Очерци: социално-психологически типове в българската история

Николай Генчев
ОЧЕРЦИ
Социално-психологически
типове в българската история
София, 2011
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може
да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било на
чин без изричното съгласие на „Изток-Запад“.
© Николай Генчев, автор, 2011

© Издателство „Изток-Запад“, 2011
ISBN 978-954-321-806-6
ОЧЕРЦИ
СОЦИАЛНО?
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТИПОВЕ
В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Съдържание
Няколко обяснителни думи............................................................. 7
Средновековният аристократ.................................................. 11
Селянинът....................................................................................... 57
Еснафът......................................................................................... 101
Буржоата....................................................................................... 131
Интелигентът................................................................................ 175
Пролетарият..................................................................................227
Библиография...............................................................................263
НЯКОЛКО ОБЯСНИТЕЛНИ ДУМИ
редлаганите в тази книга очерци са опити за социопсихо-

П логическо портретуване на основните социални типове в
българската история: средновековния аристократ, селянина,
еснафа, буржоата, интелигента и пролетария.
Този опит се основава на историческата документация,
чрез която посочените социални типове са засвидетелства
ли своето присъствие в българското минало. Наред с това са
взети предвид социалните характеристики, глобалните ре
зултати от тяхната житейска реализация. Потърсени са също
така психологическите им склонности, мотивите на общест
веното им поведение, причините за гибелта на онези, които
са изчезнали от историческата сцена.
При това положение очерците няма да бъдат само ис
тория на отделни социални категории или типове. Тяхното
историческо проучване е друга задача, с която се занимава
историческата наука, социалната историография.
Очерците няма да бъдат само социология на отделните
обществени групи. Те по-скоро само ще се позоват на соци
ологическите данни, за да се установи отправната точка, от
която най-ясно се проследяват големите линии, очертаващи
същността и особеностите на всяка категория.
Очерците няма да бъдат само социална психология.
Разкриването на психологическите склонности на отделните
типове, на мотивите на тяхното поведение ще се използва само
за! да може да се засили представата, която са успели да създа-
дат за тях науката и литературата, пък и народната памет.
Предлаганите портрети няма и не могат да бъдат худо
жествени образи. Но в същото време за тяхното по-плътно
представяне ще се използват пластичните им еквиваленти,
8 Н. Генчев Φ Социално-психологически типове в българската история
добри или лоши, такива, каквито са ги създали нашата лите

ратура и изкуство.
Основните социални и психологически типове ще бъдат
представени тук въз основа на комбинирано проучване, опи
ращо се на исторически, социологически, социалнопсихоло
гически и художествени данни, съчетани с народната прецен
ка за отделните групи, съизмерени с реалните им приноси в
българската история, култура и душевност. Предвид на мал
кия обем на книгата, шестте портрета са естествено огрубе
ни, очертани с едри щрихи. На друго място ще се потърсят
детайлите и нюансите, за да могат посочените социални ти
пове да изпъкнат в пълен ръст.
Каква е схемата, по която е извършено самото портрету-
ване? За всеки от шестте социопсихологически типа е наме
рен коренът, върху който той е израснал. Потърсени са глав
ните природни и социални фактори, които са го породили,
отгледали, пък и погубили. Очертан е социалният статус на
отделните категории. Направен е опит да се доловят психоло
гическите им склонности, менящото се през различните епо
хи обществено поведение. Извършени са възможните срав
нения с прототипите им от други страни. Посочени са при
носите на всеки социопсихологически тип в историческата
съдба на България, като стремежът е бил това да съответства
на реалните измерения на историческия процес, а не на сан
тиментално-романтичните ни мечтания по нереализираните
български исторически цели.
Този подход дава възможност да се надникне поновому
от различни гледни точки в националната история, култура
и психология, като се използват постиженията на всички об
ществени науки, както и на художествената култура.
Но в същото време трябва да се има предвид, че избра
ният подход е формален, ограничен, защото в случая се губи
цялата комплексност на историко-културния процес, родил и
оформил различните социални типове. По-скоро в случая се
маркират резултатите, отколкото да се проучва развитието.
Очерците са само част от едно по-обемно проучване, в което
Няколко обяснителни думи 9
извършените тук наблюдения ще бъдат защитени с допълни

телна аргументация.
Става дума по същество допълнително и с по-модерни
средства да се проучи отношението на българина с природа
та, с географската среда и екосистемите, да се открои българ
ският антропологичен и етнически тип, да се проследят демо
графската крива на българското развитие и нейното въздейс
твие върху историята, културата и народопсихологията, да се
осмислят връзката между националната историческа съдба
и народовата душевност, ролята на материалните условия на
живот, на духовната култура, на религията и на старите вяр
вания за житейската реализация на българските поколения.
Специално място в сложния комплекс и в още по-усложнена-
та еволюция на българския живот трябва да се отдели на на
родовата култура, на фолклорното и етническото съзнание,
на културните институции и тяхната еволюция, на изявата
на българския етнос, на националнообразуващия процес,
обобщил българското минало, обозначил спецификите на
националната култура, откроил особеностите на българската
народопсихология, обединил ведно минало, съвременност и
бъдеще.
Само в сложната система на многобройните връзки и от
ношения, които осъществяват непрекъсната комплексация на
историко-културния процес, може точно да бъдат изведени
и разположени, видени и обрисувани съответните социални
типове, може вярно да се разкрият качествата и специфични
те характеристики на основните социални категории, живели
векове по българската земя.
И само тогава ще можем да се освободим от опросте
ните историографски схеми, които, резонирайки съвременни
схващания, ни обясняват сложния и мъчен исторически път
на българите като низа от исторически събития, състоящи се
от предпоставки-причини-начало-развитие-край-после
дици. Само тогава ще е възможно да се преодолеят социоло
гическите превземки, построени не на'конкретни познания, а
на базата на методологически постулати, извлечени от анали
за на други реалности. Само тогава ще могат да се прекъснат
10 Н. Генчев ® Социално-психологически типове в българската история
умножаващите се напоследък с модно настървение упражне

ния, които карат хората, живели по тая земя, да чувстват и
мислят, да струват и правят, както се иска на авторите на тези
съчинения. И най-после само тогава в нашата литература и
изкуство ще се появят образите на безсмъртни български
типове, а не такива, които се ашладисват според последната
европейска литературна мода или според повика на конюн
ктурата.
Но след тези няколко бележки възниква въпросът,
защо тогава се представят толкова обобщени портрети, тол
кова общи наблюдения. Отговорът на този въпрос е ясен.
Избраният подход е научно състоятелен, логически достатъ
чен и социално оправдан, но само в един-единствен случай
- ако извършените наблюдения са верни. Тогава едрощрихи-
раните социални типове ще се приближават до историческия
оригинал, а това би било вече нещо.
И така: с пълно съзнание за възможните недостатъци
на подхода, за евентуалните пропуски и ограничения, авто
рът на предлаганите очерци се осмелява да сподели с четя
щата публика своите наблюдения върху основните социални
и психологически типове в българската история, разчитайки
не само на нейното снизхождение, но и на широките позна
ния на нашия съвременник върху българската история, кул
тура и народопсихология.
СРЕДНОВЕКОВНИЯТ АРИСТОКРАТ
ристокрацията в средновековната българска държава от

А IX в. насетне се разделя на две групи: светска (болярска)
върхушка и висш църковен клир. Наред с това основно групи
ране, историческата еволюция е обособила най-малко четири
пласта от висши съсловия, които последователно са се под
меняли в хода на събитията през седемте века на Българското
средновековие. Първият пласт се формира и се реализира
през езическия, дохристиянски период VII-IX в.; вторият се
образува в резултат на държавно-политическото преустройс
тво след налагане на християнството, за да остане на истори
ческата сцена до падането на България под византийска власт
през 1018 г.; третият събира остатъците от болярско потекло
в периода на византийското господство през XI-XII в.; чет
въртият представлява върхушката на българското общество
през XIII-XIV в., т.е. през Късното средновековие.
Първият пласт от виеше съсловие се образува след съз
даването на българската държава през 681 г. В него учас
тват военните водачи на прабългарските родове, дошли с
Аспаруховата дружина от дълбините на Азия, отвоювали с
меч място на Балканите, създали българската държава. Към
висшето съсловие през същия период се числят и родово-
племенните славянски първенци, които заедно с прабългари
те воюват срещу Византия и влизат в състава на българската
държава. Няма никакви данни в ръководните среди на ран
ната българска държава да са присъствали под каквато и да е
форма представители на заварените тук племена и народи.
Историческите извори, макар и много оскъдни, очерта
ват по-ясно образа на прабългарската аристокрация, разпо
реждала се в държавата чак до началото на XI в. Тези данни
12 Н. Генчев <8> Социално-психологически типове в българската история
показват, че прабългарските първенци са малка група при

ближени на хана, които командвали отделни войскови отреди
или изпълнявали поръчения от административен, стопански
или дипломатически характер. Чак до XI в. държавната вър
хушка се попълва предимно от първенците на рода Дуло, от
който произлизали хан Аспарух и неговите наследници.
Малко се знае за предисторията, за състава и функциите
на прабългарската военна върхушка до 681 г. По откъслечни
данни може да се съди, че този родов връх е имал предста
ва и опит в държавно-политическата организация, оформена
йерархия, собствени разбирания за дълг и право, за власт и
господство. Това негово предимство в сравнение със славян
ските старейшини, останали на равнището на родово-пле
менната организация, го налага начело на новосъздадената
българска държава.
На върха на аристократическата пирамида у старите
българи стои ханът. Преди и след основаването на държавата
той е не само военен вожд, но и главатар на племето, тълкува
тел на традицията, главен жрец и съдия. След 681 г. ханските
функции се одържавяват. Това превръща хана във владетел на
държавата, пръв между така наречените боили*.
Боилите образували нещо като съвет на хана, който през
„героичния период“ изпълнявал главно военни функции. Този
съвет обсъждал освен това държавните работи, уреждал ад
министрацията на завладените земи и градове, занимавал се
с дипломация, с всичко, което моментът и държавните нужди
налагали.
В хода на изграждането на държавата се формирала и
боилската йерархия. Съществуват различни наименовани^
на боили - багаин, багатур, кавхан, ичиргу-боил, олгу-тар-
хан, велик жупан, кана-боила-колобър, юк-боил, зиткомирът,
бири-багаин и др., функциите на който не са още напълно ус
тановени поради оскъдната историческа документация.
Боила, воилу на тюркски език означава висок, издигнат.

Средновековният аристократ 13
Но очевидно първо място в йерархията след хана за

емат кавханът и ичиргу-боилът, упоменати за пръв път в
Хамбарлийския надпис, където личи, че братът на Крум и
двамата боили - кавхан Пратаис и ичиргу-боилът, са първите
помощници на владетеля.
Кавханът изпълнявал или съвладетелски функции, или
задълженията на пръв министър. Така споменатият Пратаис
бил натоварен да управлява лявата страна на саракта (държа
вата). Някои автори допускат, че кавханът е командвал и лич
ната дружина на владетеля, но във всеки случай той е виден
военачалник.
Известно е името на кавхан Исбул, живял по времето на
хан Омуртаг и неговия син хан Маламир. П. Ников е устано
вил, че Исбул бил първи министър на Омуртаг, а след смърт
та му - регент и съуправител на малолетния Маламир. В над
писите името на Исбул е поставено наравно с това на хана.
Ичиргу-боилът (чъргубилят) според Ив. Венедиков е
„главен военачалник на крепостите“ във „вътрешната област“
на държавата. На него били подчинени останалите „вътрешни
боили“, крепости и войскови единици. Както и всички оста
нали боили, чъргубилят съчетавал военните си задължения
с административни и съдебни функции. След хана и кавхана
той се очертава като трета фигура в йерархията.
Не е изучена ролята на втория пласт от върхушката през
езическия период - на славянските племенни князе (старей-
шини). Но безспорно е, че те по традиция са ръководили свои
те племена и са били воеводи на славянските отреди по време
на война. Теофан свидетелства, че славянските князе поздра
вили хан Крум на пиршеството по случай победата му над им
ператор Никифор през 811 г. В мирно време славянските пър
венци уреждали вътрешните работи на родовете и племената,
осъществявали връзката с държавните органи и вероятно са
изпълнявали определени гранично-караулни функции или
други държавни поръчки. Те били и върховни тълкуватели на
религията, тъй като както у прабългарите, така и у славяните
не е имало жреческо съсловие. Силата на славянските князе
не се измервала с държавната оторизация, а произтичала от
I
многолюдността на племената, от относителната независи

мост на племенните старейшини, гарантирана от военните
отреди. Такъв самостоятелен княз през втората половина на
VIII в. е бил например Славун - вождът на славянското племе
севери, разположено в Североизточна България.
През езическия период двата аристократически върха -
прабългарският и славянският, са още разделени и обособени
в своята племенна среда, въпреки че живеят в границите на
една обща държава и водят съвместни бойни действия срещу
Византия и другите нашественици. Единият клан - прабъл
гарският, е управляващ, другият е подчинен. Това ще окаже
решително влияние върху структурата на държавните инс
титуции, върху целия военен, стопански и обществен живот,
съобразен с духа на тюркската традиция.
Но в резултат от развитието на демографските и соци
алните процеси, през VIII-IX в. славянският етнически еле
мент се налага като господстващ в държавата. Това увеличава
влиянието на славянската родово-племенна аристокрация.
Идва един момент към средата на IX в., когато държавата не
можела повече да държи славянските князе настрана от цент
ралните институции. Трябвало да се отговори на промените,
които двувековното развитие е осъществило във военната,
политическата и социалната структура.
В държавно-политическо отношение това означава, от
една страна, край на безразделното господство на прабългар
ското боилство, макар и то да запазва ръководните позиции
в държавата; от друга страна, политическата еманципация на
славянската аристокрация. В резултат на разместването на
пластовете в непосредствено бъдеще ще се формира единно
аристократическо съсловие, вече не на родово-племенна или
етническа, а на социална основа.
Събитията, които бележат този преход, са изследвани
отдавна. С покръстването през 865 г. ханът на българите
Борис I става представител и на славянското мнозинство под
името княз Борис I (княз Михаил). Прабългарската аристок
рация се обявява срещу посегателството на отечествената
вяра, тъй като схващала, че промяната е насочена към коре
на на нейната власт. Опрян на славянското мнозинство, княз

Борис I обаче усмирява разбунтувалите се боили. Настъпва
време за дълбоко преустройство на държавно-политически
те отношения, както и на духовната същност на среднове
ковна България. Изграждането на новата социалнополити-
ческа структура оттук нататък се извършва по византийски
образец.
А типичното за византийското общество е, че в него хо
рата са разделени рязко на две групи: едните, които команд
ват (архонти), и другите, които са командвани (архоменои);
на управляващи и поданици. Тази библейска концепция е
оформила кастата на достойните: клир, граждански или во
енни чиновници, лица с длъжности и доходи. Ръководната
каста на „силните“ (динатои) е ограничена по брой група, коя
то обаче разполага с огромна власт и с благата на империята.
Характерни за нея са пълната й мобилност и подменяемост
из основи. Западноевропейската феодална йерархия е непо
нятна за византиеца. Чак до XII в. изкачването по йерархи
ческата стълбица във Византия не се определя нито от богат
ството, нито от наследството или благородничеството, а от
заслугите. По „заслуги“ може дори да се заеме цариградският
престол. Това позволява сред най-висшите функционери на
империята да се подвизават чужденци, които понякога узур
пират дори трона или играят ръководна роля в имперското
ръководство.
Съдбата на всеки големец във Византия зависи от волята
на императора. Издигането и деградацията, конфискацията
на богатство, аатвор, заточение, публично унижение на знат
ните са най-чести явления.
Аристократите живеят за сметка на императорските да
рения, от богатството, трупано докато изпълняват функциите
си, както и от доходите на собствените си имения, но винаги
главното в случая остава императорското благоволение
Между X и XII в. висшият византийски слой еволюира
основно както по структура, така и по ролята си в държава
та. Формира се традиционна аристокрация. При Василий II се
наброяват до 60 традиционни фамилии. Признава се вече бла-
городничеството. Но и през този период не отпада ценността

на заслугите. През XI в. много богати фамилии обитават про
винцията, без да имат официални функции. Но за разлика от
западноевропейската феодална аристокрация, византийските
първенци не живеят в собствените си имения, а в градовете.
Така двата клана на византийската аристокрация са оконча
телно конституирани. Към столичната върхушка се числят
висшите военни чинове, държавните функционери, богатите
търговци и влиятелни сановници, плюс така наречените се
натори от двореца и провинциалната поземлена аристокра
ция без функции и титли, но с големи богатства и влияние.
Раздвоението ражда остри противоречия между тези, които
упражняват властта, но зависят от императорското благово
ление, и тези, които са далеч от престола, но имат респекти
ращи богатства. Към края на XI и началото на XII в. се получа
ва нова структура на ръководната върхушка. При Комнйните
на власт идват провинциалистите, притежатели на поземле
ни владения и въоръжени роби. Чужденците са отстранени.
Узаконено е наследственото имение (пронията). Но този про
цес бързо е спрян. Император Теодор II Ласкарис (1254-1258)
отново залага на военната аристокрация, разорява, затваря
или ослепява най-видните личности в империята.
При последните управници на Византия, Палеолозите,
страната вече се управлява с една сравнително хомогенна по
социалния си състав и по функции поземлена аристокрация, ко
ято освен че държи властта в ръцете си, заедно с църквата при
тежава огромни богатства. Но и през този последен период не се
стига до пълна феодализация. Византийският аристократ про
дължава да бъде държавен чиновник и това, а не земевладение-
то, определя неговото положение в държавата и в обществото.
Точно тази система на строго централизирана държавна
власт, с мобилна социална структура, с ясно обозначени по
люси и с непрекъсната подвижност на обществените пласто
ве, се опитва да наложи княз Борис I след средата на IX в.
При това положение първият акцент след покръстването се
поставя върху силата и централизацията на властта. Подобно на
византийските василевси, царят е обявен за богопомазаник. Той
е включен символично в състава на византийската владетелска

фамилия и е обявен първоначално за „духовен внук“, после за
„духовен син“ на василевса. Симеон Велики обаче отхвърля ви
зантийското покровителство и прибавя към титлата си „цар на
българите“ и „цар на ромеите“ пръв опит да се промени инсти
туцията на византийската владетелска традиция. Стремежът да
се подчертаят силата и независимостта на българската корона е
довел до възприемане и на византийските триумфални обичаи,
акламации и титли от българите през IX в.
За новото структуриране на аристокрацията след покръс
тването има едно косвено свидетелство, останало в съчине
нието на К. Багрянородни „За церемониите във византийския
двор“. При пристигане на български пратеници в Цариград
логотетът ги запитвал: „Как е духовният син на нашия свят
император [поставеният] от бога владетел на България? Как
е [поставената] от бога владетелка на България? Как са дъще
рите и синовете на духовния син на императора? Как са шес
тимата велики боляри? Как са останалите вътрешни и външ
ни боляри? Как е обикновеният народ?“
В случая може да се заключи, че или България вече е ус
воила византийския аристократически модел, или Византия
се е стремяла да внуши на българите своята структура. Но
така или иначе, подражанието е повече от очевидно.
При новата държавно-политическа структура от IX до
XI в. се извършват две основни промени в състава на арис
токрацията. Оформя се единен и много по-обемен пласт от
виеше светско съсловие, което бързо забогатява по време на
Симеоновите войни с Византия главно поради обстоятелство
то, че, стъпила на моретата, България е въвлечена в оборота на
международната търговия, което засилва интереса към земя
та и едрата собственост, увеличава експлоатацията и зависи
мостта на селячеството. През IX в. се формира и първото ядро
от църковна аристокрация, висшият клир, към който се чис
лят архиепископът - глава на църквата, членовете на Синода,
епископите - владици на отделни области, служителите на
църковната канцелария, игумените на големите манастири
и някои прочути каноници и писатели, ползващи се с царско
18 Н. Генчев @ Социално-психологически типове в българската история
благоволение. Със съдействието на държавата църквата при

добива големи поземлени участъци. Така на базата на църков
ната организация се формира нов пласт от висшето съсловие,
на което е отредена роля на пръв идеологически фактор.
Но процесите на окончателното структуриране на бъл
гарската аристокрация във византийски стил още не са били
завършени, когато в началото на XI в. България пада за два
века под византийска власт. П. Мутафчиев с основание е за
белязал, че макар и след покръстването да има силно увле
чение по духовните ценности на византинизма и въпреки че
чуждото влияние е предизвикало чувствителни промени в
стопанските и социалните отношения, в Преславското цар
ство аристокрацията продължава да следва заветите на пра
българската традиция както по отношение на държавната ор
ганизация, така и към останалите институции.
След 1018 г. последвало второ прегрупиране в състава и
структурата на средновековната аристокрация. Голямата част от
нея била или ликвидирана физически, или деградирана социално
и морално. Тези от болярите, които по израза на Скилица „при
надлежали към партията на императора“, са включени в състава
на византийската върхушка, за да бъдат постепенно ромеизира-
ни. Изцяло е разпръснат висшият църковен клир, тъй като бъл
гарските епархии минават под властта на Цариградската патри
аршия. Така според П. Мутафчиев византийското господство
почти изцяло заличава древнобългарската държавна традиция
и нейните носители. На друго мнение е П. Ников. Той смята, че
старобългарската аристокрация не е била напълно унищожена.
Останалите тук-там нейни представители се кръстосали с гла
ватарите на заселилите се в страната варвари и по този начин се
образувал един нов слой местна аристокрация, която въпреки
значителните примеси на варварска кръв се явила възторжена
та носителка на българската идея. Типични представители на
тази местна аристокрация били братята Петър и Асен, замож
ни първенци в Дунавска България, владетели на замъците по
Трапезица и Царевец в Търново и на неговите околности.
Така или иначе, византийското господство прекъсва ес
тествената линия в развитието на българската средновеков
на аристокрация, засилва политическото и идеологическото

влияние на византинизма, две обстоятелства, които ще се
окажат решаващи при окончателното структуриране на вис-
шето съсловие в периода на Късното средновековие.
Втората българска държава (1185-1393) се изгражда из
цяло по византийски образец. Преодоляно е в голяма степен
влиянието на езическата традиция. Наложена е окончателно
византийската концепция за божествения произход на цар
ската власт. Християнската религия е санкционирала права
та на божия помазаник като върховен законодател, съдия и
военачалник. Осветен е принципът за наследството на власт
та. Външните знаци на самодържеца в Търново били същите,
както и на византийския император. При Иван Асен II българ
ският владетел отново се обявил за „цар на българи и ромеи“.
При това положение абсолютният самодържец, прате
ник на бога, управлявал държавата самолично. Висшите са-
новници, независимо дали са били „мали“ или „велики“ боля
ри според синодика на цар Борил, са поставени в положение
на чиновници. Това били нови хора, произлезли от освободи
телните движения срещу Византия, тъй като старите боляр
ски родове отдавна били затрити. През управлението на цар
Иван Асен II висшето съсловие отново било попълнено пре
димно с чужденци, между които голямо влияние придобили
куманските главатари.
Лишени от аристократическо потекло, от традиции и
опит, първенците на Втората българска държава прекопи
рали буквално византийския държавно-политически модел.
Това се вижда най-напред в изграждането на придворната
сановническа йерархия. От някогашните кавхани, тархани,
багаини и багатури не останало нищо. На тяхно място виж
даме византийските чинове, титли и външни отличителни
знаци. Пръв след царя по ранг бил деспотът, след него се на
реждал севастократорът. И двете титли, както във Византия,
първоначално не били свързани с определена длъжност, но
по-късно се явяват като наместници на царя във важни дър
жавни области. В синодика на Борил има специална молитва
и за кесаря, без да е установено дали тази титла е съществу
20 Н. Генчев €> Социално-психологически типове в българската история
вала в България. Навярно при цар Иван Асен II се появяват

и службите на епикерний - царски виночерпец, протокелий
- царски адютант, велик примикюр - придворен адютант и
началник на царската гвардия.
От Византия е прекопирана и бюрократичната система
с нейните военни, административни и финансови органи.
Начело на бюрокрацията стоял логотетът - първи министър.
Следвали протовестиарият - управител на държавното сък
ровище; протостраторът - виеше военно лице. На мястото на
въведените от княз Борис I комитати сега областите били оз
начавани с гръцката дума хора. Начело на отделните провин
циални управления стоели дуки и катепани. На мястото на
някогашните жупани се явили така наречените кефалии, обе
динили в себе си военната, административната и съдебната
власт над градовете и техните околности. На кефалиите били
подчинени кастрофилаксите - началници на крепостите.
От Византия била заета и титлата севаст, с която озна
чавали лицата, заемащи високи длъжности в провинциална
та администрация. Обикновените граждански чиновници се
наричали пак с гръцката дума примикюри. И всички други
видове длъжности носели гръцки наименования: царски пра
теници - апокриспарии; конните стражи - алагатори; обик
новените членове на военните съсловия - стратори, и т.н.
Овладели йерархичната система на държавата, болярите
с византийски наименования окончателно се оформят като
обособена социална група. Те се делели на малки и велики,
на вътрешни и външни - четири категории, които определят
социалните позиции и мястото на отделните боляри в услож
нената йерархия на държавата, администрацията и общест
вения живот.
След началното могъщество на държавата, при Калоян
постепенно аристокрацията започва да взема превес в дър
жавните работи. При управлението на Борил болярското над
мощие става очевидно. Новата тенденция към децентрализа
ция подравя основите на държавата. Боляринът Слав отцепва
Родопско-Пиринския край, Стрез - цяла Македония. Опит да
се отхвърли царската власт бил направен и във Видинско.
По-нататък, с оглед състоянието на държавата и силата

на държавната власт, болярството се домогва към хегемония,
формират се големи антагонистични партии, болярите заграб-
ват огромни поземлени площи, обявяват се за самостоятелни
владетели, сменят своите господари според случая, за да се
стигне до разделението на българското царство* и то точно
тогава, когато над него витаела смъртна опасност.
През Втората българска държава се уплътнява и струк
турата на църковната аристокрация, особено след като през
1235 г. била създадена самостоятелна българска патриаршия.
И църковната власт в България се изгражда по визан
тийски образец. В духа на византийската политическа кон
цепция тя също била подчинена на владетеля, който не само
назначавал нейния ръководител - „епископ на двора“, но и
висшите духовни магистри.
Църковното управление се намирало в ръцете на събо
ра, изграден върху принципа на равенство на епископската
власт. При решаване на особено важни църковни или дър
жавни въпроси бил свикван църковно-народен сбор, в който
се привличали представители и на низшия клир.
За глава на църковната администрация се смятал архие
пископът (от 1235 г. насетне патриархът). Той редял църков
ните дела с помощта на архиепископски или патриаршески
Синод, в който участвали като равни всички владици. Висши
функционери на църквата били митрополитите и епископи
те, които управлявали отделни епархии, разполагали с цър
ковното богатство и високи граждански привилегии. Те били
пълноправни участници в държавните събори, като седели на
отделни столове близо до царя и едва след тях се редели вели
ките и малките боляри.
През XIII-XIV в. пак в духа на византийската традиция
възникнали големи манастирски обители, които царете даря
вали с обширни поземлени площи, с цели села от зависими
селяни. Манастирите разполагали с финансов, съдебен и ад
министративен имунитет. Това ясно може да се констатира
от грамотата на цар Иван Шишман, дадена на Рилския манас
тир през 1378 г. С нея 18 села с техните „селища или сенеко-
си, или воденици, или места за воденици, или ловища [ловни

поля], или лозя, или ниви, или каквито и да било владения,
които притежават тези селища, села и люде“, се подаряват на
Рилския манастир, като му се признава „неотменна власт“ над
хората и над техните имущества.
В резултат на държавната политика манастирите, пък и са
мата църква се превръщат в големи поземлени собственици, а
игумените и висшият слой на монашеските братства - в госпо
дари на многобройни зависими селяни, слуги, отроци и т.н.
Така и двата пласта на средновековната аристокрация -
болярското съсловие и висшият църковен клир - били окон
чателно конструирани по византийски образец, за да изявят
своите качества през завършващата фаза на Българското
средновековие.
И тъй като съдбата на средновековна България в най-
висока степен зависела от качествата, от историческата ре
шителност и далновидност на аристокрацията, трябва да се
направи внимателна социологическа и психологическа ха
рактеристика на тази социална група, което не само ще хвър
ли светлина върху историята и духа на българските средни
векове, но и ще позволи да се долови същността на истори
ческата традиция, участвала до най-ново време като градиво
на нашата история, култура и душевност.
В случая обаче трябва да се отдели аристокрацията от
езическия период от следващите генерации, които застават
начело на държавата след средата на IX в. Това се налага не
само поради степента на историческото развитие, но и поради
обстоятелството, че двата аристократически пласта (езичес
кият и християнският) се различават по корен, по социалната
си битност, по дух и влияние в българската история, независи
мо от неизменното присъствие на прабългарските традиции.
ήί· Φ
Както беше посочено, най-ранният аристократичен пласт

(VII-IX в.) произлиза от прабългарската и старославянската
родово-племенна върхушка. Създавайки българската държа
ва през 681 г., този социален слой пренася и адаптира в но
вата родина традициите на додържавния полуотседнал, полу-

номадски начин на живот, свързан предимно с войната или
придвижването. Наред с това той донасял и опита на ранно-
българските държавни формации, съществували на терито
рията на Азия до разпадането на Великата (Стара) България
на хан Кубрат. Именно поради това и в своето начално поло
жение на Балканския полуостров прабългарската върхушка
се явява предимно, ако не единствено, като военно съсловие,
което умее да върти меча, да посича врага, да завладява нови
земи и крепости. Военното майсторство е главното качест
во, което боилите трябва да притежават, за да опазят своите
титли и привилегии. Това ги задържа на варварско равнище,
подхранва нагоните на номадското съществуване, определя
задълго отношението им към род и отечество, техните пред
почитания към собствеността, моралните им качества и цен
ностни представи.
Овладяло достатъчно територия на Балканите, българ
ското боилство започва да се преустройва в съответствие
със законите на отседналия начин на живот, с наличието на
държавна организация, както и под влияние на първия кон
такт с византийската цивилизация. И най-напред това пре
връща отколешната родово-военна организация в държавна
йерархизирана система. Държавното начало става водещо
в цялата система на политически и социални отношения.
Довчерашните главатари и воеводи на бойни отреди посте
пенно стават държавни люде. И първи между тях са тези, кои
то застават най-близко до хана, неговите сътрапезници, него
вите „хранени хора“, тези които заедно с владетеля обсъждат
и решават държавните работи.
Така нуждите на развиващата се държавна организация
карат довчерашните военни главатари да станат организато
ри на стопанството, ръководители на новите социални ин
ституции, да се изявят като администратори, дипломати и
търговци. И затова съсловието на ханските сътрапезници ще
се попълва постепенно с нови хора, които вече се издигат не
само по родов признак, но и по заслуги към хана в различните
сфери на държавния живот. Това ще даде възможност да се
24 Н. Генчев © Социално-психологически типове в българската история
оформи йерархичната пирамида на старобългарската арис

токрация, да се попълни цялата военно-бюрократична стъл
бица на кавхани, чиргубили, боили, багаини, багатури, тарха-
ни, велики жупани и т.н. Постепенно боилите ще се разделят
според мястото си в йерархичната пирамида на „вътрешни“
и „външни“, т.е. на хора, които се намират в Плиска и заемат
главните административни служби, и тези, които извън сто
личния град управляват завладените области, крепости и
градове.
Така най-ранният пласт на старобългарската аристокра
ция се формира като военно-бюрократично съсловие, което
зависи изключително от волята на хана. Освен ханското бла
говоление то няма друга опора и друга надежда, особено ко-
гато властта е силна и държавата не е заплашена отвън.
Отношението на новите управници към собственост
та дълго време продължава да се определя от традициите
и нагоните на номадския начин на живот. И след 681 г. хан-
ските „хранени хора“ ще получават лъвския пай от плячката,
ще оставят за себе си повече от завладените богатства, ще
притежават роби и големи стада добитък, по-хубави къщи и
удобства за живот, ще започнат да схващат силата на жълтия
метал. П. Мутафчиев правилно е забелязал, че при това поло
жение обществените отношения в България до IX в. запазват
старинните си патриархални черти. „Колкото и да е било го
лямо значението на болярите в държавния живот - пише той,
- те си оставали преди всичко племенни и родови първенци и
в икономическо отношение не били нищо повече от заможни
стопани“. Стремежът към земята по това време не е същест
вувал, тъй като добитите излишъци от нея не е имало за какво
да бъдат употребявани. Отношението към богатството при
това положение е чисто консумативно. Стойност имали пре
носимите неща, предназначени за храна, за лични удобства
или за кичене. Земята още не представлявала интерес, защото
освен че нямало къде да се пласират придобитите от нея про
дукти, болярите по волята на хана често били премествани от
област в област, от крепост в крепост, а и извоюваната тери
тория дълго оставала несигурно притежание. Именно затова
боилите предпочитали да я оплячкосат, да ограбят добитъка

и преносимите ценности и да оставят земята на тези, които
отколе я обработвали или които ще установят върху новата
територия своите семейства, родове и общини.
Отношението към собствеността, при което боилите
разчитали не на личното притежание, а на държавното раз
пределение, закрепва тяхното положение на „хранени хора“,
на държавни чиновници, и задържа социалните отношения
на примитивно, „варварско“ равнище. Това определя полити
ческите схващания и духовната нагласа на раннобългарската
аристокрация, които освен чрез историческите й дела са за
свидетелствани и от старобългарските каменни надписи.
Успяла във войните с Византия, създала една мощна
държава, която устоява за. близо два века пред бурите, връх
литащи по балканските кръстовища, българската аристокра
ция започва да придобива историческо самочувствие, което
се колебае все още между родово-племенното и държавното
начало. Това са зародишите на бъдещото патриотично чув
ство. Надписите са засвидетелствали широко усещане за ис
торическа непреходност. Така в Чаталарския надпис на хана
се пожелава „да владее над многото българи". В надписа на
Пресиян от Филипи ханът е наречен „архонт на многото бъл
гари“. Тук звучи и мотивът за превъзходството над христия
ните: „Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог
вижда. На християните българите направиха много добрини
и християните ги забравиха, но бог вижда“.
Самочувствието на една върхушка, родена и израсла в
походи и войни, лишена от писмена култура и високи духовни
пориви, естествено ще предизвика повече воински доброде
тели и политическа дързост, отколкото културно-строителни
импулси. Епиграфските паметници, триумфалните и възпо
менателните, особено летописните, ще фиксират точно тези
качества, които ценностната скала на раннобългарското об
щество е санкционирала като добродетели. Като висши дос
тойнства на човека ще се считат да бъде „хранен човек“ на
хана, т.е. неговата преданост към държавата, да бъде храбър и
верен, да загине в бран или на своя воински пост.
Любопитно е, че надписите разкриват и един пласт от

първични философски разсъждения за предназначението на
човека на този свят, за историческия спомен като благодар
ност към предците, за доброто и злото, за истината и лъжата,
и отново и навсякъде историческото самочувствие за силата,
за подвизи и победи, които ще останат в историята.
Освен чрез войната манталитетът на ранния аристокра
тичен пласт се формира и от първичните условия на живот,
постепенно трансформиращи се към един по-висок материа
лен стандарт от религията и от езическата душевност, съ
хранила архаиката, пренесена от праисторическите обитали
ща. Прабългарската аристокрация остава чужда на духовните
начала на античността, винаги противопоставена не само
военно, но и културно на византинизма. Ясно свидетелство
за това са отговорите на папа Николай I по допитванията на
княз Борис I от 866 г. Този документ свидетелства, че тюрк-
ската традиция за цели два века е останала почти непокътна
та. Запазени са отколешните магически действия, игри, песни
и гадания, свързани с войната. Живи са старото идолопок-
лонничество, както и ритуалите в ханския двор. Запазени са
многоженството, езическата обредност, основите на семей
ните отношения, обичайно-правните норми, „варварското“
третиране на жената, на врага и на всеки, който се е отклонил
от морала и нормите, осветени от родовата и племенната па
мет.
Но застанала на границата между варварството и циви
лизацията, аристокрацията от VII-IX в. започва да се блазни
от по-високите културни и духовни стойности, да заимства и
адаптира материални ценности, да се стреми към монумен
тални форми, които да подчертават нейното самочувствие на
победител, да се изкушава от сладките плодове на цивилиза
цията и преди всичко от богатството.
Винаги смъртно противопоставена на Византия, запази
ла отколешните религиозни системи, лишена от писменост и
книжнина, т.е. от реални средства за общуване с чуждия свят,
тя не може да надскочи своя „варварски“ бой, остава изоли
рана в своя архаичен и самобитен културен тип.
Дръзка, смела, решителна, „люта на бран“, аристокраци

ята от „героичния период“ продължава да съществува като
едно военно-бюрократично съсловие, чуждо на модерните
начала на европейската цивилизация. За това свидетелства и
липсата на обособено жреческо съсловие.
Продължителната консервация на архаичната традиция
ще оформи за два века едно богато наследство от умения и
навици, от социални въжделения, от политически опит, от
морални ценности и духовни предпочитания, което ще влияе
неизменно върху манталитета на по-късните аристократичес
ки генерации. Варварските нагони и паганистичните страсти
няма никога да погаснат в душата на българската знат дори и
тогава, когато тя ще се обкичи с византийски титли и ще се
смята за напълно цивилизована.
След IX в., когато аристокрацията започва да се форми
ра по византийски образец, настъпват промени, които посте
пенно я отделят от корена, от преддържавните и раннодър-
жавните традиции.
Но и тогава, подобно на византийската аристокрация
и за разлика от западноевропейската феодална върхушка,
българското виеше съсловие, силните на деня, българските
„динатои“, продължават да имат послужебен произход. Тази
прослойка и след IX в. произтича от държавната и църковна
та йерархия и е свързана като с пъпна връв с царската власт.
За разлика от западноевропейския феодализъм, където
земевладението и политическата власт са неделими, където
мястото на аристокрацията в средновековната йерархия се оп
ределя от размера на собствеността и от блясъка на аристок
ратическия герб, предавани по наследство, в средновековна
България, както и във Византия до XII в. положението и ро
лята на аристокрацията зависят изцяло от централната власт,
намираща се в ръцете на владетеля. Образно е успял да преда
де тази зависимост Йоан Екзарх в „Шестоднев“, където опри
личава държавата на кошер от пчели. „Те имат общо жилище
- пише той, - те излизат общо, работата им е обща. Онова, ко
ето е най-чудно, е, че те се намират под властта на един цар и
чиноначалник и само тогава се залавят на работа и се отправят
да събират цветен прашец, когато видят своя властелин, сиреч

майката, да извършва пръв полета си...“ И по-нататък, като от
белязва, че царската власт е дадена от бога, че царят не може
да бъде избиран или да получава властта си по жребий, че по
самата си природа е по-едър от другите и ги надминава по го
лемина и доброта, завършва: „И сред пчелите която не поже
лае да последва своя цар, сиреч майката, бързо била наказвана
с посичане, тъй като веднага умира от убождане на жилото“.
Послужебният характер на българското болярско съсло
вие определя до голяма степен неговите качества, които ще
се окажат решителни за живота и съдбата на средновековна
България.
Преди всичко боляринът, независимо дали се числи към
великите или към малките боляри, дали е на върха на пира
мидата, или е среден или дребен служител от провинциална
та администрация, трябва да притежава военни и управлен
ски умения, за да служи на своя владетел с участието си във
войната или в управлението на населението. По това той не се
различава от предходниците си в езическия период.
В положението си на чиновник боляринът трябва да
бъде сервилен, акуратен, изпълнителен, да слуша с две уши,
да знае всеки момент кое е най-важното за държавната власт,
кое е най-желано от владетеля. Преданост и сервилност към
по-силните, към по-големите, особено към трона, са главните
качества, с които боляринът може да преуспее. Само срещу
предана служба той може да премине в по-висока категория,
да заеме по-голям пост, да стигне до върха. И точно поради
това, за да преуспее, той трябва да върши държавната работа,
за която са нужни и други качества: да бъде ловък, обигран,
брутален към подчинените, неотстъпчив при събирането на
данъците, истински местен властелин. Така чиновническата
сервилност ражда своята противоположност, когато боляри
нът се обръща към тези, които стоят под него - жестокост,
ловкост, изнудвачество, тиранско господство.
Но качествата на средновековната аристокрация в една
централизирана монархия не могат да се разберат, ако не се
маркира болярското отношение към собствеността.
Служебното положение на всеки болярин освен че му

определя правото на власт над група хора, над дадена област
или град, го прави съучастник в дележа на плячката от войни
те, съсобственик на държавното имущество, отваря му пътя
към богатството и земята.
Болярският дял от държавната собственост се определя
обаче от благоволението на хана, княза или царя, който е вър
ховен господар и на земята, и на людете в тази земя. При това
положение боляринът не ще се стреми по икономически път
към земя и богатство, защото този път не е сигурен. Неговите
амбиции са да се издигне по-високо в йерархията, да бъде
по-близо до престола, да стане любимец, „хранен човек“ на
владетеля, непрекъснато да получава царско благоволение,
защото само то му открива пътя към властта, а оттам и към
повече богатство.
Не е учудващо тогава, че през целия период на Първото
българско царство няма сведения за съществуването на едри
частни поземлени имения, оставени в наследство. Запазените
в историческата документация имена на български боляри от
IX до XI в. като Салан, Глад, Охтум, Арон, Мойсей, Мостич,
Доментиан, Ивац, Елемаг, кавхан Тодор и др. са знатни и
богати само поради това, че са големи чиновници или вое
началници. За нито един от тях няма сведение да е бил едър
поземлен собственик и да е завещал своето имение на деца и
внуци.
Това не означава, разбира се, че тези боляри не са прите
жавали богатства и'земи. Примерно Мостич, който е ичиргу-
боил при цар Симеон и при цар Петър, оставя на манастири
те около Преслав своите имущества. В случая става дума за
това, че през споменатия период липсва феодална собстве
ност с гарантиран имунитет, следователно липсва и феодална
йерархия.
Боляринът едър земевладелец не може да съчетае зе-
мевладението с политическата власт. Той е собственик само
защото е на власт, а не е на власт, защото е собственик. В об
ластта или в града, където той господства, властта не се уп
ражнява от болярски хранени хора, а от чиновници на държа
вата в името на царя. Щом боляринът загуби царското благо

воление, той може да загуби не само земите и богатствата си,
но и главата си.
Така през Първата българска държава липсва икономи
ческа аристокрация, а е налице виеше държавно-бюрократич
но съсловие.
При това положение отношението на българското бо-
лярство към собствеността е твърде различно от това, кое
то се наблюдава в страните на европейския, пък и на азиат
ския феодализъм, където съществуват гарантирана феодална
собственост и система за сюзеренитет. В тези страни феода
лът, след като регулира своите отношения със сюзерена или
с кралската власт, е пълен господар на своя феод, на своето
имение, на областта, в която господства. Той има право да
се разпорежда със земята, както пожелае. Той може дори да
води собствена политика, да строи крепости и замъци, да има
свои хранени хора. Може да сече монети със своя лик, да под
хваща война с други феодали, щом това не противоречи на
сюзеренните му задължения. Той е пълен господар в съответ
ствие с властта, богатствата и влиянието си в йерархията.
Българският болярин е чиновник, царски човек.
Следователно той не може да действа извън онези рамки,
които му е определила царската оторизация, да се равнява
с особата, която го е направила богат и знатен. Тогава него
вото отношение към собствеността ще продължава да се оп
ределя от варварските традиции. Той няма да бъде длъжен
да се грижи за земята и производството. На него му стига да
умее да ограбва и изнудва, та след като изпълни задължени
ята към хазната, да остане и за него. И естествено е при това
положение той да се интересува не толкова от земята, която,
макар и да му носи приходи, не е гарантирано притежание, а
от движимите имущества, от това, което може непосредстве
но да валоризира, и преди всичко от плячката от войните, от
ценности и богатства, които са преносими, които могат да се
усвоят непосредствено.
Но когато войните не водят вече към увеличаване на дър
жавната територия, ще започне да нараства и стойността на
поземленото владение. Но земята и хората, които я обработ

ват, пак остават собственост на държавата. Тогава боляринът,
като използва позициите си на висш военен, на комитатски
управител или на чиновник, т.е. като се позовава на властта
си на царски човек, се поставя между държавата и селячест
вото и започва да отнема селски имоти, да поставя селяните в
зависимост, да ограбва техния труд. Но отнетите от селячест
вото земи не се превръщат във феодално имение, защото това
право в България поне до XIII в. не е официално признато.
При очертаните поземлени отношения българският бо
лярин не може да се прояви като организатор на производст
вото, не може да натрупа стопански опит, не може да създаде
свои крепости, замъци, не може да се превърне в независим
и силен сеньор.
И точно поради това той не живее в своето имение.
Положението му на управник, на временен изпълнител
на царската воля определя и отношението му към хората, към
селяните, които се намират по царска воля под негова власт.
Селяните, които обработват земята, не са болярски, а царски
люде. Царят може да ги остави свободни, може да ги даде в
зависимост на някой манастир. При това положение те не са
собственост на болярина, нито негови крепостни. И следо
вателно те не са добър работен добитък, за който боляринът
трябва да се грижи, да ги храни, да ги защитава и организира,
макар че точно те произвеждат неговото богатство. На селя
ните боляринът гледа като на временно поверено стадо, кое
то трябва да бъде ограбено чрез данъците или изнудено чрез
сила, което трябва да бъде дресирано и послушно. И затова
боляринът, изпълнител на царската воля, може да убие всеки,
който не плаща данъци, който се отклонява от повинности,
не се явява при мобилизация, не се подчинява на чиновничес
кото разпореждане. Това отново и отново увеличава варварс
ките отношения в една страна, в която на мястото на големи
организатори на производството действат безскрупулни и
алчни държавни чиновници, които, веднъж получили царс
ка оторизация, искат от всеки подчинен да се отнася към тях
така, както те се отнасят към своя повелител.
Положението на болярина като временен господар-уп

равник, лишен от социални гаранции и стопанскоорганиза-
торски качества, подхранва у висшето съсловие на държавата
стремеж към разкош и разточителство, консумативни наго
ни, желания за постоянно „угаждане на корема“ по израза на
Презвитер Козма, навика да се гизди и перчи с пищни дрехи,
да организира шумни ловове, диви пирове и забавления, да
облагодетелства близките си за държавна сметка.
Този стремеж към разкош и охолство е проявен и във
вечния блян на българската аристокрация към големите
центрове на тогавашния свят и главно към Цариград, пълни
със злато и сребро, с блясък и удоволствия, които липсват в
Преслав и Търново, а още повече в българската провинция.
Блянът по Цариград с неговите величествени палати и не
сметни богатства, копнежът по съблазнителния начин на жи
вот на византийската върхушка, продължила традициите на
късния Рим, е толкова силен, че се е превърнал дори в химера
на българската политика. И след като този блян остава ви
наги една мечта, която не може да бъде постигната със сила,
започва да се търси чрез подлост и предателство. И може би
това е психологическата основа на наличието на силни про-
византийски партии у нас, на „хора на императора“, които са
готови да заменят положението си на български велможа с
незначителна византийска титла, щом тя им отваря широки
те врати към лукса и перфидните удоволствия. А срещу това
българският болярин трябва само да смени службата си при
българския двор с тази при византийския василевс. При тази
смяна той не ще загуби своя феод, своите замъци и крепости,
защото не ги притежава. Друго би било поведението на сред
новековната българска върхушка, ако тя беше икономическа
категория, за която не службата, а земята е основата на власт
и на богатство.
След отхвърлянето на византийското господство през
1185 г. се създава нов аристократичен пласт, който обаче от
ново се оказва военно-бюрократично съсловие. Но през XIII—
XIV в. стриктното копиране на византийския модел променя
частично отношението на болярството към собствеността, а
оттам и ролята на българската аристокрация. Чрез пронията

е била призната собствеността върху поземлените владения,
имунитет, благородническо потекло и правото на наследст
во, разбира се, пак в определени рамки. Заслугата пред трона
отново и отново имала по-голямо значение, отколкото сто
панската независимост. Получават се отношения, типични за
политическия феодализъм в Ориента, където везните на дър
жавно-политическото равновесие бурно се колебаят между
силата на властта и стойността на богатството.
Формирана във византийски стил, късната българска
аристокрация проявява много по-голяма тяга към земята
и независимостта, опряна на богатството. И щом царската
власт се окаже слаба, щом тронът попадне в ръцете на боляр
ските партии, започва алчно обогатяване на висшето съсло
вие, придружено от нестихващи варварски амбиции за власт
и господство. В различните части на страната се появяват не
зависими от короната владетели.
Но срасли се с традицията, те и сега ще се представят по
вече като политически господари, отколкото като икономи
чески силни личности. Варварският нагон, никога незаглъх-
вал в душата на българския болярин, ще се подсили от новите
попълнения от кумани, хазари и т.н., които отново ще оживят
азиатските комплекси.
При това положение вместо отделните области, райони
и градове да се формират като самостоятелни феодални еди
ници на базата на едрата поземлена собственост, те ще по
бързат да станат политическа монета за размяна между бъл
гарския трон и византийския василевс. И тогава е логично да
се очаква Слав да отцепи от българската държава Родопско-
Пиринския край, Стрез - цяла Македония, Момчил да пре
минава на служба от един трон към друг. А когато мрачните
бури на заника връхлетят срещу България, всеки ще бърза да
спасява кожата си чрез васално умилкване и предателски ус
луги за сметка на род и отечество.
Тези нови господари, издигнали се през XIII-XIV в., до
казват качествата на своите предходници. Те пак не ще се
проявят като крупни организатори на производството и на
стопанския живот. И затова, след като закрепят господството

си над дадена област, те започват да имитират царската власт,
която ден и нощ са сънували, да се държат като надменни ти
рани над живота на местното население.
Житието на сръбския архиепископ Сава, представено
от книжовника Теодосий, е запечатало образа на болярина
Стрез, господаря на Просек. Ето какво четем в това житие:
„Прочее, като забогатя много и можеше да се каже за него,
че като паток е затлъстял и изпълнен с безумие [Стрез], въз-
гордян, забрави бога, защото се прояви като убиец, свиреп и
неукротим в немилостта си и много нечестив. Като установи
дома си на скалата в гореспоменатия Просек - а тази скала
беше много висока, около 200 разтега и повече, и непосредст
вено под нея тече голяма река, наречена Вардар, на тази скала
прочее [той] си направи дървена площадка, която превърна в
свой театър. И когато окаяният се веселеше, седеше, пиейки
на това смъртно съдилище, като играеше и се веселеше. Д за
него веселие беше човешката смърт: за малка вина осъждаше
на смърт сгрешилия и заповядваше да го хвърлят от височи
ната на тази площадка през онази страшна скала.
А когато хвърлеха някого, развеселяваше се и му под
викваше: „Внимавай да не си намокриш кожуха“ - защото
хвърленият не можеше да падне на друго място освен право в
самата река. Близките [на осъдения], ако имаше близки, или
богобоязнени хора [после] обикаляха реката, като търсеха
дали няма някъде да го изхвърли водата, та като го приберат,
да бъде погребан по човешки; а ако се задържеше някъде в
дълбочината, ставаше храна на рибите. И така, както казахме,
веселие за него беше човешката смърт. Такива [неща] праве
ше този човек в своята крепост“.
Колкото в нарисуваната картина боите да са сгъстени, все
пак тук са доловени съществени белези на къснобългарската
аристокрация, проявени в действията на севастократора
Стрез. Житиеписецът е забелязал, че съчетанието на властта
и богатството при определени условия осигурява политичес
ка независимост, при която местните владетели, отреагир-
вайки комплексите си за малоценност, няма да познават нито
милост, нито човешки обноски, щом рекат да удовлетворяват

кървавите си амбиции за власт и господство, останали без
контрол от централната власт.
Очертаният триъгълник болярство-власт-собственост
позволява да се надникне отблизо в политическите и идеоло
гическите схващания на средновековната българска аристок
рация, да се маркира нейното отношение по големите въпро
си за държавата, народа и отечеството.
Както беше отбелязано, през „героичния период“ (VII-
IX в .), опряна върху меча и на варварския стремеж да отвоюва
за себе си място под слънцето, аристокрацията усвоява пър
вите уроци по държавност като върховно начало в живота на
обществото, тъй като е изправена пред дилемата или смърт,
или опазване на новото отечество. И когато историческият
шанс застава на нейна страна, държавноправните й схваща
ния ще бъдат окончателно систематизирани. Разделила се
през IX-X в с племенно-родовите схващания, тя постепен
но утвърждава като основен идеологически постулат възг
леда за величието и непреходността на българската държа
ва. Тогава в нейните великодържавни мечтания проблясват
и месиански идеи. България ще бъде обявена за трета сила
наред с Византия и Алеманското царство. На българите бог
ще възложи да пазят Светия дух и правата вяра. Българският
владетел ще се обкичи с титлата „цар на българи и ромеи“, за
да се покаже на света, че той не е вече покорен „духовен син“
на василевса, а равен нему богопомазаник. Ведно със своите
сътрапезници той ще бъде обладан от химерата да се види на
трона на византийските императори, да стане водач на все
ленското християнство.
Така българската аристокрация в годините На държавен
възход демонстрира изключителната си дързост и решител
ност. С варварска самоувереност тя връхлита върху най-го-
лямата империя в света.
С историческа решителност тя отстоява българската
държава пред Византия и пред многобройни нашествия. В
тази борба на живот и смърт освен умението да върти мъжес
твено меча тя постепенно се обиграва политически, научава
се чрез премерени ходове да печели съюзници, да настъпва,

когато условията позволяват, да преминава към отбрана, ко-
гато е заплашена, да усвоява византийската дипломатичност,
да кове съюзи и антисъюзи, да намира подкрепа или да сблъс
ква враговете. Нейната историческа решителност много ясно
проличава в онзи момент, когато тя се възползва от козовете
на византийската политика в своя полза, като приема предла
ганата й християнска вяра и писмеността, за да ги превърне в
стожери на българското държавно и културно начало.
Историческата решителност и политическата схватли
вост са двете най-типични качества на българската аристо
крация, събрали ведно варварската дързост с византийския
политически опит на притворство, на лавиране, на социална
подвижност.
И когато през X в. привнесените отвън качества заедно
с придобитите умения за отседнал живот и държавно управ
ление се превърнат в яка сплав, ще се родят нови идеи, ново
светоусещане. Ранното самочувствие прераства в патриотич
но чувство, намерило израз в идеалите за величието на бъл
гарската държава.
Но сблъсъкът между варварските схващания и модер
ните политически концепции не позволява да се стигне до
окончателна идейна консолидация на българската върхушка.
И това се усеща в две насоки. От една страна, политиката на
противопоставянето срещу Византия запазва за дълъг пери
од традициите на варварството, които пречат на среднове
ковните първенци да усвоят модерните идеи за държавата.
От друга страна, ще започне раздвоение в предпочитанията
между самобитността и съблазните на цивилизацията, което
отрано ще раздели българското болярство на различни пар
тии и групи.
В първия план наред с историческата решителност и
непосредствената схватливост ще съжителстват демодира
ни архаични държавноправни концепции. Чак до XI в. боляр-
ството ще продължава да залага главно на силата на селското
опълчение и на непосредствените политически комбинации,
без да усвои смисъла на античния и на византийския военен
и политически опит. Вярна на дедите, дошли от дълбините на

един огромен материк, българската аристокрация не ще раз
бере ролята на моретата и контрола върху морските пътища
като трайна гаранция за бъдещето, за сигурността и величи
ето на държавата. Затова България ще остава винаги притис
ната в хълбоците на древния Хемус, държава без военен и
търговски флот, без морски бази и пристанища, без възмож
ности да излезе на открити морски простори дори и тогава,
когато българските граници достигат бреговете на три топли
морета.
При това положение стремежът да се завладее Цариград
и България да се превърне в световна империя остава винаги
една неосъществима химера, при това струвала твърде скъпо
на българското общество. Може би точно упоритите опити
да се пробият плътните стени на вечния град откъм сушата,
т.е. там, където това е било невъзможно, са станали повод за
византийските насмешки над българското дебелоглавие.
Във втория набелязан план се наблюдава бързо раздвое
ние сред аристокрацията, предизвикано от съблазните на ви-
зантинизма. И щом царската власт към края на X в. се оказва
слаба, за да обуздае страстта към забогатяване и политичес
ка корупция, болярството се разделя на две партии. Едната,
привлечена от блясъка на византийското злато и от изгод
ните обещания, проявява скрита или открита склонност да
пожертва независимостта на българската държава. В нейните
редици се оказват най-висшите функционери на държавата
като убития през 1015 г. кавхан Тодор, воеводата Богдан, „то-
парх на въоръжените крепости“, както и свещеноначалника
на българската църква архиепископ Давид. Към тази партия
принадлежала и жената на Иван-Владислав - царица Мария.
Другата, противоположна, „националната“ партия, коя
то следвала политиката на Самуил за запазване на държав
ната независимост, била значително по-слаба. И поради това
след смъртта на Иван-Владислав „партията на императора“,
т.е. провизантийската групировка, преминала към откри
то предателство, като предала крепостите и областите на
Василий II.
Липсата на ясни стратегически концепции за бъдещето

на държавата и византийските мании на българската върхуш
ка скоро били наказани. За век и половина българската дър
жава престанала да съществува. Византийското господство
над българската земя ще се окаже решаващо за манталитета
и историческата реализация на последния, четвъртия пласт
на българското болярство, господствало през XIII-XIV в.
Както беше посочено, в периода на Втората българска
държава аристокрацията окончателно усвоява византийската
политическа доктрина за божествено-сакралния характер на
царската власт, но за да я профанира в онзи първи час, кога-
то на българския престол ще се окажат слаби владетели или
когато страната ще бъде заплашена отвън. Така се дава ход
на един необуздан сепаратизъм, последван от бърза смяна на
господарите, действия, съчетани с формиране на антагонис
тични партии и групировки, със серия антидържавни загово
ри и убийства.
Личните предпочитания на върхушката и на отделни
нейни представители през XIII-XIV в. вземат връх над дър
жавните и отечествените интереси. Поради това, освен лу
достта да се цепи държавата, лесно били допускани чужденци
до държавния престол и бързо от независимост се премина
вало към васално смирение.
Демонстрираните в случая болярски прищевки са ти
пични за една социална група, която разчита на меча, а не на
своето богатство и сигурност. Те са нови импулси на варварс
кия нагон, качества на едно съсловие, останало без корен, без
трайни схващания за държавност, без моралните задръжки
на цивилизацията. Нищо друго не остава, освен тези склон
ности на българското болярство да начертават непрекъсна
тата върволица от предателства, убийства и братоубийства,
кървави династични и болярски разпри, и в последна сметка
да доведат до ново робство.
Дълъг е списъкът на болярските предателства през се
демте века на Българското средновековие. Нека отбележим
само по-важните от тях.
987 Поради заговорничество на Арон с Василий II

Самуил нарежда Арон да бъде убит.
1005 Ашот, зет на Самуил, грък по произход, избягва
с жена си Мирослава в Цариград и спомага за
завземането на Драч от Василий II.
1015 Иван-Владислав убива Гаврил-Радомир.
1016 Иван-Владислав убива и Владимир, зет на
Самуил.
1041 Алусиан, син на Иван-Владислав, ослепява
Петър Делян и изменя на въстанието.
1196 Иванко убива Асен I.
1196 Добромир Хриз се обявява за самостоятелен
владетел и съюзник на ромеите.
1197 Убийството на цар Петър.
1207 Заговорът и убийството на Калоян.
1207 Отцепването на Алекси Слав в Родопската об
ласт и сродяването му с латините.
1208 Отцепването на Стрез в Просек.
1246 Дворцов преврат; убит е Каломан I Асен.
Ок. 1250 По времето на Михаил Асен управителят на град
Сяр Драгота предава града на византийците; мес
тните феодали в Мелник също предават града.
1256 Дворцови преврати - убити са последователно
Михаил Асен и Каломан II.
1257/1259 Константин Асен води продължителна вой
на с Мицо, зет на Иван Асен И, който предава
Месемврия на византийците.
1263 Деспот Яков-Светослав, управител в областта
на Западна Стара планина, признава маджарс-
кото върховенство и се откъсва от търновската
власт. По-късно става самостоятелен владетел
на Видинската област. През 1275 г. чрез коварс
тво е премахнат от Константин Асен.
1279 Болярите в Търново отварят вратите на визан
тийците и признават Иван Асен III за цар.
В този списък не са включени масовите предателства от

