Философия - Анубис PDF

И в ан КО Л ЕВ Райчо П О Ж А Р Л И Е В
ФИЛОСОФИЯ
ИЗДАТЕЛСКА К Ъ Щ А
• А Н У Б И С
И ван Колев Райчо П ож арлиев
ФИЛОСОФИЯ
за 11. клас
за д ъ л ж и те л н а п о д г о т о в к а
Издателска къща • АНУБИС •

ОБЗОРНО СЪДЪРЖАНИЕ
У во д ................................................................................................................. 6
I. Щ О Е Ф И Л О С О Ф И Я ?
1. В началото е с ъ м н е н и е то ................................................................. 8
2. Щ о е философия?................................................... 16
3. Класически м е т о д и ...................................................................... 25
4. Модерни м е т о д и .......................................................................................32
II. С В Я Т
5. Б и т и е ........................................................................................................... 40
6. Природа. М и т, Космос, Символ.......................................................... 49
7. Природа. Вселена и дом.........................................................................56
8. С в е т ъ т на к у л т у р а т а - д е й н о с т и т е ............................................. 63
9. С В е т ъ т на к у л т у р а т а - п р е д м е т и т е ............................................ 71
10. Б о г...............................................................................................................83
III. Ч О В Е К
11. Тялото и д у ш а т а .................................................................................. 92
12. Е з и к ъ т ..................................................................................................... 101
13. Е к з и с т е н ц и я т а ..................................................................................... 111
IV. Ч О В Е КЪ Т И О Б Щ Е С Т В О Т О
14. Комуналният човек...............................................................................120
15. ЧоВекът-индиВидуалист..................................................................... 128
V. Ф И Л О С О Ф И Я Т А К А Т О М И С Ъ Л И Д Е Й С Т В И Е
16. С о ф и стъ т и с к е п т и к ъ т ....................................................................137
17. Т е о р е т и к ъ т .............................................................................................144
18. М и с т и к ъ т и р о м а н т и к ъ т ................................................................ 153
19. П р а гм а т и к ъ т ........................................................................................ 162
Е пилог.............................................................................................................. 167
Приложения
Хронология на идеите............................................................................ 170
Хронологична таблица........................................................................... 206
Речник на понятията............................................................................. 208
Автори и съчинения................................................................................ 215
философски календар............................................................................. 222
Библиография............................................................................................ 223
Адреси в И н те р н е т ............................................................................... 223
АНАЛИТИЧНО СЪДЪРЖАНИЕ
I. ЩО Е ФИЛОСОФИЯ? 2. П о тр е б и те л я т...............................73
1. В началото е съмнението . . . 8 3. Оръдията на труда .................... 76
1. Да философстваш, 4. Виртуална реалност и Интернет . .81
означава да се съмняваш .................8
2. Доверие срещу съмнение .......... 12 10. Бог ............................................. 83
3. Мисля, следователно съществувам .14 1. Абсолютният творец на света .83
2. Троицата........................................ 84
2. Що е ф илософ ия?......... .. .16 3. Човекът ........................................ 85
1. За дефиницията на философията 16 4. Богочовекът .................................86
2. Дялове на философията ............. 17 5. Вярата на разума ......................... 86
3. Езикът на ф илософ ията............. 19 6. Съмненията на р а з у м а ............... 89
4. Фигурата на философа............... 21
III. ЧОВЕК
3. Класически методи ............... 25 11. Тялото и д у ш а т а .................... 92
1. Интуиция ......................................25 1. Човешкото тяло ......................... 92
2. Диалог ........................................... 27 2. физиогномика на тялото .......... 94
3. Д иа л е ктика................................... 29 3. А трибутите на т я л о т о ............. 96
4. Д у ш а т а ........................................... 96
4. Модерни м етоди ....................... 32 5. Дух и мисъл....................................98
1. Феноменология.............................. 32
2. Херменевтика .............................. 34 12. Е з и к ъ т ........................................ 101
3. Критика ........................................ 37 1. Човекът е езиково същество . .101
2. Разединяващият е з и к .................. 102
II. СВЯТ 3. М ълчанието....................................104
5. Б итие ...........................................40 4. Езикът като и н с т р у м е н т ...........105
1. Б итието и нищото .................... 40 5. Многото езици...............................107
2. Времето - миг и В е ч н о с т .......... 42 6. Речник и реч ................................. 108
3. Причина, случайност,
самоизменение .................................45 13. Е к з и с те н ц и я та .......................... 111
1. Das Man .........................................111
6. Природа. М и т, Космос, 2. Болката .........................................113
Символ ............................................. 49 3. С т р а х ъ т .........................................113
1. Митологичният пейзаж ............... 49 4. С м ъ р т т а .........................................113
2. Природата като К о с м о с.............51 5. С а м о т а т а ...................................... 114
3. Природата като С им вол.............53 6. Изборът .........................................115
7. Срещата с Д р у ги я ....................... 116
7. Природа. Вселена и дом . . . .56 8. Л ю б о в т а .........................................117
1. Ренесансът на природата........ 56
2. Безкрайната механична Вселена 58 IV. ЧОВЕКЪТ И ОБЩЕСТВОТО
3. Природата като дом на живота 60 14. Комуналният ч о в е к ..................120
1. Човешката идентичност ...........120
8. С В е тъ т на 2. Азът и д р у г и т е ............................ 122
ку л тур а та - д е й н о с т и т е .......... 63 3. Първобитната община.................. 122
1. Трудът...............................................63 4. Манастирската о б щ н о с т ...........123
2. Играта..............................................65 5. Казармата ....................................124
3. Историческият свят ..................67 6. Комунистическата идея ............. 125
7. Човекът-маса.................................. 126
9. С в е т ъ т на
ку л ту р а та - п р е д м е т и т е .......... 71 15. Човекът-индивидуалист . . .128
1. Предметите ............................... 71 1. Човекът-единак............................ 128
2. Индивидуалистът .................... .130 Софисти
3. Егоистът ................................... .132 Протагор ........................................ .176
4. Чужденецът .............................. .133 Горгий................................................ .176
5. Комуникативният човек .......... .134 В тори период
6. Човекът-космополит.................. .134 С о к р а т ............................................. .177
П л а т о н ............................................. .177
V. ФИЛОСОФИЯТА Аристотел ...................................... .178
КАТО МИСЪЛ И ДЕЙСТВИЕ
16. Софист и скептик .............. .137 СРЕДНОВЕКОВНА ФИЛОСОФИЯ
1. С о ф и с т ъ т ................................... .137 П атристика
2. Скептикът ................................. .142 Августин ........................................ .180
Схоластика
17. Т е о р е т и к ъ т ............................ .144 Тома А квински................................. .181
1. Образът на учения.................... .144 М истика
2. Гледна точка без хоризонт . . . .146 Майстер Екхарт ............................ .182
3. Съвременната наука.................. .148
4. Трябва да мислим творчески . . .149 ФИЛОСОФИЯ НА РЕНЕСАНСА
Николай Кузански............................ .182
18. М и с т и к ъ т и р о м а н ти к ъ т . .153 Пико дела Мирандола .................... .183
1. М и с т и к ъ т ................................... .153 Джордано Бруно ............................ .184
2. Романтикът .............................. .156
КЛАСИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ
19. П р а гм а ти к ъ т ....................... .162 Емпиризъм
1. Възникване на прагматизма . . .163 Бейкън ............................................. .185
2. Портрет на пра гм а ти ка.......... .165 Л о к ..................................................... .186
3. Свръхпрагматизъм.................... .166 Бъркли ............................................. .187
Хюм .................................................. .187
Рационализъм
Епилог ................................... .167
Д е к а р т ............................................. .188
Спиноза ........................................... .190
Приложения Лайбниц ........................................... .190
Хронология на идеите .................. .170 Френско Просвещение
В о л т е р ............................................. .191
АНТИЧНА ФИЛОСОФИЯ Р у с о .................................................. .192
Първи период Дидро ................................................ .193
Милетска школа Немски идеализъм
Талес ................................................ .170 Кант ................................................ .194
Анаксимандър ................................. .170 Хегел ................................................ .195
Анаксимен........................................ .171
Питагорейска школа МОДЕРНА ФИЛОСОФИЯ
Питагор ........................................... .171 философия на ж и в о та
Елеати Шопенхауер...................................... .197
Ксенофон ........................................ .172 Ницше ............................................. .198
Парменид ........................................ .172 Бергсон ........................................... .199
Зенон ................................................ .173 Шпенглер ........................................ .200
Натурфилософия о т V в.пр.н.е. Позитивизъм
Хераклит ........................................ .174 Конт ................................................ .200
Емпедокъл ........................................ .174 Екзистенциализъм
Анаксагор ........................................ .175 Хайдегер ........................................... .202
А том и сти Ясперс ............................................. .203
Д е м о к р и т ........................................ .175 Сартр ............................................. .204
УВОД
Сред Въпросите, които чоВек си задава, има такива, за ко

и т о получава отговор о т науките, други, за които се допитва
до ежедневния опит, и т р е т и , на които отговаря вярата. Но съ
щ е ств ув а т и фундаментални проблеми, на които ние сами тряб
ва да намерим решение, защ ото тъкмо т е ни насочват в избо
ра на най-важните пътища в живота, при формулирането и пос
т и га н е т о на с тр а те ги ч е ски те ни цели и перспективи. Това са
въпросите за м я с т о т о на човека в света, за смисъла на и с т о
рията и на собствения ж ивот.
При тези и при други подобни питания философията е ценен
помощник не с готови шаблонни отговори, а с оригиналните на
чини, чрез които е поставяла тези въпроси, както и с усилията
на великите философи да о т к р и я т убедителни решения.
Н астоящ ият учебник има за задача да представи философи
я т а в ролята й на личностно знание - мъдър ориентир при ос
мислянето на същ ествените човешки проблеми, свързани с наи-
общ ите ни жизнени позиции в света.
I. ЩО Е
ФИЛОСОФИЯ?
1. В НАЧАЛОТО Е СЪМНЕНИЕТО
философията трябва да започне с объркване,

създадено о т сам ата нея - трябва да се съмняваме във всичко.
Георг Вилхелм Ф ридрих Хегел
Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно.
Плиний С та р и
За да открием и сти на та , нужно е поне веднъж в ж ивота си
да подложим всичко на съмнение, доколкото то в а е възможно.
Рене Д екар т
Дали онова, което виждаме, е всичко, което съществува? Дали не

щ ата, които възприемаме, са такива, каквито ни изглеждат? Има ли
тайни, които не можем да разгадаем? А дали има тайни, за които дори
не подозираме? Докъде свършва известното и откъде започва неизвест
ното? Дали с в е т ъ т , в който живеем, е единствен, или има още много
светове, които са паралелни и несъизмерими с нашия?
С тези и други подобни въпроси започва философията. Защото фи
лософ стването е пробуждане за с т р а н н о с ти т е и пределните неща.
О кото на философа е приучено да вижда изплъзващи се детайли, а фи
лософският ум се стреми да обхване глобалния хоризонт на същ еству
ващото.
Както за окото е важно да промие стъ кл о то на очилата, през кои
т о гледаме, та ка и за ума е важно да се отърси о т заблуждения, кои
т о ж и в о тъ т е наслоил върху нашето мислене.
Затова философията започва със съмнение.
Ш1. Да философстВаш, означава да се съмняваш

Д е с е т т е а р гу м е н т а на д р е вн и те ске п ти ц и
В древна Гърция имало една школа, която наричали школа на скепти
ците. Тя била основана о т философа Пирон и затова наричали школата
също „пироническа“ .
Е то какви аргументи срещу наивната вяра в познаваемостта на
нещ ата са изнамерили древните философи, наречени „скептици” :
В началото е съмнението 9
1. Р а зл и ч и я та сред ж и в и т е с ъ щ е с т в а . „Кучето, рибите, лъвът и

комарите“ им ат различни сетива (различни и о т човешките) и затова
по различен начин възприемат нещата. Тогава т е ж ивеят в различни
светове. „С в е тъ т на к о тк а та не е св я т на мравояда“ , ще каже през XX
век А лбер К а м ю . Следователно исти ни те, до които човек достига, са
само човешки истини и са невалидни за другите светове.
2. Р азл и чията м еж д у х о р а т а . Пирон твърди, че някой си Демофонт

зъзнел на слънце, а му било горещо на сянка, ети опц и те пък ядели скор
пиони. О м и р също предупреждава, че „несходни са хората: един обича
едно, друг - друго“ . Следователно дори човешкият св я т не е еднакъв за
всички хора поради различията между тях. О т разликите в душата, а
също и о т разликите в тял ото, следват различни възприятия за неща
та.
3. Р а зл и ч и я та в с е т и в а т а . „К артината има дълбочина за очите,

но за ръката е гладка.“ Ябълката е ж ълта за очите, за осезанието е
кръгловата, за вкуса е сладка, а за обонянието е с хубав мирис. Но да
ли то в а е едно и също качество на ябълката, което различните с е т и
ва по различен начин усещ ат, или на всяко сетиво отговаря съ о тве тн о
качество? Ако са различни, т о какво ги обединява в един предмет с об
що име? Не следва ли, че броят и особеностите на с е т и в а т а опреде
л я т броя и ка ч е ства та на нещата? А как тога ва ще познаем онова, за
което нямаме сетива?
4. Р а зл и ч и я та в ч о в е ш к и т е с ъ с то я н и я . За лудия нещ ата изглеж

д а т едни, за здравия разум - други. За болния храната има един вкус, за
здравия - друг. Хладното време е неприятно студено за стареца, а при
я тн о прохладно за юношата. Пияният често е по-смел о т трезвия. При
радост и при т ъ га с в е т ъ т също изглежда различно.
5 . В л и я н и е т о на в з а и м н о т о разп о л о ж ен и е на н е щ а т а и на р аз
с т о я н и е т о , к о е т о ни дели о т т я х . Корабът отдалече изглежда малък
и неподвижен, а отблизо виждаме, че е огромен и се движи бързо. Във
водата веслото изглежда пречупено, а извън нея - здраво.
6. В л и я н и е то на п р и м е с и т е . Нещата никога не са ни дадени в

ч и ст вид. Един предмет във водата е лек, а извън нея - тежък. Човеш
ки те способности също взаимно си влияят. Така ч у в с тв а та ч е сто под
веждат разума.
7. В л и я н и е то на к о л и ч е с т в а т а . Песъчинките поотделно са твъ р

ди, а заедно - не. Виното в умерени количества укрепва тя л о то , а при
неспазена мяра го съсипва. В една доза лекарството лекува, а в друга
10 Щ о е философия?
- вреди.
8. О т н о с и т е л н о с т т а на н е щ а т а . Тъй ка то нещ ата се намират

избън нас, ние ги възприемаме такива, каквито т е ни се „явяват“ , а не
такива, каквито т е са сами по себе си. Нещата са ни дадени в ракурс,
под някакъв ъгъл, в частичен изглед. О т гледната точка зависи дали не
що е „ляво“ или „дясно“ , „горе“ или „долу” .
9. В ъ з д е й с т в и е т о на н е щ а т а върху нас зависи о т т о в а , дали т е

се с р е щ а т п о -ч е с т о или по-рядко. Ние виждаме слънцето всеки ден и
затова т о е нещо обикновено, а ком етата - по-рядко, поради което мо
жем да я изтълкуваме ка то божествено или друго знамение. О т т у к ряд
кото изглежда ценно, а че сто срещаното и лесното за постигане - ма
лоценно. Ако водата и въздухът не се срещ ат толкова често, т е биха
били по-ценни. З л а то то затова е ценно, защ ото се среща рядко. С т о
ва П ирон всъщност пи та дали има обективни ценности, дали ценнос
т и т е м о га т да бъдат „истински” .
10. Р а зл и ч и я та 6 н р а в и т е , о б и ч а и т е и з а к о н и т е . Едно облекло ня

къде е прилично, другаде - не. В една страна законът наказва нещо, ко
е т о в друга е позволено. Различните религии също представят своите
богове по различен начин.
И д о л и те на Бейкън
В началото на Новото време английският философ лорд френсис
Бейкън издига теза, според която пред човешкото познание има ч е ти
ри вида препятствия, които то й нарича „идоли“ .
И д о л и те на рода
Спецификата на човешката природа - неговите сетива и разум - е
като „криво огледало“ , което деформира исти на та . Човек привнася не
що човешко в природата - измисля цели на природата и историята, т ъ р
си съвършени орбити на планетите. Затова човешкият св я т изобщо е
св я т с известна степен на „човешко отклонение“ о т и сти на та , дължа
що се на „човешката природа“ .
И д о л и т е на п е щ е р а т а
Всеки о т нас има своя вътрешна пещера (ка то тази на Платон, но
вътре в душ ата ни). Тя отразява различно сенките на нещ ата и о т т у к
всеки о т нас има свое становище по много въпроси. О п ти м и стъ т гле
да по един начин на бъдещата история, а песим истът - по друг.
И д о л и те на площ ада
Мненията на хората, слуховете, общ ите м еста. „Така казват“ , „ т а
ка правят Всички“ , „както се казва“ - такива са шаблоните, които ни

под тикват да мислим ка то всички, без да се замисляме дали тези „всич
ки“ не греш ат.
И д о л и т е на т е а т ъ р а
Не само с е т и в а т а и соб ствените ни мнения ни подвеждат. Теори
ите, които учените създават, също може да не ни пом агат. Евклид
твърди, че успоредните прави не се пресичат, а Лобачевски - че м о га т
да се пресекат. За Птолемей Земята не се върти, за Коперник - Земя
т а се върти.
Ж и в о т ъ т е сън
Д е к а р т ни напомня за стр а н н а та връзка между съня и будното със
тояние.
Кой може да посочи с т р о г критерий за различаване на сън о т буд
но състояние? Според К а н т разликата е само в по-голямата свърза
н о ст на нещ ата при будното ни състояние, отколкото в съня. Но дали
то в а „повече“ е достатъчно?
Още п о е тъ т П индар е казал, че „Човекът е само сън на една сян
ка“ , за Ш експи р „Ние сме о т същ ата материя, о т която са изтъкани
наш ите сънища, и кр а тк и я т ни Ж ивот е обграден о т съня“ , а испански
я т драматург Калдерон е написал драма със заглавие К и во тъ т е
сън“ . Според Ш опенхауер сънят и будното състояние са две страници
о т един и същ лист, наречен човешки ж ивот.
Ч о в е к ъ т - и гр а ч ка в р ъ ц е т е на б о г о в е т е
Пещерата на сенките
Платон е измислил един известен „мит за пещерата“ , с който илюс
трира м я с т о т о на човека в света на идеите.
Нека си представим, че хората по рождение живеят к а то затвор
ници на дъното на една пещера и не виждат откъде идва светлината.
Пред отвора на пещерата има същества, които носят различни пред
мети. Предм етите се осве тя ват о т слънцето и т е х н и те сенки се дви
ж а т по с т е н и т е на пещерата. Затворниците с м я т а т , че сенките са
единствените истински неща и т я х н о то движение изчерпва всичко, ко
е т о се случва в света. Те о с т а в а т в пълно неведение относно то ва как
ви всъщност са тези неща и защо се движат точно по този начин.
Според Платон отнош ението между истинските неща, огрени о т
слънцето, и сенките по с т е н и те на пещерата с ъ о т в е т с т в а на о т н о
шението между идеи и предмети. Идеите са също такива невидими ори
гинали, чиито отражения ние наблюдаваме като предмети.
Може би човешкият ж ивот прилича на ж ивота на тези затворници
в пещерата и трябва също да се освободим о т веригите си, за да ви
дим истинския свят.
Д ем онъ т
А може би има един дем он, едно злонамерено всемогъщо същество,
което ни Внушава всичките ни мисли и чувства и ние сме негови слепи
марионетки? Това е най-силният аргумент, с който Д е к а р т поставя под
съмнение човешките възможности за познание. Възможно е демонът да
ни внушава дори такива елементарни за нас и очевидни истини като
2 + 2 = 4, а всъщност 2 + 2 изобщо да не прави 4? Може би всичко -
природа, предмети, свя т - е само една демонична илюзия?
Б о го в е те
В един о т своите диалози П л а т о н допуска, че може би ние сме са
мо играчки в ръцете на боговете. Каква е целта на тази игра - за нас
то в а си остава загадка. Човек не знае защо е създаден, защо е такъв
ж и в о тъ т му и накъде отива след см ъ р тта си. Следователно смисълът
на човешкия ж ивот не зависи о т човека и остава неизвестен за него.
О тчаянието
За датския философ Сьорен Киркегор отчаянието е още по-силен
начин да се освободим о т предразсъдъци и мнения. При отчаянието ние
губим всякакво доверие както в себе си, та ка и в другите. Отчаяние
т о ни дистанцира о т света. Ние сякаш оставаме без м ясто в света.
Има ли изход о т отчаянието? Дали само вярата може да ни помогне да
придобием отново сигурност относно същ ествуването на света?
■ 2. Доверие срещу съмнение

В безизходица ли е ч о в е к ъ т ?
Какво следва о т всички те зи аргументи на съмнението? Н аисти
на ли няма истина? А може би са прави тези, които казват: „Всеки си
има своя и сти н а .“ Но нека да видим последицата о т т е з а т а „Всеки си
има своя и сти н а “ , ако т я се приложи към някои ситуации о т наш ето
ежедневие:
• Идва крадец и ви отмъква компютъра. Вие го спипвате на в р а та т а , но
то й си има оправдание: „Всеки си има своя истина.“
• Майкъл Капустин създава пирамидата „Лайф чойс“ , в която хиляди наив
ници гу б я т спестяванията си. На обвиненията в измама то й отговаря:
„Всеки си има своя исти н а .“
• Бабаит ви блъска на улицата и мъдро ви обяснява: „Всеки си има своя ис
т и н а .“
• Ваш познат не ви връща заема, който с т е му дали. На въпросите ви то й
отговаря: „Всеки си има своя и стина.“
Как да решим казуса? Има ли разлика между твърденията: „Всеки си
има свой вкус“ и „Всеки си има своя истина“ ?
Единият о т пъ ти щ ата за изход о т съмнението е доверието. То има

много форми - о т доверието в собствените сили, в родителите и при
я те л и те до доверие в религиозните възгледи за света и за отвъдното.
Р е л и ги о зн и я т ч о в ек - вярвам , з а щ о т о е абсурдно
Тезите на анти чни те скептици са послужили на древните христия
ни да защ и тават предим ството на християнската вяра пред лутания-
т а на философската мисъл в древна Гърция. Християните разсъждавали
така: гръцките философи наричат себе си „философи“ , т .е . „търсещи
и с ти н а та “ . Но щом т ъ р с я т и сти на та , значи поне в началото т е не я
притеж ават. Освен това, когато някой о т т я х твърди, че е намерил ис
т и н а та , тази негова истина противоречи на и сти н и те на другите
гръцки философи. Тогава скептицизмът е логичен епилог на всички тези
търсения на и сти н а та , които т р ъ гв а т о т липса на истина и д о с т и га т
до противоречащи си истини. А истини, които си противоречат, не са
истини!
Тогава трябва да преобърнем ситуацията. Вм есто да тръгваме о т
липса на истина и да очакваме някъде в бъдеще да достигнем до и с т и
на, можем да тръгваме о т истина. Това започване о т истина е възмож
но, само ако и с ти н а та е божествено откровение. Това предлага хрис
т и я н с т в о т о . И няма значение дали разбираме тези първични истини, или
не ги разбираме. Дори нещо повече, неразбираемостта на първите ис
тини - сътворението на св е та о т нищо, т р о и ч н о с т т а на Бога - доказ
ва, че то в а са истини, които им ат преимущество пред човешките ис
тини и съмнения, защ ото са о т no-висш ранг.
„Вярвам, защ ото е абсурдно“ е теза, приписвана на Тертулиан. Тя яр
ко представя християнското решение на въпроса на излизане о т безиз
ходицата на съмнението.
У ч е н и я т - вярвам, з а щ о т о е д о казан о
Друго е предложението на науката. Ученият Вярва, но в силата на
д оказателствата и експериментите. За него всичко, което не е доказа
но, е съмнително или просто не съществува. Той вярва на „ВОЯДЖЪР“ ,
защ ото космическата станция доказа правилността на м атем атичес
ки те формули и физическите закони, но не вярва на НЛО и чудовището
о т езерото Лох Нес. Ученият вярва на тео р и я та на Айнщайн, защ ото
изкривяването на светлинните лъчи о т гравитацията доказаха правил
н о с т т а на те о р и я та на о тн о с и те л н о с тта , но не вярва на Ванга, защо
т о дори и правилните пророчества, но без научно обяснение, за него са
просто съвпадения.
И все пак науката не ни дава непоколебими истини о т последна ин
станция. Нали има много случаи, в които две теории доказват сякаш ед
накво убедително противоположни твърдения. Според Айнщайн няма не-
определими физически състояния, докато според Хайзенберг неопределе
н о с т т а е заложена 8 основата на нашия сбят (според прочутия прин

цип на неопределеност на Хайзенберг).
Освен то в а в хуманитарните науки - история, политология, психо
логия - няма закони ка то физическите и че сто има съвсем противопо
ложни концепции за твърде важни неща. Така например според Фройд ис
т и н а т а за наш ето съзнание трябва да бъде търсене в подсъзнателно
т о , а според Пиаже - в операциите на мисленето. Според Фукуяма ние
сме в края на историята, а според Попер никакъв край на и сто р и ята ня
ма.
■ 3. Мисля, следователно съществувам

„Мисля, следователно същ ествувам “ (Cogito ergo sum ) е една а б с о
л ю т н а и с т и н а . М и с л е щ о т о себе си мислене е защитено о т демона на
измамата. Ако насочената към предм етите мисъл е съзнание, т о насо
ченото към сам ото себе си мислене е сам осъ знание. То е само-съ/с/-
знание. Това е м и н и м у м ъ т знание, знание, че аз съм, че аз същ еству
вам, което обаче е м акси м ум с и гу р н о . Това знание е а б с о л ю т н а ис
т и н а , защ ото не зависи о т нищо друго - предмети, сетива, тяло, сън
или демон.
Д е к а р т е философският Одисей, който се е завърнал о т с т р а н с т
ването в св е та на мненията и заблудите у дома си. Защото както до
м ът е родното място, началото и краят на света, та ка и м и с ъ л т а к а
т о сам осъ знан и е е н а ч а л о т о на ч о в е ш к о т о с ъ щ е с т в у в а н е в и с т и
на. Самосъзнанието в спътник на всяко съзнание за предм етите. Ако
„Аз осъзнавам, че то ва е прозорец“ , тога ва аз осъзнавам също, че про
зорецът е нещо различно о т мен. Следователно аз имам съзнание не са
мо за прозореца, но и за себе си. Това ще рече, че в същия момент имам
и едно неявно самосъзнание.
Така се пораждат противоположностите:
М и сл ещ о себе си мислене М ислене за п р е д м е т и

Аз С вят
Самосъзнание Съзнание
Абсолютно О тносително
Но тази истина е притежание не само на Д е к а р т . Защ ото кой е

този Аз, който казва „Аз мисля“ ?
Това не е само конкретният индивид Д е к а р т , защ ото то й се е ли
шил о т своя свят, тяло, минало и всякакви други мисли. Следователно
т у к Д е к а р т се докосва до м и с л е н е то и зобщ о. Това е общ ото за всич
ки хора мислене, т у к съвпадат индивид и род, личност и мислещо чове
чество. В т о в а „А з м и с л я “ х о р а т а с ъ в п а д а т м е т а ф и зи ч е с к и , т .е .
не ка то физика, ка то тел есно ст или биография, а ка то способни да мис
л я т изобщо, да им ат самосъзнание.
О т тази истинна точка произтичат и други истини. „Мисля, следо
вателно съществувам“ означава също и тъ ж д ество на м ислене и съ
щ е с т в у в а н е , б и т и е . С то в а е преодолян нихилизмът на Горгий. Щом
поне Аз съществувам, то ва ще рече, че всеки мислещ Аз съществува.
Освен това, щом в тази точка на самосъзнанието аз съм дистан
циран о т вещи и хора, щом в нея съм защитен дори о т демони, то га ва
то в а е т о ч к а т а на с в о б о д а т а . Следователно формулата на Д е к а р т
може да бъде изказана така: „Мисля, следователно съм свободен.“ Тази
точка на уединение е защитена както о т чужди въздействия, та ка и
о т чужда помощ. Това ще рече, че „Никой не може да мисли вм есто мен“ .
Затова С а р т р твърди, че „Човек е осъден да бъде свободен.“ А форму
лата на Русо „Човек се ражда свободен“ ще означава, че човек трябва
да се роди к а то човек о т свободната си мисъл, о т свое то самосъзна
ние.
Това има предвид Х егел , когато заявява, че човек първо се ражда
природно, по природна необходимост, а втори път духовно, о т свобода,
и то ва всеки трябва да извърши сам - о т и чрез соб ственото си мис
лене.
Тук човекът на Новото време е намерил своята Архимедова точка
на сигурност. „Аз мисля“ е най-сигурният пътеводител на модерния Оди
сеи.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Кога се съмняваме по-често:
• К огато сме деца или възрастни?
• К о га то знаем нещо по дадения проблем или ко га то нищо не знаем?
• К огато сами откриваме съмнителното или ко га то друг ни го казва?
2. С кого по-трудно се общува - с наивен догматик или с изтънчен
скептик? Каква е разликата в тр у д н о с ти те в двата случая?
3. В кои ситуации съмнението ни помага:
• К огато правим важен житейски избор?
• К огато даваме заем на някого?
• К огато получаваме съвети о т някого?
• К огато трябва да гласуваме на политически избори?
2. ЩО Е ФИЛОСОФИЯ?
Единствено философията ще ни разбуди,

единствено т я ще ни изтръгне о т теж ки я сън.
С енека
ф илософ ският проблем има ф ормата:
„Не мога да се ориентирам .“
Лудвиг В и тге щ а й н
философията е въоръжила човека
с ум ението да понася всякакви нещ астия.
М иш ел дьо М о н т е н
■ 1. За дефиницията на философията
Всяка наука трябва да умее да дефинира своя предмет и да посочи
своята разлика о т другите науки. В различните науки то в а е повече или
по-малко сложен проблем. Но най-сложен е проблемът във философията.
Въпросът за дефиниране на философията е един о т основните и най-
важни проблеми на сам ата философия. Е то няколко о т о тго во р и те , ко
и т о е събрал Димитър Михалчев, най-видният българският философ.
П л а то н - философията е „наука изобщо“.

Х е р б е р т Спенсър - систем а на най-висш ите обобщения, философията
е познание о т най-общ характер.
Ф ридрих Ю берВег - философия е „науката за принципите“ или, както
се изразява то й на друго място, т я е „наука за Вселената“ , ала не за
отде лните нейни части, а „за принципите, които обуславят всяко о т
делно нещ о“ .
Теодор Липс - „философията е основна наука“ , при то в а „наука за духа“
или „наука за вътрешния о п и т “ .
Вилхелм В у н д т - синтезиране на единичните знания „в един поглед вър
ху с в е та и ж ивота, кой то да задоволява изискванията на разума и п о т
р е б н о сти те на съ рцето“ .
Ф ридрих Паулсен - „Постоянно повтарящ се о п и т да се д остигне едно
цялостно единство о т представи и мисли относно формата и връзка
т а , смисъла и значението на всички нещ а.“
Щ о е философия? 17
Абел Рей - Ако науката обяснява, т о философията иска да продължи ней

н и те обяснения „задоная точка, до която науката с ти га , и
но да обясни сам ата наука“ .
Б е р тр а н д Ръсел - задачата на философията е следната: да ни помогне
да си съставим цялостна картина за св е та и, второ, да ни даде анализ
на редица познати, но комплексни и неясни понятия, философията няма
за предмет оная област, с която се занимават специалните науки. Тя
насочва своя поглед към най-общото, с други думи: към въпросите, кои
т о з а ся га т най-общ ото в св е та .
Александър Введенски - философията е „светоглед, научно преработен
с пом ощ та на теория на познанието“ .
Николай Лоски - философията е „наука за с в е та к а т о цяло“ .
Уилям Д ж еймс - „философията обхваща онези въпроси, ко и то науката
на дадено време е оставила нерешени“ .
Теодор Гомперц - „Всички опити да се очертае о б л а стта на философи
я т а ни се с т р у в а т еднакво погрешни. Традиционните дефиниции са или
много широки, или много те с н и .“
Дали обаче има нещо, което да е общо на повечето о т тези и дру

ги подобни дефиниции? КакВо им ат предвид политиците, когато гово
рят за „философията на наш ата програма“ ? КакВо искаме да кажем, ко
г а т о заявяваме по поВод на нечие чудене и нерешителност: „В тоВа ня
ма никакВа особена философия“ ?
ф илософ ията е п и та н е и о р и е н ти р за м я с т о т о на чоВека В

б и т и е т о и за смисъла на ч о в е ш ко то съ щ ествуван е.
Да философстВам, означава да се запитам, кое е същ ественото В

човешкото съществуване. С амото задаване на подобни Въпроси е фило
софстване. Във философията Въпросите че сто са по-ценни о т о т го в о
рите. Защ ото истински философските Въпроси никога не получават
окончателен и изчерпателен отговор. А даваните отговори са Винаги
относителни. По то в а философските Въпроси се различават о т една
м атем атическа задача или о т един физически проблем.
■ 2. Дялове на философията
Н а й -с та р а та философия няма дялове
Първоначално философията не е била разделена на дялоВе или дис
циплини. Различна е била само посоката на философския поглед. Първи
т е философи изследват природата, след т я х соф истите и С о к р а т раз
съждават Върху чоВека, а Платон и особено А р и с т о т е л създават гло
бални теории за природата, човека и за м исленето изобщо.
Т р и т е дяла на к л а с и ч е с к а т а философия
Тази последователност на проблемите, на различните области се
обособява при с т о и ц и т е до тр и дяла на философията - ф изика, е т и к а
и л о ги ка. Тук под „физика“ се има предвид умозрително размишление о т
носно „природата на нещ ата“ , а не „експериментална физика“ или „ т е
оретична физика“ , както я разбираме днес.
Щ о е м етаф изика?
Едва много след А р и с т о т е л неговите ученици, подреждайки съчи
ненията му, наричат онези, които били подредени след разглеждането на
конкретните физически въпроси, с името м е т а -ф и з и ч е с к и , което о т
старогръцки ще рече „след физическите“ . Името м е т а ф и з и к а става
белег за умозрително отношение към света, към всичко съществуващо.
Метафизиката се занимава с първоосновите на нещата, изследва не ед
но или друго конкретно нещо, а „същ ествуващ ото като съществуващо“
(Х а й д е ге р ), т .е . същ ествуващ ото в неговия най-общ и поради то в а най-
фундаментален вид.
Д я л о в е т е на ф и л о со ф и я та днес
ф илософ ия на една или д р уга о б л а с т о т с б е т а
След Ренесанса науките постепенно се о тд е л ят о т философията и
започват да се появяват нови названия за дяловете на философията. То
ва ще рече, че има както физика, която изучава механиката на отдел
ни те вещ ества, та ка и философия на п р и р о д а т а (н атур ф и л о со ф и я),
която изследва природата ка то цяло. Има история, изучаваща събити
ята, но и ф илософия на и с т о р и я т а , която дава не само философски
поглед върху реалната история, но и размишлява върху своеобразието
на историческата наука ка то особен вид знание. Появяват се също фи
лософия на и з к у с т в о т о , философия на езика и др.
ф илософ ия на една или д р уга наука

През XX век много че сто под термина „философия на ...“ се разби
ра не толкова философският поглед върху една област о т реалния свят,
колкото философското изследване на с ъ о т в е т н а т а наука за тази об
ласт. Така физиката изучава физическата реалност, а ф и л о с о ф и я та на
ф и з и к а т а се занимава с принципите и основанията на физиката като
наука. Същото става и с философия на б и о л о ги я т а , ф илософия на
п р а в о т о и др.
В си сте м а та на философията са обособени още:

• о н т о л о ги я - учение за б ити ето;
• гн о с е о л о ги я - учение за то ва как индивидът познава, за роля
т а на с е ти в а та , въображението и разума;
• е п и с т е м о л о ги я - изучава особеностите и развитието на науч
н о то знание;
• аксиология - учение за ценностите;
• е с т е т и к а - учение за красивото В природата и и зкуството;
• философска антро пологи я - има за предмет съ щ н о стта и
своеобразието на човека.
■ 3. Езикът на философията
философията не прилича на м атем атиката, физиката и химията -
т я не използва формули и специални символи (освен в символната логи
ка, която е близка до м атем атиката). Нейният език прилича повече на
езика на ежедневието и на литературата. Но въпреки приликите има и
различия, философията дефинира по различен начин значението на сво
и те основни думи - придава им философски смисъл. Освен то в а въвеж
да и нови думи - специфични философски категории.
Термин
философският т е к с т бързо се разпознава по особения начин, по
който се употребяват някои думи, и по наличието на други, които се
срещ ат само във философски съчинения. Това е характерният за фило
софията „диалект“ , нейният особен „метафизичен жаргон“ .
Една обикновена дума се превръща в те р м и н , когато о т м нож ест
во то нейни смиели се обособи един, който се дефиниран съвсем строго.
Етимология
Д умата „терм ин“ идва о т латински, където означава „камък, поставян на
границата, на синора между две ниви“ . „Термин“ е дума с поставени грани
ци.
Следователно терм инът е о-пределена дума. Д умата „ т е ж е с т “ има
множество значения във всекидневния език, но в механиката т я е т е р
мин със с тр о го фиксирано о т тео р и я та значение. Там обаче има и т е р
мини ка то „идеално твърдо тяло“ , които се употребяват само в наука
т а . Така и във философията всекидневната дума „човек“ или „време“ се
превръщат в термини, на които всяка философска теория придава с т р о
го определено значение, философията има и свои собствени думи. Таки
ва са „б и ти е “ , „екзистенция“ , „самосъзнание“ и други.
К а те го р и я
О т старогръцки дум ата „к а т е го р и я “ означава „разделяне“ , „раз
граничаване“ . Така А р и с т о т е л нарича онези понятия, които представят
най-първичните и най-основни характеристики на нещ ата изобщо. Ка
т е го р и и те са в основата на всяка мисъл, на всяко изречение. Да взе
мем изречението „П ти ц а та е небесно същ ество“ . За да разберем т о ч
ния му смисъл, ние трябва да сме наясно какво означава нещо да същес
твува, т .е . да е „съществуващо“ , какбо е неговото „п ространство“ и

„време“ , какви са неговите „качества“ , какво е неговото „количество“ ,
каква е неговата „цел“ и „възможност“ да я осъществи. Тези първични,
фундаментални смиели са философски категории и неявно леж ат в ос
новата на всяко по-конкретно говорене за п т и ц а т а както на всекиднев
но, та ка и на научно или философско равнище. Е то то в а означава „да
категоризираме предмета философски“ .
П онятие
Още един нюанс на философския език ни дава думата „ п о н я т и е “.
Да имаме понятие за нещо, ще рече да свържем неговите различни чер
т и , да обединим неговите определения в единство. Ако терм инът и ка
т е го р и я та указват за разграничаване, за поставяне на граници, т о по
н я ти е т о говори за обед иняване на вече получени разграничения. Нем
ска та дума за понятие „B egriff“ идва о т глагола „begreifen“ , означаващ
„схващам“ . Това с х в а щ а н е на р а з л и ч н и те определения В е д и н с т в о , об
хващането им в едно мисловно цяло, означава да мислим нещ ото 8 по
нятия. Така ние „поставяме“ нещо „в“ единство. Ние г о пр ав и м „п о
н я т н о “ . Това е съвсем явно и о т руската дума „понятие“ , идваща о т
„понять“ - да разбера. П о н я т и е т о за н ещ о е разби ране на н е щ о т о .
П онятието е едно мисловно цяло, 6 което отделните определения очер
т а в а т смисъла на предмета и образуват неговото смислово „лице“ . Точ
но то ва „лице“ на предмета ние „виждаме“ , когато мислим и с ти н а та за
предмета.
Е з и к ъ т на у м о з р е н и е т о
Така обяснихме какво означава думата да е термин, категория и по
нятие. По този начин разяснихме някои особености на научния и на фи
лософския език. Специфичните за философията понятия, т .е . основните
думи на философския език, са много по-общи и по-универсални както о т
понятията на научното, така и о т думите на всекидневното ни мисле
не. Такива са философските понятия И с т и н а , Б и т и е , Б о г, П рирода, Ч о
век, В рем е, С вобода. Те задават основните теми на философските кни
ги, а също и на този философски учебник.
Философските понятия са основни жалони на човешкия ум, на чо
вешкото умозрение. Ние виждаме отделни неща - маса, стол, прозорец,
дърво, птица, мълния, вятър, планина. За нас т е същ ествуват, но по
различен начин - едни са лишени о т ж ивот вещества, а други са живи
същества. Онова, което обединява тя х н о т о съществуване, е понятие
т о „Б итие“ . Ние „виждаме“ б и ти е то не с очи, а с ума си, чрез фило
софско умозрение. То е „невидимо“ , но е умозримо. Същите тези неща
им ат различна „възраст“ , но всички тези „възрасти“ - о т мига до епо
ха та - са във „Времето“ .
Ние не можем да видим „Свободата“ . Можем само да се опитаме да
обхванем м нож еството прояви на човешката свобода в едно умозрител

но понятие за свобода. Около нас виждаме хората, но понятието „Чо
век“ е дадено само за философския ум.
Изразът „Този човек е болен“ е израз о т всекидневния или медицин
ския език. Но изразите „Човекът е болно същ ество“ и „Човешкото битие
е времево“ са философски. О т тя х ще черпят основание и смисъл о с т а
налите ни мисли. Ако е вярно, че „човекът е болно същ ество“ , то га в а
по един начин ще гледаме на болестта. Ако е вярно, че „човек е време
во същ ество“ , то га ва по-друго ще е отнош ението ни към делничните
неща и към см ъ р тта .
■ 4. фигурата на философа
Има ли връзка между те о р и я та и живота? Дали изборът на те о р е
тична позиция влияе върху начина ни на ж ивот? При много о т филосо
фите тази връзка е лесно видима.
философите задават въпроси за смисъла на същ ествуването, о т
говарят на т я х с теории, но също и с начин на ж ивот. Подобно на ху
дожниците и на п о е ти те , философите също изразяват че сто своите
възгледи с постъпки и стил на ж ивот. Е то няколко о т най-съществени
т е позиции.
М ъ дрец
Първите философи са признати за мъдреци. Сред т я х са Талес, Ем-
педокъл, Сократ. Те дават отговори-образци, които м огат да служ ат за
правила в ж ивота, философите мъдреци ж ивеят по начин, който ги пра
ви образец за другите, философът мъдрец е ка то светски бог. Той не
е многословен, че сто е загадъчен, но въпреки то ва е отзивчив към въп
росите на другите.
А ристо крат
М ъ д ро стта е отзивчива, а аристократизм ът е хладен и понякога
надменен. Такъв е бил Хераклит. Той е странял о т своите съграждани и
изразява своите идеи с неясни и парадоксални афоризми. Хераклит няма
желание да ни спести т р у д н о с т т а да го разберем, философът аристок
р а т демонстративно се дистанцира о т хората, които за него са неве
жа тълпа. Той е обречен на неразбиране, но това не го притеснява, а,
напротив, за него то в а е белег на избранничество. С аристократизъм
се отличава позицията също на Емпедокъл, Шопенхауер и Ницше.
У чител
Съвсем друга е позицията на философа учител. Той не само с го
т о в н о с т дава съвети ка то мъдреца, не само не изпитва удоволствие
о т неразбирането, с което сам се обгражда, философът учител е ори

ентиран към преподаване на своите знания. Неговият стремеж е да на
мери ученици, да създаде школа, да издаде своите книги. Всеки о т тези
философи страда о т всяко неразбиране о т страна на ученици и публи
ка.
П итагор основава школа, Платон създава Академията, А р истотел -
Ликея. Всеки о т т я х се стреми да обясни и предаде своите идеи.
Например Ф и хте до такава степен е бил убеден в то в а доколко е
важно неговите възгледи да бъдат разбрани, че нарича едно о т своите
произведения „Ясно като слънце съобщение. О пит да се накара публика
т а да разбере“ . А когато Хегел умира, то й с огорчение казва: „Само
един ме разбираше. Но и то й не ме разбра.“
Р азо б л и ч и тел
Има философи, които с идеите и поведението си са били опасно
предизвикателство за своите съвременници. Диоген о т Синопа, наречен
Диоген Киника, изобщо не се стремял към изтъ нчеността, б о га т с т в о
т о и признанието, с които се ползвал Платон. Напротив, т о й дръзко де
монстрирал пределна непретенциозност в начина си на ж ивот - обли
чал се съвсем бедно и вършел публично неща, о т които не е нужно да
си аристократ, за да се срамуваш. Със своите действия то й доказвал
правилността на възгледа си, че природата е мяра на всички неща, а не
човекът със своите отвлечени идеи. Затова най-вече към Платон били
насочени сарказмът и критиките на Диоген.
С ам отник
Платон обаче обвинявал Диоген 6 суета, 8 желание да бъде забеля
зан. Съвсем противоположен ж ивот избират други философи. За т я х се
отнася призивът на Епикур „живей незабележимо“ . Например Декарт
съзнателно е търсел уединение и затова е избягал о т Франция 6 Холан
дия, където е живеел почти инкогнито. За него научните о ткр и ти я са
имали много по-голяма ценност, отколкото признанията на с в е тс к о то
общ ество. Максимата на Демокрит „предпочитам едно научно обясне
ние пред персийския т р о н “ е валидна за философи ка то Декарт. Така
уединено са живеели също Спиноза, Шопенхауер и Киркегор.
П о л и ти ч е с к и с ъ в е т н и к
философите ч есто са искали не само с идеи да подобрят света. Те
са опитвали да дават и съвети на властниците. Платон се е опитвал
да съветва Дионисий, владетеля на Сиракуза, Сенека е бил съветник на
Нерон, а Волтер - на пруския крал Фридрих II. Р е зул та ти те о т дейност
т а на т р и м а та са крайно обезсърчителни. Платон е бил продаден 6 роб
ств о , Сенека е бил принуден о т Нерон да се самоубие, а Волтер е тряб
вало да напусне Прусия с паническо бягство.
В л астник
Има двама философи, които не са се задоволили да дават съвети, а
са опитали о т вкуса на висшата власт. Марк Аврелий е император на
Рим о т 161 до 180 г. Своите горчиви размисли за ж ивота т о й споделя
в книгата си „Към себе си“ . Друг е о п и тъ т на Ленин. Пролетарският
вожд опитва да въплъти в реалност идеите на Маркс за социализъм, за
социално равенство и б р а тств о , но вместо то ва полага основите на
една то та л и та р н а държава, която отнема ж ивота на милиони хора.
Б унтар
След злополучията на тези два типа отношение на философите с
в л а с т т а б у н та р с т в о т о изглежда най-благородно и внушава уважение.
За свободолюбиви идеи Анаксагор е прогонен о т Атина, а книгите му са
изгорени, Сократ е осъден о т ати н ски те демократи да изпие отрова
т а , след с м ъ р т та на своя покровител Александър Македонски А ристо
те л спасява ж ивота си с бягство на остров Самос.
Американският мислител Торо живеел две години в уединение далеч
о т града и ко гато веднъж решил да се върне, вл а сти те поискали то й
да си плати данъците. Понеже през годините на уединение Торо не бил
ползвал подкрепата на държавата и понеже подозирал, че парите му ще
о т и д а т за участие на държавата във военни действия, то й отказал да
плати данъци. В л асти те го арестували и то в а подтикнало Торо да на
пише пламенния манифест „За гражданското неподчинение“ .
Б изнесм ен
Не винаги философите ж ивеят в противоположност на останалите
хора. Още Талес, първият философ в древна Гърция, решил да докаже, че
философът умее не само да измисля странни идеи, но може да се спра
вя с онова, което за мнозина е м ечта - да забогатее бързо и солидно.
Той предвидил добра маслинова реколта, изкупил отрано всички съоръже
ния за получаване на олио о т маслините и когато реколтата наистина
станала изобилна, натрупал огромно б о га тс т в о .
През XVIII век по време на престоя си в Лондон знам енитият Фран-
соа Волтер бързо се ориентирал 6 р а б о та та на Лондонската борса и
натрупал състояние, което му позволило да живее до края на ж ивота си
в собствен дворец, необезпокояван о т крале и бирници.
Днес финансистът философ Джордж Сорос е еднакво известен как-
т о със своите успехи на световн ите финансови пазари, та ка и с книги
т е си за „отвореното общ ество“ и с благотворителна дейност за ли
берализиране на недостатъчно свободни общества. В началото на XX
век Освалд Шпенглер заявява, че времето на великите философи е о т
минало и днес делата на един инженер или бизнесмен са по-значими о т
тези на философите.
И нтел ектуал ец
Днес мисията на философите е да бъдат интелектуалци, филосо
фът не само създава теории, които обясняват б и ти е то , философът е
участник в съдбата на епохата и заема позиция по всички важни акту-
ални въпроси. Такава е позицията на много о т съвременните философи.
Пример за интелектуалец е Жан-Пол Сартр. Той е участвал в с т у д е н т
ските вълнения в Париж през 1968 г., в множество публични дискусии,
демонстрации, заемал е лична позиция по всички парливи въпроси на съв
ремието.
1. Можете ли да защ итите тезата: „философията е изкуство“ ?

2. Възможно ли е да има философия, съставена само о т въпроси?
3. Някои теоретици см ятат, че истински великите философи не
могат да бъдат опровергани, така както истинските художници не
м огат да бъдат отречени о т новите стилове в изкуството. Други
см ятат, че по-новите философи опровергават предишните, както
става с новите теории в история на физиката. Направете дебат по
тези въпроси.
3. КЛАСИЧЕСКИ МЕТОДИ
Лекият гълъб, като прорязва в свободния

си полет въздуха, чието противодействие усеща,
би могъл да си въобрази, че в безвъздушното
пространство то в а ще му се отдаде много по-добре.
Имануел К а н т
Терминът „м етод “ има старогръцки произход и означава „русло“ ,

„п ъ т“ , „посока“ , „преход“ , „пътеш ествие“ . Вече стана ясно, че филосо
фията е питане за смисъла и в този неин стремеж философите извър-
вяват различни пътища, мисълта им извършва различни „пътеш ествия“
из лабиринтите на смисъла. Какви са философските пътища? Как са из-
вървявани т е и какви са р е з ул та ти те о т философските пътеш ествия?
Това са въпросите, на които трябва да отговори т е м а т а за метода.
■ 1. Интуиция
Етим ология на те р м и н а
Терминът „интуиция“ идва о т л а тинската дума „intueor“, която означава
„вглеждам с е “ , „разглеждам внимателно“ , „гледам с изумление“ , „съзирам
удивен“ . Можем да я заменим с български думи ка то „съзерцание“ , „наг
лед“ , „прозрение“ , дори „почуда“ .
И нтелектуален поглед
И нтуицията е поглед, но не сетивен и не към с е ти в н и те неща. Тя
е и н тел ектуал ен поглед, които прониква зад повърхността на нещ ата
и ги прави прозрачни. И нтуицията е вглеждане в съ щ н о стта на неща
т а . Тя открива смисъла им. Затова т я е по-висше сетиво о т с е т и в а т а
на тялото.
М и с т и ч н а т а и нтуиц и я на ж р е ц и те
Ж р е ц и т е в древните религии са се ползвали със славата на хора,
които им ат прозрения за бож ествата. Ж реците са изпадали в особе
ни, „възвишени“ състояния, за да се издигнат над обичайното човешко
мислене и да „съзрат“ бож ествените знамения. Само на т я х им се „явя-
8а“ б ож еството, докато за се ти вн и те очи на останалите т о остава

невидимо. Чрез специални обряди, чрез изричане на свещени формули
ж рецът се приближава към б ож еството и дори може да има ч увств о то ,
че в своя религиозен транс се слива с него.
П р о з р е н и е т о на м ъ дреца
Мъдрецът също има своите прозрения. Те обаче не са свързани с
религиозен транс, а са ч исто човешки, житейски. За мъдреца се гово
ри, че то й е п р о н и ц а те л е н . Той вижда същ ественото и важ ното в не
щ ата. Зад различните човешки съдби и ситуации мъдрецът вижда нещо
общо и затова може да даде съвет.
К огато С ократ твърдял, че понякога чува един глас на демон, кой
т о глас го предпазва о т погрешни постъпки, този глас е вътреш ната
морална интуиция на Сократ. Това морално прозрение е глас на съ ве ст
т а . С ъ в е с тт а не ни говори с аргументи - ние чувстваме нейната сила
вътре в нас.
И н т у и ц и я т а дава п ъ р в и т е и с т и н и на учения
Не само ж реците и мъдреците притеж ават интуиция. К огато един
учен започва да строи своята теория, в нейното начало т о й че сто пос
тавя теза, която е открил по интуитивен път.
Така за Д е к а р т , С пиноза и Л айбни ц , т .е . за философите на разу
ма (рационалистите), интуицията дава н а ч а л а т а на п о з н а н и е т о , пър
в и т е и с т и н и . О т т я х чрез други методи (анализ, синтез, наблюдение)
се извличат т е х н и те следствия или в нещ ата о т опита се търси п о т
върждение на първите истини. Такива интуитивни истини са например
следните: „Аз съществувам“ , „А = А“ , „Всяко нещо има причина“ и т.н .
Аксиомите в те о р и и те не се извличат о т данните на се ти в а та , не
се получават „свише“ , а о т интуицията на ума. Например 8 м а те м а ти
ка та понятието за „единица“ се смята, че е ч исто интуитивно. Защо-
т о всяко обяснение на то в а какво е „единицата“ отново ще използва
нейния смисъл.
И н т е л е к т или и н ту и ц и я ?
Не само и с ти н а та за отвъдното, ж итей ски те истини или аксиоми
т е на те о р и и те прибягват до интуицията.
Във философията на XX век най-ревностен привърженик на и нтуицията
е Анри Бергсон. Той я противопоставя на интелекта (разсъдък, разум,
рефлексия). К акто ж и в о тн о то п остига своите цели, без да размишлява,
защ ото природата го е надарила с и н сти н кт, та ка и човек може непос
редствено, без логически умозаключения да д ости га до съ щ н о стта на
нещ ата, да постига истини. Според Бергсон то в а е възможно единст
вено чрез интуицията. Тя е „интелектуална сим патия“ , интелектуално
вчувстване в нещ ата.
Има неща, твърди философът Бергсон, които са недостъпни за на
Класически м е тоди 27
шия и нтелект. И тези неща не са нито отвъдни, ни то мистични. Това

са обикновени неща о т нашия свят. И тъкмо и н т е л е к т ъ т е този, кой
т о борави не с реалния свя т, а с абстракции. Защ ото според л а ти н
ския произход на думата „абстракция“ т я означава именно „откъсване“ ,
„разделяне“ , „разчленяване“ . Абстракции са всички понятия, дори и ду
м ите и вещ ите са абстракции.
И нтелект И нтуи ц ия
Неживото Ж ивото
П ространственото Времевото
С татичното Движението
С ъставното П р о сто то
Според Бергсон няма по-блестящо доказателство за превъзходст

во то на и нтуицията над интелекта о т апориите на З енон. Ако се до
веряваме само на интелекта, то га ва бързоногият Ахил ще бъде посра-
мен о т костенурката, а стр е л а та изобщо няма да може да излети. То
ва е така, защ ото и н те л е ктъ т борави с отделни термини, с отделни
елементи, а движението е непрекъснато. Никога нещо непрекъснато,
континуално, не може да бъде представено чрез нещо друго, което е
прекъснато, съставено о т отделни елементи. Затова само интуицията
може да улови движението.
■ 2. Диалог
К а к въ зниква д и а л о гъ т в древна Гърция
И н туи ти в н и те прозрения на първите философи им ат за р е зул тат
различни и дори напълно противоположни възгледи за природата. Всеки
изказва своята истина, без особено да се грижи за нейното аргум енти
ране.
Тази философска монологичност се вижда добре при Х е р а к л и т , кой
т о с аристократична надменност произнася своите неясни афоризми,
странейки о т неразбиращите го съграждани на Ефес.
С оф истите първи о п и т в а т да направят своите истини достъпни за
всеки. Те популяризират философията и са гръцките просветители. С о
ф и с т и т е били много образовани и приемали много ученици, обучавайки
ги в умението на спора. Тяхното умение обаче д остига дотам П р о т а -
го р да твърди, че може да докаже всяка теза, да намери аргументи за
всяко становище. Но то ва всъщност означава, че едно и също нещо мо
же да бъде доказано и ка то истина, и като неистина. О т т у к и нихилиз
мът на Горгий.
Ако при първите две тези Горгий все пак допуска условно, че може
и да не са съвсем без изход, т о т р е т а т а говори за пълна безизходица.

По един парадоксален на пръв поглед, но инак напълно логичен начин со-
ф истите, разпространителите на знанието, които го преподават на
други (и първи го продават!), всъщност извършват предателство спря
мо и сти н а та . Така Горгий сам издава основната слабост в привидно
всесилните аргументи на соф истите.
Това ще рече, ако използваме думите на П л а т о н , че м ъ дростта не
може да се предава о т учител на ученик, както се прелива вода о т пъ
лен към празен съд. Ако стрем еж ът ни е мъдреците да не са само се
дем, а да може всеки поне да се доближи до м ъдростта, то га ва е нужен
друг метод, който да не е монологичен.
Д и а л о г ъ т на С о к р а т
Според едно предание, когато запитали Сибила, ж рицата на храма
в Делфи, кой е най-мъдрият сред гърците, т я посочила С о к р а т . Сами
я т Сократ много се озадачил, но понеже знаел, че думите на ж реците
изискват тълкуване, решил да сравни своята мъдрост („Аз знам, че ни
що не знам") с м ъ дростта на онези, които сред народа имали славата
на мъдри хора - п о е ти те , политиците, занаятчиите. Оказало се обаче,
че никой о т т я х не можел да изясни разумно своите интуитивни и с ти
ни. Тогава С о к р а т прозрял, че о тго воръ т на ж рицата означава, че ни
кой смъртен с а м не може да постигне и сти на та . И с т и н а т а не е м о
нол огична, а ди ало ги чна. Следователно можем да преформулираме ми
сълта на С о к р а т така:
„Аз знам, че с ам нищо не знам.“
М ъ д р о с т т а на разго в о р а
Диалогът, изобретен о т Сократ и развиван през хилядолетията,
има няколко важни качества:
• Диалогът е признание за р а в е н с т в о на с ъ б е с е д н и ц и те пред ис
т и н а т а . За разлика о т самоуверените софисти, които повече
приличали на проповедници - произнасяли бляскави речи пред
смълчани слушатели или атакували своите противници с хитро-
умни доводи - Сократ се стремял да чуе д р у г а т а с т р а н а и да
р азбере своите събеседници.
• М ъ д р о с т т а е и въпрос, а не само отговор. А умен е онзи въп
рос, който помага на събеседника сам да разкрие душ ата си и да
ни каже истини за себе си, които дори то й едва сега открива за
самия себе си. Тази помощ да се разкрие чуж дата душа напомня
ла на С ократ за и зкуството на акуширането при раждане на де
т е и затова то й го нарекъл „маОевтика“ (о т старогръцки - „аку-
ширане“ ).
• Диалогът може да използва ирония, ако някой о т събеседниците
е твърде горделив и надменен. Иронията е привидна похвала на
несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вни

манието на събеседника, като му казва нещо, което онзи иска да
чуе - някаква похвала. Но след то ва о т тази похвала по логичен
пъ т сам ият горделивец с т и га до неприятни за себе си истини,
които го карат да изтрезнее и да се освободи о т надменност
т а си.
• Диалогът е т о л е р а н т е н разговор. Към равенството на събесед
ниците спрямо и сти н а та се добавя свободата на аргументи и
защ ита на собствени позиции. При диалога събеседникът не мо
же да бъде дискредитиран със софистични уловки. Никой няма мо
нопол върху и сти н а та - нито в началото на разговора, ни то след
това. Д о сти га н е то до истини е съвместно и т е само увелича
в а т общ ото между участниците в разговора.
• Диалогът е безкр аен разговор. За разлика о т добре премерена
т а реч (с увод, изложение и заключение) диалогът е о т к р и т за
всякакви отклонения - може да се акцентира върху един или друг
детайл на те м а та , може да се свързва с други теми. Затова ди
алогът е безкраен, както е безкрайно многообразието на гледни
точки и аргументи, с които ние можем да участваме в един умен
разговор. Диалогът не може да бъде разделен на части, защ ото
е безкраен, а безкрайното няма среда.
Тези особености на диалога дават повод на Карл Ясперс на каже,
че великите философи водят диалог в голямото време на истори
ята. Затова и ние можем да оприличим и сто ри ята на човешката
култура на един разговор с вариации върху вечни въпроси.
■ 3. Диалектика
Д и а л о г на м и с ъ л та със с а м а т а с еб е си
С о к р а т показва, че за и сти н а та е необходим събеседник, нужен е
разговор, спор. Ч есто обаче неговите събеседници са съвсем пасивни.
Сократ задава въпроси и предлага отговори, а т е о тго в а р я т само с
„да“ или „не“ . Тогава диалогът - съ-мислието - е изцяло дело на самия
С о к р а т . Мисълта сякаш с а м а отвежда в противоположната посока и
сама се връща към своето начало.
Точно в тази посока продължава П л а т о н . За да обезсмърти своя
учител, то й го прави основен персонаж на своите писани диалози. В ран
ните Платонови диалози думите на С о к р а т са д оста автентични, но в
по-късните П л а т о н вече сам развива диалогично своята мисъл. Така
писменият диалог се оказва разговор на мислителя със самия себе си.
Диалогът на С о к р а т се превръща при Платон в драма на идеите, в ко
я т о понятията са актьори, а диалектиката е сценарият. Платоновата
диалектика се ражда като реквием за С ократовите диалози.
Етимологически думата „диалектика“ означава „разговор“ , „беседа“ .

Това обаче е разговор, който мисълта води със сам ата себе си. Тя пре
минава о т едно понятие към друго и показва противоречивостта на
всяка тема, на всяко понятие.
П р о т и в о р е ч и в и т е н ещ а са д и а л е к т и ч н и
Чудесна афористична диалектика откриваме още при Х е р а к л и т .
Той показва не само всеобщ ата и з м е н ч и в о с т на нещ ата („Всичко т е
че, всичко се променя“ ), но и т я х н а та п р о т и в о р е ч и в о с т (лекарството
е и лек, и отрова; хармонията произлиза о т противоположности).
О п и тъ т да се отрече противоречивостта на нещ ата води до па
радоксите на З енон. Ако мислим движението недиалектически, ние или
ще отречем неговото съществуване, както са направили П арм ен и д и
З енон, или ще можем само да го демонстрираме. Така направил един уче
ник на Д и о ге н . Вместо да покаже как може мисловно да се представи
движението, то й станал и започнал да върви. Но на тази нефилософска
аргументация Д и о ге н отговорил също нефилософски - понатупал го за
назидание. Движението трябва да бъде показано в мисли, а не реално,
не и ч исто интуитивно ка то Б ер гсо н . За движението е необходимо по
н я т и е , а т о може да бъде само диалектическо. С трел ата е и не е на
едно и също м ясто в един и същ момент. Същото важи за всяко движе
що се нещо. Диалектично е както сам ото движение, та ка и неговото
понятие.
О тр иц ани ето
Но не само изменението - във всяко нещо има диалектика. Защото
всяко нещо е нещо о-пределено, т.е . има предел, гр а н и ц а . А границата
на нещ ото препраща към н е г о в о т о друго. Но ако се запитаме кое е
то в а друго, ще трябва да кажем, че т о е другото на нещото, и така
стигам е до т я х н о т о е д и н с т в о . Но ед инството им е също нещо, което
си има свое друго и т.н . Така м и с ъ л та е сам о д в и ж ен и е, а диалектика
т а е безкрайният ритъм. В този диалектически ритъм мисълта непрес
танно преминава о т едно към друго и така сама създава ново съдържа
ние, което е все по-обхватно, все по-богато. Затова диалектическата
мисъл е р а з в и т и е , т.е . движение о т no-бедни към по-богати на съдър
жание мисли. Това е смисълът и ядрото на диалектиката на Х егел . За
то в а т о й та ка се възторгва о т диалектиката в афоризма на С пиноза
„Всяко определение е отрицание“ .
Ч у в с т в о т о е неопределено, дифузно състояние на човека, а мисъл
т а е определеност, о тч е тл и в о с т. Затова всяко мислене, т .е . всяко оп
ределяне, съдържа п о л о ж и т е л н о т о („нещ ото“ ) и о т р и ц а т е л н о т о
(„другото“ ). Защ ото между нещ ото и другото е тя х н а т а граница - т я
разделя и свързва, както мисълта свързва и разделя. И мисълта, и гра
ницата им ат в себе си диалектическа енергия.
Д и ал екти ч еската триад а

Диалектическото движение на мисълта може да бъде представено
така:
Теза ------------------------- ► А н т и т е з а -------------------------► С и н т е з
При то в а всеки синтез е нова те за и то в а продължава безконечно.

