудът на селянина не среща разбиране от страна
на господстващата през тези векове идеология. Със своето гръко-римско
наследство тя се гордее с безделието на общество, живеещо от труда на
робите, или пък под влияние на варварското си наследство предпочита
военния начин на живот, както някога франкските и визиготските войници
са разчитали най-вече на плячката, за да извличат своите ресурси. Колкото
до юдейско-християнското наследство, то поставя на преден план съзер
цателния живот. Когато свети Бенедикт в разпореждане, носещо неговото
име, изисква упражняване на ръчен труд, става въпрос за вид наказание за
покаяние. В изобразителното изкуство са представени само войникът и
свещеникът, защото те единствени заслужават. Държани настрани от ли
тературата и изкуството, селяните най-напред се появяват като езичници,
които дори след покръстването си са смятани за грешници. Тези селяци са
пияници, насилници, блудници, прокажени или са засегнати от други бо
лести. Понякога те дори нямат име - безлични и анонимни, те са „в рязък
контраст с военния или културния елит и са бреме за Църквата“ ; селяните
имат тежкото наследство на белязани хора - дори когато са вече свободни,
са смятани за „порочни, опасни, неграмотни“.
Дали селянинът наистина е носител на тези отрицателни черти?
За дълго врем е той остава опасен в пам етта на тези общ ества и крие в
себе си насилието, което м у се приписва от общ еството, или пък пре
дизвиква насилие - и то избухва.
П реход към друг тип икономика

Ж ан-Ив Грьоние изчислява, че между 1750 г. и края на X V III в. само
във Ф ранция са написани 80 трактата, отнасящ и се до кредитирането,
търговията или производството. К ъм автори като Кене, Тю рго, Канти-
йон се прибавят, разбира се, англичаните А дам Смит, М алтус, а през
X IX в. Рикардо, Оуен и французите Сисмонди и С ен-Сим он - всички
те предш ественици на Карл М аркс. Дали това е показателно?
Трябва ли да се подчертае, че тази продукция разцъф тява преди
разпространяването на големите индустриални новости. Тя свидетел
ства за усетената необходимост да се надникне в един несигурен свят,
с нестабилни пазари, с неразбираемо поведение, но който се движи.
При четенето на тези текстове се забелязва, че икономическите
игри се свързват не толкова с производството, колкото с контролира
ната от капитала размяна. С илата на производителите произтича не от
това, че те притежават средства за производство (което щ е бъде белег
за следващ ите векове), а от остойностяването на стоките, най-вече при
текстилното производство.
Наистина не е лесно да се направи избор на някакъв образец за из
597
мерване на тази стойност, защото валутата е нещо разтегливо, цените са

неуловими, стойността на труда се променя, а някои от стойностите не се
включват в производствените цени. Оказва се, че търсенето е променли
вата, която е в състояние да послужи за основа за разработването на тео
рия на цените и да обясни икономическите промени, настъпили през този
преломен исторически момент, наречен „индустриална революция“ .
• Индустрията: революция или преобразувание

Състоянието на френската икономика и по-специално на индустри
ята винаги е било обект на предпазливи мнения, без значение дали те са
изказвани от французи или от чужденци в близкото или по-далечното ми
нало. След Втората световна война, например през 1958 г., един член на
Rand Corporation1 определя Франция като „болния човек“ на Европа от
икономическа гледна точка. Всъщност още през 1819 г. Шаптал говори за
„бавния икономически растеж“ във Франция. Прудон развива същ ата идея
през 1857 г., а пък Анри Осе на фона на френското изоставане изучава
напредъка на германската икономика през XIX и особено през X X в.
Тази идея - за френското изоставане - до такава степен се е нало
жила, че причините за това се търсят дори в съпоставка с „напредъка“ на
френската икономика в края на X V III в. в сравнение с Англия. Впослед
ствие тя се свързва с военните поражения след 1870 г., когато се смята,
че победата на Прусия е „победа на стоманата и на въглищ ата“ . През
1939-940 г. тя се приписва на порочната политика, макар че впослед
ствие се разкри, че френското въоръжение било на нивото на въоръже
нието на неприятеля от гледна точка на индустриалното качество, разби
ра се. Но с възприемането на идеята за „изоставане“ не мож е да се обяс
ни постигнатото в резултат от военните усилия през 1914-1918 г., когато
е окупирана цяла Северна Франция, а Елзас и Лотарингия са все още
германски, нито успехите през Тридесетте славни години (след 1946)
или пък последните технологически постижения в края на X X в. в облас
тта на аеронавтиката, въоръженията, високоскоростните влакове и пр.
Този начин на виждане произтича от идеята, която общ еството
си е изградило за „индустриалната револю ция“ : че тя е по-скоро една
бърза трансф орм ация отколкото револю ция и засяга не сам о индус
трията, но и банките, цели сектори от земеделския живот и т. н. От
гледна точка на техниката тази „револю ция“ е изостанала в сравнение
с етапите, през които е преминала Англия, която пази в тайна някои от
нововъведенията, а износът на определени машини е забранен до 1843 г.
И м ало е все пак изтичане на информация и кралската фабрика за памук
в Руан била създадена от англичанин; същ о англичанин, Уилкинсън,
осъщ ествява първото във Франция леене на чугун в коксова пещ.
1 Частна американска корпорация за изследвания и развитие (Research AND Develop

ment), основана през 1948 г. - Б. пр.
598
О щ е през 1860 г. ф ирмата Перейр поръча на ш отландската ком

пания Джон Смит маш ини и съоръжения, необходими за построява
нето на пет кораба, като се ангажират работници и майстори от кора
бостроителницата на Пенкок.
Така подготвени ощ е в средата на X IX в., френските (а същ о и
белгийските) конструктори и инженери на свой ред се роят и отиват в
Русия, Скандинавия и на други места.
В същото време се осъществява трансфер в обратна посока: францу
зите разработват хидромеханиката като алтернатива на парната машина; те
предлагат нововъведения при производството на цимент и бетон. След това
американците на свой ред изпреварват европейците с построяването на ма
шини за селското стопанство и за стандартното производство...
Но, общ о взето, британците са на първо м ясто в трите основни
технически области, в които се осъщ ествява първата индустриална ре
волюция: маш ини за текстилната промиш леност, м еталургията с из
ползване на кокс и парната маш ина - с приложения в железопътния и
океанския транспорт (при параходите).
В навечерието на революцията от 1789 г. Франция е първата индус
триална страна в Европа, но Англия върви по петите й с четири пъти по-
малко население. Силните пунктове на френската индустрия не са същи
те: французите имат по-малко въглища, цветни метали и памучни изделия,
но пък повече желязо и вълнени и копринени тъкани. И по-голям лукс.
Големите производствени единици във Франция се срещат по-рядко, от-
колкото отвъд Ламанша: към 1790 г. тя разполага с 9000 машини за преде
не на памук, а в Англия броят им достига 20 000. Големият индустриален
център Льо К рьозо1 е щастливо изключение, докато в Ланкъшир има мно
го такива фабрики. Главната разлика се състои в това, че в Англия се пра
вят нововъведения поради липса на работна ръка, а във Франция произ
водството се осъществява, без да се пести труд, защото в промишлеността
продължава да се използва селячеството. За развитието на производство
то в количествено отношение в Англия допринася и превесът на буржоаз
ния вкус над аристократичния лукс, т. е. печеленето на една по-значителна
клиентела, а тя пропорционално е още по-значителна във Франция, където
аристокрацията е унищожена или принудена да имигрира.
Както правилно посочва П атрик Варле, търсенето най-вече на
памучни произведения било главен двигател при осъщ ествяването на
техническата револю ция - и обратно.
Револю цията от 1789 г. има отрицателни последици върху иконо
мическата дейност, защ ото тя разорява заетата в промиш леността арис
токрация, която била най-активната социална група (например в Льо
Крьозо, в Анзен), а поощрявайки дребната селска собственост, тя пречи
на процеса на загражденията, който в Англия увеличава производство
1 В Бургундия. - Б. пр.
599
то в селското стопанство. Освен това Франция предпочита да се сдобие с

национални богатства, вместо да инвестира в индустрията. В резултат от
всичко това индустриалното производство спада с около една трета. На-
полеоновите войни са причина за упадъка на онези дейности, които са
свързани с отворените за външната търговия пристанища, най-вече Бордо
и Нант. Упадъкът в индустрията най-силно засяга Ю жна Франция, дока-
то северните и североизточните области успяват да се захванат с най-
важните нови промишлени дейности. Континенталната блокада продъл
жава политиката на протежиране на френския пазар, допринасяща за ин
дустриалното преустройство във Франция, чиято цена се заплаща от оку
пираните страни. О т това се възползват вълнената и копринената индус
трия в много по-висока степен от металургията, в която бавно се правят
нововъведения. Този четвърт век между Революцията и империята „зат
върдява разликата в развитието“ между Франция и Англия, която започ
ва да се очертава през XVIII в. Индустриалният подем на Англия се ба
зира на износа, който разчита главно на производството на памучни из
делия, на добива на въглища и на желязо. Френската индустриализация
се опира най-вече на вътрешния пазар и разчита на покровителството на
държавата, тъй като производството на памучни изделия като водещ сек
тор се натъква на английската конкуренция.
В Англия делът на памучната индустрия представлява 46 % от об
щия ръст на износа през периода 1814-1846 г. Във Франция редом с мо
дерното предачество съществува и прединдустриално производство, нап
ример в Нормандия и в областта Ko, докато в Елзас успешно се развива
механичното тъкачество. Разликата между двете страни се състои най-
вече в това, че в Англия съществува масово текстилно и металургично
производство, докато във Франция индустрията е по-разнообразна и включ
ва още производството на хранителни продукти, строителството на сгра
ди, обработката на кожи и т. н. Качествените стоки за консумация имат
превес над тези за обзавеждане, които са предимно британски, така че
индустриалните клонове с ограничен обхват осигуряват бавно развитие
на националното богатство, разпределено по цялата територия на страна
та. Истина е, че по отношение на производството на едрата промишленост
(и само в това отношение) Франция изостава в сравнение с постиженията
на своите съседи. И това изоставане по отношение на другите държави и
на САЩ, започнало през XIX в., продължава до Първата световна война.
В началото на века тя заема второ или трето място след Великобритания и
САЩ, а след това минава на шесто или седмо, изпреварена от Белгия,
Швейцария и Германия. Впечатляващ е фактът, че им а някаква корелация
между мястото, което Франция заема в промишлеността и в селското сто
панство, защото и във втория случай тя изостава в сравнение със същите
страни. Тази констатация разкрива колко важна е ролята на селския свят в
процеса на така наречената „индустриална революция“.
Това наблю дение би могло да означава, че тя не бива да се свър
600
зва сам о с техническите нововъведения. Впрочем нито една страна със

слабо развито селско стопанство не може да се нареди меж ду индус
триалните нации.
Н а базата на данните за тази еволюция през XIX в. Пол Берок срав
нява Франция с някои други страни. По отношение на индустриалното
производство консумацията на суров памук на човек от населението е пър
вият важен показател, защото текстилното производство съставлява пове
че от половината от цялата индустрия, а памукът измества вълната и лена.
Англия продължава да е начело и е изпреварена от САЩ едва през Втора
та световна война. След това идват Франция и Белгия, което свидетелства
за тяхното ранно индустриално развитие; Франция се нарежда на пето мяс
то, но е изпреварена от Германия, след като загубва Елзас и Лотарингия.
Същото подреждане се наблюдава при производството на чугун на човек
от населението с тази разлика, че САЩ изпреварват Англия в края на XIX
в. При железниците като „оръжие на победилата индустриализация“ се
наблюдава същото развитие. Колкото до използването на въглищата, във
Франция то продължава да спада и нейното изоставане в използването на
механична движеща сила на единица от населението е още по-очевидно. В
крайна сметка може да се направи констатацията, че на бавното индустри
ално развитие на Франция може да се противопостави една много по-ран
шна индустриализация на Швейцария, на Белгия, на САЩ, та дори и на
Швеция, която тръгва по този път още в началото на XIX в., а не в края,
както дълго време се е смятало.
Преднината на Франция в края на X V III и началото на X IX в. се
дължи на нейната политическа м ощ и на това, че е голям а държава, но
съседите й същ о са добре развити; нейното изоставане в зората на XX
в. се проявява в онези области, които са показателни за индустриалния
потенциал, а същ о и за модернизацията на селското стопанство.
ПРЕВЪПЛЪЩ ЕНИЯТА НА
ИНДУСТРИАЛНАТА И Д Е Н ТИ Ч Н О С Т
Една от особеностите на индустриализацията и на самата индустрия про

изтича от връзката й с енергийните източници, с водата и дървения м ате
риал, които са в изобилие, разбира се, преди да настъпи моментът, кога-
то недостигът на въглища започва да пречи на нововъведенията, както
във Великобритания. Френската индустрия се вижда принудена да внася
въглища, тъй като наличните не задоволяват нуждите й. Този факт обяс
нява защ о през 1918 и през 1945 г. се води война за Саарската област.
Зависимостта от енергийни източници става още по-тежка, когато френ
ската икономика минава на петрол и газ, а Франция загубва Сахара тък
мо в момента, когато се смята, че петролът ще може да реши проблемите
на бъдещето. Насочването към водните електроцентрали и атомната енер
601
гия става с известно закъснение и то е спорно, защ ото петролните инте

реси се противопоставят на хидроенергетиката, а по съображения за си
гурност им а резервирано отношение към ядрената енергия.
Д ругата отличителна черта на френската индустрия произтича от
необходимостта да търси работна ръка сред селския свят, който пък
открива в индустриализацията поле за допълнителни дейности. В ре
зултат на това за разлика от Англия индустрията във Франция не лик
видира селския свят и симбиозата продължава м ного по-дълго, откол-
кото в другите страни. До Тридесетте славни години индустриализаци
ята се осъщ ествява, без да се подсичат корените на селото, макар че
все пак се отприщ ва емиграцията към градовете. Това положение им а и
отрицателни последици: оцелялото селячество представлява естествен
пазар за индустрията за сметка на външ ната търговия, но това пък пре
чи на подема на пром иш леността, тъй като търсенето се ограничава от
собствените доходи на селяните. Впрочем, ръководните среди във Фран
ция, водени от своя аристократичен идеал, предпочитат поземлената
рента и високите административни постове в армията и държ авата пред
доходите от индустрията и от м атериалното производство.
Третата особеност на ф ренската икономика се състои в това, че
държ авата винаги е и грала движ ещ а роля при индустриализацията.
Дени Воронов отбелязва, че държ авата и индустрията винаги са въ р
вели заедно - нещ о, което се наблю дава само в Русия. С тава въпрос
за оказване на подкрепа и контрол, за внасяне на нововъведения и за
нам еса при реш аване на спорни въпроси. И ндустрията е „вечната н е
пълнолетна“ за държ авата. О щ е през 1981 г. общ ата програм а на л е
вицата започва вълна от национализации, което означава, че го л ем и
те предприятия тр яб в а да бъдат под контрола на държ авата, за да м о
гат да служ ат на нейните интереси. А това предизвиква голям ото не
доволство на собствениците, които се стрем ят да поставят държ авата
в своя услуга.
Периодът м еж ду двете световни войни е един от важните м ом ен
ти от развитието на френската индустрия към рационализация. Тя се
характеризира с това, че властта на прекия началник стои над функци
оналната йерархия, по американски образец и че заплатата е пропор
ционална на произведената продукция (П. Фриденсон).
Ф ренската систем а не е враждебна на тейлъризм а като разделе
ние на труда, но нейната специфика се състои във възм ож ността да се
осъщ ествява взаим на замяна на продукцията, например меж ду автом о
билната и оръж ейната промишленост.
Ч етвъртата особеност трябва да се търси в политиката, насочена
към постигане на качествено производство и свързания с нея отказ от
масовото потребление. Рационализацията преди 1939 г. се изразява най-
вече във факта, че тя лиш ава майсторите, работниците и служителите
от техните навици и ги зам ества с предвидени от специалистите дей
602
ствия. С регулирането на цялостния комплекс от дейности са заети фи

нансовите мениджъри, наречени впоследствие „технократи“, които под
чиняват практиката на тейлъризм а на собствените си закони.
Тези явления изпъкват най-силно при автом обилостроенето, къ-
дето се следват водещ ите модели на Тейлър като теоретик и на Форд
като индустриалец. Андре Ситроен и Луи Рено са очаровани от А м ери
ка и тяхното производство се ориентира към тейлъризм а по врем е на
П ървата световна война. Инженерът като агент на индустриалната аме-
риканизация въвеж да новата организация на труда и се превръщ а в
законен посредник между собственика и работника.
Преди Ч арли Чаплин да е снимал Модерни времена през 1936 г.,
Рьоне Клер е реализирал през 1931 Свободата е наша, пародия на
поточния труд, която служи за м одел на автора на Треска за злато. Той
се вдъхновява от него и м у благодари1.
Н ям а съмнение, че през последните десетилетия след Тридесетте
славни години кризата предизвика още по-подчертана интернациона
лизация на движението на капиталите и многонационалните компании
наложиха ново географско разпределение на предприятията. Дали гра
ниците на Франция щ е бъдат заменени от границите на Европа или пос
ледните на свой ред ще отстъпят пред глобализацията?
Именно глобализацията като външна сила предизвика промени в
индустрията. САЩ я експериментираха чрез нахлуването на японските
автомобили, а после и Япония бе принудена да либерализира своята ико
номика. Вместо подчинение тези страни предпочетоха адаптацията.
Парадоксът във Франция се състои в това, че когато след 1983 г.
левицата искаш е да установи някакво помирение меж ду французите и
„недолю беното“ по думите на Помпиду предприятие, това помирение
стана тъкм о в м ом ента, когато предприятията излизаха извън страна
та, в която бяха създадени. Разширени в рамките на планетата, някои
от тях вече не се см ятаха за единствено френски.
Д отогава конкурентоспособността на Франция се см есва с тази
на нейните производства. Но след като те се изнасят частично или из
цяло извън м етрополията със съответните последици върху заетостта,
връзката меж ду страната и нейните предприятия отслабва. Те се уста
новяват там , където инфраструктурата е най-благоприятна - в образо
ванието, общ ествената организация и квалификацията.
Една социална систем а влиза в съревнование с други. „Дейното
в световната икономика влиза в конкуренция с бездейното - битка, при
която фронтовете са разменени.“ В съревнование влизат не предприя
тията с техните производства, а самите нации, и то в момент, когато са
1 Един трагичен епилог: филмовата стуция „Тобис“, където е създаден филмът Свобода
та е наша,е купена от нацистите през 1936 г. Гьобелс обвинява Чаплин в плагиатство и
благодарственото писмо, което той изпраща на Рьоне Клер, прави от него против волята
му свидетел на обвинението, а това го злепоставя в очите на мнозина. - Б. пр.
603
застраш ени тяхната легитим ност и суверенитет (на този въпрос ще се

върнем отново).
При това положение отделните индивиди ф ормират базата на ико
номическата и на социалната система - учители, лекари, съдии, пре
возвачи, които им ат отчасти оправданото чувство, че държ авата ги е
пожертвала. „Тези, които дефилират, за да изразят своето разочарова
ние от глобализацията, са същ ите, на които трябва да се разчита, за да
може да й се окаже ефикасен отпор“ (Антон Брендер).
Друга особеност на новата икономическа идентичност на Фран
ция се заклю чава в промяната, вследствие на която се преминава от
масовото производство, емблема на Тридесетте славни години, към дей
ности, изискващ и творчество и умение, които са обект на по-голямс
търсене. М одата и производството на изм ервателна апаратура са два
примера, при които се наблю дава децентрализация на производството -
например областта Ш оле и Париж се допълват взаим но при производ
ството на модни стоки, в Савоя са изнесени авангардните технологии,
както е в Емилия, в Тоскана и в Силиконовата долина.
Н о дали не се наблю дават и други промени?
И ма ли промяна в позициит е на Севера и Ю га?

След края на В тората световна война географската м обилност на „но
вите“ страни се противопоставя на стабилността на С тара Европа. Б
САЩ например центърът на индустриалната активност се премества
от източното крайбрежие в областта на Големите езера, а след това е
Калифорния, а м еж дувременно активност проявява и Тексас. В Б рази
лия през периода меж ду X V III и XX в. нервният и икономическият цен
тър от Североизточните области отива в района на Рио, а след това в
Сао Паоло. Нищ о подобно не се случва в Европа, където индустриал
ните зони, локализирани в близост до находищ ата с въглищ а и желязо,
в столиците или в голем ите пристанища, остават на същ ото м ясто.
О т началото на индустриалната революция и в резултат от пионер
ските разработки на Д ’Анжевил1 би могло да се говори за противопос
тавяне на две Франций, разположени от двете страни на линията Сен-Ма-
ло - Женева: на север - развитите области, а на ю г - изостаналите. Пър -
вите разполагат е по-добри хранителни продукти, с по-значителни реги
онални доходи, хората м огат да четат, да пишат, да подписват документ; :
проявяват лоялност към държавата, обработват големи площи земя, от
глеждат животни заради добиваните от тях продукти, а не само за сел
скостопански дейности, произвеждат големи количества зърнени храни
и пр. Противопоставянето се проявява и в други отношения: много пс -
1Адолф д ’Анжевил (1796-1856), френски общественик и изследовател, прави ное:-
въведениея в селското стопанство; през 1836 г. публикува своя труд Опит за ста
тистическо изследване на френското население. - Б. пр.
604
силно протестантско присъствие в част от Нормандия и най-вече в Ю жна

Франция, която впрочем никак не е феминистка и е обект на критиките
на Алфонс Доде в пиесата м у Нюма Руместан.
Това противопоставяне е ощ е по-ярко, когато С еверна и Източна
Франция и Парижката област се превръщ ат в големи индустриални цен
трове (между 1830 и 1960 г.). Има, разбира се, и изключения: средно
голем ите промиш лени предприятия в Сент-Етиен, Лион, Л ьо К рьозо и
в Гренобъл, след като дълго време устояват на абсорбиране от други
предприятия или на ликвидиране, постепенно се окрупняват под егида
та на държ авата, която налага своеобразна регулация, за да се избегне
неравном ерното им развитие.
След настъпилата в края на Тридесетте славни години криза, която
се оказва фатална за най-старото промишлено производство (на въглища,
стомана и текстил), в крайните североизточни райони възниква тежка про
мишленост, която се насочвай към Лион; основното химическо производ
ство (на стъкло, каучук и пластмаси) се разполага в Северозападна и в
Централна Франция, а пък хранителните стоки, тези за широка употреба и
услугите се съсредоточават в Ю жна Франция и Бретан. Париж си остава
център най-вече за финансите, пресата и издателската дейност. Вместо да
тръгне от столицата, както по-рано, индустриалното райониране започва
от граничните области, като че ли центърът на тежестта на страната се е
разширил и изместил и икономическото подреждане се осъществява в друг
контекст. В европейските юридически и географски рамки то прекосява
държавните граници, за да се прегрупира в нови зони, които вече не отго
варят на някогашните принципи на промишлена локализация.
Л инията Сен-М ало - Ж енева, която през 1919 г. все ощ е разделя
Франция на две части (индустриална и земеделска), се запазва до 1940 г.,
но м играцията на селяните и настъпилите след кризата от 1974 г. ин
дустриални пром ени модифицират цялостната картина.
Този процес търпи изменение поради кризата в края на Тридесетте
славни години, когато модернизацията и индустриалното уравновесяване
на страната изглеждат на прав път. Всъщност рязкото западане на част от
индустрията (металургията, „Манюфранс“ 1 в Сент-Етиен, производство
то на текстил и добивът на въглища в Северна Франция) е подобно на това
във Великобритания, Канада и САЩ, където индустрията от десетилетия
бележела върхови постижения. Интензивната индустриализация, предпри
ета от Франция през 1945 г., всъщност изостава в сравнение с тези страни,
подобно на закъснялата помощ за селското стопанство в навечерието на
Първата световна война. Кризата засяга тежко старите големи индустри
ални области и атлантическото крайбрежие с неговите корабостроителни
ци. Единствени Елзас, областта Рона-Алпите и Парижкият регион устоя
1 Крупно предприятие за производство на оръжие, мотоциклети, шевни машини, ри

барски принадлежности и пр. - Б. пр.
605
ват в известна степен на прилива на едрата промишленост, както и някои

селски зони като Аквитания и Вандея, в които не е имало такова развитие.
Според Ерве Льобра важен м омент в случая е фактът, че безрабо
тицата не е пряка последица от западането на индустрията. Авторът от
белязва, че Лотарингия и Шампан, които държат първо място по индус
триално развитие, им ат среден процент на безработица, докато Поату,
Бордо, Нормандия и Лангедок, където индустриалният спад е по-незна
чителен, липсата на работа е драматична. Същевременно, ако текстил
ното производство продължава да агонизира в силните някога зони (в
Северна и Източна Франция и в Елзас), нови производства в областта на
електрониката например се появяват в Западна и Централна Франция и
там делът на заетото в тях население продължава да нараства.
Докато през XIX в. в Германия Бисмарк използва като лост общото
митническо законодателство, за да обедини окончателно страната, а в Ита
лия след обединението южните области се превръщат в колониален пазар
за Севера, във Франция държавата има централизираща роля и провежда
егалитарна регулационна политика за преодоляване на разликата между
Севера и Ю га. П о този начин Третата република смекчава различията,
въвеждайки благодарение на Жул Фери1 единно образование, приобщава
отдалечените региони с помощта на железопътната мрежа, и установява
видимо равенство в 89-те департамента, построявайки еднакъв тип сгради
за кметствата, гарите, училищата и префектурата. Туширайки различията,
които възникват при индустриализацията често пъти в полза на по-богати
те на капитали области, Републиката запазва политическото единство на
страната и избягва дислодирането. О т друга страна, неиндустриализира-
ните райони, където малките индустриални предприятия оцеляват и не се
преместват на север или на юг, запазват селското си население. В тях се
използва работната ръка на белгийци, поляци или италианци.
Но след 1960 г. железниците изоставят второстепенните си линии
(в Лангедок, Б ретан или Корсика), министерството на националното об
разование затваря колежи или пък не осигурява очаквания социален ефект
и това става причина за ново усложняване на ситуацията и за възражда
не на регионализма в граничните провинции, които най-късно са се при
съединили към парижкия център. Тяхното недоволство до известна сте
пен се смекчава чрез приходите от френския или чуждестранния тури
зъм, които позволяват да се направи преоценка на стария начин на жи
вот, смятан за архаичен от страна на властимащите парижки технократи.
То се смекчава и от проявяващ ата се динамика в индустриалната децен
трализация в областта Рона-Алпите, Тулуза, Бордо, Нант и пр.
В същ ото врем е си проправя път и друга същ ествена промяна в
северните и източните области: поради заплатите индустрията се явява
1Жул Фери (1832-1893), френски политик; като министър на образованието прокар

ва закони за задължително светско образование. - Б . пр.
606
пречка за образованието, тъй като заплащ ането конкурира продълж а

ването на обучението. В резултат на това днес картината е коренно
променена: ако в Ю жна Франция хората над 60 години са по-слабо
образовани от тези в Северна Франция, при младите е обратно - в Ю жна
Франция сега се залага на образованието, за да се постигне напредък в
живота. П рез 1982 г. изостаналата доскоро част от страната притежава
повече млади специалисти, отколкото другите области.
Л инията Сен-М ало - Ж енева добива ново измерение: Северът и
Ю гът разм енят ролите си - сякаш тъм на Франция се простира на се
вер, а на ю г е осветената част от страната.
МЕЖДУ ИНДУСТРИЯТА И ИЗКУСТВОТО
Френската мода води хорото

След края на Регентството, както сочи Сесил Сен-Лоран в своята Непред
видена история на долното женско облекло, французите убеждават дру
гите народи, че модата означава промяна, че и тя подобно на изобразител
ното изкуство зависи от вкусовете. И те налагат на Европа своите капризи
в областта на горното и долното облекло. Както английските технически
нововъведения дразнят французите, така и тези парижки новости будят
омраза първо у англичаните, после у американците и едва по-късно те ги
възприемат. През XIX в. видните личности на Бостън прекосявали Атлан-
тика, за да идват във Франция да се обличат по парижката мода. За да се
противопоставят на модата, която те не могат да контролират, американ
ците решават да направят по-рационален или по-мъжки женския костюм.
Най-напред се появява блумерът1, след това полата-панталон, преди по
бедното шествие на дьнките след края на Втората световна война.
П ървата върхова проява на парижката мода става при Наполеон
III и неин вдъхновител е унгарският имигрант Шарл Уорт. Той облича
императрицата, налага кринолина, разгръщ а линията във формата на бук
вата S, съобразявайки се със корсета. После модата се променя и Пол
Поаре освобождава тялото в момента, когато се появява сутиенът. По
време на войната Париж отново дава тон в модата, променяйки цветове
те и линията. К олет свидетелства за това чрез впечатленията на един
отпускар: „Слязох на Източната гара с разтреперани крака, развълну
ван, загубил гласа си, и потърсих с поглед по перона тази, чийто образ не
беше избледнял в паметта ми, след като се бяхме разделили преди шест
месеца: м лада руса жена, с тънка талия, в лятно облекло, с лимонена
блуза, чието деколте разкриваше ш ията и част от бю ста - м лада жена,
толкова женствена, така слаба, но проявила толкова смелост по време на
1 Бухлати къси панталони (от англ.). - Б. пр.
607
раздялата. Продължавах да я търся, когато чух прегракнал глас, който

ме викаше, и попаднах в прегръдките на дребен младши лейтенант, много
приятен, който избухна в плач на рамото ми. Б еш е със синьо-сив шинел
с два реда копчета, по последната мода в окопите.“
Свободно тяло в ефирно облекло, с къса коса - Коко Шанел лансира
модата на лудите години, описани от Виктор М аргьорит в Мъжкото мо
миче, чиято пола е над коленете. Фактически джазът, чарлстонът, амери
канският бар бяха завладели Берлин и Париж, но френската столица в по-
висока степен от германската се явява наистина космополитен град, който
създава дамската мода, докато за мъжката се грижи Лондон. Лансирано е
жарсето, а модният костюм „Шанел“ печели по-широка клиентела от дру
гите „първенци“ , каквито са „Уорт“, „Поаре“ , „Ланвен“ , които продължа
ват да предлагат уникални модели за уникалната си клиентела. Каква е
идеята? Н а всеки плат трябва да отговаря определен модел; всяка жена
трябва да насочва към някакъв модел, който най-добре приляга на линията
й. Недостойно е добре поставена дама да иска да следва модата; тя се лан
сира от самите жени, повтарятУорт и Поаре, които се борят срещу течени
ето и изчезват преди средата на XX в. - в периода между двете войни.
Д ругата новост се състои в това, че по врем ето на Коко Шанел
висш ата м ода не обслуж ва сам о видните личности и принцесите, а се
явява като едно от изразните средства на изкуството: Ж ан Кокто, Пи-
касо и руският балет се вдъхновяват от нея и я вдъхновяват.
Войната, поражението, беднотията (поради липсата на платове рок
лите стават по-къси) - и ето че модата напуска Париж и САЩ демонстри
рат намерението си да дойдат на смяна. Но през февруари 1947 г. неочаквано
блясва колекцията на парижкия модист Кристиан Диор, който напълно
скъсва с времето на хилавите крави и предлага връщане към доброто вре
ме с неговите дълги, драпирани рокли, с корсетите и дългите поли. „Скан
дал!“, крещят изненаданите и ядосани американци: ние помагаме на тази
страна чрез плана „М аршал“, а тя, вместо да прави икономии, прахосва
плат и се връщ а към лукса на роклите с най-усложнени кройки. Тази мода
отговаря на едно очакване, но тя изисква и средства и тогава висш ата мода
„се закачва“ за крупния производител на платове „Бусак“ , който слага
началото на нова ера и Париж отново поема факела. Това се отбелязва и от
Harper’s Bazaar, модно списание, на което може да се вярва \ „It’s quite a
revolution, dear Christian. Your dresses have such a New look.
Този израз се налага, ражда се м одата „ню лук“ („нов вид“) ; вече
всички очи са насочени към подгъва, моделите подчертават талията и
б ю ста... „Ние излизахме от една епоха на война, на жени войници с по
ходка на боксьори, а аз рисувах жени цветя, с крехки рамене“, обяснява
Диор. Успехът е мигновен, той намира отзвук и в Америка, която индус- 1
1 „Това е истинска революция, драги Кристиан. Вашите дрехи имат съвсем нов вид“
(от англ.). - Б . пр.
608
триализира новата м ода (костюмът Бар става нейна емблема), но благо

дарение на средствата, с които разполага Диор (връзката м у с индустри
алеца Бусак), модата Диор същ о се индустриализира и всяка французой
ка иска да се облича по м одата със свой малък бюджет и с поглед към
новостите при всяка нова колекция, които тя се стрем и да и м итира...
Едно тотално скъсване с предвоенната еп о х а ...
Други промени. Н а първо място тази, която засяга жените, носи
телки на модата. Преди войната това е високопоставена клиентела, прин
цеси и видни дами от светска Гота1. По това врем е манекенката е нис-
копоставена служителка, а пък пласьорът се качва при ш ивача по слу
ж ебната стълба. В ателието главната м оделиерка (или главният м оде
лиер, какъвто бил случаят с Диор при Ланден) властва над „дребните
ш ивачки“ . В годините на ню лука изгряват звездите на киното - през
50-те и 60-те години те са първите, които им ат честта да изпробват
новите м одели (Грейс Кели, Джина Л олобриджида и др.), преди да нас
тъпят 90-те години, когато звезди стават манекенките.
Д руга новост е това, че револю цията на ню лука отива извън рам
ките на роклята и костю ма. Още преди войната м айсторите на висш ата
мода, на първо м ясто Уорт, си им ат свои парфю ми и одеколони. Гамата
на модните стоки засяга същ о.чорапите и чорапогащ ите, чантите, а не
след дълго „бутиците“ , от „Диор“ до „Сен Л оран“, предоставят целия
моден аксесоар. И вече Fashion means Business2.
Идва ми наум аналогия, необичайна и може би не съвсем уместна:
клиентката вече губи личната връзка, която е им ала някога с големия
моден шивач, който се превръщ а в нещо като диригент. Подобно разви
тие се наблюдава и в медицината, където пациентът загубва личната връз
ка със своя доктор. Н а стената на кабинета на доктор Кнок виси таблица,
показващ а кривата на растящ ия брой на пациентите. При модните шива
чи вече щ е може да се види кривата на техния бизнес.
4*
От изкуст вот о към бизнеса: музикат а и ж ивопист а

В своето произведение, посветено на страстите на французите през пе
риода 1848-1945 г., Теодор Зелден е озадачен от един контраст: „Защо,
пита се той, френската музика за разлика от живописта не е станала ин
тернационална?“ И във връзка с това си задава въпроса, който си поста
вя и музикалният критик Бернар Гавоти през 1950 г., а именно: „Францу
зите музикални ли са?“ и привежда следното твърдение на Ж.-Ж. Русо из
неговото Писмо за музиката от 1753 г. „Французите ням ат музика и не
м огат да имат; ако някога все пак проимат, то ще е толкова по-зле за
тях.“ И двете мнения са доста пресилени, защ ото по това врем е Купрен и
1 Германският град Гота е известен със своята аристократичност. - Б. пр.

2 „Модата е бизнес“ (от англ.). - Б. пр.
39. 609
Рамо вече блестят дори и в Северна Германия, а по-късно Берлиоз пома

га на Ференц Лист, по собственото му признание, да разкрие своя та
лант, а Шуман и Вагнер м у изразяват своята признателност. А когатс
Ромен Ролан на свой ред се пита „защо всички големи френски компози
тори са чужденци“, той забравя за Бизе, чиято опера Кармен обикаля
Европа, и за Клод Дебюси, най-големия новатор в музиката през X X в.
Но въпросът на Зелден, както и неговото сравнение, са си осно
вателни, тъй като наистина френските художници - от М ане до Пика-
со, се продават в целия свят.
К огато казва, че ф ренската музика е слаба, Ж.-Ж . Русо им а пред
вид операта. Той отбелязва, че наш ият език с присъщ ата м у липса на
ударение и с германците срички не се поддава на песента така, както
италианският. Освен това той отбелязва, че италианският синтаксис
предразполага към музиката, защ ото глаголът затваря както м узикал
ната фраза, така и ритъма; френските певци познават сам о „силното и
слабото“, а италианците разполагат с цял набор от нюанси: ларго, алег
ро, алегрето и т. н. У Русо им а и друго съображение и той го споделя с
Д аламбер, Дидро и др.: то се отнася до политиката и не засяга естес
твото на м узиката, а нейното разпространение и функция.
През XVIII в. наистина славата на Люли се разнася по времето на
Луи XIV и се свързва с монархията и с кралските церемонии. Но разрас
тването на Париж и намаляващата роля на монархията предизвикват съот
ветна реакция: предпочитанието към Люли се дължи най-вече на ностал
гията по великия век и на популярността на неговите мелодии сред народа.
Реакцията е ощ е по-силна и поради това, че италианската опера вече е
завладяла европейската сцена, докато във Франция тя се смята за opera
non grata вследствие на културния протекционизъм, установен от Луи XIY
благодарение на който Люли успява да установи своеобразен „музикален
галиканизъм“ . Големият пробив става през 1752 г., когато е въведена ита
лианската opera buffa в особен политически контекст. Кавгата по този по
вод избухва в момента, когато има сблъсък между краля и парламента и
защитата на италианците се превръща в защита на свободите.
Дали тъкмо от този момент започва никакво разслояване на публи
ката? Дотогава хората присъстват на един е същ спектакъл или концерт,
само че в съответствие със своя ранг заемат различни места в залата. И
тези, които се интересуват от развитието на музиката, вече се разгранича
ват от тези, които се задоволяват с други форми на удоволствие, били те
свързани със старата музика или не. Това важи и за хоровете, чийто брой
във Франция намалява през X X в., както намалява и броят на музикалните
събития, които се връщ ат към една по-висока точка едва по време на Вто
рата империя. Публиката, която отива на „класически“ концерт да слуша
Офенбах, е различна от тази, която ще се запали по джаза. Или от тази,
която следи развитието на музиката, белязано през 1894 г. от Прелюдия
към следобеда на един фавън или от Ноктюрните, в които Клод Дебюси
610
предава съвсем точно, но на музикален език, съчетанията на цветовете при

Моне и осъществява истинско тонално пренасяне в друга среда. Деклама-
цията в Пелеас 1 е замислена така, че да отговаря на слабата релефност на
френския език, съобразявайки се по този начин с поуката на Русо.
Д руг пробив се наблю дава непосредствено след В тората светов
на война с появата на радиото (и транзистора) и с производството на
грамофонни плочи: те заедно изблъскват голям ата музика на заден план
само като илю страция на рекламни материали. Д остойнството на голе
м ите диригенти се свежда до това да осигурят оцеляването на тази м у
зика благодарение на публика, съставена от закоравели меломани. В
това отнош ение се забелязва чувствителна разлика в сравнение с Гер
мания, където фестивалът в Б айройт в продължение на цял век привли
ча най-разнородна публика. Напоследък във Франция се наблю дава въз
раждане на подобен тип прояви, например в Екс-ан-П рованс; особено
голям е приносът на Джек Ланг за съживяването на някои музикални
събития и за създаването на празника на музиката. Н ай-впечатляващ о-
то явление безспорно е увлечението на младежите по рок, поп и пънк
музиката, особено след врем ето на бийтълсите. Не толкова чрез тел е
визията, колкото чрез своя уокмен, със слуш алки на уш ите, те се изо
лират от едно общ ество, в което се чувстват като чужденци. И допри
насят особено м ного за развитието на индустрията за грамофонни пло
чи, по-м ощ на и по-проспериращ а откогато и да било, благодарение на
която радиото неуморно прокламира качествата на всеки нов албум.
Упреците относно „френската некадърност“ се отнасят до упадъка
на музикалното образование в училище (хорове се появяват най-вече в
църквите), до отхвърлянето на композиторите новатори като Берлиоз и
Дебюси, до някои политически и естетически съображения, до почти пъл
ното елиминиране от радиовълните на класическата или на съвременната
авангардна музика от Оливие Месиан до Пиер Буле2 в полза на песента.
М одерната живопис им а по-голям шанс.
Тя се появява някъде във врем ето меж ду Б ерлиоз и Дебю си, 1863
г. в С алона на отхвърлените със Закуска на тревата на Мане. Контек
стът е институционален, неакадемичен; Н аполеон III реагира на произ
волното елиминиране от Салона на голям брой вече признати худож
ници като Ж онкинд, Уистлър и по негова инициатива, извземвайки пъл
ном ощ ията на А кадемията, е отворен втори салон. М ежду платната е и
Закуска на тревата, което предизвиква скандал. Нов начин на рису
ване“ , казва Зола. „Да, живописта започва с М ане“ , щ е каже Гоген.
Новостта в случая се състои в това, че картината говори сама за
себе си, а не както при Давид или Дьолакроа например, чиито картини се
отнасят до митологията или историята, в това число и до миналото на жи
1 Дебюси създава операта си Пелей и Мелизанда по едноименната драма на Метер-
линк. - Б. пр.
2 Видни френски музиканти на X X в. - Б. пр.
611
вописта. Във времето и пространството на техните платна им а ед н о ,д р у

гаде“ - религиозно, историческо, митическо - докато в Закуска на трева
та голата жена, която ни гледа, ни предизвиква да се взираме в нея. След
1863 г. живописта щ е почива предимно на възприятието, а не на имагинер
ното (Г. Пикон). След това идват Дега, Моне, Писаро. Какво друго да се
каже за тях освен това, че художникът вече не е обсебен от някакво неви
димо присъствие, от духовното минало, което всъщност е неговото кул
турно наследство. Вече става невъзможно да се рисува гола жена и в нея
да се вижда Венера. Артистът гледа обществото със собствените си очи,
дори с риск да влезе в конфликт със ценностите, които то носи. При пор
трета образът не е такъв, какъвто е човекът, който е рисуван, а какъвто го
е видял артистът. Д а се твърди, че изкуството на портретирането загива,
защото появилата се в края на XIX в. фотография го е убила, би означава
ло да се забелязва само една част от проблема.
„И аз съм правителство“ , казвал Курбе в желанието си да пока
же, че е независим, че им а свое виждане за света. В този см исъл худож
ниците фовисти и импресионисти, без да говорим за кубистите и сю р
реалистите, са предтечи на ново кино - от Ж ан Виго до Годар.
Тази живопис носи в себе си революционен поглед. Но дали общес
твото между 1863 г. и войната е така революционно, както е и погледът на
взиращите се в него художници или чужденци? Защото тъкмо чужденци (с
изключение на М арсел Самба, който подарява платна на фовистите на
Гренобъл) купуват картини на Сезан, Дега, Писаро, а доктор Барне от
САЩ сам купува над 400 картини, толкова купуват и руснаците.
О т тези художници не всички получават признание; важното е,
че те лансират пазара на произведенията на изобразителното изкуство.
Едва век по-късно френската публика им отдава заслуж ена чест.
Първенството на П ариж
Първенството на Париж се проявява и утвърждава и в областта на архи
тектурата и градоустройството. Принцът и държавата винаги са се стре
мели да оставят върху камъка наследството за идните поколения. Начина
нието на кралете да строят замъци във Версай и по Лоара се подхваща от
императорите, но вече в Париж, и то продължава дори при личната власт
на президентите на Петата република, особено при Жорж Помпиду и Фран-
соа Митеран. Това, което Наполеон I възнамерява да направи в Париж с
помощ та на Пиер-Франсоа Леонар Фонтен, ще бъде осъществено от На
полеон Ш с помощ та на Осман. Властта е в Париж и именно там държава
та насочва най-важните си поръчки, но централизиращият дух изисква об
новеният план на Руан да бъде инспириран от Париж (например кръстови
щето на улиците „Тиер“ и „Жана д ’Арк“, бившите улици „Емпериал“ и
„Жозефин“), а това се отнася и за Тулуза, Авиньон, Марсилия и пр.
И ма, разбира се, архитекти (например Виоле и Льодю к по врем е
612
то на Н аполеон III), които въстават срещ у тази униформизация, но след

разруш енията през В тората световна война при осъщ ествяването на
градоустройствените проекти предприемачите взем ат връх над архи
тектите и над творческия замисъл, а държ авата предпочита модерното,
функционалното в духа на Л ьо Корбю зие, при условие че положението
се диктува от вездесъщ ото присъствие на бетона и на карето, както и
от натрапчивото автомобилно движение.
Огромните мащ аби на столичния град оставят място и за частната
поръчка, какъвто е случаят с Ектор Гимар, вдъхновен от новото изкус
тво през периода между двете войни. Но това не е всичко: още от средата
на X IX в. най-различни парижки паметници със всевъзможно предназ
начение служат за модел в останалата част на страната и в чужбина, без
значение дали са в обществения или в частния сектор: библиотеката „Сент
Ж еневиев“ , построена по план на Лабруст, е възпроизведена в бостън
ската Public Library, по подобие на големите магазини, какъвто е „Бон
М арш е“, построен през 1876 г. от Боало и Айфел, скоро след това ще
бъдат изградени ГалериЛафайет, моделът на парижките гари Д ’Орсе и
Дьо л ’Ест и използван в Тур и в други провинциални градове. Това важи
и за Парижката опера, творение на Шарл Гарние, за която Теофил Готие
казва, че е „модерна катедрала на цивилизацията“ .
В Париж е построено и първото метро, по чийто образец доста
дсетилетия по-късно такива щ е бъдат построени и в други провинциал
ни градове.
П ариж и неговот о мет ро

Англичаните имали своята „тръба“ ощ е през 1863 г. Поледвали ги Б е р
лин, Виена и Н ю Йорк. М етрото в тези градове функционирало с nàpa,
която впоследстие, щ ом това става възможно, е заменена с електричес
тво. И французите започнали да водят спорове по този въпрос: налага
ло се „да се направи нещ о“, защ ото улиците на столицата били задръс
тени с омнибуси, теглени от два или три коня, или с трам ваи с животин
ска тяга. П ък и скоростта на трам ваите с механична тяга не превиш ава
л а 10 килом етра в час. Но под напора на своята англофобия те не иска
ли да им итират своя съперник - „никога ф ранцузите ням ало да прие
м ат да се движат под зем ята“ . О см ан почти не се интересувал от тези
проекти, защ ото едно м етро на повърхността би разруш ило „хубавия
Париж“ , който той замисля да осъщ естви. М акетите на въздуш ното
м етро пък показват, че то щ е скрива Операта, а това предизвиквало
възмущ ение. „Не бива да се скрива под зем ата един толкова красив
проект, сякаш се срам увам е от него“, възразявал Гарние. П рез 1887 г.
била сформирана „Лига за въздушното м етро“ . Но „Общ еството на при
ятелите на парижките паметници“ се противопоставило.
Н о истинският проблем бил другаде. Ж елезничарските компании
613
правели спънки, защ ото искали да продължат своите линии до центъра

на столицата и по този начин да предотвратят евентуалната конкурен
ция от страна на м етрото. Луи Б ар ту превъзмогнал тези конфликти и
дал на градската управа м онопола да осъщ естви проекта, и тя поверила
на Фюлжанс Биенвеню гриж ата да направи подземните съоръжения, а
където се налагало, по изключение, да им а и надземни линии. Дупката
на площ ада при О перата на 22 м етра под равнищ ето на булевардите,
един от „гвоздеите“ на успеха, позволявала да бъдат прокарани една
над друга три линии. По спомените на Осман, никога не се били вижда
ли подобни строителни о б екти ... През 1900 г. била завърш ена първата
линия във връзка със световното изложение. Сена била преодоляна...
Н а Ектор Гимар били поверени външ ните части на м етрото, едно от
стъпление от естетиката: там той въвел „new style“ , следи от който има
например на П орт Дофин, където трябвало да бъде крайната спирка на
линия № 1. Но общ ата концепция на м етрото била строга и функцио
нална - то щ яло да бъде сам о едно транспортно съоръжение.
Трябваш е да се изчака построяването на московското м етро и на
експресната регионална мреж а, за да се превърне м етрото в жизнена
среда с новите си търговски станции.
Жизнена среда е било метрото за поетите и артистите, които наблю
давали нравите на ползващите го, още откакто то съществува. Франц Кафка
първи забелязва този поток по перона, които „се излива като вода във во
допровод44, и разграничава постоянните пътуващи от провинциалистите. Ле-
он-Пол Фарг, Реймон Кьоно, Марк Оже вещо описват индивидуалното и
колективно пътуване на парижанина, самотата, в която той се оказва сред
себеподобните си, тази тайна солидарност, която се установява с хора, дош
ли от другаде, спомена, оставен у него от всяка станция. Метрото става обект
и на песента и киното. М етрото, това е Париж за тези, които вече не са в
него. В Пепе льо Моко Жан Габен изпитва носталгията по миризмите м у ...
А онзи продупчен билет във Възнаграждение за страха, останал за Ив
Монтан като последна връзка с това, което обича. Почувствали плътската
привързаност на парижани към тяхното метро, Марсел Карне и Александр
Тронер реконструират една станция, най-оживената, за да пресъздадат за
публиката поетическата истина от Вратите на нощтаК
Въпреки стачките и новата нечовешка обстановка, свързана с тех
нологиите, която лиш ава метрото от обслужващия го персонал, въпреки
вековните конфликти на пресечните точки със железниците, както това се
вижда във филма на Кристиан Лалие Смяна на Гар дю Hop (1994 г.), вмес
то да предлага две култури и две технократични системи, които взаимно се
игнорират, метрото с лекота изхвърля вън от себе си този, който го изпол
зва. Трябваше да се изчака краят на хилядолетието, за да му се обърне
необходимото внимание заради него самия, а не заради усъвършенстване- 1
1 Филм на Марсел Карне. - Б. пр.
614
то на мрежата на метрото, заради комфорта или заради техническите но

вости. Парижкото метро подобно на френските железници се гордее със
техническите постижения, които му позволяват да се изнася в Бразилия и
в Канада, в Чили и в Китай. По своето съвършенство то далече надминава
транспортната осигуреност на другите големи столици. Подобно на ербу-
са1 и тежевето12, метрото допринася за промяната на лицето на Франция в
очите на чужденеца и за успешното развитие на туризма в столицата.
Градоустройството и останалите сфери на изкуството са база, вър
ху която се съчетават централизацията и хегемонията на Париж. Това
съчетаване се проявява по символичен начин ощ е по врем ето на С та
рия режим, когато кралската институция при Луи X V поверява операта
на грижите на държавния секретар, отговарящ за столицата, и на ста-
рейш ината на парижката гилдия на търговците. С ъсредоточаването на
артистичните прояви в близост до центровете на властта, било то под
нейната егида или не, добива все по-голям а скорост през X IX в. и се
затвърдява през X X в. - от Л а Б ел епок (Х убавата епоха - 1890-1914)
до Лудите години (20-те години на X X в.).
През последната третина на XX в. се забелязва, че позицията на сто
лицата като хегемон до известна степен се неутрализира, макар тя да про
дължава да бъде стабилна. Така например поведението на французите въз
пира упад ъка на театралните спектакли, които в последно време се конкури
рат от телевизията, докато регионалните метрополии допринасят за пови
шаване на интереса към националните съкровища. Ако ходенето на спек
такли е в упад ък, консумирането на националното богатство се засилва и в
това отношение ролята на Париж се откроява все по-ярко. В него е съсредо
точена половината от театралната публика във Франция през 1992 г., поло
вината от дейностите на издателите и книжарите, 85 % от заглавията на кни
ги, 8 % от местата в киносалоните, 24 % от консумацията в страната. Струк
турата на парижкото население е показателна за тази поляризация: то е по-
заможно, с повече дипломирани, там е съсредоточен интересът към култу
рата. Населението на Париж заделя 4,6 % от своя бюджет за културни нуж
ди, но тъй като то е по-богато, неговите разходи за култура са с 50 % по-
високи от тези на хората в останалата част на страната. Във връзкв с това
П.-М. Манже сочи, че над две трети от творците, французи или не, са родени
в Париж, 75 % от тези, които имат статут на автори, живеят в Парижкия
регион; най-стабилно присъствие - 54% - имат артистите и професионалис
тите в областта на информацията, там живеят 42 % от ръководните кадри на
предприятията и 25% от професорите и научните работници.
П одобна концентрация се наблю дава в Лондон, но не и в Герма
ния, И талия или САЩ.
К ато отрицателна последица от развитието на телевизията, стаг
1 Френските самолети Airbus. - Б. пр.

2 От съкращението TGV - високоскоростен влак. - Б. пр.
615
нацията и упадъкът при театъра не се отразяват отрицателно на хората

на изкуството, чийто брой нараства, а културните инвестиции на м ес
тните колективи, начало на които поставя Андре М алро, не довеждат
до деконцентрация на пазара. Тези инвестиции обаче допринасят за по-
голям а автономност на субсидираните дейности, тъй като те не са в
пряка зависим ост от търсенето на публиката. С високия брой артисти,
с наличието на „развъдник“ за тях, на цели артистични обединения, се
обяснява съсредоточаването на професионалистите в столицата.
Държавата, която би трябвало да регулира разпределението на по
мощите между нуждите на столицата, предвид нейния международен ранг,
от една страна, и идеала за културна демократизация, от друга, отстъпва
пред престижа на Париж и затвърдява позицията на столицата, в която
големите строежи получават по-големи помощи от някои други обекти.
В началото на първото седемгодишно управление на М итеран например
разходите на министерството на културата за Париж отсъставляват 44,3%
от общия бюджет, а в края му достигат 57,3 %, а за провинцията те спа
дат от 40,2 % на 32 %. М ож ем да си представим колко е струвало
построяването на операта при Бастилията и на френската библиотека.
АПОГЕЯТ В ОБЛАСТТА НА МЕДИЦИНАТА -

ПАРИЖКОТО ВИСШЕ
МЕДИЦИНСКО УЧИЛИЩЕ
Между осъществените от френското общество дейности най-ярко се от
крояват „революционните“ преобразувания на парижката школа в областта
на медицината през половинвековния период след Френската революция и
във връзка с нововъведенията на Конвента. Тогава се ражда и се развива
болничната медицина, която скъсва със старата практика до леглото на
болния, но това нововъведение, осъществено от хора като Биш а, Брусе,
Ескирол, Лаенек и пр., щ е отстъпи пред предимствата на лабораторната
медицина, чиито представители са Клод Бернар, а след него и Пастьор,
които всъщност не са лекуващи лекари - първият е физиолог, а вторият -
химик. Последният пробив е направен от молекулярната биология, която
се превръща в модел за глобално обяснение на явленията. Но върховите
постижения в медицината се постигат в Парижкото училище.
За състоянието на медицината преди неговото основаване свиде
телства епизодът със см ъ ртта на М азарини. „Тази сутрин на М азарини
бе направена последна разтривка, от която той се почувства много слаб.
Той упрекна Вало, че по негова вина мож е да умре. Вчера в 2 ч във
Венсенския лес четирима от неговите лекари, а именно Гено, Вало, Брейе
и Де Фужре, се редуваха и не можеха да се разберат какво е естеството
на болестта, от която той агонизираше. Б рейе казва, че далакът м у е
повреден; Гено казва, че е черният дроб; Вало казва, че е белият дроб и
616
че и м а вода в гърдите, Де Фужре казва, че това е абсцес на мезентери-

ум а и че от него изтичал гной, който той забелязал в изпражненията, и
в такъв случай видял нещо, което другите не могли да видят.“
Така по сведенията на Ги Патен тези четирима голем и доктори се
различавали при определянето на диагнозата. И това е дотолкова труд
но, че голем ият физик Дьони Папен реш ава да изостави медицината,
която не била надеждна; така постъпва и Клод П еро, който предпочита
да се откаже от упражняването на едно толкова хипотетично изкуство
и предпочел д а се отдаде на архитектурата, която същ о изучавал.
Век по-късно всички - роялистите, радикалите, бонапартистите
и либералите - вече са единодушни, че сам о благодарение на Револю
цията е м огла да се роди новата медицина. Нейният двигател е новото
обучение, въведено през 1794 г. от Конвента и осъщ ествявано главно
по инициатива на Фуркроа.
„Н е е достатъчно да се изнасят уроци, да се правят публични лек
ции по всички клонове на природните науки и да се ограничаваме само
с думи ( ...) Учащите се трябва да се упражняват на базата на клинични
те експерименти, на анатомичните дисекции, на хирургическите опера
ции, със съответната апаратура. М алко да четат, а м ного да наблю да
ват и да практикуват - такава трябва да бъде основата на новото обуче
ние. П рактикуването на това изкуство и наблю дението край леглото на
болния (дейности, които дотогава са липсвали във висш ите медицин
ски училищ а) тряб ва да бъдат главните компоненти на това обучение.“
Прилагането на тази програма могло да стане само при наличието на
болници и те наистина се множели през периода 1775-1789 г. : Некер, Кошен,
Божон. Целесъобразно било Църквата да бъде лишена от правото да управ
лява болниците (право, което тя упражнявала от времето, когато болниците
били благотворителни институции за възрастни хора, а дори и затворнически
институции) и то да бъде поверено на лекарите. Хирургът Дьозо поема управ
лението на парижката болница, преди да избухне Революцията, която утвър
ждава неговата власт и пренася този принцип във всички болнични заведения,
които минават под егидата на медицината и хирургията, между които най-
сетне настъпва помирение. Извън тях обаче остават приютите. През 1788 г.
Терон представя доклад, в който излага жалкото състояние на болниците. „От
четири до шест болни на едно лешо, на едно място мъртвите и живите, оздра
вяващите и агонизиращите, болните от заразни болести и другите болни, стаи
без осветление, операциите се извършват в средата на стаята, местата за тре
панация са в съседство с тези, където са лудите...“ Въпреки промяната на
статута жалкото състояние на болниците, разбира се, още за дълго време си
остава реалност, от която и до днес има следи...
Н о тъкм о в това отношение медицината бележи светкавичен нап
редък, новите господари на болницата разпределят болните в зависи
мост от техните болести в специализирани зали, което позволява срав
нително наблю дение на всяка болест.
617
И дентифицирането и класирането на болестите се явява първият

значителен напредък на медицината, която дотогава използва съвсем
общи названия: треска, епидемия, чума и т. н. Н а болестите трябва да
съответства съвсем точна диагноза, поставена на базата на наблю де
нието. И зползването на слуш алките от Л аенек1 е въплъщ ение на ф ило
софията на новата медицина, основана на наблю дението, докато дото
гава символи на медицината са били водният часовник и уринаторът.
Пинел (известен по-късно като психиатър) и Б и ш а са пионерите
на ринологията, при която болестите се групират по класове и паралел
но с това се изучава „организацията“ на човека и на животното с опи
сание на различните тъкани.
Л екарят-хирург във Вал-дьо-Грас2 Брусе е този, който представя
синтезирано това, което по-късно ще се превърне в м одерна патоло
гична анатомия. Тези първи теоретици на медицината в скоро врем е ще
бъдат зам естени от лекари, които се представят предимно за терапев
ти, по-еклектични от своите учители, каквито са Б рьотоно и Трусо.
Едновременно с това тенденцията към развитие на специалности се явя
ва неотм еним м ом ент в дейността на Парижката школа. И всяка специ
алност щ е им а своя виден представител. Главната причина за промяна
та се дължи без съмнение на факта, че болестите вече не са разглеж да
ни като явления от хум орален характер, а като локализирани заболява-
ния. Б иш а е първият, който се подиграва с „универсалистите“ (какъвто
и той е бил отначало) и препоръча специализиране в определени облас
ти, което щ е доведе до разклоняване на медицината.
О щ е след 1845 г, успоредно със зъболекарите се появяват аку-
ш еро-гинеколози, психиатри, ортопеди, оф талмолози, уролози, вене-
ролози, дерматолози, педиатри и пр. Такава специализация все ощ е не
същ ествувала в Лондон, Виена или Дъблин и техните студенти и м еди
ци идвали в Париж, за да се запознаят с постановките и практиката в
това отнош ение. При Л аенек вече имало 300 чуждестранни ученици и
неговото влияние се отразило особено силно на германците, които за
почнали да критикуват арогантността и суетата на голем ите френски
лекари, които били „повече теоретици, отколкото практици“ , повече
учени, отколкото терапевти, и използвали по-малко медикаменти, кои
то били сърцевината на германската химическа индустрия... В същ ност
англичаните, американците и испанците са тези, които внасят в своите
страни откритията на френските лекари от П арижката школа, между
другото и прилагания от Пиер Луи статистически метод, който позво
лява да се систем атизират изследванията и на другите лекари.
След божествата на Просвещението и на войната, през XIX в. на
небосклона се издигат три други божества - индустрията, науката и меди-
1 Стетоскопът е изобретен е през 1816 г. от френския лекар Рьоне Лаенек.- Б. пр.