периода на османското завладяване на България през XIV в.,
когато героизмът и саможертвата вървят ръка за ръка с измя
ната и позора, за да затрият окончателно българската сред
новековна аристокрация, сякаш като отмъщение за нейната
историческа некадърност.
Освен това списъкът показва и изключителните размери
на болярския сепаратизъм, довел в последна сметка до раз
делянето на Търновското царство на три държави. Наред с
историческите причини, в основата на този факт прозират
и психологическите мотиви на болярската безотговорност
пред род и отечество, предизвикана пак и отново от обсто
ятелството, че не стопанскоорганизаторските качества и ду
ховните ценности определят манталитета на българския бо
лярин-управник, а миражът за власт и господство, разчитащ
на меча и кинжала.
Образът на българския болярин ще се очертае още по-
плътно, ако се надникне в неговите идеологически настрое
ния и духовнокултурни интереси.
Идеологическите концепции на българското болярство
са сложна амалгама от варварското светоусещане и държав-
ноправните и идейните постулати на византинизма. В тази
смесица е отразено основното противоречие в еволюцията
на българското общество след 681 г. - стремежът към оце
ляване, контрабалансиран от тенденцията за интегриране в
цивилизацията.
Идеологическите схващания на болярството се оформят
в последна сметка от библейската доктрина на християнство
то и от византийските внушения. Най-напред от византийци
те са възприети и усвоени самодържавните идеи. Наложен е
православният светоглед, предполагащ неизменна защита ца
официалната догма и на позициите на християнската църква.
Изключителен акцент точно във византийски стил е сложен
върху мистицизма и отшелничеството. В житийната литера
тура светецът на църквата е натрапен като идеал за истин
ския християнин, като герой и мъченик на човечеството. И
двата образа - и на светеца-творец, и на светеца-аскет - са
еднакво канонизирани, независимо от предпочитанията през

различните периоди.
Все във византийски стил се тълкуват проблемите за со
циалните взаимоотношения, за властта и подчинението, за
каноничните и идейните отклонения в духа на ересите, проб
лемите за връзката на човека с бога и т.н. И точно поради
това през Късното средновековие византийската концепция
на исихазма [общуване, единение с Бога чрез пълно мълчание
и самовглъбяване в уединение - Б.р.] е приета на драго сърце
като официална доктрина и от българската църква.
Точна представа за идейните възгледи на българското бо-
лярство дава „Синодикът“ на цар Борил, забележителен писмен
паметник от XIII в. Тук властта на царя е представена като бого
помазана, болярите и духовните йерарси - като верни служите
ли на истината и доброто. „На всички боляри - мали и велики,
свещеници и монаси и на целия народ, които с благопокорство
хранят всякаква чиста и права любов към царя и архиереите“
е провъзгласена „вечна памят“. За онези, които се опитват да
нарушават царската воля, е произнесена „анатема трижди“.
Прозрачната идейна платформа на „Синодика“ намира
своята богословска интерпретация в официалната литерату
ра, където за висш идеал е обявен свещеният ред, създаден
от бога, анатемосан е всеки помисъл за промяна, царството
небесно е обещано на простите, богобоязливите, послушни
те, бедните и низшите. Невъздържани анатеми са изсипани
върху еретиците и волнодумците. Неизменно богословската
книжнина се опитва да натрапва образа на идеалния христи
янин в стила на старохристиянските завети.
Висока идеологическа стойност притежават съчиненията
на Патриарх Евтимий от XIV в. Предвидената от последния
български духовен водач реформа в областта на езика, идео
логията, културата и художествените принципи отново визи
ра изконната идеологическа цел: изчистване на доктрината и
постигане целостта на догмата. Ако се вярва на житиеписеца,
Евтимий неизменно настоявал, че неговото време се нуждае от
„истинско небесно съкровище“, от книги „нови, всички точни,
съгласни с Евангелието, непоколебими в стила на догмите“.
42 Н. Генчев ® Социално-психологически типове в българската история ·
Любопитно е да се отбележи и вътрешната динамика в

идейните настроения на средновековната аристокрация и
главно инверсията на понятията държава и народ. Когато
държавата е могъща, на преден план излиза идеята за божес
твения произход на царската особа, когато държавата е зап
лашена, разгромена или както през XIV в. - изправена над
пропаст, идеологията бърза да се позове на патриотичното
начало, на историческия спомен, на християнската традиция
и на народните добродетели.
Идеологическите концепции през Средновековието са
пряко свързани с духовните и културните интереси на вър
хушката. След налагането на християнството духовният кръ
гозор на българската аристокрация се формира на базата на
християнската догматика. Налагат се нови религиозни, фи
лософски, етични, естетически категории и мотиви, които
трябва да подменят езическите религиозни представи, за да
изравнят българското болярство в културно отношение с ви
зантийската и европейската аристокрация.
Усвояването на новото идейно-философско и религиоз
но начало е улеснено от сближението с византийската кул
тура. Първите българи - синове от владетелския дом или на
царските хранени хора, отиват да се учат в Цариград, където
усвояват византийската култура и изтънченост, за да се вър
нат като строители на църквата, на книжовните школи и на
българското християнско изкуство.
Наред с византийската образованост, новата аристокра
ция е трябвало да овладее и писмената култура, от която бъл
гарското общество е лишено чак до последните десетилетия
на IX в.
Следователно за оформяне на духовните качества на
българската аристокрация след покръстването три градива
имат решаващо значение: византийската култура, която точ
но в този момент навлиза в период на зрелост, езическата
традиция, която има многовечно присъствие в българската
душевност, и преминаването от безписмена към писмена кул
тура, факт от радикално значение за културния живот и за
духовното преустройство на българското общество.
Византийската култура се изгражда от IV в. насетне на

базата на християнството при незагасващото присъствие на
античната традиция. Сложната й еволюция оформя три кул
турни пласта: официално християнски, античен и варварско-
паганистичен. Към IX-X в. Византия е била все още най-мо
гъщият духовен център на Средновековието, в орбитата на
който осъществяват културното си развитие много народи.
От византийския духовен извор започва да черпи идеи и кул
турен опит варварският свят, застанал плътно по границите
на империята.
Духовното сближение на България с византийската ци
вилизация, а чрез нея и с античността, има решаващо зна
чение за културните предпочитания на българския средно
вековен елит. От Византия българската върхушка заимства
държавноправните си възгледи, политико-идеологическите
системи, културните и духовните ценности. Първоначално
това се осъществява чрез посредническите услуги на визан
тийската образованост, на византийската книжнина и лите
ратура, чрез усвоените византийски ритуални форми, чрез
копирането на начина на живот, който водят византийските
знатни родове.
В периода на адаптация към византийския културен мо
дел (IX-X в.) сближението е най-силно в областта на догмата,
т.е. в религиозно-идеологически план. Всички преводи, адап
тации и версификации от този период в официалната култо
во-богослужебна, богословска, пък и извънкултова книжнина
имат прозрачно ясен адрес - да бъдат едновременно доктрина
и познание. В този ранен период художествената условност,
позната на византийската, пък и на западноевропейската ли
тература, е изключена от българските книжовни интереси.
Българската аристокрация, прощъпулник в духовната
нива на християнството, както в началото на културния кон
такт с Византия, така и дълго след това не се блазни от по-
високи художествени ценности. Поради това процъфтяват
литературните жанрове на агиографията, химнографията и
църковната ораторска проза. Цяла серия от жанрове като по
езия, риторика и проза не възбуждат интереса на българския
елит. Ограничено е влечението му и към официалната извън-

култова книжнина, към „естественонаучните“ знания.
В жанровата структура на българската средновековна
литература като в огледало са отразени духовните предпочи
тания на елита. Тази структура показва, че аристокрацията
като цяло, независимо от няколкото духовно издигнати лич
ности, е първична и необразована. Голяма част от нея остава
вярна на паганистичната традиция, като продължава да влачи
изконните варварски суеверия и навици, мъчително трудно
да усвоява християнската доктрина. Достатъчно доказателс
тво за това е обстоятелството, че в българската литература и
изкуство липсват като мотиви любовта (в смисъл на човешка
любов), смехът и развлечението.
Каталогът на българската средновековна литература
показва една типична черта в духовния портрет на болярст-
вото. То не приема изцяло християнската доктрина в своето
битие. Винаги живият и силен паганистичен пласт се проти
вопоставя на официално християнския. При това положение
съзнанието на елита остава раздвоено. И след IX в. висши
те съсловия продължават да разграничават два аспекта на
живота - публичен и частен. Първият изцяло е подчинен на
християнското благоприличие; а вторият, без да се противо
поставя открито на официално приетото, дълго остава встра
ни от християнската доктрина. И затова в частния си живот
средновековният аристократ запазва варварските традиции,
наметнати с християнски плащ.
Неуспяла да усвои високите постижения на византийска
та духовна култура, българската върхушка се опитва да ими
тира по-сполучливо ежедневния начин на живот и светските
увлечения на византийската аристокрация.
Във византийски стил тя урежда своите дворци и ре
зиденции, изгражда манастирските обители и църковните
храмове. Точно като византийския василевс и като неговите
висши сановници се обличат и се труфят българският цар и
неговото болярство. Точно византийския държавен и цър
ковен церемониал те са превърнали в свой, по византийско
подражание българската аристокрация започва да се развли
ча, да демонстрира сила и богатство, тщеславие и мания за

величие.
Но през цялото Средновековие материалният стандарт
на двете върхушки, по причини твърде понятни, остава кре
щящо различен. В сравнение с Византия България няма дос
татъчно развит градски живот. А това задържа материалния
стандарт и всекидневния начин на живот на аристокрацията
на мизерно селско равнище. Достатъчно е да споменем, че
четвъртата българска столица Търново със своите царски и
патриаршески резиденции по Царевец, с болярските домо
ве и църкви по Трапезица, с големия манастирски комплекс
на Света гора и с народните предградия по протежението на
Янтра се оказа според данните на археологията едно малко
селище, което през най-бурния период на своето развитие не
надхвърля 10-12 хиляди жители. А останалите градски цент
рове според описанията на пътешествениците и потвържда
ващите ги археологически свидетелства са типични села.
Вярно е, че превратната историческа съдба е порутила
безвъзвратно паметниците на Българското средновековие и
при крайно ограничените писмени данни за епохата никой
не е в състояние да възстанови точната картина, очертаваща
ежедневието на аристократическото съсловие по отношение
на неговия материален стандарт. Но всяко ново археологичес
ко проучване затвърждава убеждението, че този стандарт в
сравнение с богатството на византийската аристокрация или
с блясъка на европейските дворци е жалко мизерен. Малки
градове-крепости, недоразвита урбанистична система, дреб
ни по размери царски, патриаршески и болярски резиденции,
неуплътнена и примитивна комуникационна мрежа, незна
чителни църковни храмове и манастирски обители - ето ги
всичките удобства, с които са разполагали лицата, упражня
ващи властта през Българското средновековие. Липсва дори
един голям и блестящ град, дори един великолепен и внуши
телен църковен храм, дори един. величествен палат.
Очевидно е, че напластените романтични видения за бъл
гарските средни векове непрекъснато ще се изпаряват, а това
ще ни позволи да разберем по-добре манталитета, възможнос
тите, стандарта и качествата на българското болярство, за да

схванем по-добре същността на Българското средновековие.
Поради своята бедност и духовна изостаналост българ
ският болярин, за разлика от византийския благородник и от
западния феодал, не поема ролята на меценат и непосредствен
организатор на културния живот. Тези функции той осъщес
твява пак и отново чрез държавата, която заедно с църквата
е главният културотворец през Средновековието. Държавата
не само определя насоките и параметрите на духовното раз
витие, но осигурява и средствата за културния градеж, тъй
като тя, а не аристокрацията, е господар на земята и богатст
вото. Държавата урежда книжовните школи, изгражда църкви
и манастири, прави дарения, меценатски жестове, организи
ра писателите, канониците, хората на изкуството. Тя изпра
ща момчета на учение във Византия, тя внася чужда културна
продукция, тя диктува модата, определя вкусовете.
Непосредствен изпълнител и организатор на държавна
та културна политика е църковният клир. Чрез своите вис
ши сановници и каноници, чрез многобройното монашеско
братство църквата организира и ръководи непосредствените
центрове на културния живот: черковни храмове, манастири,
книжовни и зографски школи. В нейната среда се отглеждат
и реализират творците на духовна продукция - писатели, бо
гослови, преписвани на книги, зографи, декоратори, учители,
„учени“ и т.н. Светската аристокрация, общо взето, остава
настрани от духовния живот и културното творчество, като
се изключи понякога намесата на владетеля и неговите приб
лижени, защото при Източната централизирана монархия
царят е не само пръв военачалник и управник, висш законо
дател и ментор, но и главен мъдрец, каноник и тълкувател на
културната мода. .
Едва през Късното средновековие няколко български бо
ляри, местни владетели, ще се намесят пряко в организация
та на духовния живот, като поддържат малки местни школи и
културни кръгове, като построят няколко църквици. Но това
е не само закъсняло явление, но и един краткотраен полъх,
погасен бързо от бурните политически събития на XIV в.
Специално внимание заслужава и социокултурната и

психологическата характеристика на втората компактна гру
па от българската средновековна аристокрация - висшия
църковен клир.
В много отношения църковната аристокрация демонст
рира същите качества, които бяха забелязани у болярското
съсловие. И църковният първенец, също като болярина, е
държавен служител. И той се назначава от царя за архиепис
коп или владика, за игумен или за член на Синода. И поради
това той също изцяло зависи от царската воля.
Срещу изпълнението на своите политико-идеологически
и културни функции църковната аристокрация, подобно на бо
лярското съсловие, участва в дележа на държавното богатство.
Тя получава чрез царските дарителни жестове поземлени вла
дения ведно със селяните, които ги обработват. В резултат на
това през XIII-XIV в. църквата се превръща в едър поземлен
собственик, експлоатиращ труда на огромни маси зависими
селяни и на многобройни слуги, клисари, иноци [монаси, ка
лугери - Б.р.], послушници, монаси и монахини. Фактически в
България големите поземлени имения са съсредоточени пре
димно в ръцете на църквата, тъй като царската власт се страху
ва по-малко от нейното непокорство, отколкото от болярите,
които вместо с кръста си служат с меча и са лишени от задръж
ките на християнското благоприличие.
Висшият църковен клир в България не само се създа
ва по образ и подобие на византийския, но и през цялото
Средновековие се опитва да имитира неговата роля в държа
вата и в обществото, неговото социално-културно поведение.
Подражателството има две основания. Първото е, че България
и Византия като държави функционират на базата на цезаро-
паписткия принцип. При това положение църквата и в двата
случая е подчинена на държавната власт и представлява нераз
делна част от общата политико-идеологическа система. И, вто
рото, че двата църковни клира водят един и същ ежедневен и
служебен начин на живот, изпълняват едни и същи ритуали и
обреди, имат едно и също облекло, еднакви отличителни беле
зи, едни и същи професионални умения и обществени навици.
При това положение българският църковен клир не само

повтаря буквално поведението на византийското бяло и чер
но духовенство, но следва и неговите духовни и идеологичес
ки увлечения. И то залага на мистицизма и отшелничеството,
и то се стреми да изгради огромни манастирски обители, за
да задоволи своето тщеславие, и то яростно се нахвърля сре
щу всяко отклонение от официалната догма, и то е готово да
запрати в „геена огнена“ и да изгори на клада еретиците, вра
говете на трона и вярата. В последна сметка и то се представя
като единствен посредник между човека и бога, войнствено
отстоявайки правото си на тълкувател на волята божия.
Но съществуват най-малко три разлики между визан
тийския първообраз и българското копие. Българската ду
ховна аристокрация обслужва интересите на собствената си
държава, която неизменно е противопоставена на Византия.
При това положение българското духовенство е принудено да
акцентува върху самобитността, върху държавно-политичес
ките права на българите, да кове от ортодоксията оръжия за
оцеляване. Това го противопоставя на византийската църква
и на цариградската патриаршия, предлага му по-голяма сво
бода в интерпретацията на канона и догмата, смирява ярост
та му срещу паганистичната традиция, която много често
също е аргумент на самобитността.
Втората разлика е в духовния ръст на двете групи.
България поради закъснялото си духовно развитие не може
да излъчи такива вещи каноници, книжовници, богослови, не
може да създаде такива блестящи храмове, както византий
ската църква, основател и законен представител на ортодок
салното християнство чак до XV в. Това обстоятелство ще
увеличи подражателския дух, ще подхранва компилативните
склонности на българския църковен елит.
Третата разлика отново е предизвикана от различната
степен на културно развитие на двата свята. Във Византия
съществува огромен пласт от интелигенция: учители, препо
даватели във висшите школи, писатели, юристи, нотариуси,
лекари, инженери, книжовници от всякакъв род, философи и
поети, които не са духовни лица. Този слой в България лип
сва. Ролята на интелигенцията тогава ще се поеме изцяло от

църковния елит. Така висшият клир е принуден да съчетае в
себе си качествата на духовника и на църковния пастир с уме
нията на писателя, книжовника и „учения“, със задълженията
на държавен човек и организатор на едрото земевладение, т.е.
всички онези официални дейности, които са регулирали жи
вота на средновековното общество.
Литературата и историческият спомен са запазили име
ната и образите на първостроителите на българската църква,
които едновременно с това са най-видните писатели, ора
тори, езиковеди, организатори на книжовни школи, творци
на българското изкуство. Три от тези образи - на Климент
. Охридски, на Иван Рилски и на Патриарх Евтимий, ще от
бележат върховете на духовното извисяване на Българското
средновековие.
В житията и другите литературни жанрове образът на ду
ховника традиционно и във византийския стил се представя
като мъченик на вярата, като светец и народен пастир, като
верен каноник и мъдрец. Така в житието на Иван Рилски,
възникнало по всяка вероятност през втората половина на
XI в. и най-късно през първата половина на XII в., светецът
е обрисуван като „набожен, благочестив и християнолюбив
човек“, който се бои от бога и му служи със страх, който пос
тоянно се моли, облян в сълзи, който е близък събеседник на
царя, довереник на бога. И едновременно с това, в стила на
народната проза той е видян като обикновен пастир, който
има само един вол, като човек с чародейна сила на лечител.
Така са представени в народната памет качествата на рилския
пустинник.
За разлика от народните жития, официалните житиепис-
ци търсят образа на духовника изключително на религиозна
основа. Те го рисуват рафинирано изчистен, стерилизиран,
без битови или легендарни добавки. Истинският духовен
пастир според официалната литература е свят човек, благо
честив, христолюбив, презрял светските суети, притежател
на кристалните добродетели, признати от църквата и канона
като богоугодни. Това е човек без грешки и духовни заблуди,
обречен на живот и смърт от бога и църквата. Неговият бла

гочестив живот, преживян като пустинник, в отшелническо
смирение, му осигурява не само рая небесен, но и пантеона
на безсмъртието.
Презвитер Козма е посочил точно качествата, които за
дължително трябва да притежава истинският духовник, мо
нахът-отшелник. „Зная пък други отци, които наистина по
добава да наречем монаси - пише той в „Беседата“. - Дори
погледът им показва, че са ангели божи. Думите им са светлик
за душите, а те са като небесни [ангели] по планините и жи
веят също като тях. Непрестанно славят бога, не се грижат да
натрупват богатства, не се красят с блестящи одежди, но във
всяко време като че се пекат в огнена геена и като че виждат
вече Господа, който иде от небето да съди. Кой ще разкаже за
доброволните им сълзи и скърби?“
Но още в средновековната литература е констатирано,
че изискванията за канонизиране на образа на светеца и реал
ният психологически портрет на чернокапеца се разминават
чувствително. И това не е случайно, тъй като върху канони
зирания портрет животът нанася онези щрихи, които се по
лучават от битността на духовника като държавен и църковен
чиновник, като експлоататор на зависимото селячество, като
непосредствен организатор на паството в името на опреде
лени политико-идеологически цели. При това българският
духовник живее и твори в една бедна страна, изостанала ма
териално и духовно, неусвоила напълно християнската докт
рина, разкъсвана от силни паганистични страсти и от настър
вени еретични движения.
При това положение, както е установил П. Мутафчиев,
българският църковен пастир не може да усвои мисионер
ското начало, да стане духовен водач, а бързо се затлачва в
политическия и социалния кръговъртеж на средновековното
ежедневие. В „Беседа против богомилите“ Презвитер Козма
описва монасите като хора, които постоянно нарушават
всички забрани, тайно прелюбодействат или „си вземат жени
и стават за смях на хората“, не се подстригват по закона, не
понасят манастирския режим, не се подчиняват нито на игу
мена, нито на бога. Те са похотливи, горделиви, „разсипани

от грехове“, скитници от град на град, където ядат чужд хляб,
„слуги на корема си“, небрежни към тялото, лицемери, „бес
ни на дума“, противници на светото писание, хора без воля,
т.е. дисциплина, гиздят се с облекло и се перчат пред хората,
връщат се към светските си привички и потъват като „свиня
в тиня“, вършат дела противозаконни. В манастирските оби
тели „те живеят, гоейки се като свини в кочини“, не зачитат
манастирския устав, неизменно просят подаяния, не искат да
работят, предизвикват крамоли сред братствата, вършат бе
зумия, чрез изповеди ограбват хората. И това, което е „най-
ненавистно и най-мерзно пред бога“, „мислят за себе си, че са
велики и свети, че всички хора са по-долу от тях и че само те
са угодили богу“. А на всичко отгоре грабят, „често купуват и
продават и уреждат имения от ниви и ливади“.
Възможно е големият български писател да е сгъстил бо
ите, да си служи с назидания, продиктувани от дидактическия
характер на неговите проповеди и от особеностите на поле-
мичния тон, но в основни линии той представя един завършен
портрет на българския духовник: прост и необразован, алчен
и див, лишен от духовни пориви, от пастирски качества. При
това нарисуваният от Козма портрет се отнася към ранните
християнски векове, когато духовенството все още е изпъл
нявало апостолска мисия. С основание може да се очаква, че
през XIII-XIV в., когато едрото манастирско земевладение
достига своя апогей, нагоните за грабеж и натрупване, как-
то и дивото самочувствие на църковната върхушка получават
още по-голям размах.
Така българският църковен деец в характерните си соци
ални и психологически измерения се различава от водачите
на католическата църква. В България, както и във Византия
той винаги е зависим държавен и църковен чиновник, при
католицизма истински сеньор, който или доминира над свет
ската власт, или дели властта, „дадена от бога“, с феодалната
аристокрация.
За разлика от католическите духовни водачи, българският
каноник никога няма да познае тщеславието на дворците, ве
личествените катедрали, духовното изкушение на теологията

и философията, опиянението от музиката на велики творци.
При българските условия векове са били необходими, за
да може църковният клир да излъчи из своите среди няколко
високообразован* творци и смели реформатори. Тези качес
тва, ярко са въплътени в образа на последния български пат
риарх - Евтимий Търновски, една голяма звезда върху гас
нещия небосклон на Българското средновековие. Съчетал в
себе си широките познания на теологията с уменията на дър
жавника и на църковния водач, дарбите на големия писател
и вещия богослов с историческата смелост на реформатора,
всичко това въплътено в достойнствата на един истински
учител, Евтимий се появява на върха на българската църква,
сякаш за да заличи нейните исторически недостатъци. Но за
съжаление неговото дело беше закъсняло.
И така, ако искаме да теглим едрите линии, които очер
тават образа на българската средновековна аристокрация,
трябва да резюмираме казаното дотук по следния начин.
Българската аристокрация е държавно-бюрократична и
клерикално-олигархична прослойка, произлязла от официал
ните институции, зависима от централната власт, от царската
воля. Всичките й положителни и отрицателни склонности,
умения, знания и реализации, интереси и настроения се дик
туват от мястото, което тя заема в българската средновеков
на държава.
Тази социална група не се появява като организатор на
производството и на стопанския живот. Тя е ограбван на на
родния труд, лишена от делови качества, от знания и умения
за обществено производство. Поради това тя не разполага
със самочувствието на едрия феодал, идващо от богатство
то, наследството и блясъка на аристократическия герб, нито
с аристократическите мании на византийските динатои, кои
то често измерват своето достолепие с византийските васи-
левси. През цялото Средновековие болярството остава да се
подмилква пред тези, които държат реалната власт и го до
пускат до държавната и църковната трапеза. И то остава едно
консумативно, а не производително съсловие.
Средновековната знат, особено в ранните си генерации,

демонстрира решителност и политическа схватливост. Но не-
успяла да скъса с варварските традиции, тя не намира трай
ните опори на българската държавност, не осигурява реално
нейното бъдеще и величие.
Раздвоена между варварството и византинизма, между
архаиката и цивилизацията, тя се оказва исторически недал
новидна социална група. Поради нейната неспособност, пора
ди склонностите й към измяна на род и отечество, България
трябваше да преживее половината от своя исторически жи
вот под чужда власт.
В последна сметка българското болярство действа като
ръководна върхушка на една малка държава, често намира
ща се в зависимост, във васално състояние, заплашвана от
многобройни опасности и непрекъснати удари. Комплексът
за малоценност, който се получава от всичко това, дълго ще
смущава идеологическите принципи и патриотичното чувст
во на българската върхушка, за да подхрани нейните склон
ности към политически авантюризъм, към безотговорност в
часовете на върховни исторически изпитания.
Българската аристокрация е с ограничен духовен багаж,
събрал ведно езическите остатъци с християнската доктри-
налност. Тя е лишена от могъщи импулси за културно твор
чество. Затова е чуждопоклонница, често обръща алчен пог
лед към блясъка на големия свят, който я заобикаля, и много
рядко достига до духовно прозрение.
На тази аристокрация историята като че ли с основание
пожела ранна погибел. Неуспяла да защити земята и държа
вата на българите през XI в., тя е ликвидирана напълно. Още
по-зла участ издебва нейните наследници. Изправени два
века по-късно пред разрушителните вълни на османското
нашествие, разпокъсани и безумни, безотговорни и прокъл-
нати, те най-напред ще бъдат унижени, а после и физически
изтребени.
Само една малка част от духовния елит ще успее да се
приюти по съседни или по-далечни страни, за да предизвика
последната вълна от българско присъствие в средновеков
ната култура. Друга част, скупчена по манастирите, ще чака

милост от завоевателя, за да изгасне в мрачините на робс
твото още през следващите десетилетия. Трета част отново
ще се позове на нагона на предателството, ще отвори на за
воевателите крепостните стени, ще се потурчи, за да получи
спахийски статут. Но няма да мине и един век, когато спа
хиите-християни ще бъдат заличени напълно от списъка на
османското военно опълчение.
Унищожението на средновековната българска аристо
крация се съпътства от нейната окончателна морална дегра
дация. Народът ще прецени гибелта й като божие наказание
за смъртни грехове, за проявена недалновидност и несговор-
чивост, като възмездие за историческата неспособност на
българското болярство да запази земята и народа българс
ки от посичане и робство. И този народ, оставен без водачи,
без държава и собствена църква, ще забрави през робските
векове царете и болярите, тези, които се перчат на гребена
на неговата история цели седем века. Те не само ще бъдат из
трити от народната памет, но както добре е забелязал Пенчо
Славейков, ще бъдат възненавидени като виновници за дър
жавната разруха и народните страдания.
Във фолклора цели векове няма да се мерне образът на
нито един достоен български цар или болярин. Народното
предание ще остане в почуда пред кончината на последния
патриарх, за когото ще се съчинят точно такива легенди, ко
ито да отразят неистовото народно желание, макар и за един
достоен водач. За царете и болярите като отмъщение ще се
предават от век на век легенди за позорната им смърт. Образа
на един турски васал народът ще обкичи с добродетелите на
спасител, сякаш за да се надсмее над историческата неспо
собност на българската аристокрация.
В историко-психологичен план гибелта на средновеков
ната аристокрация означава край на нейното социално, кул
турно и психологическо присъствие в българската история.
И когато българите един ден ще започнат да изграждат сво
ята нова история, култура и душевност на базата на нацио
налността, те ще бъдат лишени от историческия и културния
опит на средновековната аристокрация. Това ще накъса ниш

ката на традицията, но ще освободи новото време от духа на
средните векове, от аристократическата мания, от опеката на
клерикализма. От Средновековието в новата българска кул
тура като далечно ехо ще. долети само историческият спомен
за някогашното държавно величие (от него Паисий ще из
кове знамена и надежда) и отблясъците на средновековната
култура, пренесени чрез езика и чрез случайно запазилите се
старобългарски паметници, и чрез съхранената християнска
нравственост.
Отсъствието на аристокрацията в новото време ще ос
вободи „третото съсловие“ от необходимостта да води кър
вави борби за власт, да стига до исторически компромиси с
миналото, а народа - от преклонението пред средновеков
ните права, произтичащи от герб, наследство, достолепие и
исторически заслуги.
В чисто психологичен план ранното изчезване на арис
тократическото потекло ще окаже чувствително въздействие
върху духовното структуриране на новото българско обще
ство.
Преди всичко всеки опит за аристократическа мания и
големеене ще изглежда в българското съзнание като недос
тойно и смешно. Това ще подхрани и съхрани демократичес
кото чувство, усещането на обикновения човек за равенство
и достойнство, освободено от присъствието на титли, обръ
щения, чинопочитания, сервилност, от ритуалите, разделя
щи хората и обществените групи. Както е забелязал още Г. С.
Раковски, освободени от аристократическата мания и сует
ност, българите ще се обръщат помежду си само с „ваша ми
лост“, което ще важи и за бедния селянин, и за богатия чорба
джия, и за султанския велможа.
Свободата в отношенията ще определи маниерите на об
щуване между хората - откритото и сърдечно поздравяване
и посрещане, безпардонното ръкуване и потупване. Тя ще се
отрази в облеклото, в нравите, обичаите, общуванията на об
ществени места. Неслучайно през Възраждането се създава
равноправно, достъпно и без всякакви привилегии или със
ловни ограничения национално образование, не е случайно,

че в църковния храм няма запазени места за богатите и знат
ните, че всеки може да отиде навсякъде, където пожелае, за-
щото пред него не се изпречват кастови, клубни и други сред
новековни прегради.
Всичко това ще окаже изключително влияние върху духа
на българското семейство, което не ще познава аристокра
тическата йерархия и средновековните условности. То ще
формира отношенията в рода, селото и града, то в последна
сметка своеобразно ще оцвети обществения живот с широ
ки демократически порядки. Всички представители в общин
ските, културните и политическите институции ще бъдат
задължително избираеми, защото ще липсват хора, които по
традиция и право да са признати за народни водачи.
Непосредствено от живота ще бъде изведен народност
ният, демократическият принцип, за да се превърне в край
ъгълен камък на националнополитическата идеология, пък и
на българското мислене.
Но ранното прекъсване на аристократическата линия ще
подхрани и някои отрицателни явления, които ще затлачват
българската култура и душевност. Ще остане дълго да биту
ва първичността, делничната посредственост. Ще разцъфти
парвенющината на новите богаташи. Лесно ще бъде пренеб
регвана традицията. Нихилизмът към миналото понякога Ще
преминава в отрицание на родното, за да припалва неурав
новесените усещания за национална малоценност както по
отношение на миналото, така и към вярата за успешна исто
рическа реализация в бъдеще.
СЕЛЯНИНЪТ
С елянинът е неизменно присъстваща социална категория

в българското минало и настояще. И поради това той е
постоянният носител на народовата душевност. Неговата
точна характеристика ще ни подскаже сигурни пътища към
истината за нашата история, към тайните на българската на-
родопсихология.
Историческото развитие откроява три образа (типа) на
български селянин: патриархален тип от Средновековието и
от турския период; селянина в условията на буржоазното об
щество и селския труженик след кооперирането на земята.
Патриархалното селячество просъществува най-дълго
в българската история - от VII чак до края на XIX в. Но то
има и своята предистория, корените на която се спускат в
традициите на старославянската общност, както и в опитите
на прабългарите да се разделят с номадството и да преминат
към отседнал начин на живот още преди 681 г.
Установено е, че славяните, далечните предци на средно
вековния българин, още преди настаняването си по Долния
Дунав и на Балканите са народ от земеделци и скотовъди, кои
то преживяват междинна фаза на преход от номадство към от-
седналост. Историческите хроники и археологическите данни
свидетелстват, че славяните в своите праисторически обитали
ща орат и копаят земята, отглеждат домашни животни и пчели,
препитават се от лов и риболов, притежават начални занаят
чийски умения, но нямат трайно установени селища, а непре
къснато се местят от място на място. Според хрониста Йордан
те не познавали градския живот, а живеели в блата и гори, в
примитивни жилища, които при нужда бързо изоставяли.
Основна клетка на архаичното славянско общество е го

лямото семейство, интегрирано в състава на селската патри
архална община. Липсвала частна собственост. Земята, гори
те, водите, както и произведеното принадлежали на рода, на
общината и на племето.
По-различна е социалната характеристика на дру
гите предци на българското селячество - конниците от
Аспаруховата дружина, прабългарите. В далечните времена
това били номади. С отделянето им от тюркско-алтайската
езикова етническа общност (II хил.пр.Хр. до IV в.пр.Хр.) на
стъпват промени, които трудно могат да се проследят поради
оскъдните исторически извори. Но в основни линии и тогава
прабългарите остават на нивото на ном адско-пастирска
та култура, макар и да усвояват от съседите си някои белези
на отседналост. Но така или иначе, на Балканския полуост
ров прабългарите се явяват като племе от полуномадски тип
с начални умения да обработват земята, с разбито пастирско
животновъдство и с примитивни занаяти, свързани с войната
и скотовъдството.
С настаняването си от двете страни на Дунава през
V-VII в. както славяните, така и прабългарите преминават
трайно към отседнал начин на живот. Така се извършва пър
вата и най-радикална социална промяна в ранната българска
история, която ще очертае посоките на бъдещото развитие.
Преминаването към отседналост свързва довчерашните сла
вянски полуземеделци и полувоини, както и прабългарските
конници и пастири с традициите на една отколешна земедел
ска цивилизация.
Заселниците усвояват една благодатна и плодородна
земя, оросявана от безброй реки, начупена от величествени
планински вериги, пълни с дивеч, с грамадни горски масиви
и обширни поля, с благодатен за живот умереноконтинента-
лен климат.
Оттук нататък животът и социалната реализация на бъл
гарското селячество ще зависят от природните и климатич
ните дадености, сред които върху античните традиции се на
слоява привнесеният номадски опит. Разрушаването на зава
Селянинът 59
рените стопански форми ще върви успоредно с тяхното усво

яване. Това е главното, което определя социалното развитие
през ранните векове на българската държава. Изключителна
роля за социалното структуриране играе установеният модел
на държавно-политическа организация, при който властта
и върху людете, и върху земята принадлежи на централната
власт. Държавата преотстъпва своите собственически пра
вомощия на отделни лица или институции, без да променя
статута на собствеността.
При това положение едромащабните измерения на соци
алния процес след VII в. могат да се представят приблизи
телно така: формира се едно отседнало, типично земеделско
общество. Постепенно отпадат нагоните и традициите на но-
мадството. Земеделието става главен поминък на население
то. Развива се и животновъдството, като се променя неговата
вътрешна структура, в смисъл, че вече са застъпени повече
продуктивните и впрегатните животни, тези, които дават
храна и орат земята, за сметка на онези, които служат за лов
или за война.
Нуждите на живота и държавата стимулират развитието
на промишлените дейности, подчинени вече не толкова на нуж
дите на войната и предвижването, колкото на потребностите
на земеделието. Оживяват се античните рударски центрове.
Появяват се първите градове. Развива се търговската обмяна.
На основата на стопанските форми и на политическите
отношения през Първата българска държава се извършва и
социалното структуриране на обществото.
Преобладаващата маса от населението са селяните. През
началните векове (VII-IX в.) те са предимно свободни сто
пани, влизащи в състава на селската община, обработващи
дружно земята чрез родовите задруги. За този период об
щественото владеене на земята още доминира над частната
собственост. Заедно с това започва процес на имуществена
диференциация в много посоки, който води до обедняване на
селячеството, до началното му разслоение. Нараства броят
на селяните арендатори (изполичари и мортири). В селското
производство ограничено още се използва и робски труд.
Окончателното оформяне на различните категории селя

ни се извършва през XIII-XIV в., когато с оглед на админис
тративно-правния си статут селяните се делят на две главни
групи: селяни, подчинени пряко на органите на централната
администрация (държавни селяни), и селяни* поставени не
посредствено под властта на местното болярство (зависими
селяни).
Държавните селяни притежавали свои имоти, които мо-
жели да подаряват, завещават, купуват, продават и т.н. Те има
ли право да променят местожителството си из цялата страна;
били организирани в общини, подчинени пряко на централ
ната власт.
Парици. Занимавали се предимно със земеделие и ско-
товъдство, но се срещали и известен брой занаятчии (ковачи,
грънчари, ножари, кошничари, кожари и др.). По-голяма част
от париците били светски лица, но имало и низши духовници
(попове).
Париците-имали земя, от която се прехранвали. Имотите
им се означавали с термина стаси. Част от земята придоби
вали по наследство, а друга част получавали от личната земя
на едрите собственици в качеството си на заселници.
В зависимост от имущественото си положение париците
били три групи: които имали само един вол, се наричали во-
идатщ притежаващите два вола - зевгарати·, а тези, които
разполагали с две двойки впрегатен добитък - дизевгарати.
Различен бил и социалният статут на париците в зависи
мост от притежаваната от тях земя: една част били без собст
вена земя, напълно обезземлени. Друга част станали зависи
ми, без да губят имотите си (напр. жители на държавни села
минавали под властта на местен господар или манастир по
силата на дарствени грамоти).
На париците било забранено да продават или да дават
в зестра имоти на лица, които не се намират под властта на
същия господар.
Отроци. Подобно на париците, те имали земя, от която
се изхранвали, но тази земя не била тяхна, а на болярина. При
това отрокът се намирал в лична зависимост от своя госпо
дар, бил негов слуга и изпълнявал различни задължения. Тази

зависимост била предавана по наследство.
Технитарите били селяни, които вероятно имали и за
дължението да доставят различни занаятчийски изделия на
болярина.
Власи (по-точно е да се каже „влахи“ от влахярна, наи
менование на част от кошарите и постройките - б. Н.Г.) са
или свободни, или зависими селяни-пастири. Една част от
влахите били подчинени на органите на централната власт,
следователно спадали към държавните селяни; друга част се
намирали под властта на някои едри собственици, т.е. нами
рали се в положението на зависими люде.
С установяване на османската социалнополитическа
система в България през XIV-XV в. се извършва прекатего-
ризиране на средновековното селячество.
Завоевателите налагат със силата на оръжието принци
пите на нова социално-икономическа система, която трябва
ло да увековечи тяхното господство над Балканския полуост
ров, а заедно с това да определи условията на живот в българ
ските земи през следващите няколко века.
Земята, основното средство за производство, става соб
ственост на централната власт, на бейтюлмала (държавно
съкровище). С нея според законите на шериата разполага сул
танът. Той може да я дели и раздава на тези, които служат в
армията, администрацията или са хора от неговото непосред
ствено роднинско или служебно обкръжение. Така се образу
ват отделните надели, наричани ленове, които се предоста
вят за ползване от частни лица и на религиозни учреждения
при определени условия, които обаче не засягат статута на
собствеността, а само условията и начините на временното
ползване на земята.
■ Селското население остава върху своите бащини земи,
като получава тапия, т.е. документ, който узаконява притежа
нието и унаследяването, а заедно с това обвързва непосредс
твения производител с многобройни данъци, ангарии и други
задължения и повинности към държавата и към притежателя
на лена. Отделни части от населението, изпълняващи полез
ни за новите господари поръчки (соколари, въглищари, ко-

няри от султанските конюшни, оризари, дервентджии и т.н.),
получават облагодетелстван статут, който обикновено ги ос-
вобождава от най-тежките данъци и повинности. Специална
и фаворизираща е финансово-данъчната система за селското
население от мюсюлмански произход.
Аграрният режим в Османската империя се базира вър
ху няколко принципа, осветени от шериата. Ликвидирани са
частната собственост и гаранциите за нейното притежание;
основните средства за производство (земята) са централизи
рани в ръцете на държавата, която преотстъпва част от собс
твеническите си права на отделни лица от аристокрацията и
военното съсловие; определен е статут на непосредствения
производител, при който част от собственическите права
(наследяване, продажба) остават в негови ръце, но той е пре
ди всичко притежател на земята; подчиняване на стопанските
и социалните проблеми на политическите и военните нужди
и на религиозното превъзходство на исляма, което предпо
лага установяване на неравноправен социален, народностен
и верски режим.
Тази система, макар и да е камуфлирала някои социал
ни институции на византийския модел, е различна от него.
Главното, което характеризира нейната същност, е илюзорна
та азиатско-ориенталска постановка на въпроса за собстве
ността, при която върху едно парче земя се явяват с претен
ции за собственост най-малко три страни: централната власт
- юридически и фактически собственик; съдържателят на
лена като неин пълномощник, и селянинът, снабден с тапия за
притежание. В този омагьосан триъгълник е заложена соци
алната същност на централизираната държавно-политическа
деспотия, обрекла Ориента с векове на застой, а историчес
ката еволюция - на невероятни трудности. В него е вплетена
сложната съдба на патриархалното селячество.
При това положение в социалния статут на селянина са
извършени най-малко три поправки. На първо място той няма
поземлена собственост - юридически призната. Това го лишава
от законни основания за защита. Притежаваната земя, недви
жимите и движимите собственост, пък дори ж и в о т ъ т и честта

му зависят изключително от държавата и от силните на деня.
Втората промяна се изразява в обстоятелството, че дър
жателят на лена, за разлика от средновековния български бо
лярин или от византийския аристократ, също няма признати
или дарени права на собственик върху земята и върху селяни
те, нито феодален имунитет, който да гарантира наследство
то. Той е временен господар на подарената му от султана земя
и на селяните, които я обработват. Така се оформят отноше
ния, при които върхушката не се интересува от развитието
на стопанството и производството, нито от селяните, които
произвеждат нейното богатство, а единствено от ограбване
на селския труд. А това обстоятелство ще задържа производ
ството до онова ниво, което е достатъчно да изхранва селски
те челяди. Така ще се увековечи дребното земеделие, още по
вече, че при плодородието на почвата дребното стопанство
ще бъде достатъчно, за да може селянинът да се препитава.
Третата разлика в социалния статус на селянина през
турския период е, че той не е крепостник. Селянинът става
рая на султана и централната власт не се интересува къде жи
вее и на кого оставя имота си, а дали плаща данъците редов
но. Поради тази причина законите за закрепостяване никога
не са били прилагани стриктно в Османска Турция.
Тези бележки показват, че социалният статус на пат
риархалното селячество през Българското средновековие
и през османското господство е твърде различен от този на
селяните при европейския или азиатския феодализъм, къ-
дето собствеността на земята и юридически, и фактически
принадлежи на феодалната аристокрация, а селянинът е само
наемател на господарската земя и поради това е закрепостен
към големите имения.
Най-общите наблюдения са достатъчни, за да очертаят
социалното положение на селячеството през средните веко
ве и промените, настъпили след османското завладяване на
България. Те ни дават възможност да изтеглим внимателно
основните линии, очертаващи социалната и психологическа
та характеристика на българския патриархален селянин.
# * *
Социалните условия, при които векове е живяло бъл

гарското патриархално селячество, определят преди всичко
неговото отношение към земята. Тя е всичко за селянина:
началото на живота, радостта от живота и вечното жилище
на мъртвия. Селското съзнание опоетизира студената пръст
в многобройни образи. В ежедневния селски живот земята е
израз на вечно безпокойство. Целият цикъл на селския жи
вот, както е забелязал К. Петканов, преминава в непрестанна
борба със земята.
Тази биологична връзка отразява реални социални отноше
ния, ражда и поддържа дълговечен собственически инстинкт.
Патриархалният български селянин, за разлика от своя
събрат от страните, където селячеството е било лишено от
собственост, е с трайни, традиционно предавани инстинкти
за собственост и притежание. Земята, наследена от деди и
бащи, както и прикупените парчета са основен камък на селс
ката сигурност. Тази земя е свещено притежание. Селянинът
се разделя със своята земя само чрез смъртта си. Тя е гаран
ция за живота и добруването на селската челяд. Тя е източник
на почит и уважение, тя осигурява бащинската власт над де
цата и наследниците.
Дребнособственическият инстинкт е маята, която за-
квасва и поддържа душевната нагласа на патриархалното се
лячество. Този инстинкт регулира и отношението към общи
те притежания - гори, мери, пасища и т.н. Патриархалният
селянин никога не посяга на общото, защото не желае никой
да закача и неговото.
Инстинктът за собственост на земята е толкова силен,
че традициите, породени от него, са свещени. Селянинът ре
гулира своите отношения при покупко-продажба или при на
следяване и даряване само с една честна дума или чрез свиде
телско присъствие на един или няколко души. На него не му
трябва съдебна санкция, защото по обичай и традиция е при
ето никой да не посяга на чужда земя. И ако това стане, тогава
отмъщението е кърваво. И за една бразда са се убивали братя
или близки роднини. Вековната традиция е санкционирала
тези отношения по най-категоричен начин. При всеки случай

- продажба, преотстъпване, наемане на земя, дарение, унас-
ледяване, се знае как трябва да се постъпи. Отклонението от
осветените от традицията доброволно-правни норми в съз
нанието на селянина граничи с мародерство, което се посре
ща с пълно презрение или се наказва чрез лично отмъщение.
Народното поверие е запазило многобройни разкази и за
„божие“ наказание на тези, които са посегнали на чужд имот.
Собствеността на земята регулира отношението на па
триархалния селянин с държавата и нейните институции.
Селянинът и през Българското средновековие и особено през
турския период знае достатъчно добре, че дели собственост
та на земята с държавата и с временния притежател на име
нието или на лена. Именно поради това държавата и върхуш
ката са негови грабители, негови врагове. В отношенията си с
тях той се стреми да се отклонява от данъчното облагане, да
запазва за себе си повече от произведеното, да крие реколта
та и добитъка, да изпълнява само онези тегоби и повинности,
от които не може да се откопчи. В същото време селянинът
не се стреми да създава едри, големи имения, защото знае, че
никой няма да му позволи да разполага с произведената про
дукция. При това той рядко излиза на пазара. Това укротява
собственическия инстинкт до равнището на дребното прите
жание и увековечава патриархалната традиция. Така парчето
земя, малките нивици, ливади, лозя и градини придобиват
стойност на единствена материална гаранция за живота на
селянина. Дребният собственик е увековечен като социална и
психическа категория. Отношението към държавата и общес
твото намира външен израз и в стремежа на селянина да под
чертава по различни начини своята бедност. Той ходи лошо
облечен, оплаква се постоянно от недоимък, от липса на бе
рекет, от ялови овце или крави, никога не язди хубави коне.
Никой, дори и най-близкият, не може да знае колко пари има
скътани в сватбения сандък на булката. Ив. Богоров точно е
забелязал, че в България не се смята за прокопсан човек този,
който се перчи с имане или се кичи със скъпи дрехи, а този,
който ходи с охлузена аба и закърпени потури.
66 Н. Генчев €> Социално-психологачески типове в българската история
Дребнособственическите отношения са увековечени и от

наследствената традиция. За България майоритетът въобще
не е познато явление. Всяка мъжка рожба от многобройната
челяд, а много често и момичетата получават идеална част от
земята. Нивите, градините, ливадите се разделят на по-малки
парчета. Отново триумфират дребната собственост и тради
цията. Силно умаленото наследено стопанство се закръгля
през целия живот на новия стопанин или чрез прикупуване,
или от зестра, или от дарения, а най-често чрез допълнителна
разработка на пустеещи площи, които в българските земи са
били в изобилие. И може би точно плодородието на почва
та, което е позволявало да се обработва само част от земята,
съчетано с нагоните, породени от ограничената собственост,
увековечават дребното владение с всички последици от това
за стопанство, бит и душевност.
Много често през османския период, даже и през XIX в.,
когато ламтежът за земя е огромен, усилията на властта да
накарат селяните да наемат допълнителна земя оставали на
празни. Селяните обикновено са избягвали да се възползват
от тази възможност заради бича на данъците, но главната при
чина в случая е тази, че бащината земя, напоена с потта им,
е достатъчна да ги изхрани от реколта до реколта. И при аб
солютното господство на дребнособственическите инстинкти
ограничените поземлени владения стигали на селянина, лишен
от стопански възможности, от размах и въображение, дълбоко
предан на традицията, завещана от рода и семейството.
Наследствената традиция и психологическата нагласа
на патриархалния селянин увековечават и разпокъсването на
селския имот в няколко или десетки парчета от малки ниви-
ци, ливади, градини, лозя и т.н. Селянинът не се стреми да
ги събере на едно място. Малката нивица е притулена в ша
рената черга на землището. Тя трудно се забелязва от „лошо
око“, от данъчните агенти. Лесно може да се скрие реколтата
от нея. Пък и защо да се събира земята на едно място, след
като утре подялбата отново ще я пръсне.
Същите социални и психологически подбуди поддържат
и така наречените перекендни земи (перекендета), т.е. ниви,
ливади и т.н., пръснати из землищата на други села или об

щини. ·
Получава се интересен парадокс: силният собственичес
ки нагон за притежание, притиснат от природната и социал
ната действителност, остава укротен на базата на дребното
владение и на разпокъсаното земеделие. И на базата на дреб
ната собственост този нагон се изостря до крайната си чувст
вителност за свое и чуждо. И когато по-късно меркантилиза-
цията ще развихри страстта за земя, ще станем свидетели на
безкрайната алчност, породена от бедността.
Статутът на собствеността регулира и отношенията в
рода и селското семейство. След разпадането на родовите
връзки мъжът става господар на дома и семейството, и то
главно поради това, че има решаващ дял в изграждането на
неговата стопанска основа („бащин имот“).
Но жената в селското семейство е реален съпритежател
на собствеността. Това я поставя в положението на равно
стоен партньор, защото тя донася в зестра различни имоти
и чрез труда си съдейства за тяхното умножаване. А от друга
страна, тя ражда децата, които ще наследят събрания фами
лен имот. Положението на възрастните хора в семейството
зависи изключително от това, дали тапията още носи тяхното
име, или са предали своите собственически пълномощия на
наследниците. И това кара много възрастни селяни да не де
лят земята до смъртта си, за да държат своите синове и дъще
ри в покорство дори и тогава, когато те вече са порасли, имат
семейства и вършат основната работа в стопанството. Така на
базата на дребното владение децата приживе на родителите
са лишени от всякакви собственически права. Отделянето на
сина от стопанството на бащата е рядко явление.*
Дребнособственическите отношения в българското
земеделие, съчетани с особеностите на почвата и климата,
оказват решаващо въздействие върху оръдията на труда, вър-
Тук се крие главната причина за многолюдната челяд, както и за

увековечаването на колективното притежание и стопанисване на
земята, за които ще стане дума по-нататък.
ху неговата организация и ритъм. А в процеса на труда се изг

раждат и предават по наследство важни черти от психология
та на патриархалното селячество.
Богатството на почвата, благоприятният климат и сто
панската структура на примитивното земеделие са предопре
делили изключително бавната промяна на селскостопанските
сечива, невероятната рутина и консервативност в развитието
на оръдията на труда.
За цели векове, както през Средновековието, та и чак
до XX в., българският селянин чопли земята с дървено рало
(по-късно към него се прибавя железен палешник), теглено от
волове, крави, коне, биволи, мулета или магарета. Мотиката,
лопатата, чапата, белът са основни средства за ръчно обра
ботване на градините и лозята. Целият инвентар за гроздобер
и розобер е пригоден също за ръчна манипулация. Основни
превозни средства остават колата или каруцата с всички ней
ни преустройства, плевният кош, корабът за грозде, пък дори
и чувалът за мъжа и женските престилки за по-малки товари.
Примитивен е инвентарът за жетва и вършитба: сърпо
ве, коси, паламарки, дикани, вили, лопати и т.н.
Дребното земеделско производство дава живот на ръч
ния труд. Почти всичко в селското стопанство се извършва
чрез ръката на човека и силата на животното. Допълнителна
енергия е била получавана само от течащите води. Няма и на
мек за механизация на труда, като изключим водните помпи,
движени от слепи коне, и незначителните промени в инвента
ра, осъществявани след многовековното му пригаждане към
ръката и почвата. Традицията е вечна и неизменна.*
Патриархалният селянин е лишен от всякаква идея за ра
ционализация на производството и труда. Цели векове той
оре, сее, копае, жъне, вършее с ръката си и с помощта на жи
* Именно по отношение на източниците и използването на енерги

ята от XV-XVI в. насетне започва да се образува една значителна
дистанция между Европа и Ориента, която в непосредствена и по-
далечна историческа перспектива ще разтвори ножицата в стопан
ското и социалното развитие на двата свята.
вотинската впрегатна сила така, както това са вършели деди

те му. За всеки член от селската фамилия има определен вид
труд и дейност, съобразени с мускулната сила и традицион
ните ръчни умения. Така мъжът обикновено изорава и засява
нивите, връзва снопите, вършее, пренася чували с жито; же
ната копае градините и лозята; децата пасат добитъка и по
магат на възрастните в онези производствени операции, при
които се изискват по-малки умения и сила.
И не е случайно, че в средновековната литература физи
ческият труд се определя като „ручное дьлаше“. Към него се
проявява двояко отношение. Богословската литература чрез
легендата за изгонването на Адам от рая и прокълнаването му
да изкарва хляба си с пот на челото, а земята да „ражда тръне
и бодили“, определя труда като божие наказание. Но за разли
ка от библейското схващане, съществува и друго официално и
неофициално разбиране, че трудът е полезна дейност, че „кой
то не се труди, не бива да яде“, че леността е тежък грях.
За нас в случая е по-важно отношението на патриархал
ния селянин към труда. В неговото съзнание, както свиде
телстват официалната, пък и апокрифната книжнина, той е
едновременно божие наказание и първа радост от живота. В
тази противоречива двойственост са отразени средновеков
ната действителност, раздвоението, което идва от трудността
и продължителността на физическия ръчен труд, и резултати
те от него, единствен източник на живот и радост.
Селският труд е разпределен строго според сезоните:
пролет - сеитба, лято - жетва, есен - прибиране на реколта
та, зима - кратък отдих и подготовка за новия производствен
цикъл.
Ритъмът на годишните времена определя не само за все
ки сезон, но и почти за всеки ден от годината строго специ
фичните селски трудови дейности. Традицията е заковала в
производствения календар точно кога ще се прокара първата
бразда, кога ще се хвърли семето в почвата, кога ще се под
готви разсадът, кога ще се копаят, плевят градините, кога ще
се зареже и пръска лозето, кога ще започне жетвата, кога ще
стане вършитбата, кога домакинята ще изпере чергите на река
та, кога ще бъдат гроздоберът, бруленето на орехите, брането

на различните плодове, кога ще се приготвят виното и туршии
те. В този ритъм са вплетени трудовите празници и обреди.
Сезоните определят и периодите на краткия отдих през зимата
- време на празници и сватби, на отпускане и веселие.
И поради равномерната смяна на сезоните селският труд
като усилие е разпределен равномерно почти през цялата го
дина, но най-продължителен е през пролетното и есенното
засяване и през жетвата и вършитбата. Тогава и изгревът, и
залезът на слънцето заварват селянина на полето или на хар
мана. Няма покой ни за млади, ни за стари. Селското ежедне
вие кипи q t невероятно напрежение и за бедни, и за богати, за
всички, от които земята очаква ласка и трудово докосване.
Това преливане на селския живот в ритъма на сезоните
е много типично за страни от географската полоса, на която
се намира България. То се различава чувствително от страни
те на Севера, където цялото трудово усилие е съсредоточено
през краткото и късно лято, или от страните от топлия юг,
където трудовите усилия са ограничени поради благодатната
разточителност на природата.
Настроенията и усещанията на патриархалния селянин,
предизвикани от трудовата дейност, са ясно отразени в така
наречените поминъчни песни, посветени главно на земедели
ето и на скотовъдството. Лазарската песен от с. Войняговци,
Софийско, „Що ми е мило и драго“ е апотеоз и химн на про
летния труд, на вечната жажда на селянина да се съприкосно-
ви със земята. Наред с благородството, което ражда докосва
нето до земята, в тези песни е засвидетелствана трагедията
на селяка, безпомощен пред природните стихии. Много от
песните отразяват надеждата, свързана с пролетната оран.
Жетварските песни са пълни с радостни нотки, които пораж
да богатата реколта. Те разкриват разбиранията за селския
дълг към труда, идеята за човечност и справедливост. Но в
песните за романята (жетвата, която извършват млади хора
по бейските чифлици) наред с радостта от общия труд и ве
черните задирвания прозира и теглото на българина, когато
работи на чужда нива. В една от тези песни се казва:
С девет брата дойдох/ един ми остана

И той болен лежи/ под снопова сянка
Сърма си продавам/ батя да заведа.
А на друго място:
Дет сме хляба яли/ и солта, топили
Киселия оцет/лютивия чесън
Халал ви струваме/ наша чиста жетва
Наши ситни кръстци.
Въобще народната песен често оплаква съдбата на ратая,
бил той слуга при турчин или при българин. Ратаят не смее да
отиде на хорото, работи и в делник, и в празник.
Българският селянин свързва успеха от труда с многолюд-
ността на семейството, защото знае, че колкото повече работ
ни ръце има вкъщи, с толкова повече земни блага ще разпола
га. И когато той и децата му работят своя земя, когато неговите
надежди за берекет се сбъдват, тогава той високо се провиква:
На по-големи синове/накупих брези биволи
На малки, малки волове/ изорах черни угари
Бащини ниви, дядови/насях царю о т всичко
Даде го Господ, роди се/роди се и намножи се.
Други мотиви подхващат така наречените пастирски
песни, най-разпространени от които са за раздялата на овча
ря от семейството, за тъгата по родния край.
Тежкият труд на пастира-овчар, опасностите на неговата
професия са описани с проклятие:
Проклета да е девойка/ коя овчаря любила
Овчар е жалба голяма/лете летува по гора
Зиме зимува по поле/ сух му лебец вечеря
Постеля му зеленина/възглаве му е камено
Дружина му са зли псета.
И в този дял жалбата от несгоди се преплита с ограбва
нето на овчарския труд от чорбаджии, турци и хайдути, с мо
тиви за лично отмъщение към кехаи и турски злосторници.
Но наред с това в овчарските песни трепти радостта от съ
прикосновението с природата, от волния живот в планината.
Трудовата психология на патриархалния селянин е на

мерила най-широко отражение в народните пословици и
поговорки, т.е. в народната философия. Трябва да се посочи
преди всичко, че третирането на въпросите за труда, за рабо
тата, почивката, безделието заема изключително място, вед
нага след темата за живота и смъртта. Но тук ще се отбележат
само няколко пословици и поговорки, достатъчни да илюс
трират отношението на българския селянин към труда: „Ако
заляга, ще му приляга“, „Ако не посееш нищо, няма да по
жънеш нищо“, „Бежанова майка не плаче, Стоянова - плаче“,
„Бог дава, но в кошара не вкарва“, „Днешният ден не се стига
никога“, „Дор сме живи да работим, кога умрем, ще лежим“,
„Каквото посееш, такова ще пожънеш“, „Което не ти е работа,
не зачевай“, „Лозето не иска молитва, а мотика“, „От работа
гърбат ставаш, а не богат“, „Работата на ум учи“, „Сутрин за
работа, пладне почивай, вечер се разхождай“, „Сяка работа
от майстора се бои“, „Там се грозде не ражда, де се мотика
не обажда“, „Трудът на човека е здраве и живот ", „Трудът над
всичко надвива“, „Игра гърне не пълни“, „Който не сее, не
вее“, „Който се не пече на нивата, не се пъчи на хорото“, „От
работа тежко, без работа по-тежко“, „Спряла вода воденица
не кара“ и т.н.
Така в пословиците, поговорките и одумките пределно
ясно е мотивирана философската трудова позиция на пат
риархалния селянин. За него трудът е източник на живот, на
здраве, на блага, на достолепие. Трудолюбието е признато за
първа добродетел, мързелът (леността) - като най-отвратите-
лен порок. Без работа човек няма нито спокойствие в настоя
щето, нито надежда за утрешния ден. Работата облагородява
човека, учи го на ум и разум. И затова патриархалният човек
мисли, че животът е даден за работа, а смъртта - за почивка.
Всичко, на което той се надява, отдава го на труда, на мотика
та, а не на Бога. На особена почит е майсторлъкът в работата,
трудовото умение. Способността прави човека личен, тя го
откроява чрез труда пред хората.
В народната трудова психология неизменно се образуват и
обсъждат две важни двойки: труд-богатство; мързел-бедност.
Няколко обяснителни думи 73
Патриархалният човек цени богатството, по-скоро има