Ако искаме да мислим времето, т.е . постоянната промяна, ще трябва
да мислим и неговото друго, простр анството, т.е . постоянната усто й
чивост. Но с то в а мислим и техния синтез - движението, което е един
с т в о о т променливото (времето) и непроменливото (п ростран ство то).
Движението е пространствено време и времево пространство.
Платон, ученикът на Сократ, и Платон, уч и те л я т на Аристотел, са
един и същ, но и различен човек. Днес и вчера ние сме едни и същи, но
и различни. Гората е едно нещо, но и множество неща.
1. Има ли области, в които някой метод е напълно неподходящ?

Възможно ли е военната дисциплина да се основава на диалога между
началници и подчинени? А отношението между треньор и спортист?
2. Защо скулпторите и музикантите, занаятчиите и спортистите
трудно обясняват своето умение? Как т е д ости гат до същ ността
на онова, което умело правят?
3. Дали, когато човек среща и се заговаря с непознат, в начина, по
който го опознава като личност, той не прибягва до използване на
някои о т следните вариации на изучените методи:
• физиогномичната и н туи ц ия на първия поглед;
• елементи о т ораторската реч - изненадващи и завладяващи дру
гия метафори, шеговити инвенции, убеждаващо „както се казва...“ ,
сближаващо „нали...“ и т.н.;
• диалогична самоирония и иронизиране на другия или на другиго,
съвместно достигане до общи истини, което сближава;
• след раздялата - припомняне на разговора, възстановяване на сво
ята позиция (теза), премисляне на неговата, опит да се разбере
как изглеждат нещата и све тъ т през неговите очи и в неговите
мисли (антитеза), най-сетне - стремеж да се види общото на две
т е позиции (диалектически синтез).
4. Може ли да се открие софистика във: 1) рекламата; 2) политика
та ; 3) религиозните секти; 4) предсказания о т различен характер?
4. МОДЕРНИ МЕТОДИ
Който критикува придирчиВо другите,

работи над своето самоусъВьршенст8у8ане.
А р т у р Ш опенхауер
■ 1. феноменология
Хусерл отново Върна ужаса и очарованието
В сам ите неща. На нас то й Възвърна све та
на художниците и пророците: тревожен,
враждебен, опасен, но и с пристани на милосърдие и любов.
Ж а н -П о л С а р т р
феноменологията е метод, изобретен о т немския философ Едмунд

Хусерл (1859-1938).
Много о т философите на XX В. 8 една или друга степен са ученици на
Едмунд Хусерл, създателят на феноменологическия метод, дал начало
т о на цяло феноменологическо движение в съвременната философия. Тук
можем да изброим имената на Мартин Хайдегер, студент, а след т о
ва и асистент на Хусерл, Макс Шелер, Ханс-Георг Гадамер, Жан-Пол
Сартр, Морис Мерло-Понти, Алексей Лосев. Защо е тъй влиятелна
феноменологията? В какво се състои очарованието на този метод?
Призивът на Хусерл е „Назад към сам ите неща\” философията
трябва да напусне отвлечените и безжизнени конструкции, В които са
я отвели много о т учениците на К а н т и Х егел В края на XIX и начало
т о на XX В. Тя трябва да ни възвърне ц я л о т о б о г а т с т в о на с в е т а , да
обхване Всяко негово явление.
Т е р м и н ъ т „ф ено м ен “
П онятието ф еном ен произхожда о т старогръцка дума, означаваща
„явление“. Хусерл Въвежда името „феноменология“ като учение за фено
мените. С то в а философът иска да ни каже, че феноменологията няма
да е наука за невидими същности и отвъдни светове. феноменологията
е наука за описване на явленията, на онова, което ни се явява. Тя ни учи
да бъдем внимателни към нещата.
Феноменологията е философски метод и философско учение, които
са паралелни на импресионизма в и зкуството о т края на XIX век. Имп
Модерни м е тоди 33
ресионизмът на Клод Моне е отказ о т рисуВане на божествени сцени и

митологични сюжети. Импресионизмът Върна В пл а тна та на художника
цялото б о га т с т в о на Възприятието. Ако класическите художници тряб
ваше да нарисуват сняг, т о т е го рисуваха само бял, защ ото „по идея“
снегъ т е бял. Но импресионистът не мисли та ка и вижда по друг начин.
Той открива в снега десетки нюанси, отражения о т цветове на други
предмети.
Така прави и философът феноменолог. Той не описва нещ ата т а к и
ва, каквито са „по идея“ , а само такива, каквито му се явяват, фено-
менологът е философ импресионист, или философ на възприятието.
Видим о и невидим о
Да вземем един куб и да направим феноменологическо описание на
начина, по който възприемаме този куб.
„По идея“ кубът има ш е ст страни. Но когато наблюдаваме куба, ние
виждаме една, две или максимум тр и страни на куба. И въпреки то в а ние
казваме, че виждаме куб. Към видимите страни ние добавяме и невиди
мите. Тази добавка е дело на нашето съ-знание, което знае, че кубът
има 6 страни. Към видимите о т окото страни ние добавяме невидими
т е за него страни. Така се д остига до онова възприятие на куба, кое
т о ние смятаме за е с те ств е н о и не му обръщаме внимание 6 наш ето
делнично боравене с предметите.
феноменологът ни учи именно на то в а - да различаваме видимото
о т невидимото, да умеем да разбираме „приноса“ на отделните ни спо
собности към възприятието на онова, което наричаме свят.
Гледни т о ч к и и п е р с п е к т и в и
К огато П итагор ни говори за числата, а Платон за св е та на идеи
т е , н и то числата, нито идеите зависят о т то ва дали някой ги наблю
дава и как ги наблюдава, феноменологията, напротив, изисква да бъдем
много внимателни към то ва как нещ ата ни се явяват. С ам ата дума „яв
ление“ ни подсказва, че нещо се явява „на някого“ . Следователно всяко
явление е видимо о т определена гледна точка. И ко гато не говорим за
отвъдни светове, а за конкретно явление, ние трябва да се запитаме
„о т каква гледна то ч ка “ т о е видимо. Всяко явление е видимо о т опре
делена гледна точка и в определена перспектива, феноменологията е
учение за гледните точки и за перспективите.
Нека да направим едно описание на един прозорец. Веднага трябва
да се запитаме - о т каква гледна точка и 8 каква перспектива правим
това описание.
• О т гледната точка на един атом прозорецът е съвкупност о т
атоми и молекули сред друга съвкупност о т атоми и молекули.
• О т гледната точка на строителя прозорецът е м ясто за осве тя
ване на едно помещение, поставено в неносеща стена о т конструкция
та.
• О т гледната точка на домакинята прозорецът е място, където
се п о ста в я т цветя.
• О т гледната точка на художника прозорецът е окото на една
сграда.
Феноменологията ни учи да виждаме повече нюанси в света. Тя ни
прави чувствителни към приноса на с е т и в а т а и въображението, чувс
т в о т о и мисълта към изгледа, който с в е т ъ т разкрива пред наш ите очи
и ум. феноменологията ни показва, че хората не ж ивеят в идентични
светове. И ако искаме да разберем другите хора с т е х н и те тревоги и
радости, можем да опитаме да приложим някой о т нейните уроци.
■ 2. ХерменеВтика
Трябва да се вярва, за да се разбира,
и да се разбира, за да се вярва.
А в гу сти н
Природата се обяснява,
а душевният ж ивот се разбира.
Вилхелм Д и л т а й
З а б о г Х е р м е с и за х е р м е н е б т и к а т а
Терминът „херменевтика“ произлиза о т името на гръцкия бог Хер
мес. Той е не само бог на търговията, но и на красноречието, м агията
и глаш атаите. Хермес е бил посред н и к м е ж д у б о г о в е т е и х о р а т а ,
вестител, известявящ на хората божиите послания, които освен то ва
то й прави разбираеми за земните жители. В древна Гърция имали нави
ка да п о ста в я т с т а т у и с неговото изображение покрай пъ тищ ата, за-
щ о то Хермес покровителствал пътниците, стр а н ств а щ и те номади и
скотовъдците. Неговият образ бил символ на пътуването, посланията
или далечните вести. Чрез него онова, което изглеждало най-далечно
(с т о к и т е о т далечни страни или бож ествените знаци), ставало дос
тъпно за хората, ставало близко и разбираемо.
Може би затова на негово име било наречено едно о т най-древни
т е изкуства - умението да се разяснява и тълкува, т .е . да се осмисля
и разбира непонятното. Това изкуство било наречено х е р м е н е в т и к а .
И з к у с т в о т о да р азби рам е
В а н т и ч н о с т т а то в а изкуство да разбираме се състояло в т ъ л к у
в а н е т о на съновидения, пророчества, знамения на бож ествата. С други
думи, т о е било своеобразен превод, разбиране на странни и свещени
знаци, проявяване на тя х н о т о значение. Е то защо не е случайно, че в
Средновековието херменевтиката се превръща 8 дял на теологията, в
изкуство за разби ран е и и н т е р п р е т а ц и я (осветляване) на свещените

християнски те ксто ве .
За да постигнем умението да тълкуваме, да изясняваме смислите,
трябва да притежаваме широк кръг знания, преди всичко за езика. З а то
ва например за А р истотел тълкуването е просто теория на изречени
я та - един вид граматика. Но днес херменевтиката си служи с п о -ш и
роко п о н я т и е за език.
Всяко човешко явление, предмет и събитие в и сто ри ята им ат зна
чения, които са разбираеми за хората, които са създали предм етите
или са участвали в събитията. Същинският език - речта, словото - са
мо ф иксира т е з и значения и смиели, но т е са вътрешно присъщи (з а
кодирани са) на сам ите действия и вещи. Затова и предм етите м о га т
да „говорят“ . Хората, които ги употребяват, знаят значенията им, зна
я т за какво служат. За т я х тези предмети са ка то т е к с т , който им е
добре познат и отдавна прочетен. А за другите, които не знаят значе
нието на с ъ о т в е т н и т е културни феномени, т о трябва да бъде р азче
т е н о , разяснено, разбрано. Щом в сяко к у л т у р н о явление, в е щ или съ
б и т и е е т е к с т , т о херменевтиката като наука и изкуство за тълку
ването на значенията фактически се отнася към твърде много обекти
- ка то се почне о т книгите, научните трудове или свещените писания
и се стигне до човешките дела, предм етите на б ита или произведени
я т а на изкуството. Нейна област е всичко, което може да се разбере.
Кои са основните категории, с които си служи херменевтиката?
Тъ лкуване - т е к с т и к о н т е к с т
То е п ъ т я т на т ъ р с е н е т о и н а м и р а н е т о на „смисъл“ в непозна
т о т о за нас явление, вещ, т е к с т . Тълкуването предполага преди всич
ко знание за изследваното явление. Но т о предполага и нещо повече о т
знанието за самия обект (например познаване на смисъла на думите,
чрез които се описва об е ктъ т). И стинското тълкуване е знание не са
мо за т е к с т а , но и за к о н т е к с т а на явлението. Знаем, че че сто сми
сълът на нещо, което се случва, е следствие о т редица условия, които
предш естват случилото се. Можем например да разберем поведението
на един диктатор, стремежа му да наложи в л а с т т а си над своя или над
други народи. То може да е следствие о т характера на самия д иктатор,
о т особ еностите на личната му биография, но и о т народните тради
ции, съ в е ти те на приближените му, общ ественото мнение и идеология,
т а дори и о т б олестите на властелина. Следователно всяко действие
е разбираемо ка то т е к с т чрез б е зкр ай н о м н о го к о н т е к с т и .
По пътя на тълкуването ние трябва да о тч и та м е както осъзнати
т е цели, които хората осъщ ествяват, та ка и неосъзнатите страни на
действията им. В новата европейска философия ч е сто се говори за
п р ед р азсъ д ъ ц и те. Понякога хората д е й ств а т не рационално, според
разсъдъка си, а пред-разсъдъчно, според вярванията си, м и товете , мне
нието на об щ ествената среда. Затова тълкуването трябва да си дава

см етка и за ирационалността в поведението на хората. На нейния фон
по-добре се разбира и обмисленото действие, тъй както гласовете се
чуват по-ясно на фона на околната тишина.
И нтерпретация
Сред прийомите на херменевтиката следваща по значение е и н т е р
п р е т а ц и я т а . Тук не просто е важно да установим смисъла на т е к с т о
вете, а да удостоверим, че тълкуването се осъществява м е т о д и ч е с к и
правилно. И нтерпретац ията е и зкусн о п р о в е д е н о т о тъ л к у в а н и е . Но
т я има и едно друго значение. Да интерпретираме, означава, че имен
но ние правим тълкуването, че н аш а е гледната точка, спрямо която
разбираме нещ ата. Ако четем някаква книга и я намираме за очарова
телна и дълбокомислена, то в а не означава, че всеки би я харесал. Ин
те р п р е та ц и я та изразява определена в ъ з м о ж н о с т на четеца да разби
ра по различен начин явленията. Но това следва о т факта, че т е к с т о
вете, събитията, предм етите на културата са м н о го см и сл ов и и до
пускат различна оценка.
И нтерпретирането също означава и тъ лкувателят да изясни за се
бе си и да демонстрира пред другите и своя с о б с т в е н к о н т е к с т на ра
зясняване - своята позиция, предпочитания, традицията, о т която из
хожда при анализа, своята биография, знания и т .н . Именно чрез и н те р
претирането в херменевтиката започва д и а л о гъ т, равноправното ни
общуване с други хора (автори) посредством т е к с т о в е т е . И н тер прети
райки т е к с т о в е т е на културата, ние общуваме с близки или далечни във
времето и п р о стр а н ств о то лица. Затова херменевтиката не е просто
наука или т и п научно обяснение, а разговор, беседа между различно мис
лещи хора. Аз мога и да не разбирам какво в с ъ щ н о с т „казва“ П л а т о н в
своите диалози, но четейки, аз ги „дешифрирам“ , интерпретирам имен
но в значимия за мен смисъл. Ученият не просто установява и с ти н а та
за всички времена, а съпоставя своята истина с различаващите се о т
нея. Затова и нтерпретацията е сходна с к р и т и к а т а . Тя отделя явле
нията о т техния смисъл и показва, че хората разбират нещ ата по раз
личен начин.
Разбиране
Най-обхватното и съдържателно понятие в херменевтиката е поня
т и е т о за „р а зб и р ан е“. Разликата между тълкуването, интерпретация
т а и разбирането е в това, че в разбирането ние ф а к т и ч е с к и с х в а щ а
м е смисъла, п р о н и кв а м е в н е го . Разбирането обединява тълкуването
и интерпретирането, ка то прави понятен смисъла на културния т е к с т .
То е не просто знание за предмета или явлението, защ ото не се строи
както всяко знание постепенно и на части. Ние казваме, че разбираме
нещо, ко гато го познаваме сякаш о т в е д н ъ ж и изцяло. Така не можем да
кажем, че разбираме смисъла на действията на някой човек, ако не го

„усещаме“ цялостно, ако нямаме интуиция за то в а „какво представля
ва“ к а то човек. Затова разбирането се свързва с такива познавателни
форми ка то и н т у и ц и я т а , с ъ п р е ж и в я в а н е то , в ч у в с т в а н е т о . Това е
един вид проникване в све та на другите хора, в т е х н и те смиели, т .е .
т о е „пренос“ на един друг св я т в собствения ни. Да разберем смисъ
ла на нещо, означава да признаем наличието и на други самостойни,
мисловни светове. Това означава да признаем, че другите хора, култури
и предмети на човешката дейност са уникални, че хората мислят по
различен начин и че поради своето своеобразие и уникалност всяко кул
турно явление изисква специално „разбиращо“ отношение.
■ 3. Критика
Е ти м о л о ги я
С т а р а та гръцка дума за критика има н р а в с т в е н о -п о л и т и ч е с к и и
дори правен смисъл. Тя е съждение или оц енка на обсъжданото явление,
т а дори и един вид съдене, присъда.
К р и т и к а т а к а т о различаване
П л а т о н и А р и с т о т е л наричат критиката „с п о с о б н о с т да различа
в а м е “. Да различаваме например и сти н а та о т илюзията, правилното о т
неправилното, усещането о т мисленето и т.н . В този смисъл некритич-
но е онова мислене, което смесва неща, които са различими. Например
К р и т и к а на д о г м и т е
Първоначално терм инът „догма“ означава „учение“ . Според К а н т
догм атизм ът е неизбежен ка то ф орм а на всяко знание и наука. Учени
т е създават относително завъ рш ени с и с т е м и о т знания. Система-
т и ч н о с т т а и завърш еността на една теория я прави догматична, до-
колкото те о р и я та се противи на всяка по-нататъш на промяна.
Постепенно обаче терм инът „догма“ придобива отрицателен
отте нъ к. С него се наименоват учения, които не тъ р п я т критика. Дог
матик е човек, който не допуска съмнение в своите възгледи.
Д огм атикъ т винаги преживява своя св я т като завършен и единст
вен, въпреки че то ва е само един о т м ногото човешки светове. Догма
т и к ъ т не допуска други гледни точки, не приема развитие на знанието.
К р и т и к а на и д е о л о ги и т е
К огато беднякът твърди, че всяко б о га т с т в о е нечестно - то в а е
идеология на пролетариата. Когато б о га ти я т твърди, че всеки бедняк
е просто неудачник и трябва да се сърди само на себе си, то в а е иде
ология на плутокрацията. И двамата „забравят“ , че то в а са само т е х
ни частни гледни точки, подкрепени о т техния интерес.

Идеолог е всеки, който превръща своята частна гледна точка във
всеобща и има интерес да защитава то ва надценяване на своята пози
ция. Такива заслепени о т частен интерес гледни точки се наричат иде
ологически.
К ритиката има за цел да разобличава възгледи. Тя трябва да анали
зира човешките възгледи и мнения, ка то открива гледната точка, о т
която се защитава този възглед, и интереса, с който то й е свързан.
По този начин кри тика та е разобличаване на идеологии, които се мас
кират ка то всеобщи истини.
К р и т и к а на т а б у т а т а
К ритиката е насочена не само към застинали теории и идеологи
чески възгледи. Тя прекрачва също границите на мълчанието, наложени
о т различни т а б у т а .
К о га то С ократ започва да п и та свои те съграждани, защо са из
брали един или друг начин на ж ивот, т о й нарушава т а б у т о на традици
я т а синовете да приличат на бащ ите си. Когато Лутер критикува па
пата, т о й нарушава т а б у т о да не се обсъждат действията на главата
на римокатолическата църква. Когато Ницше обвинява хр и сти я н ство то
в лицемерие, то й нарушава т а б у т о да не се обсъжда въпросът доколко
възвишените идеи на хр и сти я н ство то са приложими в ж ивота и докол
ко сам ите свещеници ги прилагат. С идеите си за ролята на подсъзна
нието и за културата като сублимация Фройд нарушава т а б у т о да не
се търси връзка между ценностите на културата и първични човешки
влечения.
1. Какво означава да разберем другия, този, с когото общуваме?

2. Има ли „благодарни“ за разбиране неща и такива, които по-труд
но се поддават на разбиране?
3. В науката се използва метафората „Книга на природата“ . Какво
означава да четем „книгата на природата“ ?
4. Можем ли да критикуваме например действията на лудите?
II. свят
5. БИТИЕ
Б и ти е то е абсолю тната абстракция.

Хегел
Б и ти е то е навсякъде.
Ж ан-Пол С а р т р
Между нищ ото и най-малкото нещо на све та
разстоянието е по-голямо,
отколкото между най-малкото и най-голямото.
Мишел дьо М о н т е н
Човекът е между безкрайно малкото и безкрайно голямото, а човеш

кият ж ивот е между д вете бездни - на миналото и на бъдещето. Как
да съизмерим нещ ата като съществуващи? Какво означава нещо да съ
щ ествува? Дали наш ето съществуване е ч а ст о т едно по-глобално съ
ществуване, или то в а е въпрос, лишен о т смисъл?
философите о тго в а р я т по различен начин на тези въпроси.
■ 1. Битието и нищото
В ъ п росъ т за б и т и е т о е тривиален
Защо трябва да се питаме за б ити ето? Та нали, ко гато казваме
„Витоша е планина“ , „Барселона е силен о тб о р “ , ние казваме, че „нещо“
(„Витош а“ или „Барселона“ ) съществува.
Както В много други езици, така и 8 българския език „битие“ означава
„онова, което е“ , „онова, което съществува“ . Следователно можем да
приемем, че „битие“ и „е“ имат един и същ смисъл.
Следователно на нас ни е напълно ясно какво означава нещо да съ
щ ествува. Да си задаваме въпрос о т типа „Дали б и ти е то същ еству
ва“ , е равносилно на това да питаме „Дали Е е.“ Ясно е, че „Е е.“
В ъ п росъ т за б и т и е т о няма о т г о в о р
Тъкмо тази тривиалност обаче изглежда подозрителна. Дали и с ти
н а та не е точно противоположна? Щом във всяка дефиниция употребя
Б и ти е 41
ваме „е“ , то га в а попадаме в омагьосан кръг! Как да кажем, че „Битие

т о е ...“ , без да използваме „е“ ? Логиката забранява в определението да
предпоставяме определимото. Следователно б и ти е то е неопределимо!?
Навярно е прав Витгенщайн, когато казва:
„За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи.“
Може би именно с въпроса за б и ти е то стигам е до неизразимото,
до м истичното?
Само б и т и е т о съ щ ествув а
Първият философ, който е открил в а ж н о с т т а на въпроса за б и ти
е то , е Парменид, философ о т древна Гърция. Той разсъждава по следния
начин.
Щом си помислим за нещо, с това ние веднага утвърждаваме, че
т о съществува. Следователно мисълта и б и ти е то са едно и съ
що нещо. Следва, че не можем да мислим за нещо, което не съ
щ ествува. Н ебитието е немислимо. Тогава само б и т и е т о същес
твува. Ние сме потопени в б и ти е то и не можем да се измъкнем
извън него по никакъв начин. Б и ти е то прилича на сфера, която е
съвсем еднаква о т всички страни.
Н и щ о не с ъ щ е с т в у в а
Съвсем друга е мисълта обаче на софиста Горгий. Той защитавал
стр а н н а та теза, че „Нищо не съществува.“ Дори и да допуснем, че не
що съществува, т о то в а нещо е непознаваемо. Но дори и да е познава
емо, т о не може да бъде обяснено на другите хора. Следователно б и ти
е т о е недостъпно за наш ата мисъл и разбиране.
Б и т и е т о и н и щ о т о са едно и съ щ о
О т досега изложените възгледи става ясно, че във философията са
се очертали две противоположни позиции:
• Парменид - само б и ти е то съществува, нищ ото не съществува;

• Горгий - нищо не съществува.
Но се появила и една т р е т а - тази на Хегел. Според него във вся

ко нещо има както битие, така и нищо. Те не само и двете същ еству
ва т, но и са неотделими. Как е възможно това?
Да вземем човека. Да опитаме да дефинираме човека: „Човекът е
смъртно същ ество.“ В тази дефиниция сякаш говорим само за б итие
т о на човека. Но не казваме ли нещо и за онова, което човек не е? Не
казваме ли също, че човек не е безсмъртен? Не казваме ли, че човек ня
ма достъп до в е ч ността? Следователно ние мислим и за онова, което
човек не е.
Затова Хегел твърди, че „във всяко нещо на земята и небето има
42 С В ят
както битие, та ка и нищо“ . Тази те за е още no-убедителна, ако си по

мислим за:
• нещо, което се променя - т о е и не е;
• сянката и тъ м н а та страна на Луната;
• о т с ъ с т в и е т о и см ъ ртта;
• омразата и надеждата.
Следователно нищ ото „съществува" не по-малко, отколкото б и ти
е то .
Н и щ о т о - т о в а съм аз
Но какво означава да откриваме нищ ото в промяната? Ако нещо ве
че не е това, което е било, сам ото т о се е изменило, но именно аз, пом
нещият човек, виждам в промяната прехода на нещо в нищо и на нищо
в нещо.
А какво е сянката? Не е ли т я по-малко светлина, което именно ние,
хората, приемаме за не-светлина?
К огато очакваме някого, неговото о тсъ ств и е е о тсъ ств и е само за-
щ ото ние го очакваме? Следователно ние „създаваме“ о т с ъ с т в и е т о с
наш ето очакване. Ако о т гледна точка на а т о м и те с м ъ р тта е само
трансформация („в природата нищо не се губи“), т о възприемането на
с м ъ р тта к а то небитие не е ли пак човешка „заслуга“ ?
Всичко то в а означава, че човекът сто и в произхода на нищото. То
ва твърди Жан-Пол С артр в своята прословута книга „Битие и нищо“ .
Човекът поражда нищото. Човекът „довежда“ нищ ото в б и ти е то и „раз
режда“ п л ъ т н о с т т а на б и ти е то със своите проекти, намерения, очак
вания, в които нищ ото неизменно присъства. „Човекът е нищ ото на би
т и е т о “ , твърди Сартр. Със своята поява човек „нищува“ плътното би
тие , прорязва го с тр а е кто р и и те на своите проекти. Така то й създава
крехките неща, наречени „култура“ .
■ 2. Времето - миг и Вечност

Нека вземем няколко израза:
• „Времето се заоблачи.“
• „Крайно време е да ни увеличат за п л а ти те .“
• „Временно ми спряха телефона.“
• „О т време на време ходя на градинско парти.“
• „Съвременната музика предпочита звука пред мелодията.“
Веднага се вижда, че думата „време“ има съвсем различен смисъл
в различните изказвания. Какво всъщност е времето?
К а кв о е в р е м е т о ?
Християнският философ св. Августин казвал:
„Какво е времето ли? Като не ме п и т а т - знам. К ато ме п о п и та т
Б ити е 43
- не мога да кажа.“
Всички ние май сме 8 неговата ситуация. Имаме ч ув ств о то , че зна
ем какво е времето, но ни е много трудно, дори невъзможно да кажем
какво точно е времето. П онятието за време е също тъ й трудно опре-
делимо, както понятието за битие. То също е една о т основните фило
софски загадки.
В рем ето е м ъ дрост

Може би затова Талес е казал, че „най-мъдро е времето - т о о т
крива всичко“ . Може би е имал предвид, че „бъдещето ще покаже“ , да
ли нещо очаквано ще се случи? Че времето ще разбули онова, което
днес ни се струва неясно. Но може би м ъ дростта на времето се крие
не само в бъдещето, а във всичките му измерения - минало, настояще
и бъдеще. А може би м ъ дростта на времето произтича о т връзката му
с друга категория, та ка както б и ти е то беше свързано с нищото?
В р е м е т о не с ъ щ е с т в у в а
Най-категорично времето се отрича о т философите П арм ен и д и
неговия ученик З енон. Видяхме вече, че Парменид оприличава б и т и е т о
на една сфера, която отвсякъде е еднаква. За да докаже тази т е з а на
своя учител, Зенон твърдял, че „Ахил, най-бързото същество, не може да
настигне костенурката, най-бавното същ ество“ , а „летящ ата стрела
не се движи“ . По този начин Зенон иска да ни убеди, че ако допуснем, че
времето съществува, то в а ще ни доведе до тези и други парадокси, с
които няма да можем да се справим. Следователно трябва да се съгла
сим, че има само едно неизменно битие и нищо не се изменя.
М я р ка на д в и ж е н и е т о
Ако наблюдаваме нещ ата около нас, сякаш няма нищо п о -е сте стве -
но о т то в а да кажем, че времето е свързано с движението. Всичко, ко
е т о се движи, се движи във времето. Сякаш времето е скала или линий
ка, чрез които мерим движението. Ние отброяваме изменението на дви
ж ещ ото се тяло - например автомобил покрай сгради - и то в а е време
т о . Времето е отброяване на движението. Така мисли А р и с т о т е л , ге
ният на а н ти ч н а та философия.
В р е м е т о е ч о в е ш ка ф орм а
Добре, нека приемем, че времето е отброяване на измененията на
движещото се тяло. Но кой брои? Нали ние? Тогава следва, че ние сме
хронометърът на времето? Времето е човешко! Тъкмо то в а е възгледът
на И м ануел К а н т . Според него времето е форма, в която наш ите се
тива усещ ат предм етите. Да усетим нещо, означава да го усещаме се
га, т.е . във времето. Ако човекът не съществуваше, нямаше да има вре
ме. Или, да бъдем по-точни, нямаше да знаем, дали има време.
44 С вят
Анализирайте известната фраза на Васил Левски „Времето е в нас и

ние сме във времето“ .
1. Какво означава това „в нас“ ?
• В нашите сетива?
• В нашия ум?
• В паметта ни?
2. Кое е това време, в което ние сме?
• Времето на политиката?
• Времето на историята?
• Времето на космоса?
Е л е м е н ти те на в р е м е то
Как „изглежда“ Времето? Обикновено ние си представяме времето
к а то права линия. Линията обаче няма части, докато за нас времето е
разделено на части. Във времето ние различаваме „минало“ , „настоящ е“
и „бъдеще“ . Може би времето повече прилича на пясъчен часовник?
Какво са миналото, настоящ ето и бъдещето - елементи, части,

отрязъци? Какво ги дели и какво ги свързва?
Миналото е отминало, бъдещето не е дошло. Тогава остава само
настоящ ето? Сякаш миналото и бъдещето не същ ествуват? Или съ
щ е с тв у в а т по някакъв особен начин.
Да приемем, че сигурно е същ ествуването само на настоящ ето. Но
нали ч е сто казваме, че настоящ ето „изтича през п р ъ с т и т е “ . Тогава
къде отива - в нищото? И откъде идва - о т нищото?
М и г ъ т - „п а н т а рей “
Щом времето е само настояще, което непрестанно „изтича през
пръ сти те ни“ , то га в а времето е само един миг. Но м игът е нещо, в ко
Б и ти е 45
е т о не можем „да стоим “ . Затова древният философ Хераклит казвал:

„Всичко те ч е („panta re i“), всичко се изменя и не можем да влезем
два пъ ти в една река. “
Неговият ученик Кратил усилил още повече тази теза:
„Дори веднъж не мога да вляза в една река. “
Но как можем да живеем в нищ ож ността на мига? Нали м игът е
безкрайно малък интервал о т време? Можем ли да живеем в безкрайно
малкото?
М о м ентъ т
Може би най-малката делима частица на времето не е м игът, а мо
м е н тъ т? Колко тр а е „един момент“ ? Няколко мига? Едно преживяване?
Едно събитие? А може би миговете не са разделени ка то стъклени т о п
ч е та един о т друг, а приличат повече на преливане на т е ч н о с т , къде-
т о няма отчетливи граници?
С в е т и А в г у с т и н твърди, че т р и т е измерения на времето - мина
лото, настоящ ето и бъдещето, са разделими и съотносими о т душата.
Д уш ата помни и душ ата очаква. Следователно миналото и бъдещето
произтичат о т поривите на душата.
П о т о к ъ т на В р е м е т о
Времето ч е сто е оприличавано на поток, френският философ А нри
Б е р гсо н см ята, че то ва е най-вярната метафора за времето. Нашият
разсъдък изкуствено дели времето на мигове, моменти, бъдеще, н а с то
яще и минало. Това са само абстракции. И сти н а та за времето е, че т о
е „постоянна промяна“ , колкото и да е странен този „оксиморон“ , както
биха казали за този израз езиковедите. Времето е непрекъснато изме
нящо се и само интуицията може да го улови (ви ж те казаното в тем а
N° 3 по повод на интуицията като метод).
Н еоб ратим остта

Един о т най-известните съвременни учени - белгийският физик о т
руски произход Иля П р и го ж и н - твърди, че спецификата на времето се
състои в нео бр ати м остта и т я е много по-разпространено явление, о т -
колкото мислеха учените о т епохата на Нютон. Там, където има необ
ратим ост, та м можем да говорим за време.
■ 3. Причина, случайност, самоизменение

Д е м о н ъ т на Лаплас
Френският учен Лаплас измислил интересен мисловен експеримент.
Нека да допуснем, че има един всемогъщ демон, който притежава всезна-
ние и познава всички причини. Тогава там , където човек се натъква на
46 С вят
нещо случайно, демонът ще Вижда причината и за него няма да има ни

каква случайност. Пред погледа на този Всезнаещ демон сВ е тъ т ще при
лича на гигантски механизъм, където нещ ата ще следват с неумолима
необходимост едно след друго.
Тази тъжна гледка опечалила мнозина мислители о т неговата епо
ха. Но дали демонът ще Вижда навсякъде само поредица о т причини и
следствия? Дали няма нещо, което да се изплъзва о т желязната необ
ходимост на причинността?
С ъм нението на Дейвид Хюм

Английският философ Дейбид Хюм обърнал нещ ата точно на 180
градуса. Нека Внимателно да се Вгледаме 8 онова, което наричаме при-
чинност. Според обичайната представа причинността е с тр о га зависи
м ост между причина и следствие. Ако X е причина за Y, то га в а X тряб
ва да поражда или да променя Y. Не означава ли това, че X трябва да
предхожда във времето Y? Обикновено си мислим, че причината наисти
на е преди следствието. Но ако причината е преди следствието, т о г а
ва т я още нищо не е причинила! Ако причината е едновременно със след
с т в и е то , как да разберем кое е причина и кое - следствие?
Дейвид Хюм заключил, че представата за причина и следствие е са
мо един човешки навик. Ние сме свикнали да наричаме причина онова, ко
е т о предхожда, а следствие - онова, което „следва“ . Един навик обаче
нищо не доказва. Следователно причинността, решил Хюм, е една неси
гурна представа и не може да се разчита на нея, за да достигнем до
сериозни обяснения. Така у Дейвид Хюм се оформил един скептичен въз
глед относно науката и нейните способности да ни дава истинно зна
ние.
О тв ъ д причината
Имануел К а н т казвал, че този парадокс, о т к р и т о т Дейвид Хюм, го
„извадил о т догматична дрямка“ . Причинността съществува, но т я не
е безпределна и всемогъща. Ако няма причинност, т о наистина няма да
има наука. Ако пък причинността властва, то га ва няма да има свобода.
В св е та на Лаплас няма свобода, а В све та на Дейвид Хюм няма си
гурно научно знание.
Кант решава този проблем дипломатично. П ричинността царства
в ц а р с тв о то на природата, но отвъд него има едно царство на целите,
където т я няма права. Това царство на целите е дело на човека и бла
годарение на то в а то й е свободен.
Всяко явление има две страни. Да вземем например движението на
ръката ми. То изцяло се подчинява на законите на гравитацията и по
никакъв начин не може да ги заобиколи. О т тази гледна точка, ка то вън
шно явление, движението на ръката ми е несвободно.
Но има още един ракурс - този на вътрешния поглед. Никаква гра
витация не може да ми внуши цел, която да следвам. Ако целта на дви
Б ити е 47
жението на ръката ми е да отворя прозореца, тази цел е о т ц арство

т о на свободата. При отварянето на прозореца ръката ми се подчиня
ва на гравитацията и 8 този аспект т я е в ц а р ств о то на необходи
м о с т т а и причинността.
Следователно явленията им ат две страни - външна и вътрешна. Ко-
г а т о явлението е природно, ние не познаваме неговата вътрешна с т р а
на и за нас т о си остава само външно. Затова т о е в сферата на не
обходимостта и причинността.
К огато обаче явлението е например движение на наш ата ръка или
наша постъпка, то га в а ние познаваме вътреш ната страна на явление
т о , защ ото „вътреш ното“ сме сам ите ние. О твъ тре, ка то цел и вло
жен смисъл, наш ето движение и постъпка са свободни.
Това е оригиналният „дипломатичен“ начин, по който К ант запазва
причинността в природата и гарантира човешката ни свобода.
С л у ч а й н о то
Но дали в сам ата природа, сред скучната верига о т причини и след
ствия няма оазиси на случайното? И т о в региона на неживото? Още
според Епикур а то м и те понякога спонтанно и случайно се отклоняват.
В науката на XX век е много известен спорът между Алберт Айнщайн
и Ниле Бор. Въпреки своята новаторска Теория на о тн о с и те л н о с тта Ай
нщайн до края на ж ивота си не може да повярва, че „Бог играе на заро
ве“ . Ниле Бор обаче е на съвсем друго мнение. О т к р и т и я т о т Хайзен-
берг „принцип на неопределеността“ (не можем да определим едновре
менно с висока т о ч н о с т координатите и импулса на една микрочасти-
ца) доказва, че не за всички неща и не за всяко равнище о т св е та при
ч и н н о стта е господар.
Съвременната наука със своите теории за хаоса и за необрати
м о с т т а показа, че случайното е факт дори и в сферата на неживото.
А още по-голяма е ролята на случайното в ц а р с тв о то на ж ивота,
в об щ е ство то и историята. В противен случай ж и в о тн и те и хората би
ха били автом ати. Тогава ж и в о тъ т би приличал на скучна клетка, в ко
я т о полусънни затворници напразно се о п и т в а т да ж ивеят свободно, да
т ъ р с я т приключения, да се надяват на чудеса и изненади и ... да игра
я т на т о т о .
С а м о и зм ен ен и е и свобод а
Ние често се оплакваме о т условията, в които живеем. И в повече-
т о случаи намираме „причина“ в някакво външно обстоятелство, което не
зависи о т нас - з а в и стта на съседите, балканските нрави, българската
история, цените на горивото на международния пазар и т .н . Това е един
начин да си намерим оправдание и алиби за всички неблагополучия, кои
т о ни се случват. С в е т ъ т на извиненията е св я т на Лаплас.
Но силните и достойни хора не живеят в този механичен св я т на
48 С В ят
Външните причини. Те не са и анархисти - не о т р и ч а т наличието на при
чини и необходимости. Те разбират ж ивота си не ка то последица, а ка
т о проект. За т я х човекът е „осъден да бъде свободен“ (както провъз
гласи Сартр). Той сам полага своите цели, сам определя смисъла на своя
ж ивот, защ ото гравитацията и географията цел и смисъл не създават.
Свободният човек мъдро преценява съотнош ението между цел и си
туация и намира правилната мяра между тях. Той не желае да бъде Си-
зиф и да б ута безсмислено натежалия о т гриж ите на ж ивота камък по
стръм нината на о б с то я те л с тв а та . Той не е ни то роб на необходимост
т а , ни то анархист на безцелната свобода. Неговият проект е разумен
баланс между вътреш ното и външното. Само та ка то й д остига до ре
ализация на цели, която му доставя удовлетворение и оправдава години
т е на своето пътуване върху космическия кораб Земя.
1. Можете ли да откриете нюанс на разлика между „небитие“ и

„нищо“ ?
2. Как си обяснявате, че българският език „се противи“ на
употребата на „нищо“ в множествено число?
3. Посочете битието и нищото в следните „неща“ :
• покой;
• мимикрия;
• лъжа;
• инфлация;
• старост.
4. По какво се различава биографичното време о т:
• историческото;
• физическото;
• биологичното?
5. Руският религиозен философ Павел Флоренски твърди, че
времето на съня върви в обратна посока. Да предположим, че
времето в някои области би „вървяло“ в обратна посока. Къде
промените ще са невидими и къде ще са най-видими?
6. ПРИРОДА.
МИТ, КОСМОС, символ
Природата обича да се крие.

Х ераклит
Природата е Вкаменен Вълшебен град.
НоВалис
Природата, която ни заобикаля, е сякаш нещо напълно известно.

Ние я познаваме о т личните си наблюдения, а също о т те о р и и те В кни
ги т е по физика, биология и география. Но знанията, които тези науки ни
дават, им ат сВоя история. Следователно Възгледите за природата се
променят и не е Все едно дали живеем 8 природа, която е сътворена и
крайна, или Във вселена, която е безкрайна.
КакВо ни даВа философията, за да разберем природата? КакВи са
най-Важните Възгледи за природата, които философите ни представят?
Как да съчетаем научните знания за природата, нуждата о т природни
суровини и моралните ценности, о т които не можем да се откажем, без
да престанем да бъдем хора?
■ 1. Митологичният пейзаж
Най-древният Възглед за природата е на хората, които са обясня
вали природата с помощта на митове. Как е изглеждала природата за
хората о т епохата на мита?
П ринципът на „м е та м о р ф о за та “
Принципът на „метаморфозата“ е основен принцип на митологично
т о мислене. Според него Всяко нещо (бог, човек, жиВотно или предмет)
може да се превърне ВъВ Всяко друго. ТоВа е едно Вълшебно Възприема
не на сВета и т о по-късно преминава ВъВ Вълшебните приказки, когато
част о т св е та престане да изглежда митологично.
50 С вят
П рир одните елем енти

З е м я т а е основа и прародителка на Всички неща. Тя се намира меж
ду небето и преизподнята, т я е центърът на сВета. За лобните наро
ди (например индианците) т я е недосегаема, но о т земеделските наро
ди т я изисква човешкото съдействие и та ка поражда разнообразието
на живота. Земята се схваща к а то майчинско начало в природата. Тя
поражда и храни Всички прояви на живота. В о д а т а е животворен изто ч
ник и пречистваща сила. С нея се покръства и то в а е знак за навлиза
не в друг ж ивот. Но понякога е също и бездна, потоп. Земята и водата
са женското начало в природата.
В ъ з д у х ъ т е сроден с душата. Въздухът е дъх и вятър. В гръцката
митология вятърът се свързва с ч е ти р и те посоки на св е та и с ч е ти
ри те годишни времена. Вятърът е както хаотична сила, та ка и ураган,
знак за поява на божество.
О г ъ н я т е онзи природен елемент, който разделя човешкото о т жи
воти нското царство. Ж и вотни те живеят чрез земята, въздуха и вода
т а , но само човек живее и чрез огъня. Той е свидетелство за човешко
т о превъзходство над ж ивотн ите.
Н е б е т о . В ранните етапи на м ита С л ъ н ц е то о тсъ ств а . То се по
явява само в no-развитите стадии. Слънцето се свързва със з л а то то ,
с рая и райските плодове, с очите и зрението. Не рядко се споменава и
за случаи, в които слънцето променя своя ход или спира. Слънцето и лу
н а та ч е сто са представяни в родствени отношения - близнаци, б рат и
сестра, съпрузи - или ка то двама герои, о т които единият (по-често
луната) е подчинен на другия. В късните епохи слънцето че сто се прев
ръща във върховна сила или божество. Слънцето представя мъжкото на
чало, а луната - женското. З в е з д и т е най-често се свързват с едни или
други животни. Така във Вавилон, а после и в Гърция, се създава с и с те
ма о т 12 зодиакални съзвездия (думата „зодиак“ идва о т гръцката ду
ма „гоол“ , животно). Понякога звездите биват смятани за корени на не
бесни дървета, за предмети, които по някакъв начин са се оказали на
небето, дори и за хора. В гръцката митология Плеядите са седем дъще
ри на А т л а н т. Още във Вавилон и Асирия човешката съдба се свързва с
местоположението и движението на звездите и та ка възникват хорос
копите.
Природният ландш аф т
Тук величието на п л а н и н а та е неоспоримо. Тя е ос на света, негов
център. Планината нагоре сочи към Полярната звезда, а надолу към пре
изподнята, към входа за подземния свят. Боговете об и та ват планинския
връх, хората - нейната средина или подножия, а злите духове - нейни
т е подземия. Едно о т м е ста та , обитавани о т враждебни на човека си
ли, е г о р а т а (забележете езиковата симетрия сел(о) - лес). Тя ч есто е
или м ясто на м ъртвите, или вход към ц а р ств о то на м ъртвите. В гер
манската митология планините и горите се о б и та ва т о т гноми. Те са
Природа. Mum, космос, символ 51
високи колкото палец, но им ат огромна сила, нося т дълги бради и живе

я т по-дълго о т човека. Гномите пазят подземните съкровища, които
планината крие. Кладенците, хралупите и пещерите са Входове към под
земния сВят на злото и на съкровищата. М инералите са б о г а т с т в а т а
на долния с в я т и ка то скъпоценни камъни ч е сто им ат свещени св о й ст
ва. Р еката обикновено е път, който пресича целия свя т. В нейното на
чало се раждат душ ите на хората, в нейната средина живеят, а в дол
ния край са душ ите на умрелите. В гръцката митология Океан е све
товна река, опасваща целия свя т. О т нея взимат началото си о стана
лите реки и в нея намират прию т небесните светила. Реките са насе
лени с речни божества - наяди. Човешката реч звучи и тече, носи сми
съл по подобие на реката, която носи със себе си ж ивот, но и указва за
преходността на живота, завлича към подземното царство. Ч есто ре
ката символизира световния потоп.
■ 2. Природата като Космос

Много по-различна е природата за гръцките философи. Тя вече не е
вълшебен хаос, в който всяко нещо може да се превърне във всяко дру
го. Тя не е място, където всичко е одушевено.
Природата е Космос. Думата „kosmos" означава „ред“ , „подреде-
н о с т “ , „мяра“ , „украшение“ .
Космосът е нещо подредено, а не хаотично. Той е едно огромно т я
ло, което обема в себе си цялото многообразие о т неща. К ато тяло
Космосът не е фрагментарно множество, а нещо единно. Той е краен,
а с то в а и обозрим. Космосът на древните гърци е твърде различен о т
съвременната Вселена. Защото Вселената е безкрайна, а то в а ще ре
че необозрима и непредставима.
К о см о съ т е ж ив
Гръцкият Космос обхващ а ц я л о то б и т и е в себе си. Той е един и
единен. Най-често гърците си го представят ка то огромна сфера, за
щ ото сферата е най-съвършената тримерна фигура, най-съвършеното
тяло. Това тяло обаче не е аб стр актно геометрично тяло. Защ ото щом
Космосът е единствен и единен, тога ва то й сам се променя и в тази
промяна остава все същият. О т него идва енергията за всяка промяна,
зародишът за всеки ж ивот. Следователно и Космосът трябва да бъде
ж иво и изпълнено с енергия тяло.
Но нима може при тези непрестанни изменения, при тези безброй
ни пораждания на живи същества и на ежечасно връхлитаща смърт Кос
мосът да не е хармоничен? Инак бързо би се загубило равновесието
между ж ивота и см ъ ртта, би се нарушил балансът между планините и
реките, ж и в о тн и те и растенията. Космосът е у с т о й ч и в о и съразмер
52 С вят
но битие. Той е гигантско харм он и чн о цяло, 8 което отделните части

са свързани та ка удачно, че въпреки привидните катаклизми цялото ос
та в а ненакърнено.
К о с м о с ъ т е харм ония
Следователно Космосът е нещо е с т е с т в е н о , то й е такъв, какъв-
т о не може да не бъде. Той няма алтернатива, т о й е е с т е с т в е н като
п ти ц а та , която не може да бъде друга и като птица е нещо съвърше
но. Затова и Космосът е съвърш ен. Той няма недостатъци, няма към
какво да се стреми и поради това за него няма бъдеще. Той е в еч н о хар
м о н и чн о н а с т о я щ е . Макар да е възникнал о т хаоса, сегаш ният му об
лик е вечен. Защ ото съвършеното е завършено и не може да не бъде
вечно.
Щом Космосът е такъв, то га ва то й е н р а в с т в е н и е с т е т и ч е с к и
образец. Справедливо и добро е онова, което с ъ о т в е т с т в а на е с т е с т
вото, на Космоса. Това съвършено и вечно жизнено живо тяло, тази ве
личествена гледка е прекрасна, т я подтиква към вечно и изпълнено с
възхищение съ зерцание. Космосът-Природа е висша красота и висша
ценност.
Щом Космосът е едно подредено и крайно цяло, щом не е сътворен
о т отвъдна сила, то й е познаваем и разби раем . О т т у к и ентусиазира
н о то философстване над природата, тъ рсенето на нейните е л е м е н т и .
Според повечето гръцки философи елементите са прости тела, о т ко
и то са съставени сложните тела на огромното космическо тяло. Таки
ва елементи са з е м я т а , в о д а т а , в ъ з д у х ъ т и о г ъ н я т . О т т я х н о т о съ
четаване и смесване се пораждат сложните тела, които ни заобикалят
- дървета, животни, планини. Всеки елемент има свои качества и своя
природна енергия, затова т е биват наричани „ с т и х и и “. Този термин
има в себе си и смисъла, присъщ на българската дума „стихия“ . Защо
т о елементът-стихия е нещо първично, е с те ств е н о и изпълнено с ен ер
гия.
Ч е т и р и т е елем ента
Елементите са начала на нещата, защ ото о т тя х нещ ата възник
в а т. Те са и техни принципи, защ ото о т тя х нещ ата се съ сто я т. Ня
кои философи избират един о т тези елементи. За Талес то ва е водата,
за А н акси м ен - въздухът, за Х е р а к л и т - огънят. Но за повечето о т
гръцките философи и ч е ти р и те елемента са основни.
Е то как според Х е р а к л и т „всичко се обменя срещу огъня, ка кто
с т о к и т е срещ у з л а т о т о “:
Огън t{
Въздух
Вода
Земя Т
Според Е м педокъ л че ти р и те елемента, или „корена на нещ ата“ ,

както то й ги нарича, биВат съединявани и разделяни о т дВете Върхов
ни космически сили - Любовта и Враждата. А р и с т о т е л освен четири
т е елемента приема и няколко основни противоположности, о т които
главните са „топло-хладно“ и „сухо-влажно“ . Така в основата на природ
ното многообразие леж ат следните елементи и противоположности:
Въздух
Влажно Топло
В о д а ^------- — ► Огън
Хладно Сухо
Земя
Чрез разреждане или сгъстяване елементите преминават един в

друг или се свързват, за да образуват комбинациите на осезаемите т е
ла.
■ 3. Природата като Символ

Каква е природата за средновековния човек, който живее под Всезнае
щия поглед на един Бог-Творец?
С ъ т в о р е н а т а природа
Тук го няма самостоятелния Космос-Абсолют. Природата е с ъ т в о
рена, т я е тварно битие. Дори м атерията е сътворена о т н и щ о, т о л
кова огромна и непредставима е Бож ествената мощ. Следователно т а
ка зависима и относителна е природата спрямо Бог. Тя няма собствена
енергия, каквато притежава гръцкият Космос. И п ти ц и те , и нивите са
в крайна см етка сътворени, тя х н о т о живо начало идва о т Твореца. За
то ва т я не е при-рода, е с т е с т в о , което е породено по органичен начин.
Тя е сътворен свят, създаден с онази учудваща лекота и внезапност,
каквато само Бог може да притежава и по своя воля да прояви. Тя е
свръхестествена по произход и по смисъл.
П р и р о д а т а е символ
На гръцки „символ“ означава пречупен на две предмет, който служи
за опознавателен знак на онези, които го притеж ават. Така и природа
т а е само знак за Твореца. Тя не е абсолют, няма съвършено битие, а
по-скоро е нещо низше, тварно и ущърбно по отношение на Бога. Защо-
т о всяко творение сто и по-ниско о т своя творец, тъ й като творец ъ т
е бил освободен да го направи или не би могъл да го направи по друг на
чин или да направи (и) нещо друго.
Но макар природата да сто и по-ниско о т Бога, разгледана о т глед
54 С вят
н а та точка на човека, т я е съвършена, защ ото има съвършен творец.

Човек не може да я мисли по друг начин, не може да я подобрява, нито
да нанася вреда. Затова и сти н а та за природата не е в нейния видим
образ, а в Библията. В сравнение с другите неща словото е по-близо до
Бога, защ ото „Бог беше словото“ (Йоан, 1:1). Цялото внимание на сред
новековния човек е насочено към тълкуване на символичната природа, на
природните символи. Онова, което очите виждат в природата, може да
стане ясно, само ако умът разтълкува Библията. Реалната и непосред
ствена природа, която човек вижда о т в р а т а т а на своя дом, е симво
лично закодирана и та й н а т а на нейния шифър е в т е к с т а на О ткрове
нието. Природата е тъмна и неясна, а книгата е просветляваща.
Е то защо през Средновековието няма подем в природните науки.
О сновното усилие на мисълта е насочено към тълкуването на Свеще
ния т е к с т . Разпространението на астрологията и алхимията потвърж
дава то в а отношение на средновековния човек към природата.
А с тр о л о зи и алхим ици
А с т р о л о г ъ т не търси причините за човешкото щ астие или нещас
т и е в б и то в и те постъпки, а в знаците на небето. Как точно постъпва
ежедневно човек не е о т съществено значение, защ ото човекът не е
природно същество, а божествено създание. И с ти н а та за ж и т и е т о му
е в неговата звездна линия.
Друга характерна фигура е тази на ал хи м и ка. Той ни то се стр а ху
ва о т неизвестната природа ка то митологичния човек, ни то само я съ
зерцава с възхищение и размишлява умозрително над нея ка то античния
философ. За алхимика природата по същество е известна. Нейната същ
н о ст е записана в Библията. Той знае също, че сам е „образ и подобие“
на Твореца, и то в а го прави дързък. Чрез своята „магическа металур
гия“ т о й дръзва да преобрази низшите метали в благородни, в злато и
сребро. Но то в а т о й прави не толкова о т стремеж за замогване, за лич
но обогатяване. Алхимикът е обхванат о т no-висша цел и т я също е о т
символичен характер. Щом всяко нещо е „всъщност“ божествено - дело
е на Бога, - то га в а всеки метал в дълбоката си същина трябва да е
благороден.
Облагородяването е магическа трансмутация („превръщане“ на
низшето и тривиалното в нещо виеше и символично ценно). З л а то то и
среброто са символи на духа и душата, на слънцето и луната. В дейс
т в и я т а на алхимика има нещо и о т м ита (превръщането на всичко във
всичко), и о т античния Космос (търсене елементите на нещата). Но
най-вече то в а е магическо действо, свещенодействие, което борави със
свещ ената същ ност на нещата. Алхимикът сякаш прониква до т а й н с т
в о то на бож ественото творение. Затова е о т значение и неговата лич
н о ст - дали е достоен да бъде допуснат до бож ествената и нтим но ст
на природата, до „литургията на м е та л и те “ .
По тези причини на алхимиците не е гледано с добро око о т цър

ковните а в т о р и т е т и . Алхимикът е еретичният физик на Средновекови
е то . Алхимикът извършва една странна експанзия в лоното на символич
н а та природа. На негово м ясто след време ще се появи тр е зви я т екс
периментатор на Новото време, който с колбите и епруветките ще до
каже, че водата ни то е царство на нимфите, ни то е жива стихия, ни-
т о е „све та вода“ за покръстване в правата вяра, а просто едно банал
но Н2О.
1. О питайте да сравните даденото в урока описание на митоло

гичната природа с представянето на природата в българските на
родни приказки.
2. Дали само природата на Гърция може да ни подтикне да мислим
за нея като „космическа хармония"?
3. Дали бедуините о т пустинята биха стигнали до идеята за кръ
говрата на четирите елемента?
4. Защо не виждаме природа в иконите или в стенната живопис о т
епохата на Средновековието?
5. В коя епоха на културата живеят днешните астролози и врачки?
Може ли с факти о т съвременната наука да се оправдаят техните
методи?
7. ПРИРОДА.
ВСЕЛЕНА И ДОМ
М атерията е инертност, геометрия, необходимост.

Анри Бергсон
Природа е изброимото.
Освалд Шпенглер
Изгледът на природата постепенно губи своя мистичен чар. Учени

т е и индустрията предизвикаха раз-омагьосване на природата.
Какво печели и какво губи човекът о т тази промяна на пейзажа?
Докъде може да проникне светлината на разума в лоното на природа
т а ? Допустимо ли е напълно свободното вмеш ателство на човека в
природните процеси? Дали човек не се поставя на м я с т о т о на Бога? Не
заплашва ли то й соб ственото си съществуване, ж ивота на своите де
ца с необузданото си лю бопитство и с потребителската си алчност
■ 1. Ренесансът на природата
С В е т ъ т с т а в а по-голям
През про летта на 1523 г. професорът о т университета в Болоня
П и е тр о Помпонаци разяснявал един т е к с т о т А р и с т о т е л („филосо
ф ът“ ). В него А р и с т о т е л твърдял, че на екватора ж и в о тъ т е невъзмо
жен. Тогава професорът признал на своите студенти, че негов приятел,
придружаващ Магелан в първото му околосветско пътеш ествие, му пи
ше за наличието на пищна флора и фауна по о стр о ви те край екватора.
„Следователно, заключил професорът, всичко, което А р и с т о т е л доказ
ва, е глупост.“
Изумлението на ренесансовите хора е основателно. „С ве тъ т с т а
ва все по-голям“ , то в а че сто признават съвременниците на Магелан и
Колумб.
Природа. Вселена и дом 57
Н овите и н стр ум ен ти
През д р е вн о стта е позната само една т р е т а о т Земята, а ко м п а
с ъ т я праВи обозрима цялата. Б а р у т ъ т разрушава крепостните стени
и прави комични рицарските доспехи. В я т ъ р н и т е мелници са симбол за
тоВа как и най-безполезният природен елемент може да бъде овладян и
използван. Х а м у т ъ т и п о д к о в и т е превръщат ж ивотинската енергия в
инструм ент, който слага край на гладните епидемии, ст р а х о в и т о т о
бедствие на Средновековието, водещо понякога до масова смърт и ка
нибализъм. К н и г о п е ч а т а н е т о рязко увеличава п а м е тта на човечество
т о , с него знанието става популярно. А ч а с о в н и к ъ т - едно о т чудеса
т а на епохата - въвежда нов, механичен ритъм на времето. То се о т
късва о т пулса на природата и о т часослова на литургиите, о т молит
вения звън на камбаните. Безразличният към природния и към свещения
ж ивот звън, издаван о т механизмите на градските часовникови кули, и
през ти ш и н а та на нощ та, на човешкия сън, сякаш предвещава наш ест
вието на машините в човешкия свят.
Този нов св я т има и нова природа. О тк р и т а е п р и р о д н а т а к р а с о
т а , к р а с о т а т а на ч о в е ш к о т о т я л о и се възражда м а т е м а т и ч е с к и я т
поглед към природата.
П р и р о д а т а е п е й заж
Природата вече не е тварно и далечно о т д уховността битие. Тя
не е иносказателен символ, а вълнува и радва човешкото око. Д а н т е и
П е т р а р к а са сред първите европейци, за които природата се превръща
в п е й заж . Те излизат извън градските стени и изкачват близки планин
ски върхове само за да се наслаждават на природната красота, да я съ
зерцават не к а то символ на Бога, а просто като красива гледка. Пей-
заж ната природа е освободена о т теологията и о т б и то в а та полез
ност. Това я подготвя за теоретично наблюдение, за раждането на на
учното естествознание.
Силно нараства и нтересъ т към създаването на п аркове и гради ни
във или край градовете. Това е едно художествено „опитомяване“ на
природата - т я бива приближена към човека, а то й внася в нея знаци
т е на кул турата - с т а т у и , беседки, фонтани.
П р и р о д ата е п ерспекти в а
Подобен смисъл има и откриването на п е р с п е к т и в а т а о т Д ж о т о
и А л б е р т и . Благодарение на нея природата в картините престава да
прилича на символичен декор и се превръща в път, по който погледът
напуска с т а я т а , дома и навлиза спокойно с лъчите на светли ната 8 при
родното лоно. Близкият план е ясен и отче тл и в - в него човек живее
своя делник и празник, а постепенното размиване на очертанията 8 по-
далечния план и смаляването на фигурите е указание за това, че о т д а
леченото о т човека не е по-висше и към него има достъпен за човеш
58 С вят
кия разум пъ т - този на перспективата.
О т к р и в а н е на т я л о т о
К акто показва в своите изследвания руският философ Д осев, 6
древна Гърция художници и скулптори разделяли човешкото тяло на 6-7
части, докато 6 Ренесанса А л б е р т и различава в него 600, а Д ю р е р -
1800 части.
Това говори за другото о ткр и ти е - на ч о в е ш к о т о т я л о . Д о ста
тъчно е да сравним силните, излъчващи мощ и виталност тела о т
фреските и скулптурите на М икеландж ело с монашеския аскетизъм във
фигурите о т иконите и скулптурите в готи ч е ски те катедрали, за да
схванем отче тли во промяната в разбирането за човешкото тяло. Рене
сансовата тел есно ст е титанична, т я говори за предстоящи дела.
Именно на този човек с тяло на Херакъл и духовен поглед на християн
ски пророк му предстои да освободи природата о т символичния й пок
ров. Но т о й ще си послужи и с нейните стихии, с демоничните сили о т
нейните недра и ще ги насочи - подобно на Зевс - към победа над все-
поглъщащия Кронос, т .е . човекът започва да създава нова култура, да
създава бъдещ е, което не прилича на миналото. Само такъв човек мо
же да повярва в идеята за п р о гр е с а и да се опита да го осъществи -
в знанието, в техниката, в социалния ж ивот и в бита.
Този човек ще създаде машината. Той ще признае за отживелица всич
ки съсловни привилегии и ще създаде свободно гражданско общество.
■ 2. Безкрайната механична Вселена

Н еобозрим ото
С епохата на Ренесанса (XIV-XVI в.) се преминава о т символичния
св я т към св е та на механиката. О т о б о з р и м а т а природа - К о с м о с и
С им вол - се преминава към н е о б о з р и м а т а Вселена. О т крайния, обоз
рим и хармоничен св я т се отива към безкраен, лишен о т обозримост и
хармония свят.
М е х а н и ч н а т а Вселена
Йерархията на нещ ата е сменена с еднороден свят, съставен о т
безлични атоми или сили. Компасът и тъ рго вц ите унифицират п р о ст
р а н ство то . Далечното престава да бъде загадъчно, чуж дото става
разменимо. Епохата на мерките и теглилките е също епоха на астроно
м ите и географите. Ч и с л о т о заменя символите, паричните знаци из
м е с т в а т аристократичните гербове.
Д е к а р т открива аналитичната геометрия. Чрез нея всяко тяло мо
же да бъде сведено до геометрична фигура, а т я - до число. Така число
т о прониква до сърцевината на природата, а нейните нови сърцеведи са
физици и м атематици. Също чрез числото астроном ите изравняват си

нора между „небесното“ и „земното“ . С в е тъ т е поместен в безкрайно
т о вместилище на „ а б с о л ю т н о т о п р о с т р а н с т в о и а б с о л ю т н о т о
в р е м е “, които според Нютон обхващат всичко. Там няма посоки, няма
център и периферия. Телата се движат равномерно и праволинейно. Спо
ред физиците и н е р ц и а л н о то д в и ж ен и е е неразличимо о т покоя. Това е
чудо, което противоречи на земните ни представи, но разумът има свои
аргументи. Това движение наподобява движението на машина, т и к т а к а -
нето на един вселенски часовник. Затова е била популярна мисълта за
Бога часовникар. Бог само е създал све та (физиците не м огат да се
справят само със „създаването“ ), нагласил е л о сто ве те и пружинките
и после с в е т ъ т следва своя ход.
П р и р о д а т а и м а закони
Тогава остава да се изследва как върви часовникът. По закони! Тук
се ражда идеята за „природен з а к о н “. Тя наследява идеята за Съдбата
о т античния Космос и идеята за Божия промисъл о т символичния св я т
на Средновековието. Във Вселената пак има порядък, но т о й е механи
чен, а не органичен или символичен. „F = т . а “ е универсален закон . Той
важи за миналото и за бъдещето, за Земята и за Сатурн.
Без ц в я т и без зв ук
Следователно пъ стри ят свя т на цветовете, звуците и уханията е
всъщност само една илюзорна повърхност, зад която се реят безвидни
атоми, управлявани о т вселенските закони. Така природната красота на
Ренесанса се оказва само привидност, една очарователна художестве
на илюзия, зад която е немият и безцветен св я т на механичната Все
лена. Още Д е м о к р и т учи, че а то м и те нямат цвят, ни то вкус, ни то ми
рис. Това са само „ в то р и ч н и к а ч е с т в а “, в които вярва човешкото се
тиво, но за физиците природата е „пуста и безвидна“ к а то в първия ден
о т Сътворението, физиците сякаш отново връщат св е та в неговото
сиромашко начало. „Първични к а ч е с т в а “, т.е . истински качества, са
п р о тя ж н о стта , фигурата, т е ж е с т т а , непроницаемостта. Но не то в а е
с в е т ъ т , в който живее човекът.
Това „разомагьосване“ на природата, то ва превръщане на осезае
м ите й качества в привидност я прави обект на машинна инвазия. Чо
векът нахълтва в нея със своите хитри експерименти и я принуждава
да му служи. Природата се превръща в индустриална суров и на. Тя с т а
ва само материал за неговите цели.
Човекът на Новото време постепенно напуска хиж ите и бордеите,
провъзгласява свободата за своя същност, но с то в а то й поробва при
родата и наранява лицето й. Тя бива разпната на конвейера на промиш
л е н о с тта и нейната нова метаморфоза е индустриална: суровина - вещ
- отпадък. Това е ново падение на природата. След нейната горда кос-
60 С вят
мичност в а н т и ч н о с т та , през Средновековието т я е сведена до твар-

но битие. Ренесансът прави опит за синтез между живия античен Кос
мос и природата - символ на бож ественото могъщество през Средно
вековието. Така се появяват природата пейзаж и човекът т и т а н . О т
XVII go XX век обаче ти та н и зм ъ т на човека се опитва да се наложи бе
зогледно над природата. Само поети и философи тревожно напомнят за
отм иналото благоговение на човека пред природата и за зловещото бъ
деще, което неминуемо ще дойде след тази ера на заслепение в механи
ка та и машините.
■ 3. Природата като дом на живота

Р а ж д а н е т о на е к о л о ги я т а
През 1866 г. в книгата си „Обща морфология на организм ите"
Е р н с т Хекел въвежда понятието „екология“. В последните десетиле
тия на XX в. екологията се оформя не само ка то една о т науките за
ж ивото, но придобива светогледно и философско значение. С ъ ставката
„еко“ идва о т гръцки („oikos“ ) и означава „дом“ , „живеене“ , „обитаване“ .
А г р е с и я т а на п о т р е б и т е л и т е
Екологическият възглед възниква ка то алтернатива спрямо т р е т и
рането на природата като суровина. ToU е п р о т е с т срещу превръщане
т о на целия растителен и животински свя т в полуфабрикат.
Бедата на съвременния човек се състои в това, че застава срещу
природата ка то п о т р е б и т е л . ToU гледа на природата ка то на ср е д ст
во за задоволяване на своите потребности и безвъзвратно унищожава
неща, които не е създал. Затова пък произвежда други н е щ а , които са
та ка ч у ж д и на п р и р о д а т а , че не м огат да у ч а с тв а т в природния кръ
говрат. Човешката а гр е си я унищожава безнаказано огромно количест
во растителни и животински видове. В същото време кражбата и на
наи-нищожна вещ се т р е т и р а ка то престъпление. Следователно в цен
н о с т и т е на човека има немалка доза егоизъм - човек цени дребното, ако
т о е някаква вещ -собственост, а нехае за необратимите вреди, които
нанася на мълчаливата природа. Но това е егоизъм и по отношение на
следващите човешки поколения, защ ото всяко о т т я х ще заварва Земя
т а все по-отровена.
О б и т а е м с в я т и с ъ с ъ щ е с тв у в а н е
Съвсем друг е екологическият поглед към природата. Тук природа
т а е обитаем свя т. Тя е древен дом, заселен о т безброи обитатели
много преди човекът да влезе в него. Тези древни същ ества та ка са жи
вели там , че въпреки конфликти и катаклизми природният дом е о с т а
нал обитаем. Формите на ж ивота - ген, клетка, орган, организъм, ин-
дибид, популация и съобщестВо - та ка използват залежите о т Вещ ест

ва и енергии, че п о т о м с т в а т а не м огат да бъдат ощетени. Природата
обхваща много е к о с и с т е м и . Всяка екосистема е относително обособен
с в я т о т В е щ е с т в а , ен е р ги и и ж и в о т , който хармонично е преплетен
с други обитаеми светове. Всеки геран и всеки поток, езеро, лагуна,
океан или континент образува един екосвят. Тук цари законът за съжи
т е л с т в о на св е то в е те . Границата между природно и изкуствено преми
нава между обитаем ото о т всички същества и обитаем ото само о т чо
века, между съж ителстващ ите светове и егоистичния св я т на човека.
Г р а д с ки я т чов ек
Сред този универсум на ж ивота единствено съвременният homo
sapiens дръзва да помисли, че е възможно да живее сам в един изцяло из
куствени с в я т о т изкуствени храни и дрехи, домове и градове. Затова
модерният човек толкова се плаши о т см ъ ртта, защ ото се е самоиз-
ключил о т кръговрата на природния ж ивот. Индивидът не вижда в себе
си сезоните на родовото време. Той се стреми да функционира отм ере
но и ефективно, подобно на своите собствени безжизнени подобия - ма
шините. А ко гато се опита да върне ж ивото в своя свят, т о й най-чес
т о го превръща в декорация или в дресирана марионетка. Затова цир
ковото ж ивотно е смешно, защ ото човек вижда в него само свое неу
мело подобие. Но т о издава и тъ га, защ ото е ж ивотно клоун, в негово
лице човек безуспешно се опитва да се надсмее над победената приро
да със сам очувствието си на индустриален господар.
Е кологична философия
Екологическата натурфилософия изисква корекции не само в о т н о
шението на човека към природата, но също в е т и к а та и правото, в сис
т е м а т а на ценностите. Тя изисква разумен баланс между човешкия по
рив към създаване на нови светове и неговата вм естеност в св е та на
ж ивото. Нужна е хармония между човека творец и човека обитател. За
щ ото призванието на homo sapiens е да гради св я т на идеите над све
т а на ж ивото битие, т.е . без да му вреди. В този именно смисъл чове
къ т е „венец на природата“ .
1. Как се отразява промененото разбиране за природата в характе
ра на ренесансовата дреха? Разгледайте например картини о т Пие-
ро дела Франческа или Микеланджело.
2. При прехода о т Космоса към Вселената сред другите особености
на епохата са и фигурите на „вещицата“ , „затворника“ и „лудия“ .
Може ли да се каже, че вещицата е знак за залеза на символичния
62 С вят
свят, че затворникът е първата жертва на идеята за всеобщата

свобода, а лудият е потърпевш о т века на Просвещението?
3. Сред новостите през Ренесанса са очилата и огледалото. Свър
ж ете техния смисъл с този на други феномени и с общия дух на епо
хата.
4. Има ли връзка между властта на правилата в изкуството на кла
сицизма и идеята за природен закон?
5. Възможен ли е историзмът на един Дарвин в епохата на „инерци-
алното движение"?
6. В началото на Новото време в математиката се появяват нула
т а и отрицателните величини, а после диференциалното и интеграл
ното смятане, идеята за безкрайно малката величина. Може ли т о
ва да бъде свързано с разгледаното 8 урока?
7. През XVII век учените са заети с „класифицирането“ на природни
т е феномени. Има ли връзка това с други представени 8 урока идеи?
8. Допустимо ли е клонирането? По този начин човек влошава или по
добрява природата?
8. СВЕТЪТ НА КУЛТУРАТА -
ДЕЙНОСТИТЕ
Да действаш, значи да бъдеш.