2 Голяма парижка болница. - Б. пр.
618
дината. О т тях медицината, въпреки че прави голям скок след Революция

та, си остава най-немощна; при това химията слага ръка на нея. „След като
я хванем, няма да я пуснем“, казва Пастьор в средата на века. М ожем да си
представим как медиците са приели неговите открития. Истина е, че те не
се отнасят с нужния интерес и към произведението на Клод Бернар Въве
дение в изучаването на експерименталната медицина (1865 г.). В него
той се представя повече като физиолог, отколкото като лекар, и революци
онното м у дело се изучава и оценява много по-добре в Германия, отколко
то във Франция. Негов наследник е Роберт Кох. А не Пастьор, който се
осъществява по собствен, различен, път, защото и той иска да се предста
ви за терапевт. Неговата теория за въздействието на инфекциозните аген
ти (бактериите и вирусите) показва колко безсмислено е да се говори за
спонтанно размножаване и служи за основа на ваксинирането.
Ставало въпрос за нов пошед към отношението между човека и при
родата. Но и за нова визия към медицината. Както след края на XIX в. при
състваме на една медикализация на обществото, така може да се говори за
пастьоризация на медицината, тъй като микробиологията преобразува от
части медицинската практика, концепциите за болестите и профилактиката.
Именно постиженията на Пастьор - теорията за болестотворните
организми, антисептиката, намаляването на вирулентността на патоген
ните микроорганизми - изместват границите на медицинската практика
и лабораторията вече заема мястото на болницата, по-точно на болнич
ните стаи. „М едицината преди Пастьор, медицината след Пастьор, пише
самият П астьор за себе си, за слава на нашата м ила Франция.“
Н аистина в този м ом ент Париж е в своя апогей и влиянието м у се
простира и отвъд океана благодарение на институтите „П астьор“ , едно
от алибитата на колонизацията, чиято заслуга за здравеопазването не
би м огла да бъде оспорена. Германия и САЩ вече се снабдяват със
средства м ного по-мощ ни от френските, за да осигурят напредък в сво
ите лаборатории. Но Ева Кю ри идва да работи във Франция и през
1903 г получава една от първите Н обелови награди за физика, а през
1911 г. и за химия. След това на Франция са присъдени по-малко Н обе
лови награди, но те са спечелени с по-скромни средства и затова заслу
гата на техните носители е ощ е п о-голям а...
М едицинат а срещ у съдебния ред

Х ората от научния свят имали намерение да подобрят здравето както
на човеш кото тяло, така и на общ еството. П рез X IX в. медицинската
наука им а допирни точки и със съдебния ред. Един от нейните клонове,
м енталната медицина, иска да докаже своята способност да заеме м яс
то редом с правосъдието и да реш ава най-трудните случаи като този на
Пиер Ривиер, „който заклал майка си, сестра си и брат си“ и който
м ож ело да не бъде смятан за отговорен. О съждането на Пиер Ривиер,
619
един луд, от съдебен състав се см ята за провал от страна на цялата

медицинска общност. В същ ност светилата на Париж, които през 1835
г. се били обединили около Ескирол1 сега не постъпват така заради
един убиец, когото никога не са виждали: те демонстрират своята власт.
Те били призовани от защ итата, но същ евременно пресата ги предуп
редила за важ ността на този залог: ставало въпрос да бъде изм ъкнат от
наказателния съд един луд, който трябвало да бъде задържан.
Както съдебната систем а през X IX в. не е благосклонна към по
добни интервенции, така един век по-късно тя не одобрява обособява
нето на медицинска инстанция, която да упражнява специфична корпо
ративна юрисдикция и да не е под съдебен контрол.
Започва продължителна война.
Чувствайки се силна със своите успехи, медицинската наука из
тъква на преден план аргум ента за греш ката, която може да направи
един съдия с претенциите си да се издигне в качеството на „медицин
ска Сорбона“ . Наистина прибягването до експерти подлежи на съответ
на организация и следва определен ред, но съдията и в този случай про
явява недоверие. О т друга страна, медицинската инстанция същ о смята,
че съдът не разполага с никаква научна квалификация, за да преценява
компетентността на лекаря, отговорността на болния, на лудия, та дори
и на престъпника. В името на науката медицината се промъква в съдеб
ната зала и утвърждава своята непогрешимост.
Втората офанзива на медицината срещу съдебния ред засяга също
проблема за отговорността, но тя разширява дебата и заплашва цяла една
част от съграденото от Бекария2, от когото тръгва модерното наказателно
право и който препоръча наказанието да съответства на престъплението, а
не на лицето; по-скоро престъплението да бъде предотвратено, отколкото
да се налага наказание за него {За престъпленията и наказанията, 1867
г.). Най-ясната формулировка на тази позиция принадлежи на Дали, който
през 1867 г. заявява пред членовете на Медико-психологическото общес
тво: „Човек не може да бъде смятан за морално отговорен за своите дей
ствия, както не е отговорен за болестите, на които е носител при раждане
то си, или за тези, от които е заболял през своя живот“.
Тъй като се приема, че виновният за престъплението може да не
бъде отговорен, той не би трябвало да бъде изкарван на преден план и да
бъде съден, а трябва първо обществото да бъде предпазено от възможни
злодеяния. Ето защо наказанието на виновния не трябва да бъде пропор
ционално на степента на неговата отговорност, която винаги е субективна
и трудно може да се определи, а на мащ аба на злото, което има опасност
той да извърши. Доколкото само учените са в състояние да преценят какъв
криминален риск може да се очаква от един индивид, на последния трябва
1Жан-Етиен Ескирол (1772-1840), френски психиатър, доразвил класификацията на
психическите заболявалия. - Б. пр.
2 Чезаре Бекария (1738-1794), италиански юрист, икономист и литератор. - Б. пр.
620
да бъде отнета всяка възможност да причини каквато и да е вреда, дори все

още да не е извършил престъпление... Престъплението е като болестта,
смята школата по криминална антропология наЛ ом брозо1- лекарството
трябва да бъде съобразено с болния. Така идеята за очистване замества
понятието за правосъдие и принципът за елиминиране намира своята на
учна и социална обосновка. Идеологията за по-голяма сигурност се нади
га срещу снизхождението на съдиите. Тя намира подкрепа в една своеоб
разна форма на евгенизъм, който си поставя за задача да елиминира злос
торниците и ненормалните, по определението на биологическата наука.
Знаем как нацистите използваха тази постановка.
К онтранастъплението на ю ристите стана в друга п о со ка...
Ф уркроа сочи къде е ахилесовата пета на медицинския свят, още
когато ф ормулира първото правило на медицинското образование и на
медицинската практика: „Колкото и достойна за уважение да е проф е
сията на лекаря, тя е придружена от желанието да се търси печалба. Тя
води до забогатяване и този факт трябва да бъде подложен на преоцен
ка. Освен това честта не се свързва сам о с лиш аване от възм ож ност за
извърш ване на парични злоупотреби (...); тези, които прибягват до тях,
неизбежно са засегнати от този предразсъдък.“
И стина е, че вече дълго врем е лекарят лекува бедните безплатно,
от една страна, от щедрост, а, от друга, за да поддържа своя ранг. Но в
края на X IX в. пациентите напускат селото, за да отидат в града и това
променя изцяло нещата. Каквито и да са либералните убеждения на
един лекар, нам есата на държ авата отваря пред него огром ни перспек
тиви, без значение дали той получава възнаграждение от клиентелата,
по линия на социалните осигуровки или от държавата.
Тогава се появява съдията в ролята на арбитър при спорове за въз
награждение и за медицинска отговорност, което изглежда обидно за дос
тойнството и честта на професията. Унижението стига връхната си точка,
когато, използвайки своята власт, съдията призовава лекаря като експерт;
при това положение той не само го назначава служебно, но вместо да го
остави да вземе отношение като специалист, той го противопоставя на
друг експерт и по този начин подценява неговите знания и компетентност.
И м а и нещ о друго.
П реди извърш ената от П астьор револю ция престрелките между
медицинската и ю ридическата инстанции се ограничават до проблем и
те, засягащи медицинската тайна, възнагражденията и някои други греш
ки и слабости на лекаря. П ризната по принцип, неговата отговорност
остава ограничена. Но неочаквано, поне във Франция, случаите от то
зи род се м нож ат и това променя понятието за отговорност. О т м ом ен
та, когато медицината се утвърждава като уверена в себе си наука и
теориите за микробите, за антисептиката и асептиката - на базата на
Чезаре Ломброзо (1836—1909), известен италиански психиатър и криминалист. - Б. пр.
621
проучванията на Зем елвайс - позволяват да се допусне, че един лекар

може да бъде и носител на болести, тази промяна модифицира изцяло
отнош ението м еж ду пациентите и медицината. В случай че лечението
не е успеш но, вм есто да осъж да микробите, пациентът се обръщ а сре
щ у лекаря. Робер Карве констатира впечатляващо нарастване на броя
на съдебните дела, откакто се утвърждава научността на терапевтика-
та и започва да се разм ива привилегированото отнош ение м еж ду паци
ента и неговия лекар: 0,23 процеса за една година на 10 хиляди лекари
през периода 1846-1888 г.; 2,22 през периода 1900-1914 г.; 55,5 през
1981 г. В края на века стотицата може да бъде надмината.
Този скок се обяснява както с техническия прогрес, така и с из
менените нрави вследствие разпространяването на медицински знания
чрез пресата и телевизията, както и поради увеличаването броя на м е
дицинските актове.
М ежду ю ридическата и медицинската инстанция се появява ново
действащ о лице - пациентът. О тхвърлянето на предиш ната пасивност
от страна на пациента възпроизвежда, но с половин век закъснение,
поведението на трудещ ите се класи към работодателите в индустрията.
Нека добавим, че под тяхно влияние бунтът се свежда до ф орм ата на
съдебен процес или напоследък до искане на експертиза.
Както работодателят не може лесно да уволни работника, без да
м у изплати компенсации, така и медицинската институция, ако лечени
ето не е успеш но, трябва да плати съответно обезщ етение. О т правото
да бъдеш лекуван се минава към правото да бъдеш излекуван.
Отличителна черта на новото време става и фактът, че пациентът
намира в лицето на адвоката този, който го реабилитира в социално от
ношение и м у дава права, изземвайки по свой начин функциите на лека
ря и на синдикатите. Н а болестта, изискваща индивидуален отговор, свър
зан с колективни социални трудности, които политическата власт не м о
же да реш и, съответстват адвокатът или юридическият съветник и инди
видуалният път на защита, която синдикатите не м огат да осигурят.
Образование и здравеопазване — прилики и контрасти

Във Франция ням а нищо по-фрапиращ о от контраста в развитието на
образованието и здравеопазването. П ървото е превъзнасяно от държ а
вата и неговите видни проводници, от Фенелон до Кондорсе, Гизо или
Жул Фери, са оставили своя следа в историята. Д ругото е стимулирано
от напредъка в хигиената и то се слави с им ената на такива видни лека
ри и учени като Биш а, Лаенек, П астьор и др.
О бщ ото меж ду тези две дейности се състои в това, че те разчитат
на Ц ърквата и държ авата като доминиращ и институции както преди,
така и след револю цията от 1789 г. Н ещ о повече - те винаги са били
залог за съперничеството меж ду тях: Конвентът изтегля здравеопазва
622
нето от опеката на Църквата и на благотворителните институции, за да

го повери на медицината. Същ евременно, споровете за светския харак
тер на образованието са тровили живота в училищ ето в продължение
на повече от един век. Ц ърквата и държ авата винаги са искали да кон
тролират образованието и възпитанието на децата. „Трябва да се уста
нови демократичен ред за здравите, здравомислещ ите и добронам ере
ните хора“ , настоявал през 1900 г. Леон Бурж оа.
Тези конфликти и свързаните с тях изяви винаги са били на пре
ден план на историческата сцена. Но дали са белег за напредъка в обра
зованието и здравеопазването?
К ъм края на X V III в., когато се появява клиничната медицина, се
слагат основите на политиката в здравеопазването и болните (не само
по врем е на голем ите епидемии) вече са разглеждани като социален
проблем , който постепенно се разграничава от проблем а за социални
те грижи. След револю цията от 1789 г. здравеопазването, хигиената и
благосъстоянието се превръщ ат във важни политически цели и се при
бавят към останалите традиционни функции на държвата.
Тази хигиенистична държава носи в себе си принудата, какго дър
жавата майка носи в себе си справедливото разпределение. Медицинската
институция и политическата власт действат съвместно за провеждане на
политика на поддържане на хигиената и опазване на здравето. Настъпва
промяна, която свидетелства за двойна, почти антиномична визия: от една
страна, авторитарна мобилизация, целяща защита на кръвта на нацията,
хигиена, която тежи като някаква външна сила; а, от друга, държавата като
закрилник и гарант за опазването на нейните поданици (Розанвалон).
Но ръководителите на страната никога не са се интересували от
напредъка в здравеопазването и в образованието. К огато на 25 февруари
1848 г. работниците настояват да им се признае правото на труд и на
минимална осигуреност в случай на заболяване, с декрета на Луи Б лан е
удовлетворено първото им искане, а второто е забравено. Друг факт: сто
години по-късно, в сравнение с министерството на националното обра
зование, един истински „мам ут“, министерството на здравеопазването
си остава административно джудже, а това на хигиената като негов пред
шественик е създадено едва през 1920 г. и досега си остава армия без
войници, без престиж, и винаги е ощетявано в бюджетно отношение.
Н езависим о от това, здравословното състояние на хората се по
добрява и продълж ителността на живота им се увеличава —тези факти
свидетелстват за значителен напредък през последните две столетия.
Въпреки голем ите завоевания на медицината (срещ у епидемиите, бла
годарение на ваксинациите, на антибиотиците и пр.), см ята се, че зас
лугата не е сам о нейна; от значение са и икономическите и социалните
промени, които осигуряват действеност на медицинските нововъведе
ния. Така например Рьоне Дю бо, а след него и И. И лиш забелязват, че
увеличаване на продължителността на живота в Западна Европа се наб
623
лю дава ощ е през X V III в., т. е. доста преди да са овладени епидемиите,

че намаляване на см ъртността, която при децата се дължи на скарлати
ната, дифтерита, коклю ш а и рубеолата, им а ощ е преди да са предпис
вани антибиотици и да е правена задължителна ваксинация срещ у диф
терит. Тези твърдения м огат да бъдат оспорвани, тъ й като в края на XX
в. вариолата взем а три пъти повече жертви в страните, където ваксини-
рането е по желание (Белгия, Холандия, Франция), в сравнение с тези,
където то е задължително (Англия и Швеция).
В крайна см етка мож е да се каже, че напредъкът в здравеопазва
нето се дължи на подобренията в храненето и в условията на живот.
П о-м алката продълж ителност на живота е в пряка зависим ост о т тези
условия и това се потвърждава в случаите, когато доходите падат под
определен праг, а географското положение на департаментите, тяхното
неравномерно развитие същ о са от значение; освен това добрият начин
на живот често се дължи на по-големия брой лекари.
Б и м огло да се каже, че развитието на цивилизацията издига зна
чението на лекаря, доколкото той допринася за подобряване здравето
на хората. П ървият подем в това отношение се наблю дава в края на
XVIII и в началото на X IX в., период, който съвпада с новата м ода в
хигиената, когато лекарят се превръщ а в гарант на добрия реф орм атор
от 1789 г.1 В торият подем се забелязва в средата на X IX в., но населе
нието в селата си остава в предмедицинския стадий. Н ай-бедните части
на обществото, разорени от демографската и от земеделската криза през
80-те години, постепенно изчезват. Здравеопазването вече се подобря
ва и в най-отдалечените селца, но щ е е необходим ощ е близо век, за да
може то да обхване цялата страна.
Доколкото медицината е само един от факторите за подобряване
здравословното състояние на населението, бихме могли да се запита
ме, по подобен начин, дали и училищ ната институция не е сам о един от
ф акторите за ограмотяването на французите, т. е. за придобиване на
способността да четат. Този въпрос си поставя разработката на Фран-
соа Фюре и Ж ак О зуф, които отбелязват, че хронологията и картата на
ограмотяването на французите зависят не толкова от развитието на учи
лищ ната мреж а, колкото от социалната еволюция. П ървата промяна
има, разбира се, религиозен характер - тя се осъщ ествява чрез протес
тантската Реформация, която повелява да се чете Библията. Тази про
м яна е и техническа, защ ото се свързва с изобретяването на книгопе
чатането. В тората пром яна е социална по своя характер и противопос
тавя града, в който и м а повече търговци, адвокати, занаятчии, на село
то, където им а предимно бедни селяни, селскостопански работници.
„И това е така, доколкото в града гъба на X IX в., плод на бърза индус
1Cf. M itchefH., „Rationality and control in French 18th centu ry-view s on the pearentry“
in Comparative Studies in Society and History, 21, 1, 1979. —Б. a.
624
триализация „по английски образец“, средното ниво на грамотност спада

вследствие масовия прилив на нови наемни работници. Н апротив, тра
диционният град като пазар и като административен център, който се
гордее със своите съд, колеж и семинария, се явява истински буржоа
зен полю с на грам отност, благодарение на едно отдавна започнало уп
ражняване, и се превръщ а в културен център, където четенето и писа
нето са израз на култура и прогрес1.“
Социалното неравенство често пъти се дължи и на географски
причини. Н аистина през X IX в. се наблю дава значително и равном ер
но нарастване на броя на учениците и различията меж ду департам ен
тите намаляват. Това нарастване е най-бързо през годините, които пред
хождат и следват приемането на закона „Гизо“ , от 1837 до 1847 г., при
положение че и демографският прираст същ о допринася за това. Но в
най-бедните райони и там , където неграм отността през X IX в. е всеоб
ща, ходенето на училище се ограничава до три-четири месеца годишно,
без да се см ятат малките селца, в които родителите упорито оттеглят
децата си от училище, щ ом навърш ат десет години. С ъщ ото важи и за
регионите с рудници, където децата са изпращ ани ощ е малки да рабо
тят. В средата на X IX в. Парижкият район и областите Ш ампан и Лота-
рингия са, общ о взето, най-образовани. Като се изклю чат средно голе
м ите градове в страната като цяло, атлантическото крайбрежие на Бре-
тан, Вандея и Л имузен са най-изостанали в това отнош ение. Н о както
видяхме, през втората половина на X IX в. и там настъпват промени.
След В тората световна война вече се поставят под въпрос дви
жещ ите фактори в образованието и здравеопазването и начините на
тяхното функциониране. П рез м ай 1968 г. протестите са насочени сре
щ у авторитаризма на системата, срещ у принципите на селекция, срещу
неспособността на образованието да отговори на изискванията на едно
вече демократизирало се общ ество. О ттогава протестите и реф орм ите
се редуват едни след други. В общ ество, в което устоите на традицион
ното семейство постепенно се руш ат и то се разпада, в очите на ю но
шите учи питието се явява пространство на непоносима принуда и те не
си дават сметка, че то е нещо необходимо.
Колкото до здравеопазването, освен че си стоят въпросите за не
говото подобряване и за издръжката му, то става причина и за масови
манифестации, водещ и и до политически кризи, както в САЩ: внима
нието на граж даните е насочено към социалната осигуреност в много
по-голям а степен, отколкото към всички други придобивки на века.
П роблем ите на образованието и на здравеопазването се свеждат
до проблем ите на труда като залог и знак за трудностите, пред които е
изправено наш ето време.
1 Виж по-горе във връзка с отношението Север-Юг. - Б. а.
40. 625
Ц И ВИ Л И ЗО ВАН О С Т И О БН О С К И
Изисканите обноски тръгват най-напред от двора на феодалите, а след то

ва и от кралския двор. А хората, които не принадлежат към двора и към
онова общество, чието функциониране е подчинено на точни и принуди
телни правила, започват да подражават на аристократичните практики.
След Револю цията буржоазията подхващ а някои от тях. П одобно
на някогаш ната аристокрация, тя постоянно се старае да под държа все
по-изтънчен начин на живот, за да запази по отнош ение на онези слое
ве, които ням ат достатъчно средства, съответната социална дистанция,
превърнала се в см исъл на нейното същ ествуване, тъй като непрестан
но се обезценяват редките удоволствия, които биха могли да изпитат
стоящ ите по-долу от нея.
Ще се оставим да бъдем водени от софрата и развлеченията, за да
направим наблю дения върху извърш илите се във Франция процеси.
Удоволствията на софрат а... признак за демократ изация

М оже да се каже, че през последните два века софрата става фактор за
демократизацията на френското общ ество. Проследявайки този про
цес, се натъкваме на различията, които същ ествуват през Средновеко
вието меж ду храната на селянина и тази на феодалите, на монасите или
на кралете. Ч овек остава с впечатлението, че след този период разли
чията се повтарят ощ е два пъти, и то с по-голям а сила: най-напред в
края на X V I в., когато гастроном ията бележи подем на соф рата на със
тоятелните; след това в навечерието на Револю цията от 1789 г., когато
господарските кухни си съперничат по изисканост, а гладът броди в
градовете и селата, където липсва дори хляб.
Големият демократичен завой става след Н аполеоновата епоха,
когато гастроном ията постепенно слиза и при третото съсловие. О бзе
та от носталгия по насладите, от които е лишена, едрата, а след нея и
дребната буржоазия намира удоволствие в храната, но вече в ресто
рантите, където се склю чват бракове и делови сделки.
Но изоставените от съдбата, останали в сянка и обзети от гняв,
искат „работа или хляб“ и ги получават единствено от държ авата м ай
ка. И сега, разбира се, им а значителна разлика меж ду м еню то в благот
ворителните ресторанти и меню то на привилегированите, които консу
м ират „при Ф ошон“ 1, но демократизацията е извървяла своя път и тя
засяга мнозинството от жителите на тази страна.
През ранното Средновековие храната идва главно от гората, река
та или морето. В една от първите книги с готварски рецепти2, написана
1 Верига от луксозни ресторанти, основана през 1886 г. от Огюст Фошон. - Б. пр.

2 Le Ménagier de Paris.
626
през X IV в., се хвали херингата като най-консумирана риба, защ ото по-
добре се запазва осолена и пушена, а и защото Ц ърквата забранява да се
яде месо през постите и в сряда и петък. Сушената моруна, приготвена с
масло от маслини (в Ница) или от орехи (във Фижак), е една от онези
някогашни храни, която се приготвя и днес. Селяните ядат м есо само в
празнични дни, докато печеното на ш иш (телешко, свинско или от дивеч)
е най-предпочитаното ястие за господарите - до 150 кг годишно. Според
тях да си принц означава да си голям гастроном. Така например през 888 г.
херцогът на Сполето Гидо не бил способен да погълне дивеча и печено
то, които м у били сервирани, и затова бил отстранен от трона от събра
нието на франките, които не могли да уважават един умерен в яденето и
в пиенето крал. П ирш ествата всъщ ност били признак за м ощ и около
голям ата четириъгълна м аса имало поставки с вода за миене на ръцете и
с вино; там се намирал и виночерпецът. П риготвеният по рецептата на
Карл Велики елен, маринован с лук, магданоз и целина, заедно с пълне
ното с бадеми пиле и специалният хляб във ф орм ата на зам ък или ук
репление са едни от ястията, които често били сервираните по врем е на
гуляи, продължаващ и и по няколко дни.
Освен противопоставянето между храната на селяните и храната
на феодалите с появата на градската храна през XII и XIII в. се наблю да
ва и друго противопоставяне. Гастрономически символ на тази опозиция
се явява, от една страна, белият хляб, а, от друга, черният хляб и варени
те супи. Освен това прясната риба, например онези змиорки от Романа
заЛисицата, и прясното месо от пазара се противопоставят на соленото
месо в селата, което все по-малко се харесва на буржоазията. И появата
на овче месо става различителен белег, тъй като хората от градовете не
го ядат, а в съседните села то е част от храната на населението. Градска
та идентичност се проявява чрез гнева на гражданите, които негодуват,
когато им се доставя само черен хляб. Векове по-късно в селските райо
ни на Ю жна Франция се забелязва отказ от кестените, защ ото консуми
рането им било белег на изостаналост. Те ставали само за свинете.
Що се отнася до храната на монасите, Антьни Роули отбелязва, че тях
ното меню служи за матрица на бъдещите три звезди на пътеводителя Миш-
лен: от Сен-Пер, близо до Везле, до Вона, близо до Клюни, до Нов и Вилньов-
лез-Авиньон1. Още през ХП в. храната на монасите е обект на критика от
страна на Бернар дьо Клерво от абатството в Клюни: „Когато се храните, за
да бъдете възнаградени за въздържането от месо, ви сервират огромни риби,
и то по два пъти. Едва сте се заситили и ви се предлагат грижливо и вкусно
приготвени ястия; и се оказва, че първите не могат да попречат на вторите да
минат, защото разнообразието надделява на пресищането. Кой може да ка
же по колко различни начини, приготвяте яйцата: обръщате ги и ги преоб
ръщате, смилате ги на ситно, пържите ги, печете ги, пълните г и ... Странно
1 Селища с известни ресторанти. - Б. пр.
627
нещо! Едва сме станали монаси и ето ни вече с болни стомаси. След такова
ядене ставаш от масата с подути вени, с натежала шава, и какво друго м о
жеш да правиш, освен да спиш? Ако не намериш някоя прислужничка..
Н аписаното от Б ернар дьо Клерво като че ли се увековечава, по
не ако четем А лф онс До де. В едно от Писмата от моята мелница той
разказва как преподобният дон Б алагер, на когото са потекли лигите
при мисълта, че го чака гощ авката за Б ъдни вечер, когато ще яде пъл
нени пуйки, печени ш арани и диви кокошки, претупва трите служби с
постоянно увеличаващ а се бързина, като вместо Dominus vobiscum 1каз
ва м олитвата преди ядене, и поглъщ а страниците на молитвеника с не
наситността на своя свръхвъзбуден апетит.
Вярно е, че освен Великите пости в годината има много постни
дни. Освен риба се допуска ядене на жаби, охлюви и раци (които след
XIII в. се появяват по картините като „Вечеря с раци“), както и на бобри,
доколкото се смята, че те живеят във вод ата... За да получат от папата
разрешение д аядат масло през Великите пости, норманите събират сред
ства, за да построят кула към катедралата в Руан, наречена М аслената
кула, и те наистина по изключение получават разрешение. Това отклоне
ние от канона става така често, че предизвиква реакцията на протестан
тските църкви и те премахват предписанията, свързани с постите.
Аскетичните християни очевидно имат своите резерви. Според един
от житиеписците на Сен Луи, блаженият крал, който на масата говорел за
Бога, „слагал вода в подправките“. „Сир, така разваляте вкуса и премахвате
цялата сладост.“ „Не се притеснявайте, аз така го предпочитам.“ „И той го
правеше заради стремежа си да се въздържа, за да сподави апетита си.“
П ротивно на това, което се твърди, големите промени при хране
нето настъпват не от консумирането на подправки, а вследствие на ам е
риканския принос.
И зползването на подправки е известно доста преди кръстонос
ните походи. Някои, особено пиперът, са употребявани ощ е през ри м
ската епоха. Н овото в края на Средновековието се състои в това, че
започват да им се приписват медицински свойства по врем ето, когато
храносмилането се разглеж да като своеобразно варене: пиперът раз
пръсква газовете, подпомага уринирането и премахва треперенето; ка-
нелата е благоприятна за действието на черния дроб и на стом аха и т.
н ... Най-важното е, че подправките идвали от един изтънчен свят, от
арабската цивилизация, те се използвали за ястията на онези, които
имали средства да си ги купят - т. е. най-вече на благородниците.
О т Америка идват царевицата и картофът, като последният се поя
вява в Севиля през 1573 г., а Оливие дьо Сер отбелязва наличието м у в
Алпите през 1600 г. Населението в тези области, където се отглеждали
1 „Бог д а е с вас "- молитвата, която свещеникън отправя към присъстващите вярва
щи. - Б. пр.
628
житни култури, не искало да се храни с картофи. Когато били отглеждани

в орници, те ставали и за храна на свинете. Трябвало по инициатива на
Пармантие да се намеси кралската власт, за да започнат привилегировани
те да консумират тези грудки, докато гратенът от Дофине, тартифлетата и
алигото1от Обрак доставяли истинска наслада за жителите на планински
те райони в продължение на повече от два века. И докато царевицата при
съства много повече на италианската маса, отколкото на френската, дома
тите, пиперът и чушките завладяват Франция през страната на баските,
онази френска област, която най-много дължи на Америка и която създава
известната пипрада2. Новите храни идват от ю г - на първо място бобът,
който се свързва с касулето3, чието приготвяне в областта на Кастелнода-
ри датира от 1637 г. О т Италия идват доматеният сос и ястието рататуй,
известно в Лангедок като шишуне. На софрата на аристократите, които са
големи любители на месото, бързо се появява индийската кокошка, чието
месо превъзхожда това на лебеда и на пауна. Още в края на XVI в. на
масата на Катерина Медичи им а изобилие от пуешко месо.
П родуктите били американски, но посредниците били италиан
ци. И когато висш ето общ ество се италианизира и рафинира, францу
зите откриват по врем е на голям ото пътуване на Катерина М едичи и на
Ш арл IX из Ф ранция различни продукти и ястия: италианска паста, ан-
гинар, пъпеш и, плодови пю рета и пр.
Голяма промяна настъпва с проникването на питиета от колони
алните страни. Най-напред през Испания идва шоколадът като смес от
захар с какао и той е на м ода в двора на Луи X IV След това от Турция
през М арсилия италианци и арменци донасят кафето. П рез 1672 г. си-
цилианецът Прокоп отваря първото кафене, което става нещо много
модно благодарение на артистите от Комеди франсез, а по-късно и на
енциклопедистите : Дидро, Русо и пр. Н епрестанно нараства консуми
рането на кафе, а не на чай, макар че чаят минавал за ефикасно сред
ство против подагра и недобро храносмилане. Тези напитки увелича
ват консумацията на захарта, която влиза под една или друга ф орма в
основата на градската храна.
Такава е храната на живеещите в градовете. В селата се яде супа,
подправена с м алко лой, с краве или с раститетелно м асло в зависимост
от областите, а ощ е по-добре със сланина или със солено свинско. Но
най-важен е хлябът, който е доста твърд, по-често черен, отколкото бял,
и затова се топи в супата, докато в градовете хората ядат пресен хляб.
Тук хлябът е основната храна - приготвян от ръж или ечемик, на големи
пити от 5 до 10 килограма с дебела кора и когато на френски се казва
tremper la soupe - топя (хляб в) супата - под „супа“ се разбира „хляб“ .
1 Местни френски ястия. - Б. пр.

1 Васко ястие от бъркани яйца, домати и чушки. - Б. пр.
3 Ястие от боб и свински наденици. - Б. пр.
629
Само на празник хората на село ядат свинско, което може да бъде осоле
но, или месо от домаш ни птици, от сърна или от яребици, ако м огат да с:··:
доставят. П о качеството на хляба може да се съди за социалния ранг не
хората - най-бедните обикновено ядат най-прост хляб или кан т .
След Револю цията и индустриалните промени през X IX в. в хра
ненето се наблю дава ново явление - появяват се ресторантите. И пре
ди това, разбира се, им ало ханове и гостилници, но поради залеза на
аристокрацията тези майстори готвачи загубват работата си и за да
осигурят прехраната си, отварят ресторанти, които се множат през XIX
в. и за гастроном ията настъпва вторият период на подем. Физиологии
на вкуса на Брия-С аварен датира от 1825 г., кулинарните рецепти на
А лександър Д ю м а са от средата на века, а Алманахът на лакомницини
на Ларениер е от 1803 г. Творчеството на Б алзак е пълно с ястия, коитс
впоследствие допринасят за повиш аване престижа на м ного ресторан
ти: пуйка с трю ф ели, м аринована змиорка, ястия с кълцано м есо пс
рецепта от гр. Тур, м инога с кръв и пр.
Увеличаването броя на ресторантите не се дължи само на обур-
жоазяването на висш ата кухня. Някои по-скромни заведения, чийто брой
е значителен, служ ат за изхранване на работниците, които индустриал
ната револю ция е докарала в градовете, в случай че предприятието се
намира далече от дом овете им. Н а бифтека с пържени картофи, който е
Олицетворение на народното ястие, се противопоставят сложните и доб
ре съчетани м еню та на буржоазните ресторанти.
Пишейки за съвременната храна, Ролан Барт отбелязва, че тя се впис
ва по-скоро като компонент в различни ситуации и не бива да се разглежда
като субстанция сама за себе си. Нейното протоколно значение превиша
ва хранителните й достойнства, поне когато нуждите са задоволени. За
това свидетелства примерът с кафето, чието качество в зависимост от про
изхода (бразилско или арабско) е по-маловажно от неговата функция. Раз
глеждано поначало като възбуждащо средство, то се свързва с почивката,
с отдиха. О т вещество то се превръща в обстоятелство.
Важното в случая е, че винаги има разлика между меню то на свет
ската вечеря, на републиканския банкет, на сватбата, при интимна сре
щ а или на делови обяд, при все че винаги се сервират изискани ястия,
които едно след друго се редят на масата: гъш и дроб (появява се още
през XVI в. в А квитания и Елзас), трю фели (отдавна известни, но до
били разпространение през X IX в., жълтурки (които са въплъщ ение на
най-изискания вкус), хайвер (появява се късно и се консумира в златна
чиния или от слонова кост, но никога в сребърна, защ ото среброто му
придава лош вкус).
И всеки хранителен продукт вече има свой индивидуален статут и
се персонализира. Дивечът например след XIX в. не е привилегия на
аристокрацията, той носи белега на едно извоювано равенство и „него
вият чар не се изчерпва в някакво надменно удоволствие, защ ото излъч
630
ва своеобразен аромат на нещо диво и силно, който не е присъщ на дру

гите ястия“ (Ж ан-Пол Арон); оризът се налага в началото на XIX в., но
само като междинно ястие, намира разпространение, но бързо почва да
губи своя привилегирован статут. Сухите зеленчуци, бобът и лещ ата са
просъщ ествували само в „селските ястия“ , но постепенно изчезват от
висш ата кухня, където на преден план излизат зеленият фасул, спанакът
и най-вече аспержите, като последните се превръщ ат в истинска кули
нарна звезда и засенчват праза със сос винегрет. До револю цията от
1789 г. ястията и рецептите, м еню тата и различните маниери на хранене
се свързват или със съответната област, или с аристократическия начин
на живот; през XIX в. обаче всичко това изчезва с възхода на буржоази
ята. Париж се превръщ а в еманация на властта и служи за модел на оста
налата част от страната.
Б анкетите, например тези от „кампанията на банкетите“ през
1847-1848 г. или банкетът на всички кметове на Франция, организиран
на 21 септември 1900 г. от президента на Републиката Е м ил Л убе, по
пуляризират и предписват правилата на висш ата кухня, в която се за
белязва стрем еж към унифициране.
В този смисъл, висш ата кухня не тръ гва от дадена област с ней
ната специфика, макар в миналото тя да е същ ествувала във всички
провинции. Тя получава своя статут и всем ирната си слава от изтънче
ния Париж, от царящ ото якобинство, от увеличаването броя на посети
телите на най-изисканите партита, при които последователно се въвеж
дат мизансцен, церемониал и в тях навлиза нежният пол.
В прочем „новата кухня“ , която властва през 80-те години на XX
в., е някакво анемично превъплъщ ение на едно явление, появило се в
средата на X IX в. Както напоследък круш ата „дю ш ес“ 1 елиминира съ
щ ествуващ ите във Франция триста сортове круши, така сега се консу
м ира все същ ият ш ницел от сьом га с киселец от Дю нкерк до Безие, а
същ о и в Л ос Анджелис и Токио, за слава на голем ите френски м айсто
ри: в близкото минало Д ю мен от Солийо (в Б ургундия), а сега - Дю -
кас, Кайван или Робюшон.
Очакваното връщ ане към традиционната кухня очевидно не би
могло да се разглеж да като някаква реакция, а по-скоро като точна гас-
троном ическа преценка - всъщ ност тероризмът на новата кухня е тр яб
вало да бъде последван от друг тер о р и зъ м ...
Днес храната в домакинствата се характеризира с няколко нови
особености. П ърво м ясто по важност заем ат под една или друга ф орма
м лечните продукти - в това отношение французите са на първо място в
света, независимо дали консумацията им се свързва или не с диетети-
ката. Те са първенци и за бутилираната м инерална вода. В ресторанти
те пък се наблю дава интернационализиране на вкусовете, при това всяка
1 Френското duchesse - дукеса, херцогиня. - Б. пр.
631
култура им а свой принос във всекидневното хранене: английски тост,

балтийски ро л м о п с1, м агребски кускус, индийско къри, виенски киф-
лички, руски блини, испанско чоризо2, мексиканско чили кон карне3,
унгарски гулаш , италианска пица - посочвам по един пример от всяка
страна, без да се спирам подробно на успеха на китайските ресторанти.
Най-сетне тряб ва да се изтъкне, че славата на естествените, така
наречени биопродукти е продължение на използването на продукти,
чийто произход подлежи на контрол: м асло от Изини или от Ешире,
пилешко от Луе, което конкурира пилешкото от Б рес, аспержи от М ар-
манд, анш оа от Калиурн, ангинар от Б ретан и пр.
С воеобразен реванш на естествения продукт над предвзетите ре
цепти и „ н о в а та кухня“ .
• Възходът на качествените вина
И в това отнош ение примерът идва от Италия, от К озм а III М едичи,
който през 1716 г. издава своя Указ, за да очертае границите на четири
области, производителки на тосканско вино. Този пример с известно
закъснение е последван и от Франция, но нейните вина вече били из
вестни от по-рано: искрящ ото ш ампанско, което Дон Периньон почва
да прави след 1680 г., прочутото обрион от М едок в началото на XVIII
в. и пр. О щ е тогава качеството се идентифицира с цената и се противо
поставя на количеството - вечният проблем на производството и на
консумацията на вино във Франция.
Епископът на Клерм он Сидоан Аполинер споменава за това про
тиворечие още през 472 г.
В миналото вината не са се запазвали добре - револю цията в съ
храняването им се свързва с въвеждането в края на X V II в. на стъкле
ните бутилки с ефикасни запушалки. Развитието на винопроизводство
то е кодифицирано през 1801 г. от Ш аптал, който представя състояни
ето на различните производствени практики, без да прави никакви пре
поръки относно съдърж анието на захар.
Гастрономическото удоволствие свързва хубавото месо с хубавото
вино още в средата на XVIII в. и това според А. Роути, Ж.-П. Фландрен и
Жилбер Карие бележи истинското начало на апетитната френска кухня.
Тези промени се отразяват и върху цените: екютата на обикнове
ните вина по отнош ение на качествените през 1650 г. е от 1 до 2, за да
достигне през 1750 г. от 1 до 12. Вече количеството носи печалба. За да
запазят своите предимства, едрите собственици от аристокрацията в
М едок издават през 1731 г. първия указ, с който определят кои са хуба
вите, „тежки“ почви, единствено годни да произвеждат качествени ви
на, и забраняват новите насаждения. А мериканският президент Томас
Джеферсън, втори посланик на своята страна във Франция и голям л ю
1 Руло от мариновано филе от херинга с краставичка. - Б. пр.
2 Суха и люта наденица. - Б. пр.
3 Люти чушки с месо. - Б. пр.
632
бител на виното, първи свързва качеството, реном ето и цената. М арка

та „Сент-емилион“ ще се включи едва през 1955 г. в селективно пред
ложения през 1855 г. рай на „големите вина“ ; през 1959 г. в него влизат
„тежките“ вина, а „М утон-Ротш илд“ стига до ранга най-хубаво вино
едва през 1973 г.
До средата на X IX в., преди пускането в експлоатация на ж еле
зопътната линия П ариж -Л ион, виното от Б ож оле не се различава от
„обичайните м арки“ от маконската област, въпреки усилията на много
сдружения, впечатлени от примера на м арката „Б ордо“ . Бургундия ка
то страна на дребни собственици не успява да контролира производ
ството на вино: и там е налице тенденция да се привилегирова количес
твото на промоционални цени, а и консервирането на виното не е м но
го добро, поне до 1860 г. М ного по-късно нейните вина за удоволствие
идват да изм естят виното като храна или като освеж аващ а напитка.
Статистиките, отнасящ и се до врем ето преди Тридесетте славни
години не са никак добри. Консумацията и след това продължава да на
малява, поне за обичайните вина - от 118 л на човек от населението през
1964 г. на 71 л през 1990 г. Италианецът сега пие 63 л. срещ у 100 л преди
30 години - следователно регресията е по-малка. Германецът вече пие
15 литра, англичанинът изпива една бутилка качествено вино срещ у
две обикновено, докато французинът от една бутилка качествено сре
щ у четири обикновено минава на една срещ у т р и ...
От празника към годиш ния отпуск

Не може, разбира се, да се каже, че годиш ният отпуск е продължение
на празника, нито пък че едното може да замести другото, защ ото по
настоящ ем тези две форми на почивка м огат да същ ествуват едновре
менно - от годините на М итеран, след относително затиш ие, празници
те отново стават нещо модно - или изразяват някаква нужда? О бщ ото
меж ду тези две явления е в това, че те бележат скъсване с всекидневни
те ограничения и със социалната йерархия.
Преди индустриалната револю ция празникът е главното прекъс
ване в потока на ежедневието и той става обект на напрежение между
ж еланието на колектива, който увеличава празниците, и наложената от
институциите дисциплина. Той се явява една от ф ормите на съпротива
срещ у разпоредбите на различните власти.
Най-стародавни са, разбира се, религиозните ограничения. За при
мер може да се посочи онова „празнично неделно шляене“, свързано с
някой панаир или пък с танци и игри. То е забранено с декрет, издаден по
време на Великите дни на Оверн през 1665 г. по повод жалбата на едно
кюре, която била зачетена от главния прокурор на парламента. За Църква
та било важно да упражнява контрол над времето и тялото, защото между
Великден и Петдесетница бил периодът на религиозните процесии, а не на
633
турнири и танци. Църквата осъжда празненствата, които не е в състояние

да контролира и според нея са равностойни на безразсъдство, на безсмис
лено изхабяване на телата. Тези празници за нея означават разпуснатост
П о този начин е забранен празникът на лудите (или празник на
младенците), който ощ е преди карнавалните празници, се характеризи
ра с разм яна на м естата в социалната йерархия и е пародия на религи
озните ритуали. Забраната е издадена през 1198 г. от епископа на П а
риж, а след това няколко пъти е повтаряна (което е признак на съпроти
ва), преди празникът да изчезне окончателно в края на X V I в.
Редом с натиска на Ц ърквата се наблю дава и не по-слабото дав-
ление на общинските власти най-вече срещ у ексцесите по врем е на кар
навала. Овладяването на положението от страна на общ ината им а по
литическа, граж данска и светска функция, за което свидетелства и със
тавът на ш ествията. Така например през 1580 г. празникът в М ец тряб
вало да изрази единството на градската общ ност и да оф орми някаква
градска легенда, която да послужи като доказателство, че историята на
града се корени в едно престижно минало. Видните личности на града
се дегизирали като Давид, Хектор, Цезар, Годфроа дьо Б уйон - своеоб
разен начин за легитим иране на тяхната власт. Градският празник се
превръщ а в политическо средство.
Ив-М ари Берсе установява, че с възникването на религиозните
конфликти през X V I в. празниците губят своя наивитет - в Б ерн напри
мер се организира антипапски карнавал. В протестантските области ня
кои традиционни празници изчезват, докато в католическите райони ве
селията се превръщ ат в средство за утвърждаване на католицизма. В
този смисъл традиционните празници свидетелстват за щастливо мина
ло, когато населението все още е било единодушно. Разцеплението за
почва отгоре - изискванията на изчистената религия и на централизира
щ ата държавност разделят общ ността и възпират елита да участва в об
щите празненства. Налице са два вида празници: едните са за цялото
градско население (религиозни празници, процесии, кралски посещения),
а другите им ат народен произход и са ръководени от съответни брат
ства: например в Лион Братството на раковината организира езда на м а
гаре и пародийни ш ествия в последната неделя преди великите пости.
Разреш еният празник, сведен до един спектакъл, се превръщ а в нещо
закономерно, освен когато става арена, върху която се сблъскват плебе
ите и първенците, както в дните на карнавала в Роман през 1580 г.
По време на Революцията се наблюдава прекъсване на традицията
дори когато някои идеологически противоположни празници (каквито са
например празникът в чест на портиерите и празникът на Всевиш ния1)
си приличат, претендират, че допринасят за събиране на хората, а съ
щевременно изключват някои от тях. След 1799 г. празниците стават по-
1 Въведен от Робеспиер през 1794 г. - Б. пр.
634
редки и по-осакатени, а нововъведените в резултат от Революцията ос

вещ ават новите ценности и следват виждането на Робеспиер, който нас
тоява празникът да „вдъхва религиозен респект на човека към човека, а
националните празници да правят хората по-добри“ .
Под формата на кралско развлечение (например Удоволствията на
очарования остров2, организирани от Луи XIV) или на тъжно вглъбяване
(както става на Задушница), тези празници не м огат да бъдат плод на лич
на инициатива. По друг начин стои въпросът за свободното време, което
хората искат сами да организират, защото то тръгва от индивида, от жела
нието м у да подреди своя живот, да го освободи от ограниченията на кон
тролираното и наложено време. Заниманията през свободното време са
своеобразна форма на съпротива или начин за промяна на живота.
• От времето за отдих до годишния отпуск

До настъпването на индустриалната револю ция селянинът и занаятчи
ята не са имали нужда от специално врем е за отдих просто защ ото раз
полагали със свободно време. Едва през X IX в. пролетариатът превръ
щ а въпроса за врем ето за почивка в цел на своята борба. Работното
врем е постепенно започва да се измерва и онова м ъртво време, когато
хората ням ат работа, а същ о така врем ето за празници и забавления
вече пром енят своя смисъл.
Заедно е това по подобие на аристократическия или буржоазен
м одел на занимания през свободното врем е курортите, екскурзиите и
туристическите пътувания добиват нов престиж. П ример за това дават
англичаните, които щ е бъдат последвани от буржоазията на континен
та, а след това и от народните маси.
По този начин свободното време добива формата на годишен отпуск.
Във Франция още при Първата империя от правото на годишен от
пуск най-напред се ползвали офицерите от армията. Те получавали две тре
ти от заплатата си за отпуск с продължителност от четири до шест месеца.
По-късно и на войската се дава тридесетдневен отпуск. През 1853 г. такова
право добиват и цивилните държавни служители. Докато в Германия и в
Скандинавия от платен годишен отпуск вече се ползват всички социални
категории, във Франция трябвало да се изчака идването на Народния фронт,
който през 1936 г. дава законова форма на платения отпуск. Всички, които
са работили непрекъснато в продължение на една година в дадено пред
приятие, добиват право на петнайсетдневен платен годишен отпуск.
Дотогава времето за себе си е заето от различни дейности - не
толкова от градинарство или домашни занимания, колкото от риболов и
„ръководните класи са го смятали за смеш на ф орма на губене на време“ .
Риболовът предполага пълно прекъсване на всекидневната дейност, изоб
2 На 5 май 1664 младият Луи XIV организира във Версай пищни празници (Plaisirs
de l ’Ole enchanté) в чест на своята метреса Луиз дьо ла Валиер. - Б. пр.
635
що не се свързва с някаква производителна компетентност и изисква то

тална поляризация на времето, защото някои дори не могли да четат,
докато чакат рибата да почне да кълве. Това е занимание за хора с малкн
възможности за разлика от така наречения „спортен“ риболов, който изис
ква специални прибори и разчита на развитието на техниката.
Ускорената урбанизация през втората половина на X X в. води дс
предпочитанието към еднофамилната къщ а с овощ на градина в пред
градията, за която се гриж ат хората, които разполагат с м ного свобод
но време, т. е. пенсионерите. Постоянно заетите с труд посвещ ават сво
бодното си врем е най-вече на домаш ен м айсторлък (бриколаж), еднс
достойно занимание, като се им а предвид нарасналият престиж на ръч
ния труд, макар дълго врем е понятието „домаш ен м айстор“ да ималс
отрицателно значение. „Днес ателието работилница, където намира убе
жище домаш ният майстор, е сродно с ателието на художника; в изкус
твото да се майстори нещ о в домаш ни условия се чува ш епотът на един
артистичен ж ивот“ (Ален Корбен).
Истинското прекъсване на работния цикъл вече става по време на
годишния отпуск, идентифициран с почивка в някой курорт или с туризъм
Това време трябва да бъде освободено от всекидневното напрежение и
притеснение, за да може човек да мисли само за себе си, за своето тя л о ...
Така се осъществяват мечтите, породени от четенето на Бугенвил, на Ша-
тобриан или на Жул Верн, които описват далечни райски кътчета.
„Почивните станции“ са най-предпочитаните м еста за отдих по
врем ето, когато сам о аристокрацията и буржоазията м ож е да си позво
ли годиш на почивка. Виши и Екс-ле-Бен възникват в края на X V III в.,
но голем ият подем се наблю дава по врем е на В тората империя, когато
Вител и най-вече Аркаш он се появяват като м одел за това как може да
се свърже туризм ът с медицината. И м ператрица Йожени лансира сен
зационно Биариц като моден курорт с плаж, след това идват Диеп, Тру-
вил, Л а Б ол, Довил и Ница, чийто престиж се повиш ава с присъединя
ването й към Франция. Терминът „Лазурен бряг“ датира от последната
четвърт на X IX в. Въвеждането на платен годиш ен отпуск допринася
за многократното увеличаване на тези станции; днес те вече са разпо
ложени една до друга по цялото крайбрежие. С ъвсем е отпаднало пре
диш ното изискване да се използват за лечение и годиш ната почивка
лесно се превръщ а в м ом ент на сексуална свобода.
При алпинизма разказът за един преход се превръщ а в емоция,
преди ощ е обектът да е опознат. По принцип точно обратното се наб
лю дава при тури зм а в далечни страни, освен ако преднамерено не се
цели да се стимулира въображението със сведения за м иналото и с въ з
мож ност да се сподели настоящ ето на други общ ества. След Шатобри-
ан, М ериме и Стендал идва Пиер Лоти, който чудесно предава насите
ните с напрежение приключения. Той обича да си представя, в Индия
или в други страни на Изтока, „онези времена, когато всичко било ху
636
баво и спокойно, а живите твари и предметите излъчвали такъв блясък,

какъвто ние днес не познаваме“ . Явно това е илю зорно видение, което
се поддържа от масовия туризъм през последните десетилетия: и ако
тук и там то е в отстъпление поради засилването на тероризм а, то про
дълж ава да привлича вниманието на хората към страни като Гърция и
Турция. Ориенталските забележителности възнаграж дават туристите с
възм ож ността да открият непознати цивилизации. К ъм това се прибавя
и смътното желание за лични преживявания, например в Тайланд и Индо
незия. Но слънцето и удоволствията за цветущ ото тяло осигуряват на
Западното Средиземноморие и на Антилските острови върховенство,
на което не може да съперничи никой друг морски бряг.
Удължаването на свободното време, свързано на някои м еста и с
въвеждането на 35-часова работна седмица, допринася, особено във
Франция, за развитието на лю бителски спортове. Практикуващ ите ги
ням ат еднакви възмож ности и постижения и затова преследват индиви
дуални цели. В м иналото такива групови изяви им ало сам о в САЩ, но
през 70-те години на XX в. това явление добива все по-широко раз
пространение: маратонът в Париж и в Медок, м асовите колоездачни
походи, мотоциклетното състезание вТуке и пр. (П. Йоне).
ЗА РАЗЛИЧНИТЕ ВЪЗРАСТИ
И дванет о на детето на този свят

„В м ом ента, когато акушерът каза на висок глас: „Кралицата ще ро
ди!“ , лю бопитните заприиждаха на вълни към стаята на кралицата и
вдигаха такъв ш ум, че тя имаш е усещ ането, че щ е ум ре от тази навали
ца.“ Така, благодарение на м адам Дьо Кампан знаем как е протекло
едно раждане в някогаш на Франция. Очевидно става въпрос за М ари-
А нтоанета и за раждането на М ария-Тереза дьо Франс през 1778 г.
К ралицата същ о е жена и тя, както и другите жени, мож е да плати
скъпо за радостите на майчинството.
„Този шум, полът на детето, който кралицата бе имала време да нау
чи по някакъв уговорен признак, или пък грешка на акушера прекъснаха
нормалното протичане на раждането. Кръвта нахлу към главата и като
стигна до устата, се върна обратно и акушерът извика: „Въздух, топла
вода, трябва да се направи кръвопускане на крака.“ Прозорците бяха уп
лътнени, кралят ги отвори с такава сила, каквато можеше да м у даде само
неговата нежност към кралицата (...) Тъй като легенът с топлата вода все
още се бавеше, акушерът каза на първия хирург на кралицата да резне на
сухо; той го стори, кръвта бликна силно и кралицата отвори о ч и ...“
К ралицата е могла да разчита на пом ощ та на м ного хора. Не така
стоял въпросът с повечето родилки в кралството; дори да дойде някоя
637
жена да й „бабува“ , някоя „м атрона“ , чиито деца са пораснали, за да

може да се притече при първото повикване. В Л отарингия се случва
тази „м атрона“ да бъде избрана от селската общ ност в присъствието
на кю рето известно врем е преди обявеното раждане.
Но някои жени нямало на кого да разчитат, какъвто е случаят с
М ари-Франсоаз, която през февруари 1832 г. била намерена от селяни в
един свинарник. Тя била надничарка, нямала постоянно жилище, а пред
полицейския комисар, при когото била заведена, споделила следното:
„Тъй като не м ожах да си намеря работа, от известно време започнах да
прося и скитах из околностите на Марсилия. Един ден, както вървях из
полето, бях обхваната от остри болки. Те станаха толкова жестоки, че
бях принудена да спра на място. И там, както стоях права, опряна на една
стена, родих момиченце. Ч ух го как проплака, когато, излизайки от утро
бата ми, падна на земята. Побързах да го вдигна, прерязах пъпната връв
с ножицата, която носех, и го загърнах в престилката си. То ощ е бе живо
и аз продължих пътя си. Поради ум ората се наложи да спирам няколко
пъти, за да си почивам и тогава забелязах, че детето ми е спряло да диша.
Тъй като се притеснявах някой да не открие детето и се страхувах да не
стана за срам, аз го привързах към дрехата си и така стигнах до Ориол.
Там полицейският комисар, като видя, че има загуба на кръв, извика ед
на акушерка, която установи, че новороденото е мъртво.
По онова време естественото раждане, с главата напред, се противо
поставя на неестественото, трудното раждане, когато детето се е извъртя
ло. Вторият случай налага използването на акушерски инструмент. И по
неже акушерките не можели да приложат цезарово сечение върху жива
майка, налагало се детето д а ,дойде на света“ по друг път. Лекарите били
против „затоплящия метод“ с тинктура от бобър, градински чай, шафран,
масло от амбра, вино с горени ароматични растения, кафе, ракия (...), все
отрови, които възпаляват матката, пречат на контракциите, подуват части
те, от където бебето трябва да мине, и затрудняват излизането.
По врем е на Стария режим най-много зачевания им а между май и
август, а за върхов период се смята времето декември-януари, съответ
стващо на обичайното втурване към олтарите през ноември и февруари,
т. е. преди Коледните и Великите пости в съответствие с реш енията на
Трентския събор. Сватбите никога не стават в петък или в постен ден, а
в понеделник или вторник, а през XIX в. в градовете те най-често са в
събота; те протичат през три важни момента: религиозната церемония,
гощ авката и бала. Дълго врем е се запазва обичаят със скритата годени
ца, която върви преди сватбеното шествие, пристигащо по традиция със
закъснение в църквата. След като младоженците изразят съгласието си
да сключат брак, се отива на обяд при бащата на булката, а след това
започва балът, който задължително се открива от младоженците.
П о врем е на брем енността най-много са забраните, отнасящ и се
до желанията, „силно и неочаквано желание на бременна жена“ , казва
638
Л итре. Н априм ер желанието да се почеше, защ ото детето може да се

роди с петна или с други белези. За да си осигури лесно раждане, жена
та трябва да носи осветен пояс, пояса на света М аргьорит, една от го
лем ите покровителки на бременните жени. За тях се предприемат и пъ-
тувания до свещ ени места: така например през XVI в. в Париж се см я
тало, че 6 0 -7 0 светци можели да улесняват раждането. К огато майката
иска да разбере какъв ще е полът на детето, най-често практикуваният
по селата начин се състоял в следното - тя заставала права, по риза, и
пускала м онета меж ду двете си гърди: ако тя падне надясно, щ е е м ом
че, а наляво - момиче. Или пък се следи лунният месец. За лактацията
същ о си им а съответна подготовка, свързана с редица забрани, най-
честите се отнасят до магданоза, зелето, морковите и зелениката.
След раждането м айката отново се връщ а в общ еството, след
вайки сценария на очищ ението на храма, зает от евреите, на който се е
подчинила и Д ева М ария. Тя отива на църква с було, свещеникът я бла
гославя (откъдето идва и изразът от областта на планината Ж ю ра aller
se faire rebénir - „отивам да м е благослови отново“). След като бъде
приета в присъствието на кръстниците, мъжът вече получава достъп
до своята съпруга. Н а религиозната церемония „ставане след раждане
то “ присъстват сам о жени, на родилката се поднасят подаръци: ем бле
матичен сладкиш, яйца, лю лка и т. н. В Прованс церем онията най-дъл
го се запазва и просъщ ествува до X X в., а в Тулон тя се извърш ва, дори
родилката да ум ре по врем е на раждането или малко след това.
С ъщ евременно се състои и кръщ ението като обред за въвеждане
на новороденото в общ еството. Ван Женеп го см ята за самостойно но
вовъведение, започнало от ранното Средновековие - от м ом ента, кога
то кръщ аването на децата зам ества това на възрастните.
П рез X IX и X X в. раждането вече става по-безболезнено за м ай

ката, макар медицинското съсловие все още да смята, че тези болки са
необходими и дори полезни. Така например от няколко десетилетия це-
заровото сечение може да се прилага при пълна и при перидурална упой
ка, като при последната майката им а възмож ност да наблю дава раж да
нето на детето си.
Една от голем ите промени за жените се явява въвеждането към
1950 г. на безболезнено раждане въпреки обструкциите в акуш ерство
то, на които се натъква тази техника.
При едно пътуване в СССР доктор Фернан Ламаз бил възхитен от
прилаганите там методи под влияние на учението на Павлов и пожелал
да ги въведе във Франция. Принципът бил много прост: страхът от ро
дилните болки, втълпяван от много поколения насам, създава условен
рефлекс на контракции, пораждащи страдание. Едно подходящо въвеж
дане в психологията на раждането и приучването към деконтракция на
мускулите м огат да създадат обратни условни рефлекси и да премахнат
639
болката без анестезия, стига жената да бъде наставлявана правилно по

време на раждането, а ако е възможно, да присъства и мъжът.
М едицинското съсловие било силно раздразнено от това нововъ
ведение, предлагано от обикновен практикуващ лекар, тъй като д-р Л а-
маз не бил професор, нито се числял в някоя от големите болници. Освен
това той не бил към О бщ ественото здравеопазване, а работел в клини
ката Б льое, която е към О бщ ата конфедерация на труда (CGT). При
това, разпространяването на подобна практика било направлявано от
комунистическата партия, която превъзнасяла постиженията на меди
цината в СССР. М едицинското съсловие дало да се разбере, че не взе
м а насериозно експериментите на д-р Л амаз. И зразява се съмнение в
тяхната целесъобразност под претекст, че безболезненото раждане може
да крие опасност за детето, което всъщ ност не се оказва вярно.
Дали с подобно съучастническо поведение може да се обясни м ъ л
чанието, с което всички истории на медицината забулват им ето на д-р
Пинкас, който през 1953 г. открива противозачатъчното хапче, и с ъ
противата, която срещ а разпространяването на противозачатъчни сред
ства? Н а този въпрос ще се върнем по-нататък.
Да си болен - някога и сега

Във Франция, както и във всички западни страни, християнството в продъл
жение на векове идентифицира болния с грешника. Той е изоставен на бо
жия гняв и както всички нещастници, болният трябва да се моли да получи
милосърдие. В своята Молитва за правилното отношение към болести
те, съставена през 1654 г., Паскал казва: „Ти ме дари със здраве, за да ти
служа, а аз постъпих съвсем като профан. Сега ти ми пращаш болест, за да
се поправя. Не се засягай от това, че се отнасям зле към твоето наказание“.
И така болните се определят преди всичко като грешници и само Бог може
да ги излекува... Пак през XVII в. Пиер дьо Летоал го казва още по-катего
рично: „Сърдя се на моите грехове и на младежките си простъпки, заради
които Бог пожела да ме накаже с една болнава старост.“
Но в продължение на столетия молитвите и призивите за божията
милост не се противопоставят на най-суеверните практики и на магиите.
Както и при някои други цивилизации, човек се уповава на светците, на
чародейците, на свещениците и на лекарите... До XVIII в. врачът лечител
извършва всички дейности там, където няма лекар, по-специално в селата.
Но с развитието на хигиената лекарят постепенно заема мястото на
свещеника, отстранява лечителя, болестта престава да бъде наказание и
си остава проява на неустойчивост на организма. Научният прогрес през
XIX в. превръща болния в обект и поле за експерименти, а в болниците,
които са посветени изключително на лечението на болестите, за науката
на Лаенек и Биш а е по-важно да се идентифицира и определи всеки случай
на заболяване, защото това допринася за развитието на медицината.
640
Н ай-сетне през последната третина на X X в. като равносм етка от

знаменателните завоевания на медицинската наука, от подобряването
условията на живот, от градивните мероприятия на държ авата майка и
от гарантирането на социална осигуреност на всички статутът на бол
ните и на лекарите се промени, но същ евременно броят на едните и на
другите продължи да расте. Изглежда парадоксално, че продължител
ността на ж ивота непрестанно се увеличава, здравето на французите
се подобрява, а същ евременно се появяват неочаквани нови епидемии
като СП И Н , които заедно с разпространението на раковите заболява-
ния и с непрестанно нарастващ ите разходи за здравеопазването зас
траш ават ефикасността на научните постижения.
О т какво е боледувал французинът и как се е лекувал до поява

та и развитието на научната м едицина в парижките болници в начало
то на X IX в.? Б лагодарение на запазените в м анастирите 118 латин
ски ръкописа от периода меж ду V II и IX в. м ож ем да добием предста
ва за гриж ите за здравето в западноевропейското общ ество в начало
то на С редновековието с уточнението, че тогаваш ният списък на бо
лести те изобщ о не отговаря на ном енклатурата, установена о т науч
ната м едицина през X IX в. Освен това епидем иите като травм атични
явления сам о по изклю чение ф игурират в този списък. О т 1091 иден
тиф ицирани случая 60 пъти става въпрос за треска, 175 пъти за см у
щ ения в храносм илателния апарат (от тях 18 се отнасят за у стата и 35
за стом аха), 112 пъти за см ущ ения в дихателния апарат, 137 - за нер
вната си стем а (от които 29 за м игрена); за женски болести се спом е
нава 58 пъти (от които в 18 случая се касае за възстановяване на м ен
струацията); отбелязани са 55 случая на см ущ ения в уринирането и
57 на под агра при хора от висок ранг. О собено голем и гриж и са пола
гани за лекуване на заболяванията на кожата, на очите, както и за
борба срещ у паразитите. К ъм тях се прибавят м нож еството заболя-
вания, свързани с различни секреции.
Завръщ ащ ите се от кръстоносните походи донасят проказата и
скорбута, а през 1347 г. се появява и чумата, която разбива на пух и
прах патоценозата1, тази „черна см ърт“ , която обърква медицинските
понятия и подготвя ум овете за мисълта, че е възм ож на зараза. Но това
не променя медицинската практика.
В миналото грижите за здравето се свеждали до три главни меди
цински практики - очистването на стомаха, клизм ата и кръвопускане
то, към които тряб ва да се прибави използването на билки и дори на
химически продукти. С м ятало се, че очистването „отзад“ е за предпо
читане пред повръщ ането, което става чрез противоестествено насил
1 Теория за равновесието на болестите за определен момент от развитието на дадено

общество. - Б. пр.
41. 641
ване на организма. При очистването на стом аха французите казват „взе

м ам л екарство(то)1 сякаш в него е събрано цялото изкуство за леку
ване. К лизм ата се състои във вкарване на освежителна течност в чер
вата, „за да се освободи стомахът, да се овлажнят и отпуснат тъканите,
да се предизвика отделителната способност, да се отделят газовете, да се
улесни раждането. Клизмите се правят с вода, с мляко или с отвара от
някои билки. Правенето на клизма изисква сръчност от страна на тези,
които са натоварени с тази задача - аптекарите, „лимонададжиите на
задниците“ или прислужниците. То широко се практикува, така напри
мер по времето на Луи XIV бургундската херцогиня кара прислужнич-
ката си да й направи клизма в салон, пълен с придворни. Една шеговита
епитафия свидетелства за това какво върши един от тези специализира
ни аптекари: „Тук почива този, който коленичеше пред задник, чакайки
петак да падне.“ Това „лекарство“ било широко използвано през XVII и
XVIII в. за вкарване на различни медикаментозни вещества, за улесня
ване на отделянето, както и за осигуряване на добро здраве и за освежа
ване на тена. За това свидетелстват правените на г-н Пю ргон клизми,
както и съдебният процес против него от страна на една санитарка, която
претендира за възнаграждение срещу направените от нея 2190 клизми.
Редом с очистването на стом аха и клизмата, пускането на кръв се
явява една от най-представителните прояви на грижа за болните до нача
лото на X X в. В продължение на дълго време се препоръча пускане на
кръв от езика при ангини, от фронталната вена при главоболие, от вени
те на носа при кръвохрачене и пр. За изчистване на замърсената кръв се
използва ланцет, защ ото се смята, че колкото повече такава кръв се из
тегли, толкова по-добре. С мята се, както и преди, че човешкото тяло съ
държа до 24 литра кръв, и същ ествува тенденция кръвопускането да се
прилага твърде много „до 30 пъти за една и същ а болест“ . .. „Седем пъти
за хрема“ . .. Кръвопускането понякога стига до обезкръвяване...
Дълго време тази операция се извърш ва от бръснаря хирург, после
само от хирурга и най-сетне от лекаря. С ъщ ата цел се постига чрез
поставяне на пиявици, което се практикува до X X в., или на вендузи,
съчетани с повърхностен разрез (скарификация).
Загубата на кръв се разглежда едновременно като пречистване и
стимулиране на жизнените функции и като гаранция за добро здраве,
дори като регулиране на страстите: в една книга с готварски рецепти
(Le Mesnagier de Paris) от X V в. се казва, че на жените се пуск кръв, за
да останат верни. Едва през X V III в. хората започват да се питат докол
ко е ефикасно кръвопускането и кога е най-подходящо то да се практи
кува. Голямата пром яна настъпва след разкриването на възм ож ност за
измерване на кръвното налягане - тогава кръвопускането става по пре
цизно и по-целенасочено. И то запазва все пак символното си значе
1 На френски - prendre une médecine. - Б. пр.
642
ние: човек дава кръв, за да спаси живота на свой близък, да помогне на

страната си (Ш антал Бош ан).
Н езависим о от кръвопускането и от очистителната терапевтика,
използването на билки играе изключителна роля и днес те се вклю чват
в м нож ество фармацевтични продукти. Д оста преди да бъдат подложе
ни на експеримент, билките вече били идентифицирани и широко из
ползвани в безкрайни комбинации, които съставлявали старата ф арм а
копея. К ато се започне от лайката и се стигне до м ащ ерката и градин
ския чай, минавайки през кукуряка, ангеликата, чесъна и беладоната,
специалистите се стрем ят да уточнят ролята на всяка билка. О т XV II в.
насам към тях се прибавят и екзотичните растения като опиумът, джин
джифилът, майчиният лист и най-вече хининът. Шоколадът, който „раз-
хлажда прекалено горещ ите стомаси и затопля прекалено студените“,
същ о се препоръчва и се цени до такава степен, според м адам Дьо Се-
вине, че „маркиза Дьо Коетлогон толкова много консумирала, че наде-
беляла и родила едно бебе, черно като дяволче“ . П рез целия X V III в. се
използват и животински продукти: раци против гнойна треска, бял дроб
от лисица против белодробни заболявания, земни червеи против язва и
пр. П рез X V I в. на свой ред идват и химическите продукти, на първо
м ясто антимонът, за който се казва, че предизвиквал „повръщ ане, ака-
не и потене“ . А против венерическите болести се използвал и живакът.
Развитието на медицината води до голям ата пром яна на X IX в. -
на болниците се възлага и научно-медицинска функция.
Болниците се преустройват, за да се постигне по-голям а ефикас
ност при лечението (отделенията се специализират по болести) и за да
се те превърнат в „маш ини за лекуване“ (М иш ел Фуко). Изходно нача
ло при прегледа на болните е естеството на тяхната болест и болестта
зам ества болния като принцип на организация на здравните грижи. О т
това м едицината очевидно печели, тъй като см ъртните случаи в болни
ците намаляват, но пък събирането на пациенти в „специализирани“
помещения е в ущ ърб на индивидуалната терапевтика, която продължа
ва да се прилага, но само за частната клиентела. Пинел и Б иш а осъждат
старите методи на лечение, „тази бъркотия от неясни идеи, от детински
наблюдения, от разочароващи процедури“ . Н алага се да бъде намален
броят на билките, които наистина са полезни, под въпрос се поставят
кръвопускането и очистителните средства. Новите лекари препоръчват
най-напред те да бъдат експериментирани, а след това да се употребяват.
Тъй като лекарите са скептични относно лечебните им свойства, те пред
лагат най-напред да се постави точна диагноза, а после да се мисли за
лечението. Тяхната роля се състои в това да накарат болестта да се впи
ше възмож но най-добре в съответния теоретичен модел.
В този см исъл медицината в болниците през X IX в. и в първите
десетилетия на X X в. си поставя за цел не толкова да лекува, колкото
да опознава. Парадоксално е впечатлението, че тя изостава в сравне
643
ние с предходните векове, когато им ала претенциите да лекува, без да

разполага с нужните средства. Сякаш медицината, постигайки по-голя-
м а ефективност, ограничава своето поле на действие.
Едно столетие след това, едва в средата на X X в., медицината
разполага с истински апарат от ефикасни терапевтични средства: сул
фамиди, антибиотици и пр.
Но този славен век, в който цари религията на ваксинацията, не се
схващ а непременно като такъв от болните в болниците. М илосърдието
на медицинските сестри е изместено от ефикасното регламентиране на
науката. В болничните стаи вече не можеш да срещнеш заможните паци
енти - те се лекуват по домовете си. В името на какво функционира на
последък болницата - на науката, на студентите или на болните?
„Н е, ти не м ож еш да си представиш какво човек м ож е да види.
почувства и изпита в една общ а стая, споделя една пациентка. В ъ зд у
хът е по-скоро хладен, пропит с влага и с неприятна, задуш лива м и
ри зм а на варено ленено семе. В иковете на нещ астниците, които са
оперирани сред залата, медицинските сестри, които сноват насам-на-
там , тероризирани о т лекари младоци, които им говорят като на куче
та; същ ите тези м ладоци гледат на нас, страдащ ите, сякаш см е нищ о
жества, недостойни да получат каквото и да е об ясн ен и е... И ето че
започва тъ рж ествен ата визитация на главния, който спира ту к и там .
конф ерира с неочаквано онем елите пред своя ш еф младоци. Те дори
не м е поглеждат, защ ото им е казано, че аз не представлявам някакъв
интересен случай.“
През 70-те години на X X в. настава втората болнична революция.
Болният се превръщ а в консуматор. Но неговото приемане трябва да се
впише във вече установени норми и ето как той се лута между различни
те служби, тъй като формите за поемане на разходите са свързани с пос
тановки, чиято цел, разбира се, е да го излекуват, но като се държи смет
ка за стратегията на службите и за техните средства.
Д руга промяна: през последните десетилетия на X X в. цяло едно
хипократовско течение се придържа към постановката, че лечението
не може да разчита сам о на правилно поставената диагноза и на прило
жената на пациента терапия. То, напротив, м ного зависи от активното
участие на болния в собственото м у възстановяване. Н еговото отделя
не при домаш ни условия е свидетелство за осъщ ествения голям напре
дък, тъй като онези 80 доста деликатни процедури м огат да бъдат пове
рени на пациенти, които ням ат никаква предварителна подготовка.
Н а болните явно им изглежда съвсем естествено това, че ролята
на лекаря нараства вследствие напредъка на науката. Н о историята на
отговорностите на лекаря през последните две десетилетия показва, че
съвсем не е така. Н а първо врем е се проявява страхът от болницата и
от анонимността на полаганите грижи, но впоследствие все по-широко
се прилагат мерките за здравеопазването и това вписано в конституци
644
ите право на човека понякога води до отрицателни последици: лекарят

добива реална сила над болестта, печели пари (като се им а предвид, че
броят на пациентите се умножава), но пък губи своята символична власт.
В м есто да изпълнява функциите на учен, нотариус и свещеник,
които той съчетава през X IX в., сега той се превръщ а в човек, предла
гащ услуги. Тъй като харизмата на практикуващ ия лекар запада, на то
в а вероятно се дължи маргиналната медицинска практика, която не гу
би почва и продълж ава да съперничи на официалната медицина. С това
се обяснява и невероятното развитие от половин век насам на ментал-
ната медицина, доколкото тя се откъсва от соматичната, която се със
редоточава върху тялото.
С ъщ евременно идеята за самолечение набира сила, без при това
пациентите да престават да се консултират с различните терапевти, пси
хиатри, психоаналитици, а някои дори със самоуки лечители.
В този см исъл пациентът започва да действа. К ато вижда, че не
оздравява, той сам се наема да се справи с болестта си. Тази тенденция
се проявява най-напред в САЩ, където в книжарниците рафтовете „здра
ве“ ( health) са заменени с раф товете „самолечение“ (self-helth ). Този
пазар на лекарства, рецепти, биоекологични медикаменти, здравослов
но облекло и пр. популяризира идеята, че човек мож е да постигне от
лично здраве, която води до натрапчиви хранителни диети, до манията
за хубава талия, до рецепти за дълголетие, до контрол върху рецептите
на лекарите и пр. Н ай-четената преса, тази за здравето, процъфтява
повече отвсякога, а от всичко това най-много печели ф армацевтичната
индустрия. Както и адвокатите, застанали до леглото на всеки болен.
В ъв Ф ранция правото на здраве отстъпи м ясто на правото да се
полагат гриж и за човека; днес това е правото да бъдеш излекуван, кое
то отстояват някои пациенти и асоциации, създали си свое общ ествено
пространство, извън политическите кръгове. За тях грижите за човека
не са сам о мерки, насочени срещ у болестите и см ъртта, а са и начин те
да бъдат предотвратени, начин на живот, на същ ествуване.
. . . и смъртта
Н ововъведенията при лекуване на болестите промениха отнош ението
на пациента към с м ъ р тт а... Л екарят и болницата в известен смисъл
изм естиха сем ейството в стрем еж а да се окаже пом ощ на умиращ ия,
след като за определен период семейството се е гриж ело за болния,
който преди това сам се е стрем ял да „укроти“ смъртта.
С лед като разграничава тези три главни ф ази в историята на
см ъ р тта в западния свят, Филип А риес представя края на отец Фран-
соа дьо Д енвил, специалист по географ ия на X V I в., починал през
1974 г. Той бил заболял от левкемия, напълно осъзнавал полож ение
то си и и м ал уговорка с проф есора от болницата да не м у се налага
645
никакво обрем еняващ о лечение за продължаване на живота. Но в края

на седм ицата един стажант, като видял, че полож ението м у се вл ош а
ва, наредил да го пренесат в реанимацията. Той леж ал на болничната
количка с инхалаторни тръбички в ноздрите и с тръбичка за издиш ва
не в устата, в едната м у ръка вкарвали серум, а в другата преливали
к р ъ в ... „К ато м е видя, той изтръ гна дихателната маска, м акар че р ъ
цете м у бяха привързани, и преди да изпадне в кома, изрече: „Л иш а
ват м е от м оята см ъ р т.“
Е то как един човек е лиш ен от с м ъ р тт а си, а някога хо р ата са я
чакали „на л егл о “ . Те казвали последната си м о л и тва и не п ром ълвя-
вали нито д у м а повече. С м ъ р т та най-вече била публична ц ер ем о
ния, организирана от сам ия ум иращ . С таята м у се превръ щ ала в м яс
то, където всички влизали свободно, а според анкетата на Вик д ’А зю р
о т X V III в. лекари те се оплаквали, че стаите са претъпкани с агон и
зиращ и.
Там отивали роднини, съседи, приятели; завеждали и децата, до-
като сега ги държ ат настрани, когато им а см ъртен случай. Дори на ед
но и същ о м ясто им ало живи и у м р ел и ... В А нтичността гробищ ата се
намирали извън градовете, а след това се приближили дотолкова, че
опирали до църквата. Стигнало се дотам, че съборът в Руан през 1231
г. забранил да се танцува в гробищ ата, а през 1405 г. в гробищ ата вли
зали ш арлатани, жонгльори и комедианти. М ъртвият бил заобиколен
от множество хора, които били хранени и издържани от останалото от
него им ущ ество - им ало шивачи и някои други занаятчии, свързани с
погребението. Едва през X V III в. това съседство с гробищ ата започна
ло да притеснява хората, защ ото те виждали как костите на покойници
те се показвали на повърхността.
С м ъртта в леглото се характеризирала с присъщ ата на някои се
зонни церемонии тържественост. Около X V III в. се наблю дава пром я
на и см ъ ртта не засяга само покойния, който предварително е изразил
своите чувства и желания в завещанието. Както сочи М иш ел, клаузите
за благочестие и милостиня изчезват от завещ анието и то остава тако
ва, каквото е в сегаш ния си вид: законен акт на разпределение на и м у
щ еството, сякаш за всичко останало покойникът се доверява изцяло на
семейството си. М ежду другото и поведението на присъстващ ите се
променя: траурът на близките се разгръщ а със съответната показност.
С ега живите прием ат по-трудно, отколкото някога, см ъртта на другия,
което поражда и култът към гробовете. Докато през Средновековието
покойниците били поверявани на Ц ърквата и хората не се интересува
ли на кое м ясто щ е бъдат погребани - това м ясто често дори не било
отбелязвано с паметник или с надпис, с изключение на гробовете на
по-видните личности, по-късно близките на покойника вече знаят точ
но къде се намира гробът и ходят да му отдават почит. Тази промяна
настъпва към средата на X V III в. - Ц ърквата е упреквана в това, че
646
прави всичко за душ ите и нищо за телата, за тяхното погребение, за