нето, придобито чрез труд. Той обаче презира богатия, по
стигнал своето благополучие чрез грабеж, изнуда или други
начини на присвояване на чужд труд. Това особено ясно се
забелязва в богомилската житейска философия. На почит у се
лянина е всеки, който е отгледал буйни жита, бързоноги коне,
витороги овни, силни волове, руйно и сладко вино. На почит
у народа е работливата, грижовна и скопосна къгцовница, на
която дворът блести в изрядност, стените са винаги варосани,
чергите - винаги изпрани, децата - винаги спретнати и чисти.
Патриархалното съзнание прави абсолютна и вездесъща
връзка между бедността и мързела. „Бежанова майка не пла
че, Стоянова - плаче“ като че ли изразява цялата дълбочина
на селското разбиране за мързела и леността като порок и
най-голямо наказание за човека.
Но наред с обяснението, че мързелът е причина за бед
ността и страданията поради недоимък, патриархалният чо
век търси първопричините за вековната си притесненост и в
уредбата на социалната действителност. Това може ясно да
бъде доловено в българската народна балада, където идеята
за социална справедливост заема важно място както в твор
бите от Българското средновековие, така и в тези от турския
период. В първа група балади със семейна тематика социал
ните различия между хората се разглеждат като извор на не
съгласие, обида или насилие, ламтежът към богатство - като
конфликт, носещ нещастие. Широко са разпространени мо
тивите, и то единствено в балканския и българския фолклор,
за продажба на хора (жени, мъже или деца), за да се изплатят
дългове или тежки данъци. В обширния цикъл песни за за
робване се разказва за продадена девойка в години на глад.
Втора група балади третира проблема за социалното
неравенство. Най-типични в това отношение са легендите с
есхатологично съдържание: „Богородица обхожда мъртвите“
и „Грешната майка“. Тук и на други места се изтъкват разли
чията между богати и бедни, ограбването на социално слаби
те чрез големи лихви, надписване на вересии, продажба на
брашно и вино с неточни мерки.
Ой боляри, ой богати,
вий сте яли и сте пили:
наште мъки - гозба яли,
наште сълзи - вино пили.
Трета група балади подхващат темата за „Грешния хайду
тин“ за отхвърления от обществото бедняк поради нещастия:
суша, студена зима, измрели стада, глад. Тук вече звучат по
вици за отмъщение. Главни герои са ратаи, чираци, бедни се
ляни - станали хайдути. Възпети са много нападения за мъст
срещу чорбаджии, лихвари, джелепи и турци.
В последна сметка вековната бедност е отцедила в тру
довата психология на патриархалния човек отчаянието, че с
труд богатство не можеш да придобиеш, че трудът прави чове
ка гърбат, а не богат. Народът в своите песни сам е признал, че
българското трудолюбие е трудолюбие на бедността. Трудът е
гаранция за преживяване и нищо повече. Поради това патри
архалният селянин е лишен от меркантилна страст, от размах
и инициатива, от сметкаджийство. Той е роб на традицията,
на рутината и консерватизма.
По този повод К. Петканов ще забележи, че селянинът
не прави сметка на времето. За него „времето не е пари“, „вре
мето е труд“. Прикован към земята, сраснал от векове с нея,
той разглежда всяка друга работа освен полската като леност,
мързел, лесна печалба. За селянина трудът по-скоро е човешки
дълг, чрез който той живее, радва се или скърби. Той не прави
сметка каква ще бъде печалбата му от постоянния труд. В него
вото съзнание не богатството, а самият труд е превърнат в цел,
често в самоцел. Затова той винаги повтаря: „Хлябът е най-сла
дък след работа“, „Ако не работиш (а не, ако не спечелиш), не
трябва да ядеш“, „Работният човек е много добър“, „Луда е, но е
хубава и на работа - работна“, „Хвалиш го, че бил богат, видял
ли си го на нива или на лозе“, „Бори се като хала с берекета“.
Така през вековете на патриархалното безвремие тру
дът и бедността са вървели ръка за ръка и до такава степен
са свързани в селското съзнание, че бедността най-често се
разглежда или като божие наказание, или като неизбежна
съдба. Но наред с това в съзнанието на патриархалния човек
бедността е знак за добродетел, и преди всичко за честност,

богатството - за зъл характер. Точно тези типични връзки
идват да покажат, че българското селско трудолюбие е тру
долюбие на бедността, лишено от размах и инициатива, от
сметка и предприемачество, дълбоко покорно на традицията,
рутината и консерватизма.
Това може да се наблюдава и в отношението на патриар
халния човек към природните стихии, които унищожават пло
довете от непосилния му труд. Лишен от предприемчивост,
той приема стихиите или като добри слуги, или като страшни
господари. И ги одухотворява, води разговор с тях, доверява
им се, вярва в тяхното могъщество. Тук въображението му не
познава граници, но в замяна на това няма нито едно реши
телно действие за борба срещу стихиите. Съзерцателно-мо
литвените връзки с природата отново подсказват ритуалната
инертност на патриархалния селски дух.
Отношението на българина към труда произтича освен
от реалните нужди на селския живот и от неговото религиоз
но чувство. За патриархалния човек трудът от наложителна
потребност за задоволяване на физически нужди често при
добива характер на усилие с морално-религиозно съдържа
ние. Връзката между физическа и духовна потребност на ба
зата на труда се проявява в две посоки. Първата намира израз
във фатализма на селянина, проявен в многобройни суеверия,
свързани с времето, природните стихии, реколтата, резулта
тите от селския труд. Втората се проявява в утилитарното от
ношение към Бога. Патриархалният селянин рядко безпокои
свръхестествените сили със своите духовни терзания, но той
ден и нощ се обръща към Бога да го моли да запази нивата от
градушка, добитъка от мор, да даде на челядта му хляб, здраве
и сила. Това е намерило най-концентриран израз в утринния
поздрав „Помози Бог!" и „Дал Бог добро!“ свързан главно с
предстоящата дневна работа на полето.
В повестта „Жетварят“ Й. Йовков е успял да преда
де емоциите на селянина, родени от съприкосновението на
селската душа със земята (природата) и с Бога (вечното), с
изключително майсторство. Неговият герой Гроздан, „изпра
вен пред слога на узрялата и готова за жетва нива, преди да

размаха косата си из нея, се спираше, сваляше шапката си и
се прекръстваше. Един-два мига оставаше тъй неподвижен и
залисан. Сухо прозвънтяваха класовете, натежали и приведе
ни към земята, нивата сякаш мълвеше нечути и неразбрани
думи на радост и на блаженство. Много труд беше положил
той, докато видя тоя обилен и златен плод. Но всичко това
само на неговия труд ли се дължеше? Незнаен и несигурен е
всякога краят на земеделската работа.
Зарови ли веднъж семето в земята - не човекът е вече гос
подарят. Може студове и мраз да изсушат крехките кълно-бе,
може дъждове и киша да удавят избуялите ниви, може вятърът
да ги опали и суша да ги изгори. Или пък запазени от всичко,
узрели и готови за сърпа - и ето черен облак се задава, святка
се, гърми. Дъжд ли ще е, или градушка? „Боже! - викаш тогава
- върни го, отведи го настрана!“ Не стопанинът, а бог отглежда
тоя плод, той го пази, той го дава. Как гъста и висока е нивата,
как тежат и се превиват пълните класове! Гледаш, радваш се,
сълзи идат на очите ти. Можеш ли да не помислиш за бога?
Може ли да не се прекръстиш? Неговото присъствие се усеща.
Той е тук, той пристъпва между нивите... Същият, същият тоя
образ - благ, кротък и благославящ... Той е, той!“
Така Йовков събира в една могъща, неукротена сила бу
шуващите страсти в селската душа, предизвикани от магичес
кото въздействие на вярата, земята и хляба.
Вековните традиции на дребното земеделие и на ръчно
то производство са оказали решаващо въздействие и върху
стопанската и обществената организация на селския живот,
върху формирането на социалните връзки и отношения на
различни нива. Дребното производство предопределя орга
низацията на селската взаимопомощ с всички последици от
това за духовното състояние и развитие на патриархалното
селячество.
Средновековното българско селячество произлиза от сла
вянските и прабългарските родове. Както беше вече отбеляза
но, в прехода от номадско съществуване към отседналост ро
довите и племенните връзки постепенно се размиват. Основна
клетка на новото селско общество става голямото семейство,

влизащо в състава на селската община. Тази стопанска и обще
ствена структура се запазва почти през цялото Средновековие,
независимо от непрекъснатия упадък на общинността вследст
вие на навлизането на стоково-паричните отношения в нея и
на увеличаването на размера на частната собственост,
С налагането на османската социалнополитическа сис
тема законодателството признава селската община и правата
й върху земята, която „от стари времена“ са ползвали нейните
членове и която се означава като селско землище. Към тези
земи освен мюлка (частната собственост на селянина), ос
вен селските ниви и ливади, притежание на отделни стопани,
влизала и земята, ползвана общо от всички жители на селото
- пасища (мери), гори, сечища и др., както и изворите, реките,
езерата, пътищата, места за водопои, места за изпъждане на
добитъка и т.н.
В условията на робството обаче настъпват промени в ор
ганизацията и функционирането на селската община, произ
тичащи главно от нейното вътрешно разделение по религиоз
но-народностен и териториален признак. При това било на
рушено патриархалното равенство. Мюсюлманите получили
редица предимства, докато българските селяни били подло
жени на религиозна и народностна дискриминация. Опитите
на някои автори да изведат на преден план икономическото
изравняване на селското население от различните народ
ности са най-малкото несполучливи. В смесените селища би
могло да се установи наличието на две или повече общини,
изградени на народностно-религиозен принцип, независимо
от многобройните общи интереси и социални преплитания,
регулирани от общината в рамките на цялото село.
Усложнената структура на селската община в смесените
селища довежда до териториалното обособяване на различ
ните народностнй или религиозни групи. Така се оформят
български, турски, гръцки, татарски или черкезки махали, в
рамките на които се осъществяват не само родовите, народ
ностните и верските отношения, но се организират и социал
ната взаимопомощ, съседската близост, така характерни за
живота на патриархалното селячество. Много често, въпреки

че землището оставало общо, в отделните махали главявали
различни пастири за своя добитък, поотделно се организи
рали меджии, тлаки и седенки. Махалите придобивали об
щински функции при грижата за поддържане на молитвените
домове, на гробищата. Те съблюдавали различни религиозни
или битови празници, ритуали, обреди и обичаи.
Наред със селската община, имаща важно значение за
регулиране на социалните и стопанските работи на селяните,
както и на техните отношения с централната власт и с държа
телите на леновете, друга основна „стопанска и нравствена об
щност“ по израза на Хаджийски се явява и селската задруга.
Първото цялостно проучване на задругата принадлежи
на Д . Маринов от 1892 г. Той установява, че в нея влизат пра-
дядото като старец или домовладика, старите побелели селя
ни, бащи-братенци, синове, внуци и правнуци, всичките като
работници. Задругата се основава на общия труд и на задруж
ния живот. Нейни девизи са: „Дето има задружен живот, там
и Господ помага“, „Бракя сте, от една кръв сте, живейте си за
дружно и не бойте се от немоча“ „У задружната къща немоча
не улази“.
Стремежа към задружния труд, общото производство и
потребление, противопоставени на немотията, Д. Маринов
ги разглежда като „магическа сила, която е запазила нашите
задруги от пропадания през най-тежките времена. Тя е още
(т.е. към края на XIX в. - б. Н.Г.) [тази], която крепи тия све
щени установления, та изоставени сами на себе си без никак
во покровителство от страна на закона и изложени на удари
те било на новата европейска цивилизация, било на новия дух
- от тях се пази още сянка“.
В същия носталгичен стил българската челядна задруга
се разглежда и от С.С. Бобчев, който също посочва, че тя е
показала историческа жизненост поради многобройните си
предимства. Нейните членове понасят по-леко, отколкото
в малкото домакинство, житейските и обществените тего
би, трудът в задругата не е изложен на надпревара, капита
лът и трудът са събрани ведно, за да умножат своята сила.
Задругарският живот намалява и броя на престъпленията у

южните славяни. Задругата запазва морала и развива общест
веността. Тя регулира отношенията между личността и общи
ната и по този начин става „пепиниера“ на самоуправлението.
Чрез цялото си функциониране задругата развива личните
добродетели на селянина, любовта между роднините, взаим
ната подкрепа, доброволната дисциплина, привичката да се
действа заедно в името на общите цели.
С.С. Бобчев забелязва само три недостатъка на задру-
гарския живот: изхабяването на духа за инициатива, толери-
рането на мързела и препалената специализация на труда.
Ив. Хаджийски продължава линията, набелязана от
Д. Маринов и С. С. Бобчев, макар и да се домогва към по-
различна характеристика на задругата. Той извежда нейния
произход от стария род, който с развитието на частната соб
ственост се разпада на отделни челяди или задруги, които по
делят старата родова собственост помежду си.
Макар и да се разграничава от „научните приятели на
задругата“ Д. Маринов и С. С. Бобчев, Хаджийски не е далеч
от техните умилително-романтични и славянофилски прек-
лонения пред старината. И той не пропуска да отбележи, че
„Все пак в стопанската и нравствената организация на задру
гата са: спокойствието, с което всеки гледаше бъдещето, с об
щата радост от живота, труда, със своето безгрижно веселие,
непомрачено от завист, злорадство“. Дори и след разпадането
на задругата, чрез общите трапези по празници и сборове се
ляните „дават израз на нравственото си единение и поддър
жаха старите нравствени връзки“.
Историята и разпадането на задругата според Хаджийски
бележат трите степени в психологията на селячеството: ко-
лективизъм-индивидуализъм-егоизъм.
Някои по-нови проучвания уточняват, че задругата се
формира от потомците на един общ прародител, като обеди
нявала обикновено от 4 до 6 поколения, или около 60 души.
Тя се основавала върху колективната собственост на земята
и оръдията за производство, върху общността на труда и на
потреблението. Задругата е просъществувала на базата на
дребното натурално стопанство чак до началото на XX в., ко-

гато вече се превръща в етнографски уникат.
След продължителни сравнителни проучвания на задруги
те в балканските страни Ф. Мозли установява, че те са изиграли
важна роля в заселването и усвояването на Балканския полуос
тров. При продължително доминиращата натурална икономи
ка те са предлагали идеалния тип за селски живот, поддържали
са силни ядра на национален живот на селско ниво, сложили
са свой отпечатък върху политическите представи на балкан
ците, съхранили са виталността и красотата на селския живот.
Именно поради всичко това те са показали забележителна спо
собност за приспособяване и продължителен живот.
Плод на традицията и рутината в селския живот и главно
на бедността, с появата си задругата играе динамична роля
за преминаването към отседнала цивилизация на базата на
земеделието, за усвояване на новите стопански периметри на
Балканския полуостров. Тя участва като първостепенна ба
зова организация в първата радикална революция, осъщес
твила прехода от номадство към втората екологична фаза в
българската, пък и в балканската история.
Но по-късно, когато този преход към отседналост е из
вършен, задругата постепенно се превръща в праг пред сто
панското възмогване и социалния напредък, макар и тра
дицията да се позовава на нея цели векове, а бедността да я
оживява и пресъздава като основа на селския живот.
Доказателство за ролята на задругата е обстоятелство
то, че в райони с богата почва и с по-продуктивно земеделие
задругата или липсва, или бързо се разпада.** Родена, за да се
бори срещу беднотията, недоимъка и мъчнотиите на ръчния
* Проучванията показват, че на територията на Балканския полуос

тров задругата просъществува най-дълго в планински и полупла
нински райони на Сърбия, Херцеговина и Черна гора, а в България
- само в западните бедни райони. В богатите полета на Мизия и
• Тракия тя е малко познато явление, тъй като големите селски се
мейства, разполагащи с плодородна земя, с достатъчно работна
ръка, с впрегатна сила и други възможности за производство, не се
нуждаят от родово сдружаване.
труд, тя продължава живота си поради наследствената тра

диция, увековечила селския живот на архаично и допотопно
ниво. И в такъв случай тя не може да бъде извор на витал-
ността и. красотата на селския живот, както твърди Мозли,
а на жестоката необходимост, произтичаща от бедността, от
социалната несигурност, от примитивизма, пък и от нацио
налното притеснение. А още по-малко тя може да подхранва
корените на благородния колективизъм, да дари селячество
то със спокойствие и увереност в бъдещето, с обща радост и
безгрижно веселие, непомрачено от завист и злорадство.
Фактически в общия труд и живот в задругата селянинът
увековечава мизерното си съществуване, произвежда с адамо
вото рало, следва робски традициите, завещани от деди и праде
ди. Срещу всичко това той до най-зряла възраст остава ограни
чен в своя стопански размах и социални въжделения, отделен от
света, принуден да удовлетворява своите духовни потребности
единствено чрез битовите и религиозните ритуали и обичаи.
По този начин задругата консервира цялата първичност и суро-
' гатност на селския живот, идваща от дълбоката древност. И не
е случайно, че когато в края на XIX в. се появиха литературни
защитници на селската патриархална задругарска идилия като
израз на страх от новите отношения, това пак се почувства като
кратък литературен вопъл, напоен с тръпчивите, но сладки за
всяко селско сърце миризми на тор и прясно сено, на вечерни
хлопатари и спокойни залези. В случая е любопитно да се забеле
жи и едно друго явление, че в българската литература дори и чак
до най-ново време носталгията по селската първичност, и то по
нейните най-диви форми, е непресъхваща. Освен с присъщата
на всеки човек връзка с природно-първичното, тук очевидно се
усеща властта на една дълбока и закърняла традиция, пренесла в
новата душевност патриархалния дух. Тази вечно жива старина
се преустройва понякога и в социални мечтания. С това въпре
ки наличието на силни чужди внушения можем да си обясним
и утопичния селски социализъм на един гений като Хр. Ботев,
който подобно на руските си предходници потърси спасението
на българското общество в старата селска задружност, предла
гайки я като модел на бъдещата обществена организация.
* * *
През XVIII-XIX в. в България се извършва постепенен

преход от средновековното към буржоазното общество. Този
преход в социалнопсихологическо отношение бележи по
принцип края на патриархалното селячество и раждането на
новия селски тип, обладан от меркантилна страст, породена'
от пазарната икономика.
В психологията на селянина се извършват дълбоки сътре
сения. Преди всичко се изменя отношението към собственост
та на земята. Частнособственическият нагон, забелязан още у
патриархалния човек, става господстващ сред цялата система от
селски мисли, чувства, идеи и стремежи. Развихря се една не
виждана в миналото страст за повече земя и добитък, стремеж
да се заграбва, да се прикупува, да се отвоюват пустеещи пло
щи, ламтеж за имане от всякакъв род. Парата, която чрез пазара
навлиза в селското домакинство, възбужда собственическата
страст до краен предел. На тази основа се обособява един нов
и непознат в миналото тип на богат селянин, който разполага
вече с големи поземлени участъци, а заедно с това и с преработ
ващи предприятия: воденици, керхани, долапи, сушилни, шар-
ланджийници, казани за варене на ракия и т.н. И в същото време
този необогаташ ще открие кръчми и бакалници, ще дава пари
под лихва, ще се опитва да се свърже с държавата, т.е. да излезе
на полето на посредничеството, да получи държавни поръчки.
Селският богаташ постепенно ще напусне социалната
усамотеност и ще подаде глава на общественото поприще,
ще се появи в общината, в училището или в църковното на
стоятелство, в читалището, ще се манифестира като дарител
или ктитор, ще замечтае за обществено достолепие. Той ще
обърне поглед към света и към образованието. Ще се научи
да чете и пише, ще изпрати някой от синовете си на учение
в големия град или в странство, ще започне да се интересува
как се прави земеделието в другите страни, ще замени дядо
вото рало с плуга, пред смаяния поглед на своите съселяни
ще докара на село първите жетварки и вършачки.
След като се възмогне икономически, той ще си построи
нова къща, висока и лична, с огромни хамбари и обори, с ши
роки дворове, обградени от кирпичени дувари и красиви пор

ти, ще се погрижи за битовите си удобства, ще доведе у дома
си прислуга и ратаи.
Новият селянин у нас, роден от буржоазните отноше
ния през XVIII-XIX в., ще остане обаче една рядкост, отделен
стрък, който ще се вири сред огромното море на дребни съ
ществувания, продължаващи да живеят в условията на патри
архалните отношения чак до края на XIX в.
' Във всяко село едва ли могат до 1878 г. да се набро-
ят двама-трима такива стопани. А българите-чифликчии,
които се явяват чак през последните десетилетия преди
Освобождението, буквално се броят на пръсти.
Важни причини от социално-икономическо, пък и от
природно естество задържат за цели два века прехода на пат
риархалното селячество на позициите на буржоазното разви
тие, забавят раждането на селския буржоазен тип, свързан с
пазарната икономика, еманципиран като свободен произво
дител и гражданин. Тези причини, най-общо, са следните: за
пазване на юридическата собственост върху земята в разпо
реждане на османската държава, невъзможността за буржо
азно реформиране на империята, увековечаване на онзи агра
рен режим, който изсмуква жизнените сили на селячеството
с оглед на държавно-политическите интереси, липсата на ред,
сигурност, законност, на държавен кредит и социална закрила
на земеделието, остаряла наследствена традиция и т.н.
Така през XVIII-XIX в. българският селянин ще бъде
разпънат на кръст между патриархалната традиция и пазар
ната конюнктура. В условията на Османска Турция,' когато
задействат механизмите на буржоазното развитие, селянинът
пак ще се окаже в трудна ситуация: като се опира на традиция
та, гаранция за неговото просъществуване, да стъпва плахо
с един крак на терена на новите стопански периметри, да ги
опипва, както се опипва брод на неизвестна река, и винаги
да се връща там, където неговите деди и бащи са изпробвали
мизерни, но сигурни средства за прехрана и живот.
И дребното владеене и земеделие ще останат отново
доминиращи сред меркантилните напъни на буржоазното
преустройство. Българският селянин ще запази до най-ново

време делия арсенал от оръдия на труда, от умения и нави
ци, обичаи и табиети, които характеризират патриархалното
селячество. В огромната си маса той отново и отново остава
ограничен притежател на земя, дребен производител, слят
с природата, роб на традицията, независимо от появата на
малобройната група от богати чифликчии или собственици,
на напълно обезземлени селяни и увеличаващия се дял на по
стоянното и временното наемничество в земеделието.
Бавно, но сигурно ще се ерозират старите форми на сто
панска и обществена организация. Общината ще промени
своите функции, но пак ще бъде главната институция в ни
зовата социална организация. Нейната власт ще стане повече
номинална или морална. Ще се разпадне окончателно селска
та задруга. Индивидуалното семейство, което и през патри
архалния период е основна стопанска и социална институция
на най-ниско ниво, ще се утвърди окончателно. В семейната
атмосфера ще задухат нови ветрове. Стремежът към собстве
ност и отделяне на женените деца, меракът за зестра, интере
сът към парата и желанието на младите мъже да тръгнат по
света на гурбет или учение ще проядат като молци патриар
халната идилия, ще подкопаят властта на бащата, ще изменят
отношението към старите хора, ще осквернят вековните тра
диции и обичаи. В замяна на това ще се родят нови нрави и
нови стремежи, в основата на които ще стои бодливият трън
на парата, разпалващ меркантилни страсти и стремеж към
стопанска и личностна независимост.
Промените в патриархалната селска фамилия ще бъдат
подпомогнати от новите обществени условия, които предла
га епохата на Възраждането. Селянинът ще излезе на общес
твения мегдан, ще познае книгата и образованието, ще научи
за постиженията на напредналия свят в Европа. Това отново
и отново ще подкопава осветените от векове морални осно
ви на селската фамилия, отношенията между хората в семей
ството, рода, общината. Патриархалните добродетели ще за
почнат да придобиват вид на стари дрипи, набожността ще се
стъписа пред стремежа за реално опознаване на света.
Така в психологията на българския селянин през XVIII-

XIX в. се появяват два противоположни импулса: единият,
който тласка селското съзнание към новото, който пресисте-
матизира традиционната душевност в духа на буржоазното
време, който иска да превърне патриархалния човек в граж
данин; и вторият, който го дърпа назад към старината, като
воденичен камък го притиска към традицията. Сблъсъкът на
тези две противоположни тяги и резултатът, който ще се по
лучи от този конфликт, в последна сметка ще извае психика
та на селянина от епохата на буржоазното общество.
Поради очертаните условия в Османска Турция преуст-
ройственият процес е мъчително бавен. Той ражда един свое
образен хибрид между патриархалния тип и новия гражда
нин, омотан с хиляди нишки в миналото, устремен, макар и
през безброй колебания и смущения, към новия, неясен, но
примамлив свят.
Дълговечността на този хибрид в българската история
не само ще задържи развитието, но ще предизвика и една мъ
чителна психологическа драма за целия народ, за всички об
ществени среди, тъй като българското общество остава чак
до най-ново време типично селско общество.
Трудно се рушат старите кумири и митове. Мъчително
бавно чезнат архаичните обичаи и ритуали. Накърнява се на
божността, но хората продължават да вярват в Бога. Вековните
понятия за чест, вярност, красота, сигурност, за семейно доб
руване, за дълг, за съпружеска всеотдайност, дълговечните пред
стави за природата и за света, за човека —всичко е подложено на
съмнение, но заедно с това е още живо и твърде жилаво. Така в
психологичен план се оформя една невероятна смесица от стари
патриархални черти и нови меркантилни страсти. Носталгията
по миналото, която отразява реални социални отношения, и
раждащият се индивидуализъм, чертаещ бъдещето, ще се про
ектират в селския живот като една яко споена двойка. С огром
ния си патриархален багаж селянинът ще навлезе в условията
на капитализма след Освобождението на България през 1878 г.
Възрожденската литература и публицистика предпо
лагат обилни данни, които скицират образа на този селски
хибрид, свързан като с пъпна връв с патриархалната тради

ция и теглен безмилостно напред от буржоазното развитие.
Типична в това отношение е една статия в сп. „Читалище“ (III,
31 юли 1873), озаглавена „Сиромаси сме, какво да правим“.
В нея се разказва, че земеделецът оплаква старите блажени
времена, когато земята с малко труд и работа давала доволно
произведения, с които се прекарвал един „честит и спокоен
живот“. Разказва се, че овчарят също е обърнал поглед към
завидното минало, с дълбока въздишка не може да разбере
промените на времето, донесли толкова злочестини. Всички
оплакват отминалото честито време, кълнат злата орисница,
довела новото, и никой реално не мисли как да се подхване
модерното икономическо развитие.
Всички хора търсят колая на новото, само „ние си я ка
раме, както са я карали деди и баби - продължава списани
ето. - Народът ни е беден и твърде сиромах, беден откъм
наука, беден откъм търговия и промишленост, беден най-
после откъм добра воля, за да работи сам за себе си и за
своето поддържане... Истина е, че на някои места духът на
социалността и духът на гражданствеността са се прояви
ли и се проявяват. Но тези слабо мъждеющи звездици, ху
бави надежди за едно чувствително българско сърце, едва
ли личат при непроникваната тъмота, която покрива по-го-
ляма част от нашата татковина.“ И в тези условия вестник
„Ступан“ бърза да посочи „Кой е истинският селянин" (II, 3,1
май 1878). За него този „най-честит, най-независим и сво
боден човек“ трябва да има добро сърце и добри чувства,
да благодари на Бога, да се задоволява с малко, да бяга от
разкоша, да не се подлъгва по скъпи градски дрехи, да не
презира старите народни обичаи. Истинският селянин, про
дължава вестникът, трябва да бъде трудолюбив, неуморим,
постоянен и почтен. „Трудолюбието, но умното трудолюбие
е основа на унапредванието.“ Който не сполучи да забога
тее, ще спечели поне чест пред приятели, а това е голямо
добро и утешение в беда и неволи. Нужно е още „душевно
образование“, което ще научи селянина да работи умно, да
изучава земеделския и скотовъдния занаят. „Но излиза че
- завършва вестникът - са твърде малко, да не речем никак,

истинските ни селяни“.
Едва ли може да се намери по-добра илюстрация за този
селски хибрид, за който стана дума, от образа, обрисуван от
в-к „Ступан“.
% % #
С ликвидиране на османската политическа система в ре

зултат на Освобождението на България се създават принцип
но нови условия за социалното развитие и душевното преус
тройство на българския селянин в условията на свободното
буржоазно развитие.
Но промените не са нито така бързи, нито толкова не
посредствени. Поради причини, изтъквани многократно в
историческата и икономическата литература, през краткия
буржоазен период от 1878 до 1944 г. България остава слабо
развита страна с дребно земеделие.
Огромната част от българското население се ражда, жи
вее и умира в селата.
Статистиката сочи следното съотношение между град
ското и селското население през отделните периоди:
Градско Селско
Години
население население
1880 (за Княжество 336 102 1 671 817
България)
1884 (за Източна 224 105 718 657
Румелия)
1887 593 547 2 560 528
1892 652 328 2 658 385
1900 742 689 3 245 886
1910 829 522 3 507 991
1920 996 375 3 880 596
1926 1 130 131 4 348 610
1934 1 132 551 4 775 388
1946 1 735 000 5 294 000
Цифровите колони показват, че съотношението селско-

градско население не само се запазва, но през различните
периоди се наблюдава дори увеличение на относителния дял
на селското население, и то не само поради естествения при
раст, но и по икономически и социални причини. Освен това
трябва да не се пропуска още един факт, че значителна, ма
кар и неустановена точно част от градското население живее
и се препитава от селски труд. Като се вземе предвид, че в
България най-разпространеният тип градски селища са мал
ките и средните градове, а те чак до Втората световна война
остават земеделски центрове, ще стане ясно, че процентът на
гражданите-земеделци е твърде голям. В последна сметка и
без това България е изключително селска страна.
Новите условия след Освобождението променят соци
алния статус на селянина. Преди всичко ще бъде призната и
фактически, и юридически частната собственост върху земята.
Живяло векове без гаранции за своята собственост, българс
кото селячество ще се окаже в една принципно нова действи
телност, когато никой не ще може със. сила да заграби неговата
земя, никой не ще има право да я отдаде в ползване другиму,
никой не ще може да продаде селянина в робство или да го об
рече в зависимост, когато новото законодателство ще определи
точно отношенията на селянина с държавата и със социалните
институции. Селячеството ще получи в резултат на аграрния
преврат допълнително количество земя, принадлежала преди
това на турци, гърци или други чуждородни собственици.
Селянинът за пръв път се превръща в неограничен соб
ственик с всичките социални и психологически последици от
този факт.
След Освобождението селячеството се оказва и в прин
ципно нова обществена и културна обстановка. Ликвидирано е
многовековното чуждо робство. Българинът има вече свои „соб
ствени" държава, национална църква, политически и културни
институции. Разширени са възможностите за социална реали
зация, достъпът до образованието и културата. Новите консти-
туционноправни отношения превръщат българина в гражданин
с реално гарантирани права, със строго определени задължения.
Това ражда нов дълг и нова отговорност за род, отечество и дър

жава, задейства силни културни и духовни механизми, въвежда
българското селячество в стопанския, социалния, политическия
и културния оборот на буржоазното развитие.
Но въпреки очертаната промяна, и след Освобождението
България остава селско-аграрна страна, развиваща се на ба
зата на дребното разпокъсано земеделско производство.
Поддържаната в икономическата и историческата Лите
ратура илюзия, че в края на XIX в. и началото на XX в. се из
вършва разоряване на дребните стопанства и концентрация
на земята, може да бъде опровергана от всяка елементарна
статистика. Това отдавна е извършил статистикът К. Попов.
Ускорените по-сетне процеси на разорение на дребните сел
ски стопанства, особено след войните, също не променят съ
ществено картината. Българското земеделие в основната си
характеристика за 60 години остава дребно и традиционно,
осъществявано с допотопните оръдия на труда, независимо
от новите форми на собственост, от остоковяването на част
от продукцията, въпреки появата на отделни едри стопанства
и промените в материалния стандарт на селячеството. Вечна
в българската история е фигурата на дребния селянин, на
дребния земеделски производител.
Разбира се, капиталистическото развитие довежда до
много по-чувствителна диференциация на селячеството, от-
колкото през турския период, до разслояването на тази гру
па на безимотни, малоимотни, бедни, средни и едри селски
собственици, до различна степен на техническа съоръженост
в разнокалибрените земеделски стопанства и до всички дру
ги последици, посочени в икономическата литература. Но то
не успява да ликвидира дребния земеделски стопанин като
основна и най-разпространена социална категория в селото,
като главна производителна сила в българското земеделие.
На базата на запазеното дребно земеделие новият тип
селски собственик въпреки посочените промени продъл
жава да следва традициите на дребното патриархално селс
ко общество, идващи от дълбините на миналото. Неговото
самочувствие на собственик, макар и вече със социална
гаранция, не може да надхвърли стремежите на дребно

то владение. Наследените от бащи и деди нивици, ливади,
градини и лозя продължават да се обработват с познатите
допотопни оръдия на труда. По същия начин, както през
предните векове, се оре, сее, жъне, вършее. Съща е и вът
решната структура на селското домакинство, съчетала
работата върху земята с дребно скотовъдство и домашна
промишленост. Остават живи отколешните производстве
ни и битови умения и навици, продължава историческият
живот на старите обреди, обичаи, празници, свързани със
земята, с реколтата, със сезоните и годишните времена.
Вечният цикъл, определен от ритъма на сезоните, е учуд
ващо същият.
Едно изследване на трудовите обичаи и обреди от края
на XIX и през XX в., и то в Добруджа, където едрото земеде
лие е сравнително по-разпространено, отколкото в другите
части на страната, показва колко жилава е патриархалната
традиция. По същия начин, както в далечното минало, тук се
упражняват обреди, свързани с началото на есенната оран.
Обредните действия, познати като елементи на семейните
и календарните обичаи, и в случая са свързани с реколта
та. Остават непроменени и забраните, които са съществена
страна на тази обичайна и обредна система.
Почти непроменени са трудовите обичаи и обреди, свър
зани с жътвата и животновъдството. Отново голямо внимание
се отделя на първата за годината дейност: първия приплод,
първия сноп, животното-майка, първото мляко - архаичен
' остатък още от прабългарската традиция. Така в тези обреди
и обичаи ясно се откроява пласт от паганистични (езически)
по същността си вярвания, представи и практики, останали
недокоснати или само леко забулени от християнските све-
тогледни представи и от новото време. Такива са магиите,
жертвата на първия плод (жито, мляко и т.н.). Запазени са и
християнските варианти на тези архаични обреди - осветя
ване, осветена вода и т.н.
Разбира се, не може да не се отбележи, че през XX в. за
почват да отмират някои традиционни трудови обичаи и об
реди, но този процес е толкова бавен, че те се запазват от най-

възрастното поколение и до наши дни.
Психологията на селянина от епохата на буржоазното
общество, и то към неговия край, когато промените са вече
завършени, е наблюдавана и проучвана от социолози, писа
тели, историци, публицисти и общественици. Началото на
тази серия слага Константин Петканов, който констатира
ерозията на религиозното чувство у българина и промяната в
народната пестеливост. Той смята, че нашият селянин е пес
телив, но не свидлив. Когато пр.оявява крайна пестеливост по
отношение на парите, в същото време по отношение на хляба,
на житото и на другите домашни произведения той е щедър.*
Селянинът е гостоприемен. Това е израз на щедрост. За съ
щото говори и обстоятелството, че той има вещи, предназ
начени само за гости. Селската щедрост се проявява в широ
ките шаячни потури, гайтаните, сърмата, кадифето, чохата,
копринените и вълнените шарила. В селската дреха богато се
преплитат седемте цвята на слънцето, а това е доказателство
за широта и щедрост на душата.
Макар и традицията да чезне бавно, К. Петканов конста
тира възприемчивост у селянина, изразена в увлечението му
по просветата, бързото му погражданяване. Но в бързината
на този процес той не всякога може да се ориентира, лута се
в безпътица.
Петканов дори установява, че след Освобождението
българинът започва да се разделя с традицията. Това ясно
се забелязвало при обработката на земята. Купувал и маши
ни без оглед на нуждите, а само защото това е нещо ново. И
може би тази бърза възприемчивост го откъсва от здравия
корен на вековните народни традиции. Липсва връзката меж
ду традицията, опита на годините и новото.
Разказват, че в една селска къща в с. Турия, Казанлъшко, след като

гостите били посрещнати с печени агнета и с обилно вино и ракия,
с плодове и лакомства от всякакъв род, всички до едно от максул
[домашно производство - б.р.], домакинята накрая донесла на соф
рата точно толкова бонбони, колкото бил броят на гостите, защото
за бонбоните пари са дадени.
Селянинът е несговорчив. Земята го е отчуждила от об

щежитието. Започва със задругата, а завършва сам, разделен
дори от двадесетгодишния си женен син. Размяната е тол
кова ограничена, че не играе почти никаква роля на връзка.
Селянинът много трудно излиза от кръга на личния си инте
рес. Не може да намери нишката между частното и общото.
Затова той не може да си обясни и приеме обществените ини
циативи. Смята, че всички други, които не работят земята,
имат лоши намерения спрямо него. Именно тази подозрител
ност го прави несговорчив.
И при новото време обаче българинът остава фанатич
но привързан към земята, имота и семейството си. И тази
любов е егоистична, тя не надхвърля семейния кръг. За обще
ственото той е чужд, не се поддава на дисциплина. Не е лу
кав - хитрува, но на дребно. И благодарение на голямата си
недоверчивост той минава за досетлив. Много е чувствите
лен към лъжата.*
Друг изследовател, д-р Атанас Попов, се спира върху про
мените в социалния кръгозор на българския селянин. За този
автор две обстоятелства са от особено значение за изследва
нето на социалните въжделения на българското селячество:
първото, че в България не е имало феодализъм, и, второто, че
селската маса остава социално пасивна през турския период.
При това положение душата и идеологията на българския се
лянин са останали чисти от всякакви странични примеси.
И като повтаря в основни линии разсъжденията на
К. Петканов, авторът отбелязва по-нататък, че българският
селянин винаги е разглеждал държавата като неизбежен враг,
която е далеч от селските радости и скърби, чужда на селския
поминък и народния бит. Това отношение не се променя съ
ществено и след Освобождението.
* Привърженик на народническо-романтичните идеи за запазване

на старината, този автор преувеличава степента на промените и
отделянето от традицията. Той генерализира наблюдения, които се
отнасят за едрите земеделски стопани, приписвайки ги на цялото
селячество.
В същото време Ат. Попов констатира, че борбите за на

ционално освобождение и войната от 1877-1878 г. са съдей
ствали да се коригира робското противодържавно съзнание
на селската маса, съдействали са за култивиране на социал
ни чувства у българския селянин. В тази посока са действали
просветата, книгата, училището, казармата. Особено възпи
тателно за запазване на народа са въздействали няколкото
неуспешни и злополучни войни.
В подобна посока протичат и разсъжденията на Г. Радоев,
който също забелязва, че селянинът свързва своите нещастия
с „партизанските“ страсти и борби, че той е отчаян за своето
положение. Но това отчаяние повишава интереса му към све
та. Той не живее вече усамотено, а се чувства много повече,
отколкото до неотдавна, приобщен към съдбата на отечест
вото и света, макар и да остава обезверен, да продължава да е
недоверчив и отвратен.
Този автор открива, и това е за пръв път в литературата и
документацията, че българският селянин започва да напуска
земята. Докато доскоро тя му е била по-скъпа от всичко, през
трийсетте години на XX в. той започва да я мрази, да бяга
от нея, да търси препитание в града, да става надничар или
чиновник. Земята е престанала да бъде за селянина източ
ник на щастие и се е превърнала в извор на „робско тегло“.
Нарастването на задълженията, на данъците и ниските сел
скостопански цени са внесли, според Радоев, нови съставки
в психиката на българското село.
За разлика от своите съвременници, Иван Хаджийски
търси и открива други промени в психологията на селячест
вото през периода на капитализма. Той акцентува преди всич
ко върху индивидуализма на отделния собственик, който след
пълното си въвличане в капиталистическото стопанство позна
и последната форма на днешния индивид - егоизма. На тази
основа според Хаджийски задругата се разпада, за да остане
само един спомен. Работата на зареда се практикува само в
села с повече земя, и то между средните селяни. Тлаката е за
пазена в почти всички села, но само сред средните и дребните
селяни. Заемът на работа и добитък се практикува също само
от тези слоеве. Антирелигиозността на левичарските среди из

ключва много хора от общите празници с подчертана религи
озна форма: курбани, задушници и т.н. Съсловното разделение
преобразява отколешните общи празници, трапези и веселия.
Интересни наблюдения върху психологията на селячес
твото между двете световни войни прави и Камен Иванов.
Той също констатира, че патриархалната солидарност и взаи
мопомощ са изчезнали и селянинът е станал индивидуалист.
Но между войните, вследствие на голямото раздробяване на
земята, на страхотното обедняване и потресаващото спадане
на жизненото равнище на дребния селянин, започва преодо
ляването на индивидуализма в селското съзнание, засилва се
тенденцията към сближаване и съдружество.
Домогвайки се до една по-обобщена характеристика, К.
Иванов отбелязва: „Преди всичко нашият селянин е крайно
трудолюбив, за него трудът е така необходим, както въздухът.
Мъченик, трогателен мъченик на най-черната работа и на най-
суровите условия на живот. И при все това, той няма робска
душа. Напротив, буден, със сравнително доста просветен ум,
той е с високо обществено съзнание. Мрази дълбоко прими
рението и е партизанин на радикалните херостратовски ме
тоди. Такъв е, едно защото е фактически обезправен, дове
ден до положението на наемния работник в града, и друго,
защото има бистро и затвърдено идеологическо съзнание на
човек, който вижда в своята собственост материални вериги.
Твърде често се проявява у него селската дребнобуржоазна
стихийност в мисленето и в действието. И все пак той е упо
рит, праволинеен, неподдаващ се на обществена психоза, на
фокусничеството на някои съвременни водачи. Във всичко е
фанатик, но неговият фанатизъм се гради върху убеждението,
върху будното съзнание за истината. С тази си черта той е
особено неприятен на хората, които биха искали да го държат
като оръдие“. Поради ниското жизнено равнище и продъл
жителното въздействие на редица политически и идейновъз-
питателни фактори, българският селянин според К. Иванов
има по-високо обществено съзнание, отколкото селянина от
напредналите държави в Европа.
Скицираните характеристики от четиримата различни

по идеи и концепции автори разкриват нагледно, че въпреки
някои верни наблюдения, не става дума за обективни проуч
вания на селската психология в условията на буржоазното
общество, а за демонстрация на социалнополитически пред
почитания в научна форма. Именно поради това един тъгува
по старината и обвинява селянина, че прекалено се модерни
зира, вторият го нахоква за злокачествен индивидуализъм,
третият го вижда такъв, какъвто му се иска да бъде, а четвър
тият дори го кара да мрази земята, т.е. да изпитва чувства,
каквито селянинът не е имал.
Раздялата с патриархалната традиция и оформянето на
новия селски психологически тип в условията на буржоаз
ното общество е любима тема и на новата художествена ли
тература. Любопитно е да се отбележи известният факт, че
българската литература успява да овладее с по-голяма лекота
селската тема, за разлика от градската, да излъчи крупни сър-
цеведи и познавачи на селската душа като Й. Йовков и Елин
Пелин, да остави забележителни творби за времето, когато
патриархалната душевност се руши като гнил зъб поради на
пора на меркантилните страсти, породени от пазарната сти
хия. Тъгата по „здравите“ идилични времена, по пасторална
та чистота на миналото у „селските“ писатели върви ръка за
ръка с мъката, възбудена от новите нрави: мъст за земя, бра-
тоубийство, разпадане на голямата фамилия, дребните хит
рости пред държавния чиновник, страх от непознатия град,
пълен с лоши хора и сифилис. Литературната „регистрация“
на формиращата се нова селска психология въпреки различи
ята в таланти и възможности, общо взето, също прелива от
народническо умиление пред старината. По този начин ли
тературата отразява едно по-истинско състояние, отколкото
социолозите и народоведите, които модернизират българ
ското развитие или гледат на новия селски тип само като на
обект за конюнктурна експлоатация.
Едно е безспорно - въпреки дълбочината на промяната
основният социален и психологически тип за 60 години бур
жоазно общество остава дребният селски собственик. Макар
и в условията на новата действителност да проявява различ

ни от патриархалния си прародител рефлекси, усещания, со
циални и психологически реакции, той си остава дребен соб
ственик, свързан със земята, влачещ огромното наследство
на традицията. Това намира израз в различни посоки и на
различните нива на неговата житейска реализация.
В социален план селянинът продължава да бъде дребен
производител, лишен от размах и инициатива, стискащ се о
земята или разделящ се с нея след невероятни душевни тер
зания. Почти непроменени остават средствата и начините
на обработване на земята, въпреки въвеждането на маши
ната в едрото земеделие. Запазва се стопанската структура в
селското домакинство - зърнопроизводство, скотовъдство,
градинарство и т.н., независимо от въвеждането на нови тех
нически култури и интензификацията на производството. Не
се променят триполната система и вековните примитивни
начини за отглеждане на добитъка. Едно бедно или средно
селско домакинство през XX в. не се отличава съществено по
организация, бит и материален стандарт от това на възрож
денската епоха.
Вековната консервация на дребното съществуване се
забелязва и в отношението на селянина към държавната по
литика и социалните институции. Не поради биологичен
консерватизъм, а поради дребнособственическите нагони, в
душата на селянина продължават да бъдат живи нихилизмът
към държавата, омразата към богатите, неуважението към
интелигенцията. И тъй като той бързо разбира, че буржоаз
ната политика не му носи изгоди, се дистанцира от нея. За ня
колко десетилетия ще се изпари партизанската страст от вре
мето на Бай Ганьо. Отново селянинът ще се върне при своите
ниви и обори, ще се затвори в черупката на своята фамилия,
единствената гаранция за сигурност и спокойствие, макар и в
условията на бедност й недоимък.
Само съзнанието на един селянин като българския може
да измисли тахсава политическа партия като БЗНС, която на
своите знамена ще постави за вечен и свещен идеал дребната
трудова собственост. В този политически акт сякаш са събра
ни накуп всички сложно преплетени противоречия в съзна

нието на българското селячество, срасло още с традицията,
но желаещо да напредва, наплашено от новия свят, намрази
ло всичко, което не го оставя на мира върху парчето земя,
завещана от деди и прадеди, треперещо пред пристави и ко-
жодери, ненавиждащо богатите и учените, които живеят и де
белеят на топло и на сянка. Не е възможно в една класическа
буржоазна страна да се роди толкова патриархална, толкова
селска и в същото време толкова страдална политическа фор
мация като нашия земеделски съюз.
На родово и семейно равнище, т.е. в низовите социални ин
ституции, промените в голямата си част също пресистематизи-
рат традицията. Макар и в началото на XX в. задругата да е вече
етнографски уникат, на нейно място се появяват и се развиват
нов вид семейни обединения. В тях собствеността в съответст
вие с промените в социалните отношения вече не принадлежи
на всички членове на семейството, а на бащата - глава на фами
лията. Той има неограничени права върху земята и семейното
имущество. През първите две десетилетия на XX в. като най-ти
пични се очертават домакинствата, които обединяват семейст
вото на бащата с 2-3 семейства на женените му синове.
Тези задружни семейства се запазват, за да компенсират
бедността и главно трудностите на ръчното земеделие. Те
представляват един наложен от обстоятелствата праг срещу
раздробяването на земята и пролетаризацията на дребните
собственици. Любопитно е, че в период на кризи броят на
задружните домакинства рязко се покачва и, обратно, в пе
риод на стабилизация те имат краткотраен живот и бързо се
множи броят на индивидуалните семейства.
В „Гераците" Елин Пелин е успял да ни предаде драмата
на голямата селска челяд в условията на буржоазното общес
тво. Уважението към традицията, към възрастните, към ве
ковните обичаи и норми, запазено от инерцията, угасва под
звъна на парата и под напора на бушуващата страст за богат
ство и самостоятелност. Чезне селската идилия, помръква
патриархалната старина, „омърсени“ от градската лудост и от
меркантилната пяна, която влачи новото развитие.
Поновому в условията на буржоазното общество се

пресистематизират и старите родствени връзки. Няма я
вече задругата. Родствените връзки са ограничени в по-тяс
на група (родство най-много до пето коляно). Чезне стопан
ското единство. Трудовата взаимопомощ се развива вече не
на родствени, а на съседски начала. Но бавното развитие и
дребното производство въпреки всичко запазват формите
на стопанска взаимопомощ, на родовата солидарност почти
в първичен вид. Това може да се забележи в още твърде жи
вите патриархални форми като меджии, работата на зареда,
тлака, заем на работа и добитък, общите празници, трапези,
съседска близост, родовото празнично общуване. Запазена е,
макар и леко променена, празничната обредно-обичайна сис
тема, свързана със земеделието и скотовъдството. Много от
тези форми дори са вплетени в системата на капиталистичес
ките отношения и са подчинени на нуждите на едрото селско
стопанство.
Не подлежи на съмнение, че ако се промие негативът
на българския селянин от периода на капитализма, на пор
трета ще се усмихне физиономията на дребния собственик.
И през този период, както и през отминалите патриархални
времена селянинът пак ще живее, работи, твори, чувства, ще
се вълнува, бори, нагажда, приспособява винаги от ниската
камбанария на своето дребно владение. Именно поради това
решаващо обстоятелство селянинът не може да се промени
радикално в сравнение със своя прародител и докато остава
на земята, не може да се превърне в принципно нова соци
ална и психическа категория. Друго време ще извърши тази
историческа промяна.
Точността на психологическата характеристика на бъл
гарския селянин при буржоазните отношения е много нуж
на, тъй като поради преобладаващия селски характер на
България до най-ново време селската психология оказва из
ключително въздействие върху общия психически апарат на
нацията, въздейства върху поведението на всички социални
слоеве, до един произлезли от утробата на българското се
лячество и още неотделени от него. За краткия буржоазен
период в българската история може да се извърши забеле

жима социална диференциация, но не би могло да се очаква
завършено преструктуриране на българската селска психика.
Няма време да приключи ферментацията, която ще превърне
патриархалния селянин в модерна личност, в градски човек.
Няма сила, която да го освободи от натрапчивото присъствие
на традицията, от духовните навеи на старината.
Ето защо, както ще се опитаме да посочим по-нататък, у
българския буржоа-капиталист, под фрака и цилиндъра, ще
продължава да се усмихва образът на неговия селски праро
дител. Българският интелигент ще носи в душата си вековни
те добродетели и страхове на онзи селски чичо, който е про
дал нивица или даначе, за да го изучи. Българският гражда
нин ще се лута сред неразбориите на града, за да чака събота
и неделя, когато ще бърза да се върне на село и до насита да
се надиша на бистър въздух. Селският манталитет на несел-
ските съсловия ще остане типична черта в развитието на ди
намиката и структурата на българската народова психика до
най-ново време. Това ще определи и „селското“ поведение на
всички неселски слоеве на българското общество.
ЕСНАФЪТ
снафът като социалнопсихологическа категория е изучен

Е сравнително по-добре от българската литература, социо
логия и социална психология. В това отношение безспорни
заслуги има Ив. Хаджийски с втората част на своя труд „Бит и
душевност на нашия народ“.
Интересни, умни и на моменти твърде находчиви са наб
люденията на Ив. Хаджийски върху създаването на еснафа,
върху неговото стопанство, труд и потребление, върху обу
чението и изграждането на занаятчията чрез продължител
на чирашка и калфенска мущровка, т.е. в школата на „чуж
дия хляб“, върху пословичното еснафско трудолюбие, което
Хаджийски определя като закон на еснафския живот.
Специално място Ив. Хаджийски отделя на еснафска
та пестеливост и на нейните подбуди, за да покаже, че при
тази социална категория собственото имущество е мярката
за човека и неговото положение в обществото, че еснафска
та пестеливост е правило на обществения ред, че животът на
занаятчията е едно непрекъснато лишение от всичко, и най-
напред от храната, един вечен „сметкаджилък и бодкаджи-
лък“, че еснафът, работещ за пазара, сам не отива на него като
купувач, а се задоволява от „максул“, т.е. от собственоръчно
произведени земеделски произведения. С тънка наблюдател
ност Хаджийски осмива габровското скъперничество, като
ни предлага цял набор от тъжни и комични сцени, илюстри
ращи еснафската стиснатост.
От тези наблюдения Хаджийски извежда собственичес
ката стихия на еснафа и на дребния притежател, разкрива
неговия социален оптимизъм, произтичащ от собственост
та, неговата фатална привързаност към вещите, особено към
онези, които лично е придобил или закупил. На тази основа

са разположени и изследвани индивидуализмът на дребния
собственик, разликата на този индивидуализъм от егоизма на
едрия притежател, проявите на еснафския индивидуализъм в
обществения живот, средствата за показ на личността, външ
ните белези на еснафската показна демонстрация, самодовол
ството и неистовото желание за признаване и почит, относи
телната стойност на индивидуализма като нравствен фактор и
мярка. Въз основа на всичко това Хаджийски извайва с даро
ванието на белетрист контурите на еснафската личност в ней
ните големи линии и точно доловени битови подробности.
Силни и плътни са наблюденията на Ив. Хаджийски вър
ху бита и душевността на еснафа и на дребния собственик,
както и онази част от изследването, посветена на еснафската
нравственост. Последователно тук са описани обществената
еснафска среда, нравствените групи, сред които преминава
целият живот на еснафа, семейството на еснафа, романтика-
та на стария бащин дом, еснафът в неговите роднински и съ
седски връзки и отношения; еснафската социална пирамида
и отношенията между майстори, чираци и калфи, еснафската
организация, нейната структура, стопански и социални функ
ции, отношението й с държавата и другите институции, учас
тието на еснафите в градския обществен живот.
Особено място Хаджийски отделя на личните качества,
характеризиращи еснафа: човещина, трудова взаимопомощ,
отзивчивост, благоразположение, честност, гостолюбие.
Изследвани са отношението между еснафския морал и об
щественото мнение, опозоряването на еснафа, самосъдът на
еснафската съвест. По-нататък е проследена развалата на ес
нафския морал („моралът на човещината“) под въздействието
на новите обществени явления и на психическите реакции,
предизвикани от пазарната конюнктура, от токсйкациите на
пазара. Разкрита е подвижността (относителността) на мора
ла на дребния собственик.
Специална глава е отделена на брака и любовта на ес
нафа, на положението на еснафската жена като трудов парт
ньор на занаятчията с права на пълно равенство, на нейното
Еснафът 103
участие в обществения живот. Посочени са обществените и

моралните ограничения на жената с оглед половото целомъд
рие, семейната затвореност на момичето, изборът на съпруг и
съпруга, годеж и сватба, харесването на качествата на избра
ника или избраницата, личната послебрачна любов и т.н.
Не е пропусната и набожността на еснафа, като е нарису
вана една пищна картина на черковната еснафска демонстра
ция и на вековните еснафски суеверия.
Изключителни по своите качества на четиво са онези
страници, в които Ив. Хаджийски е събрал с умението на
един чувствителен битописател многобройни данни за за
бавленията на еснафа, неговите остроумни или плоски шеги,
теферични зияфети, старческите залисии на бившите майс
тори, ролята на театрото в живота на еснафа и т.н. В тази и
в другите части са възпроизведени пластични картини на
българския еснафски живот в Котел, Троян, Ямбол, Габрово,
Севлиево, Шумен, Тетевен, Дряново, Копривщица, Калофер,
т.е. в главните центрове на българското занаятчийство през
епохата на Възраждането.
Робувайки на някои популярни за неговото време тези,
Хаджийски изневерява частично на себе си там, където из
следва участието на дребния собственик в обществените бор
би, макар и тук да проявява наблюдателност и вещина. Той
проследява колебанието и опортюнизма на дребния собстве
ник, щом излезе на общественото поприще, и прави обширен
преглед на обществените партии на дребната буржоазия.
Не са напълно уточнени и неговите наблюдения вър
ху участието на еснафа в Априлското въстание, когато раз
глежда този върхов момент в националната революция като
„въстание на дребния собственик“. В тази част той просто се
подвежда по конюнктурни теории за ролята на дребната бур
жоазия и влиза в противоречие с онези великолепни страни
ци на своето изследване, където изучава проявите на еснаф
ския индивидуализъм на битово равнище.
Но така или иначе, изследването на Ив. Хаджийски вър
ху психологията на българското еснафство представлява най-
добрият опит да се долови плъзгавата и не всякога поддаваща
се на точно измерване психология на дребното съществува

не в занаятчийската промишлена сфера, оставило плътен и
почти неизтриващ се отпечатък върху българската народова
психология. Поради това „Бит и душевност на нашия народ“
ни освобождава от задължението да правим подробен социо-
психологически портрет на българския еснаф, защото този
портрет вече е направен твърде сполучливо. В случая ще се
опитаме да допълним това, което Хаджийски не е успял да до
върши поради ограниченост откъм време или документация,
да проследим психическите и социалните реакции на еснафа.
Но преди да се извършат изброените добавки, трябва
да се направи едно езиково уточнение. Думата „еснаф“ в бъл
гарския език има най-малко три значения. На първо място, с
думата „еснаф“ се означава човек, който упражнява занаят
чийски труд, човек от занаятчийски еснаф (руфет), еснафлия;
на второ място, с тази дума се обозначава самата занаятчий
ска организация - примерно еснаф на кожухарите, еснаф на
абаджиите и т.н. Третото значение на думата е превратно,
но обобщаващо. Еснаф в този смисъл е човек с морала и ка
чествата на дребен собственик, по-скоро на дребно същест
вувание. В такъв смисъл, когато за някого се каже, че е ес
наф, това значи, че той мисли, чувства и действа като дребен
собственик. Еснаф може да бъде и буржоата, и селянинът, и
интелигентът. Всеки човек може да бъде наречен еснаф, ако
проявява качествата и морала на дребна социална твар, на ог
раничена и невзрачна личност, на посредствен интелект, на
колеблива, нерешителна душа, на човек с предразсъдъци.
Когато в говоримия език се каже „Остави го, този е ес
наф“, това може да значи или цялостна характеристика, или
че посоченото лице притежава едно или друго качество, зае
то от каталога на еснафските добродетели или недостатъци.
Примерно: страхлив еснаф, скръндза като еснаф, дребен ес
наф, еснафска простотия, еснафска нерешителност, еснафско
благочестие, еснафски сметкаджилък, еснафски номера и т.н.
Еснафът като социалнопсихологическа категория е про
дукт на дребното производство, на дребната собственост. И
в такъв смисъл той не бива да се извежда само и единствено
Еснафът 105
от занаятчийството. Той е една социална и психологическа

издънка на онези отношения, които ражда и поддържа дреб
ното производство както в града, така и в селото. И тъй като
в условията на Ориента и по-специално в България дребното
производство е дълговечно, вечно и безсмъртно е българско
то еснафство.
Българският занаятчия (еснаф), както и всички други
социални и психологически категории (типове) в България
произлизат от селячеството. През Средновековието, когато
занаятчийството започва да се отделя от земеделието, има
специален термин - технитар, фиксиран в „Мрачката гра
мота“, с който вероятно били наричани онези селяни, които
наред със земеделския труд умеели да изработват различни
занаятчийски изделия и предмети от всякакъв род.
Освен технитарите, и други категории средновековни
селяни упражняват едновременно и земеделски, и занаят
чийски труд. Подобен смесен тип се среща сред така нарече
ните парици. Това са ковачи, грънчари, ножари, кошничари и
т.н. Но след първоначалното разделение на труда постепен
но из средата на селяните се отделя групата на занаятчии
те. В условията на Българското средновековие този процес
продължава цели векове, без да може да постигне своя край.
Хората, занимаващи се със занаятчийски труд, в огромната
си маса остават селяни. Те комбинират своя занаят с по-мал
ко или по-голямо земеделско стопанство, от което понякога
или почти всякога изкарват основната си прехрана. И като
социална категория, и като душевност през Средновековието
те остават селяни. Цялата противоречива характеристика на
българското патриархално селячество може да бъде буквално
наложена към техния портрет, въпреки че той се допълва от
уменията им да изработват ръчно разни предмети.
Само една незначителна част, един горен слой от сред
новековното занаятчийско съсловие, се откъсва напълно или
почти напълно от земята. Това са прославените майстори
от големите градски центрове, работещи за царските, боляр
ските или епископските резиденции, и то предимно хората
от специфичните занаятчийски области, които съчетават
ръчното производство с изкуството - зографи, каменоделци,

декоратори, златари и т.н.
•Всички останали среди, занимаващи се с ръчен промиш
лен труд, са едновременно и занаятчии, и селяни. Това сли
ване на занаятчията и селянина в една личност е абсолютно
задължително както за занаятчиите, живеещи в селата, така и
за тези от малките и средните градове.
С развитието на социалните отношения дистанцията
между земеделския и занаятчийския труд се увеличава. Все
повече майстори от различните сфери се откъсват от земе
делието. В Късното средновековие занаятчиите, вече като
обособена категория сред жителите на българския град, уп
ражняват около 50 вида занаяти, обслужващи нуждите на
стопанския живот, на държавата, военното, гражданското
и църковното строителство. По това време били привлече
ни майстори от чужбина - гърци, арменци, евреи, грузинци
и др., - които пренасяли у нас уменията на една по-висока
промишлена култура. Появяват се и първите наченки на за
наятчийската организация, която обаче и досега поради лип
сата на исторически свидетелства остава неизследвана. Има
данни и за началната диференциация сред занаятчиите, глав
но на базата на умението. Оформена е групата на признати
прославени майстори - строители, зографи, каменоделци,
златари и т.н. Но и до края на Средновековието липсвали
могъщи цехови корпорации, каквито се наблюдават в някои
европейски страни. Занаятчийското производство, доколко-
то може да се съди от останките на българската материална
култура, е твърде примитивно. Няма строителство на големи
градове, на внушителни резиденции и дворци, на величестве
ни църковни храмове. Следователно не може да съществува и
мащабна организация на занаятчийския труд, нито да се про
явяват строители, архитекти, декоратори и т.н. с изключител
ни умения, оставили шедьоври. Българският средновековен
занаятчия е човек на дребното примитивно производство,
ограничен в своите мащаби, умения и възможности. Но от
социалнопсихологическа гледна точка е важно, че се е появи
ла нова, социално определена категория от хора, отделени от
Еснафът 107
земеделието. Това ще й даде възможност да започне да влияе