Лао Дзъ
Обикновеният човек има само една грижа:
как да убие времето си, а умният - как да го употреби.
А р ту р Шопенхауер
Човекът играе само там,
където е човек в пълното значение на думата,
и е изцяло човек само там, където играе.
Фридрих Шилер
Историята е въплъщение на онова,
което няма отношение към математиката.
ОсВалд Шпенглер
Всички ние играем различни роли
и често бързо преминаваме о т една роля в друга.
Робърт Дал
■ 1. Трудът. Необходимата дейност

Т р у д ъ т е и з т о ч н и к на чов еш ки я ж и в о т , основен начин на н а ш е
т о с ъ щ е с т в у в а н е , с ъ зд а те л на к у л т у р н и т е бл ага. Той е не само ов
ладяване на п р и р о д а т а , нейно преоб разув ане за н у ж д и т е на х о р а т а .
В т р у д а ч о в е к ъ т създава и себе си, добива специфични умения, гради
обединения с другите хора, поставяйки общи цели.
Нека да скицираме най-важните особености на труда:
• Тук природата не ни е дадена н е п о с р е д с тв е н о . Ние я преоформя-
ме и променяме чрез оръдията, техниката, организацията на общи
т е човешки дейности. Посредством труда природата не се превръ
ща директно 6 част о т човешката култура. Тя „навлиза“ в нея, о т
печатала върху себе си човешката а кти в н о ст и усилия.
• Трудът е н а й -и н т е н з и в н а т а връ зка м е ж д у х о р а т а . За да се осъ
щ естви, то й изисква общуване, обединение на отделните индивиди,
общ ност на целите, координация на действията.
• Трудът е о б р азец на в сяка д е й н о с т . Даже познанието може да се
64 С вят
сравни с него, защ ото и т о по подобие на Всеки труд има оръдия

(методи и понятия), и т о е процес на оформяне на своя предмет (на
шия опит) и завършва както тр уд ъ т в създадените продукти (т е о
рии).
• Трудът е екзистенциална ц е н н о ст. Той, особено творческият труд,
придава смисъл на ж ивота ни, разкрива нашите възможности. Благо
дарение на него можем да определим човека не ка то адаптиращо се
към света, приспособяващо се същество, а ка то активно същество.
Кое отличава човешкия труд о т дейности наподобяващи го, като т е
зи на мравките или пчелите?
Трудът е вид активност. Разходката също. По какво според вас се
отличават?
Изредете дейности, които не са трудови.
Кои според вас са най-творческите дейности?
Хана Аренд намира, че трудът е част о т живота, защото го обс
лужва. Ние се трудим, за да продължим да живеем. Може ли да твър
дим обратното - че живеем, за да се трудим?
Как преценявате българската пословица „Залудо работи, залудо не
стой!“ ?
ВРЕМЕ ЗА КОМЕНТАР
Според унгарския философ Дьорд Лукач трудът има онтологичен
характер, защото съчетава два типа причини - природната е с т е с
твена необходимост и целевото постигане на резул тати о т чо
века. За него св е тъ т може да бъде обяснен както о т гледна точка
на целите на човека, така и о т гледна точка на природните причи
ни и следствия. Чрез труда тези два типа обяснения за света се
обединяват. Как бихте коментирали тази идея? Посочете примери за
съчетание на човешките цели и природните закони.
Допълнителна ориентация
О т древността до днес най-важното значение на труда е препитанието,
обезпечаването на жизненото ни съществуване, улесняването на живота. За
това К. Маркс нарича труда „вечна необходимост“ за човека. Тъкмо тази за
дължителност и дори естествена „принуда“ да се трудим води до факта, че в
повечето (мъртви и живи) европейски езици се различава тр уд ъ т като актив
но реализиране на човека, като съзидание о т простата работа като тегоба,
изнурително бреме, „борба за насъщния“ (Н. Бердяев). Колкото по-назад се
връщаме във времето, толкова по-отчетливо е това второ, отрицателно оце
няване на труда.
Най-старите народи изобщо не смятат труда за ценност. В древна Елада
свободните граждани не се трудят. Тежкият ръчен труд е робско задължение и
С в е т ъ т на к у л т у р а т а - д е й н о с ти те 65
няма нищо общо със свободата. Човек според Аристотел е свободен, когато
участва в политическите решения на обществото или когато се задълбочава
в научното изследване. Дори обществени групи като селяните, занаятчиите
или търговците не са истински свободни, защото са ангажирани в дейности
те за препитание и оцеляване. Икономическата, стопанската дейност е низша.
В християнската култура трудът като мъчителна грижа за живота е Бо
жие наказание за хората. В представите за Рая е немислимо труденето на
обитателите. И обратно - земното съществуване е вид санкция върху хора
та. Чрез усърдната работа за оцеляване те сякаш изкупват своите грехове
пред Бога. Но през Средновековието все пак трудът не се възприема единст
вено като мъка и орис и няма само аскетическо значение. Висшите творчес
ки форми на труда сближават човека до Бога. Самият Исус Христос, богочове-
кът, е бил дърводелец. В протестантската религия за пръв път трудът се
схваща не като наказание, а като морален дълг и ценност.
И Просвещението се „колебае“ в оценката на труда. Идеалът за него ста
ва свободната дейност, близка до играта и творчеството (Шилер), а предмет
на критика - обществото, в което господства изнурителният труд за оцеля
ване. По-късно философи като К. Маркс виждат като една о т главните задачи
на човечеството освобождаването от необходимия, принудителен труд. Съ
щевременно успехите в овладяването на природата, постепенното заменяне на
тежкия ръчен труд с този на машините, както и прогресиращото подобряване
то на живота в модерното капиталистическо общество, превръщат все пове
че труда в една несъмнена ценност за човека.
■ 2. Играта. Свободната активност

Какъв е смисълът на играта? Защо и децата, и възрастните се о т
дават с такова удоволствие на своите игри и забавления? Защо някои
велики мислители определят човека не чрез дейностите му например в
икономиката, в политиката или в други сфери, а ка то играещ човек -
Hom o ludens?
С вобода и правила
Ако тр у д ъ т е а к т и в н о с т та , благодарение на която съществуваме,
ако то й е ж и зн ен а н е о б х о д и м о с т за хората, т о играта въплъщава с в о
б о д н а т а а к т и в н о с т . Но играта е свобод а в р а м к и т е на правила. И г
рата без правила е хаос, безсмислена а кти вност. И тъкмо доколкото в
нея ние се отнасяме свободно един към друг, зачитайки известни нор
ми, т я е образец за общ ност на човешките действия, общ ност - лише
на о т принуда и същевременно проникната о т взаимна о тго во р н о ст и
признание. Поради то ва още в края на XVIII и началото на XIX в. мисли
тели к а то Фр. Шилер и К. Маркс м е ч та я т в бъдеще изнурителният и
необходим труд постепенно да заприлича на игра. Homo faber да бъде и
Homo ludens и в ед инството им да се съ четаят необходимостта и сво
бодата, ползата и наслаждението.
66 С вят
И гр а т а е безкористна
И г р а т а не е свъ рзана с п о л з а т а . В момента, 6 който гледаме на
играта ка то на полезно занимание, самият смисъл на тази уникална чо
вешка дейност се променя. Много о т древните игри губят очарованието
си, когато се обвържат с човешките интереси и изгоди. Днес например
с п о р тъ т е по-скоро професия и бизнес, отколкото ч исто игрово съ сте
зание. Той се комерсиализира и затова често 8 него съзираме по-скоро
паричните, финансовите интереси, отколкото очароващото съперничес
тв о . Затова удоволствието на участниците в ам атьорските игри е
многократно по-силно и истинско. Самоцелността и н е п ракти чно стта
на играта я сродява с ч и с т о т о естетическо преживяване и т в о р ч е с т
во.
О т друга страна, много о т предишните скучни трудови дейности
на хората с т а в а т все по-привлекателни, когато 6 т я х се включи игро
ви ят елемент. Пример за то в а е удоволствието, което днес изпитва
занимаващият се с компютърно програмиране или участникъ т 6 „борсо
в и те игри" бизнесмен.
Н е с е р и о з н о с т т а на и г р а т а
Играенето е п разн ичн о дело. Времето на играта е щастливо, из
пълнено с радост време. То е различно както о т т я г о с т н а т а сериоз
н о с т на труда за препитание, та ка и на скуката на ежедневието. И ка
т о състезание игр ата е несериозна по дух. Войните не са игри. J бога
т о има война - казва Я коб Б у р к х а р т , - няма нуж да о т т у р н и р и .“ И
обратно - ко гато си играем на войници, никога не убиваме. Гледаме ли
прекалено сериозно на играта, т я се лишава о т пре лестта си. Ако т я
се прави „н а и с ти н а “ , т о с това и престава да е истинска игра. Из
вестен е примерът с американеца, който провалил спектакъл на т е а
тър, защ ото взел насериозно ставащ ото на сцената и за да помогне на
Дездемона, застрелял актьора, играещ Яго. И грата изисква несериоз-
н о с т и известна условност. С в е тъ т на човека в нея е хем истински,
хем неистински. Тя е р е а л н о с т к а т о че ли, реалност, подобна на съни
щ а та и наш ите фантазии.
И гр а и ж и з н е н о с т
И накрая, игр ата е проява на ж ивот, на виталност. В нея господ
с т в а т експресивността и динамиката и с то в а т я напомня на буйно
т о и палаво поведение на ж ивотн ите, на необузданата кръв и жизне
ност. Затова не е случайно, че свързваме играта главно с д е т с т в о т о
и м лад остта си. В този смисъл Ницше вижда в играта проява на Дио-
нисиевото начало - жизнен и стихиен принцип, противоположен на Апо-
лоновото начало, въплътено в разсъдливостта, ум ереността и сериоз
ността.
С в е т ъ т на к у л т у р а т а - д е й н о с т и т е 67
1. Може ли играта да заробва хората?
2. Възможни ли са утилитарни игри? Кои о т изброените сч и та
т е , че са най-близки до тях:
• И гр а та на шах?
• Х азартъ т?
• Рицарските турнири?
3. Игра ли е дуелът?
4. В какви случаи човек играе със себе си? Д айте примери.
5. Играе ли военачалникът, като чертае планове за възможно
д е й стви е по време на бой?
6. Обяснете, защо според вас малките деца че сто говорят на
играчките си ка то на невидими за нас партньори.
Според вас, защо немският мислител Ойген Ф инк допуска, че иг
р а та е не просто вид дейност, а екзистенциална, т .е . същ ност
но важна за ли ч н о стта форма на себеизява?
■ 3. Историческият свят
С ъ б и т и я т а и сл учващ ото се
С в е т ъ т на човека е историчен, т .е . времеви, а не неизменен. Въз
лови точки на този ход на човешкото време о т далечното минало, ко-
г а т о е възникнало об щ еството, до днес са о т д е л н и т е епохи. По духа
си и по своите постижения всяка една о т тя х се отличава о т предиш
ните и о т последващите я времена. И заедно с то в а разчленение на
епохи и сто р и ята е все пак ход и осъществяване по различен начин на
делата на различни хора и общности, които принадлежат към цялост
н о с т т а на човешкия род. В то в а различаване и единство и сто ри ята на
помня на ч о ве ш ка та биография, в която преминаваме през фазите на
различните възрасти и въпреки т у й осъществяваме индивидуалния си
жизнен път.
Кое все пак ни ориентира в своебразието на миналите времена? Не
са ли то в а онези случващи се особени съ б ити я, които променят ради
кално миналото и водят към бъдещето? Вероятно може да изредите ня
кои о т тях, определили и насоките на соб ствените ни пътища като
българи?
В и сто р и ята б и ти е то на отделните хора - на Аз, Ти, Ние, Те и т.н .,
68 С вят
се разкрива единствено като с ъ -б и т и е , с ъ в м е с т н о б и т и е на х о р а т а ,

к а т о з а е д н о с т . И същевременно т о е поредица о т важни случвания, съ
б и т и я , биващи такива, доколкото са значими за всички нас. Така и с т о
р и ч е с к и т е с ъ б и т и я са р е з у л т а т о т с ъ -б и т и е т о ни на хора и прида
в а т на то в а съ битие смисъл, за с л уж а в а щ да бъде з а п а м е т е н и пре
даден на б ъ д е щ и т е поколения. Тъкмо в разказите, запаметили и пре
даващи спомените и поуките о т важ ното минало на бъдещите хора,
още древните мислители виждат предназначението на науката и с т о
рия.
И все пак историческият св я т на човека не се състои само о т яр
ки събития, революциите, техническите открития, политическите про
мени, дворцовите преврати. Тези бързотечни, взривни събития са основ
ни те пунктири на историческото движение. Но не по-малко значение
им ат и по-бавните, трайни, разтеглени във времето, но и задълго вли
яещи промени в икономиката, бита, духа на различните култури. Днес и
събитията, и дълготрайните о б сто яте л ства са еднакво важни за ис
торика. Съотнасяйки ги едни с други, то й възстановява по-пълно карти
н а та на отм иналото време.
С м и съ л ъ т. И н т е р п р е т а ц и и т е
С трого погледнато, историческите събития би т р я б в а л о да са н а
пълно о б е к т и в н и . Защото това, което се е случило, не може да бъде
отстранено. Само ако се върнем назад във времето, бихме променили
случилото се. Но то в а се случва само във ф а н тасти ката и разказите
за м а ш и н а т а на в р е м е т о . В тази машина се крие вечната м ечта на
човека да влияе на събитията не само занапред, но и връщайки се на
зад, сякаш поправяйки пропуснати възможности. Ние не можем да напра
вим то ва физически. Ако то в а бе възможно, бихме създали, подобно на
Бога, най-прекрасния о т всички възможни светове.
Трябва да оставим миналото такова, каквото е било, но същевре
менно да се опитваме да го разберем, да се връщаме назад духовно, за
да не разкъсваме нишката на историята, която ни свързва ка то хора.
Времето на човека е необратимо физически, но в общуването с него ние
можем да се обърнем към корените си. И това сякаш е основната зада
ча на историка и смисълът на историческите занимания.
В то в а обръщане назад ние хората о т началото на XXI в. не можем
да избегнем о т модерния си начин на мислене, о т духа на културата, в
която сме потопени.
Затова, мислейки за миналите събития, ние неминуемо влагаме свой
с у б е к т и в е н поглед в с л у ч и л о то се. Ние не възпроизвеждаме, не копи
раме миналото буквално. Най-скучната история е тази, която само
описва станалото.
Наричали не без ирония немския историк Леополд Ранке „големия
окуляр“ заради стремежа му за пълна неутралност и об ективност при
С б е т ъ т на к у л т у р а т а - д е й н о с т и т е 69
историческото изследване. Той е автор на знам енитата фраза

,JHeka оставим фактите сами да говорят. “
Те наистина говорят, но говорят именно на нас - хората о т бъде

щ ето. Затова ние не само описваме случилото се, ф актите, но и ги ин
т е р п р е т и р а м е . Случилото се в историята е б е з в ъ з в р а тн о , но см исъ
л ъ т и р а з б и р а н е т о за н е го з а в и с я т о т н о в и т е поколения и се м е
н я т . Затова в и с т о р и я т а ф а к т и т е не са напълно о б е к т и в н и , к а к -
т о в н а у к и т е за п р и р о д а т а . И сторикът не може да се потопи напъл
но в миналото, да го преживее изцяло и без о статъ к.
Но, о т друга страна, това не означава, че п ъ т я т към миналото е
затворен, че не можем никога да разберем предците си. И стори я та е
поредица о т човешки дела, имащи определени мотиви, цели и смисъл,
ф а к т и т е , съ битията са само тя х н а т а външ на с т р а н а . В ъ т р е ш н о т о
им ядро об аче са з а м и с л и те , ц е л и те , м о т и в и т е на х о р а т а , к о и т о
м о ж е м да р а зб ер ем . И т о в а е и с т о р и я т а - е д и н с т в о на с ъ б и т и я и
смисъл.
Затова английският философ на историята Колингууд в прав, кога-
т о казва, че в крайна см етка същинската история е и с т о р и я т а на
м и с л и т е на онези, к о и т о я п р а в я т . Така, разбирайки миналото, ние
всъщност проникваме в неговия дух и го оценяваме в диалог с духа на
наш ата култура. Ние правим то в а и съдим за станал о то о т позициите
на бъдещето. А то в а означава, че в своеобразното историческо позна
ние м и н а л о т о се п р е п л и т а с б ъ д е щ е т о и в това съединение ни се
явява в и н а ги по различен начин. Затова не можем да не се съгласим с
казаното о т Б. К р о ч е, че „всяка история е всъщност история на на
шите съвременници“ и да не констатираме, че и с т о р и я т а н ям а кр ай .
Не с а м о з а щ о т о ч о в е ч е с т в о т о продълж ава своя п ъ т в б и т и е
т о , но и з а щ о т о в сяко ново поколение щ е преосм исля нанов о и щ е
пренаписв а по нов начин ч о в е ш к о т о минало.
1. В края на 1989 г. източноевропейските социалистически страни
осъществиха най-новата известна социална революция. Представе
т е случилото се о т следните различни позиции:
• на строителите на социализма;
• на западните учени историци;
• на най-младото поколение, което не помни миналото.
2. Ако не познаваме миналото, можем ли да прогнозираме какво ще
се случи в бъдещето?
70 С вят
3. За Бог историята има предопределено начало и край. Тя е Божи

я т промисъл. Какво би станало с историята, ако има много богове?
4. Кое говори повече за миналото на един народ - начинът му на хра
нене или смените на обществено-политическите системи?
Английският философ на историята Колингууд говори за важната
роля на историческото въображение при възстановяване на минало
т о . Как си представяте тази роля?
9. СВЕТЪТ НА КУЛТУРАТА
ПРЕДМЕТИТЕ
И сти нската тайна на и зкуството на майстора се състои в това,

че то й унищожава м атери ята чрез формата.
Ф ридрих Шилер
■ 1. Предметите
О п и та й те се да опишете свят, в
който липсват каквито и да е полез
ни човешки вещи! Вероятно ще се
затрудните не на шега. Но ако ви
хрумне нещо подобно, т о не ще ли на
помня на онези хайдушки народни пес
ни, в които се казва, че гората за
четника е неговият дом, т р е в а т а -
постелята, а звездното небе - завив
ката?
Ние пренасяме значенията на
най-елементарните предмети на на
шия ж ивот върху дивия свят, независимо че вероятно тъкмо този див
св я т и природни особености са прототипи на първите човешки вещи.
Хората са създали в съ о тв е тств и е със своите нужди и потребности ед
но огромно многообразие о т неща, без които не можем да съществува
ме. Тъкмо този вещен, предметен свят е в основата на нашето ежедне
вие, т .е . на по-голямата ч а ст о т ж ивота ни. Нашата с л я т о с т със и
зависимост о т св е та на културните вещи са толкова големи, че чес
т о дори не ги забелязваме или ги приемаме ка то очевидна д аденост.
С в е т ъ т на ежедневните предмети за употреба е сякаш ненат-
раплива, но неоменима ч а ст о т живота, чието значение оценяваме, ко-
г а т о се лишим о т него, например когато загубим или разрушим вещи
т е . Така ние забелязваме колко полезна е стъклената чаша тогава, ко
г а т о изпочупим всички останали и разполагаме само с бутилките. Или
72 С вят
мечтаем за истинска маса, ако сме принудени да се храним на вестник,

постлан направо на пода. В отнош енията на човека и ежедневните по
лезни предмети е налице някаква особена интим ност, автом атична съг
ласуваност, неотделимост. Защо това е така?
П р е д м е т и т е в ъ п л ъ щ ав ат чов еш ки я дух
Всяка създадена о т човека вещ е единство на природното вещес
тв о , м а т е р и я т а , о т която е създадена, и и д е а л н и те духовни цели, ко
и т о влагаме в нея. Полезните свойства и качества на е с т е с т в е н и т е
суровини се „о тд е л я т“ о т останалите и се организират в подходящи за
употреба и ползване о т човека ф орм и.
Още А р и с т о т е л вижда тъкмо във ф о р м а т а на предм етите не
просто външните видими контури на вещ та, но и т я х н а т а идеална цел,
техния смисъл. За античния мислител без а кти вн о то формообразуване
природната материя би била само м ъ р т в о в е щ е с т в о , п р о с т а в ъ зм о ж
н о с т . О б р азе ц на т о в а ф орм о образув ан е е т ъ к м о ч о в е ш к а т а дей
н о с т . Мраморът би останал само безформен скален материал, ако не
се пригоди към замисъла на скулптора, а без полезните форми на гли
нените съдове сам ата глина би била просто меко и податливо на про
мени земно вещ ество. Така предм етите въплъщават човешките замис
ли и дух. А компютърът не само въплъщава духа, но и сякаш „се с т р е
ми“ да го замести напълно.
П ред м етите ка то т е к с т
Подобно на човешките действия, и предм етите на културата са
значими само доколкото им ат смисъл за нас. В то в а си духовно качес
т в о с в е т ъ т на човешките предмети е подобен на т е к с т , на о б е м и с т а
к н и га , по „стр а н и ц и те “ на която можем да разчетем намеренията, це
лите, нуждите и дори духовните ценности на хората о т различните ис
торически времена. Ч есто археолозите са в състояние да съдят за най-
далечното „лишено о т писменост“ човешко минало единствено по запа
зените предмети и оръдия на труда.
1. Има ли безсмислени предмети? Бихте ли посочили такива?
2. Ще изредим по двойки някои о т най-употребяваните предмети в
различните епохи. Какъв т е к с т бихте написали за духа на съот
ветната епоха и култура, разсъждавайки върху смисъла на тези
предмети:
- компютърът и сметалото;
- „кубчето на Рубик“ и топката;
- пижамата и костюмът;
- копчето и ципът;
С вят 73
- капанът и стрелата;
- ралото и тракторъ т;
- електрическата крушка и Восъчната свещ;
- лъкът и атом ната бомба;
- фритюрникът и глиненото гърне;
- чаеният серВиз и пластмасовата чашка;
- ръчнотъканият килим и теракотните плочки?
3. Кои според Вас са предметите, имащи най-голямо значение за чо
века? Ако попаднете сами на необитаем остров, кои т р и предмета
бихте искали да имате? Обяснете, защо точно тези предмети?
М артин Хайдегер счита, че една о т основните форми на отноше
нието на човека и света е боравенето. Битието за него е „подръч
но“ за човека. Да си 8 света, означава да боравиш с нещата. Бора
вейки, човекът е не просто в света, но и строи света. Какво според
вас означава това?
■ 2. Потребителят
„Н аш ет о об щ ест в о е пот реби
т ел ско “ - заявява съвременният соци
олог З и гм у н т Бауман.
Наистина, хората винаги са п о т-
ребявали, за да същ ествуват, но о т
последните десетилетия на отминалия
век свръхмерното консумиране, жажда
т а за потребление на все нови и нови
стоки, услуги и блага е ненаситна. Не
що повече - днес сякаш с а м о т о об
щ е с т в о принуждава х о р а та да бъ
д а т преди всичко консум атор и. П о т
реблението се превръща о т нужда 8
задължителна норма.
На какво се дължи според вас този нов дух на времето? Ще изре
дим няколко причини, а вие преценете, коя о т т я х е в основата на п о т
ребителския м а н та л и те т:
- излишъкът о т материални и духовни блага, създаден поради твъ р
де бързото развитие на техниката и многообразието о т предлагани на
хората услуги;
- ролята на рекламата, възможна само в съвременното общество
74 С вят
с развити комуникации и средства за масова информация;

- е с т е с т в е н и я т стремеж на човека към разнообразие и неограни
чените му възможности да изпитва радост и удоволствие о т новото;
- насърчаването на потреблението о т имащите власт, за да не се
насочва вниманието на хората към други важни проблеми, и нуж дата о т
социални промени;
- стрем еж ъ т за печалба на големите производители, които непре
къснато създават все нови и нови привлекателни стоки и блага.
Д о п ъ л н и те л н а о р и е н т а ц и я
Древните философи циници демонстративно показвали своето презрение
към лукса и разкоша на човешкия живот. Според тях прекомерното потребле
ние прави човека роб на потребностите и нуждите и ограничава неговата сво
бода. Затова богатството и премногото вещи не правят човека щастлив. Ци
никът Диоген съзнателно ходел облечен в дрипи и бос, живял не в уютен дом
като останалите си съграждани, а в бъчва и демонстрирал пренебрежение към
материалните благини.
Епикурейците издигнали като принцип на щастието разумната мяра в
удоволствията. За тях прекомерното удоволствие винаги води до страдание,
тъй както преяждането или пропиването о т наслада се превръща в болезнено
състояние на човека.
Стоиците също смятали, че духът и свободата на личността се каляват
8 изкуството да не се поддаваме на многобройните външни съблазни. За тях
истински уверен в себе си и достоен е не онзи, който страни о т удоволствия
т а на живота, а този, който не се изкушава, живеейки сред тях. Разказват, че
т е обучавали учениците си на интелектуална невъзмутимост и твърдост, ка
т о ги събирали около отрупана с лакомства трапеза, след което изхвърляли
вкуснотиите и се хранели с хляб и вода.
А скетъ т
Смисълът на аскезата е борбата срещу
см ъ р тта 8 им ето на вечния ж ивот.
Н. Бердяев
Ние виждаме преди всичко значението на аскетическия морал за ре

лигиозните хора. Аскетизмът ка то практика, типична както за христи
яните, та ка и за вярващите о т други вероизповедания, е усилие за из
дигане на ц е н н о стта на духовното над нуждите на плътта. А ске тъ т
осъзнава, че 8 йерархията на ж итей ски те ценности по-голям смисъл има
духовното извисяване и пречистване, издигането към Бога, отколкото
задоволяването на материалните телесни нужди. Поради то ва аскети-
т е полагали усилия да поти сн а т телесните си потребности в им ето на
духовното спасение. Е то защо а ске тъ т е човек на борбата с природа
т а в себе си, човек на самодисциплината и т в ъ р д о с т т а на духа. Той на
мира сила в противопоставянето както на земните изкушения, та ка и
дори в помисъла за тях.
С в е т ъ т на к у л т у р а т а - п р е д м е ти те 75
1. Може ли да се счита, че човек става аскет по принуда, например
ако няма възможност да си набави нужните блага?
2. Кой според вас е аскет о т следните фигури:
- пазещата диета госпожица;
- монахът, минимизирал до крайност своите телесни потребнос
т и и отдал се на служба на Бога;
- политикът популист, който демонстрира скромност в потребле
нието, за да се харесва на тълпата и да не я дрази излишно;
- старецът, комуто вече са безразлични многото блага на живо
та?
3. Задължително ли е философът да бъде аскет?
С ъ в р е м е н н а т а п о т р е б и т е л с к а м ания
Дали е вярна кон ста та ц и ята на мнозина философи, че ранният и
зрелият капитализъм са общ ества на производството, а съвременният
късномодерен капитализъм - общ ество на потреблението?
Не наблюдаваме ли даже у нас, даже и сред нас онези хора потреби
тели, които непрестанно се ч у в с тв а т неудовлетворени о т вещите, ко
и то притеж ават, и т ъ р с я т възможности да ги заменят с все по-нови и
нови?
Днешният потребител ка то че ли не п о т р е б я в а , за да ж и в е е , а
ж и в е е , за да п о т р е б я в а . И то ва за някои хора се превръща в ед инст
вения смисъл на самия ж ивот.
П о тре би телят е обладан о т сти х и я та на придобиването и изхвър
лянето. Той ка то че ли не понася нищо трайно. Х ана Аренд казваше, че
с в е т ъ т на вещ ите е необходим на хората, за да преживяват чувство
т о за стабилност и устойчивост на живота. Поради то в а за човека е
о т значение увереността, че
,предм етите около него надживяват д ействията, които ги създа
в а т “.
П отребителят, обратно, не търси спокойствието в трайнияи неиз
менен предметен свят. Неговата натура е винаги неудовлетворена. Ни
коя вещ и никое удоволствие о т св е та не се счита за последно или за
върховно. В манията си за потребление съвременният консуматор напо
добява на чужденеца, който не може да се установи в никое м ясто на
планетата и неудовлетворено продължава пътя си.
„За потр е б и те л и те о т потребителското общ ество - пише Бауман
- да търсиш нещо и да не го намираш или по-точно - все още да не го
намираш, не е физическо неразположение, а обещание за блаженство; мо
же би т о е сам ото блаженство. “
Дали духът на п о тр е б и те л ств о то не е свидетелство, че в съвре
76 С вят
менния сВят се е извършила една огромна промяна В човека, че ж ел ан и

я т а с т а в а т по -В аж н и о т н у ж д и т е ? Или, В смисъла на М а р т и н Х ай-
д егер, тоВа непрекъснато обграждане с нови Вещи и занимание с тя х
не е бягстВо о т сам ите нас, сливане с предметния свят?
1. Ще изредим няколко типа поведение на хората. Кое според вас е
потребителското:
- това на човека, който непрекъснато сменя вещите си, дома си,
колите си;
- това на човека, който се е женил многократно;
- това на човека, който обича предметите за еднократна упот
реба;
- тоВа на човека, който е любопитен и о ткр и т към всяка новост,
която се появи;
- това на човека, който не знае какво да прави с парите си?
2. Правите ли разлика между потребителя и колекционера и ако пра
вите, я илюстрирайте с примери!
3. Защо Бауман е на мнение, че потребителят не помни?
Ерих Ф ром намира, че потребителството е ф орма на мазохизъм,
на омраза към самия себе си, която се изразяВа с унищожаване и
смяна на предметите, които са част о т нашето минало и с това
елемент на нашата идентичност. Унищожавайки собствения си
предметен свят, потребителят сякаш унищожава и самоличността
си. Коментирайте тази позиция на философа!
■ 3. Оръдията на труда
Бихте ли напрабили разлика между п р о сти те предмети, които из
ползваме за нуждите си, и оръдията на труда? Какво според Вас отл и
чава едните о т другите? Може ли да се каже например, че първите са
обект на наш ето действие, а в т о р и т е - средство за други действия?
Оръдията на труда са създадени специално за овладяването на сВе-

т а , за засилването на В л астта на човека над природата. Те сякаш „раз
ширяват“ до непознати хоризонти наш ите е сте стве н и способности и
Възможности. В известен смисъл т я х н о то произвеждане е като че ли
подтикнато о т желанието да компенсираме природните си ограничения.
С в е т ъ т на к у л т у р а т а - п р е д м е ти те 77
„ П р и р о д н и т е “оръдия на т р у д а
Първите оръдия на труда са нашите е с т е с т в е н и о р га н и - ръцете,
краката, тя л о то . В овладяването на природата човек първоначално из
ползва това, което сам ата т я е създала. Това означава, че е к у л т и в и
рал ум ени я, начини, т е х н и к и на д е й с т в и я на т е з и о р га н и в отнош е
нието си към нещ ата о т света.
Е с т е с т в е н х а р а к т е р им ат и случайно п р и д о б и т и т е о т пр и р о
д а т а полезни п р е д м е т и и явления - о с т р и т е камъни или кости о т ум
рели животни, използвани о т първобитния човек за ловуване, огънят о т
горските пожари - опитомен в постоянно тл е е щ а та жар на домашното
огнище...
Природното надделява и в ж и в и т е оръдия на т р у д а - о п и т о м е н и
т е ж и в о т н и . Това са ловните кучета или соколи, преследващи плячка
т а на ловците или пазещи домовете, конете, скъсяващи разстоянията,
в п р е га тн и те животни, обработващи нивите. Но в природата на тези
живи оръдия подобни действия не са заложени. К уч етата наистина ла
я т срещу други животни и хора, но се п р и у ч а в а т да пазят хорските
блага. Конете б ягат бързо, но се п р и у ч а в а т да го правят според нуж
дите на хората. Така 8 действията на тези същества се вмъкват вън
шни на природата човешки цели. Използването на природните явления
или същ ества за наш ите цели е вече ч а с т о т т е х н и ч е с к и т е зам исли
на чов ека.
Техниката
В същинския смисъл на думата е с т е с т в е н и т е органи на човека,
както и ж ивотинската работна сила, не са технически средства. Тех
никата е сферата на оръдията, предм етите за действие, и з к у с т в е н о
създадени о т х о р а т а .
Тя е придатък на човешката телесност, която разширява възмож
н о с т и т е на човека и увеличава сто кр а тн о силите на всеки индивид. М а
ш и н и т е , които хората интензивно създават о т XVIII в. насам, изискват
обслужване, контрол и насочване о т тях. Но в сравнение с ръчните оръ
дия на труда т е са вече п о-обособ ени и о тд е л е н и о т т е л а т а на ра
б о т е щ и т е . Те функционират самостоятелно и копирайки човешките
действия, вършат същ ото ка то тях, но м н о г о к р а т н о по-бързо. Всъщ
н о ст машините въплъщават най-пълно идеята за р а ц и о н а л н о т о дейс
т в и е - действие по план, който се осъществява по един с т р о г алго
ритмичен начин - в последователна смяна на функции, в постепенно и
организирано привеждане в движение на все по-нови и нови части и ме
ханизми. Машините тир аж и р ат рационалните дела, т е са по своето
предназначение е д н о т и п н о п рилагане на определени ф ункции. Затова
т е произвеждат блага по-скоро като еднакви, униф ицирани ф орм и на
о р га н и з а ц и я т а на т р у д а и трудно м огат да заменят индивидуалното
м айсторство и творчество на отделните хора.
78 С В ят
О т ч у ж д е н и я т с в я т на м а ш и н и т е
Тяхната относителна сам остоятелност и автоматизъм, ф актът, че
м огат да р аб отят и без присъствието на човека, с т и га да са захранени
с енергия и да не са развалени, буди още в началото на Новото време
безпокойство и страх. Човекът започва да си представя св е та на ма
шините ка то заплаха за самия себе си. Той вижда в т я х един о т ч у ж
ден о т о б щ е с т в о т о с в я т , ч и я т о н а р а с т в а щ а сила и с а м о с т о я т е л
н о с т м о г а т да и з м е с т я т и з а м е с т я т с а м и т е хора. При зараждане
т о на капитализма работниците в Англия разрушавали машините във
фабриките, заш ото „изхвърлят“ на улицата хиляди безработни. Но освен
то в а хората съзирали в невероятната мощ на техни ката и възмож
н о с т т а един ден о т господари да с т а н а т нейни роби. В „т и р а н и я та на
колелата, ж и ц и т е и р е л с и те “ , по думите на немския философ и и с т о
рик Ш пенглер, се отразявала не толкова силата на човека, колкото не
го ва та немощ и невъзможност да спре набиращото скорост индустри
ализиране на света, философите о т XX в. вече виждат в човека при
датък на машината, нейна функция. Работниците в конвейрното фабрич
но производство трябва да спазват ритъма и да се ад аптират към ско
р о с т т а на поточни те машинни линии. Да си припомним Чарли Чаплин в
знаменития филм „Модерни времена“ . Той подтичва след машинната ли
ния, за да завинти поредния болт, докато в един момент сам ата маши
на го поглъща в себе си.
1. В какъв свят бихте предпочели да живеете:
- в свят, който човекът контролира с ума, ръцете и уменията си,
но за сметка на по-ограничено влияние върху природата и по-мал
кото материални блага на културата, или:
- в свят не необятни възможности и постижения, дължащ се на
техниката, но с непредвидими последици за самите хора?
2. В какво според вас се корени основната опасност о т безспирно
т о развитие на техниката:
- 6 изчерпването на природните суровини и енергийни източници;
- в бясната скорост на промените, към която хората трудно се
адаптират;
- във възможността машините да изместят повсеместно хората
и да ги лишат о т щ астието на индивидуалния труд и успехи;
- във ф антастичната вероятност в един бъдещ ден машините да
надминат по съвършенство техните създатели - хората, и да ги
поробят?
Сбегттьт на к у л т у р а т а - п р е д м е ти те 79
Херберт Маркузе констатира с тъга, че те хн и ка та в съвремен
н о т о об щ ество вече не е политически неутрална. В по-ранните
исторически времена т я е била просто средство за овладяване на
природата. Но днес владеенето на високите технологии, прилагани
във военната индустрия, както и на техническите средства за ма
сова информация и комуникация, дават на политиците извънредно мо
гъща и опасна власт. Така техниката заплашва една о т основните
човешки ценности - свободата. Коментирайте тези изводи и, ако
можете, ги илюстрирайте с примери о т най-новата световна исто
рия!
ЗАКАЧКА
Романтиците отричали техниката и изисквали връщане назад към
природата. Английският изкуствовед Дж. Ръскин протестирал сре
щу прокарването на железни пътища в Англия, като пътувал с каляс
ка успоредно на жп линиите. По този повод Николай Бердяев пише:
„Той е можел да си позволи то в а , за щ о то е бил милионер . "
Ч овекът-м аш ина и м аш ината-човек
През Просвещението, опиянени о т възможностите на техни ката и

въплътения в т я х разум, философите сравняват човека с машината.
Ф ренският философ Л ам етри описва Човека-машина к а то съвършен
механизъм - с организиран, точен мозък, предизвикващ съгласувани и
ефективни действия. Такъв човек е човек без емоции, рационално същес
тв о , което действа безупречно и подредено.
Освен то в а модерното време е ускорено. То е отказ о т космичес
кия и божествен цикъл на нещата. На такова време повече кореспонди
ра динамиката на машинните действия, отколкото по-бавните е с т е с
80 С вят
твени процеси.
Но дали наистина човекът е машина? В състояние ли е например
машината да променя сама действията си, да се „препрограмира“ съоб
разно нови об сто ятел ства? Влага ли машината смисъл 8 тях? И об
ратно - можем ли напълно да отстраним емоциите, с т р а с т и т е , ч у в с т
в а та си в делата по подобие на машините? И какво означава, че маши
н а та няма душа?
Сред техническите средства, които човекът ползва, в XX в. се по

явиха р о б о т и т е . В индустрията се прилагат роботи, наподобяващи
външно на машините - то ва са а в т о м а т и т е . Разликата между ста р а
т а механична индустрия и а вто м а ти ка та е, че в а втом ати чн ото про
изводство машините осъщ ествяват пълния м у цикъл, т . е . п р о и зв е ж
д а т изцяло п р о д у к т и т е - о т начало до край. Ролята на човека е ся
каш само да пусне в движение машините и да ги контролира о т в ъ н .
Но и с т и н с к и я т р о б о т е п о-ско ро и н д и в и д у а л н а та м а ш и н а , ав
т о м а т с индивидуални функции и наподобяващо на човека лице. Така
то й в известен смисъл е алтернатива на обичайната техника. Р оботъ т
по качества се приближава до своите създатели хората и сякаш ги ими
тира. В многобройните ф антастични книги т о й е дори истински „прия
те л на човека“ или обратно - негов враг.
П ъ т я т на т е х н и к а т а е преход о т оръдия на т р у д а , които по-ско-

ро им ат е с т е с т в е н произход, през м е х а н и з м и т е с т я х н а т а рационал
на и отчуждена о т човека изкуствена природа до техниката с човеш
ки облик ( р о б о т и т е ) . Това като че ли е процес на очовечаване на т е х
никата, чийто връх са к о м п ю т р и т е - онези машини, които са най-бли
зо до човешките възможности с т я х н о то изкуствено „съзнание“ и ми
га щ и те като очи екрани.
1. Има ли машина, в която част, елемент е сам ият човек?
2. Защо според вас писателят ф антаст А. Азимов отказва на робо
т и т е о т своите книги „правото“ да възразяват на заповедите на
хората господари? А ако господарят сам поиска да умре?
3. Ж ивотните в зоологическата градина оръдия на труда ли са?
4. П ътят на техниката е път на увеличаване на нейните възможнос
ти. Означава ли това, че машините с т а в а т все по-свободни?
Как бихте коментирали мисълта на Николай Бердяев, че „техника
та , о т една страна, отслабва духовността, но о т друга <...> е ос
вобождаване на м атерията и плътта, възможност за по-голяма сво
бода на духа“?
С В е т ъ т на к у л т у р а т а - п р е д м е ти те 81
■ 4. Виртуална реалност и Интернет

Класическите философи се питаха как човек може да достигне до
и сти нска та реалност. Днес Все по-често Възникват други Въпроси:
„Има ли истинска реалност?“ , „Нужна ли ни е истинска реалност?“ , „Не
е ли по-ценно да си създаваме нови реалности?“ .
Н о вата реалност
Реалността може да се симулира. Това е ноВото удоволствие, кое
т о завладява света. Илюзията, че възприемаме „истинска реалност",
докато всъщност възприемаме ярки компютърни образи, носи името
„виртуална реалност“ . В тесен смисъл на термина „виртуална реал
н о с т “ има тогава, ко гато гледаме в очила, чрез които по компютърен
път у нас възникват усещания, които не идват о т реални предмети, но
толкова силно приличат на тях, че човек губи к о н т а к т с околната фи
зическа среда и се пренася изцяло в симулираната по компютърен път
нова реалност.
В по-широк смисъл виртуална реалност е всеки компютърен т е к с т
и образ. Но дори телевизията и киното м огат да бъдат причислени към
най-широкия смисъл на виртуална реалност.
К акто в началото на живописта, та ка и т у к отначало образите на
подобяват п о зн атите ни предмети о т околния свят. Но с развитието
на симулациите се появяват все повече сюрреалистични персонажи,
предмети, пейзажи. Човек си създава нова, компютърно направена м и то
логия.
С в е т ъ т на симулациите е като възкръснал митологичен пейзаж.
Глобалната медия И н т е р н е т
Събирането на машините една до друга създаде фабриката на XVIII
и XIX в. Обединяването на производствените процеси в конвейрна лен
т а създаде модерния завод. Свързването на ком пю трите един с друг
създаде И н т е р н е т .
Древните са записвали на папируси епоси за своите царе. Гутен-
берг о тп е ч а тв а Библията и та ка т я влиза във всеки дом. И н те р н е т
обедини библиотеките и свърза хората о т цялата планета - за инфор
миране, за общуване, за работа. Никога досега човечеството не е било
така бързо и та ка мащабно информирано. Ч ув ств о то за принадлежност
към едно глобална о б щ н о с т променя усещ ането за близо и далече. Съ
седът по електронна поща или ICQ, мейлинг лист, ч а т или дискусионен
форум може да се окаже по-близък о т съседа по вход или офис.
Ако търсим „виновни“ за падането на С те н а та , т о сред номинира
ните със сигурност трябва да бъдат PC (персоналният компютър) и Ин
т е р н е т. Персоналният компютър позволява на индивида да се учи, да
работи и да печели без да се нуждае о т мащабните строежи и грандо-
82 С В ят
майски проекти на държавата. И н тер нет Възвести новия глобален

с в я т , в който няма м ясто за бразди, граничари и вечно намръщени пар
тийни секретари. Днес човек може да живее в Родопите и в същ ото
време да учи в Холандия или да създава софтуерни продукти за фирми в
САЩ или Канада.
И н те р н е т силно стесни полето на цензурата. П р о з р а ч н о с т на дър
ж авата стана лозунг на И н тер нет поколението. Д остъпът до информа
ция и свободата да публикуваш информация, която да бъде четена о т
целия свят, превръщат И н тер нет в кошмар за финансови аферисти, ко
румпирани политици и местни феодали.
Текст и хи п ер текст
Т екстъ т в класическата книга е построен линейно. В И н те р н е т не
само компю търите са свързани един с друг, но и докум ентите им ат
препратки към други документи. Тези препратки (обикновено са подчер
тани думи в син цвят) създават „ х и п е р т е к с т “ (свързан чрез „хипер
връзки“ , т .е . препратки, т е к с т ).
Новият вид т е к с т води до промяна в стила на четене. Ч е те н е то
не е линейно, а най-често ти п „ л а б и р и н т “ . Човек започва да ч е те до
кумента, после се отклонява по някоя хипервръзка към друг документ,
о т него може да отиде към друг, връща се, продължава, пак се о ткл о
нява и т .н . Така о т един документ чрез хипервръзки човек може да об
ходи целия И н те р н е т (ако, разбира се, ч ете със с к о р о стта на светли
ната и връзката му с И н те р н е т е не по-малко бърза).
Може да се допусне, че един хипертекст не се ч е те еднакво о т два
ма души. И н те р н е т е Вавилонска б и б л и о т е к а , в която всеки може да
прочете и създаде свой уникален роман.
Но и този с в я т има своя Мефистофел, своите Луцифер и Карабас
Барабас. Някъде можете да срещ нете демоничен хакер, който се разхож
да ка то с ролер из ваш ето PC или променя по свой вкус личната ви уеб
страница. Другаде сатанински производител на вируси се забавлява с
то в а да довежда ум ната ви машина до състояние на умопомрачение, а
вас да превръща в об и та тел на каменната ера.
К акто при Емпедокъл Враждата и Любовта управляват света, т а
ка и в И н те р н е т срещаме не само нови приятели, но и сякаш неизбеж
ни те анонимни подлеци.
1. Къде човек се чувства по-свободен: във виртуалното или в
реалното?
2. Накъде се развива И нтернет: към глобална свобода или към
глобален надзор?
10. БОГ
Бог ни е по-близък, по-сроден и затоба

по-лесно познаваем, отколко сетивно
възприеманите, телесни те неща.
А В гу с т ин
Съвършенствата на Бога са съвърш енствата
на наш ите души, само че то й ги притежава неограничено.
Лайбниц
■ 1. Абсолютният творец на света

За древните гърци Космосът е абсолю тното, защ ото дори над бо
го ве те о т Олимп властва неведомата Съдба. Боговете не са създали
света, а само са го подредили до Космос. Х р исти янството носи нова
идея за абсолю тното. Тук Бог е абсолю тното.
Бог е един, т о й няма ни то олимпийска свита, ни то враждебни не
му природни сили. За него не съществува нищо абсолютно чуждо (нали
е Абсолют!). Християнският Бог не идва като Зевс едва след две поко
ления богове. Той няма история, защ ото е вечен и други богове освен
него няма.
За него не може да се каже, че подобно на Зевс, властва над о с т а
налите същества. Силата на Зевс е огромна, но не безмерна, а могъ
щ е с т в о т о на Бог е безкрайно. Бог е всемогъщ. Това непонятно по своя
мащаб могъщ ество се изразява най-вече във факта, че т о й не само под
режда Космоса, както правят езическите божества. Бог е тв о р е ц . На
него не му е нужен хаос, за да го облагороди, нито стихии, чиято енер
гия да използва. Бог т в о р и о т нищо (ех nihilo). Дори м атерията е с ъ т
ворена. Той няма за инструм енти светкавици, мълнии или ураганни в е т
рове. Бог твори с чудо. Това творчество е о т свободна воля. То няма
причини, не е израз на съдбовна необходимост, защ ото Бог е Абсолют.
84 С вят
Гръцките богоВе били наричани „завистливи“ . Те понякога завиждат

както един на друг, та ка и на красиви или изкусни индивидуалности сред
см ъ ртните хора. Християнският Бог е създал све та със свободната
щ едрост на абсолютен творец и неговата творяща мощ е неизчерпае
ма, затова то й е благ.
И понеже Бог е един и е творец на всичко съществуващо, то й е т о
ва, което може да бъде. Бог е съвпадение на битие и възможност. Сле
дователно негово свойство е с ъ в ъ р ш е н с тв о то . Бог няма недостиг о т
битие, няма неосъществени възможности. Той е пълнота. За него няма
„извън“ , „още не“ или „вече не“ .
Затова то й е всезнаещ. На него не са му нужни везните на Теми-
да или указанията на Съдбата. Бог е създал света, т о й крепи света
(поради то в а носи им ето Вседържец) и о т него идва и с ти н а та за све
т а . С в е т ъ т ка то минало, настояще и бъдеще е прозрачен за твореца.
Бог е преди света, крепи све та и предначертава бъдещето на света.
Нищо не може да се случи, ако т о не е тръгнало о т Божия замисъл. Ни
що не може ни то да се роди, нито да престане да съществува, ако не
следва абсолю тната воля.
■ 2. Троицата
Християнският Абсолют е личностен Абсолют. Той не е безмълвен
и мрачен Хаос, не е безразсъдна природна мощ ка то т и т а н и т е , нито
своенравен владетел с атлетически подвизи ка то Зевс. Зевс укротява
тъ м н и те космически сили и после извършва едни или други божествени
деяния, но не говори. В гръцката вяра няма Библия, т.е . свещен свод, в
който Бог не само да демонстрира своята несравнима с нищо енергия,
но и да се явява на хората като дух, да разкрива себе си словесно. Хрис
тиянският Бог е Слово. В началото на езическия св я т сто и Хаос, а в
началото на християнския свя т е Бог-Слово. „В началото беше Слово
т о , и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан 1:1). Бог е не
само творец, създател на света, но и О ткровение. В него то й разкри
ва и с ти н а та за себе си, и сти н а та за све та и и сти н а та за човека.
Християнският Бог е „Ти“ , а не „Той“ или „То“ . Към него човек се об
ръща к а то личност към личност. В своята молитва човек се вглъбява в
себе си и чрез словото си среща неговия Дух. Езичниците демонстри
р а т б ли зостта си до бож ествата, като ж е р т в а т в тяхно име ж и в о т
ните. Така т е демонстрират своята сила и в същ ото време я подчиня
в а т на б ож ествата. Християнската близост е изцяло духовна, т я е пре
биваване в молитвено отърсване о т тленното.
С ъ щ н о стта на Бога е една, но лицата му са три: Бог-О тец, Бог-
Син и Бог-Дух образуват единство, което ограниченият човешки разум
не разбира. Бог е Монада и Триада, то й е 1=3 и 3=1. Тази „н есл ятост и
Боз 85
неразделеност“ на т р и т е лица В Бож ествената Троица е достъпна са

мо за вярата. Н ито логиката, нито м а тем ати ката м о га т да съизмер-
в а т своите истини с и сти н а та за природата на Бога.
■ 3. Човекът
Възвисяването на идеята за Бога до Абсолют е възвисяване и на
човека. Той е „образ и подобие“ (Битие 1:26) на Бога, а не просто тв а р
сред другите твари. Щом основното в идеята за Бога е творческата
свобода, то га в а човекът има пределно висш образец за себе си. В хрис
тиянското мислене човек е л и ч н о с т . Само та ка то й отразява б ож ест
вената същност. Според П ико дела М ирандола всички сътворени о т
Бога същ ества им ат фиксиран о т него облик и единствено на човека е
предоставена св обод а. Човек сам е „ваятел“ на своя лик. Той не е ни
т о смъртен, ни то безсмъртен - „може да се изроди и да ста н е подобен
на безсловесните твари, но може и да се издигне до небесните висини“
(Пико дела Мирандола).
Затова с т е п е н та на „подобие“ зависи изцяло о т усилията на са
мия човек. Той не се ражда светец, но може да живее свято и да бъде
признат за светец. Негова е мисията да въздигне природата чрез сло
вото. Ако живее според Словото, ако е изпълнен със Светия Дух, т о г а
ва човек сам ще покаже как п л ъ тта може да стане достойна да носи
духовното в себе си. Неговото ж итие ще бъде свидетелство, че тяло
т о , а следователно и цялата природа, е създание на Бога. Ако създате
л я т е зла и демонична сила, тога ва човекът не би могъл да преобрази
природното в себе си, духовното не би успяло да подчини на своите свя-
т и цели земното съществуване.
Бог е създал света о т нищото, а човекът в подражание на своя обра
зец може да пресъздаде света духовно, ако живее духовно и в тварния
свят. Като част о т Космоса гръцкият човек е едно живо и разумно, но
смъртно същество в един жив и хармоничен Космос. Християнският човек
не идва о т лоното на природата, а о т Бога. Чрез О ткровението то й
знае за бож ествената си искра. Благодарение на свободата си т о й е
съгрешил и тази грешка е грях, престъпване на свещения порядък на
света. Но гр е х о п а д е н и е т о е също символ за необходимия преход о т т е
лесно към духовно съществуване на човека. То е символ за мъчителния
път, който човек трябва да измине, за да превъзмогне напълно егоизма
и с у е т а т а на тленното, за да пренесе ж ивота си във в е ч н о с тта на ду
ха.
Това е бож ественото спасение, т о е „ц а р ство то небесно на земя
т а “ . Ако човек живее с вечното, то й сам ще се увери в края на земно
т о си ж итие, че „е живял вечно“ . Човешкото тяло е езическо, но „душа
т а е християнка“ (Т ер ту л и а н ).
86 С вят
■ 4. Богочовекът
Сътворението на обета и на човека е чудо, което човек не разби
ра, а с грехопадението си показва, че не умее да запази ч и с т о т а т а си
на поместен в рая избраник. В своето милосърдие Бог решава да въплъ
т и в човешки облик едно о т своите Лица. Бог-Син става и син челове-
чески. „Словото става плът.“ Земното име на Бога е Иисус Христос.
Земното пребиваване на Бога го прави зрим, за да бъдат убедени и оне
зи, които са загубили духовния си поглед и вярват само на природното
си зрение.
Този „Небесен Човек“ (по израза на an. Павел) е едно лице 8 две
природи - божествена и човешка. Христос е изцяло Бог и изцяло човек.
Той е Лице на Абсолюта, но в човешки облик. Неговата личност е бо
жествена, а т е л е с н о с т т а му е човешка. Той не прилича на езическите
„полубогове“ . При него няма съчетание, чрез което едната природа да
търпи ущърб за см етка на другата или и двете да бъдат взаимно огра
ничени. Това въплъщение е е д н о к р а т н о чудо, за разлика о т спорадични
т е превръщания на гръцките богове. Тази единственост му придава ве
личаво историческо значение. Тя разполовява земното време. Тази непо
нятна „среща“ на бож ественото и човешкото начало в индивидуалност
т а на Христос е нагледно чудо. То демонстрира как в п л ъ тта си човек
може да се уподоби на своя Бог - като бъде личност, т .е . слово, ста н а
ло плът, и с то в а да покаже, че грехът може да бъде преодолян и в при
родната форма на човека.
Христос извървява своя земен път до Голгота не ка то демонстри
ра природна сила. Неговият подвиг е духовен.
С м ъ р тта на Христос е изкупление за носения през поколенията ро
дов грях на човека. Тя е обаче и съкрушаване на Дявола, на силата, коя
т о удържа човека в пределите на преходното. Тогава човек забравя за
висш ето си предназначение, живее с мимолетното и се суети около
с в е т с к и те неща. Разпятието и възкресението са символи на крехкото
телесно начало у човека и на силата на духа, която превъзхожда дори
см ъ ртта.
Болката и ужасяващ ото чувство за богоизоставеност в кръстни
т е мъки на Христос символизират моментите, в които човек осъзнава
дистанцията, която соб ствената му заблуда е прокарала между блажен
с т в о т о на благочестивата вяра и лутането из неосветените пътища
на злото.
■ 5. Вяра и разум. Вярата на разума

С хр и сти я н ств о то същ ествуването на Бога става една о т най-
проблематичните тем и на философското мислене. Въпреки че спорове-
Бог 87
me започват още със соф истите в

древна Гърция, характерът на хрис
тиянската религия - универсална за
всички народи, добиваща влияние
чрез активно проповедничество, кое
т о трябва да убеди 8 и с ти н а та за
единия Бог цялото разумно човечес
т в о - превръща тази тем а 8 спорна
граница за теолози и философи.
Тома Аквински, Д е ка р т, Паскал
и Хегел са сред изобретателите на
оригинални аргументи, с които разу
мът трябва да бъде убеден да прие
ме догм ата на вярата за истинен.
А р гум енти те на Тома Аквински са следните:
1. Д виж ението. Неговото съществуване е очевидно, но всяко дви
жение е ре зул та т о т въздействието върху неподвижно тяло о т някак
во друго тяло, което притежава движение. Това движещо се тяло тряб
ва да е получило своето движение о т нещо друго и т.н . до безкрайност,
но то га в а ще бъде трудно да се обясни как движението е започнало. За
то в а е необходим някакъв първодвигател, т.е . нещо, което притежава
самодвижение. Това може да бъде само Бог.
2. П ричините. За всяко нещо има създаваща го причина. Тя е или
първоначална, или производна. Но за да има производна причина, трябва
да има първоначална причина и това е Бог.
3. В ъ зм ож ност и необходим ост. Има неща, които е възможно да
същ ествуват, но е възможно и да не същ ествуват, т.е . т е не съ щ ест
вуват по необходимост и затова все някога п р е ста в а т да същ еству
в а т. Досега обаче е изминало безкрайно много време и ако нямаше ни-
т о едно нещо, което да съществува по необходимост, то га в а всички не
ща да бяха престанали да същ ествуват. Но очевидно около нас има съ
ществуващи неща. Следователно има нещо, което не може да не същес
твува, и то в а е Бог.
4. С тепени на съ щ ествуване. В нещ ата има различни степени. Ед
ни неща са по-топли, други - по-студени. И зточникът на то п л о то се на
мира 8 онова, което е най-топло - огъня. Следователно нещ ата о т оп
ределен вид произтичат о т най-съвършеното о т този вид. Това важи и
за б и т и е т о изобщо. О т най-съвърш еното б и т и е произтичат всички
останали степени на нещ ата и това битие е Бог.
5. Ц ел есъ об ра зността. В природата лесно може да бъде забеляза
на целесъобразност, подреденост на неживо и живо. Но т я е лишена о т
съзнателна воля и следователно тази целесъобразност трябва да е де
ло на свръх-природна воля. Тази висша воля е Бог.
О бщ ото в аргум енти те на Тома Аквински е, че ако нещо в с в е та
88 С8ят
съществува, то в а е възможно само чрез същ ествуването на твореца