гроба. К азвало се „да ням а град с гробищ а“ и без възражения било
изравнено и Гробищ ето на м ладенците1.
Бавна промяна се наблюдава и през XIX в., когато хората протес
тират срещ у решението за преместване на парижките гробищ а в Мери-
сю р-О аз или на друго място. В зората на XX в. тенденцията е „да няма
селище без гробищ а“, след като вече е преодолян страхът от разлагането
на телата и от отрицателните последици върху хигиената на базата на
проучвания, показващи, че такава опасност не съществува. Нещ о пове
че, см ята се, че със затварянето на парижките гробищ а щ е бъде унищ о
жен култът към покойниците. Не бил особено голям броят на гробовете
и паметниците, намиращи се някога около столицата, и те били предназ
начени за благороднически семейства, които отреждали на своите по
койници място и в страничните параклиси на църквите. През X IX в. тази
практика се разш ирява и в гробищ ата в чест на покойниците започват да
издигат мавзолеи, които са свидетелство повече за реномето на фамили
ята, отколкото за верността й към спомена за починалия.
С ледователно култът към м ъртвите и зачитането им чрез ходене
на гробищ а са скорошни явления, израз на спомени, свързани с тялото
на покойника, единствената проява, която е общ а за вярващ и и невяр
ващи. И м а обаче една особеност, която различава Франция от Англия,
две страни, съхранили същ ите погребални обреди и същ ите траурни
обичаи: тя се състои в това, че англичаните не познават м авзолеите и
гробовете със статуи на покойниците.
Ето че и в това отнош ение ще настъпят коренни промени. Докато
в миналото см ъ ртта била известявана, ум иращ ият не бил лиш аван от
нея, човек ум ирал публично, както се и раждал, впоследствие се наб
лю дава обрат. С цел да бъде щаден, околните крият истината от ум ира
щия: те искат да спестят на него, както и на общ еството, непоносимото
изживяване на ужасите от агонията. В този случай човек отива в бол
ницата, не за да оздравее, а просто за да ум ре там , защ ото не се смята,
че е добре да ум ре вкъщи (само най-древното население приемало по
добен изход). Д ействителността се крие не сам о от ум иращ ия, но и от
децата, в резултат на което човек ум ира някак скриш ом. Сякаш на жи
вите е забранено да показват чувствата, които им причинява см ъртта
на другите, и те крият м ъката си. С практиката на кремирането се из
ключва култът към гробищ ата и поклоненията на гробовете: см ъртта
се превръщ а в табу. „Децата вече са запознати с тайните на секса и не
им се казва, че са родени в зелки; но тъй като те не познават смъртта,
казва им се, че техните дядо и баба са заминали на дълго пътуване.“
'Намирало се в центъра на Париж. Наричало се така по името на съществувалата в

съседство Църква на младенците, посветена на избитите по заповед на Ирод мла
денци от Витлеем. - Б. пр.
647
Делът на жените
СТАТУТЪТ НА ЖЕНАТА,
ФРЕНСКАТА „И ЗО С ТА Н А Л О С Т“
М оже да се постави въпросът на какво се дължи относителната изоста

налост във връзка с м ястото на жената във френското общ ество, ако се
сравни положението й във Франция е това в скандинавските страни, в
Германия, пък и в САЩ.
Дали на ролята на католическата църква, която твърди, че жената
е несъвърш ена, и щ ателно пречи на еманципацията й във връзка с раз
водите и абортите, докато протестантските страни заем ат челно м ясто
в борбата за освобождаване на жената?
Дали на селската закостенялост на обществото, поне до Тридесетте
славни години, на традициите, които се запазват в много по-висока степен,
отколкото при съседите? За свидетелство в това отношение би могла да
послужи съветска Русия, където жената успява да се еманципира, докато
болшевишките ръководители са все още хора е буржоазен произход; през
периода 1930-1970 г. се проявява обратната тенденция, защ ото по това
време представители на народните маси от добилите селски характер гра
дове се издигат на ръководни постове в държавния апарат.
Дали с политическата нестабилност на една страна, преживяла
толкова револю ции, м огат да се обяснят реакциите при всяко връщ ане
към „норм алното“ , по-точно към една норма, към онези така наречени
семейни ценности, които карат жената да се върне в своя дом ?
Освен ако то не се дължи на някакво всеобщ о схващане, от което
произтича отрицателното следствие за подчиненото положение на жена
та, което датира ощ е от преди Революцията и довежда до някакво разби
ращо се от само себе си съгласие по този въпрос. Н о защ о във Франция
това се проявява в по-висока степен, отколкото в другите страни?
Делът на християнското наследство не важи сам о за Франция.
То, разбира се, е м ного важно, защ ото отците на Ц ърквата са втълпили
в ум овете м исъ лта за подчиненото положение на жената, с изключение
на Дева М ария. С ветото писание обосновава изконната неравнопоста
веност на половете с разликата в м оментите на сътворяването на тела
та. А вгустин определя като висш а и изначална ориентираността на чо
вешкия ум към съзерцание, а като нисш а и вторична неговата насоче
ност към земните нужди. П ървата се идентифицира с мъжкото начало,
а втората с женското: духът и разумът за мъжа, а чувствата и плътта -
за жената. У Том а Аквински представата е различна, но и тя води до
същ ия резултат: Господ е създал душ ата и тялото с един и същ замах,
648
ДЕЛЪТ НА ЖЕНИТЕ
м ъж а и ж ената по подобие божие, но в мъжкото семе е заложена актив

ността при процеса на зачеването, а жената им а сам о спом агателна ро
ля. К ъ м тези принципни постановки се прибавят наложилите се в об
щ еството предразсъдъци, които представят по такъв начин недостатъ
ците на жената, че от това съвсем естествено да следва нейната подчи
неност. .. Ж ената е и Д ева М ария, и Ева, изкупителка и греш ница, свад-
лива съпруга и дама, достойна за рицарска лю бов. Затворена в своята
телесност, тя е принудена да приеме това положение. „Ж ената е слаба,
тя вижда в м ъж а онова, което може да й даде сила, както луната полу
чава силата си от слънцето. Ето защ о тя е подчинена на м ъж а и трябва
винаги да бъде готова да м у служи.“ Тези думи на Х илдегард от Бин-
ген 1 датират от X II в. Но това виждане не изклю чва друга представа,
тази за мистичните и аскетични жени, които достигат до Б ога, лекуват
болните, утоляват изгладнелите. Н о К онтрареф орм ацията и абсолю т
ната монархия бързо задуш ават изклю чителната виталност на тези же
ни пророчици, католички или протестантки.
През X V I в. правото наистина допринася за затвърдяване на убеж
дението в несъвърш енствата на жената, било когато обичайното право
напомня за вездесъщ ата сила на бащ ата, било когато се набляга върху
случаите, при които жената изпада в нестабилна позиция - при повтор
ното омъж ване на вдовиците, при прикриване на брем енността и пр.
Тя тряб ва да се подчинява, това го припомня и М олиер чрез ду
м ите на А рнолф в Училище за жени:
С женитбата, Агнес, шега съвсем не бива

и пред съпругата дълг тежък се открива.
Не чакайте от мен след сватбата ми с вас,
че разни свободи ще ви оставя аз.
Помнете, че след брак покорна е жената,
а всемогъща власт крий в себе си брадата.
Макар и да са туй две половини в брак,
но те в семейството неравни са си пак.
Едната с висша власт над другата владее,
а другата без глас в зависимост живее.2
Ж ените се приемат като майсторки в някои професионални об

щ ности, но те не се допускат в области като бродирането, шивачество-
то и сладкарството. В развитите в Лион текстилни занаяти те изпълня
ват ролята на неплатени помощнички във фамилната работилница. През
X V II в. писмено им се признава статутът на фризьорки и шивачки. Но
1 Хилдегард от Бингеи (на немски Hildegard von Bingen) е германска абатеса, мона
хиня, мистик, писателка и композитор от епохата на Средновековието. - Б. пр.
2 Превод Лъчезар Станчев. - Б. пр.
649
тези пролуки не им позволяват да заем ат свое традиционно м ясто в

занаятчийството.
Дали те стоят извън академиите поради това, че са протестантки,
янсенистки или пък са свързани с мистицизма на г-жа Дьо Гион1, освен
ако не се касае за отстраняване на „прециозните“ жени? О т ш естте крал
ски академии, основани през XVII в., само академията по живопис и скул
птура приема жени: в тях не влизат нито г-ца Дьо Скюдери, авторка на
Великият Кир, нито видната елинистка г-жа Дасие. П рез 1669 г. за първи
път се допуска жени да се качат на сцената на академията за опера. Впос
ледствие ще им а много такива случаи: музиката е главният път, по който
жените се интегрират в академичния свят. Впрочем не закъсняват и пър
вите прояви на протест: през 1622 г. М ари дьо Гурне пише първия значи
телен „феминистки“ текст - Равенството на мъжете и жените.
В епохата на Просвещението жените се появяват като нова соци
ална сила, когато техните салони се превръщ ат в разсадници за писатели
и учени. Около г-жа Дефан се събират първите енциклопедисти Фонте-
нел и М онтескьо, а скоро след това в салона на г-ца Леспинас, компан
ьонка и съперница на г-жа Жофрен, ще влязат Д ’А ламбер, Кондорсе,
Т ю р го ... Това са „Генералните щати на човешкия дух“, казва Давид Ю м.
И макар че по време на Революцията и най-вече през октомврийски
те дни жените от народа участват активно в движението, съвсем неочаква
но и грубо най-радикалните среди им забраняват да излизат на демонстра
ции по улиците, затварят ги в домовете им и по предложение на Ж ан Амар
от Комитета за обща сигурност решават да премахнат женските клубове.
Тази м ярка е не само антифеминистка, но е насочена и против
аристокрацията, която по думите на нейните противници, била загуби
ла мъжките си достойнства. В ъзш ествието на героя гражданин („мам-
ка м у!“, казва Лъо Пер Дюшен (Ебер2) е „проява на м ъж ката брутал
ност на народа“ ; ж ената е държана настрани от насилията, които са
характерни за гражданина. „По този начин Револю цията предоставя
(на револю ционерите) удобен случай да придадат реална стойност на
затварянето на ж ената в семейното огнищ е“ (М онаУ зуф).
О щ е в началото на Револю цията Кондорсе първи заявява, че м ъ
жете са наруш или принципа на равноправието, „лиш авайки най-спо
койно половината от човешкия род от правото да допринася за изра
ботването на законите, отнемайки на жените правото на граж данство“ .
В същ ност правилата на общ еството, които били отхвърлени като ло
ши, игнорирали позицията на жените. У Русо тези правила важ ат за
Емил, но не и за Софи. Защ ото жената въплъщ ава природата - нейният
1 Г-жа Гион (1646-1717) е автор на произведения с мистично съдържание {Torrents

spirituels). - Б. пр.
2 Жак-Рьоне Ебер ( 1757-1794), френски журналист и политик, издавал вдекидневни-
ка Le Père Duchesne. Така се нарича и един фиктивен герой, който разобличавал зло
употребите и безправието на своето време. —Б. пр.
650
статут е неприкосновен - и не иска да допусне установяване на отно

ш ение на субординация. Представяйки м ъж а като въплъщ ение на чо
веш кия род, законът на практика ограничава м ястото на жената, схва
щ ана като дъщ еря, съпруга, майка или вдовица, но не и като субект.
Н аполеоновият граждански кодекс от 1804 г. засилва неравен
ството, наследено от Стария режим и от Ф ренската револю ция, и от
граж данска гледна точка жената чак до 1938 г. е поставена редом с м а
лолетните, лудите и престъпниците. Тя добива право на глас едва през
1944 г., докато Н ова Зеландия признава това право ощ е през 1893 г. и е
последвана от 19 други страни, все преди Франция. П ример в това от
нош ение дават протестантските страни начело със Скандинавия, но
Франция е изпреварена и от комунистическа Русия през 1918 г. и от
кемалистка Турция през 1934 г.
„Тъй като природата е отредила на жените по-частни функции“ , те
остават встрани, макар да участват пряко или косвено в обществения
живот. В буржоазна Франция през XIX в. положението на жената се зам
разява, за което свидетелства и скандалът, предизвикан от Ж орж Санд,
която се опълчва срещ у това положение. Впрочем не във Франция „сан-
дизмът“ създава последователки, а в Германия с писанията на Клара Цет-
кин, която се явява теоретичка на правата на жената, и в Русия с Алек
сандра Колонтай, която задминава политическите и трудовите въпроси,
за да засегне частната сфера и по-точно правото на свободния съюз.
• Един знак за изключването: от салона към кръга

■ Една от най-оригиналните форми на поддържане на приятелски
връзки във Франция, която по свой начин отразява социалната еволю
ция в страната, се заклю чава в появата на салоните в края на X V II в., а
един век след това или малко по-късно на смяна идват приятелските
кръгове, които в средата на X X в. са обречени на изчезване в една или
друга степен. При прехода от едните към другите жените изчезват.
Салонът представлява нещо като малък частен двор, създаден най-
често по инициатива на аристократични жени, които привличат около
себе си интелектуалния елит. Там се изковава идеалът за честния човек.
Заедно с М олиер там се критикуват „ смешните преструвани ", но сало
ните не се радват на някакъв подем, докато властва тиранията на модата,
налагана от Версайския двор. През XVIII в., следвайки традицията, са
лоните излъчват и разпространяват идеите на Просвещението. Светски
те жени са тези, които са начело в литературните и политическите игри
по време, когато Версай губи част от своята привлекателност.
Н а монархическия абсолю тизъм съответства дворцовото общ ес
тво; когато той започва да запада, на смяна идват салоните на аристокра
цията. И те на свой ред изчезват и се загубват, а след като отминават
трудните м оменти на Революцията, последни изгасват светлините в са
лона на г-жа Рекамие, дъщ еря и съпруга на банкер. М ежду най-редовни-
651
те посетители на нейния салон били Бернадет и Люсиен Бонапарт, след

това г-жа Дьо С тал и Бенж амен Констан, най-сетне и Ш атобриан, с ко
гото я свързвало дългогодиш но приятелство, а може би и нещо повече.
К ръгът като ф орм а на изява на средната класа, която след 1815 г.
налага своите нрави и обичаи, се превръщ а в м ясто за приятелски вза
имоотнош ения, особено предпочитано от буржоазията.
Кръгът отговаря на английския клуб (а не на клубовете на народни
те якобински сдружения). Той е негов размит и затворен вариант, за който
се иска разрешение, а броят на членовете м у според Наказателния кодекс
от времето на Империята не може да надхвърля двайсетина душ и... Иначе
казано, по време на тези събирания хората се срещали помежду си, а в
началото и в зависимост от своята идейна нагласа. Шатобриан например
посещавал само опозиционни кръгове. Броят на тези кръгове постепенно
се увеличавал, те често пъти се свързвали с някои кафенета, какьвто е
случаят с Търговското кафене, и там се събирали видните личности, които
понякога формирали по-затворен кръг у някой от първенците, както е при
Балзак в Депутатът от Арсис или в Йожени Гранде. В провинцията те
започват да се развиват по време на Реставрацията и достигат своя разцвет
при Луи-Филип, когато вече са под наблюдение, защото властта смята, че
чрез тях се възражда някаква политическа опозиция.
Но политиката не е в центъра на живота на кръговете. Те са по-
скоро място за делови срещи, за разговори, а също и за политически спо
рове, но между свои хора или под формата на размяна на услуги. Свърза
ните с кафенета кръгове, подобно на придружаващите ги ресторанти и на
развиващата се гастрономия, са откритие на буржоазията и в тях се съби
ра, встрани от останалите, подбран елит, горд със своето положение. Как
то отбелязва Морис Агюлон, наблюдава се промяна от редовното колек
тивно посещаване на кафенето към формирането на кръг, към по-гъвкава
специализация и регламентация. През XIX в. в Лион, например се наброя
вали дванайсетина кръга, понякога наричани „общества“ или „сдружения“
- по земеделие, по медицина, по литература, по изкуствата и пр., както и
много „търговски кръгове, чиито членове помежду си четели вестници,
разговаряли или играели“ - по английски образец.
С ъщ о по английски жените са изключени от клубовете за разли
ка от салоните.
П олучава се така, че м естата за срещи отразяват не сам о различ
ни социални равнищ а, но и различни културни нива. В някои кръгове
започват да говорят сам о за коне и кучета; на някои м еста дем ократи
зацията поражда и нови занимания: както разказва М опасан, хората от
някои буржоазни кръгове с удоволствие отиват в Д ом а Телие1.
П остепенно се оф ормя образът на напредничавия и отворен мъж,
който живее навън и отстъпва домаш ното огнищ е на набож ната си ж е
1За него се говори в творбта на Мопасан La Maison Tellier. - Б. пр.
652
на, която излиза от къщ и само за да отиде на църква и по този начин се

превръщ а в „таен агент на м иналото“.
В противовес на това се поставя въпросът дали възхвалата, коя
то Стендал отправя към италианките, а Гобино към полякините и рус
кините, е свидетелство за това каква представа са им али тези силни
духом м ъж е за френската жена? „Когато са хубави, казва Стендал за
италианските жени, щ ом като се освободят от ревността на своите м ай
ки, те забравят за миг цялата религия. И всичко, което им е казано, все
едно се отнася за онези неща, които са прекрасни и приятни за децата
(...). Наскоро една красива и много м лада жена от Б р еш а предизвикала
своя лю бовник на дуел. П исала м у с подправен почерк и той отиш ъл на
посоченото място. Н ам ерил там някакъв дребен нехранимайко с два
пистолета, който на всяка цена искал да се б и е ... По този начин тя
привлякла м ного любовници, бързащ и да я накарат да забрави невер
ника. Ето как тук всяка жена им а свои маниери, свой начин на изразя
ване.“ „К олкото до славянките, пише Гобино в Плеяди, те упражняват
истинска тирания в области, които поначало са отредени за м ъж а (...).
П олските жени например са пристрастени към политическите въпро
си. Нали те играят най-реш ителна роля при конспирациите и револю
циите? „И стина е, отвърна ми една графиня и ми отправи искрящ пог
лед; ние обичахм е великите неща; най-общ о казано, за нас героизмът е
в реда на нещ ата. И зпращ ахм е м ъж ете си на най-опасните м еста и ще
продълж им да го правим. Но знаете ли, че и ние бяхм е рам о до рам о с
т я х ? ... Х аресва ни великото. И колкото по-силно обичаме, толкова по-
непреодолимо е ж еланието ни да принесем там своите идоли.“
К ато че ли в средата на X IX в. френските жени съвсем добровол
но са се отказали от всякакво желание да се приобщ ят към различните
ф орми на политическия живот. Сякаш м алкият женски елит се е раз
творил и примирил.
Един век по-късно подобна разлика се наблю дава във връзка с
отзвука, който литературната творба на Симон дьо Б овоар Вторият
пол (1949 г.) предизвиква в чужбина в съпоставка с продължилата френ
ска изостаналост.
Подчертавайки, че „жената става жена впоследствие, а не по рож
дение“ , авторката не се задоволява с това да иска жената да е равно
поставена с мъжа. Тя поставя ударението върху качествената диферен
циация, дълж ащ а се както на социалната организация, така и на биоло
гическите различия, които традицията поставя на преден п л ан ...
Тъй като френската изостаналост е сам о относителна, поставя се
въпросът дали в по-общ план развитието и престижът на науките и на
медицината не са създали за женската природа някаква представа, свър
зващ а се и с една нова идеология, допринесла за утвърж даване на ста
ту та на жената. Лекарите от първата половина на X IX в. искат да минат
за дем ограф и и моралисти и през 1829 г. редом с либералната партия се
653
създава хигиенистка партия, която свидетелства за желанието на уче

ните да инвестират в общ ествения и политическия ред.
Л екарите анализират физическите недостатъци на жената, ней
ната анатом ия с предразположението й към майчинство, както и спо
собността й да кърми. Те правят цялостен анализ и на м орала на жената
в зависим ост от нейната красота и от пола, които са определящ и за
цялото й същ ество, за което Русо говори в Емил. Б олестите на жената,
по-специално нейните неврози, истеричните кризи, предизвикани от
разврата или от фрустрацията, определят характера на мъж кия дис
курс, разкриващ известен страх пред женската сексуалност и оправда
ващ затварянето на жените в дома, тъй като техният живот се предста
вя като „нещ о допълващ о“ живота на мъжа, който ги обрича на общ у
ване с простодуш ни момичета. Все през X IX в. сълзите постепенно се
превръщ ат в привилегия на жените, защ ото м ъж ете някога са пролива
ли сълзи сам о в изклю чителни обстоятелства.
П рез X IX в., а и след това, тези убеждения, опиращи се на авто
ритета на науката, обременяват сериозно визията, която жените имат
за себе си (а тя се споделя и от мъж ете), и това продължава ощ е дълго
врем е (И. Книбилер).
И отново мож е да се постави въпросът защ о този дискурс е имал
по-силен отзвук във Франция, където статутът на ж ената се установя
ва с голям о закъснение, отколкото във Великобритания или в Герма
ния, където науката и медицината същ о бележат подем.
Дали това не се дължи на факта, че във Франция като католичес
ка страна дискурсът на Ц ърквата по това врем е съвпада с този на м еди
цинското съсловие?
Или на факта, че м асовото набиране на войници по врем е на Ре
волю цията, продължило и при Наполеон, преди да се разгърне впос
ледствие в ощ е по-голем и мащ аби, насочва славата към войника - от
Наполеоновите гвардейци до участниците в П ървата световна война?
Славата е недостъпна за ж ената в страна, която се гордее с военното си
минало като въплъщ ение на нейното величие.
П одобно на случилото се през периода 1789-1793 г., жените от
ново излизат на сцената по врем е на револю цията от 1848 г. и Шарл
Фурие отбелязва, че „социалният напредък и пром ените през този пе
риод са в пряка зависим ост от стрем еж а на жените към свобода“ .
Те отново се появяват при участието си в револю ционните борби
през 1871 г. по врем е на Парижката комуна, когато Луиз М иш ел била
нахокана от социалиста Прудон, който смятал, че ж ената може да бъде
само домакиня или куртизанка. Така м ислел и Гю став Флобер, пък и
много други, защ ото рядко пъти политическите мъже, каквито са Рьоне
Вивиани и Фердинан Бю исон, са участвали във Ф ренската лига, защ и
таващ а правата на жените.
И ако посланието на Ж орж Санд получава такъв отзвук сред пър
654
вите социалисти, то се дължи може би на факта, че вм есто да претенди

ра за политически права на жените, тя смятала, че те трябва най-напред
да се сдобият с граждански права, защ ото в противен случай напредъ
кът би бил илю зорен.
Това задоволявало онези, които се страхували от влиянието на Ц ър
квата върху женското електорално тяло, за което свидетелства привър
заността на жените към свещениците отцепници по врем е на Френската
революция. Такива били аргументите на радикалите (Ж юл Фери, Кле-
мансо) и това придавало повече сила на дискурса на поддръжниците на
класовата борба. След като Фридрих Енгелс описал условията на живот
на работничките в Англия, социалистите разбрали, че армията на жените
работнички може да се причисли към контингента на онези, които про
тестират срещ у експлоатацията, насочена срещу жертвите на капитализ
ма. Това превръщане на статута на жената в инструмент за ограничаване
на експлоатирането й до нейната репродуктивна функция игнорира спе
цифичните искания на жените по-специално в политическия живот.
След като електоралният капацитет на жените бил смятан за илю
зорен (за крайната левица това било една „буржоазна свобода“) и съ
щ евременно осъждан от същ ата тази буржоазия, според която жената
„не е пригодна за държавни дела“, вотът на жените се превръщ а по-ско-
ро в залог, отколкото в принципен въпрос. Заемането на позиция във
връзка със статута на жената не води до признаване на нейните права, а
до предвиждане на едно електорално поведение“ (Ж ан-Люк Пинол).
Н аслагването на тези аргументи води до демобилизация на же
ните. В навечерието на В тората световна война Л уиз Вайс, застъпнич-
ка за правото на жените да гласуват, споделя следното: „Селянките зяп-
ваха, когато им говорех за избирателни права, работничките се смееха,
търговките вдигаха рамене, а буржоазките м е отблъскваха ужасени“ .
По врем е на П ървата световна война жените правят нов пробив,
но този път като заместнички на м ъж ете във военните заводи. Техните
способности веднага се проявяват и стават очевидни, но непризнати
остават исканията и правото им да зам естват мъж ете освен при девал-
виралите се професии - тази тенденция се засилва след В тората све
товна война и се проявява последователно в области като здравеопаз
ването, образованието, услугите. Но само по изклю чение те стигат до
най-високите постове.
Един от парадоксите, отнасящ и се до положението на жените, се
заклю чава в това, че Републиката се отнася с недоверие към тях, до-
колкото смята, че те се подчиняват на своите духовници, и следовател
но тряб ва да се ограничи влиянието им над децата като важен полити
чески залог, за да бъдат те възпитавани от светското училище. В същ
ност тъкм о в областта на образованието се осъщ ествява социалният
пробив на жените през X IX и X X в.
О т една страна, те са изтласкани в частната сфера, „за да м огат да
655
се занимават с децата си“ , а от друга, възпитавайки децата си, те отно

во проникват в общ ествената сфера.
О същ ествяването на тази тенденция става възмож но благодаре
ние на държ авата, защ ото то срещ а съпротива, идващ а отдолу, дори от
м ъж ете преподаватели, които били против израстването на жените в
университетската йерархия.
Във всеки случай исканията на жените в областта на образовани
ето се отнасят не толкова до разликата в заплащ ането, колкото до по
виш аването в кариерата.
Дали за детските учителки и за акуш ерките се признава, че уп
ражняват наистина женски професии само поради факта, че дейността
им е свързана с традиционната роля на жената да дава ж ивот и да въ з
питава? В С ент-Етиен например през първата половина на X X в. по
статут не се признават никакви женски професии в индустрията - нито
в пасмантерията, нито в мините. Ж ените, разбира се, работят в заводи
те, дори и в канцелариите, но изпълняват неквалифициран труд. А съ
щ о и в занаяти, свързани с домакинството.
?
• Труд и работнически искания

С развитието на индустриалното производство въпросът за женския
труд налага нов подход: разглежда се влиянието м у върху тялото на жена
та и върху нейната способност да изпълнява ролята си на майка. Този
проблем не е стоял преди това, доколкото жената, както се твърдяло, из
вършвала най-различна работа, но обикновено там, където тя можела да
комбинира основните си зад ължения - да ражда деца, да ги отглежда и да
се грижи за домакинството. Независимо от тези твърдения в Париж преди
„индустриалната революция“ една пета от възрастните жени изкарвали с
труд прехраната си: в повечето случаи те не били омъжени.
И ндустриализацията довежда жените до положението да изби
рат, доколкото това е възмож но, меж ду домакинския труд и работата в
завода. Н аем ането на жени в заводите означавало, че работодателят
иска да печели от работната ръка, тъй като при наличието на маш ини
ръчният труд не изисква някаква особена сръчност и сила и м огат да се
използват жени и деца, мярка, с която се цели да им се дава по-малка
заплата, а по този начин да се намалява и заплатата на работниците...
Синдикатите въстават, но до единно общ ествено мнение се стига само
по въпроса за нечовеш ката експлоатация на детския труд. Що се отна
ся до жените, законодателството ги засяга дотолкова, доколкото се прави
разлика по полов признак меж ду работата и дома, м еж ду индустриал
ното производството и възпроизводството на населението. Сам о по из
ключение м ерките се отразяват на специфичната продълж ителност на
техния труд и на неравноправния статут, на който те са подчинени. Н е
щ о подобно става във Великобритания и в САЩ.
И ндустриализацията довежда до понижаване статута на жените
656
от народните слоеве, защ ото наистина властвало убеждението, че само

м ъж ете м огат да се занимават с маш ини1. К огато обаче жените поискат
да влязат в заводите и да участват редом с м ъж ете в борбата със свои
искания, дум ата им се отнем а както в Англия, така и във Франция.
Фактът, че за работодателя те представляват по-ниско платена
работна ръка, забавя движенията в тяхна полза.
Както отбелязва с някаква буржоазна загриж еност Ив Льокен,
който предпочита ж ената да не работи, налице е известна „културна
вирилизация“ на заводския труд, някакъв антиф ем инизъм у работни
ците, независещ от политическите им убеждения.
Всяко връщане към „нормалното“ състояние на обществото (след
революцията от 1848 г„ след войната от 1914-1918 г„ след последния све
товен конфликт) води до отдръпване по отношение на постигнатия или
очакван напредък към установяване на равноправие. М ежду другото зап
латите на жените си остават с 10 до 30 % по-ниски от тези на мъжете. В
крайна сметка Тридесетте славни години носят разочарование на жените и
дават нов импулс на техните искания, което намира отражение в излязлата
през 1949 г. знаменателна книга на Симон дьо Бовоар Вторият пол. На
истина омразата към жените не била така силна, поне доколкото киното ни
дава такива примери: Симон Синьоре (във Въртележка), Сесил Обри (в
Манон) талантливо пресъздават ролята на перверзни жени. Последвалите
десетилетия са период, през който, общо взето, се променя не само профе
сионалният живот на жените, но и жизнената им перспектива, за да се
стигне до ново положение, при което те стават пълноправни индивиди и
политически дейци. Това е вече нещо ново.
Щом като феминисткото движение реш ава да премине към поли
тически акции, то става обект на присмех и хули, които във Франция са
много по-злостни, отколкото другаде. Още през 1789 г. се появяват неп
ристойни подигравателни писания, представящи Републиката по фуста.
И докато в САТЦ жените се организират поне по някои частни проблеми
(борбата срещ у алкохолизма и проституцията), докато в Англия Стю арт
М ил още преди 1914 г. подпомага движението на суфражетките2 в начал
ните м у стъпки, докато в Германия съчинението на марксиста Август
Б ебел Жената и социализмът сочи определено, че домакинската рабо
та на жената им а своя стойност, макар че не е заплатена, а социалните
закони и преди 1914 г. осигуряват на съпругата същ ествени права, във
Франция жената не само дълго време остава без социална защита, но
феминистките движения се натъкват на съпротивата на политическите
партии, които се стрем ят да ги превърнат в свой инструмент.
1Арлет Готие отбелязва, че на Антилските острови мъжете роби се съсредоточават

над опознаването на различните техники, което утежнява още повече подчиненото
положение на жените (Сестрите на самотата, 1985 г.). - Б. а.
2Участнички в женско движение във Великобритания в началото на XX в., борещи се
за избирателни права. - Б. пр.
42.
657
П оставя се въпросът дали исканията на жените трябва да бъдат в

им ето на прокламираното от Републиката равенство, или в им ето на
различието. В последния случай може да се определи как щ е изглежда
политиката по отнош ение на жените, основана на понятията лю бов и
мир, на продълж аването на рода в ролята им на майка, като по този
начин им а връщ ане към задължителна групова идентичност, без да е
посочено какви са нейните по-конкретни отличителни черти.
Във Франция се открояват някои реш аващ и моменти, които водят
до промяна в отношенията между половете и превръщ ат жените в соци
ални деятелки. През 1884 г. законът Наке за развода бележи първия пре
ломен момент, а през 1938 г. се слага край на схващането за гражданска
та неспособност на омъжената жена. След Втората световна война с от
криването на противозачатъчното хапче от д-р Пинкас през 1956 г. нас
тъпва вторият момент, който освобождава жената в сексуално отнош е
ние. Тя среща враждебното отношение на лекарите, които я заплаш ват с
най-различни въображаеми болести. През 1974 г. Симон Вейл защитава
своя проектозакон за аборта и той е приет следващата година.
През 70-те години на X X в. се провеждат множество манифестации
в подкрепа на аборта и се появяват първите центрове по семейно планира
не. Тази мобилизация стига връхната си точка по време на процеса в Б о
бини, когато младата Мари-Клер Шьовалие е осъдена, че е направила аборт
(след изнасилване), а майка й е преследвана за съучастничество. Защитата
им е поета от Ж изел Алими, която създава асоциация за борба срещу зако
на от 1920 г. - либерализацията на абортите се превръща в боен кон на
феминистите. През същ ия период феминисткото движение във Франция е
в своя апогей, неговата програма е твърде обща, а във връзка с това Анес
Барда в своя филм Едната пее, другата не представя един по-добър, но
утопичен свят, където царят свободата и съзидателностга на жените.
О бщ ият характер на исканията на френските жени отчасти е зает
от идеите и практиката на американското феминистко движение, от иде
ите на Б ети Фридън и К ейт М илет, от джендър изследванията, които
разграничават дела на природата и дела на общ еството при противо
поставянето на половете. И кономическата криза и последвалото я уве
личаване на безработицата засягат повече жените, отколкото мъжете,-
женското движение се оказва неподготвено за новите условия, а соци
алните искания заем ат по-скоро защ итна позиция и се стрем ят да запа
зят постигнатото най-вече във връзка със заетостта на жените. В същ
ност със завоеванията на жените в социалната област изобщ о не се
постига действително равноправие. През 2000 г. според доклада на Кат-
рин Ж енисон средната разлика меж ду заплатите на м ъж ете и жените
възлиза на 27% , а жените представляват 7% от всички ръководни кад
ри в петте хиляди водещ и френски предприятия. За да се постигне ис
тинска равнопоставеност, както пише Франсоаз Жиру, би трябвало и
посредствените жени да бъдат натоварени с важни функции.
658
Но женското движение си проправя път и в политиката, където през

последните години се поставя принципът за паритета между половете, който
макар частично е зачетен от някои партии. Като актив на правителството
на Жоспен може да се посочи дейността на жените министри, не просто
като алиби, а като изпълнение на отговорни функции - Елизабет Гигу и
М артин Обри. В по-общ план тяхното участие в градския политически
живот се засилва всеки път, когато се провеждат нови избори.
В последно врем е се дискутира по-скоро въпросът дали с въ зл а
гането на жените да изпълняват „старите мъжки дейности“ ням а да се
стигне до положението да се отнеме на жените собствената им иден
тичност. Дали няма да се наложи, след като се постигне равноправие
(макар че сме доста далече от н е го ...), да се запазва за всеки пол, както
в Н орвегия, определен дял от работните м еста при дейности, които се
Смятат за най-подходящи?
В семейството, под бащината власт...

„Естественото уважение на децата към родителите е аналогично на закон
ното подчинение на поданиците към техните господари.“ Така гласи крал
ски указ от 1639 г. Банално сравнение, което показва, че за разлика от
Революцията кралската власт не се мъчи да отслаби авторитета на бащата.
Тя дори би искала да го засили и затова прехвърля върху Църквата грижа
та да решава съобразно християнския морал този семеен проблем.
В своите пасторали от XVII в. Църквата непрекъснато напомня за
важността на свободното съгласие, като законова основа на брака. „Нито
интересът, амбицията, нито чувствеността - само любовта.“ Школският
театър на йезуитите като връх на класическия театър утвърждава леги
тимността на лю бовта в конфликт с легитимността на родителите. Както
отбелязва А. Бюргиер, от Молиер до Мариво тръгва една мисъл, която по
парадоксален начин води до легализиране на развода, гласувано в същия
ден, когато е приет и гражданският брак. Така абсолютизмът на любовта
се оказва в противоречие с абсолютизма на бащата, въплъщаван в крал
ската особа, този „баща на народа“, както го обявява Луи XII през 1506 г.
Бащ ината власт над жената и семейния живот намира израз в някол
ко модела. Най-разпространеното семейство, почти единственият тип за
северната част на страната, се свежда до съпружеското ядро, чийто цикъл
е краткотраен, тъй като всички деца напускат бащината стряха доста рано,
за да се оженят или по други причини. Понеже родителите им ги оставят да
заминат, те не се чувстват задължени да им помагат, когато остареят. При
този индивидуализъм, след като децата не поемат разноските за вече ста
рите си родители, това се компенсира чрез интензивните съседски взаимо
отношения - нещо, което в днешно време вече не съществува.
В по-затворените области преобладават родовото или общ ност-
ното семейство. При първото родителите живеят с едно от женените
659
деца, което щ е ги наследи. Такива семейства им а най-вече в планински

те райони на ю г от Л оара, а същ о и в Гаскония. С лед като се оженят,
другите деца напускат семейството, а наследникът им а дълг към въ з
растните си родители. При взаим ната зависимост и при наследствени
те права не мож е да се говори за равенство.
При общ ностното семейство, напротив, под опеката на родите
лите съж ителстват повече женени деца и то по своя дух е егалитарно.
То е предразположено към самозадоволяване и не очаква нищ о от съ
седите. Такива сем ейства се срещ ат най-вече в Поату, Ф ранш -Конте,
Ниверне и пр. П равото на старш инство им а за цел не толкова да пре
дотврати подялбата на им ущ еството, колкото да попречи на създаване
то на нови домове, както показва случаят с Гаскония.
М онархическата държ ава не внася промени в семейното право,
независимо дали се касае за римско право, например в Ю ж на Франция,
или за обичайно право, в С еверна Франция. А Ц ърквата, на която била
възложена тази задача, в стрем еж а си да помири благочестието с при
вързаността към всекидневието, дава път на етиката на щ астието, об
ременявайки семейната чувствителност с морализъм и емоционалност.
По този начин се променя отнош ението към краля: архаичният
деспотичен бащ а, въплъщ ение на властта, отстъпва пред представата
за един благосклонен баща, който осигурява прехраната на сем ейство
то. О т краля вече не се очаква власт и ред, а подкрепа и добрина. Щом
като хората видят, че проявява слабост, обвиняват го, че е лош баща:
така се получава по врем е на свързания с Големия глад заговор, когато
кралят е обвинен в спекула, макар че той направил някои покупки като
предпазни мерки. (1774 г.).
Ето как кралят стига до положението да се грижи за семейството,
когато то се обръщ а за пом ощ към държавата и кралят трябва да изпра
щ а писма, предназначени да запазят семейното право и семейната чест.
Например младият Сен-Ж юст, който крадял родителите си, бил аресту
ван по искане на м айка му. Освен това държ авата се намесва, полагай
ки грижи за изоставените деца.
Всичко е казано за семейството по време на Стария режим. Като
че ли семейството в неговия най-прост вид винаги е същ ествувало във
Франция и моделът на Светото семейство отговаря именно на семейното
ядро бащ а-м айка-дете с неговите християнски принципи: моногамия,
неразривност, разбирателство. Църквата се представя като негов гарант,
макар че първоначално изразява недоверието си към брачната институ
ция, която е нещо по-лош о в сравнение с целомъдреното въздържание.
„Който не може да се въздържа, нека се жени!“, казвал свети Петър; а
през VII в. Грегоар от Тур твърди, че женитбата не може да се отдели от
присъщия й грях. Църквата издава редица забрани, отнасящи се до съ
жителството без брак, повторното омъжване на вдовиците, женитбата
при кръвно родство, осиновяването и пр. Проникването на християнски
660
те принципи в германските обичаи води до затвърдяване на семейните

структури, моногамното семейство си остава основна социална клетка,
след като Църквата и властта на Каролингите категорично налагат моно
гамията, за да се намали социалното насилие. През Средновековието жи
тията на светците служат за модел на малкото семейство.
П ри аристокрацията това съпружеско семейство не изклю чва по-
ш ироки обединения на близки и родственици, свързани по кръвна или
брачна линия. Докато в селските семейства броят на децата е от 3 до 5,
в аристократическите той е доста по-висок.
До X V III в. женитбата в средите на народа става късно, извън
брачните раждания са рядкост, кърменето е задължително, а 4-5 деца на
семейство са тъкм о достатъчни за смяна на поколенията, защ ото, през
1750 г. например на 1000 деца само половината са доживявали до 15-
годиш на възраст. Високата смъртност ставала причина за разтрогване
на бракове и за повторна женитба - поне една на всеки четири брака.
Като резултат от икономическото и политическото развитие на стра
ната се наблю дава постепенна диференциация на семейната организа
ция. Както видяхме, успоредно с преобладаващото ядрено семейство,
особено в градовете, и с високия брой пролетарски деца, наети на рабо
та, в Ю жна Франция и в планинските области най-често се срещ а родо
вото семейство, което организира оцеляването на рода чрез привилегии
те, които се отреждат на първия наследник, докато другите се оказват
ощетени и по тази причина много от тях, например живеещите в Пирене-
ите, емигрират, а в Аквитания семействата се задоволяват с един-един-
ствен син. В областите, където земята обикновено се обработва под арен
да, се е запазило общностното семейство при съвместното същ ествува
не на повече домакинства, свързани в една или друга степен, а доходите
се изчисляват в зависимост от вложената работна ръка.
„М одерният“ статут на семейството е установен ощ е от Наполе-
оновото законодателство. Според него сем ейството същ ествува само
чрез брака, извънбрачните ням ат семейство, бракът е неразривен, раз
водът е твърде ограничен, а през 1816 г. е отменен. Съпрузите са в
йерархическо, неравноправно отношение, което до известна степен е
смекчено от закона Наке и от тези, които са приети през 1938 г.
От семейството до двойката мъж и жена
След края на В тората световна война в сем ейството настъпват такива

промени, че се поставя въпросът дали то все ощ е с ъ щ еств у ва... А пре
ди това автори като Л ьопле1 и Енгелс са се интересували от неговия
1 Фредерик Льопле (1806-1882), един от основателите на френската социология, ав

тор на съчинението L’Organisation de lafamille selon le vrai module signalé par l'histoire
de toute les races et de tous les temps, Paris, Téqui, 1871. - Æ np.
661
произход... С ъщ евременно хората започват да се питат дали загубено

то семейство е било хуманно („Семейство, аз те м разя“, казва Жид),
освен ако, напротив, не се смята, че то било нещо чудесно в един свят,
който вече см е загу б и л и ...
Тази промяна не би могла да бъде преценена в зависимост от сред
ната възраст за женитба: и сега, както и по време на Освобождението, тя
е между 24 и 27 години за мъжете и жените, след като през 60-те години
на XX в. леко спада на 2 2-24 години. Чувствително се променя само
средната възраст за първото майчинство - от 26 години през 1980 г. на
29 години през 1996 г. Но пък броят на повторните женитби непрекъсна
то с п а д а - о т 64 % през 1975 г. само на 38 % през 1985 г., докато броят на
извънбрачните деца от 11 % през 1980 г. достига 37,6 % през 1995 г.
П ром яната е несъм нена - остава да определим главните й харак
теристики.
Първият очевиден факт се заключава в това, че в живота на съпру
жеската двойка освен стареенето се наблюдават и други две промени. На
първо място, след като в продължение на доста врем е били съблюдавани
старите семейни норми, индивидът започва постепенно да се еманципи
р а н да се съпротивлява... Преминава се от патримониалното семейство,
чието предназначение е да се възпроизвежда, към нова ф орма на семей
ството, при която жената същ о работи и няма нужда да им а над себе си
някакъв авторитет, особено когато чувствата не са споделени. По този
начин се преминава от зачитане на нормите на бащиния или на семейния
авторитет към взаимното уважение на членовете на семейството. Тази
особеност се свързва и с факта, че съпрузите в повечето случаи принад
лежат към една социална група, тъй като са се запознали в университета,
на работното място, при събирания или на някой бал.
През 1950 г. настъпва и втора промяна, която впоследствие се за
дълбочава и ускорява. Връзката между мъжа и жената, с брак или без
брак, все по-често се основава на любовното чувство, докато преди това
отношенията между тях са зависели от съответните семейства и са се свеж
дали до някаква сметка. При брака по сметка или по сходство на интереси
парите не са непременно определящ фактор. Във филма Пролог на Робер
Спри от 1969 г. бащ ата на героинята, като научава, че тя щ е му представи
своя избраник, споделя: „Надявам се, че не е черен, евреин или музикант.“
Днес взаим ното привличане между мъж а и жената им а реш аващ а
роля - от него произтича желанието им да живеят заедно, а не да се
приспособяват към съвм естен живот. Но това привличане м ож е да не
трае дълго.
Друга особеност се заключава в това, че колективните институции
вече не са в състояние да регламентират съвместния живот в брака или из
вън него. Църквата първа се намесва в стремежа си да се противопостави на
спонтанните връзки, какго при Ромео и Жулиета например. Франция е пър
вата страна, в която проблемите на семейството определено се превръщат в
662
държавен въпрос, докато в Англия държавата се занимава с въпросите на

бедността, а в Германия тя поставя на преден план статута на работническа
та класа. Целият XIX в. протича под кръстосания огън на индивидуализма,
на раждаемостта и на семействеността, за да се стигне през 1939 г. до Се
мейния кодекс, който слага началото на цялостна политика в помощ на се
мейството, чийто проводник е Даладие, но с която се хвали и Петен. Тази
политика продължава и след 1945 г. в системата на социалното осигуряване.
Понастоящ ем противопоставянето между индивида и семейство
то, изразяващо се в намаляване броя на браковете, увеличаване броя на
разводите, на неженените двойки и на извънбрачните деца може би не
стига до такава степен, каквато се предполага, защото семейството отно
во се превръщ а в ценност и постепенно намаляват различията между
двойките с брак или без брак, особено когато им ат деца. Н овост в случая
е това, че семействата, при повторен брак или не, както и при един роди
тел, вече не са алтернативни модели, а последователни етапи от цикъла
на семейния живот, предизвикани от раздяла между мъжа и жената, вклю
чително и при смъртен случай. Същите хора според развитието на своя
живот се оказват в една или друга ситуация. И м а и друг момент, който се
свежда до две противоположни една на друга съвременни тенденции: от
една страна, съпружеските връзки все по-често почиват на договорно на
чало, а, от друга, отношението родители-деца става все по-безусловно,
докато в миналото извънбрачните и изоставените деца скитаха по улиците.
Симон Тери подчертава едновременното настъпване на две инте
ресни явления: в началото на 70-те години на миналия век, когато таки
ва ценности като индивидуалната свобода и равноправието на половете
на свой ред дефинират брака, броят на браковете намалява, а разводите
се увеличават. Това е така, защото новите идеали на семейната двойка не
предполагат институционализиране на връзката, тъй като нейната леги
тимност вече не е социален, а личен проблем. Съжителството без брак
вече не е отказ от задължения, а въпрос на частна договореност. А втор
ката нарича това явление „démariage“ 1. Колкото до високия ръст на раз
водите, той е следствие от предходно състояние, при което вътрешните
драми на семейната двойка се прикриваха чрез някаква външ на брачна
стабилност. Като парадоксална последица от увеличаването на разводи
те може да се очаква нарастване броя на бракосъчетанията и на раждани
ята, защ ото всяка двойка желае да създаде „семейно огнищ е“ . ..
Драмите на детството като показател

Тъй като дълго врем е реципрочността в отнош енията меж ду м ъж а и
жената в семейството, на работното място и в политическия живот е
подвластна на една сексистка концепция, стига се до положението ня
1 На български би могло да се каже „ брачно отклонение - Б. пр.
663
кои аспекти от ж ивота на жените да бъдат преразгледани през призм а

та на детските драми. В този смисъл съдбата на децата м ож е да играе
показателна роля.
За да предотврати убиването или изоставянето на деца, кралската власт
през Х У Й в. създава в Париж приют за намерени деца и оказва помощ на
подобни приюти в провинцията. В случая се касаело да бъде защитена се
мейната чест срещу безбрачното безчестие. По това време броят на намере
ните деца в Париж се увеличава: от 3150 през 1740 г. на 7676 през 1772 г.
Това нарастване създава проблеми, но то не може да бъде приписвано само
на закононарушенията и на лесния достъп до тези приюти. Интендантът на
Оверн отбелязва, че броят на изоставените деца е в пряка зависимост от
цената на житото. Следователно и недоимъкът е могъл да бъде причина за
това явление. За доказателство може да се посочи фактът, че при изоставя
нето на децата, на пелените им заканвали бележка, по която можели да бъдат
разпознати, защото майката се надявала един ден да открие детето си, макар
че девет десети от тях умирали още през първите години... Много от жени
те си мислели, че детето им ще бъде гледано по-добре в приюта, отколкото в
собственото им мрачно и тясно жилище.
С ледователно децата били изоставяни, защ ото се разчитало на
пом ощ та на държавата. Да се повери дете на прию т не означавало, че
това става от отчаяние. То се прави с надеждата, че кралят и държ авата
щ е облекчат бедните родители от прекалено за тях бреме.
Ако за детето се полагат грижи и то оцелее, не след д ълго отива
на работа...
На майка си пари със шепи нося...

Не пипай - злато е това за мен.
Ако аз толкова пари спечелих,
то е, защото цели две недели
напрягах мишци, трудих се весден.
Сега съм толкова пораснал, че

не може сиромашкото момче
да не работи — детството отмина.
Не ми прилича вече да играя,
мъж станах и не бива да се мая -
от месец карам осмата година.
Това стихотворение на Теодор Льобрьотон, роден през 1803 г., кой

то на седем години работи във фабрика за басми, е публикувано през 1838
г. в Ръовю дьо Руан. То е израз на опита на самия автор. Това Утешение на
детето на бедняка не сочи в какви мръсни условия работят тези деца. Не
всички, разбира се, но за възрастта им тези условия си остават доста труд
ни, каквито се впрочем и за жените. Някои, вече като възрастни, изтъкват
664
причините за тази робска участ: „Дванайсетчасовият работен ден за деца

на девет-десет години не се оказва свръх силите им (...). Ако те не започ
нат работа на тази възраст, чувствително ще спаднат приходите на роди
тели и на вдовици, които сами трябва да отглеждат децата си. “ Това споде
ля Лоран Биетри, предач на вълна, който на осем години става помощник
„в манифактурата на почитаемия Ришар Льоноар“ .
Такива са преобладаващ ите схващания, както и убеждението на
м ного родители, че „и ти щ е работиш , сине, както и аз съм работил“ .
Трябвало е известно време, за да възникне у родителите стрем е
жът да осигурят по-добър живот на своите потомци. За това щ е допри
несе и училищ ето. Но наваксването на пропуснатото се оказва пречка,
на която се дълж и и закъснението при обхващане на децата в училищ
ната м реж а, дори когато училищ ето става безплатно и задължително.
К ъм средата на XIX в., а не преди това, детският труд се превръща
в основна причина, предизвикваща у хората възмущ ение и съжаление.
П ърви изявява своята позиция Дикенс с Оливър Туист, последван от
Виктор Ю го с Клетниците (1862 г.) и от Алфонс Доде с Жак (1876 г.).
В същ ност детският труд не започва с индустриализацията. И пре
ди това във Франция и в'"съседните й страни детето работи било в се
м ейството, най-често на полето, било в занаятчийството като чирак или
като коминочистач (задоволяваме се да отбележ им дейностите, които
най-често са извърш вани от деца).
За да подпомогнат материално своето семейство, децата са изпол
звани в индустрията, щ ом като физическото им състояние го позволява,
за извърш ване на помощни дейности при производството на шалове, на
басми, на стъкло, в рудниците и пр. За сведение през 1823 г. във фабри
ката за производство на стъкла в Сен-Гобен се приемали деца, навърш и
ли десет години. А основателят на кралската манифактура за щамповани
тъкани К.-Ф. Оберкамф отговаря на работниците, които се оплакват от
конкуренцията вследствие на детския труд, с въпроса: „А какво щ яхте да
правите с децата си? Те тук са на топло, храним ги и ги перем.“
Н о истински прелом настъпва в края на X III в. с появата на голе
м ите предачни предприятия. Във фабриката на орлеанския херцог, пус
ната в действие през 1790 г., от наличните 400 наемни работници 45 %
са деца от 5 до 16 години, колкото са и вдовиците, които не са в състо
яние по друг начин да си изкарват хляба.
П о врем е на револю цията от 1789 г. предприемачите били задъл
жени да склю чват договори с министерството на вътреш ните работи,
отговорно за закрилата на децата. Но след Револю цията такива догово
ри вече не се изискват и използването на деца става обикновена прак
тика; затова в своите проспекти бивш ият жирондинец Б оайе Фонфред
предлага на родителите, които им ат м ного деца, да м у ги поверят още
на осемгодиш на възраст, „за да ги възпитава в лю бов към труда“ . А
какво щ е бъде възнаграж дението им, след като не получават нито зап-
665
дата, нито помощ и? „При условие че заслуж ат наш ето благоразполо

жение, казва Б оайе Фонфред, те ще усвоят в продължение на три до
пълнителни години специален занаят (железарство, дърводелство, стру-
гарство). Все по това време (1810 г.) Ж екер1 изграж да фабрика за игли,
в която от 250 работници 225 са деца от четири до дванайсет години.
Според проучване, проведено 20 години по-късно, 143 000 деца под 16
години представлявали 12% от всички работници, при това в текстил
ното производство техният брой бил най-висок - 22% . В Прусия броят
им е по-нисък, отколкото във Франция или в Англия, но там съотнош е
нието расте по-бързо, отколкото във Франция.
Много често лекарите са тези, които отправят апел към обществото
във връзка с влошеното здраве на децата (във Франция така постъпват Пер-
сьовал, Вилерме и някои други). Те намират определена подкрепа от католи
ческите среди, по-конкретно в Елзас, които отправят нападки срещу тек
стилните индустриалци, тъй като те обикновено са протестанти. Голямата
анкета, проведена от Вилерме през 1836 г., все пак се отразява върху зако
ните, гласувани през 1841 г. въпреки съпротивата на онези, които „в името
на френската индустрия протестират срещу обидите, с които я обсипват“ .
Не закъснява реакцията на икономиста Фредерик Басгиа, на Виктор Ю го и
Иожен Сю, които се обявяват против експлоатацията на детския труд. Спо
ред доклад на Търговската камара в Мюлуз децата на 12 години се смятат
вече за „възрастни“ и индустриалците се въздържат да наемат по-малки де
ца. През 1874 г. Амброаз Жубер, индустриалец и монархист, депозира про
ектозакон, в който законната възраст за наемане на работа се определя на 10
години. Поставя се и въпросът да бъде забранен нот н ият труд за деца под
16 години. В крайна сметка се приема децата да постъпват на работа във
фабриките, след като навършат 12 години при 12-часов работен ден. През
1892 г. благодарение на Ж юл Симон2 работният ден се свежда на 10 часа, а
началната възраст за постъпване в манифактурното производство се фикси
ра на 13 години и се обвързва с възрастта за задължително училищно обра
зование (също 13 години)... Трябвало да се изчака 1936 г., за да се промени
възрастта от 13 на 14 години, и едва през 1967 г. тя се фиксира на 16 години.
В навечерието на войната от 1914 г. голем ият проблем пред со
циалното и училищ ното законодателство е да се премахне предаването
на занаятите по наследство. Но по този въпрос, както и във връзка с
женския труд, Републиката срещ а съпротивата на поддържания от син
дикатите и от някои партии увриеризъм 3, както и на част от сем ейства
та. Подобни проблем и възникват и в Англия и Германия, които със сво
1 Франсоа-Антоан Жекер (1765-1834), елзаски инженер и индустриалец. - Б. пр.

2 Жюл Симон (1814-1896), френски философ и държавник, член на Френската ака
демия; като сенатор взема отношение по въпросите на образованието и на детския
труд. - Б. пр.
3 Система, при която управлението на икономиката трябва да се осъществява от ра
ботниците (на френски ouvriers - ouvriérisme). - Б. пр.
666
ето законодателство и общ ествена практика ту изпреварват Франция,

ту изостават от нея.
• Изнасилване на жени, изнасилване на деца

Според Г. Вигарело изнасилването на жените дълго време било
смятано за обикновено насилие, подобно на много други. В йерархията
на престъпленията по време на Стария режим след посегателството сре
щ у краля идва пладнешкият грабеж, който заплаш ва общ ността и нейна
та сигурност. Посегателството върху вещите може да предизвика по-
тежки наказания от посегателството върху личността. Когато изнасил
ването е последвано от убийство, то, разбира се, се наказва тежко, но в
тоя случай частта на изнасилването е относителна. Старият морал се
стрем и да заобиколи жестокостта при едно изнасилване, да търси някак
во уреждане на казуса, да държи сметка за обществения ранг на жертви
те, особено когато не постъпва оплакване от тяхна страна.
Дали поради новото отнош ение към децата впоследствие се въ з
приема позиция на състрадание към жертвите, дори на извинение от
страна на виновниците? С утвърждаването на индивида чрез правата,
които м у дава Републиката, към жертвата, жена или дете, се проявява
ново отнош ение, но се запазва постановката, че изнасилването на жена
извън нейния дом не е възмож но да се извърш и от мъж, ако той е сам,
че то не м ож е да стане без известно съгласие от страна на жената. Д е
тето обаче се см ята за действителна жертва. И затова през X IX в. об
щ еството става м ного по-чувствително към сексуалните престъпления
над деца в градските зони, преразглежда се и отнош ението към изна
силването на жените. Запазват се някои поначало неправомерни съ
дебни практики, при които съдът не взем а предвид факта, че обладана
та жена може да е изпаднала в някакво смущ ение, което е предизвикало
по-голям о насилие. Н о децата започват да заем ат все по-високо място
в социалното съзнание и това изиграва твърде важна роля както в све
та на наемния труд, така и при разобличаване на изнасилването, защо-
то тези престъпления много по-рано и по-определено се осъзнават ка
то такива. За това отнош ение свидетелстват и днес реакциите към ак
товете на педофилия, извърш вани от онези, на които децата са повере
ни, - от църковни служители и учители.
667
ГЛАВА ПЕТА
Геният на гражданската война
Някой мрачен историк би м огъл да твърди, че Франция дълго врем е е

живяла с убеждението, че е дарена с гения на войната. В същ ност става
въпрос по-скоро за гения на гражданската война.
Като се почне от враждите между арманяци и бургундци и се мине
през така наречените Религиозни войни, Франция е преживяла и много
революции, превърнати или не в граждански войни: Революцията от 1789
г. с нейния терор и с предизвиканата реакция, тази от 1848 г. с Ю нските
дни и с държавния преврат, комуната от 1871 г., събитията от 6 февруа
ри 1934 г., както и „установената“ от правителството във В и т и война.
Пък и времето на Дьо Гол протича по ръба на гражданската война.
Разприте м еж ду религията и м ирянството, противопоставянето
м еж ду ляво и дясно, реф орм аторският и револю ционният начин за
уреж дане на конфликтите, всички те последователно кръ стосват м е
човете си и по този начин подклаж дат френско-ф ренските войни. В
това отнош ение каква м ож е д а е била във Франция специфичната ро
л я на силна ком унистическа партия или на арм ия о т специализирани
интелектуалци?
П рез 1902 г. А натол Л ьороа-Болийо, най-големият специалист
по въпросите на царска Русия, посвещава на Франция малка книга, озаг
лавена Доктрините на омразата: антиклерикализъм, антипротес-
тантизъм, антисемитизъм. Ако беш е прибавил „антим илитаризъм “ ,
можехме да отбележим, че сам о Франция е могла да развие тези четири
доктрини. Нито в И талия, която познава антиклерикализма, но не и ан
тисем итизм а, нито в останалите страни въпросните доктрини, взети за
едно, са могли да нам ерят почва. Оказва се, че Франция не сам о е из
пробвала и четирите, но се е случвало те да доминират по едно и същ о
време.
Някои са по-стари, други са се появявали и са изчезвали, но ако
стечението на обстоятелствата през първите десет години на X X в. е
изклю чително, те все пак са сложили своя отпечатък върху ж ивота във
Франция м ного по-силно, отколкото в другите страни.
Тези четири доктрини, основани както на подозрение, така и на
омраза, представляват в известен см исъл елементи от голям ото разде
ление на страната м еж ду лявото и дясното, разделение, което впрочем
засяга и други страни, но което продължава да тежи и сега над ф рен
ското общ ество.
668
ГЕНИЯТ НА ГРАЖДАНСКАТА ВОИНА
Дали тези данни са достатъчни, за да се обясни фактът, че във

Франция някои конфликти се реш ават с м ного по-голям о напрежение,
отколкото другаде? Дали това положение не се обяснява и с някои дру
ги фактори?
Н алага се следната констатация: френското общ ество яростно от
хвърля идеята за компромис. Дали по тази причина толкова охотно се
превъзнася първият компромис - Н антският едикт?
Впрочем последвалите събития свидетелстват за продължаване
то и засилването на непримиримостта в поведението. След като отм и
нава празникът на Ф едерацията1 през 1790 г. (друг възпоменаван м о
мент), целта на революционните движения и на техните противни
ци не е да се ограничи властта на управниците, а да се прехвърли, да
се присвои. Те искат да завзем ат властта, а не да очертаят нейните нор
ми. О ттук следва и радикалният характер на водените борби, били те с
политически или друг характер.
И стина за миналото, за 1793 или за 1815 г., истина и за X X в.,
когато лявото и дясното - Ж орес през 1904 г. или П етен през 1940 г. -
възнам еряват да разполагат с цялата власт.
И стина и сега за онези, които изразяват враж дебното си отнош е
ние към едно съвм естно същ ествуване във властта, при все че то е
израз на националните въжделения.
Р Е Л И Г И Я И СВЕТСКИ М И РО ГЛ ЕД
Въпросът за светския мироглед е залегнал дълбоко в историята, той е в

сърцевината на войната между двете Франций, това е първият конфликт,
предхождащ по врем е класовата борба и противопоставянето между
ляво и дясно. Той изплува на повърхността и днес, и то при всякакви
обстоятелства: било когато се касае за субсидиране на свободните учи
лищ а или за ислямските забрадки. С тава д ум а за страстите, които той
събужда, макар че декорът непрекъснато се променя.
До протестантската Реф ормация разколът и ересите били п ър
вите ф орм и на свободно интерпретиране на свещ ените текстове. Но и
п ротестантството най-вече в лицето на Калвин същ о поставя под въ п
рос субординацията на държ авата спрямо папската институция и Ц ъ р
квата, както и свещ ения характер на м онархията. Раздорите по врем е
на така наречените „религиозни“ войни във Ф ранция довеж дат до ком
пром исния Н антски едикт (1598 г.), който осигурява победата на м и
р а и на държ авния интерес над б езум ната войнственост на протаго-
нистите.
1 Състоял се на 14 юли в чест на годишнината от превземането на Бастилията. На

него присъстват представители от 83 департамента. - Б. пр.
669
В резултат на това държ авата се превръщ а в гарант на вътреш

ния мир. П ризнаваната от държ авата толерантност изключва, разбира
се, протестантите, докато в Англия тя същ ествува между протестанти
те, а в Германия проповядването на вярата е различно в различните
съставни държави (виж по-нататък). Изниква въпросът на религията
да се отреди подобаващ о м ясто в държавата.
По-късно, противопоставяйки се на папската була Unigenitus, ян-
сенистите призовават папата към чиста доктрина, а Л уи X IV към неза
висима власт - според някои това било „отново кипнал калвинизъм“ .
Чрез гражданската конституция на духовенството от 1791 г. Рево
люцията, вдъхновена от духа на Просвещението и от янсенизма, слага край
на подчиненото положение на държавата по отношение на Църквата.
Налице е вече противопоставяне между католическа Франция, в
която политическата власт се стрем и да се освободи от Ц ърквата и се
преминава към отделяне на Ц ърквата от държ авата (през 1905 г.), от
една страна, а, от друга, протестантските държави, в които на Ц ърква
та се придава светски характер и по този начин националните църкви
се интегрират в общ ествената сфера. „По подобен начин противоречи
ята м еж ду традиция и съврем енност разделят църквите от държавата,
вместо да ги оставят в положение на война.“
Конституцията от година III по револю ционния календар, приета

по врем е на терм идорската реакция (като втори етап, след граж данска
та конституция на духовенството) осигурява свобода на вероизповеда
нията, но Ц ърквата като институция е забранена, както са забранени и
всички сдружения; гражданите са свободни да вярват, но не се допуска
организирането на религиозна общ ност като такава. М арсел Гоше под
чертава, че тази забрана засяга социалния плурализъм на граж данско
то общ ество, отвъд индивидуалните различия. Тя не е насочена само
срещ у Църквата. Едва през 1884 г. започва последният етап на ограни
чаване на социалните функции на църквата, защ ото през 1901 г. дър
жавата признава синдикатите и сдруженията, а през 1905 г. и Ц ърква
та, като я отделя от себе си, на което Ц ърквата гледа като на агресия.
Така се дава свобода на същ ествуване на групи по интереси или по
убеждения.
М еждувременно Конкордатът от 1801 г. представлява първият
„праг“ към придаване светски характер на общ еството, при което Ц ър
квата се признава като първостепенна, но политически подчинена об
щ ествена институция. Тя преминава „отвън навътре“ и държ авата вече
не й е подчинена за разлика от врем ето преди 1789 г. Както може и да
се очаква, нито папската институция, нито Ц ърквата не прием ат драго-
волно наложените от либералната буржоазия мерки.
Това отделяне и тази размяна на ролите не м инават без антикле-
рикални веяния, но и съпротивата на Ц ърквата срещ а непоколебим от
670
ГЕНИЯТ НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА
пор. К ъм този обрат в отношението към държ авата се прибавя и оспор

ването на религиозните догми от страна на науката.
В средата на XIX в. К лод Б ернар различава три степени в човеш

кото познание: религията, ф илософията и науката, иначе казано - да
вярваш, да разсъждаваш, да експериментираш. Според О гю ст Конт вся
ко от тези състояния изм ества другите, например науката елиминира
предходните две, докато за Клод Бернар науката не елиминира, а до
пълва.
Това разминаване във вижданията същ ествува и днес.
Но в епохата на позитивизма и на победилата наука, която по
думите на Ернест Ренан се превръщ а в религия, светът би трябвало да
същ ествува без мистерии, а се оказва, че религията се явява пречка за
неговото опознаване. Н еутралната по отнош ение на религиите държ а
ва отстъпва м ясто на една държава, която заем а неутрална позиция
меж ду религията и отсъствието на религия. К ъм свободата да вярваш
се прибавя свободата да се откажеш от всякаква вяра. В този смисъл
училищ ето трябва да се превърне в бойна м аш ина срещ у проявилите
се религии: светското начало вече не е някакъв неутралитет, безразли
чие или свобода, а борба. П редставител на това виждане е П ол Бер,
чиито думи през 1881 г. изглеждат като катехизис на лаиците:
„Светското образование подтиква човека към работа, дава м у вя
ра в собствените сили, в личния напредък, в общ ествения прогрес, в
прогреса на човечеството за разлика от религиозното образование, ко
ето го кара да не вярва и на себе си, и вм есто към раб ота и обучение, го
принуждава да се просне на зем ята и да се м оли (...).
П одобна разлика им а и в областта на м орала. В исторически ас
пект религията учи, че за хората не трябва да се съди по това, което са
сторили за света. Ц ърквата не се интересува от това дали хората са
допринесли за прогреса, за развитието на културата, за освобож дава
нето на човечеството. Не, тя съди за тях само по това, което са напра
вили за сам ата Църквата. Тя канонизира Константин въпреки кръво
смеш ението, прославя убиеца Хлодвиг, превъзнася палача Симон дьо
М онфорт! (...)
Докато училищ ето казва на детето: „Ти им аш в себе си съдия,
развивай се и работи; твоята съвест, подпомогната и от други съвести,
ще ти сочи пътя на доброто и щ е те предпазва от зл ото“, религиозното
възпитание м у крещи: „Ти не можеш , защ ото си пропаднал още в своя
зародиш , чрез първородния грях; за да се изправиш, им аш нужда от
божията милост, и понеже тя може да не те осени, нуждаеш се от све
щеник, който да те води и да ти бъде опора във всекидневието“ .
Ц елта е да се въведе общ ествено и светско училищ е и затова през
1904 г. на духовните ордени е забранено да се занимават с обучението
на децата.
671
ИСТОРИЯ НА ф р а н ц и я '
П роблемът за училищ ето неизбежно се преплита с този за свет