чрез произведенията си, чрез своята организация, чрез своя
манталитет върху българския живот, а оттам и върху общия
психологически апарат на средновековното общество.
С падането на България под турска власт в края на
XIV в. съдбата на българските занаятчии се променя. Те ос
тават като малки затворени групи в градовете, където ведно
със занаятчиите от другите народности се нагаждат към нуж
дите на администрацията или към битовите потребности на
завоевателите. През първите векове на османското господс
тво българското занаятчийство е привързано изцяло към но
вата икономика. То изпълнява държавни и военни поръчки,
обслужва местната знат и нейния стремеж към охолство и
разкош, подпомага земеделското население с изработката на
онези оръдия на труда и сечива, които селянинът не може да
си произведе сам.
И за да се получи зрима представа за положението на
българските занаятчии през ранните векове на османско
то господство, ще посочим примера с голям град, какъвто е
Пловдив. През XV-XVII в., т.е. след преустройството на сто
панските отношения в стила на завоевателя, в Пловдив се
оформя значителна занаятчийска прослойка, която се състои
предимно от абаджии, произвеждащи платове за турската
армия, от ахтари, кожухари, златари, сапунджии и бакали.
Евлия Челеби е преброил през втората половина на XVII в. на
пловдивската чаршия 880 занаятчийски дюкяна.
От XVII в. насетне занаятчийското производство уве
личава своя дял в градското стопанство поради по-големи-
те нужди на имперската икономика. При това положение и
при турския режим занаятчията остава свързан с нуждите на
властта. Това не само му осигурява непосредствено бъдеще,
но ще го отличи, както ще видим по-нататък, с частични при
вилегии, които при πο-други условия ще го изявят като ос
новна социална категория на българското общество.
Наред с градските майстори-занаятчии, при турския
режим Се запазва и смесената категория на селянин-занаят
чия или занаятчия-селянин. Това са хора, живеещи на село
или в малките градове, които покрай земеделската си рабо

та могат да обработват желязо и да правят селскостопански
сечива, това са срещащите се във всяко село ковачи, колари,
терзии, кожухари, производители, които предлагат такива
занаятчийски стоки, които домашната промишленост няма
възможност да произведе.
През османския период се извършва и известна народ
ностна специализация на занаятчийските дейности, базира
ща се на традиционните умения и на режима на социалното
и народностното неравноправие. Така например турските
занаятчии обикновено се насочват към бръснарството, слад
карството и в други по-леки занаяти. Гърците следват своите
отколешни умения да правят търговия и произвеждат пред
мети за морския живот, арменците се упражняват в своите
източни украшения, албанците-арнаути пекат халва или то
чат боза и т.н.
Но за целия период от XVIII в. българските еснафи оста
ват преобладаващият елемент в градския производствен жи
вот. Това дава възможност да се запази и развива българска
та материална култура. Но тяхната производствена дейност
е силно ограничена поради робския режим. Те се използват
повече като работна сила, без да постигнат самостоятелност
и да могат да усъвършенстват своите умения като строители
на големи обществени или частни сгради, на пищни църков
ни храмове. При това положение връзката им със земеделие
то се консервира за цели векове. Само една много малка част
от занаятчиите, както и през Българското средновековие, са
отделени от селото и се занимават изключително с промиш
лен труд.
Наложената нова еснафска (руфетска) организация от
източен тип (нейният произход още не е достатъчно изяснен)
дава първоначално предимство на турския елемент, който,
доминирайки политически и стопански в градовете, играе
ръководна роля и в еснафите.
Това положение се запазва до XVIII в., когато започва
„златната ера“ на българското занаятчийство. Новата епоха
обособява еснафите като самостоятелна социална група в
Еснафът 109
българското общество, превръща ги в главна производител

на сила в градското стопанство, коригира и регулира тяхната
стопанска организация и за около два века изявява образа на
българския еснаф такъв, какъвто гр е описал Мв. Хаджийски.
През XVIII и особено през първата половина на XIX в.,
с оглед задоволяването на растящите нужди на имперска
та икономика, на увеличаващите се държавни поръчки и за
участие в международния търговски обмен, занаятите бързо
се умножават. Към средата на XIX в. се наблюдават вече до 90
вида специализирани промишлени дейности. В тях са заети
по-голямата част от увеличаващото се градско население и
хиляди хора, живеещи по селата.
При ограниченото развитие на манифактурни работил
ници (едва 500 през седемдесетте години на XIX в.), на мо
дерни фабрики (едва 35 в края на робството, при това много
от тях с определени черти на манифактури или по-едри за
наятчийски работилници) еснафите поемат производството
на всички селскостопански сечива, на дрехи и обуща както за
населението, така и за армията, на преработените хранител
ни стоки, на цялото жилищно и обществено строителство, на
всички украси, фасади, ювелирни произведения и т.н.
Стопанската политика на империята, която не стимулира
едрото промишлено производство, дава предимство на ръч
ното занаятчийство. За неговото процъфтяване съдействат и
природните условия, т.е. наличието на многобройни по вид,
но крайно ограничени по количество полезни изкопаеми, ко
ето при стопанската изолация на Турция не позволява да се
подхване мащабно едра добивна и преработваща индустрия в
българските земи.
И така през двата възрожденски века българските за
наятчии стават главната производителна сила в градовете.
Оформят се, особено в подбалканските селища, в Родопите и
в някои райони на Македония, типични занаятчийски градо
ве. От изгрев до залез слънце кипи градската чаршия. Вдигат
се високи часовникови кули, за да отмерват новия занаят
чийски ритъм. Работи се по 12-16-18 часа, и то от всички:
както майсторите, така и чираците и калфите, както и цялата
занаятчийска челяд. Хилядите занаятчийски работилници,

възникнали в резултат на реалното разделение на труда, с ог
лед специфичните природни и стопански условия в отделни
райони произвеждат буквално цялата промишлена продук
ция. По пътищата на страната тръгват пълни кервани, кои
то откарват занаятчийските произведения до Цариград, до
Близкия изток, до пазарните центрове на Балканите, както
и към беломорските пристанища, за да достигнат до Европа,
чак до Азия и Америка, навсякъде, където ще намерят плас
мент и признание.
В хода на този занаятчийски бум се изграждат и главните
социални структури на българското еснафство. В работилни
цата господства майсторът-собственик, който в същото време
е и главен работник. Ведно с него са калфите (ученици-занаят
чии със стаж до 3 години). В работилницата са заети жената на
еснафа, както и неговите пораснали деца. При големи поръчки
или сезонни работи тук се привикват като помощници и ста
рите родители, и други близки, роднини или приятели. Така
се оформя еснафската социална пирамида, която осигурява
пълното и безразделно господство на собственика-майстор.
Неговото самочувствие се опира не само на собствеността, но
и на трудовото умение. И отново, както при селянина, връзка
та между труда и собствеността ляга в основата на социалната
реализация и на психическата нагласа на еснафа. Само че за
разлика от селянина, който дели собствеността с държавата,
с притежателя на лена или с притежателя на чифлика, който
е изложен на безброй природни и обществени опасности, за
наятчията е независим и пълноправен господар на дюкяна и
на всичко, което се намира вътре в него. Той има обезпечено
място. Имперските закони го закрилят като необходима сто
панска и социална категория, като самостоятелна личност.
Така, както констатира и Хаджийски, дребната, но сигур
на собственост става основа на еснафския индивидуализъм,
на една нова социопсихологическа нагласа.
Мъчен е пътят към самостоятелния дюкян, към изявата
на собственическия индивидуализъм. Този път минава през
убийственото търпение на чиракуването и калфенския стаж,
Еснафът 111
през безброй унижения да се намерят пари за отваряне на ра

ботилницата, през невероятни усилия да се постигне призна
ние. И когато един ден всичко това свърши най-после, когато
еснафът е направил последния смирен поклон преди запас-
ването му с червения пояс и е изял последни шамари по вра
та си, когато в първи зори шумно свали кепенците на прясно
боядисания дюкян, той има самочувствието, че е завладял
света, че е постигнал върха на общественото достолепие. А
фактически той пак е останал дребно съществувание, роб на
терзийските ножици. И бод след бод, цели десетилетия ще
превива гръб над яката аба, за да може да храни децата си с
хляб, а себе си с измамната сладост на собственик и майстор,
обкръжен с уважение за порядъчност и солидност. И на 25-30
години той вече на чаршията е „бай“, има по няколко здрави
момчета и момичета, по-големичките от които почват да бо
дат с иглата или да набиват клечки в гьонените подметки, има
млада и пъргава жена, която освен че продължава да ражда
безмерно по израза на Богоров, но и помага в дюкяна, като
същевременно върти семейното стопанство, към което освен
работилницата се числят и домът на занаятчията, складовите
и допълнителните помещения, дворът и градината, от които
се произвежда „максулът“, т.е. основната храна за домашните,
чираците и калфите.
В малкия свят на работилницата, нареждана и пререж
дана ден през ден, в удоволствието да напердаши по врата
немарливия чирак или да нахока калфите, в чистотата и здра
вината на своя дом еснафът удовлетворява всичките си соци
ални и човешки амбиции. И точно дребното притежание, до-
потопните сечива за ръчен труд, ограниченият свят на дома
и работилницата ще отшлифоват основните качества на този
нов за българското общество социопсихологичен тип: теснота
и ограниченост на погледа, съсредоточен изключително вър
ху произвежданата стока, непрекъснати физически усилия в
мъчния трудов процес, ръчната манипулация, пораждаща ед
нообразни, но прецизни умения, усещането за господство над
малкия свят от деца, чираци и калфи, непреклонната майстор
ска воля, изразена в тиранията да накара всеки да стои диван-
чапраз и да изпълнява волята на господаря на тази мизерно

смешна еснафска крепост. И в същото време много точните
усещания за бедност, за опасностите, които дебнат отвся
къде, раждат еснафската пестеливост, достигаща до смешен
скръндзалък, безкрайния страх да не се направи погрешна
стъпка („девет пъти мери - веднъж режи“)» болезнената вяра
в труда като единствен източник за успех и признание, вяра,
която стимулира волско търпение и упоритост, приковаващи
еснафа денонощно над тезгяха. От състоянието на бедност
и несигурност произтичат непрекъснатото лишение от храна
и удобства, сметкаджилъкът, болезнената привързаност към
вещите, вечният глад за признание, еснафската почтеност,
страхът от опозоряване, пък дори и боязливата набожност на
еснафа, който много пъти е имал възможност да разбере, че
на този свят освен иглата само бог може да му помогне.
И точно тези качества, придобити в труда и в микро-
света на еснафското стопанство, ще определят всички други
отношения, в които дребният занаятчия ще влезе със света:
отношението към съпругата и семейството, към близки и
роднини, към конкурентите от другите дюкяни, към просве
тата и църквата, към държавата и обществото. Големия свят
еснафът ще отмерва и прекроява по свой аршин, според огра
ничените си представи, родени в дюкяна и в процеса на ръч
ното производство.
Ценен извор за душевното състояние на класическия ес
наф са занаятчийските трудово-поминъчни песни. Много ти
пични между тях са зидарските (дюлгерските) песни. И това
не е случайно. То е свързано с вечното желание на дребното
съществувание да има свой дом, собствена керемида над гла
вата си, своя крепост, където ще господства в съответствие с
традиционните представи за ред и почтеност. Тези песни са
пълни с мотиви, отразяващи еснафската суеверност. Най-ста
рият от тези мотиви е за вграждането на „майсторовото либе“.
И по-нататък зидарските песни ще разказват за нещастията
от трудови злополуки, като сумират и индивидуализират тези
нещастия у майсторовата невеста. Оплакани са и дюлгерска-
та несрета и бедност („дюлгерин яде спукан просеник, спукан
Еснафът 113
просеник и рядка коприва“), ограбването на дюлгерския труд,

социалният протест срещу неправдите.
Еснафската посредственост блесва в нова светлина, щом
занаятчията напусне тесния дюкян и подаде глава на обще
ственото поприще. Останал верен на своето поведение, и тук
той ще прояви познатите реакции: страх и умереност, благо
приличие и въздържаност, желание за самоизтъкване и призна
ние, нерешителност и конформизъм, колебание и нежелание
за публично ангажиране, обществена непоследователност.
Така, появил се на форума на градския живот чрез своята
еснафска организация, навлязъл в общините, в училищните
и църковните настоятелства, в класните стаи и читалищата,
еснафът ще действа както в своя собствен дюкян.
От една страна, той ще замъкне на общественото попри
ще всичките си добродетели. Ще пази скрупульозно семейни
те и празничните традиции и обичаи. Всяка неделя ще се чер-
кува ведно с комшии и роднини, ще празнува всички праз
ници, ще урежда шумни и разточителни сватби и еснафски
празненства, освен да се повесели веднъж в годината, но и да
покаже колко сигурно стои на краката си; ще мечтае да стане
хаджия или поне веднъж да види Цариград и Света гора, та
хората да му завидят, ще поддържа връзки със селянията, от
която е произлязъл, защото един ден може да му потрябва,
демонстративно ще държи на родството и кумството. Така
навсякъде той ще защитава непоклатимата си обществена
философия, придобита от дългото чирашко мущруване, ще
бъде верен на традицията, завещана от деди и бащи, предан
на семейството, ще почита възрастните и ще уважава с под
чертано умилкване богатите и властниците, ще бъде суеверен
и набожен, лишен от по-големи социални амбиции и от уме
ния за обществен живот.
Но измъкнат от живота навън от дюкяна и семейния
кръг, попаднал на обществения мегдан, той волю-неволю ще
бъде заразен от нови мисли и нови мераци. Като глеДа колко
светът уважава богатите, в неговото страхливо сърце ще се
промъкнат меркантилни страсти, без да развържат стопан
ската му стиснатост и ограниченост. Националната пробуда
ще го заинтересува от обществените работи, ще го вкара в

училището, ще го научи да чете и пише. На лавицата вкъщи
ще се появят книжки за живота на светците или за чудеси
ите на света, дори може да стане спомоществовател на ня
кой вестник. Всичко това ще породи у еснафа нови социални
импулси. Той ще започне да дава мило и драго, за да изучи
децата си, за да ги отърве от бодкаджилъка, ще се появява все
по-често по обществени места, ще запише малки дарения за
църкви и манастири, за да остане името му в кондиката, ще
започне да се облича по градски. Но и първите му срамежли
ви обществени жестове ще бъдат съобразени преди всичко с
благоприличието и с мисълта за добруването на малкия свят
на дома и дюкяна. И когато го видим в неделя да хвърля от
високо грошове върху църковния дискос, трябва да знаем, че
той тихо се моли за спокойствие, за здраве вкъщи и за нищо
друго. Повече от своята обществена изява той не търси. И
всичко това отново ще го завръща към ограничения еснаф
ски свят. Той ще се страхува смъртно да извади скътаните в
писания булчински сандък пари и да ги инвестира в по-голя-
мо предприятие или в търговия. Нему му стига малкото, но
сигурното. Главната му грижа остава да нахрани и подреди
децата си, да им даде доходен занаят в ръцете, а ако може да
изучи някое от тях, това вече е безмерна гордост, да кажат
хората, видяхте Ли какво направи Иван Абаджията, има учен
човек вкъщи.
Този сложен и дълбоко противоречив процес на „социо-
логизация“ на еснафа е първата крачка, която го отделя от
още всесилната традиция и началото на неговата профана-
ция в социален и психологически смисъл. И тук се сблъсква
рутината, вкаменена от традициите на Ориента, с модерните
напъни на буржоазното развитие. Този сблъсък ще създаде
бури, разтърсващи еснафската душа до дъно.
Еснафът ще се принуди да тръгне по новите пътища, на
чертани от стопанската и обществената обнова, но ще върви
по тях неуверено, изпълнен с хиляди страхове, измъчван пре
ди всичко от несигурността в утрешния ден. И затова той пак
ще предпочете да се върне в малкия дюкян, да се приюти зад
Еснафът 115
кепенците, макар и притискан от фабричната конкуренция и

от търговеца-прекупвач, там да изнемогва до краен предел.
И няма да отвори манифактура или фабрика, а отново ще за
ложи на иглата и бода. Към средата на XIX в. това поставя
еснафа в изключително трудно стопанско положение, но той
ще упорства, ще умножава физическите усилия, ще работи с
очи, червени за сън, ще нахоква чираци и калфи за мързел и
немарливост, ще се кара всеки ден с жена си за нейното раз
точителство, ще върже в още един възел спастрените грошо
ве, но няма да прекрачи еснафския праг чак дотогава, докато
едрото производство не го изхвърли завинаги на улицата, на
борсата на труда. Тази еснафска упоритост, противопоста
вена на новите буржоазни отношения, ще трябва като че ли
да покаже, че дребното производство е вечност в Ориента и
еснафът не може да бъде избутан от този свят нито от фабри
ки и машини, нито от законите на буржоазната икономика.
Разбира се, в своето упорито присъствие българският еснаф
има сигурен съюзник и поддръжник. Това е сурогатното, бав
но и тромаво развитие на ориенталския капитализъм, при
който винаги има запазен периметър за дребното съществу
вание, за да увековечи неговото присъствие както на стопан
ското поле, така и в българската душевност. Именно поради
това след Кримската война (1853-1856) въпреки конкурен
цията на евтини европейски стоки, въпреки наличието вече
на български пласт от едро производство, еснафът остава в
своите работилници, макар и за да оплаква блажените стари
времена и да упорства в трагични мъчнотии за своето място
в националната икономика.
Еснафският манталитет на ограниченото дребно съ
ществувание определя и мястото на занаятчийския възрож
денски слой в обществените борби и в политиката. На тази
плоскост той се манифестира, както е редно да се очаква, с
индиферентност, с безброй страхове, с почитание на закона
и съществуващия ред, с респект към вековните робски тра
диции. Именно поради това българското еснафство е соци
алният инкубатор на политическия конформизъм и достига
най-много до либерални мечтания. При това във всички слу
чай неговото обществено ангажиране е съобразено с личната

сметка и с това, дали не носи опасности и рискове.
Този манталитет трябва да обясни широкото участие
на еснафските сдружения в законните обществени прояви
като църковните борби, училищното движение и градското
самоуправление. Той е в основата на страха да се прекрачи
онзи праг, зад който започват да действат пушката и сабята.
Вековната робска инертност е спуснала своите най-жилави
корени в традициите и душевността на дребното както град
ско, така и селско съществувание, лишено от размах и ини
циатива, от историческо дръзновение. Който не разбира това
обстоятелство, никога няма да схване духа на нашето минало,
нито особеностите на българската национална история през
петте робски века, пък и по-късно.
И когато стопанските промени и възрожденските проце
си извеждат доброволно или принудително еснафа на поле
то на обществените борби, там той не може да се мери нито
с историческата решителност на буржоазията, призвана да
създаде своя свят, нито със социалната обреченост на нищо
нямащия пауперизиран лумпен или пролетарий. Както добре
е показал 3. Стоянов в „Записки по българските въстания“,
еснафът е трябвало да се натика насила във въстаническите
действия през април 1876 г. За целта е било нужно да се раз
громи неговата еснафска крепост, да бъде изтласкан насила
вън от нея, защото в противен случай дребният собственик
често ще напуска барикадата, за да наглежда дюкяна или до
битъка. Нужно е било да се прекърши вечното еснафско раз
двоение. И за да се създаде сигурност, че въстанието ще успее,
без която сигурност еснафът няма да тръгне на бой, широко
се разпространява лъжата, че руски батальони чакат в кори
ите първата пушка, за да пометат вековния поробител. Без
сигурност (в случая измама) еснафът няма да поеме толкова
опасен път, към който го тласка историческата повеля.
В хода на въстанието, когато еснафът вече е взел пушка в
ръце и е стрелял срещу първия гаджалин, е било необходимо
пряко накървяване, за да може да се парализира в еснафската
му душа колебанието, а чрез изгаряне на села и градове да
Еснафът 117
се отрежат пътищата за връщане назад към дом и семейство.

3. Стоянов, а на места доста сполучливо и Ив. Хаджийски са
нарисували десетки тъжни или комично-смешни ситуации,
когато еснафът, отивайки да мре, мъкне със себе си любими
те си вещи и скъпоценности, когато той предпочита да пад
не пред своите пътни врати, близо до дюкян и дребна челяд,
когато силно се колебае да направи първата стъпка срещу
вековния ред и да стреля срещу осветените от традицията
дрипи. 3. Стоянов се учудва колко различно е отношението
на българския дребен собственик и на гръцките клефти при
мерно, които няма какво да губят в борбата за национално
освобождение.
Разбира се, тук не може всичко да се сведе до мантали
тета на дребния буржоа, до неговата социална природа и ду
шевност, както това понякога прави Ив. Хаджийски; в случая
действа и един общонационален психически апарат, плод от
историческата съдба на нацията, клана и потискана векове,
изправена със своите черешови топчета срещу една веков
на империя, срещу огромни сили, доминиращи в Европа.
Националният страх, роден от кървавите призраци на бъл
гарската история, в този случай се размесва със страха на
дребния собственик, прикован от една отколешна традиция
в положението на социална инертност и имащ още доста
тъчно средства за препитание, даже и реална перспектива за
бъдещето. С националния психически стереотип по-скоро,
отколкото с колебанията на дребния собственик, може да се
обясни и бързата смяна на революционното опиянение с от
чаянието и душевната разруха, проявени в десетки предател
ства и в многобройни душевни катаклизми, засвидетелствани
през последните дни на априлските боеве. В случая, както и
всякога, не бива да се слага знак за равенство между човеш
кия страх и социалните смущения на еснафа. Пред лицето на
смъртта нормалните хора могат да се делят на горди герои и
жалки еснафи само в лошо изфабрикуваната литература.
Еснафът остава да съществува като важна социопсихоло-
гическакатегориявбългарскияживотислед Освобождението.
Причините за това са изяснени отдавна. Главната от тях се ко
рени в бавното развитие на едрото капиталистическо произ

водство, което не можа да ликвидира онзи терен, върху който
се ражда и векува занаятчийският ръчен труд.
Статистическите данни показват, че за 60 години бур
жоазно развитие на България, занаятчийството не само че не
изчезва от българската икономика, но запазва значителен пе
риметър от промишленото производство в свои ръце.
Статистиката от преброяването на населението ни уве
рява най-напред, че за целия буржоазен период относителни
ят дял и количеството на самостоятелните занаятчии остават
почти едни и същи.
Не се променя съществено и кръгът на лицата, заети в
занаятчийските работилници. Основна фигура и главен про
изводител продължава да бъде пак майсторът-собственик,
подпомогнат от възрастните членове на своето семейство и
от 1-2 чираци. Следващата таблица нагледно демонстрира
това:
Работници,
Занаятчии- Семейни които се па
Години Чираци
собственици помощници дат на един
занаятчия
1892 73 336 65 500 33 898 0,46
1900 72 740 14 540 38 712 0,53
1905 63 841 15 982 41 966 0,67
1910 61 599 12 167 61 435 0,99
Занаятчийските работилници според броя на заетите в

тях работници (чираци, калфи) изглеждат, както следва:
Работилници брой Процент
Без наемници 25 015 22,4

С един наемен
работник 47 857 41,2
С 2 наемни ра
ботници 21 395 18,3
Еснафът 119
С 3 наемни
работници 10 339 8,8
С 4 наемни
работници 4528 3,8
С 5 наемни
С 6-9 наемни
С 10-19 наем
ни работници 1043 0,9
С над 20 наем
ни работници 809 0,9
Тези данни показват, че е запазена вътрешната струк

тура на дребното владение и на дребното производство.
Фактически работилниците с над 20 работници са по-малко
от един процент. Да не забравяме обаче, че подобни пред
приятия, макар и количествено неустановени, в България
има още в началото на XIX в. и че те не са капиталистически,
тъй като голяма част от използваните работници са чираци и
калфи, а те не са пролетарии в истинския смисъл на думата.
И сякаш за да демонстрира вечното си присъствие в
Ориента, дребното занаятчийско производство през целия
буржоазен период разполага с повече работни ръце, отколко-
то българската индустрия:
Години 1900 1910 1920 1926

Промишлени
работници 4000 20 000 50 000 60 000
Занаятчийски
работници 27 000 30 000 46 000 65 000
Учудващо е може би, че чак през 1946 г. броят на занаят·

чиите остава два пъти по-голям от този на фабричните ра
ботници. Към това трябва да се прибави и изключителната
издръжливост на селското занаятчийство, което се запазва
почти в същия размер и вид, както през турския период, а
също така вечно живата домашна промишленост, в школата
на която придобиват първоначални умения селските, пък и

част от градските еснафи.
Консервацията на българския еснаф през епохата на бур
жоазното общество е явление, което поставя многобройни
проблеми за неговата социална жилавост и психологическо
прераждане. Но най-напред, въпреки присъствието на еснаф
ската архаика почти в същия обем, както през XVIII-XIX в.,
ще трябва да се отбележат промените в положението на есна
фа, които в някои отношения са много чувствителни.
През XX в. еснафите престават да бъдат единствени и
безразделни господари на българската промишленост. В тази
сфера доминираща фигура вече е фабрикантът-капиталист,
който постепенно поставя под петата си дребните произво
дители, зависещи от неговите материали и суровини, от кон
куренцията на по-евтините и по-луксозни фабрични произ
ведения.
Българският занаятчия престава да ползва предимства
та на традиционния ориенталски пазар и да участва мащабно
в международната търговия. Това намалява неговите шансо
ве за стопанска реализация, заплашва го почти ежедневно с
разоряване и пролетаризация, лишава го от участие в дър
жавните поръчки, които се поемат от модерната индустрия.
Стопанската несигурност на занаятчийското производство
го лишава от предимства при ползване на кредити и заеми,
от средства за модернизиране и интензификация на дребно
то производство.
При това положение и в условията на капитализма зана
ятчията остава дребен производител, работещ с допотопните
сечива на своите деди и бащи, комбиниращ своето основно
стопанство със земеделие или дребна търговия. Но новата
обстановка го принуждава да се раздели със сънната си инер
тност, кара го да следи отблизо конюнктурата, за да може да
запълва онези нужди на потреблението, които едрото произ
водство не успява или не желае да задоволи. Еснафът е при
нуден да изостри търговския си нюх. Порастват познанията
му по икономика, увеличава се културният му багаж поради
задължителното образование. Занаятчията напуска крепост
Еснафът 121
та и на своето социално усамотяване. Той излиза трайно на

общественото поприще, защото държавата и политиката мо
гат. да му предложат средства за обогатяване или сигурност
за препитание, ако един ден дюкянът му фалира.
Новата стопанска, социална и културна действителност
в освободена България, като променя условията за реализа
ция на еснафа, започва да нанася корективи в неговата ду
шевна структура.
Но този процес е бавен и продължителен, тъй като ос
новите, върху които се крепи еснафската патриархална ду
шевност, са още твърде живи. А това са дребната собственост
(дребното владеене), архаичните оръдия на труда, продължи
телният и непроизводителен ръчен труд, битовата елемен-
тарност и посредственост. Докато тези условия съществуват,
а те в България са дълговечни, еснафът не може да се отърве
от онези добродетели и недостатъци, които традицията вла
чи от дълбокото минало, да се раздели с духовния багаж на
българската патриархалност.
В периода на буржоазното развитие в душевната нагласа
на еснафа се изявяват нови импулси, без да могат да проме
нят традиционната психика. Засилва се преди всичко меркан-
тилната страст, меракът да се забогатее, да се премине в друга
социална категория. Тази нова страст обаче няма материално
и обществено покритие. И резултатът от нейното действие се
проявява в увеличаващото се трудово усилие, което не може
да доведе до натрупване, за да изведе занаятчията от орбита
та на дребното производство. Дори много често това води ес
нафа към обратния полюс на пролетаризирането. Много тра
диционни занаятчийски фамилии угасват през XX в., чезне
споменът за техните красиви изделия и майсторлък. Стотици
и хиляди занаятчийски табели се валят в праха или висят из
трити и избелели пред входните врати. Усилният труд и не
прекъснато увеличаващият се работен ден могат най-много
да осигурят мизерното съществувание, което поражда нови
надежди, гаснещи една след друга.
Начупва се традицията за предаване на майсторлъка от
баща на син. Останали без реална перспектива, много занаят
чийски момчета, вместо да поемат иглата и напръстника, се

отправят или към фабриките, или към канцелариите, където
поне прехраната им сигурна. Така еснафският труд престава
да бъде гаранция за сигурност, държавната служба става иде
ал за тези, които само преди няколко десетилетия се държаха
здраво за тезгяха на татьовия дюкян. Това нанася силни уда
ри на патриархалната еснафска фамилия. Бащата престава да
бъде всесилен господар, който разчупва хляба и държи ключа
на бъдещето. Майката трябва също да излезе вън от дюкяна
да търси друга работа, защото нейният труд в работилницата
вече не е нужен. Децата гледат навън, недоволни от своя баща
скръндза, който едва им осигурява парче хляб и буквари за
училище. Създават се нови семейни отношения, нови нрави,
които постепенно преобразяват еснафската фамилия - кре
постта на патриархалната душевност.
Този преустройствен процес променя и междуличнос
тните еснафски отношения. Идеал за съпруга вече преста
ва да бъде пъргавата, силна, красива и млада мома, добрата
къщовница и спестовница, а жената, която може да донесе
в зестра „суха пара“, за да се подкрепи скапващият се дюкян
на майстора. Идеал за еснафски син не е вече покорно пос
лушният младеж, който гледа баща си с четири очи в ръцете,
купува от него умение, учи се на търпеливост, а момчето, ко
ето се учи, което може да хване държавна службица или да
се нареди за офицерче, което преуспява и не срами баща си
като е отишло да работи във фабриката, съсипала еснафското
благополучие.
Ограничава се и кръгът на роднинските връзки. В рода
вече не се цени този, който ще дойде да ти помага в неделя,
а този, който е преуспял, който е близък на властта, който
може да те закриля, да те измъкне от батака.
Всички тези промени коригират вековните нравствени
норми. Конкуренцията поставя под съмнение еснафската вза
имопомощ, намалява заемането на труд и работа, услужване-
то с пари и материали. Силно е накърнена и скрупульозната
еснафска почтеност. Занаятчията все по-малко се интересува
от добрата дума за неговата стока, от похвалата за умение и
Еснафът 123
почтеност, а как да пласира стоката. Той не е така изряден в

мерките и теглилките. Щом всички лъжат клиента, и той се
стреми да го „удари“.
Рязко намалява броят и на прочутите майстори, на „злат
ните ръце“. Чезнат майсторите-художници. Стандартизацията
помита занаятчийската оригиналност, щампата замества кра
сивата ръчно изработена вещ.
Значително по-устойчиви в новата обстановка остават
селските занаятчийски работилници, които отколе, пък и
сега обслужват земеделието и скотовъдството. Тяхната ус
тойчивост се основава на стопанската комбинация селянин-
занаятчия или занаятчия-селянин. Това са хиляди дребни
съществувания по селата - железари, тенекеджии, подкова
ни, терзии от стар тип, дърводелци, каменоделци, бояджии,
мелничари, табакчии, тепавичари и т.н., които продължават
и през буржоазния период да отделят по един от синовете си
да продължи татьовия майсторлък, тъй като дребното селско
стопанство има нужда от непосредствени занаятчийски услу
ги. Тази комбинация на занаятчийското умение с друга, втора
или трета професия се проявява и в градовете като застра
ховка от разорение и като допълнителен източник за прехра
на. Рядко може в града да се намери еснафин без лозе и бахча,
без връзка със селото, който да не разчита на нищо друго, ос
вен на работилницата. Появява се дори една нова категория,
която напуска дюкяна, става работник или чиновник, но в
свободното си време продължава да кърпи папуците на близ
ки и познати или да ушива костюмите на роднините, за да
припечели някоя допълнителна пара. Това е занаятчията на
изживяване, който се е разделил с основното си занятие, но
не и с табиетите на дребен производител.
Буржоазното развитие променя и чисто духовния свят
на българския еснаф. Просветата, образованието, новите ко
муникации изменят отколешните представи за света. Рушат
се еснафските суеверия. Чезне набожността. Това води до
преустройство на обичайно-празничната система, въпре
ки че и календарът, и формата все още се следват стриктно.
Няма ги шумните празници, посветени на светиите-закрил-
ници на еснафа, с големите казани за курбан, с разточителни

те гощавки, разпивки и буйните хора. И без това никой вече
не ще повярва в силата и достолепието на еснафа, треперещ
пред конкуренцията, едва изкарвайки хляб за себе си и за де
цата си. Еснафският празник е притихнал. Шумотевицата е
подменена с тиха демонстрация, за да изрази като че ли съв
сем точно промяната в социалното самочувствие на еснафа и
неговата душевна отпадналост. Няма ги традиционните тефе-
рични зияфети. Еснафът се затваря и в празник в семейната
черупка или отива на лозето си, там, където хората няма да
могат да забележат, че е посърнал от сиромашия, че е със за-
кърпени гащи.
Променя се забележимо и участието на еснафа в об
ществения живот. Неговото сдружение е престанало да бъде
господар в църквата и училището, да има решаваща дума в
градските работи. Затова са създадени общински и държавни
служби, в които се разпореждат други социални категории.
Еснафът влиза в директни отношения с политическите и об
ществените организации, както и с държавата. Еснафското
сдружение като негов представител и посредник е загубило
своята отколешна тежест. Еснафът е подложен на пряка по
литическа манипулация. Той пълни редовете на постоянна
та или временната клиентела на една или друга политическа
партия, гласува за тези, от които би имал по-голяма полза,
безцеремонно се стреми към държавна службица, за да се
отърве от омразните терзийски ножици.
И поради своята социална нестабилност и душевна ком-
•плицираност той не може да създаде свои големи политичес
ки или професионални обединения, става опашка на буржо
азните или левичарските движения, за да прояви и на общес
твеното поприще своите дребнавост, страх и непоследова
телност. И няма нищо по-комично от еснафа-политик, който
мери държавата с аршина на своя дядо, който девет пъти ще
се връща, докато каже думата си, който ще предпочита ви
наги статуквото пред реформата, който ще търси съюзници
само ако има от тях непосредствена полза, без и да може да
надникне в утрето, и който ще трепери пред всяко начинание,
Еснафът 125
ще подкрепя всеки дребен проект и ще тъпче всяко мащаб

но дело. Еснафът-политик ще бъде копие на онова жалко и
дребно същество, на което животът е отмерен от вековните
традиции, умът е скован от вечни предразсъдъци, а идеалите
не надхвърлят практическите нужди на стомаха и на домаш
ното удобство.
В периода на буржоазното общество се извършва про
дължителна, но непрекъсната девалвация на еснафската
личност. Чезне гордостта, породена от собственическия ин
дивидуализъм, защото редом с еснафа стоят по-богати и по-
влиятелни хора. Намалява уважението поради трудолюбие и
умение, защото машината прави по-красиви, при това и по
евтини вещи. Не тежи вече еснафската дума в църквата и об
щината, защото там се разпореждат други.
Онзи класически еснафски тип на XIX в., горд със своя
прочут дюкян и скъпи стоки, уважаван за своите умение и
почтеност, с тежка дума пред роднини и в общината, величес
твено замълчан в новите си кафтани в неделния храм, запи
сал името си по манастирски и църковни кондики, спокоен
със своя еснаф, който ще го брани от конкуренцията или ще
го направи обществено важна клечка, вече го няма. По град
ската чаршия вече няма кой почтително да му сваля шапка, за
да подхранва неговото самочувствие, защото учителят, све
щеникът, пък и борчлията вече се кланят другиму.
Буржоазното общество привежда еснафската личност в
точно съответствие с положението на занаятчията, на дребно
съществувание, лишено от стопанска сила и социална сигур
ност, изостанало духовно от заобикалящия го свят, робски
привързано към своя дюкян, за да превива гръб над тезгяха
от сутрин до вечер за няколко лева, които ще му стигнат само
за най-необходимото. Той няма вече лична къща на градската
чаршия, няма влиятелни приятели в общината или в парла
мента, няма кой да го потупа по рамото и да му каже аферим
за това, че е направил красива писана каруца или че е изтъкал
най-тънкото сукно.
В случая социалната деградация на занаятчийството е
последвана от личностната девалвация на еснафа. И буржоаз
ното общество започва да изпитва едно раздвоено отноше

ние към еснафството като социална категория и душевно със
тояние.
Многобройни обществени сили и групировки продъл
жават да са свързани като с пъпна връв с еснафството. От не
говите среди произлизат първата пък и втората генерация на
българските едри буржоа. Те не само синовно са задължени
на класическия еснаф, но продължават да носят традицион
ните негови качества. Като него българският капиталист е
стопански неподвижен, привързан към дребната, но сигурна
фабрика, като стария еснаф той осъмва и замръква във фаб
риката, като него хока работниците, сякаш са чираци и калфи,
като стария еснаф е скъп на триците и евтин на брашното,
като него се страхува от риск и предприемчивост, от банкери,
спекуланти, от конкуренция.
Цялата стопанска неподвижност, политическа недодяла-
ност и духовна сурогатност на българския буржоа са наследе
ни от манталитета и морала на класическия еснаф, битувал
векове в своята стопанска и душевна инертност.
От еснафска среда произлиза и част от българската ин
телигенция. Именно поради това тя носи в душата си добро
детелите и историческите недъзи на еснафа. Нейната дреб
навост, духовна закъснялост, робско умилкване пред дър
жавата и пред силните на деня, нейната бавна адаптация в
новия свят, стъписването й пред чуждото са преки издънки
на еснафската нравственост, в утробата на която тя се заче
ва и отраства.
От еснафски среди произлиза и българският пролетарий.
И той, макар и лишен от работилницата и от средствата за
производство, десетилетия ще мечтае като своя прародител
за свое дюкянче, няма да разчита само на заплатата, а ще ком
бинира труда във фабриката с работа вкъщи и с малко земе
делско'стопанство, ще отглежда домати и чушки, ще се стиска
о това, което може да се нарече „мое“. Дребнобуржоазният
манталитет на българския пролетарий спуска своите корени
в старото еснафство, откъдето дълго време той черпи и ръч
ни умения, и морална сила.
Еснафът 127
От еснафските среди произлиза и част от бюрократич

ното съсловие - чиновници, служители, офицери и т.н. И те
по кантори и канцеларии ще действат така, както е действал
техният прародител в дюкяна, ще запазят неговите добро
детели, докато меркантилната пяна на живота не промени
схващанията за дълг и почтеност. Както старият еснаф се е
разпореждал в дюкяна, така дълго чиновничеството ще се
подвизава в държавните канцеларии, ще нахоква разсилни-
те, ще отнесе там вечните традиции и табиети на еснафската
ограниченост.
От еснафски среди произлиза дори част от лумпенизи-
раната градска беднота. Загубила своя дюкян и свързаните
с него сигурност и уважение, тази маса трудно ще се раз
дели с химерата един ден да се види пред нови кепенци, да
напердаши пак непослушните чираци и дълго ще разсмива
градските тарикати по кръчмите с фантазиите си за еснафс
ко достолепие.
Тези нови обществени сили, произлезли от утробата на
класическото еснафство, имат раздвоено отношение към своя
корен. Те се гордеят с известността и почтеността на баща
и дядо, синовно са му задължени за няколкото наполеона, с
които са подхванали търговия или са се изучили. За разлика
от селяните по градовете, те не се срамуват от своя произ
ход, тъй като чак до ново време занаятчийството се приема
за достолепно професионално занятие.
Но когато буржоазните отношения обезличават еснафа
като личност и като социална категория, започва да се про
явява обществената нетърпимост към еснафската ограни
ченост. Новите социални сили се пълнят с омраза към нея,
защото тя сковава размаха на тяхната инициатива. Буржоата-
капиталист се опитва да се отърси напълно от еснафската
нравственост, тъй като тя се противопоставя на мерканти-
лизацията. Интелигентът също се опитва да изтърси старите
дисаги, напълнени с предразсъдъци и суеверия, чиновникът
започва да се разпорежда в държавата различно от баща си в
дюкяна, градският бедняк и пролетарият ругаят на поразия
своя предшественик, който ги е довел до просяшка тояга.
В тези условия еснафската нравственост ще заприлича

на стара дрипа, ще стане за присмех. Литературата и изкус
твото ще подхванат темата за малкия човек, ще се пълнят
с жал по него и с укори по неговата неподвижност. Ще по
лучат ново съдържание понятията трудолюбие, пестели
вост, изрядност, взаимопомощ, любов, семейна почтеност.
Еснафското ограничено потребление ще се подмени с чре-
воугодничество. По градовете ще се отворят прочути ресто
ранти и кръчми.
Постепенно еснафът от една достолепна фигура на бъл
гарския XIX в. ще стане синоним на неудачник и нищожест
во. Всеки ще започне да се дразни, ако бъде наричан еснаф,
дори и когато по този начин му се признават качества и до
бродетели. Ще промени изцяло действието си откритият от
3. Стоянов „закон“ на българското бижирдисване. Никой вече
няма да се блазни от това с пот и почтеност да заслужи уваже
ние и да натрупа имот. И като че ли изглежда, че българското
общество ей този ден или утре ще изрине еснафската воня
на миналото от своя живот. Обаче няма нищо по-измамно от
тази илюзия.
Еснафството, родено от дребната собственост, има тол
кова здрави корени в българския живот, че краткотрайният
буржоазен период не само няма да ги изсуши, но дори и не
може да ги подрони сериозно.
Предрешен като индустриалец или банкер, като политик
или държавен чиновник, като интелигент или дори като про
летарий, еснафът ще се възпроизвежда и пресъздава, за да се
надсмее над своите литературни унищожители и над наивни
ците, които мислят, че вековни традиции един ден могат да
бъдат изтръгнати от българската душевност, без да се унищо
жават условията, които са ги родили и отгледали, за да пуснат
вечни корени в българската земя.
Конфликтът еснаф срещу еснафа, малкият „аз“ срещу
малкия „аз“, ще завърши пак с победа на еснафа. Малкият „аз“
ще поиска да се изпише с главни букви, но за това са необ
ходими много време и радикални социални преустройства.
Дребният „аз“ е по-вечен като социопсихологическа катего
Еснафът 129
рия, отколкото ни се струва, защото природата на дребното

производство е изключително жилава и непроменима в стра
ни с дълговечна класическа история, а особено в Ориента. А
тя винаги ще подхранва еснафската устойчивост. В случая от
огромно значение е и същността на човешката душа, биоло
гически заредена с качества, от които еснафлъкът ще изсмук
ва сокове, докато на земята живеят хора. .
Доказателство за дълговечността на еснафа е трайното
му присъствие в нашата съвременност.
БУРЖОАТА
ози основен социален и психически тип в българската ис

Т тория е още твърде слабо проучен. Малко знаем за неговия
корен, за социалния му произход, за мъчителните му начални
стъпки в условията на робството, за неговите производствени
възможности и стопански умения, за неговите социални и лич
ни въжделения, за неговия бит и култура. Колкото и странно да
е, малко се знае и за българския капиталист от ново време, за
заника на българската буржоазия като обществена сила.
Това, което се пише за буржоазията у нас в последно
време, има два основни недостатъка. Първият е свързан с
опитите българският буржоа-капиталист да бъде фризиран
по „образ и подобие“ на своя европейски прототип, т.е. да се
подчини на схемата, прилагана за класическата буржоазия.
Този метод е научно несъстоятелен, тъй като и по произход, и
по реализация, и по социалнопсихологическа характеристика
българският буржоа е различен от класическия европейски
капиталист, пък и от азиатския си събрат. Вторият недоста
тък произтича от подчертано публицистичния подход към
темата, при който историческата и социопсихологическата
характеристика се подменят от „клишета“ и „оценки“, които
имат конюнктурно звучене и поради това са лишени от обек
тивност. Тези две грешки на подхода отдалечават нашето об-
ществознание от точния социалнопсихологически портрет
на българската буржоазия.* А без този портрет няма да бъде
възможно да се надникне сигурно в смисъла на новата бъл
* Терминът буржоа в случая и по-нататък ще означава едрата част от

тази прослойка, т.е. буржоата-капиталист.
гарска история, както и в душевното преустройство на бъл

гарското общество в ново време.
Как се ражда българският буржоа-капиталист, откъде
произлиза той, как се пръква на белия свят, ето първият въп
рос, с чийто верен отговор ще се намери сигурна отправна
точка за социалнопсихологическото му портретуване.
Беше вече отбелязано, че османското завладяване на
България ликвидира средновековната аристокрация и физи
чески, и морално. А което е по-важно в случая, наложената
нова социалнополитическа система премахва условията за
поява на имуществено издигнати и независими обществени
групи. Турските завоеватели не могат да търпят инородци,
които носят държавно-политическата идея, нито стопански
и социално издигнати личности, които могат да организират
съпротивата. Имената на няколкото българи тимариоти [ти-
мар - ленно владение, поземлен имот, отстъпен от султана на
заслужило военно лице - б.р.], които бързо изчезват, не могат
да поставят под съмнение тази констатация. Те са по-скоро
доказателство, че завоевателят не се задоволява само със со
циалното и физическото унищожение на местната аристок
рация, но осъществява и нейната морална деградация, за да
може напълно да я обезличи в съзнанието на поробения на
род, към който тя принадлежи.
И като логичен край на тази политика идва социалното
изравняване на поробеното българско общество (получило
статута на рая), за да бъдат изключени възможностите за на
родностна, политическа или военна организация. Опитите в
историческата литература от няколко частични случая да се
правят противоречащи на обективната реалност изводи така
си и останаха ялови.
При това положение българската буржоазия се появява на
белия свят без каквато и да било историческа, стопанска и кул
турна връзка със старата аристокрация. Тя не ще може да про
излезе от нейния корен, нито да се комбинира с историческия
й опит. Тя ще се роди след мъчителен инкубационен период от
недрата на народните селски и занаятчийски слоеве.
Буржоата 133
Този факт има изключително значение за социалнопси

хологическата характеристика на буржоазията. Той показва
преди всичко, че българската буржоазия започва своя социа
лен живот от нулево стопанско равнище. Аристократическото
богатство и достолепие, опитът на средновековната върхуш
ка й липсват напълно. Тази липса, съчетана с условията на
Османска Турция, ще продължи до неимоверност инкуба
ционния период, ще лиши буржоазията от знания и начална
инерция, ще я прекара през продължителните мъки на въз-
могването, но заедно с това ще подхрани нейното парвенюш-
ко самочувствие, че е преуспяла не чрез наследство, а поради
лични способности, и то при много трудни обстоятелства.
Прекъснатата връзка между имуществените групи в бъл
гарската история ще лиши новия богаташ от аристократичес
ка мания, произтичаща от наследство, историческо достоле
пие и знатен герб. Това състояние на духовете освобождава
буржоазията от задълженията да води познатите в история
та на други народи борби на „третото съсловие“ за социално
признаване и културно-духовно налагане в своята собствена
национална среда. В един по-общ план разкъсването на връз
ката аристокрация-буржоазия обаче ще наруши непрекъсна
тостта на българската история и душевност, ще сведе до ми
нимум участието на традицията, на старата елитарна култура
в изграждането на психиката на новия български гражданин.
Очевидно е, че появата на българската буржоазия трябва
да се потърси в онзи процес, който ражда и изявява новобо-
гаташа в условията на робството. А както беше отбелязано,
тези условия са твърде различни от страните на европейския
феодализъм.
В Османска Турция няма юридически призната фео
дална собственост. Държавната собственост върху основ
ните средства за производство, и специално върху земята,
изключва появата на едри феодални имения с имунитет, с
гаранции за стопанска независимост и социална самосто
ятелност. Изключени са всякакви възможности за поява на
феодални структури и институции и на базата на християн
ската църковна организация. Тези възможности, отнети даже
на османската върхушка, са немислими за издигащите се сред

поробените народи. Мъчителната еволюция на аграрните ин
ституции, преминаваща за пет века от тимарското владение
през мукатаята и маликенета, а оттам през чифлика, ясно
показва, че въпреки постоянните напъни за феодализация,
земята винаги остава собственост на фиска, а тези, които я
наемат, неизменно зависят от държавата. Дори и законът за
земите от 1858 г., т.е. от периода на пълното разложение на.
класическите стопански форми и институции, пак запазва
върховната собственост на земята в ръцете на бейтюлмала,
т.е. на централната власт.
Ако към това се прибавят неизменно съществуващата
през робските векове народностна и верска дискриминация,
липсата на държавноправен ред, гарантиращ собствеността,
притежанието и присвояването, дълговечното господство на
пренесените от Азия и толерирани чрез военна сила социал
ни институции, осветени от шериата, ще можем да схванем
по-точно онзи социален механизъм, който изявява необога-
таша.
В случая няма да се правят изследвания как при очер
таните условия се отделя онази прослойка, която постепен
но съсредоточава в ръцете си повече богатства. Част от тези
изследвания, въпреки огромните различия в подхода на от
делните школи и автори, са вече извършени. За целите на на
стоящото проучване е достатъчно само да се установи откъде
произлизат българските богаташи, как през дългия турски
период се попълва тяхното съсловие и каква е основната ха
рактеристика на имуществените групи, от които в историчес
ка перспектива ще произлезе едрият буржоа.
В условията на Турция, където липсва гарантирана фео
дална собственост, полето, което най-интензивно произвеж
да необогаташи, е посредническата сфера, т.е. онези дейнос
ти, които осъществяват връзката на държавата с поробеното
население чрез механизма на икономиката.
Посредническата сфера има дълговечни, макар и меня
щи се институции. Това е най-напред тимарското земеделие,
от което българите по принцип са отделени. По-сетне идва
системата илтизам, т.е. откупуването на определени прихо

доизточници от държавата с оглед събирането на данъците и
бериите. В земеделието тази система преминава през муката-
ята, маликенето и чифлика. Следва така нареченото откупу
ване на данъците, на специалните такси и берии, на отделни
строителства и т.н. Посредничеството се разширява и в чисто
политическата област, където то се проявява в услуги, праве
ни от отделни лица или група от лица на централната власт
или на местните първенци срещу възнаграждения от дребни
социални облекчения или неофициално признати права над
наблюдаваното население.
Така от XVII в. насетне, когато започват кризата в
Османската империя и вековният маратон за преустройство
на нейните институции, се създават възможности за отделни
лица и среди на поробеното, в това число и на българското,
население чрез намеса в посредническата сфера да натрупат
състояние, което ги отделя социално от народните слоеве.
Още през XVII в. се появяват няколко послужебни кате
гории, носещи различни наименования - кметове, коджаба-
шии, кнезе, мухтари, чорбаджии и т.н., които чрез услугите,
правени на властта или на влиятелни местни групировки, за
да държат населението в покорство, могат да грабят своите
еднородци и да трупат богатства. Така най-първият филиз на
българския необогаташ произтича от политическата власт, от
нуждите на държавата поробителка. Този пръв посредник е
проявен най-ярко в образа на българския чорбаджия.*
Чорбаджията е личност, която най-напред придобива
социалната си отшлифовка в органите на местното самоуп
равление. Той е първа величина в общината, в махалата или в
селото, с влияние сред своите. Поради това на него турските
власти възлагат да наблюдава раята, да я информира за сул
танската воля, да помага на откупвача да събира данъците,
да предотвратява бунтовни настроения и лошави мисли.
Срещу тези услуги чорбаджията е облечен с доверие, което
* Самата дума „чорбаджия“ има различни етимологични обяснения,

но в народното разбиране тя означава богат човек, богаташ.
му позволява да изнудва своите еднородци, да ограбва тех

ните земи, да ги обвързва в паяжината на лихварството, да ги
защитава срещу заплащане. По този начин той натрупва ден
след ден богатство, което го прави силен и влиятелен не само
пред своите, но и пред господарите. Това му дава възможност
да поеме по-мащабни поръчки. Чрез парите си той е допуснат
в икономическата посредническа сфера, където може да от
купи вече сам данъците на селото или на по-голям район, да
наеме като предприемач някое местно строителство или да
изпълнява доставки за армията и държавата.
Една дописка до в-к „Гайда" от 1863 г. твърде сполучливо
разкрива механизма на този преход от политическата услу
га към стопанското посредничество. „С мюзеверлиците си и
с предателските си към народа услуги, споделени с титлата
чорбаджии - бележи дописката, - те започват да се мислят
за „китайски благородници“, гледат на простия народ „като
на свои ратаи и ергати“, под предлог, че представят сирома
сите те глобяват сякак и сякога намират хиляди способи да
им отнемат къщите, дюгените, нивята, лозята, ако им при-
легне и „ризите от гърба им да смъкнат“, „и последния залък
от сиромаха на дечицата от устата им да вземат“. И всякога
се занимават с „вълчешка търговия“, на всяко „общополезно
предприятие“ противодействат, разстройват общинската за-
дружност и учебните заведения, мразят учените и „на пушка
гледат учителите“, освен тия, които „им кандилят и мекеру-
ват“. Повечето от чорбаджиите са „чираци на досегашните
наши от Фенер деспоти и мнозина от тях са били и са даже и
до днес тяхни ортаци“.
По-нататък дописникът разказва как много от кметове
те „валят на връх училищата да ги съсипят“, като разсъждават
така: „тези синковци като се изучат, те нас ще ни разиграват,
както мечкарят мечката“, „от как излязоха туй учените, от то-
газ света стана опак“, учените никого не почитат, вярата раз
валиха, „алафрангата карат напред“. Та, не ни трябват даска
ли - мъдруват чорбаджиите - „да ни изхулузват сал децата,
да ги научават на челибилък, да стават кебари и на работа да
са неулавят“.
„Чорбаджиите делят помежду си и общественото иму

щество, с общо съгласие продават на този или на онзи общи
ниви и мери, присвояват общински средства, на учителите не
плащат. Има всякакви чорбаджийски мурафети“ - завършва
вестникът.
Турската власт е скрупульозно придирчива към дейст
вията на издигащите се чорбаджии. Тя следи да не натрупват
прекомерни богатства, които да ги направят независими и от
слуги на властта да се превърнат в организатори на поробе
ното население. Именно поради тези. съображения властта
държи чорбаджилъка в определени социални рамки, които
да не надхвърлят периметъра на посредничеството. А тези,
които не спазват предписаното от властта благоприличие,
биват разорявани насилствено илй ликвидирани физически.
Така през втората половина на XVIII в. са регистрирани ня
колко тура за физическо унищожаване на влиятелни българ
ски чорбаджии.
При тези условия, когато намордникът стои яко на врата
на чорбаджията, неговите социални амбиции остават силно
ограничени. Той не смее да напусне посредническата сфера
и да инвестира натрупаните средства в частни предприятия,
т.е. да се превърне в едър буржоа. Той остава в положението
на посредник, който ще ограбва своите съселяни чрез ико
номическа и извъникономическа принуда, ще дава пари под
лихва, ще крие своите богатства и ще продължава да се упо
вава главно на благоволението на властта.
Но когато животът в Османска Турция през XVIII-XIX в.
се динамизира, когато сферата на посредничеството се раз
ширява до крайните си предели, когато новите буржоазни
отношения започват да прояждат класическите стопански
форми, ще се изяви и нов тип чорбаджия - с по-големи ико
номически възможности, с разширени социални амбиции, с
по-определени политически и духовни интереси.
Образът на този нов чорбаджия, напуснал вече тесния
терен на селската махала, като че ли най-ярко и най-пълно е
изваян във фигурата на чорбаджи Салчо Чомаков от Пловдив.
Произлязъл от богаташка фамилия, преуспяла чрез търговия
на добитък в Копривщица, Салчо Чорбаджи избира за поле на

своята дейност големия град. Преселва се в Пловдив. Тук се
сдобива с ферман да търгува с Европа, Индия и Персия, става
представител на християните в пловдивската управа (милет-
башия), получава държавен знак на бегликчия, сближава се
с влиятелни среди на Високата порта. По-сетне с братята си
откупува данъците по ориза в Пловдивско и Пазарджишко,
както и данъка за абаджийството в Пловдив. Чрез женитби се
сродява с други богати родове и умножава фамилното богат
ство. С натрупаните парични средства той непрекъснато ку
пува поземлени участъци, става собственик на най-големите
чалтъци (оризища) в Пловдивско и Пазарджишко, превръща
се в едър лихвар и зеленичар, като чрез отпусканите на селя
ните заеми успява да присвои тапиите на около 200 парчета
земя, възлизаща на хиляди декари ниви, лозя, градини, пръс
нати от Пазарджик до Ямбол.
Неговото богатство се удвоява, когато през Кримската
война се справя с държавните поръчки за месо на армията.
След войната той влага капитала си в търговия със западна
манифактура.
Но въпреки големите си парични и имуществени натруп
вания, Салчо Чорбаджи не смее да излезе вън от посредничес
ката сфера и да се заеме с чисто капиталистическа дейност.
Той не основава собствена търговска фирма, не става при
тежател на фабрични заведения, нито банкер, а предпочита
гарантираната сфера на посредническия алъш-вериш, която
му позволява да натрупа ново състояние, макар и не толкова
голямо, както ако навлезете в динамичното капиталистичес
ко производство, но в замяна на това сигурно и гарантирано
от държавата.
Чорбаджилъкътпридобиваразлични стопанскии социал--
ни изражения в условията на Турция. Най-ранната прослойка
от необогаташи българи през турския период са джелепите,
търговци на едър и дребен добитък. Още през XVI в. те са
обособена социална прослойка сред немюсюлманските пода
ници на империята. Към 1576 г. в Южна и Западна България
са регистрирани 3743 джелепкешани, а броят им в северо
източните райони достига до 585. Към края на XVI в. само

в Шумен те са 457, в Пловдив - 1145, в Кюстендил - 641.
Поради участието си в общественото продоволствие в им
перски мащаб постигат значително материално благополу
чие и влияние, като едновременно са доставчици и търговци
на добитък, а най-често притежатели и на големи скотовъдни
стопанства, наречени совати. Типична фамилия на джелепи
е прочутият български възрожденски род на Чалъковците от
Копривщица.
Наред с джелепите, на стопанското поле се появяват и
бегликчиите, лица, които откупуват от държавата правото
да събират десетъка от дребния рогат добитък, едно изклю
чително доходно занятие главно поради двойната възмож
ност да се изнудват селяните-овчари и да се мами държавата.
Бегликчийското съсловие успява да присвои огромни богат
ства, да спечели благоволението на най-високите среди на
империята, да внуши страхопочитание сред местното насе
ление, да се намеси отпосле в почти всички други посред
нически дейности. Типичен представител на това съсловие
е Стоян Чалъков (Големия) от Копривщица, а по-късно от
Пловдив. Само през 1846 г. той получава от ондалъка (бегли-
ка) на Тракия и Добруджа голямата сума от над 5 млн. гроша,
като се има предвид, че най-високопоставеният учител по
това време Найден Геров е получавал 6 хил. гроша годишна
плата. Богатството прави Стоян Чалъков знатен. Той заедно
със синовете си слага султански нишан на феса си, а това му
отваря много порти - да събира десетъка от зърнените хра
ни, да владее необозримите мери и пасища, да върти и други
стопански дейности.
И двете посреднически форми - джелепчийството и бег-
ликчийството, са свързани със стоковото животновъдство,
специално с овцевъдството - една област на крупни натруп
вания.
Стоковото животновъдство се развива изключително
бурно през XVIII-XIX b . Тогава в планинските райони на
Стара планина, Родопите, Рила и Средна гора се появяват
големи предприятия за отглеждане на добитък, за производ
ство и търговия с месо, мляко, вълна, с месни и млечни про

изведения. Тези предприятия, наречени совати, снабдяват
големите градове и армията, както и разширяващия се износ.
Това позволява на техните притежатели да натрупват огром
ни капитали, да експлоатират труда на хиляди овчари, паза
чи, мандраджии, месари и работници, да имат понякога даже
своя собствена стража и частни пощальони.
Нарастващите нужди на вътрешния и външния пазар
скоро изявяват собствениците на соватите като големи бога
таши. Натрупаните капитали те започват да инвестират в раз
лични клонове на посредническата сфера, откупуват данъци,
стават предприемачи, дават пари под лихва и т.н. И отново,
макар и на друго поприще, израства първообразът на българ
ския богаташ, свързан главно с посредничеството, стискащ се
в онези стопански сфери, които са гарантирани от държавата,
без да смее да прескочи прага, отвеждащ нататък, където за
почва буржоазно-меркантилната дейност.
По същия начин се извършват появата и натрупването
на богаташи в областта на земеделието, особено в доходните
отрасли като оризарство, зеленчукопроизводство, лозарство.
Спечелил доверие, следователно правото да бъде господар на
село, богатият селянин започва да увеличава своите посев
ни площи, дори към края на робството да закупува чифли
ци, да изгражда преработващи предприятия и да комбинира
земевладението с лихварство, подхваща търговия, участва в
предприемаческите търгове. Но и селският чорбаджия-бога
таш няма да създаде големи капиталистически ферми, обра
ботвани чрез машини и наемен труд, а ще разчита главно на
посредническите услуги и на архаичните форми на изполи
цата, кесимджийството и на прякото, ограбване на труда на
селяните.. В някои райони (като Македония) ще се формира
даже богата прослойка от т.нар. пъдари - хора, които поради
влиянието си сред местните първенци, ще ограбват селяния-
та срещу услугите, които ще й правят пред конака или кадия
та, или пред главатарите на разбойническите тайфи.
Така и в селото няма да видим фигурата на капиталис
та чак до Освобождението. Новобогаташът и тук ще остане
препариран на нивото на чорбаджийското посредничество.