на света.
Но има и друг път. Дори да се усъмним в същ ествуването на при
родата, дори да останем насаме единствено със своите мисли, сред
т я х ще открием и д е я т а за Б о г и т я е достатъчна, за да докажем не
го во то битие. Така постъпва Д е к а р т . Аз откривам сред мислите си
и д е я т а за едно съ въ рш ено с ъ щ е с т в о - всемогъщо, всезнаещо и т.н .
Но дали т о съществува? Ако не съществува, тога ва тази идея ще има
недостатък. Защ ото едно съществуващо нещо е повече о т едно несъ
ществуващо нещо. Следователно това не е била идеята за съвършено
т о същ ество и аз ще имам идеята за друго, наистина съвършено съ
щ ество, което освен изброените свойства ще има за характеристика
и същ ествуването. Е то то в а е Бог. Аз не бих бил последователен, ако
в идеята за съвършеното същество не забелязвам неговото необходи
мо съществуване.
Дали обаче тези аргументи убеждават разума да приеме вярата?
О б л о гъ т на П аскал
Може би просто трябва да се об зал ож и м , че Бог съществува? Е то
то в а предлага Блез П аскал. За онези, които не разбират логическите
аргументи, и за онези, които намират в тя х дефекти, за тя х П аскал
предлага един о б л ог за с ъ щ е с т в у в а н е т о на Б о га . За „крехката като
тр ъ сти ка “ човешка природа не е без значение дали след см ъ р тта на т я
лото душ ата не отива във вечното блаженство на Рая.
Аз залагам на това, че Бог същ ествува, и Живея праведно.
Вие зал а гате на д ругото - че Бог не същ ествува - и Ж ивеете без
вяра и благочестие.
Ако Бог не същ ествува, аз не губя нищо, но и вие нищо същ естве
но не печелите.
Но ако Бог същ ествува! Тогава аз печеля „вечен Ж ивот и блажен
с т в о “, а вие гу б и те Рая и „печелите“ Ж арта на Ада.
Кой не би взел с т р а н а та на вярата в един та ка изкусителен екзис
тенциален хазарт! Дори възм ож ността за успех да е минимална, зало
г ъ т е нищожен в сравнение с възможната печалба. Така Паскал, един о т
създателите на м атем атическата комбинаторика и на теория на веро
я т н о с т и т е , решава спора между разум и вяра. В е р о я тн о с тта е неиз
вестна, но е известно, че се залага крайно за безкрайно, тленно за веч
но, Ад за Рай.
А може би съвсем не си струва нито логическата изкусност на То
ма Аквински и на Декарт, нито разиграването на този обиден за вяра
т а и разума облог?
Ням а н у ж д а о т д о к а з а т е л с т в о
За Х е ге л спорът за б и ти е то на Бога е недоразумение. Най-малко-
Бог 89
mo, което може да се каже за нещо, е, че т о Е, че има битие. Всяка

тревица и всеки битов предмет им ат битие. Измислицата също има
свое, въображаемо битие. Ние казваме: „Небето е синьо“ , „Снежната ца
рица е красива“ , защо да не можем да кажем „Б ог е “? По-трудното е да
разберем, ка кв о Б о г е, какви са неговите свойства, как се явява в све
т а , как човек го почита в своите храмове, в хоралите и делата си. Тук
са нужни много повече категории - реалност, съществуване, същност,
д ей стви телно ст и т .н . Затова б и ти е то на Бога е нещо безвъпросно яс
но.
■ 6. Вяра и разум. Съмненията на разума
Дали сви д е те л ств а та на очевидците и аргум енти те на философи

т е са достатъчни, за да повярва човек, че съществува висша сила - бо
ж ество, о т което в една или друга степен зависи човешкият ж ивот?
Според софиста П ро ди к човек е обожествил п о л е з н о то . „Слънцето,
луната, реките, изборите и въобще всичко, което е полезно за ж ивота,
древните наричали богове заради ползата, която получавали о т тя х. Та
ка е ги п тя н и те почитали Нил.“
Б о г о в е т е са човекопод обни
К сеноф ан твърди, че боговете, в които тъ лпата вярва, са дело на
човешкото в ъ о браж ен и е и копират образа на човека - боговете са ан-
т р о п о м о р ф н и . „Е тиопците твъ рд ят, че те х н и те богове са чипоноси
и черни, а пък т р а к и те си представят своите богове синеоки и с ръЖ-
диворуси коси...“
Тази неубедителност на идеята за боговете подтикнала П р о т а г о р
да напише: „За боговете аз не мога да знам, дали т е съ щ ествуват или
не, понеже твърде много неща пречат за придобиването на такова зна
ние - и въпросът е неясен, и човеш кият ж и в о т е кратъ к.“ Това начало
на едно негово произведение така разгневило неговите съграждани, че
т е го прогонили о т града, иззели книгите му о т т е х н и те притежатели
и ги изгорили. Това било първото изгаряне на философски книги.
Б о г о в е т е са о б о ж е с т в е н и ге р о и
За Е вхем ер, наречен Безбожника, б о г о в е т е са всъщност само о б о
ж е с т в е н и ге р о и . В онова далечно минало, когато човешкият ж ивот бил
неустроен и труден, хората започнали да п о ч и та т ка то богове най-сил
ните и умни индивиди, които благодарение на тези свои предимства
принуждавали останалите да им се подчиняват.
А р и с т о т е л приема, че идеята за боговете е осенила хората във
връзка със съня. Тогава душ ата остава насаме със себе си, изпълва се
със странни фигури и образи и сякаш участва в друг свя т. Този друг
90 С вят
сВят, който душ ата само неволно докосва, е бож ественият свя т. Епи-
ку р също извежда идеята за същ ествуването на боговете о т странни
т е и плашещи видения на съня.
В Новото време усилването на индивидуализма че сто се свързва с
еманципацията на разума о т религията. За много о т философите Бог
се превръща само 8 една идея сред м ногото други човешки идеи. фак
т ъ т , че в тъ рсене то на нещо несъмнено Д е к а р т д остига първо до са
мосъзнанието и едва после отива към идеята за Бога, е о т особена
важ ност. Ако остане уединен в своето самосъзнание, човек притежава
истина, която не зависи о т Бога и предхожда както същ ествуването на
Вещите, та ка и на Бога.
Б о г е идеал на разум а
Това дава основания на К а н т да говори за ,.религия в пределите на
р азум а“. Бог е една о т човешките идеи, то й е идеал, чиято реалност
ни то можем да докажем, нито да опровергаем. Идеята за Бога е необ
ходима о т нравствена гледна точка. Тя е постулат на моралния разум.
Защ ото предназначението на човека е да се стреми към съвършенство
и 8 този безкраен стремеж на човека и човечеството идеалите са въз
вишена, ала непостижима цел.
1. Кой о т гръцките богове и герои и с кои свои черти най-много се

приближава до Христос? Зевс? Херакъл? Прометей?
2. Какви са смисълът и следствията на факта, че за разлика о т
гръцките богове християнският Бог е „словесен“ ?
3. Сравнете облога на Кант с този на Паскал. Какъв е висшият чо
вешки залог? В името на какво той може да бъде направен? Дали във
всеки наш избор не може да бъде о ткр и т елемент на залагане? В
каква игра - за смисъла на живота?
4. Вярващ ли е Декарт, след като допуска хипотетичният зъл демон
да заслони съществуването на Бога и чак след като достигне до
увереност в своето собствено съществуване (проява на пределна
самоувереност!?), започва да доказва съществуването на Бога? Та
къв „доказан“ бог дали е живият християнски Бог или е само а б ст
рактна теоретична идея?
5. В ц и та та на Йоан (1:1) думата в старогръцкия оригинал е „Logos“ .
Ако замените „слово“ с „логос“ , ще се промени ли смисълът на фраг
мента и с това - нещо в учението на християнството?
6. Първата книга на Стария Завет в българския превод е озаглавена
„Битие“ . Във френския превод тя носи заглавието „Genese“ , а в ан
глийския - „Genesis“ , означаващи и двете „възникване“ . Каква интер
претация бихте направили?
III. ЧОВЕК
11. ТЯЛОТО И ДУШАТА
Човекът е само мислеща тръстика,

най-крехкото нещо 8 природата,
но то й е мислеща тръстика.
Блез П аскал
ВъВ Всеки чоВек има нещо о т Всички хора.
Георг Л и х т е н б е р г
Д уш ата е с т р а с т .
Василий Розанов
ЧоВек има метафорична съдба, човекът е метаф ората на б и ти е то .
О р т е г а -и -Г а с е т
■ 1. Човешкото тяло - теории и ракурси
Т я л о т о е з а т в о р за д у ш а т а
Според П л а т о н душ ата е толкоВа различна и толкова по-8исша о т
тял о то , че т о й нарича тя л о то „тъмница“ , „гробница“ за душата, и за
то в а стрем еж ъ т на философа е да освобождава душ ата си о т досег с
тял о то . В ПлатоноВия диалог „федон“ С о к р а т , преди да Вземе отрова
т а , моли своите ученици да принесат ж ертва на Ескулап, бога на здра
вето, защ ото см ъ р тта е освобождаване на душата о т болестотворно-
т о влияние на тял ото. За последователите на П л а т о н (н е о п л а т о н и ц и -
т е ) доминирането на душ ата е толкова силно, че за т я х не душ ата е
„8“ тял ото, а тя л о то е „в“ душата. П л о т и н дори се срамувал о т т о
ва, че има тяло. Така започва един аскетизъм и презрение към телесно
т о начало, който д остига кулминация в християнското разбиране за
греховн остта на всяка плът.
Т я л о то е прозор ец на д у ш а т а
Точно противоположно е мнението на Епикур и неговите последова
тели - епикурейците, на фойербах и други мислители. Според т я х човек
не трябва да се срамува о т тя л о то си. Ако човек иска да бъде щ а с т
лив, то й трябва да цени удоволствията. А без тяло няма удоволствия.
Едни хипотетични същества, които нямат тяло, ще м о га т само да мис
л я т и да си въобразяват, но няма да познават удоволствието. Човек
Тялото и д у ш а та 93
трябва да избягВа болката. Всички удоболстВия, след които не идва бол

ка, са приемливи. В картините на Рубенс можем да Видим една просла
ва на п л ъ тта и пищ ното тяло.
Ние сме преди Всичко тяло, което има усещания. Тялото е съставе
но о т клетки, кл е тки те - о т молекули и атоми. Като атом сред Вселе
ната о т атоми човек трябВа да е само преходно събиране на голям брой
атоми. А то м и те им ат Въздействия о т други атоми и тези Въздейст
вия наричаме „усещания“ , философи на тя л о то са Епикур и фойербах.
К ато че ли няма нищо по-очебидно о т факта, че чоВек има тяло и
че сякаш т о е изцяло оноба, което ни казВа за него биологията. Но да
ли именно тоВа е „човешкото“ тяло? Как са се променяли разбиранията
за тялото? КакВи са неговите ракурси?
В епохата на м ита човек не е разграничавал много отчетливо сво
е т о тяло о т динамичната, изпълнена със странни и страшни сили при
рода. За него соб ственото тяло е по-скоро някакво „място“, „съсредо-
т очие“ на сили. Тях чоВек 8 различна степен Владее и тъкмо чрез тази
„различна ст епен“ т о й си обяснява умението, здравето, б о л е стта и
см ъ ртта.
За първите гръцки философи тя л о то е елемент о т природата-кос
мос. То е съставено о т основните космични елементи - земя, Вода, Въз
дух и огън. Например земното начало 8 тя л о то са п л ъ тта и к о с т т а , а
огненото начало е енергията на тял ото. Д е м о к р и т разглежда тя л о то
ка то по-особена концентрация о т атоми. Но понеже душ ата също е със
тавена о т атоми, само че по-фини, следВа, че между душ ата и тя л о то
няма големи различия.
Р а к у р с и т е на т я л о т о
О т казаното можем да заключим, че тя л о то не е само биологично. То
има множество р акурси , В които може да бъде представено по следния
начин:
1. Т я л о т о к а т о п р е д м е т , ка то природно, биологично образува
ние. В този Вид човешкото тяло се изучава о т ч а с тн и те науки.
Така биологът и дори лекарят гледат на него.
2. Т я л о т о к а т о п реж ивяване. Така болният усеща болката, спор
т и с т ъ т - движението на тял ото, а р т и с т ъ т - ж е с то в е т е си.
3. Т я л о т о к а т о експресия. ТакъВ е Външният израз на органич
ния ж ибот на тял ото, а също изразяването на душ ата и духа.
Тук спадат цялата физиогномика на човека, символичните значе
ния на силуета, позите, ж е с то в е те и мимиката.
4. Т я л о т о к а т о им пресия. ЧоВек оформя образа на со б ств еното
си тяло, придобива усещане за неговите очертания и форми,
у с е т за неговия изглед чрез чуждия поглед, оценка и отношение.
Така д е т е т о импрегнира ласките на майка си, о т оценъчните ду
ми на другите извайва своя естетически лик.
94 Човек
■ 2. физиогномика на тялото
Тялото не само не е затвор за душата, но т о е израз на душата.
В много негови черти или движения душ ата се изразява.
Науката за разбиране на човека чрез изразите на тялото се нарича фи
зиогномика. За физиогномиката са написали ценни книги Аристотел и
Лаватер, учен о т XVIII век, който е бил една о т най-популярните личнос
ти на своето време.
Според Хегел тя л о то на човека се различава о т тя л о то на ж и в о т
ни те по това, че „по цялото тяло на човека е разлят един духовен т о н “ .
Ж естъ т
Дори най-външното в тя л о то - неговото изправено положение - е
символично. То е „а б с о л ю тн и я т ж е с т “ (Хегел) на човека. Ако ж е с т ъ т
е говорещо движение, т о изправеността говори за свободата на чове
ка. Тя не е дадена о т природата, а е избрана ка то начин за човешко над
могване на природата, на материалната т е ж е с т . Затова А р и с т о т е л
твърди, че погледът на свободния човек е насочен над хоризонта, а ро
бът гледа в земята.
О ч и т е и п о гл е д ъ т
О ч и т е са прозорецът на душата, чрез тя х т я вижда и бива вижда
на. П о гл е д ъ т има нещо магическо и мистично в себе си. В него се съ
ч е та в а т природното и свръхприродното у човека, тя л о то и душата. В
погледа тя л о то става душа и душ ата става тяло. В него тя л о то губи
своята вещ ественост и пространственост. Но и душ ата излиза о т
своята невидимост. Срещ ата на чуждия поглед е навлизане в неговата
душа, но и разкриване на своята. Погледът е „присъствие без разстоя
ние“ (С а р т р ).
Гласъ т
Ч о в е ш к и я т глас е членоразделен и изразява както вътреш ното
състояние и намерение, та ка и външния, разчленен на отделни предме
т и свят. Растението не звучи, защ ото е твърде пластично и няма как
т о органи в себе си, та ка и свои предмети извън себе си. То само про
раства о т земята към слънцето. Ж ивотното е органично разчленено и
има множество свои предмети във външния свят, но неговият глас още
не е разчленен. Единствено човек е способен да се отнася нюансирано
както към своите състояния, така и към външните предмети. Това раз
членява неговия израз в изказ, 8 език.
Усм ивката
У с м и в к а т а също ка то погледа одухотворява нямото тяло. Тя за
га т в а за смях или за слово. С нея човек показва, че е го то в да открие
нещо „вътрешно“ , което външното тяло не може да изрази. А най-вът

решно за човека е абсолютно вътреш ното, т .е , онова, което няма ни
каква външност - душата, мисълта, смисълът. Природата е само „вън
шна“ , пространствена. Всичко в нея е „едно до друго“ или „едно извън
друго“ . Две природни неща не м огат да бъдат съвместени в едно и съ
що нещо или място, затова природното дистанцира. Само идеалното
(душата, мисълта) не е външно. Е то защо т о приобщава. Затова усмив
ка та е знак за доброжелателност, защ ото намеква за онази общ ност,
която е възможна само в идеалното - слово, мисъл, идея. Само в т я х мо
жем да търсим и очакваме все-обицото.
С м ехъ т
С м е х ъ т е повтаряне на една усмихната дума („ха-ха“ ). Съгласната
„х“ е най-мимолетната и стеснителна граница между гласните. Тя е бук
в а та на дъха. Гласната „а“ е н а й -о ткр и та та артикулация на гласа. За
то ва изразяваме съгласие чрез думата „аха“ . Затова „Хаос“ е им ето на
първото и най-неопределено състояние на Космоса, но т о е и най-обе-
щаващо. Смехът говори както за нищ ож ността на предмета (то й е не
достоен за словото), та ка и за нашето превъзходство над него (дава
ме знак, че можем да говорим, че владеем м огъ щ еството на имената,
но не ги използваме, защ ото предм етът не ги заслужава).
П лачъ т
Обратно, п л а ч ъ т е конвулсивно затваряне на човека в себе си, по
тъване на душ ата в тя л о то . С ъ л з и те премрежват погледа, о тд е л я т
душ ата о т външния свят. Те промиват и пре чистват очите и лицето
о т болезнения и затова нечист досег със света. За разлика о т ж и в о т
ното човек знае какъв трябва да бъде с в е т ъ т . Както природата пре
чиства чрез дъжда и бурята, както Бог пречиства чрез потопа, та ка и
човек понякога изразява своя безпомощен опит да пречисти св е та чрез
нежната стихия на сълзите.
М я р а т а на н е щ а т а
Тялото е „клк>ч към с в е т а “ (М е р л о -П о н т и ). То прави нещ ата Вещ и
- осезаеми, инертни, триизмерни, материални единства. Защ ото вещ
т а е мъртво друго на тял ото. Във вещ та са отразени п л ъ тта и съпро
т и в а т а на тял о то . Вещ та е природното отражение на човешкото т я
ло. За безтелесното неутрино няма непроницаеми вещи, за Бог - също.
Тялото прави нещ ата вещи и задава техния мащаб. Благодарение на т я
лото т е м о га т да бъдат „големи“ или „малки“ . За много о т ж ивотни
т е с в е т ъ т е едноизмерен (топло-студено, светло-тъм но, подвижно-не
подвижно) или двуизмерен. Вещите им ат свое „ляво“ и „дясно“ , „горе“ и
„долу“ само спрямо позицията на тялото.
96 Човек
■ 3. А три бутите на тялото

Н е о р га н и ч н о т о т я л о
Но човешкото тяло не свършва с неговата повърхност. Човек при
теж ава и „н е о р га н и ч н о т я л о “ (М а р кс ). Тук спадат дрехата, украшени
я т а и целият природен и вещен свят, чрез който човек живее. Д р е х а
т а указва за това, че човек е повече о т биологичното си тяло. У к р а
ш е н и я т а з а га т в а т , че човек сам доизгражда тя л о то си. И н с т р у м е н
т и т е „удължават човеш ките крайници“ (М а р кс ). Както при писане усе
щаме листа хартия чрез върха на писалката, та ка и с телескопа очите
бродят из галактиките, докато органичното тяло не се откъсва о т
земното си начало.
■ 4. Душ ата
Ч о в е к ъ т е д уш а - П л а т о н
Но как тя л о то помни? Как може а то м ъ т да мисли? Ако човекът е
само тяло, то в а е невъзможно. Човекът е преди всичко душа, твърди
Платон, а след него и много други философи. Тялото е гробница за ду
ш ата, която се стреми към над-телесното. Този стремеж на душ ата се
нарича познание.
Д уш ата не може да се удовлетвори о т познание на отделни пред
м ети и в нея има порив към идеите. Душ ата е безсмъртна според
Платон. Тялото има множество ракурси, а „душ ата е в някакъв смисъл
всичко същ ествуващ о“ (А р и с т о т е л ).
Древните са си представяли душ ата като еф ирно т я л о , което -
например според О м ир - се намира в материалното тяло на човека. Ду
ш а та е жизнена сила, принцип на живота. Затова Талес твърди, че „маг
н и т ъ т има душа, защ ото привлича определени нещ а“ . За А н акси м ен т я
е въздух. Както въздухът е фино до невидимост вещ ество, което оба
че въздейства върху тял ото, така и душ ата влияе на тял о то .
П и т а г о р определя душ ата като харм ония на ч а с т и т е и я см ята
за безсмъртна. Тя според него се превъплъщава в различни тела и вся
ко въплъщение - в човешко или животинско тяло - е един ж ивот. Сам
П и т а г о р твърдял, че то в а е неговият пети пореден облик.
Идеята за фина, но пак веществена същност се среща и при Хе-
р а к л и т . За него душ ата е „сухо сияние“ , най-ефирната форма на огъня,
който е основа на б ити ето.
Б е зс м ъ р т н а ли е д у ш а т а ?
П л а т о н не само отделя душ ата о т тял ото, но и аргументира ней
ното б е з с м ъ р ти е . А р гум ентите са следните:
1. Взаимопреход на п р о т и в о п о л о ж н о с т и т е . Щом топлото преминава

в студеното, а студеното в топло, щом голямото може да стане мал
ко, а малкото голямо, тогава и душите на умрелите могат да се завър
нат о т царството на Хадес.
2. П ознанието е припомняне. За да посочим, че две неща са еднакви,
трябва да знаем какво е „еднаквото“ . Но „еднаквото“ не е вещ, а идея.
Следователно идеята предхожда нещата, защото без идея не можем да
ги разпознаем. Но нашият свят е свят о т вещи. Следователно душата
е била в друг свят, в света на идеите, и сега в процеса на познанието
нещата само й напомнят за онова, което е видяла там. Но идеите не
зависят о т времето - т е са вечни. Идеята за „еднаквото“ не се руши
както еднаквите неща. Тогава светът на идеите е вечен и пребивава
нето на душата там също я прави вечна.
3. Д у ш а т а е нещо с а м о тъ ж д е с т в е н о и п р о с т о . О т детството до
старостта душата е с нещо една и съща - тя е моята душа. В това е
нейната самотъждественост. Освен това тя няма части, подобно на
тялото. Тъй като смъртта и унищожението е разрушение, разпад на
сложното, т о душата е безсмъртна.
4. Д у ш а т а е принцип на ж и в о т а . Тялото е живо, защото душата го
оживотворява, тя е идеята за живота. Може да умре само онова, кое
т о получава живота си о т нещо друго (тялото о т душата).
О т ка кв о се с ъ с т о и д у ш а т а
П л а т о н не само различава отчетливо душ ата о т тя л о то , но о т
крива различия и в сам ата душа. Тя притежава две начала - е ф е к т и в
но и р азум н о . В диалога „ф едър“ т е са представени к а то два коня в
една колесница. Според то ва кой о т тя х надделее, зависи дали душ ата
ще се приближава разумно към светлината на идеите или влеченията
на аф ектите ще завлекат колесницата към здрачния св я т на м атери
алното.
А р и с т о т е л различава тр и вида души:

1) в е г е т а т и в н а , растителна, която сродява човека с живо
т а на растенията;
2) х р а н и те л н а , осезаваща и движеща, каквато притеж ават
и ж и в о тн и те ;
3) р а зум н а, безсмъртна душа, каквато има само човекът. Тя
е „най-отдалечена“ о т тя л о то и затова е отделима о т него. Тя
мисли и разбира и така е сродна с бож ественото блаженство,
защ ото пребивава в сам ата себе си, в чистия св я т на мислите.
Така с развитие на философското мислене виждаме как душ ата се

отдалечава о т материалното, как се отделя о т тя л о то , разчленява се
вътрешно и д ости га до свободно отношение както към со б ств еното
тяло, та ка и към външната природа.
98 Човек
Д у ш а та е чувство
Най-общо можем да определим душ ата като ч у в с т в о . Тя е дом на
ч ув ств а та .
Д уш ата е сърдечната средина на човека между м атери и те на т я
лото и идеите на духа. Тя е духовността на тя л о то и т я л о то на духа.
Тя е повече о т плебейските влечения на тял ото, но без да д ости га до
суровия и хладен аристократизъм на духа.
Д уш ата е с а м о о т н а с я н е на човека към самия себе си. Тя е у с е т за
конфигурацията на наш ите настроения, за изворите на наш ите желания
и за хоризонтите на наш ите блянове. О т нея т р ъ гв а т и в нея се сре
ш а т спомени и мечтания. Душ ата чувство е вълнение, отклик на чо
века към някое състояние на тя л о то или към някоя мисъл на духа. Но т о
ва е не съвсем ясен, а дифузен и смътен отклик. Затова неговата ин
дивидуалност та ка трудно намира своя израз. Словото е привилегия на
духа, т о е нещо надиндивидуално. Най-често само метаф орите на пое
т и т е успяват да уловят л о ги ка та на сърцето“ (П аскал ).
Душевният с в я т на човека е непространствен, но времеви. Душа
т а се отнася към тя л о то както музиката към скулптурата, а към ду
ха - както музиката към поезията. В нея се отмерва т а к т ъ т на човеш
кия ж ивот, з а щ о то и тял о то , и душ ата са израз на човешката край
ност, на непреодолимата см ъртност. Затова душ ата се радва и с т р а
да, изпитва наслада и болка.
К ато изблик, ка то време, като патос душ ата е най-напред ж елание
(С п и н о за ). В ещ та е неизменно една и съща, а душ ата се самопроменя
и остава все същата. Удовлетвореното желание, п о с т и гн а т а т а д о с та
тъ ч н о с т е у д о в о л с тв и е , а ч у в с тв о то за разрив между състояние и же
лание е н е у д о в о л ств и е .
Р а д о с т т а е ч у в с тв о то на удоволствие о т о т к р и т простор за же
ланието, т я е ч у в с тв о то за един безпрепятствен свят. Д окато т ъ г а
т а е отвръщане о т един труден свя т. М ъ к а т а вцепенява, превръща ду
ш а та в нещо подобно на инертна вещ. Затова безмерната мъка на ду
ш а та може да причини смърт.
Платон нарича е н т у с и а з ъ м онова виеше чувство, с което душ ата
се изтръгва о т телесно то и се насочва към идеите. По този начин чо
век премества фокуса на своето съществуване към духа.
■ 5. Дух и мисъл
Идеята за духа е свързана главно с влиянието на хр и сти я н ство то
и намира своята философска кулминация във философията на Новото
време - наи-вече в си сте м а та на Х егел.
При Х егел то в а развитие се завършва чрез ясното различаване на
т я л о , д уш а и дух. Тук душ ата е един само природен дух, т .е . дух, koU-
100 Човек
чена към преодоляване разделящото въздействие на м атери ята (в т о

ва е нейната „греховност“ ) и към приобщаване в ц а р ств о то на идеите.
1. Ако приемем, че съотношението между тялото, душата и духа мо

же да варира по важност и сила на проява в различни ситуации, ана
лизирайте това съотношение в следните случаи:
• играете в разгара на футболен мач;
• молитва;
• силна болка;
• интензивно ч е те те за изпит;
• л ети те по време на бънджи-скок;
• някой е изпаднал в алкохолно опиянение;
• припомняте си забравен урок.
2. Можете ли да разгадаете характера на непознат човек само по
неговите черти? По какво се ориентирате? Кои черти издават чо
века и с кои черти той прикрива същ ността си?
3. Можете ли да мислите без думи? Преценете следните ситуации:
• мълчаливо обмисляне на изказване;
• импровизация на пиано или друг музикален инструмент;
• танцуване на техно-парти;
• догонване на автобус.
4. Можете ли да мислите на друг език?
5. Знаенето на много думи - както о т родния, така и на чужд език
- помага ли на мисленето?
• Помага за бързото намиране на смисъл.
• Помага за ясно изразяване.
• Помага за нюансиране на мисълта.
• Помага, за да мислим абстрактно.
12. ЕЗИКЪТ
ВъВ Всеки език се съдържа своеобразен Възглед за света.

Вилхелм ф он Х у м б о л т
Езикът е дом на б и ти е то .
М а р т и н Х а й д е ге р
Идеите наджиВяВат действията,
а имената и думите надживяват и двете.
Нейм иър
■ 1. Човекът е езиково същестВо

Наред с труда и мисленето, езикът е едно о т същ ностните о тл и
чия на човека. Езикът осъществява духовната връзка между хората,
то й предава наш ите мисли и послания на другите хора. И обратно - чрез
него сякаш „докосваме“ т е х н и те мисли. Ние общуваме помежду си, за да
се разбираме. Затова езиковата комуникация не е само отделна дей
ност. Може да се каже, че е з и к ъ т съ провож да в сяко с ъ в м е с т н о ч о
в е ш ко дело и дори го прави възможно. По един материален начин - чрез
звуците, знаците на писменото слово, телесните ж естове и мимики и
т.н . езикът предава на хората с м и с л и т е и з н а ч е н и я т а на н е щ а т а . За
то в а то й е задължителен посредник при в з а и м о д е й с т в и я т а м е ж д у
х о р а т а . Нещо повече, в езиковата комуникация се градят сам ите чо
вешки общности, о б щ и т е дум и с п л о т я в а т и и н т е г р и р а т о т д е л н и т е
индивиди. Чрез езика ние чувстваме съпринадлежността си към опре
делена общ ност.
Тук можем да разкажем една притча за възникването на езика. В да
лечни праисторически времена, в с тр а хо в и ти те и пълни с враждебни съ
щ ества нощи скупчените един до друг хора си проговорили, за да прео
долеят страха. Д отогаваш ното мълчание и заплашителна тиш ина били
преодолени 8 словото. Словото създало за пръв път исти нско то ч у в с т
во за общ ност и взаимозащита пред външните опасности. Езикът ся
каш охранявал и закрилял о б щ н о стта повече о т всяко оръжие.
И без поуките о т това иносказание ние ясно съзираме възможнос
т и т е на езика да свързва и обединява хората. Той е задължителен еле
102 Човек
м ент на об щ ностната идентичност. Когато казваме „Н и е“, Вече пред

полагаме общия език на всеки принадлежащ към то в а Н ие. Така напри
мер, когато говорим за наш ата принадлежност към българския народ,
то ва вече предполага и наличието на родния български език, на който
са говорили дедите ни, на който говорим и ние.
1. Какви видове език познавате? Бихте ли изредили максимален брой
о т тях?
2. Разпространено е разделянето на езиците на естествени и изкус
твено създадени. Бихте ли посочили някои о т тях?
3. Общуваме ли, когато сме напълно сами?
4. Възможно ли е неезиково общуване? Кога няма да имаме нужда о т
език, за да се разбираме?
5. Означава ли научаването на нов език включването ни в нова чо
вешка общност?
6. Кой според вас е езикът на човека космополит - език на бъдещо
т о глобално общество?
В Р Е М Е ЗА КО М Е Н ТА Р
Коментирайте мисълта на Х ум б о л т „Никой не може да говори с
другия по друг начин освен така, ка кто д ругият би говорил с не-
Ш 2. Разединяващият език
Наистина езикът сближава хората, но и ги разединява и разделя.
Различните езици полагат граници между човешките общности. Вави
л он ската кула, която в библейската притча е символ на човешкото въз-
висяване до бож ествените небеса, не е била построена поради разное-
зичието и неразбирателството на стр о и те л и те .
Д умата „варвари", с която древните гърци наричали надменно чуж
дите народи, произлиза о т неразбираемото за елините бърборене на
чужденците. С т а р и т е славяни нарекли германците немци, т .е . неми
хора, защ ото не разбирали лом отенето на езика им. Общуването меж
ду хората о т различни народи се нуждае винаги о т превод, за да бъде
осъществено. Но както знаем, никой превод не е съвършен. Това, което
например п и сател я т ка то майстор на словото може да каже на родния
си език, остава недостижим образец и не може да бъде разбрано напъл
но в чуждоземни слова.
Освен т о в а в езика се у т а я в а т социалните различия и неравен-
Е зикът 103
с т 8 о т о м е ж д у х о р а т а . Наред с официалния книжовен език, същ еству

в а т групови и професионални жаргони, характерни за езика на различни
общности. И преди, и сега са налице ред привилегировани езици. През
Средновековието се противопоставят свещеният латински език на ви
сокообразованите хора и народните езици на простолюдието. Преди два
века в Русия дворяните, и особено ж ените им, говорели на руски само
със слугите си, а помежду си общували на френски. В някои племенни
общности в Индия и досега съществува привилегирован мъжки език, на
който имат право да общуват само мъжете и който е забранен за полз
ване о т подчинената женска ч а ст на об щ ността.
Но нима не е ясно, че и днес образованият притежава повече думи
за св е та в сравнение с ограниченото слово на неукия човек. Ако владе
ещ ият компютърния език младеж властва в необятния св я т на ви р ту
алното пространство и общува с връстници о т цял свят, т о езикът на
родения в изолираните горски райони на Африка е стеснен в рамките на
непосредствения жизнен опит на неговата общ ност.
И накрая езикът разединява и защ ото д у м и т е не са т о ч н о огл е
дало на д е й с т в и т е л н о с т т а . Склонни сме да говорим за едни и същи
неща по различен начин и да влагаме в думите различен смисъл. З а то
ва дори и общуването между близки хора никога не е равно на пълно раз
биране. Освен то в а нерядко употребяваме думите заблуждаващо и ко
ристно, о т позицията на своите си интереси. Древните софисти уме
ло преиначавали казаното о т събеседника, за да го победят в спора. В
политиката ч е сто словото е съзнателно заблуждаващо и манипулиращо.
А и в ежедневието нашият език не винаги е искрен. Затова Блез П а с
кал иронично подчертава, че малцина о т приятелите биха ни останали,
ако чуем какво говорят за нас.
1. М ожете ли да посочите и други случаи на неразбиране между
хората? Какво за вас означава че сто употребяваният израз „Го
ворим си на чужди езици“ ?
2. Възможен ли е език, който всички хора по св е та биха разбра
ли? Как си го представяте? Какви думи или знаци задължително
би включил подобен език?
3. Какво крие с т а р а т а мъдрост, че човек се познава не по думи
т е , а по делата?
4. Кой според вас би бил идеалният преводач в следните сложни
ситуации на общуване:
• при неразбирателство между враждуващи народи;
• при конфликт между работниците в един завод и т я х н о т о ръ
ководство;
104 Човек
• при недоверие между влюбените мъж и жена;

• в отнош енията на в л а с тт а и поданиците.
Как бихте коментирали казаното о т ЛудВиг Витгенщ айн: „Граници
т е на моя език са граници на моя с в я т“ ?
Ш 3. Мълчанието
Съществува неизразително и непродиктувано о т нищо мълчание -
това, при което няма какво да кажем. Това е мълчанието, ко гато не зна
ем о тго в о р и те на въпросите на учителя, когато не знаем „за какво
става дума“ . Подобно на това, в един символичен смисъл се казва, че
„вселената мълчи“ , доколкото е непонятна. Нещо повече, за народната
мъдрост прибързаното и празнословно говорене е глупаво и суетно. За
то ва по-добре е да се говори малко, но на място, а думите да „ т е ж а т “
със смисъла си, отколкото да се бъбрят неуморно несъществени неща.
С о к р а т ненавиждал соф истите, защ ото думите им са манипулиращи и
неистинни, защ ото езикът им е жонглиране със слова без смисъл. По съ
щия начин австрийският логик Л уд в и г В и т г е н щ а й н иронизира ста р и
т е философи, които неспирно говорят за неща, които никога не ще бъ
дем в състояние да познаем, с язвителната фраза: „З а т о в а , за кое
т о не може да се говори, тр я б в а да се мълчи. “
Но съществува и изразително мълчание език, когато думите, кои
т о притежаваме, не м огат да съобщят преживяното, ко гато чувство
т о е толкова интензивно, че никоя дума не е достатъчна. Такова е без
мълвието на мистика, преживял среща с Бога, такова е мълчанието на
влюбените, чиято любов не се нуждае о т думи, защ ото близостта им
е свръхизразителна и самодостатъчна. Може да се противопостави ум
н о то мълчание на мъдреците срещу нищо незначещото и безпринципно
т о бърборене на повърхностните мислители. З и гм у н д Ф р о й д описва
едно о т т а б у т а т а на австралийските аборигени. Поради забраната за
кръвосмешение срещ ата например на брат и сестра, докато бързо се
разделят, трябва да бъде напълно мълчалива. Мълчаливостта е харак
терна за някои монашески ордени през Средновековието, защ ото изра
зява смиреност пред Бога. Подобни забрани са характерни и за редица
ситуации в нашия ж ивот. Ние мълчим, когато сме на траурна церемо
ния, защ ото приказките изразяват непочтителност към покойника. В
много случаи мълчанието е израз на подчиняване и дисциплина. Учители
т е изискват о т учениците да пазят тишина, за да не се пречи на учеб
ния процес, а в казармата незабавното изпълнение на заповедта без
уговорки е задължително.
Е зикът 105
1. За кои неща нямаме думи?
2. Бихте ли дали примери за говорещо мълчание?
3. Има ли дейности, при осъществяването на които не се нуждаем
о т думи?
4. Как си представяте абсолютното мълчание?
Д о п ъ л н и те л н а о р и е н т а ц и я
В древността философът К ратил, който вярвал в непрестанното измене
ние на света, считал, че докато изговаряме имената на нещата, т е се проме
нят и вече не съответстват на наименованията си. Затова съветвал при об
щуването да не говорим за нещата, а да ги показваме. Жестът на посочва
нето е по-бърз о т промълвените слова и затова по-подходящ знак за мигнове
но сменящите се явления в света.
По подобен начин мъдреците о т Академията в Лагадо, описана о т писа
теля Д ж о н а т а н С уи ф т, „пестят време“ при разговорите си, като вместо да
използват думи, посочват самите неща. Всеки вади о т своя чувал с предмети
нужното нещо и го демонстрира на другите. Продължителността и „тем ите“
на тези беседи-посочване, беседи с предмети зависят о т това какво и колко
неща има в чувалчетата. Тъй като никой не може да напъха в тях целия свят,
т о общуването бързо приключва при изчерпването на предметите. Не посочва
нето, а д у м и т е „ п е с т я т време“ . Когато казваме „човек“ , няма нужда, а
и е невъзможно да сочим разни хора, за да разберат другите за какво говорим.
Думите, а не жестовете на показване пестят време, защото сл о ва та съдър
ж а т о б щ о т о в различните родове неща.
■ 4. Езикът като инструмент на познанието

Езикът има несъмнената функция да ф иксира в знаци, дум и и и м е
на съдържанието, значенията на предметите, явленията, процесите В
света. К огато тези значения на думите са общопризнати, сякаш сами
т е наименовани неща придобиват един вид право на законно същ еству
ване. В д ъ л б о ка та д р е в н о с т и м е т о (о з н а ч а в а щ о т о ) и о з н а ч а в а н о т о
са неразл ичим и. Езикът сякаш е привързан към б и ти е то на нещ ата, ко
и то изразява. К ачествата, признаците, които едно име съдържа, сякаш
прилепвали към наименованото о т него. Древните индуси считали, че
доброто и неопетнено име определя светлия жизнен пъ т на този, кой
т о го носи. По подобен начин в ш и н то и стка та религиозна традиция в
Япония им ето на най-достойния член на о б щ н о стта се пази за онзи нас
ледник, който ще стане неин водач. И днес, когато кръщаваме новоро
деното, ние к а то че ли желаем д е т е т о да осъществи посланието, вло
жено в името. В наш ата българска традиция ние или кръщаваме деца
т а с имената на християнските светци, или с имена ка то Здравко, Лю
бомир, Благовест им пожелаваме здраве, миролюбив, щ астие. И о б р а т
106 Човек
но - гаврата и опетняВането на името се схващ ат ка то агресия сре

щу самия чоВек. Такъв е например смисълът на че сто срещ аната т р а
диция на п р о к л и н а н е т о на името, имащо за цел да уязби и дори унищо
жи неговия носител.
Може да се каже, че за пръв път 8 анти чната гръцка философия за
почва о т д е л я н е т о на и м е н а т а , на сВета на идеалните значения, о т
наименованите с т я х неща. П л а т о н изразява най-ясно то ва отделяне в
р а з л и ч а в а н е то на с в я т на и д е и т е (с ъ щ н о с т н и т е им ена на н е щ а т а )
о т с а м и т е н е щ а . О т т у к тръгва и разбирането на езика не ка то огле
дало, просто отражение на д е й стви те л н о стта , а ка то инструм ент за
снабдяване на ума със знаци - понятия, символи, служещи за най-точно
т о й познание. Така постепенно самият език започва да се схваща ка
т о хранител на значенията на нещата, дори и тогава, ко гато сам ите
неща изчезнат Във времето.
В този вече самостоятелен език обхващаме общи признаци, свойс
тва, отношения, характерни за множество явления, и чрез то ва ги под
реждаме във видове и родове. Такива о б щ и признаци ф иксирам е в по
н я т и я т а . За разграничаване и поставяне на с тр о га граница между все
кидневното използване на понятията и т о ч н а т а им научна у п о т р е б а
се създават ясно дефинирани т е р м и н и . А философските понятия, кои
т о претендират за най-голямо обобщение на света, се наричат к а т е
го р и и . Такива категории ка то п р и ч и н н о ст или не о б хо д и м о ст разкри
в а т най-общи връзки на нещ ата в света. А с категории като с в я т , все
лена, б и т и е обхващаме универсума.
О т друга страна, чрез реда и последователността на понятията,
т .е . посредством логическото единство на мисленето, изразяваме
обективни закони на света. Това е п ъ тя т, по който езикът обслужва
човешкото познание.
1. Преценете кои о т следните изказвания са еднозначни и кои многоз
начни:
• Ученичката казва на баща си: „Ще се прибера рано“ ;
• Д е те то гледа езерото и крещи: „Мамо, всички лебеди са бели!“ ;
• Учителят назидателно диктува на учениците: „На всяко дейст
вие, отговаря равно нему противодействие“ ;
• Бенедикт Спиноза казвал: „Природата е божествена“ ;
• Философът мъдрува: „Няма нищо по-постоянно о т движението“ ;
• Касоразбивачите си шепнат по време на земетресение: „Настъ
пи нашето златно време“ ;
• Влюбеният казва на любимата: „Ти си инквизиторка на моята ду
ша“ ;
• Съобщение в пресата: „В Индия и Пакистан френски и немски ар-
Е зикът 107
хеолози откриха по едно и също време скелета на персийския цар.“

2. Коя дума според вас е най-мнозозначителна?
3. Не е ли най-мнозозначително мълчанието?
4. В коя дума се съдържа най-золямо обобщение на света?
Немският мислител Лайбниц мечтае за създаването на универса
лен език, чиято ч истота и еднозначност биха напомняли на форму
лите на математиката. Според вас възможен ли е такъв език?
■ 5. Много т о езици
Езикът не просто копира нещ ата с думи. ЗатоВа то й и не с ъ о т
в е т с т в а на предм етите като Вечен склад на т е х н и т е и м ена. Ние
схващаме света, в който живеем, посредством значения на думите, по
родени в специфична културна среда със свои специфични традиции и
особености. Например за нас, наследници на древни скотовъдски наро
ди, думата „крава“ води към образа на едно много полезно д о м а ш н о
ж и в о т н о . В индийската култура обаче т я се асоциира не с млякото, ко
ж а т а или м есото, а със с в е щ е н о с т т а на бож ественото същество. Та
ка различията в религията и дори битови традиции определят и различ
ната употреба на думите. Но то в а означава също, че в езика се въплъ
щ ават и различни начини на възприемане на света. Той е „дейност на
народния д у х “ (Х у м б о л т ), неотделима о т жизнения св я т на хората.
Още no-изразителна е връзката на езика с практиката на хората.
Нека да „възстановим“ процеса на създаване на едно п о н я т и е . И тали
анският философ Д ж а н б а т и с т а Вико още в зората на модерното Вре
ме намира, че „ ние познаваме само това, което човекът сам създа
ва“. Неговите думи изглеждат и днес напълно убедителни. Признаците
на предмета, които понятието фиксира, вече с ъ д ъ р ж а т н ачина на съз
даване и у п о т р е б а на н е щ а т а и я в л е н и я та . Когато кажем, че то в а
нещо в кухнята е „маса“, в сам ото понятие се въплъщава начинът на
използване на този предмет, на тази плоскост. В понятието „маса“ се
о тп е ч а тв а целта на предмета, неговото предназначение, практиката
на употре бата му. Така сякаш сам ото понятие е някакъв аб стр актен
е кстр а т, модел на определени човешки функции и действия. Причината
т о да бъде такова се корени във факта, че значенията на понятията
м огат да се уловят само в трайно повтарящи се човешки дейности, в
които изпъкват общ ите признаци, свойства, отношения, които харак
теризират обекта на познание.
Ще илюстрираме това с още един пример.
Докато първобитните хора се изхранвали чрез събиране на случай
108 Човек
но попадащи им плодове, корени, семена, за тя х общ ото понятие р а с т е

ние (това, което само израства, расте) не означавало абсолютно ни
що. П онятието за растение (но не и представите за отделните р а сте
ния) се създава тогава, когато при прехода о т събирателство към зе
меделие т р а й н о е овладян с а м и я т процес на р а с т е ж а на много кул
тури. Едва когато древните хора са наблюдавали как о т з а с е т и те се
мена никнат стъ блата и се раждат ежегодно плодовете, за т я х изкрис
тализира и се оформя о б щ о т о значение за растящ ите неща - за рас
т е н и е т о . Така чрез п о стоя нството и ежесезонното повторение на зе
меделския труд твърдо се фиксират онези признаци, благодарение на ко
и то може да се говори за р а с т е н и я изобщ о. А то в а показва зависи
м о с т т а на д у м и т е , на с л о в о т о о т ч о в е ш к а т а п р а к т и к а .
По същите причини индианците о т н о о во ткр и та та Америка изпад
нали в ужас при вида на конете на завоевателите. Те съзрели в тя х
потвърждение на древните си митове, говорещи за свещени същества,
излизащи о т океана, но в никакъв случай полезни и култивирани домаш
ни животни. Различната среда, различната практика и дела на хората
са в основата на м н о г о т о езици, в които дум и за едни и същ и н е щ а
и м а т различно значение. Освен това думите отразяват и наш ето лич
но отношение към това, което назоваваме, както и ситуацията, в коя
т о се намираме. Е з и к ъ т на човека е м н о ж е с т в е н тъкмо заради това,
че средата, в която се практикува, не е еднаква. Той възниква и вирее
не в стерилно чисти и еднакви условия, а в м н о ж е с т в о к о н т е к с т и -
на т р а д и ц и я т а , на с и т у а ц и и т е , н а м е р е н и я т а на х о р а т а , к у л т у р а т а
на т е х н и т е съ беседници и т . н .
1. Ако употребим един предмет по друг начин (например гърне
т о за супа като ваза), сменяме ли името му? А ако го употре
бяваме постоянно за новата цел?
2. К огато казваме „да“ , ние българите поклащаме отрицателно
глава и объркваме то та л н о чужденците. Бихте ли посочили дру
ги примери за разминаване на езиците в различните култури?
Как ще коментирате изказването на Л. В и т ге н щ а й н , че „значения
та на дум ит е зависят от тяхната употреба"?
Ш 6. Речник и реч
Нашият р е ч н и к е онзи основен фонд о т думи с т е х н и те общопри
е ти значения, който е съгласуван с хората, с които живеем. Тези думи,
както и правилата на свързването им в смислени изречения, ние науча-
Езикът 109
8аме 8 д е т с т в о т о си и сякаш наготово употребяваме 8 ж ивота. Един

о т най-известните изследователи на езика, Ф ердинанд дьо С осю р, о т -
граничава този официален и наследяван речников архив ка то с и с т е м а
о т закодирани знаци о т езика като ж и в о д е й с т в и е , к а т о реч.
Р е ч н и к о в и я т ф онд на д у м и т е става възможен наи-вече поради
в ъ з н и к в а н е т о на п и с м е н о с т т а , фиксирането на словото в знаци. Пър
воначално словото просто се изобразявало чрез рисунки. Такъв характер
им ат древните египетски йероглифи. Този език-рисунка ка то че ли има
за цел да изобрази визуално вечни човешки действия, ситуации, предме
т и . Затова подобни иероглифни изображения сякаш копират света, но
не позволяват никаква допълнителна интерпретация. Постепенно обра
зи те се стилизирали и вм есто цялостни рисунки на хора, животни, оръ
дия на труда се изобразявали само т е х н и те з а га т н а т и контури. Някои
изследователи с ч и т а т , че една о т причините за то ва опростяване и
стилизация се крие и в промяната на сред ствата за писане.
Например в древна Месопотамия се наложило писането с т р ъ с т и
кови пръчици върху влажни глинени плочки. Е стествено, такъв глинен
материал се съпротивлявал на едно по-подробно и реалистично изобра
зяване и принудил писарите да опростяват рисунката до наи-важните
контури. Заличила се приликата между знаците и света. Писменото сло
во трайно започнало да се занимава само със знаците и т я х н о т о бър
зо изписване. Така писм еността ставала все по-абстрактна и знаците
се отдалечавали о т света, koUmo рисували. Те започнали да записват
не външния свят, а човешкия глас и звуците, които хората са способни
да издават. Някъде около 1100 г. пр.н.е. се появила във финикия буквена
т а писменост и първата човешка азбука.
Преходът към писменото слово е изключително важен. Ако преди
създаването на писм еността предаването на м итовете, на с т а р и т е
знания и поуки е изисквало едно постоянно устн о п р е п о б та р я н е о т по
коление на поколение, т о вече било възможно д у м и т е да се с ъ х р а н я т
за вечни в р ем ен а в хранилищата на писмените документи. Вече не съ
ществувала опасност устн о изговореното да изчезне безследно във
времето. С писменото слово езикът станал устойчив срещу унищожи
те л н и те повеи на времето и историята. А то в а означава, че в писме
н о с т т а езикът фактически най-пълно изпълнява функциите си на с о ц и
ална п а м е т , на хранител на човешки смиели и значения. Чрез наличие
т о на писмените документи о т миналото става възможна връзката
между хората о т поколения, отдалечени с хилядолетия във времето.
С тава възможно п р о ч и т а н е т о и преживяването на човешката история,
натрупването на знанията в науките, става възможен диалогът между
хората във времето. Днес не можем да си представим какво огромно
културно б о га т с т в о би било невидимо за нас, ако не бе съхранено пис
мено.
О т друга страна, още в антична Гърция писаното слово се оценя-
110 ЧоВек
8а отрицателно. Сократ намира, че п и с а н и т е т е к с т о в е са моноло

ги ч н и . Те са консервативни, защ ото твъ рд ят винаги едно и също и с
т я х не може да се спори. Докато хората се раждат и умират, написа
ни те думи са нетленни и будят страх със своята вечност. Затова пи
саното слово е отчуждено о т човека и ж ивата му реч. Много по-късно
Вилхелм Хумболт нарича тази специфична мъртвина на записаните ду
ми „м умиеобразно съ стояни е на езика“.
Все пак е погрешно свързването на писм еността с прашасялата
библиотека, в която никой не влиза, с мъртвия и безжизнен език. В по
е ти ч н и те творби и в т р а к т а т и т е на философите не се възпроизвежда
вечният речник на думите и понятията. В написаните думи звучи реч
т а на а в т о р и т е , 8 която се проявява тв о р ч е с т в о т о на езика и в коя
т о смислите никога не са едни и същи.
С т и х и я т а на у с т н о т о слово
Но може би истинска стихия на речта е ж и в о т о у с т н о слово. Тук
говорещият не просто реди ка то робот думите на своя речник. Него
вият език е едновременно духовен, защ ото изразява мислите и м анта
л и т е т а му, но е и дълбоко т е л е с е н . Не е случайно, че анатомичният ор
ган - езикът - се отъждествява словесно с езика като културен фено
мен. Но т е л е с н о с т т а на ж ивата реч се корени в ц я л о стта на говоре
нето, при която словата се сливат с ж е сто в е те на тял ото, с погледа
на очите, със своеобразието на тембъра, с мълчанието или временно
т о объркване, с л е ко та та или т р у д н о с т т а на изговора. В речта е един
с т в о т о на мисълта и тял ото. Тя е езиково пространство, далеч по-бо
г а т о о т речника и грам атиката. Тази реч живее както в изразително
т о говорене, та ка и в забързаността, плавността или накъ саността
на пишещата те к с то в е ръка, следваща сякаш неравния ход на мислите.
Ние усещаме ж и в о т о казване в и зпятата песен, в картините, о т п е
чатали фините движения на ч е тка та , в скулптурите, съхранили сякаш
движенията на п ръ сти те по глината.
1. Хората помнят, но езикът запаметява. Защо е така?
2. Можем ли да направим разлика между израз и образ на нещата?
3. По какво се отличава например речникът на българския език о т го
воренето на български?
4. Може ли да градирате някои съществуващи езици на по-диалогични
и по-монологични? Сравнете например такива езици като философс
кия, математическия, поетическия, езика на ежедневното общуване....
13. ЕКЗИСТЕНЦИЯТА
„С ъ щ ността“ на човека е 6 неговата екзистенция.

М а р т и н Хайдегер
Човекът е безпокойство.
Ж ан-Пол С а р т р
Ж и вотъ т е вечност в миниатюра.
Ралф Уолдо Емерсън
Д ум ата „е к з и с т е н ц и я “идва о т ста рол ати нската „ек-si

означава „съ щ ествуване“. Н ейната представка „е к “ има значението на „излаз",
„прорив“, „изблик“. Тази етимология говори за съдържащия се смисъл на
ти ч н о ст, надмогване, преодоляване.
Този а спект е особено важен за пон я ти е то екзистенция, с ко е то се харак
теризира то в а по-ново разбиране за човека. Затова ще употребяваме дум ата
екзистенция к а т о специфичен термин, за да остава видим то з и а сп е кт на ек-
с т а т и ч н о с т , различаващ човеш кото същ ествуване о т всяко друго. Камъкът е
то ва, ко е то е, защ ото не може да бъде нищо повече. Бог също е то ва , което
е, защ ото няма какво повече да бъде - т о й е тъ ж д е ств о на възможно и дейс
тви тел но.
Само човек „не е то ва , което е, и е това, което не е “ (С артр). Човек е
крайно същ ество, но постоянно преодолява своите предели и тъкм о в то в а пре
одоляване се съ сто и неговото „екзистиране“. Един о т п р е д те ч и те на екзис
тенциализма, Фридрих Ницше, твърди, че и сти нския т човек е в непрестанно
„себенадмогване ".
■ 1. Das Man
Защо „das M an“ ?
За да посочи заплахата о т масовидно и обезличено съществуване,
М а р ти н Хайдегер дава на масовия човек името „das Man“ .
То произхожда о т неопределителното немско местоимение, членувано
като съществително о т среден род. На български език няма точен пре
вод. На английски се превежда като „they“ , а на френски като „ю оп“ .
„Das Man“ е онзи, който е като всички други. Той говори за неща
т а , както „се говори за т я х “ , ч ете книги, които „се ч е т а т “ о т други
т е , мисли за нещ ата така, както „се мисли за т я х “ . „Das Man“ е както
особен философски персонаж, та ка и безлична маска, която всекиднев
ният човек безропотно носи.
112 Човек
К а к го в о р и „d as M a n “ ?
Според Хайдегер речта на „das Man“ е „бъ рборене“, „п р и ка зв ан е “.
Речникът на „das Man“ е съставен о т клишета. „Das Man“ не напуска
баналното. Чрез него говори анонимният глас на всекидневието.
Изгубен е автентичният език на истината и битието, какъвто са при
тежавали философи като Парменид и Хераклит, поети като Хьолдер-
лин и Рилке. Истинският език говори о т името на битието, той е ло-
гос, т.е. единство на слово и мисъл, на реч и разум.
О т ка кв о се и н т е р е с у в а „d as M a n “?
„Das Man“ е п о в ъ р х н о с те н . Той не обича да вниква в нещ ата - за
него е удоволствие да се плъзга по повърхността. „Das Man“ обича
кр ъ с то с л о в и ц и . Защото то й знае много неща, за които нищо друго не
знае освен броя на буквите. Знае, че „Набуко“ е опера, но никога не е
слушал тази опера, нито пък го интересува.
Той е л ю б о п и те н , интересува го сензацията, екзотиката. „Книга
т а на рекордите“ на Гинес е негова Библия. Докато вглъбеният човек
избира дълбоки книги и ги ч ете по няколко пъти, „das Man“ не обича да
се вглъбява. Той иска да се развлича, т.е . да се отвлича о т същ естве
ното, о т онова, което изисква усилие и напрегнат размисъл.
Мълва и а н о н и м н о с т
„Das Man“ живее в свят, където „всеки има свое мнение“ . Той не
подлага никое мнение на съмнение и критика. Затова обича слуховете
и м ълвата. Тези анонимни мисли са точно за него. Те са анонимните
мисли на анонимния „das Man“ . Лишени са о т ясна и отговорна лична по
зиция.
В секи и никой
„Das Man“ е „Всеки и никой“ . „Тук всеки е друг и никой не е сам ият
себе си“ , твърди Х ай д е ге р . Може да се говори дори за „д и кта тур а “ на
„das Man“ . Тук д и кта то р е безликото и анонимното, а ж ертва е човеш
ка та уникалност. М аската е срасната с лицето. В л астват средин-
н о с т т а , у р а в н ен о с тта , публ ично стта.
1. Кой превод на термина „das Man“ ви се струва най-удачен?
• Човекът-никой;
• Безликото;
• Масовикът.
2. Къде човек се чувства като „das Man“ ?
• Пред телевизора;
• На стадиона;
• На улицата;
• В полицията.
Е кзи сте н ц ия та 113
■ 2. Болката
Колкото и размито да е същ ествуването на „das Man“ в тълпата,
има ситуации, в които т о й „среща себе си“ , а не другите. Първата „сре
ща със себе си“ е със своето тяло. М оето тяло съществува за мен, но
същестува и за другите. В какъв аспект т о съществува само за мен?
Първо като болка.
Болката е само моя. Другите м огат да ми съчувстват, но болка из
питвам само аз. В този смисъл болката е „неописуема“ , защ ото колко
т о и да разказвам за болката на другите до мен, т я остава вкоренена
в соб ственото ми тяло. Болката е неподелима.
■ 3. Страхът
Болката открива уникалността на моето тяло. Тя ни помага да се
вгледаме в себе си и да се дистанцираме о т тълпата. Ако болката е
телесна, т о с т р а х ъ т е „идеализирана болка“ . С тр а хъ т е болка о т дис
та н ц и я та на времето.
О т какво се страхуваме? Има два вида страх.
Предм етен с т р а х
Първият е п р е д м е т н и я т с т р а х . Той се появява, ко гато сме запла
шени о т нещо конкретно. Така С а р т р дава пример с уплахата, предиз
викана о т една внезапно появила се на прозореца черна маска. Ние мо
жем да запазим самообладание, да я отстраним , да побегнем или, ако
тези варианти не са възможни, да изпаднем в безсъзнание о т страх. По
този начин ние сами напускаме све та на страшния предмет, щом не
сме успели да се справим с него.
Екзистенциален с т р а х
Друг е обаче екзистенц иалният с т р а х . Той не е стр а х о т нещо, а
о т нищото. Затова с т р а х ъ т о т см ъ р тта е екзистенциален страх, за
щ ото с м ъ р тта е нищо, а не нещо. Когато ходим по ръба на пропастта,
ние се боим не о т бездната - защ ото т я не ни въздейства, - а о т соб
с т в е н а т а си свобода, о т възм ож ността да скочим в пропастта. А въз
м о ж н о стта е по-скоро нищо, отколкото нещо.
■ 4. С м ъ ртта
Никой не умира в м е с т о мен
„Das Man“ отбягва да мисли за см ъ ртта. За него т я е нещо, което
се случва само на другите. Тя е нещо случайно („лош шанс“ ), факт о т
114 Човек
с т а т и с т и к а т а . Но то в а е една о т илюзиите на „das Man“ .