ския мироглед. П рез 1872 г. Шарл Рьонувие пише: „Н ека помним, че
отделянето на Ц ърквата от държ авата означава, че държ авата по необ
ходимост поем а ролята на възпитател.“ А Д ю ркхайм добавя: „Не е дос
татъчно в училищ ето да бъде премахнато изобщ о позоваването на ре
лигията, да се постигне някакво външ но отделяне; необходимо е в са
мите религиозни концепции да се търсят скритите и губещ и се в тях
морални реалности (...). Те трябва да бъдат извадени наяве, да се от
крият рационалните субститути на тези религиозни понятия, които тол
кова дълго врем е са били носители на най-съществените морални идеи.“
Учителите щ е се превърнат в глаш атаи на този светски морал,
във „войници на Републиката“ . Тяхното царство се утвърж дава от 1880
до 1940 г.
К ъм светската им вяра се прибавя тяхното републиканско убеж
дение: те ту са търговските пътници на нерелигиозността и на франк-
масонството, на антипатриотизм а и на колективизма, на интернацио
нализма, ту са „гаранти на републиканския ред и на социалния мир
(...). У тях съж ителстват лю бовта към отечеството и волята за мир,
възхищ ението от колониалното дело и култът към свободата“ (Жак
Озуф). След 1914-1918 г. те са предимно пацифисти и смятат, подобно
и на други, че като крещ ят „Долу войната!“, тя щ е бъде избягната. Те
са и си остават антиклерикали и непрестанно се борят срещ у свободно
то училищ е, нещ о, което стана безсмислено, откакто Ц ърквата загуби
част от своето влияние... В този смисъл те остават в плен на някои
стари убеждения и се запазват като сила само дотолкова, доколкото са
клиентела и притеж ават синдикален потенциал.
Вследствие на някакво недоразумение след 1984 г. въпросите за учи
лищната карта събудиха известни проблеми, засягащи свободата на обра
зованието, макар че поначало се касаеше за свободата на родителите да
избират за своите деца съответното учебно заведение, без изобщо да бе
ше застрашено свободното образование, свободно и субсидирано.
Светски мироглед и религия: случаят с Германия

Както в м иналото, така и сега въпросът за отйош ението меж ду Ц ър
квата и държ авата, меж ду светското и религиозното се поставя по раз
личен начин в различните европейски страни и в частност във Франция
и Германия.
В светски организираното германско общ ество църквите разпо
лагат с привилегирован статут. В същ ност това положение е наследено
от протестантската Реформация през XV I в., а се дължи и на авторите
та, който придобиват Ц ърквите след поражението през 1945 г. - те са
единствените институции, оцелели в м оралната пустош, настъпила след
срутването на нацизма.
672
Причината за разликата в сравнение с Франция се дълж и на това,

че държ авата нация не следва един и същ процес на формиране. В Гер
м ания особеностите отпреди обединението на страната се вписват в
една териториална действителност, свързана с вероизповеданието.
Принципът Cujus regio ejus religio, залегнал в подписания през 1648 г.
В естф алски м ирен договор, води до обособяването на държави/щ ати,
някои от които са с лутеранско вероизповедание, а други с католичес
ко. О свен т ова калвинизмът е признат за религия и към нея се присъе
динява и Фридрих II. И звестна толерантност цари и в Прусия, която
заедно с А встрия са единствените страни, не участвали в конфесиона-
лизацията на държавата.
Тъй като Ц ърквите не били разединени, в германските държави
не е им ало конфликт, подобен на този, който същ ествувал м еж ду рели
гията и Просвещ ението във Франция и Италия, или на конфликта меж
ду протестантството и развитието на науките след Ф ренската револю
ция. Напротив, по врем ето на Б исмарк, след като било осъщ ествено
обединението, Райхът влиза в конфликт с ултрам онтанизма, който от
казва да се подчини на катол и ц и зм а, и то в а движ ение, наречено
„Kulturkampf, се засилва по врем е на нацизма.
В началото на ерата на хитлеризм а църквите до известна степен
са преследвани, но след 1945 г. отново се признава тяхната легитим
ност. В Германската федерална република в основния закон от 1948 г.
стои въпросът за „отговорността на германския народ пред Б о га и пред
хората“ . К летвата, която полага държавният глава на Ф едералната ре
публика при влизането си в длъжност, завърш ва с думите: „Нека Б ог
да м и пом ага!“, макар че държ авата не е организирана на религиозен
принцип. О сновният закон разреш ава на църквите да се обособяват в
корпорации с публично право, каквито те били по врем ето на Ваймар.
Те им ат право да събират данъци с пом ощ та на държ авата, получават
субсидии и по този начин се превръщ ат в реална икономическа сила.
М ястото им в образованието е гарантирано, но учителите не са задълже
ни да преподават религия. С ъщ ественото е, че църквите упраж няват
значително влияние в политическия живот, макар че Християндемокра
тическият съю з не е истинска християнска партия и ощ е по-малко
католическа партия, какъвто бил Ц ентрум по врем ето на Вайм ар.
О братно, социалдемокрацията изоставя своя първоначален антиклери-
кализъм и на състоялия се през 1959 г. конгрес в Б а д Годесберг обя
вява, че „социализм ът не е светска религия“ и следователно допуска
плурализъм.
П редставени във всички институции, вклю чително и в ком итети
те за наблю дение на радиото и телевизията, църквите в Германия игра
ят несравнимо по-голям а роля, отколкото във Франция.1
1 Културна борба. - Б. пр.
43.
673
ЛЕВИЦАТА И ДЕСНИЦАТА
Нали Уинстън Ч ърчил е този, който най-добре определя двете Ф ран

ций, които са в нещ о като вечна война, откакто същ ествува тази нация.
К огато през 1937 г. той пише за то в а , съвременните представители на
двете Франций са съответно К лемансо и Фош. „Клемансо е въплъщ е
ние на Френската република в сублимния й м омент, преди да бъде пом
рачена от отвратителните кланета на терористите. Той представлява
френския народ, вдигнал се срещ у нашествениците, срещ у пораженци-
те, чакащи скока на Тигъра. А Тигърът водеш е безм илостна война сре
щу всички. Антиклерикален, антимонархически, антикомунистически,
антигермански - във всяко отнош ение Клемансо представляваш е до
миниращ ия дух във Франция ( ...)
Но имаш е и друга тенденция, и друга Франция, Франция на Фош -
древна, аристократична; Франция, чиято грация и култура, чиято ети-
кеция и церемониал са се разпространили в света като благодеяние.
Франция на рицарството, Франция на Версай и най-вече Ф ранция на
Ж ана д ’Арк ( ...)
Подобно раздвоение не същ ествува нито във Великобритания,
нито в САЩ, нито дори в Германия. Една непрестанна борба, която
продължава без отдих не само в следващ ите едно след друго национал
ни събрания, но и на всяка улица, във всяко село и в сърцето на почти
всички ф ранцузи“ (The Great Contemporaries, Clém enceau).
Този текст е от 1937 г. и продължава да бъде валиден. Той се
отнася до последните две столетия, които бяха свидетели на войната
между двете Франций: тази на гражданите, лелеяна от Ф ренската рево
люция, и тази на вярващ ите, обединена от Църквата. Едната като въп
лъщ ение на нацията, другата - живееща в страх от рационализма и уни
версализма.
Дали не става въпрос за левицата и десницата? И м а ли см исъл
такъв скок? О щ е през 1931 г. А л ен 1 споделя, че всеки път, когато се
повдига този въпрос, първата м исъл, която м у идва наум, е, че той не
се поставя от човек от левицата. По същ ото врем е А лбер Тибоде под
чертава какви м огат да бъдат м отивите за принадлеж ност към една от
двете страни. „Ако см ятате, че рож дението, богатството, об щ естве
ното полож ение, ви дават права да управлявате; ако си м ислите, че
общ еството и м а нуж да от социално управление, за да м ож е да фун
кционира добре, вие сте вдясно. О т тази гледна точка Ц ърквата е вдяс
но, защ ото твърди, че изворът на суверенността е сам о в Б о г а .“ В
първия брой на Еспри от 1932 г. Е м аню ел М уние пиш е, че духовните
ценности тр яб в а да се подредят в две колони: в дясната са благотво
рителността, Академията, религията, министърът на войната П ол Б ур- 1
1 Емил Шартие Ален (1868-1951), френски философ и журналист. - Б. пр.
674
же, душ ата, латинският, либералната икономика, нотариусите и се

м ействата; в лявата са правосъдието, Пикасо, държ авните служ ите
ли, общ ествената хигиена, г-н О м е 1, ф еминизмът, свободата и експе
рим енталната психология (...). Но дали им а очевидно отнош ение меж
ду нотариуса и благотворителността, меж ду д уш ата и войната, между
г-н О м е и психологията?“
Н аистина същ ествува някакъв набор от поведенчески прояви, но
той е оспорван: идеологическите позиции на политическите партии съ
щ о така сеят съмнение. В края на X X в., след прим ера на фаш изма,
който не искаш е да мине нито за ляв, нито за десен, дойде редът на
еколозите, които отначало същ о твърдяха, че не са нито леви, нито дес
ни, а после минаха наляво. В наше врем е произлезлите от С бора за
Републиката суверенисти същ о претендират, че не стоят нито вляво,
нито вдясно, както говореха и първите голисти. Дали те не м инаха вдяс
но? Трябва ли да се припомни, като връх на цялата тази бъркотия, че
гласуването на жените е въведено от Дьо Гол, гарантираната м иним ал
на заплата от Ж орж Бидо, а след това в променен вид и от Ж озеф Фон-
тане по врем ето на Помпиду, законът за абортите - от Симон Вейл,
м инималната социална помощ - от Рокар, без да изброявам е социални
те и други закони, последвали тежките общ ествено-политически кризи
през 1936 или през 1968 г.
Н ещ о повече: разделението ляво-дясно се заличава през най-дра-
матичните исторически м оменти на X X в., тъй като политическите ръ
ководители не възприем ат онова поведение, което би било в подкрепа
на техните идеи. Така например през 1914 г. политическата ос десни-
ца-левица-крайна левица, отговарящ а съответно на консерватизма, ре-
ф орм аторството и револю цията, се кръстосва с друга ос - милитари-
зъм-национализъм-пацифизъм. А нтимилитаристът и пацифистът Ерве
се оказва войнолю бец и антиреволю ционер, докато „бурж оата“ Ж озеф
Кайо се отнася благосклонно към един пацифистичен компромис. Една
по-различна конфигурация, но която напомня за споменатата, се наб
лю дава във Франция в навечерието на Втората световна война. Когато
под заплахата от противостоящ ите един на друг ф аш изъм и комунизъм
парлам ентаристите преминават от играта ляво-дясно към разделение
то пациф изъм -м илитаризъм , Пол Рейно се оказа редом със социалиста
Леон Б л ум , а Пиер Давал редом с М арсел Деа, единият от които е от
десницата, а другият - от левицата.
Друго двойствено положение се наблю дава при правителството
във Виши, което по врем е на войната и след нея м инава за десен режим
с фаш истки уклон, макар че в него ф игурират и хора от левицата като
Л авал, а преди това и Деа, както и социалистът Спинас, радикалът Бер-
жьори, синдикалистите Рьоне Б ьолен и Ж орж Дюмулен. Колкото до
1Аптекарят от романа на Флобер „Мадам Бовари“. - Б. пр.
675
Съпротивата, която поначало се см ята за лява, в нея участват и хора,

които традиционно, поне през 1940 г., минават за десни, каквито са Дьо
Л атр дьо Тасини, членът на социалистическата партия Ш арл Бален, Жан
М оне, Рьоне Плевен, без да говорим за Шарл дьо Гол.
След В тората световна война онези политически партии, които
претендираха най-много, че говорят в името на човеш ките права и че
се борят срещ у колониализма, излъчиха управници с най-репресивни
изяви: М арию с М уте в Индокитай, Рьоне Наежлен и Робер Л акост в
Алжир; и трим ата са социалисти и членове на Френската секция на ра
ботническия интернационал.
Тези положения, тази непоследователност, тези противоречия, те
зи обрати са прекадено важни, за да бъдат игнорирани. Дали спомена
тите примери са в противовес с установеното и признато противопос
тавяне м еж ду левицата и десницата? Дали това са „патологични“ м о
менти, противоречащ и на едно „нормално“ състояние? Така поставен,
въпросът би предполагал, че нацията е замръзнало тяло, че нейното
бъдещ е е предначертано.
Но нещ ата се променят, хората м огат да се сблъскат с такива
превратности, които те не са в състояние да овладеят и които м огат да
се отразят по-скоро на тяхното поведение, отколкото на идеологичес
ките им убеждения. Трябва ли да се припомня примерът с онези ф ран
цузи от Алжир и по-точно от Оран, които преди 1954 г. мажоритарно
гласуват за комунистите и социалистите и участват в най-силните ба
тальони на ОАС, а след като се завръщ ат във Франция, следват Жан-
Луи Тиксие-Винянкурт1, който през 1965 г. ги призовава да гласуват за
М итеран, за да си отм ъстят на Дьо Гол, а през 80-те години м ного от
тях гласуват за Ж ан-М ари Л ьоп ен ...
Но м огат да се поставят на едно равнищ е електоралното поведе
ние, въоръж еният политически ангажимент и държанието, произтича
щ о от трагичните обстоятелства, които е трябвало да бъдат изживени?
При така направените уговорки остава положението, при което,
както казваш е А ндре Зигфрид, „един сигурен инстинкт ни сочи дали
дадено лице стои вдясно или вляво и кой от двам а души е по-наляво от
другия. Н о трудността започва, когато трябва да се отговори на въпро
са защ о е така.
Важното в случая е и това, че принадлежността към дясното или
лявото не е била с еднакво съдържание през различните исторически
периоди. Н ека прибавим и факта, че положението се пром еня с появата
на фаш изм а и комунизма.
По принцип противопоставянето ляво-дясно датира от 28 август

1789 г., когато в У чредителното национално събрание депутатите, кои
Жан-Луи Тиксие-Винянкурт (1907-1989), френски политик, националист. - Б. пр.
676
то били за даване право на вето на Луи XVI, седнали вдясно от бю рото

на председателя на заседанието, а противниците - вляво. По този на
чин разделеното на три съсловия общ ество с представители, заемащ и
три пространства в Генералните щати, се заменя от едно разделение на
пространството на две. Това разделение отразявало принадлежността
към две политически концепции за живота, които естествено същ е
ствували и преди това стечение на обстоятелствата. Тези отляво се по
зовавали на енциклопедистите, на Декарт, на Лок и дори на калвинист-
кото наследство; другите били изразители на католическата традиция и
на аристократическата реакция.
О ттогава разделението се прави в зависим ост от политическия
режим. В ляво са републиканците, а вдясно се подреждат три течения
на базата на институционалния избор: легитим истите са за монархията
на Стария режим, орлеанистите са за конституционна монархия, а дош
лият отляво бонапартизъм се застъпва за авторитарен режим, опиращ
се на всеобщ о избирателно право (Р. Ремон). С ъщ евременно се проти
вопоставят и левицата, партията на движението и пром яната, на десни
цата, консервативната партия, „съпротивляващ а се“ на движението. Ц я
л ата политическа история на X IX в. произтича от това разделение, ко
ето се въплъщ ава и в борбата между колибата и свързания с Църквата
замък, стигнала до сърцето на Пиер М ороа1 през 1981 г.
В торото разделение настъпва след края на В тората империя,
когато лявото и дясното се пром енят в съдърж ателно отнош ение: Ре
публиката вече не и грае рол ята на разделителен ф актор, тъ й като м о
нархистите постепенно се присъединяват към нея. И кономическите и
социалните реалности и ролята на държ авата вече се превръщ ат в
главните ф актори за противопоставяне: на едрия капитал, контроли
ран от „републиканската бурж оазия“, се противопоставят социалис
тите и част от левицата, които се борят срещ у „реакцията“ . Н а равни
щ ето на организациите, срещ у десните вече им а три левици - на ради
калите, на социалистите и на синдикалистите. О коло 1900 г. първите
искат да осигурят граж данско и политическо равенство чрез об разо
ванието, което тр яб в а да гарантира на най-добрите социална реали за
ция. За разлика от социалистите те не препоръчват социална револ ю
ция и не м ечтаят за „голям ата вечер“2 на револю ционния прелом. Кол-
кото до синдикалистите, те оспорват претенциите на партиите за м о
нопол над политическия живот, а някои от тях критикуват и парла
м ентарната ф орм а на управление, като по този начин се доближ ават
до позициите на анархистите.
' Пиер Мороа е министър-председател в началото на първия президентски мандат на

Митеран (1981-1984 г.). - Б пр.
2 Във френския политически речник под „голямата вечер“ (le grand soir) се разбира
рязък революционен прелом. - Б. пр.
677
С лед П ъ рвата световна война и след револю цията от 1917 г.,

които пром енят разгледаните класификации, противопоставянето м еж
ду ляво и дясно м ож е да бъде илю стрирано чрез анализа наУ инстън
Чърчил.
Но комунистите и фаш истките лиги, прикачили се съответно към
левицата или десницата, представляват нови сили, които теглят парти
ите към екстрем изъм . Никога френското общ ество не е било толкова
напрегнато в своето противопоставяне както на либерализма, така и на
парламентарния режим. Никога в парламента границата м еж ду десни
цата и левицата не се е откроявала така, както по врем е на Народния
фронт. След като отм инават военната криза и врем ето на Виши, проти
вопоставянето ляво-д ясн о се възобновява. В същ ност по врем е на Ч е т
въртата република, която видимо е белязана от бинома ляво-дясно,
при появата и на трета сила (Народното републиканско движение +
френската секция на Работническия интернационал), същ ествуващ ите
коалиции се разм иват успоредно с отслабването на голистите и на ко
мунистите.
К ризата от м ай 1958 г. и връщ ането на Дьо Гол дават нови очер
тания на противопоставянето ляво-дясно, макар че основателят на П е
тата република не иска да се числи нито към левицата, нито към десни
цата. Той е отнасян към десницата, както са го см ятали комунистите и
социалистите при създаването на Сбора на френския народ през 1946 г.,
независимо от м ерките на неговото правителство, насочени към деко
лонизацията, политика, която се препоръча от левицата и е започната
от М ендес Франс. Същ евременно крайната десница заедно с ОАС най-
настървено се борят срещ у него. През май 1968 г. въстават хората от
левицата, а голизм ът на П омпиду стои твърде вдясно, в резултат на
което при следващ ите президентски избори противопоставянето л я в о -
дясно става по-осезаемо отвсякога. П онятието за алтернативно управ
ляване, а след това и за съжителство при управлението свидетелстват
за остатъци от политическия бином, който определя трайните черти на
френския политически живот.
Те са много по-силно и много по-слабо изразени от всеки друг път.
По-силно, см исъл че придават ритъм на представителния поли
тически живот, а Националният фронт, който на свой ред не иска да
мине за ляв или за десен, започва да губи своето съдържание след 1995 г.,
за да се стигне до разкола през 1998 г. Те са по-ярко изразени, доколко-
то с края на СС СР и със срутването на комунизма партията на М орис
Торез и на Ж орж М арш е си остава една организация, която търси р ам
ките на своето приспособяване и почти не се отличава от класическата
левица. Н аличието на хора вляво се проявява особено отчетливо всеки
път, когато някаква социална или друга криза добие по-голем и м ащ а
би, например стачките през 1995 г.
Но п рисъствието на бином а ляво-дясно изглеж да м ного слабо,
678
доколкото то мобилизира по-малко хора, десните партии са разделени,

а и причините за конфликти вече са изместени: то се запазва по въпро
си, отнасящ и се до Гражданския пакт за солидарност1, до абортите и до
частния живот; но изчезва по въпросите за Обединена Европа, за суве
ренитета, та дори и за статута на чужденците и имигрантите.
С ъщ ествен е и фактът, че делението ляво-дясно е все ощ е реално
в парлам ента и в общ ественото мнение, но губи от съдърж анието си в
управленската практика и ощ е повече в живота на самите граждани,
освен по врем е на избори. Но дали тази ф орм а на политически живот, в
съпоставка с порасналата активност на асоциациите, не губи част от
своята жизнена сила във врем ето на глобализацията, което е и врем е на
„изклю чените“ от общ еството?
Това деление продължава да се чувства както вдясно, така и вля
во, за което свидетелства и приемствеността м еж ду политическите пар
тии, даже и когато те си сменят имената.
Така например би могло да се смята, че Ф ренската револю ция е
създала някои форми на чувствителност, които и днес са присъщ и на
левицата. П ървата се отнася до либералната и парлам ентарната леви
ца, която се бори срещ у кралската власт за свобода на пресата и за
икономическа свобода: Сийес и Лафайет, Б арнав и Б рисо са въплъщ е
ние на тази либерална левица, привърженик на английския модел, ка-
къвто намирам е пак у Л аф айет и след 1815 г., както и у м адам Дьо
Стал, а скоро след това и у Гизо и Тиер, за когото поради участието му
против ком уната през 1871 г. забравяме, че е олицетворявал либерал
ната левица, която впоследствие неизбежно се изм ества надясно. Н е
зависимо от това, заставайки зад Ж ю л Греви и Ж ю л Симон, тази леви
ца от 1875 до 1884 г. създава републиканската организация и я налага с
мнозинство.
Тя въвеж да групови свободи (например за синдикатите), които
се разш иряват успоредно с индивидуалните свободи.
Непосредствено след Революцията се появява демократическа ле
вица: в им ето на политическото равенство и за нуждите на войната тя
потъпква свободата. Нейни емблематични фигури са Дантон, М арат,
Робеспиер и С ен -Ж ю ст... Тази демократична, но скоро след това и дик-
таторска левица оставя в наследство идеята за всеобщ о избирателно
право, стрем еж а към социално равенство чрез демократизиране на соб
ствеността, желанието да се въведе всеобщ о безплатно училищ е, при
вързаност към револю ционното отечество. М оже ли да се каже, че тя е
по-скоро спартанска, отколкото атинянска?
След Револю цията, когато парлам ентарната и либералната леви
ца се опълчват срещ у абсолю тната власт, демократичната левица см я
1 Закон от 1999 г., разрешаващ свободния съюз между лица от еднакъв или различен
пол. - Б. пр.
679
та, че главният враг е вече католическата църква. Според нея идването

на власт на Луи-Н аполеон в резултат от изборите през 1848 г. се дължи
на невежеството. Н еобходимо е да се развие образователната система,
за да бъде народът възпитан и издигнат, нещо, на което Ц ърквата се
противопоставя. Придаване светски характер на училищ ето, безплат
но и задължително образование, отделяне на Ц ърквата от държ авата -
такава е нейната програма. Въплъщ ение на това течение са Иполит
Карно, Льодрю -Ролен и Едгар Кине, според които „всяка религия крие
смъртни опасности“. То се поддържа и от Ламене, вярващ католик, който
се бори срещ у клерикализма. Този антиклерикален радикализъм, изра
зен в програм ата от Б елвил през 1869 г., щ е бъде приложен от Жул
Фери двайсет-трийсет години по-късно. Н осители на това течение са
представителите на хуманната медицина, ветеринарните лекари в села
та, протестантите в средно големите градове. Това е течение, което ус
пява да привлече селските маси и да ги убеди в ползата от науката и от
образованието. Ето как Леон Б урж оа определя неговите принципи: вя
ра в разум а, вяра в прогреса, вяра в училищ ето, вяра в националната
солидарност.
А погеят настъпва преди войната от 1914 г.; упадъкът започва след
1919 г. въпреки успеха на Ерио при образуването на Левия блок през
1924 г. и присъствието на радикали във властта, продължило до война
та и дори м алко след нея. След Ерио и Даладие главна ф игура в него е
и М ендес-Ф ранс, но неговото царство и легендата за него не се свър
зват с принадлежността м у към радикалната партия.
След Револю цията санкюлотите формират една крайна левица със
социалистически уклони. Дейци като Ж ак Ру, Варле и Еберт, а по-къс
но и Гракх Б абьоф , които преди всичко са егалитаристи, поставят под
въпрос частната собственост. Те са елиминирани, но въведената от тях
тактика щ е бъде прилагана в бъдеще: да се подкрепя правителството
без пряко участие в него, но да се упражнява натиск при взем ането на
важни решения. Това, което правят ебертистите и „бесните“ през 1794 г.,
левите го преповтарят по времето на Валдек-Русо и Комб, на Л еон Б лум
и Ерио. Така постъпват и комунистите след 1945 г., та дори и по врем е
на П етата република.
Разликата м еж ду тази левица и предходните е в това, че тя поста
вя в центъра на своята дейност не политическия въпрос, а реф орм ира
нето на икономическите и на социалните структури. Според нея иконо
миката не се подрежда от само себе си и следователно на държ авата се
пада задължението да въведе рационалност и справедливост. Луи Блан,
а по-късно и Ж орес се колебаят между тези две тенденции. След това
се изправят едни срещ у други хора като Ж орес, които се застъпват за
образуването на открита и следователно демократична социалистичес
ка партия, на такива като Ж ю л Гед, според които партията трябва да
бъде нещ о като авангард, позиция, която Ленин излага теоретически в
680
,^ακβο да се прави? “ през 1903 г. Н а това различие се дължи отчасти

разцеплението, което довежда до образуването на комунистическата
партия през 1920 г.
П очувствали се слаби в резултат от бляскавите успехи на ком у
низма в СССР, социалистите възприемат идеите за плановост в иконо
м иката и за национализация, идващи както от СССР, така и от френ
ския синдикализъм. След победата на Народния ф ронт през 1936 г. нас
тъпва разочарование, което обаче оставя трайна следа: след О свобож
дението призивите за „единство“ отново се чуват през 1946 г. Н о кога-
то се образува Коминформът, в отнош енията меж ду двете партии нас
тъпва небивала подозрителност. Разединението се задълбочава ощ е по
вече от кризите през 1956 г. в Будапещ а и през 1968 г. в Прага.
Едва Ф рансоа М итеран успява да възкреси динамиката на обеди
нението на левицата около общ а програма, чиято главна цел е скъсване
с кап и тали зм а...
Дали бонапартизмът е последният вариант на револю ционната
левица след 1795 г.? Не, разбира се, за тези, които осъж дат 18брю м ер.
Но Б онапарт влиза в политически живот чрез левите: заради симпати
ите м у към Робеспиер той отива в затвора, а на 13 вандемиер смазва
роялистите. К огато въвежда Гражданския кодекс и прем ахва ф еодал
ния строй в Европа, той по думите на м адам Дьо С тал се явява като
„Робеспиер на кон“ . О т тези години датира откъсването на преобразе
ната от Н аполеоновото присъствие Западна Европа от източната част
на континента. Б онапарт се противопоставя на крайната десница, как
то се противопоставя и на якобинците, и въвежда така наречената „тре
та сила“ , обединявайки левия и десния център, но авторитарно и с все
по-подчертан уклон надясно.
Това ли е целта?
Б онапартизм ът заем а подобаващ о м ясто в историческата пам ет
като вариант на авторитарната десница, а не като вариант на левица
та. По врем е на револю цията от 1848 г. той се представя като полу-
ляв полу-десен и си поставя за цел да прем ахне партиите, които раз
делят нацията и да внесе помирение м еж ду ф ранцузите, като ги н асо
чи към едно общ о дело. И докато хората от върхуш ката, от страх пред
червените, проповядващ и подялба на и м ущ еството, се представят за
„приятели на реда“ и защ итават сем ейството, собствеността, религи
ята, бонапартистите отговарят с призиви за построяване на „между-
селски пътищ а“ , „железопътни линии“, „канали“ . Гизо определя Луи-
Н аполеон като гарант на револю цията, но и като застъпник за авто
ритарното начало.
Рьоне Ремонд м ного добре схващ а непризнатото и неназовано
досега родство меж ду голизм а и бонапартизма, след като се знае, че
Дьо Гол по никакъв повод не се позовава на победената империя, а,
напротив, се представя за продължител на делото на Третата републи
681
ка и определя за своя референдум от 1958 г. датата 4 септември в памет

на прокламирането на републиката през 1870 г.
Както вече видяхме, не м огат да бъдат отнесени нито вляво, нито
вдясно социалната политика, концентрацията на властите, монополът
над информацията, референдумите, които доближ ават реж им а до бо-
напартизма. Не бива да се забравя и повторното идване на власт на
Дьо Гол през 1958 г. при условията на една не дотолкова републикан
ска ортодоксалност. Н ека добавим, че противниците са същ ите: леви
цата и десницата и най-вече крайните им течения.
Съпоставяйки епохата на Наполеон III и тази на Дьо Гол към 1958
г., като се мине през „бонапартисткия“ епизод на генерал Б уланж е1,
може да се констатира, че подобно на Буланже и Дьо Гол не отхвърля
републиката, че неговият електорат отговаря в значителна степен на
този на Луи-Н аполеон Б онапарт и че отначало той получава подкрепа
та на хора от левицата, като К лемансо и Наке, и на хора от десницата,
кото А лбер дьо М ю н и П ол Дерулед.
Същ ите тези отличия се откриват и в приемствеността между дру
гите десни партии: от контрареволю ционерите или от Аксион франсез
до днеш ното Сдружение за изследване на европейските цивилизации2,
от орлеанската десница до Жискар д ’Естен - тук се прибавя това, което
се нарича, с основание или не, „френски ф аш изъм “ .
Във всеки случай, откакто при условията на П етата република е в
действие редуването на политическите партии във властта, постоянните
черти на лявото и дясното се открояват най-ярко по време на изборите.
Д О К ТР И Н И ТЕ НА ПОДОЗРЕНИЕТО
И Н А ОМРАЗАТА
Н ям а съмнение, че тези доктрини - антиклерикализмът, антипротес-

тантизмът, антисемитизмът, антимилитаризмът - ням ат нито статута,
нито продължителността, нито аудиенцията на големите течения на м и
сълта. Следвайки противопоставянето ляво-дясно, те внасят яростно
разделение в общ еството, но не винаги, както някои си въобразяват.
По врем е на кризите настъпва всевъзмож но прегрупиране. Така нап
ример по врем е на аф ерата Драйфус Ж орж Сорел е антисемит и същ ев
ременно защ итник на Драйфус, Емил Зола е отначало антипротестант,
а след това подкрепя Драйфус. Но заемането на една или друга пози
ция винаги е съпроводено с разгорегцяване на страстите, а понякога се
стига до силен сблъсък.
1Министър на войната през периода 1886-1887 г. като представител на Републикан

ската партия. - Б. пр.
2 Което се представя като Новата десница на 2000 г. - Б. пр.
682
Антиклерикализмът
А нтиклерикализмът е стародавно чувство, макар че терм инът се поя

вява едва през 1852 г., за да бъде заклеймена подкрепата на Църквата
за държавния преврат на Луи-Н аполеон Бонапарт. Това чувство е ре
акция срещ у клерикализма, т. е. срещ у упорития стрем еж на папите и
на духовенството да подчинят гражданското общ ество на религията,
срещ у желанието им да разпрострат църковните канони и м етоди в по
литическия живот, да използват духовни оръжия за реш аване на свет
ски проблеми, да си служат с политическата власт, за да налагат м орал
ните си виждания за колектива или за индивида. Този клерикализъм
под една или друга ф орма им а многовековно същ ествувание, а съот
ветно и неговите противници. Според антиклерикала религията трябва
да бъде частна работа. Той смята, че законът тряб ва да попречи на по-
пълзновенията на Ц ърквата към господство. Защ ото Ц ърквата застра
ш ава държ авата било когато се представя като държ ава в държавата,
било когато се произнася за своите действия въпреки реш енията, до
които се стига чрез общ и избори. Тя заплаш ва и единството на нация
та, например през X X в. с поощ ряването на елзаските претенции за
автономия или на движенията за независимост на колониалните наро
ди. П рез периода 1914-1918 г. папството изразява своите симпатии към
Х абсбургите католици в ущ ърб на светските републики, каквито са
Франция и Италия. През 1940 г. Ц ърквата извлича полза от нещ астие
то, което сполита страната. Н ай-сетне антиклерикалът смята, че Ц ър
квата облича семейните ценности в религиозни ценности. Нейният стре
меж към евангелизация я довежда до положението да отнем а еврейски
деца, за да ги покръства тайно и да им дава религиозно възпитание.
Примери за това са аферата „М ортара“ 1 от 1858 г. и аф ерата от 1953 г.
с двете деца на семейство Финали2.
Според твърденията на антиклерикалите, не бива изобщ о да се
вярва на Ц ърквата при опитите й да прикрива своите намерения. Това
се потвърж дава през 1852 г., когато тя изменя на щ едрите си пориви от
1848 г.; а същ о и през 1930 г., когато в крайна см етка нейните ръково
дители подкрепят м арш ал Петен, който отменя републиката, при все че
Ц ърквата е изразила вече своята привързаност към нея. „Рано или къс
но м аската пада.“
1На 23 юни 1858 г. по нареждане на папа Пий IX полицаи от Болоня влизат в дома на
семейство Мортара, отвличат малкия син Едгардо и го отвеждат в Рим в училище за
евреи католици. - Б. пр.
2 Еврейско семейство, което, преди да бъде депортирано, поверява децата си на м о
нахините от манастира Нотр Дам дьо Сион. Те на свой ред ги поверяват на директор
ката на детските ясли в Гренобъл, отявлена католичка, която насила ги покръства и
не иска да ги предаде на близки техни роднини. Въпросът се решава в полза на децата
по съдебен ред през 1953 г. - Б. пр.
683
Този антиклерикализъм м ож е да бъде либерален, по волтеров-

ски, както и галикански и янсенистки. М оже да бъде и реакционен, нап
ример при М онтлозие, който по врем ето на Шарл X в им ето на ф еода
лизм а осъж да „свещ еническата партия“, а същ о и прогресивен, напри
мер при онези леви християни, които се стрем ят да налож ат евангели-
зацията върху руините на една ком прометирала се в своята власт и
богатство Църква. Той може да бъде християнски или атеистичен, вдъх
новен от социализм а или от анархизма, и негови носители последова
телно се явяват съдийското съсловие при С тария режим, хора о т бур
ж оазията като О м е през първата половина на XIX в., учители по врем е
на Третата република. Н аблю дава се и смяна на м естата: когато бур
жоазията утвърждава своя антиклерикализъм, народните маси не я след
ват; а когато през втората половина на X IX в. консервативно настрое
ната буржоазия се връщ а в пътя на Ц ърквата, народните маси се отда
лечават. „Антиклерикализмът винаги е бил присъщ на унизената кла
са“ (Рьоне Ремон).
Доколкото вълните на антиклерикализма са съпътствани от м а
нифестации на клерикализъм, проявите на двете течения следват почти
идентичен път. А нтиклерикализмът стига до ексцеси по врем е на Рево
лю цията, след 1825 г. той отново е в настъпление при екстремистите в
борбата им най-вече срещ у йезуитите, черната чум а за антиклерикали-
те, той става отм ъстителен по врем е на комуната, когато се проявява
контрастът между религиозностга на епохата от врем ето на револю ци
ята през 1848 г., която е проникната от евангелска пламенност, и вой-
нстващ ата нерелигиозност на въстанието от 1871 г. Във връзка с това
Прудон казва: „За 20 години Църквата, в борбата си срещ у светските
свободи, направи от покорената и изтощ ена Франция това, което бе
направила с Италия, с Испания, със затъпялата И рландия.“ В пресата
се разразява ом разата срещ у клерикалите, срещ у свещ ениците и това
довежда например до екзекуцията на йезуити на улица „А ксо“ , както и
до см ъртта на парижкия архиепископ монсеньор Дарбоа.
А нтиклерикализмът стига до връхната си точка по врем е на Тре
тата република, когато Гамбета го насърчава със своя призив: „Клери-
кализмът - това е врагът.“ Той открива своята пехота в света на препо
давателите и най-вече на началните учители, които защ итават правото
да не вярват. В се така критичен, антиклерикализмът след В тората све
товна война вече не носи чувството на омраза, за което свидетелстват
и отзвуците в Канар аншене (Canard enchaoné)1и ф илм ите от пореди
цата Дон Камило. Н о на смяна идва и друг антиклерикализъм, този път
католически, който е насочен срещ у папското м ълчание във връзка с
геноцида над евреите.
1 Буквално Вързаният паток, френски хумористичен и сатиричен вестник. - Б. пр.
684
Антипротестантизмът
Подобно на антиклерикализма, който е насочен против клерикализма,

антипротестантизмът противопоставя своята концепция за нацията на
протестантските идеи. Разликата е в това, че антипротестантизмът се стре
ми към отстраняване на протестантите от общ еството... Това движение,
смятано за вече изчезнало след едикта за толерантност на М елзерб от
1787 г. и след Френската революция, избухва отново през 1870 г. Н его
вите изразители принадлежат към Аксион франсез и поддържат тезата,
че протестантите им ат германски и английски „зародиш“ , че същ еству
ва, както пише Едуар Дрюмон, „наносен“ протестантизъм, съставен от
чужденци и от наскоро натурализирани лица, който упражнява натиск
върху протестантизма, както ултрамонтанизмът потиска католическата
Ц ъ рква... Според М орас протестантите образуват държава в държавата
и техният космополитизъм е в противоречие с националното чувство.
„Протестантите да си вървят!“ апелира Емил Зола през 1881 г. „Врагът,
това са северните раси, протестантите; те искат да унищожат южните
раси.“ „Докато евреинът ви ограбва парите, хугенотът извърш ва преда
телство, слагайки ръка върху държавата.“ „Тези протестанти са навсякъ
де“ ; както през 1880 г. се оказва, че трим а от ръководителите на Третата
република са протестанти: икономистът Леон Се, инженерът Фресине,
дипломатът Вадингтон. Антипротестантите твърдят, че Републиката се
е превърнала в „холандско сирене“ за протестантите, които колонизират
нацията и развращ ават душите, включвайки се масово в светското учи
лище. И както казва Барес, те дават предимство на индивидуалното и на
универсалното в ущ ърб на националната общност.
Неочакваният и засилен подем на антипротестантизма се обяс
нява и с факта, че това дясно течение смята, че „социализмът е внесен
от Германия и следователно е протестантски“ .
Фрапиращи са приликите между антиклерикализма и антипротес
тантизм а, макар че едните са смятани за „леви“, а другите за „десни“ .
Те взаим но се обвиняват, че образуват държ ава в държ авата, че зап
лаш ват единството на нацията, че искат да окупират висш ите сфери на
властта. К ъ м това се прибавя и фактът, че антипротестантите повтарят
част от обвиненията от врем ето на Реформацията, а именно онова ре
волю ционно призвание, в което щ е бъдат обвинявани евреите. А нти
протестантите не държ ат сметка за факта, че преди 1914 г. същ ествува
протестантска десница около Гастон М ерсие и А социацията „Сю ли“ 1,
насочени срещ у Л евия блок и неговата светска политика, както и за
това, че някои десни протестанти като пасторът Субиз не са по-големи
революционери от Рьоне Жиюен, един от съветниците на Петен през 1940 г.,
който от своя страна не одобрява неговия антисемитизъм.
1 Близка до Аксион франсез, обединява протестанти монархисти. - Б. пр.
685
Антисемитизмът
Необикновеният успех на книгата на Едуар Д рю мон Еврейска Фран

ция от 1886 г., лансирана от Алфонс Доде в светските среди, като че ли
се дължи на коагулирането на няколко течения: някакъв католицизъм,
според който „евреин значи протестант“, някакъв социализъм, враж де
бен на „евреина капиталист“ . Този успех е изненада за всички наблю
датели от онази епоха. И той ще продължи, тъй като антисемитизмът
постепенно се развива, и то на няколко пласта.
Първият е, разбира се, старият християнски антиюдаизъм, запа
зил се благодарение преподаването на катехизма, при което още от дет
ска възраст на ужасения християнин непрекъснато се втълпява, че евре
ите са разпнали Христос на кръст, първото „престъпление“, за което му
се говори открито. Този изначален антиюдаизъм, реактивиран от Ц ър
квата и от Л утер по врем е на Реформацията, просъщ ествува и по-късно
и е поддържан от вестник Кроа 1 в началото на X X в., но не и след това.
В торият пласт, който не зависи от приписваните на евреите прес
тъпления (отравяне на извори, разпространяване на ч ум ата и т. н.), се
заклю чава в икономическия и политическия антисемитизъм и се свър
зва с нарасналата роля на евреите в живота на нацията по врем е на
В тората им перия - с фамилиите Ротшилд, Перейр и пр. Сим вол на това
присъствие е крахът на „Ю нион женерал“, католическа банка, сразена
през 1882 г. от други банки съперници, някои от които са еврейски: за
сведение Еврейска Франция е публикувана през 1886 г. П рез 1940 г.
антисемитизмът на лионския архиепископ монсеньор Ж ерлие се осно
вава на първите два пласта: и неговото семейство е разорено подобно
на хиляди сем ейства на акционери.
А ф ерата „Драйфус“ разш ирява хоризонтите на антисемитизма.
Тя събира около тези течения цял род полемисти, които искат да огра
ничат участието на евреите в ж ивота на нацията. И те подобно на про
тестантите са подозирани в извърш ването на всевъзмож ни предател
ства. Но тук и арм ията се намесва като страна в този процес.
П оловин век по-късно, по врем ето на Виши, Ксавие Вала, назна
чен от Петен за главен комисар по еврейските въпроси, черпи своя ан
тисем итизъм от тези три извора. Според него евреите са теологически
прокълнати, политически опасни и икономически пагубни. Е стестве
но, че заем ането на високо отговорни постове от евреи, били те леви
или десни, причинява ощ е по-голямо раздразнение у представителите
на това течение. Фактът, че Леон Б лум , Ж ан Зей и Ж орж М андел са
могли да станат министри, е непоносим за хора, които нападат яростно
тази сган, тези „чифути“, както техните предшественици са нападали
протестантите Валдек-Русо, Фресине и т. н.
1 От френското croix - кръст. - Б. пр.
686
Тези течения са отворени за всички, които са свидетели на факта,

че от началото на X X в. повечето революционни движения са били р ъ
ководени не от протестанти, а от евреи: Троцки в Русия, Роза Л ю ксем
бург в Германия, Б е л а Кун в Унгария. Руската белогвардейска емиг
рантска литература не пропуска случай да заостри вниманието по този
въпрос с цел да привлече западните антиреволю ционери да водят бор
ба срещу болшевизма. Нацистката пропаганда на свой ред атакува юдео-
болшевизма.
Най-сетне още едно течение, по-пряко свързано с френския па-
цифизъм, се подхранва от идеята, че евреите стават опасни, защ ото
винаги са били жертва. И збягали от Германия и А встрия по врем е на
нацизма, те алармират френското общество и го настройват против Гер
мания. П о този начин пречат на сближаването меж ду двете страни и
подхранват м илитаризма. Такова е виждането на М арсел Деа, който
независимо от това подписва петиции срещ у расовите гонения в Гер
м ания и в Ц ентрална Европа. По този въпрос Робер Б разияк и Селин
са неудържими в своите антисемитски листовки. Впрочем тази роля на
евреите чужденци във Франция безпокои дори и френските евреи: Ема-
ню ел Б ер л ги обвинява в подстрекателство към война и през 1940 г.
става говорител на марш ал Петен. Това течение завладява и среди, които
поначало не са антисемитски настроени, например груп ата на „меки
т е “ , които в разгара на войната са склонни на пом ирение с Хитлер,
преди да се стигне до поражение, което според тях било неизбежно.
Н а свой ред Ж ан Ж ироду, министър на инф орм ацията в правител
ството на Даладие, см ята, че „наш ата зем я е станала зем я на наш ес
твия ( ...) , но не чрез нападение от армии, а чрез проникване ( ...) , как-
то в Р им ската им перия (...). Стотиците хиляди аш кенази, избягали от
полските и рум ънските гета, върлуват и са предразположени към анар
хия и корупция.“
Тези среди и тези течения взаим но си влияят; те се налагат в
изд ателствата „Галимар“ и „Грасе“ , където ощ е преди П етен властва
Виши. Това важи и за киното: и там , както отбелязват П иер С орлен и
Ф рансоа Гарсон, евреите са единствените, които във Ф ранция видимо
се открояват като чужденци - с физическия си вид, с нравите си, с
говора си: Новите богаташи, Господин Бегония. В ече изтъкнахм е,
че латентният антисем итизъм на Ж ан Реноар се проявява в Голямата
илюзия, където все пак той смята, че се бори срещ у антисем итизм а,
рисувайки евреина Д алио-Розентал като симпатичен герой: предста
вяйки го в рол ята на участник в П ървата световна война, авторът се
противопоставя на твърденията на крайната ф ренска десница, която
обвинява евреите, че били тиловаци. Н езависим о от това в този ф илм
Розентал е единственият пленник с голем и финансови средства, м а
кар че сем ейството м у отдавна не живее във Франция. Н еговите дру
гари „свикват“ с щ едростта му, но плебейският антисем итизъм и з
687
бухва, когато Ж ан Габен м у изразява чувствата си, м акар че след това

ги овладява.
Половин век по-късно след м ълчанието, последвало разкриване
то на масов геноцид, Льопен възкресява някои от компонентите на ан
тисем итизм а, с тази добавка, че геноцидът бил само „детайл“ от Втора
та световна война. О свен това, както антипротестантизмът се изм ества
в посока на антисем итизм а в началото на века, така към края на столе
тието настроенията срещ у арабите се явяват до известна степен като
продължение на отхвърлянето на евреите.
Антимилитаризмът
А нтимилитаризмът, често пъти асоцииран с антиклерикализма, е пона

чало пряко свързан с еволю цията на политическите режими. Той се
проявява при падането на Н аполеон, когато военното съсловие е дис
кредитирано и на войника се гледа като на отж ивелица, обречена на
изчезване. В Робство и величие на войника А лф ред дьо Вини, който
не е антим илитарист, говори за изостаналия и варварски характер на
военната организация. Н ад арм ията се развяват старите знам ена на
Револю цията и на им перията, т. е. носи се якобинската идея. П ризнак
на добър тон е, както пиш е Стендал, да бъдат осмивани военните,
„накичени с кръстове, глупави и нахални дърдорковци и кресльов-
ци“, и затова в салоните не се гледа добре на тези, които се показват
във военна униф орм а. „Не, военните заслуги вече не са на м ода“ , каз
ва Ж ю лиен Сорел.
Н астр о ен и ето се п ром еня с револю ции те от 1830 и 1848 г.,
защ ото се оказва, че съ д б ата на народите отново зависи от оръж ие
то. С поред Раул Ж ирарде м еж ду 1840 и 1860 г. се и звъ рш ва р еш и
телна п ром яна в чувствителността. А рм и ята и грае съ щ еств ен а роля
при п о туш аван ето на въ стан и ята, както при лионските тъ качи, така
и по врем е на Ю нските дни или пък след държ авния п реврат о т 2
декем ври 1851 г. К акто о тб ел язва полковник О бер през 1839 г., „ня
кога своб од ата стан а войник, редът същ о щ е бъде войник“ . П ар ти я
та на ред а се слива с ар м и ята като въплъщ ение на якобинския наци
онализъм . А по вр е м е на В то р ата им перия социалисти като Прудон
и П екьор и републиканци като Гам бета п ред лагат „да б ъ д ат о п р аз
нени к азар м и те“ . Н а арм и ята се гледа като на реп реси вн а сила, а
военният ред води до затъ п яван е на войника. Т ем ата за оглупелия
военен п ред лага б л агод атен м атери ал във ф илм и като Забавления
та на ескадрона{ и Влакът в 8 и 41. В тези случаи антиклерикализ-
мът и ан ти м и л и тари зм ъ т се доближ ават. И за д ъ л го вр ем е остават
свързани. 1
1 Известен още като Славната компания. - Б. пр.
688
След поражението във френско-пруската война, когато в Н ацио

налното събрание херцог Д ’Одифре-Паские засяга въпроса за задъл
жителната военна служ ба в им ето на националното единство, той се
позовава на събитията от 1848 г. и на комуната, както и на сплотеност
та на общ еството през войната от 1870 г. Жул Фери и Гамбета, Ж орж
Санд и М иш ле признават грешката си, че са се застъпвали за разоръ
ж аването и са се подигравали с военните: вече не мож е да се вярва във
всем ирното братство, а лю бовта към отечеството стои над всички дру
ги чувства, Сю ли П рю дом ги изразява съвсем просто:
Аз като Шилер все тръбях,

че гражданин съм на света...
Но за това ми престарание
настъпи час за разкаяние.
Надмогнал старите си грешки,
на своя род съм се отдал,
на тез, които бях предал
уж заради рода човешки.
Този порив привлича и Ж ан М асе11,основател на Л игата за обра

зованието, която поначало е антимилитаристична и антиклерикална.
Със зараждането нареваншисткия дух се съживява и нараства прес
тижът на армията и офицерските среди постепенно се превръщат в „ис
тинска мрежа на светски и семейни отношения“, прибежище за аристокра
цията, която намира в него благоприятна възможност за напредък чрез
кооптиране. И тогава у консерваторите се ражда идеята, че армията
би могла да бъде средство за контрол над цялата държава, за реванш
над Републиката, тъй като Църквата не е в състояние да го направи...
По това време Пол Дерулед, стар приятел на Гамбета и почитател на Ош и
Дюгеклен, мисли за реванш над Германия. Но доколкото Дерулед като ос
новател на Лигата на патриотите смята, че поради тази причина спасява
нето на армията е от първостепенна важност, той духом се присъединява
към идеята на Буланже за военен държавен преврат. „Отечеството, това е
армията, а армията, това е отечеството“, казва Емил Фаге.
А ф ерата „Драйфус“ избухва в наелектризирана атм осфера. Н ей
ният антисем итизъм се наслагва върху този, за който пише Еврейска
Франция няколко години по-рано; впоследствие тя води и до възраж да
нето на антимилитаризма.
П роизведението на Ж орж Дариен Бириби2, африканска армия,
публикувано през 1890 г., подпалва фитила, разкривайки ужасите на
'Жан Масе (1815-1894), френски журналист, радетел за задължително и безплатно

светско образование. - Б. пр.
1 Става дума за дисциплинарните батальони в Африка (каторгата Бириби). - Б. пр.
44. 689
военните каторги. Успоредно с него се появяват и анархистични писа

ния. А рестуването на капитан Драйфус (този „с наш ивките“) не пре
дизвиква вълнение у антимилитаристите, но те си дават сметка, че ре
акцията си проправя път зад противниците на Драйфус и застраш ава
Републиката. В същ ност военните отхвърлят намесата на цивилни в тех
ните дела и избухват от ярост при четенето на А натол Франс, който в
Господин Бержере в Париж разкрива кроежите на бю рата в минис
терството на войната. По-късно Ю рбен Гойе в Армията срещу нация
та изтъква, че „арм ията на съвременна Франция е в ръцете на старата
феодална военщ ина ( ...), тясно свързана с рим ската Ц ърква (...). В
продължение на един век емигрантите и предателите се бяха готвили
за реванш срещ у синовете на санкю лотите“ . И докато през 1847 г. във
военното училищ е Сен-Сир от 306 випускници двам а са с религиозно
образование, през 1886 г. те са вече 140 от всичко 400. Така анархис
тичният и републиканският антимилитаризъм отново намират допирни
точки.
В случая основният залог е армията: всички искат тя да бъде сил
на, макар че реванш исткият дух не навсякъде се проявява в еднаква
степен и съдбата на Е лзас и Л отарингия не за всички е чак толкова
важна. „Лично аз, пиш е Лю сиен Декав1, не ще дам в зам яна на тези
забравени земи нито малкия пръст на дясната си ръка, защ ото той ми
служи да подпира хартията, когато пиша, нито малкия пръст на лявата
си ръка, защ ото с него изтръсквам пепелта на цигарата си“ .
Н езависим о от всичко именно по въпроса за арм ията се завързва
големият спор, подхванат от Ж ан Жорес. „Новата армия, която той пре
поръча, тр яб в а да замени една военна систем а с друга, защ ото армията
трябва да служи на цялата нация.“
През 1891 г. в Рьовю де дьо монд капитан Лиоте, сякаш за да под
хранва антимилитаристичната полемика, поставя въпроса за ролята на
офицера в мирно време. Той щял да работи за възпитанието на нацията.
Но това схващане за армията и за нейната роля дразни антимилитарис
тите, били те университетски преподаватели, които искат да очистят учеб
ниците от каквито и да са военни разкази, „за да се втълпи на детето, че
то трябва да гледа на оръжията като на приспособленията за изтезание в
замъка Шинон“, или пък истински доктринери на антимилитаризма като
Гюстав Ерве, който предлага националното знаме да бъде побито върху
бунището на казармите, или Ж орж Сорел, според когото първостепен
ният дълг на гражданина е да нанася удари на армията, т. е. в сърцето на
държавата. Особено при успехите на революционния синдикализъм и
след К онгреса в Амиен през 1906 г., според който „стачката трябва да се
превърне във всеобщ о въстание против държавата“, идеята за патриоти
1Люсиен Декав (1861-1949), френски писател и журналист, станал известен със своя
антимилитаристичен роман „Подофицерите“. - Б. пр.
690
зъм, тази изм ам а за работника, трябва да бъде изоставена. Виктор Гри-

ф ю л заявява: „Пролетарият от край време е призван да защ итава земята,
макар че не притежава никакво парче (...). М ястото, където работникът
се труди, то е неговото отечество.“ В очакване на всеобщ ата стачка син
дикалистите щ е бъдат антимилитаристи и щ е призовават за военна стач
ка: през 1911 г. 93 трудови борси са смятани за антимилитаристични,
други 77 взем ат по-слабо участие.
Тяхното присъединяване към С вещ ения съю з през 1914 г. се
обяснява с това, че ф ранцузите см ятат Германия, стран ата на Вил-
хелм II, за въплъщ ение на най-опасния и най-агресивен м илитаризъм
и им периализъм .
Н о при п ъ р в ата т р ъ б а патриотизм ът в зе м а вр ъ х над антим и-
литаризм а.
След края на войната обаче отново започват старите разпри, как-
то против пацифизма на Бриан, така и във връзка с естеството на арми
ята, за която се поставя въпросът дали е годна за една бъдещ а война. В
този контекст се обяснява и начинът, по който е приета през 1934 г.
книгата на Дьо Гол Към професионалната армия : този проект щ ял да
бъде заплаха за демокрацията, той щ ял да възкреси старите демони от
врем ето на Буланже.
При граж данската война по врем ето на Виши отнош ението към
арм ията се пром еня и едновременно се акламират ф ураж ката на Петен
и двете звезди на Дьо Гол. Но войната в Алжир с прикриваните ужаси,
както това е отразено от Пиер Видал-Наке, възкресява характерния за
аф ерата „Драйфус“ дух и го насочва срещ у виновните за издевател
ствата полковници.
УРЕЖ ДАНЕТО НА СОЦИАЛНИТЕ К О Н Ф Л И К ТИ
Един от най-дълготрайните френски конфликти е този меж ду работо

дателите и работниците. Тази продължителност, водещ а от корпораци
ята до колективния договор, е белязана от силни сблъсъци, каквито са
непознати в другите страни и по-специално във Великобритания, с из
ключение на последните десетилетия.
Тази разлика се дължи на множество фактори.
П ървият се заклю чава в това, че докато в Германия и Великобри
тания концентрирането на индустрията твърде рано поражда подчерта
на работническа култура в резултат между другото от същ ествуващ ата
традиция за преговори, обособяването на работническата класа във
Ф ранция става по-късно поради факта, че дълго врем е индустрията би
ла вкоренена в селските райони. Вследствие на това синдикатите не
успяват да налож ат своята хегемония върху работническите маси като
цяло. Традицията за пряко действие (дали тя не е наследство от селски
691
те бунтове?) се запазва, но вклю чването на работниците в общ естве

ния живот става реално едва през периода м еж ду двете световни вой
ни. Именно тогава въздейства най-добре притегателната сила на К ом у
нистическата партия и на О бщ ата конфедерация на труда, защ ото тези
организации развиват най-подходящи действия в защ ита на работни
ческите интереси. Това привилегировано отнош ение меж ду ком унис
тическата партия и работническата класа се изграж да в продължение
на три-четири десетилетия и то добива подчертано револю ционна ок
раска през 1920 г. и в периода меж ду 1945 и 1950 г. Н о изм ененията в
глобалните икономически отнош ения поради кризата през 1973 г. и по
ради пром яната в „революционния“ образ на СССР предизвикват об
щ ествен взрив, който се отразява върху начините за уреждане на соци
алните конфликти.
О казва се, че във Франция сблъсъците м ного често взем ат връх
над другите възмож ности за реш аване на конфликтите, чиято история
е белязана от м ащ абни стачки като тези през 1906, 1920, 1936, 1947,
1968 и 1995 г.
П ървата голям а радикална проява в това отнош ение е револю ци
ята от 1789 г. Тя разруш ава една колективна ф орма на организация на
труда, за да я зам ести е друга, в резултат от което изцяло се променят
отнош енията на подчиненост и зависимост.
Отношенията между работодатели и работници

П реди Ф ренската револ ю ц и я м алкото предприятие се см ята за нор
м ал н а и н д устри ал н а ф орм а. То се вписва в рам к и те на организирана
иконом ика, п роти во п оставящ а се на госп од стващ и я л и б ер ал и зъ м
през X IX в. Д отогава не съ щ ествува свобода в тъ р го в и ят а и в ин
д у стри ята, човек не м ож е да упраж нява онзи занаят, който той пред
почита, нито да п ри л ага свои м етоди на производство. И зклю чение
правят м ан и ф актурн и те предприятия, които са м алоб рой н и и са под
кон трола на държ авата. В повечето случаи става въ п рос за р егл а
м ен ти ран а от корпорациите дейност, която е една о т ф орм и те на о р
ганизация на общ еството, разделено на съсловия: духовници, ю р и с
ти, занаятчии и пр.
Корпорацията разполага с монопол, който я предпазва от конку
ренцията на чуждите търговци. В рамките на корпорацията, обхващ а
щ а всички, които им ат право да упражняват дадена професия, същ ес
твува определена йерархия, отнасящ а се и до условията на труд. Най-
отгоре стоят майсторите или занаятчиите, под тях са калфите (днес бих
м е ги нарекли квалифицирани работници), а в долната част на стълби
цата са чираците. П оследните две категории са всъщ ност наемните ра
ботници.
692
Тази й ерархи я е отраж ение на ф еод алн ата йерархия, м ястото

на раб отн и ка не е непром енено, но то се свъ рзва с изпит, наречен
„м айсторски“ . Тогаваш ния майстор им ал съответната ком петентност
за разл и ка о т сегаш ния началник, който притеж ава капиталите. С
то в а уточнение, че „м ай сторски ят“ ставал все по-труден и о б р е м е
нителен и огран и чавал въ зм ож н ости те на раб отн и ка да стане м ай
стор, откъд ето идва и недоволството на калф ите. В п рочем консер
вати зм ъ т на м ай стори те п арализира техническия п р о гр ес и то в а на
л а га през 1776 г. Т ю рго да издаде едикт, чрез който се цели п р ем ах
ване на корпорациите, но той срещ а сериозна съ п роти ва и се виж да
принуден д а отстъпи.
В навечерието на свикването на Генералните щ ати избухват въ с
тания, предизвикани не толкова от трудовите отнош ения, колкото от
недостига на средства за същ ествуване и от високите цени. Н о пос
ледвалите събития не произтичат пряко от тези проблем и. И все пак
ощ е в началото на Револю цията навсякъде калфите започват собстве
но производство в пряка конкуренция със своите бивш и м айстори.
Този „бунт“ става всеобщ и принуждава Н ационалното събрание да
отстъпи и да прием е закона „Л ьош аплие“ за прем ахване на корпора
циите. О б щ еството е „разю здано“ в конкретния см и съ л на дум ата,
защ ото са скъсани ю здите, с които м айсторите държ али работниците
си; остава личният интерес, както и колективния, но вече въплътен в
д ърж авата (С. Л. Каплан).
П редиш ната организация на труда била авторитарна и колектив
на, новата щ е бъде индивидуална и либерална.
Тогава се появяват свободните трудови договори - наврем ето те
били наричани „наемни договори“ , тъй като трудът се превръщ а в сто
ка и се дава под наем за определено врем е, както става с апартаменти
те. С ледователно не може д а става въпрос за реглам ентиране на усло
вията на труд и на разм ера на заплатите; налице е пазар на труда, подо
бен на пазара на която и да е стока.
Както пиш е Кобден във връзка с Англия, стига се до положение
то, че „когато двам а работници тичат след един работодател, заплатите
намаляват, когато двам а работодатели тичат след един работник, зап
латите се увеличават“ .
В съ щ н о ст правилата, по които действа една работилница, се
запазват. Н о докато при С тария реж им р азп оредб и те при м аниф ак-
ту р и т е били налож ени от цен трал н ата вл аст в интерес на п роизвод
ството, което е в интерес на общ еството, след то в а те се спускат от
р аб о то д ат е л я в интерес на предприятието, на неговото предприя
тие. Ч рез прилагането на либералните принципи полож ението на тр у
дещ и те се се вл ош ава, и то не сам о в го л ем и те предприятия, тъ й
като и м а зн ачи телн а разл и ка във въ зм ож н ости те на р аб о то д ател я и
на н егови те работници.
693
Р азви ти ето на ин д устри алн ата револю ц и я п рез X IX в. води до

радикална п ром яна, предизвикана от прилива на работници къ м за
водите, от бавното изчезване на селската п ром иш леност, о т пови
ш ен ата за е то с т на ж ените и на д ецата в предприятията, от концен
трац и ята на п рои зводството, осъщ ествяван а от и н д устриалните б о
сове, които и зкоп ават пропаст м еж ду р аб о то д ател и те и раб отн и ц и
те. Б у н тъ т на лионските текстилци през 183 0 -1 8 3 4 г. е п ърви ят и з
раз на кл асова борба, която и м а както иконом ически, така и психо
логически и м орал ен характер.
Този бунт на достойнството е последван от м ного други, които
свидетелстват за необходимостта работниците да се обединяват; об
щ еството осъзнава този факт най-вече благодарение на станалите из
вестни сведения за материалното и духовното състояние на работни
ците и особено за условията, при които работят децата. Това идеологи
ческо движение е породено от възникването и разпространяването на
социалистическите идеи - от Сен-Симон до Луи Блан. Най-далече в
критиката на реж им а на свободната конкуренция отива Сисмонди, кой
то разкрива причиняваните от него страдания и нещастия; той говори
за нуждата от нам еса на държавата, за да бъдат овладени, канализира
ни и адаптирани последиците от въвеждането на свободната икономи
ка, и се застъпва за правото на работниците да образуват свои съюзи.
Той е инициатор на социалния интервенционизъм.
Така постепенно щ е се стигне до класови схватки меж ду работо
дателите и работническите колективи, които отначало все ощ е не са
организирани, но впоследствие щ е се сдобият със свои структури, на
речени синдикати.
Синдикализъм от френски тип

О собеностите на френския синдикализъм произтичат по-скоро от м яс
тото, което той заем а в общ ествения живот, и от специфичната м у ор
ганизация, отколкото от сам ата м у природа, защ ото последната еволю
ира по сходен начин в различните страни на Западна Европа.
О тначало се касае за прояви на инстинктивен бунт, който не е
предизвикан непрем енно от ф изиологи ческата нищ ета, а от ж елани
ето д а б ъ д ат защ итени придобитите права от у гр о за та на техн и ч ес
кия прогрес.
Започналото най-напред в Англия чупене на маш ини през X IX в.
се разпространява и в други страни. П рез X X в. на подобен принцип се
базира и борбата на М ахатм а Ганди в Индия: правото на свободен ж и
вот в им ето на достоен труд. Благодарение на инициативността на ня
кои социални мислители се минава към втори етап, при който се пред
лагат мерки за разбиване на м онопола на работодателите и за слагане
край на техните издевателства. За това допринасят както социалисти
694
ческите и кооперативни идеи, така и добре структурираната синдикал

на организация. Работникът не се стрем и да стане предприемач, но ка
то трудещ се той се пазари за цената на работната си сила - както тъ р
говците се пазарят за цената на своите стоки. Този род конфликти се
реш ават чрез преговори или чрез насилие.
След това се появява класовото съзнание, което поставя глобал
ни искания, отнасящ и се до минималната заплата, до статута на частна
та собственост, до идеята, че предприятията вече не са някаква сам о
цел, а средство в служ ба на общ ия интерес. Един век по-късно прова
лът на социализм а в СС СР и в Източна Европа отново промени глобал
ната ориентация на работническите борби; при това, автоматизацията
на производството и приливът на имигранти модифицираха структура
та на тази социална група.
Ж ак Ж ю лиар с основание изтъква важния факт, че положението

на работническата класа е винаги противоречиво за нацията като цяло.
„Тя е същ еврем енно политически интегрирана и социално маргинали-
зирана.“ К ъ м това м огат да се прибавят и думите на Бернар Еделман,
че юридически тя е „опитомена“ .
Очевидно е, че работниците са ухажвани като граждани. За раз
лика от Англия и Германия във Франция техническите преобразувания
не стават наведнъж и работническото съсловие бавно се освобождава
от селските си корени. Наличието тук на револю ционна буржоазия е
предпоставка за формирането и консолидирането на фронт, който се
проявява по врем е на различните революции. П олитическата връзка на
народните маси с прогресивната буржоазия, този „съю з на левицата“ е
константа във френския политически живот. „О бщ ата програма“ от 1972
г. м ного прилича на програм ата на социалната демокрация през 1849 г.:
увеличаване броя на функционерите, национализации, реф орм а на обра
зователната система, премахване на смъртното наказание (през 1849 г.
по политически причини).
Н ека спом енем меж ду другото, че въпросната програм а дори в
средата на X X в. все ощ е не е приложена, както би искал този „Ф ронт“ .
А с това се обяснява и фактът, че социалистът М илран преди 1914 г. и
комунистът М орисТ орез през 1936 и 1945 г., които претендират, че се
изразяват от им ето на работническото движение, не си дават сметка, че
сътрудничеството с буржоазията е предателство за работническото дви
жение независимо от каквито и да са други съображения.
М акар че работниците се вклю чват в политическите борби, като
социална група, те са ж ертва на известн а сегрегац и я. З ащ ото Ре
пуб ли ката не признава нито бретонци, нито раб отн и ческа класа, за
нея всички са граж дани. Е то защ о нейните вож дове са враж дебно
н астроени към синдикатите, които са признати едва през 1884 г., а
р аб о то д ател и те ги п ри ем ат в своите предприятия чак през 1968 г.:
695
д ълго вр ем е се четели обявите „Тук членове на синдикатите не се

п рием ат на р а б о т а “ .
И зостаналостта на френското законодателство в сравнение с гер
манското и английското е друга отличителна черта на тази маргинали-
зация. И зостаналостта сигурно не е чак такава, каквато се твърди - по
врем ето на Н аполеон III им а значителен прогрес, - но тя е реална и се
компенсира отчасти благодарение на големите стачки по врем е на Тре
тата република, но най-вече в резултат от взетите след освобождение
то през 1945 г. мерки относно държ авата майка и социалното осигуря
ване.
Едва през 1950 г. изрично се признава, че „стачката не наруш ава
трудовия договор“ . Това признаване означава, че стачката е нещ о за
конно, но при условие, че тя е съобразена е трудовия договор и с пра
вото на собственост; при това положение в случай на стачка парализи
рането на средствата за производство в завода се см ята за незаконно.
Работническата класа се вижда принудена да приеме стачките да бъдат
регламентирани като правна норма, но същ о и като законна практика,
чиито рамки не бива да се наруш ават. Освен това работниците са при
нудени да приемат и положението синдикатите като техен класов орган
да участват в това законодателство.
К ръстосването на социалистическото движение със синдикализ-
м а не пораж да еднакви реалности във Ф ранция и в останалите евро
пейски страни. В ъв Ф ранция, както и в Англия например работничес
кото движение се развива преди зараж дането на м арксизм а, докато в
Германия индустриализацията и м арксизм ът и зрастват едноврем ен
но. П олучава се така, че след 1871 г. работническите синдикалисти и
социалистическите дейци се оказват съперници, а понякога и враж ду
ват. Д окато в А нглия синдикатите или трейдюнионите слагат ръка
върху лейбъ ристката партия, която зависи от тях, а в Русия и в Гер
мания става обратното (социалдемократическите партии поставят син
дикатите в своя зависим ост), то във Франция синдикатите и социа
листическите партии са отявлени съперници особено през периода
м еж ду 1900 и 1914 г. А м иенската харта от 1906 г. утвърж дава незави
сим остта на синдикалното движение от политическите партии и н его
вото реф орм истко или револю ционно призвание да осъщ естви целта,
проклам ирана ощ е през 1906 г. от О бщ ата конф едерация на труда:
„изчезване на наем ните работници и на работодателите“ . С ъ щ ността
на текста, предлож ен от Виктор Г рифю ел (работник, облечен в кожи),
се свежда до утвърж даването на работническата автономия, което оба
че не означава, че работниците трябва да действат сам и при всякакви
обстоятелства, тъй като съю зът с политическите или анархистичните
партии е необходим ост: съю з - да, но зависим ост - не; не бива да им а
и враж дебност към социализма.
Ж орес м ного добре го разб и р а и зато в а не се стр е м и да коло-
696
низира синдикатите, докато м арксистът Ж ю л Гед подобно на Ленин