Типичен пример за този род чорбаджии са еленските селски
богаташи, обрисувани така живо от Г. С. Раковски. Като от
белязва, че в Еленско живеят 6000 челяди (домородства), раз
пръснати в бедни колибарски махали, Раковски пише, че те са
разделени от еленските чорбаджии (еничари) по 100, по 200 и
даже по 600 домакинства и „зоват се рая хаджи Николува, рая
хаджи Христова, рая хаджи Йорданова и проч., тоест два пъти
рая, и султану и на висшеречений чорбаджии, кои приплащат
всякит вид даждия в Търново. После събират колко имат по
воля. Бедни селци никога не ся отплащат от натоварений им
без праведно дълг. От година на година повече задължняват.
Тия еленски панове не припускат в тия селца ни едного купца,
за да купи от селския тамо производни нещо, кой произведи
са коприна, вълна, овци и проч. Но земат насила труд бедних
с долня и побиена цена. Селци им работят тлака като влашки
цигани без заплата на лозя и другаде де имат потреба. Носят
им без заплата сирене, масло, кокошки, прасета, агнета по
длъжност и по няколко пъти в годината. С една реч употре
бяват ги кату роби, само що не могат да ги продават. Но син
наслежда баща си рая и никога бедни селянин не може да се
отпише от това двойно поданство“.
Друга сфера, от която ще се пръкне фигурата на българ
ския богаташ в Турско, е градската промишленост, т.е. есна
фите и техните сдружения. През XIX в. започва, както беше
отбелязано, диференциация сред единния, но многолик свят
на българските занаятчии. От еснафа постепенно се отделят
забогателите майстори, експлоатиращи десетки чираци, кал
фи и наемници, собственици на по-едри предприятия - разп
ръснати и централизирани манифактури, посредници между
занаятчията и пазара. Тази група постепенно натрупва пари
чен капитал и от производител се превръща в организатор и
пласьор на производството.
Но и тук се повтаря вече познатата стопанска операция.
Поради липса на индустриално законодателство, на сигур
ност за оборота на капитала, забогателият еснафин, преодо
лял цеховите прегради, няма да бърза да отвори фабрика, т.е.
да се заеме с чисто капиталистическа дейност, а отново ще

се вторачи в посредничеството, ще се домогва с всички сред
ства до държавните доставки за екипиране и изхранване на
армията, до сделки за нуждите на големите градове или на
международния обмен, тъй като само те му гарантират сигур
ност на капитала и пласмента. Единици в тази сфера ще се
опитат да станат фабриканти, но и те едва ли ще преуспеят.
Показателен в това отношение е примерът с първия българ
ски фабрикант Добри Желязков от Сливен, който след като
получава държавни поръчки за сукно, изгражда през 1834 г.
голяма фабрика. Но скоро след смъртта му през 1864 г. фаб
риката е отнета от собствениците и превърната в държавно
военно предприятие.
И отново, и отново капиталът ще се завърти по познати
те вече орбити, ще се превръща в поземлени участъци, в пари,
давани под лихва, ще се пласира за откупуване на държавни
приходоизточници или на данъци, ще се търкаля до безкрай
ност на мегдана на посредничеството. И богатият промиш
леник няма да добие кураж, за да излезе на полето на чисто
буржоазната дейност, да стане фабрикант.
Така се получава един сборен образ на българския бога
таш в Турско, бил той чорбаджия, джелепин, бегликчия, соб
ственик на соват или на чифлик, крупен оризар или забогатял
еснаф. Във всички случаи той е свързан с държавата, която
остава върховен разпоредител на основните блага и средства
за производство. Неговата сила не произлиза от богатството,
а от благоволението на властта, а благоволението на власт
та расте с увеличаване на стопанските му възможности да я
обслужва по-мащабно. Това го завърта и задържа за векове в
посредническата сфера и не му позволява да влезе в орбитата
на капиталистическото производство. Поради същата причи
на силата на неговия капитал и богатство не се концентрира в
една посока, а се разпилява съзнателно под форма на позем
лени притежания, на покрита собственост, за откупуване на
приходоизточници, за глава на лихварски капитал и т.н. Това
разпръскване на капитала на необогаташа, лишен от възмож
ности за мащабна капиталистическа предприемчивост, го за
държа в положението на ограничен собственик, който увели

чава своите богатства постоянно и който всеки момент може
да бъде разорен не поради неспособност, а по прищевките
на силните на деня. И тогава естествено той не може да се
превърне в независим и крупен производител, с когото всич
ки, дори и държавата да се съобразяват, а винаги ще остане в
положението на унижена робска твар, чакаща благоволение
свише. И неслучайно в Турско един султански нишан, едно
везирско потупване по рамото струват повече, отколкото бо
гатството, натрупано след много зор и унижение.
И тези условия ще отшлифоват автентичните качества
на богаташа в условията на робството. Той ще остане лишен
от стопански умения на организатор на производството, от
социален размах, породен от меркантилната страст. Той ще
бъде богаташ без самочувствие на господар. Неговото бо
гатство няма да бъде израз на достолепие и сила, защото е
спечелено с робско превиване на гръбнак и с алчна ненасит
ност да ограбва бедните и слабите, богатство, трупано ден
след ден чрез прекомерни лихви, чрез удряне в кантара или
надписване в тефтера, чрез неконтролирана експлоатация
на хиляди бедняци, чрез извъникономическо изнудване на
населението.
От българския богаташ, роден в робски полог, няма да
се иска да знае и да може, както от европейския фабрикант,
търговец или банкер. Той няма защо да изучава пазарната ко
нюнктура, защото е гарантиран от държавните поръчки, той
няма защо да следи борсата, защото неговият капитал е оп-
редметен. На него не му са нужни транспорт и корабоплава
не, защото други уреждат голямата.търговска афера, а той е
само дребен изпълнител на поръчки.
Но в замяна на това трй трябва да умее да лъсти пред
тирана, по израза на Ботев, да знае кой везир, управник или
кадия на какъв бакшиш се радва най-много, да може навреме
да пусне рушвет където трябва, навреме да уведоми власт
та, че „младите" пеят бунтовни песни, да предвари другите,
за да спечели един или друг търг, да бъде изкусен изнудвач
и грабител, жесток и непримирим към вятърничавата инте
лигенция, която може да разсърди заптието и да го лиши от

благоволение, да стиска парата за черни дни, да я рови под
дуварите, да я пуска само там, където тя ще му донесе макар и
малка, но сигурна печалбица.
Но независимо от автентичните качества на новобога-
таша като една типична издънка на ориенталската действи
телност, на робския разврат и на бавното развитие, неговата
поява радикализира социалните отношения. Натрупаните бо
гатства ще послужат един ден за обнова на стопанския живот,
за съживяване на културния живот. И независимо от подбу
дите, които са родили чорбаджилъка, независимо от неговата
дива компрадорска природа, точно той ще създаде бъдещия
буржоа, който ще изиграе революционна роля в българската
възрожденска обнова.
Социалната позиция на необогаташа в Турско, застанал
между властта и българското население, се отразява и в не
говия бит, семейно положение, нрави и обичаи. Покорен на
властта, той винаги трябва да бъде отделен от своите, за да
не го подозрат в нечисти помисли или в подстрекателство.
Поради това издига голяма къща и я огражда с непристъпни
дувари. Вътре в своята крепост той е султанът, той е везирът.
За жена си, довчерашна селянка, може да построи малка кула-
клюкарница, откъдето да наблюдава живота на улицата, защо-
то тя няма място сред простотията. С дрехите си, с коня, кой
то язди, с накитите на жена си, с облеклото алафранга на де
цата си, с държанието и поведението си на обществени места
той неизменно ще подчертае своето презрение към плебса. В
неговия дом могат да влизат само равните нему, а най-желани
гости са местните първенци или велможи. Бедните роднини
се прогонват като просяци. Ратаите се третират като роби.
Чорбаджията-богаташ не се нуждае от обществено приз
нание, от народна любов. Нему е достатъчно благоволението
на силните, друго не го интересува. След като получи потуп
ване по рамото, той може да си разпаше пояса като господар
в общината, да решава обществените работи в своя полза, да
прави услуги на селянията я срещу тапиите на тази или онази
нивица, я срещу суха пара. Неговата философия е ясна: щом
той дава да му правят услуги, и на него ще му се дава. Без пара

нищо не става.
Обществената показност у чорбаджията започва и свър
шва с хаджилъка и с ктиторството. И тя е подчинена на егоис
тичните му амбиции. Селянията ще бъде по-респектирана от
дядо хаджия или от този, на когото името стои в божия храм
редом с образите на светиите. Така той отново показва, че не
иска хората да го уважават, а да се страхуват и да го слушат.
Само тогава те ще бъдат лесно манипулирани социално и мо
рално, а това е нужно на държавата, следователно е полезно
и за него.
Но развитието на духовнокултурните процеси през
Възраждането карат и в душата на богаташа-чорбаджия да
затрепти чувство за принадлежност към род и отечество. А
това съвпада с времето, когато вече се вижда краят на роб
ството. И чорбаджията започва да проявява ревност към за
коносъобразните обществени нужди. Побързва да развърже
кесията и да отдели няколко наполеона за новото училище,
за наемане на по-отракан даскал или за изографисване на
църковния храм, започва да се меси по-уверено в работата
на общината, в училищното или църковното настоятелство,
признати при това официално от турската власт, включва се
в църковните борби, защото правителството не ги смята вече
за бунтарство и не беси водачите им, както в началото напра
ви това с Димитраки Хаджитошев във Враца.
Но манифестацията на необогаташа на общественото
поле никога не ще надхвърли строго определените от зако
на и традицията граници. Той участва само в това, което е
позволено и не ще разсърди властта. Той е там, за да не го
отлъчат презрително от род и отечество, защото няма къде
другаде да отиде, а заедно с това да покаже, че не е простак,
че и той обича учението, че и той е вярващ и смирен рая на
султана, от когото очаква подкрепа българската църква. Но
срещу всяка проява, която мирише на неподчинение или
бунт, той се нахвърля с демонстративна злоба и настървение.
Враговете на падишаха, хаирсъзите комитаджии, непокорни
те даскали той ненавижда, защото нарушават спокойствието
му, макар и дълбоко в душата си да е повече с тях, отколкото

с цариградските управници. И на общественото, и на култур
ното поприще богаташът остава посредник, раздвоен между
своето и чуждото, социално неподвижен, страхлив и свадлив,
открит противник на бунта и тайно мечтаещ неговите да из
гонят турците. Разбира се, от тази обща линия на поведение
има много отклонения и изключения, но те само доуточня
ват общото заключение за безкрайно сложното положение на
посредническия компрадорски тип в условията на робството.
Макар и верен на султана, този тип не може да не ненавиж
да развилнялата се управленска пасмина, която го заплашва,
която е длъжен да хрантути по всяко време на денонощието,
която посяга на неговите жени и момичета. Дълбоко в душа
та си той не може да бъде с нея, но заедно с това трябва да й
засвидетелства ежедневна преданост.
Така в образа на необогаташа кристализира цялата со
циална и духовна сурогатност на Ориента. Учудващо той е
едновременно и господар, и роб. Робски предан на силните
на деня, господарски надут пред своите, колкото сервилен,
толкова и нахален, колкото жалък, толкова и жесток, колкото
непохватен, толкова и обигран изнудвач, колкото суеверен,
толкова и отракан тарикат, колкото и патриархален, толко
ва и готов да се откаже в името на кесията си от всяка стара
добродетел.
У него още са живи качествата на бившия селянин и на
набожния еснаф. Излязъл от нивата и дюкяна, той дълго носи
у себе си всички добродетели и недъзи на своите прародите
ли, но тези качества, събрани в един възел с парата, започ
ват бързо да се преобразуват. Селският нагон за собственост
прераства в дива алчност за богатства, еснафската издръжли
вост и упоритост - в безкрайно домогване към натрупване,
умножава се амбицията за признание, желанието да се голе
мее, да се пъчи на обществения мегдан пред раята и да прави
дълбоки теманета пред тези, които са го направили „човек“.
Един нов хибрид на ориенталската социална действителност
е пуснал корени в българската земя. Именно този хибрид с
времето ще бъде ашладисан, за да се появят изпод потурите
и феса на стария чорбаджия цилиндърът и фракът на новия

капиталист.
Българската революционна публицистика поддържа
една крайно отрицателна позиция в оценката за чорбаджи-
лъка. Така Л. Каравелов бележи, че „българските кметове и
чорбаджии са безчестни и непостоянни, те са само оръдие
в ръцете на турското правителство, те поставят над всичко
своите лични интереси. Те са виновни за многобройните не
щастия на българския народ“.
Христо Ботев е още по-категоричен. Той смята, че бъл
гаринът каквато омраза храни към турчина, „такава... и към
чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска
воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключо
вете на неговите окови“. На друго място Ботев ще отбележи,
че „думата чорбаджия е станала у нас еднозначуща с думите
шпионин, предател, изедник и експлоататор на народа“. „И
наистина, продължава Ботев, човек за да стане чорбаджия,
трябва да краде“. „На пътя на младите, на здравите и на на
деждните елементи на нашето бъдаще лежат напречени таки
ва гнили и обгорели кютуци, които дълго време са пречили,
па и днес още пречат на наште прогресивни движения“.
Същите възгледи за чорбаджилъка застъпва и В. Левски.
И за него чорбаджиите са крепители на робството, главно
препятствие срещу освободителните тежнения. Те трябва
или да бъдат принудени със сила да дадат средства за рево
люцията, или да бъдат унищожени.
Друга характеристика на чорбаджилъка правят консер
вативната и либералната преса. Най-ярко нейните възгледи
са защитени от в-к „Отечество“, орган на богатите търговци в
Букурещ. Според този вестник, „две неизбежни и неразделни
условия за благополучието на човечеството са науката и бо
гатството, без тях няма никакъв напредък, никакъв вървеж и
най-после никакъв политически траен живот без тях не може да
бъде“. Те са като хляба и водата за живота. Вестникът застъпва
схващането, че целият прогрес на българското общество през
XIX в., хилядите училища са дело на народа, но най-вече на „тези
две, толкос още слаби у него класове - богатата и учената“.
Публицистичната преценка на чорбаджилъка носи ес

тествено конюнктурен характер. В нея са отразени не толко
ва реални, колкото временни политически предпочитания.
В случая тя е интересна само дотолкова, доколкото показва
отношението на съвременниците към този нов социален и
психологически тип.
Много по-голямо значение за нашата тема има народно
то мнение за богатството и за чорбаджилъка, както и за нови
те морални норми, наложени като правила на живота вследс
твие на имуществената диференциация.
Многобройни са народните поговорки, пословици и
одумки за богатството и богаташите, за печалбата, за отно
шението богатство - бедност. Ето някои от тях: „Богатите
кога сколасат, бедните кога намерят“; „Дорде са имотните на-
канят, сиромасите изпукват“; „Имот се в гроб не носи“; „Кой
душа си не продава, той имотен и не става“; „Който има един
кош слама повече от тебе, с него се не карай“; „Млого има
ни, млого работъ“; „На богатите все не стига“; „На богатия
и петлите носят яйца“; „На лош син иманье не трябва, а на
добрия защо му е?“; „Отдето излязъл богатият, оттам и си
ромахът“; „По-добре на една пара господар, а не на хиляди
слуга“; „По-добре слуга на богатия, а не син на сиромаха“;
„По-добре честен сюрмашлък, а не безчестен зенгинлък“; „С
богат да са не караш, с рогат да са не бодеш, с келев да са
не бориш“; „Със силните са не бори, с богатите са не мери“;
„Сит на гладен не хваща вяра“; „У сиромаха деца, у болерина
злати колца“; „У сиромаха деца са раждат, у богатия телци“. И
по-нататък: „Дето среброто, там и доброто“; „Къща без жена
и мъже без пари, огън да ги гори“; „На парите добро утро,
на парите добър вечер“; „Нищо без пари не бива“; „Парите и
змията излъгват“; „Парите на един земат ума, а други учат на
ум“; „Парите бпопват и магарето"; „Парите са от топо по-сил
ни“; „Сяка пара на хубаво мирише“. Но наред с това: „Парите
от мъртвия жив не правят“; „Парите са душегубци“; „Парите
са юдино желязо“.
Тези многобройни одумки отразяват дълбоко противо
речивата и многопластова народна преценка за богатството и
богаташите, разкриват респект, уважение, дори и завист към

силата на парата, а едновременно с това свързват богатство
то с покварата, за да изразят народното успокоение, че сиро
махът е честен, а богатият не може да отнесе своето имане в
гроба, че пред смъртта всички са равни. Смесицата от чисти
патриархални усещания и меркантилни мераци отразява ре
алното възбуждане на народната душа, когато тя понечи да
преценява богатия, силния, чорбаджията.
Появата на богаташа и предизвиканите от това имущест
вени различия пресистематизират и етичните норми. Осмяна
е завистта - „Сиромасите си горят свещите да смятат на боле-
рите парите“; заклеймена е кражбата - „Кой украдне игла, ще
украдне и азна", „Крадена стока темел не хваща“, „Крадците са
между големците“, „По-добре челяк да проси, а не да краде“,
„Ръка, дето похваща, не са обогаща“. Бедността и сиромашия
та са представени като зло, тегло, добродетел, нескопосаност;
дълговете - като източник на злини и разруха. Осмени са алч
ността и скъперничеството, скръндзалъкът, разточителство
то и разкошът, възхвалена е пестеливостта, икономията. Ето
някои най-типични поговорки на тази тема: „Борч къща раз
валя“, „Колко му са свиди, толкова и ще види“, „Лакомо дупе
кръв сере“, „Цепи косъма на две“, „Една пара, дваж я вържи“,
„Мъдри събират, луди пилеят“, „В делник - зелник, в празник
- попарник“, „Секи ден не е Великден“, „Цървули няма - гайда
иска“, „Широк живот - тесни гащи“.
И в новите морални норми причудливо са скупчени,
своеобразно са вплетени стари патриархални разбирания,
отразяващи народната философия с черти и белези на чорба
джийската етика и душевност. Така новите социални отноше
ния пораждат нови настроения, коригират вековните пред
стави. Но главното, което завъртва главата и на богати, и на
бедни в условията на меркантилизацията, е парата, „златният
телец“, тази вездесъща сила, която променя не само условия
та на живот, но разтърсва и вековната патриархална нравст
веност, за да натрапи заключението, че „всяка пара на хубаво
мирише“, „парите силно звучат и се далеч чуват“, че „парите и
магарето опопват“.
150 Н. Генчев ® Социално-психологачески типове в българската история
* » *
Процесът на отделянето на „по-чистия“ социален тип, на

българския едър буржоа, започва ведно или малко след поява
та на чорбаджилъка. Натрупаните капитали и богатства съз
дават възможности да се премине от посредническата в капи
талистическата сфера. Тези възможности се увеличават през
XIX в., когато Османската империя е въвлечена плътно в обо
рота на европейската и световната търговия, когато са ликви
дирани вътрешните мита (карагюмрукът), когато юридически
е премахната отдавна грохналата военно-ленна система, кога
то чуждият капитал е проникнал във всички пластове на ори
енталската икономика, когато се правят макар и неуспешни
опити за реформиране на империята по европейски образец,
когато държавата е декларирала, че ще зачита имота, живота
и честта на всички народности (Хатишерифът, 1839 г.), т.е. при
знала е равни права за всички чада на падишаха.
В условията на тези бавни и никога незавършени рефор
ми една част от натрупания в ръцете на чорбаджиите капитал
започва да се ориентира към капиталистическата сфера. Но
и този процес е много условен, защото, както многократно
беше посочвано, в Турция никога не се стига до реални прав
ни и фактически гаранции за собствеността и капитала.
Но започнал веднъж, процесът на прегрупиране на ка
питала, на преливането му от вече тясната за него вътреш-
нопосредническа сфера в капиталистическата икономика,
макар и бавен, става необратим. И това преливане започва
да търси главно международната търговия, където печалбата
освен че е гарантирана, вече е и по-голяма. Прехвърлянето на
български капитал в международната търговия е облекчено
след създаването на гръцкото кралство, когато гръцките бун
тари губят благоволението на Портата, и това помага на бъл
гарските необогаташи да ги изтикат от имперското тържище.
Така се стига до едно своеобразно преминаване на капитала
от една сфера на посредничество в друга, само че втората е
вече капиталистическа. Този факт идва да покаже изконната
компрадорска същност на българския буржоа, който никога
през робството не можа да набере сили и инерция за само
стоятелна стопанска дейност, а винаги остана да разчита на

трохите или от държавния бюджет, или от голямата капита
листическа трапеза.
Очертаният процес започва още през XVIII в., когато
някои български богаташи започват да емигрират в чужбина
и да се изявяват като ортаци на гръцките фирми и кантори.
През XIX в. българските търговци постепенно се отделят от
гърците, обособяват се под национален флаг, като образу
ват самостоятелни търговски колонии в Букурещ, Браила,
Москва, Нежин, Одеса, Цариград, Виена и по други градове
на Европа и Ориента.
Като посредници между развитото европейско стопан
ство и Турция те подемат оживена търговска дейност, умно
жават бащиния капитал и така постепенно формират първата
самостоятелна и най-обемна прослойка на едрата българска
буржоазия. Много известни между тази група стават имената
и фирмите на Ф. Сакилариев, В. Станкович (Виена-Свищов),
братя Пулеви и братя Евлоги и Христо Георгиеви (Букурещ-
Браила-Карлово), Шишманооглу (Видин-Свигцов-Виена-
Будапеща), Н. Тошков, В. Априлов, Ст. и Н. Тошковичи
(Одеса- Цариград), Хр. и Н. Тъпчилещови (Цариград и
Пловдив) и др. Български търговци проникват по това вре
ме извън пределите на Европа чак до Индия и Америка. След
Кримската война се оформят и вътрешни търговски фирми и
кантори, търгуващи предимно със зърнени храни.
Из средата на едрите търговци (към средата на XIX в.)
се отделят и първите банкери като братята Евлоги и Христо
Георгиеви (Галац) и братя Гешови (Пловдив).
През XIX в., и особено след Кримската война (1853-
1856), започват да се умножават и капиталистическите фор
ми в промишлеността. Една част от натрупания капитал се
опитва да пробие в тази сфера. Така през последните две де
сетилетия на робството в България действали вече около 500
манифактури, средно с по 10 работници. Повечето от тези
предприятия били от типа на разпръснатата манифактура,
която осигурявала максимални печалби при минимален ос
новен капитал поради евтината работна ръка.
Увеличава се относителният дял и на фабричната ин

дустрия, макар и винаги да остава смешно малък. Докато до
средата на XIX в. България има само 3 фабрики, през седем
десетте години те са вече 35, открити с чужд, смесен или само
български капитал. Така се оформя вторият, промишленият
пласт на едрата буржоазия, наброяващ неколкостотин мани-
фактуристи, десетина фабриканти, 12 притежатели на парни
мелници. Към тази група могат да се причислят и предприе
мачите в държавното строителство.
Към средата на XIX в. набъбва и ядрото на селската бур
жоазия. Появяват се първите българскичифликчии. Увеличава
се броят на заможните селски стопани и на големите ското
въдци, които вече използват повече ратайски труд, отколко-
то традиционните форми на изполицата и кесимджийството,
или извъникономическата принуда.
Към края на робството структурата на едрата българска
буржоазия се оформя окончателно. В основния си състав тя
е търговско посредническа група, улесняваща чрез дребно
участие обмяната на България и Турция с Европа и Азия, на
мираща се винаги под петата на едрия европейски'капитал.
Стопанските условия в Турция не позволяват да се създаде
дебел пласт от промишлена и селска буржоазия. Основната
част от натрупаните капитали продължават да се въртят без
крайно във вътрешнопосредническата сфера. И през този
късен период пак не може да се стигне до онази точка, коя
то окончателно да изяви новия буржоазен тип от „чист“ вид.
Това донякъде може да се наблюдава само в сферата на тър
говията, и то при няколкото най-крупни български търговци.
Но дори и те не си позволяват да ликвидират връзката с вът
решността, да изтеглят целия си капитал от посредническата
сфера, да се откажат от земевладението и лихварството.
И за да се получи ясна представа за социалната фи
зиономия на един типичен български капиталист през
Възраждането, ще си послужим с примера на Гюмюш Гердан
от Пловдив. Коренът на тази фамилия е чисто селски.
Нейният Основател Атанас е селянин от с. Бойково, нахия
Рупчос. Напуснал селото, той преминава през абаджийския
еснаф, където през трийсетте години успява да върже първия

възел от капиталец и постепенно да се издигне до положени
ето на крупен търговец и манифактурист, за когото работят
селяните от десетки села на Родопите. Зетят на Атанас - Тома
Стефану, първомайстор на абаджиите в Цариград - става дос
тавчик в турската армия. Синът му Михалаки, като използва
бащиния капитал, закупува многобройни недвижими имоти
в Пловдив, Пазарджик и Цариград. През 1848 г. Михалаки
отваря и текстилна фабрика в с. Дермендере, Пловдивско.
Забогатял допълнително през Кримската война, той разши
рява и преоборудва текстилната фабрика, която през седем
десетте години наброява 60 работници; освен това разширя
ва разпръснатата манифактура в Родопите, организира нова
манифактура в Казанлъшко. Но „чисто“ капиталистическата
дейност той я съчетава с всичко останало, което е научил от
баща си. Закупува големи поземлени площи, граби селяните и
гражданите с лихви и винаги главната му грижа остават пос
редническите сделки с Портата, от които идва лъвският пай
на печалбата. Даже и фабриката той построява, за да може да
изпълнява по-мащабно държавните поръчки за сукно.
На новото социално положение на Г. Гердана съответст
ва политическата му ориентация. Той става отявлен привър
женик на турската власт и байрактар на пловдивските гър-
комани, защото богатството и общественият му престиж се
дължат както на турското благоволение, така и на сътрудни
чеството с гръцкия капитал.
Тази типична фигура на български капиталист от епо
хата на Възраждането като в чиста вода отразява мъчително
трудния инкубационен период на раждането и утвърждава
нето на българската буржоазия в утробата на грохналата со
циална и политическа турска система, продължителното съ
жителство в комбинация на буржоазно-меркантилната дей
ност със средновековните форми на стопанство, неподвиж
ността и историческата ограниченост на новите социални
сили в Турция. Всичко това ще оформи завинаги манталитета
на ориенталската буржоазия, нейната социална и психическа
характеристика, за да разкрие сурогатните черти на буржоаз

ното развитие в Ориента.
И така, как се представя в социален и психологически
план праотецът на българския буржоа? Неговата точна харак
теристика е много необходима, защото именно този тип оказ
ва изключително въздействие върху промените в българска
та народова душевност, когато обществото ще се разделя с
патриархалните времена и ще навлиза в новата си история.
Въпреки своята историческа ограниченост, българската
буржоазия е радикален елемент, призван да преодолее сред
новековието в българската история, да промени посоките на
общественото развитие. Това е така, защото заедно с буржо
азията от другите балкански страни тя става носител на мо
дерните отношения, които трябваше да преустроят изостана
лата ориенталска икономика и да я приобщят към световното
стопанство на капитализма. Това е така, защото в социално
отношение буржоазията през XVHI-XIX в. е силата, на която
принадлежи бъдещето.
Българската буржоазия става знаменосец на идеите на
освободителната епоха, на Просвещението, на буржоазния
либерализъм. Излъчила от своите среди, както от средите на
народните слоеве, първите отреди от национална интелиген
ция, тя провокира и ръководи движението за новобългарска
просвета, борбите за църковна самостоятелност, процеса на
духовното преустройство на българското общество. Така не
само поради по-големите си стопански възможности, но и
поради по-високата си политическа и духовна култура в срав
нение със селячеството и еснафлъка, тя застава начело на об
щественото развитие, става естествен водач на българската
освободителна революция. От нейните среди ще произлязат
лицата, които ще ръководят четите, заверите и въстанията,
с нейни средства ще се закупи оръжието, с което трябва да
се премахне позорното вече за нацията петвековно робство.
Буржоазията ще трябва да намери съюзници на българското
освобождение. На нея историята отрежда ролята на хегемон
на епохата, която отделя българите от средните векове и ги
въвежда в новото време.
И с цялата си стопанска, обществена, политическа и кул

турна дейност за обнова на българския живот буржоазията
ще съдейства да се проветри патриархалната душевност на
българското общество, да се динамизира и преустрои нацио
налното съзнание в съответствие с потребностите на модер
ното развитие.
Обаче буржоазията трябва да изпълни ролята си на во
дач на българското общество при крайно ограничените си
стопански възможности. Родена в скута на султана, в усло
вията на османската система, тя остава докрая на робството
икономически анемична социална група. Нейните предста
вители са буржоа със селски калпаци, скромни посредници в
търговията между Турция и Европа.
Буржоазията не разполага с достатъчно капитали.
Прикована в тясната посредническа сфера, тя е лишена от
делови размах, няма производствен опит в индустрията,
търговията и банковото дело, няма собствен транспорт, ко
рабоплаване, гарантирано банково кредитиране и държавна
закрила.
Икономически слаба, буржоазията за дълго време не
може да се отскубне от своя селски и еснафски корен, от
прислужническата психология на своите бащи - чорбаджи
ите. Като тях тя продължава да бъде стопански непохватна
и социално неподвижна. Също като селянина, своя прадядо,
буржоата е алчен за богатство, но и като него той не знае как
да го спечели и затова какъвто и алъш-вериш да подхване, той
все гледа да прикупи земица, защото знае, че „пара се топи, а
земя не се топи", не чезне. Като селянина той се страхува от
„черни дни“, като него е пестелив и мисли за хляба. В първите
една-две буржоазни генерации селският манталитет е още не
само много жив, но често определя и постъпките на този нов
социален тип.
Също като бащите си от дюкяна водят своите тефтери и
Гюмюш Гердан, и братя Георгиеви, макар и да имат писари и
кантори. Като дребни еснафи те записват там всеки похарчен
грош, дори и този, даден на слугинята или за дребен бакшиш,
стискат парата, защото не знаят накъде ще тръгнат работите.
В буржоазната душа не само е жив, но и господства духът на

еснафа с всичките негови амбиции за сигурност, показност, с
цялата негова скованост и неподвижност.
Дълго време и учител, и идеал за буржоазията в стопан
ско отношение остава бащата, онзи чорбаджия, който след
много зор и унижения е успял да скъта едно що-годе при
лично състояние, което го е направило знатен и уважаван и
към което той има желание ден след ден да прибавя по някоя
пара, защото знае, че „капка по капка вир става“. Но и българ
ският буржоа, както чорбаджията, не знае истинската сила
на парата и на капитала, не познава стопанската и пазарната
конюнктура в световен мащаб, най-много да се поинтересува
дали в момента се търси повече кафе или хамсия. И буржо-
ата, подобно на чорбаджията, държи повече на сигурността,
отколкото на печалбата. И затова българският буржоа труд
но рискува, ден и нощ се поти, докато се реши да участва в
някоя по-голяма сделка. И той девет пъти ще мери, докато
отреже. Именно поради това няма да изтегли целия си капи
тал от вътрешната посредническа сфера, няма да престане да
купува земя и къщи, няма да се откаже да изнудва чрез лихви
дребните длъжници, вместо да събере целия си капитал бед
но, да го инвестира в крупни търговски сделки или в доходни
промишлени предприятия. Ами ако загуби? Как ще се върне
в Карлово посрамен пред свои и чужди, които знаят, че има
хиляди наполеони и се ръкува с първите хора на Влашко.
И така, социалната анемичност и икономическата не-
похватност са двата типични щриха от социалната характе
ристика на българската възрожденска буржоазия. Но трябва
веднага да подчертаем, че това не са биологични недъзи на
местната буржоазия, това са качества, придобити и отшлифо-
вани от ориенталската неподвижност, поддържана векове със
силата на Османската империя. Един любопитен факт може
да очертае цялата абсурдност на стопанската конюнктура в
Турско, парализирала меркантилните желания на базата на
дребното предприемачество. Когато през 1863 г. Ив. Богоров
основава акционерно дружество за изграждане на текстилна
фабрика и успява да се сдобие след продължителни митарст
ва със султанско ираде [заповед - б.р.], а дори да запише като

акционери някои от висшите функционери на Портата, пак
нищо.не става, защото богаташите се страхуват да инвестират
капитала си в това невиждано дотогава нещо, наречено акци
онерно дружество, и предпочитат работилницата, показала и
при дедите им, и при бащите им своята сигурност. „Малко, но
сигурно“ - такъв е девизът на праотеца на българската буржо
азия, девиз, очертал цялата историческа дребнавост на тази
социална група. Но по-общо погледнато, това са качества на
буржоазията от малките страни, разполагащи с ограничени
ресурси и капитали, с незначителен вътрешен и външен па
зар. Очевидно е, че в Ориента не може да се роди буржоазия
от английски или американски тип с нейния планетарен раз
мах и вековен опит, с нейните всемирни амбиции.
На полето на обществения живот буржоазията показва
същите качества, каквито демонстрира в стопанската си дей
ност. И тук тя се задоволява с дребното - да овладее общини
те и настоятелствата и да изтика оттам старите чорбаджии,
защото който държи парата, той трябва да е личен на мегда
на, да поддържа училищното дело и църковното движение,
да създава интелигенция, защото „без наука няма сполука“, да
прояви ограничени, съответстващи на възможностите си ме-
ценатски жестове.
И когато историята налага на буржоазията да поеме ръ
ководството на освободителното движение, тя няма да бъде в
състояние да извърши голямото, т.е. да подготви и реализира
българската освободителна революция.
В политиката буржоазията прояви недалновидност и не
решителност. Не успя да мобилизира силите на нацията за
решителни и победоносни действия, разцепи се отрано на
различни партии, крила и идейни групи, постави се в услуга
на чуждата политика, тъй като нейните кантори и капитали се
намираха в чужбина и зависеха от благоволението я на Русия,
я на Австрия, я на Румъния, я на Турция. Ограниченият пери
метър на стопанската й дейност главно в Ориента и в Южна
Русия сведе до минимум нейните международни контакти.
А страхът от Великите сили парализира нейната инициати
ва. Още от пелените си буржоазията се раздели на „фили“ и

„фоби“. Една част от нея, която търгуваше във или с Русия,
следваше маймунски руската политика. Тези, които бяха за
вършили френски и английски колежи, гледаха вторачени
към Франция и Англия, други разчитаха на Сърбия, гъркома-
ните смятаха, че няма по-добро нещо на света от елинската
култура, защото четяха и пишеха на гръцки или бяха гръцки
ортаци. Всеки от издигащите се буржоазни елементи се стре
меше да се нагоди и да действа така, че да се хареса на тези,
от които зависеше, да изглежда по католик от папата. Гюмюш
Гердан строеше гръцки училища, даваше пари за издаване на
гръцки книги и беше винаги желан на кафе у гръцкия влади
ка. За него нямаше по-голяма чест от това да го смятат за бла
городен ромеос, макар че дядовците му бяха „дебелоглави“
български селяни от Рупчос. Цариградските буржоа искаха
да ги вземат за по турци от турците, а ако веднъж ги прие
меше Али паша, от това те по-голям кеф не знаеха. Одеските
тежки търговци от първа гилдия примираха за едно орденче,
а този, който заслужеше титлата „таен статски съветник“, се
смяташе за богоизбран. Букурещките първи богаташи много
често забравяха езика си и прекръщаваха децата си с влашки
имена, а селските богаташи от вътрешността не можеха да си
намерят място от радост, ако ги допуснеха в меджлиса и кай-
макаминът ги ласкаеше като „милетбаши“.
Разбира се, всичко това не означава, че буржоазията,
въпреки подчертаното й чуждопоклонство, беше лишена от
идеали, свързани с нацията. Напротив, както вече беше посо
чено, тя беше моторът на националното движение. Но без да
беше преминала през сериозна политическа школа, откъсна
та от опита на старата аристокрация, стопански анемична и
социално неподвижна, тя се прояви като политически недо
дялана социална група, която не успя да намери разковниче
то на българското освобождение и безпомощно предостави
българския въпрос в чужди ръце.
Именно поради това буржоазията не успя да създаде
единна национална политическа концепция за революция
та и бъдещето, така както Сърбия успя да издигне знамето
на „пиемонтизма“, Румъния - на „латинизма“, а Гърция - на

„мегали идея“. Вярна на своя подражателски дух, българската
буржоазна политика, подобно на средновековната аристок
рация, копира гръцкия модел и също като гърците замечтава
за велика България, без да беше изковала и изпробвала оръ
жията за отхвърляне на чуждото робство.
И така, третият щрих, който очертава социалната физи
ономия на българската буржоазия, са нейната политическа
недодяланост и непохватност, но пак ще посочим - това не е
неин грях, а е нейното нещастие, произтичащо от историчес
ката й ограниченост в условията на робството и на ориентал
ската действителност.
Възрожденската буржоазия беше водеща сила и в преуст
ройството на ежедневния живот на българското общество, ко
ето постепенно атрофира патриархалните традиции и осъщес
тви модернизацията на бита и на обществените отношения.
В резултат на буржоазното развитие се обновява бито
вата материална култура. Оформят се градските центрове.
Появява се голямата българска къща, снабдена със съвре
менни удобства. Уреждат се градските чаршии, издигат ръст
внушителни обществени сгради - училища и църкви.
В хода на това преустройство чрез тройно преражда
не - селянин-гражданин-буржоа - се създава един нов социо-
психически тип, невиждан и непознат в миналото.
Мъчително труден е този процес на урбанизация и обур-
жоазяване на ежедневния живот. Дълго време в него съжи
телстват старите, традиционните, милите на душата дядови
и татьови вещи и нрави с това, което беше „купено“ от чуж
бина. До писаната черга се мъдреше персийският килим, до
мангала - новата печка, върху дървената паралия - сребърни
прибори, до газеничето - европейската лампа.
Новата мода навлиза и в буржоазното облекло, фесът е
заместен от шапка алафранга, потурите - с панталони или
костюм. Новите буржоазни дамички с неистово желание се
нахвърлят върху европейската мода.
Променяше се и старото патриархално семейство. Като
един нов филиз от него израства градската буржоазна фами-
лия, в която за всеки имаше отделна стая за спане вместо об

щата одая, салони за гости. Децата поздравяваха сутрин ста
рите с „бонжур“. В семейния живот наред с традиционните
празници, ритуали и обичаи се въвеждаха нови празници и
вечери за забави, организираха се приеми, журфикси и мас-
кени балове. Това преустройство на частния живот променя
ше родовите връзки. В родовия кръг оставаха само тези, кои
то отговаряха на престижа на необогаташа. Бедните роднини
бяха или забравени, или се третираха като просяци. Родовите
връзки на миналото се подменяха от съсловните общувания.
Но тези мимоходом скицирани промени (тъй като ще бъ
дат разгледани подробно на друго място) следваха тромавия
обновителен темп на Ориента. И в тази област традицията и
новото продължаваха десетилетия да съжителстват, смешно
скупчени в големия буржоазен дом.
Душата на необогаташа, на буржоата беше смутно раз
двоена. Той оставаше още плътно в рамките на традицията.
Като бащите си и дедите си от село той държеше на всички
стари битови и религиозни празници, като тях се страхува
ше да не би сурвакарите да отминат дома му и да го осрамят
пред хората, като тях искаше да се разпорежда вкъщи, да го
уважава родата, да го тачат комшиите. И много често той се
караше със своята жена - гъркиня или българка, когато про
гонваше близък или просяк от дома, без да му даде нещо за
„бог да прости“. Като своите родители той продължаваше да
пести, да купува и трупа, да бъде суеверен и демонстративно
набожен, да държи за показността и благоприличието.
Но заедно с това в новото си социално положение бур
жоата придобиваше различни от миналото табиети. Наред
със старите обреди и празници той започваше да организира
поновому живота у дома, да дава приеми, които да изтъкнат
и подчертаят богатството и достолепието му, да се превръща
·'в „патер фамилиас“, когото трябва да уважават и тачат не за-
щото така е било отколе,.а заради парите и способностите му,
да търси други връзки и общувания извън рода, такива, които
подхождат на новото му положение, да се среща с големци или
с равни нему, да прави по-определени жестове на дарителство
и меценатство, нова форма на показност и обществена демон

страция, да бъде по-ларж, да е в крак с модата, защото иначе
ще го смятат, че не е прокопсал, да има слугини и гувернант
ки за децата си. Поради това слугинството става към края на
робството толкова разпространено явление, че в-к „Ступан“
намира за нужно да обнародва цял кодекс от правила, регули
ращи отношенията между господари и слуги, за да посъветва
богаташите, че „добрите обноски, добрият пример и човещи
ната са най-доброто средство да се спечелят почитта и обичта
на слугите, а слугите да се стараят за доброто на господарите,
да бъдат трудолюбиви, да изпълняват всяка поръчка, да се от
личават с добро поведение, да бъдат спестовни“. Вижда се, че
дори и в тези съвършено нови отношения, родени от буржо
азната епоха, като еталон за порядъчност и изрядност пак се
натрапват патриархалните добродетели.
Новият буржоа вече е сроден с образованието и с култу
рата. Сам той знае да чете, да пише, да води търговски теф
тер. Получава редовно цариградската преса, пък и по някой
чужд вестник, от който се опитва да научи курса на лирата.
Изпраща децата си на учение в Цариград или в чужбина.
Става спомоществовател за издаване на полезни книжки.
Всичко това променя, макар и бавно, духовния свят на
буржоазията, като запазва за десетилетия съжителството на
патриархалните традиции и на новите културни интереси.
Типична илюстрация на обновата в буржоазната фами
лия през Възраждането е Чалъковият род от Копривщица и
Пловдив.
Основатели на този род са диви овчари от Средна гора,
пълни със суеверията, които така блестящо описва 3. Стоянов
в началото на своите „Записки по българските въстания“.
Второто поколение преминава през абаджилъка, да се
научи там на труд, умение и почтеност, въпреки че двамата
братя Чалъкови - Големи Вълко и Големи Стоян - имат доста
тъчно средства, за да спестят чирашката мущровка на децата
си. Прибавили еснафските добродетели към старите селски
навици, новоизлюпените буржоа се пускат на стопанското и
общественото поприще, за да покажат добрите качества на
старата школа. Те стават постепенно джелепи, бегликчии,

търговци, земевладелци, трупат пари и имоти, градят лични
къщи по пловдивските тепета, подемат църковното строи
телство в града и провинцията, проявяват се като щедри да
рители, особено за родната Копривщица, влизат в конака, в
меджлиса [съдилище, народно събрание - б.р.]. На кафе об
съждат с владиката градските работи. Големия Вълко с жена
си Рада се изографисва даже на стената в голямата църква на
Рилския манастир, та цяла България да научи кой е „пловдив
ският градоначалник“.
И идва третото поколение, поколението на учени
те: д-р Стоян Чомаков е завършил медицина в Италия, д-р
Г. Вълкович е станал доктор в Париж. Синовете на Малкия
Вълко - Атанас и Никола - са получили образование в Русия
и са порусили имената си. На Голям Стояна синът Георги е за
вършил търговско училище на остров Халки. От този род по
майчина линия произлиза Л. Каравелов. С Чалъковци е свър
зан кръвно и Найден Геров. Това трето поколение, макар и ви
наги да носи у себе си духа на старите овчари, еснафи и джеле
пи, престава да мирише на сира вълна, започва да живее и мис
ли поновому. Без да се разделят с табиетите на Големи Вълка
и Стояна, които завинаги остават не само родова гордост, но
и пример за социална и лична позиция, новите Чалъковци са
други хора - високообразовани, с ясно национално съзнание,
с широка лична и обществена култура, с градски битови нави
ци. Именно на това трето поколение историята възлага исто
рическата задача - да ратува за свободата на България. И тук
то действа пак като старите Чалъковци.
Л. Каравелов ще подеме знамето на революцията и на
духовната обнова на обществото. Ст. Чомаков ще продава
лекарства, но ще стане и национален водач на църковните
борби, а като политик ще разчита главно на Англия. Атанас
и Никола Куртовичи, каквото и да правят, ще гледат все да
са руски чиновници, а Георгаки бей и Г. Вълкович ще се наре
дят на турска служба. Навсякъде трябва да имат хора за всеки
случай, никой не знае какво Бог ще поиска. Та трябва застра
ховка, трябва сигурност, да се мисли за черни дни, да няма
привързаност, всичко да се пипа със солидност и със сметка.

Така изпод фраковете и на третото поколение отново се ус
михва образът на дивия овчар, наплашен от вълци и от мор
по овцете, на стария еснаф, който няма защо да бърза, защото
може да сгреши, на бившия необогаташ, който иска най-на
пред да върже парата, а после - каквото Бог рече. И всичко
това у една фамилия, у която прогресът на възрожденското
време е свършил най-много работа, богатството е най-голямо
и самочувствието е най-силно.
Така стигаме до един нов щрих в психологическата ха
рактеристика на възрожденската буржоазия, до нейната ду
ховна ограниченост, проявена като сложно единство на пат
риархалната старина и новата култура, между традицията и
цивилизацията, единство, родило безброй продукти на полу
културата, на полупрогреса.
& Ф $
Освобождението на България през 1878 г. поставя

българската буржоазия в нова и отново трудна ситуация.
Неуспяла да реши българския въпрос със свои сили, опря
ла се на чужди държави като безпомощно недорасло дете,
буржоазията разпилява националното достояние. Тя става
господар в две малки васални държавици, намиращи се под
плътната опека на чужди сили, без стопанска и политическа
тежест даже на Балканите. Големи части от българската земя,
а това ще рече и от българския народ, пък и на самите буржо
азни среди, остават отново под чужда власт, където буржо
азията ще трябва да продължи да репетира вечната си роля
на робска формация. Всичко това нанася силен морален удар
върху престижа на възрожденската буржоазия, на тези, кои
то десетилетия бяха търсили, но без шанс, разковничето на
българското освобождение. Така буржоазията влиза в своята
собствена епоха без морален исторически престиж, без оба
янието на победител в освободителната борба, като група,
получила дар, далеч несъответстващ на това, което реално й
принадлежи.
След Освобождението стопанските възможности на

буржоазията отново са ограничени. Тя е загубила огромния
познат и непретенциозен турски пазар. Над нейната стопан
ска инициатива продължават да тегнат условията на капиту
лациите от турско време, потвърдени от Берлинския договор.
Двете български държави са отделени с митническа граница.
При това положение българският търговски капитал, нами
ращ се в чужбина - Цариград, Одеса, Букурещ, Виена, няма
да бърза да се прибере вкъщи. В границите на България и
Източна Румелия са останали предимно средните буржоаз
ни съществувания, лишени от достатъчно средства, за да под
хванат мащабно предприемаческо дело.
България след 1878 г. продължава да е лишена от нормал
на буржоазна инфраструктура, от модерни пътища и приста
нища, от жп линии, от телеграфни и телефонни съобщения.
Естествено е най-напред всичките средства, с които държава
та разполага, да бъдат инвестирани в тази област, както и за
изплащане на дълговете, произтичащи от договорите.
Срещу силните удари, нанесени на буржоазията в сто
панската област и върху нейния социален и морален прес
тиж, тя получава частични предимства и компенсации. Преди
всичко тя има вече своя собствена държава, която на преден
план ще постави нейните интереси, а не тези на турските
паши и бейове. Гарантирани са възможностите за буржоазно-
капиталистическа дейност вследствие на новата юридическа
система, на неограниченото право на частна собственост, на
това, че държавата ще разчита в общественото строителство
главно на опита на българските делови среди, ще ги допуска
до държавната хазна, до ползването на чуждестранни капита
ли. Към тези предимства трябва да се добави и подхванатата
протекционистична политика за закрила на местното произ
водство от европейската конкуренция.
Тези условия стават още по-благоприятни след
Съединението на Княжество България с Източна Румелия през
1885 г., когато митническата граница по Стара планина е зали
чена, когато са възстановени отколешните стопански артерии,
обединени са капиталите, а освен това буржоазията е успяла
да получи частична реабилитация по националния въпрос и да

си възвърне помръкналото след 1878 г. самочувствие.
В следосвобожденските условия буржоазията преуст
ройва стопанската си дейност и социалните си рефлекси. Като
използва натрупаните през турско време капитали и опит, тя
стремглаво се нахвърля върхунеразпределеното още национал
но богатство, бързо умножава възможностите си за стопанска
дейност. Започва невиждана в миналото треска да се закупува
всичко, което има стойност - земя на село, но преди всичко
площи в растящите градове и главно в столицата, недвижими
имоти, да строи нови къщи, обществени сгради, хотели, мал
ки фабрики и предприятия. Но средствата пак се оказват не
достатъчни. И тогава буржоазните среди с удвоена енергия се
насочват към държавното строителство. Предприемаческата
страст не познава граници в следосвобожденските десетиле
тия. Всичко, което може да бъде наето - пътища, жп линии,
мостове, обществени сгради, пристанища, - става обект на
луди търгове, на рушвети, на подкупничество, защото там е
голямата пара, следователно и тлъстата печалба. Така за едно-
две десетилетия се осъществява окончателно преразпределе
ние на богатството и капиталите, което ще промени стопан
ската ориентация и социалната структура на буржоазията. Без
да е изменила на своите табиети на посредник, тя престава да
залага главно на търговията и лихварството и се превръща в
собственик на имоти, които един ден може да валоризира и
според конюнктурата да инвестира в една или друга доходна
сфера. И тъй като държавната хазна е главният приходоизточ
ник за буржоазните среди, техните синчета лудеят за тлъстите
държавни служби, които освен заплата дават предимство при
търговете, а пък и при ограбването. Това кара буржоазията с
всички средства да насочва децата си към високо образование,
за да могат да станат министри, окръжни управители, съдии и
прокурори, преуспяващи лекари и адвокати, дейности, които
позволяват да се бърка там, където е парата, а който бърка в
меда, не може да не си оближе пръстите.
Няма да минат и две десетилетия, и новото разпреде
ление на богатствата и капитала ще бъде завършено. Към
края на XIX в. държавата чрез чуждестранните заеми и бур

жоазията чрез натрупване на капитали ще бъдат вече в със
тояние да подемат по-едромащабна социална политика за
компенсиране на вековната икономическа изостаналост на
страната. Ще започне преоборудването на инфраструктура
та, ще се подхване голямо строителство на жп линии, пътища
и шосета, пристанища и градски центрове. Заедно с това се
осъществява и първото забележимо изграждане на българ
ската индустрия. Така в края на XIX в. и през първите десети
летия на XX в. се изгражда материалната база на българския
капитализъм.
В хода на стопанското развитие ще се оформи оконча
телно и социалната физиономия на българския капиталист от
най-ново време. България за пръв път ще има вече банкери и
финансисти, фабриканти, т.е. притежатели на по-големи или
по-малки предприятия, едри търговци във вътрешността и
в международния обмен, богати земевладелци с големи сел
ски стопанства, обиграни предприемачи и организатори на
общественото строителство. Заедно с това ще се създадат и
нови форми на стопанска организация - министерства, тър
говска и индустриална камара, акционерни сдружения и др.,
които постепенно ще подготвят и попълнят прослойката от
организатори на производството, финансисти, търговски и
промишлени експерти, търговски пътници, акционери, ди
ректори на фирми и предприятия - целият антураж, обслуж
ващ възмогващата се капиталистическа сфера.
Но резултатът от буржоазното развитие на България от
ново ще се окаже крайно неутешителен. Българският капита
лизъм и в своя апогей ще остане една кретаща икономичес
ка формация. Главните негови творци, т.е. големите фигури
на бизнеса, отново ще останат жалко дребни в сравнение с
асовете на европейския, да не говорим за американския ка
питализъм. Причините са ясни: малка страна с ограничени
възможности, пропуснати „златни времена“ през XVHI и
XIX в., незначителни капитали, ограничен стопански и соци
ален опит, придобит в дребното производство и в условията
на робството, чуждестранна стопанска и политическа опека.
Изключителната меркантилна страст на българската

буржоазия отново ще се окаже спъната като с букаи от къс
ното развитие и от жилавите корени на дълговечното дребно
производство. Компенсацията ще бъде крайно недостатъчна.
Индустриалната статистика сочи, че за целия буржоазен пе
риод България остава страна без развита индустрия:
Брой на Капиталовложения Заети работ

Години
предприятията (в хил. левове) ници (брой)
1887 92*
1894 73** 10 823 3027
1900 103 19 823 4716
1904 166 36 145 6149
1909 266 66 032 12 943
1911 345 91 092 15 886
1929 891 175 000 38 393
1934 894 36 393
1937 2026 90 621
1939 2164 92 961
В предприятията до 1911 г. са заети едва 0,45 % от съста

ва на населението, докато в това време в Германия те са 18 %,
във Франция - 17,2 %, в Англия - 16,5 %, в САЩ - 11 %.
■ Така през целия период на своето свободно развитие
българският фабрикант ще притежава малка, мизерна фаб-
ричка без съвременна техническа въоръженост, без гаранти
ран пазар, без серийно производство. И в нея ще се работи
както навремето в дюкяна на дядо му, по 12-14 часа, ще се
върти ръчно манивелата, ще се произвежда бавно и лошо.
Фабрикантът ще прилича отново на едър занаятчия, без дос
татъчен опит и производствена култура, разчитащ на милост
та и на пролуките в европейската конкуренция, с четири очи
вторачен в държавата, защото само нейните поръчки могат да
Дребни фабрики от всякакъв род, включително водни и парни мел

ници.
По-едри предприятия.
го въздигнат или ликвидират икономически. Наивно би било

да се очаква в България да се изявят Рокфелеровци, тук могат
да съществуват само дребни чираци в голямата капиталисти
ческа сфера, друго не би могло да бъде.
И няма да е чудно, че българският фабрикант не ще се
заеме да произвежда машини и параходи, скъпи уреди, коли,
радиоапарати и др., а като дядо си ще пресуква прежда и ще
тъче платове, ще вари сапун, ще клепе брадви, вили, коси и
лопати, ще открива парни мелници и цехове за тестени слад
киши, ще преработва плодове или ще вари ракии, но всичко
това вече в по-големи количества, с повече машини и чрез
труда на наемното работничество. През целия буржоазен
период хранителната промишленост ще заема от 40 до 50 %
от обема на производството на индустрията, а текстилна
та - около 1/4.
Любопитно е да се отбележи, че в 1905 г. в топенето на
чугуна в България са били заети само двама мъже и пет жени,
в изработването на машини, машинни части, апарати и инс
трументи - всичко 836, като повечето от тях са ковачи. Най-
развитата част на металната индустрия е дребното железар-
ство, осъществявано от чилингири, клинчари и бургуджии,
както и калайджийството и казанджийството. Пак за същата
година за цялата химическа промишленост, която произвеж
да кибрит, мастила, масла, лоени и восъчни свещи, сапуни,
лакове, хартия и парфюми и нищо друго, работят само 2 хил.
души.
Ограничен, стиснат, наплашен, без замах и делови ка
чества - така ще се прояви и българският банкер. Неговата
банка, макар'и най-личната сграда в града, ще напомня дреб
ното лихварско предприятие, защото ще липсват и капитали,
и поле за инвестиране. Не държавата ще зависи от банковия
капитал, а самият банкер ще се домогва до държавни заеми.
Негова клиентела ще останат замогващи се селяни, еснафи,
дребни фабриканти и аферисти, хора, които ще опитват сре
щу лихвата и риска да кърпят кожуха на своето дребно пред
приятие. И чуждият монополистичен капитал отново ще
бъде плашило, както навремето за „Банк Отоман“, защото ще
удря по главата дребните ориенталски банкери или чрез пре

комерни лихви, или чрез играта на борсата.
Селският буржоа-капиталист ще създаде голямо стопан
ство, ще докара жетварки и вършачки, ще смени ралото с плуга,
волския с конски впряг, ще има вече повече ратаи, ще се откаже
от кесима и изполицата, но няма да се различава твърде много
от еленския чорбаджия. В неговото стопанство пак ще липсват
механизация и мелиорация, електричество и производствени
машини, агрокултура. Конят и волът ще останат главната впре
гатна сила. Ратаят ще продължи да оре, сее, жъне и вършее,
както това е вършено от незапомнени времена, инвентарът ще
бъде същият, с който деди и бащи са карали земята да ражда.
Данните за използваните земеделски машини, оръдия
и превозни средства са много категорично потвърждение на
тези констатации:
Години Рала Плугове Косачки Вършачки Дикани

1905 392 837 69 577 - 250 -
1926 485 238 208 974 588 1668 266 426
1934 545 216 279 388 523 7338 285 740
През 1934 г. в селското стопанство се използват бли

зо 300 хил. конски каруци и над 500 хил. волски коли.
„Механизацията“ на транспорта е стигнала същата година
само до регистрацията на 7671 велосипеда. И дума не може
да става за камиони и други механични превозни средства,
защото през 1941 г. в България има малко повече от 1200 то
варни автомобила и те са заети в индустрията.
При това положение богатият селянин ще продължава
да пази всичко, донесено от традицията и като производст
вен опит, и като душевност. Той отново ще поддържа малки
преработващи работилници, за да ограбва чрез уема селяни
те, дори вършачките и жетварките ще дава под наем, отно
во ще се стреми да закупува чужда земя, вместо да мисли за
интензификация на производството, ще засява със старите
семена, ще разчита на берекет, ще отива до банката само в
крайна нужда, защото чуждо няма да иска в къщата си.
Малък, ограничен, дори по-жалък от своите праотци ще

остане търговецът-ангросист. Като комбинира възможнос
тите на вътрешния пазар, той ще бъде както отколе главно
посредник между българското земеделие и европейската
промишленост. И отново изцяло ще зависи от чуждия капи
тал. И пак ще го видим в положението на дребен пласьор на
маслини и кафе, на цаца и железария, на восък и кремъци,
защото българското стопанство не се интересува от друго, а
българският потребител - от нововъведенията в европейския
живот. И отново този търговец ще се стреми да комбинира
различни стопански дейности я като прекупува земи, които
ще отдава под наем, я като отдели част от капитала, за да сло
жи в пояса едно тесте акции от някое държавно предприятие.
Неговият кръгозор няма да надхвърли философията на баща
му, че само който затваря чекмеджето с корем е сигурен на
този свят, че броената пара лесно свършва, че на държавна
служба никой не е прокопсал. Ограничен посредник с дребни
мераци ще остане едрият български търговец.
Структурата на българската буржоазия се оформя през
двайсетте-трийсетте години на XIX в., когато се извършва
окончателното стопанско и социално структуриране на бур
жоазна България. Но приведените вече данни показват, че и
през този късен период основните социални характеристики
на главните фигури на буржоазния свят, макар и частично ко
ригирани, остават непроменени. България чак до Втората све
товна война остава страна без модерна буржоазия. Дребният
фабрикант, търговец-ангросист, банкер и земевладелец са ос
новните фигури, наследили капиталите, опита, табиетите и
нравствеността на бившия еснаф, на чорбаджията, на лихваря
и на селския богаташ. В условията на свободното буржоазно
развитие тези качества бяха проверени от историята, атро
фирани или преварени в казана на свободната конкуренция,
отшлифовани в държавната работа и в обществения живот,
за да се получи, фигурата на капиталиста с българска марка.
Това е една дребна социална субстанция с комплексирана ду
шевност, носеща цялата смрад на робското минало, цялата
егоистична алчност на бавно преуспяващия богаташ, смърт
ния страх от големите акули в света на капитала. Българският