Защ ото един ден човек разбира ж е сто ка та истина - „Никой не мо
же да умре вм есто мен!“ В този момент човек добива у с е т за своята
е д и н с т в е н о с т и е д н о к р а т н о с т . Бликналото ч у в с т в о за ун и ка л н о ст
сваля м аската на „das Man“ о т лицето на човека.
Ч о в е къ т е б и т и е -к ъ м -с м ъ р т т а
„Човекът е битие-към-смърт та“, според Хайдегер. С м ъ р тта е ек
зи с те н ц и а л н о то небитие, което чрез нищ ото зее в б и ти е то на чове
ка. А човешкото битие е битие-време.
Човекът е битие и нищо. И т о не само защ ото е във времето. Чо
век сам поражда н и щ о т о , когато забележи нечие отсъ ствие, някакъв
недостатък, някаква липса. Човек се стреми към абсолю тното, към съ
върш енството и затова във всяко друго нещо то й забелязва недостиг
на битие, открива следите на нищото.
■ 5. С ам о тата
Тълпата е ую тн о м ясто за „das Man“ . Но в тъ лпата човек п о с те
пенно започва да чувства своята самота. В тъ лпата човек е с други
т е , но не е с никого. Неговото качество та м е количество. Той е еди
ница в м нож еството, песъчинка в навалицата.
Е то защо малко хора издържат продължително време на пребива
ване в безлико и сиво съществуване. За да спаси себе си, човек напус
ка тъ л п а та и навлиза в света на размишлението.
Вглъбяването е осам отяване

Всяко сериозно размишление вглъбява. Следователно всяко размиш
ление усамотява. Известен е случаят със Сократ, който веднъж та ка
дълбоко се замислил, че повече о т денонощие седял на едно място, уне
сен 8 своите мисли.
Характерен е също случаят с Д екарт. Както видяхме при т е м а т а
за съмнението, Д е ка р т д остига до исти на та , go „Cogito, ergo sum “, с
цената на съзнателно дистанциране о т външните неща, о т чуждите
мнения, дори о т соб ственото си тяло. Едва в самосъзнанието (мисъл
т а за самия себе си ка то мислещ) то й намира сигурна защ ита о т злия
демон-измамник. За Д е ка р т дори Бог е само идея, а не жив Бог, към ко
г о т о може да се обърне с молитвено доверие, френският философ пове-
ч е то време живее извън Франция в различни градове на Нидерландия и
Швеция. Ч есто сменя жилища, за да живее инкогнито и да не бъде обез
покояван при философските си размишления и научни изследвания. Общу
ва главно с писма. Д е ка р т е символ на философската и биографична са
мота.
С а м о та та има различни екзистенциални форми.
Ч о в е къ т-н о ста л ги я
Самотен е човекът, изостанал о т темпа на времето. Такъв е ан
т и к в а р н и я т човек. Той е потопен с носталгия 8 миналото - било по
ради ценностна неприязън към настоящ ето, било защ ото е загубил
близки хора или ж и в о тъ т му е бил свързан с вече отминала социална
форма.
С а м о т а т а на аутсайдера
Човек може да бъде самотен, когато е отхвърлен о т настоящ ето
и прогонен в неговата периферия. Такъв е а у т с а й д е р ъ т , неудачникът на
епохата. Той иска, но не успява да попадне в динамиката на деня, да има
значение за ж ивота на останалите.
С а м о т а т а на б у н т а р и т е и ге н и и т е
По-друга е с а м о та та на б у н т а р и т е . Те не просто не желаят да ос
т а н а т в настоящ ето, но и активно се ст р е м я т да създадат друго нас
тоящ е и за останалите. Близки до т я х са м е ч т а т е л и т е . Те ж ивеят в
някакво свое бъдеще, което за тя х е като настояще. Подобна е пози
цията на п ро роц и те . Те също живеят в бъдещето, но го вещ аят и за
другите. Със своята извисеност над обичайното ге н и и т е ч е сто създа
в а т идеи, които едва бъдещето ще признае. Затова т е ч е сто преживя
в а т мъчителна самота, породена о т чуждото неразбиране.
■ 6. Изборът
Б е з п о к о й с тв о то
К огато човек прави важен избор, тога ва то й е в състояние на т р е
вога, на б езпокойство, защ ото с този избор то й трябва да избере са
мия себе си. Да избереш самия себе си, означава да бъдеш а в т е н т и
чен.
О т другите хора може да получим добър съвет, но истинският съ
в е т идва о т съ в е с тта . Човек затова се тревожи и безпокои, защ ото
не намира образци на поведение, приемливи за всекиго и за всяка с и т у
ация. Само вещ ите са еднакви - екзистенцията е уникална.
В екзистенциална форма Хамлетовият въпрос гласи: „Да бъда или
да не бъда сам ият себе си.“ На „das Man“ му е ую тно в тълпата, защо
т о та м то й е като всички и тази еднаквост го прави спокоен, безгри
жен. О т тъ лпата то й получава алиби - „така правят всички“ .
Екзистенциалният човек обаче ек-зистира, то й непрестанно „прави
себе си“ (С а р тр ). Затова с ъ щ е с т в у в а н е то предхожда с ъ щ н о с т т а .
Човек не е предопределен, то й е своят собствен проект.
116 Човек
■ 7. Срещата с Другия
Всеки човек е проект. А с б е т ъ т е среща на проекти.
П огледът
К огато наблюдавам хората в тълпата, моят поглед пробягва по си
л уе ти те им така, както пробягва по контурите на предм етите или хре
б е та на планината. Но в мига, в който срещна нечий поглед, всичко се
променя. С артр казва, че „погледът е присъствие без разстояние“ . Те
лата са на разстояние, но погледът е мълниеносно докосване. За то в а
сравняваме погледа със „стрела“ . Траекторията на погледа е т р а е к т о
рия на наш ето намерение, на нашия проект. Поглеждането изразява же
лание да бъда другаде, докато тя л о то ми е неподвижно.
П огледът е желание
Е то защо, когато мразим нещо, ние „отвръщаме поглед“ . К огато
желаем нещо, ние „впиваме поглед“ в него.
К огато искаме да разберем „какво мисли“ някой, ние се вглеждаме в
очите му. Защ ото всъщност искаме да разберем „какво е неговото же
лание“ . Поглеждайки внимателно в очите му, ние сякаш потъваме бавно
в душ ата му. Защ ото душ ата е видима само в погледа. Не случайно очи
т е са най-нежната ч а ст на тял ото. Те не м о га т да бъдат докоснати.
О чите са фината граница между тя л о то и душата, между видимото и
невидимото.
С р е щ а та к а т о екзистенциално съ б и ти е
Човек върви покрай нещата, борави с инструменти, но среща само
хора. И сти нската среща е екзистенциално събитие. Такива срещи се за
п е ч а тв а т в п а м е т т а ни и образуват наш ата екзистенциална биогра
фия.
С рещ ата извежда о т неизвестното човека, който ще влезе в т р а
екто р и я та на нашия ж ивот. Не часовниците, а срещ ите о тм е р в а т т а к
т а на екзистенциалното времеброене. Периодът на боравене с инстру
менти, на занимание с вещи е пауза за екзистенцията. Тя се пробужда,
когато срещ ата ка то ярко събитие се вмести сред останалите жало-
ни на човешкия път.
Срещ ата е огледало, в която човек по новому поглежда към себе си,
към свое то минало и към своите стремежи. Тя ни подтиква да претъл-
куваме наши постъпки, да преосмислим отделни възгледи („А пък аз си
мислех, но т о се оказа, ч е ...“).
В срещ ата можем да намерим приятел, който да ни направи по-сил
ни и уверени. Но може да се окажем лице в лице с враг, който да събу
ди наши дълбинни страхове и скрити слабости.
С рещ ата превръща имената-думи в имена-лица. Тя открива лич
н о с т т а 6 индивида, вижда в очите поглед, в погледа - душа, в душ ата

- уникална екзистенциална история.
Господар и роб
Срещ ата на два погледа е среща на два проекта. Според Хегел сре
щ а та е решаващо събитие, в което индивидуалността на човека тряб
ва да извоюва своята свобода и признание. Затова Хегел разглежда сре
щ а та к а то борба на господар и роб.
Господар е този, който има власт над другия, а роб е този, който
се подчинява. Робът изпълнява желанията на господаря. Постепенно
обаче робът придобива все повече умения. Той започва все по-свободно
да борави с и н стр ум е н ти те и желанията на господаря започват да за
висят о т умението на роба. Ако робът дръзне да се разбунтува, то й
ще рискува своя ж ивот. Но само който рискува ж ивота си, доказва, че
има нещо по-висше о т п р о с то то съществуване. Това по-висше е свобо
дата. Ж и в о тъ т е по-ценен о т свободата за роба, а за свободния човек
свободата е по-ценна о т живота. Робът трябва да избере.
Ако робът убие господаря, това няма да му донесе свобода. Защо-
т о и сти нска та свобода се състои не просто в освобождаването о т
принудата, а в признанието, че си свободен. И сти нската свобода е
призната о т друга свобода. Човек е свободен не като Робинзон, а ка то
свободен сред свободни.
■ 8. Любовта
Л ю бовта к а то събитие и събитие
Хайдегер нарича човека „битие-в-света“ и „събитие“ . Има екзистен
циално събитие, което преодолява сам отата и не накърнява, а усилва
личността. Това събитие е любовта. Любовта е тази уникална съвмест-
ност, която може да създаде сам одостатъчен с в я т. Затова влюбените
тъ р сят уединение. Тук няма условия „ако..., т о ...“ . Другият е безусловно оби
чан и не може да бъде използван като средство за нещо друго. Влюбените
се кълнат във вечна вярност, защото вечността, безкраят на времето е
един о т символите на абсолютното. Те си измислят нови имена, защото
името е знак за навлизане в света, а тук се е появил нов свят.
Половинките на човека
Според един мит, разказан о т Платон в диалога „Пирът", хората ня
кога са били андрогини, т.е. двуполови същества. Силата им обаче била
толкова голяма, че боговете се страхували за властта си и ги разделили
на две еднополови половинки. О ттогава човек търси „своята половинка“ .
Именно половинката - своето друго, различно, но част о т едно цяло.
И щом човек намери „своята половинка“ , бива обхванат о т ентусиаз
ма на любовта. А за любовта „няма нищо невъзможно“ .
118 Човек
Л ю бовта к а т о с в я т
Истинската любов създава не само ново огледало, в което старият
свят изглежда най-истинен, но създава и нов реален свят - дом и деца.
Д о м ъ т превръща чуждите предмети в свои. Домашната вещ е доне-
' сена о т грижата или о т празника. Тук вещите губят своята пазарна (об
ща за всички) цена и получават уникална, екзистенциална стойност. Вехто
т о може да стане по-скъпо о т новото, а счупеното да бъде съхранено ка
т о скъп спомен. Вещите са предметната памет на семейната хронология.
Семейните празници ги датират като сантиментални реликви на семейно
т о време. По вещите е утаена грижата за дома като самодостатъчен
свят.
В д е ц а т а любовта въплъщава вечността на човешката природа.
Благодарение на любовта, семейството, дома и децата човекът като
екзистенция напуска самотата, см ъртта и единичността си и преминава в
безкрая на човешката история, навлиза чрез труда в природата, а чрез
творчеството - в създаването на културни ценности.
1. Как ще изтълкувате т е з а т а на Карл Ясперс, че екзистенцията е

непознаваемото в човека?
2. Предложете свой превод на термина „das Man“ .
3. Какви други форми на нищото можете да посочите?
4. Анализирайте различните форми на любовта към: а) родителите;
б) децата; в) приятелите; г) любимия/любимата; д) родината;
е) Бога. Каква е разликата в употребата на думите „любов“ и
„обич“ ?
5. В какви общности човек остава личност и в какви се превръща в
„das Man“ ?
6. Сравнете д вете биографии - коя е екзистенциална?
Роден съм на 22 декември 1985 г. На 9 г. останах без баща.

Учих в математическа гимназия. След казармата заминах за Америка.
Завърших Техническия универси Попаднах на продуцент, който първо
тет. начално ми предложи второстепенна
Понастоящем работя във фирма за роля, но след това видя в мен способен
компютърни системи. режисьор. После случайността ме за
позна с режисьора на „Титаник“ и той
ми предложи да му асистирам в негов
филм за защита на животните. По
време на снимките се запознах с бъде
щата си жена.
Днес тя е моят подарък о т Америка.
Завърнах се в България и основах своя
рекламна агенция.
IV. ЧОВЕКЪТ И
ОБЩЕСТВОТО
14. КОМУНАЛНИЯТ ЧОВЕК
Привичка на роба и страхливеца е да се крие под маска

и да не смее да се покаже такъв, какъвто е.
■ 1. Човешката идентичност
Една о т способностите на всяко живо същество, включително и
хората, е и д е нтиф иц ирането на нещ ата и явленията. Да се иденти
фицира нещо в св е та около нас, означава първоначално да се различи и
о т к р о и о т другите неща - като нещо, което е „т о в а , а не друго“ . Не
винаги, ко га то различаваме и идентифицираме нещата, ние разбираме
целите им и определяме съ щ ността им. Малкото дете припознава нови
предмети вкъщи, без да знае за какво служат. То няма п о н я ти е за тях.
Разбира се, то в а не може да продължи дълго и скоро предм етите не са
вече просто „някакви неща“ , а придобиват определено значение, с т а
в а т понятни. Вследствие на сремежа за яснота, за пълна идентифика
ция на нещ ата децата постепенно надаряват новите предмети с ред
разбираеми за т я х качества и възможни употреби. Така бабината т о
чилка може да се превърне в сабя, а големият празен пътнически куфар
- В удобно скривалище. Спомнете си прекрасното начало на филма „Бо
го ве те сигурно са полудели“ . О т самолет, летящ над д евствените юж
ноафрикански територии, изхвърлят празна бутилка о т кока-кола. Мес
т н и т е хора я открояват о т всичко видяно досега, без да са наясно как
во представлява то ва чудно нещо. И понеже е паднала о т небето, бу
ти л к а та се идентифицира като нещо, загубено о т боговете, което, ако
не им бъде върнато, ще донесе нещастия на племето.
К огато осъзнаем различията си о т другите неща и хора, ние фак

тически намираме себе си, преживяваме чувство за своята специфич
ност, поражда се сам осъзнанието ни. Да се самосъзнаем, означава да
определим всеки за себе си какво съм Аз, да различим себе си в ъ т
решно. Самопредстабата за нас сам ите се нарича л и ч н о стн а иден
т и ч н о с т . Ние п о степ енно с т и га м е до разбиране за своята отдел-
н о с т . Знаем, че ж и в о т ъ т на всеки е неп о вто р и м и ед инствен. Осъз-
Комуналният човек 121
наваме, че никой няма да умре Вместо нас. Всеки о т нас се отличава

физически и духовно о т другите хора. Разбираме, че принадлежим на раз
лични раси, че различен е ц в е т ъ т на кожата ни, различни са т е л а т а ни,
лицата ни, гласовете ни. Но отличаващи са не само е с т е с т в е н и т е
склонности, характерите, ж е сто ве те , но и наш ите придобити умения,
образование, култура, ум ствени те способности, думите.
1. Не са ли тези специфични за всеки човек различия и особености
източник на разпространения човешки индивидуализъм?
Означава ли това, както казва Хердер, че моралната цел на всеки
човек е да бъде верен на себе си, на своята самобитност? Не е ли
най-важна морална цел тъкмо обратната - да бъдем верни и да слу
жим на обществото?
2. На какво според вас въпреки тези индивидуални различия се дължи
разбирането, че принадлежим към общия човешки род? Какво напри
мер е общото между белите и черните хора? Кои са източниците
ни за преживяване на културното ни единство с други народи? Нап
ример кое прави нас българите - европейци?
3. Кога разбираме за пръв път своята идентичност? Защо малките
деца се научават относително късно да употребяват л и ч н о то мес-
то и м е н и е Аз?
4. За френския философ Лакан възникването на ч у в с т в о т о за Аз се
свързва с т . нар. „ с та д и й на о гл е д ал о то “. За него появата на съз
нание за идентичност при децата започва с тяхното първо оглежда
не в огледалото. Това означава, че ние, така да се каже, сме произ
ведени о т с о б ств ен и я си поглед? Какво има предвид френският
мислител?
Ж ан-П ол С а р т р пък би добавил, че ние сме произведени преди всич
ко о т погледа и о т думите на другите хора. Какво означава това?
Им. К а н т нарича Аза - п р ед став а за н а ш е т о в ъ тр е ш н о тъ ж д е с
т в о . Тази представа има изключително важни функции. Благодарение
на нея мислите ни, фантазиите, чувствата и т.н. не са разпръсна
т и и разпилени в съзнанието ни, а са в единство. Защото Аз мис
ля, Аз фантазирам и Аз чувствам. С други думи, А з ъ т свързва раз
н о р о д н и те прояви на нашия дух. Но Кант добавя, че въпреки тази
негова роля ние не знаем какво е Аз. То е за него с к р и т а с ъ щ н о с т
(ноумен) - обща представа, за която обаче ние нямаме представа.
Какво има предвид немският философ, когато схваща нашия Аз ка
т о скрита, тайнствена реалност? Значи ли това, че ние никога не
ще разберем какво представляваме всъщност?
122 Човекъ т и о б щ е с т в о т о
ЗАКАЧКА
Любим виц на френския писател Ромен Гари за идентичността.
Един хамелеон бил п о ста ве н върху червен п л а т и почервенял. После
бил п о ста в е н върху син п л а т и посинял. Накрая бил п о ста в е н върху
една зебра. Хам елеонът полудял.
Ш 2. Азът и другите
П роблем ът за и д е н т и ч н о с т т а
А зъ т, наш ето личностно тъж дество, е и зто ч н и к на самосъзнани
е т о ни, на ч у в с тв о то за уникална индивидуалност. Но ние отъ ж д ествя
ваме себе си и с наш ите приятели, със сем ейството, с народа си. Съ
щ ествува и външна - о б щ н о стн а и д е н ти ч н о с т , к о я т о тр у д н о о т д е
ляме о т п р е д с т а в а т а за себе си. Ако при личното самосъзнание ние
отговаряме на въпроса „Кой съм Аз?“ , при идентифицирането ни с оп
ределена общ ност се питаме „Кои сме Ние?“ Затова някои изследова
тели говорят за два тип а идентичности при човека - А з -и д е н ти ч н о с т
и Н и е -и д е н ти ч н о ст. О т отнош ението на двете възникват ч есто з а т
рудняващи ни пи тани я:
Дали винаги желаем да се различаваме о т другите?
Винаги ли е налице развито чувство за индивидуализъм у хората?
А дали са прави онези учени, които с ч и т а т - обратно, че хората
по-скоро се отъ ж д ествяват с общ ността, отколкото с представата за
сам ите себе си?
Погрешно е да се смята, че индивидуализмът е исторически неиз
бежна даденост на човешката природа.
С ъщ ествуват форми на общностен ж ивот, в които индивидуализ
м ът се потиска и личностните различия се о тс тр а н я в а т. Такива кому
нални форми на ж ивот са посветени на no-висши о т индивидуалното
съществуване цели, каквито м огат да бъдат родовото оцеляване, защи
т а т а на родината, служенето на идеите (Платон) или религиозната
отдаденост на Бога. О т такъв вид е и комунистическата идея за пъл
н о то равенство между хората.
■ 3. Първобитната община. Подчинението на рода

Н ем ският учен и философ Вилхелм фон Х ум б о л т отбелязва ин
тересния факт, че в исто ри ята на културата (а и в ранна детска въз
раст) личното местоимение А з се появява сравнително късно. О т деца
сме свикнали с романите на Карл Май, в които северноамериканските
индианци говорят за себе си в т р е т о лице eg. ч. или о т и м е т о на пле
м е т о . Това се дължи на факта, че 8 древните общини индивидите под

чиняват своите особености и различия на рода и неговото оцеляване.
Родът т у к е не просто обединение на хора, а свещена о б щ н о с т , а вър
ховната власт на старейш ините не подлежи на никакво обсъждане. Та
ка на човешкия род се придава мистичен характер - неговото съ щ ест
вуване е гаранция за за щ и та та на всеки отделен човек сред враждеб
ния външен свя т.
Не само в архаичната епоха, но и в други периоди на човешката ис
тория ч е сто отделните личности се претопяват в о б щ е ство то така,
че да изпъква не различието между хората, а тя х н а т а е д накво ст. Под-
ч ин яван ето на индивид ите на м н о з и н с т в о т о може да бъде нарече
но най-общо ч у в с т в о на ком уналност, о б щ н о с т н о с т .
Клод Л еви -С трос изрежда характерни признаци на ком унал ност-
т а . Това са хом огенността, т .е . равномерно разпределение на дейнос
т и т е и функциите на хората, равенството между членовете като еле
менти на об щ ността, подчинение на индивида на цялото, смиреност и
самодисциплина пред общ ите норми и правила на ж ивота.
■ 4. Манастирската общност - равенството пред Бога

Някои религиозни общности се градят на базата на отрицанието на
личността и нейната собствена воля и желания в името на общото смире
но и праведно служене на Бога. Средновековните манастирски общ ности
им ат такъв характер. В духа на аскетизм а монасите не само дисцип
линират и ограничават телесните си потребности и удоволствия чрез
п о сти те , липсата на сексуален ж ивот, молитвените бдения и дори
кр а тко то време за отдих, но и преживяват ка то върховно благо послу
шанието на правилата на о б щ н о стта заради извисяването на душите.
К ато членове на тази манастирска общ ност духовните служители са
равни и еднакво поставени. Така например в християнския устав на св.
Бенедикт пише:
„Не трябва да се прави разлика между хората в манастира. Не тр я б
ва да бъде възнасян благородният по рождение за см етка на този, кой
т о преди идването т у к е бил роб. “
Влизайки в манастира, новите монаси се освобождават о т с в е т
ските различия. Най-важно, разбира се, в този жизнен прелом е о т к а
зът о т ч а с тн а т а соб ственост. Първата монашеска клетва е свързана
с обричането на лична бедност и равенство. Вещите о т първа необхо
димост и препитанието с т а в а т обща грижа на всички. А тъ м н ият и
непредизвикателен ц вят на религиозните одежди, уравновесеното и спо
койно поведение, приведената и незабележима походка, пълната ти ш и
на и липсата на външни индивидуални отличия са форми на монашеско
т о уеднаквяване. Божиите служители се уравняват дори по това, че
124 Ч овекъ т и о б щ е с т в о т о
предишните им имена се отхвърлят, защ ото 8 м анастирското п р о ст

ранство всички са братя и към всички се обръщат еднакво п о ч ти те л
но.
В манастира всеки новопостъпил е вече служител на Бога, а то ва
означава преди всичко да служи на об щ ността. Така р а в е н с т в о т о пред
Бога се изразява в социалната с п л о т е н о с т на м а н а с т и р с к а т а общ
ност.
Ш 5. Казармата - уеднаквяващата дисциплина

Служещите 6 казармата не са различни хора, принадлежащи към
различни групи, а са просто абстрактни индивиди, мъже, родени в ед
на година, числящи се към един набор. О ставянето на социалните раз
личия зад с т е н и т е на казармата и създаването на войнишката общ
н о ст се онагледява с обличането на еднаквите униформи, превръща
що всеки в член на сивото войнско мнозинство. Казармата е училище
за еднакви бойни умения и стандарти. Уеднаквяват се д ви ж ен ия та в
умелото служене с оръжията. Уеднаквяват се и т е л а т а според с т а н
д а р т и т е за сила и бързина. Тук всички живеят комунално, откъ сн а ти о т
останалия пъстър свя т чрез високите казармени стени. Е то с какви ха
рактеристики българският народопсихолог Иван Хаджийски описва т е
зи процеси на превръщането на л и чността в анонимен войник, ч а ст о т
войската:
„О тк ъ с н а то с т о т външния свят, невъзможност да се осъ щ ествя т
свой ствени те на всяко същ ество „Аз“-щения, про сто облекло, с т р и га
на коса, намирисващи общи нужници, общо спално помещение, изпълне
но с хъркане и лъх на спарени крака и партенки, питателна, но еднооб
разна храна с принудителен вкус... “ и т.н . На всеки се полага един и същ
порцион храна и всички се хранят под строй и в едно и също време.
Всички сп я т в общи помещения, л я га т и с т а в а т по едно и също време,
ходят заедно на баня.
О бразъ т на казарм ената о б щ н о с т е с т р о я т . Това е геом етрич

но подреденото множество, в което всеки си знае м я сто то . Така урав
няващите процеси унищожават личното разнообразие и социалните раз
личия между новобранците, за да ги п од готвят да д е й ств а т ка то едно
цяло и безупречно смазана машина срещу евентуалния враг на родина
т а . Обезличаването на индивида в казармената общ ност резултира
накрая и в употре бата на думата „Аз“ . О т най-лично преживян израз
на н а ш а та ун и ка л н о ст „Аз“ се превръща във всеобщ а и задължи
телна форма на откликване на заповедите на командира. Всеки войник
е длъжен да извика високо „Аз“ , когато се обръщат към него или кога-
т о споменат им ето и званието му. В неистовия вик „Аз“ всяко Аз на
отделния войник е равно на всяко друго Аз на членовете на казармена

т а общ ност.
■ 6. Комунистическата идея - социалното равенство

Още преди 20 века у т о п и ч н и т е мислители р и с у в а т образа на ед
но о б щ е с т в о на равни хора. В идеалната държава на П латон ч а с т
ната со б ств е н о ст е забранена, защ ото поражда користни и егоистич
ни решения и противоречи на идеята за общ ото благо. Обща е не само
с о б с тв е н о с т т а на материалните блага, но дори са общи и жените, ко
и т о продължават рода. Защото семейният брак също о тп е ч а тв а ч аст-
нособственическия т и п отношения.
Томас Мор описва в 1516 г. идеално общество, създадено на о с т
ров, наречен У то п и я (о т старогр. език „utopos“ - място, което го ня
ма). Тук липсва ч а с тн а т а собственост, защ ото т я постоянно поражда
разпри между хората. Тук, както и в „Градът на Слънцето“ на Томазо
Кампанела, всички хора задължително се труд я т, нося т еднакви дрехи
в зависимост о т различни случаи. Личният ж ивот на отделните индиви
ди всъщнот не е личен, защ ото е постоянно под контрола на останали
т е . Регламентирани са с подробности най-интимните действия, които
всеки трябва да извършва, к а то видовете работа, удоволствията, дори
броят на децата и с кого да бъдат създадени.
В комунистическите теории о т XIX и XX в. и при о п и т и те за т я х
ното реализиране в бившите социалистически страни възлови понятия
са тези за „р а венството“ и „справедливостта“ . Комунизмът е проект
за общ ество без имотни различия между хората. Той трябва да преодо
лее човешкия егоизъм, чийто основен източник е социалното разделение
вследствие на ч а с тн а т а соб ственост. Според носителите на тази
идея т у к става възможно задоволяването на еднаквите нужди на всич
ки хора, образованието на всеки и дори изпитването на комунално, об
щ ествено удоволствие о т ж ивота (К. Маркс). Затова и с в о б о д а та не
се мисли к а т о индивидуална свобода, свобода на личността, а като
колективна свобода на м нозинството о т екплоатацията или в л а с тт а
на м алцинството. Впрочем този комунистически идеал на общ ественото
равенство никога не се реализира напълно и мнозина автори виждат него
ви подобия по-скоро в споменатите религиозни или първобитни общности.
1. Бихте ли изредили други форми на общност, потискащи личност
та?
2. В хипареките групички и други младежки общности отношенията
се градят на базата на непосредствената спонтанна Взаимност, ко-
га т о всяка личност преживява в цялата му пълнота съществуване

т о на другите. По какво се отличават тези общности о т гореспо
менатите?
3. Защо Фр. Ницше вижда в такива човешки обединения, които уни
щожават личностното и индивидуално начало на живота, проява на
„ си л а та на слабия“ ?
Анри Бергсон нарича подобни на гореизброените общества „затво
рени“ . Защото за него 8 тях господстват задължителни и непроме
ними забрани, предписания и норми. Подчинявайки им се, отделните
хора губят не само свободата си, но и желанието да бъдат свобод
ни. Постепенно т е се превръщат в хора автомати, изпълнители на
обществени изисквания. За френския философ причината за същест
вуването на такива общества е инстинктът за съхранение на общ
н о стта . Коментирайте тези идеи на мислителя и се опитайте да
представите как би изглеждало за вас обществото, което някои
мислители наричат „о тво р е н о “ .
■ 7. Човекът-маса. Средният човек

Ние можем да разберем подчиняването на индивида на о б щ н о стта
В горепосочените случаи. О бщ ото за Всички т я х е, че тоВа подчинение
се изВършВа поради определени практически цели, наложени о т о б щ е ст
во то над отделните хора или В името на Висши ценности. Но същ ест-
ВуВа и още един пример за съзнателно отъждестВяВане на индивида с
повечето хора. Испанският философ О р те га -и -Г а се т говори за човека-
маса. ТоВа е обикновеният, среден чоВек, но не този, който осъзнава и
се примирява със своята незначителност и незабележимост в о б щ е ст
вото.
Масовият човек е, напротив, агресивен и настъпателен. Той иска да
наложи своята неВзрачност и обикноВеност навсякъде, да я узакони ка
т о единствен ста н д а р т за Всички. Първобитният чоВек ж ертва своята
индивидуалност В им ето на рода. Войникът В казармата осъзнава, че
общ ата цел и Войнската дисциплина изискват индивидуални жертви. Мо
нахът в манастира подчинява себе си на о б щ н о стта 6 им ето на Бога.
Ч о в е къ т маса, н ап роти в, издига в ц е н н о ст и норма безличието,
а н о н и м н о с т т а в о б щ е с т в о т о . За него да си различен о т другите е
неприлично. Поради тоВа общества, доминирани о т такива чоВеци, не
тъ р п я т никакви изключения о т масата и се о п и тв а т да см аж ат и санк
ционират Всеки, който е оригинален, различен, знаменит. Човекът-маса
цени не своите отлики, а еднаквостта с останалите. Той Вижда смисъ
ла на своя ж ивот в то в а да имитира повечето хора. Следователно т у к

ние не съзираме личността, а индивида - единичния представител, ек
земпляр на об щ н о стта . Негова стихия е конф орм изм ът - а в т о м а т и ч
н о т о съгласие с н о р м и те на м н о з и н с т в о т о , л и п са та на к р и т и ч
н о с т към с о б с т в е н о т о б и ти е . Поради това т е напомнят на ветро-
показалеца и се движат само в посоката на общ ите течения. Такива хо
ра не полагат никакви усилия за соб ственото усъвършенстване. Те са
щастливи и доволни о т това, което са, и желаят то в а с т а ту к в о да
продължи. Тяхна питателна среда е именно с р е д н о с т т а , липсата на
крайности и собствена изключителност. Такива хора изразяват с т а
т и с т и ч е с к и я т и п човек, а не качествено различния о т останалите.
Още за „das
М а р т и н Хайдегер нарече този
ти п човек с термина за безличност
в немския език - „das M an“ , безлич
н о т о съ щ ествуван е. Господстото
на човека-маса в о б щ еството озна
чава потискане на тво р ч е ски те
малцинства и на хората, принадле
жащи на квалифицирания елит. Чове
ц и те маса м разят социалната йе
рархия и схващ ат всяко издигане в
нея к а то незаслужено. За т я х спра
ведливостта се отнася не към зас
лугите на отделния човек, а към из
годното за повечето хора. Въпреки че човеци маса е имало във всички
времена, може би тъкмо в модерната буржоазна епоха т я х н о т о настъп
ление е най-осезателно. Това се дължи на процесите на нивелация и уед
наквяване на хората, на т е х н и те действия и вкусове в резул тат на
стандартизирането на живота, в основата на което с т о я т световна
т а пазарна икономика и мощ та на масмедиите.
1. Не позволява ли прекомерната демокрация силово и дори брутално
налагане на вкуса на масите над изключенията?
2. Нормално ли е например ватманът в трамвая да озвучава с чалга
пространството на пътуващите?
3. Правите ли разлика между човека-маса и онзи, който спазва зако
ните на обществото?
15. ЧОВЕКЪТ-ИНДИВИДУАЛИСТ
Всеки трябва да има право и възможност да бъде сам ият себе си.
Чарлс Тейлър
Най-великото нещо на све та е да можеш да принадлежиш на себе си.
Питаш ме какво, според мен,
трябва да избягваш особено старателно. Тълпата.
Сенека
Ubi bene, ubi patria.
Където ми е добре, та м ми е родината.
Цицерон
■ 1. Човекът-единак
Възможна ли е пълната с а м о та ?
Мислим ли е напълно изолиран и самостоятелен човек?
Можем ли да си представим човек, който няма нужда о т никого дру-
гиго, за да съществува?
Даниел Дефо описва трудния ж ивот на Робинзон Крузо, попаднал
след корабокрушение на необитаем остров. Упорито и постепенно моря
къ т се справя с природните стихии. Построява си жилище, ловува, о т
глежда растения и животни. Брани се о т врагове и дори си доставя еле
ментарни удоволствия. Но дали Крузо е пример за човек, който може да
оцелее сам-самичък в света? Дали наистина т о й съществува напълно
изолиран о т об щ еството, в което е живял, или о т каквото и да е об
щ ество?
Е ксп е р и м е н тъ т „Робинзон “
Робинзон попада на острова физически сам, но носейки в себе си
ч е р т и т е на об щ е стве н и я човек. Той не би преживял и седмица, ако
не ползваше предм етите и оръдията на труда, създадени о т хората и
останали сред о ста н ки те на кораба. Тук то й намира оръжието за о т
брана, зрънцата ж ито, които ще посее, дори буренцето ром, който ще
го утеш ава в с а м о т а т а му. Ние, ч и та те л и те на прекрасния роман, пре
живяваме искрено удоволствие и се радваме тъкмо на събирането на
тези обществени предмети, защ ото в това виждаме гаранция, че сим-
Човекът-индивидуалист 129
патичният ни Крузо ще оцелее. Но освен това о б щ е ство то присъства

в неговите знания и опит, натрупани сред другите в родната му с т р а
на. То присъства в езика, с който то й говори на папагала си, или в съ
държанието на мислите му и неговите спомени. И накрая, спасявайки и
облагородявайки дивака Петкан, Крузо си създава едно миниобщество.
Впрочем възпитанието на Петкан е безинтересно и скучно. Морякът го
учи на това, което си знае. По-интересно е, че макар и само между два
мата, се създават форми на обществен ж ивот ка то общуването,
вл а стта , възпитанието и редица други. Нищо характерно за всички об
щ ества не е чуждо на Робинзон и затова намираме за напълно е с т е с
твена м и н и в о й н а т а - б и тк и те на моряка с новодошлите враждебни ди
ваци. В миниобщ еството на Крузо липсва само съпругата, но за с м е т
ка на то в а т я е постоянно в мислите му.
Тъкмо поради тоВа физически усам отеният Робинзон Крузо не е при
мер за ж ивот, основан на пълната сам остоятелност на личността, а по-
скоро, обратно, е пример за абсолю тната ни зависимост о т общ ество
т о , в което сме живели. И тази зависимост се чувства най-добре т о
гава, когато се опитаме да си представим човек ка то Крузо - сам, еди
ничен, изолиран.
Ч о в е к ъ т не е Робинзон
З а в и с и м о с т т а на чов ека о т о б щ е с т в о т о , о т д р у г и т е хора е
изначална. Вече ф актът, че източник на нашия ж ивот са родителите
ни, е свидетелство за тази зависимост. Свидетелство за то в а е и пе
риодът на д е т с т в о т о , в което ние дори физически не можем да бъдем
напълно самостоятелни. Трудът и гриж ата за оцеляването е винаги съв
м естен и колективен. Освен това мисленето и наш ата духовност са
невъзможни без езика - човешкото средство за общуване с другите. За
това, дори когато мислим в уединение, ние сякаш о б щ у в а м е в ъ т р е ш н о
с д р у г и т е хора.
Ч о в е к ъ т е нем ислим по д р уг начин освен чрез о б щ е с т в о т о , в
к о е т о ж и в е е , подобно на немислимостта на зелените листа без дърво
т о , о т което са израснали. Затова А р и с т о т е л определя ч о в ека к а т о
о б щ е с т в е н о с ъ щ е с т в о , но не като просто наблюдение, че хората жи
веят заедно заради някакво удобство, а в смисъл, че никой не м о ж е да
ж и в е е извън к а к в о т о и да е о б щ е с т в о . Да се говори за човека ка то
напълно самостоятелен, изолиран е само абстракция, изкуствено мис
ловно отграничаване.
Как да разбираме казаното о т Ж ан-П ол С а р т р , че човекът е уника
лен и напълно свободен, че неговите действия не се определят о т
обществото, в което живее, а о т собствения му избор?
ЗАКАЧКА
Човек не може без общество. Така ли мисли джебчията в затвора,
попаднал в една килия с трима рецидивисти убийци?
■ 2. Индивидуалистът. Сам с другите

Не се ли стреми всеки о т нас да бъде относително независим и
свободен о т останалите?
Не държим ли да подчертаем и изразим своята индивидуална уникал
н о ст и да изпъкнем с личните си качества в общ еството?
Вечен ли е човешкият стремеж за самоосъществяване и самоиз-
граждане на жизнения ни път?
О тго во р ъ т на тези въпроси изглежда очевидно утвърдителен.
Но философията на индивидуализма е типична тъкмо за началото
на капитализма и за наш ата съвременност. Може да се каже, че човеш
к и я т индивидуализъм н а р аства в хода на ч овеш ката и сто ри я.
В ар ха и чн о то о б щ е с т в о индивидуалните действия са подчинени
на оцеляването на рода и затова индивидът не мисли себе си отделно
о т него.
А н т и ч н и я т човек
През а н т и ч н о с т т а наистина жизненият пъ т на всяко същество се
разбира ка то уникален, но като предопределен отвън, о т неизбежната
съдба, на която дори боговете се подчиняват. Наистина С ократовото
„Познай себе с и “ може да се разбира като първото възвисяване на о т
делния човек в център на познанието, но в крайна см етка индивидуал
н о то самопознание води до общ ите идеи за добро и зло, за законност,
справедливост и истина.
А н ти чни ят човек цени преди всичко общ ото и извънвременното,
стреми се неговият личен и обществен ж ивот да с ъ о т в е т с т в а т на ра
зум н а та природа на космоса и да се вслушва, както казва Х ераклит,
в логоса, в необходимостта, властваща в света. М икросветът на чо
века трябва най-пълно да отразява вечните закони на космическата
хармония.
С редновековният човек
С редновековието и християнската религия за пръв път зам е н я т
и де ята за предопределената у ч а с т на човека с идеята за неговото
с о б с тв е н о у ч а с ти е 6 градежа на ж ивота и соб ственото му бъдеще.
О т наш ите дела зависи дали ще получим изкупление за греховете си и
ще посрещнем с м ъ р т та не със страх и ужас, а с надежда за вечен жи
в о т . Макар и к а то Божии творения, ние хората сме надарени със сво
бода и то в а е висша благодат, защ ото посредством индивидуалната

свобода сякаш Бог ни е „отдал ч а ст о т себе си“ и о т творческата си
енергия. Така, притежавайки свободна воля, ние можем да се възвисим до
бож ественото, както и, отказвайки се о т своето предназначение, има
ме право да изберем пътя на греха. Затова за нас Бог е любов, а не при
нуждаващ тиранин и деспот.
Но в средновековния свя т душевната свобода ка то център на ин
дивидуалните възможности и личния избор контрастира на ред жизнени
ограничения и социални прегради. Средновековното общ ество е постро
ено йерархично и съсловно. Макар и равни пред Бога, хората не прите
ж ават равни социални права, феодалната власт се предава по наслед
ство, а в е р о я т н о с т т а например крепостният селянин да промени соци
алното си положение е минимална. Това означава, че възможностите за
самостоятелно изграждане на личен пъ т в живота, а с то в а и на ис
тинския индивидуализъм като жизнена философия са твърде ограничени.
М о д е р н и я т чо в ек
М о д е р н о т о к а п и т а л и с т и ч е с к о р а з в и т и е подхранва най-дълбоко
човешкия индивидуализъм. Реален негов източник става у с т а н о в я в а н е
т о на в с е о б щ и т е гр а ж д а н с к и права като равенството пред закони
т е , правото на неприкосновена соб ственост и на свободна трудова
инициатива, свободата на придвижване, свободата на словото и въз
гледите за света.
Така и н д и в и д у а л и зм ъ т е с л е д с т в и е о т р е а л н о т о социално раз-
к р е п о с т я в а н е и о св о б о ж д ав ан е на чов ека.
Но заедно с то в а индивидуализмът има няколко идейни източника:

- Х ристиянската идея за ц е н н о стта на личния избор и свободната
воля;
- Ренесансовият импулс и сам очувствие на човека ка то творец, ка
т о Богочовек;
- Идеята за човека ка то субект, властващ чрез знанието и техни
ка та над природата и променящ разумно о б щ е ство то (Д екарт);
- И деята за сам оценността на човека, който не може да бъде сред
ство , а само цел (К ант);
- К ул тъ т към уникалността и оригиналността на човеш кото съ
щ ество (ром антиц ите философи);
- Ц е н н о стта на и нтим ната среда - соб ствени ят дом, сем ейство,
приятели и свързаните с т я х интереси и преживявания в противовес
на ц е н н о стта на ш ирокото общ ество (Токвил).
- Върховенството на екзистенциалните преживявания (на см ъ р тта ,
вината, моралния избор) в б и ти е то на всеки човек (К. Ясперс, Ж .-
П .Сартр).
■ 3. Егоистът. Сам срещу другите

Егоизмът е рожба и завършен финал на един непремерен и ужасно
разраснал се индивидуализъм. Нерядко тази рожба може да измести и до
ри да погълне своя родител. Вероятно егоизмът е следствие о т вроде
ния ни и н с т и н к т за самосъхранение. Поради то ва този и н с т и н к т прави
сам ото ни съществуване сред другите конфликтно.
Но трябва ли да разбираме както Томас Хобс човешкия с в я т ка то
непреодолима война на „всеки п р о т и в всеки“ ?
Наистина ли наш ето е с те ств е н о състояние е, както за мнозина
философи, единствено сражение на разнопосочни интереси и стремеж
за надмощие?
И дали то в а надмощие е съдбовно состояние на живота, о т което
никога не ще се освободим?
Гриж ата за себе си

Човекът е гои ст организира ж ивота си единствено с грижа за са
мия себе си. Той може само да взема о т другите, но не е в състояние
да даде нищо о т себе си. За него всички останали хора са само сред
с т в о за постигане на лични цели.
За разлика о т индивидуализма егоизмът не е просто резул тат о т
е с т е с т в е н и т е различия и индивидуалните интереси. Човекът индивиду
алист е невъзможен без същ ествуването на всеобщи граждански права,
защ ото т е са условие както за свободата на другите, та ка и за него
в а та собствена. Е гои стъ т, напротив, счита, че правата на останали
т е м о га т да бъдат пренебрегвани и дори елиминирани и че само него
во то има значение. Затова е го и с тъ т не е способен на солидарен ж ивот
с другите. Той е сляп за общ ите проблеми и се ръководи единствено о т
стремеж да подчинява другите на себе си. С вобо да та на е го и с т а е
възможна само к а т о ограничение на ч у ж д а т а и никога к а т о ней
но признание. За него съ щ е ствува само една-единствена свобода -
с о б с т в е н а т а . Разбираемо е, че така т я се превръща в произвол - в
анархистично действие за см етка на другите.
Х ерм етично съ щ е ств о

Такава свобода превръща човека в херметично затворено и самодо
волно в своята ограниченост същество. Егоистичният човек преживява
вътрешно усещане за свое то превъзходство и значимост. Това самолю
бие подхранва постоянно желанието му да властва над д ругите не са
мо в пряката професионална дейност, но и в дома, на улицата - нав
сякъде. Никой е го и ст не може да бъде само о т ч а с т и такъв. Така егоиз
м ът е алчен, всеяден и поради това винаги незадоволен. Самолюбието
и превъзнасянето на себе си, както великолепно показа Ерих Фром, е и
вид самозащита срещу ч у в с тв о то за соб ствената изолация и о тч уж -
деност. Доколкото никога не може всецяло да подчини останалите, его

и с т ъ т придобива остро съзнание за нед остатъ чност и недоимък, чувс
т в о за неудовлетвореност. Затова, въпреки че външно изглежда надме
нен и самодоволен, вътрешно е го и с тъ т е дълбоко нещастен и комплек-
сиран. Това означава, че привидно се самолюбува, но дълбоко в себе си
не се обича и дори тайно се мрази. Е то защо Ерих фром нарече егоиз
ма недостиг на любов и към другите, но най-вече към себе си.
Немският философ Макс Щирнер защитава тезата, че единствено
т о , което притежаваме, е наш ето Аз. То е с о б с т в е н о с т т а , ко
я т о никой не може да ни отнем е. Наистина ли това е най-голяма-
т а ценност, която притежаваме? Равнозначно ли е чувството ни за
себе си с човешкото достойнство?
■ 4. Чужденецът. Сам сред другите

Кои са хората чужденци? Дали това са само пристигащ ите о т
чужбина, т .е . тези, които не ж ивеят постоянно сред нас?
Нима мнозина не се ч у в с т в а т чужди в собствения си дом, в соб
с т в е н а т а среда, 8 соб ствената страна? В България все още има гру
пи, които са дискриминирани и не у ч а с тв а т пълноценно в общ ествени
т е процеси. Те са чужди сред с в о и т е . Бихте ли изредили някои о т тях?
Но не е ли понякога б и ти е то на чужденеца за предпочитане? Как
ви са предим ствата да бъдеш чужденец? В миналото мнозина избира
ха пътя на политическата, а днес на икономическата емиграция. Какви
са м отив ите им то га ва и сега? Защо човек все повече избира да бъде
чужденец сред другите?
Влез Паскал описа самото съществуване на човека в света като
чуж д ост. Човекът е чужденец, защото не може да намери смисъл
в безкрайната вселена, в която той осъзнава своята нищожност и
липса на установено място. И тъкмо тази захвърленост на хората
сред безкрая и това усещане за чуждост сякаш ги карат да тъ рсят
Бога и да се уповават на него. Според вас има ли основание тази
тъжна философска костатация? Какво друго освен вярата в Бога би
могло да ни избави о т преживяването на чувството за отчужде-
ност?
■ 5. Комуникативният човек
Първичният опи т на човека не е преживяване на отчуждение и пъл
на самота, а на комуникация, т .е . на о ткр и в а н е на п ъ т я към други
т е , различаващи се о т нас хора. Първото съприкосновение на д е т е т о
със св е та става чрез майката, с другия и същевременно близък човек,
в която зрее бъдещото човече. Семейството, училището, професионал
ната общ ност, родната страна създават най-разпространените форми
на общ ност и единност на хората. Н аш ите корени се основават на
общия език, т е р и т о р и я т а , близките хора и о б щ и т е духовни т р а д и
ции. Но заедно с то в а ние трябва да сме о тк р и ти към д р у ги т е хора,
към т е х н и те традиции, начин на ж ивот и духовност. К акто е невъзмож
но да разберем своето Аз без Ти, без другото Аз, та ка и никоя човеш
ка общ ност не може да разбере себе си без отношение към други. Сред
многобройните форми на междучовешката комуникация виеше м ясто за
ема диалогът.
1. Според вас кое отличава диалога о т други форми на общуване?
2. При какви условия не е възможно никога разбирането между хора
та ? Бихте ли посочили примери за такива ситуации?
3. Възможен ли е диалогът, ако не изпитваме уважение към тези, с
които общуваме?
4. Налице ли е диалог, ако всички мислим еднакво?
5. Възможен ли е диалогът между хората под натиск и принуда?
Според френския философ Еманюел Муние комуникация, в която се
стремим, изоставяйки себе си, да се „разтворим“ напълно в „другия“ ,
съвсем не означава да го разберем. Как ще коментираме о т тази
гледна точка феномена на човешката любов, където ние най-пълно
искаме да се слеем с любимия човек?
■ 6. Човекът-космополит
В днешната епоха на глобалното общ ество ние вече не можем да
живеем в затворения и изолиран свя т на своята общ ност. Икономичес
ки те и политическите кризи дори в най-отдалечени о т нас райони се
отразяват пряко и на собствения ни ж ивот. Чрез телевизията и ради
о то , чрез мрежата на И н тер нет външният св я т става неусетно в ъ т
решен и наш. Самосъзнанието за нашата неповторимост и уникалност
е разклатено. Родният език Все повече бива заместван о т универсал

ни те световни езици - на образоваността, на компютъра, дори на все
общо употребявания английски език. Територията, която населяваме, ве
че е прекрачена безвъзвратно. Пътуванията, достъпът до други култу
ри на телевизионния екран унищожават териториалните граници. Близ
ки те ни са не само тези, с които живеем заедно, но и тези, с които
контактувам е чрез компютъра на другия край на земята. Все повече се
сблъскваме и се опитваме да проникнем в смисъла на други вярвания и
в духа на други култури, философията на собствения ни ж ивот и рели
гията, която изповядваме, вече не е резул тат на традиция, а на свобо
ден избор. Затова и не можем да се идентифицираме само с родното и
нашенското. Съвременният човек е космополитен. Той живее не в един,
а в м нож еството светове на единната земя и то в а е ситуация, в коя
т о не само не губим своята идентичност, но сме в състояние и да из
бираме какви да бъдем.
1. Кои са глобалните интереси, които засягат всеки о т нас не ка
т о членове на отделни общности, а като жители на Земята?
2. Наскоро ромите о т едно българско село избиха за храна десетки
пеликани о т рядък природен вид. ф акт е, че горките птици не с т а
ва т за ядене. Как бихте коментирали случилото се?
3. Кои ценности са по-важни - личните, семейните, обществените
или тези на всички хора?
Социалният философ Чарлз Тейлър вижда следния обществен проб
лем. Общочовешките ценности на глобалното общество изискват
равни индивидуални свободи и права. Свободата в общ еството пред
полага равен с т а р т за всеки да осъществява собствения си живот и
разбирания за добро или зло. Но бъдещето на отделни човешки общ
ности и тяхното равностойно включване в обществения живот е ка
т о че ли предварително обречено на неуспех поради консервативни
традиции, ниска образованост, затворен начин на живот. Според
Тейлър е справедливо такива групи да бъдат подпомагани специално
и да им бъдат дадени известни привилегии, т.е. специални права.
Днес у нас изглежда, че младите и образовани българи са по-подгот-
вени за трудностите на живота о т, да речем, членовете на по-изос-
таналата ромска общност. Трябва ли според вас тази общност да
бъде защитена и подпомогната специално о т държавата? Това е мо
же би справедливо. Но не противостои ли тази справедливост на
всеобщите ценности на индивидуалната свобода и идеята за равни
т е права на всеки човек?
IV.
ФИЛОСОФИЯТА
КАТО МИСЪЛ
И ДЕЙСТВИЕ
16. СОФИСТЪТ И СКЕПТИКЪТ
Ignoramus et ignorabimus.
Не знаем u няма ga узнаем.
Л а ти н ска сентен ци я
Скептицизмът е израз на ч и с т а т а цивилизация;
то й разлага образа на све та на предходната култура.
ОсВалд Шпенглер
■ 1. Софистът
Как са се появили с о ф и с т и т е в древна Гърция
Във в т о р а т а половина на V в. пр.н.е. в древна Гърция се появили пла
тени учители на и зкуството „да се мисли, говори и действа“ . Те сами
се нарекли со ф и сти , т.е . мъдреци, знаещи хора. Най-известните о т
т.нар. с т а р и со ф и сти са П р о та го р и Горгий, а о т последователите
им Хипий, Продик, Тразимах. Тяхното м айсторство във философията се
основавало на ум е л о то боравене със сл о в о то . С оф истите не се ин
тересували, подобно на Сократ или Платон, о т п ости га нето на и с т и
ната, на понятията за най-важните същности.
М а й сто р и на спора
По-важно за т я х било и зкуството да се убеждава публиката, т .е .
у м е н и е то да се побеждава в спор. Безспорно такъв т и п умения са би
ли нужни в публичните дискусии, в практиката на анти ч н и те политици
или в съдебните спорове.
Демокрация на м исъ лта

Затова ние не можем да си представим възникването на антична
т а софистика без наличието на демократичната практика на публични
т е обсъждания и свободно изразяване на различни мнения. К ато обс
лужвали тази демократична практика, соф истите всъщност виждали
об щ е стве н и я смисъл на ф илософ ията. За тя х т я не трябвало да бъ
де умозрително, кабинетно занимание на потънали в собствени те си
мисли учени, а о тк р и та , публична дейност и дем онстрация на умения.
Така соф истите се опитали да приземят философските знания, да из
ползват ерудираността си, логическите прийоми и словесното изкуст
во в решаването на практически обществени въпроси.
138 философ ията к а т о мисъл и действие
ф и л о с о ф и я та к а т о проф есия
Това сближаване на философията с ж ивота направило о т сам ата
философия по-привлекателна и атрактивна дейност. Затова не е случай
но, че соф истите първи започнали да обучават ученици срещу заплаща
не. Така т е превърнали ф и л о со ф и я та о т елитарно и необвързано с ма
териални печалби занимание в проф есия.
Днес, при извънредната сложност на научните дела и при огромна
т а информация, натрупана след векове в о б л а стта на знанието, ние не
можем да си представим науката като хоби или занимание „между дру
г о т о “ . Тя, включително и философията, изисква пълна отдаденост и за
то в а не може да не е професионално поприще на учения. Но за мнози
на антични философи паричната печалба о т знанията на соф истите из
глеждала неморална. С о к р а т ги сравнява с п р о с т и т у т к и т е , които
предлагат срещу заплащане с т о к а т а си. За него, както и за П л а т о н ,
а по -късно и А р и с т о т е л , философията е „ знание заради с а м о т о зна
н и е “. В т ъ р с е н е т о на и с т и н а т а не т р я б в а да им а п р а г м а т и ч н и м о
т и в и , зад н е го не т р я б в а да с т о и м а т е р и а л н а т а полза. За т я х сми
сълът и ц е н н о с тта на знанието с т о я т над всичко останало. Е то защо
соф истическата пресметливост се оценявала негативно.
В сичко е о т н о с и т е л н о
Но осъдителните думи срещу соф истите, то н на които дал най-ве
че Платон, са насочени преди всичко към тя х н о т о о тхв ъ р л я н е на а б
с о л ю т н и т е и с т и н и за с в е т а . Соф истите считали, че в с яка и с т и н а
е о т н о с и т е л н а . За т я х всеки ч о в ек може да докаже своята истина за
нещата, която зависи о т о б с то я т е л с т в а т а на неговия ж ивот, о т си
туац ията, в която се намира, и не на последно м ясто о т логическите
и словесните му умения.
Протагор е автор на една забележителна фраза:
„Човек е мярка на всички неща, на същ ествуващ ите, че същ еству
в а т, и на несъщ ествуващ ите, че не съ щ ествуват. “
Трябва да се признае, че тази констатация е твърде оправдана. На
истина ние винаги пречупваме през своята гледна точка и своите до
казателства разбиранията си за света. Нима някой би могъл да о т р е
че факта, че човекът е действително субект на знанието и поради т о
ва е вече неизбежно мерило на всичко? Може ли да се отхвърли о тд а в
на установеният опит, че различните хора им ат различни възгледи за
едни и същи неща? И не само усещаме и възприемаме по различен на
чин света, но и мислим по различен начин за него? Протагор считал, че
поради тези причини на всяко твърдение може да се противопостави
контратвърдение, че и в научните спорове всеки а р г у м е н т м о ж е да
бъде об орен с к о н т р а а р г у м е н т и . В този смисъл философските и т е
оретичните спорове не служ ат за достигане на общ ата истина, а са
само средство за победоносно нал аган е на едни м нения над д р уги . З а
С о ф и с тъ т и с к е п т и к ъ т 139
м е с т В а н е т о на и с т и н а т а със с у б е к т и в н о т о м н ен и е и превръщане
т о на теоретичния диалог, стремящ се към съгласие в съревнованието
и състезанието с противника, станали с т и л на поведение на соф ис-
т и т е . При предпоставката, че има много истини и че е невъзможно
п о сти га нето на една обща такава, за софиста било съвсем е с т е с т в е
но да изхожда о т своята полза и да превръща всяка беседа в неприми
рима битка за победа над противника.
У л о в к и т е на с о ф и с т и т е
В им ето на тази победа соф истите често си служели с недотам
почтени средства, притежавали цял арсенал о т прийоми и уловки, обез
печаващи изгодния резул тат о т беседата. Ч есто смело изхождали о т
недоказани предпоставки, променяли в хода на беседата обсъждания
проблем, обърквали противника с безброи подробности и го въвличали в
многотемие. Заличавали разликата между същ ественото и несъщ естве
ното, говорели много смислено, за да не бъдат уязвени о т никакво въз
ражение. Понякога бъбрели неспирно и неясно, за да не се разбере за как
во ста ва дума, а друг път разтегляли мъчително речта, за да се заб
рави за какво е зачената. Държали се надменно към опонента, изтък
вайки понякога негови физически недостатъци, присмивали се на греш
ки те му или му напомняли предишни провали. Разчитали на одобрението
на публиката, ухажвали я и по всякакъв начин се опитвали да спечелят
нейното разположение. А р и с т о т е л изрежда 13 подобни софистически
прийома, но, разбира се, т е са много повече. Тази практика, която ни е
о т ч а с т и позната и о т днешните адвокатски или политически маниери,
спечелила на соф истите много неприятели. В исто ри ята на философия
т а ч е сто за соф истиката се говори като за празнословие, за спекула
тивно, заблуждаващо и користно водене на спор, без никакво отнош е
ние към и сти на та .
1. Вероятно с те свидетели на подобни отрицателни софистически
прийоми и В днешния живот. Бихте ли дали примери за подобно воде
не на беседа:
- във вашето общуване с други хора;
- в политиката;
- в съдебната практика?
2. В пиесата „Салемските вещици“ на А. Милър съдиите разпитват
жени, обвинени, че са обсебени о т дявола. Една о т жените се оправ
дава с аргумента, че никога сатаната не и се е явявал и че дори не
знае как изглежда. Съдиите контрират: „Щом не знаете как изглеж
да, как с т е разбрали, че не с те го виждали?“ В какво според вас се
състои софистическата уловка на съдиите?
3. С читате ли, че на всяко твърдение може да се противопостави
140 философ ията к а т о мисъл и д ействие
друго? Ще изредим няколко примера, а вие преценете, кои мнения мо

г а т да се оборят:
- Човекът е разумно същество;
- 1 + 1 = 2;
- Негрите са черни;
- Човек е щастлив, когато има много приятели;
- С ветъ т е безкраен;
- Водата кипи при 100 °С.
4. Софистите добре р азгр ан и ч ав ат правилното мислене о т ис
т и н н о т о . Можем да изказваме една истина неправилно, а можем да
докажем и нещо невярно по правилен начин. Ще дадем два примера за
илюстрация:
„О т родителите си знаем, че всяко нещо си има причина.“
„Всеки, който яде прекалено много, ще се разболее. С портистите
се хранят обилно, следователно боледуват често.“
Бихте ли дали и други примери за подобни отношения на правилно
(неправилно) и истинно (неистинно)?
Ако всяко мнение може да се докаже, това означава, че няма истин
но и сигурно нещо, което може да бъде наречено битие, истинно съ
ществуващо. Така небитието е равностойно на битието, а истина
т а - на лъжата. Как тогава можете да коментирате мисълта на
стария софист Горгий, че „нищо не съ щ ествува“ , т.е., че има само
небитие? Какви според вас са основанията за подобно твърдение?
С о ф и с ти ка та к а т о съ стезание
Софистическият дух се ръководи о т стремежа за победа над съпер
ниците. Соф истът обича спора, схватката, борбата за надмощие. В не
говия начин на воденето на спора можем да съзрем дори елементите на
архаичните ловни прийом и и х в а т к и . Той наблюдава съперника, изчак
ва търпеливо действията му и подобно на ловците, които обкръжават
постепенно ж е р тв и те си, намира т о ч н о т о време за внезапната атака.
В арсенала на неговите средства е улавянето на слабите м еста на съ
перника (прийомът, наречен Ахилесова п е та ), поставянето на мисловни
уловки и капани, заплашителната демонстрация на соб ствената сила.
Но в то в а отношение соф истът олицетворява и характерния за а н ти ч
н о с т т а аго нал ен принцип (принципът на състезанието). Древните
елини са в непрестанни воини с други народи. Високо се ценят и са
престижни героизмът, воинската смелост, самообладанието. В анти ч
на Гърция се организират тържествено олимпиадите - публичните спор
т н и състезания. Политическият ж ивот е също постоянен сблъсък на
мнения и средище на дискусии, в които победата над противниците е
престижна. Дори им ето - ги м н ази я , за първите гръцки училища има

значение на м я с т о за с п о р т н и с х в а т к и и борби на юношите. Но неза
висимо о т самоцелния стремеж за убедителна победа над съперниците
и игровия елемент в делото на соф истите, т о има редица положител
ни постижения.
П ринос къ м л о г и к а т а
За да успее да спечели аудиторията, соф истът до голяма степен
развива у м е н и е т о да се ф о р м у л и р а т правилно и у б е д и т е л н о съ ж д е
ния. Така се създават основите на формалната л о ги ка, която А ристо
те л превръща в наука.
Д и а л е к т и ч е с к и ум ения
Соф истическата беседа приучава на и зкуството да се противо
п о ста вя т различни аргументи, т.е . развива д и а л е к т и ч е с к о т о мислене.
Не случайно пон яти ето д и а л е к т и к а ка то учение за движението и бор
б а та на противоположностите при соф истите се отъждествява с б е
с е д а т а . Така, ако първите натурфилософи и най-вече Хераклит подчер
т а в а т вечното движение на природата, т.е . о б е к т и в н а т а д и а л е к т и
ка, в соф истиката сърцевина е с у б е к т и в н а т а д и а л е к т и к а - с т и х и я
т а и п р о т и в о б о р с т в а т а в м и с л е н е то .
С оф истъ т ка то оратор
С оф истът е изкусен в о б л а стта на словото. Тук се оформят прин
ципите на о р а т о р с к о т о ум ени е, т .е . умението красноречиво да убеж
даваш публиката в пра вотата си.
С оф истъ т к а то кр и ти к
Защитавайки възгледа, че няма всеобща истина, соф истът фактичес
ки опонира на всяко прието безусловно и на вяра знание, в това число и
на знанието в традиционните митове. А това означава, че ту к се създа
в а т основите на тъй важното за познанието к р и т и ч н о мислене.
С о ф и с тъ т к а т о учи тел
Стихията на софиста е в утвърждаването ценността на провокира
щ ото и динамично мислене, а не в съобщаването на готови истини. А т о
ва означава и ново разбиране на о б р а зо в а те л н а та д е й н о с т. Смисълът на
педагогическото дело не е да приучава учениците да запомнят вече постиг
нати знания, а в развитието на мисловни и словесни умения. Софистът учи
тел трябва да подготви ученици с широк поглед и мисловни умения да пре
ценяват и вземат решения в различни ситуации. Затова целта на обучени
е то не е нито да специализира учениците в тесни области на знанието, ни-
т о да дава вечни знания във всяка сфера. Така софистът е чужд както на
педантизма в познанието, така и на непрактичното многознайство.
■ 2. Скептикът
С к е п ти ц и т е 6 дребна Гръция
Д р е в н и те ске п ти ц и ( о т с т а р о гр . „ skepsis“ - съмнение) - Пирон,
Тимон, С е кст Емпирик, за пръв п ъ т и зд и га т съ м нението в основен
м е т о д на ф илософ ията. Те считали, че човек никога няма да сти гн е
до и с ти н а та за света. Разликата между т я х и соф истите е, че ако со-
ф и стъ т допускал, че има много истини и че всяка може да бъде аргу
ментирана, т о скептиц ите отхвърляли Въобще възм ож ността на позна
нието. В то в а разбиране на непознаваемостта на св е та т е заели по
зицията на един краен песимизъм.
С ъ м нението к а т о временно съ стояни е

За разлика о т т я х в началото на Новото Време Рене Д е ка р т до
пуска съмнението само ка то начало на философските размисли. Според
него можем да се съмняваме във всичко - в наш ите идеи, в Бога, дори
в соб ственото си тяло, което, докато спим, сънуваме по един начин, а
в момента на пробуждането осъзнаваме като съвършено различно. Но
за Декарт, при все че всичко може да се подложи на съмнение, това, че
се съмняваме, е несъмнено. И доколкото съмнението е а к т на мислене,
т о най-достоверното начало за нашето познание е ф актъ т на мислене
т о . Така неговият методически скептицизъм преминава в своята про
тивоположност - в увер еността и си гур н о стта на наш ето мислене. Де
карт е разбрал парадокса на пълния скептицизъм. Защото ако скепикът
беше неуверен във всичко, т о то й не би бил уверен и в неистината, как-
т о и в самия метод на съмнението.
И с т и н а т а е нед остиж им а
Но за древните скептици и сти н а та е недостижима. За тя х се ти в
н о то познание непрекъснато ни заблуждава, но не е сигурно и познание,
което е аргументирано с логически средства. Още древните мислите
ли са забелязали, че мнозина философи доказват противоположни твъ р
дения с еднаква убедителност. Но ако има поне две истини за едно и
също нещо, т о то га в а няма изобщо истина. И ако в ж ивота е сякаш
нормално всеки човек да има своя позиция по отношение на света, кой
т о го заобикаля, т о нали все пак познанието е то га ва истинно, когато
се гради на истинни положения, които времето не може да оспори. Да
се съмняваме означава да имаме недоверчиво отношение към възмож
н о с т т а за постигане на и сти на та . Но да се съмняваме означава и ни
кога да не приемаме д о гм а т и ч н о све та около нас.
Да се въздържаме о т мнение
С ъ м няващ ият се човек притеж ава о с т р о ч у в с т в о за о т н о с и -
т е л н о с т т а и п р е х о д н о с т т а на н е щ а т а . За него пълната и абсолю т

на истина е непостижима, защ ото сВ е тъ т се изменя постоянно. З а то
ва анти чни те скептици изисквали да се Въздържаме о т съж дения, о т
крайни и устойчиви твърдения относно нещата. Срещу преходността и
илю зорността на съществуващия св я т т е препоръчвали да се запазва
мъдро мълчание и да се вглъбим в сам ите нас. Това т е наричали невъз-
м у т и м о с т на духа.
1. На какво според вас се дължи човешкото съмнение в познанието?
2. Можете ли да илюстрирате с примери случаи, когато разбираме,
че сетивата ни мамят?
4. Мислите ли, че всяка теория може да се опровергае?
5. Не е ли съмнението разбиране за нашата ограниченост и невъз
можност да стигнем до същ ността на нещата? Не следва ли т о о т
нежеланието ни да превъзнасяме себе си и своите духовни постиже
ния? В този смисъл не е ли скептицизмът проява на човешка скром
ност и предпазливост, изразена още в Сократовото „Аз знам, че ни
що не знам“ ?
5. В какво можем да се съмняваме?
6. Не е ли абсурдно съмнението във всичко? Холандският философ Ба
рух Спиноза иронизира Декарт, като казва, че ако се съмнявахме във
всичко, бихме загинали о т глад и жажда. В живота си хората прие
м ат много повече света на доверие, отколкото със съмнение. Ние
вярваме на очите си и това, което виждат, вярваме на думите на
близките си, на хората около нас. Защото трябва да се съгласим, че
живот, изпълнен с перманентно подозрение към всичко видяно и чу
т о и към всеки човек, би бил кошмарен.
7. В какво не бихме се съмнявали никога?
8. Кое обстоятелство би накарало човека да се съмнява във всичко?
За Декарт мисленето е несъмнено. Мисля - казва той, - следовател
но съществувам! Но не можем ли да си представим някой друг да мис
ли вместо нас? В новата научна фантастика е твърде модна тема
т а за виртуалната реалност. Защо не допуснем, че нашите мисли
м огат да бъдат програмирани?
ЗАКА ЧКА
философски виц
Въпрос на професора към студента философ: Кога е умрял Декарт?
О тговор на студента: Когато престанал да мисли.
17. ТЕОРЕТИКЪТ
Изобщо аз предпочитам книгите, които използват науката,