и П леханов у твъ рж д ава п ървенството на политическия ред над син
дикалния.
След О ктомврийската револю ция от 1917 г. фантастичният ус
пех на социалдемократическата (болшевишка) партия, която постепен
но поглъщ а и подчинява и без това слабото синдикално движение в
Русия, заслепява целия свят, както и част от социалистите, а това до
вежда до разцепление в партията и в синдикатите, например в гр. Тур
през 1920 г. Н о победата на Народния фронт през 1936 г. задължава
работодателите да направят значителни отстъпки според така нарече
ните „матиньонски1 договорености“ . След В тората световна война при
правителствата на Дьо Гол, Гуен и Рамадие държ авата въвежда в зна
чителна степен социалната програм а на Националния ком итет за съп
ротива и осъщ ествява редица национализации. Последвалите през 1947-
1948 г. голем и стачки са както политически, така и социални, но те не
довеждат до подобряване на отнош енията меж ду работниците и рабо
тодателите.
По врем е на майските събитията през 1968 г. се стига до втората
социална срещ а, предизвикана от студентските, а след тях и от работ
ническите движения. И ако тя приключва с подобрения в м атериалното
положение, от нея не следват почти никакви структурни промени в от
нош енията меж ду работодатели и трудещ и се, освен институционали-
зирането на правата на синдикатите в предприятието.
П рез последното десетилетие обликът и естеството на социални
те конфликти се промениха. Трудовите конфликти преди кризата сла
гаха своя печат и върху други колективни дейности - емблематични в
това отнош ение са условията за заплащ ане на труда. Впоследствие то
зи тип дейности не са на изчезване, но те вече ням ат онова първосте
пенно значение, защ ото се вклю чват в нови комплексни искания: за
равнопоставеност на мъжкия и женския труд, за правата на чужденци
те с неуредено положение и на живеещите в предградията и пр. Освен
това държ авата не заем а мястото, което е заем ала преди, доколкото тя
се освобождава от известен брой производствени дейности и се стрем и
да осигури функциите на държ авата майка в съответствие с демокраф-
ските промени и в зависимост от безработицата, която обикновено въ з
лиза на около 10% от активното население.
След ст ачкат а - боледуването като

нова форма на социален отказ
В сф ерата на труда формите на отказ през последните два века се дви
жат м еж ду стачката със социални искания и револю ционната стачка, а
1 Френското правителство се помещава в двореца Матиньон. - Б. пр.
697
се стига и до окупацията на предприятията и сградите. Б р о я т на стач

ниците в Западна Е вроп а започна да нам алява през 50-те години на
X X в., явление, което вп оследствие се ком пенсира о т увеличаване
броя на стачките. Н ам алява и б роят на социалните конф ликти (с и з
ключение на м ом ентите, когато се надига всеобщ о недоволство, както
през 1995 г.): от средно 250 на м есец през 1984 г. той спада на 123
през 1995 г. (като се изклю чи декем ври). С пада и б роят на загу б ен и
те работни дни: от един м илион и три ста хиляди на п етстоти н хи л я
ди. Н ай-значителни са специф ичните конф ликти, свъ рзани с дадена
ф ирм а или с определена проф есия, наприм ер в тран сп орта, където
ф орм ите на изява са най-очебийни, а вм есто провеж дане на общ и
стачки се практикува частично прекъсване на раб ота, което забавя
производствената дейност. П рекъсването на р а б о та та ч есто пъти се
оказва същ о така еф икасно, най-вече откакто се пром ени начинът
на управление на предприятията, например чрез практикуване на н у
лева наличност по японски образец, което прави предприятията по-
уязвим и. В ъв всеки случай гол ем и те м аниф естации не винаги са
придружени от разпореж дане за стачка. П ри тях става въ прос сам о
да се покаж е силата на движ ението и по този начин да се упраж ни
влияние над управниците. В о б л астта на тр ан сп о р та тези м ан и ф ес
тации н ай-често се свъ р зват с въ п роса за несигурността.
Д окато делът на голем ите стачки, с изклю чение на тези в тр ан
спорта, нам алява, в обратен порядък и в симетричен план непрекъс
нато се увеличават отсъствията по здравословни причини, сякаш за
да се ком пенсира стачното движение. В същ ност това явление е доста
сложно, защ ото боледуването отговаря или на недоволство от орга
низацията на труда (това е по-старият тип отлъчване от работа, който
във Ф ранция се движи м еж ду 13 и 17 дни срещ у 4 в САЩ ), или пък е
реакция срещ у наруш ената организация на труда, най-вече след кри
зата от 1974 г.
С трахът от уволнения и преустройствата дават своите резулта
ти: така например през 1993 г. е регистрирано увеличаване на стресо
вите състояния и на заболяванията при заетите в електрическата ком
пания.
Н естабилността и чувството за несигурност заедно с предиш ни
те причини превръщ ат болестите и отсъствието от работа във ф орм а
на индивидуално самоотлъчване в отговор на общ ото тревожно състо
яние на нещата.
И затова през 90-те години на XX в. именно във Франция взем а
нето на антидепресанти е най-високо, а същ евременно броят на болни
те се увеличава неудържимо.
698
М еж ду безработ ицат а и изключването от общ еството —

паралел със САЩ
Ако терм инът безработица се появява през 70-те години на X IX в. и

влиза в статистиките едва през 1896 г., сам ото явление същ ествува
м ного преди това и ако се ограничим единствено в индустриалната
ера, м ож ем да каж ем, че борбата на работниците за правото на труд
през 1848 г. означава, че вече им ало б езр аб о ти ц а... Един век по-къс
но, през 1968 г., се създава Н ационалната агенция по заетостта, което
свидетелства за структурния характер на безработицата, която отно
во поставя въпроса „работа или хляб “ , след върховите си прояви по
врем е на кризата от 1932 г. Тя се проявява със всичката си сила въп
реки взетите след края на войната мерки за преустройство, въпреки
плана „М арш ал“ и Тридесетте славни години, и е толкова неочаквана,
че социалното осигуряване не било подготвено да предлож и въвеж
дането на истинско обезщ етение при безработица, тъ й като в години
те на реконструкцията в иконом иката им ало пълна заетост на раб от
ната ръка. П о това врем е безработицата все ощ е се свъ рзвала само
със социалните помощ и.
Н овият връх на безработицата, достигнат по врем е на кризата от
1974 г„ разкрива нещ о характерно за френските условия, и то не само
по отнош ение на нейното равнище, което достига 11,8% от активното
население, докато в Япония, САЩ и В еликобритания тя се движи меж
ду 4 и 5% (единствена Германия се доближ ава до френския рекорд).
Спецификата на безработицата във Франция се дължи и на факта, че за
дълъг период от врем е тя се резорбира само маргинално, тъй като при
бягването до трудови договори с фиксирана продълж ителност и разви
тието на услугите при висока принадена стойност постепенно елими
нират работниците в частния сектор, които са свързани със старите
ф орми на индустриалното производство. Франция се оказва страна, в
която високопродуктивният труд е концентриран в ограничена част от
населението.
Впрочем налага се констатацията, че кризата настъпва през 1975 г.
в момент, когато Франция, където равнището на производство 30 години
преди това е съставлявало 30% от равнищ ето в Америка, достига вече
равнищ е от 80%. Следователно стопанството на страната е в състоя
ние да се развива при по-бавни темпове на нарастване и търсенето на
работа съответно се забавя. Но им а значителна разлика меж ду равни
щ ето на безработицата при квалифицираните работници, което през
1990 г. е 4,5% , и при неквалифицираните, което по същ ото врем е дос
тига 20% .
В случая особеното за Франция се състои в това, че отрицател
ното отнош ение към неквалифицирания труд се изразява в намаляване
на работните м еста и води до изключване на работника от социалната
699
среда, докато в САЩ това отрицателно отнош ение води по-скоро до

намаляване на заплатите. Тази разлика се дължи на факта, че в САЩ,
където работникът загубва по-лесно работата си, безработният по-бързо
си намира друго работно място. В САЩ човек често пъти остава без
работа, но за кратко време. Във Франция това се случва по-рядко, но
обикновено за дълго врем е или завинаги. В САЩ по-голям а част от
загубилите работното си м ясто намират друга работа, след като минат
през период на безработица. Във Франция близо половината от раб от
ниците, които си см енят работата, не м инават през такъв период, а м и
нават от едно работно м ясто на друго. О т предлаганите 4 м илиона ра
ботни м еста годиш но един милион са предназначени за безработни,
два м илиона за онези, които вече са имали друга работа, и един милион
за новодош лите на пазара на труда. К ъм това се прибавя и фактът, че
във Франция им а по-слаба отвореност към труда, но пък и уволнения
та стават по-трудно. О т друга страна, заплатите м огат да растат дори
когато безработицата се увеличава, а това свидетелства за възможността
социалните партньори - синдикатите и работодателите - да преговарят
в полза на тези, които вече им ат някаква работа, с намерението те да
бъдат покровителствани, а не да създават условия за работа за хора,
които ням ат такава. В този смисъл „изключените“ по-трудно м огат да
влязат във веригата, докато във САЩ те са принудени да прием ат м и
зерни заплати.
М ЯСТОТО НА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ
В П О Л И ТИ Ч ЕС К И Я Ж И В О Т
Д али зн ачен и ето, ко ето днес се отреж д а на и н тел ек ту ал ц и те в п о

ли ти ч ески я ж ивот, се явяв а нещ о типично за ф рен ското о б щ ество ?
К акви са тях н о то м я с т о и тях н а т а р о л я в гр аж д ан ск ата вой н а м еж
ду ф ран ц узи те?
П ървата изненада идва с фрапиращ ия контраст, който се наблю
дава при съпоставяне състава на Националното събрание през 1789 г.
с този на С ъбранието от 1945 г. или със сегашния. По врем е на Френ
ската револю ция най-голем ите ум ове на епохата са депутати или учас
тват активно в общ ествените движения като техни ръководители или
като противници: абат Сийес, станал известен ощ е преди свикването
на Генералните щ ати със своя трактат върху Третото съсловие; учени
те Байи и Кондорсе; писателите Волне, Флориан, Ш амфор, А ндре Ше-
ние; чрез вестниците и списанията стават известни К амий Демулен,
М арат, Риварол. Н апразно ще се търси нещо подобно в Н ационалното
събрание при Ч етвъртата и П етата република: там не са нито най-голе
мите учени, нито най-големите писатели, нито Н обеловите лауреати.
Какво означава тази промяна?
700
Въпросът би стоял различно в някои други страни. В Русия нап

рим ер интелигенцията фигурира като особена инстанция, като крити
ческа и м орална опозиция на властта, и тя губи своя авторитет, ако
сътрудничи на правителството, било по врем ето на царя или при съвет
ския режим. За интелектуалеца в Русия, както и в други страни, в това
число и във Франция, е свойствено да бъде самостоятелен, да казва
истината, да бъде точен в изказванията си, а не непременно да бъде
експерт. Н ям а значение дали той е писател или учен, стига да е сам ос
тоятелен. Но за да м у бъде признато това достойнство, трябва да е на
лице пространство, което да го чуе. Следователно прякото участие в
сделките не е единственият критерий за неговото влияние, важно е да
се вклю чва и в общ ествени дебати.
В началото на XV III в. се наблю дава взаим на връзка меж ду поя
вата на тогаваш ните вестници и проявите на интелектуалците. Б и мог
ло да се твърди че пасквилите по врем е на Религиозните войни или
мазаринадите са сигнал за наличието на общ ествен дух, но наложилият
се във Франция абсолю тизъм принуждава интелектуалеца да търси под
слон другаде - в страни като Холандия и Англия, откъдето да може да
дава израз на своите виждания.
В ъв Франция след религиозните войни, след н ам есата на Паскал
и на интелектуалците, конфликтът с янсенистите и йезуитите свидетел
ства за първата проява на ролята на писателите в политическата борба,
макар тя отчасти да се вм ества в рамките на теологическите проблеми.
В края на X V II век кавгата меж ду древните и модерните същ о е пуб
лично достояние, но се води в рамките на малки литературни кръгове.
Тя получава слаб отзвук и не привлича вниманието на общ еството, осо
бено пък така наречената „музикална“ кавга между Рам о и Русо по по
вод една творба на Перголези. М ежду 1752 и 1754 г. се разм енят над 60
остри пам ф лета между Рамо и привържениците на класицизма, от една
страна, и Русо, от друга. Според първите същ ествува наука за красота
та: три те единства при театъра, перспективата в архитектурата, харм о
нията в музиката. Русо критикува тези идеални ф орми и типове: френ
ския тип градини, механиката на звуковете, мизантропа, Дон Жуан и
пр. Според него истинската природа е чистота, предхождащ а появата
на хората, и тя м ож е да се схване не чрез разум а, а чрез чувствителнос
тта. Ч овек трябва да се отърси от илю зиите за прогрес. Естетическата
кавга получава и културно-политически измерения.
Тази кавга е сам о една от проявите на гигантската борба от вре
м ето на П росвещ ението, тя се следи от всички вестници, по нея се во
дят спррове в кафенетата, тя дава възмож ност за изява на писателите,
които властват в салоните (Волтер, Русо, Д ’А лам бер, Дидро) и за кои
то започват да се карат чуждестранните властелини. Техните произве
дения и идеи заем ат цялото публично пространство и Револю цията ра
тифицира коронясването на тези писатели.
701
След 1789 г. те участват пряко в държавните дела, независимо

дали членуват в едно или друго революционно национално събрание.
Трагичната съдба на някои от тях като жертви на Терора (Андре Ше-
ние, К амий Демулен) и въведеният от Наполеон ред принуждават пи
сателите и учените да се отдръпнат зад м ълчаливото гласуване в Сена
та или да се потопят в своите изследвания. По думите на Б онапарт те
се превръщ ат в идеолози, благосклонни към Револю цията, но враждеб
но настроени срещ у крайностите й, поддържат П ървия консул, но са
против авторитарните отклонения на империята. Х ора като Д естю т дьо
Траси, Кабани, В олне изчезват от публичното пространство и потом
ството ги елиминира от историческата памет, макар че те оставят м но
го силни наследници: голям ата Парижка ш кола в областта на медици
ната, където се прославят им ената на Б и ш а и Пинел; в литературата -
Стендал и Балзак, които се см ятат за техни следовници; в политиката -
републиканската традиция на радикалите в началото на Третата репуб
лика. С това, че поддържали първите стъпки на Б онапарт и духа за ред,
на който той бил носител, те се отдалечавали от якобинците, а поради
това, че отначало били революционери, те си заслужили подигравките
на монархистите.
В крайна см етка приливната вълна на ром антизм а ги заличава от
панорамата.
Н икога и н телектуалц и те и писателите не са играли такава р о
л я в националния ж ивот, каквато са им али през п ъ р в ата половина
на X IX в. П од стр о ги я надзор по врем е на им п ери ята (освен оф ици
алния Монитъор Н аполеон разреш ава излизането сам о на пет други
вестника) пресата се въ зраж д а и п роцъф тява м акар и бавно, с ъ зд а
вайки ново простран ство за общ ествения дух. К ато че се в ъ звр ъ щ а
обстан овката от вр ем ето на П росвещ ението, сам о че дом иниращ ите
идеи п олучават об ратен знак, поне в продълж ение на едно или две
десетилетия.
И нтелектуалците са на всички равнищ а. О ткривам е ги като м и
нистри при Л уи X V III (например Ш атобриан и Токвил) или като апос
толи и певци на револю цията от 1848 г., чиито носители са те в сам о
то й начало (наприм ер Л ачалтин), а пък Б енж ам ен К онстан е вож д на
либералната партия. О ткривам е ги като разпространители на идеи,
какъвто е Ю го в предговора си към Кромуел и в битката за Ернани,
или пък онези по начало литературни м аниф ести, чрез които р ом ан
тиците въ стават против обвиненията в декадентство. О ткривам е пър
вите независими католици, като Ламене, който основава вестник Авнир
(.L’Avenir - „ Б ъ д ещ е“)· Тук са най-сетне и онези писатели и учени,
които като теоретици на иконом ическата и социалната организация
разработват почвата, върху която щ е възникнат идеите на френския
социализъм (С ен-С им он, Прудон, К абе) и на ф ем инизм а (терм ин,
предлож ен от Фурие).
702
След 1851 г., застанал на своята скала като заточеник на остров

Джърси, Виктор Ю го се явява въплъщ ение на интелектуалеца, онзи
страж на свободата, който заклеймява В тората империя и „Наполеон
М алкия“ .
Н о интелектуалецът в сегаш ния см и съ л на д у м ата, писателят,
ангаж иран в и м ето на една кауза, в случая п равата на човека, които
се п роти воп оставят на държ авните интереси, се п роявява по врем е
на аф ер ата „Д райф ус“ в лицето на Е м ил Зо л а чрез неговото Аз обви
нявам. О свен че „ аф ер ата“ получава общ ествен отзвук, тя е важ на и
с това, че апелът на З о л а в и звестен см и съ л открива ерата на пети
циите, призовавайки об щ еството да защ ити една справедлива кау
за, както п остъ п ва В ол тер по врем е на аф ерата „К ал ас“ . С ам о че
сега движ ението е колективно и е проява на „к л асата“ на и н тел ек ту
алците.
П ървата световна война, селската револю ция и Октомврийската
револю ция бележ ат истински прелом в това отношение.
П реди този период писателите и артистите допринасят за из
граж дане на определено общ ествено мнение, а сега вече те са прину
дени да заем ат позиция по отнош ение на Русия. А нри Б ар б ю с е един
от първите, които я подкрепят, при сю рреалистите настъпва разцеп
ление: А ндре Ж ид изказва своите критики, а П икасо е изцяло спече
лен за руската кауза. По дум ите на Ж ю лиен Б енда, присъствам е на
„предателство на духовниците “1, които вече са изоставили свобо
дом ислието като см исъл на своето същ ествуване. Но това важи и за
онези, които са заслепени от идеите на ф аш изм а, каквито са Робер
Б разияк, Д рийо Л арош ел, Л ю сиен Рьобате, които стават глаш атаи на
колаборационизм а.
П рез периода меж ду двете световни войни поради това, че някои
интелектуалци не са „нито наляво, нито надясно“ , историческата памет
е отредила малко място на „неконформистите“ като Даниел Ропс и Ема-
ню ел М уние, както и на списание Еспри („Дух“), най-често подвластно
на левите католици.
Н епосредствено след поражението за първи път се поставя въп
росът за отговорността.
Но солидарността на писателите към своите колеги (например
М ориак иска да спаси живота на Бразияк) свидетелства и за притесне
нието на интелектуалците и артистите, които като социална група из
питват помеж ду си известна привързаност и искат да поставят себе си
и своето изкуство над „м елето“ .
1 Предателство на духовниците, това е заглавието на есеистичното произведение

на Жюлиен Бенда, публикувано през 1927 г., в което той критикува интелектуалците,
наричани от него „духовници“, за това че предават „клерикалните ценности“ и се
обръщат към политиката. - Б. пр.
703
Ж ан-П ол Сартр, който към края на окупацията взем а слабо учас

тие в С ъпротивата, се вклю чва яростно в следвоенните борби на стра
ната на ком унистите и на работническата класа. Той се явява въплъщ е
ние на овластения ляв интелектуалец, но неговият независим дух си
навлича критиките на комунистическата партия, по чийто път върви.
Б лагодарение на Таи модерн (Temps modernes, „М одерни врем ена“) 1
той присъства на театралните сцени, а със своите ром ани и петиции, с
участието си в процесии, с револю ционните си жестикулации печели
симпатиите на общ еството, въпреки че допуска греш ки в анализите си,
но те пък са в синхрон с духа на времето. Неговите бляскави изяви са в
контраст със слабия отзвук, който срещ а м исълта на неговия съученик
Реймон Арон, участник в С ъпротивата от Лондон ощ е от 1940 г.; той
обаче м инава за десен, защ ото критикува превръщ ането на револю ци
ята и на пролетариата в митове, както и поведението на безмилостните
към слабостите на демокрацията интелектуалци, а същ евременно склон
ни да простят такива големи престъпления, каквито са тези на Сталин,
стига те да са извърш ени в им ето на красиви доктрини, иначе казано на
марксизма.
П рез следвоенния период (1945-1956 г.) комунистическата пар
тия упражнява диктатура върху общ ественото мнение и идентифицира
своята идеологическа хегемония с постиженията на точните науки. То
ва парализира м исълта на интелектуалците, които са заслепени и от
нарастващ ата м ощ на СССР. П о такъв начин се осъщ ествява своеобра
зен интелектуален тероризъм от страна на някои членове на партията,
които се занимават с литература, изкуство и история: Ж ан Канапа, Ло-
ран Казанова, Ла Нувел критик {La Nouvelle Critique), ЛеЛетр фран-
сез {Les Lettres Françaises) и dp.
Третият представител на това следвоенно пробуждане е А лбер
Камю , същ о участник в Съпротивата, но чието творчество е критику
вано, защ ото е изразител на светоусещ ане в разрез с идеята за прогрес,
чиито носители са онези, които вярват в бъдещ ето на човека, във въ з
можностите да бъде изграден по-добър свят, света на социализма. Спо
ред К ам ю еволю цията на света е ирационална, а човек живее с непрео
долим стрем еж към яснота и абсурдното се проявява именно в тази
антиномия. И той търси реш ение в бунта, в свободата, в страстта. По
този начин писателят недвусмислено осъжда затвореността на СС С Р и
неговите лагери.
По-късно, по врем е на алжирската криза, той се противопоставя
на Сартр и на левицата, заявявайки, след като е защ итавал правото на
арабите да бъдат равноправни граждани, че „между правотата и майка
си предпочита м айка си“ , защ ото предчувства, че тези политически
убеждения щ е доведат до експулсирането на алжирските французи, а
1 Списание, основано от Сартр и Симон дьо Бовоар през 1945 г. - Б. пр.
704
следователно и на м айка му, тъй като и той сам ият е с алжирски произ
ход. Тази „изм яна“ на принципите на доктрината не м у се прощ ава и
поради това, че той е чужд на каквато и да е политическа принадлеж
ност или съучастничество.
Н о тези политически кавги не вод ят до никакъв резултат, опи
ти те на С артр да създаде политическа сила пропадат, както пропада
и политическият проект на П иер Ш олийо1 Социализъм или варвар
ство - съ зд аван ето на нов авангард, независим о т стал и н и зм а и от
троцкизм а.
Впоследствие това отношение към комунизма и фаш изм а отстъп
ва м ясто на антиколониализма като идентификационен принцип.
М об и л и зи р ан ето на и н тел екту ал ц и те п роти в и зте за н и я та и
п роти в в о й н ата в А лж ир отново п оставя на дневен ред п р о б л ем и те
о т в р е м е т о на З о л а и на аф ер ата „Д райф ус“, привличайки както
л еви те, та к а и д есн и те, които са в процес на реор ган и зац и я. Това
са призиви и к ъ м о б щ ествен о то м нение, и зразен и в 67 м ан и ф еста
по алж и рски те въ п роси сам о за п ериода 1 9 5 8 -1 9 6 2 г., а през двата
м ан д а та на Д ьо Гол те в ъ зл и за т на 488. П од тя х п ърви се под п и с
ват Ж ан -П о л С ар тр и Л оран Ш варц, след ван и о т С и м он дьо Б о в о -
ар, Ж .-М . Д о м н ас от Еспри, а срещ у м ъч ен и ята се о б явяв а П. Ви-
дал-Н аке. Ж ертва на ОАС стават в е с тн и к Лъо Монд, и зд ател ят М ас-
перо и списание Еспри.
Това възраждане на политическата активност при интелектуал
ците крие едно двойно недоразумение. То се състои първо в това, че
обект на критика стават армията и режимът, които уронвали престижа
на Републиката чрез войната и мъченията, а не се взем ат предвид въж
деленията на самите алжирци. Освен това известен брой интелектуал
ци въстават срещ у държавния преврат през май 1958 г., но коренно
пром енят поведението си, когато Дьо Гол излиза с инициативата за да
ване възм ож ност на алжирците за самоопределение - нещ о, което не
дръзнали да сторят последните правителства на Ч етвъртата републи
ка. Именно Дьо Гол довежда деколонизацията докрай - а такава всъщ
ност била, прокламирана или не, програм ата на левицата, а и на нейни
те интелектуалци.
И м енно на това стечение на обстоятелствата след 1962 г. се дъл
жи отливът на интелектуалния свят, който се затваря в себе си. Това
напомня mutatis mutandis поведението на идеолозите по врем ето на Н а
полеон, както и врем ето след П ървата световна война, когато при но
вата обстановка, съобразявайки се с идеологическия характер на исто
рическия дискурс, Лю сиен Фебвр и М арк Б лок основават Годишника
1 Псевдоним на Корнелиус Касториадис (1922-1997), френски философ и психоана
литик от гръцки произход. Той е един от основателите на революционната организа
ция Социализъм или варварство, съществувала от 1949 до 1967 г., която издавала
едноименно списание с марксическа, антисталинска насоченост. - Б. пр.
4 5. 705
по стопанска и социална история, за да може този дискурс да се опи

ра на диагнозата на общ ествените науки.
След алж ирската война интелектуалците се въздърж ат от пряко
участие в политиката и се отдалечават както от м арксизма, така и от
екзистенциализма. Интелигенцията търси нови подходи, за да си обяс
ни света: Л еви-С трос, Б арт, Бродел, Лакан и Фуко, структуралисти или
не, стават водещ и мислители за своето време.
О бръщ айки гръб на наш ите „горещ и“ общ ества, тръгнали, както
вече се смята, към неопределено бъдеще, Клод Л еви-С трос изучава
общ ествата без писменост с намерението да открие невидимото в тях
ното функциониране, както и във функционирането на общ ествата, по
родили толкова жестокости. Всекидневието в индивидуалното или в ко
лективното поведение е пожертвано за сметка на абстрактния и нечет
лив апарат, който го изразява (например на роднинските мрежи) или за
сметка на изучаването на м итовете, което игнорира и най-м алката про
ява на чувства. По този начин се обособява нова знакова система; съ
щ евременно други откриват, че всяко общ ествено явление се свързва с
движението на м атериалните блага и на услугите в стопанския живот,
както и на разм яната на жените от едно племе в друго, от една ф амилия
в друга. Н а базата на своите дешифровки Клод Л еви-С трос възпява
достойнствата на системите, практика, подхваната и от Ролан Б арт, но
прилагана към текстове, чието значение отчасти се изплъзва и на са
мия автор, както се изплъзва на общ ествата смисълът на техните дей
ствия.
П ротивопоставяйки се на тривиалната недискретност на прежи
вяното, абстракцията го изм ества и се превръщ а в м исловен пейзаж.
Означаващ ото и означаемото са двете страни на езика, онази ф орм ал
на система, чието съдържание е почти без значение: м лякото, което
купувам сутрин, не е като това, което се раздава на изгладнелите ин
дийски деца.
Като структуралисти Клод Л еви-Строс и Ролан Б а р т са близки
един на друг. Но и Фернан Б родел не стои така далече от тях, както той
самият си м исли под претекст, че неговите анализи се базират на про
дълж ителността като измерение на историческите явления. Тези явле
ния наистина са описани като обекти от природните науки, което обез
ценява субекта, историческото съзнание, волунтаризма, самите съби
тия. Единствен М иш ел Фуко отпращ а към политиката, но по обиколни
пътища, и взем а за свой обект ситуации, които са встрани от традици
онната история1.
Те доживяват до М ай 1968 г., когато някои от тях се страхуват, че
вече им се копае гроб. Колкото до поетите и писателите, те изчезват.
О т две-три десетилетия на смяна идват кинодейците като критици и
1 Виж Jacques Revel, Fernand Braudel et l ’histoire, Hachette, 1999. - Б. a.
706
анализатори на общ ествения ред, каквито са Годар, Ш аброл или Корно,

а най-вече като критици и анализатори на политическия строй, какъвто
е Таверние. Влиянието им е косвено, но това не го прави по-маловаж-
но. Те са кръстниците на М ай 1968 г. редом със студентите интелекту
алци, какъвто е Даниел Кон-Банди.
На смяна идва киното

Е то, че на см ян а идват кинодейците, тези от „Н овата в ъ л н а“ , както
ги нарича Ф рансоаз Ж и р у 1, и на които С есил С ен-Л оран в седм ич
ника Ле-з-ар {Les Arts) приписва стату та на интелектуалци. С писа
нието Ле Кайе дю синема {Les Cahiers du cinéma) ce п ревръ щ а в
своеоб разн а лаборатори я, където те п од лагат на „яр о стн а“ критика
традиционните ф илм и, които според Ж ан-Л ю к Годар карат зрителя
по-скоро да м еч тае, отколкото да разсъ ж д ава за наш ето общ ество.
Твърдейки, че „поуката в един ф илм е въпрос на тр а в л и н г“ , той ис
ка д а каж е, че о т първостепенно значение в киното е почеркът и
им енно то й тр яб в а да бъде пром енен. Заедно с К лод Ш аброл този
нов М опасан, който претендира, че не се придърж а към никоя док
трина, и Ф ран соаТ рю ф о, който се см ята за родоначалник на ш кола,
то в а три о, следвайки А ндре Б азен, лан си ра кинокритиката като нов
жанр и създ ава няколко ш едьовъра, съответн о Д о последен дъх, Х у
бавият Серж, Жул иЖ им. С лед 1958 г. продълж ение на едно д есе
ти л ети е тези кинодейци чрез ф илм ите си п ред лагат социално и по
литическо възпитание на м ладеж та, която им се отплащ а, сп од еляй
ки техн и те идеи през м ай 1968 г., ем анципация, за която по свой
начин д опринасят писателката Ф рансоаз С аган, като се започне с
Добър ден, тъга (1954 г.) и актри сата Б ри д ж и т Б ар д о с участието
си във ф илм а на Роже В адим И Бог създаде жената (1956 г.). „Н е
тр яб в а да се п равят политически ф илм и, а ф илм и, направени поли
тически“ , казва Годар и то в а е п л атф орм ата на тази Н ова въ лн а, ко
ято не ан али зи ра м ехан и зм и те на п ром ян ата на об щ еството, подоб
но на Б р о д ел , или силите, които д опринасят за това, подобно на
м аркси сти като В алерщ айн и Ерик Х обсбаун, а, напротив, анализи
ра съврем енните явления през призм ата на индивидуалния опит или
на приклю чения, които не са станали, но ни карат да разб ерем до как
ва степен историческото развитие ни се изплъзва и как ние реагира
ме, сякаш наш ият живот ни принадлежи. С Лудият Пиеро се предста
вя потребителското общ ество, което ни задуш ава, Китайката показва
до какви отклонения м огат да доведат идеологическите повели, а Мал
кият войник2 разкрива теж естта на историята и силата на постулати- 12
1 Франсоаз Жиру (1916-2003), френска журналистка и писателка. - Б. пр.

2 И трите филма са на Жан-Люк Годар. - Б. пр.
707
те, които тя е въ вел а в общ еството, изцяло подкопано от дискурса на

институциите: Ц ърква, партии, нация, държава.
Рухването на ком унизма в СССР е сетното опровержение по ад
рес на интелектуалците, мнозинството от които си бяха надянали боту
шите на тоталитарната теория и твърдяха, че никога съветският народ
вътреш но ням а да се надигне. Впоследствие те са като сираци на вели
ките каузи, освен ако не приемат друг статут, както направиха Лекари
те без граница, чиято ангажираност им аш е и своите политически пос
ледици - по тяхна инициатива бе признато правото за нам еса и тяхната
дейност бе оценена в Б иаф ра - в бивш а Ю гославия.
О т друга страна, средствата за м асова комуникация промениха
рамките, в които се изявяваха интелектуалците. Някои от тях, които не
бяха министри и минаваха за съветници на принца, в мнозинството си
бяха разочаровани. Ако появата на Сартр и Арон през 1979 г. при пре
зидента на Републиката Жискар д ’Естен с намерение да защ итават ка
узата на виетнамските лодкари (boat people *) се см ята за върхов м о
м ент в дейността на интелектуалците, това може да ни даде представа
за тяхното влияние. Но то става, преди медиите да са се превърнат в
техни говорители.
Защ ото по врем е на социалните сътресения не липсват каузи, ко
ито заслуж ават да бъдат защитени. Цели колективи се вдигат в защ ита
на нелегално пребиваващ ите и на нещастните. Но и в случая им а без
користни хора като абат Пиер или Колю ш , които не м огат да бъдат
заподозрени в нищо.
• Кинодейците и Републиката
„Франция и м а голем и кинодейци, но няма голямо кино“, заявява Ж ан-
Люк Годар. Той иска да каже, че за разлика от САЩ, които благодаре
ние на уестърна и със завладяването на Запада създават един национа
лен мит, киното във Франция не успява да прослави Револю цията като
въплъщ ение на идентичността на страната. Защ ото не само че ф илм и
те, които са й посветени, са малко на брой, но с някои изключения, като
Марсилезата на Ж ан Реноар, останалите бичуват ексцесите и по-кон
кретно терора, вм есто да изтъкват приноса на Револю цията за утвър
ждаване правата и свободите на човека. Така например за ф илм а на
А бел Ганс Наполеон, който е посветен на Револю цията, се казва, че
Бонапарт е представен като за пред фашистки чираци. Филмът изразя
ва някои от идеите, които съставляват ядрото на тази идеология: култ
към вожда, пренебрежение или лю бов към тълпата, враж дебност към
политическите организации и по-специално към м онтанярите. В една
от версиите на този ф илм е дадена твърде показателна разм яна на реп- 1
1 Виетнамци, които на лодки бягат от комунистическия режим след обединението на

Виетнам и започналите кампании на национализация и колективизация. - Б. пр.
708
лики м еж ду Робеспиер и Дантон: Дантон е на трибуната, обръщ а се

към м нож еството и казва: „Аз мисля, ч е .. Робеспиер го прекъсва дис
кретно, потупва го по рамото и м у подсказва: „Не, не „аз мисля, ч е ...“ ,
а „народът мисли, ч е ...“ . Не липсват стрели от този род, насочени сре
щ у левицата.
П реди 1940 г. ф ренските исторически ф илм и почти винаги са
вдъхновени от писатели, свързани в известн а степен с л и га та Акси-
он ф рансез: П иер Гаксот, Л уи М адлен, Ж ак Б ен ви л . Те м асирано
атакуват републиканската легенда по-специално във вр ъ зка с Рево
л ю цията. С лед В то р ата световна война В айда н асочва своя ф илм
Дантон срещ у отри ц ателн и те аспекти на ком унистическия реж им ,
но и то зи път през п р и зм ата на „ексц есите“ по вр ем е н а Ф ренската
револю ция. И м а, р азб и ра се, кинодейци като А нрико и Ф айевик, ко
ито п освещ ават на Р еволю цията сим патични ф илм и, но те са то л к о
ва м алоб ройни, колкото и не съвсем б л аго скл о н н и те1 л и тературн и
произведения за нея: Деветдесет и трета година на В иктор Ю го,
Боговете са жадни на А н атол Ф ранс, Диалогът на кармелитите
на Ж орж Б ерн ан ос.
О станало ням о по въпроса за Парижката комуна (с изключение
на няколко неми ф илма), френското кино не споменава нито за рево
лю цията от 1830 г., нито за тази от 1848 г. С изклю чение на ф илм а на
Ж орж М елиес от 1899 г. аферата „Драйфус“ същ о почти не намира
отзвук в киното.
П обедата на републиканската левица и на Н ародния ф ронт през
1936 г. вдъхновява цяла редица филми, които поставят на сцената ра
ботническата класа. Но с изключение на Престъплението на г-нЛанж
на Ж ан Реноар, който в навечерието на тази победа представя с нес-
крити сим патии създаването на работнически кооператив, другите
филм и, посветени на работниците, са твърде двусм ислени относно
съдбата, която им е отредена. Рене Клер в своя ф илм Свободата е
наша ги представя по-скоро като овчедуш ни и страхливи; нещ о пове
че, когато техният работодател, мош еникът Рейм он Корди, им пода
рява предприятието си, вм есто да м ислят как да организират сам оуп
равлението му, те предпочитат да водят безгриж ен живот, отиват на
риболов или и граят на карти. О собено пък през великата еп о х а (1 9 3 6 -
1939), когато киното изкарва работниците на сцената, Ж ан Габен, кой
то е носител на техните добродетели, е винаги губещ , та дори и в
Славната компания , където „хубавата идея“ за една приятелска асо
циация пропада. Той ум и ра в Човекът звяр, ум и ра и в Денят се раж
да. А в Кеят на мъглите, където го идентиф ицират с народните м а
1Ще отбележим, че широко разпространяваното във Франция американско кино пред

лага филми, повечето от които са насочени срещу Революцията, а това затвърждава
чувството на враждебност към нея. - Б. а.
709
си, без да е работник, той е убит. Как по-добре да се изрази м алкото

доверие към социалните групи, които би трябвало да защ итават Ре
публиката? ...
С изключение на Надеждата на Андре М алро (сниман преди
войната, но монтажът м у е осъщ ествен едва през 1945 г.), френското
кино преди 1940 г. не е създало нито един антифаш истки ф илм - за
разлика от американското кино. Кинодейците ням ат намерение да се
ангажират политически: те искат да бъдат артисти и да си останат таки
ва. Така например Ж ан Реноар последователно създава един колониа
лен филм (Le Bled, 1929 г.), един филм по поръчка на комунистите (,Жи
вотът е пред нас, 1936 г.), един ф илм в стил „Народен ф ронт“ (Марси-
лезата, 1938 г.), и два ш едьовъра с двусмислена идеология (Великата
илюзия и Правилата на играта). След това той отива при М усолини,
за да снима Тоска, филм, осъщ ествен в крайна см етка от Кох, тъй като
войната е избухнала.
П о врем е на окупацията ф ренското кино успява да устои на
ф аш исткото изкуш ение, а в следвоенния период реализира близо 200
ф илм а, посветени на окупацията - то води истинска граж данска во й
на. В потока на д ом и н и ращ ата д еголо-ком унистическа идеология,
преди да се отдалечи от нея, то създава ф илм и в п рослава на С ъ п р о
тивата, какъвто е Битка за релси1. П овлияни или не о т Кайе дю
синема и от Н о в ата вълна, ф ренските кинодейци се п р ед ставят като
автори със соб ствен о виж дане за об щ еството и и сторията, по-скоро
като ан али затори на своето врем е, отколкото сам о като творци. Та
ка Ж ан-П иер М елви л и А лен Рене посвещ ават на окупацията ф и л
ми, вдъхновени от ценностите на републиканския п атри оти зъ м . И
докато Скръб и състрадание на М арсел О ф ю лс сериозно разкл ащ а
деголо-ком ун и сти ч еската легенда, м нож ат се ф илм ите, които т р ъ г
ват от сърц ето на об щ еството, за да деп оли ти зи рат поведението на
ф ранцузите по вр ем е на окупацията. Голямата разходка на Ж ерар
Ури и Прекосяването на Париж на К лод О тан-Л ара, д ва от най-
успеш ните ф илм и на ф ренското кино, плам енно п ресъзд ават, в ат
м о сф ер ата на окупацията, различни ситуации в куртелиновски дух.
Ф илмът на Л уи М ал Лакомбо Люсиен, експлицитно проблем атичен ,
но и траги ч ен , съ п оставя различното поведение на хората по врем е
на окупацията, без да о б р ъ щ а особено вним ание на колективните
ценности, които като ком поненти на националния дух м огли д а п ре
дизвикат съ ответн о обвързване.
П ровеж дайки една систем на демистиф икация на б азата на на
растващ ата враж дебност на хората към държ авата, към политиката и
идеологиите, колективът на френските кинодейци в една или друга
степен допринася за обезличаване на голем ите ангаж именти, които
1 Режисьор Рене Клеман, 1945 г. - Б. пр.
710
изграж дат образа на гражданина. В рем ето на окупацията не създаде

някакъв м и т за колаборационизм а, а киното просто разруш и м и та за
С ъпротивата.
П роблем ът е аналогичен, само че в обратен идеологически ред,
когато френското кино се заем а да отразява отстъплението на колони-
ализма. Н ад 60 ф илм а са посветени на войната в А лжир и на Черна
Африка. И киното се занимава не толкова със съдбата на арабите или
на африканците, колкото с армията. Като се тръ гне от В отие1и се стиг
не до Таверние, до Годар и Корно, процесът на съживяване на един
антимилитаристичен дух е започнал.
Н езависимо от това как Републиката е вклю чена във френското
кино, тя винаги е представена като губещ а. Повечето от ф илмите кри
тикуват условията, при които тя е създадена по врем е на Револю цията,
освен ако не показват как впоследствие нейните служители оскверня-
ват основните й принципи.
М ИНАЛОТО КАТО П О Л И ТИ Ч Е С К И ЗАЛ О Г
П рез последните десетилетия м ястото на м иналото в Ж ивота на Фран

ция се е п ревъ рн ало в своеобразно историческо явление. М акар че
д о сега то зи и зраз не е използван, щ е кажа, че на м и н ал ото се гледа
като на залог, като на сила, както съ щ еств у ват иконом ически или
други сили.
Във Ф ранция очевидно теж естта на м иналото, „което не м ина
ва“ , не е така тежко, както в Германия, но на подсъдимата скамейка не
фигурира сам о врем ето на Виши. Една от особеностите на Франция се
състои в това, че им а едно непрестанно позоваване на историята и на
пам етта като свидетели и те се явяват залог, за който се водят спорове
в общ ествения и политическия живот и който при най-различни слу
чаи - чествания, годишнини, съдебни процеси - възраж да гения на на
ш ата граж данска война. Свидетелство за това е и успехът на Места на
памет на Пиер Нора. Но това явление съвсем не е ново. „При нас ис
торията се е превърнала в своеобразна перманентна гражданска вой
на“ , пише Ф ю стел дьо Куланж още през 1874 г.
Тази война се подклажда от много все така незагасващ и огнища,
каквито намирам е в традициите както на християнството, така и на Ре
публиката или на нацията. И този гений особено силно се дразни, кога
то се засягат такива стари проблеми като раждането на Франция, роля
та на Ж ана д ’Арк, аферата,, Драйфус“ , Виши, съдбата на евреите, на
силията в колониите и пр. Дразни се ощ е повече, когато се повдигат
премълчавани проблеми.
1 Жан Вотие (1910-1992), френски драматург. - Б. а.
711
Още през X V в. Ж ана д Ά ρ κ

като залог за френските страсти
С лучаят с Ж ана д ’А рк отначало се повдига от съветниците на краля:

през X V в. те не са могли да приемат, че триум ф ът на Ш арл V II се
дълж и на една магьосница или пък на една светица. М онархът и н его
вите ю ридически съветници трябвало да нам ерят едно национално, а
не църковно, основание за неговата легитимност. П рем ълчават се све
денията на А йлан1, който обяснява как „чрез маш инации някои съ о б
разителни военни стигнали до предполож ението за извърш еното от
тази девойка чудо (...). Такава била силата на религията и на п редраз
съдъците.“
Религиозната версия за Ж ана се пораж да д оста врем е след ней
ната см ъ р т от Аналите на Б елф оре. „Б о г избира тази бедна овчарка
за инструм ент н а своята воля“ , защ ото според твърдението на М ьоз-
ре през X V II в., а той бил добре информиран, „Б о г искал да спаси
престолонаследника“ ... Н о след като м онархията пада, което притес
нило католиците, в Руан палачът на Ж ана епископ К ош он започва про
цес срещ у нея. Ч есто пъти, както отбелязва К ристиан А м алви, този
процес се п рем ахва от илю страциите и така единственият виновник
за см ъ р тта на Ж ана остава вечният враг англичанинът - който впос
ледствие става протестант. Но „гласовете“ от Д ом рем и притесняват
лаиците - свети М ихаил липсва в илю страциите към техните произ
ведения. К азва се, че чула „вътреш ни гласове“ , че й се „сторило, че
чува гласове“ .
В Орлеанската дева В олтер представя смехотворно историята
на Ж ана д ’Арк, която яздила крилато магаре, „П егас с две дълги уш и“,
и била отдала своята девственост на граф Д ю ноа, освен ако не о тс т ъ
пила пред похотливостта на своето м агаре. П рез 1967 г. Й ож ен Й о-
неско същ о в пародиен тон ми каза, че им ал нам ерение да напиш е
книга за Ж ана д ’Арк, в която да покаже, че като въплъщ ение на наци
ята тя била в основата на всички нещ астия, сполетели оттогава Ф ран
ция и Европа.
Спорът за Ж ана д ’А рк избухва в средата на X IX в. с публикува
нето през 1841 г. на История на Франция от М иш ле. В то м V Д евата
е представена като светска светица, сим вол на см азания народ, п о
тискан от Ц ърквата и изоставен от краля. И зследванията на К иш ра,
ученик на М иш ле, са в подкрепа на тази теза. З а католиците е важно
да се попречи на нам еренията тя да бъде превърната в бойна м аш ина
в ръцете на рационалистите, на протестантите, на всевъзм ож ните л а
ици. О ф анзивата се води от орлеанския епископ м онсеньор Дю панлу,
който на 8 м ай 1869 г. по повод годиш нината от освобож даването на
' Жерар дю Айлан, историограф на Шарл IX. - Б. пр.
712
града от войските на Ж ана д ’Арк говори за първи път за светостта на

Д евата. З а да бъде канонизиран един божи служ ител, той мож е да
бъде провъзгласен за блажен, като се следват съответни набожни про
цедури. В съ щ ност никога не е им ало култ към Ж ана д ’Арк, тъй като
м онарсите след Ш арл V II никога не са я почитали като героиня. За
Ц ърквата било ощ е по-трудно тя да бъде канонизирана като м ъчени
ца, защ ото сам ата Ц ърква я осъж да като еретичка. О става въ зм ож
ността нейната святост да се докаже чрез добродетелите й и чрез чу
десата, които е сторила. Започва процедурата по нейното канонизи
ране, като се скрива отговорността на Ц ърквата за нейната смърт.
Това закъсняло вним ание идва, след като граф Ш амбор се отказва от
трона. По този начин религията в лицето на Господ Б о г и на папство-
то се превръ щ а в убеж ищ е за м онархистите, които се об ръ щ ат към
Рим с искане отечествената героиня Ж ана да бъде призната за като
лическа светица, вярна на папата, ж ертва на изначалната галиканска
перверзност и на английското протестантство, и се стига дотам , че
Л ъв X III заявил: „Ж ана е наш а.“
И м енно от то в а врем е - началото на Третата република - дати
ра култът към „добрата лотарингска девойка“ , който отначало е „ляв“
(дъщ еря на народа, национална героиня, и зтезавана от Ц ърквата) и
за него се застъпват Ш арл П еги и Ж ан Ж орес в и м ето на всички заги
нали за В сем ирната социалистическа република, а впоследствие ще
стане и „десен“ , тъ й като Д евата се развява като сим вол на Ф ранция
срещ у вътреш ните врагове. Това присвояване от стр ан а на клерика
лите предизвиква у свободом ислещ ите едно връщ ане към волтеров-
ското присмехулно отнош ение. Анри М артен стига дотам , че прави
от тази дъщ еря на Л отарингия една келтска девойка, олицетворяващ а
галското демократическо начало. К атолическата десница я представя
като „чиста“ французойка, нито протестантка, нито франкмасонка. По
врем е на аф ерата „Д райф ус“ дори се изказват предполож ения, че Ко-
ш он по произход бил е в р е и н ... И постепенно л евицата изоставя Ж а
на д ’А рк на десницата - „като ф етиш в ръцете на епископите и гене
ралите“ .
Ернест Л авис, който пише по врем е на С ърдечното съглашение и
иска да помири, от една страна, двете Франций, а, от друга, Франция и
Англия, представя процеса срещ у Ж ана д ’Арк като дело на „злия“ епис
коп К ош он и добавя, че се появил един монах, който подкрепял Деви
цата, когато се качвала на кладата, и че преди да ум ре, тя промълвила:
„И сусе.“ В същ ност не е останало никакво свидетелство за см ъ ртта на
Ж ана д ’А рк и появата на този м онах е чиста измислица.
Този спор все ощ е продълж ава и се въ зплам енява при излиза
нето на всеки нов ф илм за Ж ана д ’Арк. Н о днес той не е така жив,
както по врем е на Третата република, както свидетелства аф ерата „Та-
л ам а“ през 1904 г., когато един учител на им е Т алама бил блам иран за
713
това, че поправил съчинението на един от учениците си, който бил

писал, че „Ж ана д ’А рк върнала Ф ранция в лоното на Х риста“ . Сред
учителите настъпили вълнения и общ инският съвет на П ариж р а з
критикувал „заблудени функционери, които на другия ден щ е кажат,
че знам ето не е парцал и отечеството не е утопия“ . Н астъ пва въ лн е
ние и сред социалистите, които на свой ред напомнят, че Ж ана била
„дъщ еря на Франция, а родина на реакционерите били Рим , католи
ческата църква и Ватиканът.
П рез 1880 г. републиканците пропуснали възм ож ността да нап
равят от 8 м ай национален празник от страх да не би духовенството да
го представи и като свой. Това все пак става през 1920 г. по предлож е
ние на приятелите на Аксион франсез начело с М орис Барес. „Н ебес
носинята“ кам ара1 гласувала проекта, след като папа Бенедикт X V ка
нонизирал Ж ана д ’Арк. Процесът на закъснялото признаване приключва
по врем ето на Виши, когато националната револю ция превъзнася не
Ж ана с нейните военни подвизи, а обикновената девойка, католичката,
англофобката. И м ето й се споменава и по врем е на С ъпротивата, по
специално от Дьо Гол и Арагон, но левицата допуска греш ката, че се
оттегля по този въпрос, вследствие на което по инициатива на Льо Пен
честването на този празник се прем ества от 8 м ай - годиш нината от
победата на съю зниците - на 1 май - празника на трудещ ите се, за да се
изтъкнат народните корени на култ, установен, а след това изоставен
от Републиката.
X V III век: значениет о на историята на нацият а

Въпросът за природата на френската нация е същ о м ного стар. Той им а
и своята правна страна, тъй като нацията е съвкупност от граждани,
докато кралството е съвкупност от поданици.
В навечерието на Револю цията този въпрос се представя под
ф орм ата на анализ на историята на страната, предложен от един арис
тократ и от едно духовно лице: Б уленвилие с неговата История на
старото управление на Франция (1727 г.) и М абли с неговото Как се
пише история (1783 г.). П ървият иска да м ине за пръв аристократ, а
вторият за пръв дем ократ, но по дум ите на Ф рансоа Ф ю ре и М она
Узуф и д вам ата отбелязват, че историята на нацията се свежда до обез
личаване н а политическата свобода. В подкрепа на тази теза и двам а
та отхвърлят като незначителни „следващ ите един след друг военни
подвизи, капризите и предразсъдъците“, за да съхранят главното: и з
ворите на властта, нейния обхват и нейните граници, правилата и прин
ципите, по които се управлява Франция. Те не разд елят и сторията на
1 Така се наричала дясно настроената Камара (Chambre „bleu horizon“) в съответ

ствие с цвета на униформата на пехотинците в края на войната от 1871 г. - Б. пр.
714
периоди, както прави В олтер, а я представят в нейната тенденция към

упадък. Тежкото чиракуване на франките в началото и тяхн ата ревни
ва загриж еност да запазят свободите си позволяват да се изтъкне за
силването на деспотизма. Но авторите стигат до противоположни зак
лю чения. Според граф Буленвилие историята пораж да неравенство,
защ ото завоеванията облагородяват победителите и опозоряват по
бедените. Но в и сторията им а и обрати и тя мож е да развали сторено
то до даден м ом ент. Д ълготрайността на различните статути и р аз
граничението м еж ду тях се осигурява от расата. Благородниците пре
възхож дат селското съсловие, но са равни пом еж ду си. В общ еството
не тр яб в а да им а херцози и перове, не тр яб в а да се допуска неравно
поставеност. Н ай-сетне не бива да се прием ат нови попълнения, за
щ ото това води до развала. О бщ еството трябва да предотврати всяка
поява на претенденти за м ним а равнопоставеност: били те буржоа
или м агистрати. В този см исъл Филип Х убави е гол ем и ят руш ител на
историята на тази страна, защ ото първи си присвоява правото да „об
лагородява“ кръвта на селяните. П ровъзгласявайки за перове на Фран
ция хора извън аристокрацията, той въвеж да равенство в неравен
ството и неравенство в равенството.
Напротив, М абли смята, че социалната йерархия не е обоснова
на исторически. Той оспорва наследствеността както при кралете, така
и при селяните. Б едата идва от самото строго подреждане на класите в
общ еството. Следователно голем ият руш ител на френското общ ество
е Х лотар II, защ ото установява йерархичен ред в нацията и въвежда
предаване на им отите по наследство. М абли не намира следи от ф еода
лизъм в ранното минало на нацията: кралят е по-скоро главатар, откол-
кото монарх, и единствено Националното събрание им а законодателни
права. Според него неравенството не е резултат от завоеванията, за
щ ото победени и победители все пак се смесват, а е извращ ение, на
което тряб ва да се сложи край.
О бщ ото в тези два анализа на нацията и на нейната история се
състои в това, че и двам ата осъждат абсолю тната монархия, единият в
им ето на аристокрацията, а другият в им ето на третото съсловие.
Френската револю ция - залог за историята
Р еволю ц и ята от 1789 г., разрив, изж ивян като такъ в в и сто р и ята на
стран ата, ощ е наврем ето била схващ ана като съб и ти е с всем ирно
значение. Така се см ятал о няколко века по-рано и за п р о тестан тск а
т а Реформация, така щ е бъде оценявана по-късно и револю цията от
1917 г., която се п озовава на ф ренската от 1789, за д а я следва, да я
критикува или осъж да. В последствие съд б ата на ком унистическия
строй щ е разб уж да споровете за Ф ренската револю ц и я, за нейните
цели и значение.
715
Револю цията от 1789 г. наистина е разрив, не сам о защ ото тези

събития били изж ивени като такива, но и защ ото проблем ите, които
си поставяли хората през 1789 г., представляват м атрица за полити
ческия ж ивот във Ф ранция, използвана и в края на X X в. В този см и
съл се поставя въпросът дали Револю цията от 1789 г. наистина е прик
лю чила. В ъв всеки случай първите анализи, отнасящ и се до нейното
протичане и до нейния см исъл, продълж ават да бъдат валидни: ана
лизът на Едм ънд Б ъ р к за общ ественото и политическото значение на
събитието, този на Й охан Ф ихте, направен от позицията на индиви
дите, както и по-късният анализ на Токвил, който я оценява от гледи
щ е на съд б ата на държ авата.
Е дм ъ нд Б ъ р к радикално поставя Револю цията под въпрос. Н е
говите Размисли за революцията във Франция д ати р ат о т ноем ври
1790, т. е. от преди падането на м он архи ята и терора. Б ъ р к е и н те
ресен с това, че не е консервативен: той подкрепя правото на ирланд
ците да изп овяд ат предпочитаната от тях религия, о тн ася се с р а з
биране към б ун та н а ам ериканците и проповядва п ом ирение м еж ду
В еликобритания и САЩ . Това, което той оспорва у р евол ю ц и он ери
те, е нам ерен и ето и м да „п реустроят коренно с тр а н а та “ и д а д ей
стват така, сякаш д о сти гн ал ата до такава висота ф ренска ц иви лиза
ция не е плод на м иналото. „Т радицията е ф акторът, който придава
стойност на едно о б щ ество “ ; да я разруш иш означава да унищ ож иш
общ еството. Тази присъда визи ра постановката за п равата на ч о
века, според която всички хора са еднакви. Б ъ р к см ята, че тр я б в а да
бъдат гарантирани п равата на хората в тяхн ото р азн о о б р ази е и в
техните социални връзки и че ф ренската концепция за п равата на
човека сам о щ е и зостри страсти те за равенство, щ е доведе до числе
но надмощ ие, до закона на улицата. Според него на абстрактния граж
данин щ е съ о т в е тс тв а аб страктн а държ ава; една тирания щ е и зм е с
ти друга тирания. Е д м ъ н д Б ъ р к развива тео р и ята за „отрицателните
последици“ и твърд и , че волунтаризм ът води до неочаквани резул
тати. Той препоръча постепенното провеж дане н а реф о р м и по ан
глийски об разец , които да са реални гаранции за с в о б о д ат а ... Но
пропуска да спом ене, че през 1642 г. англичаните отрязал и главата
на своя крал Ч арл з I.
Ф ихте въ зп ри ем а противополож на, прореволю ционна гледна
точка. „Ние не см е бобри, отбелязва той. Н ие тряб ва да в зем ем съд
бата си в свои ръце (...). Ние нам ирам е в световната история сам о
това, което сам ите ние см е заложили ( ...). В този см исъл Ф ренската
револю ция м и изглежда като богата картина по тази голям а тем а: пра
вата на човека и достойнството на човека. Б лагодарение на своята
револю ционна активност Ф ранция освобож дава човечеството от м а
териалните м у окови. В ъз основа на тези наблю дения въ рху появата
на индивида се стига до заклю чението за обезценяването на традици
716
ята, до делегитим иране на държавата, казано накратко, до всичко оно

ва, което ни отдалечава от борбата за осъщ ествяване на един м орален
идеал. В това отнош ение Револю цията даде пример, като създаде ин
ституции, позволяващ и на човека да се осъщ естви.“ Ф ихте им а поло
ж ително отнош ение към развитието на револю цията до 1799 г., но го
пром еня, когато при Н аполеон тя се поддава на стрем еж а към завое
вания. Той см ята, че Франция е изхабила силите си в тази експлозия и
не е в състояние да продълж и и да разш ири осъщ ествяването на въп
лътения в Револю цията обновителен проект: този факел трябва да бъде
поет от Германия.
П рез 1852 г. Токвил отбелязва, че изградената върху равенството
на граж даните държ ава е станала по-силна, че в известен см исъл им а
прием ственост м еж ду Луи X IV и Б он ап арт и че Револю цията е про
м енила сам о инстанциите, въплъщ аващ и държ авата, без да огранича
ва техните възм ож ности. В ъв Великобритания, напротив, те били на
малени, без да бъде засегнат монархическият принцип. Тези наблю
дения и м ат и своята обратна страна, а именно, че Револю цията всъ щ
ност е станала преди 1789 г., в см исъл че в политическо отнош ение
общ еството е изоставено от държ авата, нещ о, характерно за абсолю -
тизм а, и общ еството от 1789 г. е сам о привидно аристократично, тъй
като кралят преразпределя вече изпразнените от политическо съдърж а
ние благороднически титли. И менно външ ната страна на нещ ата под
хран ва стрем еж ъ т към по-висок ранг и пост, оф орм яйки общ ество,
което по д у м и те на М ирабо от горе до долу е движ ено от „водопад
от о м р аза “ . К ак така револю цията на своб од ата 1789 г. е зам енена
о т рево л ю ц и ята на равен ството, при полож ение че тези д ва принци
па си п роти воречат - то в а е загадката, която след ва от разви ти ето
на събитията.
В сички тези наблю дения вод ят до общ ото становищ е, че р е в о
л ю ц и ята о т 1789 г. бележ и тр и у м ф а на бурж оазията. С развитието
на р аб отн и ч еската класа и на социалистическите теории и п о-сп е
циално тези на М аркс, според които п осоката на разви ти е на и сто
ри ята е предопределена, следващ ият етап щ е бъде о съ щ ествен от
р аб отн и ч еската класа. Револю ционерите от 1917 г. ч етат уроците от
1789 г. и зап о м н ят най-вече ф акта, че Терм идор вещ ае Б о н ап ар т и
че тр яб в а да се води радикална класова борба, за да се п редотврати
подобно разви ти е. М ного факти от ф евруари до октом ври напом нят
и като че ли п овтарят съ б и ти ята от 1789 и 1793 г. Н о и стори ята тук
е р а зл и ч н а ... И все пак провалът на съветски я реж им въ зкресява
критиките, отправени към револю цион ерите о т 1 7 8 9 -1 7 9 9 г. - в т о
зи см и съ л Б ъ р к и Токвил отново станаха актуални, значително по
вече о т Ф ихте, разб и р а се.
717
Значение и от раж ение на аферата „Драйфус “
Ш арл П еги е един от първите, които смятат, че аферата „Драйфус“

„обезсм ъртява“ разделението на Франция на две. И наистина, както
пише Ж ан-Дьони Брьоден, тя прокарва разделителна линия меж ду два
свята, м еж ду две мисловни системи. О т една страна, тези, които пред
ставят индивида като м яра за всичко - за отечеството, за семейството,
за собствеността, за Б ога; а, от друга, тези, които залагат на по-висш и
ценности: Бог, отечество, държава, армия, партия, Църква.
Видно е, че антисем итизм ът не фигурира в този анализ, защ ото,
ако той е детонатор, който прави да избухне аф ерата и допринася за
разгорещ яване на страстите, въпросното разделение на Ф ранция на
две части не става по,този критерий. Н ационалната преса, заела пози
ция против Д райф ус, не е непременно антисем итска (за това свиде
телства Лъо Пти Ж урнал\ който излиза в милионен тираж ) и не се
подхранва от същ ото вдъхновение, на което разчитат Ла ПаролЛибр 12
на Д рю мон или вестникът на асомпсионистите3 Ла Кроа. И както м но
го противници на Д райф ус не са антисемити (например Б рю нтиер,
Л ьороа-Б олийо), така е им ало и антисемити като Ж орж С орел, под
крепящ и Д райф ус.
Н ека отбележ им още, че това, което аферата „Драйфус“ е оста
вила в наследство, поставя под въпрос мита, че им а някаква приемстве
ност меж ду двете Франций. П етдесет години по-късно меж ду защ итни
ците на Драйфус откриваме колаборационисти: писатели като А лфонс
дьо Ш атобриан, А лен и А бел Ерман; политици като П. Лавал. Дали
това се свързва с корелацията между пацифизъм и драйфусизъм? В
центъра на тази аф ера бил нациионалзмът: да се посегне на армията
означавало да се отслаби държавата, и то в момент, когато конфликтът
с Германия е въпрос на живот и смърт. Противниците на Драйфус твър
дят, че дори той да е невинен, не би могло да се припише вина на арм и
ята, без да се отслаби доверието, с което тя се ползва в страната, тя не
би м огла да бъде уличена в грях, без да се поставят под съмнение ней
ните способности. Следователно Драйфус трябва да бъде пожертван.
В този см исъл противниците на Драйфус се борят срещ у самото р аз
гласяване на аферата, срещ у отзвуците, които тя предизвиква. П олков
ник Петен дава следното обяснение: „Като офицери ние не м ож ехм е да
смятаме, че военният съд е допуснал грешка. Но чувствахме, че въпро
сът е лош о поставен. Лично аз винаги съм мислел, че Драйфус е неви
нен. Но защ о това животно толкова зле се защ итаваш е?“
Впрочем, както показват първите прояви на антисемитизъм пре
1 Le Petit Journal, френски седмичник, излизал от 1863 до 1944 г. - Б. пр.