богаташ остава завинаги зависим от държавата, очакващ ней
ната стопанска подкрепа или политическа закрила.
Тези черти от стопанската и социалната характеристика
на едрата българска буржоазия се проектират и се проявя
ват като на екран в обществения живот, където на мегдана на
публичността буржоазията ще покаже други страни и черти
на своя характер, за да блесне в пълна светлина.
Въпросите за обществената изява на буржоазията ще се
разгледат на друго място, където ще бъде направена по-пълна
характеристика на политическите нрави през следосвобож
денските десетилетия, по времето на войните от 1912- 1918 г.
и главно през завършващата фаза на буржоазния период.
Тук само ще бъде отбелязано, че българската буржоазия
проявява на политическия и на обществения форум своята
историческа същност на една закъсняла в развитието си со
циална група, получила даром или срещу големи проценти от
националния капитал правото да се разпорежда в държава
та, опитваща се да подчини политиката на своите социални
интереси, задължена да довърши буржоазноосвободителна-
та революция, т.е. онова, което нейните родители не успяха
да сторят. И отново ще се окаже заплетена в политиката на
Великите сили, в балканските ежби на ориенталските поли
тически шмекерии.
В периода до войните през следосвобожденските десе
тилетия, все още тласкана от силната инерция, набрана през
Възраждането, буржоазията успява да създаде режим на по
литическа демокрация, да обедини двете части на България
през 1885 г., да излъчи значителен пласт на национална ин
телигенция, да мобилизира народните сили за решаването
на голямата цел на епохата - обединяването на българските
земи под стряхата на единното отечество. През този период
тя проявява не само безкрайни меркантилни мераци, но и
резултатни усилия за създаване на държавата, за изграждане
на политическа структура и за осъществяване на духовната
обнова на българското общество. Нейните държавноправни
идеи и начинания, съобразени с потребностите на модерното
развитие, създават условията, при които непосредствено след

Освобождението се изявяват най-големите политици на бур
жоазна България, пък и нейните най-първи интелектуалци.
Но в хода на държавно-политическото строителство бур
жоазията отново, ден подир ден, година след година, проявя
ва своите ограниченост и наивност. Лишена от исторически
опит, тя пак не успява да намери разковничето на българския
прогрес, точния път за решаване на националните проблеми,
сигурната международна позиция сред вечно бурните бал
кански кръстовища. В замяна на това тя проявява робския си
манталитет, показва дребната-си душа, партизанска острасте-
ност в байганьовски стил. Най-типично нейната политическа
същност се прояви в истеричните борби на „филите“ и „фо-
бите“, сякаш за да не остави никакво съмнение, че нейната
политическа школовка е извършена в робски полог.
Окончателната историческа проверка на българската
буржоазия беше направена от войните за национално обеди
нение през 1912-1918 г. Резултатите от тях нанесоха непопра
вим удар върху моралния и политическия престиж на буржо
азията. Крахът на буржоазния национализъм през 1918 г. ид
ваше да подскаже, че тази група - била не била, управлявала
не управлявала - трябва да си стяга багажа.
След Първата световна война буржоазията се оказа дъл
боко раздвоена политически, намразена от живо и умряло
заради националните катастрофи и предизвикала срещу себе
си ожесточена съпротива. И тя пак остана вярна на себе си -
страхлива, непоследователна, без историческа отговорност
за държава и отечество. И като побърза да погребе крехките
демократични традиции на парламентаризма, тя се залови
за тоталитарния монархически модел на управление, който
трябваше да спасява неспасяемото. Но вярна на себе си, мно
го скоро отново почна да се колебае, опита се да възстанови
парламентарния ред, премина през серия преврати и загово
ри и пак се зае да търси велики покровители в духа на тради
цията, защото не можеше да разчита на себе си.
Така и до последния си час българската буржоазия ос
тава икономически слаба, социално ограничена, политичес
ки недодялана и културно закъсняла класа. Разбира се, и тук

трябва да се припомни отново, че това не е грях, а историчес
ко нещастие на тази социална група, родена в робски полог,
ограничена от територия и история, подритвана и плашена от
Великите сили по балканските кръстопътища, управлявала,
недоуправлявала, без стопанска сигурност и социален опит,
без традиции и достатъчен духовен багаж. При тези условия
в България никога не можа да се създаде силна, традиционна,
политически схватлива буржоазия, каквато бяха примерно
английската, немската или френската.
Много ярко буржоазията разкри своите качества в

последния час на присъствието си в българската история.
Изправена от революционната промяна на 9 септември
1944 г. пред гроба, тя отново остана вярна, на себе си, дори
и пред смъртта си не намери сили да промени табиетите си,
побърза да се предаде без бой, да пречупи гръбнак пред соци
алните бури, които идваха да я пометат от българската исто
рия. Отстъпи без съпротива фабриките, банките и земите си,
защото една мисъл - как да оцелее физически, как да остане
още малко на белия свят, пък дори и окончателно дегради
рана и унижена, запълваше нейното съзнание. И подобно на
своите прародители, последните буржоа се заеха да вържат в
двоен възел малкото скътани парици, които им бяха остана
ли, да скрият по дуварите кюлчетата злато и женските бижута
„за черни дни“.
Но и с превит гръбнак, и без собственост буржоазията
не мислеше да се предава окончателно. Отново у българския
буржоа от последния час се обади съглашателската душа, обу
чена на теманета и конформизъм. И той инстинктивно схва
на как може да се превъплъти в новата действителност. Като
своя житейска философия буржоазията, като нямаше какво
друго да направи, прие тезата: по-добре без чест, но жив, от-
колкото достоен, но мъртъв.
Най-малко пет вида превъплъщения откри тази буржоа
зия, възпитавана от първия си час в умението да се нагажда.
Една част от фабрикантите започнаха да сътрудничат на но

вата власт, като пуснаха отново фабриките в действие и поеха
държавните поръчки. За награда те бяха наречени „патрио
тични индустриалци“. Втора част успя да откупи живота си
със злато или суха пара. Трета част предложи своя производ
ствен опит и техническа култура в национализираните фаб
рики и в държавната търговия. Новата власт имаше нужда
от инженери и познавачи на международния пазар. Четвърта
част побърза да се сроди със силйите на деня чрез хубавите
си дъщери или чрез учените си синове. Може да е неудобно,
но пък е сигурно. Ще свикнат буржоазните кокони с мириз
мата на чесън, а бившите селски момчета ще си имат красиви
женички, които за всичко могат да послужат един ден. Пета
част се насочи към образованието. Тя разбираше, че и новият
режим няма да може да мине без знаещи хора, че все някога
и за децата, толкова изстрадали и наплашени, ще се намерят
служба и спокойствие.
Петте превъплъщения на буржоазията отложиха за ня
колко етапа окончателната й погибел. През първия етап тя
прие своето социално деградиране за сметка на физическото
си оцеляване. През втория етап, опазила се жива и здрава фи
зически, но преминала в ново социално състояние, тя започна
да се нагажда на всички равнища: семейно, стопанско, култур
но. И изтърпяла безброй забрани, ограничения и унижения,
за това тя имаше богат исторически опит, дори пред физи
ческото си изчезване буржоазията се плъзна тихомълком в
новия живот, за да му предаде своята традиционна култура и
душевна нагласа. Отново се оказа, че традицията в Ориента е
с по-жилави корени, отколкото може да се предполага.
ИНТЕЛИГЕНТЪТ
а българската интелигенция е писано много. Тя винаги, от

З Възраждането насетне и чак до наши дни, е била под зор
кото око на наши и чужди, понякога е била захвалвана, най-
често ругана. От нея естествено винаги много се е искало, без
никога да е била разбирана. Тя много често е била сравнявана
с интелигенцията на други народи, особено на големите стра
ни, за да бъде упреквана в изостаналост. С интелигенцията си
българите са се гордели, от нея са се срамували. Много опити
са правени да се надникне в душевността на българския инте
лигент, да се оцени неговото социално положение. Дори пси
хологията на отделни прослойки от интелигенцията е била
предмет на публицистични атаки. Писано е за интелигента
кариерист, сноб, парвеню и полуинтелигент.
Но колкото много думи са изречени и написани за инте
лигенцията, толкова малко се знае за нея. Тя остава твърде
слабо проучена обществена група както от историческа, така
и от психологическа и социологическа гледна точка. И досега
липсва едно цялостно изследване върху средновековната ин
телигенция. Нямаме пълна и точна представа за скромната,
но продължила векове дейност на попове, монаси и даскали
през ранните векове на османското господство. Смътните
догадки и частичните наблюдения върху интелигенцията на
Възраждането също не позволяват да се направи цялостна
характеристика на първите поколения учени, поети, худож
ници, писатели, на първо създателите на модерната българска
култура. Малко повече знаем за интелигента през буржоаз
ния период, и то главно в негативен план, и почти нищо за
неговите духовни терзания в нашата съвременност.
При това състояние на проучванията в настоящия кра

тък очерк ще бъде заложена минимална програма: да се раз
крие процесът на раждане на новобългарската интелигенция
с повече данни, но и с повече въздържаност, да се надникне
в нейната структура, да се очертаят в общ план творчески
те възможности на интелигенцията и нейната житейска ре
ализация, за да се потърсят общите качества и психическите
склонности на българския интелигент - голямата фигура в ду
ховната обнова на обществото в прехода от Средновековието
към Новата история и оттам към нашата съвременност.
В случая ще отминем въпроса за средновековната инте
лигенция не само поради посоченото вече обстоятелство, че
тя съвсем слабо е проучена, но и главно поради това, че по
прищевките на съдбата тя споделя участта на аристокраци
ята и през XV в. е ликвидирана или разпръсната. Така била
разкъсана връзката между новото време и средните векове.
Нарушен е историческият континуитет на българското кул
турно развитие. Новата българска интелигенция трябваше да
се появи без пряка връзка с традицията, без наблюдаваното
в други страни естествено преливане на аристократическата
интелигентност в новата буржоазна култура.
Но не може да не се отбележи поне, че новата българска
култура по законите на традицията възприема част от духов
ните постижения на средновековната интелигенция. В ново
то време, макар и като далечно ехо, влизат църковнославян-
ските писмени паметници, пощадени от съдбата, споменът за
културното достолепие на Българското средновековие, хрис
тиянската нравственост.
Българската средновековна култура не се създава от
обособена обществена група, заета с чисто интелектуална
дейност. Културната продукция се произвежда от висшето
църковно и държавно чиновничество и предимно от църков
ния клир. Писателите, канониците, преводачите, апологетите
са или хора от дворцовите кръгове, или от висшия клир на
църквата. Средното духовенство, представено от монашест
вото, върши „черната“ работа на културната нива. Из него
вата среда произлизат преписваните, проповедниците, дяци-
Интелигентът 177
те, даскалите, зографите, изповедниците, пазачите на мощи

и светини, служителите в храмовете и манастирите. Но и в
двата случая, и когато става дума за висшия клир, създател
на културната продукция, и за монашеството, духовното про
изводство има официално предназначение и се осъществява
като допълнително занимание със съзнанието за изпълнение
на религиозен дълг, а не по повика на духовната нужда. При
това положение не биха могли да'се очакват високи културни
постижения, въпреки че Българското средновековие е запази
ло имената на няколко ерудирани писатели и каноници като
Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски,
Презвитер Козма, Патриарх Евтимий и т.н.
Но главното е, че през християнските средни векове у нас
липсва онзи пласт от интелигенция, който се наблюдава при
мерно във Византия. Няма ги прославените каноници, писате
ли и теолози, несвързани с клира, липсват съдебни магистра
ти, прочути учители, вещи познавачи на античната древност,
нотариуси, лекари, адвокати, хора на интелектуалния труд,
незаети пряко в държавната или църковната йерархия.
Съществена причина за липса на обособено интелекту
ално съсловие в България през средните векове е слаборазви
тата градска среда, което отнася културните центрове встра
ни от големите артерии на обществения живот. Това налага да
се дооформи един значителен пласт от низша интелигенция,
хора, осъществяващи непосредствено културната комуника
ция, грамотни и полуграмотни попове и монаси, които про
повядват словото божие, разпространяват официалната и апо-
крифната книжнина, разнасят амулетите на християнството.
Характеристиката на средновековната интелигенция
зависи от общата оценка на културното творчество през
Средновековието. Но това вече е друга тема. В случая трябва
само да се отбележи, че от IX в. насетне се полагат основите на
една самобитна българска културна традиция, която ще окаже
влияние върху новия духовен строеж. От средните векове ще
останат стремежът към духовно съвършенство, усещането, че
българската култура е дала нещо на света, и вечните терзания
между родно и чуждо, между официално и еретично начало.
Без да бъдат привнесени пряко в новата култура, пости

женията, пък и маниите на ранното духовно творчество ще
присъстват на всяка крачка чак до съвременността. В новата
история българската интелигенция ще потърси отговор на
проблемите, останали нерешени в миналото, като между дру
гото се позове и на средновековния културен опит.
Но формираната новобългарска интелигенция ще бъде от
делена с 3-4 века от своите предходници, защото робските веко
ве брутално начупват културния континуитет. От XV до XVIII в.
българите са лишени от високообразовани люде, от културни
институции, от ярки творци на литература, наука и изкуство,
като изключим няколкото. католически мисионери, получили
теологично образование. През целия период на трите робс
ки века след 1396 г. съставът на образованите хора се попълва
от един ограничен кръг монаси, попове, даскали (кога попове,
кога монаси, кога даже занаятчии), зографи, преписвачи на кни
ги - или самоуци, или преминали през елементарното килийно
образование, предлагащо най-много умението да се чете и пише
по гръцки или по църковнославянски и да се наустят по някол
ко пасажа от свещените книги или от църковните требници.
Цели три, даже повече от три века кръгозорът на условно
наречения интелигент съвпада с елементарната грамотност,
и то тогава, когато Европа преживява духовната революция
на Ренесанса и Просвещението, когато в непосредствена бли
зост до българските земи се завършва систематизацията на
модерната наука, когато се творят шедьоври на литература
та и изкуството, когато духовният свят се обновява на базата
на хуманизма и рационализма, когато се полагат материал
ните основи на буржоазната цивилизация. Който пропусне
това трагично обстоятелство в нашата история, никога няма
да разбере българската интелигенция и ще продължава да се
лута в толкова често наблюдавана противоречива крайност -
или да представя продукти на полукултурата за шедьоври на
самобитността, или да хули българската интелигентност за
недоученост и некадърност.
Българската интелигенция се създава през епохата на
Възраждането, т.е. през XVIII-XIX в. В историческата литера
тура са посочени вече мотивите, извикали на живот първите

генерации от образовани хора и културни творци. Показано
е, че това се дължи преди всичко на стопанските, професио
налните и духовните нужди на появяващите се за обществен
живот буржоазни сили, на започналата стопанска и духовна
обнова на Ориента, на оформящото се национално съзнание
и на психическата пренагласа на възрожденското общество.
Не е пропуснато като причина и стимул влиянието на рене
сансовите и просвещенските идеи. В резултат на всичко това
през XVIII и особено през първата половина на XIX в. българ
ското общество постепенно разчупва ограничените рамки на
теологичното килийно образование и се домогва до просвета
на роден език, съобразена както с новите нужди на живота,
така и с постиженията на световната култура.
При тази обстановка просвещенският идеал става знаме
на възрожденските обществени сили. Започва продължител
ният път на новобългарското образование, което в последна
сметка трябва да подготви първите отреди на националната
интелигенция.
Динамиката на това движение е твърде сложна, перио
дът на съзряване и реализация - много продължителен. Така
през XVIII и в началните десетилетия на XIX в. се извършва
реформиране на старата килийна система, за да бъде сближе
на с практическите житейски нужди. Тогава българската бур
жоазия не разполага нито с материални възможности, нито
с подготвени люде, за да създаде светско училище. Именно
поради това младите българи се отправят към по-високите
гръцки училища. Така се подготвя първата генерация от ин
телигенти, получили гръцка училищна школовка и светско
образование, за да станат пионери на българската обнова.
Постепенно обаче възрожденският процес ще тегли
разграничителна линия между българите и гръцката обра
зованост. Опасността от денационализация на раждащата се
българска интелигенция става очевидна още през първите
десетилетия на XIX в. И тогава ще започнат опити за създа
ване на елино-български училища, в които, макар и да се пре
подава по гръцки, витае български дух. П. Берон ще лансира
чрез „Рибния буквар“ (1824) своята четиризначна формула за

новобългарското училище: Qбучение на роден, при това гово
рим език, светски знания, взаимоучителна метода и уважение
към личността на ученика.
През трийсетте години в по-големите градове ще се от
крият вече първите взаимни (елементарни) български учили
ща. През следващото десетилетие ще се появят и класни учи
лища. До Кримската война България ще има около 100 учи
лища за момчета и момичета. Успоредно с тяхното изграж
дане ще се извърши и външнополитическата преориентация
на българското образование. Гърция като страна, предлагаща
просвета на българите, ще бъде зарязана по общокултурни и
по национални съображения. Русия ще поеме нейната роля. В
европейските училища и университети през трийсетте и чети-
рийсетте години ще се появят първите българчета.
Големият час на Възрожденската просвета ще настъ
пи през петдесетте-седемдесетте години на XIX в., когато
в страната ще действат около 1500 основни народни учили
ща, 50 класни училища за момчета и момичета, 3 гимназии
(Болград, Пловдив, Габрово). Ще се открият и първите специ
ализирани учебни заведения: педагогически (Щип и Прилеп),
търговски (Свищов), богословски (Петропавловският манас
тир край Лясковец и Самоков). Ще се подхване идеята и за
отваряне на виеше българско училище.
Подготвените в българските училища младежи ще по
търсят по-високо образование в чужбина. В Русия ще получат
средно и виеше образование около 700 души. Руските универ
ситети и духовни академии ще подготвят над 30 % от българ
ската интелигенция с виеше образование.
Пак по същото време в Ориента'ще се открият 29 ка
толически и няколко протестантски училища за млади бъл
гарчета. Лицеят в Бебек, френско-турският колеж в Галата-
Сарай, знаменитият Робърт колеж в Цариград и Солунската
семинария ще дадат средно образование на около 250 млади
българи. Голяма част от интелигенцията с виеше образование
ще премине през френската университетска школа. Ще се по
явят първите български студенти в Англия.
Стотици млади хора ще се запишат в училищата и универ

ситетите на Австро-Унгария, Германия и балканските стра
ни. Големи колонии от учащи се ще се подвизават във Виена,
Табор, Лайпциг, Прага, Белград, Загреб, Атина, Букурещ и
Цариград. Католическите и протестантските мисии ще се
погрижат за образованието на няколко десетки българчета,
готвени за бъдещи мисионери.
Така към средата на XIX в. ще се оформят окончател
но трите пласта на възрожденската интелигенция. Първият
- низшето съсловие, се комплектува главно от учители в ос
новните училища, от попове и монаси, от местни църковни и
училищни деятели, получили образованието си или в българ
ските килии, или в низшите светски училища. Засега не разпо
лагаме с точни статистически сведения за този пласт на инте
лигенцията, но очевидно той не надхвърля 5000-6000 души за
периода от трийсетте до седемдесетте години на XIX в.
' Вторият пласт е интелигенцията със средно и специал
но образование. Това са учители в класните и специалните
училища, духовници, учили в семинарии, чиновници в търгов
ските фирми, общественици, църковни и читалищни дейци в
градовете. И техният брой също не е установен, но очевидно
до Освобождението не може да бъде повече от 1000 души.
Интелигенцията с виеше образование обхваща около
600 души: учители, висши духовници, около 100 лекари и ап
текари, няколко десетки художници, редактори на вестници,
писатели, публицисти, общественици, държавни чиновници.
Това разпределение на възрожденската интелигенция
показва, че към нея са причислени всички лица, които уп
ражняват учителска и духовническа дейност, независимо от
степента на тяхното образование, всички пишещи люде пак
без оглед на образованието, защото между тях се срещат чак
до края на робството самоуци; всички българи, завършили
гимназии, семинарии или университети в чужбина, независи
мо дали са упражнявали или не някаква професия, свързана
с образованието и културата. Към групата на интелигенцията
се отнася всяко лице, което е проявило и най-малко усилие на
духовното поприще.
Ето на този ограничен по брой кръг хора с минимално

и несистемно образование, без културни фамилни традиции,
без необходимата материална база за културна дейност, в
една страна с огромни неграмотни пластове, историята въз
лага непосилната задача да извърши духовния преврат на
Българското възраждане, да изведе българите из пустошта на
ориенталското средновековие и да ги приобщи към култура
та и цивилизацията на модерния буржоазен свят.
Какъв е социалният корен на възрожденската интели
генция, от кои среди произхожда тя - ето първия въпрос, на
който трябва да се отговори, точката, от която трябва да се
тръгне, за да се постигне верно социологическо и психологи
ческо портретуване.
Засега няма точни данни, които да дават задоволителна
ориентация по този въпрос. Когато те бъдат получени след
едно солидно социологическо проучване, ще могат да се на
правят по-сигурни заключения.
При това положение е възможно само да се потърсят ед
рите линии, които очертават социалното положение и пси
хологическия портрет на българския възрожденски интели
гент.
Основният състав на българската интелигенция през
Възраждането се състои от учители, свещеници и монаси.
Този низш пласт осъществява своята професионална реали
зация в народните училища, в църквите и манастирите, в чи
талищата, в народното театро, т.е. в традиционните и в някои
новооткрити културни учреждения, пригодени да поддържат
християнската вяра, грамотността и елементарната културна
комуникация в по-големите селища.
Основна фигура в низшия пласт е народният даскал,
учителят от килийните и взаимните училища. Той обикнове
но се наема (главява) временно, за една или няколко години
с договор, подписан между него и „почетните кметове“, т.е.
от общината, училищното или църковното настоятелство. В
договора е посочено точно как и по какви „науки" даскалът ще
обучава децата, какви други дейности ще изпълнява в село
то или в градската махала. Бъдещият учител се задължава да
съблюдава патриархалната нравственост, да черкува редовно

учениците, да уважава селските старейдшни или градските
мухтари. Срещу това общината определя неговата плата, ко
ято обикновено не надхвърля доходите на средните селски
или еснафски съществувания, реда на нейното изплащане и
удобствата, които евентуално общината ще благоволи да му
предложи: квартира, дърва за огрев или свещи, за да си под
готвя уроците.
Така бъдещият учител се поставя изцяло под опеката
на първенците, кметовете и чорбаджиите. Те са негови на
чалници и господари. И те могат по всяко време да сложат
катанеца на школото и да го натирят другаде да си търси
хляба. Той е длъжен демонстративно да ги почита на пуб
лични места, да им целува ръка, да им стои диван-чапраз.
Неговото заплащане, особено до средата на XIX в., е мини
мално. Възрожденската документация е пълна със сведения
за мизерното състояние на низшето даскалско съсловие.
П.Р. Славейков разказва анекдотичния случай за почудата
на селските чорбаджии, когато той посмял да поиска по-ви
сока плата от тази на говедаря.
В замяна на тези унижения народният даскал не е за
висим от държавата. За своята професионална дейност и
гражданско поведение отговаря единствено пред местната
общественост. От него не се иска нищо друго, освен да се съ
образява с нормите на патриархалната нравственост и да учи
децата на четмо и писмо. Във всичко останало той е човек
свободен. Той няма да дава обяснение за своето поведение
нито пред държавни чиновници, освен когато прекрачи пра
га на политическото благоприличие, нито пред инспектори
и ревизори, осъществяващи определена просветна политика,
нито пред попове и епископи, проводници на клерикализма.
И когато през седемдесетте години българското духовенство
ще се опита да сложи ръка на училищата, то ще срещне силна
съпротива от страна на народното учителство, което ще иска
да запази своите свобода и независимост.
Поставен в мизерно социално положение, даскалът
е принуден да извършва и други дейности за препитание.
Едновременно с даскаллъка той обикновено е и псалт в църк

вата, за да може да получава по няколко допълнителни гроша
от дискоса; читалищен деец, за да може да има толкова необ
ходимите му книги и вестници, а не да отделя средства за тях.
Той пише прошения на селяните и еснафите до конака или
кадията. Разчита и на дребни „подаръци“ по празниците или
по време на годишния училищен акт. Но и всичко това често
е недостатъчно за прехрана и тогава учителят се принуждава
да работи като обикновен селянин, да има двор и бахча, лозе,
прасе и кокошки, свое стопанство, откъдето да изкарва прех
раната на семейството.
Така не само по социалното си положение, но и по начин
на препитание, комбинирайки даскалъка със земеделие, учи
телят от народните селски и градски училища не се отличава
съществено от низшите слоеве.
В подобно положение се намират селските и квартални
те попове, т.е. нйзшето бяло духовенство. И попът подобно
на даскала се избира от старейшините. Но ако при даскала е
достатъчен договор за главяване, свещеникът трябва да бъде
ръкоположен от владиката или от неговия наместник. За това
обаче са нужни пари, които трябва да внесат или кандидатът,
или общинарите. Получил веднъж епископска благословия,
попът подобно на своя събрат селския даскал става зависим
от общината или от черковното настоятелство, но и покорен
на този, който му е надянал расото.
Дал пари за службата, той се оказва обикновено (разби
ра се, това зависи от енорията) по-добре материално от сел
ския даскал. И то не по заплата, защото и тя е мизерна като
на учителя, а поради постоянните парични постъпления в
черковната каса, идващи от дискоса или от кръщавки, вен-
чавки, погребения, помени и т.н. Освен това, ако даскалът
може да очаква само като благоволение дребни „пешкеши“,
на попа те са узаконени от традицията: порязаници на задуш
ница или при опело, бутове при маслосвети, при религиоз
ни, битови или професионални тържества, червени яйца на
Великден. Ако не получи своето, попът може да стане при-
дирчив при събиране на даждията, може да подмине къщата
ти на Богоявление, може да не ти даде добро място за гроб,

може да те направи за резил пред хората.
И въпреки всичко това, попът не може да се прехранва
само от черквата и да се откаже от селския труд. С напукани
ръце той хем ще изглежда прокопсан в лицето на селянията
и тогава тя няма да се стиска, когато й влезе в къщата да ръси
света вода, хем ще изкарва максул за себе си и за дядовата по
пова челяд. Ламартин, преминал през Тракия в началото на
трийсетте години на XIX в., е забелязал, че селските попове по
вид, отруденост и маниери не се отличават от обикновения се
лянин. Освен за своите градини и лозя, за домашното стопан
ство, селският свещеник е длъжен да се грижи и за черковната
бахча, откъдето вади зеленчуци и плодове, картофи и лук, ко
ито понякога дели с общинарите, но много често ги присвоява
сам, тъй като разноските му са по-големи от разходите на дас
кала - я трябва да подменя расо и калимавка, я трябва да гоща
ва епископа и неговата свита от обирачи, я трябва и той като
даскала да каже по една ракия на този и онзи, който е силен в
общината, за да не наднича всяка неделя в дискоса.
Подобно на учителя, свещеникът също е важен общес
твеник в селото или махалата. И той участва в общинските
работи, а по-късно - през шейсетте и седемдесетте години
- обикновено даже е председател на общинското настоятелс
тво и трябва да наглежда читалището, да заседава в училищ
ното настоятелство, да се грижи за църковния двор, в който
да допуска погребения само на заслужили хора; да поддържа
гробищата, да помага на даскала при уроците по вероучение
и главно да следи как паството съблюдава християнските
обичаи и норми на поведение. Негова грижа са улавите, изос
тавените старци, бедните сираци и вдовици. Него заптиета
та ще го запитат за този или онзи хаирсъзин [лош, безчестен
човек - б.р.], а съдебните заседатели - с какво име се ползва
изправеният пред кадията.
Така низшата селска и градска интелигенция се оказва
в двойствено положение. По доходи, бит и трудови навици
тя не се различава от селянина и занаятчията. Произлязла от
селска или еснафска среда и продължаваща да води същия
начин на живот, тя остава плътно в паяжината на патриар

халната конвенционална нравственост. Това не й позволява
да прекрачва без угризение онзи праг, зад който тя ще се яви
в качеството си на носител на наука и прогрес. Тази прослой
ка векове ще се придържа към архаичните норми на поведе
ние, към старите вярвания, нрави и обичаи. И тя заедно със
своето обкръжение ще бъде суеверна, ще прави молебени за
дъжд, за здраве и берекет, ще се страхува от чорбаджии-изед-
ници и от събирачите на данъци, ще робува на вековните заб
луди на селяка и еснафа. Но наред с това чрез своята, макар
и първична връзка с науката и културата тя ще се прояви в
народния живот като един несъществуващ дотогава динами
чен елемент, който ще съдейства за началното проветряване
на патриархалната душевност. Но тук вече ролята на даскала
и на свещеника се раздвоява.
Народното учителство внася в живота на селото или на
градската махала новостите на времето, учи младите да четат
и пишат, открива им чудния свят на книгите и знанието, за
познава ги със света, разказва им за миналото на България,
разпалва тяхното народолюбие, обяснява им поновому при
родата и нейните закони, разсейва суеверието им, прави ги
по-уверени в ежедневния живот, извежда ги на общественото
поприще. По своите реални последици тази дейност ще про
мени народния живот, ще преосмисли традицията, ще съ
действа да се оформи светогледът на новия гражданин.
Наред с това както даскалът, така и свещеникът стават
организатори и на местното население. Те го въвличат в об
ществения живот около училището, църквата и общината,
постепенно го карат да престъпи читалищния праг, да види
що е театро и вечеринка, четат му вестници и книги, правят
го съпричастно на църковните борби и на националното дви
жение, стават негови съветници по битови, житейски или
културни въпроси не вече и не единствено от позиции на тра
дицията, но и от позиции на новото.
Именно така на най-ниско равнище се осъществява на
чалната връзка между патриархалната душевност и науката,
между образованието и културата. Импулсите, които тази
връзка произвежда, ще предизвикат серия, макар и бавни,

промени по посока на изграждане на новия гражданин на
мястото на традиционната патриархална личност. Така най-
низшият пласт от националната интелигенция, макар и не-
доучен, макар и първичен като своите родители, ще изпълни
историческата си мисия на организатор на духовната възрож
денска обнова. Но голямото в тази насока ще бъде направено
от високообразованата интелигенция на Възраждането, ко
ято живее и работи в градовете. Това са стотици български
учители от класните и специалните училища, от гимназиите,
това са първите български лекари и аптекари, няколкото ин
женери и агрономи, учебникари, писатели, книжари, публи
цисти, художници и т.н.
Учили в чужбина, реално сродени с науката и културата,
с опита на по-напредналите страни, те ще донесат в своята
изостанала национална среда по-висока образованост, култу
ра и умение да се прави култура, нови идеи и схващания за
света, по-богат социален опит, облагородени нрави. Чрез об
разованието те ще радикализират традиционния български
живот и ще се превърнат в могъщ двигател на възрожденска
та обнова.
Колосално по своя обем и значимост е духовното и кул
турното дело на възрожденската интелигенция. Тя създаде,
организира и запази от всички бури и опасности новобъл
гарското училище. По този начин тя произведе средството
на своето самопроизводство. Тя написа първите български
учебници, книги, стихове, драми, повести, разкази, чрез ко
ито не само облагороди българското общество с нови идеи,
но стана и законодател на новобългарския писмен и говорим
език, вечното и неизменно сечиво на националната култура
и душевност. Новобългарската интелигенция стана двигател
на църковните борби, тя запази през робството църквите и
манастирите с цялото им материално и духовно богатство, тя
пренесе в новото време вечно живото от народните тради
ции. Тя първа показа на своя народ що е театър и разпали
от възрожденските сцени неговите копнежи за свобода и чо
вечност. Тя нарисува първите икони и портрети, тя написа
първите бунтовни песни, тя изографиса националните свети

лища.
Тази интелигенция осъществи историческата духовна
връзка между изостаналото с векове българско общество и
европейската култура и цивилизация. Тя преведе и разпрост
рани съчиненията на първите чужди автори, за да чуят бълга
рите, че на света е имало Шекспир, Гьоте и Пушкин, а не само
народни песни, за да разберат, че не потайни сили, а реално
действащи закони движат природата и света, за да се досетят,
че земята е „обла като диня“, за да научат що е параход, трен,
електричество, за да схванат, че дядовото рало и терзийските
ножици са допотопно остарели, че на света има модерно зе
меделие, индустрия, машини, химия и агрокултура, да се на
учат да строят големи и хубави къщи, да променят облика на
своите градове и села.
Възрожденската интелигенция донесе и разпръсна като
мълнии сред ориенталската дрямка големите идеи на новия
свят. Тя първа заговори за свобода и национално самоопре
деление, за човека като център на Вселената, за великите от
крития на науката и духа, за новата литература и изкуство, за
това, което другите народи са постигнали по пътя на цивили
зацията.
И най-накрая, тази интелигенция, произлязла от народа
и органически свързана с неговия бит, психология и надежди,
тръгна пред него в четите, заверите и въстанията да го учи да
умира за отечество, за чест и правда.
Такова колосално дело на обнова безспорно могат да
извършат само първостроителите, дори и тогава, когато те
самите не са чак дотам образовани, не са овладели напълно
общочовешкия културен дух; дори и тогава, когато работят в
условия на чуждо политическо и духовно робство.
Българският възрожденски интелигент е човек образо
ван, носител на една вече елитарна култура, с по-широки от
своята среда възгледи за света и живота, мислене и общес
твено поведение. Но той още не е традиционен интелигент
с широки знания и култура, с обиграни социални умения и
навици. Преди Освобождението може да се намери най-мно
го едно второ поколение интелектуалци (примерно Ботьо

Петков и Хр. Ботев).
Именно поради това възрожденската интелигенция е за
ета в своята професионална дейност не толкова с творчество,
колкото с адаптация на модерната култура сред българското
общество. Никой не може да очаква, че този народ, след като
е бил лишен четири века от училища и нормален културен
живот, изведнъж ще роди учени-гении, велики художници
или безсмъртни майстори на словото. Главното при възрож
денския интелигент е, като се измъкне от духовната пустош,
сам да се образова, а след това усвоените знания да предаде
на обществото чрез училището, църквата, чрез литературата
и изкуството. Но в случая адаптацията има огромен обнови-
телен заряд.
Не може обаче да се подмине обстоятелството, че и през
този детски период на българската интелигенция ще се поя
вят забележителни импулси за оригинално творчество. Но те
не могат да бъдат очаквани в областта на науката, където са
нужни повече знания, традиции и материална база, а в „спон
танните“ области като литература и изкуство, където „бо
жият дар“, освободен от оковите на безпросветността, има
по-голямо значение за творчеството, отколкото школската
шлифовка. И затова докато един П. Берон ще изглежда коми
чен в опитите си да създаде нова космогония, един Ботев ще
остане най-големият български поет. Чиста заблуда би било
да се смята, че в България могат да се родят Нютоновци и
Айнщайновци.
Втората основна линия, която закръгля социалния и пси
хологическия портрет на възрожденския интелигент, се очер
тава от неговото народничество. То намира израз най-напред
в произхода. От които и социални среди да излиза интели
гентът, при незначителната начална имуществена диферен
циация сред българското общество той неминуемо е свързан
с народната маса. Ако баща му е търговец или учител, дядо му
и баба му са обезателно селяни или занаятчии. Дебелата част
на корена, върху който е израснал възрожденският интели
гент, винаги стига до народна почва.
Неговото народничество се подхранва от средата, в

която живее и твори. И в селото, и в града той води почти
същия начин на живот, както неговите бащи и деди, баби и
майки. Нито материално, нито социално той може да се от
дели от народа, да постави между себе си и плебса аристок
ратически или буржоазни прегради, да обитава богати и не
пристъпни домове, да не зависи от обществеността, а само
от своето наследено богатство. Такъв интелигент в България
нито през Възраждането, нито по-късно може да се появи.
Изключенията се броят на пръсти и нямат значение за обща
та характеристика.
Народническият корен на възрожденския интелигент
се подхранва и от робските условия. Той е лишен от достъп
до служби или пагони, от възможност да се разпорежда във
военните и гражданските институции и учреждения. Това об-
-стоятелство ражда една интелигенция без бюрократични на
клонности. А това вече има изключително значение за нейна
та психология. Тя винаги ще остане в народните училища или
църкви, в лоното на националната литература и изкуство. Не
можейки да служи на чужди, тя винаги ще бъде принудена да
остане при своите. Дори и тези, които по някаква случайност
се окажат на служба като чиновници, съветници, дипломати,
мисионери, ще се страхуват и ще се срамуват да ги смятат за
чужди мекерета, ще се Стискат за традицията, ще милеят за
родното.
Лишена от бюрократични наклонности, възрожденската
интелигенция ще запази нравите си чисти, няма да се мъчи
да угажда на разни величия, няма да чупи гръбнак, винаги ще
бъде в опозиция на робството, ще има повече достойнство,
себелюбие и патриотична доблест. За нея е ясно, че друг път
освен този, който я отвежда сред народните среди, няма. С
тях тя трябва да споделя радост и мъка, с техния мантали
тет трябва да се съобразява. На нея не й са нужни фракове
и цилиндри, стига й обикновен костюм. Тя не очаква титли,
ордени и слава, стига й народната признателност.
И поради всичко това в общуванията с хората тя ще бъде
непосредствена и открита. Рядко ще й се налага да сваля шап
ка, да прави теманета, да коленичи за милост. Ще запази от

колешните обноски. Ще целува ръце само на бабите си. Ще
поздравява с „Добър ден“ и „Дал бог добро“, ще се ръкува чрез
силно и мъжко раздрусване на другата ръка. И всички, които
на градския мегдан се силят в преструвки, небрежно въртят
бастунчета и се кланят наляво и надясно, както по парижката
„Риволи“, ще изглеждат смешно и скоро ще бъдат принудени
да се съобразяват с местното благоприличие.
Сливането с народния живот няма да позволи на въз
рожденската интелигенция да се разграничи от народа и да
се обособи в кастова групировка, да се затвори в себе си или
в своите клубове, да се откъсне от своя корен. По този повод
Π. Р. Славейков е забелязал, че „нашата интелигенция - нем-
ногобройна и пръсната, далеч е да е гледала да си сътвори
особен един круг, както го виждаме по другите някои наро
ди, грижила се е изключително за народа, който голям и раз
пространен във времето на трающето си събуждане, поглъ
щаше всичката деятелност на нашите учени и описатели“.
Народническото чувство ще свърже интелигента през
Възраждането с освободителното движение. Той ще бъде не
само главната фигура в просветното дело и в църковните бор
би, но и пръв организатор на освободителните акции, деен
участник в четите, във въстанията, във войните, водени от
чужди държави против Турция. Малцина ще бъдат тези, дори
и сред най-издигнатите и обезпечени социално слоеве, кои
то ще останат настрана. С жертва на живота си българският
интелигент ще покаже, че не е лицемерил, когато е говорил
за родината, че сам дълбоко е обладан от народнически чув
ства. Освен патриотичния порив, пробуден от епохата, той
има и определени социални подбуди за участие в революция
та. Чуждото политическо робство унижава достойнството на
възпитаника на свободния европейски университет, лишава
го от достъп до армията и администрацията, т.е. до гаранти
рани сфери за прилагане на неговия труд с по-високо запла
щане, поставя го в зависимост от чужди и омразни на народа
духовници, затваря му вратите за големия свят на науката и
културата.
При това положение възрожденският интелигент, все

едно дали живее и работи на село, в Пловдив или Цариград,
макар и сроден с науката, с високото образование и културата,
дълго време ще съхрани своята патриархалност. Десетилетия
ще бъдат нужни, за да може той да надскочи средата си, да
надмогне първичния начин на живот и традиционното мис
лене. Макар и с по-облагороден ум, той ще остава патриар
хален по своята нравственост. Това го задържа на нивото на
посредствеността. И дори когато се стреми да бъде европе
ец, той остава българин и ориенталец, продължава да мяза
на своите бащи и деди, манталитета на които ще пренесе на
полето на културата и в обществения живот.
Плътната завеса на патриархалната нравственост, коя
то ще се изправи пред него, както и тромавото обществено
развитие скоро ще погасят пламъка, запален от науката. По-
голямата част от интелигенцията, няколко години след като
завърши образованието си, ще угасне като културна сила.
Само единици, и то не всякога най-образованите, ще останат
да блестят на полето на духовния живот. Това отново и отно
во ще подновява властта на доминиращата патриархалност
за сметка на модернизацията. Така българският възрожден
ски интелигент ще остане провинциалист и по домашному
ограничен, без постоянна връзка с науката и културата, без
импулси и възможности за непрекъснато усъвършенстване.
Освен от условията на живот, провинциализмът на въз
рожденската интелигенция зависи и от обстоятелството, че
тя винаги ще бъде принудена да догонва световната култура.
И това не е нейна вина, това е нейната обреченост. И в лудия
бяг на догонването тя скоро ще се умори, ще подгъне крак,
а често измамно ще мисли, че вече е успяла. И после, кога
то умората мине, но се изпари и заблудата, тя ще почне да
се дразни от постиженията на другите или най-малкото да се
прави, че не ги забелязва, или отново ще разбере, че дома-
шарската свитост може да изсуши корените на националната
култура. Но тъй като интелигенцията най-много от всичко
милее за културата - свидната й рожба, отново ще се впусне в
лудо догонване. И тогава хоризонтите на българския духовен
живот пак ще се вдигнат, вратите за света пак ще бъдат отно

во разтворени.
Колебанията между националното, от една страна, и све
товните културни постижения, от друга, са много типични за
душевната нагласа на закъснялата българска интелигенция.
Ритъмът тук непрекъснато се сменя. Според условията или
се залага на самобитното, или се прегръща общочовешкото.
Този процес ще се проследи и по-нататък, но за възрожден
ската епоха ударението естествено пада върху национално
то, върху традицията, върху самобитността. И точно това в
случая най-ясно свидетелства за културните предпочитания
на интелигенцията, израсла в условията на робството, при
недостатъчен духовен потенциал и с подчертан стремеж към
национална изява.
Колебанията в душата на българския интелигент често са
мотивирани и от различни политически, културни и езикови
предпочитания, придобити по време на образованието. Тъй
като първите генерации на висшата българска интелигенция
са издънка на различни школи - гръцка, руска, турска, френ
ска, немска, английска, чешка, румънска, сръбска и т.н., те ос
тават разделени в своите предпочитания. Руският възпитаник
наред с тулския самовар ще пренесе в България духа на рус
ката култура, политическите мечтания на руския славянофил,
народник или разночинец. Френският лицеист наред с рома
ните на Шарл Пол дьо Кок ще се завърне с големи амбиции
за блестящо културно творчество, за да разбере скоро, че те
няма да се реализират, че не е все едно да разбираш Ламартин
и да пишеш стихове. Бившият студент от Германия или Виена
ще се опита да въведе ред и систематичност както в личния си
живот, така и в кантората или в училището, но скоро ориентал
ската разпуснатост ще му покаже, че тази работа няма да ста
не. Английският възпитаник ще гледа на света с космополитен
поглед и много скоро ще се завърти към търговията, защото
ще схване, че трудно се прави голяма култура.
Възпитана в различни страни и школи, интелигенцията
ще внесе в първичния български живот разнородни идеи и
културен опит. И в това се състои другата й историческа за
слуга. Новите идеи ще проветрят патриархалната мухляса-

лост на традиционния начин на живот и ще станат стимул за
модерно културно строителство. Но наред с това разнород
ните идеи и културни предпочитания ще разделят българска
та интелигенция още в пелените й на различни партии и кул
турни кръгове. Чрез нея ще преминат в политиката, където
ще възпламенят страстите на „филите“ и „фобите“, вещаещи
социални и духовни катаклизми.
И действително много пъстра, противоречива е карти
ната на обществената и културната изява на възрожденска
та интелигенция. Макар и като цяло да е сродена с родното,
всяка група и лице търси в различни посоки средствата за
духовно облагородяване. Докато едни се уповават на само
битността, други стават униати, трети - руски чиновници,
четвърти - английски мисионери, пети - „турски мекерета“,
шести - екзалтирани елинофили, седми - чужди агенти, и т.н.,
и т.н. Така в условията на Ориента в духовния и политическия
водовъртеж на националното възраждане интелигенцията
няма да може да определи сигурна гледна точка между свое и
чуждо. Това ще остане като задача на бъдещето, която едва ли
някога ще бъде решена, и то не само заради началното разд
воение, но главно поради условията на живот и творчество на
българския интелигент, които сложно комплицират неговата
душевност и обществена позиция.
Различните културни предпочитания най-често водят
до противоположни политически ориентации, много под
робно констатирани във възрожденската публицистика.
Интелигенцията е разделена на две големи групи: на прос
ветители (еволюционисти) и на радикали (революционери).
Любопитно е да се забележи сложната инверсия в поведени
ето на групите български интелигенти, възпитаници на раз
личните школи. Тези, които са преминали през свободните
западноевропейски университети и след завръщането си
получават добри места в Турско, обикновено започват да се
домогват към „висшето общество“ и да странят от народни
те работи. Възпитаниците на руската консервативна школа,
непризнати и гонени в България, с по-голяма охота тръгват
след освободителната организация. Така условията на живот

в Ориента пренареждат идеите и духовните ценности в про
тивоположни посоки.
Но и едните, и другите много често се уморяват от отвра
тителните робски условия. Към края на робството една част
от интелигенцията започва да страни от обществения живот,
да се задоволява с чисто професионалната си залисия или да
се отчуждава от родното. По този повод Ив. Селимински ще
забележи, че „най-лошото от всичко е, че тъй просветените
младежи се отчуждават от народа, срамувайки се да се нарекат
българи и отказвайки се от родния език и от собствените си
роднини, бягат от родината си в чужди страни“. И наистина,
много от българите с виеше образование през Възраждането
остават в доброволна или принудителна емиграция, където
тяхното национално съзнание започва да гасне.
А част от тези, които се завръщат, „освен що са малко
число, занимават само в особний живот и скоро заборавят
свое обещания, коя в младости изобилно показват! Сладък е
спокойний живот и не ще всеки да си гнои гърди за общена-
родна полза!“ - ще отбележи Раковски.
И Ботев констатира постепенното оттегляне на интели
генцията от общественото поле, като обяснява този факт с
въздействието на робския разврат. „По-голяма част от наши
те развити и честни хора остават настрана от една общест
вена деятелност и гледат да си устроят един по-независим
живот.
И наистина, за да стане човек чорбаджия, той трябва да
краде, за да стане учител, той трябва да лъже себе си и децата,
а за да стане публицист, той трябва да лъсти на тираните, да
помага на лъжците и крадците: с една дума - да не се отличава
с особена честност“.
Особено остро срещу поведението на възрожденската
интелигенция ще възроптае Л. Каравелов: „По-голямата част
от нашите учители и възпитатели са хора без убеждения, без
характер, без знания и без дарования“ - ще отбележи той. А
Ботев ще бъде още по-рязък и категоричен: „Наедно с орга
ническия сифилис, който от няколко години насам е захванал
да шари костите на нашето „младо поколение“ наедно с убий

ствения онанизъм, който се е разпространил по нас... и друг
по-опасен сифилис и друг по-опасен онанизъм са захванали
да се разпространяват в нашия обществен живот - сифилис
и онанизъм в науката и мисълта... в литературата и журна
листиката, в мозъците на нашите цивилизатори и водители
народни“.
Така социалната и психологическата характеристика на
възрожденската интелигенция се оказват сложно комплици
рани. Произлязла от низината, тя остава вярна на своя народ,
на неговите културни традиции и обществени въжделения.
Но споделяйки народния начин на живот, тя се задържа на
нивото на патриархалността, а едновременно с това - в огра
ничените провинциални рамки.
Докоснала науката и културата, тя става едновременно
със своето народничество, патриархалност и провинциали-
зъм основен двигател на духовното преустройство в буржоа
зен стил, на модернизацията. Това я кара да обърне гръб на
патриархалната традиция и да влезе в остра борба със стари
ната. И отново нейното положение се оказва много сложно.
Бидейки традиционалист, възрожденският интелигент трябва
да стане модернизатор; бидейки учен, естет или новатор, той
не може да презре патриархалната нравственост, защото ще
бъде отхвърлен от обществото, което държи на старината.
Понечил да се космополитизира, той бързо избира една
посока, в която оформя културните си предпочитания, пък и
политическата си ориентация. По този начин интелигенция
та ще предизвика ранното разделение на българското общес
тво на „фили“ и „фоби“ с всичките последици от този факт за
духовното развитие.
Пълен с амбиции, той е съкрушен от робството.
Екзалтиран творец, той скоро ще угасне в чисто професи
оналните си залисии, ще се лута между себе си и робската
действителност, между родно и чуждо, между традиция и мо
дерна култура.
Но едно е безспорно: колкото и анемична да е въз
рожденската интелигенция, колкото и трудно да е нейното
положение, колкото и пълна с противоречия да е нейната

психика, тя е онзи генератор, който зарежда българското
общество с модерни идеи и полага основите на новобългар
ската култура.
$ # #
След Освобождението положението на българския ин

телигент рязко се променя. Създават се условия, при които от
ограничен по брой социален пласт интелигенцията да набъб
не многократно, да заеме по-определено място в българския
обществен и духовен живот, да реализира многократно по-
голямо по обем и значение духовно творчество.
Статистиката показва, че към края на трийсетте години
на XX в. броят на лицата, заети в духовната и управленска
та среда, достига около 100 хил. души, или приблизително
3-3,5 % от заетото население. (В тази цифра не е включен бро
ят на интелигентите от земите, останали под чужда власт.)
Но относителният дял на интелигенцията също както
през Възраждането остава много малък. Неговият процент
е типичен за една слаборазвита страна. По същото време
процентът на интелигенцията в САЩ възлиза на 23,9 %, в
Швеция - 28,6 %, в Германия -19,9 %, в Италия (1936) -15,6 %,
в Чехословакия - 7,72 %.
Характерни са данните и за професионалната структура
на интелигенцията за периода от 1878 до 1944 г.
Следната таблица показва дела на различните професи
онални групи:
Професии (функционално Година В абсо В относи

сродни професии) на инте лютни телни чис
лигенцията цифри ла спрямо
интелиген
цията
1. Инженери и архитекти 1945 2450 3,15
2. Средни техници 1945 12 000 15,54
3. Агрономи и лесовъди 1945 3000 3,84
4. Преподаватели във ВУЗ

и полувисшите учебни
заведения 1944 517 0,66
5. Научни работници в
БАН, селскостопански
научни институти и
опитни станции 1945 282 0,36
6. Учители 1941 32 104 41,27
7. Лекари 1944 3516 4,52
8. Зъболекари 1941 1104 1,42
9. Медицински фелдшери 1941 1111 1,43
10. Акушерки 1941 968 1,24
11. Медицински сестри 1941 227 0,29
12. Фармацевти 1941 870 1,12
13. Помощник-фармацевти 1941 377 0,48
14. Ветеринарни фелдшери 1941 195 0,25
15. Ветеринарни лекари 1941 844 1,08
16. Финансови инспектори 1937 4409 5,67
17. Юристи (съдии, следо
ватели, адвокати и но
тариуси) 1944 6481 8,33
18. Писатели и журналисти 1946 646 0,83
19. Художници и скулптори 1946 788 1,01
20. Музиканти и диригенти 1946 2282 2,93
21. Оперни, театрални и 1940 534 0,69
оперетни артисти
22. Служители на 1945 3093 3,98
религията
Всичко: 77 798 100,000
Както се вижда от таблицата, делът на учителите е 40 пъти

по-голям от този на научните работници и в пъти повече от
този на висшата производствено-техническа интелигенция.
Висок е процентът (8 %) на административно-управленския
слой. Заедно с офицерите този дял е 25 %. Той надхвърля броя

на медицинската и производствено-техническата интелиген
ция, взети заедно.
Статистическите данни разкриват също и регионално-
селищното групиране на интелигенцията. Така през 1937 г.
около 70 % от учителите, 37,1 % от чиновниците и близо 20 %
от лекарите живеят и работят в селата. През Втората светов
на война около 20-25 % от цялата интелигенция продължа
ва да е селска. Три четвърти от нейния състав, както и през
Възраждането е групирана в градските центрове, където се
намират големите учреждения, фирми и културни заведения.
Посочените данни не оставят съмнение, че както обемът
на интелигенцията, така и нейната професионална структура
демонстрират бавното преустройство на българския духовен
живот. Именно поради това за 60 години буржоазно развитие
делът на учителството се увеличава 23 пъти, за да може да се
извърши ограмотяване на българското общество. За разлика
от напредналите страни на Европа и САЩ, където делът на
научната и инженерно-техническата интелигенция е най-ви
сок, у нас той съставлява малко повече от един процент. В за
мяна на това невероятно набъбва бюрократичното съсловие.
Ограничена в сравнение с католическите страни е прослой
ката на духовенството, което се дължи както на традицията,
така и на положението на българската църква след 1878 г.
Формирането на интелигенцията на буржоазното общес
тво се извършва най-интензивно след Освобождението - през
последните десетилетия на XIX и началните на XX в. Това се
стимулира преди всичко от нуждата за създаване на бюро
кратичен апарат, който да поеме управлението на държавата,
както и да се задоволят нарасналите духовни, културни и про
изводствени нужди. Краят на XIX в. познава луда надпревара
за по-високо образование. За тази цел през 1888 г. е открито
и българското Виеше училище [дн. СУ „Св. Кл. Охридски“],
малко по-късно и Художествената академия.
Но българското виеше образование е не само невероят
но закъсняло, но още няма нужния престиж. Отново погледът
е обърнат навън, към чуждите университети. По най-различ
ни причини се извършва втора основна преориентация във

външнокултурните предпочитания както през трийсетте го
дини на XIX в., когато беше зарязано гръцкото образование
за сметка на руското.
Вторият завой, извършен в края на XIX и началото на
XX в., изоставя вече Русия като страна, където се получава
виеше образование, както по политически, така и по науч
но-престижни съображения. Потокът от български учащи се
насочва към прочутите университети на Средна и Западна
Европа. Но докато през Възраждането предпочитанията бяха
на страната на Франция, сега на преден план излизат Германия
и Австро-Унгария. Така в началото на XX в. в България започ
ва да се оформя пласт от висша интелигенция с немска шко-
ловка, на която щеше да се разчита както в чисто духовната
област, така и в производствено-техническата сфера.
И този път българската младеж остава чужда на англо
саксонския университет. Това отново лишава българската
култура от духовните постижения на голямата английска
школа, от възможността да се съприкоснови с духа на викто-
рианската епоха. В непосредствена и по-далечна перспектива
това неминуемо ще покаже отрицателните си последици.
Наред със създаването на новата интелигенция в края на
XIX и началото на XX в. се осъществява и окончателното реа
лизиране на възрожденския интелигентски слой. Генерацията
на Ив. Вазов, произлязла от културния бум на петдесетте-се-
демдесетте години на XIX в., поема върху себе си отговор
ността за духовното строителство. По този начин се осъщест
вява връзката с епохата на Възраждането, чиито идеали дълго
ще останат като духовна мая на новото културно творчество
чак дотогава, когато бъдещите генерации се нагърбят с мо
дернизацията на културния живот в чисто буржоазен стил.
Духовната връзка с Възраждането полага и основите на
културната традиция в новата българска история. Любопитно
е да се знае, че само една незначителна част от възрожден
ските интелигенти променят след Освобождението профе
сионалната си дейност. Точно из средите на големите въз
рожденски родове с повече средства и културен опит избуя-
ват издънките на новата интелигенция. Цяла група известни

възрожденски родове ще отгледат бъдещи учени, писатели,
културтрегери, творци на литературата и изкуството, общес
твеници, политици, дипломати, военни и т.н.
По този начин се осъществява не само културната при
емственост, но се създават натрупвания за ускорено духовно
развитие върху базата на опита и традицията.
Но нека най-напред маркираме в няколко пункта проме
ните в социалното положение на българската интелигенция в
периода от 1878 до 1944 г.
1. Интелигенцията се оформя окончателно в обособена
социална група. Набъбва рязко и бързо нейният състав.
Тя определя своите професионални и обществени по
зиции, поема отговорността за съдбата на българската
култура.
2. От независима, свободнотворческа група през Възраж
дането, противник на държавата и клерикализма, ин
телигенцията се превръща в бюрократично съсловие.
Огромната част от нея е заета в администрацията, в ар
мията, в държавните училища, в предприятията, фир
мите, банките и търговията. Дори и онези интелигенти,
които остават извън бюрократичната сфера, зависят
в своето препитание, пък и по социалния си престиж,
изцяло от държавата и официалните институции. Това
променя социалния статус на интелигенцията. Станала
придатък към бюрократичния апарат, тя скоро ще бъде
принудена да съобрази житейската си позиция с новото
положение, в което се оказва. Свободният интелигент
от Възраждането с неговия народнически, патриархален
и провинциален дух е сменен от бюрократа, от държав
ния чиновник, от човека, който влияе на обществото не
толкова с личните си качества и образованост, колкото
чрез поста, който заема в служебната йерархия. Мал
цина са българските интелигенти през буржоазния пе
риод, които не разчитат на заплата, а живеят или от на
следство, или от творчески труд. Този факт е основен,
изходен пункт при характеристиката на нашата интели
генция.
3. Интелигенцията на буржоазното общество е разслоена в

съответствие с тенденциите, които показва новата социал
на структура. Социалното градиране на интелигенцията
следва логиката на бавното развитие на българското об
щество.
За 66-те години винаги незначителен остава слоят на висо
кообразованата и скъпо платена интелигенция, следователно
ограничен остава онзи състав, който е освободен от житейска
та грижа за хляба, който разполага със средства и възможнос
ти за творчество, който ще произведе второ и трето поколение
интелигенти, т.е. ще захрани трайно културната традиция, без
която духовният живот ще бъде лишен от историческа спой
ка и достатъчно перспектива. И на всичко отгоре, в този висш
слой доминира количествено не творческата, а бюрократична
та част, подвизаваща се главно в държавните учреждения. Това
са няколко хиляди висши държавни служители, министри, екс
перти в големите фирми и банки, в международната търговия,
няколко десетки професори от университета и фаворизирани
те дейци на литературата и изкуството. Само този тънък слой
има приблизително буржоазен стандарт на живот.
Средният пласт, който също е малоброен, е пригоден да
обслужва държавно-административната и частнокапиталис-
тическата сфера. Това не е армия от творци, а група от „дея
тели“ - администратори, организатори на образованието и
културата, на дипломацията, на армията и полицията. Към
този слой принадлежат добре платените чиновници и офице
ри, учители от гимназиите, лекарите и инженерите.
Огромната част от интелигенцията се състои от хора с
минимално, предимно средно образование, тези, на които е
възложено да поддържат училищата и църквите по селата и
в градските квартали или да пълнят канцелариите с дребни
чиновници.
Материалният стандарт на третата група е същият, как-
то на дребните и средните градски и селски съществувания.
Според едно изчисление, през 1941 г. само 10,5 % от учите
лите притежават собственост, а 89,5 % разчитат предимно на
заплатите си. При това голяма част от тази прослойка работи
в селата. И в духа на традицията тя продължава да комбинира

основната си професионална дейност със земеделие и други
дейности, за да може да скърпва положението. Така низшата
интелигенция и през буржоазния период остава слята с на
родния живот, социално необезпечена, дълбоко патриархал
на. Това има определящо значение за обществените й наст
роения, за активното й съпричастие към антибуржоазните
движения в новата българска история.
4. Получила, както и през Възраждането, образование
в различни страни и школи, живееща в условията на
една по-интензивна модернизация на българския жи
вот в европейски стил, новата интелигенция остава
също така дълбоко разединена в своите външнокул-
турни предпочитания, а оттам и в политическата и
идейната си ориентация.
Всяка група от лицата с виеше образование ще продъл
жи да внася в българския живот идеите на руската, немската,
френската или английската култура, да ги превръща в плат
форма на социалната и културната си дейност. По този на
чин ще се ускорят духовните обороти, но ще се увековечи и
разделението на българската интелигенция. Ще се появи на
повърхността и едно ново противоречие - между „чисто“
българския специалист, получил образованието си в София,
и чуждестранните възпитаници. Професионалната конкурен
ция ще премине в културно и политическо съперничество, а
всичко това ще влияе отрицателно както върху единството на
духовния живот, така и върху буржоазната политика. Оттук
отново ще смучат своите сокове „филите“ и „фобите“ в новата
българска история. Острастени борби между тях не само ще
забавят културния растеж, но ще се окажат фатални в часове
те на исторически изпитания.
Промените в социалното положение на интелигенцията
през буржоазния период имат решаващо значение за психо
логическата й пренагласа. Но преди да преминем към тази
основна част от изложението, нека видим какви са били пре
ценката и самопреценката на самата интелигенция, пък и на
чужденците, които са я наблюдавали отблизо или отдалеч.
Пръв опит за психологическа характеристика на бъл