а не тези, които сами представляват наука.
Занимаването с наука е за удоволствие,
за украшение или за добиванена умение.
Удоволствието о т заниманието с наука се изпитва главно насаме и в
уединение, за украшение занимаването с наука служи при разговор,
а за умение - при преценяване на дадена работа и справяне с нея.
Френсис Бейкън
■ 1. Образът на учения
Как си представям е т е о
р ети ц и те, учените хора? Веро
ятно 6 мислите ни изплуват
различни исторически образи -
унесеният в беседа с ученици
античен философ, вгълбеният
над пожълтялата Библия и на
св е тл и н а та на мъждукащата
свещ теолог, разсеяният профе
сор, който вари часовника си и
гледа яйцето за м инутите, съв
ременният учен младеж с очила,
залепнал денонощно за компю
търа си... Но каквото и да си
представяме, ние интуитивно знаем, че те оре ти ческото дело е нещо
много сериозно. То не е случайно придобито или дочуто знание за све
т а , а е упорито, целенасочено, т .е . м ето д и ч н о и с и с т е м а т и ч н о изс
ледване, проучване, мислене. За да бъдеш теоретик, се изисква време,
задълбочаване в знанието. Теоретикът е ученият, който о т к р и в а и
обяснява необходим ите връзки, т .е . о б щ о т о между явленията. Тео
р е ти къ т има у с е т за п о в т а р я щ и т е се зави си м ости между нещ ата в
св е та и отбягва изводи, които се градят на случайността. Той форму-
Т е о р е ти къ т 145
лира на сВой специф ичен п о н я т и е н ези к закони на п р и р о д а т а , на о б

щ е с т в о т о , на м и с л е н е т о . Теоретичната способност на душата, как-
т о още А р и с т о т е л казва В „Никомахова ет ика", се базира на умение
т о да отчленяВаме тоВа, което е о б е к т и в н о и независимо о т наш ите
субективни разбирания и преживявания на света. Ц е л т а на т е о р и я т а
е п о с т и г а н е т о на и с т и н а т а за с в е т а , която не винаги съвпада с на
ш и те ежедневни разбирания. Благодарение на тази обекти вност на т е
оретичното знание т о е основа, върху която може да се натрупа все
по-ново и по-ново знание.
1. Кое според вас може да бъде причина да вярваме безусловно в пос
тиженията на науките и 6 нашите знания за света:
- Допускането, че съществува Бог, който като създател на на
шата душа не може да ни лъже?
- Разбирането, че след като сме част о т вселената, мисленето
ни не може да не е подчинено на същите закони, на които е под
чинен целият свят?
- Прилагането на научните постижения в живота?
2. Ще изредим няколко твърдения. Покажете, кое според вас е плод
на теоретичното научно мислене и какво го отличава о т другите:
- Мухите хапят, следователно ще вали.
- Водата завира при 100 градуса.
- На Всяко действие отговаря равно нему противодействие.
3. Ще сторим същото и чрез изреждането на някои ежедневни наг
ласи към знанието за нас българите. Коя нагласа е най-близко до
научната:
- Не питай учило, а патило.
- Око да види, ръка да пипне.
- Три пъти мери, веднъж режи.
- О т баба знаем, че всяка крушка си има опашка.
4. Посочете някои разрушителни последици о т развитието на нау
ката и техниката.
5. Кое според вас е най-опасното откритие на човечеството и се
обосновете защо:
- Откриването на атомната енергия и термоядрения синтез.
- Клонирането.
- Създаването на пластмасите.
6. Можем ли да направим разлика между двата израза: „Обяснявам
какво върши този човек“ и „Разбирам много добре какво върши“ ? В
какво се състои тази разлика?
Как бихте коментирали изказването на Хайнрих фон Клайст „Зна
нието не ни прави нито по-добри, нито по-щасливи“?
ДОПЪЛНИТЕЛНА ОРИЕНТАЦИЯ
Нашият земен ж ивот ни ограничава, в ежедневието ние съдим за
света, изхождайки о т собствения си опит, който е свързан с наш ата
среда. В този опит ние наблюдаваме и разбираме околния свя т тъй как-
т о ни е даден в се ти в а та или както го чувстваме субективно. Най-ясно
изразява тази обвързаност на познанието ни със субективния ни опит
английският философ Д ж ордж Бъркли:
Esse est percipi („Светът е това, което възприемаме. “)
Теорията е умозрение
Но още древните мислители се удивляват о т възм ож ността на чо
вешкия ум да надскочи собствения ни ограничен свя т и да изрази в по
нятия и символи универсални закони и принципи, които ка то че ли са
валидни за всички области и всички времена. Това „изследване и съзер
цание на в е ч н и т е неща“ А ристотел нарича „ т е о р и я “ . За древните
философи те о р и я та е виждане, зрение, но не сетивно, а с ума - умоз
рение. Съвременникът на А р и с т о т е л - П латон, считал, че м а те м а ти
ка та е най-благородната о т всички науки, защ ото м атем атическите,
идеални форми са чисти о т всякаква сетивна образност и са дадени
единствено на очите на ума. Затова както в усещанията на сетивни
т е органи се отразява близкият ни външен свят, та ка на ума са даде
ни вечните и хармонични числови отношения. Тяхното постигане изглеж
да чудо, защ ото за обикновения човек е присъщо да вижда явленията ка
т о временни и тленни, в съ о т в е т с тв и е със соб ствената си см ъ ртност
и крайност. Това за Платон е било несъмнено доказателство, че и сти н
ният свят, за разлика о т наблюдавания земен ж ивот, е с в е т ъ т на веч
н и те идеи. Така още за древните философи те о р е ти к е този, който с
ума си може да съзерцава този истинен свят, но без да напуска своя
собствен.
■ 2. Гледна точка без хоризонт

В известен смисъл то ва означава, че т е о р е ти к ъ т и ученият човек
се издигат над своята собствена и ограничена среда, че наблюдават
умствено законите на света отвъд крайното земно пространство. За
то ва и с т и н с к и я т т е о р е т и к сякаш мисли не о т глед ната т о ч к а на
З ем ята, а о т т а з и на Вселената. Той се стреми не само да обобщи
наблюденията на собствения си свят, но и да формулира о б е кти в н и
космически и универсални закони.
През XVI в. Николай Коперник преобръща с т а р а т а представа, че
планетите и Слънцето се в ъ р тя т около Земята. За него - обратно -
Земята се върти около Слънцето. Така Коперник изразява новата все
ленска гледна точка към нашия свят, въплътена в образа на „зрелия чо-
Т е о р е ти к ъ т 147
8ек, застанал на Слънцето ... оглеждайки пл а нети те“ . Така, по подобие

на П л а т о н , но и различавайки се о т него, то й сякаш вижда целта на
научните теории тъкмо в задачата да обхващат законите о т универ
сална, космическа, а не о т м естна гледна точка.
Р а з л и к а т а м е ж д у м о д е р н а т а наука и а н т и ч н а т а е, че м одерни
я т т е о р е т и к о т н а с я п о с т и г н а т и т е в п о з н а н и е т о универсални,
вселенски закон и и до зем ния с в я т . За него всичко, което се случва
на земята, всяко събитие или явление е подчинено на в с е в а л и д н и т е
ко с м и ч е с ки закони. О т то в а следва, че познанието на тези закони мо
же да се прилага в усъвършенстването на човешкия ж ивот и да умно
жи в л а с т т а на човека над природата.
Затова, ко гато благодарение на телескопа, в началото на XVII в. Га-
лилео Галилей открил невидяния дотогава Космос, т о й не просто песи
мистично потвърждава древния скептицизъм, че наш ите сетива не са в
състояние да познаят и сти на та . Напротив - телескопът приближил до
такава степен Вселената до наш ите очи, че изчезнала веднъж завина
ги символичната граница на небето и Земята и се затвърдило убежде
нието, че сме ч а ст о т безкрайното космическо цяло. О т к р и т и е т о на
Галилей слага началото на оптимистичния култ към разума и неговото
всесилие, характерен за модерното време. О т т у к н а та тъ к модерната
теория се гради на предпоставката, че наш ето р азкри в ан е на ун и в е р
с а л н и т е вселенски закон и е зависим о най-в ече о т н а ш е т о мислене,
о т н е г о в и т е м е т о д и и и н с т р у м е н т и на п о з н а н и е т о .
Във философията о т Д е к а р т и Д ей в и д Х ю м до И м ануел К а н т т а
зи връзка на универсалните закони и мисленето се трансформира в
к у л т къ м разум а и възвисяване на р а ц и о н а л н о с т т а . З а т я х ун и в ер
с а л н о с т т а на разум а означава, че е налице в с е о б щ ч о в еш ки дух -
ед накъ в нав сякъ д е и във в сяко в р ем е. За Декарт всички хора им ат
еднакви вродени идеи, на които се гради познанието, а за Кант - всич
ки имаме еднакви познавателни способности. Благодарение на т я х н о т о
наличие хората м о га т да се образоват и п р о с в е щ а в а т . Т е о р и я т а из
хож да о т с а м и т е нас, основава се на с т р у к т у р и т е на сам и я ни ум
и на п р а в и л н о т о м у р ъ к о в о д с т в о . А то ва означава да търсим в поня
т и я т а си за св е та подреденост и последователност, да разчленяваме
на съставни части в мисленето всичко докрай, да разглеждаме еднак
во еднакви случаи, да свеждаме всичко по-сложно до по-простото и т.н .
Това също означава наш ите изказвания за све та да м о га т да се свърз
в а т непротиворечиво помежду си, което пък значи да описваме све та
по възможност с един-единствен универсален език.
М а т е м а т и к а т а е ези к на н а у к а т а
Образец на такъв език са матем атическите формули или в извест
на степен съвременният компютърен език. Такъв т и п ч исто и универ
сално мислене противостои на м нож еството форми на случайния ни жи
тейски опи т и на предразсъдъците на различната общ ествена среда, 6

която пребиваваме. Наша цел затова е правилното сам остоятелно мис
лене.
Този култ към сам остоятелност на разума тласка Кант да опреде
ли своята епоха - П росвещ ението - като „ излизане о т съ стояни е
т о на н е п ъ л н о л е тн о ст“, т .е . я свързва със с п о с о б н о с т т а да се ръ
ководим о т с о б ств е н и я разум, а не о т чужд. За те о р е ти ц и те о т
тази епоха разумът е в състояние да прониква навсякъде. Така дори
о п и тн о то познание и е ксп е р и м е н ти те са не п р о с т о наблюдение на
при р о д н и те явления, а организирането им съобразно усл овия та на
нашия ум. Това означава организиране на све та според универсалните
закони на наш ето мислене, което е в основата на идеята за устойчи
в о то и безкрайно развитие на теори и те, както и на идеята за незавър-
шващия общ ествен прогрес.
■ 3. Съвременната наука
Съвременната наука вече не робува на идеята за вечната сигур
н о ст на научните теории. Тя, както казва френският философ Едгар
Морен, не е слугиня на „тъ п а та рационалност“ , за която знанието за
св е та не се гради на хипотези и различни вероятности, а е несъмнено
и „ясно ка то слънце“ , както обичаше да се изразява немският философ
Ф и х т е . Кои са н о в и т е тенденции на т е о р е т и ч н о т о мислене, к о и т о
т р я б в а да разгръщаме?
И нтегрален подход
Съвременният глобален свят, в който човекът все по-дълбочинно се
свързва с природата, другите хора и Вселената, изисква нашето мислене
не само да разчленява и разделя на парцели отделни късове о т действи
т е л н о с т т а , но да мисли все по-и нтегрално и ц ял о стно . И то в а е ис
т и н с к а та универсалност на мисленето.
С в е т ъ т няма градивна ч а с ти ц а
О т к р и т и я т а на новата квантова физика, за която с в е т ъ т на мик-
рочастиците е безкраен в дълбочина, опровергават стремежа на с т а
рата наука да опрости св е та така, че да открие някаква най-проста
единица в основата на Вселената.
Теорията зависи о т чове ш ки те и н те р е си

На м я сто то на разума, еднакъв за всички времена, идва критическо
т о мислене, според което всяка теория е израз на условията, при които е
създадена, включително и на човешките интереси и предразсъдъци.
Вм есто с т а р а т а представа, че всички явления, обяснявани о т нау
Т е о р е ти к ъ т 149
ките, трябва да се опиш ат единствено по математически начин, т .е .

да се направят съизмерими, нахлува убеждението, че много сложни све-
тове, и най-вече човешкият, никога не м огат напълно да бъдат изчис
лени.
Н ауката не може да прогони ирационалното

О т Ф ройд насам е също ясно, че разумът не е единствен и зто ч
ник на човешките действия и че ирационалната о б л аст на нашето би
ти е е не по-малко важна.
П ознанието на човека е диалогично

Ако с т а р а т а наука се стреми да обясни явленията, ка то ги „ под
вежда“ под или „извежда“ о т общ ото между тях, към законите, т о
съвременната наука все повече се опитва да разбере индивид уалност
т а им. Ние например разбираме другия човек не само к а т о разглеж
даме о б щ и т е за всички хора качества, но и к а т о се о п и тв а м е да
съпреживеем и със си м п а ти я да вникнем в у н и к а л н о с т т а му. А т о
ва означава, че те о р е ти к ъ т, особено в човекознанието, няма работа
само с обекти, а се отнася диалогично като субект и разбиращо същес
т в о към други субекти.
■ 4. Трябва да мислим творчески

Не е необходимо да с т е гений, за да бъдете добър мислител.
Едуард дьо Боно.
На пръв поглед да се изисква да мислим творчески е парадоксално.

Не сме ли свикнали да виждаме в тво р ц и те особен вид хора - надарени
о т Бога с мистични способности да виждат в све та онова, което е не
достъпно за останалите?
П редставата за тв о р ч е с т в о т о к а т о изключение и съдба на еди
ници гениални индивиди е всъщност погрешна представа за сам ото мис
лене. Защ ото ако съзрем ед инствено 6 изключителните творци приз
в а н и е то да о б н о в я в а т знанието, да правят о ткр и ти я и да предприе
м а т нещо ново относно човешкото бъдеще, т о то в а означава, че при
низяваме д о с то й н с тв а та на сам ото мислене. Така ние му отреждаме
ролята на прост инструм ент в адаптацията ни към света, роля на об
служващо само на позн атото ни ежедневие средство.
Но ако по този начин разбираме мисленето, неговите функции се
сте сн я в а т до р у т и н н о т о запаметяване и използване на знания. В
този смисъл мисленето не произвежда, а само възпроизвежда идеи. Не
гова стихия става ползването на наличната информация, но не и не
обичайното й прилагане. Д остатъчно ли е то в а и т у к ли се корени един
150 ф илософ ията к а т о мисъл и действие
с т в е н а т а сила на нашия интелект? Не се ли превръща та ка сам ият

т о й В рецептурник на готоВи решения за Всеки Възможен случай?
Безспорно г о т о в о т о знание, наличната информация е почвата, на
която стъпваме при ориентирането си В ж ивота и решаването на Въз
никналите проблеми. Затова мнозина учени са на мнение, че информаци
я т а може да замени мисленето, докато мисленето не може да замени
информацията. Но преценете сами какви са Възможностите на инфор
мирания човек.
1. Вярно ли е, че с колкото повече информация разполагаме, толкова
повече се объркваме?
2. Ако нашият компютър разполага с пълна информация по всички
въпроси, т о има ли смисъл да мислим?
3. Бихте ли посочили области на знанието, в които е възможна пъл
на информация, обхващаща изцяло предмета?
4. А р и с т о т е л смята, че познавайки най-общите закони и първопри
чини в сВета, ние сме 6 състояние да се ориентираме във всеки час
тен случай. Споделяте ли това виждане?
5. Как да се отнасяме към бъдещето на човека, след като нямаме
информация за него? Означава ли това, че т о е немислимо?
6. Споделяте ли възгледа, че когато не ни достига информация за не
що, сме длъжни да търсим решения по мисловен път?
7. Очевидната незаменимост на мисленето и информираността пос
тавя остро въпроса за същ ността на творческото мислене. Как да
дефинираме това мислене?
8. Означава ли, че да мислиш творчески е природна или божествена
дарба?
9. Творец ли е скептикът, който се отнася с недоверие към постиг
н а ти те о т другите истини?
В сВоите алхимични опити китайц ите открили далеч преди европей

ц и те барута. Това станало напълно случайно. Еф ектът о т Възпламеня
ващ ото се Вещество не бил свързан с никакви предварителни цели. По
чудата о т красивото пламтене, необвързано с практически намерения,
превърнала барута 8 екзотична сама по себе си смес. Поради то ва
единственото U Възможно приложение било също та ка екзотично - ВъВ
Вид на празнични илюминации.
Кой а к т е по-тборчески - този на древните китайци или целенасо
чената употреба на барута за военни цели 8 Европа?
Творческото мислене е целево, насочено към бъдещи приложения. То
е Вид създаване, правене на нова духовна реалност. Негова задача е ре
шаването на проблеми, предлагането на алтернативи. А негов импулс
са предизвикателствата, които непрекъснато възникват в усложнява
Т е о р е ти къ т 151
щия се ж ивот на хората.
К а к да мислим т в о р ч е с к и ?
Е д гар М о р ен и други съвременни мислители предлагат свое то ре
шение. Е то ориентирите на творческото мислене;
В творческото мислене н ям а с т а н д а р т и .
Да не използваме стари знания, ка то към нещата, а да с м е н и м
п о д х о д и те , за да придобием ново знание.
Да м ислим п р о в о к а т и В н о , т .е . чрез друга, понякога странна и не
обичайна логика.
Д а не мислим с а м о о т гледна т о ч к а на с в о е т о Аз и личния жиз
нен опит.
Да заменим сухата образованост с умението да мислим различно.
А к ц е н т върху х и п о т е з и т е , а не върху знанията.
Да не запаметяваме готови идеи, а да съ здавам е п р о е к т и , въз
можни варианти на нови пътища и принципи на мисленето.
Всички тези пътища са всъщност пътища на с а м о о р га н и з и р а н е т о
на н а ш е т о мислене. Да мислим творчески означава да използваме въз
м ож ностите на мисълта да се самоорганизира.
Нека да изпробваме възможностите на то ва мислене. П редставете

си, че ви е поставена ка то актуална задача да спасите българското жи
вотновъдство о т наш ествието на луди крави. Какво б ихте предложили
в замяна на изпитаните средства (затваряне на границите, дезинфек
ция, забрана на внос на месни продукти о т заразени райони и т.н.)?
- Пропагандирането на вегетари ан ство то;
- Да се премахнат въобще пазарните отношения;
- Заразяване с вируса на лудата крава на всички наши животни, при
което изчезва проблемът за луд о стта на някои о т тях;
- Забраната на шоколадите „Милка“ с изобразената синя крава;
- Създаване на синтетично говеждо месо.
Предложете други идиотски решения. Може би някое о т т я х ще бъ
де най-плодотворно?
1. Кой о т посочените Робинзоновци би се справил най-добре на не
обитаемия остров:
- дърводелецът;
- земеделецът;
- компютърният програмист;
- философът;
- съвършенно неукият човек;
152 ф илософията к а т о мисъл и действие
ВР Е М Е ЗА КО М ЕН ТА Р
Как бихте коментирали прозрението на М а кс Вебер, че бюрокра
т и т е , които най-добре познават рационалните закони и правила
на съвременното общ ество, са често най-неефективни в д е й ст
вията си при различни случаи?
Как бихте коментирали също мисълта на Ф р . Н ицш е, че науката
прави хората лениви?
С к е п т и ч н о с т о т н о с н о последиците о т н а у к а т а
И накрая, безрезервното отношение към положителните резултати
о т науката се заменя със скептичното и трезво оценяване и на нейни
т е разрушителни последици. Възникват науки като екологията, които
се с т р е м я т да предпазят природата тъкмо о т опасната експанзия на
неконтролираното знание и неговото унищожително техническо прило
жение.
18. МИСТИКЪТ И РОМАНТИКЪТ
КакВо е човекът Във вселената?
Нищо В сравнение с безкрайното,
всичко В сравнение с нищото,
средина между Всичко и нищо.
Паскал
В романтизма душата си спомня своето детство.
Освалд Шпенглер
■ 1. М истикът
Кое наричаме „м и с т и ч н о “
В ежедневието наричаме мис
тично всичко, което е тайнствено,
чудно, неподлежащо на рационално
логическо обяснение. Ч есто свързва
ме с него такива форми на а кти в
н о ст к а то те л е п а ти я та или спири-
ти ч е ски те сеанси на гадателите. За
мнозина о т нас мистични са както
необяснимите събития в ж ивота ни,
та ка и стр а н н и те връзки между явле
нията.
ф илософ ите за м и с т и ч н о т о
Но във философията и най-вече в
религиозния опи т м истиката е н е о т
делим елемент о т п о с т и г а н е т о на с в р ъ х е с т е с т в е н о т о и Бога, фор
ма на о ткр и в а н е на б о ж е ств е н о и а б со л ю тн о знание. В индийската
и арабската философия, 6 средновековната и по-новата християнска
култура м истическият ти п познание е широко разпространен. В основа
т а си този т и п познание е ирационално и и н т у и т и в н о , т .е . е пълно
сливане на душ ата с божественото и отвъдното.
М истическият о п и т
М исти къ т е ка то че ли озарен, осветен о т светли ната на едно
свръхзнание, и преживява то ва откровение като същинска среща с Бо-
г а , с абсолю тното. М истическият опит е ВъзВишен и ВеличаВ. И зпит

вайки състоянието на е к с т а з , на еуф ория 8 д о с е га с отвъдното, мис
т и к ъ т сякаш преживява редкия шанс на едно напускане на тукашния
с в я т и допир до В е ч н о с т т а . Затова м и с т и ч е с к о т о познание е ко р ен
но различно о т еж ед н ев н ия чо в еш ки о п и т . В опиянението и обсебе-
н о с т т а си о т свръ хестественото м истикът напуска духовно тукашния
земен ж и в о т и дори го чувства като чужд и далечен. Тъкмо затова ду
мите, с които говорим за св е та около нас, не са в състояние да преда-
д а т просветлението на мистика. М истическият опит е неизразим, без
мълвен и трудно може да се опише или съобщи на другите хора. Е то за
що за него се говори символично и образно като за „озаряване о т
с в е тл и н а “ или „обсебване о т сврьхсила“ . Но за наличието на такъв
опи т съдим най-вече по ж е с то в е те и телесното поведение на мистика.
Постигайки бож ественото знание, то й сякаш застива, вглъбява се в ня
каква невидима точка, лицето му като че ли изразява една невероятна
изуменост, радост, щ астие. Ч есто такива състояния пре растват в не
изразимо възторжен вик, а понякога и в експресивни ж естове или транс.
1. Мислите ли, че е възможно мистическо познание? Имали ли сте
случаи, в които с т е изпитали подобно преживяване? Как бихте ги
описали?
2. Днес у нас твърде много хора вярват на гадателки, врачуващи,
астролози. Какво според вас сближава тяхната дейност с мистика
т а и какво е това, което ги различава?
3. Може ли мистичната дейност да се превърне в професия, или как-
т о казва М акс Вебер - в „ п ред п р ияти е“?
4. Има ли връзка опиянението, което истинският религиозен мистик
изпитва в откр и ти е то на Бога, с опиянението на наркомана или ал
кохолната еуфория?
Бенедикт Спиноза казва: „За праоснованието на всичко няма думи.
Бездната е отвъд разума. Тя е предел на съществуващото, а няма
название за самия предел. По-лесно е да се каже какво Той не е, о т -
колкото, какво Той е .“ Коментирайте тези размисли. Правите ли
разлика между отрицателно определяне на нещо (чрез показването
на какво не е) и мистическото преживяване?
М и с т и к ъ т и р о м а н ти къ т 155
Д О П Ъ Л Н И ТЕ Л Н А О РИ ЕНТАЦ И Я
Р е л и ги о зн и я т м и с ти ц и з ъ м
Древните гърци наричали м и с т и ц и жреците, посветени в бож ест
вените тайни. Да се притежава мистично знание означава досег до бо
ж ественото, т .е . сливане на индивидуалната душа с ве ч н о стта . Е то
защо то ва е знание, което се стреми към своя максимум, към пълнота
и единство. Поради тази причина истинският мистицизъм се подхранва
най-вече о т м о н и с т и ч е с к и учения, т .е . тези, които допускат съ щ ест
вуването на единна същ ност и първотворец на света. Такива са напри
мер м онотеистичните религии като християнската или мюсюлманска
та.
О зарението
М истическото познание не е винаги достъпно за мисленето, подоб
но на учебникарските формули на м атем атиката. То е плод на рядък ин
дивидуален опит, на внезапна осененост, на мигновен екстаз (П л о т и н )
или духовно озарение (сВ. А В гу с т и н ). За см етка на то в а неговите сле
ди о с т а в а т дълбоко в душ ата на мистика. Това познание не е достъп
но винаги, но е дълбинно и трайно и понякога неговото преживяване оп
ределя насоките на целия му ж ивот.
И н д ивид уал ността в м и с т и к а т а

По същ ата причина м истичното преживяване не е и общо за всич
ки хора. Напротив, може също да се каже, че м и с т и ч н о т о съ зерцание
е дълбоко индивидуално. То е намиране на бож ественото в опиянение
т о на соб ствената душа. Затова „м и с ти к а та , както казва Ворингер, е
не д руго, а вяра в б о ж е с т в е н о с т т а на човеш ката д уш а" Така, в т о
зи смисъл, м истичното озарение е и елемент о т самосъзнанието на
мистика за изумителната среща с Бога. То е чувство за отвъдното, но
п о сти гн а то лично чрез душевно себеиздигане. О т друга страна, инди
видуалността на м истичното преживяване е и свидетелство, че Бог не
е завинаги отчужден и стоящ извън човешкия свят, а е и в ъ т р е ш н о
„ п р е б и в а в ащ “ в наш ата душа, стремяща се към него. Малцина са „из
браниците“ , горди със съприкосновението с Бога. Затова останалите
ч е сто ги признават за свети хора, за светци.
Б о г е природа
Веднъж п о с т и гн а т о т бож ественото озарение, м и сти къ т е убеден
в присъствието на Бога навсякъде около нас. В no-умерен вариант т о
ва личи в скл он ността на м истиците да виждат навсякъде следите и
знаците на Божията ръка - било т о в красивото цвете, в чудното съ
битие или дори в п р о с т о т а т а на живота. Крайният вариант на то в а
всенамиране на Бог в све та води до идеята за т ъ ж д е с т в о т о на Б о г
и природа, т.е . до учението на пантеизм а, което познаваме при а в т о

ри например ка то Б енедикт Спиноза.
Н епосредствено познание без и н с т р у м е н т и

И накрая, познанието на мистика е непосредствено. В много слу
чаи, разбира се, т о е подготвено о т упорито Вглъбяване и медитация,
о т дисциплиниране на тя л о то и стремеж на душ ата да го надмогне и
се извиси над него. Но в съ щ н о стта си пости га нето на Бога, на абсо
л ю т н о т о и вечното то ва проникновение в абсолюта е директно и без
препятствено, без нуждата о т мисловни инструм енти ка то понятия,
думи и дори о т предишен жизнен опит. Тъкмо тази непосредственост
на срещ ата с Бога се отразява в един о т най-мощните мистически ва
рианти на хр и сти я н ство то - този на М а р ти н Л уте р . За п р о те с та н
т и т е християни връзката на човека с Бога е в ръцете на сам ите хора
и в те х н и те искрени стремления да се приближат нравствено към не
го. Затова т е са безразлични към църковната институция ка то органи
зация, която посредничи между нас и Бога, и не се нуждаят о т нея в об
щ уването с Всевишния.
■ 2. Романтикът
Колкото е по-поетично, толкова е по-истинно.
НоВалис
П о е тъ т разбира природата по-добре о т учената глава.
НоВалис
М од е рното вре
ме според немския со
циолог Макс Вебер е
Време на п о в се м е ст
на п р е с м е т л и в о с т и
рационализиране на
ж и в о т а . Културните
блага се изчисляват в
универсалните парич
ни сто й н о сти . Ежед
невието се измерва с
часовете на работния
ден, а успехът или не
успехът на личната
кариера - с размера
на запл атата и н а т
рупванията в банкови-
т е сметки.
Новият човек добре замисля и осъществява рационални проекти за
бъдещето си. Трезво и без емоции то й преследва целите си и търси под
ходящите за т я х средства. И в отнош енията си с другите модерните
хора д е й ств а т не според ч у в с тв а та и с т р а с т и т е си, не стихийно и
спонтанно, а съобразно добре изчислената изгода. Такива отношения са
лишени о т индивидуалност и в тя х доминират безличните правила на
общия ж ивот. И все пак, дали т о В а рационално и п р а г м а г т и ч н о о т
нош ен и е къ м ж и в о т а е д о с т а т ъ ч н о в н а ш е т о с ъ щ е с т в у в а н е ?
П редставете си следните ситуации:

Влюбвате се в момиче или момче, което очевидно произхожда о т
несравнимо по-богато о т ваш ето семейство. Как б ихте оценили случи
лото се и как си представяте бъдещето:
- Преценявате рационално ситуацията и се примирявате с конс
т а т а ц и я т а , че любовта между двамата е невъзможна:
- Казвате си, че ще направите всичко, за да успеете в ж ивота и
спечелите любовта на другия човек;
- Вярвате в чудото на любовта и в приказните истории за бедно
т о момиче и влюбения принц?
Да разиграем още една ситуация. Срещ ате одрипан, просещ ми
лостиня мъж. Какво бихте си помислили:
- Нужно ли е да се правя на благодетел, след ка то и на мен не ми
д о с т и га т много неща?
- Този човек не заслужава състрадание, защ ото проси, вм есто да
работи!
- Колко тъжно, че нещ астният човечец е стигнал до то ва положе
ние. Трябва да му помогна, защ ото всекиму може да се случи.
Кои о т тези представи са романтични? В състояние ли сме напъл
но рационално да се подчиним на ж итейските условности и тр е зв и те
оценки на и нтелекта и да прогоним ч увствата , м е ч ти те , св е та на въ
ображаемото? Кое е най-ценно в човека - суровата с т р о г о с т на ума или
поетичната ч увств и те л н о ст и съпреживяването на другите хора?
Това са въпросите, които си поста вя т философите романтици -
Ш елинг, Б айрон , Новалис, Ш легел, В и к т о р Ю го .
И с т о р и ч е с к о въ зникване
Ф и л о с о ф с к и я т р о м а н т и з ъ м се появява на границата на XVIII и XIX
в. в Германия, Франция и Англия. Той е п ъ р в а т а к р и т и к а на П р о с в е щ е
н и е т о и к у л т а къ м разум а.
Разумът е наистина предимство на човека и източник на власт над
природата и общ еството, но се отнася към све та разрушително и
умъртвяващо. Чрез него ние огрубяваме д е й стви те л н о стта , ка то я под
реждаме, класифицираме, уеднаквяваме в аб стр актно формулирани зако
158 ф илософ ията к а т о мисъл и действие
ни. Разумът разделя механично признаците и св о й ств а та на нещата,

сравнява ги и ги обединява в общи класове и родове. Затова има вкус
към общ ото, но е нечувствителен към индивидуалното и уникалното.
Така то й е абсолютно непригоден да разбере отделния човек и ж ивота.
Амбиция на разума е п ъ л н а та п о з н а в а е м о с т и п р е д с к а з у е м о с т на с в е
та. З а н е го ням а т а й н и и чудеса.
Романтизмът - обратно - апелира към коренно противоположни
ценности.
П рир од ата е т а й н с т в е н ж и в о т
П р и р о д а т а не е просто обект на нашите човешки рационални
действия, а ж и в о , од уш ев ен о и изпълнено с т а й н и б и т и е . Да си при
помним гори те 6 романтичните приказки, пренаселени о т джуджета,
гноми, тайнствени същества. Тук растенията дишат, живеят, а сама
т а гора с преливането на нейните сенки и светлини е пулсиращ ж ивот.
Дори минералите и въглищният прах в произведенията на Новалис са
не толкова черни и мръсни, а искрящи и блестящи. За романтика никоя
природна материя не е окончателно мъртва, подобно на „съживените“
жабешки б у т ч е т а в модерните тога ва галванични опити.
Ч о в е к ъ т е вселена
О б щ е с т в о т о е не просто сума о т еднакви индивиди, организирани
разумно, а с в я т на и н д и в и д у а л н о с ти и неповторими същества.
В секи ч о в е к е м алка вселена, н е п о д р аж а е м а у н и к а л н о с т , която
не може да се обясни външно и общо, а само да се преживее в индиви
дуалната му цялостност. Дори децата, които познаваме о т романтич
ни те приказки на Братя Грим, излъчват онази прекрасна доброта и мъд
рост, която подобава на завършени и зрели индивидуалности.
П о е з и я т а е познание
И с т и н с к о т о познание не е рационално уеднаквяване и н ам и ран е
на о б щ о т о в я в л е н и я та , а п о е т и ч н а ч у в с т в е н а д е й н о с т . Негова
стихия са гениалното въ о браж ен и е и ф а н т а з и я т а , у с е т ъ т не за раз
делянето на явленията в света, а за т я х н а та мистична свързаност и
магия. А емоционалното и сърдечно вживяване в све та на тази магичес
ка връзка е същевременно разбиране на безкрайно м ногото индивидуал
ности, о т които се състои.
1. Какво разбираме, когато гоВорим за романтична любов?
2. Има ли място романтизмът в съвременната прагматична и твър
де рационална епоха?
3. С читате ли, че романтизмът е светоусещане на младостта, ко

е то постепенно избледнява в разсъдливата старост?
4. Кои са по-романтични:
- Мъжете или жените?
- Селяните или гражданите?
- Северните или южните народи?
5. Има ли неща и ситуации, към които не можем да се отнасяме ро
мантично? Бихте ли дали примери?
6. Френският философ и социолог Едгар М орен описва като една о т
най-характерните черти на съвременните масови предпочитания же
ланието за хепиенд, за щастливия край. На това желание се дължат
успехът и огромното индустриално производство в областта на ро
зовия ж ан р - любовните романи или т в сериали. Но дали Всеки щ а с
т л и в край е р о м ан ти ч ен ? Преценете сами за следните филмови си
туации:
- След дълги перипетии разделените влюбени най-после се сре
щ ат. Хепиенд е дългата целувка преди края на филма.
- След също така дълги перипетии и гонитби между детектива и
престъпника рецидивист последният е убит. Като хепиенд детек
ти в ъ т пие спокойно бира.
7. На какво се дължи романтичният привкус на едната случка и за
що въпреки щастливия си край другата история не е романтична?
Немският романтик Ф р и д р и х Ш лайерм ахер счита, че ние разби
рам е другия човек посредством пълно вжиВяВане В н е г о в а т а
и н д и в и д у а л н о с т. В известен смисъл то в а означава да се о т к а
жем изцяло о т всичко, което ни различава. Според вас възможно
ли е подобно вчувстване в другия?
Д О П Ъ Л Н И ТЕ Л Н А О РИ ЕНТАЦ И Я
И н т у и ц и я в м е с т о разсъдък
Романтикът не желае да гледа на света по установения научен на
чин. Той о тх в ъ р л я а н а л и т и ч н о т о мислене, което уеднаквява явления
т а в света, разглежда ги ка то количествено съизмерими и изчисляеми.
За аналитичното мислене е характерно р а з д р о б я в а н е то на с в е т а на
еднакви е л е м е н т и , свойства, отношения с цел да о т к р и е о б щ о т о
м е ж д у т я х . Романтикът копнее да разбере отделните предмети и фе
номени на познанието в тя х н а т а цялостност и индивидуалност. За раз
биране на индивидуалното са нужни не понятията и рационалните ме
тоди, а творческата и н т у и ц и я .
Какво е интуицията? Това е н е п о с р е д с тв е н о познание, прониква
не директно В съ щ н о стта на явленията. И нтуицията е вживяване 8 тях,

усе т, а не операция със света, който познаваме. Тя е вид интелектуал
на симпатия към света, който познаваме. Тя е творчески, спонтанен
а к т, който не е даден на всеки. Затова истинският познавач на с в е та
е п о е т ъ т и г е н и а л н и я т худ о ж н и к.
О ч а р о в а н и е т о на И з т о к а
За романтика с в е т ъ т е прелестен със своето многообразие. Него
ва та пъ строта, несъизмеримостта на феномените и особено на човеш
ки те същ ества изискват съ о тве тн о интимно отношения към всяко не
що. Е то защо ром античната душа има вкус към необичайното, ориги
налното и екзотичното. По времето на романтизма се налага к у л т ъ т
към и зто чн ите култури, към чудесата на Индия и Ориента.
А ф о р и с ти ч е н с т и л
Тъй ка то с в е т ъ т не може да се обхване в някаква аб стр а ктн а уни
версална философска система, ром антикът счита, че творческият дух
на човека прониква в отделните неща и ги изразява по-пълно в с гъ с т е
ните и многосмислени форми на оригиналната и индивидуална мисъл - 8
а ф о р и з м и т е и с е н т е н ц и и т е . Големите романтици - Новалис, Ш лайер-
м ахер, Ф р . Ш легел - са майстори на афористичния изказ. В афоризми
т е блести игр ата на поетическото въ ображ ение, което, както казва
К а н т , е н а й -с п о н т а н н а т а с п о с о б н о с т на д у ш а т а да си представя
св е та без принудата на задължителните връзки между явленията.
К о п н е ж по нова о б щ н о с т
Идеята, че отделният човек може да разбира напълно другия или хо
р а та о т своя народ, води до романтичната привързаност към онези чо
вешки обединения, които са основани на лична симпатия и другарство.
За разлика о т м ехан и чн о и рационално о р га н и з и р а н о т о о б щ е с т в о ,
обединяващо изолираните един о т друг индивиди, ром антиците копнеят
за такова о р га н и ч н о е д и н с т в о м е ж д у х о р а т а , което е основано на
взаимна любов и приятелство. Това различава о б щ еството о т и сти н
ската човешка о б щ н о с т . Романтикът намира подобни човешки връзки
в сем ейството, в малките селски общини, в любовта, т .е . все в обеди
нения, които не се организират о т абстрактни правила и рационални
юридически закони. Тук го сп о д ств а т взаимопомощта, обичта между хо
рата, принадлежността и п и е т е т ъ т към една религия, език или обща
т а природна среда.
Неприязън къ м т е х н и к а т а
Романтикът се отнася към природата любовно и сантиментално.
Той мрази техническото отношение към све та и рационалното отнош е
ние към природните дадености. Неговото чувство към природата е не
користно и прагматично, а естетическо. Той е вдъхновен о т преживяване

т о на една сродна духовност и праисторическо единство с естествени я
свя т. Ч есто в романтичните приказки хората общ уват с ж и в о тн и те ,
дори с растенията, а т е са техни първи приятели и доброжелатели.
К ул т към м и налото
А н ти п а ти я т а към прогреса, разбран само ка то технически напре
дък, обяснява романтичния култ към историческото минало с неговата
п р о с то та и морална ч и с т о т а на човешките отношения. Ч есто в роман
т и ч н и т е картини се виждаме влюбени млади хора на фона на руини о т
средновековни замъци - образ на оживялото в сърцата ни минало.
19. ПРАГМАТИКЪТ
ПостоянстВо и реш ителност са дбете качества,

които осигуряват успеха ВъВ Всяка работа.
Лев Толстой
П р е д ста ве те си,
че им ате дВе Възмож
ности - да получите
добре платена работа,
която не обичате, или
да се занимавате с
това, което Ви е при
ятно, но за см етка на
ниското заплащане.
Какво б ихте избрали?
Не е ли то в а един о т
многобройните случаи
В живота, когато се
противопоставят пол
зата, изгодата на дру
ги наши принципи и
ценности?
Такъв ти п поведе
ние наричаме прагматично.
Какъв е според вас прагм атикът? Не е ли това типичният съвреме
нен делови чоВек, индивидуалистът, преследващ неотклонно осъществя
ването на личната кариера? Не е ли тоВа също образцовият преуспял
бизнесмен, рационално трупащ печалби о т Всяко свое начинание?
Ще изредим няколко понятия. С кои о т тя х свързвате подобен ти п
хора:
Б о га т с тв о ; Печалба; ДелоВитост; Престиж; Сметка, Рационал
ност, Безчувственост; Трудолюбие; Успех, Кариера, Истина?
Но дали прагм атикъ т е само съвременен, модерен ти п чоВек?
Още древните софисти са предпочитали победата В спора, защ ото
носи слава и престиж пред постигането на исти на та . Така соф истите
П р а гм а ти к ъ т 163
решили дилемата истина или изгода 8 полза на последната. През Рене-

санса философът Николо Макиавели описва образа на съвършения поли
т и к и владетел не ка то следващ вечни морални принципи, а добре поз
наващ ср е д ств а та за пости га нето на конкретните цели. Неговият
прагматизъм се резюмира с и звестната максима „Целт а опр ав д ав а
с р е д с т в а т а “.
Но ка то че ли днешните хора най-често подчиняват ж ивота си на
ползата и конкретните си лични интереси, загърбвайки всеобщ ите ис
тини и морални норми.
■ 1. Възникване на прагматизма
Във ф илософ ията п р а гм а т и з м ъ т (о т гр. „pragma“ - дело, д ей ст
вие) е относително ново учение. И сторията на тази школа започва в
САЩ, където, случайно или не, в 1871 г. - годината на Парижката кому
на, се създава група о т преподаватели и учени, формулирали основните
теоретични положения на учението. Днес ние все повече употребява
ме в ежедневието думата „прагматизъм“ по най-различни поводи. Каз
ваме например, че съвременният човек е прагматичен, или апелираме
към политиците да не спекулират с фрази и обещания, а да гледат по-
прагматично на нещата. Най-общо свързваме прагм атичната нагласа с
придърж ането към полезните за нас дела и подчиняването на мис
л ен ето на изгодни, положителни за ж и в о т а ни цели. Това означава,
че такъв ти п мислене се ориентира към практически важни най-вече за
отделния човек задачи. Ние не можем да си представим, че истинският
прагматик може да си губи времето просто така, без полза. Затова
оценяваме ка то непрагматични онези действия, които не водят до
практически видим положителен резултат.
1. Бихте ли разграничили сред изброените действия такива, които
са полезни, и такива, които не са:
- Работата на родителите ни за изхранване на семейството;
- Дългогодишните усилия на учения да открие още неизвестни
природни закономерности;
- Ученето в училище, без да знаем в каква област ще се реализи
раме;
- Изучаването на тибетски език;
- Отглеждането на куче или котка;
- Ежегодното засаждане на домати в градината, без гаранция, че
съседът няма да ги открадне;
2. Има ли критерии за това, кое е полезно и кое не? Бихте ли фор-
164 ф илософ ията к а т о мисъл и д ействие
мулирали такива критерии.

3. Ние знаем, че често това, което е полезно за нас, е вредно и опас
но за други хора. Затова възрастните предлагат на децата о т хап
чета та , лекуващи техните болести, нито пък раздаваме на просяци
т е новополучените заплати. Съществуват ли тогава неща и дейст
вия, които бихме нарекли „обществено полезни“?
4. Кое за вас е абсолютно безполезното действие? Защо?
5. Прагматичен ли е българинът? Ще посочим някои характерни не
гови позиции към света, за да провокираме отговор на този въпрос:
- Не ме учи, знам си интереса!
- Аз да съм си добре, пък другите не ме интересуват!
- Учи, за да сполучиш!
- Залудо работи, залудо не стой!
- Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари!
- Не искам акъл, а помощ!
6. Правите ли разлика между п р а к т и ч н о с т и п р а гм а ти зъ м ? Ще по
сочим ситуации, а вие отграничете кое поведение е практично и кое
- прагматично:
- Да облечем удобните си ежедневни дрехи, въпреки че случаят е
твърде официален, или да сложим костюм с вратовръзка, макар
да се чувстваме непривично и сковано?
- Да препишем домашното си о т съученика си, като знаем, че ня
ма да ни хванат, или да не преписваме, а да се опитаме сами да
го направим?
- Да не си вземем на излизане тежкия чадър, защото въпреки об
лаците още не е завалял дъжд, или да го носим за всеки случай?
- Да изтърпим неприятния ни човек в компания или да си отидем?
- Да прекъснем гледането на филма по телевизията, за да нахра
ним ревящото братче, или да го оставим гладно още един час?
Според прагматика Уилям Джеймс ние вярваме в Бога не защото
знаем, че той наистина съществува, а защото идеята за Него ни да
ва спокойствие, мир и сигурност за бъдещето, които са „гарант сре
щу обърканите случайности на нашия краен о п и т“. С други думи, ние
се ползваме о т Бога като хипотеза, която носи полезни за живота
ни следствия. Как бихте коментирали тази позиция и бихте ли я
сравнили с българското отношение към религията?
ДОПЪЛНИТЕЛНА ОРИЕНТАЦИЯ
П р а гм а т и ч н а т а философия на Уилям Д жеймс, Чарлз Пърс и др.

ай-пълно с ъ о т в е т с т в а на индивидуалистичния и позитивен дух на съб-
П р а гм а ти к ъ т 165
ременния американец. Тя се основава на здравия разум и у се та за прак

тически полезните за личния просперитет и жизнена кариера стойнос
т и . За прагматика наш ите човешки понятия, представи и теории ня
м а т о тн о ш е н и е към о б е к т и в н а т а реалност. И с т и н а т а не е с ъ о т
в е т с т в и е на м ислите и д е й с т в и т е л н о с т т а , з а щ о т о и с т и н н о за
всеки човек е т о в а , к о е т о е полезно за него. Ние разбираме какво е
и сти н н о то за нас по практическите положителни следствия и резулта
т и о т наш ите действия. Така и с т и н а т а съвпада с полезния е ф е кт
на делата ни. С други думи, ние приемаме като ориентири за ж ивота
си само онова, което никога не ни е навреждало по някакъв начин. То
ва означава също, че няма общ кри тери й за и с т и н н о с т за всички
хора. Защ ото това, което е полезно за едни, е вредно за други. Напри
мер печалбата на моите конкуренти в бизнеса несъмнено е загуба за
мен. Затова за прагматика не съ щ е ствува всеобщ о валидна и с ти н а
за с в е т а . О т тази позиция следват няколко особености на прагм атич
ния т и п човек.юй
■ 2. Портрет на прагматика
Той не се интересува о т а б с т р а к т н о т о
П рагм атикът не се занимава с познание на реалности, които са
отвъдни (тр а н сц е н д е н тн и ) на човешкия ж ивот. Такива умозрителни
въпроси ка то този за същ ествуването на Бога или за съ щ н о стта на
всеобщ ите закони на Вселената не го интересуват. П рагм атикът се
съобразява с ежедневните нужди на хората и с целите на индивидуал
ния ж ивот. Така то й сякаш застава на почвата на един здрав реализъм
и отказва да витае във висините на непотвърдените о т ж ивота и с т и
ни. В този смисъл за този ти п хора е чуждо както Д екартовото уни
версално съмнение във всичко съществуващо, така и претенциите за
абсолютна правдивост на някоя истина. П рагм атиците просто твъ р
дят, че при е м а т за себе си като истинно това, което е било полезно
в личния им ж ивот.
Допуска, че има м ного и с ти н и за с в е т а

П рагм атикът допуска, че и за онези, които се занимават с всеоб
щи научни и философски проблеми, т е х н и те истини са също оправдани,
доколкото м огат да им изглеждат значими и добри. Е то защо може да
се каже, че няма всеобща човешка истина, а че с ъ щ е с т в у в а т м ножес
т в о и с т и н и за с в е т а . Но не може да се каже кой т и п мислене е по-
правдоподобен.
Така прагм атикът защитава по същество демократичната идея за
плурализма на м исленето на човека. Д опускането на м н о ж е с т в о т о
166 ф илософ ията к а т о мисъл и д ействие
и с т и н и означава също и че м оралните разбирания на х о р а та за доб

р о т о и з л о т о са различни.
М исленето не е открове ни е, а и н с т р у м е н т
Неговият практически дух се основава на предпоставката, че чо
вешкото мислене е само инструм ент, полезно средство за наш ето
приспособяване към реалността, а не „от кровение за н я ка кв а б о ж ест
в ен о пост авена с в ет о в н а з а г а д к а “ (Д ж е й м с ).
О п ти м и з м ъ т
О т т у к следва, че прагм атикът разчита на б о г а т с т в о т о на своя
жизнен опит. Ж итейският път е поредица о т постоянни проби и греш
ки и умението да не се повтарят последните. Този поучителен опи т е
в основата на о п ти м и зм а на прагматика. Уверен 8 ползата о т делата
си, такъв човек е упорит, настоятелен и следва пътя си непоколебимо.
Затова прагм атикът трудно понася критики о т други хора и дори из
питва удоволствие, когато не се съобразява с тях.
■ 3. СВръхпрагматизмът
П рагм атикът може да стигне до крайност. В преследването на
полезните цели и печалбата то й живее според с т а р а т а буржоазна
максима:
„Времето е пари. “
Бизнесделата о т н е м а т цялото му време и усилия. Ч есто то в а во
ди до конфликти не само с други ценности на общ еството, но дори и с
изискванията на семейния ж ивот. П р а гм а т и ч н и я т индивидуализъм ся
каш изключва г р и ж а т а за другия. Самото създаване на семейство е
ка то че ли пречка за професионалната кариера. А домът на вече склю
чилите брак се превръща в м ясто за временно пребиваване, в спирка за
почивка сред вихъра на деловите занимания. Грижата за децата, както
и вниманието към съпругата, о т с т ъ п в а т на заден план. В известен
смисъл прагм атикъ т става роб на р а б о та та си. Все повече ролята на
сем ейството се измерва с ползата за кариерата, с имиджа, който при
дава на бизнесмена демонстрираният благоприличен семеен ж ивот. Та
ка сем ейството става не жизнена цел и ценност, а рекламно, външно
средство за професионалния успех. Затова прагм атикът че сто е скло
нен да купува с подаръци и луксозни вещи за сем ейството индивидуал
н а та си свобода на действие. Е то защо, неизбежно, о т създател на се
м е й ството то й се превръща в негов собственик.
ЕПИЛОГ
На mo8a м ясто обикновено да следва финал-развръзка на

заплетения сю ж ет и става ясно дали добрите герои побежда
в а т лошите. Преведено на езика на философията, то в а ще ре
че да разберем дали и сти н а та е станала no-убедителна о т не
и сти н а та , дали разумът-логос е превъзмогнал мнения и заблуди.
И най-сетне, да проверим дали питанията на човека и стрем е
ж ъ т към получаване на устойчиви ориентири са оправдани.
Всичко то ва обаче ще оставим да преценят онези, които
внимателно са прочели учебника и старателно са посещавали
часовете по философия.
А т у к ще разкажем една притча.
Според библейското предание човекът Живеел безгрижно в

Едем, докато един ден, подбуден от змията, дръзнал да Вкуси от
„дървото за познаване на добро и зло" (Битие 2:17), за което
бил строго наказан. „И рече Господ Бог: ето, Адам стана кат о
един от Нас да познава добро и зло; и сега да не простре ръка
да вземе от дървото на живота, та, кат о вкуси, да заж ивее
вечно. И тогава Господ Бог го изпъди от Едемскат а градина, да
обработва земята, от която бе взет" (Битие 3:22-23).
Човекът напуснал Едем, но запазил копнежа си по дървото
на живот а и замечтал за вечност и безсмъртие.
Най-напред било нужно да усвои света извън Рая, да овла
дее неговите пространства, а след това и потока на неговото
време.
Отначало скитал бездомен и мъчително бавно превръщал
чуждит е и непознати територии в обитаеми земи. След това
разгадал и овладял ритъма на растенията, опитомил волята на
животните, превърнал в мисъл природата, а собствените си из
мислици - в предмети.
168 Епилог
Но все ощ е Живеел в недоимъка на времето. Защото, напус

кайки Едем, той попаднал в похабяващата тегоба на труда. Ед
ва успявал да овладее някакво умение и Животът започвал да
клони към залез. Затова бил угриЖен да опитоми времето.
Най-напред укротил неговия ритъм с числовия метроном на
календара. С историята и музеите създал хербарии на времето.
Научил се да съхранява образи - да очертава профила си и да
вае свои мраморни подобия. Разбрал как моЖе да съхранява гла
сове и двиЖения, да превръща в говорещи образи събитията.
Така човекът овладял пространството и времето на пред
метите. Успял да създаде мъртво подобие на Живота - маш ина
та - и да го дресира да мисли, имитирайки и комбинирайки не
говите собствени мисли. Чрез инструментите и машините се
домогнал до миниатюрите на микросвета и до звездните пира
миди на галактиките. От едните заел енергия, а към другите
изпратил свои знаци.
Най-сет не успял да вникне и в корените на Живота. О ст а
вало му само да опознае неговите плодове. Тогава щял да ст а
не не само кат о един от Тях, но и да бъде един от Тях.
Приложения
Хронология на идеите
Хронологична таблица
Речник на понятията
Автори и съчинения
философски календар
Библиография
Адреси в И н те р н е т
Хронология на и д е и те
Антична философия
Пьр8и период
■ М илетска школа
Талес (—625— 546 г.пр.н.е.)
Живот:
Талес е първият философ в древна Гърция. Роден е в гр. Милет, нами
ращ с в об ластта Йония, Мала Азия (в днешна Турция). Смята се, че е
един о т прочутите „седем мъдреци“ на Гърция. Говори се, че е учил в Еги
пет. Този разказ сякаш иска да ни укаже за връзката между източната
мъдрост и раждащата се европейска философия. Талес е смятан и за пър
вия м атем атик в Гърция. Измерил е височината на пирамидите по пропор
цията между тя хн а та сянка и човека и неговата сянка (теорема на Та
лес). Предсказва слънчевото затъмнение о т 28 май 585 г. Правил е опити
да обясни причините и закономерностите за разливането на река Нил.
Идеи:
Според Талес водата е в основата на всички неща, т.е . т я е първо-
основата („архе“ на старогр.) на света. Защото о т влажното се хранят
нещата, а сухото означава смърт. По този начин философите започват
да обясняват света чрез елементи на природата, а не чрез намесата на
боговете. Така възниква философското обяснение на света.
Анаксимандър (-610— 545 г.пр.н.е.)

Живот:
Анаксимандър също е философ о т Милет, бил е ученик на Талес. Съз
дава първата географска карта и първия глобус, изнамира също и слънче
вия часовник.
Съчинения:
За природата (това е първото философско произведение, написано в
проза.
Идеи:
Аристотел твърди, че според Анаксимандър основа на света е „апейро-
нът“ , т.е. „безкрайното“ , „безпределното“ , „неопределеното“ . О т това веч
но и неизчерпаемо абстрактно начало възникват всички неща, а не о т ня
кой конкретен природен елемент като земята, водата, въздуха или огъня.
Хронология на и д еите 171
Анаксимен (VI В.пр.н.е.)

Живот:
Анаксимен е т р е т и я т известен философ о т гр. Милет. Ученик е на
Анаксимандър.
Съчинения:
За природата.
Идеи:
Въздухът е първоначало на нещата. Той е безкрайно, вечно и невиди
мо начало, което обхваща всичко. О т въздуха чрез сгъстяване и разреж
дане възникват отделните неща.
■ П итагорейска школа
П и та го р (VI-V в.пр.н.е.)
Живот:
Древният философ и математик Питагор е роден в Самос. В разка
зите за неговия ж ивот е трудно да различим исти на та о т легедните. Ка
т о дете учил при китарист, художник и а тл е т. После овладял геометри
я та и астрономията. Пътувал до Египет и изучил та й н о то знание на
египтяните: т р и т е им азбуки, преданията за боговете. Ходил при араби
те , халдеите и евреите. О т тя х се научил да тълкува сънища, да гадае
на ръка и да предсказва земетресения. Умеел да познава нрава на човека
по лицето му. Можел да командва животните. Веднъж заговорил една ре
ка, а т я му отвърнала: „Здравей, Питагоре!“ Можел да отклонява урагани
и градушки, да укротява буйни реки и морски вълни. Имал способността
да чува звученето на небесната хармония и научил на това своите уче
ници. Не ядял месо и не общувал с ловци. Можел с песни да облекчава бо
лести и страдания. Сутрин ядял мед, на обяд - хляб о т просо или ечемик,
варени или сурови плодове. Когато открил прочутата Питагорова теоре
ма, направил хетакомба (голямо жертвоприношение о т 100 бика). Вярвал
в преселението на душите и твърдял, че този му ж ивот е пети поред.
Питагор основал школа, наречена на неговото име. В нея стрем еж ът
към знание бил свързан със спазването на много ритуали в начина на жи
вот. Всички се обличали само в бяло. Посрещали заедно изгрева на слън
цето. Ценели много приятелството. Питагор казвал: „У приятелите всич
ко е общо.“ Питагорейците били мълчаливи и ценели мълчанието. Тренира
ли пам етта си, като всеки ден си припомняли всичко о т предишния ден.
Забранено било да се яде боб.
Питагор имал два класа ученици:
1. М атематици - т е изучавали цялото знание.
2. Акусматици - „слушатели“ , които били допускани само до част о т
знанията.
Идеи:
Трудно е да се определи кои идеи са на самия Питагор и кои на него
ви ученици, затова ще ги представяме като идеи на Питагорейската шко
ла.
172 Хронология на и д еите
Числото е В основата на всичко. С в е тъ т е изграден о т числа. О т

числата най-важни са Единицата (монадата) и Двойката (диадата). Съ
вършеното число е 10 (декада).
Числата са в основата на фигурите:
1 = точка
2 = линия
3 = триъгълник
4 = пирамида
Геометричните фигури са в основата на природните елементи:
Земя = куб
Огън « пирамида
Въздух = октаедър
Вода = хексаедър
Д есетицата определя броя на основните противоположности в све
та :
Предел - безпределно Неподвижно - движещо се
Нечетно - четно Право - криво
Едно - много Светлина - сянка
Дясно - ляво Добро - лошо
Мъжко - женско Квадрат - правоъгълник
Душата е безсмъртна и преминава през различни тела - това учение
се нарича „метемпсихоза“ . Затова ж ивотъ т на човека трябва да е очис
тване и приближаване към божественото. Тези идеи са близки до идеите
на орфизма.
■ Елеати
Ксенофан (-570— 470 г.пр.н.е.)
Живот:
Ксенофан е роден в гр. Колофон в областта Йония, Мала Азия. Бил
свободолюбив, ненавиждал тираните и затова напуснал родния си град и
емигрирал в Сицилия, Италия.
Идеи:
Ксенофан е най-известен с критиката си на възгледа, според който
боговете приличат на хората (такова учение се нарича „антропоморфи-
зъм“ ). Според Ксенофан Бог е само един, няма много богове, както ни ги
представя Омир (множеството олимпийски богове начело със Зевс и Хе-
ра). Бог не прилича на смъртните хора, той привежда всичко в движение,
но сам е неподвижен.
Парменид (VI-V В.пр.н.е.)

Живот:
Парменид е роден и живял в Елея, гръцки полис в Южна Италия, на юг
о т Неапол. Той е ученик на Ксенофан.
Съчинения:
За природата (поема).
Идеи:
Парменид пръв разделя мисълта о т сети вата в процеса на познание.
За него с в е т ъ т на мисълта е различен о т света на сетивата.
Мисълта е насочена към битието. Нещо повече, мисълта и б ити ето
са едно и също.
Парменид пръв създава учение за Битието. Според него б ити ето е
едно, неизменно, неподвижно, неделимо, еднородно, вечно и съвършено.
Греши всеки, който смята, че небитието съществува или че небити
е то е едно и също с битието.
С този възглед за б ити ето философската мисъл на древна Гърция о т
крива метафизичния свят. Този свят не възниква, както учи митологията,
- той е вечен. Той е недостъпен за сети вата, а само за мисълта, за
умозрението.
Зенон (V I-V б .п р .н .е .)
Живот:
Зенон е роден и живял в Елея. Ученик е на Парменид. Зенон е един о т
първите философи, които получавали възнаграждение за своето препода
ване о т учениците си.
Идеи:
Основно занимание на Зенон било да търси аргументи в подкрепа на
учението на своя учител Парменид за това, че б ити ето е едно, единно и
неизменно. За тази цел Зенон измисля хитроумни парадокси, които са пос
троени по следната логика:
Нека да допуснем движението и множествеността на нещата.
О т това допускане стигам е до апория (т.е. неразрешим парадокс) и
освен това противоречи на здравия разум.
Следователно не можем да приемем, че б ити ето е променливо и има
множество неща. Което ще рече, че учителят Парменид е прав.
Е то най-известните апории на Зенон:
Дихотомия
За да достигнем до някое място, ние трябва да достигнем до поло
вината, а преди това до половината на половината, а още преди това до
половината на половината на половината и т.н . до безкрайност. Но без
крайността не може да бъде премината за крайно време, което ще рече,
че движението изобщо не може да започне.
Ахил и костенурката
Ахил е най-бързият човек според Омир, но и той не може да изпрева
ри костенурката, което е най-бавното животно. Нека костенурката да
има 100 м предимство и Ахил да се движи 10 пъти по-бързо о т нея. До-
като Ахил достигне до м я сто то на костенурката, т я ще е отишла 10 м
по-нататък. Той отново ще достигне до нейното място, а т я пак ще се
придвижи напред и винаги ще запазва предимство, макар т о все повече

да намалява.
Стрела
Оказва се, че движещата се стрела не може да бъде в определен мо
мент нито на някое място, понеже ще е неподвижна, нито да не е на ня
кое място, защото това е невъзможно. Следователно ние не можем да
мислим движението, без да изпадаме в непреодолимо противоречие.
О т първата апория следва, че движението не може да започне, о т

в то р а та - че движението не може да завърши, а о т т р е т а т а - че изоб
що движението е немислимо.
■ Натурфилософи о т V в.пр.н.е.
Хераклит (-520— 460 г.пр.н.е.)
Ж и в о т :
Хераклит е живял в Ефес. Бил е аристократ по произход и по поведение.
Горд и независим, той е странял о т хората. .Говорел неясно и многозначител
но в кратки изречения.
Съчинения:
Идеи:
В основата на света е ОГЪНЯТ-ЛОГОС. Той управлява всичко. С в е тъ т
е динамичен, изтъкан о т противоположности. „Войната е баща на всич
ко.“ Динамизмът се изразява с прочутата формула „Всичко т е ч е “ („panta
rei“ ). По тази причина „ние не можем два пъти да влезем в една и съща
река“ .
Емпедокъл (-484— 421 г.пр.н.е.)

Живот:
Емпедокъл е роден в град Агригент, Сицилия. Бил е слушател в пита-
горейската школа. Занимавал се с философия, медицина, политика. Имал е
силно личностно излъчване. Смятан е за мъдрец, за жрец на боговете и
дори за бог. Когато Емпедокъл почувствал приближаването на см ъртта,
той се хвърлил в кратера на вулкана Етна, за да не намерят тял о то му.
Така хората щели да си помислят, че боговете са го взели при себе си на
Олимп.
Съчинения:
Идеи:
Емпедокъл утвърждава принципа „нищо не възниква о т нищ ото“ . Не
щ ата водят произхода си о т „четири корена“ - Вода, Въздух, Огън, Земя.
Тези първични елементи се срещ ат в различна пропорция във всяко тяло.
Две космически сили властват над елементите и ги управляват: Любов
т а обединява елементите 8 тела, а Враждата ги разединява.
Анаксагор (~500-~428 г.пр.н.е.)