2 La Parole Libre, антисемитски вестник. - Б. пр.
3 Френски религиозен орден. - Б. пр.
718
ди аф ерата „Драйфус“ , в армията враждебното отнош ение към тях взе

м а връх, за което свидетелства грандиозното погребение на капитан
А рм ан М айер, убит при дуел с маркиз Дьо М орес през 1892 г., както и
производството на офицери с израилтянско вероизповедание. Н о анти-
сем итската вълна, която залива Франция по врем е на аферата, разру
ш ава в крайна см етка вътреш ната солидарност в арм ията и затова под
писката в полза на вдовицата на полковник Анри (самоубил се след
разкритието, че е изфабрикувал неверни данни срещ у Драйфус) е из
раз на м асовото съпричастие на военните, между които е и бъдещ ият
генерал Вейган.
В края на краищ ата се стига до обратен ефект: Драйфус е приз
нат за невинен, но това засилва антисемитизма, който постепенно се
превръщ а в сърцевина на една афера, засягащ а правото и честта, с ко
ито в началото антисемитизмът само частично се е свързвал. Именно
под този знак продължава „антидрайфусизмът“ .
След като приключва аферата, Ш арл М орас, водещ а ф игура сред
противниците на Драйфус, споделя своята преценка, че последиците от
нея „са насочени не само срещ у католицизма, срещ у норм ите за соб
ственост и наследство. Те били преди всичко антипатриотични и анти-
милитарисгични“ .
А ф ерата „Драйфус“ въвлича идеалите в политическия живот и
въздействието на идеологиите при политическите сблъсъци. Някои ин
телектуалци стават знаменосци на тези прояви. Те бият тревога, както
наляво, така и надясно, по призива на различните лиги - Л игата за пра
вата на човека, Л игата на патриотите и пр. Н а базата на антисемитизма
аферата създава условия за десницата да се превърне в социално раз
нообразна сила. Тя предоставя и на левицата подобна възмож ност, но
по-скоро на базата на антимилитаризма, отколкото на класовата бор
ба. Тя възвеличава гражданската война.
Дали става въпрос за антисемитизъм или за антимилитаризъм?
Б езспорен е фактът, че аферата „Драйфус“ като основна причина за
френско-френската война си остава табу за киното. Н аистина през 1899
г. М елиес прави 15-минутен филм с продрайфуска насоченост, който
показва сб лъ съка м еж ду двете Франций. След реабилитацията през
1907 г. Лю сиен Н онге и Фердинанд Зека създават една друга Афера,
благосклонно настроена към капитана, но сведена до някаква шпион
ска интрига. В нито един от двата ф илм а не се проявява антисемит-
ският аспект на аферата.
След това настъпва мълчание: от 1908 до 1974 г. ням а нито един
ф илм за аф ерата „Драйфус“ - нито за киното, нито за телевизията.
Н ещ о повече, през 1905 г. е забранено прожектирането на фил
м ите на М елиес и на Нонге, защ ото критикуват командването на френ
ската армия: ако Драйфус е невинен, това би означавало, че щ абът на
арм ията е съставен от мош еници и лъжци. П рез 1930 г. цензурата от
719
хвърля ф илм а Драйфус на германския режисьор Рихард Освалд; по

добна е съдбата и на английския Драйфус на Ф. В. К рам ер и М . Росмер.
А през 1938 г. правителството на Даладие забранява ф илм а Животът
на Емил Зола на голем ия антифашистки режисьор У илям Дитерле.
Френските кинодейци не само че не протестират против тези мерки
на цензурата, но се въздърж ат да направят нещо ново по този въпрос.
Трябва да се изчака документалната възстановка на Ж ан Шерас през
1973 г. с неговия Драйфус или непоносимата истина и телевизионни
ят филм Зола на Лоренци, за да се появи отново тази афера, отстранена
в интерес на сигурността на държавата, както и поради това, че тя вписва
антисемитизма в едно минало, предхождащо нацизма, и поставя под
въпрос честта на армията.
И ма ли френски фашизъм?
С ъстоянието на несигурност и разочарование след П ървата световна
война, което радикализира част от работническото движение при леви
цата и довежда до разкол меж ду комунисти и социалисти през 1920 г.,
се отразява и върху десницата, където се съсредоточават сили, водени
от едно и същ о чувство на ом раза и неприязън към парламентарния
режим, каквото изпитват и левите екстремисти, но техните изходни по
зиции са различни и те са назовани „револю ционна десница“ .
Парадоксът се състои в това, че след неуспелия опит за държавен
преврат на 6 февруари 1934 г. левицата се м обилизира в им ето на бор
бата против ф аш изм а („Ф аш измът ням а да мине“), докато по-късните
исторически анализи, почиващи предимно на парлам ентарната визия
за политическата история, отричат същ ествуването на френски ф аш и
зъм или се отнасят твърде уклончиво по този въпрос, защ ото като т а
кива се представят сам о м алките партии на Б ю кар и Валоа.
М инимизирайки тази реалност, някои изтъкват, че ексцесите на
реж има във Виш и се дълж ат единствено на герм ан ц и те...
О ттук и скандалът, предизвикан от Зеев Щ ернхел, последван в
известен см исъл и от Б ернар-А нри Леви, когато говорят за френска
ф орм а на ф аш изъм , без да се уточнява каква, чиито корени м огат да се
търсят в периода преди П ървата световна война.
Случаят с М усолини, макар че той не може да служи за пример,
на който се позовават тези движения, позволява да се схване механиз-
мът на коагулирането, което се осъщ ествява във Франция. Като ръко
водител на социалистическата партия преди войната, М усолини е из
ненадан от безсилието на работническата класа да извърш и онази ре
волю ционна стачка, която да свали парламентарния режим и да осъ
щ естви револю цията. Той се застъпва за воденето на война и е убеден,
че револю цията се раж да от войната благодарение на онези нови хора,
дош ли предимно от селата, за да взем ат участие в нея. Н еговият соци
720
ализъм се свързва и с национализма на Д ’Анунцио, който същ о е вой-

нолю бец, и заедно организират през 1922 г. похода към Рим. М усоли
ни увлича след себе си част от работническите батальони, които сам
той е водил, преди да направи този завой, и според бивш ите м у прияте
ли социалисти тъкм о в това се състои неговото голям о „предателство“ .
Във Ф ранция в ум ален план Гю став Ерве извървява подобен
път; ум ален, защ ото като антим илитарист преди 1914 г. Г. Ерве не
ръководи никаква социалистическа фракция; от друга страна, тъй ка
то остава сам , той не увлича никого, след като прави завой през съ
щ ата 1914 г.
Във Франция, обратно, националистическите елем енти образу
вали нещ о като интелектуална партия, която била движещ ото крило на
антипарламентаризм а и на антилиберализма, независимо от марксис
тите и от Жул Гед. А лбер Тибоде първи отбелязва в една история на
литературата, че зад идеите на М орис Барес, социалист от 1892 до 1897
г., се крие като предпоставена националсоциалистическа мистика, под
чертано антисемитска, родила идеята за връщ ането на Л отарингия...
По същ ото врем е Ернест Ренан споделя, че „изнервена от демокрация
та, деморализирана от самия просперитет, Франция изкупува по най-
жесток начин годините на лутане“ .
В този хор се вклю чват и вижданията на Тен, в които същ о се
натрапва м исъ лта за упадък, дала храна на интелектуалците от 30-те
години, а щ е последват и преценките на Петен. П рез 1913 г., както пи
ш е Дрийо Л арош ел, не далече от М орас и Пеги същ ествувала „близка
до ф аш изм а мъглявина“ . Колкото до тези, които след войната заим
стват терм ина „сноп“ , например Ж орж Валоа, те се позовават на Ж орж
Сорел, който „абсорбира и задминава демокрацията и социализм а“ . По
това врем е им а увличащи се по насилието млади хора, които м ечтаят да
се бият на два фронта, на капитализма и на социализма, за да извлекат
облаги от двете страни. Н о докато Ленин се осланя на работническата
класа и отхвърля „буржоазията“, Ж. В алоа би искал да обедини тези
две вражески класи. А това означава провал.
Н о войските са съставени предимно от ветерани от войната и
от студенти; в периода м еж ду двете войни те откликват на призивите
на противниците на парлам ентарния реж им , който са искали да сва
лят, а същ еврем енно да се справят и със социализм а. Тук влизат О гне
ните кръстове, числящ и се към католическата десница, и М ладите пат
риоти на П. Тетенже, които са с националистически и консервативни
убеждения. Техни идейни учители са както интелектуалци като Дрийо
Л арош ел или Тиери М оние, така и политически дейци, принадлеж а
щи към две малки групи: Сноп (Faisceau) на Ж орж В алоа и Франци-
зъм (Francisme) на М арсел Б ю кар, които се представят за следовни
ци на италианския ф аш изъм или на Ж орж Сорел. Но след като леви
цата идва на власт, най-силното и единно огнищ е на опозиция се пред
4 6. 721
ставлява от Аксион франсез на Ш арл М орас: Б рази як го напуска, за-

щ ото било прекадено традиционалистично и неговият проект за у с
тройство на държ авата игнорира необходим остта от „план“ , какъвто
вече е предлож ил Анри дьо М ан 1. Тези крайно десни елем енти, в сво
ето враж дебно отнош ение към Даладие през 1934 г. и към Н ародния
фронт през 1936 г. и след това, се свързват, ако не и съю зяват, с хора
от левицата, „гранясалите от О бщ ия ф ронт“ : радикалът Берж ьори,
социалистът Д еа, ком унистът Дорио - тъкм о тези, които в началото
на 30-те години правят предлож ение да се създаде Ф ронт на левите
сили, но съответните партии го отклоняват; в крайна см етка този про
ект се осъщ ествява чрез образуването на Н ародния ф ронт през 1936
г. О т тр и м ата сам о Д орио отговаря на това, което щ е да е бил М усо
лини 20 години преди това: той разполага с ш ирок работнически по
тенциал и го кара да м ине от един екстрем изъ м към д р у г ... Н о впос
ледствие „нацисткият м агнетизъм “ ги привлича много по-силно от този
на М усолини.
И зразената от тези хора необузданост в периодични издания ка
то J I ’A kcuoh франсез, Гренгоар, Кандид, Жъо сюи парту, а по-късно и
в Л ’Йовр, които монополизират тиражите на седмичната и всекиднев
ната преса през периода 1936-1940 г., позволява да се смята, че Виши
е същ ествувало преди Виши и че поражението довежда на власт хора и
течения, които вече са упражнявали своеобразен диктат в общ ествено
то мнение, чиито главни характеристики са антипарламентаризмът и
антисемитизмът.
А същ о и пацифизмът.
К огато режимът на П етен твърди, че е наследник на една доктри
на, става д ум а за тази на Салазар и М орис Барес, предпочитания от
м арш ала автор: възвръщ ане на традициите, издигане на проф есията до
равнищ ето на представителна инстанция, децентрализация и автоно
мия на провинциите, нетърпимост към франкмасоните, към политичес
ките партии и към „м етеците“ . Той се утвърж дава като чужд на ф аш из
ма, защ ото въпреки настояването на М арсел Д еа отказва да създаде
една-единствена п а р ти я ... Но не след дълго м илицията вече играе тази
роля. О т друга страна, отваряйки пътя към властта за технократите (как-
вито са Л ьо И дьо и Биш лон), режимът осъщ ествява подмяна за сметка
на парламентаристите, която е по модела на фашистките режими. Първи
за нея говори Робер Пакстон. И все пак поне в намеренията си Виш и се
различава от тях по един пункт, на който обръщ а внимание през 1942 г.
съветникът на П етен Рьоне Жилуен: „При един демократичен и либе
рален реж им властта е относителна и ограничена; при тоталитарните
режими тя е абсолю тна и неограничена. При новия режим във Франция
1Анри дьо Ман (1885-1953), белгийски социалист, икономист и политик. В съчине

нието си Plan du travail критикува марксисткия социализъм. - Б. пр
722
тя е едновременно абсолю тна и ограничена.“ Н о и П етен подобно на

М орас см ята, че този реж им се отличава от тоталитарната диктатура,
защ ото тоталитаризмът е отклонение от демокрацията, разруш аване на
демокрацията, докато властта трябва да идва отгоре и да бъде упраж
нявана сам о о т изтъкнати личности - и от технократи (тогава били на
ричани „техници“).
О става си фактът, че след 1942 г. режимът се „фаш изира“ , макар
че Деа не притежава никаква власт, а републиканецът Л авал твърди, че
е против това отклонение: неговата колаборационистка политика е въп
лъщ ение на този реж им и тя прикрива ексцесите на милицията на Дар-
нан1. О казва се, че е им ало общ ност на идеите при Петен, Дарнан и
Деа, както свидетелстват разговорите между тях през пролетта на 1944
г., преди П етен да прояви своя опортю низъм, като дезавуира действия
та на милицията и се разграничава от Деа.
В същ ност спорът дали режимът във Виши е бил фашистки или
фаш изиран е почти безпредметен, тъй като за неговите жертви етике
тът ням а никакво значение.
Н егационизмът 2 като анемично превъплъщение

на „ френския тип фашизъм “
П рез периода 1936-1945 г. френският тип ф аш изъм чрез антикомуни

зъм и антипарламентаризъм обединява хора от крайната десница, бив
ши „гранясали“ комунисти и социалисти, няколко открито фашистки
сдружения както и хора от крайната левица. И всички те се съю зяват с
Виши най-вече върху платф орм ата на пацифизма. След войната същ и
те тези съставни елем енти образуват съзвездието на негационизма. То
представлява ш епа симпатизанти, чиито речи ще бъдат подети от ръко
водителите на Националния фронт. В същ ност м едиите са тези, които
през последните десетилетия дават отзвук на техните тези и по този
начин подхранват един мним спор.
П риятелят на Бразияк М орис Б ардеш прави първата заявка в то
ва отнош ение с книгата си Нюрнберг или Обетованата земя, излязла
през 1948 г. Той се учудва, че съвсем неочаквано „през 1945 г. се от
криват онези концентрационни лагери, за които никой дотогава не бил
чул да се говори“. И им ало защо, тъй като виновниците криели тяхното
същ ествуване. По този начин той обвинява евреите като клеветници,
защ ото „изм ислили“ всички това, за да изпъкне чудовищ ността на
1 Жозеф Дарнан, френски политик от крайната десница, основател и ръководител на

френската милиция, сформирана по подобие на гестапо за борба срещу дейците на
Съпротивата, срещу евреите и срещу отклоняващите се от службата за задължите
лен труд. - Б. пр.
2 Идеологическа позиция, отричаща геноцида над евреите от страна на нацистите по
време на Втората световна война. - Б. пр.
723
германците, които под неговото перо се превръщ ат в жертви. О бявя

вайки се в тяхна защита, той заявява, че се присъединява към ф аш изм а -
един символичен за 1948 година жест.
За негационистите оставало само да докажат, че не е имало гено
цид на евреите. Б ардеш твърди, че в камерите на О свиенцим били об
газявани сам о въш ките“ и че се преувеличават извърш ените ж естокос
ти, които били „сторени от депортираните“, за да се прикрият по-добре
престъпленията на ком унизма (например клането в К атинската гора).
С поред ан архи ста П ол Расиние, сам и я той депортиран, причи
ната за еврей ската л ъ ж а е очевидна: не бива да се забравя, че „тази
лъж а се лансира, за д а се получат ф ондове, необходим и за и згр а ж
дането на и зр аел ск ата държ ава, под ф о р м ата на об езщ етен и я, с ъ о т
ветстващ и на броя на еврейските ж ертви.“ М еж дуврем енно Робер
Ф орисон, който се представя за аполитичен, прави публично д о с то
яние едно „проучване“ , целящ о да докаже, че газо ви те кам ери били
м и т и че Х итлер никога не бил нареж дал да б ъ д ат и зтр еб ен и евреи
те. Н егови те аргум ен ти се опират на анализа на текстове, на снимки
и пр. Той иска да и гн ори ра ф акта, че през 1945 г. герм ан ц и те нароч
но са заличили следите и че унищ ож аването на евреи те е м огло да
стане, без да е била необходим а писм ена заповед на Х итлер, както
свид етел стват п ротоколите от В ан зей ската1 конф еренция през 1942
г. К ато се и м а предвид, че д о к азател ствата на Ф орисон се п р е д ст а
вят под ф о р м ата на научен анализ на докум енти и че през 1 9 4 5 -
1946 г. м ож е би се л ан си р ат преувеличени данни за броя на еврей
ските ж ертви, някои ултралеви „ревизионисти“ около стар ата свр а
ка Пиер Г ийом подхващ ат антиционистката аргум ентация в защ и та
та на палестинците и на холокоста. Техен гаран т става ам ери кан е
цът Н оам Ч ом ски в и м ето на правото на изсл ед ователи те да се отн а
сят критично къ м извори те. М едиите не п ропускат д а о тр а зят този
негационизъм , а на трудовете, които о п ровергават тези твърдения,
им се отреж д а м ясто в руб ри ката за отзиви за книги. В края на с т о
летието п роучванията на П. Видал-Н аке и разследването на Д ьо П ре-
сак, бивш негационист, който на б азата на ф актите си признава, че
наврем ето допуснал греш ка, не о ставят никакво съм нение относно
съ щ ествуван ето на газови те кам ери и геноцида, за който те били
предназначени.за м асо в о то изтребление.
В ероятно негационизъм е имало и във Великобритания и САЩ,
но тава не е било цяло течение с множество огнищ а както във Франция.
Там той не успява да хвърли съмнение относно реално проведения ге
ноцид, но все пак допринася за установяването на макар и слаба връзка
меж ду антисем итизм а и антиционизма, които дотогава нямали допир
ни точки.
1 Състояла се близо до Берлин край езерото Ванзее. - Б. пр.
724
К омунист ит е и тяхното участ ие в Съпротивата
П оведението на френските комунисти през периода от подписването

на герм ано-съветския пакт (23 август 1939 г.) до нахлуването на на
дпетите в СССР (21 юни 1941 г.) продължава вече цели 50 години да
буди полемики. П артията се обвинява в това, че започва борба срещ у
германците едва след юни 1941 г., а преди това е в предните редици на
колаборационизма, с изключение на отделни личности. „К левета“, пи
ше поетът Веркор, обръщ айки се към генерал Дьо Гол: ощ е през август
1940 г. им ало комунисти, участващ и в Съпротивата.
Съобщението за пакта през август 1939 г. удря като гръм комунис
тите. Те си го обясняват като тактика на Сталин да печели време, но и като
победа на мира, тъй като според тях мюнхенската капитулация имала за
крайна цел да настрои Германия срещу СССР. Последвалите анексии (Бал
тийските страни, Източна Полша, Бесарабия) били цената, която трябва
ло да се плати. Но за общественото мнение във Франция този пакт лиша
вал страната от нейния съюзник в гръб на Германия. Той бил предвестие за
нова война, противно на виждането на комунистите. Щ ом като войната
започва, Даладие поставя тяхната преса извън закона. В нелегалното ме
сечно списание Кайе дю болшевисм се твърди, че англичаните и францу
зите са главните виновници за тази империалистическа война, „желана от
д вестате семейства“. Когато президентът Едуар Ерио отправя от Камара
та на депутатите своя поздрав към армиите и всички депутати стават, ко
мунистите остават седнали, което предизвиква обиди и всеобщ а караница.
Те са лишени от мандат, а близо 3400 души са арестувани.
Трябва да се държи см етка за много фактори, за да мож ем да си
обясним поведението на П артията след поражението. Н а първо място,
за нейното членство в Коминтерна: М осква реш авала каква „линия“
щ е се следва в зависим ост от стратегията, която и м ала за цел осъщ ес
твяването на световната революция. Торез, М арти и Йожен Фрид били
френските представители в ръководството на К ом интерна и всяко пос
тавяне под съмнение на неговата дейност означавало изклю чване или
смърт. Така например М арсел Гитон, който се отрича от партията и я
напуска поради това, че тя одобрява пакта, е убит през 1941 г. Диагно
зата на Сталин и на Димитров като председател на К ом интерна е ясна:
и сега, както през 1920 г., главният враг е Англия и нейните съучастни
ци, какъвто е П ол Рейно, и затова комунистите искат за тях справедли
во наказание. Такава е гледната точка и на германците, които по-късно
обвиняват съдиите по делото от Риом, че се занимават с френското
поражение, а не с въпроса за отговорността за войната.
Вторият фактор се свежда до склонността на комунистите да иден
тифицират положението в победена Франция с това в Русия през 1917—
1918 г., понеже врагът бил един и същ - Германия. Тъй като разгромът е
последван от период на безвластие, някои комунисти смятат, че м огат да
725
си пробият път към властта и да я завземат. Та нали на 27 февруари 1917 г.

болшевиките в Петроград не са по-многобройни от френските комунисти
през юни 1940 г. : от апарата на партията са останали само Жак Дюкло,
Треан и Ж ан Катла. Оттук и мисълта да се използват всички законни сред
ства за съществуване, вследствие на което на 17 юни германското посол
ство в окупирания Париж известява Треан за добрата си воля към кому
нистите. Те отправят молба да се възстанови излизането на Юманите, а
през лятото в един доклад на Дюкло до Коминтерна изобщо не се спомена
ва да се окаже някаква съпротива на окупатора. Напротив, през ю ли Торез
съобщава от Москва, че трябва да се организира „пасивна съпротива“ .
Малко след това във Франция текст на Дюкло, уж от „10 ю ли“, но всъщ
ност написан по-късно, заклеймява германския фашизъм за намерението
м у да зароби Франция“ . Дюкло също заел такава позиция.
Така М осква зам еня юнския колаборационистки порив начело с
хора като Треан и Дю кло с друга, по-съпротивителна линия, но все в
рамките на борбата за мир. П рез септември 1940 г. Торез публикува
статията Истинските предатели, в която очертава м ащ аба на социал
ните борби по отнош ение на националните и осъжда поведението на
Дьо Гол и Л авал : „Вън измамниците от Виши! Торез на власт!“ , гласи
един позив от октомври 1940 г.
Н о след М онтоар комунистите започват атаки едновременно сре
щ у Виши и срещ у германците. През 1941 г. в партийна б рош ура ком у
нистът П олицер отправя нападки против нацизма за първи път след
сключването на п акта... Но партията продължава да заклеймява Дьо
Гол като „реакционер“ .
Друг фактор: навремето твърде малко хора били запознати с фак
тите и с текстовете, на които току-що се спряхме. Репресиите, заточава-
нето на лидерите, военнопленниците разбили партийния апарат и него
вите мрежи. След ю ни 1940 г. в Париж останали само ш епа партийни
дейци... Според изчисленията на Стефан Куртоа от 81 комунисти на от
говорни постове 13 били арестувани, 24 били мобилизирани в армията
или към службата за трудова повинност, 12 се оттеглили, 7 напуснали
партията, 8 минали в нелегалност. За последните 7 липсва информация.
Това означава, че в състоянието на упадък, в което се намира
комунистическата партия, необходимостта от преустройство придоби
ва значението на акт за съпротива: в този род дейности се вписва и
борбата й срещ у германските окупатори, но ощ е тогава са налице на
растващ и антигермански настроения. За комунистическата партия ата
ката срещ у СССР през ю ни 1941 г. е същ евременно кош мар (защ ото е
застраш ена родината на комунизма) и облекчение (тъй като комунис
тите никога не са приемали в сърцата си този пакт).
Когато генерал Дьо Гол пише за ролята на партията през онези
години, той отбелязва: „Как щ е се оспори фактът, че с някои индивиду
ални изключения тяхната партия до 1941 г. не се включи в борбата (...).
726
Те служеха на Франция, но не само на нея. И не на нея на първо място.“

Тази диагноза е, общо взето, вярна, но с две уточнения. Първото, както
се разкри в съветските архиви, отворени след 1992 г., е, че инициативите
на Дюкло и Треан през лятото на 1940 г. не са били одобрени нито от
Торез, нито от Сталин, което означава, че не М осква е ръководела от
разстояние някои действия на съглашателство с Германия.
Независимо от индивидуалните прояви на антигерманска съпроти
ва преди юни 1940 г. би могло да се смята, че дълбоко сред народа не се
знае нищо за тези различни становища и че французите, чиято чувствител
ност клони силно наляво, без значение дали гласуват за комунистите или
не, започват спонтанно да оказват съпротива (железничарите, миньорите,
интелектуалците), независимо от съветско-германския пакт и от партията,
която го е възприела, но с която те всъщност вече са скъсали.
След юни 1941 г. започва съвсем друга история: по поръчение на
К оминтерна се възприема политика на въоръж ена борба. Седмица след
това нелегалното Юманите отправя първия апел за терористична дей
ност. Впоследствие партията ще укрепне и отначало без Дьо Гол, а после
и заедно с него щ е застане начело на вътреш ната съпротива, за да се
провъзгласи по-късно като „партия на 80-те хиляди разстреляни“ .
• Да се заличи миналото
Как, след като е приключила войната, да се представи поведението на
партията по врем е на пакта? Ощ е на 24 август 1944 г., докато Париж
въстава, Юманите захващ а своята битка за историческата п ам ет...
„След пет години Юманите отново заем а своето м ясто в борбата.“
Развита е следната аргументация: „През август 1939 г. комунис
тите единствени защ итават германо-съветския пакт като гаранция за
м ира и победата. Войнолю бивото прогерманско правителство иска да
създаде условия за германо-съветска война. С ъветското правителство
предотвратява тази маневра и подписва пакта от 23 август.“
Н е се казва нищо за това, че на СССР се отстъпват балтийските
страни и И зточна П олш а, нито за икономическата помощ , отпускана от
СССР на Германия, която е във война с Франция.
„Кой в действителност победи Верм ахта? - СССР.“ Така мислели
комунистите, докато буржоазната преса твърдяла, че Ч ервената армия
била сам о армия като за кино и че съветска авиация не същ ествувал а...
Ето как сегаш ното служи за оправдание на миналото.
И за да остане в забрава постановката „нито Лондон, нито Берлин“
от периода юли 1940-юни 1941 г., се говори за работническите борби и
по-специално за тези на миньорите в Северна Франция, свидетелстващи
за приемствеността между икономическите искания и политическата съп
ротива; през октомври 1940 г. са арестувани Тембо, М ишел и Пулмарек.
Привеждат се и аргументи в обратна посока. Н а 8 октомври 1944 г.,
по врем е на търж ествата в гробищ ето П ер-Л аш ез в пам ет на 28-ината
727
разстреляни на М он-Валериен, на помощ е призовано и миналото. Отда

ва се заслуж ена почит на П ол Вайан-Кутюрие и на Анри Б арбю с, като
по този начин ж ертвите на нацисткия терор се свързват с комунисти
ческия отговорник за външ ните работи в м ом ента на склю чването на
германо-съветския пакт и с основателя на антифаш истките комитети.
Освен това С тената на Ф едератите съживява спомена за Парижката
комуна и за граж данската война между буржоазията и пролетариата.
П овечето от останалите възпом енателни тъ рж ества в края на
1944 г. се характеризират с нарастващ ата хегемония на ком унистичес
ката партия, която самостоятелно или посредством синдикатите налага
една комунистическа памет, която капитализира, успоредно с голисти-
те, борбите за освобождението и възхвалява сам ож ертвата на тези, ко
ито са се посветили на това дело.
И ндокит ай - Алж ир:

залози за паметта
Антиколониалните войни представляват един от главните залози при
конфликтите на паметта. О т двадесетина години насам пресата не е
пропускала нито един случай да не напомни, че сме били излъгани, че
всичко било скрито от нас. Н ещ ата стоят по един и същ начин незави
симо дали става въпрос за масовите убийства при Сетиф през 1945 г.,
за тези в М адагаскар, за войната в Индокитай и в Алжир или за кърва
вите събития през 1962 г. в парижкото м етро на станция Шарон. Фран
ция, разбира се, не празнува годиш нината от А лжирската револю ция,
Диен Б иен Фу или Евианския договор. Но ако тези факти не се при
помнят, това не означава, че всички те са били скривани. Вярно е, че
тогаваш ните управници грубо са лъгали французите. П рез 1954 г., два
месеца преди Диен Б иен Фу, министърът на националната отбрана Рьоне
Плевен заявява в един кинопреглед, че „неприятелят досега не е пос
тигнал нито една от важните си цели“ . На следващ ата година във връ з
ка с въоръж ената борба срещ у Ф ронта за национално освобождение
управителят на Алжир Робер Пакост обявява, че нещ ата са стигнали до
„последния четвърт час“ . Ощ е в същ ия м ом ент се прикрива броят на
загиналите на станция Ш арон и в М адагаскар. Колкото до убийствата в
Сетиф, тогаваш ните комунисти представят жертвите като членове на
„фашистки заговор“ . Трябвало да се изчака половин век, за да бъде
създаден и пуснат по телевизията един филм за Сетиф : Някакъв си 8
май. По този начин се напомня и за събитията в М адагаскар, а в по-
м алка степен и за войната в Индокитай. П ротивно на разпространено
то схващане, им а цяла поредица филми за алжирската война. Каквото и
да се говори, истинският проблем не е в цензурата, дори да е имало
такава и да се е изразявала в запазване в тайна на документите, в заба
вяне на разпространението на ф илмите и пр. И стинският проблем е в
728
това, че единствено ф илмите на Ш ьондорфер, посветени на войната, на

сам ата война, се радвали на голям успех, тъй като прославяли бойците
в Индокитай, докато при войната в Алжир истинската цензура е тази на
публиката. Нито един от най-гледаните френски ф илми през периода
1973-1993 г. не засяга войната в Алжир.
В навечерието на антиколониалните войни хората имали много
смътна идея за Индокитай. „Знаете ли, казва Гупи-Тонкин на М ю ге1, ко
гото той иска да съблазни, Индокитай се напоява от Иравади, М еконг и
Червената река. В него влизат Бирма, Сиам, малкият френски Кошин-
шин, Виетнам, Л аос и целият Горен Тонкин (...). В Париж живеят тъжни
хора под едно синьо небе. А там, там им а слънце цветове, всички цвето
в е ... Червено, зелено, жълто, ултрамарин; ах този ултрамарин.“ Тази реп
лика на актьора Льо Виган във филма на Ж ак Бекер Гупи червени ръце
(1942 г.) е най-живият образ-спомен, запазен във френското кино. Там
се споменава Виетнам, но отделно от Кошиншин и Тонкин, т. е. отрича
се или се игнорира съществуването на нация, наречена анам, на Виетнам
като съставен от три провинции... След П ървата световна война същ ес
твуват твърде смътни представи за Индокитай освен Колониалната из
лож ба от 1931 г., която събужда спомена за Треска на Луи Делюк, за Тих
Мин на Луи Фьойад или за Тау на Г Равел - неми филми от 20-те години,
в които се чувства повеят на ориенталската екзотика. Спомняме си „М о
ята тонкики, м оята тонкинка“, песен още от времето на завладяването на
Виетнам. Филмите на режисьорите от филмовите студиа Албер Кан и
Пате (кой ли ги е гледал по онова време?) отразяват колонизаторския
поглед. „Земният рай поставен под френско покровителство“ . Страната
е очарователна, но липсват обитателите й, освен ако не са показани като
вече ангажирани да влязат в западната цивилизация: на смърдящ а екзо
тика на туземските квартали са противопоставени бляскавите европей
ски конструкции. Образите потвърждават писмените сведения, които
представят анамитите като „измамници, лъжци, лицемери, хитреци, м о
шеници, крадци“, ако трябва да си послужим с думите на преподобния
отец Ш.-Е. Буйево. В тези определения няма нищо оригинално, намира
ме ги и под перото на холандеца Сиберг, който предлага своя теория за
„туземския“ мързел на съседната нидерландска Индия. Като се имат пред
вид предполагаемите изгоди от колонизацията, не се допуска възмож
ността за разгръщ ане на някаква форма на съпротива срещ у колонизато
рите. Доказателство за това е настървението, с което работят селяните в
Тонкинската делта, за което пише Пиер Гуру.
Не след дълго настъпва разминаване в гледищата на хората от мет
рополията и на колонистите. „Не обръщайте чак такова внимание на мизе
рията; тук тя е в реда на нещата“, четем в романа Мнима смърт на Жан
Угрон, публикуван през 1954 г. През 1957 г. М арсел Камю го използва за
1 Филмови герои. - Б. пр.
729
създаването на един от първите филми за войната в Индокитай - 11 годи

ни след началото й и 3 години след Женевското споразумение... Но тук
става въпрос по-скоро за разкриване и оценяване на културата на селяни
те от Кошишпин, отколкото за войната, която им е чужда - нещо като
природно бедствие... Действието се развива през 1950 г. Очевидно това е
антиколониален филм, защото показва особеностите на френското гос
подство, но той си остава извън въоръжения конфликт, докато в романа на
Жан Угрон героят Орсие, в интерпретацията на Даниел Желен, намира
убежище при една евразиатка и иска да освободи село Виетмин.
След 1957 г. във Франция са направени 14 ф илм а за Индокитай:
недостатъчно, особено ако се взем е предвид, че най-новите - Любов
никът на Ж ан-Ж ак Ано по книгата на М аргьорит Д ю рас и Индокитай
на Режи Варние са по-скоро медийни събития, отколкото анализ на осо
беностите на войната. Единствено ф илмите на Ш ьондорфер, например
317-и взвод от 1965 г., възкресяват гледната точка на френските войни
ци, отдавайки заслуж еното на врага. За разлика от тях документалният
филм Виетнам на Анри дьо Тю рен с пом ощ та на снимков м атериал,
интервю та и отразяване на актуалните събития е с претенциите на ис
торически документ, защ ото не се колебае да разкрие жестокостите,
извърш ени по врем е на окупацията (обезглавените през 1880 г. бун
товници, каторгата в Пуло-Кондор) и да повдигне някои въпроси от
носно ф ренската политика след 1945 г.: знаехме ли това, което искахме
да знаем? В ъв Виетнам, първата война на Даниел Руслие е изразена
гледната точка както на колонизираните, така и на колонизаторите.
Всички тези ф илми от 90-те години представят Индокитай и во
дената там война; но зад тях се очертава и Алжир.
В изображ енията преди войната тузем ецът все още не се появя
ва, освен ако не става въпрос за екзотични документални филми върху
местните африкански пазари (суки) или върху живота на номадите, т. е.
там , където не личи нам есата на Франция. Но колонизираният човек
отсъства от игралните филми, без значение дали действието става в
Алжир или в Мароко. Така е например в Le Bled на Ж ан Реноар (1929 г.),
филм, възвеличаващ завладяването на Алжир, както и в Голямата игра
на Ж ак Федер (1934 г.), та дори и в Пепе лъо Моко на Жулиен Дювивие
(1936 г.), където касабата (селищ ето) е само декор, а зад арабина се
визират евреите. Н ям а актьори араби: А набела играе М авританката в
Ла Бандера 1, а М арсел Далио играе арабина в Бялатаробиня (1939 г.).
Всякакви лю бовни връзки меж ду французин и тузем ка са поначало
срамни, както във Вихрушка на Пиер Бийон (1935 г.).
Трябвало да се изчака Гоха на Ж ак Б аратие (1957 г.), за да се
види филм, сниман в М агреб, в който актьорите за първи път са араби -
поетическата история на една връзка с трагичен край. Д ействието се 1
1 Филм на Дювивие. - Б. пр.
730
развива в Тунис, в град Кайруан, но във ф илм а липсват войната и кон

фликтите. Впрочем, ако се гледат френските кинопрегледи през перио
да 1945-1951 г., по.нищ о не можеш да предположиш, че в трите маг-
ребски страни се разгръщ ат движения за независимост. Н е се показват
нито Б ургиба, нито А лал ал Фаси, нито Ф ерхат А бас (има сцени с Бур-
гиба, но те не са използвани от ф илм овата къщ а П ате), нито пък се
споменава за Д естур1, за Истикла2 или за Ю Д М А 34, без да говорим за
А лж ирската народна партия на М есали-Хадж. Н аселението в м етропо
лията познава сам о розовата страна на положението в А лжир и М аро
ко, събитията, с които то им а нещо общ о - празненствата, церемонии
те по откриване на някои обекти и пр.
О сведом ителните бюлетини само повтарят онова, което се пуб
ликува в пресата или пък се втълпява от държавните ръководители.
С ледователно от 1945 до 1954 г. „ние бяхме лъгани“ , и то повече във
връзка с М агреб, отколкото с Индокитай, за който след 1947 г. вече се
знаеш е, че там се развиват военни действия и че Хо Ши М ин води бор
ба против „колониализма“ .
Преди конфликта Рьоне Вотие единствен през 1955 г. представя
характеристиките на колониализма в Алжир, но неговият филм отначало
бил забранен. Трябва да се изчака Войната в Алжир на Ив Куриер от
1972 г., за да бъдат анализирани събитията, но и тогава се казват или
представят малко неща за началото на войната, тъй като материалите, с
които авторите на филма разполагат, са в голямата си част от информа
ционните ем исии... R.A.S2 на Ив Боасе от 1973 г. развенчава лъжите на
френските политици, а Рьоне Вотие анализира поведението на наборни
те войници и солидарността, която ги крепи в м оментите на опасност
независимо от политическите им убеждения. Вотие снима и игралния
филм Д а си на 20 години в Орес5, a БертранТаверние предлага Войната
без име - проучване върху живота и чувствата на войниците. Последни
ят филм е от 1991 г. Трябвало значи да минат 30 години, за да проговорят
свидетелите. И тук става въпрос за войната. Колкото до мъченията, кои
то я съпътстват, те са разкрити и заклеймени още в Призива на 121 инте
лектуалци6, както и във Въпросът на Лоран Хайиеман (1977 г.), но пос
ледният филм е посветен не толкова на колониалния проблем, колкото
1 Тунизийска националистическа партия, основана през 1920 г., чиято главна цел в
началото била възстановяване на конституцията (на арабски „ дестур “). - Б. пр.
2 Мароканска национално-консервативна партия, бореща се за независимост (на араб
ски „ истикал ")· - Б. пр.
3L’UDMA (Union Démocratique du manifeste algérien). - Б. np.
4 Rien a signaler („нищо за отбелязване“) формула, която обикновено изчерпвала но
вините за алжирската война. Режисьорът Боасе й противопоставя своето виждане за
събитията. —Б. пр.
5 Масив в Североизточен Алжир. - Б. пр.
6 През 1960 г. те излизат с манифест за „правото на неподчинение във войната в
Алжир“. - Б. пр.
731
на м орала на Републиката и армията. Сякаш се повтаря аферата „Драй-

фус“, както справедливо отбелязва Пиер Видал-Наке.
Ф илмите за войната в Алжир не привличат особено голям брой
зрители, но пък предизвикват силен отзвук - та дори и инциденти, ка-
къвто е случаят с итало-алжирската продукция на Джино Понтекорво
Битката за Алж ир , който симпатизира на Ф ронта за национално ос
вобождение. П ротивоположно явление се наблю дава при носталгични
те филми, например на А лександър Аркади, за френските заселници,
на които се наложило да напуснат „своята страна“ . И все пак истината
за колониалния режим започва да си пробива път през 80-те години -
при положение че се засяга и предвоенният период.
Залогът на п ам етта е прекалено тежък за зр и тел и те... но ощ е не
дош ъл часът да бъдат отхвърлени някои случаи на табу, какъвто е срам
ният за Републиката въпрос за съдбата на харките1.
Неизвестното насилие в колониите
Едва през 2000 г. въз основа на сведения от алжирци, които били ж ер
тва на изтезанията, някои високопоставени военни, какъвто е напри
м ер генерал М асю , признават, че е имало актове на насилие, но ги свър
зват с необходим остта да се води борба против тероризм а. Тези факти
все пак са били известни и по врем е на сам ата война са се надигали
гласове, които са ги заклеймявали, макар че тогаваш ното военно ко
мандване ги е отричало.
Впрочем м ъченията и някои други издевателства били практику
вани и преди войната в Алжир, по-конкретно от страна на полицията, а
според алжирците тероризм ът бил в отговор на това насилие - от стра
на на държ авата, от страна на колонизаторите.
Н а бином а тероризъм/мъчение колониалното население проти
вопоставя трином а насилие/тероризъм/мъчение..
О чевидно тези факти съвсем не означават, че колонизацията се
ограничава сам о до ексцесите на колониализма: те се изтъкват, за да
се подчертае, че не бива да се прем ълчават издевателствата преди и
по врем е на войната, или пък, след като са станали известни, да не се
отхвърлят в м иналото, сякаш става въпрос за съвсем друга история
(освен ако властите не ги отричат, ако се преструват, че не ги знаят,
или пък искат да ги легитим ират. Вече спом енахм е с какво н астърве
ние Б ю ж о опож арявал селата в А лжир и какви кланета и звърш вал
Галиени в М адагаскар. Тези насилия били известни, и то м ного добре.
П рез 1841 г., след проучвателно пътуване в Алжир Токвил отбелязва:
„Ние водим войната по м ного по-варварски начин от сам ите а р а б и ...3
3 Харки - арабски термин за алжирци, които са воювали на страната на Франция

срещу Алжир. - Б. пр.
732
О казва се, че сега те ни дем онстрират цивилизованост.“ „Трябва да

бъдат унищ ож ени всички, които не пълзят в краката ни като кучета“ ,
пиш е през 1843 г. подполковник М онтаняк. В М адагаскар, както и 40
години по-късно в селата наТонкин, очевидци свидетелстват, че сток
ратно са забелязвали „колове с набучени глави, които непрекъснато
били подм еняни с други, защ ото почти всекидневно се извърш вали
екзекуции“ . Ужас съпровож дал „напредването“ на колоната Вуле-Ш а-
н оан1 в черна Африка. В А нтилските острови бунтовете на черните
по врем ето на Б о н ап ар т били последвани от м асови кланета.
Всички тези факти били известни. Така например за въстанията в
Алжир през периода 1870-1879 г. в учебника по история на М але и Исак
(в изданието от 1954 г.) е отбелязано: „Кабилия се вдигнала на свещена
война. Веднага последвали строги репресии, екзекуции и депортиране
на ръководителите на бунта, тежки глоби и конфискуване на земите. След
като въстанието било смазано, било предприето пофренчване на алжир
ците с всички средства. И европейската колониална политика се разгръ
щ ала за сметка на местното население.“ Нещо повече, към тези факти
им а и илюстрации: списание Илюстрасион от 1894 г. предлага снимка
със следния текст: „ Странна и неимоверно внушаваща група от 13 от
рязани глави на пирати. “ А в предназначените за деца Приключения на
капитан Ратапоал се казва: „Един ден, след като сам заловил двайсет
бедуини, които имали намерение да завладеят поста, Ратапоал им запо
вядал д а коленичат пред него и със сабята си като с коса отсякъл с един
удар главите на двайсетте ч ерни.. .(цитирано по Ален Рюсио).
К аквото и да се говори, тези факти били известни и в една или
друга степен били вече публично достояние. Те били отричани, когато
се разпространявали с цел да се постави под въпрос колониалният ред
или когато показвали, че им а разминаване меж ду това, което се говори
в м етрополията за „делото на колонизатора“ , и истината за действията
на тези, от които това дело е зависело.
О т друга страна, било прието да се смята, че отказът да изпълниш
разпорежданията на цивилизаторската нация бил равносилен на варвар
ски акт, освен ако не се смята, че вина им а държавата, което никак не
било ум естно в това време, когато властвала идеологията на държавата
нация. П равителството може да е виновно, но не и страната.
В прочем в отвъдморските територии меж ду колонизаторите се
установява известна солидарност; те определено се смятали за един
ствените жители на тези страни, достойни за това име. В същ ност ара
бите им ат ли им ена освен А хм ед и Ф атма?
Дори и тези, които се произнасят в тяхна защ ита, не ги наричат
със собственото им име. Така например Албер К ам ю в своя роман Чуж
1 През 1899 г. адската колона на капитан Вуле и неговия заместник Шаноан имала за
задача да завладее Чад. - Б. пр.
733
денецът не споменава им ето на убития арабин, както остават безимен

ни и героите от ром ана Чумата, чието действие протича в Оран.
В ежедневието на европейските заселници им ената на м естните
жители същ о са без значение: някой си лекар им ал добра клиентела;
„да, но това са араби“ . И в киното те са анонимни.
В този смисъл извършеното срещу колониалното население насилие
е насилие срещу никого. В противовес на обичайното твърдение, насилието
не било скривано, за него се знаело, но стремежът бил то да се игнорира.
ПОЗОРНОТО М Ъ Л Ч АН И Е
1939 г. - испанскит е републикански беж анци
Погледите се извръщ ат от тях, те са просто невидими ж ертви... Това

твърдение, което било вярно за евреите по врем е на войната, вече не е
меродавно сега, когато подробностите за техният геноцид са проучени,
анализирани и е изразено съответното разкаяние. Н о е им ало и други
анонимни жертви, причина за които са колониалните борби.
Да, извърш ени са и други позорни злодеяния, за срам на Репуб
ликата. Защ ото Виш и е същ ествувало и преди В и ш и ... С декрет от 21
януари 1939 г. се откриват лагери за нежелани лица, какъвто е лагерът
в Рийокро, превърнат през 1939 г. в лагер за жени, преди да бъде прех
върлен през февруари 1942 г. в Б ренс, близо до Каяк.
А лагерите от 1939 г., предназначени за испанските бежанци.
По това врем е Испанската гражданска война напълно се вписва
във вътрешните борби на националната политика. Френската десница
поддържа Франко, а левицата подкрепя републиканците. През 1937 г.
има наплив на баски бежанци и във връзка с това са дадени инструкции,
в които много скоро се забравя за хуманитарните грижи от първите сед
мици. Бежанците са върнати в Испания през Източните Пиренеи. П ора
ди прецедента в С аар1се избягва събирането им в лагери, но през есента
на 1937 г. М акс Дормоа, министър на вътрешните работи в правител
ството на Народния фронт, нарежда на полицията да установи „непрео
долима преграда“ . .. За отбелязване е, че населението не бърза да окаже
помощ на бежанците и често пъти е шокирано от политическата им страст.
Такова отнош ение на отхвърляне се наблю дава и по врем е на го
лям ото преселение през 1939 г. (оттеглянето la Retirada ), съхранено в
кинопрегледите. Тогава полицията и ж андармерията натъпква като до
битък бежанците - старци, болни, ранени... „Ф ранцузите им аха към
нас едно крайно негативно отношение. Те бяха повлияни от пропаган
1На 13 януари 1935 г. в Саарска област, пограничен район между Франция и Герма
ния, се провежда плебисцит и населението се произнася за присъединяване към
Германия. - Б. пр.
734
дата във франкистка Испания, от вестниците и радиото, които водеха

коварна кампания“ , както пише Давид Крода. Н аистина Лъо Попюлер и
Л ’Йовр говорят за Испания като за мъченица, за „бойците на свобода
та“, подкрепяни от Франсоа М ориак, Ж ак М аритен, кардинал Вердие
(ако трябва да се посочат само писатели католици). Н о тези печатни
издания ням ат теж естта на Лъо Матен, Лъо Жур или Л ’Епок, които
пиш ат за „човеш ките отломки“, за „опасните наш ественици“ , за пото
ците на грозотата, а пък Гренгоар и Кандид говорят за „кръвожадните
зверове“ на Интернационала, за „утайката от каторгите и от долните
слоеве на общ еството, за армията от престъпници във Ф ранция“ .
О ттук и главната гриж а на м инистъра на вътреш ните работи - да
запази вътреш ната сигурност. И разпорежданията са израз не толкова
на загриж еност за настаняването на бежанците, колкото на страх от
техния наплив. Н а гарата в Тур-дьо-Карол „сякаш се е установил огро
мен лазарет. М ъже, жени, деца, старци леж ат върху цимента; много от
тях ш епнат м олитви с отправени към небето очи. Всички изглеждат
и зто щ ен и .,. О сакатени деца се влачат по перона и тъ рсят родителите
си; носилките са почервенели от кръв; м ного са с ампутирани крайни
ци“ , както свидетелства Антоан Миро.
След това те са затворени в лагери (Аржьолес, Л ю рс, Ш омон),
където остават и по врем е на окупацията.
Очевидно властите не са очаквали такъв развой на събитията и
толкова м ного бежанци. Но проблемът не е само в това. П равителство
то на Народния фронт и следващите правителства гледат на испанските
републиканци като на престъпници, без значение дали те са или не са
комунисти или анархисти.
Войната още не била обявена, а в правителството на Даладие, преди
идването на Петен, владеел духът на Виши. Например в Марсилия, откъ-
дето много бежанци се опитват да отпътуват за Мексико, според рапорт на
полицията от края на 1940 г. „те привличат вниманието на нашите служби.
Някои не само са участвали като военни в събитията в своята страна, но са
се проявявали и като престъпници (...). Оставянето им на свобода може да
бъде сериозна опасност за обществения ред. Те биват поверени на военни
те власти или са интернирани в лагера Сен-Сиприен.“
Именно тези испанци първи се борят против ф аш и зм а... А Тре
тата република ги пращ а в л агер и те... Там те остават и благодарение
на Виши.
И зт реблениет о на евреите: кой и какво е знаел?

Н а 17 ю ли 1942 г. в Париж са арестувани 12 884 душ и, повечето жени
и деца, после са закарани с автобуси на Зимния колодрум, оттам в лаге
ра Питивие, след това в Дранси, което е последната спирка преди Осви
енцим. Това отвличане на хора, извърш ено от френската полиция в оку-
735
пираната зона, е един от най-отвратителните епизоди на колаборацио-

низма. Той свидетелства за дълбокия антисемитизъм на властите във
Виши, за тяхното желание да упражняват контрол над администрация
та и те самите да извърш ват арестите, както показва развитието на про
цеса срещ у Папон, отговорника от Б ордо за арестуването и депортира
нето на евреите. О тговорността на ръководителите е установена, но
какво са знаели жертвите?
Трудността да се разбере истината за случилото се произтича от
няколко ф актора1. За повечето от жертвите съзнанието за собствената
им идентичност се пром еня за един период от 60 години. Днес при съ
щ ествуването на Д ърж авата И зраел със засилването на религиозните
вярвания и с осмислянето на спомена за холокоста еврейската иден
тичност на част от тези жертви се възражда, а в някои случаи взем а
връх над другите характерни черти на тяхното гражданско сам осъзна
ние. Така ли е било и през 40-те години? С егаш ната формулировка на
депортирането и на геноцида често пъти пренебрегва разликата между
французи и чужденци, а тя била в основата на политиката на Виш и и
израз на идентичността на част от жертвите. По врем е на войната зна
чителен брой французи, смятани от нацистите за евреи, не се чувства
ли като такива и гледали на израилтянската религия, която мнозинство
то от тях не изповядвали, като на нещо остаряло и на път да изчезне.
Гражданите съвсем не смятали, че принадлежат към еврейската раса
дори когато миряните между тях изпитвали чувство на солидарност към
своите чуждестранни „едноверци“ , жертви на нацисткия режим, и ко
гато се чувствали засегнати от ширещ ия се антисемитизъм. Те катего
рично отхвърляли идеята, че принадлежат към общ ността на им игран
тите, дош ли от П олш а или от Германия. След войната виж данията на
значителна част от тях се променят. И тази промяна в схващ ането за
собствената им идентичност определя новия поглед към спомените от
онази епоха.
И м а и друг фактор, който допринася за замъгляване на въпроса
кой точно е знаел каква щ е е в крайна сметка съдбата на депортирани
те. П рез последните тридесетина години чувството за еврейска иден
тичност у оцелелите и у роднините на жертвите взем а връх (поне при
исканията им да се хвърли светлина върху епохата на Виш и и върху
личната отговорност на всеки за тази драма) и успоредно с това се м но
жат писанията и свидетелствата за онази епоха и за депортирането.
През периода 1945-1948 г. се появява цяла серия от писмени свидетел
ства и разкази: според А нет В евю рка броят им е към 150. След това
обаче такива текстове почти ням а и едва от двайсетина години те за
почват да се появяват, и то в изобилие: около стотина за периода 1987—
1Cf.Valensi (dir), „Présence du passé, lenteur de l’Histoire. Vichy, l’occupation, les Juifs“,
in Annales, 1993, 3. - Б. np.
736
1991 г. Този прилив на информация косвено обезсилва твърденията на

някои, че за врем ето между 1940-1945 г. „нищо не се знаело“ . Н ям а
съмнение, че управниците са знаели или че след 1942 г. не са искали да
знаят, че депортирането е завърш вало с изтребление, с геноцид. Тези
политически и административни ръководители били м ного добре ин
формирани. А жертвите? Истинският въпрос се свежда до следното:
кое е вярното - дали предиш ното убеждение, когато се знаело малко,
или сегаш ното, когато се знае всичко. В ероятно чужденците и ново
пристигналите им игранти имали едно по-вярно усещ ане за опасности
те, отколкото французите от еврейски произход.
П риливът н а инф орм ация и м а и друга последица: след и сто р и
ческия „п роб и в“ на Р об ърт П акстъ н 1 през 1973 г. във вр ъ зка с д е
п орти ран ето повече се об ръ щ а вним ание на о тго в о р н о с тта на ф рен
ските власти, отколкото на претенциите на герм ан ц и те и на натиска,
който те са упраж нявали. О братно, не се наб ляга чак толкова на ф ак
та, че „в своб од н ата зо н а“ дори и след ноем ври 1942 г., когато тя е
окупирана о т герм анците, реж им ът във В иш и не зад ъ л ж ава евреите,
били те ф ренски поданици или чужденци, д а н осят ж ъ л т а та звезда;
и ако то зи реж им е отговорен за арестуван ето на ф ренските евреи в
окупираната зона (20 хиляди от тях изобщ о не се завр ъ щ ат), други
те 80 хиляди ф ранцузи, см ятан и за евреи, били спасени без съгласи
ето на В иш и, поради наличието на свободна зона и в значителна
степен благод арен и е на соли дарн остта на н асел ен и ето и особено на
нисш ето д уховенство.
О тговорността за геноцида може да се търси отчасти и в поведе
нието на германците към Виши, както свидетелства ем блематичната
траектория, съдърж ащ а се в заглавието на книгата на Ж орж Велер. През
1946 г. авторът, който е живял в окупираната зона, избира заглавието
ОтДранси до Освиенцим (издателство Сантр); през 1973 г. Фаяр пре
издава книгата с допълнения под заглавие Жълтата звезда по време
то на Виши. От Дранси до Освиенцим. Н ова версия на същ ата книга
се появява и през 1991 г. в издателство Терезиас-Мишел Рено под заг
лавие Един евреин по времето на Виши, което е спорно, защ ото Ж орж
Велер никога не е живял в свободната зона.
Е то как ево л ю и р а и „историческата“ пам ет, а не сам о индиви
д у алн ата. .. П о си л ата на тези отклонения става трудно д а се пред
лож и вярн а д и агн оза въ рху един от аспектите на поставения въ п
рос, а не в ъ р х у отго в о р н о стта на управляващ ите; с то в а се обяснява
наличието на движ ението „за покаяние“ по тази п роблем атика, свъ р
зано с под ем а на и д еологи ята за п равата на човека, стан ал а особено
силна през п оследните години. Д али е им ало или не републиканска
1Американски историк, специалист по френската проблематика по време на окупа

цията. - Б. пр.
47. 737
прием ственост м еж ду Третата република и следвоенния период, Ж ак

Ш ирак е първият президент от 1945 г. насам , който признава откри
то вината на д ърж авата от врем ето на Виш и и наруш ава позорното
м ълчание.
Харкит е и другит е ж ерт ви на

Фронта за национално освобож дение
Д рам ата на харките слага петно на режима на онзи, който имаш е пре
тенцията, че се явява въплъщение на френската чест. Не може да се
каже, че Дьо Гол изобщ о не е предполагал какво може да се случи...
Един депутат от бившите колонии, който имал петима роднини, убити
от Ф ронта за национално освобождение, споделил с Дьо Гол, че ще
страда в независим Алжир. Отговорът бил: „Да, ще страдате.“
Но не само избраните, очевидно „зле избрани“ , са страдали. Тук
спадат ветераните от Втората световна война, заетите в армията като
докери или като запасняци (в това число и харки), които трябвало да се
борят срещ у атентатите и терористическия шантаж на Фронта за наци
онално освобождение, т. е. всички, които били включени в силите за
„поддържане на реда“ или пък участвали в управлението на страната
(държавни функционери, санитари и пр.), се чувствали застраш ени и
за Франция било въпрос на чест да ги покровителства. Б роят им възли
за на около 250 хиляди души, или един милион заедно с членовете на
техните семейства, от които 45 хиляди били харки (според изчислени
ята заедно със семействата им).
Евианското споразумение гарантира сигурността на лицата и на
имотите в следвоенния период; ето защ о Франция ограничи броя на
застраш ените мю сю лмани, на които е разреш ено да дойдат във Фран
ция: броят им в края на 1963 г. варира между 50 и 70 хил. души.
Според изчисленията най-малко 100 хил. души са избити, след
като съответните страни получават независимост.
Впоследствие и други успели да влязат във Франция, но услови
ята при приемането им били толкова срамни, че това предизвикало бун
тове най-напред през 1975 г., а след това и през 1991 г .,, които от своя
страна довели до арестуването на недоволните... Отново се появило
названието „харки“ . Но съдбата на тези борци, ако тя излиза наяве, не
се включва в онази история, чиято същ ност била премълчавана.
В същ ност драмата на харките е само видимата част (и то едва
днес) от една скрита за паметта историческа истина.
Н а първо място, доколкото беззаконията на колониалния режим
оправдават бунтовете на мюсюлманите в Алжир, а насилствените мето
ди за поддържане на реда възмущ ават републиканската съвест в метро
полията, щ е отбележим, че някои се стремели да игнорират факта, че в
своята борба тези жертви се превръщат в потисници и убийци. Защото
738
след 1954 г. тероризмът не нанася удари единствено на представителите

на властта и на някои други европейци, а и на мюсюлманите, особено на
тези, които не се включват в различните кампании за финансиране на
въоръжените организации, тези, които могли да се включат в Демокра
тичния съюз на алжирския манифест (UDMA) или са останали месалис-
ти. Засегнати са и обикновените хора, които искали да станат пълноп
равни граж дани... Б и било анахронизъм да се говори за някаква „френ
ска партия“, защото по това време значителна част от мюсюлманското
население не смятало за възможно постигането на независимост. То се
представя за републиканско и демократично и води борба с мирни сред
ства, доколкото е възможно в рамките на партиите, на синдикатите и пр.,
срешу административните порядки в защита на арабската идентичност.
И докато Фронтът за национално освобождение смята за преда
тели всички, които не се присъединяват към него, а в м етрополията
защитниците на правата на арабите, включително и правото на незави
симост, разобличават действията и ексцесите на колониализма, същ и
те хора от м етрополията предпочитат да игнорират извърш ените от
Фронта за национално освобождение престъпления срещ у неговите про
тивници, с риск да бъдат смятани за подозрителни онези, които искали
да си останат във френската орбита. Значителен е броят на онези м ю
сюлмани, които, макар и погрешно, разчитали на м етрополията да на
кара алжирските французи да приемат истинската интеграция.
Според френските източници до 31 декември 1956 г. от Фронта
за национално освобождение били убити 4149 мю сю лмани, брой, кой
то буди съмнение, защ ото някои може да са били жертва на репресив
ните сили, но поначало тези данни не бива да се отричат. Защ ото никой
не може да отрече, че и след 1962 г. мю сю лманите са дали значителен
брой жертви.
Обвинени като „предатели“ от Фронта за национално освобож
дение и от Временното правителство на алжирската република (GPRA),
както и от мълчанието на френските защитници на правата на човека,
жертвите на гоненията от страна на победителите могли да разчитат,
когато били военни, на защ итата само на няколко френски офицери,
които дръзнали да нарушат забраните и да ги върнат в метрополията.
Защ ото онези алжирци, които вярвали, че Франция щ е установи демок
ратичен ред, и които работели в болниците, в университетите, в адми
нистрацията и в армията с надеждата, че страната щ е им осигури спра
ведлива гражданска и общ ествена реализация, след Евианското спора
зумение се превръщ ат в неудобни свидетели на една излъгана надежда.
И цялото френско общество начело със своите ръководители и в съгла
сие с режима в Алжир прави всичко възможно, за да бъдат игнорирани
тази незаинтересуваност и тези престъпления.
739
ГЛАВА ШЕСТА
Франция в огледало
ФРАНЦИЯ И ФРАНЦУЗИТЕ
В ОГЛЕДАЛОТО НА Д Р У Г И ТЕ
Видяхме, че през X IV и X V в. във Франция се развива някакво нацио

нално чувство, чувство на патриотизъм. Това, което французите м ис
лели за себе си, и това, което другите мислели за тях, допринасят за
ф ормирането у тях на съзнание за своята идентичност.
Според Ж ан дьо Есден през X IV в. французинът представя сам
себе си с някои характерни черти:
Умереност в храната,
Изисканост в облеклото,
Доброжелателна снизходителност,
Благост на езика,
Истина в словата,
Почтеност в делата,
Вярност в сърцата,
Енергия в работата,
Сръчност на тялото.
Очевидно виждането на италианеца П етрарка е по-нюансирано:

„Ф ранцузите са хора, които обичат да се радват на най-дребните и нез
начителни неща. Те са весели и повърхностни, поддържат лесни и при
ятни връзки. С ъвсем естествено се отдават на радостите. Колкото до
грижите, те се см еят, пеят и пият, за да ги отстраняват.“
О бразът на Франция в света - това е нейното културно дело, ней

ната историческа традиция, а не само това, което е произвела и което
изнася.
За присъствието на нейното културно дело свидетелстват успе
хите на френските художници, импресионистите и фовистите, за които
стана дума, както и разпространението на нейната литература. П оказа
телно в това отнош ение и котирането на преводите, анализирано от
Даниел М ило, което позволява да се види кои автори са най-четени
през X X в. извън тяхната родина. Ако за периода 1932-1977 г. палмите
принадлежат на Ш експир, меж ду 15-те най-превеждани писатели от це
лия свят четирима са французи - Дю ма, Балзак, Ж ю л В ерн и Ж орж
Сименон - и заем ат своето достойно м ясто на всеки десет години. В
този списък не фигурират нито М олиер, нито Расин, нито Волтер, нито
740
ФРАНЦИЯ В ОГЛЕДАЛО
Русо. П о-надолу в списъка се намират Виктор Ю го, М опасан и Зола, а

през 1977 г. в него влиза и Госини, авторът на Астерикс.
Колкото до разпространението на езика, то се поем а от М ежду
н а р о д н а т а о р га н и за ц и я по ф р ан к о ф о н и ята, к о я т о о б е д и н я в а 55
франкофонски страни или страни, в които част от населението говори
френски, например Квебек, и които заедно с африканските страни за
щ итават позициите на френския език като че ли с по-голям а убеденост
и от сам ата метрополия.
Дали това се дължи единствено на факта, че Ф ранция заем а по-
ограничено м ясто в света?
Във всеки случай за значителна част от чужденците Франция е
преди всичко страната на правата на човека, на револю цията и химни
те, които я олицетворяват, Марсилезата, Интернационалът, са все
известни.
СТРАНА НА „М АРСИЛЕЗАТА“
И НА „И Н ТЕРН АЦ И О Н АЛ Ъ Т“
Родина на револю ции Франция наистина е призната като такава: тя е

дала на света двата химна, които я възпяват, Марсилезата и Интерна
ционалът. Родина и на граждански войни - Франция породи борба да
же и меж ду тези две песни, които един или два пъти стигнаха до поми
рение.
Но тяхното значение се промени.
П есента на Руже дьо Лил, обявена за национален химн с декрет
от 26 м есидор1 на година III (1795 г.), запечатва единството на отечес
твото и Републиката, на нацията и револю цията. Марсилезата запазва
своя републикански и революционен характер, когато населението на
областта В о се надига срещ у опеката на Б ерн или когато Съветът на
п етсто ти н те се опитал д а се противопостави на д ърж авния преврат
от 18 б рю м ер. В се такава е тя и по врем е на револ ю ц и и те от 1830 и
1848 г. - по врем е на Реставрацията тя е забранена, но Луи-Филип я
толерира. А когато при Луи-Филип издигат паметник на Руже дьо Лил,
Марсилезата вече се превръщ а в официален химн. След това, през
1870 г. от патриотичен м арш тя става националистичен химн. Сведена
до положението на звуков фон през 1889 г. при търж ествата в чест на
стогодиш нината от Револю цията, впоследствие Марсилезата се въ з
приема и като бойна песен. Н о по врем е на стачките се пее по-скоро
Карманъолата2, отколкото Марсилезата.
1Десетият месец от републиканския календар, от 19 юни до 18 юли. - Б. пр.

2Това също е революционна песен, пята по време на Френската революция от
1789.-5·. пр.
741
Но вече назрявал бунтът на нова социална група, появила се в

началото на X IX в. - работническата класа. Тя е обзета от духа на кла
совата борба и иска да я интернационализира, като своеобразен отго
вор на солидарността между ръководителите на Свещения съюз. Като
организация „Интернационалът“ става нещо реално. За него Йожен По-
тие, занаятчия и франкмасон, написва химн. Но той остава неизвестен
и след Парижката комуна - докато друг занаятчия от Лил - Пиер Де-
гейтер, композира музиката. Успехът е поразителен, той е възприет от
френската работническа партия, а след това от Карл Либкнехт и група
та „Спартак“ в Германия, а както се говори, и Ленин на свой ред го
възприем а... Така песента на Потие и Дегейтер става химн на Втория
интернационал.
Тъй като някои изразяват негодуванието си от призивите за на
силие в Интернационалът, Жан Ж орес припомня, че думите на Мар-
силезата същ о са жестоки. ,Дека нечиста кръв да напои браздите
ни ", „та не са ли това думи на Барнав или ужасен израз на Сен-Жюст!
Какво, че чужденецът ще загуби милиони роби, след като ние губим
свободни хора“ . Но когато се произнася в защ ита на Интернациона
лът, Ж орес не споменава фразата, в която се казва „Те скоро ще разбе
рат, че нашите куршуми са за собствените ни генерали
И все пак този химн се пее до онзи юлски ден на 1914 г., когато
при първата бойна тръба отеква Марсилезата. Интернационалът е
забравен; ако не Марсилезата, то французите пеят Ла Мадлон1 2.
И като връщане към началото Марсилезата се появява в Пет-
роград при падането на царизма през февруари 1917 г. При всеки по
дем на борбата срещ у Стария режим тя е скандирана, за да се подчер
тае основният й смисъл - борба срещ у тираните. Но когато в Русия
пристига социалистическа делегация от Франция или от Англия, за да
подкрепи руската революция, тогава се пее Интернационалът. През
лятото на 1917 г., когато руските войници във Франция вдигат бунт, в
лагера при Л а Куртин същ о звучи Интернационалът, който става и
химн на побратимяването между руснаците и германците. А когато през
1918 г. над Париж надвисва опасност, заедно с патриотичния дух се
възвръщ а и Марсилезата, както казва Гастон М онтею с3:
Пак с „Марсилезата “ вървим

В тоз ден на ужас непрогледен.
Да пазим „Интернационалът “
За път обратен, за възхвала
На нашия триумф последен.
1 В българската версия: Н о ако ли обезумели войска изпрат ят срещ у нас, най-първо
ст ари генерали да чакат смъртния си час! —Б. пр.
2 Шеговита народна песен. - Б. пр.
3Френски певец със социалистически убеждения. - Б. пр.
742
Интернационалът достига своя апогей, когато става химн на С ъ

ветския съю з и се лансира идеята за световна революция и за създава
не на Коминтерна. Интернационалът ще се превърне в химн на ком у
нистическите партии, но и на социалистите, които припомнят, че Де-
гейтер е бил техен човек.
В същ ото време във Франция Интернационалът става химн на
единството на работническите партии, а Марсилезата, както през 1830
и 1848 г. се подема от ветераните от П ървата световна война като на
ционалистически химн. През 1934 г. във връзка със събитията от 6
февруари и с настъплението на фаш изм а Луи А рагон вклю чва една
строф а от Марсилезата в своята поема Ура, Урал, посветена ка Съвет
ския съю з. Силата на тези стихове свидетелства за дълбокото разделе
ние между французите:
След четири години с Марсилезата -

краката в смрад, а пък устата в кръв -
със Марсилезата при Шарлероа,
със Марсилезата при Дарданелите,
със Марсилезата и при Вердюн. ..
приветствам аз сега
Интернационалът срещу Марсилезата.
Дай път, о, Марсилезо,
на Интернационалът... Погледни,
настъпи есента на твойте дни,
нечиста кръв попива във браздите;
ще видим чия кръв по-червена -
на буржоата или на работника..
Напред, о, парии презрени...
Но след като по настояване на Сталин през 1936 г. комунистите

правят „голям завой“ в своята политика, те реабилитират Марсилеза
та чрез изявлението на М орис Торез, което възмущ ава ултралевия по
литик М орис Доманже, още повече че и в Испания републиканците
тананикат Интернационалът.
По време на В тората световна война Сталин заменя Интернаци
оналът с друг патриотичен химн и песента на Дегейтер се запазва като
комунистически, но не и като държавен химн.
След събитията в Будапещ а и най-вече след тези в П рага през
1968 г. митът за СССР се сгромолясва, а с него рухва и Интернацио
налът като мит. Но в доста огнища той остава все ощ е жив. И преди
всичко сред народа, защ ото поривът в тази песен се запазва непокът
нат въпреки превратностите на историята. Например в Париж през май
1968 г., преди Прага, младежите го пеят присмехулно пред гроба на
Незнайния воин. Този химн е готов да бликне от дъното на душите,
743
щ ом настъпи оживление по улиците, както в Париж по врем е на голя

м ото стачно движение през декември 1995 г.
В торото огнищ е си остава комунистическият свят: Китай на М ао
и Куба на К астро превръщ ат Интернационалът почти в официален
химн. През 2000 г. във Виетнам Интернационалът задължително тряб
ва да се знае. В тези страни той е запазил войнствения си тон. Третото
огнищ е е на социалистите: те претендират, че са родители на това от
роче, и ням ат намерение да го изоставят. П рез 1995 г. на конгреса на
Социалистическия интернационал се п q q Интернационалът по прим е
ра на Пиер М ороа.
Същ евременно потисническите режими, при това родени под зву
ците на Интернационалът, стават причина за бунтове в им ето на сво
бодата, и Интернационалът отново избликва, но от техните карцери и
затв о р и ... Във ф илм а на Ж ан-Лю к Годар и Ан-М ари М иевил Тук и нав
сякъде се чуват звуците на Интернационалът в две посоки —по пътя
на надеж дата и по пътя на отчаянието.
Н о винаги в духа на онзи бой последен.
1930 г. - Ф РИ ДРИ Х ЗИБУРГ:

„ Б О Г ФРАНЦУЗИН Л И Е? "
През периода меж ду двете войни този въпрос на един германец пре
дизвиква във Франция по-голям отзвук от Моята борба, излязла ня
колко години по-рано, към която почти не се проявява и н тер ес... През
1940 г., преди да се срещ не с Хитлер в М онтоар, П етен иска да м у
кажат какво е съдърж анието на неговата книга, защ ото той не я бил
чел, както и м ного други. Обратно, всички били чували за „Б ог ф ран
цузин ли е?“, която се радвала и на предговора на издателя Б ернар
Грасе. Заглавието било ласкателно, а съдърж анието - съблазняващ о.
Фридрих Зибург се опитвал да разбере френската история в м омент,
когато, през 1930 г., ж ителите на Франция и нейните ръководители ка
то победители в П ървата световна война проявявали такава арогант
ност, че предизвикали отвъд Рейн омраза, която прозира и в писанията
на Хитлер.
Текстът на Фридрих Зибург изглежда хвалебствен, но този, който
може да чете меж ду редовете, открива жлъчта, която изпива несъзна
телно първият автор на предговора (но не и вторият - Л оран Диспо,
през 1991 г.). Жлъч, която поглъщ ат наврем ето и ф ранцузите...
„П иш а за Франция, защ ото предпочитам прогреса на идеите пред
идеята за прогрес ( ...); защ ото им а на света една страна, която твърдо
се противопоставя на социалното усъвърш енстване, за да не бъде по
жертвано щ астието на човека (...); защ ото французите им ат ред в гла
вата, макар че по гарите цари пълно безредие; защ ото ням а да се стиг
744
не до единно виждане за рая, докато Франция противопоставя своя идеал

за лично щ астие на различните уговорки за колективно благосъстоя
ние, които занимават другите страни; защ ото французинът от врем е на
врем е констатира, че е закъснял и се втурва да навакса загубеното вре
ме, но се унася в приказки със случайно срещ нати приятели и в крайна
см етка се оплаква, че другите вървят м ного бързо; защ ото ние не м о
ж ем да се откаж ем от своето бъдещ е сам о поради факта, че Франция не
е предразполож ена да се откаже от м иналото си; защ ото Франция см я
та всеки общ ествен и технически напредък, осъщ ествен в някоя друга
страна, за лична обида и с основание, защ ото как така хората щ е рабо
тят за преобразяване на света, след като не са възприели напълно иде
ите на великата револю ция?“
Я сно ли е? В се ощ е не.
В печатлен от факта, че преди войната м ного езици се обръщ ат
към Б о га и го ум оляват да пази царя, краля, им ператора, Фридрих Зи-
бург смята, че „лесно може да се разбере в какво затруднение се оказва
небето пред този щ урм от едновременни молитви, при положение че
всяка от тях е с претенцията, че е единствената, която заслуж ава да
бъде изпълнена, и изклю чва другите (...). О става сам о една песен, на
истина м ного остра, в която Б о г не се споменава, която не м у посвещ а
ва и един дъх. Сякаш Б о г никога не е същ ествувал. Това е Марсилеза
та. П есен без Бог, която сякаш ням а нужда от друга сила освен от
силата на отечеството. А всъщ ност тя не е нищо друго освен повторе
ние на молитвите, които Ж ана от Дом реми повтаряла за себе си на бре
га на един ручей. Ч рез първото благочестиво движение на устните си
тя създава родината.“
Зибург предлага да се свърже Ж ана с Марсилезата. Всички пъ
тищ а, водещ и към сърцето на французина, трябва да тръ гват от Ж ана
д ’А р к ... Н о трябва да се прибави и следната ф раза на Жана: „Тези,
които вою ват срещ у свещ еното френско кралство, вою ват срещ у не
бесния цар И сус.“
Е то защ о според обяснението на Ф ридрих Зи б ург е толкова
трудно да се ж ивее в м ир с Ф ранция, м акар че тази стр ан а претенди
ра, че от всичко най-обича м и р а ... Ж ана во ю вал а за х ри сти ян ство
то, Ф ранция на Марсилезата защ и тава циви лизацията и ч овечес
твото. „Н о Ф ранция никога не е искала съгласието на останалия свят.
Тя винаги е с м ятал а, че останалите народи т р я б в а да се р ад ват на
тази х егем он и я ( ...) . И Ж ана не се е питала, когато направила н е
бесния цар И сус съю зник на Ф ранция, дали д р уги те християнски
н ароди не б и х а п р етен д и р ал и , под об н о на н ея, за за к р и л а т а на
И с у с .. . “ „В сяка национална доктрина, д об авя Зибург, се характери
зира с тенденция към прозелитизъм : сам ата Ж ана, н ай -м и л ата от
всички светици, най-покъртителни ят образ на девственица, и згр а
дена от ц ветя и от птичи песни, това дете, отрасн ало с хляб и м о л и т
745
ви, този невинен небесен см ях, сам ата Ж ана препоръча война сре
щ у хуситите и предлага на враж дуващ ите пом еж ду си крале да се
споразум еят за борба срещ у сарацините.“
Ето под каква ф орма се е развивал този процес.
Според Зибург цивилизацията във Франция трябва да слее сво
бодните елементи от смътния и объркан живот в едно общ ество, в един
народ. Тя не бива нито да улеснява изблиците в безкрайността, към
което приканва Вагнер в Германия, нито да прави възможно единично
то и обременено с трагичност съществуване на гения, който разклащ а
обичайния живот. Ето защ о тя отстранява Наполеон, „единствения свой
гений в космическия см исъл на думата“ . Той наруш авал приемстве
ността в цивилизацията и за м омент изправял страната на брега на про
пастта. Той ласкаел френската суета, но нанасял рани на нация, приз
вана да съхрани благата на Ч овечеството...
Защ ото ако една страна иска да поддържа отношения с Франция,
това означава тя или да признае, че френският дух е единствено верен,
или да се съгласи да й бъде отредено второстепенно място.
Написана през 1930 г. и преиздадена по време на окупацията, кни
гата на Фридрих Зибург твърди, че Франция не разбира знаците на вре
мето, че чувства как се клати нейното цивилизаторско превъзходство...
Бъдещ ето за нея е заплаха и тя иска да се предпази, криейки се зад
щ ита от мирни договори. О ттук следва и предупреждението, изказано
под ф ормата на тъжна заплаха: „Ако ние, германците, реш им един ден
да поставим Франция настрани, което политически би било възможно,
тази страна завинаги щ е се превърне в индиански остров или в парк за
хуманитаристи или в градина за запазване на свещените ценности. Фран
ция последна би склонила да играе ролята на затворен рай. Но и оста
налият свят щ е понесе смъртоносна загуба откъм усмивки, топлина и
интимност.“
ПОГЛЕДЪТ НА АРАБИТЕ
Няколко години преди „събитията“ по искане на Пари-Норманди един