гарската интелигенция прави д-р К. Кръстев още през 1896 г.
Между нейните качества той поставя на първо място без-
идейността, като смята, че опиянена от Освобождението,
тя забравя мечтата за целокупна България, че десетилетията
от края на века са лишени от културни идеали „в по-високия
смисъл на думата“. Някогашните дейци на „велики и безко
ристни народни движения“ се потапят в тинята на низките
инстинкти. Израства ново поколение без „славно минало“, „но
с голяма надежда за славно бъдеще - за кариера, за блясък,
за богатство“. Ламтежът за облаги обладава цялата българска
интелигенция. На тази основа тя се разделя на две големи и
неравни, но и двете еднакво безидейни, но не и еднакво анти
социални части: партизанстваща и опозиционна (престъпно
индиферентна). И за двете части общественото мнение няма
никакво възпиращо значение. Индиферентната интелиген
ция е въплъщение на крайната антисоциалност и е по-лоша
от най-лошите язви на партизанството.
Като изключва отделни единици, д-р Кръстев смята, че в
България няма хора „с най-дълбок и най-искрен алтруизъм“.
Интелигенцията не откликва на народните бедствия. Нейните
идеи за държавата са като тези от XV-XVI в., поради това тя
не става организатор на колективната самозащита, превръща
се в затворена каста, отделена чрез недоверието от живота.
Тази черта остава даже непокътната и у ония младежи, които
са прекарали най-хубавите си години в чуждестранни учили
ща и сред чужди общества. Всяка нова генерация влиза в жи-
вота.по-егоистична и с по-тесни кръгозори. „Тая „златна“, тая
„идеална“ младеж разхлажда своя юношески жар в душния
въздух на канцелариите, в клюките на политическия живот и
в смрадната атмосфера на кафенетата“.
Интересни наблюдения върху обществените и психоло
гическите особености на интелигенцията в следосвобожден
ските десетилетия правят и двама чужденци - англичанинът
Уипърсън и К. Иречек.
Уипърсън посочва някои странности на българския инте
лигент, проявени в живота на току-що освободена България.
Бързото обожествяване на исторически личности, без да са

преминали през строгата историческа критика, според него
влече много злини, най-важната от които е, че живите прия
тели на такива дейци често получават незаслужено фавори
зиране.
Българската интелигенция според английския наблюда
тел не е освободена от фатализма и боязливостта на своите
деди. Това поражда пълзене и хитруване. Той отбелязва лип
сата на търпимост, сопаджилъка, некоректност в критиката.
Англичанинът е дълбоко учуден от факта, че професори от
Висшето училище наричат своите противници „луди“ и „до
носници“, „ветрогонци“ и „невежи“.
Между качествата, придобити в новата обстановка,
Уипърсън поставя на първо място безинициативността.
Българският интелигент за всяко нещо моли правителството.
За новото бюрократично съсловие той отбелязва: „Като чи
новници българските интелигенти гледат на всичко като на
канцеларска формалност. Тях нищо сериозно не ги интересу
ва. Те нито четат, нито мислят даже. В знанията си, както каз
ва техният историк Иречек, те са замръзнали на оная точка,
дето са били стигнали в училище“.
В заключение Уипърсън подчертава две важни черти на
българската интелигенция: нейната вътрешна противоречи
вост и дълбоко раздвоение. Но въпреки това той констатира,
че хармонията на робския дух е вече нарушена.
К. Иречек, който работи известно време като министър
на просветата, т.е. има възможност да наблюдава началното
формиране на българската интелигенция след 1878 г., посоч
ва скорострелната подготовка на новото учителско съсловие,
както и бързото политизиране на интелигентските среди, при
което поради липса на достатъчно образовани хора „политик,
журналист и писател тук е едно и също нещо“.
По-нататък Иречек установява интересите на българ
ския интелигент, като отбелязва у него „недостиг на чувст
во към природата", стремеж в гръцки стил към риториката
и граматиката, „увлечение по най-новата история, липса на
политически науки, на юридическа критика“.
Поради това, че интелигенцията произлиза предимно от

народните слоеве, „в обществения живот владее един демо
кратичен дух, с открито отвращение към всякакви привилеги
ровани класи, титли, ордени и униформи“. Но наред с това на
бъбва чиновническият елемент, макар и все още да се запазва
влиянието на бившите учители. Голяма роля, както при всички
източни народи,· в България играе съсловието на лекарите.
Поради непълното и повърхностно образование българ
ският интелигент според Иречек бързо се слива с народната
маса. Литературата и науката в България се разглеждат като
разкош. Интелигентът е практична глава. Той владее по мал
ко няколко езика и свободно се ползва с тях.
Достоен за вниманието на Иречек е патриотизмът на
следосвобожденския интелигент. Но наред с това той забе
лязва първите белези на индиферентност, на ленивост, на
завист, „продукт на първобитното материално състояние и
голямо препятствие на обществения живот“, бързата промя
на в политическите настроения, водеща до обществена без-
принципност.
Безспорен интерес представлява характеристиката, коя
то след две десетилетия, т.е. през 1924 г., прави на българска
та интелигенция Б. Пенев, първо, поради това, че той е един
от най-изявените й представители и, второ, че тази характе
ристика се базира върху анализа на резултатите от духовното
развитие на буржоазното общество, достигнало зряла фаза.
Б. Пенев смята, че най-голяма пречка за усъвършенст
ването на българската интелигенция е слабата културност,
„да не кажем несъмнената некултурност на нашето общест
во“. Българинът не е способен да реагира, поради това кра
ят на духовното робство още не се вижда. Няма единство и
съгласие в името на един общ културен идеал. Господстват
стадното честолюбие, политическата злоба, отмъстителни
ят деспотизъм, съмнителните цели и тъмните домогвания.
„Българското общество познава враждата, малодушието и
равнодушието, но не творческия ритъм на една хармонична,
колективна воля“ - отбелязва Б. Пенев. Средата смъква ин
телигенцията до своя уровен. Това е нейната делнична траге
дия. Провинцията е увековечила „тихата трагедия“ на българ

ския интелигент.
По-нататък Б. Пенев отбелязва, че интелигенцията е
разнородна, разделена от противоречиви интереси, вкусове,
схващания и склонности, разпокъсана от етнографски разли
чия. А наред с това редовете й се пълнят от доморасли само-
уци, които навред се проявяват като дилетанти, полуобразо-
вани маниаци.
Силно е влиянието на руската литература сред българ
ската интелигенция. Наред с положителното си въздействие
тя обаче носи прекаленото увлечение по догматизма, докт-
ринерството и сектантството, „върху чиято основа мисълта
и духът се израждат в нещо вдървено и крайно ограничено“.
Много ни допада руската инертност, неравната руска психи
ка, която не познава чувството за мярка.
Не толкова дълбока, но доста трайна е връзката с нем
ската култура, „пример със своята воля и предприемчивост,
с твърдостта на духа, а особено със способността си за орга
низация“. Но у нас тази воля се превръща в сляпа механич
на сила. Заимстваме немското бавно мислене, бавно реаги
ране. В Ориента немската упоритост преминава в търпение.
Надминаваме германеца с нашата антисоциалност.
Връзката с Франция предлага на българския интелигент
силата на социалния инстинкт, на обществената солидарност
и общеЖителност, космополитичен, общочовешки и уни
версален размах на духа, чувство за добър стил, духовитост,
творческа фантазия и безкрайна изобретателност. Но наред
с това - увлечение в модното, лекомислие, авантюристичен
дух, алчност за развлечения, суетност.
От английската култура българите са се възползвали
твърде слабо. Поради това духът на свобода и дейност, пря-
мота, независимост, преклонение пред опитното познание,
отсъствие на доктринерство са чужди на нашата интелиген
ция.
Българската интелигенция е още твърде колеблива в
своя вкус, твърде неустановена в избора си. Може би пора
ди това Б. Пенев се опитва да предложи един далечен идеал:
„Да примирим в себе си немската предметност, добросъвест

ността и глъбината на немската мисъл с живия френски стил,
да противопоставим руския нравствен идеализъм на груба
та българска практичност, да победим сухия догматизъм със
свободните форми на английското творчество, да осмислим
и облагородим нашия ограничен индивидуализъм с широка
та общественост и универсален дух на Франция“.
През трийсетте години започват по-определени наблю
дения върху психологията на българската интелигенция. И
това не е случайно. Буржоазното развитие има вече своите
традиции, пък и ясно се долавят тенденциите към духовна
отпадналост. Създадена е и интелигенция, пробвана чрез ня
колко поколения както на културното поле, така и в години
те на национални трагедии. След Първата световна война е
започнал процес на дълбоко разслоение сред интелигенция
та на идейна основа. Катастрофата от войните е помрачила
националистическия и партизанския патос и го е заменила с
размисъл за миналото, настоящето и бъдещето, с търсения за
мястото на интелекта в българското общество. Отишло си е
вече поколението с възрожденски идеали.
Тук ще отбележим само четири опита за психологическа
характеристика на българския интелигент. Първият принад
лежи на К. Петканов. Той обръща внимание върху липсата на
традиционна интелигенция, обстоятелство, което обяснява
увлеченията на българския интелигент, превръщащи го често
във фанатик, в човек, който не държи сметка за интересите
на общежитието, увлечения, които го правят играчка на доб
ри и лоши сили, откъсват го от здравия корен на вековни
те народни традиции. Препалената възприемчивост според
К. Петканов е „трагизъм на българския народ“.
Сп. Казанджиев търси причините за отрицателните
склонности на нашата интелигенция в характера на българ
ското образование, а не в народната психика. Според него
първата особеност е пасивността на българската интелиген
ция, породена от липсата на напрежение в духовните сили
на нацията. На второ място той поставя безкритичността на
интелигенцията. Тя твори без историческа перспектива, без
социален и политически усет. При това положение естест

веният идеализъм на младия човек избива в сектантство и
доктринерство. Интелигенцията е свързана с ирационалните
сили на народа и поради това винаги сме имали много дарби
и малко личности. Липсата на хуманитарен дух в образова
нието прави интелигенцията духовно неиздръжлива, но това
се дължи и на племенни черти, на особеностите на народния
характер. Най-ярката проява на тази черта е в готовността на
интелигенцията да убива у себе си всяко национално чувство,
да е лека и податлива на чужди влияния. „С такава интелиген
ция - резюмира Казанджиев, - нашият народ никога няма да
заживее духовен исторически живот“.
К. Гълъбов, позовавайки се на „Бай Ганьо“ на Ал.
Константинов, посочва три склонности на българския ин
телигент: да открива у народа си само недостатъци, да под
държа самочувствието си, че е призван да превъзпитава своя
народ и да има сляпа вяра в европеизацията като единствен
път за културен възход. Втората склонност е присъща на по
колението с просветителски идеали, това на Π. Р. Славейков,
а първата и третата - на по-късните генерации, които са за
почнали да губят вътрешната си връзка с народа и като се ев-
ропеизират, се отчуждават от родното. По време на симво-
лизма разривът е вече пълен.
Интересни наблюдения върху развитието на българска
та интелигенция предлага и Л. Цветанов. Той посочва, че ин
телигенцията изпитва силни чужди влияния, но продължава
поради психологическата приемственост да играе положи
телна роля. Но непрестанните политически борби и сътресе
ния отклоняват интелигента от верния път. После следва от
чаянието, което „тласка голяма част от образованите хора в
прегръдките на порока и жаждата за повече остри усещания“.
Отдушник от тежкото си положение интелигенцията ще по
търси в идеите на европейския индивидуализъм и по-късно
в декадентството. Така тя се отчуждава от народа, изпада в'
идейна безпътица и нравствена безизходност.
Според този автор тежки поражения върху душата на бъл
гарския интелигент нанася партизанството, което обезличава
гражданския морал, обезверява духовно издигнатите личнос

ти, кара ги да захвърлят идеалите си и да преминат в школата
на сервилността, поражението и унизителната продажност.
По-нататък Л. Цветанов отбелязва плагиатския дух на
българската интелигенция, безогледното копиране на евро
пейски образци, изоставянето на националните традиции,
качества, придобити от липсата на нравствена издръжливост,
на приемственост и на традиции. Всичко това, резюмира ав
торът, обяснява „защо интелигенцията за 60 години преживя
ва толкова много увлечения по руския нихилизъм, залитане
по западноевропейския социализъм, заслепяване в крайния
индивидуализъм и декадентство, самозабрава в буйния наци
онализъм през войните, подхлъзване в пътя на безогледното
отрицание и разрушение, израждане в котерийните борби,
връщане към Възраждането“.
Всички тези опити, колкото и верни наблюдения да съ
държат, могат да се приемат само като свидетелство за ду
ховния растеж или като самоанализ на самата интелигенция.
В същото време те са плод на конюнктурни предпочитания.
Към тях може да се подходи само като към документи за епо
хата, изявила духовните усилия на българското общество.
ф $ #
Българската интелигенция през буржоазния период не

може да бъде разглеждана исторически, характеризирана со
циално и изучавана психологически без глобалния резултат
от нейното творческо дело, постигнат за 60-те години след
1878 г. .
И през този период, подобно на своите предходници
от Възраждането, българската интелигенция продължава да
носи апостолското начало. Точно на този исторически обоз
начен пласт от творчески личности е възложена огромната
задача да завърши културния градеж на Възраждането, т.е. да
положи основите на модерната култура, да създаде новото
училище, литература и изкуство, да открие първия универси
тет и да съприкоснови българското общество с постижения
та на науката, да отвори вратите на първите театри, опери,

академии, концертни зали, да изпълни първите нотни листо
ве с българска музика и като съедини българската културна
традиция с постиженията на буржоазната цивилизация, да
компенсира вековната изостаналост.
И всичко това лежи върху плещите на една шепа енту
сиасти, учили-недоучили, но дълбоко обладани от културния
дух на първотворци, върху крехките рамене на няколко сто
тици младежи, зъзнали и гладували по европейските градове,
за да съберат знания и културни сили, толкова необходими за
облагородяване на българското племе. Не може, когато ще се
говори за новата българска интелигенция, да се забравя, че в
1879 г. България е имала 1379 учители, почти толкова попове,
един ограничен кръг от общественици с по-високо образо
вание, около 50-60 лекари, по няколко юристи, писатели и
художници. Не може да се пропуска обстоятелството, че чак
до началото на XX в. над 80 % от българите са неграмотни,
че новата българска интелигенция се формира почти изцяло
след Освобождението, т.е. че на учениците е възлагана задача
да бъдат учители, а на тези, които току-що се бяха научили
да четат и пишат, да издават вестници и книги. Тук се среща
един изключителен парадокс, който едва ли има аналог в ис
торията на световната култура - случаят със 3. Стоянов. Това
диво котленско овчарче в началото на седемдесетте години
започва да срича по книгите на русенското читалище, а през
следващото десетилетие е вече известен редактор, публи
цист, журналист, историк, мемоарист, писател и политик, за
да остави на българската култура безсмъртните „Записки по
българските въстания“ и да почине не в Котленския балкан, а
в Париж като председател на Народното събрание.
В случая 3. Стоянов са събрани цялата история, соци
ология и психология на новата българска култура, нейната
начална безпомощност и духовна изостаналост, нейната дър
зост, достигаща до неистово напрежение на духа, нейният
пролетен цъфтеж върху вековната бездна от мраз и безпрос
ветност. Може би това е изблик на дълго трупана и неизполз
вана духовна енергия, може би това е авантажът, който изос
таналите народи ползват, щом се позоват на културния опит

на човечеството.
И какво постигна духовното усилие на българската ин
телигенция за 60 години? Тя успя да създаде модерното бъл
гарско училйще, да въведе задължително първоначално об
разование за целия народ, да открие български университет
и академии, т.е. да изгради базата, върху която трябваше да
се подготвят и възпитат бъдещите български интелигенти.
Тя създаде новата българска литература, откърмила творци
като Ив. Вазов и 3. Стоянов, Ал. Константинов и К. Христов,
П. Яворов и Д. Дебелянов, Й. Йовков и Е. Пелин, Г. Милев
и Хр. Смирненски. Тази интелигенция полага основите на
българската наука, излъчва из своята среда такива блестящи
хуманитаристи като Ив. Шишманов и Б. Пенев, талантливи
художници, певци, композитори и архитекти. Тя за пръв път
изнася на полето на международния духовен живот културна
продукция с българска марка. И всичко това само за по-мал
ко от шест десетилетия, след като се тръгва почти от нулата.
Без апостолския дух на тази толкова ругана интелигенция,
без нейните дръзки увлечения, пък и заблуди, не можеше да
се постигне този скромен, но достоен културен подвиг. А на
ред с това и да се снабди българското общество с инженери,
лекари, адвокати, чиновници, експерти, една група, без която
би било немислимо модерното развитие.
В духовното творчество на новата българска интелиген
ция са въплътени самочувствието на една, макар и разпокъ
сана, но голяма нация, опиянението от свободата, перспек
тивата за духовен градеж, всичко това съчетано с културния
опит на европейската цивилизация, станал достояние на
българския елит. Националното самочувствие и чуждия кул
турен опит са двата извора, от които бликат силата и твор
ческата самоувереност на следосвобожденската интелиген
ция. Към това трябва да се прибави и нейният непомрачен
възрожденски идеализъм, подхранван от големите надежди
за национално обединение и международно признание. Така
психологическите мотиви, базиращи се на разкрепостения от
робството дух и идеализъм, на самочувствие и национална
екзалтация, се превръщат в градиво с изключителна стой

ност. Духовното въздействие на тези импулси ще остане да се
усеща чак до войните, за да осъществи именно през първите
четири свободни десетилетия богатата жетва от културния
възрожденски посев и надеждата, родена от свободата.
Към всичко това трябва да се прибави още едно изклю
чително благоприятно обстоятелство. Режимът на полити
ческа демокрация, който беше установен с Търновската кон
ституция, предложи на духовните сили на нацията простор
за творчество, правото на свободен избор на идеи, естети
чески еталони и културни образци, възможността за връзка
с първите научни и културни школи на света. Без свободата
за творчество и за културен избор нйто можеше да се създаде
духовен елит, нито можеше да се компенсира изостаналостта.
От първите си стъпки българската култура щеше да склеро
зира в обятията на старината и на доктринерността, щеше да
бъде еднопосочно канализирана, за да роди мъртви цветя, а
не духовни ценности.
Но като констатираме този изключителен духовен полет,
откърмил новата българска интелигенция, трябва веднага да
забележим, че тя трябваше да изпълни културно-национална
та си мисия при крайно трудни условия. България след 1878 г.
беше една бедна, изостанала от света страна, без дълговечни
културни традиции. Липсваха развита икономика, нормална
инфраструктура и комуникативна система, нямаше уплътне
на образователна мрежа. Чак до началото на XX в. България
беше почти неграмотна страна. Така през 1905 г. само 27,91%
от възрастното население знае да чете и пише. Дори в 1934 г.
по-малко от половината от населението над 7 години е огра-
мотено.
Наред с това България преживява в края на XIX и през на
чалните десетилетия на XX в. една противоречива и бурна по
литическа история, пълна с преврати и въстания, с почти цяло
десетилетие войни за национално обединение, с непрекъсна
то кръвопускане, което омаломощаваше националните сили и
вледеняваше духовните пориви. В условията на закъснялото
и тромаво буржоазно развитие, на нерешени национални за
дачи и международна несигурност, интелигенцията трябваше

инстинктивно да се насочва в онези сфери, които първо щяха
да предложат хляб, а после поле за културна изява.
Условията на живот след Освобождението раждат и изя
вяват новия пласт на чиновническо-бюрократичното съсло
вие, което не само заема голяма част от общия обем на инте
лигенцията, но играе дейна обществена роля.
Превръщайки се .от интелектуалец в бюрократ, чинов
ник, служител на държавата или на частните фирми, лич
ността губи връзката си с народа, усвоява особена междинна
позиция между него и политиката. Интелигентът става вече
от човек на народа слуга на силните на деня. Той започва да се
съобразява с господарските интереси, а не с народния идеал,
защото се страхува за хляба и за своето положение в общес
твото. Наследеното от патриархалната среда и полученото от
свободната университетска трибуна бързо и принудително
се пресистематизират в поведение, което отговаря на новото
социално положение на образования човек. Тук е коренът и
на онази язва, забелязана от всички социолози - чуждеенето
от народа. Народните идеали остават само като една красива
фраза, защото винаги остава модно интелигентът да се позо
вава на тях. И много често в името на тези идеали той върши
„мръсната“ работа на държавата и на бизнеса.
Интелигентът-бюрократ няма нужда вече от общес
твени идеали. Неговият идеал е служебното място, което
му осигурява средства и престиж в обществото. И с всичка
сила той се устремява към кариерата, защото не творческият
труд, не науката и изкуството, а служебният пост дава пари
и известност. Така се ражда прочутата „министромания“ на
българския интелигент, едно явление, типично за слабораз
витите страни, където културната дейност не може да храни
човека достатъчно. А чиновническата мания погасява бързо
творческия огън, разхлажда юношеския жар по израза на д-р
Кръстев. Ученическите мечти да се съчини нежна лирика или
да се открие перпетуум-мобиле постепенно са изтикани от
манията за кабинет и бюро с тапициран стол, осигуряващ ви
сока заплата, власт и влияние, престиж и достолепие. Но тази
замяна в българските условия няма да доведе до формиране

на големи организатори на производството и на крупни екс
перти, защото бавното развитие на българския капитализъм
ограничава полето, което се нуждае от вещина и организа
торски способности, разкрива необятни простори за дребни
амбиции, подчинени на рутината и консерватизма.
Така българското бюрократично съсловие, за разлика от
експертите в големите и богати страни, се изражда в социа
лен слой без идеали и организаторски умения, в послушна и
консервативна маса, която разчита на благоволение, а не на
способности.
И в огромната си част това съсловие е свързано с дър
жавата, а държавата се управлява от политическите партии,
които са на власт. В този механизъм на политическата демок
рация се крие „партизанството“ на българския интелигент, на
училия недоучил българин.
Тъй като служебното местенце от пъдар в общината през
даскалъка в местното училище и чак до министерския порт
фейл зависи от силните на деня, партията бързо се превръща в
ценност от първа величина. Така интелигенцията е завъртяна
във вихъра на котерийните борби, на политическите страсти,
на партизанските търгове. Тя трябва да може да прави избо
ри, да пази своите и да гони чуждите, да се изучи на тънка
политическа дипломация и на дебелашка публицистика, на
дребни шмекерии и хитри комбинации, за да запази своето
местенце в йерархията, следователно своя хляб и престиж.
И тъй като само службата дава сигурност, тя се превръща в
идеал. Всеки бърза да стане чиновник, но за да получи бюро,
трябва да бъде и партизанин. А оттук до низките страсти има
само една крачка. Тези страсти се разгарят особено в перио
дите на промени, когато една партия пада от власт и друга
идва да управлява България. Тогава интелигентът трябва да
смени господарите, да почне да служи на новата власт, но
преди това той е трябвало да бъде внимателен с бъдещите
властелини, да им е правел тайно всякакви услуги. Именно
поради това от българския интелигент-бюрократ не може да
се очаква партиен идеализъм, обществена доблест и ярко оп
ределена социална позиция. За мястото си той се е научил да

бъде смирен и плазмодичен, гъвкав и хитър, на всички стра
ни да се кланя и подмилква, да знае две, да знае и двеста, и
главно от него се иска да може да пълзи. Но ако и всичко това
не е помогнало, тогава той се изпълва със злоба и мъст, чака
часа на отмъщение за „поругана чест“, т.е. за отнетата служба.
И тук е заложен коренът на острастените партизански борби
в стил „Бай Ганьо“, в които интелигентът играе ролята на „ду
ховна сила“, защото на него е възложено да издава вестници и
списания, да съчинява антрефилета и фейлетони, за да омас
кари противника, да реди дитирамби за тези, които тържест
вуват на обществената сцена.
За тази дейност не се искат много ум и знания, трябват
хитрина и обиграност. И така се ражда полуинтелигентът, чо
векът с малко знания и с много мераци, лишен от творчески
пориви, но зареден със социална амбиция. Тази нова катего
рия „интелигент“ няма време да чете и да обогатява своя ду
ховен багаж. Тя е заета изцяло със страстите на деня и затова
трябва да бъде информирана, но не за новостите в науката и
културата, защото те не могат да й свършат работа, а за двор
цовите клюки, за обществените настроения, за това на кой
политик акциите се качват и кой е загубил благоволение, коя
дама е фаворитка и на коя времето е минало.
Всичко това налага полуинтелигентът да смени своето „об
щество“. Той не може да остава със себе си в тихия кабинет, той
трябва да влезе във „висшето общество“, в кафене „България“
или в „Юнион клуб“, в канцелариите на партиите, да се сбли
жи с дворцовия кръг и с фаворитките на деня. За всичко това
са нужни луда енергия, пък и дебел портфейл. И той е готов
да се продаде на всекиго, който му плаща или го въвежда сред
хайлайфа. И в това лудо надбягване той ще забрави наученото
в университета, добродетелите на бащиния дом, ще промени
своя външен вид и своята душевна нагласа, ще трябва да знае
да лъсти пред силните, да бъде остроумен и забавен, за да го
допускат сред елита, да може да дрънка на пиано и да тананика
последния шлагер, да върти по няколко фрази на чужд език, да
чупи кръста точно колкото е нужно и където трябва.
Така бюрократът се преражда в полуинтелигент, а в но

вото психическо състояние започва дългото си нагаждане, за
да се види един ден в по-високата бюрократична инстанция.
И кръг след кръг, по спиралата на живота този интелигент ще
се домогва до върха. А върхът за него не са постиженията на
науката или обиталището на музите, а министерският пост,
защото над министъра по израза на Ст. Л. Костов има само
небе. Дребните идеали, низките страсти и житейският праг
матизъм ще оформят типа на бюрократа, на полуинтелиген-
та, на парвенюто - три превъплъщения на българския учен
мъж, родени от бавното развитие и бедността, избуяли върху
меркантилната тиня на буржоазното общество в Ориента.
Ат. Илиев е изследвал психологията на интелигента-пар
веню, за да го определи като човек, постигнал с минимален
труд максимален успех. Парвенюто е типична фигура на изос
таналото общество. Негов прототип е Бай Ганьо, предтеча на
появилия се след войните полуинтелигент, недоучен човек,
който успява да мине за учен.
Интелигентът-парвеню се появява ведно с Бай Ганьо и
с полуинтелигента, но се различава от тях по темперамент.
Демонстрира се като истински „спец“ в професията. Иска да
мине за творец, но не знае цената на творчеството. Неговата
личност остава винаги себична, неподатлива на благородни
пориви и поради това той е враг на истинските творци и пок
ровител на бездарните. Признава само чуждите авторитети.
Проявява се като еклектик. Далече от безкористния крити-
цизъм, отрича всичко ценно в културния живот. Има реално
значение за културата само като отрицателен тип.
Накрая Ат. Илиев смята, че Бай Ганьо, полуинтелигентът
и интелигентът-парвеню са три етапа в нашия културен раз
вой, като първите два са минали в историята.
Наблюдения върху полуинтелигента прави и К. Нешев.
Авторът различава този тип от сноба по това, че снобът има
хоби в една област, а полуинтелигентът - претенции върху
всички духовни сфери.
И двата типа са емоционални натури, но и тук има разли
ки. Снобът преживява съзерцателно, полуинтелигентът знае
всичко. Снобът клюкарства, полуинтелигентът раздава при

съди, стреми се да бъде консуматор.
Полуинтелигентът има много общо с еснафа: мисли в
морализаторски стил, има амбиция да бъде рицар на общест
веното мнение, липсва му чувство за дистанция от великото и
трайното. С повърхностните си знания обезличава културни
те ценности. Мисленето му проявява повече амбициозност,
отколкото талант, култура и професионална вещина, и остава
на равнището на „общия лаф“.
Полуинтелигентът е човек на публичността, повече го
вори, отколкото мисли, предпочита вечните формулировки,
готовите дефиниции, фетишизира научните понятия с една
почти верска сантименталност. Той е енергичен, прибързан,
модерен и винаги дилетантски повърхностен.
Очертаният образ на българския чиновник, който съ
бира в своята характеристика безкрайната кариеристична
настървеност, подменила архаичните идеали с качествата на
полуинтелигента, на парвенюто и сноба, го отличава, както
може да се забележи, от чиновника на развитите буржоазни
страни и от Чеховия прототип.
В богатите и развити страни чиновникът е преди всич
ко експерт. Без това той нито може да се подвизава в своето
съсловие, нито да си пробива път към върха или към другите
по-издигнати социални групи.
У нас, както и във всички ориенталски страни, чиновни
кът може да мине и без качествата на експерт. От него се иска
диплома, и то по възможност от някой западен университет,
и умението да се нагажда, да лъсти, да слуша и да се докарва.
Професионалните качества са подменени от житейска „мъд
рост“.
Различен е българският чиновник от Чеховия герой,
който всеки ден трепери пред гнева на статския съветник,
дори и пред дребното началство, което стои едно стъпало
по-горе в йерархията. Ако не е дворянско синче, руският чи
новник никога не може да мечтае за генералски еполети или
дипломатически мундир, а камо ли за министерско кресло.
Той трябва да си знае мястото, да се изприщва от притесне
ние, че е кихнал във врата на началника или че е докоснал по

рамото бившия си съученик, без да е разбрал, че той вече е
голямо началство. Този препариран от съсловните предраз
съдъци чиновник го няма в България. Тук той е подвижен,
нахален, обигран, непознаващ ограничения в изкачването по
стълбицата или мярка в мечтите си, способен не само за го
леми далавери, но и за реални успехи. И затова българският
чиновник-интелигент не мирясва, докато не стигне до върха,
защото знае, че у нас всичко е възможно, стига да умееш и да
имаш малко шанс.
Но една значителна част от хората с дипломи остават из
вън въртопа на големите градове и от лудата надпревара за
кариера и издигане. Те ще образуват народния слой на инте
лигенцията - селските и градските учители, дребни чиновни
ци, непреуспели кариеристи. Този пласт според положението
си ще продължава да държи на народните традиции, защото
ще споделя народния живот. Но и той ще бъде лишен от въз
можност за реална духовна изява, защото вместо от карие-
ристичния идеал неговите мисли ще бъдат заети изцяло от
грижите за хляба.
Социалното му положение ще го отчужди от държавата
и политиката. Той ще прегърне нихилизма или левичарство
то, ще симпатизира на небуржоазните движения, но дълго
време няма да смее да се присъедини към тях, защото и той
зависи от службата в общината, кантората или в училището.
И винаги остава раздвоен в идейни лутания, но с подчертано
народничество и патриархални настроения.
Набелязаните тенденции в ежедневния живот на българ
ския интелигент след Освобождението ще минат през едно
горнило на исторически изпитания по време на войните за
национално обединение от 1912-1918 г., когато огромната
част от българската интелигенция - от чиновника в община
та до твореца на изящна култура - ще покажат, че още не са
погасили в душата си идеалите на Възраждането, че любовта
към отечеството и готовността за саможертва още имат мяс
то в душата им. Но парадът на върховно народно изпитание
ще открои и качествата, които бяха придобити в новата дей
ствителност. Страхливци ще се превърнат в гешефтари, за да

натрупат богатство и самочувствие върху развалините на на
ционалния идеал. На фона на историческите събития наред с
идеалистите ще маршируват вече сюрия приспособленци, ге
шефтари, маниаци за слава, егоисти, страхливци, кокошкари,
тилови герои. Раздвоението между идеализма и келепирлъка
е вече окончателно.
Оттук почва дълбокото разграничаване на българската
интелигенция, което се осъществява върху идейна и полити
ческа основа след войните, когато старите идеали са вече мър
тви, а бъдещето - неясно и несигурно. Ведно с тенденциите на
политическото развитие сред интелигенцията ще се образуват
три идейни потока. Една част от нея ще остане вярна на старите
народнически и патриархални тежнения, пък и на политичес
ката демокрация. Тя ще издигне повика за „родно изкуство“,
за възраждане на националния дух. Другата част ще попълни
редовете на левичарските движения и ще поиска да унищожи
това общество, което й е оставило малко място за социална
реализация. Трета част ще прегърне модните тоталитарни уче
ния и като захвърли старите знамена, ще попълни редовете на
офицерството и полицията и на платените апологети.
Оттук нататък идейното разграничаване ще послужи
като отправна точка за пресистематизиране на социалните
ценности и за психологическото прераждане на интелигенци
ята. Този процес има достатъчно точни исторически марки
ровки. Генерацията на Ив. Вазов си е отишла от живота. Един
университетски професор е станал палач на народа. Един Гео
Милев е удушен от фашистките палачи. Един Елин Пелин ще
продължи да възпява селската идилия, огорчен от нейната
профанация. Ив. Шишманов и Б. Пенев ще апелират за дъл
бочина и всеобемност на анализа, други ще затънат в дека-
дентство, трети ще се затворят в черупката на интелигентския
индивидуализъм и ще се превърнат в тълпа самотници. От об
щия хор на буржоазната интелигенция ще се отделят онези
кръгове, които ще потърсят упование в идеите на марксизма.
Шумен, пъстър, противоречив е потокът на българската
интелигенция между двете световни войни. Раздвоена идейно,
разпокъсана политически, помръкнала партизански, покрусе

на национално, тя ще трябва да отстоява правата на културата
и духовното начало в един свят, лишен от ясно бъдеще. Всичко
това ще доведе до духовната отпадналост на интелигенцията и
ще засили сред огромната й част социалната индиферентност,
ще я откъсва от народните традиции, ще я прави лесна плячка
на политически шарлатани и на модни увлечения. Точно този
свят на интелигенцията ще стане обект за проучване от страна
на новата социология, която ще намира в него всичко, което
й е необходимо за нейната политическа аргументация, без да
може да схване, че процесът има дълбока историческа моти
вация, че това е естествено състояние на българската интели
генция от ново време. Изгорила старите знамена ведно с про-
валата на националните идеали, живееща в бедна, изостанала
страна, неуспяла да докосне върховете на световната култура,
за да облагороди духа и чувствата си, неуспяла даже да си оси
гури достатъчно хляб, за да нахрани децата си.
Трагизмът на българската интелигенция от буржоазния
период се проявява и в нейната вечна раздвоеност между
родно и чуждо - едно лутане, което съпътства още среднове
ковния интелигент, както и възрожденската генерация, за да
остане отличителен белег на потомството.
Мотивите на това колебание вече бяха посочени.
Отбелязано беше също, че през Възраждането акцентът пада
върху самобитното, върху традицията. След Освобождението
обаче положението бързо се променя. Тогава, когато се из
гражда модерно общество, апелът „Напред към традицията!“
губи своята актуалност, защото традицията е допотопно ос
таряла, за да може да обслужва новото духовно строителство,
а самобитността бързо се превръща във вехтория.
Новите генерации на българската интелигенция обръ
щат поглед към постиженията на модерния буржоазен свят.
Тяхната подготовка в чуждите университети улеснява връзка
та им с европейската литература и изкуство, с чуждата фило
софия, естетика, с европейския производствен и технически
опит. И точно усвояването на опита на напредналите страни и
пренасянето му в България ускоряват неимоверно градежа на
новата българска култура. Без този процес на заимстване са

немислими въобще новата българска култура, както и духов
ното преустройство на националната самобитна традиция.
И това, което е типично за изостаналото с векове българ
ско общество, е, че процесът на адаптацията е много продъл
жителен. Българският интелигент ведно с цялото общество
е принуден непрекъснато да догонва напредналия свят, чуж
дите научни и литературни школи, модните идейни и естети
чески веяния. На него просто не му стигат сили и време да се
изравни с тези, които са го изпреварили с векове, да догони
темпото на модерното развитие. Всяка епоха в българската
култура се явява повторение на главното, което Европа е из
вършила преди това, и то много преди това.
През Средновековието България е принудена да усвоява
културните стандарти на византинизма; през Възраждането
неин културен идеал стават ренесансовите и просвещенските
чудеса на Европа; в края на XIX в. тя трябва да прегърне вече
демодираните либерални идеи наред с научно-техническия
опит на буржоазното развитие. И оттук нататък, когато ли
тературната мода се сменя като сезонния костюм, след все
ки изминат етап в европейската култура се появява неговият
адаптиран български модел.
При това положение лесно можем да си обясним защо
жълтите листа капят късно в градината на българската по
езия, защо в България няма траен символизъм и завършен
експресионизъм, защо не могат да се овладеят най-съвърше-
ните духовни постижения, защо липсва свобода да се схванат
големите културни експерименти, защо няма време дори за
дребни духовни перверзни, а всеки настъпва върху ясното,
конкретното, реалистичното и самобитното.
От психологическа гледна точка този бяг след напредна
лите, след литературната мода бързо уморява националната
интелигенция, ражда много често „сръчни кописти“ вместо
зрели творци, увековечава периодите на адаптация и оставя
малко място за творчество.
Ранната умора ще се увеличи и поради обстоятелство
то, че българският интелигент освен сили за догонване ще
трябва да отделя много време и енергия, за да пробие стената

на традиционния консерватизъм, който изправя срещу него
грамади от препятствия, обвинява го в чуждопоклонство, за
мерва го с вехториите на миналото. И отново умората расте,
а заедно с нея - колебанието между чуждо и родно. Чуждото
се оказва непостижимо, родното - безкрайно остаряло. И то
гава пред българския интелектуалец се изправя дилемата как
да направи баланса между националното и общочовешкото.
А този баланс се постига трудно, затова почва раздвоението.
Едни надигат хоругвите на традицията, неистово настояват
за миналото, за „патриархалната чистота“, за самобитното и
родното. От тази чисто духовна потребност, родена от изос
таване и умора, политиците ще изковат клейма на национа
лизъм или обвинения в старомодност.
Други, като не могат да хармонизират традицията с об
щочовешкия културен дух, еднопосочно ще заложат на една
чужда култура, препоръчвайки я като еталон за българската
духовна обнова. Зад тях ще се наредят „филите“ и „фобите“.
Естетите от стила на Б. Пенев ще изработят културна
платформа, която предвижда идеалния тип интелигент, кой
то да съедини добродетелите на българския културен дух с
руския идеализъм, немската организираност, френския кос
мополитизъм и английското преклонение пред опитното поз
нание, за да преодолее грубата българска практичност, сухия
догматизъм и ограничения идеализъм. Тази културна плат
форма действително е прекрасна, но има малкия недостатък,
че е напълно химерична, защото все още на света няма такава
интелигенция, която може да разчупи психическите прегради
на националната действителност. Това е невъзможно даже за
интелигенцията на водещите страни, камо ли за тази на изос
таналите малки народи.
Същият идеализъм, плод пак на умора или може би на
политическо шарлатанство, поражда и химерата, че една
култура на нивото на адаптацията може да ражда световни
духовни ценности. Само недоучени хора могат да внушават,
че в България ще се появят величини като Аристотел, като
Айнщайн и Шекспир, и само хора, които нямат понятие за
култура, могат да уверяват неграмотната полуинтелигенция,

че П. Берон е равен с големите умове на световната наука.
Разбира се, в интуитивните области на духовното творчество
всеки народ може да има гении.
Липсата на баланс между родното и чуждото, между на
ционалното и общочовешкото прибавя нови терзания в умо
рената от социалната действителност душа на българския
интелигент. Тези терзания намаляват неговото самочувствие
дори и през най-зрелите периоди, задълбочават индивидуа
лизма, откъсват го от народния идеал, пълнят го с догмати-
зъм и доктринерство, разпъват го на кръст, за да го превър
нат в плячка на политиката, надъхват го със социална злоба
и политическо острастяване, чувства, които лишават твореца
от равновесие, спокойствие и творческа свобода. И тук отно
во идва място на рефрена, че не става дума за биологични не
достатъци на българския интелигент или за негова вина, а за
историческата му обреченост да твори в изостанала страна,
да догонва света след векове на безпросветност.
Много ярка илюстрация на това душевно състояние е
психологията на един ярък български интелектуалец, какъв-
то е Пенчо Славейков. Той е една издънка от стар род, поет
от второ поколение, сроден до болка с националните тради
ции и идеали. В същото време той е съвършено изкушен в
най-тънките фибри на немския идеализъм и на голямата ев
ропейска култура. В стремежа си да съчетае „повика на кръв
та“ с високите духовни критерии, той първом ще се нахвърли
срещу фасулковщината, срещу сурогатното в традицията, ще
обругае 3. Стоянов заради неговата овчарска дебелащина и
като не може с „Кървава песен“ да надделее „Записки по бъл
гарските въстания“, ще се опита да се засели „На Острова на
блажените“, но там ще му липсва миризмата на прясно сено
и затова ще побърза да се върне при своите, при фолклора,
за да го съживи с нови естетични кумири. И по пътя на тези
неистови усилия на духа Славейков ще пътува между Трявна
и Венеция, няма да иска да се спусне от поетичния Олимп, но
винаги ще стои надвесен с поглед към низината и накрая ще
почине в Италия, за да стане ясно колко е обичал България и
да остави .сладката измама, че ако не беше толкова рано ум

рял, можехме да имаме поне един нобелист.
Не е ли почти същото с един Кирил Христов? Този голям
поет и естет не се ли колебае вечно между родното и чуждо
то? Погнусен от българската действителност, той ще заложи
на немския дух, дори и на такава дивотия като расизма, но
като поскита години из Германия и разбере, че няма кой да го
признае за втори Гьоте, ще побърза да се върне в „Затрупана
София“, ще се сети за ранното си славянофилство, ще смали
мерника и дивият български род ще започне да му се виж
да.отново богоизбран. Ето ги критериите на една култура на
адаптацията, на един интелектуалец с високи качества на
творец, но с неуравновесената психика на син на една изоста
нала действителност, психика, затлачена от вековни заблуди,
срещу които той воюваше ден и нощ, без да разбере, че сам ги
носи дълбоко в душата си.
Така историята на българската интелигенция от ново
време разкрива цялата противоречива сложност на нейното
социално положение и психическо състояние. Изпълнявайки
апостолска мисия, тя извършва огромната работа да изравни
българската култура с постиженията на европейската буржо
азна цивилизация, като облагородява националната култура
с нови идеи и естетични критерии, като пресистематизира
традицията, носеща самобитния български дух. И успоредно
с това тази интелигенция чрез най-първите си представители
твори реални духовни ценности в областта на литературата и
изкуството.
Но недозрялата буржоазна действителност не й позво
лява да преодолее за няколко десетилетия вековната изоста
налост. Наивната вяра, породила бързината, пречи на духов
ната консолидация. Модернизацията отделя интелигента от
народа. Липсата на баланс между родното и чуждото увели
чава неговата умора. Той е трагично раздвоен, колеблив. Ту
се пълни с надежди, ту гасне в отчаяние. В такова положе
ние интелигенцията лесно се манипулира политически, за да
бъде разпокъсана, разединена, за да се настърви помежду си
и в последна сметка да загуби реално връзката с народа. При
това положение между българския интелигент и народа ще се

явяват посредници, които ще го обвиняват от името на наци
ята във всички смъртни грехове. Самочувствието на интели
гента от Възраждането да се смята за просветител и народен
водач е безвъзвратно помръкнало. Той вече е поставен в по
ложението на лош ученик.
В такова състояние националната интелигенция дости
га до социалистическия период в българската история, кЪйто
ще се опита да създаде нов тип интелигенция, чието изслед
ване представлява нова тема.
ПРОЛЕТАРИЯТ
т социологическа и психологическа гледна точка българ

О ският пролетарий се изучава отскоро. Поради това засега
няма пълно и цялостно изследване, което да предложи обоб
щени исторически и социологически данни. Вниманието е
било насочвано предимно към историята на работническото
движение, и то най-вече към неговата политическа история.
Открит стои въпросът за появата на пролетариата в
България. Прието е схващането, че той излиза на обществена
та сцена след Освобождението като последица от развитието
на капитализма. В края на XIX в. социалистите още спорят
дали България ще поеме пътя на капиталистическото разви
тие и дали вследствие на това ще се създаде пролетарий от
чист вид. Този спор е предизвикан от обстоятелството, че со
циалистическата литература изхожда от класическата схема
за развитието на Европа и Америка и пропуска обстоятелст
вото, че в Изтока, в Ориента и в други части на света истори
ческите закономерности ще покажат учудващо разнообразие,
стигащо понякога дори до тяхното анулиране.
Както беше посочено вече, наченки на капиталистичес
ко производство, макар и комбинирано с други стопански и
социални форми, съществуват още преди Освобождението.
Това заключение не се поставя под съмнение нито в истори
ческата, нито в икономическата литература. Логично е тога-
ша появата на пролетариата да се потърси по-рано, тъкмо в
общия процес на зараждането на българския капитализъм.
Логическите съображения трябва да се приведат в съответст
вие с историческите, защото иначе ще останат в литературата
необяснени такива абсурди като тези как може да съществува
буржоазия без пролетариат, как може да има фабрики, мани-
фактури, капиталистически търговски фирми без работници.

Какво ни предлага оскъдната историческа документация в
това отношение?
Установено е, че през XVIII-XIX в. в българските земи
настава чувствителна пауперизация. Една част от селското
население поради посочените вече причини обеднява, губи
земята си до такава степен, че наследените парчета от ниви
и дворни места не са в състояние да изхранват селските
челяди. На тази основа се извършват големи миграционни
движения от един район в друг и главно от селото към гра
да. През втората половина на XVIII и началните десетиле
тия на XIX в. се осъществява побългаряването на градовете,
т.е. в градските центрове преобладава българският елемент.
Стопанският акумулатор на този процес е занаятчийското
производство. Тук има значение и развитието на вътрешна
та и външната търговия, която също се нуждае от чернора
ботници.
Започналите стопански промени и появата на първите
капиталистически производствени форми обаче не изявяват
изведнъж пролетариата като самостоятелна социална група.
Те по-скоро вещаят неговата поява в близко бъдеще.
И наистина, още през първата половина на XIX в. като
резултат от ускореното развитие на буржоазните отноше
ния в различните стопански отрасли се появяват хора, които
предлагат своята работна сила и започват да се прехранват
предимно от заплатата си.
В селското стопанство от този род са няколко катего
рии: ратаи - бедни селяни, които се наемат в чифлиците или
в едрите селски стопанства, обикновено от Гергьовден до
Димитровден, срещу определена заплата в пари и в натура,
кат дрехи, чифт цървули или други предмети. Броят на ратаи
те не е изчислен и трудно може да се установи, защото, първо,
те са подвижна социална категория и, второ, защото в Турция
липсва нормална статистика. Но във всеки случай това са хи
ляди орачи, овчари, говедари, слуги по къщите, пазачи, кола
ри. За разпространението на тази категория свидетелстват и
лингвистичните данни. За наемниците в селското стопанство
Пролетарият 229
съществуват няколко наименования: ратаи, слуги, момци, го

ведари и т.н.
Втората категория сред селското наемничество са работ
ниците в соватите. И това са хиляди пастири, броячи, доячи,
стригачи, пазачи на стадата, месари, колари, мандраджии,
хора, извършващи черната работа по отглеждане на добитъ
ка, по обработката и пласмента на животинската продукция.
Най-масовата група от хора, „работещи на чуждо“ в сел
ското стопанство, са сезонните работници. Към средата на
XIX в. техният брой расте непрекъснато вследствие на прегру
пирането на работната сила в земеделието. Наблюдават се го
леми миграционни движения със сезонен характер. По време
на жетва и вършитба, а понякога и на други селскостопански
работи, големи маси балканджии или торлаци от планинските
райони на Западна България и Търновско се предвижват към
чифлиците на Добруджа, от Стара планина и Средногорието
към полята на Тракия, от Северна Македония към Битолско,
Серско и Струмско. Те се наемат за месец-два-три в богатите
стопанства, свършват усилните сезонни работи, получават оп
ределено заплащане и малки подаръци и отново се връщат по
родните си места. В случая не става дума вече за традиционна
та „романя“, романтично и тъжно възпята в народните песни,
а за постоянни и масови придвижвания с траен характер.
През XIX в. се увеличава броят на наемниците и в град
ската икономика. Първия техен пласт срещаме в занаятчий
ските работилници и дюкяни. Още в началото на XIX в. в
някои проспериращи занаяти освен чираците и калфите има
и по няколко „прости“ работници, които си вадят хляба, без
да претендират за майсторски пояс. Пък и самите чираци
и калфи, без да имат статут на пролетарии, тъй като могат
да произлизат дори от заможни семейства и да са богати на
следници, по положението си в производството, макар и за
определен брой години, са истински черноработници, само
че освен грошовете, които получават, те имат и още едно
възнаграждение, по-важното за тях - получаването на май
сторски права, които от положение на наемници ги завъртат
в категорията на еснафлиите-собственици. Любопитно е д а'
забележим, че най-ранният слой от работници в България

се появява в занаятчийската промишленост, т.е. че първият
пласт от пролетарии се оформя не в капиталистическата, а в
дребностоковата сфера.
В „по-чист" вид пролетарии се наблюдават в разпръс
натите и в централизираните манифактури, появили се още
през XVIII в. като предприятия с определени капиталисти
чески черти, въпреки че и при тях се съчетават различни со
циални форми на използване на наемния труд, включително
и средновековни методи на извъникономическа принуда.
Според едно изчисление, към края на робството има около
500 манифактури средно с по десет работници. Следователно
само в този промишлен отрасъл са наети около 5000 души,
хора, които вече пряко са свързани с капиталистическото
производство и разчитат ако не единствено, то предимно на
работната заплата.
Но наред с работниците, заети пряко в манифактурно
то производство, работят и хиляди помощници - перачки,
предачки, пресуквани на прежда, колари, хамали, - хора,
осъществяващи подготвителния производствен цикъл от из
пирането на вълната до доставянето й на тъкачните станове.
Разбира се, повечето от тези балканджии, предимно селянки,
не са още пролетарии, но са се доближили плътно до проле
тарското съсловие.
Към възрожденския пролетариат трябва да се прибавят
и неколкостотин работници, заети в 35-те фабрики, открити
в България през шейсетте и седемдесетте години на XIX в.
Знае се точно броят на работниците само в две фабрики: на
Добри Желязков в Сливен, който възлиза на около стотина
души, и на Гюмюш Гердан в Дермендере, Пловдивско - около
60 души. Другите фабрики са по-дребни и в тях работят пос
тоянно или временно по около десетина души.
Сравнително повече постоянни и временни работници
са заети в общественото и частното строителство, което през
първата половина на XIX в. има такива размери, че успява
изцяло да преобрази българския град, да издигне десетки
и стотици църкви и училища, кервансараи, конаци, ханове,
занаятчийски работилници, градски кули и други общест

вени сгради, да построи хиляди нови дву- и трикатни къщи.
Прослойката на строителните работници се формира по два
начина: или от местното обедняло население в градовете и
селата, което през лятото и есента се наема по строежите,
или от приходящи работници, организирани в дюлгерски
тайфи, които идват в градовете от бедните райони на Западна
България или от планините. Прочути през Възраждането са
дюлгерските тайфи от Трънско, които бродят по цялата им
перия, от Пирдопско и Панагюрско, които изграждат богатия
Пловдив, от Дряново и дряновските колиби.
Но тук трябва да се направи разграничението, което съ
ществува при еснафите, тъй като дюлгерската тайфа се със
тои от майстори, чираци, калфи и от „прости“ работници,
въпреки че и четирите категории имат ясно изразени черти
на наемници. За това свидетелства и фолклорът, т.е. цитира
ните вече дюлгерски песни, главният мотив на които са злата
участ на работника-строител, нещастията на неговата фами
лия, дюлгерската несрета и сиромашията, „дюлгерският спу
кан просеник и рядката коприва“.
Четвъртият пласт на градския пролетариат се формира
от наемниците в търговията. За тях разполагаме с по-сигурни
проценти, без да може да се установи точният им брой. Така
през шейсетте години на XIX в. 16 % от населението на градо
вете е заето в търговията. От този състав 76 % са собственици
на дюкяни или на търговски къщи и 14 % са наемници: чи
раци по магазините, пазачи на складове, хамали, превозвачи
и пласьори на стоката. Следователно това е нова компактна
маса от хора, които разчитат предимно на двете си ръце.
Една статистика, направена според официалните пребро
явания, обнародвани в т.нар. салнамета, показва, че по пока
зателя „поминък“ градското облагаемо население в България
през шейсетте години на XIX в. се разпределя по следния
начин: занаятчии - 46 %, търговци - 16 %, служещи - около
2 %, наемници - 12 %, необозначени -5%. Останалите 19 % се
попълват от интелигенцията, от градската беднота, която не
е прибягнала още до наемничество, от жители на градовете,
които се занимават със земеделие, и от хора без определени

професии, живеещи ден за ден.
Наличието на 12 % наемници сред градското· население
и на хиляди ратаи и работници в соватите, хора, произлез
ли от многолюдните селски челяди и из средите на градската
беднота, е факт, който категорично поставя под съмнение съ
ществуващата десетилетия в нашата историография теза за
липсата на пролетариат в България преди Освобождението.
Тази теза, опираща се на определението, че пролетарият няма
нищо друго освен двете си ръце, не е съобразена с особенос
тите на стопанското развитие на Ориента, където социални
те категории много рядко, и то чак в завършващите си фази,
могат да се отделят и да се наблюдават в чист вид. Ако това
не се вземе предвид, с почти същите основания би могло да
се твърди, че в България.не е имало въобще пролетариат чак
до най-ново време, но за това ще стане дума по-нататък. Но
във всички случаи не трябва да се изпуска предвид едно дру
го важно обстоятелство, че за разлика от страните с развити
буржоазни отношения, у нас се наблюдава видим асинхрон
между темпа на пауперизацията и този на пролетаризация-
та. Обеднелите социални слоеве от различните сфери дълго
време не прекрачват прага, който ги отвежда в армията на на-
емничеството, влачейки жалко съществувание върху парчето
земя или в разкапания занаятчийски дюкян. Тази последица
от бавното развитие на капитализма е ново доказателство за
спецификата на социалните процеси в страни като България.
Но за да очертаем по-конкретно положението на проле
тариата през Възраждането, нека се позовем на примера на
Пловдив, един от най-големите български градове до 1878 г.
През петдесетте-седемдесетте години на XIX в. в Плов
див има вече значителен пласт от наемници. Към него най-
напред се числят работниците от седемте фабрични пред
приятия, хилядите наемници от търговските магазини, ра
ботниците по мазите и безистените, сортировачи, хамали,
колари, рибари, хора, които обслужват този „колосален ма
газин“ по израза на едно австрийско търговско списание.
Третата голяма група, която изследвачът на пловдивския жи
вот Моравенов нарича необяснимо защо „ренджепери“, са зае

ти в огромното, особено след пожара от 1846 г., градско обще
ствено и частно строителство. Това са многобройни местни и
дошли отдругаде групи на зидари, мазачи, каменоделци, боя
джии, дърводелци, железари, превозвачи, декоратори и т.н.,
организирани в десетки тайфи и в отделен зидарски еснаф,
наброяващ понякога до 400 души. Към трите най-компактни
групи от наемници трябва да се причислят работниците от
600-те занаятчийски работилници, ратаите по оризищата, по
градините и в по-големите земеделски стопанства, намиращи
се в чертите на града или в непосредствена близост до него.
Към тази социална категория спада и многолюдният свят на
пловдивските слугини. Към нея е устремен и набъбващият
пласт от градски бедняци, които живеят ден за ден по край
ните квартали.
И в този конкретен случай обаче липсват статистичес
ки данни, които да очертаят обема и да разкрият характера
на пловдивския предосвобожденски пролетариат, но в замя
на на това има две сигурни доказателства, че тази социална
прослойка е многолюдна и че още преди 1878 г. тя занимава
обществеността със своите проблеми.
Първото доказателство се съдържа в ръкописа на К.Д.
Моравенов „Паметник за пловдивското християнско населе
ние...“, в който се сочи, че през шейсетте години в града има
около 20 различни здания, които дават одаи под наем на рен-
джеперите и на техните семейства. Като се вземе предвид,
че повечето от работниците, хамалите, калфите и чираците,
превозвачите и слугините са ползвали квартири в „черните“
помещения около богатите пловдивски домове, не остава
съмнение, че пловдивският пролетариат е твърде многобро
ен. А самият факт, че ренджеперите живеят със семействата
си, свидетелства, че са скъсали или късат нишката, която ги
свързва със селото.
Второто доказателство е във факта, че в Пловдив през
седемдесетте години се създава първото работническо сдру
жение в България, наречено Слугарско дружество „Мравка“.
То обединява работници от търговията и промишлеността
и си поставя за цел да подпомага своите най-бедни членове.