Живот:
Анаксагор е роден в гр. Клазомена, Мала Азия. Той обаче решава да
изостави своите имоти и отива в Атина. Там поставя началото на а ти н
ската философия. Бил е съветник на великия политик Перикъл. Заради иде
и те си е обвинен в безбожие и бил принудил да напусне Атина, за да спа
си ж ивота си. Анаксагор бил толкова уважаван, че денят на неговата
смърт дълго време бил честван с обявяване на ваканция.
Съчинения:
Идеи:
Анаксагор не приемал едно или няколко начала на нещата. Той смя
тал, че има безкрайно много елементи, семена, о т които възникват кон
кретни те неща. Тях той нарекъл „хомеомерии“ . Тези хомеомерии са дели
ми до безкрайност, т.е . няма последен, най-малък елемент, о т който да
се изгражда с в е тъ т. О т тези безкрайно много и безкрайно делими нача
ла под въздействието на Ума (Нус) възникват конкретните неща.
■ А том исти
Д ем окрит (-460-395 г.пр.н.е.)
Ж и в о т :
Демокрит е живял в Абдера. Ученик е на философа Левкип, за когото
се смята, че е първият атом ист, но сведенията за неговия ж ивот и идеи
са оскъдни и противоречиви. Демокрит получил наследство и заминал на
пътешествие. Учил при жреците на Египет и Вавилон, а може би и в Ин
дия. Толкова се интересувал о т познанието, че казвал, че предпочита да
открие една причина за нещо, отколкото да заеме персийския престол.
Легендата твърди, че Демокрит сам се ослепил, за да не бъде подвеждан
о т зрението при своите размишления. Докато мрачният Хераклит бил из
вестен като „плачещия философ“ , Демокрит бил наречен „смеещия се фи
лософ“ . Но плачът и смехът на философите имали обща причина - о т съ
жаление над човешките заблуди.
Съчинения:
За природата, За разума.
Идеи:
В основата на нещата са атом и те („атом“ о т старогръцки - „неде
лим“). А том и те са безкрайно малки, неделими, неразрушими и вечни час
тици. Те нямат нито цвят, нито мирис, нито вкус. Различават се само
по 3 белега:
1. форма (както „X“ о т „У“).
2. Големина (както „X“ о т „х“ ).
3. Положение (както „ХУ“ о т „УХ“ ).
С в е тъ т е съставен о т Атоми (битие) и П усто та (небитие). Атом и

т е са в постоянно движение, което няма начало и няма край. А том и те се
сблъскват един в друг и се сплитат в огромни съвкупности о т атоми, ко
и то ние виждаме като тела, вещи.
Качествата на вещите - цвят, мирис, вкус, звук - възникват о т въз
действието на съвкупност о т атоми върху нашите сетива. Сладкият
вкус се поражда о т големи и кръгли атоми, киселият вкус - о т грапави,
а соленият - о т ъгловати. Топлото е резултат о т нахлуването на бързи
и кръгли атоми в нашите сетива, а студеното - о т тяхн о то разбягване
навън.
Ние можем да видим нещата, защото образът е фина обвивка о т
атоми, която се отделя о т повърхността на предмета и достига до очи
т е ни.
Душата се състои о т много фини, гладки и кръгли атоми.
В космоса има множество светове.
■ С оф исти
П р о т а г о р (~ 4 9 1 -к р а я т на V в .п р .н .е.)
Ж и в о т :
Протагор е роден в Абдера. Често ходел в Атина. Протагор е един
о т първите „платени философи“ . Заради богохулните мисли неговата кни
га „За б оговете“ е иззета и изгорена публично, а той е прогонен о т А т и
на. На път за Южна Италия загива в корабокрушение.
Съчинения:
За боговете, Антологии.
Идеи:
Протагор вярвал във всемогъществото на аргум ентите. Казвал, че
„за всяко нещо има две противоположни мнения“ . Е то защо „всичко е ис
тинно“ . Протагор виртуозно показвал как по-слабият аргумент може да
победи по-силния. Негова е те з а та : „Човекът е мярка на всички неща: на
съществуващите че съществуват, на несъществуващите - че не същес
т в у в а т .“ О т това следва, че няма абсолютни истини.
Протагор бил високо ценен о т политиците. Той не търсел абсолют
ни истини, а онова, което е уместно.
Горгий (-4 8 5 — 480 г.п р .н .е .)

Ж и в о т :
Горгий е роден в Леонтина, град в Сицилия, Италия. Учил при Емпедо-
къл.
Идеи:
Горгий е родоначалник на нихилизма. Неговите прочути три тези са:
1. Нищо не съществува.
2. Дори и нещо да съществува, т о е непознаваемо.
3. Дори и нещо да е познаваемо, т о е несъобщимо и необяснимо.
Според Горгий нашите мнения зависят о т думите и убедителността

на ораторските речи. Затова реториката е най-могъщото оръжие.
В т о р и период
С о к р а т (4 6 9 -3 9 9 г.п р .н .е .)
Живот:
Сократ е първият роден в Атина философ. Баща му, Софроникс, бил
каменоделец, а майка му, финарета, била акушерка. Жена му, Ксантипа, би
ла с много особен характер и става символ за свадлива жена на умен мъж.
Сократ имал трима синове. Той не ни оставя нито едно съчинение и не
създава школа, макар влиянието му да е толкова силно, че много школи
след см ъ ртта му били наречени „сократически“ . Сократ обичал да говори
с различни събеседници, често съвсем случайни минувачи по атинските
улици и площади. Бил обсебен о т с т р а с т т а да мисли и разсъждава. Уме
ел така да се вглъби, че веднъж седял замислен на едно и също място по
вече о т денонощие.
Сократ е осъден по две обвинения. Първо, за „въвеждане на нови бо
гове“ , понеже слушал гласа на един вътрешен Демон, който го предпазвал
да извършва едни или други неправилни деяния. Този вътрешен глас е всъщ
ност гласът на съ вестта. Второ, за „развращаване на младежта“ , поне
же подтиквал младите сами да размишляват над съдбата си, а да не при
емат наготово своя живот. Сократ отхвърля предложението на своите
ученици да избяга и да се спаси и спокойно изпива чашата с отрова. До
ри в предсмъртните си часове Сократ спокойно беседвал със своите уче
ници.
Идеи:
Сократ не се интересувал о т изследване на природата, него го ин
тересувал само човекът. Той подтиквал хората към размисъл и спор,
опитвал да ги научи сами да тъ р с я т смисъла на нещ ата и живота, да не
следват сляпо традицията.
Когато оракулът казал, че Сократ е най-мъдрият сред гърците, Сок
ра т отвърнал: „Знам, че нищо не знам.“ Неговата мъдрост се състояла в
задаването на въпроси и в следване гласа на съ вестта.
П л а т о н (4 2 8 -3 4 8 г.п р .н .е .)
Живот:
Платон е роден в Атина, произхожда о т б ога т аристократичен род.
Рожденото му име е Аристокъл, но получил името Платон („широк“ о т
старогр.) заради голямото си чело или заради широкия си гръб (бил добър
борец). Учил при Кратил и Сократ. През 386 г. основал своята школа „Ака
демия“ , която просъществувала 915 г. (до 529 г. сл.н.е.). Прави два опита
да дава съвети на политиците, но и двата са неуспешни. При единия о т
тях дори бил продаден в робство, т а се наложило негови приятели да го
откупват, за да му върнат свободата. Платон умира на рождения си ден
по време на пир.
Съчинения:
Платон е написал над 30 съчинения, о т които повечето са диалози и
Сократ е основен герой 8 тях. По-важни са следните: Апология на Сок-
рат, федон, Държавата, Пирът, федър, Тимей.
Идеи:
Според руския философ Владимир Соловьов см ъ ртта на Сократ така
разтърсила Платон, че то й стигнал до следното заключение: Щ ом най-ра
зумният и добродетелен човек е осъден на смърт в този свят, тогава
това не е истинският свят. Има друг, no-истинен свят, в който царува
Благото. Този свят е светът на идеите.
По този начин съществуващите неща се подреждат в следната йе
рархия:
1. Единно, Благо, С в р ъ х б и ти е
2. Идеи и числа, Б и т и е
3. Д у ш а
4. Вещ и
5. М а т е р и я , Н е б и т и е
Човекът е съставен о т душа и тяло. Тялото е смъртно, а душа
т а - безсмъртна. Тялото е „гробница“ за душата.
Познанието е образоване на душата. То има 2 източника:
1. М нение - т о е дело на сетивата, въображението и вярата.
2. Знание - т о е дело на разума.
Има два пътя към Благото:
1. П ъ т на Л о го са - чрез диалектическото мислене.
2. П ъ т на Ероса - чрез любовта. В диалога „Пирът” Платон по
казва как любовта възниква първо към едно тяло, после към много т е
ла, после към душата и накрая към идеите.
Платон създава една теория за „идеалната държава“ . В основата на
д ъ р ж а в а та е справедливостта, която е добродетелта на държавата. Хо
рата са разделени на три съсловия:
1. Управници - философи.
2. Воини.
3. Производители - занаятчии и земеделци.
Първите две съсловия нямат право на собственост. Жените и деца
т а са обши, липсва семейството, защото т о според Платон изисква соб
ств е н о ст и води до неравенство.
Платон е един о т най-влиятелните и най-много цитирани философи в
цялата европейска философия.
А р и с т о т е л (3 8 4 -3 2 4 г.п р .н .е .)
Живот:
А ристотел е роден в гр. Стагира. Баща му, Никомах, бил придворен
лекар на македонския цар Аминт, който е дядо на Александър Велики. Арис
т о т е л учи 20 г. в школата на Платон. Няколко години е възпитател на
младия Александър Македонски. През 335 г. основава в Атина своя школа,
наречена „Лицей“ . След см ъ ртта на Александър Македонски е принуден да

напусне Атина заради антимакедонски настроения. А ристотел отиба 8
Халкида и там умира.
А ристотел е известен с енциклопедичните си знания й изследвания в
много съвсем нови области. Той създава логиката, която go XVIII в. о с т а
ва във вида, в който то й я оставя.
Съчинения:
Аристотел е автор на десетки съчинения, о т които само някои са
достигнали до нас. По-важните са: физика, Метафизика, За душ ата, Пое
тика, Никомахова етика, Политика.
Идеи:
Аристотел дава класическата дефиниция на и с т и н а т а : и сти н а та е
в с ъ о т в е т с тв и е то на мисълта и действителността.
ф и л о со ф и я та започва с учудването и има за основен проблем бити
ето. Б и т и е т о се описва о т 10 основни категории:
1. Същност 6. Страдание
2. Качество 7. М ясто
3. Количество 8. Време
4. Отношение 9. Притежание
5. Действие 10. Покой
П р и р о д а та е част о т битието. Природа е онова битие, което е под

редено по е сте стве н начин и има движение.
Д в и ж е н и е т о обхваща 4 вида изменение:
1. Възникване и унищожение
2. Превръщане
3. Растеж или стареене
4. Преместване
Движението е преход о т едно естествено място към друго е с т е с т

вено място. То има естествено начало и е стествен край. А ристотел не
познава инерциалното механично движение, което открива Галилей.
П р о с т р а н с т в о т о е съставено о т места, а не е празно вместили
ще, както ще мисли през Новото време Нютон.
В р е м е т о е броене на движението.
С в е т ъ т е подлунен и надлунен. Подлунният свят е преходен, а над-
лунният - вечен.
Всяко нещо, предмет, вещ е съставено о т м а т е р и я и ф орм а.
За да опознаем едно нещо, ние трябва да познаем неговите 4 причи
ни:
1. Материална - о т какво е направено.
2. формална - каква е неговата оформеност.
3. Действаща - на какво въздействие е резултат.
4. Целева - заради какво съществува.
Ж и в о е онова нещо, което се движи о т само себе си и усеща.
Д уш а та на човека е съставена о т 3 Вида души:

1. Растителна
2. Усещаща
3. Мислеща
Само мислещата душа е безсмъртна.
Ч овекъ т е социално същество („zoon politikon“). Неговата цел е щас
т и е т о . Добродетелта е средина между недостатъчното и прекомерното.
Например храбростта е средина между страхли востта и безразсъдната
смелост.
Средновековна философия
■ П а тр и с т и к а
А В густи н (354-430)
Живот:
Аврелий АВгустин е роден на 13 ноември в Тагаста, Северна Африка
(днес град в Алжир). Майка му, Моника, била жена с дълбока християнска
вяра, а баща му бил с езически възгледи. Отначало учи в родния си град,
после в школа за оратори в Картаген. Там се пристрастил към театъ ра
и зрелищата. Първо е почитател на Цицерон. После се увлича по мани-
хейството, което проповядва вяра в борбата на Добро и Зло, Светлина и
Тъмнина, Дух и Материя. След това приема за верую скептицизма, после
изпитва влиянието на неоплатонизма. След среща с Амвросий Медиолан-
ски, един о т о т ц и т е на църквата, той се приближава до християнство
т о . На 24 април 387 г. заедно със сина си Августин се покръства в хрис
тиянската вяра. Скоро след това разпродава имущ еството си в полза на
бедните и основава християнска общност. През 396 г. става епископ на
гр. Хипон в Северна Африка. Умира на 28 август 430 г. в гр. Хипон.
Съчинения:
Изповеди, За града Божи.
Идеи:
Августин е един о т о т ц и т е на църквата („патристика“ о т лат.
„pater“ - „о те ц “). Той е създател на християнската философия.
Бог е творец на света. Той е сътворил света по своя воля, а също
пространството и времето. Следователно Бог е преди времето и над
времето. Затова е безсмислено да се пита, какво е правил Бог преди с ъ т
ворението, защо не е сътворил света в друг момент о т времето или на
друго място.
Ч овекъ т е съставен о т 2 начала:
• Душа - т я е жизнено начало, духовна безсмъртна субстанция.
• Тяло - т о е нещо пространствено, тленно, получава ж ивот о т
душата.
В рем ето не идва о т предметите, а извира о т душата. Миналото е
спомен, бъдещето е очакване, настоящ ето е съзерцание.

Човек живее в 2 общности:
1. З ем ният град - държавата. Тя е общност, основана на „любов
към себе си, достигащ а до презрение към Бога“ . Човек търси здраве
за тялото, власт над другите души и б о га тс тв о о т вещи. Тук Бог е
заместен о т Дявола. Земният град води началото си о т братоубийс-
т в о т о - на Авел о т Каин, на Рем о т Ромул. Олицетворение на земния
град са Вавилон и Рим.
2. Градът Божи - църквата. Тя е общност, основана на „любов
към Бога, достигащ а до презрение към себе си“ . В Божия град живе
я т добродетелните хора и ангелите. Божият град е подложен на гоне
ния и странствания. Първообраз на Божия град е ц арството небесно,
в което царуват с в я то с т и блаженство.
Д вата града не са разделени о т пространствено разстояние -
дели ги духовността. Разделя ги не градската стена, а изборът на
свободната човешка воля.
И с т о р и я т а е летопис на ж ивота и борбата на двата града, а
Бог е в началото и в края на историята.
И сторията на земния град е история на земните царства и на
земното време. Земната история преминава през 7 епохи:
1. О т Адам до потопа.
2. О т Ной до Авраам.
3. О т Авраам до Давид.
4. О т Давид до преселението във Вавилон.
5. О т вавилонското преселение до Христос.
6. О т Христос до съвременността.
Бъдещият век - в него грешниците ще бъдат съдени, а праведните
ще живеят в блаженство.
■ Схоластика
Тома Аквински (1225-1274)
Живот:
Тома е роден 8 замъка Рокасека в градчето Аквино в Южна Италия.
Учи в манастира Монтекасино и в Неапол. О т 1244 г. е монах в до
миниканския орден. Продължава обучението си при Алберт Велики в Кьолн.
След като завършва образованието си, преподава в Париж, Рим и Неапол.
Умира на 7 март 1274 г. в манастира фосануова в Южна Италия. През
1323 г. е обявен за светец. През 1567 г. е признат за „петия учител на
църквата“ .
Съчинения:
Тома Аквински написва огромен брой съчинения. Сред най-важните са
Сума на теологията и Сума против езичниците.
Идеи:
Тома е представител на Аристотеловата традиция 8 средновековна
т а мисъл.
Б ог е Висша реалност. Бог е първопричината на нещ ата и тяхна

крайна цел.
Бог е съвпадение на същност и битие. Напротив, при сътворените
неща - ангели, хора, животни, растения, минерали - същ ността не съвпа
да с б итието.
Във Вярата има 2 елемента:
1. Онова, което е разбираемо - например, че Бог съществува, че Бог
е един, че душата на човека е безсмъртна. С тези въпроси се зани
мават и философи, и теолози.
2. Онова, което е неразбираемо - троицата, сътворението, първо
родният грях. Тези въпроси надхвърлят възможностите на разума и
с тя х са занимава само теологията.
■ М и сти ка
М а й с т е р Е к х а р т (-1 2 6 0 — 1327)
Живот:
Йоханес Екхарт, наречен Майстер Екхарт, е роден в Хохайм, Герма
ния. Той е монах о т доминиканския орден. Учи и преподава в Парижкия уни
верситет, след това в Страсбург и Кьолн. След см ъ ртта му е осъден о т
папата за еретични възгледи
Съчинения:
Проповеди.
Идеи:
Майстер Екхарт е повлиян о т Платоновата традиция 8 Средновеко
вието.
За него Бог е повече о т битието. Бог е над всички дефиниции. Ние
можем повече да се приближим до Бога, като казваме какво Бог не е, о т -
колкото да дръзваме да казваме какво той е.
В душата на човека има една искрица, която се докосва до Бога. Та
зи искрица е неназовима. Тя е висшата точка в душата, но и най-дълбо
кото място в душата.
философия на Ренесанса
Николай Кузански (1401-1464)
Живот:
Николай Кузански е роден в 1401 г. в градчето Куза, Германия.
Той заема високи постове в йерархията на католическата църква. Ръ
коположен е за кардинал. Участва във важни мисии на църквата. В една
о т тях опитва да помага за примирението на Рим и Византия, но без ус
пех и скоро след това Византия е завладяна о т османските войски. Кузан
ски е близък до много о т известните хуманисти на Ренесанса. Умира на
11 август 1464 г. 8 гр. Тоди, Италия.
Съчинения:
За ученото незнание, За не-другото.
Идеи:
Николай Кузански е майстор 6 диалектическите разсъждения и 8 със
тавянето на диалози. С това напомня за Сократ и Платон. Критикува
схоластиката, като на „ученото незнание“ противопоставя „мъдрото нез
нание“ (docta ignorantia) в стила на Сократ.
Бог е Абсолют, който е едновременно нещо съвсем просто и нещо
пределно богато. Бог има две крайни форми:
1. Абсолю тен минимум - в него Бог е в неразгърнат вид, т у к Бог
е безкрайно малкото. За тази форма на Бога ние знаем, че същ ест
вува, но нищо повече.
2. Абсолю тен максимум - в него Бог е разгърнат като свят, т у к
Бог е безкрайно голямото. За света ние може да имаме неограниче
но знание.
Как е възможно Бог да бъде минимум и максимум? Как е възможно без

крайно малкото да съвпада с безкрайно голямото? Кузански обяснява т о
ва, като използва математически примери:
• както т о ч к а та е неразгърната линия, а линията е разгърната
точка;
• както линията е неразгърната равнина, а равнината е разгърната
линия;
• както единицата е неразгърната редица о т числа, а числата са
разгърнати единици.
В безкрайността всички неща, дори противоположните, съвпадат, за-
щ ото всички неща са заедно в Бога:
• многоъгълникът с безкрайно много страни съвпада с окръжност
та ;
• в безкрайността страни те на триъгълника се сливат.
Идеите на Николай Кузански за безкрайното помагат за създаването
на м атем атиката на безкрайното - диференциалното и интегралното
смятане.
Кузански се отказва о т йерархията на света, както т я е позната
през Средновековието. Вещите, предметите са между максимума и мини
мума. Бог обхваща всички неща.
Човек познава чрез сетивата, разсъдъка и разума, но само разумът
може да мисли безкрайното. Затова именно 8 разума е богоподобието на
човека. Тази мисъл ще бъде развита най-добре о т Хегел.
Пико дела Мирандола (1463-1494)

Живот:
Джовани Пико дела Мирандола е роден на 24 февруари 1463 г. в гр.
Болоня, Италия. Научава много езици - старогръцки, латински, староев-
рейски, арабски и др.
Съчинения:
Реч за достойнството на човека, 900 тези.
Идеи:
Човекът заема особено място В света. Той не е фиксиран към опре
делена степен в йерархията на света. Бог го е дарил със свободна воля
и то й може да избира. Д остой нството на човека зависи о т неговия из
бор. Човек може да се издигне до ангелите, но може и да пропадне до рав
нището на зверовете.
Д ж о р д а н о Бруно (1 5 4 8 -1 6 0 0 )
Живот:
Джордано Бруно е роден в гр. Нола, близо до Неапол, Италия, в се
мейство на бедни аристократи. През 1562 г. Бруно заминава да учи в Не
апол. Там получава първите си уроци по философия. На 17 г. встъпва в до
миниканския орден. Б о га та та библиотека на манастира Сан Доменико
Маджоре, в който Бруно живее, му помага да придобие огромна ерудиция.
Бруно е представен на папата като талантлив млад доминиканец. В Рим
получава т и т л а т а „доктор по богословие“ . Заради изказвания по време на
диспут в полза на Арий (арианството) срещу Бруно е издигнато обвине
ние и то й заминава за Рим да се защитава.
През 1576 г. напуска Рим, без да получи опрощение о т папата и за
почва да странства из Европа. Постъпва в Женевския университет, но за
ради критика на ректора е обвинен в ерес, затворен, отлъчен о т църква
т а и принуден да се покае. След излизане о т затвора чете лекции по фи
лософия в университета 8 Тулуза, после в Париж, в Оксфорд.
През 1592 г. Бруно се установява във Венеция, но неговият домакин
го издава на Инквизицията.
По искане на върховния инквизитор Джулио Антонио Санторо и по
настояване на папа Климент VIII Бруно е изпратен в Рим. Там допълните
лен материал по обвинението срещу него дал Челестино, негов съсед по
килия, с когото Бруно имал непредпазливостта да говори.
На 8 февруари 1600 г. е произнесено обвинението срещу Бруно. На 17
февруари 1600 г. Джордано Бруно е изгорен на клада на Площада на цве
т я т а в Рим. Било е пазарен ден. Площадът бил пълен с търговци и купу
вачи. Край тя х изгаряли на клада философ.
Съчинения:
За безмерното и неизброимото, Пир върху пепел.
Идеи:
Вселената е безкрайна и в нея има безкрайно много светове. С в е тъ т
не се дели да подлунен и надлунен, както твърди Аристотел.
Основната единица на б ити ето е монадата. Тя е единица в три сми
съла:
1. М е та ф и зи ч н а единица - монадата е най-малката субстанция на
света.
2. Ф изична единица - монадата е атом, т.е . най-малкото и недели
мо тяло.
3. М а т е м а т и ч е с к а единица - монадата е точка.
Герои на човечеството са онези, които са обзети о т ентусиазъм. А

ентусиазмът е породен о т увереността в безкрайността на Вселената.
Класическа философия
■ Емпиризъм
Бейкън (1561-1616)
Живот:
Френсис Бейкън е английски философ. Роден е на 22 януари 1561 г. в Лон
дон. Баща му е лорд, пазител на кралския печат. Майка му е високообразо
вана жена, владее старогръцки и латински. Бейкън учи в Кеймбридж. През
1584 г. е избран за член на Парламента. О т 1617 г. е лорд - пазител на
печата, след това е лорд-канцлер, барон Веруламски и виконт С ент Ол-
бански. В 1621 г. е обвинен в подкупи и е отстранен о т всички длъжнос
ти . Скоро е помилван, но не се завръща в политиката, а се посвещава на
философията. Бейкън умира на 9 април 1616 г. о т простуда, получена при
о п и ти те му да изобрети начин за съхраняване на месо чрез студ.
Съчинения:
Нов Органон, Опити.
Идеи:
Според Бейкън епохата, през която той живее, превъзхожда антич
н о с т т а и схоластиката, защото хората са направили повече открития и
владеят повече истини.
Познанието на и сти на та е затруднено о т 4 вида идоли:
1. Идоли на рода - разумът и се ти ва та по природа не ни дават ис
ти н а та , т е са „криво огледало“ , което деформира истината. Човек
привнася нещо човешко в природата - например цели, съвършени ор
бити на планетите.
2. Идоли на пещ ерата - както в „М ита за пещерата“ на Платон чо
век вижда само сенките на нещата, така всеки човек според Бей
кън има специфичен поглед към нещата, който зависи о т неговите
природни качества и възпитание.
3. Идоли на площада - езикът и думите често преграждат пътя
към истината, зад е ти к е ти т е на имената ние не виждаме самите
неща.
4. Идоли на т е а т ъ р а - мненията на а в т о р и т е т и т е и възгледите
о т различни теории (тези на Аристотел и схоластиката) затормо-
зяват познанието и прикриват истината.
В търсене на и сти на та има три пътя:
1. П ъ т на м равката - безкритично познание (като това на алхими
ците).
2. П ъ т на паяка - абстрактно, умозрително познание (като това
на схоластиците).
3. П ъ т на пчелата - съчетаване на опита и на теорията. Това е
п ъ тят, който чертае Бейкън.

Френсис Бейкън разработва ново виждане за изследване на природа
т а - чрез индукция, а не чрез дедукция (т.е. чрез абстрактни и схолас
тични разсъждения). И стинската индукция се основава на обобщение, ос
новано на опит и експеримент.
За да направим откритие чрез индукция, трябва да съставим 3 т а б
лици:
1. Таблица на п р и с ъ с т в и е т о - изследваме къде търсеният елемент
присъства.
2. Таблица на о т с ъ с т в и е т о - изследваме къде той отсъства.
3. Таблица на с т е п е н т а - сравняваме степените на присъствие на
елемента в различни сложни състояния и ситуации.
Едва след създаването на тези три таблици получаваме верния извод
о т индукцията.
Л о к (1 6 3 2 -1 7 0 4 )
Живот:
Джон Лок е роден на 29 август 1632 г. в семейството на съдебен чи
новник. Учи в Оксфорд, известно време преподава в университета там, а
после постъпва на служба при лорд Ешли (граф Шефстбъри). Умира на 28
октомври 1704 г.
Съчинения:
Опит за човешкия разум, Писма за веротърпимостта.
Идеи:
Лок не приема възгледа на Платон за вечните идеи, нито възгледа на
Декарт за вродени в човешкия ум идеи. Защото децата, лудите и абори
гените нямат вродени идеи за числата и за м атем атиката. Човешкият
ум е чиста дъска („tabula rasa“ ), върху която възпитанието и о п и тъ т за
писват знания.
Ние можем да се доверяваме само на о п и т а :
1. Външен о п и т - този на нашите сетива.
2. В ъ тр е ш е н о п и т - този на размишлението.
Идея е всичко, над което размишляваме - усещания, спомени, фанта
зии, мисли.
Идеите се о т н а с я т до два вида качества на нещата:
1 Първични к а ч е с т в а - като движение, покой, протяжност, количес
тво, плътност. Те са обективни, неотделими о т нещата качества.
2. В т о р и ч н и к а ч е с т в а - цвят, вкус, мирис, звук. Тези качества са
субективни, зависят о т човека и неговите сетива.
Идеите са 2 вида:
1. П р о с т и идеи - т е възникват по два начина:
А) о т първичните качества, с които са сходни (движение, про
тя ж н о ст, плътност, фигура):
Б) о т вторичните качества, с които не са сходни (цвят, звук, ми
рис, вкус).
2. Сложни и об щ и идеи - тези идеи бъзникВат о т про сти те идеи

чрез съединяване, сравнение или абстрахиране. Такива са идеите за
субстанция, модуси и отношения.
Док е противник на абсолютизма в политиката и радетел на веро
търпим остта, толерантното отношение към другите възгледи и религии.
Бъркли (1 6 8 5 -1 7 5 3 )
Живот:
Джордж Бъркли е английски философ. Учи в Дъблинския университет.
Става епископ в Клойн (Ирландия).
Съчинения:
Трактат за началата на човешкото познание, Опит за нова теория
на човешкото зрение.
Идеи:
Бъркли критикува абстракциите в човешкото познание. Няма незрими
и невидими същности, а само единични неща. Никой никога не е виждал
„М атерията“ , т .е . м атерията изобщо. Ние възприемаме само отделни ма
териални неща с цвят, те ж е ст, големина, плътност. Следователно „ма
терия изобщо“ не съществува.
Док прави разлика между първични качества у нещата (големина, фи
гура) и вторично качества (цвят, мирис). Според Бъркли същ ествуват са
мо вторичните качества, т.е . тези, които ние възприемаме със сетива
та .
О т т у к и централната идея на Бъркли: „Съществува само онова, кое
т о възприемаме“ - „Esse est percipi.“ Но тогава какво става с нещата,
които в момента никой не възприема (например връх Мусала през нощта)?
О тговорът на Бъркли е: Бог съхранява всички неща, защото е всемогъщ
и безкраен дух.
Хю м (1 7 1 1 -1 7 6 6 )
Живот:
Дейвид Хюм е английски философ. Роден е на 26 април 1711 г. в Един-
бург. Работи като библиотекар при Единбургското общество. Участва в
дипломатическа мисия в Париж (1763-1766). Умира на 25 а вгуст 1776 г.
Съчинения:
Трактат за човешката природа, Изследвания върху принципите на мо
рала
Идеи:
Хюм смята, че в основата на нашето познание е о п и т ъ т . О п и тъ т е
съставен о т възприятия. Всички въ зп ри яти я се групират в два вида:
1. В п ечатл ен и я - такива са нашите усещания и емоции. Те са на
ш ите ярки възприятия.
2. Идеи - това са нашите размисли над външни неща или над емо
циите. Идеите не са ярки, а бледи възприятия.
Мисленето се състои в свързване на идеи и това свързване се прави
i8 8 Хронология на и д еите
по асоциация. Има 3 типа асоциации:

1. Асоциации по схо д ств о - когато мислим за портрета, ние се се
щаме за нарисувания реален човек.
2. Асоциации по съ сед ство - ние свързваме нещата според тяхно
т о съседство в пространството и времето (мислим за море, после
мислим за плаж, после за ваканция).
3. Асоциации по причинност - когато някои явления се повтарят
едно след друго, хората започват да наричат предходното явление
с името „причина“ , а явлението, което идва след него - „следствие“ .
Това обаче е обичайна човешка грешка според Хюм. Тук има само
асоциация между две повтарящи се явления, а не обективна причин
на връзка между тя х - едното да е причина, която причинява друго
т о . Ако например Адам никога не е играл на билярд, той няма да въз
приеме удрянето на една билярдна топка в друга като отношение
между причина и следствие. Но ние, които сме наблюдавали това
действие много пъти, просто по навик предугаждаме какво ще се
случи и наричаме това „причина и следствие“ . Само че о т минало
т о никога не можем с абсолютна сигурност за предусетим бъдеще
то . Можем само да вярваме, че онова, което досега се е повтаряло,
ще се повтаря и в бъдеще. Но това е само вяра, а не сигурно зна
ние. С в е тъ т не е окован в причини и следствия. Събитията са са
мо вероятни. И дори нещо да се повтаря милиард пъти по един и съ
щи начин, например изгревът на слънцето, о т това не следва с аб
солютна сигурност, че т о ще се повтори, че утр е слънцето о тн о
во ще изгрее!
По този начин Хюм разколебава увереността на учените, че можем
да имаме сигурно научно познание за света.
С в е тъ т за нас е само сума о т впечатления, между които няма ни
каква абсолютно строга връзка. Нашата душа е също само сноп о т въз
приятия, а не някаква единна същност или субстанция.
■ Рационализъм
Д екарт (1596-1650)
Живот:
Рене Декарт е роден на 31 март 1596 г. в Ла Е, Франция. Учи в прес
тижния католически колеж Ла флеш. После служи в армията, след което
живее в Нидерландия, за да има възможност за спокойна работа. Общува
чрез писма с много учени о т цяла Европа. Умира на 11 февруари 1650 г.
Съчинения:
Метафизични размишления, Разсъждение за метода.
Идеи:
Декарт приема 4 основни правила на метода:
1. „Никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевид
ност, че т о е такова, т.е . да избягвам старателно привързаност
т а и предубедеността и да Включвам 8 съжденията си само онова,

което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да
нямам никакъв повод да го поставям под съмнение“ (к р и т е р и й за
и с т и н а т а ).
2. „Да разделям всяка една о т проучваните трудности на толкова
части, на колкото е възможно и необходимо, за да ги разреша най-
добре“ (правило на анализа).
3. „Да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам о т най-прос
т и т е и най-лесни за познаване предмети, за да се изкача малко по
малко като по стъпала до познанието на най-сложните, и като при
емам, че има ред дори и между ония, които естествено не се пред
хождат един друг“ (правило на с и н т е з а ).
4. „Да правя навсякъде толкова пълни изброявания и толкова общи
прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал“ (правило на
с и с т е м а т и ч н о с т т а ).
С помощта на тези свои правила Декарт разрешава много матема
тически, физически и философски въпроси.
За да достигнем до истината, трябва да се освободим о т неистини
те . Това може да стане чрез едно решително съмнение: всичко, което по
не веднъж ни е измамило, ще оставим настрана. С това намерение Де
карт осъществява своето прочуто съмнение:
1. С е т и в а т а често ни мамят, следователно за сетивните неща ня
маме сигурно знание.
2. Дори за м о е т о тя л о нямам сигурно знание, защото бих могъл да
сънувам, че ми е ампутиран кракът, а всъщност той да е напълно
здрав.
3. М а т е м а т и ч е с к и т е знания изглеждат най-сигурни, но можем да
допуснем, че има някакъв зъл демон, който постоянно цял ж ивот ни
внушава, че „2 х 2 = 4 “ , а всъщност това може да е само една де
монична измама.
О става ли нещо сигурно след това съмнение? Има само една абсо
лютно сигурна мисъл:
Мисля, след о вател н о с ъ щ е с тв у в а м (C ogito ergo sum ).
О т тази първа истина Декарт с помощта на своите правила откри
ва други истини.
Какво е човекът? Човекът е съставен о т тяло и душа.
1. Д у ш а т а е идеална, нейна основна характеристика (атриб ут) е
мисленето.
2. Т я л о то е материално, негова основна характеристика (атриб ут)
е протяж ността, пространствеността.
Волята обаче е безкрайна и често изпреварва нашия краен разум. То
ва поражда г р е ш к и т е в нашето мислене.
Но човек съществува във времето. А времето е съставено о т миго
ве, които не са свързани един с друг. Какво тогава ме пренася о т един
миг в друг миг? О тговорът на Декарт е: Б о г е този, който ме съхраня-
6а Във времето, той ме запазва о т един миг до друг миг. Бог е една без
крайна субстанция, която сътворява душата и тялото.
С пиноза (1 6 3 2 -1 6 7 7 )
Живот:
Бенедикт (Барух) Спиноза е о т еврейско семейство. Роден е на 24
ноември 1632 г. в Амстердам, Холандия. Спиноза е отлъчен о т еврейска
т а общност. Препитава се с шлифоване на диаманти. Умира на 21 фев
руари 1677 г.
Съчинения:
Етика.
Идеи:
Спиноза използва оригинален начин на писане: стилът на неговата
основна книга Етика наподобява книга по математика. В нея има дефини
ции, леми, теореми и доказателства.
Според Спиноза стр уктур а та на б ити ето е следната:
1. С у б с т а н ц и я - т я е всеобхватното битие. Има само една субс
танция - безкрайна и вечна. Бог е единствената субстанция.
2. А т р и б у т и - т е са основните характеристики на субстанцията.
Има безкрайно много атрибути, но човек познава само два: мислене
и протяжност.
3. М о д уси - състояния на субстанцията. М одусите са безкрайно
много. Всяко нещо е модус на субстанцията - маса, човек, расте
ние.
Л айб ни ц (1 6 4 6 -1 7 1 6 )
Живот:
Готфрид Вилхелм Лайбниц е роден на 3 юли 1646 г. 8 Лайпциг. Баща
му бил юрист, професор по морал и право. Лайбниц проявява удивителни
способности още съвсем млад. Завършва право в Лайпциг. После изпълня
ва различни политически и научни мисии. Работи като библиотекар,
придворен историограф, политически и юридически съветник. Овладява ко
лосално количество знания. Във всички области Лайбниц се проявява като
оригинален мислител. Той е основател и пръв президент на Берлинската
академия на науките. Изучава ръкописите на Паскал, среща се със Спино
за. Кореспондира си с най-големите умове на епохата и с много коронова
ни особи. Влиза в спор с Нютон за приоритет върху откриването на ди
ференциалното и интегралното смятане. Кралската академия на науките
се произнася в полза на Нютон. Лайбниц мъчително преживява тази при
съда. Умира беден и самотен. Оставя над 15 000 писма и над 70 000 про
изведения.
Съчинения:
Монадология, Нови опити върху човешкия разум.
Идеи:
Лайбниц се отличава о т Декарт с възгледа си за света, в който жи
вите същества и уникалните неща имат предимство пред механичните и

еднаквите вещи.
М онадата („единица“ о т старогръцки, виж учението на Питагор) е
основен елемент на битието.
Монадата не е нито вещ, нито атом, нито идея. Тя е метафизична
точка. Монадата е „живо огледало на Вселената“ . Монадите са живи и
непрекъснато се променят. Няма две еднакви монади. Лайбниц се обзало
жил с придворните дами, че не м огат да о ткр и я т дори две еднакви лис
т а - всичко е уникално според него.
С идеята за монадите Лайбниц възражда идеята на Анаксагор „всич
ко е във всичко“ . Той илюстрира тази идея със следния пример: В едно езе
ро има вода, листа, риби. Във всяка капка о т това езеро има друго езеро
с риби, листа. Във всяка капка и на това езеро има друго езеро и т . н. до
безкрайност.
Монадите са безкрайно много и безкрайно различни, но се групират
в 3 вида:
1. Монади с безкрайно малки, неясни възприятия (перцепции). Такива
са монадите на природата, но също и човекът, когато спи, без да
сънува, или е в безсъзнание. Това е с в е т ъ т на спящите монади.
2. Монади с ясни перцепции и памет. Това са душите.
3. Монади с аперцепция (аперцепция е противоположното на перцеп-
ция, т.е . т я е активна насоченост на мисълта). Такива са духове
те.
Монадите нямат прозорци, т.е . не си въздействат. Между тя х има
хармония, установена о т Бог.
Самият Бог е безкрайна и несътворена монада.
Има 2 вида истини:
1. И сти н и на с е т и в а т а - т е са случайни. Веднъж се ти ва та ни каз
в а т едно, друг път - друго. Веднъж нещо ни се струва вкусно, друг
път - не.
2. И сти н и на разума - т е са необходими. При тя х не е възможно
нещо, което им противоречи, също да е истинно. „2 + 2 “ е равно на
4 и никога не може да бъде равно на 5.
■ Френско просвещение
В олтер (1694-1778)
Живот:
Волтер (псевдоним на Франсоа-Мари Аруе) е роден на 21 ноември
1694 г. в Париж в семейство на нотариус. Учи в йезуитския колеж „Луи
Велики“ . Полученото наследство, пенсия, дадена му о т краля и кралицата
за поезия, допълнено чрез редица успешни финансови операции, правят
Волтер финансово независим през целия му живот. През 1717 г. Волтер по
пада за 11 месеца в Бастилията (най-известният затвор във Франция)
заради написани о т него остри сатири. След това 6 години е в изгнание
в Англия, после живее край Париж, след това в Женева, а о т 1760 г. до
192 Хронология на и деите
края на ж ивота си живее в имението ферне, разположено на границата

между Франция и ШВейцария. Умира на 30 май 1778 г. 6 Париж.
Съчинения:
Волтер оставя 85 том а съчинения и 107 том а писма. Най-важните му
съчинения са: философски речник, Кандид.
Идеи:
Волтер е най-яркият полемист на Просвещението. Прицел на негова
т а критика са суеверието и невежеството. Волтер е деист: според не
го Бог е сътворил света, но е оставил природата и хората да същ ест
вуват без негова намеса. Негов постоянен враг е църковният фанатизъм,
който предизвикал неговия знаменит призив „Смачкайте гадината”
(„Ecrasez I’infame“ ). Десетилетия наред всяка година в деня на Вартоло-
меевата нощ (когато били избити 30 000 души в резултат на религиозен
фанатизъм) Волтер е получавал нервна криза - до такава степен е нена
виждал религиозния фанатизъм. В борбата си с този бич на човечество
т о Волтер използва 137 псевдонима. За разлика о т Холбах, който казвал,
че е „личен враг на Бога“ , Волтер е вярвал в Бога, но в добрия Бог, кой
т о допуска вяра и в други религии. За отношенията си с Бога Волтер каз
вал: „Поздравяваме се, но не си говорим.“
Волтер се стреми да напише един нов вид история. Тя трябва да
описва не само историята на кралете, но също на изкуствата, науките
и всекидневния живот. По отношение на възможностите на човечество
т о е неуместен както оптимизмът на Лайбниц, осмян о т Волтер в „Кан
дид“ , така и мрачното неверие в силата на човешкия разум. Волтер е вяр
вал в просветения монарх. Прави опити да убеди пруския крал Фридрих II,
шведския крал Густав III, руската кралица Екатерина II и други европейски
монарси, но накрая влиза в конфликт с всички тях. В това отношение съд
бата на Волтер прилича на тази на Платон - и двамата се о п и тв а т да
дават съвети на управници, но и двамата о ста в а т разочаровани.
Русо (1 7 1 2-1778)
Ж и в о т :
Жан-Жак Русо е роден на 28 юли 1712 г. в Женева в семейство на чи
новник. Самообразова се. Запознава се с Дидро, Даламбер и други френ
ски просветители. Пише музика, преписва ноти. Русо умира на 2 юли
1778 г.
Съчинения:
Общественият договор; Разсъждение за това дали напредъкът на на
уките и изкуствата е допринесъл за очистване на нравите; Разсъждение
за произхода и основите на неравенството между хората.
Идеи:
Русе е деист. За него човекът не е толкова рационално същество,
както см ята Декарт. Човекът е природно, сетивно, емоционално и едва
тогава разумно същество.
В съчиненията на Русо се забелязва носталгия по миналото на чове-
ч еств ото , по първичното природно състояние. Развитието на науките и

изкуствата са увеличили уменията и знанията на човека, но не са го нап
равили по-щастлив.
Според Русо ча стн а та собственост е причина за неравенството и
нещ астията на човека. Само равенството в со б ств е н о стта прави об
щ е ство то хармонично и хората по-морални.
„Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови.“ Човек може да има
само такива задължения, за които е сключил обществен договор. С идея
т а за обществен договор Русо отрича феодалните задължения, които чо
век има по рождение, смятани за „е стествен и “ .
За Русо републиката е най-съвършената държава. В нея всички са рав
ни пред закона. Държавата е основана на равноправен договор.
Дидро (1713-1784)
Живот:
Дени Дидро е френски философ. Роден е на 5 октомври 1713 г. в се
мейство на занаятчия. Първо учи в колеж и се подготвя за свещеник. След
престоя си в Парижкия колеж обаче той променя възгледите си. Поради
това родителите му го лишават о т издръжка. След като публикува съчи
нението си „Писма за слепите за назидание на зрящите“ , Дидро е осъден
и престоява няколко месеца в затвора. О т 1747 г. е главен редактор на
знаменитата Енциклопедия. Умира на 31 юли 1784 г. в Париж.
Съчинения:
Писма за с л е п и те за назидание на зр я щ и те ; П лем енникъ т на Рамо.
Идеи:
Голямата философска заслуга на Дидро е в идеята и публикуването
заедно с Даламбер на „Енциклопедия или Речник на науките, изкуствата
и науките“ . Тя се издава о т 1751 до 1780 г. в 35 тома. Д отогава подобни
справочници са били писани о т един автор ерудит. Дидро привлича най-
добрите умове на франция - Монтескьо, Волтер, Холбах, Русо и много
други.
Целта на Дидро е била да събере цялото налично знание. То трябва
да бъде представено „демократично“ , т.е . да бъде достъпно за всеки чо
век. Докато средновековните майстори ревниво са криели своите м ето
ди, а алхимиците са шифровали рецептите си, Дидро иска да даде въз
можност най-добрите специалисти в различните науки, изкуства и зана
яти да представят своите знания. Знанието не трябва да е затворено в
занаятчийски гилдии, в религиозни ордени и манастири или в елитната
каста на учени и дворцови съветници. Освен това за пръв път в подоб
на енциклопедия се представят инструменти, материалите и начините
на труд.
На Е нциклопедията Дидро отделя повечето време о т своя ж ивот и
творчески сили. Е нциклопедията съдържа 60 000 с т а ти и . Самият Дидро
е автор на повече о т 500 ста ти и .
Дидро нарича солипсизма на Бъркли „скандал във философията“ . Кри
тикуВа дуализма на душа и тяло при Декарт. За него единствената ре

алност е природата в цялото й многообразие. Ж ивотът произлиза о т не
ж ивата материя, а човекът - о т разнообразието на живота.
■ Немски идеализъм
К а н т (1724-1804)
Живот:
Имануел Кант е роден на 22 април 1724 г. 8 Кьонигсберг. След завърш
ване на университета в Кьонигсберг Кант е домашен учител 9 години. О т
1755 г. преподава в университета в Кьонигсберг. Известно време е библи
отекар в кралския замък в Кьонигсберг. Умира на 12 февруари 1804 г.
Съчинения:
К р и ти ка на ч и с ти я разум.
Идеи:
Според Кант философите преди него са постъпвали догматично, за-
щ ото са се занимавали главно с познанието на предметите. Те не са си
задавали въпроса: „А как е възможно познанието?“
Кант разделя б ити ето на 2 области: -
1. Неща сами по себе си - непознаваемите неща, които не са дос
тъпни за нашите сетива
2. Явления - всичко, което ние възприемаме.
Нещата сами по себе си въздействат върху нашите сетива, но се
т и в а т а мигновено им налагат своят отпечатък - превръщат ги в редо-
положени (пространствени) и следващи едно след друго (времеви) неща.
Така според Кант нашите сетива са като едни очила. Ние гледаме
през тя х на нещата. Ние не можем свалим тези очила, защото т е са ни
дадени по природа. Те са част о т нас. Ние не знаем дали тези очила ня
м ат диоптър, дали не са оцветени в някакъв цвят, който ние спонтанно
наслагваме върху предметите извън нас.
За Кант п р о с т р а н с т в о т о и б рем ето са такива наши „очила“ , през
които ние гледаме на нещата сами по себе си и не можем да ги видим без
очила.
Следователно с е ти в а та (нашите очила) правят света пространст
вено-времеви.
Нашият интелект има 2 форми:
1. Разсъдък - способността да мислим чрез категории (като при
чина, следствие, реалност). Категориите точно прилягат на опита.
2. Разум - способността да мислим с идеи. Идеите са само три
- душа, свят и Бог. Тези идеи надхвърлят нашия опит.
Категориите и идеите са също някакви „очила“ , но очила на интелек
та . Ние и тя х не можем да свалим - т е са нашият мисловен инструмен
тариум. Ние не можем да мисли за нещата, без да използваме понятия ка
т о „причина“ , „душа“ , „свят“ и други такива.
Хегел (1770-1831)
Живот:
Георг Вилхелм Фридрих Хегел е роден на 27 август 1770 г. в Щ у т га р т
в семейство на чиновник. Завършва университета в Тюбинген. Няколко го
дини е домашен учител в богати семейства, после издава вестник. О т
1801 г. е професор в Йена, 1808-1816 г. е директор на гимназия в Нюрн-
берг и преподавател по философия. О т 1817 г. е професор в Хайделберг,
а о т 1818 до края на ж ивота си е професор в Берлинския университет.
Умира о т холера на 14 ноември 1831 г.
Съчинения:
Енциклопедия на ф илософ ските науки; философия на п р а в о то ; ф илосо
фия на и с т о р и я т а .
Идеи:
Хегел е известен със своята диалектика. Диалектика означава „уче
ние за противоположностите“ . Но да открием противоположни неща
(например топло и студено) не е достатъчно. Според Хегел по-важното
е да умеем да преминем о т една противоположност към друга (о т т о п
лото към студеното и обратно). Тези „преминавания“ на мисълта о т ед
но нещо към друго, тези „движения“ на мисълта Хегел нарича „диалекти
ка“ .
С диалектиката мисълта започва о т най-бедното си стъпало и дос
т и га до най-богатото си състояние. Диалектиката е обогатяване на ми
сълта с нови категории. Този процес накратко изглежда по следния начин.
Откъде да започнем да мислим? Има толкова много неща! Кое да бъ
де първото?
Нека да потърсим мисъл, която е съвсем елементарна, да потърсим
най-елементарната мисъл. Да опитаме с мисълта „Дъската е черна.“ Но
т я само на пръв поглед е елементарна. Защото съдържа „знание за дъс
ка“ и „знание за черно“ . Тогава да премахнем това конкретно знание и да
опитаме с мисълта „X е Y “ . Но все пак трябва да знаем какво е това „X“
и какво е това „У“!
Тогава ще опитаме с нещо най-елементарно: „Съществуващото е съ
ществуващо“ или „Б итието е битие.“ Това май е най-елементарната ми
съл. И няма начин да не е истина.
Следователно първата категория е категорията „б и т и е “ .
Но какво можем да кажем за това битие? Н ищ о. Следователно „Би
т и е т о е нищо” ! Но щом б ити ето е нищо, т о и нищото е битие. Следова
телно б и ти е то съвпада със своята противоположност. Е то така мисъл
т а сама премина в своя противоположна мисъл - о т б ити ето премина към
нищото.
Това преминаване о т б ити ето към нищото и о т нищото към битие
т о означава, че б ити ето става нищо и нищото става битие. Така с т и
гаме до категорията „ста ва н е “ , т.е . до преплитането на б ити ето и ни
щ ото едно 6 друго.
С таването дава нещо станало, т.е. нещо като резултат, нещо, кое
т о е налице, нещо налично. Това е наличното б итие.

Наличното битие е точно това, което е станало, което т о е. То е
качествено различно о т всичко друго. Следователно мисълта стигна до
категорията „к а ч е с тв о “ .
Но щом качеството означава нещо да е различно о т друго качество,
т о едното качество и другото качество се о т н а с я т едно към друго и
с т а в а т две качества. Така стигаме до категорията „количество“ .
Ние можем да променяме количеството на едно нещо до известна
степен, след което т о престава да е същото. Например лекарството
след известно количество става отрова. Следователно съотношението
между качество и количество ни дава категорията „мяра“ .
Мярата определя докъде едно нещо може да се променя и да се про
явява като същото и откъде нататъ к т о престава да е същото и се про
явява като друго.
В този смисъл нещото има своя същност и свои про-явления. Така ми
сълта с т и га до категориите „съ щ н о ст” и „явление“ . С ъщ ността на ед
но нещо е онова, благодарение на което нещото остава „същ ото” в раз
лични про-явления. С ъщ ността е основа на явленията. Например разумът
е съ щ ността на човека и ако човек загуби разума си, той престава да се
проявява като човек и заприличва на животно.
Същност + проявления = субстанция. Субстанция е онова, което съ
държа всички явления заедно с тяхната същност. Затова говорим за „суб
станц ията на народа“ .
Щом субстанцията съдържа всичко в себе си, т о когато познаваме,
ние, понеже сме част о т субстанцията, всъщност помагаме на субстан
цията да опознае сама себе си.
Това самопознание на субстанцията я прави понятна. П о н я т и е т о е
такава мисъл, която прави прозрачни явленията, открива тя хн а та същ
ност, достига до б ити ето на нещата.
Затова Хегел казва: „Всичко действително е разумно, всичко разумно
е действително.“ Защото разумът се състои в разбирането на нещата.
Разумът не е някаква вещ. Разум е самият процес на разбиране. Затова
казваме: „Той прояви разум“ , т.е . „той прояви разбиране“ .
философията има за задача да усили разума на човека, т.е . да раз
шири неговото разбиране за света. Разбраният свят всъщност е идея.
Той става прозрачен за разума, защото е разбран. Непрозрачно, т.е . ма
териално, е само неразбираемото и неразбраното.
За дг направи света прозрачен, мисълта изминава следния път:
1. Познава своите категории - изминава пътя о т б и ти е то до идея
т а . Това е всъщност „логиката“ като част о т философията.
2. Познава противоположното на а б стр а ктн а та мисъл - природата.
Като опознава природата, мисълта прави природата прозрачна, сле
дователно в природното тяло открива душа. Тази природа която
има в себе си душа, се нарича Човек. Човекът е венец на природа
та.
3. Самопознаването на човека като тяло и душа води до тя хн о то

no-висше единство - дух. Душата става дух, когато овладее тяло
т о . Д ухът е една силна душа, която може да създава предмети:
• абстрактни като морала и държавата;
• по-конкретни - инструменти и вещи;
• най-богати и най-висши - изкуство, религия и философия.
Цялата философия на Хегел има за цел да демонстрира могъщество
т о на човешката мисъл.
Модерна философия
■ философия на ж и в о та
Шопенхауер (1788-1860)
Живот:
Артур Шопенхауер е роден на 22 февруари 1788 г. в Данциг (днешен
Гданск). Баща му е б о га т търговец с тежък характер и болезнени мелан
холични пристъпи. Майка му е известна писателка о т кръга на Гьоте. Ба
щ ата се самоубива в 1805 г. и оставя на сина си значително наследст
во. Шопенхауер напуска омразната му търговия и се посвещава изцяло на
философията. Прави опит да преподава в Берлинския университет като
конкурент на Хегел, но търпи пълен крах - с ту д е н ти те по философия не
посещават неговите лекции. Огорченият Шопенхауер се отказва о т уни
верситетска кариера и става свободен писател. Шопенхауер обича уеди
нението, цял ж ивот живее сам, свири на флейта. Привързан е толкова
много към своя пудел, че му завещава значително състояние, философът
умира на 21 септември 1860 г.
Съчинения:
С в е т ъ т к а т о воля и п р е д ста ва .
Идеи:
Своите идеи Шопенхауер представя по следния начин.
Когато обяснява света, всяка наука достига в крайна сметка до ня
каква сила:
• физиката - до силата на привличане и отблъскване,
• химията - до силата на реакцията,
• биологията - до силата на порива за живот.
Също и при човека волята стои в основата на всички действия, же
лания и дори мисли. Ние не можем да помислим нещо, без да извършим ня
какво усилие, т.е . да проявим воля. Следователно, заключава Шопенхауер,
най-фундаменталната основа на нещата се крие във Волята.
Следователно „св е тъ т е воля“ . Тази воля е сляпа, неразумна, без цел,
без посока, извън времето и пространството. Тя е един бликащ извор о т
гигантска енергия. Тази енергия се проявява във всички неща. Тя се проя
вява в тв ъ р д о с тт а на скалата, в растежа на растенията, в полета на
птиците, в желанията и мислите на човека.
Но само при човека волята проглежда. Този поглед на волята Шопен-
хауер нарича „п р е д с та в а “ .
Следователно „обетът е воля и представа“ , както гласи заглавието
на неговата основна книга.
Човек е роб на Волята. Ж ивотът му е с тр а д а н и е . Каквото и да же
лае, той го желае благодарение на волята. Когато удовлетвори едно свое
желание, човек не достига до очакваното щастие. У него се появява но
во желание, защото неговият ж ивот зависи о т волята, а т я постоянно
го изпълва с все нови и нови желания. Затова ние не знаем, какво е щас
т и е т о . О ста в а т ни само с к у к а т а и с а м о у б и й с т в о т о . Но скуката също
е желание, а самоубийството е отново желание - за по-различен живот,
но пак за живот, следователно пак ще бъдем подчинени на волята. Дори
самото желание за самоубийство е невъзможно без волята.
Единственият изход за човека е да стане а с к е т - да ограничи свои
т е желания до минимум. Е то защо с ъ с т р а д а н и е т о е основа на морала,
според Шопенхауер. Щом щ асти ето е само илюзия и само се заблуждава
ме, че сме щастливи, а всъщност всички сме страдащи, тогава ни о с т а
ва само да съчувстваме един на друг и да изпитваме състрадание.
Най-далеч можем да достигнем в опита си да се освободим о т воля
т а в познанието и изкуството. Геният е 3/4 интелект и 1/4 воля, дока-
т о обикновеният човек е 3/4 воля и само 1/4 интелект.
Ницше (1844-1900)
Живот:
Фридрих Ницше е роден на 15 октомври 1844 г. в градчето Рьокен,
Саксония. Следва класическа филология и на 24 г., все още студент, е из
бран за професор по класическа филология в университета в Базел. След
негативната реакция спрямо неговата книга Р а ж д а н е то на т р а ге д и я т а
о т духа на м узи ката и по здравословни причини Ницше напуска универси
т е т а и става свободен мислител. След 1890 г. здравословното му състо
яние силно се влошава и повече не му позволява да работи. Ницше умира
на 25 а вгуст 1900 г.
Съчинения:
Р а ж д а н е то на т р а ге д и я т а о т духа на м узиката, Н есвоеврем енни раз
мишления, Човешко, тв ъ р д е човешко, О тв ъ д добро и зло, Тъй рече Зара-
тустра.
Идеи:
Младият Ницше не приема представата за древна Гърция като за
спокоен, хармоничен свят на "благородна про сто та и спокойно величие",
както гласи прочутата дефиниция на Винкелман. Според Ницше В гръцка
т а култура има две начала:
1. Аполоново - ясно, хармонично, спокойно, ведро, пластично като
красива и изящна скулптура.
2. Д ионисиево - хаотично, динамично, музикално, трагично като ми
т а за Едип.
Следователно древна Гърция не е образец за култура, подчинена на
разума. Тя е култура, 8 която двете начала се борят и преплитат така,

както е 8 самия живот.
С ветъ т, б ити ето е едно вечно ставане, процес, динамика. В основа
т а на б ити ето е Волята за мощ (der Wille zur Macht), характерна за вся
ка форма на ж ивот. Всичко, което се противопоставя на волята за мощ,
противоречи на живота, затова е упадъчно. Всичко, което усилва волята
за мощ, усилва и самия живот.
Ницше се отнася негативно към Сократ, защото е дръзнал да пос
тави разума над живота. По същата причина критикува и Платон, който
насочва погледа на човека към аб стр актни те идеи, към отвъдното.
Н ай-страстната критика на Ницше е насочена срещу християнство
т о . За него това е религия на скръбта, на см ъртта, на отвъдното, коя
т о аскетично отрича порива на живота. „ Бог е м ъ ртъ в твърди Ниц
ше. О т този факт трябва да се извлекат морални и социални поуки.
Човекът е „мост между ж ивотното и свръхчовека“ . Призван е да над
могне самия себе си, да се отърси о т робския дух. Има робски морал и
господарски морал. Робският морал толерира слабите, послушните, рабо
лепните, а господарският, аристократичният морал цени силните, горди
т е , властни, лишени о т алчност натури.
С връхчовекът е 8 постоянно себенадмогване. Той преоценява цен
ности те , създава нови ценности. Знае, че висша сила имат ценностите,
а не парите и оръжията. За него добро е онова, което усилва живота, а
зло е онова, което отслабва живота.
Понеже времето е безкрайно, а пространството е крайно, тогава във
веч н о стта всичко може да се повтори по същия начин и т о не веднъж, а
безброй много пъти. Това „ вечно завръщане “ на преживяното може да
бъде понесено само о т човек, който няма за какво да съжалява и о т как
во да се оплаква. Такъв е свръхчовекът. Той обича своята съдба ( „ а т о г
fati “ ).
Бергсон (1859-1941)
Живот:
Анри Бергсон е роден на 18 октомври 1859 г. Преподава философия в
Колеж дьо Франс. Получава Нобелова награда за литература (1927 г.).
Умира на 4 януари 1941 г.
Съчинения:
Творческата еволюция.
Идеи:
К р и ти ка та на Бергсон е насочена към геом етричните и
механистични възгледи за света, към традицията, идваща о т Демокрит,
Платон и Декарт.
Според Бергсон с в е т ъ т е битие и явление.
Б и т и е т о не е застинало, не е безжизнена абстракция или
геометрична реалност. Б итието представлява една гигантска творческа
еволюция, една непрестанна промяна. Б итието е времево, процесуално,
качествено, хетерогенно.
Явлението, външното не битието, е пространствено, количествено
изчислимо, еднородно.
Б и ти ето е достъпно за философите и хората на изкуството, а
явленията - за учените. В б ити ето всеки фрагмент е уникален,
непредсказуем. В явлението има повтарящи се неща, които се подчиняват
на закони и са предсказуеми.
Шпенглер (1880-1936)
Живот:
Освалд Шпенглер е роден на 29 май 1880 г. в Бланкенбург, Германия.
Първо е учител по история, но след получаване на наследство става
свободен писател, отдава се на научни изследвания. Умира на 8 май 1936 г.
Съчинения:
З ал езъ т на Запада, Т. 1 и 2
Идеи:
Под влиянието на Гьоте и Ницше Освалд Шпенглер създава
оригинална философия на културата и историята. Няма единна история,
която да обхваща цялото човечество. Деленето на историята на
античност, средновековие и ново време е съвсем произволно и напълно
невалидно за неевропейските култури. Понятията за „човечество“ и
„прогрес“ са напълно измислени.
Има различни култури и всяка култура има своя особена история.
Всяка култура е обособен организъм, който живее около 1000 години.
Културата има особена душа, о т която възникват идеите, формите,
своеобразието на културата. До сега са съществували 8 култури. Най-
много м ясто Шпенглер отделя на разглеждането културата на древна
Гърция, наречена о т него аполонова, и на културата на Европа след
а н ти ч н о стта , която той нарича фаустовска култура.
А п олоно вата кул тур а се изразява чрез п р о стр а н ств о то ,
пластиката, с т а т и к а т а на предметите, геометрията.
ф а у с т о в с к а т а култура се изразява чрез времето, музиката,
динамиката, алгебрата.
Ц ивилизацията е с т а р о с т т а на културата. Тя е епоха на
повторение, на епигонство. Може да продължи много столетия и
хилядолетия, но като рутинна, повтаряща се култура без велики
пълководци, учени, поети.
Ние живеем в етапа на цивилизация о т с т а р о с т т а на фаустовската
култура. Това е епоха на техниката, спорта, демокрацията.
■ Позитивизъм
К о н т (1798-1857)
Живот:
О гю ст Конт е роден на 19 януари 1798 г. в гр. Монпелие, Франция.
Още в лицея се отличава с голяма личностна енергия, съсредоточеност
и работоспособност. СледВа В Парижката Политехника, после учи медици

на. Известно Време е секретар при прочутия уто п и с т и енциклопедист
Сен-Симон. Ч ете частни лекции, озаглавени Курс по п о зи ти вн а философия.
Умира на 5 септември 1857 г.
Съчинения:
Курс по п о зи ти вн а философия, 6 то м а , С и сте м а на п о з и ти в н а та по
л и ти ка , или т р а к т а т по социология, 4 то м а
Идеи:
Конт е автор на един знаменит Закон за т р и т е с та д и я на човеш ка
т а мисъл, и с то р и я и социален п р огрес. По силата на този закон човечес
т в о т о прогресивно преминава през следните стадии на развитие:
1. Теологически с т а д и й - периода до 1300 г. С в е тъ т е обясняван
чрез присъствие и намеса на свръхприродни същества - Бог, ангели, ду
хове. Почитането на бож ествата има три подстадия: фетишизъм, поли-
теизъм и монотеизъм.
2. М е та ф и зи ч е с ки с т а д и й - о т 1300 г. до 1800 г. Човек обяснява
света чрез първоначала, причини, скрити същности, абстрактни понятия.
3. П о зи ти в е н с т а д и й - след 1800 г. Човекът преминава о т въпроса
"защо" към въпроса "как".
Вниманието е насочено към наблюдение и описание на ф актите. Ве
че не се търси абсолютната истина. Това е стад и я т на науката, на по
зитивното знание, философията също става позитивна. Тя се отказва да
търси отвъдното, да създава абстрактни теории. Нейната задача е да
обобщава р е зул тати те на науките, да ги систематизира.
Конт създава нова класификация на н а у к и т е . За разлика о т класи
фикацията на френсис Бейкън, която подрежда науките според човешки
т е способности, т.е . субективно, Конт ги подрежда според техния пред
мет, т.е . обективно. Основните науки са ш ест:
1. Математика; 2. Астрономия; 3. физика; 4. Химия; 5. Биология; 6. Со
циология.
Отначало са по-абстрактните науки, а в края - най-конкретните.
Първите науки са най-древни, а последните - най-нови.
На Конт дължим термина „соц и ол о ги я“ . Той е „бащата на социоло
гията". Според него социологията е „социална физика“ , която има два дя
ла:
1. Социална с т а ти к а - изучава основните социални елементи (инди
вид, семейство, общество);
2. Социална динамика - изучава социалната еволюция. Основава се
върху биологичната еволюция. С коростта на социален прогрес зави
си о т продължителността на живота на хората и о т броя на насе
лението. Колкото по-бързо се сменят поколенията, толкова по-бър
зо е развитието. Колкото са повече работещите, толкова по-детай
лно е разделението на труда и по-съвършена специализацията.
В края на своя ж ивот О гю ст Конт прави проект за нова религия, ос
нована на к у л т къ м ч о в е ч е с т в о т о . Измисля нов календар, чието летоб
роене започва с провъзгласяването на Декларацията за правата на чове