хронист пише статия за Алжир, озаглавена: „Два народа, които се м ра
зят и се обичат“ . Събраните впоследствие сведения потвърждават про
тиворечието в начина, по който арабите гледат на алжирските францу
зи, макар че войната и последиците от нея вероятно са внесли промени
във везните на чувствата...
Ето как Елен Сиксу разказва своята история като малко момиче.
Тя е съхранила спомена за първия поглед, пълен с омраза, който и от
правило едно улично момче, едно от ваксаджийчетата... Тъкмо й били
подарили хубав чифт съвсем бели обувки, на нея, момичето, което жи
веело на улица Филип, тясна улица в еврейския квартал, „където се
746
смесвали вода и урина“ . И тя, седемгодишната, с новите блестящи обув

ки, вървяла гордо, сякаш челото й било увенчано с лавров вен ец ...“
И разказът продължава: „ В този м ом ент ( ...) прозвуча сух, про-
кобен удар на чук на върховния Съдия ( ...) Ваксаджийчетата не отпра
вяха викове към прозорците, както правеха носачите на вода. Те не
крещяха, те не викаха никого, те просто удряха. Те нанасяха върху дър
вените си сандъчета сухи удари с четка ( ...) Сандъчето отвръщ аш е с
упорит, заповеднически звук (...), то лаеше: „Тук!“ И обувката, прове
сила нос, се подчиняваше. Ела тук. Легни. Стоп. Тази заповед м е засег
на ( ...) И аз видях лицето на ваксаджийчето, отгадах блясъка в очите
му: в него имаш е ламтеж, омраза, видях първия проблясък на желани
ето. Силен удар с четката м е накара, разтреперана, да стъпя на сандъ
чето ( ...) Но не знаех, че този удар ще придобие друга форма. М омчето
извади една кутия с боя, отвори я, тръкна отгоре с четката и покри моя
бял сандал с дебел кървавочервен слой боя.“
Чувствата, които изразява това улично момче, не изключват дру
ги чувства, за които говори М охамед Диб. През цялото си детство той
не бил виждал французин, с изключение само на един доктор, който
мириш ел на етер. После трябвало да ходи на училище. „Като деца ние
много се плаш ехме от французите и никога не се доближавахме до тях.
В училищ ето съвсем неочаквано се видях затворен с 30 други деца ка
то мене. С дебелите си мустаци учителят приличаше на добродушно
плашило. Той винаги ни караше да треперим, после се поуспокоявахме
и накрая страхът ни изчезваше съвсем.
В двора според разказа на М охамед Диб имало само алжирци, но
по онова време, към 1930 г., той не знаел думите Алжир, алжирец, Ал
Джазир. „Никой не ги беше споменавал и ние не знаехме какво означа
ват - нито родителите ни вкъщи, нито който и да било друг. Щ яхме да
ги научим в училищ ето.“ И момчето Диб открива, че „чичо“ Суке е
най-добрият човек, „всеки път в края на часа той ни разказваш е някоя
смеш на история, толкова смешна, че почвахме да крещим от радост.“
Колко още арабски деца са съхранили този трогателен образ на
френския учител? Н амираме го и във филма на М охамед Лахдар-Хами-
на Последният образ, сниман през 1986 г., в който се възкресява л ю
бовта на неговите другарчета към френската им учителка, към учили
щ ето, пространство на свобода и щастие, където те можели на воля да
се развиват...
Н ям а съмнение, че след завършване на училището погледът към
французите се променя.
О нова м ом че от училищ е Сент-Й ож ен в гр ад А лжир най-нап
ред усещ а дискриминация от страна на своите братовчеди, същ о ара
би, но по-богати. Те им али пум пали и м акари, а той ням ал. В учили
щ е той карал по ш ест часа, тр ъ гвал си в 4 ч, а у дом а ням ало кой да
м у пом ага, защ ото м айка м у не знаела да чете и пиш е на френски.
747
Той тр я б в ал о да напусне училищ ето, без да получи сви д етел ство и

да отиде д а раб оти . „Там п ървият м и началник м е караш е да со р ти
р ам гвозд еи и клинци. Т рябваш е всеки ден да се м ъча с това с о р ти
ране на гвоздеи. Н ачалникът ми, г-н А нтоан, ми д аваш е по 4 ф ранка
на ден, а тр я б в аш е д а п рен асям и нструм енти, които п онякога те ж а
ха двайсетина килограм а. К огато приятелят ми Пиер м и каза, че взем а
по 6 ф ранка на ден, аз поисках увеличение от м оя р аб о то д ател , а
той м и отвърна: „Д обре, но щ е тр я б в а да раб оти ш повече.“ И той м е
караш е сутри н в неделя д а ходя на покупки. Н о един ден, то в а нико
га н ям а д а го забравя, полковник П итар, приятел на м оя р а б о то д а
тел, каза нещ о, което м ного м е обиди. „Защ о го оставяте да раб оти
там ? Ч овек се учи на труд тук. Трябва да м у заб ран и те да върш и
р аб о та навън, защ ото щ е започне сам да се оправя и щ е си зам ине,
щ е ви зар еж е.“ Т огава р аб о то д ател ят м и отне клю ча и аз вече не
м ож ех да р а б о тя за себе си (...). Един ден собственикът м е изкара
крадец. „Защ о м е наричате крадец?“ , питам го аз. „З ащ о то си ми
откраднал едно дървено п арче.“ „Но аз не и зл и зам о тту к., как така
щ е съ м ви откраднал парчето?“ Тогава бе обзе ж елание да го убия
( ...). П онечих да го направя, както се беш е навел; взех чука и щ ях
да го ф расн а по г л а в а т а ... Н е зн ам какво м е въ зп ря ( ...) М ина д оста
врем е и веднъж м у рекох: „Господин А нтоан, нали м и об ещ ахте у в е
личение.“ А той м и отвърн а: „У величение ли, щ е видиш увеличение
на задника м и .“ Н ап усн ах го ощ е същ ия ден.
Н аложи се да върш а „арабска“ работа, както се казваш е. А раби
те били годни сам о за общ а и тежка работа, да работят като докери.
Веднъж идва кметът на Алжир и пита кой е извърш ил една раб о
та. М оят началник ми казва: „Кметът е дош ъл и иска да те поздрави.
П реоблечи се.“ О тказах и останах по работно облекло. Км етът се поя
ви. Ощ е ги виж дам пред себе си тия глупаци. Ц ялата сган. К омисията,
както те се изразяват. И кметът ми казва: „Вие сте свърш ил тази раб о
та и аз държ а да ви поздравя.“ А аз отвърнах: „О т толкова поздравле
ния дж обовете ми се напълниха и препълниха.“ „Но какво значи то
ва?“ , попита той. „Значи, че зле ни се плаща. П оздравленията нищ о не
струват. Х раната е важна.“
Веднъж обърнах внимание, че на личната ми карта е отбелязано:
„Французин мю сю лм анин, ненатурализиран.“ А когато през 1951 г. ми
издадоха нова, на нея пиш еш е само „Французин м ю сю лм анин“ . А з да
же поисках да слож ат „ненатурализиран“ , но те отказаха“ . (Тези сведе
ния се появяват в Социализъм или варварство, през 1959 г.).
В ъзм утеният м ладеж отива на събрания, където изразява своя
протест срещ у м ерките на дискриминация. Той участва в стачките, но
не се присъединява към някоя организация.
В Презрените парии Франц Фанон подчертава недвусмислено,
че „погледът, който колонизираният отправя към града на европейския
748
преселник, е изпълнен е похот и завист“ . С м ечтата да притежава: да

седне на м асата на преселника, да легне в леглото му, ако може и с жена
му. И преселникът знае това. „Те искат да ни взем ат м ястото“ . И това е
вярно. Н ям а колонизиран, който поне веднъж на ден да не пожелава да
заем е м ястото на европееца.“
2000 ГОДИНА - АНГЛОСАКСОНЦИТЕ:

НОВА ФРЕНСКА РЕВОЛЮЦИЯ
В края на X X в. англосаксонската преса дръзва да направи констата
ция, която според нея изненадала деловия свят: френската икономика й
се струвала преобразена в сравнение със състоянието й преди 10 или
20 години и Newsweek поставя тази „френска револю ция“ на корицата
си. A Financial Times от 23 февруари 2000 г. сочи като първи признак
на това възраж дане факта, че Франция е на път да изм ести Германия
като двигател на европейската икономика. Вече пет години, отбелязва
този вестник, процентът на икономическия растеж във Франция над
м инава този в Германия, а чуждестранните инвестиции са съответно
почти тр и пъти по-високи. Това се дължи отчасти на факта, че в сравне
ние с ф ренската икономика германската е по-зависима от своя износ, с
което се обяснява и нейното примиряване със слабото евро, както и на
факта, че цената на обединяването на Европа продълж ава да тежи въ р
ху нейната икономика, която разполага с недостатъчно квалифицирана
работна ръка, дош ла о т изток. Освен това поради глобалните договори
м еж ду предприятията и синдикатите пазарът на труда в Германия не е
достатъчно гъвкав, докато във Франция интервенционизмът на прави
телството на Ж оспен-О бри допринася за неговото регулиране, обвър
звайки продълж ителността на работното врем е със съответна гъвка
вост. В резултат от това часовата себестойност при един френски ра
ботник е около 18 долара, колкото в САЩ, Япония или Великобрита
ния, срещ у 28 долара в Германия, където заплатите са съответно по-
високи с 30% до 50% процента според изчисленията на New York Times.
С ледователно, заклю чава Financial Times, германският м одел в Европа
може да бъде изм естен от френския, нещо, което не се струвало въ з
можно през 80-те години, когато Франция изглеждала неизбежно обре
чена на инфлация и на непродуктивно одържавяване.
К ъм съображенията, от които става ясно защ о Германия срещ а
затруднения, се прибавят и някои данни от сам ата Франция, които обяс
няват нейния обновителен динамизъм. Според The Times от 11 ноември
1999 г. своя роля изиграва въвеждането на 35-часова работна седмица,
което кара работодателите да настръхнат до такава степен, че общ ес
твото почнало да изразява своята скептичност по въпроса дали това
наистина е било уместно. Поначало този проект им ал за цел да се съз-
749
дадат нови работни места, за да се намали безработицата. О т тази глед

на точка резултатите са скромни, твърде скромни дори при положение
че въвеждането на 35-часова седмица възпира масовите уволнения. В
други отношения обаче резултатите са много по-положителни. То деб
локира контактите между социалните партньори, принуждава предпри
ятията и работниците да преустроят своите взаимоотношения и начина
на функционирането им, казано накратко, чрез замразяване на запла
тите и чрез данъчни облекчения да се направят по-динамични социал
ните отношения, които сякаш били обречени на стагнация, и по този
начин то подпомага някои предприятия да започнат работа на съвсем
нова база. И м а и косвена последица: безпричинните отсъствия от ра
бота намаляват значително, тъй като ползващите се от 35-часовата ра
ботна седмица успяват да реорганизират своето всекидневие, понякога
чрез удължаване или чрез преразпределяне на годишния си отпуск, ко
ето от своя страна дава тласък на туризм а и свързаните с него разходи
и стимулира икономиката.
Друга черта на тази френска революция се отнася до новата аг
ресивност на нейните големи мениджъри, което според Time дава осно
вание да се твърди, че се възражда нова Франция. П ълната или частич
ната приватизация на големите компании като Airbus или France-Telecom
ще позволи да нарасне финансовото участие на французите в тези пред
приятия. Цитира се случаят с Ж ан-М ари Месие, който контролира бив
ш ата Генерална компания по водите, преименувана Vivendi, която раз
нообразява своите дейности до производството на мобилни телефони
и телевизори и се явява въплъщение на нов тип предприятия, които по
нищо не отстъпват на американските. Newsweek поставя ударението и
върху присъствието на нова младежка класа, която далече от П олитех
никата и от висшите училища създава нови, бързоразвиващ и се пред
приятия и изм ества онези измърш авели студенти, живеещи в слугин
ски стаи.
Newsweek говори за революция, Time за възраждане, а другите
анализатори отбелязват, че тази особеност не засяга само икономиката
и финансите. Възродилият се оптимизъм се подхранва и от други дан
ни, които, комбинирани помежду си, им ат мултиплициращ ефект: по
бедата в мачовете за световната купа по футбол, построяването на Queen
Mary IT в Сен-Назер, успехите на Airbus, възраждането на театъра,
неустоимият разцвет на чуждестранния туризъм във Франция.
Равносметката е поразителна. Ако тази диагноза не произлизаше
от среди, които искат да игнорират факта, че им а какво да се прави, за
да се резорбира ощ е повече безработицата и Да се редуцират социал
ните противоречия, превърнали се в национален проблем.
1Един от най-големите презокеански кораби в света. - Б. пр.
750
Д Я Л НА ПРЕКИТЕ ИНВЕСТИЦИИ
В ЧУЖБИНА П О СТРАНИ
(В % О Т БРУТН И Я ВЪТРЕШЕН ПРОДУКТ)
1960 1980 1990 1998

Франция 6,8 3,6 9,2 15,9
Япония 1,2 1,8 6,8 7,1
Обединеното кралство 14,9 15,0 23,4 35,9
САЩ 6,3 8,5 7,8 11,5
Д анните са взети от World Investment R eport - A lternatives

économiques, 189
Географско разпределение на първите 500 многонационални ком

пании през 1999 г. в проценти:
САЩ 4 3 ,0 %
Европа 3 1 ,6 %
Япония 15,4 %
Други 9,0 %
Една многонационална компания се състои от предприятие м ай

ка, контролиращ о поне 10 % от капитала, и дъщерни предприятия, раз
положени извън територията на основното предприятие.
751
Това ли е краят на
„френската изключителност“?
Френското общ ество се променя, светът същ о, докато организацията

на политическия живот остава замразена.
К ато че ли необходим остта от някаква пром яна се превръщ а в
лайтм отив в политическия дискурс. Но в своето желание да върш ат
добро политиците не успяват да предложат нищо друго освен и зм ене
ние в продълж ителността на президентския мандат, в електоралния ка
лендар. .. И знам ли ощ е какво?
Те не са забелязали, че принципите, залегнали в основата на ор
ганизацията на наш ите институции, датират от врем ето на Л ок и Русо,
когато ощ е не е била извърш ена револю цията в медиите, да не говорим
за ускорената глобализация, преобразуванията във ф инансовата сф е
ра, напредъка на науката и пр.
П остиж енията на глобализацията поставиха под въпрос същ ес
твуването на W elfare State1, вследствие на което социалните искания
добиват по-скоро защ итен, отколкото настъпателен характер, и по то
зи начин най-онеправданите губят всякаква перспектива за по-добър
свят, защ ото все по-ярко се очертава неравенството не сам о между бо
гатите страни и останалите, но и в самите богати страни, вклю чително
и във Франция. Рухването на комунизма в И зточна Европа обезсили
аргументите на левите партии и осигури победата на идеологията на
пазара над идеологията на контролираната от държ авата икономика.
Но и сам ата държ ава беш е засегната независимо от това кой я управ
лява, тъй като на политиката и на нейните служители бе отнета част от
икономическата активност, а държ авата загуби своето върховенство
по отнош ение на националната собственост (чрез приватизацията), на
главната ориентация (бе сложен край на планирането), на контрола над
регулирането (в банковото дело). Д оминиращ ата идеология освободи
пазара от централизираната демократическа опека, която днес се проя
вява като пречеща на производството диктатура (Болтански, Чапела), и
сега мисълта, че властта може да овладее икономическия апарат, изглежда
скандална, нелегитимна. А през XIX в. такъв проект обещавал бъдеще,
при което щ е бъде изкоренена голямата несправедливост, която е в осно
вата на имотното неравенство, и ще бъдат коригирани механизмите, уп
равляващи преразпределението на богатствата.
1Държавата майка, обезпечаваща социални грижи за всички. - Б. пр.
752
Днес един социалист, сам ият м инистър-председател Л. Ж оспен,

заявява, че „държ авата не м ож е да адм инистрира иконом иката“ . Л е
ги ти м н остта на ръководителите вече не произтича от тъ рсенето на
социално равновесие, а от икономическите постиж ения, което пък ли
ш ава депутатите и политическите среди от някои техни компетенции.
Д ърж авата е безпом ощ на при затварянето на един завод или пред за
коните на пазара, както и пред някои разпоредби, идващ и от Б р ю к
сел, чиято м отивировка не е известна. Фактът, че в един или друг слу
чай депутати от противополож ни партии се обявяват заедно против
това полож ение на нещ ата, свидетелства за безсилието на политичес
кото представителство, чиито функции се и ззем ват от европейските
институции, независимо от изгодите или неудобствата, с които това е
свързано.
О свен то в а заб ел язв а се засилване на въ зд ей стви ето на ф и
нансовите реалн ости . С поред А ндре О рлеан съ щ еств ен о то тук е, че
и м а радикална пром ян а в сравнение с м иналото, в см и съ л че б орсо
вият курс не е израж ение на обективна величина, в сл учая на доход
н о стта н а предприятията чрез изчисляване на печалб и те в д ъ л го с
рочен план, а се явява своеоб разн а стр у кту р а за постигане на кон
сенсус във ф инансовата общ ност. И наче казано, ф инансите се прев
р ъ щ а т в автон ом н а сила за оценка и не са отраж ение на п ред п оста
вени величини. Н овото в случая е това, че ф инансовата в л а с т им а
сп о со б н о стта да налож и на иконом иката свои преценки, тъ й като
предвиж данията на ф инансовите агенти вече не са насочени към р е
ал н ата иконом ика, а към предвиж данията на другите участници. П о
доб н а е л о ги к ата и при гол ем и те медии, където конкуренцията при
нуж дава заи н тересуван и те да тъ р сят не най -д об рата и точна и нф ор
м ация или ем исия, а тази, която е в състояние да привлече предви
дим ия интерес на публиката. П ри този нов м одел на ф инансово ф ун
кциониране иконом ическите и политическите сили се ч увстват не
достатъчни, с иззети функции, каквито са впрочем и пред „аудиови
зу ал н ата в л а с т“ .
С ледователно политическият свят вече не е убежищ е, не е и ори
ентир.
Очевидно е, че медийната революция промени отнош ението меж
ду политиците и гражданите. До 60-те години на X X в. политическите
ръководители и партийните дейци представляваха инстанции, които
инф орм ираха граж даните за проблем ите на деня, за съответния за
лог. Това е ощ е по-вярно за началото на X X век, когато м нозинството
от граж даните, най-вече на село, получаваха политическата си прос
вета от някоя видна личност - от учителя, от кю рето, от депутата.
Днес те се см ятат инф ормирани и компетентни благодарение на ради
ото и телевизията.
О свен това партийните дейци, както в САЩ, се превърнаха в
48.
753
обикновени поддръжници, стига да не се стрем ят да вл язат в полити

ката, за д а нап равят кариера. В ъв всеки случай те вече не играят
р о л ята на тран см и си он ен рем ък, каквато и м аха по-рано. Н аш еств и
ето на м едиите пром ени рол и те - независим о о т разочарован и ето,
което отклони обикновените граж дани от войнстващ ия дискурс по-
конкретно в работническите среди. Днес политическият дискурс м и
нава през тел еви зи ята, която освед ом ява добре или зле граж даните
по някои п роб л ем и , по онези, които според нея щ е привлекат по-
го л ям а аудитория. П о то зи начин се и ззем а р о л я та на политиците.
М едиите се о б р ъ щ а т по-скоро към експертите, които в м н ого с л у
чаи и зм ес т в а т партийните дейци и политическите партии вече и гр а
я т твъ рд е ограничена, посредническа роля, тъ й като не у сп яват да
се ад ап ти рат към новия начин на комуникации, освен ако не си в ъ
образяват, че ги контролират. К ъ м то в а се прибавя и ф актът, че по
литическият свят п р естава да бъде пряк обект на сондаж ите, които
ни оставят с уб еж ден и ето, че вл ад еят ч аст от о б щ ествен о то м нение
във връ зка с една или друга реф орм а, и при това полож ение п ар ти
ите, които си приписваха призванието да п ред лагат реф орм и , си д а
ват см етка, че са доведени до полож ението да въ р вят по течението
на и збраните от м едиите опции, вследствие на което, от друга с т р а
на, те са упреквани, че не се и н тересуват от истинските п роблем и на
общ еството.
П артиите губят своето влияние и в други отношения.
Така например правосъдието иззем а от политиците някои секто
ри, които те доскоро контролираха. Не става въпрос сам о за оф анзива
та на съдиите, която разголи извращ енията на системата. Важното в
случая е, че политическата власт, която контролираш е правосъдието
въпреки разделението на властите, вече загуби тази възмож ност. Една
от пречките за това е създаването на Конституционния съвет, който
ограничава властта на демократическото представителство. Но им а и
други пречки, доколкото правосъдието се превръщ а в арбитраж на ин
станция при все по-голям брой конфликти, които преди бяха от поли
тическа компетенция. М акар че арбитраж ите между участниците в об
щ ествения живот си остават привилегия на политиците, прибягването
до съдебни дела става все по-често.
К ъм изброените случаи на загуба на компетенции се прибавят и
други, които са свързани с развитието на науката и на м едицинската
техника. Х ората видяха отрицателните последици, предизвикани от
нововъведенията по врем е на инцидента със заразената кръв, който
явно несправедливо опетни образа на някои политици, както при слу
чаите на интригантство и корупция, а причината всъщ ност беш е в
индустриализацията на медицинските средства. П одобна бъркотия се
наблю дава и при поставянето на диагнози, свързани с болестта луда
крава. Тъй като вече са се опарили, политиците все по-често прибяг
754
ват до принципа за предпазливост, което увеличава усещ ането за тях

ното безсилие.
Ето как появилите се от няколко десетилетия нови сили можаха
всяка по свой начин да лиш ат от редица компетенции партиите и поли
тиците, чиято дум а през X IX в. беш е закон и те го прилагаха по всички
линии. Те вече загубиха своя идеологически монопол, доколкото влия
нието им се дълж еш е на усета им за историята. Днес с провала на иде
ологиите авторитетът им и в това отнош ение намалява. Те вече не са
пророците на новото време. Политическите кръгове са склонни да см я
тат, че общ еството се деполитизира и затова изразява неудовлетворе
нието си от тях. Но те греш ат. То поставя под въпрос систем ата на
народно представителство, която е своеобразна техника за завзем ане и
задържане на властта. А позицията на управниците реално се свежда
до следното: „Ние зачитаме ваш ите п р а в а ... Ние ги дефинираме, оста
вете ни, значи, да управлявам е спокойно.“ В същ ност граж даните не са
деполитизирани, както някои твърдят. С видетелство за това са много-
то асоциации и различни неправителствени организации, активни и ефи
касни единици, противостоящ и на властта.
С ам о че националното единство, за чиито изразители се см ятаха
институциите, отслабна и това се дължи както на загубата на сакрално-
то, така и на изискванията на обединена Европа, а и на последиците от
глобализацията. В ръщ ането към локалното е друга проява на правото
на различие, на възм ож ността да се участва сам остоятелно в живота на
страната, без властната намеса на центъра.
Светът на политиците, лишен от компетенции отгоре, оспорван
отдолу, подкастрен отстрани, не е вече нито убежищ е, нито ориентир.
Той упраж нява все по-рядко своята власт, а правителството админис
трира и арбитрира, но гледа да избягва дебатите, които м огат да застра
ш ат неговото същ ествуване. То повдига, разбира се, някои политичес
ки дебати от висок ранг, например за статута на имигрантите, за съдеб
ната реф орм а, за етиката и пр., но реш ения в тези области се взем ат
трудно, а ощ е по-трудно е тяхното изпълнение: ощ е една причина за
недоволство в общ еството.
И стина е, че заемането на крайно критична позиция от страна на
една или друга общ ествена формация на френското общ ество парали
зира за дълго врем е търсенето на консенсус, какъвто американците и
англичаните вече от два века преследват и успяват да постигнат. Но
този тип позиции изчезват и това заличава открояващ ите се черти на
„френската изклю чителност“
В зората на X X I в. „съж ителство“ меж ду партиите при управ
лението на стран ата доведе до смекчаване на изначалния антагони
зъм , с който се характеризираш е политическият ж ивот във Франция.
Дали то заличи и онази „френска изклю чителност“ , отнасящ а се до
постоянния клим ат на граж данска война? Тази пром яна се прибавя
755
към предходните, за да внуш и на политиците, че техните функции са

загубили см исъл. Н аправената тук равносм етка очевидно п редстав
лява своеобразна диагноза, налагащ а преоценка на политическия дял
в ж ивота на страната.
Според нас сам о ефективното съобразяване с новите сили - м е
диите, науката, меж дународното финансово състояние - и изграж дане
то на обединена Европа м огат да поставят онези въпроси, залогът за
които е на висотата на въпросите от отминалите епохи. Н о при усло
вие, че се възстановят най-ефективните връзки между реалната страна -
с нейните общини, кантони, сдружения и други институции на граж
данското общ ество - и националното представителство, което в поли
тическо отнош ение като че ли стои встрани.
756
Епилог
Нападението срещ у М еждународния търговски център и П ентагона от

11 септември 2001 г. предизвика глобално сътресение и засегна целия
западен свят.
В ъв Ф ранция то причини огром но вълнение и подсказа, че ин-
тегристкият и сл ям и зъ м м ож е да крие м ного п о-голям а опасност от
тази, която възникна непосредствено след ръководената от аятолах
Х ом ейни револю ция през 1979 г.1 Тогава ф ренските държ авници - а
същ о и американските - бяха оказали пом ощ на С адцам Хю сеин, ирак
ски диктатор и светски водач на Б а ас 2, за да задуш и п олъха на заро
дилата се в И ран ислям ска револю ция. П рез 80-те години ислям ската
зараза се разпространи м ного и хората във Ф ранция се уплаш иха да
не би им игрантите от М агреб да се солидаризират с това движение.
Тогава наистина бяха извърш ени терористични актове, но бавното
интегриране на бьорите взе връх: това се потвърди и по врем е на
войната в Залива, в която Ф рансоа М итеран въвлече Ф ранция на стр а
ната на САЩ под егидата на ОО Н , тъ й като И рак беш е нахлул в Ку
вейт и го беш е анексирал.
Този конфликт меж ду държавите бе последван от войната, която
поведе ислям ската мъглявина на Б ен Ладен против американските ин
тереси. След атаката срещ у Н ю Йорк президентът Б у ш нападна свети
те м еста по-конкретно в Афганистан, защ ото управлението на талиба-
ните беш е еманация на ислямските сили, намерили опора от страна на
реж им ите в Рияд и в П акистан... които бяха съю зници на САЩ. Фран
ция тогава оказа пом ощ на САЩ в Афганистан, но се противопостави
на реш ението на Джордж Б у ш да нападне Ирак. Това противоречие
отслаби европейския дом, тъй като Тони Б леъ р застана на страната на
американците, а Герхард Ш рьодер - на страната на Париж.
В ъв Франция поражението на обединената левица на изборите
през 2002 г. не се отрази на основните тенденции във външ ната поли
тика, в която се очертаваха нюанси на антиамериканизъм. Ж ан-Пиер
Рафарен замени Л ионел Ж оспен, а Ж ак Ш ирак си остана президент, с
което за трети път се сложи край на политическото съжителство.
Но елиминирането на Лионел Ж оспен на първия тур на прези
1Виж Xavier Raufer, La N ébuleuse: le terrorism e du M oyen-O rient, Fayard, 1987.

2Арабска партия за социалистическо възраждане. - Б. пр.
757
дентските избори (той е задминат от Ж ан-М ари Льопен, но известно

републиканско „събуж дане“ осигурява на Ширак преизбирането м у с
82 %) предвещ ава поражението на обединената левица на законодател
ните избори и отстраняването на нейните лидери: Д оминик Воане за
Зелените, Ж ан-П иер Ш евенман за „републиканците“ , Робер Ю за ко
мунистическата партия, вече почти елиминирана от политическата сцена
в полза на крайната троцкистка левица, която поради естеството на во
та ням а депутати, както впрочем и Националният фронт.
До какво доведе тази катастроф а независимо от нам аляването на
безработицата, от разш иряването на здравеопазването, от въвеж дане
то на 35-часова работна седмица? Освен отрицателните последици от
намаляването на работното врем е - дезорганизация и блокиране на до
ходите - се наложи усещ ането, че ръководителите на държ авата, в им е
то на модерността, отстъпиха пред либерализм а и пред Б рю ксел и поч
ти не обърнаха внимание на смущ енията в застраш ената от уволнения
работническа класа, чийто вот за социалистическата партия стигна ед
ва 13 %. О т страх да не бъде сметнато за репресивно, правителството
се зае да осигурява защ итата по-скоро на престъпниците, отколкото на
техните жертви, а това засили ощ е повече чувството за несигурност.
Н еговата превантивна политика не се оказа убедителна.
758
Избрана библиография
Тъй като списъкът на изследванията, на които се позоваваме, е твърде значите

лен, сме принудени да отбележим само авторите, на които най-много дължим
при разработването на проблемите.
Тази селекция обхваща 11 раздела:
1. Разсъждения върху историята.

2. Времето на Галия и на християнството.
3. Времето на абсолютната монархия.
4. Времето на революциите и на колониалните империи.
5. Кризите на XX в.
6. За труда и за дните във френското общество.
7. Присъединяването на провинциите; смешението на народностите.
8. История, вярвания и представи.
9. Съпоставка с други държави.
10. Големи колекции и трудове с общ характер.
11. Списания.
1. Р а зсъ ж д ен и я въ рху и ст ори ят а.

B outier J. et J ulia Dominique (dir.), P a s s é s r e c o m p o s é s . C h a m p s e t c h a n tie r s d e
l ’H is to ir e , Paris, A u tre m e n t, n° 150, janvier 1995.
B raudel Fernand, E c r its s u r l ’h isto ire , Paris, Flammarion, 1969.
C erteau (de) M , L ’é c r itu r e d e l ’H is to ire , Paris, Gallimard, 1975.
F ebvre L., C o m b a ts p o u r l ’h isto ire , Paris, Armand Colin, 1962, rééd. 1992.
F erro Marc, L 'h is to ir e s o u s s u rv e illa n c e , Paris, Calmann-Lévy, Folio-Gallimard,
1985-1992.
F uret François, L ’a te lie r d e l ’h isto rie n , Paris, Flammarion, 1983.
G inzburg Carlo, M y th e s, e m b lè m e s, tra c e s. M o r p h o lo g ie e t h isto ir e , Paris, 1989.
H abermas Jürgen, É c r its p o litiq u e s , Paris, 1990.
H artog François, L e m ir o ir d ’H é ro d o te , Paris, 1980.
K oselleck Reinhart, L e f u tu r p a s s é . C o n trib u tio n à la s é m a n tiq u e d e s te m p s
h is to r iq u e s , Paris, Éditions de I ’ehess, 1979-1990.
L efort Claude, L ’in v e n tio n d é m o c r a tiq u e , Paris, Fayard, 1992.
L e G off Jacques et N ora Pierre, F a ir e d e l ’H is to ire , Paris, 3 vol., 1974.
L epetit Bernard (dir.), L e s f o r m e s d e l'e x p é r ie n c e , Paris, 1995.
M omigliano Amaldo, P r o b lè m e s d ’h is to r io g r a p h ie a n c ie n n e e t m o d e rn e , Paris,
1983.
759
N oirïel Gérard, S u r la c r is e d e l ’h isto ire , Paris, Belin, 1996.

N ora Pierre (dir.), L e s lie u x d e m é m o ire , 7 vol., Paris, Gallimard.
R evel Jacques et W achtel Nathan, U n e é c o le p o u r le s s c ie n c e s s o c ia le s , Paris,
Éditions du Cerf et ehess, 1996.
R icœur Paul, T em ps e t ré c it, Paris, Seuil, 1983.
V alensi Lucette, F a b le s d e la m é m o ire . L a g lo r ie u s e b a ta ille d e s tro is ro is,
Paris,
Seuil, 1992.
V ernant Jean-Pierre, M y th e e t p e n s é e c h e z le s G re c s. É tu d e s d e p s y c h o lo g ie
h isto riq u e , Paris, La Découverte, 1996.
«Le temps désorienté», in A n n a le s, H is to ire , S c ie n c e s s o c ia le s , 6, 1995.
2. В р ем ет о на Г алия и на хри ст и ян ст вот о.

L e G off Jacques, S chmitt Jean-Claude (dir.), D ic tio n n a ir e r a is o n n é d e l'O c c id e n t
m é d ié v a l, Paris, 1999.
A lexandre-B idon D., L a m o r t a u M o y e n Â g e , Paris, Hachette Littérature, 1998.
A rnaldi Girolamo, «Église et papauté», in L e G off J. et S chmitt J.-Cl. (dir.),
D ic tio n n a ir e r a is o n n é d e l ’O c c id e n t m é d ié v a l, p. 322-345.
B adiou Alain, «L’insoumission de Jeanne», in E sp rit, Paris, déc. 1997, p. 26-33.
B arthélémy Dominique, L a m u ta tio n d e l ’an m il a - t- e lle eu lie u ? S e r v a g e e t
c h e v a le r ie d a n s la F r a n c e d u Xe e t x f s iè c le s , Paris, Fayard, 1997.
B artlett Robert J., «Technique militaire et pouvoir politique, 900-1300», in
A n n a le s, esc , Éditions de I’EHESS-Armand Colin, 1986, Paris, p. 1135-1161.
B asin T., H isto ire d e C h a rle s vu e t d e L o u is xi, Éd. Ch. Samaran, Belles Lettres, 1963.
B eaune Colette, N a is s a n c e d e la n a tio n F r a n c e , Paris, Gallimard, 1985.
B loch M., L e s c a r a c tè r e s o r ig in a u x d e l ’h isto ir e r u r a le f r a n ç a is e , Paris, Armand
Colin, rééd. 1952.
B loch M., L e s r o is th a u m a tu rg e s. É tu d e s u r le c a r a c tè r e su r n a tu r e l a ttr ib u é à la
p u is s a n c e r o y a le p a r tic u liè r e m e n t en F r a n c e e t en A n g le te rr e , Préface par Le
G off Jacques, Paris, Gallimard, 1924, rééd. 1983, 1998.
B oureau Alain, L e s im p le c o r p s du roi. L ’im p o s s ib le s a c r a lité d e s s o u v e r a in s
f r a n ç a is , x e- x v n f s iè c le s , Paris, Éditions de Paris, 1988.
B oureau Alain, L e d r o it d e c u iss a g e : la fa b r ic a tio n d ’un m yth e, Paris, Albin Michel,
1995.
B oureau Alain et I ngerflom Claudio Sergio (dir.), L a r o y a u té s a c r é e d a n s le m o n d e
ch ré tie n , Paris, Éditions de Г ehess, 1992. Notamment les articles de B oureau
Alain, L e G off Jacques, G uéry Alain, R evel Jacques.
B ouyssou Pierre et Sophie, «Le combat de Montgey», in La r e v u e du Tarn, été
1977, p. 177-187.
C artellieri Otto, L a c o u r d e s d u c s d e B o u rg o g n e , Paris, Payot, 1946.
C ommynes P. (1445-1509), M é m o ir e s , Éditions Ph. Contamine, Imprimerie
Nationale.
C o n c ile d e C le r m o n t e t l ’a p p e l à la c r o is a d e (L e ), Préface de D uby Georges,
École de Rome, 1997. Notamment les articles de F lori J., J eans, K edar BL,
R iley -S mïth B. L.
760
ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ
C esar, G u e r r e d e s G a u le s, Éd. C. Goudineau, Imprimerie Nationale, 1994.

C ontamine Ph., L a g u e r r e au M o y e n Â g e , Paris, puf, 1980.
C oulet Noël, «Le malheur des temps, 1348-1440», in Duby, H is to ir e d e F ra n c e ,
tome 2, p. 1-41.
D awson Christopher, L e s o r ig in e s d e l ’E u r o p e e t d e la c iv ilis a tio n eu ro p é e n n e ,
Paris, Rieder, 1934.
D haenens Albert, L e s in v a sio n s n o rm a n d e s. U n e c a ta s tr o p h e ! , Paris, Flammarion,
1970.
D uby G., L e te m p s d e s c a th é d r a le s . L ’a r t e t la s o c ié té ( 9 8 0 - 1 4 2 0 ) , Paris, 1976,
rééd. Gallimard, 1996.
D uby G., L e d im a n c h e d e B o u v in e s, 2 7 j u i l l e t 1 2 1 4 , Paris, 1973, nouvelle édition,
Gallimard, 1997.
D upront Alphonse, L e m y th e d e c r o isa d e , 4 vol., Paris, Gallimard, 1997.
D uval Paul-Marie, L e s d ie u x d e la G a u le, Paris, Payot, 1976, rééd. 1993.
E rlande-B randeburg Alain, «Le Moyen Âge», in E n c y c lo p a e d ia U n iv e r sa lis, Le
grand Atlas de l’architecture mondiale, 1982.
E rlande-B randeburg A., L a c a th é d ra le , Paris, Fayard, 1990.
E ta t a n g e v in (L ’) . P o u v o ir, c u ltu re e t s o c ié té e n tre le xif e t le XIVe s iè c le s , École
française de Rome, 1998. Notamment les études de B resc H., L a R oncière
Charles M. (de), G ili Patrick, C oulet Noël
F avier Jean, P h ilip p e le B e l, Paris, Fayard, 1978, 1998.
F avier J., L a g u e r r e d e C e n t A n s, Paris, Fayard, 1980.
F avier Jean, C h a rle m a g n e , Paris, Fayard, 1998.
Flori Jean, C h e v a lie r s e t c h e v a le r ie au M o y e n A g e , Paris, Hachette Littérature,
1998.
F ossier R., E n fa n c e d e l ’E u ro p e , F - x if s iè c le s . A s p e c ts é c o n o m iq u e s e t so c ia u x , 2
vol., Paris, puf, 1970-1982.
F ourquin G , L e s c a m p a g n e s d e la r é g io n p a r is ie n n e à la f i n d u M o y e n A g e ,
Paris, 1962.
G aspari Françoise, C r im e s e t c h â tim e n ts en P r o v e n c e a u te m p s du ro i R e n é , Paris,
1989.
G auvard Claude, L a F ra n c e au M o y en Â g e du Ve au XVe siè cles, Paris, puf, 1997.
G oudineau Christian, C é s a r e t la G a u le, Paris, Errances, 1990.
G régoire de Tours (? 538-594), H is to ir e d e s F r a n c s. Éd. R. Latouche, 2 vol.
1963.
G uenée B ., H is to ir e e t c u ltu re h is to r iq u e d a n s l ’O c c id e n t m é d ié v a l, Paris, Aubier,
1981.
G uerreau A., L e f é o d a lis m e . Un h o rizo n th é o riq u e , Le Sycomore, 1980.
H enige David, «He came, he saw, we counted: the historiography and demography
o f Cesar’s gallic numbers», in A n n a le s d e d é m o g r a p h ie h isto riq u e , 1998, p.
215-243.
H inard Fr. (dir.), H is to ir e ro m a in e , 2000.
H oward Michaël, L a g u e r r e d a n s l ’h isto ir e d e l ’O c c id e n t, Paris, Fayard, 1988;
W ar in E u ro p e a n H isto ry , Oxford, 1976.
761
«Jeanne d’Arc. Une passion française », numéro spécial de L ’H isto ire , Paris, 1997.
Notamment les articles de B eaune C, C ontamine Ph., C hiffoleau J., G auvard Cl.
J oris André, « L’essor du xne siècle », in D uby G. et W allon A. (dir.), H is to ir e d e
la F r a n c e ru ra le , p. 229-257.
J o u r n a l d ’un b o u r g e o is d e P a r is , 1 4 0 5 - 1 4 4 9 , Livre de poche, 1990.
K antorowicz Ernst, L e s d e u x c o r p s du ro i: e s s a i s u r la th é o lo g ie p o lit iq u e au
M o y e n Â g e , trad. Gallimard, 1996.
K antorowicz Ernst, M o u rir p o u r la p a tr ie : e t a u tres e ssa is, Paris, puf 1984.
K endall P. M., L o u is xi, Paris, Fayard, 1974. K ruta V., L e s C e lte s, Paris, puf ,
1976.
K lapish-Z uber Christian, L 'o m b r e d e s a n c ê tre s. E s s a i s u r l'im a g in a ir e m é d ié v a l
d e la p a r e n té , Paris, Fayard, 2000.
K rumeich Gerd, J e a n n e d ’A r c à tra v e rs l ’H isto ire , Paris, Albin Michel, 1993.
L e G off J., L a. civilisa tio n d e l ’O c c id e n t m éd iéva l, Paris, Éditions Arthaud, 1964.
Le G off J., U n a u tr e M o y e n Â g e , Paris, Gallimard, 1979.
L e G off J., «La ville médiévale», in D uby Georges (dir.), H is to ir e d e la F r a n c e
u rb a in e , tome 2, p. 9-25, 189-404.
Le G off J., L a n a is s a n c e du P u r g a to ire , Paris, 1991.
L e G off J., S a in t L o u is, Paris, Gallimard, 1998.
L e R oy L adurie Emmanuel, M o n ta illo u , v illa g e o cc ita n d e 1 2 9 4 à 1325, Paris, 1975.
L ewis A. R., L e s a n g r o y a l L a f a m ill e c a p é tie n n e d e l ’É ta t, Paris, Gallimard,
1981.
M enant François et M artier Hervé, L e s C a p é tie n s. H is to ir e e t d ic tio n n a ir e , Paris,
Robert Laffont, 1999.
M onnet Pierre, L a n o tio n d e P a tr ia d e p u is K a n to r o w ic z (manuscrit), Mission
française à Gottingen, 1997.
M arkale Jean, C h a r le m a g n e e t R o la n d , Paris, Pygmalion, 2000.
M usset Lucien, L e s in v a s io n s : le s v a g u e s g e r m a n iq u e s, Paris, puf, 1969.
N eveux Hugues, in D uby G. et W allon A. (dir.), H is to ir e d e la F r a n c e ru ra le ,
tome 2 (1340-1560), p. 5-159.
N orberg Dag., «A quelle époque a-t-on cessé de parler latin en Gaule?», in A n n a les
esc, n° 2, Éditions de I’ehess-Armand Colin, Paris, 1966, p. 346-357.
P ernoud Régine, J e a n n e d ’A rc, Paris, Seuil, 1959.
P irenne Henri, M a h o m e t e t C h a rle m a g n e , Paris, 1939.
R ener -C hardavoine Monique, L a c r o is a d e a lb ig e o is e , Paris, Gallimard, Archives,
1979.
R iche Pierre, É d u c a tio n e t C u ltu re d a n s l ’O c c id e n t b a r b a r e d u v f - v n f s iè c le s ,
Paris, Seuil, 1995.
R ichter Michael, «À quelle époque a-t-on cessé de parler latin en Gaule?», in
A n n a le s esc , n° 2, Éditions de I’EHESS-Armand Colin, Paris, 1983, p. 439-
449.
R ouche Michel, C lo v is, Paris, Fayard, 1996.
R ouche Michel, L ’A q u ita in e d e s W isig o th s au x A r a b e s ( 4 1 8 -7 8 1 ) . N a is s a n c e d ’u ne
ré g io n , Paris, ehess, 1979.
762
R ousselle Aline, C r o ire e t gu érir, L a f o i en G a u le d a n s l ’A n tiq u ité ta rd iv e , Paris,

Fayard, 1990.
S chnürer G., L ’É g lis e e t la c iv ilis a tio n a u M o y e n A g e , tome II, Paris, Pavot,
1935.
S uger (1081-1151), Vie d e L o u is le G ro s, Éd. H: Waquet. Paris, 1964.
T heis L., L ’h é r ita g e d e s C h a rle s. D e la m o r t d e C h a r le m a g n e a u x e n v iro n s d e l ’an
m il, Paris, Seuil, 1990.
T heis Laurent, C lo v is, Bruxelles, Éditions Complexe, 1996.
T revor -R oper Hugues, T h e R is e o f C h r is tia n E u ro p e , Londres, Thames and
Hudson, 1965.
W erner Karl-Ferdinand, L e s o rig in e s. H is to ir e d e F r a n c e , tome 1, Paris, Fayard,
1984.
3. В рем ет о на абсолю т нат а м онархия.

A geron Charles-Robert, C oquery-V idrovitch Catherine, M eynier Gilbert, T hobie
Jacques, H is to ir e d e la F r a n c e c o lo n ia le , tome 1, Paris, Armand Colin, 1990.
B arnavi Élie, L e p a r t i d e D ie u . E tu d e s o c ia le e t p o lit iq u e d e s c h e fs d e la L ig u e
p a r is ie n n e , 1 5 8 5 - 1 5 9 4 , Bruxelles, Nauwelaerts, 1980.
B arnavi Élie et D escimon Robert, « La Ligue à Paris (1585-1594), une révision » et
«Des divergences fondamentales», A n n a les esc, n° 1, Paris, Éditions de l’EHESS-
Armand Colin, 1982, p. 72-112 et 122-129.
B ehrens C. B. A., The A n c ie n t R e g im e , L o n d o n 1 7 8 7 (traduction L ’A n c ie n R é g im e ),
Paris, Flammarion, 1969.
B ely L. (coll.), 16 4 8 , la p a ix d e W estphalie, Paris, Imprimerie nationale, 1998.
B enichou Paul, M o r a le s du G r a n d S ièc le, Paris, Gallimard, 1948.
B éranger Jean (coll.), 1648, la p a ix d e W estphalie, Paris, Imprimerie nationale, 1998.
B ercé Yves-Marie, H is to ir e d e s C ro q u a n ts, Paris, 1974, Seuil, rééd. 1986.
B ercé Y.-M., N a is s a n c e d r a m a tiq u e d e l ’a b s o lu tis m e (1 5 4 8 —1 6 6 2 ), Paris, Seuil,
1992.
B illacois François, L e d u e l d a n s le s s o c ié té s f r a n ç a is e s d u x v f e t x v i f s iè c le s :
e s s a i d e p s y c h o - s o c io lo g ie h isto riq u e , Paris, Éditions de I ’ehess , 1986.
B luche Francis, L o u is XLV, Paris, Hachette Littérature, 1999.
B raudel Fernand, L a M é d ite r r a n é e à l ’é p o q u e d e P h ilip p e LL, Colin, 1948.
B raudel Fernand, C iv ilis a tio n e t C a p ita lism e , Paris, 3 vol., Colin 1979.
B urke Peter, T h e f a b r ic a tio n o f L o u is XLV, Yale University Press, 1992.
C hartier R., L e s o r ig in e s c u ltu r e lle s d e la R é v o lu tio n f r a n ç a is e , Paris, Seuil,
1999-2000.
C haunu Pierre, É g lis e , c u ltu r e e t so c ié té . E s s a is s u r la R é fo r m e e t la C o n tre -
R é fo r m e , Paris, Sedes, 1981.
C haunu Pierre, E scamilla Michèle, C h a rle s V, Paris Fayard, 2000.
C haunu P., F oisil M., N oirfontaine F. (de), L e b a s c u le m e n t re lig ie u x d e P a r is au
x v n f s iè c le , Paris, Fayard, 1998.
C ornette Joël, L e r o i d e g u e rre . E s s a is s u r la s o u v e r a in e té d a n s la F r a n c e du
G r a n d S iè c le , Paris, Payot, 1993.
763
C ornette J. (dir), L a F r a n c e d e la m o n a rc h ie a b so lu e , 1 6 1 0 - 1 7 1 5 , Paris, Seuil,

1997.
C ottret M., J a n s é n is m e e t lu m iè res. P o u r un a u tre x v i f siè c le , Paris, Albin Michel,
1998.
C rouzet Denis, L a n u it d e la S a in t-B a rth é lé m y . Un r ê v e p e r d u d e la R e n a issa n c e ,
Paris, Fayard, 1994.
D elumeau Jean, L a p e u r en O c c id e n t ( x iV - x v n f siè c le s), Paris, Fayard, 1978.
D elumeau Jean et W anegffelen Thierry, N a is s a n c e e t a ffir m a tio n d e la R é fo rm e ,
Paris, PUF, 1998.
D escimon Robert et J ouhaud Christian, L a F r a n c e du p r e m ie r x v i f s iè c le , 1 5 9 4 —
1 6 6 1 , Paris, Belin, 1996.
D essert Daniel, A rg e n t, p o u v o ir e t s o c ié té au g r a n d s iè c le , Paris, Fayard, 1984.
D essert D., C o lb e r t ou le s e r p e n t ve n im eu x , Bruxelles, 2000.
D eyon Pierre, L e m e rc a n tilism e , Paris, Flammarion, 1969.
D eyon Solange, « Le jansénisme », in B urguière A. et R evel J., H is to ir e d e F r a n c e
(3).
D upront Alphonse, Q u 'e s t-c e q u e le s L u m iè re s ?, Paris, Gallimard, 1996.
E lias Nicolas, L a s o c ié t é d e cour, Paris, 1974.
E smonin E., E tu d e s s u r la F r a n c e d e s x v i f - x v n f s iè c le s , Paris, puf, 1992.
F arge Ariette et R evel Jacques, L o g iq u e s d e la f o u le . L ’a ffa ir e d e s e n lè v e m e n ts
d 'e n fa n ts, P a r is , 1 7 5 0 , Paris, Hachette, 1988.
F ohr Robert et M ignot Claude, «La Renaissance, le Classique et le Baroque», in
A tla s a r c h ite c tu r e m o n d ia le , p. 264— 314.
F umaroli Marc, L a d ip lo m a tie d e l'e sp rit. D e M o n ta ig n e à L a F o n ta in e, Paris, 1994.
G arrisson Janine, L ’h o m m e p r o te s ta n t, Paris, Hachette, 1980.
G arrisson J., L 'E d it d e N a n te s e t s a ré v o c a tio n . H is to ir e d 'u n e in to lé ra n c e , Paris,
Seuil, 1985.
G arrisson J., L e s p r o te s ta n ts a u x v f s iè c le , Paris, Fayard, 1988.
G arrisson J., R o y a u m e , R e n a is s a n c e , R é fo rm e , 1 4 8 3 - 1 5 5 9 , Paris, 1991.
G axotte Pierre, L a F r a n c e d e L o u is XIV, Paris, 1946.
G eremek Bronislaw, Truands e t m iséra b le s da n s l'E u ro p e m o d e rn e (1 3 5 0 -1 6 0 0 ), Paris,
1980.
G iesey Ralph, «Cérémonial et jouissances souveraines en France, xve-xvme siècles»,
in A n n a les esc, Éditions de I’EHESS-Armand Colin, Paris, 1987.
G oubert Pierre, L o u is X I V e t v in g t m illio n s d e F r a n ç a is, Paris, 1966.
G oubert Pierre, L e s iè c l e d e L o u is XIV, Paris, Éditions De Fallois, 1996.
H alevy Ran, «Les origines des Lumières. Un nouveau regard», in A n n a le s
esc, n° 3, Paris, Éditions de F ehess-Armand Colin, 1982, p. 489-493.
H ildesheimer F., R ic h e lie u . U n e c e r ta in e id é e d e l ’É ta t, Préface de M ousnier R.,
Paris, 1985.
J ouanna Ariette, L e d e v o ir d e la ré v o lte . L a n o b le s s e f r a n ç a is e e t la g e s ta tio n d e
l ’É ta t m o d e rn e , 1 5 5 9 - 1 6 6 1 , Paris, Fayard, 1989.
J ouanna A. e t al, H is to ir e e t d ic tio n n a ir e d e s g u e r r e s d e re lig io n , Paris, Robert
Laffont, 1998.
764
J outard Philippe (dir.), H is to r io g r a p h ie d e la R é fo rm e , Delachaux et Nietlé,

1977. Notamment les articles de N ’G uyen, E stebe Jean, G arrisson Janine, J outard
Philippe.
K ossmann Ernst, L a F ro n d e , Leyde, 1954.
L achiver Marcel, L e s a n n é e s d e m is è re : la f a m in e d u te m p s d u G r a n d R o i, Paris,
Fayard, 1991.
L ebrun F., L a p u is s a n c e e t la g u e rre , 1 6 6 1 - 1 7 5 0 , Paris, Seuil, 1997.
L e R oy L adurie E., L e c a r n a v a l d e R o m a n s. D e la C h a n d e le u r au m e r c r e d i d e s
C e n d res, 1 5 7 9 - 1 5 8 0 , Paris, Gallimard, 1979.
L e R oy L adurie E., «Auprès du Roi», in A n n a le s esc, Paris, Éditions de I’ehess-
Armand Colin, 1983, p. 21-41.
M inard Philippe, L a f o r tu n e du co lb e rtism e . E ta t e t in d u strie d a n s la F r a n c e d es
L u m ières, Paris, Fayard, 1998.
M orineau Michel, «Conjonctures économiques et marché mondial dans l’émergence
des nations-États », in N a tio n s, n a tio n a lism e , tra n sitio n s, x v f - x F s iè c le s , Éd.
Sociales, p, 179-257.
M ousnier R., L ’h o m m e r o u g e ou la v ie d u C a r d in a l d e R ic h e lie u ( 1 5 8 5 - 1 6 4 2 ) ,
Paris, Robert Laffont, 1992.
M ousnier R., L e s in stitu tio n s d e la F r a n c e s o u s la m o n a r c h ie a b so lu e , 2 vol.,
Paris, puf, 1980.
N ewton William R., L ’e s p a c e d u R o i. L a c o u r d e F r a n c e au c h â te a u d e V ersa illes,
O rsenna Éric, L e N o tre , Paris, 2000.
Poussou Jean-Pierre, B onnichon Philippe, H uetz de L emps Xavier, E s p a c e s
c o lo n ia u x e t e s p a c e s m a ritim e s au xvn T s iè c le , Paris, Sedès, 1998.
R eddy W. M., M o n e y a n d lib e r ty in M o d e m E u r o p e . A c r itiq u e o f m o d e m
u n d e rsta n d in g , Cambridge, 1987.
R etz , Cardinal de, M é m o ire s, Éd. M. Allem, Gallimard, 1956.
R ichet Denis, D e la R é fo r m e à la R é v o lu tio n . E tu d e s s u r la F r a n c e m o d e r n e ,
Paris, 1991.
R oche Daniel, L a F r a n c e d e s lu m iè res, Fayard, 1993.
R oche Denis, L a c u ltu r e d e s a p p a r e n c e s . U n e h is to ir e d u v ê te m e n t, x v i f —x v n f
s iè c le s , Paris, Fayard, 1989.
R oche Daniel, L a v i l l e p r o m is e , M o b il ité e t a c c u e il à P a r i s (fin x v i f - d é b u t
XIXes iè c le ), collectif, Fayard, 2000.
S abatier Gérard, V ersa illes ou la f ig u r e du roi, Paris, 1999.
S aint S imon, M é m o ire s, Paris, Éd. Yves Coirault, Gallimard Pléiade.
S hluhovsky Moshé, «La modification des saints de la Fronde parisienne d’après
des mazarinades», in A n n a le s, H is to ire , S c ie n c e s s o c ia le s , n° 2, Éditions de
l ’EHESs-Armand Colin, Paris, 1999, p. 353-374.
W allerstein Immanuel, The M o d e m W o rld S yste m , Academie Press, 3 vol., 1974—
1989.
Z ysberg A., L e s G a lé r ie n s, Vie e t d e s tin d e 6 0 0 0 0 f o r ç a t s s u r le s g a lè r e s d e
F ran ce, (1 6 8 0 -1 7 4 8 ), Seuil, 1991.
765
4. В р ем ет о на р ев о л ю ц и и т е и на колон и алн и т е и м перии.

A ffa ire D r e y fu s (L ’.), présentation par Michel W inock, Paris, nouvelle édition
Seuil, 1998. Notamment les articles de V aïsse M., B oulanger J. F., B irnbaum
P., Mitterrand H., O ry P., P rochasson C, S and S.
A geron Charles-Robert, P o litiq u e s c o lo n ia le s au M a g h re b , Paris, puf, 1973.
A geron Charles-Robert, C oquery-V idrovttch Catherine, M eyneer Gilbert, T hobie
Jacques, H is to ir e d e la F r a n c e c o lo n ia le , 2 vol., Paris, Armand Colin, 1990.
A gulhon Maurice, 1 8 4 8 o u l ’a p p r e n tis s a g e d e la R é p u b liq u e , 1 8 4 8 - 1 8 5 2 , Paris,
Seuil, 1973, rééd. 1992.
A gulhon M., D ésert Gabriel (par), D uby G. et W allon A. (dir.), H is to ir e d e la
F r a n c e ru ra le , 1 7 8 9 - 1 9 1 4 , 4 vo l, Paris, Seuil, 1976, 1992, 1997.
B aczko Bronislaw, «Lumières» p. 776-785, «Thermidoriens», p. 425-438, in
F uret F. et O zouf M. (dir.), D ic tio n n a ir e c r itiq u e d e la R é v o lu tio n fr a n ç a is e .
B airoch Paul, «Le bilan économique du colonialisme», m H is to r y a n d D e v e lo p m e n t,
p. 29-42.
B aker Michael Keith, L ucas Colin, O zouf Mona, F uret François (éd.), T he F ren ch
R e v o lu tio n a n d th e c r e a tio n o f m o d e rn p o li t i c a l cu ltu re , Oxford, Pergamon
Press, 1987.
B enot Yves, L a R é v o lu tio n f r a n ç a is e e t la f in d e s c o lo n ie s, Paris, La Découverte,
1989.
B enot Yves, L a d é m e n c e c o lo n ia le so u s N a p o lé o n , Paris, La Découverte, 1992.
B ergeron Louis, L e s c a p ita lis te s en F r a n c e , 1 7 8 0 - 1 9 1 4 , Paris, Gallimard, coll.
Archives, 1978.
B luche Frédéric et R ials Stéphane (dir.), L e s ré v o lu tio n s f r a n ç a is e s : le s p h é n o m è n e s
r é v o lu tio n n a ir e s en F r a n c e du M o y e n Â g e à n o s jo u r s , Paris, Fayard, 1989.
B obrie F., «Finances publiques et conquêtes coloniales. Le coût budgétaire de
l’expansion française, 1850-1913», in A n n a le s esc, n° 6, 1976, p. 1225—
1244.
B redin Jean-Denis, L ’a ffa ire , Paris, Fayard, 1993.
B urke E., R é fle x io n s s u r la R é v o lu tio n d e F r a n c e (1790), Paris, Hachette, 1989.
C armona Michel, H a u ssm a n n , Paris, Fayard, 2000.
C aron François, H is to ir e d e s c h e m in s d e f e r en F ra n c e , 1 7 4 0 - 1 8 8 3 , Paris, Fayard,
1999.
C arret Georges, «La révolution de 1830. Le poids décisif du facteur maintien de
l’ordre», in B luche Frédéric et R ials Stéphane (dir.), p. 303-327.
E spagne M. et W erner M., «Le transfert de la culture allemande en France», in
A n n a le s esc , n° 4, Éditions de I’EHESS-Armand Colin, Paris, p. 969-993.
«Faut-il réhabiliter Napoléon III ?», L ’H is to ire , n° 211, Paris, juin 1997.
Notamment les articles de G arrigues J., P lessis A., G aillard J.-M., D emier Fr.,
B ourillon F.
F ourniau Charles, L e s c o m b a ts fr a n c o -v ie tn a m ie n s e n A n n a m e t au Tonkin, thèse-
Aix, 1983.
F uret François et O zouf Jacques (dir.), L ir e e t é c r ir e : L ’a lp h a b é tis a tio n d e s
F r a n ç a is d e C a lv in à J u le s F e rry , 2 vol., Paris, Éditions de Minuit, 1977.
766
F uret François, O zouf Mona, D ic tio n n a ir e ra is o n n é d e la R é v o lu tio n f r a n ç a is e ,

Flammarion, 1988.
F uret F., P e n s e r la R é v o lu tio n f r a n ç a is e , Paris, Gallimard, 1978.
F uret François et O zouf Mona, D ic tio n n a ir e c r itiq u e d e la R é v o lu tio n f r a n ç a is e ,
G aillard Jeanne, C o m m u n e s d e p r o v in c e , C o m m u n e d e P a r is , 1 8 7 0 - 1 8 7 1 , Paris,
Flammarion, 1971.
G aillard J.-M., J u le s F e rry , Paris, 1989.
G arrigues Jean, L a R é p u b liq u e d e s h o m m e s d ’a ffa ires, 1 8 7 0 - 1 9 0 0 , Paris, Aubier,
1997.
G érard Alice, L a R é v o lu tio n f r a n ç a is e . M y th e s e t in te r p r é ta tio n s , 1 7 8 9 - 1 9 7 0 ,
Paris, 1970.
G irardet Raoul, «Pour une introduction à l’histoire du nationalisme», in R e v u e
f r a n ç a is e d e s c ie n c e s p o litiq u e s , Paris, 1958.
G irardet R., L 'id é e c o lo n ia le d e la F ra n c e , 1 8 7 1 - 1 9 6 2 , Paris, La Table Ronde,
1972.
G irardet R., L a s o c ié té m ilita ir e d e 1 8 1 5 à n o s jo u r s , Paris, Plon, 1953; nouvelle
édition complétée, Perrin, 1998.
G ueniffey Patrice, L a p o lit iq u e d e la Terreur. E s s a i s u r la v io le n c e r é v o lu tio n n a ir e
( 1 7 8 9 - 1 7 9 4 ) , Paris, Fayard, 2000.
H obsbawn Éric J., L ’è re d e s ré v o lu tio n s, Paris, Fayard, 1969.
J eismann Michael, L a p a t r i e d e l ’en n em i, 1997.
J offrin Laurent, L e s b a ta ille s d e N a p o lé o n , 2000.
J ourdan Annie, L ’E u r o p e d e N a p o lé o n , Paris, Flammarion, 2000.
J ulien Ch. A. (dir.), L e s te c h n ic ie n s d e la c o lo n is a tio n , Paris, puf , 1947.
L aurens Henry, L ’e x p é d itio n d ’E g y p te , 1 7 8 9 - 1 8 0 1 , Paris.
L efebvre Georges, N a p o lé o n , Paris, puf, 1947.
L efebvre G, L a R é v o lu tio n f r a n ç a is e , Paris, puf, 1951.
L entz Thierry, L e g r a n d c o n su la t, 1 7 9 9 - 1 8 0 4 , Paris, Fayard.
M artin Jean-Clément, C o n tre R é v o lu tio n , R é v o lu tio n e t N a tio n en F r a n c e , 1789—
1799, Paris, 1998.
M arseille Jacques, E m p ir e c o lo n ia l e t c a p ita lis m e f r a n ç a is , Paris, 1985.
M arx Karl, L a g u e r r e c iv ile en F r a n c e (1850-1859), Éd. Sociales, 1953.
M athiez Albert, L a r é v o lu tio n f r a n ç a is e , 3 vol., 1922-1924.
M ayeur Jean-Marie, L a q u e stio n la ïq u e , XIXe-XXe s iè c le s , Paris, Fayard, 1997.
M ayeur J.-M., L a s é p a ra tio n d e l ’É g lise e t d e l ’É ta t (1 9 0 5 ), Paris, 1966, Julliard.
M ayeur J.-M., L e s d é b u ts d e la IIIe R é p u b liq u e 1 8 7 1 - 1 8 9 8 , Paris, Seuil, 1973.
M é m o ir e s d ’O u tre-M er. L e s c o lo n ie s e t la P r e m iè r e G u e r r e m o n d ia le , M ichel
Marc, B ekraoui Mohammed, A llain J.-C, D ubois Colette, M eynier Gilbert,
Péronne, 1996.
M erriman John, T h e a g o n y o f th e R e p u b lic , 1 8 4 8 - 1 8 5 1 , Newhaven, 1978.
M orazé Charles, L e s B o u r g e o is c o n q u é ra n ts, Paris, Armand Colin, 1957.
N ordmann Jean-Thomas, L a F r a n c e r a d ic a le , Paris, Gallimard, 1977.
P etiteau Nathalie, N a p o léo n . D e la m y th o lo g ie à l ’H isto ire , Paris, Seuil, 1999.
767
P lessis A lain, D e la f ê t e im p é r ia le a u m u r d e s F é d é r é s , Paris, Seuil, 1973.

R angiere Jacques, L a n u it d e s p r o lé ta ir e s , Paris, Fayard, 1981.
R éberioux Madeleine, L a R é p u b liq u e r a d ic a le , 1 8 9 8 - 1 9 1 4 , Paris, 1975.
R eid R., F a m ilie s in J e o p a r d y . R e g u la tin g th e s o c ia l b o d y in F r a n c e , 1 7 5 0 - 1 9 1 0 ,
Stanford, 1993.
R evel J., «Marie-Antoinette dans ses fictions: la mise en scène de la haine», in
G odet M artine (dir.), D e R u s s ie e t d ’a ille u rs. F e u x c r o is é s s u r l ’h isto ir e ,
H o m m a g e à M a r c F e rro .
R iot -S arcey M ichèle, L e r é e l e t l ’u to p ie , Paris, 1998.
Rioux Jean-Pierre, L a r é v o lu tio n in d u strie lle , Paris, 1971-1989.
R ougerie Jacques, L a C o m m u n e d e 1 8 7 1 , Paris, 1988.
R ude Fernand, C ’e s t n o u s le s C a n u ts, Paris, Domat, 1954.
S chaub Jean-Frédéric, « Révolutions sans révolutionnaires ? Acteurs ordinaires et
crises politiques sous l ’ Ancien Régime », in A n n a les. H isto ire , S c ie n c e s so c ia le s,
c/r de I banez R uiz J. J., Paris, Éditions de I’ehess-Armand Colin, 2000.
S orokine D im itri, N a p o lé o n d a n s la litté r a tu r e ru sse , Paris, 1974.
T ackett Timothy, C o m m e n t le s d é p u té s d e 8 9 s o n t d e v e n u s r é v o lu tio n n a ir e s . P a r
la v o lo n té d u p e u p le , Paris, A lb in Michel, 1997.
T hobie Jacques, A l i e t le s q u a r a n te vo le u rs, Paris, Messidor, 1985.
T ocqueville Alexis, L ’A n c ie n R é g im e e t la R é vo lu tio n , Paris, 1856, rééd. Gallimard,
1952.
T ulard Jean, N a p o lé o n ou le m y th e d u sau veu r, Paris, Fayard, 1987.
V alensi Lucette, L e M a g h r e b a v a n t la p r i s e d ’A lg er, Paris, 1969.
V erley Patrick, L a ré v o lu tio n in d u strie lle , Paris, Folio-Gallimard, 1997.
V erley Patrick, L ’é c h e lle d u m o n d e. E s s a i s u r l ’in d u s tr ia lis a tio n d u m o n d e , Paris,
Gallimard, 1997.
W alter Gérard, L a c o n ju r a tio n du 9 T h erm idor, Paris, Gallimard, 1974.
W alzer Michael, R é g ic id e e t révolu tion . L e p r o c è s d e L o u is XVI, Paris, Payot, 1989.
W eber Eugen, L a f i n d e s te rro irs , 1 8 7 0 - 1 9 1 4 , Paris, 1983.
W inock voir L ’a ffa ir e D re y fu s, et plus loin, les I n te lle c tu e ls.
5. К р и з и т е н а X X в.
A lbert M ichel, L e p a r i f r a n ç a is , Paris, Seuil, rééd. 1985.
A lbert J.-P., vo ir P e n s e r la d é fa ite .
A mouroux H ., La g r a n d e H is to ir e d e s F r a n ç a is so u s l ’O c c u p a tio n , Paris, 10 vol.
A ndrieu Claire, L a b a n q u e s o u s l ’O c c u p a tio n : p a r a d o x e s d e l ’h is to ir e d ’u ne
p r o f e s s io n 1 9 3 6 - 1 9 4 6 , Paris, Presses de la fnsp, 1991.
A ron Raymond et F uret François, L ’A lle m a g n e n a z ie e t le g é n o c id e ju if , Paris,
1985.
A ssouline Pierre, L ’ép u ra tio n d e s in tellec tu els, Bruxelles, Éditions Complexe, 1985.
A udouin-R ouzeau Stéphane, L ’en fa n t d e l ’en n em i 1 9 1 4 - 1 9 1 8 . Viol, a v o r te -m e n t,
in fa n tic id e , p e n d a n t la G r a n d e G u e rre , Paris, Aubier, coll. historique, 1995.
A udouin-R ouzeau Stéphane et B ecker Annette, 1 4 - 1 8 , r e tr o u v e r la g u e rre , Paris,
Gallimard, 2000.
768
А /к мa Jean-Pierre, D e M u n ic h à la L ib é r a tio n , 1 9 3 8 - 1 9 4 4 , Paris, Seuil, 1979.