Дружеството отпечатва билети (нещо като акции или квитан
ции), които освен от членовете му били купувани и от богати
пловдивчани.
На страниците на възрожденския печат пак по това време
се появяват серия дописки от Пловдив, които разглеждат Слу
гинския въпрос - положението на домашните прислужнички.
След тези, макар и оскъдни данни за появата на българ
ския пролетариат през епохата на Възраждането възниква
въпросът, какъв е неговият социален статус?
Липсата на статистика не ще позволи точно да се опреде
ли социалното положение на възрожденския пролетариат. Но
разпръснатите тук-таме исторически свидетелства показват
най-напред, че пролетарии от „чист“ вид, т.е. хора, напълно
отделени от собствеността, могат да се открият в ограничено
количество, и то предимно в големите градове.
В селското стопанство ратаите, работниците от совати-
те и временните наемници са обикновено хора, притежава
щи дребна собственост, или наследници, очакващи своя бъ
дещ пай от бащиния имот. „Работата на чуждо“ обикновено е
свързана с надеждата за прикупуване на допълнителна земя
или на чифт волове, за да се подхване самостоятелен жи
вот на земеделски стопанин. В отделни случаи се разчита и
на зестра. Посоченият вече факт, че в България има повече
земя, отколкото селячеството може да обработва, е главната
причина, която възпира обезземляването на селячеството и
оформянето на армията на селскостопанския пролетариат.
В приблизително същото положение се намира и град
ският пролетариат. И работниците в занаятчийските рабо
тилници, и в търговията, и във фабриките, и в манифактури-
те са хора, които също не са останали само на двете си ръце.
Те или имат малък имот на село, или къща и бахча в града,
или чакат наследство, или се надяват да станат майстори, гос
подари на собствена работилница. Всичко припечелено тези
хора го стискат, за да закупят имот, добитък или инвентар
за бъдещата самостоятелна работа. И поради това те водят
безкрайно мизерен начин на живот, пестейки от хляб и сол,
от газ за осветление, от дрехи и обуща - от всичко, треперят

за всеки грош, за всяка спечелена пара.
В стремежа си да се отърват от чуждата работа, пролетарии
те проявяват изключителна находчивост - работят допълни
телно, където ги повикат, хамалуват, където има тежка работа,
разнасят кафе по чаршиите, метат дюкяните, копаят на чорба
джийските бахчи. Силен е меракът да се оженят за дъщерите на
майсторите, за да могат да наследят дюкяна, да се сродят с влия
телни хора чрез кумство, да се подмилкват на богати роднини.
Но това, което е безспорно, е, че с напредъка на буржоаз
ните отношения все по-голямачаст от бедняците се закрепват
в наемническата сфера и остават завинаги да разчитат само
на работната си сила.
Процесът на бавното откъсване от земеделието и собст
веността и постепенната пролетарйзация се наблюдават и в
страни, преминали класическия път на буржоазно развитие.
Така в Англия през XVII-XVIII в. две или повече поколения ра
ботници живеят и работят временно в градовете, пестят пари,
за да могат да купят земя и да се върнат на село като самосто
ятелни фермери. Едва от третото поколение насетне настъпва
окончателният разрив със селските мечти. Но чрез това об
стоятелство никой не се е сетил да „докаже“, че в Англия няма
пролетариат в периода на промишлената революция.
В условията на Възраждането поради бавното откъсване
от собствеността се получава една усложнена пролетарска пси
хология. Отделени от земята и бащиния дюкян, пролетариите
се устремяват към собствеността с многократно увеличени и
болни амбиции. Пролетарии по положение, те продължават да
живеят с мераците на дребни собственици, с вечните блянове
на своите деди и бащи. Прокопсаните майстори са техен жи
тейски идеал. И не е случайно, че много дълго време в България
е било срамота да отидеш да работиш във фабриката, особено
пък за момичета. На хора, изпаднали дотам, буквално до вчера
у нас се гледаше с лошо око. Самите те се срамуват от своето
„падение“ и често, като се върнат на село, крият, че работят във
фабриката. Предпочитат да бъдат слуги по къщите на богата
шите, но не и фабрични работници. Много ясно това е отра
зено в статута на първото българско работническо сдружение

в Пловдив. Забележете, че най-напред това не е работническо
или работно сдружение, а „слугарско дружество“, защото все
още да си слуга е било по-почтено, отколкото да си наемник
във фабрика. Неслучайно дружеството е наречено „Мравка“.
Това трябва да подскаже на публиката, че макар и бедни, ра
ботниците са трудолюбиви и те са решени като мравката да
събират зрънце по зрънце, но да не векуват като наемници, да
станат на всяка цена собственици. Студената зима трябва да
ги завари в собствен дом, със зареден земнйк, гарантирани и
сигурни, а не в общите одаи за ренджепери. Билетите на дру
жеството са оформени като акции. Това също има прозрачен
адрес. Обществото трябва да знае, че дружеството разполага
с „капитал“. Дори и главната цел на сдружението - да подпо
мага своите бедни членове, идва да подскаже, че то се състои
от хора имотни, а това, че богаташи са измолени да закупят по
някоя акция от него, трябва да внуши уважение и респект.
И отново, и отново става ясно колко жилави са корени
те на дребнособственическите настроения в Ориента, каква
мъчителна драма предизвикват отделянето от земята, срамът
да работиш на чуждо, унижението да знаят хората, че си за
губил всичко и че продаваш работната си сила, за да се хра
ниш. Нито някой ще поздрави такъв човек с уважение, нито
мома ще го поиска за мъж, а бедните му роднини ще умират
от срам и ще въртят и сучат, за да скрият, че синът им, а не
дай боже дъщеря им са попаднали във фабриката. Раждането
на пролетарйя в такава социална и психологическа атмосфе
ра, която при това продължава цели векове, ще мъти проле
тарското съзнание с измамните илюзии за възстановяване на
собствеността и ще показва, че в Ориента не може да се роди
изведнъж и завинаги пролетариат от „чист“ вид.
Посочените социални и психологически качества на начал
ния пролетарски слой в България ясно са доловени от първото
социологическо проучване, извършено у нас през 1848 и 1849 г.
от френските социолози А. До и Льо Пле в рамките на програ
мата за научни изследвания на европейския пролетариат, със
тавена от Библиотеката за социални проучвания в Париж.
Това проучване е посветено на труда, .живота, бита,

заплащането и социалните отношения между работници-
те-железодобивници от самоковските мадани и е озагла
вено „Българин ковач от фабриките за желязо в Самоков
(Централна Турция)“.
Ковачите от Самоков били наемници у Рашид бей, собстве
ник на няколко Самокова. В продължение на шест месеца те рабо
тели като ковачи, но щом водата, движеща самоковите, намалее,
работникът бил прехвърлян на земеделска работа. Празничните
и почивните дни, които възлизали на 96, обикновено не се спаз
вали. Занятието имало традиционен характер. В него се въвеж
дали момчетата от работническите семейства още на 14-годиш-
на възраст. На 18 години те ставали помощник-ковачи, а между
22-рата и 24-ата година - самостоятелни работници.
Работниците получавали парична заплата, обикновено 10
пъти по-ниска от заплатата на европейския работник. Наред
с това им заплащали и в натура: къща, материали, сечива, по
мощи за облекло, за празници, за домашните занаяти, зелен
чуково-овощна градина. Те притежавали и лично стопанство
от домашни животни.
Освен работата в Самокова и в земите на собственика,
работническото семейство извършвало още следните второс
тепенни дейности: обработка на собствената градина, приби
ране на сено, сечене на дърва, грижи за кравата и другите до
машни животни, направа на облекло за семейството и т.н.
Това проучване показва типичното социално положение
на българския пролетарий през Възраждането. Както може да
се забележи, работникът в случая е вече отделен от собстве
ността. Прехраната се изкарва главно чрез заплатата (парична
или натурална). Но психологически самоковският работник
остава още свързан със земята. Неговото лично стопанство е
втората му социална позиция, без която той нито може да се
изхранва, нито да поддържа илюзията си, че фабричният труд
е временно занятие и че един ден ще се отърве от тракането
на омразните Самокови и ще стане самостоятелен човек.
Променени са вече микроструктурите и институциите,
които определят обществената среда и ежедневния живот
на ковачите от Самоков. Работническото семейство се раз

личава от селската фамилия. Бащата тук не е собственик и
господар, а наемник, слуга на Рашид бей. Майката, макар и
по положение, труд и задължения да напомня селянка, не е
вече стопанка на голям дом и на селски имот, а работничка в
господарското или домашното стопанство. Децата не са бъ
дещи селяни, чакащи наследство, а работници от най-ранна
възраст. Тези три основни промени показват, че на мястото
на традиционната селска фамилия се е създало семейство с
друга социална и психологическа структура, макар и то да не
е още напълно откъснато от земята и да продължава да из
пълнява серията дейности, типични за селската челяд.
Подменена е и средата, в която протича работнически
ят живот. Мястото на селския род е заето от работническия
квартал. Родствените връзки са заменени със съседски и про
изводствени отношения. Работникът има вече свой патрон,
който му определя заплатата, трудовите и обществените за
дължения и до голяма степен начина на живот.
Както са забелязали двамата френски социолози, макар
и битовите традиции, моралът и ценностната система, при
същи на селяка, да са все още живи, у самоковския пролета
рий са се появили нови възможности. Увеличена е свободата
на децата. Спаднала е набожността, по новому са регулирани
връзките с държавата и обществото. Осигурено е, макар и
мизерно, образование на подрастващите.
Ето такова е положението на българския пролетариат
през мъчително дългия инкубационен период, когато бавно
и трудно, но необратимо се утвърждават буржоазните отно
шения в България.
$ % Я?
Окончателното оформяне на пролетариата като социал

на категория се извършва след Освобождението на България,
и по-специално в края на XIX и началото на XX в., когато се
осъществява първата голяма вълна на индустриализация и се
изгражда новата инфраструктура на държавата.
Условията за окончателно формиране на пролетариата в

България са вече изследвани. Показано е, че бавното разви
тие на фабричната индустрия, ограничената вътрешна и вън
шна търговия, мизерната инфраструктура на страната при
преобладаващо господство на дребната собственост както в
земеделието, така и в градската икономика, ще бъдат решава
щи за формирането на българския пролетариат, за неговото
социално положение, за личностното и груповото му поведе
ние. .
И най-напред няколко думи за окончателното отделяне
на пролетариата като самостоятелна социална група. Три са
източниците, които и след Освобождението, както и до 1878 г.,
предлагат свободна работна ръка, т.е. хора, които не могат
да останат в традиционните поминъчни отрасли. Първият е
градското занаятчийско съсловие, което, макар и да запазва
относителния си дял в българската промишленост, не може
вече да осигурява гарантирано препитание. Както беше по
казано, много занаяти след Освобождението пропадат, други
силно ограничават своето производство, трети са принудени
да се преустроят и модернизират, четвърти прилепват към
фабричния производствен цикъл. При това положение от ес
нафите излизат разорени майстори, калфи и чираци, които не
виждат смисъл или нямат средства да създават собствена ра
ботилница, да отворят частен дюкян. Част от децата на бив
шите занаятчии по социални съображения зарязват татьовия
майсторлък и тръгват да търсят щастието си в други посоки,
за да попълнят състава на трудовия резерв, отделен напълно
или частично от собствеността, изтикан на борсата на труда,
за да влязат окончателно в състава на пролетариата.
Вторият социален пласт, който непрекъснато произвеж
да пролетарии, е градската беднота, лумпенизираната част на
българското и другородното градско население, на което но
вите фабрики, търговията и държавното стопанство предла
гат места за черноработници: хамали по пристанищата, по жп
гари и безистените, каменари, колари, слуги към учреждения
та, хотелите и магазините, метачи, прислужници, „момчета
за всичко“, които срещу няколко лева ще изпълняват неква
лифицираната тежка работа в индустрията, търговията или

държавните предприятия, тъй като са лишени от средства за
препитание, а за разлика от бившите занаятчии - и от профе
сионална квалификация.
Третият и най-обемен пролетарски пласт ще се попълни
от обеднели селяни, произлизащи от все още многолюдни
те селски челяди, за които на село е останало малко земица,
недостатъчна да изхрани многобройните гладни гърла. Една
част от тази обедняла прослойка ще остане на село и там в
по-големите стопанства или в междинните стопански сфери
ще търси хляб за себе си и за децата си. Тази част ще оформи
състава на селскостопанския пролетариат. Другата част ще
отиде в града, там да опита късмета си по фабриките и учреж
денията. И тя постепенно ще се влее в състава на градския
пролетариат, ще уголеми града със своите мизерни квартали,
дъхащи на нищета и болести.
Работническата статистика потвърждава общите наб
людения за социалния произход на българския пролетари
ат. През 1909-1910 г. по своя социален корен работниците в
така наречените цензови предприятия се разпределят, както
следва: 52 % от тях са родени в селата; 34 % произлизат от
селски семейства; 40 % - от занаятчийски. Около 1/3 от цен-
зовите работници преди постъпването си във фабриката са
живели на село. Тези данни, макар и да се отнасят до цензови
предприятия, в основни линии отразяват общите тенденции
в произхода на целия български пролетариат. И по-нататък
статистиката показва, че с увеличаването на темповете на
буржоазното развитие нараства съставът на новите работни
ци, произлизащи от селата. Така докато през 1910 г. делът на
работниците, родени на село, е 52 %, през 1921 г. той се увели
чава вече на 70 %. С 40 % през 1920 г. се увеличава и съставът
на селскостопанския пролетариат в сравнение с 1910 г.
Вторият по важност проблем, очертаващ социалната фи
зиономия на българското работничество, се отнася да тем
повете на пролетаризация. Бавното развитие на капитализма
както в градската икономика, така и в земеделието задържа
количественото нарастване на пролетарската маса, особено
преди войните. И тук статистиката е много категорична. Така

в периода на индустриализацията (1894-1911) този темп се
измерва със следните цифри за насърчаваните от държавата
предприятия:
Години Брой на Заети

предприятията работници
1894 72 3027
1900 103 4716
1904 166 6149
1907 206 7646
1909 266 12 943
1911 345 15 886
През 1911 г. във всички предприятия (насърчавани и не-

насърчавани), които възлизат на 871, са заети 19 500 работни
ци, или едва 0,45 % от населението в страната, срещу 18 % за
Германия, 17,2 % във Франция, 16,5 % в Англия и 11 % в САЩ.
Темпът на увеличаването на работническата класа се
засилва през междувоенните десетилетия, без обаче това да
доведе до структурни промени на българското население.
Според данните от преброяването на населението в Царство
България през
1909 има 221150 работници

1910 има 364 799 работници
Но тези цифри са силно раздути, тъй като държавната

статистика включва в състава на пролетариата войниците,
трудоваците, стражарите и дребните чиновници. Ако броят
на тези четири категории се извади от общата сума, ще се по
лучи следната цифрова колона:
242 Н, Генчев @ Социално-психологически типове в българската история
Години Брой работници

1900 183 397
1910 329 684
1920 391188
1926 450 795
1934 426 099
1946 506183
Но и редуцираните данни, използвани почти от всич

ки изследвачи на българското работничество, не могат да се
приемат за точни, защото не отчитат броя на лицата, останали
временно без работа. А беше вече споменато, че в България
поради бавния темп на стопанското развитие ножицата меж
ду пауперизацията и пролетаризацията остава винаги много
широко отворена. Това дава възможност към пролетариата
да се причислят големи маси, които макар и да се родеят с
него, не са били и няма да станат пролетарии. При тази опе
рация в общия брой на българските пролетарии са включени
лицата, заети частично в селското стопанство, т.нар. скрита
безработица, както и градските бедняци и лумпени, които не
се наемат постоянно и живеят ден за ден, дори и многоброй-
ният слугински свят и чак тогава реално безработните проле
тарии, останали временно ненаети през съответните години
или сезони. Изкуственото раздуване на състава на пролета
риата, което е една необяснима тенденция в нашата „работ
ническа“ литература, успява да оформи заблудата, че към
1944 г. в България пролетариатът заема едва ли не около 7 %
от общия състав на активното население. Това е чиста заблу
да, макар че засега не е възможно да се изчисли точният про
цент, тъй като статистиките са безкрайно несигурни. Но дори
само ако се извадят изкуствено присъединените към проле
тариата групи, като войници, трудоваци, дребни чиновници,
чираците и калфите, лицата от селските челяди, останали без
препитание, градските лумпени, слугините, прислужниците
по хотели, ханове и учреждения, и всякаква друга маса, която
или няма нищо общо с пролетариата, или само потенциално
принадлежи към него, ще стане ясно, че посоченият процент

ще трябва много сериозно да се редуцира. А това ще покаже,
че чак до края на буржоазния период в България не съществу
ва многоброен и компактен пролетариат въпреки бедността
и големия брой лица, които социално са готови да попълнят
пролетарските редици.
Социалната физиономия на българския пролетариат,
незначителна и малобройна група сред буржоазното общес
тво, изпъква още по-ясно, ако се вземат предвид данните за
неговата вътрешна професионална структура. Тук ще си пос
лужим с данните, въведени в оборот от статистиката и от из
следваните на българската работническа класа, с ясното съз
нание, че те са преувеличени.
Ето една таблица:
Групи работ
ници по про
фесия
(брой и про-
цент) 1900 1910 1920 1926 1934 1946
Индустриални 4000 22 000 56 000 65 000 84 000 115 000
работници 2,1 % 6,6 % 14,3 % 14,4 % 19,7 % 22,7 %
Занаятчийски 29 237 50 574 43 068 69 375 66 233 97 760
работници 15,9 % 15,3 % 11% 15,4 % 15,5 % 19,1 %
Селскосто- 59 123 161 020 222 722 211 012 141196 135 643
пански 32,2 % 48,8 % 57% 46,9 % 33,2 % 26,8 %
работници
Транспортни 8470 17 079 19 822 23 665 25 503 42 840
работници 4,6 % 5,2 % 5% 5,2 % 5,9 % 8,4 %
Строителни 5063 23 778 18 211 32 619 26 763 34 428
работници 2,7 % 7,2 % 4,6 % 7,2 % 6,2 % 6,8%
Работници 17 538 28 974 26 959 27 067 32 990 72 781
и служещи в 8,9 % 8,8 % 6,8 % 6% 7,7% 14,4 %
търговията,
кредита и заст-
раховките
Таблицата показва изключително любопитни явления.

Преди всичко отново се потвърждава направената вече кон
статация, че към отделните пролетарски групи са причисле

ни хора, които не са пролетарии. Така от занаятчиите, кои
то през 1946 г. са 20 % от състава на работниците, повечето
са чираци и калфи, т.е. хора, които само по положението в
трудовия процес са пролетарии, но по отношение на собстве
ността нямат нищо общо с пролетариата нито в момента на
регистрацията, нито в перспектива. Използваната вече ста
тистика от занаятчийските работилници в България според
броя на заетите в тях лица показва, че само 0,9 % от работил
ниците държат над 20 работници, т.е. в тях работят освен кал
фи и чираци и истински наемници. От 115 720 работилници в
България само 6586 са с пет и повече работници. Всички ос
танали работилници, т.е. огромната част от тях, се опират на
чираците и калфите; 25 015 работилници въобще нямат друга
работна ръка освен своите майстори, докато в 47 857 са с по
един чирак или калфа. Изводът е повече от ясен - от състава
на занаятчийските работници трябва да се извадят чираците
и калфите, които не са пролетарии, и тогава този състав ще
бъде намален почти с 2/3.
Подобно е положението и със селскостопанския проле
тариат, макар че тук е невъзможно картината да бъде статис
тически очертана. Но за всеки, който познава добре българ
ското село, е известно, че голяма част от наемащите се в земе
делието и скотовъдството ратаи са собственици или бъдещи
собственици, наследници на земи, къщи и други имущества.
Една част от ратаите, макар и неустановено точно каква, след
като станат пълнолетни, се превръщат в самостоятелни сто
пани. Следователно тази професионална група на пролетари
ата остава почти същата по социалната си характеристика,
както през XVIII-XIX в. И нейният състав, който през по-го-
лямата част от буржоазния период е най-компактната маса от
пролетариата в България, трябва да бъде сериозно редуциран.
Подобна операция се налага и по отношение на строителните
работници, но те са малобройна група и нямат особено зна
чение за общата картина. Съвсем логично е също от състава
на пролетариата да се отделят чиновниците от търговията,
кредита и застрахователното дело.
Приведените сведения, както и данните от литература

та дават възможност да се извършат наблюдения, които ще
открият други черти от социалната характеристика на българ
ския пролетариат.
И първото нещо, което се забелязва в статистическите
колони, е, че броят и процентът на индустриалните работни
ци в България са твърде малки. Тази истинска пролетарска
маса чак до края на буржоазния период остава по-малоброй-
на, отколкото занаятчийските и селскостопанските работни
ци, взети поотделно.
Незначителен е делът и на другите висококвалифицира
ни работнически групи, каквито са транспортните - около
6 % през 1934 г. и 8,4 % през 1946 г.
Масата на българския пролетариат и през буржоазния пе
риод, както през турско, се образува от занаятчийското съсло
вие и селскостопанските ратаи. Макар и двете групи прогре
сивно да се смаляват (през 1920 г. те са 66 % от пролетариата,
през 1945 г. - 45 %), те винаги образуват почти половината от
състава на българските работници, като не се забравя конста
тацията, че значителна част от двете групи не са пролетарии.
Данните за професионалната структура на работни
ческата класа категорично показват, че и през буржоазния
период България е лишена от компактни пролетарски сло
еве, съставени от висококвалифицирани работници в ин
дустрията, транспорта и съобщенията. Тя остава страна на
дребни производители, т.е. почти такава, каквато я заварва
Освобождението, въпреки промените, които статистиката
отбелязва. Чак до средата на XX в. България няма истински
пролетариат, какъвто се наблюдава в капиталистическите
страни на Европа и Северна Америка. \'
Този извод може да послужи като отправна точка за со
циалната характеристика и психологическото портретуване
на българския пролетарий.
Най-напред трябва да се огледа отношението, което оп 5
ределя социалния статус на домашния пролетарий, отноше
нието работник-собственост. Поради многократно изтъква
ното вече бавно развитие на капитализма, у нас пролетарият,
особено на село и в занаятчийската сфера, рядко изпада до

там, че да разчита единствено на двете си ръце. Той винаги
запазва малка частна собственост, състояща се или в наслед
ство на село, или в градина или лозе в града, или в наличието
на собствена къща, както и на други движими и недвижими
имущества. Така в 1910 г. от всички работници в цензовите
предприятия над 20 години, т.е. между истинските пролета
рии, само около 50 % нямат никакво недвижимо имущество;
около 15 % имат дом за живеене и 35 % имат къща и земя. Но
тук става дума за фабричния пролетариат. Картината е много
по-различна, когато се анализират компактните групи на за
наятчийските и селскостопанските работници. В случая ста
тистиката мълчи, но вече беше установено, че огромната част
от чираците, калфите и ратаите на село са притежатели на
къща, земя и друга собственост. Почти всички от тях са нас
ледници на по-голям или по-малък имот. И всички се надяват
да получат земя или други имущества чрез женитба и зестра.
Именно поради това тези временно завъртени в пролетарска
та сфера лица по отношение на собствеността не могат да се
считат за хора, които нямат нищо друго освен двете си ръце.
Само част от посочените групи, макар и неустановено точно
каква, но все пак малка част, както показват общите демог
рафски тенденции, ще остане завинаги в състава на пролета
риата. Другите, или повечето, в края на младежкия си период
ще попълнят групите на дребните съществувания.
Приблизително подобна е картината с транспортни
те, строителните и търговските работници. Много често в
социално отношение те показват двойствена физиономия.
Железничарят-работник, строителят и служещият в магази
ните са едновременно и работници, и селяни. Те имат малки
стопанства от ниви, градини, лозя, собствен скотовъден двор.
И като захвърлят чука, мистрията или търговската престил
ка, те прекарват останалата част от деня и празниците на по
лето като истински селяни.
При това положение, когато значителна част от българ
ските пролетарии не са лишени от собственост и главно от
земя, отношението работник-собственост се оказва много
комплицирано. С незначителни изключения в градската ин

дустриална сфера всички останали работници през целия си
живот са раздвоени между пролетариата и дребния собстве
ник. При това пролетарият обслужва, подхранва и съживява
дребния собственик, а не обратното. Изпод синята блуза на
българския работник вечно напира духът на селянина и на ес
нафа. Това противоречиво единство показва здравина и тен
денция за дълговечност. За разкъсването на тази връзка ще
може да се говори едва към петдесетте години на XX в., кога-
то проблемът за собствеността ще получи друга постановка.
Но и тогава в социалната душа на работника пак ще остане
място за душата на дребния собственик.
Едно сравнение мимоходом между българския работник
и пролетария от класическите буржоазни страни, примерно на
Англия и САЩ, ще ни открои големи различия. Никой не би
могъл да си представи американския и английския работник
към средата на XX в. в положението на неговия български съ
брат - да бъде до икиндия работник в заводите на Форд, а след
това до тъмни нощи - селянин в околностите на Ню Йорк. И
причината за тези особености е повече от ясна. Тя спуска ко
рените си в различните степени на социалното развитие, в тра
дициите, увековечили дребното производство в Ориента.
Отново се срещаме у нас с една смесена „нечиста" со
циална категория, така разпространена в слаборазвитите
страни с вековни традиции на дребно частно производство,
увековечили бедността на огромна част от населението. В
богатите държави, където бедността е въпрос, засягащ само
ограничени социални групи, пролетариатът бързо се разделя
с мизерната дребна собственост, защото тя не му е нужна. В
слаборазвитите страни само дребното притежание на ниви,
градини и лозя, само собствените кокошки, кози и прасета
могат да спасят работника от глад. Колкото и парадоксално
да изглежда, точно бедността подбужда собственическия ин
стинкт за притежание.
Но и комбинацията пролетарски труд - дребна собстве
ност не може да изведе работника до нивото на едно прилично
социално и битово съществуване. Сведенията за непроходимата
бедност, за мизерните условия на живот са безброй. Те са опи

сани в литературата, тук ще посочим само обобщени данни.
Едно изследване на А. Беров върху положението на ра-
ботничеството в България показва, че по отношение на по
купателната сила на реалната работна заплата, и то в края на
буржоазния период, т.е. през 1939 г., работниците в развитите
страни получават от 3 до 4 пъти повече, отколкото български
те. България е една от страните с най-ниска работна заплата в
света. Зад нея остават само Естония и Летония [Латвия]. Все
пак „прогресът“ е очевиден. Към средата на XIX в. разликата
е 10 пъти, към средата на XX в. - само 4 пъти.
Скандално дълъг е работният ден, особено преди вой
ните. Статистиката сочи, че средната му продължителност
достига до 10-11 часа, но много често и до 16. Осемчасовият
работен ден е въведен у нас едва през 1919 г. Право на платен
годишен отпуск е признато също чак след Първата световна
война, но едва с Наредбата-закон за колективните трудови
договори от 1936 г. окончателно е узаконен 7-дневен платен
годишен отпуск за всички работници. От 1941 г. отпуската е
удължена на 14 дни.
Хигиенните условия в индустрията са отчайващи: не
годни за работа помещения, липса на вентилация, на места
за храна и почивка. Тези условия се допълват от мизерните
работнически жилища, които най-често са бараки, бивши ко
нюшни, малки схлупени къщурки. Старият Ючбунар в София
със своите приземни, влажни и студени бордеи, натъпкани
до краен предел с възрастни и деца, е паметник за живота и
ежедневието на българския пролетариат.
Не е уредено и социалното осигуряване на работника.
Преди войните изобщо няма социални осигуровки. Право на
известно обезщетение при болест и на безплатна медицинска
помощ индустриалните работници получават чак през 1924 г.
При това обезщетенията при болест и майчинство не над
хвърлят 1/3 от дневната надница.
Но всички посочени данни се отнасят до пролетариата
от по-големите фабрични заведения. Условията на труд, про
дължителността на работния ден, заплащането и битовите
стандарти на работниците в малките фабрички, от занаят

чийските дюкяни и на село, т.е. условията, при които живее и
работи огромната част от българското наемничество, са още
по-мизерни.
А освен това на село и в занаятчийската промишленост
работническото законодателство никога не е било стриктно
прилагано. Тук продължават да господстват патриархалните
отношения от турско време. Ратаите, калфите, чираците, чер
ноработниците се третират според обичая, според личните
предпочитания на селския чорбаджия или на майстора-ес
наф.
Разбира се, не трябва да се подминава фактът, че през
трийсетте години на XX в. много от работническите проб
леми бяха регулирани в съответствие с общите тенденции в
Европа, но България, оставайки бедна страна, не можеше и да
се доближи до нивото на напредналите държави. На общото
мизерно състояние на страната съответстваше безкрайната
бедност на нейния пролетариат, обстоятелство, което отново
и отново тласкаше работника да търси изход в дребната собс
твеност, която, без съществено да променя неговия социален
статус, поне гарантираше хляб за децата му.
Мизерното състояние на българския пролетариат ясно
се долавя и в трудовия производствен цикъл. Тук то се опре
деля от безкрайния примитивизъм на българската промиш
леност, лишена от модерни фабрики и заводи, от реална ме
ханизация и интензификация на труда, произвеждаща почти
същата по вид и асортимент стокова продукция, каквато са
произвеждали занаятчиите в миналото.
Българският работник не изработва скъпи и прецизни
машини, уреди, електрооборудване, модерна апаратура, нито
луксозни стоки. Той копае земните недра с кирка и лопата,
ломи скалата с огромния каменарски чук, пресуква преж
да, обработва памучна вата (юрганджии, халачи, дръндари),
плете мрежи, въжета, върви и канапи, рогозки от папур (саз),
преде, тъче и плете вълна, вълнени платове, черги, килими и
постелки, точи коприна в същите долапи както през XIX в.,
усуква гайтани, ивици, ресни и пискюли, прави четки и мет
ли, чукове, козяци и губери, боядисва, щави и дъби кожите

както в средните векове, произвежда куфари, чанти, ножни
ци, калъфи, портфейли, калпаци, работи изделия от черва,
кости, рогове и седеф, ръчно и механично разбичва дървен
материал, прави каци и бурета, крини, сита, решета, копани,
вретена, бърда, изработва сандъци, бъклици, дикани, лопати,
кошници.
В металната индустрия се подвизават предимно чилин-
гири, клинчари, бургуджии, налбанти, ножари, дюкмеджии,
букволеяри, калайджии, казанджии, тенекеджии и само 82
стругари през 1905 г., т.е. тук се срещат абсолютно същите
категории както в занаятчийските работилници през XIX в.,
които при това произвеждат по същия начин както техните
бащи и деди.
Подобна е структурата и въоръжеността на химическата
промишленост. Тук работниците произвеждат кибрит, барут,
динамит, киселини, мастило, бои, белила, шарлан, лоени и во
съчни свещи, сапун, лакове, восък и катран, картон и хартия,
розово масло и парфюми, тогава, когато химизацията в нап
редналите страни преобразяваше световната индустрия със
своите модерни технологии.
В съответствие със структурата на българската индуст
рия огромна част от пролетариата в България е заета с браш-
нарство (воденичарство), с фурнаджийство, баничарство и
бюрекчийство, с правене на сладкиши, с месарство и салам-
джийство, с обработка на мляко, добив на оцет, рафиниране
на захар, пречистване на ориз, консервиране на зеленчук и
овощия, с производство на бира и спирт, на ракии, коняци,
ликьори, на боза, салеп и халва, на сода и лимонада, на цига
ри и пури.
А друга, също многообемна част упражняваше „индуст
риалните" си умения в изработката на шапки, каскети, кали-
мавки и фесове. До тях се нарежда многобройното съсловие
на кроячи, дрехари, абаджии, терзии, ботушари, кундурджии,
опинчари, цапукчии, чехлари, пантофаджии, кърпачи на
обувки, производители на ръкавици, пояси, ремъци, бастуни,
чадъри, баняджии, бръснари, чистачи на обувки и т.н. Пак съ
щият вид производство като в миналото, пак същият архаи

зъм като през средните векове.
В архаичното си състояние остава и производителят в
мебелната индустрия, в домостроителството. Няколкото
хиляди дърводелци, тапицери, работници от пещите за вар,
гипс и от фабриките за цимент, копачи, каменоделци, зидари,
коминочистачи, дюлгери, дограмаджии, столари, паркетчии,
бояджии не се различават от своите предходници в посоче
ните браншове.
Когато пролетариатът от модерните страни произвежда
локомотиви и параходи, леки коли и самолети, българските
работници, заети в транспортната промишленост, изработ
ват селски коли, коли с железни оси и яйове, файтони, правят
седла, хамути, камшици, калтаци, самари, дялат лодки, гемии
и ладии. Ако това не е модерен пролетариат на XX в., здраве
му кажи.
Ръчно примитивно се работи и в цяла серия други бран
шове: електрификацията, индустрии за предмети на разкоша,
за обслужване на науката, изкуството и културата, в областта
на съобщенията, в търговията.
Така в условията на българския капитализъм през XX в.
работникът остава пак на занаятчийско ниво, осъществявано
предимно чрез ръчна манипулация. Според уменията и про
изводствените си навици той малко е надминал своя първо
образ - чирака и калфата от занаятчийските работилници.
Незначителен е броят на фабриките, които могат да се при
числят към модерната индустрия, на пръсти се броят българ
ските пролетарии, които работят с машини и прецизни уред
би. През буржоазния период още по-голяма устойчивост и
архаика показва трудовият процес, ангажирал селскостопан
ския пролетарий. Независимо от частичната механизация на
някои производствени земеделски операции в едрите стопан
ства, ратаят в земеделието оре, сее, прибира реколтата, пасе и
обработва стадата както в ранните средни векове. Само мус
кулната сила има стойност и значение. Всичко е определено
от традицията и чак до Втората световна война в основната
си част остава неизменено. Не се променят нито ралото, нито
каруцата, нито вилата, нито чапата, нито диканята, нищо от

оръдията на труда, с които се обработва земята. И поради
това на село затъпяващият физически труд ще определи и со
циалното положение, и душевната нагласа на тези, които от
тъмно до тъмно работят на богатите, за да изкарват хляба на
децата си.
Физическата сила, а не умът и квалификацията, е нужна
на българския пролетариат. Поради това въпреки въведено
то задължително основно образование още в края на XIX в.
грамотността на работниците е много ниска, макар че след
Първата световна война повечето от тях могат да четат и да
пишат.
Но все пак през 1926 г. от селскостопанските пролетарии
само 61 % са грамотни.
Така, общо взето, социалната физиономия на българския
пролетарий очертава своите контури. Това е работник в една
слаборазвита страна с кретащ капитализъм, с мизерна индус
трия и инфраструктура, с примитивно ръчно земеделие, при
доминиращото господство на дребното производство както
в селското стопанство, така и в градската промишленост.
При това положение компактните пролетарски слоеве
остават неразделени още от собствеността. Те комбинират
работата във фабриката и в чифлиците с дребното частно
стопанство, резерв и сигурност за препитание, последна на
дежда за бъдещето.
В качеството си на пролетарии те са поставени в мизер
но социално положение. Получават 3-4 пъти по-ниска зап
лата от своите събратя в развитите страни. Работническата
мизерия е бич божи за тези, които нямат земя или собствена
работилница. Затъпяващите условия на живот в работничес
ките жилища се съпровождат от болести и пиянство, от лип
са на социална сигурност, от ниска грамотност, от човешко
деградиране.
Мизерно, допотопно е и производството. Ръчният труд и
мускулите са главната производителна сила. Липсва индуст
риална хигиена. В малките фабрики работникът напомня об
раза на чирака от занаятчийските работилници на XIX в.
Селският ратай, макар и по-облекчен от градския, също

не познава удобствата на нормалното съществуване. Той се
храни от остатъка на чорбаджийската трапеза, спи по обори
и сеновали, не знае почивка ни в делник, ни в празник, къпе се
по реките и барите, не отделя стотинка за личните си удобст
ва, защото стиска парата за земица или за черни дни.
На това социално положение съответства и психологи
ческата нагласа на българския пролетариат.
В основната си част и за целия буржоазен период работ
никът остава една раздвоена душевна субстанция. Притиснат
от социалната действителност, той работи ден и нощ, за да
нахрани и облече децата си, да плати наема за мизерното жи
лище, да купи сол и газ, олио, ориз и карантия за бедния обед
на своето семейство.
И именно поради крайната социална деградация той не
се разделя завинаги със селото, търси начини да се върне при
бащините ниви и крави, стреми се да има своя бахча и лозе,
защото иначе не се живее.
Мизерията определя климата в работническата фами
лия, където бащата, затъпял от труд, се връща вечер, за да на
хока жената и децата, да се скара със съседите и да отиде след
това в кварталната кръчма, където в раздумка на юзче ракия
ще забрави мизерията и умората.
Жената от работническото семейство съществено се раз
личава от стопанката на селската фамилия. Нейното домаш
но стопанство е бедно и ограничено в една-две стаи. Тя не
може с никого да се разпорежда, защото няма нито средства,
нито реална власт над съпруга и децата. Само традиционните
селски представи още крепят нейния авторитет на домовла-
детелка. Но той няма материално покритие. Ако не работи
с мъжа си във фабриката, работническата жена няма и сто
тинка за най-елементарните си нужди. Тя трябва да стиска
мизерната заплата на мъжа си за най-необходимото, да знае
къде се продава карантия, къде има дефектни стоки, кога па
зарът намалява цените.
Градският живот я освобождава от традиционната
свитост и целомъдрие. Тя е свободна да скита по крайните
квартали, да се кара с пияни каруцари, да търси всякакви

източници и средства за прехрана, да тича от фабрика на
фабрика, за да бъде наета поне временно. Всичко това съз
дава дълбоки сътресения в нейната душа, защото тя е довче
рашна селянка, която още носи в сърцето си добродетелите
на патриархалната почтеност. Колизията е толкова силна, че
тя се пълни с омерзение към света, към мъж и семейство,
към всичко, което е довело до непроходимата тъпотия на
живота.
Децата от работническото семейство след едно нерадос
тно и гладно детство и мизерно основно образование поемат
пътя към фабриката. Те за разлика от селските синове и дъ
щери са хора, свободни от веригите на дребната собственост
и патриархалните предразсъдъци. Те са свободни да гладуват
и да мечтаят. И за да се измъкнат от калта на работническите
предградия, те почват да мечтаят за служба, за забогатява
не по рецептите на филмите, устремяват се към „славата“ на
ринга и на дребните афери, към проституцията, за да бъдат
върнати един ден пак там, откъдето всяка вечер бащите им
тръгват към дома си със зачервени очи. И въпреки това, у нас
не могат да се формират традиционни работнически фами
лии, защото няма работа. Всеки гледа да се залови за каквото
му падне, за да'не умре от глад. Липсват работнически учили
ща, клубове, сдружения за културна и професионална подго
товка.
Не могли да прескочат високия праг на мизерията, ня
кои от младите издънки на работническите семейства ще се
обърнат към революционните движения, които им обещават
смърт на капитала и свобода на труда. Това ще улесни поли
тическото организиране на пролетариата, ще създаде, особе
но през отделни периоди, дейни пролетарски формации, ра
туващи за работническа власт, която да ликвидира мизерията
и тъжната безперспективност на пролетарския живот.
По новому се уреждат междуличностните отношения в
работническата среда. Градският работник е вече откъснат
от селото и еснафа. Това е начупило старите родови връзки.
Съседството за него е главното, защото само на комшията
той може да разчита в дни на мъка и радост, от него може да

заеме стотинки за хляб или за една ракия, сол или кибрит.
Във всекидневния си трудов процес работникът може
да разчита единствено на своя събрат от фабриката, с кого
то върши черната работа. В труда се ражда работническата
солидарност за добро и за лошо. Тази връзка е освободена от
звънливата игривост на парата, от сметките на собственичес-
твото, от шмекериите на дребните социални съществувания.
Тя е оголена и проста, директна и безпардонна.
Съседските и семейните отношения, както и съвместна
та работа във фабриката определят средата, в която .протича
цикълът на работническия живот. Извън този кръг той об
щува с надзирателите и техниците, с кварталните пияници
и стражари. Лишен от образование, работникът е откъснат
от интелигенцията, от широките обществени среди. Той не
може да пътува, да ходи по курорти, да бъде на обществени
места. Киното понякога единствено го съприкосновява с кул
турата, но това става много рядко, защото киното, книгите и
вестниците струват скъпо.
Ограниченият обществен кръг, сред който протича ра
ботническият живот, го кара да не прекъсва напълно връзки
те със село, където са останали бащи и майки, братя, сестри
и братовчеди. Но той, ако няма селски имот, рядко се връща
на село не само защото билетите са скъпи, а защото селският
срам, че е беден, е още твърде силен у него. Пък и няма защо
да тревожи родата със своята мизерия, с бедата си, че е из
паднал на общественото дъно.
При това състояние на междуличностните връзки в жи
вота на работническите квартали огромна роля играят кръч
мите. Не е случайно, че в Ючбунар, Коньовица и Банишора в
София, както и в Кючук Париж в Пловдив почти няма кул
турно заведение за работници, но кръчмите светят до късно
на всеки ъгъл. Освен затъпяващата мизерия на ежедневието
за формиране на психологията на българския пролетарий
огромно въздействие оказват ръчният труд и промишлено
то производство. Работата с ръката чрез употреба на преко
мерна мускулна сила създава еднообразни умения и навици,
които не надхвърлят тези у занаятчията-производител. Те

формират и деформират работническата физика, напластя
ват умора и омерзение към труда, свеждат до минимум инте
лектуалните операции в производството, предизвикват про
фесионални заболявания и деформации. Безкрайната скука
на еднообразните ръчни операции, завършващи с произвеж
дане на примитивни и старомодни стоки, чертаят ритъма на
едно трудово ежедневие, лишено от творчески импулси, от
радостното усещане за полезност, от вяра, че един ден тази
мизерия най-после ще свърши. Всичко това пълни работни
ческата душа с недоволство и мъст, с омраза към богатите,
към лесните професии, към интелигенцията, обозначава пси
хологически един обществен пласт, дълбоко враждебен на
целия останал свят. Това естествено откъсва работника от
образованието, тъй като то не му е необходимо, за да може да
върти манивелата, лишава го от култура, защото тя е скъпа и
недостъпна глезотия.
Ако само за миг сравним българския работник с труде
щия се от модерната индустрия, където трудът е механизи
ран, където се произвеждат модерни машини и фини прибо
ри, които изменят живота на света, където социалните при
добивки и високите заплати осигуряват нормално човешко
съществуване, където за всеки има хляб, отпуск, спорт, кул
турни развлечения, ще стане ясно колко различни могат да
бъдат социалните и душевните настроения на работнически
те съсловия от различните страни.
Политическата и професионалната организация на про
летариата канализират неговите социални чувства и душев
ни терзания. В страни като България, бедни и изостанали,
работническата организация ще бъде по-радикална и поли-
тична, заредена с крайни социални амбиции. Тук ще липс
ват конформизмът на работничеството от богатите страни,
профсъюзната икономическа организация, независимото ра
ботническо сдружение.
Работникът в страни като България не може да не е кра
ен противник на буржоазното общество, което нито може да
го изхрани като хората, нито може да му предложи радостта
от труда и съзиждането. И именно поради това той се раз

двоява. В неговата душа се надига буря от негодувание. Той
иска да укроти страстите на мизерията или като стане дребен
собственик, или при случай ако застане на барикадата. През
краткия буржоазен период най-силно от всичко остава же
ланието за измъкване от мизерията на пролетарския живот
с всички възможни средства. В душата на българския работ
ник никога не замлъква душата на дребния собственик. И тъй
като с развитието на социалните отношения този душевен
повик остава без отзив, все повече се умножават онези чувст
ва, които мизерията ежедневно поражда.
Набелязаните тук психологически състояния се отнасят
предимно до градския пролетариат, за тези работници, които
са напуснали селата, които живеят в мизерните работнически
квартали по градовете.
Различно се проектира и се осъществява духовната
формация на селскостопанските пролетарии, на ратаите и
работниците на село. Преди всичко те са хора, още непос
редствено свързани със земята, чужда или своя. Поради
това, колкото и да са бедни, ратаите не познават градската
мизерия, ежедневната борба за хляба, защото поне той им е
осигурен.
Различна от градската е обществената среда, в която
протича животът на ратая. Той не е отделен още от махалата,
от рода, от традициите на селската фамилия, от патриархал
ните добродетели и предразсъдъци. Загубата на собственост
не го е ликвидирала като селянин. Той продължава да води
типично селски живот и като производител, и като личност.
По-големи са у него надеждите за евентуално замогване, за
щото неговата втора социална позиция - личното стопанство
и наследството - още съществува. Силна е у него надеждата
да се ожени за заможна мома, да влезе в състава на богата фа
милия, да придобие поне още малко земица чрез зестра или
прекупуване.
У селскостопанския пролетарий чак до средата на XX в.
душата на бившия селянин остава по-силна, отколкото душа
та на работника. Този пласт от пролетариата чак до своето
изчезване няма да придобие качествата, манталитета и пове

дението на пролетарий.
В положението на ратая се намират и онези пролетарии
на село, които пласират труда си в междинните стопански
сфери, които работят по керханите [тухларните, работилни
ците - б.р.], водениците, маслобойните, в дребните местни
работилници, на държавна служба по железниците, пътищата
и пристанищата, и т.н. Техният трудов живот е просто разде
лен на две части. До мръкване те са работници, в останалото
време и през празниците - селяни. Отношенията им със соб
ствениците са още патриархални. За тях няма работническо
законодателство. Работническата градска психика просто им
е чужда. Целият им личен и обществен живот протичат в сел
ска среда. По дух те си остават селяни.
Разликата между социалното положение и душевната
структура на градския и селския пролетарий е задължител
но да бъде отбелязана, тъй като огромна част от българския
пролетариат живее и работи на село. И ако това се пропусне,
когато се изучава работническата психология, ще се стигне
пак до фалшива публицистика, която няма да позволи да се
направят сигурни научни заключения.
Пролетарската психология ще се долови по-точно, ако се
вземат предвид преценките за пролетариата, правени от ос
таналите основни социални групи на българското общество.
Както вече беше отбелязано, селячеството има израбо
тена традиционна представа за онази личност, която е загу
била своя имот и самостоятелност и продава труда си, за да
живее. Чак до трийсетте години на XX в. в селското съзна
ние работникът е синоним на неудачник, на нещастен човек.
Селяните продължават да крият, че техният син или роднина
работи във фабриката. Рядко селско момиче ще се ожени за
градски пролетарий, освен ако то вече не е попълнило съста
ва на слугинския свят. В селското съзнание работничеството
се свързва с мизерията и несигурността, с проституцията и
развалените нрави. Селянинът не може да приеме профана-
цията на патриархалните нрави, осъществена в градските
предградия.
И тъй като огромната част от българското общество чак до

Втората световна война остава селско, то преценките на селя
чеството оказват силно въздействие за отношението на бълга
рина към работника и работническия въпрос. Това отношение
ще започне да се променя чак тогава, когато работничеството се
превърне в компактна социална група и когато започне да играе
важна роля в живота на обществото. Но и тогава традиционни
те представи няма да изчезнат съвсем. Ще остане живо селското
дребнобуржоазно отношение към фабричния труд, към „рабо
тата на чуждо“. Многобройни модификации ще се нароят, за да
поддържат отколешните представи, но това вече е друга тема.
Българската буржоазия късно се опитва да усвои модер
ните европейски разбирания по работническия въпрос. Тя ос
тава винаги в плен на патриархалните отношения, формира
ни между работодателя и наемника още през Възраждането.
Именно поради това буржоазията ще продължава да има към
работника същото отношение, каквото нейните бащи и деди
са проявявали към чираците и калфите в своите дюкяни.
Българският фабрикант и търговец гледат да наемат в
предприятието си по възможност хора от родата или от род
ния край, защото те освен чрез дисциплината на фабричния
труд могат да бъдат манипулирани и чрез патриархалните
връзки. Чак до 1919 г. българският буржоа сам определя про
дължителността на работния ден, режима на труд и почив
ка, пък и работната заплата. Като използва патриархалните
нрави, той се опитва да обвърже работниците чрез натурал
ни взаимоотношения или чрез заеми, като им осигурява жи
лища, плаща им в натура от собствената си продукция или,
както навремето при ратаите, им прави дребни подаръци при
празници, при особени случаи или в края на годината. Така се
ражда идеята за тринадесетата заплата.
На базата на тези отношения в съзнанието на старите ра
ботнически генерации са останали спомени за „човечността“
на някои фабриканти, построили жилища на своите наемни
ци или давали заеми в трудни за работника дни. Това пък е
работническата патриархалност, проявена в стремежа да се
намери „добър господар“, точно както през XIX в. желанието
на младото селянче да попадне в почтена чорбаджийска къща,

където господарят не бие, а господарката не е злонравна.
Ориенталските отношения между работодателите и на
емниците се определят от обстоятелството, че у нас няма
компактни работнически колективи, а взаимоотношенията
се създават в малки групи, в които общуването е директно, а
освен това още е просмукано от традиционни патриархални
|Нрави. Това, разбира се, не пречи, а, напротив, облекчава екс
плоатацията на работническия труд.
Тази атмосфера се използва и като социален аргумент,
когато ще се определя държавната работническа полити
ка. Точно тя е позволила късно да бъдат усвоени модерните
схващания по работническия въпрос, късно в България да се
въведат 8-часовият работен ден, работническото осигурява
не, платеният отпуск, правото на стачка и т.н.
От друга страна, тази атмосфера е оказала и чувствител
но въздействие върху характера на работническото движение.
То не се развива в съответствие с общите тенденции на света,
където непосредствените материални интереси дават физио
номия на профсъюзните акции. У нас по причини, които са
извън самата същност на работническото движение, то бър
зо прераства в пришивка към политическите партии. Малко
са в България стачните акции с чисто икономически искания.
Почти всички големи стачки са предизвикани от политичес
ки причини и са обслужвали конюнктурни обществени цели.
Икономическите програми винаги са имали второстепенно
значение независимо от мизерното заплащане, от дългия ра
ботен ден и от липсата на работническо осигуряване.
При това положение в България всички работничес
ки професионални сдружения още в началото си придоби
ват политически характер. От името на работниците гово
рят не самите работници, а и техните политически водачи.
Работническите интереси са камуфлирани в по-широки по
литически програми. Работническото движение става част от
политическите взаимоотношения на буржоазното общество.
Работническият въпрос в съответствие с реалното си място в
живота остава второстепенен, подчинен на политиката.
Интересно у нас е отношението интелигенция-проле

тариат. Както беше отбелязано, пролетариатът по своето со
циално положение е отделен с плътна стена от културата, а
оттам и от нейните творци. Това лишава българската инте
лигенция от възможността да опознае работническия живот,
реално да се сроди с нуждите на низшите градски съсловия.
Освен това малко интелигенти и творци произхождат от ра
ботническа среда. Данните от българската литература и из
куство показват, че у нас работническата тема изобщо не е
усвоена. Дотолкова, доколкото отделни автори се докосват
до нея, те я интерпретират или в патриархален, или в парти
зански стил. Няма в цялата българска литература нито един
плътен работнически образ. Трудно този образ може да бъде
открит и в изкуството.
„Пролетарската“ литература и изкуство, които се появя
ват доста късно в България, или повтарят някои европейски
мотиви, или отново в съответствие с реалното положение на
нещата подхващат главно политически идеи.
Интелигенцията рядко подема обществени акции в пол
за на работничеството. В България липсва „буржоазна“ благо
творителност в полза на работниците и на техните деца. Няма
ги имената на големи творци, заложиди на работничеството
като идея и мотив в своето творчество.
България създава компактна работническа класа едва

след Втората световна война. Но тази класа като социална
категория в много отношения е различна от стария пролета
риат.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ангелов Д., История на Византия, т. I—III. С., 1968,1972.

Ангелов, Д., Общество и обществена мисъл в средновековна
България (IX-XIV в.), С , 1979.
Ангелов, Д., Светогледът на господстващата класа в
средновековна България, отразен в житийната литература.
- XXX, 14-15,1964, 263-294.
Ангелов, Д., П. Тивчев, Подбрани извори за история на Византия,
С., 1974.
Беров, А., Положението на работническата класа при
капитализма, С., 1968.
Бешевлиев, В., Византийски триумфални обичаи, акламации и
титли у българите в IX в. - Изв. ЕИМ, 1958, 3, 3-38.
Бешевлиев, В., Прабългарските епиграфски паметници, С.,
1979.
Бобчев, С.С., Българската челядна задруга, С , 1907.
Бобчев, С.С., История на старобългарското право, С , 1910.
Богданова, А., Идеята за социална справедливост в българската
народна балада. - Бълг. фолклор, 1975,1, 29-36.
Ботев, Хр., Съчинения, т. II, С , 1976.
Генчев, И., Българско възраждане, С., 1981.
Генчев, Н., Възрожденският Пловдив, Пловдив, 1981.
Генчев, Ст., Трудови обичаи и обреди. - Сб. Добруджа.
Етнографски, фолклорни и езикови проучвания, С., 1971.
Георгиева, Цв., За генезиса на буржоазните елементи в социалната
структура на българите - Ист. преглед.
Георгиева, Цв., За произхода и социалната същност на
чорбаджиите през XVIII в.
Грозданова, Е., Българската селска община през 15-18 в., С.,

1979.
Гълъбов, К., Орнаменти, философски и литературни есета, С.,
1934.
Гюзелев, В., Ичиргу-боилите на Първата българска държава
(VII-XI в.). - ГСУ, ФИФ, 65,1973, 3,123-181.
Гюзелев, В., Функциите и ролята на кавхана в живота на Втората
българска държава. - ГСУ, ФИФ, 60, 3,131-159.
Димитров, Кр., Българската интелигенция при капитализма, С ,
1974.
Драганов, М., Душевност на българския селянин, С., 1974.
Драганов, М., Религиозната психика на българите (Особености,
поддържане, възпроизводство, отмиране), С , 1968.
Дьолгер, Фр., Средновековното семейство на владетелите и
„народите“ и българският владетел. - Сп. БАН, 66,1943,181—
222.
Жечев, Т, Българският Великден или страстите български, С,
1980.
Жечев, Т., История и литература (Избрани статии), С., 1982.
Жечев, Т., Тодор Икономов (Очерк за историята на българската
обществена мисъл), С., 1875.
Зарев, П., Българската народопсихология и художествената
литература, С., 1983.
Златарски, В., История на българската държава през средните
векове, т. I, ч. II, С., 1971.
Златарски, В., Кои са били вътрешните и външни боляри? -
Избрани произведения, т. I, С., 1972, 298-312.
Иванов, Й, Песни из обществения живот. - Изв. Семинара по
славянски филологии, 1929, кн. 6.
Иванов, К., За българския селянин. - Фил. преглед, XIII, 1941,
2,127-136.
Илиев, Ат., Интелигентът - парвеню. Златорог, 22, 1941, 7, 328-
334.
Иречек, К., Българската държава, Пловдив, 1899.
История на България, т. I-IV, С., 1979,1981,1982,1983.
Библиография 265
Йовков, Й., Събрани съчинения, т. IV, С., 1971,140-145.

Казанджиев, Сп., Духът на нашето образование. - Златорог, XIV,
1933, 9,408-411.
Каравелов, Л., Събрани съчинения, т. VIII, С., 1967.
Карамфилов, Е., Българи, С., 1980.
Козма презвитер. Беседа против богомилите, С., 1944.
Коларов, Хр., Титулатура и полномочия владетельской власти в
Средневековой Болгарии, ЕВ, 1978, 3, 89-101.
Константинов, Г, Съвест на народа. Очерци за живота и поезията
на П.Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, П.П. Славейков, П.К.
Яворов, Хр. Смирненски, С., 1963.
Косев, К., За капиталистическото развитие на българските земи
през 60-те и 70-те години на XIX в., С., 1968.
Кръстев, К., Българската интелигенция. Сп. Мисъл, VIII, 1898,
1, 6-13.
Левски, В., Документално наследство. Юбилейно издание по
случай 100 години от гибелта му, С., 1973.
Литаврин, Г., Темпове и специфика на социално-икономическото
развитие на средновековна България в сравнение с Византия
(от края на VII до края на XII в.) - Ист. преглед, 1970, 6, 23-
40.
Маринов, Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи.
Избрани произведения, т. I, С , 1981. ,
Мутафчиев, П., История на българския народ, т. I—II, С-, 1943.
Нешев, К., Щрихи към портрета на полуинтелигента. - Фил.
мисъл, 1968, 6, 98-103.
Ников, П., Второ българско царство. 1186-1396, С., 1937.
Ников, П., Хан Омуртаг и кавхан Исбул. - БИБ, 4, 1931-1932,
1-55.
Паскалева, В., Българската възрожденска буржоазия и
Освобождението.
Паскалева, В., За самоуправлението на българите през
Възраждането.
Паскалева, В., Развитие на градското стопанство и генезисът на
българската буржоазия през XVIII в.
Пенев, Б., История на новата българска литература, т. I-IV, С,

1976,1977, 1978.
Пенев, Б., Нашата интелигенция. - Златорог, 1924,1, 3-20.
Петканов, К., Характерни черти на българите. - Фил. преглед,
1930, 353-367.
Петров, Π., О титулах „севаст“ и „протосеваст“ в Средневековом
болгарском государстве. - Византийский временник. 16,1959,
52-64.
Петров, П., В. Гюзелев, Христоматия по История на България, т.
II, С , 1978.
Пешева, Р., Структурата на семейството и рода в България в края
на XIX и началото на XX в. - Изв. ЕИМ, 1965, 8.
Попов, Ат., За социалния кръгозор на българския селянин. -
Фил. преглед, IV, 1932,1, 55-62.
Примовски, Ат., Трудово-поминъчни песни. - Българско народно
творчество, 1962, т. 8.
Радков, Г., Из психологията на днешното българско село. - Фил.
преглед, VI, 1934,1, 83-87.
Селимински, Ив., Библиотека „Д-р Ив. Селимински“, кн. 8,1982.
Семов, М., Душевност и оцеляване. Размисли за характера на
нашия народ (Из творчеството на 3. Стоянов и Ив. Хаджийски),
С., 1982.
Статистически годишници на Царство България: г. I -1909; г. II -
1910; г. III - 1911; г. IV - 1912; г. V-XIV - 1913-1922; г. XV-XVI
- 1923-1924; г. XVII - 1925; г. XVIII - 1926; г. XIX - 1927; г. XX
- 1928; г. XXIX - 1937; г. XXXI - 1939; г. XXXIX - 1947/1948.
Тодоров, Н., Балканският град XV-XIX в. Социално-
икономическо и демографско развитие, С , 1972.
Тодоров, Н., Бюджетът на българското работническо семейство
от средата на XIX в. - Сб. в чест на акад. Д. Косев, С , 1974,
377-396.
Тодоров, R, Устройство иуправление на българската православна
църква през ΙΧ-Χ в. - Годишник на Духовната академия, XV,
1966, 53-96.
Трифонов, Ю., Към въпррса за старобългарското болярство.
- Сп. БАН, 1929, 26,1-70.
Библиография 267
Уипърсън за българската интелигенция. - Мисъл, III, 1894, 12,

857-865.
Хаджийски, Ив., Бит и душевност на нашия народ, С., 1974.
Хаджийски, Ив., Моралната философия на българина от ново
време, С., 1938.
Цветанов, А., Пътища на българската интелигенция. Опит за
една културно-историческа характеристика. - Фил. преглед,
XI, 1931,1, 31-51.
Цветкова, Б., Към въпроса за класовите различия в българското
общество през епохата на турското владичество.
Цветкова, Б., Състояние на Османската империя преди
Априлското въстание, С., 1966, 31-39.
Communal Families in the Balkans. The Zadruga, London, 1976.
Guilleu Andre, La civilisation byzantine, Paris, 1947.
Н иколай Генчев
ОЧЕРЦИ
СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТИПОВЕ
В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Българска, второ издание
Редактор Вера Гьорева

Компютърна обработка Людмила Петрова
Оформление на корицата Деница Трифонова
Формат 16/ 60/90

Обем 20 л.к.
Дадена за печат октомври 2011
Излязла от печат ноември 2011
Предпечат и печат Изток-Запад
tf%Гзток
ЗАПАД
1124 София, жк Яворов (до БТА)

тел.: 02/946 35 21, тел./факс: (02) 943 79 51
e-mail: iztok_zapad@mail.bg
iztok_zapad@abv.bg
www.iztok-zapad.eu

Очерци: социално-психологически типове в българската история

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Очерци: социално-психологически типове в българската история

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Николай Генчев

© Николай Генчев, автор, 2011

Няколко обяснителни думи............................................................. 7

редлаганите в тази книга очерци са опити за социопсихо-

добри или лоши, такива, каквито са ги създали нашата лите­

извършените тук наблюдения ще бъдат защитени с допълни­

умножаващите се напоследък с модно настървение упражне­

ристокрацията в средновековната българска държава от

показват, че прабългарските първенци са малка група при­

Боила, воилу на тюркски език означава висок, издигнат.

Но очевидно първо място в йерархията след хана за­

многолюдността на племената, от относителната независи­

на на нейната власт. Опрян на славянското мнозинство, княз

городничеството. Но и през този период не отпада ценността

е включен символично в състава на византийската владетелска

благоволение. Със съдействието на държавата църквата при­

на аристокрация, засилва политическото и идеологическото

вала в България. Навярно при цар Иван Асен II се появяват

По-нататък, с оглед състоянието на държавата и силата

си, или воденици, или места за воденици, или ловища [ловни

Както беше посочено, най-ранният аристократичен пласт

вата родина традициите на додържавния полуотседнал, полу-

оформи йерархичната пирамида на старобългарската арис­

боилите предпочитали да я оплячкосат, да ограбят добитъка

Любопитно е, че надписите разкриват и един пласт от

Дръзка, смела, решителна, „люта на бран“, аристокраци­

да събират цветен прашец, когато видят своя властелин, сиреч

Служебното положение на всеки болярин освен че му

вата в името на царя. Щом боляринът загуби царското благо­

поземленото владение. Но земята и хората, които я обработ­

Положението на болярина като временен господар-уп­

оттам и ролята на българската аристокрация. Чрез пронията

стопанския живот. И затова, след като закрепят господството

милост, нито човешки обноски, щом рекат да удовлетворяват

се чрез премерени ходове да печели съюзници, да настъпва,

и политически опит. Вярна на дедите, дошли от дълбините на

Липсата на ясни стратегически концепции за бъдещето

987 Поради заговорничество на Арон с Василий II

В този списък не са включени масовите предателства от

еднакво канонизирани, независимо от предпочитанията през

Любопитно е да се отбележи и вътрешната динамика в

Византийската култура се изгражда от IV в. насетне на

елит. Ограничено е влечението му и към официалната извън-

ча, да демонстрира сила и богатство, тщеславие и мания за

тите, стандарта и качествата на българското болярство, за да

Специално внимание заслужава и социокултурната и

При това положение българският църковен клир не само

сва. Ролята на интелигенцията тогава ще се поеме изцяло от

обречен на живот и смърт от бога и църквата. Неговият бла­

мена, нито на бога. Те са похотливи, горделиви, „разсипани

личествените катедрали, духовното изкушение на теологията

Средновековната знат, особено в ранните си генерации,

ната култура. Друга част, скупчена по манастирите, ще чака

опит на средновековната аристокрация. Това ще накъса ниш­

ловни ограничения национално образование, не е случайно,

С елянинът е неизменно присъстваща социална категория

Основна клетка на архаичното славянско общество е го­

рените стопански форми ще върви успоредно с тяхното усво­

Окончателното оформяне на различните категории селя­

дар, бил негов слуга и изпълнявал различни задължения. Тази

ни за новите господари поръчки (соколари, въглищари, ко-

жимите и движимите собственост, пък дори ж и в о т ъ т и честта

Социалните условия, при които векове е живяло бъл­

тези отношения по най-категоричен начин. При всеки случай

добри или лоши, такива, каквито са ги създали нашата лите

извършените тук наблюдения ще бъдат защитени с допълни

умножаващите се напоследък с модно настървение упражне

показват, че прабългарските първенци са малка група при

Но очевидно първо място в йерархията след хана за

многолюдността на племената, от относителната независи

благоволение. Със съдействието на държавата църквата при

оформи йерархичната пирамида на старобългарската арис

Дръзка, смела, решителна, „люта на бран“, аристокраци

вата в името на царя. Щом боляринът загуби царското благо

поземленото владение. Но земята и хората, които я обработ

Положението на болярина като временен господар-уп

обречен на живот и смърт от бога и църквата. Неговият бла

опит на средновековната аристокрация. Това ще накъса ниш

Основна клетка на архаичното славянско общество е го

рените стопански форми ще върви успоредно с тяхното усво

Окончателното оформяне на различните категории селя

Социалните условия, при които векове е живяло бъл

ливади и т.н., пръснати из землищата на други села или об

ху неговата организация и ритъм. А в процеса на труда се изг

* Именно по отношение на източниците и използването на енерги

вотинската впрегатна сила така, както това са вършели деди

Трудовата психология на патриархалния селянин е на

Патриархалният човек цени богатството, по-скоро има

* Проучванията показват, че на територията на Балканския полуос

труд, тя продължава живота си поради наследствената тра

роки дворове, обградени от кирпичени дувари и красиви пор

хибрид, свързан като с пъпна връв с патриархалната тради

С ликвидиране на османската политическа система в ре

Това ражда нов дълг и нова отговорност за род, отечество и дър

гаранция, не може да надхвърли стремежите на дребно

Селянинът е несговорчив. Земята го е отчуждила от об

В същото време Ат. Попов констатира, че борбите за на

от тези слоеве. Антирелигиозността на левичарските среди из

и в условията на новата действителност да проявява различ

ни накуп всички сложно преплетени противоречия в съзна

период в българската история може да се извърши забеле

се на точно измерване психология на дребното съществува

или в малките градове, които покрай земеделската си рабо

българското общество, превръща ги в главна производител

през безброй унижения да се намерят пари за отваряне на ра

рени в бавното развитие на едрото капиталистическо произ

Тези данни показват, че е запазена вътрешната струк

ници на еснафа, с големите казани за курбан, с разточителни

ще подкрепя всеки дребен проект и ще тъпче всяко мащаб

ното общество започва да изпитва едно раздвоено отноше