ка, т.е . о т 1789 г. Свещените дни в новия календар са посветени на ге
роите о т историята на човечеството - Мойсей, Омир, Аристотел, Архи-
мед, Д анте, Гутенберг, Шекспир, Декарт, Кант, Хегел.
■ Екзистенциализъм
Хайдегер (1889-1976)
Живот:
Немският философ Мартин Хайдегер е роден на 6 септември 1889 г.
в градчето Мескирх, Германия. Постъпва като а си стент на Едмунд Хусерл
във фрайбург, където след пенсионирането на своя учител той става
професор. В периода 1933-1934 г. е ректор на университета. През това
време постъпва в Националсоциалистическата партия. След края на В т о
рата световна война е отстранен о т университета за сътрудничество
с националсоциализма. Възстановен е през 1954 г., но Хайдегер решава да
не се връща на университетската катедра и изнася само частни лекции
и доклади пред ограничен кръг слушатели. Хайдегер умира на 26 май
1976 г. До края на ж ивота си той не се извинява за членството си в пар
т и я т а на Хитлер.
Съчинения:
Битие и време, Що е метафизика?
Идеи:
Според Хайдегер европейската философия е оставила в забрава пи
т а н е т о за смисъла на б и т и е т о . Ако искаме наистина да философства-
ме, ние трябва да поставим отново този въпрос.
Човекът по това се различава о т всички други същества, че си за
дава въпроси, и т о фундаментални и сериозни въпроси. Най-сериозният и
вечен въпрос е: Що е битие?
За да отговорим на този въпрос, ние трябва да тръгнем о т специ
фиката на собственото си съществуване. А какво е човекът? Къде да
търсим неговата същност? В тялото, в душата или в духа?
С ъщ ността на човека е в неговата екзистенция (съществуване). Ек-
зистенцията е е к-ста ти чност, пребиваване извън себе си, проект. Чове
къ т е проект да бъде, а не е просто наличен като скала в планината. То
зи проект на човека е във врем ето. Затова смисълът на човешкото съ
ществуване и на б ити ето трябва да се търси във времето.
Каква истина за човека можем да открием в човешкото време? Чо
век не е Бог, човек не прилича на безкрайната Вселена. Човекът е край
но, смъртно същество. Човекът е б и ти е -къ м -см ъ р тта . Неговото време
е временно. Във временното време на своя ж ивот човек трябва да раз
гърне по най-добрия начин своите възможности. Защото човекът е също
бити е-бъ зм ож ност. Както при Мирандола, така и т у к о т избора на чо
века зависи неговото съществуване. Екзистенцията е избран живот.
Ако човек не избира, а просто подражава на другите, тогава той е
„das M a n “ . Така Хайдегер нарича средното, безлико, безотговорно и повър

хностно съществуване на човека.
Ясперс (1 8 8 3 -1 9 6 9 )
Живот:
Карл Ясперс е роден на 23 февруари 1883 г. в Олденбург, Германия. Учи
медицина и психиатрия. О т 1908 г. е аси стент в психиатричната клини
ка в Хайделберг, о т 1916 г. е професор по психология, а о т 1921 г. профе
сор по философия в университета в Хайделберг. През 1937 г. нацистите
го о тстр а н я в а т о т университета, защото жена му е еврейка. След 1945
г. отново се връща към преподавателска дейност. Умира на 26 февруари
1969 г.
Съчинения:
философия, 3 то м а , Д ухо в н а та си туа ц и я на в р е м е то .
Идеи:
философията е излаз в отвъд-предметното битие. Тя има три основ
ни задачи.
Първо, да проясни нашата екзистенция. Второ, да ни ориентира в
света. Трето, да изтълкува знаците, шифрите на отвъдното, трансцен-
дентното.
В историята на човечеството има един много важен осов период,
който обхваща периода между 800 г.пр.н.е. и 500 г.пр.н.е. Тогава са живе
ли Буда, Конфуций, Заратустра, Омир, Сократ. Това е времето, когато ми
т ъ т отстъ п ва място на теорията, появява се философията, човек започ
ва да размишлява над загадките на битието. По време на осовия период
възниква този облик на човека,- който виждаме и днес. Всеки ренесанс е
опит да се възродят ценностите, създадени през осовия период на чове
чеството .
Съвременната духовна ситуация е изпитание за човешката екзис
тенция. Настъпило е време на масите, на масовата култура.
М а с о в и я т човек е лишен о т уникалност. Той може и да се стреми
да бъде различен, но уникалността не означава просто да си различен.
Уникалността означава духовност, вглъбеност. Днес книгата е заменена
о т кръстословицата, трудъ т по призвание е изместен о т труд заради
заплащане, душевният човек е отстъпил място на функционера, деловия
и хладен индивид. М айсторът на занаятчийски уникати е изместен о т се
рийното производство на неразличими екземпляри. Вместо мъдреци ни съ
в е т в а т специалисти.
Масовият човек обича само настоящето, за него миналото няма цен
ност, бъдещето не го интересува. Затова той не изучава класическа ли
тература и изкуство, защото ги намира за безполезни. Някога в е с т и т е
лите са носели вести за божествени знамения, за велики исторически де
яния. Днес вестникъ т е инструмент за сензации, о т които още на дру
гия ден повече никой не се интересува и веднага биват забравени. В е с т
никът обслужва най-масовия и непретенциозен вкус.
Според Ясперс и сти на та е комуникативна. Истинно е само онова, ко

е т о усилва желанието ни за ком уникация.
Има н е а в т е н т и ч н а ком уникация - когато множество хора говорят
за всекидневни дела, обсъждат вещи и се интересуват само о т полезно
то.
Има а в т е н т и ч н а ком уникация - когато двама души обсъждат по
между си екзистенциални въпроси.
Човешката екзистенция се пробужда при среща със см ъртта, с т р а
данието, вината. Тях Ясперс нарича гранични с и ту а ц и и .
С а р т р (1 9 0 5 -1 9 8 0 )
Живот:
Жан-Пол Сартр е роден на 21 юли 1905 г. в Париж. Племенник е на из
вестния хуманист Алберт Швайцер. Баща му умира, когато той е на 5 го
дини. Завършва Висшата нормална школа в Париж. Няколко години е пре
подавател по философия в лицей. Включва се във френската съпротива
срещу ф ашистката окупация. Д оста време е близък до френската кому
нистическа партия, но не членува в нея. Живее с известната писателка
феминистка Симон дьо Бовуар. Умира на 15 април 1980 г.
Съчинения:
Б и т и е и нищ о, Е кзи стенц иал и зм ъ т е хуманизъм.
Идеи:
Сартр е известен с диалектичната си мисъл и умението да открива
философски смисъл в трудно уловимите детайли и нюанси на човешкия жи
вот.
Б и т и е т о е разделено на два региона:
1. Б и т и е -8 -с е б е си - безлико, тъждествено, плътно. Битието-в-се-
бе си е това, което е. То напомня б ити ето на Парменид.
2. Б и ти е -з а -с е б е си - човешкото битие. То е изпълнено с отрица
ния, несамотъждествено. То е екзистенциално битие. Екзистенция-
т а е ек-стаз, прорив, отрицание.
С в е т ъ т не е съставен о т готови, застинали вещи. Вещите са очер
т а в а т на фона на безликото битие-в-себе си благодарение на човека.
С артр тръгва о т формулата на Спиноза „всяко определение е отрица
ние“ , която Хегел беше оценил като гениално прозрение. Всеки предмет
е о-пределен. А този предел е прокаран о т човека. С н и щ о т о човек про
карва контурите на нещата. Както художникът прави контури с черна
боя, така и човекът прокарва чрез нищото сенки около нещата, за да бъ
д ат т е видими за нас. Нищото очертава силуета на предметите.
Нищото идва в б ити ето заедно с човека. Човек е ек-зистенция, т.е .
екстазно съществуване, винаги е повече о т това, което е. „Човекът е
това, което не е, и не е това, което е “ , казва с философско остроумие
Сартр. В това се състои динамичната, проектна особеност на човека,
която го различава о т всичко друго в света.
Но чо8ек не е сам. Той е пред погледа на Другия. Срещата с Другия

е борба за признание. „Адът - тоВа са другите“ , казва Сартр, защото
всеки опитва да плени свободата на Другия. И любовта, и омразата са
опит за пленяване на чуждата свобода.
Понеже човек е „нищото на б и ти е то “ , той безуспешно се опитва да
се сдобие с масивната и плътна сигурност на битието. Човек е „осъден
да бъде свободен“ , да бъде само отрицание на битието. При човека „съ
щ ествуването предхожда съ щ ността“ , защото човекът е проект. Той
сам прави себе си.
В това се състои екзистенциалното достойнство на човека.
ХРОНОЛОГИЧНА ТАБЛИЦА
625_______ Талес________546
61Q__ Анаксимандър 545
Анаксимен (VI в.пр.н.е.)
П и та гор (VI - V в.пр.н.е.)
570__________ Ксенофан___________ 470
Парменид (VI - V в.пр.н.е.)
Зенон (VI - V в.пр.н.е.)
500________ Анаксагор______ 428
484_____ Емпеаокьл 421
700__________________________________ 600____________________________________ 500__________________________________400
491 П р о т а го р края на V в.пр.н.е.

485___________ Ещвдш__________ 28Q
469 С ократ 399
460 Д е м о к р и т 395
428_____ П л атон ________ 348
384 А р и с т о т е л _____ 324
500_________________________________ 400____________________________________ 300_________________________________ 200

ft Преди н о в а т а ера
U След н о в а т а ера
354_____ А вгусти н ______ 430
300_________________________________ 400____________________________________ 5Щ_________________________________ 600
1225 Тома Акбински 1274
1260 М а й сте р Е к х а р т 1327
1401 Кузански 1464
1463 Миранаола1494
1200 1300 1400________________________________ 1500
1548 Бруно 1600

1561 Бейкън 1616
1596 Д ек а р т 1650
1632___________ Лок____________ 1704
1632 Спиноза 1677
1646______ Лайбниц________ 1716
1685________Бъркли___________1753
1694_________ В ол тер _______1778
1711 Хюм 1766
1712 Р усо 1778
1713 Дидро_____ 1784
1500 1600 1700 1800
1724 К а н т ____________1804
1770 Хегел 1831
1788_____ НТопрнхаурр_______ 1860
1889_______ Хайдегер_________ 1976
1905________ С а р т р _______1980
1700 1800 1900 2000

РЕЧНИК НА ПОНЯТИЯТА
Апейрон
Безпределно, безконечно, безкрайно начало на нещата според Анак-
симандър
Аперцепция
Съзнание за съзнанието, за самите нас, а не за нещата извън нас.
Аперцепцията е противоположното на перцепция. Термин използван
о т Лайбниц и Кант.
А трибут
Същността, постоянна характеристика на нещо. При Спиноза а т
рибути на субстанцията са мисленето и протяж ността (тялото),
защото са неотделими о т нея.
Б и ти е
1. Битие се нарича Всичко съществуващо 8 противоположност на
нищото.
2. Битие е онова, което е противоположно на мисълта.
3. Битие е онова, което е постоянно, устойчиво, вечно, в противо
положност на променливото, преходното.
Вещ
Вещта има следните няколко характеристики: 1. Вещта е нещо, а
не нищо. 2. Тя е нещо пространствено и материално, а не идеално.
3. Вещта е устойчива, за разлика о т процеса. 4. Вещта е нещо в
макро-света, т я е възприемаема със сетивата.
Време
Необратимост, в която са различими три фази - минало, настояще
и бъдеще.
Деизъм
Възглед, според който Бог само е сътворил света, но след това не
се намесва в събитията и ходът на света зависи о т човешкия ра
зум и о т човешките дела. Деисти са били Волтер и Русо.
Дедукция
Логически извод о т по-общо към-по-малко общо твърдение.
Д е й с тв и те л н о ст
1. Съществуващото, в противоположност на привидността
2. Истински съществуващото.
Дуализъм
Възглед, според който съществуват две субстанции (тяло и душа
или материя и дух).
Речник на п о н я ти я та 209
Екзистенциализъм
философско течение о т XX век. Акцентира върху свободата на чо
века, неговия творчески характер, о т който са производни общес
т в о т о и теориите за природата и света. Екзистенциалисти са
философите Хайдегер, Ясперс, Сартр, Камю.
Емпиричен
Онова, което се основава на опита и е получено о т опита.
Емпиризъм
Философски стил на изследване, при който за основа се вземат
данните о т сетивата, о т опита. Противоположен е на рационализ
ма. философи-емпирици са Лок, Хюм.
Е нтелехия
Термин на Аристотел. Буквално означава „самоосъществяване“ .
Указва за органичната природа на света.
Идея
1. Всяка мисъл.
2. Творческа, нова мисъл.
3. Понятие, което е толкова мащабно, че надхвърля всеки предмет.
(Така разбира идеята Кант).
И м а нентно
Вътрешно присъщо. Например мисълта е иманентна на самата се
бе си, човекът е иманентен на света, ж ивотът е иманентен на
природата. Прп. е трансцендентното.
Индукция
Логически извод, при който о т единично или о т по-малко общи
твърдения се достига до по-общи заключения.
И нтелигиблен
Термин на Кант - „умопостижим“ . Указва за предмет, който само
мислим, но не можем да възприемем със сетивата. Вж. наумен
Ирационален
Противоположен на рационалното. Вж. рационализъм
И стина
С ъответствие на мисълта и онова, към което мисълта е насоче
на.
К а те го р и я
Основен елемент на философския език. Най-често под категории се
имат в предвид основните понятия. Вж понятие, термин.
Л о го с
Философски термин о т древна Гърция. Означава „слово“ , „реч“ , ми
съл“ , „учение". За Хераклит и стоиците логосът е световна сила.
210 Речник на п о н я т и я т а
М е д и та ц и я
Насоченост на мисълта към абстрактни, надсетивни предмети.
Концентрирано размишление.
М е та ф и з и к а
Име на дял о т философията. Терминът е измислен о т ученици на
Аристотел, които подредили неговите най-сериозни съчинения след
(„мета“ ) тези по „физика“ и о т т у к - „метафизика“ .
М нение
Платон нарича „мнение“ възглед, който не е истинен или в него са
примесени истини и неистини.
М одус
Буквално означава „начин“ .
Монизъм
Философски възглед, според който съществуващото, св е тъ т като
цяло имат една основа, едно начало.
Н е б и ти е
Противоположното на битието. Според някои философи небитието
е само празна дума (Парменид), но според други небитието е ак
тивно и творческо начало (Сартр). Според Хегел във всяко нещо
има битие и небитие.
Нищ о
Противоположното на нещото. Както нещото е конкретно битие,
така и нищото е един вид „конкретно“ небитие.
Ноумен
Термин на Кант, означаващ онова, за което можем да мислим, но не
можем да възприемем. Вж. интелигиблено.
О н то л о ги я
Дял о т философията. Учение са характера и елементите на същес
твуващото.
О пит
Процес на контакт на човека с нещата. Обикновено се смята, че
в „опита“ има само данни о т сетивата. Но съвременната филосо
фия призна, че във всеки опит има някакви теоретични елементи,
че няма „чист опит“ .
Перцепция
Възприятие (о т латински - perceptio). Термин на Кант.
П озитивизъ м
Философско направление, според което философията трябва да се
въздържа о т абстрактни конструкции и да се насочи към обобща
ване данните на науките - физика, биология.
Речник на п о н я т и я т а 211
П о н я ти е
Название за единица о т философския език. Често се отъждествя
ва с термин, категория и идея.
Според Кант понятията са общо наименование за категориите на
разсъдъка и идеите на разума.
Принцип
Основно положение, о т което се извеждат no-частни и конкретни
положения. Напр. принципите „о т нищо нищо не става“ на древни
т е гърци или „природата не прави скокове“ служат за общ фон на
размишленията за природата.
Природа
Е сте ство то , противоположното на изкуственото, на света на ар
теф актите. философите често обсъждат противоположностите:
природа - култура, природа - общество, природа - изкуство, при
рода - история, природа - Бог.
Просвещ ение
Епоха о т историята на Европа, обхващаща XVII—XVIII век. Теорети
ците-просветители се противопоставят на оста тъ ц и те о т сред
новековието.
П р о странство
Определение на битието, което изразява външното на битието,
битие-извън-себе-си, редоположеност, множественост.
П ро тяж но ст
Термин о т класическата философия, който се използва като сино
ним на пространството и материята. Протяжното е противопо
ложно на непротяжното, т.е. на мисълта, на идеалното, на душа
та . Употребява се о т Декарт, Спиноза, Лайбниц.
Рационализъм
философско течение, според което разумът е основна способност
за познание, на разума е дадена истината. За някои философи-ра-
ционалисти (Хегел) и самото битие е разум, разумът определя ис
торията на човечеството и в крайна сметка взема връх над чо
вешките страсти.
Р еал н о ст
Название за онова, което не е идеално, съществува външно, съсед
ства с други еднородни на него неща.
Релативизъ м
Философски възглед, според който „всичко тече, всичко се изменя“
(Хераклит) и няма нищо абсолютно. Релативизмът отрича абсо
лю тните ценности, абсолютните принципи, абсолютните истини.
Рефлексия
Обръщане на мисълта към себе си, на познанието към неговите ус
лоВия и предпоставки.
Самосъзнание
Насоченост на съзнанието към Аза, обръщане към извора на съзна
нието. Рефлексия на съзнанието.
С8ят
Свята философите наричат глобалния хоризонт на човешкия опит.
Отвъд света е само Бог (според някои религиозни възгледи, напри
мер пантеизъм, Бог съвпада със света). Според Кант отвъд света
или в основата на света е нещото само по себе си, ноуменът, ин-
телигибленото.
Сенсуализъм
философско течение, според което, всички или повечето знания, с
които човек разполага, идват о т сетивата. Сенсуалисти или близ
ки до сенсуализма са философи като Лок, Бъркли, Хюм.
С пекулативен
1) Название за абстрактен възглед. 2) Според Хегел спекулативна
е тази мисъл, която диалектично съвпада със своето друго, със
своето отрицание и така се придвижва към нови синтези. За него
спекулативното мислене е най-висшето философско мислене.
С убект
Човекът като носител или притежател на качества, свойства,
способности. В по-новата философия и особено при Кант и Хегел
субектът е активен за разлика о т пасивния обект. Субектът сам
създава своите характеристики, създава своите предпоставки до
ри и поради това е творчески.
С у б с тан ц и я
Субстанцията изразява самостоятелността, автономията на
един фрагмент о т битието или на битието като цяло. Според
Спиноза субстанцията е само една, за Декарт субстанциите са
две сътворени (душа и тяло) и една несътворена (Бог), а Лайбниц
е убеден, че субстанциите (като духовни монади) са безброй.
Съзерцание
1) Съсредоточено възприятие, което прониква зад видиата външ
ност на нещата и достига дотяхната духовна същност. 2) В по-
метафоричен смисъл - съсредоточено размишление. Вж. медитация
Съзнание
Част о т човешката психика (другата е част е подсъзнателното,
несъзнаваното, ирационалното). Съзнанието може да бъде сетивно
(усещане, възприятие) или чисто интелектуално (спомен, размиш
ление).
Трансцендентално
Термин на Кант за особен вид познание, което се занимава не с
Речник на п о н я т и я т а 213
външните неща (планина, небе, вещ), дадени на нашите сетива, а

с условията, благодарение на които е възможно всяко познание,
т.е. познанието изобщо. Следователно трансценденталното поз
нание е рефлексия върху изворите на познанието.
Кант нарича своята философия трансцендентална, за да подчер
та е спецификата на нейното занимание. Тя се пита „как е възмож
но познанието изобщо“ , а не как познаваме геологичната с тр у к ту
ра на земята, например, или структурата на клетката.
Трансценд ентно
Отвъдното: онова, което е отвъд опита, отвъд света, отвъд ра
зума. Прп. на иманентното
Трансценденция
А кт на излаз извън пределите на нещо: на съзнанието, на опита,
на света. Според Хусерл всяко съзнание е трансценденция, защото
е насочено към противоположното на съзнанието - към предмета.
Чист
Термин на Кант - „чист разум“ , „чисти понятия“ . С този термин
Кант иска да обозначи разума и онези негови понятия, които разу
мът извлича о т самия себе си, без да ги взема о т данните на се
тивата , на опита. Например понятието за Бог, понятието за чис
ло, за дълг са „чисти понятия“ на „чистия разум“
Ad hoc - (лат. „ад хок“ - „за случая“ , „за момента“ , „за тази си ту
ация“ ). Употребява са за хипотеза, която е направено по повод на
конкретен проблем. „Това ми хрумна ad hoc“
Amor fati - (лат. „амор фати“ - „любов към съдбата“) Израз на Ниц
ше, характеризираща силния човек, свръхчовека, който не се оплак
ва о т съдбата си, а я приема..
A priori - (лат. „априори“ - „преди опита“ ) Термин на Кант. Чисти
т е понятия са априорни.
A posteriori - (лат. „апостериори“ - „след опита“ ) Според Кант
апостериорни са нашите познания, извлечени о т сетивата, о т опи
та .
Агсе - (гр. „архе" - първоначало) Термин о т древногръцката филосо

фия. Водата, въздуха, огъня, земята са смятани за първоначала.
Dasein - (нем. „Дазайн“ - „налично битие“) Термин на Хайдегер,
обозначаващ човешкото съществуване. Човекът е Dasein.
Das M an - (нем. „Дас Ман“ ) Термин на Хайдегер за неавтентично-
т о човешко съществуване.
Едо - (лат. „Его“ - „Аз“ )
Causa sui - (лат. „кауза суи“ - „самопричина“ ) Термин на Спиноза.

По този начин той обозначава субстанцията, която е причина на
всички сВои състояния.
Cogito ergo sum - (лот. „когито ерго сум“ - „Мисля, следователно
съществувам“ ) Знаменитата фраза на Декарт, с която той провъз
гласява автономията на мисълта, независимостта й о т тялото,
природата, личната биография, обществото.
Doxa - (гр. „докса“ - „мнение“) Според Платон докса (мнения) са
всички знания, идващи о т сетивата.
Eidos - (гр. „ейдос“ - „идея“ ) Термин на Платон.
Esse est percipi - (лат. „есе е с т перципи“ - „съществува само въз
приеманото“ ) Фраза на Джордж Бъркли
Gnoti seauton - (гр. „гноти сеаутон“ - „Познай себе си“) Знаменит
надпис на Делфийския храм в древна Гърция, вдъхновил много о т
класическите философи.
Homo faber - (лат. „хомо фабер“ - „произвеждащият човек“ , „създа
ващият човек“) Заглавие на книга на Макс фриш.
Homo ludens - (лат. „хомо луденс“ - „играещият човек“ ) Заглавие
на книга на Йохан Хьойзинха.
Logos - (гр. „логос“ - „слова“ , „мисъл“ , „разум“)
Panta rei - (гр. „панта рей“ - „Всичко те ч е “ ) Фраза на Хераклит.
Ratio - (лат. „рацио“ - „разум“ ) Термин о т новоевропейската фило
софия.
Tabula rasa - (лат. „табула раза“) Термин, употребяван за превод
на една фраза о т Аристотел. По-късно често се употребява в спо
ра между сенсуалисти и рационалисти (Джон Лок, Джордж Бъркли,
Спиноза, Лайбниц).
Physis - (гр. „фюсис“ - „природа“) Термин о т древногръцката фило
софия.
Zoon politicon - (гр. „дзоон политикон“ - „политическо същество,
животно“ , „обществено същество“ ) По този начин Аристотел оп
ределя човека.
АВТОРИ И СЪЧИНЕНИЯ
извън Включените в Хронология на идеите
Азимов, Айзък (р. 1920) - американски писател-футурист о т руски произход.

Съч.: К раят на в е ч н о стта .
Айнщайн, А лберт (1879-1955) - немски физик, създател на специалната
(1905) и общата (1916) теория на относителността.
Алберти, Леон Б а т и с т а (1404-1470) - италиански архитект, скулптор и ху
дожник, един о т най-ярките представители на Ренесанса.
А р ен т, Хана (1905-1975) - немска авторка о т еврейски произход, ученичка
на Хайдегер, емигрира в САЩ. Съч.: Човешката ситуация.
Байрон, лорд Д ж ордж (1788-1824) - английски поет-романтик.
Бауман, З и гм у н т - съвременен философ, теоретик на постмодернизма и
глобализацията. Съч.: Глобализацията, П остм одерната етика.
БердяеВ, Николай (1874-1948) - руски религиозен философ. Съч.: За р о б ство
т о и свободата на човека. Предназначението на човека, Смисълът на
тв о р ч е с тв о то .
Бор, Ниле (1885-1962) - датски физик.
Буркхарт, Якоб (1818-1897) - немски историк на културата. Съч.: Култура
т а на Ренесанса в И талия.
ВВеденски, Алексей ИВаноВич (1861 - 1913) - руски религиозен философ.
Съч.: Религиозното съзнание на езичеството. О пит за философска ис
то р и я на е с т е с тв е н а та религия.
Вебер, Макс (1864-1920) - немски философ и социолог. Създател на теория
т а за идеалните типове като средство за обяснение на социалната
действителност. Съч.: П р о т е с та н т с к а та етика и д ухъ т на капи та
лизма, Икономика и общ ество.
Вико, Д ж а м б а т и с т а (1668-1744) - италиански философ. Защитник на спе
цификата на хуманитарното знание. Съч.: Н овата наука.
Винкелман, Йохан Иоахим (1717-1768) - немски изкуствовед, създател на
теорията на класицизма, автор на знаменитата характеристика на
класическото изкуство „благородна простота и спокойно величие“ .
Съч.: И стория на и зкуств о то на д ревността.
В и тгенщ айн, ЛудВиг (1889-1951) - австрийски философ. Съч.: Логико-фило-
софски т р а к т а т .
В ундт, Вилхелм (1832-1920) - немски философ и психолог, създател на екс
перименталната психология. Съч.: Основи на физиологичната психоло
гия.
Гадамер, Ханс-Георг (р. 1900) - съвременен немски философ, един о т най-зна
чимите представители на херменевтиката. Съч.: И стина и м етод.
Гомперц, Теодор (1832-1912) - немски философ, известен историк на антич
ната философия. Съч.: М ислителите на древна Гърция.
Гьоте, Йохан Волфганг (1749-1832) - немски философ, поет и мислител. Ра
детел на изследването на природата чрез естествените човешки се
тива по феноменологичен метод. Съч.: Учение за ц в е то в е те , ф ауст.
Емерсън, Ралф Уолдо (1803-1882) - американски поет и философ. Съч.: При
род ата
Дал, Робърт - съвременен американски политолог. Съч.: За демокрацията.
216 А в то р и и съчинения
Даламбер, Ж ан, (1717-1783) - френски просветител, философ и математик.

Създава заедно с Д. Дидро знаменитата Енциклопедия.
Д а н т е Алигиери (1265-1321) - италиански поет и мислител. Съч.: Б ож ест
вена комедия (Ад, Чистилище, Рай).
Дефо, Даниел (1660-1731) - английски писател. Съч.: Робинзон Крузо.
Джеймс, Уилям (1842-1910) - американски философ и психолог, един о т вид
ните представители на прагматизма. Характерни за неговата фило
софия са плурализмът и инструментализмът (теориите не са отгово
ри на загадки, а инструменти за постигането на конкретни цели).
Съч.: М ногообразието на религиозния опит, П рагм атизм ът.
Д ж о т о (1266-1337) - италиански живописец.
Д ил тай, Вилхелм (1833-1911) - немски философ, един о т създателите на
херменевтиката (теория на тълкуването) като метод на хуманитар
ните науки (науките за духа). Съч.: Въведение в науките за духа.
Диоген Лаерций (III в. пр.н.е.) - автор на ценни сведения за античната фи
лософия. Съч.: Ж и в о тъ т на философите.
Диоген о т Синопа (413-323) - древногръцки философ-киник.
Дюрер, Албрехт (1471-1528) - немски художник и изследовател на перспек
тивата.
ЕВхемер (IV в. пр.н.е.) - древногръцки философ. Предлага рационално обясне
ние за човешкия произход на боговете.
Евклид (III в. пр.н.е.) - древногръцки математик.
Епикур (50-138) - древногръцки философ в традицията на атомизма. Съч.:
Писмо до Минойкей.
Калдерон де ла Барка (1600-1681) - испански драматург.
Кампанела, Томазо (1568-1639) - италиански мислител-утопист. Съч.: Гра
д ъ т на Слънцето.
Камк>, Албер (1913-1960) - френски философ j писател. Съч.: Чужденецът,
М и т ъ т за Сизиф, Разбунтуваният човек.
Кл айст, Хайнрих фон (1777-1811) - немски писател.
Колингууд, Робин (1889 -1943) - английски историк и философ на история
та. Съч.: И деята за истори ята.
Коперник, Николай (1473-1543) - полски астроном, създател на хелиоцент-
ричната космология. Съч.: За въ ртенето на небесните сфери.
Кратил (V в. пр.н.е.) - древногръцки философ, ученик на Хераклит.
Кроче, Бенедето (1866-1952) - италиански философ, историк и литературо
вед. Съч.: философия и историография, И сто р и я та к а то мисъл и дейс
тви е.
Ксенофан (570-478) - древногръцки философ, основател на елейската школа.
Кун, Томас (1922) - американски историк и философ на науката, един о т пър
вите представители на постпозитивизма. Съч.: С тр у к ту р а та на науч
н и те революции.
Лаватер, Йохан Каспар (1741-1801) - швейцарски философ и писател. Съз
дател на съвременната физиогномика. Съч.: ф рагм енти по физиогноми-
ка.
Лакан, Ж а к (1901-1981) - френски психолог, продължител на Фройд. Извес
тен е с интерпретацията на безсъзнателното като език и с изслед
ванията върху „стадия на огледалото“ . Съч.: Текстове, Семинари.
Л ам етри, Жулиен Офре дьо (1709-1751) - френски философ, материалист.
Съч.: Човекът-растение, Човекът-машина.
ABmopu u съчинения 217
Лаплас, Пиер (1749-1827) - френски астроном.

Лао Дзъ (VI 6. пр.н.е.) - древнокитайски мислител, основател на даосизма.
Леви-Строс, Клод (р. 1908) - съвременен френски етнолог, структуралист.
Съч.: С труктурна антропология.
Леонардо да Винчи (1452-1519) - италиански художник. Съч.: Т р а кта т за ж и
вописта.
Липс, Теодор (1880-1962) - немски философ и психолог. Създател на „теория
на бчустването“ . Съч. Съзнание и ж ивот.
Л ихтенберг, Георг (1742-1799) - немски физик и автор на афоризми. Съч.:
Афоризми.
Лобачебски, Николай ИваноВич (1792-1856) - руски математик, създател на
една о т неевклидовите геометрии.
Лосев, Алексей фьодорович (1896-1988) - руски философ, езиковед, познавач
на античната култура, известен с огромната си ерудиция и творчес
тво. Съч.: И стория на а н ти ч н а та е сте ти ка , 8 том а.
Лоски, Николай Онуфриебич (1870-1965) - руски мислител, персоналист, ви
ден защитник на интуицията. Съч.: Обосноваване на интуитивизм а.
Лукач, Дьорд (1885-1971) - Унгарски философ и естетик, един о т най-пло
дотворните неомарксисти на XX в. Съч.: И стория и класово съзнание,
Своеобразие на е с те ти ч н о то , Към онтологията на общ ественото би
ти е .
Л утер, М ар ти н (1483-1546) - немски религиозен реформатор. Със своите 95
тезиса, критикуващи папската власт и индулгенциите, оповестени
през 1517 във Витенберг, той слага началото на Реформацията, о т ко
ято произлиза протестантизмът като течение 8 християнството.
Съч.: За Вавилонския плен на църквата.
Май, Карл (1842-1912) - немски автор на приключенски романи. Съч.: Вине-
ту .
Макиавели, Николо (1469-1527) - италиански политически мислител. Аргу
ментира възгледа за разграничаване на политиката о т морала. Съч.:
Принцът.
Малбранш, Никола (1638-1715) - френски философ, последовател на Декарт.
Съч.: Изследвания върху и сти н а та .
Марк АВрелий (121-180) - римски император и философ-стоик. Съч.: Към са
мия себе си.
Маркс, К. (1818-1883) - немски социален мислител. Съч.: Капиталът, Мани
ф ест на ком унистическата партия (8 съавт. с Енгелс).
Маркузе, Хербърт (1898-1979) - немски философ-неомарксист, емигрирал 8
САЩ по време на нацизма. Съч.: Едноизмерният човек.
Марсел, Габриел (1889-1973) - френски философ, екзистенциалист. Съч.:
Homo viator, Да имаш или да бъдеш.
Микеланджело Буонароти (1475-1564) - италиански скулптор, художник и
архитект, символ на ренесансовия титанизъм.
Мирандола, Пико дела (1463-1494) - италиански философ-вундеркинд, ерудит.
Съч.: Реч за д о с то й н с тв о то на човека.
Мерло-Понти, Морис (1908-1961) - френски философ и феноменолог. Съч.:
Феноменология на възприятието, Видимо и невидимо.
Мил, Д ж он С т ю а р т (1806-1873) - британски икономист и философ. Съч.: За
свободата, Утилитаризм ът.
МихалчеВ, Д им итъ р (1880-1971) - най-авторитетният български философ.
218 ABmopu u съчинения
Завършва виеше философско образование в Германия. Дългогодишен

преподавател по философия в „СУ Св. Климент Охридски“ . Отличава се
с голяма ерудиция. Димитър Михалчев е изявен интелектуалец - често
заема позиция по важни обществени проблеми. Написва едни о т най-
значимите до днес философски книги на български език. Съч.: форма и
отнош ение, философията к а то наука.
Моне, Клод (1840-1926) - френски художник-импресионист, майстор на цве
товите нюанси.
М о н тен , Мишел (1533-1592) - френски философ. За него философстването
е съмнение и търсене отговор на въпроса „Какво знам аз?“ . Съч.: Опи
ти .
Мор, Томас (1478-1535) - английски писател, хуманист, политик. Съч.: У то
пия.
Морен, Едгар - съвременен френски социолог.
Муние, Еманюел (1905-1950) - френски философ-персоналист. Съч.: Персона-
лизм ьт.
Неймиър, Луис (1888-1960) - английски историк. Съч.: П ътищ а на история
та .
Новалис (1772-1801) - немски поет и философ, представител на Йенския ро
мантизъм. Нарича философията си "магически идеализъм", търси един
ството на човек и природа, изкуство, религия и философия. Съч.: Уче
ниците о т Саис.
Н ой р а т, О т о (1882-1945) - австрийски философ, един о т основателите на
неопозитивизма. Член на Виенския кръг. Съч.: О снованията на социал
н и те науки
Н ю тон, Исаак (1643-1727) - английски физик и математик, създател на кла
сическата физика, диференциалното и интегрално смятане. Схваща
света като атомарен универсум, подчинен на механична причинност.
Съч.: М атем атически начала на натуралната философия.
О р те га -и -Г а се т, Хосе (1883-1955) - испански философ. Търси единството на
разум и виталност, сам се определя като рациовиталист. Изследова
тел на масовото общество и модерното изкуство. Съч.: Б у н т ъ т на
м асите, Дехуманизация на и зкуството.
Паскал, Блез (1623-1662) - френски математик, физик и философ. Живее в
епохата на светогледния преход о т крайния Космос към безкрайната
Вселена и множеството светове. О ттук и чувството за крехкост,
безпокойство, величие и нищожност на човека. Съч.: Мисли.
Паулсен, Фридрих (1846-1908) - немски философ. Съч.: С истем а на е ти к а та .
П етрарка, Ф ранческо (1304-1374) - италиански поет и мислител. Съч.: За
уединения ж и вот, С тарчески писма.
Пиндар (518-442) - древногръцки поет.
Пирон (IV—III в. пр.н.е.) - древногръцки философ, основоположник на скептициз
ма. Не го интересувала природата, смятал, че мъдростта е отредена
за боговете, а човек трябва да се въздържа о т съждения.
Плиний С тар и (23-79) - римски писател и учен. Автор на знаменитата ен
циклопедична книга Е сте ств е н а история (в 37 книги), която до Енцик
лопедията (в 35 тома) на Дидро и Даламбер остава най-авторитет
ната научна енциклопедия.
П л о ти н (205-270) - древногръцки философ о т късната античност, неопла-
тоник. Съч.: Енеади.
А в то р и и съчинения 219
Помпонаци, П и етро (1462-1525) - италиански философ, критически продъл

жител на аристотеловото учение.
Попер, Карл (1902) - британски философ и социолог о т австрийски произход.
Оставайки в рамките на емпиризма, той опонира на неопозитивизма
със своята оригинална философска концепция (фалсификационизъм, кри
тически рационализъм). Съч.: Логика на научното изследване, Догадки
и опровержения.
Пригожин, Иля (р. 1917) - френски физик от руски произход, автор на авто
ритетни трудове върху природата на времето. Съч.: Н овата връзка.
Птолемей, Клавдий (100-178) - древногръцки астроном, създател на геоцен-
тричния модел на света.
Продик (470-360) - древногръцки философ-софист, известен с езиковедски и
логически изследвания. Съч.: Възхвала на гл уп о стта .
Пърс, Чарлс (1839-1914) - американски философ и логик, основател на праг
матизма. Според него значението на идеята се определя о т нейните
практически последствия. Съч.: Как да направим идеите си ясни, Опре
деление на вярването.
Ранке, Леополд (1795-1886) - влиятелен немски историк, критик на Хегело-
вия възглед за историята като реализиране на някаква предварително
зададена идея.
Рилке, Райнер Мария (1875-1926) - немски поет, автор на интелектуална
поезия. Съч.: Дуински елегии, С онети към Орфей.
Розанов, Василий Василиевич (1856-1919) - руски философ, известен като
"руският Ницше" с характерен естетизъм на стила. Съч.: Уединеното,
М им олетното.
Роуз, Ървинг (р.1913) - американски антрополог.
Рубенс, сър П и тер Паул (1577-1640) - бароков художник с характерен вкус
към тържественото и разкошно облекло на персонажите, а също към
красотата на пищната човешка плът.
Русо, Ж ан Ж а к (1712-1778) - френски просветител, философ, естетик. Съч.:
За общ ествения договор и причините за неравенството между хората,
Емил, или за възпитанието.
Ръскин, Д ж он (1819-1900) - английски теоретик на изкуството, апологет
на стила на Джоузеф Малрод Търнър. Съч. М одерните художници.
С е кс т Емпирик (II-III в.пр.н.е.) - древногръцки философ, скептик. Съч.: Пйро-
нови положения, П ротив учените.
Соловьов, Владимир (1853-1900) - руски философ. В идеята си за всеединс-
тво то синтезира моменти о т платонизма, православната съборност
и понятието за абсолютно при Кант, Шелинг и Хегел. Съч.: Оправда
ние на доброто, Смисълът на лЬ бовта.
Сосюр, Фердинанд (1857-1913) - швейцарски езиковед, един о т основатели
т е на структурализма в езикознанието. Съч.: Курс по обща л ингвисти
ка.
Софокъл (495-406) - древногръцки драматург. Съч.: А нтигона, Едип цар.
Спенсър, Хербърт (1820-1903) - английски философ, позитивист. Съч.: Сис
те м а на с и н те ти ч н а та философия.
Суиф т, Д ж о н а та н (1667-1745) - английски писател. Съч.: П ъ туването на Гъ-
ливер.
Тейлър, Чарлз - съвременен философ.
Тертулиан, К в и н т Септим ий Флоренс (160-220) - християнски богослов и
220 А вто р и и съчинения
писател, противопоставя в полемичен тон християнското учение на

гръцката философия.
Тймон (320-230 г.пр.н.е.) - старогръцки философ, скептик, ученик на Пирон.
Тойнби, Арнолд (1889-1976) - английски историк и философ на историята,
един о т привържениците на цикличната теория за историческото дви
жение. Съч.: Изследване на и стори ята, Ч овечеството и м айката земя,
Цивилизацията пред изпитание.
Токвил, Алексис дьо (1805-1859) - френски историк и политолог. Съч.: Де
мокрацията в Америка.
Толстой, Ле8 Николаебич (1828-1910) - руски писател и самобитен мисли
тел, създател на оригинална интерпретация на християнството. Съч:
С м ъ р тта на Иван Илич, Дневник.
Торо, Хенри Дейвид (1817-1862) - американски писател. Съч.: Гражданско не
подчинение.
Тофлър, Алвин - съвременен американски социолог и футуролог. Съч.: Трета
т а вълна, Ш о къ т о т бъдещето.
Тразимах (V в. пр.н.е.) - древногръцки философ-софист.
Унамуно, Мигел де (1864-1938) - испански философ и писател с християнс
ко-екзистенциална нагласа на мисълта. Разглежда Дон Кихот като
апостол на спасителното безумие, като испански Христос и символ на
самобитна национална философия. Съч.: Ж и в о тъ т на Дон К ихот и Сан-
чо, Трагичното чувство за Ж ивота у хората и у народите.
Уайтхед, Алфред (1861-1948) - английски математик, философ и логик. Съч.:
Принципи на м а те м а ти ка та , П онятието за природа.
Финк, Ойген (1905-1975) - немски философ-феноменолог, автор на оригинал
на философско-екзистенциална теория на играта. Съч.: И гр а та к а то
символ на света.
Ф и х те , Йохан Готлиб (1762-1814) - немски философ. Тръгва о т Аза като аб
солютно начало и безкрайна дейност, в която Азът се самоопределя и
чрез това поражда сВета. Съч.: Наукоучение.
Флоренски, о т е ц Павел Александрович (1882-1937) - руски религиозен мис
лител, философ, учен. Един о т известните теоретици на символа. Съч.:
И коностас, О б ратната перспектива.
Фойербах, ЛудВиг (1804-1972) - немски философ, ученик на Хегел, критик на
религията и създател на оригинална философска антропология. Съч.:
С ъщ ност на религията, Същ ност на хр и сти ян ство то .
Фройд, Зигмунд (1856-1939) - австрийски психолог, философ. Основополож
ник на психоанализата. Съч.: Въведение в психоанализата, Тотем и т а
бу, Аз и То.
Фром, Ерих (1900-1980) - немски философ, съчетаващ фройдизма с марксиз
ма и екзистенциализма. Съч.: Б я гс тв о то о т свободата, Да имаш, или
да бъдеш.
Ф укуяма, Ф ренсис - съвременен философ на историята. Съч.: К раят на ис
то р и я та , Разломът.
Хаджийски, Иван - български социален мислител, народопсихолог. Съч.: Б и т
и душ евност на българския народ, О птим истична теория за българс
кия народ.
Хайзенберг, Вернер (1901-1976) - немски физик. През 1927 г. той формулира
своя „принцип на неопределеността“ на импулса и координатите на ед
на микрочастица.
А вто р и и съчинения 221
Х артм ан, Николай (1882-1950) - немски философ, роден в Рига, учил и пре
подавал в Германия. Автор на една о т най-завършените философски
системи на XX век - критическа онтология. В нея съществуващото се
подразделя на пластове и слоеве, всеки о т които се характеризира със
специфични категории. Съч.: Онтология на духовното битие, филосо
фия на природата.
Хезиод (VIII—VII в. пр.н.е.) - древногръцки епически поет. Омир и Хезиод офор
мят пантеона на олимпийските богове. Съч.: Теогония, Дела и дни.
Хекел, Е рнст (1834-1919) - известен немски биолог с философска ориента
ция, основател на екологията. Съч.: С ветовните загадки, Кристални
т е души.
Хипий (V в. пр.н.е.) - древногръцки софист. Платон го прави герой на два
свои диалога (Големият Хипий и Малкият Хипий), в които критикува со-
фистите.
Хобс, Томас (1588-1679) - английски философ. Съч.: Левиатан, За човека, За
тя л о то .
Хумболт, Карл Вилхелм фон (1767-1835) - немски езиковед и философ, из
вестен със своите теории за езика. Съч.: За разликите в строеж а на
човешкия език и за влиянието му върху духовното развитие на човеш
кия род.
Хьолдерлин, Йохан (1770-1843) - немски поет, състудент на Хегел и Шелинг,
автор на носталгична лирика и проза, изразяващи неговото преклоне
ние пред културата на древна Гърция. Съч.: Хиперион.
Хюм, Дейвид (1711-1776) - британски философ, историк, икономист. Развива
идеите на емпиризма, стигайки до краен скептицизъм. Съч.: Т р а кта т
за човеш ката природа, Изследване върху човеш кото познание, Изслед
ване върху принципите на морала.
Чоран - съвременен френски, философ-есеист о т румънски произход.
Шелер, Макс (1874-1928) - немски философ, основоположник на философска
та антропология. Изследва емоционалното начало у човека (любовта,
симпатията). Съч.: М я с то то на човека в Космоса, С ъщ ност и форми
на сим патията.
Шелинг, Фридрих Вилхелм (1775-1854) - немски философ и романтически по
ет. Продължител на трансценденталната философия на Кант, но реа
билитира проблемите на битието и значението на природата. Съч.:
Система на трансценденталния идеализъм.
Шилер, Фридрих (1759-1805) - немски поет и философ. Развива идеята на
Кант за играта като единство на природното начало и морала, на се
тивното и интелектуалното у човека. Съч.: Върху е с те ти ч е с к о то въз
питание на човека в поредица о т писма, Върху наивната и сантим ен
тална поезия.
Шлайермахер, Фридрих Ернст Даниел (1768-1834) - немски философ близък
до романтизма, един о т създателите на херменевтиката. Съч.: Речи
за религията.
Шлегел, Фридрих (1772-1829) - немски поет и. философ. Заедно с Новалис
той е един о т най-изтъкнатите представители на романтизма в Гер
мания. Съч.: Ф рагменти, философия на ж ивота.
Щирнер, Макс (1806-1956) - ученик на Хегел, който създава оригинална т е
ория на човешкия индивидуализъм. Съч.: Е динственият и неговата соб
с тв е н о с т.
Ф И Л О С О Ф С К И КА Л Е Н Д А Р
Януари 24 - ум. Алексей Лосев (1988 г.)
4 - умират Анри Бергсон (1941 г.) и 26 - ум. Мартин Хайдегер (1976 г.)
Албер Камю (1960 г.) 29 - р. Освалд Шпенглер (1880 г.)
11 - роден Уйлям Джеймс (1842 г.) 30 - ум. Франсоа Волтер (1778 г.)
14 - ум. Джордж Бъркли (1753 г.)
18 - р. Шарл дьо Монтескьо (1689 г.) Юни
19 - р. Огюст Конт (1798 г.) 13 - ум. Мартин Бубер (1965 г.)
22 - р. френсис Бейкън (1561 г.), 21 - р. Жан-Пол Сартр (1905 г.)
р. Готхолд Ефраим Лесинг (1729 г.) 28 - р. Жан-Жак Русо (1712 г.)
27 - р. Фридрих Вилхелм Шелинг (1775 г.)
29 - ум. Йохан Готлиб Фихте (1814 г.) Юли
1 - р. Готфрид Лайбниц (1646 г.)
Ф е в р у а р и 2 - ум. Жан-Жак Русо (1778 г.)
2 - ум. Бертранд Ръсел (1970 г.) 12 - ум. Еразъм Ротердамски (1536 г.)
8 - р. Мартин Бубер (1878 г.), 19 - р. Блез Паскал (1623 г.)
р. Прокъл (412 г.), 28 - р. Карл Попер (1902 г.),
10 - ум. Шарл дьо Монтескьо (1755 г.) р. Лудвиг Фойербах (1804 г.)
11 - р. Ханс-Георг Гадамер (1900 г.), 31 - ум. Дени Дидро (1713 г.)
ум. Рене Декарт (1650 г.)
17 - изгорен е на клада Джордано Бруно (1600 г.) А в г у с т
21 - ум. Бенедикт Спиноза (1677 г.) 20 - ум. Фридрих Вилхелм Шелинг (1854
22 - р. Артур Шопенхауер (1788 г.), 25 - ум. Дейвид Хюм (1776 г.),
ум. Имануел Кант (1804 г.) ум. Фридрих Ницше (1900 г.)
23 - р. Карл Ясперс (1883 г.) 26 - ум. Уйлям Джеймс (1910 г.)
26 - ум. Карл Ясперс (1969 г.) 27 - р. Георг Хегел (1770 г.)
28 - р. Мишел дьо Монтен (1533 г.)
С е п т е м в р и
М а р т
5 - ум. Огюст Конт (1857 г.)
6 - р. Николай Бердяев (1874 г.) 13 - ум. Мишел дьо Монтен (1592 г.),
12 - р. Джордж Бъркли (1685 г.) ум. Лудвиг Фойербах (1972 г.)
14 - ум. Карл Маркс (1883 г.), 21 - ум. Артур Шопенхауер (1860 г.)
р. Морис Мерло-Понти (1908 г.) 23 - р. Алексей Лосев (1988 г.)
18 - ум. Ерих фром (1980 г.) 26 - р. Мартин Хайдегер (1889 г.)
23 - р. Ерих Фром (1900 г.), 29 - р. Мигел де Унамуно (1864 г.)
ум. Николай Бердяев (1948 г.)
25 - ум. Новалис (1801 г.) О к т о м в р и
Април 5 - р. Дени Дидро (1713 г.)
8 - р. Едмунд Хусерл (1859 г.) 15 - р. Фридрих Ницше (1844 г.),
9 - ум. Френсис Бейкън (1626 г.) р. Мишел Фуко (1926 г.)
13 - ум. Прокъл (485 г.) 18 - р. Анри Бергсон (1859 г.),
15 - ум. Жан-Пол Сартр (1980 г.) ум. Хосе Ортега-и-Гасет (1955 г.)
22 - р. Имануел Кант (1724 г.) 28 - р. Еразъм Ротердамски (1469 г.)
26 - р. Дейвид Хюм (1711 г.),
Но е мв р и
ум. Едмунд Хусерл (1938 г.)
4 - р. Албер Камю (1913 г.)
Май 10 - р. Фридрих Шилер (1759 г.)
2 - р. Новалис (1772 г.) 11 - ум. Сьорен Киркегор (1855 г.)
4 - ум. Морис Мерло-Понти (1961 г.) 14 - ум. Георг Фридрих Хегел (1831 г.),
5 - р. Сьорен Киркегор (1813 г.), ум. Готфрид Лайбниц (1616 г.)
р. Карл Маркс (1818 г.) 21 - р. Франсоа Волтер (1694 г.)
8 - ум. Освалд Шпенглер (1936 г.) 24 - р. Бенедикт Спиноза (1632 г.)
9 - р. Хосе Ортега-и-Гасет (1883 г.),
ум. Фридрих Шилер (1805 г.) Д е к е м в р и
18 - р. Бертранд Ръсел (1872 г.) 31 - ум. Мигел де Унамуно (1936 г.)
19 - р. Йохан Готлиб фихте (1762 г.),
ум. Макс Шелер (1928 г.)
БИБЛИОГРАФ ИЯ А Д Р Е С И В И НТЕРН ЕТ
Препоръчителна л итература Общи източници по философия
www.uni-sofia.bg/tesaurus - систем ати
Класически ф илософ ски к н и ги чен каталог на философски ресурси о т
Аристотел, За душата. С., 1979 екип на специалност "философия" в СУ
Бергсон, А., Интелект и интуиция. С., "Св. Кл. Охридски"
1994 www.trincoll.edu/depts/phil/philo/ - фило
Бердяев, Н., За робството и свободата софски ресурси о т Тринити Колидж
на човека. С., 1994 www.philosophypages.com - философски
Декарт, R, Метафизика. С., 1997 страници
Декарт, R, За метода. С., 1997 www-personal.monash.edu.au/-dey/phil/
Диоген Лаерций, За живота на филосо - философия в кибер пространството
фите. С., 1985 www.hippias.evansville.edu/ - търсачка
Кант, Им., Пролегомени. С., 1994 за философски ресурси
Камю, А., М итъ т за Сизиф. С., 1993
Касирер, Е., Есе за човека. С., 1996 Сайтове на философи
Паскал, Б., Мисли. С., 2001 www.spinoza.net - Бенедикт Спиноза
Платон, Диалози. Т. 1-4, С., 1981-1990 www.hegel.org - Хегел
Сартр, Ж .-П., Екзистенциализмът е ху www.marxists.org - Карл Маркс
манизъм. С., 1994 www.heidegger.org - Мартин Хайдегер
Сартр, Ж.-П., Битие и нищо. С., Т. 1,
1994, Т. 2, 1999 Енциклопедии
Шопенхауер, А., С ветъ т като воля и www.stanford.edu - Енциклопедия по фи
представа. С., 1991 лософия на Станфордския университет
www.utm.edu/research/iep/ - И нтернет
А н т о л о ги и енциклопедия по философия
Колев, Ив., философия. Систематична www.britannica.com - Виртуален вари
антология. С., 2001 а нт на Енциклопедия Британика
Колев, Ив., Д. Гичева, X. Паницидис,
философия. Хронологична антология. О т Общи портални сайтове на български
Талес да Дерида. С., 2002 www.dir.bgwww.online.bg
Радев, R, Антична философия. С., 1988 www.info.bgwww.search.bg
www.hit.bgwww.all.bg
С правочници
Ш м и т, X., Г. Шишков. философски реч Глобални търсачки и каталози
ник. С., 1997 www.google.com - най-добрата търсе
ща машина в Интернет
Периодика www.yahoo.com - най-богатият ката
ОнХоаофкх, списание за ученици. С., 1991- лог с класифицирани страници
1994 www.altavista.com - търсачка с каталог
Олимпиада по философия за ученици, го www.teoma.com - търсачка и каталог
дишник с конкурсни текстове.
С., 1995-2000 Книги
Виртуална реалност - С ветъ т на ново www.amazon.com - най-голямата Ин
т о поколение, вестник за Интернет те рнет книжарница
култура, С., 2001 www.bn.com - виртуален вариант на
"Barnes and Noble", най-голямата кни
жарска верига в САЩ
Учебникът отговаря на държавните образователни изисквания за учебниците и учеб
ните помагала и е одобрен със заповед № РД09-1668/17.08.2001 г. на министъра на
образованието и науката.
Оценители на МОН:
Мила Минева
Емилия Радева
Поля Димова
Стефан Груев
Живко Ганев
Автори по теми:
Иван Колев 1, 2, 3, 4.1, 5, 6, 7, 9.4, 10, 11, 13, Хронологии, Речник,
Библиографии
Райчо Пожарлиев 4.2, 4.3, 8, 9, 12, 14, 15, 16, 17, 18, 19
На корицата: Четящ мьЖ (1814), картина о т немския художник Георг Фридрих Кер-
стинг (1785-1847)
© Иван Георгиев Колев, Райчо Вангелов Пожарлиев, автори, 2001 г.

© Петко Енчев Минчев, корица и графичен дизайн, 2001 г.
© Издателска къща „Анубис“ , 2001 г.
ISBN 978-954-426-364-5
Иван Георгиев Колев
Райчо Вангелбв Пожарлиев
ФИЛОСОФИЯ
за 11. клас
Задължителна подготовка
Рецензенти на издателството:
доц. Пламен Макариев
Стелияна Ангелова
Румяна Панкова
Главен редактор Петелина Крумова

Редактор на издателството Росана Паунова
Корица и графичен дизайн Петко Минчев
Художествен редактор Владимир Минчев
Технически редактор Вяра Екизова
Предпечатна подготовка Петко Минчев
Коректор Дарина Григорова
Българска. Издание първо/допечатка.
Формат 70x100/16. Печатни коли 14
А 01-05-031-13
Издателска къща „Анубис“ ООД, 1124 София, ул. „Младен Павлов“ № 1
тел. 944 35 03, 944 16 43,
e-mail: anubis_otzivi@abv.bg, ik.anubis@anubis.bg, www.anubis.bg
Търговски отдел, 1574 София, бул. „ Проф. Цветан Лазаров?1N° 18
тел. 978 34 69, 979 17 06
e-mail: trade@anubis-bulvest.com
„БУЛВЕСТ ПРИНТ“ АД
ISBN 978-954-426-364-5

Философия - Анубис PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Философия - Анубис PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

И в ан КО Л ЕВ Райчо П О Ж А Р Л И Е В

Издателска къща • АНУБИС •

Сред Въпросите, които чоВек си задава, има такива, за ко­

философията трябва да започне с объркване,

Дали онова, което виждаме, е всичко, което съществува? Дали не­

Ш1. Да философстВаш, означава да се съмняваш

1. Р а зл и ч и я та сред ж и в и т е с ъ щ е с т в а . „Кучето, рибите, лъвът и

2. Р азл и чията м еж д у х о р а т а . Пирон твърди, че някой си Демофонт

3. Р а зл и ч и я та в с е т и в а т а . „К артината има дълбочина за очите,

4. Р а зл и ч и я та в ч о в е ш к и т е с ъ с то я н и я . За лудия нещ ата изглеж­

6. В л и я н и е то на п р и м е с и т е . Нещата никога не са ни дадени в

7. В л и я н и е то на к о л и ч е с т в а т а . Песъчинките поотделно са твъ р ­

8. О т н о с и т е л н о с т т а на н е щ а т а . Тъй ка то нещ ата се намират

9. В ъ з д е й с т в и е т о на н е щ а т а върху нас зависи о т т о в а , дали т е

10. Р а зл и ч и я та 6 н р а в и т е , о б и ч а и т е и з а к о н и т е . Едно облекло ня­

ка правят Всички“ , „както се казва“ - такива са шаблоните, които ни

■ 2. Доверие срещу съмнение

Единият о т пъ ти щ ата за изход о т съмнението е доверието. То има

н о с т т а е заложена 8 основата на нашия сбят (според прочутия прин­

■ 3. Мисля, следователно съществувам

М и сл ещ о себе си мислене М ислене за п р е д м е т и

Но тази истина е притежание не само на Д е к а р т . Защ ото кой е

Единствено философията ще ни разбуди,

П л а то н - философията е „наука изобщо“.

Абел Рей - Ако науката обяснява, т о философията иска да продължи ней­

Дали обаче има нещо, което да е общо на повечето о т тези и дру­

ф илософ ията е п и та н е и о р и е н ти р за м я с т о т о на чоВека В

Да философстВам, означава да се запитам, кое е същ ественото В

ф илософ ия на една или д р уга наука

В си сте м а та на философията са обособени още:

твува, т .е . да е „съществуващо“ , какбо е неговото „п ространство“ и

обхванем м нож еството прояви на човешката свобода в едно умозрител­

о т неразбирането, с което сам се обгражда, философът учител е ори­

1. Можете ли да защ итите тезата: „философията е изкуство“ ?

Лекият гълъб, като прорязва в свободния

Терминът „м етод “ има старогръцки произход и означава „русло“ ,

8а“ б ож еството, докато за се ти вн и те очи на останалите т о остава

шия и нтелект. И тези неща не са нито отвъдни, ни то мистични. Това

Според Бергсон няма по-блестящо доказателство за превъзходст­

и да не са съвсем без изход, т о т р е т а т а говори за пълна безизходица.

несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вни­

Етимологически думата „диалектика“ означава „разговор“ , „беседа“ .

Д и ал екти ч еската триад а

Теза ------------------------- ► А н т и т е з а -------------------------► С и н т е з

При то в а всеки синтез е нова те за и то в а продължава безконечно.

1. Има ли области, в които някой метод е напълно неподходящ?

Който критикува придирчиВо другите,

феноменологията е метод, изобретен о т немския философ Едмунд

ресионизмът на Клод Моне е отказ о т рисуВане на божествени сцени и

изкуство за разби ран е и и н т е р п р е т а ц и я (осветляване) на свещените

нието на об щ ествената среда. Затова тълкуването трябва да си дава

кажем, че разбираме смисъла на действията на някой човек, ако не го

ни частни гледни точки, подкрепени о т техния интерес.

1. Какво означава да разберем другия, този, с когото общуваме?

Б и ти е то е абсолю тната абстракция.

Човекът е между безкрайно малкото и безкрайно голямото, а човеш­

ваме „е“ , то га в а попадаме в омагьосан кръг! Как да кажем, че „Битие­

• Парменид - само б и ти е то съществува, нищ ото не съществува;

Но се появила и една т р е т а - тази на Хегел. Според него във вся­

както битие, та ка и нищо“ . Тази те за е още no-убедителна, ако си по­

■ 2. Времето - миг и Вечност

В рем ето е м ъ дрост

Анализирайте известната фраза на Васил Левски „Времето е в нас и

Сред Въпросите, които чоВек си задава, има такива, за ко

Дали онова, което виждаме, е всичко, което съществува? Дали не

4. Р а зл и ч и я та в ч о в е ш к и т е с ъ с то я н и я . За лудия нещ ата изглеж

7. В л и я н и е то на к о л и ч е с т в а т а . Песъчинките поотделно са твъ р

10. Р а зл и ч и я та 6 н р а в и т е , о б и ч а и т е и з а к о н и т е . Едно облекло ня

н о с т т а е заложена 8 основата на нашия сбят (според прочутия прин

Абел Рей - Ако науката обяснява, т о философията иска да продължи ней

Дали обаче има нещо, което да е общо на повечето о т тези и дру

обхванем м нож еството прояви на човешката свобода в едно умозрител

о т неразбирането, с което сам се обгражда, философът учител е ори

Според Бергсон няма по-блестящо доказателство за превъзходст

несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вни

Човекът е между безкрайно малкото и безкрайно голямото, а човеш

ваме „е“ , то га в а попадаме в омагьосан кръг! Как да кажем, че „Битие

Но се появила и една т р е т а - тази на Хегел. Според него във вся

както битие, та ка и нищо“ . Тази те за е още no-убедителна, ако си по

нещо случайно, демонът ще Вижда причината и за него няма да има ни

жението на ръката ми е да отворя прозореца, тази цел е о т ц арство

високи колкото палец, но им ат огромна сила, нося т дълги бради и живе

По тези причини на алхимиците не е гледано с добро око о т цър

1. О питайте да сравните даденото в урока описание на митоло

Изгледът на природата постепенно губи своя мистичен чар. Учени

физици и м атематици. Също чрез числото астроном ите изравняват си

дибид, популация и съобщестВо - та ка използват залежите о т Вещ ест

Те наистина говорят, но говорят именно на нас - хората о т бъде

3. За Бог историята има предопределено начало и край. Тя е Божи

Ние виждаме преди всичко значението на аскетическия морал за ре

менния сВят се е извършила една огромна промяна В човека, че ж ел ан и

Сред техническите средства, които човекът ползва, в XX в. се по

неразделеност“ на т р и т е лица В Бож ествената Троица е достъпна са

Дали сви д е те л ств а та на очевидците и аргум енти те на философи

трябва да избягВа болката. Всички удоболстВия, след които не идва бол

нещо „вътрешно“ , което външното тяло не може да изрази. А най-вът

чена към преодоляване разделящото въздействие на м атери ята (в т о

1. Ако приемем, че съотношението между тялото, душата и духа мо