A zema J.-P. (dir.), J e a n M o u lin f a c e à l ’H is to ire , Paris, Flammarion, 2000.
B arthas Louis, C a r n e ts d e g u e rre , to n n e lie r 1 9 1 4 - 1 9 1 8 , Paris, Maspero, 1978.
B édarida François, L a p o lit iq u e n a zie d ’e x te rm in a tio n , Paris, 1989.
B édarida François et A zema Jean-Pierre (dir.), Vichy e t le s F r a n ç a is, Paris, Fayard,
1992.
B enot Y., M a s s a c r e s c o lo n ia u x , 1 9 4 4 - 1 9 5 0 : la I V e R é p u b liq u e e t la m is e a u p a s
d e s c o lo n ie s f r a n ç a is e s , Paris, La Découverte, 1994 et 1995.
B erstein Serge (dir.), L e s c u ltu r e s p o litiq u e s en F r a n c e , Paris, Seuil, 2000.
B erstein S. et M ilza P. (dir.), L ’a n n é e 1 9 4 7 , Paris, Sciences Politiques, 2000.
B ertin-M aghit Jean-Pierre, L e C in é m a f r a n ç a is so u s l ’O c c u p a tio n , Paris, O livier
Orban, 1989.
B itsch Marie-Thérèse, H is to ir e d e la C o n stru c tio n e u r o p é e n n e d e 1 9 4 5 à n o s
jo u r s , Bruxelles, Éditions Complexe, Questions à l ’Histoire, Paris, 1996 et
1999.
B oulanger Pierre, L e c in é m a c o lo n ia l. D e « L ’A tla n tid e » à « L a w r e n c e d ’A r a b ie »,
Préface de H ennebelle Guy, Paris, Seghers, 1975.
B urrin Philippe, L a F r a n c e à l ’h eu re a lle m a n d e , 1 9 4 0 - 1 9 4 4 , Paris, Seuil, 1995.
C azals R., voir P e n s e r la d é fa ite , e t T ra ce s d e 1 4 - 1 8 .
C harle Christophe, L a c r is e d e s s o c ié té s im p é ria le s, A lle m a g n e , G ra n d e -B re ta g n e ,
F r a n c e , 1 9 0 0 - 1 9 4 0 , Essai d ’histoire sociale comparée, Le Seuil, 610 p.
C ohen -S olal A ., U n jo u r , ils a u r o n t d e s p e in tr e s , Paris, nrf , 2000.
C ointet M . et J.-P. (dir.), D ic tio n n a ir e h is to r iq u e d e la F r a n c e s o u s l'O c c u p a tio n ,
Paris, 2000.
C olombani Jean-Marie et E lgey Georgette, L a C in q u iè m e o u la R é p u b liq u e d e s
p h r a tr ie s , Paris, Fayard, 1999.
C ourtois Stéphane et L azar Marc, H is to ir e du P a r ti c o m m u n is te f r a n ç a is , Paris,
puf , 1995.
C ourtois Stéphane et R ayski A ., Q u i s a v a it q u o i, l ’e x te r m in a tio n d e s J u ifs, Paris,
1987.
C rémieux -B rilhac Jean-Louis, L a F r a n c e lib r e . D e l ’a p p e l d u 1 8 j u i n 'à la
L ib é r a tio n , Paris, Gallimard, 1998.
D ard O livier, L ’O c c u p a tio n , l ’É ta t f r a n ç a is e t le s e n tr e p r is e s , Paris, 2000.
D ebon André et P inson Louis, L a r é s is ta n c e d u b o c a g e n o rm a n d , Paris, Tirésias,
1988.
D elarue Jacques, L ’O A S c o n tr e d e G a u lle , Paris, Fayard, 1981.
D evtllers Philippe, H is to ir e d u V ietnam d e 1 9 4 0 à 1 9 5 2 , Paris, Seuil, 1952.
D reyfus-A rmand Geneviève et G ervereau Laurent (dir.), M a i 6 8 . L e s n o u v e a u x
é tu d ia n ts en F r a n c e e t d a n s le m o n d e, Paris, bdic, 1988 (photos et affiches).
D roit antisémite à V ichy (Le), L e G en re hum ain, Paris, Seuil, mai 1996. Notamment
les articles de G ros Dominique, L ochak Daniele, P ré - c.loux Robert.
D ubief Henri, L e d é c lin d e la IIIe R é p u b liq u e , 1929-1938, Paris, 1976.
D umoulin de la B arthète Henri, L e te m p s d e s illu sio n s, Paris, 1947.
D uquesne J., L e s c a th o liq u e s f r a n ç a is so u s l ’O c c u p a tio n , Paris, 1966.
49. 769
D urand Claude, «Ouvriers et techniciens en mai 68», in A n th ro p o s,

Grèves revendicatives ou grèves politiques, Paris, 1971, p. 7-161.
D uroselle Jean-Baptiste, P o litiq u e é tr a n g è r e d e la F r a n c e . L a d é c a d e n c e ( 1 9 3 2 -
1 9 3 9 ), Paris, Seuil, 1981, 1983.
D uroselle J.-B., P o litiq u e é tr a n g è r e d e la F ra n c e . L ’a b îm e 1 9 3 9 - 1 9 4 4 , Paris,
Imprimerie Nationale, 1982,1986 ; nouvelle édition, Seuil, 1990.
E lgey Georgette, H is to ire d e la IV e R é p u b liq u e, 4 vol., Paris, Fayard, 1965-1997.
F avier Pierre et M artin-R olland M ichel, L a d é c e n n ie M itte r r a n d , 3 vol., Paris,
Seuil, 1990.
F leutot François-Marie, D e s r o y a lis te s d a n s la r é s is ta n c e , Paris, Flammarion,
2000 .
F olcher Gustave, C a r n e ts d e g u e rre . P a y s a n la n g u e d o c ie n ( 1 9 3 9 - 1 9 4 5 ) , présenté
par C azals Rémy, Paris, Maspero, 1981.
F ourastié Jean, L e s T ren te G lo rie u s e s, Paris, Fayard-Pluriel, 1979.
F rank Robert, L e p r i x d u r é a r m e m e n t a lle m a n d , Paris, 1982.
F ulcher Jane F., F re n c h c u ltu r a l p o litic s . F ro m D r e y fu s a ffa ir to th e f i r s t W. W ,
Oxford, O xford U niversity Press, 1999.
F uret François, L e p a s s é d ’u n e illu sio n , Paris, Laffont-Calmann-Lévy, 1995.
G arçon François, D e B lu m à P é ta in . C in é m a e t s o c ié té f r a n ç a is e s , 1 9 3 6 - 1 9 4 0 ,
Préface de F erro Marc, Paris, Éditions du Cerf, 1984.
G oldmann Annie, L e s a n n é e s f o lle s , Paris, Casterman, 1994.
G reilsamer Han, B lu m , Paris, Flammarion, 1996.
G rosser Pierre, «L’entrée de la France en guerre froide», in B erstein S.,
et M ilza P. (dir.), L ’a n n é e 1 9 4 7 , p. 167-189.
H ervteu-L eger D., «Une messe est possible. Les doubles funérailles du Président
Mitterrand», in Julliard J. (dir.), L a m o r t du ro i. E s s a i d ’e th n o -p o litiq u e
c o m p a r é e , Paris 2000.
H alévy Élie, H is to ir e d u s o c ia lis m e eu ro p é e n , Préface de A ron Raymond, Paris,
1948.
H arbi Mohamed , A r c h iv e s d e la r é v o lu tio n a lg é rie n n e , Paris, Jeune Afrique, 1981.
H obsbawn Eric J., L ’â g e d e s e x tr ê m e s , Paris, Éditions Complexe-Le Monde
Diplomatique, 1999.
H offmann Stanley, S u r la F r a n c e , Paris, Seuil, 1976.
H örne J. N ., L a b o u r a i war, F r a n c e a n d B r ita in 1 9 1 4 —1 9 1 8 , Bedford, 1995.
J aeckel E., L a F r a n c e d a n s l ’E u r o p e d e H itler, Paris, Fayard, 1968.
J auffret J.-C et V aisse M ., M il ita ir e s e t g u é r il la d a n s la g u e r r e d ’A l g é r i e
(collectif), 2001.
Je a n n e n e y J ea n -N o ë l, L ’a r g e n t ca ch é, m ilie u x d ’a ffa ire s e t p o u v o ir s p o litiq u e s d a n s
la F r a n c e d u x x e siè c le , Paris, Seuil, nouvelle édition, 1983.
K aspi André, L a lib é ra tio n d e la F ra n c e (juin 1 9 4 4 -ja n v ie r 1 9 46), Paris, Perrin, 1995.
K aspi A., L e s J u ifs p e n d a n t l ’O c c u p a tio n , Paris, Seuil, 1991.
K edward H. R., R é s is ta n c e in Vichy F ra n c e , Oxford, 1978.
K ersaudy F., C h u r c h ill a n d d e G a u lle, London, 1981.
K larsfeld Serge, V ich y-A u sch w itz, Paris, Fayard, 1985.
770
К отек Jean et R igoulot Pierre, L e s iè c le d e s c a m p s, Paris, J.-C. Lattes, 2000.

K riegel Annie, A u x o r ig in e s du c o m m u n ism e f r a n ç a is , Paris, 1966.
L aborie Pierre, V ich ysso is, R é s is ta n ts e t a u tre s d a n s le L o t d e 1 9 3 9 à 1 9 4 4 , Paris,
Éditions du cnrs, 1980.
L aborie R, L ’o p in io n f r a n ç a is e s o u s Vichy, Paris, 1986.
L acouture Jean, H o C h i M in k, Paris, 1967.
L acouture J., D e G a u lle , 3 vol., Paris, Seuil, 1985.
L a G orce P. Marie (de La), L a R é p u b liq u e e t s o n a rm é e , 1975.
L avabre M .-C L, L e f i l ro u g e, Paris.
L acouture Jean, M itte r r a n d . U n e h is to ir e d e s F r a n ç a is, 2 vol., Paris, 1999.
L efranc Georges, L e s g a u c h e s en F ra n c e , Paris, Payot, 1973.
M a i-ju in 1 9 4 0 , d é f a ite f r a n ç a is e , v ic to ir e a lle m a n d e s o u s l ’œ il d e s h is to r ie n s
é tr a n g e r s , V aïssé Maurice (dir.), Autrement, 2000. Notamment les articles de
M uller K. J., S howalter D. E., D oughty R. A.
M are André, C a r n e ts d e g u e rre , 1996 [sur 1914-1918].
M arrus R. et P axton Robert, Vichy e t le s Ju ifs, Paris, 1981.
M eny Y. et S orel Y., P a r le p e u p le , p o u r le p e u p le : le p o p u lis m e e t le s d é m o c ra tie s,
Paris.
M ilward Alan, T h e N e w O r d e r a n d th e F re n c h E c o n o m y , Oxford, 1970.
M ilward Alan, T h e r e c o n stru c tio n W estern E u ro p e , London, 1984.
M itterrand François, L e s p r is o n n ie r s d e g u e r r e d e v a n t la v ie p o litiq u e , Paris, 1945.
M öller Herbert, « Youth as a force in the modem w orld », in C o m p a r a tiv e stu d ie s
in s o c ie t y a n d h isto ry , X , 1967-1968, p. 237-260.
M osse G. L., F a lle n s o ld ie r s . R e s h a p in g th e m e m o r y o f th e w o r ld w a rs, Oxford,
O x fo rd U n iv e rs ity Press, 1990; Traduction: D e la g r a n d e g u e r r e au
to ta lita r is m e , Hachette, 1989.
M uracciole J.-Fr., «1940, l ’abîm e», in Rioux J.-R, S irinelli J.-P. (dir.), L a F ra n c e .
N ick Christophe, R é su rre c tio n , n a is s a n c e d e la Ve R é p u b liq u e . U n c o u p d ’É ta t
d é m o c r a tiq u e , Paris, Fayard, 1998.
N oguères Henri, H is to ire d e la R é sista n c e en F ran ce, 5 vol., Paris, 1967-1982.
N oguères Henri, L a v ie q u o tid ie n n e en F r a n c e au te m p s d u F r o n t p o p u la ir e ,
Paris, Hachette, 1977.
N ora Pierre, L e s F r a n ç a is d ’A lg é r ie , Paris, 1961.
N owick Peter, L ’é p u r a tio n f r a n ç a is e , 1 9 4 4 - 1 9 4 9 , Paris, 1985.
O ry Pascal, L e s c o lla b o r a te u r s , 1 9 4 0 - 1 9 4 5 , Paris, 1976.
P axton Robert, L a F r a n c e d e Vichy, Paris, Seuil, 1973-1977.
P ervtlle Guy, «Terrorisme urbain pendant la guerre d’Algérie», in P. Jauffret et
Vaisse, p. 447-469.
P eschanski D., Vichy, 1 9 4 0 - 1 9 4 4 , Paris, Éditions du cnrs , 1986.
P edroncini Guy, P é ta in , le s o ld a t, 1 9 1 4 - 1 9 4 0 , Paris, Perrin, 1998.
P edroncini G., L e s m u tin e r ie s d e 1 9 1 7 , 1967.
P e n s e r la d é fa ite , Pré-actes du Colloque de l ’Université de Toulouse-Le M irail,
20—21 mai 1999. Notamment les articles de A lbert J.-P., M artin J.-C, C azals
R., Z ytnicki C.
771
P éan Pierre, U n e je u n e s s e f r a n ç a is e , Paris, Fayard, 1994.

P leynel Edw y, M itte r r a n d , la p a r t d e l ’o m b re , Paris, 1993.
P errot Michèle et K riegel, Annie, L e s o c ia lis m e f r a n ç a is e t le p o u v o ir, Paris,
EDI, 1966.
P eyrefitte Alain, C ’é ta it d e G a u lle, Paris, Éd. De Fallois-Fayard, 2 v.
P oidevin Raymond, R o b e r t S ch u m a n . E u r o p e n o u v e lle , Paris, 1986.
P oirot-D elpech Bertrand, P a p o n , un c r im e d e b u rea u , Paris, Stock, 1998.
P oznanski René, E tr e J u i f p e n d a n t la D e u x iè m e G u e r r e m o n d ia le , Paris, Hachette,
1994.
P ressac J.-C, A u s c h w itz , te c h n iq u e a n d o p e r a tio n o f th e g a s c h a m b e r s , New
York, 1989.
P rochasson Christophe, L e s in te lle c tu e ls, le s o c ia lis m e e t la g u e rre , 1 9 1 4 - 1 9 1 8 ,
Paris, 1993.
P rochasson Christophe et R asmussen, A u n o m d e la p a tr ie , le s in te lle c tu e ls e t la
P r e m iè r e G u e r r e m o n d ia le , Paris, 1996.
P udal Bernard, P r e n d r e p a r ti, p o u r u n e s o c io lo g ie h is to r iq u e d u P C F , PFNSP,
Paris, 1989.
R émond René, L e s d r o ite s en F r a n c e , Paris, 1982.
R igoulot R, L a tr a g é d ie d e s M a lg r é n ou s, Paris, 1990.
Rioux J.-P, L a F r a n c e d e la IV e R é p u b liq u e . L ’a r d e u r e t la n é c e s s ité , 1 9 4 4 - 1 9 5 2 ,
Paris, Seuil, 1980.
R obreeux Philippe, H is to ir e in té r ie u re d u P a r ti c o m m u n iste , tome 1 : 1920— 1945,
R oszak T., Vers u n e c o n tre -c u ltu r e , Paris, Stock, 1970.
R oussel Éric, J e a n M o n n e t, Paris, Fayard, 1996.
Rousso Henri, L e s y n d r o m e d e Vichy, Paris, 1987.
Ruscio Alain, L a g u e r r e f r a n ç a is e en In d o c h in e , Paris, 1992.
Ruscio A., L e c r e d o d e l ’h o m m e b la n c, Paris, 1995.
S auvageot J., G eismar A ., C ohn-B endit Daniel, D uteuil J.-R, L a r é v o lte é tu d ia n te .
L e s a n im a te u r s p a r le n t, présenté par B ourges Hervé, Paris, Seuil, 1968.
S chnapp Alain et V idal-N aquet Pierre, J o u rn a l d e la co m m u n e é tu d ia n te (n o v e m b re
1 9 6 7 -ju in 1 9 6 8 ), Paris, Seuil, 1969 et 1988.
S orlin Pierre, L a s o c ié t é f r a n ç a is e , 2 tomes, Paris, 1971.
S chwabe Klaus, D i e A n fä n g e S ch u m a n n P la n s, 1 9 5 0 - 1 9 5 1 , Baden-Baden, 1988.
S emelin Jacques, S a n s a r m e s f a c e à H itler. L a r é s is ta n c e c iv ile en E u r o p e 1 9 3 9 -
1 9 4 5 , Paris, Payot-Rivages, 1989.
S tora Benjamin, I m a g in a ir e d e g u e rre , A lg é rie -V ie tn a m en F r a n c e , a u x USA,
Paris, La Découverte, 1997.
T ouraine Alain, L e m o u ve m en t d e m a i ou le co m m u n ism e u topiqu e, Paris, Seuil, 1968.
T ra ce s d e 1 4 - 1 8 , Actes du Colloque de Carcassonne, C aucanas S. et C azals R.,
Carcassonne, Les Audois, 1997.
U llmann Bernard, J. S o u ste lle , Paris, Plon, 1995.
V aïsse Maurice, L a g ra n d e u r, la p o litiq u e e x té r ie u r e d u g é n é r a l d e G a u lle , Paris,
Fayard.
772
V iansson-P onté Pierre, H is to ir e d e la R é p u b liq u e g a u llie n n e , 2 vol., Paris, Fayard,

1970.
W ailly Henri (de), L ’effo n d re m e n t, 1 9 4 0 , Paris, 2000.
W alter G., H is to ir e d u P a r ti c o m m u n iste f r a n ç a is , Paris, 1948.
W ievtorka Olivier, « Du bon usage de l ’anticommunisme », in Azema, J ea n M ou lin ,
p. 362-374.
Z ytnicky Colette, Communication au colloque de Toulouse, 1998, P e n s e r la défa ite.
6. З а т р у д а и з а дн и т е във ф р ен ск о т о общ ест во.

A ckerknecht E rw in Heinz, L a m é d e c in e h o s p ita liè r e à P a r is , 1 7 9 4 - 1 8 4 8 , Paris,
Payot, 1986.
A gier M ichel, L ’in v e n tio n d e la v ille , Paris, Editions d’ archives contemporaines,
1999.
A gulhon Maurice, L e c e r c le d a n s la F r a n c e b o u rg e o is e , 1 8 1 0 - 1 8 4 8 , Paris, 1977.
A riès Philippe, E s s a is s u r l ’h isto ir e d e la m o r t en O c c id e n t d u M o y e n A g e à n o s
jo u r s , Paris, Seuil, 1975.
A ron Jean-Paul L e m a n g e u r a u x v f s iè c le , Préface de F erro Marc, Paris, 1973 ;
nouvelle édition, Payot, 1989.
Augé Marc, Lin e th n o lo g u e d a n s le m étro , Paris, Hachette, 1986.
B airoch P., «Les trois révolutions agricoles du monde développé», A n n a le s e s c ,
1989, 2, p. 317-355.
B airoch Paul, V icto ires e t d é b o ir e s III. H is to ir e é c o n o m iq u e e t s o c ia le d u m o n d e
d u xvL s iè c le à n o s jo u r s , Paris, Gallimard, 1997.
B arthes Richard, «Pour une psycho-sociologie de l’alimentation contemporaine»,
in A n n a le s e s c , Éditions de I’EHESS-Armand Colin, 1961, p. 977-986.
B aulant Michèle, «La Calabre de père en fils. Un siècle de la vie d’une ferme,
1655-1761», in A n n a le s e s c , n° 1, Éditions de I’EHESS-Armand Colin, 1985,
Paris, p. 33-52. B eauchamp Chantai, « Fièvres d’hier, paludisme d’aujourd’hui
», in A n n a le s e s c , Paris, Éditions de l’EHESS-Armand Colin, 1988, p. 249-275.
B ecchi Egle et J ulia Dominique (dir.), H is to ir e d e l ’e n fa n c e en O c c id e n t d u x v n f
s iè c l e à n o s jo u r s , tome 2, Paris, Seuil, 1998.
B ercé Yves-Marie, F ê te e t ré v o lte . D e s m e n ta lité s p o p u la ir e s d u x v i f e t x v n f siè c le ,
Paris, 1976; nouvelle édition augm. Hachette, 1994.
B ergeron Louis, L e s c a p ita lis te s en F ra n c e , 1 7 8 0 - 1 9 1 4 , Paris, Gallimard, coll.
Archives, 1978.
B oissonat J., L e tr a v a il d a n s v in g t an s, Paris, Odile Jacob, 1995.
B oltanski Luc et C hiapello Eve, L e n o u v e l e s p r it du c a p ita lis m e , Paris, nrf, coll.
Essais, 1999.
B ourdieu P. (dir.), La m is è r e d u m o n d e, Paris, Seuil, 1993.
B ourdelais Patrice et R aulot Jean-Yves, H is to ir e d u c h o lé r a en F r a n c e . U ne
p e u r b le u e , 1 8 3 2 - 1 8 5 4 , Paris, Payot, 1987.
B render Anton, L a F r a n c e f a c e à la m o n d ia lis a tio n , Préface de S trauss-K ahn
Dominique, Paris, La Découverte, 1998.
B urdy J.-P., D upesset M ., Z ancarini-F ournel , «Rôles, travaux, métiers des
773
femmes à Saint-Étienne, 1900-1950», in I n d u s tr ia lis a tio n , p. 75-101.

B urguière André et al, H is to ire d e la fa m ille , Paris, Armand Colin, 1986. Notamment
les articles de B urguière A ., C uvellier J.-P., G uichard P., F ossier R., B resc
H., T oubert R, L ebrun F., S egalen M.
C armona M ichel, H a u ssm a n n , Paris, Fayard, 2000.
C aron François, H is to ir e d e s c h e m in s d e f e r en F ra n c e , 1 7 4 0 - 1 8 8 3 , Paris, Fayard,
1999.
C astel Robert, L e s m é ta m o rp h o se s d e la q u estio n so c ia le , Paris, Fayard, 1995.
C etta Gilbert et T addei Dominique, R é d u ir e la d u r é e du tr a v a il. D e la th é o r ie à la
p o litiq u e , Paris, Livre de Poche, 1997.
C hassagne Serge, « Le travail des enfants au xviii6 et x ix e siècle », in B ecchi E.,
J ulia D. (dir.), H is to ir e d e l ’e n fa n c e en O c c id e n t du x r u f s iè c le à n o s jo u r s , p.
224-273.
C ohen Daniel, R ic h e s s e s d u m o n d e, p a u v r e té d e s n a tio n s, Paris, Flammarion, 1997.
C ohen Yves et P estre Dominique, «Flistoire des techniques», in A n n a les. H isto ire,
S cie n c es so c ia le s, n° 4-5, Paris, Éditions de l’EHESS-Armand Colin, 1998.
C orbin Alain, L e m ia s m e e t la jo n q u ille , Paris, 1982.
C orbin A ., L ’a v è n e m e n t d e s lo is ir s , 1 8 3 0 - 1 9 6 0 , Paris, Autre, 1995.
D armon Pierre, L a lo n g u e tr a q u e d e la v a r io le . L e s p io n n ie r s d e la m é d e c in e
p r é v e n tiv e , Paris, Perrin, 1986.
D ewere A lain, L e m o n d e d u T r a v a il en F r a n c e ( 1 8 0 0 - 1 9 5 0 ) , Paris, 1989.
D ion Robert, H is to ir e d e la v ig n e e t du vin en F r a n c e , d e s o r ig in e s a u XIXe siè c le ,
Paris, 1959, réimp. 1990.
DoDiERNicolas et Camus Agnès, «L’admission des malades. Histoire et pragmatique
de l’accueil à l’hôpital», in A n n a le s. H is to ire , S c ie n c e s s o c ia le s , n° 4, Éditions
de l’EHESS-Armand Colin, Paris, 1997, p. 733-765.
D onzelot Jacques, L 'in v e n tio n d u s o c ia l, Paris, Fayard, 1984.
D ubet François et M artucelli Danilo, D a n s q u e lle s o c ié té v iv o n s -n o u s ? Paris,
Seuil, 1998.
E wald François, L ’É ta t p r o v id e n c e , Paris, Grasset, 1990.
F arge Ariette, «Les artisans malades de leur travail», in A n n a le s e s c , Paris, Éditions
de l’EHESS-Armand Colin, 1977, p. 993-1007.
F arge A., V ivre d a n s la ru e, Paris, 1979.
F aure Olivier, H is to ir e s o c ia le d e la m é d e c in e , Paris, Anthropos, 1994.
E delman Bernard, L a lé g a lis a tio n d e la c la s s e o u v riè re , Paris, 1978.
F oucault M ichel e t al., L e s m a c h in e s à g u é r ir a u x o r ig in e s d e l ’h ô p ita l m o d e rn e ,
Bruxelles-Liège, P. Mardaga, 1979.
F ournier Jean-Yves, «Les absences au travail», É c o n o m ie e t s ta tis tiq u e s , n° 221,
1989.
F ridenson Patrick, «Un tournant taylorien de la société française, 1904— 1918», in
A n n a les e s c , Paris, Éditions de I’EHESS-Armand Colin, 1987, p. 1898-1939.
F ridenson Patrick, H is to ir e d e s u sin e s R e n a u lt. U n e n a is s a n c e d ’u n e g r a n d e
e n tr e p r is e , 1 8 9 8 - 1 9 3 9 , 1972.
G arrier Gilbert et P ech Rémy, «Genèse de la qualité des vins. L ’évolution en
774
France et en Italie depuis deux siècles», in B o u r g o g n e P u b lic a tio n s , 7157,

Actes du Collège de Fiesole 1991, Chaintré, 1994.
G r è v e s r e v e n d ic a tiv e s ou g r è v e s p o litiq u e s . A c te u rs, p r a tiq u e s se n s du m o u v e m e n t
d e m ai, Paris, Anthropos, 1971. Notamment les articles de Claude Durand et
Daniel Vidal
G elis J., L äget M ireille, M orel M.-F., E n tr e r d a n s la vie , N a is s a n c e s e t e n fa n c e s
d a n s la F r a n c e tr a d itio n n e lle , Paris, 1978.
G odelier Maurice, «Aide-mémoire for a survey o f w ork and its representations»,
C u rre n t A n th ro p o lo g y , X X I (6): 831-885, 1980.
Goy Joseph et G, D ickinson J.-A. (dir.), L e s e x c lu s d e la te r r e en F r a n c e e t au
Q u é b e c , xvii-x P s iè c le s , Québec, Septentrion, 1998.
G renier Jean-Yves, L ’é c o n o m ie d ’A n c ie n R é g im e , Paris, A lb in M ichel, 1999.
G rew R., H arrigan P. J., W ithney J. B., «La scolarisation en France», in A n n a les e s c ,
n° 1, Paris, Éditions de l'EHESS-Armand Colin, 1984, p. 117-159.
G rmek M irko D., L a ré v o lu tio n b io lo g iq u e , Paris, Payot, 1990.
G uerrand Roger-Henri, L ’a v e n tu re d ’un m é tro p o lita in , Paris, La Découverte, 1986.
H abakkuk H. John, « La disparition des paysans anglais », in A n n a le s e s c , Paris,
Éditions de I’EHESS-Armand Colin, 1965, p. 649-665.
H atzfeld H., D u p a u p é r is m e à la s é c u r ité s o c ia le , 1 8 5 0 - 1 9 4 0 , Paris. «Health and
wealth», in D a e d a lu s , Fall 1994.
H eers Jacques, F ê te s d e f o u s e t C a r n a v a ls, Paris, Fayard, 1983.
H emardinquer Jean-Jacques, «Pour une histoire de l ’alimentation» (recueil de
travaux présenté par), in C a h ie r s d e s A n n a le s, n° 28, Paris, 1970.
H erzlich Claudine et P ierret Janine, M a la d e s d'hier, m a la d e s d ’a u jo u rd ’hui, Payot,
1984.
«Histoire des techniques», Y. C ohen, D. P estre, A n n a le s, 4-5, 1998.
H ubscher R.,«La petite exploitation en France au xixe et xxe s.», A n n a le s, 1985,
1, p. 1-33.
H udemann-C alixte Sim on, L a c o n q u ê te d e la s a n té en E u ro p e , 2000.
In d u stria lisa tio n e t so c iété s, F ridenson Patrick (dir.), Paris, Éditions de l ’Atelier, 1997.
J orland Gérard, L e s p a r a d o x e s du c a p ita l, Paris, Odile Jacob, 1995.
K aplan Steven L ., L a f in d e s c o r p o r a tio n s , Fayard, 2001.
J ulliard Jacques, A u to n o m ie ou vrière. E tu d e s u r la s y n d ic a lis a tio n d ’a c tio n d irecte,
Paris, 1988.
K nibœhler Y., «Les médecins et la nature féminine au temps du Code civil», in A n n a les
es c , n ° 4. Paris, Éditions de l’EHESS-Armand Colin, 1976, p. 824—844.
L aroque Pierre, L a S é c u r ité s o c ia le d e 1 9 4 4 à 1 9 5 1 , Revue française des affaires
sociales, 1951.
L e B ras Hervé, L e s tr o is F r a n c e , Paris, Odile Jacob, 1986.
L ebrun François, S e s o ig n e r a u trefo is. M é d e c in s, s a in ts e t s o r c ie r s a u x x v i f e t x v u f
s iè c le s , Paris, 1981, rééd. 1995.
L ebrun François, L a v ie co n ju g a le so u s l ’A n cien R ég im e, A. Colin, 1975-1998.
L ecuyer B. R, «L’hygiène en France avant Pasteur», in S alomon-B ayet
Cl. (dir.), P a s te u r e t la ré v o lu tio n p a s to r ie n n e , p. 65-139.
775
L eniaud Jean-Michel, L e s b â tis s e u r s d ’a ven ir. P o r tr a its d ’a r c h ite c te s , x n f —

XXe s iè c le s , Paris, Fayard, 1998.
«Le Mariage, Règles et pratiques», A n n a le s d e d é m o g r a p h ie h isto riq u e , 1998, les
articles de Agnès W alsh et Maurice G arden.
L e R oy L adurie E ., L e, c a r n a v a l d e R o m a n s. D e la C h a n d e le u r au m e r c r e d i d e s
C e n d res, 1 5 7 9 - 1 5 8 0 , Paris, Gallimard, 1979.
L e R oy L adurie E., in D uby G. et W allon A. (dir.), H is to ir e d e la F r a n c e
ru ra le , tome 3.
L evi G. et S chmitt Jean-Claude, H isto ire d e s je u n e s en O ccid en t, Paris, 1996.
M arjolin Robert, L e tr a v a il d ’u n e vie, 1 9 1 1 -1 9 8 6 , Préface de B arre Raymond,
1986.
M eda Dominique, L e tra v a il, v a le u r en v o ie d e d isp a ritio n , Paris, Aubier, 1996.
M enger Pierre-Michel, «L’hégémonie parisienne. Économie et politique de la
gravitation artistique», in A n n a le s esc, n° 6, Paris, Éditions de l’EHESS-Armand
Colin, 1993, p. 1565-1603.
M erriman John, A u x m a r g e s d e la v ille . F a u b o u r g s e t b a n lie u e en F r a n c e , 1 8 1 5 —
1 8 7 0 , Paris, Seuil, 1994.
M ollat M ichel, G e n è s e m é d ié v a le d e la F r a n c e m o d e rn e , Paris, Arthaud, 1977.
M uller Florence, U n e h is to ir e d e la m o d e , Paris.
M orelle Aquilino, L a d é fa ite d e la s a n té en F ra n c e, Paris, Flammarion, 1996.
M oulin Anne-Marie, L ’a v e n tu r e d e la v a c c in a tio n , Paris, Fayard, 1996.
N oiriel Gérard,L es o u v r ie r s d a n s la s o c ié té f r a n ç a is e , x iN -x N s iè c le , Paris, 1986.
O u v rie rs d e b a n lieu e x o f -XXe siè cles, G irault J. (dir.), Éditions de l ’Atelier, 1998.
O zouf Jacques, N o u s, le s m a îtr e s d ’é c o le , Paris, Julliard, 1967.
O zouf Mona, L e s m o ts d e s fe m m e s , Paris, 1995.
O rléan André, «Réflexions sur le capitalisme financier», in E sp rit, novembre 2000.
P errot Jean Claude, G e n è s e d ’u n e v ille m o d e rn e , C a e n a u x v u f s iè c le , Paris,
Mouton, 1975.
P errot Michèle, L e s f e m m e s ou le sile n c e d e l ’histoire, Paris Flammarion, 1998.
R evault D ’allones M yriam , L e d é p é r is s e m e n t p o litiq u e . G é n é a lo g ie d ’un lie u
co m m u n , Paris, Aubier, 2000.
R ifkin Jeremy, T he E n d o f Work, New York, G. P. Putman.
P inhol Jean-Luc, «Les hésitations de la démocratie», in L equin Y., H is to ir e d e s
F r a n ç a is , tome 3, Paris, Armand Colin, 1984.
P ostel-V inay Gilles, L a te r r e e t l ’a rg e n t. L ’a g ric u ltu r e e t le c r é d it en F r a n c e du
x v u f s iè c l e au d é b u t d u xxes iè c le , Paris, A lb in M ichel, 1998.
P r o s t A n t o i n e ,L ’e n se ig n e m e n t en F ra n c e , 1 8 0 0 - 1 9 6 7 , Paris, Armand Colin, 1968.
P rost A ., E d u c a tio n , s o c ié t é e t p o litiq u e s , U n e h is to ir e d e l ’e n s e ig n e m e n t d e
1 9 4 5 à n o s jo u r s , Paris, 1992, rééd. 1997.
R auch André, L e p r e m ie r sexe. M u ta tio n s e t c r ise d e l ’id e n tité m ascu lin e, Paris, 2000.
R auch André, V a ca n ces e t p r a tiq u e s c o r p o r e lle s , Paris, puf, 1988.
R inaudo Yves, «Un travail en plus: les paysans d’un métier à l’autre, vers 1830—
1950», in A n n a le s e s c , n° 2, Paris, Éditions de l’EHESS-Armand Colin, 1987,
p. 283-303.
776
R onsin , Le B ras, Z ucker-R ouvtllois, D é m o g r a p h ie e t p o litiq u e , Dijon, 1997.

R osanvallon Pierre, L a c r is e d e l ’É ta t p r o v id e n c e , Paris, 1994.
R ossiaud Jacques, La p r o s titu tio n m é d ié v a le , Flammarion, rééd., 1990
R owley Anthony (dir.), L e s F r a n ç a is à ta b le . A tla s h is to r iq u e d e la g a s tr o n o m ie
f r a n ç a is e , Paris, Hachette, 1997.
S aint-L aurent Cécil, H is to ir e im p r é v u e d e s d e s s o u s fé m in in s , Paris, Hers-cher,
1986.
S alais Robert et S torper Michael, L e s m o n d e s d e p ro d u c tio n . E n q u ê te s u r l'id e n tité
d e la F r a n c e , Paris, Editions de I ’ehess, 1993.
S alomon-B ayet CL, P a s te u r e t la ré v o lu tio n p a s to r ie n n e , Préface de A lwoff
Norbert, Paris, 1986.
Scott Joan, «La travailleuse», in H is to ire d e s fe m m e s, tome IV, p. 419^145.
S ouyri Pierre, L a d y n a m iq u e d u c a p ita lis m e au XXes iè c le , Paris, Payot, 1985.
S y n d ic a lis m e r é v o lu tio n n a ir e e t c o m m u n ism e , présenté par J. M aitron et Colette
Chambelland, Archives Monatte, Maspero, 1968.
T opalov Christian, N a is s a n c e du c h ô m a g e , 1 8 4 0 - 1 9 1 0 , Paris, 1994.
T hepot Andr ë, L ’in g én ie u r d a n s la s o c ié té fr a n ç a is e , Éditions ouvrières, 1985.
T héry Irène, C o u p le , f ilia tio n e t p a r e n té a u jo u r d ’hui. L e d r o it f a c e a u x m u ta tio n s
d e la f a m ill e e t d e la v ie p r iv é e , Paris, Odile Jacob-La Documentation française,
1998.
T hévenot Laurent, «La politique des statistiques : les origines sociales des enquêtes
de mobilité sociale», in A n n a le s esc, n° 6, Paris, Éditions de I’EHESS-Armand
Colin, 1990.
V erley Patrick, L a r é v o lu tio n in d u strie lle , Paris, Folio-Gallimard, 1997.
V erley P , L ’é c h e lle d u m o n d e . E s s a i s u r l ’in d u s tr ia lis a tio n du m o n d e , Paris,
Gallimard, 1997.
V igarello Georges, L e sa in e t le m a lsa in , Paris, 1993.
V igarello G., H is to ir e du vio l, x v f - x v if s iè c l e s , Paris, 1998.
V illa g e s d é s e r té s e t h is to ir e é c o n o m iq u e ( x f —x v n f s iè c le s ) (in), Paris, Sevpen, «Le
cas français, vue d’ensemble», P esez J.-M . et L e R oy L adurie E., p. 127—
253, 1965.
V ovelle M ichel, M o u r ir a u tre fo is, Paris, Arthus, 1974.
W œviorka M ichel, C o m m e n te r la F ra n c e , L ’Aube, 1997.
W oronoff Denis, H is to ir e d e l ’in d u s tr ie en F r a n c e du x v f s iè c le à n o s jo u r s ,
Paris, Seuil, 1994.
Y onnet Paul, T ravail, loisir, te m p s lib re e t lien so c ia l, Paris, Gallimard, 1999.
Z eldin Thomas, F r a n c e 1 8 4 8 - 1 9 4 5 , Oxford, 1977, 2 vol. 7
7. П р и с ъ е д и н я в а н е т о н а п р о в и н ц и и т е ; с м е ш е н и е т о н а н а р о д н о с т и т е .
A bry Christian, D evos Roger, R aulin Henri, C ollomb Gérard, L e s s o u r c e s
r é g io n a le s d e la S a v o ie , Paris, Fayard, 1979.
A lp e s M a r itim e s (L es), In té g r a tio n e t p a r tic u la r is m e s , Actes du Colloque de Nice,
Centre d’histoire du droit. Articles de C astella Paul, R inaudi Yves, G önnet
Paul, B idegaray Christian.
777
A rzalier Francis, Les p e r d a n ts . L a d é r iv e f a s c is te d e s m o u v e m e n ts a u to n o m iste s e t

in d é p e n d a n tiste s au X X e siè c le , Paris, La Découverte, 1990.
A mselle Jean-Loup, Vers un m u ltic u ltu r a lis m e fr a n ç a is , L ’e m p ir e d e la co u tu m e,
Flammarion 1996.
B ergres Jean-François, G u illa u m e Tell, Paris, Fayard, 1988.
B idegaray Christian, «Sur un Niçois mythique. Garibaldi», in A lp e s M a r itim e s
(L es), I n té g r a tio n e t p a r tic u la r is m e s , p. 307-341.
B urguière André, L e s B r e to n s d e P lo z e v e t, Paris, Flammarion, 1975.
C adë M ichel, G u e rre e t ré v o lu tio n en R o u ssillo n , 1 7 9 3 - 1 7 9 5 , Perpignan, Presses
Universitaires de Perpignan, 1999.
C astella Paul, «L ’ intégration économique du Comté à la France», in A lp e s
M a r itim e s (L es), In té g r a tio n e t p a r tic u la r is m e s , p. 395-404.
C erteau (de), J ulia (D .), R evel (J.), U n e p o litiq u e d e la la n g u e . L a r é v o lu tio n
f r a n ç a is e e t le s p a to is , Gallimard, 1975.
C harle Christophe, L e s h a u ts f o n c tio n n a ir e s en F r a n c e a u X I X e s iè c le , Paris,
Gallimard, coll. Archives, 1980.
C roix Alain, L a g e d ’o r d e la B r e ta g n e , 1 5 3 2 - 1 6 7 5 , Rennes, 1993.
D ewitte Philippe (dir.), I m m ig ra tio n e t in té g r a tio n . L ’é ta t d e s s a v o ir s , Paris, La
Découverte, 1999.
D ottelonde Pierre, L a re v e n d ic a tio n c o rse , thèse, Paris, fnsp, 1984.
D ubost Jean-François, L e s Ita lie n s en F r a n c e a u x X V I e e t x v i f s iè c le s ( 1 5 7 0 - 1 6 7 0 ) ,
thèse de doctorat d ’histoire à Paris-I, 1998.
F auchois Yann, «Centralisation», in F uret Fr. et O zouf M. (dir.), D ic tio n n a ir e
c r itiq u e d e la R é v o lu tio n fr a n ç a is e , p. 653-663.
G astant Yvan, L ’é m ig r a tio n e t l ’o p in io n en F r a n c e so u s la Ve R é p u b liq u e , 2000.
G endre et J avelier F., E c o le . H is to ir e d e F r a n c e e t m in o r ité s n a tio n a le s, Lyon,
1978.
G iudici Nicolas, L e c r é p u s c u le d e s C o r se s, Paris, Grasset, 1997.
G r a n d liv r e d e l ’o n c le H a n s i (L e), T yl Pierre-Marie, F erro Marc, V ug Toni,
K lein Georges, Paris, Herscher, 1982.
G reen Nancy, L e s tr a v a ille u r s im m ig ré s ju if s à la B e lle E p o q u e . L e « P le tz l» d e
P a r is , Paris, Fayard, 1985.
H is to ir e d e l ’im m ig r a tio n en F r a n c e , G ervereau L., M ilza P, T emine E. (dir.),
Paris, BDic, Somogy, 1998.
G önnet Paul, «Les réactions grassoises à l ’ incorporation dans le nouveau
département». Cf. A lp e s M a r itim e s , p. 17-27.
I zquierdo J.-M., L a q u e s tio n b a sq u e , Paris, 2000.
J ohnson Christopher H., T h e life a n d d e a th o f in d u s tr ia l L a n g u e d o c , 1 7 0 0 - 1 9 2 0 ,
Oxford, O xford University Press, 1995.
J ulliard J. (dir.), L a m o r t d u roi. E s s a i d ’e th n o -p o litiq u e c o m p a r é e , Paris,
Gallimard, 1999. Notamment les contributions de B oureau A.,
H ervteu-L éger D ., R evel J.
L e R oy L adurie E., «Les minorités périphériques», in B urguière A. et R evel J.,
L ’É ta t e t le s co n flits, p. 459-633.
778
L euillot P., L ’A ls a c e a u d é b u t du XIXes iè c le , 1959.

M eyer J., L a n o b le s s e b r e to n n e au x v n f s iè c le , Paris, 1966.
N oiriel Gérard, P o p u la tio n im m ig ra tio n e t id e n tité n o u v e lle en F r a n c e , Paris,
Hachette, 1992.
N oiriel G., L e c r e u s e t f r a n ç a is , Paris, Seuil, 1994.
N ordmann Daniel, F r o n tiè r e s en F r a n c e d e l ’e s p a c e a u te r r ito ir e , x v f - x ix 11siè c le s ,
Paris, 1998.
O hnet Jean-Marc, H is to ir e d e la d é c e n tr a lis a tio n f r a n ç a is e , Paris, Livre de Poche,
1996.
S chnapper Dominique, L a F r a n c e e t l ’in té g r a tio n . S o c io lo g ie d e la n a tio n , Paris,
Gallimard, 1995.
T resse René, «La contrebande maritime au port de Nice au début du xixe siècle»,
in A n n a le s esc, n° 2, Paris, Éditions de l’EHESS-Armand Colin, 1964, p. 225-
237.
W eil Patrick, L a F r a n c e e t s e s é tra n g e rs, Paris, Calmann-Lévy, 1991.
8. И ст ория, вярван и я и п редст ави.

Algérien raconte sa vie (Un), in S o c ia lis m e e t b a r b a r ie , n° 28, Paris, juillet-août
1959, p. 10-40.
A malvi Christian, D e l ’a r t e t la m a n iè r e d ’a c c o m m o d e r le s h é ro s d e l ’h is to ir e d e
F r a n c e , A lb in M ichel, 1988.
A ron Jean-Paul, L e s m o d e rn e s, Paris, Gallimard, 1984.
A ron Raymond, L e s é ta p e s d e la p e n s é e s o c io lo g iq u e , Gallimard, 1967.
A ron Raymond, L ’o p iu m d e s in te lle c tu e ls, Paris, 1955.
B aecque Antoine (de), L a N o u v e lle Vague, Paris, 1998.
B auderot Jean (dir.), R e lig io n s e t la ïc ité d a n s l ’E u ro p e d e s 12, Paris, Syros, 1994.
B auderot Jean et Z uber Valentine, U n e h a in e o u b lié e . L ’a n tip r o te s ta n tis m e a v a n t
le p a c t e la ïq u e , 1 8 7 0 - 1 9 0 5 , Paris, A lb in M ichel, 2000.
B elmont Nicole, M y th e s e t C r o y a n c e s d a n s l ’a n c ie n n e F r a n c e , Paris, 1973.
B erstein Serge (dir.), L e s c u ltu re s p o litiq u e s en F r a n c e , Paris, Seuil, 2000.
B onnet Marie-Jo, F auré Christian, « Femmes », in B ely L. (dir.), D ic tio n n a ir e d e
l ’A n c ie n R é g im e , p. 536-540.
B oulanger Pierre, L e c in é m a c o lo n ia l, Paris 1975.
C abanel Patrick, L e s p r o te s ta n ts e t la R é p u b liq u e , Bruxelles, Éditions Complexe,
2000,
B urch Noël, S ellier Geneviève, L a d r ô le d e g u e r r e d e s s e x e s d u c in é m a f r a n ç a is
( 1 9 3 0 - 1 9 5 6 ) , Préface de P errot Michèle, Paris, Nathan, 1997.
C adé M ., L ’É c r a n b leu . L a re p r é s e n ta tio n d e s o u v r ie r s d a n s le c in é m a fr a n ç a is .
Perpignan, Presses Universitaires de Perpignan, 2000.
C hevallier Pierre, L a s é p a r a tio n d e l ’E g lis e e t d e l ’é c o le , J u le s F e r r y e t L é o n
XLIL, Paris, Fayard, 1981.
Cixous Hélène, «Pieds nus», in S ebbar L. (dir.), U n e en fa n c e a lg é rie n n e , p. 53-65.
C ourtois Stéphane, L e P C F d a n s la g u e rre . D e G a u lle , la R é s is ta n c e , S ta lin e,
Paris, Ramsay, 1980.
779
D allet Sylvie (dir.), L a R é v o lu tio n f r a n ç a is e au c in é m a , Paris, 1984.

D m Mohammed, «Rencontres», in S ebbar L. (dir.), U n e e n fa n c e a lg é rie n n e , p.
107-119.
D ommanget Maurice, D e La Marseillaise à L ’Internationale, Paris, 1938.
D reyfus-A rmand Geneviève, L 'e x il d e s R é p u b lic a in s e s p a g n o ls en F r a n c e , Paris,
A lb in M ichel, 1999.
D avie Grace et H ervieu-L éger Daniele (dir.), Id e n tité s r e lig ie u s e s en E u ro p e , Paris,
La Découverte, 1996.
F leury-V illatte Béatrice, L a m é m o ir e té lé v is u e lle d e la g u e r r e d ’A lg é r ie , 1 9 6 2 —
1 9 9 2 , Paris, L ’Harmattan-INA.
F rodon Jean-Michel, L a p r o je c tio n n a tio n a le . C in é m a e t a c tio n , Paris, Odile Jacob,
1998.
F uret F. et O zouf J., «Mably, Boulainvilliers. Deux légitimistes de la société française
au x v iif siècle», in A n n a le s esc, n° 3, Paris, Éditions de l ’EHESS-Armand
Colin, 1979, p. 438-451.
G arrisson Janine, L ’h o m m e p r o te s ta n t, Paris, Hachette, 1980.
G auchet Marcel, L a r e lig io n d a n s la d é m o c r a tie . P a r c o u r s d e la s o c ié té , Paris,
Gallimard, 1998.
G rmek M . D., vo ir B iraben J .-N .
G usdorf G , L a c o n s c ie n c e ré v o lu tio n n a ire . L e s id é o lo g u e s, Paris, Payot, 1978.
H amounou Mohand, E t ils s o n t d e v e n u s h a rk is, Préface de S chaeffer Dominique,
H artog François, L e XIXe s iè c le e t l ’h isto ire , Paris, 1988.
H uppert G., L ’id é e d ’h is to ir e p a r fa ite , Paris, 1973.
I gounet Valérie, H is to ir e d u n é g a tio n n is m e en F r a n c e , Paris, 2000.
Insdorf Annette, L 'H o lo c a u ste à l ’écran , Cinémaction, Paris, Éditions du Cerf, 1985.
K ramer L. S., T h r e sfo ld o f a N e w W orld. I n te lle c tu a ls a n d th e e x ile e x p e r ie n c e in
P an s 1 8 3 0 -1 8 4 8 .
K rumeich Gerd, J e a n n e d 'A r c à tr a v e r s l ’H is to ire , Paris, A lb in M ichel, 1993.
L e r o y - B ea u lieu A n a to le , L e s d o c t r i n e s d e la h a in e . A n t i s é m i t i s m e ,
a n tip r o te s ta n tis m e , a n tic lé r ic a lis m e , Paris, 1902.
L indeperg Sylvie, L e s é c r a n s d e l'o m b re . L a D e u x iè m e G u e r r e m o n d ia le d a n s le
c in é m a f r a n ç a is , 1 9 4 4 - 1 9 6 9 , Paris, Éditions du cnrs, 1997.
M ayeur Jean-Marie, L a q u e s tio n la ïq u e , xixL’e- x x cs iè c le s , Paris, Fayard, 1997.
M ilo Daniel, «La bourse mondiale de la traduction, un baromètre culturel?», A n n a les,
1 9 8 4 , p. 92-115.
M ilza Pierre, F a s c is m e f r a n ç a is , p a s s é e t p r é s e n t, 1987.
M ilza R, M u s s o lin i, Paris, Fayard, 1999.
N amer Gérard, B a ta ille s p o u r la m é m o ire . L a c o m m é m o r a tio n en F r a n c e d e 1 9 4 5
à n o s jo u r s , Paris, Papyrus, 1983.
O ry Pascal et S irinelli Jean-François, L e s in te lle c tu e ls en F r a n c e . D e l ’a ffa ire
D r e y fu s à n o s jo u r s , Paris, 1986.
O zouf J., vo ir F uret Fr. O u b lie r n o s c r im e s, N icolaidis D. (dir.), Paris, Autrement,
1994.
780
O uldraogo J.-M., «Église et État en Allemagne. La difficile laïcisation d’une société

sécularisée», in B auderot J. (dir.), R e lig io n s e t la ïc ité d a n s l ’E u r o p e d e s
D o u z e , p. 15-29.
Paris Edmond, L e V atican c o n tre la F ra n c e , Paris, 1957.
P oulat Emile, L ib e r té , la ïc ité . L a g u e r r e d e s d e u x F r a n c e e t le p r in c ip e d e la
m o d e rn ité , Paris, Éditions du Cerf, 1987.
P outhier Jean-Luc, «Émergence et ambiguïtés de la culture politique démocrate-
chrétienne», in B erstein S. (dir.), L e s cu ltu res p o litiq u e s en F ra n ce, p. 285-315.
P ressac J.-C, A u s c h w itz , te c h n iq u e a n d o p e r a tio n o f th e g a s c h a m b e rs, NewYork,
1989.
R émond René, R e lig io n e t s o c ié té en E u ro p e , Paris, 1999.
Rousso Henri, U n p a s s é q u i n e p a s s e p a s , Paris, 1990.
S apiro Gisèle, L a g u e r r e d e s é c riv a in s, Paris, Fayard, 2000.
S ebbar Leila (dir.), U n e e n fa n c e a lg é rie n n e , Paris, Gallimard, 1997.
S ieburg Friedrich, D ie u e s t-il f r a n ç a is ?, Préface de D ispot Laurent, Paris, Grasset,
1930, rééd. 1991.
S ternhell Zeev, N i d r o ite , n i g a u c h e . L ’i d é o lo g ie f a s c i s t e d e F r a n c e , rééd.
Bruxelles, Éditions Complexe, 2000.
V alensi Lucette, «Présence et passé. Lenteur de l ’Histoire», m. A n n a le s esc, n° 3,
Paris, Éditions de l ’EHESs-Armand Colin, 1993.
V idal-N aquet Pierre, L a to rtu re d a n s la R é p u b liq u e , Paris, 1972.
V idal-N aquet R, L e s a s s a s s in s d e la m é m o ire , Paris, 1987.
V ovelle M ., «La Marseillaise», in N ora P. (dir.), L e s lie u x d e m é m o ire .
W ieviorka Annette, D é p o r ta tio n e t g é n o c id e : o u b li e t m é m o ir e ( 1 9 4 3 - 1 9 4 8 ) . L e
c a s d e s J u ifs en F r a n c e , thèse de doctorat d’histoire, sous la direction de
K riegel Annie, Paris-X, 1985.
W ieviorka A., I ls é ta ie n t Ju ifs, R é sista n ts , C o m m u n iste s, Paris, Denoël, 1987.
W inock M ichel, L e s in te lle c tu e ls d a n s la v ie p o litiq u e , Paris, 1997.
9. С ъ п ост авка c д р у ги държ ави.

Un certain nombre de travaux cités sont construits sur un projet comparatiste, le
c a p ita lis m e de Braudel, la ré v o lu tio n in d u s tr ie lle de Verley, etc. Sans parler
des histoires de l ’Europe.
Nous indiquons ic i d ’ autres ouvrages ou articles qui suscitent une réflexion
comparatiste ou qui se veulent comparatistes.
B eaur G., L a te r r e e t le s h o m m es. F r a n c e e t G r a n d e -B r e ta g n e x r f - x v i f s i è c l e s ,
Paris, Hachette, 1998.
B erelowitch André, L a h ié ra r c h ie d e s É g a u x , la n o b le s s e r u s s e d ’A n c ie n R é g im e
x v f - x v i f s iè c le s , Paris, Seuil, 2001 (pour une comparaison avec la Cour de
Versailles)
C ohen Jane L. et A rato Andrew, C iv il S o c ie tie s a n d p o li t i c a l th eo ry , mit, 1992
(sur les transformations internes des forces sociales et politiques aux États-
Unis, en France, en Europe centrale, depuis la fin de la Deuxième Guerre
mondiale).
781
C olley Linda, B r ita in , F o r g in g th e N a tio n , Yale Univ. Press. 1992, v. p. 342.

C osandey Fanny et P outrin Isabelle, M o n a r c h ie s e s p a g n o le e t f r a n ç a is e , 1 5 5 0 -
1 7 1 4 , Paris, Atlande, 2001.
C rouzet François, D e la s u p é r io r ité d e l ’A n g le te r r e s u r la F r a n c e . L ’é c o n o m iq u e
e t l ’im a g in a ir e , x v if-x u d s iè c le s , Paris, Perrin.
D avidson Alistair, T h e in v is ib le State, The fo r m a tio n o f A u stra lia n S tate, Cambridge,
1992 (sur le rôle du droit dans la construction des États).
D ufour Gérard et J ean -F rançois , L ’E s p a g n e , un m o d è le p o u r l ’E u r o p e d e s
ré g io n s ? , Paris, Folio, 2000.
E spagne M. et W erner M ., «Le transfert de la culture allemande en France, 1750—
1914», A n n a le s esc, 1987, 4, p. 969-993.
F abre Daniel (dir.) L ’E u r o p e e n tre c u ltu re e t n a tio n s, Éd. de la msh , Paris, 1996,
notamment Althade, C. Bromberger, D. Fabre, Centlivres.
H abbakuk, J ohn H., «La disparition du paysan anglais», A n n a le s esc, 1965, p.
649-665.
K astoriano Riva, L a F r a n c e , l ’A lle m a g n e e t le u rs im m ig ré s, Paris, 1990.
K ondrateva Tamara, B o lc h e v ik s e t J a c o b in s, Paris, Payot, 1988.
L amont Michèle et T hévenot Laurent, R e th in k in g c o m p a r a tiv e c u ltu r a l s o c io lo g y ,
Cambridge Univ. Press, 2000 (sur la rhétorique du racisme et de l ’antiracisme
aux États-Unis et en France).
M orizet Jacques et M öller Hörst, A lle m a g n e -F ra n c e . L ie u x e t m é m o ire d ’u ne
h isto ir e co m m u n e, Paris, A lb in Michel, 1995, p. 230.
T hadden R udolf von, «Allemagne-France. Comparaisons», Le G e n re hum ain, 1989,
p. 63-73.
10. Г олем и колекции и т р уд о ве с общ характ ер.

D ic tio n n a ir e r a is o n n é d e l ’O c c id e n t m é d ié v a l, L e G off Jacques et S chmitt Jean-
Claude (dir.), Paris, Fayard, 1999.
D ic tio n n a ir e d e l ’A n c ie n R é g im e , B ély Lucien (dir.), Paris, puf, 1996.
D ic tio n n a ir e c r itiq u e d e la R é v o lu tio n f r a n ç a is e , F uret François et O zouf Mona,
H is to ir e d e F r a n c e , M ichelet Jules, 1882.
H is to ir e d e F r a n c e , L avisse Etienne (dir.), 1911, 25 vol.
H is to ire d e s fe m m e s, D uby Georges et P errot Michèle (dir.), Paris, Plon, 5 vol.
H is to ir e d e la F r a n c e u rb a in e , D uby G. (dir.), Paris, Seuil, 4 vol. H is to ir e d e la
F r a n c e ru ra le , D uby G. et W allon A. (dir.), Paris, Seuil, 4 vol.
H is to ir e d e s s y s tè m e s p o litiq u e s , D uverger M. et S irinelli J.-F. (dir.), Paris, puf,
3 vol.
H is to ir e g é n é r a le d u x N s iè c le , D roz B. et R owley A., Paris, Seuil, 4 vol.
H is to ir e d e la p o p u la tio n f r a n ç a is e , D upaquier Jacques (dir.), puf rééd. Quadrige,
1995.
H is to ir e d u s y n d ic a lis m e d a n s le m o n d e, sous la dir. de Jean Sagnes, Toulouse,
Privat, 1994, 574 p.
782
L e s lie u x d e m é m o ire , N ora Pierre (dir.), Paris, Gallimard, 7 vol.

N o u v e lle h is to ir e d e la F r a n c e m o d e rn e , Paris, Seuil, 5 vol.
N o u v e lle h is to ir e d e la F r a n c e c o n te m p o ra in e , Paris, Seuil, 8 vol.
P e u p le s e t c iv ilis a tio n s , Paris, puf, 22 vol.
B erstein Serge et M ilza R, H is to ir e d e la F r a n c e au XXe s iè c le , Bruxelles,
Éditions Complexes, 1995.
B raudel Fernand, L ’id e n tité d e la F r a n c e , Paris, Flammarion, 1986.
B urguière André et R evel Jacques (dir.), H is to ir e d e F r a n c e , 4 vol., Paris, Seuil,
1989.
C arbonell Ch.-O., U n e h is to ir e e u ro p é e n n e d e l ’E u ro p e , 2 vol., Paris, 1999.
D uby Georges (dir.), H is to ir e d e la F r a n c e d e s o r ig in e s à n o s j o u r s , Paris,
Larousse, 1970, rééd. 1999.
F ebvre Lucien, L ’E u ro p e . G e n è se d ’u n e c iv ilis a tio n , Préface de F erro Marc,
Cours du Collège de France 1944-1945, Paris, 1999.
G aillard J. M . et R owley A., H is to ir e du c o n tin e n t e u ro p é e n , Paris, Seuil, 1998.
M arseille Jacques, N o u v e lle h isto ir e d e F r a n c e , Paris, Perrin, 1999.
S irinelli J. F. et C outry D., H is to ire , L a F r a n c e e t le s F r a n ç a is , Encyclopédie
Bordas, 4 vol., 1999, illustré.
11. С писания
A n n a le s E S C , puis H S S , Ed EHESS-Armand Colin.
A n n a le s d e d é m o g r a p h ie h isto riq u e .
A u tre m e n t, Paris.
C o m m u n ic a tio n s, EHESS.
C o m p a r a tiv e S tu d ie s in S o c ie ty a n d H isto ry , Mouton.
D a e d a lu s ,
L e D é b a t, Gallimard.
L ’H isto ire .
H is to r ie n s e t G é o g r a p h e s , Paris.
T he L a n c e t, Boston.
P r o b lè m e s p o litiq u e s e t so c ia u x , La documentation française.
R e v u e s F r a n ç a is e s d e s A ffa ire s S o c ia le s, Paris.
R e v u e F r a n ç a is e d e S c ie n c e P o litiq u e , Paris.
R e v u e d ’H is to ir e m o d e r n e e t c o n te m p o ra in e , Paris, PUF.
V in g tièm e S iè c le , Paris.
Марк Феро
ИСТОРИЯ Н А ФРАНЦИЯ
Първо издание
Консултант проф. Христо Глушков
Коректор Невена Николова
Печат „Абагар“ АД - Велико Търново
Предпечатна подготовка - Езекил Лападатов
Издателство „Рива“
1000 София, ул. „Граф Игнатиев“ 53 Б
Тел./факс: 986 56 86
E-mail: riva@.rivaDublishers.com
www.rivapublishers.com
ISBN 978-954-320-180-8

История на Франция

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

История на Франция

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ИСТОРИЯ

Тази книга, публикувана в рамките на програмата

Ouvrage publié avec le concours du Ministère

Тази книга ce издава c любезното съдействие

© Odile Jacob, 2001, mars 2003

Историята на Франция и романът на нацията / 7

Това ли е краят на „френската изключителност“? / 752

Днес, когато се пише тази „И стория на Франция“, глобализацията и

1Арналдо Момиляно е роден през 1908 г. Той е италиански историк, най-големият

известна самостоятелност, тяхната зависимост и чувството, че тр яб ­

1 Бернар Гене и Жорж Юпер, френски историци. - Б. пр.

Но от половин век насам този тип писане умира. И неговата смърт

като кодекс за правото на един народ да влезе в историята. С м ята се

1Латинското virtus тук е в смисъл „сила“, „храброст“ и се противопоставя на съвре­

Тази разработ ка съдържа две части

П ървата част, озаглавена Романът на нацията, проследява развитие­

къв контраст се наблю дава в даден случай в сравнение с И спания, в

К огато в учебниците по врем е на Третата република пиш еш е, че „гали­

1 На френски Кловис. - Б. пр.

помня неговата жестокост, неговото насилие и най-вече, че той е чужде­

Дали тази страна е им ала винаги същите отличителни черти и дали те са

1 Limes (lat) - граница - Б. пр.

1 На немски Трир. - Б. пр.

Тази начална експанзия, едновременно вътреш на - разораването

1 Далечен Запад. - Б. пр.

ответните културни различия, на които все повече се държи, какъвто е

то им било дадено от гърците. Но келтският свят се простирал извън

та на ф ермите, заради м есото се отглеждат най-вече свине, но същ о и

Ц езар отбелязва, че при галите начело на боговете стоял М ерку­

Верцингет орикс - ист ория и мит

По време на въстанието в Галия, което започва през 53-52 г. с избиване­

нал на колене пред Ц езар и без да каже дума, започнал да м у стиска

По-късно, по врем ето на буланжизма, национализмът се лю ш ка

ГОЛЯМ АТА ПРО М ЯН А

От ром анизацият а към разпаданет о на държ авата

осеяна от паметници, които са оцелели и днес: арката в Оранж, арените

Делът на христ иянст вот о

При това засилване на господството на военните, при напора на варва­

Християнизирайки политическия ред, Григорий Велики полити­

Варварит е: наш ествие или проникване?

ляните и варварите, което ни кара да нюансираме противопоставянето им

Съюзът на Църквата с монархият а

1 При турците романът за нацията сочи, че експанзията на хуните не само че не била

Аеций да прогони хуните. Техният наследник Хлодвиг възнам ерява да

Подкрепен от тази връзка с Църквата, Хлодвиг обединява рейнски-

М онасите, покръстването на варварите (V—VIII в.)

лем ия монаш ески център през V в. В Уелс и Ирландия вм есто епископ-

1 Грубо одялани скални късове, подобни на колони. - Б. пр.

Голямата промяна, която настъпва, се състои в това, че основна­

П рез коя епоха лат инският език престава да се говори?

големите фамилии традиционното обучение продължило да се прилага

НА КАРЛ ВЕЛИКИ И НА КАРОЛИНГИТЕ______________________

1 На френски Mayence. - Б. пр.

773-774 Карл в Италия.

КАРЛ ВЕЛИКИ И КАРОЛИНГИТЕ

борещият се за вярата. Тъй като тези войни са се водили в пограничните

1 Фридрих Първи Барбароса, германски крал (ок. 1125-1190). - Б. пр.

imperatoris (тялото на Карл, на великия православен император). М о­

В богатата Франция има три цикъла епически песни.

В цикъла за Доон дьо М аянс се говори за борбите във феодална

1Най-големият панаир в Парижката област. Името му идва от латинското indictus -

Н о най-известен е цикълът за К арл Велики, който вклю чва м еж ­

По планината Карл и храбрите му воини

Внезапно сводът бе от мълния разсечен,

известна самостоятелност, тяхната зависимост и чувството, че тр яб

1Латинското virtus тук е в смисъл „сила“, „храброст“ и се противопоставя на съвре

П ървата част, озаглавена Романът на нацията, проследява развитие

К огато в учебниците по врем е на Третата република пиш еш е, че „гали

помня неговата жестокост, неговото насилие и най-вече, че той е чужде

Ц езар отбелязва, че при галите начело на боговете стоял М ерку

По време на въстанието в Галия, което започва през 53-52 г. с избиване

При това засилване на господството на военните, при напора на варва

Християнизирайки политическия ред, Григорий Велики полити

Голямата промяна, която настъпва, се състои в това, че основна

imperatoris (тялото на Карл, на великия православен император). М о

Н о най-известен е цикълът за К арл Велики, който вклю чва м еж

Велики (който впрочем по онова врем е все ощ е не е им ператор) се пос

залож ници, да изб и ва онези, които по стар езически обичай и згар я

Луи Б лагочестиви през 833 г. за това, че искал да отстъпи едно крал

Този см ъртен акт за империята, макар че им перската идея го над

1 Френски историк (1830-1889), автор на известното произведение „La Cité An

ните м ом енти в хрониките, защ ото търговията със Скандинавия сти

после и в Нарбон (989-990). С ръка на реликвите свещениците прикан

и властта на господарите. Феодалното устройство поначало се пред

С тава въпрос не толкова за режим, установен чрез някаква кон

употребяват думи за изразяване на статута на селяните (servi - „зависи

била на височината на ухото и могла да пробие набедреник или да про

Единствено войните между турците и арабите или срещ у Византия пос

то един римски епископ няма повече права от останалите. Но след араб

Есар-льо-Роа и пр. А тези махали и села се превръщ ат в огнища на раз

Н а едно и същ о географско м ясто средновековният град се оказва съв

Монлери. При Луи VII М лади те излизат от своето княжество и се сблъс

на града. И херцогът го предал на императора. Филип не м ож ел да из

рите в M o през 1228 г. възстановили мира меж ду краля и граф а и у т